3 2016 Божията почивка

Ч

ма, Исраел!“ („Слушай, Израилю!“) – казва Господ на Своя народ. Той учи израилтяните, наставлява ги как да живеят правилно. Но това не са наставленията на учителя, който изнася урок по етика и преподава правилата на добрия тон. Поученията, които Господ изрича чрез Мойсей на планината Синай, се различават коренно от принципите, регулиращи нашия обществен живот. Тези десет правила днес се приемат за общочовешки заповеди и съвременните преподаватели по етика се позовават на тях като постижение на общочовешкото съзнание. Но не е така. Това са заповеди, дадени в един момент свише, в готов вид. Те не са пожелания и дори не са изисквания от Небето, а думи, чрез които Господ сключва Завет между Себе Си и израилския народ. Тоест това е текст на договор между Всемогъщия Бог и непослушния народ. Какво да слуша Израил? Това е много важно начало на нашия разговор. Заповедта, за която говорим, е част от десетте, а всичките десет са текст на споразумение, т.е. юридически документ. Този документ се нарича Завет и е сключен по инициативата на Всемогъщия. „Шма…“ Какво казва Господ? Какво да слушаме? В този

Завет Бог дава десет много прости постановления, но на практика се оказва, че далеч не е толкова просто да бъдат изпълнени. Сред тях е четвъртата заповед: „Помни съботния ден, за да го светиш“ (Изх. 20:8). Тя е ключова за израилския народ, защото именно по нея определят дали човекът изпълнява условията на договора с Бога. Дори в съвременния Израил никой няма да ви попита дали вярвате в Бога и дали изпълнявате Неговия Закон, а ще ви зададат много прост въпрос: „Спазвате ли съботата?“ За евреина да почита съботата, означава да спазва Закона. Защо е така? Съботата е била знамение за Завета между Бога и Израил: „Кажи така на Израилевите синове: съботите Ми пазете, защото това е знак между Мене и вас в родовете ви, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам“ (Изх. 31:13). Знамението (т.е. знак или символ) е своеобразен пробен камък, който показва послушание. Както всеки външен знак изразява принадлежност към определена група хора, така и съботата е служела като индикатор за послушанието и принадлежността към избрания старозаветен народ. Но в спазването на съботата освен външния знак на послушанието е имало и вътрешен смисъл. В какво се е състоял той?

Смисълът на съботата Да пазиш съботата, означавало преди всичко да не вършиш никаква работа в този ден. Господ дава ясна заповед: „Шест дни работи и върши всичките си работи; а седмият ден е събота на Господ, твоя Бог: не върши в него никаква работа - нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито робът ти, нито робинята ти, нито... какъвто и да е твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти“ (Изх. 20:9-10). Именно затова съботата (шаббат) за мнозина става символ на „нищо неправене“, т.е. безделие. Евреите са съставили списък от 39 вида забранени действия в събота, включително да палиш и гасиш огън, да си връзваш връзките на обувките и т.н. Но същността на съботата не е те да не правят нищо през този ден, а – да посветят поне един ден на Господ, и само на Него! Посвещение на Бога – това е вътрешният смисъл на съботата. Именно затова заповедта за нея следва непосредствено първите три заповеди, които регулират взаимоотношенията на хората с Бога. Ако тази заповед означаваше просто почивка, полезна за здравето и възстановяването на силите за новата работна седмица, би било логично тя да е в края на списъка със заповедите. Но четвъртата заповед говори за нещо много повече.

„Шест дни да вършат работа, а в седмия е събота, почивка, посветена на Господ“ (Изх. 31:15). Ето го главното предназначение на съботата – посвещение на Господ. Затова, ако ви попитат: „За какво е нужна съботата?“, отговорете: „Съботата е за Господ.“ Когато в Петокнижието се споменава съботата, по правило се добавя: „Съботата е на Господ, Твоя Бог“ (Изх. 20:10). Това означава: съботата не е за мързелуване, а е за Господ. Какво да правим? А какво отношение има тази заповед към нас, християните, които живеят в третото хилядолетие? Трябва ли да я изпълняваме като евреите? Нали се казва, че това е вечен Завет. Да, но за кого? С кого Бог е сключил Завет, знакът за който е съботата? С един народ или с цялото човечество? От текста разбираме, че това е Завет изключително с един народ – Израил. „Каза още Господ на Мойсей: Напиши си тези думи, защото с тези думи Аз сключвам Завет с тебе и с Израил“ (Изх. 34:27). Човечеството не е Израил, Църквата не е Израил. Църквата е друга общност – хора от всички времена и народи, изкупени от Христос. Затова е казано: „Не ставайте съблазън нито за юдеи, нито за елини, нито за Църквата Божия“ (I Кор. 10:32). Тук Павел отделя напълно Църквата от юдеите, т.е. от Израил, и още повече от езичниците (елините). Следователно заповедта за съботата не се отнася за нас, християните? В буквалния смисъл наистина не се отнася. Ако някой християнин поиска да изпълнява заповедта за съботата като заповед за почивка на тялото, той първо трябва да стане юдеин: да се обреже, да спазва целия Закон. Ако не иска да се обрязва, няма защо да съблюдава съботата. „А какво ще кажете за Христос и апостолите – ще попита някой, – те из-

пълнявали ли са четвъртата заповед?“ Разбира се, че са я изпълнявали, но при това са спазвали и целия Закон. Ето защо, ако следваме буквалното поведение на Христос, трябва да Му подражаваме във всичко – и в обрязването, и в измиването, и в другите заповеди. Но от новоповярвалите християни апостолите не са изисквали да изпълняват Закона, въпреки че „Тогава станаха някои от фарисейската ерес, които бяха повярвали, и казаха, че те – езичниците – трябва да се обрязват и да им се заповяда да пазят Мойсеевия Закон“ (Деян.

15:5). За разглеждането на този въпрос се свиква Първият апостолски събор в Йерусалим. Там става дума не само за обрязването, а и за изпълнението на всички заповеди от Божия Закон, в които влиза и заповедта за съботата. Съдбоносното решение След дълго и подробно разглеждане на този проблем, благодарение на Петър и Яков се приема решение, угодно на Светия Дух и на цялото апостолско събрание: „Защото бе угодно на Светия Дух и на нас да не ви възлагаме вече никакво бреме освен тези нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавено и от блудство, и да не правите на други онова, което не е угодно на вас. Като се пазите от това, добре ще сторите. Здравейте!“ (Деян. 15:28-29). С тези пунктове (идоложертвено, кръв, удавено и блудство) се изчерпват забраните за християнското поведение, които на духовно ниво се обобщават в златното правило: „Всичко, което искате да правят на вас човеците, същото правете и вие на тях“ (Мат.

7:12). Обърнете внимание, че тук не се споменават нито съботата, нито неделята. Това значи, че за християните няма значение спазването на някакъв ден от седмицата. Но мнозина няма да се съ-

гласят с мен и ще кажат, че християните действително не изпълняват заповедта за съботата, обаче почитат неделята, т.е. пренасят казаното от Бога за съботата в неделята. Знаменателният ден С първия ден от седмицата в Новия Завет са свързани редица събития и най-важното от тях несъмнено е възкресението на Иисус Христос (Йоан 20:1). В този ден на празника Петдесетница Светият Дух слиза над апостолите (Деян. 2:1). Както е известно, този празник се отбелязва на петдесетия ден след еврейската Пасха, която в онази година е била в събота (Йоан 19:31). В апостолските времена християните са се събирали за Господна вечеря именно в неделя. Ап. Павел, когато е в Троада за седем дни, избира първия ден от седмицата за пречупването на хляба (Деян.

20:6-7). Всеки евреин с изключение на левитите е длъжен да спазва пълен покой в събота. При християните пък напротив, първият ден от седмицата се отличава с усилена дейност. Така е било и в деня на Христовото възкресение. Тогава се оказало, че Неговите ученици, жените и дори ангелите имат да извършват доста

неща (Йоан 20 гл.; Лука 24 гл.). Също и на Петдесетница за съботен покой не можело да става дума, защото три хиляди души се кръстили в този ден (Деян.

2:41). Първия ден от седмицата християните посвещават на Господ, а не остават в почивка. Явно на този ден те не трябва да се разсейват с делата на собствената си плът, светската суета и т.н. Бог е достоен хората да Му посвещават повече от един ден през седмицата, но ако не наложим на плътта си строгия дълг да отдаваме на Бога поне един ден, суетата и грижите ще ни погълнат изцяло. Този ден е сътворил Господ. Бихме били твърде неблагодарни, ако забравим деня, когато е възкръснал нашият Спасител. За празнуването на този ден говори пророчески псалмопевецът: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла... Този ден е сътворил Господ: да се зарадваме и да се развеселим в него“ (Пс.

117:22, 24). В кой ден трябва да се радваме и да се веселим? В деня, когато камъкът, отхвърлен от строителите, става крайъгълен камък. Камъкът, за който се говори тук, е Христос (I Пет. 2:6-7), а крайъгълен

камък Той става в деня на възкресението Си (Еф. 2:20-22), т.е. в първия ден от седмицата. И това е сътворил Господ, а не някой от хората. Посвещаването на първия ден от седмицата на Господ е добър древен християнски обичай. За него свидетелстват многобройни исторически документи, например „Апологията“ на Юстин Философ, написана в началото на II век. Историята говори, че първите християни почитали неделята като особено свят ден, но не я възприемали като старозаветната събота.

димост, в този ден може да се върши и физическа работа. Важно е само всичко това да бъде посветено на Господ, а не на нас самите. Важно е неделята да стане истински ден за Господ, а не за ежедневен труд, празнота или мързел. И така, нека всички дни да бъдат за нас събота, т.е. време, посветено на Господ, но поне един ден от седмицата да е изпълнен с работа за Господ, да е ден за служение на Него и труд за Божия слава, ден на пълна почивка от нашите дела. Църквата е избрала за това неделята и Господ благоволява към онова, което Неговата Църква свързва тук, на земята.

Активно посвещение Немалко вярващи смятат, че в неделя трябва да се отдадат на пълна почивка. Те прекарват времето си в сладък сън, различни развлечения, дълги разговори на маса. Правилно поведение в неделя обаче има онзи християнин, който отдава този ден за слава на Господ: отива на богослужение, отделя повече от обичайното време за молитва, четене на Божието Слово, размишления над трудни места от Свещеното Писание, за посещение на болни или приятели, които се нуждаят от морална и духовна подкрепа. Ако има необхо-

Í

ие възприемаме мира като хармония в живота, когато човек изпитва вътрешен покой и удовлетворение, а в отношенията с другите се радва на взаимно разбиране, доверие, съгласие. Затова отсъствието на мира може да се опише като вражда, конфликт, дисхармония, разстроеност, безпокойство и т.н. Именно това понятие за мира ще бъде предмет на нашето внимание тук. ÌÈÐÚÒ Â ÑÂÅÒÀ

4 Защото някъде е казано за седмия ден така: „И в седмия ден Бог си почина от всичките Си дела.“ 5 И пак там: „Не ще влязат в покоището Ми.“ 6 И така, понеже се предоставя на някои да влязат в него, а онези, на които по-рано бе възвестено, не влязоха поради непокорство, 7 пак определя един ден, „днес“, като казва чрез Давид след толко-

ва време, както е казано по-горе: „Днес, когато чуете гласа Му, да не ожесточите сърцата си.“ 8 Защото, ако Иисус Навин ги бе успокоил, Давид не би говорил след това за друг ден.

9 Прочее, за Божия народ още остава почивка съботна.

10 Защото който е влязъл в покоището Му, той и сам е починал от делата си, както Бог – от Своите.

11 И така, нека се постараем да влезем в онова покоище, та да не би някой да падне в подобно непокорство.

В прощалния Си разговор с учениците, когато им казва, че е настъпило времето да се разделят, Иисус ги насърчава със следните думи: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не така, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Йоан 14:27). Докато Христос е с учениците, те чувстват увереност и защита. Но когато разбират, че остават сами, страхове и безпокойства започват да изпълват сърцата им, защото

осъзнават, че ще трябва да живеят в този свят на злото и пороците. В свят, който не обича Христос, следователно ще мрази и онези, които са станали Негови ученици. Наистина, от думите на Иисус става ясно, че хората около нас също се стремят към мира. Състоянието на покой и безопасност е общочовешка ценност. По време на ранната Църква съществува понятието „римски мир“. С помощта на качествени закони, мощна войска и жестока дисциплина Рим успява да създаде империя, която за известно време осигурява мирно съвместно съществуване на народи и градове, до този момент водили безкрайни войни помежду си. Но подобен мир струва скъпо на хората и се оказва доста относителен. Непрекъснато избухват въстания, формират се банди престъпници, процъфтяват корупцията и насилието. Хората все така си завиждат, враждуват и се карат. Мнозина са разочаровани, че не могат да осигурят на своето семейство икономическа стабилност и безопасност.

Оттогава са изминали стотици години, но принципни промени в обществото не са настъпили. Политиците обещават мир и сигурност, а получаваме корупция, недоволство сред хората, граждански войни, разруха и мъка. Колкото и да е развито съвременното общество, то не е способно да осигури мир в целия свят. Още по-зле стоят нещата в аспекта на мира, свързан с личния живот на човека. Относително мирният живот на обществото съвсем не означава, че всеки от нас живее с усещането за покой и радост, като се наслаждава на дните си. Нерядко срещаме хора, които имат всичко, но нямат мир в сърцето. На тези от нас, които успяват да изпитат душевен мир, е известно колко нетрайно е това състояние. Колкото и да се опитваме, не можем да опазим дълго мира в сърцето си. Трябва да признаем, че в обичайната ни среда дълбокото и продължително усещане за мир като израз на хармония в живота е невъзможно. Защото живеем в покварен свят, сред хора с бунтарски и егоистичен дух.

Княз на този свят е сатана (Еф. 2:2), а той по своята природа е разрушител. Всичко цялостно, правилно, хармонично за него е омразно, тъй като противоречи на същността му. Затова е мъдър онзи, който е разбрал, че няма как да очаква съвършен мир в този свят – тук просто го няма. Такова заключение помага не само да се избегнат дълбоките разочарования от несбъднатите надежди, а и да започне търсене на истинския източник на мира, способен да утоли жаждата за пълноценен живот. ÕÐÈÑÒÎÂÈßÒ ÌÈÐ Нека се върнем към думите на Христос: „Моя мир ви давам; Аз ви давам не така, както светът дава...“ Иисус предлага на учениците Си качествено различен мир, който не съществува в поднебесния свят. Освен това Той посочва източника – става дума за Неговия мир. Предложението на Иисус Христос изглежда като алтернатива, въпреки че всъщност земният мир е алтернатива на истинския,

Божия мир. Ние знаем, че Творецът на цялото мироздание и източникът на всички живи създания е Бог. Той е сътворил света в съвършена хармония. И сам оценява делото Си като „много добро“ (Бит. 1:31). Да създаде такава жизнена среда, за Него е било нещо естествено, защото е съвършен Бог (Мат. 5:48), Бог на мира (Фил. 4:9). Трагичните последствия от факта, че хората са се обърнали към алтернативния източник на живота, са се проявили в това, че те са изгубили мира. Мирът с Бога е бил изгубен преди всичко чрез греха. Изчезнали

сите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (Як. 4:1-3). Библията говори ясно, че липсата на мир между хората е следствие на вътрешния конфликт у самия човек. Нашите покварени сърца са изпълнени с противоречиви желания. С този проблем би трябвало да отидем към източника на мира – Бога, – но вместо това очакваме удовлетворение от заобикалящата ни среда и се ядосваме, че не получаваме желаното. Ако се осмеляваме да поискаме нещо от Бога, го правим само така, че да бъде по нашата воля.

Апостол Павел, като разкрива тайната на Божия замисъл за спасението чрез Иисус Христос, казва: „В Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, сега ви помири в тялото на Неговата плът чрез смъртта Му, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си...“ (Кол. 1:1922). Христос, Който принася Себе Си в жертва, помирява святото небе с грешната земя, като става източник на мир за всички, повярвали в благовестието. „И така, като сме оправдани с вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тази благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия“ (Римл. 5:1-2). Нещо повече, Писанието казва, че в Христос Бог ни е подарил всяка пълнота. В това число – и пълнотата на мира, истинския мир, реалната хармония на един свят и радостен живот. ÏËÎÄÚÒ ÍÀ ÄÓÕÀ

са онези открити и прости отношения между светия Творец и Неговото любимо творение. Хората са започнали да се страхуват и да се крият от Бога (Бит. 3:8). Светът се е рушал като падащи плочки на домино. Внимателно балансираното душевно равновесие на човека се е разстроило дотолкова, че той е станал враг на самия себе си. Ето как описва състоянието на падналия човек ап. Яков: „Откъде у вас тези вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви? Желаете, а нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате, а нямате, защото не просите. Про-

И тук стигаме до ролята на Иисус Христос. Без Него бихме били обречени на саморазрушение. Нашият любещ Отец изпраща в света Своя Син, за да възстанови нарушения мир. Добрата вест на надеждата звучи от дълбините на вековете: „Защото Младенец ни се роди – Син ни се даде; властта е на раменете Му и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира“ (Ис. 9:6). Обещаният Месия ще бъде Княз на мира. Той ще отнеме властта от този, който я е присвоил незаконно, и ще установи Божието Царство, Царството на праведност, мир и радост (Римл. 14:17).

Въпреки че в прощалната вечер учениците на Иисус не разбират всичко, което Той им казва, те интуитивно чувстват и вярват, че най-доброто в живота им е свързано с Него. Как биха могли да не тъгуват и да не се тревожат, когато узнават, че Господ ги оставя?! Тогава те още не знаят, че Бог в Своя план е приготвил нещо подобро. Всъщност Той не ги оставя. Той ще им стане още по-близък. Неговият Дух, Който обитава сред тях и предава Христовата благодат, сега ще живее у тях: „И Аз ще помоля Отец, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя

сираци; ще дойда при вас. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея и вие ще живеете. В този ден ще разберете, че Аз съм в Моя Отец и вие сте в Мене, и Аз – във вас“ (Йоан 14:16-20). В светлината на тези думи става ясно какво е имал предвид Христос, когато казва, че вярващият в Него няма повече да ожаднява и няма да има нужда да търси извор на вода, който дава живот (Йоан 4:14). Защото сега изобилният източник на Божията благодат, който ни е подарен в Христос, се намира у самите нас, вярващите (Йоан 7:37-39). Светият Дух е най-големият Божи дар за всеки, който повярва в благовестието, приеме и обикне Христос. Когато идва в живота ни, Той установява Божието Царство вътре в нас: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир, и радост в Светия Дух“ (Римл.

14:17). Ето защо ап. Павел определя мира като плод на Светия Дух наред с любовта, радостта, дълготърпението. Духът – това е лозата, а плодът на лозата е любов, радост, мир... (Гал. 5:22). Именно за това говори Христос, като сравнява Себе Си с лоза: „Пребъдете в Мене и Аз – във вас. Както пръчката сама по себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, така и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие – пръчките; който пребъдва в Мене и Аз – в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:4-5). И така, този, който истински вярва в Иисус Христос, има Божия дар – Светия Дух, – и знае какво е Божият мир, вечният мир, който пронизва цялото естество, носи наслада от общуването с Бога, покой в душата, ред в мислите, прошка за онези, които са те обидили, и съзидателен труд в Неговото Царство. ÁÚÄÅÒÅ ÅÄÍÎ Ñ ÁÎÆÈß ÄÓÕ За съжаление житейският опит показва, че вярващите невинаги живеят

в Божия мир. Причината е, че макар вече да сме граждани на небесното Царство, живеем сред развратени и враждебни към Бога хора. Нещо повече, независимо че сме новородени от Духа за живот с Бога, все още не сме избавени от изкривената от греха плътска природа. Затова вътре в нас остава конфликтът на интереси: „Плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един на друг, за да не правите онова, което бихте пожелали“ (Гал.

5:17). Желанието на сърцето на всяко Божие дете е да постъпва в съгласие с волята на Бога и по този начин да пази Неговия мир в сърцето си. Желанията на плътта обаче чрез навиците ни влекат към греховните наслади, които сме изпитвали в живота си преди. И ако отново се обръщаме към стария източник, за да търсим временна и жалка утеха, жънем същите плодове, които сме имали преди срещата си с Христос. А те, като тежък махмурлук след бурно пиршество, оставят горчива утайка на разочарование и обърканост. Затова ап. Павел ни призовава да не търсим мира в бутилката, а да се изпълваме с Духа (Еф. 5:18) и да постъпваме по духа: „Аз казвам: живейте духом и няма да изпълнявате прищевките на плътта“ (Гал. 5:16). Но някой ще попита: а как да се изпълваме с Духа и какво означава да постъпваме по духа? Нека си припомним наставленията на Христос: „Духът е, Който животвори; плътта нищо не ползва. Думите, които ви говоря, са дух и живот“ (Йоан 6:63). Явно Словото на Христос и силата на Светия

Дух действат заедно. Затова пътят на Духа е път на послушание към Словото на Христос. Иисус казва: „Ако ме обичате, опазете Моите заповеди“ (Йоан 14:15) и още: „Ако вие пребъдете в Словото Ми, наистина сте Мои ученици“ (Йоан 8:31). И така, ние се изпълваме с Духа, когато избираме да слушаме Божието Слово и полагаме усилия, за да изпълним Божията воля. Плодът на такъв начин на живот ще бъде божественият мир, обещан от Господ: „Който слуша Мене, ще живее безопасно и спокойно, без да се страхува от зло“ (Пр. 1:33). А как да се справим с желанията, които бушуват у нас и не ни дават покой? На това Писанието също дава прост отговор: „Не се грижете за нищо, а във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христос Иисус“ (Фил. 4:6-7). Затова не се притеснявайте, излагайте пред Бога всичко такова, каквото е, и нека Господ подреди нещата по местата им. Ако вашите желания са Му угодни, Той ще даде сила да ги осъществите в живота си (Фил. 2:13), но ако са от плътта, ще даде благодат да се усмири греховната страст (I Кор. 10:13). Като постъпвате по този начин, ще опазите и ще умножите Божия мир в живота си.

ко пуснем анкета с въпроса: „Има ли Бог?“, вероятно най-загражданият отговор би бил: „Има, има нещо, някаква сила.“ Това бих отбелязала и аз преди 2-3 години. И с неизчезнал още ученически манталитет бих приела, че щом това е най-често избираният отговор, значи той е верен. Съзнанието за един такъв бог на общо основание беше приятно – знаеш, че има някой силен, чиято работа е да те пази на пълен работен ден, 24/7. Едновременно с това можеш да му държиш сметка, ако нещо не свърши и не нареди всичко както ти си го режисирал. Моята представа за бога беше обвързана с искания (тогава ги смятах за нормални и необходими, а всъщност бяха егоистични и неоснователни), когато нещо ми липсваше. В отношението ми към него имаше и недоволство. По-късно, във вече уж съзнателните години от живота ми се добави и самооправдаващата идея за карма, подкрепена от източни учения и практики като йога и съвременни дихателни техники, също – стабилен интерес към астрологията. Във всички тези нишки, стягащи окултния възел, се вплетоха и прилична доза суеверие, отбеляз-

ване на „знаци“ от всекидневието, тълкуване на сънища. Разбира се, и християнският Бог имаше Своето място някъде между всички останали богове. Въпреки цялата тази мешаница истинският Бог е бил и винаги е милостив и верен, като Неговата огромна милост към мен се изрази в страдание, което, ако Той не бе се разкрил в него, би останало като жива рана. „Всяко зло за добро“ – казваме българите. И този път сме прави... Биографията ми „преди Христа“ може да се събере в няколко изречения: израснала съм в прекрасно семейство – съвестен баща, грижовна майка, по-голяма сестра (и дребно куче). Учих в кварталното училище, след това – в гимназия, още по-натам – в университет. Обичах да рисувам и да оставям нещата за после. Звучи чудесно! Но празно. След веселите студентски години настъпи период на мъчително усещане за безсмислие. Въпреки времето за творчество и успехите дните оставаха празни. Тогава като че ли започнах да чувам благовестителските думи от най-добрия ми приятел, които преди пренебрегвах. Изслушвах ги, замислях се над тях и

истината личеше. Започнах да чета Новия Завет, който не разбирах докрай. Предстоеше ми пътуване до Германия и половингодишен престой там по европейска програма, в която вече не исках да участвам. Найдобрият ми приятел ме посъветва да се допитам до Бога дали е Неговата воля да замина. И Бог отговори еднозначно, че е и че няма да бъде лесно. На дневен ред излезе и друг въпрос: какви сме си с този от девет години най-близък приятел. Натрупваха се също въпросите за Бога и Неговите обещания. Питах много и при посещенията на църквата в родния ми град получавах твърде конкретни отговори! Беше дори някак стряскащо. Сякаш някой бе казал на пастира какво точно да говори, сякаш някой подтикваше и присъстващите в събранието да казват точно определени неща... Видях, чух и усетих свръхестественото. Това, което не би могло да бъде режисирано, с което никоя математическа формула за пресмятане на вероятности не би се справила. Бог работеше в сърцето ми. Макар че със сигурност чисто по човешки съм се опитвала да дърпам сама конците, всъщност Бог изтръгваше

нишка по нишка от онова стегнато на възел въже, което ме притискаше. Пътуването ми към Германия и, вярвам, истинският ми път към Бога започнаха през зимата на 2013 г. Това бяха протяжни дни и нощи на скръб и страх, неизвестност и промяна. Живеех сама в апартамент на края на града, без съседи. Само гора и уединение. Но там беше и Бог. Часовете минаваха бавно, а изобличенията растяха, съвестта започна да се пробужда и да си дава сметка за постъпките. Слава на Бога, че същата тази сметка Иисус Христос бе платил на кръста. В много искрена молитва на колене, дори паднала на пода, обляна в сълзи, помолих Бога да ме приюти под крилата Си, да се почувствам прегърната от Него. Той отговори: „...че си оставила баща, майка и родина и си дошла между народ, който не си познавала довчера и завчера, нека Господ ти върне за това твое дело и да приемеш пълна награда от Господ, Израилевия Бог, при Когото си дошла, за да се успокоиш под Неговите крила“ (Рут 2:11-12). Нямаше съмнение, че Господ чува и отговаря. Всекидневно. Стих след стих говореха на сърцето ми, умът ми се изненадваше, ръката ми едва сварваше да подчертава. Малки „случайности“ потвърждаваха Неговото присъствие и действие. Престоят в Германия приключи, но остана наболелият въпрос какви сме си с най-добрия ми приятел – наистина ли приятели, или много по-близки. Бог вече ми беше отговорил, но въпреки това в сърцето ми имаше твърде много неспокойствие. Веднъж, докато вървях по улицата със стенание в душата, питах Бога: „Кога, кога ще свърши тази скръб?“ Чух отнякъде мъжки глас да казва: „Август.“ Не знаех дали това е отговор на моя въпрос, но реших да го запомня. Дойдоха лятото и младежкият християнски лагер. Словото там пронизваше, изобличаваше, наставляваше и подтикваше към действия. Ето какво казва то: „Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце", сиреч словото на вярата, което про-

повядваме; защото, ако с устата си изповядаш Господ Иисус и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение. Пък и Писанието казва: „Всеки, който вярва в Него, няма да се посрами“ (Римл. 10:8-11). Покаянието ми беше на лагера, на 29 юли 2014 г. От тази дата започна да се пише новата ми биография. Чувствах се различно. Това беше щастие. С нотка на очакване и тревога, но въпреки това щастие. Някак без мое участие се случваха промени в живота ми. След работа се прибирах бързо в квартирата, за да мога да почета от Библията, преди да са си

същия ден влязох в един цветарски магазин. Взех саксията, която избрах, и погледът ми беше уловен от нещо. Една чаша, която стоеше на етажерката до мен. Взех я да я разгледам. На нея беше написано на немски: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ“ (Пс. 33:9). Така е! Неговата благост и милост ме водеха и на 5 май 2015 г., когато приех водно кръщение, предшествано от отричане. На 20 юни се омъжих за човека, когото Бог ми посочи – днес той е мой съпруг, най-добър приятел и брат. Малко след сватбата вече очаквахме дете, което се появи на света на празника Благовещение – нашата обична Мария.

дошли останалите. Бог ми разкриваше волята Си, опознавах Го. Да, щастие. А очакването приключи на 19 август, когато получих предложение за брак от най-добрия ми приятел. Онзи август, за който чух месеци по-рано. Бог подреждаше живота ми буквално и преносно със скоростта на светлината. Откриваше ми истини за Себе Си, подтикваше ме да говоря за Него с приятелки. Дойдох в София и Той ми подари по чуден начин желаната работа – да бъда учител по изобразително изкуство. Бях казала за обявата и на мой приятел и колега, който също си търсеше работа, но той отвърна, че нямало смисъл дори да се кандидатства, защото училището било твърде елитно и със сигурност щели да вземат преподавател с богат стаж. Сред 25-та кандидати се обадиха на мен. Бях щастлива и благодарях на Бога. Подадох си документите и

Сега крачим по пътя на истината, подпираме се един друг, ако краката ни се препъват, и искаме да бъдем благовестителски дом. С подобна молитва отивах на работа: „Господи, нека бъда сол и светлина!“ И въпреки че аз не успявах, имам надеждата, че Бог ще успее в това време на гъст мрак, обхванал с гнусните си пипала дори учениците, които сега трябва да започнат съзнателния си живот, а вече са мамени всекидневно от примките на света. Дали поради това, или не, когато се представях на учениците в началото, едно момче от осми клас ме попита: – Госпожо, защо сте нормална?

От къща на къща се предаваше едно кратко съобщение, което всяваше паника у хората: „Спасявайте се, кой както може!“ Тъй като тогава бях болен, с висока температура, ме пренесоха заедно с постелката в каруцата. И обозът с бежанци отново тръгна на път. Много скоро обаче ни спря Червената армия. Брат ми Фриц, който беше на петнадесет години, го взеха направо от каруцата. Никога повече не го видяхме. Скоро след това откараха майка ми в Украйна, където не след дълго тя почина в ръцете на друга затворничка. Няколко години по-късно тази жена се върна в Германия и ни разказа за смъртта на майка ми. През ноември 1945 г. с две мои лели, братовчедка ми Рена и дядо бяхме изгонени от поляците. Дядо почина, след като прекара една нощ навън, още преди да започне десетдневното ни пътуване из Източна Прусия във вагоните за животни. Накрая пристигнахме в градчето Вик ауф Фьор, разположено на остров в Северно море. Баща ми беше пленен от французите и не знаеше нищо за съдбата на своето семейство. Веднъж сънувал сън: как среща далечен роднина, с когото много отдавна не се били виждали (дълго преди войната той се заселил в Западна Германия). И баща ми сънувал, че този роднина на сбогуване

За мнозина от нас, особено за тези, които са учили в годините на комунизма, съвременният учен по определение е невярващ човек. Каква е връзката между научното знание и вярата в Бога? Какво мисли един вярващ учен за Библията, за сътворението на света в рамките на шест дни и за еволюцията? Решихме да поговорим на тази тема с известния в християнските кръгове учен, писател, апологет и прекрасен проповедник, проф. д-р Вернер Гит.

му казва: „Херман, ела ми на гости!“ Баща ми го питал: „Къде живееш? Аз нямам твоя адрес.“ Роднината много отчетливо му отговорил: „Бохум, „Дорстенерщрасе, №134a“. Баща ми се събудил и записал адреса. Съкилийниците му се присмели, че вярва на сънища. Но той писал на този адрес и получил отговор – явно там наистина живеело семейството на неговия роднина. Така баща ми се свързал с леля ми Лина във Вик ауф Фьор. Не бях на себе си от щастие, когато разбрах, че е жив. Не ми се вярваше, че вече не съм кръгъл сирак, а имам баща.

– Кога повярвахте в Иисус Христос?

– Разкажете ни малко за семейството си, за да придобием известна представа за Вас. Къде сте роден, къде сте прекарали детството си?

– Роден съм на 22 февруари 1937 г. в град Райнек, Източна Прусия (днес тази територия влиза в Калининградската област на Руската федерация), в чифлика на моите родители. Преди бягството от Райнек имах прекрасно и безгрижно детство в атмосферата на селския живот. През октомври 1944 г. избягахме с коне и каруци от Райнек в Петерсвалд (Югоизточна Прусия). Там през януари 1945 г. до нас достигна много късно вестта за настъплението на Червената армия.

– През ноември 1972 г. в градската зала в Брауншвайг се провеждаше евангелизация. Всекидневно там идваха до 2000 души. Всяка вечер звучеше призив за покаяние, покана да се обърнем към Иисус и да Го приемем в сърцето си. В проповедта на Лео Янц върху текст в Евангелието от Лука (17:33-36) така отчетливо прозвуча необходимостта да се направи избор между спасението и гибелта, че аз, след като се преборих със страха и треперенето, излязох отпред. После започнахме да посещаваме домашна група, а две години по-късно с жена ми приехме водно кръщение в Брауншвайгската баптистка църква.

– Какво е Вашето образование?

– От 1963 до 1968 г. учих във Факултета по технически науки към Хановерския технически университет и получих диплома на инженер. После в Аахенския технически университет се занимавах с изследователска дейност върху техниката на автоматичното регулиране. След две години получих степен доктор на техническите науки.

– Много млади хора постъпват в университета като християни, а излизат от там като атеисти или агностици. Имате ли и Вие подобни наблюдения?

– На този въпрос не може да се отговори еднозначно. Някои млади хора постъпват в богословските факултети на университетите с искрена убеденост. В процеса на обучението те се сблъскват с библейската критика, която твърди, че автори на Библията са хората, а не Бог. И ако щом завършат, такива студенти станат пастири и свещеници, това би имало пагубни последствия. Не са много младежите, които издържат изпитанието и остават убедени свидетели на Иисус.

Във всички науки за живота, например биологията, медицината, психологията, а също и във философията еволюцията се преподава като единствена научна теория. Това учение не признава Създателя, ето защо въпросът за Бога или изобщо не възниква, или се ограничава от материалистичното мислене. По-различно е във физиката, химията, математиката и техническите науки. В тези области няма нищо, което да се противопоставя на вярата в Бога. Забелязал съм, че за студентите в тези направления на науката въпросът за съществуването на Бога е по-актуален, отколкото за другите. Понякога в техническите университети дори организирахме специални семинари и дискусии, в които определена роля играеха християнските идеи. И тъй като мен ме вълнуваха въпросите за произхода на света и смисъла на живота, на тези срещи търсех техните отговори.

– Господин Гит, Вие сте учен, доктор на науките. Каква е Вашата специалност?

– В Хановерския университет изучавах машиностроене. В Аахен защитих дисертация. После повече от тридесет години във Федералния физико-технически институт в Брауншвайг бях ръководител на отдела за информационни технологии. През тези години информатиката стана моята специалност.

– Как съчетавате вярата в Библията като Божие Слово, от една страна, и научните познания в областта на палеонтологията, геологията и т.н., от друга? Няма ли прекалено голямо напрежение между тях?

– Да, между знанията в сферата на палеонтологията и геологията и свидетелството на Библията действително има голямо напрежение. В тези науки, както и в астрономията, историческите времеви рамки се изчисляват на милиони и милиарди години, което не просто е общоприето, а направо сякаш е зациментирано твърдение. Това обаче изобщо не означава, че тези отрязъци от време се изчисляват по физически начин. По-скоро те произлизат от наложилото се по същия начин учение за еволюцията, която изисква подобни дълги периоди от време. В сравнение с тях библейските времеви рамки са изключително кратки. Светът и всички живи същества са били сътворени от всемогъщия Създател за шест обикновени дни. Това е било началото на историята на света. От този момент започва летоброенето. Като съберем времето на изброените в Библията поколения, ще получим около шест хиляди години. Ако предположим, че редуването на поколенията не е записано изцяло, можем да добавим още нeколкостотин години. Така ще получим може би десет хиляди години, но съвсем не милиони. Ето защо трябва да направим избор: дали да вярваме на библейския Бог, Който не може да лъже (Числ. 23:19), и на Неговия Син Иисус, Който потвърждава истинността на Писанието (Йоан 17:17), или да следваме съмнителни човешки теории.

да противостои на външните сили) и най-малкото изразходване на материали, се хванах на работа. Целта ми беше да изразя тези критерии с математически уравнения и да ги оптимизирам на компютъра. Резултатът се оказа еднозначен и удивителен: за да се построи устойчив ковчег с най-малко изразходване на материали, е важно да имаш не толкова абсолютните размери, колкото правилното съотношение между широчината и височината (Ш/В) на съда. Получената след дълги и сложни изчисления стойност Ш/В = 1,66 съвпадна със стойността, посочена в книгата Битие 6:15 (широчина – 50 лакти, височина – 30 лакти; Ш/В = 50/30 = 1,67). Бях удовлетворен и се зарадвах, когато получих този резултат. Той опровергава мнението на библейските критици, че повествованието за потопа е възникнало под влиянието на вавилонския епос за Гилгамеш, и потвърждава, че Библията е оригинален извор.

– И все пак, можете ли Вие, който сте учен от XXI век, да вярвате в Библията?

– По принцип има само два подхода към учението за боговдъхновеността на Библията: или тя е измислена от хора и авторите от различни векове са изразявали в нея собствените си мисли, или Бог е дал на човечеството информация, която то само никога не би могло да разбере. Аз се придържам към втория вариант, тъй като библейският Бог е Бог на истината (II Цар. 7:28) и Иисус свидетелства за Себе Си: „Аз съм пътят и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Доказателство за истинността на Писанието, което всеки човек може да провери, предоставя самият Бог, като описва в Словото Си над 3000 изпълнени пророчества. Такъв „знак за качество“ притежава само Библията. Никоя друга книга на която и да било религия не е способна да се похвали с това. Ето защо ап. Павел с пълно основание може да каже: „Вярвам на всичко, което е писано в Закона и в Пророците“ (Деян. 24:14). Много години съм се занимавал с естественонаучни въпроси и твърдя, че Библията ни дава най-доброто обяснение за произхода на всички живи създания и най-доброто разбиране за законите на света. Тази книга промени живота ми, даде ми смисъл и цел, и вечен живот.

– Какво Ви носи най-голяма радост и удовлетворение като учен християнин?

– Областта, която най-много ме привлича, е свързана с естественонаучните взаимовръзки, имащи отношение към Библията. Наскоро препрочетох историята за Ной. Направиха ми впечатление посочените размери на ковчега. Помислих си: „Ако тези размери са дадени от Бога, те трябва да са най-добрите размери, включително от гледна точка на техническите науки.“ Като приех за необходимо условие добрата устойчивост на ковчега (способността на плавателния съд

– Над какво работите сега?

– В книгата „В началото беше информацията“ с помощта на законите за същността на информацията аз опровергавам еволюционното учение и показвам, че светът не може да бъде разбран, ако не се признае съществуването на неговия Създател. Тази книга е помогнала на много наши съвременници да отхвърлят теорията за еволюцията и да повярват в Бога. Сега работя над новото издание на книгата, като добавям в нея някои глави, например „Математическо пророческо доказателство за съществуването на Бога“.

– Какво бихте искали да кажете непременно на всички хора?

– Веднъж сътрудниците на мисията „Братска ръка“ ме попитаха дали мога да напиша за тях брошура, която да раздават на хората. След многократното им настояване най-накрая се съгласих, като казах, че това ще бъде еднаединствена брошура. Така започнах да мисля кой въпрос е най-важният за всички хора. И стигнах до заключението, че трябва да пиша по темата: „Как да попадна на небето?“ Смятам, че няма по-важен въпрос, който трябва да решим в този живот, а именно: къде ще прекараме вечността? В Първото послание на ап. Йоан намираме ясен и точен отговор: „Който има Сина Божи, има този [вечния] живот; който няма Сина Божи, няма този [вечния] живот“ (5:12).

– Благодаря за разговора! Благословения в служението на Бога и на хората!

ъпросът в какво отношение се намират науката и Библията спада към най-вълнуващата проблематика на настоящето. В крайна сметка всички спорове между различните направления на човешката мисъл в наше време и Библията (например темата за сътворение или еволюция, за различните богословски доктрини, за феминизма) може да се сведат до един основен въпрос: „Как аз чета Библията?“ Свързани с това са следните извънредно важни въпроси: • Каква стойност приписваме на твърденията от Библията?

• Дали думите в Библията са били валидни само за времето, през което е написана, или са верни по принцип?

• В какви области се разпростира компетентността на Библията?

• Говори ли Библията действително с авторитета на живия Бог, или тя е човешко произведение?

• Съдържа ли Библията човешки фалшификации, или се доверяваме

на Бога, че гарантираното в Словото Му намерение да ни информира по никакъв начин не може да бъде провалено или ограничено през всички следващи векове? Схващанията за начините да се тълкува Библията са много различни и могат да се обобщят в следните три категории: 1. Библията е книга, която засяга изключително вярата и живота. Тя няма никаква компетентност или претенция да говори за нещо в областта на естествените науки. Там, където в нея се срещат природонаучни становища, те са преплетени с тогавашните представи или отразяват митологични и философски идеи на съседните по онова време народи на Израил (вавилонци, гърци, египтяни). Така днешната наука може изобщо да не се интересува от библейските твърдения. Знанието и вярата трябва строго да се разграничат. Преподавателят по религия Хайнц Вилнер пише: „Ние трябва да си зададем въпроса дали изобщо вече е уместно

да приемаме в съвременното обучение усещаните като антикварни библейски текстове за сътворението.“1 Следователно Библията не твърди нищо, защото тя по принцип допуска всякакви представи от съответните епохи.

2. Библията съдържа някои полезни насоки за природните науки, които обаче не трябва да се приемат буквално. Тя не ни дава никакви научно полезни, още по-малко задължителни мисловни основания, тъй като е Слово, повлияно от истори-

ческия контекст. Като Божие Слово, предадено от хора, по отношение на природата тя цели да засвидетелства единствено: „Всичко това е Божие дело.“ 3. Библията представлява продиктуван от Бога научен учебник. Едно обстойно изследване на библейския, както и на научния контекст показва, че и трите споменати гледища не са приемливи. Затова сега ще определим позицията спрямо Библията, която произтича от нейната самооценка. Наистина Божието Слово не е „паднало от небето“, но въпреки това то е божествена Книга – в смисъл, че хората, от които е написано, са били водени от Светия Дух. Бог е контролирал писането на оригиналите дори по отношение на избора на езиковия стил. Поради това Библията носи печата на истината и е неоспорима във всичките си твърдения – неза* Откъс от книгата Гит, В. Писано е... С., Верен, 2010, 44-54.

висимо дали става дума за въпроси, свързани с вярата и спасението, за житейски проблеми или аспекти с природонаучно значение. Но същевременно Библията включва и човешки компоненти, т.е. личността на авторите в никакъв случай не е била изключена – те са писали в съответствие със собствения си характер и индивидуален стил. Личните им чувства и настроения се открояват в определени житейски ситуации (преживявания с Бога, срещи с Иисус Христос, моменти на радост или тъга, молитви за помощ, благодарност или хваление). Но личното остава на заден план – особено когато авторът въвежда с думи като: „Така казва Господ“ или „И Господното слово дойде към мен.“ По този начин често се предават послания, чието съдържание частично или изобщо не се е разбирало от авторите. Ето защо природонаучните аспекти в библейския текст далеч са надхвърляли тогавашната степен на познание и пророческите слова обикновено са стигали отвъд исторически обозримите и разбираеми по онова време рамки (например Дан. 12:8). При тези предпоставки следва да възприемаме Библията сериозно във всичките й аспекти. Да изкривяваме Писанието, означава да изо-

пачаваме Божието послание към нас и да се лишим от достъпа си до един незаменим източник на информация. На фигурата тук е показано нагледно отношението между важните научни въпроси и Библията. Там се прави разлика между онова, което науката може и не е в състояние да изследва. Двете области се пресичат от разкритото и неразкритото в Божието Слово. При възникналите по този начин четири полета има такива с Q = 0, Q = 1 и Q = 2 източника на информация: „никакви източници“, „само наука“, „само Библия“ и „Библия и наука“. Сега ще се насочим към отделните области – от 1 до 6 – на взаимодействието между Библията и науката. При разсъжденията ще имаме предвид преди всичко природните науки (например физика, химия, астрономия, биология). ÃÐÅØÊÈ Â ÍÀÓÊÈÒÅ (област 1) Преди да преминем към област 2 – същинската сфера на научните задачи и въпроси, – ще се занимаем с онази област 1, от която винаги трябва да изхождаме, когато хората вършат нещо. След грехопадението се намираме в положение, което Библията определя в Исая 53:6 като всеобща заблуда на човечеството: „Всички ние блуждаехме като овце.“ Тези думи описват на първо място духовното състояние на вече откъсналия се от Бога човек, но те освен това подчертават принципната способност на хората да се заблуждават (например Пр. 10:17; Ис. 8:22; Mат. 22:29; I Пет. 2:25; Евр. 3:10). Когато това се случи, животът им няма смислен център, ориентиран по техния Създател и допитващ се до Него,

а те се въртят около себе си, т.е. около своите лични планове за самоосъществяване, които се свеждат до богатство, чест, власт и желания от всякакъв род. Исая описва плодовете на такъв живот: „И ще се вгледат нагоре, и ще погледат към земята; и ето – скръб и мрак, гъста тъмнина; и ще бъдат хвърлени в тъмнината“ (Ис.

8:22). Подобни принципни заблуди не липсват и в изследваните от хората науки. Който проследява историята на науката, не може да не напише една глава за измамите, грешките и лъжливите заключения в нея. Някои неща, оповестени първоначално с думите: „Науката е доказала“, е трябвало да се отхвърлят като неволна заблуда, чиста спекулация, а понякога и умишлена измама. Такъв е примерът с установения от Ернст Хекел (1834-1919) т. нар. „основен биогенетичен закон“. Първоначално той се разглежда като неоспоримо доказателство за еволюцията. Известният биолог Адолф Портман (1897-1982) пише за допуснатата грешка: „Това, че тези възгледи ни се представят във вид на научна истина, не бива да ни заблуждава относно факта, че те произхождат от определени убеждения“ („Биологични фрагменти върху учението за човека“). Видният ембриолог Ерик Блехшмит (1904-1992) чрез своите трудове също доказва, че „основният закон“ на Хекел е фундаментална заблуда в биологията2. Още необоснованите научни твърдения съдържат спекулативен елемент поради непълни емпирични познания или неправилни предпоставки и следователно могат да дадат най-много временно обяснение на някакъв факт. За съжаление неведнъж все още недостатъчно обсъдени в научните среди проблеми се представят като напълно и окончателно изяснени във втoричните източници – учебници, медии, научнопопулярна литература. Едно твърдение, възприето по такъв начин, не само възпрепятства развитието на научната работа, но за съжаление става и отправна точка на огромна поредица от заблуди. Ако предпоставките не са верни, резултатът ще е грешен, дори и всички междинни етапи да са

правилни. И често е трудно веднъж влезлите в обръщение заблуди да бъдат заменени с правилните познания. Носителят на Нобелова награда по физика Макс Планк (1858-1947) е изразил духовито тази странна инертност: „Една нова научна истина обикновено не се налага по такъв начин, че нейните противници да бъдат убедени и да обявят, че я приемат, а по-скоро – тъй като несъгласните с нея постепенно измират и подрастващото поколение от самото начало свиква с тази истина.“ 3 За съжаление обаче на младите хора все още се поднасят многобройни заблуди от миналото. Такива грешки например са: • еволюционната теория и като следствие – всички изградени върху нея идеологии; • задължително преподаваният в бившите комунистически страни „научен материализъм“, който отдавна бе опроверган от констатациите на съвременната физика, а вече се провали и на практика; • психоанализата на Фройд, която вижда в сексуалността централната отправна точка за човешкото развитие (за тази привнесена предпоставка отдавна е доказано, че е погрешна4); • различните оскърбителни за Бога и Неговото Слово модернистични богословски теории като „демитологизиране на Библията“, теченията „Бог-е-мъртъв“, „Бог-е-червен“, богословието на освобождението, на революцията, феминисткото богословие. Ако еволюционната теория е погрешна – както не се съмняваме нито аз, нито все по-голям брой учени, – всички научни области, които са постигнали резултатите си, използвайки предпоставките на тази основна идея, са на погрешен път (например теориите за възникването на геоложките пластове, за големия взрив, за филогенезата, за молекулярното родословно дърво, за праисторията на човека). Гръцкият философ Демокрит (460-371 г. пр. Хр.) казва: „Хората са си измислили идола на случайността, за да прикриват с него собствената си неразсъдливост.“ Чрез еволюционното учение се приема един

измамен образ, с помощта на който човекът от Библията се обръща с главата надолу. Поради последвалото съзнателно отричане на Създателя такова поведение предизвиква Божия съд, както е описано в Римл.

1:20-21. Развиването на неправилни теории от такъв вид, които по дефиниция целят да отстранят Твореца, не може да се обясни с ограничените методи на науката. Новият Завет дава духовно обяснение за тяхната поява: „И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата“ (II Сол. 2:11). В такива случаи е вярна поговорката: „Започне ли заблуда – и на една стотна от милиметъра, – тя ще отведе на хиляда километра далече от истината.“ ÑÚÙÈÍÑÊÀ ÑÔÅÐÀ ÍÀ ÍÀÓÊÈÒÅ (област 2) Бог дава на хората още на първата страница от Библията заповедта: „Обладайте земята!“ (Бит. 1:28). Тук се включва и изследването на сътворения от Бога свят на живата и неживата природа. Задълбоченото навлизане в закономерностите на творението води до три резултата: • Колкото повече вникваме в чудесата на творението, толкова повече ще хвалим Бога (Пс. 18; 103).

• Колкото повече разбираме творението, толкова по-добре можем да го оползотворим за хората (земеделие, техника, медицина).

• Колкото по-добре осъзнаваме взаимовръзките в творението, толкова по-пестеливо можем да боравим с неговите ресурси (например никакво 1

Willner, H. Schöpfung. Zum Beispiel. – Zeitschrift

für die Praxis des christl. Unterrichts in Schule und Kirche, 1971, 119-143.

2

Blechschmidt, E. Gestaltungsvorgänge in der

menschlichen Embryonalentwicklung. – In: Am Anfang war die Information. Gitt, W., Hrsg. Gräfelfing/ München, Resch-Verlag, 1982, S. 211.

3

Planck, M. Vorträge und Erinnerungen Fünfte

Auflage der Wege zur physikalischen Erkenntnis.

Stuttgart, S. Hirzel Verlag, 1949.

4

Berger, K. Vergewaltigung der Seele – Sigmund

Freud. CH-9442 Berneck, Schwengeler-Verlag, 1984, S. 150; Müller, L. Die Wiederkehr des Magischen.

– Psychologie heute, 11, 1984, №9, 21-27; Franke, K. Angriff auf das Reich des Königs Ödipus. – Der Spiegel, Dez. 1984, 116-132.

разточителство на суровини, поддържане на чиста околна среда). Ако споменатите тук точки се отнасят най-вече до естествените науки, по подобен начин могат да се определят целите и при други науки. За печалния факт, че с научните знания и методи може да се злоупотребява (например атомната бомба, абортът, генното инженерство), не трябва да се обвинява самото познание за природата. Неправилното прилагане на това познание и погрешните пътища на развитието му (например марксизмът, богословското течение „Бог-е-мъртъв“) са следствие от грехопадението и отделянето на човека от неговия Творец. Естествените науки ни предоставят инструментариума, за да узнаем нещо за онази част от природата, която може да се изследва. С тях не би трябвало да се злоупотребява, така че те да служат като прикритие за легализиране на методи и подходи, с които може да се спекулира по отношение на неизследимото.

Духовно-нравствените закони са парадигма за правилното изграждане както на личността, така и на всяко общество, на различни нива – от семейството до държавата. Четвъртата заповед не е нравствен закон, установен за конкретен народ, както смятат някои богослови. Свещеното Писание разкрива духовната същност на думата „събота“ като почивка на духа, душата и тялото. Човекът е сътворен по Божи образ и подобие, затова притежава тези три естества. Отначало духът е водещ в тази троичност. Преди грехопадението човекът е общувал непосредствено с Бога, Който е Дух, получавал е знания от Него и е действал според водителството Му. Грехът прекъсва връзката с Бога и човешкият дух спира да функционира според предназначението си, като става заложник на осквернените и покварени душа и тяло. Тези две греховни съставни части, които Писанието определя като плът или стара природа, поемат инициативата в действията на човека и постоянно го тласкат в различни посоки – хаотично, най-често безсмислено, с неоправдани очаквания и разочароващи резултати, нерядко и с фатални последствия. Цялата тази картина Свещеното Писание определя като суета, т.е. напразно тичане и гонене на вятъра, с голям преразход на енергия, средства и време. Стига се винаги до преумора и физическо изтощение, които провокират болести. Психическото претоварване също води до по-леки или тежки психични разстройства. Бог дава решение на този личен и социален проблем чрез „съботата“, или почивката, която е не само психо-духовен защитен механизъм, а и води до изцеление на трите нива – духовно, душевно и телесно. Тя е терапия за тялото, ден на почивка от всяка физическа работа, когато душата се успокоява от грижите и се отваря перспектива за духа на хора, които като Давид в миналото се опитват да търсят Божието лице. В новозаветното време за вярващите в Христос тя е почивка от греховете, свобода от похотите и страстите, надежда за вечен покой на небесата. За съжаление това е невъзможно, докато човекът не осъзнае същността и значението на съботата в целия исторически контекст. Тук ще се опитаме да разкрием не мистичното, а реалното благословение в думата „събота“ – почивка, покой, успокоение, умиротворение, което се дава от Бога на хората, спазващи съботния ден, съботните седмици, месеци и години в старозаветното време в Израил, както и духовното значение на съботата за християните в новозаветното време.

За първи път срещаме думата „почивка“, след като Бог завършва творческия процес при създаването на нашата вселена и земята: „И видя Бог всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Бог вижда това на седмия ден, когато си почива от Своите дела: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, които прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, които извърши“ (Бит. 2:2). Така е и при нас, Неговите създания, – няма нищо по-успокояващо, умиротворяващо и дълбоко удовлетворяващо за

една творческа личност от края на добре свършената работа. Всеки възпитан в трудолюбие и творчество човек е изпитал и изпитва това състояние на дълбоко удовлетворение, което като краен резултат е почивка от делата му. За израилския народ четвъртата заповед е привилегия – да спре, да се вгледа във вече сътвореното от Бога и заедно с Него да каже: „Добро е, твърде добро.“ Така псалмопевецът Давид постоянно възхвалява Бога за доброто, което е сътворил на Земята и което ние ползваме всеки ден: „Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:2). За Давид заповедите на Господ не са забрана, а – защита от невежеството, нехайството, безразли-

чието и равнодушието. Затова той пише: „Законът на Господ е съвършен – укрепява душата; откровението Господно е вярно – простите прави мъдри. Господните повеления са праведни – веселят сърцето; Господната заповед е светла – просветлява очите. Страхът Господен е чист – пребъдва навеки. Съдбите Господни са истина – всички са праведни; те са по-желани от злато и дори от множество чисто злато, по-сладки от мед и капки от вощен мед; и Твоят раб бива опазван от тях; в тяхното спазване е великата награда“ (Пс. 18:8-12). В четвъртата заповед Давид вижда за себе си време за размисъл, за изследване на Божиите дела, време да се учи от Бог Отец, както синът се учи на занаят от баща си.

По време на трудовата си дейност човекът, особено при съвременните професии, използва всичките си психо-физиологични ресурси – мисленето, паметта, възприятието, интелектуалните операции, вниманието, – които изчерпват своя потенциал. През почивката човек си дава време за размисъл, вижда не само направеното добро, а и недостатъците, които в работния процес не забелязва поради ангажираността си. Тогава той започва да мисли за подобряване, усъвършенстване и предприема нови творчески стъпки за по-успешна работа. Трудно можем да предположим, че Бог се е изморил физически и е имал нужда от физическа почивка. Пророкът пише: „Нима не си слушал, че вечният Господ Бог, Който е сътворил краищата на земята, не се уморява и не изнемогва? Неговият разум е неизследим“ (Ис. 40:28). При сътворението Бог си почива по-скоро, защото е постигнал целта Си, получил е дълбоко удовлетворение от създаденото. Ние обаче, облечени в немощно тяло, реално имаме нужда от възстановяване на физическите си сили. Затова Бог Отец се е погрижил за такъв

ден, като с цялата Си строгост заповядва: „Шест дни да вършат работа, а седмият е събота, почивка, посветена на Господ: всеки, който върши работа в съботен ден, да бъде предаден на смърт“ (Изх. 31:15). Когато дава тази заповед на Израил, току-що излязъл от робството, което го довежда до мазохизъм или работохолизъм, Бог знае, че хората няма лесно да спрат инерцията. Освен това чрез четвъртата заповед Той поставя под голяма отговорност бъдещите работодатели – да спазват социалната справедливост, така че в този ден всички да почиват, не само работниците и робите, а и добитъкът.

„Това е събота – почивка за вас: смирявайте душите си: това е вечна наредба“ (Лев. 16:31). Трябва да признаем, че най-голямото изкушение и изпитание е свободата. Израил получава политическа свобода, когато чрез десет знамения Бог го извежда със силна ръка от робството в Египет. В пустинята на израилтяните им предстои да придобият духовна и душевна свобода чрез познаването на Бога и Неговите заповеди. След като са били подчинени с бичове от египтяните, те не могат да си представят как е възможно човек да се покори само на нечие слово, особено от невидимия Бог. Да се смириш и да не правиш нищо, когато си пълен с енергия и имаш много планове бързо да успееш, да вземеш повече, да свършиш повече, да натрупаш повече богатство! В това състояние на духовно обременена душа живее съвременният човек, който иска „да стъпи бързо на крака“. То е голямо изпитание за всички хора във всички времена и епохи – когато събират „мана“ за следващия ден (Изх. 16:14-20) и „дърва“, докато другите почиват (Числ. 15:32-36). Не е лесно да очакваш откровение от Господ, когато обстоятелствата говорят да действаш, подобно на Саул, който се проваля със суетния си ум. Бях млад във вярата, едва на 17 години, и имах възможност да завърша курс за правото да карам мотор. Взех теоретичния изпит, остана кормуването. Бяхме с един по-възрастен християнин, Михаил. Преди това много се упражнявах и тренирах с нашия мотор. Справях се доста успешно с всички фигури, които се изискваха, включително с „осмицата“. Но гледах как другите се провалят на изпита и започнах да се притеснявам. Споделих тревогата си с Михаил, който възприемаше всичко с голямо спокойствие. Той ме погледна и както дъвчеше една сламка, цитира Библията: „Вашата сила е да седите спокойно“ (Ис. 30:15). Тези думи ми прозвучаха като гръм от ясно небе. Още не ги знаех и естествено, те нямаха сила за мен. Продължавах да се суетя в мислите и чувствата си. Дойде моят ред. Юнашки развълнуван, се безпокоях не дали мога, а дали ще успея. Разбира се, разчитах на себе си, за Бога нямах време да помисля, нито да се моля. Седнах на мотора и на втория кръг се провалих на „осмицата“. Бях доста смутен и почти отчаян. Когато извикаха Михаил, той се качи на мотора спокойно, с умиротворено сърце и лице. Направи упражнението и взе изпита. Това беше за мен първият духовен урок – да се замисля върху думите, които впоследствие се запечатаха в сърцето и ума ми. Пребъдвах в тях в много по-сериозни житейски изпити, когато около мен не издържаха по-възрастни хора, с по-голям опит в християнския живот. Тези думи бяха котва на

душата ми при гоненията заради вярата по време на атеизма, когато съпругата ми претърпя тежка операция и имаше реален риск да остана вдовец с четири малки деца, а последното беше на една годинка. В такива изпитания ставаха актуални и думите на пророк Исая: „Той дава сила на уморения и дарява якост на изнемощелия. Уморяват се и момчета и отслабват, и млади хора падат, а които се надяват на Господ, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят“ (Ис. 40:29-31). Хората се изморяват най-вече от грижи, притеснения и безпокойства, а те произлизат от нашата греховна природа. Тревожат се какво ще ядат. Или ги измъчват чувството за вина и очакването на наказание. Съвестта, освещавана от Светия Дух, не спира да ни изобличава за нашите грехове, които ограбват мира и покоя ни. Ето защо Христос казва: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Той винаги поздравява с: „Мир вам.“ Христос е сърцеведец и знае, че хората са в постоянно безпокойство, затова ги успокоява от чувството за вина, като им подарява прошка, дава им от Неговия Дух, Който ги освобождава от усещането за малоценност. Но това се постига едва след като намериш духовен покой в Бога.

Тя настъпва, щом човек прогледне и осъзнае, че е не само грешен, а и подчинен на суетата, дирижирана от демоничния свят. При искрено покаяние той получава прошка на греховете си от Бога в името на Иисус Христос. Когато приеме Христос, получава и Светия Дух в сърцето си. Божият Дух дава съвършен мир, неземна радост и покой. Вярващият придобива небесно знание за себе си, за смисъла на живота и увереност във вечното си пребъдване с Бога. Това е истинската събота за християните. Пиша от личен опит, тъй като преди да позная Бога чрез този път на вяра, бях почти четири години в състояние на депресия. Измъчваха ме съмнения и неверие, всякакви душевни смущения, които като хищници унищожаваха вътрешната ми енергия. Доведоха ме до пълно безразличие към всички и всичко. Нихилизмът ме изпрати до последното стъпало – мисли за самоубийство. Тогава извиках към Бога, подобно на потъващия в морето Петър: „Господи, ако Те има, спаси ме!“ Той протегна Своята невидима ръка и ме избави от преддверието на ада. От този момент настъпиха истински покой, мир и радост в сърцето ми – до ден-днешен.

„Шест дни може да вършите работа, а седмият ден е събота за почивка, свещено събрание; никаква работа не вършете; това е събота Господна“ (Лев. 23:3). Очевидно още в Стария Завет акцентът е поставен не на бездействието, а на свещенодействието – свикването на свещено събрание. Целта е изучаване, наблюдаване, анализ и изводи за всичко, което Бог е направил и за което Той сам казва: „Добро е, твърде добро.“ Бог заповядва на Своя народ: „В седмия месец, на първия ден от месеца, имайте почивка, празник Тръби, свещено събрание имайте“ (Лев. 23:24). Това е образ за бъдещето на Църквата, която повече от две хиляди години свиква свещено събрание, като хвали Бога и Му благодари в молитва, че не е пожалил Своя Единороден Син, за да ни спаси от наказанието за нашите грехове. Тези гласове се чуват като мощни тръби пред Бога от целия свят в неделния ден, деня на Христовото възкресение. „А на петнадесетия ден от седмия месец, когато прибирате земните произведения, празнувайте празника Господен седем дни: в първия ден – почивка и в осмия ден – почивка“ (Лев. 23:39). Това е интересно пророчество за осмия ден, който е всъщност неделя, че ще влезе в почивката на християните. За израилския народ в Стария Завет виждаме заповеди за почивка не само в седмия ден, а са посочени конкретни дни, седмици, месеци в годината, също – конкретни години. И като че ли е вмъкната мисълта за първия и осмия ден на седмицата – неделя, който трябва да бъде за почивка. Можем да го приемем като пророчество от Бога, че ще дойде време, когато Христос ще възкръсне точно на този ден. В Деяния на апостолите четем: „В първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб, Павел, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ“ (20:7). Ап. Йоан получава откровение от възкръсналия Христос в неделя – деня на Неговото възкресение: „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: „Аз съм Алфа и Омега, Първият и Последният“ (Откр. 1:10). Оставям това за размисъл на всички, почитащи съботния ден повече от Христос, Който ни дава не само душевна и духовна почивка, а и откровение, спуска небесна мана по време на неделните богослужения и така открива Себе Си и небесата чрез проповедите, песнопенията, хваленията и молитвите на светиите, обединени в свещено събрание.

Оказва се, че не единствен човекът има нужда от духовен покой, а и самият Бог търси място за Своята почивка не във вселената и природата, а във венеца на творението Си – човека и неговото сърце: „Небето е Мой престол, а земята – подножие на нозете Ми. Какъв дом ще Ми съзидате – казва Господ – или кое място е за Моя почивка?“ (Деян. 7:49). Христос продължава: „Птиците небесни имат гнезда, а Човешкият Син няма къде глава да подслони“, т.е. няма къде да си почине духовно. Думите Му, че няма да ни остави сираци, ще се върне след възкресението и ще бъде с истински повярвалите в Него до края на света, говорят, че чрез Светия Дух Той се настанява във всяко сърце, което се отваря за Него. И безкрайно се радва, като изпитва дълбоко

удовлетворение за спасената душа, която е оценила Неговата жертва на Голгота. Потвърждение на тази мисъл намираме в думите на Иисус към ап. Йоан: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Нашият Господ няма да се успокои, докато и този човек не чуе, не отвори сърцето си и не Го приеме, така че и у него Той да си направи обиталище, а човекът да се успокои в Христос. Тогава се изпълнява желанието на Бога: „Вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се заселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ" (II Кор. 6:16). След като човечеството съгрешава в лицето на Адам и Ева, Бог не може да се успокои, докато не намери място в Своето творение. Защото вижда как то страда и се измъчва от липсата на истински покой. Бог му протяга ръка по различни начини и му показва пътя към рая, където единствено цари такъв покой. Той спасява творението само чрез единение със Себе Си, където и човекът намира съвършен, вечен покой в сърцето си. Ето защо ап. Павел казва: „За Божия народ остава още съботната почивка“ (Евр. 4:9). Тя не се изразява в почитане на конкретен ден, а е почивка в Господ. По време на земния Си живот Христос показва превъзходството на съботата в Него над съботата като спазване на деня: „Човешкият Син е господар и на съботата“ (Мат. 12:8). Ето още едно потвърждение: „Съботата е направена за човека, а не човек – за съботата“ (Марк 2:27). По тази причина ап. Павел пише на църквите: „Никой да не ви осъжда за ядене или пиене, или за някой празник, или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос“ (Кол. 2:16). Тук под „тялото“ се разбира Църквата Христова. Явно ако съботата е за човека и той трябва да се съобразява с нея, тъй като тя е за негово благословение, колко повече хората трябва да ценят Божия Син, Който е даден от Отец за целия човешки род, за да се успокоим в Него веднъж завинаги.

1. Бог сам си почива от Своя труд и след като го анализира, с удовлетворение казва: „Добро е, твърде добро.“ 2. Преди грехопадението човекът пребъдва в съвършен покой – не изпитва тревоги и страхове. В общуването със своя Творец той се наслаждава на всичко, което го заобикаля и се нарича „рай“.

3. След грехопадението човекът попада под пълната власт на суетата, дирижирана от дявола: духовна, душевна, телесна. „Всичките му дни са скърби и трудовете му – безпокойство; дори и нощем сърцето му не знае покой. И това е суета!“ (Екл.

2:23).

4. Чрез четвъртата заповед Бог въвежда ред в живота на човека и му дава възможността и привилегията да изпита установения ден за почивка – успокоение на тялото – с надеждата, че душата ще намери време за анализ на живота си и ще благодари на Бога за всичко, което й е дал. Но малцина осъзнават това. Цар Давид например разбира смисъла на съботата не просто като почитан ден, а като ден на размисъл и разграничаване от суетния живот: „Отвърни очите ми да не виждам суета; животвори ме на Твоя път“ (Пс. 118:37).

5. Независимо от силата на четвъртата заповед, от забраната и наказанието за Израил, много хора, сред тях и християни, остават неспокойни в сърцето си и дори когато по празници не работят нищо, продължават да се суетят в мислите си – оказват се зависими от суетата.

6. Христос идва на земята, за да даде друга събота, т.е. душевна почивка: „Елате при Мене... и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).

7. Духовната почивка не се измерва с дни, месеци и години. Тя е константа и статус на свободния човек. Духовният покой зависи от приемането на Христос в сърцето и пребъдването в Него. „Пребъдете в Мене и Аз – във вас“ (Йоан 15:4).

8. По тази причина ап. Павел казва, че за Божия народ остава съботата, т.е. почивката в Христос, до влизането във вечната събота.

9. За повярвалите в Иисус, новородените, Бог още на земята споделя красотата на вечната почивка, която ни очаква след грабването на Църквата. Съботата като ден за почивка на тялото, а и на душата, е само сянка на истинската почивка в Христос. Тя не се измерва с време, а е предвкусване на вечната почивка. Това е избраният и предложен от Бог Отец път за Неговите чеда – да се върнат в покоищата Му за цяла вечност.

Ето и последното предупреждение на ап. Павел:„И така, понеже се предоставя на някои да влязат в него [Божието покоище], а онези, на които по-рано бе възвестено, не влязоха поради непокорство, пак [Бог] определя един ден, „днес", като казва чрез Давид след толкова време... „Днес, когато чуете гласа Му, да не ожесточите сърцата си." Защото ако Иисус Навин ги бе успокоил, Давид не би говорил след това за друг ден“ (Eвр. 4:1-8). Кой е този „друг ден“, ако не денят на възкресението Христово, на нашето духовно възкресение за Него, денят, който не се измерва с астрономически единици, а има духовно измерение? Началото му е в момента, когато една човешка душа се успокоява в Бога, и продължава в самата вечност. Това е вечната съботна почивка:„За Божия народ остава още съботната почивка. Защото който е влязъл в покоището Му, той и сам е починал от делата си, както Бог – от Своите. И така, нека се постараем да влезем в онова покоище, та да не би някой да падне в подобно непокорство“ (Евр. 4:9-11). Поставих акцента върху почивката заради последствията от грехопадението, довело човешкия род до суетен живот. За съжаление това е статично състояние, което се предава от род в род, но и над него има победа – единствено чрез Христос: „Като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите, а с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос... След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа“ (I Пет. 1:18-22). И така, цената на свободата и на всяка почивка за Израил са десетте знамения в Египет. Цената на истинската психо-духовна почивка тук и във вечноста за целия свят е чистата и свята кръв, пролята на кръста от Иисус Христос. Остава само да осъзнаем това и да се възползваме от този подарък от Бог Отец.

сички хора са подложени на активна пропаганда чрез различни лъжеучения. На съзнателно и подсъзнателно ниво посредством масмедиите ни се насаждат „познания“ от областта на окултизма: магии, мистика, теософия, спиритизъм, различни източни учения и всевъзможни деструктивни култове. Хората четат хороскопи, практикуват фън шуй, занимават се с източни бойни изкуства, изучават всякакви методики за „духовно развитие“ на личността. Книжните щандове са препълнени с периодични издания с окултно съдържание, които се издават в десетки, дори стотици хиляди екземпляри. Хората, които са заобиколени от магии и гадания, вярват на лъжата не

защото съзнателно го искат. Напротив, те се заблуждават, тъй като не знаят истината. Деструктивната информация променя съзнанието им и приемат лъжата. Техният живот е завладян от хитри „квартиранти по наследство“, които чрез лъжа или по друг начин са получили правото да живеят в безсмъртните им души. По заповед на своя господар дявола, който идва, за да „открадне, убие и погуби“ (Йоан 10:10), те искат завинаги да поробят хората и да ги хвърлят в огнената геена. Със своите многобройни възможности за въздействие върху човека демоните формират в неговото съзнание лъжливи убеждения, изопачени представи, заключения от недействителен

опит. В това ни убеждава всекидневният ни живот чрез интернет, киното, шоубизнеса и т.н. Така се променят социалната парадигма, традиционните ценности, отношението към греха в църквите, разрушават се обществените устои. След като в резултат на грехопадението човешката психика загубва общуването си с божествения източник на истината, тя започва да функционира така, че формира своя светоглед чрез заобикалящото я информационно поле. По този начин убежденията и представите на хората често се оказват далеч от реалността. Технологиите за влияние върху съзнанието на личността са добре известни на врага на човешките

души. Той предлага множество интерпретации на света около нас, предназначени за всеки вкус. И накрая хората плащат за своите изкуствени, натрапени представи най-високата цена – губят вечния живот.

ОСОБЕНОСТИТЕ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

Ние живеем в епохата на постмодернизма, характерен с неспособността на мнозина, в това число и християни, да разберат и приемат истината за победата на Иисус Христос на голготския кръст, която се отразява във всички сфери на живота. „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата?“… Да въздадем благодарение на Бога, Който ни дарява победата чрез нашия Господ

Иисус Христос“ (I Кор. 15:55, 57). Нерядко хората наричат себе си християни, но имат жалко, зависимо съществуване, което с нищо не се различава от живота в този свят. Във всекидневието мнозина вярващи не прилагат победата на Иисус Христос над царството на тъмнината. Днес се правят поредните опити да се съедини несъединимото – Църквата и светът. Като не прибягват до дадените ни от Бога право и власт „да свързваме и да развързваме“ (Мат. 18:18), „да настъпваме… на всяка вражеска сила“ (Лука 10:19), днешните служители на много църкви не отговарят на нуждите на времето. Те смятат, че всичко това е из-

ключително право на самия Господ. По този начин Църквата се превръща във философстващ за Бога религиозен клуб по интереси, обществена организация или социална институция. Но именно ние, Божиите деца, трябва да знаем как да се противопоставим на лъжата и измамата, за да „устоим в лошия ден“ (Еф. 6:13). Защото „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против световните управници на тъмнината от този век, против поднебесните духове на злобата“ (ст. 12). Ако не участваме в тази битка, ни очаква поражение, защото християните не могат да бъдат неутрални. Трета възможност просто не е дадена. Като бездействаме, търпим поражение във всички области на живота си.

Сатана като княз на този свят владее майсторски лъжата, изкуството на измамата. Той се стреми да хване в мрежите си и да погуби, по възможност, и християните (Марк 13:22-23). Ако човек смята самоуверено, че поради някаква причина е свободен от влиянието на княза на тъмнината, можем да не се съмняваме, че вече е под неговата власт. Защото тъмнината е просто отсъствие на светлината. Като не знаем истинското положение на нещата, искаме или не, се оказваме в тъмнината. Ако разбираме, че сме в мрак, ние търсим Божията светлина, но ако не осъзнаваме, продължаваме да блуждаем в тъмнина, която приемаме за жизнена норма. Тъй като не познават истинската божествена светлина, много хора се намират в измамния плен на временно, изкуствено осветление. Защото дори „сам сатана се преобразява в ангел на светлината“ (I Кор. 11:14).

Поради незнание или от любопитство мнозина се занимават с гадания, астрология, източни религии и бойни изкуства, медитация. В тези случаи общото покаяние може да бъде недостатъчно, за да излязат от сферата на бесовското влияние. Греховете на окултизма и суеверието стават като договор с ада, който трябва да бъде разтрогнат. Всяка окултна връзка е нужно да бъде разпозната, осъзната и изповядана. В Писанието се казва: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9).

Например моята жена в деня на своето покаяние имала видение: явила й се нейната вярваща баба. Съпровождало я светло същество, което тя представила като ангел хранител. Дълги години съпругата ми изпитвала трудности в отношенията си с библейския Бог, докато не познала истината и не се разделила със своя „ангел“, с „виденията от Бога“ и всякакви други псевдодуховни лъжи. При консултациите, които давам, нерядко вярващи хора споделят, че виждат невидим за другите духовен свят, но при това изпитват необяснима мъка и душевен дискомфорт. Една жена с дъщеря си, бивши окултистки, след като десет години ходили на църква, решили отново да се обърнат за помощ към екстрасенс. След това нещата опреде-

Щом такива грехове като прелюбодеяние, аборт и други подобни трябва да бъдат изповядани, за греховете на мерзостта е нужно веригите им да бъдат и „разкъсани“ на всички нива: духовно, душевно и телесно. Мнозина не знаят за това и оставят отворени канали за достъп на нечистите духове до душата и тялото си. Сатана не забравя за нашите връзки с него и може да напомни за тях дори след десетки години. На това (от конкретни примери в своята практика) ни учи преподавателят по душегрижителство Борис Зудерман. И моята душегрижителска практика напълно потвърждава тези библейски истини. Често срещам хора, които много години са били в окултна зависимост. След като познаят истината и се отрекат от сатана, те мигновено придобиват отново свобода. За някои се налага да се молим дълго време. Преживях голяма радост, когато срещнах наскоро бившия зависим

лено се влошили. Появили се мисли и подбуди да завършат живота си със самоубийство. Когато се открои и изясни коренът на проблема, състоянието на жените се подобри, те получиха и духовно, и душевно изцеление.

ОСОБЕНИ ГРЕХОВЕ

Владимир. Той ми каза, че в живота му са станали коренни промени. Господ му явил Своята сила и той, дотогава пленник на тъмнината, посветил целия си живот на сатана и прекарал около четвърт век в затвора, благодарение на душегрижителска помощ се отрекъл от дявола и придобил духовна свобода. Освобождаването от плена на лъжата е възможно само чрез Божията благодат. При това молитвата с изповедта на човека трябва да бъде ясно и конкретно формулирана. За тази цел е нужно да си припомни и да запише конкретни ситуации и случаи, които са довели до демонична зависимост в живота му: суеверия, проклятия от всякакъв род, гадания, астрология, източни религии и всевъзможни окултни грехове. Освен това при всеки човек съществуват плътски грехове, наследено от предците деструктивно поведение, което е записано в генетичния код и се възпроизвежда. Също така проблемите могат да бъдат свързани с натрапена информация, подвеждащи знания и т.н. Затова е нужна компетентност не само в разпознаването на духовете, а и в различаването на признаците, характерни за определено духовно, понякога и душевно заболяване. Важно е да се знае за какво става дума: за духовно, психично, психосоматично, външно влияние, деструктивно въздействие от страна на неприятели (магии) или за заболяване. Особено разпространени днес са сексуалните грехове. Почти всички зависими изповядват, че са живели в похот, отричат се от духа на блудството и свързаните с него нечестия.

зраснах в семейство, в което никога не бях чула и дума за Бога. Въпреки премногото злочестия никой от близките ми не търсеше надежда за избавление в Него. В продължение на 12 години страдах от тежки хранителни разстройства, които се редуваха. Не бях способна да спра цялото това мъчение – то беше посилно от мен и нищо не можеше да ми помогне. Винаги изпитвах несигурност за това, което ми предстои. Мечтаех за по-щастлив живот и исках някой да ми го обещае, затова от 16-годишна започнах да търся различни гадателки. След срещите с тях въпреки красивите обещания, които наистина чувах, изпадах в депресия. Сякаш нещо беше стъпило на гърдите ми и ме задушаваше. Когато ме приеха да следвам желаната от мен специалност, отново бях изпълнена с несигурност. Баща ми вече беше на легло и не можеше да се грижи за семейството както преди. Първата година в университета премина в посещения на гадателки и изпращане на есемеси до екстрасенси. В началото на лятната ваканция имаше практика, която не беше задължителна за всички студенти, но аз се включих. Водеше я преподавател сатанист, който откровено възхваляваше дявола и отричаше съществуването на Бога. Разказваше истории за сатана и за това, колко му помага. Препоръчваше филми за антихриста, които от любопитство гледах... След края на практиката останах в общежитието. Там започнаха да ми се случват странни неща. Блокът беше почти празен, защото студентите бяха във ваканция, но въпреки това вечер чувах от коридора на етажа глъчка, сякаш имаше празненство. Понякога събирах смелост и проверявах, но навън нямаше никого. Постепенно преодолях това, но се появи друго – зловещото уселучваше се щане за чуждо присъствие. Случваше да е толкова осезаемо, че се страхувах да остана на тъмно. В такива моменти заспивах с вплетени за молитва ръце – повтарях молитвата „Отче наш“, докато не се изтощя. На сутринта се събуждах в същата поза, обляна в пот. Денем ми се струваше, че бродя между два свята.

Сякаш бе отворена вратата на злото. Почти едновременно всичките ми приятели се отдръпнаха от мен без видима причина. Мой колега знаеше, че се интересувам от бъдещето и ми подари карти „Таро“, които беше донесъл от Америка. Тогава мислех, че за да гледаш по тях, е необходима конкретна дарба, която аз не притежавам. Започнах на шега да ги подреждам и да чета в интернет какво означават. Смятах, че е съвсем безобидно, защото се информирах за картите от различни сайтове. Така у мен се зароди интерес и към астрологията, хиромантията, телепатията. Уменията си пробвах върху мои приятели. В един момент вече не се нуждаех от есемеси до гадателки – сама можех да предсказвам. Почти за всеки изпит обръщах чаша с кафе и подреждах карти. Тези изпити, за които си предсказвах, минаваха изклю-

чително тежко, а другите, за които не питах, успявах да взема безпроблемно. Имаше периоди, в които още щом отворех очи, усещах, че над мен е надвиснал буреносен облак и ме притискат множество неразрешими проблеми. Неприятностите и кавгите ме следваха по петите. Все по-често човешкото съществуване ми се струваше безсмислено. Съмнявах се, че изобщо има Бог. Всичко ми се виждаше безнадеждно и с времето това убеждение се засилваше. Множеството неприятни случки ме караха да мисля, че нещо провокира събитията около мен. Едва не изгорях при пожар, пламнал в съседната стая, докато спях. Губех документи, парите от спестяванията ми изчезваха по необясним начин. Отчаянието все повече ме обземаше, а всичко, което се опитвах да градя, се разпадаше още преди да започна.

Мой колега, на когото бях споделяла какво се случва, ми обясни, че това вероятно се дължи на интереса ми към гледането на кафе и карти. Явно хобито ми не бе така безобидно, както мислех. Предложи ми да започна да ходя редовно на църква и спомена, че познава църковен служител, който би могъл да ми помогне. След този разговор реших да спра да гледам на кафе и карти, както и да тълкувам сънищата си. И наистина, лошите случки някак утихнаха. Около три месеца по-късно обаче започнах да сънувам реални кошмари – като във филмите на ужасите. Денем ми прилошаваше без видима причина. Сякаш нещо ме отсичаше и падах за секунди. Не можех да си събера мислите. Състоянието, в което се намирах, беше неестествено. Чувствах някакво необяснимо влияние и броденето между двата свята нямаше край. С колегата ми се разбрахме да се срещнем с дякона, за когото бяхме гово-

то, за което се сетих, бяха тежките хранителни проблеми, продължили цяла вечност. От срам не споделих нищо, просто кимнах положително. Разбрахме се да се видим пак. Върнах се вкъщи и размишлявах колко дълго бях страдала от влиянието на сатана в моя живот. Вече виждах ясно демоничното присъствие около мен. И колкото повече разбирах какво се случва, толкова по-явни ставаха демоничните прояви. На другия ден, след като вече знаех на какво се дължат хранителните разстройства, имах сили да спра с обърканите си навици. Това бе чудо за мен, защото толкова дълго се бях борила с тези проблеми безуспешно. През следващите дни започна главоболие, което не се повлияваше от никакви лекарства. Отново ми прилошаваше. Страхувах се, че всъщност не си давам сметка срещу колко голяма сила се изправям. В съзнанието ми се бяха запечатали думите на служителя, че ако не обикна Христос с цялото си сърце, нечистите сили ще се върнат, седем пъти по-зли. Нямах представа

рили. Още щом го видях, започна да ми прилошава. Запознахме се и когато споделих с какво съм се занимавала, видях в очите на този човек, че то не е толкова безобидно, както смятах. Той предложи да се помолим заедно. Повтарях след него молитвата и почувствах как нещо у мен се раздвижва, от коленете до главата и обратно. В мига, в който трябваше да изрека името на Иисус Христос, устата ми се заключи и не можех да я отворя. Въпреки неимоверните усилия, които полагах, тя се затваряше още по-силно. От очите ми се стичаха сълзи. Сякаш този момент продължи часове. Когато успях да отворя уста, вече съзнавах, че нещата са сериозни. Разбрах, че наистина има духовен свят, за който до този момент не бях си давала сметка. Преди да си тръгне, свещенослужителят ме попита дали имам някакви проблеми и страхове, които да ме измъчват. Първо-

какво точно значи това, но често си го припомнях. На другата ни среща дяконът обеща да ми даде полезни материали за четене. В тях имаше свидетелство на човек, преминал през подобна битка и спасен от Иисус Христос. Когато започнах да чета, ми беше изключително трудно. Костваше ми много усилия да се съсредоточавам. Или ми се приспиваше, или рязко ме заболяваше главата, погледът ми се премрежваше. Исках да се избавя от това състояние и нямах търпение да се срещна отново с този човек. С всеки изминал ден нечистите сили се проявяваха все повече в живота ми. Вече усещах как влизат и излизат от тялото ми. Понякога ме поваляха назад с огромна сила. Ако бях права, нещо ми отсичаше краката и трябваше веднага да седна, за да не падна. Бях прочела как да противостоя на демоните, но ми

беше необходима голяма вяра, която да победи страха у мен. Последваха още две срещи, на които обсъждахме какъв е пътят за освобождение. Мислех, че избавлението ще дойде от човек и дори не се сещах, че за това трябва да се моля на Господ. Йордан (така се казваше дяконът) ми беше подарил Нов Завет. Предупреди ме, че ще ми е по-трудно да чета Божието Слово, отколкото материалите, които ми бе дал. И наистина не можех да се съсредоточа и да вникна в написаното. Ако бях в затворено пространство, се задушавах, а щом излезех навън (четях на тераса на седмия етаж), ми идваха мисли да скоча или се замайвах. Често си припомнях, че трябва да обикна Господ, но не знаех как да заобичам някого, когото не познавам. Струваше ми се достатъчно знанието, че Той съществува. Оставаше да се развалят договорите с дявола, като се отрека от всички окултни практики, с които се бях занимавала. В деня преди уговорената среща за моето отричане разговарях с колегата ми и той ми каза, че се е допитал до свещенослужители от други църкви. Според тях това отричане по-скоро би ми навредило, вместо да получа така желаното освобождение. Положението, в което се намирах, ми се виждаше достатъчно страшно и мисълта да се влоши ме изплаши. После разбрах, че това е било клопка на дявола, в която паднах. Вместо да започна да чета Божието Слово, прибягнах до познатата ритуалност, която се надявах да изплаши нечистите сили. Това, разбира се, не помогна. Случи се точно обратното – вече дори виждах демони. После настъпи период, в който се заблудих, че съм се измъкнала. Мислите и притесненията ми бяха свързани с предстоящото дипломиране и финансовите проблеми, които имах. Спешно трябваше да потърся работа. Но когато намерих, се оказа, че е изключително трудно да изпълнявам дори най-елементарните задачи, които ми поставяха, защото не можех да се съсредоточа. Боледувах често и напрежението около мен нарастваше осезаемо с все-

ки изминал ден. Чувствах се все по-зле физически и два месеца след дипломирането си постъпих по спешност в болница. Започнаха куп изследвания, които не даваха отговор за състоянието ми. Лекарите поставяха диагнози, коя от коя по-страшна, но никоя не се потвърди. Останах без работа и трябваше да търся нова. За щастие намерих, но и там имах същите проблеми. Докато отивах към офиса, разговарях с Бога. А докато работех, влизах в един сайт за астрология, на който бях попаднала. Заблуждавах се, че това е наука и е нещо съвсем безобидно. Въз основа на информацията от там правех плановете си за деня. Започнах да се чувствам все по-зле – физически и емоционално. Сякаш бях неспособна да работя. Изпитвах умора, колкото и да бях отпочинала. Хроничните болести се върнаха и не се повлияваха от никакво лечение. По препоръка на моя колежка посетих хомеопат, което допълнително влоши състоянието ми. Вече бях като хипнотизирана. Изобщо не можех да мисля – сякаш умът ми бе напълно празен. Почти не се хранех, цялото ми тяло трепереше и имах свръхсетивност. След известно време разбрах, че моя позната ми е направила магия. Самоуспокоявах се – щом вярвам, че има Господ, това автоматично ме предпазва и магията ще ме подмине. Чувствах се толкова зле, че трудно изпълнявах нормалните човешки функции. Вече просто вегетирах. Пет месеца по-късно започнаха да ми се случват ужасяващи неща. Отново бях без работа и без квартира. Гърмяха

уреди, до които едва се докосвах. Този път нямах сили да продължа напред. Взех решение да се прибера при родителите си, за да спечеля малко време. Исках това мъчение просто да свърши. Цялото ми тяло трепереше, имах тикове на лявото око и странни болки, от краката до главата. Нямах покой никъде. От свръхсетивност бях преминала в състояние, в което тялото ми сякаш не беше мое. След месец взех решение да се върна в София и да се опитам да съградя живота си за пореден път. Тръгнах на нова работа, но все още нямах квартира и живеех при приятелка. На 06.01.2016 г. след работа отидох на църква. Стоях и в плач се молех на Бога. Усещах сърцето си раздробено и знаех, че единственият, който може да ми помогне, е Господ. Но имах душевни страдания и не успявах да спя повече от два-три часа нощем, а когато отварях очи, не исках да повярвам, че отново съм в същата реалност. Нямах сили да ходя на работа. Състоянието ми ме подтикна да потърся отново услугите на есемес гадателките. Едва дочаках да отмине работната среща и изпратих есемес. Със свито сърце се надявах да прочета как всичко ще се оправи. Отговорът, който получих, не бе каквото очаквах и това съвсем ме сломи. Вместо да се прибера и да работя, се запътих към астролога, когото бях посещавала. По пътя си мислех, че греша, като се допитвам до тъмната страна. Но толкова отчаяно исках да чуя как всичко ще се подреди, че успях да потисна това чувство. За радост човека го нямаше и трябваше да се върна вкъщи.

Когато стигнах до квартирата, в главата ми се прокрадна мисълта, че тази болка трябва да спре и единственото решение е самоубийство. Това обаче ме отрезви. В този миг сякаш сам Господ ми отвори очите и разбрах как отново се бях оплела в мрежите на сатана. Започнах да проглеждам и да подреждам събитията. Спомних си за дякон Йордан. Чудно бе, че пазех телефонния му номер. Набрах го и с треперещ глас го помолих да се видим. Въпреки тежките мисли, които минаваха през ума ми, трябваше да дочакам срещата. Повтарях си, че Господ ще ми даде сили! След разговора с него потърсих материалите, които ми бе дал. От момента, в който започнах да ги чета отново и да подреждам информацията в ума си, се ужасих колко измамена бях. Всичко написано там се отнасяше за мен – сякаш някой ме описваше много точно. Но след като бяха разкрити, демоните започнаха да ме тормозят с пълна сила. Разбирах истинските причини за станалото и се страхувах от това, което ми предстои. Вече осъзнавах лъжата, че знанието за съществуването на Господ е достатъчно. Дадох си сметка, че трябва да се обърна към Него с цялото си сърце, за да се измъкна от ада, в който бях попаднала. Когато се срещнахме с дякона, успях да разкажа малка част от това, през което преминах. Той ми даде насърчението и подкрепата, от които се нуждаех. Каза ми, че след шест месеца всичко ще бъде съвсем различно. В онзи момент това ми се струваше нереалистично и твърде далечно. Нали бях в ада, как само за шест месеца всичко ще се подреди?! Преди да си тръгна, Йордан ме покани на църква. След като се прибрах, се опитах да поспя. 30 минути по-късно се събудих от пронизващи болки в стомаха. Не можех дори да си поема въздух, нито да помръдна. Знаех, че това е реакция от страна на демоничните сили. На следващия ден отидох на църква. Разбирах все по-ясно, че без Божията помощ няма как да премина през това, което ми предстои. Господ беше моята последна и единствена надежда! Всяка сутрин ставах с молитва към Него – да ми помогне. Само Той можеше да ме избави. Протягах ръце и виках към Бога с пълна сила.

Дяконът ме покани и на библейска група, която се провеждаше веднъж седмично. Това бе нещо непознато за мен, но реших да се доверя. До този момент бях чела само Новия Завет и имах доста неясни места. Представата ми за Бога беше размита. Когато започнах да ходя на групата всяка седмица, там получавах отговори на въпроси, които много помогнаха за познанието ми на Бога и за моето изграждане. Колкото повече се приближавах до Господ, толкова по-трудна ставаше битката. Всяка вечер сънувах как демоните настъпват към мен и скоро ще ме отведат в ада. Имах натрапчиви мисли, че всичко е загубено и няма смисъл от тази битка. Макар да знаех откъде идват тези „съвети“, ми беше изключително трудно да вървя напред. На моменти се сломявах, но усещах, че Божията ръка е над мен и няма да позволи да ми се случи нищо лошо. Започнах да чета свидетелства на други хора, които се бяха сблъсквали с подобни проблеми. Виждах как Господ ги бе спасил. Това ми даваше голямо насърчение да продължавам напред и да Го моля да избави и мен. Скоро отидох и на молитвено събрание. Почти веднага ми прилоша. Краката ми се подкосиха и се наложи да седна. Сякаш нещо ме натискаше надолу и не ми позволяваше да се изправя. Рязко ми ставаше ту топло, ту много студено. Изпитвах неудобство да кажа, че имам нужда от помощ. За моя радост там беше и една жена, която познавах от библейската група. Тя представи моите нужди за молитва. Тази подкрепа от хора, които почти не познавах, значеше много. След като се помолиха за мен, симптомите изчезнаха мигновено. Постепенно разбирах колко голяма сила имат ходатайствените молитви, когато хората се застъпват пред Бога за друг човек. Дадох си сметка, че някои от промените в живота ми са настъпили мигновено и се дължат точно на такива молитви. Учудваше ме с какво внимание се отнасят към мен служителите. Тогава все още нямах представа, че душата ми се нуждае от спасение, а те бяха наясно колко тежка е борбата. За първи път виждах хора, които искрено обичат Бога.

Преди възприемах израза: „Жив е Бог“ доста абстрактно. В молитвите на вярващите обаче личеше увереност, че Той ги чува и ще им отговори, – нещо, което до този момент ми бе непонятно. Започнах да се моля и аз, но със свито сърце, защото се страхувах Бог да не ме отхвърли. Още при първите молитви сърцето ми се съкрушаваше. Плачех и се молех. Исках Бог да ми прости и да ми помогне. Осъзнавах колко грешна съм пред Него. След всяка молитва ми олекваше – усещах закрилата Му и мир в душата. Когато не се молех, безпокойството се връщаше. Започнах да чета Божието Слово при всяка възможност – докато чаках на опашка пред личния лекар, в почивките на работа, дори в метрото и най-вече когато бях сама вкъщи. Исках да разбера какво ни казва Бог. Исках да Го познавам. За всичко, което не ми беше ясно, питах на библейската група.

Колкото повече четях и се молех, толкова по-защитена се чувствах. Вече спях спокойно. Започнах малко по малко да се храня. Болките по тялото изчезнаха, окото ми спря да трепери. Дори можех да поемам дълбоко дъх. Битката за душата ми все още не бе приключила. Имаше моменти, в които, докато се молех, усещах демонично присъствие или пък в съзнанието ми изникваха ужасяващи гледки. От библейската група бях разбрала, че човек прави тук, на тази земя, своя избор за спасение на душата си. Това ме насърчаваше да се моля все повече за своето спасение. Започнах да ходя на сутрешна молитва и да постя. Това бе начин да се доближа до Господ и да общувам лично с Него. Нечистите сили всячески се опитваха да ме спрат. Имаше дни, в които изпитвах измамното усещане, че всичките ми кости са натрошени. Но усилията ми даваха изключително осезаем резултат.

В периода на моето търсене Бог ми изявяваше всеки един от греховете ми, за които се разкайвах с цяло сърце. Малко след началото на поста ми Господ се смили над мен. Даде ми пълна увереност, че греховете ми са простени и че душата ми е спасена от вечната смърт. Оставаше да разваля всички договори с лукавия. За това беше необходимо да се извърши отричане. Но колкото по-близо бях до този акт, толкова по-силен натиск имаше. По време на служба ми прилошаваше и не можех да стоя на крака, нито да се моля. След отричането съвсем реално почувствах свобода и невероятна лекота в душата си. Следващата стъпка, към която ме водеше Господ, бе водното кръщение. Когато се кръстих, имах пълната увереност, че искам да предам живота си в ръцете на Христос и да Му служа. Да служа

на моя Господ и Спасител, Който избави душата ми от всички страдания и страхове, освободи ме от демоните, изцели болките ми и премахна чувството ми за безпомощност и несигурност. Неговата любов ме привдигна и замени безнадеждността с жива надежда и вяра. Днес всичко това ми се струва като изтекла вода – само за шест месеца животът ми се преобрази изцяло. Започнах да градя върху здрава основа. Всеки ден се събуждам изпълнена със съвършен мир и радост от Бога. Живея с увереност, че Той ме закриля и през каквито и трудности да преминавам, ще бъде с мен.

ихте ли ми казали, вие учите ли Божия Закон? – ме попита едно вярващо момиче, което веднъж посети богослужението в нашата църква.

– Какво имате предвид? – уточних аз.

– Учите ли, вие и църквата, целия Божи Закон?

– За какво по-точно говорите?

– Почитате ли Господния ден?

– Ааа, ето какво било... Заповедта за съботния ден е част от Декалога – Десетте Божии заповеди. Декалогът е основата на етиката, а и изобщо на цялата религия в Израил. Това е съществената част от договора (Завета), сключен на Синайската планина. Когато говориш с невярващите за Бога и Неговото Слово, често можеш да чуеш, че хората почитат заповедите и ги изпълняват. Но на въпроса кои по-точно, обикновено следва списък от две заповеди: „Не убивай“ и „Не кради“. Интересно е, че почти никога не се споменават заповеди като: „Не лъжесвидетелствай“, „Не прелюбодействай“ и „Не пожелавай“, а „Да нямаш други богове освен Мене“, т.е. първата фраза от Завета, изобщо сякаш не съществува.

ВАЖНО Е ДА РАЗБЕРЕМ СМИСЪЛА НА СЪБОТАТА Дискусиите за съботата не стихват до днес. Такива спорове е имало и в Израил. В междузаветния период и по времето на Иисус Христос равините явно не са имали единно мнение за въвеждането, значението и правилата за спазването на съботата. Иисус също говори за това с книжниците и фарисеите. Неговото отношение към съботата предизвиква възмущение и недоволство (Мат. 12:1-8; Марк 2:23-25; Лука 6:1-11), гонение (Йоан 5:16) и намерение да Го убият (Марк 3:6). Не е изненадващо, че глашатаят на Христовото благовестие, Павел, също трябва да води дискусии по този въпрос. Ние не знаем за устните спорове на апостола, но отзвуци от тях намираме в неговите Послания (Кол. 2:16). Днес сред християните се води същата дискусия – дали да се почита съботният ден, или не. Ако отговорът е да, възникват още повече въпроси: как да се спазва, какво да се прави и какво да не се прави? Да се почита съботата или, както е в християнската традиция, – неделята? Но тук няма да разглеждаме подобни въпроси.

Заповедта за съботата като за ден на покой и отдих трябва да се разбира не просто като една от Десетте заповеди, дадени, за да се спазват. Тази заповед трябва да се разглежда в контекста както на живота на народите от древния свят, така и на развитието на Божия замисъл в цялата Библия. Ние ще се спрем на второто. ФРАГМЕНТ ОТ БОЖИЯ ЗАМИСЪЛ Мнозина от нас са редили пъзели, сами или с децата си. При това е важно да се вижда цялата картина, особено ако е голяма и трябва да се подредят много частици. Така е и със заповедта за съботата – тя е един от фрагментите, от които се състои цялата картина на Божия замисъл. В началото на книгата Битие (1:1-2:3) се говори за сътворението на света, което завършва с думите: „Така бяха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, които прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, които извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, които беше сътворил и създал“ (Бит. 2:1-3).

Отделянето на седмия ден в поредицата от дните на сътворението говори за нещо достигнато, но незавършено. Всичко е много добро за следващите цели на Бога, свързани с творението, – благословение за умножаването на хората и за владеенето на земята (Бит. 1:26-30). Като цяло прологът създава повествователната структура на по-нататъшната библейска история. Той е като въведение, което запознава слушателя или читателя с основната тема на библейския разказ. Обикновено въведението помага да се види общата картина и показва на читателя (и слушателя) авторската гледна точка за историята. ЕТАПИ В ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА ЗАМИСЪЛА Ако възприемем въведението по такъв начин, тогава се открива Божият замисъл, който може да бъде изразен

чрез последователност от ключови думи (Бит. 1:1-2:3): Бог – творение – благословение – човек – умножаване – владеене – покой. Покоят е това, към което се стреми повествованието. Този пролог е като сценарий, който после се реализира в цялата библейска драма. На всеки етап от разказа виждаме тази структура. Непослушанието на Адам и Ева, което е провокирано от врага на Божия замисъл и главния противник на Бога, после отстъплението на Израил създават пречки и напрежение в сюжета на библейското повествование. Но Божият замисъл отново и отново се въплъщава в други герои от историята, които Бог призовава, за да осъществи Своя сценарий: Ной, Авраам, Мойсей... Иисус Помазаника. На Ной Бог обещава, че историята ще продължава така, както е била замислена: „Бог – творение – благословение – умножаване – владеене – покой” (Бит. 9:1-17). После Бог открива на Авраам, че и той е част от историята – чрез него Божият замисъл обхваща всички народи на земята (Бит. 12:2-3). Бог му казва, че неговите потомци ще придобият благословение, ще се умножат, ще владеят земята и ще им

се даде почивка (Бит. 15:1-18). Историята на Йосиф също показва как Божият сценарий се реализира чрез неговия живот. Братята му в крайна сметка са спасени, благословени и живеят в покой с баща си, докато са с Йосиф в Египет (Бит. 45:1-15). После Мойсей е призован да продължи историята. Чрез него Бог извежда Своя народ от робството и го води към покой – в Обещаната земя (Изх. 6:1-8). За тази цел Бог дава апокалипсис в една отделна страна – Египет – и отвежда народа Си в планината Синай, където сключва договор (Завет) с израилтяните, преди да навлязат в Обещаната земя. Тук съботата се споменава като ден, когато е забранено да се работи (Изх. 16 гл.; 20:8-11; 31:1217). Целта на забраната да се извършва определена дейност не е да се въведат в Израил някакви„свещени“ дни, в които се отслужват „свещени“ ритуали – особено „свещеното нищонеправене“. Днес често чуваме въпроса:„Може ли да се работи на този празник? Какво може да се прави и какво – не?“ И ето, в света идва Помазаника Иисус. Неговата история продължава сценария на Бога: Той е „Бог с нас“ (Мат. 1:23; 28:20), в Него всеки вярващ става ново създание (II Кор. 5:17; Гал. 6:15), нов човек (Еф. 2:15; 4:24). Той е благословение за народите, умножава Божия народ, дадено Му е правото да властва (Мат. 25:34) и дарява покой на вярващите (Мат. 11:28-30). КАКЪВ Е ЗАВЪРШЕКЪТ НА ЗАМИСЪЛА Краят на историята, в която се осъществява Божият замисъл, е видението на ап. Йоан, когато всичко вече е извършено както е замислено и описано във въведението. Видението на Йоан за края на света е епилог на великото божествено повествование за нашия свят: Бог – ново творение – ново човечество – почивка. И цялото повествование получава своята завършена форма. Разбирането на заповедите в Декалога, особено на заповедта за съботата ще бъде пълно, ако видим тази велика история и разберем накъде води тя. Творението, което е изпаднало в състояние на отчуждение заради непослушанието си, страда от греха. Грехът не е просто религиозна категория. Несправедливостта и потисничеството, болката и страданието, невъзможността да се създадат благоприятни условия и справедливо отноше-

ние към всички стават все по-очевидни. Вярата в прогреса, в по-добрите социални програми и политически идеологии не води човечеството към желаните мир и справедливост. Ето в какво се проявява грехът. ИЗБОР НА НОСИТЕЛ НА ЗАКОНА Бог намира Израил. В този свят на несправедливост, потисничество, болка, страдания и стенания (Изх. 1 гл.) Бог намира Израил. Той чува вика на тези хора (Изх. 2:25). И след като ги освобождава, започва да ги води към нов свят. Те трябва да се променят така, че да кажат и да покажат на света как може да се живее по друг начин, да се върви към процъфтяващо общество – общество на справедливост, в което хората не работят за фараона, а за себе си, но не за сметка на своите ближни (Вт. 4:5-8). Така е изграден Мойсеевият Закон. Бог установява Своята справедливост (праведност) в началото на сътворението: всеки човек е носител на Неговия образ и е създаден равен на другите. И сега отново възстановява Своята справедливост, като я утвърждава чрез Закона. Нарушаването на заповедите пак ще доведе хората до несправедливост и потисничество, болка и страдание. Пророците изобличават царете именно за това (например Исая, Амос). Ето защо, за да се изпълни Божият замисъл, е необходимо да се отмени историята на целия свят (който стене от болка) и той да се подчини на новата история, където болката завършва с освобождение. Декалогът слага началото на тази история: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от египетската земя, от дома на робството” (Изх. 20:2). По своята форма Декалогът напомня заветите (договорите) между царете и народите. Царят обещава покровителство, а народът – вярност и изпълнение на изискванията на владетеля. В Библията царят е Бог Яхве, а народът е Израил, който трябва да спазва заповедите на своя Цар. За разлика от останалите, заповедта за съботата подчертава особено статуса на човека, към когото е насочена – този, който има роби. Не всички израилтяни са имали роби. Вероятно по такъв начин Бог е искал тези, които благодарение на финансовите си успехи (или по друга причина) са заели по-добра позиция в обществото, да бъдат изравнени с хората

на почивка, правото на поклонение пред Бога Творец и Изкупител. Затова дребнавият подход, който задава въпроса: „Да спазваме съботата или не и как да я спазваме?“, е неверен и не отразява следването на Божия Закон в смисъла, в който е даден, като установяване на правда за всички. Това Иисус нарича „прецеждане на комара“ – когато ритуалите се спазват, но справедливост няма.

в социална и икономическа зависимост. Това е заповед за цялата израилска общност – да работят шест дни и да си почиват на седмия ден. Но от стопанина зависело дали ще могат неговите домашни и онези, които работят за тях и им принадлежат, също да си почиват в седмия ден (Изх. 20:8) и да го „светят“ (Вт. 5:12). Адресат на четвъртата заповед можел да бъде не само бащата като глава на семейството и стопанството, но в следващите етапи от развитието – също царят на Израил. На него е заповядано да бъде пазител на съботата. Както днес казваме, че президентът е гарант за конституцията, така царят на Израил трябвало първи да спазва съботата и да контролира изпълнението на Закона. Можем да заключим, че заповедта се отнася за целия Израил, но текстът уточнява: най-вече това е бащата на семейството, стопанинът, царят. Всички трябва да са отговорни за това, целият народ – синовете и дъщерите, робите и пришълците – да си почива в седмия ден. ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНА ЗАПОВЕД И така, съботата е безпрецедентно събитие в древния свят. Тя е дадена, за да се установи Божията справедливост за всички: така правото на почивка се потвърждава чрез закон и важи особено за онези, които работят най-много и, както обикновено в човешката история, имат по-малко или изобщо нямат права. Те трябвало да си почиват, както и техните стопани. Но и всички трябвало да работят шест дни – от роба до царя! От тук следва, че съботата не е ритуал, не е свещен ден, а справедливост, дадена от Бога в този свят. Съботата е обоснована като

че ли от две истории: на сътворението и изкуплението, или възстановяването, но това е всъщност една история, чийто автор е Бог. Той възстановява творението, което е в стенание и мъка, за да се изяви Неговата справедливост в света, и Той заповядва болката, която израилтяните са изпитали в Египет, никога повече да не се връща в този свят. За да може обаче онази несправедливост, под която стенел народът, да бъде изкоренена от живота му, трябвало да се спазва Законът. Гарант на Закона бил самият Бог на Завета – Яхве. Когато хората нарушавали Закона, започвали да говорят Божиите пророци. Който го съблюдавал, бил праведен. Но праведността не е в това, че израилтяните спазвали съботата, а в това, че чрез спазването на съботата те пренасяли справедливостта на Бога в този свят, в обществото. Често казваме, че съботата като ден за почивка е нужна за възстановяване на силите и за поклонение пред Бога. „Възстановяване“ е подходяща дума, за да разберем историята на изкуплението. Навярно това е причината в двата варианта на Декалога (Изх. 20:8-11 и Вт. 5:1215) да се дават обоснования от различна гледна точка: историята на сътворението и историята на изкуплението, или възстановяването. Именно от гледна точка на възстановяването на творението Иисус изцелява в събота. В този ден творението, което стене от болка, болести и немощ, се възстановява в Божията слава (Лука 13:16; Йоан 9:3). Колко важно е да се спазва съботата, личи от строгостта на наказанието за нейното нарушение. Ако не се зачита съботата, отново някой се заробва, лишава се от благата на Божия Завет – правото

СЪБОТАТА ЗА ЧОВЕКА Няма дело, извършено за Бога, което да не е и за ближния. Бог желае милост и справедливост най-вече за нашия ближен. Това е истинското поклонение на Бога, когато се утвърждават Неговата история, Неговият Закон, Неговата справедливост сред нас. Дългът на Божия народ по отношение на Бога е да уважава правата на съучастниците в Завета, които Бог е описал. Всички знаем: „Възлюби ближния си“, „Не прави това, което не искаш да правят на теб.“ По този начин верността към Бога не е просто вътрешно чувство към самия Бог. То не означава да правиш нещо единствено за Бога: нещо да четеш, нещо да почиташ, нещо да спазваш, нещо да пееш, някъде да ходиш. И така, Божията история, планът, който открихме във въведението (Бит.

1:1-2:3): творение – благословение – умножаване – владеене – покой, въпреки препятствията, които грехът и непослушанието са поставили, неизменно се движи по-нататък чрез утвърждаването на Божия Закон. Справедливостта на Бога, отразена в заповедите за съботата, се развива в постановленията за съботната година и юбилейната година. Там Бог заповядва почивка за цялата земя на всяка седма година, а на всяка петдесета – освобождаване на робите, връщане на тяхното изгубено право да владеят своя земя. БОЖИЯТ РЕД Съблюдаването на седмичния неделен цикъл (шест дни да работиш, на седмия ден да си почиваш) утвърждава реда на Бога и Неговата история в света, където хората са живеели под властта на различни светогледи и порядки. В Египет имали свой култ и ред, в Ханаан – свой и във Вавилон – свой. Израил обаче излиза на световната сцена като носител на ново разбиране за света. Впрочем това не е нова история, а – онази, която започва още при сътворението и която свършва

така, както я е замислил Бог. Съботният ден е почивката, която не достига на Израил по време на робството. Онази почивка, от която са се нуждаели всички хора, особено робите, през всички времена. Кой дава този покой? На Израил го е дал Бог Яхве. Днес Църквата продължава да прогласява тази история, да прогласява почивката, която търсят мнозина. Такава почивка дава Иисус Месия, Който възвестява юбилейната година на Божията

ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА

Началото на пътя към свободния духовен живот, наречен от Иисус „живота в изобилие“ (Йоан 10:10), към придобиване на сила и власт за разтрогване на сатанинските връзки, е покаянието за греховете, признанието на Христос за личен Господ и Спасител, отричането от предишния господар (сатана). Покаяние означава да осъзнаеш своята греховност, т.е. отделеност от Бога, да признаеш Неговата власт над себе си във всички сфери на живота. Това е и свръхестествено новораждане от горе, и процес на промяна, който включва няколко етапа на изменение: а) на светогледа б) на ценностната система в) на поведението. Молитвата на покаяние, произнесена с вяра в името на Иисус Христос, и последвалото новораждане от Светия Дух ни правят съпричастни на Божието естество и участници в Божието Царство. Сега богатствата на обещанията от Бога ни принадлежат, тъй като сме родени от Него. Ако полагаме усилия, за да се освободим от влиянието на окултните грехове, Господ ни праща светлина в разума, за да осъзнаем предишните си грехове на мерзост, и силата на Светия Дух, за да разкъсаме всички връзки със сатана. Трябва да знаем, че в духовния свят нашите думи имат юридическа сила (Мат. 12:37). Бог е сътворил света със Слово и като ни е предал Своето Слово,

справедливост (Лука 4:18-21) и Божията почивка, Божията събота: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху себе си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат.

11:28-29).

– И така, почитате ли Господния ден, спазвате ли го?

– Да, разбира се, почитам деня на възкресението на Господ като ден, кога-

Той в някаква степен е дал тази власт на нас, учениците и последователите на Иисус Христос. Когато изречем думите на покаянието и (ако се налага) отричането, ние преминаваме от царството на тъмнината в Божието Царство и променяме не само своето бъдеще, а и настоящото си състояние. Господ ни дава власт да бъдем Негови деца, да настъпваме срещу всяка вражеска сила, да действаме с могъщата Негова сила, да продължаваме съзидателното Му дело в този свят.

СВОБОДАТА В ХРИСТОС

Като познаем истината, изповядаме греховете си и се отречем от окултните си връзки, придобиваме свобода от властта на сатана (Йоан 8:32). Но въпреки че губи правото си над християнина, той се опитва да му въздейства с лъжа, като се старае да го направи възможно най-малко полезен за Бога. На това трябва да се противопоставим с твърда вяра. Нужно е да отхвърляме всеки натрапен от врага страх като средство за контрол и да провъзгласяваме победата на Иисус Христос във всички сфери на нашия живот. Важно е молитвено, на глас, да отхвърляме бесовските и човешките замисли: проклятия, програмиращи „пророчески“ сънища, всяко чуждо въздействие върху нашия дух. Той трябва да е в състояние на покой, за да можем да слушаме и чуваме тихото водител-

то се възстановява Божието творение; като прогласяване на истината, че Бог осъществява Своята история така, както я е замислил. Но трябва да се почита не денят, а волята на Бога, за да я има сред нас Неговата справедливост.

ство на Светия Дух и да бъдем в центъра на Божията воля, за да имаме плодотворно сътрудничество с Бога и да принасяме изобилен плод във вечното Му Царство. Само благовестието на Божия Син Иисус Христос дава надежда за жертвите на сатанинската лъжа. Пътят на освобождението от духовната зависимост е даден конкретно: спасение чрез Иисус Христос от робството на дявола и преминаване в Царството на Бога. Победните Божии обещания не могат да действат в живота на човека без волевото му решение да премине от властта на сатана под закрилата на Бога, като признае Иисус Христос за свой личен Господ и Спасител, като „приеме Божието всеоръжие“ (Еф. 6:13). Свободата не се дава автоматично: необходимо е активно участие на самия човек. „И тъй, покорете се на Бога; опълчете се против дявола и той ще побегне от вас“ (Як. 4:7).

В

рявата на площада беше оглушителна. Десетки хора се бутаха около нещо. Всеки крещеше, дърпаше околните и се опитваше да мине напред, за да види това, около което се бяха събрали. Наблизо стоеше полицай, който наблюдаваше с ледено изражение случващото се и бавно отпиваше от кафето си. Приближих се до него и го попитах изумен: – Господин полицай, какво толкова има там, че целият този народ се бута така? Той ме погледна и отвърна: – Нищо няма там...

– Тогава защо не спират да се тъпчат?! – възкликнах аз.

– Защото всеки иска да се увери сам – отвърна горчиво и отпи от кафето. Тази кратка история илюстрира буквално живота на мнозина. Устременият човекопоток на нашето време с лекота завлича милиони в сюжети, търсения, борби и каузи, в чийто край ги очаква едно голямо и фатално нищо. Всеки човек, бродещ по Земята, копнее вътрешно за най-добрата развръзка в живота си. Така сме сътворени – жадни за успех, постижения и добруване. Но защо често не получаваме това мечтано най-добро? Забелязали ли сте, че хората, които гледат футболен мач по телевизията, обикновено знаят много по-добре от самите футболисти как трябва да се изиграе определена ситуация? Те просто виждат цялата картинка, отвисоко, докато на терена и проблемите, и решенията изглеждат коренно различно. Така е и в живота ни – единствен Бог има този поглед „от-

високо“, нужен за правилната преценка. Като наш Създател, Той познава съвършено сърцето, мислите и чувствата ни и нито минута от нашия жизнен път не е тайна за Него. Нещо повече – като всеки съзнателен творец, Бог е вложил в нас ясно и конкретно предназначение. Още преди да се родим, Часовникарят има план за нашия толкова сложен механизъм – някой ден да служи за добро и за полза. Сам Той е дарил на създанията Си точно такива качества и заложби, каквито са необходими за последователното следване на този първи и най-добър план А. Ако днес вярвам, че съм сътворен, че не съм случайност на тази земя, то и предназначението ми не е случайно. Тогава изниква въпросът: ще се обърна ли към Този, Който ме е сътворил и въвел в живота, или ще търся сам на принципа „проба-грешка“, воден от

постоянно менящите се страсти в сърцето ми и подпиран от безумно устремената тълпа край мен? Ще сгреша ли, ако се посветя на Бога? Да се посветиш на Бога, означава да търсиш и да вършиш искрено волята Му за живота си, което в крайна сметка е най-доброто за теб. В този факт се е убедил всеки, дръзнал да направи крачката. Като наш Създател и Създател на цялото творение, Бог има изключително ясен план за живота ни. Началото на този план А е познаването на Бога. Вярата във Твореца трябва да премине във вяра на самия Творец. Единствено с такова доверие бихме позволили на Бога да ни води в Пътя, предназначен изначално за нас, – план А. Всяка друга възможност можем на наречем план Б. Именно към него ни теглят естественият вървеж на този свят и плътските ни желания: живот, който пъди усърдно Бога от себе си, изобилен на суета, гонене на вятър, нямане на време, който се опитва да запълни липсата на Господ с всякаква измама, най-често облечена в благородни и красиви одежди. Докато план Б е компромис, водещ към гибел, план А за живота на човека е спасение, посвещение и пълно отдаване на Бога. Бог не ни е

създал и не ни е пуснал на земята, за да се оправя всеки както може и както дойде. В Словото Си Той ясно заявява Своето желание и готовността Си да бъде част от живота на човека. Неслучайно найголямата заповед е: „Възлюби Господ, твоя Бог, от цялото си сърце и от цялата си душа, и с целия си разум, и с цялата си сила“ (Марк 12:30). Не можеш да обичаш някого, когото не познаваш и който не е част от живота ти. Господ е дал на всеки човек сили, таланти и способности с единствената цел той да общува с Него, да Му служи и да радва сърцето Му. Ако отдадем всички тези ресурси в посока, неугодна на Бога, няма да изпълним предназначението на съществуването си. Това е толкова фундаментално страшно! Като християни сме призовани да търсим план А във всяка ситуация и на всеки кръстопът, но често е по-лесно да повярваме на пищящата, умъртвяваща лъжа в света, отколкото на тихата, оживотворяваща истина на Бога. „Аз не ви давам така, както светът дава“ (Йоан 14:27) – твърди Иисус, Който поставя ясно разграничение между Божия и всеки друг път за човека. „Тогава Иисус каза на учениците Си: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва; защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:24-26). Посвещението на първо място означава да позволиш на Бога да действа в живота ти. Да Му дадеш нужните условия за това – смирение, готовност да Го следваш, съразпятие. Да оставяш все повече своето и да браниш и жадуваш все повече Божието. И не смятай Божието за чуждо или за некачествена стока, която трябва да вземеш по принуда. Приемай го за най-добро, което при това категорично не заслужаваш.

Днес се предлагат всякакви енергийни напитки – с кратък ефект, безумно вредни, предизвикващи още повече жажда. Човекът, седнал да поглъща греха, никога не може да се насити. Именно чрез тази рибарска кука се оказваме свалени от кръста и изтласкани на път, различен от съвършения.

Сърцето, казваш, е часовник грешен. Ръждясващата плът загнива, пищи червиви наставления и бързо в дупката се скрива. Отравя кръв и кост, и слово. Горчи обвивката му тлъста, тежи заразата като олово

и с присмех сваля ме от кръста. Пречките пред пълното отдаване в Божиите ръце са много, оправданията да не го правим – също. Безкомпромисното отношение към освещението би премахнало повечето от тях. Греховете – тайни, явни и любими – са заключени стаи в душите ни, където не пускаме Бога да влезе, забраняваме Му да ходи там и да освещава. Хиенови петна по лъвската кожа – доволна маркировка за разкъсване. Оставиш ли такива „петна“ по осветената си душа, светът много бързо ще те „разкрие“ и дяволът не ще те пожали. Всяко подобно петно е площадка за кацане на падналите ангели и отдалечаване от възможността за пълноценно изживяване на Божия план А с всички положителни резултати от него. Трябва да си „свят в света“, защото само чрез постоянно освещаване и търсене на чистота можеш да бъдеш деен инструмент в ръката на пречистия Бог. Тогава посвещението ти ще бъде истинско и плодоносно: „Не се моля да ги вземеш от света, а да ги опазиш от злото. Те не са от света, както и Аз не съм от него. Освети ги чрез Твоята истина; Твоето Слово е истина. Както Ти прати Мене в света, и Аз ги пратих в света; и за тях Аз посвещавам Себе Си,

за да бъдат и те осветени чрез истината“ (Йоан 17:15-19). Както Иисус посвещава Себе Си, за да ни доведе до истината, така човекът, поел пътя на вярата, е длъжен да посвещава себе си на Бога, за да стигне истината до неговите близки, приятели и всички хора, които го заобикалят. Посвещението на Бога ще даде плодове вечни, сладки и за живот, а посвещението на света – плодове тленни, от които нищо няма да остане. Днес е времето за равносметка – къде влагам най-много усилия? За какво мечтая и какви цели поставям пред себе си? Къде е в живота ми Този, Който ме е създал, изкупил ме е и ме благославя до днес? В центъра, като основа или в периферията, като дребен моден аксесоар, със или без който – разлика няма? План Б винаги ще бъде по-лесен и по-привлекателен, а постигането му – по-безпрепятствено. Нашата свободна воля на тази земя се изразява само в едно – да се изкачваме по Пътя, постлан от Създателя ни за спасение, или да се търкаляме по пътя, към който ни тласкат всички инерционни сили на този свят, суетата и грижите.

5.

10.

13.

20.

21.

26.

52.

53.

1.

2.

3.

4.

7.

6.

8.

17.

25.

29.

33.

38.

42.

46.

48.

49.

50.

51.