Какви хора срещаме всеки ден на улицата, в транспорта, в магазина, в службата – щастливи или нещастни? Малко са тези, които изглеждат щастливи. А хората в нашето общество какви са – по-скоро вярващи или не? Вярващите не са мнозинство и при доста от тях вярата не е христоцентрична, т.е. вярват във всичко друго, но не и в Иисус Христос като Спасител на света, още по-малко – като техен личен Спасител. Тъй като не вярват в Този, Който може да ги направи щастливи, а мечтаят за това, всеки гони щастието в посока, която
му изглежда перспективна, и всъщност гони вятъра, защото не е възможно да намериш щастието там, където го няма. А то не е далече от всеки от нас и е достъпно, стига да се съгласим, че Бог знае по-добре какво ни прави щастливи, и да изпълним Неговото условие за щастието. Христос в Проповедта на планината изброява кои са блажени или щастливи: милостивите, кротките, плачещите, нищите по дух, чистите по сърце и т.н. В предишните броеве на списанието се опитахме да разкрием какво е да бъдеш милостив,
кротък, плачещ и нищ по дух. Материалите в този брой са посветени на чистотата на сърцето – какво значи сърцето да е чисто, как се постига и как се поддържа тази чистота, какво печели човек, когато я придобие. А и не само човекът, но цялото общество, което днес като никога затъва все по-дълбоко в мръсотията на разврата, омразата, корупцията, агресията, окултизма и други грехове. Ако не се отрезвим и не се заемем с основно почистване, всеки на своята територия, мръсотията ще ни затрупа, ще ни удави, ще ни унищожи. Стига сме се надявали на себе си – че знаем как да живеем. Вече е ясно, че не знаем. Нека се обърнем към Този, Който
наистина знае, а и иска да ни помогне, затова приема човешко тяло и се повива в пелени, както пише Климент Охридски: Създаденото от ръцете Ти пречисти, поискал да направиш ново, Христе, Ти сякаш върху херувим във ясли легна. Ти, повиващият със мъгла земята, по Своя воля в пелени повиваш се, Владико, затуй Ти пеем: „Благославяйте всички дела Господни!“ Нека се присъединим към тези думи не само с устата си, но и със сърцето си, като помолим Христос да го пречисти, за да можем наистина да Го видим в тези светли дни на Неговото Рождество и завинаги!
рекрасно е звездното небe! Сякаш огромен тъмносин навес, осеян с милиарди брилянти, се разпростира над земята. И колкото по-тъмна е нощта, толкова по-ярко греят тези звезди брилянти. Мнозина от нас обичат да гледат безкрайната далечина, която ни се струва съвсем близка... Всяка от тези звезди е далече, отстои неизмеримо далече от нашата Земя. Повечето от тях превъзхождат по размер земното кълбо стотици, хиляди и милиони пъти, но заради отдалечеността си ни изглеждат като малки точки.
Колко малък и нищожен е човекът пред това безгранично пространство, където изминават своя път безбройни светове, които нашето око възприема само като мигащи звезди. Когато гледаш тъмното небе с ярките звезди, неволно се замисляш за величието на Създателя, Който ги е сътворил, и за нищожеството на човека, за краткостта на земния живот, за безсмъртието на душата и за вечността на Бога… За малко забравяш земната суета и се отдаваш на тези мисли… Звездите са играли голяма роля в живота на човечеството. В древността е имало хора, наричани астролози.
Небето е било тяхното поле – там са търсели нови звезди. Целия си живот са посвещавали на това, познавали са всички звезди. Появата на нова звезда са възприемали като поличба за нещо необикновено в живота на хората. В онази далечна нощ в Израил, когато се родил Иисус Христос, звездите греели ярко на необятното небе. Ароматният топъл въздух опиянявал с миризмата на ухаещи треви и цветя. Само пасящите на полето стада нарушавали тишината. Група хора на камили бавно се придвижвали напред. От време на време те поглеждали към небето. Защо очите им
били приковани към необятния звезден килим? Кои били тези хора? Мъдреците. Те разбрали за появата на една звезда – нова, ярка, чудна. Ненапразно изгряла тя. Умът им бил обзет от една мисъл – да разберат кой се е родил под тази звезда. Трябва да е бил прекрасен човек – не е имало и няма да има подобен на него. И дори не бил човек, защото такава звезда не помнели нито те, нито техните бащи… Така мислели мъдрите старци и вървели след звездата. А тя сякаш ги водела. Пълни с вяра, че се е родил някой Велик, те влезли в Йерусалим. Но защо
не се чували виковете на възторжена тълпа? Било тихо, сякаш никой не знаел за раждането на Великия. След дълго проучване те разбрали от книжниците името на града, където трябва да се роди Великият Младенец (Мих. 5:2). И тръгнали нататък, а звездата вървяла пред тях. Изведнъж спряла над мястото, където бил Младенецът. Мъдреците се изненадали: „Нима това е мястото, където се е родил Царят?“ Но пак погледнали звездата, вярата им укрепнала и „те се зарадваха с твърде голяма радост“ (Мат. 2:10). С благоговение влезли в къщата, видели Младенеца с майка Му Мария и паднали по лице. Поклонили се пред новородения Син на небесния Владика, пред нашия Спасител. Оттогава са изминали двадесет века и ние всяка година си спомняме за раждането на Иисус Христос. И всеки път всички подробности, свързани с Неговото раждане, говорят толкова много на сърцата ни. Днес няма звезда, която да ни отведе при Христос. Тя вече не е нужна. Самият Той е нашата Звезда, както казва за Себе Си: „Аз съм коренът и родът Давидов, утринната и светла звезда“ (Откр. 22:16). Господ Иисус се ражда, живее, учи, страда… Умира, но и възкръсва, побеждава смъртта и оттогава сияе като Звезда за вярващите сърца. Нека тази Звезда, нашият чуден Христос, да ни ръководи в тъмнината на земния живот! И колкото по-мрачен, по-тежък е животът ни, толкова по-ярка е светлината на Неговата любов. Какво дава вярата в Иисус Христос? Тя позволява Божият Син да се роди и да пребъдва в душата на човека. От далечни векове Христос се открива на хората като Звезда на надеждата. Рождеството на Иисус Христос е залог за спасението на човека – на грешника, погинал в греховете и престъпленията си.
Светлината на тази далечна, но ярка Звезда грее над света вече две хиляди години и ако хората, които са я приели и обикнали, са толкова малко, вината е само на човечеството, а не на Бога. Егоизмът трови света и цялата му история само защото не е осъден от хората, така че да се подчинят на благата и съвършена Божия воля. Светлината на далечната Звезда става близка за тези, които са възлюбили Христос и са Му доверили живота си, които са обикнали вечната правда и живеят за нея. Ние всички, без изключение, сме престъпници пред Божия Закон, но в Иисус Христос всеки може да получи прошка на греховете си и да започне нов живот за Божия слава и за радост на хората. На Рождество Христово в празната шумотевица и безсмислената веселба потъва чистият смисъл на този велик празник, заглушава се славословието на всемогъщия и любещ Бог. Вълната от кървавите замисли на съвременните Ироди и от делата на Каиновците залива днес земята. Почти на всички континенти се води битка като че ли за човешкото щастие, а всъщност това е битка на тъмнината против светлината на Христовата правда. В такова време светлината на далечната Витлеемска звезда грее още по-ярко над света и всеки, който иска, може да се приближи към нея, да се поклони на Царя на царете и като Му повери живота си, да продължи по-нататък до срещата с Него лице в лице. Нека небесната светлина осветява пътя ни към небето и ни помага да не губим посоката, а да държим единствения верен курс към вечния живот.
Пред нас е картината на немския художник Фриц фон Уде „Святата нощ”. На пръв поглед тя сякаш няма нищо общо с онази нощ, когато във Витлеем, в яслата за добитъка, се ражда Спасителят на света Иисус Христос. Всъщност картината илюстрира състоянието на съвременния свят – какво би било, ако Спасителят беше дошъл по същия начин отново. Днес в сърцата на хората няма място за Христос, както не е имало преди 2000 години. Мария стои, облегната на оградата. Тя е бременна, останала е без сили от дългия път и се нуждае от почивка. Може да роди всеки момент, а наоколо
е тъмна и студена зимна нощ. На небето не се вижда нито една звезда. Светлина идва само от снега. Мъртва тишина. Небето е притихнало в очакване на предстоящото чудо. Йосиф и Мария търсят подслон в селото, но никой не ги приютява. Прозорците на къщите светят, в душите на хората обаче е тъмно. Те са корави и сурови. Никой не се смилява над светата двойка. Мария и Йосиф са отхвърлени и в последната къща. Облегната на оградата, Мария наблюдава Йосиф, който се е запътил да търси подслон и топлина при домашните животни, в обора.
Може би хората от XXI век не са такива? Може би са станали по-добри? Може би 20 века християнска история са променили техните нрави? Да, променили са нравите на тези, които са дали място на Бога в сърцето си. Но колко малко са те днес! В нашата съвременност има много религиозни хора, за които Църквата е синоним на спасение. Но без лично покаяние и раждане от горе Църквата не е спасила и не може да спаси нито една душа. Спасява единствено Христос! Той казва: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени!” (Мат. 11:28).
ека се вгледаме в думите на Господ Иисус Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Няма да влизам в сложни обяснения за това, какво е сърце, само ще отбележа, че не става въпрос за органa, който изпомпва кръвта в тялото ни. Една древна латинска поговорка гласи: “Никой не знае как се свързва тялото с духа и все пак именно това е човекът.“ Съгласявам се до голяма степен с нея и искам да кажа, че всеки
опит да се обясни съставността и подредбата на човешкото естество в големи детайли, ще претърпи неуспех. „Бездна бездна призовава“ (Пс. 41:8) – бездна е Бог, но бездна е и човешката душа, създадена по Божи образ и подобие. Бог обаче дава на човека да стигне до определени истини, макар той често да ги вижда в тенекиеното огледало, за което говори ап. Павел в Посланието към коринтяните (I Кор. 13:12).
1. ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ КАТО „ИЗВОР НА ЖИВОТА“ „От всичко, което е за пазене, наймного пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Пр. 4:23). Свещеното Писание ни казва, че от сърцето са изворите на живота. Затова темата за сърцето е важна, темата за чистото сърце – също, защото никой не иска да пие замърсена вода. В сърцето се намира изворът на живота
на човека. От там той черпи желание, мотивация и сили за живот. Ако се върнем назад в ерата на патриарсите, ще видим по-ясно, отколкото в нашето съвремие, колко е важен един извор с жива вода. Има ли извор – има живот, радост, благоденствие. Но не всеки извор дава истинско утоляване на жаждата и впоследствие – живот. Евреите стигат до един извор в момент, в който почти примират от жажда, но са разочаровани, защото водата е гор-
чиято сила е способна да направи сърцето ти чисто. 2. СЪРЦЕТО КАТО СТРАШНО БОЛНО
чива. Така Божието Слово казва, че сърцето на човека е замърсено още от зачатието му. Хуманизмът твърди, че човек е добър по рождение, според Корана ние се раждаме свободни, без първородния грях, а Библията казва: „В беззаконие сме заченати и в грях ни роди майка ни“ (Пс. 50:7). Ние имаме нужда от извор на живота, имаме нужда в нашето сърце да тече жива вода, която да ни оживява. Но подобно на евреите намираме един заразен извор и вместо да утолим жаждата си, тя става още по-силна. Господ Иисус Христос заявява, че изворът, наречен сърце, е сериозно заразен и вместо живот от там излиза смърт: „От сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15:19). Това е изворът на „живота“, който ни завещават нашите родители Адам и Ева. Той прилича много на извора, който евреите намират в пустинята. „Дойдоха в Мера и не можаха да пият в Мера вода, защото беше горчива; затова и нарекоха онова място Мера [т.е. „горчило“]. И заропта народът против Моисей, и казваха: „Какво
ще пием?“ Мойсей викна към Господ и Господ му показа дърво, и той го хвърли във водата, и водата стана сладка...” (Изх. 15:23–25). Благодарим на Бога, че има избавление. Господ показва на Мойсей дърво и той го хвърля във водата. Тогава водата е изцелена мигновено. Ако вече си осъзнал, че изворът на живота идва отвътре, от сърцето, ако си разбрал, че за съжаление този извор е горчив и отровен и няма да ти даде живот, можеш и ти да извикаш към Господ. Тогава Той ще ти покаже дърво, способно да излекува извора на сърцето ти. Това е дървото на Голгота, т.е. кръстната смърт на Господ Иисус Христос. Чрез пророк Исая Бог призовава: „Към Мене се обърнете и ще бъдете спасени, всички земни краища“ (45:22), а ап. Йоан конкретизира къде по-точно трябва да се погледне: „Ще погледнат на Този, Когото прободоха“ (Йоан 19:37). Отново Исая пророкува: „Чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (53:5). Ако Бог ти посочи дървото на Голгота, твоето сърце ще се изцели и ще се превърне в извор на истински живот – и за теб самия, и за хората около теб. В Йоан 7:38 четем: „Който вярва в Мене, от неговата утроба, както е казано в Писанието, ще потекат реки от жива вода.” Чистите по сърце са блажени, защото имат един извор, който е чист, бистър, свят и им дава истински живот. Нека обаче отбележим, че това очистване може да се извърши само от Бога – чрез кръста на Христос и вяра в благовестието. Опитай да го изчистиш сам и просто ще размътиш тинята още повече. Затова Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже“ (Пс. 50:12). Има само едно учение, само една вяра и един Господ,
В думите на пророк Йеремия: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено” (17:9) се разгръща истината, за която вече говорихме. Но тук метафората е изоставена и се говори по-пряко. Сърцето е измамливо („лукаво”) и е болно („съвсем покварено“). Сега си представете, че отивате на кардиолог и той ви казва право в очите: „Вашето сърце е страшно болно.“ Как ще се почувствате? А пред Бога, Който изследва и познава сърцето по-добре от най-добрите кардиолози на света, и ни казва, че нашето сърце е страшно болно, ние не потрепваме. Възприемаме тази диагноза по-скоро като шега. Ще ви оставя да спорите с Бога, Сърцеведеца, като се опитвате да му доказвате, че може би диагнозата ви е грешна. Когато се наспорите, прочетете следващите редове, които посочват лечението. То е много сериозно, защото сърцето е страшно болно! Разбира се, когато Библията говори за сърце, тя няма предвид мускула, който бие в сърцето ни, но поради сходството на думите, ще продължа тази аналогия. За страшно болното ти сърце няма да помогне хапче, няма да помогне дори стент или байпас. Има само едно лечение и то е мащабно – трансплантация. За тази трансплантация четем в Книгата на пророк Йезекиил: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема от вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът” (36:26). Тук се говори за отнемане на старото, каменно сърце и за даване на ново сърце. Християнството не е живот на хапчета, а – живот на новия човек, с ново сърце и нов дух. Познавам много хора, които се самолекуват, сами си слагат диагноза и си предписват хапчета – от един чуят едно, от друг друго, прочетат нещо в интернет и дейст-
ват. Така и в духовно отношение има много самолечители. Но трябва да ви разочаровам – само една Личност може да излекува страшно болното ви сърце. Отново пророк Йеремия, няколко реда след поставената диагноза, вика към Лечителя: „Изцели ме, Господи, и изцелен ще бъда; спаси ме и спасен ще бъда; защото Ти си моя хвала” (17:14). 3. СЪРЦЕТО КАТО ОРГАН, ЧРЕЗ КОЙТО ВИЖДАМЕ БОГА След като се убедихме, че изворът е замърсен и отровен, но има изцеление на водата, след като поставихме диагнозата, но посочихме и лечението, ще завършим с последната тема от нашите размишления, а именно – сърцето като орган на зрението. Думите на Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”, могат да се разбират по два начина. Смятам, че и двата са верни. Първият е есхатологичен, т.е. само чистите по сърце един ден ще видят Бога в Неговото Царство и ще влязат в небето. Но мисля, че това „виждане“ има и по-непосредствен смисъл, който е свързан с настоящия момент. Вътрешният човек – сърцето – е този, който трябва да види Бога. Библията набляга върху невидимостта на Бога за нашите материални, плътски сетива. Но има друго сетиво – сърцето и онова, което е в него. С Божията помощ, с очистването и трансплантирането човек оживява за едно друго измерение – духовното. Там той започва да усеща и изпитва неща, за които е бил мъртъв преди. В I Кор. 2:15 ап. Павел казва: „Духовният човек изследва всичко, а него никой не изследва.” Тук се има предвид именно духовното, Богът, Който сам е Дух. Човекът с ново, очистено сърце, изследва (изпитва, усеща, възприема) всичко, което принадлежи на това духовно царство. А естественият човек със замърсения извор, със страшно болното си и замъртвяло сърце не разбира и не усе-
ща нищо от това: „Душевният човек не възприема онова, което е от Божия Дух: за него то е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно” (I Кор. 2:14). Блажени са чистите по сърце, защото изворът на живота им е изцелен от кръстното дърво, от кръстната смърт на Христос, защото от тях е отнето старото, каменно сърце и им е подарено ново сърце. 4. ЧИСТОТО СЪРЦЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПАЗИ Веднъж изцелени от дървото на Голгота и получили ново сърце, ние трябва да го пазим чисто. Днес има страшно много неща, които могат да замърсят сърцето ни. Ще цитирам думите на пророк Исая, които говорят достатъчно красноречиво: „Който ходи в правда и говори истина, който презира печалба чрез потисничество, удържа ръцете си от подаръци, запушва уши да не слуша за кръвнина и затваря очи да не вижда злото, той ще живее във висините: прибежище
ще му са непристъпните скали; хляб ще му се даде, водата му не ще пресекне” (33:15–16). Във втората част на ст. 15 пророкът има предвид вратите към нашия вътрешен човек. За съжаление днес всичко, което светът предлага на очите и ушите ни, е насилие и зло. Толкова сме свикнали с насилието във филмите, с мръсните изрази, със сексуалните сцени. Нима смятаме, че това е нещо безобидно? Не мисли така Исая, нито Духът, Който говори чрез него! Насилието, злото, похотта, които допускаме да влизат през очите и ушите ни, попадат в нашия вътрешен човек и нищо чудно да намерят място там, а след време и да си проправят път навън. Затова Соломон казва повече от всичко, което пазим, да пазим сърцето си (Пр. 4:23). А чистите по сърце са блажени, защото те ще видят Бога.
светлината на Христовото учение за блаженствата виждаме ясно колко погрешен път е избрало човечеството в търсене на истинското щастие. Като се ръководят не от Божието Слово, а от своето плътско сърце и превратен ум, хората вървят в посока, обратна на щастието, – по широкия път на греха, където не може да има истинска радост и който води към вечна гибел. Пророк Исая прогласява Божиите думи: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища... Но както небето е по-високо от земята, така Моите пътища са по-високо от вашите пътища и мислите Ми – по-високо от вашите мисли“ (55:8–9). Тази истина се потвърждава в Проповедта на планината, в която намира израз съвършенството на Бога и са разкрити Неговите спасителни пътища.
Шестото блаженство е напълно противоположно на щастието, така, както го търсят и разбират в света. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“ Като анализираме действията на хората и наблюдаваме тяхното поведение, виждаме, че този свят е изкривил изцяло или е отхвърлил насоките, дадени от Господ за постигане на щастието, защото търси удовлетворение и наслада не в чистотата, а в житейската кал. Как ще кажат съвременниците ни: „Блажени чистите по сърце...”? Мръсните, нечисти дела – разврат, лъжи, кражби – изпълват живота на хората с безпокойство, вражда, страх, печал и мъка. Тези външни проявления показват вътрешното състояние
на човека, на неговото сърце, от което зависят и действията му. В Притчите на Соломон четем: „От всичко, което е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (4:23). Разликата между религиозните философии и учението на Христос е в това, че Господ не се задоволява с външни реформи, с изисквания да се подобри поведението на човека, а насочва божествените Си думи и силата на неопровержимата Си истина към неговото сърце. Всъщност всички блаженства са свързани с духовното състояние на човека. Христос прониква в душата и духа му, в сърцето му, където са изворите на живота. В мръсното сърце не може да се роди и да пре-
бъдва истинската радост. Който иска да бъде щастлив, трябва да е чист. КЪДЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРЯТ ТАКИВА БЛАЖЕНИ, ЧИСТИ ПО СЪРЦЕ ХОРА? От безпристрастните ни наблюдения и особено от Божието Слово виждаме, че всички хора са нечисти. В най-старата книга на Библията – Йов – е написано: „Как да бъде чист роденият от жена?“ (25:4). Тези думи показват, че нравствената нечистота, греховността на сърцето се предават по наследство, затова „няма нито един праведен“ (Римл. 3:10). Според вдъхновените от Бога думи на пророк Йеремия човешкото сърце е лукаво и крайно покварено (Йер. 17:9), а пророк Исая просто и ясно изобразява безнадеждното състояние на грешника: „От пети до глава няма у този народ здраво място: струпеи, синини, гнойни рани, неочистени, непревързани и несмекчени с елей“ (1:6). И самият Христос описва така ужасната картина на вътрешното ни състояние: „От сър-
цето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека“ (Мат. 15:19–20). Нечистотата на сърцето заслепява човека: той не може да види истинската духовна красота на святото поведение, нито съзнава колко отвратителни са безнравствеността и неморалните постъпки. За користолюбеца всеки начин да се придобият пари е добър. Лъжата, лицемерието, измамата, коварството за него не са нещо лошо, ако способстват за забогатяване. От друга страна, той е убеден, че не са никаква ценност добротата, принципната честност и щедрост. Развратеният човек не вижда нищо лошо в това, да изневери на съпругата си, да
разруши семейството на ближния си, да опозори наивните жертви наоколо. Своята похотливост и безнравственост той нарича „свободна любов“. Лъжецът няма никакви угризения на съвестта за безсрамните си лъжи и клевети и ги оправдава с житейските обстоятелства. Циниците изобщо не чувстват оскверняващото действие на нецензурните думи и ги определят като украшение на речта. Това пълно греховно затъмнение пречи на хората да виждат не само положителните качества и добродетели, но и самия Бог, Който по Своята съвършена природа не може да има нищо общо с безплодните дела на тъмнината. От древността израилтяните са чувствали, че не могат да виждат Бога
и да имат общение с Него поради греховността си. Божието Слово потвърждава, че „без святост никой няма да види Господ“ (Евр. 12:14). А що се отнася до бъдещето, до вечното пребъдване с Бога, в книгата Откровение четем, че нищо нечисто няма да влезе в новия Йерусалим (21:27). КОИ СА ТЕЗИ БЛАЖЕНИ, ЧИСТИ ХОРА, КОИТО ЩЕ ВИДЯТ БОГА? Божието Слово ни казва, че това са онези грешници, които са признали своята нечистота, покаяли са се за нея пред Бога и са били очистени чрез скъпоценната кръв на Христос от греховната мръсотия. В Посланието към евреите четем: „…кръвта на Христос, Който чрез Светия Дух при-
несе Себе Си непорочен на Бога, ще очисти съвестта ни от мъртви дела, за да служим на живия и истинския Бог“ (9:14). Това очистване не става автоматично при всички хора, а само при тези, които са изповядали своята вина и са дошли при Христос с покаяние. Ап. Йоан пише много ясно: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). След това очистване грешникът вече не остава в греховния път, а под Господното водителство върви по новия път на спасението. В същата глава четем: „Ако ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с друг и кръвта на Иисус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях“ (ст. 7). И при тази небесна светлина очистеният грешник ще види Бога! Ще Го види не физически, а с духовните си очи, ще усеща святото Му вездесъщо присъствие, със сърцето си ще чува Неговия нежен глас, в искрени горещи молитви ще разговаря с Него като със свой небесен Баща, като с любимия си Спасител. А когато дойде време да остави тази земя, ще види Господ лице в лице и при това няма да бъде унищожен, а обратно, ще бъде преобразен и приет в чудните небесни обиталища на Бога за вечно пребъдване с Него. Това блаженство е достъпно за всички хора, също и за Вас, скъпи приятелю. Но за да го получите, е необходимо искрено да се покаете пред Господ за греховете си и да приемете Неговото спасително очистване. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
ПОМЕНИ Представете си, че нямате какво да правите, дори нямате за какво да мислите. Лежите си на дивана или на някаква красива поляна, гледате тавана или наблюдавате облаците, а мислите ви блуждаят и се унасят където си поискат. Звучи ли ви познато? Напоследък често ми се случва да съм в такава ситуация. Вече повече от година съм освободен от работа поради болест и всяка сутрин се опитвам да правя нещо, т.е. да пиша нещо, да отговарям на писма. А след това трябва да си почина. Отпускам се, опитвам се да не мисля за нищо конкретно, а ако все пак се размисля, то да е за нещо хубаво. Но после забелязвам, че у мен изплуват спомени, емоции, усещания. Понякога са свързани с някакви събития в миналото, а понякога изникват сами по себе си.
Нямам представа откъде се е появил някакъв спомен, отдавна съм го забравил, не съм се ровил в паметта си. Някъде в тайните кътчета на подсъзнанието се е запазил и изведнъж заявява за себе си. И предизвиква емоции. Невинаги положителни. Случва се да е свързан с обиди. Някой някога нещо е казал, уж съм го забравил, но ето – отново изплува. И в душата ми се появява горчилка. Понякога такъв спомен предизвиква дори агресия. Ех, ако можех сега да изкажа своето мнение, да изясним отношенията си... Изплуват и неща, от които ме е срам, и се радвам, че никой не може да чете мислите ми. Отново се учудвам на себе си: откъде е това? Като че ли цял живот съм филтрирал своите мисли и съм следил за тяхната порядъчност и чистота, но ето, някъде нещо съм прихванал. Нещо съм чул или видял, прочел или
забелязал – и то също е останало в тайните кътчета на паметта ми. Срам ме е. Дори се чувствам отвратително. Този списък може да продължи и ми се струва, че мнозина от вас поне мислено се съгласяват с мен: така е, виновни сме! Изплува нещо неприятно и няма къде да избягаш от него. Или да вземем например нашите сънища. Колко пъти в лични беседи съм бил свидетел на факта, че понякога дори възрастни християни се учудват на своите нечисти сънища. Откъде е това? Какво се случва в мен? Нали това не е мое! И ти става страшно, защото Господ вижда и знае всичко. На псалмопевеца Давид това състояние му е познато. В живота му са се случвали събития, за които не би искал да си спомня. Характерът му не е бил от найлесните. Бил е способен на благородни, дори героични постъпки, но също така
в ушите и мислите ни и така засенчва Господния образ. Немският пастир и богослов Дитрих Бонхьофер подчертава, че подобна роля може да има не само лошото, но и доброто ни минало. Например, когато у нас изплуват спомени за добрите ни дела. Съзнателно подчертавам личните местоимения. Спомени за нещо, което някога сме направили, как сме се отличили и тайно сме се възхищавали от себе си, когато толкова ни се е искало да чуваме аплодисменти. И такъв спомен може да помътни сърцето ни. НАШЕТО СЪРЦЕ Иисус казва: „Блажени чистите по сърце“ (Мат. 5:8). Какво означава тук сърцето? В Библията то не се разбира като помпа, чрез която циркулира кръвта ни. Когато Библията говори за сърцето, тя има предвид същността на човека. В него са съсредоточени нашите чувства, мисли, мотиви, воля. За добрия човек
е можел да хитрува, да лъже и да бъде жесток. В Псалм 138 той подчертава, че Бог вижда всичко: „Господи, Ти си ме изпитал и знаеш... Ти отдалеч разбираш моите помисли“ (ст. 1-2). Трудно е да се каже какво точно е изпитвал Давид при това: облекчение и покой или страх и срам. Какво е предизвиквало у него разбирането за всезнанието на Бога? Ще се върнем към този въпрос по-нататък. Иска ми се да сравня процесите на паметта и свързаните с нея неволни спомени с протичащ в нас воден поток. Той минава по нашия живот, край спомените ни и някои от нещата измива, изплаква. Изплакнатото изплува на повърхността, напомня ни за нашето минало. Понякога то ни радва, понякога ни натъжава, друг път дори ни плаши. Найстрашното е, че може да засенчи нашия поглед към Господ. То започва изведнъж да се откроява пред очите ни, да звучи
казваме, че има златно сърце, а за злия – че е безсърдечен. Сърцето първо реагира на външните впечатления и дразнители, каквито и да са. То може да бие от радост или да замира от страх, може да бъде добре разположено към някого, а някого да мрази, може да е мъдро или неразумно, едни са с широко, а други – със зло сърце. Ако съм откровен с даден човек, говоря с него с чисто сърце. Някой ми е по сърцето, а друг съм готов да откъсна от сърцето си. За познавачите на човешката природа казват, че са сърцеведци. Народната мъдрост говори за нашето сърце като реагиращо на външни об-
стоятелства, а за авторите на Библията то е активна част от нас - не само реагира, но и „агира”1. „И видя Господ, че развратът между човеците на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време“ (Бит. 6:5). Чрез пророк Йеремия Господ възкликва: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае? Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите...“ (Йер. 17:9-10). Нашето сърце ни управлява, определя характера ни, диктува постъпките ни. В крайна сметка то определя нашите отношения с Бога. Ето как Иисус изразява това: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие, лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичкото това зло излиза отвътре и осквернява човека“ (Марк 7:21-23). А нечистото не може да устои пред Святия Бог. СЪЗЕРЦАНИЕ НА БОГА Проф. Кенлайн в своя коментар към Проповедта на планината отбелязва, че за чистото сърце е дадено най-прекрасното обещание – то ще види самия Бог! Във всички останали обещания става дума за нещо важно, но то стои на втори план. Небесното царство, утехата, владеенето на земята, милосърдието – всичко това е важно и добро, но е несравнимо със съзерцанието на Бога. С това обещание Иисус Христос откликва на най-искреното желание на човешкото сърце. От една страна, израилският народ винаги е искал да има видим Бог, както е било при другите народи. Докато са живеели в Египет, израилтяните постоянно са виждали около себе си египетските богове в цялото величие и пищност на поклонението към тях. А самите те е трябвало да се покланят на невидим Бог, с което са предиз1
От лат. аgo – действам. Б. пр.
виквали присмеха на заобикалящите ги народи. Това на свой ред е породило в народа комплекс за малоценност. Ето защо, веднага след като се озовали на свобода, израилтяните са поискали да видят своя Бог. Желанието им е било толкова силно, че при планината Синай Господ е трябвало да огради Себе Си от народа (Изх. 19:12-13). Но когато чули святата воля на Бога, хората толкова се изплашили дори от Неговия глас, че казали на Мойсей: „Говори ти с нас и ние ще слушаме, но да не говори с нас Бог, за да не умрем“ (Изх. 20:19). Изкушението обаче остава у тях. Когато Мойсей се забавил в присъствието на Господ, народът веднага си направил видимо изображение на своя Бог. Златният телец не е трябвало да застане на мястото на техния Бог, не е трябвало да бъде друго божество, а – да стане видим символ на могъществото на Бога. „Ето, Израилю, твоя бог, който те изведе от египетската земя!“ (Изх. 32:4). Народът искал да вижда своя Бог. Най-накрая се появило нещо, на което можели да се
покланят, да принасят всеизгаряния и жертви, да отдават видима почит. Найнакрая и те не били по-зле от другите народи. Вече се чувствали значими – имали си видим бог. От друга страна, когато пророк Исая вижда Бога, казва с трепет: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечиста уста... и очите ми видяха Царя, Господ Саваот“ (Ис. 6:5). НАШИТЕ УСИЛИЯ Грешният човек не може да види Светия Бог. Докато живеем сред страдания, грях и мъка, докато в сърцето ни има бунт срещу Бога, можем да Го видим само в пророчествата, в символите – като отражение. Но съзерцанието на Светия, в пълния смисъл на думата, ще бъде възможно само във вечността, в новия Йерусалим: „ще Го видим както си е...“ (Йоан 3:2); „ще видят лицето Му... и нощ не ще има там“ (Откр. 22:4-5). Чистото сърце прилича на сърцето на малкото дете – то не познава злото, но не познава и доброто. Това е сърце,
което е още напълно прозрачно. Като гледаме невинните очи на бебето, понякога толкова ни се иска да станем така неосквернени, така прозрачни. Открити за небето, за Бога. Или да опазим децата си в това състояние. Но дали е възможно? Може ли за цял живот да останем неопетнени, неопорочени? Човек винаги се е стремял да постигне това. Първите опити предприемат самите родители, ако, разбира се, са вярващи. Да учиш децата на Божиите заповеди, на християнски песни и стихове от Библията – това е прекрасно и може да създаде у тях една добра християнсконравствена опора за бъдещия им живот. Още по-важен е юношеският период, когато децата започват да търсят собствени ценности. Тогава освен семейството и неделното училище вече им въздействат интензивно училището, приятелите, собствените им хормони. Много от онова, което са научили до този момент, се поставя под въпрос. Светогледът на юношите нерядко е подложен на силни сътресения. Но ако в тази възраст ги обградим с особено внимание, ако им дадем правилно разбиране за вярата, ако им покажем християнството като нещо прекрасно и ценно, у тях може да се изгради надежден защитен слой. „Как момък ще запази в чистота пътя си? – Като пази себе си според Твоето слово“ (Пс. 118:9). От това сърцето няма да стане чисто като при малкото дете, но в значителна степен ще бъде по-защитено. Тъй като в тази възраст децата започват да излизат от непосредственото влияние на родителите, много е важна работата с тийнейджърите в църквата. Това служение трябва да бъде преразгледано и да се поеме от най-способните, най-добрите и най-посветените служители. Нужно е те да изпитват истинска любов към тийнейджърите, да разбират душата на децата, да са готови да ги изслушат и да им помогнат. Статистиката днес сочи, че решенията, взети в юношеска възраст, са най-дълготрайни и най-стабилни. С други думи, ако тийнейджърът усвои определени християнски ценности, те ще му влияят цял живот, каквото и да стане с него в бъдеще. Защитният слой ще присъства и ще действа.
Но после човекът пораства и най-вероятно някой ден ще бъде принуден да остави обичайната атмосфера, родителския дом, кръга от приятели. Ще се сблъска с нова среда, нови въпроси, нови изкушения. Тогава започва борбата за самостоятелно оцеляване. Защитеното сърце е подложено на силни атаки. Богобоязливото сърце се страхува от тези атаки, страхува се от поражения. Затова предприема различни опити да се предпази и защити. Прибягва до строги правила за поведение и още построги закони, до напористи наставления от страна на вярващите и съответни изпитания на светостта, до още по-голямо отдалечаване от „света“. От IV в. стотици аскети започват да търсят методи за укротяване на плътта. Те използват вериги, самобичуване, живеят на стълбове, в пещери, в пресъхнали кладенци. А раздаващото се от тях зловоние се смята за признак на особена духовност. Но дали това води до желания успех? Св. Йероним в страха си от мъките в ада се уединява в пустинята. По-късно в едно от писмата си той предава своите преживявания: „Въпреки че ме заобикаляха само скорпиони и диви зверове, през цялото време ми се струваше, че около мен танцуват момичета. Моето лице беше бледо, тялото ми – отслабено от пост, но духът ми гореше от желание, а в тялото си усещах пламъка на въжделението. Така лежах седем дни безпомощно пред нозете на Христос и ги обливах със сълзи.“ После се появяват манастирите. Там мъжете и жените водят монашески живот, отделени от света, за да могат в пълно уединение да се задълбочат върху изучаването на Божията воля. Но безкрайните епитимии, бдения и много други упражнения също не довеждат до желания резултат. Природата на човека не се променя, сърцето му не става почисто. ИСТИНСКОТО ПОЛОЖЕНИЕ Нека се върнем към псалмопевеца Давид. В Пс. 50 той ни дава възможност да надникнем в неговото съгрешило, но жадуващо очистване сърце. В живота си той показва широк спектър от способностите на своето сърце: пре-
любодеяние, предателство, убийство, интриги. Оказва се, че е способен на всичко това. Както между другото и всеки от нас. Пророк Натан го изобличава. Тогава вече той не се опитва нищо да доукраси, нито да скрие: „...Беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене. Пред тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших...“ (Пс. 50:5-6). Давид осъзнава злото, което живее у него, разбира на какво е способен. Той дори отрича чистотата на детското сърце: „В беззаконие съм заченат“ (ст. 7). От друга страна, Давид признава правотата на Бога: „Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд... и вътре в мене ми яви мъдростта Си“ (ст. 6, 8). Каквато и присъда да произнесе Бог, Той ще бъде прав. От едната страна е светостта на Бога, а от другата – грешното сърце на Давид. В тази ситуация Давид предприема найправилното: не търси извинение, не обещава да се поправи, не казва, че това няма да се повтори. А се обръща към самия Господ за помощ. Давид разбира, че само Бог може да го промени: „Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях... Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме и ще бъда по-бял от сняг“ (ст. 3-4, 9). Това е вопъл на отчаяние, вик на изморен от самия себе си и от собствената си порочност човек. Тук той ми напомня за Яков, който казва на Бога: „Няма да Те пусна, докато не ме благословиш“ (Бит. 32:26). Давид е сломен от собствената си греховност, затова търси изход при Бога: „Прави с мен каквото искаш, само ме промени! Повече не искам и не мога така.“ НАЙ-ПРЕКРАСНОТО ОБЕЩАНИЕ Следва най-важната молба на Давид към Бога, кулминацията на неговата молитва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (ст. 12). Ето къде е коренът на проблема.
Дали Бог е чул неговата молба и я е изпълнил? Блаженството за чистите по сърце, които ще видят Бога (Мат. 5:8), се отнася преди всичко за вечността. Там ние наистина ще видим Бога. А дали ще Го видим на земята? Нима желанието ни да Го видим ще остане само един копнеж? Не. Бог може да бъде видян в заобикалящия ни свят. Ап. Павел пише, че Бог е познаваем и се разкрива, когато се вглеждаме в Неговото творение: „Онова, което е невидимо у Него, т.е. вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създаването на света чрез разглеждане на творенията“ (Римл. 1:20). Човекът с чисто сърце може да види Господ в заобикалящия го свят, в красотата на залязващото слънце, във величието на планините и простора на полята. Всяка мравка предизвиква у него желание да слави Бога. Той вижда не само творението, а и Твореца и се покланя на Него. Освен това, ако имаме чисто сърце, може да видим Бога в нашия ближен. „Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Господ се отъждествява с бедните, гладните, болните, самотните, чужденците около нас и очаква нашата реакция. Той не иска да оставаме равнодушни към чуждата нужда, към мъката в този свят. Защото там, където страдат хора, там страда и Той. И Неговата воля е ние да бъдем съпричастни, тези страдания да предизвикват у нас положителни действия. Хората с чисти сърца виждат повече, обичат посилно и действат по-активно. Чисто сърце у нас може да сътвори само Господ, но ние сме тези, които трябва да копнеем за това. Ето защо Господ се обръща към нас с думите: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога!“
– Как мислиш, какво означава „чисто сърце”? – Мисля, че значи искрено. – А още? – Не знам. Искрено, това е всичко. Би могло да е искрено. Въпреки че има и искрена ненавист, искрена жажда за мъст, искрено самолюбуване и искрена гордост. И всичко това излиза от сърце, което далеч не е чисто. Търсенето на чистото сърце е един от най-важните въпроси пред човечеството. То се нарежда до търсенето на смисъла на живота и на щастието. Всъщност това е търсене на идеала. Какъв е идеалният човек? Светъл, незлоблив, честен. Той не гледа към своята изгода, живее за другите. Не е способен на завист, лъжа, лицемерие, подлост. Жертвен е, отзивчив, предан, умее да прощава. У него няма мръсо-
тия и фалш. Като Данко на Максим Горки, като Ловеца на елени при Джеймс Ф. Купър, като Татяна Ларина от „Евгений Онегин” на Пушкин, като Асол от „Кораба с алените платна” на Александър Грин, като Тимур и неговата команда на Аркадий Гайдар. Хората търсят чисти сърца не само в измисления свят, а и в реалния живот. Различни подвижници, самоотвержени и посветени, очистени от низки страсти, се издигат на пиедестал и се приемат като пример за гении на чистите помисли от оставащата в тяхното подножие тълпа. Наистина, това става винаги посмъртно, тъй като най-добрият идеал е мъртвият. Има и още една категория чисти по сърце хора, особено любима в Русия: слабоумните. Те казват истината, защото само на тях е дадено да я прозрат. Например Пушкиновият герой „бедният Николка” от „Борис Годунов”,
който за стотинки е готов да се помоли и за царя душеубиец, и за безмълвния народ. Или княз Мишкин от „Идиот” на Достоевски (както многозначително е наречен романът за чистия по сърце човек.) И многобройните съвременни „блажени”, на които днес е модно хората да се покланят. Някои твърдят, че чистото сърце е свободно от страсти. Наистина, човек е пълен с желания, стремежи, похоти, той е роб на парите, кариерата, хорското мнение... От ранно детство до дълбока старост всички живеят в очакване да се изпълнят заветните им желания, да достигнат примамливите си цели. Ето, само този период да свърши, само това да направя, само онова да преживея, да усетя момента, а после... Какво идва после? Вечното щастие? Само че така и не настъпва толкова желаното „после”. Неизбежно всички стигаме до този обезсърчаващ извод: тичането е безкрайно. Така възниква идеята за чистото сърце, без страсти. Но страстите не си отиват лесно, не оставят човека намира. Държат го в своите задушаващи обятия, вкопчват се в него с лепкавите си пръсти, смущават го в
нощната тишина с видения и греховни съблазни. Тук трябва да се води битка, както за всяко освобождаване. В религиозната история има множество примери за хора, посветили се на борбата с плътта. Например Мария Египетска. Тази канонизирана светица се смята за покровителка на каещите се жени. От младини тя е била обладана от много страсти, които са я хвърлили в бездната на разврата. След покаянието си обаче Мария отива в пустинята, където прекарва почти половин век в пост, молитви, въздържание и уединение. Но първите седемнадесет години са много тежки: това е безкрайна битка с греховните помисли и сладострастните спомени за миналия й живот. Аскетизмът, оттеглянето от света, умъртвяването на плътта – всички тези методи като начин за постигане на чисто сърце са призвани да променят поскоро света наоколо, отколкото самия човек. Разбира се, трудно е да пиеш, да гуляеш, да се отдаваш на разврат, когато си прикован с вериги към скала или си сред далечни, непроходими блата, или живееш в пустинята. Но никакви вериги, блата и пустини няма да удържат сърцето от неговите помисли и мечти, „защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли...” (Марк 7:21). Други виждат начин да придобият чисто сърце в непрестанната борба със съблазните във всекидневния живот. Първите слушатели на Иисус, които са били свидетели на Проповедта на планината, от детството си са знаели колко важно е да се поддържа чистотата. Ритуалните измивания, законите за хигиената, поставянето под карантина (ако говорим на съвременен език) са били част от живота на еврейското общество. Неслучайно в учението на Христос е отделено толкова голямо внимание
на противопоставянето: грижа за плътската чистота – пренебрегване на духовното освещение. Многократно и по най-различни начини Учителят Христос предупреждава за опасността от фарисейския квас. Този проблем остава през вековете: „Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откр. 3:1). Думата „фарисей” е станала синоним на лицемер, т.е. хитър, мамещ човек, който живее не така, както проповядва. Мнозина обаче са станали фарисеи, без да подозират. Когато борбата с греховната действителност наоколо се превърне в самоцел и смисъл на живота, в увереност, че само така може да се гарантира спасението, тогава чистотата на собственото сърце отива на втори план или съвсем изчезва. Трети вярват, че сърцето се очиства чрез страдание. Португалският поет Луис де Камоенс пише: „Нищо не ни възвисява така, както великото страдание.” От момента на грехопадението човечеството, а заедно с него земята и всичко, което я изпълва, са подложени на страдания. Тези страдания стават неотменна част от сътворения свят. Има обаче религиозни течения, чиито привърженици карат тялото си да страда, като по този начин се опитват да постигнат духовно съвършенство и чисто сърце. Не ти е до разюздани мисли и постъпки, когато вериги стягат раменете ти, от глад ти притъмнява, а окървавените ти крака стъпват по остри камъни. Но това явление има и друга страна: колко хора, когато преминат през тежки изпитания, стават жестоки и бездушни. Често чуваме разкази за отдавна преживени страдания, при което гласът на разказвача прекъсва от обида, а в очите му избиват сълзи от злоба. Очистило ли се е такова сърце, или още се нуждае от лекуване?
Чистото сърце е сърце без обиди, без горчилка, а не само без морална мръсотия. Вярващите често чуват „коварния” въпрос: „Къде беше Бог, когато... (започна войната, Холокостът, геноцидът, избухнаха смъртоносните болести, издевателствата над деца и т.н.)?” Човек, който не е роден свише, който няма чисто сърце и не е в състояние да види Бога в своите страдания, може само да предявява претенции. Проблемът на хората през вековете остава един – те се опитват да заобиколят първопричината на проблемите и да решат всичко със собствените си усилия. Първопричината е грехът и отделянето от Твореца. А разчитането на себе си и делата, предназначени да заслужат спасението, – това е бягство от отговорността пред Него. И каквито и методи да измисляме, всички те ще бъдат напразни (да не кажем тщеславни). Само Господ може да сътвори чисто сърце, човек не е способен на това, каквито и усилия да полага. Новата, очистена от греха същност придобива способността да вижда околния свят с духовни очи, да познава и разбира духовните закони. А това означава да вижда силата, волята, властта на Бога, Неговата милост и любов, Неговия жертвен подвиг и спасяваща десница. Иисус казва на учениците: „Който е видял Мене, видял е Отец” (Йоан 14:9). Бог, въплътен в тяло, явява Себе Си на хората. Бог, Който дава ново, чисто сърце, явява Себе Си на спасения грешник. Без това е невъзможно да видим Господ в живота около нас. И тогава се открива идеалът, в търсене на който философите, писателите и други „инженери на човешките души” са готови да „преобърнат земята”. Този Идеал е жив, способен е на състрадание, утешава, разбира и приема, за разлика от бронзовите, книжните, митичните и други примери за подражание. „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене” (Пс. 50:12).
за словото, ако знаехте, че баща му убива? Гледах подобна сцена в един американски филм. Не помня как се казваше, това дори не беше основният сюжет, но двамата герои – може би от мафията – убиваха враговете си, след което с благи усмивки и с Библия под ръка отиваха в неделя на църква. Най-интересното беше, че никой от тях не виждаше противоречие в това, нито му идваше наум, че Бог може да го отхвърли. Явно вярата се беше превърнала в такава част от живота им, която вече не ги караше да се замислят. „Какъв човек си, за да постъпваш така?! Трябва да си станал пълен изверг!“ – със сигурност биха си помислили повечето от нас, ако се окажеше, че Майкъл ходи в нашата църква. И бихме били прави. Но проблемът не свършва дотук.„Никога не бих убил, дори на мравката правя път, какво остава да нараня човек! Е, имам си моите неща – с плащането на данъците невинаги съм коректен, но и политиците си го заслужават! Крайно време е някой да им го върне тъпкано. По повод на лъженето и обижда-
(много – малко играчки, добри – лоши герои от приказките, високи – ниски деца и т.н.) От друга страна, по този начин има опасност да повярваме, че нашият мащаб е достоверен. Мнозина мислят така: „Има два вида грехове – големи и малки. Например да убиеш, да изоставиш някого в смъртна опасност, да откраднеш с насилие – това са големи грехове. Но някой случаен флирт, да се напиеш или особено благородната лъжа във всички случаи са (ако изобщо са) малки грехове и не бива да те съдят за тях. Това си е човещинка.“ Въпросът обаче е кой поставя тези стандарти. За съжаление нашата човешка логика е такава. Сами измисляме категориите и сами се поставяме във или извън тях. Това е все едно да поканят някой престъпник да бъде едновременно подсъдим и съдия по собственото си дело. Но колкото и да ни се иска, ние не сме съдии и не оценяваме собствените си постъпки, а Господ е Този, пред Когото ще се изправим някой ден. Срещала съм доста хора, които твърдят с увереност: „Аз съм вярващ/а!“ И
нето бих казал, че съм като другите – какво пък, прекален светец и Богу не е драг!“ Много хора описват себе си по този начин. Въпросът е може ли такъв човек да твърди, че принадлежи към чистите по сърце? Всички обичаме да поставяме нещата в определени рамки или категории. Разбира се, от една страна, това е полезно – сред първите дейности, на които научават най-малките деца в детската градина, е именно сортирането по категории
ако погледнем живота им, се оказва, че действително са вярващи, само че в хороскопи, зодии, йога, контакти с извънземни и т.н. Когато се опитаме да им кажем, че всички тези учения не са угодни на Бога, стават нескрито агресивни и питат кой ни е дал право да ги съдим – те винаги са били вярващи, още от деца. От една страна, в Библията наистина пише: „Не съди.“ Но ако искаме да ги изобличим не чрез своето мнение, а зад нашите аргументи стои Библията като свято Божие
Слово, тогава е друго – предупреждаваме ги въз основа на истината, много често от личен опит, да не правят същите фатални грешки. За съжаление по-често хората не чуват и още повече се закоравяват в мнението си не само колко са чисти по сърце, а на всичкото отгоре – и неразбрани от нас. Видяхме колко измамни са нашите стандарти, ето защо не можем да дадем неизкривена дефиниция за човек, който е чист по сърце. Нека се обърнем за това определение към Божието Слово като единствения истински Стандарт. Представете си, че сте съвременен психотерапевт. Кариерата ви е потръгнала трудно от гледна точка на конкуренцията, но с времето хората са осъзнали вашия талант и са го оценили. Затова сега седите удобно в коженото кресло в кабинета си и очаквате следващия пациент. Изведнъж вратата се отваря. – Ъъъ, господинът има час по-късно следобед, но много настоява да влезе сега. Следващата ви пациентка му отстъпи – съобщава с напрегнат глас младият студент Иванов, който е на стаж при вас. – Нямам нищо против, заповядайте – казвате със спокоен глас и се вглеждате в човека. Влиза млад мъж с извънредно бледо лице, по бузите му личат пресни следи от сълзи. – Млади човече, какво ви води при мен? – е първият ви въпрос. – Какво ли? Загина силният, красотата на Израил! Убиха този, който беше побърз от орел и по-силен от лъвовете! Той беше Господният помазаник... – Момент, момент, искате да кажете, че са убили ваш близък? – Да – той беше господарят ми, израилевият цар Саул. – Аха. Разкажете малко за вашите взаимоотношения. – Ще започна от началото. Аз бях негов зет. Условието, за да ми даде ръката на дъщеря си, беше да отида на война срещу един страшен народ – филистимците. Тогава бях още съвсем млад и неопитен и имаше голяма вероятност да загина, но Бог ми подари победа. После Бог ми даде голям успех и в следващите битки и цар Саул се ядоса.
– Ядоса се? В какво се изрази ядът му? – Върху него дойде зъл дух от Господ и той се опита да ме убие. – Да ви убие?! – Точно така. Първия път бяхме сами в къщата му. Той се опита да ме прикове с копието си към стената, а аз избягах. Втория път прати хора в дома ми късно през нощта, за да ме убият. Но жена ми ме спусна през прозореца и Бог ме спаси чрез нея. Третия път синът му Йонатан, най-добрият ми приятел, се скара с него заради мен. Йонатан ме скри на полето, вместо да ме предаде на баща си, въпреки че знаеше намеренията на Бога да издигне мен, а не него за следващ цар. – Човекът е знаел, че вие ще заемете поста му? – Да, знаеше. Но за мен цар Саул беше Господният помазаник. Два пъти Бог го предаде в ръката ми и можех да го убия – в пещерата в Ен-Гади, когато отрязах края на дрехата му, и на хълма Хахил, когато той спеше и не усети как взех копието, забито до главата му. Не го докоснах и с пръст. – Нека да обобщим – този цар Саул се е опитвал да ви убие поне три пъти, защото ви е завиждал, а вие всеки път сте се отървавали и не сте му отмъсти-
ли, нито сте го намразили, правилно ли разбирам? – Не съм се отървавал, Бог ме спасяваше и ме водеше. А за отмъщението – той беше Божият избраник, Господният помазаник, нима можех да вдигна ръка против него и да остана невинен? Когато беше убит, го оплаках и дори написах песен за него. – Ще бъда откровен – рядко казвам това, но не знам с какво мога да ви бъда полезен. За какво всъщност дойдохте? – Знаете ли, не дойдох да търся помощ от вас. Дойдох само да ви кажа, че можете да разказвате за мен на пациентите си. През цялото време на моите гонения не изпитах яд или омраза, а само дълбока обич към цар Саул. Останах с чисто сърце – и всичко това не беше от мен, а от Бога. След тези думи младият пациент напуска кабинета ви. – Иванов, какво ще кажеш за диагнозата? – Ами... може би стокхолмски синдром? – промърморва той неуверено. – Млади човече, за мен това ще избие в придобита шизофрения. Той ще се върне при нас, когато осъзнае реалните си чувства.
Точно това би било заключението на много психолози днес. Възможно е човек да се разболее от шизофрения още през пубертета, без да е бил подложен на по-тежък стрес. Но много хора получават тази диагноза след едно или низ от няколко ужасни събития в живота си. Не успяват да се справят със стреса и затова полудяват. Например човек има жена и деца, работа и кола. Но в рамките на един месец го уволняват, открадват му колата, а жена му го напуска заедно с децата, за да отиде при любовника си. И човекът се разболява от шизофрения. Започва да мрази шефа си, да мрази крадеца на колата и най-вече – любовника на жена си. Има халюцинации, че те го преследват и подслушват, хем иска да им отмъсти, хем се страхува от тях и плаче като малко дете. Както видяхме, животът на цар Давид не е бил по-лек от живота на този човек. А разликата? В чистото сърце. Не казвам, че Давид е бил безгрешен. Но той е положил упованието си в Бога. Оттам нататък дори в най-тежките изпитания не е трябвало да разчита на себе си, нито сам да решава проблемите си. Бог е бил до него. Освен това не се е страхувал от сляпата случайност – знаел е, че това, през кое-
то преминава, е Божият план. Ако Давид сам се беше борил да завземе трона на Саул, нима щеше да успее? Това малко, необразовано овчарче щеше ли някога изобщо да дойде в града, за да зърне очите на царя? Дори да допуснем, че Давид беше стигнал донякъде със собствени сили, как щеше да понесе многобройните опити на Саул да го убие? Омразата към този човек и жаждата за мъст и власт щяха да се настанят в сърцето на Давид. И оттук нататък, преди да води битка срещу Саул, Давид щеше да се изправи срещу самия себе си, срещу тези ужасни емоции, завладели сърцето му. Гневът, ядът, страхът щяха да му причинят такова напрежение, че нищо чудно да беше получил диагноза шизофрения. Но вместо това Давид остава докрай спокоен. Не неестествено, а свръхестествено, защото в сърцето му няма подобни емоции. Да имаш чисто сърце, означава да предадеш живота си на Бога. „Давид имал чисто сърце? Това е абсурд“ – биха казали мнозина. Ами историята с Вирсавия – той знае добре, че прелюбодейства, когато я извиква, а на всичко отгоре убива мъжа й, като го изпраща в предните редици на битката. Но чрез пророк Натан Бог изобличава Давид за всичко. И за разлика от мнозина, той наистина се разкайва – искрено и от цялото си сърце. Не започва да се оправдава, да прехвърля вината върху другите. Налага му се да изтърпи и тежките последствия от своите действия. В думите си към Натан той казва пророчески, че такъв човек трябва да плати четирикратно за греха си (II Цар. 12:6). И Давид плаща със смъртта на четирима свои синове – първородния си син от Вирсавия, Амнон, Авесалом и Адония. Кой на негово място не би изпаднал в тежка депресия? Бихме се изкушили да кажем, че нашият грях е малък, даже никакъв на фона на всичко това. Вероятно някои дори биха избрали мигновеното „облекчение“ в лицето на самоубийството. Но Давид избира друго – той се кае и продължава докрай да се уповава на Бога. Огромната болка, през която преминава, е описана в много негови Псалми. Но никъде няма и дума за това, че е изпаднал в депресия. Да имаш чисто сърце, означава да признаваш гре-
ховете си, да се покайваш за тях и да се молиш на Бога за прошка. Понеже споменахме името на Авесалом, нека за кратко се върнем към него. Колкото и да е чисто сърцето ти от гняв и омраза към другите, не е ли това най-разтърсващото в живота – твоето пораснало момче да тръгне срещу теб с явното желание да те убие и измести на трона? Не друг, а собственият ти син, когото си отгледал с обич? Какъв по-добър повод човек да започне да страда от натрапчиви мисли и да изпада в страхови състояния? Чувството за вина те връхлита и те души. Явно не си възпитал добре този син, някъде си сгрешил много. И тук идва мястото на въпроса убиец: ами ако? Ами ако и някой от другите ти синове се надигне? Ами ако хората възроптаят – как би могъл един баща, неспособен да научи своето дете, да управлява цял народ? Ами ако все пак заслужавам той да
Бога. В Матей 5:8 Христос казва, че чистите по сърце ще видят Бога. И Давид вижда непрекъснатото Му действие в живота си. Бог му подарява Соломон – сина от любимата жена – и Соломон става най-мъдрият човек, живял някога. Освен това той построява Божия дом – храма в Йерусалим. Но Бог не спира дотук. Още докато Давид е жив, Той обещава да му даде Потомък, чието царство ще се утвърди довека. Давид вярва в това обещание и векове по-късно от неговия род се ражда Спасителят Христос. Бог остава верен докрай на тези, които Го търсят! Иска ми се да завършим с една поучителна история. Някога живяло едно небогато семейство, което цял живот пестяло пари, за да си купи къща. Първо събирали, без да имат конкретна представа какъв дом искат. Но веднъж бащата минал по една прекрасна, широка улица, на която всяка следваща къща била по-
ме убие, щом се е стигнало дотук? След тези мисли идват мъчителният страх, задух, чувството, че припадаш. Започваш да усещаш само страха, всичко друго е безсмислено. Сякаш животът свършва. А цар Давид? Той страда много и скърби за сина си, но съм сигурна, че и най-модерният психологически тест нямаше да установи страхова невроза при него. Защото Давид има друг страх, който е водещ, – страха от Бога. Най-важно за него е да не се отклонява от Божиите пътища и заповеди. Докато чувства, че Бог е с него, Давид не се плаши дори в долината на мрачната сянка. Да си с чисто сърце, означава да имаш страх от Бога и да се боиш да не би да се отклониш от пътя Му. От всеки друг страх ще те избави самият Той. И така, вместо шизофрения, депресия и страхова невроза Давид избира да има чисто сърце. Той не го спечелва сам, а го измолва и го получава като дар от
изумителна и по-красива от предишната. Когато стигнал до края на улицата, дъхът му спрял – там имало разкошна уютна къщичка, точно за каквато със семейството му мечтаели. И не само това – на оградата висял надпис, че е за продан! За съжаление, както си мислел, цената била баснословна. Натъжен и умислен, бащата тръгнал да си ходи, но изведнъж някой го извикал. Бил собственикът на красивата къща. Обяснил на бащата, че отдавна чака подходящ купувач и все не намира, а сега парите му трябват спешно. Затова е готов да продаде къщата на половин цена. Бащата онемял от радост, нима било възможно? – Имам само едно условие – казал собственикът – и мисля, че щом ще продавам на половин цена, съм в правото си да го поставя. Ще подпишем договор и цялата къща ще бъде ваша, само долу,
дна книга, позната от фрагментарни копия като датираща най-малко отпреди 2000 години, разкрива историята на израилевите царе, чието управление започва 1000 години по-рано. Макар че книгата ІІІ и ІV Царства със сигурност е била написана преди около 200 г. пр. Хр., когато е била преведена на гръцки език, действителното време на нейното създаване не може да бъде определено. Последното събитие, отбелязано там – издигането на юдейския цар Йехония от затвора до трапезата на цар Евилмеродах във Вавилон – може да се датира скоро след възкачването на този владетел на престола през 562 г. пр. Хр. Независимо дали книгата е била завършена малко след това, или през следващите два-три века, историкът трябва да знае доколко може да се довери на тези сведения, след като другаде в античния Близък изток няма описания на повечето от събитията, представени там. По-конкретно е важен въпросът дали 1-11 гл. от книгата ІІІ Царства, които ще наричаме Разказа за Соломон, отразяват ситуации от Х в. пр. Хр., или са израз на разбирания от епоха стотици години по-късно. Имало ли е блестящ управник в Йерусалим около 950 г. пр. Хр.? Дали свидетелствата в ІІІ Цар. доукрасяват една по-скромна реалност, дали са фолклорни басни, дали са изпълнени с копнеж измислици на евреите в изгнание, които фантазират за своето минало в светлината на великолепието при Навуходоносор, или са фалшификации на богослови, пропагандиращи определени идеи? Въпреки че текстовете са литературни твор-
би, те очевидно имат богословска цел и са част от религиозен сборник – еврейската Библия. Всичко това не ги обезценява като фактологически източници, защото и най-художествената литературна композиция, и най-тенденциозната измислица могат да отразяват обстоятелства и събития с огромна точност, докато ги подреждат или тълкуват било по естетически признаци, било според някаква философия, която за читателя е неприемливо предубедена. І. КУЛТУРНИЯТ КОНТЕКСТ Разказът за Соломон описва един по-широк спектър на материалната култура, отколкото другите части на книгите ІІІ и ІV Царства. Затова той дава по-голяма възможност за оценка в контекста на античния свят: биха ли могли изделията, приписвани на Соломоновите занаятчии, да се отнесат безпроблемно към Х в. пр. Хр., или са изработени в по-късни години? 1.КАК СЕ ИЗПОЛЗВА ЗЛАТОТО А) В ХРАМА Въпреки че липсата на някои детайли прави невъзможно категоричното възстановяване, ясно е, че моделът на Соломоновия храм е следвал един отдавна установен план от преддверие, главна зала и светилище, със складове, построени откъм външните стени, и двор. Този план спокойно би могъл да се отнесе към Х в. пр. Хр., към по-ранен или съвсем малко по-късен период2.
Повечето коментатори са готови да допуснат, че зад определени части от описанията на храма, както и на Соломоновия дворец, двора на царя и отношенията му с чужденците лежат архивни документи. Докато детайлите от структурата, размерите и подредбата на храма се приемат без оспорване, стигне ли се до пищната му вътрешна украса със злато, почти всички променят мнението си и се опитват да омаловажат или отхвърлят конкретните изрази, понякога с тексткритически основания. Фигурите на кани за вода, цветя и херувими, издялани върху дървената облицовка, имат многобройни аналози през късната бронзова или през желязната епоха в Леванта, макар че дърворезби от онези периоди едва ли са известни. Покритието на стените, тавана и пода на целия храм със злато обаче се отхвърля. Един съвременен автор пише: „Има силни аргументи против сведенията за златен обков в храма. Някои от тези сведения липсват в Септуагинта, а при покъсни описания на храма и неговите съкровища не се споменава за златен обков (ср. ІV Цар. 14:14; 16:17; 18:16).“3 Възражението, че за златния обков не се споменава в следващите части на ІІІ и ІV Царства, може да бъде отхвърлено, защото
едва ли последните съставители на двете книги са били толкова неинтелигентни, че да разкажат за преместването на храмовите съкровища от фараона Сисак (Сусаким) при управлението на Ровоам (ІІІ Цар.14:26) и после да допуснат, че значителна част от тях са останали на мястото си през следващите 200 години. Фактът, че Езекия сваля златото, с което е покрил вратите на храма (ІV Цар. 18:16), не означава, че там никога не е имало такава украса. Според авторите на ІІІ и ІV Царства декорацията на храма от Езекия е постигната от същата участ като тази при Соломон – станала е плячка в ръцете на могъщ враг. Съмнителни или силно преувеличени са присъдите над твърденията за цялостна златна облицовка на вътрешността на храма (ІІІ Цар. 6:20–22, 30). Докато за някои учени тези сведения са напълно неприемливи, други допускат повърхностно или частично позлатяване, а един дори предполага „напръскване с течно злато” в съответствие с Притчи 26:23, където същият еврейски глагол („сапа”) се отнася за полиране на чиреп4. Но докато един керамичен съд може да се покрие с втечнен метал, без да се повреди, е трудно да си представим такава обработка за дървена облицовка. В тези пасажи преводът „покривам, обковавам” изглежда най-подходящ и сродните думи
Златна гробница, в която се намира саркофагът на фараона Тутанкамон, ок. 1325 г. пр. Хр. Сега експонатът е в Египетския музей в Кайро.
на еврейски и угаритски го подкрепят. Асирийски и вавилонски разкази за златна украса на храмови стени използват най-вече един глагол със значение „обличам, нагиздвам”. Със сигурност обоснованата позиция по този въпрос е невъзможна без подробно разглеждане на начините, по които златото се е използвало за украса на храмове през античността. Преценки, изхождащи от това, как обществото в Европа и Северна Америка през ХХ век възприема златото, са неподходящи за документ от древния Израил. Описанието на погребението на египетските фараони в масивни златни ковчези би могло днес да предизвика скептицизъм, ако гробницата на Тутанкамон не бе открита заедно със съкровищата й, почти недокоснати. Златна облицовка, целяща да подчертае красотата на храмовете, е засвидетелствана през античността в Месопотамия и Египет. За това говорят текстове от тази епоха и археологически находки в Египет. В Асирия през VІІ в. пр. Хр. Асархадон възстановява храма на Ашур, обковава вратите му със злато и „облицова стените със злато, като с мазилка”5. Във Вавилон век по-късно Навуходоносор украсява храмовете на боговете:„облякох (ги) в злато и ги направих светли като ден”. И Набонид (555-539 г. пр. Хр.) следва тази традиция: „Облицовах стените им със злато и сребро и започнаха да светят като слънцето.”6 Египет ни предоставя по-обширни доказателства. Френският учен Пиер Лако пише есе върху значението на някои процепи и канали в различни древни египетски паметници от камък7. Той успява да покаже, че стълбове, портали и части от стени са били
покрити със златни листове. Процепите и каналите са позволявали металът да се прикрепи към каменните повърхности. Египтяните издигат стълбове в почит към своите владетели. Това са обелиски като Иглата на Клеопатра8. Някои от тях имат златен обков единствено на върха, други – върху горната половина, а трети – по цялата повърхност. Както колоните, така и каменните блокове на порталите, и резбованите плочи на храмовите стени показват как металните листове са били свързани с тях: обковът се е прикрепял с помощта на пирони. Обшивката очевидно е била най-богатата форма на украса. Има доказателства, че египтяните също са измазвали каменните повърхности и после са слагали тънко златно фолио върху мазилката. Надписите не посочват кой метод е бил използван – когато изреждат постиженията на царете, те употребяват една дума, която буквално означава „изработвам”, но според Лако в този контекст може да бъде преведена като „обковавам”. Вратите на Соломоновия храм се движели на златни панти (ако приемем, че това е значението на думата „pôtôt” в ІІІ Цар. 7:50 – „скоби“). „Изглежда непрактично гнездата на пантите в пода и трегера да бъдат от злато” – казва един коментатор9. Но древната практика потвърждава библейския текст. Каменни гнезда, които държат долния край на стълбове с панти, са често срещани из целия Близък изток от ранната бронзова епоха насам. В Месопотамия царете обикновено надписвали стълбовете, поставяни във важни храмове, и немалко от тях са оцелели. Поне в един случай ръбът на камъка бил покрит със златно фолио, притиснато силно към гравюрата, така че надписът се виждал върху повърхността от злато10. Това несъмнено показва как трябва да се възприемат златните гнезда (панти) в Соломоновия храм – повърхността на камъка е била обкована със злато, което не е достигало до самото гнездо.
Златна купа с изображение на ловна сцена. Угарит, Сирия, ок. 1350 г. пр. Хр. Сега се намира в Лувъра, Париж.
„Облицовката на пода [на храма] със злато е неправдоподобна” според един автор, според друг е „абсурдна”. Мартин Нот е склонен да приеме златния обков на стените, но не и на пода11 . Сред цитираните египетски текстове сe споменават под, „изработен със злато и сребро”, друг, „украсен със сребро”, трети – „самият той от сребро”. Различното при тези сведения е най-вече това, че се използва сребро за подовете, не злато, като се смята, че златото е непрактично поради своята мекота. Това възражение би могло да има известно основание, макар че то се омаловажава донякъде от наблюдението, че свещениците вероятно са влизали в Соломоновия храм боси. В своя материал египтологът Лако говори за„удивителния начин, по който египтяните се подготвяли да използват златото” за украса на паметници. Той добавя, че повечето египетски статуи на божества от камък и бронз, които могат да се видят в нашите музеи, първоначално са били изработени по същия начин, със златна обшивка – нещо, което се вижда при някои фигури от Угарит и други места в Леванта. Златното покритие на дървените гробници, където се намират саркофагът на Тутанкамон, други ковчези и скъпи предмети, не е съвременният лист чисто злато с дебелина 0,0002 мм или по-малко, а – фолио с дебелина, варираща между 0,01 и 0,09 мм12. Много по-тънко златно покритие се използвало за гипсови изображения на сцени в египетските гробници, където отливката не можела да издържи по-тежък материал, прикрепен върху нея. Но облицоването на храмови стени и обелиски може да е било поне толкова реално, колкото при Тутанкамоновите гробници. Извън Египет и Близкия изток подобно отношение към златото е имало сред основателите на западната култура, гърците от Атина. В Партенона се намирал един шедьовър на скулптора Фидий – високата 10,5 м статуя на Атина. Тя била направена от дърво с елементи от слонова кост и обшивка от злато, която можела да се махне, когато е необходимо. Никой от тези документи или паметници не доказва, че в Йерусалим по което и да било време е имало обкован със злато храм, но тяхното свидетелство е достатъчно да опровергае всички възражения срещу библейските описания като преувеличение или фантазия. Украсата на Соломоновия храм е напълно съвместима с древната практика. Б) ПРИ ОБЗАВЕЖДАНЕТО И УКРАСАТА НА ДВОРЕЦА Съдове и прибори за маса. „Всички съдове за пиене у цар Соломон бяха златни и всички съдове в дома от ливанско дърво бяха от чисто злато” (ІІІ Цар. 10:21). Намерените златни съдове от всички части на античния Близък изток и Египет показват, че няма основание да виждаме преувеличение тук. Екземплярите, високо ценени в съвременните музеи, са малкото оцелели от огромните количества, които са били изработвани, преработвани, плячкосвани, стопявани и превръщани в други предмети. Наличието на златни прибори от всякакъв вид, и то в значителен брой, е явно от древните текстове, на които няма основание да не вярваме. Например златните съдове, описани в Писмата от Мари (ХVІІІ в. пр. Хр.)13, или множеството купи и блюда от злато, изброени като дарове в Писмата от Амарна (ХІV в. пр. Хр.)14. Съдовете
от Царската гробница в Ур от ІІІ хилядолетие пр. Хр. и от различни съкровища от ІІ хилядолетие пр. Хр., намерени в Египет, платата от Угарит от късната бронзова епоха, предметите от гробовете на асирийските придворни дами в Нимруд и от различни места в Персия от І хилядолетие пр. Хр. илюстрират продължителната мода сред богатите да използват златни прибори – средство за парадиране, актуално и в наши дни. Щитове. Петстотин златни щита в два размера украсявали Соломоновия дворец (ІІІ Цар. 10:16–17). Преди това Давид взел златни щитове от слугите на совския цар Ададезер (ІІ Цар. 8:7 – Адраазар). На пръв поглед тук можем да видим пример за „екстравагантните детайли… за въображението, на което писателите от епохата на Соломон са давали пълна свобода”15. Изследването на древни документи и различни предмети, изработени от хората (артефакти), показва, че както съдовете за маса, така и златните щитове са атрибути, с които царят парадира. Най-близкият паралел е със Саргон ІІ от Асирия в подробния разказ за плячката, която той взел от храма на Халди, главния бог на Урарту в Мусасир, близо до езерото Урмия през 714 г. пр. Хр. Макар да не са открити никакви златни щитове и най-ранните сведения, освен при Соломон, да се отнасят за края на VІІІ в. пр. Хр., разбиранията на античните култури не позволяват да се отхвърли възможността за съществуването им16. Престолът. „Царят направи и голям престол от слонова кост и го обкова с чисто злато” (ІІІ Цар. 10:18). Престолът, разбира се, не е бил изработен изцяло от слонова кост, точно както и Ахавовата Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80. Dever, W. Places and Temples in Canaan and Ancient Israel. – In: Civilizations of the Ancient Near East. J. Sasson, ed. New York, Scribner’s, 1995, 608-609. Девър заключава: „Библейските текстове, поне яркото описание от ІІІ Цар., явно се основават на ранни, автентични разкази на очевидци“ (с. 609). 3 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, 1. 169. Тези коментари повтарят наблюдения, изложени от К. Бърни (Burney, C. Notes on the Hebrew Text of the Book of Kings. Oxford, England, Clarendon, 1903, p. 73), които следват предишни коментатори и са повтаряни от други. 4 Grey, J. І and ІІ Kings. London, SCM, 1970, p. 168. 5 Borger, R. Die Inschriften Asarhaddons. Graz, Austria, Selbstverlage des Herausgebers, 1956, S. 87. 6 Langdon, S. Dei Neubabylonische Koeniginschriften. Leipzig, Heinrichs, 1912, pp. 178, 222. 7 Lacau, P. L’or dans l’architecture egyptienne. – Annales du Service des Antiquites de l’Egypte, 1956, N 53, 221-250. 8 Engelbach, R. The Problem of the Obelisks. London, Fisher Unwin, 1923; Habachi, L. The Obelisks of Egypt: Skyscrapers of the Past. London, Dent, 1978. 9 Gray, J. Op. cit., p. 202. 10 Надпис на Шар-кали-шари, ок. 2200 г. пр. Хр. (Jacobsen, T. Cuneiform Texts in The National Museum, Copenhagen. Leiden, Brill, 1939, N 80, pl. 68), с копие на камък с гнездо за панта (Sollberger, E., J. Kupper. Inscriptions royals sumeriennes et akkadiennes. Paris, Cerf, 1971, ІІA5a). 11 Noth, M. Koenige. Neukircken, Vandenhoeck und Ruprecht, 1968, S. 126. 12 Lucas, A. Ancient Egyptian Materials and Industries. London, Arnold. 1962, 231-233. 13 Dalley, S. Mari and Karana: Two Old Babylonian Cities. London, Longman, 1984, 57-62. 14 Moran, W. The Amarna letters. Baltimore, Johns Hopkins University Press, 1992, N 14, 22. 15 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidon.1974, p. 32. 16 От по–късен период може да се отбележи „златният щит, на тегло 1000 мини“, изпратен от Симон Макавей до Рим (І Мак. 14:24; 15:18). 17 Jones, G. Op. cit., 1.169. 18 Barnett, R. Ancient Ivories in the Middle East. Qedem 14. Jerusalem, Hebrew University, 1982; Hermann, G, ed. The Furniture of Western Asia: Ancient and Traditional. Mainz, von Zabern, 1996. 19 Crowfoot, J., G. Crowfoot. Early Ivories from Samaria. London, Palestine Exploration Fund, 1938, 9-12. 1 2
Златен бокал и купа от Царските гробници в Ур, Ирак, ок. 2500 г. пр. Хр. „къща от слонова кост” (ІІІ Цар. 22:39) или Кулата на скъпоценностите в Лондонския Тауър, която не е направена от скъпоценни камъни. В Лондонската кула се пази кралската корона със скъпоценни камъни, а в другите два случая слоновата кост е преобладаващата украса. Няма основание за превода: „инкрустиран със слонова кост”, нито за предположението, че повърхности, различни от облицованите със слонова кост, са били покрити със злато17. Находки на много места доказват, че облицованите със слонова кост мебели са доста разпространени в античния Близък изток. Тази изработка се радва на добър прием до късната бронзова епоха (например в Мегидо) и е особено честа през Асирийския период, както показват съкровищата от Нимруд, Хорсабад, Арслан Таш и Самария18. За съвременния вкус слоновата кост с мек бял цвят, майсторски издялана, е привлекателна сама по себе си, но за античното око тя е нещо скъпоценно, което e било обичайно да се обогати с инкрустиране на полускъпоценни камъни или оцветено стъкло и с облицовка от златно фолио. Малко от тези предмети са оцелели днес и все пак са останали достатъчно, за да докажат, че става дума точно за това. А черните петна от битумно лепило, използвано за прикрепване на инкрустацията, са широко разпространени при предметите от слонова кост в Нимруд. Експонатите от слонова кост от Израилевия дворец в Самария запазват оскъдни следи от сходно покритие19. В контекста на тези находки и на златните тронове на Тутанкамон престолът, покрит със слонова кост и облицован със злато, несъмнено е възможен продукт на изкуството на мебелистите от древния Близък изток.
ъгла още покриваше банкянските дворове, когато Ковачев излезе от дома си и тръгна да тича по улиците. Когато стигна до минералната вода, отпи две глътки и продължи своя бяг към гората. Наскоро бяха обновили пътеките в нея и там можеше да минава всеки. Множество туристи се разхождаха по тия пътеки през лятото. Сега Ковачев правеше сутрешната си загрявка, тичайки надлъж и нашир по една от тях. Принципно не обичаше да става рано, но тая седмица реши да става всеки ден и да прави няколко километра крос, защото знаеше, че свежият въздух и минералната вода в Банкя действат най-хубаво и успокоително сутрин, а интензивната работа през лятото не му се отразяваше добре и той реши да предприеме нещо за душевния мир, който толкова много му липсваше. Спря за момент до едно дъбово дърво да си вземе глътка въздух и да си завърже обувките. Когато се изправи, тялото му изтръпна от уплаха. В леко разпокъсаната от слънцето мъгла, на около двадесетина метра от него, на
един голям речен камък безмълвно бе седнал някакъв силует с бомбе и бастун. Бе обърнат в профил към пътя и лицето му не можеше да се види добре. Ковачев се поуспокои, огледа се, погледна отново към мястото, където седеше човекът, но го достраша да се доближи, тъй като наоколо нямаше никого и знаеше, че на света живеят какви ли не хора. Oбърна се и затича надолу по пътеката. През целия път до вкъщи пред очите му стоеше този странен и мистичен силует. Прибра се, закуси и тръгна за работа, но въпросът що за човек беше този чудат господин не го оставяше намира. Разказа за това на един свой колега, но той го успокои, че най-вероятно му се е привидяло от глад. Когато вечерта се прибра, Ковачев бе твърдо решен да отиде и на следващия ден на същото място.
Нощта не беше спокойна, сънят му убягваше. Стана по-рано от обичайното, ядоса се, че се вълнува толкова заради глупави привидения, но се облече и тръгна по продълговатата „Московска“ улица, мина както обикновено през минералната чешма и хукна към гората. Малко преди да стигне до мястото, спря да тича. Огледа се – отново нямаше жива душа. Направи няколко бавни крачки и насочи погледа си към речния камък. Той беше там. Седнал непоколебимо, сякаш изстинал и вледенен от нощта. Ковачев се огледа за последно и се запъти към камъка. – С добро ли идеш, пътнико? – се чу гласът на силуета, но тялото му остана неподвижно. – С добро – отговори Ковачев и спря. – Тогава не се приближавай – заприказва непознатият.
– Защо? – По-добре е така. Можем да говорим от разстояние. – Добре, както желаете – Петър приклекна, изчисти с ръка друг речен камък и седна. – Навярно се чудиш кой съм, откъде съм и защо съм тук? – попита силуетът. – Честно казано, даже много. – Често ли тичаш така из горите? – силуетът като че ли нямаше намерение да обяснява на Ковачев каквото и да е за себе си. – Не. Тия дни реших, че ми идва в повече работата. – Какво работиш? – Програмист съм. А вие какво правите тук толкова рано? – Съзерцавам природата. Приятно е просто да седиш и да я гледаш. Тя май съдържа всичко, от което се нуждаят и очите, и сърцето.
– Да, има нещо такова. И аз обичам да излизам сред природата. Спокойно е тук. Издига те някак нагоре, над земята, над суматохата. Не е като в града. – Суета сует? – Точно. Суета сует... – Изсушава те, а? – И още как. Но какво да правя, трябва да се живее някак си. Не мога да седя тук вечно. – Разбирам те. И аз бях някога млад, и аз исках да успея, и аз живях в нищета, и на мен животът костите ми трошеше. – А вие на колко сте сега, ако не е тайна? – Можеш да ми говориш на „ти“. Не обичам официалности. – Добре, както кажеш. Та на колко си години? – На толкова, че вече спрях да ги броя. Не мога да ти кажа, дори и да исках. – Не ти вярвам, но щом не искаш да казваш, недей.
ме крепеше надеждата, че правя нужното за България. – Що за занаят е това? – Не можеш да узнаеш всичко веднага, приятелю, не бързай. Ще мине време, и това ще разбереш. – Щом казваш... Разкажи ми за онова поколение, с което си израснал. – Онова поколение отдавна е изгнило в земята, защо ти е? – Обичам да слушам истории от ония времена. Пък и да ти кажа честно... не ми харесва времето, в което живея. – И защо така? – Еми как да ти обясня... Чувствам се излишен тук. Не се вписвам някак си. Просто всичко загива. Хората полудяха, тичат само след пари и удоволствия. Жената отдавна вече не иска да е жена. Мъжете се превръщат в жени. А младите... Не знам. Всичко се обърна с краката нагоре. Вулгарщината е издигната на пиедестал. Любовта е
Петър почувства някаква странна близост към своя нов познат. Гласът му бе дълбок и спокоен, видът му – величествен, но същевременно скромен. Не можеше да види лицето на човека, а и не му бе позволено да приближи. Това превръщаше силуета в някаква приятна енигма, която Ковачев реши да разгадае. – Ще ми разкажеш ли нещо за себе си, за живота си? – Какво да ти разказвам... – замисли се силуетът. – Младините ми бяха сурови и тежки. Баща ми ме подготвяше за един занаят, но аз реших да се захвана с друг. Та тоя занаят, дето избрах тогава, ми донесе много препятствия и поврати в живота. Скитах се по света и по България. Един ден хората ме обичаха, друг ден ме хулеха. Приятели ме предаваха и близки се отричаха от мен. Сълзи много пролях от болка, но винаги
убита. Верността е безумие. Свянът е позор. Колкото повече кал имаш по устните си, толкова повече хора те слушат. „Долу Бог! Долу красотата! Долу истината! Да живее безумието! Да живее анархията! Да живее адът!“ Това е лозунгът на моето съвремие. Аз се опитвам да направя нещо, да променя. Да им кажа: „Абе, хора! Не виждате ли?“ Ама кой ме слуша мене? Неразбран съм. Когато си отворя устата, те си затварят ушите и започват да бълват, бълват, бълват. И не можеш да ги спреш. Не можеш... – Петър спря за момент и погледна отново към своя нов познат. – Та затова обичам да слушам истории. Искам да се пренеса в друго време и ако можех, бих останал там завинаги. Не съм за тук. Понякога се чудя защо ли ме е пратил Бог точно сега? Хич не ми се ще да живея в тоя мръсен свят...
Двамата събеседници замълчаха. Реката ромолеше под краката им, тих вятър се носеше от дърво на дърво и тръгваше към нови места, които още не бе посещавал. Ранобудните птици писукаха своите измислени мелодии. Утринта тук бе твърде красива, за да мълчат. Силуетът бе облегнал брадичката си на своя бастун и гледаше в далечината, сякаш нищо не бе чул и никога нямаше да отговори. – Нещо се разприказвах повече, отколкото трябва – Петър се изправи. – Аз май ще тръгвам... – Чуваш ли звука на реката? – прекъсна го старецът. – Чувам го – отвърна Петър. – Приятен е. – Така е... Та значи няма да ми разкажеш? – Нали ти казах. Те са отдавна в гроба. Каквото са правили, са правили. Сега е важно какво правят новите. Ти ми разказваш, сякаш не знам какво става, но аз знам и знам много повече от теб. Още не разбираш защо знам повече, но после ще разбереш. И от това, че знам, не ми става по-добре. Бих искал да не знам. Но уви! И колкото повече знам, толкова повече скърбя за тоя окаян народ. Затова дойдох тук...
– Да се успокоиш? – Не, да те срещна... Ковачев изтръпна. Сърцето му заби от вълнение. – И защо си искал да ме срещнеш? – попита той. – Ти наистина много бързаш, приятелю. Казах ти, че скоро всичко ще разбереш... – силуетът се изправи и се обърна с гръб, спря се и насочи бастуна си към едно място, на което бяха струпани купчина боклуци. – Виждаш ли оная купчина там? – Виждам я. – Ако не се намери един да я изчисти, ще се превърне в бунище. Хората ще хвърлят, защото вече е било хвърлено. И колкото повече трупат, толкова повече ще трупат. Това е човекът, винаги е бил такъв. Реши ли се един да хвърли, ще го последват хиляди други. И всеки от тези хиляди ще каже: „Не съм виновен. Аз просто довършвам за-
– Ти откъде знаеш, че закъснявам? – Казах ти. Знам много повече, отколкото подозираш, че знам. – Хм... Утре ще дойда отново. Ще бъдеш ли тук? Силуетът се обърна към горната страна на пътеката и тръгна по нея. – До утре! – извика му Петър, но отговор не последва... Той също се обърна и се затича към къщи. През целия ден не спираше да мисли за случилото се. Нямаше търпение отново да се срещне с него. От толкова време не бе срещал някого, който да го разбере. Работният ден изтече мигновено. Петър не забелязваше нищо и никого. Когато се прибра, легна на дивана и лежа така цяла вечер. В главата му се появиха въпроси, които не го оставяха намира. Кой беше този? Откъде знае? Какво изобщо знае? Защо е искал да се срещнат? Защо бе облечен така? Защо го чувстваше тол-
почнатото.“ Така е и с отделните човеци, и с народите. Един път допуснеш ли мръсотия в сърцето си, тя започва да се трупа, защото всеки следващ път е полесно да й отвориш. Само Един е, дето иска и може да изчисти сърцето. Моето поколение поне не Го пъдеше, защото и на нас не ни харесваше мръсотията. Но след нас дойдоха други, дето Го изпъдиха. Петдесет години в българския народ се трупа мръсотия. А времето, в което живееш ти, е бунището... Слънцето се издигаше бавно над хоризонта, последните петли със своите крякащи звуци се чуваха от пробуждащия се град Банкя. Кучешки лай се раздаде от близките дворове. Животът отново започваше с нова сила новия ден... – А сега тръгвай. Закъсняваш за работа. Петър погледна часовника си. Наистина закъсняваше.
кова близък, въпреки че никога не го беше срещал? Ковачев дори забрави да вечеря. Всички тези разсъждения го измориха и той заспа рано. Така, както лежеше на дивана. На следващия ден стана по обичайното време, облече се и се затича към гората. Забрави да мине покрай чешмата, както правеше по принцип. Когато стигна до мястото, се спря до дъба, под който вчера седеше силуетът. Погледна към камъка, но старецът не беше там. Купчината боклуци също беше изчезнала. Огледа се наоколо – нямаше и следа от жива душа. – Ей! Тук ли си? Ехо! – започна да вика Ковачев, но в отговор чуваше само шепотa на клоните и тихото шумолене на реката. Той се приближи до камъка, обърна се и видя палто, бастун и бомбе, закачени на някаква малка табела, която досега не бе забелязвал. От десния
джоб на палтото стърчеше акуратно сложено бяло листче. Петър го извади, разгъна го и видя, че със ситен почерк на него бе написан някакъв стих. Огледа се наоколо и започна да чете: На моя приятел Петър Ковачев Почтено чувство е да негодуваш, да бъдеш съдия над всички строг и с реч от яд пламтяща да бичуваш недъзи, слабости, разврат, порок. Но има нещо по-добро, о, брате, от твоя гняв и благороден бес, а то е: да обичаш – туй подвиг свят е и много труден, много славен днес. Да съди всякой знай – злият тоже... Омразата – тя пълни днес света! Тук требува любов! – Тя само може светия кръст да вземе на Христа! * P.S. Дерзай! Ковачев го прочете няколко пъти, обърна бележката, но на нея не пишеше нищо друго. Сгъна я и я сложи във вътрешния джоб на якето си. Взе палтото, бръкна в останалите джобове, но не намери нищо. Когато понечи да вземе бомбето, се загледа в табелата. На нея с големи печатни букви беше написано: „Вазовият дъб“. Слънцето смътно прозираше през сутрешната банкянска мъгла, която още почиваше в тая гориста местност. Реката все така продължаваше спокойно и бавно да тече. Беше късно лято или ранна есен и по земята вече бяха нападали жълти листа. Тихо и красиво бе това място. Ненапразно старецът бе идвал да си почива тук. Петър пое голяма глътка въздух и потегли надолу по пътеката...
* Стихотворението „Любов требува“ е публикувано в цикъла „Под нашето небе“, излязъл през 1900 г.
в мазето, имам забито едно пиронче. Искам то да си остане мое. От време на време ще го ползвам, да си закачам еднодруго. Ще се договорим ли така? Иска ли питане, бащата бил толкова щастлив. Подписали договора със специалната клауза за пирончето и семейството веднага заживяло в новия си дом. Отначало всичко било прекрасно, като в рая, но не след дълго децата, чиято спалня се намирала на долния етаж, започнали да се оплакват от лоша миризма. Родителите не им повярвали, но когато острата воня се разпространила и в другите помещения, слезли да проверят в мазето. Там с ужас видели, че на пирончето на бившия собственик виси мърша, разложено месо. Бащата веднага му се обадил по телефона, но човекът грубо отговорил, че сега не е в града и не може да се погрижи за това, а не им дава право да го пипат, понеже е негово. Семейството дори се обърнало към адвокат, но нямало какво да се направи, нали подписали такъв договор. А бившият собственик
никога не оставял пирончето си празно – често закачал и огромни парчета месо. Така ужасната миризма проникнала във всички стаи на къщата, хората започнали да я усещат дори по дрехите си. Тогава бащата събрал семейния съвет и дружно решили да се изнесат от своя мечтан дом. За съжаление колкото и да твърдим, че сме силни, дяволът, грехът и старото ни естество непрекъснато ни дърпат към компромиса с вярата и Бога и ни нашепват да им оставим поне едно пиронче в душите си. Затова пожелавам на всеки читател да не се лъже и да не се хваща в капана за ниската цена, а да остане да живее в своята, дори да е стара и неуютна къща. Ако това му е от Бога, Той ще го благослови изобилно, че не е допуснал компромис в живота си, и ще му подари не само по-хубав нов дом, но и чисто сърце!
Уважаеми Валдемар Цорн, Пиша Ви заради болката, която не мога да премълча. Става дума за половото възпитание на децата ни в училище. Много се страхувам за тяхното бъдеще. В нашите немски училища върви пълна пропаганда на секса сред подрастващите, дори в началното училище. Моето дете донесе писмо от учителя по биология, където се описва какви теми ще разглеждат, какви филми ще показват на децата. Ние с мъжа ми намерихме тези филми в YouTube. Останахме шокирани! Това е чиста порнография за деца, пособие за това, как да се занимават със секс в млада възраст.
Имам към Вас огромна молба. Вие трябва да знаете какво се преподава на децата ни, нали това е нашето бъдеще! Моля Ви, вижте тези филми, тъй като другите родители не ми вярват. Времената се променят. Това, което беше някога при нас, вече го няма. Мнозина от нашите християни нямат телевизори и интернет. Затова нямат и понятие какво преподават на децата им в училище. А тези, които знаят, се борят сами, нямат никаква подкрепа, никой не им вярва. Така после се чудим защо не можем да се оправим с децата си, не достигаме до тях, не намираме общ език. Несъмнено по-голямата част от обществото се задоволява с подобен живот и смята, че това е нормално. Сигурна съм, че 95% от родителите дори не поглеждат училищната програ-
ма и не знаят какво изучават децата им. А за половото възпитание са планирани два месеца занятия! Вкъщи пазим децата от това, но като излязат навън, виждат съвсем друго, внушават им, че така трябва, че това е правилно и е добре. Моля Ви, вижте тази училищна програма за деца! Ето филмите: „...” Това са кратки филми, всеки приблизително по 9 минути – за деца от 12 до 14 години. Ще останете потресен! Няма морал, няма отговорност. Тези филми не са за 12-годишни. В тях има подробни указания как да се самозадоволяваш... Как момичетата могат сами да скъсат девствената си ципа, за да не изпитват по-нататък неудобство. ШОК! За да ми повярвате, гледайте тези филми и разкажете за тях на родители-
те – те трябва да знаят. Ние нямаме никакви права над нашите деца, не можем да ги защитим, тъй като всичко това е узаконено от държавата. В писмото от учителя по биология пише още, че на децата ще бъдат предоставени презервативи и тренировъчни модели. Буквално предавам текста от писмото. Там има и други факти. Моето дете не иска да посещава тези занятия – плаче, защото отново трябва да преживее този стрес. Всички му се смеят, а ние, родителите, не можем да го изолираме от това. Ще ни накажат – такъв е законът. Вече се опитахме – безполезно е. Не ми се живее! Страхувам се за децата! Какво ги очаква? Какво бъдеще? Какво очаква нас? Къде е съвестта?! Повече не мога. Силите ми свършват! Какво да правя?
Ден и нощ моля Бога за защита. Колко сълзи изплаках! Страх ме е от едно – детето ни няма да издържи и ще тръгне по лош път... Господи, спаси и запази децата ни от атаките на дявола! Дай ни сили, ум, любов, търпение, за да възпитаваме нашите деца! Людмила Ш. Падерборн, Германия P.S. Във филма внушават на децата ни, че еднополовите интимни връзки помежду им също са нормално явление. ТОВА Е МЕРЗОСТ!
Уважаема Людмила, мир Вам! В отговор на Вашата пламенна молба публикуваме писмото Ви, за да могат нашите читатели да обърнат внимание на посочения от Вас проблем.
Не гледах филмите, за които говорите. Започнах, но не можах да продължа. Простете ми. Всъщност не е задължително да гледам всичко, за да се убедя, че наистина е много зле. И препратката във Вашето писмо за филма в YouTube махнах, за да не правя реклама. Който търси, ще намери. Какво да правите ли? Викът на Вашата душа къса сърцето ми. Аз самият съм баща, вече и дядо. Нашите деца ходеха на училище, сега и внуците тръгнаха. Ние намерихме само един начин да ги запазим чисти от тази мръсотия: запознахме ги с Иисус Христос. Сами разказахме: аз – на момчетата, жена ми – на момичетата (а ние имаме три момчета и три момичета) за анатомичните белези, различаващи мъжа от жената. Говорихме им много просто и откровено за най-дълбокото, което свързва мъжа и жената. Всъщност им
разказахме за същото, за което те после слушаха в училище, но вече го знаеха от нас. Предадохме им го чисто и свято. Както е свят бракът и са свети брачните отношения. Ако един съд е пълен догоре, в него не може да попадне нищо друго. А там, където всичко се регулира със забрани, изкушението е непреодолимо. Нашата отговорност е да запълним съда на детските сърца с чисто и свято разбиране за мъжа и жената. От тази отговорност никой не ни е освобождавал и в това никой не може да ни замени, независимо в коя страна живеем и в какво училище ходят децата ни. Златото, и да падне в калта, ще си остане злато. Посветете децата си на Бога и самите те нека се посветят на Него. Тогава няма да се страхуват да ходят на каквито и да било часове в училище. Те зна-
ят, че баща им и майка им се обичат, че сексът е прекрасен само в брака и единствено в брака носи истинска наслада, като не разрушава, а съзижда душата. „Праведникът е смел като лъв” – пише в Божието Слово (Пр. 28:1). Отчаянието и унинието не ни отиват! Ще завърша отговора си с думи на утеха от Писанието: „Всеки, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра. Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божи?“ (I Йоан 5:4-5). „Вие сте от Бога, чеда, и сте ги победили; защото Този, Който е във вас, е по-голям от онзи, който е в света“ (I Йоан 4:4). „Знаем, че всеки, роден от Бога, не греши; но роденият от Бога пази себе си и лукавият не го докосва. Знаем, че ние сме от Бога и че цял свят лежи в злото” (I Йоан 5:18-19).
само докато сме на тази земя, а за да влезем в Божието царство, ни е нужно духовно чисто сърце. И тук обаче са възможни много заболявания. Бог ни е създал за добродетелен живот и нравствена чистота, но поради грехопадението ние сме се отдалечили от първоначалния план на Създателя. От самото начало на сътворението дяволът по всякакъв начин се стреми да замърси сърцата ни, като вкарва в тях мнителност, егоизъм, манипулативност, гордост, комплекси, които оставят трайна следа в нашето поведение и в начина ни на мислене. Сатана подлъгва Ева в Едемската градина с думите: ,,Не, няма да умрете, но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло‘‘ (Бит. 3:4). Ева позволява у нея да влязат съмнението и непокорството, въпреки че преди това Бог изрично е заповядал на нея и Адам да не ядат от плодовете на това дърво, ,,защото без друго ще умреш‘‘ (Бит. 2:17). Самата Ева опитва от проклятието, което тегне над цялото човечество, – до ден-днешен се раждаме със заразата на първородния грях. Лукавият не е преставал да опетнява сърцата на милиарди човешки същества, като умело сменя подхода си. Децата и тийнейджърите са по-лесната мишена. Особена прицелна точка за дявола са децата на искрено вярващи родители, посветили живота си на Христос. Те живеят в благодатна среда, чуват Божието Слово от амвона всяка неделя, имат познания върху Христовото учение и се чувстват сигурни в семейството си. Но понякога е възможно да имитират вярата на своите родители, а всъщност да не са предали живота, упованието и пътя си на Христос. Както децата, и всички останали сме заобиколени от комерсиализма на
днешната музика, на игралните филми, дори анимациите ни диктуват модел на поведение, който се смята от тийнейджърите за модерен. Получава се така, че ако не знаеш песните на нашумелите изпълнители, в които масово се изричат цинизми, ако не говориш жаргонен език, автоматично се превръщаш в аутсайдер. Колкото и да ти се иска по такъв начин да се харесаш на приятелите и неприятелите си от училище или от университeта, неминуемо ще трябва да се омърсиш, за да могат да те ,,заобичат”. Ще оскверниш сърцето си, а оттам – мислите и действията си. В нашето време комерсиализмът е атеросклерозата, поради която „плаките” (разбирай филмите и шоубизнеса с техния вулгарен език и разврат) малко по малко се натрупват в ,,кръвоносните съдове‘‘ и постепенно разрушават живота на християнина. Даже така свикваме с това, което гледаме и консумираме, че в един момент го обикваме. Както много хора обичат храната от „Макдоналдс” и обездвижения си живот. Глупаво и напразно е да се надяваме на делата си – на това, че не сме убивали, крали, прелюбодействали, че ходим всяка неделя на църква и не сме извършвали „сериозни грехове”. В Матей 5:27-28 четем: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не прелюбодействай.“ Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда към жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.” Явно грехът е грях не само когато се извършва, а още в момента, когато сърцето ни го пожелае. Може да играем роли и да изглеждаме порядъчни, но отвътре да сме изпълнени с нечистота. Ако не се разкаем за нея, а закоравяваме постоянно сърцата си пред Господ, в Неговите очи сме недостойни (слаби, страхливи, потиснати), защото Той не гледа на лице,
а на сърце! В Притчи 6:16-19 пише, че Бог не обича измамливото сърце: „Ето шест неща, които Господ мрази, – дори седем, които са гнусота за душата Му: очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв, сърце, което кове зли кроежи, нозе, които бързо тичат към злодейство, лъжесвидетел, който говори лъжи, и онзи, който сее раздор между братя.” Нека всички да внимаваме за очите, езика, ръцете, сърцето и нозете си пред Господ и да не ставаме лъжесвидетели и раздорници. „От всичко, което е за пазене, наймного пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Пр. 4:23). Бог несъмнено ни е създал за нравствена чистота и добродетелен живот. Пълноценното общение с Иисус Христос е възможно, когато сърцето ни е очистено от суета. „Който скрива престъпленията си, не ще има успех; а който се осъзнава и ги оставя, ще бъде помилван” (Пр. 28:13). Нашият Отец ни призовава да копнеем за чисто сърце, като измолваме от Него милост чрез покаяние, защото чистотата на сърцето дава духовна сила и смелост, които неминуемо водят до чисти мисли и мотивация за благословено от Господ поведение. Словото Божие, Светият Дух, любовта, молитвата и истинската
вяра са лекарствата, чрез които може напълно да се излекува болестта на сърцето ни. Само те са способни да ни измъкнат от болката, която стои там с месеци, а може би и с години. Колко по-прекрасен и изпълнен с мир би бил животът, когато се отстранят нечистотата и примесите в сърцевината на човека. Защото е писано, че чистото сърце е радостно: „Ти изпълни сърцето ми с веселие...” (Пс. 4:8); то е силно: „Моят щит е у Бога, Който спасява правите по сърце” (Пс. 7:11); също така е новородено: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене” (Пс. 50:12); любещо, откровено, милостиво, непорочно: „Да бъде сърцето ми непорочно в Твоите наредби, за да не се посрамя” (Пс. 118:80). Иисус ни обещава велика награда: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Аз искам да видя Бога! А вие?
1.Съветник на Давид, който после участва в заговора на Авесалом (ІІ Цар. 15-17 гл.) 9.Птици от семейство веслоноги, които според Закона са нечисти (Лев. 18:11) 10.Подутина на тялото 11.Изкоп в земята, яма 12.Родоначалник и виден деец на Реформацията (1483-1546) 14.Върховно египетско божество 15.Израилянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей в битката с амаличаните (Изх. 17 гл.) 16.Цар на Дамаск (ІV Цар. 15 гл.) 18.Седмият син на Яков, родоначалник на едно от израилевите племена 20.Квас, подкваса 21.Главен асирийски град, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 24.Домакински съд, тепсия 26.Жилещи насекоми 27.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римл. 15:9) 29.Син на Исмаил, родоначалник на едноименно племе (Бит. 25:13) 30.Малоазийска богиня на плодородието 31.Първенец 32.Авторът на първото Евангелие 34.Братовчед на Саул и военачалник на войската му 37.Почистващ препарат 38.Град в Германия, бивша столица на ГФР 40.Машинен елемент 42.Герой на Жул Верн от едноименен роман 43.Син на Аарон, свещеник, който ръководи строежа на скинията (Изх. 28, 38 гл.) 45.Нота 46.Еврейски пророк, автор на една от старозаветните книги 47.Наследникът на пророк Илия, който служи по времето на петима царе 50.Греда, изправена като стълб 51.Мярка за електропроводимост 52.Ироничен псевдоним 54.Столицата на Бахрейн 56.Произведение на Адам Мицкевич 57.Династия израилски царе по времето на Христос.
1.Дял от богословието, насочено към аргументация и защита на благовестието 2.Втората съпруга на Авраам, за която се жени след смъртта на Сара (Бит. 25 гл.) 3.Безправен роб в древна Спарта 4.Механичен токопрекъсвач в радиотехниката 5.Част от каруца 6.Кула на морския бряг, която със светлини показва пътя на корабите 7.Районът на един свещеник 8.В библейско време – планинска верига в Сирия, днес – название на държава в Близкия изток 13.Родното място на Самуил 17.Свещеник по времето на цар Давид (ІІ Цар. 15 гл.) 19.Вторият цар на Израил след Саул, човекът „по Божието сърце“ 22.Кафява препечена захар за сладкиши 23.Планината, на която Бог дава Закона на Своя народ чрез Мойсей 25.Героиня на Луис Карол от едноименно произведение 28.Държава в Близкия изток 30.Мястото, където Иисус Навин побеждава Асорския цар Явин и съюзниците му (Иис. Нав. 11 гл.) 33.Римски император (15-37 г. сл. Хр.) 35.Слугиня на Рахил и майка на Дан и Нефталим (Бит. 29 гл.) 36.Филистимец, живеещ в Юдея, в чийто дом е оставен Ковчегът на Завета (ІІ Цар. 6 гл.) 39.Вторият родоначалник на целия човешки род, когото Бог избавя с дома му от потопа 41.Пръстеновидни острови 42.Клас членестоноги безгръбначни животни, чиито представители Бог използва по време на язвите преди Изхода 44.Мястото, където умира Аарон (Вт. 10:6) 48.Героиня на Д. Димов от „Тютюн“ 49.Представител на скитническо племе 51.Нота 53.Южен плод, изобразяван в скинията и храма 55.Модел руски самолети.