,,Н
якои хора не придават никакво значение на слизането на Божия Син и домостроителството на Неговото въплъщение, което апостолите са възвестили и за което пророците са предрекли, че чрез него трябва да се осъществи съвършенството на нашето човечество. И такива трябва да бъдат смятани за маловерци.” Това четем в съчинението на свети Ириней Лионски “Доказателство за апостолската проповед”. Тези думи на великия църковен богослов от II в., отново произнесени в XX в., не съдържат ли известен укор и изобличение за съвременното религиозно съзнание? Защото какво множество хора трябва да смятаме днес за маловерци заради това, че прекалено смаляват значението на “домостроителството на Христовото въплъщение” и дори са готови да не му придават никакво значение?! За съвременното религиозно съзнание е особено характерно, че то иска да бъде християнско без Христос, Божия Син. Нужно му е християнско учение, но то познава малко въплътилия се Божи Син. Цялата същност на делото на Христос сега се изчерпва с Неговото учение и самият Той е само “велик учител” наред с Буда, Сократ, Конфуций, Толстой. “Аз - пише Толстой в предговора към женевското издание на “Кратко изложение на Евангелието” - гледам на християнството като на учение, което дава смисъл на живота... и затова за мен е напълно безразлично дали Иисус Христос е бил или не е бил Бог ”. Въпреки това пренебрежение на Толстой към личността на Христос Спасителя, мнозина са готови да смятат писателя за “истински християнин”. Излиза, че на такива хора не е скъпа божествената Личност на Спасителя и в сърцето им не отеква с болка кощунственото свеждение на техния Спасител до обикновените хора, макар и велики. Съвременното съзнание, пропито от интелектуализма, е пагубно за живата вяра във въплътилия се Божи Син. Точно то кара да се подменя Христос Божият Син с човека Иисус от Назарет. При нас и протестантството се нарича християнско изповедание, но това изповедание, най-подходящо за мирогледа на съвременния европеец, вече почти е изгубило вяра в божествеността на Спасителя, във въплъщението на Божия Син на земята. Повече от половината германски пастири смятат за възможно да изпълняват призванието си, като отричат божественото достойнство на Христос и не вярват във въплъщението на Божия Син на земята. Може би не по-малко тъжно е, че въплъщението на Божия Син се цени малко и от нашата (православна, б. пр.) догматика в учебните ръководства. Тя умее така да представи делото на нашето спасение, че то се оказва без никаква връзка с въплъщението. “В грехопадението на прародителите си човечеството е наскърбило безмерно Божието правосъдие и не е могло да го удовлетвори, докато Христос, Божият Син, пострадал на кръста за греховете на целия свят, не е съумял да удовлетвори Божията правда, да примири хората с Бога и да ги избави от греха, проклятието и смъртта.” Досега учението за спасението в учебниците по
догматика се излага приблизително в такъв вид. Да не говорим, че подобно учение като цяло е създадено от чуждия на Църквата юридически светоглед на католическата схоластика. Не можем да не забележим, че самият факт на въплъщението на Божия Син сякаш се премълчава и за значението му не се говори. За юридическото представяне на нашето спасение са нужни само кръст и страдание, а не въплъщение. Нужна е само страшната Голгота с помръкналото слънце, треперещата земя, раздраната завеса, а не мирният Витлеем с небесните ангелски хорове, възпяващи: “Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение.” Но Църквата и най-великите й богослови,
наричани отци на Църквата, не говорят така за спасението. Когато го разглеждат, те преди всичко споменават въплъщението. От цитираните думи на свети Ириней може да се види какво значение има домостроителството на въплъщението. Именно чрез това въплъщение трябва да се осъществи съвършенството на нашето човечество. За това съвършенство съвсем не е достатъчно само едно учение, макар и християнско. Човечеството трябва да бъде не само научено, но е нужно да му се дадат и сили за нравствено съвършенство, каквито то, отслабено от греха, няма. “Нашият неизменен Колумб на всички открити Америки” (както В. Соловьов нарича Л. Толстой) е смятал, че, като повтаря отдавна известната
проповед за любов, може да пресъздаде света, но не е успял да пресъздаде живота дори на най-близките си хора. Човек с ума си признава, че законът на божествената любов е висш и добър, но той не намира в греховната си природа сили да осъществи този закон. Напротив, постоянно вижда у себе си друг закон, воюващ със закона на ума му, и му остава само да възкликне заедно с великия апостол: „Окаян аз човек!” Съвсем безумна мисъл е да се спаси човечеството само с учение. Колко пъти вече са прилагали най-различни учения, а полза няма. И когато започват да възпремат Христос само като учител, лишават цялото християнство от жизнена сила и жизнено значение. И в Божието Слово, и в текстовете на светите отци се подчертава, че Христос е въплътилият се Божи Син, Единосъщен с Бог Отец. Без въплъщението на Божия Син не е възможен нов живот за човечеството. Любовта на Бога към света се открива точно в това, че Той е изпратил в света Единородния Си Син, за да получим ние вечен живот чрез Него (I Йоан 4:9). Бог ни е подарил вечен живот и този живот е в Сина Му. Ето защо онзи, който има Божия Син, има живот, а който няма Божия Син, не притежава живот (I Йоан 5:11-12). Християните са нови създания (II Кор. 5:17; Гал. 6:15) и делото на Христос е сътворяване именно на тези нови създания. А чрез какво са сътворени тези нови създания от “стария наш човек”? Чрез въплъщението на земята на Единородния Божи Син, както изповядваме и в Символа на вярата, а не само с учението на Иисус Христос. Древните църковни писатели дори твърдят, че в учението на Христос няма нищо съществено ново в сравнение със Стария Завет. Новото в Новия Завет е самото въплъщение на Божия Син. “Четете по-внимателно - пише свети Ириней Лионски в съчинението си “Против ересите” - даденото ни от апостолите Евангелие, четете по-внимателно пророците и ще намерите, че цялата дейност, цялото учение и цялото страдание на нашия Господ е предречено от тях. А ако у вас възникне такава мисъл и попитате: „Какво ново е донесъл Господ чрез Своето идване?”, знайте, че Той е донесъл всичко ново с факта, че Той, възвестеният, е дал самия Себе Си. Защото и това е било предречено, че ще дойде новото, ще обнови и оживотвори човека... Той е дал самия Себе Си и е подарил на хората възвестените преди блага, в които ангели са искали да проникнат.” “Синът на Всевишния е станал човешки син, за да направи човека Божи син”; “ Божието Слово Иисус Христос, нашият Господ, по неизмеримата Си благост е станал това, което сме ние, за да ни направи това, което е Той.” “Иисус Христос, Божият Син, воден от превъзходната Си любов към Своето създание, се е снизил, така че да се роди от Дева, като чрез самия Себе Си е съединил човека с Бога.”“Словото Божие е станало човек, като се е уподобило на човека и е уподобило човека на самия Себе Си, за да стане човекът чрез подобие със Сина скъпоценен за Отец.”“Всичко, което се е случило с Господ, ще се случи и с нас, тъй като тялото следва своята Глава.” “Творението става съобразно и сътелесно с Божия Син. То приема Словото и се издига към Него, като превъзхожда ангелите, и се преобразява по Божи образ и подобие.” ............................................................Продължава на с. 33 >>
аучнопопулярният филм „Великата тайна на водата” е станал дотолкова известен сред зрителите, че за „паметта на водата” може да се чуе почти от всеки срещнат. Филмът дори е удостоен с три руски национални премии за висши постижения в областта на телевизионното изкуство. Тази статия е предизвикана от факта, че дори вярващи хора заговориха за паметта на водата като за научен факт. Проповедници дават примери с нея в проповедите си, за нея се говори в християнските общности и се пише в християнската преса. Смятам за свой дълг да разкрия истината за водата и да предпазя християните от опасността да бъдат измамени.
Наистина откриването на т.нар. структурирана памет на водата би могло да окаже на човечеството огромна услуга. След него непременно биха последвали сензационни съобщения за напредък в лечението на нелечими досега болести (биха се появили съвсем нови лекарства), за възможността да се управлява глобално времето (въпреки че последствията от унищожаването на природата също могат да се определят като „вид управление”), за осъществена телепортация (преместване в пространството чрез силата на мисълта) и т.н. Но уви! Нека видим какво представлява водата и що за откритие ни предлага авторът на филма „Великата тайна на водата”. Водата наистина е удивително вещество. В живота на човека ролята й е неоценима. Състават на човека 70% е от вода. Животът на нашата планета зависи от водата. Така го е устроил Творецът. Неслучайно в Библията четем, че Бог е сътворил първо небе, земя и вода: „В началото Бог сътвори небето и земята... и Божият Дух се
носеше над водата“ (Бит. 1:1-2). В човешкия организъм няма нито една система, която да не зависи от водата. Тя запълва пространството вътре в клетките и между тях. Като основна течност в човешкото тяло водата служи за разтваряне на минерални вещества, витамини, аминокиселини, глюкоза и много други хранителни вещества. Тя играе основна роля в храносмилането, усвояването, преноса и оползотворяването на хранителните вещества. Водата е среда за безопасно изхвърляне на токсини. Тя влияе определящо върху терморегулацията на организма - от процесите, при които се отделя енергия, до задвижването на ставите и изпотяването при силно загряване. Водата има удивителни свойства: висока точка на кипене, малка топлопроводи-
мост, висока температура на изпаряване, високо повърхностно съпротивление и т.н. Във филма се разказва накратко за това, но по-нататък се представят съвсем учудващи неща. Оказва се, че водата е способна да възприема, съхранява и предава информация - дори толкова фина като човешката мисъл, емоция, слово! Японският учен Масару Емото като че ли успява да заснеме емоциите на водата. За удивителнте открития в тази област във филма разказват учени от Русия, Казахстан, Израел, САЩ, Англия, Австрия, Япония, Китай, Тибет. „Днес човечеството се намира пред прага на съвсем различно разбиране за законите на мирозданието, което открива нови перспективи: възможност за програмиране на водата, за лечение на най-тежките заболявания
с помощта на водата, за управление на времето“ - твърдят създателите на филма. Там участват и представители на някои религии, които потвърждават с авторитета си удивителните открития. „Във филма са представени реални факти - продължават неговите създатели. - Дали да повярва на тях, решава всеки за себе си. Важно е, че филмът предизвиква желание да се замислиш върху видяното и да размишляваш върху него по-нататък.“ Е, нека поразмислим. За да покажем лъжовността на „фактите“, приведени във филма, ще се наложи да прибегнем към научни обяснения. През целия филм създателите демонстрират абсолютно невежество за това, което се учи в училище по физика и химия. Например те твърдят, че „молекулите на водата се обединяват на кластери (гроздове) и това са клетки или ядрата на паметта, където водата записва всичко, което възприема. В една молекула има до 440 хиляди информационни панела, които образуват един вид компютърна памет.“ Това е лъжа! Никакви 440 хиляди панела не съществуват, „гроздовете“ на водните молекули се запазват само няколко секунди, затова не могат да бъдат носители на информация. Всичко това противоречи на законите на квантовата механика. Авторите на филма твърдят още, че ако върху водата се
звуковите колебания, но това е вълнова механика, а не се дължи на паметта на водата. Трябва да кажем, че всички кристали на леда са безцветни, но Масару Емото ги снима чрез различни светлинни филтри, така че „добрите“ кристали имат оттенък на морски вълни, а „лошите“ (извинете!) - на детска изненада. Работата в лаборатория (това е бил началният бизнес на Емото) несъмнено е повлияла на учения. Може да се изброят още куп неверни факти и ненаучни данни, цитирани във филма (че планетата ни се състои предимно от вода, че когато взимаме душ, кожата ни попива до 1,5 л вода и т.н.), но се страхувам, че това много ще измори читателя и заеме не една страница. Надявам се, че описаните несъответствия са достатъчни, за да се убедим, че филмът е не научнопопулярен, а по-скоро мистико-фантастичен. А ако за някого това не е достатъчно, мисля, че не е излишно да кажем нещо за някои хора, съпричастни към създаването на филма. Ще започнем от въпроса кой е написал сценария. Името е Михаил Вайгер - журналист, увлечен по окултните науки, автор на предавания като „Хороскоп за Чърчил“, „Жива вода“, „Биополе“, „Живот след смъртта“, „Телепатия“, „Телекинеза“, участник в международни конференции и кръгли маси по езотерични (окултни) знания и кабала (мистично окултно учение).
въздейства с различни думи или музика, а после тя бързо се замрази, се образуват различни по вид кристали. При това във филма се демонстрират впечатляващи снимки на водни кристали, направени от японския изследовател Масару Емото (за него ще стане дума и по-нататък), които уж потвърждават това. Всъщност тук няма нищо удивително. Разгледайте снежинките навън и ще се убедите, че те са различни по форма и структура. Водата е добър разтворител, затова в нея има много различни химически примеси, които при замръзване причиняват огромното разнообразие от кристали. Така че и да се карате на водата, и я да хвалите, това в крайна сметка никак няма да й повлияе. А ако тя се замрази бързо при гръмка музика, също има причини. Очертанията в кристала зависят от
Не е ли достатъчно? Тогава нека да видим друга фигура, често споменавана във филма - японския изследовател Масару Емото. Роден е през 1943 г., завършил е държавен университет в Йокохама, специалност Международни отношения, а през 1992 г. получава степента доктор по алтернативна медицина в „Свободния международен университет за алтернативна медицина“ в Калкута, Индия. Изискванията за получаване на докторска степен в този университет са минимални - една година обучение, публикуване на пет статии и такса в размер на 350 щатски долара. Там се изучават йога, акупунктура, хомеопатия, рейки и други доста съмнителни дисциплини. През 1986 г. Масару Емото учредява в Токио корпорация „Хадо“ („Hado”
от японски - „вибрация, фини форми на енергия”), а по-късно създава фирми със същото название в Европа и Америка (да не се бърка с фирмата „Xado” - японски производител на химически съставки). Тези фирми продават заредена с добри думи вода. Продават и още как - цената й е 35 долара за чаша! Но дейността на Емото надхвърля обикновения бизнес. На руския си сайт Масару Емото обяснява своите истински цели. Като сравнява хората с бактерии, той стига до извода, че с помощта на неговата вода човечеството може да се изцели от демоните и на планетата да се увеличи броят на ангелите. Задача за близките десет години е тъкмо това - на планетата Земя да се увеличи броят на ангелите, които да се противопоставят на демоните. За тази цел Емото набира армия помощници за разпространяването на новото учение. Всъщност сме свидетели как се заражда поредното окултно-търговско учение „Хадо”. И филмът „Великата тайна на водата” е пропаганда на това окултно движение. Надявам се, че тези факти са достатъчни християнинът да се отврати от филма и от псевдооткритието за паметта на водата. Накрая искам да добавя, че е учудващо участието на някои свещеници в този телевизионен проект. Хората, които уж се борят със сектите, тук се сродяват с тях. Защото дори незапознатият човек разби-
ра, че псевдооткритието подкопава вярата в Божиите чудеса - ходенето на Христос по водата, превръщането на водата във вино в Кана Галилейска, разделените води на Червено море и т.н. Нови псевдоучени днес обясняват „научно” всички библейски чудеса със свои теории. Скъпи приятели, бъдете много внимателни, не вярвайте на всеки дух! Пазете се от лъжеучения, придържайте се само към Евангелието и учението на Господ Иисус Христос. „Никой да не ви мами с празни думи ... Опитвайте какво е благоугодно на Господ и не участвайте в безплодните дела на тъмнината, а по-добре ги изобличавайте” (Еф. 5:6, 10-11).
одата е най-разпространеното вещество на Земята. В нашето всекидневие я използваме много често. Не мога да се сетя за предмет или материал, при чиято направа не се използва вода. Съществуването на живите организми също е невъзможно без вода. Както водата е особено необходима за нашия естествен живот, така и Божието Слово е необходимо за живота на един духовен човек. Както водата е изключително точно разпределена в нашето тяло, във всеки орган, във всяка клетка, така и Божието Слово трябва да е правилно и точно вплетено във всяка област от живота на християнина. Това сравнение ни помага да разберем колко е необходимо Божието Слово за живота ни. Нашето тяло е съста-
което ни е познато и е естествено за нас, за да обясни свръхестественото - използва водата, за да даде пример със Себе Си. На няколко места в Библията Бог сравнява Себе си и Своето Слово с жива вода. В книгата на пророк Йеремия (2:13) Бог определя Себе Си като „извор на живи води“. Но най-красивият разказ, при който е използвано това сравнение, се намира в Еванглието на ап. Йоан (4:4-26). Тук Иисус Христос разкрива тайната на живата вода пред една жена от град Самария. Ще отбележим първо факта, че Той стои до кладенеца и чака жената, за да я заговори и да я насочи към Божия дар на живата вода. Днес по подобен начин Той стои и очаква нас при нашия кладенец, за да ни заговори и да се разкрие пред нас. Ние по-
вено от около 70% вода. За да поддържаме здравето си, трябва да пием поне 1,5-2 л вода на ден. Не можем да измерим количествено Божието Слово, необходимо за здравословния духовен живот, но все пак имаме ориентири. В Иисус Навиев 1:8 се казва: „Тази книга на закона да се не отдалечава от устата ти; а да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно според всичко, каквото е написано в нея, защото тогава ще сполучиш в пътя си и тогава ще имаш добър успех.“ Ап. Павел съветва колосяните: „Христовото слово да се вселява във вас богато“ (Кол. 3:16). Дори само от тези два стиха се вижда, че Божието Слово трябва да изобилства в живота на вярващия. За неотменното присъствие на Божиите думи в живота ни четем и във Второзаконие 6:6-9: „Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като превръзка на челото ти. И да ги написваш върху стълбовете на вратите на къщата си и на портите си.“ Както водата е нежна и мека, но с постоянството си може да пробие камъка, така и Бог чрез действието на Своето Слово и Светия Си Дух може нежно и ненатрапчиво да разтопи каменните ни сърца и да ги обърне към Себе Си. Той използва това,
добно на тази самарянка много често сме толкова вглъбени в работата си и във всекидневните си задължения, че се стряскаме, когато пред нас се появи възможност да се докоснем до Божието Слово. Реакцията ни също е подобна: „Как смееш да искаш вода от мен!? Аз съм самарянка.” „Как смеете да искате нещо от мен!? Аз съм толкова зает! Трябва да работя, да уча, да осигуря прехраната на семейството си, да плащам кредитите си” и т.н. Не трябва да забравя-
ме обаче, че Иисус Христос и днес отправя молба към нас, като използва понякога найслабите хора в обществото. По-нататък ме карат да се замисля думите: „Ако беше знаела Божия дар и кой е Онзи, Който ти казва: „Дай Ми да пия!” Задавам си въпроса: „Какво знам аз за Божия дар?” Откривам в себе си стремеж да придобивам знания. Искам да науча повече за колите, за историята, за компютрите и т.н. Каква е разликата между знанието за Божия дар и всяко друго знание? Мисля, че във всеки човек има естествен стремеж към това да научава все повече. Понякога този процес е приятен, носи удовлетворение и ние можем да бъдем ангажирани с него за доста дълъг период от живота си. Докъде обаче може да ни доведе естестве-
ното знание? До по-добра работа, по-добър живот, по-висок стандарт или до някоя научна степен, положение в обществото, а може би всичко това заедно. Наистина това са все хубави неща, важни за живота. Лошото обаче е, че придобиването на знания, трупането на опит, изграждането на кариера могат да отнемат цял човешки живот. Еклисиаст ни предупреждава, че „който увеличава знание, увеличава и печал” (Екл. 1:18). Как бихме се чувствали, ако след години усърден труд установим,че заедно с натрупаните знания и опит сме натрупали и много печал? Може би ще си кажем: „Как бих могъл да знам,че ще стане така! Защо никой не ми каза? Щях да живея по-спокойно, щях да се радвам повече на живота.” Иисус точно затова казва на
самарянката: „Ако знаеше Божия дар...” С тези думи Той иска да насочи жената, а и всеки, който чете този разказ, към Себе Си като въплътено Божие Слово (Йоан 1:14). Създателят на света и на живота заема положението на обикновен човек, който се моли за вода. Най-големият дар на Божията любов идва към нас с молба: „Дай Ми да пия!” И това, което Христос очаква от нас, е да се обърнем по същия начин към Него с молба. Затова казва на самарянката: „ Ако знаеше Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: „Дай Ми да пия“, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода.” Но Божият Син предлага нещо много повече от обикновена вода. Ако приемем примера Му и се обърнем към Него с молба, имаме уверението, че ще получим „живата вода”.
Самарянката наистина получава „живата вода”. Не само това, тя самата става извор на „жива вода” (Йоан 4:28-29). Един кратък разговор с Христос я кара да забрави грижите си и да разказва на другите за Него. И много хора започват да вярват заради нея (Йоан 4:39-42). Пълноценно прекараното време с Божието Слово може както да съживи нас самите, така и да стане „извор на живот” за нашите близки. За съжаление, много често дори след като последваме Бога, не търсим „живата вода”, а се задоволяваме само да намерим някое кладенче, покрай което да преживеем по-лесно. По този начин огорчаваме Бога. Пътят на еврейския народ през пустинята много добре илюстрира нашата склонност да отклоняваме погледа си от Бога и да мислим само за земното и всекидневното. Създателят на небето и земята е с израилтяните. Той ги води за ръка, като разделя пред тях морето, за да минат по суша (Изх. 14:15-16), унищожава пред очите им най-силната войска в тогавашния свят (Изх. 14:27-28). И върши още много чудеса, които би трябвало да укрепят вярата им. Бог показва, че може да промени всяка ситуация и във всяко изпитание да даде изходен път. Но тези хора не съумяват да отместят погледа си от своите нужди. Ап. Павел обобщава всичко това (I Кор. 10:111), като насочва погледа ни отново към Христос, но тук като към духовна Канара, която ни съпътства, която ни дава храна и вода. Погледът не трябва да е нито към водата, нито към храната, а към Христос. И ако тук стана дума повече за водата, то не беше, за да открием в нея някакви нови свойства, а за да си дадем сметка, че Божието Слово е необходимо за живота на човека повече и от водата. От друга страна, Христос е винаги близо до нас. Дори когато минаваме през пустиня, през безводно място, Той е с нас, за да ни опази, но и да изпита нашата вяра. Нека не забравяме, че Той иска да ни даде най-доброто. Приготвил ни е дом, който е изграден от чисто злато (Откр. 21:18). Там е и Неговият престол, от който извира река с вода на живот (Откр. 22:1-2). Божият Син ни очаква там, но Той е с нас и тук, в нашите трудности, за да ни преведе през тях и да ни доведе при Себе Си за цяла вечност.
М
иналото лято по съвета на лекарите отидох в Карлсбад, който се слави с целебните си минерални извори. Горещата вода, която блика тук, има чудното свойство да съживява целия организъм и най-вече храносмилателните органи. Една от болестите, които се лекуват в Карлсбад, е зътлъстяване. За тази болест карлсбадските води са неоценими. След като пристигнах, забелязах нещо неочаквано за мен. Между жителите на Карлсбад има доста пълни и дори затлъстели хора. Онези, които идват да се лекуват тук, постепенно стават тънки като тръстика, а местните жители са като охранени прасета. - Какво може да значи това? - попитах един местен жител, също много пълен човек. - Всичко е много просто - отвърна той. - Ние обичаме не вода, а бира. Като чух това, си помислих, дали не е същото в духовния живот? Христос е провъзгласил, че от Него тече извор на жива вода и кани всички жадни да пият от нея. Би трябвало
алкохолни напитки за неговото тяло. И все пак хората предпочитат тези отровни напитки пред чистата Христова вода, която е по-добра от всички други на земята.
целият свят да дойде при този извор и да пие. Но всъщност не е така. Хората не идват и не пият живата вода от Христос. Защо? Защото повече обичат друга напитка или по-точно, други напитки. КАКВИ СА ТЕЗИ НАПИТКИ? Преди всичко това са напитките на учения, замъгляващи човешкия разум. Вместо да възприемат благата вест за Божията любов, за спасението на грешниците чрез умилостивителната жертва на кръста, те търсят учения, свързани с викане на духове, с мъдрувания за това, което е отвъд разума. Второ, това са напитки, които тровят душевността на човека. Вместо да четат Евангелието, тази съкровищница от най-висши, благородни и чисти мисли, под чието влияние душата изпитва сладост от общението с Господ, хората предпочитат съвременната литература, пропита с разврат и похот. Вместо да отидат там, където се събират вярващи за молитвено общуване с Бога и своите ближни, за да възпламенят най-светите си стремежи към чист и блажен живот, тълпи от хора пълнят места, където Бог не само е забравен, но и е поругаван, където загубили разума си мъже и жени потъват в разврат или пиянство. Напитките на мисловните фантазии и увлечения и чувствените измами са по-страшна отрова за душата на човека, отколкото бирата и другите
1. ПРЕДИ ВСИЧКО ВОДАТА НА ХРИСТОС УТОЛЯВА ЖАЖДАТА Първото свойство на водата е, че тя успокоява жаждата. Бирата и другите алкохолни напитки не премахват жаждата, а замъгляват съзнанието. Всеки човек има духовна жажда: жадува за душевен мир и спасение. Ако отиде при Христос, той получава и двете, както Закхей, Тома и други, и душата му се насища. Никое друго учение в света не може да даде мир и спасение на човешката душа. Другите учения, обратно, най-често помрачават духовното съзнание на човека. 2. ВОДАТА НА ХРИСТОС ИМА ЦЕЛЕБНА СИЛА Водата на карлсбадските минерални извори лекува болни от високото наднормено тегло и други болести. А бирата, обратно, води към напълняване. Хората от Карлсбад предпочитат това, което носи болест, пред това, което я лекува. Христовото учение е излекувало много души от болестта на неверието, съмнението, от робството на греховете и т.н. Учението на света, обратно, поражда духовни болести. Защо да заменяме по-доброто с по-лошото? Защо да отстъпваме от Христос? 3. ВОДАТА НА ХРИСТОС ДАРЯВА ЖИВОТ В пустинята няма никакви растения, няма живот. Но ако се прокара вода там, ще цъфнат чудесни цветя. Докато човек е далеч от Христос, сър-
цето му е пустиня: в него няма никакви плодове за Господ. Но когато отвори сърцето си и в него се излее поток от Божието Слово, там започват да растат истински цветя за Господ: вяра, надежда, любов и други плодове на Духа. А напитките на света (както алкохолът, така и напитките на измамата) водят към смъртта. 4. ВОДАТА НА ХРИСТОС СЕ ДАВА ДАРОМ Когато пристигнах в Карлсбад, отидох до един извор, изпих чаша вода и попитах: - Колко струва? Неочаквано чух отговора: - Тук се пие вода безплатно. Не знам защо хората от Карлсбад предпочитат да пият не това, което се дава даром, а това, за което трябва да плащат. И си спомних призива на пророка: „О, вие, които сте жадни, елате всички при водите; и вие, които нямате пари, елате, купете и яжте. Да! Елате, купете вино и мляко без пари и без заплащане...“ (Ис. 55:1). Какво щастие за човека е, че водата, която дава Христос, учението Му, което носи благо за човечеството, и самото спасение се дават даром. Въпреки това мнозина предпочитат да пият напитката на греха, за която често плащат със здравето и живота си. Скъпи приятелю! Какво пиеш ти? Каква е твоята напитка? Дали тя утолява жаждата на душата или замъглява духовното ти съзнание? Изцелява и спасява или води до болести и погубва? Получаваш ли я даром или плащаш за нея със своето спокойствие и здраве? Ела при Христос и пий от Неговата жива вода!
Н
еотдавна бяхме поканени да участваме в едно предаване, в което основният въпрос беше дали водата може да помни и да реагира на нашите думи, мисли и емоции. Тук ще се опитаме накратко да изложим нашето становище за „паметта“ на водата като хора, които се придържат към постиженията на съвременната наука, и като християни. Идеята, че водата е живо същество и притежава такива психични характеристики, като усещане, възприятие и памет, не е нещо ново под слънцето. В древността, а и понастоящем някои езически народи продължават да приписват „одушевени” качества на неодушевена материя - те смятат, че камъкът, дървото, водата имат душа. Този начин на възприемане на света се нарича анимизъм. За него ще споменем отново по-нататък.
За Масару Емото и „Великата тайна на водата“ Един от съвременните големи пропагандатори на „живата“ вода е Масару Емото, роден на 22 юли 1943 г. в Йокохама, Япония. Той е известен с експериментите си, чрез които „доказва“, че структурата на водата зависи от качеството на оказваното върху нея въздействие, например човешки мисли, емоции, музика и т.н. Масару Емото е завършил специалност Международни отношения в Йокохамския университет. През 1992 г. получава сертификат за доктор по алтернативна медицина от Свободния международен университет в Калкута, Индия. Да бъдеш доктор по алтернативна медицина, е все едно да станеш доктор по астрология или по алхимия. „Алтернативен” в конкретния смисъл означава нетрадиционен. Нещо като алтернативна математика: ако 2+2=4 в традиционната математика, в нетрадиционната 2+2=5 или всъщност както ви харесва - дори може да се окаже 4, ако платите повечко. Алтернативната медицина просто не е медицина, както алтернативната математика не е математика. Алтернативната психология е парапсихология, т.е. чиста езотерика и окултизъм.
Важно е да се подчертае обаче - самият Масару Емото открито заявява, че не е никакъв учен. През 2003 Джеймс Ранди (безпогрешен изобличител на шарлатаните в науката) предлага на японеца награда от 1 млн. долара, ако успее да повтори опитите си при двойно сляп експеримент1. Предложението е още валидно, но Емото няма подобна смелост. Подозираме, че печалбите му от „вълшебната“ вода, която се продава за 35 долара чаша, без научно доказана терапевтична стойност, далеч надвишават сумата, която му предлага Ранди. (Хората, които участват в неговия бизнес, изчисляват, че годишният му оборот достига над 14 млрд. долара.) А филмът „Великата тайна на водата“ е силно критикуван от учените в целия свят. Негови спонсори са Василий Анисимов и Алишер Усманов - руски богаташи милиардери със съмнително минало. Във филма се цитират различни „учени“. Една бърза проверка показва, че Рустум Рой, Аплас
Грубер, Мартин Чаплин и други са хомеопати, окултисти, доктори по алтернативна медицина, академици в непризнатата РАЕН2. Рустум Рой например черпи идеите си от един бразилски магьосник от втори ранг - Джон Божий. Рой дори се осмелява да каже, че традиционната медицина не е истински научна3. Изключение прави Курт Вютрих, сериозен учен, Нобелов лауреат. Интервюто с него продължава повече от един час, но репликите му във филма траят секунди и са извадени от контекста на цялото му изказване. За структурираната вода При ниска температура във водата се образуват кристали с различна форма, както няма две еднакви снежинки - казват учените физици. „Като физик прекрасно разбирам, че увлекателните приказки за структурираната вода са чиста лъжа. Несъмнено, водата реагира на външни въздействия. Например, ако се подложи на
въздействието на електрическо поле, всички нейни молекули ще се подредят. Но водата има много къса памет. Премахнете това поле и за милиардни части от секундата водата ще се окаже в първоначалната си позиция” - пише академик Едуард Кругляков4. Във физиката са известни две явления, които категорично доказват непрекъснатото хаотично поведение на молекулите на течностите. Едното е наречено дифузия, а другото - брауново движение, като и двете се обясняват с топлинното движение на градивните частици. В резултат молекулите на водата блуждаят в различни посоки, поради което е невъзможно да образуват някакви трайни структури като кластери (клетки на паметта, наподобяващи гроздове) и информационни панели, както твърди Емото. Експериментът с Жак Бенвенист и неговата хипотеза за това, че антигенът чрез многократно разреждане запазва своята активност, не се потвърди (списание „Натюр”). Двойно слепият експеримент доказа, че водата няма способност да запаметява следи от предишни разтвори. По-късно беше извършен трети експеримент в САЩ от Министерството на отбраната. Резултатът бе същият: водата няма способност да пази информация и да бъде активна без активно вещество в нея. Науката е категорична:
няма ли предвидимост, повторяемост на резултатите от независими експерименти - няма теория, няма научен факт. „Медицината и биологията отричат приписваните на структурираната вода целебни свойства” - казва академик Ед. Кругляков Водата сама по себе си не е жива. Псевдонаучният филм „Великата тайна на водата” се опитва да ни я представи като живо същество, способно да се цупи, да бъде злопаметно и т.н. Както казахме в началото, филмът е опит за връщане към анимизма и донаучната епоха. Анимизмът (одушевяване на мъртвата материя) се среща при малките деца и първобитните племена, които не могат да си обяснят по друг начин явленията, чийто механизъм не разбират. Например детето, което непрекъснато вижда луната по време на вечерната разходка, е убедено, че тя го следва. В цялата тази идея за способността на водата да реагира на нашите мисли, емо-
ции, думи и да ги запаметява ясно прозира един източен светоглед, съгласно който човекът е част от цялата природа, не е по-висш от животните и растенията, не е отделен от тях и трябва да спечели благоволението на техния „дух” (както във филма „Аватар”). Затова не е чудно, че най-запалени разпространители на религията на Масару Емото в България са последователите на Бялото братство. Според пантеистичното учение на Петър Дънов „Божеството има Свой организъм, в който влизат минералите, растенията, рибите, птиците хората...” „Учителят” не прави разлика между дух и материя, между разумни и неразумни същества. За него всичко в природата е разумно и има „своего рода интелигентност“ - „с рибите и птиците можете да говорите и те да ви разбират“, „клетките са разумни същества“, а „цветята - духове“. Подобен възглед е в пълен разрез с християнството - според него Бог е трансцендентен по отношение на материята, а Двойно сляп експеримент - от англ. Double-blind experiment. Експериментът се провежда в неутрална среда от неутрални хора, за да се избегнат пристрастия или плацебо ефект. Б. пр. 2 РАЕН - Росийская академия естественных наук, виж http:// lurkmore.ru/РАЕН; http://old.duma.bg/2006/1106/131106/index.html 3 http://ru.wikipedia.org/wiki/Великая_тайна_воды 4 http://www.sbras.ru/HBC/2000/n39/f16.html 5 http://www.pravoslavieto.com/inoverie/petar_dunov/index.htm 1
човекът е „венец на творението“, създаден по Божи образ и подобие, - нещо, което не се казва за нито едно животно5. И един въпрос от психолингвистиката: какво се случва, ако на водата се казват думи, които на едни езици могат да имат позитивен смисъл, а на други - негативен? Омофоните са думи, които звучат еднакво, но имат коренно различни значения: „прост” (на немски: „наздраве“, а на български - „необразован, глупав човек”) или „склеп“ (на руски е „гробница”, а на полски - „хранителен магазин”). Как водата може да разпознае на какъв език й се говори? Може би трябва да поканим Масару Емото да й превежда? Ако водата е способна да разчита емоциите ни, тогава тя е Бог, защото дори психолозите невинаги разбират правилно емоциите на хората. Освен всичко друго във филма се стига и до чист фатализъм. Ако едно дете е получило неподходящо име (например Ленин, Сталин и т.н.) при повтарянето му от неговите родители, водата в тялото му ще се структурира по възможно най-лошия начин. Това ще предопредели житейския път на детето като негативен и неговата съдба ще бъде крайно тежка и злощастна (а може да повлияе така и върху съдбата на милиони други хора).
„Жива“ вода, хомеопатия и духовност Хомеопатията, паметта на водата и други недоказуеми от традиционната наука явления са израз на духовните търсения на човека - осъзнаване на факта, че науката не може да задоволи неговите дълбоки екзистенциални нужди. „Човекът е убил Бога” - според Ницше, но не е убил жаждата за Него. „Човекът е неизлечимо религиозен” - пише руският философ Н. Бердяев. Когато хората не вярват на Бога, те започват да вярват на всичко друго. И в този смисъл основават своята вяра и надежда на различни лекарства измислици, зад които стои езически светоглед, а нерядко - тъмни духовни сили. Лечителите със „структурирана“, „жива“ вода говорят също за чакри, карми, биополета и т.н. Това още веднъж потвърждава, че дискусията по темата лежи повече в областта на езотериката, отколкото на науката. Какво да правим? • Преди всичко човек трябва да избере на кого да се довери: на една разумна научна вяра, подкрепена с факти, или на източни проповедници като Масару Емото, екстрасенси и окултисти. • Ползвайте активно трите най-важни лекарства за физическо, психично и духовно здраве: вяра, надежда и любов. В пълнота тези три лекарства можете да намерите само в Бога на Библията. • „Всичко изпитвайте, дръжте доброто. Въздържайте се от всякакво зло” (I Сол. 5: 21-22).
ризонтална, вертикална и дълбинна) тече по различни направления... Хоризонталната обмяна е по повърхността на планетата, вертикалната е обмяна на човека с космическите тела, със съзвездията на зодиака, със Слънцето, с планетите от Слънчевата система, със съзвездието Орион, което играе огромна роля като пространствено-времево средище на космическия магнит.“2 Така се утвърждава основната тенденция на световното развитие - движението към синтез, в което дълбинната енергийна обмяна с други светове, светове от други измерения, играе решаваща роля. В тази онтологическа картина всичко се разбира чрез енергообмяна… И така, всичко наоколо е енергия; навсякъде се откриват структури на биополета, „тънки“ светове, вибрации - всичко има енергийна природа. Дори любовта се разглежда като енергийно привличане между двама души и зависи от степента на енергийния потенциал. Възниква и физическият модел на семейство като две кълба, които ту се привличат, ту се отблъскват. Съединяването на двама души, най-сложните чувства, които ги свързват, произтичащи от тяхната традиция, култура, морал, дълг - всичко се разглежда енергийно, като привличане и отблъскване на две кълба. Всичко се оказва много просто, много страшно и…
безполово размножаване посредством пъпкуване.“ За това четем в езотеричния речник3, пропагандиращ възгледите на Е. Блаватска за антропогенезата4. От гледна точка на науката такива възгледи са явна профанация и няма как да се допуснат в сериозната научна литература. Също както „научните“ изказвания на Е. Рьорих например, че Юпитер и Венера са населени с по-съвършени от хората обитатели, а хималайските махатми5 са дошли на планетата ни от Венера, за да ускорят нашата еволюция. Днес това се твърди напълно сериозно от проповедници на езотеричните учения6. В подобно противоречие с научните данни са представите на езотериката и по други основополагащи проблеми на космологията, биологията, палеонтологията и т.н. Езотериците отхвърлят безусловно всички авторитети. За тях не съществуват нито Менделеев, нито Айнщайн, нито други гиганти на науката, чиито възгледи са в основата на съвременните представи за света. Създава се впечатлението, че те не са чували нищо нито за естествения отбор, нито за генетиката, нито за теорията на относителността, нито за Големия взрив. Примерите за възкресяването на архаиката „от името“ на науката са безброй. Ето някои от тях: „От гледна точка
сенсът, като се включи към дадено поле, получава знания за миналото и бъдещето. Върху концепцията за информационното суперполе, свързващо всичко съществуващо във вселената и на земята, се основава биоенергоинформатиката - „ново научно направление, което обяснява всички аномалии (непризнати от официалната наука) от позициите на информационно-енергетичната обмяна“9. Така я определя А. Савин, създателят на „ноокосмологията“, която съчетава учението на Рьорих с руския космизъм. Духовната практика на тази „нова наука“ е докосване до висши светове, явления като откровения и дори диалози с „духовни субстанции на умрели хора“, които протичат благодарение на законите на биоенергоинформатиката. Старите идеи на магията и окултизма се представят тук в крайно сциентизиран вид. Победното шествие на теософските идеи свидетелства, че те отговарят на някакви важни питания на европейското съзнание. Теософското учение се оказва наистина непобедимо въпреки многобройните обвинения в неграмотност и шарлатанство. Какви тайни склонности, дремещи в безсъзнателното на човека, както през XIX и XX в., така и днес правят това учение жизнеспособно и нечувствително към всяка критика?
забавно. В този едноизмерен свят - света на енергийните потоци - е възможно да ни заобикалят вампири и да изсмукват нашата енергия… В картинките, свързани с биополета, се срещаме и с митове за преселването на душите, за живот след смъртта, с Шамбала, Буда, Христос и различни светци. В тях Шамбала е енергийният център на света, а светците и мъдреците са проводници на енергия между космоса и земята. Буда и Христос изобщо не са проповедници на будизма и християнството. Действията им се определят недвусмислено от физическите закони. Имат ли тези представи реална почва? Преди всичко ще отбележим, че научната картина на света се различава кардинално от езотеричната. Това може да се види при основополагащи въпроси за произхода на света, живота, човека. Ето езотеричния възглед за произхода на човека: „Лунните богове са създали тънките тела на човека, около когото Природата е насложила ефирни и други обвивки. Първоначално човекът не е притежавал съзнание, но е можел да лети - не е имал физическо тяло. Това е първата раса. Втората е възникнала чрез уплътняване на всички тези тела. Хората от втората раса са се възпроизвеждали чрез
на съвременната физика торсионните полета на душата (т.е. полетата на завихряне или въртене на душата) се разпространяват нашироко около нея. Добрите мисли завихрят торсионните полета на една страна, а злите на противоположната... Отделни елементи на торсионните полета отговарят за чувството на страх, тревога, негодувание... Злите мисли и болестите действат върху душата еднакво - те завъртат торсионните полета в негативната посока.“7 И още: „Иисус Христос … е осъществил блестящо възкресяването на Лазар, като го е съединил с източника на космическата енергия. Притокът на енергия е вдъхнал душа в тялото на Лазар. При това Христос е трябвало да пробие енергийната бариера, отделяща и двамата от нематериалния свят, и да излее върху Лазар поток от енергия от някакъв енергиен резервоар, който е ползвал и самият Той.“8 Коментарите тук са излишни… В много съвременни езотерични учения се постулира, че съществува енергоинформационно поле на вселената. Предполага се, че в него е отразена историята на развитието на нашата планета и цялата информация, събрана от човечеството. Именно със съществуването на това поле езотериците обясняват явления като спиритизма, ясновидството, пророкуването, екстрасензориката: екстра-
Широкото разпространение на позитивизма в европейското общество и отливът на образованите слоеве в обществото от религията пораждат потребността от духовност и сакралност, съществувала в неосъзнатите пластове на общественото съзнание. Но нуждата от духовност, потискана от позитивизма, съвсем не отменя друга, също толкова характерна за човек необходимост - от рационално обосноваване на вярванията. Днес те трябва да бъдат, макар и привидно, научно обосновани. Тъкмо наукообразният вид на езотериката й осигурява възможността да се впише в системата от изисквания на съвременното мислене. Много важна черта, характеризираща съзнанието на европееца, е неговата потребност от самоутвърждаване, разширяване на индивидуалната му, личностна значимост. Теософията рязко повишава онтологичния статут на личността в общата картина на мирозданието и с това удовлетворява една от базисните духовни потребности на човека. Въздействието на магическите представи от античността и Египет, на юдейската кабала и други езотерични учения върху европейското общество може се проследи в цялостното развитие на западната култура. В тези възгледи човекът се представя като господар
на природата. Магията се използва за придобиване на власт над природните закони за собствени цели, без участието и благодатта на Бога. Това е открито предизвикателство към християнската традиция - подмяна на християнското учение за Богочовека с мечтата за човекобога, който със собствените си магически усилия достига божествено състояние. Тази подмяна се извършва през епохата на Възраждането в рамките на самото християнство и се пропагандира от нейните създатели като бъдещо развитие на християнската традиция. А на дело това е окултна традиция. Тя има гностически корени и се развива в европейската култура паралелно с християнството. В теософията на Блаватска и Рьорих тази тенденция за възвеличаване на човека достига апогея си. Привържениците им твърдят, че в своята еволюция човек е способен да придобие свръхчовешки качества (телепатия, способност за пътуване в астрални светове и т.н.). Тези качества се постигат от източните махатми - тайнствени същества, притежаващи всички свойства на божествеността. Като усъвършенства себе си, човек става свръхчовек, т.е. онзи безсмъртен и безгрешен човекобог, за когото са мечтали магьосниците и гадателите. Както твърдят езотериците, махатмите са Велики учители, по-големи братя на човечеството. Те могат да отделят от физическото си тяло тънки материално-енергийни обвивки, които съществуват в дълбините на психиката, могат да пътуват свободно в тези обвивки по света, да посещават учениците си. Така участват в живота на човечеството, като запазват своята анонимност. Друга черта, дремеща в тъмното безсъзнателно на европееца (и то поразителна черта), е непреодолимото желание да се изгради съвършеното общество, в което се разрешават всички противоречия, несправедливости и неправди на нашия живот. При това се налага убеждението във възможността да се създаде такова общество не в отвъдния свят, а тук, на земята, със силите на самия човек, с помощта на науката. Тази месианска, есхатологична идея за глобалното спасение на човечеството намира израз в конкретни модели за изграждане на хармонично общество. В представите на теософията и другите езотерични учения архетипът на „златния век“ се разраства до вселенски мащаби. Идеята за спасение на човечеството тук не се ограничава с един остров (като при Т. Мор), с една страна и дори с една планета, а придобива космически размери: цели космически цивилизации еволюират до съвършенство. Самият живот на човека придобива космически смисъл. Еволюционното му усъвършенстване се осъществява чрез изкачване по стълбицата на космическите йерархии, при което той се приближава към Висшия разум. В тези представи се въплъщават мечтите на утопичните мислители, които минават като червена нишка през цялата история на
европейската мисъл. И така, езотериката е свързана генетично с европейския начин на мислене и отразява дълбинни търсения и потребности на западната мисловност. Какви изменения може да се очакват занапред в общественото съзнание под влияние на езотеричните идеи? Вече видяхме, че езотериката ни връща към архаичните представи за света. Но главното е не в това, а в самия й подход. Теченията на езотеричната мисъл разглежждат духовните явления с критериите на естествознанието и ги обясняват чрез природни процеси. „Теософското знание е прекалено ориентирано към естествените науки и изисква тяхното разширение и в други планове на битието... Съвременната теософия превежда с лекота свръхчувственото на чувствен език и материализира духовното“10 - пише Бердяев за теософията по негово време. „Духът е енергия, сила на Природата“ - провъзгласява Л. Шапошникова днес11. По такъв начин духовните явления се разглеждат като материални… В картината на света, представен като система от биополета, която се пропагандира от съвременните езотерици, всички нравствени понятия: добро, зло, грях, справедливост придобиват единствено материалистично звучене. Тези идеи се вливат трайно в съвременното обществено съзнание. Като резултат обществената мисъл явно се развива по посока на елиминиране на духовните явления и замяната им единствено с материални. Разбирането за света става все повече грубо материалистично, позитивистко. Езотериката днес се обръща предимно към естествените науки, затова представите на хуманитарните науки за човека и неговата история, религия, изкуство, целият сложен комплекс от духовни, социални и културологически характеристики на хората се опростява неправомерно и се разглежда изключително като енергиен феномен. Научната картина на света се заменя със структура от биополета, т.е. една псевдофизическа картина. Любовта, доброто, красотата се разбират в система от биополета с различна степен на тънкост, като вибрации на различните планове от битието, т.е. придават им се физически характеристики. Светът става „по-тежък“. Той се лишава от божествената Тайна и Тайната на божествения промисъл, която го покрива. Популяризацията на такъв род „материалистична“ картина на света означава пропаганда на псевдонаучни представи. Точно те, а не възгледите на науката се внедряват в масовото съзнание и получават статут на „научност“ в очите на редовия член на обществото, необременен от научно образование. Този процес се поддържа от медиите, които разпространяват астрология, алхимия и езотерични учения. Кои са причините за толкова бурно настъпление на модернизираната мистика и окултизъм срещу науката? Мисля, че сгромолясването на марксисткия мироглед, който толкова дълго заменяше религията, е оставило мнозина без всякаква вяра, а тя е насъщна потребност на човешкия
дух. Сега се наблюдава масово връщане към традиционната религия. Но за интелектуалците това връщане към вярванията на предците е проблем. Християнството с неговата вяра в чудото, в Тайната, във възкресението на Христос в повечето случаи остава неразбираемо за тяхното „елитарно“ съзнание. В лутанията на духа интелектуалецът обикновено се сблъсква с езотерични представи с различни оттенъци. Както пише Бердяев, „съвременният европейски човек, рационалист и материалист в съзнанието си, може да примири със своята наука и научност само еволюционно-натуралистичната теософия“12. Неговите думи и сега звучат съвременно, както и съображенията му за това, че атеистичното и рационалистично съзнание на западния човек, привикнал да вижда в науката ключа за решаване на всички въпроси, е по-способно да възприеме теософските,
източните учения, отколкото християнството. Нашият съвременник, който е част от интелигенцията и е залят от наукообразието на езотеричната фразеология, напълно спада към това определение. Ние се движим от разбиране на истинската научност към усвояване на една мнима научност. Науката се дискредитира, а обществото става все поматериалистично и бездуховно. Анализът на влиянието на езотериката върху съвременния манталитет позволява да се изяви и друга тенденция в еволюцията на общественото съзнание, чието по-нататъшно развитие може да доведе до възникване на непредсказуеми явления в нашето общество. Говорим за неочаквано открития поразителен факт - склонността на нашия съвременник към авторитарност и тоталитаризъм. Свободолюбивото съзнание на европееца днес с готовност възприема учения, зареде-
ни вътрешно с крайна несвобода. Парадокс ли е това? Когато четем текстовете на теософията и „живата етика“, стигаме до извода, че те само на пръв поглед засилват значимостта на индивида, а на практика всичко е съвсем различно. Като провъзгласяват тезата за безграничните възможности на човека и постановяват духовното му усъвършенстване, те същевременно напълно го лишават от свобода. Всяка мисъл на индивида се контролира. Нито едно негово действие не остава без оценка. Самото му съществуване зависи от решенията на Висшия разум. Еволюцията на човешката душа протича под неуморния контрол от страна на висшите сили, като се започне от първото въплъщение. Така свободолюбивите мечти за високото метафизично достойнство на човека, за светлата му мисия във вселената се превръщат в максимална
несвобода - глобален космически затвор, откъдето няма къде да избягаш. А и не е възможно, тъй като всеки човек бдително е наблюдаван от специално поставени съгледвачи, които докладват на върховните йерарси за всяко негово действие и мисъл13. И всичко това по необходимост следва от основните принципи на учението, съгласно което подчиняването на нисшия от висшия е вечен и неизбежен закон на мирозданието, а йерархичното начало при управлението на космоса произтича от тайнството на самия
космически живот. И така, контрол, подчинение и покорство във вселенски мащаб - това е някакъв космически ГУЛАГ14, от който няма изход. Учудващо е, че тези идеи, които в корена си сякаш противоречат на вътрешните потенции в европейския дух, днес намират поддръжници и страстни пропагандисти. Склонността на човека към свобода е разбираема, както и неговият стремеж към идеите на хуманизма и демокрацията, които са в основата на общественото устройство и гарантират неговите права. Но подчинението? Защо то е толкова привлекателно? Какви тъмни пориви на безсъзнателното влекат към него? И още нещо. Защо тоталитарните тенденции са отстоявани от такива безусловно духовни личности като авторите на учението? Доста просто е да се отговори на този въпрос. Трябва само да се обърнем към духовната атмосфера по времето, когато се формира теософската доктрина и специално на „живата етика“. Краят на XIX и началото на XX в. - това е предреволюционно време. То е наситено с утопични мечти за бъдещо идеално общество. Мисленето на онази епоха се определя от очакването за скорошно възникване на земния рай. „Ние ще видим цялото небе, отрупано с диаманти“ - провъзгласяват героите на Чехов, които предизвикват съчувствие и придобиват огромна популярност. В светлите лъчи на това предусещано бъдеще всекидневието изглежда пошло и чудовищно. Колкото по-ярки са мечтите за победата на Правдата и Доброто, толкова по-страшен и мръсен се оказва реалният живот наоколо. Той се възприема като въплътеното зло. И хората искат да преправят всичко - държавата, семейството, религията, дори езика. Това е витаело из въздуха: жаждата за новото и омразата към всичко старо, еснафско. Създателите на езотеричните учения са попили в себе си тази атмосфера на напрегнато очакване за скорошното настъпване на епохата на Светлината и стремеж към разрушаване на всичко пошло и низко. Затова са разбираеми омразата на семейство Рьорих към еснафството, тяхното неприемане на консервативните начала на живота, нетърпимостта им към хората, които не възприемат новото (Е. Рьорих ги нарича „мръсотия“, „дрипи“), и борбата им срещу старите предразсъдъци. „Народите са неграмотни и са покрити с воня и мерзки насекоми. Кои от старите предразсъдъци да се оборват? Целият сандък с насекомите трябва да се изгори“15 - провъзгласява Елена Рьорих. Отмяна на съсловията и дори народностите, преустрояване на градовете, тъй като са огнища на
Сциентизация - от лат. sciencia - наука, знание. - Б. пр. Шапошникова Л. Мудрость веков. М., 1996, с. 14. Эзотерический словарь. Москва-Рига, 1993, с. 194. 4 Блаватская, Е. Тайная доктрина. М., 1991, с. 148. 5 Махатма - от санскрит - велика душа. Индийски или тибетски мъдрец аскет. - Б. пр. 6 Ключников, С. Как читать Агни-Йогу. М., 1993, с. 161. 7 Мулдашев, Э. От кого мы произошли. М., 1999, с. 191, 193. 8 Юрьев, В. Вселенная экстрасенсов. М., 1993, с. 149. 9 Савин, А. Ноокосмология. М., 1994. Виж също Ажажа, А. Контуры
философской парадигмы. - Философские науки, 2001, № 3, с. 128. 10 Бердяев, Н. Теософия и антропософия в России. М., 1991, с. 4. 11 Шапошникова, Л. - Мир огненный, 3, 1996, № 11, с. 87. 12 Бердяев, Н. Смысл творчества. М., 1989, с. 514. 13 Савин, А. Цит. соч. Виж също Ажажа, А. Цит. соч., с. 86. 14 ГУЛАГ - Главное управление лагерей (Централно управление на лагерите в СССР). 15 Рерих, Н. Агни Йога. Кн. 3. - Сердце, 19931, приложение к № 4,5 с. 146. 16 Пак там, с. 20.
1 2 3
разврата, въвеждане на община само с растително хранене, разрушаване на домашното огнище и дори на самото понятие за дома в името на колективизма - ето промените, които обещават семейство Рьорих16. Тези изказвания могат да шокират съвременния човек. Но те са типични прояви на настроенията от предреволюционната епоха. Грозните нотки в писмата и съчиненията на семейство Рьорих са израз на революционен гняв и революционна нетърпимост. Техните симпатии към болшевизма също са симптоматични за онова време. От това са боледували и много други хора от интелигенцията. А днес тази тенденция създава големи трудности за съвременните последователи на „живата етика“, кара ги да маскират болшевишките пристрастия на Рьорих и тяхната нетърпимост към различни от техните идеи, религиозни убеждения, книги (планираната от тях „чистка“ на библиотеките), да премълчават тоталитарния характер на Рьориховата община, където хората трябва да бъдат управлявани чрез психическо зомбиране. Позицията е разбираема. Но ние искаме да получим отговор на друг въпрос - за тенденциите в нашия манталитет, когато се озоваваме лице в лице с ясно изразения стремеж на съвременника ни към несвобода. Наистина, защо хората от онази относителна свобода, която притежават сега, се стремят така ревностно към тоталитарния режим, с който е заредено теософското учение, към общината, където човекът няма да има нито дом, нито собствена маса, нито топла трапеза, нито дори правото да отглежда домашен любимец? Стремят се към строга йерархическа структура на обществото, където да има всеобщо подчинение и контрол от висшите над нисшите, където човек ще изгуби своята самостоятелност и дори личността си. Може би изследванията на мазохизма и некрофилията ще разгадаят тази загадка? А засега само ще се съгласим с К. Юнг, че западният човек - създател на науката, рационалист, детерминист и активен покорител на природата - остава пълен невежа в познаването на собствения си вътрешен свят. Възможно е архетипите на европейския човек да разиграват свой собствен сценарий, невидим и неразбираем за нас. Възможно е сега да става смяна на идеологиите, в резултат на която идеалът за свобода и хуманизъм, каращ европееца да вижда бъдещето в розова светлина (като осъществено общество на справедливост и ненасилие), ще се замени с други идеали - по-страшни. И може би развихрянето на насилието и садизма, което ни залива от телевизията, от сцените на театрите и от киното, ще се оформи в нов идеал и той ще стане нов символ на вяра?... Няма твърди прогнози, но има симптоми. И то страшни…
уснаците казват: „Я хозяин слова, я даю слово, я и забираю его назад.” На български ще звучи така: „Аз съм господарят на думата, казвам я и си я вземам обратно.“ И може да се допълни: „Аз съм господарят на обещанието, аз обещавам и аз отменям обещанието.” Доколко разбираме и осъзнаваме отговорността за подобно поведение, разбира се, зависи от това, доколко познаваме истината за силата на словото. А това познание започва от разбирането за силата на Божието Слово и на словото, произнесено от човека с вяра в името на Христос. Нека кратко да разгледаме как се ражда Словото във вселената, как твори и създава вселената, природата и целия свят. То е свързано непосредствено с личността на Единствения, Който носи името Слово. За това четем в книгата Откровение: „И беше облечен в дреха... и името Му беше Божието Слово“ (19:13). Ап. Павел разкрива процеса на раждането на това Слово в Посланието към колосяните. Там четем, че Иисус Христос е „образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание“ (Кол. 1:15). Всички знаем за второто раждане на Христос - Неговото земно раждане от Мария, въплъщението за спасение на човешкия род. Но в стиха от Колосяни се говори не за земното Му раждане, а за небесното раждане на Сина от Бог Отец. В Евангелието от Йоан пише: „Никой никога не е видял Бога. Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви“ (1:18). Тези думи свидетелстват за пребиваването на Сина в Отца. Евангелист Йоан започва своето повествование така: „В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ (Йоан 1:1-3). Като знаем, че под Словото се има предвид Синът, може да направим извода, че раждането на Сина е проява на Бога чрез Словото. Словото Син се ражда от лоното на Отец, произлиза от Бога. То винаги пребъдва в Него. След произнасянето на Слово от Бога започва процесът на творението. След думите: „Да бъде светлина“ (Бит. 1:3) наистина се появява светлина и започва да се разлива във всички посоки. В процеса на творението участва цялата Троица. Бог не извършва никакво друго действие - Той изрича само Слово, чрез Него се проявява творящата Божия сила. Думите, произнесени от хора, не са просто набор от звуци, които пораждат трептения във въздуха. По думите на човека съдят за него самия: може ли човек
да бъде отделен от думите си? Ние сме едно с нашето слово и не може да се каже, че словото ни е по-малко от нас. Мнението, че Словото Син е по-малко от Бог Отец, няма основания. Син и Отец са едно, Те пребъдват един в друг (Йоан 10:30). На някои християни им се иска да подредят трите Лица на Троицата по степен на подчиненост. По обикновената човешка логика Отец би трябвало да бъде главенстващ, Синът - подчинен на Отец, защото е роден от Него, а Светият Дух е третото Лице. Но това е само човешка логика, основана на човешки опит. Нека да обърнем внимание, че думите на Бога имат тежест и сила: „У Бога няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37, СИ). Бог не произнася напразно нито дума. Човешкото слово също има сила и влияе върху околните. То може да нагорещи обстановката, може и да я успокои. Словото може да убие човека. Написано е: „От думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“ (Мат. 12:37). Каещият се грешник произнася понякога само две-три думи: „Господи, прости,
очисти и спаси!“ Разбойникът на кръста също изрича няколко думи, но те предопределят неговата вечност. Думите на покаяние решават по-нататъшната съдба на човека. Израилтяните познават добре смисъла на всяко име. Например името Навал означава „безумен човек“ и говори за характера на този библейски персонаж. Това е пример за дума с отрицателно значение, а ето и противоположния пример името на Бога. Ние често го произнасяме, понякога напразно, но една от Божиите заповеди гласи: „Не изговаряй напразно името на Господ, твоя Бог“ (Изх. 20:7). Нашето отношение към думите личи по това, доколко осъзнато и с каква отговорност ги произнасяме.
Ето още едно име - Иисус Христос Спасител. Юдейските книжници и фарисеи избягват да произнасят това име. Но за християните неговото значение е неизмеримо. И от това, доколко християнинът познава неговия смисъл и издига авторитета му първо в себе си, за своята вътрешна промяна, зависи дали той ще бъде победител или победен в битката със злото и греха. Самият Христос подчертава силата и могъществото на Своето име: „В Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят; змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще полагат ръце и те ще оздравяват“ (Марк 16:17-18). Когато апостолите Петър и Йоан изцеляват куция, юдейските началници, старейшини
и книжници не ги питат по какъв начин са го направили, а с каква сила или в името на кого (Деян. 4:7). Народът се удивлява и всички погледи се насочват към тях, а ап. Петър се обръща към хората и казва: „Какво се чудите на това? Или защо се взирате в нас, като че ли поради своята сила или благочестие сме направили той да проходи?“ (Деян. 3:12). И продължава: „И на основание на вяра в името Му Неговото име укрепи този, когото гледате и познавате. Да! Тази вяра, която е чрез Него, му даде пред всички вас това съвършено здраве“ (3:16). Народът смята, че силата произлиза от ап. Петър, както от ръцете на сегашните екстрасенси и „целители“. Но не човешки ръце извършват действието, а произнесеното слово, пълно със сила и благодат. Словото е невидимо, силата също, но резултатът от тяхното действие е видим. След като ап. Петър произнася с вяра името на Иисус Христос, което има огромен авторитет в духовния свят, се извършва определено действие: самият Христос укрепва краката на куция човек. При измамените християни лъжезнаменията
започват от въздействия върху тялото на целителя. Измамени целители, когато усещат у себе си сила, смятат, че тя трябва да въздейства върху лекувания (нещо като електрически ток). Но тази сила изхожда не от Бога, а от нечистите духове, тя не се изразява във вяра, а в усещания. Колкото пъти се е налагало да извършвам молитва за изцеление, никога не съм усещал през тялото ми да минава сила или топлина, или нещо друго, макар че проявите на Божията сила и положителните резултати бяха налице, и то при различни, дори най-тежки и неизцелими за лекарите болести. Защото не човек изцелява, а Бог. И силата не е в човека, а в името на Иисус Христос. Още на Давид е открито, че силата е в Бога (Пс. 62:11). В молитвата „Отче наш“ се казва: „Твое е царството и силата, и славата до вековете“ (Мат. 6:13). Нито за един от хората, които Бог употребява за изцеление, не се твърди, че от него е излязла сила. Само за Христос, излекувал болната жена, е написано: „... усети в Себе Си, че от Него излезе сила“ (Марк 5:30). И днес силата идва само от Христос, Който е на небесата. Ап. Павел, когато се моли три пъти за своето изцеление, получава отговор: „Силата Ми в немощ се показва съвършена“ (II Кор. 12:9). Тя не зависи от този, който призовава или се моли за себе си и за другите, а изхожда от Бога, по Негова воля и милост. Силата трябва да се отдава на Бога, а не на нас (II Кор. 4:7). Онзи, който разбира това, докато е на земята, и във вечността ще прослави Бога с думите: „Спасение, слава и сила принадлежат на нашия Бог“ (Откр. 19:1). Христос ни учи да се молим: „Отче наш!... Да се свети Твоето име“ (Мат. 6:9). Името Божие не може да се свети в някаква сграда или обект, а само в човека чрез дълбоко осъзнаване на неговия авторитет. Това почитание се изразява в послушание на човека пред Христос, в очистването му от неугодни на Него мисли, думи и действия. Когато държим в джоба си някаква ценност, например голяма сума пари, по същия начин ли се отнасяме към нея, както когато имаме един лев? Ако за лева можем да забравим, наличието на многото пари ни държи непрекъснато в състояние на повишена бдителност. Страхът да не загубим това богатство, да не бъдем ограбени постоянно ни съпровожда. Ние почитаме скъпоценността, като не преставаме да мислим за нея. Така и по нашето отношение към името на Иисус Христос може да се разбере каква ценност е то за нас. Който си позволява да греши съзнателно, да развива в себе си греховни мисли, той не по-
чита Христовото име, а го безчести. Ако искаме Бог да се прояви и да се прослави в нас, да изяви авторитета на Своето име, трябва да се научим да издигаме Неговия авторитет в нас и в живота ни. Само когато престане да се проявява нечистото, ще започне да се изявява чистото - и вътре, и извън нас. Тогава дори ако поискаме да скрием скъпоценността, околните все пак ще забележат, че има нещо ценно, че не се поддаваме на примамки и съблазни, че бдим, защото осъзнаваме какво богатство имаме. Няма да го заменим за нищо, няма да кажем като Исав: „Защо ми е това първородство?“ Действията и думите на човека, член на Църквата, свидетелстват доколко той почита името на Иисус Христос. Ако неговото отношение към това име е пренебрежително, може би не бива да му правим забележки, а да му обясним, че със своето поведение той е способен или да издигне, или да принизи авторитета на Христос. Ако човек е искрен християнин, ще се съгласи да се откаже от много неща, само да не се опорочи служението му (II Кор. 6:3). В Посланието към римляните ап. Павел пише: „Ако изповядаш с устата си, че Иисус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш“ (Римл. 10:9). Понякога разбирането за необходимостта да бъде изповядан Иисус като Господ стига само до молитвата на покаяние, когато човек приема Иисус Христос за свой Бог. Но това далеч не е достатъчно. Правилното изповядване на Христовото име способства за премахване на отрицателното влияние на множество фактори, които пречат за духовното израстване на християнина. Една от причините за страданията на християните, водеща до загуба на мира в сърцето, е свързана с обстоятелствата, в които те попадат. Християнинът може да победи тяхната власт само ако изповяда, че Христовото име е над тези обстоятелства. Да се върнем към историята на първата Църква. Когато управниците пускат апостолите Петър и Йоан след задържането им, задето са изцелили сакатия човек, те идват при своите и им предават думите на главните свещеници и старейшините. „А те, като чуха, издигнаха единодушно глас към Бога и казаха: „Владико, Ти си Бог, Който си направил небето, земята, морето и всичко, което е в тях... Ирод и Пилат Понтийски с езичниците и израилевия народ се събраха в този град против Твоя свят Син... И сега, Господи, погледни на техните заплахи и дай на Своите слуги да говорят Твоето слово с пълна дързост...“ И като се помолиха, мястото, където бяха събрани, се потресе
и всички се изпълниха със Светия Дух и с дързост говореха Божието слово“ (Деян. 4:24, 27, 29, 31). В този откъс от Свещеното Писание е показан животът на първата Църква, високото ниво на нейната духовност. Ще се опитаме да разберем какво дава възможност на първите християни да достигнат подобна духовна висота. Техните противници им забраняват да извършват служение и да говорят за името Христово. Но Църквата има цел, задача, поставена от Иисус Христос, която не може да не изпълни. Обстоятелствата са неблагоприятни. Дотогава първите вярващи не са имали подобни проблеми, защото Христос е бил с тях и Той ги е водил. А сега са заплашени, опасността е реално близка. Как да постъпят в тази ситуация, какво да направят? В наше време християните също попадат в подобни обстоятелства. След покаянието и обръщането си към Бога много от новоповярвалите срещат упорита съпротива от страна на семейството си, която нерядко преминава в явна агресия. Често обстоятелствата ги измъчват и ги гнетят. Но когато на първите християни им забраняват да говорят за Христос, наказват ги строго, даже ги бият и после ги пускат, те не се покоряват на обстоятелствата, а събрани заедно, започват да се молят. Викат към Бога и Му разказват всичко, което е станало. Не се молят: „Избави, спаси от обстоятелствата“, а искат смелост в създалата се ситуация, дръзно-
вение да продължат да проповядват за Иисус Христос, като потвърдят с това, че Той е Господ над обстоятелствата. Когато положението около нас е тежко, трябва от сърце да признаем, че Иисус Христос е Господ и над него - само така ще го преодолеем. Нито един служител, нито една църква не е в състояние да се справи с угнетяващите ни обстоятелства, само Господ може да даде победа. Иисус Христос е Господ над всякакво име. Той е Господар на господарите и няма име, което да се приравни с Неговото. Син, дъщеря, съпруга, началник - няма на земята име, равносилно на Христовото. А ние понякога плачем, че някой толкова ни е измъчил и нямаме повече сили да го търпим. Защо се прекланяме пред имената на хората над нас, за малко да ги приравним с Господ? Иисус Христос е „над всяко началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което се наричат, не само в този свят, но и в бъдещия“ (Еф. 1:21). В своето време Пилат, който като римски управител има авторитет, застава срещу Христос и Му казва: „Не знаеш ли, че имам власт да Те пусна и имам власт да Те разпъна?“ (Йоан. 19:10) И може би за първи път в живота си като висш държавник чува отговор за реалната власт, която притежава: “Ти не би имал никаква власт над Мен, ако не ти бе дадено от горе“ (ст. 11). Този епизод е важен за всички християни: ние сме длъжни смирено, но смело да изповядваме името, кое-
то е по-високо от всяко друго име - и над тези, които се опитват да ни поробят, да издевателстват над нас, да ни гонят, ненавиждат и да смятат, че нашата съдба е в техни ръце. С това ще ги накараме да се замислят над истинското си положение и
ще можем да спечелим някои от тях като братя и сестри във вярата (II Тим. 2:25-26). Но подобно поведение е приемливо само в случаите, когато страдаме за Христовото име, а не за своите грехове. „Блажени сте, ако ви опозоряват за Христовото име, защото Духът на славата и на Бога почива на вас. От тяхна страна се хули, а от ваша страна се прославя“ (I Пет. 4:14). Когато ап. Петър изповядва Христовото име над имената на свещеници и първосвещеници, това впоследствие съдейства за обръщането на някои от тях към вярата в Иисус Христос (Дeян. 5:27-31). Изповядвайте името на Господ Иисус Христос и над пороците. Трудна е борбата на новородения християнин с пороците. Някои и след покаянието си не могат да се освободят от цигарите, виното и т.н. Колкото повече говорите за своето безсилие пред пороците, толкова повече признавате тяхното господство над вас. Започнете да изповядвате Христос като Господ над вашите пороци и Той ще ви избави от тях (Ис. 53:4-5). Иисус Христос е над старата природа на вярващия. Християни, даже следвали немалко време Господ, са измъчвани от проблемите на собствения си характер. Някои се опитват да се борят с него със собствени сили, но не постигат успех. Други, обратно, изискват от околните да се приспособяват към техния характер. Християнинът няма право да налага своя характер. Иисус Христос е разпънал на-
шата стара природа на кръста и вярващият трябва да Го изповядва като Господ над себе си. Иисус е Господ над волята на християнина. Вярващият човек има своя воля, Бог има Своя. Ние се молим: „Да бъде Твоята воля“ (Мат. 6:10). Когато човек говори на Христос: „Но не както аз искам, а както Ти“, той Го изповядва като Господар на своята воля. И ако постъпва така, има големи благословения. Човек никога няма да се разочарова и да съжалява, че е подчинил своята воля на волята на Иисус Христос. Християнинът трябва да изповядва Иисус Христос и като Господ над Църквата. Има хора, които биха искали да се изправят срещу Църквата, да й наложат своите правила и разбирания и да господстват над нея. Но глава на Църквата е Христос, Той е неин Господар и няма да допусне някой да застане на пътя на Църквата, ако тя живее пред Него в страх и трепет. Волята на Църквата е воля на нейния Господар, затова не бива да се противим на нейните решения. Църквата, която изпълнява Божието Слово, която е чиста пред Бога, е страшна като войска в боен ред, със знамена, защото неин пълководец и цар е Иисус, чието име е по-високо от всяка власт, сила и началство. В продължение на цялата човешка история Църквата е заплаха за демоничния свят. Господ Иисус иска ние да Го изповядваме и над демоничния свят, който днес не дава покой на мнозина. Християнинът не бива да допуска над него да вземат връх злите мисли, изпратени от дявола. Никакви изкушения не трябва да господстват над Божието дете. В книгата Откровение Христос е изобразен като лъв от Юдиното коляно, имащ власт. На Него е дадена всяка власт на небето и на земята (Мат. 28:18). И Той ни дава „власт да настъпваме змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага“ (Лука 10:19). Често всичко, което могат да извършат християните при сблъсък с демоничните сили, е да се помолят на Христос, Той да ги защити. Да, Христос е милостив, Той защитава, но защитата далеч не е всичко, дадено от Него. Освен незнанието има и други пречки за християните да бъдат победители в тази битка - страхът, маловерието и нежеланието за духовно упражнение. За голямо съжаление страхът да не се окажат в неловко положение, когато се опитат да заповядат на злите духове, парализира работата не само на членовете на църквата, но и на нейните служители. Врагът им се вижда силен и страшен, както изглежда Голиат на Саул и на израилския народ. Иисус Христос казва: „Имайте
вяра в Бога! Истина ви казвам: който каже на тази планина: „Вдигни се и се хвърли в морето“ и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане“ (Марк 11:22-23). Представете си ситуация: пред вас има духовна планина - нечистият дух в обладан човек ви противостои. Вие го виждате ясно. Какво трябва да правите? Голиат също е страшен като планина. Стои срещу израилтяните и злослови три дни и три нощи. А те го слушат и се ужасяват. Имат доспехи, имат и опит във водене на битка, но планината им се вижда ужасна. Много е важно в такива ситуации да се научим да извличаме от своето сърце думи, пълни със сила, мощ и авторитет. Който каже... и не се усъмни... а повярва... Действието ще бъде извършено въз основа на вярата в Словото. Когато произнасяме заповед в името на Иисус Христос, думите от Свещеното Писание, които са в нас, „излизат“ и с неговата сила извършват действие. Когато авторитетът на Христовото име е издигнат в нас, той ще се прояви и извън нас. Но не го ли издигнем в себе си, няма да се прояви и извън нас. Той се издига чрез почитане на Христос, чрез дълбоко познаване на Неговото богатство, вложено в нас. Тогава и извън нас авторитетът на Христовото име ще издигне самия Христос. Заради страхливия служител не трябва да страдат членовете на поверената му църква. Всеки пастир е задължен да изтръгва от пастта на вълка, мечката и лъва поверената му овца. За съдии в Израил се избират не властолюбиви кариеристи, а хора, способни да избавят своя народ и да решават неговите проблеми, независимо какви са. Съдиите се избират и поставят от Бога, а не от хората. Слава на Бога, че има много искрени и смели служители, за които силата на Христовото име е оръжие, с което умеят да си служат добре. Пастирът трябва да научи и членовете на Църквата да използват името на Иисус. Има много свидетелства за християни и християнки, научени да побеждават в името на Иисус Христос. Нека се върнем към Вечното, родено от Отец Слово - Слово, дадено на нас да Го видим, да Го чуем, да Го разберем, да Го приемем и да Го прилагаме в живота си в това смутно време, защото то е без алтернатива в миналото, настоящето и бъдещето.
ДИКТАТЪТ НА МАСОВАТА КУЛТУРА От времето на своето грехопадение човекът живее във враждебен свят, окупиран от княза на злото, който е способен да се оприличава на „ангел на светлината”. Но днес, в епохата на постмодернизма - едва ли не най-коварната и най-хитра уловка на лукавото последно време, - неизкушени търсачи на истината особено често попадат в различни заблуди и измами. Ако говорим за света в глобален мащаб, там има размиване на личностното начало, масова стандартизация и глобализация на общество. Днес обществото се променя коренно и на смяната излиза нов феномен човекът-маса. Това не е социална класа или съставен елемент от някоя класа. Това е начин на мислене, типичен за мнозинството (масите). При него на човека му е чужда всякаква отговорност за онези културни или социални институти, чиято част е той. Главният критерий е собствената изгода. Това всъщност е продукт от развитието при масовата култура.
Масовата култура е производство, което се изразява в имитация на изкуство, философия, наука и християнство. При това именно псевдохристиянството окончателно отклонява душите на хората от истината към погибелта. Съвременният световен поток от богохулства и подигравки над доброто е свързан най-пряко с псевдохристиянските учения, тъй като те имат един потребител - преобладаващият числено човек-маса. Феноменът на масовата култура вече отдавна диктува волята си на западната цивилизация и тъй като ние живеем в един общ свят, този процес е глобален. Целта на тази статия е да покажем опасността от масовата култура за Църквата и да отправим предупреждение за опасността, която крие лекомисленото отношение към тенденциите на постмодернизма, спрямо които стените на Църквата далеч не са неуязвими. ТАКТИКА: УМЕРЕН ДРАЙВ1 Измамата на постмодернизма е толкова фина и е облечена в такива прекрасни
форми, че повечето вярващи от традиционните евангелски църкви не виждат и не осъзнават опасността. А всичко се случва много банално, както в известния опит с жабата, която, без да усети опасност, плава в постепенно загрявана вода, докато стане много късно да изскочи оттам. Дори за хората, които са членове на църква, отстъплението протича съвсем незабележимо. Постепенно нараства силата на звука, бавно се добавят засилващите насладата все нови и нови технически спецефекти и т. н. Това е християнизираният хедонизъм2. Младите хора, възприемащи себе си като напреднали християни, които могат да си позволят малко чувственост, трябва да знаят, че флиртуват с измамата и като я приемат доброволно, предоставят водещата роля на греховната си плът. Така неусетно стават съюзници на дявола и оръдие на силите на злото! В повечето случаи такива „глашатаи на истината“ волно или неволно са носители на дяволската интерпретация на духовността. Християнството, поднесено в чувст-
вена, игрова форма, губи своята духовна основа независимо дали става въпрос за богослужение, благовестие или лично духовно израстване. Що се отнася до богослужението, неговото „творческо преструктуриране“ го лишава от живителната духовна сила и го прави част от чувствените религиозни практики, от евтините фалшификати, с които е пълен съвременният свят. Вследствие на измененията в богослужението се ревизира самото евангелско учение, което приспособява определени изисквания за толерантност към падналия грешник. ДРУГИЯТ ПЪТ Как се осъществява подмяната? Чрез внесения от Запад „натурален“ калвинизъм, съчетан с обожествяване на човека. При това се обяснява, че смъртта на Иисус Христос е пример за взаимна любов и състрадание. Достатъчно е да осъзнаем степента на мъките Му и ще ни се открие Божията любов. Това трябва да ни подтиква да променяме живота си и да обичаме ближния си. Постмодернизмът учи, че Христовите
страдания са начинът, по който Бог проявява любовта Си и дава пример за висока нравственост, като прикрива главното изкупителната жертва на Божия Син. Но заличаването на Христовата жертва - гръбнака на християнското учение - го лишава от силата на благовестието и всъщност го свежда до псевдоевангелско езичество. Този „Христос“ не ни е изкупил и не ни дава Своята праведност. Затова става много удобен за ползване, универсален: не безпокои ничия съвест чрез напомняне за греховната природа на човека, за необходимостта от очистване с кръвта на Христос, за спасение чрез Него от вечното наказание. Самата Му мисия - Спасител на света - се превръща от истина в алегория. Променя се същността на понятието за грях - това вече не е закономерното следствие от греховната човешка природа, а само отделни неправилни постъпки, които можем да поправим. Страданието за Христос е само отстояване на морални ценности, а самите ценности зависят от вкуса на човека - за всеки са различни. Характерно е, че, увлечени от съвременните стратегии, християните отделят недостатъчно внимание на въпросите за благочестието и личната святост, стремително лишават от смисъл абсолютните ценности и понятия. А най-успешният метод на благовестие е именно личният пример
и личното свидетелство. Могат ли мнозина от нас да кажат на грешника, както ап. Петър - на сакатия: „Погледни ни“ (Деян. 3:4)? Ние пресушаваме извора на живата вода у себе си, благодарение на който хората са идвали и идват при Бога. През последните години се промениха много самите хора, техните възгледи, ценностната им система, жизнените им приоритети, светогледът им. Според някои християни е все по-трудно да намериш хора, търсещи Божията правда, не само между младите, но и сред отдавна повярвалите. Затова друга характерна черта на съвременността е миграцията от една църква (вероизповедание) в друга. БОГОСЛОВИЕ ИЛИ ТЕХНОЛОГИЯ? Най-удобни за новите християнски движения са харизматичните мегацъркви от типа на „Голгота“ или „Хилсонг“. Това е резултат от зародилото се в Австралия неохаризматично движение за създаване на църкви с помощта на психологически и технически средства. Тези църкви подчертават колко важни са действията
свръхестествен статут на дадена църква отначало обикновено се увеличава броят на посетителите. След това те скоро започват да разбират, че ако и в църквите доминира културата, по-добре е в неделя сутрин просто да се наспиш. Така се получава една мащабна и опасна ротация: хората идват в такава църква като невярващи (духовно „студени”, т.е. с висока потенциална енергия), а я напускат като разочаровани маловерци („топли“, инертни). На служенията се пеят „душевни” песни за любвта към Христос. Думите в тях са малко, музиката също, но се натрупват прекалено много чувства заради самите чувства. Всъщност това е вид развлечение. А Христос казва ясно: „Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва“ (Марк 8:34). И още: „И който не вземе кръста си и не върви след Мен, не е достоен за Мен“ (Мат. 10:38). Но истината за кръста и за съразпятието с Христос (Римл. 6:6) противоречи на плътското благовестие на благополучието. Тук тържествува не Бог, а плътта, която не желае да бъде съразпъната
на Светия Дух в живота на всеки вярващ, на вселенското християнство, и много от водачите изтъкват значимостта на „духовните дарби“ като молитви на „езици“ и „помазване с Духа“. Тук се подразбират паралелни процеси: достатъчно е да получиш определен „дар“, а по-нататък всичко ще тръгне като по вода. Не е нужно да се напрягаш, като изучаваш библейските текстове, нито да преодоляваш трудностите на личното духовно израстване. Достатъчно е да приемеш несложното учение, да научиш определени думи и ключови фрази. Останалото ще направи Светият Дух по чудесен начин. Вследствие на подобно учение членове на църквите стават непокаяли се хора, които скоро отстъпват, разочаровани от Бога, и нерядко се превръщат в противници на християнството. А ако останат в църквата, смесват плътското християнство с практическия окултизъм. В резултат се получава отровна смес, способна да погуби дори външно здрави евангелски вярващи, които посещават от любопитство подобни църкви. Без съмнение и в такава църква има неща, които помагат да се увеличи броят на членовете. Напълно е възможно още да не е прекрачена границата, зад която започва отстъплението, но във всеки случай тук тя е много близо. Парадоксът се състои в това, че с намаляването на божествения
с Христос. Създава се идеална възможност за приятно прекарване на времето, но тъй като липсва въздействието на Словото и на Светия Дух у членовете на църквата няма радикални, същностни изменения. Като Божия воля се представя обвитото в религиозни одежди позитивно мислене. За да вървят в крак с времето, някои евангелски църкви подражават на харизматичния стил в богослужението. Звучи силна и динамична музика, използват се различни специални ефекти, психотехники, а в проповедите - видеоклипове, найчесто с различни шеги и вицове. Всичко това се харесва на младите хора, на възрастните - по-малко. Личи, че водачите на тези църкви нямат правилна ориентация за разликата какво е добро и какво лошо. Липсва критерий за истината. Според мен идеологическите корени на съвременния „неоезически евангелизъм“ са култивирани в специални лаборатории от последователите на всеядната религиозност „Ню ейдж”. Те водят началото си от калифорнийското движение на хипитата през 60-те години на XX в. Мистицизмът на хипи-движението, обединено със секуларизираното християнство - е насочен изключително към чувствата. Разбира се, неразпънатата, несъкрушена плът се трансформира в душевност. Всеобщата тенденция днес е стремежът не към живот
в духа, а към изпълнения с удобства живот по плът. Но всеки опит да достигнеш Бога с помощта на технически средства остава в сферата на магията. Това противоречи на традиционното християнско учение, според което общението с Бога се осъществява чрез вяра, основана на библейски знания, а не на емоции. Необходимо е съвременните вярващи, за да се молят резултатно и да се противопоставят успешно на княза на тъмнината (т.е. да водят духовна война), да разбират неговата мотивация. Иначе сатанинските пълчища ще действат активно сред християните, които не осъзнават тяхното присъствие или духовното им въздействие, а използват окултна символика, четат „от любопитство” хороскопи, обръщат се към различни, основани на източни религиозно-философски практики нетрадиционни начини за лечение на душата и тялото. Такива хора не могат да рушат чрез молитва делата на тъмнината, защото не са способни да ги разпознават, въпреки че според думите на ап. Павел, те трябва да са ни известни. Затова най-вече поради невежество и егоцентрично поклонение на плътта, настъпва охладняване на Божия народ. Такова християнство не е опасно за Сатана. Напротив, той дори съдейства потенциалните му противници, бъдещите войници на Христос да попълнят редиците на танцуващите, така да се каже емоционално „подскачащи” християни. Това християнство не е способно да „свързва и развързва“, да решава въпроси от духовен характер. Всъщност то се готви да приеме всеядния Христос-Майтрея3, общият изба-
вител за всички последователи на Новия световен ред. Образованите невежи винаги са били голяма опасност в християнството. Те не са се потрудили да познаят Бога при Неговите условия, затова лесно се поддават на измами и разпространяват чужди на християнството идеи. Например подменят писаното Слово с личните си откровения, уж получени от Бога. Така старата измама на Сатана - път към съвършенство и духовност без святост и усилия - вече е извършила и продължава да върши разрушителни деяния сред християните. Критично мислещият разум обаче разбира, че като нарушаваме Писанието, ние попадаме в сферата на въздействието на друг дух и имаме работа с друг бог! Защото ориентирането към бързото и често изкуствено постигане на духовност без предварително избавяне на вътрешния човек от оковите на греха и плътската природа води до духовни болести. В резултат се формира съвременният тип християнство, в чиято основа лежат изкривени понятия за духовността и характера на християнина. Библейските принципи, свързани с доминиране на свободата на духа и ограничаване на плътта, постепенно се заменят със светски начин на живот, където има свобода на плътта и ограничаване (угасяване и наскърбяване) на Духа. Като се приспособяват към изискванията на времето, либерализмът и християнският хуманизъм размиват критериите за духовност. Това е една от основните причини на отстъплението в Църквата. Освен това с помощта на съвременния
превод притчите, алегориите и някои пасажи от Новия Завет получават ново тълкуване. Оттук произтича едно неосъзнато отричане на библейски принципи като благоговението пред светостта на Бога, благочестието и безусловното изпълнение на Свещеното Писание под водителството на Светия Дух. Тоест неусетно текат процеси на отстъпление от Бога. Хората не разбират, че така се променят не само стилът и формата, но и същността на Евангелието и те в такава среда вече се покланят на другия бог. Проповедта в такива църкви не е христоцентрична, а човекоцентрична. Лековатостта на такава проповед е очевидна. Сценки, спектакли, филми подменят проповедта, която тълкува Писанието. Според мен лъжата, подвела пастирите, се изразява в това, че те са изгубили вяра в силата на Светия Дух, действаща чрез прогласяване на Писанието. Като подражават на масовата култура, някои църкви се стремят да потвърдят успеха си чрез нарастващия брой посетители. За целта те използват различни методи за бърз растеж. В резултат Божиите методи се подменят с човешки фалшификати, и с помощта на пи-ар-технологии Писанието се превръща в продукт за потребление. Не е възможно да бъдеш успешен християнин, без да познаваш Библията и да я прилагаш във всекидневния си живот под водителството на Светия Дух. В Словото Си Бог ни е дал достатъчно светлина, за да не блуждаем в мрака. Като цяло няма нищо ново в съвременното отстъпничество. Още от времето на апостолите в християнството неведнъж са се случвали такива банални неща. Само че днес войната с християнството се води на духовно, информационно и психологично ниво. Затова са особено актуални думите на пророк Осия: „Народът Ми загина от липса на знание“ (Ос. 4:6). Поради елементарно невежество или недоверие към правдивата информация в Библията много хора, искрено търсещи истината, изпадат в различни заблуди и се поддават на измами. Най-важният характерен белег на заблудата е заличаване на необходимостта човек да носи кръста си, когато следва Христос. Изобщо за измамливите духове Христовият кръст е камък за препъване и чрез него се разкрива всяка внимателно маскирана система от измами. Всички, които пренебрегват кръста на Христос пряко или косвено, изкривяват духа на Евангелието и са жертва на заблуда. Само проповедта за кръста на Иисус Христос има силата да помогне на нуждаещите се и обременени хора. Евангелието, също като огледало, показва на човека неговата истинска същност. То има тръпчив вкус и е подправено с горчиви треви. Но
несъкрушената, несъразпъната с Христос плът имитира християнство и все се опитва да получи отговор на въпроса на Сатана: „Истина ли казва Бог?“ Всъщност процесът на секуларизация на християнската Църква днес се осъществява чрез нейната „хуманизация“. Това е причина много местни църкви постепенно да се заразяват с прагматизма на времето и бездуховността (Мат. 24:38; Лука 17:27), което поражда скръб у християните, изпитали в живота си истинската сила и власт на Светия Дух. Отстъпките пред доминиращата култура са път към поражение, което се потвърждава от примера с либералните църкви. За да бъдат в крак с времето, те постоянно променят формата на богослужението и акцента на благовестието. Като подлагат на ревизия Свещеното Писание, те фокусират вниманието върху значимостта на човека, не на Бога, като при това губят евангелската „сол“ и обричат себе си на провал. И всички съвременни евангелски църкви, които приемат постмодернизма безкритично, рискуват да се окажат в същото положение, защото на вратата вече хлопа ултрамодернизмът. Масовата култура възпитава технологически потребителя, приучен да не разсъждава, и така снижава нивото на негово възприятие и мотивацията му в полза на производителите на често съвсем ненужни продукти. Но защо християнство трябва да я следва? Тя постоянно повтаря на младите: „Отпусни се“, „Не се напрягай“, за това интелектът на хората, завършили средно образование, непрекъснато спада. Разбира се, разговорът за постмодернизма (ултрамодернизма?) изисква специални знания и подготовка. Но дори видимият с невъоръжено око връх на айсберга ни кара да бъдем бдителни... „ДУХОВНА ЕРОТИКА“ И ДРУГИ ПОСЛЕДСТВИЯ Днес театрализацията на богослужението и светските стилове при музикалните изпълнения се представят като средство за издигане на авторитета на Църквата и за засилване на влиянието й върху невярващите, въпреки че по такъв начин губят позицията си преди всичко самите вярващи. Като се увличат от различни стилове на т. нар. „прославление“ с помощта на драматизирани спектакли и музика, като се поддават на незрели чувства, те стават зависими от тях и чрез усилените музикални децибели експериментират със своите емоции. По този начин младите християDrive (англ.) - възбуда, превъзбуденост, наслаждение (от наркотични средства). Б. пр. 2 Хедонизмът е школа в етиката, според която удоволствието е единствената съществена ценност. Б. пр. 3 Майтрея (санскрит - „доброжелателен”) - според редица будистки учения - бъдещият Учител на човечеството, който пребивава във висшите светове и очаква благоприятното време за спасение на Земята. Б. пр. 1
ни стават зависими от едно явление, което условно може да се нарече „духовна еротика“, защото тя постепенно води до духовно блудство. Вследствие на това християнинът търси не Бога, а непременно удоволствие от „молитвата“, „прославлението“ и т. н. В резултат на духовния упадък неусетно избледняват границите между християнския дух и „духа на този свят“, което предизвиква появата на различни измами в християнските среди. Някои млади вярващи пушат, пият алкохол. Поради проявената снизходителност към плътта умът на християните не се обновява и не се преобразява в Христов ум, липсва благоговение пред величието на Бога и Неговата святост. Духовната пустота се запълва с окултни фалшификати. Точно в това е основната опасност от сливането на масовата култура и Църквата, чиято култура е на две хиляди години. Разбира се, в контекста на развитието си църковната култура неизбежно се подлага на промени, но това не бива да става за сметка на качеството и съдържателната част на християнския живот. В стиховете, с които започнахме тази статия (I Тим. 4:1-2), става дума за зли духове, а не за хора, които те използват като свои оръдия. По такъв начин някои хора, като представят заблудите като свято и истинно откровение от Бога, отстояват учението на злите измамни духове. Стремежът на църковните водачи да задържат младите хора в Църквата води до много компромиси, които пречат на сериозното отношение към Библията, на молитвената практика и израстването в святост и страх от Бога... Лаодикийската църква (която е наречена „хладка“) се задоволява със забави, смях, пиршества, игри. Крайъгълен камък там е падналият човек, а не Богът. ИЗВОДИ Целта на усилията на лукавия е духовното охладняване на християните, за да замлъкне гласът на Църквата и никой да не спира и да не изобличава злото. Затова е много важно в света да се пропагандират активно християнската култура и ценности. Най-добрите художници, музиканти, писатели, поети от всички времена са намирали в Свещеното Писание източник на вдъхновение и мъдрост. От хилядолетия съществуват етични норми и правила, записани в Библията, по-справедливи и по-чисти от които човек не може да създаде. Християните трябва да повишават нивото на своето образование, за да напомнят умно и находчиво на „лежащия в греха свят“ за необходимостта от покаяние и завръщане при Бога. Център на Божиите действия са призованите от Бога хора, изпълнени с Неговото Слово и Дух. Те изпълняват без страх Божията воля, по всяко
време и на всяко място проповядват дръзновено благата вест. Поверено ни е да проповядваме това, което ни е казал Бог, а не това, което искат да чуят хората. По-добре истината да ни разделя, отколкото да имаме лъжливо единство в заблудата. Нека ни мразят заради истината, а не да ни обичат заради ерес. По-добре да бъдеш отхвърлен заедно с Бога, отколкото да танцуваш със заблудена тълпа. Просветителска работа е нужна и в християнската среда. Когато вместо стремеж към духовност хората се ограничават с нравственост, понятията се смесват. Тогава от божествена институция Църквата се превръща в клуб по интереси. Знаем, че силите на княза на тъмнината подготвят човечеството да приеме доброволно една окултна и политизирана религия, в чийто център е „човекът на греха“, или Антихриста - „този, чието идване се дължи на действието на Сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса“ (II Сол. 2:9). Затова е необходимо да бодрстваме и да сме трезви духовно, за да не дадем на врага място в Църквата или в своето сърце, а да можем да кажем като Иисус Христос: „Иде князът на този свят. Той няма нищо свое в Мен“ (Йоан 14:30). Факт е, че съвременниците ни превръщат греха в културен факт преди всичко на нивото на словото. Некнижовната лексика звучи на всички нива, чрез всички светски медии и разрушава психиката на хората. В съзнанието на мнозина са заличени границите между доброто и злото, а аморалността се е превърнала в закон. При тези условия е крайно необходимо както в устна форма, така и по страниците на вестници, списания и книги да водим грамотно полемика за завръщане към неотменимата библейска нравственост. Необходимо е да благовестваме умело, и то във форма, достъпна за възприемане в постмодерното общество. Като анализираме вярно различни значими за хората събития, като информираме обществото за живота и социалното служение на Църквата, като участваме непосредствено във формирането на общественото мнение, ще можем по-резултатно да изпълним великата заповед на нашия Господ Иисус Христос: „И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20).
„През последните няколко години имах неприятното усещане, че някой или нещо човърка в мозъка ми, като пренарежда невронните връзки и пре-
програмира паметта ми. Умът ми не отслабва, доколкото мога да преценя, но се променя.”1 Така започва есето на Никълъс Кар “Прави ли ни Google глупави?”. Там авторът описва как се преобръщат неговите мисловни модели, как е можел да
чете дълги текстове в проза, а сега умът му се затруднява дори при диагонален прочит на няколко страници. Като писател Кар е сред първите, които приветстват чудесата на Google - мигновените резултати, информационните потоци и неограничените хипервръзки. Но вече се замисля за цената, която плащаме за това.
Марк Едмъндсън, преподавател по английски език, също се опитва да обясни съвременната културна екосистема и по-точно какъв ум, душа и взаимоотношения поражда тя. В статията си за сп. “Хроника на висшето образование” той описва ненаситния глад на своите студенти за живота около тях: „Те искат да учат, да пътуват, да намират все повече и повече приятели, да четат всич-
ко (супербързо), да изгледат всички филми, да чуят всяка по-яка банда, да поддържат контакт с всеки, когото някога са познавали... Те живеят, за да умножават своите възможности. Те ненавиждат затварянето в себе си... искат да имат по осем курса на семестър, повечето избрани случайно, да учат по един семестър в чужбина в три различни колежа и да се свържат с всеки наглед приятен човек, който има страница във Фейсбук.”2 Едмъндсън твърди, че ползи-
те за това поколение, което изживява толкова сгъстено възможностите в живота си, всъщност увреждат ума. Такъв ум ненаситно търси все по-голямо разнообразие. За повечето от тези млади хора максималното удовлетворение вече не е „моментът на завършека”, когато човек приключва успешно някакво начинание, а по-скоро „моментът, в който възможностите са максимално големи и всичко обещава да бъде „на макс”.” Lex orandi, lex credendi, lex vivendi3 Според тази латинска сентенция на-
чинът, по който се ориентират душата и умът ни, определя насоката на целия ни живот. Lex orandi, lex credendi, lex vivendi е аксиома на ранното християнство, която синтезира убеждението, че правилата на поклонението определят как вярваме и как живеем. С други думи тенденциите при поклонението ни (каквото и да е това, на което най-посветено се отдаваме) определят начина, по който вярваме, а оттам и начина, по който живеем. В една културна екосистема,
Carr, N. Is Google Making Us Stupid? - Atlantic, July/ August 2008. [http://www.theatlantic.com/magazine/ archive/2008/07/is-google-making-us-stupid/6868] 2 Edmundson, М. Dwelling in Possibilities - The Chronicle of Higher Education, Vol. 54, №27, p. B7. 3 Lex orandi, lex credendi, lex vivendi (лат.) - Правилата, по които се молим, са правилата, по които вярваме, и правилата, по които живеем. Б.пр. 4 Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993, с. 9. 1
където се покланяме най-вече пред изборите и възможностите, където стойността на голямото многообразие е изместила стойността на нераздвоеното сърце, е разбираемо защо днес сме буквално и метафорично навсякъде - мисловно, духовно и дори телесно, - в състояние на постоянно търсене на нови възможности.
Първите християни, приели сентенцията Lex orandi, lex credendi, lex vivendi, са я следвали с мисълта за Христос. Те са осъзнавали, че единствено Божият Син може да бъде обект на поклонение, защото само Той е способен да успокои техните неспокойни души. Ранната църква се ръководи от този принцип още преди да бъде написана дори една изповед на вярата. Тогава тя ясно е разбирала, че същността на богословието произтича от характера на поклонението, благодарението и молитвата. Ранните християни са знаели, че начинът, по който се покланят на Бога, и нещата, които казват, когато се
молят, определят не само действителните им вярвания, а и целия им живот. Същото важи днес за нашия живот, независимо от обекта на поклонение, който сме избрали. Онова, към което е насочена същността на нашето сърце, душа, ум и сила, отразява и едновременно формира живота ни. Ние несъмнено живеем във време, когато найважната Божия заповед се изпълнява много трудно, защото съсредоточаването на нашите сърца, умове и души върху едно нещо е предизвикателство, което постоянно се сбълсква с парад от възможности и всяка от тях привлича крещящо вниманието ни. Но Бог, Който копнее да ни приближи, чиято ръка не се е скъсила, че да не може да ни спаси (дори от нас самите), нито ухото Му е оглушало, че да не може да чува, е един и същ вчера и днес. Нещо повече, разпиляната душа не е рожба на епохата на Google. Още блажени Августин определя своята душа като “твърде тясна”, за да влезе Бог в нея. Той се моли Бог да я разшири, като в същото време осъзнава и нуждата да бъде очистена. „Ти палиш у човека радостта да Те прославя - се моли той - за това, че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.”4 Естествено, подобна радост в поклонението е малко вероятна, ако познаваме Бога само като една от многото възможности в мрежа от действия и забавления, която постоянно и безкрайно се разширява. Ако вярата е просто част от живота, тя се е превърнала дотолкова във “възможност за избор”, колкото е кликването на поредната хипервръзка или диагоналния прочит на поредния текст. Тези обаче, които се обръщат изцяло и напълно към Бога, за Когото всичко е възможно, откриват най-вече отмора, съсредоточаване, мъдрост, което е истинска възможност за тяхната душа. Както се покланяме, така ще живеем.
Немските духовници, които са представители там на Католическата църква, говорят на латински, т.е. неразбираемо за моравския славянски народ. На тази мисия Византия изпраща братята от Солун Кирил и Методий. Те са славяни по произход и най-вероятно майка им е българка. Кирил се обучава в прочутата по онова време във Византия Магнаурска школа, където се запознава с най-сериозните постижения на богословската и философската мисъл, както и с изтъкнати умове от различни сфери на човешкото познание. Негови учители там са енциклопедични умове като Лъв Математик и патриарх Фотий. Кирил и Методий са изпратени на няколко мисии сред различни славянски народи, като основната им цел е да защитят правото на тези общности от хора да слушат Божието Слово на своя роден език. Двамата братя се борят срещу триезичната ерес, според която само на три „свещени” езика (еврейски, гръцки и латински) може да се проповядва за Бога, да се служи на Бога и да се хвали Богът. Останалите са недостойни. Но Божието Слово е живо - чрез него Бог изобличава, променя, изцелява, утешава, насърчава, напътства и най-важното, дарява вяра, а вярата носи живот. Затова е толкова важно хората да разбират думите на Свещеното Писание - с тях Бог им говори. И Той не оставя приелите наскоро кръщение славянски народи без тази Своя неоценима благодат. Чрез Кирил Бог им дава тяхна писменост. Двамата братя се усамотяват в манастир на планината Олимп, в Мала Азия, където служи Методий. Там Кирил съставя първата славянска азбука, т. нар. глаголица. Несъмнено този акт е Божие чудо. Буквите на глаголицата се изписват сложно, но предават изключително точно славянската звукова система. Първата буква в новата азбука е „Аз” и тя изобразява кръста на Христос. Съществува хипотеза, според която в основата на глаголицата има три символични елемента - кръст, кръг (символ на вселената) и триъгълник (символ на Божието триединство)1. Несъмнено Кирил е стоял в пост и молитва пред Бога и със смирение е измолвал от Него този благодатен дар, новата азбука. Веднага след като я съставят, двамата братя започват да превеждат Божието Слово на славянски, като при това сами създават съвсем нови основни понятия, които предават съвършено ясно непреводимия дотогава смисъл на гръцки. И цялата тази нова славянска реч е особено благозвучна. Всичко това говори за несъмнена свръхестествена намеса, която признават дори съвременните учени: „Думите, които те преди се мъчили... да си преведат или обяснят на своя език, били намерени като по чудо, сякаш умението на първоучителите идвало от неземно вдъхновение. В представите на средновековните българи изглеждало, че сам Бог е заговорил на славянски.”2 Така се появяват първите преводи на Божието Слово на старобългарски език. Кирил и Методий израстват в средата на български славяни и езикът, на който говорят, е старобългарски, но той явно е напълно разбираем и за всички останали славянски народи по онова време3. Съгласно Пространното житие на Методий (за чийто автор се смята или Климент Охридски, или Константин Преславски) двамата братя превеждат от гръцки на славянски първо „Псалтира, Евангелието и Апостола”, т.е. Псалмите, части от четирите Евангелия, Деянията на апостолите и новозаветните Послания, а след смъртта на Кирил Методий превежда сам останалите старозаветни книги4. В своя полемичен текст „За азбуката” Черноризец Храбър (ІХ-Х в.) пише, че славянският превод на Библията има по-голяма стойност от гръцкия, защото е направен с недвусмислено Божие действие - за кратко време и от „свети
мъже”5. Ето и едно по-късно мнение: „Преводаческата гениалност на Кирил, Методий и техните съратници граничи с чудо не само за съвременниците им, но и за днешните филолози.”6 През 885 г. в България се връщат учениците на Кирил и Методий Климент, Наум и Ангеларий. Причината е, че в Панония и Моравия се надига реакция срещу славянското слово в богослуженията и те са подложени на гонения. Българският княз Борис проявява прозорливост и не просто ги приема, а им създава добри условия за работа. Така в България възникват няколко книжовни школи (в Плиска, Охрид), които стават центрове за обучаване на ученици, както и за превод и преписване на Божието Слово. Тези процеси също изненадват учените със своята бързина и интензивност, нетипични за онова време. Движещата сила отново е Бог, Който изпълнява Своя промисъл. Всъщност в края на ІХ в. в България учениците на Кирил и Методий изпълняват великото поръчение на Иисус Христос: „Идете и създавайте ученици измежду всички народи” (Мат. 28:19). Най-важните последици от това са все по-широкото разпространение на Божието Слово по нашите земи, все по-задълбоченото му разбиране от немалък кръг обучени за това хора и подготовката на свещеници, които да служат на народа на разбираем език и да проповядват Писанието като живо слово, така че то наистина да достига до сърцата на българите. В житието на Климент Охридски Теофилакт пише, че в Кутмичевица Климент е подготвил за свещеници 3500 души. С тях той „прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от Писанията”7. В повечето учебници по старобългарска литература се набляга на факта, че така мнозина се ограмотяват, учат се да четат и пишат, т.е. българският народ се издига в културно и просветно отношение. Но зад това се крие по-дълбокото Божие действие - българите имат все повече достъп до живото Божие Слово, което не просто ги просвещава със знания и мъдрост, а просветлява умовете и сърцата им, събужда ги за нов живот на вяра и посвещение пред Бога. Отново свързана с Божия промисъл е следващата важна стъпка от развитието на славянската книжовност. След 893 г. по времето на цар Симеон, когато настъпва т. нар. Златен век на българската книжнина, възниква кирилицата - втората славянобългарска азбука, която се налага и измества глаголицата. Учените сочат най-различни причини за това - стремеж към сближаване с гръцкото писмо, влияние на Византия и т.н. Но от гледна точка на Божия план това е следващият етап, за да се отвори пътят за действието на Словото. Кирилицата дава възможност писмеността да бъде по-лесно усвоявана и възпроизвеждана, по-бързо да се пише и по-лесно да се чете. Повече хора я усвояват и много повече ръкописи се четат, преписват и разпространяват. Така постепенно всеки манастир и всяка църква вече имат свои преписи на Свещеното Писание, които се използват при богослужение, също за изучаване и за насърчение на вярващите.
Интересен е откликът на това Божие дело по българските земи. Разбира се, народните езически вярвания не отмират лесно и битката за душите на хората не спира, дори се засилва. Но сред книжовниците има все по-утвърдени Христови ученици, които ревностно разпространяват не просто писмеността, образованието и културата, а християнството - вярата във всемогъщия Бог. За да проследим какво е тяхното отношение към Божието Слово и разбирането им за него, ще се спрем накратко върху поетичния текст „Проглас към Евангелието”. За негов автор се смята Константин Преславски, който живее в края на ІХ и началото на Х в. Той е част от Преславската книжовна школа, развита особено по времето на цар Симеон. Според някои изследователи „Прогласът” е дело по-скоро на Константин-Кирил Философ или поне в основата му е залегнал негов текст8. Творбата е полемична, целта й е да убеди читателите в стойността на това, в което ги въвежда - Евангелието. Авторът си служи с богат поетичен език, много антитези, повторения, риторични въпроси, градации. Основната му цел не е да говори на висок стил, а да бъде разбран. Затова са толкова много примерите и „притчите” от реалния живот, които използва. Творбата има ясна структура, в която се открояват няколко водещи идеи. Първата е свързана с необходимостта читателите да осъзнаят, че писмеността (конкретно славянската) е дадена от Бога. Тя е „дар, който никога не тлее”, и е предназначена „за онези души, които го приемат”. Повечето учени тълкуват този текст като свързан единствено с писмеността, създадена от Кирил и Методий, и с книжовността на славянските народи. Така и се изучаваше „Прогласът” дълги години в училище. Но внимателният анализ показва, че авторът има предвид най-вече Божието Слово, към което пише „проглас”, а „буквеното слово” е средство, инструмент, за да достигне Евангелието до сърцата на повече хора.
Слушайте сега с целия си ум, слушайте, цял славянски народе, слушайте словото, защото от Бога дойде, словото, което кърми човешките души, словото, което крепи сърцата и умовете, словото, което подготвя да познаем Бога. За автора очевидно Божието Слово дарява живот и поддържа живота. Чрез него човекът общува със своя Създател, познава Го и Го обиква. Както плътта е подвластна на гниене, така всяка душа отпада от живота, когато няма Божи живот, когато не слуша Божието слово. А чрез писменото слово, което човек може да чете, се укрепва вярата му - той познава отблизо своя Отец, приема Неговата любов, насърчение, изобличение и животът му започва да носи добри плодове. „Правата вяра е като семето, което пада на нивата”: така и тя, падаща върху човешките сърца, изисква Божия дъжд на буквите, за да израсте по-добре Божият плод. Силата на Божието Слово не е магическа, то изисква разбиране от човека и най-важното, отклик. Затова, когато някой го слуша на чужд, непонятен език, само ще се заблуждава, ако чака неговото животворно въздействие. Тук авторът цитира думите на ап. Павел от І Коринтяни 13:1 и 14:19 за безсмислието на молитвата и проповядването на непознат език. В „Прогласа” откриваме още едно, изключително важно гледище за писаното Божие Слово като извор на живот. „Безкнижната душа е мъртва”, защото е лишена от нещо много ценно - оръжието за борба срещу плътта и срещу Сатана. „Скотският живот и похот” и „мръсната тлен на плътта, животът на която е като сън”, не могат да бъдат победени от самия човек, каквато и воля и сила да има. Единствено Божието Слово, т.е. силата, дадена от самия Бог чрез вярата в Иисус Христос, се противопоставя трайно и резултатно на старата човешка природа и гибелните лукавства на Сатана. Години наред българските ученици в миналото учеха наизуст и повтаряха една фраза от „Прогласа”: Голи са без книги всички народи.. Но ето как продължава тази мисъл в оригиналния текст: неможейки да се борят без оръжие с противника на нашите души и готови за плена на вечната мъка.. като сте приели сега здравото оръжие, което коват книгите Господни, силно притискащи главата на лукавия. Така старобългарският автор учи своите читатели, че писаното Божие Слово ще ги направи „повече от победители” (Римл. 8:37) - „не падайки, но крепко стоящи” в битките и изкушенията през живота им. То ще укрепва вярата им и ще ги връща при извора на живота - техния Бог. То ще им даде първо най-важната светлина в живота им - Иисус Христос, а чрез Него и цялата Божия благодат: просвета, образование, напредък, цивилизованост и т.н. Такива старобългарски текстове и изобщо по-голямата част от старобългарската литература, възникнала през ІХ-Х в., отразяват най-ярко Божието присъствие и разкриват найсилен стремеж към познаване на Божието Слово в сравнение с цялостното развитие на литературните и книжовните процеси у нас до днес. Тези възгледи на авторите никога повече не се повтарят като обща позиция и цялостна насока в отношението към Бога, Неговото Слово, света, човека и силите
на злото. Нещо повече, самата старобългарска литература се възприема от съвременна гледна точка като „нелитература” и „небългарска”. Изследователите не откриват в нея особена естетическа и художествена стойност, дори я упрекват в липса на оригиналност, в подражателност спрямо византийската литература, в липса на национална самобитност, заменена с прекалената универсалност на християнските и църковните принципи9. Петър Динеков например се опитва да се дистанцира от подобно мнение и да очертае спецификата на тази книжнина, нейната роля в развитието на Българската държава. Но неговата защита се изразява по-скоро в смекчаването на „религиозно-дидактичния” й характер и в изтъкването на силните й връзки, които той вижда с античните, езически писатели и мислители, както и в „демократичната” струя в нея - апокрифните и богомилските творби10. Той дори стига до едно още по-„научно” твърдение: „Действително... старобългарската литература е най-тясно свързана с покръстването, с разпространението на християнството, с ролята на християнската черква. Както вече добре е изяснено от нашата историческа наука, тук не се касае за причинно следствие на едното от другото (като абсолютно обуславяне на появата на писмеността и литературата от християнизацията), но за явления, съвместно съществуващи и взаимно обусловени от едни и същи причини, от нуждите на обществено-политическото развитие на Българската държава през ІХ в.”11 Всъщност това е поглед към старобългарската литература, пречупен през желанието тя да бъде нещо по-различно от това, което е. Изследователите няма как да отрекат нейния характер, но особено по времето на комунизма бързат да го извинят и омаловажат. Те няма как да видят благодатните действия на Бога, свързани с приемането на християнството по българските земи, с възникването на новата славянска писменост, с оформянето на новия български литературен език, с превода на Свещеното Писание на разбираем за всички славяни старобългарски език, с възникването на старобългарска книжнина и книжовни школи, където се подготвят все повече ученици и последователи на Христос. Бог, а не общественополитическото развитие, е двигателят на тези процеси. Неговото живо Слово оживотворява българския народ в тази епоха и не случайно старобългарската се оказва първата славянска литература, като упражнява силно въздействие и дава значителен тласък за развитието на другите славянски народи, особено на южните и източните славяни12, т.е. в по-голямата си част се утвърждава като литература, благословена от Бога. Самият Петър Динеков в друго изследване пише: „Когато човек вникне по-дълбоко в тематиката и жанровото разнообраИванова, Кл. В началото бе книгата. С., Народна младеж, 1983, с. 47. Пак там, с. 21. 3 Пак там, с. 16. 4 Пространното житие на Методий. - В: Христоматия по старобългарска литература. С., Наука и изкуство, 1974, с.123. 5 Черноризец Храбър. За азбуката. - В: Старобългарски страници. С., Български писател, 1966, с. 393. 6 Иванова, Кл. Цит. съч., с. 74. 7 Теофилакт Български. Пространно житие на Климент Охридски. Гл. 18. Ч. 57. http://www. promacedonia.com/bugarash/ko/teofilakt1.html 8 Виж мнението на Петър Динеков в: Старобългарски страници, с. 30. 9 Динеков, П. Поглед върху старата българска литература. - В: Старобългарски страници, 5-21. 10 Пак там, 9-10. 11 Пак там, 13-14. 12 Пак там, 20-21. 13 Динеков, П. Похвала на старата българска литература. С., Български писател, 1979, с. 30. 14 Пространно житие на Кирил. - В: Христоматия по старобългарска литература, с. 110. 15 Велчев, В. Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ и историята на културата. - В: Константин-Кирил Философ - български и славянски първоучител. С., Наука и изкуство, 1983, с. 158. 16 Пак там, с. 167. 1
2
зие на старобългарските литературни паметници, към които по навик е хранел дълго време недоверие, въпреки тяхната недостъпност и отдалеченост от манталитета на съвременния човек, се учудва от богатството на духовния живот на средновековните хора.”13 В „Пространното житие на Кирил”, което според някои е написано от брат му Методий, според други - от Климент Охридски, а според трети - от неизвестен досега автор, четем определението, което той дава на философията: „Да се познаят Божиите и човешките неща; да се приближи човек до Бога, доколкото е възможно, и да се приучи чрез добродетел да стане като Онзи, Който го е създал по Свой образ и подобие.”14 Най-важното във всяка човешка мъдрост и разсъждение, каквото всъщност означава философията, е познаването на Бога, приближаването до Него и уподобяването на Него. Само върху тази единствено вярна основа са възможни по-нататък познанието за човека и за света наоколо. Тук няма да коментираме мнението на Велчо Велчев, който вижда във всичко това „богодоближаване и богоуподобяване в духа на традицията на платонизма и стоицизма”15. За нас е важно, че Кирил изхожда от богословието дори по отношение на философията. Както признава по-нататък изследователят, във всички спорове и разяснения, в които участва „като широко начетен и находчив полемист, отстоявайки дадени положения, Константин на много места основава мислите си направо на Св. Писание”16, разбира се, като на върховен авторитет. Тази тенденция - на близост до Бога и Неговото животворно Слово - с времето отслабва, богатият духовен живот губи своята целенасоченост, светските страсти и ламтежи все повече излизат на преден план. От 1018 до 1186 г. България е под властта на Византия. Следват трудни години на възстановяване и втори културен подем едва през ХІV в., когато е разцветът на Търновската книжовна школа, свързана с името на патриарх Евтимий. Това е епохата непосредствено преди падането под турско робство, което продължава пет века. Във времето до днес Бог не спира да проявява Своята благодат и милост към българския народ. А народът ни не спира да се отдалечава от Бога и Неговото Слово. С всичко, което ни се случва, Бог продължава милостиво да ни призовава към Себе Си и да ни насочва към безценния Си дар - Своето живо Слово. И днес, единадесет века по-късно, са в сила спасителните думи от старобългарския „Проглас към Евангелието”:
Който приеме мъдростта на тези писмена, Христос в него говори и вашите души крепи Той винаги.
>>Продължава от с. 5 С такива думи свети Ири-
ней излага своето учение за спасението. Спасението е именно пресъздаването на самата човешка природа чрез въплъщението на Божия Син, благодарение на Когото тя получава нови сили, като става съпричастна на божествения живот. Наред с това свети Ириней изразява непреклонното си убеждение, че по никакъв друг път освен чрез въплъщението на Божия Син спасението не е можело да бъде извършено. “Ние по никакъв начин не бихме могли да получим нетление и безсмъртие, ако не бяхме съединени с нетление и безсмъртие. Но как бихме могли да се съединим с нетлението и безсмъртието, ако преди това то не стане това, което сме ние, за да бъде погълнато тленното от нетлението и смъртното от безсмъртието, така че да получим осиновение?”
Ако Бог не ни беше подарил спасение, ние не бихме го имали, и ако човек не беше се съединил с Бога, не би могъл да придобие нетление. Онези, които отричат въплъщението и твърдят, че Христос е бил само човек, роден от Йосиф, не позволяват на човека да се издигне към Бога. Следователно в основата на всяко усъвършенстване на човека е именно въплъщението на Бога на земята. Така е вярвала и е изповядвала Църквата, така са учели изтъкнатите богослови. И е разбираемо каква опасност са виждали светите отци на Църквата за религиозно-нравствения живот на човечеството, когато се е появило арианството със своето твърдение, че Божият Син е не Бог, Единосъщен с Бог Отец, а само създание. Най-великите богослови от златния IV век са се възпротивили на учението на Арий именно за да защитят въплъщението на Божия Син. Това е било необходимо за религиозния идеал на Църквата, защото всички нейни членове винаги са живеели и живеят с упованието, че падналият Адам у тях ще бъде преобразен. Този религиозен идеал на Църквата и високото й очакване се подкопават от арианското лъжеучение, което не смята Сина за единосъщен на Отец, т.е. не признава въплъщението на Бога на земята. За отците на Църквата арианите преди всичко са били хора, отрекли се от великия и неизменен религиозен идеал на Църквата, за чието осъществяване непременно е нужно въплъщението на Бога на земята заради пресътворяването на човешката природа. Религиозният идеал на арианите и други еретици, които отричат божествената природа на Христос, винаги е изглеждал на светите отци на Църквата беден и жалък в сравнение с техния истински идеал. “Истински беден и по разбиране, и по надежда, и по дела е този, който е признал Христос за обикновен човек и с такава нищета на вярата е придобил надежда в Него” - казва свети Епифаний Кипърски за евионитите1. “Който изповядва нашия Господ Иисус Христос, Божия Син, е съпричастен на блаженството, а който отрича Божия Син, Евионити - еретици, които отричат боговъплъщението, като не признават божествената природа на Иисус Христос, а Го смятат за обикновен човек, макар и високо надарен, или за един от пророците. Б. пр. 1
е беден и жалък” - пише свети Кирил Йерусалимски. “Както не творението е създало творенията, така творенията никога не могат да бъдат спасени от творението” - продължава Епифаний. “Ако Синът беше творение, човекът все още би останал смъртен, без да се съедини с Бога, защото творението няма как да съедини творенията с Бога, тъй като за него самото е нужен Свързващият. И една част от творението не би могла да служи като спасение за цялото творение, защото самата тя има нужда от спасение” (Атанасий Велики. Второ слово против арианите.). “Какво значение може да има творението за нашето спасение? Какво ще направи творението за творенията? Каква е ползата на творенията от творението?” - пита Епифаний. Такова учение за същността на нашето спасение виждаме у всички най-бележити отци на Църквата, които са водили догматична борба с арианството. Те разкриват подробно онези мисли, които вече видяхме у свети Ириней Лионски през II век. Всички те, когато говорят за спасението, преди всичко сочат въплъщението като средство и основа за него. Смятаме, че стана ясно какво учи църковната древност за въплъщението на Божия Син. Именно в това въплъщение тя вижда същността на Христовото дело и на нашето спасение. Съвременното религиозно съзнание не придава, както показахме, никакво значение на въплъщението. Но това се отнася за религиозното нецърковно съзнание. Дори и школското богословие да принизява значението на божественото въплъщение, Църквата и досега учи за въплъщението така, както славните древни богослови. Спасението е извършено чрез въплъщение, а не чрез учение, както е склонно да мисли напълно рационалистичното религиозно съзнание на нашето време. Празникът Рождество Христово не е възпоменание за раждането на великия учител на земята в идиличната обстановка на препълнения хан. Не, това е най-великото тържество в чест на голямата тайна на благочестието: Бог се яви в плът.
ВОДОРАВНО: 2.Седмият син на Яков, родоначалник на едно от израилевите племена 4.Дебела кост на крака, от коляното до глезена, която е била счупвана при разпънатите на кръст (Йоан 19:31-33) 7.Вид дневна граблива птица 9.В гръцката митология - божество на смъртта 12.Третият цар на Израил, син на Давид, известен с мъдростта си 13.Държавен орган за контрол на автомобилния транспорт у нас 15.Езическо божество, на което се покланяли евреите по време на пътуването към Обетованата земя 16.Град в Епир, построен от император Август, където ап. Павел е презимувал и се е срещнал с Тит (Тит 3:12) 19.Римски философ и писател от IV век пр. Хр., автор на „Медея” и „Едип” 20.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Деян. 20:1) 22.Възпитаник на средно военно училище 23.Пустинен оазис на Синайския полуостров, където Мариам е наказана с проказа 25.Пойна птица 26.Уред за определяне скоростта на кораб 27.Предишното име на ап. Павел 29.Филистимска долина, където е домът на Далила, Самсоновата жена (Съд. 16:4) 31.Първородният син на Аарон, който умира заради непокорство (Лев. 10 гл.) 33.Дълбок изкоп в земята, яма 34.По-голямата дъщеря на Лаван, която той дава за жена на Яков чрез измама (Бит. 24 гл.) 35.Съпругът на пророчица Девора (Съд. 4:4) 37.Положение в гимнастиката 38.Населението на една държава 39.Вещество, което служи за оцветяване 40.Точната стойност на един паричен знак или стока 42.Точка от небесната сфера, противоположна на зенита 43.Метална жица. ОТВЕСНО: 1.Част от пророчеството на Исая в 9:6, което се отнася за рождението на Христос 2.Един от главните противници на Неемия, арабин (Неем. 2, 6 гл.) 3.Духовният сан на Филип и Стефан (Деян. 6:1-6; 21:8) 5.Вид северен елен 6.Моавски цар, който наема Валаам да прокълне народа на Израил (Числ. 22-24 гл.) 9.Езическо капище в долината на Еном, където се принасяли в жертва деца (Йер. 7:31) 10.Деветата степен на диатоничната гама 11.Хълм край Рим 12.Държава в Африка 13.Град в римската провинция Азия с християнска общност, към която ап. Павел изпраща едно от своите Послания 14.Вещество за подхранване на почвата 15.Полево укрепление, което има формата на насочен навън ъгъл 17.Персийски цар, през чието царуване пр. Даниил благоденства (Дан. 6:28) 18.Малка област на южния бряг на Мала Азия, където се намират пристанищата Мира и Патара (Деян. 27:5) 19.Просто плавателно средство, направено от свързани помежду си греди 21.Вид женска прическа 23.Название на петия месец от еврейския календар, възприето след Вавилонския плен 24.Безправен човек в древна Спарта 27.Дворцовият секретар на цар Йосия, който намира Книгата на закона (IV Цар. 22 гл.) 28.Един от водачите на бунта срещу Мойсей 30.Бозайник от сем. Котки 32.Син на Яков от Вала, родоначалник на племе 36.Червен зеленчук 37.Домашно животно, използвано в Палестина за превоз на стоки и товари, символ на сила 39.Единица мярка за измерване на атмосферното налягане 41.Голяма река в Египет.