Прозорец 1/2011

Добрата новина за всички е, че със смъртта животът на човека не свършва. Не става дума за преселване на душата в друго тяло – това са езически измислици, за които не откриваме никакво основание в Свещеното Писание, а то е единственият надежден източник на информация за задгробния живот. Отделената от тялото душа се съединява с възкресеното тяло, което се преобразява, но остава нейното родно тяло (вижте материала на К. Динков „Съвременната наука за човека и християнското учение за възкресението”). Животът продължава! Лошата новина не е за всички, а само за онези, които не са успели да се помирят с Бога, преди да умрат. Но и тя не е чак толкова лоша за читателите, защото все още са живи и могат да го направят. Лошото за тези, които не се покаят за греховете си, не приемат Иисус Христос като Спасител, не се родят от горе, е, че животът им отвъд смъртта и възкресението след нея ще бъде много по-

окаян от сегашния. Цялото добро (като започнем от природата, чрез която Бог се открива на хората, и завършим с човещината и доброто, вложени от Него у тях) ще им бъде отнето, защото е свързано с Бога, а там, където те отиват, няма нито Бог, нито нещо Негово. Този брой на сп. „Прозорец” не само разкрива библейската истина за живота след смъртта, но и предупреждава християните да не приемат за истински следсмъртен опит преживяванията на хората при клинична смърт (както ще прочетете в материалите на П. Вълков „Гласове от „отвъдното” и на И. Темников „Живот след живота” на Р. Муди”). Можем да вярваме на разказа за живота след смъртта само на един човек, характеризиран в Свещеното Писание като „богаташ” (повече за него вижте в статиите на В. Цорн „Глас от ада” и Я. Пейсти „Молитва в ада”). Възкресението на Богочовека Иисус Христос, на което се радваме тези дни, е основание и за нашето възкресение. Дано нашето възкресение не ни разочарова, дано възкреснем за по-добър живот, а не за по-лош.

езависимо откога сме християни, все още знаем малко за тайната на възкресението. На ап. Павел са били открити много неща, но и той в залеза на земните си дни е искал да познае повече „силата на Христовото възкресение” (Фил. 3:10). Не трябва ли това да бъде желанието на всеки християнин? Не се наемам да убеждавам някого в това, че Христос е възкръснал. Вярвам във възкресението на Христос, защото усещам действието Му върху себе си, виждам положителното Му влияние върху другите, свидетел съм на спасяващата Му сила. Вярвам в Писанието, а Писанието решително и определено потвърждава, че Христос е възкръснал. В него също така се казва, че „Той не е Бог на мъртвите, а на живите; защото за Него всички са живи“ (Лука 20:38). Библията нарича удостоените да достигнат възкресението на мъртвите „синове на възкресението“ (Лука 20:35–36, СИ). Словото на Бога твърди, че всички хора без изключение ще възкръснат (Йоан 5:21–29), но не всички едновременно, „а всеки по реда си: Христос - първият плод, после... тези, които са Негови“ (I Kop. 15:23). Всички останали ще възкръснат след 1000 години. Това ще бъде второто възкресение, възкресението на невярващите (Откр. 20:5). Хората, които отхвърлят любовта на Христос, Го пренебрегват и биха искали никога да не възкръсват. Но те ще трябва да се явят на Божия съд. Не е изненадващо, че такива хора се страхуват дори да мислят за възкресението. Те предпочитат след гроба да няма нищо: нито Бог, нито вечност, нито небе, нито ад. Но няма да избягнат възкресението! Невярващите инстинктивно чувстват, че Божията справедливост ще бъде срещу тях, затова се страхуват от смъртта и прогонват мислите за задгробния живот. В какви тела ще възкръснат вярващите? На този въпрос отговаря Свещеното Писание. Телата на възкръсналите ще бъдат духовни. На нас това ни изглежда невъзможно. Но за Бога няма нищо невъзможно. Христос, когато възкръсва, има тяло, с което влиза в стая през затворени врати (I Кор. 15:44).

Гръцката и индуистката митология създават немалко легенди за такива тела („шапка-невидимка“, „бързоходни обувки“, „летящо килимче“ и т.н.). Бог осъществява тази мечта на човечеството във възкресението на вярващите. Техните възкръснали тела ще живеят духовен живот. Човек няма да усеща нито глад, нито умора. Как ще изглеждат тогава синовете на възкресението? Писанието отговаря: „като ангели“ (Мат. 22:30). Ангелите винаги са били символ на красотата. Такива ще бъдат синовете и дъщерите на възкресението. Те ще бъдат подобни на самия Христос (Фил. 3:20-21). Красотата, величието на възкръсналите е трудно да бъдат описани. Но Библията казва, че всеки възкръснал няма да е лишен от индивидуалните си особености. Милиони светии в Христос, синове и дъщери от всички народи, племена и езици ще възкръснат! Това са тези, които са приели Христос като личен Спасител. Те ще възкръснат за слава и в слава, въпреки че тук ги позорят, пренебрегват, оскърбяват и дори преследват. Мнозина починали са погребани в слава, но дали ще възкръснат в слава? Карл Велики някога е заповядал да го погребат седящ на престола в императорски одежди с жезъл в ръка. След 200 години Отон III разпоредил да отворят гробницата му. Тогава видели, че златната корона е паднала, одеждите са изгнили, а жезълът е на пода... С Христос не е било така! Разпънали са Го като злодей, но е възкръснал като Цар. Погребали са Го без слава, а е възкръснал в слава. Така ще бъде и с всички синове на възкресението. Колко малко знаем за бъдещето, но някои неща са ни дадени да знаем: тогава в тържествуващ хор ще възпяваме Христос.

„Живот след живота“ д-р Р. Муди отбелязва, че хората, които е разпитал, по-скоро не са преживели нещо като „митологична картина на онова, което ще настъпи в бъдещето“, и дори проявяват недоверие към обичайния образ на рая и ада и към целия „модел на наказанието в задгробния живот“ (с. 70). В „Размисли за живота след живота“ обаче Муди пише, че последните му беседи с хората разкриват многобройни „следсмъртни“ преживявания „на други сфери от съществуването, които биха могли да се нарекат „райски“ (с. 15). Един човек се оказал в „селска местност с рекичка, трева, дървета, планини“ (с. 16). Жена разказва за също толкова „прекрасно място“: „Отдалеч... можех да видя град. Това бяха отделни сгради. Те сияеха, светеха. Хората бяха щастливи. Там имаше искря-

ща вода, фонтани... Град на светлината, според мен можеше да се нарече така“ (с.

17). Ако съдим по фактите, публикувани в редица нови книги, този опит е достатъчно общ. Някои протестантски автори вярват, че подобни преживявания (поне там, където образите са типично библейски) са християнски и трябва да се разграничават от голямата част други „следсмъртни“ представи, които според тях са бесовски лъжи. „Невярващите най-вероятно имат лъжливи преживявания от този тип, които в Библията се свързват именно със Сатана. Вярващите пък преживяват доктринално верни събития, които могат да бъдат изведени направо от Писанието.“1 Така ли е в действителност, или опитът на вярващите и невярващите всъщност е много по-близък, отколкото изследователите приемат?

Авторите смятат преживяванията на Бети Малц, която публикува книга за своето 28-минутно пребиваване извън тялото по време на клинична смърт, за наистина християнски. Веднага след смъртта си тя се вижда как върви „нагоре по прекрасен зелен хълм... Вървях по тревата, която беше толкова зелена, че никога не бях виждала подобен цвят.“ Съпровожда я „висока мъжка фигура в широка дреха. Помислих си дали не е ангел... Когато вървяхме заедно, не виждах слънцето, но светлината беше навсякъде. Отляво растяха красиви цветя. Също и дървета, храсти... Излязохме при великолепно сребристо съоръжение. Приличаше на дворец, но без кули. Когато отивах към него, чувах гласове. Бяха мелодични, хармонични, сливаха се в хор и чух думата „Иисус“... Ангелът пристъпи напред и

с дланта си докосна портите, които отначало не бях забелязала. Високи около четири метра, те бяха от перли. Когато се отвориха, видях вътре нещо като улица от злато, покрита със стъкло или вода. Появи се жълта светлина, която направо заслепяваше. Не мога да я опиша. Никого не виждах, но усещах нечие присъствие. Изведнъж разбрах, че тази светлина беше самият Иисус.“ Когато получава покана да влезе през портите, Бети си спомня за баща си, който се е молил за нея. Портите се затварят, тя се връща надолу по хълма и забелязва слънцето, изгряващо над обсипаната със скъпоценни камъни стена. Скоро след това тази картина се оказва изгрев над град Тера Хоут, където Бети се връща в тялото си в болницата, а всички смятат оживяването й за чудо2. Различава ли се наистина това преживяване качествено от по-голямата част от онези, за които разказва д-р Муди? Действително ли това е християнско видение на небето? (Госпожа Малц по вероизповедание е протестантка и вярата й се укрепва след всичко, през което е преминала.) Православният христия-

нин, разбира се, не е толкова сигурен в това, както протестантските автори3. А и всичко, което ни е известно за това, как душата след смъртта отива на небето и през какво преминава, за да попадне там, не ни изглежда много по-различно от онези „светски“ следсмъртни преживявания, за които се пише днес. Освен християнската окраска, придадена от вярващата протестантка на нейния разказ (ангел, химн, присъствието на Иисус), в него има елементи, общи с преживяванията на хората от света: усещането за покой и мир, което тя описва като рязко контрастиращо с месеците, прекарани в тежка болест; „светещото същество“, което и другите отъждествяват с Иисус; приближаването към някакви други сфери, разположени зад определена граница. И е странно донякъде, че тя вижда изгрева на слънцето над украсените със скъпоценни камъни стени, ако това наистина е било небето... Как да разбираме това? В някои нови книги се описват редица аналогични опити – ще ги разгледаме накратко, за да разберем по-добре същността на нещата.

Една от тези книги е съставена от християнски (в по-голямата си част протестантски) „следсмъртни преживявания“4. В един от описаните случаи „починала“ жена била освободена от тялото си и се озовала на място, залято от ярка светлина, която идвала от разтворени към небето прозорци. „Това, което видях там, накара всички земни радости да избледнеят. Исках да се присъединя към радостната тълпа от деца, които пееха и си играеха в ябълкова градина... По дърветата имаше и благоуханни цветя, и зрели червени плодове. Докато седях там, наслаждавайки се на красотата, постепенно започнах да усещам радост, хармония и съчувствие. Сърцето ми се стремеше да стане част от тази красота.“ След петнадесетминутна „смърт” жената се върнала в тялото си, но в останалата част от деня и през целия следващ ден онзи свят бил за нея много по-реален, отколкото там, където се е върнала. Преживяването й предизвикало някаква „духовна“ радост, която може да се сравни с изпитаната от госпожа Малц и придало на живота й ново измерение. Но виденият от нея образ на „небето“ бил съвсем различен. Ярко „следсмъртно“ преживяване е имал и лекарят от Вирджиния Джордж Ричи. Кратко съобщение за това е публикувано през 1963 г. в „Гайдпоуст Магазин“, а по-разширено е засвидетелствано в книгата „Връщане от утре“. След дълго пребиваване извън тялото си, което е било обявено за мъртво, младият Джордж Ричи се връща в малката стая, където то се е намирало. Едва тогава разбира, че е мъртъв. В този момент стаята се изпълва със светлина, която той усеща като присъствието на Христос – „толкова утешително, толкова радостно и всепоглъщащо”, че му се иска завинаги и изцяло да се потопи в Неговото съзерцание. След като пред очите му се въртят кадри от изминалия му живот, Ричи чува въпроса: „Как използва времето на земята?“ След това има три видения. Първите две като че ли се отнасят към „съвсем различния свят, който заема същото пространство, както нашата земя, и има много земни характеристики – улици, селска местност, университети, библиотеки, лаборатории”. „От другия свят имах мимолетно впечатление. Сега сякаш се намирахме не на земята, а невероятно далеч, извън всяка връзка с нея. И тук видях град, но град, ако човек може да си го представи, построен от светлина... където стени-

те, къщите, улиците, сякаш излъчваха светлина, а по тях се движеха също такива ослепително ярки същества, както и Този, Който стоеше до мен. Това беше мигновено видение, защото в следващия момент стените на малката стая се затвориха над мен, ослепителната светлина изгасна и ме налегна странен сън.” Преди това Ричи не е чел нищо за живота след смъртта, след този случай обаче става активист в протестантска църква5. Този невероятен случай става през 1943 г. Оказва се, че подобни видения, свързани с „възкресение”, са характерни не само за последните години. Протестантският пастир Норман Винсент Пил разказва редица подобни случаи и отбелязва: „Халюцинации, сънища, видения – не вярвам, че става дума за това. Прекалено много години съм говорил с хора, които са били на ръба на „нещо“ и са надниквали там. Те толкова единодушно говорят за красотата, светлината и мира, че е невъзможно да имаш каквито и да било съмнения в реалността на изпитаното.“6 В „Гласове от ръба на вечността“ от антологията на XIX век се дават многобройни примери за видения на хора на смъртно легло и техни предсмъртни преживявания. Въпреки че в нито един от тези примири разказът не е толкова подробен, както някои от най-скорошните случаи, те дават убедителни доказателства, че е доста разпространено явление умиращите да виждат явления и сцени от отвъдното. В подобни случаи онези, които се смятат за християни и са готови за смъртта, изпитват мир, радост, говорят за светлина, ангели, небе, а невярващите често виждат бесове и сцени от ада. Тъй като такива видения са факт, трябва да си зададем въпроса каква е тяхната природа? Наистина ли видението за небето е толкова разпространено сред онези, които, макар да смятат, че умират като християни (доколкото разбират това), все още остават извън Христовата Църква? В нашите разсъждения за естеството на такива случаи ще се върнем към въпроса за „срещата с другите“. Ще раз-

гледаме преживяването на смъртта от нехристияните, за да разберем дали то наистина се различава от случилото се на онези, които наричат себе си християни. Ако нехристияните също обикновено виждат небето по време на или след своята „смърт“, тогава ще трябва да приемем този опит като нещо естествено, което може да стане с всеки, а не като специфично християнско. Книгата на Осис и Харълдсън7 ни предлага многобройни свидетелства по този въпрос. Те представят седемдесет и пет случая, когато умиращи „виждат отвъдния свят“. В някои от тях се разказва за невероятни прекрасни поляни и градини, в други - за порти, които водят към чудно красива селска местност или град, в трети - за необичайна музика. Често се примесват доста светски образи, например американка пътува към прекрасната градина с такси или индийка отива на своето „небе“ върху крава. Жител на Ню Йорк се озовал на прекрасна зелена поляна. Душата му била пълна с „любов и щастие“, а в далечината виждал сградите на Манхатън и развлекателния парк8.

в далечината. Когато разбрал, че е жив, се натъжил, че му се наложило да остави онова толкова прекрасно място“ (с. 179). Друг човек се опитал да се самоубие и докато умирал, казал: „На небето съм. Наоколо има толкова къщи, толкова улици с големи дървета - на клоните им растат сладки плодове и пеят птички“ (с. 178). По-голяма част от преживелите подобно нещо чувстват небивала радост, безметежност и готовност да приемат смъртта. Малко са тези, които искат да се върнат към живота (с. 182). Несъмнено трябва да бъдем много внимателни в тълкуването на „виденията от небето“, които имат умиращите и „умрелите“. Трябва ясно да разграничим истински благодатните видения за отвъдния свят от просто естествените преживявания, които, може би надхвърлят нормалните рамки на човешкия опит, но в никакъв случай не са духовни и не говорят нищо за реалността на рая и ада в истинското християнско учение. И така вече можем да дадем оценка на толкова разпространените в днешно време видения за небето: по-голямата част

Важно е да се отбележи, че според изследванията на Осис и Харълдсън индусите виждат „небето“ също толкова често, колкото и християните. Но докато християните срещат „Иисус“ и „ангели“, индусите виждат свои храмове и богове (с. 177). Още по-важно е, че дълбочината на религиозността на пациентите явно не оказва никакво влияние върху тяхната способност да имат видения за отвъдното: „Дълбоко религиозните хора виждат градини, порти и небе не по-често, отколкото по-малко или съвсем нерелигиозните“ (с. 173). Така един човек, член на индийската комунистическа партия, атеист и материалист, по време на смъртта си е бил пренесен в „прекрасно място на тази земя... Чувал музика, а също и пеене

от тези случаи, а може би дори всички, нямат почти нищо общо с християнското виждане за небето. Това не са духовни, а светски преживявания. Те са толкова бързи, толкова еднакви и земни в своята образност, че не може да се направи никакво сериозно сравнение между тях и истинските християнски видения за небето в миналото. Даже най-„духовният“ момент в някои от тях – усещането за присъствието на Христос – също говори за духовната незрялост на тези, които ги изпитват. Най-новите подобни случаи предизвикват чувство, близко до „комфорта“ и „мира“ на съвременните спиритични и петдесятни преживявания, а не дълбоко благоговение, страх от Бога и покаяние, което поражда при християнските светии истинско усещане на Божието присъствие, както става с ап. Павел по пътя за Дамаск (Деян. 9:3-9).

*Роуз, С. Приношение православного американца. Москва, Российское отделение Валаамского общества Америки, 2001.

1 Levitt, Z., J. Weldon. Is there Life After Death? Dallas, Texas, Zola Levitt Ministries, 1990, p. 116.

2 Maltz, B. My Glimps of Eternity. Waco, Texas, Chosen Books, 1979, 84-89.

3 Тук се имат предвид най-вече автори с харизматична насоченост. Б. р.

4 Meyers, J. Voices from the Edge of Eternity. Old Tappan, N. J., Spire Books, 1973.

5 Ibid., 56-61.

6 Peale, N. V. The Power of Pozitive Tkinking. New York, Prentice Hall Inc., 1952, p. 256.

7 Osis, K., E. Haraldsson. At the Hour of Death. Norwalk, Connecticut, Hastings House. Daytrips Publishers, 1997, p. 163.

8 Weeler, D. Journey to the Other Side, p. 100-105.

з умирах. Чух как лекарят ме обяви за мъртъв. Докато лежах на операционната маса в голяма болница, започна едно силно, пронизващо бръмчене в главата ми. В същото време усетих да се движа бързо по един дълъг, тъмен тунел. Тогава изведнъж открих, че съм извън физическото си тяло. Като страничен наблюдател гледах как лекарите отчаяно се опитваха да съживят моето тяло. Скоро след това се срещнах с едно „същество” от светлина, което направи бърз преглед на целия ми живот и ми помогна да оценя моите предишни дела. Накрая разбрах, че моето време да умра още не беше дошло и че трябваше да се върна в тялото си. Аз се съпротивлявах, тъй като преживяването след живота ми хареса. Но по някакъв начин отново бях съединен с моето физическо тяло и продължих да живея.” 1 Повечето хора описват така своите преживявания, близки до смъртта. В средата на XX в. медицинските зна-

ния достигнаха до такова ниво, че стана възможно да се извеждат хора от състояние на клинична (възвратима) смърт. Според изследвания, направени от Галъп сред американското население, около 15% от съживените хора споделят, че са имали преживявания, близки до смъртта2. Техните разкази превърнаха темата за смъртта в още по-вълнуваща и пълна с въпроси. Защото, както пише П. Рогозин, често, когато посрещаме хората, идващи на този свят, се питаме: „Откъде и за какво?”, а когато ги изпращаме: „Защо и къде?”3 Какво представляват тези преживявания, близки до смъртта? Някои изследователи4 описват девет техни общи характеристики: • чуване на звуци като бръмчене; • усещане, че човек се намира извън физическото си тялото; • усещане за пътуване през тъмнина или тунел; • усещане за издигане в небето; • среща с хора, често починали близки;

• среща със светло същество (Бог, ангел); • преглед на живота; • чувство на мир и липса на всякаква болка; • нежелание за връщане обратно в тялото. В какви ситуации възникват преживяванията, близки до смъртта?

• В състояние на клинична смърт и в кома. Повечето речници определят смъртта като „край, прекратяване на живота”5. Днес под общоприет клиничен критерий за смъртта в медицината се разбира „необратима загуба на функциите на организма като цяло”6. Но наред с необратимата (например мозъчна) смърт в медицината има и обратима, клинична смърт. Тя е своеобразно преходно състояние между живота и смъртта, започва от момента, в който се прекратяват дейността на централната нервна система, кръвообращението, дишането, и

има кратка продължителност - 3-6 мин. След това обикновено настъпват необратими промени в главния мозък или човекът се съживява. Повечето преживявания, близки до смъртта, се случват в състояние именно на клинична (обратима) смърт, а не на биологична смърт. Затова при тях не може да се говори за „възкресение” и връщане на душата в тялото (възможно е тя никога да не го е напускала).

• По време на спиритични (окултни) сеанси или ритуали като гледане в огледало или в съвременния му вариант - психомантеум, медитация7.

• При дълбоко психическо и физическо изтощение. От някои разкази на хора с преживявания, близки до смъртта, става ясно, че те биха могли да се дължат на крайно физическо и психическо изтощение на организма. Причини за възникването на преживявания, близки до смъртта Могат да се обобщят в две групи:

1. Физиологични (и биохимични) Към тази група спадат преди всичко интоксикацията с психоактивни (наркотични) вещества, черепномозъчната травма, хипоксията (кислороден глад) на главния мозък. Един от препаратите, оказващи влияние на психиката, е кетаминът. Той често се използва като анестетик в хуманната и ветеринарната медицина. По време на оперативна или следоперативна намеса с прилагане на кетамин дори без предозиране „умиращите” могат да видят „тунел” или как „отиват” някъде, срещат се с близките си. Кетаминът неслучайно се нарича още диссоциативна (разделяща) наркоза - той нарушава връзките между различните участъци в мозъчната кора. Най-характерните ефекти от кетамина са схващане, загуба на усета за пространство, усещане за откъсване на тялото и духа8. Но според д-р Муди (парапсихолог и психиатър) преживяванията, близки до смъртта, не са халюцинации и илюзии, защото, първо, имат удивителна прилика, вто-

ро, хората не са психотични и, трето, поразително наподобяват картините, описани в много древни и езотерични текстове, напълно непознати за изследваните обекти9. В такъв случай причината за тях трябва да е друга, различна от вече споменатите. Муди по-скоро говори

тики („окултен” от латински означава „таен, скрит“ - тук влизат сферите на вълшебството, магьосничеството или свръхестествените явления11).

точно за това, но го приема в положителен смисъл.

2. Духовни и окултни Случаите на преживявания, близки до смъртта, които се описват в книгите и филмите днес, твърде много наподобяват изпитваното от шаманите, жреците и медиумите. При по-обстойно изследване могат да бъдат открити много съответствия с някои древни източни представи за смъртта и задгробния живот, особено с тибетската „Книга на мъртвите”. А д-р Муди в послеслова към своята нашумяла и в България книга „Живот след живота” пише, че като възпроизвежда метода на древните гърци за извикване на мъртви, той е помогнал на няколко стотици хора да осъществят пряк контакт с привидения на свои починали близки, които изглеждали като живи10. Д-р Муди, д-р Елизабет Кюблер-Рос и техните съмишленици приемат интерпретация на задгробния живот не поради някакви научни факти и доказателства, а защото самите те участват в окултни прак-

Зад всички случаи на преживявания, близки до смъртта, се крие определен светоглед - система от вярвания и възгледи за околната действителност, за живота, човека и висшата реалност. Защото, както отбелязва д-р Мартинез, „не съществува практика, която да не е теоретично подкрепена”12. Внимателният психологически, философски и библейски анализ разкрива следните възможни светогледи, които стоят зад разказите за преживявания, близки до смъртта: Хуманизъм13. Съвременният хуманистичен светоглед се отнася доста доброжелателно към отвъдния свят, защото представата за него е приятна, а не мъчителна, там се допуска „ръст”, „развитие”, а не се очаква крайно решение на съд. Преживяванията, близки до смъртта, според хуманистичния светоглед дават още „един шанс” на човека да се подготви за висшата реалност, защото неговата вечна участ не се определя според поведението му по време на земния живот.

Светогледи, които стоят зад преживяванията, близки до смъртта

Така подобни преживявания се оказват нещо добро, защото намаляват страха от смъртта, съдействат за духовното развитие, водят до любов, мир, усещане за смисъл и цел в живота. Но според изследователите подобни субективни преживявания на границата на смъртта не служат като доказателство за живота след нея. Ню ейдж и окултизъм. За съжаление, почти всички съвременни „научни” изследвания на преживяванията, близки до смъртта, са свързани по един или друг начин с теософията на Елена Блаватска (духовен водач на Ню ейдж) и нейното учение за астралната плоскост, както и с някои древни езически практики. По-голямата част от „проповедниците” на такива преживявания днес се занимават с окултизъм. Главен източник за техните знания е не толкова опитът на другите, колкото собствените им преживявания на изследователи на „духовете”. Например д-р Мелвин Морз (цитиран в „християнския” филм „Феноменът Лазар”) използва въведения от него метод „виждане от разстояние” (remote view), което е модифицирана форма на ясновидство. В своя сайт той пише за т. нар. „Божия точка” („God Spot”), която се използва за преживявания извън тялото, за молитва, духовни видения и медитация. Чрез тази „точка” медиумите придобиват достъп до нужната им информация14. Д-р Муди също не скрива своите връзки с окултизма. Вдъхновен от древните гърци като оракули на смъртта, той създава специална камера за медитация (психомантеум), която дава възможност за контакт с мъртви роднини и близки, усещане за излизане от собственото тяло и преживявания от предишния живот15. За един християнин този психомантеум не е нищо друго освен модерна, псевдонаучна форма на гледане в огледало с цел общуване с мъртвите. Друг учен, д-р Елизабет КюблерРос, известен изследовател на психологията на умиращия и на преживяванията, близки до смъртта, признава, че е била посещавана от нейния дух ръководител Салем и от двама негови спътници Анка и Вили16. Сред окултните кръгове се знае, че подобни духове ръководители (които всъщност са демони) се появяват само на напредналите в медиумните способности.

Богословието на личния опит, характерно и за харизматичното движение (Дж. Макартър17). Поддръжниците на този светоглед изоставят вярата в интелектуалното и историческото съдържание на библейското послание и се доверяват на субективните, антропоцентрични (насочени към човека) преживявания, особено на тези, които са близки до смъртта. Хората, които са виждали рая или небето, са „радостни”, „щастливи”, „доволни”. Ако някои виждат „Христос”, то е само за да получат удоволствие от „разговора” си с Него. Елементът

на смърт. Такива преживявания обикновено предизвикват еуфория или чувство, сходно с „успокоението” и „мира” при съвременните спиритични и харизматични практики, а не дълбоко благоговение, страх от Бога и покаяние, които са предизвикани от Неговото присъствие.

на божественото и страхът на човека пред Бога в подобни преживявания, за съжаление, отсъства. Така вместо да отразява записаните в Библията божествени откровения, християнството се превръща в сбор от субективни, често фантастични преживявания. А Библията или се нагажда към тях, или напълно се пренебрегва. Какво да кажем за християните, които са имали преживявания, близки до смъртта? Трябва да бъдем много внимателни при интерпретацията на тези „видения на небето” и на „Иисус”, които имат някои християни по време на клинич-

тират свидетелството на ап. Павел за пренасянето му в третото небе като пример за преживяване извън тялото (II Кор. 12:1-5). Но никъде в новозаветния текст не пише, че Павел е умирал, когато е видял небето, и е възкръснал след това. Бог е създал човешкото същество едно цяло (Бит. 2:7) и съгласно Библията всяко отделяне на душата и духа от тялото категорично се свързва със смъртта18. Бог е създал по удивителен начин човешката психика, която е напълно способна да преживее във вид на видение небето и Божията слава според волята на Бога, какъвто е и случаят с ап. Павел (II Кор. 12:1).

Какво казва Библията за преживяванията, близки до смъртта? В Библията не намираме никакви доказателства за такива преживявания. Въпреки това някои автори ци-

Не може ли Бог да изпрати някого в ада и да го възкреси, за да ни разкаже той колко страшно е там? Всеки истински християнин вярва, че Бог и днес се намесва по свръхестествен начин в живота на хората, като ги изцелява от неизлечими за медицината болести. Библията казва, че всичко е възможно за Бога, включително да възкресява от мъртвите (Мат. 19:26). Но, както отбелязва Дж. Макартър, за разлика от случаите на възкресения в Новия Завет, които обикновено стават сред тълпи скептично настроени, невярващи хора, съвременните „възкресения” се осъществяват или при затворени врати, или на големи религиозни сбирки, където тълпи хора безумно очакват да видят поредното „чудо”. Много е лесно в подобни ситуации да се изфабрикуват различни „възкресения” или „изцеления”19. Освен това е погрешно да вярваме, че Бог може да изпрати някого в ада и после да го върне само за да ни разкаже колко е страшно там, първо, защото самата Библия ни учи, че адът е твърде ужасно място. Не са нужни допълнения към нейния текст, за да се убедим в това. Второ, „ако не слушат Мойсей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят” (Лука 16:31). Днес в определени християнски среди се появяват много свидетелства на хора, които твърдят, че са се завърнали от ада. Например героят на един филм, наскоро нашумял сред християните в България, без всякаква критичност на разума и разбиране на Библията твърди, че „ангелът” му казал да се върне обратно на Земята, за „да бъде последното предупреждение за това поколение”20. Често

хората в XXI век могат да се уподобят на книжниците и фарисеите (учените по онова време!), които молят Иисус за чудеса и знамения. Отговорът на Господ е, че друго знамение няма да им се даде освен Неговата смърт и възкресението Му (Мат. 12:39-41).

Виж Moоdy, R., Jr., M.D. Life After Life. New York, Bantam, 1976, 21-22.

2 Gallup, G., W. Proctor. Adventures In Immortality: a Look beyond the Threshold of Death. New York, McGraw Hill, 1982.

3 Рогозин, П. Существует ли загробная жизнь? - http://www. blagovestnik.org/books/00144.htm 4 http://www.near-death.com/evidence.html 5 Български тълковен речник. С., Наука и изкуство, 2005.

6 Енциклопедия Британика. - http://goo.gl/i6QGM 7 http://www.near-death.com/experiences/triggers08.html 8 http://www.drugsinfo-bg.org/bg/drugs-alphabet-17.html 9 Муди, Р. Живот след живота. - http://goo.gl/ddnQ5 10 Пак там.

11 Енциклопедия Енкарта. - http://goo.gl/LRG8V 12 Мартинез, П. Психология на молитвата. С., БХСС, 2002, с.129.

13 Под хуманизъм тук имаме предвид главно светоглед, в центъра на който е идеята за човека като висша ценност, той се ражда изначално добър. Отрича се свръхестественото (и Бог), етиката също е човекоцентрична.

14

1

Какви са възможните изводи? Хората днес предпочитат да вярват повече на измислици, отколкото на достоверни учения. Ап. Павел предупреждава Тимотей, че в последното време хората ще се интересуват повече от басни, отколкото от Божието Слово (II Тим. 4:1-4). Увлечението по духовни басни е един от най-големите проблеми на съвременното християнство. Преживяванията, близки до смъртта, са ракетата носител за идеите на Ню ейдж. Изследвайки трудовете на Юнг, Муди, Кюблер-Рос, Монро, Морз и други автори, можем да проследим ясно очертанията на една нова световна религия: наукообразна (не научна!), съдържаща елементи на християнството, юдаизма, будизма, хиндуизма и окултна по своята природа, наричана още Ню ейдж. Основната идея на тази нова религия, подкрепена с истории за преживяванията, близки до смъртта, е, че няма никакво значение в кого вярва човек и дали е вярващ изобщо - всички накрая се срещат с „Иисус” и с „ангелите”. Хомосексуалистите също се срещат с Иисус, когато „умрат”. Всъщност религията и сексуалната ориентация нямат никакво значение, ние всички сме деца на Бога. Няма значение какво име използваш за висшата сила - Бог, http://goo.gl/0muF7 http://www.lifeafterlife.com 16 Йеромонах Серафим Роуз. Душа после смерти: современны „послесмертные опыты” в свете учения Православной церкви. - http://goo.gl/ZXVQ0 17 MacArtur, J. Charismatic chaos. Grand Rapids, Michigan, Zondervan Publishing House, 1992.

18 Martin, W., M. Rische, K. Van Gorden. The Kingdom of the Occult. Thomas Nelson Inc, 2008.

19 MacArtur, J. Op. cit., p. 132.

20 Филмът се нарича: „Феноменът Лазар”, а героят е пастир Екечукву от Африка, който е бил „възкресен” от мъртвите. Лентата се разпространява безплатно от харизматичната организация „Final Frontier Charitable Trust” - http://goo.gl/ eAqSH 21 http://www.near-death.com/dale.html 22 Мельников, А., В. Харькив, Э. Генрих. Формирование религии Антихриста. Новосибирск. - http://goo.gl/l9mJk 23 Graham, B. Death and the Life After. Thomas Nelson Inc., 2008.

- http://goo.gl/9KpNa 15

Аллах, Велик Дух или нещо друго, тя е все една и съща21. Изобилието от разкази за преживявания, близки до смъртта, в научни книги и списания може да се определи като симптом за сливането на науката с окултизма. Това, което е било преди област на действие за шамани, врачки и гледачки, днес е предмет на научни изследвания. Учените (Юнг, КюблерРос, Муди и др.), като изследват окултните явления, навлизат в сфери, контролирани от свръхестествени сили. Във връзка с това А. Мелников пише: „Осланяйки се единствено на своя интелект, без защита от Бога и без Неговата помощ, те [учените] неизбежно стават обект на влияние на демонични сили.“22 Никога преди на човечеството не са били давани толкова потресаващи и ярки доказателства за това, че има свят извън видимия, материалния. Окултните практики днес потвърждават още веднъж реалността на духовния (демоничния) свят. Бурно обсъжданите преживявания, близки до смъртта и „извън тялото”, не приличат на истинските преживявания на другия свят, които са имали Божиите хора чрез видения и откровения. Би било проява на крайност да причислим всички преживявания, близки до смъртта, към някакви измислици, халюцинации или да ги определим като идващи от Сатана. Имаме обаче сериозно библейско и научно основания да смятаме, че именно това е в основата на по-голямата част от такива преживявания. Нека Бог да ни даде повече мъдрост, за да различаваме доброто от злото, истината от лъжата и да ни помогне да следваме доброто и истината! Защото, както пише Били Греъм: „Преживяванията, близки до смъртта, не са основа на вечните истини, нито основание на нашата увереност в живота след смъртта. Те могат да бъдат опасно заблуждаващи и трябва да се изследват в контекста на Божието Слово.”23

П

рез 1989-1992 г. в Украйна и Русия широко се разпространяват типографски издания на книгата на американския професор, доктор по медицина, Реймънд Муди „Живот след живота. Изследване на феномена на оцеляването след физиологична смърт“. В тази книга са събрани многобройни свидетелства на хора, преживели клинична смърт. Естествено, въпросите за живота и смъртта винаги дълбоко са вълнували хората. Затова книгата на Р. Муди предизвика голям интерес и се оказа за мнозина, както и за мен, насърчаващо откровение. Хората, преживели клинична смърт, като че ли потвърждават това, което Свещеното Писание говори отдавна, че след физиологичната смърт индивидуалността на човека не изчезва и животът продължава в духа. Р. Муди описва и анализира голям брой случаи на клинична смърт, но не формулира еднозначни изводи. Той е достатъчно внимателен, което прави добро впечатление. В описаните случаи обаче прокарва някакви странни паралели с Библията, с възгледите на Платон, а също и с „Книгата на мъртвите“. Освен това дава алтернативни „обяснения“ (кавички на авт.) на феномена около смъртта, също така свръхестест-

вени и естествени, като нарича естествените научни, свързани с фармакологията, физиологията и т.н. Запознах се с Р. Муди през 1990 г., а през 1993 г. добих свой „предсмъртен“ опит по време на сериозна операция на червата. Моите преживявания бяха аналогични с дадените в книгата и аз съм съгласен с тези хора, които са убедени в тяхната реалност. Но има и съществени особености, които не могат да не ме наведат на мисълта, че някаква външна сила нахлува в отслабеното съзнание на човека и се опитва да натрапи своето виждане за живота и за смъртта. Отначало моят „предсмъртен“ опит напомня случаите, описани от Р. Муди. От абсолютна тъмнина излиташ от собственото си тяло към светлината. Но с това съвпадението свършва. Аз излетях към стена от бледорозов пламък, разположен отляво на тялото, което бях напуснал, а не в атмосферата на изцяло сияеща светлина.

Трябва да отбележим, че в книгата на Р. Муди са дадени най-вече положителни примери на преживявания, близки до смъртта. Душите на „умиращите“ с радост срещат някакви същества от светлина и се чувстват така добре. Но моята душа не срещна в неземното пространство от светлина добри същества и никой не я приветства с радост. Тя летеше покрай стената на вълнуващия бледо розов пламък, а някъде в края на полета започна да забелязва, че между езиците на пламъка се крият безобразни (свински) лица. При вида на тези безобразни лица ми мина мисълта: „Май не съм попаднал на правилното място!“ И веднага картината се промени. Наблюдавах себе си отгоре, от дясната страна: същата стена от огън, тялото ми е на операционната маса и отляво до него има кубче с числото 30. Чух глас: „Няма почти никакъв шанс да оцелееш, но ако преминеш отляво на розовата стена, ще живееш.“ Името на Иисус Христос не се споменаваше, но се подразбираше. Разбрах, че ако се откажа от Него, всичко ще бъде добре. Но на това предложение ведна-

га отговорих: „Не, не, не!“ И след третото „не“ почувствах страшна болка. Оказа се, че операцията приключва и хирургът ме зашива. Трудно ми е да предам онова състояние на болка, от която се спасявах, като повтарях думите, които чух от покойната си майка: „Христос е търпял и на нас е заръчал да търпим.“ Почти се задушавах, като се стараех по някакъв начин да привлека вниманието на лекарите, но нито можех да кажа нещо, нито да помръдна. Вероятно по движението на клепачите ми и треперенето на пръстите на ръцете ми лекарите разбраха в какво състояние съм и ми помогнаха. Но главното не е в това, а че „предсмъртните“ ми изпитания се случиха преди да попадна в реанимацията. Добре запомних болката при преместването ми след операцията по коридорите и в асансьора. След денонощие и половина, прекарани в реанимацията, ме отведоха в стаята, където окончателно дойдох на себе си. Първата ми мисъл беше, че сега съм с Иисус, а не, че съм останал жив. На душата ми стана топло от тази благодатна мисъл. Като анализирах нещата, които станаха с мен, си направих следните изводи. Първо, тези „предсмъртни“ изпитания бяха реални, въпреки че се случваха в някакво друго измерение. Второ, избора да бъда с Бога или да се отрека от Него ми предложи самият Сатана. Иисус Христос не се занимава с подобна проверка на верността. Най-вероятно нямаше да имам тези изпитания, ако на операционната маса не бях дал обещание: „Иисусе Христе, Ти си единствената ми надежда и спасение. Напълно отдавам себе си на Теб. И ако всичко мине благополучно, през остатъка от живота си ще принадлежа на Теб и ще живея според Твоите заповеди.“ Сатана не беше харесал подобно обръщение към Иисус, затова реши да ме изпита. Но тук идва въпросът - ако Сатана искаше да ме изкуши, защо ми показа не само красивата картина, а и безобразните свински лица? Разбира се, Сатана не би искал да покаже своето безобразие. Иисус Христос бе извършил това, за да направя правилен избор, Той ми даде

възможност да видя какво ме чака зад тази красива и на пръв поглед безобидна стена от светлина (огън). Той не искаше да загина и ме спаси. Преди операцията не бях християнин, въпреки че отдавна вече бях осъзнал своята греховност и вярвах в Иисус Христос. Но всичко това беше на нивото на разума, без топлината и Божия страх в сърцето. След операцията и преживените „предсмъртни“ изпитания всичко се промени, живата вяра изпълни сърцето ми. Евангелските християни от град Мирно (Якутия) и мисионерите от дружеството „Светлина на Евангелието“, които по това време бяха в града, внимателно ме

изслушаха. Покаях се в тяхно присъствие, те ме нарекоха брат и два месеца след като излязох от болницата, приех водно кръщение. Когато сравнявам „предсмъртните“ си преживявания с описаното в книгата на Р. Муди, изводът може да бъде само един: случаите, разказани от Муди, също са от Сатана. Лесно можем да се убедим в това, ако погледнем какво са донесли на хората техните „предсмъртни“ преживявания. „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат.

7:16). В книгата на Р. Муди не е даден нито един случай, при който хората след такива изпитания се възпламеняват с любов към нашия небесен Отец и се покайват за своите грехове. И е съвсем ясно защо! След подобни преживявания човек се успокоява, защото започва да смята, че може и без покаяние да получи вечен живот. Затова тези хора нямат нужда от личен Спасител, от Иисус Христос. Муди отрича, че „предсмъртните” изпитания се направляват от враждебни сили. Той пише, че след изпитанията хората стават по-добри, по-състрадателни към околните и вече не се страхуват от смърт-

та. Ако това произтича от Сатана, след като са придобили такъв опит, хората биха тръгнали по пътя на омразата и разрухата. Но разрухата може да действа и без много шум, без да привлича особено внимание върху себе си, както прави Сатана. Главната му цел е да отслаби вярата ни в нашия Творец и да навреди на Христос и Неговото дело. Сатана иска да задуши всяко желание на хората да се трудят на Господната нива, като се старае да ги отклони от тесния път на правдата. Той лъже хората, подхвърля им мисли, че може да получат вечен живот, без да ги е грижа как живеят на земята. Но всичко това не се съгласува с учението на Иисус Христос и Неговото божествено Слово. Нашето спасение не изхожда от нас, а от Бога: „И то не от самите вас...“ (Еф. 2:8-9). Аз, разбира се, нямам нищо против да се проследят по-нататъшните изследвания на Р. Муди - ние трябва да познаваме врага си. Какво още може да измисли той за съблазняване на човешкия род? Но към книгата на Р. Муди и подобни на нея трябва да се отнасяме достатъчно критично и веднага да се обръщаме

за съвет към Иисус Христос и Неговото Слово. Разбира се, твърдият във вярата християнин няма да се подведе от подобни „сладникави“ феномени - трудно е да бъде съблазнен. На християни със слаба вяра обаче и на хора, които търсят Бога, тази книга ще нанесе явна вреда. Разговарял съм с невярващи, които са я чели. Те харесват книгата, тъй като след четенето настроението им се е подобрило и се е появило някакво успокоение. Но не съм забелязал някакво нравствено усъвършенстване в техния живот. Както са живели дотогава, така и продължават, само че са станали по-глухи за Божието Слово. Накрая бих искал да призова християните и изобщо всички хора да проявяват особена бдителност в това тревожно време. Ще се появят още много книги със съблазнителни заглавия, чиято цел е да опорочат Божия план на спасението на човечеството в Христос. Нека възсияе слънцето на правдата и се утвърди кръстът на Иисус Христос по цялата Земя!

ват нож и вилица, а се хранят с пръсти. В домовете на богатите бършат ръцете си с парченца питка, които след това изхвърлят. Точно тези късчета очаква Лазар. И кучетата - кучетата на богаташа - се оказват по-добри от своя стопанин! Те ближат раните на бедняка. Тогава не е имало изкуствени антибиотици, а кучешката слюнка е с бактерицидни свойства. Между другото, обърнете внимание на името Лазар. Това е латинската форма на еврейското име Елиазар, което означава: „Бог е моята помощ”, „Бог е моята радост.” Какво име! „Умря сиромахът и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно“ (ст. 22). Лазар умира пръв. Често се случва нечестивите да живеят по-дълго. Народът понякога очаква десетки години да умре някой диктатор.

тен жител на небето. Във всеки случай вярващите, спасените не умират. Идват да ги вземат. Не ви ли се е случвало да наблюдавате смъртта на вярващ човек? А на безбожник? Юдеите от времето на Иисус описват по три начина смъртта на праведния: той влиза в Едемската градина, идва при престола на славата или се изкачва в Авраамовото лоно. Нашият сиромах отива в Авраамовото лоно. Отведен е там от ангелите! По-нататък четем: „Умря и богаташът и беше погребан“ (ст. 22). Ето цялата характеристика на този човек. Богаташ! Не е нито Ирод, нито Рокфелер или Бил Гейтс... Спомняте ли си как не толкова отдавна погребаха Елцин? Можем да си представим горе-долу подобно погребение на един богаташ. Целият елит на държавата се събира. Има и добри думи, и църков-

Дали са погребали сиромаха, не се знае, Евангелието мълчи за това. Може би са го хвърлили в някаква яма. Спомняте ли си разказ за полето, наречено „кръвна нива“ или „нивата на грънчаря” (Мат. 27:7-8), където са погребвали сиромаси като Лазар? Юдейските свещеници купуват тази нива с парите, върнати от Юда, след като той се разкайва за предателството на своя Учител. И така, Лазар умира и е отнесен от ангелите в Авраамовото лоно, т.е. там, където искат да попаднат всички, които вярват в живота след смъртта. Оказана му е голяма чест: съпровождат го ангели. Трябва да кажа, че ангелите са реални. Не са призраци, нито персонажи от приказки или легенди, а напълно конкретни личности. Те са чакали Господ да им заповяда да приберат Лазар от земята, където той само е страдал, в приготовеното за него място. И Божият приятел Авраам приема новия поче-

на служба, и почетен ескорт, и траурна процесия... Не както при Лазар. За мнозина богатството е непреодолимо изкушение, препятствие по пътя към небето. Не случайно в Библията е казано: „Сребролюбието е корен на всякакви злини“ (I Тим. 6:10). Лесно е да забравиш за вечността, ако живееш постоянно в удоволствия или в стремеж към тях. Удобствата и удоволствията могат да пробудят у нас сластолюбие и гордост, а това вече е началото на края. Веднъж при един равин дошъл богат търговец, член на неговата община, и казал: – Рави, защо постоянно се караш на нас, богатите? Ние и десятък даваме, и на общината помагаме. Ето, наскоро... Равинът го прекъснал: – Ела до прозореца. Какво виждаш?

– Виждам площад, хора...

– Сега ела до огледалото. Какво виждаш?

– Себе си...

– А сега кажи каква е разликата между стъклото на прозореца и на огледалото?

– Огледалното стъкло от обратната си страна е покрито с тънък слой сребро – отговорил търговецът.

– Ето и аз това казвам – подхванал равинът мисълта за среброто. – Богатият е застрашен да вижда само себе си, своето семейство, своето дело, своите интереси. През 2004 г. четох интервю с Ходорковски, на когото отнеха всичките му 15 милиарда. И там той казваше: „За мнозина може да изглежда странно, но раздялата със собствеността ми няма да бъде за мен непоносимо болезнена. Аз, както и много други затворници – известни и неизвестни, – трябва да благодаря на затвора. Той ми подари месеци напрегнато съзерцание, време за преосмисляне на много страни от живота. И вече осъзнах, че собствеността, особено голямата собственост, сама по себе си изобщо не прави човека свободен.“ По-нататък думите му бяха още по-конкретни: „Благодарен съм на Бога, че за разлика от моите гонители аз разбрах, че печеленето на огромни суми пари далеч не е единственият (и вероятно далеч не е най-важният) смисъл на човешкия труд.“ При нашия богаташ това прозрение не е настъпило. Нека си спомним, че фарисеите се присмиват над Иисус и заради своето сребролюбие. Ще кажем няколко думи и за богатия младеж. (Помните ли този случай от живота на Иисус?) Как се казваше той? Точно така, не се знае. Защо? Защото е направил неправилен избор. А защо го е направил? Бил е завладян от богатството. Прекалено богат е бил! Ако беше направил избор като Ходорковски, непременно щяхме да научим неговото име и вероятно щяхме да виждаме върху иконите неговия лик с ореол, изобразяван над главите на светите апостоли. Защото той би могъл да приеме поканата и да последва Иисус, но я е отхвърлил. Богат е бил и е останал обсебен от богатството.

жението пред Бога: спомнете си нашите бащи и деди, минали през страшните времена на гонения и дискриминация. За такива вярващи е казано: „Други пък изпитваха присмех и бичувания, а още и окови, и тъмници; с камъни биваха убити, с трион прерязани, с мъки мъчени; умираха заклани с нож, скитаха се в овчи и кози кожи и търпяха лишение, бедствия и страдания; те, за които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята“ (Евр. 11:36–38). И богаташът получава отговор: „Но Авраам каза: „Синко, спомни си, че ти си получил своите блага приживе така, както и Лазар злините; но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш“ (ст. 25). Небето е утешение, адът е мъчение; небето е ликуване, адът е плач и скърцане със зъби. За Лазар са верни думите на ап. Павел: „Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с онази слава, която ще се яви в нас“ (Римл. 8:18, СИ). Обърнете внимание на думите „ще се яви в нас“. „...И освен всичко това между нас и вас зее голяма бездна, така че онези, които биха искали да минат оттук към вас, да не могат, нито пък оттам да преминат към нас“ (ст. 26). Чистилище не съществува, няма надежда след смъртта. Дори да запалиш всички свещи на света и да поръчаш за сто години напред за всеки час панихида. Бог е сложил този предел: „Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си“ (Евр. 3:15). Той изключва възможността за преход след смъртта. „...А той каза: „Щом е така, моля ти се, отче, да го пратиш в бащиния ми дом, защото имам петима братя, за да им засвидетелства, да не би да дойдат и те на това мъчително място“ (ст. 27-28). Богаташът явно не е имал деца, затова се безпокои за братята си. За роднините си трябва да се тревожим сега, по време на живота, а не когато стане късно. Вместо пировете, на които вероятно богаташът е канил петимата си братя, по-добре да беше организирал библейски събирания, да беше поканил Рави от Назарет на шабат – така и

самият той щеше да повярва, и братята му щяха да се покаят... „Но Авраам каза: „Имат Мойсей и пророците; нека слушат тях“ (ст. 29). Единственият път за познаването на Бога, пътят към истинската вяра е четенето и слушането на Библията: „Вярата идва от слушане, а слушането - от слово Божие“ (Римл. 10:17, СИ). В Библията Бог разкрива Себе Си, волята Си, пътя на спасението. Нейните думи са живи, те, както е писано, са Дух и живот. Но богаташът и тук знае по-добре: „А той отговори: „Не, отче Аврааме, ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят“ (ст. 30). Богаташът възразява дори на Авраам. Той самият е в ада, а знае по-добре как да се спаси човек. Той самият не се е покаял, а знае как да се проповядва подобре! Познато ли ви е това? Случвало ми се е да чувам подобни критики от невярващи: и този не проповядва много грамотно, по-добре е да се говори за

ху Себе Си греха на целия свят. Никой няма да попадне в ада заради онова, което е направил. Ще отиде там заради онова, което не е направил - не е приел Иисус Христос. Иисус ни е подготвил място на небето и ангелите чакат определения час, за да ни отнесат в Авраамовото лоно. Попитали възрастен шотландец надява ли се след смъртта си да отиде на небето, така да се каже, в Авраамовото лоно. Той отговорил: „Аз вече живея там!“ Това е много проста истина: трябва да имаме небето в сърцето си сега, за да попаднем там след смъртта. Спасението е възможно само в този живот и само в Иисус Христос. Разказват за един лондонски богаташ, че когато бил на смъртно легло, извикал Спърджън, най-известния проповедник по онова време. Но Спърджън не можел да отиде и изпратил брат си. Богаташът бил много разочарован. Той казал на брата на Спърджън:

това, не за онова … И аз самият бях такъв, когато, още невярващ, посещавах събранията на църквата. Авраам отговаря на богаташа: „Ако не слушат Мойсей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят” (ст. 31). Иисус разказва тази история малко преди възкресяването на Лазар от Витания. Как мислите: името случайно ли съвпада? Според мен не, при Бога няма случайности. Но фарисеите не слушат възкръсналия Лазар! Вместо да му повярват, решават да убият. А и на Иисус Христос не вярват. И Го разпъват. Разпъват Го същите, които Му се присмиват, когато им разказва историята за богаташа и Лазар. От тази история можем да направим няколко извода. Иисус ни е избавил от ада. За да спаси човечеството от участта, определена за дявола и неговите ангели, Иисус идва в този свят и взема вър-

- Когато ми трябва лекар, викам най-добрия. Когато ми трябва адвокат, наемам най-успешния. И сега ми трябва най-добрата помощ.

- Жалко, че той не се е обърнал към Когото трябва! – казал Спърджън.

– Единственият, Който би могъл да му помогне, е Иисус Христос. Най-големият ни враг е вътре в нас. Нашето неизменно желание е да станем по-богати, по-известни, да получим по-голямо признание. Начинът да се избавим напълно от тази опасност е изцяло да посветим себе си, живота си, семейството и парите си на Господ. Само така можем спокойно да очакваме времето, когато Той ще изпрати за нас Своите ангели.

Съвременната наука за човека се е добрала до факти, които проливат светлина и върху християнското учение за възможността за възкресението. Тези факти на съвременната психология и философия сочат по един неотразим начин, че възкресението на човека след неговата смърт е необходимост, ако искаме да мислим за човека (а това е гласът на истината) като за цялостно, единно и целесходно същество, както мисли и християнската богословска доктрина. Съвременната психология е установила, че човекът е единно, цялостно същество, въпреки неговата двусъставна, духовна и телесна природа. Тази единност и цялостност намира пълен израз в онова, което ние наричаме личност. С други думи: личността обединява духовното и телесното начало, онтологически различни помежду си, по такъв начин, че човек се съзнава винаги като цялостно, единно същество, което е равно на себе си във всички моменти от своя живот. Всеки един от нас, стига да рече да наблюдава себе си, ще види съвсем недвусмислено, че ние се чувстваме съвсем същите, равни на себе си, макар да стават с нас много и най-различни промени. Колкото и да израснем духовно и телесно, каквито и промени да претърпим, съзнанието за нещо непроменимо си остава налице у нас. И никой добросъвестно и обективно не може да квалифицира това съзнание като нереално и ненормално явление. Това съзнание се оформя и специфицира под влияние на различните спомени за самия себе си, засягащи различни състояния, в които се намира човек. От психологическо гледище не може смислено да се утвърждава, че споменатото съзнание се създава от различните спомени. Напротив, тези спомени са възможни само благодарение на неговата наличност в нас. Защото всички тези спомени се съзнават от всеки човек като такива само поради това, че са били някога действителни състояния в нас. Самото съзнаване на ставащите в нас промени, съзнанието за време, разграничаването на миналото от настоящето предпоставя едно неизменно начало във вътрешния мир на човека. С други думи и по-точно казано: това съзнаване на особеностите в преживяванията на човека предпоставя факта на самотъждественост. Обуславяйки съзнанието за време, фактът на самотъждествеността с това се явява един

свръхвременен център, относно който едни състояния се преживяват като поранни, а други като настоящи. Тази особеност на нашето самосъзнание, или „аз”, т.е. свръхвременната природа на нашия дух, е разкрита превъзходно в етюдите на руския философ Л. М. Лопатин и съчинението на Бергсон „Материя и памет”. Друг факт в душевния живот на човека, доловен и подчертан от психолозите на новото време, е фактът, че всичко, което едновременно изплува в полето на съзнанието ни - възприятия, чувства, усети, мисли и желания, - са състояния на едно и също мое „аз”. Този съществен факт сочи към цялостния и единен характер на нашето съзнание, или вътрешен мир. Този вътрешен мир не е сбор от различните преживявания, а е един цялостен „организъм” от тези преживявания. Пълнотата на тези преживявания, единният живот, който се изявява в тях, превръща съзнанието за самотъждественост в онова, което се нарича личност. Личността обхваща не

само особеностите на духа, но и на тялото. Личността е носител, субект на всички телесни и душевни преживявания на човека. Затова тя намира израз и в лицето на човека, както и в други телесни органи (подробно у Н. Бердяев: за личността в „О рабстве и свободе человека”). Нещо повече: не само личността е единна и цялостна, живее единен живот, но и всичко в личността е оличностено, всичко е свързано с нея и всичко „свързва” нея, определя нея. Тя се стреми да направи свое всичко, което идва отвън, да го присъедини органически към себе си, да го „оличности”. Това нейно качество твърде ярко се проявява в сферата на психическия живот по-частно в нашите възприятия, в които

тялото. Това включване на тялото в състава на личността показва, че понятието за личността стои вън от разделението на духа и тялото, дори вън от тяхното коренно различаване или противопоставяне. Тази мисъл, доловена и разкрита с голяма дълбочина и майсторство от немския психолог В. Щерн, поставя понятието за личността отвъд пределите на чисто психологическото разглеждане на въпроса за естеството на личността. Тя открива нови страни в проблема за тялото на човека. Старата постановка на този проблем, дадена с най-голяма яснота от Декарт, изхожда от коренното различие между душата и тялото и повдига основателно въпроса за невъзможността на тяхното съединение или свързване. Новата постановка на въпроса за отношението между тялото и душата, както той се поставя за пръв път от В. Щерн, тръгва по точно обратния път. Именно от психологическия факт за единството на личността в нейния психичен и нейния телесен живот.

ние не възприемаме външния свят пасивно, а влизаме чрез тях във взаимодействие с външния свят. Наличността на тялото, подчинено на свои биологични закони, различно по своята същина от духа, съвсем не нарушава цялостната определеност на личността. Тялото и духът се обединяват така от личността, че тялото се превръща в един действителен орган на достигналия степента „личност” дух, а не е негова външна обвивка. Вътрешната цялост на личността, тайнствено обединяваща

духа и тялото у човека, особено ясно проличава в емоциите, в които телесните и душевните изрази, макар и незаменими един с друг, вървят винаги паралелно помежду си (виж В. Зенковски - „Психология детства”). Личността живее в своето тяло, както живее в своя дух. Тя не бива да се свежда само до явленията на съзнанието или дори само до самосъзнанието, каквато склонност се забелязва у някои психолози и философи. Трябва да се отбележи, че личността обхваща и цялата подсъзнателна област на душата, цялото подполие, както и целия живот на

На същите основания трябва да бъдат отхвърлени и тези, твърде често срещащи се в наше време построения, които извеждат личността, взета в нейния психически аспект, от нейния социален опит. Значението на социалния опит, социалното развитие при формирането на личността, при създаването на нейното емпирическо самосъзнание е твърде голямо, но само със социалното съдържание личността не може да бъде разбрана. Защото социалният опит, действието на човешката общност предпоставя действителността на личността, която изпитва, възприема действията на социалната среда. Ако до социалния опит, или в неговия първи стадий, личността, макар и в своя начален стадий на развитие, не бе налице, нищо не би станало, нито би могло да стане личност в душевния мир на човека. Началото на личността у човека е дадено от Бога. Криещите се в нея възможности или дарования тя развива при земните условия на живот. Самото начало на личността, както и самата личност, не може да бъде изведено от „състава” на човека. Създавайки единството в живота или оформянето на личността, самото то остава единно и цялостно. Когато възникне емпирическото „аз”, личността, взета в началния си стадий на развитие, или неемпирическото „аз”, единното, истинско „аз” е като че ли прикрито в потока на емпирическото самосъзнание. Това именно

различаване на емпирическата психика от духа, взет вън от своето развитие при земните условия на живот, във вътрешния мир на човека е подхранвало отдавнашната мисъл за душа и дух у човека. Във вътрешния живот първото и основно място принадлежи на духа. Единството на човешката личност води към мисълта за одухотворяването на цялата емпирическа психика у човека. Тази одухотвореност става по такъв начин у човека, че закономерният живот на тялото и душата не се унищожава. Душата, или емпирическото „аз”, и тялото опосредстват духовния живот и не могат да се схващат като „слоеве”, нито да се отделят от духа. Макар да говорим за дълбочина на духа, ние не можем да поддържаме смислено съществуването на „слоеве” в човешката душа. Това са фигуративни изрази, които целят да направят понятен логическия анализ на човешкото съзнание. Всичко у човека е одухотворено, но това не значи, че духът господства винаги и непременно у човека. Не са редки случаите, когато духът е роб на плътта, сетивността. Духът може и да покори плътта, да вземе връх у човека. Тогава човекът изпълнява своето предназначение като творение на Бога, Който е абсолютен Дух, както ни учи християнството. Историята на духа започва там, където той побеждава, преминава различни спенени на освобождение от плена на „чувствеността”. Тази победа на духа, създавайки съдържание на духовното развитие, се заключава не само в едно освобождение от плена на чувствеността, но и в преодоляване на изначалното раздвоение на самия дух. Изначалното раздвоение, свързано с онова, което се нарича първороден грях, се побеждава само чрез съединението на духа с Бога. Вън от благодатната помощ отгоре, със свои средства то не може да бъде победено, защото самото раздвоение се заключава именно в това: личността, която не е абсолютна, не е самобитна, се стреми да стане самобитна, т.е. със свои сили да живее свой живот. Не само емпирическата психика опосредства духовния живот, но и самото тяло се явява опосредстваща сфера. Тялото у човека не може да се мисли нито реално, нито дори абстрактно като особена, затворена в себе си сфера, както не може да бъде разбран и самият дух по този начин. Човекът живее единен, макар и сложен живот. Неговият духовен, телесен и душевен живот е единен, а не са два или три живота, протичащи паралелно един на друг. Това е смисълът на В. Щерновите думи: „У човека всичко е личностно.”

Различаването на психичен и телесен живот не засяга същината на личността. Личността живее в духа, тялото и душата. Йерархическата конституция на човека се заключава именно в това: макар онтологично да са три различни „сфери”, духът, тялото и душата образуват единен живот. Тъкмо тук изпъква с цялата си острота проблемът за тялото като сфера, която влиза в един цялостен живот. Тук е и сърцето на проблема за научното осмисляне на християнското учение за възкресението. В човека така явно изпъква вечното, че онова, което ние наричаме смърт, не може да разруши всичко, което е вечно у нас. За душевния живот, за цялата психическа емпирия е безспорно, че вечното я пронизва дълбоко. Цели цикли от емпирическия живот така се врязват във вечността, че смъртта не може да ги разруши. За съвременната психология е безспорно безсмъртието на душата. Спорно е само това: какво собствено е безсмъртно и що е смъртно? Ако вземем за пример Вунд, който учи за безсмъртието на духовните ценности, изработени за личността по време на нейния цялостен живот, или учението на Джеймс за „океана” на душевния живот, в който се „разтваря” душата след смъртта, загубвайки своята „личност”, но без да загубва своето съдържание, то ще видим, че у тези и други философски писатели се установява, че с разрушаването на тялото душата продължава да живее, макар да загубва своето лично начало. Учението за безсмъртието на душата и особено твърде разпространеното мнение за безсмъртието на всичко вечно в душата поставя въпроса за функциите на тялото в живота на личността. Ако след смъртта душата живее пълен живот без тялото, тогава не остава друго, освен да се приеме, че тялото е само една външна обвивка на душата, след отделянето на която именно започва истинският живот на душата. Ала такова едно заключение отива в разрез с научните факти, според които човекът е едно цялостно същество, за което ни свидетелства единството на личността, включваща и тялото в себе си, и води към мисълта, че тялото не играе никаква роля в живота на душата. При това е установено, че тялото заема такова място в емпирическата психика, така дълбоко е преплетено телесното и психичното, че от научно гледище пълен живот (в истинския смисъл на думата) за душата след разкъсването на връзката й с тялото е абсолютно изключен. Тялото е една голяма загадка при анализа на тайната за човека. Във всеки случай, научно погледнато, при очертаното единство и цялостност на човешкия живот, при дълбокото

и неизследимо преплитане на психичното и телесното, не би могло смислено да се допусне, че душата след разрухата на тялото е способна да води пълен и цялостен живот, какъвто се наблюдава, докато е живо тялото. Онези, които признават единността и целостта на човешката личност, биха дали такова тълкуване на функциите на тялото, според което смъртта не би могла да разруши живата цялостност на човека. Ала каквито и да са изводите от установеното учение за човека, те сочат само едно: границите на научното изследване и научните заключения водят към религиозно разрешение на въпроса за съдбата на човека след смъртта. Богооткровеното християнско учение за възкресението на умрелите люде също тръгва от предпоставката, че тяло-

то е необходим орган за пълния живот на духа, поради което разрушеното от смъртта тяло трябва да бъде възкресено и единството между него и безсмъртния човешки дух възстановено. Със своето учение за частния, или частичен, съд над душата веднага след скъсването на връзката й с тялото Църквата също така признава непълния живот и невъзможността на душата за пълна отговорност без тялото. И обратното: с учението си за всеобщото възкресение и окончателен съд тя признава съвсем недвусмислено и категорично възможността за пълен живот и отговорност на душата само при оживеното тяло и възстановената й връзка с него. С други думи, от гледище на църковното учение, почиващо на Новия Завет, за пълна отговорност и окончателен съд може да става дума само над

човека, който е единство от душа или дух и тяло, а не само над душата. По такъв начин богооткровеното учение съвпада без остатък с установеното от научния анализ на човека за единство и цялостност на неговия психотелесен живот. А това значи: ако човекът е предназначен от Бога за вечен живот, прекъсван от смъртта временно, то този живот е възможен само при възкресението на тялото и неговото свързване с духа. Че смъртта е случайно явление в живота на людете и че тяхното предназначение е да живеят вечно, това съвсем ясно е посочено в учението на Богочовека. Това е най-съкровената мечта на всеки човек. Християнското учение за възкресението признава, че оживяването на човека, т.е. възстановяването на разрушеното единство между разложеното тяло и безсмъртния човешки дух, е мислимо само като акт на Божия намеса. С други думи, възкресяването по естествен начин на човека, предназначен за вечен живот именно като единство от дух и тяло, е изключено. Началото на възкресението е дадено от възкръсналия Богочовек Иисус Христос, Който е открил възможността за възкресение на всички умрели. Следователно, признавайки невъзможността на естественото възкресение на човека, християнството признава необходимостта от възкресяване на тялото за пълнота на живота. Животът на душата е непълен и изисква възстановяване на тялото и връзката с него за своята пълнота. Християнското учение за възкресението е богооткровено благовестие и поради това то не може да бъде прието по друг начин освен чрез вярата. Със своето учение за възкресението християнството не само отговаря на нашата дълбока потребност от премахване на разрушителното дело на смъртта, която разделя живи и мъртви, но то разкрива докрай метафизическата значимост, устойчивост на личността. Безспорно, при възкресението личността се явява изменена, но това не я прави друга личност, а същата, каквато е съществувала на земята до смъртта, в нейното своеобразие. Иначе отговорността за земните дела не може да бъде разбрана. Всичко онова на земята, което има вечен характер, което е получило печата на вечността, възкръсва у възстановения човек. Смъртта се явява само като сън, зло отнемане на тялото от душата и когато настъпи възкресението, оживява същият човек, за да завърши онова, което е било започнато преди смъртта, вече в преобразено естество. Ако християнството е персоналистично, а то е такова, то тази персоналистичност намира пълен израз именно в учени-

ето за възкресението на човека. Нищо не разкрива така тайната на човека, цялата неразрушимост на неговата единичност, цялата метафизическа устойчивост на човешката личност в нейната пълнота, както това учение. Може да не чувстваш поради слабост на вярата си или поради неверие реалността на възкресението, но не можеш да отречеш, че именно идеята за възкресението, т.е. възстановяването на разрушеното единство между духа и тялото, ни разкрива загадката на тялото в човека. Християнското учение, че Иисус Христос след възкресението Си се е възнесъл с тяло, че Той е истински Бог и сега пребивава на небето в Своето тяло, утвърждава с неотразима сила принципа на телесността като неотстранима, онтологически неотстранима, от естеството на човека функция на личността. Тялото е необходимо на личността, за да живее. Вън от тялото няма пълен, цялостен живот. Единичността и неповторимостта на личността се отнасят и до тялото от християнско гледище. Не се създава ново тяло, а оживява същото тяло, с което е живял в единство същият дух. За да има реален смисъл понятието за възкресението, трябва да се приеме, че след смъртта не изчезва всичко телесно от човека. Както и да се схваща този печат на вечностната телесност, важното е, че при възкресението се възстановява същото онова тяло, с което е живял човекът преди смъртта. Обаче това възстановяване не бива да се мисли в неговия материален състав, а в неговата връзка със същото тяло и дух, както е било през време на земния живот. Както лицето на човека, най-интимното и чувствително изражение на душевните процеси, в хода на живота се свързва така тясно с душевните процеси, че при тяхната промяна се променя и то, така след възкресението си човек ще чувства своето пълно единство от възстановеното тяло и душа като именно свое тяло, отново намерено. Това е учението на християнското богооткровение за възкресението на умрелия човек. То тръгва от предпоставката за пълното и ненарушимо от Бога единство между човешкия дух и човешкото тяло и утвърждава необходимостта от непременното възстановяване на това единство, нарушено от факта на смъртта, за да води безсмъртният дух пълен живот, за какъвто е създаден от Бога. До тази мисъл за единството между човешкия дух и тяло ни води и съвременната наука за човека.

ъществува ли задгробен живот? Безсмъртен ли е човекът? Ако е така, къде отива душата му, когато той прекрачи прага на смъртта? Тези въпроси интересуват човека през цялата му история. Може ли да се намери точен отговор за тях? Да. Има един сигурен източник, на който можем да се доверим напълно, и той е безпогрешен - Библията, Божието Слово. На въпроса къде ще бъде във вечността душата, напуснала земния си живот, може да отговори само Бог. И Той го прави в Своето Слово, в Свещеното Писание. Всички други тълкувания за отвъдния живот, които не се съгласуват с Писанието, трябва да бъдат отхвърлени категорично като човешки измислици. Но какво казва Божието Слово за задгробния живот? Това е много важно,

защото вечността очаква всички нас. Според Свещеното Писание има само две възможни места: раят или адът. Библията никъде не посочва каквото и да било трето място, като например чистилище. Това е човешка измислица, внушена от дявола. Той повече от всеки друг не иска човек да се замисли за вечността, а ако се замисля, да не бъде много разтревожен от този въпрос, тъй като там уж има възможност да се поправи. Това е лъжа на врага на човешките души. Божието Слово казва, че във вечността няма възможност за покаяние, нито за каквото и да било поправяне.

Ако би могло да се покаеш, след като умреш, земният живот нямаше да влияе върху живота след смъртта. Но в Посланието на ап. Павел към галатяните е казано: „Не се лъжете; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това и ще пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:7–8). Иисус Христос дава ярък пример за отвъдния живот. Това е историята за богаташа и Лазар. След смъртта си Лазар е отнесен от ангелите в рая, а богаташът отива в ада. И в ада, в мъките от пламъците какво прави? Тази нещастна душа

се моли: „Отче Аврааме! Смили се над мен и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми; защото се мъча в този пламък“ (Лука 16:24). Какво е правил богаташът, докато е бил на земята? „Обличаше се в пурпур и висон и всеки ден правеше бляскави пиршества“ (ст. 19). Ясно е казано, че е сеел за плътта си. Мислел е само за настоящето, за земното, за това, как да угоди на плътта си. Не е мислел нито за Бога, нито за вечността. Тук, на земята, не се е молил. Да се моля? Защо? Всичко имам, напълно съм задоволен от положението си, не ми трябва Бог. За какво да Го моля, щом имам всичко? Нямам нужда да се моля. В Библията два пъти е написано: „Безумният каза в сърцето си: „Няма Бог“ (Пс. 14:1; 53:1). Господ нарича безумен онзи, който в сърцето си Го отрича. Но има хора, които с устата си се молят, а

Но в ада молитвата му е искрена, сърдечна, сега той вярва, че има Бог и вижда това, което преди никога не е виждал: небесно царство. И мъките му се засилват още повече, защото вижда Лазар в рая, а вече не може сам да попадне там. Сега той не повтаря някакви заучени думи за молитва. Моли се усърдно, с вик, така, както никога не се е молил преди. И е удивително, че в първата си истинска молитва той моли за вода! Да беше молил на земята със същата искреност за водата, която предлага Христос, щеше да я получи. Но уви! Тук, на земята, не е смятал, че му трябва онази вода, която би му дала вечен живот. А сега е там, където няма вода, само вечен, изгарящ огън. Напълно е възможно, изпълнявайки религиозните си задължения, той да е бил в храма, когато Христос е провъз-

сърцето им е далеч от Бога. Те рецитират Господната молитва и я знаят така, че и насън могат да я повторят без грешка. Но колкото и да е странно, всеки път, когато я повтарят, нарушават третата заповед: „Не изговаряй напразно името на Господ, Твоя Бог; защото Господ няма да смята за безгрешен онзи, който изговаря напразно името Му“ (Изх. 20:7). Да се молиш не от сърце, а машинално, без да осъзнаваш за какво, е мерзост пред Бога. Като израилтянин този богаташ несъмнено е посещавал Божия дом, спазвал е ритуала на богослужението, повтарял е молитвите и символа на вярата, а сърцето му е било празно.

гласил със силен глас: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мен, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както казва Писанието“ (Йоан 7:37–38). Но дори да беше обърнал и най-малко внимание на тези Христови думи, сигурно щеше да махне с ръка: „За каква вода говори Той, за какво ми е тя? Аз имам всичко, всеки ден вдигам пиршества, не пия вода, а най-добрите вина. Какво може да ми даде Той, което аз нямам?“ Да беше повярвал на думите на Христос: „Който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее довека; а водата, която ще му дам, ще стане

в него извор на вода, която извира за вечен живот“ (Йоан 4:14)! Ако беше постъпил както самарянката, която казва: „Господине! Дай ми тази вода!“, Господ щеше да му даде. Тя си тръгва радостна, опростена, получила източника на живата вода. Тази жена получава вечен живот след първата си молба! Богаташът обаче никога не е молил, никога не се е молил истински и се отправя към вечността без Бог и без Христос. Как стоят нещата с твоята безсмъртна душа, приятелю? Молил ли си се някога? Не питам дали си изговарял молитви. Възможно е дори няколко молитви да знаеш наизуст. Не питам колко пъти си посещавал църква, колко свещи си запалил или колко пъти си се поклонил до земята пред изображенията. Не. А питам молил ли си се искрено? Усещал ли си нужда, усещал ли си такава жажда да познаеш Бога, че от дълбочината на сърцето ти да се изтръгне толкова силен вик, че да не можеш да го удържиш? Ако е така, със сърцето си усещаш, че това е било истинска молитва! Било е вик на душата, копнеж по Бога! Досега нито веднъж не си се обръщал така към Бога. Имало ли е при теб нещо подобно? Имаш ли искрено желание да намериш Бога, да се помириш с Него? Чувстваш ли, че без Него не можеш? Ако отговорът ти е положителен, радвай се, приятелю. В такъв случай си блажен. Христос казва: „Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:6). Блажени са, които гладуват днес, в този живот. И какво трябва да направиш, ако усещаш тази жажда? Просто да дойдеш при Христос и Той ще ти даде живата вода. При теб тя ще стане извор на вода, която тече за вечен живот! Как може човек да провери дали е спасен наистина, има ли вечен живот, Божие дете ли е? Във Второто послание към коринтяните ап. Павел пише на вярващите: „Изпитвайте себе си дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас, освен ако сте порицани?“ (II Кор. 13:5). Това е признакът дали Хрис-

налия Христос по пътя за Дамаск Савел за първи път в живота си започва да се моли така, че Бог обръща внимание на неговата молитва и затова казва: „Ето, той се моли.“ Ако сме Божии деца, у нас живее Светият Дух, а Той е Дух на молитвата. И „самият Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чеда“ (Римл.

8:16). Божият Дух „ходатайства за нас с неизговорими стенания“ (ст. 26).

тос живее у теб. Ако ти, приятелю мой, нямаш Бога, ако Христовият Дух не пребъдва у теб, не си Божие дете. Само онзи, който има Христовия Дух, е спасен. Това е сигурно доказателство, че си християнин. Колко важно е да бъдеш уверен в отговора на този най-решаващ въпрос. От твоя отговор зависи къде ще прекараш вечността! Но има ли сигурен признак за това, че Христос живее у теб? Има цял низ от признаци, но тук ще посоча един от найнадеждните. Този признак е молитвата. За да убеди съмняващия се Анания, че Савел, гонителят на Църквата, наистина е станал християнин - нов, новороден човек, - Господ му казва само четири думи: „Ето, той се моли“ (Деян. 9:11). А нима Савел преди това не се е молил? Според изискванията на Закона той не само се е молил няколко пъти на ден, а и е постил редовно. Но в Божиите очи това е било формално, празни думи, обред без живот. Веднага след срещата с възкръс-

Верният белег, че си Божие дете, е чувството на зависимост от Бога, усещането, че постоянно се нуждаеш от Него и искаш Той винаги да е с теб. Богаташът не е преживявал това усещане. Тук, на земята, той не е потърсил необходимост да дойде при Иисус, Който да му даде реки от жива вода. Ако беше получил тази вода тук, нямаше да му се наложи да моли за капчица от нея вече две хиляди години. Но молитвата му се оказва напразна. Късно я е изрекъл. А и не се е обърнал към този, който би могъл да му отговори. Той моли човека Авраам, един от светиите. Колкото и свят да е Авраам, той е човек и в Своето Слово Бог строго забранява да се покланяме на човек.

Колко пъти срещаме в Свещеното Писание призива: „Елате!“ В Библията е казано недвусмислено кого да търсим със своите нужди, към кого да се обръщаме за спасението на душите си. Нито към светиите, нито към ангелите, нито към починалите, а само към Иисус Христос. Между Бога и човека няма друг посредник освен Иисус Христос. Той единствен може да каже, че никой не идва при Отец по друг път освен чрез Него. Нито един светец не е способен да заеме Неговото място. Затова Божият Син е станал Човек, за да бъде Посредник между Бога и хората. Само Той може да ни изкупи. В Библията четем: „Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си като откуп за всички“ (I Тим. 2:5–6). Молитвата на богаташа към Авраам е единственият случай в Свещеното Писание, когато е отправена молитва към светия. И както тази молитва в ада се оказва безплодна, така и тук, на земята, молитвата, отправена към светци, не може да даде резултат. Молитвата към светци или молбата за тяхното посредничество не е нищо друго освен издевателство над Бога и Неговия Син, Който е единствен Посредник между Него и хората. Божието Слово строго забранява всяко поклонение на творението. Само Създателят, Бог в три Лица - Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух - е достоен за слава и поклонение. И само към Него трябва да отправяме молитвите си. Молиш ли се ти, приятелю? Блажен си, ако усещаш нужда от Бога. Трябва само да отвориш вратите на твоето сърце, да Го поканиш и да се предадеш в Неговите ръце. Никога няма да съжаляваш за това. Нека самият Божи Дух ти помогне. Христос казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен“ (Откр. 3:20).

а тези, които не са приели Христовото спасение, възкресението не предвещава нищо добро. Те не могат да изпитат и сянка на радост при мисълта, че мъртвите ще възкръснат. А възкресението на мъртвите е неизбежно. Грешнико, ти ще възкръснеш! Сам Бог ще те възкреси! Не само духът ти ще бъде жив (за него може би си забравил!), но при възкресението ще ти бъде дадено тяло, в което ще живееш завинаги. Очите ти, някога изпълнени с похот и грях, ще видят във вечността безкрайния ужас на осъждането. Слухът ти, който с жажда ловял всяко греховно изкушение, ще чуе гърма на съдния ден. Краката ти, ходили по нечисти и порочни места, ще се подкосят, безсилни да те удържат, когато видиш Господ на славата в деня на Страшния съд. И така, не си мисли, че в деня на твоето погребение, когато тялото ти ще бъде заровено в земята, ще се сбогуваш с него завинаги. То е участвало в греховния ти живот, ще бъде участник и във вечното осъждане! Дори най-непросветените езичници са вярвали и вярват в безсмъртието на душата. Не е нужно да даваме повече доказателства за това.

Но възкресението на тялото, както за спасените, така и за неспасените хора, е недвусмислено новозаветно откровение, срещу което и ти едва ли ще възразиш. Божието Слово възвестява със сила истината, че мъртвите, до един, ще възкръснат в тяло. Ще чуят гласа на Божия архангел и ще възкръснат всички! Водите ще предадат погиналите в тях, всички, които са продавали и купували, които са придобивали и които строили... до самия ден, когато Ной е възлязъл в ковчега и е започнал потопът! Моретата ще предадат тези, които с хилядолетия са се смятали за мъртви! Гробищата на земята ще предадат своите мъртви, всички мавзолеи - също! Ще върнат „реколтата на убитите“ всички пропити с кръв полета на безкрайните човешки битки и сражения!... Грешниците, които са сеели вятър, без умора ще пожънат великата буря на Божия гняв!... И всяко място на земята, където са живеели и умирали хора, ще види отново възкресените си мъртъвци, всички до един!... Но още по-важното, и то именно за теб, неспасени ми приятелю, е, че и ти, ти

самият, същият, който чете сега тези редове, също ще бъдеш сред възкресените, защото и ти ще възкръснеш! Ще възкръснеш като нечестивец, ще възкръснеш като неспасен грешник! От всички злини и проклятия, които могат да те постигнат, включително най-страшното - загиването на неумиращата ти душа, безкрайно ужасно и неотвратимо ще бъде телесното ти възкресение! Представи си, ако можеш, ужаса на възкресението, „където червеят“ на загиналите грешници „не умира и огънят им не угасва“ (Исая 66:24; Марк 9:44, 46, 48)! Но вместо да продължаваме да говорим за ада, разреши ми, скъпи приятелю, да избягаме от него. Да избягаме, докато не е късно; докато още има възможност да се спасим! Когато умреш, няма да можеш да избегнеш ада, защото след смъртта няма спасение! Тогава ще загинеш НАВЕКИ! Но сега, докато си още жив и докато Бог те призовава към спасение, помисли за това с цялата сериозност! Кой знае, може би този призив за теб е последен! И животът ти ще се прекъсне, преди да чуеш още веднъж евангелската вест! Кой знае дали точно в този момент

сърцето ти не е изправено пред вечността?! И ако е така, никой вече няма да може да те предупреди. Спасението за теб ще бъде изгубено завинаги, няма да избегнеш погибелта! Сега чуй блага вест за Христос, Който може да те спаси! Всеки, който повярва в Него като личен Спасител, има вечен живот (Йн. 3:15-16)! „Както Мойсей издигна змията в пустинята“, така е „издигнат“ Христос на Голготския кръст (Йоан 3:14)! Погледни с вяра към Него, към Неговите рани, към венеца Му от тръни, към прободените Му ръце и крака! Вслушай се със сърцето си в скръбния Му глас, който звучи от кръста: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?!“ (Мат. 27:46). И понататък - в победното Му слово: „Свърши се! Свърши се!...“ Извършено е велико изкупление, извършено е велико Божие спасение! И само защото е съвършено, това спасение се прогласява на всички и навсякъде, свободно, според чудната Божия благодат в Христос Иисус! То се прогласява и на теб, грешни ми приятелю! „Повярвай в Господ Исус Христос и ще се спасиш - ти и домът ти!“ (Деян. 16:31).

еднъж попитали Джон Уесли защо толкова често проповядва върху текста: „Трябва да се родите отново.” Той отговорил: „Защото трябва да се родите отново.” Нужно е всеки човек да си зададе въпроса: „Роден ли съм отново?” Ако не, няма да избегне ужасите на ада и не може да се надява да изпита наслаждението на небесната слава. Иисус казва: „Трябва да се родите отново” (Йоан 3:7). Новораждането не е религия. Никодим е строго религиозна, посветена личност. Празнува Пасха, дава десятък, моли се, принася жертви и се старае да изпълни Закона. Господ Иисус Христос обаче му казва: „Трябва да се родиш отново.“ Посещаването на църква, кръщението, изпълняването на религиозните обреди не спасяват човека. Новорождението не е морал. Човек може да изпълнява всички правила, да плаща

данъците си, да бъде добър съсед и да води морален живот, но етиката няма да му донесе спасение. Хората, които изпълняват законите, трябва да се родят отново, иначе са обречени на погибел. Иисус не казва „Трябва да се родиш отново“ нито на коварния, колеблив Пилат, нито на лицемерния Юда, въпреки че те също се нуждаят от спасение. Той говори за новораждането на човек, който прави всичко, зависещо от него, за да бъде на небето. Никодим е верен юдеин, внимателен към ближните си, човек с добър морал и дълбоко религиозен. И щом такъв човек се нуждае от новораждане, тогава всеки един се нуждае от него. Новораждането не е реформация. Човек, който е оставил злите си дела, още не се е новородил. Основната

трудност на човека е греховното му сърце. Той се нуждае не от външна украса, а от вътрешно възраждане. Сатана се опитва да го успокои с фалшива промяна в земния му живот. Но човек не може да бъде удовлетворен, докато не е сигурен в новорождението си. Без да се роди отново човек е също толкова мъртъв, колкото и езичникът, който се покланя на отвратителните си идоли. Новораждането е тайна, която човек не може да обясни. „Вятърът духа, където си иска, и чуваш шума му, но не знаеш откъде идва и накъде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“ (Йоан 3:8). Мнозина „тълкуватели”, които отхвърлят Библията и разрушават вярата, оспорват реалността на новораждането. Те казват: „Това, което човек не може

да постигне със собствения си ум, не съществува.” Според тях новораждането е само емоционално преживяване. Но всъщност то е реалност, която никой не може да обясни. Попитайте човек, който е новороден, дали това го е променило? Той не е способен да види Святия Дух и да обясни Неговите действия, но може да види промяната в своя живот и в живота на другите, подобни на него хора. Казват, че новораждането е нещо, което не се нуждае от обяснение, то трябва да се приеме и да се преживее като личен опит. Ако човек го преживее, не му е нужно обяснение на този процес. Новораждането е Божие дело. Виновният, грешникът, който заслужава да отиде в ада, се покайва и приема Господ Иисус като свой Спасител, полу-

се новороди, той започва да живее нов живот. Възможно е да не помни точния час или ден, когато се е доверил на Христос, но може да каже: „Сега знам, че съм роден отново.“ Човек трябва да се роди отново, защото има греховна природа. Природа, която всеки един от нас получава от Адам - паднала, осквернена и крайно развратена. Бог казва: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае? Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му“ (Йер.

17:9-10, СИ). Дори човек да може да попадне на небето с тази стара природа, той не би

чава нова природа, става Божие дете и започва нов живот. Това всъщност е духовно раждане. Физическият живот започва от раждането на детето. Духовният живот започва по същия начин - не чрез присъединяване към Църквата и не чрез засилване на религиозността. Никой не може да се присъедини към Божието семейство, той трябва да се роди за него. Хората казват: „Не можете от всеки човек да направите християнин.” Християните не се правят, те се раждат. Когато човек се ражда физически, той наследява природата на своите родители - старата, греховната, каквато всеки получава от Адам. Когато се новороди, той става „участник в божественото естество” (II Пет. 1:4). Какъвто и религиозен опит или добър морал да има, човек не може да бъде спасен, ако не стане участник в божественото естество. Бог му дава това ново естество в момента, в който той приема Неговия Син. Когато човек

могъл да се наслаждава там, защото небето е свято място. Когато някой се новороди, Бог му дава свята природа, която го прави способен да се наслаждава на небето. Човек се нуждае от новораждане, защото не може да спаси сам себе си. Бог казва: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой“ (Еф. 2:8-9). „Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването, т.е. новорождението и обновяването на Святия Дух, когото изля изобилно върху нас чрез Иисус Христос, нашия Спасител, така, че, оправдани чрез Неговата благодат, да станем според надеждата наследници на вечния живот“ (Тит. 3:5-7). Ето как Иисус обяснява новораждането: „При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т.е. на тези, които вярват

в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, а от Бога“ (Йоан 1:11-13). Новораждането не може да бъде придобито със собствени старания. Абсолютно е безполезно старанието да спасиш себе си. Човек не може да бъде роден отгоре, като спазва религиозни правила на вярата, обреди или церемонии. Никой човек или организация не са в състояние да направят някого Божие дете. Новораждането е Божие дело, само Бог може да извърши такова чудо. Иисус умира на Голгота, като удовлетворява справедливостта и правдата на Бога. Възкръсва от гроба и сега седи отдясно на Отец. Той е направил възможното, за да се даде на човека Божието спасение. Когато някой приеме Иисус, получава спасение. „Защото всички сте Божии синове чрез вяра в Иисус Христос“ (Гал. 3:26).

Всеки си задава въпроса: “Къде ще отида след смъртта?” Разпространеното мнение е, че след смъртта човек отива или в ада, или в рая. Няма друго място. Но дали точно там ще останат душите на мъртвите за вечни векове? Нека да разгледаме смисъла на думите „рай” и „ад” в Стария и в Новия Завет. В Стария Завет няма дума “рай”. В оригинала думата е ган – букв. „градина, оградено място“. В Битие думата, преведена като „рай” навсякъде е ган, а в книгата Исая е Еден. Думата “ад” на български съответства в оригинала на шеол, което в буквален превод означава “място, където отиват мъртвите”. Само в книгата на пророк Йона думата е шахат – “яма”. На “преизподня” в оригинала също съответства шеол. Това доказва, че във времето на Стария Завет не е имало разбиране за рай и ад, а адът се е схващал като място, където отиват мъртвите – преизподня, царство на мъртвите. В Новия Завет понятието “преизподня” изобщо не се среща. В българските преводи на Новия Завет думата “рай” е употребена в Евангелието от Лука 23:43: “Днес ще бъдеш с Мене в рая” – para,deisoj, което буквално означава „градина, рай“. Във II Коринтяни 12:2-4 четем: “Познавам един човек в Христос, който преди четиринадесет години (с тялото ли, не зная; вън от тялото ли, не зная, Бог знае) бе занесен до третото небе. И такъв човек познавам (в тялото ли, без тялото ли, не зная; Бог знае), който беше занесен в рая и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори.” Също и в книгата Откровение на Йоан 2:7: “На онзи, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е сред Божия рай.” Думата за “рай” произлиза от персийски и означава „оградена със стена градина”. Когато персийският цар е искал да окаже на някого от своите подчинени особена чест, го е награждавал с ордена на градината, което означавало, че царят го е избрал да направи разходка в градината1. И така, можем да направим извода, че в Новия Завет “рай” е мястото, където отиват само праведните. Думата “ад” в българските преводи предава най-често

a[dhj на старогръцки, чийто буквален смисъл е „място, където живеят духовете на умрелите”. Тя е употребена и в Мат. 11:23; 16:18; Лука 10:15; 16:23; Деян. 2:27; Откр. 1:18; 6:8; 20:13, 1 14. В I Кор. 15:55 два пъти се повтаря qa,natoj в буквален Енциклопедия Брокхауз.

превод „смърт”. В някои български преводи обаче това повторение е избегнато: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (СИ). Значението на думата a[dhj подсказва, че това не е място за вечно осъждение. В Новия Завет „ад” е мястото, където отиват нечестивите, но не завинаги, а временно. Явно това е място за изчакване. Неоспоримо доказателство откриваме в Откровение 20:14: „И смъртта, и адът бяха хвърлени в огненото езеро.” Но ако раят и адът са само място за изчакване, къде ще бъдем във вечността? Новото небе е мястото за вечно пребъдване на вярващите в Иисусовото име. Христос отваря небето за всеки, който вярва в Него. Там ще бъдат всички, които са се отрекли от беззаконието и са приели Истината и Живота. На земята Иисус идва от небето и пак се връща там, при Своя Отец: „Никой не се е възкачил на небето освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син, Който пребъдва на небето” (Йоан 3:13); „Защото Христос влезе не в ръкотворно светилище, само образ на истинското, но в самите небеса, за да се яви вече пред Божието лице за нас”(Евр. 9:24). Той обещава, че ще приготви място за всеки вярващ и ще прибере Своите в новото небе и новата земя: „В дома на Моя Отец има много обиталища; ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място” (Йоан 14:2); „А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда” (II Пет. 3:13). А онези, които ще умрат в греховете си – по думите на Христос в Евангелието от Йоан 8:24: „Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; защото, ако не повярвате, че съм Този, за Когото ви казвам, в греховете си ще умрете”, - ще бъдат хвърлени в огненото езеро, където „ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 13:42, 50). Това се потвърждава в немалко стихове от Новия Завет. Например в Мат. 3:10 се говори за pu/r – „огън”: „И така, всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огъня.” В Мат. 5:22 думата е ge,enna – „долина, последно място за наказание на нечестиви“: „Който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда...

а който му каже: „Бунтовни безумецо”, ще бъде виновен за огнения пъкъл.” В Мат. 13:42, 50 четем ka,minoj – „пещ”: “И ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.” В Мат. 18:8 се среща също pu/r: “По-добре е за тебе да влезеш в живота сакат или куц, отколкото с две ръце и с два крака да бъдеш хвърлен във вечния огън”, както и в Мат.

25:41: „Тогава ще каже и на тези, които са от лявата Му страна: „Идете си от Мене, вие, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели.“ В Марк 9:43 съчетанието е avsbestoj pu/r – „неугасим огън”: „...отколкото да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън” и т.н. Божието Слово казва, че именно това е мястото за вечно осъждение на нечестивите, откъдето никой не може да бъде освободен. Но преминаването в отвъдното също може да бъде различно. Не само смъртта може да ни отвори пътя към отвъдното – светло или тъмно. В I Кор. 15:42-55 ап. Павел пише: „Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. Така е и писано: „Първият човек, Адам, стана жива душа“, а последният Адам стана животворящ дух. Обаче не е първо духовното, а одушевеното и после духовното. Първият човек е от земята – от пръст; вторият човек е от небето. Какъвто е пръстният, такива са и пръстните; и какъвто е небесният, такива са и небесните. И както сме се облекли в образа на пръстния, ще се облечем и в образа на небесния. А това ви казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното. Ето, една тайна ви казвам: не всички ще починем, но всички ще се из-

меним, в един миг, докато трепне око, при последната тръба: защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, да се облече в безсмъртие. А когато това, тленното, се облече в нетление и това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне написаното слово: „Погълната бе смъртта победоносно.“ „О, смърт, къде ти е победата? О, ад, къде ти е жилото?“ Ап. Павел предупреждава за промяната, която ще настъпи в телата на вярващите, дочакали второто идване на Христос. Телата им ще бъдат изменени и те ще бъдат грабнати на облаци за среща с Иисус Христос. Но преди това мъртвите в Христос ще възкръснат, за да се срещнат със своя Спасител. „О, смърт, къде ти е победата?” Смъртта не може да ги спре. Тези хора ще излязат от временното си пребиваване и ще влязат в присъствието на живия Бог. Така и в I Сол. 4:13-17 Павел потвърждава: „Не желаем, братя, вие да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, така и починалите в Иисус Бог ще приведе заедно с Него. Защото, това ви казваме чрез Господното слово, че ние, които останем живи до Господното пришествие, няма да изпреварим починалите. Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христос ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господ във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господ.“ Всички други ще останат да чакат, докато бъдат повикани за да се явят на съд пред великия „бял престол”: „Видях един голям бял престол и Онзи, Който седеше на него, от чието лице побегнаха земята и небето и не се намери място за тях. Видях и мъртвите, големи и малки, да стоят пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бяха съдени според делата си по записаното в книгата. И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта, и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бяха съдени - всеки според делата си. И смъртта, и адът бяха хвърлени в огненото езеро” (Откр. 20:11-14). След всичко написано остава единствено да си пожелаем никой, който чете тези редове, да не се окаже съден пред големия бял престол. А да се срещне с Христос преди това, защото е приел Божия Син като свой личен Спасител.

младостта си и нека те радва сърцето ти... и ходи по пътищата на сърцето си... Но знай, че за всичко това Бог ще те доведе на съд” (Екл. 11:9). *** ЗОРА ДИНЧЕВА Моят съсед в общежитието - Тобиас - беше по-голям от мен и също следваше психология в университета. Запознах се с него, докато беше в

Един от най-важните въпроси в живота на всеки човек е има ли живот след смъртта. Това е личен, а не философски въпрос. Замисляме се над него сериозно, а не както на почерпка след погребение на близък, когато животът ни притисне по някакъв начин. Но тези мисли бързо отлитат. Предлагаме ви седем мнения на студенти от Богословския колеж към фондация „Светлина на Балканите” по темата „Живот след смъртта”. МИЛЕНА ИЛИЕВА Смъртта сякаш е единственото безсмъртно нещо на тази земя. Найсигурно е това, че „всички отиват на едно място; всички са от пръстта и всички се връщат в пръстта” (Екл. 3:20). Но ако всичко свършва така, къде е смисълът? И точно тук идват думите на Христос: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее” (Йоан 11:25). Това е нашата надежда, това е, което иска да чуе за себе си всяка човешка душа. Сам Христос е връзката между живота и смъртта: „Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт към живот” (Йоан 5:24). Само с Него можем да живеем пълноценен живот на земята и във вечността. В смъртния час

значение ще има само това, принадлежа ли на Христос. Всичко друго губи смисъл. *** ЯВОР НУШЕВ Отговорът ни на въпроса има ли живот след смъртта би променил нашето настояще. От това, дали хората са спасени чрез Иисус Христос, зависи дали ще получат вечен живот в рая, или вечно осъждение в ада. Затова, ако разбереш истината за този свят и Бога, твоят сегашен живот се превръща само в преход към блажения живот след смъртта. *** ЖЕКО ДИМИТРОВ В Евангелието от Лука има една история (16:1931), където Иисус описва ясно живота след смъртта. Важното не е да трупаш богатство на земята, а да се приготвиш за живота след смъртта. Христос казва: „Който обича живота си, ще го изгуби; а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот” (Йоан 12:25). Но ако човек мисли, че няма живот след смъртта, рискува да се окаже в огненото езеро, както богаташа от притчата в Лука. Всеки има право да избере как да живее, какво да говори, как да се облича. Нека обаче не забравяме думите на цар Соломон: ”Весели се, младежо, в

поредна фаза на алкохолен запой, и в началото го отбягвах. По-късно видях, че всъщност беше притеснително и благо момче. Започнах да се моля за него и да се опитвам да му разкажа за Бога. Една вечер се заговорихме за смисъла на живота.

- Аз съм убеден - каза Тоби, - че смисълът на живота е тук, на земята. Ние трябва да се опитаме още като млади да си изберем цел, за да живеем пълноценно. Иначе не става.

- А какво, ако успеем да докажем, че има живот след смъртта? - полюбопитствах аз. Отговорът му ме шокира: - Ами всъщност, както и да го мисля, за мен няма значение дали има, или не. Дори да знаех със сигурност, че съществуват ад и рай, пак щях да живея както сега. Нека се опитаме да си представим, че в действителност хората се раждат и съществуват единствено на земята, после умират и изчезват. Тук обаче идва логичният въпрос на К. С. Луис: „Защо изобщо има правила на земята, защо правим разлика между добро и зло?” Ако беше така, нямаше ли да е напълно оправдано, вместо да се развиваме и да говорим за морални ценности, всеки да изживее непредсказуемо краткия си живот по найудобния, т.е. най-егоистичния начин? Ако наистина сме ограничени само в рамките на земното, и най-смислено изживеният живот би изглеждал блед, изгубена капка в никому неизвестно езеро. Какво, ако си се жертвал за детето си - нали и то някой

ден ще умре като тебе? Какво, ако си бил щастлив, нали и това ще свърши? Ами ако си убил някого? Няма нищо, и без това и двамата някога ще си отидете от този свят. В действителност не разсъждаваме така, нали? Мисля, че можем да се съгласим за едно - живот след смъртта съществува, душите на хората не загиват заедно с телата им. Тук обаче се сблъскваме с нов проблем - на коя от всички теории за това, какво се случва с нас, след като умрем, да вярваме? На пръв поглед различните учения звучат убедително. Но нека помислим

се възнесе при Отец, се връща за кратко на земята, за да потвърди, че всичко, пророкувано в Библията, е вярно. Следователно Той е Единственият, Който се е върнал (и то като Победител!) от отвъдното. Въпреки това ние, хората, не сме склонни да Му се доверим. Нима този факт е логичен? „Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, им е известно, защото Бог им го изяви... така че човеците остават без извинение” (Римл.

1:19-20). ***

за човешката правосъдна система - какво наказание получава един престъпник? Ако се е провинил леко - лежи в затвора, ако престъплението е тежко - присъдата е доживотен затвор, дори смъртно наказание. Не е ли същото и в човешките взаимоотношения? Когато някой ни нарани несправедливо, не сме склонни да мислим, че го е направил, защото се е родил зъл в деветия цикъл на третото си прераждане поради греховете от втория си живот! По-скоро мислим, че е прекалил и трябва да понесе отговорността си тук и сега. От всички съществуващи учения само християнството поддържа същата логика. Нещо повече, то е неин първоизточник. Единствено Бог поставя обозрими граници на хората и в цялата Библия се обосновава защо са били създадени раят и адът. Библейската логика е най-близка до начина, по който хората разсъждават, водени от съвестта си. Тогава как бихме могли да вярваме на теориите за йога и трансцендентална медитация? Никой не се е върнал от отвъдното, за да бъдем сигурни, ще отбележите с право. Така е, нека обаче си спомним притчата за бедняка Лазар и богаташа. Там Авраам казва, че щом хората имат Пророците, Мойсей и Закона и не им вярват, не биха повярвали дори ако видят възкръснал мъртвец. А самият Христос умира, за да понесе нашите грехове, слиза в ада, за да проповядва на мъртвите, след това възкръсва и, преди да

ИСКРА КОЛЕВА За щастие вече знаем, че носим вечни души. Ние сме частици от Божието творение със своя роля в него, дадена ни от нашия Създател. Колкото и разнообразно да е нашето участие в Божия план, общото между нас е, че след смъртта на плътта ни очаква Божието царство. Човек, когато узнае и прозре, че е изкупен и спасен, вече не отдава такова значение на смъртта. Тя само завършва земния живот, който е миг в сравнение с вечността. Земният живот е нашето изпитание. От нас се очаква да търсим Бога, да повярваме в Него и да Го възлюбим - както Той обича всяко човешко същество като Свое дете. С новораждането си ние вече сме претърпели една смърт - смърт за света, за греха, за съблазънта. Един ден, когато Бог реши, ще се преселим в Неговото небесно обиталище. Ще започне нашият мечтан живот - без грешки, без провали, без сълзи. Ще получим своята награда - самия Бог! *** ИВАН ИВАНОВ Още от ранно детство винаги съм бил убеден в съществуването на живот след смъртта. Отначало това убеждение се дълже-

ше на детската ми вяра. С порастването ми и вярата се трансформираше, изграждаше, утвърждаваше, но никога не се оставях да бъда победен от съмненията. Бог ми помагаше да се противопоставя на неверието, завладяло сърцата на съучениците ми преди, и сега, в университета. Хората вярват в различни неща, но аз говоря за християнската гледна точка, а тя се изразява в два възможни края на земния път - вечен живот с Бога или вечна погибел далеч от Него. Аз вярвам, че за мен е приготвено място, където ще прекарам вечността с моя Господ,

на Когото съм се доверил, и това ще бъде моят живот след смъртта. Убеден съм, че там ще са всички онези, които като мен вярват, надяват се и очакват идването на Господ Иисус Христос. *** РУМЯНА ХРИСТОВА За да изпълни волята на Своя Отец, Иисус Христос понася всичко докрай в плътта на човек, изпива чашата на страданието и умира, но възкръсва. Това е най-голямата победа над смъртта. Този, Който възкресява мъртви и сам възкръсва като поредно доказателство, че е Божият Син, ни кани да имаме вечен живот още тук, на земята, а не само когато телата ни починат и изтлеят в пръстта. Иска ми се да мога да кажа като ап. Павел: „За мен да живея е Христос, а да умра придобивка” (Фил. 1:21). Живота, който Господ ми е подарил на земята, ценя много повече като живот с Него, отколкото като физически живот. „Понеже съм уверена, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито което и да било друго създание ще може да ме отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ” (Римл. 8:38-39).

г. - „21 грама”- доказва колко пари могат да се спечелят от темата за живота на душата след смъртта. Това е една необичайна история за цената на любовта и вината и за 21 грама, които всеки човек губи в момента на смъртта си според изследване от 1907 г. на д-р Макдюгъл от Масачузетс. До момента филмът има 13 награди и 32 номинации от различни фестивали.

Това са думи на д-р Димова от Плевен, казани на премиерата на нейна стихосбирка. Пред очите на смъртта, било то неизлечима болест, земетресение или цунами както в Япония наскоро, човек се разтриса и душевният часовник се настройва на различна честота. Това е честотата на важните въпроси. Чрез анкета от два такива въпроса преди Великден се опитахме да разберем мнението за живота след смъртта на хората, които посещават различни блогове в интернет, включително страницата на сп. “Прозорец”. Темата е актуална от хилядолетия насам и се разглежда в религии, философии, научни изследвания и... киноиндустрията. Един от най-коментираните филми на 2003

Тук ще се ограничим върху интернет публикации по темата в български медии, нашата анкета и разговори с жители на столицата. В един от тези разговори беше споделено: „Според мен възкресение и прераждане не се бият“, в друг: „От човека след смъртта остава това, което той е оставил“, в трети: „Какво значение има, като днес не мога да си купя хляб“? В статия на Ст. Георгиева във в. „Сега” от 2005 г. се казва: “Повечето религии включват прераждането в доктрините си. Преселването на душите, т.е. палигенезията, съставлява основата на вярванията на индуси, будисти, философи и писатели като Питагор, Лао Дзъ, Платон, Гьоте, Шопенхауер, Флобер, Торо. Според една от теориите за живота след смъртта тя е крайна точка на съществуването. Това се нарича „анихилация“, т.е. окончателно унищожение. Според друга теория никой не може да каже какво се случва с човешката душа след смъртта, защото това надхвърля човешкото познание... Древните мистици и съвременните ясновидки вярват, че човешката душа се връща на земята много пъти, докато не научи добре уроците на този свят... животът е едно перпетуум мобиле.“ Първият въпрос от анкетата ни е: “Какво ме очаква след смъртта?” с три въз-

можни отговора: гниене, възкресение, прераждане. За прераждане се обявяват 17% от гласувалите, срещу 73% в полза на възкресението и 10% за гниенето. Този резултат може да бъде обяснен донякъде с географското разположение на България в християнска Европа, както и с широкото разпространение на смесени мнения, т.е. от типа: ”Христос е преродил се Буда.” Хората с подобни възгледи обикновено се самоопределят като християни с особено мнение. На втория въпрос: „Има ли възкресение на тялото след смъртта?” положителните отговори са 67%, отрицателните - 33%. Въпросът е съзнателно подвеждащ, целта му е да покаже дали се познава един важен елемент от християнското разбиране - че има възкресение и на тялото, не само на душата. Ислямът също разглежда тази идея, но в различна посока. Отговорите подсказват, че явно повечето хора, попълнили анкетата, са вярващи християни или мюсюлмани. Естествено, трябва да се има предвид, че анкетата не е представителна. Още повече, че мисълта за възкресението на тялото у нас се възприема доста превратно. Традиционно вярващият българин често разсъждава върху възкресението на тялото и върху смъртта не по отношение на себе си, а на другия, и то буквално. Той оставя на гробовете на своите починали близки храна, дрехи, вино, за да „им се намери там“, за да не им е студено. В навечерието на Възкресение Христово се питаме на кого всъщност му е студено. Очаквайте още анкети на блога на списанието: https://prozoretz.wordpress.com

1.Мястото, където Божият Дух подготвя Самсон за служението му (Съдии 13:25) 9.Един от бунтовниците срещу Мойсей (Числа 16 гл.) 11.Членове на политическа партия в Англия, създадена през XVII век 14.Древногръцко божество на войната 15.Вид едри птици от семейство веслоноги, които у нас гнездят в резервата Сребърна 17.Виден израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей по време на битката с Амалик (Изход 17 гл.) 18.Област в Антиливан, североизточно от Дамаск, която по времето на Христос е управлявана от Лисаний (Лука 3:1) 20.Тегло на стока без опаковката 21.Долината, в която Давид побеждава Голиат (I Царе 17 гл.) 23.Название, наименование 24.Болестно състояние, при което се намалява количеството или се променя съставът на кръвта, малокръвие 25.Жена на Исав (Битие 36 гл.) 28.Името, което жената на Финеес дава на детето си, преди да издъхне (I Царе 4:21) 29.Моавски цар, който наема Валаам да прокълне Израил (Числа 22-24 гл.) 31.Платнена мъжка дреха 32.Древни жители на Испания 34.Син на Севегон, който открива горещи извори в пустинята (Битие 36:24) 35.Благодетелна жена, която след като умира, е възкресена от ап. Петър (Деяния 9 гл.) 38.Член на църквата в Йерусалим, който заедно с жена си е наказан от Бога заради измама (Деян. 5 гл.) 39.Пустиня на Синайския полуостров, през която минава народът на Израил на път към Ханаан (Числа 27:14) 40.Планета от Слънчевата система 41.Бащата на Енох (Битие 5:18) 43.Вид женска прическа 22.Нота 45.Жената, която убива ханаанския военачалник Сисара (Съдии 4 гл.) 46.Водно животно 48.Вид колбас 49.Совски цар, поразен от Давид (II Царе 8:3).

1.Важно поръчение, задача 2.Мярка за повърхнина 3.Другото название на планината Синай във времето, когато Бог призовава Мойсей (Изход 3:1) 4.Модел руски самолети 5.Мястото, където филистимците побеждават Израил и пленяват Ковчега на Завета (I Царе 4 гл.) 6.Необходимост да се избере една от две възможности 7.Жена на Давид, майка на Адония (II Царе 3 гл.) 8.Алкалоид, наркотично вещество, което се съдържа в тютюна 9.Родният град на Йосиф - човека, който погребва Христовото тяло (Матей 27:57) 10.Исполини, гиганти 12.Древен арменски град, през X-XI век столица на едноименно царство 13.Учение, което се предава устно от учител на учениците му 14.Вторият син на Адам и Ева 16.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римляни 15:19) 17.Дума, която има еднаква звукова форма с друга дума, но различно значение 18.Бивш генерален секретар на ООН 19.Поетично название на Кириатиарим в Псалм 132:6 22.Пророкът, който разкъсва дрехата на Еровоам като знак за предстоящото разделение на царството (III Царе 11:29 и сл.) 23.Болярин, военачалник на цар Иван Владислав (X-XI век) 24.Месец от еврейския календар 26.Нота 27.Вид бананово дърво 30.Персийски цар (VI в. пр. Хр.) 33.Название на долината, където се принасяли жертви на езическото божество Молох, синоним на пъкъла 36.Едомски цар (I Летописи 1:43) 37.Бащата на Авраам 38.Дванадесетият месец от еврейския календар, в който евреите се справят с противниците си по времето на цар Асуир (Естир 9 гл.) 41.Горна спортна дреха 42.Кратко литературно произведение с философска, естетическа или социална насоченост 47.Преизподня, шеол.