Прозорец 4/2020

етдесетте години на XX век. Група американски мисионери отива сред най-кръвожадното племе индианци по онова време. Като съзнават отлично огромната опасност, те се подготвят грижливо да занесат благата вест за Божията любов на хора, враждебно настроени към всички, които не са от „техните“.

И петимата мисионери са убити, докато се приближават към диваците с протегнати ръце, въоръжени само с Евангелието. Сред тях са Джим Елиът и Нейт Сейнт.

След две години съпругата на Джим с децата си, заедно със сестрата на Нейт отиват и се заселват сред същите индианци аука, зверски убили техните близки.

Скоро след това голяма част от племето стават християни, а индианецът, убил Нейт Сейнт, по-късно е ръкоположен и кръщава Стив, сина на своята жертва!

1 Цялата история за Джим Елиът, съпругата му и индианците четете на с. 30.

Не, не ви разказвам добре скалъпена приказка, това са реални исторически събития. Отпреди само 65 години!1

А сега нека ви задам един въпрос: Способни ли сме на такава потресаващо жертвена любов?

Струва ми се, че съдбовно се заблуждаваме, като си мислим, че можем да обичаме истински само защото проявяваме добри чувства към околните (най-често към близките и към онези, които не е трудно да обичаме).

Но как обичаме другите, които ни мразят дълбоко и по всякакъв начин искат да ни навредят? В това отношение не се ли проваляме катастрофално? А дори и собствените ни приятели и близки – винаги ли ги обичаме?

Но стига въпроси, нека чуем някои от отговорите. И те не са мои.

Дали ще се отрезвим, ако ви кажа, че историята, която представих накратко, всъщност е за Божията любов, а за нея май също си мислим, че сме я заслужили. Или поне малко.

Нека и още да ви провокирам – нима човешката история не наподобява ситуацията с индианците (в чиято роля е всеки от нас, грешниците) и мисионерите (в тяхната роля винаги влиза нашият Създател)? Него не само сме загърбили, но и бихме Го убили още няколко пъти –особено когато Той се противопоставя на естествената ни склонност да избираме мрака пред светлината.

А „Светлината дойде на света...“ точно както Джим, Нейт и другите отиват сред дълбоката тъма на уаораните, за да я разсеят.

Каква е същината на Божията непостижима за нас любов, ще разгледаме в следващите шест броя на „Прозорец“. И може би има на какво да се научим от Бога по този въпрос...

Благодатно време с новия брой!

И роди своя Син първенец, пови Го и Го положи

защото нямаше за тях място в странноприемницата (Лука 2:7).

IСтранен начин избира Бог, за да се разкрие пред света в човешки образ.

Вместо да дойде като силен и зрял мъж,

както е описано в легендите на повечето

религии, Той решава да влезе в земната

реалност като безпомощен Младенец.

Защо? Всъщност мъдрият Създател няма

как да не е вложил специален смисъл в

това действие! Младенецът и светът,

враждебен на Него: кой ще започне тази

неравна битка, ако не Бог? Но Младене-

цът оцелява, защото е Бог. Новороденият Бог се оказва по-

силен от безмилостната политическа

машина, по-силен от авторитетния ре-

лигиозен юмрук, издигнат над Него.

Младенецът, роден във Витлеем, се про-

тивопоставя на целия свят, който е зав-

ладян от злите духове. Противопоставя

се и побеждава! През дните от живота

на Иисус Христос, като се започне от бе-

бешките пелени, Създателят показва кой

в действителност управлява света.

Колко насърчителна е мисълта за

непоколебимостта на Божия престол, когато погледнеш в онези древни дни

и видиш как едно беззащитно Бебе, родено от Мария, лежи в ясла, плаче като всички деца и предизвиква нежност към Себе Си. И все пак разбираш, че в Него е твоята защита и гаранцията за вечното ти съществуване.

II

Бог и ние, хората...

Ние разбираме колко зависим от Него, колко зависи от Него всичко, което имаме в живота си. Но нека се замислим и колко важна роля ни е дал Бог в плановете Си. Несъмнено своето място там имат и ангели, и дори магарета. Но Христос идва при хората, не при ангелите. Той излива любовта Си върху човечеството, защото изкупеното човечество е ключът към възстановяването на Божия ред във Вселената.

Иисус учи именно нас, призовава ни да Го следваме, а във Витлеем приема именно човешки облик. Младенецът е

явен образ на срещата между Бога и човека след дългата раздяла, причинена

от греха. Иисус ще порасне и ние ще Го следваме, за да се научим да живеем по човешки, без да противоречим на божествения живот. В бебето Иисус Бог и човечеството най-накрая се обединяват

в Духа. Бог ни дава Своя Дух, така че след възнесението на Христос да продължим и да умножим Неговото дело. Той би могъл да се откаже от човешкото участие, но избира да ни включи в Своите дела. В началото Бог действа чрез човешкия

образ на Своя Син, а след това и досега –

чрез милиони хора.

Никой няма да види Бога, ако Неговите осиновени синове и дъщери в

Христос не разкрият своя Баща пред света чрез дела, изпълнени с любов и мъдрост.

И ако се замислим, ще се удивим, че всичко всъщност започва от един Младенец.

III

Колко странно е началото на Евангелието от Матей! Защо той поставя родословието на Иисус преди самата история? Можем да намерим отговора, ако се запитаме какво представлява това Евангелие. Разбира се, то разкрива служенията на Иисус! Но Матей подчертава, че за Месия е било важно да обяви идването на Божието царство, което в тази книга се нарича Небесното царство.

И ключовият стих в цялото Евангелие е 4:17: „Оттогава Исус започна да проповядва и да казва: „Покайте се, защото се приближи Небесното царство“.

А кой е Царят? Разбира се, че е Той, Иисус! Матей осъзнава това и изгражда композицията на книгата така, за да проследи пътя на Иисус до възнасянето Му в Царството. От самото начало се има предвид Царството на евреите, но всички разбират, че не става дума единствено за него.

4 Не се грижете всеки само за себе

си, а и за другите.

5 Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос,

6 Който, като беше в Божи образ, не сметна за похищение да бъде равен на Бога;

7 а понизи Себе Си, като прие образ на слуга и се уподоби на хората; и по

вид се оказа като човек,

8 смири Себе Си, като беше послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.

9 Затова и Бог Го въздигна високо и Му даде име, което е по-горе от всяко име,

10 така че в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно,

11 и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бог Отец.

в ясли,

Матей създава не просто история, а цял епос. Той представя Иисус като наследник на Давид. И за да не се ограничат правомощията на Младенеца до територията на Обещаната земя, евангелистът започва Неговото родословие от Авраам, Божия наследник, в когото трябва да бъдат благословени всички земни племена. Това е власт над целия свят! Вълнението на Ирод може да се обясни с появата на конкурент за престола, който той заема. Защото за Ирод е ясно, че в сравнение с Родения във Витлеем той самият е обикновен самозванец. И

все пак дързостта на човека Ирод не може да се обясни само с всички тези причини. Наистина в изложението на Матей се вижда ясно, че Ирод се бунтува съзнателно срещу Месия, Всевишния Бог!

Тук се разкрива епичният характер в разказа на евангелиста, тъй като той описва на читателя космическа драма. Ангелите също участват постоянно в действието. Това е битка на Небето, а на земята се вижда само нейното отражение. И хората, които се включват в нея,

стават повече от хора – те са проводници на Висшите сили.

Този, който стои зад Ирод, се изявява при изкушението на Иисус в пустинята. А още по-рано се разкрива Онзи, на когото дяволът се противопоставя. При кръщението на Иисус самият Бог обявява колко близък и роден Му е Младенецът

от Витлеем. Цялото Евангелие от Матей е проникнато от въпроса за властта и спорът е разрешен в полза на законния Наследник на Бога.

От яслите до възкресението, през Голгота Матей проследява триумфалния

път на Родения от жената Мария и Божия Дух, на Иисус, Царя на царете, нашия добър и славен Господ.

Кое е Детето, родено в чуждите ясли?

IV

Ражда се Момче... И каква суматоха предизвиква! Веднага светът се разделя на хора, които Го приемат, и други, които Го отхвърлят. И това продължава през цялата последвала история на човечеството, досега.

Ние броим годините от Рождеството

на Христос. По този начин в древните

времена дадена епоха е започвала с възкачването на нов монарх на престола и е завършвала с неговата смърт.

Но епохата на Иисус Христос е започнала и няма да свърши по никакъв начин. Да, има много желаещи да я завършат. Да, някои открито продължават да изчисляват земните времена в зависимост от други събития. Да, с появата на все повече свободомислещи ще има хора, които ще възприемат християнската хронология като обида срещу инакомислещите. Може би дори в някакъв момент световната общност ще въведе нова отправна точка за изчисляване на времето, религиозно неутрална.

И днес Иисус продължава да бъде „Камък за препъване“ (I Пет. 2:7-8). Той разделя хората на противоположни лагери, точно както в дните на Своето раждане. Но и донася Любов, която обединява.

Тя непременно ще победи!

дуин М. Стантън бил един от

ранните политически про -

тивници на шестнадесетия

президент на САЩ, Ейбрахам

Линкълн. Той наричал Линкълн „нисък

хитър клоун“ и „оригинална горила“.

„Няма нужда да пътувате до Африка, за

да видите горили – казвал Стантън. – Недалече от тук, в Спрингфийлд, Илинойс, е толкова лесно да се намери горила!“

Линкълн никога не реагирал на злословието, но когато станал президент и

се нуждаел от министър на отбраната, избрал Стантън. Приятелите му недоу-

мявали защо е постъпил така, а Линкълн

отговарял: „Защото той е най-подходящ

за тази позиция“. Години по-късно, когато тялото на убития президент било

изложено за последно сбогом, Стантън

погледнал в гроба и казал със сълзи на

очи: „Тук лежи най-добрият от всички

управляващи на земята, най-добрият, когото светът някога е виждал“. В край-

на сметка неговата враждебност била сломена: бил победен от дълготърпението на президента, който отказвал да си отмъсти за обидите. Търпеливата любов побеждава. Линкълн е роден в баптистко семейство и още от детството си чете Библията. Неговият пример е поразителен, защото е невероятно трудно да постъпиш по този начин дори по отношение на най-скъпите си хора.

„Любовта е дълготърпелива“ – пише Павел до коринтяните, чието поведение не отговаря на изискванията на любовта. Апостолът характеризира любовта с глаголи. Тя е пълноценна само когато действа. Думата „дълготърпение“ в този текст означава търпение към хората, а не към обстоятелствата, т.е. любовта търпи несправедливости, обиди и злини, без да се изпълва с гняв и желание за отмъщение. Павел иска не просто да изложи пред коринтяните учението за истинската любов, а и да ги промени като

хора. Целта на апостола е да ги подбуди честно и задълбочено да анализират живота си, като го сравняват с действената божествена любов и правят практически заключения. Затова Павел, когато описва истинската любов пред коринтяните, ги призовава: „Стремете се към любовта“ (Ι Кор. 14:1).

Дълготърпеливата любов на практика е възможна само за християните. В този свят тя често се разглежда като слабост, а за герои се смятат онези, които отговарят на удара с още по-силен удар. Иисус дава пример за истинска любов със Своя живот. Дори когато Го подиграват и бият, когато плюят в лицето Му и Го разпъват на кръст, Той се моли за Своите мъчители: „Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Христос пожелава най-висшето добро за Своите палачи. Само такава любов стига до победа и прославя Бога. Но Иисус не

просто ни дава пример: Той ни подарява

всичко необходимо, за да можем на дело да проявим такава любов. Нали „Христос е в нас“!

Скъпи приятели, когато казваме: „Обичам те“, влагаме ли библейски смисъл в тези думи, или това са само нашите чувства и емоции? Готови ли сме да дълготърпим, когато ни обиждат, когато постъпват с нас несправедливо, без да проявяват любов? Защото нашият любещ Бог допуска всичко това и очаква от нас правилна реакция. Ако отговорът ни е „не“, в разбирането си за любовта не сме много по-различни от невярващите. Иисус казва: „Ако обикнете онези, които обичат вас, каква ви е наградата? Не правят ли същото и митарите? И ако

В последната къща, която е на 150 м от фронтовата линия, се срещнахме с баба Люся. Тя е на 82 години, живее сама, болна е, трудно ходи. Всички прозорци

на дома й бяха избити от всекидневния обстрел, затова ги бяха покрили с дъски и одеяла. Онзи ден намерих куршум от автомат в стаята й.

Бабата ни изслуша с радост и прие благовестието, благодари много за книгите и списанията. Попитахме я как можем да й помогнем. Тя каза скромно и срамежливо, че няма хляб и лекарства, но да не се притесняваме, някак ще се справи, вече била свикнала.

Отидохме в областния център и купихме лекарства и хляб за баба Люся.

те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две“ (Мат. 5:40-41). Светът около нас е толкова жесток, че дава на любовта почти неограничени възможности да проявява доброта и милост. Най-висшият пример в това отношение е самият Иисус, Който е пожертвал живота Си за нас. Ето защо ни призовава към действена любов. Той казва на Своите ученици: „Моето иго е благо и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:30). Думата, преведена тук като „благо“, е същата, която в I Коринтяни 13:4 е предадена като „милостива“ (Ревизиран превод). Иисус обича тези, които са Негови, затова игото Му е „милостиво“ или „благо“. Той ни уверява, че ние можем да правим с радост онова,

поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли така и езичниците?“ (Мат. 5:46-47).

В мисионерските пътувания, където основната ни задача е да проповядваме благовестието, ние се молим също да разнасяме благата вест с любов. И Бог често ни предоставя възможности да проявяваме милост, т.е. да показваме любов на практика.

Наскоро бяхме в едно село в района на Донецк. Фронтовата линия го разделя на две части. Там всеки ден се взривяват снаряди, експлодират, понякога падат и в селото, всеки ден свистят куршуми – няколко пъти прелитаха и край нас. В продължение на една седмица влизахме във всяка къща, за да се помолим за нейните обитатели, да споделим с тях тегобите на войната, да им разкажем за благовестието и да им подарим християнска литература.

Как се зарадва тя на следващото ни посещение, как благодари на Бога! Но ми се струва, че ние се зарадвахме и Му благодарихме още повече. И макар че, за да проявим милост, трябваше да жертваме нещо (пари, време, безопасност), осъзнахме още по-дълбоко думите на Христос: „По-блажено е да се дава, отколкото да се взима“ (Деян. 20:35).

Любовта е милостива, т.е. непрекъснато се стреми да услужи на ближния си. Да бъдеш милостив, означава да си добър, полезен и великодушен. Милосърдието е активна добра воля, жертва от наша страна заради хората. То е не само желание за благополучие на другите, а и активно действие. Когато Христос заповядва да обичаме враговете си, Той има предвид, че трябва не просто да изпитваме добри чувства към тях, а и да бъдем добри на дело: „На този, който

поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който

което сме призовани да вършим заради Него, включително и да проявяваме милост.

Нека помислим всеки за себе си: „Милостив човек ли съм?“. Павел призовава:

„И така, като Божи избраници, святи и възлюбени, облечете се в милосърдие“ (Кол. 3:12). Можем да бъдем милостиви, но не със собствените си сили, а само благодарение на невероятната милост на Иисус, защото „Той, Който беше богат, осиромаша заради вас, така че да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия“ (II Кор. 8:9).

Господи Иисусе, облечи ни в милостта Си, за да покажем Твоята любов, да станем благословение за другите и така да Те прославим!

оспод го е казал прекрасно: „Бремето Ми е леко“ (Мат. 11:30).

Всъщност какъв е товарът или какъв труд се изисква, за да простиш греховете на брат си, леки и незначителни, и по този начин да получиш опрощение на собствените си грехове и мигновено оправдание?

Господ не казва: „Искам от тебе пари или телци, или козли, или пост, или бодърстване“, за да не започнеш да се оправдаваш: „Нямам, не мога“. Той изисква нещо, което е лесно, достъпно и просто, като казва: „Прости на брат си за греховете му и аз ще простя твоите грехове. Ти ще простиш малки дългове, може би няколко обола или сто динария, а Аз ще ти простя хиляда таланта. Ти само ще простиш, без да добавяш нищо от себе си, но Аз ще простя твоите грехове и ще ти дам също така и изцеление, и царството. Освен това ще приема твоя дар, когато се помириш с врага си, когато не таиш вражда срещу никого, когато слънцето не залязва в гнева ти, когато имаш мир и любов с всички. Тогава твоята молитва ще Ми бъде приятна и Моето благословение ще почива над твоя дом, и ти ще бъдеш блажен. Ако не искаш да се помириш с брат си, как очакваш прошка от Мене? Потъпкваш думите Ми, а изискваш прошка? Аз, Всевластният, давам заповеди, но ти ги пренебрегваш. Как ти, робе, смееш

да се обръщаш към Бога с молитва, да Му принасяш жертва или първи плодове, като изпитваш вражда към някого?“.

Както ти отвръщаш лицето си от своя брат, така и Бог отвръща очите Си от твоя дар и твоята молитва. Бог е любов, затова всичко, което се прави без любов, му е неприятно.

Всъщност как може Бог да приеме молитва или подарък, или първи плодове от убиец, ако той първо не се покае истински? Но ти, разбира се, ще възразиш: „Аз не съм убиец“. Добре, ще ти докажа, че си убиец, или, по-точно, Йоан Богослов ще те изобличи с думите си: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец“ (Ι Йоан 3:15).

Нека не ценим, любими мои братя, нищо друго освен любовта. Нека не ни интересува нищо друго освен нея. Никой да не враждува с друг, никой да не отплаща със зло за зло, „слънцето да не залезе в гнева ви“ (Еф. 4:26) и нека простим на нашите длъжници всичките им грехове. Всъщност каква полза, деца мои, ако някой притежава всичко, но няма спа-

сяваща любов? Ако някой вдигне голям пир за царя и властите, с много разкош, така че да има от всичко в изобилие, но се окаже, че липсва сол, няма ли да се обърка целият пир? Разбира се, че

ще се обърка. По този начин организаторът на пиршеството ще

поеме разходите и трудът му ще отиде напразно, а освен всичко

друго ще бъде опозорен пред гостите, поканени на празника. Така

е и тук: каква е ползата да се трудиш на вятъра? Без любов всяко

дело и всяка заслуга са нечисти и несъвършени. Пази ли някой

девствеността си, пости ли, бодърства ли непрестанно, моли ли се, храни ли бедните, носи ли, както му се струва, дарове, първи плодове или десятък, строи ли църкви, или прави нещо друго – без

любов всичко това няма стойност в очите на Бога. В такъв случай

не очаквай Божието благоволение.

Вслушай се в това, което казва апостолът: който враждува с брат

си и междувременно прави жертвоприношение на Бога, е все едно

да принася в жертва куче, неговият принос не е по-добър от заплата

на блудница (срв. Мат. 5:23-24; Ис. 66:3; Вт. 23:18). Никога не прави

нищо без любов, защото любовта покрива множество грехове.

си както себе си“. И за да покаже силата на любовта, добавя: „На тези две заповеди се крепят целият Закон и Пророците“ (Мат. 22:37-40).

Какво удивително чудо! Който изпитва нелицемерна любов, изпълнява целия Закон. „И така, любовта е изпълнение на Закона“ (Римл. 13:10) – казва апостолът.

Нищо не е по-ценно от любовта нито

на небето, нито на земята. Ето защо апостол Павел, който съзнава, че нищо не може да се сравни с любовта, възвестява

в своите Послания до всички краища на Вселената: „Не дължете никому нищо освен взаимна любов“ (Римл. 13:8) и отдавайте душата си един за друг.

Тази любов е основата на всички добродетели, солта на добродетелите.

Какво благо пренебрегваме ние! От какви благословения и от каква радост се лишаваме, като не се утвърждаваме в любовта!

Тъй като не желае да я придобие, Юда се оттегля от апостолите, оставя истинската светлина. Намразил своя Учител и братята си, той се потапя в тъмнината.

Ето защо апостол Петър казва за него: „Юда отпадна, за да отиде на своето място“ (Деян. 1:25). От друга страна, Йоан Богослов пише: „Който мрази брат си, той се намира в тъмнината и в тъмнината

ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му“ (I Йоан 2:11). А ако твърдиш, че макар да не обичаш брат си, обичаш Бога, Йоан и за това те изобличава: „Който каже: „Обичам Бога“, а мрази брат си, е лъжец; защото, който не обича брат си, когото е видял, как може да обича Бога, Когото не е видял?“(I Йоан 4:20).

И така, който има любов към всички братя, който не таи вражда срещу никого, който изпълнява заръката на апостола:

„слънцето да не залезе в гнева ви“ (Еф. 4:26), той обича Бога, той е ученик на Христос. Божият Син неслучайно твърди: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Йоан 13:35). Очевидно учениците на Христос се познават по този признак – истинската любов помежду им. И който мрази брат си, макар да мисли, че обича Христос, лъже и се самозаблуждава.

По същия начин апостол Йоан казва: „Ние имаме от Него тази заповед: който обича Бога, да обича и брат си“ (I Йоан 4:21). На друго място Господ ни учи: „Възлюби Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум“: тази е първата и найголяма заповед; а втората, подобна на нея, е: „Възлюби ближния

Любовта е изпълнението на Закона, тя е истинското спасение. Любовта надделява в сърцето на Авел, прави от Ной кормчия, помага на патриарсите, спасява живота на Мойсей, превръща Давид в обиталище на Светия Дух, вдъхновява пророците, укрепва Йов. И защо да не го кажем още по-силно? Тя довежда Божия Син от небето на нашата земя. Заради любовта Безтелесният се въплъщава, Безначалният слага Своето начало, Божият Син става Човешки Син. Цялото дело на спасението се извършва с любов: смъртта е премахната, дяволът е победен, Адам е върнат в рая, Ева се освобождава. Любовта премахва проклятието, отваря рая, прояснява живота, обещава Небесното царство. Тя, като улавя рибарите, ги прави ловци на хора, възпламенява и укрепва мъчениците, населява пустините, изпълва планините и пещерите с псалмопения, подтиква мъжете и жените да вървят по тесния път.

ПОНЕ МАЛКО ЛЮБОВ

В продължение на няколко месеца работех като гледачка в приют с традиционното име „Добрия самарянин“.

Постигнахме добри отношения с обитателите му и аз не спрях да посещавам

бабите през почивните дни. В най-голямата стая имаше 12 жени.

Веднъж, след като раздадох пирожките, които бях донесла, се настаних на леглото до баба Вера. Оттук

виждах добре всички останали и

можехме да проведем тих разговор.

Държах едната ръка на Вера Павлова в своите ръце и леко я милвах. По

едно време приятелката ми се разрида силно и това ме изплаши. Започнах да я прегръщам, докато питах объркано какво се е случило. Според мене в нашия разговор нямаше нищо, което би могло да я нарани. След като се успокои малко, Вера, все още през сълзи, каза: – Тук имам всичко, което е необходимо за нормален живот. Доволна съм от всичко: храна, топлина и лекарите ме гледат, всичко е наред… Но ако можеше поне понякога някоя близка душа да ми подържи ръката, да ми каже добра дума! Тогава щях да знам, че не живея напразно.

НЯКОЙ СЕЕ, ДРУГ ЖЪНЕ

8 март тази година прекарах в селото на моя 70-годишна приятелка. Преди две години тя погреба най-малкия си син, 22-годишен. Останаха й още трима. Единият живее със семейството си в същото село, другите двама са в града. Цял ден очите на приятелката ми бяха мокри от сълзи, цял ден тя чакаше някой от синовете да поздрави майка си поне по телефона. Сама се опита да им се обади, но не вдигаха. След обяд снахата от село все пак я поздрави от името на съпруга си и децата. Извини се – мъжът й работеше много в сезона на

сеитбата. Градските синове не се обадиха нито на втория, нито на третия ден.

– Но нали виждат, че съм ги търсила! Да не би да се е случило нещо?

– съкрушено ме попита по телефона приятелката ми.

Не издържах – нейната самота не напускаше мислите ми и реших да помогна. Познавам една от снахите й в града от около 10 години. Мила, общителна, открита и добра – такава я знаех. Бяхме се срещали няколко пъти, понякога говорехме по телефона.

– Какво имаш предвид? – попита тя, когато казах, че искам да поговорим за майката на съпруга й.

Стоманени нотки звъннаха в красивия й глас.

Просто споменах, че майка им очакваше да й се обадят за празника.

– И как виждаш ти тази ситуация?

Лесно е да въведеш ред в чуждото семейство! Хайде, слушам те! – но преди да ми даде думата, пет минути

и ние, никога не почувствали любов, а срещали само постоянни подозрения и незаслужени обвинения, настройване на децата едно против друго. Познатата ми даде воля на емоциите си и изля пред мене болката си от своя двадесетгодишен брак. – Тя си получава заслуженото –жъне това, което е посяла. Аз какво съм виновна? Сея любов и нежност в моите деца, работя усилено, за да знаят, че майка им ги обича! Винаги съм се старала да поправя нейните грешки заради децата ми. И разбира се, моите деца и внуци няма да „забравят“ да ме поздравят за празниците!

крака, казва: „Разбрах, че имам избор: да се ядосвам на Бога за това, което нямам, или да Му благодаря за това, което имам“. Днес посещавам интернат

за жени с увреждания, които принадлежат на държавата още от раждането си.

И досега нито веднъж не съм ги чула да

проклинат своите родители, които буквално са ги изхвърлили. Но мнозина от

тях мечтаят поне един път в живота си

да видят жената, която ги е родила, макар да им е само „биологична“ майка. Питам ги – защо?

– За да й кажа „благодаря“, че ме е родила. Да й кажа, че я обичам.

трябваше аз да слушам как свекърва й заслужава точно такова отношение от страна на децата и внуците си.

Веднага разбрах, че приятелското общуване помежду ни е приключило

– най-вероятно това беше последният ни разговор и моят последен шанс да „споделя“ своето виждане за ситуацията. Какво друго ми оставаше, освен да кажа това, заради което позвъних.

– Мисля, че в този случай някой жъне, а друг сее…

От нейния отговор ми стана студено – почувствах облекчение, че това беше само телефонен разговор и ни деляха 60 км.

Всичко, което тя ми разказа за свекърва си и нейното отношение към децата, а след това и към внуците, напомняше много на онова, което ние преживяхме с моята майка! Те, както

А аз погледнах в моето сърце… Като на филмова лента изплуваха картини от детството и юношеството ми. Ето, крещя на майка си: „Кой те помоли да ме родиш, след като не си имала намерение да ме обичаш като нормалните майки?!“. Толкова ми беше акълът на 13. „Изпрати ме в интернат, за да не ти съсипвам нервите, както казваш!“ При тези спомени от гърдите ми неволно се изтръгна въздишка: „Прости ми, Господи!“. А после, на 15, избягах от къщи. Слава на Бога, че отидох да работя в града, а не... Мама остана виновница за моето нещастие, докато навърших 23 – до деня, в който започнах да чета Новия Завет. Върнах се при майка си и буквално паднах на колене: „Мамо, прости ми... Благодаря ти, че ми даде живот!“. Сега майка ми не вижда и не може да ходи. Живя при нас година и половина, сега е при сестра ми – когато поиска, може да дойде отново. Човек няма как да избяга от спомените си, но дали да живее с миналото, или с бъдещето, изборът е негов.

Когато помним злото, рискуваме да се самоубием с онова зло, което пазим в сърцата си. Колко безразсъдно е това! Ник Вуйчич, който е роден без ръце и

И колкото и да обичаме децата си, колкото и педагогически правилно да

ги възпитаваме, те пак ще постъпят с

нас така, както ние постъпваме с нашите родители. Не можем да спрем духовните закони на Вселената.

От колко време не сте казвали на майка си, че я обичате? Преди колко време благодарихте на свекърва си, че е родила любимия ви човек?

ТЯ Я НАРЕЧЕ „ЛЕЛЬО

Скъпа кола влезе в двора на селския приют за самотни стари хора. Жена на около 50 години изхвърча от предната седалка и хукна към офиса, където вече я чакаха. Буквално след минута тя се върна и докато издърпваше възрастната жена от задната седалка, изчурулика:

– Лельо, всичко ще бъде наред! Тук ще се чувстваш като в рая… Старицата вървеше бавно, облягаше се на ръката на служителя, който я съпровождаше. Скоро двамата изчезнаха в офиса.

От страната на шофьора излезе мъж и запали нервно цигара. Цялото му същество изразяваше възмущение и дори гняв. Работникът, който копае-

ше в цветните лехи, се облегна на лопатата и се опита да го утеши:

– Не се тревожете, леля ви няма да е зле тук. При нас е уютно, отношението към хората е добро.

– Каква „леля“?! Тя беше майка на съпругата ми в продължение на 48 години, но сега скъпата ми жена изведнъж

си спомни, че всъщност й е леля! – почти извика мъжът, но в гласа му не прозвуча гняв, а по-скоро болка, отчаяние.

Срещнал пълния с недоумение поглед на работника,

той обясни:

– Майката на жена ми починала, когато тя била на 2

години. По-малката сестра на майка й я осиновила. Не се

омъжила заради нея, цял живот превивала гръб, за да може „сирачето“ да завърши две висши образования и непрекъс-

нато да се шляе из чужбина. А сега, когато майка й се разболя, жена ми изведнъж се сети, че всъщност не й е майка.

Това е първият път, когато я нарече „леля“ – срам я е пред

хората да се отърве от майка си. За каква съвест говорим...

Мъжът се обърна, в очите му като че ли се появиха

сълзи.

Възрастната жена живя в старческия дом 9 дни. Не

докосна храната, която й даваха. И никой не чу как звучи

гласът й. Така и отнесе цялата си болка със себе си.

Сестрите в приюта си шепнеха за нея – съжаляваха

я. Само работникът, който помнеше неотдавнашния си разговор, съжаляваше искрено не старицата, а нейната „дъщеря“...

“

„ТЕ НЕ СМЯТАТ ДА ОСТАРЯВАТ

Две възрастни жени говореха за трета – тяхна приятелка, чиито деца я бяха забравили.

– Е защо така? Нали тя вложи в тях цялата си душа, без остатък!

– Така става, защото децата не мислят, че старостта и самотата ще дойдат и при тях.

Има хора, които минават покрай нещастието на своя ближен, без дори да забележат, че той е в нужда. Някои виждат и знаят чуждата нужда, но не помагат, защото не им е изгодно. Съществуват и такива, които не се смятат достойни да помогнат на ближния си. Но Авдемелех не е такъв, неговите действия са пример за нас. Самото име на този човек говори за положението му: Авдемелех – Евед Мелех, което означава „роб на царя“, не е бил евреин, защото Законът е забранявал осакатяването на евреите, а той е бил евнух. Въпреки това именно този човек се е застъпил за Божия пророк. Той чул какво се е случило и започнал да действа, макар че можел да постъпи като всички останали.

Авдемелех отишъл при царя и се застъпил за пророка: „И излезе Авдемелех от царския дом, и каза на царя: „Господарю мой, царю! Зле сториха тези хора, като постъпиха така с пророк Йеремия, когото хвърлиха в ямата“ (Йер. 38:8-9). Управниците хвърлили Йеремия в ямата, защото го мразели. След като защитил пророка, Авдемелех се противопоставил на първенците, което означава, че целият гняв на тези хора можел да падне върху него. Но той не се страхувал и преценил техните действия, а те постъпили лошо. Защо Авдемелех направил всичко това? Откъде се намерили у него милост и състрадание към ближния му? Той бил различен, защото се уповавал на Бога: „Аз ще те избавя, защото се упова на Мене“ – каза Господ“ (Йер. 39:18). Причината за нашето страхливо поведение и за липсата на любов към ближния в сърцето ни може да е фактът, че не се доверяваме на Господ и затова се страхуваме от мнението на другите около нас, тревожим се за бъдещето си, не правим добро. Царят издава заповед и Авдемелех взима хора, въжета, парцали, за да извадят внимател-

но и грижливо пророка от ямата. Много е важно, че преди това царят е казал на управниците, че без тях не може да направи нищо: „И рече цар Седекия: „Ето, той е във ваши ръце, защото царят не може да направи нищо против вас“ (Йер. 38:5). Но се оказва, че ако има такива авдемелеховци, и царете могат да размислят. Вече без участието на

управниците царят дава заповед Йеремия

да бъде изваден от ямата.

Жалко е, че днес има малко авдемелеховци, които са готови да защитят своите ближни. Малцина са онези, които приемат със сърцето си думите: „Избавяй водените на смърт и не се отказвай от обречените на убиване“ (Пр. 24:11). Нека се уповаваме на Господ и нека бъдем тези, които смело и решително се застъпват за ближния си. Чули сте колко несправедливо са се отнесли с вашия брат или сестра? Не мълчете, не подминавайте, защитете ги, не позволявайте този, за когото Христос е умрял, да страда пред вас.

ог няма произход“ – е казал

Новациан и именно тази

идея за отсъствието на про-

изход е основният критерий, според който Бог може

да бъде разграничен от това, което не

е Бог.

„Произход“ е дума, свързана с

онова, което е било създадено. Когато

мислим за нещо, което има произход, нямаме предвид Бога. Той същест-

вува сам по Себе Си, докато всичко

създадено непременно идва от нещо.

Освен Бога нищо не е възникнало

само по себе си. Когато се опитваме

да разберем произхода на света око-

ло нас, признаваме, че той е направен

от Някого, Който идва от нищото. На-

шият опит ни убеждава в това. Всичко

съществуващо трябва да има някак-

ва причина, която го предшества или

поне е равностойна на него, защото

по-малкото не може да произведе

по-голямо. Всеки човек или предмет

може да бъде едновременно и причи-

на, и следствие на нещо, и така, дока-

то не стигнем до Този, Който е причина

за всичко и следствие от нищо.

Когато дете пита: „Откъде е дошъл

Бог?“, без да знае, то твърди, че Бог

е създаден от някого. Понятията за

причина, източник и произход вече

са се утвърдили в ума на детето. То

знае, че всичко около него произлиза

от нещо друго, и просто прилага тази

концепция към Бога. Малкият фило-

соф мисли за всичко като за създадено от някого и ако отчетем факта, че му липсва основната информация, можем да заключим, че мисли правилно. Трябва да се каже на детето,

че Бог няма произход, но за него ще

бъде трудно да разбере това, тъй

като тази категория му е напълно непозната и противоречи на дълбоко

вкорененото в съзнанието на всички

разумни същества желание да търсят

причината за всичко – желание, което

кара хората в проучванията си да сти-

гат все по-назад, докато не се натък-

нат на нещо, чието начало не може да

се намери.

Господи на всички създания!

Ти единствен можеш да потвърдиш, че си Онзи, Който си. Но всеки от нас, сътворен по Твой образ и подобие, може да повтори след Тебе: „Аз съм“, като по този начин признаваме, че Ти си нашият Създател и че нашите думи са само ехо на Твоите думи. Ние признаваме, че Ти си великият Оригинал, според който в Своята доброта си ни направил – ние сме само несъвършени копия, но и за това сме Ти благодарни. Прекланяме се пред Тебе, о, Вечни Отче! Амин.

Не е лесно и може би е невъзможно така просто, без подготовка, да се

мисли за какво не може да се приложи идеята за произход. Понякога малко

огънче няма как да се види, като се погледне право към него, а само –като се измести погледът леко встрани. Нещо подобно се случва с мисълта

за Несътворения. Когато се опитваме

да концентрираме мисълта си върху

Този, Който изобщо не е бил създаден,

е вероятно и да не видим нищо, защото Той обитава сред светлината, до която никой човек не може да се приближи.

Можем да погледнем към Него само с помощта на вярата и любовта, когато Той минава покрай нашето скривалище в „процепа на скалата“. „И въпреки че това знание е смътно, неясно и твърде общо – казва Мигел де Молинос, – въпреки това, като свръхестествено, то ни дава по-ясна и съвършена

представа за Бога от разбирането, постигнато в този живот с помощта на разума, тъй като материалните образи и образите, създадени от ума, са безкрайно далече от Бога.“

Човешкият ум, тъй като е създаден, по напълно разбираеми причини трудно може да си представи Несътворения. Не се чувстваме добре, когато допускаме присъствието на Някого, Който е изцяло извън пределите на нашите познания. Склонни сме да изпитваме безпокойство при мисълта, че има Някой, Който не се отчита пред нас за Своето съществуване, Който не е отговорен пред никого, Който съществува сам по Себе Си, не зависи от никого и е напълно самодостатъчен. Философията и другите науки невинаги са се отнасяли благосклонно към мисълта за Бога. Работата е там, че науките са създадени, за да обясняват, и

учените изпитват безпокойство, когато нещо не може да бъде обяснено. Изследователите признават, че има много неща, които не знаят. Но това съвсем не е същото като да признаят съществуването на нещо, което никога няма да могат да познаят, нещо, за чието откриване не са разработили никаква методология. За да се съгласим, че има Някой, Който е далече от нас, Който не се вписва в създадените от нас категории, Който няма как да бъде извикан по име, Който не може да бъде изправен пред съда на нашия ум, Който няма да отговаря на нашите въпроси, се изисква голямо смирение. И на повечето от нас такова смирение липсва, затова се опитваме да спасим своята репутация, като сведем Бога в мислите си до нашето собствено ниво или поне до ниво, на което можем да Го контролираме. Но колко неуловим е Бог! Той е навсякъде и в същото време никъде, тъй като понятието „някъде“ предполага материя и пространство, а Бог не зависи нито от материята, нито от пространството. Не Го засягат нито времето, нито движението. Той зависи единствено от самия Себе Си и не дължи нищо на световете, създадени от Неговите ръце. Извън времето, извън пространството, сам, в уединение

и в същото време –възвишена Троица, Ти си винаги велик, единен, Бог в единство! Един във величие, един в слава.

Кой ще разкаже Твоята чудна история? Внушаваща благоговение Троица!

Фредерик У. Файбър

Тъжно е, че милиони от нас, които живеем в страни, където се чете Библията, членуваме в различни църкви и се трудим на християнската нива, през целия си живот може би нито веднъж не сме се замисляли сериозно за съществуването на Бога и дори не сме се опитвали да се замислим. Малцина от нас с удивление четат думите: „Аз съм“, като при това виждат Този, Който съществува сам по Себе Си, отвъд Когото не могат да достигнат мислите на нито едно сътворено от Него същество. Такива мисли са твърде болезнени за нас. Предпочитаме да насочим ума си към нещо полезно: например как да направим сигурен капан за мишки или какво да подобрим, така че вместо един стрък трева да израстат два. И за това плащаме висока цена: нашата религия става все по-светска, а вътрешният ни живот се срива.

Може би някой искрен, но объркан християнин сега ще попита какво е практическото значение на понятията, които представям тук: „Какво влияние има това върху моя живот? Какво е значението на Божията самодостатъчност за мене и за други хора като мене в света, в който живеем, и във времето, в което съществуваме?“.

На това ще отговоря, че тъй като сме Божи творения, всички наши проблеми и всички начини за решаването им са богословски. Необходими са известни знания за Бога, който управлява Вселената, за да се формират

разумна философия за живота и здрав мироглед. Често се цитира съветът на Александър Поуп: „Познавай себе си и не се стреми да изучаваш Бога: само като изследваш човека, можеш да познаеш човечеството“.

Ако следваме този съвет буквално, той би лишил човека от всяка възможност да познае себе си, дори най-повърхностно. Никога няма да разберем

кои сме и какви сме, докато не осъзнаем поне малко какъв е Бог. Следователно самодостатъчността на Бога не е част от суха доктрина, неразбираема

и далечна от живота. Всъщност това е животрептящ въпрос – толкова практически, колкото най-новата методика за хирургически операции.

По причини, известни единствено на самия Него, Бог е издигнал човека над другите същества, като го е сътворил по Свой образ и подобие. И трябва да разберем, че образът и подобието

на Бога не са поетична фантазия, нито мисъл, родена от религиозна страст. Това е достоверен богословски факт, за който в Свещеното Писание се говори откровено и който Църквата признава като истина, допринасяща за правилното разбиране на християнската вяра.

Човекът е сътворено същество, създадено по образ и подобие на Бога и зависимо от Бога. Сам по себе си човекът не притежава нищо. И във всеки момент от своето съществуване той зависи от Този, Който го е създал по

Свой образ и подобие. Съществуването на Бога е необходимо за съществуването на човека. Представете си, че

няма Бог, и веднага ще изчезне осно-

вата за човешкото съществуване.

Това, че Бог е всичко, а човекът –нищо, е водещият принцип на християнската вяра. Човекът с целия си ум е

само ехо на първоначалния глас, само

отражение на несътворената светлина. Точно както слънчевият лъч, отделен от слънцето, изчезва, така и човекът, отделен от Бога, отново се потапя в празнотата на нищото, от която е излязъл в момента на сътворяването си.

И не само човекът, а и всичко съществуващо се случва и зависи от

непрестанния импулс на Бога към сътворяване. „В начало беше Слово-

то и Словото беше у Бога, и Бог беше

Словото. То беше в начало у Бога.

Всичко чрез Него стана и без Него не

стана нито едно от онова, което е станало“ (Йоан 1:1-3). Така обяснява това

ап. Йоан и ап. Павел се съгласява с

него: „Понеже чрез Него е създадено

всичко, което е на небесата и което е

на земята, видимо и невидимо; било

престоли, било господства, било на-

чалства, било власти – всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е понапред от всичко и всичко чрез Него се държи“ (Кол. 1:16-17).

Авторът на Посланието към евреите се присъединява, като свидетелства за Христос, че Той е в сиянието на Господната слава, че изразява Своята Личност и поддържа всичко чрез словото на Своята власт.

В тази абсолютна зависимост на

всичко от творческата воля на Бога

съществува възможност както за святост, така и за грях. Една от характе-

ристиките за образа и подобието на

Бога у човека е неговата способност

да прави свободен избор в сферата на

нравствеността. Според учението на християнството човекът е предпочел

да бъде независим от Бога и е пот-

върдил своя избор, като умишлено е отказал да следва Божите напътствия. Тази постъпка е разрушила взаимоот-

ношенията, съществували между Бога и Неговото творение: Бог престанал да бъде основата на човешкото съществуване, което върнало човека назад –към самия себе си. След всичко това той се оказал не планета, въртяща се около разположеното в центъра слънце, а независимо слънце, около което трябва да се върти всичко останало. Няма по-добро потвърждение за Божията самодостатъчност от думите, които Бог е казал на Мойсей: „Аз съм Вечносъществуващият“

(Изх. 3:14).

Всичко, което Бог е, е описано в това решително твърдение. Но самодостатъчността при Бога не е грях, а квинтесенция на добротата, светостта и истината.

Естественият човек е грешник единствено и само защото оспорва самодостатъчността на Бога във взаимоотношенията си с Него. Във всичко останало той може би приема с желание Божието господство, но в своя живот го отхвърля. За него Божият авторитет свършва там, където започват собствените му желания. За този човек думата „сам“ е написана с главна буква

и тук той имитира несъзнателно Луцифер, падналия син на утринната зора, който казва в сърцето си: „Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божите звезди... ще бъда подобен на Всевишния” (Ис. 14:13-14).

Но самодостатъчността е нещо толкова фино, че едва ли някой осъзнава нейното наличие. Тъй като човекът е роден бунтовник, той не си дава сметка за своя бунт. Постоянното утвърждаване на своето „аз“ е нещо съвсем нормално за него. Той се съгласява да се раздели с част от себе си и понякога дори да се жертва, за да постигне желаната цел, но никога няма да поиска да слезе от своя престол. И няма значение колко ниско може да слезе този човек по социалната стълбица, в собствените си очи той остава царят на престола и никой, дори Бог, не може да му отнеме това място.

Грехът има много проявления, но същността му е една и съща. Моралното същество, създадено от Бога, за да Му се покланя, седи на своя собствен престол и от тази височи-

Няма по-добро

потвърждение за Божията самодостатъчност от думите, които Бог е казал на Мойсей: „Аз съм Вечносъществуващият“

(Изх. 3:14).

на заявява: „Аз съм“. Всъщност това е грях, но тъй като е нещо естествено, може дори да ни се стори добро. Подобно морално несъответствие предизвиква угризения на съвестта само когато, след като е получила прошка по благодат, душата се яви пред Святия Бог без щита на невежеството, който я покрива. Според Евангелието човек, който се явява по такъв горд начин пред пламъка на присъствието на Всемогъщия Бог, се нарича „осъден“. Христос споменава за това, когато говори за Духа, Когото ще изпрати на света: „И Той, като дойде, ще изобличи света за грях, за правда и за съд“ (Йоан 16:8). За първи път тези думи на Господ Иисус се сбъдват в деня на Петдесетница, след като ап. Петър произнася първата голяма християнска проповед. „Като чуха това, на сърцето им стана умилно и казаха на Петър и на другите апостоли: „Какво да направим, мъже братя?“ (Деян. 2:37).

„Какво да направим?“ – това е вик, идващ от дълбочината на сърцето на всеки човек, който изведнъж осъзнава, че е узурпатор, че седи на престол, отнет от друг. Колкото и да е болез-

нено, именно това внезапно морално вцепенение води до истинско покаяние и формира непоколебим християнин, след като каещият се слезе от своя престол и намери прошка и мир в Евангелието.

„Чистотата на сърцето е стремежът на човека към цялостност“ – казва Киркегор. Ние можем да променим тази фраза и да заявим със същото основание: „Същността на греха е стремежът на човека към цялостност“, защото, когато човек иска да замени волята на Бога със своята собствена, това означава, че иска да изхвърли Бога от Неговия престол и да се постави над Него в малкото царство на своята душа. А това по същество е грях. Греховете могат да се умножават, подобно на пясъка край морския бряг, но в същността си грехът е един. Греховете съществуват, защото има един грях. Той е истинската причина за неведнъж критикуваното учение за първоначалната развратеност на човека. Според това учение непокаялият се човек може само да греши и всичките му добри дела на практика изобщо не са добри. Бог отхвърля най-добрите религиозни усилия на човека, както отхвърля жертвата на Каин. Само когато човек върне на Бога отнетия от Него престол, Той ще приеме усилията му.

Трудът на християнина, насочен към това, да остане добър човек, когато междувременно, подобно на несъзнателен морален рефлекс, желанието за самоутвърждаване все още живее у него, е описан ярко от ап. Павел в седма глава на Посланието към римляните и неговото свидетелство е в пълно съответствие с учението на пророците. Осемстотин години преди раждането на Христос пророк Исая определя греха като бунт срещу волята на Бога и като желание да се утвърди правото на всеки човек да отива където си поиска. „Всички ние блуждаехме като овце, отбихме се всеки от пътя си“ (Ис. 53:6). Мисля, че никой никога не е давал по-точно описание на греха.

Свидетелствата на светиите напълно съответстват на казаното от пророка и апостола: в основата на човешкото поведение лежи вътрешният принцип за утвърждаване на своето „аз“. И този вътрешен принцип превръща в зло всичко, което хората вършат. За да ни спаси напълно, Христос трябва да обърне този недостатък на нашата природа в противоположна посока. Той трябва да вкорени в нас нов принцип, така че нашето поведение

вече да се ръководи от желанието ни да прославяме Бога и да правим добро на другите. Предишните грехове, произлизащи от желанието ни да утвърдим собственото си „аз“, трябва да

умрат, а те могат да бъдат убити само с помощта на кръста.

„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“

(Мат. 16:24). Това казва нашият Господ, а няколко години по-късно удържалият победа ап. Павел може да потвърди: „Разпънах се с Христос и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19-20).

Боже мой, нима грехът наистина ще утвърди своята власт и с цялата си дързост ще живее в душата ми! Не е достатъчно, че Ти си ми простил. Кръстът трябва да бъде издигнат нагоре, а моето „аз“ трябва да бъде убито. О, Боже – въплъщение на любовта, разкрий Своята сила: не е достатъчно, че Христос е възкръснал от мъртвите, аз също трябва да се стремя към сияещото небе и да възкръсна от мъртвите както е възкръснал Христос.

Гръцко църковно песнопение

Из книгата „Величието на Бога“

предишния брой се спряхме върху същността на окултната обремененост и симптоматиката при нея. Тук ще

говорим преди всичко за нейното диагностициране и терапията й чрез тео-психологическите методи.

ДИАГНОСТИЦИРАНЕ

1. Патогностика на окултно обременените хора С. Додъл, свещенослужител и психо-

лог, носител на четири научни степени от университета в Аризона, специализирал

консултиране, пише: „Независимо от това, че процесът на диагностициране е доста

сложен... ние трябва да приложим балан-

сиран, сериозен и ефективен подход за

изясняване на причината за страданието

на човека“1. Той обобщава, че хората мо-

гат да страдат от загуба на физическото си

здраве, и тук са необходими медицинско

изследване и лечение. Но има и психоло-

гически фактори, водещи до много тревожни и неприятни симптоми, подобни на

проблемите, които се приписват на физически и психически причини. Възможно е

тези фактори да имат демоничен произ-

ход2

В нашия случай за диагностициране използваме метода „естествен експеримент“, който води началото си от 1910 г., приложен от руския учен А. Ф. Лазурски3. Този експеримент се осъществява в обичайните условия за живот и дейност на тестваните индивиди под формата на естестве-

ни занимания. При изследване на хора с психично заболяване от друг произход (не окултен) те не бива да знаят, че са обект на анализ. Именно тук е различието на този метод от лабораторния експеримент и по

такъв начин се повишава валидността на резултатите. Когато обаче става въпрос за изследване на окултно обременени хора, е необходимо те да знаят и да сътрудничат с консултанта, тъй като тяхната личност в повечето случаи е напълно способна да дава точни показания за действието на другата, духовната личност – демона, особено в случаи на луцидно (ясно проявено) обладаване.

Трябва да признем, че предметът на изследване в нашия случай – окултно обременените хора – е доста сложен, тъй като е непостоянен, а това прави невъзможно да се прилага принципът на верификация. Психиката на нормалния човек сама по себе си притежава вътрешни свойства на спонтанност, което затруднява нейната предсказуемост, но многократно по-големи проблеми създава духовната личност, „натрапникът“, който непрекъснато променя своето поведение и дава различна информация за себе си, 99% измамна. Ето защо приемането на информация от демоните е недопустимо, както воденето на диалог или сключването на сделка с тях. Резултатът от всичко това винаги е само лъжа, а освобождението на човека се оказва привидно, просто имитация.

2. Основни методи на патопсихологическото изследване Те са експеримент, беседа с болния, наблюдение, анализ на историята на живота му и на историята на болестта, написана от лекаря; съпоставяне на експерименталните данни с историята на живота. Патопсихологическият експеримент се осъществява чрез съвместна дейност на експериментатора и болния. В процеса на подобен вид изследвания има затруднения, защото психичноболният невинаги се старае да изпълни поставената му задача, тълкува превратно опита или се противопоставя активно на инструкцията, която му се дава, въпреки че при по-слабата форма на зависимост (т.е. девиантните и демонизираните) хората могат да бъдат адекватни. При тежко бесообладаните случаят е различен, особено при латентното или сомнамбулното обладаване.

Много е важно да се възползваме от съществуващите методи за изследване на мисловните нарушения, за да определим бързо с каква категория хора имаме рабо-

та – с естествени психически нарушения или със свръхестествени, т.е. чрез намеса на външни сили. Ето някои от тях:

1. Метод на класификациите – класификация на предметите и тяхното изобразяване, фигури, понятия.

2. Насоченост – изследване на мисловната операция и нейната динамика.

3. Метод на изключване на предметите – характеристика на текстовия материал. Типове на възможните погрешни решения, техните психологически квалификации и диагностично значение.

4. Методи, при които се правят изследвания чрез попълване на бланки

5. Съотношение на метафори, пословици и фрази – предаване на техния преносен смисъл.

6. Обяснение на сюжетни картинки – установяване на последователността на събитията.

7. Изследване на асоциации – свободни, ответни, противоположни.

В повечето случаи девиантните, демонизираните и луцидно обладаните в нормалното си състояние, т.е. когато „аз“-ът им не е под контрол, дават добри резултати, без каквито и да било отклонения от нормата.

Според И. Кудрявцев4 е много важно да се намери „ядрото“ на патопсихологическия синдром. Например при шизофреничния синдром това е нарушение при селектирането на информацията, при органичния – намаляване на интелектуалните процеси, свързани с умствената работоспособност, при психопатичния –афективна обусловеност на поведението с частична некритичност и претенция за многобройни притежания, при психогенния – реактивна дезорганизация на умствената дейност.

Маркираните от И. Кудрявцев психологически симптомокомплекси в известна степен проявяват сходство с използваното в клиничната практика понятие „органичен психосиндром“. Те са синдроми с обобщаващо значение, чиято характеристика е по-близка до нозологическата5 ,

и тяхното маркиране се отнася към стадия на предварителната диагностика на заболяването. Това обстоятелство, както и връзката на такъв вид синдроми с определени кръгове на психичните заболявания дават основание те да бъдат обозначавани като регистър-синдроми. Освен това И. Кудрявцев оперира с данни, получени при изследванията в неговата съдебно-психиатрична практика, с които си позволява да допълни списъка на регистър-синдромите, включени в рамките на екзогенно-органичния и ендогенно-органичния регистър-синдром, в рамките на психогенното – психическото и невротичното. При ендогенните психози може да се говори за два регистър-синдрома – шизофреничен и афективно-ендогенен.

3. Регистър на синдромите Патопсихологът, психотерапевтът, психиатърът и свещенослужителят могат да оперират в своите диагностични заключения със следните регистър-синдроми:

I. Шизофреничен

II. Афективно-ендогенен (в клиниката той съответства на маниакално-депресивна психоза и функционално-афективна психоза при третата възраст)

III. Олигофреничен

IV. Екзогенно-органичен (в клиниката той съответства на екзогенно-органичните поражения на мозъка – церебрална атеросклероза, последствия от травма на черепа, токсикомания и т.н.)

V. Ендогенно-органичен (в клиниката съответства на истинската епилепсия, първичния атрофичен процес в мозъка)

VI. Личностно-аномален (в клиниката съответства на акцентуирана и психопатична личност, както и на възникнала в значителна степен на аномална почва психогенна реакция)

VII. Психогенно-психотичен (в клиниката – реактивна психоза)

VIII. Психогенно-невротичен (в клиниката – невроза и невротична реакция)6 Тези регистър-синдроми ще ни помогнат да видим разликата между човек с естествено психично разстройство и със свръхестествено разстройство, у когото присъстват една или множество духовни личности. При това се използват методите на експерименталната психология, която съдейства да се определи целесъобразността или ефективността на дадено изменение. Повечето успехи в прилагането на нейните методи се постигат, когато се изучават психо-физиологията и психологията на усещанията и възприятията.

Курт Кох също пише: „Нормалният човек се отличава в своята душевна структура по хармоничното съчетание на всички функции на личността. Тази цялостност се разрушава при психическото явление деперсонализация, при парапсихологическото явление психическа партиципация и при религиозните явления, свързани с окултна обремененост. Симптомите на тези явления в никакъв случай не са еднакви“. Към това Кох добавя наблюденията на Лехлер: „Ако не са включени никакви въздействия от страна на свещенослужител, обладаният не проявява достойни за внимание симптоми и най-често се държи непретенциозно и приятелски. Неговият статус като бесообладан се разкрива само при сериозно ходатайство той да следва Христос“7. Напълно сме съгласни с това твърдение въз основа на нашия опит в работата с окултно обременени хора. Имали сме немалко случаи, когато демоните правят всичко възможно да не бъдат изявени, тъй като разбират, че ще бъдат изгонени от жертвата, и не желаят да се случи това. Само усилената молитва, и то не на един

човек, ги принуждава да се изявят и да

започнат да реагират според специфика-

та на своята същност, т.е. в зависимост от

това, към какъв род и категория спадат.

Самуел Пфайфър предлага метод за

диагностициране на окултно обременени

с няколко стъпки, които е препоръчително

да следваме: лична история, изключване

на психически заболявания, изследване

на симптомите.

Лична история

- лично въвличане или участие в оче-

видни окултни практики;

- семейна история: само когато има явни доказателства за окултни практики в семейството (тук няма място за подозрения или предположения);

- история на лечението: а) поддават ли се симптомите на медицинска терапия;

б) извършвана ли е предварителна молитва за освобождаване.

Изключване на психически заболявания: шизофрения, хистерия, органично мозъчно разстройство, епилепсия, депресия, обсесивно-компулсивно натрапчиво

състояние8

4. Принципи и методи в изследванията на душегрижителя Ще маркираме някои от основните принципи и методи на патопсихологическото изследване според приемливите за нас последователни етапи: а) Беседа с болния или консултатив-

на терапия Развитие на душегрижителския про-

цес:

- установяване на контакт чрез проява на заинтересуваност;

- изследване на проблемната ситуация; в процеса на изслушване се вмъкват въпроси;

- планиране: двамата разработват план

за вземане на мерки;

- развитие на душегрижителския процес;

- завършване.

Този вид консултация се прилага при трите групи окултно обременени хора.

При първата група – девиантните – процесът най-често приключва само с консултация, на която се стига до изповед и отричане и човекът придобива пълна свобода. При втората група – демонизираните – работният процес също започва с консултация, но завършва с други приложни аспекти на тео-психотерапията: изповед, отричане, разтрогване на мистичния договор с демоничните сили. Ако се наблюдава съпротива на нечистите духове спрямо действията на личността, най-често това става по време на отричането. Тогава е необходимо да се заповяда в името на Иисус Христос демонът или демоните да отстъпят и да напуснат жертвата. При правилен подход след всичко това реално идва свободата. Обгрижваният трябва да я приеме с вяра и да пребъдва в нея.

Към третата група – бесообладаните

– се прилагат всички предишни методи и освен тях: изгонване на демона или демоните. Този процес е по-дълъг и се съпровожда с голяма съпротива от страна на нечистите сили.

б) Душегрижителски експеримент –специална молитва

Духовното лице извършва специална молитва в присъствието на страдащия, за да се разкрие неговото истинско състояние.

Молбата към Бога e, ако има демони у човека, Той да ги изяви.

За да се определи дали някой е обладан, или не, свещенослужителят трябва да го покани на молитва в присъствието на двама или трима други служители. Молитвата се отправя към Бога задължително с отворени очи.

Докато се моли, духовникът същевременно трябва да наблюдава поведението на страдащия:

- израза на лицето му;

- излъчването на очите му;

- състоянието и движението на тялото му; - внимателно да се вслушва в изговаряните от него думи или издаваните звуци.

Правилно е, когато единият от свещенослужителите се моли на глас, другите също да се молят – вътрешно. Понякога се налага да се продължи с четене на Псалми или с пеене на духовни песни, които предизвикат сериозна реакция от страна на демоните.

Реакции по време на молитвата

Пароксизъм или реакция на демоните у човека

За неосведомените (ако има такива свидетели) реакцията на демоните може да се определи като състояние на афект, екзалтация, фрустрация и всякаква проява на неадекватно поведение от страна на страдащия.

За свещенослужителите подобна реакция е свидетелство за присъствието на демонични сили, които се изявяват чрез човека с такива белези:

- лицеви експресии;

- неволеви резки движения в областта на коремната кухина;

- непроизволно кашляне, задушаване, ръмжене, промяна в гласа, викане;

- неконтролирано движение на ръцете, въртене на главата;

- произнасяне на различни заплашителни думи или хулене на хора;

- при някои се разширяват очите, появява се пяна по устата, други скубят косите си.

След приключване на молитвата тези реакции могат да утихнат и човекът да се върне в предишното си състояние – напълно адекватен и комуникативен.

При психогенно или ендогенно разстройство болните хора остават безучастни по време на молитва, без каквато и да било реакция или промяна, а в зависимост от болестта си реагират по характерния за тях и в други условия и обстоятелства начин, най-често свързан с дразнители, които ги предизвикат. в) Допълнителни патосимптоми на бесообладаните

Анри Еленбергер се позовава на Т. К. Остерайх, който дава характеристика на обладания и пише за възникването на обладаността и изцелението от нея9 . Тези характеристики са:

- Външен образ и състояние на обладания: наблюдава се цялостна промяна на личността. Ясно се вижда, че обладаният е под пълното господство на съвършено чужда индивидуалност.

- Характерни белези на прехода от първично към вторично състояние на

обладания: бърза промяна в израза на лицето от приятелски към отвратителна гримаса, рязка смяна на настроението, преход от високо женско сопрано към дълбок бас. Като цяло налице е приемане на нова индивидуалност с ново съдържание на съзнанието. Тези три психически метаморфози обикновено се съпровождат със силно моторно явление. Обладаният изпитва пристъпи на ярост и гняв, диво движение в частите на тялото си, конвулсии, опитва се да упражни насилие над присъстващите. Често се случва слаби жени да се съпротивляват успешно на трима – четирима силни мъже. Обладаните изригват хули и проклятия срещу Светата Троица и заявяват своето отвращение към Божието слово10 . С една дума, реакциите могат да бъдат най-различни. В действията на обладаните се забелязват характерни прояви на определен вид животни – тяхната злост, хитрост, извратеност – и по това се

Лехлер въз основа на своя опит и анализа на други трудове заявява: „Бесообладаността не е остарял библейски разказ, не е богословско изобретение, а страшна действителност“. Той предлага седем белега, които показват наличие на бесообладаност: двойствен глас, ясновидство, пароксизъм, огромна телесна сила, съпротива на всичко, което е от Бога, освобождаване от пристъпи и пълно изцеление след изгонването на злите духове. За това виждаме свидетелства в Новия Завет, където се описват две форми – от една страна, психически вариации с изменение на гласа и

повишена моторика: Марк 5:9; Лука 4:35; 8:29; Деян. 16:16-40. И от друга, пристъпи по време на освобождаване с крясъци и конвулсии: Марк 1:26; Лука 4:41; Деян. 8:711 . Анри Еленбергер посочва няколко характеристики на бесообладаните: Човекът внезапно загубва идентичността си и става друг индивид. Изразът на лицето му се променя и показва шокира-

познава родът на бесовете. Често бесът може да се изяви дори само поради факта, че присъстват хора, в които пребъдва Светият Дух. Пред Христос бесовете у обладаните неизменно се проявяват.

Същото става и днес пред човек, у когото присъства Светият Дух. Понякога обладаните избягват такива хора. В процеса на работата по освобождаването бесът може да даде вид, че е излязъл, а в същото време просто да се е притаил. Бил съм свидетел как обладаният се моли така, че всички се учудват на неговата искреност и съкрушението му. Но всъщност се моли не човекът, а бесът, който е у него. При това се моли не на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух, а на своя бог – сатана, като го нарича господ и бог, а това е подвеждащо за душегрижителя. Демонът обаче никога не споменава нито името на Иисус Христос, нито Неговата кръв, нито кръста, макар че не изрича и името на дявола, за да не се издаде.

ща прилика с човека, чието въплъщение се предполага, че е. С променен глас произнася думи, съответстващи на личността на новия индивид. Нерядко придобива

способността да извършва движения с изненадващ размах и сила. Обладаването обикновено се проявява на тласъци, с различна честота, продължителност и интензивност12 Допълнителни белези: сънят при обладаните е нарушен. Докато лежи, човек усеща тежест върху себе си – нещо тъмно, което го притиска и задушава. Чува тътен, гласове, които беседват с него и в началото го изкушават с ласкателства, а по-късно открито го подстрекават към разрушителни и саморазрушителни действия. Обладаните усещат чуждо присъствие в тялото си, подувания на стомаха, гадене, повръщане, остри болки в сърдечната област или в главата, постоянна безпричинна вътрешна злоба и раздразнение, необяснима тъга, униние, апатия, повишена телесна темпе-

ратура, продължаваща години, имат ясно изразени симптоми за заболяване, без да са диагностицирани органични причини

за това. Най-често медиците не могат да открият и да предложат адекватно лечение.

Самуел Пфайфър дава следните характеристики на бесообладаните:

- Психически проблеми (тревожност, депресия, чуване на гласове, вечни съмнения, гневливост и т.н.), разстройство на

съня и други нежелани и неадекватни поведенчески прояви.

- Дар на предсказание

- Повлиян от бесовете духовен живот, който се изразява в съзнателно продължаване на явни окултни практики и в съпротива срещу Библията, Бога, молитвата, християнското консултиране и името на Иисус Христос, докато в същото време човекът изглежда в адекватно състояние13 Важно е да отбележим, че при трите групи окултно обременени – девиантни, демонизирани и бесообладани – медикаментозното лечение не е ефективно, дори в някаква степен затруднява работата по освобождаване на страдащия, ако той е под силното въздействие на

лекарства. Ето защо често се налага първо човек да излезе от това състояние на

1 Додл, С. На пути к полному исцелению. М., Анко, 2007, с. 45.

2 Пак там.

3 Ковалев, А. Психология личности. М., Просвещение,1970, с. 76.

4 Кудрявцев, И. – В: Блейхер, В., М. Крук, С. Боков. Клиническая патопсихология. Воронеж, Московский психолого-со-

циальный институт, 2002, с. 87.

5 Нозология (от гръцки) – учение за болестите, тяхната класификация и номенклатура.

6 Кудрявцев, И. Цит. съч., с. 87.

7 Кох, К. Душепопечение и оккультизм. Червень, 1992, с. 154.

8 http://www.seminare-ps.net/en/PDF/Christian_Counseling_ and_the_Оccult_Dr_Samuel_Pfeifer.pdf, p. 5.

забавена психомоторна реакция и тогава да се пристъпи към процеса на освобождаване от демоните, който ще разгледаме сега.

5. Приложен аспект на душегрижителството След като се изявят всички основателни патосимптоми за бесообладаност, се пристъпва към етапите на освобождаване. а) Прозрение Прозрението е най-успешната терапия, която засяга цялото човешко естество и го пречиства, освобождава, преобразува на ниво дух, душа и тяло. Прозрението включва: - Дълбоко осъзнаване на своята греховност.

- Осъзнаване, че сам не можеш да решиш проблема с греховете си.

- Осъзнаване на своята нечистота и зависимост.

- Осъзнаване на нуждата от помощ отвън.

- Осъзнаване, че никой от хората не е способен да те изцели, единствено Христос.

- Душегрижителят само помага, но не решава проблема.

9 Еленбергер, А. Откриване на несъзнаваното. С., Леге Артис, 2006, с. 31.

10 Кох, К. Цит. съч., с. 142.

11 Пак там, с. 151.

12 Еленбергер, А. Цит. съч., с. 31.

13 http://www.seminare-ps.net/en/PDF/Christian_Counseling_ and_the_Оccult_Dr_Samuel_Pfeifer.pdf, p. 5.

14 Кох, К. Цит. съч., с. 173.

15 Пак там, с. 146.

16 Пак там, с. 175.

- Осъзнаване и приемане на Христовата жертва на Голгота.

- Изповед и дълбоко покаяние пред Бога.

- Приемане на Христос като личен Спасител.

- Приемане с вяра на прошката от Него.

- Приемане на пълната свобода, дадена от Него.

Историята за блудния син е пример за психо-духовно изцеление, което се разкрива в процеса на прозрение („Като дойде на себе си“) и промяна на съзнанието („Татко, не съм вече достоен да се нарека твой син“ – Лука 15:17, 21). Апостол Павел, който в живота си е изпитал процеса на прозрение, обобщава: „Благодаря на моя Бог чрез Иисус Христос, нашия Господ“ (Римл. 7:25).

б) Изповед Курт Кох пише, че терапията, основана на Свещеното Писание, се подчинява на два закона. Първо, изповядването на вината води до уталожване на вътрешното психическо напрежение и действа като освобождаваща сила, при което поражда ясна душевна атмосфера. Кох подчертава, че докато грехът остава скрит, той държи човека в плен на дявола. Ние бихме добавили – и в плен на собствената му съвест, която активизира чувството за вина, а то събужда тревожност, страх и безпокойство. Така последователно от леки психични разстройства се стига до депресия.

Вторият закон е прекратяване на бягството в тайната, което е характерен белег за властта на тъмнината14 Този вътрешноличностен конфликт е описан много добре от ап. Павел в Посланието към римляните: „Защото знаем, че Законът е духовен, а аз съм от плът, продаден на греха... пленник на греховния закон, който е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“ (7:14-25). Нито една психологическа школа не е предложила реален метод за решаване на този проблем, който да носи дългосрочно освобождаване и изцеление на една потисната, още повече бесообладана човешка душа.

в) Изцелителен процес при бесообладаност

За начина на изцеление Т. К. Остерайх дава пример с известния мисионер А. Ле Рой, който пише: „Съществува и друга форма на обладаност, пред чието лице и убе-

деният скептик е принуден да признае, че е в явно смущение – когато например обладаният дълго време левитира над земя-

та и бавно говори на език, от който преди не е разбирал нито една дума“15

Класически пример, който си заслужава да се изучава и прилага и със сигурност е оригинален не само като историческо събитие, със своята достоверност, а и като възможност за актуализиране в днешни времена, е случаят с бесообладания в Гадаринската земя. Той живее в гробищата, блъска се в камъните, има свръхестествена сила (Марк 5:1-20). Когато Иисус изгонва беса, обладаният се превръща в нормален човек. И този нещастник не е единственият, когото Христос извежда от демоничната зависимост (Мат. 4:24).

След известно време на борба за откъсване от демоничните сили с участието на своята освобождаваща се воля и възродения си дух човек постепенно излиза от контрола на злите духове. За да се случи това, той наистина трябва да има голямо желание. За освобождаването му е необходимо тясно сътрудничество с душегрижителите, които го водят към Христос – единствения, притежаващ власт да освобождава пленените от демоните. „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам онези, които имат съкрушени сърца, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите – проглеждане, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18). Друга възможност няма. Всичко останало е имитация и жертвата си остава в същото състояние.

Причината е в окултните контакти от миналото – те са онази мрежа, с чиято помощ дяволът може да впримчи човека в своята воля (II Тим. 2:26), а за освобождаване от нея не е достатъчно страдащият само да повярва. Така Симон магьосника, въпреки че вярва и приема водно кръщение, остава в примките на неправдата поради неразтрогнатия си договор с дявола (Деян. 8:9-24). В случаите, когато тези примки са много силни, е необходима допълнителна душегрижителска работа, за която ще говорим сега.

г) Психотерапевтичен елемент – демитологизация

Както пише Курт Кох, при отричането от сатана се извършва известна демитологизация. Дяволът се лишава от своята магическа и ужасна реалност за човека16

д) Отричане – богословска гледна точка Във Второто си послание към Тимотей ап. Павел пише за хората от последните времена: „Наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (II Тим. 3:5). Пасивната форма на отричане се изразява в липсата на съпричастност към благочестието, вследствие на което у човека остава само вид на благочестие. Силата на благочестието отсъства. Пасивно отричане от Бога виждаме при израилтяните, които не слушат думите Му, стават безразлични към Него и започват да служат на други богове. Окултно необремененият човек със самото си идване при Бога свидетелства за своето отричане от сатана и от всичко дяволско, което е имало в миналото му. Самият факт, че някой спира да бъде послушен на дявола, е отричане от него в пасивна форма. Това става без заявление пред сатана и без отричане, при което се изброяват подробно всички извършени грехове.

При активната форма на отричане човек не само престава да се подчинява на волята на дявола, а открито и демонстративно изразява противоположна воля. Израилтяните предават Иисус и се отричат от Него „пред лицето на Пилат, когато той е решил да Го пусне“ (Деян. 3:13). Отричането тук е процес, при който волята на народа се изразява с твърдение, че хората не искат Христос („Кого от двамата искате да ви пусна?“. Те отговориха: „Варава“), и с конкретно желание („Да бъде разпънат“). Апостол Петър се отрича от Иисус и под клетва заявява, че не Го познава.

Тези примери ни показват отричане не от дявола, а от Бога. Важно е да видим самата методика в акта на отричането. Тя се откроява и когато Христос противостои на дявола, докато той Го изкушава в пустинята. Божият Син се отрича от всички предложения на сатана, като изразява Своята воля в активна форма. Неподчинението Му спрямо дявола е изразено с думи и на дело. Онези, които признават само пасивната форма на отричане от дявола чрез покаяние пред Бога и понататъшно послушание по отношение на Неговата воля и смятат за излишна активната форма на отричане, как ще обяснят факта, че Христос я прилага, като пребъдва в послушание пред Бога, докато дяволът Го атакува?

В духовния свят съществува закон, според който действията на духовните личности са зависими от действията на човека. Христос разкрива този закон: „Който се отрече от Мене пред хората, и Аз ще се отрека от него пред Моя небесен Отец“ (Мат. 10:33). Ако Бог се отрича от човека, когато човекът се отрича от Него, то и сатана трябва да се отрече от онзи, който явно и открито се отрича от него. Благодарение на активното отричане от страна на Христос дяволът е принуден да Го остави на мира. Бог принуждава сатана да се откаже от всеки, отрекъл се от него в активна форма, защото той вече няма права над този човек. Оттук следва, че активната форма на отричане е победоносен елемент в противостоенето на дявола, което завършва с неговото отстъпление: „И той ще побегне от вас“ (Як. 4:7). Именно активната форма на отричане кара сатана да отстъпва, лишава го от власт, сила и влияние. При освобождаването е важно не названието на процеса, а крайният резултат, достигнат благодарение на правилна методика. Между думите на Христос: „Прощават ти се греховете“ и „Стани и ходи“ е трудно да се намери взаимовръзка, ако не осмислим дълбоко процеса, породен от самия Бог у човека, към когото са насочени тези думи. Така и понятието „отричане“

като название на процеса е възможно да звучи за скептиците също както за фарисеите са звучали богохулно думите на Христос. Те са можели да признаят процеса, извършен от Христос, но в тяхното разбиране на учението за опрощаване на греховете не са се вписвали Неговите думи: „Прощават ти се греховете“. За самия болен и едните, и другите думи означават просто освобождаване от болестта.

Така чрез обяснение на значението в думите „отричане“, „свидетелство“ и „изповядване“ в активна и пасивна форма се опитахме да разкрием смисъла на твърдението: „Покорете се на Бога; опълчете се против дявола и той ще побегне от вас“ (Як. 4:7).

>> Продължава в следващия брой

и на www.bhbc.bg/okultizam

лез Паскал (1623 – 1662) бил удивителен математик, физик, изобретател и не само.

Той бил дълбоко вярващ човек с изключи-

телен талант за писане. Паскал е роден в

град Клермон (Централна Франция). Приз-

нат е за много важна фигура в историята

на човечеството.

Блез бил истински вундеркинд. Като

дете, без да знае геометрични термини, той доказва самостоятелно теоремата на

Евклид. По-късно, благодарение на из-

ключителните си познания, заедно със

свои приятели Паскал полага основата за

теорията на вероятностите.

Когато вижда как баща му, данъчен служител, губи много време за безкрайни изчисления, Блез разработва първата

сметачна машина. Устройството действа с

помощта на въртящи се колела и е една от

първите стъпки по пътя към съвременни-

те компютри.

Паскал прави и много други открития

и съставя важни теореми. През 1654 г. той

приема вярата в Иисус Христос. По-късно

пише съчинение в защита на християнската вяра. За съжаление то остава недовършено, тъй като ученият умира на 39 години. В автобиографичната книга на известния хирург д-р Виго Олсен и съпругата му Джоан „Можем ли да избягаме от Бога?“ се разказва за знаменития математик Блез Паскал. Д-р Олсен и съпругата му с всички сили се противопоставят на християнската вяра на родителите си. Те събират аргументи срещу вярата въз основа на предполагаемите естественонаучни противоречия, съдържащи се в Библията. И като резултат постепенно, стъпка по стъпка, се оказват въвлечени в едно необикновено приключение. Докато четат и анализират Библията, двамата придобиват жива вяра в Иисус Христос. И важна роля за тази промяна изиграва Паскаловата теория на вероятностите, която тук ще наричаме „облога на Паскал“.

Д-р Олсен пише: „Известният френски учен и математик Блез Паскал някога е размишлявал също толкова внимателно

над въпроса, с който ние се сблъскваме днес. Той стига до заключението, че всеки здравомислещ човек трябва да приеме Иисус Христос дори ако шансовете християнското учение да е вярно са петдесет на петдесет.

Неговите доводи са следните:

1. В играта, която наричаме „живот“, всеки човек трябва да направи залог: да заложи или на факта, че християнското учение е вярно, или на твърдението, че не е вярно. Ако не направи такъв залог, той автоматично залага на убеждението, че християнското учение е погрешно.

2. Да приемем, че човек избере християнската вяра. Ако предположението му е вярно, той печели всичко. Ако е погрешно, нищо не губи.

3. Когато човек се обзалага, че християнското учение е погрешно, ако предположението му е вярно, той не печели нищо. Но ако греши, тогава губи всичко и ще прекара вечността в ада.

Като бивш комарджия много добре разбирах довода на Паскал. Казах на съпругата си: „Паскал основава своя аргумент върху факта, че вероятността християнската вяра да е истина, е само петдесет на петдесет, без да се вземат предвид многобройните доказателства за достоверността на християнското учение“. По-късно открихме, че Блез Паскал споменава и търсенето на доказателства. Според принципа на вероятността човек трябва да работи и да търси истината. Защото, ако той умре, без през живота си да се е поклонил на Бога Творец, го очаква вечна гибел. Безгрижният човек казва: „Ако Бог искаше да Му се поклоня, щеше да ми изяви волята Си, като ми даде някакви знаци“. Но в края на краищата Бог вече е дал тези знамения, само че хората не им обръщат внимание.

По това време ми се разкриха много неща относно вярата. Видях, че милиони хора, които се наричат християни, всъщност не са истински християни, тъй като тяхната вяра се е притъпила и е отслабнала. Вярата вече не прониква в цялото им същество.

„Нека си представим – казах на моята съпруга Джоан, – че двама пациенти страдат от една и съща смъртоносна болест. И двамата ме смятат за опитен лекар. Те вярват в обективността на моята диагноза.

Вярват, че инжекцията, която съм им предписал, ще ги спаси от смърт. Единият позволява да бъде инжектиран и остава жив. Другият, въпреки че се доверява на моя опит, ужасно се страхува от инжекции и отказва лечение. Той умира. Каква е разликата?“

И двамата пациенти имат вяра – вярват в целебната сила на медицината. Но вярата, която не ни завладява напълно, не е достатъчна. Човек, чиято вяра е безразлична, стерилна, вяра на разума, недокосваща сърцето, никога не може да преживее спасението или чудото на новораждането. За да се наслади на всички предимства на вярата, той трябва да приеме Божия Син Иисус Христос като личен Спасител на своята душа.

Иисус казва: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отец освен чрез Мене“ (Йоан 14:6); „ Аз съм възкресе-

нието и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“ (Йоан 11:25-26).

Като прави тази стъпка, вярващият получава пет основни божествени дарове, към които се стремят и за които жадуват повечето хора:

1. прошка на греховете;

2. божествено вътрешно новораждане;

3. правилни взаимоотношения с Бога;

4. приемане от любещия Бог;

5. спасение от ада.

Но това не е всичко. В допълнение към тези пет основни дара живият Бог е приготвил поне още пет за онези, които вярват в Него:

6. вечно щастие след смъртта;

7. нов вътрешен живот – вечен живот, който започва сега;

8. променен живот с напълно различни желания и цели;

9. Приятел и Наставник, който живее в нас – Божият Дух;

10. нова вътрешна сила, с която можем да побеждаваме злото, да водим благочестив живот, да обичаме нашите ближни и да им помагаме.

Това невероятно откритие (че можем да получим толкова прекрасни дарове и дори да избегнем вечността в ада) ни помогна да видим по-ясно сериозността на избора, който трябваше да направим. Какъв конфликт! Можеш да спечелиш толкова много или толкова много да загубиш!“.

П

реди няколко години в

горещ летен ден едно

малко момче в Южна

Флорида решило да поплува в

езерото зад дома си. То бързало

да се потопи в студената вода

и изтичало през задната врата

на къщата, като хвърлило на

брега дрехите си. И полетяло

към водата, без да забележи, че

недалече от него плува огромен

крокодил.

Майка му била в кухнята и го

гледала през прозореца. Извед-

нъж тя видяла крокодила да се

приближава към сина ѝ. В прис-

тъп на страх жената се втур-

нала към водата, като крещяла

с всички сили на момчето. Ко-

гато чуло гласа й, детето се

разтревожило и се обърнало, за

да доплува до майка си. Но било

твърде късно. Почти стигнало

до нея, когато крокодилът го

сграбчил.

Майката стояла на пристана

и успяла да хване сина си за ръцете точно когато крокодилът

го захапал за краката. Започнала

ожесточена борба. Крокодилът

бил много по-мощен от майка-

та, но тя се борела с всички сили за живота на сина си. Огромната

любов към момчето не ѝ давала

да го пусне! По това време оттам минал един фермер. Като

чул писъците, бързо слязъл от камиона си, прицелил се и застрелял крокодила.

Удивително е, че след дълги седмици в болницата момчето

оцеляло. Краката му били целите в белези от ужасните зъби на

хищника. А по ръцете му се виждали дълбоките следи от ноктите на майка му, която се била

вкопчила здраво в любимия си син. Журналистът, интервюирал

момчето за инцидента, го попитал дали може да покаже своите

белези. То повдигнало панталона

си. А после с явна гордост казало: – Но вижте и ръцете ми. Имам големи белези и по ръцете. Те са ми от мама, която през цялото време не ме пусна!

…Вие и аз можем да се сравним с това момче. Много от нас също имат белези. Не, не са ухапани от крокодили, а носят белези от своето болезнено минало, когато са били на прага на смъртта.

Но имаме и някои рани заради това, че Бог е отказал да ни пусне. В момента на най-тежките ви страдания Той е бил до вас, държал ви е здраво, като ви е спасил от най-страшната

смърт – смъртта на душата ви – и ви е насочвал към пътя на спасението!

азвам се Борис, роден съм в Бургас и с Божията благодат ще ви разкажа за чудната милост, която Святият триединен Бог показа в живота ми.

Още от най-ранно детство грехът се проявяваше силно в живота ми. Бях много непослушно дете – винаги исках да стане моето, без да се съобразявам с мнението на другите. Спомням си, че когато бях около тригодишен (доста време след това попитах майка си за тази случка и тя беше много учудена, че действително помня всичко толкова ясно), една вечер, защото толкова силно исках някаква нова количка, която родителите ми нямаха възможност да ми купят, при поредния отказ, взех чехъла на баща ми и го хвърлих с голяма злоба и гняв по майка. Улучих я точно между очите и счупих на две половини очилата, без които тя не виждаше добре. Тогава нямаше оптики на всеки ъгъл както сега и очила се правеха в болниците след предварителна заявка, което отнемаше в найдобрия случай няколко дни. Тъй като проблемът, който възникна от това мое действие, беше голям и родителите ми веднага трябваше да излязат, за да поръчат нови очила, аз не бях наказан, нито напляскан, както би трябвало, и останах с голяма гордост от точния изстрел. Бях се целил в главата на майка ми.

Около седемгодишен, воден от силното желание да бъда пръв в събирането на една поредица от картинки на коли, които се падаха в детски дъвки, с ясната идея, че не трябва да го правя, откраднах пари от къщи. И веднага ги похарчих за две кутии дъвки. Това беше първата ми кражба и за съжаление – далече не последната.

Майка ми разбра веднага, защото парите бяха на съседите от входа – родителите

ми ги събираха, за да се платят някакви общи сметки. Изядох сериозен пердах и

накрая майка ме накара да се закълна на

колене в нея (родителите ми все още не познават живия Бог, но според светските

критерии са изключително морални и принципни хора), че никога повече няма да крада и да взимам нещо чуждо. Естествено, веднага се заклех и за майка въпросът беше приключен. За мене обаче

остана неприятното чувство от боя и огромното удоволствие от кражбата. Видях грешката си в това, че ме бяха хванали, а не в самия греховен акт. Скоро започнах

да крада всекидневно от една кутия, в която се държаха парите на семейството. Пилеех тези средства за удоволствия като електронни игри и лакомства, но най-вече за книги. По това време (веднага след падането на комунизма) се бяха навъдили много издателства, които публикуваха най-вече криминални, любовни четива и романи на ужасите. Жадно чаках

поредното произведение на Стивън Кинг или Дийн Кунц (издаваха по един техен роман всяка седмица) и го поглъщах на един дъх. Четях всякакви мерзости, като

около десет – единайсетгодишна възраст

започнах да търся много окултна литература.

Когато станах на дванайсет, се преместихме в друга част на града и трябва-

ше да сменя училището. В новото учили-

ще „децата“ вече пиеха, пушеха, играеха

хазарт и дори правеха секс. Бях изумен

колко много неща съм изпуснал и побързах да наваксам. Кражбите на пари

от къщи продължаваха, но сега за кни-

ги харчех много по-малка част, защото

останалото отиваше за алкохол, цигари

и други проявления на греха, който за-

робваше сърцето ми. Един ден прекалих

и взех огромна сума пари, а и не бях хо-

дил на училище от две седмици. Родите-

лите ми разбраха, баща ми ме наби и ми

забрани всякакво излизане. Парите вече

не се държаха на явни места. Но вместо

да осъзная вината си, аз се озлобих още

повече срещу авторитетите в моя жи-

вот – родителите ми и класната, която се

беше обадила да каже на татко за отсъст-

вията ми от час и за компанията, с която

излизах. Въпреки всичко обаче бях мно-

го добър ученик, което още повече ме

изпълваше с гордост – все едно гребях с

пълни шепи от два различни свята: този, който се поощряваше от обществото, и

другия, на престъпниците и пагубните

удоволствия.

На тринайсет години започнах да уча

в гимназия и за първи път опитах наркотици. Подобряването на успеха ми, както и приемането ми в най-елитната тогава

гимназия в града отново бяха приспали бдителността на моите родители и ги бяха накарали да смятат, че всичките ми грозни действия са останали в миналото.

Естествено, реалността беше доста различна. Кражбите от дома продължаваха.

Започнах да пуша марихуана и на четиринайсет вече продавах този наркотик, като в един момент печелех неколкократ-

но повече от заплатите на майка и татко, взети заедно. Станах част от затвореното общество на младежи, които всекидневно вземат наркотици. Имахме свои места,

на които се събирахме, свой начин на говорене и свои интереси, свързани найвече с общото проявление на греховното ни естество. Скоро стигнах до хероина и тогава помислих, че най-после съм намерил това, което винаги съм търсил. В края на четиринадесетата си година станах венозен наркоман и това продължи с много малко прекъсвания през следващите шестнадесет години от живота ми. Пропадах все повече и повече. Сменях градовете. Пробвах всички възможни „лечения“. Нараних ужасно семейството си, без това изобщо да ми прави впечатление. Смених няколко университета – винаги учех, без да мога да завърша каквото и да било. Постоянно работех и също така непрестанно крадях – вече не от дома на родителите си. Продавах много наркотици. Все се криех от някого – или от полицаи, или от престъпници. Грехът ми се проявяваше в постоянни кражби, лъжи, блудства, занимания с

магия (тази мерзост не беше изчезвала от живота ми дори за миг), абсолютно

незачитане на другите хора и презрение към тях, независимо кои са, и т.н. Така

мина времето, докато станах на трийсет. Живеех сам, без приятели, далече от родния си град. Родителите ми бяха загубили всякаква надежда, че мога да се променя, и вече почти не се чувахме. Гладувах дни наред, защото всички пари, които успявах да си набавя, отиваха за цигари и наркотици. Четях много светска и научна литература и продължавах да се опивам от гордостта колко много неща съм прочел и знам. Бях мъртъв в престъпленията и греховете си и се гордеех колко зло е сърцето ми. През ум не ми минаваше да търся изход от многобройните си проблеми и се бях примирил, че или ще умра от свръхдоза, или ще бъда убит някъде заради начина, по който живеех. Бях изгубен и без надежда в този свят.

Един ден, около месец преди да започне нов период от живота ми, както си седях в квартирата (тя беше с доста спартанска подредба, защото отдавна бях продал всичко, което би могло да се продаде) и четях някаква суетна книга, в сърцето ми избухна прозрението, че съм грешник и отивам право в пъкъла. Дотогава служех на дявола с целия си живот, покланях му се съвсем целенасочено и не си правех илюзии какво ще стане с

мене, когато умра. Просто си мислех, че врагът на човешката душа ще ме посрещне с почести заради всички мерзости, които бях извършил. Но от този момент нататък разбирането, че съм грешник, премина в едно дълбоко осъзнаване за греховния ми начин на живот, което ме изпълни с панически, животински страх. Дадох си сметка, че врагът е лъжец и изобщо няма да има почести за мене, когато справедливо отида в мястото на вечната погибел. Обзе ме такъв страх, че от този ден сънят побягна от мене. Тогава започнах да се моля по цели нощи на Иисус да ме събуди.

Преди години бях живял за малко в един християнски център, за да се „лекувам“ от зависимостта към наркотиците. Там бях чул благата вест, но след това у мене остана само презрение към Словото и към Господ на славата. Хулех името на Бога и се присмивах, изпълнен със злоба, на Неговите чеда.

И когато осъзнах, че съм грешник и заслужавам само вечна погибел, у мене дойде тази молитва: „Моля Те, Иисусе, събуди ме!“. Помислих си, че полудявам. Следващия месец продължих да вземам наркотици, обхванат от страх да не би да умра и да се изправя на съд, оплетен в греха си като муха в паяжина. Нощем от дълбините на душата ми идваше този вопъл: „Моля те, Иисусе, събуди ме!“.

След около месец една сутрин, прекарал поредната безсънна нощ, разбрах, че трябва да отида в РЕТО – този християнски център, който толкова хулех и мразех. Това беше единственото място, за което знаех, че приемат наркомани като мене, и където се говореше за Иисус Христос. Не исках да спирам наркотиците – те бяха целият ми живот. Исках да се изчистя от отровите, за да мога да чета Библията и да видя дали има някакъв начин да избегна справедливото си осъждение.

Отидох направо в къщата на РЕТО в София (по това време живеех в този град от шест години). От всичко, което имах в квартирата, най-вече дрехи и книги, взех само няколко чифта бельо и чорапи, както и една нощна лампа, за да мога да чета Словото и през нощта. Приеха ме – не така безпроблемно, както очаквах.

Нямаше никакви свободни места, но големите ми приказки, че идвам да търся Бога, нощната лампа, която стърчеше от торбичката ми като доказателство за моите намерения, както и окаяното ми състояние убедиха момчетата да ме вземат незабавно. И до ден днешен хората, които ме приеха тогава, си спомнят и разправят в РЕТО за моето идване с нощната лампа.

Но слава на добрия, милостив Бог, Който в този момент изпрати едно Свое

дете при мене да ми каже, че съм се излъгал, че не съм изкупен и не познавам Христос. О, как се ядосах, как го презрях в сърцето си за тези думи. „Какво знае той!“ – мислех си. Цял ден не спрях да си задавам въпроси. Чудех се какво още трябва да направя, за да стана християнин, нима не бях пръв във всичко в къщата?! О, грешно и горделиво сърце!

Слава на Бога, Който ме успокои. Вечерта размислих по-спокойно и изпитах себе си чрез Неговото Слово. Осъзнах, че се опитвам да спечеля Божието одобрение

Започнах да чета незабавно и непрестанно Новия Завет (новите момчета имат право да четат само това). Физическата ми криза продължи две седмици. Неусетно започнах да се усещам посилен и да се възстановявам. Говорех с християните за Бога през целия ден, засипвах ги с въпроси до такава степен, че често ме молеха да замълча за малко, а още по-добре да се върна към Словото и да търся отговорите там. Първия стих, който Светият Божи Дух ми откри, беше Мат. 16:24: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“. Осъзнах, че изискванията на Бога са невъзможни за изпълнение. Бях честен пред себе си и изповядах, че не мога да се отрека от своето „аз“. Дните минаваха. Четях много Словото, молех се непрестанно, искрено съжалявах за всичко, което беше мой живот и моя наслада дотогава. Бях първи във всичко. Така помислих, че съм станал християнин. Нали четях при всяка възможност Библията, говорех през голяма част от деня за Бога, разкайвах се за пътищата си, раздавах се на сто процента във всекидневната работа в къщата! Смятах, че вече познавам Истината, и се представях за християнин.

чрез своите дела. Видях, че съм излъган. Помислих, че Бог не иска да ми прости, и ни най-малко не Го винях за това. Знаех, че заслужавам справедливо осъждение. На следващата сутрин се събудих разбит. Нямах надежда за милост. Знаех, че не съм достоен. Осъзнавах, че спрямо Него съм съгрешавал, че винаги срещу Него съм вървял. През деня имахме събрание. В момента на молитвата извиках съкрушен към Бога, като изповядах, че нищо не мога да Му дам, нищо не мога да Му предложа, моля Го единствено да ми прости, че съм бил бунтовник срещу Него – Светия Бог.

В този момент Той ми откри кръста, където самият Бог Син беше заел моето място, и прошката беше дадена. В един миг триединният Бог ме направи нов

и Христос стана всичко във всичко за мене – недостойния, незаслужаващия

грешник, изкупен по благодат в Христос

Иисус, за Негова слава и единствено

заради безкрайната

Му милост и любов.

Амин!

енят е неделя, 8 януари

1956 г. Джим Елиът изглежда видимо развълнуван, защото по всичко

личи, че съвсем скоро ще се осъществи дългоочакваната среща. Откакто

през 1952 г. стъпва на еквадорска

земя като мисионер, не минава и ден

без да мечтае за мига, когато ще срещ-

не очи в очи индианците от племето

аука, за да им разкаже за Този, Който

е умрял на кръста за техните грехове

и е възкръснал за тяхното оправда-

ние. И ето че след дългото чакане тази

възможност ще се осъществи съвсем

скоро. Информацията, която пилотът

Нейт Сейнт току-що предаде, е обнадеждаваща. От въздуха, малко преди

да кацне, Нейт беше видял група мъже от аука да вървят с бързи крачки към Палм Бийч.

Палм Бийч е красиво парче земя, заобиколено от гъсти екваториални гори, което получава името си на шега от участниците в необичайната операция. Петимата мисионери: Джим Елиът (28-годишен), Пийт Флеминг (27-годишен), Ед Маккъли (28-годшен), Роджър Юдериън (31-годишен) и Нейт Сейнт (32-годишен) установяват базовия си лагер на 2 януари именно тук, защото в този участък от река Курарай се е оформила достатъчно просторна пясъчна ивица, която Нейт може да

използва за самолетна писта. Уникалното е, че Палм Бийч се намира сред територията на едно племе, всяващо ужас в сърцето на всеки, който е чувал за него. Името на този изолиран от останалия свят народ е уаорани, но той е по-известен като аука, което на езика кичуа означава „диваци“. Джим поглежда натам, откъдето вероятно ще се появят индианците. Вълнението се усилва. Той е сред първите представители на цивилизования свят, които имат възможността да установят контакт с народа аука на негова собствена територия. Със сигурност предстои вълнуващо и... и може би малко страшно приключение. Но Джим не съжалява за нищо. От мига, в който решава да стане мисионер, той е наясно, че рано или късно, ще трябва да се сблъска със страховете си. И ето че днес, неделя, 8 януари 1956 г., всичко това ще се осъществи.

Какъв път беше изминал само, за да стигне до това красиво, диво и зловещо място! Път, който започва някъде там, в Портланд, Орегон. Закърмен с непоколебимата християнската вяра, която родителите му предават, Джим отрано осъзнава, че единственият смислен живот е посветеният на Бога. Именно в Портланд един ден той присъства на църковна служба, където мисионери разказват вълнуващи исто-

рии за далечни земи, споделят за съдбата на диви народи, които се нуждаят да чуят вестта за Спасителя. В края на събранието момчето е пленено от мечтата да стане мисионер. Това не е някакъв мимолетен копнеж за приключения. Не. Става въпрос за съвсем осъзнато желание да достигне хората, недостигнати с благата вест за Божия Син Иисус Христос. И житейските избори, които Джим Елиът прави, докато преследва своята мечта, съвсем логично го отвеждат до датата 2 февруари 1952 г. – деня, в който младият мъж се качва на кораб и заедно с Пийт Флеминг, негов сътрудник в мисионерското поприще, се отправя на 18-дневно пътуване от Сан Педро, Калифорния, до Кито в Еквадор, Южна Америка. Пътуване, което ще го отведе завинаги далече от родния Портланд. Джим и Пийт прекарат първата година в Кито, за да се научат да говорят испански, след което се преместват в Шандия – малко селце на индианците от племето кичуа. Тук двамата усвояват езика кичуа, организират християнски събития, представят благовестието на

местните жители и с очите си виждат как за около две години много индианци от кичуа се обръщат към християнската вяра.

След като постига този успех, в сърцето на Джим се заражда усещането, че

е дошло времето да достигне с благата вест и племето аука. Проблемът е, че никой до този момент не е успявал да осъществи контакт с тях, защото те са крайно агресивни и убиват всеки, който навлезе в територията им или дори само я доближи. В ушите на мисионера предупредително кънти зловещата новина за онези няколко работници

от сондажна площадка на петролна компания, които са убити безмилостно

близо до границите на уаорани. След този жесток акт на насилие петролната компания спира дейността си, защото служителите й се страхуват да работят на места, където опасните диваци могат да се появят.

Джим Елиът обаче е решен да намери начин да установи контакт с хората от аука. С помощта на Нейт Сейнт той организира срещи с Пийт Флеминг, Ед Маккъли и Роджър Юдериън, на които споделя намерението си да достигне диваците от уаорани. Не след дълго петимата мъже подготвят план за реализиране на смелото начинание. Операция „Аука“ включва първоначално

демонстриране на приятелско отношение от страна на мисионерите. Нейт Сейнт трябва да прави със самолета си редовни курсове над селището на индианците и да пуска подаръци. Ефектът от този първи етап на операцията е обнадеждаващ. Членове на племето редовно прибират спусканите дарове, а видимо радостните им реакции Джим и приятелите му тълкуват като проява на добронамереност.

Това развитие на събитията кара мисионерите да предприемат следващата стъпка. А тя е петимата да влязат в територията на аука, за да осъществят реален контакт с племето. Нейт Сейнт ще превози мъжете един по един до Палм Бийч, където те бързо ще трябва да изградят заслон на някое дърво, за да бъдат в безопасност, когато настъпи нощта. Акцията незабавно е приведена в действие, тъй като наближава дъждовният сезон и само след няколко седмици „пистата“ на Палм Бийч на практика ще бъде неизползваема.

На 2 януари Нейт Сейнт превозва един по един мисионерите заедно с нужния за изграждане на заслон материал, радиопредавател, храна и други провизии, които биха влезли в употреба. Започват дни на изчакване. Нищо не се случва, а очакването сериозно опъва нервите на младите мъже. Една сутрин обаче трима представители на аука се появяват по пясъчната ивица на Палм Бийч. Младеж, възрастна жена и момиче на тийнейджърска възраст от всяващото страх племе се приближават до базовия лагер на мисионерите. Следва много забавно и вдъхващо надежда общуване с „гостите“. Когато първоначалното опознаване е вече факт, Нейт Сейнт решава да предложи на младежа да го повози на самолета. Развълнуван, индианецът приема и ко-

гато Нейт насочва самолета над основното селище на аука, двамата с викове канят и другите жители на племето да дойдат на среща в базовия лагер.

Денят е неделя, 8 януари 1956 г. Мисионерите очакват посетители от аука, но някакво странно мълчание се е спуснало над Палм Бийч. Вече са изминали два дни от първото и единствено посещение на хора от племето. Оттогава не се случва нищо. Никаква вест, никакъв знак, че срещите ще продължат. Най-после Нейт съобщава, че е видял от въздуха как група мъже идват към базата. В 12:30 ч. Нейт се обажда по радиото на съпругата си Мардж, за да й предаде добрата новина. Той обещава да се свърже отново в 4:30, за да даде повече информация как е минала срещата. След три часа Джим забелязва

три жени от аука, застанали на отсрещ-

ната страна на реката. Той дава знак на

Пийт и двамата тръгват към жените, за да ги посрещнат. Мисионерите произнасят приятелски фрази на езика на

аука, но жените не реагират. Лицата им

остават безизразни.

И точно в този момент Джим и Пийт

чуват смразяващ вик зад себе си. Обръщат се и виждат как воините от аука тичат към тях с готови за битка дълги копия. Джим остава неподвижен за момент. В дясната си ръка държи пистолета, който носи в джоба си. Трябва ли да го използва? Ледена тръпка минава

през цялото му тяло, защото много добре знае отговора на този въпрос.

Участниците в операция „Аука“ пред-

варително са си обещали, че дори ако

трябва да умрат, няма да стрелят по ин-

дианците, защото няма как да убиват

онези, при които са дошли с вестта за

любовта на Иисус.

В 4:30 следобед Бети Елиът, съпругата на Джим, очаква новини. Тя, както и всички останали съпруги на мисионерите от операция „Аука“, разчитат, че Мардж ще се свърже с тях, за да им разкаже подробности за срещата на

мъжете им с индианците. Стрелките на стенния часовник обаче безмилостно препускат, а радиото остава безмълвно. Вече е 4:30, след малко става 4:40, после – 4:45. Накрая се спуска нощта.

Тогава Бети се обажда на Мардж Сейнт. Усещането, че нещо ужасно се е случило, вече е завладяло и двете жени. В четвъртък, 12 януари 1956 г., четири дълги денонощия след последната радиовръзка с мъжете, майор Нюрнберг, участник в акцията за установяване на станалото в Палм Бийч, влиза бавно в къщата на Мардж и Нейт Сейнт, където са събрани съпругите на Джим Елиът, Пийт Флеминг, Ед Маккъли и Роджър Юдериън. С тих глас майорът кани жените да отидат някъде, където децата не могат да чуят разговора им. С треперещи ръце Мардж посочва съседната стая. Там майор Нюрнберг

потвърждава това, което всички вече знаят. Петимата мъже са мъртви.

Неделя, 8 януари 1956 г. Този ден

никога няма да бъде забравен, защото

тогава се случва нещо, което ще отекне не само в горите на Еквадор, но и до

краищата на света. На този ден петима млади мъже дават живота си, за да

споделят любовта на Бога с хора, които никой не смее да доближи. Животът на тези мъже обаче не е пропилян напразно. Хиляди младежи по целия свят са вдъхновени от героизма на участниците в операция „Аука“ и решават да станат мисионери.

Две години след драматичните събития Елизабет Елиът, съпругата на Джим, заедно с дъщеря им Валери и сестрата на Нейт, Рейчъл Сейнт, успяват да се заселят на територията на аука. Там те споделят с индианците вестта за Онзи, Който е умрял на кръста за техните грехове и е възкръснал за тяхното оправдание. Прошката на жените и фактът, че приемат хората от племето, всъщност карат индианците да повярват в Иисус Христос. Християнките ги научават да прощават безрезервно и да обичат неимоверно, което завинаги променя начина им на живот. Един от първите мъже, приели Иисус като свой Господ и Спасител, е Минкай – човекът, който е убил Нейт Сейнт и Ед Маккъли. Години по-късно Стив Сейнт, синът на Нейт, посещава племето. В юношеските си години той е кръстен от Минкай – убиеца на неговия баща. В крайна сметка индианците канят Стив да дойде да живее при тях. И той се премества със семейството си при народа уаорани.

Елизабет Елиът умира през 2015 г. Тя вдъхновява вярата на мнозина чрез своите издадени книги и многобройните си изказвания на различни конференции.

Ще завършим с цитат от дневника на Джим Елиът, който отразява духа в сърцата на него и съпругата му в стремежа им да достигнат недостигнатите от благовестието:

„Не е глупак онзи, който дава това, което не може да задържи, за да спечели онова, което не може да загуби“.

Повече от две хилядолетия немалко хора задават постоянно един и същ въпрос: „Какъв е бил Иисус Христос? Кой е Иисус Христос?“.

В сферата на биологията – Той е заченат от Светия Дух.

В сферата на химията – Той превръща водата

във вино.

Във физиката – Той опровергава Закона за гравитацията, като се възнася на небето.

В управлението или водачеството – Той казва, че е отличен Защитник, Княз на мира.

В икономиката – когато нахранва пет хиляди души с две риби и пет хляба, Той опровергава

Закона за намаляващата възвръщаемост.

В медицината – Той изцелява болни и слепи без лекарства.

В религията – Той твърди, че никой няма да отиде при Отец освен чрез Сина.

В историята – Той е началото и краят.

И така, кой е Той?

Той е Иисус!

Тома не посмява да докосне раните на Христос, но възкликва, искрено съкрушен: „Господ мой и Бог мой!“. В отговор на своето признание той чува: „Ти повярва ...“. Истинската вяра е правилно разбиране за същността на Христос: Той е Бог, облечен в човешка плът.

Мнозина дават свои отговори на въпроса за същността на Христос.

За атеистите Той е митична личност.

За сериозните историци – реален човек.

За евреите е национален герой.

За мюсюлманите – пророк.

За мормоните – един от Божите синове.

За йеховистите – архангел Михаил.

За индуистите – едно от въплъщенията на Кришна. За толстоистите – учител по нравственост.

Всички тези вярвания обаче предлагат на хората „друг Иисус“. Да се обърнеш към „друг Христос“, означава да се обърнеш към измамен дух, без надежда за спасение. Всички, които са спасени, напълно съзнателно повтарят след Тома: „Господ мой и Бог мой!“. Това признание им налага отговорността да се подчинят на господството на Христос, да бъдат Негови добри слуги. Апостол Павел обича да се нарича роб на Иисус Христос. Той признава, че Христос има право да разполага с живота му. Павел се труди на попрището на благовестието и изграждането на църкви до изтощение и въпреки това не се отказва от поверената му работа. Той изтърпява много беди и гонения, но не упреква Господ за скърбите, които е преживял. Апостолът не обсъжда плановете на Господаря си, защото е приел като свое основно призвание да изпълнява Неговата воля. Именно към такова разбиране за своето положение са призовани християните: „Така и вие, когато изпълните всичко, което ви е заповядано, казвайте: „Ние сме негодни слуги, защото извършихме това, което бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10).

А лично за вас кой е Иисус Христос?

1. Наставление на ап. Павел

към вярващите, което е част

от Божието всеоръжие, описа-

но в Ефесяни 6 гл. 17.Мястото,

където израилтяните достигат

преди Синай и където се сра-

жават с Амалик (Изх. 17 – 19

гл.) 18.Пустиня на Синайския

полуостров, където се за -

селват Агар и Исмаил (Бит.

21:21) 19.Слугиня в дома на

Мария от Йерусалим, където

се събира църквата (Деян.

12:13) 20. Майката на Йоан

Кръстител (Лука 1 гл.) 22.Река

в Сирия, спомената от Нееман

(IV Цар. 5:12) 24.Дълбок изкоп

в земята, яма 25.Финикийски

град на 40 км от Сидон, чийто

цар е в приятелски отношения с Давид и Со-

ломон 26.Болест по лозята, която е едно от

проклятията на земята при непослушанието

на Израил (Вт. 28:22) 27.Части от тялото, наречени „прекрасни“, когато са посветени на

Бога и благовестието (Римл. 10:15) 28.До-

лината, в която Давид побеждава Голиат (I

Цар. 17 гл.) 29.Канадски физик (1862 – 1948)

31.Арамейски израз, записан в I Коринтя-

ни 16:22, който означава „Господ наш идва“

34.Малко кубче, по стените на което има

точки от 1 до 6, употребявано в различни

игри 36.Дворец, замък 37.Латински израз, използван от римляните като приветствие („Здравей, цезаре...“) 40. Мястото, където

Самуил ознаменува победата над филистим-

ците и издига камък за спомен (I Цар. 7:12)

43.Римска монета (Лука 20:24) 46.Провинция

в Централна Турция, която обхваща обширно

плато 47.Един от градовете, обречени от Бога

на гибел, по времето, когато е избавен Лот

(Бит. 19:24-28) 48.Марка френски автомоби-

ли 49.Висшето духовенство в Православната

църква 50.Приспособление към брава, вид

ключалка 51.Нота 52.Първородният син на Исаак, брат на Яков 53.Казашки предводител 54.Пустиня в Индия и Пакистан 55.Участник в освободителната борба против османското робство, четник.

1. Груба дреха, обличана при оплакване на починал или при покаяние (Мат. 11:21)

2.Вдадена в сушата част от море 3.Название на въздушното пространство 4.Почтително обръщение към госпожица (англ.)

5. Вид нидерландско сирене 6. Курортен град в Черна гора 7.Село във Великотърновско, известно със своя каньон 8.Пристанище в Израел, където в библейско време се е намирал град Йопия 9.Висше египетско божество 10.Планината, на която се установява Ноевият ковчег след потопа (Бит. 8:4) 11.Горната част на помещение 12.Вид гущер, забранен за храна от Божия Закон (Лев. 11:30) 13.Мярка за повърхнина 14. Механични завеси за прозорец

15.Езически обекти на поклонение, кумири 16.Плосък съд за печене на баници или други ястия 21.Дъщеря на Давид, сестра на Авесалом (II Цар. 13 гл.) 23.Пророк по времето на Давид (II Цар. 7 гл.) 27.Караница, кавга (Пр. 15:18) 30.Масивна, непоклатима скала, образ на Бога и на Христос (I Кор. 10:4) 32.Препарат за почистване на петна 33.Планинска верига на изток от Мъртво море, където е последният стан на Израил преди преминаването през река Йордан (Числ. 33:47-48) 34.Най-високата точка от небесната полусфера 35.Порядък, подреденост 36.Название на звезда в Откровение 8:11, която отравя една трета от водата на земята 38.Лъжливи учения, отклонения от библейската вяра (II Пет. 2:1) 39.Американски щат 41.Слугиня на Рахил и майка на Дан и Нефталим (Бит. 29:29) 42.Ранно утро, разсъмване 43.Вдлъбнато място между брегове, където тече или е текла река 44.Държава в Близкия изток 45.Безмислено упорство 47.Филистимски град, от който е Голиат (I Цар. 17:4).

Когато Бог Адам твореше

и ваеше красивий лик, усмихваше се и шептеше

на Своя творчески език:

– Бъди, Адаме, с две очи!

Виж, два са пътя на земята!

Единият води в небесата –

търси и сам избирай ти!

Аз давам ти и две уши, за да дочуваш двата гласа, кои говорят в твоя дух.

Към Мен единият те тласка, а другият смъртта донася –

кому ще подариш ти слух?

Аз давам ти и две нозе.

Върви където щеш, но знай:

на всеки, който Мен познай,

пей хор от ангели: „Блазе му!“.

Аз давам ти и две ръце,

но роб на двама господари

ти не бъди, а запомни:

два верни имай в тях другари –

за труд пред Моето лице.

Как искам да не се погубиш

и само Мен за да възлюбиш, виж, давам ти едно сърце!

Итака, как да се избавим от идващия Божи гняв, който неминуемо ще постигне „онези, които не познават Бога, и онези, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус“ (II Сол. 1:8)?

Има едно-единствено средство –180-градусов обрат на мисленето и живота, защото всеки от нас се ражда, обърнал гръб на Бога.

Ето молитва, чрез която от цяло сърце можете да изразите пред Бога желанието си за този обрат:

Господи Иисусе Христе, моля Те, прости ми всички грехове!

Признавам, че съм грешник, който заслужава Твоето осъждане, но вярвам, че на кръста Ти понесе наказанието, което заслужавам, за да бъда и аз опростен.

Моля Те, влез в сърцето ми, възроди ме духовно и промени живота ми! Не искам вече да живея в грях пред Тебе. Приемам Те за свой Спасител и Господар на живота си!

В името на Господ Иисус, амин!

Ако искрено сте се обърнали с подобна молитва към Бога, имате пълно основание да приемете с вяра прошката, която Той е обещал да даде на всеки каещ се грешник.

Живейте до края на дните си верни на Бога! Това ще е възможно само ако

четете всеки ден Библията, не преставате да общувате в молитва със своя

Спасител Иисус Христос и израствате духовно, като посещавате редовно

здрава, библейски основана църква.

Това ще ви осигури небето!