4 2016 Почитай майка си и баща си by Yordan Peyanski

Ð&#x2DC;

разникът Рождество Христово все повече бледнее в нашата култура. Стойките с поздравителни картички показват разбирането на обществото ни за празника. Пожеланията, изписани върху тях, са красноречиви: „Весела Коледа!“, „Весели и щастливи зимни празници!“ За по-пълноценното празнуване на Рождество Църквата на Изток и на Запад е изградила различни по форма, но сходни по естество традиции, които целят да приготвят вярващите за настъпващия празник. В Източноправославната църква този подготвителен период е известен като рождествен пост (от 15 ноември до 25 декември), докато Римокатолическата църква и част от протестантските църкви наричат времето преди Рождество Адвент.

Днес този празник става все по-популярен в някои християнски среди. Издават се книги с размисли, насочващи към Рождество, за всеки ден от Адвента. Изработват се адвентни календари1. Произход на Адвента Думата произлиза от латинското „advent“ и означава „идване, пришествие“2. Адвентът бил признат за официален празник около четири века, след като християните започнали да честват Рождество, т.е. към V в. През VI в. вече има тенденция празникът Рождество Христово да се подготвя подобно на Възкресение Христово. Едно от първите писмени свидетелства за това е от 524 г., когато Синодът в Лерида забранява сключ-

ването на брак от Адвента до Богоявление3. В началото Адвентът продължавал шест седмици, колкото трае сега рождественият пост в Източноправославната църква. През VI в. в Рим папа Григорий Велики намалил периода на четири недели с цел да се обхване един месец – декември. Днес Адвентът се празнува в четири недели преди Рождество – време, в което християните се приготвят за голямото събитие. Първата адвентна неделя трябва да е най-близо до 30 ноември (преди или след него), за да се получат четири недели. Тази традиция постепенно навлиза в църковната празнична литургия. През средновековието Адвентът вече е основен християнски празник. Последователите на Реформацията обаче

настояват християнският църковен календар да се изчисти, за да може служенията на Църквата да следват учението на Писанието. Англиканската и Лутеранската църква решават да запазят Адвента4. Пуританите го отхвърлят, тъй като не намират ясно библейско основание за него. Днес Адвентът се празнува с различни традиции и ритуали от католици и други литургични общности като лутераните, англиканците и методистите. Послание на Адвента В Католическия катехизис Адвентът се разглежда като „актуализация на идването на Месия чрез осъществяване на връзка с дългото приготовление за първото идване на Спасителя и подновяване на горещото

Първата световна война венецът бил приет и в католическите църкви. Свещите се запалват последователно – по една всяка неделя. Първата е символ на старозаветните пророчества за идването на Иисус Христос. Тогава се четат пасажите: Ис. 7:14; 9:6; Евр. 9:28. Втората свещ е наречена витлеемска и насочва към идването на Божия Син Иисус Христос на земята. Основните библейски текстове тук са: Мат. 2:1-11; Лука 2:1-7. Третата, известна като свещта на овчарите, символизира идването на Христос в сърцата на хората, когато повярват в Него (Лука 2:8-18). Последната свещ е позната като ангелска и символизира Второто пришествие на Господ Иисус в слава с Неговите ангели. Бялата свещ по средата се запалва на Бъдни вечер. Това е Христовата свещ,

на Господ и подготовка за Второто Му пришествие7. Всичко се прави с цел да се запази същността на празника – раждането на Христос. Макар че все повече се акцентира върху тържества, фестивали, концерти с най-различни театрални изпълнения, с участието на дядо Коледа, с шумни танци, фойерверки и какви ли не други безумни действия. Адвентът е време, в което изразяваме благодарността си към Бога, че е изпратил Своя единороден Син, за да ни освободи от робството на греха. Това може да бъде и време за покаяние, духовно съживление и обновление. Празникът е изключителна възможност да споделим благата вест за Божията благодат с хората около нас. И не на последно място, тогава църквите могат да се обединят в молитва проповядваното Божие Слово да подейства в сърцата на слушателите. Проблеми около Адвента

желание за Второто пришествие на Иисус“ (Катехизис на Католическата църква, № 542)5. Смята се, че адвентният венец с четири цветни и една бяла свещ по средата съдържа самото послание на празника. За първи път такъв венец е използван в Хамбург през XIX в. В град, изпълнен със сираци и бездомни деца, млад пастир на име Йохан Хайнрих Викерн купил къща и събрал в нея бездомни младежи. Научил ги да се молят в кръг, като държат в ръка запалени свещи в различни цветове. Постепенно това се превърнало в обичай. През 1938 г. приятел на пастира сложил 24 свещи на кръгла дървена подложка, която младежите украсили с елхови клонки. Това бил първият адвентен венец. Покъсно тази практика се разпространила в цяла Германия, но се взело решение свещите да се намалят на четири, колкото са адвентните недели. След

която потвърждава, че е дошла Светлината на света. Докато в повечето протестантски църкви, приели Адвента, основата на празника са разсъжденията върху Свещеното Писание, в Римокатолическата църква се обръща повече внимание на символите, отколкото на Словото. Предимства на Адвента Защитниците на Адвента с право отбелязват, че ролята на празника е да съсредоточи вярващите върху личността на Иисус Христос и Неговото въплъщение чрез песни, молитви и проповеди. В днешния културен контекст, когато християните са атакувани отвсякъде, за да бъдат отклонени от Христос, това насочване е особено важно6. Смисълът на празника Адвент е размишление върху първото идване

Никъде по страниците на Писанието не се говори нито за празниците Заговезни (като подготовка за Възкресение Христово), нито за Адвента (като подготовка за Рождество). Въпреки това влиянието на литургичните западни църкви (Католическата, Англиканската и Лутеранската) е все по-силно в богослужебната практика на някои западни протестантски църкви. За съжаление не се вземат под внимание причините, накарали реформаторите във вярата да отхвърлят множеството въведени ритуали. Никой не може да отрече литургичния характер на Адвента. Не изглежда ли тогава Адвентът ритуал, който отвлича християнина от духовния елемент на подготовката за Рождество? Разбира се, не са малко хората като Джим Ренке, който признава, че адвентният декор му помага да се докосне до тайнството на Христовото въплъщение: „Когато виждам венеца, когато усещам миризмата на восъчните свещи, на горящия фитил... мога отново да се докосна до

тайнството на въплъщението и да вярвам в него.“8 Но нека не забравяме, че истинската подготовка за Рождество Христово е духовна, тъй като самият празник е духовен: „Защото Царството Божие не е ястие и питие, а – правда и мир, и радост в Светия Дух“ (Римл. 14:17). Християнинът трябва да се пази от празните, безмислени практики, които не му помагат с нищо в борбата с греха (Кол. 2:23). Друг важен въпрос е какво точно очакваме по време на Адвента.

е реалната подготовка за „втория“ Адвент? Не се ли превръща всичко в едно просто предпразнично настроение? Да, ние вярваме в Христовото раждане. Всички сме убедени, както справедливо отбелязва Йоан Златоуст, че без „раждането на Христос нямаше да има никакво кръщение, нито страдания, възкресение или възнесение, както и никакво изливане на Светия Дух“10. Но все пак не трябва ли фокусът на подготовката да бъде предстояща-

Празникът оставя впечатлението, че се търси преживяване на еврейското очакване за идването на Месия. Наистина Библията не подминава тази тема. За Симеон четем: „Беше праведен и благоговеен и чакаше утехата на Израил...“ (Лука 2:25). Същото свидетелство имаме и за Анна (ст. 37-39). Историческите корени на Адвента потвърждават, че отначало на този празник християните са размишлявали върху първото идване на Иисус Христос, но техният поглед винаги е бил насочен към Неговото Второ пришествие. Днес вярващите живеят с нетърпеливото очакване на Рождество, но малко се интересуват от Второто Господно пришествие9. Тогава къде

При тези календари към всеки ден от Адвента има малка украсена кутийка, в която родителите слагат дребни подаръчета за децата, бонбони, сладкиши, а понякога и стихове от Библията. 2 В началото така се е наричала церемонията около пристигането на римския император. Виж https://catholic-news.bg/?page_id=20944 3 Schaff, Ph. History of the Christian Church. Nicene and Post-Nicene Christianity AD 311-590. Vol. 3. Grand Rapids, Hendrickson Publishers, 2011, 397-398. 4 Roach, D. Advent Rediscovered by Southern Baptists. – In: http://www.bpnews.net/45996/adventrediscovered-by-southern-baptists 5 Oanta, M. Adventul – timp de aşteptare şi bucurie. – In: http://www.sfantacruce.ro/blog/2009/12/12/adventul-timp-de-asteptare-si-bucurie/ 6 Roach, D. Op. cit. 7 Ibid. 8 Renke, J. 10 Reasons Even Baptists Need to Celebrate Advent. – In: https://jimrenke.com/2016/11/28/10reasons-even-baptists-need-to-celebrate-advent/ 9 Miller, C. On a Southern Baptist’s View of Advent. – In: http://www.christianitytoday.com/ct/2002/ decemberweb-only/12-16-21.0.html?start=1 10 Cf. Schaff, Ph. Op. cit., p. 395. 1

та среща със Спасителя? Колкото и да е приятно и романтично очакването за раждането на Месия, християнинът трябва да живее със съвсем друго очакване. Христос вече се е родил, пострадал е за греховете ни, умрял е, възкръснал е и се е възнесъл на небето – независимо че на някои еврейски синагоги е написано: „Ние очакваме идването на Месия!“ Църквата днес гледа напред, към Второто пришествие на Иисус Христос и се подготвя като Невеста да посрещне своя Жених. Ние очакваме да се изпълни обещанието: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“ (Деян. 1:11). В действителност, ако честваме Рождество Христово и се подготвяме за празника, той трябва да ни напомня за истинското очакване – на Христовото Второ пришествие. Празникът Рождество Христово не е самоцел за християните, а по-скоро средство. Ако първото идване на Христос за нас е вече преживяно, завръщането Му на земята е предстояща реалност. Затова, ако се говори за Адвент, той би трябвало да бъде насочен изключително към Парусията (от гръцката дума за Второто пришествие). Вместо в очакването на дядо Коледа, който ще донесе подаръци, добре е християните да се упражняват в очакване на Господ, Който ще въздаде на всеки според делата му. Предупрежденията на Иисус Христос се отнасят и за нас: „Затова бъдете и вие готови, защото в който час не мислите, ще дойде Човешкият Син“ (Мат. 24:44). Времето на Христовото пришествие е близо. Ето защо водещи за християнина остават думите на Господ: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека още се осквернява; праведният нека върши още правда, а светият нека още се осветява“ (Откр. 22:11).

яма общество без каквато и да било структура на властта. Това важи също за света на животните и насекомите. Като изключение можем да посочим например скакалците: „Скакалците нямат цар, но излизат всички стройно“ (Пр. 30:27). Структурата на властта може да бъде различна, в зависимост от културата на даденото общество, от личното възпитание и т.н. Една от първите общи структури на властта откриваме в семейството. В Библията се говори много за взаимоотношенията между родителите и децата, между мъжа и жената. Семейството съществува от самото начало и от първия миг в него има структура на властта. После започват да се организират общности и държави. Независимо дали става дума за църква, за някаква производ-

ствена общност или за самата държава – всичко се развива при определена структура на властта. Ние, християните, се замисляме как да използваме разумно поверената ни власт и в същото време да не губим достойнството си, когато сме подчинени на някого. Веднага ще отбележа, че съвършена структура на властта има само в Божието Царство. Ние всички сме подвластни на нашия Творец и Господ, но както четем в Свещеното Писание, Бог също така установява определена власт в семействата, в племената, в държавите и т.н. Апостол Павел пише на римляните: „Затова който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А онези, които се противят, ще навлекат върху себе си осъждане“ (Римл. 13:2). Много неща могат да се кажат въз осно-

ва на Божието Слово за разумното използване на поверената ни власт. Бащите са призовани да не дразнят децата си, а да ги възпитават в Божието учение (Еф. 6:4); държавните власти или стопаните трябва да се отнасят разумно към своите подчинени, като са умерени в строгостта (Еф. 6:9); свещенослужителите не бива да господстват над миряните или членовете на църквата, а – да бъдат пример за всички (I Пет. 5:3). ПОЛОЖИТЕЛНИ АСПЕКТИ НА ПОДЧИНЕНИЕТО СПРЯМО ЛИЧНОСТ С ВЛАСТ

1. Това подчинение ни помага да израстваме в мъдрост и усъвършенства нашия характер. В Библията е описан само един кратък епизод от живота на Иисус Христос като юноша. Тогава Той е бил на 12 години

(Лука 2:41-52). В тази възраст пред Него вече изниква въпросът дали е дошъл моментът да следва духовното призвание от Своя небесен Отец, или все още трябва да остане в пълно подчинение на земните Си родители. Иисус избира второто. Йосиф и Мария не разбират думите, които им казва тогава. Но Той се връща заедно с тях в Назарет и продължава да им се покорява (Лука 2:50-51). Ето го и следствието: „Иисус преуспяваше в

отхвърли.“ И така, непокорството и бунтът са твърде сериозни грехове, те предават човека на властта и силата на сатана. 3. Ако се съобразяваме с някого, на когото е поверена власт, ще ни бъде по-лесно да вземаме разумни решения. До правилните решения се стига чрез вяра, т.е. чрез разпознаване на Божията воля в определени житейски ситуации. Апостол Павел казва: „Всичко, което не е от вяра, е

мъдрост и израстваше в любов пред Бога и хората“ (ст. 52). 2. Ако се покоряваме на човек с власт, това ще ни защити от непосилни изкушения. Да бъдеш подвластен в положителния смисъл, не означава да си подчинен на несправедлив потисник. Напротив, това означава да имаш над себе си по-висше отговорно лице, способно да те защити от изкушенията, с които не можеш да се справиш. Според Свещеното Писание непокорството е грях като магьосничеството и упорството е като идолопоклонството (I Цар. 15:23). Самуил казва на Саул: „Задето ти отхвърли думата на Господ, и Той те

грях“ (Римл. 14: 23). Изглежда един от основните аспекти на вярата е познаването на Божиите напътствия чрез хората, на които Бог е дал някаква власт над нас. В Библията четем за стотника – римския офицер, който се обръща към Иисус с молба да изцели неговия слуга. Този стотник сравнява своето „царство“, ако можем да се изразим така, с Царството на Иисус Христос. Той решава, че както неговите хора знаят на кого да се подчиняват и какви отговорности имат, така би трябвало да бъде и при Господ. Когато Иисус забелязва, че стотникът е осъзнал тази важна истина, Той заявява: „Истина ви казвам, нито в Из-

раил намерих толкова голяма вяра“ (Мат. 8:10). Нашата вяра се разраства, когато разбираме Божиите напътствия чрез хората, поставени над нас. ЗАЩО ТОГАВА ЧОВЕК ТОЛКОВА ЧЕСТО СЕ ПРОТИВИ НА ИЗДИГНАТАТА НАД НЕГО ВЛАСТ?

Ще откроим три основни причини за това. 1. Гордостта е една от основните причини за противенето на властта. В това няма нищо ново. Първото противопоставяне спрямо Бога е на тази основа. Гордостта на Луцифер го довежда до падение (Ис. 14:12-32; Йез. 28:19). 2. Измамната представа, че когато си подчинен на някого, това те лишава от определени блага и затваря пътя към израстването ти, също е причина за нашето противене на властта. Най-яркият пример тук са първите хора – Адам и Ева. Змията ги измамва с твърдението, че ще станат като богове, когато познаят доброто и злото (Бит. 3:5). Така дяволът им внушава, че е по-добре да не са подвластни на Бога и да бъдат независими. Това ги води до страшно падение. 3. Загубата на доверие също предизвиква често противене на властта. Ние се разочароваме от поставената над нас власт, изгубваме доверие към нея и започваме да й се противим. Струва ми се, че Авраам и Сара са класически пример за това. Те се изморяват да чакат изпълнението на Божието обещание и решават сами, без Бога, да оправят хода на нещата (Бит. 16:2). Раждането на Исмаил впоследствие им създава много трудности. Всъщност Авраам и Сара просто не са имали търпение. В отношенията между хората често е налице и злоупотреба от страна на човека, получил власт. КАК ДА ПОСТЪПВАМЕ, КОГАТО ПОСТАВЕНИТЕ НАД НАС ИЗИСКВАТ ДА ВЪРШИМ НЕУГОДНИ НА БОГА ДЕЛА?

Бог не ни призовава да бъдем като роби на хората. Той не очаква от нас да изпълняваме някакви греховни изисквания на висшестоящите. Но как да постъпим, когато ни налагат да вършим нещо неразумно, дори греховно? 1. Първо трябва да проверим отношението си към властимащите. Духът на независимостта често ни кара да бъдем неверни. Духът на осъждането ни тласка към лъжлива себеправедност. Духът на неблагодарността ни прави горди. Мързелът води до нечестност и бедност. Недоволството и обидчивостта пораждат егоизъм. Възможно е да се противим на властта над нас, защото сме неверни, себеправедни, горди и егоистични. Необходимо е постоянно да проверяваме себе си в това. 2. Също така трябва непрекъснато да се вслушваме в гласа на своята съвест. Ако тя ни осъжда, често нашето поведение не е угодно на Бога (I Йоан 3:20). Нужно е да бъдем готови на определени жертви заради мира и общото дело. 3. Важно е да изясним и причината за изискванията, предявени към нас. Възможно е нашето недостойно поведение да е станало причина за такива изисквания. Ако поправим своите грешки, това често се отразява добре на цялото дело. 4. Струва си също така да размислим за евентуални други възможности. Не е изключено да съществува друг, разумен вариант за изпълняване на поставените изисквания в съответствие с нашата вяра. 5. Можем да говорим с човека, който ни тласка към нещо неразумно. При това нека разговаряме с него с дължимото уважение, без дух на упорство. Нужно е да засвидетелстваме пред него своето подчинение на Бога и да предложим други възможни варианти за решаването на проблема, за да постигнем все пак желаните цели, ако те не са в разрез с Божията воля.

6. Трябва да се доверим на Бога. Той може да предразположи сърцата на властимащите към истината и към едно по-разумно решение на въпроса. И едва ако всичко изброено тук не доведе до успешно разрешаване на проблема, можем да се подготвим да пострадаме, задето сме отказали да изпълним греховните или неразумните изисквания на хората с някаква власт над нас. Учениците на Христос заради верността си към Него са готови да понесат презрение дори от страна на роднините и семействата си. Петър и Йоан избират да проповядват благовестието, независимо че Синедрионът им забранява (Деян. 4:19). Даниил предпочита да умре, но не и да спре да се покланя на единствения вечен Бог (Дан. 6:12-16). Нашите съвременници често срещат подобни трудности, особено по отношение на родителите, ръководителите в местната църква, началниците в работата и т.н. Господ ни призовава всички да бъдем верни на Неговите заповеди и да Му служим според вярата, която ни е дал. Проблеми при подчинението на властта по-често имат младите хора. Важно е да помним, че Бог не призовава синът да учи бащата, жената – мъжа си, нито член на църквата – своя пастир. Но ако синът вече

е пълнолетен, той може в атмосфера на мир и почит към бащата да постъпи според вярата, която Бог му дава. От самото начало Бог казва: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът“ (Бит. 2:24). Това е началото на едно ново семейство. В принципа, който е заложен тук, виждам отговор на други въпроси, свързани с подчинението. Ние трябва да бъдем готови, без да воюваме с властимащите, да излезем от тяхната опека и с дръзновение да вършим онова, към което Бог ни призовава. При този процес, разбира се, ще загубим защитата и привилегиите, които сме имали, докато сме били част от предишната структура на властта. Когато е невъзможно да се живее заедно, както се случва при Авраам и Лот, по-добре хората да се разделят: „Ако отидеш ти наляво, аз – надясно, ако пък ти – надясно, аз – наляво“ (Бит. 13:5-9). В брака обаче действат различни закони. Тук самият Бог казва: „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мат. 19:6). Във всички други случаи принципът на Авраам е разумен.

Необходимо ли е да говорим днес за почит към родителите? Това е толкова естествено – да почиташ тези, които не само са ти дали живот, а и са се грижили и продължават да се грижат за твоето израстване, възпитание, обучение, здраве. Грехопадението на човека е стигнало толкова далече, че още в древността Творецът е трябвало чрез Мойсей да даде на народа конкретна заповед за почит към родителите: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, твоят Бог, ти дава“ (Изх. 20:12). „Проклет да е, който хули баща си или майка си“ (Вт. 27:16). „Око, което се присмива на баща и нехае да се покорява на майка, ще бъде изкълвано от долински гарвани“ (Пр. 30:17). „Защото Бог е заповядал и казал: „Почитай баща си и майка си“; и „Който злослови баща или майка, със смърт да се накаже“ (Мат. 15:4). Иисус Христос изрича тези думи в Евангелието от Матей, когато изобличава хората, които „комара прецеждат, а камилата поглъщат“ (23:24) и „престъпват Божията заповед заради своето предание“ (15:3). Ако в зората на човешката история Господ е бил принуден да даде такава строга заповед – да се почита бащата – на израилтяните, които познавали единствения Бог, вярвали в Него, виждали Божиите чудеса, какво да кажем за нашето, последно време, когато според Библията децата ще бъдат непокорни на родителите си?

В Свещеното Писание има редица примери как в древността вярващите хора са почитали баща си и майка си. Йосиф обичал нежно баща си, грижел се за него до дълбока старост – до смъртта му. Цар Давид също почитал своите родители и не ги пренебрегвал. В 22 глава от I Царства се разказва как той, докато бягал от Саул, не забравил за родителите си: „Оттам Давид отиде в Масифа Моавска и рече на моавския цар: „Нека баща ми и майка ми останат при вас, докато узная какво ще направи Бог с мене.“ Пророк Елисей също обичал баща си. Преди да последва Илия, той го помолил: „Позволи ми да целуна баща си“ (III Цap. 19:20). И Господ Иисус Христос почитал Своите баща и майка по плът. Въпреки че Йосиф не бил Негов баща в прекия смисъл на думата, като дете Христос му се покорявал (Лука 2:51). А какво става с децата в наше време? Трябва ли да даваме примери как те не само не се подчиняват на родителите си и не ги почитат, а често водят открита война срещу тях? Какво можем да направим, за да помни младото поколение Божията заповед и да почита бащите си? Отговорът на този въпрос е много прост. Преди всичко бащите първи трябва да се научат да почитат своя небесен Баща. С други думи, нужно е бащите сами да бъдат на духовна висота. Милиони бащи в нашия век знаят добре, че имат небесен Отец, но как Го почитат и дали изобщо Го почитат? Родителите днес сами режат безжалостно клона, на който седят, дори клона, на който се държи обществото: вярата в Бога, изпълнението на заповедта Му да обичаме Него и ближния си. Ако бащите наистина бяха разтревожени от разпуснатостта на младите, ако се грижеха за благополучието на подрастващото поколение и за съдбата на своята родина, те не биха изхвърлили молитвата от училище, а биха правили всичко възможно да предпазят децата си от гибелното влияние на военизираните играчки, развращаващите телевизионни програми, вулгарната литература. Може би според читателя това е задължение на законодателите, но те са безсилни без гласа на народа. Преди време съдът в град Сакраменто в Калифорния повече от седмица разглежда въпроса дали преподаването на теорията за еволюцията в училище не ограничава правата на вярващите. Родителите християни учат децата си, че съгласно библейското откровение човек е сътворен от Бога, а в училище ги убеждават, че човекът е произлязъл от маймуната по пътя на еволюцията. Това съдебно дело завърши с победа на еволюционистите, защото и съдията, и заседателите застанаха на тяхна страна. Народът не издигна глас в защита на истината, а пастирите, които защитаваха правата на вярващите,

само въздъхнаха дълбоко и възкликнаха: „Докога, Господи?“ По този начин сатана създава омагьосан кръг, от който без духовно пробуждане на народа не е възможно да се излезе. Ако родителите запълват живота си с груб материализъм и гледат през пръсти на упадъка на морала, кой е виновен, че децата не ги почитат? Децата

оже би някой от вас вече е изморен от живота, но съм сигурен, че милиони млади хора искат да живеят дълго и щастливо. Въпросът е как да се постигне това. Свещеното Писание ни дава простичък отговор: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, твоят Бог, ти дава“ (Изх. 20:12). Някой може да помисли, че това обещание се отнася най-вече за живота на еврейския народ в Ханаанската земя. Петата заповед обаче говори за нещо повече. Ето как я представя ап. Павел: „Вие, децата, бъдете послушни на родителите си в името на Господ, защото това е справедливо. „Почитай баща си и майка си“ (това е първата заповед с обещание), „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята“ (Еф. 6:1-3). И така, заповедта съдържа общо правило, защото апостолът пише до вярващи от различни народи, които живеят в Мала Азия. Самият глагол „почитам“ означава най-вече „уважавам“, „ценя“. Но почитането на родителите включва и няколко практически задължения. Например когато родителите остареят, децата трябва да се грижат за тях. Това има предвид Господ, когато

не знаят нищо нито за живия Бог, нито за Божиите заповеди. Техните родители не са ги научили на това, защото Бог никога не е заемал водещо място в живота им и сега в сърцата им няма място за Него. Хората, които признават Бога само формално, а живеят със същите интереси като атеистите, тласкат младото поколение в обятията на антихриста.

повдига проблема за „курбана“ (Марк 7:9-12). И така, ако се погрижа за родителите си в тяхната старост, имам повече шансове и моите деца да не ме оставят. А това означава, че ще мога да живея по-дълго. Другото задължение е подчинението. Когато децата живеят в дома на родителите си и техният живот в много отношения зависи от грижите на бащата и майката, несъмнено би било справедливо да им се подчиняват. Ако някой пренебрегне това правило, ще се сблъска с много неприятности. Защото детето не може да се погрижи пълноценно за своите нужди. Този период обаче завършва средно около двадесетата година на човека. Тогава младите хора започ-

Има ли изход от това положение? Изходът е в покаянието, в обръщането към Бога, в почитта към небесния Отец. Това ще научи децата да почитат и родителите си.

ват своя самостоятелен живот. По какъв начин петата заповед може да осигури на порасналите деца дълъг и щастлив живот? Соломон в своите Притчи дава добър отговор на този въпрос: „Слушайте, деца, бащина поука и внимавайте, за да се научите на разум, защото добро учение ви дадох. Не оставяйте моята заповед. Защото и аз бях син на баща си, нежно любим и едничък на майка си; и баща ми ме поучаваше и ми казваше: „Нека сърцето ти задържи думите ми; пази моите заповеди и живей...“ Слушай, синко, и приеми думите ми, и ще се умножат годините на живота ти“ (Пр. 4:1-4,10). И така, всичко е много просто: вслушвайте се в добрите съвети на родителите си и ще живеете по-дълго и по-добре. А ако се вслушвате в думите на небесния Отец, ще живеете вечно и много благословено.

з почитам баща си и майка си. Дойде моментът да казвам, че почитам баща си и почитах майка си... Това се случи толкова неочаквано, че не съм сигурен колко правилно реагирах, когато разбрах, че на майка ми й остават броени дни. Сега мога само да се надявам, че не съм изпуснал нещо важно, че съм изпълнил своя дълг като син към майка си. Радвам се, че в последните минути преди раздялата успях да направя поне две неща, които имах на сърце, – поисках прошка и благодарих. Започвам с елементи от личния си живот, защото именно те ми помогнаха да се вглъбя в смисъла на петата Божия заповед, да направя ретроспекция на своя живот, на отношенията с родителите си, да извлека поука от своите грешки и да споделя всичко това с вас. Може би съветът от човека, който е загубил майка си и е разбрал кого е загубил, с Божията помощ ще бъде силен да промени нещо у онези, които не ценят докрай каквото имат. Моментът на раздялата никога не настъпва, когато го очакваме, когато сме готови, а често идва много бързо и поглъща всичките ни планове за по-близки отношения,

за повече време заедно, за повече внимание, за повече обич и почит към родителите. Бих желал да споделя тук основните моменти, които би трябвало да присъстват в правилните, основани на библейските принципи отношения между деца и родители. Мога да ги нарека „задължения”, но нямам предвид нещо, наложено от горе, а задължения, за които човек сам осъзнава, че са най-доброто и за него, и за всички останали, затова се терзае и съжалява, ако не ги изпълни. За мен в отношенията между деца и родители има два основни етапа – „преди” и „след” отделянето на порасналото дете и създаването на неговото ново семейство. Разбира се, това разграничение е условно, тъй като хората се женят на различна възраст. И все пак най-нормалното е да се сключи брак на млади години. Започваме с първия етап. Несъмнено думите на ап. Павел: „Вие, децата, бъдете послушни на родителите си в името на Господ, защото това е справедливо” (Еф. 6:1), се отнасят за тези, които още нямат собствено семейство. Освен това тук именно в покорството се изра-

зява почитта, т.е. обичта, уважението към родителите. Може би някой ще се усъмни в това и би спорил по въпроса – нали днес е толкова модерно да изразяваш обичта си по нови, разкрепостени начини, чийто прототип са отношенията между приятелчета, връстници, между „дружки”... Все по-често виждаме точно това в света около нас: разглезеното момиченце крещи на майка си, изнася цял спектакъл в магазина и нищо не следва, майката само се оправдава пред него, вдига ръце, моли, убеждава безрезултатно. Това е трагично, но е пророкувано в Божието Слово: „Знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото хората ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, непокорни към родители, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни…” (II Тим. 3:1-2). Същевременно знаем, че „който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога” (Як. 4:4). Ако следваме модела, приет в света, независимо дали сме деца, или родители, или и двете едновременно, неизменно ставаме врагове на Бога. Христос сам дава пример за правилно отношение на Сина към Бащата чрез пълното Си покорство спрямо волята на Своя Отец дори до смърт... Това е удивително, невъзможно, трудно да се побере в ума на обикновен човек, но нека не забравяме аналогичния пример с обикновеното момче Исаак и покорството му до смърт към неговия баща Авраам (Бит. 22:1-19). Със сигурност има над какво да се замислим. Един критичен период, за разлика от „първите седем”, е времето на юношеството, когато всеки човек минава през процеса на самоутвърждаване, обикновено разбирано от младежите като твърда убеденост в собствените им виждания и възприятия, да не кажем дори непреклонност пред чуждото (родителското) мнение. Тогава отслабва силата на наказанието, което е напълно нормално, ако нещо не е изпуснато преди това, и на негово място идва диалогът. Със сигурност диалогът помага. Лично на мен повече ми е помагал диалогът с по-малко натиск и с повече убеждение. При това трябва да има ясно очертана червена линия, за да не бъдат засегнати достойнството на родителите и техните основни принципи. Голяма лъжа, властваща в света днес, но и доста проникнала в християнските семейства, е мнението, че за сметка на компромиси и отстъпки спрямо принципите могат да се постигнат по-близки отношения. Това е тънък лед, който неизбежно води до трагичен край и много сълзи. Ако едва ориентиращият се в живота, едва изграждащият собствените си принципи юноша усети слабост и мекушавост у родителите си, той ще избере своето самоутвърждаване за тяхна сметка. Но съвсем скоро ще презре всеки авторитет, ще се надсмее и ще се

разбие в нещо неочаквано по примера на Давидовия син Авесалом (II Цар. 15-18 гл.). Спомням си, че моят баща винаги е успявал да покаже къде са границите, които не бива да прекрачвам, като в същото време ми е давал определена свобода – място за самоутвърждаване, за собствено мнение, за лични решения, с времето все повече, защото това е период на подготовка за предстоящата пълна самостоятелност. В какво се изразява почитта към родителите през този период? Несъмнено вече не в безпрекословно подчинение, защото това би означавало забавено или неправилно развитие на личността, а по-скоро в добронамерен диалог, с обич, без грубост, без огорчение и в същото време с готовност да се приеме волята на родителите. За пример отново ще посоча момент от живота на Христос – когато Той е в голяма вътрешна борба и три пъти изрича думите: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39). И така, рано или късно човек обикновено се жени. От този момент започва вторият етап от нашето условно деление, който е качествено различен от всичко дотогава. Но каква е основната промяна? Нима детето е пораснало и за него петата заповед вече не важи? Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Така и за порасналото дете „нито една йота или една чертица от Закона” (ст. 18) не отпада, а поради естеството на брака, на новия завет между мъжа и жената, когато те стават една плът, се променя йерархичната структура, от която до момента двамата

млади са били част. Мъжът се отделя от бащиното си семейство, става глава на жена си, а негов Глава вече е Христос и никой няма право да заема мястото на посредник в тези отношения. Както тъщата и свекървата нямат право да се месят в новосъздаденото семейство без покана, така също тъстът и свекърът нямат право да се налагат и по този начин да принизяват ролята на младия мъж. В своето семейство и двамата съпрузи придобиват нов статус, който изключва задължението да се покоряват на волята на родителите си. Но в какво се изразява почитта през този етап, ако никой не е отменял Божията заповед? Проявява се в усъвършенстването на отношенията, в стремежа към връхната точка от общуването между родители и деца – приятелство, а може би ще е по-правилно да кажем братство. Да, братство, защото всички Божии избрани, членове на Божието семейство, стават братя: „... та Той [Христос] да бъде първороден между многото братя” (Римл. 8:29). Въпреки това обаче е добре, ако като млади съпрузи и родители по-често търсим съвет от онези, които има какво още да ни дадат, на чийто опит можем да се доверим. Това не ни заробва – тук вече няма страх, а остава само любовта, защото „в любовта страх няма, а съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (I Йоан 4:18-19).

Някъде там, през този етап идва времето на приятелските, братските разговори, може би сътрудничеството, съработничеството, за достигането на които трябва да положат усилия и двете страни – родителите да допуснат мисълта, че има какво да чуят от децата си, може би дори има какво да научат от тях, а децата да се преборят с естествената бариера, стояла между тях и родителите им поради съзидателния, конструктивен страх, посредством който са били възпитавани. В крайна сметка някога през този етап идва и времето, когато родителите вече имат нужда от помощ, грижи, разбиране. В Първото послание към Тимотей четем: „Ако някоя вдовица има деца или внуци, нека те се научат първо да почитат своите домашни и да се отплащат на родителите си, защото това е добро и угодно пред Бога” (5:4). Така Бог чрез своя апостол поверява напълно грижата за родителите на децата и внуците. Интересно е как ап. Павел продължава тази заповед в ст. 8: „Ако някой не се грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник.” Нека не забравяме, че тук не става дума само за материалното обезпечаване, това е грижа за душевното, емоционалното състояние на възрастните, когато се избягват излишните нерви, гневът, презрението. Неслучайно в Притчи Соломонови се казва: „Слушай баща си: той те е родил; не занемарявай майка си и когато тя остарее” (23:22). В други преводи вместо „не занемарявай” е дадено: „не презирай”, което говори именно за нервите, за яда, с които мнозина днес „почитат” своите възрастни родители. Някога, като дете, бях безкрайно привързан към майка си, наслаждавах се на всеки миг с нея. Тогава не съм разсъждавал за своите душевни преживявания, просто съм усещал винаги топлина, доброта, грижа, безкрайна обич. У баща си пък съм виждал сигурност, твърда ръка, която знае накъде води и прави всичко, за да предостави възможно най-добрите условия за живот. Днес вече сам съм в ролята на баща и се наслаждавам на всеки миг, прекаран с двете си малки деца, опитвам се да бъда за тях това, което баща ми беше за мен, подражавам на неговия пример и бих искал моите деца да възпитават внуците ми по моя пример. Времето е кратко, ролите се променят, на всеки от нас Бог подарява възможност да даде най-доброто от себе си. Но освен краткото време, когато се грижим за деца или родители, след нас остава примерът, който е много по-важен, защото е определящ за поколения наша плът и кръв занапред.

– Ти си пречката за Господното действие над децата ти. Когато промениш отношението си към своята свекърва, Бог ще излее благословението Си над дома ви. Слава на Бога, проблемите в това семейство се оправиха и след три месеца благословихме децата. Трябва да се отнасяме с уважение към възрастните, защото това е благословение за нашите деца.

Спомням си един случай при нас, в Украйна. Поканиха ни да се помолим за четвъртото дете в едно семейство. Преди молитвата обикновено разговаряме с хората. Не знам какво ме накара да попитам главата на семейството: – Наричаш ли родителите на жена си „татко и мама“? Той отговори: – Да. Тогава попитах жена му: – А ти обръщаш ли се към неговите родители така? Тя отвърна: – Не. Вече четвърто дете имаха, а досега жената не беше нарекла родителите на

мъжа си „татко и мама“ – каза, че за нея това било много трудно. Познавам семейството, както и родителите на съпруга – много добри, приветливи хора. Те се грижеха за внуците, гледаха ги, живееха в една къща със семейството на сина си, а снахата не можеше да каже на свекърва си „мама“. И когато поговорих с майката на мъжа, тя изрази горчилката, която дотогава не беше споделяла с никого, само я бе трупала у себе си: – Толкова ме боли, че нито веднъж не ми е казала „мамо“. Тогава предупредих родителите, че не можем да се молим за децата: няма да има благословение. А на жената казахме:

Имахме и друг интересен случай. Една сестра дълго не можела да нарече свекърва си „мама“. Все се измъквала, използвала местоимения. Те живеели на село и имали неголямо стопанство. Веднъж, докато мъжът й го нямало, жената излязла да свърши нещо из двора. В стопанството си имали буйна коза, която в този момент се оказала отвързана. Какво точно не й харесало, не знам, но козата нападнала младата жена – не спирала да я боде! Тогава жената закрещяла с цяло гърло: – Мамо! Мамо! Като чула виковете на двора, свекървата от радост не знаела кого да целува: снахата – за това, че я нарекла „мама“, или козата – за това, че я накарала да извика така… Ето, приятели, случва се някаква бодлива коза да ни подтикне да уважаваме родителите си или някакви обстоятелства да ни припомнят Господната заповед: „Почитай баща си и майка си.“

продължение на почти две хиляди години християнството е главната преобразяваща сила в света. В книгата си „Предназначена за престола“ Павел Билхаймер пише: „Въпреки своите тъжни слабости, печални несполуки и дела, които нямат извинение, Христовата Църква е била основен фактор на цивилизацията и главен просветител на общественото съзнание в света. Това е единствената сила, която се бори с тоталното влияние на сатана в живота и действията на човечеството.“ През XX век световните войни, революции, бунтове, ожесточената борба на политическите системи и различните социални катаклизми отслабват защитните сили на човешкия дух, като изместват християнството с неговия призив към любов и опрощение на втори план.

Това прокарва в общественото съзнание пътя на многобройни учения и движения, които крият огромна съблазняваща сила и водят до пагубни последствия. В разрушаването на нравственото съзнание и задълбочаването на пропастта между Бога и човека силите на ада предоставят особена роля на източните учения. Като отклоняват хората от християнството и най-вече от Иисус Христос, техните представители извършват тежък грях. Така йогата Рамачарака пише книгата „Живота на Иисус Христос в окултна светлина“, където представя Господ Иисус като ученик на хималайските махатми и твърди, че Неговата заслуга за основаването на християнството е минимална, тъй като то е просто вариация на източните учения. Нещо повече – Рамачарака приписва на Христос магически действия.

Не по-малко пагубно е теософското учение на Елена Блаватска, която отива в Тибет и там получава своите „откровения“ с ярко изразен окултнодемоничен характер. Подобни идеи усвоява и Елена Рьорих, преди да започне да пише „Живата етика“. Тя е високообразована, интелигентна, красива. Известно е, че се е родила с „ясновидски“ способности и дарба „да чува“, което насочва към окултното минало на нейните предци. Произхожда от дворянско семейство – правнучка е на великия пълководец Михаил Кутузов и племенница на композитора Модест Мусоргски. На младини Елена мечтаела да се омъжи за художник. Нейната мечта се сбъдва: тя става съпруга на Николай Рьорих (1874-1947), изтъкнат художник, поет, писател, философ, известен пътешественик и обществен деец. Той

отстоява философията на пантеизма, която отъждествява Бога с природата. През годините започва да се увлича от философията на един от водещите представители на йога – Свами Вивекананда. След революцията семейство Рьорих се оказват в Индия. „Успели да навлязат в индийския духовен живот, те стават сътрудници на анонимната група на философите и учителите. Именно заради това напускат любимата си родина и преодоляват немислими препятствия. За да попаднат в колониална Индия, влизат в противоборство с британското разузнаване, за което всеки руснак е потенциален шпионин. Когато заминават от Русия, там бушува великата революция, безкомпромисна и жестока. Семейство Рьорих рискуват да заслужат нейното проклятие и вечното клеймо на емигранти.“1 През лятото на 1926 г. те успяват да се върнат в Русия и донасят в Москва приветствие до ръководителите на съветската държава от индийските махатми и малко сандъче с хималайска пръст за гроба „на нашия брат махатма Ленин“, както сами се изразяват. Николай Рьорих докарва и серия картини под общото название „Майтрея“, в които са отразени идеите на идващия „Нов век“. „Пророците на Изтока – пише Л. Шапошникова – говорят за настъпването на щастливата ера на Майтрея. Книгите „Живата етика“ обосновават неоспоримостта на новия завой в еволюцията на човечеството.“ 2 През 1927 г. Николай Рьорих с жена си и по-големия си син Юрий, известен изтоковед, организират експедиция до Тибет и Хималаите. След дълги преходи и препятствия през 1928 г. те успяват да се върнат в Индия. Заселват се в подножието на Хималаите, в долината Кулу. Там Рьорих

основава института „Урусвати“, което означава „Светлина на утринната звезда“. През следващите години той рисува немалко картини с тайнствени сюжети: „Гуру-Гуру-Дхар“, „Сянката на Учителя“, „Изгарянето на тъмнината“, „Агни йога“ и т.н. Пише и книги, съзвучни с „Живата етика“, – „Пътищата на благословението“, „Държавата на светлината“. Индусите го ценят високо – наричат го махатма, махараджа и Гуру Деви – божествен учител. Този период от живота си Елена Рьорих посвещава на своя труд „Живата етика“. Преди това тя пътува до Шамбала и там е приета от старците, които съгласно легендите са „ходатаи за целия свят“. Пред тях има огледала, в които се смята, че виждат съдбите на всички хора. За тези старци се вярва, че имат пряка връзка с духовете. Шамбала според махатмите е градът на тези духове, които се намират в космоса. Преданието разказва, че в Шамбала има многоетажна кула, където „се пази най-важното съкровище – камъкът на щастието, дарът на съзвездието Орион“. По тези места хората виждат в небето летящи тела, които днес се наричат НЛО. 1 2

Шапошникова, Л. Рерихи. – Огонек, 1989, № 43. Пак там.

Махатмите твърдят, че имат връзка с „извънземните“ и насочват техните действия. Отношението на махатмите и махараджите към Бога, към Христос е изразено в техните писма, събрани в книгата „Чашата на Изтока“, която Елена Рьорих превежда на руски. Те смятат за свой дълг да освободят хората от вярата в Бога и ги наставляват да разчитат единствено на себе си. Елена Рьорих приема тяхното учение и пише своя известен дневник, а после и книгата „Община“. След публикуването й веднъж тя чува в дома си глас: „Запиши за „Иван – стохилядния“ народ, на който е бъдещето. Запиши и издай на руски, защото учението на Иисус Христос е било чудовищно изкривено от преводачите…“ В началото Елена решава, че нещо не е наред с нея, и се обръща към индийските гуру. Те я преглеждат и казват: „Добре сте. Сядайте и пишете.“ Така Е. Рьорих не спира да пише до края на живота си. И издава 14 тома, озаглавени „Живата етика“. Всички те са „продиктувани“ от космическия глас и тя отрича своето авторство. Парите, получени от публикуването на тези книги, са предадени на гладуващите деца в Поволжието и на вдовиците в Русия. Елегантен жест, но на каква цена! „Живата етика“ доскоро не е била издавана на руски език. Причината е, че през 1942 г. долагат на Сталин – в една от книгите на „Живата етика“

дин велик учен мъж, преживял два живота – първия без познанието на живия Бог и другия със Бога и за Бога, горещо препоръчва: „За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христос Иисус“ (I Сол. 5:18). По природа човек винаги благодари само за хубавите наглед неща. А тези, които живеят в охолство, не просто забравят да благодарят, но смятат това за унижение, защото се изживяват като царе, дори като богове. Съвременният човек прави всичко възможно да не бъде обезпокояван. Философията на солипсизма1 и хедонизма2 е стигнала своята кулминация. Затова се приемат законите за

на която другите се възхищават, особено по времето на Соломон – как да не благодариш? Но какъв е краят на този народ? Наистина ли благодарят, или за кратко време се променят до неузнаваемост, така че се налага да преминат през катарзис, който историята описва доста подробно? Само в Новия Завет се разкрива истината, че трябва да благодариш за всичко. Но как да вместим тук и страданията, болките, мъките, загубата на близки и роднини, смъртта? Христос казва: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако умре, принася много плод“ (Йоан 12:24). Процесът на гниенето не е лесен за нещо живо, здраво и силно по природата си. Но за да се роди новото, другото трябва да умре, да премине през един процес на раздяла и

на друг и на Бога, само да оздравеем. Четвъртата фаза е примирение. В душевната си агония накрая казваме: „Да бъде Неговата воля.“ Самият Бог Творец също преживява духовни, душевни и телесни страдания. Духовните идват от това, че творението Му не се обръща към Него, за да има вечен живот, а продължава да върви по своите пътища, които водят към вечна гибел. По тази причина Той праща Своя единороден Син на земята – да се въплъти в човешко тяло, да яви славата на Баща Си, да пострада, да възкръсне и чрез това да ни доведе при Бог Отец. Душевните страдания на Бога са предизвикани от факта, че Неговото Творение не иска да Го разбере, пренебрегва посланията Му, чрез които Той търси общуване със Своите зем-

евтаназията – законно убийство чрез осъзнато действие, за да не се преживяват мъчителни болки. Но в цялата тази идеология има нещо, което не се казва и не се коментира – вечното страдание, а то е неизбежно и там вече няма евтаназия. Никой и с никакви средства не може да го надмогне, ако на тази земя не преживее психо-духовното страдание, което води към покаяние. Апостол Павел пише: „Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (II Кор. 7:10). „За всичко благодарете.“ В Стария Завет няма такава заповед. Богът на израилтяните в техните очи е Бог на благоденствието, благополучието, победите. Това е разбираемо, защото Той им създава страхотни условия, като в лицето на Авраам ги благославя, избавя ги от Египет и ги въвежда в Ханаанската земя, предоставя им Едемска градина. Бог изгражда една държава,

болка. То изведнъж започва да се променя, да бъде унищожавано от новата среда. Зърното се озовава в суровата земя – тъмна, мрачна, влажна – и там започва бавно да умира. В такава среда човекът не е способен да благодари, ако не е новороден от Бога. По тази причина няма подобна заповед в Стария Завет. В процеса на страдания, който води до решаваща промяна, реакцията на нашата човешка природа минава през няколко етапа. Отначало, когато осъзнаваме, че влизаме в тежката фаза на мъките, крещим: „Не, не, само не на мен!“, „Само не на детето ми! Само не това и не сега!“ Втората фаза е съпротива. Като християни започваме усилени молитви, пост, търсене на изход в конвенционалната медицина и в нетрадиционните методи, естествено – съобразени със Светото Писание. Третата фаза е сключване на договор или сделка. Даваме оброк един

ни деца. Бог страда и защото вижда как те се мъчат, плачат. Когато Лазар умира, Господ Иисус се просълзява, докато гледа мъката на неговите сестри. И днес Христос, Който е влязъл в небесата и е въвел човешката природа там, продължава да страда за нас: „Защото ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях“ (Евр. 4:15). Телесните страдания Бог преживява в лицето на Иисус Христос, докато Той е на земята. Тогава изпитва върху Себе Си бичуване, забити тръни в главата, плесници от войниците. В Гетсимания потта Му е като капки кръв. Неговите страдания имат смисъл и цел – да не страдаме ние. А какъв е смисълът на нашите страдания и защо Бог ги допуска? 1. Страданията променят изцяло нашето разбиране за живота. Пре-

поръчвам на всеки да прочете Йов – една от най-древните философски книги с неизмерима дълбочина на човешката мисъл. 2. Страданията ни смиряват. В Псалм 118:67-68 цар Давид разкрива причините за страданието и необходимостта от него: „Преди моето страдание аз се заблуждавах; а сега пазя Твоето слово.“ Той вече познава Бога, Неговите закони и същността Му. Давид не само се смирява, а и благодари за страданията. В Царството Божие с гордост не се влиза. Гордостта предизвиква ропот, недоволство, които са противни на Бога. Той ни изпраща скърби, за да ни смири пред Себе Си: „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“ (I Пет. 5:5). 3. Страданията изработват у нас състрадание, милосърдие и милост. Без тях човекът се превръща не само в животно, а и в робот, неспособен да скърби и да се мъчи. За нас е щастие, че Бог изработва в характера ни

съчувствие и благодарност за страданията, които допуска в живота ни. Ап. Павел призовава: „Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайте си един на друг, както и Бог ви прости в Христос“ (Еф. 4:32). 4. Страданията носят утеха. Те ни дават възможност да познаем Бог Отец като Утешител. Няма човек, който да не се нуждае от утеха по време на страдания. Ако на тази земя се случва рядко близките да ни утешават по правилния начин, не просто да ни ожалват, за голяма радост на новородените християни, които познават Бога, те получават утешение непосредствено от Него – като свръхестествено явление: „Когато се умножават моите скърби в сърцето ми, Твоите утешения услаждат душата ми“ (Пс. 93:20). Във Второто послание към коринтяните (1:3-11) ап. Павел говори за Бога като Утешител: „Благословен

да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха…“ Тази утеха от Бога ти дава такава сила за живота – да се бориш, да преодоляваш всичко, така че нищо да не може да те спре – никаква агресия, никакви болести и страдания. Когато едно дете тича, пада, удря се и от коляното му руква кръв, то се втурва към майка си. Защото там ще получи утеха. Когато майката или бащата го прегърнат, утешат и успокоят, то разбира още по-ясно, че това са неговите родители. С времето детето започва да осъзнава защо е трябвало да мине през тези страдания – за да разпознае загрижеността и състраданието на майка си и татко си. Някои се опитват да обвинят Бога – защо допуска страданията на децата? Представете си едно дете, което гледа някакво хубаво цвете – на него е кацнала пеперудка. Детето тръгва

натам, посяга да я вземе, обаче не забелязва, че под храста започва пропаст... Изведнъж две ръце го хващат. То плаче, защото иска да улови пеперудката. Възможно е дори да удари майка си, а тя го предпазва от страшна опасност. Така Бог Отец, когато допуска страдания в живота ни, всъщност ни предпазва от нещо ужасяващо, което ние не виждаме. Нещо, което Той ни отнема, а ние го искаме, молим за него, негодуваме, огорчаваме се и не знаем, че това е Божието спасително действие за нас. 5. Страданията ни дават възможност да преживяваме реалното Божие свръхестествено присъствие и проявление чрез Светия Дух. Христос ни учи: „И когато ви предават, не се грижете как или какво да говорите; защото в онзи час ще ви бъде дадено какво да кажете; защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на вашия Отец,

жалба в съда. Просто търпим, докато пораснат, и чакаме с надежда, че всичко ще се промени. Затова е необходимо семейството – там децата плачат, а ние не можем да им се сърдим, нито да ги изоставим, просто продължаваме още повече да ги обичаме. И тогава нещо у нас се променя, пречупва се. Апостол Яков пише: „Ние облажаваме търпеливите. Слушали сте за търпението на Йов и видяхте какъв край му даде Господ, защото Господ е много милосърден и състрадателен“ (Як. 5:10-11). 7. Страданията ни спасяват от беди. Бог оприличава човека на заблудена овца. Той се залъгва много бързо, особено с удоволствията. Ето какво казва Бог на израилтяните, ко-

Който говори във вас“ (Мат. 10:19-20). Апостол Петър страда за името Христово, бият го пред Синедриона, но когато се връща оттам, не започва да се оплаква пред църквата: „Подиграха се с мен! Какъв е този Христос и какво е това християнство? Църквата е губеща! Аз бях дотук!“ Обратно, изпълнен със Светия Божи Дух, Петър казва: „Братя и сестри, аз се удостоих да пострадам заради Христос!“ Някъде прочетох, че ангелите ни завиждат, защото не могат да страдат за Бога, както ние страдаме. Но според мен ние сме удостоени повече от ангелите – да страдаме заради доброто, заради истината, заради Бога, заради верността си към Него. А като страдаме за Бога, и да се прославим, когато издържим всяко изпитание: „Ако сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христос, и то само ако с Него страдаме, за да се и прославим с Него“ (Римл. 8:17). 6. Страданията изработват у нас търпение. Слава на Бога за най-добрия инструмент, чрез който Той изработва у нас дори дълготърпение – това са страданията чрез децата ни. Те започват да ни отнемат съня и ние не можем да се оплачем, да подадем

гато тръгват по пътя на отстъплението: „Когато изпаднеш в скръб... ти ще се обърнеш към Господ, твоя Бог, и ще послушаш гласа Му. Господ, твоят Бог, е Бог благ и милосърден; Той не ще те остави, не ще те погуби и не ще забрави завета с твоите отци” (Вт. 4:29-31). Бог винаги очаква човека, когато сред допуснати страдания и мъки той идва на себе си. Блудният син си спомня за баща си, когато го постигат изпитания и скръб. Едва тогава той се връща. Така Бог Отец, когато вижда някой християнин да отстъпва, му праща страдания и скърби, за да възстанови духа му, светилника му – да не мъждее, а да гори и да свети. 8. Страданията имат предупредителен характер. Бог ни спасява не само от земните беди и опасности, но и от бъдещите, за които Христос говори: „Там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Лука 13:28). В Притчата за богаташа, като вижда изобилната си реколта, той започва да благодари, само че не на Бога, а на себе си. Изведнъж си представя как всичко това, което вижда, ще мине през неговия стомах и нищо няма да попадне в чужда уста, особено гладна. За да запази цялото си богатство, решава да построи

големи житници и тогава да каже на душата си: „Яж, пий, весели се!“ Но Бог му отвръща: „Безумецо, тази нощ ще ти поискат душата; а това, което си приготвил, на кого ще остане?” (Лука 12:16-20). В началото на XIX в. Наполеон Бонапарт е най-известната личност в света. Завладява почти цяла Европа. Нищо не може да го спре. И ето, когато се изправя пред стените на Москва, заповядва в гордото си заслепение да напишат на едно знаме: „Небето е Твое, земята е моя!" От този ден започват нещастията на Наполеон. Генерал Кутузов го разбива и пропъжда остатъците от жалката му армия извън пределите на Русия. Тогава на друго знаме руски офицери заповядват да се напише: „Гърбът е твой, а бичът – Мой!" Великият завоевател завършва живота си, заточен на о-в Света Елена. И там, смирен от Божията десница, той пише знаменателните думи: „Александър, Цезар, Карл Велики и аз създадохме велики царства. Но върху какво основахме произведенията на своя гений? Върху силата. Само Иисус основа Своето Царство на любовта, та и до ден-днешен има милиони хора, готови да умрат за Него." 9. Страданията ни усъвършенстват. В Евр. 2 :10 четем: „Защото подобаваше на Онзи, заради Когото е всичко и от Когото е всичко, след като приведе в слава много синове, чрез страдания да усъвършенства Началника на тяхното спасение.“ Време е да осъзнаем докрай, че ние сме от Него и рано или късно ще застанем пред Него. Време е да се замислим какво е преживял Той за нас. „Той беше презрян и унизен пред хората, мъж на скърби и изпитал недъзи, а ние отвръщахме от Него лицето си; Той беше презиран и ние не Го смятахме за нищо“ (Ис. 53:3). Христос страда и приема страданията доброволно. Благодарил ли си поне веднъж на Бога за трънения венец, за страданията Му не само на кръста, а и в ада, където отива, така че ние да не страдаме вечно? Аз лично благодаря на Бога за страданията, които Той наскоро допусна в нашия живот. Когато решихме да подсилим молитвения си живот с моята съпруга, която вече е във вечността, като коленичихме, си

спомнихме само трудностите, страданията и, естествено, избавленията, победите. Бог ни водеше в молитвата чрез Духа, да си припомним как навсякъде се виждаше Неговата ръка и Неговото рамо беше под нашия малък кръст на страдания и мъки, преживени за Неговото име. Не е ли време да се научим да приемаме и чашата на страданието, като благодарим за него? Христос познава чашата на страданието – нейното духовно, душевно и физическо съдържание, – знае и какви ще са резултатите от нея. Ние ще можем да се съгласим осъзнато да я приемем и да я пием, а накрая и да благодарим едва след като разберем смисъла на страданието и съдържанието на тази чаша. Тогава няма да повторим думите на Петър: „Господи, това няма да стане с Тебе“ (Мат. 16:22). А ще кажем думите на Христос: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша, обаче не както Аз искам, а – както Ти“ (Мат. 26:39). 10. Страданията прокарват разделителна линия. Когато един човек е успял, живее в благоденствие, всички му се покланят, проявяват „голямо приятелство“. А щом навлезе в изпитание, избиват съвсем други чувства, изплуват прикритата антипатия и истинската същност на „приятелството“. Така става с праведния Йов – всички, включително и жена му, рязко променят отношението си към него. Той казва: „Присмехулници са моите приятели! Към Бога сълзи окото ми“ (Йов 16:20). Да си спомним и за Христос, висящ на кръста. Тези, които са яли от Неговите ръце, които са получили изцеление, които са облажавали Него и майка Му, викат не само „Разпни Го!“ а и: „Ако си Син Божи, слез от кръста!... Спаси Себе Си!“ (Мат. 27:40). В моя скромен живот съм изпитал това неведнъж – Бог ми е изявявал истинските приятели не когато са се ползвали от мен и моето, а когато съм изпадал в трудности и изпитания, особено когато дяволът и неговите слуги са правели всичко възможно, за да ме обвиняват и изобличават. Но аз не спирам да благодаря за тези страдания, които ми отваряха очите за това, на кого наистина мога да разчитам в настоящето и в перспектива. Така Си-

меон изрича пророчество пред Йосиф и Мария: „Ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израил и за предмет на противоречия – и на самата тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца“ (Лука 2:34-35). 11. Страданията ни правят съпричастни към Христовите мъки. Двама от учениците на Иисус Го молят да изпълни тяхното желание да седнат единият отдясно, а другият отляво на Него в Царството Му на небесата. А Той ги пита: „Можете ли да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?“ Те Му отговарят, без да се замислят: „Можем“ (Мат. 20:22). Впоследствие сигурно неведнъж са си спомняли своите думи, особено по време на страданията си заради Христос. Ап. Павел издига участието в страданията на Христос като приоритет в неговата нова ценностна система. След като постига всичко, така че дори става гонител на християните, т.е. изпитва и садизма наред с удоволствията, изведнъж всичко се променя след срещата му с възкръсналия Христос: „Смятам, че и всичко е вреда поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох и всичко смятам за смет, за да придобия Христос и да се намеря в Него, имайки не своя, от Закона, праведност, а придобивана чрез вяра в Христос, сиреч праведност от Бога чрез вяра“ (Фил. 3:8-11).

12. Предсмъртните страдания развързват връзките ни със земния живот. Тук ще споделя нещо лично, преживяно наскоро. Ще разкажа накратко как моята възлюбена съпруга Светлана си замина от този свят. Вечерта в неделя, на 11 декември 2016 г., предупредих децата за разговора ни с нея и за усещането, че се приближава денят на раздялата ни. Сутринта в понеделник започна голямото изпитание: болките нарастваха, а лекарствата не помагаха – дори най-силното обезболяващо, което даде лекарят от „Бърза помощ“. Кръвното й падна до такава степен, че нито един прибор не го хващаше. Към обяд Светлана, умиротворена в духа, като знаеше къде отива, поиска да се помоля за нейното заминаване от този свят. Не беше лесно да се съглася, при положение че дъщеря ни беше на път със семейството си от Бургас. Битката за живота на Светлана продължаваше чрез молитви, масажи за поддръжка на жизнената дейност в тялото й и лекарства, от които не се повлияваше. Когато най-сетне се събрахме, тя се прости с всички и отправи последни пожелания в пълно съзнание. Децата поискаха да бъдат благословени от нея чрез молитва. Тя го направи и отново ни призова да се помолим за преминаването й от този свят в небесата. Ако предишния ден до обед аз сам лично преживях агонията на Гетсимания, когато след часове молитви успях да кажа думите: „Господи, да

бъде не моята, а Твоята воля!“, сега трябваше да ги изречем всички, коленичили пред Бога със сълзи, в страшни душевни страдания. След молитвата Светлана поиска да останем само двамата. По едно време за малко се успокои. Изтощен, легнах до нея, за малко да възстановя силите си. Държах я за ръката и затворих очи. Когато ги отворих, видях че у нея се е появил някакъв живец. Попитах я: „Може би ще се върнеш?“ Тя каза: „С удоволствие.“ Беше готова да остане не за да вземе още от живота – ядене, пиене и т.н. От години тя спазваше диета заради болния си стомах и живееше много скромно. Но от последните ни разговори знам, че изпитваше това, което ап. Павел преживява: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христос, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас“ (Фил. 1:2324). Светлана много ни обичаше. Също така, като отговорен и стриктен човек, се притесняваше за недовършената работа. Тя искаше да остане, за да продължи да ни служи, да помага, да бъде полезна на всички, не само на най-близките, а и на цяла България, която беше обикнала. След броени минути отново започна силна агония. Тогава в безсилието си да й помогна извиках със силен глас в молитва: „Господи, сега наистина я прибери, за да не се мъчи повече!“ Агонията продължи най-много половин час. Така за кратко тя преживя не само Гетсимания, а и своята Голгота

на временна раздяла с онези, които така силно обичаше. Смятам, че Бог допусна тези кратки и силни болки, за да може съпругата ми да се раздели с нас, да няма време за жалене, защото там я очакваше друг живот, в друго измерение. Така на Голгота Христос извиква в силните Си болки: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ И преживява Своята телесна раздяла с Бог Отец навреме.

* * * Чувал съм да казват, че животът е огромна ковачница, където душата се калява в горнилото на страданията и се подготвя за небето. „И така, принасяй страданията като добър воин на Иисус Христос“ (II Тим. 2:3). Чрез скърбите Бог ни предпазва от много и огромни беди. Онези, които не знаят какво е болест, скръб, неуспех, се възгордяват и самозабравят. Преди Христос да получи венеца на славата, трябва доброволно да понесе венеца от тръни. Когато страдаме не като наказание, а като изпитание, трябва не само да благодарим, а да се радваме, макар и през сълзи: „Но доколкото участвате в страданията на Христос, радвайте се, та и когато се яви Неговата слава, да се възрадвате и развеселите“ (I Пет. 4:13). 1 Солипсизъм – краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното "аз" на човека. 2 Хедонизъм – учение, според което найвисшата цел на човешкия живот са удоволствието и насладата.

Не трябва да се срамуваме, когато страдаме, дори от сълзите, които текат. Да не забравяме, че чистите и свети сълзи са дял на силните: „Не се срамувай от страданията на нашия Господ Иисус Христос, нито от мене, Негов окованик, а стани участник в страданията за благовестието Христово по силата на Бога“ (II Тим. 1:8). Нашият Бог Отец не само допуска страдания в живота ни, но и сам участва в тях заедно с нас: „Той изцерява съкрушените по сърце и лекува техните скърби“ (Пс. 146:3). Ап. Павел наставлява своите ученици, че страданията и скърбите се дават за изпитване на вярата, за освобождаване от всяка зависимост към земната среда, за да придобием пълна свобода за влизането в Божието Царство: „Като утвърждаваха душите на учениците, като ги увещаваха да постоянстват във вярата и поучаваха, че през много скърби трябва да влезем в Царството Божие“ (Деян. 14:22). Тук искам да кажа няколко думи и за онези, които като мен наскоро са загубили своята възлюбена съпруга или любимия си съпруг. Нашите страдания не са по-малки, отколкото на тези, които вече напуснаха в болки и мъки света. От личен опит знам, че раните ни ще останат, както и Христос е бил ранен и с раните Си е влязъл в небесата. По тази причина Той може да изпитва състрадание към нас. Друг цяр няма да намерим освен Неговото реално утешение и успокоение на болката. Нямаме право да изпадаме в мазохизъм, депресия или други човешки проявления, за да докажем своята любов към най-скъпите си. А с раните си можем да утешаваме другите, оказали се в същото състояние, – те не са малко и броят им ще расте, докато Христос дойде за Своята Църква. Краят на страданията идва с обещанието на Бога: „И ще изтрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното премина“ (Откр. 21:4).

чените ще вървят във вярната посока, ако останат в послушание, особено по следните три причини: 1. Принципната възможност за заблуда. Думите на Соломон са валидни и за науките: „Нетвърди са помислите на смъртните, погрешни са нашите помисли“ (Премъдрост Соломонова 9:14). Познанието, обявено днес за истина1, може да се окаже заблуда в утрешния ден. Доказателството за валидността на научните твърдения е един от най-важните и основни проблеми пред науката. Теорията на науката е открила многобройни места, от които се вижда, че дори в идеалния случай науката никога не е онази цялостна и хармонична структура от наблюдение, експеримент и математическо-формални техники, за каквато често се смята. Неслучайно един съвременник казва, че науките живеят с такова доверие към тях, за каквото религиите само могат да им завиждат. Ние ще

се съгласим с Макс Борн (1882-1970), нобеловия лауреат по физика (1954 г.), който пише за науките: „Смятам, че идеи като абсолютна правилност, абсолютна точност, окончателна истина и т.н. са утопии, които не бива да се допускат в никоя наука. От винаги ограниченото знание за настоящото състояние човек може единствено да разработва предположения и очаквания по отношение на бъдещата ситуация, като те се изразяват чрез вероятности.“2 2. Ограничението на научното познание. Ханс Заксе (1906-1992), химик и философ в областта на техниката, окачествява естествените науки като „инвентаризация на наблюдавани зависимости, която не предоставя информация за окончателните причини или за необходимостта от тази даденост, а само изследва редовността на корелациите“. Важно е да се осъзнават границите, в рамките на които се осъществяват всички научни усилия. Става дума за това, да се откриват

закономерности и принципи за порядъка в природата, с чиято помощ е възможно поне частичното разбиране на множество конкретни явления. В този смисъл изказването на нобеловия лауреат Юджийн Уигнър (19021995) е напълно вярно: „Физиката не описва природата. Физиката описва постоянството на резултатите и нищо друго.“ Разпознаването на взаимозависимости в природата и тяхното уточняване – езиково или чрез формули – е основната задача на научните изследвания. Немско-британският физик Рудолф Е. Пайерлс (1907-1995) пише в списанието „Физически бюлетин“ относно познатите закономерности: „Това са извлечени от нашия опит формулировки, изпитани и потвърдени чрез повторението им при теоретични прогнози и нови ситуации, с уговорката за необходимите в бъдеще подобрения. Те са приемливи дотогава, докато са * Откъс от книгата Гит, В. Писано е... С., Верен, 2010, 44-54.

на концепцията за „диалектическия материализъм“. В онези страни от източния блок не можеха да излязат никакви статии, които противоречат на тази водеща идея. По-късно беше създадена една идеологическа историография, която нагаждаше тълкуванията, пренебрегваше и дори фалшифицираше историческите факти в съответствие с диалектическия материализъм. „Германската физика“, както и правораздаването на Третия райх са били предназначени да служат на националсоциализма. Резултатите от изследванията на Алберт Айнщайн и други забележителни еврейски учени тогава са били обявени извън закона и набедени като „еврейска физика“. Днешните еволюционни изследвания служат на дарвинизма с безподобна преданост. Повечето от уважаваните специализирани списания публикуват само резултати, които не противоречат на тази водеща идея. Единствено неколцина издатели имат смелостта да включват понякога и статии, критикуващи еволюцията. б) Мащаб. В науките, отхвърлящи Библията, „човекът е мярка за всички неща“ (Протагор). Той е напълно независим и не търпи никакъв авторитет над себе си. Неговата воля и неговото мнение са решаващи за всичките му дела. Но Божият съд над тази арогантност на човека при строежа на Вавилонската кула е двоен (Бит. 11:6-7): Лингвистичен: объркване на езика. Съд над определените от човека цели: „И няма да се откажат от онова, което са намислили да правят“ (Бит. 11:6). Вторият съд е по-страшен от първия, защото така се отваря пътят да се „решават“ без Бога големите въпроси на човечеството. Чарлс Дарвин (1809-1882), Карл Маркс (1818-1883) и Зигмунд Фройд (1856-1939) са пионерите на една, в този смисъл загубила мащабите си наука. Нейните плодове имат днес много имена: еволюционистични мисловни схеми в почти всички науки, дори в богословието; материалистичен образ на човека в биологията, медицината,

•

подходящи и полезни за систематизиране, обяснение и разбиране на заобикалящите ни явления.“3 3. Ръководните принципи в науката. Научната работа не се извършва нито безусловно, нито безцелно. Затова тук искаме да разграничим два вида употреба на науката (като изследване, теория и приложение), които се различават съществено: първата е повлияна от духа на Библията, а втората е ориентирана в друга насока (например гръцката философия, духът на Просвещението, марксизмът, хуманизмът). Повлияната от библейските принципи наука можем да характеризираме чрез следните три признака: а) Предназначение. Тя служи за слава на Бога и е полезна за човека. Такава наука изпълнява двойна задача: от една страна, се стреми да подпомогне научното знание, като го подтиква да забелязва в обектите на всички изследвания делото на Твореца, а, от друга, нейна цел е да послужи и на Иисусовата Църква, за да покаже, че на Библията трябва да се има пълно доверие във всички области. В частност важните природонаучни сведения от Библията и проверените чрез опити знания за природата могат да се разглеждат

като единство, без да се впускаме в неприемливия интелектуален метод на двойното счетоводство. Много хора са усетили това разбиране като акт на освобождение: „Истината ще ви направи свободни!“ (Йоан 8:32), така че за тях Библията отново или за първи път е станала източник на истинска сила, живот, информация и ценни мисли. б) Мащаб. Божието Слово е мащабът. Не всичко, което е възможно, би било добро за човека, ако се осъществи. в) Факти. Прилаганата в съответствие с библейските принципи наука е реалистична и признава всички потвърдени чрез наблюдение на природата факти. Относно публикациите на научните резултати не съществуват никакви ограничения – всички констатации могат да се обсъждат свободно. При една неприлагаща библейските принципи наука по същия начин можем да разгледаме три точки: а) Предназначение. Тази наука почесто, отколкото допускаме, служи на дадена философска или идеологическа система. Ето няколко типични примера: Науката в бившите комунистически държави беше посветена

•

• •

психологията и обществото. Широкото легализиране на аборта също е логично следствие от еволюционното мислене. в) Факти. Налице е идеологическо влияние, дори изопачаване и пренебрегване на определени факти. В кой учебник са поместени илюстрации за онези вкаменени стволове на дървета (открити например в Сент Етиен, Франция, и Нова Скотия, Канада), преминаващи вертикално през голям брой скални пластове? Тези факти крещят против общоприетата теория за стотици милиони години еволюция и точно затова просто се пренебрегват. Херман Шнайдер с право пише: „Ако някога чекмеджетата се отворят... скоро би могло да се намери добро решение за някои загадки.“4 ÂÑÅ ÎÙÅ ÍÅÈÇÑËÅÄÂÀÍÎ (област 3) Библиотеките по света са препълнени с невероятно количество знания, поместени в книги и списания. В момента съществуват над 50 000 научни списания. В интернет – найголямата световна библиотека – са на разположение над 500 милиарда страници, с тенденция към все побързото им увеличаване. През 2007 г. 1,1 милиард души използват интернет. А най-често употребявани са следните езици: английски, китайски, испански, японски, немски, френски, португалски, корейски, италиански, арабски. Но този невероятен информационен поток не бива да ни заблуждава, тъй като повечето сфери все още остават неизследвани. Например кацането на Луната постави много повече нови научни въпроси и проблеми, отколкото реши. Американският писател Амброус Биърс (1842-1914) обобщава: „Знание наричаме онази малка част от незнанието, която сме подредили и класифицирали.“ Ето как Соломон говори за същия факт: „Ние едва можем да постигнем и това, което е на земята, и с мъка разбираме това, което е в ръката“ (Премъдрост Соломонова 9:16). От изобилието на все още непроучените въпроси ще споменем само няколко:

•

Физиците се стараят да открият структурата на материята. Списъкът с новите елементарни частици нараства постоянно. Въпреки това човекът още не е излязъл от стадия да разработва концепции за модела. При фотосинтезата светлинната енергия се преобразува във високоенергийни химични съединения. Въпреки някои известни подробности все още цялостният процес остава до голяма степен неразбран. Що се отнася до техническото му възпроизводство, човекът е на километри от него, както и от познанието по какъв начин необходимата информация се записва в живите клетки. Растежът на организмите в биологията е една от най-големите загадки. Как става комуникацията между клетките? Как те се обединяват в органи с точно определена големина и как милиардите клетки образуват единство като творчески дизайн и функция? По какъв начин е съхранена информацията за разклонената и строго подредена, с цел реализиране на една функция, система на кръвоносните съдове, при човека – 1500 километра артерии и

•

В науките би трябвало вместо за истина да

се говори по-скоро за правилност, точност и валидност. Б. а. 2

Born, M. Symbol und Wirklichkeit I Ein Versuch, auf

naturwissenschaftliche Weise zu philosophieren – nicht eine Philosophie der Naturwissenschaften. – Physikalische Blätter, 1965, № 21, 53-63. 3

Peierls, R. Wo stehen wir in der Kenntnis der

Naturgesetze? – Physikalische Blätter, 1963, № 19, 533-539. 4

Schneider, H. Der Urknall und die absoluten

Datierungen. Neuhausen-Stuttgart, Hänssler-Verlag, 1982, S. 88. 5

Einstein, A. – Physikalische Blätter, 1955, № 11,

228-230.

вени?! Как и къде са заложени плановете за изграждане на окото, ухото и бъбреците? Начинът на функциониране на човешкия мозък е до голяма степен неизвестен. Как е обусловена генетично схемата на тази най-сложна мрежа при най-комплексното образувание, което познаваме? Как точно са свързани с мозъка нематериалните функции на съзнанието, психичните усещания и мисловните процеси? Никой биолог не разбира тайната на онзи цвят орхидеи, които имат формата и цвета на женска оса, а и ухаят по същия начин. Следователно знанията остават ограничени. В този смисъл Алберт Айнщайн пише на Макс фон Лауе (1879-1960) през 1955 г., когато е поканен в Берлин по случай 50-годишния юбилей на два от известните му трудове: „Ако съм научил нещо от размишленията през дългия си живот, то е, че ние сме много по-далеч от едно по-дълбоко вникване в основните процеси, отколкото повечето наши съвременници мислят.“5 Ясно е колко малко знаем и колко трябва да знае човек, за да разбере колко малко знае всъщност. Научният теоретик Карл Попър (1902-1994) пише: „Сентенцията на Сократ: „Аз знам, че нищо не знам“, е изключително актуална днес, може би дори по-актуална, отколкото е била тогава.“ Нашето знание в действителност е само един остров в океана на незнанието.

•

„М

ай четиридесет и трета година. В един от студените дни на станция Плесецка пристига влак. Когато вагоните се отварят, от тях излизат жени на различна възраст – с летни рокли, някои дори боси. Те не знаят, че тук в края на май може да има сняг. Това са немкини от Казахстан. Идват не по своя воля: такова е решението на правителството…“ Вестник „Плесецки новини“, 28 януари 2003 г. Най-сетне дадоха зелена светлина на закъснелия ешелон и по здрач той пристигна на станцията „Мамлютка“, където се напълни с нови мобилизирани. Тина вероятно единствена не спеше в този час и вниманието й привлякоха две жени, които бързаха към вагона. В ръцете си държаха по един чувал, който всяка носеше много предпазливо. Зад тях с неголям вързоп ситнеше възрастна жена. Когато влакът потегли, Тина се изненада, че във вагона беше останала само една от жените. Тя направи няколко крачки – търсеше свободно място, но после веднага се върна към малката желязна печка, където беше сложила багажа си. Вглеждаше се смутено в тъмния вагон и явно не се решаваше да отиде по-нататък. Тина се приближи към нея и хвана единия чувал: – Дай да ти помогна. При нас има достатъчно място. – Благодаря! – жената се зарадва и побърза да й даде вързопа. – Само че

по-добре вземи това. Чувалите сама ще пренеса. Тя ги вдигна много внимателно. Това не убягна от погледа на събудените жени наоколо. – Да не си взела нещо от кристал, момиче? – насмешливо попита найвъзрастната, Ерна. – А може би злато? – изсмя се помладата, Хелга. Жената развърза връзките на чувалите и притисна умоляващо ръце до гърдите си: – Момичета, не ме издавайте. Това са децата ми. Настъпи потискаща тишина. Тракането на колелата на влака се чуваше отчетливо, с някаква нарастваща заплаха. От първия, а после и от втория чувал на бял свят се появиха две малки момиченца, с около година разлика,

които веднага се прилепиха към майка си. Без да издават звук, само въртяха детските си главички, но в очите им го нямаше онзи страх, който би бил напълно естествен за такъв момент. Те изразяваха по-скоро учудване: защо тези лелички ги гледат така? – Мили Боже! – прекръсти се Ерна. – Как така се реши? Ами ако... Тя не можа да довърши. Отстрани изведнъж се раздаде приглушен вик: – Ама това е Роза! И от пейката презглава се изтърколи трета жена. Тя прегърна поривисто майката на момиченцата и веднага се насочи към самите тях, като ги притискаше и ги обсипваше с целувки. – Нинка, Лидка, дечица мои! Това съм аз, леля Катя. Ето, сега ще ви почерпя – тя порови във вързопа на пейката и протегна на двете деца по едно сухарче. – Яжте!

Момиченцата се зарадваха страшно много и веднага захрускаха, но без да пускат полата на майка си. А Катя пак толкова внезапно се дръпна, закри лицето си с ръце и заплака: – Пък аз оставих моята Ирмичка. Казаха ми: щом има баба... А баба й какво? Тя самата има нужда от грижи. Промяната в настроението на Катя настъпи толкова бързо, че нито Тина, нито Ерна и Хелга успяха да се порадват заедно с нея на децата на Роза. Но плача й подхванаха веднага. Като чуха вайкането, и другите жени се струпаха около тях. Всяка докосваше ласкаво момиченцата: до една бяха разделени с децата си и в тази нежна милувка влагаха цялата си неизразена любов. – И как се оказаха при теб? – след като се поуспокои малко, попита тихо Катя. – Чух, че трябваше да ги вземат в сиропиталище? – Взеха ги. Още преди да тръгнем. А нашия влак задържаха. Днес сутринта

По-зле, отколкото с добитък. Не, страхувам се, че ще те хвърлят зад решетките, момиче! – Няма – повиши глас Тина. – Нужни сме им във военните заводи, а не в затвора. Нали чу къде ни карат. Сега трябва да мислим как да помогнем на Роза. – Ще се разбере, рано или късно – плахо вметна Хелга. – Всички ще си изядем боя. – Няма да се разбере. Ще крием децата, докато пристигнем. А там Бог ще промисли. – Да – кимна Роза. – Там – каквото стане. – Каквото стане – съвсем тихо отекна ехото из целия вагон. Като притисна към себе си момичетата, Роза промълви: – Може пък наистина Бог да промисли? – Моли се и Той непременно ще се погрижи за тях – увери я Тина.

със съседката ми леля Груша ги откраднахме от сиропиталището. Двете с дъщеря й ме изпратиха. Там всички я познават: тя е рускиня. Никой дори не обърна внимание, че децата тръгнаха с нея. А пък и на кого са нужни в сиропиталището? – Е, нужни-ненужни, поне щеше да знаеш къде да ги търсиш, като свърши войната – започна да се съмнява Ерна. – Няма цял живот да ни гонят. А сега, като те хвърлят в пандиза, в кой приют ще ги търсиш? – Няма да я затворят – намеси се Тина. – Сам Бог си е промислил Роза да си върне децата. Той и занапред ще се грижи за тях. Предай всичко в Неговите ръце, Роза. – Де да беше така! – възпротиви се Ерна. – Защо твоят Бог, ако съществува, позволява да се отнасят така с нас?

Жените приемаха различно нейния спокоен тон: някои се вслушваха в думите й, други се дразнеха. – Да-да, моли се, само гледай да не си разбиеш челото – промърмори Ерна. – На Бога ли да се надяваме, когато всичко зависи от онези с оръжията? – тя посочи с глава някъде настрани. – Каквото им кажат командирите, това ще направят. – Така и трябва да се молим – Бог да смекчи сърцата им. Добър човек зло няма да стори. – И откъде накъде ще станат добри? А и Бог ще успее ли да се справи с всички? Ще направи добър единия, а на негово място нов злодей ще застане. Злото е от памтивека зло. То има седем глави: една отсичаш – веднага израства друга. Все едно да биеш въздуха.

– Бог не бие въздуха, а променя човека с любов – усмихна се Тина. – Защото сам Той е любов. С камшик никой няма да стане по-добър, най-много да се озлоби още повече. Но ако проявиш любов, току-виж човекът се променил. – Е-е – махна с ръка Ерна, – явно, момиче, ти не си оставяш магарето в калта, щом раздаваш такива съвети. И колко спокойно говориш. – Не, и аз оставих децата си – въздъхна Тина и нежно погали Нинка и Лидка. – Като тези две момиченца, на седем и на пет. А синът ми е най-голям – скоро ще стане на единадесет. – С кого ги остави? – смути се Ерна от прибързаното си предположение. – С баща им. Само че моят Артур е доста немощен: някаква болест го прикова към леглото. Не може нито да стане, нито да ходи без чужда помощ. Затова цялата ми надежда е в Бога. А сълзите си отдавна изплаках. – Прости ми, изтърсих тези думи, без да мисля – въздъхна тежко Ерна. – Всички тук сме онеправдани. Ама все пак не разбирам как твоят Бог може да превърне злодеите в добри хора. И кой от тях ще поиска това? – Който чуе Бога, той ще поиска. Ще чуе и ще разбере, че ще отговаря за всичко, което е вършил на земята. Тогава ще се покае за грешните си дела, за да избегне вечната гибел. Този страх от Господ удържа мнозина от злото. Който върви срещу Бога, за него пътят във вечността е един – адът. – Странно нещо казваш – намеси се Роза. – Как ще чуеш Бога? Той какво – направо ще тръгне да говори с нас, така ли? – Бог говори с нас чрез Своето Слово. – Какво е пък това Слово?

– Библията – отговори кратко Тина и извади нещо от вързопа си. Много жени, като чуха за тази книга, побързаха да се върнат по местата си. Но някои останаха. – Тук е написано всичко за всичко. – А-а, като магия – предположи някой. – Сръбкините гадаят по нея. – По Библията не се гадае – каза меко Тина. – Тя учи. – Те всички учат – усмихна се скептично Ерна – на това, което и сами знаем. Я ми кажи по-добре: в нея има ли нещо за трудовата армия? – Има. Говори се за страданията, които хората трябва да преживеят. Страданията на всички хора си приличат. – Ех, жалко, че вече е тъмно – съжали Хелга. – Можеше да ни почетеш. – Пътят е дълъг. Ще успеем и да почетем, и да обсъдим. С всичко ще успеем – усмихна се Тина. – А сега давайте да настаним нашите „зайчета“ така, че да не ги открият. Двете момиченца – Лида и Нина – се оказаха толкова съобразителни, че не създадоха никакви грижи на онези, които се заеха да помагат на майка им. Нито веднъж през всичките единадесет денонощия те не предизвикаха и най-малко подозрение у конвоя. Когато стражарите влизаха във вагона, децата веднага се скриваха в купчината вързопи. През целия път никой не ги чу да се оплакват. Само гладните очички издаваха истинското им състояние. А имаше от какво да са недоволни: нито Роза, нито другите жени, наскоро изселени в Казахстан, разполагаха с продукти. Просто нямаше откъде да ги вземат. Хранеха мобилизираните веднъж на денонощие. Но беше трудно това да се нарече храна. Черпак мътна течност със самотно плаващо зелево листо и също толкова самотен почернял картоф – такава беше цялата дажба. Всъщност жените, които отдавна живееха на казахска земя, имаха продукти и положението им не беше толкова отчайващо. Те си варяха супи

и каши и някои, ощетявайки себе си, поддържаха децата на Роза. Това бяха онези, които от първата нощ се присъединиха към Тина. Проникновените думи от Библията намираха отклик в техните сърца, проникваха в душите им и оставаха там завинаги. Наистина, вярата е от слушане: „Раздели хляба си с гладните и скитниците сиромаси заведи у дома си“ – четеше Тина, а те, като поплачеха, отнасяха всичко към себе си. И когато деляха каквото имаха с децата, получаваха такова необикновено Божие благословение, че и гладът отстъпваше на втори план. А в сърцата им се вселяваше необяснима, неземна радост: „Когато отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината и мракът ти ще бъде като пладне...“ Лицата на жените светеха: Бог вижда всичко! Значи няма да са вечни страданията им. С нетърпение очакваха Тина да ги събере отново, за да чуят библейските истини. Това общуване скъсяваше изморителния път. Към средата на втората нощ Роза събуди Тина. Тина не видя, а почувства, че Роза е цялата обляна в сълзи. – Не се сърди – тихо прошепна Роза. – Не мога да заспя. Изпитвам ня-

какво щастие! Дали Господ не ме вика? Какво да правя? Тина се спусна леко на пода, падна на колене и увлече след себе си Роза. Също толкова тихо й прошепна: – Моли се, Роза. Господ ти се открива. Помоли Го да ти прости и да те приеме като Свое дете. Не спирай думите, кажи Му за всичко, което е наболяло у тебе. А Роза вече беше коленичила на пода и едва сдържайки риданията си, изливаше душата си пред Господ. В приглушения й шепот се чуваше ясно: „Прости ми, Господи, прости ми!“ Тракането на колелата на влака пригласяше като рефрен. – Да, Господи, да – от време на време я поддържаше Тина. Тя видя, че още няколко жени коленичиха до тях и започнаха да шепнат на Бога най-съкровеното за себе си. Чуден, несравним с нищо, благословен миг на покаяние! Всяка от тях явно усещаше как Бог докосва сърцето й. Колко души спасява Той с това Свое докосване! Слава на Него! Тази нощ новоповярвалите сестри в Христос дълго не можаха да заспят. Другите жени страняха от тях. Те предпочитаха да се отделят и да не споделят с никого продуктите си. Странно, но именно тези жени по-къс-

но станаха първите жертви на гладния режим в трудовата армия. В края на пътуването, когато запасите свършиха, много от тях до такава степен останаха без сили, че когато пристигнаха, се наложи да ги изнесат от вагона. А някои така и не успяха да се оправят. Това, че имаха продукти, им изигра лоша шега. Онези пък, които разделиха всичко свое с другите и останаха без нищо, свикнаха с глада още по пътя и понесоха по-лесно всички тегоби на живота в трудовата армия. Наистина: „Един раздава щедро и още му се прибавя; а друг извън мярка е пестелив, и пак си е беден. Добротворната душа ще бъде наситена и който напоява другите, и той сам ще бъде напоен…“

* * * Комендант Иван Карпов – красив, спретнат майор след четиридесетте – за кой ли път препрочиташе писмото от майка си, което получи сутринта. То беше писмо изповед. Самият факт, че е жива, изпълваше душата му с огромна радост. Защото повече от година – от момента, когато заводът им беше евакуиран навътре в страната, – той не знаеше нищо за нея. Оказа се, че я свалили тежко болна от влака в АлмаАта и не умряла само благодарение на една вярваща санитарка, която я взела у дома си след болницата и през цялото време се грижела за нея. „Тя ми говореше за Бога – пишеше майка му – и аз повярвах в Него. Тогава Той чу молитвите ни и ме изцели… Бързай да правиш добро на хората, синко, защото така ще изпълниш заповедите на Христос и Той няма да лиши и теб от Своята милост.“ По-нататък имаше библейски стих за пришествието на Човешкия Син в слава. За това, как Царят ще отдели едните хора от другите. Иван прочете набързо целия текст. Не виждаше нищо необичайно в това, че възрастната жена е повярвала в Бога. През тази страшна година мнозина, и то не само възрастни, си спомниха

за Бога. Трогваше го нейната молба и онази наивност, с която го убеждаваше да върши добри дела. „Ах, мамо – въздъхна той, – ако знаеше как доброто тук не е на почит. Понякога бих искал да бъда добър, но това не е за народа по тези места.“ Изведнъж в кабинета му влетя дежурният на станцията, неговият стар приятел Томин: – Иване! Имаме извънредно произшествие – с тези немкини. Там такова… Е, сам ще видиш. Ела бързо! Разтревоженият Карпов се втурна след него на перона: един бегъл поглед към построените „бойци“ се оказа достатъчен, за да изчезне прекрасното му настроение от сутринта. Много от жените едва се държаха на краката си. Някои бяха боси. – Не гледаш в нужната посока – кимна Томин. – Виж, надясно. Там на фланга, изведена от конвоя извън строя, стоеше жена… с две деца. – Майко мила! – с дрезгав глас каза майорът. – Само това ми липсваше. Като скръцна със зъби, той пристъпи към нея и целият строй замря. А Роза коленичи в молитва, като придърпа децата към себе си. Майорът се смути – видът на молещата се жена за миг му припомни ясно една фраза от писмото на неговата майка: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Та той беше прочел тези думи повърхностно, между другото – как се

бяха запечатали в паметта му? И молбата на майка му: „Бързай да правиш добро!“ – изведнъж придоби конкретен смисъл. Иван Карпов разбра, че неслучайно тази вест дойде именно днес. Той осъзнаваше, че сега ще се реши към коя страна ще го присъедини Царят. И в следващата секунда знаеше, че няма да стори на тази жена нищо освен добро. Защото срещна погледа на момиченцата и видя там такава недетска, разбиваща сърцето молба, че неволно се наведе към тях. – Е, какво, обичате ли мама? – попита той. И се усмихна, като видя как енергично закимаха с глава. После хвана Роза под ръка. – Стани, майко. Ти заслужи тяхната любов. Карпов се обърна, извика конвоя и заповяда: – Заведете ги при интенданта. Нека да й даде отделна стая в общежитието и талони за храна на двете деца. На работа я разпределете да помага в стопанството. Майорът видя как се изправят прегърбените рамене на жените, как по лицата им се появява щастлива усмивка и шепнат нещо. Дори му се стори, че знае какво. Защото чуваше шепота на Роза: „Слава на Бога! Той ни чува. Нека всичко да е според Неговото Слово!“

се твърди: „Хитлер, той и Мусолини са представители на сатана“. Сталин заповядва всички последователи на това учение да бъдат осъдени по алинея 58 като идеалисти… Когато Михаил Горбачов посещава Индия, Святослав Рьорих, другият син на Елена и Николай, му подарява книгата „Напътствия за водача“. Горбачов я преглежда за една нощ и пита: „Къде беше тази книга досега? Защо не съм знаел нищо за нея?“ Обясняват му защо. След това томовете на „Живата етика“ излизат на руски език. Също така са издадени книгата „Община“ и писмата на Елена Рьорих. Ето как започва интензивната обработка на руския народ, „Иван стохилядния“, с още едно лъжеучение. Освен „Живата етика“ Е. Рьорих пише още много книги, сред които „Агни йога“, където се обобщава опитът на йогите. Тя умира през 1955 г. „Приятелка, достоен воин, вдъхновителка“ – с такива епитети я награждават възторжените й почитатели. В книгата си „Майката на агни йога“ А. Хейдос пише за нея: „Елена Рьорих провъзгласява новия цикъл в човешката еволюция. Тя е звеното, съединяващо човечеството с йерархията на

светлината, която е съсредоточена в Шамбала.“ Ето как е описана Е. Рьорих в книгата „Безпределност“ на великия учител, който оглавява „йерархията на светлината“: „На земята има една доверена жена, изпила чашата на опита. Тя е изпратена като свидетел на космическите явления, като носител на моите поръчения, като пророчица на бъдещето.“ Думите: „изпила чашата на опита“ означават, че Елена Рьорих е изминала „целия път, по който се разкриват онези божествени свойства и способности, предназначени за човечеството на шестата степен от неговото усъвършенстване, намерила израз в учението агни йога. Това не може да се постигне само с четене на книги, със слушане на лекции и наставления, т.е. с помощта единствено на интелекта... Този процес... може да бъде наречен разширяване на съзнанието, превръщане на човека в богочовек, т. нар. архат.“ Тук личи ясно сатанинския произход на учението на Рьорих. Методът на лукавия не е нов: „Ще бъдете като богове…“ Агни йога предлага

Пак не за дълго. После ще се наложи той и последователите му да усвояват, както учи агни йога, нова стихия – огъня. Езерото, горящо с огън и сяра, ще бъде мястото за вечно мъчение, където „йерархията на духовете“ няма да управлява, а ще страда и ще изпита върху себе си цялата тежест на справедливия Божи гняв. „Живата етика“ премълчава това. Но Библията е доста красноречива. Източните учения, сред тях и агни йога, обвиняват християнството, че унижава достойнството на човека, като го нарича „червей“, „нищожество“, „прах“ и т.н., а в действителност, казват те, хората са богоподобни. Тези учения са се заели със задачата да усъвършенстват човека във всички аспекти на неговата същност: дух, душа и тяло. Те предлагат система от упражнения за усъвършенстване на всички органи в тялото, медитация и размишления за усъвършенстване на душата и метода на съзерцанието за усъвършенстване на духа. Освен това говорят за еволюция на духа посредством превъплъщения, за да може чо-

точно това чрез обръщане към сили, с които Бог категорично забранява да имаме каквато и да било връзка и общуване. Трябва да отбележим, че в „йерархията на духовете“, обожествявани от последователите на източните лъжеучения, става дума за духове, преобразяващи се като ангели на светлината (II Кор. 11:14), духове на „поднебесната злоба“ (Еф. 6:12), духове на „княза на въздушната власт... който действа в синовете на неверието“ (Еф. 2:2). Е, засега неговият „град“ се намира в космоса, т.е. в пространството около земята, във висшите слоеве на атмосферата. Тук дяволът е бил хвърлен от небето – паднал е като мълния. Но скоро и от там ще бъде хвърлен – на земята.

векът да изкорени своята лоша карма (съдба), да се очисти и да се издигне до кръга на махатмите. С всичко това той е способен да се справи сам – и няма нужда от никакъв Бог. В действителност всички тези учения, системи и методи отварят широко вратата на човешките души за духовете от космоса. „Великите“ постижения и чудесата на йогите, махатмите и махараджите винаги са се основавали и днес се основават върху демоничните сили. Целта на дявола неизменно е една: да открадне, да убие и да погуби. Като съблазнява човека с пагубни идеи в красива обвивка, той се опитва да го пороби напълно, да го оскверни, без да му остави възможност за спасение.

Но само непознаването на Свещеното Писание или умишленото изопачаване на неговите истини може да предизвика обвинения срещу християнството, че унижава човека. Библията отразява като огледало действителното положение на нещата. Тя учи, че човекът е сътворен по образ и подобие на Бога, но заради грехопадението е загубил своето достойнство и богоподобие, станал е грешник. Грехът и злото са влезли в душата му и той няма сили да се избави сам от тях. Библията ни открива и факта, че Бог не е престанал да обича човека и за неговото спасение е изпратил в света Своя единороден Син – Иисус Христос, Който с жертвата Си на Голгота освобождава хората от властта на греха и смъртта. Христос им предлага благовестието за Божието Царство, в което се влиза чрез вяра и благодат. По пътя на покаянието и раждането от горе човек се очиства от своите грехове и Бог го осиновява. У него отново се открива Божият образ и му се предоставят безгранични възможности за освещаване и усъвършенстване. „Живата етика“, както и други източни лъжеучения, твърди, че всички религии са правилни по своему и водят към Бога. Един от последователите на Елена Рьорих – А. Клизовски – пише в книгата си „Основите на светоразбирането през новата епоха“, че всички религии са единни по произход. Всяка от тях съответства на определено ниво от развитието на човечеството. Според този автор светът загива заради разединението, а пречка за неговото обединение са религиите заради водените непрекъснато религиозни войни. Следователно религиите трябва да се обединят в една. Затова е необходим нов път и „Бялото братство“ е онова световно учение, което обединява науката, религията, философията и окултизма в едно. Когато това стане факт, на земята ще настъпят мир и благоденствие. Ето как движението „Ню ейдж“ изопачава тенденциозно стихове от Биб-

лията. В думите на Иисус Христос, записани в Евангелието от Йоан: „Имам и други овци, които не са от тази кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир“ (10:16), последователите на това учение подменят думата „овци“ със „стада“. Така те твърдят, че всяка религия е Христово „стадо“, което Той трябва да „приведе“. И пропагандират обединяването на всички религии в една вселенска окултна „църква“, чиято глава ще бъде Майтрея – антихриста. Библията не е против единството. Но единството, предлагано от Бога, е коренно различно. Писанието не изравнява и не обединява всички религии. Към Бога води само един път – вярата в Иисус Христос. И Божият принцип, въз основа на който може да се постигне единство, гласи: „Излезте… отделете се… и до нечисто не се допирайте и Аз ще ви приема“ (II Кор. 6:14-18). Увлечението по Рьориховото учение не е невинна забава на интелигенцията. Зад всяко еретично учение стои князът на тъмнината от бесовската йерархия на духовете. И независимо дали това са примитивните религии на езичниците (анимизъм, фетишизъм), или религиите на поцивилизованите народи (индуизъм, будизъм, мюсюлманство, пропити от суеверия, магии, окултизъм) и съвременните лъжеучения – всички те са крайно опасни за хората, които се увличат по тях. Това са безжалостни системи, които водят към почит и поклонение на демоните с ужасяващи последствия. Те слагат тежки сатанински окови на народите, които ги изповядват. Към същата категория се отнася и учението на семейство Рьорих.

Господ предупреждава: „Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Мат. 7:15). По отношение на такива учения е важно да имаме ясна, недвусмислена позиция. Всяко заиграване тук е крайно опасно. Книгите „Жива етика“ предлагат етика, която е мъртва, гибелна, недостойна да се нарича етика, тъй като предава хората във властта на демоните. Само Библията – откровението на Бога към човека, ненадминатото съкровище

на премъдростта – дарява на хората истинска, жива етика, която води към славно и вечно блаженство с Бога. Явно към поддръжниците на всички тези лъжеучения са насочени изобличителните думи на пророк Авдий: „Гордостта на твоето сърце те е заблудила: ти живееш в скални пукнатини, на високо място и говориш в сърцето си: „Кой ще ме свали на земята?“ Но макар и като орел да се издигнеш високо и сред звездите да устроиш гнездото си, и оттам ще те сваля“ – казва Господ“ (Авд. 1:3-4). „Няма тъма, нито смъртна сянка, където биха могли да се укрият онези, които вършат беззаконие“ (Йов 34:22).

26. 6. 29.

19. 23.

1. 4.

3. 6. 25.

12.

29. 31. 36.