есто в рекламите на периодични издания редакционната колегия се изхвърля с лозунги от рода на: „Излезе новият брой на любимото ви списание!“. Аз не бих си позволил да рекламирам броевете на „Прозорец“ така. Зная, че това списание няма как да е любимо на всеки. Ще го харесат главно онези, които обичат правдата и мразят беззаконието. От опит мога да потвърдя древната мъдрост: „Не изобличавай присмивателя, за да не те намрази; изобличавай мъдрия и той ще те обикне“ (Пр. 9:8). С презумпцията, че малцина присмиватели ни четат в момента, нека ви представя двете основни теми в броя: „Не лъжесвидетелствай!“ и „Спасение само чрез вяра“. Проучване на „Ню Йорк Таймс“ от 1996 г. показва, че 91% от хората редовно не казват истината, а 20% не могат да прекарат и един ден, без да измамят преднамерено. И кой може да гарантира колко от останалите девет процента не лъжат, че не лъжат?!
Очевидно заповедта: „Не лъжесвидетелствай!“ е абсолютно актуална за всеки от нас днес, защото: „Смърт и живот са подвластни на езика. И които го владеят, ще вкусят от плодовете му“ (Пр. 18:22). Вкусни плодове ядат само онези, които са възненавидели лъжата във всичките й форми и са обикнали силно истината. Както и хората, които живеят в тяхното обкръжение. Има и други сред нас – те пък„ще ядат от плодовете на своите пътища и ще се насищат от своите измислици“ (Пр. 1:31). Вкусна е измислицата, нали?! Особено ако си горд и обожаваш да те ласкаят. Ето още нещо вкусно:„Думите на клюкаря са като сладкиши и влизат вътре в корема“ (Пр. 18:8; 26:22). Соломон казва това два пъти. Явно е важно да се повтори, защото клюкарят е сред най-изкусните и често срещаните лъжесвидетели. Зная какво си мислят мнозина читатели за Божите заповеди: „Не съм убил, не съм откраднал...“. Може би. Но си лъгал. Със сигурност. Именно затова отдели повечко време и внимание на този брой.
За да разберем следващата тема: „Спасение само чрез вяра“ и духовната концепция в нея, вече се изисква дълбока обич към истината. Затова ще се опитаме да изясним какви са духовните дела и как именно те оправдават човека – но не за да бъде спасен, а защото те свидетелстват за неговата жива вяра. Имат ли връзка двете теми? Горделивият човек няма как да се спаси, защото не обича истината за себе си и се ласкае, като вярва на лъжи. В самозабравата си той желае да добави към Божието спасение своите собствени дела, независимо че Бог мери и най-добрите от тях единствено с аршина на съвършенството. Да, сложно е за разбиране, но само за гордите хора. А материалите в списанието по тази тема ще го направят по-понятно за всеки. Благодатно време с новия брой!
Какво още може да се добави? Всичко е просто и ясно. Но заповедите на Господ винаги крият повече съкровища, отколкото ни се струва на пръв поглед. Така псалмопевецът казва: „Видях предела на всяко съвършенство, но Твоята заповед е безмерно широка“ (Пс. 118:96). Затова искам преди всичко да насочим вниманието си към факта, че деветата заповед ни въвежда в света на езика, на думите, на информацията. Езикът е чуден дар на Бога към човешкия род. Благодарение на него ние можем да познаваме исти-
Тогава Бог изрече към Мойсей всички тези думи, като каза: 2 „Аз съм Господ, твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; 3 да нямаш други богове освен Мене. 4 Не си прави кумир и никакво изображение на онова, което е горе на небето, което е долу на земята, и което е във водата под земята; 5 не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, твоят Бог, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до третото и четвъртото поколение децата, които Ме мразят, 6 и Който показвам милост до хилядно поколение към онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди. 7 Не изговаряй напразно името на Господ, твоя Бог, защото Господ 1
защото в шест дни създаде Господ небето и земята, морето и всичко, което е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети. 12 Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, твоят Бог, ти дава. 13 Не убивай. 14 Не прелюбодействай. 15 Не кради. 16 Не лъжесвидетелствай против ближния си. 17 Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“. 11
няма да остави ненаказан онзи, който изговаря името Му напразно. 8 Помни съботния ден, за да го светиш; 9 шест дни работи и върши в тях всичките си работи; 10 а седмият ден е събота на Господ, твоя Бог: не върши в него никаква работа нито ти, нито синът ти, нито дъщеря ти, нито робът ти, нито робинята ти, нито волът ти, нито оселът ти, нито какъвто и да е твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти;
ната, да изразяваме вътрешния си свят, да обменяме полезна информация, да координираме действията си... Само с една дума сме способни така да вдъхновим човека, че животът му да се преобрази. В Библията четем: „Смърт и живот са подвластни на езика и които го владеят, ще вкусят от плодовете му“ (Пр. 18:22). Но онова, което е мощен съзидателен инструмент в ръцете на Твореца, се оказва опасно оръжие в ръцете на грешниците. Апостол Яков предава много емоционално и образно възмущението от това, че езикът може да вреди толкова на хората: „Ето, малък огън, а каква гора запалва; и езикът е огън, украшение на неправдата; езикът се намира в такова положение между нашите членове, че скверни цялото тяло и запалва колелото на
ра като стена светлината на Божията истина и пречи у човека да се зароди и да расте живата вяра, която води към вечен живот. Затова „лъжливи уста са гнусота пред Господ, а който говори истина, е благоугоден на Него“ (Пр. 12:22). Лъжата е противоестествена на самата Божия природа, защото „Господ Бог е истина“ (Йер. 10:10) и словото Му винаги е истинно (Йоан 17:17). Напротив, думата „дявол“ означава „онзи, който клевети, злослови, сплетничи“. Така в Посланието към Тит ап. Павел казва, че възрастните жени в църквата не трябва да бъдат „дяволи“ (т.е. сплетници, клеветници – 2:3). В Писанието виждаме как древната змия клевети Бога пред Ева (Бит. 3:4-5), а пред Бога се опитва да злослови праведния Йов (Йов 1:9-11). Една от успешните ученички на дявола – Йезавел – по този начин решава въпроса с материалното благополучие на семейството си. Ето какви указания дава тя на старейшините: „В писмата тя пишеше така: „Обявете пост и сложете Навутей начело на народа; и срещу него изправете двама негодници, които да свидетелстват против него и да кажат: „Ти хули Бога и царя“. След това го изведете и го убийте с камъни, та да умре“ (III Цар. 21:9-10). Да, хората много бързо разбират, че лъжата и особено лъжливото свидетелство е ефективно оръжие. С негова помощ можеш да избегнеш наказание и да погубиш невинен, можеш да станеш богат, да се сдобиеш с власт и да отстраниш конкурентите си. Това се знае още от дълбока древност: „Каквото е чук, меч и остра стрела, такова е човек, който лъжесвидетелства против
живота, като сам бива запалван от геената; защото всякакъв вид зверове и птици, влечуги и риби се укротяват и са укротени от човешкото естество, а езика никой човек не може укроти: той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Бога и Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие на Бога. От същите уста излизат и благословение, и клетва“ (Як. 3:5-10). Ненапразно в Писанието се твърди, че езикът се запалва от геената. Ето как Господ характеризира дявола: „Той си беше открай време човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Когато говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“ (Йоан 8:44). Лъжата e оръдие за убийство. С нейна помощ змията тласка Адам и Ева към гибел. Тя подтиква и Юда да предаде Христос. Лъжата заслепява ума на човека и го прави марионетка в ръцете на злото. Тя блоки-
ближния си“ (Пр. 25:18). На съвременен език лъжесвидетелят е наемен убиец, а неговият език е снайпер, който удря неочаквано и право в сърцето. Но днес силата и разрушителните последствия на клеветата са несравнимо по-големи, отколкото в древността. Тогава човек е можел с думите си да стигне само до онези, които го слушат, а днес и най-обикновеният ученик чрез интернет може да предаде послание на целия свят. Виждаме как безмилостната машина на средствата за масова информация разчиства пътя за силните на деня. Често сме свидетели как по време на предизборни кампании политиците и техните помощници заливат с мръсотия опонентите си. Да, после може да ги съдиш, да пишеш опровержения, да получиш компенсация... Но скалъпената навреме лъжа е като взривена бомба сред тълпата. Нейните следи остават задълго в съзнанието на хората. „Няма дим без огън“ – мисли обикновеният човек. И нечие добро име се оказва погребано под останките на обществените симпатии. Така, по внушение на врага и от примерите в живота от малки усвояваме изкуството на лъжата, като постепенно ставаме един за друг изчадия на ада.
От древни времена до нас достига гласът на Бога: „Не лъжесвидетелствай против ближния си“ (Изх. 20:16). Защото Господ е справедлив Съдия, Който вижда всичко. Той познава и подсъдимия, и лъжесвидетеля. И знае, че скоро измамникът ще заеме мястото на подсъдимия, както е написано: „Лъжесвидетел не ще остане ненаказан и който говори лъжа, няма да се спаси“ (Пр. 19:5). В Закона се казва: „Съдиите са длъжни добре да изследват и ако онзи свидетел е лъжлив свидетел, свидетелства лъжливо против брат си, направете му това, което той е бил намислил да направи на брат си: така изтребвай злото от средата си“ (Вт. 19:18-19). Но ако беше само това! Мъките на ада са приготвени за лъжците: „А на страхливи и неверни, на мръсници и убийци, на блудници и магьосници, на идолослужители и на всички лъжци делът им е в езерото, което гори с огън и жупел; то е втората смърт“ (Откр. 21:8). Дори светската власт винаги е разбирала, че лъжесвидетелството е тежък порок, който трябва да бъде изкоренен от обществото, защото подкопава самата основа на доверието в отношенията между хората. Съдът, както е известно, е призован да изясни обстоятелствата по дадено дело и съгласно закона да произнесе присъда над обвиняемия или да вземе решение за спорещите страни. Но ако съдията прави изводи въз основа на невярна информация, неговото решение ще бъде погрешно. Престъпникът ще бъде освободен и с чувство за безнаказаност ще продължи своите тъмни дела. Невинният ще пострада. Тези, които виждат всичко това, ще престанат да се доверяват на правосъдната система, а после и един на друг. Ето защо в много страни лъжесвидетелството се смята за престъпление, което подлежи на наказание – от глоба и принудителен труд до лишаване от свобода за няколко години. И за да се засили съзнанието за отговорност, в съда често прибягват до клетва. Сигурно ще се сетите поне за един сюжет от филм или роман, когато персонажът влиза в съдебната зала и положил ръка на Библията, тържествено произнася: „Заклевам се да говоря истината, само истината и нищо друго освен истината!“. Колко би ми се искало да кажа, че цялата тази лъжа е ужас от нашия стар, безбожен живот, в който сме участвали, преди да познаем Христос. Но за съжаление лъжата, клеветата и сплетните са пороци, с които се сблъскваме и вътре в църквата. Потресаващата история за Анания и Сапфира, които заради лъжа падат мъртви пред ап. Петър, е разказана в книгата Деяния
на апостолите като назидателен пример за всички нас (5:1-11). Апостол Павел неведнъж е обект на злословие вътре в църквата. Той пише: „Не бива ли тогава да правим зло, за да излезе добро, както някои ни хулят и говорят, че уж така сме учели? Такива са справедливо осъдени“ (Римл. 3:8). Затова Павел увещава Божия народ: „Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един на друг“ (Еф. 4:25). Дяволът продължава и днес да използва любимото си оръжие, за да убива и да разрушава. Мнозина от нас вече са виждали как клеветите и сплетните стават причина за падение и разкол в църквата. В това отношение нашият противник обръща особено внимание на водачите. Стратегията: „Ще поразя пастира и ще се пръснат овците на стадото" (Мат. 26:31) действа ефективно и днес. Ето защо не е изненадващо, че най-благочестивите и верни Божи служители понякога са подложени на жестока и несправедлива критика. А какво да кажем за тези, които в живота си са допуснали грешка? Към това слабо място стрелите ще летят години наред. По тази причина в Писанието се казва, че за служител трябва да се избира „непорочен човек“ (I Тим. 3:2). При това не само според хората от християнската общност, а нещо повече: „Трябва той да има и добро свидетелство от външните, за да не бъде укоряван и да не падне в примката на дявола“ (I Тим. 3:7). Но всеки трябва да си дава сметка, че без огромната Божия благодат и милост нито един от нас няма да устои в тази война, колкото и безупречен да е. Разбира се, грубата и откровена лъжа не е често явление в църквата. Тук дяволът използва по-фина тактика. Например на някого се дава едно-
странна информация, която представя някакво спорно дело в добра светлина. После въз основа на тази частична истина се правят нужните изводи, които се изнасят като достоверни факти. Схемата е проста и действа почти безотказно. Понякога Божите деца, въвлечени в тази игра, стават проводници на дявола, чрез които той реализира своите коварни замисли. Съучастник в това престъпление е и онзи, който приема обвиненията, без да провери фактите. Затова ап. Павел предупреждава младия Тимотей: „Обвинение против презвитер не приемай освен при двама или трима свидетели“ (I Тим. 5:19). Ние не бива не само да лъжесвидетелстваме, а и да приемаме злословие. В думите на Павел трябва да виждаме както забраняващия, така и насочващия смисъл. Господ иска в съда и навсякъде другаде да говорим истината и да не допускаме лъжата да се разпространява. Ако е по силите ни да се противопоставим на лъжливите обвинения и да защитим доброто име на човека, струва си да постъпим така. Какво да правим, за да не се окажем сред предателите на истината, които използват коварното си оръжие срещу своите братя? 1. Трябва да проверим живота си. Дали не съм проводник на сатана? Не съм ли виновен за лъжесвидетелство срещу ближните си? Не съм ли участвал в издаването на нечестни присъди? Ако е така, трябва да се разкая дълбоко за всичко това пред Бога и ако е възможно, да се постарая да оправя последствията от подобни дела. 2. Необходимо е да вземем в сърцето си твърдо решение да казваме истината и само истината, независимо какви щети може да ни причини това. Защото именно личният интерес често ни подтиква да лъжем. 3. Важно е да помним – свидетелят казва онова, което знае. Така Иисус обобщава за Себе Си: „Ние говорим за това, което знаем, и свидетелстваме за онова, което сме видели; а вие не приемате нашето свидетелство“ (Йоан 3:11). Трябва да разграничаваме своите разсъждения и изводи от реалните факти, защото сме склонни да грешим в оценките си. Така, когато свидетелстваме, нека се стремим у хората да се формира максимално обективна картина на случилото се. Надявам се, че тези три съвета ще ни помогнат да преживеем радостта от свободата и да не падаме в мрежите на дявола. Искам да кажа и няколко думи на онези, които са станали обект на лъжливи обвинения. Спомнете си прекрасните думи: „От лоша мълва няма да се уплаши; сърцето му е твърдо, като се уповава на Господ“ (Пс. 111:7). Затова: „Предай пътя си на Господ и на Него се уповавай, и Той ще извърши и ще изведе като светлина твоята правда и твоята справедливост – като пладне“ (Пс. 36:5-6). Сам Господ ще ви защити от злото, защото без Неговата воля няма да падне и косъм от главата ви. Ако имате възможност да кажете нещо в своя защита, направете го, както подобава на Господен слуга. Ето какво четем в Писанието по този повод: „Ако страдате за правда, блажени сте; а от страх пред тях не се бойте, нито се смущавайте; Господ Бог светете в сърцата си; бъдете го-
тови винаги с кротост и боязън да отговаряте на всеки, който иска от вас сметка за вашата надежда, като имате добра съвест, та с това, дето ви корят като злосторници, да бъдат посрамени онези, които хулят добрия ви живот в Христос“ (I Пет. 3:14-16). Внимавайте, докато се защитавате, да не се окажете виновни в лъжесвидетелство. И още нещо. Твърдо вярвам в обещанието: „Знаем, че на онези, които обичат Бога и са призовани по Негова воля, всичко съдейства за добро“ (Римл. 8:28). Затова използвайте обстоятелствата в живота си за лично освещение. Помнете как реагира Давид на злословието от страна на един от Сауловите потомци: „Нека злослови, защото Господ му е заповядал; може би Господ ще погледне милостиво на унижението ми и ще ми въздаде Господ добро за днешното му злословие“ (II Цар. 16:11-12). Подобни изпитания са добра проверка за нашата душа – за да видим тайните на сърцето си. И добро средство, за да се упражняваме в благочестие, за да се научим да благославяме тези, които ни проклинат, и да се молим за онези, които ни обиждат.
реди известно време научих, че синът на много известен американски християнски лидер се е самоубил. Приех новината със скръб и съчувствие и щях да съм силно озадачен от случилото се (защото вярвам убедено, че Бог не би допуснал това в здраво християнско семейство), ако то не беше поредната брънка от веригата смущаващи информации за този служител, които оттук-оттам стигаха до мене през последните години. Сред тях бяха активната му икуменическа1 дейност, общите му молитви с мюсюлмани и будисти, някои извращения в основаните от него църкви, както и самопризнанието му, че е започнал да страда от депресии и психични разстройства. Той е автор на една от най-известните съвременни християнски книги, издадена в многомилионен тираж, която преди десетина години и аз прочетох, дълбоко впечатлен, защото повярвах, че е силно вдъхновена и ще привлече към Христовата вяра стотици невярващи. Кой знае защо, тогава не ми направи лошо впечатление, че книгата е в топ 30 сред светските бестселъри на всички времена, че е настолно четиво на половината холивудски знаменитости, че авторът е патентовал дори заглавието й и т.н. Даже напротив, бях готов да използвам тези факти като аргумент колко е ценна за вярващи и невярващи. Самият аз започнах разпалено да я препоръчвам. Зная, че така постъпваха и мнозива от вярващите, изкупили не един тираж от българския й превод. Може би и днес тя е най-продаваната книга сред всички християнски деноминации.
Трябва да призная, че когато пред очите ми започна да се очертава истинският образ не само на книгата, а и на нейния автор, не бях готов веднага да си призная, че съм се заблудил (съзнателно не казвам: „съм бил заблуден“). В крайна сметка си признах, и то не само пред себе си, а вече много години изяснявам и на други тънката заблуда в подобни четива и кривата основа, върху която авторът и служители като него градят служението си и своя огромен успех (той самият е водач на една от мегацърквите в Америка с над 20 000 членове). Направих обратния завой едва когато доказани Божи мъже ми обърнаха внимание, че в тази книга присъстват всички онези неща от християнството, които се приемат с удоволствие от всеки грешник, освен основното учение за покаянието. Това прозрение ме накара да свържа автора с онези лъжеучители, за които е писано: „Ще дойде време, когато хората няма да търпят здравото учение, а водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха“ (II Тим. 4:3). Оттогава спрях да се учудвам как е могъл да събере десетки хиляди в своята църква и милиони читатели на книгите си. Нима този лидер на мегацърква не е бил предупреждаван от Бога за посоката, в която е тръгнал?! Със сигурност – неведнъж! Защо тогава не се е спрял? Всъщност неговата история само ме насочи към тази тема, затова и тук нямам за цел изобличаването му. Но нека, провокирани от неговия случай, да си зададем въпроса защо не се спират навреме милиони духовно новородени хора, затънали в най-разнообразните форми на религиозни и други заблуди.
Във връзка с историята на този човек си задавам поне два въпроса. Първо, как самият аз, след като прочетох два пъти книгата, не забелязах тънката измама в нея?! И второ, нима този известен водач не е знаел, че се заблуждава по най-важни духовни въпроси и че подвежда огромна част от християнското войнство? Всъщност има и трети, глобален въпрос, който обединява първите два – защо изобщо ние, хората, се заблуждаваме и какви са причините за тази силно изразена човешка немощ?
За да отговорим, нека се спрем върху най-известния пасаж, който разкрива не само нашата способност да се заблуждаваме, а и причините за нея: „Иисус им каза: „Не се ли заблуждавате затова, че не познавате Писанията, нито Божията сила?“ (Марк 12:24). Заблуждават се онези, които не познават Писанията и Божията сила! Според мене можем да видим по-широк смисъл в Иисусовите думи, защото те не се отнасят само до религиозната област (както е при садукеите, на които Той отговаря). Павел умолява ефесяните точно така: „Да не бъдем вече деца, блъскани и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, чрез човешката заблуда, чрез лукавство, чрез хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Онзи, Който е глава – Христос“ (Еф. 4:12-15). Макар Библията да говори много за демоничната активност под повърхността на лъжата, тук заблудата се описва преди всичко като човешка характеристика. И наистина, днес 1
Икуменизъм (гр. οικουμενικός – вселенски) – демонично вдъхновено движение за сливане на всички християнски църкви. Б. а.
доста често мнозина вярващи (по подобие на всички невярващи) не се отвръщат от беззаконния си път, дори когато са недвусмислено предупредени за него и за последствията. Минават години на неспирни Божи действия, докато човекът започне да разбира (и най-вече се съгласи да признае), че се е заблуждавал. Една от причините за това посочва самият Бог, когато разкрива на Своя пророк Йезекиил какво има в сърцата на израилтяните: „И Моят народ сяда пред лицето ти, и слуша думите ти, но не ги изпълнява; защото те в устата си правят от това забава, но сърцето им се увлича след техните печалби. И ето, ти си за тях като забавен певец с приятен глас, който свири хубаво: те слушат твоите думи, но не ги изпълняват. А когато се сбъдне – ето, вече и се сбъдва, тогава ще познаят, че между тях е имало пророк“ (Йез. 33:29-33). Всички вярващи знаем добре, че Божите думи са абсолютната истина и като цяло желаем да ги разбираме и изпълняваме. Обаче често не успяваме и в крайна сметка става ясно, че мнозина християни се заблуждават дълбоко по редица важни въпроси. И когато говори на Йезекиил, Бог ни разкрива причината за това: „слушат думите, но не ги изпълняват [което показва и че не им вярват], защото... сърцето им се увлича след техните печалби“. От Новия Завет също става ясно какво е „да се увлича сърцето ти след твоите печалби“ и въз основа на какви духовни закономерности става това. Апостол Яков пише нещо подобно (ще си позволим известна перифраза, без да променяме духовната истина): „Всеки се заблуждава [в
оригинала – „изкушава“], увличан и примамван от собствената си страст“ (Як. 1:14). Нека обобщим. Зад заблудата несъмнено стои дяволът, но зад способността ни да се заблуждаваме – нашата собствена страст, т.е. „печалбата“, която търсим! Неслучайно Бог скърби чрез ап. Павел: „Нямам никого равно усърден [като Тимотей], който толкова искрено да се грижи за вас, защото всички търсят своето, а не Иисус-Христовото“ (Фил. 2:20-21). Чудно ли е, че дори хора от найблизкото обкръжение на Павел отстъпват от истината, изоставят верния апостол и тръгват след своите печалби! Ето някои от тях: – „Всички от Азия, между които и Фигел, и Ермоген“ (II Тим. 1:15); – „Димас, понеже обикна сегашния свят и отиде в Солун“ (II Тим. 4:10); – „При първата моя защита нямаше никого при мене: всички ме оставиха“ (II Тим. 4:16). И тези вярващи от зората на християнството, и милиони до днес изпадат в заблуда, защото търсят своето, т.е. печалбите си. Най-разнообразни са нещата, които човек търси за себе си, вместо от сърце да пожелае онова, което иска Иисус Христос. Иронията обаче е, че това, което пренебрегват отстъпниците, всъщност е най-доброто за самите тях, което Господ копнее да им даде. Тази себична „печалба“ може да е провокирана от привидно най-добри мотиви. И аз имах такива цели, когато разпространявах подвеждащата книга, за която говорих в началото. В действителност обаче се заблуждавах, защото изобщо не се замислих (нито питах Бога) дали тази книга действително съдържа „Иисус-Христовото“, или авторът й просто търси „своето“. Като душегрижители се налага да работим с тежко измамени (не просто заблудени) хора. И то не само в религиозната област. В тези случаи
винаги се разкрива, че хората неизменно са били предупреждавани от Бога в началото на отклонението си, но задълбочаването им в лъжата ги е довело до състояние, което е много трудно за изцеление. До такава степен, че дори разобличаването на лъжите, чрез които са били поробени, сега изисква от тях смирение до краен предел. Иначе изцеление не настъпва! Има ли обаче не просто изход, а и начини за предпазване от заблудата? Тук отново идват на помощ думите на Иисус Христос, защото в тях се дава решението на този тежък проблем: „Не се ли заблуждавате затова, че не познавате Писанията, нито Божията сила?“. За всеки вярващ е ясно, че който не познава Писанията, се заблуждава по всички важни въпроси. Но тук ще разгледаме другата причина за заблуда, която изтъква Господ Иисус: „Не познавате Божията сила!“. В контекста на пасажа се говори за
възкресенската сила на Бога. Тази сила е описана в един паралелен пасаж по начин, който ни говори много: „Но Бог ми каза: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми в немощ се проявява напълно“. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова“ (II Кор. 12:9). Божията сила познават (и така са опазени от заблуда) само онези, които познават своята собствена немощ, признават я и не се самозалъгват, че тя не съществува. Немощта на човешкото естество наистина е потресаваща, но по-страшното е, че гордите хора не желаят да приемат този факт. И още по-важното – непрестанно да я имат предвид. Според цялата Библия именно тази гордост е сред основните предпоставки за заблудата.
Сатана държи в заблуда гордите хора, над смирените той няма власт. Така е от Грехопадението насам. Гордостта е причината да има лъжа във вселената – славният архангел Луцифер се възгордява и така се появява първата заблуда: „Ще мога да бъда като Бога, да пълновластвам (поне над себе си, а защо не и над други?!) и да заграбя други права, присъщи на Вседържителя“. Тази гордост заразява и първите хора, паднали в грях поради вярата си в лъжата на змията. Още от първата си глътка въздух детето я изявява и така е до края на дните му. Именно чрез гордостта си да не вземат непрестанно предвид своята немощ дори вярващите слизат до нивото на сатана, където той най-ефективно ги манипулира.
На самото дъно Грехът на лъжесвидетелството е особен: лъжецът е принуден да бъде талантлив лицемер, тъй като нерядко вижда своята жертва в съда, което налага да играе умело ролята на борец за правда. Именно това лицемерие е най-сериозната причина порядъчните хора да избягват общуването с лъжесвидетели, дори ако с времето те се опитат да изчистят вината си. А и в Библията (Пр. 24:28-29) се забранява да слизаме до нивото на лъжесвидетеля и да му отвръщаме с неговите средства. За това говори самата формулировка на заповедта: „Не лъжесвидетелствай против ближния си” (Изх. 20:16). В гръцкия превод на Стария Завет (Септуагинта) смисълът се откроява
Замисляли ли сме се защо Давид е „мъж по сърцето на Бога“, независимо от всичките му провали и дори тежки грехове? Ето думите, които той доказва през целия си живот: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите мисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път“ (Пс. 138:23-24). Нима Давид и Саул не реагират по сходен начин, когато са изобличени от пратените при тях пророци? Но след признанието си Саул продължава да търси своята печалба – в случая да не загуби благоволението на израилтяните и да не се изложи пред тях. А смирението на Давид е потресаващо, дори след тежките наказания, които Бог му налага. И Давид, и другите Божи мъже и жени са били напълно способни да се заблуждават, а и нерядко са залитали към заблудата. Но тя не ги е погубила заради тяхната смирена нагласа и трепетното им стоене пред Бога. Някой беше казал: „Тези, които
още повече чрез повторението: „Не лъжесвидетелствай против ближния си с лъжливо свидетелство”. Несъмнено тази важна заповед е дадена така, че на никого да не остане възможност за самооправдание (вж. Лука 10:29). Практиката показва, че до греха на лъжесвидетелството стигат хора, които отдавна са потънали в други грехове. Уви, лъжесвидетелството е присъщо дори на религиозните хора, което го превръща в особено тежко престъпление. В известни случаи от Библията то е представено като осъзнато действие с цел да се постигне икономически или политически успех. В историята на Израил има примери на лъжесвидетелства, наказанията за които падат не просто върху самите лъжци, а и върху организаторите – целия царски род или религиозната общност, които са се съгласили с откровената лъжа. Тогава лъжата довежда до смъртна присъда, тъй като лъжесвидетелството е провокирано от онези, които е прието да се наричат „елит” или „каймак” на обществото.
познават Бога, са смирени. Но онези, които действително познават себе си, просто не могат да бъдат горди“. Разбира се, трудно е да признаем пред Бога и подбрани от Него хора, че сме се заблуждавали по какъвто и да било въпрос. Но нищо друго не е целително, здравословно и спасително. Най-голямото изцеление, резултат от смирението, получаваме, когато признаем, че през живота си сме били чеда на дявола и сме следвали него вместо Бога. Това е покаянието, което носи живот и за което толкова се говори в Библията.
Конкурс за лъжесвидетели Историята за лъжесвидетелствата против Иисус Христос е много показателна. От евангелския разказ става ясно, че търсенето на сериозен лъжлив обвинител не е проста работа. В повествованието на Матей изпъкват особено думите за сериозния подбор на „конкурса” за лъжесвидетели: „А първосвещениците, старейшините и целият Синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Иисус, за да Го умъртвят, и не намираха; и макар да дойдоха много лъжесвидетели, не намериха“ (Мат. 26:59-60). Марк пише, че лъжесвидетелствата са с много ниско качество (Марк 14:55-59), т.е. желаещите да направят услуга на Синедриона обвиняват Арестувания в измислици (както често постъпват глупавите хора). Значително по-късно във Вавилонския Талмуд са се постарали да представят тази история по друг начин: „Във вечерта на Пасхата е разпънат Йешуа ха-Ноцри [Иисус Назорея]. Четириде-
Но то е само началото. Нека продължаваме да се смиряваме пред Бога, като не търсим своето, а – само Неговото. Единствено това предотвратява бъдещите заблуди. А врагът вече ни ги е подготвил.
сет дни преди да бъде убит, излязъл глашатай и обявил: „Искат да го убият с камъни, тъй като е правил магии и е повлякъл Израил към отстъпничество. Ако някой може да каже нещо в негова защита, нека излезе и го защити”. Но тъй като никой не излязъл да го защити, той бил разпънат във вечерта на Пасхата” (Санхедрин1, 43а, барайта2). Удивителното е, че еврейската традиция премълчава трескавото търсене на лъжесвидетели, без които рядко се провежда такъв съд, особено когато залозите са толкова големи. Напротив, редакторите на Вавилонския Талмуд са се постарали да подчертаят, че сякаш е било предоставено много време за търсене на свидетели на защитата, но такива хора не са се намерили!
Отплатата След четиридесет години отплатата за лъжесвидетелството се стоварва върху целия Йерусалим. Равинистичната традиция признава, че четиридесет години преди разрушаването на храма
(т.е. от 30 г.) вече са били дадени знамения за неговото опустошаване. Йосиф Флавий също описва различни знамения на територията на храма. Интересно е, че в тези повествования има едно общо знамение – самопроизволното отваряне на тежките врати, което според Йосиф Флавий се случва именно на Пасхата (ср. Мат. 27:51). Разбира се, може да се каже, че това е твърде жестока отплата за лъжесвидетелството срещу един Евреин, след като по време на въстанието срещу римляните загиват невероятно голям брой евреи – или 600 000 (според Тацит), или 1 100 000 (според Йосиф Флавий). В плен са продадени 97 000 евреи, а цялата земя на Юдея е заграбена и разпродадена. Загиват много от служителите на храма – някои са убити
и накрая стигат до кърваво клане помежду си в Йерусалим, когато е убит и първосвещеникът. Случаят с богатата жена Мириам, опекла своето малко дете за себе си и за въстаниците (Йосиф Флавий. Юдейската война, 6.3.4), е всъщност изпълнение на пророчествата, изречени от оклеветения Месия няколко часа преди Неговата смърт: „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си” (Лука 23:28). Именно тези, които при разпъването на Христос са на 20 години, стават очевидци на разрушаването на Йерусалим още преди своята шестдесетгодишнина. И не е чудно, че ограбената и гладна Мириам е дъщеря на един от онези, които са наблюдавали как Месия е отведен да бъде разпънат. В небивалия хаос на войната мнозина
ва съдбата на Израил и Старият Завет нееднократно подчертава това: III Цар. 12:20; 16:16; IV Цар. 14:21; 17:21; 23:30. Потвърдено е също, че Синедрионът отлага задържането на Христос заради страха си от народа. Четиридесет години преди падането на Йерусалим тълпите не попречват на Синедриона и римляните да разпънат Месия. След това техните деца защитават Йерусалим и очакват Божията намеса на своя страна. По време на тази кървава обсада на Йерусалим последователите на Христос изпълняват Неговата заповед да бягат от „мерзостта на запустението” (Марк 13:14). Те отиват в Пела (Евсевий Кесарийски. Църковна история, 3.5.3). От обсадения Йерусалим избягва дори известният учител Йоханан бен Заккай, когото учениците му изнасят извън стените на града обвит в саван, сякаш за да го погребат.
Причината за мрака
от въстаниците, други – от римляните, а трети се самоубиват, като се хвърлят от стената. Йосиф Флавий пише също за канибалство в обсадения Йерусалим (както четем в IV Цар. 6:28-29).
Свидетелствата на очевидците И така, от Евангелията научаваме, че елитът на Израил (Синедрионът) търси лъжесвидетели срещу Иисус Христос и мнозина откликват на тази „държавна поръчка”, която се превръща в нещо като „единство на партията и народа”. От друга страна, Йосиф Флавий, видният участник във войната срещу Рим, свещеник по линия на Хасмонеите, свидетелства за масовото умопомрачение на въстаналите фанатици, които пренебрегват всички доводи на разума
обедняват напълно, като например дъщерята на известния йерусалимски авторитет Накдимон (възможно е да става дума за Никодим от Йоан 3 гл.). Не е изключено богатият юноша от Марк 10 гл. също да е остарял в нищета.
Властта на тълпата Няколко дни преди съда в Синедриона Месия е посрещнат при вратите на Йерусалим от ликуваща тълпа фанатици, които после изчезват някъде, а на тяхно място идват много лъжесвидетели. Известно е, че в немалко ситуации именно тълпата решаСанхедрин – в юдаизма това е един от десетте трактата в четвъртия раздел на Мишна, която е част от Талмуда. Б. пр. 2 Барайта (от арамейски) – сборник с древноеврейски текстове. Б. пр. 3 Сукка – трактат от втория раздел на Мишна. Б. пр. 1
Накрая ще цитираме мнението на самите равини за влиянието на лъжесвидетелството не просто върху обществото (тук всичко е ясно), а дори и върху природата. Ето едно от техните заключения: „Затъмнението на светилата настъпва поради четири причини: заради онези, които пишат лъжливи писма, заради лъжесвидетелите... Затъмнението на светилата е лошо знамение за целия свят. На какво е подобно то? На цар, който вдигнал пир и поканил гости, а след това им се разсърдил и заповядал на слугата си да прибере светилника. Така всички се оказали в мрак” (Талмуд. Сукка3, 2:3-6). Това авторитетно мнение на израилевите мъдреци може да обясни добре и произхода на тричасовото затъмнение по време на Христовото разпятие (Марк 15:33). Така лъжесвидетелството наподобява снежен къс, който се свлича от висока планина и постепенно нараства до размерите на лавина, погребваща и самия лъжец, тъй като „който сее неправда, ще пожъне беда” (Пр. 22:8).
„Не лъжесвидетелствай против ближния си” (Изх. 20:16). „Не обръщай внимание на празен слух” (Изх. 23:1). „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш? Или как ще кажеш на брат си: „Чакай да извадя сламката
Опитът ми като презвитер на голяма църква с около двадесет дъщерни църкви, където се срещам с много хора, съдби и проблеми, ме убеждава, че при работата с новоповярвалите един от най-разрушителните (и най-разпространени) грехове е на клеветата, лъжата и интригите. Това съсипва отношенията между хората и като следствие – тяхното общуване с Бога. Служителите трябва да бъдат особено внимателни към подобни проявления в църквата и да реагират според Божието слово. За съжаление много християни, дори и някои служители, са равнодушни към този проблем. Думите ни отразяват нашето духовно състояние. Езикът е огледа-
ло на това, което се случва вътре в нас. Христос неслучайно казва: „Рожби ехиднини! Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34). Грешните думи идват от грешно сърце. Помните ли какво пише ап. Павел на римляните: „Гърлото им – отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им – аспидина отрова” (Римл. 3:13)? От отворените гробове излиза миризма на трупове. Така нашите думи показват вътрешния ни свят. Как можем да помогнем на хората да се избавят от толкова разпространения грях на лъжесвидетелството? Слава на Бога, имаме Библията. На нея се стараем да учим Божия народ. Там се казва:
от окото ти“, а пък ето, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първо гредата от окото си и тогава ще видиш, за да извадиш сламката от окото на брат си” (Мат. 7:1-5). „Неизвиняем си, о, човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото“ (Римл. 2:1). „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако пък не послуша тях, кажи на църквата; но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:15-17).
• Чистата съвест се смее • Всеки човек е лъжец. над лъжливите слухове. • Лъжецът удря с езика си по-силно,
• Лъжата е красноречива, истината е проста. Лъжата няма предели (Сенека). Светът обича да бъде лъган, нека тогава да го лъжат.
отколкото с изваден меч. Лъжецът трябва да помни какво говори (Квинтилиан). Който пренебрегне лъжливата слава, ще намери истинската.
За съжаление едно нещо е учението, а друго – практиката. Ако новоповярвалите видят греха на лъжесвидетелството при „старите” вярващи, как те, млади и неопитни, ще се справят с него? Няма ли да се предадат на „милостта“ на врага и да започнат да живеят „като всички”? Когато хората дойдат на църква, първото им впечатление е: „Тук всички са святи!”. Но ако още в началото такъв човек се сблъска с лъжата, реакцията му е: „Къде попаднах?! Трябва бързо да се махам!”. Неслучайно е написано, че дяконите не бива да са двуезични (т.е. двулични – I Тим. 3:8), а техните жени – да не са клеветници (ст. 11). Отговорността на служителите е самите те да бодърстват и да учат Божия народ как да живее. Например какво да правим със слуха, който стига до нас? Трябва да кажем на църквата, че Писанието учи
да не приемаме хули за ближните си (Пс. 14:3). Как да защитим някого, който е жертва на клевета? Трябва да изясним, че когато слушаме такива сплетни, ние отваряме врата на дявола и се излагаме на риска да станем преносители на лъжи. Нека хората да знаят, че лъжесвидетелят не бива да остане ненаказан, че дяволът иска да порази най-вече служителите и обвиненията може да се приемат само при двама или трима свидетели. Веднъж една сестра минавала покрай дома на дякон от тяхната църква, когото тя не харесвала. Неочаквано оттам се чули викове. Вратата на къщата била отворена. Жената на дякона крещяла и плачела. „Махай се оттук!” – кънтял из цялата къща гласът на дякона. Шум, блъскане и викове достигали до улицата: „Казах ли ти! Махай се веднага от стаята...”. Бият се! Какви служители само...
• •
• •
Сестрата веднага разказала случката на друга сестра, а тя – на следваща. „И как завърши всичко?” – попитала поредната сестра. „Мисля, че не се е разминало без полиция“ – такова било резюмето на тази, която й разказала случката. И до презвитера дошла новината, че в дома на дякона имало побой. Дяконът биел жена си, крещял, даже трябвало да викат полиция. Но главното е, че имало свидетел – сестра от църквата. Представяте ли си какво му е било на презвитера? Той веднага отишъл в дома на дякона. Двамата с жена му го посрещнали радостно и приветливо. „Какво лицемерие...” – помислил си презвитерът. И решил да започне разговора по същество: – Е, разказвайте кой – кого и защо. И как изобщо е възможно такова нещо?! Мъжът и жената в един глас отвърнали: – Нищо не се е случило! Ние се обичаме много! Дори не си крещим един на друг. – Има свидетел! – казал презвитерът. – Една сестра минавала наблизо и чула всичко! Отначало двамата съпрузи се смели, после плакали... И презвитерът чул следната история: – Отдавна искахме да си купим диван. Спестявахме пари, с големи усилия ги събрахме и най-накрая успяхме! Докарахме дивана вкъщи. Когато го внасяхме, вратата остана отворена (през това време е минала сестрата) и кучето се вмъкна в стаята. То скочи върху дивана и започна да го драска и да го къса с ноктите си. Какво станало тогава? – Веднага изчезвай навън! – закрещял мъжът, взел нещо и го хвърлил по кучето. – Махай се оттук! Жената се разплакала – мъчно й било за новия диван... Ето как можем да преиначим всичко, когато не обичаме хората! Каква кал и какво злословие! Кой ще отговоря за това?!
Спомням си как веднъж бях недоволен от презвитера на църквата. Бях млад, тъкмо започвах да проповядвам. Нямах смелостта да му кажа всичко лично, както четем в Словото. Реших да го направя чрез проповед! О, как говорих само... Бляскаха светкавици, трещяха гръмове. След служението презвитерът ме повика, седна до мене, прегърна ме. После ме попита как съм, как се справям с живота, дали имам трудности, изкушения, дали не боледувам от нещо... Каза ми, че се радва за мене и за служението ми и постоянно се моли за мене. Аз седях с наведена глава и не смеех да го погледна. Когато си тръгвах, служителят ме изпрати с думите: – Да, аз приех изобличението ти, прав си! Но... никога повече не го изразявай по този начин. Защо измъчи цялото събрание? Ако имаш нещо против мене, ела и ми го кажи лично. Усмихна ми се приветливо и никога повече не спомена за случилото се. А аз си научих урока. Оттогава се стремя да не използвам амвона за лично изобличение или за да формирам у хората мнение за някого. Според някои да казваш истината за другите, не е клевета. Днес християните използват един такъв „благочестив“ израз, за да прикрият греха: „Искам да споделя нещо с тебе – като нужда за молитва”. И... започва история за някого, която го омърсява, унижава и го вкарва в калта. В края на краищата обикновено не се стига до молитва. Според буквата на Закона да казваш истината, т.е. нещо лошо за друг човек, не е клевета. Клеветата е злословеща лъжа за някого. Но според духа на Закона и това е клевета! Работата е там, че нашата истина е много относителна. Винаги можем да добавим нещо малко, да доукрасим... Това зависи от отношението към човека, за когото говорим. Може емоционално така да поднесем „истината”, че да се превърне в клевета.
Не всички имат правото да казват истината, а само онези, които обичат човека, за когото говорят. Истината трябва да се казва първо на съгрешилия, след това, ако не послуша, да се доведат свидетели и едва тогава – да се огласява пред църквата. Един презвитер заедно с друг брат отишъл да посети семейство от тяхната църква. Стопаните на къщата ги приветствали много радостно, но изведнъж малкият им син казал на презвитера: – Сидоров! Кога ще престанеш да протакаш богослуженията?! Родителите страшно се смутили: – Какво говориш? Не бива така! Кой те е учил на това?! Всъщност всичко било много просто. Всяка неделя след богослужение, докато обядвали с децата, родителите вместо да разсъждават върху проповедта, обсъждали бурно проповедниците и презвитера. Откровено, без да се срамуват и да подбират думите си, в присъствието на своя малък син те говорели лошо за църковните служители. Така в очите на детето името „Сидоров” започнало да означава негодник. Бащата и майката всъщност се надявали, че някога синът им ще се покае, но не се питали как ще стане това, когато в църквата главен проповедник е „Сидоров”!
Как да помогнем на децата и младежите да усвояват Божиите заповеди още от най-ранна възраст? Как да ги убедим, че Бог е дал заповедите за тяхна защита от врага, а не за да ги ограничи в нещо? В едно многодетно семейство, когато пораснали, всички деца повярвали в Господ и започнали да Му служат. „Как го постигнахте?” – попитали бащата. Той отговорил: „С жена ми решихме, че децата ни никога няма да чуят от нас лоша дума за църквата, за църковните водачи или за когото и да било от братята и сестрите, т.е. дадохме обет да не говорим лошо за хората зад гърба им, особено в присъствието на децата”. Как детето да посвети живота си на Иисус Христос, като слуша проповеди от хора, чийто живот родителите му постоянно критикуват?! Мисля, че личният пример на бащата и майката е много важен за възпитанието на децата. Моля се Бог да ни помогне да бъдем изпълнители на Неговото Слово: „Не лъжесвидетелствай против ближния си” (Изх. 20:16).
границата между тези две понятия, някъде в здрача. Макар че на мнозина им се иска. Често чуваме: „Вярвам в Бога вътре в себе си и не изпитвам нужда да се причисля към конкретна църква”; „Не вярвам в Бога, но знам, че има някаква Висша сила”; „Главното не е дали вярваш, или не, а да си морален, да си добър към хората”. Всичко това са познати вратички, през които човек се опитва да избяга от отговорността за взетите решения. Такива думи му служат най-вече като успокоение, че се намира някъде между светлината и тъмнината, макар че на практика е по-близо до тъмнината. Словото на Бога обаче ни казва ясно, че не съществува междинна позиция и ако няма увереност в Христос, човек принадлежи на тъмнината.
енят гаснеше стремително. Околните предмети губеха цвета си и ставаха еднакво сиви. Небето се сливаше със земята, асфалтът на пътя – с канавката. Не помагаше дори светлината на фаровете, защото лъчите на вече невидимото слънце едва сдържаха настъпващата тъмнина. Изморени, се връщахме от далечно пътуване. Искахме да се приберем по-бързо, но мъжът ми намали скоростта и обясни: – Всеки шофьор знае, че на пътя най-опасното време от денонощието е здрачът, измамлив и коварен. Наймного катастрофи стават именно тогава. Това е моментът между залеза и настъпващата нощ, между светлината и тъмнината. Светлината и тъмнината са библейски понятия, чрез които се дава точна характе-
ристика на делата и на мислите, на свръхестествените сили и на хората. Но в Библията няма понятие „здрач”, няма „здрачни” постъпки или сили. Бог разграничава всичко много точно, без полутонове и компромиси. Често като християни ни упрекват в излишна строгост, в отсъствие на снизходителност. Твърдят, че животът е много по-сложен и се състои не само от черно и бяло, а и от много смесени цветове. Наистина животът е доста сложен и многообразен, но нашият категоричен и строг подход е към греха, както ни учи Библията, а не към обстоятелствата и хората. Отначало всички се намират на страната на мрака заради своята грешна природа. Когато приемем Иисус Христос като свой личен Спасител, когато се новородим духовно, преминаваме към страната на светлината. Никой не може да стои на
Като вярващи християни разбираме прекрасно тази самоизмама на нашите събеседници. Но без да подозираме, понякога и ние заемаме „здрачна“ позиция. След като преминат от тъмнината към светлината, някои се връщат в здрача. Те говорят правилни, „светли” думи. Обличат се в правилни, „светли” дрехи. Но незнайно защо след общуване с тях в душата настъпва нощ. И изниква усещането, че само външният човек е преминал към светлината, а вътрешният е останал в мрака. Когато се смесят, тези две позиции пораждат странното, ирационално положение на здрача. Около 1952 г. баща ми бил ученик и заедно с него тогава се учело едно селско момче. То преминавало трудно от един клас в друг, като оставало по 2-3 години във всеки клас. Но когато започнали да пишат съчинения
върху художествените произведения на класиците, момчето взело да получава само отлични оценки. Защото след като напишело няколко изречения за самото произведение, веднага преминавало към политически лозунги. Например съчинението му върху „Евгений Онегин” на А. С. Пушкин изглеждало горе-долу така: „Онегин е бил типичен представител на разложилия се дворянски строй. Обаче Великата октомврийска социалистическа революция разгроми строя на експлоататорите и буржоазията. Да живее нашият велик вожд, другарят Сталин! Да живее световният пролетариат! Да живее великият съюз на работниците и селяните! Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Лозунгите заемали толкова страници, колкото учителят изисквал за съчинението. Нито един здравомислещ човек по онова време не би рискувал да зачеркне такъв текст и да сложи на неукото момче заслужената „двойка”. Така, благодарение на добре усвоения език на пропагандата от онази епоха и на умелото му използване ученикът получавал само добри оценки. И макар всички да разбирали, че
той не познава нито едно произведение от учебната програма, не можели да променят нищо. Разговорите с някои вярващи ми напомнят на този „отличник”: набор от стандартни „богобоязливи” фрази, „благочестив“ вид, „горещ“ поглед. Зад бръщолевенето на фрази се скрива отсъствието на дела. Но не само това. Такъв човек, научен да използва умело езика на християнската среда, се издига и заема почетна позиция. Към него се обръщат за помощ и съвет. „Бърборкото” винаги има дежурен цитат от Библията, предназначен да оправдае неговия мързел и некомпетентността му. И хората около него не могат да направят нищо: кой ще възрази на цитатите от Свещеното Писание?! Този човек не допуска грешки, защото не прави нищо. И не забравяйте – станал е известен и има авторитет в очите на онези, които са твърде млади духовно или са спрели развитието си. „В здрача всичко изглежда различно”. Тази фраза е от книгата на Сергей Лукяненко „Нощна стража”, много популярна в Русия днес благодарение на филма, заснет по нея.
Въображението на фантаста създава особени същества, способни да навлизат в друго измерение, което наричат „здрач“. Там светът е лишен от цветове – всичко е еднакво сиво. Тогава е лесно да смесиш чистото и мръсното, безгрешното и греховното. Затова героите на книгата са без морал. Светът в наше време се опитва да внуши на всички, които търсят истината, че няма разлика между „доброто” и „злото”, че Висшата сила стои над тези нравствени понятия. Библията обаче казва друго. Затова онези, които са „светлина на света”, не могат и не трябва да заемат позиция в здрача. Денят угасваше стремително. Светлината на фаровете ставаше все по-ярка, виждаше се по-добре, колата се управляваше по-лесно. Излязохме от здрача. И въпреки че наоколо бе настъпила непрогледна есенна нощ, пътят ни беше осветен и вече нямаше от какво да се боим.
ткъде идва натискът върху България да приеме Истанбулската конвенция – от Брюксел или по-скоро от Берлин? Защо е толкова силен този натиск да се приеме една пожелателна Конвенция, без задължителен характер? Защо след като това е Конвенция, подготвена в Съвета на Европа, нито един от нейните автори и идеолози не желае да коментира и старателно отбягва въпроса за „джендърите“? Защо е приета без гласуване в самия Съвет на Европа?! Защо високопоставени хора у нас откровено лъжат – с почти истеричен и панически тон – не само за характера и целите й, а дори за самия текст, който е публичен?! Защо при нейното налагане политически жени са принудени „да се правят на мъже“ по медиите, а политически мъже – да разкрият своята не толкова мъжествена страна? Защо висшият законодателен орган на страната е подложен на такава чудовищна преса от напълно анонимни хора? Защо уж непримирими политически врагове изведнъж се съюзяват и са готови да разцепят собствените си партии, само и само да наложат този скандален документ? И накрая – защо цели 11 страни от Европейския съюз не искат да я ратифицират, а всички останали 17 са изразили множество резерви към различни текстове в нея? Как така една Конвенция (уж) срещу насилието се налага с такова нечувано насилие?! ЗАЩО НАДНАЦИОНАЛНА КОНВЕНЦИЯ, А НЕ ПРОСТО НАЦИОНАЛЕН ЗАКОН?
Всички аргументи в подкрепа на Истанбулската конвенция се сриват при един-единствен въпрос – не може ли борбата с насилието над жени и домашното насилие (каквото е благовидното име на този акт) да се води на ниво национално законодателство? В България има редица закони в тази сфера, като се започне с Конституцията и Наказателния кодекс и се продължи със: – Закона за защита от домашното насилие и подзаконовите му актове;
– Закона за защита от дискриминация (и Комисията за защита от дискриминация!); – Закона за закрила на детето и Правилника за прилагането му; – Закона за равнопоставеност на жените и мъжете (чл. 2, ал. 3 в него е за равно третиране на жените и мъжете и недопускане на дискриминация и насилие, основани на пола); – Закона за здравето, етичните кодекси и т.н. Защо тогава „джендър“ и ЛГБТ организации създават психоза в сферата на насилието над жени и домашното насилие? Какво общо имат „джендър“ организациите с жените и с дома? Твърде отдалечена и предимно платоническа е връзката помежду им, ако изобщо е връзка. Но не е там въпросът. На „джендърите“ откровено не им пука нито за жени, нито за дом, нито за борба с насилието. Единственото, което ги води, е омразата към мъжа. „Спокойно, бели хетеро мъже! Сега рушим само патриархата“ – това бе написано на един от плакатите в подкрепа на Истанбулската конвенция. Омраза към мъжа! Ерозия и подмяна на неговия авторитет. Точно за това е битката – да се превърне думата „мъж“ в синоним на насилник (вместо закрилник) и престъпник. Мъжът да се възприема като престъпник по рождение. Вижте този текст от Конвенцията, в който отровата (проследете думите в черно) е сервирана сред изобилие от сладки медени думички: „Чл. 14, ал. 1. Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като: равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола, взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените, основано на пола, и право на лична неприкосновеност, в официалните учебни програми и на всички образователни равнища“. Виждате ли как в черпака с мед са интегрирани капсулите с отрова? Децата ще бъдат обучавани на „нестереотипни роли
на пола“ – какво означава това?! Засега остава неясно. Това значи, че притискат Парламента на България да се подпише на празен лист, а после едни други хора ще напишат там какво точно означава „нестереотипни роли на пола“. На тези хора трябва да платим със собствените си пари на данъкоплатци, за да ни насадят „нестереотипни полови роли“. По-надолу ще се досетим и кои са хората (неправителствените организации). Подсказва ни го и любимото им „насилие над жените, основано на пола“. Това вече е безусловна присъда над мъжа като родèн насилник. Побойник по рождение. Възмутени ли сте? Не бързайте. Защото въпросът с „насилието, основано на пола“, е малко по-хлъзгав, отколкото си мислим. Либералните фашисти на име „правозащитници“ са му намерили
цаката и тук – има и насилие на жени над мъже, основано на полов признак! Моля?! Да, точно така. „Ами нали това ви казваме – отговарят либералните фашисти, – че самият пол е генератор на насилие! Затова нашата борба е срещу половете и за налагане на „джендърите“.“ Ето го сатанинското изобретение! Бог е Творец, дяволът е имитатор. Бог създава два пола – „мъж и жена ги създаде“. Дяволът имитира двеста и двайсет джендъра. Без съмнение това е шокиращо. И всъщност тези хора не са „правозащитници“, а – „кривозащитници“. Но нека продължим с Конвенцията. В нея има много откровени текстове, които разкриват в дълбочина истинския замисъл на анонимния „творчески“ колектив: „Гл. 1, чл. 4, ал. 3. Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културните модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани
на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете“. Някъде в този текст да става дума за „насилие“? Нали Конвенцията се бори срещу насилието? На кукловодите не им пука за насилието и изобщо – за хората. Истинската им цел е да бъдат „смлени“ обичаите и традициите, чрез наднационален натиск да бъдат преформатирани специфични национални модели. А думата „предразсъдъци“ е сложена единствено за да внуши колко лоши са традициите и обичаите. Защото именно те са истинската цел. И кой всъщност има проблем с българските обичаи и традиции, основани върху стереотипните роли на пола, и изобщо – какво лошо има точно в тези обичаи и традиции? Може ли да попитаме?
„Не, не може! Приемайте я и не се обяснявайте!“ – това ни казва анонимното лоби, налагащо с чудовищен натиск една Конвенция, която по принцип не е задължителна. Вече започваме да проумяваме защо е цялата тази анонимна истерия. Защото това е паневропейска наднационална матрица, предназначена да разбие националните традиции и обичаи, да ерозира и „смели“ устойчивия семеен модел от мъж, жена и деца. Така става ясно, че целта на Истанбулската конвенция не е да реши проблеми на национално ниво. Напротив, тя е предназначена да създава проблеми на национално ниво. Точно затова трябва да бъде приета такава наднационална Конвенция. И точно затова кукловодите „там някъде“ се отнасят с явна ехидност към
всяко национално законодателство. Тяхната наднационална власт се нуждае от ефективни инструменти за подчинение на националните нива в целия континент и извън него. Това са „джендърите“ – езически капища на новата „кривозащитна“ религия, които „кривозащитниците“ искат на всяка цена да наложат. Такъв е прословутият член 3, с който чрез думата „джендър“ се въвежда законовото понятие „социален пол“. „Джендър“ няма пряк аналог на български език. Тогава какво е „джендър“? Именно – не се знае. А как така принуждават Българския парламент да гласува термин с неизвестен превод на български език? И как изобщо ще гласува цялата тази отровна отвара от преднамерено неясна терминология, целяща единствено объркване?
„ПЛАМ, ПЛАМТИ! КОТЕЛ, БЪЛБУКАЙ! АДСКА СМЕС, МЕХУРИ ПУКАЙ!“
Това е многократно повтореното заклинание на трите вещици от Шекспировата трагедия „Макбет“ – история за един патологичен стремеж към власт, постигната чрез убийство и договор с дявола. Вещиците варят своята адска смес, в която включват екзотични съставки като: Змейска люспа, вълчи зъб, пръча жлъчка, свински пъп… Точно като някои от текстовете и целите на Истанбулската конвенция. А каква е целта на трите вещици? Да размият до заличаване моралните граници, да подменят хилядолетни етически категории и в крайна сметка да ни убедят, че: Зло – добро, добро и зло, от едно са потекло. Ако е така, значи няма нито добро, нито зло, нито бяло, нито черно. Всичко е едно – сиво. Само че съвременните „истанбулски“ вещици стигат по-далече даже и от Шекспировите персонажи! Защото искат да ни убедят, че доброто е зло, а злото е добро! Амбициозно начинание, нали? Тази история – както историята за Макбет – няма да завърши добре. Защото всъщност тя е много по-стара, отколкото дори добрия стар Шекспир. Защото това е един провален модел, който отново се опитват да ни пробутат и който – ако продължи така! – ще завърши със същия грандиозен провал. Това вече се е случвало: „Не е възможно да не дойдат съблазните, но горко на онзи, чрез когото идват“. ВАВИЛОНСКАТА КОНВЕНЦИЯ…
Историята на Вавилонската кула е известна – Бог разбърква езиците на жадните за слава старовременни люде, които „разпръсва по цялата земя“. А Вавилон – за разлика от „джендър“ – има точен превод на български и означава „объркване“. Объркани езици, объркано общуване, объркани понятия, объркани посоки и объркани ценности. Объркани лидери и объркано бъдеще. Вавилон. Да ви напомня на нещо днес?
Но нека обърнем внимание на един малко известен факт от историята на прословутата Вавилонска кула. Този проект е трябвало да бъде изграден с материали, различни от използваните винаги дотогава. Става въпрос не просто за кула, а за град, в който хората да живеят – ясно е, че такова множество не може да се събере в една кула. Но какви са тези други материали? Нетрадиционни за времето си, нестереотипни за онова строителство: „Тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола – вместо вар“. Думата „вместо“ разграничава ясно традиционните практики тогава от нововъведението. До този момент са употребявани камъни и хоросан (вар), но за Вавилон градивният материал е нетрадиционен – тухли и смола. Тухлите се правят от пръст – човекът е създаден от пръст – и се пекат в пещ. А смолата не е от бор, както бихме си представили. Тази библейска смола е всъщност гъста лепкава смес с органичен произход (мъртви животни и растения), подобна на разтопен асфалт. Добива се от ями в земята, където е натрупана в периода на потопа под голямото налягане на водата в анаеробна, т.е. безкислородна среда. Добре, но защо изобщо трябва да се гради кула, след като Бог прави завет с Ной, че никога вече няма да има световен потоп? Защото целта на славолюбивото и невярващо тогавашно множество е да се застрахова срещу втори потоп. Неверие. Заветите са забравени, ценностите са станали излишни, грешката ще бъде повторена, ще се направи опит да се издигне кула. Както днес. И разбира се, както обикновено, това богопротивно съоръжение на глобалното его ще се изгради от нетрадиционни материали. Такъв е моделът. Вавилонската кула винаги се строи с нетрадиционни материали, нестереотипни роли на пола, джендъри и трансджендъри. Мъж – не. И жена – не. А нещо друго. Графа „друго“. Трети пол. Социален пол, различен от биологичния. Нетрадиционни „джендъри“ от неизбежната пръст, но слепени с нормативния асфалт на наднационални конвенции. Асфалтът е изолационен материал, който
пречи на очистващата вода да достига вътре. Социологът Зигмунт Бауман въвежда термина „течно общество“. И обяснява какви са неговите характеристики – пълно отсъствие на устойчиви ценностни ориентири. Всяко позоваване на ценности, които идентифицират отделния индивид като част от някаква общност, е лишено от смисъл. Властва неудържим индивидуализъм, превърнал ближния от желан спътник в опасен конкурент, от когото трябва да се пазим. Този агресивен субективизъм подкопава основите
на модерната епоха и при отсъствието на ценностни ориентири разтваря всичко в своеобразна „течливост“. Треската на пожелаването мигновено превръща купеното в остаряло и поразява човека с потребителска булимия – новият телефон отстъпва на стария, но веднага трябва да заменим и него с нов, за да участваме в потребителската оргия на ненаситното, самоцелно пожелаване. „Течното общество“ е тази разложена, разтопена, втечнена ценностно-човешка смес („мехури пукай!“), в която „добро и зло от едно са потекло“. И точно от нея трябва да се гради новата Вавилонска кула. Защото „камъкът, който отхвърлиха зидарите“, не е необходим на архитектите на най-новия световен ред. И никога не е бил. Божествено утвърдени институти като мъжкия и женския пол (и няма други!), като семейството от мъж и жена (и няма други!), като майка и баща (и няма други!) със своите деца – всичко това не става за градежа на най-новата Вавилонска кула. Трябва графа „друго“. Трябва трети, пети, десети пол.
Разбира се, Вавилон е изграден само донякъде, защото той е концептуално неподлежащ на завършване. Винаги – с нетрадиционни материали и завинаги незавършен. Защото презираният от строителите фактор Бог неизменно се намесва и резултатът от тази намеса остава като поука завинаги. А фактът, че днешните поколения са загърбили тази поука, ще си остане за тяхна сметка – защото прадедите им отдавна са платили сметката за някогашната кула. Предстои да бъде предявена сметката за сегашното съоръжение.
…И „ПРЕКРАСНИЯТ НОВ СВЯТ“
Но нека сега не говорим такива неща. Стига с това черногледство. Истанбулската конвенция и наднационалното законодателство ще решат всички проблеми и ще влезем в прекрасния нов свят. Гаранция за това е GREVIO. Не знаем какво е GREVIO? Нищо, не сме единствени. Има и едни други 240 души, повечето от които също все още не знаят, макар че агресивно ги принуждават да го гласуват. А GREVIO e всъщност постоянен механизъм за наблюдение и контрол. Така пише в Истанбулската конвенция: „Гл. 9, чл. 66. Експертна група за действие срещу насилието над жени и домашното насилие Ал.1. Експертната група за действие срещу насилието над жени и домашното насилие (наричана по-нататък „GREVIO“) следи за изпълнението на настоящата Конвенция“; „Гл. 9, чл. 68, ал. 1. Страните представят пред Генералния секретар на Съвета на Европа доклад за законо-
дателни и други мерки, въвеждащи в сила разпоредбите на настоящата Конвенция, съставен въз основа на изготвен от GREVIO въпросник, който да бъде разгледан от GREVIO“. Откъде-накъде дори и най-добрите, но назначени (от някого) експерти ще контролират несъвършени, но легитимно избрани национални органи като Парламент, президент, правителство, съдебна власт? Анонимни експерти ще извиват ръцете на национални институции, ще им дават оценка и практически ще ги вкарват в желаната наднационална посока. Това не се ли нарича съзнателен отказ от национален суверенитет? Не се ли нарича доброволно преливане на правомощия от националната държава към наднационални органи? Доброволно, защото Истанбулската конвенция има доброволен характер. Поне на книга, докато в реалността се упражнява нечуван натиск! Е защо да вярваме в добрите намерения на тези, които стоят зад Конвенцията и смятат да я прилагат у нас, след като виждаме чудовищния натиск, с който самите те ни я налагат?! Но това не е краят. Има интересно продължение: „Гл. 9, чл. 68, ал. 4. GREVIO определя подходящите средства за провеждане на тази процедура по мониторинг. Тя може по-специално да приеме въпросник за всеки кръг на оценяване, който да служи като основа за процедурата по оценка на изпълнението от страните. Този въпросник се изпраща до всички страни. Те отговарят на въпросника, както и на всяко друго искане за информация от GREVIO“. Добре, но каква информация и изпълнението на какво точно от страните, след като на всички ни е ясно, че нищо не е ясно?! И че няма яснота дори за значението на ключовата (очевидно третополова) дума „джендър“? И че изразът „стереотипни и нестереотипни роли на пола“ подлежи на свободно тълкуване и произволно прилагане? Кой ще определи как?! Именно. GREVIO ще определи как и ще ни го изтълкува и приложи, защото
ще напише всичко, което си иска. И ще го напише точно върху белия лист, на който господарите на GREVIO искат да принудят нашия Парламент да се подпише. Празен наднационален чек, плащан с пари от нашия национален бюджет, за да ни се случват неща, които не искаме да ни се случват! А в същото време едни вещици пръскат чар и ни обещават светло бъдеще. Олдъс Хъксли е автор на пророческата книга „Прекрасният нов свят“, написана през… 1932 г. Измайсторена чрез генно инженерство, това е социална матрица от четири човешки модела – алфа-, бета-, делта- и гама-поколения. Всичко е подредено, стерилно, корпоративно ефективно… Нямаш право да обичаш една жена или един мъж. Полигамията е задължение, развратът е нормативно гарантиран, любовта между един мъж и една жена е наказуема отживелица. Но днешните нечестивци надминават дори Хъксли! Защото неговата фантазия не достига извратеността на един – различен от биологичния – „социален пол“, който може да роди стотици измислени, но узаконени „джендъри“ под закрилата на закона. С други думи: „Името ми е легион, защото сме мнозина“. Може би си мислим, че все пак Истанбулската конвенция може да бъде приета с резерви и някои от нейните членове да не влязат в сила? Това е много хитро от наша страна, но все пак – недостатъчно. Защото член 78 на иначе доброволната Истанбулска конвенция, която е загрижена за жените и домашното насилие, напълно изключва всякакви резерви по отношение на „джендър“ текстовете. Може сами да проверим и да разсъждаваме – това все пак е публичен текст. Засега Конвенция срещу разсъждаването все още не са въвели. Все още.
къпи читателю, познатата ли ти е най-добрата вест в света? Тя се състои в това, че има реална възможност да сключиш мир с Всевишния, Царя на вселената. Този мир може да настъпи още сега и той никога няма да спре, а ще продължава цяла вечност. Да придобиеш мир с Всевишния, като получиш от Него изкупление, спасение и приемане, е нещо много просто: то се постига чрез вяра. Всеки може да тръгне по пътя на вярата. Само благодарение на нея човек е способен да придобие мир с Бога. И пътят на вярата наистина ще ни доведе до целта - да получим истинския, дълбок мир с Бога. Няма да спрем на половината път.
Ако тази вест беше измислена от хората, можехме да се усъмним в нея - прекалено е прекрасна и проста, за да е вярна. Но вестта идва от самия Всевишен! Той говори за нея конкретно и ясно в Своето послание към нас - Свещеното Писание. Когато хората се замислят за отношенията си с Бога, независимо в каква религия, те не могат чрез собствените си умозаключения да стигнат до такава вест. Съвсем други идеи им идват наум. Например в исляма или в култа към предците човек се чувства длъжен да върши добри дела, да изпълнява религиозни практики и ритуали, за да угоди на Аллах или на духовете на умрелите родители и прародители, така че някак да смекчи или да изкупи своята
Божият дар А живият, любещ Бог има съвсем друга вест за нас: постигане на мир с Него. Спасението е Божи дар. И той ни се дава „не от дела“ (Еф. 2:9). Да, самият Бог е направил всичко необходимо за това, ние, хората, да придобием мир с Него: Той е изпратил в света Своя единороден Син Иисус Христос, Който е поел върху Себе Си изкуплението на нашите зли дела, наказанието за нашите грехове, като е платил цялата цена за тях със Своята скъпоценна кръв (I Пет. 1:19), пролята на кръста. Към това не трябва да се добавя нищо няма нужда да се плаща някаква допълнителна цена, да се изтъкват някакви допълнителни постижения. Ето защо Бог може просто да ни подари изкупле-
ние, мир със Себе Си, да ни помилва без някакви заслуги от наша страна, както е написано: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божи дар е; не е от дела“ (Еф. 2:8-9; ср. Тит 3:5-7). Но как можем да приемем този дар и да преживеем неговото действие у нас? Как да почувстваме мира с Бога в своето сърце? Апостол Павел дава отговор: „чрез вяра“ (Еф. 2:8). Вярата е ръката, която се протяга към този дар и го приема. Обърнете внимание обаче, че ръката е празна. Тя не добавя нищо към подаръка, а само приема готовия съвършен дар. Можем да направим и друго сравнение: вярата е празната чанта, в която слагат подаръка, за да го занесат вкъщи. Чантата не добавя нищо към него, тя е само контейнер, в който се пренася готовият съвършен подарък.
Реалното действие на вярата Чрез смъртта Си Иисус Христос е прокарал чудесен готов мост между Бога и човека. Вярата не построява нищо допълнително към този мост. Чрез нея ние просто минаваме по готовия мост към Бога. Тя не е достижение, което се прибавя към постигнатото от Христос спасение с цел да му се придаде пълнота и завършеност. Вярата е само приемането на този напълно завършен, съвършен подарък. Важно е да разберем това, тъй като то ни дава пълен покой и утеха: Иисус Христос е извършил спасителния акт в цялата му пълнота. Можем да приемем този дар абсолютно независимо от нашите човешки способности, а следователно - независимо и от нашите недостатъци и слабости. И така, спасението в Иисус Христос и мирът с Бога са наистина реалност, защото самият Бог, Божият Син, е постигнал в съвършенство това спасение. Вярата, каквато и да е тя - слаба или силна, не добавя нищо към него, а само приема този безупречен, съвършен дар. И така, трябва да имаме не голяма вяра в Бога и Неговия подарък, а - вяра в големия Бог и Неговия голям подарък.
Вярата е доверие Ако вярата е ръка, протегната, за да приеме и употреби Божия дар, тук се проявява още един съществен неин признак. Не е достатъчно тази вест да се признае като вярна, защото тя може да си остане като чисто теоретично знание, без да има никакви последици за моя живот. Твърдението: „Вярвам в Бога“ би могло да означава признаване на Неговото съществуване на теория. Но вярата, за която говори ап. Павел, е не само във нещо, а и на някого. Аз вярвам на самия Бог, доверявам Му се и съм уверен, че Той има за мене този дар, който е съвършен. Мога да се доверя на Него и на Неговия подарък в живота и в смъртта. Да вярваш така в Бога, означава да Му се доверяваш, да имаш лични взаимоотношения на доверие с Него.
пасивно. Затова ап. Яков казва: „Вярата без дела е мъртва“ (Як. 2:26). Тя не е истинска, дълбока, спасяваща вяра. Твърде повърхностна е: още не е познала дълбочината на чудесния дар, който Бог ни подарява в Своя Син Иисус Христос. Скъпи читателю! Ако вярата в Бога и Неговия чудесен дар в Иисус Христос още не са оказали преобразяващо въздействие върху Вашия живот и Вашите дела, Вие още не сте повярвали искрено и дълбоко, не сте приели приготвения от Бога скъпоценен подарък. Елате при Бога, изповядайте пред Него, че не сте в състояние със собствени сили да станете такъв, какъвто Той иска да Ви вижда. Приемете този дар съзнателно, като се доверите на Бога. Иисус Христос е изкупил цялата Ви вина, всичките Ви грехове. И нека
Вярата е ръката, която се протяга към дара на спасението и го приема. Трябва обаче ръката да е празна, защото тя не добавя нищо към подаръка, а само приема готовия съвършен дар.
Признакът на живата вяра Ако чрез вяра съм приел този скъпоценен дар на спасението, изкуплението и мира с Бога, животът ми вече няма да бъде същият, самият Бог ще го промени коренно. А това ще се отрази на поведението и постъпките ми. Ето защо Павел, когато разяснява, че дарът на спасението е получен по благодат чрез вяра, а не чрез собствените ни дела, стига до извода, че в Иисус Христос ставаме ново създание. И като ново създание проявяваме активност и започваме да вършим добри дела въз основа на тази нова, жива връзка с Бога. Вършим тези добри дела не за да се спасим, а защото сме спасени. Те са признак на една истинска, искрена, дълбока вяра, която действително познава неимоверната скъпоценност на дара на спасението и мира с Бога. Такова познание не може да остане
Неговият чудесен дар преобрази живота Ви, Вашето мислене, думите и делата Ви. А ако вече сте преживели такова преобразяване в живота си чрез вяра, много Ви моля, не допускайте тази найдобра вест в света да стане нещо обичайно за Вас. Възхищавайте се отново и отново на прекрасния дар, който Бог Ви е подарил чрез Своя Син Иисус Христос. Нека тази вест продължи да Ви увещава, подбужда и вдъхновява да служите на нашия Господ през целия си живот и да я предавате на други. „Защото Негово творение сме ние, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:10).
За да разгледаме аспектите на новозаветната вяра в личността на Авраам, ще използваме разяснението за мъртвата вяра с родените от нея мъртви дела и живата вяра с произлизащите от нея духовни дела, което ап. Яков дава във 2 гл. на своето Послание. Очевидно апостолът избира съзнателно Авраам като основа за своята аналогия и разделя живота на старозаветния патриарх на два периода – до и след срещата му с Бога. Преди тази среща и вярата, и животът на Аврам се определят като „мъртви“. Подобна вяра виждаме в средата, от която той излиза – Ур Халдейски. Като поставя акцент върху личната вяра на Авраам, Яков разкрива цялостния процес на израстването му във вярата. Апостолът описва породените от живата и от мъртвата вяра дела. В своя коментар по темата нравственост и християнство известният руски православен свещеник протойерей Александър Мен подчертава: „Иисус, Който проповядва морал, това е исторически мит. Единствено за такова дело никога нямаше да Го разпънат“2. Християнството, ако се разглежда само като една от многобройните нравствени системи, би загубило своето предназначение и цел. „Защото ви казвам, че ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Небесното царство” (Мат. 5:20).
Всяка религия чертае свой път към Бога – вектор, който сочи от долу нагоре и предлага различна степен на приближаване към Него. Въплъщението на Иисус Христос е отговор на всяко човешко търсене и представлява вектор, който идва от небето към нас3. Александър Мен завършва своя коментар с една крилата фраза: „Християнството е уникално, защото Христос е уникален“4. От разказа за живота на Аврам до срещата му с Бога личи, че всяка друга религия е недостатъчна. Едва след тази среща Авраам става образец на вяра за всички народи. Християнството е уникално и защото делата, към които то призовава, произтичат от вектора от горе надолу. Тези дела са следствие от живата вяра. А делата, породени от вектора от долу нагоре, могат да бъдат нравствени по своята същност, но нямат нито сила, нито способност да оправдаят човека пред Бога. Всички търсения по посока на вектора от долу нагоре са съпътствани с дела, които Бог определя като езичество и идолопоклонство. С тях хората допълват мярката на своето беззаконие и „добрите дела“, които вършат в резултат на своята бесовска вяра (измамни изцеления, предсказания, викане на духове на мъртъвци), са грехове, водещи към ада (Вт. 18:9-12). Такава вяра имат жителите на Ур Халдейски, където живее Аврам с баща си Тара и с целия си род. Но един ден Тара,
Аврам и племенникът му Лот излизат от Ур Халдейски и се заселват в Харан (Бит. 11:31). Езичеството прониква и в семейството на Тара, той също служи на идоли (Иис. Нав. 24:2). След неговата смърт в Харан пред Аврам изниква дилема – да продължи или да се върне назад. Всичко зависи от неговата воля и от избора му. Харан е междинна спирка по пътя на Аврам – родното място е напуснато, а новото още не е известно. Преди да се срещне с Бога и да се роди неговата вяра, Аврам е порядъчен човек, който естествено върши добри дела. Това личи от характера му, проявен по-късно. Но нито едно от тези добри дела Бог не му зачита за правда. Единствената отправна точка за неговото оправдание пред Бога е делото на вярата, което той извършва. Това дело Бог му зачита за правда. То идва от горе и тъкмо затова Аврам тръгва към земята, която не познава. „С вяра Аврам, като беше призован, послуша и тръгна към мястото, което щеше да получи в наследство, и излезе, без да знае къде отива. С вяра той се пресели в Обещаната земя като в чужда” (Евр. 11:8-9). Спасението на човека се определя единствено от неговата лична среща с Бога и последвалите я дела. Сам Бог изби-
ра Авраам като пример за вяра и дела. Тези дела имат малко сходства с нравствените, а в повечето случаи са в пълно противоречие с тях. Ап. Павел ги описва като безумие заради Христос (I Кор. 4:10). За да изясним взаимната обусловеност между вярата и делата, ще разгледаме втората глава от Посланието на ап. Яков. То е изключително важно, за да разберем отношението вяра – дела в християнски контекст5. В Яков 2:17 четем: „Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва”. Според буквалния превод от старогръцки тук се говори за „мъртва в себе си вяра”. Това означава празна, безплодна вяра, само на думи, неподкрепена с дела. А в първия стих на втора глава се описва вярата на Иисус Христос. Тя не е някаква обща вяра в Бога, а вярата на Иисус Христос, която се дава като дар на хората и от нея произтичат съответстващи й дела: „Братя мои, без лицеприятие имайте вярата на Иисус Христос, нашия Господ на славата“ – се казва буквално в 2:1. В Синодалното издание на Библията (СИ) четем: „вярата в Иисус Христос“. В Ревизираното издание (РИ) – „вярата на Иисус Христос“. Всъщност тук се говори за вярата не в Иисус Христос, а на Иисус Христос, т.е. Христовата вяра. Не в смисъл, че Христос е вярващ, а – че тя е дадена от Него. Ап. Павел разкрива тази истина в Посланието към евреите: „Без вяра
не е възможно да се угоди на Бога; защото този, който идва при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава онези, които Го търсят“ (11:6). Нравствената, интелекуалната вяра води до осъзнаването, че има Бог, и насочва човека към Него. А Бог в отговор на това търсене на спасение му подарява жива вяра. Родителният падеж в Як. 2:1 подсказва, че тук се има предвид чия е вярата. Делата, за които говори Яков, не са делата по Закона, т.е. просто нравствени дела на естествения човек, бил той и праведник. Става дума за делата, които произлизат от вярата, дадена от Иисус Христос. С тази вяра и делата, породени от нея, Христос се противопоставя на лицемерната вяра, решена да се оправдава с делата по Закона. Така Господ Иисус открива друг, „царски закон според Писанието“: „Ако изпълнявате обаче царския [висшия] закон според Писанието: „Обичай ближния си както себе си”, добре правите“ (Як. 2:8). Този закон апостолът нарича „закон на свободата“: „Говорете и постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата” (ст. 12). Буквалният превод гласи: „Така говорете и така постъпвайте, сякаш чрез закона на свободата ще съдите себе си“. Тук става дума не просто за някакъв съд в бъдещето чрез определен закон, а за съзнателния избор на закона на свободата, подчертан на гръцки чрез употребеното причастие в сегашно време. Ап. Павел също пише: „Ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а като сме съдени така, от Господ се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света“ (I Кор.11:31-32). В деня на нашето духовно новораждане Бог влага у нас закон: „Ще вложа Моя закон във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ" (Йер. 31:33). По думите на ап. Павел този закон дава нов живот – по вяра и естествено, ражда нови дела: „Законът на духа, който дава живот в Христос Иисус, ме освободи от закона на греха и на смъртта” (Римл. 8:2). С този закон, за който говори и Яков, трябва да се съобразяваме и в него да се вслушваме, за да вършим дела на вяра в покорство на Писанието. И така, делата, които има предвид Яков, произлизат от вярата, дадена от Иисус Христос на родените чрез Духа Божи чеда. Тази вяра и произтичащите от нея дела са съвършени, защото водят човека към вечен живот и вечно спасение. Делата оживяват и усъвършенстват породилата ги вяра, т.е. налице е двупосочен процес на взаимно обуславяне и изграждане.
В следващия пасаж от Посланието на Яков 2 гл. се разкриват важни истини, свързани с темата, която разглеждаме. Ст. 19: „И демоните вярват и треперят“. Несъмнено вярата на демоните не ги води към послушание пред Бога и изпълнение на Неговата воля. Ст. 20: „Но искаш ли да разбереш, о, суетни човече, че вярата без дела е мъртва?”. Тук „мъртва“ означава празна, безплодна. Ст. 21: „Нали с дела се оправда Авраам, нашият баща, като положи върху жертвеника сина си Исаак?”. Ако тук Яков имаше предвид „добрите“, нравствени дела, човешкият разум би отхвърлил такова схващане като безумие. Но следва ясна конкретизация. Ст. 22: „Виждаш ли, че вярата съдействаше на делата му и чрез делата вярата стана съвършена?”. Ст. 23: „И се изпълни Писанието, което казва: „Авраам повярва в Бога и това му се вмени за оправдание”, и той беше наречен „Божи приятел“. Яков акцентира съзнателно върху Писанието, тъй като истинската вяра е само според Божието Слово. Съвършените дела на вярата са дела според Писанието. Точно такива дела Яков изисква и очаква от хората, които наричат себе си вярващи. За съжаление дори Мартин Лутер, когато се разграничава от делата на Католическата църква в своята известна формула: „Само чрез вяра“, се противопоставя и на Якововото Послание6, което нарича „сламено Послание“. Лутер не може да приеме израза: „оправдание чрез дела“ (Як. 2:21, 24), защото тълкува делата ограничено, като израз единствено на църковни ритуали и обреди според закона на смъртта и на греха, а не според закона на свободата, на живота, закона на Царя на царете, Който е в сърцата на повярвалите: „На всички онези,
които Го приеха – на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат Божи чеда” (Йоан 1:12). Каква е същността на духовните дела според цялото Писание? Ето някои от тях. Първото дело е търсене на Божието царство (Мат. 6:33). Второто е делото на спасението: „Това е Божието дело – да повярвате в Онзи, Когото Той е изпратил“ (Йоан 6:28-29). Третото е делото на съразпятието, което е коренно различно от нравствеността (Римл. 6:6). Четвъртото е свръхестественото дело на дарбата вяра (I Кор. 12:9). Петото е жертвената вяра, за която се говори и в Як. 2:21: „с дела се оправда Авраам... като положи върху жертвеника сина си Исаак“. Шестото е осъзнатото дело на вярата, че си носител на божествената слава – то е нужно, за да приемеш слава от Единствения, на Когото тя принадлежи (Йоан 17:22). Изводът от тези разсъждения е, че Писанието отстоява тезата за взаимодействието между вярата и делата, свързани с нея, и за едновременното израстване в тях. Това са два елемента на един цялостен процес – усъвършенстването на вярата. Тези елементи са взаимно обусловени и обвързани: вярата разгръща делата и те спомагат за нейното усъвършенстване. На тази основа ще продължим да ги разглеждаме тук (срв. Як. 2:22). В Посланието към галатяните ап. Павел се противопоставя на „делата по Закона“: „за да се оправдаем чрез вярата в Христос, а не чрез дела по Закона; защото чрез дела по Закона няма да се оправдае никоя плът“ (2:16). Както вече обобщихме, делата по Закона са нравствените дела, които не могат да спасят човека. А делата на вярата (и чрез вярата) в Иисус Христос, за които говори ап. Яков в началото на своето Послание (2:1), са различни. Тъкмо поради неразбирането на тази разлика, както и на понятието „духовни дела“, размити в общия контекст на нравствеността, се повдигат спорни въпроси около спасението – как се постига то и може ли да се изгуби. Духовните дела произтичат от вярата ни в Иисус Христос, която сме получили от Него. Карл Барт7 пише за възможността, която ни се дава, да познаем Божието слово чрез вяра. По същия начин и духовните дела са дадени като възможност да бъдат извършени чрез вяра. Сами по себе си, те не са нравствени и не произтичат от Закона. Духовните дела оправдават човека не за да бъде спасен, защото той вече притежава спасение чрез вяра, а като свидетелство за неговата жива вяра. Те са неин израз и поради това не могат да бъдат пренебрегвани и отхвърляни. Ето защо ап. Яков твърди: „Вярата без дела е мъртва“. Ненапразно във всички периоди от историята, когато народът се е увличал след други богове и е отстъпвал от Бога, искрените мъже на вярата винаги са го връщали към Писанието. Така постъпват Давид и Езекия, Йосия и други благочестиви царе на Израил. Този път избират също пророците и отците на Църквата. Затова и реформаторите издигат лозунга: „Sola Scriptura“ („Само Писанието“). Аналогията между вярата и делата, използвана от ап. Яков, е важна основа за нашето духовно израстване. Ако се ръково-
дим от закона на свободата, ще бъдем блажени в своя живот. В богословието на ап. Павел този процес се изразява с една дума – освещение. Когато говори за спасението, той противопоставя закона на смъртта, т.е. на буквата, спрямо закона на животворящия дух (Римл. 8:2), който ап. Яков разкрива като закон на вярата, пораждаща духовни дела.
Не се знае колко време Аврам остава в Харан. Но докато е там, той не получава нито едно откровение от Бога. За да се случи това, Аврам трябва да прояви послушание и да тръгне към Обещаната земя. Бог не принуждава човека да поеме по пътя на послушанието – това би нарушило характерното за Бога нравствено съвършенство. Послушанието е плод на вярата, която ни свързва с Бога и дава възможност за живо общуване с Него. „С вяра Аврам, като беше призован, послуша и тръгна към мястото, което щеше да получи в наследство, и излезе, без да знае къде отива” (Евр. 11:8), т.е. „ходи с вяра, а не с виждане“ (II Кор. 5:7). Вярата се опира на основа, която е много по-сигурна от човешките чувства или виждания – Божието слово. И като награда за послушанието му Бог дава на Аврам обещания за многобройно потомство, за материални и духовни блага, за слава чрез това потомство. Подобен призив – човек да изостави всичко и да последва Бога – се среща неведнъж в Евангелията8. Истинската новозаветна вяра е вярата в спасителното дело на Иисус Христос. Неслучайно хора, които вярват в Бога и искат да се оправдаят чрез своите дела, питат Иисус: „Какво да правим, за да вършим Божите дела?“. А Той им отговаря: „Това е Божието дело – да повярвате в Този, Когото Той е изпратил” (Йоан 6:28-29). Христоцентричността на новозаветната вяра се откроява в беседата на Иисус с Никодим: „Който вярва в Божия Син, не е осъден, а който не вярва, е вече осъден, защото не е повярвал в името на единородния Божи Син” (Йоан 3:18). Тази вяра има духовно-възраждаща, нравствено-преобразяваща спасителна сила. Личността на Иисус Христос като Бог и Човек е центърът, към който е насочена християнската вяра. Вярата означава да отдадеш самия себе си на Божията воля, на Божията благодат, изявена чрез и във Иисус Христос. Сред традиционните християни, които вярват по принцип, че Бог съществува, има търсещи хора. Мнозина от тях се стремят да променят начина си на живот, опитват се да преодолеят нравствените си грешки, но това изисква големи волеви усиПовече по темата можете да прочетете в книгата Вълков, Ив., Св. Вълкова. Божият избор за спасение чрез вяра и любов. С., Светлина на Балканите, 2008, 21-26, 31-34. 2 Мен, Ал. Быть христианином. М., Anno Domini, 1994, с. 5. 3 Пак там. 4 Пак там. 5 Блу, Дж. Послание ап. Иакова. – В: Толкование новозаветных Посланий и книги Откровения. Киев, 1983, с. 7. 6 Пак там. 7 Barth, K. Church Dogmatics. Vol. 1. Part 1. London, T&T Clark, 1975, p. 228. 8 Киднер, Д. Стар Завет. Битие. С., БХСС, 2001, с. 151. 1
лия и обикновено няма резултат или успехът е временен. Не са малко тези, които искат да се приближат към Бога, но отхвърлят библейския път към Него, пътя на истинско покаяние и приемане на Христос като личен Спасител, затова блуждаят, „всеки по своя собствен път“ (Ис. 53:6). Грехът не може да бъде премахнат по никакъв друг начин освен чрез Божията сила, ето защо никакви човешки старания не са способни да извършат това, което прави вярата. Липсата на нравственост няма как да се промени чрез нравствени усилия. Неуспехът може да хвърли грешника в отчаяние или да го ожесточи. При истинското покаяние човек моли Бога за прошка, като не само съжалява за извършените грехове, а и ги осъжда. Покаянието е волеви акт и за него е необходима вяра. Вярата и покаянието не са възможни едно без друго. Няма покаяние без вяра, а вярата без покаяние не спасява. Покаянието и духовното новораждане са немислими без Божията благодат, която дава откровение на човека и му помага през целия му християнски живот. Без откровение от Бога не може да има спасение. Той открива на всеки истината за спасението чрез Иисус Христос, без Когото никой не би могъл да се спаси. Когато Христос пита учениците Си кой е Той според хората, Петър отговаря: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. Тогава Иисус му казва: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:16-17). Учениците се връщат, след като са изпълнили мисионерското си поръчение и се радват, че демоните им се покоряват в името на Христос, но Той им казва: „Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а се радвайте, че имената ви са написани на небесата“. В същия час Иисус се зарадва духом и каза: „Благодаря Ти, Татко, Господи на небето и на земята, че си скрил това от мъдрите и разумните, а си го открил на невръстните. Така е, Татко, защото такова бешеТвоето благоволение“ (Лука 10:17-21).
Защо именно сега психоаналитиците и антидепресантите, които те изписват, са толкова търсени? Защото човек не може да разбере себе си и не е в състояние да се справи с онази лавина от стресови ситуации, която го атакува всеки ден. Нашият начин на живот ни убива. Вредните навици пораждат стотици болести, хормоните на стреса отравят тялото, гордостта и егоизмът деформират душата, завистта, страхът и злобата убиват духа. Хората се опитват да разрешават проблемите си по лек и бърз начин. И когато не успеят, стават още по-нещастни, а следователно и болни. Харесва им да живеят в удоволствията си и затова искат да се излекуват, без да полагат много усилия. Така се оказват обречени на разочарование от Бога, защото Той не е машина за изпълняване на желания. Малко хора искат да се занимават със спорт, повечето търсят „диета чудо“. Малцина искат редовно да посещават църква и да се молят искрено, повечето търсят бързодействащи витамини против стрес. Малко хора искат да променят порочния си начин на живот, повечето търсят най-новите технологии: гривна за ръка, особени обеци, талисмани, носещи късмет.
Обаче човешката мисъл не е способна да сътвори система или истина, която би дала на пациента всичко, необходимо за живота му: вяра, надежда, любов и мъдрост. Не е учудващо, че консултирането при психолози и медикаментозното лечение не дават желания резултат. Всички искаме да бъдем здрави, да не страдаме от неврози, искаме винаги да сме щастливи и успешни, Бог да удовлетворява безусловно нуждите ни. Но не може да бъдеш предан на Бога „частично“ или „от време на време“, не може да Му служиш в удобно за тебе време и така, както ти желаеш. За наше добро сме длъжни да се посветим изцяло на Бога. А възможно ли е вярата в Бога да ни донесе пълноценен живот? Многобройни научни изследвания потвърждават, че вярата ни помага да останем здрави, а неверието води до болести и преждевременна смърт. Защо вярата носи здраве? Всяка вяра ли притежава силата на изцелението? Може би е достатъчно да си внушиш, че всичко ще бъде наред, и то ще се случи? Кой и какъв е източникът на изцелението при вярващия човек? Въпроси – много, а отговорът трябва да бъде еднозначен.
В Библията са написани известните на целия свят думи на Иисус Христос: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Христос утвърждава новия Завет между Бога и хората и предлага мир и покой на грешния човек. Христос Спасителят притежава най-съкровеното знание за Бог Отец. Божият Син казва, че Той е единственият, който познава Бога, а това означава, че човекът, който приеме Христос като личен Спасител и следва Неговите заповеди в живота си, ще познае и Бог Отец и ще се изпълни с изцеляващата сила на живата вяра. Духът на Христос живее у християнина, който Го е приел в сърцето си, и му дава сила да побеждава в духовната война: „Ако живеете по плът, ще умрете; но ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи“ (Римл. 8:13). Така ап. Павел описва действието на живата вяра. Както животът на Павел се променя след срещата му с Иисус Христос, така и нашата среща с Господ ни изпълва с духовна сила. Тази сила е мно-
го по-могъща от злото, което живее у нас и в света. Силата на Христовия Дух ни помага да се променим, да станем по-духовни и по-издръжливи. Тайната е в това, че под въздействието на вярата започва да се променя светогледът на човека – той осъзнава своята греховност, покайва се и копнее за нов живот. Сигурно довчера сте се събуждали с усещане за напрежение заради грижите, които имате: недостиг на пари, конфликти в работата, неприятности в семейството, проблеми със здравето. Но когато приемете Господ в
сърцето си и се доверите на Неговото водителство, ставате човек, който живее с вяра в сърцето. Това означава, че сутрин казвате: „Благодаря Ти, Господи, за утрото, за слънцето, за мирното небе над главата ми! Господи, аз виждам, чувам, ходя, дишам! Всичко това е дар от Тебе за мене днес! Аз съм Твой и Ти си мой!“. След това се молите, четете Божието слово и променяте живота си според това, което сте почерпали от Писанието: не се оплаквате, не завиждате, не сплетничите, за всичко благодарите, помагате на ближните и на неприятелите си. Вярата оживява вашия разум, укрепва имунитета ви, подобрява обменните процеси в организма, изпълва душата ви с доброжелателство към другите. Ако хората се притесняваха по-малко за кризите, кредитите, заплатите, отчетите и страдаха повече за това, че не са угодни на Бога, щеше да има по-малко болни. Някои психолози се отнасят с недоверие към религиозната вяра. Според тях, ако човек възприема фанатично своите убеждения, това само поражда нов стрес. Несъмнено фанатизмът,
на всички обменни процеси в неговия организъм. Чувството на благодарност и доверието към Бога, усещането за пълнота и смисъл на живота – това са противоотровите срещу стреса, страховете, съмненията, отчаянието, разочарованието, безнадеждността и самотата. Вярата помага да насочим погледа си от временните, видими, земни трудности към невидимата вечна Божия слава и да разсъждаваме така: „Какво са моите проблеми в сравнение с вечността, която ми е приготвил Бог?“; „Какво са притесненията ми, когато Бог ме обича?“; „Днес ме обидиха. А колко повече е бил обиждан Христос?!“. Така душевните тревоги се свеждат до минимум. Живата вяра помага да се противопоставяме на злото у нас, особено там, където хиляди тръгват по пътя на отмъщението, критиката, озлобеността, ревността, страховете. Вярващото сърце избира пътя на прошката, оправданието, смирението, упованието на Бога и с това печели битката с психичните, а понякога и с физическите болести.
Вярата е основата в духовния живот на човека, но за Господ е важна най-вече вярата, действаща чрез любов. Нашето обичащо сърце е първият признак за живата ни вяра. Освен това лекарите са забелязали, че обичащият човек има по-силна имунна система, организмът му се възстановява побързо след болест. Вярата ни учи да се доверяваме на най-добрите напътствия, т.е. на Божието слово и да живеем според него. Като отделя един ден в седмицата за почивка, т.е. за поклонение пред Бога, човек се избавя от претоварване, дава на организма си време да се възстанови. Когато общува с Бога в началото на деня, вярващият се настройва да възприема всички предстоящи събития като Божия воля, като време, което той ще прекара в Божието свято присъствие. Когато се обръща към Бога вечерта, човек се успокоява, измолва прошка за греховете си през изминалия ден, слави Го за милостта и любовта Му. Това действа успокоително на духа, душата и тялото. Сърцето и разумът ни намират покой в любовта на нашия
като всяка друга страст, се отразява пагубно върху организма, но живата, действена вяра в Бога носи само полза на човека. Ето защо най-ефективни душегрижители са онези, които съветват хората да вярват в Бога сериозно, да ходят на църква и да пеят псалми. И това наистина помага! Християнинът посещава редовно църква, моли се искрено, радва се на всяка възможност да общува с други вярващи, не се дразни от хората. Той се бои от греха и държи на своята нравственост. Този човек осъзнава, че Бог го обича и контролира всичко в живота му. Той разбира, че след смъртта си ще отиде във вечните обятия на Христос. Какво ще бъде духовното състояние на такъв човек? В по-голямата част от живота си той ще изпитва положителни емоции, които ще действат благотворно върху протичането
Завистта, ревността, егоизмът и гордостта, негодуванието и страхът, алчността и ненавистта – всички тези емоции намаляват имунитета, създават благоприятна среда за повече инфекции, дисфункции, нарушения в дейността на вътрешните органи. Когато се ядосваш постоянно, все едно ден след ден взимаш малка доза бавнодействаща отрова. И обратно, четенето на Библията укрепва нашата вяра и настройва сърцето, разума, слуха, зрението, стремежите ни към едно по-чувствително възприемане на околния свят. Все повече разбираме, повече се смиряваме пред Бога, чуваме между думите, виждаме онова, което другите не виждат, усещаме водителството Му в събитията от живота си, измерваме своите постъпки с Неговата воля.
Господ и Бог Иисус Христос, животът ни придобива пълнота, спокойствие и радост за утрешния ден. Живата връзка с Бога не ни избавя от проблемите в нашия живот. Той, както преди, е пълен с изпитания, скръб и болести, но Бог не ни е обещавал, че ще ни пази от всички неприятности. Нашата вяра ни помага да разберем, че Той е с нас през всичките ни дни и ги прави пълноценни, ако държим здраво ръката Му. Ето защо особено вярата е достойна за удивление. Тя е не само полезна и спасителна, а и „удобна“, доста лека и достъпна за всички. Йоан Златоуст
4.
4. ЛЮБОВТА
Християнин съм, защото в основата на християнството лежи любовта.
Никой не казва: „Не искам повече любов. Стига ми толкова“. Царе са се отказвали от престола заради любов. Милионерски чеда са обръщали гръб на богатството, за да намерят любов. Ние сме родени от любов. Жадуваме за любов. Живеем за любов. Жертваме се за любовта. Любовта е родена на небето – блика от Божието сърце. Залива небето и земята, където намери прием. „Да не обичаш и да си нищо, е едно и също.” Защо злите духове са демони? Защото не знаят да обичат, а само мразят. Защо ангелите са добри духове? Защото само обичат и не знаят да мразят. Ние, хората, можем и да обичаме, и да мразим. С това се доближаваме или до демоните, или до ангелите.
Бог е любов. Затова ни обича. Той обича всички хора – които Го обичат и които Го мразят. Във всички религии има зрънце от истината. Но само християнството ни уверява, че Бог ни обича. Езичникът, изпълнен със страх, коленичи пред своя жесток идол и моли за снизхождение. Готов е да принесе всякаква жертва, включително и човешка. В християнството е тъкмо обратното. Бог взема инициативата. Не ние сме потърсили Бога, а Той е потърсил нас. Защо Бог е обикнал света? Не можем да кажем. Стоим пред велика тайна, скрита в Божието сърце. Ако Вие, драги читателю, обичате, можете ли да кажете защо? Ако можете, значи сте престанали да обичате и сте се превърнали в търговец. Един учител попитал учениците си какви деца обича Бог. Всички отговорили: „Послушните!”. Настъпило мълчание. Учителят пак ги попитал: „А вие послушни ли сте?”. Отново мълчание. Тогава учителят казал: „Мили деца, Бог ви обича такива, каквито сте!”.
Две братчета се скарали. Едното извикало на другото: „Ти си лош и татко няма да те обича!”. Бащата бил наблизо и чул. Отишъл при тях, взел ги на коленете си и им казал: „Деца, аз ви обичам и когато сте зли, и когато сте добри. Като сте послушни, ви обичам с радостно сърце. Като сте непослушни, пак ви обичам, но със скръб”.
5. ГРЕХЪТ
5.
Ето нашия, човешкия отговор на Божията любов.
Има една дълбока, страшно болезнена рана в живота на човечеството. Тя носи името „грях“. Грехът е бунт против Бога, нарушение на святата Му воля, война срещу всемогъщия, любещия Отец. Бог създава човека с голяма любов. Настанява го да живее в прекрасна градина. Между чудните плодни дървета в градината е и дървото за познаване
на доброто и злото. Но Бог забранява на човека да яде от неговия плод. Така верността и послушанието на първите хора се подлагат на изпитание. Новото създание трябва да покаже чрез покорство и лично решение, че е достоен член на Божието семейство. Бог го е сътворил по Свой образ и подобие. Затова човекът има собствена воля и следователно – възможност да прави каквото иска. Може да бъде покорен на Създателя, но може и да нарушава волята му, като греши. Грехът е плод не на свободната воля, а на злоупотребата с нея. Изкушението може да се победи чрез послушанието. Грехът не се натрапва. Човек го върши доброволно, даже го търси. Мнозина се питат защо има зло. В греха виждаме нещо неестествено, неправилно. Така и зъбите ни са дадени, за да дъвчем, а не да ни болят. Сърпът е даден, за да работим с него, а не да се порязваме. Свободната воля ни е подарена, за да вършим добро, а не да грешим. Световната история показва, че във всички епохи човечеството се е борило против злото. Всъщност всички мразим злото, дълбоко в душите си го презираме. Но е интересно, че никой не ни задава въпроса защо има добро. Това доказва, че единствено доброто има право на съществуване. Злото е разбойник. То се е явило по-късно. Така е и със здравето. Докато сме здрави, не се питаме защо сме здрави. Разболеем ли се, веднага задаваме въпроса защо сме болни и как да се отървем от болестта. Злото е крадец. Вмъкнало се е в чужд дом. Знае, че трябва да бъде изгонено.
Дошло е, защото сме се оказали свободни. Като злоупотребява със свободата си, човек приема греха. Свободата е дар от Бога, но човек може да злоупотреби с нея. Грехът е катастрофа. Първият човек яде от плода на дървото и познава доброто и злото. Предполагаме, че след време Бог е щял да даде на първите хора възможност да разберат същината на доброто и злото. Но това е трябвало да стане, когато имат достатъчно познания и са вкусили неведнъж благодатта и съвършената воля на Бога. Трагедията при грехопадението е в това, че човек получава познание, без да има понятие за богатото Божие сърце. Днес виждаме, че младото поколение твърде рано опитва много грехове. С какво може да изненада животът тези предварително изхабени същества? Като познава преди всичко злото, човекът се натоварва с нещо, което не може да понесе и да разбере. Той получава знания за тъмнината, но е лишен от силата да я преодолее. Така загубва истинския живот, затваря очите си за божествената светлина. Бог е принуден да изгони човека от Едемския рай. Но всъщност човекът е изгонил Бога от сърцето си. Виждаме това всеки ден. Хора, които обичат греха, са враждебно настроени към Бога. Всяко споменаване на Божието име събужда у тях неочаквана злоба. Грехът унищожава желанието на човека да общува с Бога, защото се е подчинил доброволно на тиранията на злото. Извратеното човешко естество е нена-
ситно в стремежа си към забраненото. Явно грехът отвръща хората от Бога и разгаря тяхната черна неблагодарност към Него. Грехът е стремежът на човека да търси изгода и щастие далече от небесния Баща. След като са се скарали с Бога, хората не могат да живеят в мир нито с ближните си, нито със себе си. Докато има грях на земята, ще има конфликти, войни, съдилища, затвори, неразбирателство. След грехопадението, този най-черен ден в световната история, важен остатък от човешката невинност се оказва съвестта – Божият глас у нас. Тя ни изобличава и увещава да променим живота си. Когато грешим, ни осъжда и посочва, че не вършим това, което трябва. С греха идва преходността на всичко, идва и смъртта. Започва жестока борба за оцеляване. С първото братоубийство навлиза враждебността между хората. Виновният човек е изпълнен със страх пред бъдещето, с панически ужас пред смъртта. Божият гняв към греха е плод на Божията любов. Грехът е гибел за човека. Затова Бог мрази греха и е промислил лек за него. Човек желае най-лошото, а Бог му отговаря с най-доброто. Бог не иска гибелта на човека, а – неговото спасение. Продължава в следващия брой
>>
Ако всичко това, уважаеми читатели, вече се е случило с вас, има още една много важна и необходима стъпка – прекрасните отношения с небесния Отец, с Изкупителя Иисус Христос и с дадения ни Свети Дух. Тези отношения трябва да се оформят. По думите на Господ Иисус: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк 16:16). Смисъла на кръщението обяснява ап. Павел: „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него? Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христос Иисус, в Неговата смърт се кръстихме? И така, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, така че както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отец, и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, ще бъдем съучастници и във възкресението, като знаем това, че нашият стар човек е разпънат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, така че да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христос, вярваме, че и ще живеем с Него...“ (Римл. 6:2-8). Когато се кръстим, ние се отъждествяваме с Иисус Христос, Който е умрял за нашите грехове. Приемаме смъртта Му като своя смърт – смърт за греха, за този свят, за старата природа у нас: „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15).
Вие се погребахте с Него в кръщението, в което и възкръснахте заедно с Него чрез вяра в силата на Бога, Който Го възкреси от мъртвите. Колосяни 2:12
Разбрахме, че без вяра не е възможно да угодиш на Бога, и повярвахме. Повярвахме на Библията, на вестта й за Спасителя Христос. Повярвахме, че Бог няма да изгони този, който идва при Него. И дойдохме. Дойдохме и се покаяхме. Покаяхме се за всичките си грехове: за тези, които помнехме, и за тези, които бяхме забравили. Покаяхме се за неверието си и за гордостта си. И Бог ни прости. Той ни прие заради жертвата на Иисус Христос. А ние, като разбрахме, че Христос е платил за нас такава огромна цена, посветихме живота си на Него. Осъзнахме, че принадлежим не на себе си, а на Бога! И че Той ни е направил Свои деца, като ни е дал Светия Си Дух и ни е родил свише. Станахме Божи чеда, изкупени, оправдани, очистени и приети. Тогава Бог ни призова да общуваме. Да общуваме с Иисус Христос, със святата Му Църква, с всички изкупени от Него за вечен живот.
Апостол Петър сравнява спасението чрез Иисус Христос със спасението на Ноевото семейство от потопа: „образът на тази вода – кръщението (което не е премахване на плътската нечистота, а обещание за чиста съвест пред Бога) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисус Христос“ (I Пет. 3:21). Можем да сравним кръщението и с оформянето на брачните отношения. Ако младите се обичат, те искат да прекарат заедно целия си живот, да споделят страданията, радостите, тъгите и надеждите. Но само чувствата, решението за съвместен живот и първоначалното посвещение не са достатъчни – отношенията трябва да бъдат оформени чрез брак. Така заповядва Бог. Когато направим тази стъпка, ние сключваме завинаги завет с Бога. Има ли нещо по-радостно от това?! Както оформянето на брака в различните култури е различно, така и кръщението в отделните деноминации може да не съвпада напълно по форма, но съдържанието му остава неизменно.
Вяра в спасението човек придобива единствено благодарение на Божието откровение. Сам той никога не би могъл да изкачи такава височина. Това е най-великият дар на земята, всичко останало са само религиозни планини, където не присъства реалният Христос. Той се явява единствено на планината на истинската вяра и преобразява тези, които Го търсят с цялото си сърце (Мат. 17:12). Който е уверен, че името му е записано в Книгата на живота, не може да бъде разколебан. Характеристиките на богоугодната вяра са посочени в Свещеното Писание. Тя е разумна, т.е. обоснована, а не сляпа и суеверна: „Бъдете винаги готови да отговаряте с кротост и боязън на всеки, който ви пита за причината на вашата надежда” (I Пет. 3:15). Вярата трябва да се развива: „Растете в благодатта и познаването на нашия Господ и Спасител Иисус Христос” (II Пет. 3:18); „Както приехте Господ Иисус Христос, така и ходете в Него, вкоренени и утвърдени в Него, и укрепени във вярата“ (Кол. 2:6-7). Когато християнинът се стреми да изпълнява Божията воля, като изучава последователно Писанието, той намира за себе си нови обещания, опознава Господ и вижда перспективите си за израстване в Него. Вярата трябва да е твърда и здрава: „да бъдат здрави във вяра“ (Тит 1:13), постоянна, а не колеблива: „Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете силни!” (I Кор. 16:13). И така, Бог действително подарява спасение на тези, които Го търсят, покайват се с дръзновение и Го приемат в сърцето си. Вярата в спасението е същностно различна – тя преминава от интелектуално и нравствено към духовно ниво. Това е началото на израстването във вярата. При своето спасение човек получава вяра от Святия Дух не чрез дела и заслуги, а по Божия благодат и чрез лично откровение от Бог Отец. Когато придобиват вяра в спасението, хората не стават съвършени, но много повече осъзнават своята нужда от Спасителя, Който единствен може да ги опази от падение.
чакването и вярата си приличат по смисъл, но не са еднакви по значение. Опитният християнин няма да обърка тези две понятия. Истинската вяра не съществува сама по себе си, а винаги е съпроводена с очакване. Човек, който вярва в Божите обещания, очаква тяхното изпълнение. Там, където няма очакване, няма вяра. Но за съжаление е напълно възможно да очакваш нещо и да нямаш вяра. Сърцето е много склонно да приема силните желания за вяра. И наистина, широко разпространено е мнението, че вярата не е нещо повече от голямо желание в обвивката на радостен оптимизъм. Истинската вяра обаче не е материал, от който се създават мечти. Вярата е издръжлива, практична, абсолютно реалистична. Тя вижда невидимото, но не онова, което изобщо не съществува. Вярата се надява на Бога като на удивителна реалност – на Бога, Който е давал и дава съществуване на всяка същност. Божите обещания съответстват на действителността и всеки, който вярва в Бога, навлиза в света не на фикциите, а на фактите! В периодите, когато Църквата е била особено силна, тя е живеела в състояние на постоянно очакване. Като е вярвала, е очаквала нещо и Господ никога не я е разочаровал. Неговите благословения са отговаряли на нейните очаквания. „Блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господ“ (Лука 1:45).
1. 8.
1. 2. 3.
5. 14.
11. 20. 22.
14. 15. 16.
27. 29. 26.
28.
34. 35.
31. 37. 39.
46.