а своите шестнадесет години задълбочен християнски живот често съм бил свидетел колко много хора бяха преобразени до неузнаваемост главно защото започнаха да четат, да изучават и да се покоряват на Библията. Думите в нея ги променяха пред очите ми и мнозина от семпли хора без големи способности се превръщаха в ярки личности с дълбоко осмислен и мъдър живот. Не е възможно да надценим значението на Божието Слово в живота на онези, които покорно и непредубедено се предоставят на неговото благодатно влияние! И чудно ли е това, при положение че самият му Автор свидетелства: „Думите, които ви говоря, са дух и живот“ (Йоан 6:63).
Докато пиша тези редове, така би ми се искало да мога вдъхновено да възпея безценната и за мене Библия! Но тъй като нямам поетическа дарба, с радост ще препоръчам на нашите читатели настоящия брой на „Прозорец“, който прави точно това – увещава скептиците да преразгледат отношението си към Библията и нейния Автор, насърчава колебаещите се да се осмелят да отпият от кристалночистия й извор, уверява онези, които вече я изучават, в правилността на техния избор. В този брой има две водещи теми – изключителната ценност на Библията като върховен авторитет по всички въпроси и важната Божия заповед: „Не кради!“, записана в нея. Който познава Свещеното Писание, знае и от личен опит, че Създателят дава
тази заповед не просто като морален коректив, а най-вече за да ни избавя от смъртоносното влияние на сатана, защото той не само е изобретил кражбата, но и чрез лукавство ни е откраднал от нашия законен Притежател. Докато четете статиите на тази тема, ще си изясните някои нюанси в кражбата, на които едва ли сте обръщали внимание досега. Очакват ви и цитати от мисли на велики личности, в които те изразяват своето отношение към Писанието. Вън от съмнение е, че и самото следване на Библията е допринесло те да се окажат на висотата, където са. И най-хубавото – на всеки е позволено да ги последва! Благодатно време с новия брой!
Докато мислех за тази заповед, си спомних думите на генералния секретар на Съветската комунистическа партия Л. И. Брежнев за колхозниците: „А за какво им е заплата, те така или иначе крадат!”. И също – един много популярен разказ за човек, когото назначили за завеждащ на някаква база. Когато му казали размера на бъдещата заплата, той с учудване попитал: „Ама тук и заплата ли дават?”. Хората възприемат кражбата, а и лъжата като нещо необходимо, естествено. Как може без тях? Всички постъпват така, така е устроен животът, иначе няма да оцелееш. Не сме го измислили ние, просто сме заложници на тази крадлива система…
Тогава Бог изрече към Мойсей всички тези думи, като каза: 2 „Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството; 3 да нямаш други богове освен Мене. 4 Не си прави кумир и никакво изображение на онова, което е горе, на небето, което е долу, на земята, и което е във водата, под земята; 5 не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, твоят Бог, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказва до третото и четвъртото поколение децата, които Ме мразят, 6 и Който показва милост до хилядно коляно към онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди. 7 Не изговаряй напразно името на Господ, твоя Бог, защото Господ 1
защото в шест дни създаде Господ небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети. 12 Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, твоят Бог, ти дава. 13 Не убивай. 14 Не прелюбодействай. 15 Не кради. 16 Не лъжесвидетелствай против ближния си. 17 Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“. 11
няма да остави ненаказан онзи, който изговаря името Му напразно. 8 Помни съботния ден, за да го светиш; 9 шест дни работи и върши в тях всичките си работи; 10 а седмият ден е събота на Господ, твоя Бог: не върши в него никаква работа нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито робът ти, нито робинята ти, нито волът ти, нито оселът ти, нито какъвто и да е твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти;
Опитваме се да се убедим един друг, че ако не откраднем, ще загинем. Но всъщност това е опасна лъжа, защото именно като крадем, ще загинем, при това навеки. В Писанието четем: „Нито крадци, нито користолюбци, нито пияници, нито хулители, нито грабители ще наследят Божието царство” (I Кор. 6:10). Проблемът не е в това, че няма да можем да живеем без едно или друго, а че сме станали роби на вещите и не ние властваме над тях, а те ни владеят. Ето защо продавачите използват неверни кантари, за да крадат от купувачите, и по-влиятелните хора завземат цели организации и фирми. Никой обаче не мисли, че всичко това е зло в
ежду нашата и съседската градина се издига жив плет, по-висок от човешки ръст. Зад него расте грах. Знам, че това не е наш грах. Той принадлежи на леля Роза. В нейната градина расте грахът, чиито стръкове – здрави, жилави, налети със сочна сладост – ме привличат толкова много. Зад нашата барака в живия плет има проход. Сигурно нашият Шаро го е направил. Точно оттам се промъкнах в прекрасния свят на черното френско грозде, малините и пресния грах. Знам, че това е лошо: да се промъкваш в чужда градина и да ядеш чужд грах, но по никакъв начин не можех да се спра. И по-късно неведнъж съм изпитвал това чувство на безсилие пред властта на греха. Грахът в градината на леля Роза за мене беше първото осъзнато изкушение. Не бях успял да опитам и първите три стръка, когато леля Роза влезе в градината. Така се обогатих с опит, важен за целия ми живот по-нататък: знанието, че грехът ти ще те намери.
очите на Бога. И като следствие между хората започват да царят завист, зло, омраза, предателства, убийства… А чрез всичко това си навличаме Божия гняв. Такъв е коварният и опасен грях на кражбата, на вещоманията. В Своето Слово Бог казва: „Голяма печалба е да бъде човек благочестив и доволен от себе си. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем” (I Тим. 6:6-8). Кражбата е изобретение на дявола. Който опита от този плод, няма да остане ненаказан. Защото хората са създадени от Бога да живеят в любов един към друг, всеки да обича ближния си както себе си. В Писанието се казва:
Леля Роза по-скоро се учуди, отколкото да се разсърди. Не помня какво ми каза. Но не мога да забравя дълбокото чувство на срам. „Адаме, къде си?” – тези думи на Бога към моя съгрешил прародител, зазвучаха като ехо в детското ми сърце. Тогава усетих, че престъпвам някаква невидима, но реално съществуваща граница. Така се запознах с греха.
„Любовта не прави зло на ближния; и така, любовта е изпълнение на Закона” (Римл. 13:10). Нека се молим Господ да ни даде най-голямата придобивка – „да бъдем благочестиви и доволни” от онова, което имаме. Именно това състояние носи мир и радост в нашето сърце, в нашето семейство, във взаимоотношенията ни с ближните. То позволява да гледаме с благодарност заобикалящия ни свят, да благодарим за хляба, за водата, за слънцето над нас, за хората наоколо – за всичко, с което Бог в Своята премъдрост е изпълнил живота ни.
дна от Десетте Божи заповеди гласи: „Не пожелавай чуждото“. Написано е не просто „не кради“, а дори и „не пожелавай“ това, което не е твое. Ние всички от малки сме свикнали с думичката „МОЕ“. И най-интересното е, че още като деца не даваме нашето на другите, но от тях вземаме, като твърдим: „Това е мое!“. Проявата на греховната природа се вижда в най-ранна възраст. На никого не му е приятно, ако вземат нещо от неговото, но в същото време сам не се смущава да се възползва от чуждото. Живеем във време, когато фактът, че човек е намерил пари и ги е върнал на собственика, става новина. Един мъдрец казва: „Моят брат има необикновения навик да намира вещите на другите хора, преди те да са ги изгубили“. Всички сме свидетели как постоянно осъждаме властите, задето крадат, а на практика ние правим същото. Нека се опитаме да проследим откъде идва това разбиране и към какво води, какви са духовните основи на стремежа да си присвояваме чуждото. В Библията се казва, че дяволът е крадец – той идва, „за да открадне, да убие и да погуби“ (Йоан 10:10). И коренът на желанието за присвояване на
чуждото е в греха против Бога, предизвикан от дявола. Той сам краде и нас подтиква към това. Още в Едемската градина дяволът предлага на Ева и Адам да си присвоят нещо, което не им принадлежи – да станат богове: „ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5). Оттогава човек постоянно се опитва да открадне Божието. А след като е посегнал на Божието, той не се посрамва да вземе и онова, което принадлежи на друг човек. Първите хора след Грехопадението живеят именно така – те се нападат
едни други и крадат едни от други. В Стария Завет четем такива истории за войни между отделни народи и плячкосвания. Поради греха хората започват да мислят, че плячката е нещо законно, отвоювано. Но всъщност тя е кражба. Именно затова Бог дава заповеди, чрез които недвусмислено назовава кражбата грях – против Него и против другите. Кражбата може да се разгледа и от един по-съвременен аспект. Цяла Източна Европа и Съветският съюз чрез колективната собственост ни научиха, че след като всичко е общо, можем да взимаме за себе си и това няма да е кражба. Моят дядо, който беше дълбоко вярващ човек (сега е във вечността), по времето на комунизма работеше в дърводелски цех. Веднъж му потрябвали 100 грама пирони и той отишъл при началника, за да помоли да му дадат пирони за сметка на заплатата му. Като чул това, началникът се разсмял и казал: „Абе вземи си и няма нужда дори да питаш“. Днес виждаме колко трудно се изтрива тази нагласа от манталитета на източния човек. Корупцията го доказва. И границата между моето и чуждото, моето и Божието е още по-размита. Но да се върнем към древната история на човечеството. При построяването на Вавилонската кула също се откроява желанието за притежаване на чуждото. Ето какво си казват хората тогава: „Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя“ (Бит. 11:4). Те копнеят за нещо, което не им принадлежи – Божията слава. Вместо да отдава слава на Бога за всичко добро,
което му е дал да извърши в живота си, човекът казва: „Да си спечелим име“. Но когато той се опитва да открадне Божията слава, последиците са явни – разруха, бедност, нищета. Защото ролята на Бога не му принадлежи. Бог е отредил прекрасно място за човека, направил го е венец на своето творение, дал му е да управлява цялата земя и всичко на нея: „И Бог ги благослови, като им каза: „Плодете се и се множете, пълнете земята и я обладайте, и господствайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Бит. 1:28). Нима това е малко? Но човекът неизменно пожелава да посегне на нещо, което не му принадлежи – да бъде като Бога. И така, в основата на кражбата е не фактът, че нямаме, а че искаме още повече. Преди време в един магазин за дрехи беше направено проучване и то показа, че голяма част от хората, които крадат, не са бедни, дори разполагат с немалко средства. Но желанието да вземем нещо без пари често е по-силно дори от съвестта ни. Както вече видяхме, дяволът е крадец от самото начало, той посяга на нещо, което
не му принадлежи – пожелава да бъде бог. А на практика има всичко, дори е наречен „син на зората“ (Ис. 14:12). Същото се случва и с първите хора при Грехопадението. И на тях определено не им липсва нищо. Но желанието за притежаване на чуждото невинаги е мотивирано от липса, проблемът е по-дълбок и по-сериозен – той се крие в греховната човешка природа. Богатият, който има милиарди, при възможност непременно ще открадне, и то не защото няма, а за да има още повече. Ето защо Бог в лицето на Своя Син Иисус Христос промисля за спасение от тази греховна природа. И всеки, който приема с вяра спасението чрез Христос, се освобождава от тази зависимост. Така ап. Павел насърчава църквата в Ефес: „Който е крал, да не краде вече, а по-добре е да се труди, като върши с ръцете си полезното, за да има какво да отделя за онзи, който се нуждае“ (Еф. 4:28). Коренът на проблема с кражбата е в желанието, породено от греховната ни природа, да притежаваме нещо, което не ни принадлежи. Това желание винаги предшества кражбата. Но неслучайно в една от заповедите Бог казва: „Не пожелавай дома на ближния си; не поже-
лавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Изх. 20:17). В Своя Закон Бог прави много ясно разграничение между нашето и чуждото – човек няма право да взема от това, което принадлежи на друг. Ако някой нарушава тази заповед, винаги има последствия. Защото в Библията се казва, че всичко е „от Бога, чрез Него и за Него. На Него да бъде слава вовеки“ (Римл. 11:36). Иисус Христос в Своята първосвещеническа молитва се обръща към Бог Отец: „Всичко Мое е Твое и Твоето – Мое“ (Йоан 17:10). Приятно е някой да сподели с теб своето. Когато кажеш на Христос: „Всичко мое е Твое“, Той ти отговаря: „А Моето е твое“. След като получава славата, която заслужава, защото е спасил човечеството от греховете, Христос решава да я сподели с нас: „Отче! Тези, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, където съм Аз, за да гледат Моята слава, която си Ми дал, защото Ме възлюби, преди светът да бъде създаден“ (Йоан 17:24). Обратно, ние всички много държим на нашето и си го пазим. Затова гледаме в дома ни всичко да е сигурно – слагаме метални решетки по прозорците и вратите, набавяме си СОТ, охрана и т.н. Защото това е „моето“. В един автобус преди време прочетох следния надпис: „Имам, защото не давам“. Което е мое, трудно се споделя с другите. Разбира се, много от вас ще кажат: „Ама аз не съм откраднал никога нищо!“. Но колко пъти крадем от времето на другия, като закъсняваме и го караме да ни чака дълго. А колко често крадем от Бога? Той ни дава 7 дни в седмицата по 24 часа, а ние нямаме време да поговорим с Него в молитва или да отидем на църква. Когато за пореден път поканих мои близки да дойдат за два
часа на богослужение, чух отговора: „Нямам време“. Нямам време? Май е по-точно да се каже: „Нямам време за Бога, а за себе си, за моето си имам“. Ако трябва да помогнем на някого в нужда, отново нямаме време. Апостол Павел казва: „Не се грижете всеки само за себе си, а и за другите“ (Фил. 2:4). Ние мислим за чуждото, но не за да помогнем на човек в нужда, а за да му отнемем и това, което има. Когато цар Давид съгрешава – взема чужда жена, Бог изпраща пророк Натан да го изобличи, като му разкаже интересна история. „В един град имаше двама души – единият богат, а другият сиромах; богатият имаше твърде много дребен и едър добитък, а сиромахът нямаше нищо освен една овчица, която беше купил малка и бе отхранил, и тя беше пораснала при него заедно с децата му; тя ядеше от хляба му, пиеше от чашата му, спеше на гърдите му и му беше като дъщеря; при богатия човек дойде един странник; и му досвидя да вземе от овците или от воловете си, за да сготви обед на странника, който бе дошъл при него, а взе овчицата на сиромаха и сготви нея на човека, който бе дошъл при него“ (II Цар. 12:1-4). Каква е вашата реакция на тази история? Сигурно изпитвате яд към богатия човек. Такава е и реакцията на Давид: той се разгневява много на този човек и казва на Натан: „Жив да е Господ! Смърт заслужава онзи човек, който е извършил това; и за овчицата той трябва да плати четворно, задето е извършил това и задето е нямал милост“ (ст. 5-6). Мнозина от нас осъждат кражбата, особено когато се взема от бедни и немощни. Но не бързайте с изводите за другите хора. Следващото нещо, което Давид чува, не е толкова при-
ятно, защото става въпрос за самия него. „Тогава Натан каза на Давид: „Ти си онзи човек, който извърши това”. Ти си онзи човек! „Чакай, чакай, как аз?! Аз не съм откраднал и не съм убил никого!“ Такъв отговор чувам често, когато кажа на някого, че е грешен. А как да определим връзките, които някои хора си позволяват със семейни мъже или жени? Това не е ли кражба на чуждото? Когато отнемат нашето, реагираме с болка. Но в същото време нямаме проблем ние да посегнем на чуждото. Какви са последствията от кражбата? В 7 гл. от Книгата на Иисус Навин е описана историята с Ахан, който се съблазнява и взема от чуждото, като мисли, че никой няма да разбере. Но в крайна сметка от него и от всичко, което е откраднал, остава само една голяма грамада камъни. Не може да забогатееш за сметка на чуждото и това да ти се размине – рано или късно то ще се отрази върху живота ти. В началото споменахме за времето на социализма, когато кражбата се смяташе за нещо нормално. Вижте какво става днес с икономиката на тези държави. Разказват една история. Баща отишъл със сина си да краде дини на полето. Огледал се наляво, надясно, напред, назад и казал: „Давай, сине. Няма никой“. Тогава синът отговорил: „Тате, забрави да погледнеш на още едно място – нагоре“. Бог е този, който вижда всичко, и когато се опитваме да скрием някаква кражба, тя неизменно ще стане явна чрез последствията от нея. Във времето на ранната Църква всеки продава своя имот и носи парите до нозете на апостолите, които разпределят на всички по равно. Но едно семейство решава да скрие част от взетите пари, като каже на Божите служители, че имотът му е продаден за по-малко. Това е семейството на Анания и Сапфира. Ето какъв отговор получават те от ап. Петър вместо похвалата и благодарността, които очакват: „Анания, защо сатана изпълни сърцето ти да излъжеш Светия Дух и да скриеш от стойността на нивата? Докато беше непродадена, не беше ли твоя и като я продаде, стойността й не беше ли в твоя власт? Защо вложи в сърцето си това нещо? Ти излъга не хора, а Бога“ (Деян. 5:3-4). Проблемът не е в това, че двамата съпрузи дават само част от парите, а че решават да вземат нещо от посветеното на Бога. Като резултат и двамата умират внезапно. Кражбата води до други грехове, а в крайна сметка – и до смърт. Спомнете си за Давид, който открадва чужда жена и след като тя забременява, решава да прикрие това, като извика мъжа й Урия от бойното поле, за да спи с нея. Но Урия не може да си позволи да легне с жена си, когато братята му са на война. Следващото решение на Давид е да го убие. Смъртта обаче идва и в дома на самия Давид – детето, което ражда Вирсавия, умира. В Библията – Дяволът постоянно насочтази най-свята Книва очите ни към това, което га – е тайната на не е наше, предлага ни да кравсички тайни. Щастдем и по този начин ни води до ливи са онези смъртни, на които Бог е бедност, нищета и смърт. По дал тази милост: да слушат, да четат, своята природа дяволът е крас молитва да произнасят и благогодец. Той всъщност ни предлага вейно да възприемат нейните думи! нещо, което не му принадлежи. Вижте какво казва сатана на
Христос, докато Го изкушава в пустинята: „Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му казва: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш“. Тогава Иисус му отговаря: „Махни се от Мене, сатана! Защото е писано: „На Господ, твоя Бог, ще се поклониш и само на Него ще служиш" (Мат. 4:8-10). Никой, който е забогатял за сметка на кражба, не е успял да завърши благословено своя земен път. Кражбата се корени в греховната ни природа, с която се раждаме. Но Бог е промислил избавление от греха чрез Своя Син Иисус Христос, Който идва на тази земя не за да вземе нещо от нас, а да ни даде спасение: „Крадецът идва само за да открадне, да убие и да погуби. Аз дойдох, за да дам живот и да имат в изобилие“ (Йоан 10:10). Бог предлага спасение и свобода на всеки, който я пожелае. Пожелай тази свобода, обърни се с вяра към Христос и Той ще те избави от всички робски окови.
Щастливи са онези, които са в състояние да отворят вратите на Библията и решително да вървят по нейните пътища. Но по-добре да не се бяха раждали онези хора, които я четат само с цел да се съмняват и да изразяват пренебрежение към нея. Лорд Байрон
З
ащото няма нещо тайно, което да не стане явно; нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве (Лука 8:17). Всичко в природата има един стремеж – да се разкрие, да се прояви, да се забележи. Заровете едно зърно в земята и то ще се разтвори, ще пусне стъбълце и ще тръгне към светлината. Хвърлете морски охлюв в бездната на океана и той ще намери път към брега. Нашите тайни желания и съкровени молитви се превръщат в думи, действия, навици и основни черти на характера ни. Грехът – нарушаването на Божията воля, незачитането на Божия Закон – има изключителното свойство да се открива. Хората напразно се опитват да скрият греха си. Всеки опит от самото начало е обречен на провал. В Словото се казва: „Който скрива престъпленията си, няма да има успех” (Пр. 28:13).
Грехът, ако не е изповядан пред Бога, не е осъден и не е отхвърлен от нас завинаги, ще ни навлече беда, нещастие, проклятие и справедлив Божи гняв. Бог не може да се примири с греховете, които допускаме като цяло, но Той изпитва особено отвращение към греха, който скриваме. Всеки път, когато започваме да грешим тайно, Бог взима много строги мерки. Един от поразителните примери, които потвърждават тази истина, е случаят с Ахан. Мойсей умира. Израил прекосява Йордан със своя нов водач – Иисус Навин. Следват първата среща с ханаанците и триумфалното превземане на Йерихон. Стените на града падат сами. Израилтяните го завладяват, без да изгубят нито един войник. Бог се сражава на тяхна страна. Но Ахан нарушава Божията воля. Той взема от „заклетото” (обреченото на Бога). Грехът разделя народа от Бога и вместо да победи, Израил търпи поражение. Ето
какво казва Бог: „Затова Израилевите синове не можаха да устоят пред враговете си и им обърнаха гръб, понеже те паднаха под заклятие; няма да бъда вече с вас, ако не махнете сред вас заклетото” (Иис. Нав. 7:12). Какви духовни уроци трябва да извлечем от този случай? Грехът винаги ни води до провал, поражение, неуспех и гибел. Иисус Навин изпраща три хиляди войници, за да завладее Гай, и е уверен, че Господ ще прояви силата Си и в Гай, както в Йерихон. Но се оказва, че тайният грях на Ахан лишава от смелост войската. Трите хиляди най-добри бойци, подобно на малки деца, се уплашват и побягват, като загубват по пътя 36 убити. Иисус Навин недоумява: къде е причината за поражението, опозорило войската и народа на Израил? Бог му разкрива, че загубата е следствие на грях и докато този грях не бъде отстранен от народа, Той няма да бъде с израилтяните, няма да ги благослови и няма да им даде успех.
Трябва ли да правим уговорката, че неуспехите в живота ни невинаги са предизвикани от нашите грехове, точно както и материалното благополучие на човека невинаги е доказателство за богоугоден живот. Преуспяващите материално могат да се окажат нечестни хора, престъпници, които трупат богатства за сметка на чуждото нещастие и кръв. От друга страна, праведници като многострадалния Йов, дякон Стефан и ап. Павел могат да ходят по кръстния път на материална нищета, скръб, болести и гонения.
В случая с Ахан обаче няма място за предположения и догадки. Бог казва: „Те престъпиха Завета Ми, който им бях завещал; взеха от заклетото, откраднаха, потулиха и го сложиха между нещата си...” (Иис. Нав. 7:11). В живота на вярващите има случаи, когато човек трябва първо да направи нещо, а след това да се моли на Бога. „Иисус раздра дрехите си и падна по лице на земята пред Господния ковчег... Господ отговори на Иисус: „Стани, защо си паднал по лице? Израил съгреши... Те паднаха под заклятие; няма да бъда вече с вас, ако не махнете от вас заклетото” (Иис. Нав. 7:6-13). Няма полза да четеш Библията, да се молиш и да пееш химни, когато трябва първо да изповядаш своя грях и да го отстраниш от сърцето и живота си. Бог ни смята отговорни и за греха, който другите вършат в наше присъствие. Ако сме свидетели как се нарушава Божията воля и не протестираме, не порицаваме греха, не предупреждава-
ме и не предпазваме грешника – Бог ще задава въпроси на нас. „Когато кажа на беззаконника: „Бездруго ще умреш!“, а ти не го вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да бъде жив, този беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще изискам от твоите ръце” (Йез. 3:18). Често хората задават въпроса защо Бог е наказал цялото семейство на Ахан? Какво толкова са виновни жената, децата, роднините, когато е съгрешил само един човек? Прочетете внимателно главата, където се описва този случай, и ще разберете защо Господ осъжда толкова строго цялото семейство. Ето изповедта на самия Ахан: „Между плячката видях една хубава сенаарска дреха, двеста сикли сребро и един къс злато, тежък петдесет сикли; това ми се понрави и аз го взех; и ето, то е скрито в земята сред шатрата ми...” (Иис. Нав. 7:21).
Ахан е глава на семейство, Не е било необходимо Ахан и неуважаван от всички, юдеин за говите съучастници да умират. пример. Той не работи в съ- Трябвало е само да „се осъзнаят бота, дава десятък от всичко, и да оставят” греха си. което придобива, не се осквернява със свинско месо и не пропус„Който скрива престъпленията си, ка богослуженията в скинията. Какво няма да има успех; а който се осъзнава се случва обаче в дома му? Какво се и ги оставя, ще бъде помилван” (Пр. крие в земята под неговата шатра? Фа- 28:13). рисеите по времето на Христос са „по Не е било необходимо Ахан и негоправдата на Закона непорочни” (Фил. вите съучастници да умират. Трябвало 3:6), но като прецеждат комара в храма, е само да „се осъзнаят и да оставят” често поглъщат камила у дома си. Не греха си. Но нито той, нито другите члепостъпваме ли и ние днес така? Лесно нове на семейството му постъпват така. е да хвалиш Бога в църквата, но още по- Представете си как Ахан донася дрехалесно е да Го хулиш вкъщи. Един член та и парите при Иисус Навин и със сълна семейството върши кощунство, ос- зи го призовава да се помоли на Бога за кърбява Бога, а всички останали мълчат него и да принесе жертва за грях, както и го оправдават, прикриват го... Бог е постановил на Синай. Можем с Ахан донася в шатрата си „прекрас- пълна увереност да кажем: тогава Ахан на” дреха и много тежки късове сребро би бил помилван. и злато. Кой от многобройното му сеЦялото ни нещастие не е в това, че мейство не вижда това? Всички се въз- грешим. Всички грешат и се нуждаят от хищават на чудната дреха, проверяват очистващата жертвена кръв на Хриси определят точно тежестта и цената тос. Но нашето нещастие е в това, че на метала. След това Ахан ги моли да се се отнасяме благосклонно към греха, разотидат и се захваща да копае. „Сред не го изповядваме, не викаме към Бога шатрата е най-подходящото място” – за милост: „Прости ни греховете...”. Ние решава той. Дори ако дойдат да пре- все още не виждаме опасност от пратърсват, на кого ще му мине през ума, ведния гняв на Бога и вместо да намраче съкровището е скрито там, където зим греха и да се съкрушим пред Бога, е прието да седи и да лежи главата на крием беззаконията си и ги оправдасемейството? ваме. Какъв е резултатът? Наказание. „Който скрива престъпленията си, „Затова между вас има много немощни няма да има успех!” (Пр. 28:13). Жената и болни, а и умират доста. Защото, ако на Ахан одобрява постъпката му, деца- бихме изпитвали сами себе си, нямаше та се съгласяват да мълчат, роднините да бъдем съдени; а когато сме съдени също не възразяват. Пълна тайна и така, от Господ се наказваме, за да не общо съгласие да не се издава нищо. бъдем осъдени заедно със света...“ (I От какво да се страхуват? Ще ги питат: Кор. 11:30-32). Да съдим сами себе си, „Във вашата шатра ли е „заклетото”?“. означава непрекъснато да се провеВсички в един глас ще отговорят: „Не, не ряваме и когато намерим в живота си е!”. И нещата ще приключат дотук. Но те грях или нещо, което не е угодно на забравят, че при Бога „няма нищо тайно, Бога, да го изповядваме и да го оставякоето да не стане явно” (Лука 8:17). ме решително, веднъж и завинаги да Бог наказва Ахан и целия му род, скъсваме с него. „Ако изповядваме гретъй като всички тези хора са пряко или ховете си, Той е верен и праведен, за да косвено виновни. Бог никога не оправ- ни прости греховете и да ни очисти от дава нашето пасивно отношение към всяка неправда” (I Йоан 1:9). греховете на другите около нас. „Никой Такъв е пътят за победата над всеки да ви не прелъстява с празни думи, за- грях, бил той скрит или явен. Няма и не щото заради всичко това идва Божият може да има трето положение: грехът гняв върху синовете на неверието; и или трябва да бъде изповядан и простъй, не ставайте техни съучастници... тен, или ще се окаже разкрит и наказан. Не участвайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги” (Еф. 5:6-11).
ставаше по-лошо. Стигна се дотам, че предложиха и на мене да опитам наркотици. Съгласих се. Вече нямах никаква воля. От първия път ми хареса: болката стихна, всичко се притъпи. Появиха се нови мисли – че при мене не е чак толкова лошо, при другите е по-зле, а и с мъжа ми какво толкова, бих могла да го търпя. Всъщност между нас нямаше нито любов, нито уважение – свързваха ни само наркотиците. Сама си отворих вратата към затвора, като поех вината на мъжа си върху себе си. Страхувах се да остана насаме със своите проблеми.
Родена съм в Кавказ. Бяхме седем деца – четирима брата и три сестри, а аз бях най-малката. Живеехме бедно и трудно, затова дядо ни искаше да помогне някак на мама и ме взе при себе си. Най-щастливото време в живота ми бяха годините, които прекарах с баба си и дядо си – наричах ги мама и татко. Когато дядо умря, мама ме взе обратно. Много тежко преживях раздялата – за мене това беше трагедия и оттогава започна моят непослушен детски живот, пълен с всякакви хитрости, лъжи и омраза. Когато ме изпращаха на училище, бягах при баба си. Подлагаха ме на различни наказания, но всичко беше напразно. Щом умря и баба ми, се почувствах самотна. Тя ме обичаше, а вкъщи с братята и сестрите ми животът беше различен. През това време баща ми ни напусна. Мама работеше денем и нощем, защото бяхме много бедни.
Всички други у нас се опитваха да ме възпитават – нали бяха по-големи от мене. Това не ми харесваше. Мечтаех да напусна дома на родителите си – не го обичах. Преследваха ме някаква обида, болка, неразбиране. Когато навърших 16 години, мечтата ми се сбъдна! Открадна ме едно момче от нашето село, за да се оженим. Но брачният живот ми се стори ужасен и на деветия месец от бременността ми се разделихме. Нямах 17, когато станах майка. На 19 се опитах за втори път да намеря семейното щастие. Първата година беше като че ли „щастлива”, не забелязвах и не подозирах нищо. Но се оказа, че мъжът ми е наркоман. Започнаха безкрайни изяснявания на отношенията, скандали, сълзи, побои. Няколко пъти си тръгвах, но той ме връщаше, обещаваше ми, че ще остави наркотиците. Нищо не се променяше, дори
Помня ужаса, който ме обхвана, когато за първи път попаднах в затвора. В малката шестместна килия имаше 16 жени. Така започна затворническият ми живот. Обещах на роднините си да оставя наркотиците, ако успея да избегна присъдата. Но когато излязох на свобода, продължих да живея по същия начин – лъжи, кражби, наркотици, затвор. Два пъти се опитах да се самоубия, но останах жива. Всички се умориха от мене, причиних много страдания на близките си. Те казваха: „По-добре да беше умряла”. Когато около мене умреше някой наркоман, аз самата твърдях, че му е провървяло – отървал се е от мъките. Никого не обичах, обвинявах всички за своя нещастен живот. Близките ми не успяха да ме избавят от наркотиците въпреки многото им опити да ми осигурят лечение. Синът ми растеше при моята майка. Виждах
го рядко. Още тук бих искала да изразя болката на сърцето си. Надявам се това да послужи за нечие назидание. Каквото посее човек, това ще пожъне! Моят син също стана наркоман и сега лежи в затвора. Бог прощава греховете ни, но последствията от тях ни съпровождат цял живот. Моля се за него. Когато лежах в затвора за четвърти път, там дойдоха представители на републиканската библиотека. Събраха всички затворници в столовата и хората от библиотеката започнаха да говорят за различни неща. Един от тях разказваше за Бога, за Неговата любов, за жертвата на Иисус Христос. Той описваше нашето положение като затворници, състоянието на душата у всеки от нас. Мнозина плачеха скрито – гордостта не ни позволяваше да показваме сълзите си. Веднъж, когато същите хора бяха дошли в двора на затвора, онзи, който
наги и то непременно ще покълне, когато падне на добра почва. Онова, което ми говореше Алим, покълна и започна да израства след няколко години. Тогава си спомних за него. Намерих телефона му. Той дойде при мене. Говори ми за Христос, Който ме обича и е умрял за мене. В живота ми се появи надежда. Докато лежах в леглото си с бинтовани крака, тъй като се бяха инфектирали, се обърнах към Всевишния и Го помолих за милост в името на Иисус Христос. На сутринта Алим ме взе и ме откара в рехабилитационния център. След като се обърнах към Бога, започнаха да се случват непонятни неща. Много се страхувах от абстиненция. Но не изпитах такова нещо! Как е възможно това?!
Вече почти две години съм в ръцете на Всевишния. Той ми прости и ме промени. Запълни всичко, което беше откраднато и разпиляно. Даде ми нов живот. Живот в изобилие! Обикнах живота. Бог ме научи да обичам хората. Преди всички ми бяха врагове, сега съм в мир с всички. Слава на Бога! Наскоро един познат продавач ми каза: „Какво става с тебе? Толкова си се разхубавила! Да не си си направила пластична операция?”. Така променя Бог! Но най-важното е, че Той ми даде мира, който дотогава нямах в сърцето си. На всеки човек, чийто живот прилича на моя, бих искала да кажа – има изход! Това е вярата в Бога, вярата в Иисус Христос, Който е умрял за моите и твоите грехове. До дълбините на сър-
Аз не зная под небето друга книга, по-могъществена от Библията... Там, където Библията се чете и знае, злините са случайни, а добро-
детелите – трайни и постоянни спътници на живота. Учудвам се, че тази Книга се чете и знае много малко у нас – не само от миряните, а и от духовниците. Иван Вазов
разказваше за Бога, ме заговори. Оказа се, че е бил приятел на покойния ми брат. Името му беше Алим Кулбаев. Той започна да ми говори за Христос. Разбирах малко. Когато излязох на свобода, Алим ме намери и се опита да ми помогне. Искаше да ме настани в отделение за лечение на наркомани, но там не ме приеха. Пети път ме затвориха, както ми обясниха по-късно, заради някакъв полицейски план. Тогава от обида извиках: „Господи! Избави ме от наркотиците или вземи живота ми!”. След три години се освободих, известно време не се боцках, но после започнах отново, и то с още по-силни наркотици. Смятах, че няма изход, и се бях примирила, нищо не исках – мразех живота, мразех наркотиците, мразех себе си. Искам да кажа на всички вярващи, че Божието Слово трябва да се сее ви-
Започнех ли да се тревожа за нещо или да искам нещо, всичко се обръщаше към по-добро, сякаш някой четеше мислите ми. Бог бе започнал да работи у мене. Той показваше, че действа в живота ми. Виждаше сърцето ми и знаеше за какво го боли. Така започна да ме променя и вътрешно, и външно. Тогава все още не разбирах много Божието Слово, но когато четях от 16 и 17 глава на Евангелието от Йоан и Псалм 22, плачех, както и сега продължавам да плача.
цето ми ме трогнаха думите на Иисус: „Всеки, който иска, получава и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори” (Лука 11:10). Господ „не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове; защото колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта на Господ към онези, които се боят от Него” (Пс. 102:10-11).
видетелството от предишната страница завършва с думите на един познат на Халимат, удивен от огромната промяна в живота й: „Какво става с тебе? Толкова си се разхубавила! Да не си си направила пластична операция?”. Безброй случаи от Христос насам доказват, че вътрешната промяна у човека винаги води и до външна. Някой беше казал: „Колко досадно еднообразни са всички големи тирани и завоеватели. Колко прекрасно различни са светиите“. Публикуваме снимките тук като потвърждение на този духовно-физиологичен феномен.
Хората, които виждате, са бивши алкохолици, наркомани и бездомници, преминали през рехабилитация в познатия на редакцията ни Християнски център за социална помощ (ХЦСП) в Русия. Невероятно е, но лицата отляво и отдясно са на едни и същи хора. Редакцията гарантира за това! А и новите лица изглеждат с поне десет години по-млади. Единствената намеса върху снимките, които публикуваме, е замяната на руските надписи от видеокадрите с български.
Скептично настроените сме готови да свържем с някои от хората на снимките. Те лично могат да потвърдят достоверността на своето преображение чрез могъщото действие на Христос в живота им. Петминутен видеоклип с още много върнати от Бога лица гледайте тук: https://youtu.be/kHHqP-o959s
мислите, че посвещението не е стъпка, то е цял живот. Вярно е. Точно както първата стъпка по пътя към спасението е вярата, а после целият ни живот е живот на вяра. Всеки ден сме призовани да постъпваме според вярата си. Апостол Павел казва за себе си: „А живота, който сега живея в плът, живея с вярата в Сина Божи” (Гал. 2:20). И както покаянието и свързаното с него раждане свише е една определена стъпка (въпреки че след това цял живот живеем чрез покаяние, по думите на ап. Йоан: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим” – I Йоан 1:8), същото важи за посвещението. За него е нужно първото ти осъзнато признание, че Иисус е твой Господ, Бог, Господар, Спасител, както и да посветиш единствено на Него целия си живот. Изповядването на това посвещение е много важна стъпка. Ние принадлежим на Бога, Той ни е изкупил, като е платил огромна цена, която дори не можем да си представим. Без това посвещение е възможно човек, който е повярвал и се е покаял, да тръгне по свой път, без да следва Божията воля. Знаем накъде води този път. И така, какво е нужно, за да се спасим? Трябва да вярваме, че Бог „съществува и награждава онези, които Го търсят”
Вземете Моето иго върху себе си... защото игото Ми е благо и бремето Ми - леко. Иисус Христос (Матей 11:29-30)
И така, ние знаем, че за да се спасиш, трябва да повярваш в Бога, в Неговото Слово. Нарекохме това стъпка на вярата. Също така трябва да видиш себе си в светлината на Божието Слово като грешник и да се помолиш искрено на Бога да ти прости греховете в името на Иисус Христос. Нарекохме тази стъпка покаяние. Следващата, много важна стъпка по пътя към спасението е посвещението. Знаем, че Бог ни е простил и ни е приел сред Своите деца само защото Иисус Христос е поел върху Себе Си цялата наша вина. Бог ни е дал Своя Свят Дух, Който „свидетелства на нашия дух, че сме Божи чеда“ (Римл. 8:16). Ап. Павел пише: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Святия Дух, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (I Кор. 6:19-20). Посвещението на Бога е много важна стъпка, която определя целия по-нататъшен живот на християнина. Може би
(Евр. 11:6). Необходимо е да осъзнаем, че сме грешници, и да се покаем пред Бога. Да повярваме, че Бог ни е приел и ни е простил, да посветим живота си на нашия Спасител. Ако сте се покаяли в Православна църква, може би свещеникът ви е попитал: „Отричаш ли се от сатана и всички негови дела?”. Той ви е задал този въпрос три пъти, а след това ви е попитал (отново три пъти): „Съчетаваш ли се с Христос?”. Такава искрена изповед за цял живот всъщност е и нашето посвещение. Когато се отрича от всички сатанински дела, особено от всичко окултно, и посвещава живота си на Христос, човек изпълнява Христовото слово: „Вземете Моето иго върху себе си... защото игото Ми е благо и бремето Ми – леко” (Мат. 11:29-30). Господ подчертава колко е важно всичко това с думите: „Който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:38). С тази стъпка започва нашето следване на Христос. В послушание на Бога, във всекидневна молитва, в четене и слушане на Неговото Слово, в свидетелство пред света за нашия Спасител.
Библията е наистина една необикновена книга! Мразена и преследвана като никоя друга книга и все пак неуязвима, презирана и уважавана, подигравана и високо почитана, осъждана на смърт и все пак жива! 3аключена в себе си, непроменена
и непроменима, Библията устоява през столетия, без да се интересува от човешки похвали и укори, не се нагажда, за да бъде успешна, не си взема нито една думичка назад, а остава величествена, проста и божествено мощна. Пред Нея всички хора са равни и чувстват своята немощ. Няма друга книга,
тъй много преследвана, но и тъй много търсена. Тя е най-старата, но и най-новата книга. Докато другите книги остаряват, изчезват или поне претърпяват корекции, Библията остава все една и съща. Чудна книга! Достъпна за простите, неразбрана от учените! Проф. Фелис
Тази есен се навършват точно 500 години от началото на Реформацията, преобразила целия цивилизован свят. В няколко последователни броя на списанието ще публикуваме материали върху основните библейски принципи, към които реформаторите призовават да се завърне отстъпилата от тях християнизирана Европа.
Реформацията е уникален феномен не само в църковната история, но и в историята на религиите като цяло. Изследователите често подчертават значимостта на политически, икономически, социални и психологически фактори за нейното начало и за последвалото почти стихийно разпространение на реформаторските идеи в Европа, но това не променя дълбоката религиозна същност на самия процес. Днес трудно можем да си представим в каква степен християнската религия е определяла всички сфери от живота на европейците в началото на ХVІ в., както и колко невъзможно е било за тях да мислят за себе си и своето същест-
вуване независимо от Църквата, оглавявана от римския епископ в качеството му на викарий на Иисус Христос. Реформацията отправя недвусмислено предизвикателство именно към това най-дълбинно измерение на личния и обществения живот, което неизбежно води до сериозни и необратими промени във всички останали пластове. Единството на Западна и Централна Европа, олицетворявано дотогава от приемника на ап. Петър в Рим, остава в историята. Европа никога вече няма да бъде същата. Защо идеите на Реформацията предизвикват толкова бурна революция в религиозния живот на Стария конти-
нент? По същество реформаторите поставят пред тогавашните носители на религиозния авторитет същия въпрос, който апостолите Петър и Йоан задават на членовете на Синедриона: „Дали е справедливо пред Бога вас да слушаме
повече, отколкото Него?“ (Деян. 4:19). Реформаторите всъщност питат кой трябва да стои в центъра на религиозния живот – Бог или човекът, те се интересуват кой е източникът на авторитета по въпросите на вярата и благочестието, настояват да се даде ясен отговор кой и по какъв начин спасява хората и кому принадлежи славата. Такива въпроси винаги звучат предизвикателно за установения църковен ред и провокират неговата остра реакция. В нашия случай обаче реакцията има не само негативен характер, доколкото Римокатолическата църква е предизвикана да направи стъпки за собственото си обновление.
Трудно може да се оспори, че реформаторският отговор на въпроса за авторитета има определящ характер за отговорите на всички останали въпроси. Ако „единственото правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания на Стария и Новия Завет“ („Формула на съгласието“1), тогава е нужно да се приеме именно Писанието като единствения законен и достатъчен източник на вероучението, съдържащ всичко необходимо за спасението. В Писанието няма празноти, които се налага да бъдат запълвани от други източници: текстове на църковните отци и писатели, папски декрети или нови откровения. В такъв случай Преданието има само помощно историческо значение за обясняване на Писанието, то е по-скоро свидетел, който сочи къде след новозаветната епоха се е запазило непроменено учението на апостолите и пророците. Думите: „Sola Scriptura“ („Единствено Писанието“) обикновено се приемат като формален принцип на Реформацията. Но Писанието не се явява отделено от Бога, Който всъщност е окончателният авторитет по въпросите на вярата и живота. То е боговдъхновено, Слово Божие, а неговият автор е Светият Дух. По тази причина
Писанието изразява цялостния авторитет на Бога – всяко библейско учение е Божие учение и изисква пълно съгласие и приемане. Всяко библейско обещание като Божие обещание призовава към непоклатимо доверие в неговото осъществяване, а всяка библейска заповед като Божия заповед изисква доброволно изпълнение. Писанието е действено, защото е проникнато със силата на Светия Дух и по този начин не само изисква, но и благоприятства приемането на библейските учения. Тъй като силата на Духа е „вдъхната“ в Писанието, неговото четене и изучаване поражда вяра и покорство.
Библията се отличава със своята яснота – всички учения и нравствени норми в нея са разкрити достатъчно ясно. По тази причина тя е достъпна за всеки читател и слушател. Лутер е убеден, че всеки вярващ може да чете и тълкува Писанието, без да се подчинява на някакво външно ръководство. Няма друг критерий за изясняване на Писанието освен самото Писание. При тълкуването трябва да се използват паралелните текстове, като неясните пасажи се изясняват чрез ясните. И в тези свои усилия вярващият не е оставен сам, а е озаряван от Светия Дух. Необходимо е Писанието да се чете с помощта на неговия божествен Автор. Принципът: „Sola Scriptura“ не отрича напълно значението на християнската история и традиция, не отхвърля изцяло останалите източници на авторитет, но настоява, че Писанието има окончателен авторитет, на който всички други източници трябва да се подчинят. Такъв е смисълът на твърдението, че Писанието е единственият авторитет за оценяване на всички учения и учители. В Библията се съдържа едно основополагащо учение, което винаги трябва да се има предвид в процеса на тълкуването: оправданието чрез вяра. Реформаторите са категорични, че по отношение на това учение не може да се правят никакви отстъпки пред опонентите при каквито и да е обстоятелства. Нещо повече, те са убедени, че „където липсва това учение, там няма Христос, няма живот, няма Църква“ („Шмалкалденски членове“2). Оправданието е винаги дар чрез Иисус Христос, Който със Своята смърт е понесъл пред Бога наказанието за греховете на хората. Това оправдание се приема чрез вяра в спасителната благодат, а тази вяра е „единственото средство, чрез
което можем да получим и възприемем Божията милост, заслужена от Христос, и прощението на греховете ни“ („Формула на съгласието“). Оттук идва вторият принцип на Реформацията: „Sola fide“ („Единствено чрез вяра“). Оправдаващата вяра е безусловно упование в извършеното от Христос, пълна увереност за прощаване на греховете благодарение на Неговата жертва. Тази вяра е непоклатимо убедена, че оправданието е изцяло Божие дело. Самата
вяра също е дар от Бога, а получилите този дар са обявени за праведни благодарение не на своята, а на Христовата праведност. Оправдаващата вяра е винаги жива, действена и силна. Тя е плодоносна – ражда добри дела, които изпълват живота на вярващия човек. В такъв смисъл вярата и делата не могат да бъдат отделени – както топлината и светлината на огъня (Лутер, М. Предговор към Посланието към римляните). Учението за оправдание чрез вяра е най-възвишеното християнско учение и без него „нито една страдаща съвест не може да има правилна, постоянна и надеждна утеха и не може да познае богатството на Божията милост“ („Апология на Аугсбургското изповедание“3). Спасението е дело изцяло на Божията благодат, на Божията незаслужена милост. В това се състои третият прин-
цип на Реформацията, известен като: „Sola gratia“ („Единствено по благодат“). В неговата основа е разбирането на блажени Августин за трагичните последици от прародителския грях, според което Грехопадението лишава човека от първоначалната му праведност и напълно извращава неговата природа. Ето защо той не е в състояние да направи нищо за собственото си спасение – у него не е останало нищо здраво, единствената му склонност е към зло. Така напълно се изключва всякакво човешко съдействие в делото на спасението. При това положение Бог поема инициативата и извършва спасението, което за грешника винаги е незаслужен дар, получен заради стореното от Христос. Никое човешко дело не може да се приеме като заслуга със значение за спасението. Оправданието не е зависимо от човешките мисли, думи или дела. Бог в Иисус Христос остава отначало докрай Начинателят и Завършителят на човешкото спасение (вж. Евр. 12:2).
Именно Иисус Христос е единственият Посредник между Бога и човека. Никой друг не може да изпълнява тази роля, защото спасението е единствено чрез Христос. Неговият живот, кръстната Му смърт и възкресението Му са Божият отговор на човешката безизходица. Пролятата Христова кръв е заплатата за човешкия грях. Той е Изкупителят на хората, които не са способни сами да сторят нищо за собственото си избавление. На никого освен на Христос не могат да бъдат приписвани заслуги за спасението под каквато и да е форма – като действие или като съдействие. Човешкото спасение е единствено чрез Христос и Неговото дело е достатъчно за освобождаването на човека от силите на греха и смъртта. Това е съдържанието на четвъртия основен принцип на Реформацията – „Solus Christus“ („Единствено Христос“). Следователно подчинението към папата, смятан за викарий на Христос, не може да се възприема като задължително за спасението. Без значение за спасението остават и т. нар. „свръхдлъжни заслуги“ на светиите и на Божията майка, както и основаните върху тях и върху папската власт индулгенции. Категорично се отхвърля човешкото управление в делото на спасението чрез високопоставени църковни служители и се издига възгледът за всеобщото свещенство на всички вярващи. „Формула на съгласието“ – документ от 1577 г., който съдържа основните принципи на лутеранството. 2 „Шмалкалденски членове“ (1537 г.) – един от конфесионалните текстове на лутераните. 3 „Апология на Аугсбургското изповедание“ (1531 г.) – още един от основните документи на лутеранството. 4 „Кратък катехизис към Уестминстърската изповед на вярата“ (1647 г.) – реформаторската изповед на християнската вяра. 1
Ако единственият източник на авторитета е Бог, Който открива волята Си в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет; ако спасението е незаслужен Божи дар, който се приема чрез вяра, без каквато и да е човешка заслуга; ако Бог чрез Своя единороден Син извършва изцяло всичко, което е нужно за освобождаването от греха и смъртта, тогава цялата слава принадлежи само на Бога – „Soli Deo Gloria“. Това е петият основен принцип на Реформацията, който всъщност обобщава първите четири. След като славата принадлежи единствено на Бога, никое човешко същество или човешко творение не е достойно да бъде прославяно. Реформаторите отхвърлят почитането на светиите, иконите и светите мощи, в немалка степен провокирано от широкоразпространените по онова време суеверия и злоупотреби. Петият принцип подчертава Божията власт във всички сфери от живота на вярващия. Основното предназначение на хората е да прославят Бога и „да се радват на присъствието Му завинаги“4. Това означава, че целият живот на човека трябва да бъде изживян под господството на Христос. За разлика от традиционния възглед, който разделя живота на духовен и светски, според реформаторите всяко дело на вярващия във всички житейски сфери е нужно да прославя Бога. Така накратко може да бъде представено радикалното предизвикателство, което Реформацията отправя към установения по онова време църковен порядък. Изследователите оценяват по различен начин последиците от него, но за нас е по-важно да признаем актуалността на това предизвикателство. Нека престанем да мислим, че то е насочено към другите и нека го приемем като отправено към самите нас – към нашия живот и нашето служение. Днес с особена настойчивост пред всеки от нас стои въпросът наистина ли целият ни живот и цялото ни служение принасят слава на Триединния Бог: Отец, Син и Свети Дух.
зората на Реформацията основната използвана версия на Библията на Запад е латинската Вулгата2. Преводът е направен от бл. Йероним през 380 г. сл. Хр. И до XVI в. на немалко места текстът вече е изкривен. Вулгата включва превод на еврейския Стар Завет и гръцкия Нов Завет, книгите Товит, Юдит, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, Варух, както и някои добавки към Книгата на Даниил и I и II книга на Макавеите.
Тогава Библията не е позната на обикновения човек. Не е сред книгите, с които отделни хора или цели семейства могат да разполагат в дома си. Има „амвонни“ Библии, обикновено привързани със синджир към амвона. Има библейски ръкописи из манастирите. Има и Библии, притежавани от кралете и обществения елит. Нещо повече, съвсем рядко се срещат преводи на Писанието на народен език. До времето на Лутер съществуват няколко немски превода и една френска версия, публикувана през 1473 г. Основният разпространен превод обаче си остава латинската Вулгата. Образованият елит на обществото тогава може да чете латински, но средностатистическият французин, немец, англичанин, италианец или испанец знае само откъси на латински, научени от църковната меса. А и често обърква познатите пасажи. По-добра представа за ниската библейска грамотност на широката публика по онова време можем да придобием от „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър, написани между 1387 и 1400
г. на средноанглийски език3. Там се натъкваме на множество библейски неточности и недоразумения. Лутер започва да изучава латинската Вулгата, но скоро осъзнава несъвършенствата ѝ, когато я сравнява с гръцките оригинали. Така той стига до своите революционни откровения, които го водят и до друго прозрение: ако иска реална промяна в Църквата, няма да са достатъчни само богословски дебати с начетени хора. Необходимо е Библията да се преведе на разговорния (в случая немски) език и да се разпространи масово. Най-опасното нещо, което Лутер прави през живота си, не е окачването на 95-те тезиса върху църковната порта във Витенберг, а – преводът на Библията на говорим немски език и насърчаването на нейното широко разпространение. ЛУТЕРОВАТА „ЕРЕС“ До 1522 г. Лутер превежда Новия Завет, а до 1534 г. – цялата Библия, включително неканоничните книги4. Той прави множество редакции през
годините, защото осъзнава огромната промяна, която ще предизвика такъв превод на Библията. Лутер не превежда направо от Вулгата, което за някои само по себе си е ерес. Той има познания по гръцки, придобити в латинското училище в Магдебург, и е способен да превежда гръцки текстове на латински. Запазени са свидетелства, вероятно достоверни, че Лутер обикаля близките градове и села, за да слуша как говорят хората, така че да преведе Библията – особено Новия Завет – на език, колкото е възможно по-близък до разговорния. Той не иска да подготви библейски текст от и за тогавашния елит. Големият историк на Църквата Филип Шаф пише: „Най-добрият плод от спокойното време на Лутер в замъка Вартбург и най-важният, най-полезният труд в неговия живот е преводът на Новия Завет, чрез който той влага в умовете и сърцата на немците учението и примера на Христос и апостолите по един много жив и разбираем начин. Лутер превръща
ато християни ние вярваме и твърдим, че общуваме с живия Бог и че Той е дал на света откровение за Себе Си чрез Своето Слово, което преди всичко има за цел да установим лични и близки отношения с Него. Свещеното Писание е истинното, пълно и завършено откровение на Бога, което Той е дал на човечеството. Вярваме, че Библията, състояща се от книгите на Стария и Новия Завет, във всичките си части представлява боговдъхновено Божие Слово, независимо от нашето отношение към него. „Цялото Писание е боговдъхновено и полезно
място, докато се развидели денят и изгрее зорница в сърцата ви, като знаете първо това, че никое пророчество в Писанието не е собствено (на пророка) тълкуване на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, а светите Божи хора са говорили просветявани от Светия Дух“ (II Пет. 1:19-21). В оригиналния си текст Библията е напълно и дословно боговдъхновена, тя е непогрешима в своето изложение на всичко, за което се отнася. Защо е необходимо да се говори за изключителната важност и актуал-
ните принципи на християнската вяра. На практика обаче сме свидетели на високомерно отношение към Писанието. „Библията е остаряла“ - казват мнозина интелектуално издигнати наши съвременници. Днес са модни нови тенденции, които сочат, че светът е затънал в антихристиянска философия и е отстъпил от Истината. Често съжителстват взаимноизключващи се явления, които доминират и влияят пагубно на нашата цивилизация. Човекът оспорва Божието откровение, като се опитва по всякакви начини да го замени със свои методи. Например за разрешаване на вътрешните конфликти се използват методите на психологията. Но в действителност без
Господи, що за книга е Светото Писание. Какво чудо е тя и каква сила е дадена на човека чрез нея! Обичам тази Книга! Без Божието Слово народът върви към гибел. Фьодор Достоевски Невъзможно е светът да се управлява правилно без Бога и Библията... Онзи, който не чете Библията и не признава своята отговорност пред Бога, е по-лош от безбожник. Джордж Вашингтон
за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата“ (II Тим. З:16). Така Свещеното Писание е източник на богопознание, основа и показател за нашата вяра и поведение. Чрез Библията ние познаваме истината и определяме всичко, което не е истина. Божието Слово е стандарт и еталон за абсолютната истина. Затова чрез него се определя истинността или лъжливостта на всяко нещо в този свят. Бог е Авторът на Библията, ето защо ние сме твърдо убедени, че откровението, което са получили писателите на различните библейски книги чрез водителството на Светия Дух в продължение на много векове, е изключително важно и необходимо за човешкия род. Така своя висш авторитет Свещеното Писание придобива не от хората, нито от Църквата или традицията, а от самия Бог. „Освен това имаме по-достоверно нещо - пророческото слово, на което добре правите, че давате внимание като на светило, което свети на тъмно
ност на Божието Слово в наше време? В своето развитие обществото ни е направило гигантски крачки напред от времето на Реформацията. Осведомеността на човека, неговото интелектуално ниво в XXI в. са несравними с познанията на предишните поколения. Но за съжаление неговото духовно развитие в много сфери води до неправилно и често антихристиянско разбиране и възприятие на Библията. Високото ниво на образованието, новите научни изследвания и открития като че ли би трябвало да утвърждават фундаментал-
Свещеното Писание психологията сама по себе си не може да излекува душата на човека. Тя е ограничена - способна е да изучава поведението на хората, а не тяхната природа. Извън Божието Слово и Светия Дух няма решение на нито един психологически проблем. Само Бог познава душата и само Той може да я промени или излекува. Християните знаят, че Писанието е пръв и главен помощник за решаването на каквито и да било проблеми. „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми“ (Пс. 118:105).
Друга опасност, която застрашава съвременния човек, е мистицизмът. Жаждата за съкровено и тайнствено преживяване действа като духовен наркотик. Духовната реалност се възприема извън Библията и човешкия интелект. Хората търсят истината в самите себе си, отдават голямо значение на своите чувства, на интуицията си и на други вътрешни усещания. В мистичната практика източник на истината са вътрешните преживявания, а не Божието откровение, дадено чрез Писанието. Днес тази философия се пропагандира особено от движението Ню ейдж
и тя поразява не само Изтока, а и Запада. При такова възприятие Свещеното Писание се смята за повърхностно и опростено. Благовестието за спасението се оказва нещо непривлекателно и твърде наивно, на което няма нужда да се обръща внимание. Съкровеното мистично знание, предлагано от последователите на индуизма или будизма, изглежда по-„сериозно” за „прогресивните“ хора в християнските страни. Според тях от тук следва, че Библията се е изчерпала и е станала неактуална за съвременния свят.
Пореден проблем на нашето време е прагматизмът и стремежът към комфорт. Всичко, което не действа в момента и не задоволява моите търсения, всичко, което не ми носи удоволствие и радост, се подлага под съмнение и не се приема като ценност. Хората предпочитат външните, лесни методи за постигане на успех и разрешаване на проблемите. Те не
„Библията е само един от пътищата за откриването на истината и съдържа само част от нея. Тя не може да претендира за абсолютна изключителност, следователно няма как да бъде единствен критерий за познаването на Бога“ - възразяват постмодернистите. Според тях всеки от нас е свободен да има своя собствена истина и това е напълно нормално. Не е задъл-
Убеден съм, че Библията е най-добрият подарък, който човек някога е получавал от Бога. Всичко най-добро за Спасителя на света ни е предадено чрез тази Книга. Ейбрахам Линкълн
са склонни да се грижат за своето вътрешно просвещение чрез познаването на Божията истина. Библейските принципи се оспорват и подиграват. Вместо това се предлага живот без болка и страдание. Библията се възприема избирателно, спекулативно, а това означава, че човек не може да бъде просветен от истината, не може да я приеме такава, каквато я изявява Бог. За „прогресивните“ хора от нашето съвремие категоричните библейски твърдения звучат нетолерантно, радикално, дори фанатично и опасно.
жително убежденията ни да са съгласувани с Божието Слово. За нас, християните от XXI век, е много важно да изследваме Писанието, да му вярваме и да живеем според него. Така ще бъдем благословени от Бога и Той ще ни даде успех в живота. „Да не се отделя от устата ти тази Книга на Закона; поучавай се от нея денем и нощем, за да изпълняваш точно всичко, написано в нея: тогава ще имаш сполука в пътищата си и ще постъпваш благоразумно“ (Иис. Нав. 1:8). Нашето пълноценно духовно и интелектуално развитие зависи от това, доколко приемаме и изпълняваме Божието Слово. Ето защо принципът на Реформацията: „Sola Scriptura“ („Само Писанието“) е преобразуващ в живота на всеки християнин, на Църквата и на обществото като цяло. Само Библията може да промени човека по най-кардинален начин. „Защото Божието слово е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, преценява помисли и сърдечни намерения“ (Евр. 4:12). Нека не забравяме, че в Библията имаме всичко, което ни е необходимо. Чрез тази Книга ни говори самият Бог.
постол Яков сравнява Библията с огледало. В нея ние виждаме онези черти на лицето си, които са скрити от нашите очи. Божието Слово ни дава възможност да погледнем своя живот отстрани. Всяка добра книга ни позволява в някакъв смисъл да се видим отстрани. Но Библията ни помага да гледаме живота си с очите на Бога. Как постъпваме, когато видим себе си в Божието Слово? Яков ни предупреждава, че онзи, който чете Библията, може да бъде „забравлив слушател“ или “изпълнител на делото“ (Як. 1:25). Първият, като вижда живота си през призмата на Словото, все пак решава да не променя нищо и постепенно забравя за онова, което е прочел. А онзи, който „вникне в съвършения закон на свободата и пребъде в него“, по думите на апостола „ще бъде блажен в действията си“ (ст. 25), т.е. ще бъде наистина щастлив в своите начинания. В книгата на Неемия четем: „Отиде целият народ да яде и да пие, и да изпраща дялове, и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, които им казаха“ (Неем. 8:12), т.е. Божието Слово. Изучаването на Библията е радост. Осмата глава от книгата на пророк Неемия описва делото, разгърнато от свещеник Ездра, за публичното четене и тълкуване на книгата с Божия Закон. Главната цел на това дело е да се помогне на народа да слуша и да разбира написаното в Библията. Първата реакция на хората е скръб, защото осъзнават собствената си греховност, но свещениците ги убеждават да се радват и да празнуват. Божието Слово наистина често ни изобличава. Именно истин-
ската радост и благословенията обаче, а не фалшивият успех в живота са резултатът, към който Бог иска да ни доведе чрез изучаването на Неговото Слово. Във втората глава на Посланието към римляните ключовата дума е „закон“. Тя се употребява 21 пъти тук. Гръцката дума „номос“ („закон“) за ап. Павел и за всеки юдеин от диаспората е неделимо свързана с еврейската дума „тора“ и може да означава както Мойсеевия Закон, така и Библията като цяло. Опитайте се да прочетете втората глава от Посланието към римляните, като заменяте „закон“ с „Библия“: „Ето, ти... на Библията се облягаш и с Бога се хвалиш, и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от Библията, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в Библията имаш образеца на знанието и истината“ (ст. 17-20). Не знам за вас. Но от този прочит мене ме побиват тръпки. Библията, Божието Слово е в центъра както на общото богослужение, така и на личния духовен живот при всеки вярващ. Ние се събираме, за да чуем Словото на Бога. Изучаваме го в малки групи. Учим членовете на църквата, че всекидневното четене на Библията е жизненонеобходимо. И всичко това е правилно. Но опасността, за която ни предупреждава самата Библия чрез думите на ап. Павел, е в това, че сме способни да сбъркаме нейното изучаване с изпълняването й. Да познаваш Писанието, за съжаление не означава да живееш според него. Познаването на Библията е безценно, но човекът, който я чете и живее църковен живот, може да се окаже изкушен да застане
на такава позиция: „Аз изобщо не съм като всички тези отстъпници и идолопоклонници, за които говори Павел в първата глава от Посланието към римляните. Всеки ден изучавам Библията и всяка неделя ходя на църква. Аз съм добър“. Помните ли героя от знаменитата притча на Иисус? „Фарисеят, като застана, се молеше в себе си така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора – грабители, неправедници, прелюбодейци – или като този митар“ (Лука 18:11). А какво ще стане, ако вместо думата „фарисей“ се сложи името на вашето вероизповедание? „Православният (католикът, протестантът), като застана, се молеше в себе си така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора“.
Еврейска притча разказва: „В двора на един равин живеел козел. Там се бил родил, там и остарял. Години наред той виждал равина по няколко пъти на ден. Гледал как равинът влиза и как излиза. И козелът имал брада като праведните хасиди. Но така и си останал козел“. Мартин Лутер и другите водачи на Реформацията установяват принципа: „Sola Scriptura“ – „Само Писанието”. Това означава, че Библията – Свещеното Писание – е висшият авторитет по всички въпроси на учението и практиката. Но е важно да си даваме сметка – „Sola Scriptura“ не означава, че познаването и дори разбирането на Писанието само по себе си решава всички наши проблеми с Бога. Човек може цял живот да прекара в църквата. Да се роди в нея и да остарее в нея. Може години наред по няколко пъти на ден да вижда забележителни и истински християни, да гледа как те „влизат и излизат” и много да прилича на тях. Може да чете Библията и да я познава, както я знаят те. Но „когато дойде Човешкият Син в славата Си... ще се съберат пред Него всички народи; и ще ги отдели едни от други, както пастир отделя овци от козли; и ще постави овците от дясната Си страна, а козлите – от лявата“ (Мат. 25:31-33). Реформаторите не са се опитвали да ни кажат, че е нужно да четем само Писанието. За да разбираме за какво се говори в Библията, трябва да знаем в какъв исторически контекст е била написана една или друга книга, какво е означавало това или онова понятие на оригиналния език в епохата и местността, където е бил създаден текстът. Затова, за да разберем Писанието, ни е необходима помощта на богослови, лингвисти, историци, както и подкрепата на нашите братя и сестри по вяра. И дано в онзи ден никой от нас не се окаже „козел с брада от двора на равина“.
т тези думи можем да направим извода, че към всичко, което се среща в нашия християнски живот, но не намира пряко потвърждение в Писанието, трябва да се отнасяме с голямо недоверие и съмнение, докато не намерим обосновки за него в Божието Слово. Ако някакво действие противоречи на Словото на истината, нито един истински християнин няма да го приеме като дадено от Бога. И дори то да има доста значимо вътрешно емоционално съдържание, не можем да го приемем за истина, докато не бъде доказано неговото неоспоримо съответствие на Свещеното Писание, като се посочи точното място в Библията – глава и стих, където се говори за това. „Допитвайте се до Закона и откровението“ (Ис. 8:20). По този начин окончателната дума по всеки въпрос винаги е на Божието Слово. Всичко, което е ново и се случва еднократно, трябва да се разглежда внимателно, докато не бъде сверено с Писанието. В продължение на целия XX в. християните издигат поредица несъответстващи на Библията теории, като ги представят за безспорни твърдения или аксиоми. Но измамата, залегнала в тяхната основа, ще се открие в последните дни. Библията не ни учи, че в последните времена ще има „нова светлина“ и хората ще преживяват непознат дотогава духовен опит. Точно обратното! От Книгата на пророк Даниил и от новозаветните Послания не можем да направим извода, че християните в последните времена ще се радват на „светлина“, за която в началото никой нищо не е знаел. Нека Бог ни опази от онези, които се представят за по-мъдри от апостолите и по-свети от мъчениците на ранната Църква! Най-доброто отношение към такива хора би било просто да станеш и да си тръгнеш!
оден съм в семейство, което не познаваше Бога. Растях както всички хора по времето на Съветския съюз: завърших училище, после – институт. Дипломирах се като електроинженер. Това беше първата ми специалност. Но така и не се наложи да работя в тази сфера. Веднага след завършването започнах да се занимавам с модерната по това време социология. Записах се на курсове по социология в университета. После учих психология. Така започнах да работя като старши научен сътрудник в Одеския държавен универси-
В личен план имах доста напрежение, тъй като изобщо не можех да се успокоя и с жена ми вече бяхме на границата на развода. Въпреки че външно всичко бе прекрасно, животът ми вървеше надолу. В това състояние на вътрешна криза при външно благополучие ме срещна Господ. Срещна ме чрез един мой приятел. Той ми донесе книга – беше Новият Завет. Даде ми го с думите: „Това е книга, която двамата с тебе отдавна трябваше да прочетем!“. Не очаквах такова предложение от него. Той беше един от най-добрите художници в Одеса, участваше в съвета на Ху-
дожествения фонд. В неговото ателие прекарвахме много време, заети с не съвсем святи дела. Живеехме доста разпътно. И от него да получа такава книга, за мене беше много учудващо. Той не ми разказа нищо. Връчи ми я и си тръгна. Мисля, че не знаеше как ще реагирам. Годината беше 1978-а... С жена ми започнахме да поглъщаме Новия Завет. Това ни отне няколко месеца. Постоянно го четяхме. Веднъж тя ме попита: „Вярваш ли на всичко, което е написано тук?“. Бях объркан. Не можех да кажа, че не вярвам. Тогава всъщност разбрах, че вярвам на всичко, написано там. Не
заедно с неговата Художественото училище и Художествената академия. И когато приятелят ми дойде и ни каза, че е започнал да посещава баптистка църква, за мене това беше голям шок. Нали се говореше, че баптистите са ужасни хора: убиват новородени, устройват страшни оргии. Преди време бях взел изпита по научен атеизъм, но наивно вярвах на цялата тази мрачна пропаганда, която се разпространяваше сред народа. И така, моят приятел беше получил от баптистите Новия Завет, който ни подари. Той ни разказа за своята църква. Отначало изпратих „на разуз-
наване“ жена си. Тя се върна толкова щастлива... Разказа ми колко хубаво и интересно било там. Следващата неделя отидохме заедно. Това беше обикновена жилищна кооперация в Одеса, на Молдаванка (историческата част на града). Молитвеният дом се намираше насред двора. Столовете бяха разположени много нагъсто – за около 400-450 души. А цялата църква наброяваше над 1000 души. Всички проходи бяха заети. Хората стояха при вратите, на улицата. Беше невъзможно да се влезе по-навътре. Един от братята, като видя нови лица, ни заведе вътре и ни настани до една колона. Седяха само възрастните, младите стояха прави. Особено ме учуди фактът, че братята, които излизаха да проповядват, говореха обикновен руски език, с грешки. Беше съвсем очевидно, че не са учили никъде. Но това, което изричаха, съдържанието на техните проповеди, бе толкова дълбоко и сериозно! Те говореха за такива извисени неща, за които нашите професори в университета едва започваха да разсъждават. Така разбрах, че думите им са от Господ. Те не биха могли сами да стигнат до това – Господ им го беше открил. Останах потресен – толкова
голям беше контрастът между простата, неграмотна реч и извисените истини. Започнахме да посещаваме богослуженията. Разбира се, появиха се проблеми в института, където работех, и се наложи да напусна. Приятелите ми се опитваха да ми помогнат да си намеря друга работа. Но се оказа невъзможно: навсякъде вече знаеха за мене, никъде не искаха да ме приемат. След като няколко месеца търсих безрезултатно работа по моята специалност, се хванах в строителството като зидаро-мазач. Тези години, прекарани в общуване с братя по
вяра, ми дадоха много. През 1984 г. ме избраха за презвитер... Но това вече е друга история.
Основател на първото висше богословско учебно заведение в бившия Съветски съюз, автор на много книги, библейски научни изследвания, учебник по история на Църквата, издавал богословски списания... А всичко започва от един овехтял от четене Нов Завет – живото Слово на Бога.
Векове минават, поколения се сменят – Библията остава неизменна. Империи и династии въстават и падат – тя пребъдва. Агностици и глупци й се присмиват цинично – тя остава неуязвима. Атеизмът хвърля гръмове и мълнии – тя остава насъкрушима. Невежеството и лъженауката се отричат от нея – тя остава незаменима. През вековете ценноста й не намалява, а се увеличава. Тя е Божие откровение за всички народи. Съдържа съкровища на вечната мъдрост. Разрешава големите проблеми на живота и смъртта. Сваля маската от лицето и на най-ловкия лицемер. Насочва взора на най-грешния човек към небето. Стои високо над всички заобикалящи я наслоения през вековете. Отговаря на всеки въпрос на душата. Библията е извор, чиято вода е винаги чиста и изобилна. Тя е слънце, което никога не залязва и свети за всички. Сгрява сърцата, изстинали в световния егоизъм. Събужда съвестта на спящите в грехове. Възвисява и облагородява покорните на нейните истини. Ако младостта се обръща към нея, тя я ръководи. Ако старостта се нуждае от „опора“, тя я поддържа. Ако гладната душа търси храна, насища я. Ако слабостта вика към нея, облича я в сила. Библията ни показва нашия огромен дълг към Бога. Тя смекчава каменното сърце на грешника и съкрушава душата му. Довежда ни при Христос и ни новоражда за вечен живот. Чети я и ще бъдеш мъдър. Изпълнявай изискванията й и ще бъдеш свят. Довери са на нейните думи и ще бъдеш СПАСЕН!
1.
1. ЩО Е ХРИСТИЯНСТВО?
Християнин съм, защото не мога да отмина християнството, тази съкровищница на найскъпи духовни бисери.
Като учение и духовно движение християнството води началото си от личността на Господ Иисус Христос. С Него започва нашата нова ера и летоброенето ни. Първите християни – последователи, ученици на Христос – нямали подкрепата на държавата. Не се радвали на съчувствие нито от тогавашните философи, нито от хората на науката и изкуството. Нещо повече, посрещали ги крайно враждебно. Усещали ги като чужд, нежелан елемент. И започнали огнени преследвания. Никоя общност в историята не е преминала през такива дълбоки реки от собствената си кръв,
Авторът Симеон Попов е един от онези, които не само изследват, защитават и проповядват истината на Христовото благовестие, а и ревностно я отстояват в тежки периоди на гонения. Осъден на 8 години затвор заради своята вяра, Попов насърчава затворниците в София, Варна и Белене, с които излежава присъдата си, да се обърнат към Бога. Неправдите и суровите условия, сред които живее, още повече го утвърждават като посветен последовател на Христос. И Бог го благославя изобилно. Попов е автор на няколко книги, сред които „Защо съм християнин?” (1971 г.). Ще публикуваме откъси от нея в няколко последователни броя.
не е дала толкова свидни жертви. Но въпреки всичко християнството довежда до коренен обрат в мисленето и живота на тогавашния свят. Твърде благоприятен за ранното християнство бил фактът, че Римската империя тогава имала най-обширна територия. От Англия до Ефрат, цялото Средиземно море, голяма част от Европа, Балканският полуостров – всичко било римско. И тези охулени християни проникнали сред народните маси, спечелили ги и ги променили. Подобно нещо е без прецедент в световната история. Християнството доказва, че вярата мести планини, и то – въпреки омразата на властта, въпреки мечешките услуги на някои негови симпатизанти, въпреки огнения фанатизъм на безбройните му врагове, въпреки престъпленията на част от църковните водачи. Един учен обяснява: „Християнството е наковалня, в която се разбиват много чукове”.
Големият руски писател Л. Н. Толстой ми помага в този смисъл: „Човешката душа по природа е християнска. Християнството винаги се приема от хората като нещо забравено, за което изведнъж са се сетили. То издига човека на такава висота, от която му се открива радостният свят, подчинен на разумния закон. Чувството, което изпитва човек, когато узнава истината за християнството, прилича на онова, което изпитва затворникът, изведен нашироко след дългия мрак в килията”. Християнството е единственият правилен начин за общуване между Бога и човека. То е учение, мироглед и живот, но неделимо свързани помежду си. Разделете ги и няма да ви остане нищо. Безпристрастните наблюдатели се смущават от разцеплението сред християните. На какво се дължи то? На обстоятелството, че християнството дава пълна свобода за мислите и действията на хората. Всеки може да вярва както намери за добре и да разпространява убежденията си. До 1789 г. във Франция нямало политически партии. Начело бил кралят, който имал неограничена власт. Той можел да каже: „Държавата – това съм аз”. Съществувало само едно мнение – на краля. Но той бил свален от власт и вече всеки можел да изрази позицията си. Образували се партии със свои виждания. Различните течения в християнството са следствие от свободата, с която разполагаме. По духовните въпроси могат да съществуват различни схващания. Но все пак изворът е един и същ, крайната цел е една. Може би сте чували един необмислен укор: „Християнството съществува вече 2000 години. И какво е сторило?”. С тези думи неговите отрицатели искат да оправдаят своята резервираност и главно любовта си към греха. Ето нашия отговор: „Добре, ще отхвърлим християнството, но с какво ще го заменим?”. Дайте ни нещо по-съвършено! Много опити са правени в тази насока. Но какъв е резултатът? Освен това нека припомним, че християнството не се натрапва. Имало е епохи, когато някой
човек или нечий мироглед се е натрапвал и горко на този, който не го приеме! Такива времена са черни страници в човешката история. Християнството е лекар. Човечеството винаги е боледувало. Лекарят предписва лекарства на болния. Той може да ги приеме, но може и да ги отхвърли. Тогава болестта си остава. В такъв случай има ли основание пациентът да обвинява доктора в некадърност? Такива са неразумните критици на християнството. В същия дух можем да продължим с нашите укори: ето, повече от четири хилядолетия човечеството има наука, изкуство, философия. Защо да се харчат пари за образование? Защо са ни все още училища? Ние се раждаме невежи. Трябва да се учим. По природа сме зли. Трябва да се облагородим. Затова е нужно да има училища, а също и църкви. 2. БОГ
2.
Християнин съм, защото има Бог и вярвам в Него от сърце.
Бог! Що е Бог? За какво ни е Бог? Вечен въпрос. Той занимава човечеството хилядолетия наред. Оказва се, че човек е „неизлечимо религиозен”. Всъщност що е Бог? Ето един много труден въпрос. Питаме за Същество, което стои над нас. А ние можем да разбираме само това, което стои под нас или до нас. За нещата над нас или нищо не знаем, или имаме само известни догадки. Но нека се запитаме що е човек. Лесно ли е да отговорим? Та ние сме хора и въпреки това не знаем какво точно сме. А какво да кажем за понятието „живот”? Ние живеем и не знаем що е живот. Науката досега не ни е дала точен отговор. Тогава как да намерим точен отговор на въпроса за Бога? Християнин съм не защото зная що е Бог, не защото Го разбирам, а защото вярвам в Него. Животът изобщо почива
не върху знания и убеждения, а върху вяра. Ако премахнем вярата от всекидневието си, ще го превърнем в ад. Качвате се в автобуса и с това поверявате живота си на непознато лице – шофьора. Кой е шофьорът? Има ли право да кара? Дали не е пиян? Вие не си задавате такива въпроси, защото вярвате, че всичко е наред. Този пречуден свят, величественият космос, трябва да има Творец. Един селянин обяснява на сина си, който е атеист: „Това стадо – звездите – трябва да си има овчар”. Кой е той? Разбира се, Бог. Друг отговор няма и не може да има. И Бог е оставил следи от Себе Си в творението. Нашата блажена задача е да ги открием. Да вземем например въздуха. Той ни дава известна представа за Бога. Въздухът е навсякъде, във всяко кътче на планетата. По същия начин наричаме Бога „вездесъщ”. Присъствието Му ни обгръща. Потопени сме в Него. Изпълва ни, не можем да побегнем от Него. Ап. Павел напомня този факт на учените атиняни: Бог е навсякъде, „в Него живеем, движим се и съществуваме” (Деян. 17:28). Това е голяма утеха за християнина. Дали сме радостни или наскърбени, свободни или в затвор, болни или здрави, Бог е с нас. За рибата най-добрата жизнена среда е океанът. За нас – въздухът. А за душата – Бог. Освен това въздухът е невидим. Той е близо до нас и около нас, но не можем да го видим. Така е и с Бога. Той е най-великата реалност и все пак остава невидим, защото има духовно естество. Като дух, Бог не е ограничен нито от пространството, нито от времето. Той е сила и власт, и нещо повече – мощно влияние, и нещо повече – първопричина, и нещо повече – вечност, светлина, доброта, любов и истина. Въздухът е необходим. Без него няма живот. Храним се три пъти на ден, но вдишваме двадесет пъти в минута. Не можем без това.
Така е Бог за нас. Той е най-належащата нужда за вътрешния ни човек. Създателят управлява целокупния всемир. Не е чудно, че мнозинството астрономи и най-видните учени на нашия век са вярващи хора, защото откриват, че във вселената се наблюдава пречудно единство. Библията започва с думите: „В началото Бог сътвори небето и земята”. С величествен творчески акт Той извежда в съществуване несъществуващото. Всемощното Му Слово сътворява видимия и невидимия свят. Каква величествена мъдрост! Затова можем само да се удивляваме на всичко около нас. Бог създава земята за шест дни. В оригиналния библейски текст на еврейски думата „ден” означава още и „период”. Естествено е да приемем, че Господарят поддържа реда и хармонията в космоса и се грижи за всичко, включително за нас.
навсякъде, Бог е винаги много близо до нас. Вижда, чува, знае всичко. Не можем да се скрием или да побегнем от Него. Напразен е всеки опит да се отдалечим. Всеки опит да премахнем контрола Му е безуспешен. Той ни наблюдава и се намесва в живота ни. Както не можем да избягаме от сянката си, така не сме способни да отстраним контрола на Бога. Всичко, което вършим, става пред Неговите очи. Който иска да побегне от Бога, всъщност се опитва да избяга от себе си. В Япония едно момиче посетило християнско богослужение. Майка му го запитала дали е харесало обстановката там. То отговорило: „Харесва ми, че християнският Бог е навсякъде. Не е като езическите богове, които са само в храма. Но не ми харесва това, че Той вижда всичко, което вършим”. На тавана в една зала за танци било нарисувано голямо око. Скоро обаче се наложило да го премахнат. Танцуващите двойки се смущавали и настоявали окото да се заличи. Какво ли им е напомняло това око?
3.
3. БОГ НАПРАВИ ЧОВЕКА
Бог не прави нещата, а ги твори. Грънчарят прави грънци, но има глина. Дърводелецът прави мебели, но има дървен материал. Бог обаче твори. Той прави от нищо нещо. Един мислител казва: „Изворът на всяка мисъл се съдържа в следното: „Да бъде и биде!”. При завръщането си от луната един от космонавтите бил запитан дали е видял Бога. Той отговорил: „Бога не видях, но видях Неговите чудеса”. Какво ли е подбудило Бога към творчество? Можем само да предположим, че тук е играла роля Неговата доброта. Той желае да подари Себе Си. Любовта Му озарява вселената с неповторима красота. Той е вечният разум, нетленен, безкраен. Не се нуждае от никого. Понеже е
Бог не създаде човека, а го направи. За целта си послужи с материал от земята. Затова учените твърдят, че тялото ни съдържа всички химически елементи и електромагнитни заряди. Човек е съвършена радиопредавателна и приемателна централа с всички познати ни сили. Окото е такова, защото има светлина. Ние сме такива, защото има велик Творец Бог. Защо Бог направи човека? Можем само да предполагаме, че с това Свое дело Бог даде простор на божествената Си потребност да обича и изпълни всичко с любовта Си. В природата откриваме велика мъдрост и власт. Като изследваме човека, откриваме Бога. Във всяка вълна на морето, във всяка негова капка живее цялото море. Така и във всеки човек се отразява Божият лик. Бог е направил човека по Своя образ. Дал му е свободна воля. Ето, Земята се върти около оста си, обикаля около Слънцето и извършва още
много движения, без да възразява. Не е така с човека. Неговата свободна воля му дава възможност сам да определя поведението си. Той е способен да върши добро или зло. Да бъде честен или да краде. Може да придобива знания, а знанието е сила. Може да таи благородни или зли чувства. Може да обича или да мрази, да бъде верен или да стане предател, да се радва или да тъгува. Има усет за морал, правда, добро и т.н. Притежава разум и стремеж към вечността. Човекът е личност. Може да каже „аз”. Така той се обособява като отделно същество. Имануел Кант пише: „Когато моят кон каже „аз”, ще сляза от седлото и почтително ще му сваля шапка”. Всеки човек е отделно, оригинално Божие творение. Ние сме получили всичко от Бога и принадлежим на Него. Специалистите по староеврейски език, на който е написан Старият Завет, твърдят, че думата „Адам” – „човек” – значи също и „заместник”. Кого замества човекът? Разбира се, Бога, Твореца. Той натоварва Своя заместник да владее и да напълни земята. Каква велика задача! Какъв блажен дълг! Каква страшна отговорност! Една майка облякла малкото си момче в чисти панталонки. То излязло навън да играе. Скоро се върнало много изцапано. „Защо панталонките ти са толкова мръсни?” – запитала го недоволна майката. „Но нали ти ми ги даде?” – отговорило момчето с хитра усмивка. „Обаче като ти ги дадох, бяха чисти” – възразила майката. „Мамо, ти трябва да ми даваш такива панталонки, които не се цапат.” Какво да кажем за този отговор? Такъв е опитът на човека да стовари вината за своето падение върху Бога. Нашият характер може да се опорочи. Но ние сме длъжни да го пазим чист. Бог ни е направил. Затова Го търсим и намираме мир в Неговата близост. Носим обаче отговорност за своя живот и за своя характер.
>>
Продължава в следващия брой
Библията в книга на народа, която се чете в църквите, в училищата и по домовете”. НАЙ-ВЛИЯТЕЛНОТО ДЕЛО НА ЛУТЕР През 1517 г. Лутер не би могъл да си представи, че най-значимото му дело по време на Немската реформация, делото, което ще повлияе на много хора и ще даде тласък на новопоявилото се протестантство, няма да бъдат неговите коментари върху Посланията към галатяните и към римляните, нито богословските му съчинения като „Робството на волята”, нито дори настояването му, че оправданието е по благодат, единствено чрез вяра.
Не, най-големият камък, който той хвърля в застоелите църковни води и който предизвиква не просто леко вълнение, а огромни вълни, е неговият превод на Библията. При работата си върху библейския текст Лутер се основава на труда на Еразъм Ротердамски върху гръцкия Нов Завет. Но тогава Еразъм има достъп до малко на брой гръцки ръкописи, при това съвсем не толкова стари. Днес са ни познати над 5000 ръкописа на гръцкия Нов Завет, повечето открити през последните 150 години и датиращи от II и III в. сл. Хр. Разполагаме с текстовете, намерени при Мъртво море и на други места: това са ръкописи с над 1000 години по-близки до оригинала на Стария Завет, отколкото е Масоретският текст (традиционният източник за старозаветните книги) и онова, което сме имали преди сто години. По Своя промисъл Бог ни привлича все по-
близо до Себе Си, като ни приближава до първоначалния, вдъхновен от Него текст на Библията. Призивът: „Sola Scriptura“ днес може да ехти по-мощно, отколкото в миналото, защото вече знаем, че решенията на църковните водачи от IV в. да признаят 27 книги от Новия и 39 книги от Стария Завет (плюс още някои) като канонични са правилни.
Канонът е завършен, когато всички приемат, че Библията трябва да се състои от книги, написани от съвременници на Господ Иисус или от техни съработници, що се отнася до Новия Завет, и от книги, изразяващи свещената еврейска традиция на Закона и Пророците, или текстове, които водят назад до Мойсей, авторите на Летописите и великите древни пророци5 – по отношение на Стария Завет. Ако за своите библейски текстове извори можем да благодарим на древните мъже на вярата, писали във времената от Мойсей до Йоан Богослов, то за съвременните си Библии на разбираем език трябва да сме благодарни на бащите на протестантството: Лутер, Тиндейл, Калвин и други. Може би днес, при 500-та годишнина от Реформацията, е време да признаем, че без протестантството нямаше да има такова масово раз-
пространение на Библията на толкова много езици6. Делото по нейното популяризиране, започнато от Лутер, Тиндейл и Уиклиф, не е приключило. Все още има места по света, където Библията е забранена или не е преведена на местния език. Но, слава на Бога, това дело може да продължи, защото призивът: „Semper reformanda“ 7 е силен и днес.
Witherington III, B. The Most Dangerous Thing Luther Did. – В: http://www.harta-bg.info/statia/764. Превод Веселина Георгиева. Редактор Тодор Велчев. 2 Названието идва от “vulgatus“ (лат.) – „общодостъпен, простонароден”, което се отнася за езика, използван от Йероним, за да направи Библията разбираема за голям кръг читатели. Б. р. 3 Събирателно понятие за английските диалекти, говорени между завоеванието на Англия от норманите (1066 г.) и края на ХV в. Б. р. 4 Допълнителни книги от междузаветния юдаизъм, добавени към 39-те книги на Стария Завет. Б. а. 5 Вероятно авторът има предвид библейските патриарси и техните предшественици, назад до Ной. Б. р. 6 По данни от 2016 г. цялата Библия е преведена на 636 езика, а Новият Завет – на още 1442 езика. Отделни библейски пасажи са преведени на още 1145 езика. Общият брой езици, на които звучи Божието Слово, е 3223. Б. р. 7 От лат. – “винаги реформираща се”. Има се предвид схващането на мнозина протестантски богослови, че Църквата постоянно трябва да се реформира, за да запази своята доктринална и морална чистота. Б. р. 1
ДЕВЕТА ГЛАВА Като отрезвя Ной от виното си и узна какво бе сторил над него помалкият му син, 25 каза: „Проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си“. 26 После каза: „Благословен да е Господ Бог на Сим; а Ханаан ще му бъде роб; 27 да разшири Бог Яфет и той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб“. ДЕСЕТА ГЛАВА 1 Ето родословието на Ноевите синове: Сим, Хам и Яфет. След потопа им се родиха деца. 2 Яфетови синове: Гомер, Магог, Мадай, Яван, Тувал, Мешех и Тирас. 24
Гомерови синове: Аскеназ, Рифат и Тогарма. 4 Яванови синове: Елиса, Тарсис, Китим и Доданим. 5 От тези се населиха островите на народите в земите им, всеки според езика си, според племето си, в народите си. 6 Хамови синове: Хуш, Мицраим, Фут и Ханаан. 7 Хушови синове: Сева, Хавила, Савта, Раама и Савтеха. Раамови синове: Шева и Дедан... 21 Деца имаше и Сим, баща на всички Еверови синове... 22 Симови синове: Елам, Асур, Арфаксад, Луд, Арам и Каинан. 3
Докато бях дете, учителят по история по някакъв повод ни каза, че чисти раси и нации няма. Не знам на какво се основаваше твърдението му, но както привържениците на еволюционната теория за произхода на живота и човека, така и креационистите са съгласни, че всички хора произлизат от един общ праотец. А какво става по-нататък? За еволюционистите въпросът преминава в областта на философията, където отсъстват исторически факти, които поне в някаква степен да потвърдят техните изследвания и изводи. От друга страна, Библията дава достатъчно информация по този въпрос, която не противоречи на съществуващите исторически данни. От Божието Слово научаваме, че след потопа Ной и тримата му си-
нове – Сим, Яфет, Хам – и техните потомци живеят на изток, в района на планината Арарат и Вавилон, откъдето се заражда цивилизацията (Бит. 10 гл.). След вавилонското стълпотворение, когато Бог смесва езиците, започва разпръсването на народите, което може да се проследи по имената на Ноевите синове. Така потомците на Яфет се заселват найвече в Северна и Западна Европа. Потомците на Хам тръгват главно на юг и на запад – те остават в Африка и в районите на Източното Средиземноморие. Потомците на Сим се установяват в Близкия изток. Разбира се, има и изключения. Например хетите, едно от племената на хамитите, живеят на територията на днешна Турция. От родословието на Ноевите синове с голяма сигурност могат да се идентифицират потомците на Яфет (Бит. 10:2-5): Яван (гърците); Магог, Мешех, Тувал (народностите в Ру-
сия), Гомер (кимерийците, германците), Тирас (тракийците, етруските), Мадай (мидяните), Аскеназ (германците), Тогарма (арменците) и Доданим (дарданите). По-голямата част от тези народи по-късно се заселват в Европа, а след това – в Америка и Южна Африка. От Сим произлизат (Бит. 10:2131) Евер (евреите), Елам (персите), Арам (сирийците), Асур (асирийците). По-късно от Исмаил, Исав и останалите потомци на Авраам и Лот водят началото си други арабски народности. Част от потомците на Хам (Бит. 10:6-20) се идентифицират напълно достоверно: Мицраим (египтяните), Хуш (етиопците), Ханаан (ханаанците, финикийците, хетите), Фут (ливийците). Тъй като към Африка тръгват
само хамитите, най-вероятно от тях произлизат негърските племена. Шумерите по времето на Нимрод също са хамити. Има основания да се предполага, че и прародителите на монголоидната раса са хамити. Със сигурност не е напълно коректно на различните народи да се приписват определени типични черти. Всеки народ има своите гиганти и своите джуджета както във физическо, така и в интелектуално и духовно отношение, но все пак биха могли да се проследят по-отчетливи тенденции за преобладаването на някои характерни качества. Чрез думите на Ной в Бит. 9:25-27 Библията предрича ролята на народите, които произлизат от неговите синове. При Хам преобладава физическото начало, при Яфет – интелектуалното, а при Сим – духовното.
За Сим се казва: „Благословен да е Господ Бог на Сим” (ст. 26). От тук разбираме, че именно чрез този клон на Ноевото потомство ще се разпространи знанието за истинния Бог. И действително, всички монотеистични религии навлизат чрез семитите. Благодарение на юдеите светът разбира за единствения Бог и чрез тях по човешка линия се явява Иисус, Който е Месия. Думите: „Да разшири Бог Яфет и той да се посели в шатрите Симови“ означават, че потомството на Яфет
предстои да разпространи своята култура, философия и наука по целия свят. Това не става веднага. Едва по времето на Александър Македонски културата и науката на Гърция се разпростира по света. Древните гърци приемат за свой прародител Яфет. Днес е общопризнато, че в интелектуално отношение Западът се основава върху научното и философското наследство на гърците, което по-късно е възприето от Италия (Рим), Франция, Германия, Англия, а след това и от Америка. Но думите в Бит. 9:27 имат и подълбок смисъл. Те означават, че Яфет трябва да сподели със Сим и духовния живот. Така и става, когато яфетските народи приемат Бога на Авраам и Израилевия Месия. Ако приносът на Симовите потомци в световната цивилизация е все-
обхватен и има предимно духовен характер (познаване на единствения Бог), на Яфетовите потомци е интелектуален (наука, култура), то при хамитите преобладава физическият дял. Предполага се, че към хамитите освен вече изброените египтяни, етиопци, шумери, финикийци, хети и съвременните чернокожи народи се отнасят и дравидите, китайците, японците, инките, ацтеките, другите индиански племена, ескимосите и народите от тихоокеанските острови. Те са най-добрите мореплаватели и строители, изобретили са барута и хартията. По-рано от другите са усвоили земеделието, животновъдството и металообработването. Разбира се, казаното за приноса на народите в развитието на цивилизацията трябва да се разбира в по-широк смисъл. Всеки народ има свой, макар и нееднакво голям, духовен принос. Накрая ще отбележим, че разделението между хората настъпва не по расов, нито по физически или географски, а по лингвистичен признак. Преди вавилонското стълпотворение и смесването на езиците потомците на Сим, Хам и Яфет са достатъчно единни. Но когато престават да разбират езика си, се разделят и се заселват по всички краища на земята.
1. 12.
2. 18.
5.
19.
6. 8. 9.
25.
26.
27.
11.
12.
29. 30.
32.
16.
18.
34. 35.
22.
24. 27.
28.
31. 44. 46. 47.
29. 32.
33. 38.
40. 44.
на опасима реал
, – и на вас ето поради недос ели! т вярваме а и а н , т а с и та и я ч п с ги и Скъп едколе иант на ение на р атния вар
г съжал ме печ така че Бо За голямо а спрем да издава одкрепа, п на а е н и е н д тв е г. и ш л 18 аме ре ата мо в ш к а а в ч а ност от 20 сови средства. О н . и и и ж продъл адяваме ънародн нан тиг на фи се молим, като се н ни и издаването да била помощта на с и Усърдно читателите ас в този момент б ив лост към н и за м а и в ез промен зн я е о да пр ено пол озорец“ б риант на б р о с „П . О п . с м а е н л ва този проб лгария. дготовката ектронен ължим по а се чете поне в ел д т Бъ о о р и п н а д те е с нас! и ц аботим, за ви, че ст да може д Усилено р облика му, така че .bg . годарим а л Б ието и www.fsnb съдържан retz.bg и o z ro .p w адрес: ww