На другия ден се оказа, че няколко родители са отишли да говорят с директора на училището – не може ли момчето с една ръка някак да се отдели, защото децата им много ще преживеят, ако трябва тази гледка да е все пред очите им. След три дни Алекс не дошъл, защото станало ясно, че училището не е готово да го приеме. Наложило се да преместят децата на недоволните родители в другите класове. След още една седмица Алекс все пак се върнал. Като влязъл в класната стая, децата утихнали и никой не знаел какво да каже. Марио пръв нарушил тишината: – Алекс, Бог те обича, щом те спаси от това падане. Ела седни на чина при мене. Тук ще ти е по-удобно.
еца, след три дни Алекс се връща на училище – казал господин Бойчев, класният на Марио. – Йе-е-е-е! – викали децата и бурно ръкопляскали. – Но има нещо, което трябва да знаете – продължил учителят. – Направили са му няколко операции, за щастие гръбнакът и краката са се възстановили – може да ходи и скоро дори ще тича. Но едната му ръка е била напълно смазана при падането от такава височина и не са могли да я спасят. Нашият Алекс ще живее с една ръка. В началото на учебната година Марио и съучениците му отидоха на екскурзия високо в планината и там, докато всички играели на една полянка, Алекс беше паднал от стръмния склон в самото подножие. Всички лекари и хората, които познаваха тази част от планината, казаха, че няма как да останеш жив при такова падане. Но
Марио и децата се бяха молили на Бога за своя съученик и Той беше направил чудо. Думите на класния обаче потресли всички. – Как без една ръка? – питали децата. – Много е зловещо! – Ще ме е страх да стоя до него. – А мен ще ме е гнус! – отсякло едно от момичетата. – Какво говорите?! – възмутил се класният. – Детето преживя такъв шок. Само да съм чул някой да се държи лошо с него! Нали се радваме, че изобщо оцеля, че се движи и скоро ще тича? Колко хора живеят с ранена ръка! Марио си дойде стреснат от реакциите на децата. Той се радваше, че Алекс се връща на училище, въпреки че преди инцидента не бяха близки. Откакто се случи това, често се молехме за момчето – и по домовете си, и в църквата. Марио знаеше, че Бог е опазил и изцелил съученика му, и вярваше, че Божията милост няма да спре дотук.
Господин Бойчев одобрил разместването и започнал да преподава новия урок. В края на часовете едно от момчетата дошло при Алекс и му казало: – Добре, че се върна. Ако ти е трудно да си връзваш маратонките по физическо, мога да ти помагам. После дошло още едно: – Като те носехме с носилката в планината от склона към станцията, си мислех, че от теб човек не става. Пък ти се върна. В стола разчитай на мен. Ще ти нося таблата с храната. После майката на Марио ми разказа, че този ден той се върнал от училище с радостни викове: – Бог даде победа! Децата приеха Алекс!
Песен чудесна звучи от небето, песен на радост велика ехти. Тя възвестява, че Цар на царете в малкия град Витлеем се роди.
Роди се Христос на света празник от всички обичан. Това е небесна врата, това е любов безгранична.
Йосиф пред Него с поклон е застанал, там е Мария със светло лице. Ирод обаче отправя закана с мрачно и пълно със злоба сърце.
Това означава спасение отнема ти Той греховете и можеш да имаш общение с великия Цар на царете.
После и заповед зла произнася този потънал в неправда палач. Скоро в града на Давид се разнасят майчини вопли и жалостен плач.
Това означава любов, утеха и мир сред страдание. Това е за теб благослов и твое житейско призвание.
Ангел насочва семейството свято, то към Египет веднага поема. Там ще очаква промяна, която Бог ще извърши на Своето време. И ето, отново Мария и Йосиф тръгват с Детето към родна земя, в пътя на север ослето Го носи и стигат така в Назарет, у дома. А как се отнасяш ти към Христос? Може би с почит и вяра дълбока. Този сериозен и важен въпрос днес определя добрата посока. Щом си помислим за скромната ясла, за Божия Син, родил се в света, ние разбираме тайна прекрасна: Бог ни обича! Това е така.
Веднъж на рафта се срещнаха няколко книги и решиха да се запознаят. Първата, украсена цялата с рисунки, обяви, че нейното име е „Приказки“. Втората каза, че е „Фантастика“. Третата книга се представи като „Научен атеизъм“. Четвъртата се нарече „История“. Петата беше „Библия“.
Всяка една от книгите смяташе, че за хората тя е най-важна и нужна и без нея не могат. За да го докаже, всяка книга разказа с какво е полезна за другите.
– Аз уча хората да живеят, без да се трудят – призна първата книга. – Например, как да намериш съкровище или да срещнеш вълшебен вълк, или с вълшебно килимче да отидеш където си искаш. Това е толкова примамливо – да помечтаеш за вълшебната пръчица, която на мига може да изпълни всичките ти желания. Нима не съм светлината на света?
– Приличам на Приказките – каза Фантастиката. – И аз разказвам за неща, които не са реални, давам възможност хората да помечтаят. Например, човек полита в космоса със скоростта на светлината и прекарва няколко години там. После се връща на Земята, където вече са се сменили няколко поколения! Много е интересно да надникнеш в бъдещето! Затова светлината на света съм аз!
– Чудесата оставям на Приказките – се подсмихна Историята. – В мен има само факти – така, както са се случили в действителност. По страниците ми са записани всички важни събития от живота на много поколения. Хората ми вярват и често се връщат към миналото. Затова безспорно аз съм светлината на света!
– Какво ще кажеш за себе си? – попитаха книгите Библията. – Ти какво даваш на хората? – Разказвам им за Бога – отговори тя. – За Бога ли?! – изненада се Научният атеизъм. – Никога не сме чували за Бога – каза Фантастиката. – Разкажи и на нас нещо за Него. – Той като книга ли е, или като човек? – попитаха Приказките. – Не, Той не прилича на нас – отговори Библията. – Бог е Дух, Той е невидим.
Научният атеизъм гордо заяви своята способност да докаже, че Бог не съществува, а са Го измислили хората. И добави: чул от познати книги, че човечеството го чака светло бъдеще, когато от всеки ще изискват според неговите възможности, а ще заплащат според потребностите му. Самият Научен атеизъм е напълно съгласен с този възглед. – Нали точно от това имат нужда хората? – попита той и добави: – Ето защо аз съм светлината на света!
– Ако е невидим, как хората са разбрали за Него? – учуди се Фантастиката. – Те чували Неговия глас, виждали ангелите, които пращал. А преди повече от две хиляди години на земята дошъл Неговият Син. – Синът също трябва да е невидим – логично забеляза Научният атеизъм.
– За да общува с хората, Неговият Син се родил на света като човек – обясни Библията. – Сигурно са Му организирали тържествен прием? – предположиха Приказките. – Той непременно се е родил в дворец и в Негова чест са вдигнали пир, нали така? – Моят разказ е малко тъжен – продължи Библията и, странна работа, гласът й звучеше тържествено. – Божият Син се родил в обора, защото по това време майка Му била далеч от дома им и за нея нямало място в странноприемницата. – Ако Бог е толкова велик, защо не е предвидил и това? – възмути се Фантастиката. – Бог предвижда всичко – убедено каза Библията.
– Но Неговите ценности се различават от нашите. По-важно за Него било да извести за раждането на Своя Син бедните овчари на полето. Точно те видели нещо необичайно: посред нощ, при удивителна светлина на небето се появили множество ангели, които славели Бога. Ангелите предали на овчарите новината. – Да, това е мъдро – призна Научният атеизъм. – Как иначе ще докажеш, че Детето е от Бога? – Не е ли достатъчно хората да чуват гласа на Бога и да виждат Неговите ангели? Защо при тях е дошъл Синът Му? – отново попита Фантастиката. – Той е дошъл на земята, за да спаси хората – отговори Библията – и да ги вземе в Своето Царство.
– А какво е направил за тази цел? – попитаха Приказките. – Иисус им разказал как трябва да живеят, за да отидат в небесното Царство. Той самият пострадал заради хората – съгласил се да бъде разпънат
като откуп за техните грехове, за да могат да живеят вечно в Неговото Царство. – Аз разказвам много за различни царства – замислено казаха Приказките, – но някой цар да поиска да даде живота си за хората… това е невъзможно! Вярно, имам една приказка за Данко, който извадил горя-
щото си от любов сърце и с него осветявал пътя на хората… – Иисус донесъл на хората безгранична любов и им я отдал заедно с живота Си. И ако Данко е измислен герой, Иисус е направил всичко това наистина. – Кажи ми, има ли доказателства за божествеността на Иисус? – попита Научният атеизъм. – Да, разбира се – отговори Библията. – Те не са малко. Ще ви кажа само някои. Когато бил на земята, Иисус със Своята сила лекувал болните, на Неговото слово се подчинявали морето и бурята, но най-важното е, че на третия ден, след като Го убили, Той възкръснал, т.е. отново оживял!
– Да, мога да потвърдя това – каза Историята, която мълчеше до този момент. – По моите страници има някои сведения за онези времена. – Хората наистина ли могат да живеят вечно с Иисус? – попита Фантастиката. – Да – онези, които поискат да живеят с Него още тук, на земята, като изпълняват волята Му. – Ако е така, това е толкова по-важно за хората, отколкото просто да си помечтаят… Значи все пак светлината на света си ти – призна Фантастиката. – В теб има много повече факти, които дават живот, отколкото в мен – каза Историята. – Затова се
съгласявам с Фантастиката. Светлината на света си ти! – Аз изобщо ще трябва да замълча – каза Научният атеизъм. – Пред твоя разказ никой не може да устои. Явно ти си светлината на света! – Ние се присъединяваме към общото мнение – доба-
виха Приказките. – И всички признаваме, че най-важната книга за хората си ти! Някой запали лампата. Всички книги като по команда притихнаха. В осветената стая влезе момиче. То отиде до рафта с книгите и взе Библията.
П
онякога и много образованите не разбират съвсем прости неща. Иисус често срещал такива хора. Веднъж един законник – човек, посветил се да изследва и тълкува Закона, – попитал Иисус: – Учителю! Какво да правя, за да наследя вечен живот? Иисус му отговорил с въпрос: – А какво казва Законът? Не си ли го чел? Законникът казал, че познава Закона и най-важните заповеди: да обичаш Бога с цялото си сърце и ближния си – както себе си. Иисус продължил: – Правилно отговаряш. Иди, постъпи така и ще живееш. Законникът възразил: – Разбирам всичко това. Но кой е моят ближен, когото трябва да обичам както себе си? Тогава Иисус му разказал притча. Един човек пътувал от Йерусалим за Йерихон. Разстоянието между тези градове било около тридесет километра. По пътя го нападнали разбойници. Те му отнели всичко, което имал, пребили го и го оставили умиращ на прашния път. Случайно оттам минавал един свещеник. Приближил се, видял, че човекът лежи полумъртъв на пътя. Погледнал го... и продължил. След известно време от далечината се задал още един човек. Може би той щял да помогне на нещастника? Но не, оказало се, че това е левит – също служител в храма. Той погледнал умиращия и продължил пътя си.
Не след дълго оттам минал на магарето си един самарянин. Евреите и самаряните не общували помежду си. Въпреки че пребитият бил евреин, каквито били и свещеникът, и левитът (между другото Иисус също бил евреин по майка), самарянинът, като видял горкия човек, се смилил над него. Измил му раните и ги превързал, качил пострадалия на магарето си и го закарал в една странноприемница. Там помолил стопанина да се погрижи за болния: да го нахрани, да го напои, да го превърже отново, ако се наложи. За всичко това самарянинът платил, тъй като пребитият от разбойниците нямал повече пари. Сутринта, когато самарянинът трябвало да продължи пътя си, той дал на стопанина още пари, за да се грижи и занапред за болния. Дори обещал навръщане да мине и да доплати, ако стопанинът похарчи повече средства за болния. – Кой се оказал ближен на човека, попаднал в ръцете на разбойниците? – попитал Иисус законника. – Разбира се, този, който му помогнал – отговорил той. – Иди и ти също постъпвай така – му казал Иисус.
Тази история е записана в Новия Завет, в 10-а глава на Евангелието от Лука.
ного те обичам!“ – казваме на майка си или на баща си и чувстваме как техните силни ръце ни притискат в обятията си, как в сърцето ни се разлива топлина. Толкова ни е хубаво и спокойно: ние обичаме и някой ни обича. Това е много важно – да обичаш и да бъ-
че Иисус обича не само Своите ученици, но дори тези, които не Му вярват и Му се присмиват. На учениците Си Той казва: „Обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия небесен Отец... защото, ако обикнете онези, които обичат вас, каква ви е наградата?“ (Мат. 5:44-46).
деш обичан. Бог така ни е създал. Той е вложил у нас потребност да обичаме и да бъдем обичани. Но да обичаш – това не е само чувство, което изпитваме към някого. Библията казва, че трябва да обичаш „не с думи или език, а с дела и истина“ (I Йоан 3:18). Това означава не просто да чувстваме привързаност, а и да правим на другия, когото обичаме, добро. Ако четем Евангелието, ще видим,
Може би ще кажеш, че не си способен на това. Как да изпитваш любов към човек, който те подиграва, лъже и обижда? Така е. Но Иисус не говори за чувства. Той казва: „Благославяйте.“ Това означава: „Говорете добро.“ Можем да го направим: да говорим за другия добро. Той казва: „Правете добро.“ Това също го можем. А да се молим за тези, които ни обиждат, на това със сигурност сме способни.
Виждаш ли, Иисус говори не за чувствата, които изпитваме, а за делата. Като правим така, постъпваме достойно за Бога, нашия Отец. Може би ще кажеш, че това е трудно. Все пак опитай! Ще видиш колко радост ще ти донесе. На такава любов може да се научиш. Ако всеки път постъпваме така към тези, които не ни обичат, това ще започне да ни се отдава все по-лесно. А и Иисус ще ни помогне, при това с желание. Той самият заради любовта Си към хората оставя престола на Своя Отец и идва на земята, за да спаси всички, които вярват в Него. Иисус иска да научи хората да живеят така, че да разберат какво значи да обичаш не на думи, а на дело. Затова разказва притчата за милостивия самарянин. Обърни внимание на хората, които постъпват според думите на Христос, сприятели се с тях. Говори за това с твоите приятели, разберете се заедно да правите така и ще ви бъде по-лесно. Моли се за това на Иисус – помоли Го да ти помага да обичаш другите с Неговата любов и Той ще отговори. Това е по Неговата воля. Защото ако си приел Иисус в сърцето си, Той живее у теб. И ще ти помогне не само да казваш, че Го обичаш, а и да постъпваш според тази любов.
Как разбирате думите на Христос от Проповедта на планината: „Аз пък ви казвам да не се противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“? Аня К., град Кривой Рог, Украйна Тук Иисус говори за това, че Божиите деца трябва да имат истинска Божия любов към хората, че законът на любовта е по-важен от егоистичните интереси. Не бива да отвръщаме със зло. Понякога се налага да бъдеш ощетен в нещо, за да дадеш време на Светия Дух да докосне сърцето на човека, който те е обидил. Дори ако ни правят зло, трябва да отговаряме с добро. „Защото на вас е дадено заради Христос не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Фил. 1:29).
Какво има предвид Иисус, когато казва, че трябва да намразим баща си и майка си, за да Го следваме (Лука 14:26)? Нали Той учи да обичаме дори враговете си? Разбира се, Иисус няма предвид омразата като чувство, което човек може да изпитва към врага си. Той употребява този силен израз, за да подчертае, че любовта към Бога трябва да заема първо място в сърцето на човека. В Първото послание към Тимотей (5:8) ап. Павел пише, че този, който не се грижи за домашните си, е по-лош от неверник. Това също е Божие Слово.
Как мога да науча приятелката си да прощава на другите и да не се обижда за всяка дреболия? Лиля Р., град Бердянск, Украйна Бог е Този, Който ни учи да обичаме. Ти не си способна да научиш приятелката си да прощава, но Бог може. Ще се освободим от обидите, непростителността, злобата, когато търсим не своето, а Божието. Това е възможно, когато отдадем живота си под Негово разпореждане и познаваме Божията прошка в Иисус Христос. Само простеният от Бога може да прощава на друг, тъй като осъзнава колко много му е простил Бог и как продължава да му прощава всеки ден. Ако показваш на приятелката си пример за Божията любов и прошка със своето отношение към нея, тя може да разбере любовта на Бога, да повярва в Христос като в свой личен Спасител и да израства в тази вяра. Разбира се, нужно е също да се чете Библията, за да може Божиите истини да ни променят. Следствието от това ще бъдат правилни чувства и постъпки.
А
ни и родителите й се преместиха в друг град. Тук всичко й харесваше, само че още нямаше приятелки. Но Ани не се отчайваше. Тя беше добро, общително дете и се надяваше скоро да си намери приятели. Веднъж излезе навън да се поразходи. Нямаше деца. Тя седна на люлката и започна да се люлее. Изведнъж няколко момичета се появиха зад ъгъла и тръгнаха към нея. Една от тях, Рада, каза: – Аз се люлея винаги първа, така че слизай веднага! – Защо ми викаш? Можеше просто да ме помолиш и веднага щях да ти отстъпя. – А, остава и да те моля! – каза Рада и бутна грубо Ани. Ани беше спокойна и дружелюбна. Тя разбираше, че не е хубаво да се бие с другите. Затова слезе и се прибра вкъщи, като си помисли, че Рада сигурно е била в лошо настроение. Ани не се разстрои много и реши, че по-късно ще се сприятели с момичетата. След този случай обаче всеки път, щом излезеше на двора, Рада започваше да я дразни с обидни думи и другите деца се смееха. Веднъж след поредните грубости Ани много се натъжи и като се прибра вкъщи, се разплака. – Мразя я, мразя я! Зла е! – се оплака тя на майка си. – Коя, момичето ми? Успокой се и ми разкажи всичко. Родителите на Ани бяха вярващи и възпитаваха и нея във вярата. Когато тя сподели какво става, майка й каза: – Но Господ ни учи да не мразим, а да обичаме ближните си. – Рада не ми е ближна. – Знаеш ли, Ани, лесно е да обичаш близките си хора. Но Господ не ни казва да търсим лесни пътища. Иисус Христос ни призовава: „Обичайте враговете си.“ Това е много трудно. Ти още си малка, но с годините ще разбереш, че омразата поражда омраза, а любовта поражда любов. Нечия омраза може да бъде победена само с любов. – Но как да обичам Рада? Тя е толкова лоша! – Всеки човек има добри и лоши страни. У Рада също има нещо добро. Тя сигурно
е добър организатор, щом децата я слушат. – Но тя обижда хората! Трудно е да обичаш такива като нея. – Права си, Ани. Но знай, че когато хората нарушават Божиите закони, те сами привличат злото към себе си. И при Рада ще дойде време да съжалява за този случай. Ани се замисли и се успокои. На следващия ден тя отново излезе на двора. На пейката седяха три момичета и Рада беше сред тях. Както обикновено, тя започна да нагрубява Ани. Обидата закипя в душата на Ани и тя каза: – Ти си зла, Рада, и си груба. Не си добра. Ани си помисли, че Рада отново ще каже нещо язвително, но тя изведнъж отговори смутено: – Защо да съм зла? Просто съм смела и... – Нима това е смелост – да нагрубяваш хората? – прекъсна я Ани. – А да се извиниш, ще имаш ли смелост? – Не, аз съм добра и не съм груба! – тропна с крак Рада. – Просто съм весела. – Какво по-весело от това?! – по-спокойно отбеляза Ани. Другите момичета тихо се засмяха. В очите на Рада се появиха сълзи – тя не беше свикнала някой да я критикува – и избяга вкъщи. Ани остана с момичетата, които започнаха да проявяват интерес към нея. Само че не й хареса, когато те взеха да говорят всякакви отвратителни неща за Рада. Ани се учуди: – Та вие сте приятелки. Защо говорите лошо за нея в нейно отсъствие? На Ани й стана мъчно за Рада. Тя се прибра вкъщи, взе няколко списания „Пътечка“ и отиде да й ги подари. Нека чете. Между другото, Рада много хареса списанията. „Пътечката“ ги сприятели и те станаха неразделни приятелки.
Докато една група деца казва отделните куплети на стихотворението, друга група изобразява това, за което се говори там. Добре е след всеки куплет да звучи подходяща музика, така че да има време за представяне на различните сцени.
1. Отивал човек в Йерихон. Не мислел за риск и беди, но знаел, че в този район се срещат разбойници зли. 2. И те го нападнали дръзко, ограбили този човек. Преминал свещеник, но бързо избягал от него далеч. 3. А после левит се задал, но помощ отново отказал. Един самарянин се спрял и милост веднага показал. 4. Смилил се и многото рани промил и превързал навреме, решавайки без колебание със свойто осле да го вземе. 5. В гостилница той го оставил да бъде лекуван добре. И всичко възможно направил с любящо и благо сърце. 6. Господи, дай и на мен благост и милост подобна, тъй че да бъда решен на всеки в беда да помогна.
Действащи лица
Първо действие Пътникът върви от единия до другия край на сцената. Нападат го разбойниците, които излизат от прикритието си. Той пада по очи на земята. Разбойниците го бият с пръчки и му открадват дрехата, кърпата от главата и сандалите. Пътникът остава да лежи на сцената.
Второ действие По пътя минава свещеник. Той върви с високо вдигната глава. Поглежда към ранения, но се обръща и продължава пътя си.
Трето действие На сцената излиза левит, който върви много бързо, вглежда се в ранения и все така бързо го подминава. След него се появява самарянинът, който води своето осле. Когато вижда пътника, той се ужасява и се приближава към него. Оглежда къде е ранен, обръща го по гръб.
Четвърто действие Самарянинът изважда от своята торба бяла кърпа и съд с вода. Откъсва парче от кърпата, превързва главата на ранения и после му дава да пие от съда. Помага му да се изправи, настанява го на ослето и заедно потеглят.
Пето действие Пред гостилницата стои нейният собственик. Появяват се самарянинът и пътникът на ослето. Собственикът и самарянинът помагат на ранения да слезе и го слагат да легне в приготвена за него постеля. Самарянинът подава на собственика торбичка с монети и си тръгва.
- Пътникът - 2-3 разбойници - Свещеникът - Левитът - Самарянинът - Актьор, който играе ослето - Собственикът на гостилницата
Сред саваната беше разположено неголямо село с кръгли колиби. Тук живееха Тамби и Бето – неразделни приятели. Цялата втора половина от деня те играха заедно на хълма недалеч от селото. Изведнъж Бето възкликна учуден: – Тамби, виж! Оттук, отгоре, всичко изглежда различно: хората, колибите, дърветата! Всичко е толкова малко! Това не е ли твоята майка със сестра ти на гърба си? – О, да! – отговори Тамби. – Това е тя. Ходила е за вода – да има за вечеря. Но ако вече е толкова късно, трябва да побързаме за вкъщи! Преди да се мръкне, Бето трябваше да докара козите в обора. Двете момчета свалиха бързо козите кожи, с които бяха препасани бедрата им, сложиха ги на скалистия склон, седнаха върху тях и като по детска пързалка стремително се спуснаха надолу. Стигнаха в селото със скоростта на вятъра. Момчетата минаха със страх покрай колибата на магьосника. Тамби и Бето се страхуваха от него, въпреки че беше уважаван човек в селото. Всеки, който се разболееше, се обръщаше към него за помощ. До колибата му имаше сухо дърво, на чийто ствол с пирони бяха заковани черепи. Като видяха черепите, момчетата се уплашиха още повече. Зад колибата на магьосника пътищата на приятелите се разделиха и всеки побегна към своя дом.
Изморен, но доволен, Тамби клекна до колибата – наблюдаваше как баща му плете кошница. Скоро ще има достатъчно кошници – тогава баща му ще ги занесе на пазара. – Ще ми вземеш ли пак фъстъци? – помоли го Тамби. – Толкова са вкусни! – Ще поживеем и ще видим – усмихна се баща му. На следващия ден Тамби и бащата, въоръжени с мачете, събираха банановата реколта зад тяхната къща. – Тамби – със сериозен глас заговори баща му, – ти си вече голямо момче. Утре сутринта ще вземеш лодката и ще тръгнеш за Кокабу. Познаваш това село, то е далеч – до мястото, където реката прави голям завой. Бъди внимателен, там има много силно течение. В Кокабу ще размениш бананите за царевица. Бето може да ти помогне, ако дойде с теб. Тамби кимна утвърдително, въпреки че малко го беше страх да излезе на реката за първи път без баща си. Реката беше толкова голяма, а той – толкова малък, бе само на 11 години. Изтръпваше, щом си спомнеше за крокодилите! Но заедно с Бето ще се справи. Рано сутринта на следващия ден, като натовариха бананите в лодката, момчетата тръгнаха на път. Бащата бе направил лодката от ствола на дърво, като й бе придал формата на крокодил. Тамби гребеше с цялата си сила. Трябваше да гледа и в двете страни. Веднъж плаваха с баща му в лодката и видяха дърво, което се носеше по течението. Неочаквано дървото започна да се движи и – о, ужас! Това беше крокодил! Бащата внимателно отклони лодката встрани и заобиколи огромното чудовище. Този път им се размина. След като четири часа не спряха да гребат, преди слънцето да залезе, Тамби и Бето стигнаха до целта. Но на никого в селото не
му беше до тях и тяхната търговия. Никой нямаше време. Всички жители, пременени празнично, бързаха към хълма, където беше голямата кръгла колиба. – Какво се е случило? – попитаха момчетата. Учудени, жителите на селото им отговориха: – Вие – какво, не знаете ли, че днес е Рождество? Елате с нас на празника. – Рождество? Какво е това? Тържество за духовете ли? – попита Тамби. – Да отидем с тях – предложи Бето. – Гладен съм. И момчетата последваха хората по пътя към голямата колиба. Някъде от далечината долитаха звуци на барабани, но от колибата се чуваше тихо пеене. Обхванати от любопитство, децата спряха и надникнаха през прозореца. – О! – възкликна Тамби, широко разтворил очи. Сред колибата имаше палма, украсена с много свещи. – Колко е красиво! Интересно, какво ли означава всичко това? На най-последния ред те видяха две свободни места. Може би могат да седнат там? Или по-добре не? Забелязаха един мъж, който им махна с ръка и им направи място. – Сядайте! – покани ги той. Тамби и Бето седнаха. В това време другите деца се подредиха до палмата и запяха. После стана един мъж и започна да разказва за Мария и Йосиф, за Младенеца в яслите, за ангелите и овчарите. Тамби и Бето слушаха, затаили дъх. Какъв е този Младенец? Къде живее днес? Може ли да се запознаят с Него? На следващата сутрин, веднага след като слънцето изгря, момчетата отидоха отново в селската църква. Там заедно с другите деца те чуха продължението на историята за чудния Младенец в яслите.
– Когато Иисус пораснал – разказваше мъжът, – правел различни чудеса и говорел на хората за Своя небесен Отец. Но те не искали да Го слушат и Го разпънали. На кръста Иисус понесъл върху Себе Си греховете на всички хора. После бил положен в гроб. На третия ден Бог Отец Го възкресил. Иисус е жив! Не е мъртъв Бог! Той ни вижда. Живее с нас и ни пази! – Да, този Бог наистина обича хората. Иначе нямаше да умре за тях – учуден, каза Тамби и с въздишка добави: – Но кой е способен да разбере толкова бързо всичко това? Тамби беше все още малък. Тук обаче разказвачът добави нещо, което го накара отново да се заслуша. – Който вярва в Иисус, повече няма от какво да се страхува: Иисус винаги е до него. Ако е така, Тамби също би искал да вярва в Иисус. Колко често го е било страх! Вечер, когато стане тъмно, или на реката, или когато минава покрай колибата на магьосника. Тамби попита плахо: – А как може човек да повярва в Иисус? – Кажи Му, че искаш да повярваш в Него. Помоли Го да дойде в сърцето ти – приветливо обясни разказвачът. Тамби се замисли. Никога досега не беше разговарял с Бога. И изобщо, би ли могъл да се помоли, та той разбра толкова малко от онова, което тези хора разказваха за Иисус? Но Тамби все пак се реши. И беше уверен, че Иисус го е чул. Той наистина е жив! Дойде време да се прибират. Децата погледнаха още веднъж към колибата, в която бяха палмата и запалените свещи. Сега знаеха какво е Рождество Христово. Иисус е дошъл на тази земя – Спасителят на всички хора. Като истински, опитни търговци, Тамби и Бето размениха бананите за царевица и седнаха в лодката. Този път Тамби трябваше да гребе още по-силно, защото плуваха срещу течението. И всеки път, когато в душата му се прокрадваше страх от дълбоката река или опасните крокодили, той се молеше и се успокояваше. Когато се върнаха в своето село, Тамби и Бето с радост споделиха с родителите и приятелите си за великото откритие. Цял ден трябваше да разказват за Рождество, за Мария и Йосиф, за Младенеца в яслите. Всички искаха да чуят за Рождество Христово.
_
_ _
_ _
_ _ _ _ _ ; _ _ _ _ _
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _
_ _ _ _ _ _
_ _ _ _ _ _ _ _ _
_ _
_ _ _ _ _
_ _ _ _ _
_ _
_ _
(_ _ _ .
_ : _ _ ).
А
М
Х
В
Н
Ч
Г
О
Ш
Д
П
Щ
Е
Р
1
З
С
2
И
Т
Й
У
оворите Напиши отг етата на в квадратч ицата кръстослов тала и в н по хоризо квадратте отделени тикала чета по вер ш една ще прочете е историдума, която и на тази чески факт иква основа възн ото. в християнст
1. Как се нарича празникът, на който честваме идването на Иисус на земята? 2. Кой носи дарове на новородения Иисус (Мат. 2:7-11)? 3. „И както ги благославяше, отдели се от тях и се ________ на небето“ (Лука 24:51). 4. „И _____а на обрязването той получи като печат на оправданието чрез вярата“ (Римл. 4:11). 5. Как се казва съпругата на сина на Авраам и Сара (Бит. 24:67)?
6. Мястото, където са овчарите, когато им се явяват ангели с вестта за раждането на Иисус (Лука 2:8-11). 7. Кой е пророкът по времето, когато управлява цар Саул (I Цар. 15:1-3)? 8. Какво нарича ап. Павел корен на всяко зло (I Тим. 6:10)? 9. Как се казва фарисеят, който отива тайно при Иисус (Йоан 3:1-2)? 10. Еврейска дума, която означава „учител“ (Йоан 20:16). 11. Планината, на която Иисус произнася проповедта за края на времената (Мат. 24:3 и сл.).
ВОДОРАВНО 3. Юдейският началник, който идва при Иисус през нощта (Йоан 3:1-2). 5. В кой град Иисус влиза на младо осле преди Пасхата (Мат. 21:1-11)? 7. Човекът, когото Бог нарича Свой приятел (Як. 2:23). 9. „Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия _____“ (I Кор. 3:9). 11. Колко пъти киха детето, което пророк Елисей възкресява (IV Цар. 4:32-35)? 12. Кой не се покланя на злия Аман (Ест. 3:1-2)?
ОТВЕСНО 1. Как се казва ангелът, възвестил на Мария раждането на Иисус (Лука 1:26-33)? 2. Най-добрият приятел на Давид (I Цар. 18:1). 4. Как се казва бащата на Йонатан (I Цар. 19:1)? 6. Кой е най-кроткият човек на земята (Числ. 12:3)? 8. Името на майката на Ровоам (III Цар. 14:31). 10. Как се казва сестрата на Мойсей (Числ. 26:59)?
„В
ярвам, че Бог при всяка беда дава толкова сили да се съпротивляваме, колкото ни е необходимо. Но Той не ги дава предварително, за да се уповаваме не на себе си, а – само на Него“ – тези думи са написани в затвора, под воя на сирените и свис-
тенето на бомбите във фашистка Германия. Те са част от писмо на пастир Дитрих Бонхьофер. Той е млад, талантлив богослов, който около 24-годишна възраст защитава докторска дисертация и получава престижна покана да преподава в Берлинския университет. Но след като Хитлер идва на власт, Бонхьофер става един от инициаторите за създаването на нелегалната Църква на изповедта, която отказва да закачи снимките на фюрера и да се подчини на неговата теория за непълноценността на евреите и превъзходството на арийците.
„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога“ – отново и отново Дитрих чете думите на ап. Павел в своята любима, овехтяла от четене Библия и си мисли: „Къде е границата на това покорство? Защо Петър не се подчинява на постановлението на Синедриона, който забранява да се проповядва за Христос? Можем ли да се съпротивляваме на Хитлер, истинския антихрист? Сигурно е време да спрем да мълчим. Настъпва време да действаме.“ И Бонхьофер започва да проповядва, да води семинари, да чете лекции, като призовава християните да не се съюзяват с властите и да излязат от официалната Църква, която напълно се е покорила на Хитлер. През 1935 г. му забраняват да преподава в университета и няколко години той е ръководител на неголяма нелегална семинария. През 1943 г. го арестуват и до смъртта си лежи в затворите и концлагерите на Германия. В неделя, 8 април 1945 г., затворниците, които са в една килия с пастир Бонхьофер, го молят да проведе богослужение. Той знае, че трябва да го
екзекутират и че вероятно това ще е последната му проповед, но става, моли за тишина и спокойно отваря Библията. Последните няколко месеца непрекъснато го местят от един затвор в друг, разпитват го почти всеки ден, защото след неуспешното покушение срещу Хитлер в Гестапо попадат фалшиви документи, според които Дитрих също е имал дял в това събитие. Но младият пастир не се страхува от заплахите и виковете на следователите. Няколкото години по затворите са го научили на тишина и вътрешно общуване с Христос. Той усеща приближаването на смъртта и последните месеци го вълнува най-вече свидетелството за Христос пред другите. „Постоянно ме занимава въпросът за това, какво е за нас днес християнството и кой е Христос. Отдавна е минало времето, когато на хората можеше да се говори с думи. Сега идва моментът, когато можем да изявяваме Христос само с живота си. Как Той би могъл да стане Господ и за нерелигиозните хора?“ – си мисли Бонхьофер. В онова априлско утро по време на последното си богослужение в
концлагера той чете от Книгата на пророк Исая за идващия Христос и проповядва толкова ревностно, че затворниците го слушат, без да помръднат. На следващия ден – 9 април, – само месец преди края на войната Дитрих Бонхьофер е отведен за екзекуция. Лекарят на концентрационния лагер „Флосенбюрг“ записва своите впечатления от последните минути на вярващия: „През полуотворената врата видях пастир Бонхьофер, застанал на колене в
съкровена молитва пред Господ Бог. Самоотверженият и проникновен характер на молитвата на този много симпатичен човек ме разтърси. И на мястото на самата екзекуция, след като произнесе кратка молитва, той се качи смело по стъпалата към бесилото... За цялата ми, почти 50-годишна лекарска практика не съм виждал човек, който да умира с по-голяма преданост към Бога.“ Дитрих Бонхьофер умее да проявява покорност, но знае къде свършва тя. Ако властта навлиза в делата на Църквата или върши явно зло, дълг на християнина е да й се противопостави – доказва той в своите книги и с живота си.
Пита магарето с глас разтревожен: „В моите ясли кой е положен? Кой на сеното ми сладко си спи, сякаш на свойто креватче лежи? А тези дъски, мъничко Бебе, не са ли и груби, и твърди за Тебе? Сигурно не е удобно така? Горкото Детенце! И-а, и-а! Животни, елате сега, погледнете, но моля ви само едно: не шумете! О, колко прекрасен и светъл е Той, излъчва лицето Му мир и покой. Ти, конче, внимавай, недей да пръхтиш. От кроткото Бебе далеч да стоиш. И нека запазим сега тишина, това е потребно. И-а, и-а! Но моля, сторете ми път между вас. До яслата искам да стигна и аз. Нека Го видя отблизо. О, да! Той е прекрасен! И-а, и-а!“
Ще ти трябват: хартия за опако ване, черен флумастер или писалка, пастел и или водни боички, ножица, игла и конец, пам ук, както и – възрастни помо щници. 1. Сгъни на две лист хартия 15х15 см. 2. Нарисувай картинка с черен контур и я оцвети. Можеш да я копираш или прерисуваш от някакви модели. 3. Изрежи рисунката, като оставиш 1 см от края. 4. Заший двете парчета от листа по контура, като оставиш в единия край малка дупка. 5. Напълни фигурката с памук през дупката, която си оставил.
грачка, която и а к е м а н ас р к е Ще получиш пр или да подариш а ат х л е а н ш и можеш да закач и. на приятелите с
Имаме лош слух, но добро осезание. Долавяме дори леко докосване по черупката. Между другото, черупката ни е най-характерният видим признак, който ни отличава от другите влечуги. Тя се състои от кости и рогово вещество. Отпред и отзад черупката ни има отвори, през които излизат главата, опашката и крайниците ни. Наличието на черупка е свързано с особеностите на вътрешната структура на нашите органи. Мускулатурата на тялото ни е много слаба, но мускулите на краката и шията ни са сравнително силни. Мисля, че последният признак вече със сигурност ти е подсказал кой съм аз. Сега смело можеш да изтичаш и да кажеш на приятелите си какво ново си разбрал за ! Не забравяй да добавиш, че названието „костенурка“ идва от думата „кост“. Довиждане! костенурките
Сигурно знаеш, че първите животни, които са се върнали на Земята след полет в космоса, са били кучета. Но първенството в обиколката около Луната принадлежи на мен! Разбира се, ти искаш да разбереш кой съм аз, за да кажеш по-скоро тази новина на приятелите си. Бог ни е създал така, че нямаме нужда от голям запас от кислород. Можем седмица и половина да не ядем нищо и дълго време да се намираме в полусънно състояние. Благодарение на тези качества през 1968 г. ме взимат на съветския космичен кораб „Зонд-5“. По целия свят наброяваме около 230 вида, обединени сме в 12 семейства и пет подразреда. Живеем както във водата, така и на сушата, в места с топъл и умерен климат. Някои видове се срещат зад Полярния кръг, където в условията на студения климат изпадат в зимен сън. Смятат ни за много бавни, но това е вярно само за сушата. Когато сме във водата, веднага ставаме бързи плувци и отлични гмуркачи. Представителите на най-дребния вид стигат до 10 см, а гигантските – до 2 м и тежат повече от 900 кг. Неголямата ни глава има обтекаема форма. Шията ни е или с умерена дължина, или е къса. По-голямата част от нас имат къса опашка. Зрението ни е добре развито и цветно. Когато търсим храна, първо се ориентираме по цвета и едва след това – по миризмата и вкуса. Ядем растителна или животинска храна в зависимост от средата, където живеем. Интересно е, че независимо от вида ни и от това, дали живеем в морето или на сушата, нашите женски снасят яйцата си само на сушата. Полът на малкото, което трябва да се роди, зависи от средната температура в „гнездото“. При висока температура се раждат женски, при ниска – мъжки. Броят на яйцата в едно гнездо варира от няколко до сто.
Морският лъв спада към перконогите морски животни, които живеят на стада. Морските лъвове плуват със скорост 30 км/ч и са мирни и плахи животни.
Южният морски слон е най-едрият вид истински тюлени. Дължината на тялото му достига 6,5 м, а теглото – 3,5 т. Наименованието си получава заради хоботообразния нос при мъжките. Морските слонове могат да се гмуркат за плячка на дълбочина до 1400 м. Морските дяволи, или риби въдичари, се наричат така, защото техните перки на главата, свити на фунийка и стърчащи напред, изглеждат като рога. Когато се разгънат, те образуват фунийка около устата и помагат на рибите въдичари да всмукват храната си. Това са истински исполини сред рибите скат – достигат 6 м на ширина. Морските дяволи тежат до 2 т.
Морските свине са семейство морски бозайници от подразреда на Зъбатите китове. Те са по-малки от делфините: дължината на тялото им достига 2,5 м, а теглото им – 120 кг. Различават се от делфините по формата на черепа и зъбите си, а също и по плътното си, набито телосложение.
Морската лисица е опасна за човека акула с дължина 6 м, която използва своята опашка, наподобяваща огромна блестяща коса, за да си намира храна. След като морската лисица събере на куп рибите, които се готви да изяде, тя ги притиска, като ги удря с опашката си, и после спокойно ги поглъща.
Морските свинчета са опитомени гризачи от семейство Свинчета. Това са доверчиви и добродушни домашни животни, които обичат човек да ги взима в ръце и да се грижи за тях. Дължината на тялото им достига 35 см. Морските свинчета са едни от най-кротките животни, които можеш да си представиш. Когато свинчето се изплаши от нещо, то обикновено бяга, като се опитва да намери скришно място или да се зарови някъде. Ако всички пътища към бягството са отрязани, то спира, застава с гръб към стената и замира неподвижно.
Помогни на двете деца да напишат дума от ледените късчета. Избери парченцата лед според съответстващата им форма и напиши думата на всяко от тях във вертикалните редове.
Златни искри светлина на белия сняг заблестяват. Надежда за цяла земя и мир Рождество обещава.
Господ остави небето, нашия свят озари. Нека сега и в сърцето лъч светлина да струи.
Чудесният празник запали радост във всяка душа. Нека с признателност хвалим своя Спасител в света.
В Себе Си Той съчетава Бог и Човек във едно, праведност, святост и слава. Това е за нас Рождество.