Прозорец 3/2011

Да обичаш себе си в най-чистия смисъл на думата предполага обич към собствената ти същност. Но не можеш да обичаш това, което не познаваш. А със самопознанието сме скарани, въпреки че обичаме да повтаряме думите: „Познай себе си”. Може би не подозираме, че, изписани на входа в храма на езическия бог Аполон в Делфи и повторени от философите, те далеч не призовават към библейско самопознание. Основание да обичаш себе си е фактът, че си човек, венец на Божието творение, т.е. най-доброто от него. Само въз основа на това би трябвало всеки да се отнася към себе си с обич. Но у нас има и нещо, което трябва да мразим. Имаме две природи – едната е дадена от Бога при

при сътворението, другата е греховната, разлята като отрова в някога чистото човешко естество. Някои отци на Църквата, например блажени Августин, смятат, че това отровено чрез грехопадението състояние е болест, други го определят направо като смърт. Първата от тези природи трябва да обичаме, а втората да мразим, за това ни говори Божието Слово. Твърдят, че Сатана е маймуната на Бога - той предлага на човека точно обратното на това, което препоръчва Бог. Приканва ни да обичаме покварата у себе си, като пренебрегваме човечността си. Вслушайте се в това, което се предлага днес от реклами, филми, списания, които подканват да се даде воля на егоизма и себелюбието, да се отприщят низките страсти, да се премахнат всякакви задръжки. А този път води до загуба на психичното и физическото здраве, както и до вечна погибел. В броя на „Прозорец” предлагаме материали, които ще помогнат на читателите да разберат как всъщност трябва да обичаме себе си или, по-точно, какво у себе си да обичаме, така че да не страдаме от спекулациите с човешкото неведение по този въпрос. Авторите представят библейската гледна точка за обичта към себе си, която е единствено благотворна за човека. Приятно четене!

към пристрастията си. Работата е там, че „аз“ и „моите интереси“ изобщо не са едно и също нещо. Ние не сме сбор от нашите интереси, желания, възгледи. Ако поставяме интересите си по-високо от всичко, ще обичаме не себе си, а своите интереси. А за да обикнем себе си, първо трябва да намерим себе си, да разберем, че зад външната фасада на социалните роли у нас се крие нещо живо и ценно, което толкова добре сме усещали като деца и което, за съжаление, с годините се чувства все по-слабо. Става дума за нещо, което в Евангелието се определя като вътрешния човек, „скришният в сърцето живот”, а в книгата Битие се нарича жива душа - нещо, без което животът на човека губи смисъл въпреки цялото му външно благополучие. Да се отдели правилната любов към себе си от други, доста порочни качества, които се маскират като любов, е наистина много сложна задача.

- И какво може да се крие под маската на любовта?

- Например себелюбието, когато човек придава много голямо значение на

Призивът „Обичай себе си!” днес буквално се носи във въздуха. Списания посвещават на тази тема обширни статии, рекламни клипове ни предлагат „да поглезим себе си с новото удоволствие“, защото „го заслужаваме“. Противоречат ли тези тенденции на християнството? Може ли християнинът да обича себе си и къде се крие смисълът на тази любов? Защото самата дума „любов“ може да бъде разбрана различно. За различните подмени на любовта, с които човек може да се срещне по житейския си път, разказва старши преподавателят във Висшата школа по психология в Москва Андрей Фомин във интервю пред Евгения Власова. думи сякаш следва, че човек е призован да обикне и себе си. В същото - Заповедта гласи: „Възлюби време Христос ни призовава „да се Господа, твоя Бог, от всичкото отречем от себе си“ (Мат. 16:24). си сърце и от всичката си душа, и Каква любов към себе си очаква с всичката си сила, и с всичкия си Господ от нас?

- Когато ни дава заповедта да обичаразум, и ближния си като себе си“ (Лука 10:27, СИ). От последните ме, Господ съвсем няма предвид любов какво ли не наричат любов

своите потребности и изисква желанията му да се изпълняват незабавно. Не е важно какви са те, важното е, че човек на всяка цена се стреми към комфорт. Тогава той е воден от низши страсти като чревоугодничество, сребролюбие, блудство, гняв. Нека вземем най-баналния пример. Алкохоликът - защо пие той? Обича ли себе си, или не? От една страна, за да удовлетвори своето желание, е готов на всякакви жертви. Той казва: „Имам право да си почивам както искам, всичко останало не ме вълнува.” Ако му кажете, че вреди на себе си, руши здравето си, той ще намери много и най-убедителни възраже-

ния. Ще каже, че работата го убива сто пъти повече, че алкохолът за него е единствената възможност да премахне стреса, че има право след тежкия ден поне малко да се погрижи за себе си, иначе просто ще получи инфаркт. Той сигурно смята, че обича себе си - нали се стреми тук и сега да си направи добро. Но всъщност не става дума за самия него. Човекът говори за състоянието на тялото си, за нетърпимото състояние на душата си, което трябва по някакъв начин да заглуши. Но не си задава въпроса кой е той, не се опитва да разбере защо пие, какво всъщност го боли. Просто усеща живота си като умиране, а когато пийне, изпитва прилив на сили, вдъхновението идва. А какво е лудост? Това е такава степен на гордостта, при която човек се затваря в себе си и всичко, което става наоколо, му е безразлично. Между другото сред такива пациенти има много хора, които са живели само за себе си, а понякога и родителите им са живели само за тях - обичали са ги, угаждали са им, боготворили са ги. Много често шизофренията възниква поради това, че човек е концентриран върху идеята за

собствената си гениалност, върху собствените си таланти.

- Има и понятие като самолюбие. Сякаш е същата дума, означаваща любов към себе си.

- Самолюбивият човек бърка своята представа за самия себе си, онзи идеален образ, който си е нарисувал, с истинското си „аз”. Например той мечтае да стане художник и е убеден, че наистина е надарен с необикновени способности. Такъв човек ще намрази всеки, който му каже, че е бездарен. В текстовете на светите отци самолюбието се нарича или гордост, или тщеславие. Къде е разликата? Тщеславният иска околните да го възприемат като велик художник,

нужна му е слава. Горделивият е готов да умре в неизвестност. Това, че не са го признали приживе, той възприема само като потвърждение за своята гениалност, така да се каже, не са дорасли да го оценят. Но ако гордостта, тщеславието не бъдат удовлетворени, резултатът е един - униние. Всъщност при себелюбието и самолюбието човек е в конфликт както с Бога, така и с хората и преди всичко със самия себе си. Как живее себелюбивият човек? Всъщност като животно. Работи, яде, продължава рода си, за да работят, ядат и продължат рода си неговите деца. Кръгът се затваря, от него няма изход. Но животното няма разум и прави всичко това с удоволствие, за него такъв живот е естествен. А за човека не е. Той неизбежно страда, чувства някаква дисхармония, завижда. Усеща, че в живота има още нещо, но какво - не може да

разбере. А за самолюбивия е важно да утвърди своята личност - къщата му да е хубава, децата да са задоволени, жената да е красива и т.н. За да усеща смисъла на живота си, той трябва да го свърже с някакъв идеал, някакъв образ за самия себе си. Тук става дума за удовлетворяване на очакванията, не и за любов.

- А егоизмът, егоцентризмът какво е?

- Егоизъм е, когато човек поставя своите интереси по-горе от интересите на другите. Понякога такива хора са готови буквално да минават през трупове, за да постигнат целите си. Егоцентризмът е картината на света, в центъра на която човек слага самия себе си. Това е детският тип възприемане на света. За малкото дете в центъра на света стои то самото, всичко останало е начин за удовлетворяване на неговите потребности. И това е нормално за едно дете. Но ако вниманието на възрастните изцяло е приковано към детето, когато то порасне, само трябва да стане един от възрастните, да намери своето място между тях. И това не се получава, ако човек не преодолее своето детско егоцентрично състояние. Детският егоцентризъм за разлика от егоцентризма на възрастния е чист и непосредствен. Детето няма рефлексия, то не анализира и не оценява

Онзи, Който се е грижел за него. Когато Адам пожелава да бъде като Бог, с това той заявява: „По-нататък сам ще се грижа за себе си. Ще уреждам живота си според моето собствено разбиране за добро и зло.“ В рая той е бил жива душа, просто Адам. Ева е била просто жена. Те са изпитвали любов един към друг и любов към Бога. Неговият свят е бил жив, открит за тях. По-нататък е станал този страшен преход, когато от състояние на откритост, на жива душа човек се е превърнал в мъртва душа. Било е казано: „Щом опитате от този плод, веднага ще умрете.“ Но след това Адам не е умрял, живял е още стотици години. Грешка ли е това? Нищо подобно. Просто човекът е бил част на едно цяло, в което самият той е бил цялостен, но се е превърнал в някакъв елемент, в източник на собствени правила, различни от установените свише. Така Адам сам е започнал да решава кое е добро и кое зло. В този момент се извършва преход от живата душа към личността като система от правила, възгледи, позиции. Какво се губи тук? Губи се онзи Божи замисъл за човека, който изпълва смисъла на живота му.

- А какво е истинска любов?

себе си. То живее в любов, но не разбира това. За него тя е като въздуха. Това е райско състояние, както е при Адам в рая.

- Въпросът за любовта към себе си не е стоял пред човека в рая, така ли?

- Разбира се, че не. Пред Адам е стояла друга задача - да съхрани онова състояние на нещата, което е осигурявало неговото райско състояние. С други думи, да не претендира за мястото на

- Това е състояние на мир, единство с онова, което те заобикаля. При това такъв мир, когато любовта става основен смисъл и източник на живота. Това е, което ни дава възможност да приемаме собствения си живот и живота на другите като израз на висша воля. Това е част от онази Любов, за която Йоан Богослов казва: „Бог е любов.“ Човекът, познал това състояние, никога няма да го сбърка с нищо друго. Едва ли някой ще може да му даде определение. Това е Божието царство вътре в нас, Божи образ. Всеки човек някъде дълбоко в душата си разбира, че има някакво висше предназначение, което не е свързано нито с

биологичните му потребности, нито със социалните му функции. Има нещо друго, за което той живее. Това е усещане за мир, покой в душата, някаква вътрешна светлина, с други думи, състояние на мир със самия себе си. Всъщност половината от аскетическата литература е написана именно за любовта към себе си. Светите отци я определят със свои понятия: смирение и добротолюбие. Какво е смирението? Състояние на приемане на Бога, на света и на себе си в този свят. Добротолюбието е стремеж към състоянието на вътрешен мир, вътрешно добро и светлина.

- А как може да разбереш, че не обичаш себе си?

- Един свещеник попитал децата по време на занятия, как според тях може се определи, че човек има душа. И едно момиченце отговорило: „Ами тя боли!“ Какво е липса на любов? Това е състояние на самота, на конфронтация с Бога. Човек не е удовлетворен от нищо и затова се опитва да замени липсата на любов с различни удоволствия, зависимости, привързаности, функции. Тоест от любов преминава към пристрастяване. Това, което ние наричаме любов, найчесто означава именно пристрастяване - към алкохол, пари, човек.

Придобиване чрез умиране - През цялото време говорим за любовта към себе си като за любов към душата си. Но душата все пак не е противопоставена на тялото. Като отхвърлим плътта, ще постигнем ли вътрешна хармония?

- Естествено, душата е неотделима от тялото. Тялото е външната обвивка на душата, за която трябва да се грижим. Нали Христос неслучайно е станал плът.

Даже след възкресението Си Той не е бил безплътен, възкръснал е пак в плът, но изменена. И сега не твърдим, че плътта не е нужна. Проблемът е, че тялото се поставя на първо място, а душата се възприема като някакъв приспособителен механизъм за адаптацията на тялото в света. В такъв случай душата просто разваля живота, като задава ненужни въпроси. Плътта не е нещо лошо, но тя е подчинила на себе си духа, по-низшето е подчинило по-висшето. И често под знака на любовта към себе си човек води война за плътта против духа. Въпросът не е да се откажем от жизнените блага, от всички социални роли и да отидем в пустинята. Така няма да постигнем мир. Ще постигнем състояние на любовта към себе си не когато се откажем от ролите, а когато разберем, че това не е главното.

- Как тогава да постигнем състоянието на мир със самия себе си?

- Евангелието ни показва изход. И той е парадоксален: „Който иска да спа-

си душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери...“ (Мат. 16:25). Процесът на намирането на себе си неизбежно минава през умиране, през раздяла с онова, което е било досега. Да отдадеш душата си заради Христос, значи да се откажеш от привичните си правила и стереотипи заради Христовата правда и Христовата любов. А ако предпочетем да останем в плен на собствените си мнения и илюзии, ще изгубим душата си. Заповядано ни е да обичаме Бога, ближния си, самия себе си. Всъщност това е една и съща заповед. Когато човек се отделя от мира, той изпада в състояние на вражда. И тогава не обича нито себе си, нито ближните си, нито Бога. Той мрази света за това, че не отговаря на неговите изисквания. Себе си - за това, че не може да се приближи към идеала, който си е създал. А Бога - защото кой всъщност е измислил всичко това? Кой го е направил нещастен? Това е състояние на тотална война, тотална омраза, в което живее по-голямата част от нашия народ. А живата душа, от една страна, е част от света, от друга, е част от Бога и обединява всичко в едно единно качество, в качеството на любовта. Човек, който обича душата си, не може да не обича двата й елемента: света, от който тя е създадена - земната пръст, и Създателя,

чрез Когото има своето висше духовно начало. Любовта към себе си предполага и любов към ближния, и любов към Бога. Не може да има любов към себе си, към душата си без любов към Бога и ближния. И човек не може да обича Бога, ако мрази себе си. Като практическа препоръка за начало мога да ви посъветвам да разчупите стереотипите си, да вървите не по общоприетия път, който сякаш е логичен: печели повече пари, спи по-меко, яж по-вкусно. Например предлагат ми две длъжности: при едната натоварването не е голямо, а заплатата е висока; при другата заплатата е по-малка, а условията са по-тежки. Коя ще избера? Естествено, човек инстинктивно предпочита повече удобства. Но е важно да се опиташ да не следваш инстинкта си. Защото има и понятие снизходителност към себе си - стремеж във всичко да се намери най-лесния път. А лесният път невинаги е правилен. Не казвам, че по принцип трябва се избира най-сложното. Просто призовавам: когато избираш, виж дали вървиш след общото мнение или следваш собственото си сърце. Благата не са лоши сами по себе си, лошо е, когато станат кумир, когато ние се превърнем в техни роби. Човек, който обича себе си истински, ще се старае да не попада в робство. Робството означава, че той е заменил любовта към себе си, към Бога, към ближния си за състоянието на зависимост, което му дава илюзия за покой, илюзия за смисъла на живота. Той е положил основата на живота си извън себе си. Тук е и границата. Любовта към себе си е любов към онова, което е вътре в мен и съставлява моята същност. А моята същност е както земна пръст, така и Божи образ.

ветът се е променил. Е, не прекалено много. Грехът съществува, завистта и ненавистта не са изчезнали. Любовта, както и преди, възхищава и радва. Сеитбата и жътвата не са спирали, а в градовете и селата все така ехтят възгласите на младоженци. Пролетта сменя зимата, превалява и прегърмява, а след дъжда в небето се появява дъга. Но светът все пак се е променил (всъщност това се случва с всяко следващо поколение): в световната икономика, в културата, в обществените отношения, в правилата на поведение. Промяната се забелязва особено ясно след мащабни катастрофи, световни събития: революции, войни, кризи.

Времето „нищо”

След всичко, което човечеството е извършило през XX век, ние преминахме плавно в нова епоха, наречена постмодернизъм. Именно така френският философ и теоретик на литературата ЖанФрансоа Лиотар характеризира през 70-те години състоянието на науката, културата и обществото като цяло. Някои съвременни мислители стигат още по-далече: те определят нашето време като време „нищо” или „постепоха”. Тоест „всичко е назад”, „всичко е в миналото”: постиндустриална, посткапиталистическа, постлиберална, постбогословска, постхуманистическа епоха. Като някакъв постскриптум. Главното, с което се отличава постмодернизмът, е липсата на официална теория за обществото и отсътствието на официална идеология. Хората са разочаровани от тях. Днешното поколение е наблюдавало рухването на теории за националното и интернационалното единство, било е свидетел как губят актуалността си различните учения за държавността. Затова и стигнахме дотам, че няма единно гледище за света, което претендира, че е вярно. Всичко е относително, няма абсолют, няма авторитет. Това е основната тенденция, която на Запад се е наложила преди четиридесет години, а у нас, като винаги, се е забавила, но за сметка на това сега процъфтява бурно и неудържимо – всичко и всички имат право на съществуване: от шахматните клубове до гей-парадите.

Координати

Но никой и нищо не може да съществува в неопределено състояние, без ориентири, без примери за подражание, без отправна точка, без ценностна система, без координати, без опора, без основа. Тях и сега ги има, при това в огромно количество. Всеки разполага със СВОИ, които се застъпват, пресичат и сблъскват. Те се дробят, чупят се, избледняват и издребняват. Разрушават вътрешния свят на човека, ограбват го, опустошават го, правят го все по-примитивен, по-глупав. Белегът на времето е, че всеки има СВОЯ правда. Мъничка, непризната от другите, противоречаща на здравия смисъл и на думите на Твореца, за сметка на това близка и

любима. А това и е официалната идеология на епохата, която много точно е изразена в думите на актрисата Тилда Суинтън, изиграла ролята на вещицата във филма „Хрониките на Нарния”: „В нашето време и културата, и политиката ни подтикват да бъдем свободни от каквито и да било съмнения. Не е добре да се съмняваш. Това е ерес, езичество, грях. Съмнението няма да те доведе до нищо добро... Ако се съмняваш в нещо, значи си слаб, а от слабостта трябва да се срамуваш. Оттук идват повсеместните депресии. И, изглежда, се намери начин да се избегне това: като станеш безкрайно самоуверен, а значи и свободен.” Не се съмнявайте, не се притеснявайте за нищо, обичайте себе си, простете си (прошка от другите не търсете), не се измъчвайте от чувство за вина. Помнете, че винаги сте прави, че имате право на реализация, на грешка, на подлост, на предателство (с кого ли не се случва), на изневяра (всички живеят така). Вие сте достойни за това (пари, власт, красота, комфорт, скъпа козметика, късче щастие, откраднато от другите, дори за Куршавел1 сте достойни в края на краищата).

Прощават ви се „малките” слабости (егоизмът, капризите, моралната нечистота, нравственото слабоумие). И нека никой не смее да ви поучава, наставлява, критикува, да потиска психиката ви и да ви лишава от индивидуалност. Удивително е, че това, в което не успя епохата на тоталитаризма, се удаде на епохата на плурализма. Строителите на комунизма бяха еднакво облечени, с еднакви прически, разговаряха с едни и същи думи клишета, пееха едни и същи песни, маршируваха с еднакви плакати. Не разполагаха с разнообразие в бита, бяха свикнали с оскъдните продукти в магазините. Деспотичните режими като цяло гравитират към униформата, затова при тях всичко е еднообразно като матрьошките.

Но при цялата тази еднаквост и тотален формализъм хората преди тридесет години са запазвали вътрешната си индивидуалност. Именно тя се е ценяла повече от всичко: собственото мнение, героичният стремеж да го отстояваш пред агресивния държавен контрол, предаността към високите идеали. Разбира се, и тогава такива хора са били малцинство, но именно те са били за пример: загинали по затворите, минали през лагерите, депортирани от страната. Били са и са останали.

Вътрешно робство

Днес хората също са готови да отстояват своите убеждения: кариерата си, парите си, бизнеса си. Пъстротата на пазарните витрини заслепява очите. Сигурно това не е лошо. Постмодернизмът, когато достига до границите на посткомунистическите републики, освобождава външния човек, но напълно поробва вътрешния: хората както никога преди стават зависими от мнението на обкръжаващата ги среда и нейната идеология – идеологията на бляскавия живот, бляскавите магазини. И точно сега се формира истинското поколение на матрьошките: румено весели, успешно спортни, загоряло тънки, с тениски на тигрови шарки, с надпис „Dolce & Gabbana” върху високи красиви гърди и, главното, вечно млади („кукленият” живот не е дълъг, затова те така се страхуват и се срамуват от старостта). А ето и героите на нашето време: Парис Хилтън, някакъв Тарзан или Децл2 (ако тези имена не ви говорят нищо, радвайте се). За 26% от днешните гимназисти точно те са идеал, а също и образите от киноекрана (за още 15,5% от младежите). Именно тези „носители на културата” разсъждават в ток-шоута по извисени теми и за „вечните” ценности, а не академиците и професорите философи. Щом става дума за такива идеали, би било по-добре да ги няма изобщо.

Чужд живот

Нашето време изобилства с хора, напълно лишени от какъвто и да било личен светоглед. Подобно на празен съд, те са готови да 1 2

Куршавел – прочут и много скъп френски зимен курорт. Децл – псевдоним на известен руски рап-певец. Б. пр.

приемат в себе си всякакво съдържание. Като копират нечий начин на говорене, навици, стил на обличане и дори всекидневно меню, те натъпкват вътрешния си свят с подобие на чужд живот. И този чужд живот изскача понякога от тях, както от голямата матрьошка - нейното по-малко копие. И не става въпрос само за външно подражание! Всъщност зад философски оформените постулати, че всичко е относително и няма авторитети, стои постулатът, че всичко е позволено, както и откровената пропаганда на греха. Ако разсъжденията на постмодернистките агитатори се изчистят от всички смокинови листенца, в чист вид ще получим модата на греха. Разпуснатата сексуалност се нарича свобода на любовта, безкрайната смяна на партньорите – уважение към себе си, агресивното нахалното поведение - освобождаване от комплексите. Всеки наш грях намира обяснение с това, че сме си изкълчили тазобедрената става при раждането, с агресивната среда в детската градина, където сме ходили на 5-годишната възраст, или с липсата на играчка – движещи се влакчета, които толкова сме искали да имаме в крехката си възраст. Ние с вас за нищо не сме виновни. Всичко е заради обстоятелствата и лошата наследственост. А необузданият ни егоизъм е нормално поведение според нашата координатна система, на която имаме право. Човечеството, греховно по своята същност, най-накрая доживява епохата, в която не трябва да се страхуваш и срамуваш пред Твореца за пресъпленията си, тъй като са подбрани „правилните” термини и е „отменена” висшата отправна точка.

***

Пълзящият синдром на политическата коректност като отровна мъгла се просмуква и зад вратите на Църквата, като затвърждава греха. И ние чуваме стройния хор от гласове: „Трябва да бъдем подобри към хората, да прощаваме техните недостатъци и компромиси.” Но всъщност това значи търпимост към греха и примирение с него. Днес тече процес на дехристиянизация и това се свързва със завоеванията на демокрацията и с мерките да не се допускат каквито и да било форми на дискриминация. Разпадането на семействата в църквите приодобива катастрофален характер и най-ужасното е, че това е само началото. Обсебеността от материалните блага прониква в църквите: преди 20 години да предложиш на брат или сестра пари за помощ, беше оскърбление, сега обратната ситуация е оскърбление. От всички пукнатини прозира корист, разводът и вторият или третият брак са станали почти норма - във всеки случай, никого не удивляват, не възмущават, не плашат. И все по-често църковните общности прецизно прецеждат комара и поглъщат камилата.

***

Може би това са белези на времето. Когато Христос говори за последното време, Той не твърди, че тогава ще бъдат достигнати високо морално ниво и необичаен духовен разцвет, обратното: „Когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Но ние имаме възможност да се откажем от своята основа, изградена върху човешки прищевки и моментни желания, и да вървим по пътя на живота си с Божиите ориентири. Защото винаги има такива, които не са станали матрьошки на своята епоха.

их искал вие лично да отворите Библията и да прочетете Първото послание на Йоан 5:4-5: „Защото всеки, който е роден от Бога, побеждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра. Кой побеждава света, ако не онези, който вярва, че Иисус е Син Божи?“ (СИ). Когато започва война, всички се питат: „Кой ще победи?“ В този стих е казано кой ще бъде победител в духовната война: онзи, „който вярва, че Иисус е Син Божи“. След моето обръщане към Христос допуснах голяма грешка: стори ми се, че вече съм победил, че жизнената битка е спечелена. Мислех, че всичко плътско, греховно е отминало, че е настъпило „всичко ново“ и че е дошъл краят на моята стара, порочна Адамова природа. Но след няколко месеца служение на Бога изведнъж разбрах, че моето обръщане към Христос е само като влизане в армията, че тук битката на живота ми само започва и ако искам да победя и да получа неувяхващ венец, трябва се подвизавам с „доброто войнстване на вярата“ и да Му бъда верен докрай.

Спасението е Божи дар, който е безвъзмезден - като въздуха, който дишаме. Дара на Божието спасение можем да получим като всеки дар - без пари, без заплащане. Дарът на спасението се предлага не на този, който „върши дела, а на който вярва“. Но за да получим награда и венец, трябва да ги заслужим. ВРАГОВЕТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ОТКРИТИ Стана ми очевидно ясно, че онзи, който иска да победи света, трябва да започне отвътре. Врагът, който се намира вътре, е много по-опасен от този, който е навън. Ап. Павел пише: „Защото знаем, че законът е духовен; а пък аз съм от плът, продаден под греха... Защото, колкото за вътрешното ми естество, аз се наслаждавам в Божия Закон; но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми.“ „Защото плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта; те се противят един на друг, за да не правите онова, което бихте пожелали“ (Римл. 7 :14,22-23; Гал.

5:17, СИ).

Когато се раждаме от горе, ние получаваме от Бога нова природа, ставаме „причастници на Христос“ (Евр. 3:14, СИ), но Бог не премахва веднага цялата ни стара природа. Възроденият човек има две природи. Запомнете това и никога не допускайте хората или Сатана да ви внушат, че щом сте повярвали, старата ви природа е умряла завинаги. Докато сме живи физически, тя живее заедно с нас. „Смятайте себе си за мъртви за греха“ (Римл. 6:11) - казва ап. Павел. Но щом вече сме умрели, защо да смятаме себе си мъртви? Не е ли така? Отново ап. Павел казва: „Изнурявам и поробвам тялото си“ (I Кор. 9:27, СИ). Ако тялото и всичко, което е вложено в него, беше мъртво, на апостола нямаше да се налага да го изнурява и поробва. Разбира се, аз съм умрял с Христос, но фактически старата ми природа е все още жива и ако не разпъвам „плътта заедно със страстите и похотите й“, тази стара природа ще надделее над моя дух и аз отново ще изпадна в робство на плътта. Животът на много вярващи хора преминава в подобно робуване на старата природа, въпреки че те биха могли да

се наслаждават на духовна свобода, ако живееха наистина християнски живот, който побеждава света. Нашият „стар Адам“ никога не умира окончателно и не става по-добър, а винаги остава паднал, греховен, покварен. Както е написано: „От пети до глава няма у тоя народ здраво място:струпи, синяци, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей“ (Ис. 1:6, СИ). Един човек в Индия отглеждал в къщата си тигърче и вече мислел, че го е опитомил, но когато веднъж близнал кръв, тигърът започнал да се нахвърля на домашни животни и хора. Изявила се природата му на звяр и се наложило да му сложат намордник, да му изрежат ноктите и да се ограничи достъпът му до хората.

Същото става със старата природа на вярващия. Тя не променя своята същност и никога не умира, затова трябва да бъде обезоръжена и подчинена. Ако човекът не бди и не пребъдва в молитва, ноктите на плътската му същност бързо ще израснат и той може да пострада духовно. Плътта ще го овладее и ще го вкара в грях. Някой е казал: „Собственото ми „аз“ е центърът на греха. Чрез него действа самият Сатана.“ Затова най-опасният и най-злият ви враг, когото трябва да победите на всяка цена, сте самите вие. Един англичанин, член на лондонското висше общество, повярвал в Христос. Когато се прибрал вкъщи, роднините и приятелите му го попитали: - Преди ти имаше толкова много врагове, кой е основният ти враг сега, когато стана християнин? След дълбок размисъл той спокойно отговорил:

- Най-злият ми враг съм аз. След като чула отговора му, неговата вярваща роднина казала: - Сега виждам, че си се срещнал лично с „Царя на царете и Господ на господарите“, защото само в Неговото присъствие сме способни да познаем тази дълбока истина. Ще ви кажа откровено: лично аз имах повече трудности с „господин Муди“, отколкото с всички хора, които съм срещал през живота си. Когато държа „господин Муди“ на определеното за

него място, нямам проблеми с другите хора. ВРАГОВЕТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПОБЕДЕНИ Враговете трябва да бъдат не само открити, а и победени. Нека да се запознаем по-отблизо с някои от нашите многобройни врагове. Да вземем, например, нашия ТЕМПЕРАМЕНТ Нямам високо мнение за човек, у когото изобщо липсва темперамент. Но когато моят темперамент надделява над мен, явно ставам негов роб, а това е началото на голям порок. Темпераментът определя тона на вътрешния живот, той може да ми даде сила да проявя всичко добро в живота си, но може и да стане най-големият ми враг, като ме лиши от християнски характер и Божие благословение.

Някой беше казал, че вярващите няма да одобрят проповедник, който проповядва често за темперамента. Удивително е колко малко са християните, преодолели плътския си темперамент. Мой приятел чакал в приемната на лекар и изведнъж чул гневен вик и страшен шум в антрето.

- Какво става? – питал той притеснено. Отвърнали му, че докторът се е разярил и е хвърлил ботуша си по стълбите, защото не бил лъснат до „нужния“ блясък. Много християни, които понасят героично тежка загуба на близък човек или на имота си, се оказват дълбоко покрусени от някаква дреболия: счупено блюдо или пропуск от страна на член от семейството.

Веднъж ме попитаха: - Господин Муди, как да подчиня и да контролирам своя темперамент? Отвърнах: - Ако наистина сте решили да го контролирате, с радост ще ви кажа какво да направите: не оправдавайте и не извинявайте проявите на лошия си темперамент, а го назовете тежък грях и го изповядвайте пред Бога. Хората често възприемат необуздания си нрав като неизбежно нещастие. Една дама ми каза, че е наследила темперамента си от своите родители. Да речем, че е така, но и това не е оправдание за нея. Ако е проявила отвратителния си нрав, разсърдила се е, наговорила е грубости и съзнава, че е постъпила неправилно, нека отиде при човека и го помоли за прошка. Друга дама ми каза: - Толкова съм свикнала да преувеличавам, че приятелите ми вече започнаха да ме осъждат за това и казват, че изобщо са престанали да ми вярват. Можете ли да ми помогнете? Кажете ми как да преодолея тази невинна слабост? Отвърнах й: - Следващия път, когато усетите, че сте „преувеличили малко“, идете при тези, с които сте говорили и им кажете: „Простете ми, преувеличих толкова, че от истината не остана нищо!“ Научете се да назовавате черното черно, лъжата лъжа и ще я изтръгнете с корена. Ето какво трябва да направите.

- О - възрази дамата, - не ми е приятно и дори ме е срам да призная това. Нашето християнство не струва нищо, ако не ни е дало християнски характер. Ако хората около нас не могат да си спомнят кога сме им казали истината и вече не ни вярват, значи съзнателно грешим и ще бъде много по-добре, ако безпощадно премахнем от речта си всяко преувеличение, лъжа и неправда. Ако сме оскърбили някого, трябва да му се извиним, без да се бавим. Разбира се, склонни сте да кажете, че не сте виновни. Отлично! Но ако вашите взаимоотношения с другите са нарушени, идете и им кажете, че съжалявате за това. Правил съм го много пъти. Импулсивен човек като мен е принуден да го прави често. И се убедих, че когато действам открито, после не страдам от безсъние, напротив, спя сладко. Изповядването на осъзнатия грях и неговото премахване винаги носи благословение. Понякога ми се налагаше, след като започна службата, да сляза от амвона и да поискам прошка от човека, който седи на последната пейка, преди да придобия вътрешна свобода да проповядвам на хората за Христовата любов. Християнинът не може да не бъде „джентълмен“. Ако осъзнава, че е наскърбил или обидил някого, трябва да отиде при човека и да се извини. Има хора, които искат да бъдат „християни“, за да ги уважават. Те мис-

лят и знаят малко за преодоляването на изкушенията, за силата на Светия Дух, която ни води към победа. Мнозина преживяват дни на униние и раздразнителност. В такива дни дори децата казват: „Мама (или татко) днес е сърдита, трябва да бъдем много внимателни, иначе ще играе тупаникът!“ Не трябва да имаме подобни дни - на духовни подеми и падения. Ако живеем живот на победа, доброто ни влияние ще се разпространи и върху другите. Тогава хората ще имат пълно доверие в нашето християнство. За съжаление, много вярващи нямат победа в живота си, защото крият някакъв грях. Докато грехът не е изповядан, не може се очаква промяна. Само когато той е премахнат, можем смело да вървим напред и да побеждаваме света. КОРИСТОЛЮБИЕ Да вземем още един грях - користолюбието. За него в Библията е казано повече, отколкото за пиянството. Ако си решил да бъдеш християнин, трябва да се избавиш от този грях, като го изтръгнеш с корена, в противен случай користолюбието ще вземе власт над теб, ще отрови живота ти и ще погуби душата ти. Ние смятаме, че пияницата е отвратителен, но настървеният за печалба човек, въпреки че често е приет и в църквата, и в обществото, в Божиите очи е много по-отвратителен от всеки пияница. Най-опасното в живота на християнина е, че грехът на сребролюбието и користолюбието не се смята за ужасен. Разбира се, всички презираме скъперника, но не всички користолюбци са скъперници. Между тях има и

щедри хора. Чуйте обаче какво казва за тях Божието Слово: „Умъртвете земните си членове, сиреч пороците: …користолюбието, което е идолослужение“ (Кол.

3:5, СИ). Користолюбието е отвело Лот в Содом. То е погубило Ахан и цялото му семейство. Користолюбието е отдалечило от Бога синовете на пророк Самуил. Заради него Гиезий е бил поразен с проказа. Користолюбието е накарало богатия младеж да си тръгне от Христос натъжен. Накарало е Юда да предаде своя Учител. Наистина, много са жертвите, погълнати от користолюбието през вековете! Ще ме попитате как да се избавим от този грях? Не мисля, че има някакви трудности, защото средството за борба с този порок е на ваше разположение. Ето моя съвет: ако забележите, че желанието да се обогатявате, да трупате и да спестявате е започнало да се загнездва в сърцето ви, веднага започнете да раздавате вашите излишъци за Божието дело

как да се избавя от това чувство. Свещеникът отвърнал: - Всеки път, когато в твоят магазин дойде купувач и ти не можеш да задоволиш исканията му, пращай го в магазина на съседа си. Търговецът се замислил, после казал: - Не ми харесва вашия начин и не виждам защо трябва да насочвам моите купувачи при съседа ми.

- Ако постъпваш така - обяснил свещеникът, - ще убиеш твоята завист! Търговецът се съгласил. Всеки път, когато купувач не можел да си купи от неговия магазин онова, което търсел, продавачът го пращал при съседа си. Не минало много време и съседът му започнал да праща своите купувачи при него. По такъв начин отношенията им се подобрили.

и като помощ за бедните. Кажете на вашата стиснатост, че сте решили по такъв начин да я задушите, и тя бързо ще ви освободи от властта си.

ГОРДОСТ Гордостта също е голям грях. Бог осъжда много строго човешката гордост, но кой от светските хора я смята за грях? „Мерзост е за Господ всеки, който е с горделиво сърце“ (Пр. 16:5). Христос причислява гордостта към злите дела, които изхождат от сърцето и оскверняват човека. Хората смятат, че гордостта е свойствена само на богатите и не се разхожда из бедните квартали. Понякога виждаме, че бедните са-горди от богатите. Ние, вярващите хора, трябва да унищожим гордостта като най-злия ни враг. Ако я пощадим, тя ще ни погуби. Молете Бога да ви избави от гордостта, но положете и сами усилия в тази насока. Не можете да седите със скръстени ръце и да казвате: „Господи, отдалечи от мен гордостта!“ Не, вие трябва да започнете да работите върху себе си, като умъртвявате гордостта си и се стремите да развивате Христово смирение. „Умъртвете земните си членове...“ „Бог се противи на горделивите, а на смире-

СЕБЕЛЮБИЕ Ако забелязвате у себе се себелюбие, дайте на нещастния онова, което би му донесло неочаквана радост. Ако решите да преодолеете този дух на себелюбие, ще подчините плътта си на Светия Дух. Направете го на всяка цена. ЗАВИСТ Завистта е най-отвратителното и мерзко чудовище. Който му дава място в сърцето си, сам се превръща в чудовище. Ако завиждате на някого, идете при този човек и го облагодетелствайте с нещо. Живели врата до врата двама търговци. Конкуренцията помежду им била много голяма и те таели взаимно лоши чувства. Единият от тях бил вярващ. Отишъл той при духовния си наставник и казал: - Завиждам на съседа си и не знам

ните дава благодат“ (Кол. 3:5; I Пет. 5:5). Винаги помнете, че Христос е с вас и че с Неговата сила можете да преодолеете всеки враг. Помнете, че Христос вече е смазал главата на змията и така ни осигурява победа. През всички векове хората са имали изкушения, и то много повече от нас днес. Накрая, още един важен въпрос: победил ли съм света, или светът ме е победил? Случва се едно от двете: или

аз побеждавам греха у себе си, или грехът ме побеждава. Мнозина вярващи са готови да се задоволяват с това, че са удържали една или две победи над греха, света, плътта, и мислят, че духовната битка завинаги е приключила. Но искам да кажа на вас, моите приятели, че ви очакват множество битки в бъдеще. Битката не спира и трябва да продължи през цялото време. Ще добавя за ваше насърчение: колкото и страшни да са нашите битки, Бог ни е обещал крайната победа! Обещал ни е славно бъдеще! Изкупените ще съдят ангелите! Изкупените са наречени Божии синове!

дни от най-цитираните от християните думи на ап. Павел са: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Римл. 7:24, СИ). С този стих хората обикновено изразяват своето отчаяние и безнадеждност в стремежа си да се променят, да намерят покой в сърцето си. Възможно ли е да се придобие този покой? До него може да се стигне по различни пътища. Първият, най-популярен и най-разпространен, е: не обръщай внимание. Всички живеят така. Няма страшно. Да не си по-добър от другите? При достатъчно дълго упражняване съвестта ще се обажда все по-рядко. С времето ще настъпи пълно безразличие и равнодушие, положено върху стабилните основи на егоизма. Ап. Павел пише на сътрудника си Тит: „За чистите всичко е чисто; а за осквернените и невярващите няма нищо чисто, но и умът им, и съвестта им са осквернени. Твърдят, че познават Бога, но с делата си се отричат от Него, като са мръсни и непокорни, неспособни за каквото и да било добро дело“ (Тит 1:15–16). А ученика си Тимотей той увещава: „Това поръчение ти предавам, чедо мое, Тимотей, според пророчествата, които първо те посочиха, за да воюваш съобразно с тях доброто войнстване, имайки вяра и чиста съвест, която някои, като отхвърлиха, отпаднаха от вярата; от които са Именей и Александър, които предадох на Сатана, за да се научат да не богохулстват“ (I Тим. 1:18–20). Като заглушат гласа на съвестта, хората се отдават на своите похоти без страх. Ап. Юда пише за такива: „Тези обаче хулят всичко, което не знаят; а което знаят естествено, като животните без разум, в това развращават себе си. Горко им! Защото ходят по Каиновия път, заради печалба се впускат във Валаамовата заблуда и загиват в Кореевото упорство. Те са подводни скали, когато пируват с вас на вашите трапези на любовта и без страх се угояват; безводни облаци, носени от ветровете; есенни дървета, безплодни, два пъти умрели, изкоренени; свирепи морски вълни, които изпускат като пяна своите безсрамни дела; скитащи звезди, за които се пази мрачна тъмнина довека“ (Юда 1:10–13). Вторият, не по-малко популярен път, дори бих казал най-разпространен, е човек да се заеме с изпълнението на някакъв сбор от правила. Особено подходящи са библейските правила. Избираш от множеството заповеди и правила в Библията онези, които се спазват от близките, роднините, познатите ти, присъединяваш се към тях и ставаш ревностен в изпълнението им. Важно е да следиш да ги спазваш от сърце, точно, постоянно. С времето и при достатъчно дълго упражняване в душата ти може да настъпи покой, а в молитвата ти понякога да се прокрадват думите: „Благодаря Ти, Боже, че не съм грабител, убиец, че не съм като онзи…“ Това е пътят, по който вървят всички религиозни хора. Към коя религия принадлежиш по този път, няма голямо значение. По този път са вървели почти всички съвременници на Иисус Христос. За тях Той казва: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от джоджена, копъра и кими-

она, а сте пренебрегнали по-важните неща на закона - правосъдието, милостта и верността, но тези трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате. Слепи водачи, които процеждате комара, а камилата поглъщате! Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, защото почиствате външността на чашата и блюдото, но отвътре те са пълни с грабеж и насилие. Слепи фарисеино! Очисти първо вътрешността на чашата и блюдото, за да бъде и външността им чиста. Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота. Също така и вие отвън изглеждате на човеци праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие“ (Мат. 23:23–28). Склонност към това има у всеки от нас. Религиозността е присъща на нашата плътска природа. Струва ни се, че трябва (и можем) по някакъв начин да заслужим Божието благоволение. И старанието да угодим на Бога чрез изпълняване на установените от Него правила ни изглежда най-простият и разбираем път за това. Нали самият Иисус е казал: „Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме обича; а който Ме обича, ще бъде възлюбен от Моя Отец и Аз ще го възлюбя и ще му се явя лично“ (Йоан 14:21). Скъпи читателю, много лесно можете да разберете дали сте религиозен човек. На кое обърнахте внимание, когато прочетохте думите на Христос? На „има и пази Моите заповеди“ или на „Ме обича“? Ще кажете: „Къде е разликата? Иисус сам е сложил тук знак за равенство.“ И да, и не. Ще се постарая да обясня.

Всяко семейство има свои правила, ред, норми на поведение: знае се кой хвърля боклука, кой мие съдовете, кой мете двора и т.н. Представете си, че ние с моята съпруга бяхме установили след сватбата ни, да речем, 100 правила, към които да се придържаме във всекидневния си живот като семейство. Кой, какво и кога да прави или да не прави, как да говори, кога да мълчи... Мисля, че бракът ни нямаше да издържи и пет години. Със сигурност щяхме да имаме недоволства, угризения на съвестта, чувство за вина, сблъсъци и потиснатост. Бракът ни се крепи не на норми, правила и тяхното съблюдаване, а на взаимоотношенията ни. На любовта. Тази любов ни подтиква да си помагаме, да прощаваме и да се утешаваме, да се поддържаме и насърчаваме. По същия начин между нас и Иисус Христос всичко се определя от взаимоотношенията, от любовта. На въпроса на фарисеите за най-важната заповед Иисус отвръща ясно и определено: „А фарисеите, като чуха, че затворил устата на садукеите, събраха се заедно. И един от тях, законник, за да Го изпита, Му зададе въпроса: „Учителю, коя е най-голямата заповед в Закона?“ А Той му каза: „Да възлюбиш Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.“ Това е най-голямата и първа заповед. А втора, подобна на нея, е тази: „Да възлюбиш ближния си както себе си.“ На тези две заповеди се крепят целият Закон и пророците“ (Мат. 22:34–40). Третият път е най-непопулярен. Но не защото е най-труден. По думите на пророка, „които ходят по тоя път, дори и неопитни-

те, не ще се заблудят“ (Ис. 35:8, СИ). Това е път, който е прост, но е единствено верен - говорим за освещение, благочестие, святост във всекидневния живот. Ап. Павел във всичките си Послания пише, че „Христос е наше освещение“, че единствената истинска праведност, която се зачита на човека, „вярващ в Онзи, Който оправдава нечестивия“, е праведността на Христос. Апостолът ни убеждава да смятаме себе си „мъртви за греха, а живи за Бога“ (Римл. 6:11), като казва: „Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, така че както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отец, така и ние да ходим в нов живот“ (Римл. 6:4). Той свидетелства: „Смятам, че и всичко е вреда поради превъзходството на познаването на Христос Иисус, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох и всичко смятам за смет, за да придобия Христос и да се намеря в Него, имайки не своя от Закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христос, сиреч праведност от Бога чрез вяра“ (Фил. 3:8–9, СИ). Как това може да стане реалност в нашия живот? Как наистина да бъдем такива на дело, а не на думи? Благословеният ап. Павел пише: „И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия. Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл.

5:1–5, СИ). Отговорът на нашите въпроси за победата над греха, за реалната святост и динамичното освещение чрез истината е, че Христос живее в нас, Божията любов живее в нашите сърца. Такъв е бил животът на ап. Павел, който казва: „Вече не аз живея, а Христос живее в мен“ (Гал. 2:20). Реалността на нашето съразпятие с Иисус Христос, което сме изразили чрез кръщението, както и реалността на новия ни живот, който сме приели от Него чрез вяра, приемайки Светия Дух, ето основата на нашето положение в Христос като осветени от Него. Това е и основата на истината, че чрез Неговата сила се преобразяваме в Неговия образ. Тази вяра ни дава истински мир. Мирът, за който говори Иисус: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои“ (Йоан 14:27). Как да го получим? Чрез вяра. „А влизаме в покоището ние, които повярвахме... Защото който е влязъл в покоището Му, той и сам е починал от делата си, както Бог от Своите. И тъй, нека се постараем да влезем в онова покоище, да не би някой да падне в подобно непокорство“ (Евр.

4:3, 10-11, СИ).

продължение на много векове се дискутира въпросът за алкохола. Най-често, когато казваме на нашите близки и познати, че ние, християните, не пием алкохол, те питат: „Защо? Никъде в Библията не е писано, че не бива да пиеш.” И посочват библейски пасажи, в които като че ли пиенето на алкохол се разрешава. Някога, когато търсех отговор на въпроса може ли вярващ човек да пие алкохол, аз го задавах на зрели християни. Те ми цитираха стиха от Притчи: „Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия и жили като ехидна...” (Пр. 23:31). Но този отговор не ме удовлетворяваше. Тогава застанах пред Бога и Му казах: „Господи, аз не искам да пия, обаче кажи ми защо не трябва да пия? Това забрана ли е, препоръка ли е, или пожелание?”

В Стария Завет има забрана за една категория хора – за свещениците, но само през определени периоди – когато влизат в скинията. Тази забрана е категорична, при нейното нарушаване следва смърт: „Когато влизате в шатъра за срещане, да не пиете вино или сикера – нито ти, нито синовете ти с теб, за да не умрете; това ще бъде вечен закон във всичките ви поколения” (Лев. 10:9). Защото, когато влизат в скинията, свещениците влизат в Божието присъствие, т.е. там присъства и им се открива Бог: „Там ще се срещам с теб; и отгоре на умилостивилището, между двата херувима, които са върху ковчега с плочите на

свидетелството, ще говоря с теб за всичко, което ще ти заповядвам за израилтяните” (Изх. 25:22). Не, те нямат слухови халюцинации, а чуват на живо Божия глас, реално усещат Божието присъствие. Скинията е свято място. В Библията се говори за още едно свято място: „А Мойсей пасеше овцете на тъста си Йотор... и като докара овцете навътре в пустинята, се изкачи на Божията планина Хорив. Там ангел Господен му се яви в огнени пламъци изсред един бодлив храст; и Мойсей видя, че бодливият храст не изгаряше, макар да бе обхванат от пламъци... Бог го извика изсред бодливия храст: „...Не се приближавай насам; събуй обувките от краката си, защото мястото, на което стоиш, е свята земя!” (Изх. 3:1-5). Интересно, винаги ли това място е било свято? Мойсей е минавал много пъти покрай тези храсти, възможно е и животните да са пасели около тях. Преди то не е било свято, а - обикновено и незабележимо място. Бог се спуска около храста по видим начин – като огън. Един храст, едно парче земя стават свети поради присъствието на Бога. Още повече скинията – Светая Светих, – тя винаги е свята. Осветена чрез кръвта на животните и Бог винаги пребъдва там. На това свято място, в Божието присъствие, трябва да влиза грешен човек. Дори и свещеник, той пак е грешен, както всички Адамови потомци. Затова, преди да влезе, свещеникът трябва да принесе жертва за себе си, за да бъде очистен. Светостта на Бога изисква унищожаване на греха, защото тя е „огън пояждащ” - поръсването с жертвената кръв е очистването. Едва след това свещеникът има право да принесе жертва за другите, да ходатайства пред Бога. Бог приема молитвата, приема жертвите и народът получава прошка. Спомняте ли си историята, когато един цар проявява дързост и влиза в храма? Той иска лично да принесе жертва на Бога (II Лет. 26:16-19). Свещеникът го спира, но той влиза в светилището и излиза с проказа по тялото си, изплашен. Защо? Извършил е жертвоприношение нечист, с нечисти ръце. В Божието присъствие не може да се намира нищо нечисто. Има моменти в историята на Израил, когато народът забравя Божията наредба за алкохола. И тогава Бог им говори с голямо огорчение. Исая пише: „Но и

те се замаяха от виното и се заблудиха от спиртното питие; свещеник и пророк загубиха разсъдъка си от спиртно питие, обладани бяха от вино, заблудиха се от спиртно питие, объркаха се във видението, спънаха се в съденето” (Ис. 28:7). Нарушението на Божиите наредби довежда до проклятие на целия народ. Старият Завет завършва с това, че все пак се разрешава свещениците и левитите извън светилището да пият алкохол. Разрешава се и на народа. Новият Завет е една нова ера. Какво е отношението към алкохола тогава? За Йоан Кръстител четем, че не пие алкохол, поради което го наричат „бесноват”. Обръщаме се към личността на Христос – Той пък пие. Дори в Кана Галилейска превръща водата във вино. Но нима прави това чудо, за да упои сватбарите, да се объркат те и да извършат безобразията, присъщи на пияните? Христовото вино упоява ли народа? Не мога да кажа категорично, но разпоредителят на пира казва на годеника: „Всеки човек слага първо доброто вино и по-лошото – след като се понапият; а ти си задържал доброто вино досега” (Йоан 2:10). Христос идва не да наруши, а да изпълни Мойсеевия закон, който не новоражда, а е само детеводител към благодатта, откриваща закона на животворящия Дух. Изискванията на този закон са много по-високи. Те могат да бъдат реализирани само от хора, които пребъдват в благодат, т.е. са новородени. Събитието в Кана Галилейска е обикновена сватба, а не църковно богослужение. Църквата още не съществува. Следователно и Христос не може да приложи църковните изисквания към тези неновородени хора. Самият Той, когато пие вино, не казва нито една необмислена дума, не извършва нито едно неразумно дело. У Него няма грях, няма грешни мисли, желания, които да се проявят след употребата на алкохол. Христос е чист от момента на Своето зачатие до момента на кръстната Си смърт. За разлика от Него обаче нашата природа е нечиста и малкото алкохол

веднага я възбужда, подсилва и изявява лошите ни страни. В Новия Завет виждаме много свидетелства, които говорят ясно, че първата Църква – Христовите ученици и апостоли - не консумира виното като напитка, а само по време на Господна вечеря и като лекарство. В Първото послание към коринтяните ап. Павел изобличава църквата, изпаднала в различни грехове – прелюбодеяние, блудство, пиянства. С големите си уж дарби тя е стигнала до много ниско ниво и Павел пита – вие изобщо църква ли сте? Той повдига и въпроса за алкохола: защо се събирате – да се напивате ли? Как така, вие сте вярващи хора! Как може да вземате тялото, което принадлежи на Христос, и да го давате на идолите, на алкохола, на нечистите духове? Следващата мисъл във връзка с алкохола е изразена в Посланието към Тимотей: „Не пий вече само вода, а употребявай малко вино за стомаха си и за честите си боледувания” (I Тим. 5:23). Явно Тимотей изобщо не пие вино, а апостолът го

съветва да го пие като лекарство. Виното има целително действие, но само когато се пие в такова количество, че да лекува, а не да подлудява, когато се пие не с чаша, а с лъжица. На Господна вечеря ние пием по една глътка. От такова количество нито езикът ще се развърже, нито някаква глупост ще се направи. Ап. Павел казва: „И не се опивайте с вино, следствието на което е разврат, но се изпълвайте с Духа” (Еф. 5:18). Като алтернатива на състоянието при опиването той посочва изпълването със Светия Дух. След като човек се обърне и покае, Бог прави в него чудо, подобно на това в Кана Галилейска. Вместо лошото вино, с което се е опивал до покаянието, Бог му дава новото вино – Светия Дух. Когато

човек идва при Бога, призовава Го и кани Христос в своето сърце, Светият Божи Дух влиза в него. От този момент грешникът става свят човек. Както онзи храст и земята около него стават свети, така и човекът, у когото влиза Светият Дух, става Божи храм. В Откровението е написано, че Христос „бил заклан и със Своята кръв изкупил за Бога човеци... и ги направил царство и свещеници на нашия Бог” (Откр. 5:9-10). Ние сме Божи храм, свещеници на Бога и у нас живее Дух, Който не се е променил от времето на Стария Завет по Своите качества, чистота, святост. Неговите изисквания са същите – да бъдем чисти и свети. Единствената разлика е, че в Стария Завет Бог заповядва, а в Новия – пожелава. Пожелава за наше добро, за наше благословение. Бог не

I. Въведение Тази статия е посветена на проблема за евтаназията. В превод от старогръцки “евтаназия” означава “блага смърт” (еу — добро, благо, танатос — смърт). Тук ще разгледаме евтаназията като “удовлетворяване на молбата на болния медицинският персонал да ускори неговата смърт”, независимо дали тази молба се изпълнява активно или пасивно. Нашата задача е да покажем нравствената неприемливост на евтаназията.

II. Постановка на проблема a. Пространство на неизвестното “Онези, които наистина са предани на философията, всъщност са заети само с едно: умирането и смъртта.” Тези думи на Сократ са на две хилядолетия и половина, но те ни озадачават и до днес: щом животът завършва със смъртта, онзи, който иска да бъде мъдър (а фило-софия означава любов към мъдростта), е длъжен не просто да мине достойно по пътя на умирането, а и да разбере накъде води този път, в какво се превръщаме там, следователно заради какво все пак си заслужава да умираш в този живот. Но смъртта е пространство на неизвестното. Както в следния анекдот: „В майчината утроба има две бебета. Едното пита другото: “Как мислиш, след раждането има ли живот?” Второто отговаря: “Разбира се, че няма, нали още никой не се е върнал оттам.” Нито науката, нито житейският опит могат да отговорят на въпроса какво ни чака след смъртта. Ясно е, че тялото се връща в земята. Но свежда ли се човешкият живот само до неговата телесност? б. Логиката на науката Ако се опитаме да отговорим на този въпрос въз основа на естественонаучните предпоставки, ще стигнем до антропния принцип, до онази граница на съвременната наука, при която физиката преминава във философия. В средата на XX в. стана напълно очевидно, че научната картина на света е възможна само ако в нея се има предвид факторът на човека наблюдател, който описва и моделира реалността на света. Но щом научната картина на света не е възможна извън човека, значи човекът е повече от света на материята. И още едно много важно наблюдение: срещу смъртта протестира цялото човешко същество. Дълбоко в душата си всеки знае, че смъртта е нещо нередно, че не трябва да бъде така.

в. Проблемът на езика Къде се крие причината за разминаването между идеала за благ и вечен живот и наличното разпадащо се съществуване? Отговорите могат да бъдат различни, но очевидността на този въпрос още веднъж убеждава, че реалността на човека е посложна, отколкото реалността на материалния свят. В съзнанието си човек гледа към други хоризонти на битието, за които в естественонаучния речник просто няма думи, но които са изключително значими за всеки от нас. Поканете физика до леглото на умиращия и го помолете да опише какво виж-

да. Ще чуете увлекателен разказ за масата, обема и химическия състав на физическото тяло. Биологът ще го допълни с информация за видовете клетки, за функционирането на различни системи в организма. Но това ще бъде ли описание на смъртта на човека? Не, защото няма нито дума за любовта, за живота, за вечността… Значи човек не е просто къс жива материя. Той е повече от самия себе си. Той обединява у себе си различни нива на съществуването, т.е. той е метафизичен (метафизиката описва взаимодействието между различните природи на света). Така проблемът на човека се оказва проблем на езика.

Какви езици използваме, когато описваме ситуацията на човека? Когато говорим за дължимото, минаваме на езика на етиката и аксиологията. Когато говорим за вечното, сме на езика на философията. Когато говорим за преодоляването на смъртта, говорим на езика на религиозната мисъл. Така, говорейки за човека като цяло, прибягваме към различни езици. Задачата е да не ги смесваме, да различаваме ясно сферата на приложението на всеки от тях. Това е необходимо, за да избегнем подмяната, когато на въпроси от една област на човешкото съществуване се предлагат отговори от друга. По-конкретно,

за да не се превърне разговорът за смъртта в обсъждане на нейните медико-биологични аспекти.

III. Живот, който не пренебрегва смъртта a. Два типа цивилизации Както отбелязва А. Зубов, културолог и религиовед, въпросът за смисъла на живота позволява да разделим всички цивилизации на два типа: сотериологически и хедонистически. Сотериологията е учение за спасението, а хедонизмът е етическа система, в чиято основа е принципът на удоволствието.

В първия случай смисълът на живота е изнесен извън неговите предели. Намирайки се в този свят, човек е обърнат натам, където, както се чете на православна панихида, няма нито мъка, нито въздишка. Именно там, след смъртта, се извършва главното, там е фокусът на всички желания, затова целият земен живот е посветен на необходимото влизане в другото битие. Всяка постъпка придобива значимост, според точното наблюдение на Марина Цветаева, в светлината на онзи свят. Задачата на човека тук е да получи спасение в света, в който, по думите на Владимир Соловьов, царуват смъртта и времето, както и болката. Така в цивилизациите от първия тип смъртта се възприема като стадий от живота, задаващ цялата система от нравствени координати, в която страданието носи свобода, а праведността получава висш смисъл. Нещо повече, самият живот тук е съединен с отвъдната реалност, още от тук е устремен към благото след смъртта. Обратно, в цивилизациите от втория тип цялото внимание се насочва към земната реалност. Хедонизмът е обърнат към земния живот с неговите радости и наслади. Всичко останало, включително и размислите за задгробното, се изнася извън скобите на човешкото битие. Това е логично: щом перспективата за края отравя живота, върху тази тема се налага табу. Тъй като старостта или тежката болест изваждат човека от привичните условия на съществуването и го лишават от удоволствия, в подобни култури е много популярна идеята за самоубийството. Неслучайно в редица европейски градове е забранено катафалките да се придвижват по улицата през деня: това шокирало живите. Ако умира някой близък роднина, на децата не се казва и не се допуска да се сбогуват. б. Смяна на парадигмите Вместо средновековното „Memento mori” (от лат. „помни за смъртта“), сега сякаш казват: „Забрави за смъртта“. В масовото съзнание смъртта е като задънена улица, в която безмилостното време вкарва живите. През XX в. християнството загубва своите позиции в европейския свят. На мястото на християнската етика идва абстрактният хуманизъм. Като “мярка за всички неща” отново е провъзгласен човек. Смяната на цивилизационните типове — от сотериологическия към хедонистическия — води до това, че, от една страна, етическите закони губят абсолютния си статус на заповеди, а, от друга, пред човечеството отново се поставят въпросите, които са били разрешени в християнството, обаче днес остават без отговор.

IV. В полза на “леката смърт” 1) “Милосърдие” (“Последното лекарство”) Привържениците на евтаназията твърдят, че щом медицината е призвана да облекчава страданията на болните, в случаите, когато анестезията вече не може да помогне, умъртвяването на болния е проява на милосърдие - онова “последно лекарство”, което трябва да му се даде. Евтаназията се осмисля тук като “правилно лечение”, насочено към отстраняване на непоносимата болка.

2) Абсолютна автономия на човека В основата на този аргумент е убеждението в лъжовността на религиозната представа, че животът е най-висшият дар и човек няма право да се разпорежда с онова, което не му принадлежи. Според привържениците на евтаназията правото на живот, декларирано от съвременната цивилизация, предполага и право на човека сам да определя времето на смъртта си.

3) “Алтруизъм” (самопожертвувателност) Привържениците на евтаназията твърдят, че молбата на болния за ускоряване на смъртта може да бъде мотивирана от алтруизъм - когато той смята, че е длъжен да престане да тежи на близките си. У него не изчезва желанието да живее, но той го преодолява, за да не обременява роднините си и медиците.

4) Достойната смърт като право на комфорт За привържениците на този аргумент достойнството на живота се определя от не-

говото качество. Ако животът не носи наслади, ако е съпроводен с усещане за дискомфорт и то нараства, такъв живот не може да се смята за достоен. Още по-малко може да се смята за достоен живот мъчителният процес на умиране. Хедонистическата нагласа свежда смисъла на живота до преживяване на удоволствия и така подтиква към самоубийство тези, за които комфортът е недостижим.

5) “Справедливост” (излишни хора) Привържениците на евтаназията са убедени, че нейната легализация ще позволи да се съкратят разходите за лечение на безнадеждно болни и тези средства да се насочат към по-значими за обществото цели. Освен това, като ускорява смъртта на нелечимо болните, медицината ще може по-добре да обслужва онези, които имат повече шансове за оздравяване. По такъв начин легализацията на евтаназията ще позволи да има повече справедливост. В ситуацията на демографска криза все по-голяма популярност в масовото съзнание получава идеята да се реши проблемът със застаряването на населението чрез доброволната евтаназия на старите хора. Неслучайно в Холандия, където през последните години евтаназията не се преследва със закон, обществата на инвалидите се обявяват категорично против нейната легализация. Защо? Защото за тях е очевидно, че общество, което по финансови съображения е готово да ускорява смъртта на болните по тяхно желание, ще направи и следващата стъпка - ще легализира принудителното умъртвяване, а тогава първите жертви ще станат точно те, инвалидите. Освен това европейците помнят, че през XX в. в Европа вече е била легализирана принудителната евтаназия — във фашистка Германия, - и не искат това да се повтори.

6) Евгеника (генетична селекция) Привържениците на този аргумент смятат, че видът Homo Sapiens следва да се подложи на генетична селекция, за да се подобри генофондът на нациите и цялото човечество. И за „хуманното“ бракуване на непълноценните екземпляри е необходимо да им се осигури “лека смърт”. Тази логика е подтикнала фашистка Германия да осъществи “Програмата за евтаназия” по отношение на “жизнено непълноценни” лица. В обобщение на тези аргументи, издигнати от привържениците на евтаназията, ще отбележим, че въпреки всички различия те са съгласни в едно — отричат изключителността и трансцендентността на човешката личност. В законодателствата на всички страни

по света с малки изключения подобни идеи се оценяват като нечовешки, а действията, насочени към ускоряване смъртта на болния, се квалифицират като престъпни. Нека видим сега как се аргументират противниците на евтаназията. Разделяме тези аргументи на пет смислови блока: деонтологически, медицински, психологически, юридически и религиозен.

V. Несъвместимост с лекарското призвание (“деонтологически подход”) За първи път в историята на медицината този подход е формулиран в Клетвата на Хипократ. Тук самото понятие за лекар изключва намерението да се причини смърт на болния. Щом целта на лечението е да се запази човешки живот, лекарят няма никакви оправдания, ако използва знанията си, за да го прекъсне.

VI. Какво отстоява медицината?

1) Случаи на самопроизволно излекуване (вероятностен характер на науката) Този аргумент на противниците на евтаназията е основан върху статистически данни, според които дори при нелечима болест са възможни случаи на самопроизволно излекуване или преминаване в състояние на устойчива ремисия.

2) Адаптационни възможности на човека (според опита на военната медицина) Според този аргумент дори ако качеството на живота се влошава, това не означава, че човек няма да може да се адаптира и да и намери себе си в нова жизнена ситуация. Както отбелязва И. Силуянова, “практиката на военните лекари свидетелства за способността на човека да се приспособява към живота, въпреки инвалидността си (ампутация на крака, ръце). Адаптацията и новото качество на живот по принцип водят повечето от тези хора до негативна оценка на предишните им молби за ускоряване на тяхната смърт”.

3) Заплаха за развитието на медицината Този аргумент е изцяло прагматичен: легализацията на евтаназията ще прекъсне развитието на медицинската наука. Двигателят на съвременната медицина е реаниматологията и близки до нея направления на медицинската наука. Но борбата за живота на пациента винаги е била една от най-скъпите сфери на медицината. Тук се привличат огромни средства и точно затова тук се правят открития. А ако смъртта получи статуса на “последно лекарство”, реанимацията ще изгуби смисъла си: да се умъртви болният е много

по-евтино, отколкото да се спаси животът му. Тогава кой е заинтересован да се съкращава финансирането на реанимационните процеси? Отговорът е банален: застрахователните компании. Точно те лобират за закона за евтаназията в Холандия. В резултат дори хосписите в тази страна са само дванадесет, докато в Русия те са повече от четиридесет.

VII. За какво свидетелства психологията? (психологически подход) Тук ще изтъкнем осем основни тези: 1) Нелечимата болест може да има за болния висш смисъл. 2) Молбата за евтаназия може да бъде молба за помощ. 3) Съществува опасност лекарят да бъде повлиян от пациента. 4) Желанието “да се облекчат страданията” може да бъде скрита проява на егоизъм.

5) На практика “леката смърт” изобщо не е лека. 6) За лекаря осъществяването на евтаназия е непоправима грешка. 7) Съществуват граници за отговорността на медицинския персонал. 8) Легализацията на евтаназията подкопава доверието към лекарите. Да ги разгледаме по-подробно.

1) Нелечима болест: нови граници на битието Основният проблем на страдащия човек е да види смисъла на мъките си. Ако го има, човекът ще изтърпи всяка болка. Ако го няма,

дори хремата може да се окаже повод за самоубийство. Така А. Солженицин е преминал през всички лагери, за да напише своите книги. Той е бил болен от рак, в лагера е бил опериран и е премахната част от стомаха му. Но е знаел за какво живее и това му е давало сили да се бори. От друга страна, съвременна Русия е обхваната от епидемия на юношески самоубийства. Нашите като че ли благополучни деца се хвърлят от прозорците точно защото нямат сили да понесат дори душевни страдания, да не говорим за телесни. Масовата култура учи да се наслаждаваш на живота, да вземаш от него всичко, но не учи как да боледуваш. Най-малката душевна или физическа болка дезориентира човека - той не може да разбере смисъла на това, което става с него. Ако човек не вижда смисъла на своя кръст, той е неспособен да различи този смисъл и в страданията на другите, следователно не може да им помогне. Този въпрос е стоял винаги пред човешкото съзнание, но придобива особена острота днес, в епохата на тоталния хедонизъм. Безпомощността на хедонизма пред лицето на смъртта доведе до обезличаване на медицинската етика през годините на атеистическата идеология в бившия Съветски съюз. Защо са дадени на умиращия тези последни дни? Допустимо ли е до последния

час да се крие от нелечимо болния истинската му диагноза? Накрая, какво различава работата с умиращите от лекарската помощ за оздравяващите? Отговори на тези въпроси дава известният учен Елизабет Кюблер-Рос, когато изследва психологията на нелечимо болните. Въз основа на многобройни наблюдения тя разграничава пет етапа, през които преминава психиката на човек с диагноза смъртоносна болест. Първият етап е на отричането. Когато научава диагнозата си, човекът казва: “Не, това не съм аз.” Следващият етап е протест: “Защо аз?” Третият етап е молба за отсрочка: “Не сега.” Четвъртият е депресия: “Ето, аз умирам.” А петият, макар и неочаквано, е етап на приемане: “Така да бъде.” Логиката на първите четири етапа като цяло е разбираема. Но какъв е този преход от етапа на депресия към приемане? За да отговорим на този въпрос, трябва да разберем защо, когато разбира за смъртоносната си диагноза, човек се депресира? Какво предизвиква състоянието на отчаяние? Една от причините е в изходната жизнена ориентация. Най-често човек живее с перспективата за определено разширяване на своето присъствие в този свят. Той планира да продължи кариерата си, да купи апартамент, да построи вила, да отгледа деца, да види внуци

и т.н. Точно към това е насочена енергията му, всичките му жизнени сили. Известието, че е нелечимо болен го лишава от това бъдеще. И излиза, че той има още някакви сили, щом е доживял да чуе диагнозата си, а няма къде да ги изразходва. Вместо бъдещето си вижда празнина, вакуум на смисъла. По-нататъшното движение е невъзможно. Човекът няма накъде и няма защо да живее. Но най-нтересното идва после. Идващата смърт наистина изважда човека от кръговрата на суетата... Тя разчиства пространството на живота от всички планове и замисли, лишава го от амбиции и надежди. И тогава до човека изведнъж започват да достигат някакви сигнали. Той започва да забелязва онова, на което преди не е обръщал внимание, а може би съзнателно го е пренебрегвал. Става дума преди всичко за взаимоотношенията между хората. Докато градим кариера, все някого предаваме, продаваме, забравяме.

Не посещаваме родителите си, не се грижим за роднините си, пренебрегваме нравствените принципи и т.н. Преставаме да виждаме в хората хора. Тогава жената се превръща в перална машина и инкубатор по съвместителство. Децата се превръщат в атрибут за благополучно семейство. А индивидите наоколо стават обект на манипулиране, средство за постигане на определени цели. Когато смъртоносната болест свали от човека тази кора на вътрешни подмени, той започва да вижда себе си в реална светлина. Нелечимата болест оголва всички неправди на живота. И тогава човек намира място, където да приложи душевните си сили. Да, кариера той вече няма да направи, вила няма да дострои, но може да промени, да поправи своите отношения с хората около него. Може да помоли за прошка, да опита да каже онова, за което никога не му е стигало време. Вторият много важен момент тук е, че човек започва да виж-

да живота си като цяло, способен е накрая да го разгледа по-добре, да вникне в неговата същност, да разбере за какво е живял. Това му позволява да направи изводи и да внесе последните нюанси. Времето преди смъртта дава на човека възможност да завърши живота си достойно. Трето, като се приближава към границата между живота и смъртта, човек може да успее да изгради отношенията си с вечността, да вдигне очите си към небето. Така времето на умирането не ограбва, а, напротив, обогатява човека, отваря пред него нови граници на битието, изпълва с висш смисъл живота му. Ето защо, според из-

следванията на Елизабет Кюблер-Рос, мнозина нелечимо болни са възприемали времето преди смъртта като най-добрия стадий от живота си, като нещо ново в съществуването си. Перспективата на края позволява на човека да премине от хедонистически към сотериологически мироглед и да постигне смисъла на страданията.

2) За какво моли болният, когато казва: “Убий ме!”? Както отбелязва В. Милионщинова, която има многогодишен опит в работата с нелечимо болни, когато болният казва: “Убий ме!”, той всъщност моли: “Помогни ми!” Опитва се да стигне до околните, да пробие кората на равнодушието и лъжата, но често неговият вик за помощ остава без отговор.

3) “Депресивната самооценка на болния може да внуши на лекаря, че ситуацията е безнадеждна.” Този аргумент против евтаназията представя известният психиатър проф. В. Кондратиев, водещ специалист от Института по съ-

дебна психиатрия „Сербски“. Той пише: “При болните в критично състояние може да се развият соматогенни и психогенни депресии. Всяка депресия се изразява в субективно нихилистична прогноза, в неверие за благоприятния изход и може да инициира молбата на болния за по-бързото му избавление чрез умъртвяване. Такава оценка за безнадеждността на състоянието обаче може да има две негативни следствия: първо, сама по себе депресията влошава физическото състояние на болния и, второ, депресивната самооценка на болния може да внуши и на лекаря, че ситуацията е безнадеждна. А тези депресии са обратими и личното отношение на болния към борбата за съхраняването на живота му може да се промени. Психотерапията и психофармакотерапията, овладявайки депресията, дават реален шанс болният да се откаже от молбите си за евтаназия. И накрая, психологическото състояние на човека, който приближава границата на живота, дотолкова не е изучено, че реално няма възможност да се прогнозира дали в последния момент, при вече започнала евтаназия той няма да поиска да продължи живота си дори в страдания.“ 4) Желанието “да се облекчи страданието” на болния може да бъде скрита проява на егоизъм от страна на околните. Дали думите на близките, че е необходимо да се ускори смъртта на тежко болния човек от състрадание и милосърдие към него, всъщност не прикриват егоистичното им нежелание да споделят душевната му болка, да дадат от своето време и сили за неговата подкрепа? За съжаление хората често не си дават сметка какво се крие зад техния хуманизъм.

5) Лека ли е “леката смърт”? В масовото съзнание евтаназията е такава, каквато я рисуват средствата за масова информация. Но при сблъсъка с реалността виртуалните образи могат да се окажат катастрофални. Въпреки че в много телевизионни предавания, посветени на темата за евтаназията, фонът е светло петно, в което се потапя силуетът на умиращия, реалността на самоубийството не е толкова безоблачна. Тук са възможни два сценария. В по-добрия случай у човека, получил смъртоносна доза от препарата, се събужда инстинктът за живот. Той разбира безполезността на опита си да провокира околните и престава да играе тази игра. Просто иска да живее. Но осъзнава, че действието на препарата е необратимо. Така човекът умира в агония: иска да живее, но умира и сам е причина за смъртта си.

В по-лошия случай депресията напълно поглъща волята за живот. Тогава болният умира в крайно отчаяние. Дори ако се предположи, че смъртта прекъсва личностното битие на човека, подобен завършек на живота пак не може да се нарече лесен. А ако смъртта е стадий от живота и съзнанието се съхранява след смъртта на тялото, отвъд тази граница в душата на човека остава вечна самота. Подобен преход в такава вечност съвсем не е “лека смърт”, напротив, човекът напуска този свят с гримаса на ужас и отвращение. Именно затова съгласно християнската вяра самоубийството отлъчва човека от Бога, като го обрича на вечни мъки.

VIII. Правов аргумент (опасност от криминализация на медицината) Както вече споменахме, от легализацията на евтаназията са заинтересовани застрахователните компании. Положително възможността да се умъртви човек легално ще бъде използвана с престъпни цели. Във всички времена определена категория граждани намират повод да „ускорят“ нечия смърт: заради наследство, за да не се грижат за тежко болния, за да премахнат свидетел и т.н. Не трябва да си много умен, за да разбираш, че при съвременното ниво на анестезията и психиатрията е въпрос на време да се доведе пациентът до молба за ускоряване на смъртта му. Ето защо легализацията на евтаназията ще доведе до криминализация на медицината. Законодателната забрана на евтаназията предпазва обществото от подобни изкушения.

IX. Религиозно призвание (там, където медицината е безсилна) В случаите, когато медицината е безсилна, има смисъл да си спомним за религиозното призвание на човека. Религията напомня на човека, че животът му не е безцелен. Съвременната култура, напротив, се опитва да затвори очи пред факта на смъртта. Карл Густав Юнг пише: “За съвременния човек продължаването на живота и неговата кулминация са напълно вероятни цели, докато идея за живот след смъртта изглежда проблематична или незаслужаваща доверие... Но вярата днес е толкова трудно изкуство, че се оказва отвъд границата на възможното за повечето хора, особенно за образованата част на човечеството. Тези хора са свикнали с мисълта, че за безсмъртието и подобни въпроси съществуват безброй

противоречиви мнения и нито едно убедително доказателство. И щом “науката” е модерна думичка, която тежи като абсолютно убеждение в съвременния свят, ние изискваме “научни” доказателства. Но образованите, на които не е чужд мисловният процес, много добре знаят, че доказателства от този род не са по силите на философията. Тук обаче се събужда моята съвест на лекар, която ме подтиква да кажа няколко важни думи по този въпрос. Неведнъж съм забелязвал, че целенасоченият живот е по-добър, по-богат и по-здрав, отколкото безцелният... Като лекар съм убеден, че да се разпознае в смъртта цел, към която можем да се стремим, е въпрос на един вид хигиена, ако ми бъде позволено да употребя тази дума в такъв контекст, и че отклоняването от подобна цел лишава втората половина от живота от цел изобщо... ” Ако искаме да помогнем на безнадеждно болните и страдащите, има смисъл не да оправдаваме правото на самоубийство за тях и правото на убийство за лекаря, а да им дадем възможност да се докоснат до Божията любов и да се приобщят към нейните тайни. Според думите на схиархимандрит Софроний (Сахаров): “По християнски не е възможно да живееш. По християнски може само да умираш.” Умирането тук означава умиране за света на страстите. Според хрис-

тиянската антропология човекът е динамичен. До самата смърт с всичките си действия, намерения и мисли той води диалог с Бога за своята вечна участ. Това общуване с Бога на любовта не е само нравствено осмисляне на постъпките в категориите на добродетелите и греха. Етиката преминава тук в онтология. Очистване на сърцето прави човека способен да съзерцава Бога, да приема божествената слава... Най-тясното единение с Бога на възкресението премахва от дневния ред въпроса за смъртта, тя става само епизод от духовната биография на човека. “Който вярва в Мен, няма да види смърт вовеки” — казва Христос на учениците Си. Според думите на ап. Павел благодарение на смъртта християните достигат онова, към което са се стремели приживе — Христос. В Посланието към филипяните апостолът пише: “За мене животът е Христос, а смъртта — придобивка” (1:21, СИ).

П

рез 1852 г. е издадена една от най-забележителните книги в руската литература - „Записки на ловеца” от И. С. Тургенев. Разказите, публикувани преди това поотделно, са били събрани и вероятно за първи път в руската история пред света с голяма яснота се е разкрил образът на руския селянин, обикновения руски човек. Сигурно нито един от Тургеневите образи не е оставил такава следа в световната литература, както образът на Луша - Лукерия от разказа „Живи мощи”. Основното в този разказ е откро-

вението на душата или тържеството на безсмъртното в тленното, тържеството на човечността у човека. Безнадеждно болното момиче Лукерия лежи почти обездвижена в малка селска барака, в която прибират кошерите през зимата. Там случайно я намира Тургенев. Той познава Лукерия като хубавица, годеница на един мъж. Но преди самата сватба тя пада и се уврежда. Лекарите не могат да помогнат. И така я занасят в бараката. Тялото на Лукерия е толкова изсъхнало и потъмняло, че в селото я наричат „живи

мощи”. Сякаш е трябвало и съзнанието й да се определи от това битие, по същия начин да почернее и изсъхне, ако мислим материалистически... Но става обратното, както нерядко се случва като опровержение на материалистическата философия, според която материалното битие винаги определя съзнанието на човека. Това особено се отнася за жените. Тяхното велико и свято търпение е проверено с векове. Тялото на Лукерия почернява, а душата й просветлява и придобива особена чувствителност във възприемането на света и правдата на висшето, надсветовно битие... Тургенев е поразен от това, което е видял: „Възможно ли е? Тази мумия да е Лукерия - първата красавица от цялата ни прислуга, висока, бяла, румена, засмяна, танцьорка, певица!”... Седма го-

дина лежи Лукерия – през лятото в тази барачка, а като стане студено, я отнасят в стаичката до банята.

- А кой се грижи за теб? Кой те гледа?

- И тук има добри хора - отвръща Лукерия. – Не ме изоставят. Пък и грижите не са много. За ядене смятай, че не ям нищо, а вода – ето я, в чашата: винаги има на разположение чиста, изворна вода. До чашата мога да стигна сама: едната ръка все още действа...

- Не ти ли е мъчно, не те ли е страх, бедната ми Лукерия?

- А какво да правя?.. . Отначало много тъжно беше, после свикнах. Нищо, има хора, на които им е още по-зле. Тургенев е потресен, когато разбира, че тя мисли за онези, КОИТО СА ПО-ЗЛЕ от нея. Обикновено хората мислят за онези, които са по-добре от тях, и се измъчват от ропот, завист... Но ето, живее Лукерия - човек, материално победен и по-нещастен от всички бедняци

на света. Но душата й не се е изпълнила със зло. Не проклина, а благославя творението.

- Другите и подслон нямат - обяснява Лукерия, - някои са слепи и глухи. А аз, слава на Бога, виждам прекрасно и чувам всичко. И всяка миризма усещам, дори най-слабата! Елдата цъфти в полето или липата в градината – не е нужно да ми го казва някой: аз първа го разбирам. Стига ветрец да лъхне оттам. Не, защо да разгневявам Бога? Много хора са по-зле. Да вземем някой здрав човек: той много лесно може да съгреши, а мен грехът ме е напуснал. Отец Алексей, свещеникът дойде да ми даде Светото причастие и казва: „Ти нямаш какво да изповядваш, нима в твоето състояние можеш да съгрешиш?” Но аз отвърнах: „А грешните мисли, отче?”... Лукерия тук е образ на истинска праведница, силен по дух човек. Худож-

никът в този разказ не само е разкрил живота в неговата последна тайна, изобразил е човешката безсмъртна душа, независеща в своята дълбина от нищо външно, от никакви материални или икономически условия. Лукерия е достигнала онова състояние на цялостност и висша простота на духа, когато човек мисли вече не с рационалния си разсъдък, а с интуицията, с духа, със сърцето на битието си. Това е състояние на сърдечна чистота, което е начало на Божието царство у човека. Лукерия е научила себе си да не мисли, да не си спомня, а само да съзерцава живота.

- Невинаги мога да спя. Макар че нямам силни болки, самата вътрешност ме боли тъпо и костите също - не ми дава да спя както трябва. Така си лежа, лежа и не мисля. Усещам, че съм жива, дишам и цялата съм тук. Гледам, слушам.

Пчелите в пчелина жужат; гълъб кацне на покрива и загука, кокошчица квачка влезе с пиленцата да покълве трошички, врабче влети или пеперуда – много ми е приятно. А през зимата, макар че е тъмно, имам какво да слушам: щурец зацвърчи или мишка някъде заскрибуца... И така е добре: не мислиш! А иначе аз казвам молитви - продължава тя след кратка почивка. - Само че не ги знам много тези молитви. А и защо да отегчавам Господ Бог? За какво мога да Го моля? Той по-добре знае какво ми трябва. Прати ми кръст, значи ме обича... Тургенев слуша Лукерия в някакво вцепенение. В отговор на неговото предложение да я отведе в градската болница тя започва да го моли да я оставят на мира.

- Там повече ще се мъча... Няма да ми повярвате: понякога сякаш съм сама

право към мен. Спира и гледа... Питам я: „Коя си ти?” А тя отвръща: „Твоята смърт.” Трябваше да се изплаша, а аз, напротив, се зарадвах! И тази жена, моята смърт, ми казва: „Жал ми е за теб, Лукерия, но не мога да те взема със себе си. Сбогом!” Господи! Как ми стана мъчно! А смъртта ми се обърна към мен и взе да ми се кара... Разбирам, че ми определя час, но така неясно, непонятно... След Петровден – казва. След няколко седмици Тургенев разбира, че Лукерия е починала. Смъртта е дошла да я прибере „след Петровден”. Хората разказват, че в деня на смъртта си тя все чувала камбанен звън, макар че от Алексеевка до църквата има повече от пет километра, а и денят бил делничен. Впрочем Лукерия казвала, че звънът идва не от църквата, а „от горе”. Вероятно не е посмяла да каже: „От небето.”

и освен мен няма никой в целия свят... И като че ли нещо ме осенява... Понесе ме размишление... дори е удивително!... Това, което Лукерия разкрива тук, е област от религиозното познание.

- Не можеш да го кажеш, нито да го обясниш. А и се забравя после. Дойде, сякаш облаче се излее, стане така свежо, хубаво, а какво е било – не можеш да разбереш! Само че ми се струва: ако имаше около мен хора, нямаше да има нищо такова и нищо нямаше да почувствам освен едно нещастие. Лукерия разказва на Тургенев своите дълбоко символични сънища, отразяващи прозрачността на душата й, приближила прага на вечността. Веднъж тя е видяла своята смърт като странница - този образ е имал особено, „постно” лице – строго и отблъскващо.

- ...А тя изведнъж се извърта и - на-

Разказът „Живи мощи”, който е влязъл в съкровищницата на световната литература, разкрива ярко една от основните истини на християнството: смиреността на човешкия дух не е слабост, а е необикновена сила... Древният езически свят не е знаел тази истина. И съвременният материализъм, който отхвърля Бога и обожествява горделивия, тщеславен, празен човек, също не познава тази истина. Само с религиозна или истински художествена интуиция човек е способен да види тази истина на висшата човечност, както я е видял Тургенев в лицето на много търпеливата руска жена.

Свещеното Писание поставя любовта ми към ближния и отношението, което имам към себе си, в тясна и неделима връзка: “Възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:39; Марк 12:31; Лука 10:27, СИ). Другаде ни се казва да постъпваме с хората така, както искаме да постъпват те с нас (Лука 6:31). Значи ли това, че ако любовта ми към ближния “боледува”, начинът, по който се държа с него, може да ми послужи като “лакмус”, за да разбера какво не е наред в погледа ми към мен самия? Мисля, че отговорът е “да” – дали разсъждавам, чувствам, решавам и постъпвам като зрял човек, зависи и от това, в мир ли съм с личността, която Бог ми е дал да бъда, или се “спъвам” в неприемането на тази личност. Подобно неприемане ми пречи да израствам “по всичко в Онзи, Който е глава, - Христос” (Еф. 4:15, СИ) и да съм все по-готов да изпълнявам Божията воля за моя живот, осъжда ме да кръжа болезнено около себе си, зает с моя “имидж” в очите на другите и в собствените ми очи. Примерите, които следват, ще ни сблъскат с типични житейски ситуации – всеки от нас може да ги отнесе към себе си, за да си отговори на въпросите, които те повдигат.

1. Ближният от моето семейство В класическата книга на К. С. Луис “Четири пъти любов”1, посветена на основните видове любов в човешкия живот, любовта между хората в едно семейство (родители и деца, братя и сестри, но и по-далечни роднини) се свързва със значенията на гръцката дума сторге, която може да се преведе като “привързаност”. Нека да разгледаме два примера за този вид любов, единия – отрицателен, другия – положителен. Първият е от живота на библейския патриарх Яков преди борбата му с ангела, изпратен от Бога, и преди да се превърне в Израил (Бит. 32:24-32). До този преломен момент историята на Яков показва, че той не е способен да се държи с ближните от семейството си като човек, който се уповава на Бога и на обещанията Му. Случката с лещата, когато се опитва да си вземе сам “първородството”, за което очевидно завижда на Исав, и

изпросеното с измама бащино благословение говорят красноречиво за проблеми с начина, по който Яков гледа на себе си (ср. Бит. 25 и 27 гл.). Да се възползваш от умората и неразумието на твоя ближен, за да придобиеш евтино скъпоценната му привилегия; да се направиш на някой друг, за да получиш онова, към което се стремиш, като преметнеш своя стар, ослепял баща, – виждаме все красноречиви знаци на вътрешна тревога и желание непременно да се подсигуриш2. Разбира се, не бива да пренебрегваме и неблагоприятните фактори, които повлияват на Яков – баща му предпочита Исав, а майка му е активен участник в измамването на нейния съпруг, което говори, че родителите на близнаците не са открити един към друг. Имаме основания да предполагаме, че всеки от тях е насърчавал по нещо от своя образ у предпочитания син: Исаак – войнствеността и отдадеността на лова у Исав;

Ревека – вкуса към уседналия, мирен живот “в шатри” у Яков (ср. Бит. 25:27-28, СИ). Колкото и съществено влияние да имат тези и подобни фактори обаче, те не могат да служат като “извинение” за ничий грях – плодовете от действията на Яков говорят по-добре от всяка квалификация, че са неугодни в Божиите очи. Неговите постъпки разпалват у брат му не просто ревност, но и омраза, прераснала в желание да го убие. Довеждат го до “необходимостта” да бяга от родния си дом, за да се спаси от ръката на Исав. Водят до това измамилият на свой ред да стане жертва на измама (Бит., 29-31 гл.; ср. ІІ Тим. 3:13). Какви са изводите от тази история? Вместо да търси от и при Бога облика, който Той има за него още от майчината му утроба (виж Бит. 25:23) и да израства в този облик, обичайки хората от своето семейство като себе си, Яков предпочита да се престори на един от тях, за да “стане” себе

си. Така той не помага на никого от домашните си да “оздравее”, а по-скоро съдейства всеки да се закорави в неправилното си поведение към останалите. Оттук нататък само Божията милост и благодат могат да променят ситуацията към добро. В крайна сметка така и става, но не бива да си позволяваме да грешим съзнателно, като разчитаме на Божията прошка. Трябва да бъдем, доколкото е възможно, открити пред близките си – не в греховете си, а в своето различие от тях, което Бог благославя. Така иде ред и на положителния пример как да обичам ближния като себе

си. Той е от романа на Елинор Портър “Полиана”3. Тези, които са чели книгата, няма да забравят едноименната единадесетгодишна героиня и необикновената й способност да променя нагласите на хората към по-добро. Останала сама на света след смъртта на двамата си родители, Полиана се изправя срещу суховата и неспособна да я приеме с любов дама на средна възраст – леля й Поли. Лелята прави всичко възможно, за да изпълни онова, което нарича свой “дълг” по отношение на племенницата си, но главно от честолюбие, а не от дълбока сърдечна подбуда. Тя не може да прости на своята сестра, майката на Полиана, че някога е “пренебрегнала” заможното си семейство и вместо да се омъжи за застаряващ мъж с приличен доход е предпочела беден, идеалистично настроен млад човек, решил да посвети живота си на пастирското поприще. Тя не посреща сирачето с

топлотата и вниманието, за които то жадува, и му отрежда най-мизерната и задушна стаичка в своя просторен дом, на тавана. Полиана обаче успява да “преглътне” унизителното поведение на своята близка сродница и постепенно превзема не само нейното сърце, но и сърцата на мнозина в малкото градче, където живее леля Поли. Каква е тайната на успеха й? За разлика от Яков, героинята на романа насочва своето внимание и усилия не към трудните условия, в които се намира, а към личността на човека, с когото има взаимоотношения – не с амбицията да го промени (за да промени по този начин и самите условия), а като се опита да види положителните му страни. Тръгнало от тази искрена загриженост за другия, момиченцето обикновено му предлага да изпробва нейната “игра”, чиято цел е да се намери обратната страна на медала, т.е. доброто, в някаква тежка ситуация. Някога те са я играли с баща й след преждевременната смърт на майка й. Със

своята очарователна непосредственост Полиана успява да увлече повечето хора в играта си, да ги заинтригува така истински и трайно, че те самите се учудват на откритията, които правят, и вече постоянстват в един по-различен, по-добър свой образ. Това значи на практика да “извикваш за живот” доброто, което дреме у всеки под пластовете на егоистичните навици и привички, приковали го в “удобния” коловоз, от който той всъщност копнее да излезе, но не може без помощ отвън. Както в тази творба, така и в живота, различният поглед не води автоматично и задължително до промяна на обстоятелствата, но често предизвиква съществени промени у хората, с които общуваме. А те, от своя страна, ще се опитат да променят, доколкото могат, и неблагоприятните обстоятелства. В книгата най-съществено се променя леля Поли, тя вече не е намусената и досадна застаряваща дама от първите страници – превръща се в човек, способен да забелязва и другите, да оценява дара, който са те за нея.

2. Приятелят като мой ближен Свещеното Писание ни казва, че “при-

ятел бива по-привързан и от брат” (Пр.

18:25, СИ). Примерите за приятелство, които следват, изявяват отново два варианта – “болен” и здрав – на приятелски взаимоотношения и на скритото зад тях себевъзприемане. Първият е от известния роман на английската писателка Джейн Остин “Ема”4. Двадесет и една годишната мис Ема Удхаус, която живее сама с баща си след ранната смърт на майка си, се “вживява” в ролята на сватовница – смята, че знае най-добре кой с кого да съчетае като съпрузи. Младата жена е надарена с редица положителни качества – природна интелигентност и пъргав ум, наблюдателност и умение за общуване, привлекателна външност. Въпреки това “своенравността” и “самоувереността” й, за които се споменава още в началото на книгата, се оказват не просто дребни кусури, които заплашват “да отнемат блясъка на множеството й добродетели”5, а сериозни препънки по нейния път и по пътя на някои от близките й. Най-сериозната й грешка е спрямо нейната приятелка Хариет – тя я отклонява от намерението й да отговори на чувствата на почтен и искрено обичащ я фермер, като я насочва към по-знатния и уж “поподходящ” за неин съпруг мистър Елтън. Така Хариет заживява с неоснователни надежди за по-високопоставен и може би “по-романтичен” съпруг. В едно приятел-

ство израз на здрава любов е да оставим другия да взима решенията, които засягат съдбовно живота му. Ема всъщност не оставя Хариет да прецени самостоятелно положението и да избере правилния човек. Безапелационният начин, по който тя й налага мнението си, говори, че приятелките са престанали да гледат заедно към нещо трето, което ги обединява, към някаква обща ценност, каквато има в основата на всяко приятелство (според сполучливата метафора на К. С. Луис от “Четири пъти любов”). Едната е започнала да “гледа” нездраво, т.е. “отдолу”, към другата,

Ако отношенията между Давид и Йонатан са еталон за истинско, вярно и изпитано, приятелство, това се дължи не само на здравото себевъзприемане на Сауловия син, без което той лесно би кривнал по пътя на неправдата, предлагана от баща му: да бъде убит невинен човек, “заплашващ” властта на царя и в перспектива – властта на неговия наследник. Здравото себеприемане на Йонатан черпи сила от общата ценност, към която “гледат” двамата млади мъже и върху която стъпва приятелството им – Бог и Неговия суверенен план за доброто на Израил, а те искат да

въздигайки я на пиедестал, което я подвежда в решенията й. Оказва се, че не толкова личността на Хариет и нейното добро е било ценно за “сватовницата” й, колкото опиянението от собствената й способност да манипулира другия, макар и с благовидния мотив, че му прави “добро”...6 В добрия пример за приятелски взаимоотношения виждаме подход, противоположен на възприетия от Ема – става дума за начина, по който Йонатан се държи с Давид като негов ближен. Независимо от всички изпитания, на които е подложено приятелството им, Йонатан остава верен на подновявания многократно завет с бъдещия цар на Израил, защото го обича “както собствената си душа” (І Цар.

18:1). Има моменти, когато несправедливото поведение на баща му разгневява и наскърбява Йонатан, но никакви неблагоприятни фактори не успяват да сломят решимостта му да постъпва както е убеден, че е правилно. С риск да загуби не само царския престол в неясното бъдеще, но и живота си в съвсем реалното настояще, той показва, че нито животът, нито властта стоят за него по-горе от правдата, истината и особено от милостта (ср. Пс. 62:4, СИ). Забележителното е, че Йонатан успява да запази лоялност не само към Давид, но и към недостойния си баща Саул, като остава с него докрай в поредната му и последна битка с филистимците7.

бъдат част от този план. Колкото повече се превръщаме в хората, които Бог иска да бъдем, толкова повече можем да се включим в плана, който Той има за живота на всяко Свое дете.

3. Ближният в образа на любимия/любимата Не знам по-ярък пример в художествената литература за човек, изградил целия си съзнателен живот върху идеята да докаже, че някой друг е в основата на провала му като съпруг, баща и морална личност, от Луи, главния герой в шедьовъра на френския писател Фр. Мориак “Змийско кълбо”8. Героят обяснява “войната”, която води срещу съпругата си Иза и “нейните” деца, с това, че жена му е убила “любовта Ерос” в отношенията им (според терминологията на К. С. Луис). “Убийството” е извършено още през първата брачна нощ, когато Луи разбира, че съпругата му всъщност не го обича – омъжила се е за него, защото така са се стекли обстоятелствата, но продължава да държи на друг и да мисли за него. Бъдещият прочут адвокат тръгва от тази констатация, за да построи своята “изповед” като “пледоария” – тя трябва да го оправдае в собствените му очи и в очите на жена му за отвратителното му поведение, което вдъхва ужас на близки и далечни. “Изповедта” на семейния деспот е в кавички, защото истинската изповед не понася самооправдаването.

За разлика от Яков в частта от историята му, на която се спряхме, героят на Мориак не впряга енергията си, за да промени неблагоприятните обстоятелства, а се самозазижда в кулата на огорчението, която изглежда висока и откъдето би трябвало да има добра видимост, но всъщност се вижда не по-далеч от носа на засегнатото честолюбие и наранената гордост. Тази кула рухва с неочакваната смърт на жена му. Оказва се, че никой човек, колкото и да е важно отношението му към нас, не може да бъде “последната инстанция”, към която са насочени нашите усилия да ни видят и оценят по различен начин. Поведението на Луи показва, че много неща не са наред в начина, по който той гледа на себе си. Например, надявал се е да бъде утвърден като личност от Иза – първото момиче, което го забелязва като мъж, – и така се е превърнал в пленник на неоснователните си надежди. Той очаква от едно творение нещо, което само Бог би могъл да извърши. Проблемът между двамата съпрузи всъщност не е в липсата на добра воля и дори на любов от страна на жена му. Проблемът е, че когато изискваш от творението повече, отколкото може да ти даде, следващата крачка е да го развенчаеш и низвергнеш. В противовес на видяното в “Змийско кълбо” можем да си представим какви са здравите съпружески взаимоотношения, които Бог иска да изградим. Както е забелязал К. С. Луис, любовта Ерос по принцип има склонност да се взира изключително в любимия или любимата, като загърбва останалия свят, сякаш той не съществува. Ето защо в любовта между мъжа и жената Луис, К. С. Четири пъти любов. С., Нов човек, 1996. Навсякъде в текста съм имал предвид това издание. За някои от следващите размисли съм задължен на У. Каръл и особено на проповедта му „Благословението да бъдеш себе си” – Carrol, W. The Blessing of Being You. – In: http://www.tscnyc. org/media_center.php?pg=sermons, 10.07.2011.

3 Портър, Е. Полиана. С., Пан, 2011.

4 Читателите, които предпочитат гледането пред четенето, могат да намерят поне две великолепни екранизации на класическата творба на Дж. Остин, и двете от 1996: английска, на ITV, с Кейт Бекинсейл, и американска, на Miramax Films, с Гуинет Полтроу.

5 Остин, Дж. Ема. С., Мърлин Пъбликейшън, 2000, с. 7.

6 Хубавото е, че Ема проглежда за своята слепота и се разкайва пред приятелката си – това поправя нанесените щети и осигурява възможност самата тя да вземе правилното решение за мъжа, който й е отреден.

7 Това е видяла и американската писателка Франсин Ривърс, която претворява сюжета за приятелството между Давид и Йонатан в свой роман – Rivers, Fr. The Prince: Jonathan. Tyndale House Wheaton, Illinois, 2005. Една от основните тези в романа е, че Йонатан е успял да изпълни Божията воля за своя живот въпреки неблагоприятните обстоятелства.

8 Мориак, Фр. Змийско кълбо. Превод от фр. П. Пройкова. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1978. Съвсем наскоро излезе ново издание на романа (С., Еnthusiast, 2011) в превод на С. Колева.

1

2

също е нужно нещо трето – за да противодейства на тенденцията да бъдем обсебени от образа на другия. “Третото”, за разочарование на мнозина от нас, не е личното ни удобство или онова, което обикновено наричаме щастие. Изпитанията, през които преминава съпружеската любов, би трябвало да ни помогнат да осъзнаем, че е нужно да сме милосърдни, защото самите ние постоянно се нуждаем от милосърдие. Ако през повечето време не успяваме да обичаме своя съпруг или съпруга като “ближен”, вероятно не приемаме охотно или никак да ни обичат милосърдно и сме склонни да си поставяме по-високи летви, отколкото ни поставя Бог. Което значи, че сме горди, защото смиреният човек постоянно осъзнава колко много се нуждае от милосърдие, от прошка. Заключение Изводът за съпружеската любов важи с пълна сила за всяка човешка любов. За да проявявам милосърдие във взаимоотношенията с моя ближен, няма да е достатъчно само лекичко да облагородя чувствата, които и без туй съм склонен да изпитвам към него. Нужно е да се преизпълня с любовта “агапе”, Божията любов, която Творецът на всичко видимо и невидимо излива в сърцата на Своите синове и дъщери в Христос, за да ги направи способни да обичат като Него (виж Римл. 5:5). Ако тази любов не започне да се изявява първо в областите от всекидневния ми живот, които ми дават най-различни поводи да упражнявам милосърдие, съмнително е, че ще стана успешна личност – според Божия стандарт за успех – в която и да е друга, по-отдалечена от всекидневието област. Само ако се превърна в такава личност, със здраво отношение към

себе си, ще престана да се занимавам натрапчиво със своя образ в очите на околните, няма да пожелавам външността на ближния, за да ме приемат и одобрят, и ще умея да виждам в него първо доброто, което всеки човек, създаден по Божи образ, носи у себе си. Ще мога да бъда честен и открит, доколкото е възможно, без да прехвърлям върху някой друг вината за своите нещастия. Това ще ми помогне да обичам своя ближен истински. Насочен към смислени и дълбоки отношения с него, няма да бъда обсебен от стремежа да го променя на всяка цена или да променя трудните обстоятелства, в които съм поставен, а ще се постарая да извлека доброто от тях – и за двама ни. Ще обичам, защото е правилно да обичам и защото да обичам, ми носи радост. Но дори когато не изпитвам радост, пак ще обичам, защото знам, че така радвам Бога – ето най-силният ми мотив да продължавам да го правя. Уверен, че с Божията благодат съм това, което съм (ср. І Кор. 15:10), няма да очаквам похвала от друг, а само от Онзи, Който умее да хвали напълно безпристрастно, без каквато и да е задна мисъл – Бог.

азбира се, всяко себеуважаващо се куче е опитвало поне веднъж да изловува опашката си... Опитът е задължителен, но резултатът, уви, крайно незадоволителен. И дори категоричното себеразграничаване в ума на клетия четириног между него и опашката не затрогва физическото устройство на вселената... Не можем да избягаме от себе си, както не можем да повдигнем стола, върху който седим, въпреки че често (сигурен съм, знаете) силно ни се иска да можеше да отворим дверите на „себето” и да побегнем от него, като лагерник на физзарядка. В крайна сметка си живеем в човека, в който сме поставени, с всичките му разнобразни качества. Това е всичко, което имаме, и то е найценното ни съкровище... Доста се трудим за благото на нашия човек... Храним го, обличаме го, забавляваме го, учим го, задомяваме го, изграждаме го, радваме му се, обгрижваме го, тренираме го, водим го на фризьор, пускаме му филми и го извеждаме на разходки и екскурзии... Все за негово добро! Налице е най-естествената проява на обич на света.

Любовта към собственото „аз”. Колкото и систематично Холивуд да се опитва да ни убеди в превъзхождащата обич към приятел или любима, дълбокият корен си остава изключително фина и елегантна, дълбока загриженост за човека ни. Естественият път на тази чудна обич е постоянното и целенасочено разрастване... Винаги, на каквото и ниво да сме, искаме за човека ни още и още. До безкрай, а дълбоко грешното естество на мислите и постъпките му оправдаваме именно с тази „висша” любов. Какво всъщност значи „себе си”? Не е ли това душата ни - личността ни, характерът, специфичният „софтуерен” продукт, инсталиран свише в тялото ни? Но ако първоначално сътворената от Бога личност е това „аз”, как можем да сме сигурни, че в днешното, изпъстрено с хиляди отклоняващи табели време, кипящо от безброй интригуващи възможности, сме успели да запазим оригиналното „аз”, което Бог е създал? Не можем... И не бихме могли да разчитаме сами на себе си, за да разберем променили ли сме се, взели ли сме нещо излишно от света.

Подслоняваме ли характер, който не е оригиналният Божи? Нямаме такива сили... Всеки е виждал как влаковете и трамваите, движещи се по своите релси, се отклоняват по един или друг маршрут посредством малката „стрелка” на тези релси. Нещо не по-голямо от две педи отклонява многотонния влак и го запраща в съвсем различна посока от първоначалната. Днес стрелкичките в живота ни са безчетни, като всяка ни кара да завиваме, да заобикаляме и променяме първоначалния си курс. За малко се изгубваме и забравяме лесно откъде сме тръгнали и накъде е крайната ни дестинация... . При това положение „любовта” ни към себе си неминуемо се насочва към непознат, бутафорен човек, без начало и край, без ясна дефиниция и граници пустиня. Градим замъци върху „сигурни” потенциали, които, рухвайки, ни принуждават да градим отново и пак без дълбок и траен успех, защото сме забравили Посоката на Посоките, която би трябвало да е единствена за всеки човек, а именно - вечният живот. Често по детските (и не само) филми срещаме такъв сюжет - главният

герой, в повечето случаи злодей, жадувайки за вечен живот, достигнат по свръхестествен начин - чрез предмет, магия или преяждане с мекици, - причинява всевъзможни разрушения, готов е на всичко, жертва мило и драго, за да достигне заветната цел... А в реалния живот виждаме обратното... Хората отчаяно се стремят към благини и щастие тук и сега. Издигат себе си, позлатяват се грижливо и по всякакъв начин се опитват да „полират” златната си личност. От този живот - за този живот, като взимат от Света и наливат в него. Подобен процес, на който всички сме жертва до някаква степен, повлича след себе си неизбежни промени в нашия възлюбен човек, в резултат на което човекът започва да визуализира себе си чрез своите занимания, придобивки, награди, чрез името си... Оригиналът, носещ печата на Твореца, като орехче в черупка е погълнат от един нов оригинал, произведен от Света. Крайната фаза на този порочен хързул е мигът, в който човекът, започне да отъждествява себе си с тялото си. Настъпи ли този трагичен момент, на клетника не остава друго, освен да се вкопчи в това,

тначало мислех, че себелюбието и любовта към себе си са едно и също нещо, затова реших да потърся в интернет значението на думата „себелюбие”. Отговорът ме задоволи, защото имах същите представи – себелюбието е самолюбие, егоизъм, самомнителност, надменност, високомерие, гордост, самонадеяност и т.н. Сигурен съм, че и вие не бихте тръгнали да спорите с тези определения. Аз израснах в християнско семейство в компанията на трима братя и една сестра. И като във всяко многодетно семейство при нас място за егоизъм нямаше. В самия зародиш на моето възпитание не беше толериран никакъв вид себелюбие и, естествено, мнението ми за него не беше добро. Но някои обстоятелства ме накараха да се замисля

което има (разплетен чувал с кокали), и да се загуби безвъзвратно в лабиринта от глезотии, вкусни измамности, подстрекателства, лъжливи уверения, очакващи ешафоди, истерични каузи, доказване кой ще скочи по-високо и един огромен африкански слон с хиляди бивни, метални, кървави копита и исполински дисаги, препълнени с унищожителен, безкомпромисен, задушаващ, заслепяващ, оглушителен и всепоглъщащ Страх... Тълпата е гъста и плътна, като река от пресен бетон... Неусетно от азбуката умират от недохранване две доста важни буквички и един изтъркан от времето и премеждията въпросителен знак, нужни, за да се изпише „Аз?”... Бързо се отказваме да търсим, защото куп други, по-чудесни думички са готови да се намесят и да прекратят неловкото положение. Скоро проблемът е забравен и животът отново става щастлив, пардон, почти щастлив, защото, както преди една педя отбелязахме, човекът ни никога не е доволен и винаги иска още, от всичко. Като теглим чертата на задачката: „Кой съм наистина?”, констатираме, че нямаме никаква представа за отговора, не

дали всички форми на любовта към себе си са неправилни. Първата причина беше въпросът: „Обичаш ли себе си?” Колкото и да се мъчех с аргументи и факти да наклоня отговора си към „не”, везната като закована сочеше към „да”. Да, обичам себе си. И не мисля, че някой от вас ще отрече, че се обича. Така, след като се убедих, че се обичам, трябваше да разбера дали това е себелюбие, или нещо друго. За въпроси като „Кое е добро и кое не?” винаги се допитвам до инстанцията, на която имам най–голямо доверие – родителите. Но този път от тази инстанция ме увериха, че съм вече голям и сам трябва да преценявам нещата. Бях много разочарован. Но не се предадох и продължих пътя си на откриване на истината.

помним условието, а основни аритметични познания сякаш никога не са посещавали закачалката ни за шапки... В математическите сборници обикновено отговорите се поместват в края на изданието... Но отговорът на точно тази задачка поради факта, че не можем да достигнем до него чрез спорове в кръчмата или чрез вечерни новини, е поместен в едно немалко популярно издание, което по известност може да се конкурира единствено с Хари Потър, а именно Новия Завет. Едничкият начин да стигнем до истинското си „аз” е, като го потърсим при Създателя ни. Той единствен ни познава съвършено и от Него единствено можем да търсим себепознаване, което да е обезпечено не със злато или предмети, а с Истина. Обичаме ли Бога, търсим ли Го, обичаме себе си истински и се откриваме като чиста сламка сред купищата отровни игли на този свят.

В моето семейство Библията продължава да е настолна книга и днес. И така, като размишлявах по тази тема, си спомних думите на Христос: „Да възлюбиш ближния си като себе си!” (Марк 12:31). Преди, когато четях този пасаж, забелязвах само първата част на изречението: „Да възлюбиш ближния си”, но ето че дойде денят, когато ми се отвориха очите и за втората част: „Като себе си!” Естествено (поне за християните), Христос дава съвети или заповеди, които винаги носят добри резултати. Несъмнено тази заповед е такава. И тук идва разковничето. Христос ни заповядва да споделяме любовта, която имаме към себе си, с хората, които са ни близки. Едва ли Христос би желал нещо лошо на ближните ни - явно любовта, която имаме към себе си, е нещо добро и дори насърчително, щом сме призовани да я споделяме с другите. Но веднага идва въпросът: „Как да обичаме себе си?” Тук нещата вече стават по–сложни.

Бих искал да разгледаме няколко форми на любов към себе си, за да може в крайна сметка да определим коя от всички ще е най–добра за нас. Да започнем с егоизма. Егоизмът е състояние, в което поставяме личните си интереси пред интересите на другите, или живеем за себе си. Нека отново се допитаме до Библията. В Евангелието от Марк (8:34) Исус казва: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си.” От тук става ясно, че един християнин няма как да бъде егоист, ако иска да следва Христос, т.е. християнството и егоизмът са две абсолютно противоположни и взаимно изключващи се понятия. В Новия Завет Христос постоянно говори за съразпятие, а това означава да разпънем нашето „аз”, т.е. да отхвърлим егоизма и да станем едно с Христос. Ще ме попитате: „Какво е това наше старо „аз”?” То е нашата грешна природа, която ни подтиква да правим зло. В тази стара природа главна роля играе тялото и то е най–голямата пречка за духовното ни новораждане. Егоизмът за мен не е любов към себе си, а угаждане на плътските желания и прищевки. Следващата форма, която ще разгледаме, е гордостта. Гордостта винаги е била спътник на човека. Някои

смятат, че в нея няма нищо лошо, дори е полезна, защото по някакъв начин изгражда човека като личност, вдъхва му увереност и още повече „любов” към себе си. Но според Библията гордостта далеч не е толкова безобидна. В Посланието на Яков пише: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат” (4:6). Някои може би се учудват защо Бог се противи на гордостта. Аз смятам, че гордостта нито ще ни изгради като личности, нито ще ни направи по-уверени, напротив колкото повече се гордеем, толкова повече деградираме. Мисля, че всеки християнин е съгласен с мен. За да се обърнем към Бога за помощ, първо трябва да осъзнаем колко окаяни и безпомощни сме. И тук идва ролята на гордостта. Тя стои като завеса пред очите ни и дори да искаме, не можем да осъзнаем, че сме нищожни. Гордостта за мен не е любов към себе си, а единствено пречка на пътя между човека и Бога. Има и много други тълкувания как да обичаме себе си и какво всъщност представлява тази любов. Избрах да опиша гордостта и егоизма, защото според мен те са най-разпространените форми. За да разберем как трябва да се обичаме, нека да погледнем през очите на любовта, която една майка изпитва към детето си. Тя винаги се грижи за него.

Във физически аспект майката осигурява храната и облеклото му, грижи се за здравето му, снабдява го с всичко, необходимо за неговото съществуване. В душевен аспект се грижи то да получи добро образование, да бъде емоционално стабилно, уверено в себе си, но също така го възпитава, учи го на морал и го мотивира да постига все по–големи успехи. В духовен аспект го напътства в откриването на библейските ценности и го учи как да изгради добри взаимоотношения със своя Създател. По същия начин ние можем да обичаме себе си. Трябва да се грижим за физическото ни укрепване и здраве, но в същото време не бива и да се увличаме в угаждане на плътските си желания, защото тялото е дадено от Бога, за да служи на човека, а не човекът да служи на тялото си. Също така трябва да се грижим за душевността си. Да учим и да придобиваме знания. Но и тук има опасност да се унесем в прекалено изтънчена философия, като се впуснем в чисто човешки, празни размишления, които не водят доникъде. А за това е най–добре да молим Бога за мъдрост и разум как да се предпазим. Най–доброто и полезното, което бихме могли да направим, е да развиваме духовните си способности. Да изучаваме Библията, да познаваме Бога и да създадем една дълбока връзка с Него. Защото накрая всичко ще бъде изпепелено и ще остане само това, което сме постигнали в духовен аспект в нашия живот. Любовта към себе си не е в това, да търсим всичко най–добро за себе си или да поставяме себе си пред другите. Тя се изразява в грижата към нашия дух, душа и тяло. В усъвършенстването на нашите способности, дадени от Бога, в развиването на талантите, с които ни е дарил, за да Го прославяме. В това, да живеем в щастие, мир и любов, свързани с нашия Отец завинаги.

иска вярващите хора, Неговата Църква, която е очистил и умил от греховете, да предаде себе си на блудство, алкохол, наркотици и други грехове, несъвместими със Светия Дух. Христос казва: „Моите овце слушат гласа Ми” (Йоан 10:27). Къде можеш да чуеш този глас? Само в себе си, защото Той е в теб и говори нежно на твоята съвест. Гласът на Светия Дух е нежен и е необходимо човек да бъде трезв, за да го чуе и да го разбере. Ако изпиеш една чаша алкохол и коленичиш да се молиш, как мислиш – дали Светият Дух ще те посети, ще се изпълниш ли изобилно с Него? Не е възможно. Веднага друг ще ти заговори. Какъв е законът за изпълването със Светия Дух? „Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Тези двама-трима не се черпят, а се молят. Не говорят глупости под въздействие на алкохола, а разсъждават върху Словото. Така е с първата Църква и с всички искрени християни. Те получават откровения само когато коленичат, издигат ръце и се молят за своите проблеми и нужди, когато представят своите деца, роднини и близки, цели градове – тогава Бог дава все повече и повече откровения. „Там Аз ще се откривам” – казва Той на свещениците. А тези, които са събрани на чашка, или този, който насаме е вдигнал чашата, оскърбяват Светия Божи Дух. Човешкият мозък е съд, който вмества разум. Ако в този разум информацията се подрежда правилно, човекът е разсъдителен, той придобива мъдрост. Налейте малко алкохол в този съд и разсъдителността ще се превърне в безредица. Разумът ще стане глупост. Нещо повече – ние имаме ум Христов (I Кор. 2:16). Бог се намира не само в сърцето, но и в разума и когато поставяме разума под въздействието на алкохола, потискаме Божия Дух, Който обитава там. Ако човек прави това редовно, с голямо желание, за него ще настъпи духовна смърт. Затова алкохолът е несъвместим със Светия

Дух. Когато християнинът употребява алкохол, се свива благодатта, Божият Дух се огорчава, човекът остава сам. Той престава да слуша Господния глас, живее сам със своя плътски ум. Затова нека да преценим заслужава ли си да омаловажаваме нещата. Освен това ние като Църква имаме и свещеническа власт (Откр. 5:10) – да се борим срещу всеки грях, всяко беззаконие и всички дяволски сили. Христос казва: „Ето, дадох ви власт да настъпвате змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага” (Лука 10:19). Тази власт е духовна - идва чрез чистота и святост. Тъмнината и грехът се пояждат от светлината и светостта. Там, където стъпи светостта, изгаря грехът. Но ако човекът е изцапан – разумът и сърцето му са замърсени от алкохол, светлината не може да пробие.

Тя се превръща в тъмнина. Ние като свещеници се намираме на по-високо ниво от свещениците в Стария Завет. Ние служим на Бога денем и нощем – Светият Дух постоянно пребъдва в нас, постоянно трябва да се молим. Това не означава само веднъж да влезеш в скинията, в Божието присъствие, и да излезеш, а Божието присъствие да е постоянно в теб, ти постоянно да получаваш откровения. Бог може да те събуди посред нощ, за да се молиш. Може ли Светият Дух да събуди за молитва пиян човек? Затова свещеникът трябва винаги да бъде трезв, буден. Представете си такава картина – при пийнал християнин идва невярващ човек да си поговори с него за Христос. Какво благовестие ще се получи? И така, да служим на Господ и да бъдем свети. Нека Бог да ни употребява винаги и да се изпълваме със Светия Дух, Който дава много по-добро настроение, отколкото алкохола. Ако искаш добро настроение – чети Божието Слово, пей на Господ, направи някакво добро дело.

Дали е възможно човек, пил алкохол през целия си живот, да престане да пие? В притчата за новото вино и старите мехове се казва, че не е възможно да налееш новото вино в старите мехове, защото то ще започне да ври и ще ги скъса – ще се похаби и едното, и другото. Тук се говори за истината, че сам човек не може да се справи с неща като алкохола, затова Христос не го забранява на старозаветните вярващи. Без да имаш нова природа, без да имаш Светия Божи Дух, не можеш да извършиш това. Ще се въздържаш до някое време и пак ще посегнеш. Но ако имаш нова природа, ще успееш. Една овца и да падне в калта, ще се отърси, но свинята, дори да е измита, пак ще отиде да намери калта. Ако сме

очистени, измити, ако сме Христови, няма да се връщаме в блатото на греха. Ап. Петър пише: „Понеже, след като са избягали от светските мръсотии чрез познаването на Господа и Спасителя Иисус Христос, те пак са се заплели в тях и остават победени, то последното им състояние е станало по-лошо от първото. Понеже по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се отвърнат от предадената им свята заповед“ (ІІ Пет. 2:20-22). Впечатляващи са думите на ап. Йоан: „Който върши неправда, нека върши и занапред неправда; и който е нечист, нека бъде и занапред нечист; и праведният нека върши и занапред правда; и светият нека бъде и занапред свят. Ето, ида скоро; и у Мен е наградата, която давам, за да отплатя на всеки според каквито са делата му” (Откр. 22:10-13).

1.Най-малката дъщеря на Йов, родена след времето на неговото изпитание (Йов 42 гл.) 9.Парчета плат за повиване на бебета 14.Мястото, където филистимците разполагат стана си при победата им над Израил (I Цар. 4 гл.) 17.Син на Давид, който въстава срещу баща си, но впоследствие е убит (II Цар. 15-18 гл.) 18.Дървено приспособление, което свързва вратовете на две впрегнати животни, символ на робство 19.Една от книгите в Петокнижието 20.Словесно-музикално произведение 21.Върховно египетско божество 22.Прозрачен минерал с многоцветни оттенъци, употребява се за украшения (мн.ч.) 24.Псевдоним на Димитър Полянов 26.Период от време в човешката история, свързан с важни събития 27.Високопоставен служител на Давид (II Цар.

20:26) 30.Название, свързано с разделението на нощта на четири части в новозаветно време (Марк 6:48) 32.Село в Старозагорско 33.Мястото, където Самуил ознаменува победата на Израил над филистимците (букв. „Камък на помощта”) 35.Обширна област на юг от Галилея, включваща десет града, която е посещавана от Христос (Марк 5 и 7 гл.) 36.Християнин от Коринт, майстор на шатри, който със съпругата си Прискила съдейства на ап. Павел (Деян. 18 гл.) 39.Название 40.Летописи 43.Норвежки математик (1842-1899) 44.Бащата на цар Йеровоам (III Цар. 11:26) 45.Долина между планинските вериги Ливан и Антиливан, която става важна област в провинция Сирия след завладяването й от Рим в 64 г. пр. Хр. 47.Първата жена 50.Син на Аарон, който ръководи строежа на скинията (Изх. 38 гл.) 51.Старозаветен пророк, автор на две книги 52.Шведска парична единица.

1.Название на свещеници със специално служение (в двореца, армията и пр.) 2.Правнук на Сим, баща на Фалек и Йоктан, от чието име произлиза названието „евреи” (Бит. 10 гл.) 3.Съцветие на лоза 4.Кратко литературно произведение, очерк 5.Стихотворение на П. Яворов 6.Почистващ препарат 7.Гражданин на една страна 8.Разсъдък 9.Голяма река в Италия 10.Сихемски управител, убит от Симеон и Левий, след като сестра им Дина е опозорена (Бит.

34 гл.) 11.Вид елени 12.Част от сграда, която включва помещения на едно равнище 13.Река в Китай и Казахстан 14.Сирийска река, спомената от Нееман (IV Цар. 5:12) 15.Един от Христовите апостоли, брат на Натанаил (Йоан 1 гл.) 16.Друго название на етиловия алкохол 18.Тънка памучна материя, употребявана за чаршафи 23.Малък плавателен съд от новозаветно време 25.Вид сладководна риба, от сем. Трескови, михалца 28.Нота 29.Родственик на Саул, който проклина Давид (II Цар. 16 гл.) 31.Набелязан път, който предстои да бъде прокаран 32.Вид тестен сладкиш с пълнеж 33.Град на изток от р. Йордан, където Давид разбива сириеца Ададезер (II Цар. 10:16) 34.Зеленчуково растение със завити на кълбо листа 37.Орган за контрол на транспорта у нас 38.Вид върба 41.Град във Франция 42.Жена на Яков, сестра на Рахил 46.Безотточно езеро в Австралия 48.Кантон в Швейцария 49.Модел руски самолети.