Prozoretz 1 2016 Началото на Декалога - Богът и божествата

Д

есетте Божии заповеди в съзнанието ни се асоциират със строгостта на Бога, а всъщност са проява на Неговата огромна любов към нас. Заповедите са спирачки на пътя, по който хората, водени от своята греховна природа, вървят и разрушават самите себе си и всичко наоколо. Заповедите стесняват радиуса, поставят рамка на разюздаността и буйството на дивата човешка природа, сочат кое е грях и зло и какво не бива да се върши, за да се развива към добро човешкото общество. Първата заповед е канара за останалите. Ако не приемеш истинския Бог – Отец, Син и Свети Дух – като свой Бог, се обезсмисля изпълнението на всички други заповеди. Преди няколко дни говорихме с една жена, може би на петдесетгодишна възраст. Тя ми разказа как като млада се разболяла от някаква болест, която не била смъртоносна. Но така се притеснила, че започнала да страда от психически проблеми. Баща й и майка й обаче я завели на църква и след службата у нея се породила вяра, че Господ ще й помогне. Оттогава всяка сутрин излизала на балкона и се обръщала към Него: „Господи, благодаря Ти за всичко.“ Приела Го за свой Бог, Който ще я спаси. И оздравяла.

– Толкова е добре да си с Бога – сподели тя, – да не си сам, да имаш Неговата закрила и подкрепа. Спасението й започнало от това, че поискала да изпълни първата заповед, която Иисус Христос изразява така: „Възлюби Господ, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум“ (Мат. 22:37).

ова е първата заповед, написана на скрижалите, които Бог поверява на Мойсей. И понеже е първа, тя е най-важната. А ако е найважна, задълбочаването в нейното изследване е задължително за всеки човек. Като основа на разсъжденията ни тук ще използваме един граматически похват. Понякога синтактичните преобразувания ни помагат да схванем и разберем неща, които не са явни от пръв поглед. Ще започнем нашето разглеждане на първата заповед с преобразуването й от отрицателно в положително изречение. Мисля, че ще намерим интересно послание в новото изречение, когато „Да нямаш други богове освен Мене“ (Изх. 20:3) става: „Да имаш Мене за Бог.“ Макар и да не предава 100 процента посланието на отрицателното изречение, което е заповедта, мисля, че положителното ни отваря очите за нещо не по-малко важно. За да бъдем угодни на Бога, това е първото, което трябва да се случи в живота ни. Тази заповед е призив да повярваме и да приемем Бога. Немислимо е изпълнението на всяка една от следващите заповеди, ако не се започне именно оттук. За да изпълни тази заповед, човек трябва да разреши най-важния въпрос: има ли Бог, или няма. Нека не се заблуждаваме, че съвременното общество и днешната наука вече са отговорили на този въпрос окончателно и не е нужно изобщо да се замисляме и да търсим. Искрено се учудвам на дръзки атеисти, които толкова категорично заявяват, че Бог не съществува, сякаш притежават всяко знание и са пребродили всички кътчета на вселената. „Няма Бог! – твърдят те. – Не можем да Го видим никъде! Науката доказа, че Бог не съществува!“ Това обаче е заблуда – науката никога не е доказвала подобно нещо. Нами-

рат се десетки препънки за вярата и се поставят пред хората или те сами ги поставят пред себе си. Но, моля ви, защо не потърсим отговорите по-задълбочено? Всеки от нас е изправен пред всемогъщата вселена. Всеки от нас има сърце и разум, за да дири отговорите. Има ли Бог, или не? Да бъдем угодни на Бога и да станем праведни, не е възможно без

За да започнем да изпълняваме първата заповед, трябва преди всичко да разрешим интелектуалния проблем, свързан с битието на Бога. Библията не ни задължава да вярваме, но ни подтиква да търсим. И самият вечен Бог е обещал: „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, когато Ме потърсите от все сърце“ (Йер. 29:13). Искам да заявя: ако някой може безспорно да ме убеди,

вяра в ЕДИН Бог. Това е посланието на първата заповед. По тази причина библейските изследователи говорят за нравствен монотеизъм. Ако човек не притежава вярата само в един Бог, той не притежава и истинския морал, т.е. ще се поквари. Израил заменя Яхве с други богове и се покварява. Има пряка връзка между истинския морал и вярата. Без вяра в Яхве моралът ще изчезне.

че няма Бог, съм готов още сега да се отрека от вярата. Но както казва Блез Паскал, слабостта в доводите на нашите опоненти – атеисти – ни кара още повече да вярваме. Добър стих, който може да ни послужи като обобщение за нашата граматическа трансформация на първата заповед, е Евреи 11:6: „Онзи, Който идва при Бога, трябва да вярва, че Той съществува...” Няма как да се

доближиш до Бога, ако не си убеден в Неговото съществуване. Това ни повелява първата заповед – да открием Бога и вярата в Него. „Да имаш Мене за Бог“ ни показва и друг хоризонт в нашите разсъждения. Достигнали сме до убеждението, че Бог съществува. Но това все още не е изпълнение на първата заповед. Следващата крачка е да Го приемем. Ето как цар

Давид изразява този акт: „Казах на Господ: „Ти си Господ мой...“ (Пс.

15:2). Това е моментът на приемането. Бог става твой Бог. И тогава човек започва да изпълнява първата Божия заповед. Най-напред той е повярвал, че Бог съществува. Успял е да разреши трудните въпроси и е попаднал в „плена“ на вярата (II Кор. 10:5). Сега отваря сърцето си и приема Бога за СВОЙ Бог. Изпълне-

нието на първата заповед носи огромно удовлетворение. Човешката душа е намерила Бога, направила Го е свой. Когато говорим за Бога, изключително важно е да кажем няколко думи за това, кой е Той и защо ни забранява да имаме други богове освен Него. Мнозина имат изкривена представа за Бога на Библията, като Го сравняват с боговете от

пантеоните на езическите народи. Неоспорим факт е, че най-развитите народи от епохата на Мойсей, като египтяните и вавилонците, имат примитивно разбиране за божеството. Израилтяните, от друга страна, не могат да се похвалят с култура и цивилизация по онова време, но се оказват с най-съвършената представа за Бога. Няма друго обяснение за това свръхестествено

откровение. Така се потвърждават думите от Новия Завет: „Бог избра това, което е безумно на този свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, което е слабо на този свят, за да посрами силните; Бог избра онова, което е от долен род на този свят и е унижено, и това, което е нищо, за да съсипе онова, което е нещо“ (I Кор. 1:27-28). Понятието за Бога в Писанието на евреите е толкова изчистено, че дори ако всички философи бяха работили заедно, пак нямаше да могат да изковат толкова кристална идея за Бога. Това показва, че има Бог и Той се е открил в Свещеното Писание. Заслужава си да обърнем внимание на откровението, което съдържа името на Бога – Яхве. Когато Мойсей иска да узнае Неговото име, Той му се разкрива така. Всъщност това е не толкова име, колкото характеристика, и то основната.

„Яхве“ означава „съм“, „съществувам“. Това е най-важното, което трябва да се знае за Бога, – Той съществува. То е и най-атакуваната страна на Бога – Неговото съществуване. Той се разкрива като „вечно Съществуващия“. Бог е съществувал, преди да е имало време. „От началото на дните [преди да е имало време] Аз съм [съществувам]“ (Ис. 43:13). Бог съществува в измерение, недостъпно и необяснимо за нас. „Живее в непристъпна светлина“ (I Тим 6:16). Той няма нужда от източници за Своето съществуване – сам дава дишане и всичко друго необходимо. Но от никъде не черпи сила и енергия, защото Той е Източникът. Библията ни Го разкрива като всемогъщ Създател на вселената. Разумът Му е неизследим, силата Му е неизчерпаема. Не на едно място в Писанието Яхве прогласява, че Той е Бог

и няма друг. Забраната да имаме други богове се основава именно на факта, че Бог Яхве е съществуващ, а всички останали богове са несъществуващи. „Да нямаш други богове освен Мене“ ни е дадено като заповед не защото има други богове или има някаква алтернатива на Яхве, а защото НЯМА други истински богове. Бог заповядва да нямаме други богове, защото те просто не съществуват, а Неговото име е „Съществуващият“. При езическите религии от древността никога не е имало подобно явление – там не се отричат боговете на другите народи. Налице е религиозен синкретизъм, което ще рече, че народите са си разменяли богове и са възприемали други богове, без да се отричат от своите. Но при Яхве това е немислимо. Приемането на друг бог е нарушение на най-важната заповед, то е блудство и измяна, най-страшният грях. Това е грубо потъпкване на истината и отхвърляне на авторитета на единствения истински Бог.

Тогава откъде идват другите богове? Някои от тях са измислица на човека, други са демони, които са се представили за божества и са дали „откровения“ на „избрани“ хора. Една от думите, които в Библията се използват като синоним на друг бог или идол, е суета, т.е. нещо празно. Ако името на Бога е „съм“, „Същестуващият“, всички останали божества са празни, суетни и несъществуващи. Първата Божия заповед изпраща послание към всеки човек. Тя ни насърчава да открием вярата в единия Бог и да Го направим наш личен Бог. „Да имаш Мене за Бог“ е началото и след това изпълняваме: „Да нямаш други богове освен Мене.“ Ако се провалим в следването на тази заповед, няма смисъл да продължаваме с останалите. Христос ясно заявява, че когато дойде Духът на истината, Той ще изобличи света за грях. И какъв грях? „...Че не вярват в Мене“ (Йоан 16:89, 13). Неверието в истинския Бог е коренът и причината за всички останали грехове. Затова трябва

да изпълним заповедта: „Да имаш Мене за Бог.“ Връзката между покварата и неверието откриваме в Псалм 13: „Каза безумецът в сърцето си: „Няма Бог.“ Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро“ (ст. 1). Сърцето е мястото, където човек е истински. Той може да казва пред хората, че вярва в Бога, но по-важно е какво казва дълбоко в себе си. Затова ще завършим с обобщение на първата заповед: Повярвай в единия Бог и Го приеми за свой Бог!

В

Библията се говори за много и различни божества. С някои от тях израилтяните воюват. Това са измислени от човека идоли, които са издигани от народите като божества. Но всички те (най-често обожествявани природни сили и явления) са нищожества пред Господ, Който е сътворил цялата вселена (Пс. 95:4-7). Божествата, измислени в различните религии, са налагани на хората, за да бъдат по-лесно управлявани и покорявани. Но истинската причина да съществуват толкова много издигнати от човека божества е, че той не иска да величае Бога на боговете.

При сътворението Бог не казва на Адам и Ева, че ще бъдат като богове. Но сатана ги подлъгва, че ако ядат от плодовете на дървото за познаване на доброто и злото, ще станат като богове. Нечестивият човек винаги се стреми някой да му се кланя като на божество, защото „очите му са отворени и познава доброто и злото“ (Бит. 3:5). Неслучайно змията изкушава Адам и Ева точно с тази жажда за познание, която неусетно се превръща в жажда за величие. В Йез. 28:2-10 Бог се обръща към началника на Тир с думите: „Задето се надигна сърцето ти и казваш: „Аз съм бог, седя на Божие седалище...“ и бидейки човек, а не Бог, слагаш своя ум наравно с Божия ум... ще умреш...“ Така се възгордяват царе, президенти, управници, дори свещенослужители и започват да се държат като божества. Те остават твърде далеч от смирението, с което Бог благославя угодните на Него. Нека си припомним думите на

ап. Павел: „Най-после от всички [Христос] се яви и на мене като на някой изверг“ (I Кор. 15:8) и на Йов, който се определя като „червей“ (Йов 25:6), прах и пепел (30:19). Невярващите са много склонни да издигат хора за божества. В Деян. 14 гл. четем, че след като Павел и Варнава изцеляват „в името на Господ Иисус Христос“ един куц човек (и то заради вярата му! – ст. 9), хората в Листра твърдят: „боговете в човешки образ са слезли при нас“ (ст. 11). По-лесно е да славиш човека, който е до теб, отколкото Бога, Когото не познаваш. Но когато познаеш Бога, всяка човешка прослава ти е чужда.

Когато отива в Атина, ап. Павел открива, че там хората се покланят на непознатия бог (Деян. 17:23). От такава набожност обаче е завладяна не само Атина, а и целият свят. Непознатият бог има различни имена: природна сила, космическа сила, висш Разум... В действителност това е богът

на неверието“. Заедно с духа на антихриста и на лъжепророка той се опитва да заслепи дори християните. Богът на света прави всичко възможно да навлезе и в църквите. Светските правила и закони си проправят път в някои от тях под предлог, че времето днес е различно. Тези църкви

на разврата, на виното, на гордостта, на невежеството, на атеизма, на комунизма, на капитализма, на демокрацията. А истинският Бог остава непознат – всъщност Го има, но аз не искам да Го познавам. Защото, когато наречеш божеството „някаква сила“, това отклонява вярата от силата и спасителната мощ на Господ Иисус Христос. Във II Кор. 4:4 се говори за „бога на този век“ или свят, който е „заслепил умовете на невярващите“. Кой е този бог? Целият земен свят има свое божество – „княза на въздушната власт“ (Еф. 2:2). Той контролира и манипулира слепците в света, т.е. „синовете

неусетно стават светски – социални, политически, бизнес или шоу организации, където хората се стичат за измамни благословения и откровения. Има още един Бог – „бога на корема“ (Фил. 3:19), чието поклонение означава угаждане на страстите и удоволствията. Често за хората в света, а дори и за някои вярващи коремът е всичко. Това божество е неуморно и подчинява целия живот. До момента, в който човек повярва и чуе думите на живия Бог. Иисус Христос казва: „Този род [бяс] не излиза освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21). Постът е решението, което побеждава бога на корема. Християните, подвластни на този бог, трябва да се замислят и да осъзнаят, че служат на двама господари. А това, както знаем, е невъзможно, защото

тогава човек „единия ще намрази, а другия ще обикне“ (Лука 16:13). В своята книга пророк Даниил говори за „бога на крепостите“ (11:37-39), почитан от земните царе. Крепостите са защитата на един град и една държава от техните врагове. Но днес, в потвърждение на Божието Слово, силата на държавите с тяхното военно, химическо, лазерно, бактериологично оръжие се издига дотам, че придобива качествата на божество. А божеството е мощно, непобедимо от хората, то налага, заповядва, наказва,

крепостите са нищожни пред Божието всемогъщество. Народите и държавите от векове се покланят на бесовете (Откр. 9:20). Злите сили или бесовете имат свои земни структури, чрез които се изявяват, като влагат у хората мисли, контролират решенията и действията им. Те изискват от човека да следва техните бесовски учения (I Тим. 4:1). Целта им е чрез учението, което предлагат, да накарат хората да се покланят на тях, а не на Христос. В Откр. 16:14 съвсем ясно се казва, че „бесовските

кариотски, после – Анания и Сапфира. И днес той продължава да купува и продава много човешки души, живи и мъртви. Мамонът действа заедно с бога на корема, често е в единомислие и с бога на крепостите. Заедно те разрушават всякакви национални и държавни структури, заробват всичко и всички, за да изпълняват поставените им от антихриста задачи. Когато говорим за другите богове, които не просто се противопоставят на Всемогъщия Бог, а яростно воюват срещу Него, несъмнено трябва да оп-

унищожава, принуждава, злепоставя, дава власт на тези, които му се покоряват. Така се закрепостяват слабите и много хора живеят живот, налаган насила. С военната технология това божество учудва света и цялата земя за пореден път му се покланя. То е божеството на земните царе и воюва срещу Господ Иисус Христос и християнството. Претенциите му са да контролира не само земни, а и небесни крепости, но Бог казва: „И като орел да се издигнеш високо, и сред звездите да устроиш гнездото си, и оттам ще те сваля“ (Авд. 1:4). Оръжията на бога на

духове... отиват при царете на земята и на цялата вселена, за да ги съберат за война в онзи велик ден на Бога Вседържител“. Както вече споменахме, Библията е категорична – не можем да служим на двама господари. В Мат. 6:24 се говори по-конкретно за мамона – бога на богатството. Той е все по-издигнат днес, като заробва държави, континенти, институции, фирми, управници, обикновени хора. Виждаме го в политиката, икономиката, спорта, туризма. Той пише закони и постановява правила. Този бог погубва Юда Ис-

ределим водещите сред тях – Змея, Звяра и Лъжепророка. Това са трите личности, с които сатана отговаря на Божието триединство. За Змея четем в Откр. 12 гл. – заедно със своето войнство той воюва срещу Михаил и Божиите ангели (ст. 7), после се изправя срещу избрания Божи народ (ст.

13) и срещу Църквата („онези, които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисус Христос“ – ст.

17). Но Змеят, „древната змия, която е дявол и сатана“, е победен от Господ Иисус Христос, Божия Агнец, и вързан отначало за 1000 години (Откр. 20:2), а

после е „хвърлен в огненото и жупелно езеро“, за да остане там „вовеки веков“ (ст. 10). От Откр. 13:3 и сл. разбираме, че ще дойде време, когато цялата земя ще се покори на Звяра и ще се поклони на него и Змея. Това ще бъде целта на Звяра – като „син на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, което се нарича Бог, или светиня, да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог“ (II Сол.

2:3-4). Такава е ролята на антихриста (I Йоан 2:22), който се противи на Божи-

жепророкът е готов да направи всичко възможно за доброто на цялата вселена, за да останат хората с илюзията за това, колко много усилия се полагат, и сърцата им да не закопнеят за промяна. Той е особено успешен и при всички лъжерелигии, които разцъфтяват днес със същата тази цел – да откъснат хората от Бога. Но накрая и Лъжепророкът, заедно със Змея и

ята святост и правда, отрича всички християнски правила и норми. Когато дойде на власт и седне на престола в Божия храм, той ще използва принуда, ще отхвърли всяка свобода и ще отнеме от хората правото на избор, което Бог винаги им предоставя. Антихриста ще решава съдбата на народите, той ще управлява световните структури и организации с единствената цел да не признават Бога като Творец и Господар, да хулят Църквата и нейните служители. Затова всички държави, всички земни царе и управници ще поведат война срещу Бога, Неговото войнство и Неговите светии (Откр. 19:19). Но победата в тази битка е на Бога и Божиите, колкото и страшни да изглеждат Звярът и неговият образ – антихриста (Откр. 15:2). От устата на Лъжепророка, третата личност в сатанинската тройка, също излиза нечист дух (Откр. 16:13). Той обещава политическа демокрация, добро бъдеще и благоденствие, но и неговата цел е да приспи човешките съвести, така че никой да не види и да не осъзнае положението на окаяната си душа, нито да разбере колко е безпомощен да промени и подобри каквото и да било в своя живот и в участта на целия свят. Лъ-

Звяра, е хвърлен жив в огненото езеро (Откр. 19:20). Над всички тези измислени божества стои нашият Господ Иисус Христос. Съдбата им е начертана и техните поклонници, които не разпознават днешното време, са за съжаление. Приятелю, кой е твоят Бог? Или кое е твоето божество? Още ли се колебаеш? Моят Бог е живият Иисус Христос, защото и аз съм жив за Бога. Кого чакаш – Иисус на облаците или твоя земен идол? Какво правиш в момента за живия Бог, какво е служението ти? Плашиш ли се от тези измислени човешки божества, които Иисус ще смаже под нозете Си? Той ще дойде с всички ангели и няма да мълчи нито за тебе, нито за божествата на света. Времето на измислените земни божества отмина. Днес е време за Всемогъщия Бог, Който контролира всички световни събития, Който има власт над вятъра, слънцето, луната, звездите. Този, Който господства над цялата вселена – Той е вечно Съществуващият. Много често в Псалмите Давид нарича Бога своя „крепост“ и „канара“ (30:3; 70:3; 88:41 и т.н.). Бог не се променя – нито в нашия живот, нито

в живота на цялата вселена, която е сътворил: „Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8). За да отговори на нашите молитви, трябва само да Го призовем. Всичко започва и свършва, и ще продължи по нов начин с Него: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край... първият и последният... жив съм вовеки веков“ (Откр. 1:8, 17, 18). Марк 12:32 е един от стиховете в Библията, където се подчертава, че „Бог е един и няма друг освен Него“. Той е „Царят на вековете, нетленният, невидимият, едничкият премъдър Бог“ (I Тим. 1:17), „Цар на царете и Господар на господстващите“ (6:15). На Него да бъде вечна слава на земята – и в църквите, и в сърцата на всички хора!

ред Синайския полуостров, в пустинята се извисява планински масив. Далече, далече на юг прииждат вълните на Червено море, а на запад, по бреговете на Нил се разпростира великата държава Египет. Времето е средата на XVII в. пр. Хр. Тук, в безкрайната знойна пустиня, един овчар търси по-добри пасища и води неголеми стада овце и кози към подножието на планината Хорив. Нагоре по склона, сред храстите, тревата е по-свежа и по-гъста. Трудно е да се разбере на колко години е овчарят – висок, силен, с лице, загрубяло от вятъра, с остър и смел поглед. По дрехите си прилича на номад, по меча на пояса и лъка на гърба си – на египтянин. Обут е със сандали, в ръката си държи тежка тояга, с която маха леко, като с малка пръчка. Овцете и козите вървят след него уверено – доверяват му се. Изведнъж овчарят, а вие вече се досещате, че става дума за Мойсей, вижда, че един храст е обхванат от пламък и... не изгаря. За това, какво става по-нататък, четем в книгата Изход: „Мойсей рече: „Ще ида и ще погледам това велико явление, защо къпината не изгаря.“ Господ видя, че той отива да гледа, и извика към него Бог изсред къпината, и рече: „Мойсей, Мойсей!“ Той отговори: „Ето ме (Господи)!“ И рече Бог: „Не се приближавай насам, събуй си обувките от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя свята. – И рече (му): – Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов.“ Мойсей закри лицето си, защото се боеше да погледне към Бога. И рече Господ (на Мойсей): „Видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му… И тъй, върви: ще те пратя при фараона (египетския цар); и изведи от Египет Моя народ, синовете Израилеви.“ Мойсей продума на Бога: „Кой съм аз, та да ида при фараона (египетския

цар) и да изведа от Египет синовете Израилеви?“ И рече (Бог): „Аз ще бъда с тебе и ето ти знак, че Аз съм те пратил: когато изведеш (Моя) народ от Египет, вие ще извършите служба на Бога на тази планина.“ И рече Мойсей на Бога: „Ето, аз ще отида при синовете Израилеви и ще им кажа: „Бог на вашите отци ме изпрати при вас.“ А те ще ме попитат: „Как Му е името?“ Какво да им кажа?“ Бог отговори на Мойсей: „Аз съм вечно Съществуващият. – И рече: – Тъй кажи на синовете Израилеви: „Вечно Съществуващият (Яхве) ме прати при вас.“ И рече още Бог на Мойсей: „Тъй кажи на синовете Израилеви: „Господ, Бог на отците ви, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов ме прати при вас.“ Ето, Моето име е навеки и споменът за Мене е от род в род“ (Изх. 3:3-7, 10-15). ИМЕТО От този момент Мойсей (по-късно всички израилтяни, а после и целият свят) разбира името на Бога, Твореца на вселената. Но вие ще кажете, че Бог и преди това е бил познат, хората са Му се покланяли, Той им се е откривал и е общувал с тях. Така е. С Адам и Каин, с Енох и Ной, с Авраам и Яков, и с много други е говорил Бог, а хората са знаели за Него. Те са Го наричали „Бог Всемогъщ“, „Бог, Който ме вижда“, и с други имена. Да, Бог се е откривал, както на Мойсей в историята, която цитирахме: „Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов.“

В Библията най-често се употребява Божието име Елохим – 2500 пъти. То означава Бог, божество и въпреки че става въпрос за Твореца на вселената, е в множествено число. В единствено число тази дума има същото значение и се произнася Елоах. В Библията се среща 40 пъти. Преди да се върнем към Мойсей и горящия храст, ще споменем още няколко имена на Бога, които срещаме в Библията. Ел Елион – Всевишният Бог. В книгата Битие (14:18-20) четем: „Мелхиседек, цар салимски, изнесе хляб и вино – той бе свещеник на Бога Всевишни – и благослови го, и рече: „Благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог, Владетеля на небето и земята; благословен да бъде и Всевишният Бог, Който предаде в твоите ръце враговете ти.“ (Аврам) му даде десетата част от всичко.“ Тук това име на Бога означава, че Той е над всички богове, на които се покланят народите в Ханаан, където в онези времена пътешества Аврам. В този случай, както и в онези, които ще спомена по-нататък, името на Бога подчертава някаква характерна особеност на Неговата същност. Ел Рои – Бог, Който вижда (Бит. 16:1-14). Ел Шадай – Бог Всемогъщ (Бит. 17:1). Адонай – Господар, Владетел (Бит. 15:1-2, 6).

На хората им е било трудно, когато са общували с Бога, да разказват на другите за Него. Божието естество не се е вписвало в никакви религиозни представи по онова време. Затова в Библията срещаме толкова много имена на Бога: Ире – Той промисля за овен, който да бъде пожертван вместо Исаак; Рафа – Целител; Ниси – знаме; Саваот – Господ на силите или войнствата. Последното име според богословите подчертава вселенската власт на Бога, в чиито ръце се намира съдбата на света. По-нататък срещаме Мекаддишкем – Господ, Който освещава; Рое – Пастир; Шалом – мир, в неговото най-дълбоко и пълно значение; Олам – вечен, вечност. Името Яхве – Съществуващ сам по Себе Си – се среща още в книгата Битие (2:4), но за първи път Бог се открива с това име на Мойсей – в историята, която разглеждаме. ИМЕНА И ИМЕ Защо са ни нужни имена? Ще кажете, че въпросът е глупав. Така е. От само себе си е ясно, че с имената си ние се различаваме от другите хора. На семействата се дават имена, за да се разграничават едно от друго, на народите и страните – за да се знае към кои от тях спада даден човек. Имената на Бога имат същото предназначение: Той твори, изцелява, пасе Своите, дава мир, освещава, управлява света и т.н. Тогава какво е особеното в онова име, с което Бог се открива на Мойсей в пустинята сред горящия храст?

„Мойсей, ти искаш да знаеш името Ми? Искаш да Ме представиш пред народа си? Знай, че за разлика от всички онези богове, пред които се покланят египтяните, Аз съм. Аз съм бил, съм и ще бъда. Тях ги няма. А Аз съм! Аз съм вечно Съществуващият! Това е Моето име. Иди и кажи така на Моя народ – вечно Съществуващият те праща при тях, за да ги избави от робството и да ги доведе в земята, където текат мляко и мед.“ В ИМЕТО Пред горящия храст на колене стои един беглец, овчар, човек, който заеква, а се изправя вожд. Неговата овчарска тояга става символ на властта на вечно Съществуващия Бог, от чието име Мойсей говори с фараона, с авторитета на чието име той прави много чудеса и след една година довежда на същото място многобройния еврейски народ. Тук, въоръжен със същата тояга, Мойсей получава от вечно Съществуващия Закона и сключва Завет като посредник между народа и вечно Съществуващия. От благоговение пред това име израилският народ не го произнася, а го заменя с Адонай, което значи Господ. Под тази форма го срещаме в Библията. И знаем, че зад това име стои вечно Съществуващият, Този, с Когото никой не може да се сравнява. Чрез пророк Исая Той казва: „Аз съм Господ и няма друг; няма бог освен Мене“ (45:5). Нека си спомним спора на юдеите с Иисус Христос, описан в 8 гл. на Евангелието от Йоан. На тях им се струва, че най-накрая ще изобличат Иисус, когато Той казва, че Авраам е видял Неговото време и се е зарадвал. „На това юдеите Му рекоха: „Нямаш още петдесет години – и си видял Авраам?“ Иисус им рече: „Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм.“ Не е изненадващо, че под небето „няма друго име, дадено на хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12), освен името на Иисус Христос, „Който е, Който е бил и Който идва, Вседържителят“ (Откр. 1:8). И пред Неговото име ще преклони колене „всичко небесно, земно и подземно“ (Фил. 2:10). С властта на вечно Съществуващия Мойсей извежда израилския народ от египетското робство. С властта на Иисус („вечно Съществуващият спасява“ е смисълът на Неговото име) самият Бог извежда Своя народ от този свят. Ето Иисусовите думи: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Онзи, Който Ме е пратил, има вечен живот и на съд не отива, а е минал от смърт към живот“ (Йоан 5:24). Вярваш ли в това? Следваш ли Иисус Христос? Ако отговорът е не, можеш още сега да признаеш Неговата власт над себе си, да се покаеш за греховете си и да Го изповядаш за свой Спасител. Тогава Той ще те доведе в Своята страна. Следвай Го!

реди да разпознаем гласа на любовта в поздрава: „Христос възкресе!“, нека се вгледаме в нашите всекидневни преживявания, когато чуваме гласа на греха. Трябва да признаем, че разпознаваме добре този глас. Ще попитате: в какво? Ето в какво: в натрапчивите мисли на завист, омраза, гордост и хули; в пожелаването на това, което има ближният; в изкушенията да извършим грях чрез разврат и всякаква мерзост; когато получаваме известие за болест, за нечия смърт, за трагичен случай, за война или размирици, за собствения ни близък край. Нека си припомним случая с цар Езекия: „В ония дни се разболя Езекия на смърт; и дойде при него Амосовият син пророк Исая, и му

нието за греха е смърт” (Римл. 6:23). По тази причина ап. Павел казва: „Грехът царува, причинявайки смърт” (Римл.

5:21). Защото в лицето на Адам и Ева ние сме приели за цар не Бога, а греха. И му робуваме. Ето как продължава апостолът: „И така, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да не му се покорявате в телесните похоти; и не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата... Грехът не бива да господства над вас, защото вие не сте под Закона, а под благодатта… Не знаете ли, че комуто предавате себе си като роби за послушание, роби сте на онзи, комуто се покорявате: или роби на греха, за смърт, или – на послушанието, за оправдание?” (Римл. 6:12-16).

каза: „Така говори Господ: „Направи завещание за дома си, защото ще умреш, няма да оздравееш” (ІV Цар. 20:1). Тогава той, като управник, не започва бързо да дава различни заповеди, а прави нещо съвсем друго: „Обърна се Езекия с лицето си към стената и се помоли на Господ, като каза: „О, Господи, спомни си, че аз ходих пред лицето Ти вярно и с предано на Тебе сърце и върших каквото беше угодно пред очите Ти.“ И заплака Езекия силно” (ст. 2-3). Чуваме гласа на греха в известието за наказание поради извършено престъпление, и то не само тук, на земята, а и във вечността. Както е писано: „Наказа-

Гласът на греха се чува до небето: „И рече Господ: „Какво стори? Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене” (Бит. 4:10). Същото се казва за Содом и Гомора: „И рече Господ: „Голям е викът против Содом и Гомора и грехът им е твърде тежък” (Бит. 18:20). Така се чува гласът и на нашите грехове и беззакония, ако не сме поискали прошка от Бога, подобно на Езекия. Всичко това ни е познато до болка. Но нека сега да насочим вниманието си към гласа на любовта. Това е гласът на Бога, защото „Бог е Любов” (І Йоан 4:8). Откога започваме да чуваме този

глас и да го разпознаваме? Това е: гласът на майката към още нероденото бебе; гласът на бащата, както поощряващ, така и строг, но с благ тон, към неговите деца; гласът на роднините и близките, които говорят истината за теб и мен; гласът на приятелите, които ни коригират, защото ни желаят доброто. Трябва да се научим да чуваме Божия глас на любовта. Както казва Христос: „Моите овци слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мене” (Йоан 10:27). Този глас е творчески. Той се чува още преди сътворението: „Рече Бог: „Да бъде светлина.“ И настана светлина… И рече Бог: „Да има твърд посред водата“… И рече Бог: „Да произведе земята злак“, тъй и стана. И рече Бог: „Да бъдат светила

на небесната твърд“… Така и стана… И рече Бог: „Да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята по небесната твърд.“ Така и стана… След това рече Бог: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие; и да господарства над морските риби и над небесните птици, и над зверовете, и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята.“ И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: „Плодете се и се множете, пълнете земята и обладайте я, и владейте“… И видя Бог всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:3-31).

За тези събития четем и в Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците. И светлината свети в мрака, и мракът я не обзе” (Йоан 1:1-5). В гласа на Бога се разкрива съвършената Му любов към Неговото творение. Не в природата, не в животните, дори не в ангелите, а в нас Той изявява Себе Си. Но оценяваме ли този глас на любовта? Всички знаем как се вглеждат едни родители в рожбата си, когато се питат на кого прилича и търсят да разпознаят себе си в нея. С каква любов и радост приемат те своите чеда, в които се оглежда техният образ! Какво удовлетворение изпитват, когато чуват: „Той прилича на баща си“ или: „Тя прилича на майка си”, но още по-голяма е радостта им, когато виждат не само външната, а и вътрешната прилика. Така Бог се вглежда в Адам и Ева, така им се радва и се наслаждава на общението с двамата, като вижда в тях Своя образ и подобие, докато те не изгубват този образ чрез грехопадението. Но след време Бог отново разкрива Себе Си, вече в пълнота, в лицето на Иисус Христос като човешки и Божи Син: „Понеже в Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота” (Кол. 1:19). Ап. Павел неслучайно повтаря тези думи: „Понеже в Него телесно обитава цялата пълнота на Божеството” (2:9). Да се върнем на сътворението: „И рече Господ Бог: „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, подобен на него” (Бит. 2:18). А това означава, че Бог сътворява за човека жена, за да пребъдват в любов. Всеки ден да чуват: „Обичам те!” Децата им да чуват: „Обичам те!“ и като преживяват тази земна любов, да разпознаят любовта на Онзи, Който ги обича със съвършена и вечна любов. Така казва

Бог на пророк Йеремия: „С вечна обич те обикнах и затова прострях към тебе благоволение“ (Йер. 31:3). В гласа на любовта няма лицемерие, ласкателство, хитрост, лукавство, измама, лъжа, манипулация, нито компромиси с греха. Познаваме този глас от прошката, когато Иисус казва: „Иди си и недей повече да грешиш” (Йоан 8:11). Познаваме гласа на любовта и от изцелението: „След това Иисус го срещна в храма и му рече: „Ето, ти оздравя; не съгрешавай вече, за да не те сполети нещо по-лошо” (Йоан 5:14). След молитвата си Езекия също чува гласа на любовта: „Исая още не беше излязъл от средния двор и дойде слово Господно към него: „Върни се и кажи на Езекия, владетеля на Моя народ: „Тъй говори Господ, Богът на твоя отец Давид: „Чух молитвата ти, видях

сълзите ти. Ето, Аз ще те изцеря; на третия ден ще идеш в дома Господен; и ще прибавя към дните ти петнайсет години, и ще избавя от ръцете на асирийския цар тебе и този град, и ще защитя този град заради Себе Си и заради Моя слуга Давид” (ІV Цар. 20:46). Този глас звучи силно в думите на Бога: „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16). Тук вече не става въпрос за 15 години, както при Езекия, нито за 80, а за цяла вечност. Гласът на любовта е много мощен във възкресението: „Като каза това, извика с висок глас: „Лазаре, излез

вън!” (Йоан 11:43). А ето какво се случва малко по-рано: „Иисус, като я видя да плаче и дошлите с нея юдеи – да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: „Къде сте го положили?” Казват Му: „Господи, ела и виж.” Иисус се просълзи. Тогава юдеите казваха: „Гледай колко го е обичал.” Някои пък от тях казаха: „Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепия, да направи така, че и този да не умре?“ А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера и камък стоеше отгоре й. Иисус казва: „Вдигнете камъка.” Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: „Господи, мирише вече; защото е от четири дни” (Йоан 11:33-39). Ето докъде стига човешката любов. Но Христос продължава: „Не ви ли казах, че ако вярвате, ще видите Божията слава?... Аз съм възкресението и животът.” Защото за Бога няма нищо невъзможно. Интересно е, че сатана и демоничните сили най-много се страхуват от този глас на любовта – гласа на възкресението. Те успяват да посеят съмнение дори у най-верните ученици и приятели на Христос. Така че, когато жените твърдят: „Той възкръсна”, „техните думи им се показаха празни и не им повярваха” (Лука 24:11). Дяволът и целият демоничен свят, които пазят Христос в ада, чуват мощния глас на небесния Отец как заповядва на Иисус да излезе от там. И Христос възкръсва: „Христос Иисус, Който умря, но още и възкръс-

на, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайства за нас“ (Римл. 8:34). Тогава прозвучава още веднъж гласът на любовта, гласът на възкресението, гласът на Бог Отец: „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата?“ (І Кор. 15:55). За да се потвърди пред хората възкресението на Иисус, Той им се явява (Йоан 21:14). Освен това заедно с Него възкръсват и някои светии: „И гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха от гробовете след възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина” (Мат. 27:52-53). Ето защо демоните се плашат толкова от думите на любовта и на възкресението – да не би Христос и днес да каже на някого: „Иване, излез от ада на твоя грешен и престъпен живот.” И човекът да излезе от пещерата, както Лазар. Дори да е обхванат от съмнение или неверие, дори да е вързан с веригите на пристрастия, похот и всякаква зависимост – алкохолна, наркотична, към интернет, към порнография, блудство или измамите на този свят. Да, дори да е в пещерата на страха и ужасите, на дълбоката депресия или шизофрения. Дори тогава човекът ще излезе от този тъмен, мрачен и греховен живот. Слава само на Иисус Христос, Който има власт на небето и на земята! Който победи смъртта и ада. Който има власт над твоите и моите

грехове. Ако Му се довериш и дойдеш при Него, Той ще те възкреси от мъртвите. Чуй днес гласа на любовта. Излез вън. Ето Христовите думи: „Истина, истина ви казвам: идва час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят. Защото, както Отец има живот в Себе Си, така даде и на Сина да има живот в Себе Си; и даде Му власт да извършва и съд, защото е Син Човешки. Не се чудете на това; защото идва час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат“ (Йоан 5:25-29). Да, ще излязат! Чуваш ли сега този глас? Готов ли си да се покаеш, да излезеш на свобода, да бъдеш изцелен? Или ще постъпиш както постъпиха предишните поколения, за които Бог казва с болка: „Защото сърцето на тези човеци е закоравяло и с уши тежко слушат, и са затворили очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат и да ги изцеря“ (Мат.

13:15). Ето защо и след възнесението на Христос юдейските първенци забраняват на учениците Му да говорят за Неговото възкресение: „Не ви ли поръчахме строго да не поучавате в това име?" (Деян. 5:28). Но страхът, който те държи в пещерата на неверието и съмнението, не е от теб и не е твой. Той е от дявола, който още в Едемската градина тласка първите хора да съгрешат, а след грехопадението у тях се появява страх от Бога: „И извика Господ Бог на Адам, и му рече: „Адаме, къде си?” Той каза: „Чух гласа Ти в рая и ме достраша“ (Бит. 3:9-10). Сатана днес те държи в плен, както фараонът държи Израил и казва: „Кой е този Господ, та да послушам гласа Му и да пусна синовете на Израил? Аз не познавам Господ и няма да пусна Израил“ (Изх. 5:2). Ето защо толкова се бавиш и не се покайваш. Съвременният Адам казва: „Чух гласа и ме достраша, защото съм грешен и заслужавам наказание, не съм достоен за прошка.” Това е факт, но дяволът ти

внушава, че не заслужаваш прошка, докато Бог казва, че иска да ти я подари заради Своя Единороден Син, Който е умрял и е възкръснал заради теб и така е проявил милостта Си. Ето, чуй отново Неговия глас: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху себе си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:28-30). Скъпи приятелю, не е ли това найважното, което трябва да разбереш за себе си, не е ли то основният отговор на въпросите: „Откъде съм, защо съм тук и накъде отивам? Какво идва след смъртта?“ Ето отговора на Христос: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25). Ако умрем, ще възкръснем – това са най-силните и мощни думи на любовта. От тях най-много се страхува сатана – да не би да чуем, да повярваме и да възкръснем. Христос възкръсна! А това значи, че ще възкръснем и ние. Христос възкръсна – ако повярваш в Него, ще възкръснеш и ти. Нека видим как реагира един от учениците, след като възкръсналият Иисус му се явява на остров Патмос: „И се обърнах да видя откъде идва гласът, който говореше с мене; и като се обърнах, видях седем златни светилника, а сред седемте светилника – един, подобен на Сина Човешки, облечен в дълга

до нозете дреха и препасан до гърдите със златен пояс; главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му – като огнен пламък; нозете Му – подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, и гласът Му – като шум от много води; Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си. Щом Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв. Той сложи върху мен дясната Си ръка и ми каза: „Не бой се; Аз съм първият и последният, и живият; бях мъртъв и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта. И тъй, напиши което видя, което е и което има да стане след това“ (Откр. 1:12-20). Христос възкресе! Той е жив! „Пред празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, ги възлюби докрай“ (Йоан 13:1). Скъпи приятелю, Бог е направил всичко от Своя страна, за да те убеди, че те е възлюбил, и не спира да говори за това. Ти чу ли днес гласа на любовта и готов ли си да се разграничиш от гласа на греха? Ще приемеш ли самата Любов? За нея ап. Павел казва: „…защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения ни Дух Свети. Защото още когато бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите... Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас още когато бяхме грешни“ (Римл. 5:5-8). Христос възкръсна! Наистина умря заради нас и възкръсна. Вярваш ли в това? На тези, които вече са възкръснали за новия живот, ще кажа: „Христос възкръсна!“ „И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христос, търсете това, което е горе, където Христос седи отдясно на Бога“

(Кол. 3:1). В Откровението ап. Йоан пише: „Но след трите дни и половина у тях ще влезе дух на живот от Бога и те ще се изправят на нозете си, и голям страх ще обземе онези, които ги гледат. Тогава ще чуят висок глас от небето да им казва: „Възлезте тука.“ И ще възлязат на небето в облак, и враговете им ще ги видят“ (Откр. 11:11-12). Алилуя! Това се отнася за всички нас, повярвали и възкръснали още в този земен живот. И нашата вяра в това не е напразна, защото сме се освободили от гласа на греха и омразата. Ето го и обещанието от Бога: „Но всеки по своя ред: първият плод е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат онези, които са Христови” (І Кор. 15:23). „Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте още в греховете си” (ст. 7). „И ангел Господен втори път викна на Авраам от небето и рече: „Кълна се в Себе Си – казва Господ, – че понеже ти направи това нещо... Аз ще благословя и преблагословя... и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми” (Бит.

22:15-18). Скъпи приятелю, ако днес послушаш гласа на любовта, гласа на възкресението, незабавно ще бъдеш благословен от Бог Отец, Който благославя и Авраам заради това, че чува гласа Му и Го следва. Последвай Го днес и ти. Нека Бог да те води в това начало на твоето възкресение за нов живот за Него във вечността! Амин. ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!

Колко страшно място би бил светът, ако Иисус не беше възкръснал! Не само нашата вяра би била суетна и празна, а и самите ние щяхме все още да сме в блатото на греховността. Това би било една смазваща, безнадеждна действителност, в която няма опрощение а – наказание, няма благодат, а – проклятие.

Но слава на Бога! Той обича Своето творение и реалността е друга. Вярата ни не е безпочвена и най-важното: не се ограничава в рамките на този живот. Защото чрез нея, дори и да умрем, ще живеем. Кръстната смърт на Иисус

Христос е част от Божия план за спасението на човечеството. Чрез възкресението се проявява онази мощна сила на Бога, която единствена е способна да проникне у грешника, да го промени и превърне в ново създание, което няма да види смърт. За някои това вероятно звучи като сюжет на високобюджетна холивудска продукция със специални визуални и звукови ефекти, много компютърна анимация и голяма масовка. Днес телевизията, книгите и комиксите са пълни

с „възкръсващи“ герои. Те обикновено се появяват, когато рейтингите или продажбите спадат. Тогава главният герой или някой от близките му умира. Подобен обрат в сюжета веднага привлича вниманието на поотегчените фенове. И съдбата на умрелия се оказва променена чрез заклинание или окултен ритуал, които го връщат към живота. Не липсват и случаи, в които героят, попаднал в ада, успява да се върне благодарение на своята хитрост, съобразителност и воля или сключва сделка с дявола, за да бъде съживен. Ако пък след смъртта си е отишъл на по-хубаво

място, наречено Елисейски полета, Валхала и т.н. (но почти никога – рай), то приятелите му намират начин да стигнат до него и да му кажат колко много е нужен на света. Така той напуска своето блаженство, често представено като скучно, за да спаси за пореден път човечеството.

възкресението Му са реални, а не резултат от спад в продажбите и са предречени векове преди раждането Му на тази земя. А какво правим с това знание? Да предположим, че някой възкръсне днес. Това ще се превърне в световна сензация. Всички новинарски емисии ще говорят за

Тези сюжетни развития са стратегически ходове на сатана, с които той постига две цели. От една страна, насажда окултизма. От друга, омаловажава възкресението на Христос, което вече не изглежда единствено и уникално. Ако съзнанието на човека още от детска и юношеска възраст е бомбардирано с подобни откровени измислици, колко трудно ще му бъде да повярва във възкресението на Христос! Но ние като християни знаем, че Иисус Христос е истински, а не плод на нечие въображение; че чудесата, които извършва, са следствие на Неговото божествено естество; че смъртта и

събитието, мнозина репортери ще се опитат да вземат интервю от близките на човека. Ще искат да знаят всичко – какво е работил, къде е живял, с какво се е хранил и т.н. С единствената цел да научат тайната, чрез която той е победил смъртта, и сами да се възползват от нея. Но такъв човек не съществува. Христос е единственият, Който може да разкъса възлите на смъртта и ада. Не бива да забравяме цената, която Божият Син плаща, за да постигне тази победа – Той „ни изкупи от клетвата на Закона, като стана заради нас клетва (защото е писано: „Проклет е всеки, който виси на дърво“), та благословението Авраамово чрез Христос Иисус да се разпростре върху езичниците, за да получим обещания Дух чрез вяра“ (Гал.

3:13-14). Огромна е Божията любов към нас! Поради греховете си ние заслужаваме проклятие, а вместо това получаваме благословение. Получаваме и възможността да общуваме постоянно с нашия Творец

чрез приемането на Светия Дух в сърцата ни. Дава ни се правото да се наречем „Божии чеда чрез вяра в Христос Иисус“ (Гал. 3:26). Именно във възкресението на Божия Син се корени смисълът на благовестието и изобщо на християнството. Денят, в който честваме възкресението на нашия Спасител, наближава, но никоя медия няма да отрази подобаващо невероятното чудо, случило се преди около 2000 години. За сметка на това ще има репортажи за религиозните обреди, за различни ритуали, традиции или дори суеверия и предания. Сред по-голямата част от нашите сънародници истинската вяра в Божия Син за огромно съжаление е изгубена. Различни форми на езичество, представени в „християнска“ опаковка, я извращават. Е, наистина, хората ще се поздравяват с думите: „Христос възкресе!“, но много от тях ще ги изричат формално. А за приелите истината на възкресението в своя живот, това е поздрав, валиден през всичките 365 дни на годината. Сред останалите ще има и хора, които ще отидат на църква (веднъж от общо два пъти годишно) и съвсем не по християнски ще се блъскат един в друг, за да си вземат час по-скоро от ритуалния огън и, подобно на блудницата от седма глава на Притчи, да успокоят своята съвест: „Днес изпълних оброците си“ (ст. 14). А още на

следващия ден ще продължат да вървят по широкия път на греха и, заблудени в духовната си слепота, ще чакат здраве, благоденствие и богатство, защото са инвестирали няколко часа от скъпоценното си време в боядисване на яйца и палене на свещи. От година на година вярата на народа ни все повече избледнява и Великден започва да се превръща в езически празник на пролетта под напора на всички мигриращи от запад пиленца и зайчета, които заливат магазините ни. Великденският заек, въпреки че се отхвърля от православните свещеници, тихо и бавно намира своето място. Сред българските деца става все по-популярен т. нар. „лов на великденски яйца“ – западна традиция, при която възрастните скриват яйцата някъде сред природата и оставят децата да ги търсят. В САЩ на Великден се крият над 1 милиард боядисани яйца в паркове, дворове, дори и на поляната пред Белия дом. А основата на всички мили сцени, преобладаващи по това време на годината – заек, който мъти разноцветни яйца, – може да се от-

крие в древна тевтонска легенда. В нея се разказва как един зимен ден богинята Еостре (Eostre) или Остара намерила в гората умираща от студ и глад птичка. Превърнала я в заек, защото зайците имат топла козина и могат да намерят храна много по-лесно. И така, заекът преживял зимата и когато пролетта дошла, започнал да снася яйца, тъй като някога бил птица. Той украсявал яйцата и ги оставял като дарове на Остара в знак на благодарност. От името на тази богиня английският средновековен историк и монах Беда (673-735) извежда корена на англосаксонското название на Великден – „Еaster“. Макар и само веднъж, тази дума се среща в превода на Библията на крал Джеймс (Деян. 12:4), въпреки че в оригиналния гръцки текст четем „Пасха“. Заекът очевидно не е християнски символ. Всъщност той изразява похот и сексуалност, а оттам – плодородие. Единствените места в Библията, в които той се споме-

нава, са в Стария Завет, където е определен като нечисто животно (Лев. 11:6). Вероятно заекът присъства в плащеницата с „всички земни четириноги, зверове, влечуги и небесни птици“ (Деян. 10:12), която ап. Петър вижда, но това по никакъв начин не го свързва с Христовите страдания на кръста, още по-малко – с възкресението Му. Невярващият читател може би ще се запита защо има съвременни хора, които толкова се вълнуват от възкресение, случило се преди две хилядолетия. Отговорът е, че Христос всъщност е жив до днес. В този час Той царува както в Своето царство на небесата, така и в моя живот тук, на земята. Ако решиш да бъде и твой Цар, от теб се изисква просто да повярваш в добре познатата фраза: „Христос възкресе!“

чението за Светата Троица е основа на другите библейски учения. Самото то също произтича изцяло от Библията. Старият Завет е проникнат от идеята, че Бог е един. Виждаме я в Десетте заповеди: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове освен Мене“ (Изх. 20:2-3). За нея възвестяват пророците: „Но Аз съм Господ, Бог твой, от земята Египетска – и ти не трябва да познаваш друг бог освен Мене, и няма спасител освен Мене“ (Ос. 13:4). В Новия Завет Христос отговаря на въпроса коя е найважната заповед така: „Слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ и възлюби Господ, твоя Бог, от цялото си сърце и от цялата си душа, и с целия си разум, и с цялата си сила“ (Марк 12:29-30), а това е почти дословно повторение на Вт. 6:4-5. Христос се моли за учениците Си: „…да познават Тебе, единия истинен Бог“ (Йоан 17:3). Ап. Павел в Листра (Деян. 14:8-18), в Ареопага (Деян. 17:22), в Ефес (Деян. 19:26) изобличава политеизма и проповядва вярата в единствения Бог. Според църковното учение за Бога Той е един, неделим по същност и троичен по лица – Отец, Син и Свети Дух. Още в Стария Завет употребата на множествено число, когато Бог говори за Себе Си при създаването на човека (Бит. 1:26),

при объркването на езиците във Вавилон, при призоваването на Исая (Ис. 6:8), дава основание да се мисли, че така се изразява Неговото триединство. Освен множествено в същите стихове се употребява и единствено число, т.е. думата „Бог“ се съчетава с местоименията „Наше“, „Нас“ и т.н.: „След това рече Бог: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие“ (Бит. 1:26). Всяко от трите лица в Троицата е Бог. Отец е Бог (Йоан 6:27; І Пет. 1:2). Божествеността на Отеца се обсъжда наймалко, докато за божествеността на Сина и Светия Дух има различни спорове. Иисус Христос е Бог. Самият Той потвърждава това. Особено ясно разкрива, че е Бог, когато прощава греховете на парализирания човек: „…да знаете, че Синът Човешки има власт на земята да прощава грехове“ (Марк 2:10). Христос казва за Себе Си, че ще съди хората по време на Страшния съд (Мат. 25:31-46). Той твърди, че е Господар на съботата, която е установена и може да бъде отменена само от Бога (Марк 2:27-28). Заявява също, че е едно с Отеца и който вижда Него, вижда Отеца (Йоан 10:30; 14:7-9), както и че е слязъл от небето (Йоан 3:13). Твърдението Му: „Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм“ (Йоан 8:58) говори за Неговото съществуване преди създаването

на света. Фразата: „Словото беше Бог“ (Йоан 1:1) подчертава божествеността на Словото (Христос). Иисус декларира най-ясно божествеността Си, когато първосвещеникът Го пита дали е Божият Син: „Ти рече. Казвам ви обаче: отсега ще видите Сина Човешки, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци“ (Мат. 26:64). Той придава еднаква значимост на старозаветното Писание и Своето Слово, когато сравнява казаното на древните с онова, което сам заповядва на хората (Мат. 5:21-22). И не опровергава думите на Тома, когато Го нарича Господ и Бог (Йоан 20:28). Ап. Павел често говори за божествеността на Иисус (ІІ Тим. 4:1; ІІ Кор.

5:10 и т.н.). Възкресението на Христос е друго доказателство за Неговата божественост. Светият Дух е Бог. Ап. Петър, когато упреква Анания, че е излъгал, нарича Светия Дух Бог (Деян. 5:3-4). Светият Дух притежава качествата, които принадлежат на Бога: всезнание (І Кор. 2:10) и вездесъщност (І Кор. 6:19). Той върши Божиите дела: новоражда човека (Йоан 3:8), предава духовните дарби на Църквата (І Кор. 12:3-13). За обосноваване на учението за триединството в Новия Завет може да послужи и фактът, че кръщението се извършва в името на Отеца, Сина и Светия Дух. Думата „име“ е в единствено число, въпреки че се изброяват три лица. Освен това в поздрава на ап. Павел в края на повечето му Послания тези имена са свързани: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светия Дух да бъдат с всички вас“ (ІІ Кор. 13:13). Присъствието на трите лица е явно при кръщението на Иисус: Духът слиза като гълъб, гласът на Отеца свидетелства за Сина (Мат. 3:16-17). И трите лица на Бога се изброяват, когато ап. Павел говори за спасението: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: „Авва, Отче!“ (Гал. 4:6). Връзката между трите лица на Троицата е изразена много ясно в Евангелието от Йоан. Отецът прославя Сина: „И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе самия със славата, която имах у Тебе преди свят да бъде“ (17:5). Христос прославя Отеца: „Отче! Дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти“ (17:1). Светият Дух прославя Христос: „Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести“ (16:14). Синът е изпратен от Отеца (14:24). Духът се дава от Отеца (14:16) и „изхожда от Него“ (15:26). Синът „изпраща Духа от Отец“ (15:26). Духът ще свидетелства за Сина (15:26). Христос казва: „Аз и Отец сме едно“ (10:30). Учението за Троицата се оформя поради необходимостта от противопоставяне на редица ереси – арианство, евномианство, македонианство. При първите две се принизява положението на Сина спрямо Отеца, а при третата се принизява положението на Светия Дух спрямо Отеца и Сина. На Първия и Втория църковен събор се формулира учението за единосъщието и равенството на Отеца, Сина и Светия

Дух: една същност – ovusi,a и три лица – ~upo,stasij на гръцки. На Първия събор единосъщието на Отеца и Сина отстоява Атанасий Александрийски. На Втория събор защитници на единосъщието в трите лица на Троицата са кападокийските отци: Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски. От тяхното учение за Троицата ще започнем краткия преглед на възгледите на няколко богослови от различни епохи. Трябва да се отбележи, че самата дума „Троица“ се е употребявала и преди тримата отци. Първи говорят за нея

Тертулиан и Иполит Римски. Според кападокийците отделните лица на Троицата са свързани с божествената същност така, както различните хора се съотнасят с универсалното понятие „човек“. Когато четем внимателно съчинението на Григорий Богослов, където той прави подобна асоциация, виждаме, че чрез този похват е оборен еретикът, който твърди, че Синът не е едно с Отеца, защото Отецът не е роден, а Синът е роден. За да покаже как това не е основание да се твърди, че Отец и Син не могат да имат една същност, Григорий Богослов дава пример с хората – Адам не е роден, а Сит е роден, но двамата имат една същност. Ето в какво вярва богословът: „Три са най-древните мнения за същността на Бога: безначалие, многоначалие и единоначалие. Първите две са игра на ума на елинските синове. Защото безначалието е безпорядък, а многоначалието е възмутително. Ние оба-

че почитаме единоначалието… онова единоначалие, което представлява единодушие на волята, тъждество на движението към единство при Онези, Които са от Единия, така че Те, макар да се различават по брой, не се разделят по власт.“1 Борбата с еретиците, едни от които твърдят, че Отецът, Синът и Светият Дух се различават по естество, а други представят Бога като Божество, което може да се нарича в различно време с различни имена – Отец, Син или Дух, – но всъщност е едно и също, изисква доказателства, че Отецът,

Синът и Светият Дух наистина споделят една същност и са три лица на Бога2: „Когато Господ ни говори за Отеца, за Сина и за Светия Дух... Той няма предвид, че в първото, второто и третото… а че в светите имена ни е подарил познанието на вярата, която довежда до спасение… За всяка от ипостасите [лицата] възвестяваме отделно, но когато трябва да броим, няма да допуснем невежото изчисление да ни доведе до понятието многобожие. Когато се покланяме истинно на Бога, изповядваме различието на ипостасите и оставаме при единоначалието… защото в Бог Отец и в Единородния Бог съзерцаваме като че ли един образ, изразен в неизменността на Божеството.“3 Василий Велики говори за различните функции на трите лица: „Светият Дух във всичко е неотлъчим и неотделим от Отеца и Сина… Заедно с Бога, Който разпределя действия-

та, и с Господ, Който разпределя служенията, пребъдва Светият Дух, Който пълновластно управлява раздаването на дарбите… на всеки (І Кор. 12:4-6, 11)… Ние, които приемаме дара, преди всичко насочваме мисълта си към Раздаващия, после си представяме Изпращащия, а накрая – Източника на благата.“4 При сътворението Василий Велики вижда „заповядващия Господ, съзиждащото Слово и утвърждаващия Дух“5. Григорий Богослов, когато посочва различието във функциите на ипостасите (лицата), говори и за вечността на Троицата: „Отец е родител… Който ражда и извежда безстрастно, извън времето и безтелесно; Синът е роденото; Духът е изведеното. Не можем да дръзнем да назовем това изобилно изливане на благостта, както се осмели да го нарече един от любомъдрите елини… поради опасението да не въведем неволевото раждане и като че ли естественото и неудържимо изтръгване, което не е съобразно с понятието за Божеството. Затова, без да излизаме от дадените ни предели, въвеждаме Неродения, Родения и Изхождащия от Отеца, както казва самият Бог Слово (Йоан 15:26). Но кога е станало това раждане и намиране? Преди самото „кога“. Ако трябва да се изразим по-смело: откакто съществува Отецът. Но откога съществува Отецът? Никога не е имало време, когато Отеца да Го няма. Също така никога не е имало време, когато да Го няма Сина и да Го няма Светия Дух.“6 Според Григорий Богослов различието в проявите на лицата или взаимното им съотнасяне поражда и разликата в техните наименования. Да бъдеш нероден, да се родиш и да изхождаш, това характеризира Отеца, Сина и Светия Дух, така че трите лица не се сливат в единното естество и достойнство на Божеството. Синът не е Отец, защото Отецът е един, но Синът е същото, каквото е и Отецът. Духът не е Син, макар че е от Бога, защото Единородният е един, но Духът е същото, каквото е Синът. И трите лица са единни по Своето Божество, а в Единното са три, според личните Си свойства… Божеството е неделимо в Своето триединство7. Григорий Нисийски разбира по същия начин учението за Троицата: „Божеството изглежда разделено и се схваща като единство, различава се по ипостасите и все пак в Своята същност е неделимо.“8 За разлика от кападокийците, блажени Августин говори не за единение между лицата на Троицата, а за отношения между тях. Тъй като по въпроса за Троицата Ж. Калвин се основава върху съчиненията на блажени Августин, ще посочим общото в техните възгледи и ще се опитаме да намерим различията. Първо трябва да се отбележи, че Калвин използва друга терминология. Това, което източните отци наричат „ипостас“, при Калвин е „subsistence“: „Тази дума означава пребъдващото съществуване, заключаващо се в единия Бог. Така че да се употребява тя вместо думата „същност“ („essence“)… е абсурдно.“9

На пръв поглед мнението на Калвин по въпроса за Троицата не се различава от възгледите на кападокийските отци: „Съществува една особена ипостас на Отеца, която обаче сияе в Сина. Оттук е лесно да разберем каква ипостас има Синът, която Го различава от Отеца. Същото е справедливо да се каже за Светия Дух. По-късно ще докажем, че Той е Бог, и в същото време сме принудени да Го смятаме за различен от Отеца. Но това различие не може да се отнася до същността („essence“), защото тя е неизменна и неделима. Ето защо, ако се доверим на думите на апостола, трябва да направим извода, че съществуват три ипостаси в единия Бог.“10 Но това е само първото впечатление. Според Калвин „лице“ или „ипостас“ е реалност, пребъдваща в същността на Бога, свързана с останалите реалности и в същото време различна от тях по своите особени свойства. Калвин цитира блажени Августин, но стига до изводи, които са различни от неговите. Както четем при И. Цоневски, блажени Августин „особено силно подчертава абсолютното единство Божие“11: „Тази Троица е един Бог и не изгубва Своята простота от това, че е Троица. Защото тази природа на благото наричаме проста не затова, че в нея има един Отец или един Син, или един Свети Дух; и не затова, че Троицата съществува само по име, без самостоятелност на лицата, както мислели еретиците савелиани. Но тя се нарича проста, тъй като онова, което има, е самата тя, с изключение на това, че се говори за всяко лице по отношение на другите. Защото макар Отецът да има Сина, Той не е Син; и Синът има Отеца, но въпреки това Той не е Отец.“12 Следователно триединият Бог има една същност, една природа, една божественост, едно величие13, едно действие и една воля14. Затова у Бога трите божествени лица по отношение на света са едно начало15, така че Неговото въздействие върху света е единно16. Калвин се базира върху разсъжденията на блажени Августин, изложени в “Тълкувания на Псалмите“:

„Христос се нарича Бог по отношение на самия Себе Си, по отношение на Отеца Той се нарича Син. Също така и Отецът по отношение на Себе Си се нарича Бог, а по отношение на Сина – Отец. Понеже се нарича Отец по отношение на Сина, Той не е Син и Синът по отношение на Отеца не е Отец. Но поради това, че и Отецът, и Синът по отношение на самите Себе Си се наричат Бог, и двамата са един и същ Бог… Затова, ако говорим за Сина независимо от Отеца, е правилно и уместно да твърдим, че Той притежава Свое битие, от самия Себе Си и оттук е единствено начало.“17

Ето как продължават разсъжденията на Калвин: „Макар лицата да се различават като части от едно цяло, те съществуват в Троицата и не са възможни извън нея. Отецът не би могъл да бъде Отец, ако не е Бог, и Синът не би могъл да бъде Син, ако не е Бог. Затова казваме, че Божеството в абсолютния смисъл съществува чрез Себе Си. Синът като Бог, независимо от различието между лицата, притежава битие от самия Себе Си, но като Син Той произхожда от Отеца.“18 При Калвин като че ли отслабва единението между лицата. Същността е една, но всяко от тях има самостоятелно битие. По-нататък той говори и за определена йерархия: „Няма нищо недопустимо в това, в съответствие с йерархичния ред Отец да се нарича Бог по предимство. Защото Той не само поражда от Себе Си Своята премъдрост, а и се явява Бог на Иисус Христос, който е Посредник между Него и хората.“19 Ето какво пише Калвин за йерархията в Троицата: „Всеки път, когато произнасяме името на Бога в абсолютния смисъл и без допълнителни дефиниции, имаме предвид както Отеца, така и Сина, и Светия Дух. Но когато Синът се съпоставя с Отеца, се изявява отношението между Тях, което води до различието на лицата. Понеже собствените им свойства предполагат определена йерархия – например началото се приписва на Отеца, – когато става дума за Отеца, Сина и Светия Дух заедно, името на Бога се свързва конкретно с Отеца. По такъв начин се запазват единството на същността и йерархията на лицата, която обаче съвсем не намалява божествеността на Сина и на Духа.“20

По-късно последователите на Калвин развиват учението за Троицата, като твърдят че Отецът, Синът и Светият Дух са обединени в съюз и всеки от тях има Свои отговорности в делото на спасението. В този съюз трите лица са по-скоро три самостоятелни Личности, отколкото едно цяло. Карл Барт пише по този повод: „Ние сме изправени пред фундаментална грешка, която доминира в старото богословско учение за Бога и оказва влияние върху протестантската ортодоксалност почти във всяка мисъл.“21 Според Барт това учение е започнало от някъде другаде, не и от Божието откровение. Той вижда учението за Троицата като основа на божественото откровение, която гарантира неговата актуалност за грешното човечество. Изходна точка за разсъжденията върху Троицата според богослова не е някаква доктрина или идея, а реалността на факта, че Бог говори и Го чуват. Човечеството е пасивно при това възприятие – процесът на откровението отначало докрай е под властта на Бога. За да стане откровението реално, Бог трябва да е способен да го предаде на грешното човечество въпреки греховността му. Според библейското учение за Троицата Отецът се открива чрез Сина, а тълкуването на откровението е дело на Светия Дух. Карл Барт се противопоставя на разединението на Троицата в протестантското богословие, като казва, че този възглед може да се окаже катастрофичен за останалото съдържание на библейското учение. Няма как да познаем Бога чрез догматичното описание и обяснение, а трябва да Го познаваме като Отец, Син и Свети Дух в Божието откровение. Когато разглежда въпроса за предопределението, Барт отново говори за Троицата, по-точно за възгледа, според който тя е съюз между трите лица в нея: „Концепцията за съюза на лицата в Троицата като договор между Личностите на Отеца и на Сина също подлежи на критика. Можем ли да мислим реално за първото и второто лице на триединния Бог като за два различни субекта… способни да имат диалог помежду си и да поемат

Григорий Богослов. Слова. Слово 29. Одеса, Большая богословская библиотека, 2001. CD. Василий Велики. За Светия Дух. Гл. 2. Одеса, Большая богословская библиотека, 2001. CD. Пак там, гл. 18.

4 Пак там, гл. 16.

5 Пак там.

6 Григорий Богослов. Цит. съч., слово 29.

7 Пак там, слово 31.

8 Григорий Нисийски. Голямо катехизическо слово. Гл. 3. Ч. 1. Цит. по Цоневски, И. Патрология. С., Синодално издателство, 1986, с. 286.

9 Кальвин, Ж. Наставление в христианской вере. Т. 1. Кн. 1. Москва, Российский государственный гуманитарный университет, с. 114.

10 Пак там, с. 115.

11 Цоневски, И. Цит. съч., с. 418.

12 Блажени Августин. За Божия град. Кн. 11. Ч. 10. Цит. по Цоневски, И. Цит. съч., с. 418.

13 Августин. Против Максимин. Кн. 2. Ч. 14. Цит. по Цоневски, И. Цит. съч., с. 418.

14 Августин. За Светата Троица. Кн. 2. Ч. 14. Цит. по Цоневски, И. Цит. съч., с. 418.

15 Пак там, кн. 5, ч. 14, 15.

16 Пак там, кн. 1, ч. 4, 7; кн. 2, ч. 1, 3; кн. 2, ч. 17, 32.

17 Кальвин, Ж. Цит. съч., т. 1, кн. 1, с. 136.

18 Пак там, с. 146.

19 Пак там, с. 142.

20 Пак там, с. 136.

21 Barth, K. Church Dogmatics. Vol. 2. Part 1. Louisville, Wesminster/John Knox, 1994, p. 261.

22 Ibid., p. 65.

23 Ibid., p. 79.

1

2 3

задължения един към друг? Това е митология, в която няма място за правилното разбиране на учението за Троицата като за три начина на Божието съществуване, както е било прието в реформираната ортодоксия. Бог е един Бог. Ако за Него се мисли като за върховен и краен самостоен субект, Той е един субект.“22 Според Барт, ако наистина говорим за разделените Личности в съюза на Троицата, така проявяваме неуважение към тях. При спасението на човека имаме две страни: от една страна, Бог – Отец, Син и Свети Дух, – от друга, човекът. Бога представяме като един партньор, човека – като друг. Но по такъв начин се отнасяме непочтително към разделените Личности в Троицата... Бог обаче не е абстрактен Бог, а Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, триединен Бог23. Карл Барт не говори нито за общуване, нито за отношения между лицата на Троицата, още по-малко за „битието от самия Себе Си“, което според Калвин притежава всяко лице. Барт пише за Избиращия и Избрания – Иисус Христос. Като Син на Бога, даден от Отеца да бъде съединен с човека и да вземе тялото на човек, Христос е избран. Той не избира сам, а заедно с избиращите Отец и Свети Дух. Но също избира. В хармонията на триединството на Бога при това избиране Христос е не по-малко оригинален обект, отколкото оригинален субект. Взаимността между лицата тук е много силно изразена. При такова обяснение Троицата изглежда наистина като един Бог. Темата за триединството очевидно е много трудна. Така мислят сигурно и всички богослови. Рационалният ум не може да я обясни, без да я изопачи. За съжаление с нейното тълкуване невинаги са се занимавали хора, които имат Божието откровение по този въпрос. Като проследихме развитието на учението за Троицата, се убедихме, че прекалено голямо влияние върху формирането му в протестантизма в днешния му вид са оказали блажени Августин, Жан Калвин и либералните богослови. Августин „набелязва“ линията за разделянето на лицата в Троицата, като въвежда понятието за „отношенията“ помежду им. Калвин доразвива тази линия, приписвайки по-голяма самостоятелност на „реалното битие“ на лицата. Либералните богослови почти ги разделят. *** Фактът, че все пак съществува и утвърденото от Църквата библейски обосновано учение за Троицата, несъмнено е положителен. То е било формулирано от хора, чийто език не е лесен за разбиране, но мисълта им е дълбока и отразява тяхното познание за Бога, с каквото не всеки от по-късните богослови може да се похвали. Макар да не е способно да забрани появата на нови и нови интерпретации, това учение все пак е една база за сравнение, благодарение на която търсещият ум може по-лесно да се ориентира.

еше първи април 1951 г. – Денят на лъжата... Бях първа година в университета. След лекцията професора го извикаха по телефона. Тогава нямаше такава техника като днес. За да се обади, трябваше да отиде чак в канцеларията. Върна се уморен и много тъжен – някой от студентите си беше направил шега! Страшно се възмутих и след лекциите излязох навън. Тръгнах покрай Перловската река. Не ми се прибираше вкъщи. Стигнах до улица „Граф Игнатиев“ и продължих по посока площад „Славейков“. Когато минавах край улица „Солунска“, изведнъж чух християнска песен! Влязох да си почина и да послушам. Тук имало църква, а аз не знаех. Темата на проповедта беше: „Почитай баща си и майка си!“ (петата Божия заповед). Беше разтърсващо! Сякаш се видях в духовно огледало и се разридах. Две жени ме утешаваха. Когато проповедта свърши, излязох с решението да променя живота си! Тук имаше надежда, вяра и любов!

Прибрах се вкъщи след известно време и заварих майка си да глади. Прегърнах я и й поисках извинение за всички неприятности, които й бях причинила. Тя се изненада и с усмивка попита: – Къде си била?! Разказах й подробно и мама ме насърчи: – Ходи пак там, щом ти харесва! Скоро се записах на Библейските уроци – курс към църквата (безплатен). Просветна ми на душата! Бях много щастлива, че има Бог и че Той е жертвал Сина Си за нас! След като завършихме с изучаването на Библейските уроци, проповедникът попита: – Кой ще приеме водно кръщение? Вдигнах ръка, но той не ме записа. Малко се огорчих. После обаче се примирих. Тогава не приемаха хората да се кръщават толкова бързо, както често става сега, и бяха прави!... Отложиха моя случай за следващата година.

През ваканцията сестра ми Евелина ми каза, че неин познат ни кани през лятото в Бачковския манастир. Семейството на човека беше в Америка и нито той можеше да отиде при тях, нито те – да дойдат тук. По това време се водеше делото срещу Трайчо Костов. Като българско аташе в Италия, познатият на сестра ми бе повикан своевременно в България. И не го пуснаха да се върне. Лишиха го от правото на подходяща за него работа... Едва намери вакантно място в Бачковския манастир като главен счетоводител. Беше атеист, но се примири! Получаваше от време на време писма от САЩ. Скърбеше силно – ридаеше като ранен звяр! Със сестра ми прекарахме цялото лято там. Когато видя какво съм си донесла за четене, той избухна саркастично: – Дъските ти хлопат! Не му се разсърдих. Та нали и аз бях доскоро атеист! Народът ни – също! По-късно разбрах, че човекът е повярвал!!! Попадна ми местен вестник с интересна обява – търсеха геолози за град Мадан. Много обичах природата и подадох молба да участвам в издирването на богати залежи от изкопаеми в този край. Знаех, че рано или късно ще ме лишат от стипендията в университета заради убежденията ми. Трябваше да ги изпреваря, като се прехвърля да уча задочно. Малко преди да свърши ваканцията, отново в местен вестник попаднах на друга обява. Този път търсеха прогимназиален учител в с. Борово, Асеновградско. Подадох молба и там. Зачаках отговор. Бях вече в София, когато получих две писма. Приета бях и в град Мадан, и в село Борово! Отговорих положително до Борово. Личната ми карта беше още в Мадан и трябваше да я чакам. Когато заминах да работя като учителка, бях възхитена от природата в този край на България! В с. Лъки (административен център на околните села) ме чакаше човек с катър, защото нямаше шосе, а – само пътека до с. Борово. Бях много щастлива, а спътникът ми ме гледаше с недоумение.

– Тук затова не се задържат млади учители – много е далече от родните им места! – каза той. Настаниха ме в дома на една добра вдовица. Синът й учеше при мен. Тогава никой не си заключваше къщата, да не говорим за стаите. Срещу мен бе настанена учителката на децата от отделенията. През декември извикаха всички новоназначени в Асеновград. Там проведоха курсове за обогатяване на знанията ни. Когато трябваше да чуем лекция за организиране на „септемврийчетата“, мен не ме допуснаха, а един инспектор ме заведе при началника на отдел „Просвета“. По пътя ми разкри, че съм пред уволнение, ако не се откажа от религиозните си убеждения. Откъде знаеха?! Показаха ми пълна папка с доноси! Бяха от моята колежка, която живееше срещу мен – под един покрив. Да се смееш ли, да плачеш ли?! Щом е за вярата, трябваше да се стегна! Сетих се за Иисус Христос, как са Го мъчили и разкарвали, но Той не се е отказал от мисията Си! Моят случай ми изглеждаше много лек. Никой не ме обиждаше! Само настояваха още днес да се откажа от възгледите си. Поисках документа с уволнението, за да го подпиша и да напусна завинаги учителската професия! Няма да забравя началника на отдел „Просвета“. Той ми каза, че ме чувства като дъщеря и не иска да страдам в живота! След като не приех да се отрека от вярата си, ме предупреди: – Цял живот след теб ще върви черно досие! Аз пък нямах такова предчувствие! Когато се върнах в София след доста перипетии, от Борово ми писаха, че началникът ми е получил удар и е починал! Ужасих се. Бог е благ, но е и огън пояждащ! Цялото ми същество почувства, че Бог е жив и държи сметка за поведението ни. Освен в отдел „Просвета“ ме викаха и в „Държавна сигурност“: – В срок от 24 часа трябва да напуснете ЦЕЛИЯ ОКРЪГ!

Върнах се в София през декември. Бившият ми добър хазяин каза, че мога веднага да се настаня отново в същата квартира. Никой не беше търсил стая в края на семестъра. Благодарих на Бога! Няма нищо случайно! Понеже имах време, отидох да си видя колегите и колежките в университета. Всички в хор настояваха да си продължа образованието! А тогава за три неизвинени отсъствия изключваха. Беше абсурд да ме приемат пак по никое време. Нямах капка вяра, че ще отговорят положително на молбата ми. Подадох я и забравих за нея, но все пак реших да проверя. Отговорът беше: „Да!“ И не само моята молба бе удовлетворена, а и на всички, които бяха подали тогава. Попитах един чиновник: – Как така?!

– Началникът имаше внуче, но то почина този месец!... – отговори той. Щом ме бяха приели, трябваше да доведа нещата докрай. Посетих касиера, за да му напомня, че ще продължа да следвам и имам нужда да се възстанови стипендията ми. Той провери веднага и откри, че стипендията ми е непокътната. Даде ми сумата за четири месеца! Това беше върхът на Божията милост към мен! Направо не можех да повярвам. Чудо след чудо! Облякох се от горе до долу с нови дрехи и продължих да посещавам любимата ми църква. Радостта ни с братята и сестрите беше взаимна! Всички ме приеха с възторг. Минах отново курса с Библейските уроци и този път се кръстих във вода, както е сторил Господ Иисус, преди да изпълни мисията Си. Колко е хубаво да си искрено вярващ! Бях вече на 20 години и бях щастлива както никога дотогава. Трябва човек да изпита това, за да го разбере. Общата равносметка е, че властите вместо да ми извадят очите, ми изписаха веждите! Разбира се, всъщност Бог прояви огромната Си милост към мен. Жив е Бог, но ние не Го търсим. А Той не се натрапва. Слава! Слава! Слава на всемирния Творец, Който промисли спасение за всички! Опитайте! Не се бавете. Възползвайте се от любовта на вечния Създател!

огато бях дете, знаменитият пътешественик и етнограф Николай Миклухо-Маклай, който през 70-те години на XIX в. изследва островите на Югоизточна Азия и особено – бреговете на Нова Гвинея, беше много популярна историческа фигура. Той описва местните аборигени папуаси и изучава техния начин на живот. Публикува множество научни трудове, но най-известна е книгата му „Пътешествие до брега Маклай“. Когато я четеш, имаш чувството, че от страниците й лъха свеж бриз, долавя се грохотът на океанския прибой, чуват се гърлените викове на папуасите. Нова Гвинея е част от Меланезия. Това са няколко островни групи в Тихия океан, недалеч от Австралия. За европейците тези места и тогава, и сега изглеждат като екзотична страна на чудесата и някакво подобие на изгубения рай: лазурни вълни, бял пясък на плажа, палмови клони, банани и кокосови орехи – вечно лято и безкрайна почивка от тежкия труд. По време на Втората световна война американците създават тук военни бази, от които нанасят удари по Япония. Сред лианите и фикусите се появяват писти за излитане и кацане, издигат се сигнални фарове и диспечерски кули. Вижда се плац, където се строяват войниците, изникват казарми, складове за оръжие, провизии и военно облекло. Между местните хора и пришълците се установяват дружески отношения. Папуасите помагат на американците да се

ориентират в местността, предупреждават ги за опасностите, които застрашават пътешествениците в тропическата гора, както и за промените във времето. Войниците пък споделят щедро продуктите и дрехите, които имат в изобилие. Скоро папуасите захвърлят своите градинки (които моментално прорастват с буйна зеленина), слагат в най-далечния ъгъл на палмовите си колиби лъковете и стрелите и спират да ходят на лов. По цели дни любопитна тълпа наблюдава как напето маршируват войниците, как блестят на слънцето копчетата и ордените по техните мундири, как командирът издава заповди с непонятни думи. Докато се крият зад стволовете на дърветата, папуасите разглеждат сигналните огньове около малкото летище и плахо се опитват да докоснат човека с каска и с авиационни очила. Войната обаче свършва. Американците напълват с кокосови орехи войнишките си раници и отлитат. Корпусите на счупените хеликоптери и самолети остават да ръждясват под поройните дъждове, пистите за излитане обрастват с огромни цветя. Под покривите на изоставените казарми се настаняват прилепи, а около старите туби за бензин сноват опосуми и бодливци. Продо-

волствията и водката свършват, дрехите се износват. Аборигените гледат безкрайното синьо небе и очакват „стоманените птици“ както Дребосъчето очаква Карлсон („който живее на покрива“). Скоро на острова започва глад. Никой обаче не бърза да наточи затъпялото си копие за лов или да вземе мотиката, за да отвоюва парче плодородна почва. В продължение на няколко години цялото население е наблюдавало как чужденците, без да ходят на лов, без да обработват земята и да отглеждат домашни животни, получават от небето всичко необходимо за живота си, при това доста богат живот. Разбира се, папуасите се досещат, че кутиите с „огнена вода“, брашно и консерви, с дрехи и обувки им изпращат духовете на предците. А жреците знаят, че всичко това всъщност е предназначено за самите папуаси, но хитрите бели хора са съумели да излъжат предците и да завладеят богатствата. Какво да правят? Отговорът идва от само себе си: трябва да се произнасят заклинания и да се повтарят магическите ритуали, които белите са извършвали. Работата закипява!

Изчистват обраслите със зеленина самолетни писти, от тръстика и палмови листа възстановяват сигналните кули. В тях влизат„диспечерите“ със слушалки от кокосови орехи и с пръчки вместо микрофони. В дървените хеликоптери сядат „пилотите“ с огромни очила (от дърво) и наподобяват бученето на авиомоторите. Но подаръците от предците така и не се появяват. Очевидно не са изпълнили всички ритуали. Скоро по възстановения плац започва да марширува армия от аборигени с бамбукови винтовки на рамо. Те вдигат гордо глава, подобно на американските войници, и на слънцето блестят татуираните на гърдите им копчета и медали, а на раменете им – пагони. Жарещите слънчеви лъчи безпощадно нагряват къдравите им глави, но това не ги спира: застрашена е връзката с умрелите им прародители. А подаръците така и не идват. Минават години. Населението е на изчезване. Но папуасите са решени да умрат около сигналните огньове, докато държат в ръце гранатите от евкалипт и проклинат хитрите бели хора, успели да пренасочат даровете на духовете към себе си.

В това време светът, дошъл на себе си след световната касапница, се загрижва за катастрофата, надвиснала над „без мяра“ религиозните папуаси, и решава да им изпрати хуманитарна помощ с дрехи и провизии. Когато в ярко синьото небе се появяват толкова познатите и така дългоочаквани самолети, радостта на местното население няма край: предците са ги чули, заклинанията са подействали, те са разгадали тайната на белите! Оттогава са изминали седемдесет години. Разбира се, държавите в Меланезия (пет

на брой) се развиват. В тях се строят градове, празнува се Денят на независимостта, заседава Парламентът, в църквите в неделя има богослужения. Смята се, че по-голямата част от населението изповядва християнството. Но когато излезеш извън очертанията на града, попадаш в храсталаците на първобитната гора, каквато я рисуват в учебниците по география и биология. И се оказваш в малко селце от наколни колиби, а към теб идват същите папуаси, излезли някога да посрещнат кораба „Витяз“, на който Миклухо-Маклай доплавал до техните брегове. Виждаш палмови полички, превръзки около бедрата, а понякога – като белег на цивилизацията – износена тениска с Мики Маус и кокетна огърлица от раковини. Но най-вече – неизтребима вяра, периодично подхранвана от хеликоптерите на международните хуманитарни организации, че няма нужда да работиш, тъй като духовете на предците винаги ще се погрижат за своите потомци. Само трябва да се измисли как да бъдат надхитрени белите хора. В научния свят това явление е получило названието „карго култ“. В превод от английски – „поклонение на товара или стоката“. Последователите му се наричат самолетопоклонници. Отделни негови признаци се проявяват още през XIX в. (Миклухо-Маклай първо е приет като върнал се прародител), но то се формира окончателно след Втората световна война. За да помогнат на местните, етнографите се опитват да им обяснят производствените и финансовите процеси, вследствие на които се стига до готовата стока. Те водят особено авторитетните жреци в големите градове, където им показват заводи, фабрики, магазини и им разясняват как функционира гигантската световна индустрия. Но всичко е напразно. Жреците не са глупави и са твърдо убедени, че белите се опитват да ги заблудят, за да отучат бедните туземци от ритуалите и заклинанията, благодарение на които над техните жалки колиби идват самолетите. А когато един от тези племенни вождове попада в естественонаучен музей и вижда маските, явно откраднати от неговия народ, всичко се потвърждава. Белите се опитват да им внушат вяра в невидимия Бог, а самите те се покланят на маските, в които живеят душите на предците на гвинейците. Следващото доказателство, потвърдило безкрайното коварство на белите, е лекцията за учението на Дарвин заедно с картинките, които го илюстрират. Оказва

се, че според цивилизования свят маймуните са прародителите на белите, т.е. те се покланят на своите предци. А се опитват по всякакъв начин да откъснат гвинейците от тотемните стълбове, макар племената там винаги да са знаели, че са произлезли от крокодила, ехидната и кенгуруто. Възможно е разказът за жителите на Меланезия да предизвика усмивка у читателите. На мен тази история ми направи голямо впечатление. Първо си помислих за съвременната реклама. „Купи си парфюм (чорапи, сапун, кола, диван, обеци, аспирин, храна за котки, шоколад) и ще се почувстваш като кралица (космонавт, победител, повелител, завоевател, дори Наполеон).“ Рекламните клипове демонстрират красив, богат, успешен живот, чиито задължителен атрибут се оказва рекламираната стока. Набавете си този атрибут и ще получите като бонус съдбата на холивудската красавица (или красавец). После си спомних колко хора живеят в плен на суеверията, в оковите на окултизма, на лъжливите ценности, на изградената веднъж и завинаги изкривена представа за света, за собственото им съществуване, за отговорността им пред Твореца. Колко религиозни обреди се изпълняват автоматично – човек копира чуждите действия, без да се замисля за техния смисъл. Кръщаването се отбелязва с грандиозно напиване, венчавката завършва с развод, дарението е предназначено да изкупи престъпление. Като не желае да разсъждава за причинно-следствените връзки, като изпълнява лекомислено ритуалните действия, без да знае или да иска да знае тяхното истинско предназначение, човекът става подобен на самолетопоклонник. И ако жителите на далечна Меланезия очакват да получат чрез своите ритуални действия само дрехи и храна, просветеният гражданин на цивилизования свят мисли да спечели не просто материални блага, но и душевен комфорт, а отвъд гроба: вечен рай, където има лазурни вълни, бял пясък на плажа, палмови клони, банани и кокосови орехи – вечно лято и безкрайна почивка от тежкия труд. Общо взето, папуасите още са доста далече от белите хора.

* Цялата схема за човешката история в светлината на Библията можете да разгледате отблизо тук: www.bhbc.bg/budeshti-sabitiya

ще от първата глава на Библията става ясно, че Създателят въвежда човека в света напълно подготвен за пълноценен живот. Равините обясняват така създаването на човека едва в последния ден на сътворението: „Адам бил създаден в навечерието на съботата. Защо? За да не кажат садукеите: „Светият, благословен да бъде, обаче е имал сътрудник в Своето дело по създаването на света.“ Но това интересно тълкуване не отразява изцяло замисъла на Твореца. В действителност през шестте дни на сътворението се забелязва ясно движение от простото към сложното, от нисшето към висшето. Човекът става логически завършек на това грандиозно сътворение „от нищото“. След грехопадението Бог създава обществото и Неговата първа заповед е: „Грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Бит. 4:7). Оказва се, че децата не успяват да господстват над греха – точно както и техните родители. В резултат на това първата цивилизация – преди потопа – идва до логичния си край. „Развратът между човеците на земята е голям и всичките им сърдечни мисли и помисли

бяха зло във всяко време“ (Бит. 6:5). Тази цивилизация е унищожена от потопа, след който остават живи само четири съпружески двойки. В три от тях Творецът въплъщава Своя замисъл. ОТХВЪРЛЯНЕТО НА ТВОРЕЦА Но и новата цивилизация с времето отстъпва от Бога и в гордостта си заявява: „Да си спечелим име“ (Бит. 11:4). Трябва да обърнем внимание на една важна особеност в този стих. Еврейският текст звучи така: „Да си създадем име, ЗА ДА не се пръснем по лицето на земята.“ Много съвременни преводи предават именно този еврейски текст. Синодалният превод следва гръцката версия, където е написано: „...ПРЕДИ да се пръснем по лицето на цялата земя“. Тоест такова монументално строителство на религиозен център като Вавилонската кула трябвало да обедини хората по цялата земя. Това отхвърля участието на Твореца и Той, на Свой ред, отхвърля тези хора чрез просто, но страшно наказание – разделя бившите приятели и съседи, като им дава различни езици и ги лишава от възможността да се разбират за най-елементарни неща. Човек, който

иска от довчерашния си приятел „вода“, не може да я получи, тъй като приятелят му днес вече я нарича „аква“. НОВ НАРОД Още в тази единадесета глава от книгата Битие Творецът извежда от средата на идолопоклонниците един човек и създава от него нов народ. Но ще минат петстотин години, преди този народ да получи Тората (Закона). След четиридесет години народът ще започне да се заселва в земята, обещана на Авраам, а после ще минат нови почти петстотин години, докато издигне в Йерусалим храм на своя Творец. Тук изглежда, че съвършеният замисъл стига своя прекрасен завършек. Богът на евреите управлява Своя народ, на който е подарил Тора, свобода и земя. Често се случва хората дълго и дори агресивно да не приемат новото, но после започват предано да му служат. Техните потомци пък са убедени, че положението винаги е било такова и твърдят: „Това е вярата на нашите бащи“, като забравят, че предците им са се покланяли на други богове. Така е било с много народи, които са сменили религията си.

Случило се е някога и с Авраам, а после и с неговите потомци. Господ го призовава от семейството на баща му Тара и става Бог на неговия дом и на близките му потомци. Той така се нарича: „Бог на Авраам, на Исаак и на Яков“. След четиристотин години Господ е принуден отново да напомни на Авраамовите потомци, че Той е Богът на техните предци, а следователно – и техен Бог. В борбата с фараона Господ дори нарича Себе Си Бог на евреите (Изх. 9:1). Всичко това води до поява на партикуларизъм в еврейското мислене – т.е. на твърдо убеждение, че Създателят на всичко видимо и невидимо, Творецът на всички народи всъщност е Бог на евреите. Днес обикновеният евреин трудно може да си представи, че някога всичко е било различно. ГРАНДИОЗНИЯТ ПЛАН Трябва обаче да погледнем историята на Израил от перспективата на цялата библейска история. Именно така можем да видим, че взаимоотношенията на Твореца на вселената с един от народите и Неговите обещания към този народ са били само част от някакъв друг, по-грандиозен план. Но тук е нужно да се запитаме каква е същността на творението и на целия замисъл в историята. Това се вижда най-добре в Посланието към евреите (1:6), където четем, че Бог, „когато въвежда Първородния във вселената, казва: „Да Му се поклонят всички Божии ангели.“

В този стих кратко, но дълбоко е изразен замисълът на Твореца по отношение на Неговото творение: то цялото трябва да се поклони на Този, Който на гръцки е наречен "πρωτότοκος" – „първороден“ или „[изключителен] наследник“, т.е. Той наследява Своя Отец според Неговата воля. Библията неведнъж използва тази дума, когато подчертава преимуществата при правата за наследяване (Вт. 21:15-17; Пс. 88:28; Евр.

12:16). Така цялото творение трябва да се поклони на Онзи, Който е единствен и изключителен наследник на небесния Отец. ОТХВЪРЛЯНЕТО НА МЕСИЯ Именно затова историята на Израил е част от библейската история и от цялостния замисъл на Бога. Този замисъл цели поклонението на всички разумни творения пред наследника на Отец, Иисус Христос. Първите творения са ангелите, една трета от които не се покланят на Христос. След това Бог създава първата двойка хора, които също отстъпват от Него, а техните наследници силно се развращават. След потопа хората не стават по-добри и се опитват „да си спечелят име“, като издигнат „кула, висока до небето“. Тогава Бог избира Авраам и работи дълго с неговите наследници, за да ги превърне в народ от царе и свещеници, готови да Му се покоряват. За тази цел Той два пъти ги избавя от плен, първият от които, египетският, ги заплашва с геноцид. Всичко това в

крайна сметка е насочено към приемането на Месия. Но Израил изцяло Го отхвърля. Когато разпъват Христос на Голгота, тълпите, които Той е хранил и изцелявал, са заети с религиозния празник Песах (Пасха). Израил празнува своето освобождение от египетското робство по времето, когато на римския кръст умира Месия, Който е дошъл да освободи хората от духовното робство с неговите тежки последствия. Евреите, които плащат данък на Рим и вече са се примирили с присъствието на въоръжени езичници в Йерусалим и дори в храма, гордо заявяват на Иисус, че са „семе Авраамово и никога никому не са били роби“ (Йоан 8:33). След този диалог дори някои от учениците на Христос Го оставят. Вероятно и те отбелязват своя Песах, а в същото време под надзора на римските войници бавно умира Месия. СЪЗДАВАНЕТО НА ЦЪРКВАТА Оказва се, че Израил не е крайното творение и върхът в плана на Бога. Нещо повече, още преди появата на вселената Бог замисля да създаде това, което ще се появи хронологично след Израил, по-точно, след като Израил отхвърли изпратения му Месия. В Посланието към Ефесяните (1:4) това е описано така: „И ни избра чрез Него, преди да се създаде светът, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов.“ Тук се разкрива универсалният замисъл на Твореца – да създаде Църква от светии, които да се покланят на Христос. Тъй като думата „агапе“ е на границата между ст. 4 и 5, тя може да се отнесе към всеки от тях. Ако християните трябва да бъдат свети и непорочни във всичко (не само в любовта, а и в работата, и т.н.), с „агапе“ ще започва петият стих: „с любов предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисус Христос...“ Всичко това е определено още преди създаването на космоса. Тогава целият замисъл не е избиране на евреите като единствен Божи народ, а избиране на хора от всички народи като една Църква. Бог, Който е създал всички народи, в любовта Си спасява хора от всеки народ.

Думата „евреин“ означава номад – именно така жителите на Палестина, които водят уседнал живот, започват да наричат пришълеца Авраам, живеещ в шатри (Евр. 11:8-10). С времето неговите потомци изгубват всякакво желание да следват Бога. И самите равини признават, че Бог се открива също на езичниците – пряко или косвено, както четем в Посланието към римляните (1:19-20). Според равините Бог предлага Своята Тора на различни народи, но само евреите я приемат. По този начин обаче дори те, които активно пропагандират

учението за партикуларния (отделения единствено за тях) Бог, се съгласяват, че Той работи с всички народи. В тяхното учение главното качество, необходимо, за да бъдеш осиновен от Бога, е доброволната готовност да Го следваш. Именно това качество проявяват хора от различни народи, въпреки че на евреите „първо трябваше да бъде проповядвано Словото Божие“ (Деян. 13:46). И така, замисълът на Бога е разкрит напълно пред човечеството – народите без каквито и да било расови предпочитания образуват Църквата, те признават

Бога за свой Господ, а Иисус – за свой Спасител, на Когото се покланят. Но пълното осъществяване на този грандиозен план, с цената на Христовата кръв, продължаващ хиляди години, все още е далеч. А засега до планината Синай Бог започва да диктува на бившите роби своеобразна богословска азбука, чиято основа са само Десетте заповеди.

ъзрастният човек се прибираше и вървеше по крайбрежната улица, където за пореден път безуспешно се бе опитвал да продаде някоя от своите картини. Беше разгарът на курортния сезон – „сезона на печалбата“, както казваше самият художник, свикнал, че сред хората, които идваха на море, все се намираше някой да купи от него пейзаж или натюрморт. Той се прехранваше по този начин. Разбира се, приходите не бяха същите, както преди, по време на съветската власт. В онези прекрасни времена художникът рисуваше портрети на комунистическите вождове за всевъзможни държавни учреждения. Правеше и агитационни щандове с плакати и лозунги за колхозите и совхозите. Плащаха му добре. Понякога поръчките бяха като за петима творци, но той се справяше сам – имаше предварително подготвени шаблони за всеки портрет. Затова и лозунгите се пишеха бързо, и вождовете се рисуваха лесно. Оставаше му да доработи само детайлите: на единия вожд например да сложи каскет на главата или в ръката, друг път – да му махне каскета, но тогава в ръката му ще трябва да добави телефонна слушалка или вестник „Правда“. Ако пък

вождът е в цял ръст, желателно е да бъде с протегната напред ръка и вятърът да развява палтото му. Върху сакото на друг ръководител се налагаше внимателно да изрисува многобройните му награди. На трети пък – да махне неприятните петна по главата. Вождовете се сменяха. Работа за художника имаше достатъчно. Жена му беше доволна, домът им – пълен, нямаха никакви особени грижи. Но скоро мощната съветска страна се пръсна по всички шевове. Художникът остана без поръчки, а скоро след това – и без жена си: тя се разболя от нелечима болест и дори скъпата операция, за която изхарчиха почти всичките си спестявания, не успя да я спаси… Времето за прославяне на вождовете и техните лозунги беше отминало. Затова му се наложи, вече видимо остарял, отново да мине на пейзажи и натюрморти. Но неговият интелект, свикнал много години да работи по щампи, които не изискват никаква творческа фантазия, нито мъчителни размисли, вече не беше същият. Картините му се продаваха все по-зле. Налагаше се да сваля цената, но и това не помагаше. Уж бяха направени професионално: композицията, перспек-

тивата, светлината – всичко си беше на мястото! Какво още бе нужно? Купувай, закачай на стената и се наслаждавай! Но не – хората тичаха при тези сополиви младоци, които се бяха разположили от другата страна на крайбрежната улица със своите крещящи „съвременни“ картини, където биеха на очи някаква неразбираема експресия, превзет сюжет и… високи цени. Ето, вече няколко дни – и то в разгара на сезона! – нищо не успяваше да продаде. Той се прибираше, като носеше увити в зебло и стегнати с въже непродадените си картини. На два пъти спря, за да си почине. Възрастта си казваше думата. А за настроението няма какво да говорим. Когато стигна вкъщи, се нахрани и полегна на дивана. Но не успя да си почине както обикновено. Пречеше му досадата от самия себе си, от невзрачния живот и особено от купувачите… В крайна сметка стана, заключи апартамента и тръгна накъдето му видят очите – само и само да се разсее. Около два часа скита по улиците, но досадата не минаваше. Обземаха го тежки мисли и въпроси: „Какво да правя?... Как да живея по-нататък с тази мизерна пенсия?...“ И не можеше да си отговори.

Изморен от ходенето, седна на пейката пред един полусутерен в някакъв многоетажен блок. Над входа висеше табелка с надпис:„Детско неделно училище“, а под нея имаше обява: „Изложба на детски рисунки“. Художникът въздъхна:„Само детски рисунки ми липсват.“ Той притвори очи. Пеенето на птиците и прохладният полъх му действаха успокояващо. Искаше му се да седи и да не мисли за нищо. Но все пак трябваше да се прибира. Когато стана и тръгна, усети, че нещо у него го спира. Обърна се. Обявата за детските рисунки го гледаше с очакване и някак го привличаше: „Влез, влез...“ Макар и с колебание (за какво са му детски рисунки?), художникът се насочи към сградата. Посрещна го жена на средна възраст. Благодари му, че е дошъл, и го покани да разгледа изложбата, а самата тя се върна

на мястото си. Както предполагаше, рисунките на децата на религиозна тема му се сториха доста примитивни. Само една от тях, направена с акварел, привлече вниманието му. След като огледа всичко, се върна към нея. На преден план беше изобразен човек в светла дреха, който стоеше на брега на неголяма река, с гръб към зрителя. Под рисунката имаше надпис: „Свечерява се...“, последван от името, фамилията и възрастта на автора – 12 години. Художникът се вглеждаше в непретенциозната картина и все повече усещаше въздействието й. Нежната мъгла на залеза, леко осветена от чезнещите лъчи... Спокойствието на реката, която вече отдава прохладата си на неподвижния въздух... Тайнствената и прекрасна тишина... Загадъчната светла фигура на човек, който е съсредоточен в тишината и все едно очаква нещо...

– Виждам, че ви хареса тази рисунка – художникът чу доброжелателния глас на жената, която беше застанала до него.

– Да – отговори той. – Това е надарено момче. И сюжетът е интересен. Кара те да се замислиш… Сполучливо е избран човекът, който му е позирал. Очевидно е негов роднина.

– Това е Христос – отговори жената. Помежду им се завърза разговор. Говориха дълго и откровено. Художникът се върна у дома в необичайно състояние. Това, което ставаше в душата му, изискваше незабавно решение и действие. „Какво?... Какво?... Какво?...“ – с безпокойство се питаше той. После бързо закрепи на тронижника чист лист, отвори акварелните бои и започна по памет да пресъздава рисунката „Свечерява се…“, като се стремеше да получи онези оттенъци на цветовете и онази душевна хармония, които така му бяха въздействали. Но след като изхаби няколко листа и осъзна безпомощността си, започна да подрежда своите платна край стените... Взе да ги разглежда така, все едно ги виждаше за първи път. „Ето! – си каза той.

– Ето!... Като че ли са красиви. Но красотата им е мъртва, както е мъртва красотата на покойниците, които специалистите гримират за пари до пълно сходство с живите хора. Моите картини са мъртви, защото не променят нищо у човека към по-добро, не подтикват към осмисляне на живота, който с всеки изминал ден постепенно се изплъзва от нас... Една-единствена рисунка на дванадесетгодишно момче се оказа по-добра и по-нужна от всички мои картини. „Свечерява се...“ – това не е само краят на деня, това е залезът на нечий живот, и на моя също. А аз го изхабих, за да щамповам портрети на бездарни вождове, за шаблонни лозунги, за мъртви натюрморти и пейзажи. И ето – вече се свечерява. Останах самотен и беден. В залеза на моя живот Христос продължава да седи с гръб към мен. Защото нито веднъж не извиках към Него, въпреки че произнасях името

Му: в празните разговори, в шегите и дори в сквернословията...“ Възрастният художник замълча – вслушваше се в собствената си душа. Картините му стояха самотно край стените, като че ли чакаха решение на своята участ... „Господи – тихо каза той, като за първи път се вслуша в дълбокия смисъл на тази дума. – Господи, Господи, Господи“ – започна да повтаря. И повтаряше, и повтаряше, без да забелязва рукналите си сълзи. Повтаряше това име като единствена своя молитва на отчаяние и надежда. Искаше му се, струваше му се, вярваше му се, че още малко, още малко и седящият с гръб Христос ще се обърне към него...

1.Един от противниците на Неемия, когато възстановяват Йерусалим след Вавилонския плен (Неем. 2-6 гл.) 9.Област край Харан в Горна Месопотамия, където се установява Авраам на път към Ханаан; родно място на Ревека (Бит. 25:20) 18.Местността, където филистимците побеждават Израил и пленяват Ковчега на Завета (І Цар. 4 гл.)

19.Асирийски владетел, управлявал от 705 до 681 г. пр. Хр. (ІV Цар. 18:3 и сл.) 20.Нота 21.Град на пътя от Ефрат към Хамат, разрушен от асирийците (ІV Цар. 19:12) 22.Втората жена на Авраам, след смъртта на Сара (Бит. 25 гл.) 24.Бърз начин за приготвяне на храна 26.Първенец, водещ в своята област 27.Раздвоено като вила дърво 28.Последната буква от еврейската азбука (Пс.

119:169-176) 30.Южни плодове 31.Дървен духов музикален

инструмент (мн. ч.) 34.Един от водачите на бунта срещу Мойсей (Числ. 16 гл.) 36.Число в математиката, равно на 3,14 37.Потомък на Левий, певец в храма и автор на Псалми (Пс. 73-83) 38.Долината, където Давид побеждава Голиат (І Цар. 17 гл.) 39.Шахматен коефициент 41.Безцветен отровен газ, използван за осветление 43.Френски художник гравьор (1832-1883), подготвил илюстровано издание на Библията 44.Известна картина на Леонардо да Винчи 47.Псевдоним на ген. Столетов 48.Персийски цар, по времето на който Даниил преуспява (Дан. 6:28) 49.Индийски фокусник 50.Съкровище, богатство 51.Жена на Ламех (Бит. 4:19) 52.Планината, на която се установява Ноевият ковчег след потопа (Бит.

8 гл.) 53.Единица мярка за мощност.

1.Небесни същества, описани в Исая 6 гл. 2.Син на цар Давид, който въстава срещу баща си (ІІ Цар. 15-18 гл.) 3.Марка разтворимо кафе 4.Повест от Ангел Каралийчев 5.Модел руски транзисторни радиоприемници 6.Псевдоним на Димчо Дебелянов 7.Част от зеленчукова градина 8.Сирийски цар по времето на ап. Павел (ІІ Кор. 11:32) 9.Благородническа титла за член на камарата на лордовете в Англия 10.Родният град на пр. Йеремия (Йер. 1:1; 29:27) 11.Частица за положителен отговор в българския език 12.Нечестив цар на Израил, който построява капище на Ваал в Самария за жена си Йезавел (ІІ Лет. 18-22 гл.) 13.Голяма река в Египет 14.Представител на голяма народностна група, произлизаща от Исмаил 15.Поетично съзвучие 16.Потомък на Фарес и дядо на Вооз, от когото произлиза Давид (Рут 4:18-22) 17.Илиополски жрец,

чиято дъщеря Асенета става жена на Йосиф (Бит. 41:15) 19.Късо копие, което е част от въоръжението на Голиат (І Цар.17:45) 20.Българско промишлено предприятие, основано през 1903 г. в Русе 23.Вид кухненски съд 25.Посока, направление 27.Държава в Южна Америка 29.Героиня на Астрид Линдгрен от „Пипи Дългото чорапче” 32.Държава в Африка 33.Жертвено животно в старозаветен Израил 35.Водна маса, която тече в естествено корито 36.Части от крилата на птиците, в Библията – символ на закрила и топлота (Пс. 90:4) 40.Израилтянин, който посяга да задържи Ковчега на Завета, докато го превозват с кола, и Господ го наказва (ІІ Цар. 6 гл.) 42.Герой на Шекспир от едноименна трагедия 45.Модел руски самолети 46.Преизподня, шеол.