Прозорец 1/2015

Човекът, който спасява други хора, като рискува живота си, предизвиква възхищение. Преди една или две години цяла България се възхищаваше от подвига на момчето, което не мислеше за своето оцеляване, а за спасението на момичетата, грабнати от висока морска вълна. Хората усещат, че жертва като тази е нещо истинско, което изявява най-човешкото у човека. Защо тогава не оценяват жертвата на християните, които се противопоставят на злото в света, като не мълчат, а го изобличават във всичките му форми? В края на краищата те правят това за спасението на хората около тях. Според мен има два възможни отговора – или не разбират, че е така, или го осъз-

нават, но то не им харесва. И за да престане да им пречи, гонят тези, които раздвижват пластовете в греховното блато на техния живот. Наблюдаваме един парадокс: съвременниците ни с известна доза почит се отнасят към канонизираните мъченици за християнската вяра от първите векове и същевременно правят мъченици хора, които изповядват Христос точно както своите страдащи събратя отпреди две хиляди години. Защо? Причината е, че починалите мъченици не пречат на разпътния им живот, а съвременните ги изобличават с живота и думите си и са неудобни за тях. Ако някой иска да възрази, че гонение на християните днес няма, че то е останало в миналото, нека направи експеримент, за да усети силата на съпротивата срещу истинското християнство и днес. Нека се обърне към Бога от цялото си сърце, нека се покае за греховете си и започне свят, чист, богоугоден живот. Първите, които ще се възпротивят, ще бъдат неговите най-близки. Те ще са съгласни да изтърпят лошия му нрав, отвратителните му пристрастия, цялото му зло, което ги измъчва, само и само да не бъде „прекален светец“. Ще ги последват по-далечните роднини, приятелите, колегите... Гонението невинаги е изявено ярко – като смърт или лишаване от свобода. Понякога то се проявява в отхвърляне, в пренебрегване, в психически тормоз. Но това, което не познават и не разбират гонителите, е щастливото състояние на духа на гонените. Те нямат представа какво е в сърцето ти да гори свръхестественият огън на любовта към Бога, което е не само душевно преживяване. Този огън дава сили и търпение на страдащите да понасят мъките и трудностите. От една страна, те са измъчвани, от друга, изпитват най-висшето щастие, което в Библията е наречено „блаженство“. Гонените са блажени още тук, на земята, а в края на земния им път ги очаква небесното Царство.

лаженството в гоненията, за което се говори в Проповедта на планината, обобщава живота на хората, достигнали нещо повече от мигновен успех. Техният живот не е щастливо стечение на обстоятелствата. Спасителят на света говори за особеното състояние на онези, които понасят несправедливо страдания, преследвани заради Него. На пръв поглед думите на Христос дори противоречат на логиката. Как праведният Бог може да насърчава несправедливостта? Нима християнинът трябва да се съгласява с незаслужените хули и злословия? Историята на човечеството е пълна със свидетелства, че човек винаги се е борел за справедливост. Заради справедливостта той понякога е готов на всичко. Христос обаче говори за радостта, която трябва да изпитваме, когато ни хулят или злословят срещу нас. Грехът е изкривил вътрешния свят на хората. Тъй като е нечестив, човекът не може да приеме спокойно светостта. Праведният живот на християнина е предизвикателство за цялата светска система. Той не остава незабелязан. Затова Христос казва да се радваме

при гоненията. Всъщност това е истинското влияние на Църквата в обществото. Несправедливостта на света към вярващия заради името на Христос е благословение за Неговия истински ученик. Иисус говори за блажен живот сред гоненията и преследванията, защото всеки новороден „не е от този свят“. Гоненията са един от важните признаци за верността към Христос и Неговото учение. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете словото, което ви казах Аз: няма слуга, по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил” (Йоан 15:18-21). Когато подражаваме на Христос, започваме да приличаме на Него не само в служението си, а и в гоненията. Светлината на благочестивия живот огрява скритото и става очевидно колко пагубна е тъмнината. Истинското бла-

говестие поляризира света и грешният човек се противи на истината. Злословието срещу спасените е добро свидетелство за тях. В противен случай те няма да бъдат каквито Христос очаква: „Горко ви, когато всички човеци заговорят добро за вас. Защото така постъпваха техните бащи с лъжепророците” (Лука 6:26). Пример за блаженство в гоненията е животът на ранната Църква. Тези християни приемат хулите и смъртта заради Христос като норма. В Посланията на апостолите към църквите постоянно се напомня за това. Първите гонения срещу учениците в Йерусалим свидетелстват за блаженството на страдащите: „Като повикаха апостолите и ги биха, заповядаха им да не говорят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от Синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус” (Деян.

5:40-41). Пръснати из Понт, Кападокия, Галатия, Витиния и Азия, учениците на Христос по-късно четат в Първото послание на ап. Петър: „Възлюбени! Моля ви, като пришълци и странници, да отбягвате плътските похоти, които воюват

против душата, като имате помежду си добри обноски сред езичниците, та те, когато ви корят като злосторници, щом видят добрите ви дела, да прославят Бога в деня на посещението” (2:11-12). Радостта от живота в Христос за тях е по-ценна от признанието на света. Служението на ап. Павел също е пример за такъв живот. Още когато го призовава чрез Анания, Христос казва, че ще бъде гонен заради Него: „Иди, защото той Ми е избран съд, за да изяви името Ми пред народи, царе и синове израилеви. И Аз ще му покажа колко трябва да пострада за Моето име” (Деян. 9:15-16). По-късно Павел пише за желанието си да участва в Христовите страдания и приема това като привилегия: „За да позная Него и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му” (Фил. 3:10). Апостолите винаги са били гонени и в гоненията са преживявали пълноценна радост с Христос.

живота на вярващите продължава да действа евангелският принцип: „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 3:12). Пред Църквата не стои задачата да промени политическата или икономическата система в този свят, но тя влияе на обществото чрез своя благочестив живот. Служителите на ранната Църква живеят именно така: „До този час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим” (I Кор. 4:11-12). Те постигат много благодарение на своята вярност докрай към Христос. И се радват, въпреки че животът им за мнозина е непонятен: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, когато паднете в разни изкушения” (Як. 1:2). Докато са жестоко гонени, горени на клади, разпъвани на кръст и разкъсвани от зверове, християните от ран-

те държави като че ли ни отдалечава от истинската същност на Христовите думи. Прагматизмът надделява, удобствата и толерантността стават водещи принципи в християнската среда. Вярата се разглежда като система от вътрешни убеждения и нищо повече. Истинското християнство обаче е готовност да говориш истината по всяко време и при всякакви обстоятелства. Християните и днес са преследвани. В мюсюлманските страни продължава да се пролива кръвта на мъчениците за вярата. Пътят на страдащите и сега е толкова труден, както при първите християни. Истинските вярващи са презирани, отхвърляни, изключвани от обществения живот и в цивилизованите западни страни, защото на мнозина се струва, че те са станали прекалено радикални и опасни за обществото. Някога това е било по-очевидно, в свободните времена не е толкова явно, но противопоставяне има винаги. При-

Техните призиви да се радваме в страданията укрепват гонената Църква: „Доколкото участвате в страданията на Христос, радвайте се, та и когато се яви Неговата слава, да се възрадвате и развеселите. Ако ви корят за името Христово, блажени сте, защото Духът на славата и Духът Божи почива върху вас. От тяхна страна Той бива хулен, а от ваша – прославян. Никой от вас да не страда като убиец или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо; но ако страда като християнин, да не се срамува, а да прославя Бога за такава участ” (I Пет. 4:13-16). Страданията за Христос от човешка гледна точка са несправедливи. Но точно те водят учениците Му към блажен живот и отъждествяване с Него. Светът не приема истината на благовестието, затова поддръжниците й често страдат. През I в. в Римската империя християните са горени на клади и разкъсвани от зверове, в близкото минало в Съветската империя те минават през лагери и заточения. Днес в поголямата част от света това може да не изглежда толкова драматично, но в

ната Църква свидетелстват за своята вяра. Но същевременно тези страдания са знамения за гибелта на онези, които отхвърлят благовестието: „Не се стряскайте в нищо от противниците: това е за тях доказателство за погибел, а за вас – за спасение. И това е от Бога, защото на вас е дадено заради Христос не само да вярвате в Него, а и да страдате за Него” (Фил. 1:28-29). Ранната Църква има безгранична увереност в силата на благовестието и не използва друго оръжие за достигане на хората. Християните се молят и свидетелстват за Христос въпреки всички обстоятелства. Те са разпръснати из цялата Римска империя, но където и да се намират, проповядват благовестието въпреки заплахите. Възможно ли е да изпитваш блаженството, за което говори Христос, в съвременното християнство? Обществото на XXI век в цивилизованите страни все повече изповядва постмодерните принципи на търпимост и снизходителност към всички. Всеки има своя истина и е прав по своему. Но свободата за християните в наши-

чината е очевидна: Божието Царство не е от този свят. Хората, посветени на Христос, които Го следват вярно, винаги ще предизвикват реакция в обществото, където живеят. Блаженството на гонените за правдата, за което говори Христос в Проповедта на планината, остава актуално. Библията не е остаряла и нейните принципи са важни за Божиите деца. Господ обаче готви особени награди за страдащите християни. Той знае тяхната болка и цени раните им. Христос им дава сила да останат верни в трудните моменти и ги благославя, защото те следват Неговия път. Иисус казва на Своите: „Не бой се никак от онова, което има да претеглиш. Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуши, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).

нес е 20 октомври 2013 г. В нашата църква в град Каменец-Подолски, Украйна, празнуваме Деня на благодарността. Залата е пълна. Много гости са пристигнали от други градове и села. Атмосферата е тържествена и празнична, хорът пее и всички участват в хвалението за прослава на Всевишния. На сцената има маса, върху която са сложени кана с вода и голяма пита хляб, а в специална каруца са подредени даровете от нашата земя, които хората са донесли. Какво ли няма там: и ябълки, и круши, и грозде, и тикви... Презвитерът излиза отпред и се обръща към всички нас: - Скъпи братя и сестри! Тази жена наричам своя майка. Когато преди много години почина жена ми и аз останах сам с нашите пет деца, тази сестра ме подкрепяше както морално, така и материално. Той покани една жена, средна на ръст, да излезе и да сподели

своето свидетелство. Тя държеше в ръцете си голяма домашно изпечена питка. Сложи я на масата и с тих, треперещ глас започна своя разказ: - Казвам се Люси. На 83 години съм. Родена съм в Ружичена, малко градче до Хмелницки. На 17 години се омъжих за един красив младеж - Василий. Той беше вярващ. И аз повярвах в Господ. Живеехме много задружно. През 1948 г. започнаха силни гонения срещу вярващите. Веднъж вкъщи дойдоха двама мъже в черни костюми. Арестуваха Василий и го откараха в затвора в Хмелницки. Вината му беше само в това, че вярва в Господ и проповядва Евангелието. Следователят му предлагаше:

- Откажи се от твоя Бог и ще те пуснем да се прибереш у дома. Но Василий не се отказа и нищо не подписа. Осъдиха го на шест години със строг режим. Люси огледа притихналата зала. После тихо продължи: - По това време бях бременна. Разрешиха ми да се видя с мъжа си. На сбогуване той ми каза: - Люси, прости ми, че те оставям в това състояние, но никога няма да се откажа от нашия небесен Отец. Скоро родих син, когото нарекох Василий в чест на баща му. Продължих да чета Евангелието, да се моля и да проповядвам. Баща ми и майка ми бяха невярващи, но не ми забраняваха да провеждам

събрания в техния дом. Точно след една година пак дойдоха хората с черни дрехи. На стената в хола, над масата, висеше плакат, на който пишеше: „Бог е любов.” Човекът в черния костюм поиска баща ми да го свали, но той отговори: - Не съм го закачал аз, няма и да го сваля. Тогава един от мъжете скочи на масата, свали плаката и го накъса на парчета.

- Какво сега, вашият Бог ще ме накаже ли за това? – попита той. Всички мълчаха. Арестуваха ме и ме откараха в Хмелницки, в затвора. Синът ми тогава беше на годинка. По време на разпитите ми предлагаха: - Откажи се от твоя Бог и отивай да възпитаваш сина си. Но аз не се отказах. После арестуваха и майка ми. Тя обаче не се смяташе за вярваща, затова я пуснаха. Дадоха ми четири години със строг режим. Беше късна есен. Вятърът завихряше жълтите листа, зимата наближаваше. Бях обута в пантофи и носех тънка рокля. В затвора тръгнаха слухове, че ще ни карат в друг затвор, в Мордовия, да сечем тайгата. В склада работеше един евреин. Когато видя дрехите ми, той ми даде ботуши, дебели панталони, ватенка и шапка. Хората в килията бяха най-различни: крадци, мошеници, убийци. Но всички притихваха, когато започвах да им разказвам за Господ. Пеех християнски песни и те слушаха. Някои ми казваха: - Направо си смешна, Люси. Защо си с нас - не е ясно. Да беше се отказала от твоя Бог, нямаше да седиш тук и да ядеш тази помия, щеше да си гледаш детето. Не можех да им обясня, че обичам Господ повече от сина си, баща си и майка си. Въпреки че сърцето ме болеше. Молех се ден и нощ за своите близки. Един ден ни натовариха като говеда в дървени

вагони с нарове. Но местата не стигаха за всички. В нашия вагон бяха седемдесет души. В центъра на вагона имаше печка и трябваше някой да я пали. Тъй като нямаше места на наровете, аз се настаних до печката. Палех я и спях, като седях на самия под с подвити крака. Пътувахме дълго. Два дни не ни дадоха храна. На третия вратата се отвори с трясък и внесоха огромна тенджера с някаква супа.

- Кой ще раздава? – извика стражарят. Всички в един глас закрещяха: - Люси! После пътувахме още седем дни. Последната нощ спах на нар. Една от осъдените ми отстъпи мястото си с думите: - Люси, иди да полежиш поне малко с опънати крака. Строполих се на твърдото легло и заспах. Дори сънувах сън: вървя по зелена мека трева със сина ми на ръце, а срещу нас тича моят Василий. Бяхме толкова щастливи. Събудих се, защото някой ме буташе: - Ставай, Люси, пристигнахме. Вратата се отвори. Изведоха ни на перона на малка гара. Започна преброяването. Вятърът пронизваше до мозъка на костите. Снегът стигаше до коленете. После дълго вървяхме пеша по заснежен безлюден път през тайгата. Накрая стигнахме до вратите на затвора.

Стояхме дълго пред тях - незнайно защо те не се отваряха. Аз се молех безмълвно. Дойде нощта, а вратите оставаха затворени. Хората започнаха да измръзват. Продължавах да се моля и ми се струваше, че сам Господ беше с мен и ме стопляше. После всички започнаха да викат: - Отворете вратите! Беше дълбока нощ, когато вратите се отвориха. Много от осъдените тогава измръзнаха силно и по-късно починаха. Но това не вълнуваше никого. Когато ни разпределиха по бараките, паднах на сламения матрак и заспах, както бях облечена. Толкова ми се искаше да видя продължението на съня си. Но не стана така. Паднах в черна яма, тъмна и бездънна. Сънят ми беше тежък, цялото тяло ме болеше, усещах спазми в краката. В бараката се чуваха хъркане и стонове през сълзи. После имаше три дни карантина. Миеха ни под душ с хладка вода, подстригваха ни косите. Гледахме се един друг и свеждахме очи, пълни със сълзи, защото бяхме слаби като привидения. После ни разпределиха на работа. Трудът беше тежък, с една дума – сечене на гора. Веднъж мама ми изпрати колет. В булгура беше скрила малко Евангелие. Колетите се отваряха и

се проверяваха строго, но никой не разбра какво е това. Не видяха нищо криминално в книгата и ми я дадоха. Веднага скрих Евангелието в пазвата си под ватенката. Вечер четях на съкилийниците си Божието Слово. Тогава повярваха много хора. Те се молеха и пееха тихо заедно с мен. Един ден се разболях и ме оставиха в бараката. Тихо се молех, а после запях с цял глас: Над високия зид възцари се тъмнина. Славей пее до затвора, славей пее и все повече жал наляга сърцето... В този момент видях лицето на Пелагия, жената, която работеше в кухнята. Изплаших се - беше ни забранено да пеем. Но Пелагия ми намигна: - Пей, пей славейче. Няма никой. Никой няма да те чуе. Успокоих се и отново запях: Погледни, мой Боже, веселия свят, сякаш минава през вековете над високия зид с весела усмивка християнка млада... Пелагия влезе в бараката, прегърна ме и сподели:

- Люси, аз се отказах от своя вярващ син. Господ ще ме накаже ли? Отговорих й: - Моли се, Господ те обича! Ако искрено се разкайваш, ще ти прости. Нали не си оставила сина си съвсем? Пелагия избърса сълзите си: - Не, понякога му пращам колети. Та той ми е едничък, обичам го. От този момент животът ми стана малко по-лесен. Пелагия ме подхранваше с каквото можеше. Когато през 1953 г. умря Сталин, ме хвана амнистия. Оставаше ми да лежа до края на годината, но ме извикаха при началника на затвора и обявиха, че ме освобождават. Плаках от радост. Началникът ме попита: - Защо плачеш? Да не би да не искаш да си тръгваш? Тогава оставай, ще работиш на заплата в кухнята. Отказах и заминах за вкъщи. Беше пролет, слънцето грееше, птиците пееха и ми се искаше да живея. Люси помълча и после продължи: - Влязох вкъщи и видях мама да стои на колене и да се моли: „Господи, бъди с моята дъщеря

там, където е, нахрани я и я стопли”, а до нея играеше момченце, около 5-годишно. Това беше моят Васко. Хвърлих се да го прегърна, а той ми вика „леля“. Мама плачеше и аз плачех. Но нищо, синът ми постепенно свикна с мен. Тичаше в кръг около мен и ме прегръщаше. След две години се върна и мъжът ми. Дойде си болен - много силно го бяха били. Родиха ни се още три деца. Василий живя само до 53 години. През 1977 г. почина. Всичките ми деца служат на Бога. Единият живее в Америка, а другите трима са в Украйна. Люси отново обхвана с поглед залата. Някои плачеха. И изведнъж запя: Над високия зид възцари се тъмнина. Славей пее до затвора... Когато спря, извади от джоба си онова Евангелие с пожълтели страници и го показа на хората в залата. Всички замряха. В този момент ми се стори, че братята и сестрите се замислиха и всеки от тях си зададе въпроса: „Бих ли могъл самият аз да мина през такъв път заради Господ, както тази крехка жена?” Сега всичко е разрешено. Но ще дойде период на гонения и забрани. Тогава ще бъдем ли готови да пострадаме заради вярата си в нашия небесен Отец? Готови ли сме да понесем изпитания? Всеки християнин е длъжен да си зададе тези въпроси. Всичко, което става с вярващите, Господ допуска за тяхно добро. Който устои, ще получи награда от небесния Отец и ще живее при Него на небето. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот.”

Ф

онд „Варнава“ поддържа християни от целия свят, които са гонени за своята вяра. Целта е да се укрепват и вдъхновяват църкви и отделни вярващи, като им се оказва материална и духовна подкрепа. Един от начините за това е разпространяване на информация за тежкото положение на гонените заради вярата си. Така християните се насърчават да се молят едни за други и да си помагат практически.

17 март 2015 г.

През 2013 г. фондът отбеляза своята 20-годишнина. Служителите в него са благодарни на Бога за всичко, което им е позволил да извършат през тези години. Благодарни са за хората, които ги подкрепят и чиито молитви и пожертвования са направили възможно служението им през годините. Верността и щедростта на тези хора са донесли облекчение на десетки хиляди гонени християни в много страни по света.

Нуждите не са малко и се умножават от ден на ден, но Господ продължава да помага и разширява служението на фонда. Неговите сътрудници канят хората да се присъединят към тяхната молитва на благодарност пред Бога за всичко, което вече е направено за страдащия Божи народ. Осъществени са редица важни проекти, но предстои още много работа. Тук ще разкажем за някои от програмите, които се разработват в момента.

16 убити и 70 ранени при терористични актове в две пакистански църкви

В неделя, 15 март, най-малко 16 души са убити и над 70 са ранени, когато терористи камикадзе от групировка на талибаните напада две църкви в Лахор. Там е съсредоточена една от най-големите християнски общности в Пакистан. Фонд „Варнава“ изпраща незабавно помощ на своите партньори в Пакистан, които се грижат за пострадалите. В болниците на Лахор са приети десетки християни, ранени от взривовете. Нападнати са едновременно две църкви в район, където живеят най-вече християни, – Юханабад, столица на провинцията Пенджаб. Това става в момент, когато християните са събрани за сутрешна неделна служба. Двете църкви се намират на 500 м една от друга. И в двата случая офицери от полицията и охраната спират терористите камикадзе на входа на църквите. След като не успяват да влязат в сградите, нападателите задействат взривните устройства пред входа на църквите. Разликата между взривовете е няколко минути. Двама полицейски служители от охраната на църквите са убити.

„Плащаме висока цена – казва Ифран Джамил, епископ на една от пакистанските църкви и партньор на фонд „Варнава“. – Ние осъждаме решително това, което става. Не стигат думите, за да изразим чувствата си, породени от трагедията в двете църкви в Юханабад. Благодарен съм на охраната, която се жертва, като спря терористите и спаси много човешки животи. Мъката на семействата, пострадали и загубили своите близки, е неизмерима. Ние се молим за утешение на скърбящите и за изцеление на ранените.” Фондът изпраща средства за подпомагане на пострадалите чрез епархията на Лахор. В Юханабад християните са над 100 000. „Варнава“ подкрепя две християнски училища и един детски дом там. „Дълбоко съм опечален от тези нападения – казва Уилсън Сарадж, координатор за работата на фонд „Варнава“ в Пакистан. – Пакистанските християни отново се оказват на прицел. Те страдат за своята вяра и живеят много бедно. Но аз съм насърчен от свидетелствата на тези вярващи, които твърдят, че нападенията няма да ги спрат да посещават църквите си.”

2 април 2015 г.

Помощ на оцелелите при жестокото нападение над университета в Кения

При брутална атака на 2 април над университета в Гариса, Кения, въоръжени бойци на „Ал-Шабаб“ са убили 148 души, като предварително са отделили християните. Застреляли са или са обезглавили онези, които не са могли да цитират правилно Корана. Човек от екипа на „Бърза помощ“ разказва какво е видял в студентското общежитие след нападението: „Изглеждаше, че всички са мъртви. Но после, като чуха нашите гласове, някои студенти, които са се крили часове наред, взеха да излизат от своите убежища. После започнаха да се изправят онези, които са лежали в локви кръв между убитите си приятели и колеги.”

Партньорските организации на фонд «Варнава», които работят в Кения, помагат на пострадалите. Те предоставят психологическа подкрепа за студентите, станали свидетели на жестоките убийства, както и за роднините на загиналите. Фондът отпуска помощ от 13 000 паунда на 100 души от пострадалите. Тази първоначална сума ще се използва за организиране на първите занимания с тях в близките три месеца. Ще ги провеждат опитни местни служители. Един от кенийските служители, Кенън Франсис Омонди, оценява тези хора като „отлични специалисти с огромен опит”. На онези, които се нуждаят от допълнителна помощ, ще се предостави медицинско лечение и по-нататъшна душегрижителска подкрепа. Един от оцелелите студенти, 21-годишният Фредерик Гитонга, който е председател на Студентския християнски съюз, казва: „Моля ви, молете се за нас… Мнозина станаха свидетели на нещо, което е страшно да опишеш… Молете се и за мен. Сънувам ужасяващи сънища, от които се събуждам и дълго не мога да заспя. Не съм способен да забравя страшните събития от онзи ден. И досега усещам ясно онези миризми и чувам отчетливо звуците от тогава.”

В Пакистан радикални мюсюлмани са запалили юноша християнин На 10 април в пакистанския град Лахор мюсюлмани, събрани за петъчната си молитва, са нападнали 14-годишния Науман Масих. Двама радикални мюсюлмани са го запалили, след като е казал, че е християнин. Науман е получил тежки изгаряния (55%) и е починал в болницата през нощта на 14 април. Науман разказал на полицаите, че когато се връщал в ателието, където работел като чирак, „двама мъже ме

18 април 2015 г.

16 април 2015 г.

спряха и ме попитаха каква религия изповядвам. Казах им, че съм християнин. Започнаха да ме бият и когато се опитах да избягам, ме заляха с газ и ме запалиха.” През ноември миналата година съпрузите християни Шехзад Масих и Шама Биби са били бити и хвърлени живи в пещ за изпичане на тухли. Тълпа мюсюлмани ги е нападнала, когато техен колега е заявил, че са горили страници от Корана.

Саудитски мюфтия призовава да се унищожат всички църкви на Арабския полуостров

Шейх Абдул-Азис бин Абдула Ал аш-Шейх, върховният мюфтия на Саудитска Арабия и висш авторитет според Сунитския закон, призовава да се унищожат всички църкви на Арабския полуостров съгласно заповедта на Мохамед да се очисти тази част на света от юдеи и християни.

Призивът на мюфтията е от 17 март, когато той отговаря на въпрос от делегацията на Кувейт във връзка с намерението на Осама ал-Мунавер, член на Кувейтския парламент, да се подпише указ за унищожаване на всички църкви в страната. По-късно Осама пояснява, че възнамерява да

подпише законопроект за забрана да се строят нови църкви, а не за разрушаване на вече съществуващите. Въпреки това върховният мюфтия на Саудитска Арабия, който е също глава на Върховния съд на улемите (ислямски религиозни водачи) и на Постоянния комитет по фетвите (решение на авторитетни ислямски учени, основано върху принципите на исляма и мюсюлманската юридическа практика), казва, че тъй като Кувейт е част от Арабския полуостров, всички църкви и в него трябва да бъдат унищожени. Това не е лично желание на шейха. Неговото изявление се

7 май 2015 г.

основава на хадисите (сборници от предания за думите и делата на Мохамед), в които се твърди: „Разказано от Омар ал-Хатаб: „Чух как пратеникът на Аллах (мир на него) каза: „Ще изгоня всички евреи и християни от Арабия и няма да оставя никой друг освен мюсюлманите” (Сахих Муслим, книга 19, хадис 4366). Всъщност сега в Саудитска Арабия няма разрешение за нито една църковна сграда. Дори християните емигранти, на които до известна степен е позволено да изповядват своята религия, изпитват затруднения в това.

Бойци от Ислямска държава са разрушили две църкви в Сирия

На 28 април бойци от Ислямска държава са разрушили две църкви в Сирия: Арменската църква в Алепо и Асирийската църква в Тел Тал на североизток от Хабур. Тел Тал е едно от 35-те асирийски градчета по поречието на Хабур в Североизточна Сирия, много от които са нападнати на 23 февруари и на 7 март 2015 г. В Алепо местните служители споделят с представителите на фонд „Варнава“, че на 10 април по време на набезите срещу християнските квартали са убити 29 вярващи. Сред пострадалите има много деца, загинали в съня си от ракетните удари. Голяма част от християните тук се опитват да избягат на по-безопасно място. Войната в тези райони продължава вече пета година, средствата за живот не стигат, а работата е неосъществима мечта за хората там. Храната, горивото и жилищата са все по-оскъдни.

Хиляди християни бягат от Алепо след нови сблъсъци в Сирия

22 май 2015 г.

След жестоките нападения над християнските райони на сирийския град Алепо през април броят на вярващите, останали в града, рязко намалява. Хиляди бягат в търсене на безопасно убежище. Местни вярващи свидетелстват пред фонд „Варнава“, че сега в Алепо са останали само около 80 000 християни, докато преди две години са били 400 000. Тези, които и днес живеят в града, са много бедни и отчаяно се опитват да оцелеят в продължаващата война, безработица и висока инфлация. Бойците на Ислямска държава превземат все нови и нови територии, като вече застрашават древния град Палмира (в момента той е изцяло завладян от джихадистите, б. ред.). Групировката продължава да държи над 200 християни, отвлечени по време на набезите в Североизточна Сирия през февруари и март.

По-подробно за служението на фонд „Варнава“ можете да научите от сайта

www.barnabasfund.org

секи от нас има представа какъв би трябвало да бъде истински духовният човек. В това няма нищо лошо. Проблемите започват, когато нашата земна представа за духовния живот се различава от небесния, истинния образ, показан от Създателя. Ето защо Иисус – Учителят, дошъл от небесата, – посвещава много време на това, да предаде на хората истинския образ на наследника на Божието Царство. Неверният ориентир тук би отвел човека в погрешна посока, което в края на краищата ще му донесе горчиво разочарование. Осемте основни твърдения от Проповедта на планината целят да очертаят образа на гражданина на небесното Царство. Разбира се, това не е детайлен портрет, но в него има важни щрихи, които ни помагат да придобием правилна представа за живота на човека по Божието сърце. Структурата на текста показва, че тези осем основни твърдения са съставни части на едно цяло. Иисус започва от това: „Блажени бедните духом, защото е тяхно Царството небесно” (Мат.

5:3), и завършва с думите: „Блажени изгонените заради правда, защото е тяхно Царството небесно“ (ст. 10). Както двата края на въжето затягат чувала и два числителя с общ знаменател се събират лесно, така и тези две твърдения разкриват целостта на картината, представена от Христос. По-нататък четем: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каквато и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото е голяма наградата ви на небесата; така бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” (Мат.

5:11-12). Тези думи на Христос не са деветото твърдение от поредицата блаженства. Те само изясняват и засилват вниманието към последното от осемте блаженства. Подобен подход срещаме и по-нататък, когато след края на молитвата „Отче наш” Иисус дава още пояснения за прошката (Мат. 6:14-15). Затова пасажът в Матей 5:10-12 трябва да се разглежда като едно цяло твърдение. На този текст ще посветим нашите разсъждения.

ПРИЧИНИ ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ХРИСТИЯНИТЕ

Бога под общата власт на сатана (Еф.

2:1-3). Оттогава между тези царства има непримирима вражда, тъй като по самата си същност те са противоположни (I Йоан 2:15-16) и привържениците на всяко от тях се стремят да разпрострат своите предели до края на земята (Мат. 28:18-20; Римл. 1:25-32). Поради покварата на цялото творение ние започваме живота си в царството на този свят, усвояваме неговите ценности и начин на живот, затова не разбираме и не приемаме властта на Господ и законите на Неговото Царство (Як. 4:4). А когато очите се отворят за истината и човек се покори на Христос, той придобива ново сърце, което се стреми да бъде угодно на небесния Отец и да живее по законите на Христовото Царство (Йез. 36:26-27). Така

Защо тогава християнският живот, по същността си тих и мирен, е свързан с гонения от страна на обществото? Нека разгледаме основните причини за преследването на християните в този свят.

ставаме свои на небето и чужди на този свят. Затова Писанието призовава: „Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господ; постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина, и изпитвайте какво е благоугодно на Бога. Не участвайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги” (Еф. 5:8-11). Ето защо, когато християнинът започне да постъпва според Божието учение, хората отначало се учудват и не осъзнават защо той се държи така, а после, щом открият причината, вече го злословят и притесняват. Не просто самият начин на живот при носителите на светлината

Преди всичко е важно да отбележим, че страданията не са условие за спасение. За да разбираме правилно много от елементите на библейското учение, е необходимо да усвоим същността на евангелската вест. Нашето спасение е Божи дар, основан на изкупителната жертва на Христос (Римл.

3:23-24), и никакви усилия, дори „гонения за правдата” или, с други думи, мъченичество заради праведност, не са предпоставки за влизане в Божието Царство. Това е само признак, че човек е гражданин на Царството, само черта от портрета на Божието дете, на което е подарено правото да стане наследник на Бога поради истинската си вяра в благовестието (Йоан 1:12-13).

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ДВЕТЕ ЦАРСТВА

След като на небето (Откр. 12:7-9), а после и на земята (Бит. 3:1-8) избухва бунт срещу Бога, в Неговия сътворен свят се образуват две царства: Царството Божие – то включва всички, които почитат Господ и Му служат от цялото си сърце, – и царството на света, обединяващо всички противници на

ги изобличава, а Христовият ученик и с думи посочва на заобикалящите го техните беззакония (I Пет. 4:4). Така ап. Павел стига до извода: „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 3:12). В Първото си посланиe ап. Петър отделя много внимание именно на този въпрос. Той живее във време, когато гоненията на християните са обичайни. Самият Петър е бит, лежи в затвора и накрая е разпънат от римските власти, както гласи преданието. Той повтаря думите на Христос: „Ако ви корят за името Христово, блажени сте, защото Духът на славата и Духът Божи почива върху вас. От тяхна страна Той бива хулен, а от ваша – прославян” (I Пет. 4:14). Тук апостолът казва ясно, че праведните са злословени, защото у тях пребъдват славата на Бога, Неговият Дух. Всъщност в този случай злобата на хората е насочена към Бога, а не към вярващите, които се оказват на прицел, тъй като са преминали на Негова страна и са застанали под Неговото знаме. И така, онези, които носят името на Христос и живеят добродетелно, са гонени или убивани, защото принадлежат на Бога и Неговото Царство. Сатана не може да направи нищо на Бога, затова се опитва да навреди на Неговите деца. Несъмнено истинската природа на гоненията срещу християните е духовна, а хората, които участват в тези преследвания, са доброволни или неволни съучастници на дяволските намерения: „Когато змеят видя, че е свален на земята, подгони жената, която бе родила мъжкото дете... И разлюти се змеят против жената, и отиде да води война с останалите от семето й, които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисус Христос“ (Откр. 12:13-17).

ПРИЗВАНИЕТО ДА ВЪРВИМ ПО ПЪТЯ НА ХРИСТОС

Когато разберем, че някой страда жестоко за вярата, или сами се окажем в такова положение, възниква въпросът: ако Бог ни обича, защо не защити Своите избрани от всички нападки на сатана и неговите подчинени? Но колкото и парадоксално да звучи, Бог допуска Неговите да бъдат преследвани и да страдат именно от любов. Тъй като целта на Бога за нас са небесата (Римл.

8:28-30), е необходимо на земята да изминем същия път, който е изминал Неговият единороден Син: „Ако сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христос, и то само ако страдаме с Него, за да се прославим също с Него” (Римл. 8:17).

Страданията са част от земния ни път. Ние сме призовани да вървим по стъпките на Христос, а Той, както е известно, е пострадал силно от хората, въпреки че на никого не е сторил нищо лошо. Затова несправедливите страдания за вярата също са част от Божия план за нас: „Това е угодно на Бога – ако някой от съзнание за Бога понася скърби, като страда несправедливо. Та и каква похвала, като търпите, когато ви бият за престъпления? Но ако търпите, ко-

гато правите добро и страдате, това е угодно на Бога. Защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му: Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на праведния Съдия; Той сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та като умрем за греховете, да живеем за правдата: „чрез Неговата рана се изцерихте“” (I Пет. 2:19-24). Този текст говори красноречиво, че страданията са част от замисъла на нашия небесен Отец. Думата „угодно” в ст. 19 и 20 (в оригинала ca,rij) обикновено се превежда като „благодат”. Затова е възможен следният превод: „Това е благодат Божия, ако някой... страда несправедливо... Когато... страдате, това е благодат Божия.” Разбира се, свикнали сме да мислим, че благо-

датта е нещо приятно, но и Христос „по Божия благодат вкусва смърт“ заради нас (Евр. 2:9). Страданията заради името на Христос са важни, тъй като те изпитват нашата вяра. Немалко хора се присъединяват към Църквата, докато вярата им е повърхностна. Религиозният човек определено време може да остане в такова невежество и да смята себе си за нормален християнин. Такива хора Христос сравнява с камениста почва, която дава бързо резултати, но когато слънцето напече, растенията увяхват (Мат. 13:20-21). Това е разбираемо, защото ако човек започне да вярва в Христос заради земните блага, а вместо тях го сполетят унижения и преследвания, защо му е такава вяра? По друг начин стоят нещата при истинските вярващи, които са обикнали Господ от сърце и с нетърпение очакват срещата с Него. Земните страдания само усилват техния стремеж към небето, така че заедно с ап. Павел могат да кажат: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка” (Фил. 1:21). Ап. Петър също сравнява страданията с пещ, в която се претопява и пречиства скъпоценната вяра на християнина (I Пет.

1:7). И ако Иисус чрез страданията Си „се е научил на послушание“ (Евр. 5:89), колко повече те ще послужат и ние да достигнем зрялост (Римл. 5:3-4). От библейските времена думите „свидетел” и „мъченик” често се възприемат като синоними. Неслучайно английската дума „martyr” (мъченик)

произлиза от гръцкото ma,rtuj (свидетел). Страданията за вярата са важни не просто за самите вярващи. Те са съществена част от свидетелството за Христос пред света. Обърнете внимание, че веднага след думите за блаженството на гонените Христос казва, че Неговите ученици са сол и светлина за този свят (Мат. 5:13-14). А по-нататък, преди да прати апостолите да проповядват, Той изяснява, че ще трябва да пострадат, докато свидетелстват за Неговото Царство: „Ето, Аз ви пращам като овци сред вълци; и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби. Пазете се от човеците, защото те ще ви предадат на съдилища и в синагогите си ще ви бичуват, и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене, за да свидетелствате пред тях и пред езичниците. И когато ви предават, не се грижете как или какво да говорите, защото в онзи час ще ви бъде дадено какво да кажете; защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на вашия Отец, Който говори във вас“ (Мат. 10:16-20). Ап. Павел също разглежда своите страдания като част от Божия замисъл за изграждането на Църквата: „Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е Църквата” (Кол. 1:24). Както вече споменахме, страданията са резултат от сблъсъка между интересите на двете царства и цената, която трябва да платят воините на Христос, за да победят: „Те победиха с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство и не мислеха за душата си дори до смърт” (Откр. 12:11). Страданията за вярата разкриват и дълбочината в убежденията на онези, които живеят с вяра в Божието Слово: „С вяра Мойсей, като порасна, се отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря и предпочете да страда заедно с народа Божи, отколкото да има кратковременна, греховна наслада, и охулването Христово сметна за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища; защото имаше пред очи наградата” (Евр. 11:24-26). Ненапразно думите на Тертулиан: „Кръвта на мъчениците е семето на християнството” стават известна фраза в историята на Църквата.

И така, Божият Дух ни призовава: „Живейте достойно за Христовото благовестие... защото на вас е дадено заради Христос не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него” (Фил.

1:27-29).

ТОГАВА КАКВО ТРЯБВА ДА Е НАШЕТО ПОВЕДЕНИЕ?

Видяхме, че преследванията на християните са неделима част от пътя на вярата, затова е важно да се подготвим добре за тях. Възможно е някои от читателите в момента да преживяват нелек период и да са доста учудени от това. Писанието ни дава не един съвет какво да правим в такива ситуации. Някои от тях бих искал да предложа тук.

НЕ СЕ УЧУДВАЙТЕ

Християните не трябва да се изненадват, че за тях могат да говорят лошо, да ги притесняват, да ги преследват или дори да бъдат подложени на физическо насилие само защото вярват в Христос и живеят по Неговите заповеди: „Възлюбени! Не се чудете на огненото изкушение, което ви се праща за изпитание, като на случка, странна за вас” (I Пет. 4:12). По тази причина Христос обяснява предварително и достатъчно подробно на учениците същността на конфликта, като ги подготвя за предстоящите трудности. Така и ние трябва да бъдем готови винаги да пострадаме заради името на Христос.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ

Страхът е способен да парализира волята на човека и да я подчини на онзи, който го предизвиква и се възползва от това. Мисълта за възможни страдания може да ни спре, така че да не изпълним Божията воля и дори да ни доведе до отричане от Христос. Затова Иисус наставлява учениците: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а се бойте повече от Онзи, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не се ли продават две врабчета за един асарий? И нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а на вас и космите на главата са всички преброени; не се бойте: от много врабчета вие сте по-ценни” (Мат. 10:28-31).

Страхът е любимото оръжие на дявола. Ап. Петър го сравнява с лъва, който със своя рев вцепенява жертвата си. Петър ни призовава всички да стоим на пост и да се противопоставяме на дявола с твърда вяра и с Божията благодат, която е способна да ни защити от всякакви заплахи, да ни придаде мъжество и сила и да ни опази за вечен живот (I Пет. 5:8-10).

ОСТАНЕТЕ ВЕРНИ

Господ знае цената на страданието, нали Той самият изпива Своята чаша до дъно! Ето защо цени високо онези, които Му остават верни въпреки найтежките изпитания: „Не бой се никак от онова, което има да претеглиш. Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуши, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр.

2:10). Наистина понякога ни се струва, че страданията са прекалено тежки и вече нямаме сили да издържаме атаките на врага, но Божието Слово ни уверява: „Друго изкушение не ви е постигнало освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите” (I Кор. 10:13).

РАДВАЙТЕ СЕ И СЕ ВЕСЕЛЕТЕ

Страданията са противоестествени за нашата природа и у нормалния човек не предизвикват радост. Тогава защо

Господ ни призовава да се радваме и да се веселим, когато ги изпитваме? Всъщност християнството не проповядва мазохизъм. Нещо повече, Божието Слово призовава да съчувстваме и да плачем с онези, на които е тежко и болно. Затова Господ пояснява: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; така бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” (Мат. 5:12). За Бога не остава незабелязано нито едно добро дело и Той ще възнагради изобилно онзи, който е понесъл страдания заради Него. Чрез преследванията заради Христовото име ние ставаме съпричастни на героите на вярата, които са удостоени с велика чест и награда на небето. След като сме готови да търпим лишения и дори да отдадем живота си за Христос, несъмнено за нас Той е най-голямото съкровище на света. И ако сме избрали тесния и трънлив път на Христос в този свят, заедно с Него ще споделим и цялата слава на небесата! Като добър пример за такъв светоглед и поведение могат да послужат апостолите, които, след като са бичувани и заплашени, „излязоха от Синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус” (Деян. 5:41).

а втори септември в четвърти „а” дойде нова ученичка, съпроводена от майка си. Те закъсняха за часа, затова вниманието на всички деца се насочи към тях. Майката на момичето не беше млада и поскоро изглеждаше като баба му. А то беше необикновено: лице, покрито с лунички, и зачервен, три пъти обелен нос – след ваканцията, прекарана по пасищата с кравата. Изсветлялата на слънцето коса беше вързана здраво на две плитки, но малките къдрици, успели да се измъкнат навън, обгръщаха лицето като ореол на святост и момичето напомняше на слънчице от детските рисунки. По-големият му брат точно така го наричаше – „Слънчице”. В училище веднага лепнаха на момичето прякора „Чудото с плитките”. Учителката ги порица за закъснението и попита: – Ти какво – още първия ден ли си си забравила пионерската връзка?

– Н–н–не, аз не съм пионерка, вярваща съм – плахо отговори тя. Името й беше странно, немско – трудно се запомняше. Затова освен „Чудото с плитките” започнаха да й викат: рижата, Фридрих Енгелс, фашистка или богомолка. Тук особено се стараеше Толик, с когото я сложиха на един чин. Той веднага изпита неприязън към нея. Не след дълго тя все пак се сприятели с три момичета. Едното се казваше Кулбике. Беше високо, тихо, с черни очи и също толкова черна коса, която връзваше на „конска опашка”. Второто беше Мадина – дребна, но набита, късо подстригана. От нея новото момиче разбра, че казахите плащат откуп за невестата. Затова веднага след

раждането си тя е била сватосана за момче от богато семейство, което сега учеше в горния клас на същото училище. За откупа всичко беше вече уговорено и по-големите братя на Мадина, а те бяха шестима, я пазеха като съкровище. Третата приятелка беше просто красавица: с изящна фигура, огромни очи, дълги мигли и черна като смола коса. Точно тя направи първата крачка към новата ученичка, когато забеляза колко неприветливо я посрещнаха децата. Името й беше Сапаркул, но всички й викаха Соня. Така с немкинята се сприятелиха две казашки и една киргизка, а руските момичета страняха от нея. Но когато тръгна в шести клас, я потърси едно рускинче, което се казваше Олга, и твърдо заяви: – Сега и аз ще бъда като тебе.

– В какъв смисъл? – малко объркана попита съученичката й.

– Баба ми казва, че който вярва в Бога, не може да бъде пионер, защото комунистите отричат Бога. От този ден Олга престана да носи червена връзка и това, разбира се, не остана незабелязано. Скоро я извикаха в кабинета на директорката, откъдето се върна с червена връзка на врата и насълзени очи. Сърцето на „Чудото с плитките” се сви от жалост. Тя едва дочака края на часа и отиде при приятелката си да я утеши.

– Не им обръщай внимание – прошепна на Олга.

– Не плача заради тях, а защото сега няма да имам прошка – каза през сълзи момичето и посочи към връзката: – Все едно се отричам от Бога...

– Е, не е така – я утешаваше „Чудото с плитките”. – Нали са те накарали насила!

Но това не прозвуча съвсем убедително. Тя си спомни думите на Христос: „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен.“ И започна да се моли наум: „Господи, помогни ми да Ти бъда вярна.” Не се наложи да чака дълго за изпитанието на верността си. След няколко дни и нея отведоха в директорския кабинет. Там беше събрана цяла комисия: зам.-директорът, дружинната ръководителка, комсомолският секретар и класната Розиата Аубекировна. Директорката започна: – Защо смущаваш децата? – заплашително попита тя. – Каква е тази антикомунистическа пропаганда?! Отклоняваш учениците от правия път.

– За Олга ли говорите? – опита да се защити момичето. – Не съм я отклонявала. Това е нейно собствено желание, защото вярва в Бога.

– Как може в нашия просветен век да вярваш в Бога? – продължаваше да вика директорката. – Гагарин летя в космоса, но не видя Бога.

– Бог е Дух, само със сърцето си можеш да Го видиш – плахо обясни момичето.

– Не те ли е срам? – демонстративно плесна с ръце дружинната ръководителка.

– Толкова си млада, а със старите баби ходиш да се покланяш на иконите в църквата! В един миг момичето се преобрази: очите му заблестяха, лицето му засия в усмивка и по бузите му се появиха трапчинки. То се разприказва така, сякаш през целия си кратък живот само това е правило – да обяснява на неразумните техните заблуди. Не остана и следа от плахото момиче, което влезе в кабинета.

– При нас в църквата не се молим на икони и не палим свещи – заговори проникновено. – Имаме хор и много младежи. Проповядват ни на разбираем руски език, а не на старославянски. Нашата църква е отворена за всички, елате и вижте – предложи наивно, каза им адреса и времето на богослуженията. Цялата комисия се вцепени – не очакваха от срамежливото момиче подобно вдъхновение. Не само че не се разплака, а започна и да ги учи! И като оставиха цялата си престорена доброжелател-

ност, го засипаха с гневни въпроси. Особено ревностна беше директорката: – Защо си се пременила в тази бяла престилка в делничен ден? Може би днес е някакъв празник, за който съм забравила? – открито издевателстваше тя. Погледът на момичето угасна, устните му затрепериха от обида. Как не разбират, че толкова се старае? Директорката, като получи мълчаливото одобрение на колегите си, се разпали още повече: – В църквата не ви ли учат на послушание? Защо противоречиш на възрастните? Откъде е този часовник на ръката ти? В едно образцово училище само учителите могат да носят часовници! Сваляй го веднага! Ученичката се подчини безропотно. Имаше доста жалък вид. Остана й съвсем малко самообладание, едва се сдържаше да не се разплаче. Най-накрая й разрешиха да си тръгне.

– Утре майка ти да дойде в училище да вземе часовника – се чу след нея. Повече нямаше за какво да се хванат. Часовете отдавна бяха свършили и тя се върна със своята класна в празния кабинет по биология. Когато вратата се затвори, Розиата Аубекировна грижовно, без думи прегърна момичето, едва сдържащо риданията си. Беше рисковано да се застъпи за него, но все пак намери у себе си сили и смелост да го утеши. Тогава сълзите рукнаха от очите на детето като река, дори роклята на учителката се измокри от тях. На следващия ден майка й се върна с часовника.

– Повече не го носи на училище – каза тя тихо. ...Мина време и ето, нашите герои са вече десетокласници. Часовете по история в десети „а” водеше директорката на училището. Когато влезе в класната стая още първия път, тя изгледа учениците със строг поглед и с глас, който не обещаваше нищо добро, каза: – Който от вашия клас още не е постъпил в комсомола, да вдигне ръка. И въпреки че ръката на „Чудото с плитките“ не беше единствена, вниманието на директорката се насочи към нея.

– Ясно – обобщи тя и вдигна едно след друго три момчета, като ги сочеше безцеремонно с пръст: – Ти, ти и ти! Имате комсомолско поръчение: до края на учебната година нашата вярваща да стане комсомолка. Всички ли чуха? Чуха и без да се бавят, пристъпиха към изпълнението на задачата. Първото момче беше отговорникът на класа: със спортно телосложение, високо, симпатично, умно. То успяваше по всички предмети и много се перчеше с това.

– Чувал съм, че баптистите са невежи, задръстени хора – взе да откровеничи той в хода на „работата” си с вярващата. – Ти не може да се сравняваш с мен, но бих ти помогнал да се стегнеш, ако решиш да влезеш в комсомола.

Лятото на 1968 г. При мене дойде вестителят на душата ми, моят братовчед, който тогава учеше в София и беше на квартира при едно вярващо семейство. Той ми разказа свидетелството на негов брат във вярата, който бил милиционер в Петрич, как Господ му говорел, как го уволнили, но той не спирал да свидетелства за вярата си и твърдо отстоявал убежденията си. Всичко това плени моето сърце и започнах да се интересувам повече от Бога и вярата. Братовчед ми ми даде едно

Евангелие, което започнах да чета, без да разбирам нещо. Когато завърших осми клас с отличен успех, си подадох документите в Икономическия техникум в Благоевград. Бях посочила първите две специалности: счетоводство и банково дело. Преди това често си казвах, че няма да ме приемат и ще трябва да се запиша в гимназията в Сандански. Но сега знам, че когато още не съм познавала този чуден и велик Бог, Той е насочвал пътищата ми. Въпреки високия си бал не бях приета в посочените от мен две специалности, а в третата – търговия, където учениците се подготвяха да работят като продавачи. Наложи се да отида с баща ми да си взема документите. Служителката ме попита:

– А къде ще се запишеш?

– В гимназията – отговорих аз и на свой ред я попитах: – А вие защо не сте ме приели в специалностите, които бях посочила, след като имам отлична диплома?

– Защото и в тази специалност трябва да има силни ученици – обясни тя.

– Но аз не желая да бъда в тази специалност.

***

Есента на 1968 г. Получих писмо от братовчед ми, в което той пишеше, че в стоматологията на поликлиниката в Сандански работи едно вярващо момиче от Петрич. Даваше ми адреса на квартирата, където живее. Оказа се, че това е домът на мои близки. Един ден я потърсих на рабо-

тата й. Запознахме се, тя ме покани да отидем заедно до Петрич и аз веднага приех. Заведе ме на църква там, много ми хареса. Нещо сериозно се зароди в моята душа. Започнахме да ходим заедно на църква и да посещаваме хора, които искат да слушат за Бога. Една от жените, с които се срещахме, беше роднина на приятелката ми – казваше се Яна, баба Яна. Тя участваше в групата на баба Гайгурка, където се събираха само сестри. Няколко братя от Петрич, между които и бащата на приятелката ми, посетиха тази група и им проповядваха Словото Божие. Но само баба Яна чу Божиите думи, само тя разбра, отказа се от тази група и започна да идва с нас на църква в Петрич. Често се срещахме трите с баба Яна и се молехме. Един ден по радиовъзела в Сандански съобщиха, че приятелката ми събира хора, на които говори за Бога, и посещава

баба Гайгурка. Да говориш за Бога беше опасно, защото навсякъде се тръбеше, че „няма Бог“, че партията, Енгелс и Ленин са всичко. Комунистическата заблуда се набиваше в главите на хората. Днес нашият народ събира плодовете на безверието, което се насаждаше тогава. Повикаха приятелката ми в милицията, отправиха към нея закани и заплахи. Но това не ни пречеше тайно да продължим да се събираме и да говорим за Господ. С баба Яна често бяхме заедно, прекарвахме времето в пост, молитва и четене на Словото Божие. В неделя бяхме редовни на църква в Петрич. Заедно посетихме едно семейство, където после дълго се събирахме. Там беше първото ми благовестие, докато четях от една илюстрована Библия.

Така Бог започна да си върши работата, а ние бяхме инструменти в ръцете Му. Постепенно, един по един, взеха да идват още хора. Бог наистина ги призоваваше и довеждаше. Но заедно с благословенията идваха и изпитанията. Домашните ни все повече се бунтуваха срещу нас. Където и да се събирахме, бяхме нежелани, защото целите ни домове не бяха повярвали. А и щом властта разбереше, че се събираме, започваше да ни привиква и заплашва. Но Бог промисляше и за тази нужда, като отваряше сърцата на още хора от домовете ни, добавяше сила и смелост да защитаваме правдата. Всичко това правеше сам Бог. Никой не можеше да се похвали със себе си – цялата ни твърдост и устояването в трудните моменти беше дело на Бога, както казва Давид: „Господи, всичко е от Тебе и за Тебе“ (I Лет. 29:11-14).

***

Лятото на 1970 г. Молех се Бог да ми подари съквартирантка. Всяка вечер излизах навън да Го моля да промисли за тази нужда. Наистина Той отговори, като изпрати едно момиче. Отначало се чудех как да й кажа за Бога, дали ще приеме, или ще отхвърли. Но Бог имаше грижата за това. Когато все пак заговорих за Него, тя ме слушаше, макар че мълчеше. Постепенно станахме една здрава тройка. С баба Яна ходехме на църква, съквартирантката ми не идваше, но започна да се моли с нас и да чете Божието Слово. Огънят гореше и в нейното сърце. В дома на баба Яна четяхме Новия Завет и с часове се молехме – колената ни заболяваха, но

продължавахме с усърдна молитва. През цялото време Бог по различни начини ни говореше и ни водеше.

***

На 14 срещу 15 октомври 1971 г. Бог ми даде сън. Видях много хора, събрани на едно място. Всеки се движеше напредназад, въртяха се, никой не поглеждаше нагоре. Тогава от небето се спусна малко дете. Единствено аз протегнах ръце към него. Когато го хванах с двете си ръце, вдигнати нагоре, чух ясен глас, който ми каза: – Това е твоето свидетелство. Кажи го на братята и сестрите. Когато се събудих, сърцето ми беше изпълнено с небесна радост. Преди да започна да чета Словото Божие, винаги се молех и така Бог ми разкриваше много неща, записваше думите Си в сърцето ми и те ми даваха живот. Трудностите продължаваха, хората ме смятаха за прокажена. Не общуваха с мен, защото бях друга. Но Бог ми влагаше в сърцето да постя. Понякога по две седмици се хранех само веднъж – вечер.

***

През април 1972 г. една сутрин се събудих към 5 ч. Помислих си, че е рано и има време да поспя още. Щом затворих очи, чух ясен глас: „Затова, че непрестанно викате към Мене, Аз ще дойда при вас и църква ще направя.“ Отворих очи да видя кой стои до мене и ми говори. В този момент бликна неописуема радост в душата ми – разбрах, че това е Господ и

***

Той ще съгради църквата, за която се молим. Нямах търпение да разсъмне, за да отида при баба Яна и да споделя радостта си. Съквартирантката ми не беше в града, замина на Военно дело в Попина лъка. Още по тъмно изтичах при баба Яна. Тя се изненада, като ме видя. Попита ме добре ли съм. Аз й викам: – Много съм добре. Бог ми каза, че ще съгради църквата, за която се молим. Паднахме на колене и започнахме да се молим – да благодарим и да хвалим Бога, защото е велик и милостив, верен на Своите обещания. Душите ни величаеха Господ, защото не беше погледнал на нашите слабости и недостатъци, а ни бе благословил. Ние повярвахме на Божиите думи за църквата и те бяха голям стимул в нашия духовен живот. Когато се събирахме, не говорехме излишни неща, взимахме Словото Божие, четяхме и се молехме. А когато ни заплашваха, винаги се укрепвахме с вярата, че щом Бог е казал, ще стане – никой не може да осуети Божието намерение. Много бяха трудностите, но бяхме радостни и щастливи, защото във всяко нещо виждахме Божията ръка. Сега, когато си спомням тези събития, си казвам – в каква наслада сме живели, защото във всичко се уповавахме на Бога! Днес имаме свободата да се събираме и да говорим, но нямаме близостта с Бога, както беше тогава.

С израстването се засилиха изпитанията. Работех в Селската здравна служба като медицинска сестра. Един ден докторката ми каза, че трябва да отидем при главния лекар на Сандански, който беше и наш началник. Добре разбирах, че ме викат заради религиозните ми убеждения, тъй като в работата си бях стриктна и спазвах всички изисквания. В този момент, водена от Светия Дух, започнах да се моля Бог да ми помогне да мълча, както Христос мълчи пред онези, които Го разпитват. Не знаех какво ме очаква. Изненадата ми беше голяма, когато с моята докторка влязохме при главния лекар. До неговия кабинет имаше малка зала, която се оказа пълна – видях над тридесет души. Главният започна да крещи – хора като мене, заблудени и чужди шпиони, нямали право да бъдат в тези среди. Всички, които се бяха събрали, очакваха да чуят нещо от мене. Но аз останах мълчалива. Секретарят на Градския комитет на партията седна до мене и взе да ми задава въпроси: – Как са болните? Аз мълчах. След малко самият той отговори: – Добре прави тя, като мълчи, но ние зле правим, като говорим, и така предизвикваме съдбата си. Когато чух това, душата ми се зарадва. Сърцето ми хвалеше Бога. Чрез тези думи Бог ме укрепи. Един по един хората ставаха и излизаха като посрамени. Главният крещеше да бъда уволнена, да се махам оттук. Тогава заместникът на главния лекар ме въведе в своя кабинет и започна да ми говори, че на тези, които са ме заблудили, им плащат отвън, че ще ме уволнят от работа, ще ме натикат в затвора, къде ще отиде младостта ми и т.н. Аз му отговорих с думите на ап. Павел: – „Живея ли, или умирам, Господна съм“. Нищо не може да ни отлъчи от Христовата любов. За мене Господ ще промисли. Неговата воля да бъде.

***

Продължаваха да ни притискат. Не можех да ходя в Петрич на църква, защото

не ми издаваха открит лист. Направих три поредни опита, като подавах заявление. На всяко от тях пишеше: „Не се разрешава.“ Мъка изпълваше сърцето ми. Молех се много усърдно Бог да промисли. Един ден размишлявах върху вярата на Авраам, как той е повярвал и е приел неща, които нямат нито обяснение, нито човешко решение. Но той вярва в думите на Господ и това му се вменява за правда. Запитах се какво ми пречи и на мене да имам вярата на Авраам. Молех се: „Господи, както си благословил Авраам, благослови и мене, с такава вяра да отида на църква. Ти знаеш, че моето сърце жадува за това. Направи така, че да бъда невидима за тях. Знам, че за Тебе всичко е възможно.“ Няколко дни бях в усърдна молитва и пост. Дойде неделята и тръгнах към автогарата да си взема билет за Петрич. Но не спирах в духа си да се моля на Бога. Стигнахме до поста, където се качваше милиционерът за проверка. Той каза: – Всички паспорти и открити листове за проверка! Извадих си паспорта и го държах в ръка, но мисълта и викът ми бяха насочени към Бога – да бъда невидима за милиционера. Той стигна до нас, взе документите на жената, която седеше до мен, а мене подмина, дори не ме погледна и продължи да проверява напред. От целия автобус само на мене не поиска документ. Така отидох на църква в Петрич и братята и сестрите, като ме видяха, се изненадаха как са ме пуснали. Разказах им, че моят пропуск е Господ, Той затваря и отваря очи, всичко е в Неговите ръце, за Него няма невъзможни неща. След това неведнъж пътувах така, с молитва до Петрич, за да ходя на църква.

***

Веднъж се бяхме събрали в дома на едно вярващо семейство и братовчед ми проповядваше. Неочаквано дойдоха хора от МВР и ни изгониха. Някои закараха в Районното управление, включително и нас, по-младите, но ни пуснаха бързо. Не знаехме обаче какво става с братовчед ми, защото към него бяха отправени заплахи. Двете със съквартирантката ми се прибрахме у дома и започнахме да се молим на колене за милост към братовчед ми – да го освободят, както ап. Петър е бил освободен. Докато още се молехме, на вратата се почука. Спогледахме се, боязливо пристъпихме към вратата. Със затаен дъх очаквахме да видим кой е. Като отворихме, разбрахме, че е братовчед ми, и много се зарадвахме. В Новия Завет е описано как слугинята, като вижда Петър, не вярва, че е той, и го смята за ангел. При нас се случи същото. Бяхме се събрали в къща на други вярващи, когато отново дойдоха от МВР и започнаха да ни обискират, за да ни вземат Библиите и песнарките. Една сестра се развика, че нямат право да бъркат в дамска чанта, тъй като са мъже. Началникът им се ядоса и заповяда всички да бъдем отведени в районното, а там ще видим кой има право и кой няма. Тези думи бяха за мен. Аз си взех Библията и песнарката и на излизане намерих удобен момент да ги оставя на един от прозорците. Отидохме в районното, там започнаха да ни заплашват. Взеха ми дамската чанта и я пребъркаха. Но не намериха нищо от това, което очакваха. Като ме пуснаха, се върнах и успях да си взема песнарката и Библията.

***

Когато започнах работа като медицинска сестра, отначало невинаги можех да ходя на църква в неделя, защото в събота работехме до обед. В неделя често се налагаше да помагам на родителите си. Така пропусках богослуженията. Веднъж, като отидох на църква, едно семейство вярващи ме поздравиха със стиха: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). Първо мъ-

жът ме посрещна с тези думи, след малко и съпругата му ме поздрави със същия стих. Но това не беше от тях, а от Бога. Разбрах, че Бог говори чрез тях. Дойде моментът да отстоявам твърдо неделята – да не върша нищо тогава, а да ходя на църква. Вкъщи започнаха борби, но Бог даде и победа. След време в семейството ми започнаха да се съобразяват с мене, не аз – с тях. Баба Яна беше на осемдесет години и не можеше да чете, но много искаше да чете за Бога. Започна да се учи и съвсем скоро вече четеше сама от Словото Божие. Тя ходеше непрестанно да благовества, въпреки че тогава не се позволяваше

да се говори за Бога, а беше и възрастна. Когато Бог запали огън в сърцето на човека, няма никакви оправдания, прегради и причини, които да го спрат. Сега, докато пиша тези редове, си мисля, че е нужно да се отречем от себе си. На преден план в живота ни трябва да бъде Христос и всичко друго да е второстепенно. Няма да забравя и моментите, в които имахме верижна молитва и пост. Ставахме в 2 ч. през нощта да се молим. Тогава чувствах молитвата като необходимост, а не като задължение. Веднъж, докато бях на колене и се молех, чух ясен глас, който ми каза: „Ти само вярвай и всичко ще бъде.“ Боже, помогни ми да не отслабва вярата ми в Теб!

***

Велик е нашият Бог. Той не оставя никой, който се уповава на Него и следва пътищата Му. Но най-скъпото за нас е името ни да бъде записано в Книгата на живота. Много бяха нещата, които ми показваха, че Бог е с мене, но исках да имам по-пълна увереност. Дълго се молех на Бога да ме увери, че моето име е записано в Книгата на живота. От цялото си сърце търсех от Него отговор за това. И ето, на 14. 12. 1974 г. в 8:30 ч. чух тези прекрасни думи: „Аз те изкупих... ти си Мой“ (Ис. 43:1). Такава радост и любов бликнаха в моето сърце, нямам думи да ги опиша. Духът ми ликуваше в Бога: „Този Бог е наш Бог за

вечни векове: Той ще ни води до самата смърт“ (Пс. 47:15). Благодаря на Бога, че намери мен, грешна и недостойна, за да ми подари този чуден дар – спасението на моята безсмъртна душа. Слава на великото Му име! Слава на Иисус Христос, Който плати цената за моята душа. Слава, слава на Бога! „Благославяй, душо моя, Господ, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свято име“ (Пс. 102:1-5).

Един възрастен мъж си отиде тихо от този свят преди няколко месеца. Но ето, аз пиша за него. И неговото остава. Този мъж е дядо ми. Той не беше богат човек, но ми остави голямо наследство. Не къща, нито някакви спестявания, а нещо много по-ценно – пътя. Той ми остави своя път и начина, по който успя да го извърви. Остави ми нещо, което мога да взема като еталон за сравнение. Неговият път е един достоен, добър еталон. Вглеждам се в съвременното общество с неговите ценности и принципи и разбирам, че всичко това се оказва сиво и бледо в сравнение с еталона, оставен от дядо ми. Искам да ви разкажа за този път, да споделя моето наследство, за да предложа и на вас еталон за сравнение. Ето накратко какъв е бил неговият живот. След дълъг анализ, много прочетени книги и разсъждения той е стигнал до извода, че Господ съществува и че е славен, милостив и добър. Ето какво пише дядо ми в една от книгите си: „Лично за мен милостта на Бога е Неговото снизхождение, дълготърпение, внимание към човека, Неговото разбиране на слабостите ни, благоволението Му към един

талонът е средство за измерване, изделие, което служи като мерило за сравнение. Представете си, че искате да построите хубава къща, но еталонът ви е несъвършен, с много недостатъци. Ще можете ли с такъв еталон да постигнете целта си? Никога! Ние често съдим за нещата неправилно, защото еталоните ни са несъвършени. Същото важи за нравствените еталони. Ще може ли един човек да изживее достойно живота си, при условие че еталонът му за достоен живот е да не лъже, да не краде, да не убива? Някои от вас ще кажат: „Е, това вече е много! Такива хора днес рядко се срещат.“ И така ще потвърдят извода, че наистина еталоните ни за достоен живот далеч не са съвършени. Когато някой си отиде от този свят, с това приключва само една част от съществуването му. И въпреки че него вече го няма, той оставя след себе си много неща, които продължават да влияят на света и хората. Например онова, което е направил, думите, които е изговорил.

нещастен паднал грешник.“ Бил ли е този Господ верен на него? Познавал ли е този Господ своя верен слуга? Този Господ, на Когото служеше дядо ми, спасил ли го е, когато той е бил гонен, във фашисткия лагер на смъртта, по време на войната и глада, по време на жестоките преследвания? Бог го е избавял във всички тези трудности, но не само това. Той не просто е запазил живота му, дал е не само да премине през тези страшни дни и да оцелее, а също така да излезе от всичко това като победител, съпътстван от Неговото блаженство и слава. Може би някои от вас ще попитат: „Как е възможно да си гонен, тормозен, унижаван и въпреки това да си победител, да си блажен – човек, над когото пребъдва Божията слава?“ Нека животът на дядо ми отговори на този въпрос. Независимо че той вече не е тук, пътят му продължава да влияе на света. Григорий Никифорович Авраменко е роден в малко село в Беларус през 1927 г. в православно семейство. През 1937 г. по време на сталинския режим баща му е

убит заради вярата си. Когато избухва Втората световна война, цялото семейство се озовава в лагера на смъртта в Озаричи, Беларус, където много хора умират, но той и най-близките му оцеляват. През 1948 г. дядо ми получава повиквателна за казармата, но отказва да положи клетва и да вземе оръжие – вярата не му позволява да убива хора. За това лежи 5 години в затвора. Докато го транспортират заедно с останалите затворници към мястото, където ще излежат присъдата си, всяка сутрин хвърлят на пода на вагона няколко хляба и солена сушена риба. Крадците, които лежат долу, винаги се втурват и успяват да вземат цялата храна. Дни наред дядо ми не е ял нищо. Когато в техния вагон разпределят главния крадец на име Далматов, той научава, че там има вярващ в Бога човек. Далматов започва да разпитва Григорий Авраменко, завързва се разговор, всички във вагона задават въпроси за вярата. Дядо им казва, че ще видят как неговият Господ няма да го остави, дори да е в затвора. На другата сутрин той пак е без храна, но след като Далматов разбира това, нарежда да му дадат един хляб и две риби. Докато е в затвора, дядо ми е отделен от църквата, от любимата си книга – Библията, – от семейството си, от нормалния живот. Но от всички тези неща най-голяма мъка и тъга му причинява липсата на църквата и на срещите с вярващи хора. Защото най-прекрасното, което може да изпита един човек, е Божията любов. И който я е преживял, когато се окаже в много тежка ситуация, копнее и жадува за нея повече от всички останали скъпи за него хора и неща. Толкова удивителни са Божията любов, Божието Слово, святата Църква на Бога, общуването с братята и сестрите! Затова дядо споменава копнежа и жаждата си по тези неща, а премълчава всичко останало като нещо второстепенно в сравнение с Господ и любовта Му към падналия човек. Когато дядо ми сънува, че е бил на църква, две седмици след това се чувства така, сякаш е придобил духовни крила. Докато е в затвора, той мечтае да види поне един вярващ човек. Бог отговаря на тази молитва и по-късно го среща с вярващия Калински. Този човек получава пратка, в която освен другите неща намира и Библия. Калински споделя Библията си с другите, чете я и моят дядо. Когато Калински трябва да бъде преместен в друг затвор и взима Библията със себе си, Авраменко го пита: – Какво ще правя сега, аз също имам нужда от Библия? Калински предлага всеки да вземе по една половина от Книгата.

– Стар или Нов Завет предпочиташ? – интересува се дядо ми.

– Стар – отговаря Калински.

Дядо е радостен, че ще получи Новия Завет, и разрязва книгата на две части. Така той чете Божието Слово, докато е в затвора. През 60-те години, вече семеен с три деца, Григорий Авраменко не може да си намери работа, защото Районният комитет на партията издава указ до всички организации в градчето да не го приемат. Той работи като художник, изпълнява отделни поръчки, но това не е достатъчно, за да издържа семейството си. Преди да отиде в затвора, е бил кондуктор във влакове и инструктор на кондуктори. В затвора е счетоводител. Но сега не го приемат дори в колхоза с цел да го притиснат, като остане без средства. Другата цел е да го представят като паразит, да настроят хората в града срещу него и да го изселят оттам. Но и тук Господ се застъпва за Своя слуга. Дядо разбира, че ще се организира среща с обществеността в присъствието на журналисти, за да го обсъдят и да го окачествят като сектант, който не иска да работи. Той отива там и разказва за отношението на властите, изяснява, че иска да работи, но навсякъде получава отказ. Планът срещу него се проваля.

Тогава християните често са атакувани от атеистите с твърдения, че за да вярваш в Бога, трябва да си много слаб и неграмотен човек. Но в такива ситуации Господ дава мъдрост на дядо ми какво да отговаря и така да изявява слабостта и невежеството на хората, които го гонят. Когато за пореден път искат да го убедят да се откаже от вярата си, той пита един партиен работник: – Кажете, вселената безпределна ли е?

– Разбира се.

– А може ли да бъде изследвана в целостта си?

– Разбира се, че може!

– Тогава няма как да е безпределна. Дядо ми беше богослов, апологет, поет, автор на 40 книги, много талантлив човек. Но не тези неща го характеризират като еталон, а верността му към Бога, Комуто е посветил живота си, истината, която опази, атаките, на които устоя и от които излезе като победител, гоненията, през които премина достойно. Често дядо е водил дискусии с комунистите – хора, които не вярват в съществуването на Бога, – и Бог го е водил как да разбива доводите им. Веднъж той среща Василий Скоарц от КГБ.

– Вие сте мой враг – започва Скоарц.

– Аз съм ваш приятел. Вие сте паднал грешник, а аз говоря за спасението, което ви предлага Иисус Христос! – отговаря дядо ми.

– Искам да се срещнем и да поговорим – отвръща неочаквано Скоарц с променен поглед. Когато по-късно се срещат, Авраменко го пита защо е преследван, защо не му дават да изповядва свободно вярата си. Скоарц му отговаря, че той няма право на това според закона.

– Не се учудвам, че не се съгласявате с Христос. Но излиза, че и с Ленин не сте съгласни. Тогава дядо му подава брошура на Ленин, където той пише че всеки гражданин на Съветския съюз има право да изповядва и променя вярата си. Скоарц взима брошурата и само повтаря: – Това Ленин ли е? Ленин ли е?

– Да, вижте, издадена е в Москва – отвръща спокойно дядо и продължава: – Кой дава на света идеята за безкласово общество, което живее на принципа: „От всеки според способностите, на всеки според нуждите“? На този принцип е построена Йерусалимската църква през първи век!

– Продължете по-нататък, по-нататък! – повтаря Скоарц.

– Следващият ваш принцип е: „Който не работи, не трябва да яде.“ Знаете ли, че това го пише във Второто послание на ап. Павел до солунците (3:10)? Кой от кого е преписал, вие – от нас или ние – от вас? Нали виждате, че вие се учите от нас, а не обратното. След 6-часов разговор Скоарц остава без аргументи и капитулира. За пореден път Господ е със слугата Си и дава гоненият да победи своя гонител. Ако не беше търсил Христос преди всичко останало в живота си, дядо със сигурност би могъл да постигне много неща – слава, богатство, признание. Но Божията любов го влече повече от всичко това. Ап. Павел пише, че всичко на този свят в сравнение с Христос е измет, и дядо разбира това. Той не продава душата си за земни блага. Когато човек стои твърдо на страната на правдата и не прави компромиси с вярванията и ценностите си, получава слава от Господ. Придобива и блаженството, което Христос дава на гонените заради името Му. В това е еталонът, в това е богатството на дядо ми, в това е моето наследство – славната диря, която свети за потомците му и за онези, които го познаваха лично или чрез трудовете му. Струва ли си човек да посвети своя живот на този Бог? В Библията са описани много примери за живота на вярващи, които правят такъв избор. Вижте техния живот, вижте живота на дядо ми – там е отговорът.

оден съм през 1962 г. в семейство на вярващи. Обърнах се към Бога на 15 г. и след половин година реших да сключа завет с Него. Включих се в програмата по подготовка за кръщение, но служителите ми казаха, че е много рано да се кръстя, тъй като не съм пълнолетен. По време на комунизма имаше закон, според който, преди да навърша пълнолетие, нямах право не само да бъда член на църквата, а и да я посещавам. Слава на Бога, ревността и желанието ми бяха големи и заедно с моя приятел Рувим Волошин все пак убедихме братята да ни кръстят. Те ни предупредиха обаче, че в списъка с членовете ще ни запишат едва когато навършим осемнадесет. Това не ни вълнуваше особено – бяхме щастливи. Оказахме се първите в историята на църквата в град Белци кръстени на петнадесет години. Още на следващия ден привикаха презвитерите в кабинета на отговорника по религиозните дела да „побеседват“ с тях. Слава на Бога, всичко се размина, ако не броим това, че на братята наложиха глоба. После започна един бурен и щастлив младежки живот, който не ми попречи да завърша училище. Цялото си свободно време отделях за служение на Бога. Чести пътувания с младежите по селата и градовете на Молдова и Украйна, репетиции и участие в хора на църквата, домашни групи за изучаване на Библията – всичко това ми даде добър заряд и тласък за служението ми по-късно. Започнах да проповядвам и все повече ми се искаше да говоря на хората за удивителната Божия любов. Голяма роля в моето израстване изигра духовният ни наставник Павел Гуменюк. Благодарение на неговата настойчивост, търпение и любов ние, младите братя, придобихме опит в проповядването.

За да проповядваш и да участваш активно в групите по изучаване на Божието Слово, трябваше да имаш собствена Библия. Днес виждам изобилието от издания на Свещената книга и си спомням онова време, когато далеч не всеки дом имаше Библия и ако някой се сдобиеше с нея, тя беше една за цялото семейство. А собствена „джобна“ Библия имаха малцина. Библиите тогава се печатаха само в чужбина и по тайни пътища се доставяха в СССР. Нашето семейство имаше стара, изтъркана Библия с пожълтели страници. Текстът беше на руски и немски. Да се носи тя на домашна група и особено да се пътува с нея, беше трудно. И аз реших, че непременно трябва да имам нова джобна Библия. Разработих смел план. Знаех, че с Библиите, когато се появят, се разпореждат старейшините на църквата. Най-главните от тях, включително старшият презвитер, живееха в Кишинев. Реших да се обърна непосредствено към него. Той винаги идваше в Белци заедно с братята от Кишинев. Освен това постоянно го обсаждаха и нашите братя. Не беше лесно шестнадесетгодишно момче като мен да стигне до него. При едно от идванията му събрах смелост, разбутах удивените братя, приближих и му казах: – Карл Станиславович, искам да имам своя Библия! Изстрелях молбата си и с ужас погледнах към него и нашите братя, които онемяха от моята наглост. Той беше добър презвитер, истински баща, затова по бащински сложи ръка на рамото ми и ме попита: – Много ли искаш да имаш своя Библия? Отговорих: – Много!

– За какво ти е?

– Искам да стана проповедник и не мога без собствена Библия.

– Е, щом искаш толкова много, ще имаш – каза той, – но малко по-късно. Измърморих нещо като „благодаря” и тръгнах. Разбрах думите: „малко по-късно” като вежлив отказ. Друг шанс да получа заветната Книга нямах. Малко се отчаях, но Библията с руски и немски текст продължаваше да бъде мой помощник. Веднъж, докато репетирахме с хора, ме извикаха в кабинета на презвитера. Недоумявах за какви „заслуги” ме канят на среща. С трепереща ръка почуках на вратата. Пьотър Родионович, нашият презвитер, седеше на масата. Погледна ме над очилата си и попита: – Ти с какво си се харесал на Карл Станиславович? Казах, че нищо не знам. Той отвори горното чекмедже на бюрото и извади една джобна Библия. Сърцето ми заби от вълнение и устата ми пресъхна. Бях объркан, но дълбоко в душата ми се появи мисълта: „Това е тя! Моята Библия!“ – Вземи – подаде ми я Пьотър Родионович. – Карл Станиславович остави Библията и каза да ти я дам. Бях по-щастлив от най-щастливия човек на света, не вярвах на ушите си, нито на очите си.

– Много благодаря – това беше всичко, което можах да кажа, и изхвърчах от кабинета, защото се страхувах презвитерът да не размисли. От този момент Библията беше постоянно с мен: в училище, вкъщи, на репетициите, по време на пътуванията. Непрекъснато я четях. Когато постъпих в армията, се наложи да се сбогувам с нея. Докато служех в полка на гражданската отбрана в Тбилиския гарнизон, не криех своята вяра. Още от първите дни всички знаеха, че съм баптист, макар за мнозина тази дума да беше непонятна. Веднъж командирът на полка ми заповяда да изляза пред общия строй. Приближи се и каза: – За първи път в живота си виждам жив баптист. Ти истински баптист ли си?

– Да! – отговорих.

– Дай да те пипна – продължи той и като ме хвана за ръката над лакътя, ме ощипа с цялата си сила. В очите ми избиха сълзи. Беше зъл, затова Господ го изпрати някъде на север, а на негово място доведе друг, който за двете години на службата беше за мен като роден баща. Моята вяра в Бога изобщо не го смущаваше. Направиха ме отговорен за цялото електро- и радиооборудване, за всичко, което издаваше звук или възпроизвеждаше картина. Ставах най-рано от всички и тичах в радиовъзела. Включвах радиопредаването. Над целия полк се разнасяше гласът: „Добро утро, другари! Московско време – шест часът!” Така измина половин година. Не се оплаквах от службата си, но не издържах без своята Библия и помолих майка ми да ми я прати в колет. Тя предчувстваше неприятности и не се съгласяваше. Аз обаче обещах, че ще я пазя добре и никой няма да я открие. Когато отворих заветния колет, видях своята скъпоценност. Имах много свободно време, докато се излъчваха радиопредаванията. Сутрин и вечер седях в радиовъзела със заключена отвътре врата и четях. Не се страхувах, че могат да открият Библията, тъй като бях намерил доста оригинално място, където да я държа. На масата в радиовъзела имаше голям военен радиоприемник, който хващаше всички

вълни. Никой не се досещаше, че през почивките, рано сутрин и късно през нощта от там звучаха гласовете не само на говорителите от „Маяк” и други съветски радиостанции, а и на знаменитите проповедници: Ярл Пейсти, Иван Сергей, Виктор Хам, Били Греъм, Алексей Леонович, Яков Шаленко. В тишината слушах тези радиопредавания на висококачествена техника, без каквито и да било странични шумове. Много братя, които се опитваха да слушат същите програми, променени до неузнаваемост от заглушаващите устройства, със сигурност биха ми завидели. Но точно този радиоприемник изигра коварна роля в съдбата на моята Библия. Той работеше с външно и вътрешно захранване – от мрежата с 220 волта и от акумулатор, който се намираше в самия радиоприемник, в отделен сектор. Този сектор по някаква причина беше празен. Кой и кога беше извадил акумулатора, не знам, но това беше най-подходящото място за Библията. Измина още половин година. Неочаквано смениха ръководството на политотдела и командир стана полковник Вячеслав Зотов, яростен атеист и комунист. Когато разбра, че съм баптист, той започна своето подмолно дело, като твърдеше, че когато изляза от армията, ще бъда комсомолец.

– Ще направя от тебе човек – казваше той. Но ето какво се случи. Нашият полк беше вдигнат под тревога. Заминахме в

района на ученията. Като отговорник за политическия отдел разпънах на полето палатката с политическата агитация, запалих бензиновия електрогенератор, подадох електричество, включих радиото и зачаках кога ще дойде проверката. Всички офицери начело с командира на полка обикаляха службите и гледаха кой как е разположил своята техника и палатката си, така че да не ги види врагът... Влязоха и в моята палатка, която имитираше клуб. Всичко беше на мястото си: плакатите, портретите на членовете на Политбюро, радиоприемникът, от който се раздаваше приятна музика. Изведнъж полковник Зотов се насочи към радиоприемника, отмести го и отви винтовете на капака за акумулаторния сектор. Когато видях това, едва не загубих съзнание. Той отвори капака и откри нещо, което изобщо не приличаше на акумулатор. Настъпи мъртва тишина. Всички се втренчиха в моята Библия.

– Това ваше ли е? – с гневен блясък в очите ме попита полковникът.

– Тъй вярно! – отговорих аз.

– След ученията – при мен в кабинета! – рязко извика той и всички излязоха. Бях толкова отчаян, че не знаех какво да правя и как изобщо ще продължи животът ми. Постепенно Господ ме утеши и започнах да очаквам срещата със страшния противник. Библията си повече така и не видях, но до края на службата ми се налагаше често и дълго, а понякога нощи наред да отстоявам своята вяра и да свидетелствам за Христос. Полковник Зотов много

внимателно и подробно четеше Библията ми и търсеше всякакви факти, които можеше да определи като противоречия. Бях принуден търпеливо да обяснявам всичко, непонятно за един невярващ човек. Това ставаше всеки път, когато той беше дежурен в полка. Вечерта ме викаше, отваряше Библията и започваше: – Ето, погледни, тук е написано... Но от гледна точка на морала или на здравия смисъл не трябва да е така. Бог или е несправедлив, или не е прав. Всъщност той изследваше дълбоко Библията въз основа на противоречията, които виждаше, и онова, което не разбираше – непонятни за него места и факти. Службата ми дойде към своя край. Когато подписваше заповедта за уволнението ми, Вячеслав Алексеевич изведнъж ме прегърна и заплака. Бях смутен, нищо не разбирах: полковник, началник на политотдела, комунист, атеист... и най-неочаквано – тези сълзи в очите му и думите: – Серьожа, на кого оставяш чичо си Слави? Аз измърморих нещо като: – На Господ! – и на следващия ден си тръгнах. Върнах се вкъщи и отново се потопих в увлекателния, плодотворен младежки живот и труд на Божията нива. Годините вървяха, ожених се, преместих се в Русия, но от време на време си спомнях за моята Библия, за Вячеслав Алексеевич, за непонятните му думи при сбогуването ни и за сълзите в очите му. Сърцето ми се свиваше: „Какво е станало с Библията ми? Къде е? Каква е нейната съдба? Каква е съдбата на човека, който я взе от мен?” Изминаха тридесет години, но мисълта да открия скъпоценната Книга не ме оставяше и започнах активно да я търся. По интернет намерих много от хората, с които служихме заедно. Чухме се по телефона и ги питах дали знаят жив ли е полковник Зотов. Никой не знаеше нищо. Веднъж видях на своята страница в социалната мрежа кратко писмо от полковника. Пишеше, че случайно открил името ми в списъка с приятелите на един от офицерите и веднага решил да се свърже с мен. Питаше как съм, как живея. Радостта ми нямаше край! Веднага му написах отговор, в който го молех да ми даде телефона си, за да поговорим. В следващото съобщение ми изпрати телефонния си номер, който с трепет набрах, и след кратко очакване чух нещо, за което изобщо не бях готов: – Скъпи брате Серьожа, поздравявам те с любовта на нашия Господ Иисус Христос! Колко съм благодарен на теб и на Господ за това, че преди тридесет години ни срещна! За това, че взех в ръцете си Святата книга, която за теб беше толкова скъпа. Серьожа, десет години след като ти се уволни, Библията не ми даваше покой, накрая повярвах и приех Господ Иисус Христос като личен Спасител. Моята жена и дъщеря ми, и цялото ми семейство получиха спасение благодарение на твоята Библия, която някога ти отнех! Вече дълги години не я изпускам от ръцете си. Тя е винаги и навсякъде с мен, във всичките ми пътувания и на всички богослужения. Често ми се налагаше да проповядвам и да свидетелствам пред много хора с твоята Библия в ръка. Разказвах им как някога един закоравял атеист и комунист, военнослужещ с чин полковник, срещнал в армията войник, който с нищо не се отличавал от другите, но имал Библия и бил християнин. И как полковникът взел тази книга, като се натъкнал случайно на нея в акумулаторния сектор на радиоприемника... Сълзи течаха по бузите ми. Плачех от щастие, че Господ по такъв чуден, удивителен начин беше довел при Себе Си този човек и го бе насочил по истинния път. Оттогава често общуваме. Веднъж Вячеслав Алексеевич ми каза, че иска да ми върне Библията, защото така би било справедливо. Аз не възразих. Ето, в ръцете си държах колет, а в него – моята Библия, която не бях виждал тридесет години и която бе изминала толкова дълъг и интересен път. Слава да бъде на Бога за всичко!

ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТ Предположението, че цар с размаха на Соломон по необходимост би се появил в летописите на тогавашните държави, също води до отрицателно отношение към твърденията в Разказа за Соломон от ІІІ Цар. 1-11 гл., когато се установи, че извън Библията няма други сведения за него. Но древният контекст заслужава да бъде изследван внимателно, преди да се направят каквито и да било изводи. Не е странно, че името на Соломон отсъства от античните текстове. Разполагаме с много малко документи за събитията в Сирия и Палестина през Х в. пр. Хр.

1. Не съществуват асирийски или вавилонски летописи от Х в. пр. Хр., в които би се очаквало да бъде споменат владетелят на Йерусалим. Двете царства са били в упадък през по-голямата част от това столетие. Асирия е започнала да се възстановява ок. 925 г. пр. Хр. и нито тя, нито Вавилония са имали търговски и други отношения с народите далеч на запад и на юг, защото са били изтощавани от постоянните нападения на арамейските племена, които са се придвижвали на изток от Ефрат. Запазени са асирийски царски надписи, но те засягат вътрешните дела на империята до последната четвърт на века, докато от Вавилония „с изключение на една плоча (стела) няма оригинален текст, по-дълъг от четири

реда”2. Асирийските войски са достигнали Средиземноморието не по-рано от 876 г. пр. Хр. Скоро след това Салманасар ІІІ разказва за повторното превземане на град близо до Ефрат, който ок. 1000 г. пр. Хр. временно е завладян от арамейски принц. Предполага се, че арамеецът е бил Адраазар (Ададезер), който е завоювал земите до или отвъд Ефрат и когото Давид е победил (ІV Цар. 8:3; 10:16)3.

2. Арамейските племена придобиват сила в Сирия - твърдят асирийските източници, но от тях не са запазени документи, писани преди средата на ІХ в. пр. Хр., а по-късните им летописи не отразяват събитията още от Х в. пр. Хр.

3. Царството на Соломоновия съюзник Хирам от Тир археологически е почти изцяло непознато и няма текстове от града или свързани с него, по-стари от VІІІ в. пр. Хр. По отношение на Хирам Йосиф Флавий предава информация, която е почерпал от Менандър от Ефес и неговите „Летописи за Тир”, както и от „Финикийската история” на друг автор, но колко стари или колко надеждни са тези източници не може да се установи4. За другите финикийски градове историята също мълчи.

4. Египет предоставя само няколко надписа, свързани по някакъв начин с Палестина, от 1000 г. пр. Хр. нататък. Найизвестен сред тях е списъкът от места, през които войските на фараон Сисак (Сусаким) са минали, издялан върху портала на Бубастис в Карнак. В нито един от тези надписи не се

споменава името на цар от Израил или Юда. Военният поход на Сисак е бил увековечен с триумфална плоча, която той поставил в Мегидо и от която е оцелял един фрагмент. Но по онова време е имало и други взаимоотношения – запазена е например ваза, на която е изписано името на Осоркон ІІ (ок.

874-850 г. пр. Хр.). Някога тя е украсявала двореца в Самария, където археолозите са я намерили счупена. Вазата вероятно е била подарък на израилския цар от фараона. По-късно фараон Нехао (Нехо) предприел поход на север и убил цар Йосия в Мегидо (ІV Цар. 23:29-35). Досега единствените сведения за тази победа от Леванта са във фрагмент, където се казва, че Нехао е завладял Сидон. Източниците от Египет са толкова оскъдни поради общата слабост на страната от ХІ в. пр. Хр. нататък. Походът на Сисак срещу Палестина е бил изолиран акт. Нито един административен документ от Египет не се отнася за външните работи на страната, така че липсата на Соломоновото име там не говори нищо. Свидетелството за брака на Соломон с дъщерята на фараона съответства на онова, което знаем за политиката на Египет тогава5.

Оскъдните сведения за Соломон не са нещо необичайно. Много древни царе и събития са ни познати от единични описания – съвременни на тях или по-късни, – а доста повече царе и събития са ни непознати, защото не са засвидетелствани. В действителност много повече писмени документи от античността са били унищожени, отколкото са онези, които някога бихме могли да възстановим в Египет, Месопотамия и Палестина. Нямаме основание да пренебрегваме тези факти и да изразяваме скептична позиция, както постъпва един журналист: „По-смущаващ и от липсата на еврейски надписи от Соломоновото време е фактът, че нито веднъж през онази епоха не се споменават имената на Давид или Соломон в хрониките на множеството съседни на тях държави, които със сигурност са имали свои летописи през Х в. пр. Хр. Във време, когато Библията ни казва, че Соломон е създал голяма империя в Близкия изток, никой от неговите съвременници, дори финикийците, явно не е забелязал този факт.“6 Очевидно е колко далеч от истината е това твърдение, особено като имаме предвид, че от онзи период не са запазени никакви финикийски писмени паметници в тази сфера. От гледна точка на културния и историческия контекст би могло да се приеме, че един цар със Соломоновото великолепие е управлявал тогава. Възраженията на изследователите се основават върху по-малката значимост на Йерусалим и ограничения обхват на Давидовото царство. Но възходът на

малки държави до огромна слава и после техният бърз или постепенен упадък е нещо обичайно за световната история, когато един способен управник обръща обстоятелствата в своя полза. Ирод Велики е показателен пример – неговият годишен приход в края на управлението му според Йосиф Флавий е бил 1050 таланта. Ирод е владеел царство, което е било разделено веднага след смъртта му, и е построил великолепни здания, изгубили своята слава за 75 години. Като сюзерен над Палестина от Средиземноморието на изток отвъд Йордан и от Червено море до Ефрат, Соломон е можел да контролира важни търговски пътища извън Израил, включително северните части на маршрутите, по които се е внасял тамян от Йемен (в този контекст е и взаимноизгодното споразумение между царя на Израил и Савската царица). Всичко това е допринасяло съществено за приходите на Соломон. ІV. СЪЩНОСТТА НА ЕВРЕЙСКАТА ИСТОРИЧЕСКА КНИГА 1. СЪДЪРЖАНИЕ Разказът за Соломон е част от книгите ІІІ и ІV Царства, които описват историята на Израил и Юда от смъртта на Давид до завладяването на всяко от двете царства. Никой друг народ от древния Близък изток не е оставил подобна повествователна история, написана в трето лице, излагаща честно пораженията наред с победите на общността и на отделните царе в продължение на няколко столетия. Тя е обяснителен разказ, без претенцията да бъде нещо друго, като нейната основна теза е, че Богът на Израил е бил отговорен за неговото развитие, защото е сключил Завет с народа, така че всичко, което се случва в историята му, да оказва влияние според Божията воля върху царете и върху всички израилтяни. В този смисъл авторите на книгите ІІІ и ІV Царства са имали обща база със своите съседи, които също са твърдели, че техните богове им дават победа или ги наказват с военни поражения. Но никъде другаде не присъства идеята за завета. И така, ще се опитаме да отговорим на въпроса дали текстът на двете библейски книги, завършен по време на или след Вавилонския плен, е надежден исторически източник за описвания в него период преди 400 години. Писателите в Асирия и Вавилония са поддържали един вид постоянни летописи за значимите събития, върху които са базирали Вавилонските хроники и Асирийските епонимни хроники7. Дървени плочици, покрити с восък, са били най-вероятният материал за тези дневници (еврейски – „лŷах“), но те са били унищожени. По аналогия можем да предположим, че еврейските книжници, съставили книгите Царства, са имали подобни източници, написани върху восък или на папирус, и също по аналогия да заключим, че тези текстове биха могли да бъдат дело на много поколения. Ако целите книги ІІІ и ІV Царства представляваха фолклорно произведение или бяха силно разкрасени истории, бихме имали основание да отречем Разказа за Соломон или части от него и да го уподобим на епоса „Хиляда и една нощи“, но всеки път, когато текстът на книгите се свери с подходящи летопи-

си от други страни, той може да се възприеме като надеждно описание, което се придържа към свои собствени цел и светоглед. Липсата на такива сведения за управлението на Соломон, която е послужила като повод за всеобщ скептицизъм, не би трябвало да ни кара да разглеждаме тази част от книгите по-различно от останалия текст. Богословската нишка, която преминава през целите ІІІ и ІV Царства, може вече да е присъствала в техните източници – не е нужно да се е появила едва във времето на окончателното съставяне на книгите. Всъщност тя би могла да е свързана още с епохата на Соломон. Богословието и стилът на тези две книги обикновено се определят като „второзаконнически”, защото имат много общи елементи с книгата Второзаконие, която се разглежда в контекста на реформата на цар Йосия през 622 г. пр. Хр., и също така с книгата на Йеремия, чиито пророчества са изречени малко по-рано. Смята се, че всички образци на тази доктрина и стил идват от един период – края на VІІ-VІ в. пр. Хр. Но приликите не изискват непременно едновременност. Във второзаконническия стил има много паралели с асирийските царски надписи. При тях един и същи стил може да бъде следван векове наред. Например изрази от Аналите на цар Теглат-Феласар І, който е управлявал около 1100 г. пр. Хр., се повтарят с малки изменения в паметници на Саргон ІІ, създадени 400 години по-късно, или в Аналите на неговите наследници Сенахерим (Сенахирим) и Ашурбанипал. Бихме могли да приемем тезата, че книгите ІІІ и ІV Царства обхващат материал от много по-ранни писмени паметници с малко редакторски промени, така че описаните там събития в Израил и Юда от времето на Давид и Соломон нататък да се сметнат за надеждни исторически източници. Това още не е доказателство за тяхната достоверност, но изисква онези, които виждат в тях малка стойност, да предложат по-силни доводи, основани върху познаване на античните практики. Някои изследователи имат и други възражения към Разказа за Соломон. Те говорят за контраст между изобилието от злато при Соломон и предполагаемото малко количество злато, с което Давид е разполагал. За короната на амонския цар, която Давид получава и която тежи един талант, се споменава във ІІ Цар. 12:30. Но там се говори недвусмислено и

за други, неуточнени количества, които вероятно са били по-големи – златните щитове, взети от совския цар Адраазар, подаръкът на ематския цар Тоа, плячката от други народи. Всичко това е изредено във ІІ Цар. 8:7-12. Изтъква се също контрастът между очевидно беглите препратки към съвременниците на Соломон – Савската царица и фараона – и споменаването на Сисак и други владетели в следващите глави от библейския текст. Но това е друг слаб аргумент. В ІІІ Цар. 11:14-22 е даден епизодът с едомеца Адад (Адер), който бил женен за сестрата на царица Тахпенеса, съпругата на фараона. Царицата е спомената по име, а нейният важен роднина – царят на Египет – не е назован конкретно. Отсъствието на фараоновото име подсказва, че то просто не е било необходимо за разказа. И обратно, там, където името присъства, например Хирам от Тир, то се тълкува като белег за „фолклорен герой”, защото Хирам било широко разпространено финикийско име. Като че ли царят не би могъл да носи общоприето име8. Твърдението, че властта на Соломон се е простирала от египетската граница до Ефрат, трябва да се балансира, смятат опонентите на библейския текст, въпреки „объркващите“ думи на тримата противници на Израил – едомеца Адад, Разон от Дамаск и ефремеца Йеровоам (ІІІ Цар. 11:14-40)9. Този аргумент също може да бъде опроверган, защото самото присъствие на сведения за тези трима мъже удостоверява автентичността на разказа – те едва ли биха били измислица на автора в стремежа му да възвеличи Соломон. Нещо повече, ако фактите за първите двама могат да спечелят нашето доверие като „следвторозаконнически добавки... вероятно взети от архивни източници”10, тогава те свидетелстват за наличието в един по-късен период на стари документи, ненапълно благоприятни за Соломон. Заплахите, отправени към един император от негови противници, не отричат управлението му, а са предизвикателство към него и могат да бъдат успешни или не, както историята често разкрива. Най-накрая ще отбележим и предположението, че епизодите за това, как Бог се явява в сън на Соломон, спящ при жертвеника в Гаваон, и за женитбата на царя с дъщерята на фараона са със съмнителна достоверност, защото подобни разкази има и на други езици11. Това е толкова незадоволителен аргумент, колкото и този, че Джон Кенеди не е бил убит, защото истории за убити президенти съществуват както в същата страна, така и в други.

2.ТЕКСТ Пътят на еврейския библейски текст може да се проследи назад във времето до Свитъците от Мъртво море, които съдържат фрагменти от книгите ІІІ и ІV Царства. Също така има позовавания на текста от тези книги в Премъдрост на Иисус, Изображения на фараон Сисак І върху фрагмент от варовикова плоча от Мегидо. Сега се намира в музея „Рокфелер“ в Йерусалим.

син Сирахов 47:12–22, която датира от ІІ в. пр. Хр. Еврейската Библия е била преведена на гръцки език през ІІІ и ІІ в. пр. Хр., така че текстът е съществувал под някаква форма преди този период. Различията между гръцката версия, наречена Септуагинта, и традиционния еврейски текст на книгите ІІІ и ІV Царства подсказват, че може да е имало някаква променливост в тяхното съдържание по онова време. Тези различия са били използвани като инструмент за анализ на редакторските допълнения и поправки в книгите. Това е сложна тема, по която тук можем само да направим някои бележки. Една от тях е значима. Септуагинтата не съдържа стихове за облицовката на храма със злато (Масоретски текст, ІІІ Цар.

6:18, 21а, 22б), ето защо е използвана да подкрепи тезата, че това разбиране е резултат на преувеличение с течение на

Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80.

Brinkman, J. Babylonia c. 1000-748 BC. – In: The Cambridge Ancient History. Vol. 3. Part 1. J. Boardman et al., eds. Cambridge, England, Cambridge University Press, 1984, p. 296.

3 Malamat, A. The Arameans. – In: Peoples of Old Testament Times. D. Wiseman, ed. Oxford, Clarendon, 1973, p. 142.

4 Bunnens, G. L’histoire evenementielle partim Orient. – In: La civilisation phenicienne et punique. V. Krings, ed. Leiden, Brill, 1995, 222-225.

5 Kitchen, K. The Third Intermediate Period in Egypt. Warminster, Aris & Phillips, 1996; Kitchen, K. Egypt and Israel During the First Millenium BC . – In: Vetus Testamentum Supplement. Vol. 40. J. Emerton, ed. Leiden, Brill, 1988, 107-123.

6 Magnusson, M. BC: The Archaeology of the Bible Lands. London, Bodley Head, 1977, p. 155.

7 Асирийците не са броели годините, а са ги назовавали по името на царе, висши сановници и управители на провинции. Епоним (от гръцки) е човек, на чието име са наречени народи, местности и т.н. Б. пр.

8 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidon, 1974, p. 32 9 Miller, J. Solomon: International Potentate or Local King? – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, p. 28.

10 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, p. 237.

11 Miller, J., J. Hayes. A History of Ancient Israel and Judah. Philadelphia, Westminster, 1986, p. 195.

12 Montgomery, J., H. Gehman. Kings. Edinburgh, T. & T. Clark, 1951, p. 150.

13 Gooding, D. Temple Specifications: A Dispute in Logical Arrangement between the MT and the LXX. – In: Vetus Testamentum. Vol. 17, 1967, 143-172; Weavers, J. Exegetical Principles underlying the Septuagint Text of 1 Kings II.12-XXI.43. - In: Old Testament Studies. Vol. 8, 1950, 300-322.

1 2

времето12. Но Септуагинтата не е последователна, защото в действителност предава ст. 21: „Той го облицова със злато” и ст. 22а, който дава най-разточителното описание: „Той облицова целия храм със злато.” Гудинг изследва гръцкия текст на ІІІ Царства, като го сравнява с еврейския, и показва ясно, че пропуските в Септуагинтата далеч не говорят за едно примитивно отражение на еврейския оригинал, а могат да бъдат сведени до грешки на преписвачите в ранен етап от историята на текста. Само когато гръцкият се чете в контекста на еврейския, той има смисъл. Това и други изследвания доказват, че можем да се доверим в малка степен на Септуагинтата като отправна точка в историята на еврейския текст на книгите ІІІ и ІV Царства13.

V. ЗАКЛЮЧЕНИЕ Тази статия защитава позитивния подход към Разказа за Соломон, като отстоява необходимостта той да се разглежда в контекста на познанията за античния Близък изток с цел да се отхвърлят предубежденията на някои библейски учени при изучаването му. Ако следваме текста на Стария Завет, всички доказателства сочат, че Соломон е действал по подобие на царете около него (още доказателства могат да се добавят към тези, които изложихме тук). Неговото огромно богатство според Свещеното Писание и липсата на потвърждения за управлението му от други източници – това е принципната основа за съвременния скептицизъм. Но то не е непреодолима пречка да се доверим на еврейските сведения – на практика не съществува нито едно външно или обективно доказателство, което да ги отрича. Възможността тези данни да отразяват достоверно царуването на Соломон трябва да се допусне, дори ако засега няма свидетелства от други източници в тяхна полза.

„Не може да се сравняваш с мен.” Момичето имаше друго мнение. И въпреки че не смяташе да се води по съученика си, и да изостава в учението нямаше намерение. Във всичко се опитваше да изпълни заръката на родителите си.

– Учи се добре, за да нямат за какво да се хванат учителите – повтаряха те. – Помни какво казва Библията: „Вие сте светлината на света.” Брат й, още преди тя да тръгне на училище, я посъветва:„Всичко учи, но на нищо не вярвай.“ Тя учеше и при всяка възможност вдигаше ръка. Така последната година започна нещо като състезание кой ще има повече отлични оценки. Веднъж дори се получи доста странно, когато на въпроса на учителката кои са тезисите на комунизма от целия клас успя да отговори само „Чудото с плитките” – вярващото момиче, което беше най-далеч от комунистическите идеи. Второто момче избра друга тактика – престори се на влюбен... През междучасията не я оставяше намира, все се опитваше да я прегърне или целуне. Ту разиграваше ролята на Ромео, като й се обясняваше в любов, ту се правеше на обиден и търсеше да предизвика жал у нея: „Каква християнка си, щом нямаш милост към човека? Нали няма да допуснеш да стана пияница, а аз ще се пропия, ако не дружиш с мен! Няма ли да отидем заедно поне на тържеството по случай 8 март?“ И тъй като толкова искаше да отидат някъде, вярващата му предложи друго: – На тържеството няма да дойда – каза тя, – но мога да те взема с мен на църква. Разбира се, той отказа. Момчето беше киргиз, а по това време вярващите от тази националност можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. Въпреки това то не се предаде и започна да й праща бележки. Веднъж й написа: „Ще те чакам зад вашия двор в 9 вечерта.” И наистина чака безрезултатно повече от два часа. Момичето не излезе, само усърдно се молеше някой от семейството да не го види случайно. От онзи ден той повече не говореше с нея.

Или се преструваше на сърдит, или наистина се беше обидил. До абитуриентския бал оставаше месец. Третото момче беше майтапчия, направо клоун. Някога, в седми клас, когато всички предлагаха един на друг приятелство, влюбваха се и се разлюбваха, ликуваха или плачеха, това момче й пишеше стихове, но, уви! – тя не откликна на чувствата му. Сега чрез поръчението на директорката му се даваше шанс да й го върне. Какво ли не правеше той – постоянно я притесняваше и не пропускаше възможност да я постави в неловко положение. Веднъж по време на час беше разменил чантата на момичето с чужда и прошепна: – Фридрих Енгелс, дай ми линийка. И когато тя, без да подозира нищо, протегна ръка към чантата, момчето с ирония каза силно: – Ей! Ти защо бъркаш в чужда чанта? Целият клас избухна в смях. Или през междучасията, в момента, когато покрай тях минаваше някой учител, я хващаше за ръката, слагаше я зад своя кръст, сякаш го е прегърнала, и викаше: – Пусни ме, защо не ме оставиш намира? Учителят ту с укор, ту с учудване поглеждаше изчервилата се до корените на косата си ученичка. Най-много го дразнеше това, че тя понасяше безропотно всичките му номера. Поне да беше го праснала зад врата, щеше да е по-нормално. Или да беше се оплакала на учителите. Но не – мълчеше като няма. Накрая той се сети: – Аа, разбрах – не ти е разрешено да се караш! В душата си кой знае как ме ругаеш, а на глас не можеш да го кажеш. Какво, не е ли така? Тя отричаше с тъжна усмивка. В сърцето й звучаха думите на Христос, които беше прочела в Библията: „Обичайте враговете си... молете се за онези, които ви гонят...” Тази последна учебна година стана за нея година на изпитания и въпреки че често плачеше, търсеше и намираше утешение в Словото и молитвата. За това, че тя укрепна във вярата и се доближи до своя Спасител, имаше заслуга – колкото и странно да звучи – директорката на училището. Натрапчивата й идея на всяка цена да вкара вярващата в редовете на комсомола имаше обратен ефект. Наближи краят на учебната година – подходящо време да се направят изводи за работата с вярващата ученичка. Отговорникът на класа я попита: – Е, какво? Склони ли да влезеш в комсомола? Трябва да се отчитам за тебе. Самият въпрос и особено причината, поради която беше зададен, бяха толкова нелепи, че се разсърди дори нейният вечен враг Толик.

– Виж го само: трябвало да се отчита! – каза той насмешливо.

– И как да влезе в комсомола, ако не е била нито чавдарче, нито пионер? Поне малко помисли с главата си. Като цяло взаимоотношения между Толик и вярващото момиче бяха преминали на друго ниво – не бяха приятелски, но той все почесто й задаваше въпроси за Бога. Очевидно това го вълнуваше. Веднъж я попита: – А какво, ако Бог не съществува и ти напразно се измъчваш?

– Не се измъчвам, Толик. Знам, че Бог е жив, и общувам с Него.

– И все пак? – не спираше той. – Ами ако не съществува? Тогава ще съжаляваш.

– Няма. Защото Бог е жив и аз съм щастлива с Него. Никога за нищо няма да съжалявам – уверено каза тя и той изглежда й повярва. Оказа се обаче, че директорката не се беше отказала да превъзпита несговорчивата ученичка. В края на учебната година тя я извика в кабинета си: – Е, как стоят нещата с комсомола? Ще влизаме ли? Момичето поклати глава отрицателно.

– Разбери, без това няма те да приемат в нито един университет, въпреки че имаш всички данни. Оценките ти са хубави – гласът на директорката беше загрижен, на моменти дори ласкав. И когато за някаква частица от секундата улови в очите на момичето проблясък на съмнение, се приближи към него заедно с креслото и с подмазваща се, доверителна интонация изложи своя, както й се струваше, безапелационно печеливш аргумент: – Мога да ти издействам бележка, че си ходила на практика в районната болница. Това ще ти помогне да кандидатстваш в медицинския институт. Медицинският! Сърцето на ученичката замря – медицината беше нейна мечта от детството. В паметта й изплуваха картини от краткия й живот: как намери болно кученце и го докара вкъщи; как с баща й се грижеха за котетата, когато майка им умря; как спаси пиленцето, което братята му едва не изкълваха. Да стане лекар, беше най-голямата й мечта! Но тихият глас в душата й казваше: „А на каква цена?” Същият стих звучеше в сърцето й: „Който се отрече от Мене...”

– Благодаря ви – твърдо отговори тя. – Ще отида да работя. Изпитите започнаха. Заедно с другите ученици тя стоеше пред кабинета по химия и очакваше своя ред. Към нея се приближи Толик, явно развълнуван от нещо.

– След изпитите е абитуриентският бал – каза той, все едно разсъждаваше на глас. И изведнъж без никаква връзка я попита: – Слушай, а вярващите могат ли да ходят на бал?

– Защо не? – вдигна рамене тя. – Ще отида, ще си получа дипломата и ще си тръгна.

– М-да – измърмори неопределено Толик и си тръгна. След три дни беше другият изпит. Толик отново й зададе същия въпрос: – Наистина ли искаш да отидеш на бала?

– Не че искам, но трябва да си получа дипломата. В понеделник беше последният изпит и Толик пак се завъртя около нея: – Виж, рижата, по-добре не идвай на бала. През седмицата ще си получиш дипломата в канцеларията. Аз разпитах, няма проблем. Тя го погледна учудено. В очите му не бяха останали нито зло, нито вражда, напротив, в тях прозираше искрено съучастие и тревога. Тази тревога се предаде и на нея, въпреки че не разбираше защо. Но на бала не отиде. Жалко, защото майка й специално й уши рокля по поръчка, като плати за нея цялата си месечна пенсия.

– Една християнка не трябва да изглежда мърлява – обясни на дъщеря си. Изминаха няколко дни. Абитуриентката взе дипломата си и похвална грамота „За особени успехи в обучението по химия”. Но в института дори не се опита да кандидатства: беше немкиня, пък и вярваща... След две седмици започна работа.

На 1 септември се състоя среща на випуска във вече бившето им училище. Соня и Мадина прегърнаха приятелката си и взеха да я разпитват: – Как така се сети да не дойдеш на абитуриентския бал? – започна Мадина.

– За какво да съм се сетила? – не ги разбра момичето.

– Ами момчетата цяла вечер те търсиха... Имаха ключ от един от кабинетите – каза Соня. – Не ме оставиха намира – да им кажа къде съм скрила вярващата.

– Защо? – искрено се учуди момичето. – Нищо не разбирам.

– Какво не разбираш, те имаха план.

– Момичета, за какво говорите? – изтръпна „Чудото с плитките”, когато започна да разбира за какво става дума.

– Твоята святост им беше дошла до гуша и бяха решили да те опорочат. „Ето за какво ме предупреждаваше толкова настойчиво Толик – тя изстина само при мисълта какво можеше да се случи. – Господи, колко са неизследими Твоите пътища! Ти си превърнал стария ми враг в мой защитник. Благодарение на него не отидох на онзи бал и именно Толик попречи на последното дяволско нападение в училище.” Тя си спомни думите на Розиата Аубекировна, които

се оказаха пророчески: „Когато пораснете, вие с Толик ще станете най-добри приятели.” Оттогава изминаха повече от тридесет години. Вече в Германия, някогашното „Чудо с плитките“ видя в един руски вестник обява: „Търся своя съученичка...” С Толик се срещнаха, поговориха, спомниха си много неща.

– Ти беше различна от останалите. Защо? – попита той. Вече зряла – и на години, и във вярата, – жената му разказа за Онзи, в Когото вярва. Последваха много срещи и разговори по телефона. Толик и неговата съпруга започнаха да четат Библията, да търсят Бога и Той им се откри. Като получиха прошка за греховете си чрез Иисус Христос, те Му отдадоха своя живот и бившето „Чудо с плитките” присъства на тяхното кръщение.

– Толик, помниш ли, Розиата Аубекировна каза, че ще станем приятели? – попита тя и, получила утвърдителен отговор, се усмихна: – Ето, а сега Господ те направи мой брат!

1.Общоприетият израз за първородния грях, извършен от Адам и Ева 12.Название на две книги от Стария Завет, анали 13.Жилещо насекомо 14.Вид обикновен памучен плат 15.Домашно животно, което в старозаветно време е било жертвано на Бога 16.Синя ивица в края на дрехата на първосвещеника (Изх. 28 гл.) 17.Голям град и едноименна провинция в Северна Сирия 19.Чувство, породено от извършен грях 22.Модел руски самолети 23.Латвийски шахматист, световен шампион 26.Столицата на Армения 29.Родното място на пророк Елисей (ІІІ Цар. 19:16) 31.Голяма река в Сибир 33.Старозаветен пророк, автор на едноименна книга 34.Основна част от равинската книга Талмуд, която включва устните закони преди края на ІІ в. сл. Хр.

36.Название на папската корона, която се използва в специални тържествени случаи 38.Еврейска мярка за вместимост (ІІІ Цар.

4:22) 40.Прабългарска титла на пълководец 42.Град край Саронското поле, където ап. Павел изцелява парализирания Еней (Деян. 9:32-35) 43.Пророк от времето на Соломон, чиято книга с видения е спомената във ІІ Лет. 9:29 44.Народ, който произлиза от Исав и срещу който Израил воюва неведнъж (Изх. 17:8-16) 46.Един от водачите на бунта срещу Мойсей (Числ. 16 гл.)

47. Клавирно музикално произведение.

1.Служител, който огласява публично заповедите на царя (Дан. 3:4) 2.Равенство в шахмата 3.Органично съединение, в медицината се употребява за наркоза или дезинфекция 4.Другото название на планината Синай 5.Експерименти, проби 6.Висок остър връх със стръмни склонове 7.Третият цар на независимото царство Юдея, управлявал 41 години (ІІІ Цар. 15 гл.)

8.Дъщеря на Яков и Лия (Бит. 34 гл.) 9.Вид литературно произведение между роман и разказ 10.Растение, използвано от евреите при празнуването на Пасхата и при очистване на прокажени (Изх. 12:22; Лев. 14:4,6) 11.Юдейски град, укрепен от цар Ровоам (ІІ Лет. 11:10) 18.Планинска верига в древна Сирия, днес – название на държава в Близкия изток 20.Сирийски военачалник, болен от проказа и изцелен от пророк Елисей (ІV Цар. 5 гл.) 21.Град край река Арнон, отнет от Израил и присъединен към Сирия по

времето на Ииуй (ІV Цар. 10:33) 24.Южен плод 25.Едногодишно или многогодишно растение, от което се произвежда материя, използвана в старозаветно време за дрехите на свещениците 27.Род дървета и храсти от сем. Брезови 28.Древен японски театър 30.Плоска летва със сантиметрови деления 32.Лека дъсчена постройка 35.Коринтски християнин, който с жена си Прискила приема ап. Павел в своя дом (Деян. 18 гл.) 37.Десетият цар на Северното царство Израил, който избива семейството на Ахав и жреците на Ваал (ІV Цар. 9-10 гл.)

39.Пълна финансова проверка на организация или предприятие 40.Мъжко говедо, използвано за разплод 41.Американски вицепрезидент по времето на Бил Клинтън (1993-2001) 42.Разтвор от дървесна смола, който се използва като защитно покритие на дървени и метални плоскости 44.Хубав кон 45.Мярка за електропроводимост.