ова лято за първи път стрелях с лък. И трите ми опита се разминаха с целта. Не просто с десетката, а и със самата мишена. Пълна трагедия! И все пак, ако потренирам, имам реални шансове да се поправя, защото притежавам човешкия потенциал да се усъвършенствам. На гръцки език моята несполука се обозначава с думата „хамартия“ („разминавам се с целта, пропускам я“) и на някого може да се стори странно, но именно тази дума е преведена в нашите Библии като „грях“. Затова най-краткото определение на греха е: „Всичко във вселената, което се разминава с Божията воля“. Не зная вие как сте, но аз отдавна съм разбрал, че човешката ми способност да се усъвършенствам никога няма да ми помогне да уцеля мишената, поставена от Бога (т.е. да спра да върша грехове). Дали тя е твърде далечна, или аз – твърде некадърен „стрелец“, фактът си остава. Ето това се казва истински грешник!
Не търся успокоение, но мисля, че всеки разумен човек е длъжен да каже същото за себе си... Каква е целта, поставена от Бога, защо винаги се разминаваме с нея и как да спрем да го правим ще се изясни на всеки, който прочете внимателно настоящия „Прозорец“. Всеки от материалите не само изявява важен аспект от смъртоносния за човека проблем, наречен „грях“, но и дава насоки за решението му. Точно както прави любещият Отец, Който направлява лъка в ръцете на послушното Си дете.
Затова ще завърша с оптимистична нотка. Макар да споделих за тоталния си неуспех в борбата с греха, истината е, че вече много години нерядко целя не просто мишената на Божията воля, а десетката в центъра й. Това се оказва напълно възможно, но само при силно желание, чрез смирена молитва и разпознаване на Божията воля. И разбира се – единствено с помощта на Бога, Който пламенно желае победата на Своите деца над греха. За онези, които не могат да се съгласят с примиренческото (или лукаво): „Ами, всички сме грешни!“, е моето сърдечно пожелание – благодатно време с новия брой!
на хората 120 години за покаяние, но те изминали, а мярката на беззаконието се изпълвала все по-бързо и Божието търпение свършило. Човекът бил предаден на греха. Течението на греха го отнесло толкова далече от Бога, че от цялото съществуващо човечество само осем души се оказали угодни на небесния Отец. И Господ обявил Своето решение (Бит. 6:6-7). Той бил принуден да унищожи човечеството. Човек би имал някакво извинение, ако след грехопадението Бог го беше предал на сатана и се бе отвърнал от него. Но ние виждаме, че Бог търсел човека, не го отхвърлил след изгонването от рая, а разделил хората на две родословия, започващи от Каин и от Сит (Бит. 4:14-26). В рода на Сит патриарсите общували с Бога, преодолявали силата на греха и живеели толкова свято, че и ние бихме искали да можем като тях. Те показвали, че с грехопадението не всичко е погубено, но за всеки е нужно да се обърне към Бога. Потомците на Сит призовавали името на Бога. Това обаче не продължило дълго.
И
сторията, която започва с изгонването на човека от рая, още не е завършила. Изминали са много години, откакто са се затворили вратите на рая, но развитието на тази история продължава. Горчивият вкус на райския плод е останал в устата на целия човешки род. Всеки грях е семе за нови и много по-големи грехове. За това свидетелства всяка страница от Свещеното Писание. И все пак, допускаме, че от всички грешници Адам и Ева са най-умерените. Защото след първото им съгрешаване Писанието не посочва нито един друг техен грях. Нишката на греха продължава при Каин, първородния син на нашите прародители. В момента, в който споменем името му, пред нас се изправя изверг, извършил страшния грях на братоубийството. Потомъкът на Адам Каин със своята насилническа ръка въвежда смъртта в човека, като убива единствения си брат. Поразително е, че това убийство е извършено на религиозна основа. Нечестивият убива праведния. Но историята продължава. От Писанието виждаме как с умножаването на човечеството се умножава и грехът. 600 години по-късно светът бил до такава степен осквернен, че за да унищожи греха, Бог решил да унищожи човечеството. Коренът на злото, започнал от Адам, преминал към Каин и към следващите поколения. Бог дал
За съжаление след потопа се оказало, че Бог не е приключил със злото. В Битие 8:20-21 четем: „Помислите на човешкото сърце са зло още от младините му“. Нашето сърце изригва зло и в него няма нищо друго. Новата страница в историята след потопа също започва от греха. А какви чудесни условия е имало за ново начало, при които не би трябвало да съществува грях! Осем праведници, сред тях побелелият Ной, и никой друг. Те са изпълнени с незабравимите впечатления от ужасния съд. Изпитват огромна благодарност, че са спасени. От тях би трябвало да произлезе свят, благочестив род, напълно приключил с греха и тясно свързан с Бога. Но ако проче-
тем Бит. 9-11 гл., ще видим, че не се споменава нито една праведна душа, която да се е прибавила към тези осем души. Това означава, че отпадането от Бога е започнало веднага след потопа. В Битие 11 гл. виждаме, че народите са се обединили, за да утвърдят своето величие. Те решили да построят кула, висока до небето. Нимрод, техният първи владетел, възглавил това дело, за да стигне до небето без Бога. Но Господ сложил край на тези усилия. Веднага след като хората започнали да строят кулата, Бог ги разпръснал по цялата земя. После ги виждаме разселени като центрове на езическите народи. Важно е да отбележим, че Бог винаги е искал да пресече пътя за умножаването на греха и злото. Веднага след като грехът проникнал в рая, Господ прогонил човека от там. В рая няма място за грях. Веднага след като грехът обхванал Содом, Господ застанал на пътя на всеобщия грях и унищожил града с огън, като спасил само Лот, племенника на Авраам, и неговото семейство. В Битие 10 гл. са описани народите, възникнали след потопа. Как се развивали тези народи? Какво било тяхното духовно състояние? Те не вярвали нито на Бога, нито на пророците, нито на Божите откровения. Виждаме тяхното непрекъснато падение. Цялата им история е мерзост и грях. Тяхното духовно състояние е описано точно от ап. Павел в Римл. 1:19-32. Самата природа свидетелствала на хората за Твореца. У тях имало вътрешен закон, вложен от Бога в сърцето им (Римл. 2:14-15). Но въпреки това те затъвали все по-дълбоко в греха. Ето как Библията разказва за първата стъпка от падението на езическите народи: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха…“ (Римл. 1:21). И най-малкият белег за това, че има Творец на всичко видимо, трябва да кара човека да Му благодари, но подобно нещо не се случило. Бог пречел на хората да грешат. И тъй като е невъзможно да махне от съзнанието си Бога, човекът започнал да изгражда в ума си бог по свой образ и подобие, да си прави идоли. Първата глава на Посланието към римляните ни дава ясна картина за състоянието на езическия свят: „...заблудиха се в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек“ (ст. 21-23). Дори стигнали по-далече – представяли Бога като подобен на птици, четириноги и влечуги. Бог бил свален от Своя престол и хората създали свой бог в собствения си ум. Трябва да обърнем внимание, че преди потопа не е имало идолослужение. Но тъй като хората отхвърлили Бога, Той ги оставил да вършат ужасните неща, за които четем в първата глава на Посланието към римляните. Човекът унизил Бога, като Го уподобил на себе си, а после паднал по-ниско и от творението. Днес има много езичници, които твърдят, че възприемат всевъзможните изображения не като Бог, а само като символ на Бога. Но това е още по-лошо. Жалък е богът, който може да бъде изобразен с помощта на глина или нарисуван с бои. Ако човек се покланя на предметите, които са направили ръцете му, това е най-голямото оскърбление за Бога. Така истината се превръща в лъжа. Втората стъпка от падението на човека е развратът. Този, който се опитва да оскверни Бога, сам ще бъде осквернен от собствената си плът. Такава
е природата на хомосексуализма. Какъв позор пада върху човечеството, когато един мъж съжителства с друг мъж! Каквото посее човек, това и ще пожъне. Развратът води до много болести, до отслабване на цели поколения, до израждане, до духовна слепота, до лишаване от ум – именно това е възмездието като следствие на тези грехове. Но има още една стъпка на отпадане от Бога: „Понеже не се опитаха да имат Бога в разума си...“ (Римл. 1:28). Докато затъва все по-дълбоко в греха, човек заглушава своето съзнание дотолкова, че в ума му не остава място за Бога. Библията учи, че Бог изпълва вселената. Бог е вездесъщ, но съществува едно място, където няма Бог – това е разумът на човека, комуто
богът на този свят, сатана, е заслепил ума. Какво става с такива хора? Отговора намираме в Римл. 1:24-32: „Затова Бог, според похотите на сърцата им, ги предаде на нечистотата… те замениха Божията истина с лъжа… Бог ги предаде на срамни страсти… на извратен ум – да вършат онова, което не е прилично“. Такъв е човекът, в чиито ум и сърце няма Бог. Жалко състояние! И страшно!
Н
икой не може да избяга от последствията на греховете си. Няма човек на земята, който да съгреши и да не плати за греховете си под една или друга форма. Голямо безумие е да си въобразиш, че като вършиш неправда и зло, може да придобиеш нещо ценно. Едно е ясно: със своите грехове човек вреди на самия себе си. Бъди сигурен, че греховете ти ще те намерят! Не можеш да избягаш от тях! Ще ти се наложи да страдаш поради греха, който смяташ да извършиш или вече си извършил. В Библията се казва: „Не се лъжете: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). Ако сложиш ръката си в огъня, несъм-
нено ще се изгориш. Така и тук – ако някой съгреши, ще си плати. Можеш да избягаш от ръката на закона, но не си в състояние да се скриеш от последствията на греха си. Не можеш да избягаш от Божите закони. Няма място, където би могъл да се скриеш от наказанието за своя грях. ГРЕХЪТ НАМИРА ЧОВЕКА ЧРЕЗ ОБЩЕСТВЕНОТО ПРАВОСЪДИЕ Като цяло хората, които са извършили престъпление, рано или късно са привлечени под отговорност. Някои успяват да се скрият за седмици, месеци или дори години, но в края на краищата ще си понесат наказанието.
ГРЕХЪТ ЩЕ ТЕ НАМЕРИ В СОБСТВЕНОТО ТИ ТЯЛО Между нравствеността и здравето съществува тясна връзка. Този, който върши грях, ще страда в тялото си. Грехът му ще го намери. В природните закони няма изключения. Защо има толкова много мъже с болни тела и накърнен ум? Защо има толкова слаби и измъчени жени? Защото са изпитали върху себе си последствията на Божия закон, който са нарушили. Дори такъв грях като гнева няма да премине безследно. Гневът нарушава правилното кръвообращение, храносмилателната система, разстройва мозъка и нервите, понякога води до парализа и смърт. Приятелю, ако вършиш някакъв грях, спри и си спомни: той ще те намери! ГРЕХЪТ ЩЕ ТЕ НАМЕРИ В СОБСТВЕНИЯ ТИ ХАРАКТЕР Всеки грях поражда болест. Но да имаш болен характер, е много по-лошо от това, да имаш болно тяло. Не можеш да лъжеш, без това да осакатява твоя характер, твоята душа. Или смяташ, че е възможно да излъжеш другия с пари и да станеш по-добър? Когато искаш да придобиеш нещо с лъжа, ще претърпиш загуба. Мъже, смятате ли, че ще можете да отнемете чуждата жена, или вие, жени, да завладеете чуждия мъж и да избегнете пагубната язва в своя характер, която ще се разпространява постепенно и ще изпива вашите сили, подобно на рак? Не можеш да четеш книга със скверно съдържание или да слушаш мръсна история и да не развалиш характера си.
„Не се лъжете: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). ГРЕХЪТ ЩЕ ТЕ НАМЕРИ В СЪВЕСТТА ТИ Можеш да скриеш греха си от другите, но от собствената си съвест няма да го скриеш. Божията милост те е създала така, че съзнанието за греха води до самоосъждане и страдание на сърцето. Телесните страдания са нищо в сравнение с угризенията на съвестта. Това е адът на земята. Никакво материално благополучие или човешка любов, никакво развлечение или музика, никакво опиване с алкохол или нещо друго не могат да прекратят или заглушат изобличаващия глас на съвестта. Не се лъжи! Грехът, който си извършил, ще говори чрез твоята съвест. ГРЕХЪТ ЩЕ ТЕ НАМЕРИ В ТВОИТЕ ДЕЦА Едно от най-ужасните последствия на греха е в това, че неговото проклятие се разпространява не само върху нас, а и върху нашите деца. Може да не ти хареса това, да не го искаш, но е така. Несъмнено някои от децата на пияниците ще станат пияници. Възможно е още да не си хроничен алкохолик, но помни, че твоето проклятие в по-голяма или по-малка степен ще постигне и твоите деца. Грехът на прелюбодеянието също се отразява върху децата. Един известен човек изпаднал в грях. Малко хора знаели за това. Когато научила, неговата жена великодушно му простила. Но грехът на този човек продължил в семейството му: неговата дъщеря станала жертва на някакъв злодей.
Днес грехът ви се струва привлекателен и смятате, че има смисъл да го извършите, но утре ще дойде разплатата за него. Съпрузи и съпруги, които се изкушавате от греха, знайте, че можете да навлечете проклятие върху собственото си семейство. Днес грехът ви се струва привлекателен и смятате, че има смисъл да го извършите, но утре ще дойде разплатата за него. Не вършете грехове! Последствията от тях са твърде плачевни. ГРЕХЪТ ТИ ЩЕ ТЕ НАМЕРИ ВЪВ ВЕЧНОСТТА Земният живот още не е всичко. Има бъдещ живот. Ако наказанието за греха не те постигне на земята, ще те намери във вечността. В това няма ни най-малко съмнение. Във вечността ще жънем последствията от онези грехове, които извършваме на земята. Понякога ни се струва, че събитията в този свят вървят по своя ред и никаква праведна ръка не се намесва в тях. Но не е така. Бог ще призове грешниците на съд и ще им поиска сметка. И хората ще трябва да страдат. Много да страдат! Някои мъже хвърлят своите мрежи по пътя на невинни момичета, които губят честта си и нерядко умират със смъртта на отхвърлените. Често такива съблазнители не се привличат под отговорност. Някои от тях дори се хвалят със своите „победи“. Допускат ги във висшето общество и ги увенчават с лаври. Но невинаги ще бъде така. Наказанието за греха ще ги настигне. Ако не в този свят, в бъдещия. И някога те ще стоят пред целия свят, покрити с безчестие и вечен позор.
Сега човекът отхвърля Бога, смее се над Словото Му, тъпче с крака Неговия Син, Иисус Христос, Спасителя на човечеството. И Бог позволява на такъв човек да живее още и известно време не го изправя на съд. Но това е, защото „жътвата още не е узряла“. „Ако Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и ги върза с веригите на мрака, ги предаде да бъдат пазени за съд… то Господ знае как да избавя благочестивите от напасти, а неправедните да държи в мъки за съдния ден“ (II Пет. 2:4, 9). Не се лъжи! Грехът ти ще те намери. Ако някой, който чете тези редове, има намерение да извърши някакъв грях или ако животът ти досега е бил непрестанен грях, отхвърляне на Бога и непослушание на Неговото Слово, моля те, не затъвай в това нечестие още по-дълбоко. По-късно ще съжаляваш много! Ще трябва да плащаш за греха си. Той ще те намери! Мнозина от нас са грешили и вече чувстват върху себе си последствията от своите грехове. Какво да правим в такъв случай? Тичайте при Христос! Досега говорихме за Закона на Господ, но в Евангелието се предлага само един път, за да се спасиш от съда на Закона, и това е евангелската благодат: „Христос ни изкупи от клетвата на Закона“ (Гал. 3:13). Обърнете се към Иисус, без да се бавите! Още сега. Той призовава: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Иди при Него, не се бави! И така, на въпроса на грешника: „Какво да правя, за да се спася?“, има само един отговор, записан в Евангелието: „Повярвай в Господ Иисус Христос и ще се спасиш“ (Деян. 16:30-31).
овествованията от Новия Завет изобилстват с контрасти: дванадесет ученици, но един от тях е дявол; Христос е разпънат на кръста, чист и царствен, но от двете Му страни са разбойниците. Така и в 15 глава на Евангелието от Лука прекрасната картина, описваща завръщането на блудния син, е помрачена от буреносен облак – образа на по-големия брат. Но с подобно съчетание на контрастите се преследва не само художествена цел. Съпоставката между двата характера – на блудния син и неговия брат – има дълбок духовен смисъл. Най-общо греховете могат да се разделят на два вида: грехове на плътта или страстта и грехове на
душевното настроение или характера. Пример за грехове на страстта в Новия Завет е блудният син, а за грехове на характера – по-големият му брат. На пръв поглед именно малкият брат е тъмното петно в картината. Той е потънал в грехове, опозорил е себе си и своите близки. Хората виждат в него съчетание на всичко най-лошо в човешкото сърце и го противопоставят на къщовника – поголемия му брат. Но това е напълно погрешно. По-лошият от двамата е големият. Често съдим за греховете по външния вид. Разпределяме ги според класификацията, установена в обществото. Най-грубите грехове слагаме на първото стъпало от стълбата, на по-високите стъпала разполагаме по-дребните грехове, после стъпалата започват да се размиват
в нашите очи и изчезват в пространството, така че по-голямата част от прегрешенията остава неясна. Ние нямаме специални прибори, с които да определим тежестта на греховете. Тяхната градация е наше собствено изобретение. Възможно е да се заблуждаваме. Всъщност изтънченият и скрит грях, който привлича повече нашата паднала природа, би трябвало да ни се струва по-унизителен от който и да било друг. Но според хората грехът на поголемия брат е просто дреболия, минутно лошо разположение на духа, за което не си струва да си спомняш. Христос обаче е сметнал за нужно да го посочи. По-големият брат – трудолюбив, търпелив, послушен (нека отдадем дължимото на неговите достойнства) – се прибира вкъщи след теж-
ката работа на полето. Години наред всяка вечер, както и днес, той се прибира с капки честна трудова пот на челото, с натежали от умора ръце и крака, но с леко сърце: изпълнил е дълга си! Доста често обаче, когато приключи трудовият ден, свършват и самообладанието на човека, и отговорността му за неговия собствен нрав. А изкушения най-често срещаме тогава, когато най-малко сме подготвени за тях. Така и онази вечер, докато приближава към дома си, големият брат чува весели гласове, песен и ритъм на танци – съвсем необичайни звуци в тяхното тихо, скучно жилище. „Брат ти се върна – му казва слугата – и баща ти закла за него угоеното теле.“ Брат му! Колко са тъгували за него! Накрая молитвите на семейството са чути и избягалият немирник се е върнал
под родителския покрив! Но по лицето на по-големия брат не се вижда радост, напротив, то е по-мрачно от облак. „Брат ми – мърмори той през зъби, – този безделник и гуляйджия! И за какво са вдигнали празненство? Никой никога не е помислил да направи нещо подобно за мене. А казват, че добродетелта се възнаграждава! Ще им покажа аз какво мисля за цялото това веселие! За мене никога не са канили нито един от приятелите ми, а за посрещането на този бродяга от далечна страна, от коритото на свинете, са се събрали всички съседи!“ Той се разгневил и не искал да влезе. „Какво дете!“ – може би ще кажем ние. Но това е повече от детинщина. Този буреносен, греховен облак, който се трупал през целия живот на по-големия брат под обвивката на
добродетелите, изгарял душата му с ревност, гняв, гордост, липса на милосърдие, жестокост, високо самочувствие, мрачност, обидчивост, инат и множество други съставки на лошото разположение на духа. Но този вътрешен ад често предизвиква у хората просто снизходителна усмивка. „Това е само пристъп на избухливост – казват те, – мимолетно разколебаване, леко облаче.“ Облачето обаче е съставено от капки. А тези капки говорят, че някъде дълбоко в душата на по-големия брат бушува цял океан, мътен и злобен. Ето защо лошото разположение на духа има такова важно значение. Не само по себе си, а като илюстрация на характера, който се открива чрез него. Появяващата се периодично треска говори за постоянен скрит недъг в организма. Случайни-
ят мехур на повърхността на язовира означава, че на дъното има гниене. Точно така и скритите свойства на вашата душа говорят за себе си въпреки волята ви. Избухването на вашия лош характер е проблясък на мълния, която разкрива цяла серия гнусни скрити грехове. Но това, което особено ни поразява, когато изучаваме греховете на нашия характер, е тяхната странна съвместимост с висши нравствени качества. По-големият брат несъмнено бил човек на нравствените правила. Преди много години, когато баща му разделил имуществото между синовете си, той имал пълната възможност, ако поиска, да пътешества, да види света, изобщо, да се наслади на живота. Но като добър син големият избрал живота в бащината къща. Този остарял дом станал неговият свят, а възрастният му баща – най-близкият му приятел. По-големият син бил дясната ръка на баща си, утеха и радост в неговата старост. Бил пример на трудолюбие за неговите слуги, образец на справедливост и пестеливост за съседите, почтен млад човек пред цялото село. Затова лошият характер изглежда още по-тъжно и уродливо у такъв прекрасен човек. Това обстоятелство ни кара да се замислим над ценността на онова, което наричаме добродетел. И колко жалко, че не разполагаме с мерило за истинска оценка на хората, които се явяват образец на всички добродетели. Известно е, че добродетелите могат да бъдат действителни или само илюзорни, също както и пороците – понякога те са действителни, макар и скрити: някои хора не се отклоняват от правия път само защото ги е страх. Те просто не се решават да извършат едно или друго престъпление и така да загубят репутацията си, да излязат от коловоза, да скъсат с обществото, да си навлекат всякакви беди. Ето защо хора, които са доста грешни, запазват своята външна нравственост.
И обратно, сред блудните синове понякога се срещат характери със своя красота. Хората, признати от общественото мнение за безнадеждно паднали, изненадват с благородство на характера, доброта и мекост. Неслучайно Господ Иисус заявява: „Истина ви казвам, че митарите и блудниците ще ви изпреварят в Божието царство“ (Мат. 21:31). Има два вида грехове, но не всички хора са подложени на двата едновременно и с този факт се обяснява съвместимостта на добродетелния живот с лошия характер. Обикновено хората казват: „Не е възможно толкова много лоши неща да се крият в човека, в когото забелязваме само добро“. Колко често в защита на свадливия човек чуваме, че е въплъщение на кротостта, ако го опознаем отблизо. Същото се отнася за избухливите: в нормално състояние те сякаш са образец на мекост и деликатност. Ние прощаваме на човека недостатъците на характера му, тъй като той като цяло не е толкова лош, както се говори за него. С една дума, задоволяваме се с желанието хората да бъдат до известна степен добри. Лошият характер – това е грехът на добродетелните хора. Притчата на Христос за по-големия брат очевидно се отнася за добродетелните. Тя цели „добрите“да станат най-добри. Нека видим сега как лошият характер се отразява на разсъдъка и религиозната природа на човека. Решенията, които взимаме в разгара на гнева си, винаги са плод на това раздразнение и често са неоснователни. Взели сме неправилно,
необмислено решение, но упорито държим на него. Най-вероятно по-големият брат, веднага след като обърнал гръб на домашното празненство, в душата си се е нарекъл „глупак“. Но той упорито повтарял: „Няма да отида!“ и нито молбите на баща му, нито осъзнаването за нелепото му поведение можели да го разколебаят. Изкушението кара човека да взима необмислени решения, после
то лошо разположение на духа, а и да скриват своето мнение, като прекарват целия си живот в изпълнение на нещо, което смятат за каприз. С течение на времето всичко това развращава слабите, като ги учи на фалш. А когато тази практика се прилага и във възпитанието, резултатите са повече от пагубни. Преди всичко, разбира се, по-големият брат развалил собственото
да предприема ненужни действия, а след целия вдигнат шум не му остава нищо друго освен да съобразява по-нататъшното си поведение с първия порив. Ето го истинското въздействие на лошия характер върху разума. Резултатите от такова поведение са пагубни не само за нас, но и за другите. Една от особеностите при греховете на характера е, че тяхното най-пагубно въздействие е върху околните. Тъй като лош характер проявяват най-вече силните, слабите трябва не само да понасят тяхно-
си настроение. Може да си представим какъв срам е изпитал, когато дошъл на себе си. Но тези изблици на лошото разположение на духа не минават толкова бързо и безследно, както ни се струва на пръв поглед. Отвращението към себе си и срамът могат да дойдат веднага, но много други неща трябва да почакат. Например, ще почака молитвата: човек не може да се моли, когато в душата му цари злоба. Той трябва да прости на брат си, преди да иска от Господ прошка на собствените си грехове.
И за бащата, и за гостите, и дори за слугите тази тягостна сцена до вратата не минала безследно и цялото им веселие и радост били помрачени. Но на един от присъстващите тя подействала десет пъти по-силно, отколкото на другите – това е върналият се брат. Можем да си представим какво е почувствал тогава. Вероятно е съжалил, че е решил да се върне. И се е запитал – не е ли било по-добре да пасе свинете, отколкото да понася грубостите на своя самодоволен и високомерен брат! Да, често отблъскваме другите от християнството с нашия лош пример. Ние, които сме част от Христовата църква, често сме недостатъчно извисени душевно, за да се отнасяме правилно с хората, върнали се при Бога. Не ни достигат духовна чувствителност и приветливост. Ние се упражняваме във вярата, провъзгласяваме и защитаваме християнските принципи, но забравяме, че най-важна от всичко е любовта. Докато не кажат за нас: „Те са търпели дълго и са останали кротки. Не е лесно да ги разсърдиш. Всичко понасят и не мислят зло“, едва ли ще имаме влияние върху ближните си. Един жесток християнин е способен да отблъсне от вратата на рая стотици блудни синове. Любовта на Бога към окаяните грешници наистина е поразителна, но още по-изумително е Неговото търпение по отношение на вярващите с лош характер. По своята природа лошият нрав е грях срещу любовта. Трудно е да повярваме, но е така – няма по-голям грях в света от лошия характер. Ако той е грях срещу любовта, всъщност е грях срещу Бога, защото Бог е любов. А сега нека поговорим за лечението на този грях. Християнството лекува всички недъзи – дори когато лошият нрав е вродено качество, наследствен недостатък. Ако християнството беше безсилно да направи това, то не би могло да отговори на нуждите на човечеството.
Нека видим какво е направил в притчата бащата, за да успокои големия си син. Обърнете внимание, че в началото той не се опитва да го убеждава. Обикновено се прави тази груба грешка – хората започват да убеждават разгневения. Никакви наши разсъждения, убеждения и доводи няма да помогнат, докато човекът е раздразнен. Проблемът произтича от областта на чувствата и бащата започва с тях. Ще дойде време, когато разумът ще влезе в своите права. Тогава на сина ще бъдат представени сериозните доводи срещу неговото поведение, посочени в последния стих на главата. Но преди всичко бащата се опитва да действа с любов. – Сине – казал бащата, – ти винаги си с мене и всичко мое е твое. Безсмислено е да се говори за мое или твое, когато имаш право върху
ли рая за всички останали. Подобен човек може да влезе в Небесното царство само ако се роди отново. За да наследим рая, ние трябва да приемем рая вътре в себе си. Но дори и сега на земята съществуват няколко вида рай, от които благодарение на лошия си нрав и прекомерните си изисквания ние сами изгонваме себе си. Това е раят на приятелството, на семейния живот, на църковното общуване, на духовното сътрудничество, на милостивото служение в полза на бедните, неуките и страдащите. На практика обаче поради някаква лична обида, поради това, че не ни харесва организацията на дадено дело, че някои сътрудници не са ни симпатични, че едно или друго не е по вкуса ни, ние нерядко следваме примера на по-големия брат, сърдим се и „не искаме да влезем“.
всичко. На малкия син само теле, а на тебе – всичко! Безполезно е да изкореняваш лошия нрав в себе си само със силата на волята. Мнозина от нас са се заричали хиляди пъти така, но със скръб са се убеждавали, че всички тези обещания потъват някъде още при първото изкушение. Душата може да бъде излекувана само ако в нея проникне великата Божия любов. Ако човек пусне любовта в душата си, неговото изцеление е сигурно. Ако не успее, остава безнадежден. Завесата се спуска над притчата за блудния син, като оставя него вътре, а по-големия брат – отвън. За човека със злобно сърце е немислимо да бъде на небето – той ще разва-
А всъщност „не искаме да влезем“, защото сме недоволни, душата ни е отровена и озлобена. Но тъкмо във факта, че по своя воля „не сме влезли“, е най-тежкото наказание. Защото какво може да бъде по-тежко от това, да останеш „отвън“, да се почувстваш излишен, самотен, ненужен, без да обичаш никого и без никой да те обича?! Всеки грях помрачава в нас образа на Бога, но греховете на характера разрушават не само образа на Бога в нас, а и Божието дело, и човешкото щастие!
мъртта идва в света чрез грехопадението на човека. Говорим за духовната смърт, която отделя човека от Бога. Тя идва чрез греха и така е до днес. В Римл. 5:12 четем, че първо, „чрез един човек грехът влезе в света“. Адам е съгрешил и е въвел греха в света. И второ, „смъртта премина във всички хора чрез един човек, в когото всички съгрешиха“. Смъртта не просто се е разпространила сред всички или е била
грешава троичната природа на човека, затова той трябва да умре. Само човечеството може да изкупи човечеството. Но тъй като грехът е влязъл в човечеството, неговата собствена смърт не може да го изкупи. Ето защо е дошъл Господ Иисус. И сам е станал Човек, за да поеме върху Себе Си осъждането на човечеството. Неосквернена от греха, Неговата свята човешка природа била способна чрез смъртта Му да изкупи грешното човечество. Той умрял със заместителна смърт, приел върху Себе Си пълното наказание за греха на всички хора, дал живота Си като откуп за нас. Вследствие на това всеки, който вярва в Него, „не отива на съд“ (Йоан 5:24).
новото човечество, в което се влиза чрез новораждане. Един пример в Посланието към евреите илюстрира тази мисъл. За да докаже, че свещенството по чина на Мелхиседек стои по-високо от свещенството по чина на Левий, авторът напомня на своите читатели, че Авраам някога принесъл десятък на Мелхиседек и получил от него благословение, и стига до заключението, че десятъкът на Авраам и благословение-
предадена на всички, а е „преминала във всички“. Проникнала е, просмукала се е в духа, душата и тялото на всички хора. Няма място у човека, където смъртта да не е проникнала, затова, за да съществува, той непременно трябва да приеме божествения живот. Спасението не може да се изразява в човешки реформи, защото те са безсилни пред смъртта. Грехът трябва да бъде осъден още преди спасението да стане възможно. Именно това извършва за нас спасението от Господ Иисус Христос. Човек, който съгрешава, трябва да умре. За това говори Библията. Нито едно животно или ангел не могат да понесат наказанието за греха вместо човека. Съ-
Когато Словото станало плът, То обхванало в Себе Си всяка плът. Точно както постъпката на един човек – Адам – представлявала постъпка на цялото човечество, така делото на един Човек – Христос – било дело на цялото човечество. Трябва да разберем колко всеобхватен е Христос, за да осъзнаем каква е същността на изкуплението. Защо грехът на един човек – Адам – се осъжда като грях на всички хора от миналото и настоящето? Защото Адам е глава на цялото човечество – от него произхождат всички други хора, дошли на света. По подобен начин послушанието на един Човек – Христос – се оказва праведност за мнозина в настоящето и миналото, защото Той е глава на
то, получено от него, са принадлежали и на Левий. Как? Защото Левий „беше още в чреслата на баща си, когато го посрещна Мелхиседек“ (Евр. 7:10). Ние знаем, че Авраам е родил Исаак, Исаак – Яков, а Яков бил баща на Левий. Левий бил правнук на Авраам. Когато Авраам принесъл десятъка и получил благословението, Левий още не бил роден, както не били родени неговите баща и дядо. Но според Библията благословението на Авраам и принесеният от него десятък били достояние и на Левий. Тъй като Авраам стоял по-ниско от Мелхиседек, Левий също бил по чин по-ниско от Мелхиседек. Този пример ни помага да разберем защо грехът на Адам се смята за грях на цялото чове-
временното удоволствие от греха. Следователно тялото трябва да бъде наказано за греха. Но кой човек може да понесе физическите страдания на Христос на кръста? Не са ли предречени телесните страдания на Иисус в месианските пророчества? В Пс. 21:17 четем: „Пробиха Ми ръцете и нозете“. Пророк Захария насочва вниманието към Онзи, „Когото прободоха“ (Зах. 12:10). Неговите ръце, Неговите нозе, челото Му, бедрата Му, сърцето Му са пронизани от хората – от грешното човечество и заради грешното човечество. Многобройни били раните Му и изпитвал силна болка, защото, когато тялото Му увиснало на кръста, Неговата кръв не можела да циркулира свободно. Бил много жаден, затова възкликнал: „Езикът Ми прилепна за небцето“ и „В жаждата Ми с оцет ме напоиха“ (Пс. 21:16; 68:22). Ръцете трябва да бъдат прободени, защото обичат да грешат. Устата трябва да страда, тъй като обича да греши. Краката трябва да бъдат пронизани, защото обичат да грешат. Всичко, което трябвало да бъде извършено като наказание над
чество, а осъждането и наказанието на Христос се възприемат като осъждане и наказание за всички. Причината е, че когато Адам съгрешил, все още нероденото човечество било в него. И когато Христос бил осъден, всички бъдещи новородени вярващи били в Него. Следователно Неговото осъждане се приема като тяхно осъждане и всички вярващи в Христос няма да бъдат осъдени. Тъй като човечеството подлежало на осъждане, Божият Син, Човекът Иисус Христос пострадал с духа, душата и тялото Си на кръста заради греховете на целия свят. Нека се спрем първо на Неговите физически страдания. Човек греши посредством тялото си и в тялото си усеща
тялото, Христос понесъл върху Себе Си, върху Своето тяло и физически страдал до смърт. В Негова власт било да избегне страданията, но ги понесъл доброволно, като изложил тялото Си на неимоверни изпитания и болки, без да се откаже дори за миг, докато не видял, че всичко се „свършило“ (Йоан 19:28). Едва тогава предал Своя дух на Бога. Но освен тялото Му страдала и Неговата душа. Душата е орган на самосъзнанието. Преди разпятието дали на Христос вино със смирна, за да се притъпят усещанията Му, но Той отказал да пие, защото не искал да губи съзнание. Душите на хората се наслаждавали изцяло на греха, затова Иисус в душата Си бил готов да из-
търпи болката за престъпленията им. Той бил готов да изпие по-скоро чашата, която Бог Му дал, отколкото чашата, която би притъпила Неговото съзнание. Колко е позорна смъртта на кръста! Така убивали избягалите роби. Те нямали нито имущество, нито права. Тялото им принадлежало на господаря, затова можело да бъдат наказвани с най-позорното наказание – разпъване на кръст. Господ Иисус приел образ на роб и бил разпънат. Пророк Исая Го нарича: „Роб (Слуга) на Бога“ (Ис. 53:11), а ап. Павел пише: Той „прие образ на роб“ („слуга“ – Фил. 2:7). Именно като роб Той идва да избави нас – пожизнените роби на греха и дявола. Ние сме роби на своите страсти и навици. Продадени сме в робство на греха. Но Христос е умрял заради нашето робство и е понесъл върху Себе Си целия наш позор. В Библията е написано, че римските войници взели дрехите на Господ Иисус (Йоан 19:23). Той бил почти гол, когато Го разпънали. Това е една от позорните страни на разпятието. Грехът сваля от нас бляскавите дрехи и ни оставя голи. Господ Иисус бил съблечен пред Пилат, а после отново – на Голгота. Как е реагирала Неговата свята душа на такова издевателство? Не е ли оскърбило това Неговата святост и не Го ли е изпълнило със срам? Кой може да проникне в Неговите чувства в онзи момент? Заради това, че човекът се наслаждавал на видимата слава на греха, Спасителят трябвало да понесе видим позор. Наистина „Ти, Господи… Го покри със срам… спомни си как Твоите врагове хулят, Господи, как обезславят следите на Твоя Помазаник“, Който „претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол“ (Пс. 88:46, 52; Евр. 12:2). Никой никога няма да разбере колко големи са били душевните страдания на Спасителя на кръста. Ние често размишляваме над Неговите физически мъки, но забравяме за страданията на душата Му. Седмица преди Пасхата близките Му хора Го чули да казва: „Душата Ми сега се смути“ (Йоан 12:27). Това насочва към
кръста. В Гетсиманската градина отново чули тези Негови думи: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:38). Ако не беше написано това, едва ли бихме помислили за душевните страдания на Иисус. В 53 глава от Книгата на пророк Исая три пъти се споменава участието на Христовата душа в кръстните страдания: „душата Му принесе умилостивителна жертва“, „Той ще гледа подвига на душата Си“ и „предаде душата Си на смърт“ (ст. 10-12). Именно защото Христос е понесъл върху Себе Си проклятието и позора
на кръста, всеки, който вярва в Него, няма да изпита нито едното, нито другото. Неговият дух също страдал неимоверно. Чрез своя дух човек общува с Бога. Божият Син бил свят, безгрешен, неопетнен, отделен от грешниците. Неговият дух бил в пълно единение със Светия Дух. У Христос нямало безпокойство или съмнение, защото Бог бил винаги с Него. Той казва: „Не съм сам, а сме Аз и Отец, Който Ме е пратил“; „Този, Който Ме е пратил, е с Мене“ (Йоан 8:16, 29). Затова Иисус може да се моли така: „Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш“ (Йоан 11:41-42). И все пак, когато висял на кръста, Той извикал: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оста-
вил?“ (Мат. 27:46). Тогава духът Му бил откъснат от Бога. Колко мъчително дълбоко усещал Христос Своята самота, Своята раздяла с Бог Отец! Синът продължавал да се покорява на волята на Баща Си, но бил оставен: не заради самия Себе Си, а заради хората. Грехът поразява повече от всичко духа. Затова въпреки цялата Си святост Синът трябвало да бъде откъснат от Бог
Отец, след като понесе върху Себе Си греха на другите. Вярно е, че в безбройните дни на изминалата вечност Той можел да каже: „Аз и Отец сме едно“ (Йоан 10:30). Дори в дните на земния Му живот това не се променило, защото Неговото въплъщение не можело да бъде причина за отделяне от Бога. Само грехът бил способен да Ги раздели, въпреки че бил грях на хората. Иисус понесъл тази духовна раздяла със Своя Отец заради нас, за да може нашият дух да се върне при Бога. Докато стоял край гроба на Лазар, Иисус вероятно мислел за Своята наближаваща смърт, затова „се разтъжи духом, смути се“ (Йоан 11:33). Когато разказвал, че ще бъде предаден и ще умре на кръста,
Той отново „се смути духом“ (Йоан 13:21). Ето защо, когато приел наказанието на Голгота, възкликнал: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“; „Спомням си за Бога и треперя; помислям и духът Ми изнемогва“ (Мат. 27:46; Пс. 21:2; 76:4). Тогава Иисус бил лишен от мощната подкрепа на Светия Дух в Своя дух (Еф. 3:16), защото Неговият дух бил откъснат от Божия Дух. Затова Христос въздиша, когато казва: „Аз се разлях като вода; всичките Ми кости се разглобиха; сърцето Ми стана като восък, разтопи се в
Моята вътрешност. Силата Ми изсъхна като чиреп; езикът Ми прилепна за небцето и Ти ме сведе до смъртна пръст“ (Пс. 21:15-16). От една страна, Светият Дух Го е напуснал, а от друга, духът на сатана издевателствал над Него. Очевидно Пс. 21:1214 се отнася именно за този момент: „Не се отдалечавай от Мене, защото скръбта е близо, а помощник няма. Множество телци Ме обиколиха; тлъсти васански бикове Ме обкръжиха, разтвориха уста срещу Мене като лъв, който е гладен за плячка и реве“. Неговият дух трябвало както да понесе факта, че е оставен от Бога, така и да противостои на нападките от злите духове. Духът на човека до такава степен се е откъснал от Бога, превъзнесъл се е и е последвал злия дух, че трябва да бъде напълно сломен, за да спре да се противи на Бога и да скъса своя съюз с дявола. На кръста Господ Иисус поел върху Себе Си нашите грехове. Неговата вътрешна свята човешка страна била изцяло разбита, когато Бог осъдил порочното човечество. Оставен от Бога, Христос понесъл
изключително дълбоката болка от греха, като попаднал в мрака на наказващия Божи гняв, без подкрепящата любов на Бога и без светлината на Неговото лице. Последствието от греха е пълната изоставеност от Бога. Така нашата греховна човешка природа била осъдена изцяло, защото била осъдена и наказана в безгрешния Богочовек Иисус Христос. В Него святото човечество удържало победа. Цялата присъда, която трябвало да се стовари върху тялото, душата и духа на грешниците, се стоварила върху Христос. Той е нашият заместник. Чрез вяра ние сме се съединили с Него. И Неговата смърт се смята за наша смърт, Неговото осъждане – за наше осъждане. Нашите дух, душа и тяло заедно са приели пълното осъждане и наказание в Него. Затова „сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос Иисус“ (Римл. 8:1). Ето какво е извършил Той за нас и какво е нашето положение пред Бога сега. „Защото, който е умрял, той се е освободил от грях“ (Римл. 6:7). Фактически ние вече сме умрели в Христос, остава само Светият Дух да превърне този факт в наш личен опит. Кръстът е мястото, където грешникът в цялата си същност – дух, душа и тяло – се осъжда. И Светият Дух е способен, чрез смъртта и възкресе-
нието на Иисус Христос, да всели у нас божествена природа, като ни направи съпричастни на божественото естество. Кръстът носи осъждане на грешника, провъзгласява неговата негодност да живее, разпъва го и освобождава живота на Иисус Христос у него. Оттук нататък всеки, който приеме кръста, се новоражда от Светия Дух и приема живота на Иисус Христос. Освобождаването от наказанието и властта на греха, което Бог ни дава, се осъществява на кръста от Неговия Син. Сега Той предлага на всички хора това спасение, за да може всеки, който поиска, да го приеме. Бог знае, че у човека не живее нищо добро – никоя плът не може да угоди на Бога. Тя е порочна до непоправимост. Но щом това е абсолютно невъзможно, как би могъл човек да угоди на Бога, след като повярва в Неговия Син, ако Той не му даде нещо ново? Благодарение на Бога Христос подарява нов живот – Своя несътворен живот – на онези, който вярват в спасението от Него и Го приемат като свой личен Спасител. Това се нарича „ново раждане“. Въпреки че Бог не може да промени нашата плът, Той ни дарява Своя живот. Човешката плът остава също толкова покварена у онези, които са се новородили, както у хората, които не са новородени. Плътта на святия е същата като плътта на грешника. При новораждането не се преобразява плътта. Бог не ни дава Своя живот, за да просвети и възпита нашата плът. Той ни го дава за победа над плътта. При новораждането човек фактически се сродява с Бога. Новораждането означава да се родиш от Бога. Да родиш, това е да дадеш живот. Когато казваме, че сме се родили от Бога, имаме предвид, че сме получили от Него нов живот. Това, което сме получили, е истинският живот. Вече се убедихме до каква степен ние, хората, сме плътски. Духът е мъртъв, душата управлява цялото ни същество, живеем, водени от страстите на плътта. В нас няма нищо добро. За да ни избави, Бог трябва преди всичко да възстано-
ви състоянието на нашия дух, така че да започнем отново да общуваме с Него. Това се случва, когато повярваме в Иисус Христос. Бог „посажда“ Неговия живот в нашия дух, като по този начин го възкресява от мъртвите. Господ заявява: „роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6). При това съединяване на Божия Дух с нашия Божият Дух прониква в нашия и го възстановява до първоначалното му състояние. Светият Дух се вселява в духа на човека и той се пренася в духовната сфера. Нашият дух оживява и отново управлява личността ни. „Новият дух“, посочен от пророк Йезекиил (36:26), е онзи нов живот, който получаваме при новораждането. Човекът се новоражда не защото е направил нещо особено, а защото е повярвал в Иисус Христос като Спасител: „На всички онези, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат Божи чеда; те се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, а от Бога“ (Йоан 1:12-13). Вярващите в Иисус Христос са родени от Бога, затова са Негови деца. Как човек може да знае, че е новороден? Апостол Йоан ни казва, че човек се новоражда, като повярва в Иисус Христос, Божия Син, и Го приеме като свой личен Спасител (Йоан 1:12). Името на Божия Син „Иисус“ означава: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Вярата в името на Божия Син е равносилна на вяра в Него като Спасител, вяра в това, че е умрял на кръста заради нашите грехове, за да ни избави от наказанието и властта на греха. Да вярваш така, означава да приемаш Христос като Спасител. Ако някой иска да разбере дали е новороден, нека си зададе въпроса: „Отишъл ли съм при кръста като безпомощен грешник и приел ли съм Господ Иисус като Спасител?“. Ако отговорът е положителен, той е новороден.
а да разберем каква е разликата между греха на сатана и на Адам, трябва преди всичко да определим повода, предпоставките и прелюдията при възникването на греха на небето и земята. Грехът на земята „взима повод от заповедта“ (Римл. 7:8). Ако нямаше заповед, не би имало грях. Следователно основополагащ момент за възникването на греха в Едем е Божията заповед. Заповедта сама по себе си е „свята, праведна и добра“ (Римл. 7:12). Но „доброто ли стана за мене смърт? Съвсем не: а грехът, за да се яви, че е грях, като ми причинява чрез доброто смърт, така че чрез заповедта грехът да стане извънредно греховен“ (Римл. 7:13). Бог дава заповеди само на разумните създания, които имат свободна воля. За всичко, което няма съзнание, Той е постановил закон, който се изпълнява чрез силите на естествените закономерности. Например нашата планета Земя, като се върти около оста си, за сто години не закъснява и с една хилядна част от секундата. Тук имаме абсолютно подчинение на законите на битието. При съзнателните същества е различно. Обърнете внимание, че заповедта, дадена на Адам в Едем, не изисква от него да върши нещо, да действа, да работи. Напротив, тя му казва да не действа, да не се напряга физически, да не върши нищо в определено отношение. С други думи, заповедта не обременява с нищо Адам и Ева. Подобна пасивна заповед действа винаги в живота на всеки човек – тя се разбира от само себе си. Нима здравият смисъл не ни казва: „Не пий отрова, защото ще загубиш живота си“?! Нима не е ясно, че да пътуваме с кола срещу насрещното
движение, е смъртоносно? Живеем в тялото си само защото спазваме подсъзнателно тази заповед. Който я нарушава, е самоубиец. И така, както за Бога е невъзможно да управлява материалния, физически свят, без да използва закони, така не може да се създаде духовно единство от съзнателните, които имат волята да създават, без да се използват словото, постановленията, заповедите и законът. Изходна точка за възникването на греха е БОЖИЯТА ЗАПОВЕД и по-точно отношението към нея на разумните създания както на небето, така и на земята. А ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че причината за цялото зло се крие в желанието на сърцето у ангела или човека да владее това, което не му е било дадено от Бога. В Десетте Божи заповеди е написано точно така: „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Изх. 20:17). Възможността да възникне грехът на дявола и опасността от този грях се е криела в неговото желание да стане равен на Бога. Този стремеж не е бил неправилен по отношение на конкретна Божия заповед, а спрямо подразбиращата се Божия воля като цяло. „В сърцето си мислеше: „Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север; ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния“ (Ис. 14:13-14). Но това е било дръзко своеволие, прищявка (Пр. 18:1). Какво би трябвало да направи сатана, за да остане и устои в истината? Да изпълнява Божията, а не своята воля, да служи на
Господ, да Му бъде угоден, да Му се покланя и да Го слави – така, както постъпват винаги всички жители на небето (Ис. 6:1-3; Дан. 7:10; Откр. 4:1-11). С една дума, трябвало да не желае нищо повече от това, което му било позволено от Бога... Божията воля е висш закон за битието на всички небесни жители и за хората на земята. Тя трябва непременно да се изпълнява от всички разумни създания. Възможно ли е Бог да е предопределил някои ангели и хора да не изпълняват Неговата воля и да й противодействат? Това е пълен абсурд! Божията воля не може да включва едновременно и изпълнение, и съпротива спрямо себе си от страна на хората или ангелите. От друга страна, Бог не може да сътвори такива разумни и притежаващи воля създания, които няма как да не Го слушат. Те не биха били хора, а роботи. Белег за това, дали святият човек се е отклонил от руслото на Божията воля, е състоянието на неговата съвест, която би трябвало да пребъдва в Светия Дух (Римл. 9:1). Господ не пленява човека,
поради своето надменно, своеволно желание да стане подобен на Всевишния (Ис. 14:13-15; Йоан 8:44). Разликата между греха на дявола и греха на Адам се състои в това, че бившият светъл херувим е знаел какво прави и е можел да разбере до какво ще го доведат всичките му действия. И въпреки неговото „съвършено“ знание и „пълнотата на мъдростта му“ (вж. Йез. 28:12) сатана дръзва да се изправи срещу Божията воля, чрез което и извършва непоправимо беззаконие. По тази причина той е наречен баща на лъжата, злото и греха. Дяволът е първият, който открива и тръгва по широкия път на греха и смъртта. Никой не го е подбуждал да избере този път, никой не го е съблазнявал, не го е изкушавал. Той е извършил това в резултат на безусловно самоизкушение (Як. 1:13-15). После дяволът измамва Ева, а чрез нея – и нашия праотец Адам. Писанието разкрива това съвсем ясно. Когато Господ я пита: „Защо си сторила това?“, жената отговаря: „Змията ме прелъсти и аз ядох“ (Бит. 3:13). Апостол Павел подчертава: „Не Адам беше прелъстен, а жената беше прелъстена и извърши престъпление“ (I Тим. 2:14). Според нас грехът на дявола е бил по-дързък от греха на Ева и Адам (вж. Числ. 15:30). Заради своята наивност, лековерие и неопитност Ева се е доверила на змията в желанието си да придобие
така че да го лиши от възможността да не Му се подчини. Всички разумни създания могат да изберат да не Му се покорят. Тъкмо това е основанието за възлагането на отговорност върху човека за неговото поведение във всичките му пътища и действия. Затова той ще бъде съден от Бога, Който ще определи характера на неговото въздаяние във вечността (II Кор. 5:10; Откр. 22:12). Така всички Божи създания се разделят на последователи и противници, приятели и врагове на Бога (Лука 19:27; Йоан 15:14; Як. 2:23). Причината тези хора да не Му се подчиняват е в израза на тяхното свободно отношение към доброто, светлината и истината. „Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха повече мрака, отколкото нея, понеже делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19). Не е възможно да не се постановят заповеди за мислещите и притежаващи лична воля създания. Грехът и смъртта са възникнали заради съзнателното нарушаване на тези заповеди. Причината за възникването на греха не е у Бога, не е в Неговото предопределение, а в творението Му, което нарушава произволно святите правила за живота в пълно единение. Вината пада върху бившия херувим и върху Адам, но не и върху техния Създател. „Който прави грях, е от дявола, защото открай време дяволът съгрешава. Затова и се яви Божият Син, за да разруши делата на дявола“ (I Йоан 3:8). Сатана не устоява в истината
нещо по-добро от това, което Бог е дал на нея и Адам при сътворението. Дяволът от самото начало е знаел, че неговото непокорство към Бога ще го доведе до гибел. Ако Ева е била измамена, дяволът е измамил сам себе си. По тази причина Бог сметнал за възможно и необходимо поради любовта Си към хората да ги спаси от властта на вечната гибел чрез ЖЕРТВАТА на Своя Агнец, нашия Господ Иисус Христос. Той е изкупил всички грешници чрез скъпоценната Си кръв (Йоан 3:16-18; I Пет. 1:18-19). Докато за изменилите на Бога по своя воля ангели, т.е. без каквото и да било влияние отвън, няма прошка, помилване или спасение. За тях Христос не е страдал, не е умирал и не ги е пощадил… Всъщност Бог е изправил цялото Си творение пред избор. Затова обективно съществуват два пътя: тесен и широк (Мат. 7:1314). Единият води към вечен живот, другият – към гибел. И сега, на земята, се решава съдбата на всеки човек. Неговият свободен избор определя – за всеки индивидуално – къде ще прекара вечността. „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). „Тогава всеки, който призове името Господно, ще се спаси“ (Деян. 2:21). Скъпи приятелю, който четеш тези редове, моли се на Господ да ти помогне да не сгрешиш в своя личен избор!
тъпката назад или встрани невинаги означава отстъпление – в спорта и в спора например тя е нужна, за да избегнеш челен удар. По такъв начин цар Давид се отклонява от копието, хвърлено към него от тъста му Саул. Този Божи воин знае как да се бие, как да побеждава и никога не е отстъпвал в битките, още от първия си сблъсък – с Голиат. За съжаление обаче Давид не успява да победи своя вътрешен враг – желанието и похотта на плътта. Съблазънта се оказва толкова силна за него, че той съгрешава, и то със страшни последствия: за своето удоволствие и смъртта на верния си воин Урия Давид плаща с живота на трима от синовете си и с обезчестяването на любимата си дъщеря Тамар. Възходът и падението на цар Саул и други личности от историята и Библията ни карат да се замислим и да анализираме явлението „отстъпление“. В хода на историята отстъплението води християнската Църква към страшни трагедии като кръстоносните походи, инквизицията и т.н., но и днес съвременното поколение вярващи не си взима поука, а продължава да върви по широкия път към голямата скръб. Като избират този път, много християни ще се озоват при идването и управлението на антихриста. Нашият текст обаче цели да разгледа личното, духовно-нравствено отстъпление, което води до загуба на отношенията с Бога. Като следствие на това лошият резултат се разпространява и в други сфери на нашия живот и вместо да бъдем глава, светлина и сол в света, ставаме опашка: „Господ, твоят Бог, ще те направи
глава, а не опашка и ще бъдеш само на високо, а не на ниско, ако слушаш заповедите на Господ, твоя Бог, които ти заповядвам днес да пазиш и да изпълняваш“ (Вт. 28:13). Апостол Павел предупреждава за масовото отстъпление на християните в края на времената – последната, много драматична епоха на Христовата църква на земята: „Никой да не ви прелъсти по никакъв начин; защото онзи ден няма да настъпи, докато не дойде първо отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта“ (II Сол. 2:3). Духовно-нравственото отстъпление се характеризира с определено състояние на духа на Църквата и на отделния християнин, с конкретни симптоми, описани от Христос в книгата Откровение 2-3 гл. Основните причини за отстъплението от Бога са съблазните от страна на: 1) света, 2) греховната ни природа и в друг смисъл – 3) на самия Христос, наречен „камък за препъване и съблазън“ (Ис. 8:14). Стъпките на отстъплението са: спъване, падане, закоравяване, ожесточаване, духовна смърт, хула срещу Светия Дух. 1. СЪБЛАЗЪНТА НА СВЕТА „Ти избави душата ми от смърт, очите ми – от сълзи и нозете ми – от
препъване“ (Пс. 114:8). По тесния път при следването на Господ има много бариери, които ни препъват. Христос казва: „Горко на света заради съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на онзи човек, чрез когото идва съблазън“ (Мат. 18:7). Основните съблазни в света са средство на демоничните сили, примамка към различни зависимости. Сами по себе си те нямат власт, нито сила да ни завладеят без участието на нашата воля. Чрез съблазните на света не просто се съблазняваме самите ние, а съблазняваме и тези, които ни виждат. Така злото става двойно. Ето защо ап. Яков пише: „Никой, когато е в изкушение, да не казва: „Бог ме изкушава“; защото Бог не се изкушава от зло, а и сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот. След това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт“ (Як. 1:13-16). И думите на ап. Йоан подчертават тази духовна истина: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отец. Защото всичко, което е в света
– похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, не е от Отец, а е от този свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява Божията воля, пребъдва довека“ (I Йоан 2:15-17). 2. СЪБЛАЗНИТЕ НА СТАРАТА ПРИРОДА Друга съблазън е да послушаме старата си природа, като вършим прикрити и „благородни“ грехове, например „щадяща“ лъжа, самооправдание, самоизтъкване, „добронамерен“ нарцисизъм. А те разкриват профила на нашето его. Затова Давид се моли: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; изпитай ме и познай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път“ (Пс. 138:23-24). Ако Лот се беше помолил така, преди да избере Содом и Гомора, или Авраам – преди да тръгне за Египет да спасява живота си от глад и преди
да предложи на Сара да лъже, че му е сестра, резултатите щяха да са други. Ако Давид се беше помолил на Бога и Го беше попитал позволено ли му е дори като цар да посегне на чужда жена, животът му щеше да е различен. Така и ние, преди да предприемем конкретна крачка или да вземем някакво решение, нека се помолим и се допитаме до Бога. За да направим правилен избор и да се откажем от своето, а да последваме Божието. 3. ХРИСТОС – КАМЪК НА СЪБЛАЗЪН Когато търсим истината за себе си, за действията, които да предприемем, ние водим диалог не само със своята личност и с другите, а и с Бога. В този разговор истината първоначално говори тихо и ясно. Но
след като започнем да упорстваме за своето и да се пазарим, Христос се оттегля, застава настрани и мълчи, както стои пред Пилат, защото знае намерението на сърцето му да угоди на народа, а не да избере справедливия съд. Така Иисус се отдръпва и от нас, от нашето вече взето решение. Същото се случва, когато Саул раздира дрехата на Самуил, за да бъде почетен пред народа, или когато ап. Петър казва: „Това няма да стане с Тебе, Господи!“ (Мат. 16:22). Така и ние, с нашия предварително направен избор, отхвърляме Господ, макар да сме зидари на Неговото Царство, отхвърляме Неговата съвършена и свята воля точно както свещениците и книжниците в Израил.
А за Христос е написано: „Той ще бъде освещение и камък за препъване, и скала за съблазън на двата дома Израилеви, примка и мрежа за йерусалимските жители“ (Ис. 8:14). Защото те „търсеха не от вярата, а като че от делата на Закона. Защото се препънаха в Камъка на препъване“ (Римл. 9:32). Христос, Когото сме приели реално в сърцето си, стои на пътя ни към греха, към света, към изкушението да направим компромис, да проявим толерантност, да изберем човешкото, да угодим едновременно на хората и на Бога. Той е Камъкът
за препъване по пътя към търсенето на своето. Затова Христос отговаря на Петър: „Махни се от Мене, сатана! Ти си Ми съблазън! Защото мислиш не за това, което е Божие, а за онова, което е човешко“ (Мат. 16:23). Апостол Павел усвоява този урок и го прилага в живота и служението си, в изграждането на Божието царство: „От хора ли търся сега благоволение, или от Бога? На хора ли искам да угаждам? Ако още угаждах на хора, не щях да бъда Христов раб“ (Гал. 1:10). Павел избира този Камък да бъде за него Камък за спасение, а не за препъване и не се посрамва до края на живота си: „Ето, полагам в Сион Камък за препъване и Камък за съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами" (Римл. 9:33).
Често, за да се оправдаем и да постигнем своето, използваме буквата на Закона, като казваме: „Това не е написано в Библията“ (да не се пуши например). Но така забравяме, че имаме нещо по-съвършено: Божите заповеди и Божия духовен Закон, написани върху скрижалите на сърцата ни: „Ето Завета, който ще сключа с Израилевия дом след онези дни – казва Господ. – Ще вложа Своя Закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Йер. 31:33). Онова, което Бог пише в сърцата ни, това и говори, но ние си затваряме ушите и очите и не искаме нито да чуем, нито да видим. По тази причина Христос предупреждава: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежва назад, не е годен за Божието царство“ (Лука 9:62). И тук става въпрос не просто за спасение, а за призвание, посвещение и служение. Раздвояването на сърцето ни между нашето и Божието, между светското и Божието царство означава, че е отслабнала духовната ни любов към Господ. Христос говори за това в притчата за маслото в светилника на десетте девици (Мат. 25:1-13) и в посланието към Ефеската църква: „Но имам против тебе това, че си оставил първата си любов“ (Откр. 2:4). ПЪРВА СТЪПКА – СПЪВАНЕ, ПРЕПЪВАНЕ, ПОДХЛЪЗВАНЕ Симптомите за началото на отстъплението се проявяват в раздвояване – при вземане на решение надделяват личното, колективносветското, изгодата, страхът, егоизмът. Сеем вятър на съмнение, след това жънем буря на неверие. Посей само малко съмнение в своя брачен партньор, че той не е от Бога. Ще видиш какви ще бъдат последиците в твоята собствена душа и чакай взаимна любов от него. Посей съмнение, че не си спасен, и ще видиш как вихърът ще те отнесе към
неверие. Посей съмнение, че това не е твоят служител, твоята църква, запитай се защо е нужно да се привързваш към църква, и ще те отнесе смерч. „Успокоението“ в личната ти „зона на комфорт“, на безтегловност, в състоянието ти на свободен електрон както във физиката, така и в духовния свят е кратковременно и нестабилно. То е просто самозаблуда, че си независим. Християни живеят години в такова положение, като гастролират от църква в църква в търсене на „съвършената църква“ – т.е. мястото, където ще има повече любов за тях и към тях. Те искат да бъдат живи камъни, но никой друг жив камък да не им пречи нито от едната, нито от другата страна, какво остава някой да се озове на раменете им или на главата им. Както е писано: „Ти ни вкара в примка, сложи окови на чреслата ни, постави човек над главата ни. Влязохме в огън и вода и Ти ни изведе на свобода“ (Пс. 65:12-14). Но тези хора нямат нищо против самите те да седят на нечия глава и рамене и другите да са им на разположение денем и нощем. Те искат да бъдат камъни за самите себе си, свободни от заобикалящите ги, търсят свобода, която всъщност е свободия. Те са съблазнените, без да осъзнават, че сами служат за съблазън на другите. Защото са гонени от страха у тях да не настъпи кардинална вътрешна промяна чрез съразпятие. Одеждите, които избират, са компромисите, толерантността, либерализмът и други -изми... Обикновено те искат да бъдат водачи, но неформални, без да са ангажирани с никого и с нищо. Просто да изказват мнението си, да влияят, като не поемат отговорност за последствията върху човешките съдби. Всъщност отхвърлят Камъка, т.е. Словото, което ги предупреждава: „Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда с Бога? Който поиска да бъде приятел на света, става враг на Бога“ (Як. 4:4).
Когато тези хора споделят за всички свои вътрешни преживявания като обиди, огорчения, недоволства и т.н. при сблъсъка с отговорните служители, те изпадат в клюкарство, одумване, осъждане и стигат дори до клевети, само и само да оправдаят себе си и своето поведение. А подобни действия вкарват човека в една духовна черна дупка, която се нарича „падение“. Такива хора избират за спасение Египет както Авраам, Сигор както Лот, чесъна и лука както Израил в пустинята и това ги довежда до златното теле.
И по-нататък, колкото повече човек се спуска по стъпалата на отстъплението, толкова по-осквернена става тя, дори прегоряла, т.е. спира да действа. 2. Ако сме будни християни и спадаме към разумните девици от Мат. 25 гл., в своето търсене на истината използваме природната си интуиция, която често надхвърля съвестта. Има моменти, когато, макар да нямаме видими аргументи, интуицията ни подсказва нещо, което не можем да си обясним логически. Ако следваме
Важно е да има единство и хармония между духа и душата – тогава има съвършен мир в сърцето ни и мир по отношение на хората около нас, дори да ни обвиняват, клеветят, обиждат, гонят и преследват. Но когато изгубваме контрола на духа и плътта започва да доминира, вече „виждаме“ в другите нещо нередно и от братя и сестри ги превръщаме в опоненти, противници, дори врагове. Излишно е да посочваме тук и чисто психологическите симптоми на една неспокойна душа, която стига дори до неврози и психози.
ИЗВОДИ Нека си припомним Лот, който не иска да се изкачи на планината, а избира Сигор, и жена му, която се съблазнява, защото оставя райското място на земния си живот, но накрая се превръща в стълб от сол. И двамата забравят предупреждението: „Гледайте напред!“. Така и днес всеки християнин трябва да гледа напред, да се взира в Камъка Христос и това ще го превърне в жив камък за почетна употреба (Римл. 9:21). При тази първа стъпка на отстъплението утешителното е, че са налице търсене, диалог и дискусия, дори спор, което свидетелства, че има някакъв живот със Бога и за Бога, някакъв стремеж без апатия, равнодушие и безразличие, за които ще говорим при втората стъпка. Ето защо отделяме повече място за първата стъпка, която определя траекторията на нашето духовно развитие или нагоре, с израстване във вярата, или надолу, по пътя на отстъплението. Ако искаме да намерим истината за себе си, за своето състояние и за волята на Бога, целяща да израстваме, а не да падаме, трябва да имаме предвид няколко фактора. 1. Нашата съвест невинаги отчита правилно. Ние се оправдаваме с нея, а тя може да бъде вече заспала, притъпена, заслепена, разцентрирана.
ИМА РЕШЕНИЕ
интуицията си, обикновено изборът ни е правилен. Така постъпва в своето време Йосафат (III Цар. 22 гл.). Тогава до него няма пророк, но интуицията му помага. Колко млади хора лежат в земята, защото не са се вслушали в интуицията да спрат, да намалят скоростта, да не бъдат толкова самоуверени. 3. Третият фактор е да постъпваме по дух. Новороденият дух чува гласа на своя Пастир, в него пребъдва животът на Христос. Тук вече говорим за едно друго духовно измерение, с други критерии за намиране и разбиране на истината. Ориентацията сега не е само буквата на Закона, а духовният закон, написан в сърцата ни. Това е пътят, по който няма да грешим. Защото духът е този съд, този светилник, който се изпълва с любов от Бога. И тогава любовта към Христос отново става определяща при вземането на правилното решение. А неговата основа винаги ще бъде святост и чистота, не компромис на всяка цена.
Изходът от подобна ситуация е да живеем по дух, защото „плодът на духа: е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5:22-23). Спомнихте ли си своята първа любов? Тя е като любовта на дете. Не е съвършена, но в нея има характеристики, които ни възстановяват бързо. Първата любов е изпълнена с много чувства и емоции. Усещаме я, когато за първи път получаваме прошка от Господ и Неговата любов се излива в сърцата ни. Тогава приемаме не само църквата като общност от ангели, а сме готови да прегръщаме и враговете си. След време дяволът и благожелателите ни „отварят“ очите, но с вилица, като показват недостатъците и греховете на братята и сестрите. И вместо да се вслушваме в гласа на Христос, ние си казваме: „Щом другите могат и си позволяват това, защо и аз да не мога?!“.
>> ПРОДЪЛЖАВА НА С. 33
зраснах в добро семейство в Монтана. Имах чудесни родители и всички необходими условия за щастлив живот. Kато юноша бях започнал да си задавам важни въпроси: „Какъв е смисълът на живота ми?“, „Защо има зло в света?“, „Какво идва след смъртта?“. Често, преди да заспя, размишлявах за вселената, за човешките взаимоотношения и най-вече как да бъда щастлив. Наблюдавах света около себе си и четях известни философи. Както множеството тийнейджъри, исках да се чувствам приет, разбран и оценен. В живота ми навлезе бунтарската музика – пънк, рок, метъл, в чиито текстове разпознавах себе си и своите търсения. Бях започнал и да пия. Играех компютърни игри по цели денонощия. Това не ме притесняваше, защото се приемаше за
нормално – знаех, че всички го правят. Живеехме във виртуален свят, където бяхме силни герои, с които останалите играчи се съобразяваха. А когато губехме в игрите, се псувахме и се кълняхме. Не мога дори да предположа колко часове съм изгубил пред компютъра. Вече започвах да ставам зависим. Животът беше пред мене, а аз не бях спокоен за своето бъдеще, когато трябваше да продължа образованието си в университет. Получих сърдечна аритмия и започнах да взимам успокоителни. Приеха ме в София и заживях на общежитие в Студентски град, а всички знаем с какво предимно се занимават студентите там. Затъването в грехове беше много лесно и достъпно. Алкохолът и другите опиати се смятаха за нещо нормално. Отношенията между хората и „любовта“ бяха криворазбрани. Репутацията, статусът и материалното се издигаха над всичко. Оказах се част от тази среда и се наслаждавах на нейните плодове, без да подозирам за цената, която щях да плащам – обсебващата ме празнота и депресия. По това време у мене се отключи състоянието, наречено „сънна парализа“. Няма да забравя един от първите случаи, когато то се прояви. Съквартирант ми беше мой приятел, с когото израснахме заедно в Монтана. Тогава той се прибра за кратко в родния
град и аз бях сам в общежитието. Спомням си ясно как привечер заключих вратата отвътре и оставих ключа в ключалката. Сега нямам обяснение защо направих това, но оставен така в патрона на бравата, ключът не позволява на никого да отключи вратата отвън. Вечерта си легнах и заспах. Събудих се през нощта с ясното съзнание, че съм буден и стоя в леглото, но нямам власт над тялото си. Не можех да помръдна нито ръка, нито крак, нито да се обърна. Започнах да чувам стъпки в коридора на общежитието, като в първия момент си помислих, че е моят съквартирант, който отива до хладилника или до тоалетната, но в следващия миг си спомних, че съм оставил ключа отвътре в бравата и няма как някой да влезе, без да стана и да му отворя. Тогава си дадох сметка, че стъпките, които чувам, не са реални, а са халюцинация или свръхестествено
Това продължи от 2014 до 2016 г. Тогава парализата ме тормозеше, но нямаше определена честота на проявите, нито на интензивността й. Депресията в живота ми ставаше все по-тежка и непоносима. Въпреки това носех фалшива усмивка и прикривах всичко много успешно на работното си място, сред приятели и пред родителите ми, докато в душата си умирах бавно и мъчително. Твърде много анализирах всичко – до изтощение. Чувствах се като затворник на собственото си съзнание, често нямах власт и над мислите си, а те ставаха все по-натрапчиви и разрушителни, самообвиняващи и насочващи към самоубийство, което се опитвах да надмогна със силата на волята си.
присъствие. Изпитвах страх и тревога, които не могат да се опишат с думи. С всички сили на тялото и ума си се опитвах да вдигна дясната си ръка и да светна лампата, но не успявах, а стъпките продължиха вътре в стаята и стигнаха до леглото ми. Страхът се превърна в паника. Усетих присъствие в непосредствена близост, но не можех да видя нищо, а и не исках. Чух силно изръмжаване в ухото си. Не знам как съм се събудил след това, но оттогава не можех да спя нормално. Когато оставах сам, винаги си лягах на светната лампа и включен компютър. Започнах да търся в интернет информация за това, което преживях. Разбрах, че не съм единственият с такъв проблем и психолозите наричат това състояние „сънна парализа“. Симптоматиката съвпадаше напълно, описанието на халюцинациите и усещането за чуждо присъствие беше точно като при мене. Направи ми впечатление, че не откривах методи за успешно лечение освен съвети за повече спортуване, здравословно хранене, живот без стрес. Препоръчваше се „превъзмогване“ и се даваха всякакви практични съвети как човек да се събуди по-лесно. При по-сериозните случаи насочваха хората към антидепресанти.
През март 2016 г. в работата се запознах с едно момиче. След няколко срещи и разговори тя сподели болезнени спомени за преживявания от своето минало. Доверих й се – разказах й за моята сънна парализа. Тогава тя ми предложи да потърся помощ в църквата, където й бяха помогнали. Приех да отида на богослужение и да се срещна с дякона от църквата, с когото тя беше разговаряла. На неделната служба всичко ми беше много странно. Не приличаше на литургиите, на които бях присъствал. Отпред стоеше човек, който четеше от Библията и разсъждаваше аргументирано. След това имахме среща с дякона. Не запомних точните му думи, но ясно си спомням насърченията му да започна да се моля, да чета Божието слово и да правя стъпки към живот
на освещение. Трябваше да осъзная греховната си природа, от която не мога да избягам, но в този момент нямаше как да разбера докрай какво искаше да ми каже той. След като му разказах за преживяванията си, служителят ми обясни, че парализите могат да се причислят към демоничните атаки и ми предложи да опитам да заповядвам на нечистите духове, в името на Иисус Христос, да ме оставят на мира След тази среща продължих да живея както преди. Рядко посещавах църквата. Но веднъж се озовах в поредната сънна парализа и си спомних думите на дякона. Изрекох на глас: „В името на Иисус Христос, заповядвам ви да ме оставите!“. Присъствието вече се проявяваше като тъмни силуети, които се движеха в стаята. След моите думи те наистина се оттеглиха, а аз дойдох на себе си. Много се изненадах от случилото се. Това беше първият момент, в който осъзнах, че съществува духовен свят и че името на Христос има авторитет. Но въпреки това откровение продължих да живея както дотогава. Все още не можех да се освободя от парализата, нито разбирах изцяло понятието „свобода“ в този контекст. Сякаш не осъзнавах как-
во всъщност се случва с мене и какво ме дърпа назад. Възприемах вярата като робство, а църквата – като затворено общество от хора, за които се питах дали не са секта. Обмислях дали мога да живея като тях. Поставях всичко под въпрос, защото ми беше чуждо да съм сред вярващи. Около две години продължи това лутане в несигурност, колебание дали си струва да повярвам, както и търсене на нещо користно в църквата и служителите. Трудно ми беше да отхвърля всички грехове, които обичах да върша. Продължаваха да ме привличат старите идоли, похоти и бремена, като все още не можех да осъзная силата на пагубното им влияние в живота ми. Бях започнал връзка с момиче. От дълго време мечтаех за това и смятах, че ще ме направи щастлив. Посещавах неделните богослужения все по-рядко и когато разговарях със служителите, не се вслушвах в техните предупреждения. Сънната парализа ставаше по-интензивна. Продължавах да призовавам името на Христос като временно решение на проблема, без да се покая. Но дойде момент, когато бях неспособен да изрека името Му по време на парализа. След думите: „В името на…“ устата ми сякаш се залепяше и не успявах да го кажа. Самият факт, че не можех да изрека името на Христос, ме озадачаваше много. А сенките получаваха власт над мене чрез страха ми. В тези мигове можех само да се моля наум за милост и избавление, докато продължавах безуспешно да се опитвам да заповядвам. В началото на декември 2017 г. заминах за три месеца на обучение в Германия, тъй като се преместих на нова работа. Прибрах се в началото на март 2018 г. След като се върнах в София, започнах да чета Новия Завет и да ходя по-често на църква, защото исках да науча повече за личността на Христос. Имах още срещи с дякона, който ми помагаше. Постепенно осъзнавах светостта и съвършенството на Божия Син, Който свидетелстваше, че е дошъл да се застъпи за грешните и тях да призове за покаяние. Разбирах, че и аз съм един от тях – вече не само на интелектуално ниво, а и със сърцето си. Непознатият товар, чийто произход ме измъчваше с неизвестността си, беше именно грехът. Словото ме изобличаваше и докато четях, виждах истинската си същност, без постоянните оправдания, осъзнавах окаяното си състояние. Битката в съзнанието ми ставаше все по-яростна. Много ме болеше, че аз самият не можех да направя нищо, за да се променя. Взех решение да търся път към покаяние и да оставя всичко в ръцете на Бога. Постих за първи път в живота си и на следващия ден се обадих на презвитера и дякона от църквата. След кратка молитва от тяхна страна паднах на колене и със съкрушено сърце и сълзи помолих Бога да ми прости за греховете. Напълно осъзнавах действията си и пос-
ледствията от тях. Знаех, че няма връщане назад, и въпреки вътрешната съпротива бях уверен в Божията помощ за живота ми оттук насетне. Завършихме срещата с молитва на благодарност към Бога. Аз се помолих и да се науча да споделям за спасението. Денят ми премина в съвършен мир и спокойствие, имах увереност за бъдещето си и усещах една утешителна нежност вътре в себе си. После вечерях със семейството на презвитера и споделих с него, че изпитвам нещо различно в себе си. На въпроса му какво ново усещам отговорих, че вече нямам страх. Нямам страх от това, какво ще се случи с живота ми, какво ще си помислят хората, нито се боя от смъртта. Нямам духовен страх от нищо. Тогава той ми показа едно място в Библията – Първото послание на апостол Йоан, 4 глава, 18 стих: „В любовта няма страх, а
съвършената любов пропъжда страха; защото в страха има мъка. Който се страхува, не е съвършен в любовта“. Прочетохме и ст. 8 от същата глава: „Който не обича, не е познал Бога; защото Бог е любов“. След тези промени в живота ми имаше много проблеми и сблъсъци. Родителите ми изпаднаха в паника след тези новини и трябваше дни наред да ги уверявам в трезвостта на решението си. Днес наистина мога да свидетелствам за промяната в моя живот и свидетелството ми не е плод на внушения. Вече повече от година случаите, в които съм изпадал в подобни парализи, са единични. Веднъж чувах в ушите си музиката, която слушах в миналото, без да виждам силуети. Друг път виждах сенките върху съседната сграда. Всъщност не мога да нарека тези състояния парализи, защото имах власт над думите и над тялото си. Тъмната нощ на греха бе осветена от светлината на живота: „Иисус пак им говори: „Аз съм светлината на света; който Ме послед-
ва, няма да ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12). Животът на родителите ми също се подобри значително – те преживяха изцеления и благословенията започнаха да идват едно след друго. Много от пороците оставих просто защото вече не усещах нужда от тях, а животът ми на затворен в себе си и поробен от страха човек се превърна в изобилен живот с изграждащи преживявания, служения и доброволчески дейности, които ми носят несравнима радост и осмислят съществуването ми. Това е истинската свобода в Христос. Наскоро написах на дякона: „Днес ликувам! Точно преди една година се покаях. На вчерашния ден постих и общувахме с тебе, а на следващия помолих Бога за прошка. Искам да благодаря на Бога и да Го прославя за наситената година, която ми подари. За това, че всеки ден се променях и изграждах, като се сблъсквах с много изпитания. Наистина животът с Бога не е скучен, нито ограничаващ, а изобилен и чудесен. Винаги ще си спомням тези дни, изпитанията, през които преминах, и с радост ще свидетелствам!“. Ликувах, защото Христос победи на кръста не само греха, но и смъртта, и света. Той подари тази победа и на мене. Даде ми сили да се моля в Негово име вече не само за себе си, а и за всички, които обичам. Сега всеки ден е изпълнен с надежда и очакване на поредното чудо, което Той ще извърши. „Вярвам в християнството както вярвам, че слънцето е изгряло – не само защото го виждам, а защото чрез него виждам всичко останало.“ К. С. Луис
Винаги ли болестите са наказание за грях? При нас попадна книгата на Томи Лий Осбърн за болестите и чудотворните изцеления. Той твърди, че Бог не ни изцелява само защото вярата ни е слаба. На кръста Бог е изкупил и нашите болести и ако сега, като вярващи, боледуваме, то е единствено като наказание за грях. Вярно ли е това? Какво ще кажете за масовите изцеления, за които пише Осбърн? (К. В. Д., Мурманск) нигата на Осбърн не ми е позната. Ако той твърди, че Бог не изцелява вярващите само поради тяхното маловерие, тогава първият човек със „слаба вяра“ трябва да е пророк Елисей. За него четем в IV Цар. 13:14: „Елисей се разболя… и умря“. Той е имал огромна вяра и чудодейна сила, а е починал от болест! Вторият човек със „слаба вяра“ се оказва ап. Павел, който пише: „За да не се превъзнасям с премногото откровения, ми се даде жило в плътта – пратеник от сатана – да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям. Затова три пъти молих Господ да го отстрани от мене. Но Той ми каза: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми в немощ се проявява напълно“ ( II Кор. 12:7-9). Грехът е болест на духа. Христос „взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (Ис. 53:4), но това са духовни немощи и недъзи. Телата ни остават греховни и след като повярваме в Бога. Христос е дал обещание и за нашите тела, но то ще бъде изпълнено едва след възкресението, когато ще получим нови тела, способни да живеят вечно в духовен план. Изцелява ли Бог днес? Как? Да. Бог може да изцелява болните непосредствено, както и чрез лекари.
Да не забравяме, че евангелист Лука е бил лекар. Бог може да изцелява и чрез лекарства или целебни треви – билки, които са дар от Него, израз на милостта Му към хората. Бог може да изцелява човека мигновено или постепенно, както Му е угодно, но всеки път при божественото, чудно изцеление Той довежда започнатото дело до край. Нека помним също, че изцелението и облекчаването на състоянието (което също е от Бога) не са едно и също. А към публичните, масовите изцеления трябва да се отнасяме много внимателно. Христос е изцелявал слепородени (Йоан 9 гл.). Досега нито един лечител не е изцелявал слепороден човек или роден с изсъхнала ръка или крак. Известни са немалко случаи, когато някои
болни смятали, че са получили изцеление на масовите събрания, но с времето откривали, че изцеление не е имало, че е действал не Бог, а масовата психоза или просто са били повлияни благотворно от приповдигнатото настроение след проповедта на служителя лечител, каквито в западния свят днес има немалко. Неведнъж съм виждал как на събранията за божествени изцеления някои хора хвърляха патериците и известно време ходеха, накуцвайки. Те разказваха с увлечение и голяма радост за своето изцеление, а после отново вземаха патериците.
Можем ли да кажем, че тези хора са имали слаба вяра? Невинаги и не във всеки случай. Ако ап. Павел е съветвал своя сътрудник и силен Божи служител Тимотей: „Не пий вече само вода, а употребявай и малко вино поради стомаха си и честите си боледувания“ (I Тим. 5:23), това съвсем не означава, че двамата са имали слаба вяра. Когато изцелителите заявяват пред всички: „В името на Иисус Христос ти си изцелен“ и човекът, повярвал на думите им, спира да взима лекарствата си, но скоро умира от същата болест, това значи, че никакво изцеление не е имало и той просто е бил излъган. Такива изцелители вредят много на болните и предизвикват у тях разочарование („Значи имам слаба вяра… Бог ме е оставил…“), карат ги да изпитват недоверие към Библията, въпреки че в Божието слово никъде не се твърди, че Бог гарантира на всеки вярващ пълно освобождаване от болестите и скърбите. Напротив, Христос казва на Своите последователи: „Това ви казах, за да имате мир в Мене. В света ще имате скърби; но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33). Много изцелители просто лъжат доверчивите хора, които искат да бъдат излекувани от своите болести. Някои от
тях са обикновени шарлатани. Ето как ги определя Христос: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден: „Господи, Господи! Не в Твое име ли пророкувахме? И не в Твое име ли изгонвахме бесове? И не в Твое име ли правехме много чудеса?“. И тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:2223) . Някои от така наречените изцелители, станали милионери в САЩ, вече са се отдръпнали от тази съмнителна дейност, други са свършили живота си позорно, като хронични алкохолици. Библията учи, че спасението и изцелението на душата от властта на греха и злото са по-важни от изцелението на тялото. Душата я очаква цяла вечност, а тялото свършва живота си на гробищата. Нека не забравяме, че болестта невинаги е следствие от греха. За многострадалния Йов Бог казва: „…човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото“ (Йов 1:8). А колко ужасна е била неговата болест, допусната от Бога като изпитание на доверието му към Създателя. Има болести, които са наказание за грях, както говорят ясно случаите с Мойсей, Мариам, Озия и Гиезий. Но слепороденият, за когото четем в Йоан 9 гл., е страдал не поради своите грехове и не поради греховете на родителите си, а за да се изяви особената Божия благодат в неговото изцеление. Вярно е, че болестите са дошли в света като следствие от грехопадението на човека,
но има болести, чрез които Бог открива Своето благословение. На онези, които жадуват да получат от Бога изцеление от болестите си, ап. Яков дава добър съвет. Прочетете го в 5 гл. на неговото Послание и помнете, че молитвата е молба, а не изискване, затова в края й казваме: „Да бъде Твоята воля!“. Чрез изкуплението на голготския кръст Христос дарява на вярващия избавление от смъртта, но смъртта още действа. Пролятата кръв на Христос е отменила проклятието за греха, но това проклятие все още лежи върху цялото творение, което стене и очаква освобождение от робството. И на нас, Божите деца, при това очакване често се налага да боледуваме и да викаме към Бога за изцеление.
Ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира (Ис. 9:6).
дора. Вратата на вагона не била заключена и жената слязла на снега, като притискала детето към гърдите си. Влакът потеглил и постепенно набрал обичайната си скорост. След няколко часа в купето надникнал кондукторът. – А къде е жената с детето? След половин час трябва да слиза – казал той. – Тя вече слезе – промърморил събуденият мъж. – Как така слезе? Кога? Къде? – В два часа през нощта, там, където имаше спирка… – Но това беше спирка по техническа причина! – възкликнал кондукторът. – Там няма никаква гара, няма хора! Минус четиридесет градуса е! Очаква я сигурна смърт!“
ВСЕОБЩАТА НУЖДА ОТ ИЗЦЕЛЕНИЕ НА ДУШАТА Грехът довежда Адам до смъртта, както казва Бог: „В който ден вкусиш от него [плода на дървото за познаване на доброто и злото], непременно ще умреш“ (Бит. 2:17). Адам не умира физически, но умира духовно и „чрез греха... смъртта преминава във всички хора“ (Римл. 5:12). А след духовната смърт неизменно идва физическата. Веднъж вкусило от злото, човечеството вече не може да се откаже от плодовете на дървото за познаване на доброто и злото. Грехът е разрушил и про-
менил цялата природа на човека. Светът е нелечимо болен: „цял свят лежи в злото“ (I Йоан 5:19). Но независимо от всички беди, към които води грехът, той има своите апологети и учители, които „се грижат“ за душите и раздават наставления, подобни на съвета на змията: „Не, няма да умрете... и ще бъдете като богове“ (Бит. 3:4-5). Така хората са се лишили от разума си и иронията е, че „наричайки себе си мъдри, те обезумяха“ (Римл. 1:22). Това е безумието в одеждите на мъдростта. И въпреки че „няма мъдрост, няма разум, няма кроеж срещу Господ“ (Пр. 21:30), човечеството упорито продължава да търси полза в съвета на змията. Една от проповедите за лъжеучителите – чух я още в студентските си години – започна с много тъжна история, която искам да споделя. „През зимата по една от безкрайните сибирски железопътни линии, при сковаващ мраз от минус четиридесет градуса,
се движел обикновен съветски влак. В овехтялото купе пътували жена с бебе и мъж на средна възраст. Когато кондукторът донесъл чай, жената го помолила да я събуди през нощта, преди влакът да пристигне на нейната гара. – Разбира се! Не се притеснявайте, непременно ще ви събудя – отговорил любезно той. Спътникът в купето също казал, че познава тези места и може да покаже на младата майка къде трябва да слезе. Настъпила нощта, разговорите стихнали, колелата на влака потропвали равномерно. След няколко часа, посред нощ, влакът започнал да намалява скоростта си и накрая спрял. Мъжът се събудил, погледнал часовника си, побутнал жената и казал: – Госпожо, това е вашата спирка, трябва да слизате. Тя станала бързо, облякла лекото си палтенце, взела детето и излязла в кори-
В наше време мнозина поемат лесно ролята на съветници, които знаят истината. Те заемат позицията на учители, без да се интересуват от последствията на своите съвети. Но колко много може да значи за душата един съвет и колко силно може да повлияе той върху бъдещето на човека и дори върху неговата вечна участ! Нима не чрез „добрия“ съвет на змията Ева е била хваната в плена на греха? Нима Адам е бил наказан не поради това, че „е послушал гласа на жената“?
ЧУДЕН СЪВЕТНИК Учението за Бога е сърцевината на цялата Библия. Но е удивително, че Духът винаги ни разкрива Бога във връзка с нещо, което се отнася за човека. Всяко Божие име има смисъл по отношение на човека и изявява качество, жизненоважно за него. Бог е Творец и ние като творение зависим от Него. Той е любов и ние трябва да отразяваме Неговото мило-
сърдие. Още едно удивително качество срещаме в името Месия: Чуден Съветник. Ако светът е паднал в грях заради хитрия съвет на сатана, не е изненадващо, че изцелението и възстановяването на хората също стават чрез съвет, но от Онзи, чието спасително Слово възражда за живот. Ако светът е погинал чрез съвета на дявола, животът идва при нас, защото „Той ни роди по Своя воля чрез словото на истината“ (Як. 1:18), чрез словото на благовестието. Творецът не е оставил хората без надежда. Още преди да обяви наказанието за нечестието на Адам и Ева, Бог дава обещание за техния Потомък, Който ще порази змията. Това обещание неизменно се повтаря в много следващи пророчества и чрез надеждата за неговото изпълнение придобиват мир с Бога всички, които Го търсят. И обещанието се изпълнява чрез живота, смъртта и възкресението на Христос. Смъртта е победена. Злобата на сатана е потъпкана с евангелската вест!
вестието, някой ни е призовал към покаяние, някой ни е помогнал да разберем Писанието и да израснем в благодатта, някой ни е насочил да открием дарбите и призванието си. Божите деца са един за друг като воден извор в суха, камениста земя.
ВСЕКИ ОТ ТЯХ ЩЕ БЪДЕ КАТО ЗАЩИТА ОТ ВЯТЪР
Душегрижителството е служение в Църквата. То е на Църквата. Никакво наставление в света не може да докосне онази дълбочина на човека, която достига Божието слово. Остро като двуостър меч, то прониква така, че разделя душата от духа, стига до самите основи на нашата поквара и извършва там своята изцеляваща работа. Светът се опитва да се справи с последствията от греха, но е напълно неспособен да види причините за него, които се коренят в оставянето на Бога и поклонението пред нещо сътворено (Римл. 1:25). Дитрих Бонхьофер, израснал в изтънчената съвременна психологизирана култура, възприел психотерапевтичната практика на големите психиатри от XX в., стига до следния извод за знанието и мъдростта, които имат решаващо значение в живота ни: „Най-опитният психолог или познавач на човешката природа знае много по-малко за човешкото сърце и от най-непросветения християнин, който живее в подножието на Христовия кръст. Най-голямата
„Ето, Царят ще царува по правда и князете ще управляват по закон; и всеки от тях ще бъде като защита от вятър и подслон за лошо време, като водни извори в степи, като сянка от висока скала в жадна земя“ (Ис. 32:1-2). В тези стихове има четири прекрасни образа за служението на любовта. Самият Бог описва характера на служението, към което Той призовава Църквата. Иисус ни дава пример за това служение. Вятърът на живота може да бъде толкова опасен – неговите пориви понякога събарят човека. Но Божите деца трябва да бъдат един за друг като убежище в нещастията, като топло скривалище по време на леден дъжд. Ако сме искрени, ще се съгласим, че Господ никога няма да ни остави без грижата за нас, която е внушил на другите. Някой е пожелал да сподели с нас благо-
ДУШЕГРИЖИТЕЛСТВО Душегрижителството е грижа за душата или любещо увещание и вразумяване, което е част от служението на Църквата и действие на многообразната Божия благодат, дадена на вярващите наред с проповедите, поучението и наставничеството. За разлика от проповядването, душегрижителството се осъществява най-вече в лични беседи, а за разлика от ученичеството, то е ограничено с временни задачи – решаване на конкретни сърдечни проблеми. В широк смисъл душегрижителството отразява онова влияние, което хората оказват върху мислите, желанията и решенията на другите.
психологическа проницателност, способност и опит са безсилни да разберат едно: какво е грехът. Светската мъдрост знае, че има скърби, немощи и неуспехи, но не знае, че има човешка нечестивост. Така тя не разбира, че човекът може да бъде погубен само от своя грях и да бъде изцелен само от Божията прошка. Единствено християнинът знае това. В присъствието на психиатъра мога да бъда само болен човек. В присъствието на брата християнин смея да бъда грешник. Психиатърът трябва първо да изследва моето сърце, но той никога не може да измери неговата истинска дълбочина. Братът християнин, когато ме види, съзнава: „Това е същият грешник като мене – нечестив човек, който иска да се изповяда и жадува за Божията прошка“. Психиатърът ме оценява, като че ли Бог не съществува. Моят брат ме вижда такъв, какъвто съм пред Бога, Който съди и проявява милост благодарение на кръста на Иисус Христос“. В определен смисъл ние всички сме болни и се нуждаем от изцеление, защото грехът е най-големият проблем на всеки човек. Според Божието слово всеки от нас се нуждае от изцеление на душата чрез наставление във вярата. От друга страна, всеки вярващ е призован да служи като душегрижител. „Вие сте солта на земята... Вие сте светлината на света“ – се казва в Мат. 5:13-14. Днес също чуваме светът да проповядва: „Напразно е служенето на Бога... Ние смятаме надменните за щастливи“. Но въпреки тези повсеместни съвети хората, които се боят от Бога, си казват един на друг, както в онези времена: „Внимава Господ и чува това“ (Мал. 3:14-16). Търсещите Бога не бездействат, а „СИ КАЗВАТ ЕДИН НА ДРУГ“, те се срещат, насърчават се и се наставляват за надежда в Бога. Това е всъщност истинската грижа за душата. „Защото Бог ни определи не за гняв, а за да придобием спасение чрез нашия Господ Иисус Христос“ – пише ап. Павел и обобщава: „Поради това увещавайте се помежду си и се назидавайте един друг, както и правите“ (I Сол. 5:9, 11).
12.
12. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ
Животът е станал твърде динамичен. Събитията се редуват светкавично едно след друго. Просто сме зашеметени от всекидневни изненади. В много случаи не можем да ги асимилираме. Големите събития хвърлят пред себе си сянка. Невярващите усещат, че наближават коренни промени в живота на нашата планета. През последните петдесет години всичко се промени така, както не се е изменяло през четири хилядолетия. Има големи реки, които образуват огромни водопади. Те са истински чудеса на природата. Над водопадите водата е сравнително спокойна. Там плуват лодки и малки кораби. Но с наближаването на водопада течението се усилва и ако човек е имал неблагоразумието да бъде повлечен от него, нищо не може да го спре. Днес всички много бързаме. Нямаме време. Живеем в напрежение, уморени сме. И въпреки това пак бързаме. Нещо идва. Какво е то?
>>
и несгоди. Така на нивата житото и плевелите растат заедно до жътвата. Но Иисус ще се върне на земята. Тогава починалите във вяра ще възкръснат в небесни тела. Живите вярващи ще се преобразят мигновено и всички ще се понесат към небето. При това Грабване на Църквата Господ Иисус ще преобрази унищоженото от греха земно тяло. То е било огнище на болки, болести, страдания. Сега ще стане съобразно с Неговото славно тяло. Жилищата на вярващите тук, на земята, ще се опразнят. Църквите ще се обезлюдят. Във влаковете, автобусите, самолетите, по улиците, болниците, затворите мнозина ще изчезнат. Няма да останат деца до седемгодишна възраст. В детските ясли ще се запази само част от персонала. Преди близо 2000 години Господ Иисус идва, за да живее между нас. Сега ще дойде, за да ни вземе да живеем при Него, в небесна слава. По много белези личи, че Господ идва. Сигурно и на небето се извършват приготовления. Но на въпроса кога ще стане това сам Господ
Иисус отговаря, че не ни е дадено да знаем деня и часа на идването Му. Тях е определил и знае единствено Бог. Колкото е сигурно идването на Христос, толкова е несигурно кога ще бъде то. Това ни кара да бъдем винаги будни, да изпълняваме съвестно задълженията си. Но ние знаем нещо много важно – как ще дойде Господ Иисус. Като крадец. Няма да ни предупреди. Ще изненада света. Фактът, че времето на пришествието Му наближава, е очевиден от много белези, които го предхождат. Иисус казва, че тогава ще има глад по земята. Днес 10 000 000 души умират от глад всяка година. Голяма част от земните жители живеят недохранени. Въпреки големите постижения на науката болниците не са се превърнали в музеи, а се разширяват и модернизират. Би трябвало с течение на времето Земята да изстива и да става по-спокойна. Тъкмо обратното – земетресенията се умножават. Живеем под заплаха от ядрена война, която би превърнала Земята в безплодна пустиня.
Продължение от брой 1/2019
Библията ни учи, че предстои важно събитие – Второто пришествие на Господ Иисус Христос. При Неговото възнесение двама ангели казват на учениците, че Той ще дойде пак. Апостол Павел описва първата фаза на Иисусовото идване, при което Той ще грабне Своята Църква. Това е казано ясно в I Солунци 4 глава. До този момент всички земни жители, вярващи и невярващи, ще живеят заедно, ще страдат заедно, ще изпитват заедно радости
Какво е животът за Вас, драги читателю? За някои той е игрище. Хората могат да играят, да се веселят, да се наслаждават. За други е мъчилище. Човек се мъчи, боледува, страда, преживява разочарования. А за християните животът е училище. Учим се да живеем, да вярваме истински, да си прощаваме. И още нещо: готвим се за наближаващото събитие. Нека го чакаме, но не със скръстени ръце, а активно, дейно.
След Втората световна война една жена, чийто съпруг бил взет в плен, получила писмо от него, че вече е свободен и скоро ще си дойде. И какво направила тя? Дали застанала на прозореца, за да чака пристигането му? Не, запретнала ръкави и се хванала на работа – почистила основно къщата. Каква радост, мъжът й се връщал! От вълнение не можела да спи. Господ Иисус идва. Идва за нас. Нека се радваме. Нека всяка мисъл за това велико събитие да ни изпълва с ликуване. Идва Онзи, Който ни познава, Който се грижи за нас. Тази радостна новина ни кара да се очистим, защото само чистите по сърце ще видят Бога. Приема се, че известно време след Грабването на Църквата Господ Иисус ще дойде на земята. Заобиколен от ангелите и Своите светии, Той ще се яви на облак и ще се спусне долу. Сега вече ще Го види ВСЯКО око. И тези, които са Го проболи. Това ще бъде голяма трагедия за Неговите врагове. Те ще се изпокрият където могат. Но земята ще се изпълни с ангели, които ще доведат всички пред престола на Съдията. Той няма нужда от свидетели, защото знае всичко. Целият ни живот е открит пред Него. И ще съди не греха, а грешника; не кражбата, а крадеца; не убийството, а убиеца. Преди Христос е дошъл на земята, въплътен в човешко тяло, без хората да Го познаят. Сега ще дойде в слава – такъв, какъвто е. Преди е бил слуга, сега ще бъде Господар. Преди е бил сеяч, сега ще бъде жътвар. Преди е бил работодател, сега ще плаща на работниците Си. Преди е бил Спасител, сега ще бъде Съдия. Преди е бил Агнец, сега ще бъде Лъв. Преди е разделил времето на две епохи: преди и след Христос. Сега ще раздели човечеството на две групи: спасени и погинали. Преди е разделил човечеството по време, сега ще го раздели по място. В Библията не се казва, че всеки ще се зарадва да Го срещне. А ще заплачат всички земни племена и ще викат на планините да паднат и да ги покрият, да ги скрият от Него. Тогава ще се направи преоценка на всичко. Важни неща ще се открият като нищожни, гибелни, вредни. Много презрени и отхвърлени блага ще се окажат първос-
тепенни и необходими. Ще стане очевидно колко е гибелен животът без вяра. Въпросът за бъдещата съдба на света, за края на човечеството е неприятен. Хората знаят, че всяко начало има край. Това важи и за историята. Ето защо в компания много рядко става дума за смъртта и крайната участ на човешкия род. При един такъв случай някой отсякъл: – Със смъртта всичко свършва. Край и след това нищо! – Не е вярно, след смъртта идва съд – казал друг. – Това е възможно, но на земята има милиарди жители. Колко ще трае този съд?! – попитал трети. – Във вечността има достатъчно време. – Кого обаче ще съдят, нали след смъртта няма нищо? Всичко се унищожава.
дължи паническият страх от смъртта? На вътрешния ужас, че има Бог и Той ще ни иска сметка за земния живот. Библията учи, че вярващи и невярващи ще застанат пред Божия съд. Вярващите, за да получат награди. Невярващите – за справедлива присъда. Един приятел ми разказа: „Пътувах с влак от Италия за Германия. Минахме през заледените северни кантони и навлязохме в Сенготарския тунел, дълъг 14 км. Изведнъж, когато излязохме от тунела, пред нас се разкри чудна пролет. Разцъфтели дръвчета, цветя, приятна атмосфера!“. Смъртта е за нас тунел. Отвъд нея ни чака нов, непознат живот във вечността. Какво ли ще бъде там? Но със сигурност животът ни там ще зависи от живота ни тук.
– Покажете ми къде има такова явление – край и след това нищо! В науката ли? Във философията ли? Науката стига донякъде, но следват нови открития. Явяват се нови философски системи. В географията ли? Една държава се унищожава, на нейно място идва друга. Идва краят на нашата слънчева система, но следват други галактики. Има ли някъде край и после... нищо? И как искате да приложите такова правило към човека, венеца на творението?! Къде е вашата логика? А какво да кажем за изкуствата, за музиката? Идва смърт – да, това никой не отрича. Но след смъртта започва съд. Който отрича това, в мислите и думите му няма никаква логика! За невярващия смъртта е скок в мрака. Кой разумен човек би желал това? С всеки ден се доближаваме до последния си час. А с това и до съда. На какво се
На земята идваме голи. Не носим нищо със себе си. Всичко получаваме. Нищо не е наше. Чуждо е. Употребяваме все чужди вещи. Редно е да носим отговорност за това, което имаме. Отговаряме пред себе си, пред нашите ближни, пред обществото и най-вече пред Бога. Отговорни сме за това, което вършим, но и за онова, което не сме сторили, а сме имали възможност да направим. Децата, невменяемите, невежите нямат отговорност. Самият факт, че одобряваме или осъждаме известни деяния, доказва, че съществува отговорност. В един хотел дошъл пътник. Нощувал, хранил се в ресторанта като всички останали. След седмица съобщил, че напуска хотела. Управителят му представил сметката. Гостът останал учуден: – Не знаех, че трябва да плащам – казал той.
Задържали го. Оказало се, че бил опасен луд, избягал от психиатрията. А какво да кажем за земен жител, който живее, радва се на природата, труди се и ползва блага, но не мисли, че ще отговаря за всичко това? На вечеря с дъщеря ми се запознахме с трима банкови чиновници. Единият от тях ни разказа каква отговорност изисква държавата от тях. – Ние нямаме право да харчим и стотинка по свое усмотрение. – Защо е така? Те сметнаха въпроса ми за глупав. – Парите са ценност и държавата търси отговорност за тях. – Правилно! А според вас кое е поважно: парите или животът? – Разбира се, животът. Парите могат се спечелят пак, но животът не може да се върне. – Напълно сте прав, животът е поважен от парите. Държавата търси отго-
ворност и отчетност. Но Онзи, Който ни поверява живота, тази върховна ценност – аз Го наричам Бог, не знам как Го наричате вие – няма ли един ден да поиска от нас отчет дали сме употребили добре, или сме злоупотребили с дарения ни живот? Банковите чиновници ахнаха от изненада. Не се бяха замисляли върху тази проста истина. – Би трябвало да има такава отчетност – признаха и тримата. Господ Иисус идва. Божият съд наближава. Пред него всички ще дадем отчет за живота си. Ще застанем открити, както откриваме тялото си пред лекар. Пред Съдията ще открием душите си. Лесно ли е това? Ще Му се представим такива, каквито сме всъщност. Един човек сподели: „По време на войната при спокойна обстановка седях в окопа и четях Библията си. Като разбра какво чета, един войник се развика:
– Защо четеш тази книга? Тя е глупава и е пълна с противоречия. Никой разумен човек не я чете! Отговорих му: – Но един ден ти ще застанеш пред Бога на съд. Той се озлоби и взе да ругае. Аз млъкнах. На другия ден започна ужасна канонада. Гранати се сипеха върху нас, някои падаха в окопите. Моят познат лежеше, двата му крака бяха откъснати. Притекох се да му помогна. На лицето му беше изписан неизразим ужас. – Кажи ми, наистина ли ще има Божи съд? – попита ме той с трепет и издъхна. Аз не бих желал да умра като него. А Вие, драги читателю? Затова е много важно да живеем така, както в съдния ден бихме желали да сме живели. Не зависи от нас кога ще завърши животът ни, но от нас зависи нещо много важно, а именно – какво ще бъде отношението ни към Бога и ближните, когато удари нашият последен час. Един мъдрец е казал: „Когато човек се ражда, всички се радват, а той плаче. Живей така, че когато умираш, всички да плачат, а ти да се радваш!“.
>>
Продължава в следващия брой
>> ПРОДЪЛЖАВА ОТ С. 21 Това са първите камъчета на съблазънта, които спират нашия растеж в любовта към Бога и Неговата невеста Църквата. Вече не приемаме хората както преди, започваме да ги изобличаваме, упрекваме и съдим, дистанцираме се от тях. Ставаме много „знаещи“ и „разбиращи“. Като естествен резултат от този процес радостта, мирът и покоят в сърцето ни намаляват. Появява се страх. Ставаме много предпазливи, предубедени, подозрителни, духът угасва, както и любовта, усърдието и ревността намаляват. Ако не спрем дотук и не разпознаем какво се случва, ще продължим да пълзим надолу към следващото състояние – падение. РЕШЕНИЕТО е Камъкът, Който сме отхвърлили и на Който трябва отново да стъпим като на канара. Ап. Йоан казва: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Загубеното блаженство може да се възстанови. В Евр. 4:15 четем: „Ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а Такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях“. Това значи да идваме винаги с немощите си при Христос и да ги изповядваме пред Него, а Той ни очаква, за да продължи да ни служи и да ни мие краката. Блаженството е състояние на висше щастие. Защото при него отношенията ни с извора на блажеството са чисти, святи и непорочни. Възстановена е първата любов. Любов без капризи, без лукавство, без хитрости, без подозрения, без предубеждения, без гордост и самочувствие, без чувство за достойнство и авторитет в собствените си очи, без честолюбие и тщеславие, т.е. детска любов, която не изпитва срам да застане за пореден път пред Божите святи очи. Както
едно дете обича майка си и баща си, също ближните си и дори тези, които го обиждат и засягат. Случва се, когато играят деца, да се сбутат, да се наранят или да се сбият. После отиват и се оплакват на родителите си. Бащите и майките им се изправят едни срещу други, търсят кой е прав и кой е виновен, очакват справедливо наказание, нерядко стават врагове. А детето им след половин час отново излиза на улицата и играе със същите, които са го били и наранили. То вече е забравило обидата, огор-
чението и болката, докато родителите не си говорят с години. Ето защо Христос иска да вижда в нас тази детска любов и казва: „Който не приеме Божието царство като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:17). Или – който не се съблазни, т.е. не се усъмни в Моята родителска любов. Не в любовта на братята и сестрите, не дори на църквата и не на служителите, а „в Моята любов“. Ето по-конкретно за какво става въпрос: „Тогава Петър се приближи до Него и каза: „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?“. Иисус му отговори: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). С този пример Христос показва Своята готовност да ни прощава всеки път, когато идваме при него като малки деца, препънати от някого, който ни е съблазнил, когато сме съблазнили сами себе си
или друг човек и усещаме, че сърцето ни не е наред. Усещаме болката, мъката, скръбта, тъгата за чистотата и светостта. В духа си осъзнаваме че Светият Дух е наскърбен и огорчен. Но не започваме да анализираме и да търсим кой е виновен и кой е прав, а тичаме към Първосвещеника да ни очисти и умие, да ни освободи и утеши, да ни възстанови пред Лицето Си. Както дете в скута на майка си се успокоява и забравя кой и как го е ударил и наранил – за него е важно, че има кой да го утеши. За това състояние говори Христос, когато предупреждава: „Имам нещо против тебе, задето остави
първата си любов“ към Мене – детската, чистата, искрената, доверчивата (Откр. 2:4). Това е нашето всекидневие по тесния път, това е нашето спасение по благодат, така че и стотици пъти на ден да се препънем, да станем и да идем при Него с вярата, че няма да ни върне, няма да ни остави без прошка, без очистване, без Своето утешение. По благодат сме спасени и спасяваме, казва ап. Павел: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е“ (Еф. 2:8). СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
1.Съработник на ап. Павел от Филипи (Фил. 2 гл.) 9.Морско чудовище, споменато пет пъти в Библията (Ис. 27:1) 10.Юдейски цар, по времето на който се ражда Христос 11.Гранична река между Русия и Монголия 13.Лятна кошара за добитък 15.Вид върба 16.Нота 17.Единица мярка за измерване на големината на ъгли 19.Название, наименование 21.Малко село 22.Височината на дадена точка от релефа (мн.ч.) 24.Мястото, където душите на починалите грешници чакат Божия съд 26.Оградена част от горната палуба на кораб 29.Недуховната част от Божието творение (мн. ч.) 31.Амаликски цар, пощаден от Саул, но убит от Самуил (I Цар. 15 гл.) 32. Сума от няколко величини 34.Сирийски военачалник по времето на Адарезер (II Цар. 10:16) 36.Холандски математик и шахматист, световен шампион (1901 – 1981) 37.Героиня на Лев Толстой от едноименен роман 38.Съдия в Израил (Съд. 11 – 12 гл.) 40.Мека еластична кожа от агне или яре за изработка на ръкавици 42.Породист кон 44.Вода, която тече в естествено корито 47.Мястото за поклонение, където Бог благоволява да изяви Себе Си 49.Изкопан в земята ров (IV Цар. 3:16) 51.Град на западния бряг на Галилейското езеро, по името на който по-късно е наречено езерото 52.Високопоставен служител в двореца на персийския цар Асуир, враг на евреите (Ест. 3 гл.) 53.Шахматен термин 54.Коремоноги мекотели, които живеят в топлите морета 56.Нота 57.Началник на стражата на цар Седекия, който залавя Йеремия (Йер. 37:13-14) 58.Задната част на шията, тил.
1.Думи, които изрича Христос на кръста, когато се обръща към Бог Отец (Мат. 27:46) 2.Град в римската провинция Азия, където според Откровение 2:12 се намира „престолът на сатана“ 3.Град в Асирия, където се установяват някои израилски заселници (IV Цар. 17:6) 4.Вид риболов с хранилка 5.Главно египетско божество 6.Откривателят на четиритактовия двигател (1832 – 1891) 7.Старозаветен пророк по времето на плена във Вавилон, автор на едноименна книга в Библията 8.Нововъведение (мн. ч.) 12.Дива мента 14.Плътно сукно с мъх от едната страна, от което се изработват горни мъжки дрехи и шапки 18.Композиция с образите на Христос в центъра и от двете Му страни – Дева Мария и Йоан Кръстител 20.Отзвук, ехо 23.Последната буква от гръцката азбука 25.Главно филистимско божество (I Цар. 5 гл.) 27.Най-високото и обширно плато на Земята, в територията на Индия и Китай 28.Потомък на Левий, който въстава срещу Мойсей и Аарон (Числ. 16 гл.) 30.Горната част на стая 33.Син на Мойсеевия тъст Рагуил (Числ. 10:29) 35.Войнишка шапка 39.Действителни събития или явления 41.Държава в Закавказието 43.Моторно или електрическо устройство за косене на трева 45.Област на североизток от Асирия, свързана със сина на Сим и народа, произлизащ от него (Бит. 10:22) 46.Минерал, използван за изкуствен тор, за получаване на емайли и др. 48.Тюркско номадско племе 50.Еврейското име на Естир (Ест. 2:7) 55.Канадски физик (1862 – 1948).