З
а отношението към името на Бога говори самият Христос, когато учи Своите ученици да се молят: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име!“ (Мат. 6:9). В гръцкия оригинал глаголът, преведен на български като „да се свети“, е a`giasqh,tw. Интересно е, че той е в страдателен залог. Както знаем, този залог предполага, че действието се извършва върху подлога, но не от самия него. Не името „свети“ себе си, някой друг го прави. Този друг е човекът, който се моли с дадената от Иисус молитва. Божието име за него не само е нещо свято, а с поведението си, с думите и мислите си той го „свети“. Какво означава да „свети“? Противоположното на това, да осквернява. Да „светиш“ името на Бога, е много по-съвършено, по-извисено от това, просто да не го произнасяш напразно. Да „светиш“ Бо-
жието име, означава да го почиташ, да го цениш, да благоговееш пред него, като осъзнаваш кой е притежателят Му. Как се отнасяте към името на човека, който ви е изтръгнал от горяща кола, като е рискувал живота си? Или ви е отървал от заем, който не бихте могли да върнете и заради който сте заплашен от заемодателя? Въпросът е риторичен. Отговорът, който не съдържа думи на благодарност, почит, даже благоговение, просто не е възможен, ако облагодетелстваният не е изключение от човешкия род. А как се отнасяте към името на Спасителя Иисус Христос, Който е дал живота Си, за да ни спаси от вечната гибел? Тогава не попадате ли в категорията на изключенията?
Материалите от този брой ще ви помогнат да си отговорите на въпросите, свързани с отношението към името на Бога. Дано благодарение на тях колкото може повече хора минат от категорията „изключение“ към другата – на способните да реагират според реалната ситуация.
текста на Декалога по-голямата част от заповедите се състоят от забрани. Въпреки че заповедта за почивката започва с утвърждаване („Помни…“), тя продължава със забрана („Не върши...“). Това изобилие от забрани отразява добре покварата на човека след грехопадението. Още първият човек чува от своя Творец: „Не вкусвай…“, т.е. в онзи съвършен свят е съществувала (минимум) една забрана. Но с възцаряването на греха броят на забраните рязко се увеличава. Според мнението на юдеите от 613 заповеди в Тората 365 се отнасят към категорията на забраните. Заповедта да не произнасяш напразно името на Бога е на трето място в Декалога. Тя следва забраната хората да се покланят на идоли и кумири, което подчертава нейната
важност. За да разберем смисъла й, ще проследим голямото й значение в историята на Божия народ и ще разгледаме как са я тълкували през вековете. Но преди това нека видим с какво име Бог назовава Себе Си. Взаимоотношенията между Твореца и Неговия народ започват по време на Изхода от египетското робство, когато се появява Декалогът. Тогава един Божи служител си задава въпроса какво е истинското име на Онзи, Когото вече обичайно наричат Бог. На еврейски „Бог“ е „Елохим“, а на арабски – „Аллах“. Тази дума означава свръхестествено същество и се употребява за ангели и дори за могъщи хора (например в Пс. 81 и Йоан 10:34-35). Когато Творецът се открива на Авраам и неговите потомци като „Бог“, Той прибавя към тази широко използвана дума епитета „Всемогъщ“. Той
разграничава Себе Си от другите богове, като напомня за собственото Си могъщество. На еврейски Изход 6:3 звучи буквално така: „Аз се явявах на Авраам, Исаак и Яков с името „Бог Всемогъщи“, а с името си „Яхве“ не съм им се открил.“ Ясно се вижда, че в този стих думата „име“ е свързана не с понятието „бог“, а с „YHWH“. Традиционно в юдаизма това истинско име се заменя с други думи: „Име“ („гашем“) или „Господ“ („Адон/Адонай“). Така юдеите избягват всяка възможност да произнесат случайно името на Всевишния пред външни хора. В съвременните издания на Библията то се заменя с думата „Господ“. Още дълго време израилтяните продължавали да наричат своя Творец просто „Бог“, което личи ясно в историята за сблъсъка на пророк Илия с пророците на Ваал (III Цар.
18:21, 37). След станалото чудо народът възкликва: „Господ е Бог, Господ е Бог!“ Всичко това потвърждава, че истинското име на Бога е т. нар. тетраграма (YHWH). Строгата заповед да не се изговаря напразно името на Бога била дадена скоро след като Бог казва на Мойсей Своето истинско име. Именно то не може да се произнася напразно (или на глас, както юдеите тълкуват тези думи). Още в самото начало на своята мисия, веднага след като Бог го призовава да служи на еврейския народ в Египет, Мойсей Му задава важен въпрос: „Ето, аз ще отида при синовете Израилеви и ще им кажа: „Бог на вашите отци ме изпрати при вас.“ А те ще ме попитат: „Как Му е името? Какво да им кажа?“ (Изх. 3:13). От тук става ясно, че думата „Бог“ още не е име. А и се откроява колко е важно при апостолското или свещеническото служение човек да знае името на своя Господ.
Интересно е, че веднъж Иисус, подобно на Мойсей, също пита за име – при изгонването на бесовете (Марк 5:9). Но тук по-скоро е важен не въпросът, а страшният отговор – „Легион.“ Лука пояснява: „защото много бесове бяха влезли в него“ (Лука 8:30). Бесовското име трябвало да изплаши всеки, който питал за него, тъй като съставът на римския легион достигал 6000 войници. Несъмнено това име свидетелства за сила. Истинското име на Господ всъщност показва Неговото превъзходство над материалния свят с безкрайните му божества, тъй като е производно от глагола „съм“. Тоест Бог е бил, е и ще бъде, Той съществува извън времето, което няма власт над Него (ср. Евр. 13:8). И така, да знаеш името на Бога, означава да имаш близки взаимоотношения с Него, поради което човекът придобива голяма власт. Именно затова Бог го казва на Своя служител, но строго предупреждава: „името“ не трябва да звучи като изтъркана плоча, т.е. да изгуби значението си на светиня. Според юдейската традиция то не бива да се изрича и пред странични хора, склонни
Хиляда и петстотин години след Мойсей при използването на Божието име в служението все още се спазват важни правила. Най-показателен в това отношение е един пасаж в Евангелието от Матей (7:21-23). Там Христос предупреждава: „Не всеки, който Ми казва: „Господи, Господи!“, ще влезе в царството небесно…“ Виждаме, че вярващите използват името в обръщение към Бога, а следващият стих разкрива защо го правят. В буквален превод той звучи така: „Мнозина ще Ми кажат в онзи ден: „Господи! Господи! Не в Твое име ли пророкувахме! И не в Твое име ли бесове изгонвахме? И не в Твое име ли много чудеса правехме?“ Отговорът на Иисус Христос е много показателен: „И тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал, махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.“ Явно самозванците са използвали името на Бога за свръхестествени, велики дела, но при това никога не са имали близки взаимоотношения с Онзи, чието име са употребявали. Стих 23 съдържа глагола „да познавам“, с който в оригинала на Битие 4:1 се описват отношения между съпрузи. Така евангелист Матей подчертава, че между самозвани служители и Христос никога не е имало близки взаимоотношения, затова те са узнали Божието име незаконно и незаконно са го употребявали.
по принцип да обезценяват светинята. Например заповедта израилтяните да се кълнат в името на Бога (Вт. 6:13; 10:20) подсказва човек да не използва имената на други богове. Но реално евреите започнали да употребяват Неговото име по всякакъв повод, дори в различни официални документи. Историята е съхранила едно от обвиненията на фарисеите към садукеите: „Вие пишете името на управника на една страница с името на Бога; и не само – пишете името на управника по-горе, а името на Бога – по-долу.“ Затова хиляда и петстотин години след Мойсей се налага да се въведе още една забрана: „Да не се кълнете никак“ (Мат. 5:34). Интересно е как Йосиф Флавий, наследник на свещенически род, коментира в своята книга „Юдейски древности“ сцената от Изход 3:13-14: „И Господ Бог открил на Мойсей Своето истинско, по-рано неизвестно на хората име. Но да говоря за Него, не смея.“ За жителите на
Александрия, най-университетския и просветен град в Римската империя от онази епоха, Филон Александрийски пише много остро: „Техният разпуснат и разюздан език само разрушава целия ред на нещата… С такава лекомислена употреба на Божието име те, разбира се, лъжат малоумните, тези, които не знаят нищо за безбожието на египтяните, но онези, на които е известно тяхното лекомислие, нещо повече – нечестие, ги презират.“ В Стария Завет свещениците знаели как се произнася правилно името на Бога. Иисус като Първосвещеник казва на Своите ученици, тъй като са „царствено свещенство“ (I Пет. 2:9), истинското произношение на Божието име (Йоан 17:6): „Явих Твоето име на човеците.“ По това време в еврейската писменост още нямало гласни, затова много хора просто не умеели да четат текст, който се състоял само от съгласни. Единствено свещениците знаели как да произнесат
правилно YHWH. След четиридесет години римляните изгорили храма и приемствеността между юдейските свещеници изчезнала. Апостолите били едни от последните, които чули правилното произношение на името Яхве. Но те били и първите, от които започнала нова страница в историята на Божия народ. Апостолите започнали да употребяват името на Бога по предназначение, тъй като извършвали велики и дългоочаквани дела „в името на Господ“. В Евангелието от Йоан (20:31) е записано най-интересното твърдение по този въпрос. Ако векове наред профанацията и разгласяването на Божието име са се наказвали, сега вярващият в Месия има живот „в Неговото име“. Същият вярващ, който не произнася името на Всевишния напразно.
та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете да проумеете с всички светии какво е ширина и дължина, дълбочина и височина, 19 и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните в цялата пълнота Божия. 20 А на Този, Който може, според действащата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, което просим, или за каквото помисляме, 21 на Него да бъде слава в Църквата чрез Христос Иисус във всички родове от века до века. Амин! 18
Затова прекланям колене пред Отеца на нашия Господ Иисус Христос, 15 от Когото се именува всеки род на небесата и на земята, 16 да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, 17 и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, 14
М
нозина участват активно в разговорите за Бога. Философстват, разсъждават, почти всеки има експертно мнение. Но разликата между религиозния човек и човека с жива вяра се изявява в момента, когато се споменава името на Христос. На част от хората им става много неудобно, започват да усещат някакъв дискомфорт или дори да се дразнят, а може би и се отвращават, когато чуят името на Христос. А другите, когато се спомене името Му, просияват и все повече се задълбочават в разсъжденията за вярата. Често чувам думите: „И аз съм вярващ, признавам, че има някаква сила.“ Но това е общо, далечно, неразбираемо, чуждо. Дори когато някой казва: „Да, има Бог“, от думите му всъщност личи, че още не Го познава. И едва когато чуя: „Христос е моят Бог и Спасител“, мога да разчитам, че разговарям с човек, чиято вяра е жива. Но все пак не бива да се заблуждаваме, че познаването на Иисусовото име е еднократно действие, което остава в минало свършено време. В общ исторически план познаването на Бога е преминало през два големи етапа. СТАРОЗАВЕТЕН ПЕРИОД Хората през вековете преди Христос са били лишени от привилегията да познават в пълнота Неговото име. Ето какво четем в Свещеното Писание: „За това спасение направиха издирвания и изследвания пророците, които предсказаха за дадената на вас благодат, като изследваха кое и какво време е посочвал Христовият Дух, Който беше у тях, когато Той е предвестя-
вал Христовите страдания и идещата след тях слава; на тях бе открито, че не на тях самите, а на нас служеше онова, което сега ви е проповядвано от онези, които са ви благовестили чрез Светия Дух, пратен от небесата, и в което желаят да надникнат ангелите“ (I Пет. 1:10-12). И ако сравним този откъс с думите от Деяния 4:12: „Защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“, можем да направим извода, че името на Иисус Христос е било един вид мечта за хората от Стария Завет. Те са го очаквали, търсили, мислили са за него, но тъкмо на нас в новозаветното време е открито всемогъщото име на Христос за спасение. НОВОЗАВЕТЕН ПЕРИОД Чрез въплъщението на Своя Син Бог понизява Себе Си и дава възможност на човека да познае Неговото име, всемогъщото име на Иисус Христос. Ап. Павел пише за това удивително чудо: „Който, като беше в Божи образ, не счете, че трябва да държи като плячка равенството с Бога1; но понизи Себе Си, като прие образ на слуга и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, като беше послушен до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го въздигна високо и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бог Отец“ (Фил. 2:6-11).
Така в новозаветното време има едно-единствено всемогъщо име. Цялата небесна, земна и подземна власт е концентрирана в него, както вече цитирахме: „в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно“. Ето защо името на Христос е найстрашно за целия демоничен свят. Не е изненадващо, че сатана винаги се е опитвал да удря точно върху името на Христос. Дяволът разбира, че в Иисусовото име е цялата власт и сила.
Всякакви лъжерелигии, секти, лъжеучения (гностицизъм, манихейство, павликянство, богомилство, източните религии) в основата си преследват една най-важна цел – да се измести името на Христос, да се нанесе удар върху Него и върху изкупителното Му дело на кръста. Те са съгласни да се говори и пише за богове, за небето, за сила или енергия, само и само да се отклони вниманието от името на Христос. Този факт ясно говори кой е сценаристът и режисьорът на подобна 1
Според превода на издателство „Верен“.
лъжа – това е бащата на лъжата, за когото името на Христос е смъртоносно. И благата вест е смъртоносна за демоните. Името на Христос е нашето спасение и „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Но се спасява само този, „който призове Неговото име“ (Деян. 2:21). Кой може да призове всемогъщото име на Иисус? Отговора ще потърсим в Евангелието от Йоан: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Божи Син“ (3:18).
Така пред всеки от нас, християните, възниква един въпрос: доколко познаваме името на Господ Иисус? В живота ни това може да се преценява по чудесата, които извършваме в Неговото име. И все пак, такъв ли е истинският критерий? Нека си припомним един интересен случай, описан в Евангелието от Лука. Учениците на Господ се връщат зарадвани от важна мисия. Изгонвали са демони – не е малка работа. Те не просто вярват в името на Христос, а и Го употребяват много резултатно. „Седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: „Господи, в Твое име
Ако не си повярвал в това име, не само не можеш да го призовеш за помощ, за решаване на определен проблем, но дори ще бъдеш осъден поради неверието си. А които вярват, не просто няма да бъдат съдени, но и: „...ще имат живот в Неговото име“ (Йоан 20:31). За разлика от хората през старозаветния период, които нямат възможност да познаят името на Христос, в новозаветните времена Бог открива това име за спасение на душите и вярващите могат все повече да опознават Христовото име тук, на тази земя, и във вечността.
и бесовете ни се покоряват“ (10:17). Но Христос бързо охлажда техните емоции с думите: „...не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а се радвайте, че имената ви са написани на небесата“ (ст. 20). Ето го нашето човешко, греховно мислене. Щом познаваме най-великото, всемогъщо име на Христос и чрез него вършим чудеса, изгонваме демони, значи Божията власт е в ръцете ни. Това търси човек. Но Христос ни води към нещо по-дълбоко: „Радвайте се, че имената ви са написани на небесата.“
Какво значат тези думи за нас? Къде точно са написани имената на хората, които познават Неговото име? В сърцето Му, отговаря Божието Слово: „Аз съм в тях и Ти – в Мене, за да бъдат в пълно единство и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби“ (Йоан 17:23). Това е молитвата на Христос за Неговите ученици. И още едно потвърждение: „Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е силна като смърт“ (Пес. 8:6). Имената на хората, които са повярвали в Христос и са обикнали Неговото име, са като печат в сърцето Му. Тяхното израстване в познанието на Неговото име се изразява най-вече във все по-дълбоката им обич към Иисус Христос. Само тогава те ще бъдат способни да изпълнят основната Божията заповед: „А заповедта Му е тази, да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос и да се обичаме един друг, както ни е дал заповед“ (I Йоан 3:23). Ето тук е разликата във възприятията. Едни хора възприемат името на Христос като лост, чрез който се стремят да постигнат това и онова или да се сгушат под Неговата закрила, когато стане много страшно, а други проумяват, че познаването на Иисусовото име води до дълбока вътрешна промяна – осъзнаване на съдържанието в това име, а то е Любов. „Който не обича, той не е познал Бога, защото Бог е любов“ (I Йоан 4:8). И когато Го познаем по този начин, всичко, което поискаме в Негово име, ще получим. Такова е обещанието Му: „Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя“ (Йоан 14:14). Затова нека поискаме да познаем името Му – Иисус Христос означава Любов!
амолетът започна да набира скорост по пистата на Истанбулското летище и аз, пристегнат с колана на седалката, се молех, както преди всяко излитане. Прибирах се у дома, пълен с емоции. Бях запленен от старинния, многоезичен град, богат на исторически и паметни места, поразяващ с разнообразието на архитектурните си стилове. Всъщност в този град ме интересуваше най-вече един музей. Трябваше да го видя с очите си... Колесниците на самолета се откъснаха от земята и едва направил кръг над Босфора, той пое курс към Киев. Вече бях далеч в мислите си... Йерусалим, 701 г. пр. Хр. Един от найдревните градове в света, заселен за първи път през четвъртото хилядолетие пр. Хр. През XI в. пр. Хр. там се настаняват евреите и го провъзгласяват за столица на Израилската държава, а през X в. пр. Хр. – на Юдейското царство. Град, който в различни периоди е принадлежал на Вавилон, Персийската и Македонската империя, Египет, Селевкидите, Римската империя, Византия, бил е завладян от арабите, от кръстоносците… Но аз се връщам в 701 г. пр. Хр., когато управлявал цар Езекия (752-698 г. пр. Хр.). Той царувал в Йерусалим 29 години (IV Цар. 18:2). Именно заради събитията от онези времена летях до Истанбул. Какво знаех преди за тази точка от скалата
на времето? Военен поход на асирийския цар Сенахирим срещу юдейския цар Езекия... – Вода, сок? – прекъсна размислите ми стюардесата. – Вода, ако обичате – отговорих аз. И веднага си помислих: „Разбира се, вода...“ Водата – още едно, немаловажно звено в целта на моята командировка. Монотонното бучене на двигателя на самолета изместваше реалността в миналото и то, заело моето въображение, се превръщаше в реалност. Върнах се към по-ранния период от историята на Израил – към цар Давид и това, как той завоювал Йерусалим, за да го направи столица. Давид обаче не успял веднага да покори града. Опитният военачалник превзел крепостта Сион (II Цар. 5:6-7), но явно не получил достъп до самия град. Тогава потърсил и намерил нов начин за покоряването му. Той забелязал изсечен в скалата подземен проход, който минавал под градската стена, по източния склон към извора Гион. И решил да използва този проход за внезапно нападение. Такива тайни проходи често не се охраняват достатъчно добре и стават ахилесова пета при об-
садата на градовете. Като резултат в тила на заварените неподготвени йевусеи от подземния проход навлезли войниците на Йоав, комуто Давид поверил главното командване: „Най-напред от всички възлезе Йоав, Саруевият син, и стана главатар“ (I Лет. 11:6). Представете си как отрядът преодолява петнадесетметровата вертикална шахта между подземния проход в града и улея, по който се стича водата от извора. И този извор, който снабдявал с вода жителите на града, изиграл важна роля в събитията от 701 г. пр. Хр., свързани с отстъплението от йерусалимските стени на могъщия асирийски цар Сенахирим. – Извинете – се обърна към мен пътникът от съседната седалка, – телефонът ви падна. Ето го – той ми подаде моя смартфон. – Благодаря – казах аз и се представих. Съседът ми се оказа бизнесмен, който се връща от Истанбул в Киев. Аз натиснах копчето на смартфона. Екранът на дисплея светна и показах текста на съседа си. Беше част от Четвъртата книга царства. – Четях Библията и явно съм задрямал – се усмихнах аз. – Записал съм текс-
та в паметта на смартфона ми: така ми е удобно да чета, докато пътувам... – Значи сте християнин? – попита бизнесменът. – Да – потвърдих аз. – И вярвате на всичко, което е написано в Библията? – Разбира се, че вярвам! Библията е книга за Божиите откровения, които са ни предадени от Божиите пророци – хора, избрани от Господ, за да се обръща чрез тях към нас. Съседът ми се усмихна: – Уважавам вашата вяра, защото виждам и чувствам, че сте искрен. Но нека бъдем справедливи: вашата Библия мога да възприема само като множество различни новели, сказания, истории, които се предават от поколение на поколение. Всичко това е абсолютно недоказуемо. Няма нито едно потвърждение на написаното в Библията. Къде са реалните факти? Едни сказания и легенди се удостоверяват с други. Този път се усмихнах аз: – Извинете, казахте, че сте летели до Истанбул заради бизнеса си? – Да, водих преговори с потенциални партньори. Бяха полезни срещи – Доволен ли сте от резултатите на срещите? Имате ли някакви очаквания за бъдещо развитие? – Разбира се! Дори повече от очаквания... Подписахме договор за намеренията, които предстои да изпълним с конкретни стъпки след връщането ми в Киев. – Ако ви разбирам правилно, имате документиран резултат от вашата работа в Истанбул? Само, моля ви, да не помисли-
те, че се интересувам от бизнес проекти... – А вашите въпроси свързани ли са по някакъв начин с Библията? – попита на свой ред бизнесменът. – Точно така, свързани са! Аз също искам да ви разкажа защо ходих до Истанбул. Ще споделя с вас нещо, което вероятно досега не сте знаели… А като го разберете, надявам се, че ще промените отношението си към Библията. Стюардесата ни донесе чай и аз започнах да разказвам: – Съдбата на всеки народ се определя от способността му да противостои на най-страшните предизвикателства. – За Украйна ли говорите? – уточни бизнесменът. – Не, имам предвид древните царства: Юдейското и Израилското – отвърнах аз. – Първата и основна геополитическа особеност, която във всички времена е определяла съдбата на Святата земя, е географското й положение. Нейната територия е единственият сухопътен мост между Евразия и Африка. Няма друг път между морето и пустинята освен край западния и източния бряг на река Йордан. Затова управниците на съседните земи – Асирия и Египет – винаги са се стремели да завладеят тази стратегически важна територия, която била жизненонеобходима за търговията в мирно време и за прехвърлянето на войски в период на война. Постоянната готовност на страните наоколо да влязат във въоръжен конфликт кара народа, който се стреми да създаде независима държава на тази земя, да се съобразява с едно главно условие: че е обречен да
живее под постоянен натиск отвсякъде и само неговата готовност за война може да гарантира оцеляването му... – Интересно... – промърмори съседът ми, като си мислеше за нещо свое. – И сериозността на заплахата – продължих аз – често става обединяващ фактор, внушава мъжество и пробужда волята. Безусловно, за да се използва подемът в народния дух и да се насочи към борбата за спасение на страната, се изискват нужните хора на нужното място, както и достоен водач в подходящото време. Езекия, синът на Ахаз, е бил именно такъв човек. В Библията се казва: „като него нямаше между всички юдейски царе – и след него, и преди него“ (IV Цар. 18:5). Но най-важна роля за неговото влияние над народа има упованието му в Бога. И в определен момент Езекия открито заявил неподчинението си на Асирия: „И отметна се той от асирийския цар, и престана да му служи“ (IV Цар. 18:7) – показах на екрана на смартфона този стих. – Хм, даже много интересно... – Езекия се запасил с достатъчно продоволствия, в случай че асирийците го нападнат. Възстановил рухналата крепостна стена, отстранил пробивите в другите стени на Йерусалим, които до този момент не били зазидани заради измамно чувство за безопасност или недостиг на средства. – Е, всичко е както днес – вмъкна моят съсед. – Езекия „приготвил много оръжие и щитове“ (II Лет. 32:5) – продължих аз, – построил „и складове за земни произведения: жито, вино и дървено масло, и обори за всякакъв добитък, и огради за стада…“ (II Лет. 32:28). Накрая, най-великото дело на Езекия било, че прокарал постоянен източник на вода в Йерусалим – в случай на обсада: „Запълнил горния приток на Гионските води и ги насочил надолу, западно от Давидовия град“ (II Лет. 32:30). Царските строители запушват водите на Гион там, където те излизат на повърхността, до подножието на хълма с Давидовия град, и ги насочват към специален водоем навътре в Йерусалим по подземен тунел с дължина повече от петстотин метра и диаметър от един до три и половина метра.
– И знаете ли, има още нещо интересно – не спирах да разказвам аз. – През 1880 г. е бил открит неизвестен надпис върху стената на този тунел, направен по случай завършването на тунела. Запазеният фрагмент гласи: „...И това беше причината за строителството. Когато каменоделците копаеха с кирките си един срещу друг и когато оставаше да се пробият само три лакътя, се чу гласът на всеки да вика другаря си. Защото имаше пукнатина от юг на север. И в края на работата всеки каменоделец удари с кирката си, за да се срещне с кирката на другаря си. Тогава потекоха водите от извора към водоема на хиляда и двеста лакти далеч, а височината на скалата над главите на каменоделците беше сто лакти.” Тъй като водата от тунела се вливала в Силоамския басейн, надписът, открит там през 1838 г. от американския свещеник и библейски археолог Едуард Робинсън, получава названието „Силоамски“. Известните библейски археолози (като Чарлс Уилсън и Чарлс Уорън) не успяват да видят надписа, тъй като целият бил покрит с минерални наноси и не се забелязвал. А през 1880 г. Силоамският надпис е открит от деца върху камък от източната стена на тунела, на разстояние около шест метра от Силоамския басейн. През 1891 г. надписът бил изсечен тайно от стената на тунела и разбит на късове, които по-късно успели да съберат. – И къде е сега? Загубен ли е? – вече с явен интерес попита бизнесменът. – Не. Благодарение на британския консул в Йерусалим надписът е възстановен и сега може да се види в Музея на Древния изток в Истанбул. Всъщност този музей беше целта на моето пътуване. Видях камъка с надписа… Затова ви попитах за резултатите от вашето пътуване. Казахте, че носите подписан във връзка с бизнеса ви документ, който ви дава усещане за реалността на значимите за вас въпроси. Какво да кажем тогава за документ, който е на повече от 2700 години! Той също може да се пипне с ръце, независимо че в музея е забранено да докосваш древните експонати. На езика на археолозите това се нарича „артефакт“. И така, Силоамският надпис разкрива онова, за което се говори в Библията! Какво по-реално потвърждение?!
– Да, звучи убедително! – съседът ми благодари за разказа. Изглеждаше замислен. Няколко минути мълчахме. – При следващото ми посещение в Истанбул непременно ще посетя този музей. Не съм мислил, че това е толкова интересно и, най-важното, реално... – каза бизнесменът. – Всъщност имам и Библия вкъщи... Някой някога ми я подари, но за мой срам никога не съм я отварял. Мислех си, че е сборник от сказания и легенди, написани за слабаци и бедняци. А себе си никога не съм отнасял към тези категории. Той пак замълча, като че ли мислеше за нещо: – Извинете, но имаме още малко време, преди да кацнем… А с какво завършва историята на Езекия и Сенахирим? Забелязах искрения интерес в очите му. – Ето как го описва Библията: „Като видя Езекия, че Сенахирим е дошъл с цел да воюва против Йерусалим, реши с князете си и с военните си хора да засипят водните извори извън града; и те му помогнаха. Събра се много народ и засипаха всички извори и потока, който течеше през страната, казвайки: „Като дойдат асирийските царе, да не намерят много вода“ (II Лет. 32:2-4). Съседът ми се наведе към екрана на смартфона, за да види сам тези думи. – Тази мярка е била много сурова – обърнах се към него – и, разбира се, е имала пагубни последствия за селското стопанство, земеделието и животновъдството. Но в историята на наши съседни държави подобна тактика се прилага през 1812 г. по пътя на френската войска, а също през 1941-1942 г. Успешно използваният пояс на юдейските крепости с тяхната способност да изтощават врага, много големите загуби в жива сила на асирийските войски, постоянната липса на вода не намалили желанието на Сенахирим да покори Юдея. Той разбирал, че докато евреите запазват независимостта си в този жизненоважен регион, асирийската власт над Святата земя и Сирия няма да бъде надеждна. В устояването срещу Сенахирим на юдейските защитници без съмнение помогнал техният висок боен дух. Ето как се обръща Езекия към военачалниците:
„Бъдете твърди и храбри, не се бойте и не се страхувайте от асирийския цар и от цялото множество, което е с него, защото с нас има повече, отколкото с него; с него е плътска мишца, а с нас е Господ, Бог наш, за да ни помага и да се сражава в битките ни“ (II Лет. 32:7-8). Езекия се подготвил старателно за войната, но възложил своето упование на Бога. И Бог се намесил: за една нощ сред обсадилите Йерусалим асирийци загинали толкова войници, че царят решил да отстъпи. Слушателят ми мълчеше. Чувствах, че в душата му започва преоценка. – Благодаря ви за всичко, което ми разказахте. Просто е невероятно! Това изяснява много неща за мен! – той стана сериозен и аз реших да не го разпитвам какво точно е изяснил за себе си. Когато слизахме по стълбата на самолета, още веднъж ми благодари и се усмихна, като ми стисна силно ръка. Повече никога не съм го виждал. Сутринта ме събуди телефонът. Обаждаше се техническият ръководител на строежа на нашата църква. След като ме поздрави, той попита: – Нали не си забравил, че днес започваме да прокарваме водопровода в църквата? Когато чух това, сърцето ми се изпълни с благодарност към Господ. Застанах на колене в молитва. Започваше нов ден.
М
алко са текстовете в Библията, които предизвикват толкова дискусии, подлагат се на такъв щателен анализ, така често се цитират, както един откъс от книгата Откровение, тринадесета глава. Ще го цитираме целия: „И видях друг звяр да излиза от земята; той имаше два рога като на агне и говореше като змей. И с цялата власт на първия звяр той действаше пред него и караше цялата земя и жителите й да се поклонят на първия звяр, чиято смъртна рана бе заздравяла; и вършеше големи личби, та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците. И лъстеше жителите земни с личбите, които му бяха дадени да върши пред звяра, като казваше на жителите земни да направят един образ на звяра, който има рана от меч и остана жив. И даде му се да вложи дух в зверовия образ, та
зверовият образ дори да проговори и подейства, така че да бъдат убити онези, които не биха се поклонили на зверовия образ. И той ще направи така, че на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава освен онзи, който има този белег или името на звяра, или числото на името му. Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест“ (ст. 11-18). Първо ще задам няколко риторични въпроса. Най-важният от тях е как да разбираме Откровението – буквално или по-скоро символично? Ако отговорим: донякъде буквално и донякъде символично, къде е границата? Кой поставя тази граница?
Ще дам пример, който показва, че трябва да сме наясно по този въпрос, за да може Откровението да има благотворно действие върху нас. Ние вярваме в Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Това е нашата изповед на вярата, която наричаме Апостолска. Тя ни отличава от всички учения, които отричат божествеността на Иисус Христос, не признават личността на Светия Дух и т.н. Бих искал да задам един въпрос: колко Божии Духове съществуват? Няма да ви затруднявам – веднага ще кажа, че ако приемаме буквалното тълкуване на Откровението за основа, те са... седем! Вижте Откровение 3:1. Но ние знаем, че Божият Дух е един! Ето още един пример, който ми се струва много понятен и достъпен като илюстрация за непредубедено четене и разбиране на Откровението. Отново
ще задам риторичен въпрос: кой може да бъде спасен? Знам, че тук са възможни много отговори, но сега трябва да ни интересува само онзи, който е даден в Откровението. Там четем: „И им се каза да не повреждат земната трева, нито какъв да е злак, нито някое дърво, а само онези човеци, които нямат Божия печат на челата си“ (9:4). За да не се страхуваме от бъдещи катастрофи, трябва да имаме на челата си Божия печат, нали? Никой не оспорва това. Ние знаем, че печата ни е поставил самият Господ, както пишат апостолите: „Чрез Него и вие, като чухте словото на истината – благовестието за вашето спасение – и като повярвахте в Него, бяхте запечатани с обещания Свети Дух“ (Еф. 1:13-14). Но този печат на Светия Дух – гаранцията за нашето спасение (залог за очакващото ни наследство на небето) – не ни е представен като чип или баркод. А защо? Защото разбираме: ние сме станали съпричастни на Божието естество, станали сме Божии деца, тъй като Бог ни е новородил чрез Светия Дух, „чрез един Дух сме кръстени всички в едно тяло“ Христово (I Кор. 12:13), Неговата свята Църква. „Но и ние самите, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло“ (Римл. 8:23). Ако е така обаче, защо мислим, че запечатването с духа на антихриста трябва да изглежда като биометричен паспорт, като чип на ръката или челото? Свещеното Писание казва, че на тези, които Му се покоряват, Бог ще даде Светия Дух. По същия начин стоят нещата с духа на антихриста: хората, които му се подчиняват, стават един дух с него. Той има власт над тях: мислите им (челото) и делата им (ръката) носят неговия печат. И естествено, в свят,
където всичко е подчинено на антихриста, тези, които се осмеляват да му се противопоставят, ще бъдат преследвани. Така е било през всички векове, през всички времена, но това е особено очевидно в нашия век, в последните времена. Ще споделя още една мисъл. Ако Откровението се отнася за бъдещите времена, т.е. е пророческа книга, която описва какво ще стане след грабването на Църквата (както смятат някои и четат Откровението само до посланието към Лаодикийската църква), тогава как да разбираме думите в самото начало на книгата: „Блажен е онзи, който чете, и онези, които слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него; защото времето е близо“ (1:3)? Ако Откровението е само за вярващите от последните времена, в какво се е състояло тогава „изпълнението“ му през изминалите две хиляди години? Но да се върнем към езика и смисъла на последната книга от Новия Завет. Тя започва така: „Откровението на Иисус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което трябва да стане скоро.“ Обръщам внимание на глагола „да покаже“. И Той показва. Показва страница след страница, сцена след сцена, картина след картина, явление след явление, знамение след знамение Своята сила и власт, Своята победа и тържество. Христос показва света, онова, което става в него, което ще стане и с което всичко ще свърши: Неговото вечно Царство, където ще бъдат всички „победили с кръвта на Агнеца“ (Откр.12:11). Сатана се старае да отклони погледа на вярващите от тази картина на своята гибел. Той е най-успешен в това, когато му се отдаде да увлече вярващите със слухове, манипулации, спорове и разногласия.
Особено му харесва да внушава у християните страх от всякакви чипове, биометрични паспорти и т.н. Ние знаем, че светът лежи в злото и че зад всички съвременни средства за комуникация и информация стоят зли сили. Но познаваме Писанието и помним думите на Иисус Христос, с които Той се моли за нас: „Не съм вече в света, но те са в света, а Аз идвам при Тебе, Отче Свети! Опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние... Аз им предадох Твоето Слово и светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него. Не се моля да ги вземеш от света, а да ги опазиш от злото“ (Йоан 17:11, 14-15). Не трябва да се страхуваме нито от паспортите, нито от чиповете. Няма от какво да се страхуваме! Нека ясно и категорично да се отделим от духа на антихриста, да му противостоим във всичко, което той сее – страх, разделение, смут, раздори. И да изпълним просто и радостно волята на Господ, Който ни води към единение със Себе Си и помежду ни чрез своя Свети Дух. И последното, на което искам да обърна вниманието ви, скъпи приятели, е, че книгата Откровение открива. Тя говори с разбираеми и (особено за съвременниците на ап. Йоан) ясни образи, за да видим нашето настояще, да знаем за нашето бъдеще и да живеем с надежда и радост, като тържествуваме при всяко споменаване на всеки признак за последните времена.
редлагаме на вашето внимание извадки от 22 и 23 глава от книгата „Апология“ на един от най-известните богослови в древната Църква – Квинт Септимий Флоренс Тертулиан. Въпреки че се обръща към управници езичници в Римската империя, че дава примери, които са известни само на тесен кръг специалисти по църковна история, и естествено, че текстът е толкова древен (книгата е написана през 197 г.) и не всичко в него се разбира веднага, ни се струва важно и интересно да представим някои явления, описани от автора така, все едно ги вижда днес, в нашето време. Тук става дума за хипноза, изцеления чрез избълване, обладаност, различни демонични прояви. Но се говори и за властта, дадена от Христос на всички вярващи в Него. Ние твърдим, че съществуват някои духовни същества. Името им не е ново: за демоните знаят и философите. Самият Сократ е очаквал мнението на своя демон. И как да не го очаква? Казват, че демонът бил у него от самото му детство, като, разбира се, го отклонявал от доброто. За демоните знаят също всички поети и необразованите тълпи често ги споменават в своите проклятия: защото и за сатана, главата на този зъл род, народът като че ли инстинктивно говори със същите проклятия... Сега трябва да кажем достатъчно за техните дела. Всичко, което правят, цели повалянето на човека. Така от самото начало злобата на тези духове е насочена към гибелта на човека. Затова те причиняват болести и нанасят тежки удари на тялото му, а в душата му чрез насилие пораждат внезапни и неестествени прояви. Те въздействат лесно върху тези две страни на
човешкото естество благодарение на своята проницателна и гъвкава натура... Разбира се, демоните винаги са виновни за злото, а никога не правят добро. Отначало те са научавали разпорежданията на самия Бог от думите на пророците, а сега ги познават чрез четене на Свещеното Писание. По този начин узнават нещо за бъдещето и съперничат на Божеството, като крадат пророчествата. А с какво лукавство представят двусмисленото тълкуване за думите на оракулите, добре знаят хора като Крез1 и Пир2... Демоните са истинските „целители“ на болестите. Защото те първо причиняват болести, след това заради „чудото“ представят нови или противоположни лекарства, после спират да предизвикват болести, а хората мислят, че те са ги изцелили от страданията им. Тогава защо да говоря за лъжливите действия на демоните: за явяванията на братята Кастор и Полукс3, за водата, която весталка носи със сито, за кораба, който бил довлечен с пояс, за брадата, която станала червена след докосване? Демоните правят всичко това, за да признаят хората камъните за богове и да не търсят истинския Бог… Нека да бъде поставен тук, пред вашия съд, такъв човек, за когото е известно, че е обладан от демон. Единствено християнинът ще заповяда на този дух да говори и той ще си признае, че до такава степен наистина е демон, до каквато другаде лъжливо се обявява
за бог. Нека също да бъде доведен някой от тези хора, за които се смята, че действат под непосредственото влияние на бог; че като дишат над жертвеника, възприемат божеството от изгореното; че се лекуват, като избълват; че пророкуват чрез дълбоко вдишване. Ако самата ваша Небесна дева4, обещаваща дъждове, ако вашият Ескулап5, покровителят на медицината, запазил живота на Сокордия, Танатия и Асклепиодот, които трябвало да умрат на другия ден, не признаят пред християнина, че са демони, без да дръзнат да го излъжат, веднага пролейте кръвта на този нагъл християнин. Какво е по-очевидно от това дело? Какво е по-убедително от това доказателство? Простотата на истината е осезаема, силата е в нея, нищо не може да възбуди подозрение... Защото вие виждате, че те са демони, които преди сте смятали за богове. Благодарение на нас ще разберете от същите тези свои богове не просто, че нито Крез – мидийски цар от VI в. пр. Хр., известен с богатствата си. Б. пр. Пир – гръцки генерал и цар от епохата на елинизма (IV-III в. пр. Хр.). Побеждава Рим, но с огромни загуби и жертви за своята войска. От там идва изразът „Пирова победа“. Б. пр. 3 Кастор и Полукс – братя близнаци от древногръцката митология, единият от които е смъртен, а другият – безсмъртен. Затова те прекарват един ден в подземното царство, а на следващия са при боговете на Олимп. Б. пр. 4 Небесна дева (царица) – езическа богиня. Б. пр. 5 Ескулап – римско съответствие на древногръцкия бог лечител Асклепий. Б. пр. 6 Минос и Радамант в древногръцката митология са двама братя, които съдят мъртвите. Б. пр. 1
2
самите те, нито подобните на тях са богове, а и това, кой всъщност е Бог. Той е Този, Когото ние, християните, проповядваме, и е единствен. Трябва да вярваме в Него и да почитаме само Него, както изискват религията и поклонението при християните!... Нека демоните да отричат, че Христос ще съди всяка душа след възкресението на тялото й. Нека да твърдят, че този съд се осъществява от Минос и Радамант6, както мислят Платон и поетите. Нека поне премахнат знаците на своя позор и оскърбление. Нека да отричат, че са нечисти духове, което обаче се вижда в тяхната храна, кръв, дим, в смрадта от изгорените животни и в скверните речи на техните пророци. Нека да отричат, че заедно със своите почитатели и своите дела те също са предназначени за предстоящия съден ден.
Но цялата наша власт и сила над тях зависи от това, дали произнасяме името на Христос и дали напомняме, че им предстоят страшни наказания от Бога чрез Съдията Христос. Тъй като се страхуват от Христос в Бога, а и от Бога в Христос, те се покоряват на слугите на Бога и Христос. Така по наша заповед демоните излизат от телата след просто докосване с ръцете ни и духване с устата ни. Те излизат, уплашени от мисълта за вечния огън, против собственото си желание, със скръб и позор, във ваше присъствие... Да, тези свидетелства на вашите богове обикновено увеличават броя на християните.
ревните египтяни са приписвали магическа сила на всяко изречено слово. Те били изключително вещи в окултните практики и за тях познаването на нечие име криело опасността то да бъде използвано в заклинания против неговия притежател. По тази причина името на фараона винаги било ограждано от овално очертание, т. нар. „картуш“, и често – пазено в тайна. Днес се случва точно обратното. Почти няма тийнейджър, който да не мечтае един ден името му да бъде известно. Да се споменава по новините, да се пише по вестниците, хората да го разпознават. Така неговата цел обикновено е да си изгради име първо сред съучениците, после сред колегите и в обществото. Този порив не е нищо ново под слънцето, защото е типичен за грешното човешко ес-
тество. Още в началото на Библията виждаме такова желание у хората: „Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име!“ (Бит. 11:4). Богословите смятат, че водач на тези хора е бил Нимрод, внук на Хам. Изследователят Дейвид Ливингстън извежда значението на неговото име от еврейския глагол „марад“ – „разбунтувал се”. От този глагол се получава конструкцията „нимрод“ – „бунтуващият се“. Така се оказва, че Нимрод може изобщо да не е собствено име1. Каква ирония! Човекът, който е искал да си спечели име, е назован с подигравателно прозвище, изразяващо истинската му същност. Днес са немалко примерите за лични имена, превърнали се в нарицателни – Казанова, Брут, Юда Искариотски и др. Красноречив е фактът, че всяко от тях се използва в негативен смисъл.
В „Ромео и Жулиета“ от Шекспир Жулиета разсъждава на глас: Какво е едно име? Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име. Точно тъй Ромео и без името „Ромео“ ще пази всички свои съвършенства, които не от името му идат.2 Позволявам си да се съглася с думите на героинята – името е просто дума, използвана за идентификация. Душата е същността на това, което представляваме, не името. Онова, което те прави различен, е твоята неповторима личност, създадена от Бога. Чул разсъжденията на възлюбената си, Ромео й отвръща: Как, светиньо, със името си да ти кажа кой съм?
И е прав - името не е достатъчно, за да разкрие човешката личност в пълнота. Тя придава смисъла на името, а не обратното. Но каква цена сме готови да платим, за да изградим образ и име, които да се харесат на голяма маса хора? Склонни ли сме да допускаме компромиси с убежденията, вярата и дори самите себе си за тази цел? Иисус пита Своите ученици: „Защото каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?“ (Марк 8:36). Истинският ти струваш много повече, отколкото целия свят, събран заедно. Душата ти е вечна – където и да отиде след смъртта, ще живее завинаги. Изборът, който ще направиш приживе, е необратим и окончателен. От теб зависи дали ще се оставиш на стремежа към човешка слава, която самият Иисус не приема (Йоан 5:41),
или ще се задоволиш с радостта, че името ти е сред написаните на небесата (Лука 10:20). Ако едно име не стига, за да разкрие човека, колко повече е нужно, за да се обхване Божието естество? Ограниченият човешки разум никога няма да може да схване Бога напълно и всецяло, но Той милостиво ни се е открил в Свещеното Писание, където срещаме множество Негови имена. Всяко от тях изявява характерна особеност на същността Му. Когато Мойсей пита Бога за Неговото име, Той разкрива основната Си характеристика чрез свещената тетраграма YHWH – вечно Съществуващия. Бог ни открива Себе Си чрез Своето име. То не ни е нужно, за да Го идентифицираме, както при човешките имена. Бог е вечен и единствен, Той е източникът на всичко видимо и невидимо. И тъй като името на Бога е част от са-
мия Него, то е също толкова свещено. Това име не е просто съвкупност от звуци като останалите думи. Имената на Бог Отец и на Иисус Христос имат сила и носят благодат, когато са произнесени с вяра и благоговение. В Притчи 30:4 пише: „Кой е възлизал на небето и слизал? Кой е събрал вятъра в шепата си? Кой е вързал водата в дреха? Кой е поставил всички граници на земята? Как е името му? И как е името на сина му? Знаеш ли?“ Името на Христос е също толкова важно, могъщо и свято, колкото на Отец. Самият Иисус неколкократно изявява силата на Своето име: „Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя“ (Йоан 14:14); „...С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им навреди; на болни ще възлагат ръце и те ще бъдат здрави“ (Марк 16:17-18). Думите са невидими, силата – също, но резултатът от тяхното действие е реален. Чрез словото Бог ни поверява голяма отговорност и власт, които изискват сериозно отношение. Затова ни е дадена третата заповед. Ако изповядваме Господното име неразумно, когато се молим за нещо в името на Иисус Христос, Бог няма да изяви силата Си като отговор. За християнина, който иска мъдрост свише, Божието име е найсилното оръжие в битката със злото и греха. То се превръща в неповторима ценност, на която така характерните за грешната човешка природа празнословие и бъбривост не могат да противостоят. Библията неведнъж ни предупреждава да внимаваме за думите, които изговаряме (Пс. 140:3; Мат. 12:37; Йов 35:13). Огледайте се около вас. Вероятно сте чували хора да произнасят Божието име в празните си разговори и шеги. А питали ли сте се дали те осъзнават какво казват? Наскоро попаднах в подобна ситуация. Запознах се с едно малко момче. В речта му често Ливингстън, Д. Кой е Нимрод? – Прозорец, 2005, N 1. Шекспир, У. Ромео и Жулиета. – В: Шекспир, У. Трагедии. Т. 1. С., Народна култура, 1973, 175-176. 1 2
присъстваше възклицанието: „Господи!“ То се беше превърнало в паразитна фраза с мултифункционален характер. Обясних му, че когато се обръща към Бога така, това означава, че Го приема за Господар на живота си и трябва да изрича името Му с благоговение, а не в моменти на удивление или уплаха. Трябваше да му направя забележка още два пъти, но на третия то се спря на първата сричка. За съжаление има дори хора, които изричат Божието име и веднага след това започват да псуват цветущо. Те не оценяват силата на изреченото слово и не си дават сметка какво вършат. Но има и друга група хора, които постъпват още по-зле. Тяхното отношение към Господ е пренебрежително и си позволяват да богохулстват. В Свещеното Писание обаче четем за тях: „За нечестивеца няма да има добро и кратко време ще пребъде онзи, който не благоговее пред Бога“ (Екл. 8:13). И така, ако искаме Бог да се изяви и да се прослави в живота ни, трябва да се научим да издигаме Неговия авторитет първо у нас самите. От това зависи нашата победа в духовния и физическия свят. В Деяния 3 гл. ап. Петър произнася с вяра името на Иисус и сам Христос укрепва краката на куция човек. И за новородения християнин Божието име има огромно значение най-вече защото единствено когато човек искрено се покае и призове името на Иисус Христос, греховете му се прощават. Тогава Светият Дух влиза във вътрешното естество на човека и възкресява мъртвия му дух (Деян. 2:38). И чрез никой друг няма спасение, „защото под небето няма друго име, дадено на хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12).
наши дни често възприемаме науката като даденост и забравяме, че тя е много специфично, сравнително младо и уникално явление в историята на човечеството. Ако погледнем две-три хиляди години назад, ще открием повече от дванадесет велики цивилизации, за които са характерни високоорганизирани градове, впечатляващи постижения на изкуството, развитие на политическата система, поезията и драмата, но в тях няма нещо, което би могло да се нарече наука. Естествено, техниката за обработка на метала, камъка и глината вече е била на достатъчно високо ниво. Но детайлно разбиране за поведението на веществата, изразено с математически формули, не е съществувало. Най-вече не е имало концепция за това, че безкрайното множество явления – астрономически, електрически, динамически, химически и атомарни – трябва да се разглежда като проява на неделимо единство, което може да се определи буквално с няколко диференциални уравнения. Онова разбиране за науката, което ние наричаме наука, възниква и придобива зрялост в определен момент от историята на човечеството – през XVII век, и то в Европа. Преди всичко това са били трудовете на Нютон, който на свой ред използвал откритията на Коперник, Кеплер и Галилей. Нютон използвал и развивал понятията за пространство и време, маса и сила, скорост и ускорение, инерция и мощност, които през предишните столетия се избистрили достатъчно, и формулирал свои закони за движението, като посочил как те могат да се прилагат за изчисляване на движението и на Земята, и в космоса. В същото време той развил диференциалните изчисления и показал как този мощен математически апарат позволява законите за движението да се изразят в кратка и изящна форма. Нютон решил уравнения, които позволяват да се изчисли поведението на даден обект в различни условия. По този начин той положил основата на теоретичната физика и необичайният ръст на науката в последвалия период всъщност бил прилагане върху други явления на метода, използван от него за първи път. В историята на човечеството това е събитие, което отличава нашата цивилизация от останалите. За първи път светът става единен – средствата за придвижване и комуникация го обединяват, човекът успява да възприеме планетата като цяло и да разграничи нейните части. Това е толкова невероятно, че сме принудени да си зададем въпроса защо именно в Европа от XVII век, а не в някаква антична цивилизация се заражда науката? Защо не в Гърция – най-интелектуалната от всички древни цивилизации? Нали в древна Гърция се е развивала научната мисъл? Да, но за няколко столетия изследователският импулс се изгубил, останали само текстове, към които хората се върнали през средновековието.
ЗАЩО Е ВЪЗНИКНАЛА НАУКАТА? За зараждането на жизнеспособна наука е необходимо преди всичко обществото да е достатъчно развито, за да може някои от членовете му през по-голямата част от времето си да мислят за мирозданието, без да се разсейват в търсене на насъщния. Необходима е също поне най-проста технология, която да позволява създаване на апаратура за експерименти-
те. Освен това писмеността трябва да е развита, за да може резултатите от изследванията да се записват и предават на други учени. Същото важи за системата от математически знаци. Всички тези фактори може да се нарекат материални условия за науката. Много от тях могат да се открият в няколко антични цивилизации, но явно отговорът на въпроса за уникалното възникване на науката ще трябва да се търси в друга област. Може би в сферата на идеите? Напълно е възможно развитието на науката да зависи от отношението на хората към материалния свят. Да предположим, че някакво определено отношение към света въз-
ВЪЗГЛЕДИ ЗА СВЕТА
препятства начина на мислене, който дава научно разбиране за света, докато други възгледи служат като благоприятна почва за него. В ранните стадии от развитието на науката за нея е присъщо мисленето на обикновените представители от дадена епоха – с типичните за времето убеждения и идеи. Много по-късно, когато науката вече е достатъчно развита, се изработва особен научен речник и начин на мислене, на който се обучават млади учени и студенти. Ето защо трябва да обърнем внимание на идеите и убежденията на цялото общество, тъй като именно те определят дали ще се изградят отношения, благоприятстващи възникването на науката.
Първото условие е хората да се интересуват от заобикалящия ги свят. Те трябва да вярват, че светът е достатъчно добър и да се разбере нещо повече за него, е достойно и смислено дело. Някои смятат, че материалният свят е зло и колкото по-малко общо имаме с него, толкова по-добре. Несъмнено с подобна гледна точка нямате никакви шансове да станете учен. Освен това трябва да вярвате, че светът е подреден и всичко, което става, е закономерно и разумно. Това означава, че ако правим наблюдения или измервания на нещо в определен момент от време, ще получим същите резултати и следващия път или на друго място. А ако поведението на нещата е хаотично и случайно, съществуването на науката е невъзможно. Докато не повярваме, че в природата съществуват ред и закономерност, никога няма да се заемем да изясняваме какво става в нея. Относно реда в природата има два възгледа. Според единия съществуващият ред на нещата е единственият възможен. Но тогава излиза, че можем да разберем това, което става в природата, само посредством чистата мисъл, т.е. науката ще се развива като математиката. Мнозина са се опитвали да изследват света по пътя на умозаключенията и не са успявали – техните изводи са се оказвали или тривиални, или неправилни. Вторият възглед е, че съществуващият ред на нещата в света е един от множеството възможни. С други думи, той зависи от обстоятелствата и може да се различава от положението днес. Тогава единственият способ за познание на света ще бъдат наблюдението и експериментът. Такъв път открива перспективи за развитието на науката. Следващото изискване за напредъка на научното познание е да смятаме, че тези занимания не са лишени от смисъл. Трябва да вярваме, че редът в природата до някаква степен е достъпен за човешкия разум и ако положим достатъчно усилия, някои тайни ще бъдат разкрити. Ако светът е непознаваем, старанията ни ще са безсмислени.
ДА НАПРАВИМ ИЗВОДИ Ако изхождаме от природата на науката, можем да кажем, че тя е способна да се развива само в цивилизация, където хората са убедени, че материалният свят е добър или поне морално неутрален; където вярват в реда и закономерността на света; където смятат, че светът зависи от обстоятелствата, т.е. може и да не бъде такъв, какъвто е сега, и също – че е достъпен за познанието. Тези убеждения са необходими за възникването на науката, но не са достатъчни. Научните изследвания са доста сложни, а природата не е особено склонна да открива своите тайни. Учените трябва да имат силна мотивация, за да минат през всички несполуки и разочарования, с които неизбежно ще се сблъскат. Без това работата не може да бъде завършена, дори ако теоретично осъзнаваме, че светът е познаваем. Освен всичко друго за науката е характерно, че е резултат от колективен труд, работа на много умове. Всеки учен се опира върху резултатите от работата на своите предшественици и споделя опита си със своите колеги. Той трябва да бъде убеден, че всички знания, постигнати от него, не принадлежат само на него, че е задължен да ги споделя.
Но всички тези убеждения няма как да се поддържат съзнателно и явно, т.е. не могат да се оформят като сбор от закони. Те са част от самата тъкан на нашите мисли – формират мирогледа ни. Ако обаче анализираме всички тези гледни точки заедно, ще открием, че съставляват напълно специфична, уникална система от убеждения.
ХРИСТИЯНСКИ ИЗВОРИ НА НАУКАТА През XVII век, а и няколко столетия преди това, европейското мислене се формирало от християнската теология и философия. Всички, от селяните до кралете, възприемали света от християнското гледище. Ето защо трябва да анализираме как се съотнасят възгледите, способстващи за зараждането на науката, и християнската гледна точка за света. Не е трудно да видим, че между тези две системи от убеждения съществува тясна връзка, така че именно християнското учение е подготвило почвата за развитието на науката, защото то обучава хората на онова особено отношение към света, без което науката не би могла да напредне. Християните вярват, че светът е добър, защото така го е създал Бог: „И Бог видя всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Светът е разумен и подреден, защото е създаден и продължава да съществува благодарение на разумния Бог. Редът в нашия свят зависи от божествената воля – Бог е можел да го сътвори напълно различен. Какво означава божествена свобода и божествен разум? Границата между тях е много тънка: ако наблегнете на едната страна, ще сметнете, че светът е хаос, а на другата – че нашият свят е единственият възможен. И двете гледни точки абсолютно не способстват за развитието на науката. Според християнина човешкият разум може да опознае света, защото Бог му е заповядал да владее земята, а Той не заповядва нещо невъзможно:„Плодете се и се множете, пълнете земята и я обладайте, и господствайте над... цялата земя“ (Бит. 1:28). Освен това на християнина е присъщ силен стремеж към познаване на света. Самият Христос в Своята притча за талантите повтаря божествената заповед да владеем земята. Той ни призовава да използваме изцяло всички наши способности и сили. По-късно, когато става ясно, че научните знания могат да се прилагат за придобиване на повече храна, за подобряване на лечението на болните, за осигуряване на дрехи и подслон, всичко това вече е задължение на всеки човек – нали Господ ни е заповядал да нахраним гладния, да напоим жадния и да облечем нуждаещия се. Последното условие за развитие на науката – увереността, че знанията трябва щедро да се споделят, – се потвърждава в книгата Премъдрост Соломонова: „Без хитрост се научих и без завист предавам, не скривам богатството й [на премъдростта], защото тя е неизчерпаемо съкровище за хората; ползвайки се от нея, те влизат в съдружие с Бога чрез даровете на учението“ (7:13-14). Тук срещаме и фразата, която най-често се цитира в средновековието: „Ти си наредил всичко с мяра, брой и тегло“ (11:21). Не е изненадващо, че средновековните учени – Жан Буридан, Никола Орезм и други – използват в своите трудове новаторския подход за количествен анализ на явленията. И така, изяснихме, че в решаващите за възникването на науката векове обществената мисъл в Европа се е формирала под въздействието на система от убеждения, която включва специфични елементи, необходими за появата и развитието
на науката. Между християнското Откровение и съвременната наука по този начин съществува жива, неразривна връзка. Християнството е породило убежденията, необходими за възникването на науката, и моралния климат, осигурил нейния напредък. Разбира се, никой не е способен да докаже, че без християнско откровение науката никога не би се появила. Съществували са и други исторически предпоставки и системи от идеи, допринесли за развитието на науката, например математиката в древна Гърция. Фактът обаче, че тези трудове (особено на Архимед) са били така добре приети, изучени и развити в средните векове, говори, че те също не противоречат на християнския светоглед. Явно между науката и християнството има изначално съответствие. Нещо повече, християнското откровение е било една от главните причини за възникването и напредъка на съвременната наука.
НЯКОИ ИСТОРИЧЕСКИ ВЪПРОСИ Този кратък анализ върху приноса на християнските идеи за развитието на съвременната наука повдига редица въпроси. Ако само християнството е способствало за напредъка на науката, как при древните гърци тя е имала такива забележителни наченки? Защо за истинското раждане на науката са били нужни 16-17 века след въплъщението на Христос? Защо толкова често противопоставят Църквата на научния прогрес, че за мнозина те са несъвместими? Как науката процъфтява в нехристиянско и дори в антихристиянско общество? Тук в отговор ще отбележим само някои основни факти. Изобилието и многообразието на идеите донякъде са причина за краха на науката в древна Гърция. Изтъкнати умове на онова време, например Архимед, изказвали множество верни идеи. Но те живеели в общество, повлияно значително от възгледи, несъвместими с науката: има множество богове, отговарящи за различни аспекти на материалния свят; материята е зло; историята се развива циклично, като напълно повтаря самата себе си; единствено робите могат да извършват физически труд. Така, въпреки че отделни гениални мислители са дали необходимия за развитието на науката тласък, об-
ществото като цяло не ги е поддържало. След няколко столетия този стремеж към знанието отслабнал, дълбок упадък обхванал цялото гръцко общество и науката потънала в забрава. Християнството се е зародило в езическия свят като неголяма секта в отдалечена провинция на могъща империя. По-голямата част от преследваните и разединени вярващи живеели с предусещане за близкото Второ пришествие на Христос. Почти всички били така преизпълнени с радост заради вярата си, че всеки въпрос от материалния свят смятали за празно любопитство. Затова през първите няколко века християнството не поддържало науката (поне явно). Но в Библията има такива мисли за отношенията между Бога, хората и заобикалящия ги свят, които постепенно, в продължение на много векове подготвяли съзнанието на европейците за раждането на науката, като разпространявали системата от възгледи, необходима за тази цел. Християнството обхванало цялата Римска империя, дори императорът бил кръстен. По-късно, когато империята паднала, за Европа настъпили мрачни векове. В този период християнството се борело с орди варвари за съхранение на знанията, натрупани в древните векове, и на вярата, необходима за разумното съществуване на хората и вселената. Така постепенно се родил новият свят, сформиран основно под влиянието на християнската вяра. В средновековното християнско общество разцъфтели и се развили онези идеи, които се родили много векове преди това. През ранното средновековие в християнския запад станали широко известни трудовете на класическата античност, например на Аристотел. Именно той формулирал редица съществени въпроси, свързани с мирозданието, но при тогавашната система от възгледи било невъзможно те да намерят решение. Така, едва с развитието на християнството, след няколко века се стигнало до появата на науката. На гръцкия политеизъм юдаизмът противопоставил строг монотеизъм – един вездесъщ Бог, от Когото зависи всичко съществуващо, Създател на добрия свят. Християнството задълбочило юдейското осъзнаване за целенасочеността на историята чрез очакването на Месия и Неговото въплъщение на земята. Този нов поглед към ис-
торията оборил теорията за цикличността, обезсилила всички антични култури. В същото време християнството въвело ново отношение към работата, като настоявало, че е необходима промяна на материалната страна от живота. Така предпоставките за науката, само набелязани от гърците, се оформяли, откроявали и разпространявали в цялото общество. Средновековните християнски философи и богослови обединявали знанията в единно цяло, като използвали науката на своето време, чиято основа били трудовете на Аристотел. А когато тази научна картина на света била коренно променена от революционното откритие на Коперник, че Слънцето, а не Земята е центърът на вселената, на много християни им било трудно да повярват, че това по никакъв начин не заплашва тяхната вяра. В действителност новата теория била по-точна и подълбока, следователно изразявала по-верен възглед за света, който с нищо не противоречал на християнското откровение. Но това ставало по време на сериозни религиозни преобразувания и заедно с други фактори водело до все по-лошото отношение към науката. Подобно неразбиране съществува и в наши дни и дори се усилва заради онези вярващи, които не знаят, че корените на науката водят към християнството. На науката й е било нужно време за развитие, което се затруднява от трудовете на атеистите през XVIII-XIX век. Но ще отбележим, че в началото по-голямата част от учените, отговорни за възникването и развитието на науката, са били убедени християни и са виждали своята научна работа като неотменна част от християнското си призвание. Години по-късно водачите на християнската Църква не успели да вплетат тази нова наука в съдържанието на християнския възглед за света и така науката започнала да се отделя от християнството. А току-що родилата се наука веднага доказала своята жизнеспособност и се разпространила извънредно широко, като пуснала корени в различни общества с различни вярвания. Откъсването на науката от християнските й извори било разрушително поради много причини. Технологическият материализъм днес е подчинил душите на хората и е замърсил околната среда до такава степен, че вече има много силна реакция срещу него. Но християнската Църква сега не е в състояние да заеме водещо място в убеждаването на света, че приложението и развитието на науката може да бъде в съгласие с християнските принципи, защото Църквата толкова дълго е пренебрегвала науката. Онези от нас, които са и учени, и християни, които смятат, че науката въплъщава Божия заповед, които знаят, че постиженията на техниката трябва да се прилагат в съответствие с християнските принципи, носят особена отговорност. Те трябва да разкриват пред всички неразривната хармония между науката и християнската вяра. За да се възприема християнството не като дискредитиран съперник на науката, а като вечно и единствено доказателство за това, че тя може да се използва в името на доброто, не за вреда на човека.
одината е 1981. В полутъмната стая в дълбоко кресло седи неподвижно възрастна жена. В апартамента е тихо: родителите са на работа, децата – на училище. Слабото зрение не й позволява да чете, парализираните крака – да ходи. Може само да се отдаде на спомени и да се моли. Както обикновено, в два часа след обяд се чува звукът на отваряща се врата и след няколко минути в стаята влиза нейният внук. Той учи в шести клас. Но днес явно не е в настроение. Хвърля поглед към овехтялото Евангелие върху нощното шкафче на баба си и гневно произнася: – Заради такива като теб е изгорен Джордано Бруно! Момчето вади от чантата си учебника по история и сочи с пръст рисунката, на която е изобразен красив юноша в светли дрехи с изтънчен профил и леко къдрава коса – истински ангел... Кой от нас не помни трогателнотрагичната история на мъченика на науката, един от пионерите на астрономията – Джордано Бруно? Той е католически монах доминиканец, въстанал срещу църковното мракобесие, безстрашно защитавал науката в лицето на Галилей, не се уплашил да хвърли ръкавица на всесилната Инквизиция, този кошмар на средновековна Европа! Всички помнят, но не всички знаят, че Бруно не е бил нито астроном, нито смел поддръжник на прогресивните открития, а и учен като цяло не е бил. Но противник на Църквата е бил, именно на Църквата – с голяма буква. През 1889 г. на площада в Рим бил издигнат паметник на „бореца за научната истина“. Откриването било тържествено: голяма тълпа от хора, които държели в ръце стотици развяващи се знамена на най-известните масонски ложи, радостно приветствали каменната фигура на постамента. И защо? Ами защото в този ден почитали не „привърженика
на прогресивните научни възгледи“, а окултиста и ревностния последовател на египетското тайно учение за херметизма. Джордано Бруно бил пантеист, практикуващ маг и търговец на астрологични амулети. Съвременниците му нееднократно свидетелствали за неговите богохулни изказвания. А монарсите го използвали като шпионин: френският крал (католик) – срещу протестантите, английската кралица (протестантка) – срещу католиците. Самият Бруно пък използвал религиозните противоречия срещу християнството. Неслучайно Католическата църква отказва да преразгледа съдебното дело срещу него, за разлика от делата срещу Галилей и Коперник.
ни окултисти, които работят в тази тъмна сфера с усърдие, достойно за по-добро приложение, и търсят врати към „други светове“.
Запознанството с „новата“ биография на тази жертва на Инквизицията ме накара да се поинтересувам: а какво е духовното състояние на истинските учени? Резултатът беше просто изумителен. По-голямата част от хората на науката не само не се противопоставят на суеверията, а, напротив, са активни членове на различни тайни общества или самот-
хологическите науки, тъй като на самите тях им е трудно да се ориентират къде е научното виждане, а къде са привиденията. Например швейцарският психиатър Карл Густав Юнг, основоположник на аналитичната психология, бил окултист практически от детството си: неговите родители викали духове на умрели едва ли не всяка свободна минута. Затова
Няма да обсъждаме представителите на пси-
и самият Юнг ту срещал на прага на своя дом мъртви кръстоносци, ту вежлив дух звънял на звънче, ту „крилатият Филимон“ (дух наставник) отговарял на неговите въпроси с тънък женски глас. Ето едно интересно
заг“: окултизмът противоречи на науката, но в някои науки се използва! Биолозите, физиолозите и медиците също се стремят да проникнат отвъд пределите на физическия свят. Така нобеловият лауреат, френският физиолог Шарл Рише изучавал хипнозата и феномена ясновидство повече от тридесет години. А американският психиатър Титус Бул лекувал пациентите си с помощта на спиритически сеанси, тъй като смятал, че причината за много заболявания са духове, които се вселяват у човека (като цяло той разсъждавал правилно, но методите му били погрешни).
обяснение на взаимоотношенията между окултизма и психологията, поместено в енциклопедия: „Окултните феномени противоречат на съвременната научна картина за света и не се признават от днешната наука. В науките, които съчетават субективното и обективното познание (например психологията), окултният подход се използва...“ Ето какъв „научен зиг-
Канадският хирург Томас Хамилтън заедно с жена си активно се занимавал с викане на духове чрез въртене на маса. Те призовавали умрели знаменитости и се снимали с тях за спомен. Чезаре Ломброзо, известен италиански криминалист, се отнасял крайно скептично към медиумите и
техните практики. Но когато се запознал по-отблизо с тях, станал един от най-верните последователи на това учение. Огромен принос в науката и в окултизма има английският химик и физик Уилям Крукс. Дотолкова огромен, че неговото име до днес се произнася с трепет от всички, които са се посветили на тайните знания. В научния свят Крукс е известен с откриването на талия, също така получил хелий в лабораторни условия, изследвал електрическата проводимост при газовете, изобретил радиометъра, правил изследвания в областта на спектроскопията. Като президент на Лондонското кралско общество, носител на множество награди за принос в науката, получил рицарско звание от кралица Виктория, той няколко години оглавявал Обществото за психични изследвания. Първоначално интересите му били само научни: искал да се ориентира в паранормалните явления. Скоро обаче започнал да вижда призрачни фигури, да чува гласове от отвъдното, да чете неизвестно откъде появили се надписи. Убеден, че авторитетът му като учен е неоспорим, Крукс открито се обявил за спиритуалист. В своя дневник той записал: „Двамата с Нели общувахме с нашите покойни приятели и когато настъпи полунощ, те ни пожелаха щастлива Нова година.“ Сред учените, проявявали активен интерес в областта на окултизма, има и имена, при чието споменаване сърцето на всеки атеист ще изтръпне. Например Пиер и Мария Кюри – знаменити френски учени физици, изследователи на радиоактивността (тяхна е честта да открият радия и полония), нобелови лауреати по физика (а Мария – и по химия). Отначало те смятали спиритическите явления за чиста проба шарлатанство, но когато се убедили в реалността на силите, които стоят зад викането на духове с въртене на маса, започнали да
на приятеля си, който починал пръв. Доста демонична фигура се оказва и конструкторът на ракети, създателят на американската космическа програма, сътрудникът на Калифорнийския технологичен институт Джак Парсънс. Той изобретява реактивен двигател и има огромен принос в създаването на твърдото ракетно гориво. Парсънс бил сатанист и последовател на печално известния Алистър Кроули.
участват в подобни сеанси. Какво да кажем, щом племенницата на Алберт Айнщайн свидетелства, че на работната му маса винаги е стояла книгата „Тайната доктрина“ на окултистката Елена Блаватска! А знаменитият физик Томас Едисън – изобретател, притежател на повече от четири хиляди патента в много страни по света, почетен чуждестранен член на Академията на науките в бившия СССР, носител на многобройни награди в сферата на изобретенията (сред тях и най-високата награда в САЩ – Златен медал от Конгреса), работил не само над електрическата лампа и фонографа (уред за записване и възпроизвеждане на звуци), а и над телеграфа, телефона, киноапаратурата. Той бил сигурен, че може да установи връзка с умрелите. За целта разработвал усърдно т. нар. „духофон“. Едисън се уговорил с колегата си Уилям Динуиди, че този от тях, който умре пръв, ще се постарае да даде някакъв знак на другия. Експериментът обаче се провалил – Едисън така и не чул гласа
Увлечението по спиритизма не подминава и руските учени. Известният химик, създател на теорията за химичния строеж, основател на най-голямата школа по органична химия Александър Бутлеров не само изследвал строежа на органичните съединения и разпределението на връзките между атомите, а и написал „научни“ трудове като „Състоянието на човека след смъртта според езотеричното учение“, „Нещо за медиумизма“, „Живот след смъртта“ и много други. Той проявявал интерес към окултизма още от младостта си, а с годините заниманията му в тази сфера се разширили и задълбочили. Бил женен за сестрата на Александър Аксаков (публицист и преводач, по съвместителство спиритист) и това роднинство само укрепило връзките му със света на духовете. В апартамента на химика предметите се движели сами, вдигали се маси, по пръстите на хората се махали и слагали халки. До самата си смърт Бутлеров защитавал в пресата медиумите и сеансите, които провеждали, а самите медиуми винаги намирали радушен прием в дома му.
Друг виден руски учен – зоолог и писател, член-кореспондент на Петербургската академия на науките – Николай Вагнер изследвал фауната на безгръбначните в Бяло море, имал постижения в ентомологията (наука за насекомите), но бил и един от главните пропагандатори на спиритизма в Русия. Нямаме възможност да изброим всички, защото името им е легион. Почти при всеки от тези учени общуването с отвъдните сили започвало с чисто научен интерес. Любопитните изследователи искали с помощта на съвременната наука да проникнат в тайните на мирозданието. Те се опитвали да обяснят паранормалните явления с физическите закони и да разобличат шарлатаните, които в тази област винаги са предостатъчно. Освен това наивно вярвали, че може да влезеш в контакт с духовния свят и да останеш свободен от него. Но не успявали – нито в научното изследване, нито в духовната свобода. Винаги ми се е струвало, че хуманитаристите са по-склонни да търсят отвъдното, затова сред хората с творчески професии има толкова много мистици. Когато се потапят в своите измислени светове, за тях е трудно да ги разграничат от реалността. А физиците, химиците, биолозите, инженерите са техничари. Те стоят върху твърдата почва на научните убеждения и не бленуват за „духове и мъгли“. Но не! В материалния свят, който разглеждат и изучават, тези учени усещат една различна реалност и се насочват към нейното познание, като разчитат на човешкия разум и създадените от него инструменти. При това смятат, че са по-умни от Библията. Ето защо в края на краищата виждат въртящи се маси, летящи шкафове и „загадъчни“ петна на фотолентата.
рудно ми е да започна, а зная, че е време… Време е да се опитам да разбера онова изключително важно нещо, което за мнозина остава загадка: какъв е смисълът на живота и как да го живеем? За да си отговоря, бих се втурнал във вихрушка от всевъзможни предположения. Сигурно бих се опитал да отворя онези врати на подсъзнанието, зад които евентуално ме чакат така желаните отговори... Но с времето успях да разбера едно – че не бях способен да подредя нито мислите, нито делата си, нито живота си. А и че животът не е бил, не е и няма да бъде в мое владение. Когато осъзнах, че не притежавам никаква власт, че реално няма нищо, което мога да задържа в ръцете си, и не аз определям бъдещето, когато видях, че светът около мен се движи от принципи, много по-съвършени, по-мощни, направо изкрещях: „Спри!“ Така се изправих пред страшната истина, че в крайна сметка аз съм никой. Живея живот на заблуда – празен, безсмислен, горчив и недостоен – с наивната вяра, че ще се науча да го контролирам и ще успея да го усъвър-
шенствам до такава степен, че да придобие смисъл и завършеност. Докато не дойде въпросът: как ще стане всичко това, когато идеалите, които си изграждах, бяха нищожни и несъвършени, когато ценностите, към които се стремях, бяха неустойчиви и крехки. Когато всичко, до което се докосвах, се оказваше пометено, а моите очаквания се сгромолясваха като изсъхнало дърво. Разбрах, че съм вярвал в нещо, което ми донесе много празнота, болка, отчаяние, страх, депресия, а впоследствие и натрапчивото усещане, че този мой живот е лишен от всякакъв смисъл и надежда. Обезвярата
беше последното стъпало от едно объркано и безцелно съществуване! Помня детството си, изпълнено с безброй събития. Когато бях съвсем малък, дълго слушах приказките, които моят дядо ми четеше. Една от тях беше озаглавена: „Момчето, което искаше всичко да знае“. Дали сам не бях това момче? По-късно започнах да препрочитам тази приказка – а и много други, чрез които се пренасях в далечни места, срещах различни герои и виждах в тях себе си. Всичко беше толкова пъстро и някак безгранично, че често губех връзката с реалността. Живеех живот на безкрайно търсене. Това, което не ми достигаше, се опитвах да намеря в книгите. Още от ранна възраст се привързах към света на четенето. Бях спокойно дете, което обича да мечтае и да потъва в своя вътрешен свят, където единствено се чувстваше удовлетворено. Като човек, живял в небогато семейство, аз, разбира се, усещах липсата на доста неща, които моите връстници имаха тогава. Това ме огорчаваше и се затворих в себе си. Често се питах какво реално
ни е необходимо, за да бъдем щастливи. Моето щастие намерих в книгите и музиката, които ми носеха усещане за значимост. Преминах в техния „чуден“ свят, без да се интересувам какво се случва в реалния живот. Обичах музиката до такава степен, че се изпълвах от нея. Слушах, пеех, свирех, композирах. Не знам как, но малко по малко животът в моя дом премина през различни етапи и премеждия, достигайки крайна разруха и падение. Видях проклятието, което ни достигна и което разруши семейството ми. Не мога да опиша случилото се – години на разкъсваща обърканост и отчуждение. Сам не бях способен да предотвратя това, защото не знаех с какво зло си имам работа. Изпепеляваща омраза, война, която разруши всякакви семейни ценности и доведе до горчиво отчаяние. Баща ми от години страда от тежка форма на диабет. Нервната му система беше поразена, а острото чувство на безпомощност и депресиите нерядко бяха следвани от мисли за фатален край.
Дълги години бях под влияние на рок и метъл музиката, чието послание описваше състоянието на моето семейство – унищожение. Наслаждавах се на тежките китари и крещящите вокали. В тях намирах утеха от ужаса на собствената си безпомощност. Отдавна си беше отишло чувството за отговорност. Не знаех за какво живея. Намерих „утеха“ в алкохола и наркотиците. Но, слава на Бога, не останах твърде дълго в това състояние. Много пъти съм си казвал, че е време за промяна – често го наричах „ново начало“. То обаче така и не идваше. Накрая се оказах по-изгубен отвсякога. Исках всичко това да свърши. Веднъж в разговор с мой приятел казах нещо подобно: – Не знам вече какво да правя! Всяко нещо, до което се докосна, се руши и изтича през пръстите ми. Ще искам помощ от Бога! Не се съмнявам, че Бог чу думите ми. Скоро след това си седях в центъра на моя град и си говорех с при-
ятелите, когато до пейката ни се приближи дружелюбен и усмихнат младеж, който ни покани на концерт – благотворителен. Аз се пошегувах нещо, но приех да отида. Концертът беше в стария ресторант – точно отсреща. Влязох и седнах. Не бях готов за нещо подобно. Зазвуча прекрасна, нежна музика на пиано, контрабас, виолончело, цигулка и китара. Чух гласове, които веднага завладяха сърцето ми. Думи, които хвалеха Бога и Неговите дела. Бях запленен. Изпълних се със спокойствие, което не разбирах. Това бе нов и непознат свят, който ме зовеше към нещо различно. Още тогава разбрах, че тези хора са необикновени. Искаше ми се да бъда част от това изживяване. (И Бог ме въведе – година по-късно аз самият стоях там с китарата си и пеех хвалебни песни.) Помня, че тогава пуснах последните си два лева в сандъчето с даренията. Бяха ми за бира, след като свърши концертът. А концертът беше по случай Възкресение Христово. Няколко месеца след това дойде Рождество и същите хора отново изнасяха концерт на същото място – ресторанта в центъра на Нови Искър. Не зная как се озовах там. Седях на последните редове и гледах, слушах, попивах внимателно всяко слово, песен, мелодия. Сега всичко ми беше по-ясно от предишния път. Сценката, която играеха, беше страхотна – за бедния стар обущар дядо Николай, готов да даде всичко свое, за да помогне на другите. Гледах и нещо вътре в мен ме караше да се запозная по-отблизо с хората, които участваха тогава, да бъда един от тях, дори ако трябва само да им помагам, като нося техниката. После заговори епископът на църквата. Той ми се стори странен за Божи човек – беше много естествен, думите му се разбираха. Накрая призова нас, гостите, към покаяние. Стоях изправен и осъзнавах, че съм грешен и недостоен. Знаех го със сигурност и мълчах. Месеци наред мълчах и чаках да бъда извикан, за да изповядам греховете си. Но трябваше да мине време – време, през което се запознавах с все повече вярващи и обичащи Бога хора, време на задълбочаване в Божието Слово и неговите истини. Време, в което се чувствах объркан и колеблив. Намирах се между два свята: единия познавах – без Бог и вяра, – а новия все повече обиквах – с Христос и упование, в църквата. В началото започнах да общувам най-вече с две момчета, които всяка неделя след обяд идваха в нашия град и ми говореха за Иисус. Аз им разказвах своя неудачен живот и те с радост ми откриваха какъв е пътят да бъде извършена промяна. Най-накрая осъзнах безспорния начин за преобразяване: Христос беше единственото средство за излизане от моето критично състояние. Получих безценен подарък за рождения си ден – Книгата на живота, Библията, с послание: „Тази Книга ще те държи далече от греха или грехът ще те държи далече от тази Книга!“ С времето установих, че в нея са всички отговори. Тя стана единствената Книга в стаята ми, която заслужи моята почит и доверие.
Когато започнах да отварям Божието Слово, да вниквам ден след ден в неговите дълбини, разбрах какво е да получиш дара, който е Христос. Разбрах, че „Божията любов към нас се яви в това, че Бог изпрати в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и изпрати Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (I Йоан 4:9-10). Не мога да твърдя, че всичко вървеше гладко. Имах битки, в които влизах често. Не всичко проумявах веднага. Често се правех на интересен и се опъвах на призивите да се помолим или да говорим за Словото. Но с времето разбрах колко жалки са били мотивите и философиите, с които се противопоставях на живото Божие Слово. И днес твърдя, че е почти невъзможно човек, който чете Библията с жар и копнеж, да бъде подминат от всичките й съвършени истини. Трябва само да е настоятелен и твърд в изследването на Писанието. През целия този процес църквата е стояла в молитва за мен, често и в пост. Това го разбрах по-късно и съм благодарен за всичко. Бог чу и сега съм спасен. Той ме изведе от пожара, който изпепеляваше живота ми. Започна да изтласква злото, с което го бях задръстил. Прогони кошмарите от миналото и донесе мир в сърцето ми: „Спокойно си лягам и спя, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопасност“ (Пс. 4:9). Заживях с ясното желание да бъда угоден на моя Господ Иисус и да Му служа вярно в оставащото ми време на тази земя. Всички таланти, с които милостиво ме беше благословил, исках да използвам за свято служение. Не е изминало много време от моето новораждане и посвещение, но очите ми видяха дела, които само Господ е способен да извърши. Имам служение в прекрасна неголяма църква, която мога да нарека свое семейство. Пътуваме из цяла България с братя и сестри християни, които обичат Бога и са готови да Му служат. Посещаваме сиропиталища, старчески домове, инвалидни дружества, центрове за настаняване от семеен тип, центрове за деца с увреждания, болнични заведения. Нерядко именно чрез тези места Бог ми отваряше очите за начина, по който да гледам на света. Така разбрах колко егоистично съм се отнасял към живота. Имал съм толкова много, а не съм го осъзнавал. Бил съм богат и поощрен в доста отношения, а сърцето ми се е пръскало от неблагодарност и ропот. Днес мога единствено да благодаря! За това, че съм обичан и ценен в очите на Бога, че Той върна обичта в сърцето ми, за обещанията Му, за надеждата и за възможността да се изкачвам по стъпалата на вярата. За промяната, която извършва у мен и у близките ми, за спасителното чудо. Канарата, която е Христос, това е моето упование. Желанието ми да Го следвам е все по-силно, а обещанията Му ми дават надежда. Днес мога да пиша стихове и песни за моя Спасител и по този начин да Му благода-
ря. Музиката отново е част от живота ми, но в нея хваля и прославям моя Бог. Мога да повторя думите на цар Давид: „Сега, Боже наш, Те славословим и хвалим Твоето величествено име“ (I Лет. 29:13). И ето, едва сега мога да кажа, че разбрах в какво се състои смисълът на живота. Не само тук, на тази земя, но и там, във вечността, където Иисус Христос е приготвил място за мен. Днес Бог ме призовава да се върна там, откъдето тръгнах, за да разказвам за Него на хората, които обичам – близки, роднини, приятели, познати. Пиша тези редове именно от родния си край, където почти никой не знае за Христос и за делата Му. Да, всеки е чувал, но никой не вярва, че тук е смисълът на живота. За мнозина Рождество е коледа, а Възкресение – просто Великден. Животът и жертвата на Изкупителя са забравени или непознати. Вярвам, че Бог е избрал мен, за да проповядвам Словото Му тук, и аз го желая. Защото само това има смисъл – да помагам на хората да намерят спасението и вечния живот. Месеци наред моите двама приятели идваха, докато убедят мен самия в това. На много богослужения присъствах, много проповеди чух, много покани за покаяние подминах, докато стигна до Бога и Неговата прошка. Дълъг път извървях до кръста на Христос. Сега съм тук, откъдето тръгнах, и съм готов да вървя по същия път заедно с приятелите ми от моя град. За да преживеем заедно радостта от новото начало в техния живот: „Който е в Христос, е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (II Кор. 5:17) и от благоволението на Бога да ни направи „възстановители на развалини“ (Ис. 58:12).
негове, снегове, снегове... Накъдето и да се обърнеш, се простира безмълвна бяла равнина. От време на време през прозореца на каретата се мяркат бедни селца, черни изсъхнали гори, мизерни ханчета. Всичко е странно, необичайно. „Как хората живеят тук? За какво си мислят, към какво се стремят? Езикът е странен, непривичен за европейското ухо. Нищо не прилича на Германия, на родното ми градче Бад Мюнстерайфел. Чичо ми ме предупреждаваше, че пътят до Санкт Петербург е труден и дълъг, и беше прав. Кога ще пристигнем?“ – такива мисли минават през главата на младия човек, който за първи път в живота си влиза в столицата на Руската империя. Той е на двадесет и шест години. Наскоро e завършил медицинския факултет на Виенския университет. Младият лекар се казва Фридрих Йозеф Гааз. Това се случва през суровия месец февруари на 1806 г. Първите години от лекарската му практика в Русия са успешни: докторът става популярен, броят на пациентите му се увеличава, растат и доходите му.
Той се сдобива със стабилна каменна къща в Москва, с имот в Подмосковието, с фабрика за сукно, файтони, слуги. Където и да се появи докторът (облечен в черен атлазен кафтан, с бяло дантелено жабо, панталони до коляното, черни копринени чорапи, обувки с катарами), стопаните се втурват да го посрещнат, независимо от колко богат род или с колко висок сан са. Всички знаят, че д-р Гааз може да направи невъзможното: да излекува и най-тежко болните. Дори ако лекарското му изкуство се окаже безсилно, той е способен така да утеши и насърчи страдащите, че те да завършат земните си дни с усмивка на уста. Освен това Фьодор Петрович, така започват да го наричат по руски маниер, никога не отказва помощ на найбедните – тези, които не са в състояние да платят за лечението, – и често дава пари за лекарства и хляб. Докторът посещава такива непривлекателни места като приюти за бездомни или бедни, за възрастни или инвалиди. Скоро те започват да заемат все по-голяма част от работното му време, а после – и не само от работното.
В онези години в Москва сред народа има поговорка: „При Гааз няма отказ.“ И това е вярно. Който и по което време да го повика, Фьодор Петрович никога не отказва. Понякога самият той има треска, не се чувства добре, изморен е, но посред нощ става от леглото и тръгва към покрайнините на града, за да помогне на някой болен беден човек в жалка колиба. И най-често помощта се състои не просто в лекарски манипулации, а и в братско отношение, утешаващи и насърчителни думи, в четене на Евангелието. – Преди всичко съм християнин, а после и лекар. Любовта на лекаря към ближния е най-вече любов към страдащия, нещастния, тежко болния ближен – казва Фьодор Петрович. След няколко години пребиваване в Русия той научава руски език и обиква тази сурова страна с нейните снегове и студове. Дори започва да я нарича своя втора родина. Когато сестра му идва да го навести, тя настоява, че е време брат й да се ожени, да създаде семейство, но неочаквано неговият живот се променя много рязко.
По това време цар Александър I поръчва на англичанина Хауард да направи проучване за руските затвори, известни като „места на скръбта“. „Затворите в Петербург – пише англичанинът – са мрачни, сиви стаи, почти лишени от въздух, с под от пръст или изгнили дъски. Светлината прониква през тесни пролуки. Няма нито отходни места, нито мивки. Всички спят, налягали един до друг на пода, защото няма дори нарове. В помещения за 50 души са настанени 200. В институцията, предназначена за оздравяване на нравите, царят разврат, голота, студ, глад, мизерия и мъчения. Заедно лежат деца на 11-12 години, оковани с вериги разбойници и 72-годишен затворник, който вече 22 години е в тъмница.“ Московският генерал-губернатор Голицин кани д-р Гааз да стане член на попечителския комитет към затворите, учреден по заповед на царя, и го назначава за главен лекар на всички москов-
ски затвори. Докато изпълнява новите си задължения и посещава затворите, Фьодор Петрович се запознава с онази страна от живота на руския народ, която е свързана с престъплението и наказанието. Това го потриса и ужасява. Особено страшни са условията във временните затвори. Там затворниците остават само за нощувка по пътя си към каторгата в Сибир. В Москва такъв затвор тогава се намира в местността Врабчови планини (Воробьевы горы). Не по-малко от шест хиляди души годишно намират тук подслон по време на тежкия си скръбен път. Два пъти в седмицата осъдените тръгват оковани по известния Владимирски път. За да охраняват по-лесно арестантите,„ги слагат на прът“ по 10-12 души: заключват веригите на ръцете им за стоманени пръти. Така се оказват оковани заедно жени с деца, юноши, яки мъже, слаби старци. И немощният арестант буквално виси на пръта, а силните и издръжливите са принудени да го влачат по пътя. За един ден тежките окови правят кървави рани по ръцете и краката на осъдените, а дългият път, който трае няколко месеца, не ги оставя да заздравеят.
Безкрайни дни прекарват заедно опасни престъпници рецидивисти и хора, извършили престъпление от незнание, в момент на гняв, също така крепостни, които не са престъпили закона, а господарите им ги изпращат от Москва в далечни сибирски села, или селяни, изгубили паспорта си. За д-р Гааз настъпват години на борба, която приключва едва със смъртта му. Той пише безкрайни жалби, прошения, петиции, доклади, обяснения. Всички те съдържат само едно: призиви за помощ на нещастни затворници, молби да се смекчи участта на осъдените, ходатайства за облекчаване на техните съдби. Фьодор Петрович непрекъснато обикаля домовете на богати хора, като събира дарения за нещастните. По това време от неговия капитал вече не е останало нищо – всичко е дадено за ремонт на затворническата болница и временния приют, за организация на затворническо училище. Но по-голямата част от парите отиват за откуп на крепостни. Например жена, осъдена за някакво престъпление и изпратена в Сибир, трябва да се раздели с малкото си дете, защото то принадлежи на помешчика. За да не се откъсва детето от майката, Фьодор Петрович го откупва и й го връща. Или откупва жената на осъден човек, за да го съпровожда по пътя към каторгата. Със собствени средства Гааз отваря ковачница, в която правят олекотени окови за затворниците. Арестантите наричат тези вериги „гаазовски“, а самия Фьодор Петрович – „светия доктор“. Той има много противници. Началниците на затвора не одобряват неговото вмешателство. Конвоиращите стражари се дразнят от непрекъснатата му грижа за хората, подложени на страшни мъчения. Но Гааз има и много приятели, които му помагат и го подкрепят. В затворническия комитет се разглеждат ходатайствата за помилване. Запазени са сто и четиридесет такива молби, написани от доктора. Председател на комитета е митрополит Филарет – суров човек, нетърпящ възражения. Веднъж в раздразнението си той възкликва: – Фьодор Петрович, вие все говорите за невинно осъдени! Няма такива! И не може да има! – Как да няма невинно осъдени? Вие забравяте за Христос, Той е бил осъден без вина!
Членовете на комитета изтръпват: сега вече митрополитът ще избухне! Филарет остава вкаменен. После тихо казва: – Не, не съм забравил. Сега Христос забрави мен. И стремително напуска залата на заседанието. След това произшествие отношението на митрополита към неспокойния доктор видимо се подобрява. А сред обикновените хора популярността на Фьодор Петрович е огромна. С всеки пациент той се отнася като с брат и твърди, че пред Господ всички са равни и само Божията любов, проявена у християните, е способна да облекчи страданията, да насърчи съкрушените. Престъпниците за него са хора, чиято душа е смъртно болна и се нуждае от изцелението на Спасителя. Затова докторът подарява Еван-
гелия на осъдените, със свои средства издава съставена от библейски стихове брошура, която получава всеки, тръгнал на каторга. Когато Фьодор Петрович Гааз умира, го погребват на държавни разноски – толкова е беден. Но хиляди хора идват да го изпратят в последния му път: бивши арестанти, роднини на осъдените, благодарни пациенти, сътрудници, приятели. И в наши дни на гроба му винаги има цветя. Животът на затворническия лекар е посветен на безкористно служение на ближните, изпълнен е с Христовата светлина, с любов и състрадание към отхвърлените. Девиз на Гааз са думите: „Бързайте да правите добро!“ Този надпис е издълбан на надгробния му паметник.
От малък растях с пияните викове на баща ми и жалните молби на майка ми. Именно баща ми ме научи от дете да пия. Още тогава ме преследваха страхове и отчаяние, а чувството за отхвърленост преливаше в мнителност и отмъстителност. Бях ядосан на целия свят за своя провален живот. Когато завърших морското училище, мечтаех за морето и далечните страни. След практиката в Одеския кораборемонтен завод започнах да работя в Черноморското параходство. Но заради влечението ми към алкохола прекратиха визата ми. Тогава заминах да работя в морските организации на Далечния север. Печелех много пари, които харчех за наркотици или пиене. Заради това често имах проблеми в работата и неведнъж ме уволняваха. Търсех изход и опитвах да се лекувам, дори се кодирах1, но така и не успях да оставя пиенето. Имаше много случаи, в които би трябвало да загина. Лекарите се учудваха на моята жизнеспособност, но казваха, че едва ли ще доживея 35-годишна възраст. Вероятно така и щеше да стане, ако, щом навърших 33 години, не се случи нещо, което изцяло промени живота ми. Когато след дълго бродене се върнах в бащиния си дом, майка ми каза:
а моя предишен живот ми напомнят и до днес няколко куршума, които все още са в тялото ми. Тогава винаги носех нож, бокс или, в най-лошия случай, отвертка. Колко сбивания, колко конфликти – няма как да запомниш всичко. Колко пъти получавах мозъчно сътресение с кръвоизлив, горях, губех съзнание... Веднъж дори исках да се застрелям и щях да го направя, ако имах под ръка оръжие. Толкова се ядосах, че не успявам дори да умра „като хората“. – Спрете Земята! Искам да сляза! – виках неведнъж, пиян до несвяст. Но Земята продължаваше да се върти и аз – заедно с нея, като всеки ден потъвах все по-дълбоко във водовъртежа на безизходицата.
– Покай се, синко! Аз те измолих от Бога! Не знаех, че когато стреляха по мен в Якутия, когато измръзвах в снежните виелици на Заполярието, когато потъвах в Северния ледовит океан или горях по време на пиянските запои, майка ми в Украйна по цели нощи е стояла на колене и се е молила на Бога за мен. А после, вече болна от полиартрит, е отивала в малката селска църква и със сълзи на очи е призовавала хората: – Нека се помолим за сина ми – да се върне вкъщи жив. Отговорът дойде, когато ме поканиха на богослужение, посветено на изминалото хилядолетие от покръстването на Русия. В препълнената църква паднах на колене пред Бога и Го помолих да ми прости, че толкова дълго вървях към Него.
След покаянието бях изцелен от много хронични болести. Повече от четвърт век живея без алкохол и наркотици. По-рано сърцето ми преливаше с горчилка и омраза, но Бог го изпълни със Своята любов. Простих на баща ми, заради когото станах алкохолик. Простих и на заместника по политическата част в морското училище, когото бях готов да убия, задето ме лиши от бъдеще сред морето. Веднага след покаянието се промениха и заниманията ми. Бог ме освободи от унеса на пиянството, даде ми таланти и творчески способности. Започнах да сътруднича на различни 1
Кодиране срещу алкохолизъм – лечение чрез внушение, основано на страха от смъртта. Б. пр.
светски, а после и християнски периодични издания, станах член на Националния съюз на журналистите в Украйна. С времето у мен се появи жажда за духовни знания. Завърших духовната семинария, получих и светско висше образование – по психология и журналистика. Преди повече от десет години Господ по Своята велика милост ми подари чудесна жена – Юлия. Днес имаме пет деца, въпреки че според прогнозите на лекарите не трябваше да имаме нито едно. – Спрете Земята! Искам да сляза! – виках някога. Но по Божията милост животът ми тогава не прекъсна. Земята продължава да се върти, въртя се заедно с нея и аз... Само че аз тогава и аз сега са двама напълно различни души. Сега животът ми не е безнадежден кръговрат, а е изпълнен със смисъл, с радост от служението на Господ и на хората. И когато отговарям на въпроса:„Как се промени така?“, с увереност казвам: – Бог го направи!
е беше минало много време, откакто бях започнал да работя като пазач в автопарк. Стоях в една будка и през прозореца наблюдавах кой влиза в базата и кой излиза. Вече се бях запознал с почти всички или поне лицата им ми бяха познати. На тази територия се намираха около 350 гаража и собственикът на единия от тях стана герой на историята, която искам да ви разкажа. При нас в столицата на република Чувашия много хора страдат от хроничен алкохолизъм. Те пият вкъщи, на работа, разбира се, по празниците, както се казва – със и без повод. Василий беше един от тях. Когато за пореден път с клатушкаща се походка идваше при мен, бързо се изморявах и не можех да се съсредоточа върху работата си. В неговото състояние не можех да му свидетелствам за Бога, беше неприятно изобщо да седиш наблизо, но, от друга страна, нямаше как да го изгоня на улицата. Оставаше едно – да търпя присъствието му, докато не щракне нещо в замъгления му разум и той не реши да си тръгне. На работа често чета Библията. Веднъж си пуснах аудиозапис с нейния текст – книгата Съдии от Стария Завет. Не след дълго на вратата се почука. Отворих и... кого да видя?! Отново Василий „блажени“! Разбира се, пуснах го, но реших да
не слушам поредния му монолог и да не изключвам аудиокасетата. „Нека послуша – помислих си аз. – Макар че какво може да разбере в това състояние, още повече от книгата Съдии?“ Учудих се, че той изслуша тихо и спокойно пет или шест глави, сякаш разбираше за какво става въпрос. После внезапно стана и каза: – Време е да тръгвам. – Доскоро, Василий – отговорих му, докато го изпращах. „Колко хубаво средство за такива моменти се оказа този запис“ – размислих, когато останах сам. Но най-интересното се случи после. Изминаха около две седмици и Василий отново дойде, този път трезвен. Веднага заговори: – Представяш ли си, Володя, от момента, в който последно бях при теб и слушах твоя запис, до днес не съм докоснал чашката! Бях безкрайно учуден и веднага го поканих да послуша една глава от Книгата на пророк Исая. След месец и половина отново го видях трезвен и вече можах да поговоря с него за могъществото на Божието Слово! Изненадах се, защото изобщо не си бях поставил за цел пияният Василий да послуша Библията и да извлече нещо от нея. Още повече, че той чу книга от Ста-
рия Завет, в която се описват война след война! Откъде можех да зная, че в този момент Бог е извършвал у него Своята невидима работа?! Когато звучеше Словото на Бога, Той се е трудил над сърцето на Василий дори в състоянието, в което беше. Покрай този случай си спомних още една история, станала доста отдавна. Една сестра от нашата църква – тя вече е във вечността – говорила за Бога на своята съседка Ирина, която от дълго време заедно с мъжа си била в страшна алкохолна зависимост. Но по Божия милост Ирина се покаяла и започнала да чете Библията на глас, докато мъжът й бил до нея, потънал в постоянен запой. Всеки ден, независимо дали бил пиян, или за кратко – трезвен, дали спял, или бил буден, тя продължавала да чете Библията. След време съпругът й спрял да пие и вече много години не докосва алкохол. Ето какво откровение получих, докато размишлявах над тези две невероятни истории: силата на Божието Слово е по-могъща от всяка зависимост и е способна да оживотвори дори най-падналия човек! Моля ви да се молите за Василий – Бог, Който започна Своята работа в сърцето му, да я довърши докрай и чрез нас с него да спасява още много други,
изпаднали така. Как след всичко това да се съмняваш, че Божието Слово е живо и действено, независимо от времето, от мястото и от хората, с които се срещаме! Най-важното, което иска Бог, е ние да не спираме да говорим и да проповядваме, а Неговото Слово ще извърши невъзможното!
оспод те е направил участник в Своите блага, като не само не е получил от теб нищо, а и те предупреждава с тези неизразими благодеяния. И така, не е ли огромно безумие да получаваш такива дарове, като същевременно оставаш нечувствителен и не отвръщаш на благодеянието, при това с по-малко за повече? Той те е създал да бъдеш наследник на небето, а ти не искаш да пожертваш за Него дори земното. Той те е помирил със Себе Си, въпреки че не само не си направил нищо добро, но дори си бил Негов враг. Ти обаче
не искаш да въздадеш на своя Приятел и Благодетел, независимо че си задължен да Му благодариш и за самото нещо, което можеш да Му дадеш. Когато робите канят господаря си на пир, те го правят не за да му доставят удоволствие, а за да получат нещо от него. Тук, напротив, не слугата кани господаря, а Господ призовава слугата на Своята трапеза. Той пръв те е въвел в Своя дом, а ти не искаш да Го поканиш? Той е покрил твоята голота, а ти не искаш да Го подслониш като странник? Задоволявал е жаждата ти от Своя извор, а ти не искаш да Му дадеш и капка студена вода? Напоил те е с даровете на Светия Дух, а ти не искаш да утолиш и телесната Му жажда? Дарил те е с Духа, когато си бил достоен за наказание, а ти Го презираш, когато е жаден, независимо че, за да Му дадеш, трябва да употребиш Неговите дарове? Нима смяташ за маловажно да държиш чашата, която ще поднася към устата Си и от която ще пие Христос? Не знаеш ли, че само свещеникът има право да предлага чашата? „Но Аз не гледам строго на това – казва Христос, – ще приема и от теб. Макар да си мирянин, няма да те отхвърля и не изисквам от теб онова, което сам съм ти дал. Искам не кръв, а студена вода.“ Представи си на Кого предлагаш да пие, представи си и трепери. Помисли, че ти самият ставаш свещеник на Христос, когато с ръцете си подаваш не тяло, не хляб, не кръв, а чаша студена вода. Той те е облякъл с одеждата на спасението, облякъл те е сам. И ти направи същото, макар и чрез своя слуга. Той те е прославил на небесата, а ти поне Го защити от голотата. Той те е удостоил да живееш с ангелите, а ти Го приеми под покрива си или поне Го приюти, както постъпваш със слугата си. „Аз не пренебрегвам този подслон – казва Христос, – въпреки че за теб отворих цялото небе. Освободих те от страшния плен, но не изисквам същото от теб и не казвам: „Освободи Ме!“ За Мен ще бъде достатъчна утеха, ако Ми обърнеш внимание, когато съм в затвора. Възкресих те от мъртвите и не изисквам от теб да правиш същото. Само казвам: посети Ме, когато съм болен.“ И така, за какви адски мъки сме достойни, ако при тези необозрими благодеяния, които се изливат върху нас, и при толкова лесни изисквания не изпълняваме нищо? Като останем
по-безчувствени и от камък, справедливо ще отидем в огъня, приготвен за дявола и неговите ангели. Кажи ми: колко безчувствено е от наша страна, когато, след като сме получили толкова големи дарове, оставаме роби на богатството, с което скоро, може би против волята си, ще трябва да се разделим? Докато други са пожертвали живота си и са пролели кръвта си, ти за небесното Царство и за толкова великата Божия слава не искаш да пожертваш дори от своя излишък. Каква прошка ще заслужиш, какво оправдание ще получиш, ако, когато засяваш на полето, охотно даваш на земята всички семена и като даваш назаем на хората, нищо не жалиш, а към бедните оставаш толкова жесток и безчовечен – към бедните, в лицето на които храниш самия Господ? И така, като знаем какво сме получили, какво се надяваме да получим и какво се изисква от наша страна, а също, като размишляваме за всичко това, нека покажем усърдие за духовни дела. Нека бъдем снизходителни и милосърдни, за да не се окажем подложени на тежко наказание. Нищо не насърчава мъдрата душа към добри дела така, както съзнанието, че с това се уподобява на Бога. Даването на милостиня е изкуство, което може да се научи единствено на небесата, а учителят е самият Бог. Христос ни е заповядал да даваме на тези, които се нуждаят, за да направи нас – живите – мъдри, за да ни убеди да презираме парите, да ни научи да не се прилепваме към земното. Подобно на децата на знатните хора, които носят на шията си украшение като знак за благородното си потекло, и ние трябва винаги да носим у себе си милостта, за да покажем, че сме деца на Милостивия.
1.Комплексно съединение на метални йони с полидентатни лиганди 5.Цар на Израил, наследил Саул 9.Майката на Христос 13.Южен плод 16.Потомък на Исмаил (I Лет. 1:30) 17.Село в Свиленградско, винарски център 18.Ревностен последовател на Бога 19.Син на Есей, брат на Давид (I Цар. 16:9) 20.Племенник на Авраам 21. Руски съветски прозаик и литературен критик (1914-2000) 22.Един от греховете на плътта 23.Старонемско езическо божество 24.Древно финско племе 25.Съветски политически деец (1899-1953) 26.Дванадесетата буква в много семитски
азбуки 27.Тъстът на Яков 28.Най-големият син на Яков и Лия 29.Потомък на Хеврон (I Лет. 2:44-45) 30.Френски писател (1823-1892) 32.Село край Смоленск, където са избити 20 000 полски офицери и интелектуалци 33.Вид пъстърва в Канада и САЩ 34.Син на Йоктан (I Лет. 1:23) 35.Опитен летец 36.Жената на Ир, снаха на Юда 37.Древноримски пехотинец 38.Юдейски цар, смирил се пред Бога 39.Река в Италия 40.Син на Юда, брат на Ир 41.Възвишение в Долна Галилея, място на Христовото Преображение 42.Пасище (разг.) 43.Тъма.
1.Един от двамата израилтяни, израснали в робство и въведени от Бога в Обетованата земя 2.Другото име на Исав, дало названието на неговите потомци 3.Латвийска парична единица 4.Поема на Данте Алигиери 5.Вид дезодорант 6.Един от континентите 7.Английски математик (1834-1923) 8.Река в Русия, приток на Кама 9.Един от библейските пророци, автор на книга 10.Наследствена поземлена собственост при феодализма в Западна Европа 11.Австрийски писател (1894-1939) 12.Река в Якутия, Русия 13.Пророк от времето на Давид и Соломон 14.Служител на персийския цар, известен с голямата си омраза към еврейския народ 15.Герой от филма „Момчето си отива“ 17.Български политически деец, вицепрезидент (2002-2012) 18.Бойно от-
ровно вещество 19.Един от синовете на Давид, родени в Йерусалим (II Цар. 5:14) 21.Еглонски цар (Иис. Нав. 10:3) 22.Способност за запомняне 23.Кралство в Хималаите 26.Марка руски мебели 27.Третата книга от Стария Завет 28.Име на няколко града в древен Израил (Мат. 2:18) 29.Прочут ефремски град близо до Сихем (I Цар. 3:21) 30.Капчици кондензирана вода 31.Един от патриарсите, син на Авраам 32.Френски фестивален град 33.Река в Русия, Курска и Брянска област 34.Праведник от Стария Завет, чийто живот е описан в едноименна книга 35.Първосвещеник на Израил, тъст на Каяфа 36.Произведение на окултния писател Стивън Кинг 37.Град в Гана 38.Спътник на Юпитер 39.Древен град в Месопотамия, родно място на Авраам.