емата на настоящия брой е от съдбовно значение за всеки човек. Ето думите на Иисус Христос, които ме карат да мисля така: „Ако не повярвате, че Аз съм, ще умрете в греховете си“ (Йоан 8:24). Мой близък преживя мъчителен преход между мъртвата религиозност (беше ревностен защитник на бащината си вяра и традиции) и живата вяра в Господ Иисус Христос. След като дълго време, на група за библейско изучаване, се задълбочавахме заедно в Писанията, станах свидетел на един много радостен момент. Моят близък сподели пред всички, че неведнъж се е чудил, дори се е дразнил, когато библейските християни поставят толкова голям акцент върху Личността на Иисус Христос. „Да де, аз разбирам – Иисус е Син Божи, но Богът всъщност е Отец! Ние се молим на Него и Него почитаме“ – години наред настояваше той. Всъщност и аз от печалния си личен опит познавах добре това разбиране, което хилядолетия изповядват религиозните, но невярващи в Евангелието християни.
Тук изобщо не става въпрос за „Дядо Боже“ и другите странни представи за Бог Отец, които често битуват сред такива хора. Нито подценяваме Лицето на Отец в Троицата. Основният проблем на милионите оставащи далече от живата спасителна вяра е, че им е непознат огромният акцент, който Свещеното Писание поставя върху Иисус Христос. И това има своята причина – самата Библия или не представлява стопроцентов авторитет за тях, или просто не я четат.
Но нека се върнем на моя близък. В онзи знаменателен ден той продължи озарено:„Сега обаче съм убеден – Господ Иисус Христос е всичко, което ми е необходимо да знам за Бога!“. Прозрението, което той получи, насочи категорично вниманието му към Спасителя, в Когото той положи цялото си упование. И оттогава насам в действително преобразения му живот присъстват мирът и радостта като неизменен резултат от познаването на истината за Господ Иисус. За да споделим тази радост и с нашите читатели, посветихме броя на Личността на Христос, от Когото, чрез Когото и за Когото съществува всичко видимо и невидимо. Благодатно четене!
Такова е свидетелството на Светия Дух за Христос. Ако Божият Син вчера, днес и вовеки е същият, тогава за хората е важно да знаят повече за Неговия живот, за характера и желанията Му. „Кой от вас ще Ме укори за грях?“ – попитал веднъж Христос наобиколилите Го книжници и фарисеи (Йоан 8:46). Те мълчали засрамени – не намирали отговор на този директен въпрос. Днес ние, вярващите, можем да попитаме атеистите и маловерците: „Кой ще изобличи Христос в неправда? Кой ще намери в Неговата Личност, в характера Му тъмни петна?“. Невярващите учени, философите агностици изследват Евангелието, за да открият в учението на Христос противоречие или несъвършенство, а у Него – някакви недостатъци, но не намират. И няма да намерят! Христос не е имал недостатъци. Това е Неговото величие. Също така ни радва божественото откровение за Иисус, че Той „вчера, днес и завинаги е същият“. Не се променя в зависимост от обстоятелствата. Иисус Христос не е едностранчив. Евангелистите достатъчно подробно са обрисували Неговия образ. За разлика от нас, Той преценява правилно хората. Ние често превъзнасяме тези, които не са достойни за това. И унижаваме онези, които заслужават похвала. При Христос това го няма. В живота на всеки човек в една или друга степен има дисхармония. Главата и сърцето, знанията и чувствата, мислите и волята невинаги са в съгласие помежду си. При много надарени хора е особено развита една страна от живота им, а друга изостава. Често гениалните страдат от липса на нравствен контрол. Други, обратно, имат сила на волята, твърд,
Бог Отец... ни направи способни да участваме в наследството на светиите в светлината, 13 избави ни от властта на тъмнината и ни премести в Царството на възлюбения Си Син, 14 в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете, 15 и Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяко създание; 16 понеже чрез Него е създадено всичко, което е на небесата и което е на земята, видимо и невидимо; било престоли, било господства, било началства, било власти - всичко чрез Него и за Него е създадено; 12
Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи. 18 И Той е Глава на тялото, тоест на Църквата; Той е началото, първороден между мъртвите, за да има във всичко първенство; 19 понеже в Него благоволи Отец, да обитава цялата пълнота 20 и чрез Него да помири със Себе Си всичко, било земно, било не17
непреклонен характер, но при тях няма сърдечна нежност, мекота, отзивчивост, обаятелност във взаимоотношенията. Свойствени са им жестокост, деспотизъм, егоизъм. При хората с развити умствени способности виждаме разсеяност, неорганизираност, непрактичност. За Алберт Айнщайн разказват, че попитал портиера на входа в своята кооперация: – На кой етаж живее господин Айнщайн? – Та нали вие сте господин Айнщайн?! – отговорил учуденият портиер. Ученият невъзмутимо казал: – Това, че аз съм господин Айнщайн, го знам, но не помня на кой етаж беше апартаментът ми… Само Иисус Христос съчетава в Себе Си най-добрите качества на човека, защото е Богочовек. При това Неговите качества вчера, днес и утре са неизменни! Неговият разум, мислите и волята Му – всичко е съвършено и хармонично. Много мъдреци на този свят са се опитвали да създадат свои уче-
бесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му. 21 И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, 22 сега ви помири в тялото на Неговата плът чрез смъртта Му, за да ви представи святи, непорочни и безукорни пред Себе Си, 23 ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното на всяко създание под небесата благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител.
ния, правила, морал, но нито един не е успявал сам да ги следва. За разлика от тях, Христос е практик. Евангелието, в което е изложено Неговото учение, е книга на практиката. Богословите се занимават с теория, но Евангелието е книга на живота, извънредно практична книга. Сухото, отвлечено, откъснато от жизнената практика учение винаги е било чуждо на Христос. Той ходи от град на град, от село на село и навсякъде носи със Себе Си утеха и помощ на бедните, онеправдани хора. Насърчава ги не само с думи, а и с дела. Неговите думи не се разминават с делата Му, които като мълния разпръскват мрака на духовната нощ. Светият Дух, Духът на Христос, и днес върши същото – води грешниците към Божия Син, утешава отслабналите, изцелява болните телесно и духовно. Христос е строг, но не раздразнителен. Когато вижда търговците в храма, Той се разгневява, но не изгубва самообладание. Неверността и неблагодарността на народа, целувката на Юда, предателството на фарисеите и свещениците, жестокостта на войниците, уплахата и нерешителността на учениците – всичко това не предизвиква у Него и капка горчивина. Състрадание към мъчителите – нима това може да се вмести в съзнанието на обикновения човек?! Неслучайно Жан-Жак Русо възкликва: „Ако Сократ е живял и е починал като философ, Христос е живял и е умрял като Бог“. Христос носи в Себе Си пълния мир. Затова Той може да каже на Своите ученици: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам“ (Йоан 14:27). Никой друг освен Него не е способен да изрече такива думи днес.
В Личността Му виждаме безусловно господство на Духа над плътта. Той живее в плът, но не по плът и не за плътта. Иисус използва плътта като инструмент, за да служи на хората. Той яде, спи, облича се, но дотолкова, доколкото това не противоречи на стремежите на Неговия Дух. Много ли са днес подражателите Му в това отношение? Христос е абсолютно безгрешен. С цялата Си строгост Той се изправя срещу греха във всичките му проявления. Разкрива го и го бичува, изобличава лицемерите, но в същото време е милостив и снизходителен към човека. Божият Син е „съвършен образ на любов и чистота“, както се пее в една християнска песен. Няма в езика ни думи, с които може да се изрази Неговата любов към човека. Много пъти четем в Евангелието: „Иисус се смили над народа…“. Тъкмо това толкова липсва днес на Неговите последователи! Любовта към Бога може да бъде доказана само чрез любовта към човека. Христос доказва Своята любов към човека, като се съгласява доброволно да умре на кръста заради изкупването на нашите грехове. Как да не се преклоним пред Него днес и да не кажем думите на Тома: „Господ мой и Бог мой!“ (Йоан 20:28). Христос продължава да ни обича и днес. Неговият небесен зов кани всички грешници: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Утре Христос ще дойде в небесна слава. Днес Той е Спасител, утре ще бъде Съдия.
Евангелието на Лука Господ Иисус Христос казва: „Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (14:26). Това място от Свещеното Писание е трудно да се разбере и да се обясни. Думата „намрази“ някак противоречи на Христовото учение. Нали сме свикнали да слушаме от Иисус през целия Му земен живот напълно разбираемото и възвишеното: „Възлюби ближния си както себе си“. И изведнъж – решително и твърдо: „Ако... не намрази... не може да бъде Мой ученик“. Колко пъти враговете на Иисус Христос в стремежа си да очернят Неговото учение сочат точно тези думи! Затова е много важно да разберем смисъла им. Веднага ще отбележим, че Господ не изисква омраза към роднините и
близките. Според едно от съществуващите обяснения на този стих любовта на християнина към Бога е толкова голяма, че в сравнение с нея любовта му към близките е просто ненавист. В друго тълкуване се твърди, че невярващите роднини, като виждат пълното посвещение на християнина пред Бога, смятат, че това, което той прави за тях, е недостатъчно и дори може да се приеме като ненавист. Но за да обясним по-добре този стих, трябва преди всичко да обърнем внимание на това, към кого е насочен той. В предишния стих е казано: „С Него вървеше голямо множество...“. Сред това множество несъмнено е имало и горди фарисеи, и скептици садукеи, и
завистливи водачи на народа, и подозрителни високопоставени служители в двора на цар Ирод, и вероятно немалко търсещи изгода за себе си, а също и просто любопитни хора. Помните ли едни други думи на Христос: „Търсите Ме не за това, че видяхте чудеса, а за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте“ (Йоан 6:26)? Ето защо, когато Той вижда жестокосърдечието на хората, казва в скръбта Си: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас и ще ви търпя?“ (Лука 9:41). Друг важен елемент от нашия анализ е да определим какъв смисъл влага Иисус в думите, които разглеждаме. Нека вземем като пример друго твърдение на Христос: „Ако не се обърнете и
не станете като деца, няма да влезете в Небесното царство“ (Мат. 18:3). За всички е ясно, че смисълът тук не е – за да наследим Небесното царство, трябва да станем като несмислени деца. Или да си припомним Иисусовите думи: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има вечен живот “ (Йоан 6:54), след които дори много от учениците Му Го изоставят. Но тези думи не трябва да се приемат буквално! Така е и със стиха от Лука, който разглеждаме: „Ако някой дойде при Мене и не намрази баща си и майка си...“. Иносказателният смисъл тук се потвърждава, когато четем аналогичния пасаж в Евангелието от Матей: „Който обича баща си или майка си повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича сина си или дъщеря си повече от Мене, не е достоен за Мене“ (10:37). Във връзка с нашата тема ще си поставим три въпроса. Първият от тях е: „Любовта към Иисус и нейното отношение с любовта към роднините и близките“. Смисълът на първата част от стиха в Лука е ясен – любовта ни към Иисус трябва да надвишава всичко. Никой и нищо не бива да засенчва образа на Иисус Христос. Неговите последователи са длъжни да Го ценят повече от роднините и близките си. Но не е ли твърде тежко това изискване? Всъщност Христос иска от нас взаимност. Той, от Своя страна, вече е доказал на дело любовта Си към нас. Заради нас е оставил Своята слава на небето. Заради нас е дошъл в това царство на греха и мрака. Целия ни дълг, цялата ни вина и цялото ни наказание Той е поел върху Себе Си. Вместо нас е бил разпънат на кръст. Заради нас е слязъл в преизподнята, за да разруши чрез възкресението Си властта на смъртта. Заради нас се е възнесъл при небесния Отец, за да ни приготви място. И скоро ще се върне на Земята, за да ни вземе при Себе Си и да ни избави от Последния съд. И накрая, Той ни дава вечен живот. Разбира се, Христос иска от Своята Църква, от Своята невеста пълна взаимност.
За да разберем какво означава това, ще се обърнем към историята: ще проследим как християните от древността са ценели и са обичали Иисус Христос. Пред очите ми е образът на първия мъченик за Христос – Стефан. Виждаме го изправен пред Синедриона. Обвиняват го в неуважение към Мойсей и в незачитане на храма. Стефан е изумителна личност. Чрез него Бог извършва много знамения и чудеса. Гонителите му не могат да противостоят на неговата мъдростт и силата на духа му. Неговата защитна реч е необорима. Синедрионът няма никакво основание да го осъди. И изведнъж в края на речта си Стефан прави грешка (според човешката логика) и заявява: „Всевишният не живее в ръкотворни храмове“ (Деян. 7:48). За юдеите това е равносилно на предателство. И по-нататък за членовете на Синедриона речта му като че ли губи здрав смисъл. Стефан обаче ги нарича жестоки хора, които винаги се противят на Светия Дух. Освен това ги обвинява, че са предатели и убийци на Праведника Иисус. Благоразумният слушател, стоящ до Стефан, вероятно би искал леко да го побутне и да му каже тихо: „Спри, Стефане, не говори така, ще си навредиш!“.
И изведнъж Стефан вижда небесата отворени и там – Божия престол и Иисус. Освен него никой друг не вижда това. Как да постъпи? Ако каже на Синедриона, ще подпише смъртната си присъда. По-благоразумно би било да замълчи. Но той цени Иисус повече от хората, повече от себе си, повече от всичко, което съществува. И пред притихналия гневен Синедрион възвишено и ясно прозвучават последните думи на Стефан: „Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син да стои отдясно на Бога“ (Деян. 7:56). Отговорът е взрив от ярост и възмущение. Стефан е убит с камъни. Историята ни разказва за една млада християнка – Перпетуа, която живяла в третото столетие. По време на гоненията тя била задържана заедно със своите приятели. Перпетуа произхождала от богато семейство и в дома й останали нейното малко дете и много възрастният й баща, който бил езичник. Когато дошъл да я види, баща й я помолил да ги пожали и да принесе жертва на боговете. Римският управител също я уговарял да пощади семейството си. В сърцето на Перпетуа бушувала силна вътрешна борба. Но Христос бил за нея повече от всичко и тя не се отрекла.
След няколко дни заедно с приятелите си била разкъсана от зверовете на арената. А можем ли да забравим потресаващия подвиг на ап. Павел и спокойната равносметка, която той прави за своя живот: „Защото аз вече ставам жертва и времето на моето напускане настъпи“ (II Тим. 4:6). Да, той е имал пълното основание да каже: „У хора ли сега търся благоволение, или у Бога? Или на хора искам да угаждам? Ако още бях угаждал на хора, не щях да бъда Христов слуга“ (Гал. 1:10). Вторият въпрос от нашата тема е: „Да обичаме Христос и да Го ценим повече от себе си“. Трябва да признаем, че това е не по-малко трудна задача. В древността египетският фараон казва на Мойсей: „Кой е този Господ, че да послушам гласа Му и да пусна синовете на Израил? Аз не познавам Господ и няма да пусна Израил“ (Изх. 5:2). Вавилонският цар Навуходоносор в зенита на славата си възкликва: „Не е ли това величественият Вавилон, който съградих за дом на царството със силата на моята мощ и за слава на моето величие!“ (Дан. 4:27). Френският император Наполеон след поредната си победа гордо възкликва: „Твое е, Господи, небето, а Земята е моя!“.
Напълно егоцентрична картина, нали? На първо място, в центъра е голямото човешко „аз“. А как е при нас? Има ли нещо в нашия живот, което в собствените ни очи ни прави по-важни от Иисус? Това може да е тщеславието, породено от нашите реални и мними успехи, от нашите таланти или авторитета, който имаме. Неслучайно Христос казва: „Как можете вие да повярвате, когато един от друг приемате слава?“ (Йоан 5:44). Може да е и своеволието, за чиято пагубна сила ап. Павел пише: „Всички търсят своето, а не Иисус-Христовото“ (Фил. 2:21). Или гордостта, която се прокрадва незабележимо в сърцето на християните и ги води към съюз с дявола. Или самолюбието, за което Писанието неведнъж предупреждава. И колко още пороци има в нашето душевно „аз“! Как да се избавим от тези спирачки, които ограничават духовния простор в нашето посвещаване на Христос? Апостол Павел ни дава пример за това със своя живот: „Мене не ме е грижа за нищо, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост
попрището си и служението, което приех от Господ Иисус – да проповядвам благовестието на Божията благодат“ (Деян. 20:24). В историята на Църквата е записан следният факт. През 155 г. сл. Хр. по заповед на императора бил задържан епископът на Смирненската църква Поликарп. Обвинявали го, че е християнски свещенослужител и унищожава идолите, и му предложили да прокълне името на Иисус Христос и да принесе жертва на императора, в противен случай трябвало да умре. На това Поликарп Смирненски дал незабравим отговор: „Осемдесет и шест години служих на Иисус Христос, Който ми е правил само добро. Как мога да прокълна моя Господ и Спасител?!“. Осъдили го да бъде изгорен на клада. И третият въпрос от нашата тема е: „Да ценим Иисус Христос повече от всичко, което съществува на света“. Нима има нещо в света, което може да се съпостави с нашето отдаване и послушание на Бога? Апостол Йоан учи: „Не обичайте света, нито онова, което е в света... Защото всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост – не е от Отец, а от този свят“ (I Йоан 2:15-16). Когато дяволът изкушава Иисус в пустинята, мигновено Му показва всички царства на света и Го уверява, че всичко това ще Му принадлежи, ако се поклони на сатана. Дяволът има огромен потенциал от възможности, които предлага на човека, стига само да не се покланя на Бога. И често хората нямат силата да преодолеят изкушението. За Ева това е дървото за познаване на доброто и злото, което се оказва много желано, защото дава знание. Но като наказание тя изгубва възможността да общува с Бога. За Валаам този капан са богатите дарове на моавския цар Валак. Валаам избира неправедното възнаг-
раждение, решен да послуша Валак и да прокълне Божия народ, а Библията определя това като „безумие“ (II Пет. 2:15-16). За воина Ахан от войската на Иисус Навин това средство за прелъстяване са прекрасната сенаарска дреха и скъпоценностите, заради които той привлича Божия гняв върху израилския народ и погубва себе си и семейството си (Иис. Нав. 7 гл.). Могъщият Самсон се оставя да бъде прелъстен от красавицата Далида и Бог се отдръпва от него. Непознаващият до този момент поражение, великият Божи мъж е пленен от филистимците, опозорен, вързан, ослепен, принуден да върши робска работа в затвора (Съд. 16 гл.). За любимия син на Давид – Авесалом – основната цел в живота е да достигне царското звание. За това той е готов да убие дори собствения си баща. И тази дяволска клопка го води до безславие и позорна смърт (II Цар. 18 гл.). А изяжданият от тайния порок на сребролюбието Юда само за 30 сребърника продава своя Учител. Затова Библията го нарича „син на погибелта“ (Йоан 17:12). Като пуска дявола в сърцето си, Юда извършва огромно престъпление. А след като се осъзнава и се разкайва, той се самоубива. И днес различни кумири от тайните арсенали на дявола пленяват сърцата на хората и ги отклоняват от Христос: почест, слава, власт, авторитет, високопоставеност, звания, постижения... Но нека си припомним за свободомислещия Волтер, който критикува Евангелието и е световноизвестен. Когато умира обаче, в агония крещи: „Аз съм оставен от Бога и от хората. Ще отида в ада! О, Христе! О, Иисусе Христе!“. Но вече е късно. Както виждаме, в този свят на суетата, развлеченията и съмнителния блясък опасността да изгубим Христос е
голяма. Ние, християните от последното време, трябва да помним това постоянно. Неслучайно ап. Павел заповядва на младия Тимотей: „Отбягвай младежките похоти...“ (II Тим. 2:22) и го насърчава: „Помни Господ Иисус Христос... Който възкръсна от мъртвите“ (II Тим. 2:8).
Като заключение искам да се обърна към онези, които стоят на кръстопът, които, докато се покланят на своите кумири, не виждат, а може би не искат да видят приближаващата катастрофа. Трябва безусловно да разберем и безусловно да осъзнаем, че цялото бъдеще принадлежи само на Христос. Само Той е пътят, истината и животът. Само Той е
алфа и омега, началото и краят, Първият и Последният. Само Христос може да каже на всички: „Елате при Мене... и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Само Той има властта да заяви на всички: „Аз съм възкресението и животът!“ (Йоан 11:25). Само Той дава ясно обещание, че този, който вярва в Него и спазва словото Му, „няма да види смърт вовеки“ (Йоан 8:51). От цялото си сърце ви съветвам да последвате примера на Савел от Тарс, известен като ап. Павел. Този учен мъж, някога горд фарисей, възпитан в школата на знаменития Гамалиил, някога презирал учението на Христос и преследвал Неговите последователи, внезапно озарен от Христовата светлина, разбира заблудите си и със сърцето си усеща неповторимата красота и величието на Божия Син. Тогава, без да се колебае, прави завой на 180 градуса. Павел незабавно започва да преосмисля всичките си духовни ценности и заявява: „Но това, което беше за мене придобивка, поради Христос го сметнах за вреда. А и смятам, че всичко е вреда поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото се отрекох от всичко и всичко приемам за смет, за да придобия Христос“ (Фил. 3:7-8). Моля моя Господ да ви даде способността и желанието да поставите авторитета на Иисус Христос по-високо от хората, от себе си и от всичко на тази Земя.
При един проповедник на Евангелието дошъл негов слушател. – Вашата проповед не ми хареса! – казал той. – Целият този анализ за изкупителната смърт на Христос заради грешниците не ме интересува! По-добре говорете за нещо по-съвременно, а и по-необходимо, да речем за Христос като най-достоен пример за подражание! – А вие готов ли сте да следвате Христос като пример? – попитал проповедникът. – Готов съм! – Тогава започнете още сега, без да отлагате, при това от първоначалната крачка: Христос, вашият пример, НЕ Е ИЗВЪРШИЛ НИТО ЕДИН ГРЯХ! Неразумният критик бил смутен. – Е, това не мога да постигна – казал той. – Аз греша и си го признавам честно! – Ето затова Христос ни е нужен като Спасител от греха, а не само като съвършен образец за подражание! – отговорил проповедникът. – „Всички ние блуждаехме като овце, отбихме се всеки от пътя си!“ (Ис. 53:6). Всички сме загинали грешници! И докато не осъзнаете това, няма да познаете Христос като Изкупител и Спасител на грешниците!
Централноафриканска република На 15 ноември на 180 км от столицата Банги при акция на ислямистка групировка срещу християнска мисия са убити повече от 40 души. Нападателите запалват църква и принуждават 20 000 настанили се наблизо бежанци да бягат към горите. Регионът е крепост на ислямистката групировка, наречена „Съюз на мира“, откъснала се от друга ислямистка групировка – „Селека“, която през 2012 г. сваля от власт правителството в страната. Намесата на международните мироопазващи сили към ООН и продължителните преговори между правителството и въоръжените ислямистки сили за спиране на огъня постигат твърде малки резултати. В новинарските емисии на множество медии се посочва, че атаката от 15 ноември срещу цивилните, потърсили убежище в християнската мисия, е отмъщение за насилието от страна на групировката „Антибалака“, която се смята за християнска, но чиито действия се осъждат от църковните водачи.
Пакистан Асия Биби, която прекарва почти 9 години в килия за осъдени на смърт, е оправдана. Тя е лъжливо обвинена в богохулство и е призната за виновна. Нейното „престъпление“ се състои в това, че докато работила на полето, пила вода от общ съд, който
искали да използват и мюсюлманките, а при възникналия спор казала, че Господ Иисус Христос е донесъл спасение на всички. Подобно на Асия, много пакистански християни днес страдат от бедност, презрително отношение и дискриминация – в собствената си страна те са смятани за граждани втора категория, в обществото заемат най-ниското стъпало и постоянно се опасяват от насилие и лъжливи обвинения, които могат да ги доведат до доживотен затвор и дори до смъртно наказание.
Кения На 14 септември в Североизточна Кения терористи от сомалийската групировка „Ал Шабаб“ спират един автобус и искат от пътниците да покажат документите си. После отделят всички, които не са местни, по-скоро не са мюсюлмани, и им заповядват да цитират стихове от Корана и да произнесат шахада (ислямска изповед на вярата). В мюсюлманството изричането на думите от шахада се смята за обръщане към исляма. Момче на име Джошуа, което помага на шофьора, и един работник от селцето Масалани отказват да се подчинят и терористите ги убиват. Слава на Бога за тяхното свидетелство и за това, че „не са милеели за душата си дори до смърт“ (Откр. 12:11). Нека тяхната твърдост във вярата и смелото им държание да утешат скърбящите им семейства, да съкрушат сърцата на техните убийци и да послужат за насърчение на онези, които са видели всичко това. Още за гонените християни: https://barnabasfund.org
огато изпраща Своите ученици на мисия, Иисус Христос определя съдържанието на тяхната проповед. Първия път, още по времето на Неговото земно служение, те трябва да говорят за наближаващото Божие царство (Мат. 10:5-7; Лука 9:1-6; 10:1). Втория път, вече след възнесението Му, учениците са призовани да свидетелстват за Него (Деян. 1:8), т.е. да потвърдят, че Иисус от Назарет е истинският Месия (от гр. Христос), а значи и Спасител. Още в първото си обръщение към Израил в деня на Петдесетница учениците на възкръсналия Месия изпълняват заръката Му – да свидетелстват за Него от Йерусалим до края на земята. В различни провинции на Римската империя апостолите проповядват и учат, че Иисус е Христос (Деян. 2:30-32; 17:3; 18:5,28). Тук е интересно да разгледаме началото на служението на ап. Павел в известния център на гръцката култура – пристанищния град Коринт. Когато отива там от Атина, апостолът се запознава с християнско семейство, прогонено от Рим, в което съпругът е евреин и има
същата професия като него (Деян. 18:23). В съботите, както обикновено, Павел проповядва в местната синагога (ст. 4), което не е странно за онези времена, когато юдаизмът още не се е разграничил окончателно от християнството. Евреите от диаспората нямат такова изобилие от мъдреци, каквито се срещат в Юдея, затова те се радват на всеки странстващ учител, способен не само да ги научи на Закона и Пророците, а и да им разкаже новини от родината (Деян. 17:11; 28:21-22). Отначало Павел проповядва на по-общи теми, но след като неговите съработници идват в града, той започва, подбуден от Словото (или от Духа), да свидетелства, че Иисус е Христос. В Коринт около Павел се събират най-малко четирима християни: Акила
и жена му Прискила, Сила и Тимотей. Най-вероятно те са се молили усилено за успеха на проповедите в този град, където Господ има „много хора“ (Деян. 18:10). За такъв успех може да се съди най-малкото по факта, че римският проконсул Галион (според някои свидетелства брат на мислителя Сенека) не удовлетворява жалбите на юдейските водачи срещу апостола и неговата дейност (ст. 12-16). Ще отбележим, че в Коринт Павел прекарва повече от година и половина (ст. 11, 18). Такова съсредоточаване на апостолите върху темата за Месия освен богословска най-вероятно има и конкретна историческа обосновка. Дълго време, още от превземането на Йерусалим през 63 г. пр. Хр. от Помпей, много евреи в Израил очакват скорошното
идване на потомъка на цар Давид, избавителя от римската окупация. Изследователите с право отбелязват, че надеждите за появата на идеалния управник, пратен от Бога, се засилват след разочарованието на хората от собствените им способности. През предишните две столетия Израил преживява сериозни социални и политически сътресения. Освободителната война срещу сирийското царство на Селевкидите издига на юдейския престол династията на Хасмонеите, чийто край е ознаменуван от гражданската война между двама родни братя и идването на власт на идумееца Ирод. Този жесток управител не пощадява дори любимата си жена (от династията на Хасмонеите) и своите собствени синове. В предсмъртните си мъки той заповядва след смъртта му мнозина знатни евреи да бъдат избити на хиподрума, като с това се надява в дните на своето погребение да предизвика голям плач в страната. Това клане, ако заповедта на Ирод беше изпълнена, би било по-мащабно от убийствата на малки момчета във Витлеем, когато се ражда Господ Иисус. Естествено е при управлението на алчни и жестоки царе богобоязливите хора да молят Бога за пришествието на Неговия Помазаник. Така апостолите използват очакването на евреите за близкия край на този свят, за да им говорят за Христос. Смисълът и съдържанието на тяхната проповед могат да се обобщят по следния начин: ние очаквахме Месия и Той дойде – Иисус от Назарет, разпънат от хората и възкресен от Бога. Мисията на апостолите е толкова успешна, че я забелязват някои от римските автори, които по принцип се интересуват малко от чуждестранни вярвания. Най-ранното от тези събития е датирано през четиридесетте години на първи век, когато император Клавдий изгонва от Рим юдеи, „които били постоянно бунтувани от Христос” (Светоний. Животът на Клавдий, 25.4). Това свидетелство е ценно, защото Светоний споменава името на Христос („Хрестос“, както понякога го изписвали и самите християни). По времето, когато апостолите свидетелстват за Иисус като за Христос, юдейските водачи се противопоставят много активно. Започнала в Йерусалим веднага след възкресението на Иисус (Мат. 28:11-15), кампанията за очерняне
на християнството намира продължение навсякъде из Римската империя. Ето как я описва Юстин Мъченик: „Когато Го разпънахте – единствения непорочен и праведен Човек, чрез язвите на Когото се изцеляват всички, които идват чрез Него при Бог Отец, и когато разбрахте, че Той е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небето, както бе предизвестено в пророчествата, вие не само не се разкаяхте за злодеянията си, а и изпратихте избрани хора от Йерусалим по цялата земя да прогласяват, че се е появила безбожна християнска ерес. Вие разпространявахте тези думи против нас, така че онези, които не ни познават, да повтарят всичко това“ (Диалог с Трифон юдеина, 17).
салния евреин. Въпросите, свързани с практическия живот, стават по-важни за равините от очакването да се освободи Израил и потомците на Авраам да се върнат в Обещаната земя. След като християнството се разпростира по света, постепенно в догматиката около Иисус Христос възниква пантеон от светци, сред които първа става дева Мария. За цяло едно хилядолетие Църквата спира да издига Христос като център на своята проповед и на учението си. Така тя отдалечава Спасителя от обикновените хора и Го обгражда с армия от небесни и земни посредници. Този проблем е добре описан от Ф. М. Достоевски в легендата за великия инквизитор от романа „Бра-
След двете съкрушителни поражения на антиримските въстания в Израил (66-73 и 132-135 г.) равините максимално принизяват значението на Месия за избрания народ. Така в известния трактат „Авот рави Натан“ звучи важното правило: „Ако имаш в ръцете си фиданка и ти кажат: „Дойде Месия“, първо посади дървото си, а след това иди да Го посрещаш” (Б. 31). В трактата „Таанит“ от Йерусалимския Талмуд намираме реакцията на равините при провъзгласяването на Бар Кохба за месия: „Акива, трева ще поникне през бузите ти, а той все още няма да е дошъл!“ (4, 68d; тази сцена се повтаря в мидраш „Ейха Раба“). В онези години, когато християнските проповедници разпространяват вестта за Христос, равините създават Мишна – сборник от постановления, който се състои от 63 трактата и обхваща всички важни сфери в битието на ортодок-
тя Карамазови“, където църковният йерарх предлага на явилия се Христос да се върне обратно и да не пречи гладното паство да бъде нахранено с хлябове. Ако апостолите проповядват Христос, Който пред очите им, нарушавайки някои физични закони, преобразява света и е достъпен за хората (I Йоан 1:1), няколко века след тях Църквата обръща взора на своите посетители към застъпници, които, дори ако не са способни да помогнат сами, могат поне да „ходатайстват“ пред „далечния“ Спасител, около Когото те стоят точно както някога учениците в нежеланието си да пуснат децата да отидат при Него.
ЕВАНГЕЛИЕТО И НАШЕТО ВСЕКИДНЕВИЕ Знаете ли какво е най-популярно в християнския шоубизнес? Кои проповедници или даже проповеднички се приемат най-добре? Онези, които говорят по темите: „Как да се справим с всекидневните проблеми”, „Как да възпитаме детето си“, „Как да бъдем щастливи и доволни“. Хиляди хора изминават хиляди километри и плащат хиляди, за да получат съвет, да чуят наставление, да намерят одобрение и да се насладят на утешението. Причината за този бум според мене е в това, че християните започнаха да четат Евангелието като свързано само с нашето спасение, т.е. като решение на проблема за вината ни пред Бога и за
придобиването на вечен живот. Според общоприетото разбиране Евангелието няма отношение към нашия всекидневен живот. Тук са ни нужни съветите на психолози и терапевти, трябва да прилагаме определени методики и техники. Нека да поразсъждаваме малко за това. И така, какво е Евангелието? Първото, което ни идва наум, е: „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Тези думи са истинско съкровище от Свещеното Писание. Те са формулирани от самия Господ Иисус Христос и потвърждават, че чрез вяра в изкуплението, извършено от Христос на кръста, ние ставаме Божи деца. Както свидетелства Писанието: „Който
вярва в Сина, има вечен живот; а който не вярва в Сина, няма да види живот и Божият гняв пребъдва върху него“ (Йоан 3:36). Неведнъж сме чували в проповеди думите на ап. Павел: „Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на хората прегрешенията им“ (II Кор. 5:19). Помирението с Бога е целта на Евангелието. Иисус умира за всички хора от всички времена и народи. Но мир с Бога има само този, който Го приеме чрез вяра. Всичко това е истинно и прекрасно! Защо обаче Спасителят казва: „Който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:38) или „Не всеки, който Ми казва: „Господи, Господи!“, ще влезе в Небесното царство“ (Мат. 7:21)? Може би тези текстове са само незначителна част от Евангелието?
Напоследък често разсъждавам за какво ли е проповядвал ап. Павел, когато е продължавал да говори до полунощ или чак до сутринта. Ще кажете: няма как да знаем. Аз също мислех така, а след това започнах да се съмнявам. Павел пише на вярващите в Галатия: „Възлязох по откровение и предложих на верните, а насаме и на най-видните благовестието, което проповядвам между езичниците – да не би да тичам или да съм тичал напразно“ (Гал. 2:2). Колко бих искал да присъствам и да чуя какво е предложил на апостолите! След това разбрах: Бог специално е дал на ап. Павел време да на-
кръста, апостолът говори за своята смърт с Христос. Той нарича това съразпятие. Съразпятието е неотменна съставна част на Христовото Евангелие. Чрез него се решава въпросът за нашата свобода от Закона. Ако ние не бяхме разпънати заедно с Христос, би трябвало да изпълним всичко, написано в Закона. Чрез съразпятието се осъществява нашето всекидневно освещаване и се отваря пътят за тържествуващия ни победоносен живот, свободен от властта на греха, живот на победа над изкушенията и над закона на греха и смъртта. Ние сме се кръстили в смъртта на Христос. И подобно на Павел, „винаги носим в тялото си мъртвост-
човек наистина знае: моята плът с нейните страсти и похоти е разпъната и остава разпъната (Гал. 5:24). Аз не съм длъжник на плътта, така че да живея по плът (Римл. 8:12). И осъзнавам, че ще разпъна отново Сина Божи в себе си, ако пожелая да отърва тялото си от кръста или пак започна да живея за себе си или за греха (Евр. 6:6). Апостол Павел говори толкова много за съразпятието, че не трябва да се изненадваме, когато проповедите му продължават до сутринта.
пише Евангелието, проповядвано от него под формата на Послания. В тях той излага богословски аргументи, описва откровения, които са му били дадени от Иисус Христос, както сам пише на галатяните: „Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение от Иисус Христос“ (Гал. 1:11-12). Но нека се върнем към началото на нашите разсъждения. За какво говори ап. Павел до сутринта, когато обяснява Евангелието?
та на Господ Иисус, така че и животът на Иисус да се открие в тялото ни“ (II Кор. 4:10). В Посланието към римляните апостолът добавя: „Старият наш човек е разпънат с Него“ (6:6). А на галатяните пише: „Разпънах се с Христос“ (Гал. 2:19). По думите на Еван Робъртс хората „вярват по необходимост, че техният грях е прикован на кръста и заличен (Кол. 2:14), но че те самите са съразпънати и са освободени от властта на греха, в това не могат да повярват. Причината, поради която не приемат истината за съразпятието, е в това, че те още не са се отказали от свободата в своеволния си „аскетизъм“. Разликата между религиозната вяра и вярата във вестта на Евангелието е именно, че вярващият
нас“ е онова, което отличава Евангелието от всяка друга религия. Неговият Дух е в нас („Ако някой няма Духа на Христос, той не е Христов“ – Римл. 8:9). Светият Дух
1. СЪРАЗПЯТИЕ Като се обосновава с историческата смърт на Спасителя на
2. ХРИСТОС Е В НАС Павел разглежда и друга характеристика на благата вест от Евангелието. Според него тя обобщава същината на плана за спасение. „Христос, упованието на славата, е във вас” (Кол. 1:27). „Христос в
3. ПРЕОБРАЗЯВАЩАТА СИЛА НА ЕВАНГЕЛИЕТО
живее в нас („Не оскърбявайте Светия Божи Дух, с Когото сте запечатани за деня на избавлението“ – Еф. 4:30). Духът на самия Бог живее в нас („Не знаете ли, че вие сте храм Божи и Божият Дух живее във вас?” – I Кор. 3:16). Реалността на този аспект от Евангелието по думите на ап. Петър ни прави „участници в божественото естество“ (II Пет. 1:4). В тази реалност е отговорът на всички търсения на човешката душа за изгубеното общуване с Бога. Самият Бог живее в нас! Това е реалността, в която се изпълнява нашето предназначение във времето и вечността: „И славата, която Ми бе дал, Аз дадох на тях, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях и Ти – в Мене, за да бъдат в пълно единство” (Йоан 17:22-23). Чрез тази реалност ставаме Църква, тъй като „чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло... и всички с един Дух сме напоени“ (I Кор. 12:13).
Реалността на истината, че Христос е в нас, трябва да е неотменен елемент от всяка проповед на Евангелието. Тя е основата, върху която се гради призивът към спасение, към нов живот. Защо е толкова важно да не проповядваме само за смъртта на Христос, за Неговата жертва заради нашите грехове? Защото чрез смъртта на Христос ние се помиряваме с Бога, но се спасяваме чрез Неговия живот в нас (Римл. 5:10). Без този аспект проповедта на Евангелието е едностранна и полага нестабилна основа за по-нататъшния живот на повярвалия човек. Не е изненадващо, че толкова християни имат големи проблеми не с приемането на спасението, осъществено от Христос на кръста, а с всекидневния живот, тъй като не вярват или не знаят, че плътта им е разпъната, че Христовият живот в нас е реалност, не мистика, не мечта или недостижим идеал.
Друг, често изместван в задния двор на богословските разсъждения аспект на Евангелието, е неговата сила, преобразяваща личността, характера, светогледа, същността ни. Днес често ни се налага да слушаме: „Искаш да победиш гнева? Ето ти курс. Много е добър!“. „Искаш да се научиш да прощаваш и да забравяш обидите? Ето, виж колко хубава книга!“ „Искаш да се научиш да обичаш съпруга си?“ „Искаш да разбираш детето си?“, „Искаш...?“, „Искаш...?“, „Виж това обучение“ и т.н. Не иронизирам. Просто цитирам. Евангелието обаче е много ясно. „Аз знам, че у мене, тоест в плътта ми, не живее доброто“ (Римл. 7:18) – казва ап. Павел. А Христос твърди, че „от сърцето на човека излизат зли помисли, прелюбодейства, блудства, убийства, кражби, користолюбие, лукавства, коварство, безнравственост, завистливо око, богохулство, гордост, безумство. Цялото това зло излиза отвътре и осквернява човека“ (Марк 7:21-23). Бог говори чрез пророк Йеремия: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено“ (Йер. 17:9). Не може да се поправи! Може само да се замени! Помните ли какво казва Бог на пророк Йезекиил по този повод? „Ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема от тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да живеят според Моите заповеди, да спазват Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат Мой народ, а Аз ще бъда техен Бог“ (Йез. 11:19-20). Светият Дух, Който живее в нас, Божият Дух, заел престола в сърцето ни и родил нашия дух за нов живот, ни преобразява по Христовия образ. В това е предназначението
на земния ни живот, това е окончателната цел на нашето призвание. Действащата в нас сила на Христовото Евангелие не е мечта, а е реалност. Ето как ап. Павел описва този процес: „При това знаем, че на онези, които обичат Бога и са призовани по Неговата воля, всичко съдейства за добро; защото които Той е предузнал, тях и е предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, така че Той да бъде първороден между многото братя“ (Римл. 8:2829). Нашето призвание всъщност е преобразяване според образа на Господ Иисус Христос. Ние знаем как става това: „Но когато се обърнат към Господ, покривалото се снема. А Господ е Духът; където е Духът Господен, там има свобода. А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господна, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (II Кор. 3:17-18).
4. ЖИВОТЪТ НА ХРИСТИЯНИНА Е УСТРЕМЕН КЪМ НЕБЕТО Знаем също, че „ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез единия, много повече онези, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Единия – Иисус Христос. И така, както чрез престъплението на единия дойде осъждане на всички хора, така и чрез правдата на Единия дойде за всички хора оправдаване за живот“ (Римл. 5:17-18). Тук виждаме друга важна страна на Христовото Евангелие, която по необясними за мене причини не се разкрива от всички проповедници на всички вярващи. Апостол Павел пише в Посланието към колосяните: „Ако сте възкръснали заедно с Христос, търсете това, което е горе, където
Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. Защото вие умряхте и вашият живот е скрит с Христос в Бога; а когато се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава“ (3:1-4). Ето защо апостолът наставлява коринтяните: „Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек да тлее, вътрешният от ден на ден се подновява. Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава, като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (II Кор. 4:16-18). Павел обобщава, че отличителната черта на всички мъже и жени на вярата е животът, чиято цел е на небето. Силата на Евангелието се преживява в критични ситуации. Мнозина от нас са свидетели на това. Нашето призвание е да му вярваме, да го проповядваме, да утвърждаваме всички вярващи в него. Всъщност ЦЯЛОТО Евангелие е предназначено за всеки вярващ, за всички: „Христос постави едни за апостоли, други за пророци, други за благовестители, други за пастири и учители, за усъвършенстване
на светиите в делото на служението, в съзиждането на Тялото Христово, докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването на Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:11-13).
ИЗВОД „Но ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който идва от Бога, за да знаем това, което ни е дарено от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Светия Дух, като сравняваме духовното с духовно“ (I Кор. 2:12-13). Ние сме призовани да споделяме това Божие богатство с другите, като им проповядваме Христовото Евангелие в следните аспекти: – изкупление; – съразпятие с Христос като реалност и инструмент за власт над греха; – даване на нова природа у човека и нов, скрит в Христос, вечен живот. Имаме тези богатства тук и сега!
ХРИСТОС – НЕБЕСНАТА ВРАТА Има много красиви и разнообразни врати, но е лошо, когато искаш да влезеш, а те остават затворени. Мнозина са изпитвали това – измръзнал, гладен, уморен, идваш от далечен път, хлопаш, а никой не отваря. Бил си поканен, но си закъснял. Чуваш шума зад вратата, събитието е в разгара си, а ти стоиш, чакаш и мърмориш на себе си: „Защо не дойдох по-рано?!“. Или тичаш да хванеш влака или самолета, закъсняваш с една минута, но никой не те чака, не чува обясненията, нито молбите ти. Дали дисциплината ще гарантира липсата на такива неприятности? Спомням си за един интелигентен човек, външно много смирен, но попаднал в необичайна ситуация, когато вратите на тролея се хлопнали под носа му и той, афектиран, започнал да ги рита. Когато осъзнал какво прави, се ужасил от себе си, а Бог му показал едно негово скрито лице. Съвсем различен е случаят, когато вратите се отварят от усмихнатите стопани на дома, които ни канят да влезем, вземат връхната ни дреха и показват отреденото за нас място. Чувстваме се уважавани. Винаги виждаме широко отворени врати и ведри лица, когато родител посреща детето си, когато любеща жена и деца очакват своя съпруг и баща от работа или от далечен път. Прекрасни мигове! Всичко това е предвкусване на най-желаната среща с Христос на
небесата, където вратата е все още отворена. Думата „врата“ се употребява в материалния и в духовния свят. Тя често се използва символично, а в Библията чрез формата на притчата се разкрива дълбокото значение на вратата като преход. Вратата служи 1) като видима граница при преминаването от една среда в друга, от външна към вътрешна стая. Същевременно е 2) символ на едно отворено или затворено сърце. Образът на вратата има още
ще ни върне? Кой ще ни отвори вратата?“. Чрез непослушание човек затваря вратата на сърцето си към Бога, за да не може да Го чува. Тогава Бог е принуден да затвори Своята. Така двете врати остават затворени хиляди години. Но заради Своята милост към творението Си Бог проявява инициатива пръв да похлопа на човешкото сърце и чрез Своя възлюбен Син Иисус Христос отново да ни покани да се срещнем и да общуваме: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). На вратата на човешката душа днес постоянно хлопа грехът, а в края на живота – и смъртта. Смъртта, която хлопа на вратата, е известна алегория в из-
много употреби, но при повечето от тях откриваме един и същ закон за отклика, който е пропорционален на въздействието. Ако отвориш, ще ти отворят. Ако стоиш затворен, ще бъде затворено и за тебе. Има Някой, Който хлопа на вратата на твоята душа и чака да Му се отвори. Ако отвориш, Той ще отвори вратата на небесата за тебе, но ако не отговориш, небесната врата ще остане затворена за тебе. Раздялата с Бога започва, когато Адам и Ева, подмамени от лъжата на една духовна личност, посягат към дървото за познаване на доброто и злото и така нарушават заповедта на своя Творец. Причината за тази раздяла, която продължава и сега, не е в това, че са изяли забранения плод, а в непослушанието, лъжата, оправданието с другия. Оттогава и до днес Бог поставя ангел с огнен меч пред вратата на небето, така че никой със свои усилия не може да я отвори – нито с нирвана, нито със здравословно хранене, нито с добри дела. След като Адам и Ева са изгонени от рая, за първи път прозвучава въпросът: „Кой
куството и литературата на последните векове. Неизбежен е моментът, в който и на нашата врата ще почука „старицата с косата“ и ще влезе, без да се съобразява с нашето мнение. Една жена сподели как веднъж през нощта някой започнал да хлопа на вратата на дома им, а тя била сама. Мъжът й бил нощна смяна. И тя извикала изплашена: „Няма никой тук!“. Колкото и да се оплакваме от икономиката, хаоса, ниските заплати, градския транспорт, цените, шефа, жената, мъжа, децата, стреса..., не искаме да напуснем този свят, защото неизвестността ни плаши. Като свещенослужител съм виждал доста хора да напускат живота. Явно не са успели да кажат нито, че смъртта е объркала адреса, нито, че ги „няма тук“. По лицата на мнозина от тях има ужас. Малко са тези, по чиито лица в последния миг се изписва усмивка като свидетелство за блажената радост от това, което виждат, преди да си тръгнат. Втората група хора знаят къде отиват, знаят Кой ще ги посрещне. Христос, когато умира на кръста, извиква с висок глас: „Отче! В Твоите ръце предавам духа
Времето за твоята промяна е тук и сега. Трябва днес, а не утре да хлопаме на небесната врата за прошка с искрено покаяние, сега тя да се отвори, за да се излеят Божията благодат и сила за новорождение.
Си“. И като каза това, издъхна“ (Лука 23:46). Истинският християнин на прага на смъртта спокойно отваря вратата на сърцето си и предава душата и духа си на Този, в Когото е повярвал, защото Христос е победил вратата на ада и смъртта. „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата?“ (I Кор. 15:55). Демоните, които преследват вярващия човек постоянно и искат да го видят в ада, тогава ще чуят: „Защо търсите живия между мъртвите? Няма го тук, той възкръсна още по време на земния си живот, като повярва в Моята изкупителна жертва. Тази душа не принадлежи на ада, тя премина от смърт към живот“. За това четем в Йоан 5:24: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Онзи, Който Ме е пратил, има вечен живот и не отива на съд, а е минал от смърт към живот“. Невярващият човек обаче в момента на смъртта, дори да е вършил добри дела и да възприема себе си като „добър човек“, ще бъде неприятно изненадан от една затворена врата. За такава ситуация разказва една притча в Евангелието от Лука 13:25: „След като стопанинът на къщата стане и затвори вратата, а вие, останали отвън, започнете да хлопате на вратата и да казвате: „Господи, Господи отвори ни!“, Той в отговор ще ви каже: „Не ви знам откъде сте“. Мнозина читатели сега ще помислят: „Не, не! Това не се отнася за мене!“. И притчата всъщност продължава с оправданията на изненаданите, но те остават без резултат. Жалко, че хората ще произнесат късно думите, които трябва да кажат днес на колене пред Бога. И тогава ще чуят глас: „Не ви познавам“. Тази затворена врата ще бъде неимоверно по-страшна от всички затворени врати на земята. Затова времето за твоята промяна е тук и сега. Трябва днес, а не утре да хлопаме на небесната врата за прошка с искрено покаяние, сега тя да се отвори, за да се излее Божията благодат, за да получим Божията любов и сила свише за новорождение и да се изпълним с жива надежда. В Новия Завет четем: „Надеждата не посрамва, защото Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл. 5:5). И още: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Скъпи читателю, особено ако смяташ себе си за християнин, спри и се запознай с единствената Личност, победила смъртта. Само на Господ Иисус е дадена власт да отваря и затваря небесната врата. Христос казва: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси. И ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери“ (Йоан 10:9). И допълва: „Така казва Светият, Истинният, Онзи, Който има Давидовия ключ, Който отваря и никой не ще затвори, Който затваря и никой не ще отвори“
(Откр. 3:7). Преживял ли си това? Ако отговорът ти е „да“, не се притеснявай Кой ще ти отвори вратата, но ако е „не“, още днес и сега потърси тази Врата. Бог казва на Каин: „Грехът стои при вратата. Той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Бит. 2:7). Каин пренебрегва съвета на родителите си: „Изгубихме общуването си с Бога, като затворихме вратата пред Него. Внимавай, сине! Опитвай се да търсиш Бога!“. Братът на Каин – Авел – успява да умилостиви и докосне вратата на Божието сърце със своето отворено сърце и умилостивителната си жертва. От земята се издига благоуханен мирис и Бог благоволява към Авел. Каин обаче, вместо да потърси Бога, предпочита ритуалните почести и произнася името Му, без да Го допусне в сърцето си. Каин отваря вратата на греха и затваря сърцето си за своя брат и за Бога. Повечето българи правят същия избор, като предпочитат ритуала пред живата вяра, която е начин на живот. За такива хора Христос казва: „Този народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далече от Мене“ (Мат. 15:8). НЕПОСЛУШАНИЕТО ВИНАГИ СИ НАМИРА ОПРАВДАНИЕ Адам се оправдава с Ева, Ева – със змията. Цар Саул, след като изгубва благоволението на Бога, също започва да търси виновни. И открива врага си в своя верен войник и зет Давид, на когото започва да завижда, като губи мира си. Ние винаги търсим виновни, когато нямаме мир в сърцето. С думи убиваме най-близките си хора – мъж, жена, снаха, свекърва, колеги. Майки убиват децата си в утробата. По този начин двойно повече залостваме вратата на своето собствено сърце за Бога. В Содом и Гомора живее развратен народ, точно както в нашето съвремие – гейове, лесбийки, джендъри... Жителите на Содом виждат, че в дома на Лот идват гости – двама святи мъже. Лот излиза от вратата на своя дом, за да ги защити: „Лот заключи вратата след себе си и им каза: „Братя мои, не правете зло!“ (Бит. 19:6-7).
Но те не слушат и отговарят: „Пришълец е, а иска да съди; сега ще постъпим с тебе по-лошо, отколкото с тях“. И се хвърлиха силно върху Лот, като се приближиха, за да строшат вратата“ (ст. 9). За голяма жалост и днес нечестиви хора се устремяват срещу Църквата Христова с различни обиди, обвинения, заплахи, беззаконни закони. За тях забраненият плод все още остава сладък. Предстои им да платят горчивата му цена. Вратата е краят на последното време, в което живеем. Тя означава идването на Христос, Когото Църквата очаква. Господ Иисус говори за нея в Марк 13:29: „Така и вие, когато видите да се сбъдва
а гневните жители на града поразяват със слепота, „така че те се мъчеха да търсят вратата“ (Бит. 19:11). Бог затваря вратата! Ноевият ковчег е предобраз на днешната Христова Църква, където се проповядва спасението на твоята душа. Както по времето на Ной вратата на ковчега е широко отворена и всички пожелали влизат спокойно през нея чрез вяра, така и днес през вратата към небето се влиза с вяра. Не отлагай и не пренебрегвай поуката от историята с Лот и неговата жена! Колкото повече човек отлага своето покаяние, толкова по-силно тъмнината го „успокоява“. Ще дойде време, когато ще търсиш, но няма
това, знайте, че Той е близо, при вратата“. Ето накратко и белезите за Второто пришествие, описани в Мат. 24:37-39: „Както беше в Ноевите дни, така ще бъде и пришествието на Човешкия Син. Защото както в дните преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ной влезе в ковчега, и не разбраха, докато не дойде потопът и не изтреби всички, така ще бъде и с пришествието на Човешкия Син“. В Бит. 7:16 четем: „И влязоха, мъжко и женско от всяка плът влязоха, както му беше заповядал Господ. И Господ Бог затвори след него ковчега“. В края на историята за Лот ангелите го дръпват вътре, заключват вратата,
да намериш, защото тъмнината и мракът окончателно ще те ослепят: „Който мрази брат си, се намира в тъмнината и в тъмнината ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му“ (I Йоан 2:11). ПАСХАЛНОТО АГНЕ И ХРИСТОС В Египет чрез десет знамения настъпва голяма скръб, но Бог избавя Своя народ от нея и от робството. Тогава вратата на всеки дом има спасителна роля. Бог заповядва на евреите да сложат по вратите си от кръвта на пасхалното агне. Вероятно това е изглеждало глупаво – кръв от животно върху дървена врата
ще удържи ли ангела, пратен да погубва?! Но евреите вярват в думите на Бога и са спасени. Той казва: „Това е вашето избавление. Това е Пасха“. Тази кръв на пасхалното агне е предобраз на Христовата кръв, която е пролята за нашите грехове – единствената, способна да ни очисти. Домът на фараона е заключен и пазен от стражари, както много домове днес, чиито жители се охраняват със съвременните технологии. Но за ангела погубител няма препятствие – за да влезе, той не иска разрешение нито от стражарите, нито от компютрите. Единствената защита е да помолиш Първосвещеника Христос да поръси със Своята кръв вратата на сърцето ти, за да не загинеш по време на Голямата скръб, за която говори Библията. Тя ще настъпи неизбежно, като потопа и огъня от небето върху Содом и Гомора. А ти имаш шанса да влезеш заедно с поканените на небето, преди Голямата скръб да започне. Ангелите ще видят кръвта на Христос върху тебе и ще те спасят. За Църквата вратата на небето е отворена. Остава тя да чуе тръбата: „Ние, живите, които останем до Господното пришествие, няма да изпреварим починалите, защото сам Господ с повеление, при глас на архангел и при Божия тръба ще слезе от небето и мъртвите в Христос ще възкръснат първо; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господ във въздуха, и така винаги ще бъдем с Господ“ (I Сол. 4:15-17). СКИНИЯТА – ВРАТА Бог възстановява отношенията си с хората, но при ясни условия. Когато извежда Израил от Египет, в пустинята Той дава указания как да Му направят скиния. Скинията е врата между небето и хората. Веднъж Бог се явява на Яков в сън и му показва тази врата (Бит. 28 гл.). А после решава да я постави сред Своя народ Израил. Жертвеното животно трябва да бъде убито пред скинията и с неговата кръв да се поръси вратата й. Защото вътре обитава Бог, а в святото място Той говори с Мойсей. Жертвената, помирителната кръв е кръвта на прош-
ката, с която отношенията се възстановяват. Грешникът и свещеникът възлагат ръце над жертвата и грехът преминава в нея. Грешникът получава прошка и приема Божието благоволение. Защо пред скинията винаги се пролива кръв? Защото грешният човек е затръшнал вратата пред Бога, а този грях и всеки грях се „измива“ само с кръв. Векове след скинията в пустинята Бог сътворява една жива скиния – Йоан Кръстител, син на свещеник, облечен с груби кози кожи. Но душата му е като скиния, изпълнена със Светия Дух още от раждането. Този човек проповядва с власт на религиозни водачи, царе, обикновени хора. Дори войници идват при Него с въпроса: „Какво да правим, за да се спасим?“. И той им отговаря: „Покайте се, защото се приближи Небесното царство“ (Мат. 3:2). А когато вижда Христос, Йоан Кръстител казва: „Ето Божия Агнец, Който взема върху Себе Си греха на света!“ (Йоан 1:29). Божият Агнец и само Той отваря вратата към Царството на Бога. Възкръсналият Христос е жив на небето, където очаква тебе и мене. Там Божите чеда ще бъдат не просто доведени до вратата, а поканени от Него с думите: „Влезте, защото за вас е приготвено!“. Това е бракът с Агнеца! Яков вижда вратата на вярата в сън. Днес това е реалност – вратата, през която влизаме в небето. Както пише в книгата Откровение, това, което ап. Йоан вижда отначало и което ние също ще видим,
е закланото Агне. То се обръща към него с думите: „Не се бой, Аз съм Първият и Последният, и Живият!“ (Откр. 1:17). „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще бъде спасен“ (Йоан 10:9). Покаянието е ключът, за да бъдеш спасен и да влезеш през тясната врата. Христос казва: „Борете се да влезете през тясната врата, защото ви казвам: мнозина ще търсят да влязат и няма да могат“ (Лука 13:24). А ти продължаваш да избираш червения килим... Но по думите на Божия Син този път води към бездната, а Христос е Съдията, Който потвърждава: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята“ (Мат. 28:18). Ако ти не Го разпознаваш днес, и Той няма да те разпознае. Но ако ти отвориш, и Той ще отвори. „Ето, Съдията стои пред вратата“ (Як. 5:9).
А БЪДЕМ РЕЛИГИОЗНИ, Е ОПАСНО Религията е опасна от самото си начало. Виждаме това при нашите прародители. Адам и Ева допускат фатална грешка при опита си да се уподобят повече на Бога. Грешката им не е в това, че са спрели да вярват в Бога, а че са започнали да вярват по начин, който е забранен. Техният първи син също се опитва да се довери на Бога по свой начин. Господ отхвърля безкръвната жертва на Каин, а приема жертвеното агне, което по-младият му брат принася. Пламнал от гняв, Каин завижда до такава степен, че убива Авел и съсипва собствения си живот. И израилтяните се стремят да служат и да се покланят на Бога по свой начин. На прага на Обещаната земя някои от тях приемат поканата от местните жени да гостуват на езическо религиозно събитие. След часове измират хиляди от Божия народ (Числ.
25 гл.). Саул, първият израилев цар, не е по-различен. Той загубва царството си, като прави религиозни грешки. Когато пророк Самуил не идва навреме, за да принесе жертва преди битката, Саул смята, че е добре сам той да принесе жертвата. И съгрешава (I Цар. 13:8-14; 15 гл.). Дори Давид изпада в затруднение заради своята религиозност. След като е избран за цар на Израил, той иска Ковчега на Завета, който съдържа Десетте Божи заповеди. Давид повежда ентусиазирано целия Израил в шествие, за да донесе святия предмет в Йерусалим. Но когато воловете, които носят Ковчегa на Завета, се спъват и Оза докосва с ръка Ковчега, за да го подпре, Бог поразява този човек и той умира. Давид реагира със страх и гняв. Как би могъл да живее с такъв Бог? И едва след като прочита отново Божия закон, той осъзнава, че е извършил правилното нещо по неправилен начин (I Лет. 13 гл.; 15:12-15). Защо за Бога е толкова важно в какво вярваме, как Му служим и Му се покланяме? Защото Той търси онези, които ще Му се покланят с дух и истина (Йоан 4:23-24), не с ритуали и невежо. Бог иска да Му се покланяме със сърце, което откликва на истината за Неговата
любов и благодат. Всъщност желанието на Бога е да познаваме и да обичаме Неговия Син. Добрата религия идва след това. Религията и Христос не се изключват взаимно, но са много различни. Апостол Яков, новозаветен автор и брат на Христос, пише: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да се грижи човек за сирачетата и вдовиците в техните скърби и да се пази неосквернен от света“ (Як. 1:27). Религията може да е множество добри неща, но не е способна да бъде заместител на Христос. Религията означава: да посещаваме религиозни служби; да записваме децата в религиозни училища; да показваме добрина; да избягваме неморалност; да празнуваме религиозни събития; да даваме помощ на бедните и да ни признават за милосърдни хора. Христос е Някой, Който: е много близо до нас; има власт да ни помага; може да ни прости; може да ни провъзгласи за праведни; може да ни отдели за Бога; може да ни заведе при Бога; може да ни ръководи; никога не ни оставя сами; на Когото можем да се доверим; способен е да ни защити; застъпва се за нас; може да почувства нашата болка; може да ни
даде радост, мир, надежда, любов; доказал е Своята любов към нас; умрял е за нас; възкръснал е от мъртвите за нас; може да живее чрез нас; в състояние е да ни даде увереност, че сме приети в Божието царство.
КАКВА Е БИЛА РЕЛИГИЯТА ПО ВРЕМЕТО НА ХРИСТОС? Иисус е познавал опасността от религията. Някои от най-религиозните хора в Йерусалим Го мразели. Докато греш-
ниците и отхвърлените от обществото Го одобрявали и Го следвали, религиозните хора – фарисеи, книжници, садукеи и свещеници – с малки изключения били Негови непримирими врагове. Иисус не ласкае тези религиозни водачи. Той не ни оставя да мислим, че това са благочестиви мъже, които просто са направили грешка спрямо Него. Иисус твърди, че ако те познават Неговия Отец, ще познават и Него самия. Той ги нарича открито лицемери и слепи водачи на слепци. Това не е развитие, което мнозина от нас биха очаквали. Бихме търсили враговете на Иисус сред атеистите, светските мислители или престъпниците в обществото. Но не е така. Хората от улицата Го приемали. Между приятелите Му имало грешници. Дори Пилат, езическият римски управител на Юдея, бил склонен да Го оправдае поради липса на доказателства за вината Му. Садукеите и фарисеите от
Йерусалим обаче винаги се опитвали да злепоставят Иисус. Те били убедени, че светът би бил по-добро място без Него. Всъщност фарисеите били уважавани като едни от най-благочестивите и посветени на Бога юдеи. Те проповядвали богоцентричен живот. Борели се Израил да не бъде погълнат от езическия свят. Вярвали, че бъдещето на народа им зависи от това, дали евреите почитат и прилагат на практика Божия закон. Те обаче предприели някои погрешни завои в опита си да направят Божия закон приложим за Израил. Стремели се да покажат как „изглежда“ Божието слово във всекидневния живот, но не след дълго се изгубили в подробностите и по думите на Иисус „проповядвали като учения човешки заповеди“ (Мат. 15:9). Така покрай подробностите изгубили същината.
Религиозните водачи се страхували от Иисус. Той предизвиквал вълнение, което заплашвало да дестабилизира деликатния религиозен и политически баланс на управлението в Израил. Иисус поучавал с власт и привличал вниманието от външните религиозни въпроси към вътрешното отношение на сърцето (Мат. 5:1-9). Христос бил отзивчив към сломените сърца, а не към гордата религия. Той бил заплаха за религиозните водачи, защото всеки, който приемал Него, не се нуждаел повече от религията на фарисеите. А те били добри в покорството пред Закона за дребните неща. Иисус обаче учел, че Бог ще прости и на най-големия грешник. Години по-късно Павел, апостол на Христос и бивш фарисей, доказал, че религиозните закони никога не са можели и няма да могат да спасят никого от греха. В няколко от своите новозаветни Послания Павел
изяснява, че Законът е даден, за да ни покаже нуждата от Спасител, Който стои над религията.
КОИ СА ГРЕШКИТЕ НА ФАРИСЕИТЕ? В Лука 11 гл. Иисус се противопоставя на фарисеите, като им показва няколко слабости на тяхната религия. Нека да видим какво научаваме от грешките им не само за тях, а и за нас.
1. Те искат да изглеждат добре В Лука Иисус оприличава фарисеите на хора, които мият само външната повърхност на съда, а оставят вътрешността му мръсна: „Вие измивате чашата и паницата отвън, а вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство. Безумци! Този, Който е сътворил външното, не е ли сътворил и вътрешното? По-добре чистете вътрешното; и всичко у вас ще бъде чисто“ (11:39-41). Преди да седнат да се хранят, фарисеите много внимателно си миели ръцете, но не заради чистотата, а защото се гордеели, че изпълняват своя церемониален закон. Иисус обаче знаел, че „ритуално чистата“ религия на фарисеите няма дълбочина. Религията никога не променя същината на проблема. Тя се занимава с повърхностните неща. Ето защо при друг случай Иисус казва на един фарисей и юдейски управител, че трябва „да се роди отново“ (да преживее духовно раждане), за да види Божието царство и да стане част от него (Йоан 3 гл.). Участието в религиозните ритуали няма да промени живота ни. Иисус потвърждава: „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6). Приемането на Христос може да направи това, на което не е способна нито една религия по света (Йоан 3:16). Доверието в Христос променя сърцето. Доверяването на Него е смиряващ процес, при който признаваме безполезността на външните очиствания, отдаваме себе си на Божията
милост и оставяме Бога да направи чрез Христовия Дух онова, което никога не можем да извършим сами.
2. Те правят много от малкото Способността да помним дребните детайли е нещо добро, но може да се превърне в слаба страна, ако не се контролира. Иисус описва колко е опасно да се изгубим в подробностите. Той посочва на фарисеите грешката на тях-
ната религия – отдават голямо значение на незначителни неща: „Горко на вас, фарисеи, задето давате десятък от джоджена, от седефчето и от всякакъв зеленчук, а пренебрегвате правосъдието и Божията любов. Тези неща трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате“ (Лука 11:42). Фарисеите направили наука от извеждането на логичните заключения от Закона. Гордеели се със своята способност да обмислят внимателно нещата до най-малката подробност. Тяхната готовност да вършат повече от необходимото не била лоша. Грешката им била в това, че докато обръщали внимание на подробностите, забравяли да обичат, т.е. пропускали най-важната заповед от Закона (Мат. 22:37-40).
Религията е способна да запълни съзнанието ни с незначителни подробности, които лесно обсебват по-добрата част от нашето внимание. И неусетно започваме да смятаме, че процесът, при който ставаме добри в дребните неща, дава резултат, но всъщност не е така. Няколко години след Христос ап. Павел повтаря Неговото поучение на обърканите християни в Коринт. Той казва ясно, че дори духовните дарби, знание-
На всички ни е много приятно другите да ни ценят. Лошо е обаче, когато тяхното мнение стане по-важно за нас от мнението на Бога. Опасно е, когато ласкателството и вниманието на хората около нас се превърне в наркотик, който ни прави нечувствителни към Божието водителство, към липсата на любов у нас, към факта, че в трезвите моменти осъзнаваме – репутацията ни е далеч по-добра от това, което сме всъщност. Когато сме добри според правилата на религията, получаваме похвала от хората. Подчинението на Христос обаче е единственият начин да получим Божието одобрение. Това е вярно дори след като човек е приел Христос. Въпросът дали ще живеем за зрителите, или за Бога продължава да съществува, докато сме на тази земя.
то, вярата и саможертвата са обикновени занимания, ако ги проявяваме без Божията любов ( I Кор. 13 гл.).
3. Те обичат одобрението на останалите Религията може да бъде една от найголемите грешки на егото. Има ли нещо по-хубаво от това, да бъдем известни като добри и благочестиви? Или да ни мислят за хора, които Бог одобрява? Но Иисус твърди, че ако вярата на фарисеите не се промени, те ще отидат в ада, както безбожните. На религиозните, които използват своята духовна репутация, за да привлекат вниманието и почитта на обществото, Иисус казва: „Горко на вас, фарисеи, задето обичате предните столове в синагогите и поздравите по пазарите“ (Лука 11:43).
Апостол Павел е знаел какво значи да се бориш с човешката критика и да не си приет от членовете на собственото си духовно семейство. Затова пише до християнските критици в Коринт: „За мене е твърде малко да бъда съден от вас или от човешки съд; но и аз сам себе си не съдя. Защото, макар съвестта ми да не ме изобличава в нищо, с това не съм оправдан; защото съдия ми е Господ“ (I Кор. 4:3-4). Павел се е научил да приема критиката с благодат не защото не боли, а защото е открил, че човешкото признание и почит нямат значение (Фил. 3:1-10). Истински важно е да чуем думите на Христос: „Хубаво, добри и верни Мой слуга!“.
4. Тe прикриват, а не разкриват Често онези, които посещават църква, имат чувството, че са с хора, които не са реални. Те обличат неделните си дрехи и си слагат неделни изражения на лицата, за да прекарат неделната служба. Мнозина харесват това. Други обаче крещят в себе си: „Чакай. Това не е реално. Всички имаме проблеми. Защо не си признаем своите борби с безпокойството, гнева, страха, завистта, горчивината, срама, похотта, така че да се насърчаваме и утешаваме взаимно и да се държим взаимно отговорни?“. Иисус би се съгласил. Той казва: „Горко на вас! Защото сте като гробове, които не личат и по които хората ходят, без да знаят“ (Лука 11:44). Религиозните вярвания и ритуали често дават възможност хората да отрекат своя срам, вината си и нуждата си от Спасител. Вместо да ги насърчи да признаят неспособността си сами да се спасят, религията им дава прикритие за техните неразрешени проблеми. Тъй като е безсилна да обуздае плътта, религията се стреми да я прикрие. Усилията да замажем проблемите си с религиозна дейност, е реакция на самозащита, която може да се проследи от началото на човешката история. След като прародителите ни съгрешават, те са поразени от факта, че са изгубили своята невинност. Тогава взимат смокинови листа, за да се покрият, и побягват между дърветата, за да не ги види Господ. Когато Той идва в градината, Адам признава, че се е скрил, защото се е уплашил. До днес хората се крият зад дърветата на религиозната си дейност и зад смокиновите листа на човешките си усилия. Вместо да се смирим и да признаем своята нужда от Христовата спасителна смърт и възкресяващ живот, ние се опитваме да се заемем с достатъчно религиозни дела, за да компенсираме греховете си. Така се крием от Христос, а Той предлага Своята милост само на тези, които се смиряват, искрено признават нуждата си и са готови да Му се покоряват.
5. Те прибавят към житейските товари Тази функция на религията става явна, когато Иисус отговаря на въпрос, зададен от един законник фарисей, с думите: „Горко и на вас, законниците, защото товарите хората с трудни за носене бремена, а самите вие дори и с един пръст не се допирате до товарите“ (Лука 11:46). Иисус познавал своите слушатели. Тези религиозни експерти прибавяли стотици допълнителни задължения към Божия закон. Но самите те били доста умели да минават през странични вратички. Дори имали начини да заобикалят закона за съботата, според който на този ден било забранено да се носи товар. Уилям Баркли цитира фарисейско предание, според което: „Човек, който носи нещо, независимо дали е в дясната или в лявата му ръка, в пазвата или на рамото му, е виновен. Но този, който носи нещо върху опакото на ръката си или с крака си, или с устата си, или с лакътя си, или с косата си, или с торбата за пари, обърната надолу, или между торбата за пари и ризата си, или в гънката на ризата си, или в обувката си, или в сандала си, е невинен, защото не го носи по обичайния начин“. Добре осведомените в религията все още упражняват изкуството да товарят с тухли, като в същото време имат начини да си намират извинения и да не изпълняват задълженията, с които обременяват другите. Например много религиозни водачи учат, че е задължително семейството да се събира всеки ден, за да чете от Библията, но признават, че самите те имат сериозни причини да не го правят. За разлика от тях, Иисус постоянно потвърждавал високите идеали на Закона, като в същото време се отнасял с милост към каещия се грешник. Той казва: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се поучете от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си. Защото Моето
иго е благо и Моето бреме е леко“ (Мат. 11:28-30).
6. Те мамят себе си Чувал съм да твърдят на шега: „Обичам всички, но не понасям хората“. Фарисеите прилагали на практика подобна фраза. Иисус казва, че те се гордеят, задето почитат и издигат паметници на пророците. Но иронията е, че когато срещнат истински пророк, искат да го убият (Мат. 23:29-32; Лука 11:47-51). Фарисеите сами се заблуждавали. Те не се смятали за убийци на пророците или на Месия. Не осъзнавали, че празната им религия всъщност ги прави врагове на Бога. Плътта винаги е била във война с духа. Религията е безсилна да спре егоцентричните фиксидеи на плътта. Необходим е живият Христос, Който да промени човешкото сърце. Историята се повтаря и днес. С устата си религиозните хора почитат Бога и Писанието, но когато детето им или брачният им партньор изповяда Христос като Спасител, те изведнъж почервеняват от гняв. Мнозина религиозни родители често негодуват от факта, че детето им намира нещо погрешно в религията, в която се е родило, кръстено е или е взело причастие. Бащи и майки, които са ходили на църква през целия си живот, често избухват, когато чуят, че синът или дъщеря им говорят за „новорождение“ – точната дума, която Иисус използва в разговора Си с фарисея Никодим (Йоан 3:1-16). Но такъв религиозен родител трябва истински да изследва душата си. Неговата негативна реакция говори недвусмислено, че той е в същото състояние на самоизмама, както книжниците и фарисеите, на които нашият Господ се противи с любов, но твърдо.
7. Те отнемат ключа на знанието Една от най-големите опасности при религията е, че тя ни кара да застрашаваме не само себе си, а и другите. На религиозните библейски експерти от Неговото време Иисус казва: „Горко на вас, законници, задето отнехте ключа на
му е помрачена, той ще бъде изпълнен с тъмнина (лишен от светлината и знанието за Бога).
8. Те обръщат хората към пъкъла знанието: самите вие не влязохте и на влизащите попречихте“ (Лука 11:52). Какъв ключ е имал предвид Иисус? Според изследователите тук има няколко възможни отговора. Фарисеите отнели ключа на знанието от обикновения човек, като: 1) заменили Божието слово с предание и несъществени неща; 2) опитвали се да злепоставят Христос; 3) oтвличали вниманието на хората от правилната нагласа на сърцето. Както Христос, така и Писанието, са ключове на знанието, но тук Той най-вероятно говори за ключа на правилната нагласа на сърцето, която, ако е правилна, ще се концентрира върху Христос и Писанието. В Лука 11:33-35 Иисус казва: „Никой, като запали светило, не го слага на скрито място, нито под шиника, а на светилник, за да виждат светлината онези, които влизат. Светило за тялото е окото; затова, когато твоето око е чисто, и цялото ти тяло ще бъде светло; а когато е лукаво, и тялото ти ще бъде в мрак. Затова внимавай светлината, която е в тебе, да не е тъмнина“. С други думи, ако „светлината“ на човека (окото му или нагласата на сърцето му) е истинна, той ще се изпълни със знание за Бога. Но ако „светлината“
Представете си, че религиозен водач, на когото имате доверие, ви е дал ключ. Поставяте ключа в ключалката на врата, където пише: „Съдба“. Но като я отворите, откривате, че се намирате пред пламъците на пъкъла. Фарисеите изправяли своите последователи пред такава ужасна изненада. В Матей 23:15 Иисус казва: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и когато успеете в това, го правите рожба на пъкъла два пъти повече от вас“. Той нарича хората, повлияни от фарисеите, „два пъти повече рожби на пъкъла“, защото те често са по-ревностни за своята вяра от онези, които са я приели като даденост. Прозелитите1 извършват голяма промяна в живота си и са готови да я защитават и поддържат със свеж ентусиазъм. Те знаят, че не са им известни всичките отговори, но имат доверие на водачите си, за които предполагат, че притежават много повече знания, отколкото прилагат на практика. Това доверие поставя последователите на фарисеите в реална опасност. След като Иисус нарича техните учители „слепци и водачи на слепци” (Мат. Прозелит - езичник, който е приел юдейската вяра и спазва обредната страна на Мойсеевия Закон. Б. пр. 1
15:14), учениците ще бъдат двойно ограничени, защото не само още са духовно слепи, а и без да знаят, са се доверили на религиозни водачи, които не могат да видят накъде отиват. Проблемът при религията е този, че за най-важните неща тя предлага надежда там, където няма надежда. Ето защо атеистът или агностикът вероятно са в по-голяма безопасност от човека, който се е обърнал към религията. Религиозният се заблуждава, че знае какво трябва да направи, за да влезе в Божието царство или да живее богоугодно. Всъщност на религиозните хора, както фарисеите, така и техните последователи, им предстои едно ужасно събуждане. Иисус ни уверява в това, когато казва: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Небесното царство“ (Мат. 5:20).
УРОЦИ ОТ ЕДИН РЕЛИГИОЗЕН ЧОВЕК, КОЙТО СЕ ОБРЪЩА КЪМ ХРИСТОС По времето на Христос имало около шест хиляди фарисеи. Те провеждали дълги дискусии по дребнави въпроси като дали е законно да ядеш яйце, снесено в събота.
Савел от Тарс (по-късно ап. Павел) наcледил тази религиозна традиция. Той описва себе си като фарисей и син на фарисеи (Деян. 23:6). Преди срещата си с Христос, при която животът му се променя (Деян. 9 гл.), Савел вярва, че неговото положение пред Бога зависи от връзката му със Закона. След обръщането си към Христос Павел определя своето положение пред Бога според взаимоотношенията си с Неговия Син. Интересуват го вярата в Христос, желанието да проявява Христовата любов към другите и да напомня на вярващите, че един ден всички ще отговаряме лично пред Господ Иисус. Така Павловата система на поклонение пред Бога се променя от Закона към Христос, от дребнави въпроси към основни и от външните неща към вътрешните. Когато се стигало до спорни въпроси за прилагане на Писанието, Павел вече не се занимавал със законническите правила на книжниците. Той умолявал членовете на Божието семейство да не се осъждат един друг (Римл. 14:4, 12-13). Мнозина от нас имат нужда да се поучат от гледната точка на ап. Павел след срещата му с Христос. В опита си да се предпазим от компромис ние възприемаме виждането на Савел преди срещата му с Христос. Подобно на фарисеите, изработваме собствени списъци за това, което Иисусовият последовател трябва или не трябва да прави. Но даден човек може да спазва всяка точка от нашите списъци и пак да не е близо до Бога. Той може „религиозно“ да се въздържа от алкохол, рокмузика, цигари, хазарт и пак да бъде безбожен. Или може да посещава църква, да дарява пари, да се моли, да чете Библията и пак да е изпълнен с гняв, да е критичен и зъл. Важно е това, което идва от духа, а не от плътта. Христоподобното отношение на любов е толкова различно от естествените ни наклонности, че ни води при Христовия Дух, за да получим от Него мъдрост, укрепване и увереност за прошка. По-добре е да
оставим нашата битка с невъзможните за спазване принципи да ни отведе при Христос, отколкото да се занимаваме с формалностите на религията.
ЗАЩО ИМА СМИСЪЛ ДА СЕ КОНЦЕНТРИРАМЕ ВЪРХУ ХРИСТОС? Когато Му се доверим, Христос върши за нас много неща, които религията не може да направи: Той ни обича (Йоан 15:13; Римл. 8:35). Довежда ни при Бога (I Тим. 2:5). Изкупил ни е за Бoга (Еф. 1:7). Застъпва се за нас пред Бога (I Йоан 2:1). Помирява ни с Бога (II Кор. 5:19). Отделя ни за Бога (I Кор. 1:30). Прощава ни (Еф. 1:7). Освобождава ни от робство (Римл. 8:2). Прави ни наследници на Бога (Еф. 1:11). Дава ни Своя Дух (Йоан 14:16-17). Живее в нас (Кол. 1:27). Довеждa ни в Божието семейство (Йоан 1:12). Избавя ни от силата на сатана (Кол. 1:13). Въвежда ни в Божието царство (Кол. 1:13). Дава ни вечен живот (Римл. 6:23). Показва ни как да живеем (I Йоан 2:6).
ДВЕТЕ СТРАНИ НА РЕЛИГИЯТА Можем да погледнем религията от два различни ъгъла и да видим полезното и опасното в нея. В Библията има много религиозни практики, които или ни насочват към Бога, или ни помагат да изразим взаимоотношенията си с Него. Както в Стария, така и в Новия Завет се говори за религиозни закони, принципи и ритуали. Ако възприемаме религията като действие или поведение, което показва вяра, почит към Бога и желание да Му бъдем угодни, тази религия е полезна, защото дава външен израз на вътрешната вяра (Деян. 2:37-47; I Йоан 3:17-18). Но има и религия, която е без стойност – когато чрез нея разчитаме на някакви външни действия да оправят взаимоотношенията ни с Бога. Никакво религиозно знание не може да ни спаси, независимо дали го възприемаме преди спасението, или след това. Чрез знанието или действието можем единствено да изразим своята лична вяра в
Христос. В такъв смисъл трябва да избягваме различните опити да спечелим спасение (Еф. 2:8-10); всяка мисъл да се самоусъвършенстваме (Гал. 3:1-3); всяко нещо, което замества Христос (Кол. 2:6-8). Религията е опасна не защото е лоша, а защото често е достатъчно умела, за да ни отклони от нашето доверие към Христос. Ние сме склонни да отхвърлим доверието в това, което Христос може да направи, и да го заместим с нещо, което сами сме способни да извършим за себе си.
ИЗПИТЪТ, СВЪРЗАН С НАШАТА РЕЛИГИЯ Представете си, че подавате молба да бъдете приет на небето. Какви свои качества бихте изброили? „Винаги съм вярвал в Бога. Опитвал съм се да водя добър живот. Кръстен съм. Ходя на църква. Не съм направил нищо лошо. Имам приятели, които ще гарантират за мене.“ Надявам се осъзнавате, че ако Вашата молба съдържа това, явно още не разбирате безполезността на религията. Единствената молба, която ще бъде приета, би съдържала следните Ваши качества: „Не мога да посоча своя собствена заслуга. Грешник съм по рождение. Не идвам в мое, а в Христово име. Вярвам, че Христос е Божи Син и мой Спасител. Приел съм Неговата жертва за моите грехове. Вярвам, че Той е възкръснал от мъртвите. Доверявам Му се напълно“. Това е увереността на ап. Павел, който, за да разграничи религията от Христос, пише: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е; не е чрез дела, за да не се похвали някой. Защото сме Негово творение, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:8-10).
оландия се намира на брега на Северно море. Там не спират ветровете, мъглите и бурите. Вълните се разбиват в крайбрежните камъни и обливат със солен дъжд пътника, който стои самотен на неуютния плаж. Иска ти се по-бързо да се скриеш вкъщи, да се наместиш до горящата весело камина и отпивайки от греяното вино, да слушаш фученето на вятъра отвън. Моят дом е моята крепост. Стой спокойно и не се показвай, каквото и да става навън: буря, революция или дворянска междуособица. Работата на честния стопанин и добрия католик е да изчака спокойно поредната разправия, без да вниква в подробностите и без да се намесва. С такъв девиз живее цялото население на Витмарзум и другите малки селца, разположени край градчето Леуварден. Така живее и семейството на фермера Симонс. Така той възпитава своите двама синове – Петер и Мено. Бурите обаче ги връхлитат не само откъм морето. Вятърът на религиозните промени, започнал от далечния Витенберг, набира сила и помита държави и градове, крале и епископи, дворяни и селяни. Мнозина по онова време биха искали да останат на тихо място, да изчакат, докато властимащите изяснят как да се живее и да се вярва правилно. Но не успяват, тъй като тези бурни събития не са породени от хора. Реформацията обхваща все по-голяма част от Европа, а младият Мено Симонс се готвел за своя изпит: решил е да стане свещеник. Наистина, къде другаде можеш да получиш поне някаква стабилност и относителна защита, ако не зад дебелите стени на енорийската църква? Плодовете на тежкия земеделски труд били или заграбвани от военните, или унищожавани при наводненията. А да пееш в църквата, да изнасяш дарохранителницата и да проповядваш – това е надеждно и найважното, позволява да водиш спокоен и приятен живот, като се ползваш с почит и всеобща благосклонност. И ето, старият епископ в Утрехт посветил тържествено Мено в сан и го изпратил да служи като викарий в Пингюм – родното село на баща му. Служението протичало плавно и спокойно, както
и се очаквало. Младият свещеник не бил прекалено обременен със знания – селският писар и училището към манастира били неговите университети. Мено знаел малко латински, бил чувал за старогръцки и староеврейски, слушал курс по реторика, обучавал се на хорово пеене. Вярно, никога не бил чел Библията, но нямало страшно – житията на светците се оказали напълно достатъчни за проповедите му. За сметка на това Господ не го бил лишил от селска съобразителност, здрав разум и схватливост. И Мено заживял напълно спокойно: радвал се на почит и уважение, при това не си отказвал някои скромни земни радости – събиранията в кръчмата и на игралната маса заемали по-голямата част от свободното време на викария. Симонс с всички сили се стараел да не забелязва вятъра на промените, въпреки че това ставало все по-трудно. Много от свещениците пътували
до Витенберг, срещали се с Лутер, слушали неговите проповеди, четели и донасяли трудовете на реформаторите. Както сред свещенослужителите, така и сред миряните се появявали все повече привърженици на новото учение. Мено се опитвал да стои настрани, но нещо все пак стигало до слуха му и го карало да се замисли, макар че той признава: „В началото смятах, че това е внушение на дявола, който се стреми да ме лиши от вярата ми“. А и самият Мено вече се питал как по време на причастието хлябът и виното реално могат да се превръщат в тялото и кръвта на Христос. И това било много лошо за един католически свещеник! От съмнението до падението има една крачка. Така се стигнало дотам, че правоверният викарий купил от странстващ търговец Новия Завет на фризки – езика, който говорели жителите на неговата провинция. А това само по себе си вече било грях, защото
Симонс знаел, че Библията може да се чете само на латински. Всеки вярващ разбира какво става с човек, който започва задълбочено и настойчиво да търси отговори от Свещеното Писание. Този читател вече няма да е същият, тъй като Божието слово ще започне да дава своя плод в живота му. Така се случило и с Мено: той видял ясно разликата между учението на Католическата църква и думите на Господ. След като прочел Новия Завет, Симонс се заел с трудовете на Лутер. И при него настъпил когнитивен дисонанс – противоречие между това, което виждам, и това, което искам да видя. Няколко години той дори пред себе си не можел да признае, че е преминал повратната точка, след която животът му няма как да остане
Докато Мено размишлявал върху богословските въпроси, обстановката стремително се нажежавала. В град Мюнстер – недалече от мястото, където служел Симонс, властта била завзета от религиозна група, провъзгласила своя предводител за „Цар на праведността“. Мюнстер бил обявен за Новия Йерусалим. Към града обаче се насочили правителствените войски и започнали продължителна обсада. Разбира се, накрая го превзели. Разправата била ужасна. Мено преживявал много. От една страна, разбирал, че Божието царство не се изгражда с насилие, а от друга, възприемал последователите на самопровъзгласилия се цар като хора, които търсят правдата и искрено се заблуждават. В неговите очи те били овце, които нямат пастир. И Симонс усетил вътрешен призив от Господ да
те бил и братът на Мено – Петер. Тази смърт го потресла: „Горкият ми брат беше виновен само за това, че бе поискал да защити своята вяра със сила“. Мено постоянно мислел над въпросите, които поставял самият живот: „Как Църквата и държавата да си взаимодействат?“; „Може ли вярващият да отстоява своите убеждения със силата на оръжието?“; „Може ли да бъде реформиран католицизмът, който е толкова далече от библейското учение?“. Но най-главното терзание на Симонс било за неговите собствени грехове: „Господи, плашат ме множеството мои грехове. Не знам за нито едно злодеяние, което да не съм извършил“. Той започнал да проповядва за покаянието и очистването от греховете, като при това сам постоянно се покайвал. С всяка негова проповед духът му укрепвал и Мено все по-решително копнеел да посвети живота си за служение на Господ и ближните. Вместо неувереността и страховете сега в сърцето му имало смелост и готовност да върви по трънливия път.
същият. Но така и не дръзвал да напусне уютния свят на селския свещеник и да тръгне по трудния и опасен път на поклонника, който търси Новия Йерусалим. Наоколо не само се засилвало влиянието на Реформацията, а и растяла съпротивата срещу нея. Римският папа, местните църковни йерарси и присъединилите се към тях крале и управници издавали един след друг строги укази: да се забрани, да се прекрати, да се спре... Думите били последвани от дела: първо започнали да изгарят в огньове „възмутителните“ съчинения, а след това – и самите им автори. Мено с ужас слушал разказите за публичните екзекуции и „престъпленията“, които се наказвали толкова жестоко. Той се опитвал да вникне в това, което го заобикаляло, и със страх стигал до извода, че жертвите на инквизиторските огньове са прави – тяхното учение се основавало изключително на Библията.
стане техен наставник. Но отново нямал решителността да тръгне по пътя на труда и скърбите, да бъде гонен, да поеме отговорността за мнозина. И останал встрани. По това време се случили трагичните събития в манастира „Олденклостер“, който също бил превзет от реформаторите. След неколкодневен щурм правителствените войски освободили манастира и избили всичкив него, включително жените. Сред загинали-
В началото на 1536 г. Мено Симонс се отказал от службата в църквата и напуснал своите родни места. Той се отправил към анабаптистите – „повторно кръстените“, които проповядвали кръщение в съзнателна възраст като акт на доброволно смирение пред Твореца и приемане на Христовата жертва. Анабаптистите не признавали държавната Църква и създавали свои общности по примера на първи-
7.
7. ВЪЗКРЕСЕНИЕТО
Малко преди да умре на кръста, Иисус извиква: „Свърши се!”. Това, което Неговите смъртни врагове смятат за окончателно поражение, за Господ се оказва най-силна победа. Той завършва делото, заради което е дошъл на земята, с величествен успех. През целия Си живот тук Иисус воюва със сатана и неговите демони. На Голгота Божият Син смазва главата на змията. Не е чудно, че тя Му „наранява петата“ (срв. Бит. 3:15). На кръста Иисус побеждава сатана, вечния враг. Христос умира на кръста и е погребан. Но на третия ден, както сам е предрекъл, възкръсва. Докато живее на земята, Иисус може да бъде изтезаван, бит, разпънат и убит. След възкресението Си обаче Той става недосегаем и печели победа след победа. Историята ни разказва за различни победи, но няма подобна на Христовата.
Много открития са правени през вековете, но Господ Иисус прави най-великото: открива ни вечността. При някои земетресения в океаните се надига мощна вълна. Тя се движи със шеметна бързина и обикаля няколко пъти земното кълбо. Така и Възкресението като силен взрив образува мощна духовна вълна, която вече хилядолетия обикаля нашата планета с неотслабваща сила. Какво виждаме веднага след Христовото възкресение? Група изплашени жени пристъпват плахо към Неговия гроб рано сутринта. Искат по обичая да помажат мъртвото Му тяло, за да се забави тлението. Те се тревожат кой ще отмести камъка от гроба и дали римската стража няма да ги отпрати. Напразни страхове! Небесен ангел седи върху отместения камък. Той показва на жените мястото, където е лежал Иисус. Но самият Господ Го няма, възкръснал е. От това място се разнася възкресенската вест, за да стигне и до нас днес.
Като Го погребват, Христос влиза в царството на смъртта и я побеждава – Той възкръсва. Животът побеждава смъртта. Истината побеждава измамата, която трябва да признае поражението си. Смъртта вече не всява ужас, а е открит вход към вечността. Станала е покорна слугиня на Победителя. Без възкресението светът е гробище на отчаяни хора. Възкресението обаче е място за надежда. Нашият вечно жив Спасител е Господар над греха и смъртта. След възкресението по света се разпространяват две версии за него, които взаимно се изключват. Първата е, че докато стражите спели, учениците на Христос откраднали тялото Му от гроба. И самите войници видели всичко това, докато... спели. Кой разпространява този слух? Това са фарисеите, садукеите, лицемерите, предателите, рушветчиите. И как ги възнаграждават? С похвали и пари, с много пари.
Другото разбиране е, че Господ Иисус наистина е възкръснал! Кои носят тази радостна вест? Апостолите, мъчениците, верните свидетели на спасението. И каква е тяхната награда? Гонят ги, бият ги, разпъват ги на кръст, намазват ги със смола и ги изгарят живи, хвърлят ги на зверовете, за да бъдат разкъсани. Не е чудно, че човечеството през вековете вярва не на предателите, а на апостолите, не на убийците, а на мъчениците за истината. Възкресението потвърждава, че последната дума има не измамата, а истината, не смъртта, а вечният живот. Гробът на Иисус е празен. Господ не е там. Той е всемогъщият владетел на всемира. Неговият празен гроб ни уверява, че един ден всички гробове ще бъдат празни – всички ние ще възкръснем за среща с Бога. Сега светът е враждебен към Бога. Но Той взема това ужасяващо състояние на нещата, прибавя към него чудото на възкресението и Своята благодат и така превръща изпитанията ни в победа и скърбите ни в радост. В една голяма катедрала се провеждало тържествено богослужение. Внезапно един луд човек излязъл напред, прекъснал проповедта на служителя и извикал: – Както Самсон събори стълбовете и изгони филистимците, така и аз ще съборя носещата опора на тази катедрала и всички вие ще измрете! Той обгърнал основната колона с ръце. Настанал смут. Но служителят казал спокойно: – Не се тревожете, нека опита. Лудият бързо изчезнал и богослужението продължило. Историята ни учи, че мнозина са се опитвали да унищожат Христовото дело, но без успех. „Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат“ (Мат. 24:35). Християнството пребъдва и придобива все повече мощ. То ще пребъдва, докато Божието царство не дойде на земята, както е на небето.
8.
8. ВЪЗНЕСЕНИЕТО
До Своето възкресение Господ Иисус Христос живее само на земята. Занимава
се със земни проблеми. Общува с хора. След възкресението Си в продължение на 40 дни Иисус живее между небето и земята. Тогава Той се явява на Своите ученици, разговаря с тях, после се оттегля и отново идва. Живее на земята и над земята. Това време Иисус използва, за да насърчи учениците Си, да превърне тяхната уплаха в смелост, да им обясни някои неща, които те дотогава не могат да разберат. През този период бъдещите апостоли придобиват твърдата увереност, че Христос е Победител. Училището, което Той води в продължение на три години и половина, вече се закрива. Сега учениците могат да станат апостоли, благовестители, мъченици. На четиридесетия ден Иисус ги извежда за последен път. Заедно минават край Гетсиманската градина, свързана с тежка духовна борба и победа. Отиват на Елеонския хълм и там чуват прощалните думи на своя Господ. Покланят Му се. След като ги благославя, Иисус се издига тържествено нагоре. Той вижда Голгота, Витания, Йерусалим, Палестина – Своето отечество, цялата земя, за чийто живот е дал Своя живот. Накрая облак Го скрива от всеки земен поглед. Иисус се възнася с благославящи ръце, а би трябвало да е разгневен на враждебния свят. При раждането Му във Витлеем ангели пеят радостно. Сигурно при Неговото възнесение голямо множество ангели и небесни жители са приветствали връщането Му на небето като величествен триумф. Онемели и с трепет учениците наблюдават издига-
нето на Иисус. Но ето, ангели застават между тях и им казват, че няма полза да гледат към небето. Възнесеният ще се върне, както си е отишъл. Задачата на учениците сега е да отидат в Йерусалим и да чакат изливането на Светия Дух. Възнесението е раздяла, затова би трябвало да носи скръб. Но тази раздяла поражда радост. Апостолите знаят, че техният Учител отива да бъде коронясан и прославен. Нещо повече, Той отива да им приготви вечни, неръкотворни жилища. Небето е нашият Бащин дом. Всъщност радостта на учениците в този момент е отражение на небесната радост. Възнесението на Господ Иисус има голямо значение за нас. Преди него Той е небесен Представител на земята. Сега е земен Представител на небето при Бог Отец. Преди възнесението Той е с тялото Си на земята, а с Духа Си на небето. Сега е в тяло на небето, а с Духа Си е на земята. Над нас има невидим свят, пълен със слава. Затова се стремим към него и го очакваме с любов. Иисус се връща на небето, за да бъде винаги при Своя Баща. Там се застъпва за нас. Дава ни благодат да се пазим от греха. Неговото служение на небето прави възможно нашето служение на земята като свидетели за Божия Син чрез Светия Дух.
>>
Продължава в следващия брой
Именно те ни позволяват по-лесно да се справяме с изкушенията, които никого не оставят на мира. Иисус отново говори просто и ясно: „Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, я чисти, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, което съм ви проповядвал. Пребъдвайте в Мене и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, така и вие, ако не бъдете в Мене“ (Йоан 15:1-4). С други думи, Иисус казва, че ако Го слушаме и правим това, което ни заръчва, Той сам ще се погрижи да имаме силата да побеждаваме изкушенията. Даването на плод също е Негово дело, което Той извършва във и чрез нас. Не трябва да се страхуваме, че няма да се справим с онова, което ни е заръчал. От нас се очаква само послушание. Това могат да бъдат съвсем обикновени дела. Например, когато повярвах, започнах да помагам на възрастните жени за палтата им, като след богослужението им ги подавах в тясното фоайе на нашата църква. Съвсем обикновено дело, но Господ ми беше вложил в сърцето да го правя. Колко радост съм носил на тези възрастни жени! Защото не само за палтото ще помог-
Пребъдвайте в Мене и Аз във вас. Иисус Христос (Йоан 15:4) В какво се състои призванието на християнина? Този въпрос си задава всеки човек, който се стреми към посветен, свят и благословен от Бога живот. За това Иисус Христос говори просто и ясно: „Не вие избрахте Мене, а Аз избрах вас и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, така че каквото и да поискате от Отец в Мое име, да ви даде“ (Йоан 15:16). Той ни призовава не само за спасение и вечен живот, а и да даваме плод. Какво значи това? Ап. Павел пише в Посланието към ефесяните: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е; не е от дела, за да не се похвали някой. Защото Негово творение сме ние, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вършим“ (2:8-10). Ще повторя: спасени сме не заради делата си, а за да вършим добри дела – това е нашето предназначение в този свят.
неш, а и ще прегърнеш, и приятна дума ще кажеш или ще попиташ за роднините и за здравето. При това сам Господ извършва в сърцата (и в моето, и в техните) своето очистващо и утешаващо действие. Служението на Бога и хората е нашето призвание в този свят. Да не видиш своето призвание, да пропуснеш целта на живота си, е много опасно. Затова Яков, братът на нашия Господ Иисус Христос, пише: „Грях върши онзи, който знае да прави добро, а не го прави“ (Як. 4:17). Думата „грях“ на гръцки – езика, на който е написан Новият Завет, буквално означава да не уцелиш, да пропуснеш целта, когато стреляш с лък. Имаме смисъл в живота си, имаме призвание за служение от самия Бог. Нека се постараем да не се отклоняваме от целта.
те християни. Спасение чрез вяра, авторитет на Писанието, нравствена чистота, църковна дисциплина – това били техните основни принципи. Животът на Мено коренно се променил. Той станал пътуващ проповедник. Посещавал малки, разпръснати из цяла Холандия общности, където наставлявал вярващите, укрепвал ги, кръщавал ги и ги утешавал. Водел богословски спорове, пишел трактати, справял се с постоянното преследване от страна на властите. Били издадени няколко заповеди, забраняващи да му се дават подслон и храна. Неспазването им се наказвало със смъртна присъда. Неведнъж зад гърба
на Мено избухвал огънят на инквизицията: след няколко дни при хората, които го приютявали за една нощ, идвали войници и отвеждали на кладата цялото семейство. Повече от двадесет години той в прекия смисъл на думата не знаел къде да подслони глава, а заедно с него били болната му жена и малките му деца. Симонс бил принуден да напусне родината си, но и в чужбина не намерил покой. Той обиколил всички градове в Северна Германия, стигнал до Прибалтика и по това време бил единственият служител, който кръщавал на територията на днешните Латвия и Естония. Мено Симонс починал на 31 януари 1561 г. в малко селце между Хамбург и Любек. Той се върнал вкъщи при своя небесен Баща и придобил дългоочаквания покой точно в деня, когато преди двадесет и пет години се отказал от дома си, от горящата весело камина и греяното вино. Двадесет и пет години странстване, болести, опасности и преследвания. И петстотин години разпространение на менонистките общности по целия свят.
ко в цялата сфера на човешките преживявания има някаква истина, която в същността си е достойна да разтърси мисленето, да зарадва сърцето, да сложи всяко нещо на мястото му, това е реалността, свързана с Личността на Христос! Ако Той е Този, за Когото говори благата вест, тогава дори само мисълта за Него трябва повече от всичко друго да въодушевява човека. Бог пребъдва в състояние на непрекъсната действеност. Той се радва на всичко добро и действа с любов върху всичко неправилно. Затова не е изненадващо, че на празника Петдесетница Светият Дух се явява като шум от силен вятър и слиза върху всеки от учениците във вид на огнени езици. Тогава Той действа като едно от Лицата в преславната Троица. Каквото и да е станало в деня на Петдесетница, не можем да не забележим едно нещо – внезапното събуждане на духовната сила. В сърцата на първите ученици гори непрекъсващ огън. Те са толкова вдъхновени, че изобщо не мислят за себе си! А днес, напротив, ние се сблъскваме само със сляпа религиозна суета, с многобройни мероприятия без нравствена сила, които не пораждат духовен подем! В църквите едва ли ще се намери поне един човек, чийто пулс е малко по-ускорен и чиято температура е поне с градус по-висока от нормалната. Напразно търсим сред днешните последователи на Христос сила и вдъхновение, които произтичат от сърдечна любов към Бога. И причината за това вероятно е много по-дълбока, отколкото ни се струва.
1.
1. 13. 2.
3.
14.
4.
15. 17.
18. 19.
6.
8. 22. 24. 10. 11.
16. 32.
21.
23.
35.
36. 38. 42.
44.