1 2017 Не убивай

ще като малък ми правеше силно впечатление рефренът: „Той е мъртъв за мене“, който се повтаряше в много песни и произведения. Несъмнено сте го чували. През годините под различна форма съм чувал тези думи от много хора, особено с по-голям житейски стаж. И наистина – при всеки от нас е имало моменти, а при мнозина – дълги периоди и дори цял живот, – в които някой наш ближен се е оказвал с безрадостния статус: „мъртъв за мене“. Сега зная какво стои зад тези думи и най-вече – зад отношението, което ги провокира: „който мрази брат си, е човекоубиец“ (I Йоан 3:15). Затова подобна нагласа вече не ме учудва. Но понеже някой от по-порядъчните читатели би могъл да възрази, ще припомня, че дори пълното безразличие към ближния е сред висшите форми на омраза. Малцина от нас биха признали, че разполагат

с потенциала да убиват не само физически, а и с думи и отношение. Всъщност въпрос само на решение или сгоден случай е дали, кога и как да използваш подобно оръжие. Затова звучи така несъстоятелно твърдението на мнозина: „Не съм убил, не съм откраднал, не съм...“ Този „Прозорец“ е посветен на шестата Божия заповед: „Не убивай!“ Тъй като човешкият живот наистина е свещен, неправомерното му отнемане се разглежда в броя от различни ъгли. В няколко от статиите се разкрива, че убийството не се ограничава до насилственото прекъсване на физиологичния живот – Иисус разширява обсега на тази заповед и към невидимите предели на човешката душа и нейните греховни прояви. „Откъде-накъде Господ ще приеме в рая серийния убиец само защото се е покаял, а аз, който цял живот върша само добро, трябвало да отида в ада?!“

– това е въпрос, който хората не спират да задават. В този брой ще прочетете интервю с точно такъв простен и преобразен човек, в чийто живот се проявяват ярко Божията милост и любов. Но най-страшното е, че почти всеки човек на практика удостоява и своя Създател със статуса: „мъртъв за мене“. По-задълбочен анализ как и защо се случва това ще откриете още на следващата страница в статията „Цар по предназначение“. Ужасяващият проблем с убийството може да намери своето единствено решение – и за жертвата, а дори и за извършителя – във възкресението на Иисус Христос. А Той наистина възкръсна! Благодатно време с новия брой!

ълковният речник свързва думата „назначение" със заповед за поемане на някаква служба. Например в I Лет.

23:3-4 виждаме как Бог назначава двадесет и четири хиляди писари и шест хиляди управители и съдии на работа в Господния дом. Назначението предполага две страни – едната има власт и пълномощие да назначава, другата се подчинява на нейната заповед. Когато става въпрос за йерархия в обществото, е разбираемо, че за да има ред, е нужно подчинение и признаване на по-висшата власт, както и Словото ни учи: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени" (Римл. 13:1). Когато става въпрос за йерархията в семейството, този принцип също трябва да се спазва – да се

внимание и ласки? Корените намираме още в Едем. Тогава хората стават „божествени", след като им се отварят очите и им се внушава, че са „богове". У тези „богове“ се събужда желанието да подчинят другия, да го накарат да им робува, да изпълнява техните прищевки. Трябва да признаем, че това е факт и с каквито и научни понятия да го назоваваме (инстинкт, рефлекс, борба за оцеляване, защитен механизъм и т.н.), той остава неизменен. Освен ако не се случи някакво свръхестествено чудо, когато се събужда доброволното желание да се смирим, да се покорим, да приемем и да признаем, че не сме богове и има само Един, достоен да бъде Бог. Ужасяващо е, че това се пренася на подсъзнателно ниво и в отношението ни към Твореца на вселената и Неговия Син Иисус Христос. За да се убедим, ще разгледаме някои особености

признава властта на мъжа, на родителите. В противен случай семейството не може да се запази като институция. Но има една духовна сфера, където така и не успяваме да се ориентираме какво място ни е отредено и каква роля всъщност изпълняваме, без никой да ни я е дал. Стремежът да властваме и да налагаме на другите не само своето мнение, а и господството си, ни придружава през целия живот, дори там, където знаем и разбираме, че трябва да се подчиним, макар да не сме съгласни и постоянно да се бунтуваме. Откъде идва този стремеж към власт, който се проявява още през първите години от живота, когато детето изисква от майка си строго, със силен вик и плач, да бъдат задоволени неговите потребности от храна, вода,

от историческия библейски разказ, свързани с отношението на народа към Иисус Христос. Първата ще наречем „много положителна" – хората искат да издигнат Христос за цар. „А Иисус, като разбра, че възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар, пак се отдалечи в планината самичък" (Йоан 6:15). Откъде произлиза тази инициатива, какви са мотивите и очакванията на хората? А какъв ще бъде резултатът? Първо, този народ е получил от Христос онова, което получава всяко малко дете от майка си. Господ Иисус удовлетворява всички потребности на израилтяните. В Негово присъствие те се чувстват в безопасност, атмосферата на истинска обич, мир и покой постоянно ги кара да Го следват

и да остават край Него ден и нощ. Да не говорим за храната, изцеленията, поучението и не на последно място – признаването им за личности, въпреки че всички са паднали грешници. Христос постъпва като Цар, Който не просто обещава да им служи, както политиците в своите предизборни програми, а вече им служи на практика денонощно. И те смятат за уместно да се възползват от ситуацията и да Го „възцарят" за себе си, като по такъв начин подчертават, че имат власт за това и са способни да го направят. Той обаче не приема такова признание и власт, която се дава от хората. Второ, съвременниците на Иисус не обръщат внимание на най-главното – че Той вече е Цар и Неговото Царство „не е оттук". В Йоан 18:36 Христос

творението предлага власт на Твореца и иска да Го назначи за „цар" над „своята собственост", която е открадната с лъжа, не му е дадена и в крайна сметка ще му бъде отнета. До днес същият дух преминава през поколенията с жаждата на човека да господства не само над творението, върху което реално му е дадена власт – над животните, птиците и рибите, както четем в книгата Битие. Това е амбицията му да властва и над себеподобните си, а най-вече – над поставените над него. Трябва да признаем, че за нас днес, в посткомунистическото общество, думата „цар" предизвиква негативни чувства, поражда бунт, неподчинение, дори революции, на каквито бяхме свидетели в различни страни през ХХ в. Ако за западния човек „царят" все още се свързва с благочестие и благородство, при нас асоциациите са за обявена война, ако не с оръжие, то с политически лостове,

отговаря: „Моето Царство не е от този свят: ако беше Царството Ми от този свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега Царството Ми не е оттук." Хората не виждат, че Той няма нужда от тяхната власт – на тленни земни създания, – а вече има власт, поверена Му от Отец: „Както си Му дал власт над всяка плът, така че чрез всичко, което си Му дал, да им даде вечен живот" (Йоан 17:2). Следващата трагедия е, че както бързо предлагат царската власт, така и я отнемат. Не след дълго същите хора се надвикват: „Премахни Го, премахни, разпъни Го!" Пилат им казва: „Вашия Цар ли да разпъна?" Първосвещениците отговориха: „Ние нямаме друг цар освен кесаря" (Йоан 19:15).

Виковете на хората – както: „Осанна на идващия Цар!", така и: „ Премахни Го!" – показват убеждението им, че те имат власт и право да си назначат цар, да го издигнат на престола, но и да Го свалят оттам. Дори имат право да се разпореждат с живота Му. Тук откриваме аналогия с друга история, която се случва в пустинята, когато дяволът изкушава Иисус Христос. Сатана се опитва да изяви своето „царствено величие и божественост", като предлага на Христос власт, царски сан и дял в земното си царство, ако падне и му се поклони (Лука 4:6-8). Каква наглост, какъв бунт срещу Царя на царете проявява този паднал ангел на красотата! При положение че сам той е творение, а не творец, се опитва да размени ролите така, че

подигравки, осмивания и анекдоти. И това разбиране се прехвърля, волно или неволно, към Бога и Неговия Син Иисус Христос, Който е истинският Цар на вселената. В подсъзнанието ни присъства постоянно мисълта: „Аз съм богът, аз ще реша какво да правя с Иисус от Назарет." Всички повтаряме думите на Пилат: „На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да Те разпъна и имам власт да Те пусна?“ (Йоан 19:10). Ето само няколко от многобройните варианти на взаимоотношенията с този Цар, основани на същата „божествена" философия: „Вярвам в Бога и това е достатъчно“; „Вярвам, че Христос наистина е историческа

секи човешки живот на земята е голяма повест, единствена по рода си. Както е неповторим човекът, така е уникален и животът на всеки един, получил от Бога правото да бъде във вселената, да живее на Земята. Когато се раждаме на белия свят, всички идваме като че ли от небитието. И постепенно се появява простото осъзнаване: „Аз съществувам.“ После започва движението в света на въпросите, на които човешките същества отговарят по съвсем различен, често коренно противоположен начин. Струва ми се, че същността на живота при всеки човек се определя от това, как отговаряме на следните въпроси: „Кой сам аз?”, „Защо и за какво живея?”, „Зависи ли животът ми от някакви критерии?”, „Имат ли поне някакво значение понятията „добро” и „зло”?”, „Кой постановява тези категории?”, „Определя ли някой живота на Земята – това ли е всичко, или има продължение?” Тези и множество подобни въпроси възникват при хората, които развиват своя интелект и разум. Често човекът не мисли толкова детайлно, тъй като живее в общество, което по някакъв начин вече е намерило – верни или неверни – отговорите на тези основни въпроси. Следващите поколения приемат определени жизнени стереотипи без възражения. Но рано или късно животът поставя пред всеки човек такива въпроси. Някои махват с ръка, други страдат, защото не знаят отговорите.

Трети смятат, че техните родители вече са отговорили вместо тях и могат просто да се пуснат по течението… Ако разумното същество не намери отговори на въпроси като: „Кой е Авторът на всичко това, което съществува? С каква цел го е създал, каква е причината за цялото творение?“, ще живее като животните, на които не е дадено да се интересуват от всичко това. Но ние сме сътворени разумни. Бог, Който е създал разумното човечество, не е скрил от него причините и целите на сътворението. Ние сме вечни същества, създадени по подобие на Бога и за общуване с Него. За огромно съжаление обаче цялото човечество (още в Адам) е изгубило правото на тази перспектива. Грехът е разрушил това общуване и ни е направил врагове на Бога, обречени да бъдем вечно отделени от Неговата благост. И само благодарение на Христовата жертва и откровението за смисъла на изкуплението вярващите знаят тайната за прекрасен живот на земята и благословено бъдеще във вечността. Единствено хората, на които е открито това, които живеят не само с настоящето, а за тях е реално бъдещето с Бога на небето, имат пълноценен живот тук и с увереност преминават във вечността с Него. Има огромна разлика между това, как живеят и посрещат последния си час онези, които имат надежда за вечността, и другите, които я нямат. Устремените към небето не се колебаят и не се отчайват в никакви жизнени ситуации.

Затова нека мислим за скъпоценната и невероятна сила на Иисусовата жертва, способна да превърне греховния ни, позорен живот в сияние на Божията слава. Да мислим за щастието, което имаме в Бога, за подарената ни от Него вяра в Христос, в изкуплението чрез нашия Спасител и осиновяването

е убивай!“ Когато чуе тази заповед, почти всеки съвременен, средностатистически цивилизован човек се успокоява, че я е изпълнил. Така ли е обаче? В действителност както историята на човечеството се разделя на два периода – преди и след идването на Господ Иисус Христос, така и шестата заповед придобива нови и по-широки измерения след Неговата победа над смъртта. Думите: „Не убивай“ съдържат откровение за същността на самия Бог. Те Го разкриват като Творец, Който създава човека и защитава правото му на живот. Бог е промислил човекът със своята безсмъртна душа да бъде съхранен от посегателствата на себеподобните си и животът му да е осмислен като найвисше благо и ценност. Нали той е създаден по Божи образ и подобие! Едно от първите действия на Всевишния в зората на човечеството е да предупреди и накаже всеки, дръзнал да отнеме живот. Когато

ни от Бога. Да разсъждаваме за това, колко е прекрасен животът на Божиите деца на земята, ако още отсега знаят за небесното си гражданство. Говорим за живот, пълен с радост и служение, способен на всякаква жертва от благодарност за великото блаженство с Бога. Тогава става толкова очевидна огро-

мната разлика между това, което имаме в Бога, и онова, с което се опитва да ни прелъсти светът, тънещ в злото. Когато пиша за необяснимата любов на Бога към Неговото създание – човека, – за вярата, надеждата, радостта, настоящето, бъдещето, прекланям колене и казвам: „Господи, колко са

Каин убива своя брат Авел, Бог отсъжда проклятие върху убиеца. Неслучайно Каин казва: „Наказанието ми е по-голямо, отколкото може да се понесе“ (Бит. 4:13). Но за съжаление след това първо посегателство върху живота грехът и смъртта се умножават и разпростират по целия свят. Усилията на Светия Бог да усмири човека в устрема му към злото са потъпкани и презрени от хората. Тогава Бог създава Свой народ – Израил, – който да Го следва, да Го обича и да Му се покорява. Този народ е призован да бъде свидетелство пред целия свят за благодатните и благословени взаимоотношения между Бога и човека. За да постигне тази цел, Господ дава Своя Закон чрез Мойсей. И макар в подножие-

то на планината Синай народът да тръпне от ужас и страхопочитание пред Бога и да сключва с Него Завет, че ще изпълнява целия Закон, когато Той въвежда израилтяните в Обещаната земя, те бързо започват да престъпват светите заповеди, особено шестата. Последствията отново са тежки – разруха, робство и унищожение под властта на езичници. Човекът не успява да изпълни Закона, затова Бог промисля друг път. Той изпраща Своя Син, Който изпъл-

непостижими Твоите помисли, позволи ми да Ти служа с целия си живот. Нека всичко бъде само Твое! Единствен Ти си сътворил всичко, което Ти е угодно в моя живот и в живота на моите приятели – Твоите деца.”

нява целия Закон: „Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците; не съм дошъл да наруша, а да изпълня“ (Мат. 5:17).

Иисус е първият от един нов народ, за който небесният Отец дава пророчество чрез Йеремия: „Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след онези дни – казва Господ. – Ще вложа Моя Закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Йер. 31:33). Христос потвърждава и изпълнява Закона, но поставя пред неговото прилагане още по-високи изисквания, които надхвърлят старозаветните норми за морала: „Казвам ви, че ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в небесното Царство“ (Мат. 5:20). Заповедта: „Не убивай!“ е първата, която Христос разглежда в нова светлина: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не убивай; а който убие, виновен е пред съда." Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брат си без причина, ще бъде виновен пред съда, а който каже на брат си: „Рака“, ще бъде виновен пред Синедриона; а който му каже: „Безумецо“, ще бъде виновен за огнената геена“ (Мат. 5:21-22). Заповедта разширява обсега на своето действие – тя държи под строга отговорност всеки, който проявява гняв без причина.

Ако се замислим, това важи за всеки от нас, достатъчно е да си спомним как сме се държали при последното ни шофиране. Иисус отива по-нататък и казва, че за окачествяването на който и да е човек като празноглав трябва да се отговаря пред висшия съд – Синедриона, който се занимава с найтежките престъпления. А онзи, който обиди друг човек, като го оприличи на умствено изостанал, Христос отсъжда, че ще бъде хвърлен в огненото езеро. Някой страничен наблюдател, като чуе как Иисус се отнася с тези, които просто обиждат с думи, може да Го обвини в прекомерна и несправедлива строгост. Христос обаче винаги говори истината и нито една Негова дума не е празна, неуместна или излишна. Той отъждествява Себе Си с истината: „Аз съм пътят и истината, и животът…“ (Йоан 14:6). В действителност същността на всеки човек се разкрива от неговите мисли и думи: „От сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека. А яденето с немити ръце не го осквернява“ (Мат. 15:19-20). Христос показва как се заражда всяко неправилно,

зло действие. Източникът е вътре в човека, в неговото сърце. И когато злото в мислите и въображението се облече в думи, процесът на злодеянието вече е започнал. Христос издига живота на човека като една от най-висшите ценности, които Бог ни е дал. Неслучайно Той насочва всеки един от нас да размишляваме за това, как се поражда грехът и как се стига до убийство. Господ Иисус показва, че трябва да бъде премахнато не просто действието на всяко зло, а неговото зараждане. То се крие в сърцето, което е засегнато тежко от греха. Всеки от нас е потенциален убиец, блудник, крадец или лъжец. Един свещенослужител бил обвинен от журналист, че определя всички като порочни и грешни, а в света има толкова морални и добри хора, включително самият журналист! Той получил следния отговор от свещенослужителя: „Ако имаше техническа възможност всички Ваши мисли от последната седмица да се пуснат на видео пред най-близките Ви хора и приятели, те щяха да побягнат още в първите минути, отвратени и погнусени от Вас. Искам да Ви дам и още един пример – за човека изобщо. Виждам, че имате много скъп и лъскав часовник. Да предположим, че държите едногодишно мило и сладко момченце. То вижда блестящия часовник и иска да го свали от ръката ви, за да си поиграе с него. Вие обаче отказвате да му го дадете, за да не го счупи. То започва да го дърпа, да недоволства и да крещи. Ако това дете имаше физиката и телосложението на двадесет и пет годишен боксьор, той щеше да изтръгне часовника от ръката Ви и ако окажете най-малка съпротива, щеше да скочи върху Вас и да Ви пребие. После щеше да вземе часовника и да си тръгне без капка угризение на съвестта.“ Христос показва дълбината на нашата човешка същност, която е порочна и зла още от самото ни поя-

вяване на този свят. Като Богочовек, свят и съвършен във вътрешното Си естество, Иисус спасява човека от злото, което е у всеки от нас. Той разкрива и изобличава корена, източника на злото и след това го унищожава, като го взема върху Себе Си на кръста. Шестата заповед: „Не убивай!“ днес все по-малко трогва и изобличава съвременниците ни. Повечето хора казват: „Не съм убил и не съм откраднал. Нормален човек съм. Защо да бъда съден от Бога, ако Той изобщо съществува?!“ Христос разширява изискванията към заповедта: „Не убивай!“ – Той ни призовава да се въздържаме от гняв и обиди, да не набеждаваме хората като уродливи. А към това прибавя и омразата, за която неговият ученик апостол Йоан пише: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (I Йоан 3:15). Но Христовият Дух продължава да ни учи, че шестата заповед се разгръща в една действена и позитивна позиция. Тя засяга най-доброто, което един човек може да направи за друг: „Грях има онзи, който знае да прави добро, а не го прави“ (Як. 4:17). Господ Иисус продължава още по-нататък: „Тогава Царят ще каже на онези, които са от дясната Му страна: „Елате вие, благословените от Моя Отец, наследете Царството, приготвено за вас от създаването на света; защото бях гладен и Ми дадохте да ям; бях жаден и Ме напоихте...“ Тогава праведните ще Му отговорят: „Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме или жаден и Те напоихме?...“ А Царят ще им отговори: „Истина ви казвам: доколкото сте направили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го

направили“ (Мат. 25:3440). Христос подтиква всеки да върши добро и да е милосърден. И ако се въздържим от това, може да станем причина за смъртта на онзи, за когото е трябвало да се погрижим. Бог изисква отговорност от всеки вярващ, който не предупреждава грешника за идващия съд: „Сине човешки... ти ще слушаш слово от Моите уста и ще вразумяваш Израилевия дом от Мене. Когато кажа на беззаконника: „Непременно ще умреш!“, а ти не го вразумяваш и не говориш, за да го предпазиш от беззаконния му път, та да бъде жив, този беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще изискам от твоите ръце“ (Йез. 3:17-18). Затова Христос, преди да се възнесе и да се върне в небесното Царство, дава заповед на Своите ученици: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отеца и Сина, и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (Мат. 28:19-20). Съвършеният Законодател Господ Иисус Христос сам изпълнява съвършено целия Закон. Той изкоренява причината за смъртта, греха и злото, ако човек се покае и повярва в Неговата смърт и възкресение. Христос поверява това послание на всички, които са Го приели, за да бъде споделено с цялото човечество. Първо с най-близките ни, после – с приятелите, колегите и всички други хора, с които Бог ни среща. За да не застанат един ден пред великия съден престол на Бога и да чуят: „Никога не съм ви познавал; махнете се

от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23). Не е ли това съвършеното изпълнение на заповедта: „Не убивай“? Да си от онези християни, които Христос призовава да послужат на други, за да бъдат избавени и те от смъртната присъда. Можем ли ние, които сме спасени и избавени от греха и смъртта чрез Господ Иисус, да останем спокойни и равнодушни, като се радваме и споделяме своето щастие само помежду си с успокоението, че никого не убиваме, на никого не вредим? Аз също съм един от спасените. Толкова съм благодарен на Бога за онези Негови посланици, които не само „не убиват“, а посвещават живота си чрез благодат и вяра в съвършения Законодател и изпълнител на Закона Иисус от Назарет, за да придобият вечен живот и други хора. Те изпълняват шестата заповед така, както Христос повелява: „Защото заповедите: „Не прелюбодействай", „Не убивай", „Не кради", „Не лъжесвидетелствай“, „Чуждо не пожелавай" и всяка друга заповед се съдържат в тези думи: „Възлюби ближния си като самия себе си" (Римл. 13:9).

е всички хора, извършили нещо подобно, могат да говорят публично за това. Днес се срещаме с един необикновен човек: в миналото известен спортист, първи в Осетия майстор на спорта по джудо, кандидат за олимпийския отбор през 1980 г. – АРТУР ГУЛЧЕЕВ.

– Артур, разкажете накратко за себе си. Как Вие – човек, на когото са възлагали големи надежди в спорта и е бил гордост за Осетия, – изведнъж сте се оказали с пет присъди?

– Тъкмо с олимпиадата започна всичко. Буквално дни преди състезанията ме оперираха от апандисит и се оказах зад борда на олимпийския отбор. Това беше голям удар за мене. Рух-

на всичко, към което толкова много се стремях. След като отпаднах от олимпиадата, се върнах от Москва в родната Осетия в страшна депресия. Веднага се намериха „приятели“, които оцениха по достойнство моите спортни данни и ми предложиха работа – да събирам дългове. А тъй като не всички длъжници се разделяха доброволно с придобитото, се налагаше да използвам сила. Така през 1983 г. получих първата си присъда за жесток побой над петима души.

По-нататък всичко тръгна надолу. В затвора, докато доказвах своята правота, раних седем души. Разбирах, че след като изляза на свобода, няма да ме оставят на мира. Така и стана. Година по-късно получих втора присъда – за убийство. Сега бях отговорен за два трупа. В онзи момент ми се струваше, че нямам избор: или аз – тях, или те – мене. Удивителното беше, че тогава ми дадоха само три години по алинеята за самозащита.

Освободиха ме през 90–те, когато навсякъде властваха банди. В криминалните кръгове вече имах определен авторитет, затова веднага станах активен участник в една от бандитските групировки. Занимавахме се с убийства и грабежи. След известно време за първи път опитах наркотици и неусетно за самия себе си станах наркоман. Честно казано, не искам да си спомням всичко това.

– В живота има различни ситуации, които ни водят към спонтанен избор или действие... Като говорим за отнемане на човешки живот, Вашето престъпление така ли беше предизвикано?

– Има една категория хора, които не са способни да убиват. Те живеят обикновен живот, на никого не пречат и искат на тях също никой да не им пречи. Но се случва и те да извършат престъпления. Техните постъпки обаче обикновено са случайни, понякога просто са резултат от инстинкта им за самозащита. В такъв момент се вдига адреналинът и човек не контролира себе си, нито своите действия. Но в моя случай беше по-различно, аз изцяло планирах стъпките си и ми беше все едно дали ще убия един или няколко души. Вече бях готов и настроен за това. Ако човек вътрешно е съгласен да извърши престъпление, той рано или късно ще го направи. А ако си го извършил веднъж, у тебе се поражда увереност, че ще го направиш и друг път – когато се наложи. Бях толкова сигурен в себе си, че можех да принудя всеки да извърши това, което ми трябва. Бях дързък, млад, със силна воля и физика. Най-важното за мене бяха парите, колите, жените и наркотиците.

– А съвестта? Измъчваше ли Ви дълго след извършеното убийство?

– Съвестта не ме е измъчвала. Знаех, че ако ситуацията излезе извън контрол, ако противникът ми извърши и едно невярно движение, ще го убия. Така и стана. Не ме вълнуваше какво ще се случи с мене по-нататък. Но разбирах, че някога ще дойде време да отговарям за всичко това. Защото когато оставаш насаме със себе си, вътрешният глас не ти дава да живееш спокойно. Въпреки че вече бях осъден по законите на обществото и бях изтърпял своето наказание, от време на време ми идваше мисълта, че ме очаква и Божият съд.

– Артур, как смятате, каква категория хора могат да извършат убийство?

– Първо, такива, които са психично болни и неадекватни в своите действия. Други могат да убият спонтанно, случайно – те не са готови за убийство. Когато дойдат на себе си, стигат до състояние, в което са готови да признаят всичко, за да ги накажат. Но хората с характер като моя убиват хладнокръвно, уверено, с ясно съзнание какво и как да направят, при това без никакви угризения на съвестта.

– Нека се върнем към Вашата история. За какво си мислехте през първите пет минути след извършеното престъпление?

– Мислех за това, как да прикрия следите си. После се преобличах и спокойно, потънал сред тълпата, наблюдавах какво става.

– Как спяхте в нощта след убийството?

– На някого може да му се стори странно, но спях както обикновено. Тихо и спокойно. Едва след 20 години започнах да сънувам кошмари – виждах очите на своите жертви. Стрясках се от това, че някой ме души или преследва. Съвестта ми се пробуждаше, а това винаги се случва по Божия заповед. Бог дава на всеки шанс и на всеки – неговото време. На мене ми трябваха 20 години.

– Сега сте дълбоко вярващ човек, служите по затворите в Северна Осетия. А кога за първи път усетихте нужда от Бога? Как дойдохте при Него?

– Все по-често ме измъчваха страшни сънища: бях в гробища, виждах погребенията на убитите от мене хора или свои починали роднини, които ме викаха при себе си. Това не ми даваше покой. Лежах в затвора вече за пети път. По време на едно от преместванията в друг затвор смазаха и двата ми бъбрека така, че започнаха да отказват.

Закараха ме в Московската област превит от болка. През нощта сънувах сън, в който двама мои починали приятели ме викаха и аз тръгнах след тях. Когато се събудих, разбрах, че скоро ще умра. Затвориха ме в „Червения лагер“, където със здраве като моето хората просто не оцеляват. Там си спомних, че мама ми беше подарила Библия. Трескаво започнах да я чета. Мислех си, че ако чета Божието Слово, няма да умра. Всъщност нищо не разбирах, но четях ли, четях. И оцелях. Тогава у мене настъпиха големи духовни промени. Разбрах, че има някаква сила, която дарява живот и спасение. Когато излязох от онази бандитска среда, видях че има хора, които обичат истински и могат да обичат дори такъв като мене. Вече гледах на света с други очи. Бог започна да работи с мене. Майка ми ходеше на църква. Аз тръгнах на богослужения заедно с нея. Опитвах се да ходя всяка неделя. Веднъж при нас дойде да проповядва Пьотър Луничкин. В края на службата той призова към покаяние. Честно казано, в онзи ден не смятах да се покайвам. Но когато той каза: „Нима в тази зала няма

нито един смел човек, който иска да се покае пред Бога?“, всичко у мене сякаш се преобърна. Как така да няма смели? Аз съм смел. Помня как тръгнах от задните редове и излязох напред. Застанах на колене и когато започнах да се моля, изведнъж усетих какво дребно, мръсно и нищожно човече съм, което стои пред Божието величие. Това просто е невъзможно да се предаде с думи. Стоях на колене и молех Бога за прошка. В онзи ден за първи път почувствах, че съм свободен човек – все едно свалиха от мене някакъв товар на проклятие. За първи път от дълги години усетих истинска радост. През 2002 г. приех водно кръщение. Оттогава се опитвам да живея с Бога и за Бога, да свидетелствам на толкова заблудени хора, колкото бях и аз преди.

– Не мога да не Ви задам въпрос за съвестта. Вие говорите за новия живот, за Божията

прошка. А какво ще кажете за съвестта? Трудно ли е да живееш с осъждане в сърцето?

– Разбира се, че е трудно. Особено когато осъзнаваш, че си лишил някого от възможността да се срещне с живия Бог. И започваш да съжаляваш, че си извършил такива страшни грехове като убийство. Понякога ми се иска да отида при роднините на моите жертви и да им кажа: „Правете с мене каквото искате.“ Струва ми се, че така би ми олекнало. Защото онези, които съм убил, са били нечии синове, братя, съпрузи, бащи...

– Срещала съм немалко хора, които смятат, че за такива като Вас не може да има прошка. Откъде идва Вашата увереност, че Бог Ви е простил?

– Бог не просто е дошъл на земята в образа на Иисус Христос. Той е видял в какво греховно състояние е човекът. В Своето Слово Бог ни говори за всичко това подробно и достъпно. Докато четях Евангелието, разбрах, че трябва да се обърна с вяра към Иисус Христос и да се покая за греховете си. Направих го искрено и животът ми се промени напълно. Благодарен съм на Бога за това, че обича и мене – грешния и мръсния. Той ми даде спасение и нов живот. Подари ми служение: заедно с братята от Северноосетинската мисия посещавам затворите и свидетелствам на онези, с които заедно вършех престъпления. Когато виждам как Бог изпълнява Своето дело във мене и чрез мене, казвам: „Благодаря ти, Господи!“

нас за самоубийците се пише неохотно. Преди не се препоръчваше, а за съвременната преса е важно найвече да намери някаква сензация. Но нека си спомним, че Църквата осъжда самоубийството като грях, като престъпление против Божията воля. Много случаи говорят, че човек извършва самоубийство почти винаги, когато е психически здрав, и съвсем рядко – в състояние на умопомрачение. В моята история се случи точно така. Един ден ми стана неинтересно да живея. Неинтересно – тук се крие всичко. Винаги ми е тежала мисълта, че съм особен. Но всяка година все повече забелязвах, че всъщност съм като всички останали. В училище се учех посредствено, не съм свалял звезди от небето.

Занимавах се със спорт, но и в това не преуспявах. Е, ако кажа, че изобщо нищо не ме е интересувало, ще излъжа. Една стара мечта се таеше у мене – да свържа съдбата си с морето. Но упадъкът на страната не позволи на мечтата ми да се осъществи. Тогава завърших морското училище и отидох да работя на север. С това са свързани най-скъпите спомени от младостта ми. Първите няколко години просто попивах красотата на Крайното Заполярие. Опияняваше ме свободата – нямаше контрол от страна на родителите ми, нито ме притискаха преподавателите. Само аз и моето Баренцово море. Но идилията на мечтите ми бързо се изпари. Постоянното неплащане на изработената заплата, оскъдната дажба на борда, еднообразието на корабните дежурства ме накараха да се опомня. Започнах да мисля как да спечеля пари. И врагът на човешките души се появи веднага: „Заповядай, моля, една идея. Щом не можеш да изкараш пари сам, вземи от другите.“ Ако ми е било трудно да се изкачвам нагоре, надолу взех да се спускам с бясна скорост. Пороците, които някога можех само да си представя, сега се проявиха у мене с пълна сила. Именно тогава за първи път се замислих за самоубийство. В това виждах изход – как да избягам от себе си, от чувството на безизходица. Разбирах, че звярът, който е у мене, така или иначе ще ме погуби. Не знам защо, но в този период от живота си се увлякох от поезията. Даже се опитвах сам да пиша стихотворения. Научих, че Сергей Есенин и Владимир Маяковски, Марина Цветаева и Екатерина Фурцева, Александър Фадеев и Юлия Друнина също

са се самоубили. Прочетох, че талантливият руски поет Борис Примеров се е обесил в плевнята на вилата си. Ако в началото мисълта за самоубийство ме плашеше, след примера на тези велики хора тя ме ободряваше. Оставих морето и попаднах в една от многото групировки по онова време. Разбирах, че така не може да продължава дълго – рано или късно ще трябва да платя за постъпките си със своята свобода. Все повече се замислях, че маската и оръжието са временно занятие. „Неизменно отзивчивият“ беше готов на минутата: „Не искаш да отнемаш от другите, тогава взимай с лъжа.“ „Да ментиш“ – именно така се наричаше мошеничеството. Аз „ментех“. Но изведнъж всичко се промени. Срещнах човек или поскоро плячка – майка на две деца, самотна и неприспособена към живота. Странно беше как е доживяла до четиридесет години. Именно при нея, в дома й намерих едно Евангелие. Започнах да й го чета, като се опитвах да спечеля доверието й към един уж вярващ човек. Тя, наивницата, ми се доверяваше. Днес знам кой е сложил Евангелието в шкафчето на тази жена. Мислех, че чета на нея, но всъщност четях на своето сърце. Аз самият размишлявах. Вътрешният ми глас отговаряше на тези размишления, че никакъв Бог всъщност няма. Затова не ми е нужна никаква молитва, животът няма никакъв смисъл и никаква цел, със смъртта всичко приключва, с други думи е все едно как ще завършиш живота си и т.н., и т.н.

думите на песента, но това беше местната християнска радиостанция МСС. Само Господ можеше в този момент така рязко да обърне живота ми чрез завъртането на едно копче от радиоприемника. Оттогава минаха повече от десет години. Сега работя като водещ в християнската радиостанция МСС. Именно на мене Господ позволи всяка сутрин да започвам деня с думите: „Бог ви обича.“ Днес съм най-щастливият човек на света: нали имам семейство – това е моята църква „Надежда“, животът ми има смисъл.

PS: Приятели! Не трябва да забравяме, че животът сам по себе си е прекрасен. Даже ако понякога ни се струва, че не е така.

Веднъж взех решение: край – напускам живота. Последното, което исках да направя, беше да видя родителите си. Когато отидох при тях в Кавказ, за огромно мое съжаление разбрах, че майка ми вече няколко години посещава евангелската църква „Надежда“. Без да получава каквито и да било вести от мене, тя се моли за душата ми заедно с други вярващи. А мисълта за самоубийство ме привличаше все по-силно. Струваше ми се, че това е героизъм. Представях си как ще говорят за мене, най-вероятно със съжаление... Но като виждаше моите терзания, Господ ми каза чрез мама: „Ако не приемеш Моята благодат, Моя дар, адът ще те погълне още докато си жив.“ Днес, като си спомня своята молитва на покаяние, първата си среща с Господ и първите чути Негови думи, сърцето ми се изпълва с прослава и благодарност. Стихът: „Ти ме спаси и оправда“ – е изречен за мене. Врагът на човешките души се опита още веднъж да ме върне към предишните ми мисли. Като ме обработваше изкусно, сатана ми предложи друг изход: „В момента ти е добре, Иисус ти е простил и те е оправдал, очистен си. Но я помисли – не е ли най-правилно точно сега да отидеш при Него, нали после можеш пак да се омърсиш?“ Разсъждавах над това, но го криех от новите си приятели и се отегчавах в общуването с тях. Появиха се и други мисли: аз не съм като тях, по-лош съм. Колко търпение Му е трябвало на Господ, за да разсее мрака на моята душа! Веднъж настъпи пикът на терзанията ми. Пътувах в маршрутка по обичайното направление, звучеше музика, гледките през прозореца се сменяха една след друга. Неочаквано в главата ми пламна пожар: „Трябва да скоча от таксито в движение. Или сега, или никога – трябва да се реша!“ Погледнах отстрани хората, които седяха до мене, изправих се: край – сбогом... Но в този момент шофьорът завъртя копчето на своето радио, смени станцията и оттам се чу песен, която ме закова на седалката в маршрутката. Господи! И сега усещам Твоята ръка, която ме спря тогава. Не си спомням

Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате вечен живот. И те са, които свидетелстват за Мене. Иисус Христос в Йоан 5:39

Първата стъпка е вярата в Бога и вярата (или пълното доверие) на Свещеното Писание – Библията. Защото съгласно даденото ни Божие откровение вярата е единственото, което прониква в същността на нещата, тя е необходимо условие за придобиване на спасение. В Библията четем: „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ (Евр. 11:3). И още: „А без вяра не е възможно да се угоди на Бога; защото онзи, който идва при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава онези, които Го търсят“ (ст. 6). Иисус Христос казва: „Който вярва в Бога, не бива

съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Божи Син“ (Йоан 3:18). Разбира се, вие можете да попитате: „Защо непременно Библията?

Защо трябва да се вярва на нея, а не на други текстове?” Защото само Библията ни открива единствения път за спасение – Иисус Христос! Само тя ни обяснява произхода на света, сътворението на човека и всички живи същества, появата на греха, тя ни показва Божия план за спасение. Библията е единствената Книга, срещу която в продължение на векове, дори хилядолетия се води борба, а тя все така остава най-популярното четиво на земята. Изгаряли са я, преводачите и преписвачите й са били избивани, срещу нея е въставал целият свят. Но Библията е преведена на най-много езици по света. И въпреки че е писана в продължение на столетия от 40 автори, тя има един Автор – Бог. Това се потвърждава от нейната цялостност, от изпълнените пророчества, записани в текста й, от непогрешимостта във всичките й детайли. Никоя друга книга не въздейства така върху сърцата на хората, които са й се доверили. Да вярва в Бога и да се доверява на Неговото Слово – Библията, – е първото и най-важно решение, което трябва да вземе човекът, когато търси спасение и се стреми към небето. Ако Библията е ста-

нала за вас авторитет по всички житейски въпроси, ако с цялото си сърце сте готови да следвате нейното водителство, да се подчинявате на изискванията й и да признавате първостепенната й роля във всеки аспект на морала и взаимоотношенията, само тогава тя ще бъде за вас верен пътеводител и ще ви отведе там, за където копнее сърцето ви. Вземете това решение днес и кажете на Бога в молитва: „Господи, Боже мой, Който си Творец на всичко видимо и невидимо! Изповядвам в молитва, че вярвам в Тебе, вярвам, че съществуваш, вярвам на Твоето свято Слово – Библията! Води ме чрез Своето Слово и ми откривай волята Си!“ Ако се помолите искрено, можете да бъдете сигурни, че Бог ви е чул и ще ви води стъпка по стъпка по пътя на вечния живот, по пътя към небето. В Библията е написано: „Твоите ръце ме сътвориха и устроиха; вразуми ме и ще се науча на Твоите заповеди“ (Пс. 118:73).

дравей, читателю! Не знаем как това списание е попаднало в ръцете ти – дали си го намерил случайно на някой прашен рафт в читалищната библиотека, дали ти е било подарено от приятел, или препоръчано от познат. Във всеки случай, ако си отварял повече от един брой, сигурно си забелязал, че на първата страница винаги има няколко встъпителни реда и отдолу малка снимка на жена, около петдесетгодишна, с руси коси, ведър поглед и едва забележима усмивка. Името й е Светлана Григорова.

Светлана е родена в Беларус и първата половина от живота си прекарва в бившия Съветски съюз. Завършва музикално училище и университет със специалност икономика. Омъжва се за бесарабски българин, с когото решават да се посветят на разпространението на благата вест въпреки безбожното време, в което живеят. С Божията помощ основават църква в едно малко градче близо до Одеса и десет години работят за нейното изграждане и разширяване. Комунистическата власт се опитва по най-различен начин да спре дейността им. Заплашва ги със затвор и изгнание,

настройва обществото срещу тях, но те не се отказват. Сега тази църква има няколкостотин членове от различни сфери на обществото. През 1994 г. семейството, което вече има четири деца, решава да започне мисионерска работа в България. Подготовката и самото пътуване са съпроводени с редица затруднения, но въпреки това Светлана и нейният съпруг дори не помислят да се върнат. Три дни след като пресичат българо-румънската граница, им се ражда пето дете. В България се сблъскват с доста проблеми и изпитания, но малко по малко, с Божията помощ семейството започва да стъпва на крака. Докато живеят в Бургас, основават църква и издават в.„Благо“, в чието списване и редактиране Светлана играе съществена роля. След пет години работа в морския град двамата със съпруга й решават, че за да продължат мисионерската си дейност, трябва да завършат богословско образование. Затова през 1999 г. се преместват в София. Тук са приети във Висшия евангелски богословски институт. Тогава, с дълбокото убеждение, че църквата не се състои от храмове, златни куполи и кръстове, а от хора, които са повярвали в спасителното дело на Иисус Христос, те започват да канят близки, съседи и познати на събрания в своя тристаен апартамент в жк „Люлин“, за да изучават заедно Библията. Освен грижата за домакинството и петте си деца, най-голямото от които следва и е във втори курс, а най-малкото – в детската градина, Светлана поема изцяло товара на църковната дейност и се включва в нея, без да пести усилията си. Така църквата започва да се разширява и в апартамента на семейството става твърде тясно за събрания. Тогава решават да наемат зала в същия блок и по този начин да канят все повече хора. Именно тук се изграждат кадрите, които впоследствие се включват в проектите на фондация „Светлина на Балканите”. Един от тези проекти, читателю, е списанието в ръцете ти. Светлана е негов главен редактор почти от самото начало. Затова всеки брой започва с кратка въвеждаща статия, написана от нейната ръка.

Но може би ти, скъпи читателю, все още не разбираш защо изобщо говорим за Светлана. За съжаление много рядко издигаме паметник на истинските хора, а още по-рядко – докато са сред нас. Паметниците обаче са измислени от човека ненапразно – за да се пази споменът. За да се пази примерът. За да се подражава. Решихме да напишем тези редове, защото в една тиха декемврийска вечер, след като се сбогува със съпруга си, петте си деца и осемте си внучета, Светлана Григорова се прибра при своя небесен Баща, във вечното си отечество. Тя премина през една от най-коварните болести на нашето време – рака, – но въпреки страшната диагноза до последния си дъх не спря да върви напред. Има хора, в чието присъствие и най-големите проблеми се превръщат в дреболии. Тези хора не говорят много в събранията, но със самото си присъствие вдъхват увереност на всички. Влизаш в стаята им с огромен товар и излизаш напълно свободен. Съветват те разумно и ти помагат да преосмислиш цялото си отношение към трудността. Насърчават те да продължиш. Учат те да гледаш право напред. С вяра. Светлана беше точно такъв човек. Но не само на думи. С кратката й биография само загатнахме за нейния твърд дух, кален в най-различни житейски перипетии. Именно затова тя знаеше как да помогне на другите. Когато за първи път научихме за болестта й, бяхме шокирани, но знаехме, че Бог държи всичко в ръцете Си и се надявахме на Неговата изцелителна сила. След известно време обаче както самата Светлана, така и ние осъзнахме, че може би Бог има друг план. През последните два месеца тя изпитваше силни болки и все повече разбираше, че неизбежното скоро ще дойде. Но не падна духом. Не се отказа нито от списанието, нито от обичайната си работа. Продължи все така ведра и спокойна да изпълнява задачите си. Светлана беше човек на дълга. Но дълг, породен не от тщеславие или желание

да се докаже. Нейният дълг бе следствие от една дълбоко осъзната любов към Бога. За нея любовта не бе просто чувство или настроение, а воля за действие. Въпреки чувствата и настроенията. Беше приветлива и усмихната. Рядко човек можеше да я види недоволна или раздразнена. Любознателността бе една от най-ярките черти в характера й. Обичаше да чете, но не повърхностно. Срещнеше ли нещо, което не разбира, особено в Библията, тя ровеше, търсеше, дълбаеше, докато не открие истината. След като изгледа всичките си деца, Светлана отново се захвана със своето образование и постигна толкова, колкото трудно постига и млад човек в разцвета на силите си. Забележително е, че след идването си в България за съвсем кратко време тя успя да научи прекрасно българския език, на който пишеше и разговаряше свободно. Но Светлана не запази тази любознателност само за себе си. След основаването на колежа към фондация „Светлина на Балканите”, от самото начало тя с всичките си сили се опитваше да помогне на колкото е възможно повече студенти да осъзнаят необходимостта от богословското образование. Може би в нейното обкръжение нямаше нито един човек, който да не е бил насърчен със спокойната й, ведра усмивка да започне да учи. И мнозина започнаха. Дългогодишната й работа като главен редактор на „Прозорец“ се отрази върху списанието и то дължи много на нейните качества. На постоянството, дисциплината и борбеността й. На нейната любов към красотата, но най-вече на стремежа й към истината, тъй като Светлана разбираше, че красотата не може да спаси света. Тя знаеше как да отстоява своята позиция, но също така, въпреки правомощията си, умееше да отстъпва, защото виждаше в главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов.

Невъзможно е в такава кратка статия да опишем широко скроена личност като Светлана. Всъщност целта ни тук е друга. Ние просто бихме искали, читателю, да знаеш, че Светлана издигна паметник в сърцето на всеки от нас. Животът и делата й продължават да говорят, продължават да светят в мрака на неверието. Защото тя не остави дори страхът от смъртта да изгаси светилото й. А посрещна най-голямата трудност в живота си с вяра. И продължи, като гледаше право напред... Нека тези редове, читателю, издигнат паметник и в твоето сърце. Защото паметниците се изграждат, за да се пази споменът, за да се пази примерът и да се подражава. До нови срещи, скъпа наша Светлана!

Мосаб Хасан Юсуф е син на един от основателите на терористичното движение ХАМАС. Но той приема християнството.

Иисус Христос го намира в разгара на арабско-израелския конфликт, спасява го и го прави Свой ученик. Едва ли някой би могъл по-добре от Мосаб да занесе

благата вест до хората, които вярват в Аллах. Своята автобиографична книга той започва с разказ за семейството си.

И СТО Р И Я ТА Н А Б А Щ А М И Баща ми Хасан бил любимият син в семейството. От съвсем малък ходел с дядо си в джамията. Никой от братята му не се интересувал от исляма колкото него. От дядо ми, уважаван в страната религиозен водач, баща ми се научил да пее призива за молитва. Той имал глас и усърдие, на които хората с удоволствие откликвали. Дядо ми се гордеел с него. Когато баща ми навършил дванадесет години, дядо ми казал: – Виждам, че се интересуваш много от исляма и смятам да те изпратя в Йерусалим, за да изучиш там шариата1. Но баща ми отишъл в Йерусалим не просто да изучава религията – дядо ми го подготвял да управлява. На осемнадесет години, щом завършил обучението си, баща ми се преместил в Рамала, където веднага получил работа като имам в джамията на стария град. Изпълнен със страстно желание да служи на Аллах и на хората, той копнеел да започне работа в този град, точно както дядо ми в Ал-Зания. Но баща ми бил шокиран, когато влязъл за първи път в джамията и видял там само петима възрастни мъже, които го очаквали. Всички останали явно били или в кафенетата, или в порноклубовете, където се напивали и играели на карти. Дори човекът, който запявал призива за молитва, седял близо до вратата на кафенето с микрофон, чийто кабел бил включен към минарето, за да изпълнява задълженията си към ислямската традиция, без да се откъсва от играта на карти. Сърцето на моя баща скърбяло силно за тези хора, но той не разбирал как да стигне до техните души. Дори онези петима възрастни мъже казали, че идват в джамията най-вече защото знаят, че скоро ще умрат, и искат да отидат на небето. Е, те поне били готови да слушат и баща ми започнал с това, което имал на-

лице. Той ги водел в молитва и ги лижава към нея и изведнъж, в един поучавал за Корана. Не след дълго миг ноктите й се обагрят с нейната те го обикнали и казвали, че им е кръв. Традиционните мюсюлмани пратен ангел от небето. Дядо ми вед- стоят на една крачка от тази стълба нага разбрал, че синът му има много и живеят с чувство на вина за това, по-големи възможности, отколкото че не практикуват истински исляма. предполагал отначало, затова го из- На самия връх са фундаменталистипратил в Йордания да изучава исля- те: онези, за които гледаме репортама по-задълбочено. жи по телевизията, които убиват. Тогава, в средата на 70-те години, организацията „Мюсюлмански Баща ми вярвал, че от тази оргабратя“ била вече добре низация искали само да спасяват структурирана и се ползхората и да подобрят начина им на вала с любовта на народа. Нейните членове вършели живот, не да убиват и разрушават. това, което било в сърцето на баща ми, – вдъхновявали отстъпилите от вярата и се Умерените са някъде по средата. опитвали да предпазят хората от Макар че те всъщност са по-опасни корумпиращото влияние на общест- от фундаменталистите, защото извото. Баща ми вярвал, че от тази ор- глеждат безобидно и никога няма ганизация искали само да спасяват да се сетите в кой момент ще присхората и да подобрят начина им на тъпят към последното стъпало. живот, не да убиват и разрушават. По-голямата част от атентаторите Ето защо, когато срещнал някои от самоубийци започват именно като бившите водачи на братството, си умерени. казал: „Да, това е, което търсех.“ В деня, когато баща ми стъпил на първото стъпало, той нямал представа колко далече от изначалната К А К В О П Р Е Д СТА В Л Я В А си идея ще бъде принуден да се изИ С Л Я М ЪТ качи. И сега, тридесет и пет години В ранните години баща ми виж- по-късно, бих искал да го попитам: дал тази част на исляма, в която има „Помниш ли от къде си започнал? любов и състрадание. Онова, което Ти си видял всички онези объркани той не забелязвал и сигурно никога хора, сърцето ти е страдало за тях, няма да си позволи да види, е друга- копнеел си да ги доведеш при Аллах та страна на тази вяра. и да ги спасиш. А сега какво виждат Ислямът е изграден като стълба: очите ти? Атентатори самоубийци и на първото стъпало са молитвите и невинна кръв. Това ли си искал да прославата на Аллах. Следващото, правиш?“ Но в нашата култура не е по-нагоре, е помощ за бедните и нуж- прието да говориш с баща си за тези даещите се, откриване на училища, неща. И сега той продължава опасучастие в благотворителност. Най- ния си път. високото стъпало е джихад. Тази стълба е много голяма. РядРА Ж Д А Н Е Т О Н А Х А М А С ко някой поглежда към онова, което е на върха й. Пътят към най-високоПостепенно „Мюсюлманските то стъпало е бавен, на практика се братя“ от общност на бедняци и изминава незабелязано, подобно бежанци се превърнали в органина котка, която се прокрадва към зация на образовани мъже и жени, птица. Птицата не откъсва очи от 1 Юсуф, М. Х. Син на ХАМАС. С., Нов човек, 2010. котката, но тя не вижда как с всеки 2 Шариат – ислямски религиозен закон, който регулинов кръг от полета й котката се приб- ра всички аспекти от ежедневния живот.

бизнесмени, професионалисти, които щедро отваряли джобовете си за строителство на училища, болници и благотворителни учреждения. В хода на това развитие представителите на ислямските движения решили, че братството трябва да се противопостави на израелската окупация. Баща ми по това време вече бил един от главните водачи в братството. През 1986 г. се състояла тайната историческа среща в Хеврон, където събраните се договорили да започнат с просто гражданско неподчинение – хвърляне на камъни и палене на гуми. Целта им била да събудят, да обединят и мобилизират палестинците, а също така да им покажат, че се нуждаят от независимост под знамето на Аллах и исляма. Така се родил ХАМАС, а баща ми се издигнал с още няколко стъпала към върха на исляма. На ХАМАС му трябвал някакъв, какъвто и да било повод, който би послужил като оправдание за въстание. И той се появил през декември 1987 г., когато в Газа убили Шломо Сакал – продавач от Израел, а само няколко дни по-късно четирима души от Газа загинали в автомобилна катастрофа. Но плъзнали слухове, че израелците са ги убили, за да си отмъстят за Сакал. Започнали безредици. Един юноша хвърлил „коктейл Молотов“ и бил застрелян от израелски войник. Народът излязъл по улиците, а ХАМАС застанал на кормилото и се превърнал в нова бойна сила.

Н А К А К В О У Ч И З АТ В О Р ЪТ Растях в идеологията на ХАМАС според плановете на баща ми, които съответстваха на моите желания. В бъдещето и аз трябваше да се издигна до върха. Сигурно така и щеше да стане, ако не беше Божият промисъл. През зимата на 1996 г. бях арестуван за незаконно притежание на оръжие. В продължение на няколко седмици ме подлагаха на изтезания в затвора на израелската военна база. След това имаше съд и присъда от 16 месеца затвор. Именно в затвора моето отношение към ХАМАС започна да се променя. Виждах озлобление, религиозна слепота, семейственост, суетене за незначителни неща, които бяха издигнати в ранг на особена духовност. Видях как службата за вътрешна безопасност на ХАМАС хваща от своите редове онези, които нямат роднини, връзки и т.н., и организира показен съд над „предателите“, като ги измъчва и убива по скалъпени обвинения. Излязох от затвора напълно объркан. Не разбирах кой всъщност е врагът на моя народ: ХАМАС или Израел. В желанието си да изясня своя вътрешноличностен конфликт кандидатствах в университета, приеха ме и след известно време започнах да изграждам приятелски отношения с израелци. А не след дълго се запознах и с християни.

М О ЯТ П ЪТ К Ъ М ИСТИНСКИЯ БОГ Веднъж с най-добрия ми приятел Джамал влизахме през Дамаската порта в Йерусалим, когато изведнъж някой ме заговори: – Как се казваш? Младият човек, който се обърна към мене, бе около тридесетгодишен и въпреки че ме питаше на арабски, беше очевидно, че не е арабин.

– Казвам се Мосаб.

– Къде отиваш?

– Прибираме се вкъщи, ние сме от Рамала.

– Аз съм от Англия – каза той, като премина на английски. После все пак продължи да говори нещо на арабски, но акцентът му беше толкова необичаен, че едва успях да разбера за какво става дума. В крайна сметка установих, че ми говори за християнството и за някаква библейска група, която се събира в Дружеството на младите християни (YMCA) в Западен Йерусалим. Знаех това място, нямах никакви други планове и си помислих, че сигурно ще бъде интересно да разбера

нещо за християнството. След като вече бях научил много от израелците, защо не и другите „неверници“ да внесат в живота ми нещо ценно? И като цяло момчетата, които ме заговориха, не изглеждаха претенциозни и ме канеха да общуваме, а не да гласувам за израелците на следващите избори. Онази вечер бяхме около 50 души, най-вече студенти на моята възраст от различни етнически и религиозни групи. Подариха ми Нов Завет на арабски и английски. Запознах се с нови хора и нова култура. Беше страхотно! Новият Завет бе подарък, а в арабската култура към подаръците се отнасят с много уважение, ценят ги високо. Затова реших, че ще прочета тази книга. Започнах я и когато стигнах до Проповедта на планината, си помислих: „Виж ти! Този Иисус наистина е бил впечатляващ. Всичко, което е говорел, е възхитително!“ Не можех да се откъсна от книгата. Все повече се убеждавах, че всеки стих засяга дълбока рана в моята душа. Това беше много достъпно послание, но изпълнено с изцеляваща сила и по някакъв начин даваше надежда за душата ми. После прочетох: „Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си.“ Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия небесен Отец; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:43-45). Тези думи ме поразиха като мълния. Никога преди не бях чувал нещо подобно, но дълбоко в душата си разбирах, че това е посланието, което съм търсел през целия си живот. Години наред се опитвах да разбера кои всъщност са мои врагове. А сега осъзнах, че враговете ми не са израелците и не е ХАМАС, нито е онова момче, което в затвора ме

удряше по главата със своя автомат че се наслаждавам на нашето при„М-16“, не е и палачът, който ме изте- ятелство. Ние разсъждавахме за заваше в изолатора. Дадох си смет- своя живот, за традициите и вярата ка, че враговете не се определят си. Те винаги се отнасяха с много от националността, религията или уважение към моята култура и моецвета на кожата. Разбрах, че всички то мюсюлманско наследство. Осъзсме подложени на атаките на едни нах, че мога да бъда самият себе си, и същи врагове: алчност, гордост докато съм сред тях. и всякакъв друг дяволски мрак, който живее вътре в Когато стигнах до Проповедта нас. на планината, си помислих: А това означаваше, че „Виж ти! Този Иисус наистина е мога да обичам всички хора и единствените ми истински бил впечатляващ. Всичко, което врагове са вътре в мене. е говорел, е възхитително!“ Иисус казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Каква голяма разлика има Започнах да се замислям как да между Него и Аллах! Ислямският бог внеса това, което съм разбрал, в моосъжда много и арабското общество ята култура, защото ми стана ясно, го следва в това. че не можем да обвиняваме окупаХристос упреква книжниците и цията за нашите страдания. Пробфарисеите в лицемерие. Спомних лемът при нас е много по-дълбок от си веднага за своя чичо Ибрахим армията и политиката.

– как той веднъж получил покана Веднъж си зададох въпроса: „А на някакво празненство и колко се какво ще правят палестинците, ако разярил, когато не му предоставили Израел изчезне, всички евреи напуснай-почетното място. Сякаш Иис- нат Светите земи и се разпръснат ус говореше на Ибрахим и на всеки отново по света?“ И за първи път в шейх и имам в исляма. живота си знаех отговора: „Ще проАбсолютно всичко, което казва- дължим да воюваме.“ Просто така. ше Иисус по страниците на тази кни- Ще воюваме с момичетата без забга, имаше смисъл за мене. Не можах радки на главите, ще воюваме за да се сдържа и заплаках. Бог даде това, кой е по-силен и по-важен, кой всички отговори на моите въпроси определя правилата на играта и кой под формата на този малък Нов За- да има най-доброто място в събравет. нието. Продължавах да го чета и да Това беше краят на 1999 г. Бях на посещавам библейските уроци. За- двадесет и една. Оттогава животът почнах да прекарвам повече време ми се промени. с младежите от църквата и разбрах,

лара на ден. Или знае? Знае и все пак дава? Но никой от добряците, които жертват за „мадоната с младенеца“, не се замисля за едно несъответствие, което буквално ще ти извади очите. След като цял месец минавах покрай просякинята, изведнъж сякаш ме удари ток. Спрях се в многолюдния подлез и се вгледах в детето, облечено във все същия мръсен анцуг. Тогава разбрах какво ми се стори „неправилно“, ако може да се нарече „правилно“ самото държане на детето в мръсния подлез от сутрин до вечер. То спеше. Не издаваше никакъв звук. Спеше, обърнало личицето си към коляното на тази, която се представяше за негова майка. Просякинята вдигна очи към мене.

подлеза до метростанцията седи жена на неопределена възраст. Може да е на 30, 23 или 42 години. Косата й е сплъстена и мръсна, главата й е отпусната, лицето – тъжно. Пред жената на мръсния под в подлеза е сложена торбичка. Там състрадателните граждани хвърлят пари. И не биха хвърляли, ако жената не държеше в ръце един силен „аргумент“ в подкрепа на твърдението, че парите просто са й необходими. В ръцете й спи дете на около две години. То е облечено в анцуг и носи мръсна шапка, която някога е била бяла. Подлезът е достатъчно оживено място. От тук минават безкраен поток хора, затова банкнотите не спират да шумолят, а стотинките – да дрънчат в торбичката. Минавах покрай жената всеки ден за около месец. Досещах се кой прибира парите, които жертват многобройните минувачи. Много се говори и пише по този въпрос, но народът ни си е такъв – жалостив. Даваш на

такъв „нещастен“ човек и след това чувстваш, че при тебе все пак не е чак толкова зле. А и добро дело си направил... Аз не давах нищо на просякинята, тъй като не исках някой негодник да си купи с мои пари тухла, дори само една, и да я сложи в стената на новата си къща дворец. Нека да остане дупка в стената на този престъпник. Няма да получи и една тухла от мене. Но като гледах как даваха на просякинята, си мислех, че шефът й сигурно вече има няколко двореца. Разбира се, той няма как да не оставя по нещо и за жената – бутилка водка и сандвич за вечеря. Шефове като този обикновено имат немалко такива „точки“ за просия, но се отличават със скъперничеството си. И с жестокостта си. На това разчита техният свръхдоходоносен бизнес – на парите и на страха. Никой от хората, които пускат монети в торбичката, не знае, че да просиш по своя инициатива на поцентрално място, е невъзможно, а да ходиш из вагоните на метрото с унило-провлеченото: „Извинете, че се обръщам към Вас“, струва поне 20 до-

Погледите ни се срещнаха. Бас държа, че тя разбра какво бях осъзнал току-що. Нали имате деца, скъпи читатели? Спомнете си колко дълго са спели на възраст от 1 до 3 години? Час, два, максимум три (и то не последователно) дневен сън и след това – отново движение. За целия месец, в който минавах всеки ден през подлеза, нито веднъж не видях детето будно. Гледах малкото човече, облегнато на „майчиното“ коляно, и страшното ми подозрение постепенно се превърна в твърда увереност.

– Защо спи през цялото време? – я попитах, втренчен в детето. Просякинята се направи, че не ме е чула. Тя наведе очи и се загърна с яката на протритото си яке. Повторих въпроса. Жената отново вдигна очи, но погледна някъде зад гърба ми. В погледа й се четеше ясно, че е раздразнена и е готова на всичко. За първи път виждах подобен поглед – като на същество от друга планета.

– Върви на...! – каза тя само с устни.

– Защо спи?! – почти виках аз... Някой зад мене сложи ръка на рамото ми. Огледах се. Мъж с широко лице сбърчи неодобрително побелелите си вежди:

– Какво искаш от нея? Не виждаш ли – животът й и така е... Ех... Ето, дъще – той й подаде няколко монети в огромната си длан. Просякинята се прекръсти, като изписа на лицето си смирение и вселенска скръб. Мъжът махна ръката си от рамото ми и тръгна към изхода на подлеза. Вкъщи щеше да разкаже как е защитил угнетената, нещастна, онеправдана жена от негодника със скъпо палто. Полицаят, който дойде при мене в подлеза на следващия ден, се изрази почти по същия начин като неговата „подопечна“ просякиня. В отговор на своя въпрос получих изчерпателното: – Върви на...!

А детето спеше... Звъннах на един познат. Той е весел и ведър човек с очи като маслини. С големи усилия стигна до трети клас и чете трудно. Но това изобщо не му пречи да се движи по улиците на града с много скъпи чуждестранни коли и да живее в къща с безброй прозорци, кули и балкончета. Той остана учуден от увереността ми, че целият бизнес с просяците се контролира от представители на неговата националност. Не било точно така. От него разбрах, че всевъзможните „болни“, „куци“ и „дошли да си направят операция“ са добре контролирани. Този бизнес, въпреки привидната си хаотичност, е строго организиран. Просията се надзирава от организирани престъпни групи, а парите, които полубедните минувачи

хвърлят в торбичката на „бедния инвалид“, отиват „нагоре“. При това толкова „нагоре“, че ако някой жалостив минувач разбере, би загубил съзнание от удивление. Децата взимат „под аренда“ от семейства на алкохолици или просто ги крадат. Но аз исках да получа отговор на въпроса защо спи детето. И го получих. Познатият ми произнесе фразата, която впоследствие ме шокира, със съвсем спокоен глас: – Надрусано е с хероин или е упоено с водка. Замръзнах. „Кой е упоен?!“ „Кой е надрусан?!“ – Детето. За да не крещи и да не пречи. Тя трябва цял ден да седи с

него. Представяш ли си как може да й дотегне? За да спи детето цял ден, го упояват с водка или му дават наркотици. Разбира се, детският организъм не е способен да се справи с такъв шок и децата често умират. Страшното е, че понякога умират през деня, по средата на „работния ден“. И мнимата майка трябва да седи с мъртвото дете на ръце до вечерта. Такива са правилата. Но минувачите хвърлят ли, хвърлят стотинки в торбичката и мислят, че постъпват благородно. Помагат на „изоставената майка“... На следващия ден стоях в подлеза на същата метростанция. Полицаят, който вчера ми отговори с псувня, не се виждаше. Бях си взел журналистическата карта и бях готов за сериозен разговор. Но не се получи... В ръцете на жената лежеше ДРУГО дете. Тя

пренебрегваше всичките ми въпроси с каменно лице. Интересуваха ме документите на детето и най-главното – къде е момченцето от вчера? Просякинята мълчеше, но продавачките наоколо се оказаха по-разговорливи. От жената, която продаваше бельо, разбрах, че трябва, меко казано, да се разкарам от подлеза. Към възгласите на продавачката се присъединиха нейните съседки. А след това – минувачите на преклонна възраст. Общо взето, бях позорно изгонен. Оставаше ми само да звънна на 112 или да търся полицейски патрул. Но всъщност полицията сама ме намери. Сержантът от вчера дойде при мене и ме помоли да си покажа документите. Дадох му ги и изказах мнението си за пребиваването на жената с детето в подлеза. Полицаят се съгласи с мене и... тръгна да звъни на някого. Стоях там с усещането, че се опитвам да се боря с вятърни мелници. След няколко минути в подлеза нямаше нито продавачки, нито просякиня със спящо дете. Когато в метрото или на улицата видите жени с деца, които просят, преди да бръкнете в джоба си, се замислете. Помислете за това, че ако не е вашето и още стотици хиляди подаяния, този бизнес би умрял. Би умрял бизнесът, а не децата, упоени с водка или надрусани с хероин. Не гледайте спящото дете с умиление. Гледайте го с ужас. Защото вие, които сте прочели тази статия, вече знаете защо спи детето.

Скъпи читатели, Ако сте прочели материала от предишната страница, несъмнено сте потресени от жестокостта на описаното детеубийство - хладнокръвно и стройно организирано от множество хора, мотивирани единствено от личните си облаги. Предлагаме ви да сравните тези впечатления с реалните факти от статистиката тук.

От 1956 г. абортите в България са легални, условието е да се извършват в болница. Колкото и парадоксално да звучи, това става в резултат на „мероприятията на партията и правителството за поощряване на майчинството и за защита на детството". В такъв смисъл се забраняват абортите на първо и второ дете, но после няма никакъв проблем. Това продължава и днес - две деца се възприемат като максимален брой в едно семейство. Русия първа в света легализира абортите през 1920 г. Ленин подписва указ под лозунга: „Да освободим жената от домашното робство“. В САЩ абортите се узаконяват от 1973 г. и днес са 1,5 милиона годишно. В Европа абортът е забранен в Полша, Ирландия и Малта.

В света се правят над 56 милиона аборта ГОДИШНО! А през ВСИЧКИ години на най-опустошителната Втора световна война са загинали 60 милиона души. България е на първо място в Източна Европа и на трето в света по брой на абортите при момичета на възраст между 15 и 19 години. На 1000 живородени деца се падат 1318 аборта. У нас прекъсването на бременността при момичета до 16 г., при жени над 36 г. (!) и по медицински показания се поема от Здравната каса. Днес всяка българка има право да направи аборт по желание до дванайсетата седмица https://goo.gl/jDbF94 https://goo.gl/9Sl9wg 25.3.2017 3 https://goo.gl/jDbF94 25.3.2017 4 https://goo.gl/LKRGUz 1 2

на бременността. След това абортите са забранени - освен по медицински показания. В частните клиники обаче не е проблем да се абортира и след дванайсетата седмица. През 2016 г. в България 90% от жените, прекъснали бременността си по свое желание, са на възраст между 20 и 30 години. Най-често, след като е направила няколко аборта и наближи 35-40-годишна възраст, българката иска да стане майка и кандидатства за процедури инвитро, за което държавният бюджет отпуска 12 милиона лева годишно (предвижда се тези средства да се удвоят). Неслучайно днес 300 000 български семейни двойки страдат от траен стерилитет1. Според официалната статистика2 в държавните болнични заведения през последните пет години се извършват над 60 000 аборта годишно. И поне още толкова се правят в частните клиники. Там няма статистика. Но ако приемем, че общо са 100 000, за 60 години това прави точно 6 000 000 аборта. Тези числа не ви ли напомнят на Холокоста? Според проф. Петър Славейков3 от Центъра за демографски изследвания у нас вече не може да се говори за демографска криза. Това е катастрофа. Родените през 2015 г. бебета са 57 965 - с 10 000 по-малко, отколкото през 2014 г. По данни на ЦРУ през юли 2016 г. населението на България е 7 144 653. По раждаемост се нареждаме на 212о място, а по смъртност - на второ място в света4! Ужасяващият извод от всички тези данни е, че никога преди не са убивани толкова много хора, колкото в найновата ни история - под знамето на хуманизма.

рез последните години чуваме новини за насилие над животни. Неведнъж сме слушали за тричането на кучетата в Странджа, при което те се завързват по специален начин с въже и се залюляват много силно, а накрая падат в изкопан ров или яма с вода, за да не боледуват от бяс през цялата година. За да се спре тричането, еколози и природозащитници мобилизираха значителни ресурси – от подписка в социалните мрежи до жалба, изпратена на областния управител и органите на МВР, или сигнал до Бургаската окръжна прокуратура. Стигна се и до 41-то Народно събрание, което криминализира този обичай.

Ако сложим на везните, от една страна, убитата котка с котенцата и, от друга, прекъснатия живот на 23 деца, общественото мнение ще се надигне в полза на котката! А по повод обичая с тричането на кучета няма как да не се запитаме колко областни управители, органи на МВР, окръжни прокуратури и дори Народното събрание се застъпват днес за неродените деца и криминализират ли се абортите?! Кой ще спре българския Холокост? В никакъв случай не защитавам, нито оправдавам насилието над животни. Те също са Божии творения и всяко от тях има своето място. От ранното си детство съм се грижил за животни много повече от всеотдайните природозащитници. Но

В Бургас през 2016 г. нашумя случай с млад мъж, който насъска питбула си срещу котка с малки котенца, след което уби котката с нож. Реакциите не закъсняха. Само за няколко часа 880 души се включиха в петиция за ефективна присъда на садиста. Похвално е, че хората не са безразлични към насилието. Друг е въпросът, че по време на инцидента никой от присъстващите трийсетина свидетели не е посмял да го спре. Но ето ви още един случай. Позната на една моя роднина в разговор за отношението към абортите с гордост заявила, че самата тя е направила 23 аборта! Ако заснемем репортаж за тази жена, каква според вас би била реакцията на обществото? Като имаме предвид факта, че днес защитниците на аборта в България са мнозинство, реакцията би била повече от положителна: тази жена е успяла да защити правото си на личен избор. Героиня!

тук става дума за приоритетност. Кое е най-важното? За съжаление се оказва, че днес животните имат много повече права и защитници, отколкото неродените деца. Ето някои от основните аргументи, които представят защитниците на абортите, и контрааргументите по отношение на тях.

1. Според защитниците на аборта бебето е част от тялото на майката и тя има пълното право да премахне от тялото си всичко, което смята за ненужно. Все едно да си изрежеш ноктите или да си изстискаш пъпка. Както сме в правото

си да изгоним нежелан гост от своя дом, така и майката с пълно основание може да премахне нежеланото бебе от утробата си. Цитат от форум: „Казва се, че при аборта убиваш човек. Ама това звучи смешно – нали се води зигота1 до определени месеци?!“ Ще приведем някои научни факти против аборта. Ембрионите имат свой пол от момента на зачеването. Няколко седмици след това те имат своя кръвна група, пръстови отпечатъци и т.н. Зародишът е част от тялото на майката колкото сучещото бебе е част от нейните гърди. Всяка оплодена човешка клетка е 100% човек. От момента на оплождането цялата генетична информация е налице. Няма ъпгрейти и ъпдейти. Това, което се добавя между зачеването и смъртта, е храна, вода и въздух.

Цитат от форум: „Аз смятам, че животът трябва да се създава с любов и желание, а не да е плод на случайността...“ Но проучванията показват, че в 99% от случаите актът е по взаимно съгласие, „с любов и желание“, а само в 1 или 2% е резултат на изнасилване. Хипократ се противопоставя на аборта чрез клетва: „Никога няма да дам на жена лекарства за аборт.“ Сенека през II век хвали майка си, че не го е премахнала чрез аборт. Рене Декарт пише: „Моята свобода свършва там, където започва свободата на другия.” Личните права не са абсолютни. Свободата на избора съществува, докато няма зачатие, след това трябва да се съобразяваме и със свободата на детето. Нямаме право заради интимността на личния си живот да убиваме човешко същество – така, както изнасилването и кражбата не стават приемливи, ако са направени скрито, не публично.

2. Постоянно се говори за това, че ако абортите се криминализират, те ще продължат да се правят още повече, но – нелегално и опасно, а така ще се повиши рязко смъртността при жените. Но фактите показват точно обратното. Когато Чили забранява абортите през 1989 г., броят на смъртните случаи при родилките намалява с 69,2%2. Това поставя страната на второ място

сред държавите с най-нисък процент на смъртност при родилките в Северна и Южна Америка. Легализирането на абортите само допринася смъртта да настъпва по-стерилизирано и професионално.

3. Нежеланата бременност води до нежелани деца, а нежеланите деца често са малтретирани. Цитат от телевизионно интервю: „Не можеш да ме накараш насила да родя някого и да го отгледам.“ Цитат от форум: „За мене е по-голям грях да се гледа дете без любов, отколкото да се направи аборт. Аз съм за деца, когато жената и половинката й искат дете. Аз съм за по-малкия грях – аборта.“ С аборта не се избягва малтретирането на децата. По-точно чрез него децата се малтретират по най-жестокия начин – убиват се. Изследване показва, че 91% от малтретираните деца са били желани3. Цитат от форум: „Знам, че ако бях задържала бебето, щях да разбия два живота – и моя, и неговия. Може би нямаше да срещна сегашния си мъж и най-вероятно щях да съжалявам за решението си да родя. Това не ме кара да се чувствам грешна, напротив – знам, че взех правилното решение, и никога няма да съжалявам, дори ако не мога да забременея пак.“ Тази жена не е разбила, тя направо е УБИЛА живота в себе си. Но върху кръв щастие не се гради! Абортът днес се представя като „безболезнена процедура, която трае около 10 минути и е без значителни последствия. След манипулацията пациентката не се хоспитализира за повече от няколко часа и може да е работоспособна до 24 часа.“4

Един познат ми разказа как са го хванали полицаи, докато е бил с приятели, които са носели марихуана. Макар че той самият не е бил притежател на тревата, всички до един били подложени на разпит и побой. Отворили пред него куфарче с полицейски палки и му казали да си избере с коя да бъде бит. Както се досещате, избрал най-малката. Полицаят с ехидна усмивка взел палката и казал: „Не знам защо, но всички избирате тази.“ Тя се оказала… сгъваема и – найболезнената… Точно такъв е резултатът с избора на аборта, който само изглежда бързо и безболезнено средство. Истината е, че убийството чрез аборт е избор с ужасяващи духовни, душевни и физически последствия, от които човек страда до края на живота си. Всеки има право на избор, но никой не може да избира последствията. Действително, гледали сме репортажи, в които жени, направили аборт, след това държат свои собствени деца в ръцете си. Но това привидно спокойствие е до време. С такива репортажи и дискусии издигат високо жената за това, че ТЯ е взела решение кога да убие и кога да даде живот. Странното е, че в подобни ситуации мъжът винаги липсва, а той не само трябва да вземе участие, но на първо място и да поеме отговорност!

4. Защо едно дете трябва да се роди с деформации и родителите му, и обществото да се грижат за него? Чрез абортите можем да изкореним лошите гени от човешкия род. Но вече родените болни деца не се убиват, а за тях се полагат грижи. Нерядко организациите, които защитават абортите, имат свои здравни центрове и при преглед, когато майката вече има други деца, се опитват да я убедят, че детето в утробата й е с тежка диагноза, затова препоръчват аборт. Идеята за изкореняването на лошите гени от човечеството е на Маргарет Санджър. Според нея: „Регулирането на раждаемостта трябва да доведе до почиста раса.“ Санджър е основателка на Международната федерация за семей-

но планиране. Нейна е мисълта: „Висшата проява на милосърдие, която голямото семейство може да прояви към едно от своите малолетни деца, е да го убие.“5 Тази жена пропагандира широко абортите. Тя смята старците, болните, слепите и глухите за биологичен отпадък. Хитлер приема Санджър за водеща фигура в новата идеология за арийската раса. Нейните методи се прилагат широко в окупираните от Хитлер територии. Руснаците я наричат „ангела на смъртта“, като я сравняват с Йозеф Менгеле, който експериментира с хора в Аушвиц.

5. Като още една основателна причина за аборт се посочват случаите с изнасилвания. Не може към позора от изнасилването да се прибави и бремето жената да роди заченатото при това дете. Но призивът да разбираме жената – жертва на изнасилване – не променя въпроса за справедливостта спрямо жертвата на аборта. Абортът не премахва злината, нанесена при изнасилването, той прибавя към нея още едно зло. Трябва да се накаже насилникът, не невинното бебе! Броят на абортите при изнасилени жени е под 1% от всички аборти6 и ако незабавно се предприеме лечение, зачеването може със сигурност да се предотврати. Накрая ще приведем няколко важни библейски аргументи, които показват Божието отношение по този въпрос.

– Всички деца, включително неродените, са сътворени от Бога. В Пс. 138:13 четем: „Защото Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба.“ Главното действащо лице е Бог. Както създава Адам и Ева по Свой образ и подобие (Бит. 1:27), така Той продължава и днес да твори чрез мъжа и жената. Ето защо в никакъв случай едно дете не може да бъде разгледано като плод на случайността.

– Неродените в Библията са наречени „деца“ – със същата дума, която се използва за вече родените (Лука 1:41; 2:12).

– Христос е Богочовек от момента на Своето зачеване в утробата на Мария (Мат. 1:20-21; Лука1:31-32).

– Когато се описват неродените деца, в библейския текст се използват личните местоимения, характерни за всички човешки същества: „Преди да те образувам в утробата, Аз те познах и преди да излезеш от утробата, те осветих: поставих те за пророк на народите“ (Йер. 1:5). Бог избира Йеремия за пророк на народите още в утробата на майка му! Несъмнено човек е личност, създадена по Божия образ, от момента на зачеването! Когато извежда израилтяните в пустинята от робството им в Египет, Бог се обръща към тях със следните думи: „Ако слушате тези закони и ги пазите и изпълнявате, Господ, твоят Бог, ще пази завет и милост към тебе, както Той се закле на бащите ти, и ще те обикне, ще те благослови, ще те умножи и ще благослови плода на утробата ти… Ще бъдеш благословен повече от всички народи: няма да има нито безплоден, нито безплодна у тебе“ (Вт. 7:12-14). Бог потвърждава, че ако Израил спазва Неговите заповеди, ще го благослови. И на първо и най-важно място сред тези благословения посочва„плода на утробата ти“. Явно това е най-важното благословение тук, на земята: „няма да има безплоден, нито безплодна у тебе“! В Марк 10:13-16 се описва отношението на Христос към децата: „Донасяха при Него деца, за да се докосне до тях, а учениците забраняваха на онези, които ги донасяха. Като видя това, Иисус възнегодува и им каза: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете, защото на такива е Божието Царство.“… И като ги прегърна, възлагаше ръце на тях и ги благославяше.“ Само на няколко места в Библията се казва, че Христос е изпитвал гняв, и едно от тях е, когато възпират децата Зигота - оплодена яйцеклетка. https://goo.gl/9mervE 3 Гайслър, Н. Християнска етика. С., Християнски институт за изучаване и обучение, 1998.

4 https://goo.gl/EZRELS 5 https://goo.gl/PC6wOh 6 https://goo.gl/zCeLDm 1 2

да отидат при Него. Както търговците в храма пречат на хората да отидат при Бога, така и учениците спират децата да стигнат до Христос. Чрез тази ситуация Господ Иисус освен че разкрива важната истина – да приемем Божието Царство като дете, – обръща и внимание колко са важни за Него децата, като ги прегръща, благославя и полага ръце на тях. Египетският фараон, в решимостта си да държи израилтяните във вечно робство и да ги лиши изцяло от надежда за свобода, заповядва да убиват всяко еврейско момче. Днес никой не заповядва да се убиват децата, но много майки яростно отстояват своето право да убиват собствените си деца и това се представя за най-висша форма на свобода и човечност. Цитат от форум: „Точно в това е удоволствието! Да убиваш, при това законно.“ Как ли ни търпиш, Господи, като гледаш колко кръв има по майчините и бащините ръце?!?! Нека позволим на децата да се родят. Нека ги пуснем да отидат при Христос – Той ще ги прегърне и ще ги благослови! Бог е подарил в семейството ни две прекрасни деца. Обичам да ги гледам, когато спят. Плаче ми се от радост. Тогава възкликвам отново с думите на псалмопевеца „Ето, наследство от Господ са децата, награда от Него е плодът на утробата“ (Пс. 126:3).

П

РИНЦИПНО НЕИЗСЛЕДИМО, БИБЛЕЙСКИ НЕРАЗКРИТО (област 4)

Има цяла поредица въпроси, на които по принцип не може да се отговори, например: „Колко дъщери са имали Адам и Ева?“, „Какъв език е говорел първият човек?“, „Каква е точната възраст на Земята?“, „Колко голям е бил поясът от водни пари в атмосферата преди потопа?“, „Каква е била светлината на първия ден от сътворението?“, „Къде е била разположена географски Едемската градина?“ Самата Библия посочва области, неизследими за хората: „Той [Бог] върши велики дела, неизследими и чудни“ (Йов 9:10). При пророк Йеремия четем: „Ако може да се измери небето нагоре и основите земни да се изследват надолу, то и Аз ще отхвърля цялото Израилево племе за всичко, което вършиха“ – казва Господ“ (31:37). Тук Бог обвързва две напълно

независими едно от друго събития – Своята вярност към Израил и факта, че хората никога няма да проучат напълно реалната структура на вселената, нито вътрешността на Земята. Но както в макрокосмоса, така и в микрокосмоса има неизследими неща. Например можем да разглеждаме принципа за неопределеността на Хайзенберг като граница между изследимото и неизследимото, която физиката е способна да опише. Дори в най-точната от всички науки – математиката – има теореми, които принципно не са доказуеми, и нерешими проблеми. Прелом в математическите знания прави австрийският математик Курт Гьодел (1906-1978). Той успява да докаже математически една възлова теорема: „Не всички верни теореми са доказуеми!“ Това е равносилно на революция в съвременната математика – нейните основи са дълбоко разтърсени. Докато Гьодел следвал, много математици се занимавали с „прог-

рамата на Хилберт“. Откриването на антиномии (противоречие между две сами по себе си валидни теореми) в теорията на множествата довело до криза в науката. Учените се опитали да я преодолеят чрез строга аксиоматизация на математическите дисциплини и привеждане на доказателства за липса на противо-

речия в системите. В известната си лекция от Кьонигсберг (1930 г.) Дейвид Хилберт (1862-1943), един от водещите математици тогава, заявява, че всеки математически проблем е решим – или може да му се даде някакво решение, или невъзможността за това би могла да се докаже, както е например при квадратурата на кръга. В Математическия институт към университета в Кьонигсберг (днес Калининград) все още е изложена една снимка на Хилберт с надпис на немски: „Трябва да знаем, че един ден ще знаем.“ Гьодел пише труд, който озаглавява „Относно формално нерешимите теореми в принципите на математиката и сродните с нея системи“. Хайнрих Шолц (1884-1956), философ и математик, ръководил първата катедра по Математическа логика и основни научни изследвания в Германия, нарича произведението на * Откъс от книгата Гит, В. Писано е... С., Верен, 2010, 44-54.

Гьодел „Критика на чистия разум от 1931 г.“. С това определение той обобщава революцията, предизвикана от Гьодел с неговата легендарна теорема за непълнотата, и то само една година след твърдението на Хилберт. Според Гьодел: „Ако в числово-теоретичната система S няма противоречия, това съответствие не може да се докаже с помощта на тази система.“ Той потушава с блестящи математически аргументи всеобщата еуфория, че един ден всичко ще може да се докаже. С други думи, Гьодел успява да докаже математически, че не всички верни теореми са доказуеми. Тази област 4 съдържа изобилие от въпроси, които тематично се отнасят към науките. Но нито Библията дава някаква информация за тях, нито научните методи са достатъчни, за да им се отговори. Създателят на органичната химия Юстус фон Либих (1803-1873) вероятно е имал предвид точно тази област в твърдението си: „Науката всъщност започва да става интересна тогава, когато се окаже недостатъчна.“ НАУЧНО ИЗСЛЕДИМО И БИБЛЕЙСКИ РАЗКРИТО (област 5) Това е областта, където се пресичат библейското откровение и научните познания, т.е. за един и същ тематичен кръг са налице напълно сходни твърдения. Много е важно, че съществува тази област, която е възлова за апологетиката (от гръцки απολογία – защита). Тук посредством конкретни примери имаме възможността да насочим към Библията хора, които все още не са я познали като Книга на истината. Ако в Божието Слово откриваме верни и значими природонаучни познания, записани в исторически момент, когато наличните тогава знания не са можели да доведат до тези изводи, това е ясно указание за божествения произход на библейската информация. Библията, независимо от всяко съвременно познание, действително е Книгата на истината, но все пак е полезно, когато множество факти от естествените науки потвърждават казаното в нея.

От тази гледна точка не трябва да се поддаваме на изкушението да тълкуваме и манипулираме библейските твърдения, докато ги съгласуваме със съвременните научни открития. Към такава принудителна хармонизация можем да отнесем например всички усилия, целящи да изведат теистичната еволюция като следствие от Библията. Армин Сирзин с пълно право пише: „Не Библията подлежи на природонаучен тест за истинност, а естествените науки с техните предпоставки трябва да се подложат на библейския тест за истинност. Нашето модерно мислене е твърде силно деформирано от греха, за да може чрез него да се докаже истинността или погрешността на Библията.“ 1 Тук ще посочим няколко примера от изобилието научно значими твърдения в Библията.

1. Броят на звездите. Астрономията от древността многократно се е произнасяла за броя на звездите, който се е движел около числото хиляда. Хипарх от Никея (ок. 190-125 г. пр. Хр.) може да се разглежда като основател на астрономията. Той пръв е съставил списък на звездите, който обаче е изгубен. Около триста години по-късно Клавдий Птолемей събрал цялото астрономическо знание за своето време в 13-томното си произведение „Математически синтаксис“ (на арабски „Aлмагест“). В този сборник броят на звездите е определен на 1022. Датиращите от средновековието списъци са само ревизирани издания на Птолемеевия списък и отчитат сходен брой звезди2. Едва след изобретяването на телескопа за първи път границата от 1000 е съществено надхвърлена. Галилео Галилей (1564-1642) първи насочил саморъчно изработен телескоп към нощното звездно небе и стигнал до важни открития. В своето произведение „Сидереус нунциус“ (1610 г.) той пише: „Има нещо наистина велико в това, към многобройното число на установените звезди, които сме възприемали до днес с нашите естествени възможности, да бъдат добавени Sierszyn, A. Die Bibel im Griff? – In: Historisch-kritische Denkweise und biblische Theologie. Wuppertal, R. Brockhaus Verlag, 1978, S. 156.

2 Astronomie. Das Fischer Lexikon. Berlin, Fischer Bücherei, 1956, S. 345.

1

безброй други и пред погледа ни да се появят открито онези, които никога преди това не сме виждали, като десетократно надхвърлим броя на старите, вече известни звезди.“ Този труд се смята за началото на съвременната астрономия. Първият списък на звездите, направен с помощта на телескопи, е на английския астроном Джон Фламстед (1646-1719), в чиято „История“ (1712 г.) са били отбелязани 2866 звезди. Фридрих Аргеландер (1799-1875) и Едуард Шьонфелд (1828-1891) завършили през 1862 г. своето 11-годишно „Бонско наблюдение“ на северното небе в ширина от 89° до -2°. При това те регистрирали с помощта на телескопи 325 037 звезди до 9,5-та величина. Но и това число отразява съвсем малка част от действителния брой на звездите. Днешното знание за тяхната неизброимост е било потвърдено чрез божествена информация в Библията още в момент, когато никой човек не е подозирал това. Бог казва на Йеремия: „Както е безчетно небесното войнство [т.е. звездите] и е неизмерим морският пясък...“ (Йер. 33:22). В Битие 15:5 и 22:17 също е изтъкнат неизмеримият за човека брой на звездите. За Бога обаче всички те са известни – Той ги е изброил и е дал име на всяка от тях (Пс. 146:4).

Личност, и това е достатъчно“; „Ходя на църква, паля свещ, присъствам на неделните богослужения и това е достатъчно“; „Спазвам стриктно всички християнски празници и това е достатъчно“; „Кръстен съм като дете и това е достатъчно“; „Веднъж съм приел Христос като Спасител на душата ми и това е достатъчно“; „Вече съм кръстен в съзнателна възраст, по вяра и това е достатъчно“; „От време на време се моля и чета Божието Слово и това е достатъчно“; „Жертвам определена сума за църквата и това е достатъчно.“ Всъщност каква е позицията на Пилат? „Не намирам нищо лошо в Иисус и това е достатъчно“; „Не намирам улики срещу Него за смъртно наказание и това е достатъчно“; „Казвам ви: „Ето Го вашия юдейски Цар" и това

е достатъчно“; „Ще направя опит да Го пусна и това е достатъчно“; „Ще си измия ръцете и това е достатъчно.“ Така приключва неговата мисия, която със сигурност е по назначение. Но Пилат забравя за мисията по предназначение и не познава Истината, която стои пред него. Не разбира истината за себе си – че е творение, а не творец. Не осъзнава, че неговата „божествена" власт, дори да му е дадена от Бога, е временна. Не признава истинската власт – от Царя, Който стои пред него. Пилат така и не намира за себе си отговор на въпроса: „А какво е Истина?" Нека се замислим над своя живот – как бихме реагирали, ако ни „назначат": някоя жена за съпруга, някой мъж за съпруг, някоя двойка за родители, чужди деца да бъдат наши, напълно непознати хора за приятели, хора от други професионални сфери за колеги в работата ни? Бихме могли да продължим списъка с цел да видим докъде води тази вкоренена в подсъзнанието философия, за която не се пише, не се говори и дори няма литературна, нито философска

или психологическа интерпретация. Но като погледнем живота наоколо и осакатените съдби на жени, мъже, деца, ще останем поразени от страшните факти, към които сме се приспособили. Как хората се развеждат с лекота? Как оставят с лекота децата си, и то хиляди, само в българските сиропиталища? Как вдигат с лекота ръка срещу родителите си, бият ги, тормозят ги, малтретират ги и ги изоставят в старчески домове? Много са загрижени за кучетата и котките, за околната среда, но човешкият живот вече не струва нищо. Изводът, към който ни водят тези ужасяващи факти, е, че хората се приемат по назначение. Приетият по назначение – като временно явление, временна длъжност, дори и министерска, – идва с цел да се възползва от моментната ситуация, от възможностите да вземе, а не да даде, да консумира, а не да храни, да разрушава, а не да съзидава. Така става и преди две хиляди години, когато Христос казва недвусмислено: „Разрушете този храм и Аз за три дни ще го въздигна" (Йоан 2:19). Но хората не се спират и пред това пророчество – продължават и Го разпъват. След дълги наблюдения над човешките съдби и състоянието на съвременното християнство се убедих: за жалост приемането на Христос днес става не по предназначение, а по назначение. Според Свещеното Писание думата „предназначение" предполага, от една страна, избор и, от друга, посвещение, отдаване на избрания. Не е достатъчно да си избран, трябва и да се посветиш на този избор. Нека да видим какво говори Библията за Христос като Цар по предназначение. Ап. Петър пише: „И ако вие наричате Отец Този, Който нелицеприятно съди всеки по делата, то със страх прекарвайте времето на вашето странстване, като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите, а с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Хрис-

тос, Който е бил предназначен още преди да се създаде светът, но се яви в последно време за вас, повярвалите чрез Него в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава, така че вярата ви и надеждата ви да бъдат в Бога. След като сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа, за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един друг от чисто сърце, като възродени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки" (I Пет.

1:17-23). За Христовото посвещение ап. Йоан пише: „И за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината" (Йоан 17:19). Истинският Цар, четем в Посланието към евреите, идва по наследство: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на бащите чрез пророците, в тези последни дни говори на нас чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, като сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините и стана толкова по-горен от ангелите, колкото пославно от тях име е наследил. Защото на кого от ангелите Бог някога е казал: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих.“ И пак: „Аз ще Му бъда Отец, а Той ще Ми бъде Син"? Също, когато въвежда Първородния във вселената, казва: „Да Му се поклонят всички Божии ангели"... а за Сина казва: „Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници" (1:1-9). Сега можем ли да кажем, че Христос е истинският Цар над царете? Христос е предназначен да бъде Цар на цялата вселена и получава Царството от Своя Отец. Христос е предназначен да бъде наш Цар – на нашите души.

Христос идва с друго Царство – Божието, с други закони и критерии за отношението между власт и цели. Той не превзема властта със сила и битка, а я печели с любов. Христос влиза в този материален свят не с царственото Си величие, а като слуга и служи на хората. Христос изкупва Своите не с празни обещания, лозунги и социални програми, а със собствения Си живот, който има власт да даде и отново да приеме: „Затова Ме обича Отец, защото Аз давам душата Си, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, Аз сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам и власт пак да я приема" (Йоан 10:17-18). Ето истинското царствено величие!!! Нито един от земните царе не е произнасял такива думи. Те всички, подобно на Пилат, казват: „Имам власт да ти отнема живота, но не и да ти го върна." А за собствения им живот дори не става дума. Нито за нашия. Христос доказва Своята царствена принадлежност, като извършва чудеса и знамения, така че Му се подчиняват и стихиите, и целият духовен свят, включително демони, бесове, нечисти сили. Христос потвърждава Своята царска власт и с това, че доброволно, като Цар, се спуска в ада и го побеждава, а после тържествено възкръсва от мъртвите и разкъсва връзките на смъртта: „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата?" (I Кор.

15:55). Христос влиза в човешките сърца не триумфално, с царствен шум и блясък, а – кротък и смирен, чрез Светия Дух, чийто символ е мирният гълъб. Той е готов да продължи да ни служи, вече вътре в нас, за да промени покварената ни природа и „божествеността" ни, наследена от грехопадението и от бащата на лъжата, дявола, като я замени с истинската божествена природа, която е от Него – Божия Син, единствения Цар. Готов е по този начин да ни направи царско свещенство по Свой образ и подобие.

Той е предназначен за това, както пише ап. Павел: „Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници, предназначени по определение на Бога" (Еф.

1:11). Каква радост трябва да има в сърцата ни за това, че Бог е промислил не да ни назначава на работа в Царството Си, а да ни направи Свои наследници, предназначени да бъдат царско свещенство! А как се държим ние в този свят, вече като царско свещенство, с какво смятаме да го покорим, да го спечелим и победим? Ако за това се основаваме на нашата божественост от стария Адам, сме се провалили напълно. Но ако тръгваме от истинската божествена природа, Божието Царство действително е достигнало до нас и е влязло в нас. Това означава: Христос наистина е възкръснал за нас и във нас. Христос наистина се е въздигнал на небето

и се е възцарил на царския престол. Христос наистина е влязъл в нашето сърце и се е възцарил на нашия престол – престола на нашия живот и нашата съдба. Така аз казвам „не" на моята „божественост", „не" на моето „царство“, „не" на моята воля. Да бъде Твоята наистина божествена воля, Царю мой и Спасителю мой! Същият този Христос ще ни възкреси, ако не доживеем грабването на Църквата, или ще ни вземе при Себе Си на небето. Ето кой е нашият Цар. Слава на Него и само на Него да се поклоним! Амин.

един материалистичен свят няма място за християнски ценности, които са насочени към духовния живот и растеж на хората. За съжаление Църквата днес все по-малко успява да утвърди такива ценности. За разлика от нея обаче киното и телевизията са все по-активни в това отношение. От първите прожекции на братя Люмиер са минали десетилетия, но през последните години сме свидетели не на творчество, а на евтино забавление и пошлост, които извират от малкия и големия екран и подриват християнските устои. Живеем в култура, пропита от интерес към магията, свръхестественото и „извънземното“. Затова във филмите, книгите и компютърните игри, които милиони „консумират“ днес, се появяват персонажи, различни от обикновените хора – вещи в окултното или със способности от сферата на научната фантастика. Тези образи на т. нар. супергерои станаха любими на децата и се превърнаха в пример за подражание на поколения млади хора. И докато самата дума „супергерой“ се среща за първи път едва през 1917 г., идеята за човек, който е по-силен от другите и за-

щитава общността от външна заплаха, е част от всички култури, непознаващи живия Бог. Човекът вижда своята безпомощност пред творението и осъзнава нуждата си от някой по-могъщ, който да го закриля. Но след като не познава или отхвърля своя Творец, той сам създава герои, свои богове, които да го пазят. Много от съвременните супергерои са вдъхновени от древните митове, като просто им е придаден по-модерен облик. Приликите между античните и съвременните герои не са малко. Начинът на изразяване е сходен – надписите върху погребалните и оброчните плочи от античността и днешните комикси имат един и същи принцип: картинка със сюжет, пояснена с малко текст. Критериите за разпознаване на героя сред множество негови себеподобни също не са се променили. Сред изобилието от статуи на мъжки фигури с бради не бихме различили езическите божества, ако те не държат предмет, с който се асоциират. Така, ако в

ръката му има светкавица, това е Зевс, ако е с тризъбец, е Посейдон. При голобрадите мъжки фигури имаме разлика и в аксесоарите – островърха шапка и крилати сандали за Хермес, лавров венец и лира за Аполон. Отличителни белези при женските фигури са копие, главата на Медуза и егида (щит) за Атина, лък и стрели за Артемида. Често персонажите са придружени от различни животни: орел (Зевс), сърна (Артемида), сова (Атина), змия (Асклепий). Така и днешните герои се асоциират с животни – Спайдърмен, Батман, Жената котка, а понякога и с оръжието, което носят – Зелената стрела, Бумеранг. Друга обща характеристика е трагедията в митовете и в съвременните филми от жанра със супергероите. Сюжетите на такъв тип филми и сериали често са сходни, а понякога – напълно еднакви. Различна е само формата. Като правило те следват схемата: Трагедия в живота на протагониста (смърт на родителите му, на неговата любима или негова собствена) > придобиване на необикновени способности (подарени от някого, присвоени чрез откраднат костюм или чрез окултни практики, магии) > отмъщение на антагониста > протагонистът решава да помага на обществото.

Да вземем за пример популярния често то се оказва единственият възмоСупермен. Имаме трагедия – родната му жен изход за главния герой в киното и планета е разрушена и той е изпратен на телевизията. Не ми се иска да изреждам Земята като бебе. Благодарение на усло- компютърни игри, в които убийството е вията тук, които са различни от типичните необходимо и даже носи допълнителни за неговата планета, той придобива свои- точки за играча. Целият сюжет води хитте суперсили: става по-бърз и по-силен от ро зрителите към този напълно логичен обикновен човек, може да лети, да вижда завършек – убийството на антагониста за през стени, да изстрелва лазер през очите тях е очаквано и даже желано. Интересно си и е неуязвим за куршумите. След като е как Божието Слово предрича този наводи битка, в която доказва своето въз- чин на мислене: „ Вие гневите Господ... и мъжаване и едновременно с това отмъ- казвате: „Всеки, който върши зло, е добър щава на антагониста, Супермен решава пред очите на Господ и към такива Той да остане на Земята, за да я пази от злото. благоволява“ (Мал. 2:17). Нерядко супергероят се появява, когаГероите малко по малко свалят масто обществото е в опасност, спасява го и ката си и показват истинското лице на след това си отива, а обикновените хора демоните, които се крият зад тях. Вече се с радост наблюдават как напуска снимат и разпространяват филми, в които границите на града или страглавните герои са злодеи. Такава е една от ната им. най-популярните продукции за миНапоследък обаче героите налата година – „Отряд самоубийсе промениха. Все по-често се ци“. Женският персонаж там – Харналагат т. нар. антигерои – про- ли Куин, – въпреки ясно изразената тагонисти, при които липсват си лудост и липсата на какъвто и качества като смелост, идеа- да било морал в характера си, долизъм, морал и т.н. Понякога толкова се хареса на зрителите, че изглежда, че вършат правилни продуцентите решиха да направят неща, но целта им е единстве- самостоятелен филм за нея. но да удовлетворят някакъв Ето тук се крие опасността, на свой егоистичен стремеж. Те която са изложени днешните деца и притежават характеристики- тийнейджъри – те растат с разбирате на супергероите: тайна са- нето, че убийството понякога е примоличност, свръхестествени емлив изход от сложна конфликтна сили, костюм в ярки цветове, ситуация и другият едва ли не „си го засвключващ някакъв символ. Но лужава“. Така започват дори неосъзнато нарушават техния неписан принцип: да да подражават на този модел, наложен от не убиват. И това се харесва на публиката обществото – ако си достатъчно забавен – изглежда по-реалистично. Убийството и интересен, това, че псуваш, крадеш и вече не е неморално действие, а попада в убиваш, няма да ти навреди, даже напрографата „зависи“. Чрез всеки такъв сюжет тив, ще те направи още по-популярен и сатана ни задава въпроса, който е задал желан. на Ева в Едемската градина: „Истина ли След всички измислени герои дотук, казва Бог?“ И целта му е все същата – да които за съжаление стават все по-реални, посее у нас съмнение за неща, които са накрая бих искал да разгледаме и един 100% истина. библейски персонаж, когото можем да Заповедта в Изход 20:13 е ясна, кон- наречем антигерой – Йоав, военачалника кретна и лаконична: „Не убивай!“ Всяко на Давид. Той нарушава заповедта на своя отклонение от нея е грях. Векове наред цар и убива сина му Авесалом. Можем да в християнска Европа и Америка насил- приемем това действие като справедлиственото отнемане на човешки живот в во възмездие според старозаветния Замирно време се е смятало за неприемли- кон, но виждаме особената жестокост, с во и неморално действие. Но масмедиите която Йоав го извършва (II Цар. 18:14-17). все повече и повече представят убийство- Лоялността му към Давид се преплита с то като нещо обичайно и едва ли не – част жаждата за отмъщение. По-нататък Йоав от съвременния начин на живот. Доста е един от тримата, които правят заговор

срещу Соломон в полза на Адония. Накрая той е убит не в битка, а докато се държи за жертвеника в храма. Присъдата му е дадена в III Цар. 2:32-33. Да, като военачалник Йоав е професионалист, участва рамо до рамо с Давид в не една битка, известен е като опитен воин и добър стратег. Но е убиец! Не защото годините на воюването са оставили своя кървав отпечатък върху него, а защото се наслаждава да убива. Вероятно усеща своето превъзходство над жертвите си. Библията изобилства с примери, в които Бог се намесва и извършва чудеса чрез отделни хора. Да си припомним брадвата, която изплува на повърхността при пророк Елисей; свръхестествената сила на Самсон; оцеляването на ап. Павел, след като е ухапан от отровна змия в

Малта; излекуването на куция човек чрез апостолите Петър и Йоан. Всички тези герои са били обикновени хора като нас и НЕ са имали суперсили – били са верни на Бога и Той ги е употребил по чуден начин. Пред всеки един от нас стои избор. Трябва да решим кой е нашият пример за подражание: супергероите с техните претенции за божественост и падналите ангели, които се крият зад образите им, антигерои като Йоав, който следва плътските си желания за отмъщение и власт, или Христос, Който ни показва истинското лице на героизма, като „не дойде, за да Му служат, а да послужи и да даде живота Си като откуп за мнозина“ (Мат. 20:28).

1.

1.

2.

4.

18.

6.

8.

23.

11.

27.

28.

32.

12.

34.

35.

26.

27.

37.

31.

40.

33.

45.

36.

37.

48.

51.

41.

46.