Дякон Андрей Кураев в книгата си „Дарове и анатеми”, част от която публикуваме в този брой, пише: „Има някаква дълбока неправда в начина, по който живеем. Работата не е в това, че ние така или иначе грешим. В самия начин на битието на човека и човечеството има неправда. Първо, тя се проявява в това, че ние сме потопени в свят на грешки и илюзии. Главното е невидимо за нас, а второстепенното с натрапчиви подробности прониква
в нашите чувства и ни разтопява и раздробява в себе си.” За поколения преди нас главното е било благословението – родителско, свещеническо, Божие. Прекрасните мигове, когато младите, преди да сключат брак, се обръщат към родителите си за благословение, са останали в старите романи. Днешните младежи, когато решат да се свържат, не само не търсят родителско благословение, а и не
се женят, не се венчават, просто съжителстват и така вместо благословение си навличат проклятие, защото вършат грях. По тази причина семейството като институция запада. Децата, които се раждат без благословение, а докато растат, са подложени на многобройни влияния от злите сили чрез баене, леене на куршум и всякакви други действия, носещи проклятие, се различават от връстниците си преди стоти-
на години с недетска агресивност. Дори по-важно от родителското е благословението от Бога. То, както казва мъдрият Соломон, „обогатява и не принася със себе си тъга” (Пр. 10:22, СИ). Не разтоварва от труд, грижи, усилия, но осигурява Божието съдействие и помощ във всички житейски трудности и проблеми. Дава страхотно усещане за сигурност - знание, че във всичко, което вършиш по Божията воля, ще успееш (Пс. 1:3).
За голямо съжаление сме оставили в миналото практиката да благославяме и нас да благославят, но сме запазили друга – да проклинаме. Проклинащи и прокълнати, ходим по чужбина да търсим работа и доходи, като изоставяме граденото с години в родните си села и градове, трудим се, мъчим се, уж печелим и пак нямаме. Докато скитаме, губим остатъка от семействата си и живеем с тъжната песен: ”Ще се върна!”
А това наистина е изход – да се върнем. Да се върнем при Бога, в Църквата, при родителите и децата си. Да помолим за благословение и да благословим. И благословението ще дойде – трайно и сигурно ще се настани в семействата ни, в обществото ни, в страната ни. В този брой ще намерите материали за благословението и проклятието. От вас зависи кое от тях ще изберете.
лагословение” е дума, която в българския език все по-рядко се чува и употребява. И причината не е, че в смисъла й има нещо лошо или негативно (тъкмо обратното), а найвече, че е свързана с нашия Създател. Когато Бог сътворява Адам и Ева, първото нещо, което прави, е да благослови човечеството в тяхно лице: „И Бог ги благослови. И Бог им каза: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над небесните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Бит. 1:28). За голямо съжаление обаче благословението е изгубено поради бунта на човека срещу Бога. Очуждението и разривът между потомците на първите хора и Създателя стават все по-големи и непреодолими. Днес сме свидетели именно на това: хората пренебрегват и не ценят доброто и благословението, ко-
ито произтичат от Господ. Съвременният човек трудно приема това благословение, а още по-малко го търси. Затова пък окултни движения предлагат услужливо формули и ритуали за „благословение”. Сатана и нечистите духове разбират и осъзнават много добре мощта и силата на благословението от Бога. Като врагове на човешката душа те се противопоставят с най-изкусни измами на това добро и благо. Нерядко предлагат трудно различими фалшификати и заместители, с които заблуждават недостатъчно бдителните. Да вземем пример с тълкуването на картите таро, поместено на сайта на Бялото братство: “Картата Първосвещеник ни прави очевидци на акта на благословение... Благословението е нещо повече от това, да пожелаеш благо на другите, нещо по-
вече от магически печат, налаган върху другите чрез помислите или волята. Това е актуализация на божествената сила, могъщество, което далеч надхвърля рамките на индивидуалното мислене и волята както на получаващия, така и на даващия благословение. С други думи, то е преди всичко сакрален акт, равнозначен на богослужение.” На първо четене човек си казва: „Говори се за Бога и неговата сила да благославя, споменават се богослужение, първосвещеник и сакрален акт. Всичко наподобява това, което се извършва в църковния храм.” И е готов да го приеме. Но направи ли го, вече е измамен и понася тежките последствия от своето незнание. Защото така попада под прякото смъртоносно влияние на демоничните сили.
По-нататък се обяснява как в кабалата молитвата и благословението се свързват в два потока - възходящ и низходящ, - които се издигат и спускат от бога. Първосвещеникът е представен като страж на „единствения законен път на прехождане от кръста към пентаграма, от пентаграма към хексаграм. Той се грижи за това, след разпъването на кръста да последва възходът към пентаграма, а след пълния възход на свещения пентаграм да се дойде до извисяването на хексаграма.” Сатанинският характер на това „благословение” се изявява ясно чрез пентаграма и хексаграма, използвани в редица окултни практики, както и в сатанизма . Целта е Христос и Неговата саможертва на кръста да остават на все позаден план, докато хексаграмът се издига и получава признание. Човечеството е подготвяно за приемането на Антихриста, чието число е 666. Пълното пренебрегване на разпънатия Христос е една от най-главните цели на Сатана. Така получаването на благословение от Бога се омаловажава и погубването на човека става лесно постижимо. Предлагат се всякакви уж по-съвършени и възвишени пътища, но божественото Писание е кате-
В Числ. 6 : 23-27 четем: „Кажи на Аарон и на синовете му: ”Така да благославяте израилтяните, като им говорите: „Господ да те благослови и да те опази! Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти окаже милост! Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” Така да възлагат името Ми върху израилтяните и Аз ще ги благославям.” Това е благословението, което Бог повелява Неговите свещенници да възлагат върху народа Му. Числ. 6:24: ”Господ да те благослови и да те опази!” Тъй като живее в свят, в който злото е разпространено навсякъде и може да засегне всеки, богат или беден, млад или стар, човекът няма сигурност и пълна закрила от никого и от нищо. Във всеки момент може да загуби всичките си средства, особено по време на икономическа криза; масивният му дом може да се разруши при земетресение, наводнение или пожар; най-добрият му приятел може да го предаде; може да загуби здравето си въпреки здравословното хранене и природосъобразния си начин на живот. Няма нищо сигурно, за което може да се хване, дори ако разполага с големи възможности и власт. Тогава какво остава? „Господ да те опази.”
горично по този въпрос. Ап. Павел казва чрез Божия Дух: „Защото словото на кръста е безумие за тези, които погиват; а за нас, които сме спасени, то е Божия сила” (I Кор. 1:18). „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго освен Иисус Христос, и то разпънат” (I Кор 2:2). От тълкуването на думата „благословение” на сайта http://www.kakvo.org/ tword разбирамe, че: „Когато Бог благославя, Той действа така, че да направи благословението Си действително. Божиите благословения са духовни или светски [т.е. материални], телесни или умствени, но те наистина дават доброто, което съдържат.
Единственият, Който се оказва верен и разполага с неограничена сила, за да гарантира живота ни, е всемогъщият Бог. Числ. 6:25: „Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти покаже милост!” Сиянието на Божието лице вероятно е нещо прекрасно. Но не така възприема нещата Божият пророк Исая. Когато той вижда Бога в цялата Му слава, възкликва ужасен: „Тогава казах: „Горко ми, защото загинах, тъй като съм човек с нечисти устни и живея между хора с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господ на Силите” (Ис. 6:5). Исая осъзнава цялата чистота и святост на Бога. Той разбира своята греховност и нечистота, поради които не може да устои в присъствието на святия Бог. Тогава къде е благословението и по
http://www.bialobratstvo.info/index.php?option=com_ content&task=view&id=3140&Itemid=74 2 http://bg.wikipedia.org/wiki/Хексаграм 1
какъв начин се получава то? Как осиява Божието лице над този, когото Бог иска да благослови? Чрез Божията милост. А тя е изразена в най-висшата си форма в лицето на Господ Иисус Христос. Когато себеправедните книжници и фарисеи се възмущават от това, че Иисус прощава греховете на бирници и грешници, Той отговаря: „Милост искам, а не жертви, защото не съм дошъл да призова праведните, а грешните към покаяние” (Мат. 9:13). Всеки, който идва при Христос, като се уповава на Неговата милост, а не на своята доброта, получава прошка и свобода от греховете, разочарованията и огорченията си. Той е простен грешник и Бог го възприема като Своя Син - праведен и чист. Няма пречки такъв човек да види чрез вяра как Господ осиява с лицето Си над него и да бъде благословен. Числ. 6:26: „Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” Един-единствен път хората издигат Христос и Неговото лице над себе си, но не за да Му отдадат слава и почит, а за да Го разпънат на кръст. Това е поредното доказателство, че човекът води война със своя Създател. Иисус позволи да бъде прикован в името на една велика саможертвена цел. Само по такъв начин човекът може да бъде помирен с Бога: ”Защото, ако бяхме помирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме помирени, ще се избавим чрез Неговия живот!” (Римл. 5:10). Човешката душа намира истинско удовлетворение и щастие в мира, който Христос дава след прощението на греховете. Липсата на този мир е онова, което в най-голяма степен отдалечава човека от порива му да общува със своя небесен Отец. Мирът прекратява състоянието на бунт и война. Този, който е бил враг, сега е Баща. Нищо не може да се сравни с благословението на Божия мир, „който никой човешки ум не може да схване” (Римл. 4:7). Числ. 6:27: „Така да възлагат името Ми върху израилтяните; и Аз ще ги благосла-
вям.” Желанието на Бога е това благословение да бъде възлагано върху хората чрез Неговото име. Чудесно е, че когато Бог изпълнява с това свое свято задължение, всичко зависи от Него, а не от благославящия. Бог има желанието, силата и мощта да го осъществи в реалния живот на човека. Няма власт във вселената, способна да осуети това благословение. Ето защо Бог копнее да види все повече Свои последователи, които благославят близките, приятелите и дори враговете си: „Благославяйте онези, които ви гонят, благославяйте и не кълнете” (Римл. 12:14). Самото присъствие на посветени хора разпростира доброто от Бога върху тези, които живеят около тях. Такъв е случаят с Йосиф и неговия господар. Въпреки че Йосиф му е роб, Бог прави така, че египтянинът да благоуспее заради Йосиф. „Откакто го постави за настоятел на дома си и на всичко, което имаше, Господ благослови дома на египтянина заради Йосиф; Господното благословение беше върху всичко, каквото имаше в дома и по нивите” (Бит. 39:5). По-късно целият Египет и фараонът са благословени и спасени от глада чрез този роб, който във всичко се доверява на Бога. Това показва колко е важно да се дава възможност на посветени християни да работят и поучават навсякъде в държавата. Колкото повече са те, толкова повече ще добрува и благоуспява един народ. Но човек може да се запита: „Ако наблизо няма никой от тези свещенослужи-
тели или дълбоко посветени хора, кой ще ме благослови?” Отговорът намираме пак в Свещеното Писание - Бит. 32 гл. Яков е човек, който през първата половина от живота си не се доверява на Бога и Неговите обещания. С гъвкавия си и находчив ум той се опитва да разреши всеки проблем в своя живот. И успява донякъде, макар и често чрез измама. Самото му име Яков означава „онзи, който без право прави засада”. С други думи, подобре помогни си сам, за да ти помогне и Бог. Но идва изпитание, с което той не може да се справи. След двадесет години в изгнание Яков тръгва към родината си и по пътя разбира, че брат му Исав, когото е измамил навремето, идва да го посрещне с още четиристотин мъже. Това го хвърля в смут и страх. Той отново опитва да действа със своите добре познати методи - хитрост и дипломация. Но колкото и да се застрахова, не намира покой. Сънят бяга от очите му и той не може да си намери място от тревога. „А Яков остана сам. И някой се бореше с него до зазоряване” (Бит. 32:24). Двадесет години Яков не беше чувал гласа на Бога. Хората, които градят наймного планове, се тревожат най-много. Ако един християнин иска да поеме по Божия път, трябва да се стреми да получи всичко от Христос. Бог води Яков през всички тези години до момента, когато трябва да осъзнае, че без Него и Неговото благословение няма никакъв път, по който да продължи напред. В нощта преди срещата на Яков с Исав Господ за първи път чува от Яков думите, които очаква:
„Няма да те пусна да си отидеш, докато не ме благословиш” (Бит. 32:26). От този момент нататък Яков започва да се променя. От човек, който гради живота си според своите услия и планове, той се превръща в мъж, който осъзнава пълната си зависимост от Бога и Неговото благословение. И от измамник (каквото е значението на името Яков) се превръща в Царуващ с Бога (каквото означава Израил). Такъв е и ап. Павел. Той достига едни от най-големите висоти на новозаветното поклонение: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Който в Христос ни е благословил с всяко духовно благословение в небесните места” (Еф. 1:3). Те са в небесни места, „където молец и ръжда не ги разяждат и където крадци не ги подкопават и крадат” (виж Мат. 6:19-20). За съжаление, съвременният човек иска да бъде благословен най-вече материално и отхвърля благословенията в небесни места. Те могат да бъдат оценени само от онези, които са съединени чрез пълноценни взаимоотношения с Христос и пребъдват в Него. Нека Бог да благослови българския народ да прегърне и издигне Иисус Христос за свой Господ.
След като спират шофьор, минал на червен светофар, и го питат каква е причината за неговото нарушение, полицаите и зрителите удивени чуват неочакваното му оправдание: “Абе, ония горе в парламента, дано пукнат, дано!...” Репортажът беше излъчен по някои телевизии. След като човек с прегоряла съвест и високо положение в обществото започне да безчинства, някоя блудница или неизвестен насилник и грабител се развихрят и влязат в устата на хорското осъждение, селските старейшини решават да го анатемосат (от гр. анатема - проклятие), за да го постигне Божието правосъдие. Воглаве със селския поп (!) разгневената тълпа в съботен ден с камъни и свещи в поясите отива извън селото на място, наричано “натемия”, което се намира на кръстопът (за да може много хора след това да минат оттам и да участват в проклинането), и попът след класическите за православната обредност свещенодействия първи хвърля камък на мястото и проклина въпросния “проклетник”. След това всеки от присъстващите извършва същия ритуал, без да се обръща назад (с достойнството на човек, изпълнил своя религиозен и обществен “дълг”). Всички, които минават през това място после са длъжни да проклинат човека и да хвърлят камък на същото място, а ако не го сторят, рискуват клетвата да падне върху тях самите. Историята е пълна с множество потвърждения, че този глас на народната съвест скоро е чут от бога и
безчинникът е наказан с лудост, осиромашаване или смърт в мъки и нищета1. * * * Това са само две извадки от нашата история и съвременност, но случаите в този дух са безброй. Повечето хора изобщо не се замислят, че цялата печална история на човечеството е под знака на духовния феномен „клетва” и следващите от него проклятия във всяка област от живота. Шофьорът като “представителна извадка” на българския народ днес спонтанно изразява общата нагласа на повечето българи към техните управници, защото подобни зли думи е изричал или слушал хиляди пъти. Но нашите предци през вековете, толкова стройно организирани в своето недоволство чрез подобни на “натемията” ритуали, с нищо не се различават. Духовно просветеният християнин не може да сподели задоволството на етнографа, прехласнат пред удивителното единство на народа в мрачното и пъклено дело, наречено „натемия”. Без съмнение ритуалът е постигал целите си. Но това, което онези духовно помрачени наши сънародници (а и днешните им последователи) очевидно не съзнават, е, че такива ритуали по нищо не се различават от черната магия. Страшно е, че последствията върху “справедливо наказания” човек не идват от Твореца на вселената, а от бога на този свят - Луцифер. Самият Луцифер лично е постановил подобни начини за “молитва” към себе си, на които той и подчинените му демони с удоволствие отговарят, като поразяват милиарди човеци с власт, основана върху омразата на други, по нищо неразличаващи се от жертвата грешници.
И ако в цялата тази ситуация е имало реално действие на истинския Бог, то е, че често на местата с направена “натемия” е падала силна градушка, без съмнение породена от Божия гняв спрямо такива общонародни духовни безчинства. Странно защо обаче народът така и не се е замислял защо това се е случвало?! Това всъщност никак не е чудно, защото няма нищо ново под слънцето. И днес, но под друга форма има един здраво установен ритуал, в който участва целокупният български народ. Почти няма невярващ в Христос (а тук, за съжаление, влизат и някои християни), който денем и нощем да не хвърля камъни върху “натемията” на народното недоволство срещу управниците чрез всякакви клетви и злостни думи. За съжаление, и множеството Божии “градушки” над народа ни не дават желания вразумителен резултат - българинът става все по-изкусен в сатанинския занаят чрез клетвите си да „произвежда” все по-проклети управници.
КЛЕТВИ И ПРОКЛЯТИЯ Повечето християни знаят, че клетвата е провокирана от демонична активност и провокира демонични действия. Но въпросът на какви принципи действат злите духове в тези процеси явно е много важен, защото в Библията се говори доста за това. В своето Послание ап. Яков пише, че който не греши в говорене, е съвършен мъж - оказва се, че езикът е най-трудно обуздаемата част от тялото: “Езикът е огън, цял свят от нечестие. Между нашите телесни части езикът е, който заразява цялото тяло и запалва колелото на живота ни, а сам той се запалва от пъкъла” (Як. 3:6).
Явно има пряка връзка между езика и последствията от клетвите - думите от устата на човека могат да запалят “колелото на живота” (т.е. съдбата и на кълнящия, и на жертвата му). А твърдението, че езикът може да се запалва от пъкъла, изразява способността на демоничния свят да провокира човешките думи, като използва мозъка и говорния апарат на хората за своите душегубителни цели. “...Но езика никой човек не може да укроти; буйно зло е, пълен е със смъртоносна отрова. С него благославяме Господ и Отец и с него кълнем хората, създадени по Божие подобие! От същата уста излизат благословение и проклятие! Братя мои, това не трябва да бъде така” (Як. 3:8-10). Удивително е, че устата на човека може да бъде дотолкова универсален инструмент и само свободната му воля решава за какви цели са предназначени изразените му мисли и чувства. “Но ако в сърцата си имате горчива завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината. Това не е мъдрост, която слиза отгоре, а е земна, плътска, бесовска; защото, където има завист и свадливост, там има бъркотия и всякакво зло” (Як. 3:14-16). Ап. Яков посочва източника не само на думите, но дори на самите чувства и мисли, които ги провокират. Вдъхновеното в глъбините на човешката душа нерядко има за източник злите (поради отровата, която носят в себе си и предават на жертвата си, можем да ги наречем и змийски) духове. Тук ще се опитаме да анализираме клетвите от богословска гледна точка, като се опрем преди всичко на казаното в Библията и на практическия опит на християнски душегрижители и психолози, но не можем напълно да пренебрегнем и наблюденията на окултисти, някои от които достоверно представят процесите на кълненето. Окултистите, независимо че служат на дявола, са установили емпирично, че: “Всяка негативна мисъл, облечена в слово и заредена с енергията на емоциите, се превръща в клетва. Принципът е подобен на баенето вид заклинателство.”2 По подобие на Създателя, Който твори чрез Словото Си, и нашите думи имат значение: “Смърт и живот има в силата на езика и онези, които го владеят, ще ядат плодовете му” (Пр. 18:21). Чрез думите си можем да насърчим някого не само като изпраща-
ме информация към ума му, а и като въздействаме върху неговата емоционалност, т.е. върху вътрешното му естество. Думите, излизащи от едно добро, чисто и искрено сърце, могат да насърчат човека чрез любовта, с която са казани. Те преодоляват негативизма и отчаянието, несигурността и страха в душата на другия. Всеки вярващ познава могъщото действие на Иисус Христос, когато Той утешава лично - непосредствено чрез Словото Си или чрез Своя Дух. Целенасочените Му думи стигат до сърцето, което се успокоява и усеща блаженството на Божия мир. Така се случва и когато Бог употребява благословен човек, за да благославя или благовества - в неговите думи има сила, защото те се възприемат от интелекта и духа на другия, като пораждат позитивен резултат. Бог заповядва: “Благославяйте онези, които ви гонят, благославяйте и не кълнете” (Римл. 12:14). В благославянето има сила, защото словото, което излиза от нашия дух, подкрепено от силата и благодатта на Бога, въздейства върху околните. Животът на благославяните тръгва в положителна посока, защото самият Бог е обещал да прилага Своята сила към нашите позитивни думи. Това е своеобразна молитва към Бога и макар да не е формулирана и отправена пряко към Него, Той я възприема така и според волята Си много често отговаря. По този начин ние се отъждествяваме с Бога, ставаме едно с Него: “Който се съединява с Господ, е един дух с Него” (I Кор. 6:17). Процесите и при благославянето, и при кълненето имат в основата си отъжде-
ствяването на човека с една от двете възможни духовни личности. Въпреки че ни е заповядано да се отъждествяваме с Бога („Благославяйте!”), много повече са хората, които избират другото. Когато човек облича в думи своите отрицателни мисли, негативни чувства, завист, злост, лицемерие и подмолност под формата на клетви, той се отъждествява духовно с дявола. Когато невярващ проклина, той става едно със своя духовен баща. Думите на Иисус за милиардите непокаяли се хора са стряскащи, но верни: “Ваш баща е дяволът, и вие желаете да вършите похотите на баща си” (Йоан 8:44). Тук Той няма предвид, че дяволът е родил тези хора по начина, по който Бог новоражда, а, че те са негово потомство като негови подражатели в поведението и думите си. Както християнинът е съработник на Бога в молитва и Светият Дух го подтиква и насочва в този процес, така и при изричането на клетва зли духове подбуждат и направляват афектирания човек в това „свещенодействие” към Сатана. В отговор дяволът изпълнява клетвата в живота на прокълнатия чрез демоните, които действат в съответната област. Подобен е и принципът на магиите - когато преднамерено и целенасочено изрича заклинания или изпълнява религиозни ритуали, човекът призовава Луцифер и така му се дава власт да руши живота на жертвата. Така става и при проклинането, само че то е вербално, по-спонтанно и най-често непреднамерено. То е дяволският еквивалент на библейската истина: “Самуил растеше и Господ беше с него, и не оставяше нито една от всичките му думи да падне на земята” (I Царе 3:19, Верен). По подобие на Бога и Сатана не дава на провокираните от самия него думи да останат без резултат. Можем да се съгласим с етнографа, който вече цитирахме: “Народните вярвания относно клетвите и проклятията са особено разпространени. Вярва се, че те влияят осезаемо върху живота и съдбата на човека. Разграничават се на родителски, чужди и собствени.”3 Чуждите клетви са най-разпространени. Родителските наистина са с голяма сила, защото влияят не само на децата, но на внуците и т.н., като вкарват поколение след поколение в един буквално омагьосан кръг, от който се излиза много трудно. Кълненето от кръвни роднини е много силно, защото е сериозна победа на силите на мрака - Сатана успява да се намеси в едно семейство, като подбужда баща или майка да прокълнат детето си, продължителя на техния род! Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., БАН, 1994, 752-754. 2 http://realmagick.hit.bg/magiaframe.html 3 Маринов, Д. Цит. съч. 1
В Словото Божие много се говори и за собствените клетви: “Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш” (Мат. 12:37). Ако думите на изповед пред Христос като Господ имат спасителна сила за човека, защото предоставят на Бога власт да върши Своето благотворно дело в душата му, други слова могат да го доведат до страшно осъждане. Иисус заявява: “Чули сте още, че е било казано на древните: “Не нарушавай клетвата си, а изпълнявай клетвите си пред Господ.” Но Аз ви казвам: Изобщо да не се кълнете... Но говорът ви да бъде: „Да, да”, „Не, не”. А каквото е повече от това, е от лукавия” (Мат. 5:33-37). Забележете! Това, което е в повече, не е от човека, а е от лукавия (т.е. дявола). Тук Христос говори за заклеването, когато човек дава гаранции за верността на твърденията си пред други. В Стария Завет хората са се кълнели в Бога, за да потвърдят истинността на своите думи, а днес често можем да чуем: “Кълна се в майка си, в баща си, че това е вярно”... „Кълна се да остана без деца, ако...” Когато Христос казва, че всяка дума в повече от простото “да” или “не” е от лукавия, Той явно има предвид, че именно дяволът подбужда човека да се кълне в каквото и да било. Историята познава твърде много случаи, когато някой се кълне за нещо и след това гаранцията се изпълнява поради лъжовността на твърдението му. Например, ако се кълне да остане без деца, поради твърдо установените духовни закони много често такъв човек наистина остава бездетен. Изключителната опасност в акта на кълненето, от което се запалва колелото на живота, е в два аспекта. Първо, съдбата на човека, който е прокълнат, се руши в някаква посока и в определена степен. Но, второ, поради установените от Бога духовни закони за сеенето и жъненето животът на кълнящия (или лъжливо кълнящия се) също тръгва в ужасна посока. След майчини и бащини клетви много често се наблюдават окултни проблеми и пристрастявания от всякакъв род (по наше мнение минимум осемдесет процента от наркоманите или алкохолиците са станали зависими, защото са били проклинани като деца от свои родители или прародители). Резултатите много зависят от формулировката на клетвата - например след доста разпространеното: “Сърце да те яде!” атаката на демоните ще бъде наистина към сърцето. С болка трябва да споделим и зловещия факт, че след клетви за смърт (особено ако са изречени от хора с окултни познания и занимания) твърде често жертвата скоропостижно умира. Нека всеки се запита дали не е изричал по нечий адрес думи като: “Чумата да го тръшне”, “Болест да го изяде”, “Бял ден да не види”, “Дано пукне, дано”...
УРОЧАСВАНЕ Този духовен феномен вероятно е сред най-разпространените окултни проблеми в България. Когато детето става неспокойно, не може да спи, плаче, страхува се, често боледува, това много вероятно е резултат от урочасване. При възрастните уроките предизвикват неоправдана уплаха, тъпа болка в главата, очите сълзят, усеща се необичайно напрежение в очните дъна. При по-сериозните случаи се наблюдава притъпеност на мисловния процес, общо усещане за физическа немощ и други болки. Може би оттам идва представата, че някой е “хванал очи”, защото се предполага, че именно чрез очите на даден човек може да възникне такъв духовен проблем. Тъй като урочасването е едно от найчесто срещаните духовни заболявания, народът ни е открил най-разнообразни техники за „справяне” с него. Почти всеки като малко дете е бил воден при „баба” - да му бае против уроки. Според окултистите изчистването на уроки е изключително лесно - било чрез свещ или баене на вода, чрез брашно, въглен, нова дреха, над която са четени молитви в храм, и т.н. Ако за други проблеми хората по правило ходят при екстрасенси, за уроките като начало отиват при баячка и след като научат някои „техники”, ги използват и сами вкъщи -- някъде гасят клечки, другаде пият от пребаяна вода - в зависимост от региона в България. Всъщност за дявола няма голямо значение какво ще направи човек, за да премахне болката, достатъчно е да бъде извършен акт на поклонение спрямо него. Плитката, но много ефикасна лъжа е, че чрез такива безумни ритуали могат да се премахват уроки. Номерът на дявола е доста елементарен: чрез пряко негативно въздействие на демоните върху тялото на жертвата той провокира близките или самият човек да се обърнат към някоя негова „слугиня” (в България нараства броя баячките, лечителките, врачките и т.н.). След т.нар. „лечение” демоните спират въздействието си, за да заблудят околните, че ритуалът действа. След неколкократно повторение на този дяволски номер нищо неподозиращата жертва чрез своеобразен духовен договор се обвързва с окултните сили, а това е вече широко отворена врата към зловещия свят на окултното. Много често следващата стъпка е на обработената още от най-ранна възраст
душа да се направи и магия. „Изходът” и от този проблем вече е известен - посещение при окултист... Така през целия живот на продадения човек, станал сатанинско притежание, демоничният свят постоянно ще въздейства и все по-здраво ще го оковава в сатанинските вериги. Една от причините урочасването да е толкова широко разпространено е, че огромен процент от децата в България още като малки са посвещавани на дявола. На прощъпалника („питката”, „погачето” - в зависимост от района този религиозен празник за посвещаване на бебето има различно название) или на честването в дома след православното кръщене чрез езически - въпреки че се назовават „православно-християнски” - ритуали детето се предава на „бога”, „небесната царица” или друга духовна личност. Тогава се изричат заклинания уж за здраве и благоденствие и му се връзват червени конци по ръцете, „миропомазва” се, пръска се със светена вода и т.н., за да не го хващат уроки. Макар че тези действия се възприемат като символични и всичко се прави за „доброто на детето”, онова, което огромно множество наши сънародници не осъзнават, е, че подобни ритуали са характерни за всеки езически народ и епоха и по своята същност са поклонение на Луцифер. Почти идентични са действията и на отстъпилите от своя Бог евреи, които остро изобличава пророк Йеремия (Йер. 44:17-25). След този
акт на продаване на дявола е съвсем естествено при обремененото дете да започнат най-разнообразни проблеми от духовен характер - главоболие, страх, безпричинен плач, - типични именно за урочасването. Тези симптоми често съпътстват човека и в зряла възраст, но когато опитва да се „лекува” чрез окултните методи от детството си, те вече не дават предишния резултат. Сатана оттегля „благословението” си с цел да препоръча други методи на окултно “лечение” и така с времето обвързва със себе си все по-тежко хората, които отхвърлят светлината на благовестието. Всъщност тези установени от демоничния свят обреди копират чистото и свято посвещение на деца, правено от искрени християни, когато чрез молитва на свещенослужител бебето е благословено от Христос и посветено на Бога още от най-ранна възраст, след което животът му наистина тръгва в благодатната посока. И така, целта на демоничния свят при урочасването не е да се предизвика физически или душевен дискомфорт, а дългосрочни перспективи за установяване на договорни отношения между човешката душа и дявола. ИЗХОДЪТ Защо клетвите и урочасването имат сила и възможно ли е да бъде спряно въздействието им? Когато четем думите на Соломон: “Както врабче хвръква и както
лястовица отлита, така и незаслужено проклятие не се сбъдва” (Пр. 26:2, Верен), нормално е да се запитаме защо тогава се сбъдват проклятията срещу толкова много хора, а дори и срещу деца?! Отговорът се съдържа в цялата Библия. Колкото и страшно да звучи, заслужени са! Всеки човек без жива връзка с Христос реално живее под проклятие. Когато ап. Павел казва: “Който не обича Господ, да бъде проклет” (I Кор. 16:22) и “Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко писано в книгата на Закона” (Гал. 3:10), той не проклина определени хора, а прави страшна констатация за ужасяващото състояние на неспасения човек. Божествената рецепта за освобождаване или предотвратяване на непрестанната опасност човек да попадне под проклятие е една-единствена и не е толкова сложна. След дълбоко покаяние пред Христос и отричане от Сатана в присъствието на запознат с окултната област християнски служител той трябва да се присъедини към единствения народ под небето, който не е подвластен на проклинане - Божия. А този народ в настоящето са само и единствено посветените членове на Христовата Църква. Когато Валак призовава професионалния магьосник от най-висш ранг Валаам да прокълне Израил с думите: “Ела сега, моля ти се, прокълни ми този народ, защото са по-силни от мене..., понеже зная, че онзи, когото ти благославяш, е благословен, а когото проклинаш, е проклет”, Валаам след три неуспешни опита му отговаря: “Ето, аз получих заповед да благославям. И Той като благослови, аз не мога да го отменя. Не гледа беззаконие в Яков, нито вижда извратеност в Израил; Господ Бог негов с него е и царско възклицание има между тях. Бог ги изведе от Египет: има сила като див вол. Наистина няма чародейство против Яков. И няма врачуване против Израил. На времето си ще се говори за Яков и за Израил: Какво е извършил Бог!” (Числ. 22:6; 23:20-23). Да, вярващият човек, който обича своя Господ и е послушен на Него, е напълно защитен от подобни духовни намеси. Затова вече десет години не спирам да се удивявам как е възможно толкова много от моите сънародници да предпочитат сумрака на проклятието, особено когато знаят, че единственото място, в което ще са защитени, е лоното на Иисус Христос?!
Необикновеното в тази кражба беше, че е изчезнала не цялата сума, а само част от нея. В тяхната къща никога не се беше случвало нищо такова. Тя не подозираше синовете си, нито съпруга си, който беше добросъвестен и почтен. А съседът Гришка, голям любител на пийването, беше съвсем подходящ за тази работа. Като си спомни всички, които бяха влизали в къщата през последните седмици, Марта решително се спря на него. Точно той често идваше при мъжа й да поиграят на шах или да изпушат по една цигара. “Да, Гришка
е! Той е идвал!” Съседът беше мек човечец, не бе замесен в нищо лошо освен в любов към пийването, но мнението на Марта остана твърдо: “Гришка е взел парите.” След гръмкия скандал и оправданията на съседите, че не са виновни за нищо, мирът между двете семейства, изглежда, рухна завинаги. Как само проклинаше Марта крадеца, страшно проклинаше! Какво ли не призова дано се стовари на главата му! И всички опити на съпруга й да я успокои пропускаше покрай ушите си. А дотогава семействата бяха
живели стена до стена, прозорец до прозорец почти двадесет и пет години и подобен скандал никога не беше имало. Изплашеният Григорий се кълнеше пред жена си, че не е вземал парите, а през последните дни от притеснение дори изгуби желание да пие. Зина смело заяви на съседката си, че мъжът й, макар да е пияница, не е крадец. Много се изнерви Марта, не можеше да спи и все ходеше смълчана, сякаш беше намислила нещо и то се мътеше в ума й. Една неделя за общо
------- Продължава на с. 25 ----->>
БОЛКАТА НА ВСИЧКИ РЕЛИГИИ Има една черта, която сродява найразлични религии (такива черти са доста малко - различията между религиите са много повече). Тя се изразява в това, че на практика всички религии са убедени в болезнеността на състоянието, в което се намира днешният човек. Има някаква дълбока неправда в начина, по който живеем. Работата не е в това, че ние тъй или иначе грешим. В самия начин на битието на човека и човечеството има неправда. Първо, тя се проявява в това, че ние сме потопени в свят на грешки и илюзии. Главното е невидимо за нас, а второстепенното с натрапчиви подробности прониква в нашите чувства и ни разтопява и раздробява в себе си… Будизмът и индуизмът говорят за „мая” и „сансара”, Платон - за „пещера”, Библията - за света, подвластен на „тление”… Второ, дълбоката неправда се състои в това, че ние сме потопени в свят на несвобода, на страдание. Това е свят на радикална и всеобща несвобода, на страдание („дукха”) и детерминизъм („карма”). В него по-нисшето (тялото) властва над повисшето (душата). И още как властва: „Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Римл. 7:19, СИ1). Трето, фундаменталната неправда се състои в това, че сме смъртни. „Защо умираме? Не трябва да има смърт!” - това е основната болка на всички религии. Човекът е изпаднал от битието, от вечния
свят, в който няма „сянка от промяна” (Як. 1:17), и се е озовал в света на ставането. Тук всичко става, но нищо не е. Това е светът на възникване и отминаване, на съзиждане и разпад. Ап. Павел нарича смъртта „найпоследен враг” (ср. I Кор. 15:26). Оттук идва и неговата молба: „Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Ясно е, че борбата със смъртта трябва да се насочи не към нейните последици, а към причините й. Причината за смъртта е в това, че човек се ражда в света, в който смъртта има свои права. Не искаш да умираш? Е, докажи, че правото на смъртта не се разпростира върху теб, че ти си отвъд нейните домогвания. Покажи енергиите на другото Битие у себе си.
Тези три болки - от заслепеността, несвободата и смъртта, - като се съчетаят, пораждат фундаменталния въпрос: „Какво е човекът?” Основната болка на всички религии е защо не сме богове. Защо човек се различава така от тези, които вижда в небесата, и в същото време толкова прилича на тях? Основополагаща религиозна идея е идеята за йерархичността на битието. А човекът стои на границата на световете: „Частица от цялата вселена съм, поставен, струва ми се, в онази почетна среда на естеството, където завършил си творенията телесни, където започнал си духовете небесни и си свързал веригата от всички същества чрез мен.
Аз съм свръзката на съществуващите светове, аз съм крайната степен на веществото; аз съм центърът на живеещите, началната черта на Божеството; с тялото си в прахта изтлявам, с ума си на гръмовете повелявам.” (Державин, Г. Ода „Бог”) Религиите в света смаяно се взират в човека: откъде е дошъл този, така да се каже, кентавър, у когото се съединяват дух и плът? Защо у човека има божествено и животинско начало? Защо поетесата Марина Цветаева го определя така: „Човек - този видим дух, боледуващ бог”? Какво означава тази сложност и двусъставност на човека? Това е знак за неговата болезненост и деградация или символ на надеждата за предстоящия и открит, достъпен възход? Според едни религии е необходимо човек да се избави от тази сложност на смесването: трябва да се изтъкне някаква аристократична част у него, а всичко останало да се хвърли в света на окончателния разпад. За християнството
Аналогичен мит има и в древна Гърция. Тук хората също се раждат в резултат от гибелта на богове богоборци. Човечеството се появява в резултат на несполучливия опит на титаните, деца на бог Уран да свалят от власт по-младите, но по-успешни олимпийци: „Хвърлили - казват - око на небесното царство гиганти, те до самите звезди накамарили мощни масиви. Но запокити тогава гърма всемогъщият татко, сцепи веднага Олимп и от Оса катурна Пелион. Легнаха под тежестта им зарити ужасни телата и - тъй мълвят - от синовната кръв изобилно земята беше обляна, но пак оживи тя горещите кърви. Спомен от нейния род и за бъдните дни да остане облик човешки им вложи.”2 Оттук става ясно защо Зевс възнамерява да унищожи и хората.3 В древна Гърция има и по-оптимистичен мит за антропогенезата. Богоборците титани виждат в помалкия си брат Дионис заплахата, че той ще наследи Зевс, и решават да привлекат с измама детето Дионис в своя свят. Но Дионис живее в света на боговете горе, а
именно човешката сложност е достойна за възхищение и увековечаване… Човечеството не е изпитвало недостиг от митове, в които се предлагат обяснения за неговата двусъставна природа. Вавилонският мит например обяснява това така. Веднъж майката на всички богове, богинята Тиамат, решила да убие всичките си деца. Но те узнали нейния замисъл, разбунтували се и я убили. Тиамат обаче имала любовник - бог Кингу - и той единствен я защитил. Когато другите богове я убили, те хванали Кингу, убили и него, нарязали го в едно котле, а после, когато започнали да създават хората, добавили кръвта на Кингу в глината, от която ги ваели. Така се оказва, че в глиненото тяло на човека тече кръвта на бог. Трябва да се отбележи, че вавилонската митология предлага доста сложна конструкция. Кингу, от една страна, е бог, а, от друга, е враг на всички богове, т.е. по-скоро Сатана. И затова не е напълно ясно божествено или сатанинско начало одухотворява човека…
титаните - долу, в места, където не е прието да се разхождат олимпийците. Тогава титаните правят дрънкалки, за да привлекат вниманието на малкия Дионис-Загрей, и медно огледало, за да го заблудят. Когато привлеченият от шума Дионис поглежда в огледалото, вижда в него самия себе си и решава, че там, долу, също е светът на боговете. Така слиза. А когато, омаян от огледалното отражение, Дионис излиза от безопасното място, титаните го нападат и го разкъсват на части, които варят, пекат и изяждат. Престъпниците са изпепелени незабавно от мълнията на Зевс. От дима, издигнал се над техните останки, възниква човешкият род, който наследява коварните наклонности на титаните, но в същото време съхранява мъничка част от божествената душа. Тази душа като субстанция на бога Дионис все още действа у хората като тяхното вътрешно Аз (виж Павзаний. Описание на Елада. 8. 37. 5). И тъй като „хората произлизат от титаните, погълнали Дионис, нашето
душевно естество се състои от два елемента - титанически и дионисийски. Първият ни тегли към телесното, към земното. Вторият - към възвишеното”4. „Ние сме част от Дионис, щом се състоим от саждите на титаните, вкусили неговата плът” (Олимпиодор. Към Федон. 61с). И така, човекът е частица от Бога, изгубил родството си с Него, и това родство трябва да се върне. Така се формулира основният проблем на религията. БОГ В ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕКА Сега ще се опитаме да преведем този проблем от религиозния език на езика на инженерната мисъл, на езика на т. нар. „съпротивление на материалите”.
Нека си представим две конструкции, едната от които е направена от алуминий, а другата от чугун. И между тях трябва да се изгради греда. Питаме: от какъв материал да се направи тази съединителна греда, ако искаме връзката да бъде здрава и дълготрайна? Ако я изработим от чугун, там, където я заварим за чугуна, съединението ще бъде здраво. Но тъй като чугунът и алуминият имат напълно различни свойства (коефиценти на свиване, гъвкавост, топлопроводимост, електропроводимост и т.н.), там, където заварим чугуна за алуминия (ако, разбира се, ни се отдаде да го направим), рано или късно ще се появят деформации и в края на краищата цялата конструкция ще рухне. А ако направим гредата от алуминий, тя ще бъде добре заварена за алуминиевата част от конструкцията, а при връзката с чугуна ще възникнат проблеми. Какво да правим? Идеалният изход би бил следният: да се намери материал, който да притежава
всички свойства на чугуна и всички свойства на алуминия. Тогава той би се съединил еднакво добре и с чугуна, и с алуминия... В съвремената техника това, доколкото знам, е невъзможно. А в религията този въпрос е решен. “Защото този Бог е Бог наш на вечни векове: Той ще бъде наш вожд до самата смърт” - пише в Псалтира (Пс. 47:15), а хебраистите (учени, специалисти в областта на староеврейски език и култура) смятат за възможен следния превод: “Бог, Който ще пребъде вовеки, нашият вожд против смъртта.” Такава е целта на Божието идване в света. За да съедини Бога и човека завинаги, на света идва Богочовекът. Онзи, Който е във всичко Бог и във всичко човек. Тайната на Христос изяснява Йоан Златоуст: “Като не престава да бъде Този, Което е бил, Той става Този, Което не е бил”, т.е., като не престава да бъде Бог, Той става и човек, “като възприе човешко естество и не изгуби божествеността Си” (Блажени Августин. За Божия град. 11.2). Тук минава решителната граница между окултизма и християнството.
За теософите и други окултни секти Христос е човек, който е вървял по пътя на духовното самоусъвършенстване и накрая е достигнал божествено състояние. Така човек и Бог се съединяват в резултат на усилията на човека. А църковната христология се гради отгоре надолу: не Иисус се издига до небесата, а небето слиза до земята. Пътят на Христос е кенотичен - това е път на самоумаляването. Той е Бог още преди Благовещението, Той е Бог още преди Своето въплъщение. И все повече се потапя в дълбините на падналия свят, все повече поема в Себе Си условията на човешкото битие в не-от-
Него-породената Му падналост. Благовещение - Рождество - Обрязване - Кръщение от ръката на Йоан - пустиня - Гетсиманска скръб - Кръст - Слизане в ада… „Самата Му немощ е зависела от Неговата власт”, и ето защо „е възтържествувал не по-малко с факта, че не е направил това, което е можел да направи” (Блажени Августин. За Божия град. 14. 9). Бог „побира” в Себе Си човечеството, а не човек разширява себе си до вместването на Бога. „Словото стана плът” (Йоан 1:14), а не плътта еволюира до Слово. Затова е строгото предупреждение на Кирил Александрийски: „Да не се представя Христос като богоносен човек!” Сега става по-ясно защо Христос така настойчиво насочва вниманието на хората към тайната на Своето битие. Да си представим, че над пропаст или река е построен някакъв мост. Построен, боядисан, изпробван, оформена е цялата документация… Какво остава да се направи? Трябва да се сменят пътните знаци по пътищата около него: „Старият мост е затворен. Пътят към новия мост е тук!” Самият Христос е този Мост („Аз съм пътят” - Йоан 14:6) от земята към небето. Главното у Него е това, което Той е. Но тази тайна на Христовата пълнота (тъй като Неговата пълнота побира в себе си и божественото, и човешкото) трябва да се посочи като източник за спасението на хората. Затова Христос призовава към Себе Си, към съединение със Себе Си. Защо е било нужно това? Причината е, че хората, като изпадат в грях и смърт, губят Бога. Бога, а не ангела. Бога, а не знанието за Бога. Бог е Вечност, Бог е Живот. И ако губим Бога, губим Живота, започваме да умираме. Но ето, Бог идва към нас, Бог отговаря на нашите търсения. Да си спомним началото на библейската история: когато Адам съгрешава, той се скрива от Бога сред дърветата… Да не осъждаме нашия праотец. Подобно поведение е свойствено на всеки от нас: всъщност всички ние се отнасяме към Бога много странно. Мисля, че в нашия свят няма нито един човек, дори атеист, който не би искал поне веднъж да се срещне с Бога. Дори атеистът би казал: „За съжаление, няма Бог, но ако имаше, бих искал да се срещна с Него и да Му задам няколко въпроса…” А, от друга страна, дори между монасите е трудно да се намери човек, готов да живее цял живот в присъствието на Бога. Повечето хора се отнасят към Бога като към някакъв „генератор” на хуманитарна помощ:
„Ти, Господи, се яви пред мен! Аз ще Ти връча списък с моите желания: по-крепко здраве, по-голяма заплата, по-широка жилищна площ… Да, и още, Господи, направи така, че кравата на съседката да пукне… Ето, Господи, Ти изпълни тези мои молби, а после си иди, моля Те, и не ме следи… Иска ми се да погреша… Когато пак бъда зле, ще Те викна и Ти ела!” Бог е вежлив. Когато Го молим да си тръгне, Той си тръгва. Излиза от нашия живот. Но ако Бог се отдалечава от нас по наша молба, заедно със Себе Си отдалечава от нас и Живота, защото Бог е Живот. И с какво оставаме? С това, което е неживот. Оставаме със смъртта. Защото според думите на ап. Павел Бог единствен притежава безсмъртие (I Тим. 6:16), затова когато по наша молба ни напуска, Той отнася със Себе Си самия Себе Си, т.е. Своето безсмъртие, или нашия живот. И тогава човек „става по-малко, отколкото е бил, когато е бил с Бога” (Блажени Августин. За Божия град. 14. 13). Нещо повече, замаяни от минутната радост след греха, който сме извършили далеч от Бога, „между дърветата”, някак не забелязваме Кого точно сме изгубили. Слисани от минутната радост и постоянната болка, останали без памет заради падението си, хората губят ориентация. И едва после, когато страданията, болката и смъртта ни настигат, започваме да осъзнаваме, че и ние, и човечеството като цяло, сме направили някакъв радикално неправилен избор … Човек е пожелал да поживее без Бога и (по думите на Максим Изповедник) тогава до самолюбието се появява страданието. Човек започва да се задъхва, да боледува, да умира… Така хората изгубват Бога. Могат ли да го намерят и да Го върнат? В книгата Йов се поставя този въпрос: „Можеш ли ти с изследване да намериш Бога?” (Йов 11:7). Отговорът е отрицателен: „Но ето, аз вървя напред - и Него Го няма, назад - и не Го намирам” (Йов 23:8). Човек не може сам да намери Бога. Ние не можем да построим такава Вавилонска кула от нашите заслуги и добродетели, по която да се изкачим на небето. Пропастта между земята и небето е преодолима само в една посока: от небето към земята. Всички библейски цитати са от СИ. Овидий. Метаморфози. Кн. 1, 152-160. С., Народна култура, 1974, с. 25. 3 Платон. Диалози. Т. 2. Пирът. 190 с. С., Наука и изкуство, 1982, с. 443. 4 Зелинский, Ф. Древнегреческая религия. с. 87. 1 2
Бог може да се спусне при нас, за да „изпълни със Себе Си” нашия полуживот (виж Блажени Августин. За Божия град. 12. 9). Защото „по какъв начин човек ще премине в Бога, ако Бог не премине в човека?” (Ириней Лионски, Против ересите. 4. 33. 4). И в това е основното различие на християнството от езичеството. Езическите религии са разказ за това, как хората търсят Бога, а Библията разказва как Бог търси човека. Когато Адам се скрива зад храстите, Бог се обръща към него: „Адаме, къде си?” (Бит. 3:9). Този разказ как Бог търси човека преминава през цялата свещена история. От книгата Битие до последната книга от Библията Откровение, в която Христос казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). А в също така ключов библейски епизод се възвестява: „Дошло е до вас царството Божие” (Мат. 12:28). Хората все пак се оказват настигнати от Радост - благовестието ги е настигнало… За разбирането на Писанието е крайно необходимо да се подчертае колко е важен за свещената история този мотив за търсенето на човека от Бога. За да се разбере някой текст или някой човек, трябва да се изследва не само онова, което той говори. Необходимо е да се помисли и върху онова, за което той мълчи. Един сюжет е премълчан в Евангелието, един сюжет липсва в него. Кажете, има ли в Евангелието притча, която да ни разказва историята за овчица, отбила се от стадото и ненамерила пътя обратно? Нападат я вълци… Но тя притежава черен пояс по карате, затова със своите рогца и копитца разбива черепите на разбойниците, а после като овчарско куче по миризмата намира пастира, хвърля се на врата му и казва: „Ето ме, скъпи пастире! Дай ми орден „За храброст” I степен!” Няма такава притча в Евангелието. А има друга, която разказва за Пастира, Който сам идва и сам намира. Няма в Писанието и притча за парата, която в някакви отдавнашни времена се е търкулнала под дивана, изгубила се е и лежи там, забравена от всички. Но ето че идват тежки моменти и изгубилата се паричка чува как стопанката й се оплаква на съседката: „Три месеца не ми дават пенсията… няма какво да ям.” Тук паричката решава да се пожертва, изважда себе си от цепнатината в пода, търкулва се изпод дивана направо в краката на собственицата
и казва: „Ето ме и мен! Иди с мен на пазар, купи си хлебец!”… А има друга притча: за стопанката, която обръща всичко в своята къща нагоре с краката, за да намери изгубената паричка… Това е много важно: ние сме намерени деца. Нямаме право да бъдем християни. Нямаме право на спасение. Ние сме помилвани престъпници. Разбира се, и загубената овца не бива да лежи безгрижно, като се надява, че Пастирът ще я намери преди вълците. Но има все пак огромно разстояние между нашето усилие и онова, което Господ ни дава като плод на това наше усилие. Католиците и протестантите водят многовековен спор за това, дали спасението се получава чрез добри дела и заслуги, или е дар от Бога, несъизмерим с никакви човешки дела. А в Новия Завет има удивителен отговор… Той се намира в края на Евангелиито от Йоан. Апостолите безуспешно ловят риба в Тивериадското езеро. Възкръсналият Иисус им се явява и ги пита: „Деца, имате ли нещо за ядене?” (Йоан 21:5). Учениците признават неуспеха си: „Не” (21:5). Тогава Той им казва от брега: „Хвърлете мрежата” (21:6). Те я хвърлят и я вадят пълна. И ето лодката, претоварена с тази риба, плува към брега… Какво става после? След като достигат брега, апостолите започват да чистят рибата и да я пържат? Не, оказва се, че вечерята вече е готова. Удивителното в този евангелски разказ не е това, че Господ извършва чудо - Той самият дава на апостолите рибата, както някога е умножил хляба, - а че със Своето чудо Той изпреварва апостолския труд. Иисус казва: „Вие първо идете и поработете, а после Аз ще ви дам това, заради което сте се трудили, но все пак не сте спечелили”… Така става и с всеки от нас: ние правим нещо, за да достигнем нашето спасение, но плода в крайна сметка дава Господ.
ай-уникалното чудо на тази земя, чудото на благоухание посред развала, зло и жестокост е Църквата - спасените и обновени за небесен живот хора. Всеки човек в Църквата е герой, защото е способен да се противопостави на целия свят. Често, съвсем непонятно как меки, крехки жени и скромни мъже спокойно, със смирена усмивка се противопоставят на злото, обявило война на техните убеждения, на смиреното им следване на Господ, на верността им към онова, което другите отричат цинично, с присмех, с язвително презрение. Кое прави тези хора способни да живеят с неземни стандарти? Опитвали ли сте някога да разберете какво е характерно за библейските герои, на които Бог обръща специално внимание и казва одобрителните думи: „А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2, СИ).
БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА НА СМИРЕНИЕТО Що за хора са тези „смирени и съкрушени духом”? Какво е смиреният дух, не е ли нещо слабо? А в Свещеното Писание виждаме силни и смели хора. Отговорът е, че силата на Божиите хора се състои в това, че те осъзнават безсилието и невъзможността си да вършат Божиите дела, като се осланят на плътта си. Тези хора стоят пред Бога, като изповядват нищожеството си, духовната си бедност и нуждата си от Неговата сила. И Бог изпълва техните зажаднели, изпразнени сърца с небесно благоухание, със свръхестествени способности. За да изпълни Бог човека с небесните дарове, нужно Му е свободно от гордост и себелюбие, жадно за Неговата благодат сърце, защото “Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат” (I Пет. 5:5).
Божиите хора разбират важната истина, че се нуждаят от Бога повече от всичко друго, че няма нищо поважно в живота от това, да бъдеш в Божието присъствие. Само тогава е разбираем смисълът на живота. БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА НА МОЛИТВАТА Те смятат за най-важно и скъпоценно времето, прекарано в молитва. Молитва не е просто изброяване на молби пред Бога, а време, в което човек се наслаждава на общението си с Него.Тези хора разговарят с Бога. И когато това общение се наруши, те, които са храбри и мъжествени и са побеждавали хиляди, плачат като деца и молят Бога да обърне лицето Си към тях. Неведнъж те се отказват от храна, уют, удобства, обличат се във вретище. По всякакъв начин показват на Бога, че за тях няма нищо по-важно от близостта с Него. Не обръщат внимание на това, какво ще кажат за тях другите. С детска упоритост търсят Бога.
БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА НА ПОСТА Често виждаме хората, описани в Библията, да постят. Постът допринася за смиряване на човешкото сърце. Не мога да открия нито един библейски персонаж, чрез когото Бог е действал и който да не е постил. Даниил не само три пъти дневно отваря прозорците си по посока на Йерусалим и с потресаващо постоянство, дори под заплаха от смърт се моли¬ на своя Бог, но и двадесет и един дни пости пред Бога, като изповядва греховете на народа си. Давид пости три дни, Мойсей - два пъти по четиридесет дни, на планината, в присъствието на Бога. Илия е четиридесет дни в пост по пътя към планината Хорив. Христос като Божи Син остава четиридесет дни и нощи в пустинята, където пости. Ап. Павел постоянно се отдава на пост. Какво не е достигало на тези мъже, върху които е била Божията ръка, с които Бог се е съветвал, чрез които е действал мъдро и могъщо? Те винаги се стремят към
по-близки отношения със своя Бог: да виждат нещата с Неговите очи, да виждат Неговата слава. Искат да избягат от гордостта, която преследва отблизо всички човешки синове и дъщери и унищожава чистотата на душата, прави живота уродлив и беден. В Библията пише за поста на Христос, че Той е бил отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван от дяво¬ла. Христос се смирява във всичко до края, до смъртта Си. И когато казваме, че сме готови да дадем душата си за Бога, това трябва да се изразява в способността да се отречем от много неща, да се отречем от себе си. Мога да кажа от опит, че когато постиш повече от пет дни, преценката за нещата се променя много, реакцията спрямо дразнителите става друга. Много от това, което ми се е струвало толкова важно, за което ми се е искало да се сражавам и да го отстоявам, започва да изглежда дребно и нищожно. Всъщност човек се нуждае от много малко. Давид казва, че е молил Бога само за едно - да пребъдва пред Неговото лице. Всички искаме да живеем успешен живот с Бога. Искаме името Му да се прослави чрез нас. Само че често тези желания са смесени с амбиции. Дори не сме в състояние да забележим как истинската ни нужда да живеем значим за Бога живот се заменя с горделивото желание да потвърдим личната си значимост. БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА, ТЪРСЕЩИ БОГА Когато гледам постещите праведници, разбирам, че те имат един копнеж - да търсят Бога, да общуват с Него и да получат Неговото одобрение. Когато гледам постещия Христос, разбирам, че почти нищо не знам за жертвената любов, готова да не яде и да не пие четиридесет дни, за да послужи и да отдаде душата си за враговете. Разбирам колко малко знам за жертвеността, за това, какво е да се отречеш от себе си, да вземеш кръста си и да следваш Христос. А всъщност само това е нужно на моето сърце.
“Ето, днес поставям пред вас благословение и проклятие” (Вт.11:26). Авторът на тези думи е самият Бог. Независимо от това, кой какво влага в думите „проклятие” и „благословение”, те са реалност в живота на всеки човек. Няма нито един, роден на земята, който да не се е докоснал до едното или да не е вкусил от другото независимо от националната и социалната си принадлежност. Веднъж седяхме с мои гости от Германия в едно заведение. Сервитьорката, като разбра, че има чужденци, доста бързо се ориентира и започна да демонстрира своята интелигентност и професионално гостоприемство, дори и „знаенето” на езици: немски, руски и т.н. Докато сервираше, споделих с нея, че сме християни и много от нас са свещенослужители. Попитах я знае ли какво е благословение.
Тя отново с жестове и мимики искаше да подчертае, че е веща и в тази сфера, въпреки че лицето и очите й издаваха смътната й представа за тази истина. Но когато прозвуча вторият ми въпрос: „А знаете ли какво е проклятие?”, изведнъж всичко в нея стана истинско - външността и вътрешността влязоха в унисон, излъчването й се промени напълно без всякакъв фалш и притворство. Тя потвърди, че много добре знае какво е това, а скритият страх, тревога и безпокойство избиха и изместиха изкуствената усмивка от лицето, което преди минути показваше, че всичко е ОК. Това сме ние: „благословени” дотам, откъдето започва действието на явното проклятие в живота ни или си спомним за неговите последствия. Бързам да уточня, че проклятие и изпитание нямат нищо общо, но за това ще говорим повече по-нататък. Целта ни в тази статия е да се запитаме имаме ли благословение от Бога, от родителите си, от целия си род, от приятелите или сме под облака на проклятието, което тегне всеки ден, от сутрин до вечер. Когато започнах да пиша тази статия, водих тежка духовна битка, осъзнавах колко е трудно да я напиша и почти щях
да се откажа. Излязох навън да се разхладя, а насреща - нашата съседка. Влиза усмихната в двора и в ръцете си носи хубава торта. Попитах я: - Какъв е поводът? - Имам рожден ден и реших да ви почерпя. Поканих я да влезе вкъщи, а тя отговори: - Много бързам. Видях, че е твърдо решена веднага да си тръгне. Тогава казах: - А благословението? Изведнъж всичко се промени: - О, да, искам го. Така влязохме, съпругата ми ни посрещна, седнахме на масата. Жената отскоро идва на църква, затова започнах да й обяснявам какво е благословение. Прочетох Числа 6:22-27: „Господ говори още на Мойсей: „Кажи на Аарон и на синовете му: „Така да благославяте израилтяните, като им говорите: „Господ да те благослови и да те опази! Господ да осияе с
лицето Си над теб и да ти покаже милост! Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” Така да възлагат името Ми върху израилтяните; и Аз ще ги благославям.” След това я попитах: - Имаш ли нужда от тези неща? Тя тихо и кротко кимна. Започнах да се моля като свещенослужител и да я благославям. След молитвата я попитах: - Какво изпитваш? А тя, трогната, се просълзи и каза: - Не знам, но ми е много добре. Това ми даде тласък да продължа да пиша за това, от което има нужда нашият народ, който, за съжаление, е под сериозно проклятие и страда от липса на мир в сърцето, у дома, на работа, в училище. Толкова е необходимо на всеки от нас да започне да благославя, а не да проклина.
ЗА ПРОКЛЯТИЕТО „Да! Той обичаше да проклина и проклятието го стигна; не му беше драго да благославя и благословението се отдалечи от него” (Пс.109:17). За жалост и тук Свещеното Писание е вярно. Не знам има ли народ като нашия, който обича да проклина, дори без да го осъзнава. Приятелят, за да докаже, че е прав, се заклева в името на своето здраве, а и призовава: „Господ да ме накаже.” Майката, ядосана заради непослушанието на детето, изрича думи, без да се замисля: „Да те яде болест, да те яде!” Бабата, разгневена на внучето си, крещи подире му: „Дявол да те вземе!” Ядосаната жена вика на мъжа си: „Да издъхнеш и бял ден да не видиш!” Мъжете не спират да псуват и ругаят. Не мога да цитирам всички тези непрестанни „благословии”. А след това си задаваме въпроси: „Откъде дойде болестта? Защо катастрофира? Защо го ограбиха?” Хората, които преди миг са проклинали, се чудят и търсят виновните, а хулят и Бога, защото е допуснал това.
КАКВО Е ПРОКЛЯТИЕ Произнесеното проклятие не е просто израз на негативни чувства или емоции в момент на гняв или афект. То е настройка, проявена чрез съзнателно или несъзнателно подбрани думи, носещи в себе си не само информация, но и силна енергия, не само емоционална, но и - най-страшното - духовна, тъй като към тези думи и тази вълна се присъединяват духовните демонични сили, които чакат с голямо злорадство да осъществят казаното. По тази причина Давид се моли: „Казах: „Ще внимавам в пътищата си, за да не сгреша с езика си. Ще имам юзда на устата си, докато е пред мен нечестивият” (Пс. 39:1). Йов по същия начин разсъждава за значението на проклятието: „Ако съм злорадствал в загиването на мразещия ме или ми е ставало драго, когато го е сполетявало зло (даже не съм допуснал устата ми да съгреши, за да искам живота му с проклятие)...” (Йов 31:29-31).
От началото на сътворението хората знаят, че проклятието и благословението идват от духовния свят. Те винаги призовават за благословение Бога, а за проклятие - дявола. Ето защо са толкова разпространени гадаенето, врачуването, черната и бялата магия, урочасването и всякакви заклинания. Така Голиат проклина Давид със своите богове, преди да започне сражението помежду им: „Филистимецът каза на Давид: „Куче ли съм аз, че идваш против мен с тояга?” И филистимецът прокле Давид с боговете си” (I Цар. 17:43). Валак вика Валаам да прокълне Израил (Числ. 22-24 гл.). Нека видим каква е същността на проклятието и върху кого пада то още от времето, когато Бог дава Закона за нравственото оцеляване на едно общество, което трябва да стане народ и държава с найсполучливата конституция. Мойсей напътства народа: „Левитите с висок глас да кажат на всички израилтяни: „Проклет да е онзи, който направи изваян или излят
кумир, мерзост пред Господ, дело на художнически ръце, и го постави на скрито място.” И целият народ да отговори: „Амин!” Проклет, който се присмива на баща си или на майка си!... Проклет, който премести междите на ближния си!... Проклет, който отбие слепия от пътя!... Проклет, който опорочи съда на пришълеца, на сирачето и на вдовицата!... Проклет, който лежи с жената на баща си, защото осквернява леглото на баща си!... Проклет, който лежи с каквото и да е животно!... Проклет, който лежи със сестра си, дъщеря на баща си или дъщеря на майка си!... Проклет, който лежи с тъща си!... Проклет, който скришно удари ближния си!... Проклет, който приеме подкуп, за да убие невинен човек!... Проклет, който не потвърждава думите на този закон и не ги изпълнява!” (Вт. 27:14-26). Ето в какво се изразява проклятието: „Но ако не слушаш гласа на Господ, твоя Бог, и не изпълняваш старателно всичките Му заповеди и наредбите Му, които днес ти давам, то всички тези проклятия ще дойдат върху теб и ще те придружават. Проклет ще бъдеш в града и проклет ще бъдеш на полето... Проклет ще бъде плодът на утробата ти и плодът на земята ти, малките на говедата ти и малките на овцете ти. Проклет ще бъдеш при влизането си и проклет ще бъдеш при излизането си през градската порта. Господ ще изпра-
ща върху теб проклятие, смущение и разорение във всички начинания, с които се заемаш, докато бъдеш унищожен и погинеш скоро заради злите дела, чрез които си Ме изоставил. Господ ще те поразява с изтощение и огница, с треска и възпаление, с жега, със суша, с изсушителен вятър и с мана; и те ще те преследват, докато погинеш... Господ ще те поразява с... кръвотечения, с краста и със сърбеж, от които да не можеш да се излекуваш. Господ ще те поразява с лудост, със слепота и с объркване в сърцето; и ще ходиш, като опипваш по пладне, както слепият пипа в тъмнина, и няма да имаш успех в работата си; а ще бъдеш само притесняван и обиран всеки ден и няма да има кой да те избави... Ще полудееш, като гледаш това, което ще виждат очите ти. Господ ще те поразява с лошо възпаление в колената и в пищялите, така че няма да можеш да се изцелиш, от стъпалата на краката си до темето си... Ще живееш в неизвестност за бъдещето; и ти ще се боиш денем и нощем и няма да бъдеш сигурен за живота си. Сутрин ще казваш: „О, да мръкнеше!” И вечер ще казваш: „О, да съмнеше!” Заради страха, с който ще се страхуваш, и заради зрелищата, които ще виждаш” (Вт. 28:15-68). Това е съкратен вариант на целия списък с проклятията, които могат да сполетят всеки, тръгнал да нарушава Божиите наредби. Виждаме, че проклятието се разпростира върху всички сфери на човешкия живот: духовната, психичната и материалната. Когато един човек иска да разбере дали е под проклятие, първият белег е има ли сериозни духовни проблеми, след това психични и също така външни неблагополучия в живота му. При изпитанията, които Бог праща, ситуацията е различна: независимо от външните обстоятелства - лишения, скърби, гонения - човекът има вътрешен мир и покой, който го крепи, насърчава го и му дава невероятни сили да издържи докрай като свидетелство пред хората и духовния свят за неговата вярност и упование на Бога. Такива са случаите с Йов, ап. Павел и други верни пророци и мъже на вярата. Пророк Авакум пише: „Ако и да не цъфти смокинята, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се премахне от оградата и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господ, ще се радвам в Бога на спасението си. Йехова Господ е силата ми; Той прави краката ми като краката на елените и ще ме направи да ходя по височините си!” (Ав. 3:17-19). ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПРОКЛЯТИЯТА Проклятията по правило се сбъдват.
Примерите са много и всеки може да представи факти, а Библията ясно предупреждава за това. Ето случая със смокинята: „Петър си спомни и Му каза: „Учителю, виж, смокинята, която Ти прокле, е изсъхнала.” А Иисус отговори: „Имайте вяра в Бога! Истина ви казвам: който каже на тази планина: „Вдигни се и се хвърли в морето” и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че онова, което казва, се сбъдва - ще му стане” (Марк 11:21-23). Тук Христос подчертава силата на изречените думи не само от Бога, но и от Неговото творение - човека - единственото, надарено с тази способност. Затова го призовава към голяма отговорност: „И ви казвам, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в деня на съда. Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш” (Мат. 12:36-37). НЕЗАСЛУЖЕНИТЕ ПРОКЛЯТИЯ НЕ СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ “Както врабче ще хвръкне, както лястовица ще отлети - тъй незаслужено проклятие няма да се сбъдне” (Пр. 26:2, СИ). Ако някой ни кълне поради омраза, завист, ревност и други нечисти мотиви, такива проклятия не се сбъдват. Господ пази праведния и изпълнява обещанието Си, дадено в един от най-известните Псалми на Давид: „Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. Ще казвам за Господ: „Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото се уповавам!” Защото Той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще се скриеш; Неговата вярност е щит и закрила. Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който идва в тъмнина, от погибел, която опустошава сред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди - до десницата ти, но при теб няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездието на нечестивите. Понеже ти си казал: „Господ е мое прибежище” и си направил Всевишния свое обиталище, затова няма да те сполети никакво зло, нито ще се приближи язва до шатъра ти. Защото ще заповяда на ангелите Си за теб да те пазят във всичките ти пътища. На ръце ще те вдигнат, да не би да удариш в камък крака си... „Понеже той е положил в Мен любовта си - казва Господ, - затова ще го избавя; ще го поставя в безопасност, защото е познал името Ми. Той ще Ме призове и Аз ще го послушам; с него ще съм, когато е в бедствие; ще го избавя и ще го прославя. Ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа спасението, което върша” (Пс. 90:1-16).
ЗАБРАНА ЗА ПРОКЛИНАНЕ Още в Стария Завет Бог забранява да се проклина и злослови, като проклятието е една от формите на злословие към следните категории: • родители (Изх. 21:17); • управници (Изх. 22:28); • глухи хора (Лев. 19:14); • и най вече към Бог (Лев. 24:11-15). Новият Завет забранява категорично да се проклина. Христос казва: „Обичайте неприятелите си, правете добро на тези, които ви мразят, благославяйте тези, които ви проклинат, молете се за тези, които ви правят пакост” (Лука 6:27-28). Ап. Павел препоръчва: „Благославяйте онези, които ви гонят; благославяйте и не кълнете” (Римл. 12:14). СИЛАТА НА ДУМИТЕ Божието Слово има огромна сила - то е неизменно и винаги се изпълнява. „Както дъждът и снегът слизат от небето и не се връщат там, а поят земята и я правят да произраства и да напъпва, и тя дава семе на сеяча и хляб на гладния, така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми; няма да се върне при Мен празно, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам” (Ис. 55:1011). Но и човешките думи имат сила в себе си, тъй като човекът е създаден по образ и подобие на Бога. Ето защо благословението и проклятието се изпълняват. И най-често човек не може да ги отмени. Например Исаак поради незнание благославя Яков вместо брат му Исав и дори след многото молби и сълзи на Исав не може да отмени това благословение, така че то влиза в историята не само на един народ, но на цялата вселена (Бит. 27:1841). БЛАГОСЛОВЕНИЕ Има благословение от Бога. В Бит. 12:2 четем: „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение”, а в Пр. 10:22 се казва: „Благословението Господно - то обогатява и не принася със себе си тъга” (СИ). Има и благословение от родители. Отново ще припомним историята с открадното от Яков благословение, което се полага на брат му Исав: „Исав отвърна на баща си: „Само едно ли благословение имаш, татко? Благослови и мен, татко.” И Исав плака с висок глас” (Бит. 27:38). Важно е и благословението от деди и прадеди: „Като съгледа Йосифовите синове, Израил каза: „Кои са тези?” А Йосиф отговори на баща си: „Тези са синовете, които Бог ми даде тук.” А той каза: „Моля,
доведи ги при мен, за да ги благословя.” А очите на Израил бяха помрачени от старост и не можеше да вижда. И така, Йосиф ги приближи при него, а той ги целуна и ги прегърна. И Израил каза на Йосиф: „Не се надявах да видя лицето ти, но ето, Бог ми показа и потомството ти” (Бит. 48:8-11). Преди повече от десет години Бог ни подтикна мен и моята съпруга да тръгнем на дълъг път с петте си деца, които Той ни подари, за да получим благословение от своите родители. Бащата на жена ми живее в Русия, Краснодарския край, близо две хиляди километра от Бургас, където живеехме. Най-малкият ни син беше петгодишен. Пътят не бе лесен и се наложи да преодоляваме много трудности, докато стигнем - пълен микробус с хора, защото взехме и сестрата на жена ми с нейните четири деца. За тъста ми това беше голяма изненада и радост, понеже с години не се бяхме виждали. Там, в тържествена атмосфера нашите деца едно след друго започнаха да се приближават до дядо си, а той полагаше ръце над тях и се молеше за благословение. Никога няма да забравим този момент от живота ни. Децата помнят какво са получили в този миг и разказват как то е станало реалност след това. По пътя на връщане минахме и през Молдова, където живеят моите родители, за да получим благословия и от моя баща, който с голямо чувство на отговорност, вътрешна радост и благоговение пред Бога призоваваше Неговото име за своите внуци. Добре би било в семействата на нашия народ да учат и наставляват децата, че животът им зависи от това, доколко ще бъдат благословени от своите родители и предци. И те вместо подигравки, присмех, хули и злословия към своите родители, баби и дядовци да търсят тяхната благословия. Има за какво да се замислим и какво да променим, за да оцелее народът ни, да процъфти, а семействата да възкръснат. БЛАГОСЛОВЕНИЕ ОТ СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ Народ, който няма свещеници на живия Бог, които да свещенодействат пред Бога, да ходатайстват за него и да го благославят, е подложен на изтребление като езически. За да оцелее Израил, да премине през всички изпитания и да се издигне неговият авторитет, от роби в Египет да стане народ за пример на цялата вселена, първото, което Бог направи, е да им освети свещеници от коляното на Левий. Те са посветени да носят бремето на народа, да стоят пред Бога и да измолват благословение. Когато служението е по
Божиите принципи, народът успява във всичко, а когато го занемаряват, израилтяните изпадат в беда. Колко е важно народът ни да проумее, че има нужда от свещеническо благословение, така че да се обръща не към врачки, гледачки, екстрасенси и всякакви окултисти, които не само изпразват джобовете на хората, а ги въвличат в още по-голямо проклятие, като търсят услугите на дявола. При нужда и без нужда родителите трябва да водят децата за благословение при свещенослужители, както някога Йосиф и Мария завеждат Христос в храма, за да бъде благословен. В началото на промяната към демокрация, когато живеехме в Украйна, град Южни, всяка неделя във вечерните часове излизахме с църквата на площада и проповядвахме Божието Слово. Народът жадуваше да слуша, а накрая на службата децата идваха и чакаха на опашка за благословение, което съм извършвал часове наред в молитва за тях. Това бяха незабравими години. Когато пристигнахме в България, видях и чух как народът ми тук се реди на опашка за „благословение” от врачки и екстрасенси, които слагат върху хората и семействата им печата на проклятието. От него няма да се отърсят лесно и бъдещите поколения, докато не се отрекат от тези сатанински действия. Само за услугите на Ванга, открито при-
знала, че е водена от нечисти духове, които са я измъчвали и по тази причина не е можела да спи нощем като нормален човек, народът ни ще плаща по-голяма цена, отколкото за всички останали грехове, които продължаваме да вършим. Нейните поддръжници и поклонници продължават да я възхваляват. И нито един от тях не си задава въпроса какво се случи със семейството й. БЛАГОСЛОВЕНИЕ НА ЦЪРКВАТА Няма по-голямо щастие от това да имаш църква - общество на честни и искрени хора, които обичат Бога и ближните си, които не само могат да помогнат в нуждите на хората, но и да се молят за тях, и да ги благославят. Ние, нашето семейство, не си представяме живота без църква, без общество, на което да служиш и което те благославя в трудни минути и в дни на благоденствие. Ап. Павел изпитва голяма радост от съзнанието, че притежава църква, която го е благословила за служение: „Като служеха на Господа и постеха, Святият Дух каза: „Отделете Ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал.” Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Святия Дух, слязоха в Селевкия и оттам отплаваха за Кипър” (Деян. 13:2-4).
БЛАГОСЛОВЕНИЕ ОТ ПРИЯТЕЛИ „Чрез благословението върху праведните градът се въздига, а чрез устата на нечестивите се съсипва” (Пр.11:11). Имаме ли приятели, поради които Бог ни благослови? Нека си спомним историята на един младеж, който благоговее пред Бога: ”Откакто го постави настоятел на дома си и на всичко, което имаше, Господ благослови дома на египтянина заради Йосиф; Господното благословение беше върху всичко, каквото имаше в дома и по нивите” (Бит. 39:5). За своя господар Йосиф се оказа повече от приятел, защото Господ му дава голямо благословение поради приятелското отношение на Йосиф. Христос казва: „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си” (Йоан 15:13). С този критерий Той показва, че на земята няма по-голям приятел от Него за нас - тези, които са Го приели в сърцата си. Той изпълнява
този критерий, като умира за нас и става най-голямото ни благословение, тъй като поема върху Себе Си нашето проклятие. Затова четем: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае какво върши господарят му; а вас наричам приятели, защото ви изявявам всичко, което съм чул от Своя Отец” (Йоан 15:15). Като истински приятел Христос ни освобождава от проклятието заради греховете и беззаконията ни, като доброволно поема нашето проклятие върху Себе Си: „Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклет за нас, защото е писано: “Проклет всеки, който виси на дърво” (Гал. 3:13-14). Ето защо, ако не сме получили благословение от родителите и предците си, ако не сме успели да приемем благословение от свещеници и църква (поради различни причини), има още една възможност: да получим благословение от истинския
апознахме се случайно. Хората, с които си бяхме уговорили среща, се забавиха и докато ги чакахме, седнахме на една пейка, а това се случва толкова рядко във всекидневното ни суетене. Бог нарочно забави онези хора, за да обърне вниманието ни на нещо, което често не забелязваме. На пейката отсреща седеше възрастна жена. Държеше в скута си огромен котарак и като го галеше, нещо му говореше. Котаракът наистина беше красив. Не издържах и попитах: - Сигурно с “Уискас” го храните, затова е такъв хубавец? - Да - отвърна жената, - и не само с “Уискас”, а и сметанка му купувам. Като знаех каква мизерна пенсия получават възрастните у нас, усъмних се и попитах: - А самата вие ядете ли сметанка? - Да, и аз ям. Слава на Бога, пенсията ми е добра! Учудих се още повече. За първи път в живота си срещах възрастен човек, който да е благодарен на Бога и да е доволен от пенсията си. Обикновено избягвам да задавам въпроси за пенсията, а сега... Внимателно се вгледах в събеседницата си: беше жена с ясен ум, отличен слух, открит поглед, не с изкуствени, а със свои зъби... Пак се обърнах към нея:
Приятел на хората Иисус Христос, Божия Син, Който идва да ни благослови с благословението на небесния Отец. Запознайте се с Него, намерете Свещеното Писание. Там ще научите много за Него и ще Го обикнете, а така ще получите не само освобождение от проклятието, но и благословението Му. Ще се сприятелите с Него за вечно благословение както в земния, така и във вечния живот. „Днес викам небето и земята за свидетели пред вас, че положих пред вас живота и смъртта, благословенията и проклятията; затова изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти...” (Вт. 30:19).
- Извинете, така добре ли виждате, както и чувате? - Да, виждам добре, чета без очила. Имах у себе си Библия и жената веднага ни показа своите способности. Но най-много се изненадах, когато разбрах, че кара деветдесетата си година. И се сетих за моята майка... Тя беше почти на осемдесет и девет, когато почина, но до последните си дни четеше Библията без очила. Когато беше почти на шестдесет, Бог изцели очите й, въпреки че дотогава ползваше очила за четене. И това благословено зрение се запази до края на дните й. Спомних си и един от любимите ми стихове от Псалм 37, в който цар Давид казва: “Млад бях, ето остарях, но не съм видял праведния изоставен, нито потомството му да проси хляб. Всеки ден постъпва благо и дава назаем; и потомството му ще бъде благословено” (ст. 25-26). Със сърцето си усетих, че здравето на жената до мен е отговор на нечии молитви, и попитах: - Знаете ли, че имате огромно благословение от Господ? Някой много се е молил за вас. Самата вие вярваща ли сте? - Да, и аз вярвам, и родителите ми бяха вярващи. Баща ми дори умря в затвора за вярата си. Ето какво ми разказа тя за себе си:
- Живеехме в село Гънгазово, Томска област. Бях на седем, когато баща ми се върна от гражданската война. Дойде си болен. Парчета от снаряд му бяха наранили краката. Отначало не го болеше много, но по-късно болката взе да става толкова силна, че не можеше да ходи. Краката му се подуха, а ходилата съвсем изгубиха чувствителността си. Нощем почти не спеше, само стенеше. Къщата ни беше в края на селото и често някой пътник ни молеше да пренощува при нас. Никога никого не отпратихме. Веднъж дойде и една възрастна жена. На сутринта тя каза на майка ми да изпече два хляба от непресято ръжено брашно, с триците. Този още горещ, разчупен на две хляб майка ми по съвета на гостенката положи върху краката на баща ми и ги покри с чаршаф. След два дни той спря да стене, появи се чувствителност в ходилата, а след още една седмица започна полека да ходи. Не знам била ли е тази жена вярваща и говорила ли е на родителите ми за Бога, но скоро след това семейството ни започна да общува с вярващи хора. В селото ни почти всяка неделя идваха от Томск проповедници. Събираха се по домовете, много често се събираха и у нас. Пееха, молеха се, четяха Библията. На празниците - Великден, Рождество - винаги канеха много гости, децата рецитираха стихотворения и получаваха подаръци. Досега помня моето стихче:
“Ако изморен от товара си, се препънеш по пътя...” Бях нисичка и ме слагаха на едно столче. Баща ми много се радваше, като ме гледаше. Не живеехме бедно. Бяхме голямо задружно семейство: дядо, баба, родителите ни и ние, четирите деца. Възрастните никога не се караха, дори не съм чула някой от тях да повиши тон. Бях най-голямата и баща ми често ме взимаше да работим на полето. Седях на коня и го командвах, а баща ми ореше, брануваше или сееше. Преди вечеря той винаги четеше на глас от Библията. Обичаше да пее. Гласът му беше силен и красив. Дори помня една от песните му: “Не тъгувай, мила душо, не скърби, а радостна бъди.” Арестуваха го на 10 януари 1931 г. като “служител на култа и ръководител на секта от баптисти”. Преди това на общо събрание на колхозниците родителите ми бяха лишени от избирателни права за “контрареволюционна агитация сред селяните против колхозите и вербуването им в общността на вярващите”. Повече не видяхме баща ни. Мама и дядо ходиха при него в затвора. Тогава са успели да му дадат Евангелие. Осъдиха го два месеца след ареста. Признаха го за политически ненадежден и присъдата му беше пет години в лагер с доживотно интерниране на цялото семейство и пълна конфискация на имуществото. Тогава имахме хубава нова къща, два коня, две крави, жребче, теленце, четири овце. Конфискуваха и всички хранителни продукти: пшеница, брашно, месо и още
много неща. След съда трябваше да дойдат да ни вземат. Дядо и баба взеха със себе си по-малките деца: Ваньо на две години, Сергей на шест и Клава на осем. Те живееха при роднини. Аз и майка ми останахме да чакаме вкъщи. Лягахме си облечени, бяхме си приготвили сухар и дрехи. През май дойдоха да ни вземат. Мама беше бременна в шестия месец. Закараха ни в районния център Кожевниково. То е на седемдесет и пет километра от нашето село. Там събираха всички интернирани от окръга. Държаха ни затворени в хамбар. Беше много тясно и задушно. Хранехме се с това, което си носехме, и само по веднъж на ден ни докарваха една бъчва с вода. Водата не стигаше даже по едно канче за всеки. Бях малка, слабичка, провирах се между хората и успявах да взема канче вода за себе си, а другото носех на майка ми. Така минаха десетина дни. После ни поведоха под конвой към пристанището, там вече имаше шлепове и ни натовариха в трюмовете им. По това време на годината река Об е много пълноводна и излиза от коритото си. Където и да погледнеш, само черна вода. Не ни казаха къде ни карат. Плавахме две седмици на север, по течението на Об, после ни прехвърлиха на малко корабче и с него ни насочиха нагоре по река Васюган. Свалиха ни на брега на малка рекичка. Много красиво място, но блатисто. На брега имаше чист жълт пясък. Малко по-навътре се простираше борова гора, а в далечината се виждаше хълм, целият в зеленина. Веднага започнахме да си строим жилища. Секохме дръвчета, изкоренявахме храсти, строяхме бараки. Опитвахме се дори да посеем ръж, но щом копнехме земята, веднага извираше вода. Даваха ни по 300 г брашно на човек на ден, а на работещите - по 800 г. И аз работех, стараех се с всички сили да бъда наравно с възрастните. Изкоренявах храсти, сечах съчки и получавах 800 г. Мама вареше чорба. Във врящата вода хвърляше шепа брашно и ако имаше, шепа ягоди. В рекичката имаше много риба, но ня-
маше с какво да се хваща. Някой ми подари кукичка от въдица и радостта ни нямаше край. Веднъж хванах голяма риба и тя се изплъзна заедно с кукичката. Тогава много плаках - останахме дори без риба. Хляб не можехме да печем - нямаше къде. През август настъпи моментът майка ми да роди. Комендантът ни пусна в селото, което се намираше на петнайсетина километра. Там живееха интернирани, които вече си бяха построили жилища. Едно семейство рибари ни приюти. За наше щастие те имаха крава. Мама роди момченце. Беше много слабичко. Живяхме у тях две седмици, но трябваше да се върнем. През това време бараките вече бяха достроени и ни определиха да живеем заедно с едно друго семейство. След изобилието от храна, което имахме в селото, ни се струваше, че няма да оцелеем. Но Бог помагаше. През септември докараха зеленчуци, разпределиха ги между всички, но те бяха замръзнали и нямаше как да бъдат съхранявани. Картофите веднага започнаха да гният, лукът и морковите също. Едно обаче ни радваше: можехме да пишем писма, като се надявахме, че някога ще получим отговор. През пролетта положението ни малко се подобри. Можехме да събираме клюква (северно блатисто растение със зърнести, червени и кисели плодове. Б. пр.). За една кофа клюква ми дадоха работно яке, галоши и забрадка. После събирахме диви череши. На следващата зима дойде дядо ми. Беше изминал 700 километра на кон и, слава на Бога, намери ни, докара ни брашно, месо, даде ни пари. През лятото мама и още една жена с три деца купиха малка лодка, за да избягаме. През август отплавахме. Тръгнахме през нощта надолу по течението на реката. Аз и 12-годишният син на тази жена гребяхме. Мама управляваше лодката, а жената гледаше малките си деца и нашия Петьо, който беше вече на две годинки и все още не ходеше. Ръцете ни се подуха от гребането, дланите ни кървяха. Но заспивахме чак на сутринта, като лягахме с лице в тревата, за да не ни хапят комарите. Лодката криехме в храстите, като хвърляхме отгоре клони от дръвчетата. Когато стигнахме до Об, се качихме на кораб и достигнахме до Кривошеино. Казаха ни, че там пристигат каруци със зърно от нашето село. Дочакахме ги. Криехме се от всички. Мама живя още две години у едни вярващи в съседното село, а аз започнах да работя в Томск. От баща ми получихме само едно писмо. Пишеше, че ги карат към Мурманск. Това е всичко. Усещах, че разказът не беше лесен за възрастната жена. Плачеше, когато говореше за баща си, когато си спомняше неговите ръце, държащи Библията и, колко добре са живели заедно. Не бяха успели да намерят документи за смъртта на баща им. За мястото, където е погребан, също не се знаеше нищо. Но тя беше твърдо убедена, че всички ще се срещнат на небето при Христос. Ето за такива хора пише в Псалм 37: “Господ знае дните на непорочните; и тяхното наследство ще бъде вечно. Те няма да се посрамят в лоши времена, в дни на глад ще бъдат сити... и потомството му ще бъде благословено” (ст. 18-19, 26).
--------->> Продължение от с. 11. учудване тя отиде в съседното село на църква. След службата се върна вкъщи доста по-весела. Когато влезе в двора и видя съседите да си седят мирно и кротко, каза силно: - Да знаете, запалих свещ срещу крадеца! Ще видим кого Бог ще накаже! И затръшна вратата. Зина въздъхна тежко и погледна към слисания си съпруг: - Нека Бог отсъди между нас и нея. Страх ме е Марта да не предизвика беда с острия си език... Мина време. Марта сякаш се успокои и всичко започна да се забравя. И точно тогава Алексей заговори за липсващите пари. Майка му го погледна строго. Вече се досещаше кой ги е взел, но не можеше да повярва и го попита: - Ти ли беше? Алексей молеше за прошка и съжаляваше много. Призна, че е решил да бръкне в шкафа, за да купи подарък на годеницата си. Да беше казала Марта истината на оскърбените съседи, да ги беше помолила да й простят нападките и проклятията! Но тя не бързаше, беше я срам. “Значи не е бил Гришка” - мислеше си със съжаление. На сина си, разбира се, бе простила, а след седмица сама заговори Зина до чешмата. Изненаданата съседка се зарадва, че на Марта й е минало, и скоро те отново заживяха почти както преди: помагаха си една на друга ту в градината, ту в двора. Само че Зина забрани на своя Григорий да влиза в къщата на Марта. Зимата мина спокойно, а напролет Марта и мъжът й започнаха да се готвят за сватбата на Алексей. Всичко вече беше купено, бяха поръчали музиката. В двора опънаха дълга брезентова шатра. И поканите, надписани от Марта, отдавна бяха на масата, подредени идеално на купчинка. На младоженеца бяха купили красив костюм по последна мода. До-
Известието за смъртта на Алексей влетя в дома на Марта като черна мълния. Той се връщал от дома на Люба. По пътя изгорял фарът на мотора и тъй като скоростта била висока, гумите се понесли по хлъзгавия след дъжда път. Моторът се врязал в спрял край пътя трактор. Така вместо дългоочакваната щастлива сватба домът на Марта беше връхлетян от внезапна страшна смърт... На погребението се събраха две села. Погребваха младоженеца, както е редно, с много цветя и с новия,
така и необличан костюм. Страшно викаше булката и все се опитваше да скочи при любимия си в гроба. Почернялата от мъка Марта вече нямаше сълзи, а сърцето й се късаше. Никой не знаеше какво става в душата на нещастната майка, никой не можеше да разбере тихия й странен шепот: - Аз те убих, чедо!.. Свещичката изгоря, свещичката изгоря...
врейските легенди за Вавилонската кула са записани в текстовете на Мидраша, Таргума и Талмуда. На свой ред върху тези коментари стъпват последвалите юдеохристиянски тълкувания и така до наши дни. Първите разисквания по въпроса изцяло са белязани от страховете, последвали потопа: според Мидраша на Битие хората с мъчително безпокойство очаквали 3312 г. пр. Хр., която бележела кръгла годишнина от потопа, настъпил според традицията 1656 години след сътворението, тъй като се опасявали от нов потоп, симетрично разположен спрямо първия в еднакъв период от време. „Те казваха: „Наистина след 1656 години небето отново ще се продъни, затова елате да направим стълбове - единия на север, втория на юг и третия на запад; а този стълб, който ще издигнем тук, ще премести небето на изток.”1 Така Вавилонската кула очевидно изпълнява чисто практическа функция. Същевременно обаче в традицията на Мидраша кулата бива представяна и като военно съоръжение, насочено
срещу небесните сили: „Те никога не забавяха работата си и от тази шеметна височина запращаха стрели към небето, които, падайки на земята, изглеждаха покрити с кръв. Така те утвърждаваха илюзията си и възкликваха: „Ние избихме всички, които се намират на небето.”2 Както вече видяхме, на тези враждебни действия Яхве ще отговори, като размеси езиците. Коментарите обясняват в подробности как са се развили събитията: „Когато един каже на помощника си: „Дай ми кирка”, той му подава лопата, при което първият започва да го бие и му счупва главата”. Или още: „А се случваше и така, че строителите нареждаха на своите помощници да им донесат камъни, а те им носеха вода; ако пък първите искаха вода, вторите им носеха слама. Така начинанието им бе погубено.”3 По-късно Талмудът отново се връща към тезата за страха на хората от нов потоп и от представата им, че в небето трябва да се пробие дупка, за да се оттича водата. Нека си припомним, че небесният свод е
направен от глина, мед или желязо, така че може да бъде пробит: „Те казаха: „Ние искаме да изградим кула, да достигнем до небето и да го просечем с брадви, за да се оттичат водите.”4 Еврейският историк от края на I век сл. Хр. Йосиф Флавий ще постави въпроса за отмъщението: „(Нимрод) обещава да ги защити, ако Бог реши за втори път да накаже хората и да наводни земята: ще построи висока кула, за да не могат водите да достигнат до върха й и дори ще отмъсти за смъртта на техните деди.”5 Това рационално обяснение обаче е заличено от поредица разкази, кой от кой по-ужасяващи. Именно те по-късно вдъхновяват християнското въображение. Йосиф Флавий разказва следното: „Безсмъртният вложи такава сила в полъха на въздуха, че ветровете разрушиха високата кула.”5 Друг историк от същата епоха, Псевдо Филон, уточнява: „(Бог) предизвика голямо земетресение и огънят изригна от недрата във вид на пламък и огнени искри.”7 Накрая четем в Талмуда: „Една трета (от кулата) била разрушена, една трета потънала в земята и една трета съществува и до днес!”8... Въпреки че светите отци не са направили много коментари на разказа за Вавилонската кула, все пак в някои патристични текстове откриваме потвърждение на горното твърдение. Според богослова Юбер Бост: „Може дори да се каже, че през първите векове се създават основите на онова, което ще се превърне в богословския прочит на мита за Вавилон - прочит, върху който дори през XVI век стъпват някои от коментарите на Битие, като тези на Лутер или Калвин.”9 И ако Ириней и Теофил Антиохийски преповтарят коментарите от Мидраша и Талмуда, то разсъжденията на блажени Августин могат да се схванат единствено като продължение на Откровението от Йоан.
Погледът му преминава от кулата към великата блудница Вавилон като метафора на Рим, или така наречения Urbs - град на блудниците по времето на първите гонения срещу християнската Църква: „Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствали с нея и живели разкошно, кога видят дима от изгарянето й, като стоят надалеч от страх пред нейните мъки и казват: „Горко ти, горко ти, Вавилоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда!” (Откр. 18:9-10)... Евангелистът предлага образа на един друг град, тъй като и дума не може да става да бъде прокълнат градът сам по себе си: „И видях ново небе и нова земя... видях светия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето... и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при агнеца” (Откр. 21:1, 2, 27). Така градът, белязан от насилието, ще бъде заменен от града на справедливостта. Ето това е посланието на Йоан. Въз основа на тази идея от Откровението блажени Августин прави следната, все още валидна констатация: „Две различни прояви на любовта построиха два различни града: любовта към Бога, стигнала до отрицание на себе си, създаде небесния град, а любовта към себе си, стигнала до отрицание на Бога, създаде земния град.”10 Freedmann, H. The midrash Rabba. V. I. Genesis, London, 1977, p.303. 2 Ginzberg, L. The Legends of the Jews. T.1. Philadelphie, 1909, p.179. 3 Freedmann, H. Op. cit., p.306. 4 Cohen, A. Le Talmud. Paris, 1977, p. 321. 5 Flavius Jose.phe. Antiquite,s judaiques. Oeuvres. T. 1. Paris, 1900, p.278. 6 Ibid., p.29. 7 Pseudo-Philon, Antiquite,s bibliques, T. VII. Paris, 1976, p.97. 8 Cohen, A. Le Talmud. Paris, 1977, p. 329. 9 Bost, H. Babel du texte au symbole. Geneve, 1985, p.141. 10 Augustin, La Cite, de Dieu. LXVI, 4-11. Paris,1960, p.197. 11 Luther, M. Commentaires de la Gene.se. Gene.ve, 1975, p.405. 12 Calvin, J. Commentaires de l’Evangile de Jean. Gene.ve, 1968, p.240. 13 Dostoevski, F. Les fre.res Karamazov. Paris, 1965, p24. 14 Kafka, F. La muraille de Chine et autres re,cits. Paris, 1977, p.120. 15 Borge.s, J.-L. Fictions. Paris, 1957. 1
Векове по-късно Мартин Лутер също ще е иносказателен в коментара си към Битие: „Рим, седалището на папството, като един нов Вавилон! Вавилон и кулата му били построени от тухли, което ще рече от изпечен камък. И Рим е построен от тухли.”11 Лутер не казва нищо повече от това, но намекът е достатъчен, за да бъдат забелязани тези думи и да достигнат до нас. Въпреки че другият велик реформатор Жан Калвин повтаря александрийската версия за войната на титаните, като приписва на тях построяването на Вавилон и на кулата му, той също като бл. Августин отбелязва наличието на два пътя, само един от които води към небето: „Нещо повече, както онзи, който изостави Иисус Христос и както Титаните поиска да достигне небето, ще бъде лишен от каквото и да било познание, така и всеки, настроил разума и сетивата си според Иисус Христос, ще бъде отведен направо в небето.”12 В няколко реда в романа „Братя Карамазови” Достоевски дава нови очертания на мита: „Защото социализмът не е само работническият въпрос или този за четвъртото съсловие, а повече от всичко друго въпросът за атеизма, за съвременното му превъплъщение, въпросът за Вавилонската кула, която се строи без Бога, и то не за да достигне от земята до небето, а за да свали небето на земята.”13 Сега вече наследниците на Ной не се стремят да отправят предизвикателство към небето, а по-скоро искат да изградят Вавилон, без да зачитат това небе. Така те се освобождават от санкциониращия поглед на Бащата и нямат нужда от закона на Отец. От този момент нататък нищо не ще се противопоставя на стремежа им към удоволствие и към постигане на всяко тяхно желание. Така те ще станат независими и ще си създадат име на такива. Възможността обаче общността като цяло да се освободи от закона изисква дълбока вътрешна и междуличностна ре-
шимост. И без това всеки е белязан в себе си от напрежението между желанието и страха от нарушаването на нормата. Това напрежение поражда психични инциденти, които накърняват автономията на личността, при което следват сговор и раздор. Във Вавилон надделява неспособността на хората да се разбират и строителството на кулата е спряно. В новелата си „Оръжията на града” Кафка също изразява съмнение, че този строеж би могъл да бъде доведен до успешен край поради непостоянството на хората: „На второто или третото поколение беше призната невъзможността кулата да стигне до небето, но междувременно се бяха създали прекалено много връзки между хората, за да напуснат те града.”14 Говорещият субект е в състояние да предаде чрез езика само част от своята същност. Писаното слово е осъдено на същата участ. Всички написани и все още ненаписани книги на всички езици намират място във „Вавилонската библиотека” на ХорхеЛуис Борхес15. Никой обаче не може да има цялостен поглед върху тази библиотека, въпреки логическата й организация, основаваща се на повторението, тъй като тя се развива до безкрайност. Вавилонската библиотека олицетворява невъзможността да бъде намерен смисълът в един постоянно развиващ се свят. В деня, в който хората успеят да преодолеят своята разпръснатост и езиковите си различия, като заговорят на един общ език, те ще си дадат сметка, че това глобално обединение по-скоро ги заробва, отколкото им е от полза. Поели от заключителната ситуация в бибилейския разказ, хората ще се завърнат до изначалната, за да установят, че именно в нея се крие тяхната прокоба. Сринатата Вавилонска кула е метафора на тоталитаризма, размесването и загубата на мярка. * Викари, Ж. Вавилонската кула. Враца, Одри, 2003.
силно извика той, като казваше с висок глас: „Падна, падна Вавилон - великата блудница - и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош. И чух друг глас от небето да казва: „Излезте от нея, люде Мои, за да не участвате в греховете й и да не се заразите от язвите й: защото нейните грехове стигнаха до небето и Бог си спомни неправдите й... Понеже тя казва в сърцето си: „Седя като царица, вдовица не съм и скръб няма да видя.” Затова в един ден ще й се струпат поразите смърт, жалост и глад - и ще бъде изгорена в огън, защото силен е Господ Бог, Който я съди. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствали с нея и живели разкошно... и казват: „Горко ти, горко ти, велики граде Вавилоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда! И търговците земни ще плачат и ридаят за нея, понеже стоките им никой вече не купува, стоки от злато и сребро, от драгоценни камъни и бисери, от висон и порфира, от коприна и багреница; всякакво благовонно дърво и всякакви изделия от слонова кост; всякакви изделия от скъпоценно дърво, от мед, от желязо и от мрамор, дърчин и тамян, миро и ливан, вино и дървено масло, брашно и пшеница, говеда и овци, коне и колесници, тела и души човешки” (Откр. 18:2-13, СИ) . Тела и души човешки... Темата за чистотата и компромиса е много трудна и не всеки иска, когато чете тези думи, да провери себе си дали е от едната, или е от другата страна. В книгата Откровение много ясно се казва какво се случва по-нататък. Ние живеем на място, което вече по нищо не отстъпва на Вавилон, най-развратния град. Град, където се купува и се продава абсолютно всичко. И не случайно в пасажа са описани всички стоки, които се продават. Овце, говеда, коне, колесници, тамян, миро, ливан, вино, скъпоценни камъни, каквото поискаш, а накрая „тела и души човешки”. Това се прави тогава, това се прави и днес, в нашата страна, и не само в нашата. А ще
става още по-лошо, може би ще надминем Вавилон. Днес в училищата тече необратим процес. Нещо, което е гнусно, развратно и извратено, се приема за нормално. Продава се абсолютно всичко, сякаш живеем в световен търговски център. В това се е превърнало всяко човешко същество. В повсеместния търговски център. Всичко се продава и всичко се купува. Ако някой възрази, имаме отговор: „Това, което не се продава с пари, се продава с много пари.” В края на пасажа се казва, че се продават човешки тела и души. Наравно с животните, с овцете, с конете. Дотам сме стигнали. Това е Вавилон, където безценната човешка душа се продава на едно и също тържище с овце-
те и говедата. Още от самото създаване на света, веднага след грехопадението човекът доброволно става стока за продан. Стока, с която търгува дяволът. И така е през цялото време, докато Господ не дава заповедите, а след това дава Христос. В Откр. 5:9 четем: „...и пееха нова песен, думайки: „Достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите й, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе...” Със Своята кръв Христос ни изкупва за Бога от всяко коляно, език, народ и племе. Ние сме били изкупени веднъж, изкупени от греха. Така хората започват да вярват в Бога, приемат Го в сърцето си, с радост заживяват нов живот и казват: „Това е чудесно наистина, Господи! Ти освободи нашата съвест, освободи ни от
всяка тежест, освободи ни от цялата тази тъмнина. Почувствахме нещо ново.” Но какво се случва после? Продължаваме да вървим след Тебе, Господи, даваме всичко от себе си, ходим на църква, на младежки събирания. Постепенно обаче нещо става в сърцата ни. Неусетно търговският център навлиза в душите ни. И ние си казваме: „А може би не е чак толкова страшно, нито фатално, може би Господ ще ми прости. Е, сега всички го правят, защо аз да се ограничавам, да се преструвам на аскет?! Още повече, нали вярващите са свободни хора. Има свободен начин на мислене. Ами и ние ще сме като тях.” И търговията започва. Нещо сме купили, нещо сме продали. И то вътре в душите си. Какво е то? Говорим за святост, за чистота. Продали сме това, което
ни е подарил Христос, когато ни е изкупил. Той е дал безценната си кръв и ни е очистил. А ние си позволяваме да пипнем това, с което не може да се търгува. Само малко, не много, не цялото, не изведнъж. Малко от светостта си продаваме, обаче в замяна ни е обещано тройно повече. Това е невероятна сделка! Продадох малко, но имам уважението на съучениците си, продадох малко, но се разхождам из улиците, без някой да ме плюе, другите ме почитат и ме уважават. Продадох съвсем малко, но виж, живея вече като бял човек. С всички съм на ти. С босовете на търговските центрове съм на ти, имаме си приказка... Това е една от основните причини да продаваме малко от своята святост. Случва се да продадем малко от чистотата си, за да бъдат подхранени на-
шите емоции. Защото не мога да живея без човека, в когото съм влюбен. Сега ще продам съвсем малко от своята чистота, но ще имам този човек, за когото може би някой ден ще се оженя. Ще бъдем щастлива двойка. Господи, нали не беше нещо фатално, беше малко?! Но в Мат. 21:12 четем: „И влезе Иисус в Божия храм, изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците”, а във ІІ Кор. 6:1618: „Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.” „Затова излезте из средата им и се отделете - казва Господ - и до нечисто не се допирайте, и Аз ще ви приема”; „И ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери” - казва Господ Вседържител.” Всеки от нас, който е направил тази крачка и е приел Господ в сърцето си, всеки, който е бил изкупен със святата Му кръв, е станал такъв храм, храм на живия Бог. Бог живее в сърцата ни. Понякога ми се иска Христос отново да дойде и с бича Си да прекатури всички маси, които сме наредили в сърцето си. Това са маси, които самите ние сме сложили и на които успешно търгуваме. Днес правим една сделка, утре друга. Вървим напред в кариерата, развиваме се, растем. Но основното, което продаваме, е нашата святост, нашата чистота. Когато правим компромис, става точно това - продаваме. При този процес някои се сепват, опарват се, разбират какво прави Христос, като започва да прекатурва масите в сърцата им, спират и казват: „Господи, разбрах, прости ми!” Други обаче продължават. В Словото пише: “Приятелството със света е вражда против Бога” (Як. 4:4). Ако продължаваш така, ти ставаш враг на Бога. Понятията „горе-долу”, „малко”, „по-малко” тук не важат. Търговията, продаването на светостта, приятелството със света води към едно - ставаш враг на Бога.
В един разговор с младежи те поставиха въпросите: „Какво може, а какво не може? Къде е границата? Колко мога да си позволя?” Най-тежките въпроси... И ние сега ставаме като законоучители и казваме: „Виж какво, на дискотека не можеш да ходиш, но пред дискотеката може да стоиш.” В Стария Завет фарисеите правят точно това. Те си казват: „В събота, понеже е ден на Бога, може да извървиш двеста крачки и да спреш, но по вода можеш да преплуваш триста крачки.” Така се опитват да надхитрят Бога - слагат на магарето съдове с вода и твърдят: „Ние се движим по вода, затова ще извървим триста крачки.” Това е глупаво - да обсъждаме какво може и докъде може. Всъщност се събираме в църквата, за да разберем едно важно нещо: или сме станали храм на Бога, Светият Дух живее в нас и ние ценим това, което Той прави за нас, или сме търговци. Ако сме търговци, винаги ще задаваме на служителите и на презвитерите въпроси за границата
и неусетно ще стигаме до заключението: „Щом не може, отивам в друга църква.” А и самите презвитери нерядко питат: „Какво да им казвам на тези младежи? Виж сега, с приятелката може, нали, да се усмихвате, така, да се държите за ръчичка, ама повече не може.” Какво става обаче в мислите ти? - Е, с Бога се оправяй! Защото най-важното е дали сме станали храм на Бога и ценим това, което Той ни е дал, дали сме святи, чисти хора, или ние си играем и търгуваме, продаваме се и се купуваме. Всеки търгува различно, всеки има различни стремежи и желания.
Но, за съжаление, винаги ставаме търговци. И не осъзнаваме, че с Бога търговия няма, там всякакви сделки просто не минават. Или приемаш святото, приемаш Светия, обикваш Го и Го следваш, или изобщо не се занимавай, недей, просто си губиш времето. Затова тези от вас, които още си мислят: „Хайде, ще си поиграя на църква, ще ходя там, ще слушам, ще се моля, а може би, дай Боже, един ден това ще ме спаси”, по-добре да не се занимават. Ако обичате света, отивайте в света. Но тези, които са обикнали Бога, които са казали: „Господ е свят, аз съм Го
приел, станал съм Негов храм”, нека останат такива. Недейте да си играете, това е нечисто за Бога. Преди всяко нещо, за което се чудите дали може, или не може, помолете се. Ако сте приели Светия Дух в себе си, попитайте: „Господи, това ще Те зарадва ли, или ще Те наскърби?” Бог ще ви подскаже: ще проговори чрез вашата съвест, ще проговори и в сърцето ви, ако сте честни. Когато честните хора казват „да”, това значи „да”, „не” значи „не”. Ако ви влече, ако искате да търгувате, но си търсите оправдание и намирате колкото може повече стихове от Библията, за да се защитите, това няма да ви помогне. Дори да цитирате богослови, които мислят по същия начин, и заедно да защитавате своята позиция: „Вижте ни, ние сме християни”, няма нищо да промените. Господ казва еднозначно: „Приятелството със света е вражда против Него.” В Бит. 25:29-34 се разказва как Яков е сварил ястие, а брат му Исав си идва от полето уморен: „И рече Исав на Яков: „Дай ми да ям от червеното, от това червено, защото съм уморен.” Затова му и да-
доха прякор Едом. Но Яков отговори (на Исав): „Продай ми пък ти още сега първородството си.” Исав рече: „Ето, умирам; защо ми е това първородство?” Яков (му) каза: „Закълни ми се още сега.” Той му се закле и (Исав) продаде първородството си на Яков. Тогава Яков даде на Исав хляб и гозба от леща и той яде и пи, и стана, та си отиде; тъй презря Исав първородството.” В Стария Завет има специално отношение към първородните - те взимат благословението на бащите. В Новия Завет е различно - там всеки, който приеме Бога, става първороден. Със сигурност в живота ни има ситуации, в които се чувстваме като Исав. Копнеем, умираме да получим нещо, да имаме някого - момичето или момчето, в което сме влюбени, умираме за славата, умираме за признанието... Толкова силно искаме, че нищо не може да ни спре. И всички тези стихове в Библията, тези проповеди само пречат. Въпреки тях някои от нас, за съжаление, си казват: „Защо ми е това първородство? Аз съм гладен, умирам от глад, искам да ям сега, тук, в този момент!” И го получават, но по този начин презират първородството, презират благословението, презират Бога. Благословението на Бога и на отците е нещо много ценно. А Исав го продава - за едно ядене, една паница леща. Колко низко, колко евтино! Може би в такива моменти мислим, че сделката е великолепна и си струва. За съжаление, така става и с нас. Нещо, което е съвсем евтино, банално, изтъркано, се оказва достатъчно силно, за да се продадем, да си продадем светостта и чистотата. Да прекрачим границата и да станем врагове на Бога. От този момент нещата тръгват все по-зле. Развратът се разширява. Извращенията стават все повече и повече. Тогава трябва да се замислиш каква позиция ще вземеш? Ще тръгнеш ли с търговски нюх да правиш сделки, или ще си кажеш: „Господи, Ти си ми дал светостта и чистотата, искам да ги запазя във всяко отношение. Искам да запазя сърцето си, мислите си, тялото си, защото само тогава ще получа Твоето благословение, само
тогава ще бъда Твой приятел.” Молете се в сърцето си. И се пазете, не търгувайте с Бога, не си търгувайте светостта, не си продавайте чистотата, защото това е найценното, което имате, най-ценното, което Господ ви е дал. Това е нещо, заради което Той е умрял, пролял е кръвта Си. Ако искаш да търгуваш, направи го, но недей да обвиняваш никого, не обвинявай Бога, че толкова е строг. Щом си решил да ставаш Негов враг, обвинявай после себе си. Защото картината ще се види много ясно, когато се изправим пред Него. Достойнството на християнина се състои в това, че достойният Господ ни е дал святост и чистота. Ако ги запазим, това е нашето достойнство. Нека да бъде това в сърцата ви. Молете се за класовете, в които учите, молете се за училищата си, молете се за приятелите си, за съседите, за всички, с които общувате. Ако проповедниците се молят, това е добро. Но когато всички заедно се обединим в молитва, можем да променим много повече. И да устоим, когато си задаваме въпроси: „Сега пак ще ме нападат, пак ще ме питат какъв съм, защо съм такъв? Защо не постъпвам като тях? Как да издържа?” Светостта, която имате, предавайте на другите. Господ ще ви води все по-напред и по-напред. Не може да стоим на едно място и да смятаме, че всичко е наред. Това е християнството. Или вървиш напред и се освещаваш все повече и повече, или спираш, започваш да „мухлясваш” и вместо да ухаеш хубаво, миришеш на мухъл. И не може да те разбере човек -християнин ли си, какъв си. „Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред Моя Отец и пред Неговите Ангели”(Откр. 3:5 СИ).
огато човекът съгрешава, съзнанието му се разбива като счупено огледало. Във всяко парче се отразява късче от мирозданието, изопачено и откъснато от цялото. Човекът изгубва пълнотата: в отношенията си с Бога, в знанията си, в представите си за света, във възпремането на заобикалящата го действителност, в здравето и в живота си. След като познава доброто и злото, у него се
очертава една картина за нещата, където върху доброто е наложена решетка от зло. Безсмъртната душа започва да живее под окупацията на смъртното тяло. Потребността от голям брой идоли отразява най-вече онази “разпокъсаност” на съзнанието, която се е образувала в душата на грешника. Ние сме създадени от Бога, за да общуваме с Него, а след като сме отстъпили от Бога, сме избрали друг господар. По силата на робството служим на греха, докато според предвечния план на Бога ние сме предназначени да служим на Него. Раздвояването в съзнанието на човека стига до крайност. Много религии от миналото и настоящето в различни форми и по различен начин учат за божествеността на всяко дърво, цвете, камък, животно. В момента на грехопадението страхът навлиза в осакатеното човешко сърце. Езичниците се страхуват от своите богове. Изображения на многоръки и вампироподобни (с големи „кучешки зъби”) богове “украсяват” лицето на земята. Човекът изпитва страх от тях, затова се опитва с делата, думите и жертвоприношенията си да ги настрои по-добре към себе си. Ап. Павел пише за това кой стои зад каменните, дървените и златните божества: “Онова, което жертват езичниците, жертват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете” (I Кор.10:20).
Само Светият Дух може да направи човека способен да види единството на творението и Твореца, единството в природата, единството на физическия и духовния свят. Бог Творец иска да Го обичаме, защото “Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни” (I Йоан 4:10). Във всички времена освен видими идоли хората носят у себе си и духовни и им се покланят както на видимите. Те могат да бъдат нашите необуздани страсти или хора, или вещи. Обаче всеки, който си издига кумир, сам мечтае да стане кумир. Служението на Бога ни приближава към Него и ни прави подобни на Него. Служението на Сатана по същия начин ни уподобява на Сатана. Дяволът се е опитал да грабне силата и властта, принадлежащи на Бога. Езичникът се стреми да стане диктатор и да притежава същата слава и власт, която има идолът над своите поклонници. В митовете и легендите боговете постоянно водят борба помежду си за господство над света, като използват подлост, коварство, жестокост. Защо смъртните да не вземат пример от тях?
Христос учи Своите последователи на нещо съвсем различно: “Защото съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). Измиването на краката на учениците Му е пример на небивала кротост. Кой езически народ би могъл да си представи своя бог в подобно положение? Огромната гордост, надменност, безпощадност, превъзнасяне са качества, които притежават божествата на земята. Всички сме излезли от езичеството. Европейските страни са излезли от езичеството. Съвременната цивилизация е излязла от езичеството. Членовете на Църквата са излезли от езичеството. Първите църкви от самото начало на съществуването си започват борба против окултните практики на езичеството, проникнали в християнството, против обредите и зрелищата, на които са се приписвали магически свойства, но вече с християнски термини, против “светите” предмети, способни да пазят и да носят късмет. Борбата между езичеството и християнството продължава през цялата история на човечеството. Тя се води в древния Ханаан, в земята на фараоните, в Юдея и Израил, в Коринт и Ефес, в средновековна Англия
и съветска Русия. Тя продължава при Авраам, Исаак и Яков, при Самуил и Исая, при ап. Павел и Мартин Лутер. Тази борба се води и в нашите църкви, в сърцето на всеки човек. Колко съвременни християнки знаят, че когато много хора се радват на детенцето им, непременно трябва да му вържат червен конец? Колко съвременни християни вярват, че “безобидните” заклинания помагат? Колко християни по селата “пазят” добитъка си с помощта на прости магически манипулации? Колко християни съвсем сериозно разсъждават за “чакри, космическа енергия, трето око”? И кой от нас наистина не обръща никакво внимание на суеверните лоши знаци (например черна котка) и средствата за предпазване от тях? Мнозина ще кажат: “Това действа! Това наистина помага! Сбъдва се!” Разбира се, помага, нали зад всички заклинания и суеверия стоят реални духовни сили! Същите, които стоят зад идолите. За съжаление, много църкви са пример за окупирани територии. Територията на християнството е окупирана от езичеството. Територията, предназначена за служение на Господ, е заета от идоли. Какво да правим? Библията дава отговор. Прочетете го в 6 гл. на книгата Съдии.
ВОДОРАВНО: 1.Арамейски израз, който означава „Господ наш иде” (I Кор. 16:22) 9.Син на Давид, който въстава срещу баща си, а по-късно е убит (II Цар. 15-18 гл.) 10.Царството на мъртвите според гръцката митология, ад 11.Върховно египетско божество 12.Южен плод 14.Стихотворение на Д. Дебелянов 15.Жилещи насекоми 17.Ехо, отглас 19.Египетско-етиопски фараон, управлявал ок. 690-664 г. пр. Хр. (IV Цар. 19:9) 21.Потомък на Ной от Яфет, от когото се предполага, че произлизат жителите на о. Родос (Бит. 10:4) 13.Жената на Ламех (Бит. 4 гл.) 24.Главният град на Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 26.Място край град Рама, където Самуил ръководи общност от пророци (I Цар. 19:18-19) 28.Персийски цар 29.Европейска мярка за вместимост (Ездр. 7:22) 32.Жената на Самсон 34.Васански цар с исполински ръст (Вт. 3 гл.) 36.Асирийски град между Ниневия и Халах (Бит.10:12) 37.Съработник на ап. Павел, който в един момент го изоставя и отива в Солун (II Тим. 4:10) 39.Обещание, обричане на Бога 40.Английски полярен изследовател (1800-1862) 42.Племенник на Авраам, който се установява да живее в Содом и по Божия милост е избавен преди унищожението на града (Бит. 18-19 гл.) 43.Малоазийска богиня на плодородието 44.Съмишленик и приятел на ап. Павел (II Тим. 1:16) 47.Древно средство за екзекуция 48.Система от условни знаци или сигнали за предаване на информация 49.Библейска дума (на евр. ,,шалом”), разкриваща състояние на душата, което е резултат от правилни взаимоотношения с Бога и е плод на Духа 52.Френски поет романтик (1797-1863) 54.Жена на Исав (Бит. 36:2) 56.Част от тялото, от шията до ръката - символ на сила 57.Нота. ОТВЕСНО: 1.Мястото, където Божият Дух подготвя Самсон за служението му (Съд. 13:25) 2.Река в Сирия (IV Цар. 5:12) 3.Полско укрепление с формата на насочен навън ъгъл 4.Жената на Йосиф (Бит. 41 гл.) 5.Американска агенция за космически изследвания 6.Почистващ препарат 7.Минерално или органично вещество за подхранване на почвата 8.Внук на Исав, родоначалник на народ (Бит. 36:12) 13.Долината, в която живее Далила (Съд. 16:4) 16.Брат на Давид (I Цар. 16:9) 18.Японска марка фотопродукти 20.Безсмислено упорство 22.Вторият цар на Израил (след Саул), човекът по Божието сърце 25.Плодородна долина между самарийските хълмове и планината Кармил (Бит. 37:17) 27.Планината, върху която спира Ноевият ковчег след потопа 29.Израз, означаващ „да се повтори” 30.Хижа на Витоша 31.Еламски цар (Бит. 14 гл.) 33.Гора, дъбрава 35.Семейство дребни тесноноси маймуни 38.Вид чернодробен паразит, който поразява домашните животни 40.Мястото, където народът на Израил спира за последен път преди Синай (Изх. 17 гл.) 41.Деца без родители, за които Бог е обещал да се грижи неизменно 43.Легенди, сказания 45.Течност, получена чрез изстискване на плодове 46.Инициали на бивша световна организация 50.Долината, в която Давид побеждава Голиат (I Цар. 17 гл.) 51.Древен град, който по времето на Христос е столица на империя, владееща части от Европа, Азия и Африка 53.Южен плод с червени сочни зърна, който е бил изобразяван върху ефода на първосвещеника 55.Кантон в Швейцария.
ВОДОРАВНО: 2.Ноб 4.Палат 6.Матусал 8.Васан 9.Лот 11.Декан 12.Сидон 14.Карст 15.Татанай 17.Камили 18.Агав 19.Сов 22.Рагу 23.Драка 24.Евер 26.Котарак 28.Ра 29.Урок 31.Рас 33.Калем 34.Аса 36.Ом 37.Коридор 40.Галилей (Галилео) 41.Домакин 44.Милитин 46.Капител 47.Номади 48.Овид 49.Йорам. ОТВЕСНО: 1.Солун 2.Натан 3.Бас 4.Пасати 5.”Талита куми” 6.Макс Лукадо 7.Лодавар 8.Верига 10.Тон 11.Дамар 12.Сага 13.Насекоми 14.Карамел 15.Тара 16.Йов 20.Верит 21.Колит 23.Драма 25.Радий 26.Кали 27.Теле 30.Ок 32.Соло 33.Кап 35.Сом 36.Оки 38.Рид 39.”Рир” 40.”Га” 42.Ад 43.Но 45.”На”