Ако не познаваме характера и учението на Христос, можем да предположим, че тук става дума за всички плачещи и скърбящи. Но според мен това не се отнася за една част от тях – за тези, които плачат от самосъжаление, защото не са получили от живота неща, за които са достойни, защото им се случват неприятности, които не са заслужили, и не идва щастието, което им се полага. Това са хората, чийто център на живота са самите те. Егоизмът е противен на Христос, Той неведнъж препоръчва на слушателите Си да се отрекат от себе си и никъде не обещава блаженство на хленчещите себелюбци.
Христос нарича щастливи онези, чиито плач и скръб имат друг произход – като осъзнаят, че са погинали в очите на Бога поради греховния си живот, те се смиряват пред Него и Го молят за прошка и спасение. Скръбта им е скръб по Бога, тя ги води към Него и именно от Него те приемат утешение, когато им прости и планината от грехове падне от раменете им. Блаженството на получилите прошка не изключва нови скърби, но човекът, който е приел Христос като свой Спасител, който е роден от Бога, се различава от всеки друг – той придобива способността да скърби и да се радва
едновременно. Естествената човешка скръб не му е чужда, но радостта му от спасението е постоянна. Скръбта не може да го завладее, така че да се удави в нея. Той става силна личност, способна да носи тежък товар и да не се огъне. По-подробно по тази тема четете в статиите на В. Фурника „Блажени скърбящите, защото ще се утешат”, А. Ужакова „Страдащ – жив” и В. Давидюк „Не се срамувай от сълзите”. Няколко материала в този брой са посветени на темата за наркотиците и наркоманията, която е извор на страдания за много хора в нашата държава и по целия свят. Препоръчваме ви
да се запознаете с един дълбок анализ на процесите в обществото, които довеждат до бума на наркозависимостта, - това е статията на И. Медведева и Т. Шишова „Сага за наркотиците”. Както и да прочетете потресаващото свидетелство на М. Любенов за това, как е станал наркоман и как благодарение на скръбта по Бога, зародила се в душата му след много разговори и молитви с него на приятелите му християни, е излязъл от черната дупка на зависимостта. Напълно вероятно е след изобилстващите материали в медиите, които целят да ви развеселят и да ви настроят безгрижно, статиите за плача и за скърбите тук да ви се сторят доста твърда храна. Но може би те са точно това, което е нужно на всеки от нас, за да изплаче мъката си пред Бог Отец и като дете да се успокои в прегръдките Му.
олко често употребяваме думата „блажени” във всекидневния си речник? На съвременния българин тя звучи архаично. Но той използва непрекъснато друг израз: „Блазя ти.” Намерих по-добра работа – „блазя ти”, имам спокоен съпруг, който не пие и не пуши – „блазя ти”, заминавам за чужбина – „блазя ти”. Дълбоко в себе си човекът признава: „Искам и на мен да ми се случи, и аз да го преживея.” Ако слезем на по-долните етажи в сърцето си, а защо не и в „мазето”, където рядко стъпваме, защото там понякога мирише и е мръсно, тъмно и неуютно, ще открием желания, които държим в плен и чието пускане на свобода ни се струва нереално. Едно от тях е да живеем блажен живот във всички отношения. Кой не би искал да не боледува, да забрави поне за миг, че всичко се плаща и се постига с пот, да не усеща глад и жажда, да бъде задоволен във всяко отношение? На практика животът преминава в скръб и въздишки, а блаженството, за което човек копнее повече от всичко, остава в неговите мечти до сетния му дъх. Ця-
лата борба в този живот е за капка щастие, да изпиташ поне за миг какво значи блаженство. Защо се получава така? Още от първите страници на Библията читателят открива, че сме създадени да живеем в блаженство. И тук е истинската причина за страданието. Човек страда не толкова от непосилната тежест на работата си, колкото от това, че не преживява прекъснатата връзка със своя Творец, Който винаги е бил и ще бъде източникът на всяко блаженство за него. Когато осъзнае този факт, човекът е убеден, че вън от Господ за него няма добро и в присъствието на Твореца е „пълна радост” (Пс. 5:11) Няма по-велико прозрение от това откровение, засвидетелствано в Писанието. Пак там, „в началото”, в Едемската градина човекът разбира, че го очакват много скърби. Скръбта като
състояние на практика сменя блаженството. Милиарди хора, които днес населяват земята, съществуват, потопени в скръб. Кой както може, се бори за ценните мигове, които наричаме „живот”. Но Онзи, Който ни е сътворил и познава нашето лягане и ставане, отново отваря пред нас вратата обратно към блаженството. Нещо повече, Той обещава на хората, че в скърбите си могат да познаят блаженството. Преди две хиляди години Христос, Божият Син, в Проповедта на планината посочва блаженства, които можем да изпитаме още тук и сега. Едно от тях се отнася за скърбящите. Ако тези думи бяха изречени от обикновен човек, бихме се усъмнили в тях, но Христос
не лъже, не преувеличава, затова трябва да възприемаме сериозно Неговото обещание. Думата „блажен” в буквален превод от гръцки език (maka,rioj) означава „щастлив, блажен; богат, имотен; непознаващ всекидневните нужди”. Човекът се стреми към това, работи, прави всичко възможно един ден да забогатее дотолкова, че да не познава всекидневните нужди. Но нека да видим втората дума от текста в Матей 5:4 – „скърбящите”. На гръцки тя идва от глагола pente,w – „скърбя, жаля, оплаквам”. Има се предвид болка, която е толкова силна, че човек не може да я скрие в себе си. Всеки от нас познава подобна вътрешна бол-
ка. Болка от това, че сме извършили грешка, която не можем да си простим и за която дълбоко съжаляваме. Но тук Христос говори за скръб като тази, когато загубиш близък човек. Тя не може да бъде скрита и се изразява с много сълзи. Ако свържем думата „блажен”, която означава „щастлив и непознаващ нужди”, с думата „скърбящ” поради загубата на близък човек, ще получим едно твърде противоречиво твърдение: щастливи са скърбящите, защото те ще се утешат. За каква скръб става въпрос? Кои са щастливи, задето скърбят по този начин? За да отговорим, ще се обърнем към Свещеното Писание. Далеч съм от мисълта, че някой от нас би се качил на самолет, ако разбере, че той се управлява от човек, който няма правоспособност на пилот. Но именно това се случва във всекидневието ни. Защо позволяваме на хора като нас, които имат същите скърби, да ни учат как да намерим изход от кризата? Философи и психолози, психотерапевти, врачки, политици смеят да ни уверяват, че напълно ни разбират
и знаят как да се измъкнем. Устроени сме така, че опознаваме в сравнение с това, през което сами сме преминали. И чуждата болка не чувстваме като своята, защото не сме я преживели. Но Бог ни разбира и знае колко ни е трудно, когато в молитва споделяме тревогите си. Той буквално преживява скърбите ни. Ето защо Бог има право да ни говори за скръб, само Той е способен да докосне нежно там, където най-много боли, без да ни нарани. Така Бог в Словото Си деликатно и внимателно, но изключително обективно насочва към произхода на скърбите ни. Ето как е представен този процес в Посланията на ап. Павел - човек, изпи-
тал много скръб в живота си. Във Второто послание към коринтяните 7:4-5 той пише: „Голямо доверие имам към вас, много се хваля с вас; изпълнен съм с утеха, преизобилствам с радост при цялата наша скръб. Защото, когато дойдохме в Македония, плътта ни нямаше никакъв покой; отвред бяхме в утеснение: отвън – нападения, а отвътре – страхове.” Много интересно състояние: „отвън – нападения, а отвътре - страхове”. Ние познаваме ап. Павел, който се бори с безбожници и юдаисти и наистина е „духовен великан”. Тук обаче той не говори за това. По-нататък в същия пасаж апостолът споменава друго (явно изобличително) Послание, което е изпратил преди до коринтяните и което ги е наскърбило: „Сега се радвам не за това, че се наскърбихте, а че се наскърбихте за покаяние, понеже се наскърбихте по
Бога, така че никаква вреда да не претърпите от нас.” Следва стихът, в който е даден отговорът на въпроса: „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (7:10). Павел тук потвърждава Христовите думи: „Блажени скърбящите.” Апостолът казва на коринтяните, че са блажени, защото тази скръб по Бога ги е довела до спасително покаяние. И така, според Павел съществуват два вида скръб: първата е по Бога, а втората - по света. По времето на апостола Римската империя е в своя разцвет. Тогава в обществото ясно се разграничават две класи - на много богатите и много бед-
ните. И всички тези хора имат скръб. Едните скърбят, защото се чудят какво да правят, от всичко са опитали, всичко са разбрали и вече не ги задоволяват големите пиршества. Римските аристократи харчат страшно много пари за храна, която дори не се изяжда. Мнозина от тях отиват на подобни пирувания със специални прахчета и средства, които им помагат да повърнат поетата храна, за да си хапнат отново. Тези хора имат вътрешна скръб, но не и представа как да я успокоят. Отделени от Бога, те се опитват по някакъв начин да запълнят празнотата в душата си. От друга страна, бедняците също имат скръб и смятат, че ако задоволят земните си нужди, ще станат блажени. Това ни е познато и днес. Хората са тръгнали да купуват скъпи коли с повече конски сили, големи къщи с басейни, активи в мощни корпорации. Младежите се безпокоят за смартфоните и външния си вид, бизнесмените – за рейтинга на компаниите си. Америка скърби за това, че губи влияние. Едни преяждат, други умират от глад и цялото общество бушува, защото не знае с какво да задоволи желанията си. Тази скръб бавно и сигурно ги отвежда към смъртта. На противоположния бряг е ап. Павел, който пише за скръбта по Бога – нещо, до което светът със своята логика и разум не може да достигне. А Павел е получил това откровение от Светия Дух. Може би, когато апостолът изследва скръбта по Бога, си спомня за Юда, който предава Христос на властите. Накрая този човек осъзнава грешката си и изпитва скръб, но тя го довежда не до покаяние, а до разкаяние (Мат. 27:3). Скръбта по света води до смърт, а скръбта по Бога - до спасително покаяние. Юда излиза разтревожен от свеще-
ниците и единственото, което изпитва, е съжаление за извършеното, скръб от това, което виждат очите му. Тази скръб го довежда до бесилото. В същата злокобна нощ и друг апостол предава Христос, но неговата скръб го довежда до покаяние. Когато петелът пропява три пъти, Петър осъзнава колко дълбоко е съгрешил. След няколко дни жените виждат празния гроб и ангелът им предава думите на Христос, че ще ги чака в Галилея: „Идете, кажете на учениците Му и на Петър” (Марк 16:7). Забележете, Христос ги кара да кажат не на Юда, а на Петър да отиде там. В своето Първо послание ап. Петър пише, че Христос слиза в ада преди възкресението Си (3:19-20). Нека си представим, че по пътя натам или обратно Той е видял Юда, очите им са се срещнали за последен път, но вече е било късно. Дано в скръбта си намерим сили да потърсим Бога тук, на тази земя. Да разберем, че
сме съгрешили срещу Господ. Както Петър, който преживява скръбта, довела го до покаяние. А вследствие на това и до неговото вечно спасение. Скръбта по Бога е онова, в което Христос очаква да пребъдваме като Негови ученици. Бог иска днес от нас да имаме правилно отношение към скръбта, да изберем за какво и за кого да скърбим. Христос казва: „Вземете Моето иго... защото е благо” (Мат. 11:29-30). През целия Си земен живот Той скърби в сърцето Си заради това, което вижда - че Неговият народ загива в своите грехове. Всяка година на празника Цветница около църквите виждаме радостни хора, застанали на опашка с клонки в ръце, въоръжени със завидно търпение да получат благословение. Ще се прежалим, ще постоим, дори без крака да останем. Но докато стоим и се радваме, шегуваме се и се смеем, чуваме ли риданията на Христос? Така посреща Той този
празничен ден. Нашият празник е друг - емоции около именниците, наздравици, изобилно похапване на отрупана маса. Утрешният ден обаче ни връща в суровата реалност и животът ни облича с дрипавата дреха на скръбта отново... А Христос скърби, плаче, защото хората не виждат, че вратата е отворена, не искат да Го признаят за свой Спасител. Той отива на Голгота, за да се натовари с чуждите скърби. За да не ги носим ние. „Той беше презрян и унизен пред хората, Мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лицето си; Той беше презиран и ние за нищо не Го смятахме. Но Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе наранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония. Наказанието за нашия мир беше върху Него и чрез Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:3-5). Докато живее на земята, Христос носи тази скръб в Себе Си. Той предлага на Своите ученици: „Вземете игото Ми, вземете Моята скръб и я носете.” Господ Иисус иска да види Свои наследници днес, иска ние да носим тази скръб. В Библията откриваме правилното отношение към скръбта. Животът на Давид и Саул е ярък пример за това. Както всеки от нас, тези хора често допускат грешки. Когато съгрешават, виждаме и двамата да скърбят. Но защо скръбта на Давид довежда до спасително покаяние, а грешката на Саул го лишава от всичко царството, семейството му - и накрая го покосява смъртта? Всъщност единият се покайва, и то публично, другият просто се разкайва. Едно е да се разкаеш, друго е да се покаеш пред Бога. В света и днес мнозина се разкайват за греховете си. Чувам, че съжаляват за едно или друго свое действие, като мислят, че скръбта им е угодна на Бога. И така се молят: „Господи, съжалявам за това, което направих.” Но Бог очаква да чуе: „Господи, покайвам се за греховете си.” В последно време в християнството е много разпространено т.нар. евангелие на просперитета. Хората смятат, че Бог прави всичко, за да се радват, да живеят щастливо, спокойно. Какви изпи-
тания, каква бедност?! Провери живота си, мили приятелю, да не би да имаш грях и това да е причината да страдаш. Щом има скръб в живота ти, си под Божие проклятие. Божието дете не може да скърби. В действителност думите в Библията се вадят от контекста и стават претекст, за да се оправдае по някакъв начин поведението на онези, които са се заблудили в църквите. Но някой трябва да им каже, че самият Бог се подписва под тези думи: „Ще дойде време, когато хората няма да търпят здравото учение, а водени от своите похоти, ще си съберат учители да им гъделичкат слуха; ще отвърнат слуха си от истината и ще се обърнат към басни” (II Тим. 4:3-4). Сещам се за една реклама, която разбуни много духове в града ни, защото се задържа по билбордовете доста време. На нея се виждаше гола жена, която рекламираше местна цифрова телевизия. Отдолу имаше надпис: „Бъди свързан, не бъди обвързан.” Под този наслов минава християнският живот на много българи днес. Ап. Павел обаче продължава: „Но ти във всичко бодърствай, скърби претърпи, делото на благовестител извърши, службата си добре изпълни” (ст. 5). В Библията няма да видим великите мъже на вярата да прекарват живота си в непрестанно веселие. В много случаи те скърбят и именно тази скръб води до тяхното духовно израстване, а след това и до събуждането на народа. Често Бог допуска скръб в живота ни, защото скръбта поражда смирение. Всички знаем от опит: ако стоя прав, колко далеч ще скоча от мястото си? Метър, метър и половина. А колко ще скоча, ако приклекна и се засиля, пак от място? Разбира се, много по-далеч. За да се придвижим напред, Господ ни снишава, смирява ни чрез скърби и изпитания, за да може да ни изтласка напред. Питам се бърка ли Давид, когато казва: „Добре ми е, че пострадах, за да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71). Той е цар, има абсолютно всичко, което би могъл да си позволи човек по неговото време, но споделя: „От очите ми водни потоци текат, задето не пазят Твоя Закон” (Пс. 118:136). Давид има такава скръб по Бога, която не спира с личното му по-
каяние, а го кара да застане в пролом за своя народ. Това е другата страна на скръбта по Бога. Бъркат ли Ездра и народът му, когато плачат пред Бога: „Докато Ездра се молеше и изповядваше така, плачейки и мятайки се в Божия дом, се стече при него твърде голямо събрание от израилтяни... защото и народът плачеше много горчиво. Тогава се обади Шехания, син на Йехиил от синовете Еламови, и каза на Ездра: „Прегрешихме пред нашия Бог, че си взехме другоплеменни жени от народите на тази земя. Но има още надежда за Израил” (Ездр. 10:1-2). Ето защо всички трябва да плачем за България. Навремето и у нас народът е престъпил и е взел чужди дъщери за своите синове, вкарали българите в
за кого говори. Разполагаме с интернет, с изобилие от библиотеки, имаме свобода, имаме всичко, но виждаме, че сред Божиите хора намалява страхът от Бога. Намалява тази скръб, която Бог иска да види. Знаете ли защо Църквата днес е толкова слаба? Защото в света има светска скръб, а в Църквата липсва скръбта по Бога. Съвременната Църква забрави какво е да скърби по Бога, тя продължава да гони човешки амбиции. Христовите чеда мислят най-вече как да се сдобият със сграда, планират да отворят един или друг бизнес и забравят да застанат в пролом за Църквата, за народа, за града, в който живеят. В Евангелието от Лука се описва как Христос върви по пътя към Голгота. Следва Го голямо множество, жените плачат за Него, а Той се обръща
идолопоклонство и блудство. Неведнъж, когато проследявам една или друга практика в християнството, откривам тези „моавски и амонски” дъщери вътре в църквите. Колко много е взело християнството от езичеството! Боядисахме оградите на сърцата си, а вътре често оставаме същите верни поклонници на езическите ритуали. Искам да попитам теб, скъпи мой читателю, стоиш ли твърдо във вярата? Държиш ли на Божието? Ще се съгласиш ли с думите на Давид: „Казах на Господ: „Ти си Господ мой; моите блага са непотребни за Тебе. Към светиите, които са на земята, и към Твоите избраници – към тях е цялото ми желание. Нека се умножават скърбите на онези, които тичат към чужди богове” (Пс. 15:2-4)? В последно време не ни липсват знания. По думите на един проповедник, ако днес попитаме християнина кой е Христос, той може да даде дефиниция поне от сто думи. И често не се разбира
към тях и им казва: „Дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си” (23:28). Църквата днес има нужда да плаче за себе си и за чeдата си. Дяволът и сега прави всичко възможно да не скърбим за своето покаяние, за покаянието на близките ни, на чедата ни. Най-важната роля на Църквата не се състои в провеждане на богослужения и спазване на обреди, а в застъпване за народа ни, за България, за мястото, където живеем. Църквата ще придобие авторитет и ще се умножи, когато започне по-често да скърби. Нека Бог ни научи да скърбим повече за своя живот, за живота на нашите близки, за народа ни. Тогава ще бъдем блажени.
еседката, обвита от лозата, беше огряна от залязващото слънце. Дългоочакваната вечерна прохлада се спускаше над града. Докато минаваше покрай беседката, един млад човек забеляза възрастна жена вътре. Тя седеше на дъсчената пейка и беше подпряла с длани сбръчканото си лице. Фигурата й навяваше тиха печал, обреченост и неясно очакване. – Какво сте се натъжили така? – вежливо я попита младежът, като първо я поздрави с уважение. – Е, сине, годините вървят. Ето, замислих се за смъртта – как ли ще е там? – Какво толкова мислите? Както за всички, така и за вас. – Там е работата, че не искам като всички. *** Колко често чуваме безгрижната успокояваща фраза: „Като всички.“ Смисълът й е нещо като - какво да му мислиш, всички ще бъдем там, никой още не се е връщал, че да разкаже. Такива фрази „патерици“ ни поддържат
в упорита безотговорност пред живота, до последния ни дъх. Постъпваме лекомислено, угаждаме на своите прищевки и похоти, не желаем да се сбогуваме с капризите и греховете си. Като мантра повтаряме думите: „Всички живеят така.“ Всички лъжат така, всички изменят на съпружеския обет, всички злословят, всички крадат по малко, всички ласкаят, всички лицемерят. „Всички хора сме грешни.“ Целият свят живее с тази „спасителна“ формула. Ако е „като всички“, може на предателството да отговориш с предателство, на интригата - с интрига, на злобата – със злоба. Може да не се бориш за семейството си, за децата. Може да не отстъпваш, да не прощаваш. Може да отмъстиш и да изчакаш момента да нанесеш удар. Може да клюкарстваш, да доносничиш и да осъждаш. Човекът мисли удивително парадоксално: щастието е мое, лично; богатството е мое, неделимо е; здравето е мое, собствено; удоволствието е мое, индивидуално; греховете са наши, общи. Като при всички.
икой не се учудва на сълзите. Те се проливат като водни потоци. Още Достоевски пише, че „земята, от кората до центъра си, е пропита със сълзи и кръв”. След идването на греха страданията изпълват земята. Общо взето, страдат всички хора. Всеки може да каже: „Аз съм човек, изпитал мъка.” „Ала човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре” (Йов 5:7). Страда цялото творение: „Знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Римл. 8:22). Вижте прозорците на многоетажните блокове – зад всеки от тях има толкова проблеми, мъка, болка и сълзи. Хората плачат от съкрушение и смирение, плачат от злоба и омраза. Не се срещат често наистина жизнерадостни хора. При славяните като цяло усмивките не изобилстват. И не-
*** Светът е изпълнен със скърби, проблеми, тревоги и безизходни ситуации. Сълзи и обиди бушуват в обществото като в огромен аквариум. Неслучайно по телевизията и по радиото толкова предавания се водят от психолози. Колко различни токшоута са посветени на страшни и болни теми: развод, раздяла с деца, самота, свади, завист, клевети, безкрайни съдебни дела. Често там участват хора, които споделят опита си. И винаги като възвишен светъл акорд накрая звучат „правилните“ думи за прошката. Прошка към себе си (това неизменно е на първо място), към враговете, близки и далечни, прошка за всички грехове и подлости. И зрителите щастливо бършат сълзите си на умиление.
рядко зад усмивката се крие доста горчилка и насмешка, в много случаи – над самия себе си. Обикновено хората предпочитат да страдат мълчаливо. Страдат и тези, които са извършили много злини, и невинните деца. Страдат добрите хора. И колкото подобър е човекът, толкова по-дълбока е скръбта му. „Сумата от страданията на душата е пропорционална на степента на нейното съвършенство” (Анри-Фредерик Амиел). Алексей Толстой казва, че Бетовен е „подслушал” звуците на своя реквием в риданията на природата. „Понякога най-голямото страдание е липсата на страдание” (Владимир Марцинковски). Защото да не страдаш, означава да не участваш в живота, да бъдеш излишен. Човекът е готов да преживее всякакви страдания, ако разбира техния смисъл, но отнемете му вярата в смисъла на това, което понася, и той в миг ще се пречупи. След тежките изпитания на невинния Йов идва ред на благоденствието до края на живота му. „Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71) – казва Давид. Страданието ни кара да бъдем снизходителни към другия, възпитава отзивчивост към чуждата мъка и разбиране на човешката душа. Страданията правят човека посилен, но същевременно и по-мек. „Тъга е по-добро от смях; защото когато е печално лицето, сърцето става подобро” (Екл. 7:3). Някой беше казал: „Не се страхувай от ударите на великия резец, който отсича от мрамора отломките, прикриващи дивна красота, – божественият Художник я съзира със Своето всевиждащо око.” Затова животът на християните на земята никога няма да бъде лек. След грехопадението заради целта, към ко-
ято Бог ни води, и заради онова, което иска да направи от нас, животът ни няма как да бъде лек. Страданията не просто ни правят по-добри, но и изработват у нас способност да правим другите по-добри. Това е кръстният път на всички водачи, подвижници и праведници, умрели за човешката слава, за да живеят за Божията слава, загърбили човешките традиции и мнения, застанали срещу всички като „медна стена”, с лице като кремък. „Сине мой, ако си решил да служиш на Господ, приготви душата си за изкушение. Защото златото се изпитва в огъня, а хората, угодни на Бога, – в горнилото на унищожението.” В мидата попада песъчинка, която дразни тялото на мекотелото, и за да се защити, тя отделя седефена течност, обгръщаща песъчинката. Процесът продължава години наред. Така се ражда перлата, красотата на короните и огърлиците. Така се ражда всяка красота. Трънът в тялото на ап. Павел го избавя от гордостта и го пази в смирение и съкрушение. Когато Иисус Христос изрича блаженствата, дали има предвид, че всички плачещи, всички скърбящи ще бъдат
дотолкова утешени, че вместо сълзи в живота им ще настъпи блаженство? Мисля, че Той говори за сълзите на съкрушение и покаяние, когато хората осъзнават до болка своята греховност пред Светия Бог. Тяхното отчаяние от това състояние е толкова силно, че съкрушението им се проявява в плач и сълзи. Вече нищо не ги привлича, имат само едно желание – да се освободят от тази сърдечна болка. По същия начин се съкрушаваме и плачем заради нашата невярност и грубост към ближните ни. Или не можем да заспим, защото осъзнаваме, че постъпката ни е причинила болка на някого. Праведниците са плакали много за себе си и за другите. Плачат Давид, Йеремия, Петър, Павел. Дори Христос, когато гледа загиващия Йерусалим, плаче. Плачът за погиващите, за собственото несъвършенство и невярност – това е скръбта, която има перспектива да получи блажена утеха. Не е страшно, когато сърцето се разбива на късове. Страшно е, когато става твърдо като камък. Ако сълзите са следствие от съкрушение и покаяние, това е блаженство. От такива сълзи не се срамувай...
ТЕХНОЛОГИЯ НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА НАРКОМАНИ Създателите на контракултурата са я нарекли много точно „култура на рокасекса-наркотиците“. Именно в тази последователност тийнейджърите и младежите се въвличат в нейната орбита. Първо започват да слушат рок певците, от чиято
музика и текстове се активизира сферата на влеченията. После, като подражават на своите кумири, се отдават на „свободна любов“. Но „свободната любов“, ако наричаме нещата с истинските им имена, е разврат. Старателно потисканото и от това още по-мъчително чувство на срам довежда до депресии. А тях също трябва да криеш, иначе как ще си готин? Така възниква жаждата „да се откъснеш“, „да отлетиш“. По-далече от опротивелия живот. Западните изследователи на поведението на наркоманите отдавна са извели алгоритъма: В ТЕЧЕНИЕ НА ЕДНА ГОДИНА СЛЕД ПЪРВАТА СЛУЧАЙНА ВРЪЗКА МНОЗИНА ТИЙНЕЙДЖЪРИ ОПИТВАТ НАРКОТИЦИ. По-нататък се завърта порочният кръг. Връщането от „чудния свят“ предизвиква още по-остро и нетърпимо „гадене от живота“ (както Сартър е нарекъл това състояние). И мечтаеш само за едно: поскоро да се „боцнеш” отново. Музиката и сексът сами по себе си вече не спасяват дори за кратко. Без „трева“ или хапчета не
дии като пример. Това са хора бохеми, които, меко казано, не блестят с висока нравственост: рок звезди, топ модели, художници постмодернисти, киноактьори и т.н. В разказите за тях винаги има нещо „пикантно“. При тийнейджърите, кога откровено, кога по-завоалирано, но с постоянна упоритост се стимулира сексуалността, която на тази възраст не е трудно да събудиш: тя кипва мигновено. А тук за
може. Такъв е и механизмът на прехода от „леки“ към „по-тежки“ наркотици. Следват психически и физически срив. А края наркоманът обикновено възприема като отдавна желано освобождение. За последните 40 години Англия и Америка са направили много за разпространяването на културата „рок-секс-наркотици“. Ако разгледаме куп младежкоюношески списания и хиляди младежки телевизионни програми, ще се убедим, че различията в тях са чисто формални, а идеологията и технологията са абсолютно идентични: те приобщават целенасочено младите към тази култура. Преди всичко чрез младежкия жаргон, свързан с наркостихията. Думите не са просто съчетание от звуци. Те настройват човека към определено отношение спрямо реалността. Eдно е да кажеш: „Той си инжектира наркотик, има халюцинации и бълнува.“ Съвсем друго е: „Той се е разбил, разглобил се е.” Огромна роля играят и персонажите, които се изтъкват в младежките масме-
това се говори много и разюздано. Същевременно се насажда лекото, повърхностно отношение към живота, раздухват се егоизмът и претенциите към другите при рязко намаляване на самокритиката. По всякакъв начин се дискредитират родителите. И това е разбираемо – нали именно те предават на децата традиционните модели на поведение. Проводниците на културата рок-секснаркотици се грижат много и за нивото на материалите в масмедиите. Целта е то да бъде колкото може по-ниско – това и пряко, и косвено способства за оглупяване. Пряко, защото не е нужно да си напрягаш мозъка. А косвено, защото подобен дебилен текст се възприема от тийнейджърите като еталон. За каквото и да става дума в материала, всичко непременно се подправя със смях. Този смях е специален: не е добра усмивка или умна ирония, нито смях през сълзи, дори не е унищожителен сарказъм. Това е тъп, безсмислен смях, породен от онова, което на жаргон се нарича „много яко“. Да си сложиш халка на
пъпа, е „много яко“. Възрастна жена падна – „яко!“ На някого разбили главата, така че мозъкът му се пръснал във всички посоки, това също е „яко“. От средата на 80-те тодини архитектите на промяната започват да действат и в Русия, водени от съображения за личното си благополучие – повече пари и стремителна кариера. Просто казано, предават народа си. Тогава руската държавна политика в областта на наркоманията се променя радикално. Фактически се отварят всички шлюзи. Наркотичната контракултура се втурва като порой, който днес не само не секва, а придобива все по-голяма мощ. Но нека помислим как трябва да действа наркомафията, когато, от една страна, по всякакъв начин е поддържана от някои властимащи ведомства и „отделни представители“, от друга, е заинтересована от максимален брой потенциални клиенти, а, от трета, усеща нарастващия гняв на обществото. Всъщност във връзка с по-строгите закони тя може изобщо да не се вълнува: само някой да се обади, че са нужни по-строги норми, в „свободната“ преса моментално се надига вик за груби нарушения на човешките права. И дори парламентаристите, посмели да кажат нещо, млъкват уплашено. Да вземем обаче недоволното общество – тъкмо там е проблемът. Защото родителите, които са се сблъскали с наркоманията на живо, а не само по вестниците, не са съгласни да се примирят с нея като с някакъв непобедим рок. Трябва ли да бъдат успокоени? Безусловно. Но как да се постигне това без загуби? Начин има и той е проверен през вековете: да се яхне вълната на народния гняв и да се насочи в безопасно русло. Кое в случая е безопасно? Да се пренасочи вниманието от прес-
тъпника към жертвата – защо да се борим с наркомафията, тя все едно е непобедима, както жегата през лятото и снега през зимата. По-добре (ето го пренасочването на стрелката!) децата да се обучават на безопасно поведение. Къде? В училище. А къде са най-многото клиенти? Разбира се, именно там. Значи, вербуването на клиенти трябва да протече в училище под лозунга „профилактика”. …В училищните програми няма да срещнеш правдив разказ за това, че почти всички младежки масмедии осъществяват „промоция“ на наркотиците сред масите. Там няма нито дума и за въздействието на „тежкия рок“ върху психиката на подрастващите. Най-много да се спомене, че в дискотеките се раздават наркотици. Но дори тогава за криминалните престъпници се говори много извисено. Наричат ги „търговци с бяла смърт“. А на подрастващите само дай нещо романтично. Забележете, в романтична светлина се представят и подлецът, търгуващ с отрова, и самата отрова. Като резултат вместо гнусливо отвращение възниква омаяност от злото. И образът на наркомана не предизвиква дори малко отвращение. Той е като всички, в никакъв случай не бива да се пренебрегва, с него трябва да се дружи. „Желанието на човека да взема наркотици се приема като факт... Към потребителя на наркотици се отнасят с уважение, както към всеки пълноправен член на обществото“ (програма „Намаляване на вредите“, „Лекари без граници” ). А в програмата „Искам да проведа обучение“ много ясно се казва какво е
това прословуто намаляване на вредата: „Достатъчно трудно е изведнъж да стигнеш до най-безопасното поведение. А може би човек и не цели това... Би могло да се започне и от малки изменения. Тук се предлага схема за намаляване на риска: 1. Не започвай да употребяваш наркотици. Ако си започнал – спри. 2. Ако употребяваш наркотици, не го прави с инжекции. 3. Ако все пак си слагаш наркотик венозно, употребявай само нова (стерилна) спринцовка. 4. Ако нямаш възможност всеки път да си служиш със стерилна спринцовка, поне никога не използвай чужда. 5. Ако ползваш чужда спринцовка, винаги я дезинфекцирай.“ Какво ледено сърце трябва да имаш, за да построиш такава „хуманна“ йерархия! По тази логика лекарите изобщо не трябва да връщат самоубийците към живота. Може ли да оказваш натиск върху човека?! Той прави свободния си избор. Наш граждански дълг е само да му осигурим инструкция – не се самоубивай, ако си започнал – спри. Ако не спреш, поне не се обесвай, има по-съвременни, по-цивилизовани начини. Ако все пак си решил да си сложиш примката, поне вземи ново въже. Ако нямаш ново под ръка, поне не ползвай чуждо. Ако пък се възползваш от чуждо, не забравяй да го дизинфекцираш след предишния човек. Моделът за намаляване на вредата фактически ориентира младите наркомани към колкото може по-„безопасно“ самоубийство. И заявеният в програмите „медицински модел“ е не по-малко „хуманен“. При него „химическата зависимост се разглежда като заболяване, а зависимият – като човек, страдащ от хронична прогресираща болест“. Симптоматична е и целта на работата: „Целта... е началото на оздравяването на индивида – процес, който продължава през целия му живот.“ Завидна симбиоза, нали? Едни цял живот тровят, други цял живот лекуват. Оригинално е обаче лечението, което продължава до самата смърт на наркомана. На разбираем език това означава, че той до смъртта си ще употребява наркотици. Наблягането върху темата за болестта, при това тежка, хронична, продължаваща цял живот, изпълнява в „антинаркотичните“ програми многостранна функция: – Първо, сваля отговорността от наркомана: какво да искаш от болен човек. – Второ, всеки, който посмее да порицава наркомана, автоматично се причислява към злодеите: нима може да по-
рицаваш и без това нещастния гърбушко за неговата гърбица? Така се създава преобърната ценностна система: осъжда се не порокът, а хората, които дръзват да го изобличават. – Трето, внушава се, че всеки може да стане наркоман, защото никой не е застрахован срещу болести. В Методическото ръководство недвусмислено се казва, че специалистите препоръчват борба срещу убеждението: „Това не може да се случи с мен.“ И всеки тийнейджър започва да мисли: с мен непременно ще се случи. Когато младежите разменят мнения, се изяснява, че с ВСИЧКИ може да се случи. Как се държат повечето хора, когато осъзнаят неизбежността на някакво явление? Престават да се съпротивляват, покоряват се на съдбата. Още повече тийнейджърите, при които стадното чувство е особено силно. – Четвърто, пренасочването на разговора за наркоманията в плоскостта на болестта спомага за вербуване на нови „болни“, защото за болния се грижат, жалят го, предпазват го от трудности. А на много тийнейджъри толкова им липсва това! Според наблюденията на нарколозите в анамнезата на почти всички наркомани се говори за разрушени отношения с родителите, чувство за самота, липса на любов. „Ако се разболея, ще ме обичат повече“ – не като отчетлива мисъл, а като асоциативна сянка минава през главата на младежа, когато той чува за „тежка, хронична, неизлечима болест“. – Пето, концепцията за наркоманията като тежка болест парадоксално гали слуха на родителите. Това би трябвало да ги изплаши, но уплахата остава само в горния слой на съзнанието. В дълбочина „медицинският модел“ успокоява съвестта им. Нима можеш да опазиш детето от грип? Особено тийнейджъра – той е и в училище, на улицата, в транспорта, в магазина, на гости у приятели. Практически всички препоръки към родителите на наркомана се свеждат до необходимостта да се обърнат към лекар. Няма нужда родителят да преразглежда живота си, да се покайва, да се опитва да разбере за какво е виновен, какво не е направил, кога е спестил време за разходка, четене заедно или разговор, какво е мислил и говорил, с кого е общувал, какви филми е гледал, лежейки изморено на дивана след работа, какви вестници е оставял на масата, като е забравял за детското любопитство. Излишно е всичко това да се анализира, нужно е просто да се довериш на мнението на компетентния специалист. Той е умен, ще даде съвет как да се живее по-нататък.
– И накрая, шесто, „медицинският модел“ напълно изключва търсенето и наказването на престъпниците. Само побъркан човек ще търси кой е разпространил вируса на грипа и къде е първоизточникът. А междувременно източникът на наркоманията може би живее в съседния вход, за което знае поне половината блок. Разбира се, в държава, реално заинтересувана от борбата с наркоманията, с такива „източници“ преди всичко се разправя полицията. Но и в обстановка на излишна държавна снизходителност обществото разполага с напълно ефективен лост за въздействие. Този лост е общественото мнение. Никой човек, дори престъпникът, не иска да бъде опозорен, да го сочат с пръст като негодник. И училищните програми биха могли да ориентират учениците към съответно отношение спрямо наркотърговците. Още повече, че с наркотърговията сред тях обикновено се занимават техни връстници, т.е. тук липсва дори възрастовият пиетет. В детския игрови арсенал със сигурност биха се намерили средства за такова противопоставяне. Но медицинският модел за профилактика на наркоманията по никакъв начин не цели това. …Нещо повече, под предлог да се осигури достоверна информация на учениците авторите на „профилактичните“ програми разрушават цялата поне малко предпазна ориентация, която децата обикновено получават от родителите си. Техните указания се обявяват за митове, т.е. небивалици, лъжи. Тези „митове“ са: а) Наркоманията е вредна привичка. б) Достатъчно е веднъж да си инжектираш наркотик, за да станеш наркоман. в) Всички наркомани са свършени хора: заразени с ХИВ и престъпници. г) Наркоманията е неизлечима. д) Не трябва да се омъжваш за наркоман. Е, на какво ще градите родителската си профилактика? Защото на децата не просто ще кажат, че вашите заплахи са лъжа, а и ще ги снабдят със „статистически данни, които развенчават митовете“ (Методическото ръководство). Против науката си безсилен. Остава още само и на децата от предучилищна възраст да се обясни, че не всеки чичко, който им предлага на улицата бонбонче, а после ги кани да се поразходят, е „лош“. И че статистиката оборва подобен „мит“. Наистина, далеч не всички чичковци са „лоши“ (както и между наркоманите има незаразени с ХИВ). Но логиката на децата и тийнейджърите е строго двуполюсна, без нюанси.
Ако им казваш „не всички“, „невинаги“, те чуват „всички не...“, „винаги не...“ Затова определена степен от предпазната митология в случая просто е необходима. – Може ли пристрастяването към наркотиците да се разглежда като вреден навик? – Може! Нали не е полезен в края на краищата! – Случва ли се човек, инжектирал си веднъж наркотик, да стане наркоман? – Случва се. – Ако ХИВ инфекцията се разпространява сред наркоманите с днешната скорост, след няколко години практически всички наркомани ще станат ХИВ позитивни. А твърдението за престъпността на наркоманите е напълно вярно и сега, защото продажбата на наркотици с немедицински цели в Русия (както и в България, б. пр.) е забранена, следователно наркоманите ги добиват по незаконен път. – Що се отнася до неизлечимостта на наркоманията, според признанието на самите нарколози дори най-ефективните медицински методики дават устойчива ремисия (избавяне от наркозависимостта за продължителен срок) само в 4–6% от случаите. Това „излечима” болест ли е? – А да се омъжваш за наркоман, наистина не бива. Може би това не е политически коректно и звучи дискриминационно, но би било жалко за дъщерята. Такъв мъж и на врага си не пожелаваш, какво остава за родната ти дъщеря! ДЕЛОВИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ „Добре, де. А какво да се прави тогава?“ – ще попита смаяният читател. Трябва преди всичко да се помисли какво ще попречи на наркотърговците да се чувстват свободно. И да се насочим именно натам, а не да помагаме на детеубийците. Най-важното е да се приемат по-строги закони и да се следи за тяхното изпълнение. Без това е смешно да се говори за
каквото и да било. В„най-общочовешката“ страна на света, САЩ, много години са се чели профилактични лекции за вредата от тютюнопушенето. Резултатът е бил напълно противоположен, особено в средите на подрастващите. После са забранили със закон пушенето на обществени места (в някои щати – дори вкъщи!), започнали са да глобяват, да уволняват от работа – и са решили проблема. Сега американците не пушат. А пушенето съвсем не е така социално опасно, както наркоманията. Необходимо е да се промени отношението към наркоманите (по-точно, да се върне предишното отношение). Хората, заболели от чума или холера, които, за разлика от наркоманите, съвсем не са виновни за своята болест, се изолират в лечебни заведения и на никого не му идва наум да крещи за нарушени човешки права. А наркоманите енергично въвличат заобикалящите ги в своята орбита, т.е. в известен смисъл са много заразни. Ако се изпълнят тези две условия, а и масмедиите спрат да прокарват наркотичната масова култура, въздухът ще се изчисти дотолкова, че няма да е нужна никаква профилактична педагогика. Именно в тази посока трябва да насочат своите усилия родителите, учителите и всички хора, нелишени от елементарно състрадание към децата. Докато властта проявява безграничен либерализъм към наркопрестъпниците, разбира се, на децата трябва да се дава някаква информация. Но не онази, която
Мнозина християни днес казват: „Слушам тази музика просто защото ми харесва.“ „Не се задълбочавам в текста на песента, това е само музика.“ „Музиката не е нещо важно, какво толкова?“ Известният християнски писател Джон Бъниан в своята книга „Духовната война“ говори за ушите и очите на човека като порта към душата му. Ако въз основа на тази алегория приемем, че душата е град и сетивата са порти, през които може да се влезе отвън, излиза, че всички християни, чиято позиция цитирахме, оставят една от важните порти към душата си не просто неохранявана, а широко отворена за всеки зложелател.
М
УЗИКАТА КАТО ПОТРЕБНОСТ Музиката, подобно на всеки език, служи за пренос на информация. Уникалното при нея е, че е единствен по рода си език, който не използва определен код, а въздейства асоциативно непосредствено в съзнанието, чрез слуха. Всеки избира музиката, която радва неговия слух, според личното си предпочитание. Необяснимата нужда от красота, хармония и ред ни подтиква да слушаме конкретна музика. Да, това е необходимост за много хора. Нашият музикален избор задоволява определен глад и копнеж. Провокираните от музиката различни чувства често са в унисон с вътрешното ни състояние, което ни кара да усещаме хармония и стабилност. Колко е хубаво, когато сме щастливи и си пуснем позната, енергична музика! Какво убежище се оказва музиката на любимия ни изпълнител! За едни хора музиката е приятно развлечение, съпътстващ елемент, докато за други е жизнена необходимост. Но независимо към коя категория спадаме, е важно да знаем, че изборът на музиката не е маловажен фактор в живота ни или
просто аксесоар, подобно на това, дали ще изберем кафяви чорапи или розов гердан. Този избор носи последствия. Какво прави Бог при човека, покаял се за греховете си и започнал нов живот? Дава му ново сърце: „Който е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (ІІ Кор. 5:17). Нов живот, нови желания и най-вече – нови потребности. В контекста на християнския живот е редно всеки да анализира мотивацията си да слуша определена музика и извора на тази потребност – дали е духовна, или плътска? Всяко нещо, което приемаме у себе си чрез сетивата, ни променя по някакъв начин. Всяка информация, влязла през ушите ни, намира своето място някъде в съзнанието. Така и музиката като носител на многопластова информация, като елемент, способен да бъде „натоварен“ с въздействието на духовни сили, не бива да бъде избирана с лека ръка, безкритично, по инерция, единствено заради някакви предпочитания.
И неохраняваната порта пропуска всичко – както чистата музика, така и музиката с корени, пиещи сокове от пъкъла. За християнина е изключително важно да поеме отговорност за тази порта към града Душа, защото музиката, веднъж преминала стените с наше позволение или наше безхаберие, води към много ясни договорни отношения. Като меню с едно ястие – поръчано, приготвено, платено и консумирано. МУЗИКАТА КАТО ДОГОВОР Всеки, който някога е инсталирал какъвто и да било софтуеър на своя компютър, знае, че накрая трябва да потвърди действията си, като кликне върху опцията „Приемам“. При музиката този бутон е наречен „Play“. Всяка песен, която слушаме, е подобно предложение – тя има свои качества, параметри и условия, които не се променят в зависимост от претенциите на нейния слушател. Музиката не изменя същността си и не се впе-
чатлява от това, дали си християнин, какви ценности имаш, одобряваш или не изпълнителя. Тя е като дъжд – ако не излезеш по време на пороя, ще останеш сух. Решението да пуснем през портата на душата си определена информация е изцяло наше и Бог ни е дал тази свобода, доверие и най-вече отговорност сами да избираме какво да слушаме. Пропуснем ли дадена музика през своята „ушна“ порта, неминуемо влизаме в договорни отношения и подир това жънем последствията от решението си (позитивни или негативни). Но как да преценим коя музика е добра за слушане? Нужно ли е всеки да има музикално образование, да прави нотен разбор на любимите си песни? Какви са критериите, по които можем да избираме? До известна степен отговорът на този въпрос се намира в чинията ни.
МУЗИКАТА КАТО ХРАНА Вниманието ни към избора на музиката, която слушаме, трябва да е подобно на вниманието, с което избираме храната си. Както не всяка храна е полезна за здравето на нашето тяло, така и не всяка музика е полезна за духовното ни здраве. „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не всичко е за поука“ (І Кор. 10:23). Как избира храната си един професионален спортист? На първо място той си е направил труда да научи от какво се нуждае тялото му, за да функционира пълноценно, кои са съставките, които трябва да приема умерено, кои са нежелателни и кои – направо отровни. Тогава спортистът взима съзнателно решение с какво да се храни именно за да постигне резултатите, към които се стреми. Вероятно е далеч от ума ни да си представим колко торти, вафли и мекици са отървали кожата си, защото не са намерили място в менюто на професионалния спортист.
Въпросът е как подбира храната си „професионалният” християнин. И изобщо има ли право човек, поел по стъпките на Христос, да не се отнася „професионално“ към спасителната за душата му вяра и жизненоважното му духовно здраве? Какви са критериите, по които днес избираш с какво да нахраниш душата си, и каква стража си поставил на ушната порта, водеща към нея? Текстът на песента е първият критерий, който трябва да ни проговори – богопротивна ли е темата? Засяга ли аспекти, за които Бог ясно е изразил неодобрението Си? Например блудство, сребролюбие, идолопоклонство, бунт, омраза, насилие и т.н. Нужно е да сме прилежни и немързеливи по отношение на текста и ако определени музикални произведения са редовен наш посетител, да изследваме искрено какви проблеми се поставят и как те са свързани със светостта – една от най-важните характеристики на Бога, която за нас е основа за пълноценен, благословен и плодоносен християнски живот. Защото, ако приемаме на драго сърце музика, противна на Бога, а в същото време копнеем за святост, чистота, дълбоки откровения от Него и богата духовна реколта в служението ни, нашата позиция е лицемерна, а животът ни се разминава с онова, към което се стремим. Мнозина християни днес казват, че слушат само „добрите“ песни на някой светски изпълнител или състав, в които не се пее за нищо богопротивно. Но това, че в един текст няма цинични думи или пряк подтик към зло, още не го прави добър. Бог казва: „Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як. 3:11).
Следващият критерий е за авторството. Не би било напразно усилие за никой християнин да получи поне минимална информация за любимия си изпълнител или група. Кой е той? Какво е отношението му към Бога? Какви са постъпките му? Защото в Божието Слово четем: „В усърдието не бъдете лениви, духом бъдете пламенни, на Господ служете“ (Римл. 12:11). Тъй като всяко нещо може да способства за изграждане или за упадък на човека, си струва усърдието и в подбирането на музиката. За живия Бог няма маловажни неща. Както чистата боговдъхновена музика берем от дървото Христос, така и светската музика берем от дървото свят. „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отец“ (І Йоан 2:15). Да спре да слуша определени любими изпълнители, за младия човек несъмнено е трудно дело. Проблемът е, че доста вярващи не са убедени в неговата необходимост и все повтарят: „Какво толкова?“ Но всеки външен фактор, всичко, идващо от света, чуждо на вярата – филми, книги, музика, – оставя своя отпечатък върху духовното ни здраве. Когато слушаме светска популярна музика, тъпчем новия, очистения от греха човек с мазни вафли и маргарини, пълни с Е–та, стабилизатори и най-вече овкусители. Не е за учудване, ако подир това пиршество не успяваме да вкусим дълбочините на Бога, защото макар да изглежда безобидно, това е храна, която лека-полека ни кара да затлъстяваме духовно.
МУЗИКАТА КАТО ОСВЕЩЕНИЕ С всяка следваща песен пропускаме една много важна възможност за въздържание, а с това – и за освещение. Пропускаме възможността за „жертва“ от наша страна – да не задоволим копнежа си да чуем дадена песен, но да угодим на Светия Бог, дал живота Си за нас. „Няма да сложа пред очите си нищо беззаконно“ – казва псалмопевецът (Пс. 100:3). Но ако днес бяхме интервюирали цар Давид като музикант, той със сигурност би казал: „Няма да сложа пред ушите си нищо беззаконно.“ Никоя, дори наглед най-нищожната крачка към освещаване и утвърждаване на вярата не е излишна. И за никоя крачка, която бихме направили към Бога, Той не би казал: „Какво толкова? Това е просто крачица.“ Пътят към небесното царство е тесен: „Влезте през тясната врата, защото широка е вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тясна е вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Мат. 7:13–14).
К
Вървенето по тесния път неминуемо ще наложи някои лишения, отказ от твърде вкусни за плътта ни неща. Лесно е да познаем греха в прелюбодейството, пиянството, кражбата, убийството, идолопоклонството, но много по-трудно е да го забележим в изпятото или изсвиреното от любимия ни музикален изпълнител. А и колко често се самозаблуждаваме, че заради удоволствието от музиката и ритъма ще загърбим посланието й. Това удоволствие неусетно се
намесва като ходатай пред християнската критична оценка с нейните въпроси: какво всъщност слушам, откъде идва то и какво оставя у мен, благословено ли е, или не? В любимата си музика намираме съпричастност, разбиране. Но и ние ставаме съпричастни към нея и ако това е музика, извираща от друго място, а не благословена от Бога, без да усетим, някак между другото изпадаме в идолопоклонство. Горчиво, но факт.
Ако не намираме утеха в искрената молитва пред Бога, но се успокояваме с любимите си светски песни, ако не намираме мотивация чрез Божието Слово, но я откриваме в светски ритми, има реална опасност в живота ни Бог да отстъпва мястото Си на нашата музика. Защото, когато човек направи избор, Бог не се натрапва, а отстъпва. И така, чрез безхаберие и нежелание за съразпятие гоним Христос от определени сфери на живота си. А никой християнин, жадуващ
поне малко за духовен напредък и усъвършенстване, не желае това. Бог не е безразличен към нищо от всекидневието ни, затова небрежното отношение към музиката, която съвсем не е нещо дребно, би било единствено в ущърб на духовното ни развитие. Нека поканим Бога във всяка сфера от битието ни, дори във времето за почивка. И да си зададем въпроса – този филм, книга или музика мерзост ли е в очите Му? Мерзост ли е това в ушите Му? И ако
сами не можем да си отговорим, нека „изпитваме духовете“ и търсим искрено мъдрост от Бога. Най-вече – нека имаме готовност да чуем гласа Му по всеки въпрос, свързан с духовното ни здраве… Включително музиката.
Водех го до съзнателно решение да се покае за своето отстъпление от Бога и да отхвърли гнета на демоните, които го бяха обладали, когато им се бе посветил. Целта беше да стигне до акт на отричане от Луцифер, защото знаех, че е нереално да се очаква истински дълбока промяна, докато не бъдат прогонени злите духове от него. В определения за отричането ден, след много увещания и огромни вътрешни и външни трудности той дойде. Беше направил списък с духовните грехове, от които се налагаше да се отрече, както и от самия дявол. След молитвата ни ми каза, че няма сили да извърши този акт. Наблюдавах с тревога как пръстите му побеляваха,
и други подобни случаи, разбрах, че личността на момчето вече бе изключена и започват да се проявяват духовете, които го бяха обладали. Хванах дланите му, обърнах ги надолу и иронично заявих на демона: „Не, не нагоре – надолу ги насочи! Енергията ти не идва от небето, а от ада!“ В този момент злият дух обърна бавно очите на момчето към мен и започна да се приближава, насочил разперените си пръсти към гърлото ми с очевидното намерение да ме удуши. Не може да се опише погледът на обладан човек – такива зловещи очи не е способен да пресъздаде никой специален киноефект. С гробовен глас демонът ми каза: „Мра-а-а-зя те! “
докато стискаше силно чашата с кафето, което му бях направил. С мрачен поглед повтаряше, че не може да се отрече от дявола и от неговата музика. Изведнъж с крясък запокити пълната чаша към стената. Докато чистехме пораженията в офиса, усетих, че момчето се отрезви и започна да разбира страшното си състояние. Когато повтаряше след мен точките на отричането от демоните (от магии, окултни и други грехове), процесът вървеше спокойно. Но в момента, в който понечи да повтори фразата: „Сатана, отричам се от метъл музиката и от твоето влияние в живота ми чрез нея!“, у него настъпи рязка промяна. Очите му се помрачиха и целият почервенял, издигна ръцете си с дланите нагоре и започна да приема чрез тях енергия от въздуха. Тъй като съм имал
Отвърнах: „Знам. И аз те мразя, сатана! В името на Иисус, заповядвам ти, излез от Х.! А аз съм напълно защитен от моя Господ!“ Когато ръцете му стигнаха на десетина сантиметра от гърлото ми, като че се сблъскаха със защитно поле около мен и той не можа да продължи. След като се вторачи в мен за последен път със зловещ поглед, ръмжейки, контролираният от демона човек се отдръпна и безсилно пусна ръцете си. Тогава младежът излезе от транса, погледна ме с прояснени очи и запита учудено: „Какво стана?!“ Оказа се, че не помни почти нищо от трите минути, в които личността му беше изключена. Когато му разказах, той се мотивира и с решимост се отрече от демона, който за
последен път се беше проявил чрез него. До края отричането мина без съпротива. След няколко дни се случи нещо удивително. Младежът беше получил имейл от неизвестен подател, в който имаше картинка на плюшено мече с кратко послание: „Липсваш ми! Алистър Кроули1.“ И двамата знаехме кой е действителният подател - беше очевидно, че писмото е вдъхновено свръхестествено. Чрез могъщата благодат на Иисус Христос и цялостната духовна профилактика момчето придоби чудесна свобода и животът му коренно се преобрази. Но се изискваше още духовна работа, за да се стабилизира и да прекъсне изцяло връзките си със света на тази черна във всяко отношение музика. Х. изхвърли от дома си всички свои касети, дискове и всякакви сатанински и металистки атрибути. Настоявах да замени черните си дрехи с умерени, а Господ го благослови, като въведе голям порядък в живота и всекидневието му. Неговите мечти за растеж в черните изкуства се замениха с желание да живее за Божията слава. Х. завърши висше техническо образование и сега работи по специалността си, служи посветено в своята църква и живее чист живот. На фона на множеството християнски общества, където отровната музика успя да намери почва и да разврати мнозина, с огромна радост наблюдавах как Христос разруши смъртоносните планове на Луцифер за това момче.
Алистър Кроули – най-известният съвременен окултист, черен маг и сатанист. (Х. беше чел много от книгите му.)
1
оден съм в София през 1982 г. До 13-годишна възраст живях като нормално дете. Тогава на един училищен лагер започнах покрай по-големите да слушам рок групата „Нирвана”. Тази група ме привлече още от първия път, когато я чух. Бързо си набавих доста списания, статии, плакати за„Нирвана”. Единствената личност, която придоби значение и се превърна в извор на вдъхновение и смисъл на живот за мен, бе Кърт Кобейн, солистът на групата. Всяка сутрин, когато се събуждах, скачах от леглото и още сънен тичах да си пусна любимата банда. Слушах тази музика по цели дни и жадувах да се оприличавам все повече на тях. Вече знаех, че Кобейн е бил наркоман (зависим от хероин, медикаменти, алкохол) и се е самоубил. Силната ми любов към него постепенно разрушаваше нагласата, която бяха изградили родителите и учителите ми, че наркотиците са лош порок. Разбирах, че дрогата е била едно от основните средства, вдъхновявали музиканта. Дълбоко в мен покълваше фикс идеята да опитам дрога, за да се приближа до това, което е живял и чувствал моят идол. По-късно разбрах, че тази група ми бе „подарък” от дявола. В училище вече се бях запознал с един младеж – Боби, – който също като мен беше луд фен на „Нирвана”. Боби беше по-голям от мен. От моя блок имах и други приятели – Ник и Фил, – с които бях израснал. Те също харесваха такава музика. Един ден Боби ме покани у тях да разгледам неговата колекция от плакати, фланелки и видеоконцерти на любимата ни група. Бях изключително заинтригуван от цялото това “съкровище”. Но изненадите не свършваха. Боби отвори един
шкаф в стаята си. Най-малко очаквах да видя това – там беше пълно с марихуана (трева). Боби ми каза, че това е най-безобидното, което се предлага, и вече го е пробвал, но не е нещо особено. Направи една цигара, запали я и ми даде да си дръпна. Казах си: голяма работа, що пък не, няма да умра, я. Общо взето, нищо не ми се случи. По това време Фил и аз вече имахме силно желание да се занимаваме с музика. Фил бе добър китарист, а аз се учех на барабани, които бяхме направили собственоръчно. Боби също се присъедини към нас и заформихме нещо като групичка. Ходехме понякога в едно музикално студио на репетиции. Много се кефех в какви „герои” се превръщахме с моите приятели.
Веднъж седяхме в училищния двор и Фил донесе една цигара, която беше напълнил с хероин, останал от предишния ден. Каза ми, че е хероин, и ако искам, да си дръпна – било много яко. Любопитството ме изгаряше. Дръпнах си и изведнъж всичко се промени. Приятна топлина обзе цялото ми тяло, устата ми пресъхна и усетих необяснима радост. Когато се изправих да си тръгвам, все едно не вървях, ами летях над земята. Еуфорията бе
голяма, станах най-общителният човек на света, целият ми срам се скри за известно време. Мислех, че в този момент светът и всичко в него ми принадлежат. Бях „царят на света”. Тогава разбрах какво е изпитвал моят идол Кобейн под въздействието на дрогата и за голямо съжаление това бе моята орисия през следващите дванадесет години. След около седмица Фил вече беше взел хероин венозно (на инжекция) и ми се хвалеше какво невъобразимо усещане (филинг) било при венозното приемане на „материала”. Събрахме се у Боби. Той имаше хероин и аз реших да се надрусам на „помпа” (венозно). Направиха ми малка доза. Беше неприятно, когато иглата разкъса кожата ми и след това – вената.
Но еуфорията беше поне три пъти посилна, отколкото при хероина на цигара. Забравих дискомфорта от иглата. Бях изумен как може толкова малко прашец да прави така различно всичко около мен и най-вече – вътре в мен. Огромна привързаност и „любов” изпитах в този момент към хората около мен – Боби, Фил и едно момиче. Започнах да им благодаря за хероина и да им обяснявам, че на земята няма по-яко нещо от „материала”. Чувствах необятна свобода, която ми отваряше
много врати. Никакви притеснения не ме тревожеха. Като че ли огромна празнина вътре в мен се запълни. Усещането от хероина е като при пиян човек, който току-що е открил „любовта на живота си”. На пръв поглед всичко е прекрасно, но пияният не мисли, че на другия ден, когато изтрезнее, ще съжалява за избора си, защото жената всъщност е алчна, егоистка, използвачка и иска живота му на всяка цена, а в замяна му дава мимолетно плътско удоволствие. Точно така се почувствах и аз, а на другия ден съвестта ми говореше, че нещо мирише в целия този „романс”. За съжаление тогава не можех да разбера намеренията на жената (хероина), само знаех, че го искам с пълна сила. И така, новият ми „подарък” от дявола се наричаше хероин.
В началото не взимах наркотика постоянно, само веднъж седмично. С течение на времето увеличих употребата. Тогава финанси, общо взето, не ми липсваха. Родителите ми имаха пълно доверие и каквото исках, ми даваха. Не бях ограничен и в други отношения – да имам вечерен час, да питат с кого излизам, с какво се занимавам нaвън и т.н. Не след дълго се запознахме с нов приятел от „Люлин 7”, който пласираше хероин. Той беше доста по-голям от мен и беше навлязъл в сърцевината на хероиновата зависимост. Постепенно си дадох сметка, че съм при него всяка вечер. Бях само на 15 години и се превръщах в истински наркоман, който с всеки изминал ден затъва все повече и повече. Още не мислех, че това е сериозен проблем. Имах усещането, че когато реша, мога да оставя този лош порок, но за момента не ми се налага, защото се „кефех” максимално от дрогата.
Всекидневната употреба ме превръщаше в изкусен лъжец. Налагаше се непрекъснато да лъжа родителите ми, най-вече за пари. В началото ми беше неприятно, но мисълта, че след една лъжичка ще се надрусам отново, притъпяваше съвестта ми. Започнах да приемам лъжата като необходимост. Така придобих още един порок като „подарък” от дявола, без да ми се наложи да се изсилвам много – лъжата. Родителите ми забелязваха, че нещо се случва с мен, но не знаеха как да реагират. Майка ми ме питаше защо съм замаян всяка вечер, защо ми се затварят очите, докато разговарят с мен, защо съм толкова емоционален на моменти, а после като че ли съм мъртъв, защо съм пребледнял, защо спя до толкова късно, защо не се интересувам от всекидневните си задължения вкъщи. Най-често й казвах, че съм пил бира и при мен няма проблеми. Започнах да пропадам сериозно. Когато се събуждах, мисълта за хероина не ме оставяше, докато не си го набавя. Ако случайно не успеех да взема пари от нашите, измислях хиляди комбинации (найвече незаконни), за да го имам. Дрогата се превърна в приоритет за мен. След като вземех дозата си, можех да обърна внимание на всичко и всеки. Много тъжно ми ставаше, когато си давах сметка, че е така: с дрога „живея”, без дрога съм мъртъв. Страхувах се, че в момента, в който нямам наркотик, не съм пълноценен и достоен за общуване. Придобих и такива страхове. Общо взето, наркоманията не ми предлагаше нищо положително, чрез нея лепвах върху себе си само отрицателни качества: „подаръците” на лукавия. Бяха изминали около две години, откакто бях започнал да слушам „Нирвана”, и музиката им не ми беше омръзнала. Те вече не издаваха нова музика, но аз продължавах да се въртя в омагьосания кръг и да им се покланям с пълна сила. Ходех
по много рок концерти и „куфеех” като луд, правех „пого” (блъскане с все сила в другите от публиката под мощните звуци на китарите и ревовете на изпълнителите), след което често бях окървавен, воден от невъобразима агресия. Една част от мен се радваше, че вървя по пътя на саморазрушението и продължавам каузата на Кърт Кобейн – бунт срещу всичко и всички. Лятото на 1998 г. отидох с приятели на море. С Ник, Влад и другите отседнахме при братовчеда на Ник – Драг. Бяхме си взели един грам хероин, но свърши бързо. Драг ни каза, че в Бургас хората се друсали с други неща. Ставаше въпрос за медикаменти – комбинация от кодеин и глутетамид. Те надрусват около 10 пъти по-силно от хероина и ефектът им не преминава така бързо, а продължава около 24 часа в зависимост от дозата. Купихме си ги свободно от аптеката и ги изпихме. След около половин час всичко пред очите ми придоби голям
контраст, устата ми пресъхна, кожата ме засърбя (от кодеина, който е метилморфин), отново станах много контактен, чувствителен. Това продължи до другия ден. Беше много по-силно от хероина и много по-евтино. Като се прибрах в София, започнах да се дрогирам с новите хапчета. Дори се заблуждавах, че са подобри от хероина и по-здравословни. Тъй като набавянето на кодеин и глутетамид по това време беше безпроблемно, защото се продаваха без рецепти в аптеките, изградих силна зависимост от тях. Струваха стотинки и ги имаше почти навсякъде в София. Отначало взимах по 10 хапчета кодеин с 2 глутетамид. Така изкарах около 3-4 месеца, след което спрях за един ден и направо се сринах. Бях си докарал много силна абстиненция (състояние на наркотичен глад, при който се наблюдават симптоми като гадене, повръщане, разстройство, главоболие, студени и топли вълни, хрема, болки в ставите, в корема, апатия, депресия, агресия, неспокойствие, раздразнение от всичко и всички, отчаяние и т.н.). Мислех, че ще умра. От хероина не бях имал толкова силни кризи, но хапчетата са друго. По-силният и дълъг ефект на дрогата дава своите последствия, когато я нямаш. След година употреба бях увеличил дозата 5 пъти (50:10 хапчета на ден). Започнах бързо да се разпадам физически, чупеха ми се зъбите поради липса на калций. Личната ми хигиена куцаше сериозно. Къпех се веднъж в месеца. Не се решех, а имах дълга коса, не си миех зъбите,
рядко се преобличах, рядко се бръснех и си миех лицето. Под токсично влияние често се изгарях до кръв от цигарите, но не усещах болка. Всичките ми панталони бяха на дупки от цигарите. Често, когато силните опиати ме унасяха, като седях някъде, се събуждах след време изкривен в странни пози. Да се движа изправен, беше голямо предизвикателство, когато бях дрогиран. Жалка гледка, младеж на 15-16 години, а вече развалина. След още 1-2 години бях качил драстично дозата – 150:30 на ден. Освен хапчетата започнах да пия доста алкохол. По това време все още се движехме, по-точно, се друсахме на компании. Фрапиращото беше, че всеки от нас се „кефеше” на дрогата и знаеше, че бъдещето му не е розово, но с новата доза притъпяваше настоящето, като позволяваше на сатана да го държи сляп за реалността чрез фалшивия мир, който получаваше от дрогата. Така живях дълго, лъган от сатана, че съм създаден за дрогата. Днес разбирам, че години наред съм бил употребяван от самия дявол. На много млади хора съм „рекламирал” дрогата и те са започвали да се дрогират, буквално съм ги„зарибявал”. Намеренията ми не бяха злонамерени, просто исках и те да вкусят от „свободата”, която изпитвах под въздействието на наркотиците. За съжаление някои от тях вече не са сред живите. Поради моето нежелание да приема истината, че наркотиците ме водят към гибел, предоставях чудесна възможност
на сатана да ме управлява и да контролира напълно живота и действията ми, дори да се намесва чрез мен в живота на други хора. Когато идвах на себе си, дори за малко, съвестта ми ме изгаряше за нещата, които вършех. На моменти не проумявах как е възможно тези работи да ги върша аз. Като че ли друг ги правеше чрез мен, но вината поемах винаги аз. Разбирах, че не бива, но след свършения факт не можех нищо да променя, оставаше ми само да съжалявам и да се обвинявам до края на дните си. Най-голям ужас изпитвах, когато усещах, че действието на наркотика отминава, защото реалността се приближаваше. Тя беше моят най-голям кошмар. Все по-често имах натрапчиви мисли за самоубийство. Не намирах смисъл. Бях взел решение, че ако не съм умрял до двадесет и седмата си година, тогава ще сложа край на живота си. Кобейн се самоуби на двадесет и седем. До този момент вече бях постъпвал в психиатрия. В клиниката за рехабилитация на наркозависими и алкохолици в Суходол бях за две седмици по настояване на родителите ми. Понеже бях непълнолетен, непременно трябваше да съм с придружител – баща ми. След като излязох, веднага продължих да взимам. Нищо не се бе променило, жадувах с всичка сила да се надрусам и да не ме занимават с глупости. Нашите ме водеха на множество лекари, специалисти в областта на зависимостите. Правеха различни програми за лечението ми, но уви! Полека-лека изнасях имуществото на родителите ми от къщи. Доверието им към мен се бе разрушило отдавна и ме подкрепяха все по-малко финансово. Практически не ми оставаше друго, освен да крада от къщи, за да се поддържам „жив”. Залагах всичко, от което можех да си набавя някой лев, – видео, касетофон, телефони и т.н. Ако ми паднеха пари в брой, също не им прощавах. Знаех всяко скришно място вкъщи, където майка ми, братята ми или баща ми можеха да оставят пари. Така „подаръците” от лукавия валяха като порой към мен. Новият се наричаше кражба. Започнах да си имам неприятности с полицията за притежание на наркотици, побоища, тормоз над родителите ми. На един рожден ден след значителна употреба на наркотици и много алкохол се скарах с моя най-голям брат. След сло-
весната свада аз му посегнах и се сбихме. Той ме преби, бях окървавен от юмруците му. Заслужавах си го. Щом се изтръгнах от ръцете му, изпаднах в агресивен шок, като видях кръвта. Прибрах се бързо, взех най-големия нож, който имахме вкъщи, и излязох да го търся. Когато го намерих, му подадох ръка, уж да се сдобрим, а криех ножа зад себе си. Той също ми подаде ръка, аз го намушках в слабините и продължих да го удрям с ножа. Стекоха се мои приятели, дотича и майка ми и ни разтърваха. Дойдоха полиция и „Бърза помощ”. Мен отведоха в следствения арест, а брат ми – в болницата за животоспасяваща операция. Знам, че Бог опази моя брат жив по чуден начин. След като съм го пробол първия път, ножът се счупил в него и аз съм продължил да го удрям само с дръжката, обезумял от агресията и омразата, с които сатана ме бе умопомрачил в този момент. Лекарите му спасили живота, като овладели вътрешния кръвоизлив, причинен от спукване (след пробождането) на далака. В крайна сметка остана без далак. Също по чуден начин ме освободиха след три дни арест и наказание три месеца изпитателен срок. Бях непълнолетен, но това си беше опит за предумишлено убийство. Брат ми ме пожали и не повдигна обвинение срещу мен. След този случай той не ми говори дълго, а аз започнах да се замислям сериозно в какво се бях забъркал с наркотиците. Може би тогава за пръв път пожелах да се освободя по някакъв начин от зависимостта. Тук за пореден път се вижда „щедростта” на сатана към мен. Последният му „трофей” бе опит за убийство. Скоро след това един от добрите ми приятели, с когото бях израсъл, взе свръхдоза. Водих тежка борба да го държа буден, за да не спре да диша. Броени часове, след като се разделихме, е умрял от задушаване при повръщане. Последните му думи били: „Къде е Марио? Къде?...” След този случай нашите ме държаха няколко дни упоен, за да не изпадна в шок от новината за Влади. После починаха и други момчета, за които също бях отговорен, че пропаднаха в света на дрогата. Товарът върху мен ставаше непоносим. Не намирах покой дори когато бях под въздействието на опиатите, алкохола и дрогата.
Неприятностите нямаха край. Дяволът се гавреше по най-различни начини с мен. Когато не успявах да намеря средства за поредната доза, се молех на Бога да ми помогне, но тогава винаги оставах ненадрусан и с времето си казах, че Бог изобщо не Го е грижа за мен. Един път в момент на гняв призовах сатана да ми помогне да се надрусам. Реших, че за тези неща сигурно ще удари едно рамо. За нещастие го удари и за нула време се „оправих“. Направи чудо и ми изпаднаха пари от нищото. Това се превърна в практика. Бях на около двадесет години, когато се наложи да напуснем жилището ни в „Люлин 6” поради неплащани от години сметки. Имах немалък принос за това. Родителите ми не успяваха да покрият нито сметките, нито нуждите на семейството. Вторият ми баща, с когото живеехме, беше болен от рак доста години, но въпреки това ни издържаше, доколкото бе възможно. Майка ми вече беше със силно разбита нервна система, с тремор на главата. За да е спокойна, взимаше лекарства (успокоителни) през деня и през нощта. Двамата ми големи братя пиеха доста. Малкият ми брат, който беше на шест-седем годинки, не живееше в среда, подходяща за дете. След като принудително напуснахме жилището, останахме на улицата. Семейството ни се разпръсна. Майка, малкият ми брат и тате отидоха в приют за бездомни за няколко месеца. Големите ми братя Митко и Милен отидоха при тяхна приятелка, а аз останах сам. Живеех в близката горичка, където преди години баба ми се грижеше за едно място с барачка. Баща ми и майка ми говориха с мен, че ако не спра да се друсам, ще ме
изоставят наистина, защото разрушавах всичко и всеки около мен. След като им изтече срокът в дома, дойдоха да живеят заедно с мен на мястото. Въпреки критичното състояние, в което се намирахме, не намирах сили и мотивация да се променя. Един път прекалих, докато за пореден път изнудвах майка да ми даде пари за дозата, от която се нуждаех. Позволих си да я ударя. Изпотроших всичко в дървената барака. Малкият ми брат се уплаши много, не спираше да плаче. Тя повика полиция и ме арестуваха отново. Когато ме освободиха, не намерих никого в почупената барака. Бяха ме изоставили. Отчаях се и много се ядосах. Нямах средства, не можех да работя, никой от братята ми не искаше да ме вижда, не знаех къде са отишли нашите, никой от някогашните ми познати вече не искаше да говори с мен. Станах буквално като демон, който се рее в нищото. Можех единствено да прося пари, на което се бях научил с годините. Просех цели дни по улици и пазари. Всичко, което припечелвах, давах за кодеин и алкохол, а за храна не се притеснявах – в кофите все се намираше по нещо. Нямах обувки и ходех бос. Не бях се мил много време, миришех отвратително, с огромна дълга коса и дълга брада. Хората ме заобикаляха отдалече, полицията не ме оставяше на мира. Когато се друсах с хероин от ромската махала, използвах мръсни спринцовки от земята. Все едно ми беше кога и от какво ще пукна.
Аничка Дяконова се запознах в магаданския Дом на радиото, докато прослушвахме предаването, в което тя участваше като млад радиокореспондент. Предаването беше остро и интересно. Но не то ме порази. Темата за детската престъпност в нашата страна за съжаление не е нова. И радиото, и телевизията много често се обръщат към нея. Силно впечатление ми направи това младо крехко момиче, което, въоръжено с тежкия си касетофон, ходи в дискотеки и свърталища на отхвърлени младежи, за да интервюира тези, които са избрали да живеят от позицията на силата. Най-интересното е, че, без да се съгласява с тяхната гледна точка за смисъла на живота, Аничка не ги презира, а ги съжалява. Нарича ги заблудени и нещастни. - С какво започва мафията? - дълбокомислено разсъждава тя от лентата, която прослушваме заедно. - С картинката в твоя буквар - отговаря мъжки глас.
- Е, не точно с картинката, а с училището. Това вече е безспорно. И изобщо, какво е мафия? За това ще говорим днес… - Имам един познат, който се е сблъскал с това явление от днешния живот - подема Аня. - Той отказа да говори пред микрофон. Та човекът е горе-долу в такава ситуация: има криминална групировка, която върши различни неща - търговия, продажба на наркотици и т.н. Компанията се състои от млади хора - осемнайсет-деветнайсетгодишни, - а тези, които са по-млади (моят познат е на шестнайсет), използват в ролята на „глупаци”. На въпроса ми произвол ли е това, можеш ли да се пребориш с него, събеседникът ми отговори, че произвол там всъщност няма, но при някои обстоятелства могат да те преметнат. Например вземаш за продажба определено количество „слама”, т.е. наркотик, а тя по някакви причини се загубва. Е, тогава попадаш в ръцете им, могат да ти поискат много голяма сума пари или да те набият доста яко, могат да оберат апартамента ти. А може да се стигне и до убийство.
В полицията не можеш да се обадиш – обвързан си. Ако се оплачеш, ще бутнат в затвора този, който ти е навредил, но приятелите му остават на свобода. Те ще ти отмъстят. Тогава вече чувстваш и безпомощност, и злоба пред тази сила, въпреки че преди да те преметнат, си се гордеел, че са те приели в такава компания: защото ти се е струвало, че не си сам, зад гърба ти има сила. Но умният се учи от чуждите грешки, а глупавият - от своите. Продължавахме да слушаме записа с гласа на Аничка: - Помолих събеседника ми да разкаже как самият той е попаднал в тази компания. Ето как ми отговори: - Приятели ме доведоха. Пийнахме и това беше всичко, вече бях свой… Едно-
образието ми беше омръзнало, искаше ми се някак да се разсея. А и къде другаде ще намериш „трева“, алкохол? Само в такава компания. - И накрая обобщи: - Ако няма кой да те защити, обади се в полицията, въоръжи се с нож, направи нещо. Колкото повече се страхуваш от тях, толкова по-зле за теб. - Такава е мрачната картина. И какво да се направи? - завърши Аня. Наистина, какво да се направи? Слушам предаването и внимателно наблюдавам Аничка. Музикална пауза - и тя е на дискотека в комплекса за култура и спорт. Тук се събират групировките, тук се продава „трева“ и се правят други мръсни сделки под звуците на рок-н-рола. Музикална пауза - и тя е в друго свърталище с „готини” момчета и момичета. - Какво е това - пита ги Аня, - начин да оцелееш, или… - Просто - отговаря й момчешки глас - сега всеки печели както може. Времето е такова, че високи морални принципи вече няма. Всеки живее както иска и прави онова, което намира за нужно и изгодно за самия себе си. В нашата страна днес никой няма да промени това. Нито полицията, нито властта, никой на света. Сега живеем като в гората: силният изяжда слабия. И всички имат един проблем - да оцелеят. Човешкият живот струва една стотинка. Ако не удариш пръв, теб ще ударят. Джунгла… Аз например се надявам само на себе си. По-добре ти самият да биеш, отколкото да бъдеш бит. Без пари си никой. Сива маса. Музикална пауза - и Аня Дяконова разговаря с представител на службата за безопасност в хотел „Магадан“. Тъжно е впечатлението от тази беседа. Като поръсва изобилно думите си със смешки, равнодушният страж на реда всъщност избягва отговора на въпроса какво да се направи.
И все пак, какво да се направи, за да не попадат тийнейджърите в беда, да не се убиват един друг и да не живеят по законите на джунглата, т.е. на улицата? Какво да се направи, така че единайсетгодишни момчета да не крадат шапки от минувачите, да не събличат дрехите на пияните, да не вземат парите за хляб и мляко на безпомощни възрастни жени, да не лишават по-малките от и без това оскъдните училищни обеди и закуски? Какво да се направи?! По време на предаването Аничка седеше срещу мен. Замислена и тиха. От време на време усещах върху себе си нейния внимателен, питащ поглед. Моята поява в Магаданското радио след двайсет години беше своеобразна сензация. Аня знаеше от разказите на бившите ми колеги каква бях някога, а сега виждаше каква съм станала. Изпитвахме необяснима симпатия една към друга, както се казва, от пръв поглед. Накрая седнахме в някакъв кабинет и момичето ми разказа, че е на петнайсет, че учи втори курс в лицея. Майка й работела като инженер, а баща й бил преподавател в института, физик, кандидат на науките. - Кажи ми, Аня, баща ти и майка ти атеисти ли са? - Не - отвръща тя, - те не отричат Бога. Много интелигентни хора са, баща ми е от дворянски род. И двамата се отнасят с много уважение към вярата и към вярващите хора. - А ти с какво се занимаваш в Дома на радиото? - Водя предаване за тийнейджъри - доверително ми разказва Аничка, - нарекохме го „По случай“. Участват няколко момчета и момичета. Вземаме
интервюта от нашите връстници, а после с редактора подготвяме предаването. То излиза в ефир под рубриката „По законите на улицата“. Разговаряме с „готините” момчета от улицата. И знаете ли, не изпитвам към тях никаква ненавист, злоба, дори ме боли за тях. Техният живот е затворен кръг. Те трябва някак си да излязат оттам, защото отвсякъде ги заобикалят жестоките закони на улицата… Кажете - тя прекъсва сама себе си, - хареса ли ви нашето предаване? Само че откровено… - добавя Аня. - Не много - признавам си честно. - Защо? - Защото не отговаря на поставения от теб въпрос… - А вие знаете ли как да се помогне на тези младежи? – пита Аня без заобикалки. - Знам - отговарям тихо, - но искам и ти да го узнаеш и разбереш… Кажи ми, как се отнасяш към Бога? Вярваш ли в Неговото съществуване? Момичето се замисли, после каза плахо: - Аз не отричам Бога, но и не мога да кажа, че съм вярваща. Не знам… - Досега си взимала интервюта от момчетата и момичетата на улицата. А не искаш ли да поговориш за смисъла на живота с вярващи младежи? Може би те ще ти отговорят. - Но аз не познавам вярващи младежи… - А искаш ли да те запозная? Тя не отговори веднага. Трябва ли да казвам, че се вълнувах много, докато я чаках в деня на срещата ни. Усещах, че това момиче търси отговори на своите жизненоважни въпроси, търси мъчително, и се молех.
…А после, като свършиха с музикалните си занимания, към разговора се присъединиха и по-големите. Видях, че техните наистина сериозни и дълбоки размишления съвсем объркаха Аничка. Усещаше се, че такива интервюта още не е взимала. - Стига да се уповаваме на Иисус Христос, и всичко ще бъде добре - каза Марина. - С Бога може да се преживее всичко: всяка обида, всяка загуба. Той дава сили не само да забравиш обидата, но и да простиш. Толкова ми е добре с Бога!
Аня дойде навреме. Като влязохме в църквата, заварихме събралите се по моя молба младежи… Тук бяха и помалките, и учениците от началното училище, и по-големите, дошли за своите музикални занимания. В началото момчетата и момичетата се притесняваха от непознатата девойка, отговаряха плахо, но после се разприказваха. Аз седях отстрани и слушах разговора им… Почти на всички от най-малките Аня зададе един и същ въпрос: - Защо дойдохте тук? - Защото е хубаво! - й отвръщаха те. - Защо е хубаво? - продължаваше да пита Аничка. - Защото тук с нас е нашият Бог Иисус Христос – отговори смело едно рижаво момиче. - Откъде знаеш? - Знам. Христос обича малките деца. - И ние Го обичаме много, много! добави първолак с очила. Когато попита кой ги е довел в църквата, децата започнаха така развълнувано и откровено да разказват за своите баби и дядовци, приятели от училище, съседи и познати, че зашеметената Аничка ги слушаше с отворена уста и сама се чувстваше като тяхната приятелка. - Тук ни доведе самият Бог! - важно обобщи същият буен първолак с очила. - Защото Той не иска грешникът да загине - подкрепи го едно по-голямо момче.
- Какво очаквате от този живот? - Аз вярвам във вечността. Вярвам в скорошната ми среща с Иисус Христос! Само да не падна, да измина този път с Господ, всичко да преживея, всичко да простя, до края да остана вярна на Неговата любов - ето какво е най-важното за мен в този живот. Аня се обърна към Владимир, студент в Педагогическия институт: - Момчетата от улицата казват, че животът трябва да върви по законите на джунглата: оцелява силният, а слабият е длъжен да му се подчини. Вие споделяте ли тази гледна точка? - Не! Насилието никога няма да победи. Може да заплашиш човека, да го удариш, дори накрая да го убиеш… Но онзи, който постъпва така, не може да бъде силен вечно. Старост, болест, смърт - и на хоризонта се появява някой по-силен. Ние трябва да се обичаме, да се отнасяме един към друг като братя. Не бива да караме по-слабия да прави нещо за нас само защото сме посилни от него. Христос ни обича и ни учи да обичаме ближния си. Седя, слушам и чувствам, че нещо липсва в разговора. Нещо, което да послужи като отговор на онзи въпрос, който беше зададен в началото… Нали се събрахме, за да отговорим на него. И се моля на Господ да ни помогне. - Позволете ми да ви разкажа за себе си - в разговора се включва ръководителят на музикалната група.
- Казвам се Андрей. Живея в Магадан вече трийсет години. До четвърти клас бях добър ученик. Докато не умря баща ми… След това бях оставен на самия себе си, възпитанието ми фактически премина на улицата… По принципа: който е по-силен, оцелява. После с голяма мъка завърших училище. Майка ми някак се опитваше да се бори с „улицата“, но не й се отдаде. Бях оставен на самотек. Привлякоха ме в една компания. Там взех в ръка първата си цигара, първата чаша алкохол, за да приличам на приятелите си. По-точно лъжеприятели. После се научих да се бия и да крада. Появиха се наркотиците, които ме хвърлиха в онази пропаст, от която може да те извади само нашият Спасител Иисус Христос. Станах по-силен от другите. Имах и власт, и пари… И успех… Свирех в оркестъра на един ресторант, занимавах се с източни бойни изкуства. Мнозина ми завиждаха, стараеха се да приличат на мен. Сега разбирам колко отвратителен е бил животът ми. Силата не е най-важното. Христос ни учи да живеем по закона на любовта. Любовта е най-важното. - А как дойдохте в църквата? - тихо попита Аня. - Не мога да кажа, че аз дойдох. Господ ме доведе. Сега се опитвам да предпазя младите хора от грешките, които аз направих. - Какво бихте пожелали на онези младежи, които в момента са на ръба на пропастта, над които властват виното, наркотиците, парите? - Бих им казал: „Не търсете лидер между ближните си! Не търсете лидер между хората! Направете стъпка към Бога - и ще бъдете спасени! Ще разберете какво е истинска любов и истинско щастие, няма вече да искате да живеете за сметка на другите. Христос ще ви научи да обичате ближните си и да се молите за враговете си.” След разговора за наша обща радост Аничка остана в църквата за вечерното богослужение. Виждах как се тревожи душата й, как се вълнува, като се докосва до нещо, засега не много ясно за нея, но толкова нужно. Тя седеше неподвижно, сякаш се вглеждаше в себе си и преосмисляше онази истина, която чуваше за първи път.
предлагат халтурните преводи от английски и холандски. За съжаление в днешната ситуация ще се наложи да се казва, че срещу младите се води истинска война: коварен враг ги подтиква към самоубийство, като им внушава неуморно, че това всъщност е път към пълноценен живот и наслади, че е висше благо. А най-важното – че това е техният свободен избор. Полезно е да се засяга тийнейджърското самолюбие, като се обяснява, че наркотърговците смятат младите хора за идиоти, че в езика на наркомафията да пробуташ наркотично вещество на доверчиво момченце, е: „да хванеш маймуна“. Че информационната отрова се представя в
Всъщност не се изразихме съвсем точно, когато казахме, че заплахите за здравето ще минат покрай ушите на младите. Част от тях са особено мнителни и ще се невротизират, ще се вторачат в драгоценното си здраве, ще се превърнат в мрачни хипохондрици. А прекаленото фиксиране върху здравето, както е известно, го разрушава. При другите ще се задейства духът на противопоставяне и те могат да опитат наркотици демонстративно, за да докажат своето безстрашие. И ако трябва да кажем цялата истина за наркотиците, не може да пропуснем най-важното. Наркоманията е не само престъпление и не просто болест. Тя е преди всичко духовна болест, форма на обладаност. Човек вече не принадлежи на
сладникава хуманистична опаковка. И умните хора трябва да развиват у себе си интелектуален и нравствен усет, за да познават тази отрова отдалече, без да я пробват на вкус. Както опитните сапьори усещат миниран терен на най-неочаквани места. Важно е да се казва, че наркоманията обикновено е съдба на хора без развитие и знания, които се питат какво да правят със себе си и времето си. Ако някой възрази, като изтъкне успешния живот на рок певците, да се отговори, че умът не е тяхната най-силна страна. За тийнейджърите е въздействаща истината, че наркоманите не познават щастието на любовта. Всичко най-интересно в живота ги подминава и хората ги избягват като прокажени. Такива аргументи са силни пред младите. А разказите как ще се разклати здравето им и дори за смъртната заплаха минават покрай ушите им. От болести и смърт се плашат децата и невярващите стари хора. А младите, които навлизат в период на физически разцвет, се чувстват неуязвими. У тях са програмирани безстрашие, стремеж към риск, без които не е възможно познаването на света. Човечеството отдавна щеше да се изроди и да изчезне от лицето на земята, ако младежите смятаха за най-висша ценност своето здраве и живот. Никой нямаше да участва в битки, да открива континенти, да пробва върху себе си нова ваксина, да гаси пожари, да пресушава блата, да строи градове. Дори нямаше да рискува да създаде семейство.
себе си, не се владее. ВЛАДЕЯТ НЕГО. Думата„обладаност“ обикновено се употребява без допълнение, за да не се привлича още повече злото. Защото човекът може да бъде обладан от бесове, както пише в Библията. Така че, ако нещата се нарекат с истинските им имена, наркоманията е форма на обладаност от бесове. Не е ли това причината да са толкова жалки резултатите от най-разнообразните медицински, в това число психотерапевтични, усилия на лекарите нарколози? И, обратно, поразителен е броят на изцелените, минали през християнските центрове за рехабилитация… А колко случаи има, когато наркомани са се възстановявали дори без рехабилитационни центрове – просто са започвали да ходят на църква, да се изповядват! На практика те също са заменяли пагубния си начин на живот със здравословен. Само че друг, не „общочовешки“.
Защото в „общочовешката“ представа за здравословен начин на живот (и в училищните програми) напълно липсват понятия като „грях“, „разврат“, „целомъдрие“, „въздържание“, „покаяние“, „съвест“. И неслучайно. Това е казано много точно в книгата „От какво искат да ни „спасят“ (Москва, Даниловски благовестник, 2011): „Божията благодат може да се изгуби само заради греха и ако Господ я отнеме от съгрешилия, човек става безпомощен, слаб, безволев и беззащитен както при нападение от зли хора, движени от зли духове, така и при непосредствено въздействие на самите демони... Въздържанието е найсилният начин за защита на християнина от това посегателство. Ето защо демоните
и техните „агенти“ с всички сили се стараят да изключат напълно от съзнанието на хората самото споменаване на каквото и да било въздържание. В онези случаи, когато „агентите“ не могат да водят открита борба с Църквата, те дори нямат нищо против да поговорят лицемерно за нравствената полза от нея. Но трябва да си даваме ясна сметка, че те са готови да търпят само такава Църква, от чието учение е напълно изключено понятието за борбата с греха, с демоните (за тях изобщо е по-добре да се мълчи!) и, разбира се, въздържанието като начин на борба с демоничното въздействие върху плътта, разума и емоционалната сфера на човека.“
З
въня по телефона на моя приятел Борис Зудерман. Чакам дълго. Никой не вдига слушалката. На следващия ден отново се опитвам да се свържа – положението е същото. Накрая неочаквано отговаря женски глас. Представям се, казвам, че бих искал да говоря с Борис. „В момента не може да говори по телефона...” В слушалката се чува, явно от другата стая, тежка, мъчителна кашлица. Обхваща ме безпокойство. По електронната поща получих писмо от Борис, което той беше разпратил на всичките си познати. Разсъждаваше за смъртта. Реших да го посетя.
След време се чухме, разбрахме се в кой ден ще му бъде удобно да поговорим и ето, стоя пред входа на блока, обхванат от вълнение. Винаги се чувствам така, когато ми предстои среща с човек, който има особено призвание от Бога. – Е, здравей! – гласът на Борис е все така силен и звучен. – Заповядай. Отдавна те чакаме, обядът изстина вече... Закашля се. Виждам, че това го измъчва, и крия състраданието си зад бодрия поздрав и искрената радост от срещата. След обяда вадя от чантата си бележника и фотоапарата. – Борисе, във влака записах няколко въпроса, които бих искал да ти задам. Съгласен ли си? – Разбира се. – Мнозина читатели на нашето списание те познават от твоите книги, лекции и радиопредавания. Разкажи малко за себе си...
– Роден съм през 1949 г. в Урал, където родителите ми бяха в изгнание. През август с Анушка празнувахме 43 години съвместен живот. Имаме четири деца. Едната ни дъщеря Господ вече прибра при Себе Си. Когато дойдох в Германия през 1977 г., кандидатствах в библейско училище, после получих висше богословско образование. Станах пастир. В продължение на седемнадесет години подготвях и записвах християнски радиопредавания на руски език. Четиринадесет години заемах щатно място в Транссветовното радио – мисия, посветила се на разпространяването на Евангелието по радиото. Още три години работих като нещатен сътрудник. Последните години служих като пастир в баптистките църкви в Германия. – Твоята книга „Окултизмът – поглед под маската” предизвика истинско вълнение. Как стигна до убежде-
нието, че е необходимо да напишеш тази книга? – В началото на деветдесетте години бившият Съветски съюз беше буквално залят от окултни книги, вестници, списания и телевизионни предавания. „Всички сили на ада” със страшна сила се устремиха към оставената от комунистическата идеология празнина. Докато отговарях на въпросите на радиослушателите, подготвих едно предаване, след това второ, после цяла серия от предавания. В тях нямаше нищо философско и абстрактно, те отговаряха на злободневните проблеми. От ръкописите към тези радиопредавания в продължение на две години приготвих книга, като постоянно допълвах новите въпроси, с които слушателите буквално ме затрупваха, и отделни статии. Това не е научна
монография, а християнски, библейски отговор спрямо нашествието на силите на тъмнината. – Борисе, ти казваш, че усещаш как се отронват последните песъчинки в часовника на живота ти. Как се отнасяш към времето? Към годините, месеците, седмиците, дните... – Ценността на времето в моето възприятие нарасна многократно. Сега гледам по съвсем друг начин на това, къде ми отива времето. Започнах много повече да го ценя. Помниш ли текста от Свещеното Писание: „Като скъпите времето, защото дните са лукави.” Сега го възприемам доста по-ярко. Особено съжалявам, че пропилях много време, като четох ненужни книги, водих празни разговори. Ето, спомням си разходките
с жена ми и съжалявам, че тогава не си говорехме за важното и ценното, което насърчава и вдъхновява, а си бъбрехме за това-онова. И още нещо си мисля. Подобно на много други християни, не спрях, не се замислих, дори не обърнах внимание на исторически важните моменти. Бяхме свидетели на такива велики събития, а живеехме все едно не се е случило нищо особено. Важността на настоящето, за разлика от миналото и бъдещето, ето какво усещам в момента изключително остро. – Как би определил своето отношение към християнството в неговата теория и практика? – С много по-голямо уважение, отколкото преди, се отнасям към различното от моето разбиране за учението на Иисус Христос. Мисля, че станах по-мал-
ко радикален. Видях, че Бог има Свои пътища, които се различават от моето разбиране за обръщането към вярата, особено сред мюсюлманите, които днес идват при Него. Този начин на обръщане към християнството, който има аналог може би само в Свещеното Писание, за мен е нещо изцяло ново, важно и интересно. Да го кажем така: видях, че моите духовни закони не отразяват пълнотата на Божиите истини. Уверен съм, че като новороден християнин имам вечен живот, но допускам, че не разбирам всичко около въпросите за спасението. Естествено, недопустимо е учението да се основава на личен опит, има едно мерило – Свещеното Писание. Личният опит си остава личен опит, но ако го изключим напълно, бих имал опасения. – За кого се отнася Проповедта на планината? За какво всъщност говори в нея Иисус? – Мисля, че за учениците Проповедта на планината е била точно онова „ново”, за което току-що говорихме. Можели ли са съвременниците на Иисус Христос да живеят според правилата, формулирани от Него? Разбира се, че не. Там Той представя на света принципите на Своето царство. Хората не са способни да живеят така. Той обаче е способен. Неговият живот в нас ни позволява да живеем според Неговите принципи. Истинското християнство се отличава от теорията именно по това: то живее Неговия живот, с Неговата сила и власт, с Неговата свобода и могъществото на Неговата благодат. – Познаваш ли хора, които живеят по този начин? На практика. Бедни по дух, плачещи, кротки и блажени? – Да. Би било много тъжно, ако не познавах такива хора. Спомням си едно празненство. Бяхме на маса. До мен седеше наш общ приятел. Той се грижеше за всички, подаваше хляба и напитките, следеше да не би нещо да не ни достига. На този празник той сигурно беше найвисокопоставеният според църковната йерархия. А служеше толкова непресторено. Личеше си, че винаги постъпва така. Хора като него има много повече, отколкото мислим, но не се забелязват.
– Ако разсъждаваме чисто по човешки, не ти остава дълго да чакаш преминаването във вечността. Сега сигурно размишляваш много за живота и за смъртта, за това, какво е ценно и важно. Какво в твоя живот е останало важно и какво е загубило ценността си? – Преди година и половина лекарите ми даваха два-три месеца живот. Сега смятат, че ми остават няколко седмици. Казах им, че ми трябват няколко месеца, за да довърша онова, което съм планирал, което е крайно необходимо да се направи. Но ние с теб знаем, че вярващите не умират – идват да ги приберат. Така че нашето време е във властта на нашия Господ. Да се върнем на въпроса ти. На втори план се изместиха някои неща, които преди играеха по-голяма роля, отколкото днес, например къде и как живея, имам ли къща и градина и т.н. При мен настъпи реална преоценка на ценностите. На първи план излязоха моите отношения с Бога. Това стана най-главното в живота ми. Обърнах внимание на някои области от взаимоотношенията ми с Бога, на неща, които не бяха съвсем наред: нарекох ги „неизорано поле”. С Божията помощ успях да изора тези участъци от моето „жизнено поле”. Един от тях беше трагичната смърт на нашата дъщеря. Изминаха дванадесет години от смъртта й, а в душата си още таях обида към Бога, не разбирах Неговата воля и пътищата Му. Много се радвам, че с Негова помощ и този подвластен на скръбта участък е изоран. За мен има огромно значение семейството – какво бих правил без него?! Радвам се, че до мен е моята жена, че децата са близо, че синът ми е пастир на църквата, която посещаваме. По-точно, тя ни посещава. Усещам грижата на църквата и не само на нашата. Когато разбрах диагнозата си, горчиво плаках. Плаках заради моите грешки и грехове, заради изгубеното време и пропуснатите възможности. Плаках, струва ми се, цял ден. И разбрах, че в живота ми няма нищо по-важно от откритите, добри и синовни взаимоотношения с Бога. Утеха намерих в думите, които чух от Него:
„...Защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на човеците прегрешенията им.” Къде може да се намери такова утешение, ако не в Божието Слово и в общението с Бога?! – На идване пътувах с влак и на гарата се качих на трамвай №1, както ми каза по телефона... След известно време забелязах, че пътувам в обратната посока, защото се озовах извън града. Когато говорихме с теб по телефона, си представих картата на Брауншвайг и линията на трамвая на север от гарата. Така и тръгнах. А е трябвало да отида на юг. Не може ли да се получи същото и в нашия духовен живот? Откъде знаеш, че „пътуваш в правилната посока”? Как човек може да бъде сигурен, че е на прав път? – Нашият ориентир трябва да бъде извън нас. Затова се ръководим не от нашите чувства, опит и представи, а от вярното Божие Слово. То реално ни води в правилната насока. Показва ни какви сме всъщност. Говори ни какъв е Бог. Открива ни пътя към Бога и ни насочва в нашия живот с Него. Словото Божие е слово на Бога, това са Неговите
думи към нас. Ето, ти се обади, попита как да стигнеш до дома ни и жена ми ти отговори. Така и Бог, Неговото Слово – то ни говори. Разбира се, ако му вярваме. Това е необходимо условие. Ако ти не беше повярвал на жена ми, никога нямаше да стигнеш до нас... – Какво те радва, Борисе? – Семейството, църквата и перспективата скоро да достигна целта. Семейството е голяма утеха и огромна помощ за мен. Църквата напоследък започнах да възприемам като нещо вселенско, всеобщо и реално. Това, че и аз принадлежа към тази вселенска общност от хора и към Бога, за мен е голяма радост. Откровено казано, вече се радвам, че съм толкова близко до целта. Не бих искал да изминавам отново последния участък от моя път... – На сбогуване какво би искал да кажеш на читателите на списанието, Борисе? – Не забравяйте какво е най-важното в живота. – Благодаря за откровения разговор. Нека Господ, твоят Бог, те благослови със Своя мир и ти даде радост от общуването с Него! *** Прибрах се вкъщи. Записах разговора. Звъня на Борис Зудерман, за да уточним някои детайли. Чакам дълго. Никой не вдига слушалката. Безпокойство обхваща душата ми. Изминаха няколко дни. Сутринта ми се обажда синът на Борис, пастир Виктор Зудерман: – Искам да ви кажа, че вчера Господ прибра баща ми. Изказвам съболезнования, замислям се и усещам: с думи не можеш да изразиш дълбоката си печал. Борис сега е там, той вижда и чува това, което ние не можем нито да видим, нито да чуем, нито ни е дадено да разберем, докато сами не преминем тази граница.
P.S. СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ! Когато получите това писмо, вече няма да съм сред живите. По-точно, ще бъда дори много жив, само че не в този свят. Помолих моите деца, след като премина във вечността, да разпратят това писмо като мой последен поздрав към вас. Няма нужда да отговаряте, защото децата ми не могат да четат на руски, а жена ми не може да чете заради лошото си зрение. С голямо удоволствие бих ви съобщил какво преживявам в момента. Но не мога. Вярвам обаче, че всичко, което изпитвам, превъзхожда несравнимо нашата фантазия. Сега, когато пиша тези редове, съм изпълнен с любопитство. Толкова ми се иска поне с крайчеца на окото си да надникна в света на Бога, да видя всичко, което ни е приготвил, да видя Иисус. Сигурен съм, че е прекрасно. Когато четете тези редове, аз вече ще виждам всичко това. Господ ми даде чудесен живот, в който освен многото лишения и страдания имаше и удивителни събития, преживявания и подаръци. Едно от най-хубавите ми преживявания бяхте вие, мои скъпи приятели. Като започна от братята и сестрите в църквите, където служих. След това - всичките ми скъпи слушатели, които в продължение на много години поддържаха моето служение по радиото. После - моите студенти. Това беше всъщност най-интересната част от служението ми. Благодаря много на всички, които по време на пътуванията ми ме возеха, хранеха и ми осигуряваха подслон. Един от братята искам специално да спомена. Това е Виталий Козубовски от Киев, мой приятел и сътрудник. Колко часове прекарахме заедно, докато пътувахме с влак или кола! Колко интересни теми обсъждахме! Виталий, ще ми липсваш много. Не казвам „сбогом”, казвам ви „довиждане”. Толкова ми се иска да ви видя всички там, при нозете на Христос. А после вечно да пеем слава на Него. Моля ви, положете всички усилия да попаднете там! До срещата ни при нозете на Христос! Бъдете благословени! Ваш Борис Зудерман
оявила съм се на бял свят в една неделна утрин. Родителите ми много се зарадвали, тъй като вече имали двама синове и очаквали дъщеря. Три години подред бях любимото дете в семейството, но когато се роди по-малката ми сестра, за мен всичко се промени. Намразих я, защото ревнувах и се чувствах ненужна и изоставена. Колкото по-голяма ставах, толкова повече растеше у мен стремежът към самостоятелност
и самоутвърждаване, което силно усложни отношенията с баща ми. Макар че ме обичаше по своему, той ме обгради с ограничения и забрани. Това стана причина все повече да се затворя в себе си. Първите занятия в училище бяха истинско мъчение за мен. Бях толкова недружелюбна и срамежлива, че това скоро се отрази на успеха ми. Изградиха си мнение за мен, че съм мечтателна и разсеяна натура. А аз копнеех по-бързо да порасна. Помня, че най-голямата радост на тринадесетия ми рожден беше мисълта, че на следващата година ще стана на четиринадесет. От тринадесетгодишна
възраст започнах да търся вниманието на момчетата - нещо, което изобщо не харесваше на баща ми. Страдах заради отношенията с него - всичките ми приятелки имаха повече свобода от мен. Често бягах от училище, за да се повеселя с приятелите си. Но все пак, някъде дълбоко в душата си чувствах неудовлетворение.
Той вече не ми се доверяваше, а пък и прекалено често го подвеждах. Така си изградих моя собствена вяра в Бога, т.е. стоварвах върху Него цялата отговорност, ако нещо в живота ми не потръгваше, но се боях от Него, чувствах, че може и да ме накаже. За мен Бог беше добър само тогава, когато всичко вървеше според моите желания.
Задавах си въпроса дали животът ми има някакъв смисъл. И още на тези години мечтаех за човек, който да ме обича и да ми принадлежи. Но моите приятели един след друг разбиваха илюзията ми. По това време започнах да си пиша с едно момче от Америка. Веднъж той ми каза, че се е покаял и е посветил живота си на Иисус Христос. Сподели, че това го прави много щастлив. Думите му ме заинтригуваха и аз също реших да повярвам в този Иисус. Започнах да чета по малко от Библията, исках да се запозная по-отблизо с младежите от една християнска общност, но баща ми за съжаление забрани и това, защото предполагаше, че става въпрос за секта.
Бях на петнайсет, когато се запознах с бъдещия ми съпруг. Това беше спокоен, уравновесен и търпелив човек. С него ми беше много приятно, особено след безкрайните спорове с баща ми. Започнахме често да се срещаме и се учудвах, че родителите ми ми предоставиха пълна свобода и не възразяваха срещу нашите отношения. Не мина много време и разбрах, че съм бременна. Зарадвахме се, въпреки че аз бях само на шестнайсет, а той – на двайсет години. След като навърших седемнайсет, получих разрешение да се омъжа. Два месеца по-късно ни се роди дъщеря. С удоволствие се занимавах с детето си. Обградих го с любов и внимание и се зарекох, че моето дете никога няма да има нужда от нищо. Бях щастлива. Но след това се появи някаква неудовлет-
вореност, исках да ми се възхищават, да се прекланят пред мен. Жадувах за любов и комплименти. Мъжът ми много се грижеше за мен, но аз поставях такива изисквания, че той просто не беше в състояние да ги изпълни. В крайна сметка това се отрази на взаимоотношенията ни и започнахме все по-често да се караме. В този период на него му направиха операция на крака и се наложи да остане вкъщи четири месеца. Той вършеше доста работа, грижеше се трогателно за дъщеря ни, но в нашия тесен апартамент скоро започнахме да си лазим по нервите. Без да мисля много, се обадих на приятелката ми и се разбрахме да
Но това е като на кино. В живота, след като изчезнат емоциите, човек остава с разбито сърце, изтерзана душа и разум, изгубил ориентир. Търсим съвет от приятели, познати. Те се опират на своя опит, на своите преживявания. А този опит обикновено е трагичен и греховен. Често тяхната помощ и подкрепа е като пречупена тръстика, „която, ако някой се опре на нея, ще му влезе в ръката и ще я промуши“ (IV Цар. 18:21). Какво ще те посъветва разведеният човек? Да се разведеш. Той е избрал такъв път за разрешаване на възникналите проблеми и сега го
излезем на ресторант. Определено ни хареса и започнахме все по-често да ходим там. Мъжът ми не противоречеше на моите желания, а и ми се струваше, че в семейството никой не се нуждае от мен и не ме ценят достатъчно. Така ресторантите и кафенетата станаха мой втори дом. Забелязах, че се харесвам на мъжете, и скоро тръгнах от ръка на ръка. Всичко ми беше безразлично. Моето семейство вече не означаваше нищо за мен. След като с мъжа ми си дадохме сметка, че имаме големи дългове, намерих добре платена работа като фотомодел. Скоро започнаха да ме снимат в разни неприлични пози, а после ми се наложи да премина към порнография. Над нищо не се замислях. Важни бяха само парите, а ние имахме нужда от тях. Желанията ми се увеличаваха, а и мъжете взеха да искат все повече от мен. Скоро се стигна до това, че започнах да се продавам. Съвестта ми беше мъртва. Ужасните грехове, в които живеех, бяха замъглили напълно очите ми. Мъжът ми не подозираше нищо и мислеше, че си правя безобидни снимки.
Когато дъщеря ни навърши годинка, се преместихме в голям апартамент. До нас живееше един проповедник с жена си и двете си деца. Отначало не общувах с тях, често им се присмивах. Но веднъж съпругата на проповедника звънна и попита дали не съм съгласна понякога да наглеждам децата й. Съгласих се, защото така можех да я помоля за същото. Тогава с мъжа ми често се карахме и накрая решихме да се разведем. Това по някакъв начин ме накара да се замисля над живота си и си зададох въпроса дали в него има нещо добро и чисто? Отговорих си – единственото добро и чисто беше дъщеря ми. Когато го разбрах, си помислих какви ще са последствията за нея от нашия развод. Започнах да убеждавам мъжа ми да не се развеждаме. Помирихме се и поисках да родя още едно дете с надеждата, че това ще ми помогне да променя живота си. Скоро забременях, но последва спонтанен аборт. И когато това се случи отново, съвестта ми проговори, още повече, че и преди бях направила няколко аборта. Забременях за трети път и когато отно-
препоръчва наляво и надясно. Какво ще те посъветва предателят? Да предадеш. Това е неговият начин на живот. Какво ще те посъветва рушветчията? Всички въпроси да се решават с помощта на рушвета, тъй като той ги решава именно така. И съветите на тези хора ни пасват. Харесват ни. Ние страдаме и ни се предлага изхода: „Ти си достоен за утеха, вземи си я.“ Не е важно по какъв начин ще получиш тази утеха. Всички постъпват така. Е, какво, и съвет ли не можеш да поискаш? Поискай, разбира се. Житейският опит, духовният път, преживените години при всички народи и през всички времена са се ползвали със заслужено уважение. Но за всяка дума, казана от човек, е нужна проверка в Божието Слово.
— Живяхме като всички, но пък имаме за какво да си спомняме - казва отминаващото поколение, докато всмуква дима от цигарата, стисната с беззъба, сбръчкана уста. — Живеем като всички, но пък ще имаме какво да си спомняме - повтаря след тях младото поколение, подпухнало след бурна нощ. Разбира се, че ще има. Но дали ще искат да си го спомнят? А ще се наложи. На всички. Хората цял живот търсят щастие. Като всички. Не разполагат обаче с неговите компоненти: мир и любов, покой и стабилност. Човек събира късчета от това щастие – своето, чуждото. Късчета, различни по форма, размер и цвят. От тази мозайка се опитва да направи картина на щастливия живот, а се получава картина на абсурда. В края на живота е още по-страшно – късчетата са разбъркват в счупена стъклена бутилка, която ти остава само да съзерцаваш с безкрайната мантра:
*** Освен проблемите има и всекидневна рутина, потискащ бит, постоянни „болежки“. Ами, като при всички. И можеш да си позволиш слабости.
во се появиха усложнения, отидох на лекар. Съседката любезно се съгласи да наглежда дъщеря ми. Не можех да повярвам на онова, което ми каза докторът. В ушите ми звучаха думите му: — Имате извънматочна бременност. Спешно трябва да ви оперираме и вероятно повече няма да имате деца. Горчиво се упреквах и се обвинявах. Знаех, че това са последствия от разгулния ми живот. Когато отидох при съседката за дъщеря си, тя ме попита защо съм толкова потисната. Не сдържах сълзите си и разказах на тази жена за своя живот и за това, как Бог ме наказва за миналото ми. Тя ми отговори, че Христос е дошъл, за да ни освободи от нашите грехове, и че мога да получа прошка за греховете си и да променя живота си. Но аз бях толкова разстроена, че не можех да разбера за какво ми говори. Жената предложи да оставя дъщеря си при нея, докато съм в болницата. Когато след упойката дойдох на себе си, медицинската сестра с усмивка ми каза: — Не се притеснявайте, беше само спонтанен аборт и ще можете да имате още много деца. — Има какво да си спомням... Като всички... *** Животът е труден и тежък – това е банална истина. С годините я разбираш все по-добре. Идва опитът, натрупват се способи и методи за преодоляване на кризите. Но е толкова важно на какво се основават те. Думите „както винаги“ и „като всички“ имат алтернатива: човекът може да избере опита на света или опита на Библията. Първото е по-приятно, то лекува нашите обиди, подхранва самолюбието ни, утешава съвестта ни. Второто често е трудно да се приеме, тъй като изисква смирение, честен поглед към себе си и действителността около нас. А изборът, както винаги и като при всички, зависи от самия човек.
Не можех да повярвам на ушите си, нито да се овладея, сълзите не спираха да се стичат по бузите ми. След това дойде някакво облекчение, сякаш заедно със сълзите се отмиваха и греховете ми. Неочаквано реших да се обадя на нашия съсед, проповедника. Казах му, че предавам живота си на Иисус Христос, че напълно Му се доверявам и се моля Той да ми помогне да променя съществуването си. Трудно е да опиша с каква радост и любов се изпълни сърцето ми след този разговор. Когато се прибрах, имах чувството, че целият свят се е променил. Опитах се да махна от живота си всичко, което моят Господ не би одобрил. Макар че с някои навици и слабости се наложи да се боря дълго и упорито, постепенно Бог ми помагаше да се освободя от тях. Моят съсед и жена му ме подкрепяха трогателно, с любов и доверие. Те ми помогнаха да се разделя с миналото си. Половин година след като се покаях и приех Иисус Христос, заедно с мъжа ми ни поканиха да прекараме почивните дни с хората от една църква. В неделя, по време на сутрешната служба, пастирът говореше за това, как се е обърнал към Иисус Христос. Моето минало с всичките му подробности веднага застана пред очите ми и се почувствах толкова нищожна, че едва успях да се овладея. И когато пастирът в края на своята проповед каза, че ако някой има въпроси, е готов да отговори, отидох при него. Разказах за миналото си, за това, какво ми тежи и не ми дава покой. За това, че мъжът ми не знае нищо за моето минало, че ме е страх да призная, тъй като се опасявам, че щом разбере, ще се разведе с мен. Пастирът ме изслуша внимателно и ме посъветва все пак да си призная всичко пред мъжа ми, защото той може да разбере от странични хора, а чистосърдечното признание само ще очисти нашите взаимоотношения. Помолихме се заедно Господ Бог да подари на мен и на мъжа ми сили да понесем и това изпитание. Докъсно говорихме двамата със съпруга ми. Когато му разказвах всичко, треперех и се обливах в сълзи, и с цялата си душа молех Господ да направи чудо. В себе си бях решила, че ако
мъжът ми поиска да се разведе с мен, значи такава е Божията воля. Той слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва. Позволи ми да споделя всичко, после започна да ми задава въпроси – искаше да изясни изцяло подробностите. Накрая силите ме оставиха и замълчах в очакване на отговор. Изведнъж се случи нещо невероятно: мъжът ми хвана двете ми ръце и каза: — Прощавам ти. Струваше ми се, че се е побъркал. Но той все повтаряше: — Прощавам ти. Внезапно ми дойде мисълта, че самият той не разбира откъде има сили да ми прости. Всъщност действаше според волята на нашия Господ Бог. Тази вечер имаше голямо значение и за двама ни. По-късно съпругът ми при никакви обстоятелства не ми напомни за моето минало. За мен станаха насърчителни думите от Посланието към римляните: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христос Иисус” (3:23-24). Онази вечер Господ Бог ни даде такава благодат. След това мъжът ми също повярва в Иисус Христос и ние станахме щастливи родители на три дъщери. Знаем, че не всеки ден се случват чудеса, подобни на преживяното през онази паметна вечер, но Светият Дух, който живее в нас, ни укрепва. Радвам се, че след като преминах през мрак и бури, получих спасение от властта на греха. Христос ме изведе на пътя към щастливата вечност.
алко шокиращо звучи, нали? Възможно е да се питате за две неща: първо, как страдащ ще е равносилно на жив и, второ, какво общо имат тийнейджърите, за които е предназначен този текст? Надявам се да отговоря и на двата въпроса. В Матей 5:4 (РИ) е написано: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.” Ето някои от синонимите на думата „скърбящ” според Българския синонимен речник: нажален, неутешим, тъжен, печален. А смисълът на думата „скръб” позволява да говорим за нейните разновидности: естествена, греховна и духовна. Естествената, или природната, найчесто е скръб за някой близък, когото си загубил. Човек не избира тези обстоятелства и за него е непосилно да се контролира. Мисля, че разбирате за какво говоря. Вторият вид е греховната скръб. Това е копнеж или неистово желание за нещо, което Бог не е дал на човека да притежава и той е неутешим. Тук има два изхода. Първо, да осъзнаеш, че щом Бог не ти дава онова, за което жадуваш, за теб така е по-добре, защото Той вижда нещата мащабно. Представете си един гоблен. Когато погледнеш лицевата му част, тя е изключително красива и изкусно направена, но ако го обърнеш откъм гърба, виждаш възелчета, кръстосани конци и други несъвършенства. Ние, хората, обикновено не виждаме красивата, лицевата част, а - възлите и висящите конци. Мислим си, че така не е добре, и се опитваме да предприемем действия по човешки, но усилията ни се увенчават с неуспех. Нужно е обаче да се доверим на Създателя си, Който вижда Картината. В Римляни 8:28 е написано: „На онези, които обичат Бога... всичко съдейства за добро.” Вторият изход е да отстояваме „магарешки” желанието си. В Стария Завет четем за много хора с такъв магарешки инат. Ще дам за пример един от тях Ахав (III Цар. 21:1-19). В ст. 4 там се казва: „Ахав се върна у дома си развълнуван и огорчен от думите, които му бе казал изреелецът Навутей: „Няма да ти дам
че страда от корнеална абразия (нарушена повърхност на роговицата на окото). Окото е един от най-чувствителните органи в човешкото тяло и въпреки това Ашлин изобщо не изпитва болка, дори там. Сетивата осъществяват връзката между организма на човека и външния свят, който го заобикаля. Ако опрете ръката си до гореща повърхност, нервната система ще изпрати сигнал до мозъка, че тялото ви е в опасност, то ще изпита болка и ще се задейства рефлексът, чрез който ще отдръпнете ръката си. А сега представете си, че не можете да изпитвате болка, като това момиче. С други думи, тялото ви е неспособно да разпознае опасността. Тогава може да се нараните до такава степен, че да изгубите живота си, без дори да подозирате, защото нямате усещане за болка.
Май често правим точно това, без да си даваме сметка. Третият вид скръб е духовната. Това е скръб за греховете, които сме извършили срещу Бога. За да разберете какво се опитвам да кажа, ще дам пример с едно изключително рядко генетично заболяване – вродена нечувствителност към болката (CIPA - congenital insensitivity to pain with anhidrosis). Ашлин Блокър - момиче, диагностицирано с това заболяване, от самото си раждане не е плакало, защото не чувства глад и не изпитва дискомфорт от пълния памперс. Когато е на осем месеца, нейните родители я завеждат на очен лекар, където откриват,
И така, ако сетивата ти не действат, не чувстваш болка. Труповете не усещат болка, но ние, живите хора, я изпитваме. По същия начин е и с духовния ни живот. Ако нямаш сетива за греха, не можеш да скърбиш за това, че си го извършил. Неслучайно хората се разделят на два типа: едните са грешни, а другите осъзнават, че са грешни. Човекът, който е познал Бога, изследва Неговата свята природа и върви по пътя на освещението, онзи, който не спира да търси и открива Божията любов, все по-ясно вижда и разпознава своята грешна, несъвършена природа
и това го наскърбява. Колкото повече се приближаваме до Бога, толкова повече се изостря чувствителността ни към греха. От момента, в който се покаем, у нас се заражда и започва да расте непоносимостта към греха. И скръбта ни се умножава, защото осъзнаваме колко сме грешни и недостойни за Божията любов и милост. Разбираме, че сме нищо и никой пред Него и въпреки това Той ни е възлюбил (Йоан 3:16) и е изпратил найскъпото, което притежава – Своя Син, - за да спаси нас, недостойните. Всичко, което Бог е направил за нас чрез Господ Иисус Христос, ни кара да скърбим за това, че сме грешни, и същевременно да Го обичаме и да се радваме, че сме познали Неговата милост. И така, какво се получава в края на земния ни живот, ако, разбира се, вървим по пътя на освещението: скръбта ни заради нашата грешна природа е изключително голяма, но, от друга страна, сме щастливи, блажени и утешени, че
сме познали милостта на Бога и сме приели Неговия Син Иисус Христос като свой Спасител. В началото говорихме за три вида скръб - естествена, греховна и духовна. Първите два е много вероятно вече да сме изпитали, но от нас зависи дали ще преживеем третия вид - духовната скръб. Защото духовната скръб отвежда до Бога, Който ни обича безкрайно и иска да прекара вечността с нас.
1.Цар на Асирия и Вавилон (681-669 г. пр. Хр.), който наследява баща си Сенахирим (ІV Цар. 19:37) 9.Две от книгите в Стария Завет 10.Четвъртият син на Аарон, свещеник в Израил 11.Общото название за жените на един мъж в страните, където е прието многоженството 13.Нота 15.Украшение 17.Название, наименование 19.Произведение на Адам Мицкевич 20.Огненотечна силикатна маса, която се излива от вулкан, магма 22.Важна подправка за храна, с която Христос сравнява Своите последователи (Мат. 5:13) 23.Хижа на Витоша 24.Върховно египетско божество 25.Предприятия за разработване на находища от полезни изкопаеми 27.Арамейското название на нивата, закупена със сребърниците на Юда Искариотски, което в превод означава „Кръвна нива“(Деян. 1:19) 29.Син на Юда и брат близнак на Фарес (Бит. 38 гл.) 30.Предишното име на съвременната държава Египет (инициали) 32.Вид иглолистно дърво 34.Помощник и писар на пророк Йеремия (Йер. 36, 43 гл.) 36.Нота 38.Месец от еврейския календар 39.Сирийско божество (ІV Цар. 5:18) 41.Голямо помещение в промишлена сграда 43.Столицата на едноименно царство в Мала Азия (X-XI в. сл. Хр.) 44.Финикийско божество на умиращата и възраждащата се природа, почитано също в Гърция и Рим 46.Вторият съдия на Израил (Съд. 3 гл.) 48.Наш бивш министър на външните работи и председател на Атлантическия клуб 49.Древен японски театър 50.Местност в Палестина, където се установява Авраам, а по-късно и Яков (Бит. 12, 33 гл.), впоследствие важен град за Израил в хълмистата земя на Ефрем 51.Израилски цар, убит от слугата си (ІІІ Цар. 16 гл.) 53.Новопосадено лозе 54.Одоламец, приятел на Юда (Бит. 38 гл.) 56.Цвят на кожата 58.Река в Сирия, спомената от Нееман (ІV Цар. 5:12) 60.Марка руски вертолети 61.Настоящата столица на Палестинската автономия на Западния бряг. 1.Думите, изречени от Христос на кръста, които в превод означават:„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“(Мат. 27:46) 2.Партия от игра на тенис 3.Един от евнусите на цар Асуир (Ест. 4 гл.) 4.Литературен жанр 5.Прибор, механизъм 6.Дървен стълб, греда 7.Машинен елемент 8.Голяма река в Африка, символ на древния Египет 12.Едно от наклоненията на лада (другото е мажор) 14.Народ, който произлиза от внука на Исав и носи неговото име, - противник на Израил 16.Територия край р. Ефрат, обитавана от потомците на Еден (ІV Цар. 19:12) 18.Название на камъка, издигнат от Самуил в чест на победата над филистимците (І Цар. 7:12) 21.Евреин християнин от Коринт, майстор на шатри и приятел на ап. Павел (Деян. 18 гл.) 26.Популярно божество сред ханаанските народи 28.Общото название на всички видове облекло, които ползват хората 31.Столицата на древната държава Амон 33.Аморейски цар, който заедно с още трима царе е бил победен от Исус Навин (Ис. Нав.10 гл.) 35.Приспособление за гимнастика 37.Роб, който избягал от господаря си Филимон и после повярвал чрез служението на ап. Павел (Филим. 1:10; Кол. 4:9) 40.Градът, в който са откарани в плен някои вениаминци, синове на Аод (І Лет. 8:6) 42.Система за организация на тоновете в музиката по височина 45.Списък на книги, предмети, документи и т.н. 47.Помалката сестра на Оола - двете жени са символ на Юдея и Израил в книгата Йезекиил (23 гл.) 52.Син на Сим и внук на Ной, родоначалник на народи (Бит. 10:21-22) 55.Син на Севегон, който открива горещи извори в пустинята (Бит. 36:24) 57.Южен плод 58.Мярка за повърхнина 59.Препарат за почистване на петна.