„Щ
астливи са кротките, защото те ще наследят земята.” За какво наследяване на земята говори тук Иисус Христос? Борис Зудерман, авторът на статията „Да се научим на мъжество и кротост”, се пита: „Коя земя се има предвид? Тази, на която живеем сега? Или онази, където ще бъде хилядолетното царство? Или онова жизнено пространство, където ще прекараме вечността?” Според него тези думи важат за днес, защото влиянието на кротките върху обществото е силно - ако не бяха те, животът на земята щеше да е много по-лош. Мисля, че кротките наистина наследяват земята още днес. Именно тези хора, чиято кротост е плод на единение и сътрудни-
чество с Бога, а не на природна меланхоличност, живеят на земята пълноценно, ако говорим за психическото или душевното им състояние. Не ги мъчи постоянно напрежението на битката да бъдат номер едно, да впечатляват със своите изяви. Те нямат амбиции за надмощие, не търсят признание, защото са посветени не на себе си, а на Бога. Стремят се към това, което е угодно на Него, за тях то е най-важното. Тъй като център на живота им не са самите те, не се „самоизяждат”, когато губят, а търсят волята на Бога и Неговата помощ. Оттук идва спокойствието им, което всъщност е свръхестествен мир. Кротките не насочват енергията си към това, да се справят с вътрешноличностни конфликти, защото знаят със сигурност, че
няма смисъл да угаждат на своята стара природа - тя е непоправима и единственото спасение от нея е да приемат, че мястото й е на кръста, където е разпънат Иисус Христос. Те не прахосват енергията си и за решаване на конфликти с околните, защото сами не са конфликтни. Цялата им сила намира приложение в работата, която вършат за Бога, затова са много плодотворни. Те не са злобни, нито жестоки, но са твърди, когато отстояват истината, дори до смърт. Светът познава много християни, живели и умрели като мъченици за вярата си – кротки и мъжествени. Такива хора са способни да се гневят, но техният гняв е свят, защото идва от ревността им за Бога. И служи за добро на хората, а не за зло.
Наследяването означава да получиш дял от някакво наследство. Делът на кротките на земята е щастието от живота, неотровен от мъчителното зло, с което е изпълнен животът на горделивите, злобните, коварните и завистливите. Вярна е поговорката: „Не всичко е такова, каквото изглежда.“ Тези, които изглеждат щастливи, като си проправят път с лакти, са нещастни, а кротките, които на някои изглеждат нещастни, всъщност са най-щастливите хора на земята.
е е ли странно, че именно на кротките се обещава да наследят земята? Нима всичко в този свят не говори за обратното - земята владеят хората, които използват сила? Така е било винаги в историята и завоевателните походи са били обичайно явление. Днес също, когато преследват своите интереси, властниците неведнъж прибягват до жестоко насилие. Във всекидневния живот често виждаме как
хората оказват натиск върху другите, отнасят се към тях грубо и жестоко. А Иисус Христос обещава, че ще наследят земята кротките, т.е. хората, които се отнасят към себеподобните си с уважение. Той ги нарича блажени, казва, че могат да се радват и да приемат за щастие това, че са кротки. Но кротостта не е ли признак на слабост? Не трябва ли понякога да пробием със сила, за да възтържествува доброто над злото? Защо Иисус смя-
та кротките за блажени и точно на тях обещава да наследят земята? Може би кротостта крие някаква особена сила, която преодолява всичко?
ПЛОД НА ДУХА Кротостта е качество, противоположно на враждата, насилието, суровостта, натиска, принудата, избухливостта, гнева, които така често съпътстват междуличностните конфликти. Да бъдеш кротък, означава да си снизходителен, приветлив, търпелив, спокоен. В Новия Завет кротостта се определя като плод на духа, който се нарежда до любовта, радостта, мира, дълготърпението, благостта, милосърдието, вярата, въздържанието (Гал. 5:22). Тези качества се противопоставят на делата на плътта: вражди, свади, завист, гняв, разпри, разногласия (Гал. 5:20-21). Ап. Павел ни призовава да бъдем тихи и да проявяваме кротост към всички хора, за разлика от стария си живот, когато сме се ръководили от злобата, завистта и омразата (Тит 3:2-3).
СЪЩНОСТТА НА БОЖИЯ ХАРАКТЕР Но най-интересното е, че кротостта е характеристика на нравствената природа на самия Бог! Нашият Господ Иисус Христос казва: „Аз съм кротък и смирен по сърце” (Мат 11:29). Външно Той показва това на практика, когато влиза като Цар в Йерусалим, възседнал осле, и така изпълнява пророчеството: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще йерусалимска: ето, твоят Цар идва при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал ослица и младо осле, син на подяремница”
(Зах. 9:9). Във Второто послание към коринтяните (10:1) ап. Павел убеждава вярващите „с Христова кротост и благост”, като подчертава, че тези черти са свойствени на Господ Иисус Христос. В Посланието към ефесяните (4:1) апостолът ни насърчава да постъпваме достойно за званието, за което сме призовани. При това основната ни нагласа трябва да бъде смиреномъдрие, кротост и дълготърпение: да бъдем снизходителни един към друг с любов. Нашето поведение трябва да съответства на Божия характер, оттук - и на кротостта, присъща на Него. Като избрани и възлюбени Божии чеда е нужно да „се облечем” в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение и да прощаваме един на друг, както Христос ни е простил” (Кол. 3:12-13). Явно тези качества са присъщи на самия Бог и трябва да се отразяват в нашия живот, в живота на хората, които Той е новородил и все повече променя по Своя образ. В Свещеното Писание много пъти се говори за „кроткия дух”, който трябва да ни ръководи (I Кор. 4:21; Гал. 6:1). А кротостта е плод, който се поражда у нас от Божия Дух (Гал. 5:22). Съвсем очевидно е, че Господ придава огромно значение на кротостта.
НЕДВУСМИСЛЕНАТА БОЖИЯ ВОЛЯ Очевидно е и друго: кротостта не означава липса на точна позиция и твърдост. Кроткият не се приспособява към всяко влияние както флагчето към посоката на вятъра, само и само да избегне конфликтите. Божията воля е недвусмислена, твърда, решителна. Кротостта определя как ние, след като имаме точна позиция, се отнасяме към
другите в конфликтни ситуации. Така в Новия Завет за кротостта често се говори именно там, където става дума за конфликт. Който служи на Господ, е длъжен да изобличава противниците си, но с кротост, така че „дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола” (II Тим. 2:24-26). Виждаме, че Божият служител има в Бога точна позиция за това, кой път е правилен и кой - не. Но изобличаването на заблудените и наставляването им в пътя на истината трябва да са съпроводени с доброжелателност и кротост, а не с разпри. И вярващия, който е съгрешил, трябва да поправяме с дух на кротост (Гал. 6:1).
Така стигаме до решаващия за нас момент: кротостта, присъща на Божията природа, може да се вкорени в нашето сърце и поведение в степента, в която ние се доверяваме на Господ и имаме надежден покой в Него. Виждаме колко свади, напрежение, гняв и нетърпение възникват в резултат на нашата неувереност. Като нямаме достатъчно доверие в Бога, ни се налага да си помагаме с човешки средства на принуда - суровост, разпри, безпощадност. А който се уповава твърдо на Бога и има мир в Него, може да решава всички въпроси спокойно, уравновесено, приветливо и търпеливо, с любов и услужливост, без горчивина, с кротост, тъй като знае, че Господ ще се погрижи
СИЛАТА НА КРОТОСТТА
за делото Си (при условие, разбира се, че човекът в действителност се грижи за Господното дело, а не за постигане на собствените си цели, което не може да му донесе благословение). Именно защото съм призован от Бога, мога да имам неразколебано, основано на Него спокойствие и да се отнасям към другите с кротост, дори в конфликтни ситуации: „С всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един друг с любов” (Еф. 4:2). Точно защото съм Божие дете и имам в Бога твърда опора, мога да се уподобявам на Божия характер и да се отнасям към хората с кротост: „И тъй, като избраници Божии, свети и възлюбени, облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение” (Кол. 3:12). Колкото повече се уповавам на моя Господ, колкото повече усещам Неговата закрила и подкрепа, толкова посилно кротостта, този плод на духа, ще се проявява и в моето поведение към ближните ми.
Жената, чийто мъж не се покорява на Божието Слово, е призована да се старае да го спечели с начина си на живот, белязан именно с дух на кротост (I Пет. 3:1-4). Тя има в Бога твърда вътрешна позиция, защото преследва ясна цел – да доведе мъжа си при Него (ст. 1). Тази съпруга има точни критерии за поведението си, съобразени с Писанието: води чист, богобоязлив живот (ст. 2) и се стреми да върши добро (ст. 5). Уповава се само на Бога (ст. 5) и не се смущава от никакъв страх (ст. 6). Не е озлобена, у нея няма горчивина. Именно защото се радва на непоклатим покой в Бога, тя може в нелека конфликтна ситуация да прояви кротост по отношение на мъжа си, водена от ясната цел да му служи с любов.
СМИРЕНИЕ ПРЕД БОЖИЕТО СЛОВО За да израстваме в такова дълбоко доверие към Бога, трябва да проявяваме кротост в още едно отношение към Божието Слово. Ап. Яков ни учи: „С кротост приемайте насаденото слово” (Як. 1:21). Нужно е наистина да отворим сърцето си за Божието Слово, да му се покорим и да не се ожесточаваме против него, както става, когато не желаем да се откажем от собствените си възгледи. Ако бъдем открити за това Слово и му позволим да ни променя, то ще прояви у нас своята спасяваща и изцеляваща сила и ние ще можем да го изпълним (ст. 21-22).
ПРАКТИЧЕСКИ АСПЕКТ Как изглежда кротостта на практика? Тя не означава, че трябва мълчаливо да се примиряваме с несправедливостта, като се залъгваме, че е справедливост. Но нека молим Бога
за търпение, възможности и сили да кажем на ближния ни обективно, спокойно и дружелюбно в какво не е прав. А ако той не приеме нашите думи, дадената от Бога кротост ще ни помогне да понесем това без гняв, омраза, горчивина и да се отнасяме към него с любов, като по този начин струпваме „жар на главата му”, т.е. засрамваме го чрез добрината си, за да можем в един прекрасен ден все пак да победим злото с добро (Римл. 12:20-21). И при това да предоставим всичко на волята на Този, Който съди справедливо. Една жена в Централна Азия, омъжена за мюсюлманин и повярвала в Христос, преживяла точно това. Мъ-
жът й я набил жестоко само защото четяла Библията. Много години тя живяла непоносимо тежко като християнка със своя съпруг мюсюлманин. Налагало й се да чете Библията тайно нощем. Но мъжът й се е разболял тежко. Три години бил на легло. Забравила
всички обиди, оскърбления, унижения и бой, тя кротко и смирено се грижела за него. Когато го посетила негова роднина, той казал: „Никога не съм подозирал какъв прекрасен човек е живял до мен през всички тези години. Едва сега разбирам наистина коя е тя и каква е същността на нейната вяра.” Мъжът станал друг човек. И така, ако сме сигурни, че нещо е добро, и сме в конфликт с някого, защото мненията ни по този въпрос се разминават, целта ни е да убедим човека и той да мине на наша страна. Всъщност искаме най-накрая той сам да приеме мнението ни, а не да се съгласява с нас само защото не може да издържи на натиска ни. Но това не се постига с вражда, гняв и студенина, а с кротко разясняване и убеждаване. Много по-добре е не да хвърляме правдата като мокър парцал в лицето на човека, а да му я подадем като разтворено палто, с покана да го облече. Така кротостта с любов има несравнимо по-голяма сила от натиска, суровостта и гнева. Освен това тя е подкрепена от авторитета на Всевишния, защото е присъща на самия Него. Нашето свидетелство пред невярващите, когато ни „искат сметка за нашата надежда”, трябва да се дава „с кротост”, за да спечелим тези хора за нашия Господ (I Пет. 3:15). Нека Бог да ни даде дълбок мир и покой в Него и да ни изпълни със Своята кротост дори когато сме изправени пред проблеми, трудности и конфликти. Тогава ще видим как кротостта извършва чудеса. И ако някакъв отрязък от нашия път се окаже много тежък, нека не забравяме, че кротките ги очаква неизмеримо наследство и нека това знание ни укрепва.
транно съчетание. Обикновено „кротък” наричаме този, който през целия си живот е притиснат до стената, на опашката винаги е последен, всички го бутат и ритат. Когото всъщност никой не слуша и който поради страха, че ще му се подиграват, не отваря уста, а и от неговото мнение никой не се интересува. Той ядосва и дразни някои. Дразни с усмивката си, когато го избутват от опашката, а той пак застава в края й: „Нищо, ще постоя, имам време.” Ядосва ги, когато го псуват, а той се усмихва: „Няма нищо, може би на човека му е криво. Както се казва, не му е ден.” Ядосва ги, когато му откраднат нещо, а той не вика полиция, не вдига врява, само свива рамене: „Може би на някого му е по-нужно.”
Другите се умиляват: колко е кротичък, дума няма да продума, всичко търпи и понася. Но предложи на такъв умиляващ се човек самият той да стане кротък – доста ще се позамисли. Перспективата няма да го зарадва. Едно е да се любуваш на кроткия, съвсем друго е през целия си живот да бъдеш в дъното. Освен това на гръмогласните повече вярват. Гръмките аргументи изглеждат по-убедителни. Който тъпче главите на другите, в очите на хората постига нещо. Добре е да следваш пробивните, те ще те доведат до целта. И въпреки това Иисус Христос нарича именно кротките блажени. Може би, за да ги утеши: „Не се отчайвате, момчета, изчакайте да дойде вашето време! Силата на наглите скоро
ще секне и тогава късметът ще ви се усмихне.” Или вероятно не разбираме правилно думата „кротък”? Тя има общ корен с „укротявам”, „укротен”, а тези думи предполагат, че нещо се е случило с човека – станал е по-спокоен, дори по-миролюбив. Това не значи, че неговата воля е пречупена или силата му се е изтощила. Той има и сила, и воля, но ги използва по предназначение. Може да употреби лактите си, но стои спокойно. Може да наложи волята си, но не го прави. И не защото хората са го укротили, а защото самият той го иска. По-точно, не самият той, но за това – по-нататък. Никой не го е пречупил, но той успява да се сдържа. Никой не го кара да мълчи, но съзнателно очаква часа, когато неговите
думи ще бъдат уместни и търсени. Такъв човек има потенциал, но не го излага на показ. Не действа безогледно, а умее да чака кога ще го помолят за помощ. Никога няма да седне на почетното място, а търпеливо ще очаква своя час. Лъвът в цирка е много по-силен от дресьора, но дресьорът успява да го укроти и звярът се покорява напълно на волята на човека. Когато някой твърди, че не може да се владее, че характерът му е такъв и нищо не може да се направи, ми се иска да го заведа в цирка. Както лъвът не е в състояние да укроти себе си, така и човекът не може. На това е способен само Бог. Той може да ни направи ново творение. Ако се вгледаме в библейските герои, ще видим, че те са силни, волеви личности, които могат да отстояват истината. Например за Мойсей се казва, че е бил „най-кроткият човек между всички човеци на земята” (Числ. 12:3), но същевременно е бил водач на многоброен народ години наред из пустинята, като е посрещал нуждите на хората и е решавал проблемите им. Иисус нарича кротките блажени, т.е. щастливи в най-висша степен. Те са достигнали състояние, при което остават спокойни в ситуации, когато другите се безпокоят, излизат от рав-
новесие, викат и действат без задръжки. Кротките умеят да наблюдават, да анализират и да постъпват правилно. Те имат други ценности, други приоритети. Умеят да доверяват проблемите си на Господ. Способни са да различават важното от ненужното, главното от второстепенното. За тях например мирът с ближните е по-важен от пълния хладилник. Те не се паникьосват заради дребни неща, но не мълчат, когато виждат несправедливост. Именно такива хора са нужни на Иисус Христос за Неговото царство. През 1955 г. в американския щат Алабама чернокожата Роза Паркс сяда в автобуса на едно от местата за бели. Молят я да се премести, но всички места за чернокожи са заети. Тя отказва да стане и я арестуват. На многохилядния митинг след няколко дни Роза стои до Мартин Лутър Кинг. Това е началото на движението за равноправие на цветнокожото население в Америка. Мартин Лутър Кинг произнася пламенна реч, а Роза мълчи. Но нейното присъствие наелектризира хората. Тихото й, целеустремено противопоставяне действа по същия начин, както блестящите речи на пастир Кинг. Роза Паркс влиза в историята като кротък борец за делото на справедливостта в Америка.
Но как да станеш кротък? Това винаги е свързано с вземане на решение. Съгласете се, по-голямата част от живота ни неизменно води към или е следствие от някакви решения, в които трябва да правим избор. Когато забележим, че квалификацията ни не е достатъчна, за да се справим с работата си, решаваме да я повишим и отиваме да учим – караме курс, записваме се в колеж или университет. Но като започнем да учим, трябва да приемаме това, което ни казват преподавателите, т.е. да им позволим да променят нещо у нас, в нашите знания, мироглед, позиция по един или друг въпрос. Нужно е да бъдем готови за вътрешната промяна, която предизвикват новите знания. Като се доверяваме на преподавателите да променят нещо у нас, показваме, че те знаят или умеят нещо, което ни е необходимо. Ние вземаме много подобни решения. Някои от тях променят характера ни, други – дори съдбата ни. Така и за да станеш блажен, трябва да направиш редица избори: да поискаш да станеш беден по дух, да имаш чисто сърце, да скърбиш със скърбящите, да бъдеш миротворец в средата си. Никой няма за вземе подобни решения вместо нас. Затова е нужно да позволим на Бога да действа в живота ни, в характера ни, в светогледа ни. Когато се стремим към по-висши цели, Бог наистина действа в живота ни. Кротостта е такова качество на характера, което сам човек не може да постигне. Но Господ иска всички християни да притежават това качество, защото така стават блажени. Той иска да превърнем кротостта в една от нашите цели. Чрез ап. Павел Бог наставлява първите християни: „Вашата кротост да бъде известна на всички човеци” (Фил. 4:5). А Тит получава от апостола задачата да наставлява християните „да показват всяка кротост към всички човеци” (Тит 3:2). Нека приемем, че сме взели решение да открием сърцето си за действието на Господ. Кротостта обаче няма да се появи у нас мигновено. Понякога това е дълъг и болезнен процес. Но
когато Бог действа в нас, изпитваме необичайно блаженство. Няма нищо по-благодатно от съзнанието, че Бог те променя. Затова Иисус нарича всички участници в този процес на преобразяване блажени. Блажени са онези, които не се примиряват със състоянието си и решават да се доверят на Господ, за да им помогне да се освободят от своята опърничавост, инат, желание да си пробиваш път с лакти. По думите на Иисус Христос кротките ще управляват земята. Коя земя се има предвид? Тази, на която живеем сега? Или онази, където ще бъде хилядолетното царство? Или онова жизнено пространство, където ще прекараме вечността? Изследователите на Библията нямат единно мнение по този въпрос. Но ми се иска да вярвам, че това вече се случва сега.
На пръв поглед в нашия гръмогласен и опърничав век за кротките няма място. Трябва да си пробиваш път, една реклама надвиква друга. Цени се не тихата мисъл, а крещящата дума. Да тъпчеш главите на хората, се смята за геройство. Има ли място за кротките? Но ако погледнеш по-внимателно, още от времето на Иисус Христос кротките са имали, имат и ще имат влияние. Някой в тишината на стаята си е изучавал Божието Слово и после чрез проповеди е учел хората на добро, учел ги е да различават доброто и злото. Това са кротките. Кой е ос-
новал първите домове за сираци, за стари хора и инвалиди? Тези кротки хора нощем са молели Бога за необходимите материални средства, а денем са ходели из бедните покрайнини на градовете и са събирали бездомници и болни. Тръгвали са към далечни страни, за да занесат благовестието за Божията любов на хората, за да ги лекуват и ограмотяват. Те са като Алберт Швейцер, който с часове оперира малко момче в Африка, а после пътува из Европа и с пламенни речи убеждава хората да жертват за това служение. Такива примери има много. Кротките са променили и променят нашия свят в огромна степен. Само че не тръбят около себе си. Ако днес от света се премахне влиянието на кротките, той ще бъде много по-беден и ужасен. Ще има повече войни, болести, ненавист.
Някога във вечността ще се запознаем с тези кротки преобразуватели на света и ще се удивим колко са много и колко са направили. А най-вече ще се учудим, когато видим и себе си сред тях: „Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме или - жаден и Те напоихме? Кога Те видяхме странник и Те приехме или - гол и Те облякохме? Кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме?” А Царят ще им отговори и ще каже: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили” (Мат. 25:37-40).
Такива са кротките: живеят между нас, внимателно наблюдават, виждат, не подминават, действат. И всичко това правят толкова естествено, че дори сами не забелязват своите дела. Не водят дневници, не пишат отчети, просто работят. Това победно шествие на кротките започва от най-кроткия – Иисус Христос: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). Той притежава извора на всички знания и е готов през нощта да разговаря с притеснителния Никодим. Говори пред хиляди и същевременно прегръща и благославя малки деца. Господ Иисус е абсолютно безгрешен, но поема върху Себе Си цялата мръсотия от греховете на този свят. Той има власт над милионно небесно войнство, но позволява да бъде убит. Каква огромна сила на волята трябва да притежаваш, за да понесеш доброволно голготските страдания! Този подвиг не е за слаби. Големите подвизи се раждат там, където голямото мъжество действа наред с голямата кротост. Защото мъжеството без кротост не иска да умре, то живее в очакване на лаври, жадува да се наслади на победата и разчита на аплодисменти. А кротостта без мъжество не е способна на подвиг. Иисус не е бил воден принудително, Той е вървял към Голгота сам. От една страна, това означава огромно мъжество, защото е знаел какви мъки Го очакват: „Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие” (Мат. 26:2), а, от друга, пълна кротост: „Той бе измъчван, но страдаше доброволно и устата Си не отваряше; като овца беше Той заведен на клане и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си” (Ис. 53:7). Сега Иисус Христос ни кани да се учим от Него на мъжество и кротост.
Б
ригадата на Тодор Ерьомин, както всички други в Строително-монтажното управление, се бореше за званието „комунистическа”. Никой не знаеше какво всъщност означава това, но мъжете работеха съвестно и печелеха добре. Понякога се събираха на празници, но се веселяха прилично, без произшествия. Откъдето и да погледнеш, всичко в бригадата беше изрядно.„Всичко е окей“ – обичаше да казва дърводелецът Димитър, по прякор Бабак. Този тип присъстваше в бригадата сякаш за да потвърди известния израз за мършата в стадото. Беше едър, четирийсет и пет годишен, рано посивял дебеланко с простовато лице, белезникави вежди и големи избелели очи.
Някога те са били сини, ако се съди по това, че потъмняваха като морето, когато се напиваше до козирката. Всъщност до козирката той все пак стигаше след работа, като се изхитряваше да продаде каквото е успял да открадне от обекта през деня или като припечелеше нещо с работа на частно. В деня за заплата обикновено идваше жена му Надя, втора братовчедка на бригадира, и след като зърнеше вече посинелите очи на съпруга си, започваше да реди един монолог, подправен с такива отбрани псувни, че дори най-грубите мъже се чудеха: ама че жена! След като получеше заплатата на злощастния си съпруг, тя се успокояваше и, подхвърляйки неизменното: „Само пробвай да се напиеш днес!“, си тръгваше гордо.
– Поне за една водка да беше оставила – се пошегува веднъж един от мъжете. И много съжали за думите си. Зарече се през целия си живот никога повече да не оспорва финансовия суверенитет на чужда жена. Всички епитети, с които беше наречен, запомни за дълго. – Вещица! Ама че вещица! – повтаряха работниците и се съгласяваха с невинно пострадалия: – От такава и да не искаш, ще се пропиеш. А самият Димитър не се разстройваше много за парите: – Обектът е голям. Как няма да намеря за една водка! Изобщо при него минаваха номера, за които друг отдавна би излетял от бригадата. Причината изобщо не беше, че жена му е роднина на бригадира. Той
просто беше много кадърен дърводелец. Но бедата бе, че „кадърен“ ставаше само когато пийне. Тогава се преобразяваше от бавен и тромав в енергичен работяга, в чиито ръце всичко гореше. Ето защо в бригадата гледаха през пръсти на това, че още в началото на работата той вече беше на градус. Ако сутрин се появеше с широка усмивка, като размахваше плавно ръце и при всяка крачка малко се повдигаше на пръсти (същински лебед пред излитане), беше ясно, че лавката „Сок-вода“ (на жаргон й викаха „ветеринарна лечебница“) работи на оптимален режим. Трезвен, Димитър беше затворен, но като пийнеше, придобиваше желаната разкрепостеност в общуването. Страничен ефект от пиенето при него беше язвата на стомаха, за което лекарите го бяха предупредили след принудителното му посещение в клиниката. И Надя не премълча за това при поредното си идване. А и го сервира така, сякаш за всичко бе виновна именно бригадата. Тогава спокойният, невъзмутим Тодор не издържа: – Какво искаш от нас, Надя? Да го преместим в друга бригада ли? – О, не! – искрено се изплаши тя. – Там пият още повече. Знам аз. – Ами щом знаеш, недей да мърмориш. И запомни: при нас пияници няма! Направиш ли още веднъж скандал, ще го уволним. Тогава ще го търсиш по кръчмите... Работниците разбираха, че Тодор блъфира и одобрително клатеха глави – в потвърждение, че отдавна трябваше да го направят. Надя, която вече започваше да подбира сочни изрази, изведнъж се стресна: ами ако наистина го направят?! Той поне от къщи не изнасяше, както ставаше при горките й приятелки. Макар да беше слабо това утешение, че на другите им е по-зле, все пак... Надя омекна и се свлече на пейката безсилно. Тогава мъжете видяха пред себе си не „вещица”, а една изнервена от семейните неуредици, измъчена от безспирното пиянство на съпруга си, рано остаряла жена. – Простете ми, глупачка съм – произнесе тя изморено. – Измъчих се. Димитър не изтрезнява, синовете не ме слушат. Големият преди година получи „условно“ за сбиване, а Митко изобщо не се интересува. Господи, поне Ти да ми беше помогнал, да пратиш някого да вразуми моя алкохолик.
– Виж ти, още и Бога призовава – възмути се Димитър. – Да беше продължила с дявола, както започна. Сети се... Така или иначе, скоро в бригадата се появи нов човек – набит мъж към четирийсетте, средно висок, с приветливо румено лице и къдрава жълто-пепелява коса над широкото си чело. – Петър – кратко го представи бригадирът и кимна на мрачния като нощ Бабак: – Ще работиш с него. А при теб, както виждам, от сутринта не върви животът? – Стига де! – настръхна Димитър. – Хайде, Петре, да преместим тази тел. След като развиха и струпаха накуп дебелата тел, намусеният Бабак изчезна някъде и се появи отново доста по-весел. Вероятно изпитото се беше оказало по-силно от обичайното, тъй като юначният дърводелец скоро благоволи да си легне уютно на дъските в приземния етаж. Но Петър и сам работеше много чевръсто: слагаше умело кофраж за колоните, където щяха да наливат бетон. Бригадирът беше на друг обект и се върна чак преди обяд, като едва не се сблъска с Димитър, който, замръзнал от сутеренния студ, бавно излизаше на слънце. И Тодор го засипа със своите въпроси: какво става, харесва ли му новият работник? Димитър се досети, че началникът не е в течение за непланираната му почивка, и се оживи: - Е, добре е, как да е. Ще се сработим. Тодор постави същия въпрос и горе, на Петър, който подготвяше кофража за колоната на втория етаж. Работниците се подхилваха, предвкусваха скандал за Бабака. Сънят през работно време се смяташе з а самоотлъчка – това беше строго правило в бригадата. Всички чакаха какво ще отговори Петър. А той се усмихна
широко и с вдигнат нагоре палец показа, че всичко е окей. После видя Бабака до бригадира и му викна: – Какво правиш там? Ела бързо да ми помогнеш! – сякаш онзи току-що се беше отдалечил. – Ей сегичка – Димитър прескачаше стъпалата, бързайки нагоре, все едно изобщо не беше пил. Колко ефикасен е материалният стимул! Димитър изтича, хвана инструментите, ловко стегна кофража и викна на бригадира от горе: – Казаха ли ти, Тодоре, всичко е окей при нас! Нали, Петре? – Да, май че да. И бригадирът беше доволен от свършеното, и работниците не възразяваха: доносите в бригадата не се одобряваха. След като нямаше престой заради Бабаковата почивка, Петър да му мисли, щом беше толкова работлив. Иначе им изглеждаше техен, нормален човек. Оказа се обаче, че не е съвсем така. След известно време Димитър започна да се присмива на Петър, че е допотопен вярващ: изчервява се, когато някой псува в негово присъствие. Работниците също взеха да го подиграват. На всичко отгоре разбраха, че не пие и не пуши. В обедната почивка не играеше на карти, четеше на скелето някакъв талмуд. Бабака, макар че използваше готовността на Петър винаги да му помага, не пропускаше да го подиграе и веднъж пред всички му предложи вино: – Петре, що си такъв - сив? Ето, опитай една глътка, почувствай радостта от живота. – Каква радост е това, щом след нея всеки ден стенеш? – не се съгласяваше Петър. – Това, братче, е едно голямо страдание. Разбирам да страдаш за вя-
рата си в Христос, но така да издевателстваш над себе си! Ако не здравето, поне душата си да беше опазил. Жал ми е за тебе, Мите. – Не ти е жал за мене, свидят ти се паричките! – провокира го Бабака. – Признай си! Петър само се усмихна: е, да, за това му се свидят. И Димитър обобщи: – Свидльо си, Петре, скръндза. Работниците се съгласиха с диагнозата: да, скръндза си пада. Тодор чу разговора и след работа събра по-активните в бригадата. – Какво става – каза им, – що се заяждате? Претенции към работата му ли имате? Тогава не бъдете като баби на пазара. Скръндза бил? А знаете ли колко деца има тази „скръндза”? – бригадирът направи пауза и като кимна с глава, се усмихна: – Единайсет! Е? Едно от друго по-малки! А вие веднага – скръндза! Да бяхме помислили как да му помогнем, а не да обсъждаме в кого вярва. Стига толкова! Нима не виждате как работи?! За трима! Изумиха се: единайсет гърла – ужас! И наистина работеше като торпила: щом се оправеше със своята работа на майстор, не се гнусеше да помогне на черноработниците – редеше тухли, лееше
бетон. А помоли Бабака да свърши нещо такова – има да чакаш! Иронията към Петър постепенно се смени с уважение. Той, както преди, с неизменна усмивка търпеше вече незлобливите закачки по повод на вярата му. Само че Димитър се дразнеше от това все по-силно и все по-често нападаше Петър: – Що се правиш на света вода ненапита? Що се пъхаш където не ти е работа? На началството ли се подмазваш? – Защо да седим без работа, Мите? – оправдаваше се Петър. – Време имаме, защо да не помогнем на този, който се задъхва от работа? Но Димитър се озлобяваше от такова обяснение. И въпреки всичко, когато бригадирът му се скара за поредното закъснение, Петър се застъпи за него: – Тодоре, ние ще отработим това време. – А ти какво общо имаш с това? Че ти ще работиш заради него, не се съмнявам, а той - какво? – Когато потрябва, и той ще работи заради мен. – Я слез на земята! Ако отидеш с него в кръчмата, там той ще „отработи” всичко за теб. За цялата бригада може да се постарае.
– Ще дойде време да спре да ходи там. – К-кой? – се задави Тодор. – Митко? – Митко. – Няма да ходи в кръчмата? – Няма, ще видиш. – Е-е-е, братче, наистина не си в ред – началникът направи красноречив жест с пръст около слепоочието си. – Виж какво става: онзи се заяжда без причина, а този го защитава. „Ще дойде време“ – повтори Тодор и се засмя: – Ама че се събрахте: единият алкохолик, другият - Божие глухарче. Хайде, ще видим кой кого ще пребори. Тодор, разбира се, каза това без зла умисъл, но прякорът беше в десетката. Работниците, които чуха разговора, го харесаха и в отсъствието на Петър взеха да му викат „глухарчето”. Те не злорадстваха, просто външна прилика с цветето наистина имаше. Като гледаш кръглото, винаги усмихнато лице на Петър, косата му с цвят на узрял слънчоглед, няма как да не се съгласиш – глухарче си е. Но времето минаваше, а промяна в живота на Димитър не настъпваше. Напротив. Неведнъж го хващаха да пие в работно време. И бригадирът не премълчаваше, предизвикваше Петър: – Май си се объркал с времето? – Ами сигурно още не му е времето – уклончиво отговаряше той. – А кога ще му дойде времето? – Бог знае. Трябва само да се молим... – Безполезно е това, Петре. Гробът ще изправи гърбавия. Пък и ние не сме силни в молитвата. А ти се моли, моли се. Само челото си да не разбиеш в земята... Дълго време Петър съумяваше да избегне празничните почерпки. Имаше уважителна причина: живееше извън града и винаги бързаше да хване автобуса. Но в Деня на строителя цялата бригада получи премиални и почерпката започна още от обед, така че, ще-не ще, наложи се да седне на софрата. Всичко вървеше по реда си: пийваха, замезваха и добродушно се закачаха с Петър: – Не е грях и ти днес да пийнеш. Нали освен премия получи и грамота, а с твоя Бог ние ще се разберем. И откъде да знае Той ще пийнеш, или не. Ние няма да Му кажем. – Е, не, момчета, тук грешите – възрази Петър. – Първо, Бог вижда всичко. Второ, и през ум не ми е минавало да Го лъжа.
Тук някой със смях се сети как Димитър беше заявил на всеослушание, че ще направи от Петър „човек“. Но напразно се сети. Засегнатият Бабак веднага сложи чаша водка пред Петър. – Щом съм казал – потвърди той подпийнал, – само гледайте! Хайде, Петре, пием за грамотата! Трябва да я оцениш, само на тебе дадоха. Петър благодарно сложи ръка на гърдите си и поклати глава, а Димитър изрече традиционното за всички времена: – Какво, не ни ли уважаваш?! Всички притихнаха. Мъжете изпитваха противоречиви чувства – беше им неудобно от явно провокационния въпрос, но и самолюбието им беше засегнато заради мнимото неуважение. – Момчета! – тихо, но твърдо каза Петър. – Уважението не се измерва с количеството изпита водка. Господ ни е завещал... – Щом е завещал, значи пий – прекъсна го Бабака и още по-грубо бутна чашата под носа му. – Пий, глухарче, да ти се не види! Очите му се наляха със злоба. Някой разбра накъде отиват нещата и се опита да го накара да седне, но той го бутна: – Оставете ме! Е?! – Мите, ще ти олекне ли, ако пия? – Ще ми олекне, да! – А защо мислиш, че можеш да ме накараш да тръгна срещу Бога? – А какво ще ти стане? – Димитър продължаваше да държи чашата. – И не е въпросът да си против Бога, а за уважението, нали? Ние с теб вече колко време работим в един впряг и ни уважават. А ти, оказва се, си го-о-рд! – За работата ни уважават всички, Мите. Тук си прав. А за тази работа – Петър посочи чашата – уважава само един. Онзи, който не ни уважава за работата. – Кой е той? – заплашително размаха чашата Димитър. – Кой, кажи! – Сатана. Само той обича заради... – Ти самият си сатана! – с неочаквано тънък глас изпищя Бабака и плисна водката в лицето на Петър. После със замах удари чашата в масата. Парчетата стъкло се забиха в дланта му чак до пръстите. Извика от болка и омраза и се загърчи в железните ръце на бригадира, който успя да го хване. Пръв дойде на себе си Петър. Той грабна аптечката и докато Тодор държеше Димитър, сръчно почисти раните от стъклата, проми ги, като повтаряше постоянно:
- Трай, Мите, трай още малко! Успя да бинтова ръката му. А Димитър, разлюлян, глухо стенеше. – Трябва да го закараме в болницата – каза Петър. - Спешно. Да отида ли с дежурната кола? – Разбира се, Петре. Разбира се, отивай – зарадва се Тодор. - Ще кажа после да те закарат вкъщи. Извинявай, всички сме... нали знаеш... Как да не знае: няма един пиян да съпровожда пострадалия, който е още по-пиян, щом има някой трезвен. Леко пребледнелият Петър поведе кротналия Димитър към колата. След принудителното прекъсване празникът продължи, сякаш нищо не се беше случило. Всъщност така и си беше: сбиването се размина... В понеделник Димитър, мрачен и трезвен, с бинтована ръка, се появи на работа: травмата беше битова, болничен не му се полагаше. Работеше мълчаливо. Няколко пъти понечи да заговори, но веднага млъкваше. Едва към края на деня наруши мълчанието. – Ако беше пийнал, Петре, щеше да е добре – седнал на гредата, Димитър започна разсъжденията си в пространството. – Щях да взема бутилка и ето ти мир! Но ти не пиеш. Или да ме беше ударил, задето ти казах онова, също става, аз - теб, ти - мен. Щяхме да пийнем и да се помирим, нали? Но ти и това не поиска. Сега какво да правя: да ти се поклоня ли? – Никой на никого не е длъжен, Мите. И аз съм виновен - не трябваше да те ядосвам. Прости ми. – Ти сериозно ли? – Димитър дори се поизправи и погледна колегата си недоверчиво. – Не си ми обиден, нито ядосан? – Каквото няма - няма – отвърна Петър. – Бог ни учи да не въздаваме за зло със зло. Злият няма място при Бога. – Защо все повтаряш: Бог казва това, казва онова. Къде ти го казва? Измишльотина е всичко! – В Библията го казва, Мите, в Библията. Там е написано всичко това. – Сетих се! – сепна се Димитър. – Надя каза, че си й обещал тази книга –
той заговори изведнъж с подмазвачески тон: – Слушай, Петре, а какво си й казал за мен, когато си ме докарал от болницата? Вярваш или не, тя от онази вечер не ми се кара. Все: „Мите, Мите“. А на мен не ми се вярва. Не е на добро – и с понисък глас продължи: – Слушай, да не би случайно да си я омагьосал? Заклинания има всякакви! – Аз, Мите, й разказах за Христос. Че ни обича и чува, и изпълнява молбите ни. Сигурно тя Го е помолила за търпение... Теб да търпи. – Какво-о? – смутено попита Димитър. Не си намираше място на гредата. – Направо така, изведнъж? – Сам казваш, че вече не ти се кара. Най-бързото лечение е при Христос.
Питай я довечера. Нали днес няма да се напиеш? – Не-е, неудобно е някак пред нея сега. – Питай я тогава. А утре ще донеса Новия Завет - четете го заедно. И всичко ще се оправи при вас. – Добре би било... На другата сутрин Петър учудено забеляза, че не е дошъл пръв на обекта. Насреща му бързаше Димитър. – Донесе ли? – нетърпеливо попита той. Петър му подаде Библията и се усмихна. Стори му се, че в очите на Димитър се беше върнала небесната синева.
ВЪЛЦИТЕ
Този стих изразява най-озадачаващото намерение на Иисус Христос, което има изключително сериозно влияние върху живота на всеки християнин. Той ни разкрива и най-странната стратегия, която някой водач е използвал в историята, за да постигне целите си. Повече от наложително е да вникнем в нея, но нека първо разгледаме двата персонажа в началото на стиха.
ОВЦЕТЕ
В тълковния речник срещу думата „християнин“ четем: „Последовател на Иисус Христос.“ И ако е вярно, че Той е „кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29), няма как последователите Му да са банда негодяи. Дори и противниците на християнството не са имали такова мнение за истинските християни.
Според Библията вълците от думите на Христос са преди всичко демоничните сили. Пророк Авакум рисува демоните като жестоки и необуздани могъщи духове, способни да завладеят с лекота всеки човек, независимо от силата и интелекта му. Те са „по-свирепи от вълци вечер“, страшни и ужасни, идват за насилие и събират пленници като пясък (Ав. 1:6-9). Но дали само спрямо демоничния свят християните се чувстват като овце сред вълци? Вярващият живее в света. Един богослов пише за това: „В 17 глава на Евангелието от Йоан Иисус определя положението на християнина като изваден от света (ст. 6), не от света (ст. 14), пазен от злото на света (ст. 11), изпратен в света да му проповядва (ст. 18, 20) и като резултат – мразен от света (ст. 14).“1 „Светът“ не е просто планетата Земя – той е богопротивната система, в която бунтовният човек се е научил да живее
независимо от своя Създател. Поданици на света са всички хора освен малкото истински християни. Негов владетел е Луцифер, чиито демони държат под тотален и непреодолим за човека контрол всеки, роден на земята. Не след дълго четящият Библията ще започне да усеща (затова и някои престават да я четат), че на вълци биват оприличени и всички хора в света (светски или религиозни), които са под контрола на демоните вместо на Бога. В началото на вярата си живеех с утопичната представа, че познавам много хора, чиято доброта се откроява на фона на останалите. Тази моя утопия беше разобличена, когато всички те без изключение се оказаха сред най-упоритите противници на Христос, а и вече 13 години никой от тях не е приел Неговата съвършена доброта, макар да са добре запознати с нея. Ап. Йоан коментира това така: „Светлината [Христос] дойде на света, но хората обикнаха повече мрака от светлината, понеже
делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19), а Осия добавя: „Добротата ви е като утринния облак и като росата, която рано изчезва“ (Ос. 6:4, Верен). Вълкът е способен да кротува, когато се е нахранил, позволява дори да бъде погален. Но такъв ли е, когато изгладнее?! Погалете гладен вълк в глутница, още по-добре – в мразовита нощ насред полето. Вълкът е хищно, агресивно, кръвожадно животно. Ако един вълк влезе в стадо, може да убие няколко овце. Той не убива само за да се наяде. Когато вълци нападнат стадо, често убиват много повече овце, отколкото изяждат. Те убиват „заради спорта“ . Едва ли някой може аргументирано да възрази, че в трудни обстоятелства или лишение спящата при нормални обстоятелства „вълча“ природа на духовно мъртвия човек се пробужда. Но е удивително, че проявяваме негативните
си черти невинаги по необходимост, а и просто „заради спорта“2. Поетът Плавт (254–184 г. пр. Хр.) определя отношенията между хората с думите: „Човек за човека е вълк“ („Homo homini lupus est“). Двадесет века по-късно дори нехристиянин като философа Томас Хобс е склонен да признае: „Тъй като по природа „човек за човека е вълк”, той може да бъде възпрян в своята агресивност единствено от могъща сила, каквато е властта на управляващия чрез закони монарх.“ 3 Когато няма вероятност от санкции, всеки е способен да оголи зъбите си. Влезте в произволен новинарски сайт и огледайте коментарите под статии, особено на злободневни теми – ще ви залее помия от омраза, злост и завист, напълно разпасани емоции на хора, които се чувстват безнаказани поради анонимността в интернет. И на псалмопевеца Давид този духовно-социално-политически феномен е бил добре познат:„Душата
ми е сред лъвове; лежа сред онези, които дишат пламък, сред човешките синове, чиито зъби са копия и стрели и чийто език е остър меч“ (Пс. 56:5).
ЗАЩО?!
Но нека се върнем към думите на Христос. Ако кадрите на вълк сред стадо овце са забранени за деца до 16 г., какво ще кажете за едно-две агънца, любезно предоставени на глутница вълци? Мисията невъзможна! След своето покаяние и помирение с Бога вярващият вътрешно е изведен от системата на света, но външно не е изваден от нея. Защо Господ Иисус прави нещо толкова неразумно от човешка гледна точка – праща овцете Си сред вълците? Кой „добър пастир“ (Йоан 10 гл.) се отнася така към стадото си?! В християнските събрания често се пеят песни, изразяващи удивлението:
„Твойта мъдрост е пречудна за мен!“ И тъй като много вярващи в сложни обстоятелства се питат за тази „пречудна мъдрост“, ще се опитаме да проникнем в премъдростта Господна, като изследваме причините Иисус да изпраща овцете Си сред вълци. От тук до края на статията: ЗАБРАНЕНО ЗА НЕВЯРВАЩИ! Макар невинаги да е ясно от пръв поглед, духовно живият и духовно мъртвият човек са кардинално различни. По положение те се различават абсолютно, но по състояние обособяването е в процес. Именно това практическо обособяване цели Бог да постигне в живота на вярващия. Ще разгледаме десет от Неговите цели.
І ЦЕЛ - ИЗЯВА НА НОВИЯ ЖИВОТ Макар и духовно възроден, при всеки вярващ има остатъци от животинската му паднала природа – нехомогенна смес от нравите на вълк, упорита коза и много други животни. Тъй като Бог иска да направи чедата Си кротки агънца и по поведение, а не само по положение, чрез изпитанията Той цели да ги издигне на принципно друго ниво на живот. Вместо животинския (споменатата нехомогенна биологична смес), вярващият може и трябва още на земята да реализира подарения от Бога живот. Това е съвършеният вечен живот, който той придобива още на земята след обръщението си към Христос. Но за да пожелае от сърце пълната промяна, новороденият трябва да осъзнае колко ужасяващо зла и непоправима е неговата стара природа. А тя ще се изяви най-добре, когато е провокирана сред вълците. След като нееднократно реагира като вълк сред вълци, християнинът става особено внимателен, защо-
то забелязва отчетливо какво е останало в сърцето му – думи и действия, от които човекът в света не се безпокои особено (те са част от естеството му), но вярващият се ужасява, защото има нови и напълно различни критерии за оценяване. След много молитва и покаяние за всяка грешка отвращението на човека към неговото „аз“ ще расте, наред със силния копнеж за Божия дар на кротостта и смирението, характерни за новата част от личността му. Така в трудни обстоятелства и лишения природата на агънце у човека във Бога все по-често и ясно ще се проявява. Това ще го насърчава да продължава по пътя на смирението и ще носи слава на Бога.
ІІ ЦЕЛ - ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ СЪС САМИЯ ИИСУС (Мат. 10:21-22) Много Божии чеда са удивени, когато околните ги отхвърлят и презират, защото са християни. Но това е напълно закономерно. И е добре да имаме правилното виждане – не хората отхвърлят нас, а демоните, които ги владеят, мразят Христос в нас. Това е богословската истина, която би трябвало да радва вярващия, защото е удостоен да пострада, като носи с чест Христовото име!
ІІІ ЦЕЛ - ПЪЛНО УПОВАНИЕ НА ЕДИНСТВЕНАТА ЗАЩИТА Както в животинския свят, така и в духовния живот единственият, който може да защити агънцето от вълците, е пастирът. Удивително е, че на овцата Създателят не е отредил никакви защитни механизми. Никакви! Такова е и духовното агънце на Бога. Единствената му защита е Господ Иисус Христос. Всички други методи на защита освен пълното упование на Бога не само произлизат от стария човек, но и са напълно безполезни. Това е много ценен урок, който посветеният вярващ усвоява трудно и болезнено – най-вече в ущърб на гордостта си. ІV ЦЕЛ - ИЗМЕСТВАНЕ НА ФОКУСА ОТ ЗЕМНОТО КЪМ НЕБЕСНОТО (Мат. 10:28) Много християни мислят, че физическата смърт е най-ужасното, което може да им се случи, когато Бог ги изпраща като овце сред вълци. Но Иисус ни казва да не се боим от онези, които могат да убият тялото ни, а - само от Неговия Отец. Всъщност най-лошото, което хората могат да сторят на един вярващ, води към най-доброто за него – да отиде у дома си, при Христос.
Най-ужасното, което трябва истински да плаши християните, е да се прилепят така силно към земното, че „сърцата им да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи и да ги застигне онзи ден внезапно“ (Лука 21:34). „Онзи ден“ е срещата с Христос. За жалост много християни вече са се превърнали в стълбове сол, които няма да имат място на небето, защото са се фокусирали върху земните неща. Бог допуска гонения от вълците срещу чедата Си, за да припомни, че истинската им родина не е този свят. Тук християните са не просто пришълци – те са истинските врагове на светската система. Повече от безумие е вярващият да се чувства в света като у дома си.
V ЦЕЛ - РАЗРУШАВАНЕ НА ДУШЕВНАТА ПРИВЪРЗАНОСТ (Мат. 10:34-38) Уочман Ни пише: „Господ желае да ни избави от природната ни любов към другите, за да не обичаме със своя любов. Разбира се, Той иска да обичаме другите,
но не с наша собствена, душевна любов, а с духовна любов, която получаваме от Христос… От друга страна, Бог иска да Го обичаме повече, отколкото обичаме своя Исаак. Хората от този свят не могат да разберат защо. Само вярващият, който постепенно се разтваря в божествения живот, намирайки себе си в него, може да разбере значението на тежките Христови думи. Бог желае да не се привързваме към никого и нищо освен към Него, независимо дали това е вещ или човек, които Той ни е подарил…“4 Нашата душевна привързаност може да попречи катастрофално на спасението на близките ни. Ще трябва да изберем между Христос и тях и това е едно от тежките страдания за старото ни естество. Но смъртоносният Кръст ще подейства и там! Ако това не се случи, значи Бог ни е преценил като неблагонадеждни.
VI ЦЕЛ - РАЗБИВАНЕ НА СТРЕМЕЖА ДА СЕ ХАРЕСАМ НА СВЕТА Защо трябва християнинът да търси на всяка цена одобрението на хората в света? Нима това ще ги обърне истински към Христос?! Вярващите никога няма да стигнат стандартите на света, за да впечатлят другите и да привлекат вниманието им към Иисус. А и е жалко да се опитват, защото имат много по-велики оръжия за постигането на заветната цел – спасението на хората:„Оръжията, с които воюваме, не са плътски, а с помощта Божия са силни да разрушават твърдини“ (II Кор. 10:4). Оръжията на молитвата, поста и нашата святост са далеч по-силни от всичко, което впечатлява света. Множество млади и зелени вярващи имат склонността да търсят одобрението на света, като използват неговите методи. Те дори се ядосват колко сме слаби ние, християните, а колко величествен е светът. Но Иисус неведнъж казва, че не бива да се радваме, когато вълците почнат да ни хвалят, защото те хвалят така само лъжепророците и събратята си от глутницата. Преди време се наложи да водя спор с известен български музикант, който отдавна се беше обърнал към Христос. Той твърдеше, че трябва да правим всичко по силите си, за да стигнем, дори да надминем стандартите на света във всяка възможна област, и е напълно допустимо методите за това да са изцяло светски. Неговите думи ме зашеметиха:
„В света имат списание „Егоист“. Ние, вярващите, за да ги привлечем към Христос, ще си направим християнско списание „Егоист“!“ Християнинът, който се опитва да надмине света в неговите области и с неговите средства, изглежда смешен в очите на света. И най-често има защо…
VII ЦЕЛ - ИЗПИТАНИЕ НА ВЯРАТА (Мат. 10:32-33) Всеки вярващ ще бъде изпитан. Това е Божията воля и винаги ще имаме възможността да отхвърлим Бога и да се върнем в глутницата (с всички последствия). Християнството е взаимоотношения с Христос, които ще градират при вярност и ще се рушат при всяко малодушно и предателско отстъпление от Него. За щастие Бог не допуска никой да бъде изпитан повече, отколкото му е силата, и винаги дава сила и изходен път. VIII ЦЕЛ - ИСТИНСКА ПЛОДОНОСНОСТ Думите на Л. Максуел дават насоки за постигане на духовна плодоносност: „Бедата на много т. нар. правоверни църкви е, че са като големи хамбари, пълни с непосято жито, което е овлажнено, плесенясало и замърсено от плъховете на завистта и зложелателството. Ако всяко зърно бе отделено от другите и хвърлено в тъмната, влажна земя, заровено и оставено да мине през разпадане и смърт, каква богата жетва бихме имали! Колективното настроение в много църкви, плътското привързване, емоционалното и естественото отношение — всичко това цели да ни отнеме възможността да станем отделени „житни зърна“.“5 Когато Бог ни изпраща като овце сред вълци, с това ни доближава найплътно до пътя на кръста и ни отделя от всякакви плътски подпори. През този процес трябва да премине всеки посветен християнин, за да стане плодоносен. Вълците разкъсват Йосиф, Павел и останалите библейски герои, „за които светът не беше достоен“. Но именно такива хора обръщат света с краката надолу! ІХ ЦЕЛ - ДОБРОТО ВЛИЗА В ЯДРОТО НА ЗЛОТО И ГО УНИЩОЖАВА ОТВЪТРЕ Maxwell, L. E. Born crucified. Ghicago, Moody Press, 1973. http://bgconv.com/docs/index-182221.html http://bg.wikipedia.org/wiki/Томас_Хобс 4 Ни, У. Духовният човек. Т. 1. С., Мисия възможност, 2007. 5 Maxwell, L. E. Op. cit. 6 Шмеман, А. Двете царства. - Прозорец, 2009, № 2, с. 4. 1 2 3
Самият Господ Иисус е пратен като Агне, а не като могъщ завоевател, но излиза победител. Злото е победено чрез доброто. Свещеник Александър Шмеман пише: „Като отхвърля Христос, светът открива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и окончателно. На Велика събота – деня на привидната победа на смъртта – тя самата е „погълната с победа“ (І Кор. 15:54), защото Този, Който доброволно се предаде на смъртта, няма в Себе Си смърт и я разрушава отвътре с онзи Живот и онази Любов, които са „смърт на смъртта“.“ 6 Когато вълците отхвърлят християнина, те разкриват (ако желаят – откриват и за себе си) своята поквара. Доброто е пратено към тях, но те го отхвърлят и осмиват. Тържествуват, но само привидно, а победители са носителите на Христос, на доброто. Оттам нататък се очертават двете групи, обособени именно чрез отношението си към Божиите агнета като Христово благоухание. За едната група ние ще сме изобличители и това ще донесе покаятелен дух и уханието на новия живот. За съжаление за по-голямата част ще сме истинско осъждане и смъртоносно ухание!
Х ЦЕЛ - СПАСЕНИЕ НА БЛИЖНИТЕ (Мат. 10:40-41) Само ако християнинът се разграничи от глутницата, може да се надява, че Бог ще изтръгне и други от естествената им природа. Единствено тогава Отец ще може да каже: „Това е Моят възлюбен син (дъщеря) – него (нея) слушайте!“ Спасението на близките ни е във вътрешното (а когато се налага – и външното) разграничаване от делата им. Само така те ще видят, че християнинът не просто е различен, а е принципен и твърд в своето посвещение. Бог ще им покаже, че това е пътят, който си заслужава да бъде вървян. Независимо че външно вярващият ще бъде гонен и подиграван (заради стадния инстинкт на хората), вътрешно ще го признават и уважават, а това ще даде възможност да им свидетелства за спасението в Христос.
* * *
Ако Иисус пращаше Своите последователи сред вълците не като агнета, а като лъвове – с могъщата царствена власт, каквато в действителност те притежават (защото Иисус има всяка власт на небето и земята), бихме ли очаквали реална победа на доброто? Тогава безбожните хора биха заскимтели, ужасени от страх, но това ще промени ли „вълчата“ им порода? Те не биха забелязали своята поквара и Светият Дух не би могъл да работи действено в сърцата и съвестите им. Водени от греховната си, лукава природа, дори биха обвинили Бога, че е потъпкал закона на свободното избиране, който Той самият е постановил. Биха се оказали онеправдани в собствените си очи (каква ирония!) и това още повече ще ожесточи сърцата им срещу Бога. Уроците от историята са поучителни – „царствените“ християнски деноминации, в чиито доктрини присъства идеята, че вече петнадесет века сме в Хилядолетното царство на Христос, защото „Църквата“ е завладяла и земната власт, очевидно доста избързват с възкачването си на Божия трон. Иисус не идва като Цар Лъв, а като Божия Агнец, предал се кротко в ръцете на грешни хора, за да завладее сърцата на Своите. Така и ние, Божието стадо, често ще „губим“ именно поради неспособността си да вършим зло, с което да побеждаваме злото. Външно ще сме победени от системата, но самата система няма да знае, че това способства единствено за нейната смърт. За нашата пълна защита и победа Господ поема отговорността, тъй като Той самият ни е пратил на такава невъзможна мисия. Всички огнени изпитания по пътя са напълно смислени и няма необходимост да им се противим или да роптаем заради тях. Те са благодат и привилегия за нас! Те са спасителни за околните ни! Те носят вечна слава на Бога!
– Е,
какво си постигнала с твоето смирение? Виж го само! Мислиш ли, че вече ще се държи по-добре с теб? – Таня избухна в сълзи. Полечка я прегърна, но дъщеря й се отдръпна сърдито: – По-добре да беше умрял, защо го спасихме тогава? Полечка си спомняше онази ужасна вечер, когато й се обади съседката: – Полина, твоят мъж лежи навън, целият е в рани. Дори като че ли не диша. Може би ще умре. Ще ти олекне. Докато обличаше вехтото си палто, Полечка се молеше: – Господи, спаси мъжа ми заради Христос, нали и той е Твой образ. Таня се засмя: – Какъв Божи образ е той, щом отново се е напил като свиня? Полечка продължи да се моли и изтича навън. До храстите в двора стоеше възрастна жена, която се прекръсти: – Почина горкият.
– Не! – извика Полечка. – Не! Таня, вдигаме го! Двете довлякоха Фьодор в къщата и го сложиха на леглото. Беше целият в кал и миришеше отвратително. – Мамо! Кога ще се разведеш с него? – попита Таня ядосано. Тогава дъщерята беше на петнайсет. Отдавна мечтаеше за нормален живот без пиянски истории. Като малка тя ходеше с майка си на църква, четеше Библията и се молеше, но с времето започна да се съмнява в Божията милост. – Момичето ми, Бог не позволява да се развеждаш с мъжа си. Аз се моля за него. Един ден баща ти ще спре да пие и ще повярва в Бога. Само се довери на Господ. – Да бе, остава и да повярва! Фьодор се оправи удивително бързо. Лекарят сви рамене: на пияния морето му е до коленете. Но Полечка знаеше, че Бог е чул молитвите й за нейния безпътен съпруг. Самата Полечка никога не казваше, че Фьодор е безпътен.
След публикуването на материала „Полечка” в сп. „Вера и жизнь” една читателка изпраща до редакцията своя отговор.
години, в началото на моя път с Бога, написах в една колона правата и задълженията на мъжа и в друга – на жената, както са представени в Библията. Всъщност жената няма права, има само задължения, но зад гърба на такъв идеален мъж това изглежда напълно достатъчно. Христос ръководи мъжа, мъжът е образ на Бога и Неговата слава, а жената е слава на този чуден мъж. Кажете ми обаче крадецът, прелюбодеецът и пияницата може ли да бъде слава на Бога? Доколкото знам, такива хора се наричат грешници, които не наследяват Божието царство. Но нали и подобни мъже имат съпруги християнки. Според Пи-
П
иша ви за първи път, въпреки че чета вашето списание вече няколко години. Накрая реших да ви изпратя и моите разсъждения върху разказа по действителен случай „Полечка”. Става дума за брак на християнка и невярващ. Проблеми се натрупват в много бракове, в християнските също. Но доколко специфични и трудноразрешими са проблемите в такива „смесени” бракове? Преди десетина
Така се изразяваше Лора, сестра й, чийто език беше доста остър. Днес, на рождения ден на Полина, на гости бяха дошли Лора и Таня с мъжа си. Полечка се постара: изпържи картофи, направи салата. Когато настани гостите, се помоли:
санието в един брак мъжът автоматично става глава на жената, а също така автоматично получава за глава над себе си Христос. Такива мъже обаче не признават Христос за своя глава. За съжаление те се подчиняват на друга глава: „Богът на този век е заслепил умовете, за да не ги озари светлината на благовестието за славата на Христос, Който е образ на невидимия Бог“
– Слава на Тебе, Господи, Който ни даваш всичко изобилно. Лора се засмя: – Къде е твоето изобилие? Полечка огледа скромната трапеза, кухнята със сив таван и избелели тапети и повтори: – Господ е милостив и ни дава всичко изобилно! Лора и Таня се спогледаха: безсмислено е да я разубеждаваш. Николай, зетят, изведнъж се приготви да тръгва: – На работа съм. Когато той излезе, Лора започна да напада: – Колко още можеш да търпиш?! Почти четвърт век живееш с него, а той все пие. Напусни го! Николай те вика да живееш с тях, провървя ти със зетя. Къде е твоят Бог, нима не чува молит-
(II Кор. 4:4). Е, слава на кого е съпругата на грешника и как изглежда схемата на подчинението тук? Логично е да се предположи, че ако веригата прекъсва при мъжа, жената се подчинява пряко на Христос и Бога, изключвайки невярващия съпруг. Това е в духовен план, а сега нека разгледаме земния. Ако предположим, че мъжът е алкохолик, от колоната с неговите
вите ти? Ти си само на четирийсет и пет, а приличаш на стара баба, едва си влачиш краката, почти не се храниш – само картофи и зеле ядеш. И как да се храниш нормално, откъде ще вземеш пари? Мъжът ти не работи, пропива и твоята заплата! Какво да отговори Полечка на сестра си? Фьодор наистина не се задържаше дълго на едно място, въпреки че беше първокласен електромонтьор. И нейните пари пропиваше. Колко сълзи беше проляла тя, колко молитви бе отправила към Бога - да го помилва, да му прости и да го спаси. Познати добри хора съжаляваха Полечка, понякога й даваха продукти или дрехи. Зетят и дъщеря й помагаха с каквото могат. Но на техните покани
задължения ще започнем да изтриваме точките, които той не изпълнява. Премахваме любовта към жената - той не я закриля нито физически, нито емоционално, обратно, добавя бреме: често не работи никъде, не обръща внимание на децата. Какво остава? Нищо! Домакин той не може да бъде, тъй като е болен (според заключението на медиците), зависим е от наркотик. А и не иска. Неведнъж съм наблюдавала един природен феномен: счупеният връх на бора веднага се заменя от някой от най-близките му клони. Този клон с всички сили се стреми нагоре, набира тегло, височина и борът заприличва на това, което е бил, но само прилича... Така и жената на алкохолика поема върху себе си всички задължения на мъжа, въпреки че и без това е отговорна за своята работа, за дома, за децата. Тегли този непосилен товар и не може да разбере как тя, лишена от любовта, опората и грижата на мъжа, страдаща от него-
за промяна Полечка само поклащаше глава: – Невярващият мъж се освещава чрез вярващата си жена. Може би Божията ръка ще докосне Фьодор. И наистина, тя можеше да се уповава само на Бога. Ето и днес, на рождения й ден, Фьодор изчезна някъде. „Господи, пази мъжа ми и му помогни да се прибере вкъщи.” Сега вече Полечка не би могла да го влачи. Напоследък тя наистина едва креташе. Усещаше слабост по цялото тяло, краката й не искаха да вървят, виеше й се свят. „Бог е моя опора – си мислеше Полечка, – Бог е моя защита. Ако трябва, ще ми даде сила.“ Всеки път, когато излизаше от къщи, тя молеше Господ да й помага.
вото предателство и недостойното му поведение, е задължена още и да го обича, уважава, търпи, да се смирява и подчинява. Това не е призив за бунт, а покана да се осмисли истинският трагизъм на подобен брак. От една страна, на християнката, както и на всеки вярващ човек, Господ повелява да не се впряга в общ ярем с невярващите, да се отдели от тях, да не докосва нечисто, да избягва всеки брат, който безчинства, да следи дали между вярващите няма блудник или нечестивец. А, от друга страна, такъв нечестивец е нейният мъж и, ако следва напътствията на Господ, тя е длъжна да му се покорява. В моята длъжностна характеристика има точка, според която, ако разпоредбите на началника ми могат да доведат до изхабяване на оборудването или заплашват здравето и живота на персонала, имам право да не ги изпълня. Всички разбираме,
– Поли, ти съвсем не ме чуваш – обиди се Лора. Тя се приготви да си върви. Някой звънна на вратата. – П-п-полина, отваряй! – езикът на пияния й съпруг се заплиташе. Без да свали обувките си, той влезе в кухнята, като оставяше кални следи. Седна на стола: – Т-таня, виж, с-сега как ще ми с-слугува майка ти! Сваляй обувките ми, П-поли! – Мамо, не го слушай! – Дъще, Бог действа чрез смирение. – Д-да, см-мирявай се, П-поли – Фьодор бутна силно жена си, така че тя падна пред него на колене. – И какво си постигнала с твоето смирение? – попита я след това Таня. През нощта на Полина й стана лошо, а на сутринта й беше още по-зле. Фьодор, свикнал, че жена му е на крак от ранни зори, за да оправи къщата и да му приготви закуска, я накара да
слезе от леглото. Но краката на съвсем отслабналата Полечка не я слушаха и тя се сгромоляса на пода. Сега вече Фьодор се изплаши силно и извика линейка. Лекарят дълго я преглежда и после говори с дъщеря им. Какво й каза, Фьодор не разбра много, но следобед откараха Полечка в болница. Най-накрая Фьодор беше свободен. Можеше да пие, да не мисли, че като се прибере, ще види разтревожените очи на жена си. От нейния страдащ, изпълнен с любов поглед винаги му ставаше неуютно. След три седмици изплашената до смърт Таня разбра, че майка й е болна от левкемия. Двете с Лора дежуряха до леглото на угасващата Полечка. Тя не ядеше почти нищо, само пиеше през тръбичка, бузите й съвсем хлътнаха. Но продължаваше да се моли на Бога за семейството си. Първа се предаде Лора, която бе много изплашена. Полечка беше по-
че началникът е само човек и му е присъщо да греши. Защо тогава разглеждаме толкова безусловно въпроса за подчиняването на мъжа? Защо в Писанието мнозина виждат само онова, което искат да видят? А един професор, богослов от Америка, на чийто семинар присъствах, въз основа на същото Писание направи извода, че жената има право да не слуша мъжа си в три случая: ако неговите изисквания противоречат на Божиите закони, ако са насочени срещу държавата и ако застрашават здравето и живота на децата или на самата нея. Много ли са християнките, чували за това? И ще могат ли да се възползват от тези знания? Да вземем Полечка, героинята на разказа, публикуван в сп. „Вера и жизнь“. През всичките двадесет и пет години на брака им нейният съпруг почти не работи, къщата се руши без ремонт, семейството, в което расте дъщеричка, гладува, чужди хора помагат
понякога с дрехи и храна. Цялата си заплата жената безмълвно дава на своя съпруг, който веднага я пропива. Полечка не роптае. Вече смъртно болна, тя събува на колене мръсните обувки на мъжа си, постоянно се моли за него, нарича го образ на Бога и цитира стихове от Библията, които потвърждават правилността на поведението й. Полечка е образец на истинска жена християнка! Много мислих върху този материал, препрочитах го, опитвах се да обуздая своите непокорни мисли, за да се приближа някак към образа идеал. Не се получи, постоянно ме измъчваше отрицание, почти за всички епизоди. Дори измислих притча - простичка, но разбираема. Една градинарка насадила картофи, вложила много труд, средства, надежди. Картофите взели да растат, радвали очите на жената и изведнъж – беда! Налетял колорадски бръмбар и започнал да унищожава нейната надежда. Паднала градинарката на колене, молела
млада от нея с почти десет години. – Господи – молеше се Лора, – помилвай Полиночка. Тя не е видяла нищо хубаво в живота си, а сега умира. – Не, Лора, видяла съм много добри неща и благодаря на Бога за всичко – шепнеха пресъхналите устни на Полечка. С всеки изминал ден Лора все повече се изпълваше с уважение към този неразбираем Бог, Който дава такава сила на духа на нейната смъртноболна сестра, и сама започна да търси Неговата защита. – Бог те обича и разбира болката ти, искай от Него прошка за греховете си и Той ще те успокои – молеше я Полина. Там, до леглото на сестра си, Лора се по-
Бога да съхрани реколтата й, денем и нощем стояла, викала към Бога и наблюдавала как почернява зелената полянка след пира на насекомите. А нали съдбата на градината била в нейните ръце! Не омаловажавам ролята на нашия чудотворен Отец, Той може всичко. Но някъде прочетох такива думи: „Бог няма други ръце освен нашите“, т.е. често действа чрез нас, чрез нашия ум и ръцете ни. Анализът на първите десет години от моя брак, прекарани в сълзи и отчаяние, показва, че на определен тип мъже, най-вече слаби и подли, нашите сълзи и зависимост от тях влияят така,
кая, изплака пред Бога цялата мъка на сърцето си. Таня смяташе, че животът и смъртта на майка й са абсолютно безсмислени. Не вярваше на думите на възрастния човек, който идваше всеки ден в болницата при майка й. – „Скъпа е в очите на Господ смъртта на Неговите светии“ – прочете той веднъж от Библията.
както на хищника - мирисът на кръв от жертвата. Излиза, че чрез своята покорност ние пораждаме у мъжете си агресия. Когато прощаваме всичко, внушаваме, че всичко е позволено. Така създаваме условия да се роди разрушител, който превръща всичко в руини, дори и себе си. Веднъж казах на мъжа си думи, част от които десет години по-късно открих в книгата на Гари Чапман„Петте езика на любовта“: „Не може да се отнасяш с човека като с парцал. Ние притежаваме разум и воля, чувстваме и мислим. Способни сме да вземаме решения. Ако съпругът ви използва, не ви зачита, а вие
Скоро Полечка почина. Като видя в ковчега слабата, погрозняла Полечка, Фьодор, който не беше спирал да пие през последните дни, изведнъж изтрезня и заплака като дете. Проклинаше себе си и пиенето си, искаше да върне своята скъпа Полечка. Но беше твърде късно. От тази невъзможност да се промени нещо той стенеше глухо, без да вижда и чува какво става около него. Изведнъж някой докосна рамото му. – Не плачете, Полечка сега е на небето с Господ. Много й е добре там, спокойна е с Него – ласкаво произнесе един строг на вид, сивокос човек. Странно, но от тези обикновени думи малко му олекна. – Разкажете ми за Бога на Полечка – помоли той непознатия. Този Бог помогна на Фьодор да спре да пие, доведе го в църквата. Заедно с Лора те се молеха и благодаряха на Бога за милостта Му към тях и за смирението на бедната Полечка.
търпите всичко това, не го обичате, защото с ваша помощ той постепенно става жесток. Този, който обича, ще каже: „Няма да позволя да се отнасяш с мен така. Това е лошо и за двама ни.” Бог говори на всеки вярващ: „Изобличавай, порицавай, увещавай с голямо дълготърпение и поука” (II Тим. 4:2). Ще кажете, че това не важи за жената, на която не е позволено да учи мъжа си. Но нима Господ ще одобри, че сте имали възможност да сторите добро и не сте го направили? Той иска да ни вижда „мъдри за добри неща“. Скъпи сестри, не съдействайте невярващият ви мъж да се превърне в чудовище. Любовта трябва да бъде действена, а мъдростта, измолена от Бога, ще ви подскаже къде и как да се прилага тази любов. В никакъв случай не съм пример за подражание, но успях с Божията помощ да спра съпруга си на ръба на
Таня идваше рядко при баща си, смяташе го виновен за смъртта на майка си - нали тогава той я бутна на пода, за да я накара да му свали обувките. „Фарисей – ядосваше се тя, – а сега измолва прошка за греховете си.“ Но веднъж, като отвори вратата на бащиния си дом, тя без да иска, чу простата му, искрена молитва: – Господи, благодаря Ти за Полечка - жената, която си ми дал. Прости ми, Боже, за цялото зло, което съм сторил! Прости, че не се смирявах пред Теб, нали Ти действаш чрез смирение! Моля Те, в името на Иисус Христос, дай на скъпите ми деца покаяние, както даде на мен. Покажи им Твоята любов, Господи! Непознато досега, горещо чувство изпълни сърцето на Таня. Тя коленичи в коридора и прошепна: „Прости и на мен, Господи!“
пропастта. Борех се по всички достъпни начини. Убедих го, че търся не своето, а доброто на двама ни - щастлив брак. Днес той не е трезвеник, но премина на по-лек алкохол, задържа се на любимата си, много отговорна работа. Благодарение на това синовете ни получиха университетско образование, ожениха се, всички живеем в свои апартаменти. И сега има моменти, когато се налага да казвам: „Няма да позволя да се отнасяш с мен така“, но всичко се оправя доста бързо, тъй като и двамата ценим това, което имаме. Макар да не е идеално, положението у дома е търпимо. Иска ми се мъжът ми и всичките ни деца да се обърнат към Бога. Не се изморявам да се моля за това, чакам и вярвам, че Господ ще чуе молитвата ми. Но понякога се прокрадва мисълта: „А може би при мен не достига Полечка?“
Т
ърпимостта е добродетел, но тя може да стане и непростима слабост на характера. Възприемаме с възторг хора, които се отнасят толерантно към различните възгледи, когато не става въпрос за основни принципи. Заради второстепенни неща не е нужно да ставаш мъченик. Но понякога търпимостта преминава в нещо гнусно. Тя е нежелание да се противопоставиш на злото. Подобна търпимост мълчи, когато богохулстват и безчестят Христос. Ако истината е поставена на карта, мълчанието е равносилно на лъжа! Толерантност, която допуска лъжа и несправедливост, е грях. Онзи, който казва, че Иисус винаги е бил търпелив, трябва да прочете 23 глава на Евангелието от Матей, за да види унищожителното осъждане на лицемерието. Там Господ негодува, като вижда лицемерието на религиозните водачи. Трябва да се прочете и Откровение 2:18–20, където Господ осъжда църквата в Тиатир, защото търпи лъжепророчицата Йезавел. Ап. Павел също не е търпял злото. Той предава Именей и Александър на сатана, „за да се научат да не богохулстват“ (I Тим. 1:20), и заклеймява Александър ковача публично заради злото му поведение. Ап. Йоан има мъжеството да посочи недвусмислено делата на Диотреф, който обича да властва над
другите (III Йоан 1:9). Но днес Църквата като че ли е изгубила способността за подобна библейска нетърпимост. Робърт Лий казва по този повод: „Ние живеем в света на мекотело богословие, гъбичен морал, гумени убеждения и философия на хаоса, които ни представят отдавна известни истини, но чиито думи ние не разбираме.“ Отношението към съчиненията на Уилям Баркли е пример за това мекушаво богословие. Той отрича божествеността на Иисус, Неговите чудеса, изкупителната Му смърт на кръста, боговдъхновеността на Библията и вярва в спасението на цялото човечество. Въпреки тези твърдения обаче книгите му се продават в християнските книжарници. Някои вярващи изучават неговите текстове, като се оправдават с факта, че давали ценна информация. А това, че той е лъжеучител, богохулник и проводник на съблазни, не им се струва важно. Вероятно в техните очи не е важна и честта на Господ Иисус Христос. Един мисионер в Индия се изразява много точно: „Търпимостта е станала
търпима дотолкова, че търпи и злото. Като морални страхливци ни заплашва опасността да се удавим в своя уют.“ Заради подобна търпимост на много църковни амвони стоят лъжеапостоли, които се представят за Христови служители. С. Бакстър показва сходството между времето на пророк Илия и нашето време: „Причината днес хората да търпят лъжеучители зад църковните амвони е, че сме прекалено вежливи и любезни. По-скоро ще позволим да се проповядва заблуда и да се съблазняват души, отколкото „да нараним“ чувствата на проповедника. По-добре да се помолим на Ваал, отколкото да дойде суша. Най-доброто, което бихме могли да направим с такива „слуги“ на Господ, е от името на Господ да ги заклеймим публично.“ Толерантността, която – води милиони към вечно проклятие чрез своето изкривено благовестие; – стига толкова далече, че смята своя водач за велик евангелист, докато той клейми с проклятие онези, които следват Евангелието; – нарича Господните пророци отцепници, когато осъждат почитането на идоли, е греховна. Преди вярващите са умирали за истината. Какво се случи днес с Църквата на светите мъченици? Тя се стреми към популярност! Искаме на всяка цена да избегнем неприятностите. Въздържаме се от противопоставяне дори когато това е наше пряко задължение. Много ни е трудно да се променим. По-лесно е да се носим по течението. Толкова съблазнително е да мълчиш между мислещите различно. Ние сме малцинство и не се осмеляваме да отстояваме истината. Загубихме способността да се гневим (ср. Мат. 21:12–13; Йоан 2:13–17) и затова сме в трагично положение. Специализирали сме се да не вземаме
>> ПРОДЪЛЖАВА на с. 33
езплодният брак, невъзможността да се родят деца са болка на много семейства, както и на хората, останали без брачен партньор. Ето защо днес са толкова популярни помощните репродуктивни технологии, които медицината предлага в широк спектър. Но тъй като тези технологии засягат непосредствено човешкия живот, възниква въпросът какви са правовите и нравствените граници на прилагането им. Става дума за фундаментални норми на биомедицинската етика като принципите „не навреждай“, информирано съгласие, запазване на честта и достойнството на човека, морална отговорност на медицинската общност за социалните и религиозните аспекти при помощните репродуктивни технологии. В тази статия ще анализираме от такива позиции един от най-широко прилаганите методи в областта - оплождането инвитро. Основоположници на метода са британски учени – ембриологът Робърт Едуардс и гинекологът Патрик Стептоу. Едуардс успява да постигне първото в историята оплождане на човешка яйцеклетка в лабораторни условия. През 1976 г. след стотици неуспешни опити
става факт първото изкуствено забременяване на жена, но бременността се оказва извънматочна. След две години се ражда първото дете от епруветка Луиз Браун. Оплождането инвитро се осъществява на няколко етапа, които, първо, могат да имат множество негативни медицински последствия и, второ, в редица случаи позволяват в процеса на „получаване“ на детето да бъдат въвлечени голям брой хора, претендиращи за пряко или косвено „родителство“. Освен това съществуват непреки последствия от това оплождане, които поставят под заплаха както обществото като цяло, така и живота и здравето на отделните му членове. 1. ПРОБЛЕМЪТ, СВЪРЗАН С НЕСЪБЛЮДАВАНЕ НА ПРИНЦИ-
ПА „НЕ НАВРЕЖДАЙ“ В ТЕХНОЛОГИЯТА ИНВИТРО Биоетическият принцип „не навреждай“ е не само фундаментална норма на Хипократовата клетва, определяща базови характеристики на цялата съвременна медицина, но и правова категория, която позволява да се квалифицират в нравствено отношение действията на лекаря като насочени в полза или вреда на болния. Доколко оплождането инвитро съответства на нравствените и юридическите норми в европейската медицина? Отговорът зависи от три фактора: 1) При провеждането на процедурата причинява ли се и в какъв обем вреда на човешкото здраве? 2) Може ли лекарят да прогнозира вероятността от негативни по-
следствия при оплождането инвитро? 3) Може ли той да предотврати тези последствия и ако не, носи ли отговорност за причинената вреда? Нека проследим негативните последствия при оплождането инвитро. 1.1. Негативни последствия за жената А. На етапа хиперстимулация на яйчниците 1. Делът на жените, чиито заболявания вследствие хиперстимулацията на яйчниците са от средна степен, достига 33%, а от тежка степен (включително до смъртен изход) – 10%. 2. Хиперстимулацията се отразява негативно и върху хода на бременността, като повишава риска от спонтанен
аборт. Налице са „високи нива на определени хормони и биологично активни вещества, висока съдова пропускливост, електролитен дисбаланс“. Всичко това може да доведе до „спонтанно прекъсване на бременността в ранните стадии”1. Б. На етапа трансвагинална пункция на яйчниците 1. Кървене от яйчника, в който е направена пункция. 2. Нараняване на магистрални кръвоносни съдове. В. На етапа пренасяне на ембриона в матката, диагностика и проследяване на бременността и раждането 1. Многоплодна бременност. Изследванията показват, че „предизвикването на суперовулация е увеличило броя на многоплодните бременности повече от десетократно“2. Най-често тази предизвикана многоплодна бременност „протича на фона на медикаментозна корекция, хронична бактериално-вирусна инфекция, автоимунни нарушения, нарушения в системата на хемостазата. Други изследователи подчертават, че бременността при тези пациентки се усложнява от преждевременно раждане, вътрешноутробно забавяне в развитието на плодовете, гестационен захарен диабет.”3 2. Редукция на ембрионите при многоплодна бременност. Създадените с такъв труд човешки животи се унищожават, като се изхожда или от принципите
на евгениката за селективно „бракуване” на ембриони „с потвърдени структурни, хромозомни или генетични аномалии“, или от съображения за удобство „при осъществяването на манипулацията“4. След редукцията „само при половината от пациентките (51%) бременността продължава до 38 седмици и повече”5. Освен негативни последствия за здравето на майката редукцията на ембрионите води и до нравствени терзания, тъй като тя живее с мисълта, че е допуснала унищожаване на свои деца. Можем да направим извода, че оплождането инвитро не е безопасно за здравето на жената, а вероятността от усложнения е доста голяма. Не плащат ли жените прекалено висока цена за правото да имат собствено дете? Някой ще възрази: нали и при обичайното зачеване за жената има риск по време на бременността. Но при оплождането инвитро знаем предварително колко голям е този риск. И е факт, че жените са подлагани на него от страна на лекарите. 1.2. Негативни последствия за детето А. Аномалии и патологии Оплождането инвитро може да причини най-голяма вреда на детето, което се появява в резултат на него. Преди всичко нараства рязко вероятността от аномалии и патологии при вътрешноутробното развитие. Под ръководството на Дженита Рийфхюиз учените от аме-
риканските Центрове за контрол и профилактика на заболяванията сравняват разпространението на 30 най-чести вродени дефекти при деца, заченати по естествен път и родени чрез изкуствено оплождане. В изследването участват 281 деца „от епруветка“ и около 14 000 естествено родени деца, като всички бременности са едноплодни. Резултатите показват, че децата, заченати инвитро, 2,4 пъти по-често се раждат със заешка устна. Дефектите в междупредсърдната преграда на сърцето при тях са 2,1 пъти по-чести. Повече са и проблемите в развитието на стомашно-чревния тракт: атрезията на хранопровода се среща 4,5 пъти по-често, а на дебелото черво - 3,7 пъти6. Ето някои причини за това: 1. Оплождането не протича в естествени условия. В „епруветката“ се нарушава биологичният алгоритъм на подбора на половите клетки. 2. Последствията от стимулацията на суперовулация. Предизвиканите бременности, особено в ранните си стадии (до 12 седмици), се развиват при висока концентрация на стероидни хормони и произтичащия от това техен дисбаланс7. В този период ембрионът не се формира и развива във физиологични условия, тъй като „хиперстимулацията на яйчниците и поддържащата ги хормонална терапия нарушават хормоналната защита през ранните стадии на бременността и оказват неблагоприятно въздействие върху микроциркулацията и маточноплацентарното кръвообращение“8. Около 25% от репродуктивните загуби са именно от първите три месеца, а „честотата на акушерските усложнения е двойно по-висока, отколкото при непредизвикана бременност“9. И макар че към края на бременността тези усложнения се срещат по-рядко, съвременните схеми за стимулация на суперовулация многократно увеличават честотата и тежестта на акушерската патология10. Б. Унищожаване на човешки живот в ембрионалния стадий на развитие 1. Унищожаване на „излишните“ ембриони. В повечето случаи съществуващите технологии при метода инвитро предполагат оплождане на няколко ембриона, повечето от които се подлагат на криоконсервация (замразяване). При това се знае, че далеч не всички те впоследствие ще бъдат имплантирани у майката.
Участта на т. нар. „излишък“ от ембриони поражда етически и юридически проблеми: „Те могат да бъдат унищожени, да се използват за научни експерименти, за производство на козметични средства или да се прехвърлят в утробата на друга жена”, т.е. да бъдат отделени от своята биологична майка11. Макар че последната възможност не води до смърт на ембриона, така се нарушава неговото право да бъде износен в майчината си утроба. Голяма част от криоконсервираните ембриони неизменно е обречена на унищожаване: „В лабораториите има хиляди замразени ембриони (по данни от изследване, проведено преди десет години, само в САЩ те са около 400 000)“12. Очевидно е, че при такива мащаби създадените от лекари човешки ембриони са предназначени за унищожаване. 2. Смърт при криоконсервация. При замразяването умират 20% от ембрионите, а вероятността да настъпи бременност и раждане на живи деца е 28% и 22%13. Учените изтъкват два основни типа физически стрес, на който се подлагат човешките ембриони в процеса на замразяване: – пряко влияние от понижаването на температурата; – физически изменения, свързани с образуването на лед14. 3. Унищожаване на ембриони с генетични аномалии въз основа на резултатите от преднаталната и предимплантационната диагностика. 4. Унищожаване на ембриони, когато те са редуцират при многоплодна бременност. В. Проблемът за самоидентичността Технологията инвитро позволява в процеса на създаването на нов живот да бъдат въвлечени до петима души: двама поръчители, двама донори и сурогатна майка. При това се отчита стремежът на „поръчителите“ да имат дете, но не се отчита правото на самото дете да бъде син или дъщеря на своите родители, да е заченато и износено от тях. Когато детето научава как се е появило на света, е възможно да преживее това тежко и да изпадне в депресия, свързана с криза на самоидентичността. На кои родители е то – биологичните, социалните или сурогатната майка? При такива деца често възниква желание да намерят онези,
чиито гени са приели и чията любов ги е пазила по време на вътрешноутробното им развитие. Тъй като подобна информация спада към областта на лекарската тайна, децата „от епруветка“ могат да преживеят сериозни нравствени и душевни страдания. Кой ни дава право да ги обричаме на това? Г. Проблемът за „децата на отвъдното“ Технологията на криоконсервацията поражда още един трудноразрешим въпрос – за ембрионите, които се имплантират „след смъртта на бащата донор или след като поръчителите... загиват при нещастен случай, но са оставили голямо наследство на бъдещото си дете“15. 1.3. Негативни последствия за човечеството като цяло 1. Генетична обремененост Както видяхме, технологията инвитро увеличава риска от раждане на деца с едни или други генетични отклонения. Ако то започне да се прилага масово, ще се увеличи генетичната обремененост на човечеството. 2. Риск от близкородствени връзки Негативно последствие при оплождането инвитро е проблемът за генетичната анонимност на децата, родени чрез използване на донорски клетки. При имплантиране на ембриони от един и същ баща на различни жени теоретично е възможно да се родят еднокръвни братя и сестри, които не подозират за своето роднинство. Ако те сключат брак помежду си, това ще има не само юридически, но и здравни последствия, защото браковете между близки родственици увеличават вероятността от генетични заболявания. 2. ПРИНЦИПЪТ НА ИНФОРМИРАНОТО СЪГЛАСИЕ В ТЕХНОЛОГИЯТА НА ОПЛОЖДАНЕТО ИНВИТРО Основополагащият за съвременната биоетика принцип на информираното съгласие за първи път е формулиран като равносметка на Нюрнбергския процес (1946-1947 г.), когато се разследват престъпленията на фашистките медици. Приетият тогава кодекс гласи:
„Абсолютно необходимо условие за провеждане на експеримент над човека е неговото доброволно съгласие.” Тази норма е в основата на Хелзингската декларация за правата на човека. Видяхме, че при оплождането инвитро лекарите са лишени от възможността да искат доброволното информирано съгласие от най-важния участник в медицинския експеримент – човека, чийто живот възниква като резултат. От друга страна, известно е, че изкуственото оплождане повишава риска от раждане на деца с отклонения и патологии. Така технологията инвитро по принцип обрича на страдания известен процент от родените чрез нея хора. Имаме ли право на подобна медицинска намеса, за която предварително знаем, че може да навреди на пациента, без той да е съгласен на това? Този въпрос не губи остротата си, когато всички възможни рискове и негативни последици от оплождането инвитро са сведени до минимум. 3. СОЦИАЛНИ АСПЕКТИ НА МОРАЛНИТЕ ПРОБЛЕМИ ПРИ ОПЛОЖДАНЕТО ИНВИТРО 3.1. Принцип за честта и достойнството на човека при изкуственото оплождане Според известната формулировка на Имануел Кант човек никога не може да бъде средство, а – само цел на дадена постъпка. В Хелзингската декларация тази етическа максима е представена така: „Интересите на пациента винаги са по-важни от интересите на науката и обществото” (1.5). Човекът не може да се разглежда като средство за каквито и да било до-
бри цели. Ако се откаже от този принцип, човечеството се обрича на гибел, както доказва опитът на всички тоталитарни режими от миналите векове. За съжаление феноменът „медицински фашизъм“, който се е развил в хитлеристка Германия, може да се повтори. Една от най-важните задачи на биомедицинската етика е да определи границите, отвъд които започват нравствено неприемливи манипулации с човека, на какъвто и стадий от развитието си да се намира той. Изкуственото оплождане поражда редица ситуации, в които честта и достойнството на човека са застрашени. Кои са те? 3.2. Комерсиализация на донорството – Когато се лекува безплодие на пациентка с нефункциониращи яйчници, може да се осъществи оплождане инвитро на ооцитите (половите клетки) на жена, съгласила се да стане донор на яйцеклетки. Така възниква проблемът за комерсиализация на донорството. Английски изследователи посочват, че в повечето страни продажбата на яйцеклетки по поръчка позволява на донорите да печелят от 1500 до 5000 долара16. Но това донорство почти винаги означава икономическа дискриминация на жени-
те, които са принудени „да дават своите яйцеклетки, за да помогнат на семейството си или да платят обучението си, или срещу половината от своите яйцеклетки да се възползват от процедурата на изкуственото оплождане“17. – Когато донорът е мъж, проблемът за комерсиализацията е не по-малко сериозен. По данни на същите английски изследователи цената на това донорство е около 100 долара. В този случай най-интимната и съкровена страна от живота - чудото на брачното общуване и зачеването на деца - се превръща в стока за продан, което несъмнено унижава човешката чест и достойнство. 3.3. Сурогатно майчинство Когато матката на жената е отстранена или не функционира пълноценно, за износване на бременността се привлича друга жена – т. нар. сурогатна майка. Самото название вече е дискриминация спрямо тази жена. Понякога сурогатната майка се сравнява с кърмачка (жена, която кърми чуждо дете, когато неговата майка няма мляко), помагаща от алтруистични съображения на семейството в нужда. Но нека не забравяме, че все пак е прекалено голяма „разликата в интензивността на отношенията между сурогатната майка и плода в утробата й и между кърмачката и детето”18.
3.4. Защита на човешките ембриони (обезценяване на човешкия живот) Ценността на човешкия живот е постоянна величина - тя не зависи нито от времето, нито от „пълноценността“, нито от социалния произход, нито от расовата, националната или религиозната принадлежност. Доколко този живот е защитен чрез действащите правови норми, е въпрос на законодателството, но от морална гледна точка статутът на човешкия ембрион несъмнено е различен от статута на всеки орган или тъкан в тялото. Ембрионът не е част от тялото на жената, а цялостен човешки организъм в ранен стадий от развитието си. Ето защо са важни въпросите за ембрионите, получени при оплождане инвитро. Два от тях вече поставихме: – за унищожаването на „излишните“ ембриони – за криоконсервацията на човешки живот в ембрионалния стадий от развитието му. Но ще посочим и някои от въпросите, които в английската клиника „Борн хол” поставят на двойките, чиито ембриони се пазят там: – Да продължи ли съхраняването им? – Ще се имплантират ли по-нататък замразените ембриони? – Би ли искала двойката да пожертва ембрионите за изследователски проекти, одобрени от Независимия комитет по въпросите на етиката, оплождането на човека и ембриологията? – Биха ли дали ембрионите за „осиновяване“ от друга безплодна двойка? – Може ли да се размразят и утилизират (т.е. най-често – изхвърлят) ембрионите?19 При отрицателен отговор на втория въпрос всички останали отговори, положителни или отрицателни, няма да са безукорни от нравствена гледна точка. Така стигаме до още един проблем, породен от оплождането инвитро: в ембрионалния стадий от развитието си човек често става обект на експерименти. Когато участва сурогатна майка, детето е обект на биологични манипулации: генетичната част от своята физика то получава от едни хора, а кръвта, храненето и жизненоважната вътрешноматочна защита – от трети човек, сурогатната майка. С детето се отнасят като с „екземпляр на някое животно, а не като
с личност, която има право да познава собствените си родители и да се идентифицира с тях“20. Предават му се душевните преживявания на сурогатната майка и то изживява силен стрес, след като тя го върне на „поръчителите”. Разривът на тясната психосоматична връзка, възникнала помежду им, не остава без последици при него. 3.5. Разрушаване на традиционното семейство Оплождането инвитро позволява да се придобие дете извън семейните отношения. Така традиционното семейство, което векове наред е съществувало в европейската цивилизация, е застрашено. За съжаление технологията на изкуственото оплождане косвено поддържа различни форми на еднополово съжителство. Богати хомосексуалисти могат да поръчат колкото искат деца със зададени параметри. Освен че при това се потъпква грубо правото на тези деца да растат при нормални семейни отношения, самото общество, неговите ценности и модели на поведение се оказват застрашени. Ето мнението на Руската православна църква по въпроса за оплождането инвитро21: Прилагането на нови биомедицински методи в много случаи позволява да се преодолее безплодието. Същевременно се разширява технологическата намеса при зараждането на човешкия живот, която заплашва духовната цялост и физическото здраве на личността. Застрашени са и отношенията между хората, върху които изконно се гради обществото. С развитието на тези технологии възниква идеологията на т. нар. репродуктивни права, пропагандирана днес на национално и международно равнище. Според нея приоритет имат половата и социалната реализация на личността пред грижата за бъдещето на детето, за духовното и физическото здраве на обществото, за нравствената му стабилност. В света постепенно се формира отношение към човешкия живот като към продукт, който може да се избира според собствените вкусове и с който можеш да се разпореждаш като с материална ценност. Към допустимите средства на медицинската помощ може да бъде отнесено изкуственото оплождане с полови клетки на мъжа, тъй като то не нарушава брачния съюз, не се различава принципно от
4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
естественото зачатие и се осъществява в контекста на съпружеските отношения. А манипулациите, свързани с донорство на полови клетки, нарушават целостта на личността и изключителността на брачните отношения, като допускат нахлуване в тях на трета страна. Такава практика поощрява безотговорното бащинство и майчинство, като освобождава родителите от задължения към онези, които са „плът от плътта“ на анонимни донори. Използването на донорски материал подкопава основите на семейните връзки, тъй като предполага, че детето има освен „социални“ и т. нар. биологични родители. Сурогатното майчинство е противоестествено и морално недопустимо дори когато в основата му няма икономическа облага. Тази методика води до разрушаване на дълбоката емоционална и духовна близост между майката и детето, установена още по време на бременността. Сурогатното майчинство травмира както износващата жена, чиито майчински чувства се потъпкват, така и детето, което впоследствие може да преживее криза на самоидентификацията. Нравствено недопустими са и разновидностите на оплождането инвитро, при които се създават, консервират и преднамерено се разрушават „излишните“ ембриони. Оплождането на самотни жени с донорски полови клетки и реализацията на „репродуктивни права“ от самотни мъже или хора с нестандартна сексуална ориентация лишава бъдещото дете от правото да има майка и баща. Използването на репродуктивни методи извън контекста на благословеното от Бога семейство е форма на богоборство, представяно като защита на човешката независимост и като право за свобода на личността.
Има три момента в оплождането инвитро, които са абсолютно неприемливи: 1) създаване и унищожаване на „излишни“ ембриони 2) сурогатно майчинство 3) донорство на полови клетки (трета страна в брака). Но изкуственото оплождане може да се осъществява и без тези манипулации. Не предизвиква непреодолими нравствени възражения подходът, при който: 1) се използват полови клетки само на родителите (без трета донорска страна, без избор на външността и други параметри на детето); 2) всички ембриони се имплантират, а не се замразяват и не се унищожават, като се създават и се пренасят не повече от три ембриона; 3) всички ембриони се имплантират на майката, а не на сурогатна майка. Забраната за криоконсервация на ембриони не се отнася за замразяването на половите клетки - тя е напълно допустима. Преодоляването на проблема с безплодието винаги ще вълнува лекарите, но е важно предлаганите методи да не противоречат на базовите биоетически принципи. В това отношение е забележителна близостта на християнския подход към оплождането инвитро с основните биоетически принципи и правната регулация на този проблем в Италия. Там изкуственото оплождане се прилага само за родители, въз основа на полови клетки, получени от тях, без каквато и да било дискриминация на ембриони, като всички те се имплантират на майката.
1 Синдром гиперстимуляции яичников. – В: Бесплодный брак. Современные подходы к диагностике и лечению. Кулакова, В. И., ред. ГЭОТАР – Медиа, 2006, с. 488. 2 Назаренко, Т. А., А. М. Стыгар, Н. А. Каретникова, Х. Р. Сурмова. Операция редукции эмбрионов при многоплодной индуцированной беременности. - В: Бесплодный брак, с. 514. 3 Пак там. 4 Пак там, с. 519. 5 Пак там. 6 Reefhuis, J., M. A. Honein, L. A. Schieve, A. Correa, C. A. Hobbs, S. A. Rasmussen. The National Birth Defects Prevention Study. Assisted reproductive technology and major structural birth defects in the United States - In: Human Reproduction Advance Access. http://humrep.oxfordjournals.org/cgi/content/ full/den387v3 14 November 2008. 7 Лысая, Т. Н., Т. М. Астахова, М. Л. Кочиева. Особенности течения и тактика ведения индуцированных беременностей. - В: Бесплодный брак, с. 537. 8 Пак там. 9 Пак там. 10 Пак там, с. 540.
Сгречча, Э., В. Тамбоне. Биоэтика. Москва, 2002, с. 239. Клонирование человека. Юнеско, 2004, с. 13. 13 Элдер, К., Д. Брайан. Экстракорпоральное оплодотворение. Москва, 2008, с. 190. 14 Пак там. 15 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Цит. съч., с. 247. 16 Mykitiuk, R., J. Nisker. Assisted reproduction. - In: The Cambridge Textbook of Bioethic. Cambridge University Press, 2008, p. 114. 17 Ibid. 18 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Цит съч., с. 251. 19 Элдер, К., Д. Брайан. Цит. съч. С. 189. 20 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Цит. съч., с. 250. 21 Позицията на Българската православна църква не се различава принципно от нейната. Б. пр. 11
12
еше неделен ден. Църковните камбани огласяха цялата местност около селото. Богомолци бяха тръгнали от всичките му краища, за да пречистят душите си. Църквата се изди-
гаше високо над къщите, а златният й купол грееше като звезда, привикваща вярващите на поклонение. Свещеникът на църквата не беше от най-приветливите хора. Винаги ходеше намусен, с ръце, скръстени зад гърба си, и гордо вдигната глава. Спазваше стриктно законите и постите, бе направил най-много за строежа на църквата и смяташе, че в живота си е успял да постигне всичко, което би могъл да постигне. Съселяните му го почитаха, навсякъде из околията го викаха на кръщенета, погребения, гощавки и други мероприятия, но и всички се страхуваха от него, защото той винаги порицаваше греховете им. На днешната литургия се бе събрал много народ. Селяните бяха сложили
най-хубавите си премени, стояха кротко и слушаха. Въпреки това отец Иларион не беше спокоен. Тъкмо когато започваше да пее, в църквата се бе промъкнал един момък с чорлава черна коса, небръснат, немит и с изцапана риза. Той разбута тълпата около себе си и застана пред попа. Отец Иларион погледна строго новодошлия, но момъкът явно не го разбра. Той остана до края на литургията и с голямо страхопочитание следеше всяко движение на свещеника. Когато службата приключи, отец Иларион сложи настрана книгите си и се отправи към мястото, където все още стоеше странникът.
– Ти какво си позволяваш, бе, момче? Това да не ти е вертеп, че си дошъл така? Това е Божи храм! Какво дириш тук? – брадата на отец Иларион, черна и къдрава, се бе насочила като копие срещу младия човек. – Отче, не ми се гневете, че изглеждам така. Бил съм много път дотук. Дойдох, за да ви поискам съвет. Разпитах и ми казаха, че вие сте най-мъдрият свещеник и ще ми помогнете – тези думи подействаха на Божия служител като вино и сърцето му се размекна. – Добре, кажи защо си дошъл при мен...
– Миналата седмица – започна младежът – баща ми ми каза, че трябва да се запиша в училището. Майка ми също иска така. И двамата настояват да почна да се уча, ама аз не искам. За какво ми е? Аз съм селянин. В планината да се скитам, през полето да бягам, да бия с пръчка овцете, свинете... това съм правил от малък. Къде сега ще ходя да се уча? Вече съм на седемнайсет. Цял живот слушах родителите си, ама сега не ги послушах. Ей на! Омръзна ми да ми говорят, взех си раничката, лука, чесъна, хляба и бегом – избягах от къщи. Тръгнах за друго село. Да, ама точно преди да стигна във вашето село, на малкото мостче край реката
минаваше една каруца. Аз бях на моста. И не знам дали каруцарят нарочно потегли срещу мене, или не ме видя, ама тръгна да ме гази. А аз – назад по моста! Каруцата обаче все след мене. Слава Богу, в последния момент успях да скоча в храсталака и се спасих да ме не сгазят конете. Много се уплаших, отче. Много се уплаших. Е та, оттам направо си дойдох тука, че да се уверя дали Бог не ме наказва. Що казваш ти, отче? Голям грях ли съм сторил и какво да правя сега? – Голям ти е грехът, момче. Голям е. Непослушанието е много лошо нещо. По-лошо и от пороците – обясняваше отчето сериозно. – Но ти се смири и Бог ще ти прости. Айде, целувай ръка и бягай да се измиеш. Мръсотията също е Богу неугодна... Кръстан излезе от църквата и се чудеше накъде да тръгне сега. Девойките го гледаха ту с интерес, ту със съжаление. Той се криеше от погледите им, защото знаеше, че е мръсен. Не познаваше никого и реши да отиде край реката, за да се измие. Неделният следобед минаваше тихо над селото. Тополите, наредени в редица край реката, се клатушкаха в своеобразен танц. Сякаш осем гиганта се бяха събрали, за да играят някакво бавно и тъжно хоро. Слънцето се беше издигнало в далечното синьо небе, но лъчите му биеха силно. Нямаше и помен от облак. Беше един от горещите есенни, септемврийски дни. Всичко бе спряло. Дори времето като че ли не се измерваше. Само реката беше неспирна в своя стремеж да се прелее в друга река, с която да достигне морето. Мостът беше построен много отдавна. Някои дядовци от селото казваха, че още техните дядовци минавали по него с каруци към съседните села, където, както и днес, търгували с розово масло, пшеница, памук и други природни блага. Сега на моста седеше русо момче. Толкова русо, че като го гледа отдалеч, някой би помислил косите му за златни. Казваше се Руско. Беше се облегнал на едно от перилата и гледаше надолу към реката. Това бе от любимите му занимания – да седи и да гледа как огромната водна маса просто се спуска надолу. Няма край, няма начало. Една безкрайна ивица вода,
създадена без цел. От време на време пускаше някоя плюнка, за да се влее и тя. Можеше да стои така с часове. Руско толкова се беше съсредоточил, че не забеляза високото момче, приклекнало до реката, да пере ризата си. След малко чу някой да го вика: – Ей, момче, ти защо плюеш в реката? Тука хора се къпят. Руско се обърна и го видя. Не му отговори, само го гледаше. Никой не идваше да се къпе в реката, откакто в селото прокопаха някакви дупки в земята. Оттогава Руско не бе срещал никого тук. Той слезе от моста и се приближи към непознатия: – Как се казваш? – Кръстан. Защо питаш? – Защото дядо ми е казвал да се запознавам с хората, преди да си говоря с тях. – Хубаво, ама защо плюеш в реката? – Харесва ми, пък и тук отдавна никой не е идвал. Ти защо се къпеш в реката? – Защото нямам къде другаде. Как те викат? – Руско. Е къща нямаш ли си? – Имам, но е в друго село. – А защо си в нашето? Кръстан набързо разказа историята си на Руско. Когато стигна до последните думи на свещеника – за смирението, – Руско попита: – Какво е това, да се смириш? – Не знам и аз. Руско наведе глава и помисли за секунда: – Знам кой може да ти помогне. Дядо ми е бил учител навремето. Да питаме него? – Руско погледна въпросително новия си познайник със своите сини детски очи. – Добре – зарадва се Кръстан. – Къде живее той? – Ей там, зад онзи баир – Руско посочи едно възвишение, по което минаваше стар, прашен селски път. Кръстан взе ризата си в ръка и двамата тръгнаха. Домът на дядо Добри се издигаше на един хълм, от който цялата околия се виждаше като на длан. Къщата не беше голяма, но многото цветя по верандата я правеха приветлива. Фасадата й беше обърната към селото, а отпред имаше
нов познат на дядо си. – Аз му предложих да дойдем при теб и ето ни тук. Ти знаеш ли какво е да се смириш? Устните на дядо Добри се дръпнаха нагоре и очите му се присвиха в усмивка. – Да, знам. Но историята не е кратка. – А, аз имам време – отвърна бързо Кръстан. – Добре тогава... – старецът пое дъх и продължи: – Може би ще ви се стори странно, че се връщам толкова назад, но е нужно. Тази история води началото си от началото на света и няма да свърши, докато не свърши и той. Това е
подчиняват. Създателят им ги пуснал и те се превърнали от Негови деца в богове. Независими, но паднали, защото изгубили силата Му. Той обаче не се отказал от творението Си, защото виждал как страдало, и му дал възможност да се върне. За това имало само едно условие – смирение. Тези богове сме ние, хората, а Създателят е Бог. Смирението, Кръстане, е да признаеш, че не си бог, а дете. Дете на своите родители. Дете на своя Създател. Попът ти е казал да се смириш и право ти е казал. Бог е искал да ти покаже, че не е добре да се бунтуваш. Твоите родители може и да не са прави, но има един закон. Руско, и ти го запомни, защото е много важен – дядо Добри погледна двамата си събеседници последователно и продължи: – Човешко е да се гордееш, божествено е да се смириш. Защото, като се смиряваме, получаваме силата на Бога...
***
малка дървена пейка, направена от два букови дънера и три дъбови дъски. Там, опрял бастун в брадичката си, седеше дядото. Сивите му коси се спускаха чак до раменете. Очите му бяха присвити, а устните, дръпнати нагоре, образуваха нещо като усмивка. Но това не беше усмивка. Такова изражение придобиваше лицето на дядо Добри, когато той мислеше... Поздравът на Руско го прекъсна и той се обърна да посрещне своя любим внук. – О, Руско! Добре дошъл! – усмихна се дядото. – Водя ти гости – Руско кимна към Кръстан. – Заповядайте, заповядайте. Седнете – покани ги старецът. Руско седна на пейката, а Кръстан приклекна пред нея. Той взе една тревичка и я сложи между зъбите си... – Това е Кръстан. Дошъл е от друго село... – Руско разказа историята на своя
една история за богове... Богове измъчени, богове изтерзани, богове паднали. Историята им е печална, настоящето – ужасно, а бъдещето на някои от тях – трагично – дядо Добри погледна към селото. – Те живеят и днес. Поне мислят, че живеят. Сега са тъмни същества, но някога са били светли. Сега са грозни, но някога са били красиви. Сега са нещастни, но някога са били щастливи. Какво е общото между тях и смирението, за което ме питате? Кръстане, слушай внимателно – дядо Добри се облегна на стената на къщата и погледна към небето, а после отново се обърна към Кръстан. – При създаването им тези богове всъщност не били богове. Били деца на своя Създател, но имали само частица от Неговата сила. Силата се казвала любов. За да бъдат щастливи, трябвало да слушат своя Създател, защото Той знаел кое е най-доброто за тях. Създателят им давал всичко и те живеели в хармония. Но това не траело дълго. До ден-днешен никой не може да отговори защо се разбунтували срещу Него. Не искали да се
Свечеряваше се. Слънцето бе заприличало на огромно огнено кълбо, което се гмурка в дълбините на неизследимия хоризонт. Селото оставаше безмълвно. Само кучешки лай от време на време нарушаваше тази смъртна тишина. Беше толкова тихо, че се чуваше дори шепотът на безспирната река. Тополите стояха мирни, изморени от своето дълго и бавно хоро. Откъм баира се зададе нечия фигура. Беше мъж, облечен в расо, на главата си носеше килимявка, а на врата му висеше голям златен кръст. Човекът ходеше бавно, беше вдигнал главата си високо и оглеждаше съседските дворове, сякаш търсеше нещо нередно. Когато приближи дома на дядо Добри, той се спря. Дядо Добри седеше на пейката, облегнат на стената на своята къща. Устните му се бяха дръпнали нагоре, в лека усмивка, но очите му бяха затворени. Отчето поздрави снизходително, но отговор не последва. Дядо Добри беше заспал и вече нямаше да се събуди.
аглавието на книгата Псалми идва от гръцката дума yalmoi,, която означава „дърпане или докосване на струна с пръсти“. Класическите автори използват сродния глагол за „опъване на тетива“. Оттук идва идеята за свирене на струнен музикален инструмент. Когато думата започва да се употребява в по-широк смисъл като „песен“, в нея винаги се запазва нюансът на музикален съпровод със струнни инструменти. И така, заглавието на книгата на гръцки е „Свещени песни, изпълнявани в съпровод на музикални инструменти“.“ (Д-р Роналд Алън, цитиран от Чарлс Суиндол в радиопредаването „Прозрение за живота“, излъчено на 29 януари 2001 г.) Музиката е била важна част от библейския свят и Библията е изпълнена с древни песни. Книгата Псалми е сбор от тези песни, като там често се дава информация за инструментите, използвани в акомпанимент. Песните, записани в Библията, винаги са се пели под съпровод на музикални инструменти. Но въпреки многократното споменаване на тези инструменти в Божието Слово, изследователите рядко описват как точно са изглеждали те. За много поколения изследванията в сферата на библейската музика са имали преди всичко лингвистичен характер. Сега, благодарение на важните археологически открития от последните десетилетия, се отварят нови хоризонти за изучаване на древната музика. Различни находки предоставят на учените данни за тогавашната материална култура, като дават фактологична база за определяне как точно са изглеждали инструментите и в някои случаи - как се е свирело на тях. Днес
разполагаме с мозайки и фрески, изобразяващи мъже и жени музиканти, танцови групи, оркестри и отделни музикални инструменти. Намерените монети са друг източник на информация. Също така са открити скулптури и статуетки, издялани от слонова кост и камък или изработени върху глинени съдове. Сравненията с източници от други култури на свой ред допринасят за изследване на библейската музика. Използването на музикални инструменти в библейските времена се потвърждава в трудовете на историци като Филон Александрийски и Йосиф Флавий. От Йосиф Флавий научаваме, че Ирод е организирал музикални събития (Юдейски древности, 15 гл., 269 и сл.). Текстовете, открити в Кумран, някои апокрифи и Мишна са други важни източници в това отношение1. В Библията музикални инструменти се споменават за първи път в книгата Битие: „Брат му се казваше Ювал: той беше баща на всички, които свирят на гусли и пищялки“ (4:21).
АРФА – евр. невел и ЛИРА – евр. кинор
Тези два струнни инструмента са най-често споменавани в Библията. В Пс. 150:3 се говори за арфа и лира (СИ – „псалтир и гусла“, РИ – „псалтир и арфа“). Лирата е водещият инструмент в оркестъра по време на втория храм2. Цар Давид е свирел
отлично на лира (СИ – „гусла“, РИ – „арфа“), затова тя е била на особена почит сред левитите. Според еврейския историк Йосиф Флавий лирата е имала 10 струни и на нея се е свирело с помощта на плектър3. Лирата има формата на кутия с две дръжки и една връзка помежду им в горната част. Средната й височина е 50-60 см. Единственото изображение на арфа е открито на мозайка в Газа от VI в. сл. Хр., където е представен Давид, свирещ на арфа, не на лира. Приема се, че арфата е струнен инструмент с широко резониращо тяло, 10 или 12 струни и дръжки, направени от рогове. Приблизителните й размери са 60,5 см височина и 38 см ширина. Йосиф Флавий я споменава като инструмент, на който се свири с пръсти (Юдейски древности, 7 гл., 306).
СВИРКА – евр. халил
Това е тръстикова флейта, използвана на празници и траурни церемонии. Според друга теория става дума за su/rigx. Това е гръцката дума за „свирка“ - инструмент, който се състои от няколко кухи тръстикови пръчици, свързани помежду си. Музикантът свири на тях, като ги надува в горния им край.
ТИМПАН или ТАМБУРИН
Когато цар Давид пренася Ковчега на Завета в Йерусалим, израилтяните свирят на арфи, тамбурини, тимпани, кимвали и тръби (II Цар. 6:5; I Лет. 13:8: СИ – „гусли, псалтири, тимпа-
ни, систри, кимвали“; РИ – „арфи, псалтири, тъпанчета, цитри, кимвали“). Тамбуринът е вид дайре (барабан), върху чиято основа е опъната кожа. Той се използва главно за съпровод на песни и танци. „Да хвалят името Му с хора4: с тимпан и гусли да Му пеят“ (Пс. 149:3). Археологическите находки показват, че това е инструмент, на който обикновено свирят жени. Ето защо след разрушаването на храма еврейската традиция отхвърля тамбурина. Тъй като се свързва с жените и танците, този инструмент започва да се отъждествява със съблазни и поквара.
КАСТАНЕТИ или КЕРАМИЧНИ ДРЪНКАЛКИ
Многобройните находки на керамични дрънкалки (евр. менаанеим) вероятно представят инструмента, за който се говори във II Цар. 6:5 и I Лет. 13:8. Най-типичните дрънкалки наподобяват макара с примка за хващане и са във формата на плод или животно. Отвътре се слагат тежки предмети като малки камъчета или керамични късчета, които при удар възпроизвеждат ритмичен звук.
израилтяните против Рим. Раковините, намерени при разкопки край Йерихон и Хеврон, показват, че те са се употребявали като вид тръби, призоваващи за битка. „Въоръжените вървяха пред свещениците, които тръбяха с тръбите; а които вървяха отзад, следваха подир Ковчега (на Завета Господен), като тръбяха с тръбите през време на шествието“ (Ис. Нав. 6:8).
ШОФАР
5
Ритуалният рог е духов инструмент, направен от рог на овен. Най-известно е използването му при обсадата на Йерихон, когато при звуците на шофар стените на града падат. Учените предполагат, че е имал сигнализираща функция и е служел като призив за събиране на войската. Едва когато шофарът става част от служението във втория храм, неговият звук започва да се свързва с духовен смисъл. В Мишна (Рош Ашана, 16) се споменава, че шофарът, който звучи на еврейската Нова година, трябва да е прав овенов рог с позлатен мундщук, докато на Деня на умилостивението той трябва да бъде извит и с посребрен мундщук. Днес в синагогите свирят на шофар при последната молитва за Деня на умилостивението. Звукът на шофара е единственият, запазен в наши дни от древния Израил.
ЗВЪНЦИ
„По полите й направи ябълки от синя, пурпурна и червена прежда (и от препреден висон), наоколо по полите й; (такива ябълки и) наоколо златни звънчета да има между тях“ (Изх. 28:33). В Библията звънецът (евр. - паамон)6, наред с наровия орнамент (СИ – „ябълка“; РИ – „нар“) е сред отличителните белези в одеждите на първосвещеника. Тези елементи са задължителни, когато служителите свещенодействат пред Бога. Звънецът е бил използван и по светски поводи до византийския период. При археологически разкопки в Палестина са намерени звънци с различни размери и от различни метали. Повечето са малки и са направени от мед, с железен език.
ТИМПАН – евр. тов и МЕМБРАНОФОН – евр. тоф
ТРЪБИ
„Направи си две сребърни тръби, ковани ги направи, за да ти служат да свикваш народа и да вдигаш становете… С тръбите да тръбят Аароновите синове, свещениците... Тръбете с тръби при своите всесъжения и мирни жертви…“ (Числ. 10:2, 8, 10). Тръбите са се използвали като сигнал за събиране на израилските племена за участие в предстояща битка. Техният звук е призовавал и за жертвоприношенията по време на празниците, определени от Господ. По-късно тръбата е звучала в присъствието на царя и, подобно на шофара, е била неразделна част от служението в храма. В Библията се споменават няколко вида тръби. Тръбите, използвани в храма, са били от сребро, дълги и конусообразни, с разширен край. Те са изобразени на релефите от Триумфалната арка в Рим. Военните тръби са къси и широки, с обособен мундщук. Представени са върху монети от времето на Бар Кохба (II в. сл. Хр), който предвожда бунта на
„И пророчицата Мариам, Ааронова сестра, взе тимпан в ръката си и след нея излязоха всички жени с тимпани и хора“ (Изх. 15:20). В оригиналния еврейския текст названието на инструмента е тов – тимпан, тъпан (РИ – „тъпанче“). Мембранофонът (евр. – тоф, тимпан или тъпан) е инструмент, който възпроизвежда звук посредством вибрация на здраво опъната в рамка мембрана, пораждаща на свой ред вибрации на въздуха. Той може да е с една или две мембрани – на всеки край. И двата вида все още се използват в много страни. Така наречените фрикционни тимпани са с различни размери и от различни материали. При тях звукът се поражда чрез триене с ръка или вибрация с малка корда или палка. Тимпанът, споменат в Пс. 80:3 (РИ – ПС. 81:2, „тъпанче“), е малък барабан, който се използва като съпровод при свирене на тръба или флейта. Когато пророк Даниил пише: „Щом чуете звук от тръба, пищялка, цитра, цафара, гусла и симфония и всякакви свирала…“ (Дан. 3:5), той има предвид оркестъра на Навуходоносор, вавилонския цар.
* * *
Въстанието срещу римляните през 70 г. сл. Хр. и катастрофата, която следва, слагат край на съсредоточената в храма музика на еврейския народ. Така започва нов период, в който синагогата става център на творчеството в музикалните жанрове и форми7. Днес не знаем как точно са звучали музикалните ноти в древността. Сравнителното изучаване на близкоизточните музикални традиции обаче би ни дало основание да определим някои елементи от мелодиите и формите като много стари. Това би хвърлило допълнителна светлина върху представите ни за музиката в древното минало. Но връзката на тези мелодии и музикални форми с библейските времена или епохата веднага след това не може да бъде доказана или потвърдена със сигурност.
Rubin, N. Musical Instruments in Biblical Israel. - Bible and spade, 14, 2001, №3, 83-86. Талмудът е сборник, който съдържа еврейския закон и еврейското предание, състоящо се от коментарите в Мишна и Гемара. За музикантите от Кумранската общност се казва, че са като инструменти, които дават „плода на устата”, защото песните им са чист израз на тяхната посветеност (някои от тези химни са намерени в Свитъците от Мъртво море). 2 След завръщането от Вавилонския плен музиката като сакрално изкуство и изпълнението й като художествено сакрално действие постепенно отново придобива своето място в организацията на храмовите служения. 3 Плектър – тънка пластинка, с която се дърпа струната на музикален инструмент. 4 В Септуагинта се употребява думата coro,j, която означава както танца хоро, така и група хора, пеещи песен. В Библията се има предвид второто значение, тъй като хорото е сакрален езически танц. 5 Шофарът е способен да възпроизведе само няколко звука с неопределена височина: „текиа” – дълъг, непрекъснат звук; „шеварим” – редуване на основни тонове и обертонове; „теруа” – три звука от възходящи квинти. 6 Звънците започват да се използват в Близкия изток едва през VII в. пр. Хр. Затова в книгата Изход може би се имат предвид метални плочки. 7 На службата в синагогата е било забранено да се използват музикални инструменти, с изключение на шофара. Музиката остава само вокално изкуство. Пеенето на Псалми, мелодичното четене на библейски текстове и молитвените песнопения започват да изпълняват важна функция в общото еврейско поклонение пред Бога. *
1
КИМВАЛИ и ТРИЪГЪЛНИК
Кимвалите в античността са музикален инструмент, направен от различни материали, които пораждат звук. Тук има богато разнообразие, например дървени ксилофони, музикални чаши, камъни, издялани, за да се получи инструментална скала. Използват се естествени материали като тръстика и орехови черупки, от различни метали се изработват чаши, които, обърнати, пораждат музикален звук. Триъгълникът е малък ударен инструмент. Представлява стоманен триъгълник, отворен откъм единия си ъгъл, по който се удря с метална пръчка. Децата свирят на него и днес.
ЦИТРА
Цитрата поражда звук чрез вибрация на силно опънати върви или струни. По тях се удря с малко метално или дървено чукче.
>> ПРОДЪЛЖАВА от с. 22 решения просто защото не искаме да действаме. Понякога заради приятелството ставаме слепи и се примиряваме с лъжата. Когато някой християнин се изказва против либерална книга, която опровергава боговдъхновеността на Библията, друг християнин, симпатизант на автора, отговаря: „Е, ти не го познаваш лично. Той е доброжелателен, благочестив човек.“ Дъглас Адамс е напълно прав: „В някои кръгове страхът пред разногласията е толкова голям, че проповедниците
и църквата, която ги следва, са готови да платят всякаква цена, дори да се отрекат от Божията истина, само и само да запазят мира. Мирът е библейски идеал. Но и чистотата е библейско учение. Мирът в църквата не може да бъде купен чрез загуба на чистотата. Подобна цена би била прекалено висока.“ „Икуменизъм“ и „толерантност“ днес са модерни думи. Често можете да чуете: „Ще се събираме. Не прави и не говори нищо, което може да доведе до разногласие. Догмите разединяват, любовта обединява. Нужно ни е единство.“
Това, което наистина ни е необходимо, е решителна битка за нашата вяра, когато я нападат и клеветят. Можем да сме снизходителни, когато става дума за незначителни неща, но сме длъжни да проявим свята нетърпимост в отстояването на истината. Нека кажем заедно с Мартин Лутер: „Държа на това и не мога по друг начин.“
1.Приятел и сътрудник на ап. Павел (І Тим. 1:16-18) 8.Възрастен човек (Лев. 19:32) 9.Американски изобретател в областта на електротехниката (1848-1931) 11.Нечетно число 12.Планината, от която Мойсей вижда Ханаан (Вт. 32:49) 14.Равен резултат в спорта 15.Приспособление върху гърба на животно за носене на товар или за езда 16.Упование, доверие в Бога и Неговото Слово 18.Телефонен повик 19.Град, превзет от асирийския предводител Рапсак (ІV Цар. 18:34) 21.Месец от еврейския календар 22.Американски щат 25.Потомък на Юда и прадядо на Вооз, от когото произлиза Давид (Рут 4:19-20) 27.Законник, придружавал Аполос в мисията му (Тит 3:13) 28.Латински израз, означаващ поздрав 29.Езеро между САЩ и Канада 30.Нечифтокопитен бозайник от семейство Коне, използван в библейските времена 31.Нота 32.Противникът на Мардохей от книгата Естир 33.Название 34.Река в Европа, приток на Дунав 36.Песни, които са особено популярни в определен период 38.Помощник в Православната църква 39.Съпругата на Яворов 40.Персийски цар (умрял 530 г. пр. Хр.), през чието управление пророк Даниил „благоденства” (Дан. 6:28) 42.Жилещи насекоми 43.Малко населено място 44.Сок, който се образува в цвета на някои растения и се събира от пчелите 46.Родният град на Авраам 49.Тропическо дърво с ценна дървесина (Йез. 27:15) 52.Небесни същества (Ис. 6 гл.).
1.Название на Ханаан, свързано с обещанието на Бога да даде тази земя на потомците на Авраам 2.Първият ден от седмицата, в който Христос възкръсва 3.Обшит прорез в дреха - за закопчаване 4.Течна подправка за ястие 5.Култово изображение в православието 6.Наймалката звукова частица в езика 7.Машинен елемент 10.Управител на Юдея след завръщането от Вавилонския плен, който през 537 г. пр. Хр. възстановява основите на храма в Йерусалим 13.Слугиня на Рахил, която е майка на Дан и Нефталим (Бит. 29 гл.) 15.Територия в екваториалните и тропични зони с предимно тревиста растителност 17.Еврейски учители 20.Жена на Ламех (Битие 4:19) 23.Титла на монарх в някои мюсюлмански страни (мн.ч.) 24.Еврейското име на Естир (Ест. 2:7) 26.Братовчед на цар Саул и предводител на войската му (І Цар. 14:50) 30.Последната буква от гръцката азбука 32.Военачалник на Авесалом по време на неговия бунт (ІІ Цар. 17-18 гл.) 33.Обширна област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римл. 15:19) 35.Основателят на Вавилон, известен воин и ловец в древността (Бит. 10:9) 36.Човек, който обработва метали с ръчни инструменти 37.Издадена част от етаж за увеличаване на площта 38.Част от дърво 41.Модел руски самолети 43.Човек, който се занимава с обмяна на валута 45.Метален или пластмасов съд за течности 47.Сладководна шаранова риба 48.Първенец 49.Мярка за повърхнина 50.Корейска мярка за дължина 51.Нота.