Тези думи на Христос са трудноразбираеми, защото много малко хора знаят кои са бедните по дух. Когато бях ученичка в пети или шести клас, учителката ни донесе репродукция от картината на Василий Суриков „Болярката Морозова”. Но тя насочи вниманието на класа не към централната фигура – жена, окована с верига, седнала в голяма шейна и вдигнала дясната си ръка с жест, символизиращ старообредното прекръстване с два пръста. По този начин жената явно показваше на събралия се народ за как-
во я изселват в Сибир. Учителката ни накара да се вгледаме в най-непривлекателния силует от картината – облечения в мизерни, окъсани дрехи, седящ на снега с вдигната със същия жест ръка слабоумен, когото суеверните хора смятат за „божи човек”, способен да предрича бъдещето. И тъй като тематиката на картината е религиозна, учителката свърза образа на бедния луд със стиха от Матей 5:3 за нищите по дух и посочи колко вредна е Библията, която проповядва подобна нищета на ума.
ова са едни от най-известните и в същото време непонятни думи на Христос. От една страна, те са трудно разбираеми, тъй като са непривични за съвременния читател. Всъщност е невъзможно да бъде разбран смисълът им, докато човек не преживее това, за което се говори тук. Ето защо бих искал да дам насока на онези, които искрено се стремят да проникнат в смисъла на тези думи и на практика да придобият това блаженство.
Преди всичко нека обърнем внимание на контекста, в който е даден стихът. В четвъртата глава на Евангелието от Матей се говори за началото на публичното служение на Христос. Иисус възвестява, че небесното царство е наближило съвсем, и призовава хората да се променят, за да могат да влязат в него. Тази вест, съпроводена с чудотворни изцеления, привлича към Христос хора от всички краища на Израил и дори отвъд неговите граници. Всичко това събужда интерес: за какво говори необикновеният Учител? Следващите три глави от Евангелието дават отговор на заинтригувания читател. Те започват така: „Като видя наро-
да, Той се възкачи на планината; и като седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той, като отвори устата Си, ги поучаваше и казваше: „Блажени бедните духом...” (Мат. 5:1–3). Учението на Христос е критично и радикално. Някои се заблуждават, че Той като Божи Син въвежда ново учение вместо онова, на което са учили Мойсей и пророците. За да разсее тези лъжливи представи, Господ казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Промените, които внася Христос, целят поправяне на лъжливото тълкуване и прилагане на Закона. Те са свързани с думите: „Оттогава Иисус започна да проповядва и да казва: „Покайте се” (Мат. 4:17). В оригинала думата „покайте се” (mετανοείτε) означава призив към промяна: промяна на възгледи, отношение, поведение. Преди всичко Иисус се вълнува от състоянието на сърцето на слушателите Си. Именно сериозните нарушения в неновородените и несъкрушените сърца на богословите водят до многобройните изопачавания в разбирането на Божието Слово. Един от най-важните въпроси, на който законоучителите дават неверен отговор, е кой е достоен да влезе в Божието царство. Излъгани от лукавството на сърцето си, те съсредоточават своите усилия върху това, как да заслужат правото да влязат в Божието царство. Но тъй като стандартите на Божиите заповеди са непосилни за греховната природа на човека, с помощта на своите тълкувания законоучителите започват да свалят летвата, а някои от заповедите просто заменят със свои предания (Мат. 15:1–9). Те като че ли създават нов закон, който, макар да изглежда тежък, е по силите на ревностните последователи (Мат. 19:16–22).
По човешки можем да разберем защо тези хора постъпват така. Кой от нас иска да приеме болката от осъзнаването, че животът му е несъстоятелен? Ето как става обикновено: първо се извинявам и обещавам, че това няма да се повтори. Но когато отново и отново попадам в капана на своите желания, които показват предателски, че това не са случайни грешки, а моя същност, започвам да се оправдавам с обстоятелствата. Угризенията на съвестта обаче отново се изострят веднага щом сравня постъпките си с нравствения закон на моето сърце. Тогава остава само едно средство – да изопача Писанието или да променя стандартите на морала, така че да живея за собствено удоволствие и без угризения на съвестта. Като постъпват по този начин, фарисеите и книжниците изкривяват самия образ на Бога и ограничават функциите на Закона. Целта на Закона е да изяви светостта на Бога, да разкрие порочността на човешкото сърце и да ни убеди, че не сме способни да угодим на Бога със собствени сили. С помощта на Закона разбираме, че сме „затънали до уши“ като длъжници на Бога и не сме в състояние да платим, че всеки от нас е роб на своите похоти и не е способен да се освободи от тях, че като слепи котета не можем дори да намерим пътя на живота. Заповедите целят да изморят особено ревностните и да съкрушат гордостта на тези, които жадуват за самоутвърждаване. Задачата им е да ни направят бедни по дух, плачещи, задето не можем да живеем достойно пред Бога. Ап. Павел в седмата глава от Посланието към римляните описва ярко този процес на съкрушаване на нашето сърце чрез Закона. Рано или късно, истински ревностният последовател на Закона ще стигне до извода: „С вътрешния си човек намирам наслада в Закона Божи, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, който е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Римл. 7:22–24).
Господ търси именно това. Не за да злорадства над нас, не за да ни осъди с цялата строгост на Закона, а за да ни предложи единствения възможен път в живота: „Така казва Високият и Превъзвишеният, Вечно живеещият – Свети е Неговото име: „Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените” (Ис. 57:15). Господ сам иска да влезе в живота ни, да промени нашето сърце и да установи там Своето царство на правда, мир и радост (Римл. 14:17). Той иска да бъдем наистина щастливи, защото ни обича и ни е създал, за да живеем в Неговото вечно царство. Но за това е необходимо да признаем своята пълна неспособност и доброволно да Му предадем управлението на живота си. По друг начин е невъзможно, тъй като не можем да живеем без Бога. Затова „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат” (Як. 4:6).
Добър пример за това, кои са бедни по дух или смирени, ни дава една история, която разказва Христос: „Двама души влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар. Фарисеят, като застана, се молеше в себе си така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци или като този митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобивам.” А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; но се удряше в гърдите и казваше: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ Казвам ви, че този отиде у дома си оправдан повече, отколкото онзи; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:10–14). Стремежът на Иисус е този евангелски парадокс да стигне до съзнанието на слушателите Му. Той стоварва цялата тежест на Закона и строгостта на Божия съд върху онези, които самоуверено
И така, кои са „бедните по дух”? Това са тези, които пред лицето на божествената святост дълбоко осъзнават, че няма какво да предложат на Създателя си, нито с какво да се оправдаят пред Него. Единствената надежда за такива хора остава милостта на самия Бог. Престъпниците, които признават напълно своята вина и са съгласни със справедливостта на наказанието си, молят да бъдат помилвани точно така. Основание за такава молба бедните по дух намират в Божието Слово: „И премина Господ пред лицето му, и извика: „Господ, Господ, Бог човеколюбив и милосърден, дълготърпелив, многомилостив и истинен, Който пази правдата и показва милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях...” (Изх. 34:6–7). Повечето коментатори са единодушни, че изразът „бедни по дух” е синоним на думата „смирение”. Но за съжаление смирението често далеч не се разбира така, както то се тълкува в Библията. И тук има нужда от обяснение.
се опитват да спечелят правото да влязат в Божието царство, като прикриват гнилата си душа с някои по-добри дела, а по-често – с лицемерни религиозни обреди. От друга страна, Иисус прогласява блаженството на бедните по дух, тъй като сега те нямат нужда от Закон. В техния живот Законът е свършил своята работа – да ги доведе при Спасителя, при онази дългоочаквана и единствена надежда, която небето разкрива за тях. Колко невероятна е тази вест – хората, които са жалки и бедни, се оказват наследници на небесния Цар, а тези, които претендират за слава и почит, са изгонени навън. За това пророкува младата Мария, когато получава благодат от Бога: „Бог... свали силни от престоли и въздигна смирени; гладни изпълни с блага, а богати отпрати без нищо” (Лука 1:52–53). В заповедите за блаженството Господ не просто изброява различни категории щастливи хора, Той рисува портрет на наследника на Неговото царство.
И първото, което казва, е необходимостта да си беден по дух. Явно истинският духовен живот започва от признанието на човека за пълния му провал и за нуждата му от Божия милост. И не е толкова важно дали това осъзнаване идва като резултат от упоритите ни опити да угодим на Бога, или просто разбираме, че колата на живота ни вече не може да се управлява и е на път да катастрофира. Важното е, че в края на краищата изоставяме своите усилия да спасим живота си и вдигаме очи към небето... Някои от читателите ще кажат: „Да, знам за какво става дума. Имам опит в това. И въпреки че не беше лесно, сега съм щастлив, нали по такъв начин Господ ме въведе в Своето царство.” Това е прекрасно! И бих искал да ви насърча с думи от Писанието: „Както приехте Господ Иисус Христос, така и ходете по Него” (Кол. 2:6). Какво имам предвид? Приели сме Христос със смирено сърце
– осъзнали, че сами нищо не можем да направим за своето спасение. По този начин трябва да започва всеки ден от нашия живот. Защото Божията благодат, която ни възражда за нов живот, е нужна, за да продължим да живеем този живот. И въпреки че в Христос придобиваме цялото богатство на небето, на земята получаваме насъщния си хляб всеки ден. Ако искаме да преуспяваме в духовния си живот, трябва да разберем, че да бъдем бедни по дух, е нашият дял до края на земния ни път. Един от тези хора е Давид. Той не е неудачник в живота. Бил е велик цар, безстрашен воин, Божи пророк и удивителен поет. В неговите Псалми обаче виждаме колко остро преживява той бедността на своя дух, колко се нуждае от Бога и се уповава на Неговата милост. Ето един откъс от Псалм 39: „Не спирай, Господи, Твоите щедрости към мене; Твоята милост и Твоята истина нека ме пазят непрестанно, защото злини безбройни са ме обкръжили; постигнаха ме беззаконията ми, дори да виждам не мога; те са повече от космите на главата ми; моето сърце ме остави... Да се радват и да се веселят чрез Тебе всички, които Те търсят, и онези, които обичат Твоето спасение, да казват непрестанно: „Велик е Господ! Аз съм беден и сиромах, но Господ се грижи за мене.” Ти си помощ моя и избавител мой; Боже мой, не закъснявай!” (ст. 12–13, 17–18). Прочетете още веднъж Псалтира, като отбелязвате думите, изразяващи бедността на човешкия дух и нуждата на човека от Божия милост. Ще се учудите колко много говори псалмопевецът за това. Може би някой ще каже, че Давид живее в периода на Стария Завет, а сега е времето на пълнотата на духа. Ние трябва да бъдем не бедни по дух, а изпълнени с Духа. Но на практика няма противоречие между бедността на духа и изпълването с Духа, точно обратното. Бог открива ясно този закон на ап. Павел: „Но Той ми каза: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми в немощ напълно се проявява“, затова с много поголяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова” (II Кор. 12:9). Тук отново се сблъскваме със същия евангелски парадокс: „Огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме;
нямаме нищо, а всичко притежаваме” (II Кор. 6:10). И така, виждаме, че апостолът не принизява великата сила и богатството, които получаваме в Христос, но той подчертава, че „това съкровище ние носим в глинени съдове, за да може преизобилната сила да се отдава на Бога, а не на нас” (II Кор. 4:7). Всъщност колкото повече израстваме в духовния живот, толкова по-слаби и безпомощни ставаме и имаме нужда от Бога. Този процес, при който се формира смирението, нерядко поражда болка, затова възниква естествено желание да бъде избегнат. Неговите плодове обаче носят велико блаженство, тъй като в съкрушеното сърце се откриват изворите на живата вода, която превръща нашия живот в оазис на Божията благодат. В противен случай ни очаква безплодната пустиня на нашите собствени усилия. Затова бих искал да ви предложа няколко съвета, които помагат човек да израсне в смирение и Божия благодат: 1. Не сравнявайте своя живот с живота на другите хора. Сравнявайте го с Божията святост, разкрита в Писанието. Правете това постоянно дори ако понякога имате болезнени преживявания. Нека Божието Слово извърши своето дело във вашето сърце. 2. Никога не оправдавайте своето състояние или поведение. Напротив, изповядвайте греховете и немощите си пред Бога в най-ярка светлина. Защото всяко самооправдание е опит да кажеш: „Е, не съм чак толкова лош, не съм беден.“ 3. Не принизявайте Божиите заповеди дори ако изобщо не разбирате как може да се живее в съответствие с тях. Помнете великата милост на Бога и търсете Неговата благодат, която ще ви направи способни да постъпвате според волята Му. И Господ няма да остави без внимание вашите усилия, защото е обещал: „Всичко това е сътворила Моята ръка и всичко това е Мое – казва Господ. – А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2).
аща ми почина, когато бях на пет. Въпреки че много добре помня погребението, чак след две години осъзнах, че той е умрял. Дотогава живеех с постоянното очакване да се върне. Представях си как ще се учуди на новата ни къща, как ще се зарадват майка ми и братята ми, как ще ме вземе на ръце и аз ще му разкажа какво е станало с нас през тези мъчителни години на раздяла. Но баща ми не идваше... Вече не мога да си спомня как точно разбрах, че той няма да дойде. В една студена зимна вечер думата „никога“ унищожи детските ми надежди. Оттогава баща ми стана за мен най-желаната мечта, нещо като полубог, цар от приказка, в която някога живеехме всички. Приказката свърши и започна друг живот. В него останахме само с майка ни. По-точно тя остана с четири деца, без каквито и да било средства за съществуване, без регистрация на новото
местожителство, без надежда. Сега, когато аз самата имам семейство, разбирам какъв непосилен товар е легнал на нейните плещи. Не й стигаше смъртта на любимия човек, а се наложи и да се премести в друга република, да отглежда деца без бащина грижа, да брои всяка копейка и да изпита целия гнет на погубващата машина, наречена „съветска власт“. Отказаха да ни регистрират, а това значеше, че тя не може да постъпи на работа, не може да изпрати децата на училище, не може да поиска наследствена пенсия или да получава продукти с талони. Списъкът на забраните не свършваше дотук и последната беше невъзможността да гласува, което всъщност не ни вълнуваше много. Четири години майка ми всеки ден, сякаш ходеше на работа, обикаляше съветските властови организации, за да търси справедливост или милост. В Минск май не остана врата, на която
да не е похлопала. Но, като започнем от Министерството и завършим с паспортната служба, отговорът навсякъде беше един: – Никой няма да ви регистрира, връщайте се там, откъдето сте дошли. Подобно отношение бяхме заслужили заради активната християнска дейност на баща ми, за която той беше репресиран по времето на Сталин и после неведнъж беше следствен. Мама също не стоеше настрана – от млади години е била известна на властите заради енергичната си работа в църквата. Беше минала през разпити, обиски, заплахи. Но преди бе усещала подкрепата на съпруга си, който успяваше да я утеши, успокои и да поеме цялата отговорност. Сега беше сама, а зад гърба й имаше четири деца, които трябваше да ядат, да бъдат облечени и да учат. Вечер майка ни се прибираше измъчена и потисната, а сутрин отново излизаше. И така – четири дълги години.
обновяваше за нея всяка сутрин, Бог беше нейната опора и тя живееше пълноценен живот. Той присъстваше във всеки миг от живота й. Мама не ни проповядваше и не ни четеше нравоучение, просто живееше с Христовата благодат. Нейните постъпки, думи, начинът й на живот и на мислене бяха пропити с Божието Слово. Всяко, дори най-незначителното дело отдаваше на Господ и Той ни помагаше.
На училище ходехме само заради милостта на директора. Най-голямата ми сестра – на шестнайсет години – миеше съдове в столовата на фабриката, защото това беше единственото място, където я взеха без регистрация и образование. Какво образование може да има дъщерята на враг на народа?! Съветският живот е за съветски хора, а ние бяхме другородци, изроди, петно върху репутацията. Трябваше да ни избутат от този живот, така че в светлото комунистическо общество да няма и следа от вярващи. Успешно изхвърляха хора като нас. Как майка ми не се пречупи в такива тежки обстоятелства? Къде намираше сили да живее и да се надява? Защо не стигна до тежка депресия и не обвини Бога или околните за своите беди? Тя не беше желязна лейди, нито стоманена пружина. Беше обикновена жена, която се нуждае от подкрепа и грижа. Логично бе да се сломи, а и всеки ден се опитваха да я прекършат, но тя, като птицата феникс, възкръсваше от пепелта и живееше. Живееше, а не съществуваше като обидена вдовица. Заедно с нея живеехме и ние. На нея и нейното настроение се опираше нашият живот. А животът ни беше забележителен. Въпреки че мама не получаваше никаква финансова помощ от държавата, нямаше ден, в който да останем гладни. Господ се грижеше за прехраната ни. На рождения си ден, на Великден
и на Рождество всеки от нас получаваше подарък. Вкъщи беше уютно, чисто, домът ни бе гостоприемен. През ваканциите мама ни водеше при приятели в Петербург, Киев или Рига, а през лятото заминавахме за три месеца в родината си. Тъй като нашата родина е на черноморското крайбрежие на Кавказ, всъщност цяло лято бяхме на курорт. В неделните дни, а понякога и в делнични в дома ни се събираха гости. Заедно се молехме, беседвахме, пеехме и винаги пиехме чай. За всеки имаше място в нашия дом, за всички се намираше добра дума и скромна почерпка. Сигурно мнозина, дошли в дома ни, изобщо не са се замисляли как живеем, как мама се оправя сама с всички нас. А и защо да се замислят, след като виждаха как тя шета в кухнята и пее? Нима нещастен човек ще пее? Мама наистина не беше нещастна. Да, тя тъгуваше – вечер често плачеше над портрета на баща ни. И досега тъгува за него. Да, тя страдаше от потисничеството на властите и сигурно понякога се плашеше от бъдещето. Тежко й беше да гледа сама четири деца, но устояваше, имаше радост и сигурност. Въпреки всички лоши обстоятелства мама се обръщаше към Бога и от Него получаваше сила, увереност и надежда. Божията милост се
Мама се молеше много. За нея това беше жизнена необходимост, разговор с нейния Отец, чрез Когото тя решаваше всички въпроси. А основното в живота й бяхме ние, децата. Именно за нас тя стоеше на колене. Често, като минавах край затворената врата на мамината стая, чувах имената на сестра ми, на братята ми и моето. Мама молеше Бога за закрила и благословение над всеки от нас. Знаехме, че е така, и това ни влияеше благотворно. Всички бяхме различни и сложни, минахме през периода на пубертета, на бунта и непослушанието, но бяхме единни в убеждението, че не трябва да нараняваме майка си, защото е изстрадала много. Криехме всичките си щуротии. Беше достатъчно мама да каже: „Отивай, дъще, но аз не те благославям“, за да изхвърля от главата си дори мисълта за дискотеката. Без благословението на мама никъде не отивахме. Знаехме, че тя има специални отношения с Господ и Той със сигурност ще я послуша. Не мога да си спомня мама да е викала на някого. Тя разговаряше с нас, обичаше ни и ни уважаваше. Да, уважаваше ни – нали всеки от нас беше неповторим. Всеки имаше таланти, беше красавец, умник... Оценките ни в училище никак не влияеха на маминото мнение за нас. Изобщо ценностите за мама бяха свързани само с Бога, с Църквата, със служението на Христос и на хората. Най-важен беше въпросът за нашите отношения с Бога, всичко
останало бе второстепенно. Много я наскърбяваха отсъствията ни от училище, но отсъствията ни от църковните събрания понасяше по-тежко. Въпреки това не ни караше насила да ходим на църква. Когато бяхме в пубертета, тя просто ни предлагаше: – Дъще, ще дойдеш ли с мен на църква? В поредната неделна сутрин лежиш в леглото и се чудиш какво да измислиш, за да не отидеш на служението – иска ти се да спиш, приятели са те поканили някъде, а и изобщо... Но влиза мама пременена, радостна, нали е неделя, значи – празник, и ласкаво пита: – Чедо, ще дойдеш ли на църква? Ти отказваш, мама излиза, къщата опустява – иди, че спи и се разхождай... Лежиш и си представяш как мама отива сама на църква, а след службата те търси с очи, не те намира и натъжена, отново сама, без теб, си тръгва. Вкъщи не те упреква, но ти нали знаеш колко важно е това за нея. И така, ядосана на себе си за своята жестокост, се обличаш и пътуваш през целия град, за да пристигнеш поне за края на службата, мама да те намери с очи и да се зарадва. За тази искрица радост в погледа й си готова да направиш много. Веднъж в мазето ни се счупи един от рафтовете с буркани, приготвени за зимата. Мама не беше вкъщи. Преди да си дойде, момчетата не само изчистиха пода, залят със солено-сладка маса, но и поправиха рафта, а останалите буркани сложиха по-нарядко, за да не се забележи липсата. Мама после все се чудеше как толкова бързо свършиха конфитюрите и киселите краставички. Едва след много години момчетата й разказаха какво се случи тогава. Мама никога не ни възпитаваше по някакъв специален начин. Тя просто живееше, а ние възприемахме нейния начин на живот. Никога не ни казваше, че трябва да бъдем гостоприемни, просто обичаше да посреща гости. От оскъдните си доходи винаги даваше десятък. По всяко време беше готова да помогне на хора в нужда, винаги имаше служение в църквата, беше добра домакиня, нежна майка, не клюкарстваше, не одумваше никого, не униваше, не прахосваше времето напразно.
Когато бях на двайсет, за първи път разбрах, че вярващите хора все пак могат да имат недостатъци. Една жена, приятелка на мама, в мое присъствие се скара на мъжа си. Гледах с широко отворени очи и не можех да повярвам – нима вярващите могат да се карат?! Мама никога не си позволяваше да каже и една лоша дума на някого в присъствието на децата. Растях с убеждението, че между вярващите няма караници, завист или разногласия. Не се колебаех в увереността си, че всички вярващи са свети, като майка ми. Днес мама е щастлива. От раменете й е паднал непосилният товар на грижата за децата. Ние пораснахме, всички имаме семейства, а мама – внуци. Но най-важното за нея е, че всички сме християни. Нашите покаяния и кръщения бяха за нея по-голям празник, отколкото сватбите ни. Господ показа
голяма милост към мама: изпълни се нейната мечта, молитва, цел – всички ние да бъдем в църквата. Нейните ценности бяха свързани с небето, тя се молеше всеки от нас да получи „небесно гражданство“. Молитвата на мама и нейният пример проправиха за нас пътя към истинското щастие, към Бога. В едно стихотворение се казва: Пътят ти – подвиг цял – сияе с мъжество. Чрез него с моя Господ да се срещна аз успях, мила моя мамо. Това е за моята майка.
а нашата действителност, според която всичко зависи от това, колко пари имаш и колко земни блага притежаваш, истината в думите на Иисус Христос: „Блажени бедните духом“ (Мат. 5:3) е неразбираема. Все повече хора днес издигат парите и материалното в култ. Преди две хиляди години обаче на земята идва Един, Който твърди, че блажени са бедните по дух. А за богатите казва: „Богат мъчно ще влезе в царството небесно“ (Мат. 19:23). Какво означава за нас думата „беден“? Това е човек, който няма нищо и е зависим от други. Той е принуден да проси милостиня. На никого не му се
иска да бъде беден. Ние автоматично свързваме щастието с това, да не се нуждаеш от нищо, дори от Бога. Но нека видим какво говори Свещеното Писание за бедния по дух. На гръцки език се използват две думи за „беден“ – πένης и πτωχός. Πένης е човек, който трябва да работи, за да се изхранва. За гърците това е човек, който се труди със собствените си ръце, за да живее. Той няма нищо излишно. Не е богат, но не и нуждаещ се. В Библията обаче се употребява втората дума – πτωχός, – която означава пълна и крайна нищета. Тя има общ корен с друга дума със значение „нищета, поставила човека на колене“. Ето
защо блажен е човекът, който признава своята бедност по дух и застава пред Бога на колене. Когато застанеш пред Бога на колене, това говори за дълбоко смирение пред Него, каквото е едно от значенията на израза „беден по дух“. Но по този въпрос ще разсъждаваме малко по-нататък. Нека се върнем към думата „беден“ или „нищ“. Имат се предвид хора, които не притежават абсолютно нищо. За тях ап. Петър казва: „Вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божи народ; които бяхте непомилвани, а сега сте помилвани“ (І Пет. 2:10). Милост от Бога получава този, който разбира, че има нужда от нея, и я приема. На еврейски
думата за „нищ“ е „ebion“ – тя означава човек, който няма никакви земни блага и се уповава изцяло на Бога. Именно такъв е смисълът на тази дума в Пс. 33:6: „Ето, сиромахът викна и Господ чу, и го спаси от всичките му беди.“ Другаде в Псалмите четем, че Господ няма да забрави сиромаха. В Пс. 131:15 се казва, че Господ издига бедния от унижението му и го насища с хляб. Във всички тези стихове бедният е описан като скромен и безпомощен човек, който изцяло се е доверил на Бога. И така, гръцката дума говори за човек, който няма абсолютно нищо, а еврейската – за скромен и смирен човек, който напълно се уповава на Бога. Затова блажен е бедният по дух, онзи, който осъзнава своето безсилие и се уповава само на Бога. Какво означава да си беден по дух и да си щастлив, защото царството Божие принадлежи на теб?
1. Блажен е този, който се е родил от Духа Вероятно за мнозина този израз не е ясен, както не е ясно за самарянката, че Бог е дух и тези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят (Йоан 4:24). Тази истина не е ясна и за Никодим, на когото Христос казва, че ако не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие (Йоан 3:5). Първото блаженство по думите на Христос гласи: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.“ Явно блажен е този, който се е родил от Духа. Бог е дух и Той общува с нас чрез духа, който е вложил в нас от самото сътворение. Но за да има такова
общение, този дух трябва да възкръсне – той е мъртъв след грехопадението на Адам и Ева. От момента на грехопадението прекъсва връзката между Бога и човека, защото духът, чрез който Бог общува с човека, умира. Но Бог, Който силно обича човека, промисля изход от тази ситуация, като изпраща Своя Син. Иисус Христос се ражда, живее, умира и възкръсва, за да ни подари отново живот. Така връзката с Бога е възстановена и сега всеки, който поиска, може да приеме Христовата жертва и духът му отново да възкръсне. За да сме блажени в общението с Бога, е нужно да умрем за себе си, т.е. за плътта, и да възкръснем за нов живот с Него в духа. За съжаление ние сме готови поскоро да правим различни жертви за Бога – да отидем на църква, да дадем на бедните, да дарим средства за някой манастир, – отколкото да се смирим пред Него. Още в Стария Завет е написано: „Жертва на Бога е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, няма да презреш“ (Пс. 50:19). Ето какво иска Христос от нас в Проповедта на планината – да се съкрушим духом и да осъзнаем, че без това духовно възкресение не може да има истинско блаженство в Бога. В Пс. 33:19 Давид казва: „Близо е Господ до сломените по сърце и смирените по дух ще спаси.“ Смирените по дух са същата категория хора, които описва Христос, когато казва: „Блажени бедните духом.“ А за тези, които са готови да станат смирени или бедни по дух, Бог обещава: „И ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема от тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат Мой народ, а Аз ще бъда техен Бог“ (Йез. 11:19–20). Това е пътят за влизане в Божието царство. Само когато се смирим и приемем Христос като
свой Спасител, Бог ни дава сърце, способно да живее според Неговите наредби и да изпълнява Неговите заповеди. Преди духовното възкресение, колкото и да се опитваме, не можем да изпълним целия Закон. И само Бог, Който е създал духа у нас, може да ни даде да изпълняваме Неговите заповеди.
2. Бедният по дух е смирен Повечето коментатори на първото блаженство от Проповедта на планината („Блажени бедните духом“) смятат, че тук става дума за смирението. Нашият път с Бога започва от смирението. За да бъдеш блажен и да си част от Божието царство, е нужно да се смириш. Думата „смирение“ вече е почти архаична. Децата не желаят да се смирят и покорят на своите родители. Жената не желае да се смири и покори на своя съпруг, работникът не желае да се смири и покори на своя работодател. Но в основата на всичко това е нежеланието ни да се смирим и покорим пред Бога.
това богатство започва от осъзнаването на факта, че си беден по дух. Точно по тази причина бирникът не може дори да вдигне очи нагоре. Той разбира, че стои пред богатия Бог, Който за нас става беден, за да се обогатим ние чрез Неговата бедност (ІІ Кор. 8:9). Ако богатият Бог става беден, колко повече ние трябва да се снишим и да разберем, че имаме нужда от Него. Бедният по дух е човек, който осъзнава своята нищожност пред Бога и величието Му и това го кара да приема духовните дарове от Него, а те го обогатяват. За да получим обещанието от втората част на блаженството („защото тяхно е царството небесно“), трябва все повече и повече да приемаме себе си като зависими от своя Създател. Да, наистина без Него ние сме бедни и сиромаси. Точно това иска Бог от нас в първото блаженство – да осъзнаем зависимостта си от Него. Може би тези думи не звучат добре в един свят, където непрекъснато се говори за свобода, но това е истина, способна да ни направи свободни от лъжите, в които вярваме. А една от тези лъжи е, че живеем в свобода.
4. Когато мислиш, че си богат А в Първото послание на ап. Петър се казва: „Смирете се под крепката ръка на Бога, за да ви въздигне, когато дойде време“ (5:6). Този, който е разбрал, че ръката на Бога е мощна, е готов да се смири пред Него. Искаме щастие и блаженство, но не желаем да се смиряваме пред Бога. Гордостта ни погубва и ни пречи да дойдем пред Бога и да Му се поклоним. Нека си спомним за мъдреците от Изток, които въпреки цялото си знание и опит идват във Витлеем и се покланят на младенеца Христос. Блаженството на небесното царство започва от това, да осъзнаеш, че нямаш нищо, и да кажеш като ап. Павел: „Смятам, че всичко е вреда… от всичко се отрекох и всичко смятам за смет, за да придобия Христос“ (Фил. 3:8). Всъщност небесното царство, което предлага Христос, е повече от всичко, което
имаме на тази земя. Той не иска да ни отнеме доброто, което имаме, а идва, за да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да ни даде едно блажено бъдеще в Своето царство. И условието да го получим е да се смирим, като признаем своята духовна бедност без Него.
3. Бедният по дух не си присвоява Божията слава, а разбира в присъствието на Великия, че е беден Тук е показателна историята с фарисея и бирника, които влизат в храма и застават в присъствието на Бога. Кой от тях е духовно богат? Според молитвата им можем да кажем, че това е фарисеят. Той не спира да говори за своето духовно богатство. Но истината е, че
В книгата Откровение Бог описва състоянието на една от църквите така: „Защото казваш: „Богат съм, забогатях и от нищо не се нуждая“, а не знаеш, че си злочест и клет, сиромах, сляп и гол“ (3:17). Грешката, която постоянно допускаме в живота си, е убедеността, че можем да се справим сами, без Бога. Много хора мислят, че са богати. Но това е богатство без Бога. На тях Той отговаря: „Не знаеш, че си злочест и клет, сиромах, сляп и гол.“ След като изброява блаженствата, Христос казва: „Обаче горко на вас, богати, защото си получавате утехата“ (Лука 6:24). Причината, след като говори за бедните по дух, Христос да каже горко на богатите, е, че това са хора, които имат богатство без Бога. Горко на богатите, защото си мислят, че са духовно богати, но всъщност са бедни, голи и слепи. Духовно беден е човекът, който осъзнава за себе си, че е такъв. Всички хора без
Бога са духовно бедни, но не са блажени, защото не са приели Този, Който може да им даде най-голямото духовно богатство. Богатите вече са получили своето утешение – казва Христос. А бедните по дух са блажени, защото на тях принадлежи небесното царство. На богатите принадлежи царството на този свят, чийто княз е лукавия. Затова тяхната утеха е временна. Те вече са получили своето, а християните живеят с надеждата за бъдещето, което е вечно. Сами избираме временното или вечното. Защото е по-добре да живееш на земята не толкова добре, за да живееш после завинаги добре, отколкото на земята всичко да ти е наред, а после да се мъчиш завинаги. Затова и Авраам казва на богаташа, който е в ада: „Ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото; сега той тук се утешава, а ти се мъчиш“ (Лука 16:25).
земна вещ, а – царството на Бога. Той всъщност има най-голямото богатство – небесното царство. В момента, когато се смиряваме пред Бога и Го приемаме в своя живот, като се новораждаме, Той не ни оставя в същото състояние, а ни издига на друга височина, непозната дотогава – прави ни Свои деца. Ап. Петър пише в своето Първо послание: „Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, хора придобити, за да възвестите съвършенствата на Онзи, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; вие именно, които някога не бяхте народ, а сега сте народ Божи; които не бяхте помилвани, а сега сте помилвани“ (2:9-10). Нима хората, описани тук, са бедни? Блаженството не се състои в това, да си беден и да се чувстваш беден, а в това, че си разбрал: има едно друго богатство, което Бог подарява на тези,
ги вижда да пеят на арената на цирка, малко преди да бъдат разкъсани. Но тези „жертви“ виждат с духовните си очи, че царството Божие принадлежи на тях. Ап. Павел се моли така за църквата в Ефес: „Бог на нашия Господ Иисус Христос, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, така че да познаете в какво се състои надеждата на тези, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите“ (Еф. 1:17-18). Това е блаженството, за което говори Христос. Това виждат първите християни, когато отиват на смърт, това преживяват и християните днес, когато попадат в различни изпитания. Нашият Бог споделя с нас Своето царство, Своята слава и небесното Си обиталище. Там, на небето,
Бедният по дух признава, че без Бога неговият дух е мъртъв и само Бог може да го възкреси от мъртвите чрез Светия Дух, посредством смъртта на Христос на кръста. Едва тогава започва истинското блаженство. Блаженството не е просто в това, да признаеш себе си за духовно беден. Блажен е този, който е разбрал, че без Бога е духовно мъртъв, т.е. че духът, вложен от Бога у него, е мъртъв без Бога. Единствено човекът, който разбира и признава тази истина и приема Христос за Свой личен Спасител, получава възкресение на духа и става блажен. Тогава Божието царство му принадлежи.
които Го приемат. „А на всички онези, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат Божии чеда“ (Йоан 1:12). Има ли по-голяма радост и по-голямо блаженство от това, да принадлежиш на Бога, да си Негово дете? В момента, когато дойдем при Бога със съзнанието, че нямаме нищо и имаме нужда от Него, Той ни дава неизмеримо повече от това, което сме очаквали. В Библията се казва, че Бог прави повече от това, което мислим или си представяме. Затова и бедният по дух е щастлив – Бог му подарява Своето царство. Думите на Христос: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ изразяват една истина, която важи за всички, вярващи в Неговото име. Те се радват в каквито и обстоятелства да попаднат, защото са осъзнали какво притежават в Бога. Това е причината, поради която първите християни са готови да отдадат живота си. Император Нерон се гневи, когато
Църквата на Христос ще седи заедно с Него отдясно на Отец. Това е обещал Бог на хората, които Го приемат и искат да се родят от Духа. Ето защо са блажени. Мога смело да твърдя, че на земята няма нито един, по-блажен от Църквата Христова. И причината е, че няма нищо, което да те прави блажен, освен това – да принадлежиш на Божието царство и то да принадлежи на теб. Бог ни приема в Своето царство, но и казва, че това царство принадлежи на нас.
5. Какво те прави блажен Христос не само казва, че блажени са бедните по дух, но и посочва причината за това – тяхно е небесното царство. Бедният по дух е щастлив, защото разбира и осъзнава, че нещо му принадлежи, и то не просто някаква
Нека Бог ни отвори очите да видим в какво се състои истинското богатство, да го приемем и да получим това вечно блаженство, което започва тук, на земята, и продължава завинаги във вечността.
ой е Той? Какво знаем за Него? Как се проявява у нас? Нито едно лице от Свeтата Троица не предизвиква толкова спорове сред християните, нито поражда толкова разногласия. Едни се страхуват да говорят за Светия Дух, за да не ги заклеймят като „петдесятни“, други Го унижават до ролята да изпълнява техните честолюбиви желания. Някога са Го наричали „забравеното лице на Троицата”. Днес за Него са написани много книги, но Той все така остава „великия Непознат“. Мнозина мечтаят да имат пълнота на Духа, но се задоволяват с „капки“ от Него. Други, като стигнат до някаква псевдодуховност, смятат, че са получили желаното. Измъчени от социалните проблеми и завъртени от вихъра на етическите нововъведения, търсим отговори на многото актуални въпроси. Усещаме, че само Светият Дух може да ни ги даде, но се страхуваме от Него или се хващаме на въдицата на лъжливите духове. Те замайват главите ни, предлагат сензации, усещания, преживявания, а ние искаме ориентация, вътрешен мир, сигурност в пътя, който сме избрали. „Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог; Твоят благ Дух да ме води в земята на правдата“ (Пс. 142:10). Копнеем за поток, в който да се потопим като в прохладна, живителна среда. Можем ли да познаем Светия Дух, ролята Му в триединството на Бога, Неговата същност и качествата Му? Мисля, че не можем. Защото дори себе си не познаваме напълно. Знаем нещо за човека, за някои от неговите функции. Но нима това е всичко? Цивилизацията ни затрупва с все нови и нови болести, пред които медицината е безсилна. Всеки повече или по-малко грамотен и честен лекар трябва да каже: „Знам, че нищо не знам за човека!“ Познанията ни за самите себе си
са съвсем малка частица в сравнение със заложените в нас тайни. А какво знаем за душата? Неведнъж велики умове са се опитвали да проникнат в нейните тайни, но кой може днес да помогне например на душевноболен човек? Защо у нас се пораждат страх и радост, тъга и желание да се смеем? Кой е схванал механизма на тези реакции? Да се обяснява всичко с хормоните и промените във времето, не е достатъчно. Как човек твори гениална музика или стига до дяволската идея да убие някого? Къде спира функцията на централната нервна система и започва душата? А какво можем да кажем за човешкия дух? Още по-малко знаем за него. Къде у нас свършва душата и започва духът? Щом знаем толкова малко за себе си, колко по-малко можем да кажем за
нашия Творец! Той е неизмеримо повелик. Сътворил е вселената, в която по сложни закони се движат безброй звезди. Нашият ум не е в състояние да обхване дори малка част от Неговото творение. Не ни е дадено да разберем докрай как може Единият Бог да ни се открива в три лица. Имало е опити всичко това да се сведе до прост схематизъм, но при задълбочено изследване на въпроса всички тези схеми са се оказвали безпочвени. Свещеното Писание не ни въвежда във всички тайни на божественото естество Проблемът е в това, че Библията не ни въвежда във всички тайни на божественото естество просто защото не можем да ги разберем. Те са по-
дът е външен израз на вътрешните процеси. Свещеното Писание ни учи, че и Светият Дух проявява Своето присъствие в живота на човека под формата на плод. Ето свойствата на този плод: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22–23). За присъствието на Светия Дух у християнина говорят Неговите външни проявления
висши от нашия ум и от нашето разбиране. Щом не можем да схванем себе си, колко по-малко е достъпна за нас същността на Бога. Може би някой ще възрази: не е ли прекалено просто да стоварим всичко върху нашата неспособност да схванем естеството на Бога и така да се успокоим? Но аз не предлагам да се успокоим и да спрем да изследваме онова, което ни е казано в Библията. Предлагам да се смирим под могъщата ръка на Бога и да признаем несравнимото превъзходство на Неговото естество над нашия разум. От друга страна, сме длъжни да изучаваме внимателно и задълбочено всичко, което четем в Писанието за Него и Неговия Дух, като при това правим правилни изводи. Как Светият Дух се проявява в живота на човека? Неговото присъствие
у вярващия се изявява чрез плодовете Му. Иисус казва: „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:20). По плодовете може да се разбере много за едно дърво. Първо, става ясно какво е това дърво. Не всички могат да различат по листата ябълка от круша, още по-малко – един сорт ябълка от друг. А плодовете им може да разпознае всеки. „Бере ли се грозде от тръни или смокини – от репей?“ (Мат. 7:16). Освен това плодът говори за състоянието на дървото. Здравото дърво дава пълноценен плод, болното – лош. В нормално състояние дървото дава плодове. Ако те липсват, значи дървото е болно или старо. „Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове“ (Мат. 7:17). Плодовете винаги отразяват вътрешното, скрито от страничния поглед състояние на дървото. Пло-
Ако разгледаме внимателно тези проявления, ще видим, че всички те по природата си са положителни – отразяват доброто естество на Божия Дух. Понякога чувам от вярващи хора, че се стараят да живеят по християнски, но не се получава и постоянно се провалят. Представете си, че питате едно дърво трудно ли му е да дава плодове. Ако можеше да говори, то щеше да каже, че това е естествено за него. Мисля, че всеки от нас е срещал християни, чийто живот изразява присъствието на Светия Дух у тях. Те излъчват Неговите качества – любов, радост, мир и т.н. Приятно е да общуваш с такива Божии деца. И колко естествено се проявява това у тях! На лицето им не е изписано напрежение, сякаш извършват някакъв духовен подвиг. Нямат желание понякога да свалят от себе си бремето на християнството и да бъдат обикновени хора. Не, те не се напрягат, като живеят според заповедите на Господ, това е тяхното естество. Плодът на Светия Дух за тях не е маска, а – същност. Сами по себе си не можем да направим нищо добро. Природата на човека е покварена и нашата праведност е само „зацапана дреха“ (Ис. 64:6). Срещат се, разбира се, хора, които по природа са добри и любвеобилни. Но щом преживеят и най-малките изпитания, доброто им естество
се изпарява. К. С. Луис пише, че някои хора са добри по природа, защото са творение на Бога, а други са добри, защото са деца на Бога. Първите са много малко и за тях в критични ситуации има опасност да загубят природните си качества. А у вторите живее Духът на самия Бог – Той не се губи и не свършва. Как да получим повече такива качества? Трябва ли да изпълняваме някакви духовни упражнения, да се стараем повече? Йоан Кръстител решава този проблем за себе си много просто: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам“ (Йоан 3:30). Въпреки че е предтеча на самия Месия и е предизвикал сред израилския народ огромна вълна на покаяние, Йоан преценява правилно своята роля и зависимостта си от Господ. Неговото „аз“, неговото естество трябва безусловно да мине на втори план. Иисус изразява същия процес с думите: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си...“
(Марк 8:34). Това значи да свалиш себе си от трона на своя живот и да се освободиш от принудата да служиш на своя егоизъм. Само тогава Божият Дух може да се проявява в живота ни истински. Някой ще възрази: в такъв случай животът става непрекъсната борба със самия себе си. Скъпи приятели, когато Господният Дух изпълва човека, Той носи със Себе Си дълбок мир и желание да живееш според заповедите на Христос. Тогава християнинът ще се измъчва не от това, как да ограничи собствените си прищевки, а от своята неспособност да живее, воден от Светия Дух. На първо място в размишленията и желанията му ще стои не неговото, а Божието. Той ще се вслушва не в своите искания, а в гласа на Господния Дух. Неговото „аз“ ще се смалява, а духовното му естество ще израства. И това ще го прави радостен и щастлив. Ако един християнин има мрачно изражение, скърби колко е тежък жи-
вотът и стене от непосилната борба, значи нещо у него не е наред. Божият Дух не господства в такъв човек, защото Той не е дух на робство и боязън, а е Дух на осиновение, сила, любов и целомъдрие (Римл. 8:15; II Тим. 1:7). Не може да се говори за присъствие на Светия Дух в живота на хората, които сеят вражда и клевета Такива хора, макар да се прикриват под маската на набожността, с живота си вредят на Христовата Църква. Някога те ще стоят пред Божия съд с празни ръце. Защото не са позволили Господният Дух да се прояви у тях, а техният егоизъм, греховната им природа са господствали. Дори да се крият зад уж добри, нещо повече – богоугодни дела, за тях ще прозвучат думите на Господ: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23). Всичко, което се прави не под водителството на Божия Дух, което не е плод на Божия Дух, е жалък продукт на нашата природа и няма никаква стойност за Бога. Колко много се нуждаят съвременните християни от присъствието на Светия Дух в своите среди! Колко много се нуждае от това всеки вярващ! Каква би била тогава атмосферата в нашите църкви, семейства, около всеки от нас – колко привлекателно би било християнството за околните! Ето защо трябва да се молим: „Господи, нека Твоят Дух да се проявява попълно в живота ни. Премахни всичко, което пречи да зрее Неговият плод. Нека животът ни да е отражение на Твоето естество.“
опитали Франц Йозеф Хайдн кой е източникът на силата в неговата голяма и много напрегната творческа работа. Освен най-известните оратории „Сътворението на света“ и „Годишните времена“ той е написал 104 симфонии, 24 опери и много други музикални произведения. Хайдн отговорил така: „В моя дом има малък домашен олтар. Там се уединявам за молитва, когато усещам, че силите ми секват. Още нито веднъж не съм се изправял, след като съм коленичил, без да получа помощ.“ Молитвата е помощ в най-различни житейски ситуации. Хората често търсят помощ, но не от Господ. Те прибягват към съдействието на други сили и черпят информация от неверни източници. Много наши съвременници използват хороскопи. За известни политици и бизнесмени хороскоп се прави всеки ден. Някои държавни мъже имат свой личен астролог, който им дава съвети. Неверието и суеверието сред хората растат катастрофално. Те нямат никаква сигурност в утрешния ден, затова търсят помощ и прибежище при гадатели и свръхестествени сили, но вместо да я получат, а заедно с нея да придобият мир в сърцето, затъват все по-дълбоко в блатото на суеверията и страха. Истинска свобода и истински мир може да даде само Господ. Пастир Фридрих фон Боделшвинг разказва интересен случай. Веднъж при него идва хирург, професор, с тъжна вест: един от пациентите му вече не може да бъде излекуван. Първият въпрос, който Боделшвинг задава на хирурга, е: – Помолихте ли се за спасяването на живота му? Професорът и неговият асистент скептично се усмихват. Боделшвинг сякаш не забелязва и сам си отговаря:
– Значи не. Добре, тогава аз ще се помоля на Господ за този болен. Около час той стои на колене в стаята си и се моли. След това отива в стаята на болния. Там го посреща една медицинска сестра: – Господин Боделшвинг, преди половин час състоянието на болния се подобри. След няколко седмици пациентът оздравява. Тогава професорът казва на пастира: – Повече няма да се смея, когато говорите за молитва. НИЕ ВИКАМЕ КЪМ БОГА С ПРАЗНИ РЪЦЕ По време на молитва ръцете ни не са заети с нищо. Те са празни. Когато правим нещо, държим в ръце някаква вещ или инструмент – чук, метла, молив, четка... Това ни е необходимо за постигане на определена цел. Пред Бога обаче заставаме с празни ръце. Той може да напълни само празни ръце. Бог ще чуе нашите молби, ако се молим правилно. Правилно означава да викаме към Него с празни ръце и с доверчиво, открито сърце. ДАДЕНА НИ Е ОТВОРЕНА ВРАТА Радиолюбителят изпраща в ефира сигнали и чака да му отговорят на тази вълна. Когато се обръщаме към Бога, не е нужно да започваме с такова търсене в ефира наоколо. Бог Отец ни е дал Своя Син. Иисус е пътят към Отец. Ако Иисус похлопа на нашето сърце, ние Го чуем и Му отворим, разговорът с Господ ще започне. Продължава на с. 24 >>
дин ден се сетих за моя приятел Тошко, който беше спрял да се друса преди време. С него често се дрогирахме, докато веднъж той ми каза, че вече не взима наркотици и не пуши. Бил станал християнин и разбрал, че Бог има план за живота му. Това бяха думи, които ме зашлевиха много сериозно. Помислих си, че е някаква симулация. Когато го видях, не можех да повярвам на очите си. Той беше чист, обръснат, сресан, изглеждаше нормално. Най-вече ми направи впечатление начинът му на говорене. Нещо се беше случило с него. Сподели ми, че е приел Иисус Христос за свой личен Спасител. Разбира се, иронията, с която го питах къде Го намери, къде Го видя и т.н., беше неизбежна. Той се опитваше да ми обясни с кротък дух в какво беше повярвал, а именно, че Иисус може да ни прости греховете и да направи нови личности от нас. Сигурно за пръв път чух думата грях, а на всичкото отгоре се оказа, че и аз съм грешник според Библията. Тошко избягваше псувните, държеше се различно с хората и най-вече лицето му грееше, като че ли не беше той самият. Отидох на църква с него и новите му приятели. Там имаше и други хора, които Бог беше измъкнал от света на дрогата. На събранието един проповедник говори нещо за Библията и за Иисус, но аз бях дрогиран и почти го проспах. Продължих да ходя с тях известно време, защото разбирах вече, че този Бог наистина променя човешкия живот. Започна и у мен да се поражда желание да бъда променен от Бога. Но уви, още не бях узрял да оставя стария
живот и да се предам в могъщата ръка на Бога. Това време бе полезно за мен, защото разбрах, че Иисус Христос всъщност Го е грижа за мен, защото бе умрял на кръста за мен, за моите беззакония. Реших, че един ден ще се предам в ръцете Му, но не сега. Мислех, че да си християнин, е за по-старите, които са си изживели живота, наслаждавайки се на всичко с пълна сила. Бяха ми подарили Нов Завет, който четях, когато ми беше тъжно за мен, за състоянието ми. Знаех, че трябва да помоля Бога да ме отърве от проблема с дрогата. След няколко месеца скитане по улиците открих родителите ми и те ме съжалиха за пореден път. Продължихме да живеем в бараката на баба ми. Kарахме
изключително мизерно, със заплатата на баща ми за четирима души. Един ден майка ми каза, че трябва да отида при истинския ми баща в Павликени и да го помоля да остана при него за известно време, докато нашите се установят някъде, а аз спра да се друсам. Бях поставен натясно. Взех си Новия Завет и заминах при баща ми. Още с пристигането в Павликени разучих всички аптеки. Там имаше всичко
необходимо, за да продължа да се друсам. В София постепенно забраняваха по аптеките свободната продажба на кодеин и глутетамид, но тук още не беше така и даваха без рецепта дори морфин на ампули. Помагах на баща ми в работата и се друсах много. След два месеца по аптеките вече спряха да ми дават хапчета, защото се усетиха, че колкото и да е болна баба ми (както ги лъжех), количествата бяха много големи за един ден. Започнах да ходя в съседните селца и да изкупувам кодеина, глутетамида и морфина. Веднъж във влака ме хванаха без билет и трябваше да сляза, но се скрих в тоалетната. Джобовете ми бяха препълнени с дрога. Когато излязох, кондукторът вече беше с полиция и ме търсеха. Като ги видях, се
затичах към изходната врата на вагона, отворих я и скочих от влака, който се движеше с около 60-70 км. Събудих се след време, бях паднал в една шипка, целият изподран, със засъхнала кръв по тялото. Всичко ме болеше. Дрехите ми бяха разкъсани. Първото, което проверих, беше дали дрогата си е на мястото. Един ден баща ми ме хвана със спринцовката, забита в ръката ми, докато си инжектирах морфин. Той вече знаеше, че
съм наркоман, но когато ме видя, остана без дъх. На следващия ден го помолих да ми помогне да спра да се друсам. Беше ми писнало да се чудя откъде да намеря пари, за да купя дрога. Това беше огромен товар, който носех години наред, бях изморен. Той ме затвори вкъщи и ми купуваше лечебни медикаменти. Знаех, че ме чакат големи болки, страшна депресия, постоянен дискомфорт, агресивни пристъпи и какво ли още не. Докато баща ми беше на работа, четях Библията и се молех Бог да ме освободи от тежката наркотична зависимост. Често дори се съкрушавах и плачех пред Бога. След около две-три седмици бях значително по-добре. Бях спрял за първи път от толкова време. Много се радвах, че Бог ми даде сили за
това. Следващите два месеца укрепнах физически и се възстанових. За съжаление тогава не разбирах и желанието ми беше да спра дрогата, а не да се променя из основи. Продължих да пия много, да пуша и т.н. Наистина Бог направи чудо и ме изведе от наркотичната зависимост, за да ми покаже, че е могъщ да го направи. След около четири месеца реших, че е време да се прибирам в София. Бях сравнително възстановен и зареден с нови сили. За това, което Бог беше направил, все по-малко се сещах и с времето съвсем го забравих. Скоро дадоха на втория ми баща в София жилище и се установихме там. Намерих си сериозна работа и мислех, че започвам нов живот. Но единственото ново беше, че сега не взимах хероин и кодеин. Всичко останало беше налице: алкохол, марихуана, амфетамини, порочен начин на живот, който със сигурност не беше угоден на Бога.
Работех, изкарвах пари, помагах на родителите си и с времето спечелих доверието им. Възгордях се твърде много. Започнах да мисля, че всичко съм постигнал сам – свободен съм от наркотиците поради силната ми воля, живея променен живот, защото съм могъл да си го осигуря... Станах доста надменен към родителите си. Но не бях свободен. Всеки път, когато взимах заплата, знаех, че единственото, което би ме направило „щастлив“, е да се надрусам отново. Не стигах дотам само защото беше минало доста време, откакто бях спрял, и не изпитвах тази силна физическа нужда. Беше въпрос на време да потъна отново в блатото. Всяка вечер пиех доста с приятелите ми, които допреди две години не искаха да ме видят. Те се радваха, че съм преборил зависимостта, и това ме караше да се чувствам много волеви. Когато се напиех, често бях на косъм да се надрусам. Тези от приятелите, които още се дрогираха, често ме викаха да ги инжектирам, понеже бях „голям майстор“ със спринцовката. Не ми правеше особено впечaтление, когато виждах дрогата, дори ги съветвах да спрат да взимат. Това беше върхът на гордостта. Дяволът не ме беше оставил, продължаваше да ме дарява. Новият дар бе гордост. Неусетно изминаха две години и половина без зависимост. Истината е, че пиех, пушех трева и амфетамин от време на време, но не бях зависим. В работата ме уважаваха, взимах добри пари, шефът ми имаше доверие и като че ли всичко беше наред.
Дойде лятото и реших да отида на море със старите приятели. Някои от тях взимаха дрога, но не редовно. Събрахме се една кола хора, купихме трева, амфетамин и един грам хероин, нали сме на море все пак. Смятах да взема само веднъж. Сигурен бях, че няма да ми повлияе толкова, че да не мога да спра. На морето се започна пушене, пиене, шмъркане... На втория ден с моя приятел Ник решихме да се „праснем на помпа“ с хероина. След като се инжектирахме, се замаях силно, усетих забравената топлина и измамлива сигурност. От този момент исках да продължа да се друсам, защото животът ми нямаше смисъл без дрогата. След години, когато четях Библията, разбрах, че тогава нечистият дух се е завърнал у мен със седем други духове, по-зли от него (Мат. 12:43–45). Наистина, последното ми състояние стана по-лошо от първото. На другия ден се събудих с мисълта за нова доза и до болка познатата тревожност, ако не успея да си я осигуря. Дяволът дори ми внуши чрез натрапчиви мисли, че отново имам абстиненция. Физически това беше абсурдно, защото не бях взимал
повече от две години и половина, а еднократна употреба не може да предизвика физическа зависимост. След време прочетох какво пише ап. Павел на солунците: „Действието на сатана е съпроводено от всякаква сила, поличби, лъжливи чудеса и с всяко прелъстяване на онези, които загиват, защото не са приели любовта към истината за свое спасение“ (II Сол. 2:9–10). Така започнах отново. В началото нямах проблеми да си осигурявам наркотици. След четири-пет месеца вече съжалявах за повторното си падение. Моят приятел Ник ми донесе едно списание и докато се друсахме, ми каза, че видял Боби, приятеля ми, с когото започнах да взимам дрога. Изглеждал добре и бил станал християнин. Дал му това списание, в което бил написал своето свидетелство. Казал да го прочета непременно. Оставил и телефонния си номер. Помня, че го прочетох и се съкруших. Бог беше спасил Боби от тежката зависимост и му беше подарил нов живот. Но аз оставих тази опция за друг път. Скоро нашите разбраха – намериха спринцовки вкъщи. Ходех с нежелание на работа и се чудех какво да открадна, защото дрогата не ми стигаше. В обедните почивки тичах до дилъра за доза. След няколко месеца шефът ми усети, че отново съм в играта, и ме предупреди да спра,
докато още мога, но кой го слушаше. На втория път ме уволни. Много страдах, че отново съм в тинята. Не знаех какво да правя. Усещах, че на себе си не мога да се доверявам за нищо, защото не съм способен да се контролирам. Споделих на майка, че само Бог може да ме избави от това тресавище. Разказах й за Боби и тя се зарадва, дори се обнадежди, че ще има изход и за мен. Моята майка винаги е имала оптимистична нагласа за мен. Обадих се на Боби. Исках да получа от него съвет как да спра с пороците. Човекът, когото видях, не беше старият Боби. Тотално променена личност. Разказа ми как стигнал дъното и как Бог го намерил и му дал нов живот. Покани ме да отида на църква – там, където ходеше той. Докато вървяхме към църквата, ми разказваше за различните изпитания, през които Бог го е превел, докато го спаси. В малката сградичка се запознах с презвитера Иван Вълков. Беше учтив и се отнесе с уважение към мен, като че ли го заслужавах. Влязохме в една стая тримата, за да поговорят с мен. Помолиха се Бог да ме освободи от зависимостта. Беше сряда и църквата имаше молитвено служение. Поканиха ме да остана на службата. Влязох и седнах на най-отдалеченото място, защото бях дрогиран и се чувствах гузно между всички тези хора. Сложих си слънчевите очила, за да не ме гледат как се унасям. Презвитерът прочете от Библията и аз се съкруших дълбоко, не сдържах сълзите си, изпитвах огромна вина. Нещо в мен ми откриваше, че начинът, по който живея, е мизерен и жалък. В светлината на Словото осъзнах, че съм грешен пред Бога и състоянието ми може да бъде променено единствено чрез покаяние пред Него. Голяма тъга буквално ме смаза. Когато се разделихме, бях обнадежден. Вече знаех сигурния път, по който трябва да поема за пълното ми освобождение. Пътят се казва Иисус Христос. Запознах се и с Данчо – човека, който се беше грижил за измъкването на Боби. Той ме покани да отида с него за два-три дни в Ресилово, родното му село. На другата сутрин тръгнахме. Взех си нужните хапове, за да нямам „кризи“. Прекарах-
ме чудесно време там. Ходихме в дупнишката църква на гости при приятели на Данчо. Споделях му проблемите си и той ме изслушваше с интерес. Беше ми приятно, че някой го е грижа за мен. Покъсно разбрах, че този човек е посветен на Бога служител. Това, което правеше за мен, всъщност бе Божие поръчение да ми разкрие Христос – Този, Който единствен е способен да ме избави. През цялото време Данчо ми разказваше за своя опит с Бога, Когото обичаше с цяло сърце. Говореше за Бога с трепет и увереност. Много ме мотивираше, особено когато ме убеждаваше, че Бог е способен да ми подари съвсем нов живот и да забрави напълно всичко, което бях надробил. Не ми беше много ясно как може да се случи подобно
нещо, защото бях сторил толкова зло, което човек не би простил никога. Тогава не познавах Иисус и свеждах всичко на ниво логика, а логиката често противоречи на християнската вяра. Не разбирах много неща, но знаех, че за нищо не бях излъган или подведен от моя нов приятел. Толкова години в сферата на престъпността, лъжите и измамите ме бяха направили експерт по отношение на лъжата. Тук тя не присъстваше. Всеки път, когато ми ставаше зле поради липса на дрога или атака от дявола, Данчо ме призоваваше да се молим на Бога. Това е начинът, казваше той, защото на сатана можем да се противопоставим единствено чрез Христос.
От този момент започна борбата за истинското ми избавление от греховния живот чрез познаване на Господ Иисус Христос и Неговия план за спасение на човечеството, в който влизам и аз. Покрай срещите ми с тези хора Бог ми разкриваше Своите намерения за мен, учеше ме да Му се доверявам, да Му се покорявам и да се надявам, че само Той притежава силата да ме обнови изцяло. За тази цел ми бе нужна спасителна вяра в Иисус Христос, каквато още нямах. Зарекох се час по-скоро да я изградя. С течение на времето си дадох сметка, че съм напълно неспособен на това. Често се отчайвах, че няма да бъда спасен, защото вярата ми в Бога е слаба. Бях чел, че спасението е чрез вяра в Иисус. Постепенно
Бог ми показа, че не мога да постигна тези неща със собствени сили. Нужно беше да ме обезоръжава дълго, докато напълно се предам на Него. Данчо ме покани да живея известно време у тях, за да се стабилизирам физически, отделен от моята среда, и найважното – да чета Словото, чрез което да опознавам все повече волята на Бога за мен. Още бях зависим от дрогата, въпреки че вече правех съзнателни опити да я оставя. Времето с Данчо бе животоспасяващо за мен, зашото с негова помощ – физическа и духовна: молитви, насърчения, четене на нужните пасажи от Библията – разбирах, че посоката, в която съм вървял толкова време, е била напълно погрешна.
Когато четях Библията, все едно слагах огледало пред себе си. Всичко, което се говори в нея, се отнасяше за мен лично: грехът, непокорството, бунтът, блудството, идолопоклонството, злото, лъжата и много други характеристики на падналия човек, чрез които той, съзнателно или не, служи на сатана, Божия враг. Съвестта ми започна да се пробужда и да става чувствителна спрямо Божия призив към мен, грешника. От друга страна, когато исках да чета Библията, ми се доспиваше или се разсейвах. Трудно успявах да се съсредоточа в Словото. Дяволът не искаше да ме пусне, стискаше ме здраво в челюстите си и ми пречеше да чета. Когато вярващите приятели казваха това, се съмнявах, но с Божията помощ го разбрах. За душата ми се водеше духовна битка. Често бягах и се връщах в света на дрогата, където бях свикнал да намирам лъжливата утеха на хероина, защото така беше по-лесно, отколкото да се изправя пред реалността. Дяволът ми внушаваше, че християнството не е за мен, че съм найголемият грешник на света и Бог не може да прости толкова грехове. Този период не беше лесен, колебаех се дали да продължа по старому, или да се хвана за Христос. Бе дошъл моментът да реша окончателно какво искам оттук
нататък. Заради годините, които бях прекарал в наркотична зависимост, способността ми да взимам каквито и да било позитивни решения просто отсъстваше. В мислите ми цареше пълен безпорядък, не можех да се покоря на Христос, нещо силно ме стискаше (буквално в гърдите и гърлото) всеки път, когато имах желание да съдействам на Бога чрез четене на Словото или молитва. Ходех на църква, слушах проповеди и общувах с вярващите, но още не бях променен. Те ме насърчаваха да не се предавам, че има силен Бог, Който Го е грижа за мен, че ме обича. В останалото време си карах с дрогата, пиенето, пушенето и всичко друго. Когато взимах дрога, съвестта ми силно ме изобличаваше, че за пореден път съм сгрешил пред Бога. Това започна да ме тревожи много. Учудвах се защо ме безпокоят такива работи. Редовно споделях за поредните си падения със служителите на църквата и на молитвените събрания всяка сряда. Хората се молеха на Бога за моето освобождение и новорождение свише. Често нямах желание да ходя и да се моля заедно с тях за себе си, но знаех, че името ми е записано на таблото с молитвени нужди и те се молят за мен.
Църквата ни организираше младежки лагери и ме поканиха да отида. Там се запознах с едно момиче, което ми хареса, и започнах връзка с него. Сужителите ме предупредиха да не се впускам в безумни авантюри и да я оставя, защото още не съм добре, но аз отказвах да ги чуя. Дори им се разсърдих, защото не подкрепяха отношенията ми с момичето. В крайна сметка връзката ни се разпадна скоро и аз останах огорчен. Бяха прави, не беше Божията воля. Спрях да ходя на църква и продължих да взимам наркотици. Започнах работа на един строеж. Парите, които получавах, давах за дрога и алкохол. Отново омагьосан кръг, година и нещо. Помня един знаменателен случай. Докато пробождах ръката си с поредната доза хероин, се
сетих какво бях чел: „Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине...” Борбата в тези няколко минути бе силна. Извадих иглата от ръката си и не исках да се инжектирам – нещо, което до този момент не бе ми се случвало. Съкруших се и заплаках горко. Усетих присъствието на Бога и частица от Неговата любов – нещо, трудно за обяснение. Накрая болката в тялото ми от липсата на дрога надви и се инжектирах, после колабирах. Събудих се след часове и знаех, че Бог ме е опазил за пореден път от смъртта. От църквата ме бяха посъветвали да си помисля за постъпване в комуна – християнски център за рехабилитация на наркозависими – РЕТО. Веднъж след работа минах през дилъра да си купя дрога за другия ден и се запътих към къщи. Една полицейска кола ме подмина и след минути ме настигна. Спряха ме за справка и като разбраха, че съм от „контингента“, ме обискираха. Намериха дрогата и ме арестуваха. Обвинението беше за притежание и разпространение на наркотици. За разпространение не бях и помислял, но количеството, което носех, го допускаше. Следователят каза, че ще е чудо, ако хвана по-малко от пет години затвор. Много пъти ме бяха залавяли, но не бях осъждан и това ги учуди. Е, сега решиха да направят каквото заслужавам. Казаха, че на другия ден ми се полага разговор с близките и ме посъветваха да не хабя празни приказки, а да поискам да ми донесат най-необходимото, защото ще ме преместят в следствения арест до изчакване на присъдата. Заключиха ме в килията. Действието на хероина отминаваше и започнах да треперя от студ, нерви, яд към себе си, разочарование, но най-вече – че бях подценил Божията милост към мен. Ставаше нещо много дълбоко в душата, сърцето и ума ми. Започнах да рева като отчаян грешник на земята в килията. Огромна тъга ме обзе. Разбирах свише, че имам нужда от Спасителя и взех да се моля горещо Бог да прояви още веднъж милост към мен, да ми прости всичко, с което бях съгрешил пред Него и пред моите близки през годините. Сълзите не спираха да се леят от очите ми, а сърцето ми се късаше при спомените, които изплува-
ха в съзнанието ми за моето непокорство към всеки и всичко, за лъжите, кражбите, омразата ми към хората, за егоизма, който се бе развил до неузнаваемост у мен, за всяка извършена злина, особено към моите родители. Най-мъчно ми беше, че съм живял толкова време подчинен и лъган от сатана. Бог е бил на една молитва разстояние, а аз нямах време и желание да Го търся. Молех се: „Господи, прости ми за всичко, което направих, умий ме със святата Си кръв и ми дай, моля Те, ново начало... милост... Обещавам Ти, че ще от-
дам живота си на Теб, ще послушам съвета на служителите в църквата и ще влезна в РЕТО.... Милост, Боже, милост...” Докато се молех и виках към Бога, полицаите минаваха край решетките и си мърмореха, че нищо не става от мен. Но това не ме засягаше, защото вече знаех, че молитвата ми е чута от Този, пред Когото бях съгрешил. След няколко часа плач, молитви и изповядване пред Бога съм заспал на земята. Когато се събудих, беше рано сутринта. Един полицай дойде и ми каза, че ще ме викнат на разпит при следователя. Отидох при него и той ме попита дали искам да ме пуснат на свобода.
Отговорих – разбира се, че искам. След известно време ми каза, че съм голям късметлия, освобождават ме още един път и да не съгрешавам повече. Започнах да плача от радост и благодарност към Бога, че наистина чу молитвата ми и отговори веднага. Полицаите не разбираха какво става с мен и защо плача, но аз знаех. След като ме освободиха, не забравих молитвата си и обещанието си пред Бога: да отдам живота си на Него и да отида в РЕТО. Разбира се, не спрях да взимам дрога веднага, но решението бе взето.
След няколко дни отидох с моя близка приятелка и се записах за комуната. След излизането ми от ареста се чувствах обнадежден, че имам изход чрез Христос. В сърцето ми се бе настанил Божият мир, а съвестта ми бе чиста от угризенията, които я мачкаха преди време. Разбира се, имах много страхове – какво ще стане с мен, как ще замина за Испания (там ме изпращаха от РЕТО), как ще плувам в тия непознати води, как ще съумея да вървя с вяра и доверие в Бога, а не с логика, как ще се интегрирам в каквото и да е общество след това. Най-силното ми притеснение беше дали няма да се предам отново
и да разочаровам Бога. Точно затова бях поискал да ме изпратят колкото може подалеч от България. Скоро отидох на църква и поисках прошка за непокорството ми към хората там и към съветите, които ми даваха за мое добро. Свидетелствах какво бе направил Бог за мен в полицията и им казах за решението си да постъпя в РЕТО. Понеже нямах финансова възможност дори билет да си купя, от църквата събраха пари за път, дрехи и всичко необходимо. След около месец трябваше да замина. През това време намалявах дозата, за да не спра дрогата изведнъж, ограничавах също пушенето и пиенето. Съзнателно се молех всеки ден на Бога да ме укрепва и да ми дава непоколебим дух да Го следвам. Все по-свободно четях Библията. Дойде денят на заминаването ми. Приятели и родителите ми ме изпратиха. За комуната знаех, че там не се пуши, не се псува, не се взимат наркотици, не се ходи по жени, не се става късно, не се прави каквото си искаш, а има строги правила. Доста „не”–та ми се събраха, но знаех, че Бог ме избави от много трудности, ще ми помогне да преодолея и тези. Пристигнах, посрещнаха ме и започнаха да се грижат за мен. Комуната се състои от хора, преминали по моя път, и те разбираха напълно състоянието ми. Много от тях бяха духовно новородени и служеха на Бога от години с цяло сърце, обичаха Спасителя си. Слушах свидетелствата им и се обнадеждавах с всеки изминал ден. Първите седмици ме водеха на разходки и се грижеха за мен. Учеха ме на испански. Постепенно разбрах, че в нощта, прекарана в полицията, всъщност съм се помирил с Бога – покаял съм се. С времето изпитвах все повече радост и копнеж по Бога – да Го познавам, да Го слушам, да следвам съветите на хората, които Той бе поставил в този център. Бях изключително изненадан, че не усещам никакви болки, дори сънят ми се възстанови много бързо. На десетия ден спях добре, а за цигарите забравих бързо. Средата беше чудесна. В Барселона е винаги топло и това допринасяше за физическото ми възстановяване. Храната бе изобилна и за кратко време станах 115 кг, заякнах физически. Започнах да работя и
да се грижа за новите момчета, които постъпваха в центъра. Най-важното беше, че любовта ми към Бога растеше. Така, напълно освободен от моя личен Спасител Иисус Христос, заживях в мир с Бога. Свободен от дрога, алкохол, цигари, но най-вече – от прегръдката на сатана. Слава на Бога за чудното Му дело на Голгота! Служих на Бога четири години в РЕТО, за които не съжалявам, напротив, благодарен съм на Бога и на хората там. От две години съм в България. Бог чу молитвите ми и ме прибра в моята родина, в моята обичана църква. В София служа в малката ни по численост, но ценна в Божиите очи църква „Свети Павел“. Сътрудник съм на фондацията „Светлина на Балканите”, уча в XI клас във вечерна гимназия и работя в магазин за дрехи втора употреба. Бог отговори и на още една моя молитва – подари ми съпруга. Сватбата ни беше на 3 май. Написах това свидетелство, подтикнат от Бога, за да се прослави името Му. Най-важното за мен е да грее Христовата любов и слава в живота, който Бог ми подари. Днес живея живот, покорен на Бога, не без грешки, но верен е Този, чиято кръв очиства всеки грях и беззаконие.
>> Продължава от с. 17 Молитвата в името на Иисус Христос има за Бог Отец особено значение: „Истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отец в Мое име, ще ви даде. Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна“ (Йоан 16:23–24). Ако молим Бог Отец от свое име, принасяме нашата собствена слабост и греховност. Разбира се, можем да отидем при Него и така, защото е написано: „И Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя и ти ще Ме прославиш“ (Пс. 49:15). Господ винаги ни предлага Своята помощ. Но много по-действена е молитвата в името на Христос, защото тя се осъществява въз основа на „акредитация“. Както посланикът в чужда страна работи от името на своето правителство, така и ние имаме право да идваме при Отец от името на Иисус, ако Иисус е Господарят на нашия живот. Хората понякога се съмняват и се питат дали Господ чува молитвите им. Не знаят как Той възприема техните молби и молитвите им често са много нерешителни. Но ако в тях липсва радостта на спасението, ако нямат сила, ако не идват от сърцето, а са само наизустени думи, те са подобни на слама. Молитвата в името на Иисус Христос е различна. Тя е радостна, със силна вяра и убеденост, мотивирана е от благодарност и любов. Бог винаги чува молитвата в името на Христос, защото чрез Него имаме достъп до Отец, за нас Той е отворената врата. В МОЛИТВАТА СЕ ДОВЕРЯВАМЕ НА БОГА Онзи, който се моли, е способен да забрави за своето „аз“, за самоутвърждаването си, за собствената си активност, за страховете и грижите си. Няма нищо по-освобождаващо от молитвата! Когато се моля, мога да дойда при Господ като безпомощно дете. Всичко, което ме потиска, мога да доверя на Него – всяка нужда
и печал, всеки грях и вина, които ме измъчват. Увереността, че Господ чува молитва ни, зависи от нашето отношение към Иисус Христос. Ако не познавам Иисус Христос, не мога да се моля в Негово име и следователно Бог ще ми бъде чужд. Като следвам Христос, имам право да се моля в Негово име. Онзи, който следва Христос, идва при Него в молитва смирено, като дете, което знае, че е обичано. ЧЕТИРИ НАСТАВЛЕНИЯ НА АП. ПАВЕЛ ЗА МОЛИТВАТА 1. ПОСТОЯНСТВО В МОЛИТВАТА Умората в молитвата е позната вероятно на всеки. Тя идва, когато не виждаме бърз отговор. Въпреки че се молим уверено, с надежда, нищо не се случва. Сякаш Господ не ни познава: не отговаря, оставя безмълвен. Някой може би се моли за изцеление, друг – децата или съпругът (съпругата) да повярват в Бога, трети иска работа. Ако нищо не се променя и не идва помощ, молитвата ни става вяла. И дори да продължаваме да се молим, вече няма надежда, няма увереност, че молитвата ни ще бъде чута. Това напомня на колоездача, който се спуска по стръмен склон. В самото начало той се движи много бързо, но долу, когато склонът става полегат, а после преминава в равен път, темпото постепенно се забавя. Колелото спира и ако човекът не натисне педалите, може да падне заедно с него. Ап. Павел ни наставлява:„Постоянствайте в молитвата!“ (Кол. 4:2). Църквата винаги трябва да отдава на молитвата дължимото й място. Молитвата трябва да бъде неотменна част от живота на всеки вярващ и на Църквата като цяло. Не може да се молиш между другото. Това е много сериозна работа, за която трябва се отделя определено време. В Евангелието от Матей четем: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“ (7:7). Ап. Павел лежи в затвора. Желанието му е да проповядва Божието Слово. Църквата също се моли Господ да отвори врати за разпространяването на благовестието. Божието поръчение не оставя ап. Павел безучастен, у него гори желание да разкаже на всички тайната за Христос. Църквата няма право да мисли, че след като апостолът е в затвора, всичко е свършено и благовестието ще спре да се прогласява. В такова време повече от всякога е важен призивът: „Постоянствайте в молитвата“, защото става дума за спасяването на хора! Евангелизацията се осъществява не само с думи или проповядване, а и чрез начина, по който живее всеки член на Църквата. Затова за ап. Павел има голямо значение достойното поведение на членовете на Църквата. Той наставлява вярващите: „С външните се отнасяйте благоразумно, като скъпите времето. Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как трябва да отговаряте на всеки“ (Кол. 4:5–6). За да водим достоен за християнина живот, трябва да се молим. Колко неумело се държим понякога с хората! Само Господ може да ни подари мъдрост в общуването с тях. Ние трябва да бъдем Негови пратеници. А думите ни – да са приветливи, насърчаващи, подправени със сол: безсолната храна е безвкусна. Никой няма да приеме сериозно скучните християни. Господ ще ни даде правилните думи в нужния момент, затова постоянно трябва да Го молим за Неговото водителство.
Молитвата е изключително важна и за правилното общуване с членовете на нашето семейство, както и със съседите. Ап. Павел отдава голямо значение на взаимоотношенията между съпрузите, между родителите и децата, между работниците и работодателите. Молитвата е неотменна част от нашето битие, затова тя трябва да заема първо място в живота ни. 2. БОДЪРСТВАНЕ В МОЛИТВАТА Както вече споменахме, християнинът може да се измори да се моли. Другата опасност е да свикне с молитвата. Свикването само по себе си е нещо добро, в много случаи то може да ни подпомогне, например, когато установяваме ритъма на живота си, сменяме мястото, където живеем, при нови запознанства и т.н. Но свикването с молитвата е вредно! Можем да привикнем към определени думи и изрази, които престават да имат значение за нас. Специално внимание искам да обърна върху молитвата „Отче наш“ и молитвата за храната, които често се изричат, без да бъдат почувствани от сърце. Иисус очиства храма с бич в ръка, защото там липсва благоговение пред Бога. Молитвите, жертвите и хвалението на Бога изразяват само умора и навик. Иисус обаче се моли по друг начин. Неговата връзка с Бог Отец е жива. Той заповядва на учениците Си: „Бъдете будни и се молете!“ (Марк 14:38). Тогава, в Гетсиманската градина, те не разбират цялата важност на този спасителен час и го проспиват в буквалния смисъл на думата. Ап. Павел пише в Първото си послание към коринтяните: „Бъдете бодри!“ Винаги трябва да изпитваме себе си дали не сме станали жертва на навика в нашите молитви, дали молитвите ни не са се превърнали в набор от празни фрази, които изговаряме, без да се замисляме. Може би се молим, а не се надяваме да получим отговор. Господ иска да идваме при Него и да не жалим време, за да Го изслушаме в мълчание. Може би нашето поклонение към Него е незначително, а молитвата ни съдържа само молби. Или не се вслушваме в гласа на Божия Дух, Който иска да ни научи да се молим. Бодърстването в молитва е много важно, за да разберем времето, в което живеем. Нужно е да си даваме сметка за какво да се молим. Ето защо трябва да сложим край на навика и вялостта в молитвите си. 3. БОГАТСТВО НА МОЛИТВАТА Молитвите ни могат да стават все по-бедни и по-повърхностни. Това се случва, когато се молим само за собствения си живот, принасяме пред Иисус единствено своите големи и малки проблеми, своите нужди и грижи. Нерядко причината за подобно обедняване е стесняването на нашия мироглед, настъпило, тъй като губим от погледа си хоризонта на Божието царство. Страдаме от късогледство и не виждаме вече нито своята църква, нито нейните нужди, нито проблемите на членовете й, на нашите братя и сестри, нито целите на Господ. За ап. Павел е важно да обърне вниманието ни на това, че нашите молитви трябва да бъдат изпълнени с благодарност. „Постоянствайте в молитвата, като бодърствате в нея с благодарност“ (Кол. 4:2). Ако не забравяме да благодарим на Бога, ще
се разширяват рамките на нашите молитви и ще можем смело да се борим със собственото си късогледство и обедняване. В заобикалящата ни природа виждаме Господното царство и благодарим за Божието величие. В историята на избрания от Бога народ можем да проследим Божиите дела, Божието водителство. Всичко това е изумително и ние се прекланяме пред Бога. Милостта, любовта и благодатта на Бога намират израз във волята Му да прати Своя Син за нашето оправдание и спасение. Когато се молим, духът и сърцето ни се откриват за Господ и Неговата воля. Разбираме колко важно е да се разпространи благовестието до края на земята. По тази причина благодарността трябва да изпълва нашите сърца. И в личния ни живот ще се намерят повече от достатъчно поводи за благодарност. Господ иска да ни подари голямо сърце. Нека Му благодарим неуморно за всичко това, за да не отслабне молитва ни. 4. РАЗПРОСТРАНЯВАНЕ НА БЛАГОВЕСТИЕТО Времето на ап. Павел за Църквата е период на евангелизиране. Християнската общност тогава е млада – само няколко години са изминали от зараждането й. По всичко личи, че младите църкви са предавали благата вест на хората с голям ентусиазъм. Но във всяка новосъздадена общност след известно време настъпва момент, когато тя се оказва прекалено заета със своите членове. И тогава възниква опасността да се затвори и да се ограничи със своите интереси и проблеми. По тази причина ап. Павел ни призовава да се молим за отворени врати в страни, градове и села по всички кътчета на земята, за да могат всички хора да чуят Божието Слово. Благовестието сред нашите съседи, познати и сънародници трябва да бъде най-важното поръчение на Христовата Църква. Благовестието във всички времена е било нелека работа, то е сложно и в наши дни. Трудно е да се разкрие тайната за Христос на онези, които са в плен на своята култура, религия и начин на мислене. Сърцата на хората са отворени за всичко, което предлага светът: за гордостта и похотта, за желанието да се обогатят, да властват и т.н. А за спасителната блага вест те за съжаление са плътно затворени, затова са толкова ценни онези, които са се посветили на молитва за делото на благовестието.
Беше късно. Ашот се прибираше вкъщи. Днес обаче се позабави при един приятел. Нищо, утре за него е почивен ден. Предварително се беше уговорил с началника си Владимир Петров. Утрешният ден обещаваше да бъде хубав. Небето беше чисто и безоблачно, луната светеше ярко и блестяха милиарди звезди. Значи денят ще бъде слънчев, а това беше много важно за Ашот. Утре той ще навърши 35 години. На празника ще се съберат роднини и приятели, ще бъде весело и приятно. Все пак беше живял 35 години! За този период успя да постигне много неща: завърши института, ожени се за прекрасната Лена, която съкурсниците му наричаха „Хубавата
Обхвана го страшен ужас. Не защото парашутът не се отвори – той имаше резервен, – а от съзнанието, че някой иска да похити душата му. Именно мисълта, че някой, напълно непознат, иска душата му, го ужаси. Всичко това продължи не повече от две секунди. Той бързо дойде на себе си и се усмихна иронично. Беше чувал, че може да видиш такива неща, ако си доста пийнал. Дръпна втората халка. И... го обхвана още по-голям ужас. Беше забравил да се обърне във въздуха по гръб! Парашутът излезе от раницата, но не се отвори. Изведнъж видя отново страшното, изкривено от злобна насмешка лице. Това изчадие на ада, както мислено го нарече Ашот, вече реално се готвеше да похити неговата душа. Изведнъж всичко у него замръзна, въпреки че потта му се
замъглени, но в следващия миг погледът му започна да се прояснява и Ашот отново видя страшното лице. Сега обаче вместо тържество на него бе изписано злобно отчаяние и омраза. После лицето, което така го изплаши, изчезна. Съзнанието на Ашот напълно се възвърна, а заедно с него дойде някакъв неземен покой, мир и дори радост, което много го учуди: на какво се радва? Смъртта наближава. Помисли си, че в такива минути хората си припомнят целия си живот. Дори му домъчня, че при него никога не е както при хората... Продължаваше да пада. Изведнъж видя как мощен порив на вятъра рязко промени полета на единия от парашутистите. Ашот падаше почти в центъра на купола на своя колега. В един миг разбра: ще загинe и още някой заедно с него. Не! По-добре да умре сам.
Елена”. В дома им растяха две чудни момиченца, които вече ходеха на училище – в първи и трети клас, – и малкият дългоочакван син Валико. Накрая, Ашот имаше работа, която много обичаше. Момичетата се казваха Таня и Маринка. Ашот се бе разбрал с Лена, че тя ще кръсти дъщерите им, но синът им ще носи името на най-добрия му приятел, който беше спасил живота му. Това се случи, когато Ашот скочи с парашут за първи път. Парашутът не се отвори. Тогава той почувства близостта на смъртта. За един миг почти видя някакво страшно лице, изкривено от злобен смях. Защо „почти” – той не разбираше, но това лице беше като истинско.
стичаше от челото като река и заливаше очите му. Той падаше от голяма височина. Смъртта беше неизбежна. На земята в случай на опасност би могъл нещо да предприеме. Но във въздуха можеше само да пада. Земята приближаваше. Преди никога не се беше замислял дали Бог съществува, дали сатана е реален, дали има рай или ад. Затова душата му беше обхваната от ужас. Но какво можеше да промени? Съзнанието му трескаво работеше, търсеше изход. Изведнъж нещо у него се пречупи. От дълбочината не на тялото, а на душата му се изтръгна див, отчаян вик: „Господи, ако Те има, спаси ме!” За няколко секунди очите му останаха
Като по чудо се преобърна във въздуха, падна в самия край на купола на парашута и се плъзна надолу. След него се влачеше дългата опашка на неразтворения му парашут. В този момент Ашот не мислеше за нищо, но изведнъж нещо рязко го дръпна и падането се забави. С учудване вдигна глава и видя, че парашутът му се е закачил за падащия заедно с него парашутист. Това беше Валико, който отчаяно се вкопчи с ръце, дори със зъби в неотворения му. За част от секундата това зарадва Ашот, но веднага съобрази, че така или иначе ще падне, явно – заедно с Валико. Ашот извика на Валико да го остави, но той мълчеше, устата му беше заета: зъбите
Намериха Ме онези, които не Ме търсеха, открих се на онези, които не питаха за Мене. (Римл. 10:20)
му здраво се бяха вкопчили в парашута на неговия спътник. Като по чудо малко преди да стигнат земята, Валико успя да отвори втория си парашут и се приземиха относително благополучно. Ашот се размина с изкълчен крак и натъртвания, а Валико – със счупена ръка. Но и двамата бяха безкрайно щастливи. В болницата, където ги сложиха в една стая, Ашот разказа на новия си приятел Валико за своите преживявания във въздуха. Смяташе, че Валико ще му се присмее за виденията, но той го изслуша сериозно и само каза:
– Това не е случайно. Мен също някаква сила ме хвърли под теб, сякаш нечия ръка ме изтегли и чух отчетлив и спокоен глас: „Дръж, ти можеш да го спасиш.” Държах те и се спасихме. Над това ще трябва да помислим още. Но така и не успяха. На следващия ден пътищата им се разделиха: Ашот отведоха в поделението, а Валико след операцията върнаха в болницата. Минаха няколко месеца, преди отново да се видят. Но и двамата се притесняваха да заговорят за онзи паметен ден. Разговорът им се състоя след време, в края на службата. Още веднъж си спомниха подробностите и постепенно стигнаха до заключението, че тогава нямаше случай-
ности. Нали всичко се беше променило след отчаяния вик и молба на Ашот към Бога. Сигурно Бог все пак съществува. Повече не се върнаха към тази тема. Сега Ашот отново си спомни за онзи далечен, страшен и в същото време щастлив ден. Той гледаше към бездънното звездно небе и си мислеше: „Какво щеше да стане, ако не бях извикал: „Господи, ако Те има, спаси ме!” Изведнъж осъзна ясно, че просто нямаше да го има, нямаше да я има тази вечер, нито прекрасната Лена, нито Танюшка, Маринка, нито неговия любимец Валико. Утрешният ден просто нямаше да настъпи за него. Никой нямаше да дойде да го поздрави за рождения му ден. Това просто откритие потресе Ашот с необикновена сила. Побиха го студени тръпки, както тогава във въздуха, гърлото му пресъхна, а очите му се напълниха със сълзи на радост и щастие. Може би за първи път усети живота истински, в цялата му пълнота. За първи път разбра колко е приятно да диша вечерния въздух, да гледа заобикалящия го свят, бездънното небе, да се прибира уморен в родния си дом, където го очакват любещата му жена и безкрайно скъпите му деца. Всичко това премина за миг през съзнанието му и като вдигна очи към звездното небе, без да знае защо и как, с дълбоко чувство и от цялото си сърце каза: „Господи, ако Те има и ако си ми дал възможност да доживея 35-годишната си възраст, благодаря Ти за това. Благодаря Ти за прекрасния свят, в който живея, за това, че ме спаси в онзи страшен ден. Благодаря Ти за жена ми, за
децата. Господи, ако Те има, помогни ми да разбера това със сигурност, за да не се съмнявам. Утре у дома ще се съберат всичките ми приятели. Ако беше човек, непременно щях да Те поканя. Но не мога да го направя и Те моля да не се обиждаш. Ако искаш и можеш да дойдеш, непременно ела. Ще бъдеш найскъпият и най-почетният Гост в моя дом.” След няколко секунди Ашот с учудване си помисли: „Какво става с мен? Към кого се обърнах, на кого благодарих, кого поканих на гости?” Докато размишляваше, приближи новия девететажен блок, в който живееше. Улиците бяха потънали в мрак, осветлението кой знае защо не бeше пуснато. Може би отново пестят тока? Когато наближи блока, Ашот спря, погледна нагоре и видя, че в апартамента му лампите светят: значи Лена още не спи, чака го и се притеснява. Отново се взря в прекрасното нощно небе. Във входа му мина мисълта: „Кой е създал тази безкрайна вселена с безброй галактики и звезди, кой е създал Земята и Слънцето?” Изведнъж отново видя забравеното страшно, озлобено лице с ехидна усмивка. Но сега Ашот не се изплаши. Той беше на земята, не във въздуха. Тук чувстваше силата си. Тук всичко бе надеждно, беше си у дома. Затова извика презрително към лицето: „Изчезни, нечиста сило!” Но нечистата сила не смя-
таше да изчезва, по някаква причина тя се радваше злобно. Сърцето неприятно го присви и Ашот започна да се ядосва. Нечистата сила сякаш му се присмиваше. Той си помисли: „Ама че подаръче за рождения ми ден...” Но веднага се разсърди сам на себе си и каза гневно на привидението: „Махай от тук! Какво искаш от мен?” И с ужас чу тихо, но ясно: „Душата ти!” Видението изчезна, но Ашот замръзна. Неговото тяло почти буквално се вкамени. Притъмня му, сърцето му заби силно, сякаш се страхуваше да не се вкамени и то. В главата му беше мъгла и само една мисъл, като ранена птица, се мяташе в съзнанието му: „Наистина искат да похитят душата ми. ” Той не знаеше колко време е стоял така, вцепенен. От това състояние го изведе влезлият във входа съсед, който живееше един етаж под тях. Човекът едва не го събори – толкова бързаше, за да гледа нещо по телевизията. Но когато видя Ашот, спря: – Какво става с теб? – попита той. – Много си пребледнял! Като обръщаше трудно езика си, Ашот измърмори нещо, свързано със сърцето, и едва повлече краката си към асансьора. Съседът не го оставяше. Той дори пропусна своя етаж, за да изпрати Ашот до вратата, и изчака Лена да отвори. Когато го видя, тя също се изплаши много. Двамата го сложиха да седне на дивана. Лена изтича да потърси корвалол, тъй като реши, че мъжът й има сърдечен пристъп. След като изпи капките, Ашот се почувства по-добре. Съседът се успокои и си тръгна, а Лена отиде в кухнята да приготви вечерята. Децата вече спяха. Утре ги очакваше обичайният учебен ден. Ашот седеше на дивана и размишляваше за случилото се. Може би беше халюцинация? Не, той никога не бе страдал от това. Може би НЛО, за което толкова пишат по вестниците напоследък? Не. В съзнанието му все изникваше видението – изчадието на ада. Лена прекъсна размислите му. Вечерята беше готова. Докато се хранеха, тя започна да го разпитва какво е станало. С любещото си женско сърце чувстваше, че
се е случило нещо необичайно с него. Накрая Ашот не издържа и й разказа всичко, като започна от онзи паметен ден, когато парашутът не се отвори. Дотогава на никого не беше разказвал, защото се страхуваше от присмеха на колегите, а и на жена си. Той обичаше Лена и за него най-страшното беше да я загуби. Но сега реши да сподели, без да крие нищо, дори своите размисли онази вечер. Лена го слушаше внимателно. Не знаеше как да реагира. Тя също не вярваше в нищо, но разказът на любимия й, най-близък човек не приличаше на шега. И тя като Ашот беше в пълно недоумение за станалото. Всичко това дълбоко я развълнува. Но за да успокои мъжа си, му каза: – Теб обаче те преследва не само злата сила, а и добрата. Спомни си какво е чул Валико. Не се безпокой, скъпи, доброто винаги побеждава злото и това, че си поканил утре на гости... м-м-м, онази добра сила (незнайно защо тя се срамуваше да каже „Бог”) за рождения ти ден, това е добре. Все пак е важно да имаш приятел на небето... – се опита да се пошегува Лена, а в съзнанието й мина мисълта, че това би било чудесно. Като майка и съпруга тя постоянно се притесняваше за децата и мъжа си. Накрая го целуна нежно и отиде в спалнята. Ашот поседя още малко на масата, после се изми в банята, като се опитваше да се отърси от неприятностите тази вечер, и също си легна. Но преди да заспи, се сети за думите на Лена, че за него се грижи някаква добра сила. Може би е самият Бог? От тази мисъл му стана приятно. Доброто му настроение се върна. Спомни си за утрешния ден, за празника и една от последните мисли, които минаха през главата му, преди да заспи, беше, че би било добре утре да му дойде на гости Онзи, Който веднъж вече го е спасил. Заспа бързо и сънят му беше дълбок. На разсъмване като че ли се събуди или поне така му се стори. Таванът изчезна и той видя безкрайното звездно небе – толкова прекрасно, както никога дотогава. После видя цялата Земя като че ли
отстрани. Как стана това, и сам не разбра, но за част от секундата той успя да обхване всичко най-красиво, на Земята: планините, реките, моретата и океаните, горите, пустините... И в този момент чу глас: „Всичко, което виждаш, е дело на Моите ръце! Аз съм Бог и няма друг! Всичко това създадох за човека, за да слави Моето име. Обикнах и теб, когато още не си Ме познавал. Но днес ще познаеш, че Аз съм Бог. Днес имаш рожден ден, ти Ме покани и Аз ще бъда с теб. Няма да оставя дома ти без милост и ти ще прославиш името Ми, защото Аз съм твой Бог!” С тези думи всичко изчезна. Ашот отвори очи и се втренчи в тавана, където преди няколко секунди беше гледал безкрайното тъмносиньо небе с милиарди звезди. Дълго не можа да дойде на себе си. Чувството му за реалност постепенно се връщаше. Лена още спеше. В неговата душа отново се появи онова усещане за опасност, но гласът, който чу сутринта, му внуши сигурност и спокойствие. Какво ли ще му донесе днешният ден? В 6:30 звънна алармата. Денят започваше както обикновено. Лена стана бързо и отиде в кухнята да приготви закуската. Днес Ашот можеше да полежи
по-дълго, но побърза да стане. Искаше да сподели с жена си онзи необикновен сън и да чуе мнението й. На стола видя нова бяла риза, парфюм „Тет а тет”, който отдавна искаше да си купи, и красива картичка, в която Лена и децата му желаеха всичко най-добро в живота. Имаше и три рисунки – децата също бяха приготвили подаръци за скъпия си татко. Кога е успяла Лена да подреди всичко това? Нали си легна преди него и се събуди след него? Жена му отново го поздрави, пожела му щастие, прегърна го и го целуна. Заедно приготвяха закуската на децата. Лена се въртеше около печката, а Ашот режеше хляба, салама и кашкавала. Разговорът започна отдалеч. Той я попита как е спала и какво е сънувала. Тя каза, че е сънувала нещо ужасно, което е трудно да се опише с думи, но накрая всички били заедно и се радвали. Подробности не помнеше. Ашот се замисли. Интуитивно почувства, че между събитията има някаква връзка. После й разказа подробно за удивителния си сън. Но нямаха време да размишляват. Таня вече беше станала и отиде да се мие. Маринка капризничеше и не искаше да става.
Но ето, момичетата, измити, сресани, с огромни панделки на главите, облечени в изгладени училищни униформи, влязоха в кухнята. Поздравиха баща си за рождения му ден, целунаха го и седнаха на масата. Закуската беше празнична, всичко бе много вкусно. Но най-голям възторг предизвика специално приготвената за тях малка торта. Тя беше умалено копие на голямата торта за тържеството довечера. Училището беше наблизо, затова момичетата отиваха сами. Когато ги изпрати, Лена се върна и седна до мъжа си. – Е, какво ще кажеш? – Ашот я върна към разговора, който бяха започнали. Лена помисли малко и отговори: – Да, има нещо общо. Сигурно ще се случи нещо много неприятно. Тя не искаше да каже на глас „ужасно”, въпреки че тази дума беше на езика й. Със сърцето си чувстваше приближаващата беда, но се опитваше да успокои себе си и Ашот. Започна да го убеждава, че сигурно всичко идва от нервното напрежение през последните дни. И това привидение е било само в изморения му ум и е изникнало в главата му след спомена за страшната случка с парашута. Лена говореше като че ли убедително, но накрая почувства, че не вярва на нито една от думите си. Просто се опитваше да ободри и успокои мъжа си. Спря на половин дума и тъжно го погледна. После помисли малко и каза: – Въпреки че не вярвам в Бога, ако Той съществува, няма от какво да се страхуваш. Нали ти е обещал, че няма да остави дома ни без милост. Явно ще покровителства нашето семейство. Все пак трябва да има нещо, за което да Го прославиш или да Му благодариш – за лошото не благодарят... Е, значи днес ще ни се случи нещо хубаво. Тези думи моментално успокоиха и нея, и мъжа й. Ашот си възвърна доброто настроение, започна да се шегува и да се смее. В този момент действително беше щастлив. Двамата, прегърнати, седяха дълго в мълчание. Първа се опомни Лена. С усмивка каза на мъжа си: – Ако продължим да седим така, гостите ни ще останат гладни.
И започна да приготвя празничната вечеря. Имаше много работа: трябваше да свари кокошката, да сготви задушени зеленчуци, да направи салата и много други вкусни гозби. Някои неща не достигаха. Тя направи списък и помоли мъжа си да отиде до магазина и до пазара. Но в това време се появи съненият Валико. Днес заради семейното тържество решиха да не го водят на детска градина. Ашот помогна на сина си да се измие, да се среши и да се облече. Момчето разбра, че баща му ще ходи до магазина, и толкова се моли да отиде с него – не го остави намира, докато не излязоха заедно. Ашот го вдигна на ръце и с весели викове се понесоха по стълбите надолу. В такива моменти не се качваха на асансьора. Изскочиха навън и потичаха на детската площадка. Тогава Ашот си спомни, че е забравил пазарската чанта и портфейла си вкъщи. От прозореца надникна Лена – искаше да подкани своите любими „безделници” да се захванат за работа. Когато я видя, Ашот се зарадва и й извика да слезе долу и да донесе чантата с портфейла. В друг случай Лена щеше да му каже той да се качи, но някакъв вътрешен глас й говореше да слиза по-бързо при мъжа си и сина си. Като се подчини именно на този глас, Лена хвана чантата и стремително затича надолу по стълбите. Първият й въпрос, когато стигна при тях, беше: – Какво става? Но Ашот не успя да отговори, изведнъж около тях нещо се случи. Какво точно, нито той, нито Лена разбраха. Раздаде се някакъв страшен, зловещ тътен, земята под краката им изчезна и те като покосени паднаха в пясъчника, до който стояха. След няколко секунди ударът се повтори, но сега много по-силно. Поривът на вятъра вдигна във въздуха пясъка и със сила го хвърли в лицата им. Небето в миг притъмня. Ударите продължаваха един след друг, но вече по-слаби. „Земетресение” – си помисли Ашот. Когато избърса очите си от праха и пясъка, с учудване видя, че нещо липсва. Очите му изпращаха достоверна информация към мозъка, но мозъкът се съпротивля-
ваше. Ашот премигна и отново отвори очи – да, не сънуваше, не беше халюцинация... Нямаше го блокът, от който бяха излезли само преди няколко минути. Наоколо имаше само прах, слънцето беше потъмняло. Сякаш дойде краят на света. Всичко бе нереално. Но очите не лъжеха... След силния грохот настъпи дълбока тишина. Ашот погледна Валико, който седеше до него и беззвучно плачеше. Видя и Лена, която също беззвучно викаше нещо, после падна на колене и започна да удря пясъка с юмруци. Постепенно съзнанието му се връщаше и Ашот чу плача на Валико, чу плача, по-точно, дивия вой на Лена, трясъка и грохота на падащите подпори и греди. В този ад звучаха плач, стонове, викове за помощ. След още няколко секунди мозъкът на Ашот бе пронизан от мисълта: „Децата са на училище!” Това го изправи като пружина. Видя, че вече стои на краката си. Не усещаше болка в тялото, значи беше цял. Бързо огледа Валико и Лена – по тях нямаше и драскотина. На мястото на блока имаше огромна купчина от строителен боклук и целият двор беше обсипан с парчета от плочи, греди и тухли. Детският пясъчник, където стояха те, беше като островче сред разбушувала се стихия. До тях нямаше нито един отломък, дори камъче. Това го порази и в същото време го зарадва. Ашот каза на Лена да не се отдалечава от пясъчника и да го чака, а той, като прескачаше гредите, парчетата от плочи и другите останки от това, което преди минути беше техният дом, хукна към училището. Никога през живота си не беше тичал толкова бързо. Когато стигна до училищния двор, едва не повали две момичета, които плачеха неутешимо. Той се хвърли към останките от сградата, но изведнъж чу отчаян вик: – Татко! Спря се, обърна се и видя своите момичета, които тичаха към него. От радост Ашот едва не загуби съзнание. Като хвана Таня и Маринка за ръка, заедно забързаха към Лена. Той тичаше и плачеше от щастие, а устните му сами, без неговата воля, шепнеха благодарност
към Бога за това, че цялото семейство оцеля в този страшен миг. Като остави децата на Лена и им каза да не мърдат от там, Ашот отново се втурна към училището. Сега не беше сам, с него тичаха и другите родители. В двора вече имаше няколко души. Те стояха и не знаеха откъде да започнат. Ашот бързо обхвана с поглед сградата. Половината беше рухнала, но другата й част още стоеше. Той познаваше добре това училище – разбра, че са рухнали стълбите към централния вход. Но имаше и заден вход. Хукна нататък, а с него дойдоха още няколко души. Вратата беше затрупана от падналата тераса. Трескаво започнаха да разчистват купчината. След няколко минути входът беше достъпен, но вратата се оказа заключена. А горе се чуваха сърцераздирателните викове на децата. Те тичаха насам– натам и търсеха изход. Някъде отдолу се издигаше дим. Лумна пожар. С всяка изминала минута димът се сгъстяваше. Един след друг мъжете започнаха да блъскат вратата – кой с рамо, кой с парче бетон, но тя не поддаваше. Ашот се сети, че в казармата тренираше карате, макар от десет години да бе изоставил тази борба... Извика да му направят път. Засили се и рязко удари вратата с крака. Дъските не издържаха и изпращяха. При следващия удар още две дъски бяха избити. През образуваната дупка успяха да проврат едно момче. То свали железния лост, с който беше заключена вратата, и тя се отвори. Мъжете се втурнаха вътре. Докато тичаха, Ашот ги насочваше: – Двама да отидат на първия етаж да намерят огнището на пожара, а двама – на третия. Появата на възрастните малко успокои децата. Те започнаха да излизат в двора на училището. Стълбището беше много повредено на две места, но издържа. Когато всички излязоха, възрастните внимателно претърсиха всяко ъгълче и чак тогава изтичаха навън. В двора вече чакаше пожарната, по някакво чудо успяла да си проправи път към училището. Пожарникарите
най-малко очакваха да гасят пожар, те дойдоха да спасяват децата. Но се оказаха нужни като пожарникари. Разгънаха маркучите и бързо загасиха още неуспелия да набере сила пожар. След това се заеха с развалините от срутената сграда. Изнасяха труповете и ги оставяха в двора на училището. Бяха много. Но имаше и живи деца. Оказваха им първа помощ, а после ги слагаха на самоделни носилки и ги пренасяха в поликлиниката. Там, в двора, около ранените вече се суетяха лекари и медицински сестри. Това продължи до вечерта. Когато започна да се стъмва, Ашот вече едва си вдигаше краката. Пристигна бригада от работници, за да ги смени, и Ашот с усилие тръгна бавно към мястото, където някога, сякаш много отдавна, беше неговият дом. Денят му се стори цяла вечност. Вървеше бавно по улицата. Навсякъде се чуваха плач и стонове. Във всяко семейство имаше мъка. Във всяко ли? Не. Едва сега Ашот разбра, че тази трагедия не бе докоснала неговото семейството. Всички бяха цели и невредими. Това го порази. Случайност ли беше? Късмет? Не спираше да си задава въпроси. Изведнъж си спомни ясно, с всички подробности своя сън и като че ли отново чу онзи глас: „Днес имаш рожден ден. Ти Ме покани и Аз ще бъда с теб. Няма да оставя дома ти без милост и ти ще прославиш името Ми, защото Аз съм твой Бог!” Ашот спря като вкаменен. Изведнъж му стана горещо, въпреки че вечерта беше прохладна. Гърлото му пресъхна. В главата му се стрелкаха мисли: „Бог, Който ме е обикнал, когато още не съм Го познавал?! Възможно ли е това?“ И започна да си припомня подробностите от този ден. Случайности нямаше. Обикновено Лена ходеше до магазина. Валико обикновено беше на детска градина, а момичетата – на училище. Ако не беше молбата на Лена да напазарува, той щеше да седи пред телевизора или да чете вестници. Броени минути преди земетресението всички от семейството му се оказаха навън. Но тук отново чу ехидния шепот, сякаш някой стоеше до него: „А може би все пак е случайност?” Двете
мисли се бореха у него и всяка като че ли отстояваше своята гледна точка, а самият той беше страничен наблюдател. Кой бе прав? Умората изведнъж изчезна. Ашот се забърза – на този въпрос можеха да отговорят само Лена и децата. Ето го и пясъчника. Семейството му беше тук. Всички седяха, притиснати един до друг. В краката им гореше малък огън и погледите им бяха вперени в него. Сълзите бяха секнали, имаше само умора и безразличие. Но появата му ги зарадва. Той се отпусна уморено в края на пясъчника. Лена сложи над огъня намерения през деня чайник и започна да вари чай. После извади торбичка, в която имаше салам и голямо парче хляб. Но Ашот до такава степен беше развълнуван от мислите си, че не се учуди нито на продуктите, нито на чайника. Той започна да разпитва момичетата как са се оказали в двора на училището по време на занятията. Маринка му отговори, че в края на часа главата изведнъж силно я заболяла и тя се разплакала. През междучасието учителката я завела при медицинската сестра, която я изпратила да се приби-
ра, тъй като имала висока температура. Маринка казала на сестрата, че родителите й са вкъщи и тя я посъветвала да извикат лекар. Защото живеят близо до училището, учителката извикала Таня и ги изпратила двете вкъщи. Когато излезли в двора на училището, Маринка разбрала, че главата вече не я боли. Върнали се при медицинската сестра, но тя категорично им заповядала да се прибират, въпреки че се учудила как температурата изведнъж е спаднала. – Тръгнахме за вкъщи. Но когато стигнахме до средата на училищния двор, земята като че ли изчезна под краката ни и паднахме. Изплашихме се много и започнахме да плачем. Тогава дойде татко. После Лена разказа, че някой сякаш буквално я заставил да изтича навън... Ашот седеше блед и особено съсредоточен. След като чу думите на жена си и на децата, бавно и отчетливо каза: – Да, скъпи мои, днес нямаше случайности. Бог ни показа и доказа Своята любов към нас! Той беше прав! Обикнал ме е още когато не Го познавах и удържа думата Си – беше с нас и ни опази!
Сълзи бликнаха от очите му. Ашот падна на колене и започна горещо да благодари на Бога за това, че беше спасил живота им. Той поиска прошка за своите съмнения и недостойни разсъждения. Искрено съжаляваше, че тридесет и пет години беше живял без Него, че толкова време не бе славил името Му. Молитвата на Ашот беше дълга и искрена. Лена и децата, които в началото нищо не разбираха, изведнъж също коленичиха и както можеха, започнаха да благодарят на Бога, че ги е спасил в този ден. Накрая заедно, в един глас обещаха на Бога да Го славят с цялото си сърце и Го помолиха да живее у всеки от тях... Те още не знаеха нищо за великата любов на Иисус Христос, нито за Неговата жертва на Голгота. Не знаеха, че са изкупени с огромна цена – цената на Христовата кръв. Но бяха твърдо убедени, че Бог ги обича. Знаеха, че ще Му служат и ще славят името Му всеки ден. Бяха сигурни, че животът им ще бъде посветен на Господ Бог и никой няма да може да ги разубеди за това. Не се съмняваха кой е сътворил небето, земята и човека. Разбраха, че животът им не принадлежи на тях, а на Бога. Душите им се изпълниха с мир, покой и радост. Когато се изправиха, всеки от тях беше нов човек, който обича своя Създател. Това им носеше такава радост, че бяха готови да прегърнат целия свят. Сълзи на очистване и покаяние се стичаха от очите им, а устните им сами произнасяха: „Слава на нашия Бог!” На следващия ден ги взеха заедно с други пострадали с хеликоптер. Всички пътници долепиха лицата си до прозорците. Под тях се разгърна страшната картина на изтрития от лицето на земята град. Това беше Спитак.
овешката любов, както ни учи Платон, е дете на нищетата – на нуждата или липсата. Тя се заражда от едно реално или предполагаемо добро у възлюбения, от което любещият се нуждае или го желае. Божията любов не само че не възниква поради някакво добро у нейния обект, а сама предизвиква всичко добро, което обектът притежава, – любовта първо го създава от нищото, после обиква и истинската му, макар и вторична привлекателност. Бог е Доброта.” (К. С. Луис 1)
Блаженството според днешния век е в ръцете на имащите. Колкото повече имаш, толкова по-блажен си. Притежаваш ли луксозен апартамент, бърза кола, скъп телефон, значи си от късметлиите, които живеят на острова на блажените (списъкът с притежанията, материални или не, може да бъде много по-дълъг и подлежащ на update според изискванията на модата). А как звучат в сравнение с това думите: „Блажени бедните духом, защото е
тяхно царството небесно” (Мат. 5:3)? Знам как би прозвучал този стих в ушите на един млад човек. Затова няма да ви рекламирам бедността или живота в аскетизъм. Основната нужда, която изпитва човекът през целия си живот, е нуждата от любов. Това е най-често срещаната изповед по целия свят: „All we need is love.” Но какво ще стане, ако този найвисш идеал, на който се крепи човечеството, се окаже „дете на нищетата” (както го нарича Платон)? Тогава какво ще поддържа съществуването ни? Засягам темата за любовта, защото тя е пряко свързана с представата на човечеството за блаженството. Нямам намерение да отрека стойността на човешката любов, но бих искала да изместя фокуса към Божията. Ако сме искрени, ще признаем, че нашата любов е несъвършена. Обичаме, защото се нуждаем от обекта на любовта си. Обичам шоколад, защото вкусовите ми рецептори сигнализират за насладата, която искам да изпитам отново, и липсата на магнезий в организма ми подсилва това усещане. Ако шоколадът не е вкусен обаче, няма да го обичам. Такава е човешката любов. За разлика от нас, Бог обича безусловно – изпитала съм това. И Христос обещава, че небесното царство принадлежи на бедните по дух. Това наследство е като капитал, вложен от момента, в който се образува ембрионът в утробата на майката. А сега си представете един човек, който има на банковата си сметка приписано наследство от своя баща. И през целия си живот не го използва. Чувал е за това завещание, но никога не се е поинтересувал как да получи и употреби наследството си. Не е ли същото безумие, ако през живота си поне веднъж не
проучим обстойно какво е наследството, което Бог завещава на Своите деца? Може би небесното царство ви се струва като мотив от приказка и невъзможността да бъде видяно с физическите ни очи създава предпоставка за лекомислие и незаинтересованост по този проблем. Но в него има огромен залог – това е въпросът къде и как ще прекарам вечността. Ето защо си струва да поразсъждаваме върху образа на нищите по дух. „Да си нищ духом, означава да съзнаваш, че нямаш абсолютно нищо” – пише Уочман Ни2. Аз съм израснала в семейство на посветени християни. Баща ми е свещенослужител и винаги съм била със статуса „дъщерята на проповедника”. Но невинаги съм била достойна да го нося. Опасността за един християнин е в това, да си въобрази, че е твърде богат духом. Само онези, които разбират, че са нищи (бедни) по дух, могат да бъдат смирени. В миналото, когато Христос е бил на земята, понятието „бедност” е имало поразлично значение. Може да се каже, че е имало духовен смисъл – отъждествявало се е със смиреното упование на Бога. ”Сиромах” в Стария Завет е човек, изпаднал в ситуация, от която не е в състояние да се избави сам – поради това търси спасение от Бога, без да го заслужава. Така да бъдеш нищ (беден) духом, означава да признаеш пред Бога своята духовна бедност, дори своя духовен „банкрут”3. За един човек, който няма криминално досие и още
убедени в съществуването на небесното царство, нека разкрия още една страна от проявлението му. Когато Христос казва, че са блажени нищите по дух, „защото е тяхно небесното царство”, първоначалната мисъл на човека, който търси изгода, е: „Значи трябва да преживея целия си живот в лишения, защото чак след смъртта си бих видял нещо добро... И то не се знае ще го получа ли, или не... Я по-добре да се порадвам на живота, докато съм млад, а после да става каквото ще.” Но Бог има отговор и за тази заблуда – Той е приготвил и за земния ни живот блаженства, които да ни радват, докато преминем във вечността. „Око не е виждало, ухо не е чувало и на човека на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за онези, които Го обичат” (I Кор. 2:9). Наистина Божията любов предизвиква всичко добро, което човек притежава. Нужно е той просто да признае, че има нужда от тази любов. Когато се оказах в най-голяма нищета и осъзнах духовния си „банкрут”, започнах да получавам благословение след благословение. Бог знае най-добре от какво се нуждае човекът. Знае по-добре и от самия човек. Божията любов действа и чрез човешката. Въпреки че моята любов е несъвършена, мога да обичам съвършено чрез Христовата любов. Когато всяка сутрин отварям очи, разбирам, че не съм способна да се обърна, нито да пристъпя и крачка без силата
повече, ако е с благ на пръв поглед характер, е много трудно да стигне до този духовен банкрут. Такъв човек бях аз. Но не бях блажена. За мен не важаха думите: „Блажен е онзи човек, на когото Господ няма да вмени грях и в чийто дух няма лукавство” (Пс. 31:2). Лесно може да заблудим хората, но Бог не гледа на лице, а е сърцеведец. Докато не настъпи моментът, в който осъзнах, че въпреки цялата си „духовност” и нравствени ценности съм просто едно дете на нищетата. Единствено в Божието царство нищетата може да бъде положително състояние. От момента, в който застанеш с празни ръце и смирено сърце пред Създателя си, Той може да започне да ги пълни с блаженства. А когато духът ми беше горделив, въпреки че имах взаимоотношения със своя небесен Баща, постоянно изтъквах постиженията си, заслугите си и „добрите” си дела. Ръцете ми бяха запълнени и Бог нямаше къде да сложи каквото и да било благословение. Но щом смирението, което Той очакваше от мен, дойде, чух думите Му: „Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените” (Ис. 57:15). Може би се питате: „Защо ми е това блаженство?” А вярвате ли, че душата е вечна, или просто искате да изживеете няколко десетки години на земята и след това от вас да остане само прах и пепел? Но ако презирате това блаженство само защото не сте
Божия в моя живот. Всеки път, когато се опитвам да направя нещо със свои сили, се провалям. Дори и привидно да постигна нещо, след проверката на времето то се оказва като кула, построена от карти, която рухва при първия повей на вятъра. Предимството на християнина е, че не е нужно да се опитва да бъде велик. По-добре да е незначителен, да е съкрушен и смирен, да стои на задните редове, да умива нозете на ближните си. Плътта винаги ще изисква задоволяване на егото. Но утоляването на тази жажда никога няма да донесе това удовлетворение, което Бог дава на нищите. В родния ми град реката е много близо до дома ми. Особено през топлите месеци не мога да пропусна и ден, без да отида до любимото си място. Заставам срещу необятната вода и се чувствам толкова малка. Животът ми се превърта като на лента пред очите ми и си припомням всичко, което Бог е извършил за мен. Сещам се за всяка моя крачка и разбирам колко неспособна съм била да извърша което и да било добро... дори за самата себе си. „Предай пътя си на Господ и на Него се уповай, и Той ще действа” (Пс. 36:5). Предай Му всичко, защото нямаш нищо, което да насити душата ти. Станеш ли дете на нищетата, ще бъдеш осиновен от Този, в чиито ръце е цялата вселена, защото„Господна е земята и онова, което я изпълва, вселената и всичко, което живее в нея” (Пс. 23:1).
Луис, К. С. Проблемът болка. С., Нов човек, 1995, с. 49. Ни, Уочман. Духовният човек. Т. 2. С., Мисия Възможност, 1998, с. 199. 3 Стот, Дж. Вестта на планината. С., Нов човек, 1993, с. 32. 1 2
1.Област в Горна Месопотамия, откъдето Авраам довежда жена на сина си Исаак (Бит. 25:20) 9.Гръцкото наименование на книгата Откровение 18.Едно от названията на Светия Дух, което съответства на мисията Му (Йоан 14:26) 19.Цар на Герар, край земите на който се заселва Авраам (Бит. 20 гл.) 20.Съпругата на Исаак 21.Буква от гръцката азбука 23.Вярваща от Йопия, възкресена от ап. Петър (Деян. 9 гл.) 26.При древните езически народи – жреци прорицатели 27.Нота 28.Нововъведение, новост 29.Деспоти,
1.Популярно название на евангелски християни през XVI век, които държат на чистотата и морала 2.Марка немски хладилници 3.Единствената жена, съдия в Израил (Съд. 4-5 гл.) 4.Халдейска богиня, свързана с култа към Ваал (ІІІ Цар. 15:13; 18:19) 5.Един от седемте дякони, избрани в Йерусалимската църква (Деян. 6:5) 6.Стремителни нападения 7.Нота 8.Възклицание, което на еврейски означава: „Слава на Яхве!“ 9.Внук на Авраам, син на Мадиам (Бит. 25:4) 10.Изходната част на стомаха 11.Марка прах за пране 12.Държава в Африка 13.Почистващ препарат 14.Название на две книги от Стария Завет, хроники 15.Името, което жената на Финеес дава на детето си, след като Ковчегът на Завета е пленен
потисници 31.Държава в Европа 34.Стремеж, устрем 35.Порода папагали 36.Главен град на о. Корсика 37.Град край Саронската долина, където ап. Петър изцелява парализирания Еней (Деян. 9:32 -35) 38.Инициалите на бивша световна организация 40.Древен японски театър 41.Един от първенците на Давид (ІІ Цар. 20:26) 43.Внук на Вениамин, син на Вела (І Лет. 7:7) 46.Превозно средство 48.Кумир 49.Тъмнокафява течност, получена от суха дестилация на дървесина 50.Название на чашата за причастие при католиците 51.Персийски цар, при чието управление Даниил благоденства (Дан. 6:28).
от филистимците (І Цар. 4 гл.) 16.Части от колело на велосипед или мотор 17.Помещение в жилище 19.Опитен летец 22.Порода дребни кучета 24.Военачалник на Израил по времето на Девора (Съд. 4-5 гл.) 25.Град в Централна Италия 30.Името на династия царе в Израил по времето на Христос 32.Земна площ, обрасла с дървета 33.Устоцветно растение, използвано в ритуалите по време на Пасхата (Изх. 12:22) 36.Третият цар на независимото царство Юдея (ІІІ Цар. 15 гл.) 39.Южен плод, изобразяван върху дрехата на първосвещеника 41.Модел руски самолети 42.Псевдоним на ген. Столетов 44.Река в Европа, приток на Дунав 45.Разказ от Елин Пелин 47.Част от каруца.