ция на крак, щяла да види после... Всички – възрастни и деца – стояхме и го гледахме изумени. Майка му мълчеше и се усмихваше извинително. Единият от мъжете, които участваха в търсенето, не издържа и го прекъсна, като го хвана за ръката: – Момче, ти на колко си години? – На 11 – изсъска Наско, без да го погледне. – Я се осъзнай! Чуй се какви ги приказваш на майка си. Вместо тя да ти се скара, че си й изкарал акъла... Наско не го доизслуша, а тръгна с гневни крачки към тяхната стая. Като се прибрахме и ние в стаята си, Алианка първа наруши тишината:
айката и бащата на Марио не можаха да получат отпуска през лятото, а на мен ми дадоха карта от работата и предложих да взема Марио и Алианка. Децата копнееха да отидат на море. Така потеглихме тримата за Варна. Стаята ни беше на 10 минути от плажа. Наоколо имаше много зеленина. Децата си намериха приятелчета, също брат и сестра, на тяхната възраст – Наско и Лаура. Те бяха дошли с майка си, защото баща им пътуваше често и сега беше в чужбина. Заедно ходехме на плаж, заедно се хранехме, децата играеха докъсно в парка около станцията. Една вечер, когато дойде време да си лягаме, започнахме да ги търсим. Нямаше и следа от тях. С майката се притеснихме и се разделихме, за да обхванем целия парк. Скоро тя откри двете момиченца в най-отдалечената част. Не ни чували, като
ги викахме. Обаче от момчетата нямаше и следа. Лаура спомена, че преди известно време – не знаеше колко – ги видяла да излизат от парка и да тръгват по шосето. Изплашихме се. С няколко души от станцията се разпределихме на групи и тръгнахме из целия район край шосето. Около час обикаляхме и най-сетне един от мъжете ги срещнал на малка, лъкатушеща уличка в комплекса, запълнен до краен предел с хотелчета, заведения и туристи. Изглеждали объркани и изплашени – вече беше тъмно. На въпроса какво правят там Марио обяснил, че Наско искал да му покаже някаква страхотна вила, където летували преди с баща му. Явно се бяха загубили. Когато мъжът ги доведе в нашия парк, Марио гледаше гузно и ми каза тихо: – Съжалявам, че те разтревожих. Наско обаче се нахвърли грубо срещу майка си – коя била тя, че да му се бърка, откъде накъде си позволявала за нищо и никакво да вдигне цялата стан-
– Защо Наско беше толкова ядосан и озлобен към майка си? – Държа се дръзко, защото доста се беше уплашил, че сте се загубили. И му се струваше, че се е изложил пред хората – отговорих аз. – Да, и реши да си го изкара на майка си – съгласи се Марио. – А тя защо не го спря? – Хората стават дръзки, когато никой не слага граница на злото, което се излива от тях – опитах се да обясня. – По същия начин се самозабравят в дързостта си към Бога, защото бъркат Неговата милост с мекушавост. А Той иска да се отнасяме към Него с благоговение, не с дързост. Благоговението обаче е любов, в него няма бунт.
Ниско прелита врабчето, високо лети самолета. Малък на вид е потока, голяма - реката широка. Светла е сутрин зората, тъмна е нощем гората. Тънки цветята израстват, дебел и масивен е брястът. Бавно влечугите кретат, бързо препускат конете. Тихо снежинките падат, гръмко шуми водопадът. Плитка е пълната кана, много дълбок - океана. Близо е хълмът, полето, далеч са звездите в небето. Има сравнения много, но нека прославяме Бога. От Него са всички неща, Той върши велики дела. Над целия свят сътворен довека е Той възвисен.
Кралят на Англия Канут живеел в разкош и великолепие и винаги бил заобиколен от много придворни. Те мислели, че като превъзнасят краля, ще заслужат неговото благоволение. – Ти си силен и могъщ! – казвали му всеки ден. – Никой няма да рискува да ти противоречи. Славата ти ще бъде вечна. Ти си толкова могъщ, че никой не би посмял да ти отнеме дори късче земя! Накрая на краля му дотегнало да слуша тези възхвали. Той бил мъдър и разбирал, че слугите му не казват истината. Все пак ги изслушвал без възражения. Веднъж кралят заповядал на слугите си: – Донесете ми трона! Слугите изпълнили думите му. Тогава той им казал: – А сега вървете след мен. И вземете трона! Слугите се учудили много, когато Канут ги завел на брега на морето. Било по време на отлива. Кралят се приближил до водата и заповядал да сложат трона там. След това, без да пророни дума, седнал на трона. Всички се изненадали от неговото поведение, но никой не се решил да го попита каквото и да било. След известно време започнал приливът. Неголяма вълна с плясък покрила плажа и ходилата на краля. Намокрили се и краката на слугите. Тогава Канут станал, протегнал ръка към морето и извикал със силен глас:
– Земята, на която стоя, е моя! Никой не смее да се противи на моята власт! Заповядвам ти, море, да не повишаваш нивото на водата и да не ми мокриш краката! Отстъпи, море! Като казал това, той отново седнал на трона. Но още докато сядал, втора вълна се разбила на брега. Тя намокрила не само ходилата на краля, а и глезените му. Водата покрила краката и на слугите, които не смеели дори да помръднат. Канут отново станал. – Нека бъде известно на всички хора по земята – тържествено провъзгласил той, – че кралете нямат никаква власт, ако Бог не им я даде! Властта на краля не е огромна. Никой освен Бога не е достоен да се нарича Крал или Цар – само Той, Който е създал морето и земята! Неговото Слово е закон на небето и земята! После Канут и неговите слуги мълчаливо се върнали в града. След тази случка никой повече не се осмелявал да възхвалява краля за неговата власт и за величието му. По-късно именно на това място в Англия, където станали тези събития, бил построен град Саутхемптън. Там, върху стената на една къща близо до дока, видях неголяма бронзова табелка със следния надпис:
икой никога не е виждал Бога: невъзможно е Бог да бъде видян. Но Той съществува! Точно както съществуват топлината и светлината, радостта и любовта, мирът и покоят. В Библията се разказва много за Бога: за това, какъв е – за да можем да Го разбираме; за това, какво прави – за да
смирение, упование и самоотверженост. „Благоговението е страх от Бога, преодолян и преобразен от любовта” (И. Илин). Св. Атанасий Велики казва, че благоговението е нужно, за да познаеш Бога, а Йоан Златоуст определя благоговението като състояние на душата, необходимо при четенето на Свещеното Писание.”
Го обичаме и да благоговеем пред Него. Не разбираш какво значи да „благоговееш”? В „Азбуката на вярата” тази дума се обяснява така: „Благоговението е преклонение пред величието и всемогъществото на Бога, безкрайно доверие към благостта на Твореца и трепетно чувство на съпричастност към реализацията на това благо могъщество в човешкия свят. В благоговението се съединяват: възвисяване на духа,
Бог познава сърцата на хората, затова казва в Библията чрез Соломон, най-мъдрия човек на земята: „Блажен е онзи, който винаги пребъдва в благоговение; а който ожесточава сърцето си, ще падне в беда ” (Пр. 28:14). Но ти може би ще възразиш, че около тебе няма почти никой, който да благоговее пред Бога – всички постъпват неправилно, лъжат, крадат, пушат и правят неугодни на Бога неща. При това често си служат с Божието име.
Такова поведение Бог нарича дързост по отношение на Него. Библията предупреждава: „Макар грешникът да върши сто пъти зло и да постоянства в него, аз зная, че ще бъде добро на онези, които се боят от Бога, които благоговеят пред лицето Му; а за нечестивеца няма да има добро и като сянка, кратко време, ще пребъде онзи, който не благоговее пред Бога” (Екл. 8:12-13). Дръзките хора не могат да избегнат наказанието. Бог обещава, че ще настъпи време, когато вече няма да има зло, няма да има грях, нито страдание. Той обещава небесното Царство на онези, които Го обичат, смиряват се пред Него и Го слушат. Бог казва: „А за вас, които благоговеете пред името Ми, ще изгрее Слънцето на правдата и изцеление ще има в лъчите Му” (Мал. 4:2). Ако искаш животът ти да бъде интересен и радостен, ако искаш да има мир в сърцето ти, обърни се към Бога, довери Му се и живей както учи Той. Тогава целият ти живот ще бъде в Неговите ръце. Той ще те води и ще те пази, към Него ще можеш да се обръщаш във всяка беда, защото ще знаеш, че винаги те чува.
1. Известия, съобщения (I Сол. 3:6). 2. Град, в който ап. Павел посещава приятелите си на път
за Рим (Деян. 27:3). 3. Синът, когото Бог обещава на Авраам (Бит. 21:1-3). 4. Къде един от братята на Йосиф на път към дома си открива среброто, което знае, че е оставил в Египет (Бит. 42:25-28)? 5. „Надеждата, която за душата ни е като непоклатима и яка _____” (Евр. 6:19). 6. Името на нашия Спасител. 7. „___ човек е силен и разумен човек укрепва силата си” (Пр. 24:5). 8. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на _____” (Мат. 21:42). 9. „Не се оставяй да те надвива злото, а надвивай злото с ______” (Римл. 12:21). 10. Какво освен ечемичните хлябове дава момчето, за да нахрани Иисус 5000 души (Йоан 6:9-10)? 11. „Отче Мой... нека Ме отмине тази чаша, но не както Аз ______, а както Ти” (Мат. 26:39). 12. Какво означава името Тавита (Деян. 9:36)? 13. Как нарича пророк Захария първите порти от крепостната стена около Йерусалим (Зах. 14:10)? 14. „Ще почива върху Него Дух Господен, Дух на премъдрост и ______” (Ис. 11:2). 15. Тревисти цъфтящи растения (Пес. 2:12). 16. Другото име на хълма Сион в Израил (Вт. 4:48).
Н
ямало в град Йерихон друг човек, толкова мразен от всички, колкото Закхей. Той работел за ненавистните езичници римляните, които завладели страната. Не само събирал данъци от народа за поробителите, а и наел за тази цел помощници. Затова Лука в своето Евангелие го нарича началник на бирниците. Родителите му обаче, когато давали името на детето си, възложили на него всичките си надежди – Закхей в превод от еврейски означава „достоен, чист”. Но жителите на Йерихон не го смятали нито за достоен, нито за чист. Иначе биха се държали по друг начин, когато на път за Йерусалим Иисус минал през техния град. Хората наизлезли, за да видят Иисус. Всички знаели, че Той изцелява слепите и прокажените, храни с няколко питки хиляди и дори възкресява мъртви. Всеки искал да види този велик Човек. Всички, от малък до найвъзрастен, стоели край прашния път и чакали кога неповторимият Пророк ще мине оттам. Закхей също искал да види Иисус. Но тъй като бил нисък на ръст, а хората не му давали да си пробие път през тълпата, изтичал напред и без да мисли дълго, се качил на едно дърво. Библията казва, че това било смокиня. Закхей много искал да види Човека, Който не се гнусял да общува с такива като него. И ето, Иисус се приближавал! До Него вървели учениците Му, апостолите. Когато Иисус стигнал дървото, на което седял Закхей, се случило нещо, което развълнувало Закхей до дъното на душата му: Иисус се обърнал към него. При това по име! Той казал: - Закхей! Слез по-бързо, защото днес трябва да дойда в дома ти.
Извън себе си от радост, Закхей слязъл от дървото и повел Иисус и Неговите учениците към дома си. А народът наоколо започнал да роптае: - Вижте при кого отива на обед Иисус от Назарет! Нима в нашия град няма по-достойни хора?! Намерил при кого да отиде – при такъв грешник! Не мисля, че хората си шепнели, затова и апостолите, и Закхей, а и Иисус чували за какво говорят. В онези времена и по онези места не обядвали в стаите, а – на двора, под сянката на лозовите клонки, или – на покрива на къщата, под навес. Съпругата на Закхей бързо сложила масата. Децата му с любопитство надничали зад завесата, която закривала входа за вътрешните помещения на дома... Учениците били изморени и гладни след дългия път. Започнали да ядат с благодарност и радост. Изведнъж Закхей станал и казал на Иисус: - Господи! Половината от имота си ще дам на бедните и ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще го върна четворно. Можем да си представим как всички замълчали от изненада. И в тази тишина прозвучал мекият и силен глас на Иисус, Който казал на Закхей: - Днес стана спасение на този дом, защото и този е син на Авраам, понеже Човешкият Син дойде да подири и да спаси погиналото. Тези забележителни думи, казани от Иисус на Закхей, се повтарят вече две хиляди Прочети тази история в Библията и от последните думи на цар Давид ще разбереш как се е отнасял към Бога, какво е било най-важно за него и защо досега, а вече са изминали три хиляди години от тези събития, ние не го забравяме и взимаме пример от него.
Бог обитава в непреходна слава, престолът Му вечен в зари е облечен. С величие свято в небето познато владее света с могъща ръка. Но скрит си остава, защото съзнавам: да видя не мога лицето на Бога. Когато смирено прекланям колено, достигам чрез вяра престола на Царя.
Отварям вратата за Него в душата и става ми ясно, че Той е прекрасен. Щом слушам гласа Му, ликувам и няма за мен на земята по-ценен Приятел. Велик е и зная, че в слава сияе, но мойта молитва до Господа литва. Той всичко ми дава, надежда дарява. Отец Го наричам и Него обичам.
стиха от ърху Прочети аписан в н , а т я и еда. Библ слънчогл а н а т а н семе
ите ата в облац Вместо числ им те и ащ ответств четеш напиши съ о р п е щ уката и зб а т о и в ук б уката е лията. (Азб б и Б т о х и ст о.) ло слънцет дадена око
а от Библията!
Дешифрирай стих
О К О И П Б Л И Е Е С Р Ц
Б Н Й Р А А Т Е П
Л З Т Е Г К О Т А Б
А И О Б О О Ч О Д Е
Ж Ч В Ъ Г Й А С Н Д
Е О И Д О Т В И Е А
Н В Н В В О А Щ В
Е Е А А Е О С Е
К Г В Н Ж Ъ
Името на този човек става известно на децата от момента, когато получат първата си книга за морски пътешествия или когато чуят първите разкази за далечни страни и смели мореплаватели. Христофор Колумб е човекът легенда, открил Америка. ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО За детството и юношеството на великия мореплавател не се знае много. Той е роден през 1451 г., вероятно в Генуа, Италия. Бащата на Христофор бил тъкач. Неговите
изделия се продавали из цяла Европа, тъй като търговците от Генуа пътували по всички държави на тогавашния цивилизован свят. Някои от тях успявали да посетят дори такива тайнствени и недостъпни страни като Индия, Китай и Сипанго (по онова време европейците наричали така Япония). Като малък Колумб помагал на баща си: разчепквал вълната, обслужвал клиентите в магазина, а от юношеските си години се включвал в неголеми търговски пътешествия край бреговете на Италия. Тогава той обикнал морето: неговия безкраен простор, страшната сила на бурите, тишината на успокоената след ветровете водна стихия. Слушал с увлечение разказите на опитните моряци, които в тихите вечери описвали увлекателно далечните брегове, кръвожадните пирати, безкрайните богатства на загадъчния Изток. ЦЕЛТА НА ЖИВОТА Изтокът... Той толкова силно привличал европейците, но само единици от тях успявали да видят приказните дворци на падишасите, да чуят екзотичната музика на непознатите инструменти, да се насладят на блясъка от скъпоценните камъни и златните късове, които според слуховете се срещали там като крайпътни камъни! В Португалия, Англия, Франция и Италия докарвали от Изток
цветни платове и скъпи подправки. Тези съкровища обаче били достъпни само за хора с кралска кръв. Разказвачите предупреждавали, че пътят към „Индия” (както се изразявали тогава) бил труден и опасен, малцина успявали да стигнат дотам и още по-малко смелчаци се оказвали способни да се върнат. У Христофор се зародила мечтата да намери най-краткия и безопасен път към далечните морски земи. А за това били необходими знания, труд и упоритост. От дете Колумб изучавал морското дело: можел да прави прогноза на времето (включително да предвижда бурите, което се ценяло особено), познавал посоката на ветровете, умеел да използва компас, да разчита и да прави карти, да изчислява разстояния, като използва скоростта на кораба. По-късно той пише в автобиографията си: „Господ е благосклонен към моите желания. Той ми е дал знания, въоръжил ме е с наука, подарил ми е способност да разбирам и да рисувам Земята.” Изминали много години, преди проектът за покоряването на източните земи да стане готов. Всички разходи, броят на корабите, необходимият състав на екипажите били пресметнати. Дори бил изчислен курсът – право на запад, тъй като, ако вярваме, че Земята е кръгла, като се движим на запад, можем да стигнем Изтока! Оставало само да се намерят пари, с които да се организира експедицията. Търговците от Генуа се страхували да рискуват капитала си. Тогава Колумб отишъл в Португалия, но крал Хуан II, след като изслушал с интерес доклада, също отказал на упорития мечтател. Ето защо скоро той отпътувал за Испания. По това време Испания се управлявала от католическите монарси Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. Те изслушали италианския търговец и не му отказали, макар да не дали веднага съгласието си. За кралското „да” се наложило Колумб да чака цели седем години! Накрая то все пак прозвучало...
ПО ПЪТЯ КЪМ ЦЕЛТА В началото на август 1492 г. корабите „Санта Мария”, „Пинта” и „Ниня” отпътували към далечна „Индия”. На 12 октомври 1492 г. малко след полунощ дежурният моряк на „Пинта” отчаяно закрещял: „Земя! Земя!” Пред тях лежал най-източният остров от Бахамския архипелаг, който Колумб нарекъл Сан Салвадор, като издигнал там зеленото знаме с кръста и инициалите на испанските крале. Този
ден станал официален празник за откриването на Американския континент. Самият Колумб до края на дните си бил уверен, че е намерил пътя към Индия, затова и туземците, които срещал, наричал „индианци”. Така това погрешно название се запазва и до днес. Завръщането на Колумб било триумфално. Откритите земи били присъединени към Испания. Скоро европейците се запознали с вкуса на картофите, царевицата, какаото и много други полезни растения. Самият Колумб посетил още три пъти Новия свят, както по-късно започнали да наричат Америка. По време на последното пътешествие той заболял тежко. Христофор Колумб починал на 20 май 1506 г. в град Валядолид, Северозападна Испания. Тогава бил на 55 години. Последните му думи гласели: „В Твоите ръце, Господи, предавам духа си.” По името на великия мореплавател са наречени: държавата Колумбия в Южна Америка, федералният окръг Колумбия в САЩ, столицата на щата Южна Каролина в САЩ, едноименната река в САЩ и Канада, както и много други географски обекти.
Африканците твърдят, че зебрите (лат. Hippotigris) са черни с бели райета, а европейците смятат, че цветът на зебрите е бял с черни райета. Всяко конче на райета има своя неповторима шарка, която е толкова индивидуална, както отпечатъците на пръстите при човека. По този признак жребчетата разпознават своите майки. Първите няколко дни след раждането кобилата не пуска никого при новороденото жребче – то трябва да я запомни добре и да не я бърка с другите. Върху шарката на зебрите влияят и някои географски фактори. Тези животни имат много добра памет и отлично зрение, затова още отдалече различават своите роднини и приятели от съседните групи. Нещо повече, преливащият се черно-бял цвят на зебрите им помага да се прикриват: когато стадото се отдалечава, то изчезва в неясните очертания на хоризонта, сякаш се разтваря в него.
Зебрите са много сплотени. Например, ако хиена се опита да отвлече жребче, майката го води в центъра на стадото и цялото семейство го защитава. Немският зоолог Ханс Клингел, който дълго изучава живота на африканските зебри, описва как те се бият с лъвове. Цялото стадо зебри настига и заобикаля в плътен кръг застрашаващия го лъв. Така на „царя на животните” не остава нищо друго, освен послушно да тича в посоката, в която се движи стадото. Щом хищникът се изтощи, зебрите го пребиват с копитата си. Когато се защитават, те са много свирепи – отчаяно хапят и бият противника с копитата на предните си крака. Семейният съюз между мъжкия и женската при зебрите трае цял живот.
Зебрите се делят на равнинни, пустинни и планински. Равнинната (Equus quagga), или бърчелова, зебра е найразпространеният вид. Наречена е така в чест на британския ботаник и природоизследовател Уилям Бърчел (1782-1862). Тя се среща найвече в Югоизточна Африка (от Южна Етиопия до източната част на ЮАР и Ангола).
Зебрите се хранят с твърдовлакнеста растителна храна, но стомахът им няма сложно устройство. В него живеят най-прости микроорганизми, които помагат за храносмилането на зебрите: изяждат значителна част от трудносмилаемата целулоза, размножават се бързо, а когато попаднат в червата, снабдяват зебрите с белтъци и витамини.
Съществувал е и четвърти вид зебри – куага, – но те са били изтребени в края на XIX в. Имали са райета само по шията. Последната дива куага е била убита през 1878 г. в ЮАР, а след 5 години, през 1883-а, е умряла и последната такава зебра в зоопарка в Амстердам, Холандия.
К-
А-
М-
БВГ-
ха от ирай сти Дешифр збереш а и ще ра т я и л б и Б игнал звод е ст и в ъ к а к до . Соломон
ДЕ-
,
ЗИ-
.
„–––– –––––– ––––– –– от зло и устата си от коварни думи.“
Напиши отговорите на въпросите във вертикалните редове квадратчета. После попълни междинните квадратчета в хоризонталния ред с първата буква от названията на животните, изобразени над тях. Така ще узнаеш началото на библейския стих, даден тук.
Й-
НОПРТШЯ-
1. „За греховете и беззаконията им _______ вече да си спомня“ (Евр. 10:17).
2. Син на Адам, който убива своя брат
(Бит. 4:25). 3. Жената на Авраам (Бит. 11:29). 4. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ______“ (Марк 12:10). 5. Ева е първата ______, която Бог създава (Бит. 2:22-23). 6. Кой е взет жив на небето заради богоугодния си живот (Бит. 5:22-24)? 7. Братът на Яков (Бит. 25:25-27). 8. Жената, която прославя Бога за раждането на Месия (Лука 2:36-37). 9. Царят на Юдея по времето, когато се ражда Христос (Мат. 2:1).
Бил е човек непорочен, винаги честен и точен. Ходил е в пътя Господен, бил е на Бога угоден. Така разгневил сатана, той вдигнал над него ръка и искал с това да покаже, че може съвсем да го смаже. И с колко злини го притискал на книга се трудно описва. В това изпитание голямо останал животът му само. Но дяволът зъл не успял, накрая понесъл провал. А Бога да слави готов е бил непорочният _ _ _ .
В рода на Адам той седми е бил. Живеел чрез вяра, добро е вършил и жив на небето приел го е Бог. А този човек се нарича _ _ _ _ .
От пламъка огнен не се побояли, с удива ги гледали всички тогава. В пещта нажежена се те озовали. На името Божие дали прослава и Той ги опазил от страшния огън. За царя това се оказало благо. А тримата юноши, верни на Бога, се казвали _ _ _ _ _ _ , _ _ _ _ _ и _ _ _ _ _ _ _ _.
– Какво ти казват твоите очи? – попита Дауди, помощникът на доктора в джунглата, като обърна Луту, която беше сляпа, с лице към слънцето. – От тази страна не е толкова тъмно – отговори момичето. – Прекрасно! – каза Дауди. – С Божията помощ ще върнем светлината за твоите очи, когато ти направим операция. Но ето какво искам да кажа: по-важно е да виждат вътрешните, а не външните ти очи. – Как така? – попита Луту. – Ела вечерта при баобаба да чуеш разказа за малката сляпа маймунка – отговори Дауди.
Веднъж сляпата маймунка си пробиваше път пипнешком по пътечката сред джунглата. Неочаквано спря. Нещо й подсказваше, че пред нея има някакво огромно животно.
„Жалко – промърмори Буху. – Знам правилата, които трябва да спазваш, когато ходиш при тръстиковите храсти. Преди всичко, не бива...”
Буху искаше да се убеди, че маймунката го е разбрала, но тя вече беше тръгнала към хълма. Змията Нцока, носорогът Фару и хиената Мбизи забелязаха маймунката.
„Извинявай, ти слон ли си?” Вървящият срещу нея хипопотам Буху също спря. „Нима не виждаш, че съм хипопотам?”
„Извинявай – прекъсна го маймунката, – но много искам да разбера как изглежда слонът.” „Слонът ли? Ами иди на онзи хълм и ще видиш кокосовите палми. Там, под тях...”
Змията бързо я приближи и с престорена дружелюбност се обърна към нея: „Здравей, маймунке! Къде си тръгнала и какво търсиш?” „Искам да разбера как изглежда слонът.”
„Там е работата, че не виждам – тъжно отговори маймунката. – Ослепях, откакто паднах в лепкавата локва при тръстиковите храсти. Клепачите ми слепнаха и оттогава нищо не виждам.”
„Но как ще ги видя, нали съм сляпа?” – силно извика маймунката. „А, да – въздъхна Буху. – Второто правило гласи: „Ако усетиш мирис на захарна тръстика, не продължавай нататък.“
Носорогът изпръхтя, а хиената сложи лапа пред муцуната си, като едва се сдържаше да не се разсмее. „Знаеш ли – каза змията, докато се опитваше да смекчи своето съскане, – в наше време за него се говорят всякакви неща.”
Маймунката отговори с доста твърд, неприсъщ за такова малко животно глас: „Иска ми се да се запозная със слона.” „Това ли е всичко? Лесно ще го уредим” – каза змията.
Тя кимна на носорога, който тихо мина напред и легна на пътеката. „А сега върви – прошепна змията, – върви само напред.”
Маймунката тръгна пипнешком и се натъкна на носорога, който преграждаше пътя. Тя усети неговия огромен гръб, грубата му кожа и големите му неравни кости.
„Надявам се той да не възрази” – си помисли маймунката и се опита да се изкачи по него, но носорогът с едно движение я изхвърли настрани.
„Ти ли си слонът?” – попита настойчиво маймунката, като се изправи на крака. „Разбира се, това е слонът” – бързо прошепна змията. „Но той ми препречва пътя!
Той е спънка! – с учудване каза маймунката. – А аз мислех, че е добър и отговаря на всички, които се обръщат към него. Подобре да го заобиколя.”
Когато маймунката се изравни с носорога, този огромен звяр се обърна, дигна глава и с рога си удари горката маймунка право в гърдите.
Тя падна, като дишаше тежко, после стана и с усилие тръгна по края на пътечката. Когато носорогът видя това, махна рязко с опашката си.
На маймунката й се стори, че са я ударили с клонче от тръни. Тя застена от болка и като залиташе, тръгна обратно.
Хиената Мбизи се засмя ехидно: „Сега научи всичко, което трябва да знае за слона.” Антилопата ДикДик беше наблизо и видя какво стана.
Тя препусна бързо по пътечката и спря до маймунката, която се дръпна изплашено. Задъхана от тичането, Дик-Дик каза: „Не се страхувай, аз съм антилопата, твоя приятелка.
Змията те излъга. Ти искаше да видиш слона, а тя те прати при носорога.” „Това не беше слонът, така ли?” – учуди се маймунката.
„Разбира се, че не! – отговори ДикДик. – Ела с мен и ще разбереш как изглежда слонът.“ Тя побутна маймунката. „Оттук. Да вървим заедно.”
Антилопата спря под една палма и каза: „Ето го.” Маймунката приближи слона и докосна с лапата си единия от задните му крака.
Маймунката намери още един голям крак, после – още един и накрая – последния. „Слонът прилича на четири дървета с дишаща кора” – се усмихна тя.
Дик-Дик също се засмя: „А сега пипни това.” Маймунката затрепери, когато хвана студената остра кост, сякаш насочена към нея.
„Не се плаши – каза Дик-Дик – и не бягай. Ти вече се запознаваш със слона.” Със слабо гласче маймунката отвърна: „Трудно е да разбереш онова, което не виждаш...”
„Това ли е слонът? – попита тя развълнувано. – Онова, което пипнах, ми напомня на нещото, с което ме удари носорогът, когато беше застанал на пътя ми.“ Тя се отдръпна и главата й се удари в още една студена кост.
„Това са неговите бивни – обясни антилопата. – Веднъж те ме спасиха от хиената и чакала. А сега опитай ето това.” Маймунката се вцепени от ужас, когато лапите й докоснаха някакво дълго, извито, гъвкаво тяло.
Хоботът е най-удивителният нос на света! С този нос той ми спаси живота, като ме извади от една тъмна и дълбока яма. Слонът е силен, добър и нежен.
Като го пипна за крака, тя въздъхна: „Слонът прилича на голямо дърво.” „Продължавай да го опознаваш” – каза Дик-Дик добродушно.
Върни се и поговори с него. Той винаги отговаря на онези, които се обръщат към него.”„Сигурна ли си?” – попита маймунката, като се хвана за едно дърво.
Тя помисли, че това е змията и хукна да бяга панически. Антилопата обаче отново се оказа до нея: „Не се страхувай! Това не е змия. Това е хоботът на слона.
„Разбира се. Да вървим.” И те забързаха заедно обратно към палмите. Дик-Дик си пое дъх: „Ето го. Иди, поговори с него.”
Маймунката, като преодоля страха си, попита с хриплив глас: „Ти наистина ли си слонът? Ти си силен и...” Един дружелюбен глас й отговори: „Да, аз съм слонът. Ела по-близо и ще си поговорим.”
„Аз съм сляпа” – каза маймунката, като заекваше. Слонът докосна с хобота си малката й муцунка: „Отдавна ли не виждаш?” В сърцето на маймунката изведнъж стана удивително спокойно.
Знаехме, че не трябва да си пъхаме муцунките там, но направихме точно това... Оттогава нищо не виждаме.” Слонът наведе голямата си глава: „А би ли искала отново да виждаш?”
„Боя се, че това вече не е възможно” – отговори маймунката. „Много възможно е даже – продължи слонът. – Кажи само „да” и ще ти върна зрението.”
„Да, много искам да виждам!” „Тогава да вървим.” Хоботът на слона нежно се спусна върху гърба на Дик-Дик, а маймунката с лапичките си се хвана за големите му бивни и заедно тръгнаха към реката.
„Довери ми се – каза слонът – и всичко ще бъде наред.” Маймунката почувства как струя топла вода започна да се стича по нейната муцунка.
Тя усети топлината и силата на хобота, който нежно докосваше очите й. Все повече и повече вода се изливаше по муцунката й.
Сякаш някаква сила започна да повдига клепачите на маймунката. „Още веднъж – каза слонът, – само не мърдай.”
Маймунката остана неподвижна. Изведнъж клепачите й се отвориха, тъмнината изчезна и тя видя дърветата, цветята и скачащата от радост антилопа.
После видя четири големи крака – като стволове на дървета. Тя докосна плахо сияещите бели бивни.
Тя заговори облекчено: „Ние бяхме четири. Отидохме в тръстиковите храсти и попаднахме на голяма лепкава и сладка локва...
И очите й се срещнаха с очите на този добър великан. Гласът на маймунката беше изпълнен с щастие: „Сега знам как изглежда слонът и какъв е той!”
Дик-Дик, която стоеше до нея, каза: „Сега знаеш какво може да направи за теб слонът, ако му се довериш.”
Слонът също беше щастлив. Въпреки че двете си говореха тихо, неговите големи уши чуваха всяка дума.
„Да, ти си права – прошепна маймунката. – Сега трябва да намеря останалите маймунки и да ги доведа при слона. Толкова е хубаво да можеш да виждаш!”
„Това не е ли прекалено голяма чест за някаква си нищо и никаква маймуна?” – промърмори хиената Мбизи.
„Типично е за слона винаги да си пъха хобота в чуждите работи“ – злобно изсъска змията от бодливия храст.
„Не ми говори за хобот – изръмжа носорогът. – Рогът е много по-добър. Несравнимо по-добър!”
Когато изслуша разказа, Луту сложи ръка на рамото на Дауди: – Какво трябва да направя, за да започнат да виждат вътрешните ми очи? – Какво направи маймунката? – попита Дауди. – Тя намери слона и се вслуша в думите му. Така придоби надежда. Помоли за помощ и я получи. – Мисля, че вътрешните ми очи започват да виждат – бавно каза Луту.
Довери с е ще ти по на Бога и Той каже как ъ действит елност. в е в
1
2
3 4
5
6
7
8 9
10
11
12
13
ВОДОРАВНО 1. Човекът, който тайно от всички идва при Иисус (Йоан 3:1-2). 4. Мъжът на Сара (Бит. 17:15). 7. Най-малкият син на Яков (Бит. 42:4-13). 9. Бащата на Ной (Бит. 5:28-29). 10. Човекът, на когото е казано, че докато не види Господния Помазаник, няма да умре (Лука 2:22-26). 11. Син на Аран и внук на Тара (Бит. 11:31). ОТВЕСНО 13. Военачалник на Давид (II Лет. 2:18). 1. Сирийски военачалник, който е изцелен от проказа, след като 7 пъти се потапя в р. Йордан (IV Цар. 5:1-14). 2. Римски управител в Сирия по времето, когато се преброява населението (Лука 2:1-2). 3. Човек, невисок на ръст, който иска да види Иисус (Лука 19:2-3). 5. Цезарят, заповядал да се преброи населението в годината на раждането на Иисус (Лука 2:1). 6. Първият водач на израилския народ (Изх. 3:4-14). 8. Бащата на пророчицата Анна (Лука 2:36-38). 11. Братът на Ревека (Бит. 28:5). 12. Съработник на Павел, когото апостолът нарича свой син (ХХII и ХХIII книга от Новия Завет).
есетгодишният Давид се интересуваше от всичко необичайно голямо. В музея той обичаше да разглежда останките на динозаврите, харесваха му снимките на мамонтовото дърво – гигантската секвоя. Когато в църквата обявиха, че учен християнин от Канада, който живее в Швейцария, в продължение на няколко вечери ще чете лекции за произхода на човека и всемирния потоп, Давид много се зарадва. Той слушаше с огромно внимание и присъства на всички лекции. Особено интересно му стана, когато лекторът заговори за рефаимите – великани, за които се споменава в Библията. След лекциите Давид искаше да отиде при учения и да го разпита по-подробно, но хората го изпревариха и не успя да поговори с него. Тогава реши сам да потърси материали за тези великани: къде и кога са живели, с какво са се занимавали. Той разбра, че „рефаим“ на иврит означава „великан“. Рефаимите са едни от най-древните народи. Те се отличавали с необикновено висок ръст и сила.
Съществували като народ още по времето на Авраам. Живеели във Васанската, Моавската и други области. Когато евреите влезли в Обещаната земя, рефаимите вече не били цял народ, а от тях останали само отделни потомци. Например в книгата Второзаконие се споменава, че дължината на леглото на Ог – последния рефаимски цар – била 4,5 м (3:11). Една от долините в Израил е наречена по името на тези хора – Рефаимска долина. Тя се намирала близо до Йерусалим (на югозапад), била плодородна, осеяна гъсто с полета с житни култури. Тук израилтяните по времето на цар Давид неведнъж се сражавали с филистимците. Но Голиат, когото Давид побеждава, не бил от рефаимите, а от енакимите – също великани. В Рефаимската долина са намерени останки от най-древни предмети. В музея на древните занаяти „Ейн Яел“, разположен в Йерусалим под открито небе, всичко е запазено както е било в библейските времена: терасите, градините, земеделските земи, оръдията на труда. Днес арабите наричат Рефаимската долина Ел Бекаа.
1. От дъното на душата си викам към Тебе, Господи. 2. Господи, чуй гласа ми. Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми.
3. Господи, ако Ти забелязваш беззаконията, кой ще устои, Господи?
4. Но у Тебе е прошката, нека благоговеят пред Тебе. 5. Надявам се на Господ, надява се душата ми; на Неговото Слово се уповавам.
6. Душата ми очаква Господ повече, отколкото стража – утрото, много повече, отколкото стража – утрото.
7. Нека се уповава Израил на Господ, защото у Господ е милостта и пълно е у Него избавлението,
8. и Той ще избави Израил от всичките му беззакония.
П
омня как, когато синът ми беше малък, заедно строяхме замък. Имахме цяла кутия лего. Той издигаше стените, а аз – кулите и портите. Но колкото по-високи ставаха стените, толкова по-нестабилен беше нашият дворец. Той съвсем не приличаше на онази рисунка върху капака на кутията, която ни служеше за модел. Явно бяхме сгрешили някъде и вече не можехме да поправим нищо. Някои от детайлите липсваха, други бяха прекалено много. Тогава синът ми каза: „Татко, дай да разрушим всичко и да започнем отначало.” Наложи се да се съглася с него и започнахме отново, като сверявахме внимателно всяка своя стъпка с инструкциите. Нещо подобно се случва с християнството. В продължение на много векове различни хора се занимават с църковно строителство и всеки строи така, както смята за правилно, като разчита на своя разум и често забравя да погледне инструкцията, която ни е оставил самият Христос. Инструкцията е Библията, а строителите са служителите на Църквата, които понякога се вслушват внимателно в Божията воля, а понякога се карат помежду си и строят своите собствени къщи, като забравят за основната, общата работа. В резултат на това хиляда и петстотин години след като Христос се възна-
ся на небето, Църквата в Европа спира да прилича на онзи прекрасен строеж, който е замислил Създателят. Един от водачите на Католическата църква през XV в. пита в своя проповед: „Кога в историята на Църквата животът ни е бил в по-голям упадък, кога претенциите ни са били толкова безмерни, алчността – така всепоглъщаща, а безкрайните грехове – побезразсъдни?” Искрените хора по онова време не могат да гледат равнодушно отклоненията в живота на Църквата и решават да направят реформи. Мартин Лутер, учен и монах от Августинския орден във Витенберг, Германия, на 31 октомври 1517 г. заявява публично своя протест против продажбата на индулгенции – удостоверения за прошка на грехове. Докато чете Писанието и наблюдава развитието на
християнството по онова време, Лутер разбира, че вярващите трябва да се върнат към началото, да отхвърлят човешките предания и да строят Църквата според Божия план. Църковните ръководители на Лутер се разгневяват: „Как смееш да протестираш срещу епископите и папата в Рим?” През 1521 г. те му заповядват да се яви на събора (събрание на висшето духовенство) във Вормс, където го карат да се отрече от реформаторските си възгледи, но смелият монах заявява тържествено в присъствието на императора: „Ако не можете да ми докажете от Писанието, че не съм прав, няма да се отрека! Държа на това и не мога да постъпя по друг начин!“ Лутер е отлъчен от Църквата. Но един от немските князе, който тайно съчувства на смелия монах, застрашен от смъртно наказание, го отвлича и дълго го крие във Вартбургския замък. Там Лутер превежда Библията на достъпен за обикновените хора немски език.
Така народът започва да чете Писанието и да разбира, че с Църквата наистина нещо не е наред и е необходима промяна. Мартин Лутер става национален герой и се заема с въвеждането на реформи в църковния живот. Ето как се слага началото на ново движение в християнството. Много народи в Европа предприемат реорганизации в своя църковен живот, като се стараят да го приведат в съответствие с божествената инструкция – Библията. Лутер им показва пример как се правят такива реформи. Той проповядва на разбираем език, говори на хората за спасението чрез вяра, прави по-просто и понятно самото богослужение, премахва сложната църковна обредност.
Разбира се, всяка реформация е свързана с разрушаване, болка и неразбиране. Мнозина са възмутени от това, че се унищожават старите порядки и възгледи. Започват религиозни войни, които продължават от средата на XVI до средата на XVII в. Няколко милиона души загиват в тези ужасни войни, стотици градове са заличени. Но Реформацията отстоява своето право Христос да бъде изповядван в съответствие с Писанието. Мартин Лутер запалва огъня на Реформацията и мъжествено се сражава за нея. Водачите на Реформацията след него разпространяват нейното учение по
целия свят, като показват силата на Христовата благодат и колко важно е постоянно да изпитваме своята вяра дали е според Божието Слово, защото единствено Свещеното Писание е безусловен критерий за истината.
ъм ова с т н е Осв защо чка“. санието, е т ъ тел ие „П есвам спи шия Спаси он а с ип спи . Хар а на алки ш. чета стинброд а науча з м т а о н и в ли отда ечка“ в Ко ито мога д арисуван се замис ли о г о т т мн клуб „Пъ неща, ко картини, н карат да иблията и Б те на ви асиви ии, които стории от член много но р к а а Им ор си но и то им Христос. ресни ист свързани лово! с полез С е у а т о с о с г н т и о и и е И н л го иц м жи авите ат Бо а мно ослов ина е и Изб деца, им ки кръст оито обич ото наист и ич щ ,к голем ми, че вс ра (деца) течка“, за а ъ о в х П с Харе слени от писание „ бро!!! с о ми са из поръчвам към по-д Пре ората еня х м о р п
О
З
дравейт е, списан ие „Пъте Аз харесв чка“! ам вашет о списани тории, в к е. В него оито вина да правим чета инте ги има по . ресни исука. Те ни учат какв Обичам с о не тряб ъщо така ва и кръстос както и ра ловиците зличните , и н г и р що, че са и. Изпращам много тру ви мои ри дни, сунки.
З
дравейте, скъпи редактори на списание „Пътечка“! Тези дни, като четях от Стария Завет, ми стана интересно за народа на филистимците и реших да потърся в по-стари броеве на „Пътечка“ нещо за тях. Накрая намерих, а докато разлиствах списанията, видях различни детски рисунки. Това ме подсети, че отдавна не бях рисувала нещо за „Пътечка“, и се вдъхнових да го направя. Ето я причината да ви изпратя тази рисунка. Мисля, че наистина подтикът беше от Бога! Бъдете благословени!
То е списание „Пътечка“, за него няма пречка. За нас е като печка, защото стопля нашите сърца и ние ставаме Божии деца. То е за деца списание, но по Божието Писание, за Иисус ни дава знание. Важно е то, знай и добре го опознай. Това списание „Пътечка“ е нашата пътека към Божието Царство заедно с нашето братство. Следвай това богатство!
1. Как се казват първите хора (Бит. 2:25; 3:20)? 2. Христос разказва Притчата за добрия
1. В Египет той става пръв след фараона
________ (Лука 10:30-37). 3. „Слава за децата са ______ им“ (Пр. (17:6). 4. Една от трите най-важни добродетели (I Кор. 13:13). 5. Човекът, на когото Бог обещава, че потомството му ще е колкото са звездите на небето (Бит. 22:16-18). 6. Жесток и зъл богаташ, който има красива и умна жена (I Цар. 25:2-35). 7. Мястото, където е положен „камъкът на препъване“ (Римл. 9:33). 8. Най-голямото животно, споменато в Библията (Йона 2:1). 9. Какво дава Бог на Соломон (III Цар. 4:29)?
(Бит. 41:37-43). 2. Първият човек (Бит. 2:7-25). 3. Първата жена (Бит. 3:20). 4. Мястото, където ще отидат грешниците (Лука 16:23). 5. Какво е било в самото начало (Йоан 1:1)? 6. Арамейската дума за „баща“ (Марк 14:36). 7. Кой пуска гълъб от ковчега след потопа (Бит. 8:6-8)? 8. Христос казва: „ __ съм пътят и истината, и животът“ (Йоан 14:6).