Прозорец 1/2018

а мнозина от нас е познат забавният оксиморон: „Много исках да гласувам, ама нямах желание!“, нашумял около последните избори в България. Но този объркан отговор на репортерския въпрос звучи смешно само докато не се замислим искрено върху плетеницата от желания и нежелания, бушуващи в собствените ни сърца. А към този безрадостен образ на човешката душа се добавя Божието: „Не пожелавай!“, което усложнява още повече ситуацията. И наистина, ако не си направим труда да разберем какво точно забранява тази заповед и защо Бог я дава, няма големи шансове лабиринтът в сърцето ни да бъде разплетен. Съвсем закономерно авторите на статиите в броя, посветен на тази „невидима заповед“, насочват вниманието ни към потайния вътрешен живот на човека. За разлика от предишните девет, чието нарушаване е явно, престъпването на заповедта: „Не пожелавай!“ лесно може да бъде прикрито в сърцето и човекът да изглежда съвсем прилично праведен. Така Савел, фарисей и „първокласен праведник“, е бил безупречен в спазването на видимите заповеди, докато в

един момент Бог не го е сблъскал с изпълнението именно на тази. Ето как той споделя изненадващото си откритие, че всъщност не е добрият човек, какъвто се е ласкаел, че е: „Аз не бих познал греха освен чрез Закона; защото не бих познал и пожеланието, ако Законът не казваше: „Не пожелавай!“. Но грехът, като взе повод от заповедта, породи у мене всякакво пожелание...“ (Римл. 7:7-8). По същия начин мнозина от нас продължават да се ласкаят така поради своята склонност да не познават добре себе си. Чрез истините в текстовете от този брой обаче ще можем непредубедено да изследваме сърцето си. Водещите теми и тук са две – освен десетата заповед разглеждаме и благодатта на Бога, която надхвърля всичко в християнския ни живот: „Sola gratia!“ („Само чрез благодат!“). И нека признаем, че дори с волята си да успяваме като за пред хората да съблюдаваме някои нравствени закони, заповедта: „Не пожелавай!“ можем да изпълним само чрез Божията благодат. Благодатно време с новия брой!

Въпреки че заповедта: „Не пожелавай!“ е много важна за човека, хората почти не се замислят над нея и най-често лекомислено я нарушават. Това отношение е обусловено наймалко от три причини. Първо, заповедта: „Не пожелавай!“ се възприема не в прякото й значение, а в смисъл на: „Не взимай чуждото“. Но повечето хора не отнемат жените на ближните си, нито къщите им, нито банковите им спестявания, затова са доволни от своята порядъчност и спят като невинни младенци. Второ, заповедта се смята за добра препоръка, подобно на: „Мийте си

Тогава Бог изрече към Мойсей всички тези думи, като каза: 2 „Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; 3 да нямаш други богове освен Мене.

4 Не си прави кумир и никакво изображение на онова, което е горе на небето, което е долу на земята, и което е във водата под земята; 5 не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, твоят Бог, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до третото и четвъртото поколение децата, които Ме мразят, 6 и Който показвам милост до хилядно поколение към онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.

7 Не изговаряй напразно името на Господ, твоя Бог, защото Господ 1

защото в шест дни създаде Господ небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

12 Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, твоят Бог, ти дава.

13 Не убивай.

14 Не прелюбодействай.

15 Не кради.

16 Не лъжесвидетелствай против ближния си.

17 Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“.

11

няма да остави ненаказан онзи, който изговаря името Му напразно.

8 Помни съботния ден, за да го светиш; 9 шест дни работи и върши в тях всичките си работи; 10 а седмият ден е събота на Господ, твоя Бог: не върши в него никаква работа нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито робът ти, нито робинята ти, нито волът ти, нито оселът ти, нито какъвто и да е твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти;

ръцете преди ядене“ или „Пресичайте само на зелено“. Разбира се, към такива правила хората се отнасят снизходително: „Не може, но ако ти се иска, може“. Трето, повечето не виждат грях в неправедните желания. „Нали не съм откраднал, нито съм убил, нито съм обидил някого, просто си помислих за това. Какви претенции може да има към фантазиите?“ Това отношение към последната заповед в Декалога я поставя в буквалния смисъл на последно място. Хората не разбират, че последна по ред не означава последна по значение. В Библията се казва: „Който опази целия Закон, а съгреши в едно, е виновен във всичко“ (Як. 2:10). Заповедта: „Не пожелавай!“ показва високия стандарт на Божията праведност. Ако първите девет заповеди очакват от човека святи дела, последната изисква святи подбуди. Именно по желанията на сърцето се разбира истинската същност на човека. При Бога, за разлика от хората, делата и желанията никога не си противоречат. Той не само не може да постъпи неправедно, а и не е способен да пожелае нещо неправедно. Това е Неговата ослепителна слава, която Той много цени и за която ревнува. Затова Библията Го нарича верен, неизменен в Словото Си: „Бог не е човек, за да лъже, нито е човешки син, за да се отмята. Той ли ще каже и няма да направи? Ще говори и няма да извърши?“ (Числ. 23:19). Уестминстърската изповед на вярата предава много точно задълженията, които се възлагат на човека с Божията заповед: „Не пожелавай!“: „Пълна удовлетвореност от собственото ни положение и такава доброжелателна нагласа на цялата ни душа към нашия ближен, че всичките ни

вътрешни подбуди и чувства към него да способстват за цялото добро, което му принадлежи“ (точка 147). Бог е точно такъв, каквито заповядва да бъдем ние: Той е удовлетворен от Своето положение, доброжелателен е към творението, дава блага на всички живи създания, не търси зло дори за най-незначителното от тях. Разбира се, Той не полага усилия, за да бъде праведен в желанията и делата Си – всичко това се поражда естествено и свободно от Неговата същност. Толкова святи в помислите и делата им Бог иска да вижда хората (I Пет. 1:15-16). Той прави всичко необходимо творението Му да се върне към състоянието, за което сам с удовлетворение би казал: „Много добре!“. Заповедите на Бога произтичат от Неговата същност, затова тяхното нарушаване е престъпление срещу Него. А най-ужасното е да съгрешиш срещу Бога: „Ако човек съгреши против човека, ще се помолят на Бога за него; но ако човек съгреши против Господ, кой ще бъде ходатай за него?“ (I Цар. 2:25). Заповедта: „Не пожелавай!“ изявява абсолютната греховност на човека. Като се обръща към нейния корен – чувствата, мислите, тази заповед разбива напълно мнението ни за нашата собствена порядъчност. Тя, като никоя друга заповед, смирява нашата гордост. Можете ли да кажете честно за себе си, че никога не сте били недоволни, завистливи, огорчени? И въпросът не е дали вашето недоволство и завист са се проявили външно, а дали тези чувства са се зародили у вас. Бог приравнява греховното желание на извършеното престъпление: „А Аз ви казвам, че всеки, който поглежда жена с желание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат. 5:28). Апостол Павел използва заповедта: „Не пожелавай!“, за да характеризира ужасяващото положение на човека: „Нима Законът е грях? Съвсем не. Но аз познах греха не иначе, а единствено чрез Закона, защото и похотта не бих познал, ако Законът не казваше: „Не пожелавай!“. Но грехът, като взе повод от заповедта, породи у мене всякаква похот; защото грехът без Закона е мъртъв. Аз живеех някога без Закон; но когато дойде заповедта, грехът оживя, а аз умрях. И се оказа, че заповедта, дадена за живот, ми послужи за смърт, защото грехът, като взе повод от заповедта, ме прелъсти и чрез нея ме умъртви“ (Римл. 7:7-11). Няма по-страшно бедствие вследствие на греха от духовната смърт! Тя е загуба на изпълнените с радост взаимоотношения с Бога. Когато сме духовно мъртви, не чуваме Бога, не общуваме с Него, не горим от желание да живеем за Него и да изпълняваме волята Му.

По думите на Карл Барт най-разпространената грешка днес е убеждението, че „можем да изграждаме отношения с Бога, подобно на всички останали отношения... Осмеляваме се да се държим като равни с Бога, дори като Негови покровители, консултанти или упълномощени от Него... В това се състои небожествеността на нашето отношение към Бога“. С небесния Отец може да се говори само по един начин: с най-голямо благоговение. Макар че то днес е заглушено от шума на страстите, с които човек е безсилен да се справи. Той е роб на своите зли желания: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, което не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее у мене“ (Римл. 7:19-20). Милиони хора са готови да се подпишат под този горчив възглас. Милиони се съгласяват, че ако поискат да предизвикат в душата си праведни желания, греховните нагло щурмуват волята им, като я принуждават да греши. Тези греховни желания не се поддават на уговорки и разколебаване. Те изискват да се възползват от правата си, дори ако за това трябва да се плати с нравствена разруха или смърт. Един мъж ми разказа съкрушен как цяла седмица го е преследвало желанието да преспи с някаква жена: „Отивах към нея и сам се ругаех с найотвратителни думи. Но не можех да се контролирам. Не изпитах никакво удоволствие, а само вътрешно опустошение и презрение към себе си“. Тук си струва да добавим, че в десетата заповед не става дума просто за открито безнравствените желания, а за всички желания, чиято цел не е преклонение пред Бога и радост от общуването с Него. Богатият юноша, който от детството си спазвал всички заповеди: „Не прелюбодействай“, „Не убивай“, „Не кради“, „Не лъжесвидетелствай“, „Почитай баща си и майка си“, бил призован да стане ученик на Господ Иисус. И тук се откроява нежеланието му да послуша Бога, защото от мига, когато прозвучават Христовите думи към него – да раздаде имуществото си на бедните, го обхваща желание да запази своето влияние (явно бил началник) и удобствата си (бил богат). Юношата обичал прекалено силно себе си и недостатъчно – Господ, за да пожертва заради Него всичко. Христос казва, че този, който иска да запази душата си

на този свят, ще я загуби. Да желаеш своето, а не Божието, е нарушение на заповедта: „Не пожелавай!“. Тази заповед изявява нуждата на човека от Иисус Христос. Апостол Павел, който в началото на вярата си сам се бори с нечестивите желания, не пита: „КАКВО ще ме избави от порочните желания?“. Той не проучва какъв автотренинг или психотерапия ще му помогнат. Апостолът се обръща към личността на Освободителя: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт? Благодаря на моя Бог чрез Иисус Христос, нашия Господ. И така, сам аз с ума си служа на Божия Закон, а с плътта – на греховния закон“ (Римл. 7:24-25).

есетте Божи заповеди отразяват характера на Бога. Но това, което за Него е естествено, за нас, грешните, не е. Повечето от заповедите учат на видими неща, т.е. имат отношение към факта, че грехът се проявява в постъпки.

ГРЕХЪТ В СЪРЦЕТО Десетата заповед обаче ни учи да се борим не с явния, а с тайния грях, скрит в човешкото сърце: „Не пожелавай това, което е на ближния ти!“ (Изх. 20:17). Именно в сърцето се пораждат желанията. За това четем и в Притчите на Соломон: „От всичко, което е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (4:23). Десетата заповед ни показва колко е важно това, което става в сърцето – нашите мисли и стремежи имат огромно значение!

Павел никога не би извикал към Христос, ако Законът, който постановява възмездие за греха – нарушаването на заповедта „Не пожелавай!“ – със смърт, не го е застрашил и той не е стигнал до отчаяние от безсилието си да победи своите порочни желания. Всъщност най-големият проблем на човека са не греховните страсти, а отсъствието на лична, дълбока връзка с Христос! Ако се възстанови връзката с Христос, ще се решат и тези проблеми. Защото става въпрос не за някакъв безсилен Христос, а за Господ Христос, на Когото се подчиняват ветрове и морета, и дори самата смърт. Той е „Началникът на спасението“ (Евр.

2:10). Към Него трябва да се обърнеш с молитва на покаяние и да посветиш живота си в служение на Него. След това посвещение на сърцето Христос дава на човека духовно обновяване: „Който е в Христос, е

ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (II Кор. 5:17). Резултат от обновяването ще бъдат новите желания: „Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5:22-23). Тези нови чувства и мисли, това смирено съсредоточаване върху Христос и Неговите дела не изключват неприятния факт, че ще усещаме у себе си пориви на плътски желания, породени както от греховната плът, така и от дявола. Но тази духовна борба само ще усили нашата нужда от Христос. Той ни е необходим не единствено в началото на духовния ни път, а и през цялото време. Любовта към Христос отслабва силата на страстите и ние ги умъртвяваме. Вменената ни праведност на Иисус разпалва в нашата душа радостта от спасението. Така унинието не ни

терзае. А обещанието на Христос да дойде, да ни вземе и да преобрази нашите смъртни тела в славни и святи, ни вдъхновява да очакваме този час. Ще настъпи време, когато у нас няма да има болезнено противоречие между желания и дела. Някога Джон Уесли, основателят на методизма, се е молел така: „Избави ме, Боже, от всевъзможната идолопоклонска любов към сътвореното. Опази ме от подобна сляпа привързаност. Бъди щит на всичките ми желания и източник на моята безопасност, така че никога да не отварям сърцето си за нищо друго освен за любовта към Тебе“. Нима не си струва да се молим всеки ден с тези думи?

в света“ (I Йоан 2:15). Страстите са болезнени отоци на душата, извратени и деформирани чувства. Те са като тъкан на душата, изпълнена с гной. Да не желаеш чуждото, означава да

не отдаваш сърцето си на страстите, тъй като те винаги са насочени към чуждото. Помислите и страстите въртят ума ни както вятърът или водният поток – воденичния камък.

МОЖЕМ ЛИ ИЗОБЩО ДА ЖЕЛАЕМ НЕЩО? „Не пожелавай!“ се отнася за нашите емоции и мисли. Някои богослови свързват тази заповед с желанията по принцип. Например архимандрит Рафаил (Карелин) в своя статия обобщава тази идея: „Основата на цялата аскетика е да се очисти сърцето, за да може в него да се възцари Бог. Десетата заповед говори за това, че човек не трябва да желае чуждото, което не му принадлежи. Но във висш, сакрален смисъл тя забранява да се желае всичко, което е чуждо на човешкия дух – предметното, преходното, обреченото на тление и смърт. С тази заповед са свързани думите на ап. Йоан Богослов: „Не обичайте света, нито което е

Страстите са като завеси, които скриват светлината на Бога от душата ни. Заедно с греха те са врагове на Бога, които Го спират да влезе в човешкото сърце като в Своя обител. Христос, подобно на беден странник, стои пред вратите на сърцето ни, които са затворени за Него“. Интересното е, че това разбиране за аскетиката е доста съзвучно с „четирите благородни истини“ на будизма, който е много далече от християнството: 1. Животът е низ от страдания.

2. Причината за страданията са желанията.

3. За да се избавим от страданията, трябва да се освободим от желанията.

4. Можем да се освободим от желанията, като подражаваме на пътя на Буда. Но така ли е в действителност? Наистина ли трябва да станем аскети или да възприемем принципите на будизма, за да се освободим от желанията? Всъщност Библията не ни учи да се избавяме от всички желания. Има добри желания, за които трябва да молим Бога да се изпълнят: „Той изпълнява желанието на онези, които се боят от Него, чува техните вопли и ги спасява“ (Пс.

144:19); „Не се грижете за нищо, а във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите прошения“ (Фил. 4:6). Много текстове от Свещеното Писание говорят за добри желания.

Аз не си представям Иисус Христос, въплътения Бог, да ходи по йерусалимските улици безстрастен и лишен от емоции. Напротив, Той е бил толкова близък до обикновените хора, че те са Го приемали като свой Приятел! „Дойде Човешкият Син: Той яде и пие; а вие казвате: „Ето човек лаком и винопиец, приятел на митари и грешници“ (Лука 7:34). Небесният свят Божи Син е ходел по грешната земя, без да съгреши нито веднъж, и е бил много емоционален Човек! Той е плакал заедно с приятелите до гроба на Лазар. Гневил се е на фарисеите и е използвал резки думи за цар Ирод: „Идете и кажете на тази лисица...“ (Лука 13:32). Убеден съм, че Иисус се е смеел заедно с учениците Си и е бил общителен. Със сигурност не е бил аскет. Затова, когато мисля за истинския християнин, си представям образа на Иисус Христос, а не на монах, лишен от всякакви емоции. И нима е лошо да желаеш да работиш добре, да използваш дарбите и талантите си, за да станеш богат и щедър? Лошо ли е да си построиш хубава къща, за да си в безопасност, семейството и гостите ти да се чувстват удобно и уютно в нея?

РАДВАШ ЛИ СЕ НА УСПЕХИТЕ НА БЛИЖНИЯ? Разказват за един рибар, който хванал златна рибка. Но се оказало, че той можел да получи желаното само ако съседът му получи също-

то, и то два пъти повече. След една безсънна нощ рибарят решил да не иска нищо друго освен: „Извади ми едното око!“. Той не желаел да понесе успеха и благословенията на съседа си, независимо че щял да получи същото, макар и два пъти по-малко. Десетата заповед ни учи да се радваме на успеха на ближния. Да се радваме, когато той си купува нова кола, когато виждаме благословение в семейството му, когато реколтата му е по-добра от нашата. В това се проявява истинската любов към ближния. Защото любовта е жертвена.

ЕДИНСТВО В МНОГООБРАЗИЕТО Заповедта: „Не пожелавай!“ ни учи, че всички хора са различни. Ние имаме различни дарби и възможности. Обективните причини за това са много. В Библията неведнъж се използва изразът „един – друг“ (вж. Марк 4:20; Лука 7:41; 18:10; Йоан 4:37). „Или грънчарят няма власт над глината, така че от един и същ материал да направи един съд за почетна употреба, а друг за долна?“ (Римл. 9:21). Поради някаква неизвестна за нас причина Бог ни е създал различни. Разбира се, в основното си приличаме. Но в другото сме различни. Например отпечатъците на пръстите при всеки човек са неповторими. По характер и манталитет също сме различни. И това не е недостатък, а напротив – предимство. Бог ни е създал в многообразие. Така някои хора са без определено местожителство не защото нямат къде да живеят, а защото сами са избрали да живеят по този начин. Неотдавна чух статистически данни от един директор на мисия, която работи с бездомни в Америка. По неговите думи 20% от тези хора са останали на улицата по своя воля. Те имат къде да живеят, просто им харесва подобна безотговорност.

КОМУНИСТИЧЕСКОТО РАВЕНСТВО Десетата заповед е насочена срещу комунистическата идея за икономическо равенство, срещу това, всички хора да бъдат равни и на всички да се дават еднакво пари и ресурси. Както е известно, в Съветския съюз тази идея претърпя пълен крах. Хората не започнаха да живеят щастливо. Напротив, социалните проблеми в обществото се увеличиха и мнозинството заживя много по-зле, отколкото преди революцията. От една страна, на всички ни харесва идеята за разпределянето на ресурсите, парите, имуществото по равно. Но от друга страна, като помним, че Бог ни е сътворил различни, няма смисъл да се опитваме да я осъществяваме. Има други принципи, които действат по-реално в нашето общество, и макар и рядко, се срещат хора, станали по-богати и по-щедри. Ибн Езра1 ни съветва да усвоим един важен урок: „Чуждата собственост е неприкосновена. Горко на онзи, който винаги желае това, което притежават другите!“. Мнозина обичат парите. Един човек веднъж ми каза: „Че кой не ги обича?!“. Но в Библията това се нарича сребролюбие. И ап. Павел твърди, че то е коренът на всички злини (I Тим. 6:10)! Според немалко богослови религията води до благоденствие. Аз бих уточнил, че това важи за християнството. Човекът, който се бои от Бога, се старае да работи честно, да не харчи излишни пари, да не допуска греховни навици. И постепенно той става по-богат от алкохолизирания си съсед. Джон Уесли, основателят на методизма, бил обезпокоен от факта, че именно християнството води до благоденствие, а след това „дъщерята убива майката“! С други думи, благоденствието убива християнството, ако хората съсредотоИбн Езра – известен библейски коментатор и философ от Средновековието. Б. пр.

1

чават вниманието си върху парите. Затова Уесли учи последователите си на следните истини: „Печели колкото може повече! Спестявай колкото може повече! Раздавай колкото може повече!“. Така вярващият се учи да раздава и да остава истински християнин. И тогава не мисли за чуждото богатство, а разбира как да се разпорежда правилно със своето собствено.

МИСИЯТА Великото поръчение на Иисус Христос повелява да отидем и да проповядваме благовестието на всички народи, за да се увеличи броят на Неговите ученици, като използваме всички възможности и средства за това. Цялото мисионерско служение в света се издържа само от даренията на вярващите! Освен това постоянното заделяне на средства за мисионерското поле не зависи от материалното благосъстояние на християните. Дори напротив. Ако някои църкви нямат мисионерско виждане и мисионерски програми, това не е заради недостиг на ресурси, а заради проблеми в мисленето, които сме наследили от комунистическото си минало. Не ни научиха да даваме. Ние печелим, спестяваме и харчим пари за себе си, за свои църковни сгради, но не и за делото на мисионерите.

От собствения си опит, от опита на нашата църква и нашите сдружения мога да кажа: в момента, в който започнахме да даваме пари за мисионерското служение (изработихме стриктно формулирана мисионерска програма), видяхме огромни Божи благословения! Ето защо в десетата заповед се подразбира и това, че понякога желаем нещо, което принадлежи на Бога. Колко от парите, които съм спечелил, смятам за свои? А колко от тях давам за мисионерско служение? Вижте своя семеен бюджет и ще разберете богословието си! Основните разходи в бюджета ви говорят за вас повече, отколкото вашата проповед.

ИЗВОД Щастлив е не онзи, който има много или завижда на ближния си. Щастлив е човекът, благодарен на Бога за онова, което има, и умеещ да се разпорежда правилно с всичко, което му е поверено. Бог ни дава в изобилие и трябва да се радваме на онова, което имаме. Това е велика истина! „Голяма печалба е да бъде човек благочестив и доволен от себе си“ (I Тим. 6:6).

семейство, че у нас живее Светият Дух, ние желаем силно да живеем победоносен живот във всекидневието си. Искаме да бъдем пример на работа или в училище за нашите невярващи колеги, съученици и близки роднини. Какъв е изходът? Апостол Павел пише, че се моли постоянно за вярващите – Бог да отвори очите на сърцата им, за да познаят колко могъща сила действа у тях! Прочетете, моля ви, още сега (оставете списанието за малко!) първата глава от Посланието към ефесяните и първите десет стиха от втората глава. Прочетохте ли? Обърнахте ли внимание върху думите за могъщата „Негова сила“? С тази сила Бог възкресява нашия Господ Иисус Христос, с тази сила Той ни подбужда към вярата, с тази сила действа у нас сега, за да бъдем Негов народ, „както и ни избра чрез Него, преди да се създаде светът, за да бъдем святи и непорочни пред Него с любов“ (Еф. 1:4). Първото, от което се нуждаем, е да бъдат просветени очите ни: трябва да виждаме колко непобедима е Божията сила у нас. Второ, трябва да приемем тази истина с цялото си сърце. Да повярваме на Бога, че Той действа у нас. Трето, трябва да си припомним думите на ап. Павел: „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:2), защото сме „разпънати за света и светът е разпънат за нас“ (Гал. 6:14). Павел пише не само за себе си, а и за всички нас,

Ние сме длъжни да благодарим на Бога винаги за вас, възлюбени от Господ братя, задето отначало Бог чрез освещение от Духа и чрез вяра в истината ви избра за спасение.

II Солунци 2:13

Най-голямото предизвикателство към нашата вяра е въпросът за всекидневното благочестие и живота в святост. Като Божи деца, ние сме получили прошка на греховете си и дара на вечния живот. Повярвали сме на Божието слово и сме се посветили да служим на Бога. Но колкото повече време минава след нашето покаяние, новораждане и посвещение на Бога, толкова по-ясно усещаме в сърцата си тревога. Искаме да живеем свято! Така силно копнеем да бъдем угодни на Господ, Който е платил за нашите грехове огромна цена, че ни е срам от всяка пошла мисъл, всяко раздразнение и остър тон. Покайваме се и… отново грешим. Не веднага, но все пак се случва. Божите деца преживяват всичко това. Наред с дълбокия мир от осъзнаването, че сме приети от Бога и Неговото

че „винаги носим в тялото си мъртвостта на Господ Иисус, така че и Иисусовият живот да се открие в тялото ни“ (II Кор.

4:10). Нека да повярваме на Павловите думи и да ги научим наизуст. „Знаем – казва апостолът на римляните, – че старият наш човек е разпънат с Него…“ (Римл. 6:6). А на галатяните пише: „Разпънах се с Христос“ (Гал. 2:19). Тайната на нашия победоносен живот е в съразпятието. Да осъзнаем тази истина, да я приемем и да я прилагаме всекидневно на практика – ето на какво ни учи Писанието. Има още една истина, която трябва да знаем и безусловно, с цялото си сърце да приемем: у нас живее Христос! Апостол Павел пише: „Христос, упованието на славата, е във вас“ (Кол. 1:27), защото „тази е Божията воля: да бъдете осветени“ (I Сол. 4:3). Вярвайте в тези истини, приемете ги и живейте с тях. Господ да ви благослови да побеждавате с радост изкушенията, познати на всички.

етиридесет дни в израилския стан царуват униние и страх. Филистимците се подиграват на Господните войници. Никой не смее да сложи край на това. Самият цар на Израил е изплашен и не иска да рискува живота си заради Бога. Но ето, един юноша сразява в единоборство хулителя Голиат и се връща с победа. Народът ликува, отвсякъде се чуват песни. До слуха на царя достига възклицанието на жените, които излизат с тимпани и пеят: „Саул победи хиляди, а Давид – десетки хиляди!“ (I Цар. 18:7). Тези думи прорязват сърцето на Саул като с нож. Горчива завист се разпалва у него. Пеенето го наранява, но никой не забелязва това. Сауле! Нали Давид побеждава в името на израилския Бог, а не в свое име! Славата принадлежи на Този, Който я е дал, не на тебе, нито на Давид! „И Саул се огорчи много, и му бяха неприятни тези думи“ (ст. 8). Как може него, царя, да хвалят по-малко, отколкото този овчар?! Негодуването на Саул не се проявява външно по никакъв на-

чин, той дори не заповядва да спрат тези песни. Изглежда доволен и спокоен, но отвътре душата му започва вече да се разлага. Има скверни дела на плътта, които лесно могат да се разпознаят – пиянство, блудство, груби думи и т.н. Човек, поразен от тях, страда жестоко и за хората около него тези пороци са очевидни. Но сквернотата на духа се открива много по-трудно, защото често не се проявява външно. Такива пороци унищожават човека тайно, незабелязано и най-страшното е, че обикновено, без самият той да подозира, сърцето му отдавна е поразено с тази опасна проказа на греха. Завистта, когато прониква в душата, приспива съвестта. И ако не се противопоставиш, ще те накара първо да броиш съчиците в очите на ближните си, а после, със своята смъртоносна отрова, ще зарази душата ти с горчилката на мнителност, ревниви мисли и обиди. Като квас ще се надигне твоето охранено „аз“ и ще поеме контрола над целия ти живот, потискайки всичко добро в душата ти. Очите ти ще се превърнат в криви огледала, които обезобразяват абсолютно всичко. Сърцето ти ще се изпълни с възмущение, а езикът ти ще произнася

укори, както се случва с Аарон и Мариам, когато упрекват своя брат Мойсей – най-кроткия човек на земята. Още по-ужасно е, че тази на пръв поглед незабележима сквернота води до предателство и убийство. Заради завист е предаден Христос (Мат. 27:18), а апостолите са хвърлени в тъмница (Деян. 5:17). Така става и със Саул. Горчивият корен на завистта покълва в неговото сърце, но той не бърза да го изтръгне. „И от онзи ден нататък Саул гледаше на Давид подозрително“ (I Цар. 18:9). За да разсее мрачното си настроение, Саул кани Давид да свири на арфа. Младият овчар пее, а царят хвърля копието си по него. Давид два пъти избягва тези удари. Уязвеното самолюбие тласка Саул в още по-дълбока бездна – той започва да преследва Давид, за да го унищожи, „защото Господ беше с него, а от Саул отстъпи“ (ст. 12).

– Сауле, какво те накара да излезеш в полето? Защо си оставил царските покои и спиш в пещера като последния разбойник? Ти се отказа от царския престол, от колесниците и слугите си. За какво ти е такъв живот?

– О, аз не мога да бъда спокоен, докато е жив онзи, за когото говорят подобре, отколкото за мене.

– Сауле! Благодари на Бога, че в твоето царство има такива безстрашни юноши. Спомни си как 40 дни се безчестеше името на Израилевия Бог и нито ти, нито някой от твоите войници възревнува за Него и излезе на двубой с великана Голиат. Това направи само онзи млад човек, когото толкова мразиш. И какво от това, че жените пяха така за него? Сега, когато завистта прераства в омраза и завладява сърцето на царя, когато той полага неспирни усилия, за да хване и да убие Давид, вече не му е лесно да спре и да промени отношението си към младия човек. А някога всичко е започнало с огорчение и малка ревност. В сърцето на Божия помазаник се появява зрънце завист – то започва да расте постепенно и се превръща в снежна топка, която се откъсва от скалата, полита надолу и

К

огато Авраам и Лот се разделят – след дълго обикаляне на път към Обещаната земя, чичото дава право на племенника си да избере своята посока. „Ако ти тръгнеш наляво, аз ще тръгна надясно“ – казва кротко бащата на вярата. И се насочва към пустинния и безводен Ханаан. Защото Лот вече се е огледал наоколо и си е избрал потъналата в зеленина, добре напоявана и плодородна долина на река Йордан. Земя на богатство, на неограничени възможности. Земя, в която текат мед и масло. Збигнев Бжежински – 35 века по-късно – ще използва израза „позволяваща корнукопия1“. За козата Амалтея става въпрос – същата, от която произлиза алегорията „рог на изобилието“. Когато младият бог Зевс

повлича след себе си лавина, отнесла по своя път всичко добро и свято в душата на някога срамежливия Саул. В крайна сметка това късче завист го довежда до гибел. Грехът може лесно да бъде победен, когато едва се заражда в мислите и още не е успял да пусне корени в сърцето. Пътят към победата е да осъзнаеш своя грях, да го назовеш по име и да го изповядаш. Саул няма съзнание за вината си и за нуждата да я изповяда, затова сквернотата на неговия дух се разраства и го унищожава. „Завистта е гнилост за костите“ (Пр. 14:30) – щом се появи и хората проявят търпение към нея, тя се разраства и ги погубва. Как се чувстваме, когато говорят за приятелите ни по-добре, отколкото за нас? Какво е настроението ни, когато оставаме дълго в сянка и никой не ни забелязва? Бог претегля сърцата. Той вижда тези, които проповядват заради завист

(Фил. 1:15) или жертват заради тщеславие (Лука 18:12). Само Той може да даде реална оценка на нашето състояние. Излишно е да се успокояваме, че има хора, които са по-лоши от нас… Така е, има. Но даже най-малката сквернота може постепенно да подкопае нашите духовни сили. Тогава бедата идва неочаквано и душата загива. „Нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим святи дела със страх от Бога“ (II Кор. 7:1). Можем да кажем, че Църквата на Иисус Христос днес страда повече от завистта на неутвърдените в истината християни, отколкото от атеистите. Завистта е рак в тялото на Църквата. Ето защо ап. Павел призовава вярващите да се очистят от сквернотата на плътта и на духа, така че да служат на Бога в страх от Него, без да допускат в сърцата си завист към своите събратя.

– заплаха за своя баща Кронос (Време) – бил скрит на остров Родос, именно Амалтея се грижела за него. И като огладнеел, той хващал единия й рог, отвъртал го и от него потичали мед и масло. И мляко, разбира се, но това го може всяка коза, а Амалтея очевидно не била всяка коза, щом освен масло давала и мед. Какво общо има Бжежински? Той е водещ стратег на концепцията за човешките права, лансирана по времето на 39-ия президент на САЩ – Джими Картър. И дори скромно посвещава една от своите книги „На президента Джими Картър, чието послание за човешките права ще продължи да отеква по целия свят“. Разбира се, че не Картър е истинският автор. Франсис Фукуяма пък – в своята книга „Нашето постчовешко бъдеще“

– футуристично полага световното бъдеще в равнината между забранителната утопия на Джордж Оруел в неговия роман „1984“ (написан през 1949 г.) и разрешителната утопия на Олдъс Хъксли от книгата му „Прекрасния нов свят“ (излязла през 1932 г.!). За Оруел сме чували доста, но за Хъксли? В своя роман Хъксли рисува свят на генно инженерство, в което матрично се създават алфа-, бета-, делта- и гама-поколения. Алфа ръководят, бета им помагат, делта обслужват, а гама копаят в мините. Всичко е подредено, стерилно, корпоративно ефективно… Нямаш право да обичаш една жена или един мъж – колкото повече партньори имаш, толкова по-добре. Полигамията е задължение, любовта между един мъж и една жена е наказуема отживелица.

Фукуяма – чаровник, който публикува теориите си в огромни тиражи, за да ги опровергае в следващи книги с още по-огромни тиражи – този път е убедителен. Според него разрешителната утопия („позволяващата корнукопия“) е окончателният победител в човешката история. Край на забраните, край на ограниченията. Те са характерни за тоталитарните идеологии (безспорен факт!), поради което забраните трябва да бъдат забранени, а ограниченията – напълно ограничени. Днес вече не е актуален древният беден Йов, от когото сатана, за да го изпита, отнема имота му, децата му, здравето му… Днес сатана не вика към Бога: „Отнеми им и ще се отрекат от тебе“. Днес думите му са: „Дай им още и още, и ще се отрекат от тебе“.

Съвременният Йов е изпитван не чрез нямане, а чрез кредити, лизинги и бързи доставки. „Поръчай сега и ще получиш веднага!“ И това не е всичко: „Ако поръчате през следващите 10 минути, ще получите безплатно двойно и тройно“. Цялото усилие е съсредоточено към скъсяване на времето от пожелаването до доставката. Колкото по-бързо се изпълни желанието ви, толкова по-незабавно ще дойде следващото ви желание. Докато накрая пожелаването и изпълнението съвпаднат по време – мигът на пожелаването и мигът на изпълнението ще са едно! Нирвана на потреблението, корпоративен ГМО триумф. От вас се иска само да искате още и още. Искате, нали? Това е чудесно! Желанието движи потреблението, а потреблението движи икономиката.

Потреблението е единственото оправдание за присъствието ви под това тебе. Така че искайте още и още, това е ваше право! „Прекрасният нов свят“ е основан единствено на желания. Не се срамувайте от желанията си, няма защо да се притеснявате. Няма срамни желания, единственото срамно нещо е самият срам. Искате да сте жена, а сте – как пък точно на вас се случи! – мъж?! Ами тогава бъдете жена, бъдете себе си! Нищо, че не знаете кое точно е това „себе си“. Вие имате човешко право да искате – до такава степен, че то постепенно става ваше задължение. „Кока-Кола“ влезе там, където ЦРУ никога не успя да влезе“ – откровен е Бжежински. Пожеланото от хората направи това, което силата не успя.

1

Корнукопия (от лат.) – рог на изобилието. Б. р.

Впрочем знаете ли как се нарича толкова цитираната книга на Бжежински? Издадена е в началото на 90-те и е озаглавена „Без контрол. Глобален безпорядък в началото на XXI в.“. А знаете ли къде жаждата за просперитет отведе Лот? Постепенно долината на река Йордан остана зад гърба му, пред него изникнаха стените на Содом и там, вътре, Лот се засели и изгради своя дом. Ето ги неограничените човешки права и ненаситната жажда за „още“, която се превърна в задължение да се вършат извращения. Благодарим ви, че избрахте Содом. Сигурни ли сте, че искате точно това? Защото вашата поръчка ще ви струва… душата ви.

1. Какво кара младия човек да пожелава чуждото? Виржиния Гребеничарска: Главната причина е неблагодарността на младежа за това, което има. Той иска разнообразие, винаги нещо ново. Още Адам и Ева не са благодарни за това, което имат, а живеят в самия рай и Бог е с тях. Всъщност не им трябва нищо друго, те имат всичко. Но двамата тръгват към забраненото. Искат да бъдат като Бога, защото Му завиждат, а в крайна сметка изгубват и това, което имат. Както става с Луцифер, който завижда на Бога и пожелава да е като Него. Иван Иванов: В контекста на десетата заповед да пожелаем, значи да поискаме за себе си това, с което Бог е благословил ближния ни. Няма причина да го искаме, освен ако не сме поробени от завистта. Тя ни кара да изпитваме вътрешно безпокойство, злоба към ближния си и желание той да изгуби даровете, дадени му от Бога. Същевременно завистта ни прави напълно слепи за нашите собствени благословения. Без да оценяваме Божията милост в живота си, започваме да се сравняваме със своя ближен и така не само се отдалечаваме от Бога, а и разпалваме гордостта и непокорството си спрямо Него. Стигаме до безизходица, при която нашата греховна природа ни внушава, че ако не можем да имаме даровете на ближния, които го правят щастлив, поне бихме се радвали да гледаме как той ги губи. Виктория Димитрова: Не пожелавай нищо, което е на ближния – казва ни Господ, – защото всяко подобно пожелание е противно на любовта към другия. Не само нечистите дела са грехове, а и нечистите желания, защото именно те подтикват към мерзостни дела. Завистта причинява единствено скръб и страдание. Тя е ненаситна, мъчителна и много бързо се превръща в порок. Никога не е била движеща сила към успеха и благополучието, а напротив, води до страдания и провали.

Завистникът се чувства обиден и наранен от предимствата на ближния. Така той става враг на самия себе си. И предпочита своя порок – завистта – пред всички качества и добродетели, които Бог е вложил у него и които могат да го направят истински щастлив. Завистливият човек се оказва напълно неспособен да „се радва с онези, които се радват, и да плаче с онези, които плачат“ (Римл. 12:15), както Бог ни призовава. Таня Павлова: Чувството за неудволетвореност, ощетеност, отхвърленост, ниската самооценка и пожелаването на чуждото вървят заедно със завистта и са част от плътското грешно естество на човека. В основата му е неразбирането, че всеки е уникален по своята същност, дадена от Бога, и притежава много таланти, които са различни от дарбите на ближните му. Христиан Стайков: Желанието за чуждото се поражда от необходимостта да задоволим по свой начин вътрешните си потребности. Нуждаем се да бъдем харесвани и пожелаваме нечия красива дреха. Нуждаем се да бъдем щастливи и пожелаваме нечии финанси. Нуждаем се от любов и пожелаваме нечий партньор. Понякога не само пожелаваме, а сме готови да извършим и кражба. Или нещо още по-лошо... И ако изобщо се замислим за последствията, винаги ги омаловажаваме. Често, дори когато осъзнаваме истината, че тези неща няма да ни задоволят, продължаваме да се самозалъгваме, че не е така. Както четем в книгата Еклисиаст: „...Окото не се насища от гледане, ухото не се напълва от слушане“ (1:8). И щом придобитото по честен път не задоволява, колко по-малко придобитото нечестно, което ранява съвестта ни!

2. Защо чуждото е толкова привлекателно? Самуил Кръстев: Всичко, което е чуждо, е забранено и непознато, а това го прави по-привлекателно за нас. Още при децата виждаме как грехът живее у човека и той никога не се задоволява с това, което има. Едно дете може да не е лишено от нищо и да има избор от много играчки, но види ли друго дете, дори само с една играчка, тя веднага му става много по-интересна... Първите хора имат всичко и им е позволено всичко, с изключение на това, да ядат от плода на едно-единствено дърво в Едемската градина. Но Ева е изкушена от змията и се поддава на греха. Оттам насетне грехът заживява у човека и ние се раждаме грешни. Иван Иванов: Докато не спира да се пита защо Бог не му е дал исканото, а е оценил брат му по-високо и го е благословил повече, завистливият стига до убеждението, че небесният Баща обича повече неговия ближен.

Веднъж допусната, подобна мисъл, ако не бъде отблъсната с шлема на истината, впримчва и мами човека. Той се отдалечава от Христовото учение за любовта към Бога и помежду ни, оказва се не само несъвършен в любовта, а и достъпен за атаките на демоничния свят. Верните и святи Божи чеда обаче получават големи награди от Бога. В Словото четем, че Бог не само позволява да искаме от Него, а и ни насърчава за това: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Виктория Димитрова: Безверието, проникнало у хората днес, е с катастрофални размери. В наши дни огромна част от хората, независимо на каква възраст са, се поддават на този дяволски капан. В завистта няма положителна цел. Завистникът не търси щастие, той не може да се примири с щастието на другите и го превръща в нещастие за себе си. Греховното влечение към чуждото поражда ненаситност и неблагодарност. Съвестта на човека се заличава, а умът му трескаво търси какво още може да вземе от ближния. Но така и никога не остава доволен. Завърта се в един порочен кръг, от който е възможно да излезе само с помощта и милостта на Господ Иисус Христос.

3. Как се справяш със завистта? Иван Иванов: Бог ни казва, че ако бъдем святи и спазваме Неговите заповеди, ще ни даде всичко, което поискаме. А ние, ако наистина Святият Дух живее в нас, ще поискаме това, което е угодно на Бога и е за Негова слава. Верният Божи слуга не моли за нещо, с което би угодил на себе си и би се възгордял. Виктория Димитрова: Само чрез смирение, любов и молитва човек е способен да се бори срещу лукавщината у себе си. Божията мъдрост учи, че всички земни неща са временни и суетни. Ето защо човек трябва да се стреми да трупа вечните блага и да не завижда на никого за временните. Сам Господ Иисус Христос ни насочва с думите: „Първо търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко останало ще ви се придаде“ (Мат. 6:33).

Самуил Кръстев: Единствено когато се обърнем искрено към Христос с молитва на покаяние и осъзнаване, че сме грешни и че Той е умрял на кръста за нашите грехове, можем да победим греха и привличането ни към чуждото! Христиан Стайков: Материалното, наше или чуждо, не може да ни задоволи, защото Бог не го е предназначил за това. Но Той е промислил нещо много по-хубаво за тази цел – взаимоотношения със самия Него чрез Неговия Син Иисус Христос. В Библията се описва плодът на духа, който се поражда вследствие на това общуване: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост и въздържание“. Само Бог е способен да задоволи нашите потребности, за което може да свидетелства всеки истински християнин.

4. Разкажи накратко за нещо, което си пожелал, и Бог ти е говорил или те е изобличил. Таня Павлова: Бях във втори курс в университета, когато виждах всичките си колеги да работят в елитни адвокатски кантори и съдилища. Реших, че и аз мога да постигна същите успехи. В един момент се оказах в най-добрата кантора по търговско право в Бургас, с блестящи изгледи за реализация. Всичко беше добре до момента, в който Бог ми каза, че не вървя по пътя, определен от Него. Тогава разбрах, че човек трябва да чака своето според Божието време, да не пожелава чуждите успехи и постижения, защото само Бог знае кое е най-доброто за него.

6.

6. ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС

Второто Лице на Бога, Спасителят от зло, грях и смърт

Видяхме, че грехът е катастрофа за човечеството. Той предизвиква война между Бога и човека. Това неестествено състояние не бива да се запазва дълго. Трябва да се сключи мир. Затова Бог подготвя план за премахването на греха и за нашето спасение. Той изпраща Своя единороден Син на земята. И Божият Син наистина идва. Живее като обикновен човек и донася на хората най-великото учение. Върши удивителни дела. Завършва земния Си живот, като постига нашето помирение с Бога и ни подарява спасение. Бог е любов. Той обича. Но не някого, който заслужава любовта Му, а човека, падналия, грешния човек, решен да Му отговаря с омраза.

Някой беше казал: „Да познаваш човека, значи да го презираш”. Е, Бог познава много добре човека. И все пак го обича. Той обича и вас. Бог вижда не само това, което сме, а и онова, което можем да бъдем, ако приемем любовта Му. Той не одобрява поведението ни. Но гори от желание и готовност да ни изтръгне от тинята на греха. Така лекарят обича своя пациент, а мрази болестта му и воюва против нея. Бог ни обича не защото

сме добри. Ние обаче можем да бъдем добри единствено защото Бог ни обича. Любовта няма как да остане скрита. Божията любов се изразява не само с думи, а главно с дела и жертва. Бог дава за нас единородния Си Син Иисус Христос, най-скъпата жертва. Евангелист Йоан пише: „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16). Това е всъщност обяснение в любов от страна на Бога към нас, грешните хора. Всяка година на 25 декември ние празнуваме Рождество Христово. Тогава, преди 2000 години, се отваря небето. Явяват се множество небесни ангели и те оповестяват благата вест, че в грубата ясла се е родил Спасителят на света. Небето изпраща на земята най-скъпия дар. „Днес ви се роди Спасител”. Той е за вас, хората, защото сте грешни. Ангелите са чисти. Те не познават греха и нямат нужда от Спасител. Но не е така с хората.

Човек обича греха и не желае да бъде спасен. Той бяга от Бога. Първият човек се скрива от Него в храстите на Едемския рай. Днешният човек също има свои храсти, за да се крие от Бога: работа, липса на време, забавления, наслади, пиянство, телевизия, самоубийство... Грешникът е загиващ човек. Неговата най-голяма нужда не е от музика, философия, наука, изкуство, а от спасение, от Спасител. Човекът е обърнал гръб на Бога, но Бог не го е оставил, въпреки че заслужава. Спасителят идва, обявява война на злото и го побеждава, независимо че сега то не е премахнато съвсем. Злият свят е победен от Иисус, но пълното ликвидиране на злото предстои. Грехът не може да ни владее, ако не му се подчиним доброволно. Той е чужд елемент за нас, дори враждебен. Един вид духовен рак. Затова колкото по-рано се освободим от него, толкова по-добре. Такава е задачата на Иисус Христос, вто-

рото лице на Бога, единствения възлюбен Син на Всевишния Баща. Христос оставя небесната Си слава и идва на земята. Разкрива ни Бога и става наш Спасител. Като Богочовек Христос заявява: „Аз съм истината”. И вековете повтарят като ехо този факт. Иисус е най-великият благодетел за нас – подарява ни спасение, лекува болни, призовава хора за Свои ученици, общува с презрени грешници, прощава на каещите се, изявява на всички Божията любов. За-

това, който Го срещне и не Го обикне, служи на демоните. Такъв човек мрази истината, гони я и се старае да я погази. Както постъпват фарисеите и садукеите. Бог идва на земята като личност, открива ни се в Христос, Който изявява дълбините на Божието сърце, намеренията на вечната милост, океана на всеобхватната любов, тайната на вечния живот. Той има отговор на нашите въпроси, насочва ни към истинската добродетел, съвършената чистота, вечния човешки идеал, същността на вътрешния човек. Там, където Христос действа, се сгромолясва всеки идол, всяко съмнение чезне от душата заедно с мрака. Господ Иисус Христос не е приет от всички. Мнозинството не се покайва и Го отхвърля. Той е осъден и убит по най-позорен начин – прикован на кръст, издигнат на Голгота. Като християнин благоговея пред Голгота. На земята има различни места:

красиви, грозни, студени, горещи, тягостни пустини, високи планини, равни поля, безбрежни океани... Но има едно място, което е Светая светих за всеки земен жител. Това е Голгота. Тук Божият Син е принесен в жертва за нас. Тук Той умира, за да живеем ние. Ето Божия амвон! Така Бог ни уверява, че ни обича! Той ни предава Себе Си. Приема наказанието за нашия грях. Ние съгрешаваме, а Той е наказан. „Заплатата за греха е смърт.” Чрез Своята мъченическа смърт Христос плаща за нашите грехове. Затова Бог ни прощава. Христовата жертва ни прави чеда на Бога. Божият Син е пострадал от неправедните заради неправедните. Той умира вместо нас, грешниците. Оставя се в ръцете на враговете Си. Каква огромна мощ има в Неговата слабост! Каква слава се крие в Неговия позор! Как се прекланяме пред Този, Когото хората така безсрамно хулят! Тръненият венец само предшества Неговата вечна коро-

на. Враговете Му, решени да Го унищожат, всъщност Го тласкат към славата. От Голгота се излъчва съвършената Божия любов въпреки камшиците, трънения венец и гвоздеите в ръцете и нозете на Божия Син. Господ Иисус е прикован между двама разбойници. Единият се покайва и е спасен. Другият закоравява сърцето си и погива. Това говори за разделянето на хората на две групи – каещи се грешници и закоравели грешници. Между тях е издигнат Богочовекът. Всеки човек на земята участва в разпятието на Господ Иисус Христос. И Вие, драги читателю, също. Въпросът е как участвате – дали като каещ се грешник?

>>

Продължава в следващия брой

Последните проучвания показват, че в САЩ средната възраст на хората, които гледат за първи път порнографско видео, е паднала от 14 на 11 години, а 94% от 14-годишните са постоянни потребители на тази продукция1. През 2017 г. изследване в Швеция сочи, че почти всички анкетирани (98%) са гледали порнография. ъжът зад бюрото беше неспокоен. Не можеше да дочака края на работния ден. Въпреки високия му професионализъм, работата вече не го привличаше. Преди намираше в нея предизвикателство и удовлетворение. Сега му беше досадна. Преследваше го натрапчивото чувство, че в живота трябва да има още нещо освен рутината да ходи на работа и да свързва двата края. Липсваше му нещо важно, но не знаеше какво. По отношение на семейството, в сферата на вярата, както и при развлеченията той вършеше нещата повърхностно. От кога – вече не можеше да си спомни. Отпусна се на стола пред компютъра си у дома и разбра, че отново ще поеме риска да тръгне в една позната, но опасна посока. През целия ден в ума му се въртяха забранени образи, но сега можеше да мисли само за тях. След като включи интернет, написа познатите адреси. Те щяха да го отведат до уебсайтове, които беше посещавал много пъти. Когато образите започнаха да се появяват на екрана, той знаеше, че няма връщане назад. Усети прилив на възбуда. Еротичните кадри караха неговото отегчено сърце да се чувства отново живо и умът му се потопи в собствената му фантазия.

Тези и много други ужасяващи факти изискват християните да заемат най-активна гражданска позиция по проблема за порнографията. Още повече, че единствено християнското консултиране дава реално изцеление от тази чума на нашия век. Налага се да препоръчаме статията и на жени, защото все по-често подобно пристрастяване се наблюдава и сред тях.

Няколко минути той се наслаждаваше на краткотрайната еуфория. Но тогава го връхлетя срам като развилняла се буря. Почувства се мръсен и слаб. Пое дълбоко дъх и покри лицето си с ръце. Не можеше да повярва, че го е направил отново. Донякъде съзнаваше, че проблемът му е извън контрол. Искаше да потърси помощ, но се чувстваше прекалено засрамен. Какво ще си помислят другите? Как би могъл да каже истината на някого? Страхуваше се, че ще изгуби всичко, но от друга страна, не знаеше колко дълго ще може да живее такъв двойствен живот. Погнусен от себе си, той се зарече, че ще спре. Така обикновено се опитваПубликува се с разрешението на издателство „Нов човек“ – www.novchovek.com *

Данните са от изследване на организацията „Кълчър рифреймд“ („Culture Reframed“), публикувано тази пролет във в. „Чикаго трибюн“: Dines, G. I was absorbed in pornography… – Chicago Tribune, April 3, 2018.

1

ше да прекрати вътрешната си битка. Молеше Бога за прошка и обещаваше, че този път ще е сериозен. За малко да повярва на изтърканата фраза, която си повтаряше. Но дълбоко в себе си знаеше, че проблемът не е решен и ако нищо не се промени, е въпрос на време да отстъпи отново пред изкушението.

За съжаление историята на този мъж не е необичайна. Много мъже днес крият тъмна тайна, която ограбва тяхната чест и отравя взаимоотношенията им. Очевидно има нужда обществото да осъзнае сериозността на този проблем. Но християнската общност трябва да извърви дълъг път, докато си даде сметка в каква голяма степен този рак се е разпространил в собствения й лагер. Не са малко мъжете християни, млади и стари, от всички области на живота, които редовно гледат порнографски изображения. Не всички те са пристрастени към порнографията, но преходът към такава зависимост се оказва твърде лесен. И всеки, който хвърли бегъл поглед или

случайно попадне на подобни материали, е застрашен да се пристрасти. Трагично е, че повечето мъже не признават да имат такъв проблем, докато не бъдат хванати. Някои безразсъдно си внушават, че владеят своя навик. Други се чувстват безпомощни и живеят в затвора на собствения си избор. Но всъщност има изход от тресавището на сексуалното самоунищожение. Ако сте мъж, който се бори с гледането на порнографски материали, или ако познавате мъж с такова изкушение, следващите страници ще ви покажат, че не сте сами. Заедно ще разберем по-добре проблема с порнографията и множеството аспекти на борбата с нейното влияние. И тъй като Този, Който е пожертвал живота Си за нас, е възкръснал с победа, ще открием, че има начин мъжът да бъде възстановен в първоначалната слава и живот, за които Бог го е създал (Римл. 6:4).

Опасностите, които крие порнографията Порнографията не е безобиден порок. Истината е, че обществото, жените, брачните взаимоотношения и онези, които й се поддават, понасят опустошителни последствия от нея. Първо, тя влияе пагубно върху възприемането на сексуалните взаимоотношения. Порнографията ги обезценява, като ги изважда от контекста на брака. Тя създава лекомислена и нереалистична представа за секса, която пренебрегва на-

пълно заплахата от нежелана бременност или зараза с болести, предавани по полов път. Когато гледате порнография, започвате да се заблуждавате, че сексуалните взаимоотношения са безлични и могат да се осъществят с всекиго, по всяко време, без никакви последствия. Яростната пропаганда на порнографията е отговорна за разпространението на лъжата, че жените са винаги на разположение – готови са всеки момент да изпълнят сексуалните изисквания на мъжете. А и е въпрос на време съпругът да пренесе инфекцията от порнографията в своя брак. Еротичните материали съсипват сексуалните взаимоотношения между съпруга и съпругата. Връщането на изгубените близост и доверие е дълъг и труден процес. Порнографията създава нереалистични изисквания за честотата на половото общуване, за конкретни сексуални действия и за отклика на жената. Когато гледа еротични образи, мъжът започва да изпитва по-слабо влечение към своята съпруга. Често той я сравнява с видяното. А никоя съпруга не може да бъде като младия, безупречно оформен модел. Вместо да се учат как да зарадват ума и сърцето на своята жена и да подчертават нейната стойност, такива мъже се фокусират върху тялото й и фантазират как да експлоатират физическата й красота. Гледането на порнография влияе и върху начина, по който мъжът възприема самия себе си. Той се чувства празен, мръсен и напълно негоден да служи в Божието царство. Колкото повече гледа порнография, толкова повече сърцето му губи връзката с живота, за който е предназначен. Той все по-трудно осъзнава какъв го е създал Бог и какъв очаква да бъде. Докато порнографията продължава да заслепява сърцето му и да го отдалечава от истинския живот, гледането на тези образи неусетно се превръща в заробващо пристрастяване, което го кара „да върши ненаситно всякаква нечистота“ (Еф. 4:18-19). Зависимостта от порнографията не се развива за една нощ. Тя се промъква бавно и постепенно у мъжа.

мията на мъжкото тяло. Колкото повече се затвърждава този навик, толкова повече тялото очаква същото възбуждащо средство и кулминация. Подобна физическа зависимост не премахва отговорността на мъжа, но обяснява защо толкова много мъже остават заплетени в мрежата на порнографията. Когато е откъснат от нея, пристрастеният мъж изпитва физическите симптоми на абстиненцията. Това предизвиква у него силен подтик да придобие отново чувство за равновесие. Мнозина признават, че откъсването от сексуалната зависимост е по-дълъг и интензивен процес, отколкото отказа от наркотици или алкохол. Понякога мъжът отива в света на забранените образи просто за да избяга от

Какво прави мъжа уязвим за порнографията? Сластолюбивият призив на порнографията е древен колкото Библията: „От устните на чуждата жена капе мед и устата й са по-меки от дървено масло“ (Пр.

5:3) и има цяла мрежа от фактори, които обясняват защо мъжете се борят толкова много с този порок. Те се възбуждат визуално – за секунди могат да преминат в състояние на сексуална възбуда само от това, което виждат. Много мъже, които се хващат в капана на порнографията като възрастни, често са имали достъп до такива материали като малки деца или юноши. За повечето момчета тези изображения са особено вълнуващи. Когато ги гледат, те се чувстват живи. Даже ако хвърлят само по един поглед, усещат тръпка. Така у тях се разпалват естественото любопитство и копнеж да видят повече от женското тяло. Понякога тези, които редовно гледат порнография, като деца или юноши са били сексуално малтретирани. Сексуал-

ното насилие, особено когато е от страна на мъж, може да накара момчето да се съмнява в усещането си за чест и мъжественост. Смесените чувства у него го объркват и го изпълват със срам. Самото събитие или серия от събития, които той презира, му носят в някаква степен и емоционално или физическо удоволствие. Младите жертви не знаят как да разберат тези смесени чувства. Много от тях се усещат мръсни и отговорни за насилието. Възможно е момчета, насилвани от повъзрастни мъже, да започнат да се съмняват в своята хетеросексуалност. Вследствие на това някои жертви прибягват до порнографията, за да избегнат срама си, като докажат, че могат да се възбудят сексуално от жена. Защо мъжете продължават да гледат? Гледането на порнография неизбежно води до фантазиране и самостимулиране, които се превръщат в постоянна последователност и започват да влияят върху хи-

напрежението в живота си. Независимо дали то идва от работата, брака, семейството или църквата му, той може да се почувства напрегнат и изтощен от изискванията към него. И лесно да се отдаде на сексуална фантазия, като намери почивката, която често чувства, че заслужава. Мъжете се стремят да запълнят това, което липсва вътре в тях. Всички те притежават даденото им от Бога желание да бъдат силни. Но е трагично, че светът е пълен с мъже, които не са сигурни в себе си. Те непрекъснато се влияят от различни хора и събития и се чувстват слаби и неспособни да се справят в много ключови области. Несигурният мъж отива във въображаемия свят на порнографията, за да добие по-добро самочувствие. Той си представя, че привлекателната жена, която гледа, откликва с готовност и е удовлетворена от него, а това повишава силно неговата самоувереност. Въпреки че е краткотрайно и фалшиво, подобно фантазиране му носи усещане за сила.

Често се оказва, че в живота на мъжа, погълнат от света на порнографията, липсват приключения. Бог ни е дал копнеж да поемаме определени рискове и понякога да излизаме от своята зона на удобство. Той ни е създал така, че да се решаваме на по-сериозни стъпки за някаква значима кауза. Всъщност най-доброто, което може да се случи в живота ни, е да бъдем приятели с Бога и да откликваме на Неговия призив за разширяване на Царството Му. Но понякога това е свързано с различни опасности. Следването на живия Бог в една непозната за нас територия е вълнуващо приключение, в което има и рискове. Много мъже, вместо да вървят по стъпките на Христос, което изисква вяра, са склонни да живеят предсказуемо и да избягват риска. Те заявяват, че Иисус е техен Спасител, но живеят по-скоро като третия слуга в притчата за талантите (Мат. 25:14-30). За разлика от първите двама верни слуги, които поемат риск и умножават парите, поверени им от техния господар, третият взима парите от господаря и ги скрива в земята. Когато мъжете се въздържат и отказват да тръгнат с Бога в непознатата територия на някакви взаимоотношения или на нова посока в живота си, където изходът не е сигурен, те се чувстват празни и дълбоко отегчени. Тогава прибягват към порнографията, за да се опитат да запълнят пустотата. А еротичните изображения веднага внасят въодушевление и драматизъм в живота на мъжа. Даже рискът да бъде хванат му дава тръпка, която го изважда от неговата потиснатост. И макар мнозина да знаят, че гледането на порнография е грешно и вълнението е краткотрайно, те не се отказват, защото това им се струва единственият отговор на тяхната досада. Има и множество духовни причини мъжът да се отдаде на този грях. Първата е склонността към идолопоклонство. Немалко мъже се научават да разчитат, че порнографията ще ги изведе от тяхната несигурност, от празнотата и напрежението, които чувстват. Ето защо започват да мислят, че тя е онова, от което се нуж-

даят най-много. А това е форма на идолопоклонство. Когато порнографията стане идол в живота на мъжа, той се заблуждава, че не може да живее без нея. Много мъже християни знаят, че да изпълват умовете си със сексуални образи, е грях, който ограничава способността им да имат нормални отношения с другите. Но дълбоко в сърцето си сякаш са равнодушни. В повечето случаи мъжът не е безсилен да остави порнографията, на практика обаче не я оставя, защото е убеден, че нищо друго няма да запълни празнотата му. Зад неговото идолопоклонство често се крие неизказана вътрешна борба, в която той не съумява да повярва, че Бог има за него нещо по-добро от света на порнографията. А когато мъжът не вярва, че Бог предлага нещо несравнимо по-ценно, той взима нещата в свои ръце и e готов да се обърне към всичко, което го привлича. Нерядко за неверието на мъжа способства непълното разбиране на християнството, което принизява следването на Бога до модел на поведение, изразен в порядъчен живот и спазване на списък от несъществени правила. Много мъже, които са извършили сексуален грях, преди са се опитвали да се приспособят към легалистичните стандарти на своята религиозна общност. Но това не води до голяма промяна. А и още повече задълбочава отегчението им. Един мъж каза, че ако да се спазва списък с правила, е найдоброто, което християнството предлага, той предпочита порнографията. Следването на определени правила не допринася особено за промяната в сърцето на човека (II Кор. 3:6). Самò по себе си, то е досадно и обикновено не е в състояние да се съревновава с вълнуващия свят на еротичните образи. Но следването на Христос представлява нещо много повече от изпълняване на списък с правила. Господ Иисус е пожертвал Своя живот не само за да можем да оправим поведението си.

Неговата цел е да ни избави от греха и смъртта, да ни възстанови и да ни свърже със Себе Си, като ни подари истинския живот и истинската цел, за които сме създадени. Защото Бог е изпратил Иисус на света, „за да бъдем живи чрез Него“ (I Йоан 4:9). Има още една много сериозна причина мъжът да не може да спре по своя воля с порнографията и това е лукавият. Съществува един съвсем реален враг на хората, който е личност. Той прави всичко възможно, за да ни попречи да имаме взаимоотношения с Бога, на Когото сам е обърнал гръб много отдавна. Библията нарича сатана „бога на този свят“ (II Кор. 4:4). Той е движещата сила в тъмната индустрия, която мами мъжете с еротични образи, за да не станат личности, угодни на Бога, и ги отклонява от по-висшия път, където са създадени да вървят. Сатана дирижира някои от моментите на сексуално изкушение. Разбира се, мъжът винаги носи отговорност за това, че се е поддал. Но изкушението невинаги идва от „звяра” вътре в нас. Има моменти, когато мъжът върши всекидневната си работа и изведнъж чувства силен подтик да гледа порнография. Независимо дали импулсът идва от телевизионна и компютърна реклама, или е мисъл, която се появява „случайно“, сякаш отникъде, изкушението обикновено не е търсено. То сякаш дебне. И понякога е породено от лукавия, който обикаля наоколо като гладен лъв, и „търси кого да глътне“ (I Пет. 5:8). Всъщност сатана е авторът на зловещата лъжа, че Бог не предлага нищо по-добро от моментните удоволствия на греха. Дяволът може да бъде особено убедителен в моментите на сексуално изкушение. И колкото повече мъжете се хващат на лъжите му, толкова повече ще се впримчват в неговите мрежи.

Защо самоограничението не помага? Много мъже полагат усилия и се провалят в стремежа си да се освободят от хватката на порнографията чрез решителност и сила на волята. Обикновено колкото повече се борят да упражняват волята си, толкова по-трудно устояват. Да насърчите мъж, пристрастен към порнографията, просто да спре да гледа, е все едно да му кажете: „Не се докосвай! Не вкусвай! Не пипай!“ (Кол. 2:21). Апостол Павел пише, че този подход „има само вид на мъдрост в своеволно благочестие... без да помага някак в борбата против угаждането на тялото“ (ст. 23). Мъжете, пристрастени към порнографията, трябва да избягват ситуации, в които са уязвими. Но самоограничението няма как да им помогне да се справят в трудната борба. Гледането на порнография е сериозен проблем, но то е явен симптом, че мъжът не живее така, както Бог е промислил за него. Грехът е лишаване от достойнството, което Господ е определил за нас. Ето защо не е достатъчно мъжете просто да спрат да гледат порнографски изображения. По-дълбоката цел е да им помогнем да си възвърнат загубената слава и живота, който Бог е планирал за тях (II Кор. 3:18). Историята на християнството показва как Бог възвръща изгубения живот. Мъжете, хванати в капана на порнографията, трябва да разберат, че могат да имат истински живот, и то още сега.

Когато възкръсва от гроба, Господ Иисус поставя началото на невероятен процес на възстановяване, който ще бъде напълно завършен, когато Той се върне (Откр.

21:5). Дотогава всеки от нас има пълен достъп до силата на Неговото възкресение, който започва от момента, когато Го приемем като Единствения, способен да ни освободи от наказанието и пагубната мощ на греха. Как можете да имате свобода и живот? Една от първите стъпки на възстановяването при пристрастеност към порнографията е да изповядате пред Бога и пред другите, че имате проблем. Първо трябва да признаете тайната си. Мъж, впримчен в капана на порнографията, рядко се освобождава сам. Започнете да говорите за своята тайна с някого, който има опит в справянето със сексуална пристрастеност. Добре е да споделите с няколко мъже, на които се доверявате. Ще има моменти, когато порнографските образи ще ви липсват толкова, че ще бъде важно участието на други хора в живота ви, защото това ще ви направи устойчиви и ще ви помогне да осъзнаете какво се случва всъщност. Трайната промяна винаги включва изповядване на греха и придвижване напред с помощта на други хора (Гал. 6:1; Як. 5:16). Ако вашата тайна излезе наяве преди да я изповядате, спрете да лъжете и си признайте. Това означава повече да не

омаловажавате проблема си. И да престанете да обвинявате другите за него. Сатана знае, че ако един мъж не поеме пълна отговорност за собствените си решения, ще остане пленник на лъжата, че за неговия проблем е виновен някой друг. Подобно на Адам, който обвинява жена си и своя Бог, когато е победен от първия грях (Бит. 3:11-12), ако мъжът сочи обвинително с пръст някой друг, не и себе си, в крайна сметка ще се почувства като безпомощна жертва в капан. Да признаете, че водите непосилна битка с порнографията, е може би една от най-трудните изповеди. Сатана иска да криете това, за да бъдете сам и той да ви мами с лъжи като: „Не е чак толкова зле“, „Няма смисъл да се измъчваш прекалено“ или „Всъщност заслужаваш почивка“. Дяволът ще бъде безмилостен в атаките си. Ще се опита да ви сломи, защото знае каква е силата, с която разполага Божието дете, за да му се възпротиви. Той е наясно, че прошката е само на една молитва разстояние (Як. 4:7; I Йоан 1:9). Но откровеността към другите може да бъде и рискована. Внимавайте на кого се доверявате. Трябва да говорите с мъже, които осъзнават собствената си уязвимост и способност да съгрешат – мъже, които няма да ви осъдят за вашия грях и няма да ви обстрелват с камъните на своята себеправедност. Общувайте с мъже от вашия кръг, които ще пазят битката ви в тайна и ще се молят за вас, ще ви насочат към изцеление и ще ви вярват.

Говоренето с благочестиви мъже изисква усилие на сърцето и специално време за целта. Понякога дискусиите ще бъдат болезнено неудобни. Но чрез съучастието на тези мъже можете да получите сила. Те ще са близо до вас, за да станете достоен човек, който ще прослави Христос с живота си (I Сол. 2:11-12). След като сте признали своята сексуална пристрастеност, трябва да се върнете назад и да проследите как сте стигнали до този момент. Греховното поведение често започва от дълга история за наранено и празно сърце, което търси живот на различни греховни места (Йоан 4:13-18). Мъжете, които гледат редовно порнография, са в сериозна криза на вярата. Възможно е да си слагат добра маска и да изглеждат доволни в своя християнски живот, но тайната им борба разкрива колко празни се чувстват и как всъщност възприемат Бога. Следващата стъпка е да излезете от измамните си търсения. Вие можете да бъдете възстановен и да живеете с дадените ви от Бога сила и цел на живота. Ако сте осъзнали истински всичко, което сте и което притежавате в Христос, както и плановете, които Той има за вас – да помагате за разширяването на Неговото Царство, никога няма да се върнете към порнографията. Ще бъдете като човека, който намира голямо съкровище в една нива и продава цялото си имущество, за да я купи (Мат. 13:44). Упражнявайте се в пост и молитва за своето освобождаване! Най-ефективната духовна терапия е тридневният строг пост, напълно постижим за всеки относително здрав мъж. А за бъдеща профилактика постете по един ден всяка седмица. Само така ще препашете разпасаното си тяло, ще укрепите волята си и ще блокирате демоничните атаки. (Б. р.) Излизането от порнографията не е лесно. Но ако се подчините на Бога и видите живота, който вашият Създател е планирал за вас, ще откриете множество необорими подбуди да излезете от тази сфера – не само защото е безнравствена и фалшива, а и защото Бог ви е създал за много по-добър живот от този, който сте били готов да приемете.

Господ Иисус възкръсва от мъртвите, за да ни върне към живота в свобода, „от слава в слава“, така че да можем все повече да следваме първоначалния Божи план за нас. Затова християнинът не се обезсърчава, а иска да изостави своите „скришни и срамни дела“ (II Кор. 3:174:2). Когато повярвате, че за вас наистина съществува живот със свръхестествена сила, приключения и цел в Божието царство, ще закопнеете да направите всичко възможно, за да стоите настрана от порнографията. Бог предлага нещо много стойностно и достойно, но няма да го намерите, ако останете прилепени към идола порнография. Докато бяга от Бога, пророк Йона осъзнава: „Онези, които почитат суетни и лъжливи богове, оставиха своя Милосърден“ (Йона 2:9). След като отхвърлите лъжливия свят на порнографията, няма да застанете пред един Бог, който ви чака, за да стовари върху вас чука на срама и осъждането. Подобно на притчата за блудния син, когато се обърнете към Бога, ще срещнете грижовен Баща, Който ви прощава (Лука 15:22-24). И Той не спира дотук. Както бащата на блудния син, Бог ще възстанови покайващия се мъж до първоначалното му положение на чест и значимост, като му даде важна роля в голямата история на избавлението и обновлението. Според всеобхватните планове на Бога доброто е в постоянна война със злото. И винаги има възможност за славни дела и лични жертви. А ние не сме определени да бъдем пасивни наблюдатели, а сме призовани да участваме в голямата драма на човешкото спасение (II Кор. 5:18-21). Когато сте били оплетени и изгубени в порнографския свят, вие сте заемали своето място в периферията на събитията. Но колкото повече се отдалечавате от порнографията, толкова повече ще се докосвате до дълбоките неща в живота. Независимо какво работите, с какви средства разполагате и дори през какви морални провали сте преминали, ще откри-

ете в Божите планове обновена посока за живота си (Йер. 29:11). Ще започнете да виждате себе си като съпруг, баща, приятел или съсед по нов и вълнуващ начин. Щом разберете, че имате честта да участвате с Бога в разширяването на Неговото Царство, това ще внесе смисъл във вашия живот и ще направи по-ясна целта в сърцето ви. Помислете само! Царят на царете ви призовава да воювате за избавлението на други, за да бъдат и те възстановени и освободени за Неговото Царство. С течение на времето и с внимателни размишления ще стигнете до по-дълбоки прозрения за Божията уникална цел за вашия живот. Когато се съсредоточите върху тези добри неща, които ви карат да се чувствате жив, или обърнете внимание на онези страни от живота, които са ви плашили или са разбивали сърцето ви, ще започнете да виждате по-ясно къде сте призован да служите за Божия слава.

Божите планове са над всичко. И макар че е възможно вашата роля в тяхното осъществяване да съдържа рискове и да изисква приспособяване, участието в това, което има значение за вечността, превръща живота в значимо приключение, каквото той наистина е. Тогава ще започнете да разбирате, че свободата и животът, които сте търсили на всякакви греховни места, са в близкото приятелство с Иисус Христос (Йоан 15:15). Следването на Господ Иисус ще ви отведе в посока, където рисковете са високи. Но най-голямата опасност е да пренебрегнете Неговия призив. Единствено във Христос и чрез Него можете да намерите прошка и духовни сили да живеете истински.

женa ми имахме служение в Омската църква. Един ден ме потърси човек, който искаше да поговорим. Обикновено през делничните дни хората идваха в църквата за някаква помощ. Но този човек беше богат руснак и нямаше нужда от материална подкрепа. В хода на разговора той ми каза, че иска да направи дарение за църквата. Беше решил да даде пет хиляди немски марки. За руския стандарт тогава това беше голяма сума, а за църквата – още повече. Попитах го какво го е накарало да дари толкова много пари. Мъжът ми разказа, че преди бил началник на специално подразделение на руската армия в Чечения. В желанието си да му отмъстят чеченците убили жестоко жена му и децата му.

– За всичко съм виновен аз. Те умряха заради мене. Жена ми беше добър човек... Не ми трябват пари, имам достатъчно. Може би така ще мога да изкупя поне част от вината си. Жена ми ходеше често на църква, за да се моли – споделяше човекът със сълзи на очи.

Постепенно започнах да разбирам какво го е накарало да дойде в църквата: самотата, смъртта и непотушимото чувство за вина. Казах му, че Бог иска да му прости и Той не се нуждае от неговите пари. Трябва само в молитва да Го помоли за прошка.

– Вие не ме разбирате – възрази човекът. – Невъзможно е да се прости това, което съм извършил. Аз убивах хора, даже деца. Правех неща, които не можете и да си представите. Но без жена ми и децата моят живот изгуби всякакъв смисъл. Настоях, че няма как да приема парите му, защото Бог иска не тях, а него самия – такъв, какъвто е, с всичките му грехове. Още повече, Бог не може да бъде подкупен. Опитах се да го убедя да разкаже на Господ за своите мъки, защото Той го обича, иска да му прости напълно и да му даде вечен живот.

Но човекът не пожела. Накрая се помолих за него, призовах го да помисли още веднъж над думите ми и му казах, че по всяко време може да дойде отново. Той не се върна. Само Бог знае какво се е случило по-нататък в живота му. Този пример показва, че ние, хората, включително християните, често сме безсилни и безпомощни, когато се сблъскваме с вината – чужда или наша собствена. В Посланието към ефесяните ап. Павел описва състоянието на отдалеченост от Бога, когато ни управляват силите на злото, оставяме се да ни води нашата собствена воля, която не търси Бога, и сме духовно мъртви заради своите престъпления и грехове. В тази картина няма и искрица надежда. След като гостът ми си тръгна, се замислих над собствения си живот. За разлика от него, аз никога никого не бях убивал, но по същия начин някога

бях далече от Бога. Християнското възпитание не можа да ме направи живо Божие чедо. Бог обаче успя. В Ефесяни 2:4-10 четем: „Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, ни оживотвори с Христос (по благодат сте спасени), възкреси ни с Него и ни постави на небесата в Христос Иисус, за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христос Иисус. Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е; не е от дела, за да не се похвали някой. Защото Негово творение сме ние, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вършим”. Спасението се дава по благодат. И има надежда! Нито един мъртвец не е

Трябва да призная, че преди известно време тези думи бяха изгубили предишната си значимост за мене. Разбира се, всичко това е вярно. Естествено, Бог ни обича, дал е Сина Си да умре заради нас. Всичко е правилно, но има ли някакво отношение към моя живот сега? Звучи твърде прекрасно, за да бъде истина: „Макар да бяхме мъртви поради престъпленията, Бог ни оживотвори с Христос... възкреси ни с Него и ни постави на небесата в Христос Иисус“ (Еф. 2:5-6). Нашият опит обаче често говори обратното. В живота ми все

в състояние да се съживи, Бог обаче е способен да го върне към живота. Той е Господарят на живота, самият живот. Християните вярват в Бога, Който може да чува, да говори и да прави всичко необходимо. Това не е мъртъв идол, когото трябва да пренасяме от място на място. Напротив, Бог ни носи на ръце, когато силите ни свършват. Чува ни, когато идваме при Него в молитва. Той е действащ Бог. На двамата с жена ми Бог ни подари три деца. Но те нерядко виждаха баща си в лошо настроение, макар и без да иска. Мисля, че това не им харесваше. При Бога всичко е различно. Той е богат на милост и любов. Всичко прави от любов. В Притчата за добрия самарянин Иисус в някаква степен рисува Своя автопортрет. Както този самарянин се грижи за пребития, ограбен, полужив човек, така и Бог дава Своя Син, за да може „всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16).

още има грехове, които, подобно на увивно растение, сякаш искат да ме задушат, като ме лишат от радостта да следвам Христос. Пораженията ме съпровождат като сянка. Краката ми са стъпили на земята, а не са на небето. Именно в това се състои грешката ми: доста много и често гледам към себе си и своя опит и толкова малко – към Христос. Виждам само своето безсилие и не забелязвам могъществото на Иисус. Спъвам се в пораженията си и забравям за победата, която Той е удържал на кръста – и за мене. „В Христос” – това е същността на нашия живот. Без Христос няма живот. Да бъдеш „в Христос“, означава да се намираш там, където е Той, под Неговото въздействие. „Благодатта и истината идват чрез Иисус Христос” – четем в Евангелието от Йоан (1:17). Тази благодат не е просто подаяние от Бога, защото е снизходителен. Ето в какво се състои тя: в Христос Бог предава самия Себе Си за нас, защото това е единстве-

ната възможност да ни освободи от оковите на смъртта. В Христос животът ни придобива цялата пълнота от радост и любов. Разбира се, ние все още сме на земята и затова сме склонни да вършим дела, които не са угодни на Бога, а Го огорчават. Но ако имаме Иисус, имаме цялото небе! Защото Той възкръсва от мъртвите, Той е жив, Той е Господ на господарите. А на нас казва: „Където съм Аз, там ще бъде и Моят служител” (Йоан 12:26). Иисус е Господ на вселената. Където е Той, там е моята родина – и това се отнася за всеки, който приема с благодарност Божията благодат. Защо Бог постъпва така? В Посланието на ап. Павел към ефесяните четем: „За да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христос Иисус” (2:7). Бог не желае гибелта на нито един човек. Огнената геена е приготвена за сатана и ангелите му, а не за хората (Мат. 25:41). Бог иска да участваме в Неговото богатство. На ап.

Йоан е било позволено да види какво ще бъде на новото небе и новата земя: „И ще изтрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт няма да има вече; нито жалеене, нито писък, нито болка ще има вече, защото предишното отмина” (Откр. 21:4). Да бъдем там заедно с Бога – такова е нашето предназначение, дадено от Него. А добрите дела? Ако съм спасен по благодат, нужни ли са добри дела? Какво става с хората, които искат да се оправдаят чрез тях? Един от моите бивши колеги, пожарникар доброволец, ми беше казал: „Ако на Бога не са му достатъчни всички добри дела, които върша, не знам що за Бог е Той!”. Добрите дела са плод на благодатта. Това, което Бог прави, не се побира в нашето логическо мислене. Въпреки безбожието ни Той сам идва при нас. И не се отнася към нас както заслужаваме, а според Своята милост и любов. Очевидно Бог има друга мярка за добри и зли дела – не всичко, което ние виждаме като добро, е добро и в Неговите очи. Единствено когато общуваме

с Бога, се научаваме да разбираме кое е добро и кое – зло. По думите на Иисус доброто дърво дава добри плодове, а лошото – лоши. На доброто дърво не му е нужно да полага усилия, за да дава добри плодове. За него това е напълно естествено. А лошото дърво, колкото и да се старае, не може да даде добри плодове. Така е и в нашия живот. Всеки ден се опитвам да не правя впечатление на Бога с делата си. Иска ми се, напротив, да приема факта, че онова, което върша, е плод на новия ми живот: „Защото Негово творение сме ние” (Еф. 2:10). Когато един млад човек се обръща към Иисус с думите: „Учителю благи!”, Той му отговаря: „Никой не е благ – единствено Бог” (Марк 10:17-18). Бог е благ и Той установява критериите за разбиране на доброто и злото. Ние сме Негово творение в Христос Иисус. Той ни новоражда и ни прави участници в божествената природа, затова сме добри. През едно лято служех в християнска къща за почивка в Шварцвалд, Южна Германия. Трябваше да се грижа за децата на гостите. През това време там изграждаха т. нар. „художествена алея“. Ден след ден наблюдавах как от грубите пънове и кривите стволове се раждат невероятни фигури. Работеха майстори, хора на изкуството, затова резултатът беше чудесен. Ако бях се захванал аз, нищо добро нямаше да излезе от този материал освен дърва за огрев. Когато вярваш в Иисус и си роден от Бога, ти си

Негово ново създание. Вече си нова сграда, а не стара постройка, пребоядисана в нов цвят. Бог те е направил „добро дърво”, затова ще даваш добри плодове. На мене самия това ми носи необикновен душевен покой. Не ми се налага да доказвам на Бога, че съм способен да удовлетворя Неговите изисквания. Вместо това мога всеки ден да Го моля да ми показва какво трябва да правя. Било то благовестие или почистване, приготвяне на храна или учене, приятелски разговор или оказване на помощ, или просто добра дума за някого. Главното е всичко, което правим, да произтича от близкото ни общуване с Бога, от това, че сме „в Христос”. Тогава не ние ще живеем и ще действаме, а Христос у нас. Така казва ап. Павел. Всички добри дела, които Бог е предназначил да правим, са плод на Неговата благодат, а не условие за нейното получаване. Петте хиляди марки, които човекът искаше да дари на църквата, не са достатъчни за получаване на спасение. Нито пет милиона или пет милиарда. Бог ни дава Себе Си даром, без каквито и да било ограничения. Някога сме били мъртви заради престъпленията и греховете си – днес Бог ни е оживотворил с Христос. Някога сме били деца на гнева – сега сме деца на Бога. Някога сме живели, водени от плътските си страсти – днес живеем чрез Божията благодат и изпълняваме волята на нашия Отец. В това се състои благата вест: аз не съм способен да се променя сам, но Бог може. И ако вярваш, Той ще го направи.

а избираме по-доброто, да го желаем, да се стараем, да се заемаме с всеки полезен труд – това зависи от нашата воля. Но да се постигат желанията ни докрай, да не се допускат падения и да бъдем успешни в делата си – това зависи от Божията благодат. По отношение на добродетелта Бог не всичко предоставя на нас, за да не се възгордеем, и не всичко поема върху Себе Си, за да не изпаднем в безгрижие, а оставя малка част на нашия труд и по-голямата част извършва Той сам. Нека си припомним в каква гордост изпада фарисеят и как се превъзнася над цялата вселена (Лука 18:10-14). Бог постановява така, че не всичко зависи от нас, но предоставя нещо и на нас, за да има добър повод да ни увенчае справедливо. Той изяснява това и чрез притчата за стопанина, който намира хората в единадесетия час и ги праща

да работят на лозето му (Мат. 20 гл.). За тях остава да се трудят само един час, но за Бога е достатъчно и това кратко време, за да им даде пълната награда. Няма нито един грях, който не би могъл да бъде покорèн и победен от силата на покаянието или, по-точно казано, чрез Христовата благодат. Ние едва се обръщаме към Господ, а Той вече ни помага. И ако искаш да бъдеш добър, никой не ти пречи. Всъщност, макар че дяволът се старае да пречи, не може, когато ти сам избираш по-доброто и така правиш Бога свой защитник. Но ако ти не поискаш и се възпротивиш на Бога, как Той ще бъде твой застъпник? Бог иска ти да получиш спасение не по принуда и насила, а по своята свободна воля. Ако имаш слуга, който те мрази и често бяга от тебе, няма да искаш да го задържиш, въпреки че се нуждаеш от него. Колко повече Бог, Който прави всичко не защото така Му се иска, а за твоето

спасение, не е съгласен да те задържи насила. Напротив, стига да проявиш съвсем малко желание, никога няма да те остави, каквото и да крои дяволът срещу тебе. И така, често ние сами сме виновни за своята гибел, защото не се обръщаме към Бога, не се молим на Него, не Го призоваваме както подобава. Дори да Го търсим, правим това така, сякаш не мислим да получим нещо – не с искрена вяра, не с усилена молитва, без усърдие. А на Бога е угодно да Го молим и ако искаме нещо от Него, ни открива великата Си милост. Той е единственият „Длъжник“, Който, когато Го помолим, ни оказва милост и ни подарява това, което не сме Му давали назаем. В грижата си за нашето спасение Бог ни праща ту благодеяния, ту наказания и първите са по-чести, защото Той желае само тях. Бог заплашва с ада не за да ни хвърли там, а за да не попаднем там. Той е приготвил огнено-

то езеро за дявола. „Идете си от Мене, проклети – казва Бог, – във вечния огън, приготвен за дявола“ (Мат. 25:41). А за хората Бог е приготвил Царството, защото не иска да хвърли човека в ада. „Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив. Благ е Господ към всички и Неговите щедрости са върху всичките Му дела“ (Пс. 144:89). Виждаш ли как и пророк Давид се спира на Божите благодеяния и говори повече за тях? Той е знаел, че Божието богатство се състои именно в това. Нямаше как да се спасим, ако не беше огромното човеколюбие на Бога. Нямаше как да съществуваме без Неговата велика благост. Затова Той сам казва: „Ще излича твоите беззакония“ (Ис. 44:22). Щедър и милостив е Господ!

ветът винаги е бил плашещо непредсказуем и жесток. Ще споменем само страшните природни катаклизми, гнева на властимащите, безсилието пред болестите, неизбежността на остаряването и смъртта. Къде да се скрие от всичко това горкият човек, при това грешник? Нали след всички земни страдания му предстои да се срещне със страшния Съдия, за Когото е ужасяващо дори само да си помислиш! На юношата Мартин от неголямото немско градче Айслебен всички тези опасности били познати от опит. Като син на селянин и миньор, който отива в града и става заможен, момчето знаело колко пот и сълзи са пролели родителите му, за да влязат в кръга на уважаваните хора. Знаело колко е беззащитен обикновеният човек пред господата и колко е безправен пред църковния и светския съд. На Мартин били познати също болестите и епидемиите: от ранна възраст страдал от болки в стомаха, а когато бил на 22 години, двама негови братя починали от чума.

Но макар всички тези преживявания да не добавяли радост, истинският християнин знаел, че земните страдания са временни, а отвъдните – вечни! За престъплението и наказанието Мартин можел да говори дълго – той получил юридическо образование в Ерфуртския университет. Наистина многото знания умножават скръбта! Докато се запознавал с католическото тълкуване на Свещеното Писание, юношата с ужас осъзнавал, че не може да получи прошка от Бога: добрите му дела никога няма да уравновесят множеството грехове, които волно или неволно е извършил. И ако някъде дълбоко в сърцето си още имал надежда за милосърдието на Твореца, ослепителната мълния и страшният гръм на предстоящото наказание убили и нея. „Сигурно така се е чувствал Савел от Тарс по пътя към Дамаск“ – си помислил Мартин, преди да падне на студената, мокра земя, почти загубил съзнание. Дъждът се леел като из ведро, мълниите проблясвали по целия небосклон, а по-силно от гърмежите той чувал собственото си сърце. Явно

Божият гняв вече започвал да се излива върху нещастния грешник! И както от пътя за Дамаск вместо Савел излязъл Павел, така от ерфуртския път вместо студент излязъл монах. Оттук нататък животът му трябвало да бъде посветен на бягството от идващия Божи съд. И Мартин тръгнал да бяга… Той бягал от греха и наказанието ден и нощ, без да дава почивка на старата си природа, която със своята похот упорито го тласкала към ада. Не спял и не ядял, молел се и постел, измъчвал духовния си наставник с многочасови изповеди и безкрайни въпроси. Заради изтощението, бденията и суровите изтезания на тялото здравето на Мартин се разклатило силно. Но на кого му трябва здраво тяло, ако духът е болен от ужасяващ страх, изпепеляващ кошмар?! „Бях свят – не убивах никого освен себе си“ – пише по-късно той за живота си в манастира.

Слаба светлина проникнала, когато през 1508 г. Мартин започнал да преподава във Витенбергския университет. Тук се запознал с трудовете на Блажени Августин, които му дали много нови теми за размишление. Средата в университета – по-малко затворена, отколкото в манастира, дискусиите с другите преподаватели и студентите в някаква степен свалили от душата му тежките окови на обречеността. И пътуването до Рим със сигурност го подтикнало да преосмисли католическото учение, на което през 28-годишния си живот бил безкрайно предан. Никой не може да опише по-добре от Джовани Бокачо (писател, живял сто години преди Мартин) онова потресаващо впечатление, което оставял животът на католическия клир тогава. Ще преразкажем накратко една от новелите на Бокачо:

Вярващ католик убеждавал своя съсед евреин да приеме християнството. Усилията му били безполезни. Но веднъж евреинът му казал, че отива по работа в Рим и същевременно иска да види как живее духовенството там. Когато той заминал, християнинът се хванал за главата: бил чувал за безпътството и греховния живот на прелатите и самия папа: „Сега със сигурност ще отхвърли напълно християнството“ – в отчаяние си мислел той. След време съседът евреин се върнал и помолил католика да го кръсти.

– Как така?! – възкликнал проповедникът. – Какво те накара да приемеш християнството?

– Видях как живеят вашите святи отци и разбрах: ако техният живот не отвращава огромен брой хора от вярата, значи тя действително е истинска. По всяка вероятност нещо подобно изпитал и Мартин. Разочарованието от католическия Рим постепенно изцелило страха му от неизбежното наказание. Разбира се, революционните идеи

и знаменитите тезиси не се оформили веднага, но малките кълнове на различния поглед към спасението и получаването на вечен живот, които се зародили във Витенберг, намерили благоприятна почва под щедрото слънце на Италия.

Но все пак това Послание на скъпия за мене Павел ме влечеше и жадувах да знам какво е имал предвид той. Размишлявах ден и нощ, докато не видях връзка между Божията праведност и израза: „праведният ще живее чрез вяра“. Така най-сетне разбрах, че Божията правда е праведноста, от която Бог изхожда, за да ни оправдае по Своята благодат и милост чрез вяра. Тогава се почувствах новороден

Сред тишината на своя кабинет, без гръм и мълнии, Мартин почувствал присъствието на Светия Дух: той разбрал как Бог може да бъде милосърден, като същевременно остава праведен и не търпи греха. „С цялата си душа жадувах да разбера Посланието на Павел към римляните и нищо не стоеше на пътя ми освен един израз: „Божията правда“. Разбирах го в смисъл на праведност и справедливост, които са присъщи на Бога и от които Той изхожда, когато наказва неправедните и несправедливите. Моят случай беше такъв, че макар да бях монах, стоях пред Бога като грешник с нечиста съвест и нямах никаква увереност, че заслугите ми ще смекчат Неговия гняв. Затова не обичах справедливия и разгневен Бог, мразех Го и роптаех срещу Него.

и сякаш през отворена врата влязох направо в рая“ 1. Скоро след това по целия свят прогърмял звукът на неголямото чукче, с което Мартин Лутер заковал на църковните порти листа със знаменитите „95 тезиса“. Разбира се, срещу това се надигнал целият Рим начело със самия папа. Последвали „протестът“ на немските князе, многобройните църковни диспути, победното шествие на Реформацията в различни страни и континенти. А всичко започнало от това, че един скромен монах отвъд целия блясък на църковните обреди и ужаса на религиозните закони видял Божията милост. И я изпитал.

Бейнтон, Р. На сем стою. Жизнь Мартина Лютера. Заокский, Тульская область, Источник жизни, 1996.

1

християнското богословие има учение за предварителната благодат. Това означава, че Бог пръв намира човека още преди той да се е опитал да Го потърси. Преди грешният човек да може да си изгради вярна представа за Бога, трябва да се извърши огромна просветителска работа. Делото на това човешко просвещаване често е несъвършено и само светлината на истината е способна да предизвика търсенията, молитвите и стремежа към Бога. Ние търсим Бога единствено защото преди това Той е вложил в душата ни такова желание. „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил; и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан 6:44). Затова Бог пръв ни привлича и ние не можем да си припишем заслугата за нашето обръщане към Него. Подтикът да търсим Бога идва от Него и само когато отстъпи пред тази сила, душата се прилепва към Господ. Започнем ли да Го търсим, ние сме вече в ръката Му: „Твоята десница ме поддържа“ (Пс. 62:9б). Няма противоречие между това, че Бог „поддържа“, а човек се „прилепва“ (СИ – „привързва“, ст. 9а). Всичко е от Бога, защото, както пише Фридрих фон Хюгел1: „Бог винаги предшества“. Но когато Божието действие поражда в сърцето ответно чувство, човекът трябва да търси Бога. За да може Неговият таен призив да ни доведе в крайна сметка

до познание на божественото, от наша страна трябва да последва откликващо позитивно действие. Псалм 41 говори за това на езика на чувствата: „Както кошута жадува за водни потоци, така и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за силния, живия Бог: кога ще дойда и ще се явя пред Божието лице!“ (Пс. 41:2-3). Всяко жадуващо за Бога сърце ще разбере този възглас на псалмопевеца. Учението за оправданието чрез вяра съдържа важни библейски истини и в същото време е благословено средство, което изцелява от безплодния формализъм и напразните опити спасението да се постигне със собствени усилия. Но днес това учение се озова в лош контекст и мнозина го тълкуват така, че фактически то става пречка по пътя към познаването на Бога. Свръхестественото действие на духовното новораждане в наши дни се превръща в нещо механично и бездуховно. Сега вярата се придобива без всякакви нравствени сътресения и трудности. Хората „получават“ Христос, при което в сърцата им не се пробужда някаква особена любов към Него. Човекът е „спасен“, но не можем да го наречем жадуващ за Бога. Всъщност са го научили да бъде доволен, и то от малкото. Съвременният учен загубва Бога сред чудесата на сътворения от Него свят и ние, християните, стоим пред

лицето на една несъмнена опасност: да преживеем същата загуба сред чудесата на Неговото Слово. Почти сме забравили, че Бог е Личност, и нищо не ни пречи, като положим определени усилия, да Го познаем така, както опознаваме друга личност. Способността на един човек да опознава друг е заложено у нас качество, но е немислимо това да се случи в резултат на едностранна връзка. Ние опознаваме различните качества един на друг само когато имаме дълги и сърдечни взаимоотношения. Всякакви обществени връзки или об-

щуване между хората са немислими без ответни чувства, отговори от едната личност на призива на другата – това е съвкупността от реакции, като се започне от случайните стълкновения между двамата и се стигне до най-близкото съприкосновение, на което е способна човешката душа. Религията, ако е истинска, представлява тъкмо тази реакция, ответно чувство, отклик на сътвореното същество спрямо Твореца, т.е. Бога. „Вечен живот е това, да познават Тебе, единствения истинен Бог, и пратения от Тебе Иисус Христос“ (Йоан 17:3).

Бог е Личност и в съкровената дълбочина на Своята могъща същност Той мисли, изразява волята Си, изпитва радост, обича, желае и като всяка друга личност, страда. Когато Бог се открива на човека, виждаме същата структура на личността, която ни е добре позната от самите нас. Той общува с нас чрез нашия разум, волята и чувствата ни. Когато между Бога и изкупената душа възникне диалог на ниво сърце и ум, основан на постоянно и безпрепятствено общуване, тогава започва да пулсира сърцето на новозаветната вяра.

започваме с цялото си същество да усещаме и да разбираме своето родство с Бога, това, че сме подобни на Него, и сърцето ни е готово да изскочи от гърдите заради радостта на познанието. Именно това е раждането свише, без което Божието царство не може да се види. То обаче е само началото, тъй като от този момент започват славното търсене и блаженото познаване на неизмеримите Божи богатства. Оттук тръгваме, но където и да спрем по този път, няма да срещнем следи, оставени от човек, а само величествените, внушаващи благо-

За това общуване на Бога със спасената душа си даваме сметка, когато осъзнаем личните си преживявания. Те не се пораждат в общността на вярващите, а у всеки конкретен човек, за да може след това да се открият на цялото семейство чрез отделните му членове. Тези преживявания са осъзнати, тъй като не остават под прага на съзнанието, и човек ги разпознава, подобно на други факти от своя жизнен опит. Нашият мащаб е несравнимо по-малък от Божия. Сътворени по образа на Бога, ние имаме способност за богопознание, но заради греховете си нямаме сили за това. От момента, когато Духът ни подбуди към духовно новораждане,

говение тайни на Бога, които са безгранични и безкрайни. „Безбрежни океане, кой ще ти даде име? Около Тебе е Твоята собствена вечност, о, велики Боже!.“ Получава се парадоксална ситуация: след като намерим Бога, ние продължаваме да Го търсим. Но такъв е парадоксът на любовта. И въпреки че той несъмнено не се взима предвид от религиозните формалисти, доволни от своето религиозно състояние, всъщност се оправдава от блажения живот на Божите синове с пламенно сърце. Бернар Клервоски е изразил този божествен парадокс в музикално четиристишие, което незабавно намира признание във всяко сърце, почитащо Бога:

Ние вкусваме Теб, о, животворен Хляб, и страстно желаем да продължим този пир: ние пием от Теб, о, Извор велик, и душите ни жадуват да се изпълнят с Теб. Спомнете си за светиите от предишните времена и ще почувствате техния страстен стремеж към Бога. Те са скърбели за Него, молили са Му се, търсели са Го денем и нощем, а когато са успявали да Го намерят, радостта им е била толкова по-силна, колкото по-дълги са били търсенията им. За Мойсей, който познава Бога, това е станало само основание да загори с още по-голямо желание да Го познава. „Ако съм спечелил благоволение в Твоите очи, моля, открий ми пътя Си, за да Те позная, за да спечеля благоволение в Твоите очи“ (Изх. 33:13). И оттук той събира смелост да поиска от Бога: „Покажи ми славата Си“ (ст. 18). Бог се радва на тази проява на свята ревност и през следващия ден извиква Мойсей на планината Синай, където му явява славата Си. Животът на Давид представлява бурен поток от духовна жажда. В неговите Псалми се чуват както призивният вопъл на угнетения търсещ, така и радостният възглас на този, който най-сетне е намерил желаното. Павел признава, че движещата сила на неговото съществуване е непреодолимият стремеж към Христос. Думите: „Да Те познавам“ отразяват целта на неговите

сърдечни стремежи, заради която той е пожертвал всичко. „Смятам, че всичко е вреда поради превъзходството да бъде познат Христос Иисус, моят Господ, заради Когото от всичко се отрекох и смятам всичко за смет, за да придобия Христос“ (Фил. 3:8). Ние обичаме християнските песни, които пеем в църквата, заради звучащата в тях жажда за среща с Бога. Там въпреки че певецът Го търси, в същото време е сигурен, че вече Го е намерил. „Виждам следите Му и Го следвам“ – са пеели бащите ни преди тридесет години. Но сега ние не пеем така – в нашия мрачен век сме предоставили търсенето на Бога на своите учители. Днес всичко свършва с приемането на Христос, а след това от нас не се очаква страстно желание за други Божи откровения. Хванали сме се в капана на фиктивната логика, която натрапчиво повтаря, че ако веднъж сме намерили Бога, не е нужно повече да Го търсим. Тази логическа хитрост се представя като последна дума на правоверието и се смята, че нито един почитащ Библията християнин не трябва да мисли по различен начин. Така всички многообразни свидетелства, които се откриват в молитвите, в търсенето на Бога, в отправените към Него химни, решително се отхвърлят. Живата изповед на вярата в сърцата, които Господ докосва, свидетелствата на цялото множество светии се отхвърлят заради ограниче-

ното, самодоволно тълкуване на Свещеното Писание. А подобно тълкуване несъмнено противоречи на анализите, оставени от Блажени Августин, Самюъл Ръдърфорд2 и Дейвид Брейнард3. Но за щастие в този ужасен студ все още има живот – срещат се несъгласни с подобна формална логика. Именно те, надявам се, ще приемат моя призив да намерят уединено място и през сълзи да извикат към Бога: „Боже, покажи ми славата Си!“. Напълно съзнателно искам да призова към тази удивителна жажда за Бога. Нейното отсъствие ни е довело до днешното толкова печално положение. Няма как в мъртвите плодове на съвременния религиозен живот да не се види загубата на това свято желание. Самодоволството крие смъртна опасност за всички форми на духовен растеж. Божият народ трябва да се стреми горещо към Бога, в противен случай Христос няма да му се яви. Господ Иисус иска и чака да жадуват за Него. Жалко е, че мнозина от нас Го карат да чака дълго, често твърде дълго и дори напразно. Всяка епоха има своите характерни особености. Ние живеем във времето на религиозната усложненост. Истинската простота в Христос днес се среща много рядко. Изтласкали са я програми, методи, организации и един свят от трескави активности, които поглъщат времето и вниманието, но са неспособни да удовлетворят копнежите на сърцето. Нашите повърхностни вът-

решни преживявания, празнотата на поклонението ни пред Бога и робското, раболепното ни угодничество на света – всичко това говори, че познанието ни за Бога е несъвършено и Неговият мир едва ли остава в сърцата ни. Ако човек иска да намери Бога сред тази мрежа от религиозни условности, той трябва първо да се реши да Го търси, като тръгне по пътя на простотата. И днес, както винаги досега, Бог се открива на „младенците“, а се крие от мъдрите и разумните. Към Него трябва да вървим с простота в сърцето. Трябва да

всичко допълнително, скоро ще намерим Бога, а в Него ще открием онова, за което копнее сърцето ни. Не трябва да се страхуваме, че търсенето на Бога ще ограничи по някакъв начин живота ни. Напротив, имаме достатъчно основания да направим Бога всичко за нас, да пожертваме много неща заради Единия. Когато Господ разделя Обещаната земя между племената на Израил, Левий не получава дял в Ханаан. Но Бог му казва просто: „Аз съм твоя част и твой дял“ (Числ. 18:20) и с тези думи го прави по-богат от всичките му братя, от

стигнем до най-съществените истини – и ще бъдем благословени да открием, че те далеч не са толкова много. Нужно е да загърбим всички усилия да правим впечатление на другите – нека се приближаваме към Бога с наивната искреност на децата. Ако постъпваме така, Той несъмнено ще откликне веднага. След като религията днес е казала своята последна дума, вече едва ли имаме нужда от нещо друго освен от самия Бог. Пагубният навик да търсим Бога „плюс още нещо“ е сериозно препятствие да Го открием в пълнотата на Неговото откровение. И именно в това „плюс още нещо“ се крие причината за нашето нещастие. Ако се откажем от

всички царе и владетели, които някога са живели на земята. Това е духовен закон, валиден за всеки служител на Всемогъщия Бог. Ако Бог е съкровище за някого, такъв човек има всичко в Него. Той може да се откаже от много земни съкровища или ако Бог му ги даде, да намери в тях толкова нищожно удоволствие, че те никога да не са достатъчни за неговоФридрих фон Хюгел (1852 – 1925) – християнски богослов, апологет и писател. Б. р.

2 Самюъл Ръдърфорд – богослов и пламенен проповедник, живял през ХVII в. Б. р.

3 Дейвид Брейнард – мисионер сред северноамериканските индианци, известен с проникновените си текстове и писма за живота във вяра и все по-голямото „привързване“ към Бога. Живял през ХVIII в. Б. р.

1

то щастие. Или, ако се наложи да гледа как тези съкровища изчезват едно след друго, такъв човек едва ли ще има усещане за загуба, защото с него е Изворът на всичко, у Когото намира цялото удовлетворение, всички богатства и наслаждения. Колкото и да губи, този човек всъщност не губи нищо, защото цялото му съкровище е в Бога и той разполага с него напълно, законно и завинаги. Господи, аз вкусих от Твоята благост и това ми даде пълно удовлетворение, но сега изпитвам още по-голяма жажда за Тебе. С болка осъзнавам, че имам нужда от Твоята непрестанна милост. Срамувам се от немощта на моя порив към Тебе. Господи, Боже Триединни, искам да Те търся, копнея да се изпълня със стремеж към Тебе. Жадувам да се нуждая още повече от Тебе. Покажи ми славата Си, моля Те, за да мога да Те позная наистина. Започни милостиво у мене ново дело, изпълнено с Твоята любов. Кажи на душата ми: „Стани, Моя възлюбена, прекрасна Моя, ела при Мене“. После ми дай благодат да стана и да Те последвам, така че да изляза от тази мрачна долина, където се скитам и досега. В името на Иисус Христос, амин.

8.

33.

37.

20.

45.

26.

50.

29.

52.

1.

19.

21.

23.

25.

5.

9.

35.

12.

38.

13.

47.