Прозорец 4/2011

Невинаги всичко е такова, каквото изглежда. Не всеки, който има вид на силен човек, е наистина силен и не всеки слаб е толкова слаб, колкото изглежда. Една жена с крехко здраве призовава физически здрави мъже най-накрая да започнат да вършат работата, която тя вече се е изморила да върши вместо тях (вижте статията на Джана Джесън „Родих се в резултат на аборт”). Силата на духа побеждава физическите недъзи и прави Джана наистина цялостна, пълноценна личност. За разлика от нея днес има много яки мъже, жени и деца, които се правят на слаби, за да манипулират околните, като използват умело „слабостта” си за постигане на своите цели. Но по този хлъзгав път те често сти-

гат до истинската слабост, която се изразява в разстройване на тяхната психика. Повече за това ще прочетете в статията на Зора Динчева „Изкушенията на слабостта”. Ще се усъмните в натрапеното на обществото мнение за слабостта на християните, когато прочетете статиите „Човек! Това звучи... гордо!” от Марина Михайлова, „Лагерния лекар“ от неизвестен автор, „Сърце, отдадено на Бога” от Ангелина Александрова и „От сила в сила” на Иван Проханов.

Силата на духа е по-важна от силата на знанието, на уменията, от физическата сила, защото, когато ни налегнат прекалено трудни обстоятелства, когато стресът нанесе удар върху душата ни, всичко това не може да ни помогне. Единствено силата на духа, който намира опора в Бога, запазва нашите ум, чувства и воля. Силните, стресоустойчиви библейски личности са описани в статията на Иван Вълков „Стреса”. Ние не се раждаме силни по дух, по-скоро обратното, защото природата ни е като на Каин, първия братоубиец (вижте материала „Каин и ние”). Но можем да станем, ако бъдем едно със силния Бог, ако приемем Словото Му като ръководство за живота си и имаме свръхестествено общение с Него чрез молитва и чрез откровения от Него. Честито Рождество Христово!

поражда едно общо явление: душата на човека, достигнал високо ниво на физическата си сила, е слаба, немощна, болезнена, неукрепнала, нейната сила не нараства, а намалява и сякаш секва. Това е вярно за целия свят, но също и за християнската Църква. В живота на Тома Аквински, написал книгата „За подражанието на Христос“, е имало такъв случай. Негов приятел от училище достигнал високо положение в Католическата църква, станал кардинал и живеел в папския дворец във Ватикана. Веднъж Тома Аквински му гостувал. Кардиналът го развел из двореца и му показал всички съкровища и богатства, които се съхранявали там. Накрая заключил: „Сега не можем да кажем това, което е казал ап. Петър: „Сребро и злато ние нямаме” (Деян. 3:6).“

Стремежът към силата е общочовешки. Човекът не желае да е слаб, иска да бъде силен.

I. Необходимостта от физическа сила Човекът търси преди всичко физическа (телесна) сила у себе си и у другите. Той се старае да увеличи и да развие силата на своите мускули. За това служи спортът с цялото си разнообразие. От древността до днес се провеждат всякакви състезания, олимпийски игри и т. н. В Испания до тази година са се провеждали кориди, т.е. бой с бикове, на които хиляди хора реват от възторг, когато видят, че човекът е надвил бика. В Америка са много популярни състезанията по борба, където се събират десетки хиляди хора и борците печелят милиони долари. Какво е в основата на тези масови събирания? Възхищението пред възможното развитие на физическата сила на човека. Освен това хората се стараят да увеличат своята сила чрез струпване на човешки маси: създаване на всякакъв род армии, организации и т. н. Когато гледат парад на армейски части, хората изпадат

във възторг именно защото виждат в тях струпана човешка сила. Но когато се убеди, че физическата му сила е много ограничена, човекът започва да търси сила извън себе си, в заобикалящата го природа, която използва за своите цели. Така за задоволяването на своите нужди човекът прилага силата на вятъра (вятърните мелници), водата (водните мелници), парата (парните машини), електричеството (електрическите механизми). Благодарение на тези сили слабият човек става могъщо същество. Всичко това той постига в областта на физическата сила.

II. Необходимостта от духовна сила Но човек има и душа, която също се нуждае от сила, при това не физическа, а духовна. Как човек се грижи за силата на душата си? Почти никак. Той е прекалено зает с физическата си сила и не му остава време за душата. Тъй като не се полагат усилия, за да се развива собствената сила на душата и за притока на духовна сила към нея отвън, се

Тома отвърнал: „Но не можете да кажете също: „Стани и ходи!” Да, в християнската Църква (като цяло) се съсредоточават външни богатства, големи политически и исторически права. Но духовната сила, която притежавали апостолите, е загубена, изчезнала е.

III. Каква сила е необходима на душата? За да изясним каква сила е необходима на душата и Църквата, трябва да споменем онези сили, които изглеждат добри, но на тях не можем да разчитаме и не бива да ги търсим.

1) Не нравствената сила у самия мен Има много хора, които търсят сила за духовен живот у самите себе си и най-вече в силата на своята воля. Такива са били стоиците в древността. Такъв е бил Лев Толстой, който е твърдял, че ако човек поиска да бъде добър и любящ, ще стане такъв. Но подобно мнение е възможно при хората, които не са проникнали в дълбочината на духовния опит, разкрит в Библията. Защото смисълът на Стария Завет се състои в това, че човешката воля

е недостатъчна за духовен живот, че не е възможно постигането на нравствено съвършенство само въз основа на човешкото желание, колкото и силно да е то. А в Новия Завет имаме ярка картина на човешко нищожество, което се опира на силата на собствената си воля (Римл.

7:14-25).

2) Не нравствената сила у други хора Мнозина, като не намират достатъчно нравствена сила у себе си, започват да я търсят у авторитетни хора и искат да се облегнат на нея. Но това е голяма грешка. Велик е бил авторитетът на Христовите апостоли: на Петър, Йоан и Яков, но ап. Павел не се вглежда в тях като в хора, които трябва да следва във всичко, макар че ги нарича „стълбове“. Той не се съгласява с тях за някои неща и отстоява своята свобода: „А що се отнася до най-видните (каквито и да са били те някога, за мене е все едно: Бог не гледа човека по лице)...” (Гал. 2:6, СИ). Апостолът уважава свещенослужителите в Христовата Църква, имащи голям авторитет, но не ги смята за хора, които да определят всички въпроси на християнския живот. Библията е пълна с предупреждения, че е безплодно и вредно да се надяваш на човек. В Пс. 146:3-4 е казано: „Не се уповавайте на князе, нито на човешки син, в когото няма помощ. Излезе ли духът му, той се връща в земята си.“ При пророк Йеремия има много строги думи: „Проклет да бъде онзи човек, който се уповава на човека и прави плътта своя мишца“ (Йер.

17:5). Той сравнява такъв човек с изтравниче в пустиня, което не може да добие нищо за оцеляването си от пясъка, от който е поникнало.

3) Не онази духовна сила, която е основана на Божието правосъдие Когато самарянското селище не приема Иисус, учениците Му искат да се прояви небесна сила, „огън от небето“, за да бъдат унищожени жителите. Но Господ им казва: „Не знаете на какъв дух сте“ (Лука 9:55). Една от първите характеристики на Бога е, че Той е Бог на истината, справедливостта и правосъдието. Бог се открива такъв на хората в Стария Завет. Пророците са използвали именно тази сила на Божието правосъдие, особено Илия на планината Кармил. Но Господ открива на Илия, че Той обитава не в огъня, не в бурята, а в полъха на тихия вятър. Нужна ни е духовна сила, подобна на полъха на тихия вятър, която произхожда не от правосъдието на Бога, а от Неговата любов.

4) Необходимо е да търсим духовната

сила, която е блага и идва от Бога, от Неговата любов В Псалма, който съдържа думите „от сила в сила“, се обяснява каква сила точно се има предвид: „Блажен онзи човек, който се уповава на Теб“ (Пс. 84:12). Следователно става дума не за някаква човешка, а за Божията сила. Добре е човек да има нравствена сила у себе си и да я намира у другите, но това не е онази сила, която трябва да бъде в основата на духовния живот. Това не е силата на Божия гняв, на Божието правосъдие, а е силата на благостта, която покрива долината на плача с благословение. Именно за този сила говори Иисус на учениците Си преди Своето възнесение: „Ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух“ (Деян. 1:8). Тази сила не идва от долу, а е от небето, не е от хората, а е от Бога. Тя е блага, тайнствена, чудна, божествена. Тя е силата на Божия Дух.

IV. Превъзходството на силата на Светия Дух над всяка друга сила В Библията е казано, че при сътворяването на света, когато са действали неизмерим брой физически, химически и всякакви други сили, главната съзиждаща сила е била на Божия Дух. „Божият Дух се носеше над водата“ (Бит. 1:2). Следователно Божият Дух е бил основната сила за сътворяването на видимия материален свят. А главна действаща сила в духовния невидим свят е Светият Дух. Тази сила, както и Божието Слово, прониква в нас така, че разделя душата и духа: „Божието слово е живо, действено, по-остро от всеки меч, остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка и издирва помислите и намеренията на сърцето” (Евр. 4:12). „Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини“ (I Кор. 2:10). „И няма създание, което да не е явно ...пред очите на Този, пред Когото има да отговаряме“ (Евр. 4:13). Всичко, което става в истинския духовен живот, идва от Него. Нищо не може да стане без Светия Дух, Който е първопричина за целия духовен свят. Всяка физическа и нравствена сила у човека (воля, ум, чувство) има своя предел и своите граници. Но за Светия Дух е казано, че няма предели, нито граници. „Къде да отида от Твоя Дух?“ - възкликва псалмопевецът (Пс. 139:7). Това е безпределна сила, вездесъща и всемогъща, защото Бог е Дух. Пред тази сила всяка друга е само слаб ветрец.

V. За какво е необходима силата на Светия Дух в духовния живот на човека? За началото и завършека на духовния му живот.

1) За молитвата: „Не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайства в неизговорими стенания“ (Римл. 8:26).

2) За да повярваме, защото „Плодът на Духа е ...вяра“ (Гал. 5:22, СИ).

3) За покаянието, оправданието и получаването на прошка за греховете: „Но вие измихте себе си... но се оправдахте в името на Господ Иисус Христос и в Духа на нашия Бог“ (I Кор. 6:11).

4) За духовното новораждане: „Ако не се роди някой от вода и Дух...“ (Йоан 3:5).

5) За продължаване на духовния живот: а) За служението, за благовестието, за носенето на чуждите товари и немощи, за увещание, за поправление и т.н. „Защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате според благата Му воля” (Фил.

2:13, СИ). б) За борбата със света, греха и всички видове зло, с дявола, със самия себе си. „Ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи“ (Римл. 8:13).

6) За завършека на духовния живот: за освещаването и достигането на онова съвършенство, което е възможно на земята: „Чрез освещението от Духа“ (I Пет. 1:2); „Изкупването на нашето тяло в бъдещето (достигането на съвършената свобода в Христос) ще се извърши, защото и ние, които имаме първите плодове на Духа, въздишаме в себе си...“ (Римл. 8:23). Силата на Божия Дух е била нужна, за да се напишат книгите на Стария и Новия Завет, да се разпространи благовестието по целия свят, за извършването на големи подвизи в делото за спасението на човешките души.

Тази удивителна сила е необходима и днес за чистотата, пълнотата и чудодействието в духовния живот на човечеството. Нека човекът не мисли, че е способен да направи нещо духовно без силата на Божия Дух. „Отделени от Мен, не можете да направите нищо“ (Йоан 15:5) - това се отнася и за Светия Дух.

VI. Различните състояния на хората по отношение на силата Във физическия свят хората са в различни състояния по отношение на силата. Малкото дете не може да вдигне и един килограм, юношата би могъл да се справи с петнайсетина, а възрастният с 80 и дори повече. Между възрастните има: 1) съвсем слаби и дори хилави хора; 2) хора със средна сила ; 3) много силни.

Същото е и по отношение на духовната сила.

1) Има души, слаби като младенци. Така ап. Павел определя коринтяните: „И аз, братя, не можах да говоря на вас като на духовни, а като на плътски, като на невръстни в Христос. С мляко ви храних, не с твърда храна; защото още не можехте да я приемете, а и сега още не можете. Понеже и досега сте плътски“ (I Кор. 3:1-3). И най-способният младенец не може да направи нищо разумно. Той е дотолкова безсилен, че може само да маха с ръце и крака. В християнските общности има много хора, които не правят и не могат да правят нищо полезно. Само сеят неразбирателства. Те имат вяра в прощаването на греховете, но нямат сила да се противят на греха, да се борят с него и да го побеждават.

2) Има души със средна сила. Те се наричат юноши, при това силни: „Писах на вас, младежи, защото сте силни и Божието Слово пребъдва във вас, и победихте лукавия“ (I Йоан 2:14). Това е духовна възраст, когато християнската душа притежа-

ва толкова сила, че може да побеждава греха, но още не е способна да породи нещо положително за Божието царство. Има християни, които живеят доста благочестив живот, тъй като могат да преодолеят греха. Но от тях няма много полза в църквата, защото не могат да вършат работа плодотворно.

3) Има души с много голяма сила. Те се наричат бащи и имат висшето познание на земята - познанието на Съществуващия от начало, на Безначалния (I Йоан 2:13-14). Но основната им характеристика е в това, че са бащи, какъвто е ап. Павел: „Ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“ (I Кор.

4:15, СИ). Това са онези християни, чрез които други души идват при Бога и се раждат за нов живот. Чрез тях се раждат нови мисли, нови дела, полезни за Христовата Църква. Те не само побеждават лукавия, като отвръщат на нападките му, но и завоюват нови и нови области за Божието царство. Такива духовно силни хора са ап. Павел и другите апостоли. Това са основните състояния на душите по отношение на тяхната сила. Но има и междинни състояния.

4) Има хора, които търсят сила, но не тази, която трябва. Когато присъстват на събрания, слушат с възторг и умиление. Ако сами държат реч, те довеждат слушателите си до силно вълнение. Постепенно обаче свикват с тази възбуда и започват да я смятат за проява на сила. А всъщност тя не е духовна сила. Това е нервно-сърдечна чувствителност, която се нарича сантименталност, лъжовна чувствителност. Истината, че в такива настроения няма сила, се доказва от фактите. При тази възбудимост проповядвящият най-често проявява непоносим характер. Слушателите, които обичат подобна лъжовна чувствителност, без да се притесняват, продължават да вършат предишните си грехове.

5) Има хора, които търсят сила, но не за добро. Такива е имало и по времето на апостолите. Яков казва: „Просите и не получавате, защото зле просите, за да пилеете във вашите сладострастия” (4:3). Такива са Зеведеевите синове, които молят да заемат местата най-близко до Христос не защото искат да бъдат до Него, а за да имат превъзходство над приятелите си. Ако проповедникът се старае да се усъвършенства в проповядването не с цел да прослави Господ, а за да превъзхожда другите, той търси сила за недобра цел и няма да я получи, както не получават удовлетворение Зеведеевите синове.

6) Има такива, които търсят сила, но не я използват. Силата е талант от Господ, който човек трябва да употреби за доброто на другите и за успеха на Божието царство. В Евангелието се говори за човек, който имал талант, но не го използвал, а го държал закопан в земята. И бил наказан за това (Мат. 25:18-27). Някои разполагат с материални средства, но не ги употребяват за Божието царство. Други притежават дарбата да говорят, но не я използват за проповядване на Божието Слово. Трети имат познания, но не ги споделят с другите, или са надарени с глас, но не пеят и т. н. Силата им е дадена напразно и тя ще им се отнеме така, както им е била дадена.

7) Има души с малка сила. Такава е била Филаделфийската църква, на която е казано: „Имаш само малко сила“ (Откр. 3:8). Всъщност в примера с Филаделфийската църква недостигът на сила се допълва с вярност. Може би служителят на църквата и дори цялата църква не са имали сила, не са владеели изкуството на проповедта, не им е достигала сила за многото работа, но са се оказали верни на Господ. Това е добре. Но още по-добре е, ако църквата се стреми да има много сила. Псалмопевецът пише: „Едно нещо каза Бог, да! Две неща чух - че силата принадлежи на Бога“ (Пс.

62:11). Бог има много сила и всеки, който вярва в Него, трябва да има тази сила. Трябва да преминава „от сила в сила”.

8) Има хора с привидна сила. Най-добрият пример за това е ап. Петър (Мат.

26:33-35). Иисус казва на учениците Си, че ще дойде време, когато всички те ще се съблазнят поради Него. На това Петър отвръща: „Дори и всички да се съблазнят поради Теб, аз никога няма да се съблазня.“ В този момент той мисли себе си за силен, а другите за немощни и нищожни. Мисли, че притежава много сила, мъжество и себеотрицание, но само мисли така. Силата му е привидна и фактите го доказват. Именно той и никой друг три пъти се отрича от Господ. Петър прилича на момче, което яхва пръчка и си въобразява, че е генерал и може да победи цяла армия. Между днешните вярващи има много такива души. Те си представят, че имат сила, защото говорят красиво и т.н. Но всъщност нямат никаква духовна сила и при първите трудности претърпяват неуспех.

9) Има души, загубили силата си. В Библията се разказва за Самсон, за това, каква сила е притежавал, как за една нощ е пренесъл на друго място портата на цял един град и т. н. и за това, как е изгубил силата си. Какво трагично събитие! Какво жалко състояние! Силният остава без сила. Като орел без крила.

Но същото се случва и в духовния живот. Ето какво пише псалмопевецът: „Станах като човек без сила“ (Пс. 87:5, СИ). Йона проявява голяма духовна сила в Ниневия. Довежда до покаяние населението на целия град начело с царя, а после сяда и плаче, безсилен и жалък във всички отношения. Йеремия възкликва: „Защо твоят юнак е свален?“ (Йер. 46:15, СИ). Защо се губи духовната сила? Причините са различни. Самсон губи силата си, защото казва това, което не бива да казва; Йона, защото започва да роптае и т.н. Подобни неща се случват и днес: човек губи дръзновение за работа, губи твърдостта на вярата си и т.н. Ако премислим ситуацията, ще се окаже, че причината е някакво неправилно действие, най-често невярност към Господ.

10) Има силни в един смисъл и немощни в друг. Срещата на скопеца с Филип е добър пример (Деян. 8:26-40). Скопецът е силен в образованието си, но слаб в духовното разбиране на Библията. Филип няма високо образование, но е много силен в духовно отношение. Скопецът не може да помогне на Филип, но Филип му оказва реална помощ. Човекът, който е немощен в светските дела, но е силен в Божиите, е по-силен от този, който е силен в светските и немощен в духовните дела. Подобен пример имаме в случая с Нееман и малката юдейка (IV Цар. 5:1-4). Нееман е силен човек и велик воин. Той командва войски. Но е слаб в духовно отношение и няма понятие за Бога. Момичето, напротив, е немощно от светска гледна точка, но е силно във вярата си в Бога. От разказа става ясно, че немощното в светския смисъл, но силно в духовния, се оказва по-силно от пълководеца, силен в светската си позиция, но немощен в духовен смисъл. Сега можем да разберем думите на ап. Павел: „Божието немощно е по-силно от човеците“ (I Кор. 1:25).

11) Има немощни и същевременно силни хора. Такъв е ап. Павел, който казва за себе си: „Когато съм немощен, тогава съм силен“ (II Кор. 12:10). От думите му е ясно, че е изпаднал в много тежко духовно състояние: даден му е „трън в плътта“ и той го нарича „пратеник от Сатана“. Апостолът три пъти моли Господ да го премахне, но Господ му казва: „Доволно ти е Моята благодат; защото силата Ми в немощ се показва съвършена.“ Ето какъв е смисълът на това събитие: Господ забелязва у апостола склонност да се превъзнася. За да го избави от този недостатък, Той му праща „трън в плътта“ да го мъчи. Чрез немощта е отстранено превъзнасянето, а същевре-

менно се отваря достъп до Божията сила и апостолът става по-силен. Така, когато той е немощен в плътта си, получава сила за своя дух, и ние разбираме неговите думи: „Когато съм немощен, тогава съм силен.“ Когато съм немощен в човешката си сила, тогава съм силен с Божията сила. Съзнанието, че притежавам собствена сила, ме заслепява. Но когато тази заблуда се премахне, пред мен се открива великият океан на духовната сила.

VII. Как може безсилният да получи сила? Преди всичко трябва да се моли за това. В Божието Слово е казано как апостолите получават сила. Те „единодушно бяха в постоянна молитва“ (Деян. 1:14). Резултатът е удивителен. Страхливият Петър става гepoй, изпълнен с мъжество. Тези, които не са можели да освободят обладания от бесове, изцеляват болни от различни болести и възкресяват мъртви. Неграмотни хора се превръщат в писатели, по-мъдри от авторите на философски книги по целия свят. Да, наистина, тогава безсилните хора се превръщат в могъщи духовни личности. Ти, който си слаб, моли се и ще получиш сила. Господ казва: „Ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които искат от Него“ (Лука 11:13).

VIII. Как да преминаваме от сила в сила? Ако имаме малко сила, трябва да се стремим тя да се умножи. Какво е нужно да правим за това?

1) Трябва по-често да се обръщаме към източника на силата. Ако в зимния студ сме в гората и искаме да се стоплим, трябва да се приближим до огъня. Ако искаме да получаваме повече духовна сила, трябва все по-често да ид-

ваме при Христос и да се докосваме до Него, както постъпва болната жена (Mарк 5:30). Необходимо е да изследваме какво означава да се изпълваш с Духа и да копнеем за това (Еф. 5:18).

2) Трябва да се храним пълноценно. Ако човек иска да увеличи физическата си сила, преди всичко започва се храни добре. Ако искаме да придобием повече духовна сила, необходимо е да четем все повече Божието Слово (Мат. 4:4; I Пет. 2:2). Ако приемаме физическата храна три-четири пъти дневно, то и духовната храна трябва да приемаме не по-рядко.

3) Нужни са упражнения, т.е. усилена работа. Когато човек желае да развие физическата си сила, той прави различни упражнения, спортува. Не по-малко благотворно влияние върху физическата сила има физическата работа. Ако искаме да развиваме духовната си сила, трябва да я тренираме чрез упражнения или физическа дейност. Колкото повече работим на Божията нива, толкова по-успешно се развива духовната ни сила (Пр. 14:23). Когато тези условия са спазени, душата ни ще преминава от сила в сила и думите на пророк Йоил ще се отнасят и за нас: „Слабият нека казва: „Силен съм!“ (Йоил 3:10, СИ).

слите, кръстът и престолът характеризират живота и служението на нашия Спасител Иисус Христос. Привидно те нямат помежду си никаква връзка. Но именно тези три понятия ни говорят за трите етапа от служението на Божия Син от времето на раждането Му във Витлеем до славното Му възнесение на небето, за да седне отдясно на Бог Отец.

Ясли

В евангелския разказ за раждането на Христос яслите се споменават три пъти: „И роди Първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата... И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец, повит и лежащ в ясли... И дойдоха бързо и намериха Мария и Йосиф, и Младенеца, Който лежеше в яслите” (Лука 2:7, 12, 16). Витлеемските ясли ни говорят за великото смирение на Христос: като Божи Син, слязъл от небето, Той снизява Себе Си, приема образ на човек и се уподобява на нас, за да станем ние Божии синове. Яслите са нещо много просто, те са предназначени за животните. Но в обора за добитъка, в яслите се ражда Онзи, Който е вечен и властва над всичко и всички. Яслите са първото място на земята, където е положен Онзи, Който по време на служението Си на земята няма къде да подслони глава. Смирението на Христос се разкрива особено ясно, когато размишляваме за това, откъде слиза Той. За Онзи, Който обитава в непристъпна светлина и изпълва небесата, на Когото служат ангели и се покланят всички небесни войнства, Който е сътворил света, всичко видимо и невидимо, с всемогъщото Си Слово, не се намира място, съответстващо на Неговото величие, когато идва на земята и Той се ражда във витлеемската пещера. Наистина, невъзможно е да си представим по-рязък контраст. Би трябвало да Го приветстват не в обора, а като истинския Цар - в двореца, където да Го очакват престол и слава. А Той, Царят на царете и Господарят на господарите, е положен в ясли и заобиколен от бедни, смирени пастири. Ап. Павел пише за това в своите Послания: „Защото знаете благодатта на нашия Господ Иисус Христос, че като беше богат, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (II Кор. 8:9). „Понеже вие трябва да има-

те същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божи, не счете за похищение да бъде равен на Бога; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:5-8, СИ). В Евангелието от Йоан четем: „И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отец” (Йоан 1:14). Ако искаме да имаме истинска радост по време на празничните рождествени дни, е нужно да обърнем поглед към Христос. Само когато се смиряваме пред Бога и съзнава-

ме своето нищожество, Бог ни възвисява и ни приема. Нека да благодарим Господ за яслите - този символ на смирението на нашия Спасител.

Кръст

Животът на Иисус Христос на земята започва във витлеемските ясли, но Той не остава там, защото идва „не да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина” (Марк 10:45). Голяма опасност за християнина е да спре до яслите, да се покланя единствено на младенеца Христос и да не разбере напълно значението на Неговото идване на земята. „И Той, като носеше сам кръста Си, излезе; и

разрушава преградата, която стои между Бога и грешника. „Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух” (I Пет. 3:18). „А сега в Христос Иисус вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо чрез кръвта на Христос” (Еф. 2:13). Ако през тези празнични дни дойдем при витлеемските ясли, няма да останем там, а ще се изкачим на Голгота, където е разпънат изпратеният от Бога Месия. Там ще възкликнем тържествено: „На Този, Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си, и Който ни е направил царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове” (Откр. 1:5-6).

Престол

дойде на мястото, наречено Лобно, което по еврейски се казва Голгота, където Го разпънаха, и с Него други двама, от едната и от другата страна, а Иисус по средата” (Йоан 19:17-18). С такива обикновени думи евангелист Йоан описва най-великото събитие в света. Какъв смисъл има голготският кръст в очите на Бог Отец? Той означава, че Бог е дал като изкупителна жертва Своя възлюбен Единороден Син: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот” (Йоан 3:16). „Но на Господ беше угодно да Го съкруши и Той Го предаде на мъчение;

а когато душата Му принесе умилостивителна жертва, Той ще види дълговечно потомство и волята Господна успешно ще се изпълнява чрез Неговата ръка” (Ис.

53:10, СИ). Голготският кръст свидетелства за скръбта на Бог Отец: небето и земята се разтърсват и тъмнина покрива цялата земя, когато Той чува вик от кръста: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Марк 15:34). Кръстът на Голгота слага край на старозаветния период, т.е. на времето, когато греховете се прощават както в Стария Завет. Той ознаменува края на отчуждението на човека от Бога: кръстът

Според човешкото разбиране престолът символизира власт, изискваща всеобщо признание, поклонение и слава. Но историята ни показва доколко неустойчиви са земните престоли, дори онези, които изглеждат непоклатими. Не е така с престола на Господ Иисус Христос, Царя на царете. Неговото могъщество няма предел и нищо няма да затъмни славата Му. „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” - казва Той, когато се сбогува с учениците Си (Мат. 28:18). Първата глава от Посланието към евреите разкрива ярко положението на Христос: „Бог... в края на тези дни говори на нас чрез Сина, Когото постави Наследник на всичко, чрез Когото и направи световете, Който е сияние на Неговата слава и съвършен образ на Неговото лице и Който държи всичко чрез Своето могъщо слово. Той, след като извърши [чрез Себе Си] очистване на греховете, седна отдясно на Величието във висините” (Евр.

1:2-3). Той, Който понася в земния Си живот унижение, е възвисен над всичко и всички. Иисус Христос се ражда във витлеемските ясли за нас, за нас Той прославя Отец със свят и съвършен живот, за нас и за нашите грехове е прикован към кръста, за нас побеждава смъртта чрез възкресението Си, за нас сяда отдясно на Бог Отец, за да бъде нашият Ходатай и единствен Посредник между нас и Бога. Благодарим на Бога за това!

чрез познаването на Бога, на себе си и на заобикалящата го вселена. Съществуващата хармония обаче се нарушава, и то не от външната, а от вътрешната среда. Желанието на човека да стане бог, а това значи равен по сила и могъщество на Бога, което е неосъществимо, разрушава равновесието между неговите реални възможности и изискванията на външната среда, както и във вътрешен план поради неосъществимостта на това желание. Точно такова е едно от съвременните определения на стреса. В стремежа си да станат богове хората и до днес остават роби и жертви на всякакви зависимости, а това значи слаби, победени същества, готови на бягство като един от вариантите на реакция спрямо стреса. Нека разгледаме някои основни духовни закони, доброволно задейстани от човека, които го довеждат до това жалко състояние. ПОРАЖЕНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ – загуба на силата на духа

П

ървоначално човек е сътворен и съществува в идеална за него среда, в пълна безопасност, където няма нито един стресогенен фактор. За това четем в Бит. 2:7-9. Дървото на доброто и злото е пасивно, само по себе си то не предизвиква стрес. В Едем човекът не изпитва необходимост от защита. Общуването му с Бога удовлетворява неговите духовни потребности и усъвършенства психичното му развитие. Човекът живее в пълен покой на ниво дух, душа и тяло, а това значи отсъствие на стрес. Тогава функционира единственият и съвършен защитен механизъм, който след хилядолетия, епохи и етапи на големи психодуховни катаклизми – грехопадение, изгнание, самота, търсене, възвръщане, възстановяване на човечеството - в деня, когато Светият Дух слиза на земята, отново е задействан

от Бога: „Защото ние сме храм на живия Бог, както каза Бог: „Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог и те ще Ми бъдат народ“ (II Кор. 6:16-18). Силата на този защитен механизъм е в думите: „Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; ще им бъда Бог и те ще Ми бъдат народ.“ Възвръщането на райската атмосфера за хората, които търсят рая и искат да го приемат, става реалност чрез изпълняването на Христовите думи: „Божието царство е наближило“ (Лука 10:11), „Божието царство е сред вас“ (Лука 17:21). Бог сътворява човека по Свой образ и подобие, като предвижда за него условия на живот, в които реалните му възможности и изискванията на външната среда към него са балансирани, като му дават възможност за конструктивно развитие и усъвършенстване

Съзнателното престъпване на заповедта на Твореца не нарушава баланса между доброто и злото във вселената, както се смята в някои езически религии. Такъв баланс не е имало и никога няма да има. Този знак на равенство между доброто и злото си присвоява Сатана, който иска да стане равен на Бога и дори по-висш от Него. В резултат е изхвърлен от небето и победен на Голгота – той е под пълния контрол на Бога. С правото на избор да приеме или не злото, да го задейства или не е дарен само човекът и до днес той носи отговорност за разпространението на злото на земята. След като Адам и Ева вкусват зло, т.е. приемат го, то нанася поражение в техния дух, като го осквернява. Така се прекъсват непосредствените им отношения с Бога. Човекът, получил от Бога статут на господар, който е длъ-

жен да покорява, управлява и владее (в това се проявява неговата сила), се превръща в същество, подвластно на стихийни бедствия, подложено на заплаха от зверове, зависимо от природните условия, преследвано от болести и т.н. Той се оказва сам в борбата за съществуването си. Станал е бог – обект, към който са насочени всички стресогенни фактори, целящи унищожаването му. Огромна е ролята на човешкия дух с неговата способност да се справя с напрежението, натиска, опасностите и да отговаря на изискванията на околната среда. От силата на духа зависят състоянието и положението на човека във всички времена. ПОРАЖЕНИЕ НА ПСИХИКАТА (човешката душа) При проникването на забранения плод в организма човекът получава „знание“, което става част от неговото естество като информация, вложена на нивото на психиката. В Бит. 3:7 четем: „Отвориха се очите и на двамата...“ (Бит. 3:7). Психиката на човека се променя и по-нататъшното му поведение

говори за влияние (на подсъзнателно ниво) върху него на закона на греха и смъртта. Ап. Павел пише за този закон: „Защото не върша доброто, което желая, а злото, което не желая, него върша. Но ако върша това, което не желая, то вече не го върша аз, а грехът, който живее у мен“ (Римл. 7:19-20). Грехът отслабва човека на всички нива от неговото естество. ПОРАЖЕНИЕ НА ТЯЛОТО Няма смисъл да гадаем какъв е бил плодът от дървото за познаване на доброто и злото. Приемаме го като факт, за който говори Бог. За нас обект на изследване са резултатите от това събитие. Важното тук е, че видимото действие, т.е. приемането на материалния плод, е доброволна изява на неподчинението спрямо Божията заповед – неверие към Бога. С тези невидими,

психодуховни, и видими, поведенчески, актове е задействан механизмът за взрива на злото, чието въздействие се разпространява мигновено върху духа, душата и тялото: „И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желано, за да дава знание...“ (Бит. 3:6). Последствията довеждат до поражения върху тялото - духовната смърт провокира всевъзможни болести. Бог отнема от човека перспективата за вечно съществуване, затова днес човечеството полага толкова усилия, за да намери средство срещу болестите и другите фактори, унищожаващи организма. Доколко е успяло, читателят ще прецени сам. СТАРОЗАВЕТНИЯТ ПЕРИОД Законът на Мойсей е гарант за защита от психическия срив, породен от стреса, и за формирането на силна, стресоустойчива личност. Когато изучаваме живота на хората в старозаветно време, можем въз основа на техните реакции и поведение в различни стресови ситуации да стиг-

нем до извода за зависимостта между съблюдаването на Божия Закон и Божията гаранция за защита и безопасност на личността.

Нека да видим как Бог подготвя Иисус Навин да бъде водач на Неговия народ и да води сериозни битки, като се сблъсква с различни стресови ситуации. Тайната на неговата стресоустойчивост е послушанието на Божието Слово. Бог му казва: „Никой няма да може да устои против теб през всичките дни на живота ти. Както бях с Мойсей, така ще бъда и с теб. Няма да се отделя от теб, нито ще те оставя“ (Ис. Нав. 1:510). На съвременен език, Иисус Навин трябва да има висок коефициент на стресоустойчивост. А как може да го формира? Отговорът е в думите на Бога: „Няма да се отделя от теб, нито ще те оставя.“ Това значи, че Бог ще контролира всички психофизиологични механизми на подсъзнателно ниво, за да може човек в острата фаза на стреса, в сблъсъка с външните стресогенни фактори да устои и стресът да не премине в хроничен, пораженски етап. Зад тези думи на Бога стои Неговото действие – защитата на целия психически апарат на човека с цел запазване на неговото вътрешно равновесие. Повторението на заповедта: „Бъди силен и смел; да не се плашиш и да не се страхуваш; защото Господ, твоят Бог, е с теб където и да идеш“ (Ис. Нав. 1:9) дава гаранция, че Бог ще контролира онова, с което не може да се справи и най-храбрият мъж, което не е подчинено на човешкото съзнание. Но Бог поставя и Своите условия: „Тази книга на Закона да не се отдалечава от устата ти; а да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно според всичко, каквото е написано в нея, защото тогава ще сполучиш в пътя

си и тогава ще имаш добър успех“ (Ис. Нав. 1:8). Още един пример как Бог формира стресоустойчива личност, как я обучава и подготвя виждаме в младия пророк Йеремия. „И дойде към мене слово Господно: Преди да те образувам в утробата, Аз те познах и преди да излезеш от утробата, осветих те: поставих те пророк за народите“ (Йер. 1:5, СИ). Децата, благословени от Бога още от тяхното зачеване чрез молитвите на родителите, а после чрез молитвите на служителите и църквата, се раждат с вече вложена база на стресоустойчивост. „Аз пък отговорих: „О, Господи Боже! Не умея да говоря, защото съм още млад“ (1:6, СИ). Човек постоянно осъзнава ограничеността на вътрешния си потенциал по отношение на изискванията, които му се поставят. „Но Господ ми рече: „Не казвай: „Млад съм“, защото до всички, до които те пратя, ще идеш и всичко, което ти заповядвам, ще кажеш“ (1:7, СИ). Самият Бог го въвежда в стресогенна сфера. „Не бой се от тях; защото Аз съм с тебе, за да те избавям“ - рече Господ“ (ст. 8). Обещанието на Бога, че ще бъде с Йеремия, е гаранция за неговия успех.

„И протегна Господ ръка и се докосна до устата ми; и рече ми Господ: „Ето, Аз сложих Моите думи в устата ти“ (ст. 9). Ето Закона на живия Бог за изцеляването на личността, поразена от закона на греха и смъртта. Отново имаме същото действие – вкусване (но тук - не на плода от дървото за познаване на доброто и злото и не на човешките философии и методики, а на Божиите думи: „сложих Моите думи“). Бог влага нова информация на съзнателно ниво, която ще контролира всички процеси в духа, душата и тялото, като побеждава страха, малодушието и плахостта у пророка. За това пише ап. Павел: „Ето завета, който ще направя с тях след онези дни - казва Господ - ще положа законите си в сърцата им и ще ги напиша в умовете им“ (Евр.

10:16). По-нататък Бог казва на Йеремия: „Гледай, аз те поставих днес над наро-

Ако в началото Бог влага думи в Йеремия, като му дава да вкуси колко е благ в духовните Си закони, действащи чрез Неговото слово, сега младият пророк вече сам намира Божиите думи и ги „поглъща“. Ето как малко по-надолу се описва метафорично Йеремиевата стресоустойчивост: „Ще те направя за този народ силна медна стена; те ще воюват против тебе, ала не ще те надвият, защото Аз съм с тебе, за да те спасявам и избавям - казва Господ - И ще те спася от ръцете на зли, и ще те избавя от ръцете на притеснители“ (Йер.

15:21, СИ). Хората около Йов възприемат неговото изпитание като поражение на слаб и безпомощен човек. По мои наблюдения много хора четат тази книга само когато с тях се случва нещо, когато се разболеят или се окажат в друга стресова ситуация. Тогава влиза в действие „защитният механизъм“, който психолозите определят като катарзис. Успокояваме се, че в сравнение с Йов ние сме по-добре. Аз мисля обаче, че в Йов трябва да видим не само неговата праведност и дълготърпение,

ди и царства, за да изкореняваш и разоряваш, да погубваш и разрушаваш, да съзиждаш и насаждаш“ (Йер. 1:10, СИ). Младият пророк е готов за „бойни действия“, той има висок коефициент на стресоустойчивост. Бог продължава да го наставлява: „И ето, Аз те поставих днес като укрепен град, като железен стълб и като медна стена против цялата тази земя, против царете на Юда, против князете му, против свещениците му и против народа на тази земя“ (Йер. 1:18, СИ). За такива характеристики на личност може само да мечтае съвременният младеж и да признае, че никой на земята не е способен сам да постигне това ниво. Диалогът между Бога и пророка, който вече познава законите на духовния свят, продължава. Йеремия казва: „Намерих Твоите думи и ги погълнах; и Твоето слово ми беше за радост и веселие на сърцето; защото Твоето име е призовано върху мене, Господи, Боже Саваот“ (Йер. 15:16, СИ).

издръжливост и дълбоко смирение, но преди всичко стресоустойчивия му дух, който се разкрива както по време на драматичните събития, така и преди тях. Не е толкова просто човек да устои в периодите на позитивнен стрес, който се определя от психолозите като еустрес. Защото при изобилието на благословения, както ги виждаме при Йов, малцина успяват да съхранят вътрешното си равновесие, да не позволят на закона на греха и смъртта да ги хвърлят в блатото на гордостта, тщеславието и самолюбуването. А неговите приятели се опитват именно в това не просто да го упрекнат, а и да го обвинят. За праведността на Йов в периода на благополучието четем, че е принасял жертви за себе си и за децата си с думите: „Да не би да са съгрешили“ (Йов 1:5). В желанието си да се оправдае Йов разкрива своя благочестив живот - има на какво човек, особено ако е мъж, да се научи от него: умението му да възпитава децата, смелостта

му да се противопоставя на нечестивите, да защитава вдовиците и сираците, да се застъпва за бедните. Чистото Божие слово, предавало се от род в род и стигнало до неговото сърце, се оказва защитният механизъм по време на изпитание, при особено силен стрес. Йов приема последователните удари с чистота на сърцето и ума, със знание на Божия Закон и Божията съвършена воля: „Господ даде, Господ взе“ (Йов 1:21). Той не съгрешава, т.е. не дава място на закона на греха и смъртта, който напира отвътре с цялата си сила, като го кара да съгреши с дума или мисъл. Победата идва от знанието кой е Бог за него – Спасител: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне от праха тази моя скапваща се кожа и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на друг ще Го видят. Сърцето ми се топи в гърдите ми!“ (Йов 19:25-27). Така правилната реакция на човека спрямо стреса с прилагане на психодуховните закони и защитни механизми въз основа на Божието Слово го усъвършенства, като го довежда до такава твърда вяра, надежда, упование и увереност в Бога, каквито при всекидневните, нестресови обстоятелства на живота той никога не би достигнал. Стресът, който Бог допуска за Своите деца като изпитание, не само поддържа духовния им живот, но и го усъвършенства. Това е процес на формиране на твърд дух, т. е. на силна личност. Нека да анализираме реакцията на стреса и при Мария, майката на Иисус Христос, която е образец на стресоустойчива личност. Положителен стрес - еустрес – тя преживява при видението на ангела, който й казва: „Здравей, благодатна! Господ е с Теб; благословена си ти между жените.“ А тя много се смути от думите му и размишляваше какъв ли ще е този поздрав“ (Лука 1:28). Първата фаза от реакцията на Мария - лека тревога, изразена в смущение, съсредоточаване и размишление, - свидетелства, че тя има знание за Писанието, за Бога, за духовете, за ангелите. Тя се съсредоточава не върху явяването на ангела, а върху думите на приветствието и се пита какво може

да значат те. Липсата на лоши мисли у нея в този момент свидетелства за чистотата на ума и сърцето й. Ангелът й казва: „Не бой се, Мария, защото си придобила Божието благоволение“ (ст. 30). Думите „не бой се“, които приема с вяра, имат за нея антистресово действие, така че тя не навлиза във втората фаза на стреса – острата, когато човек се съпротивлява. Мария отвръща на ангела: „Нека ми бъде според твоите думи“ (ст. 38) и тук виждаме нейния смирен дух, дух на кротост, възпитан единствено чрез слушане и изпълнение на Писанието. При срещата си с Елисавета тя казва: „Зарадва се духът ми в Бога, Спасителя мой, защото погледна милостиво на ниското положение [в оригинала – tapei,nwsij, преведено на руски като „смирение“] на слугинята си...“ Тези думи свидетелстват, че Мария не за първи път се радва за Спасителя си. Тя неведнъж е получавала отговор на молитви в кризисни ситуации, по време на стрес е викала към Бога и Той я е избавял. По-нататъшните й думи: „Извърши силни дела със Своята ръка; разпръсна онези, които са горделиви

в мислите на сърцето си. Свали владетели от престолите им и издигна смирени. Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни“ (ст. 51-53) разкриват душа, изпитала върху себе си и присмеха на надменните, и унижения, и обиди от силните, и презрение от богатите, т.е. душа на човек, живял в стресогенна среда. Следващият стрес в живота на Мария е задържането, разпъването и смъртта на нейния Син. Нека проследим психодуховната й реакция на този стрес. Мария не припада, не се поддава на истерия. Не къса косата и дрехите си, за да покаже любовта си към Него и да изрази скръбта, страданието, мъката и болката си. Не вика, не обвинява, не злослови околните, което е свойствено на други майки в такива ситуации (това е втората остра фаза на стреса: съпротива, подозрение и т. н.) На какво се дължи подобна стресоу-

стойчивост? Ще припомним отново: Мария познава Писанието, води благочестив живот, напълно се покорява на Бога, проявява твърдост на духа, вяра и упование на Бога и вечното Му слово: „А Мария пазеше всички тези думи и размишляваше за тях в сърцето си“ (Лука 2:19). НОВОЗАВЕТНИЯТ ПЕРИОД Ще започнем от състоянието на учениците преди Петдесетница. Тяхната реакция в стресови ситуации преди кръщението им със Светия Дух по нищо не се различава от реакцията на всички останали хора, а това свидетелства за немощната греховна природа на човека. Поведението на учениците при бурята в Галилейското езеро, при приближаването на Христос по водата, в Гетсимания, на Голгота показва тяхната зависимост от закона на греха и смъртта. Ще проследим развитието при ап. Петър, за да разгледаме етапите на стреса при учениците.

защитава и името си, тъй като колегите му веднага се усъмняват в неговата честност. В крайна сметка все пак всичко завършва добре – шефът проявява разбиране, прощава неволната грешка на госпожа Г. и дори приема нейната помощ при излизането от ситуацията. Благодарение на общите усилия документите на фирмата се оправят и всекидневието може да продължи по старому. Но именно тази стъпка се оказва невъзможна за госпожа Г. Огромното чувство за вина и въпросът как е могла да допусне такова нещо просто я смазват. Скоро тя решава, че съществува вероятност да повтори грешката си, и я обхваща панически страх. От този ден животът й се променя напълно. В офиса идва първа и си тръгва последна. Мисълта, че може да е написала грешна цифра или дума в някой документ, я кара да отваря току-що запечатани от самата нея пликове, за да ги провери, или да не изпраща с часове наред даден имейл, докато поне две други колеги не потвърдят, че всичко е правилно. Така работата, която някога е вършела за петнайсет минути, вече й гълта цели часове. Госпожа Г. започва да се прибира вкъщи все по-отчаяна. Разчита да срещне разбиране от страна на приятеля си и децата, но за нейно голямо учудване отначало изискванията им към нея не намаляват. Особено я обижда твърдението на партньора й, че нищо й няма и трябва да се стегне. Колкото повече всички се опитват да я убеждават, че нещата ще се

секи от нас е изпадал в безброй на пръв поглед безизходни ситуации в живота си и нещата са му се виждали толкова черни, че отчаянието е изглеждало единствената логична реакция. И ако все пак сте успявали да излезете от някои такива битки като щастлив победител, вгледайте се в историите на трима души: Госпожа Г., на 32 години, е майка на двама синове и живее с приятеля си, който е баща на помалкото дете. Работи от няколко години като секретарка в голяма фирма и изкарва добра заплата. Хобитата й са да спортува и да ходи през уикендите на планина със семейството. Отначало всичко върви прекрасно и госпожа Г. не разбира хората, които се оплакват от живота. Докато един ден не се случва нещо неочаквано – оказва се, че е допуснала груба грешка, попълвайки данните на фирмата в официално писмо. За нещастие сбърканите данни попадат във важен регистър, а оттам – в ръцете на недоброжелатели. По нейна вина шефът й загърбва цялата си планирана работа и седмици наред води телефонни разговори и ходи на извънредни срещи, за да оправи получилата се каша. По-лошото е, че му се налага да

оправят, толкова по-зле се чувства. Накрая спира да изпълнява домакинските си задължения, да взима децата от училище и детска градина и единственото, за което все още има енергия, е да ходи на работа. С времето приятелят й поема всичко вместо нея и, макар достигнал предела на силите си, по съвета на известен психотерапевт я щади и гледа да не я натоварва с нищо. В крайна сметка дори е принуден да говори тайно с нейния работодател и да го помоли срещу редовни вноски от страна на семейството да не я уволнява, тъй като се страхува, че това ще я срине окончателно. Децата също започват да разбират, че нещо става с майка им. Но колкото и да се опитват да й покажат обичта си, нейното състояние не се променя. Като цяло семейството е отчаяно. А ето втората история: тук става дума за господин Д., на 61, с преуспяваща кариера в областта на правото, женен от 30 години, баща на една дъщеря и отскоро щастлив дядо на кръстен на него внук. В даден момент господин Д. решава, че се е преуморил от работата си и би било добре да вземе малко отпуска. Точно по същото време получава покана да посети свои близки роднини, преместили се преди години да живеят

във Франция. Предложението му се вижда чудесно и той заминава при тях. Първоначално всичко изглежда прекрасно – разходките из града, различната култура. Но още първите дни господин Д. забелязва, че роднините му явно прикриват нещо и има някакъв проблем. Една вечер братовчед му разкрива душата си пред него и му споделя, че е отчаян от живота. Уж има пари и хубаво семейство, но в даден момент се е замислил над смисъла на всичко и не е могъл да си обясни със сигурност защо живее. Господин Д. остава потресен и, основавайки се на здравия разум, полага всички усилия да убеди братовчед си в противното. Но без самият той да разбере как и защо в процеса на разговорите неговата позиция изглежда все по-слаба и несигурна и в крайна сметка господин Д. започва да се чуди да не би роднината му наистина да е прав. Мислите му се насочват към неговото семейство и той открива с ужас все повече постъпки на жена си и дъщеря си, които го карат да се съмнява в обичта им. Накрая сменя датата на обратния си полет с по-ранна и се прибира в най-лошо настроение у дома. Вместо интересни спомени и весели истории господин Д. сервира на семейството си тежки разговори, в които изисква от тях да му докажат

спешно обичта и уважението си. Като гръм от ясно небе той удължава отпуската си, стои по цял ден затворен в своята стая и е сърдит на всички освен на двегодишния си внук. Уплашени от състоянието му, близките се обръщат към психотерапевт, който ги съветва да го обградят с извънредно много обич и внимание и да не изискват нищо от него. Странното е, че колкото повече се стараят да му покажат любовта си, толкова повече той се чувства предаден от тях. Накрая дори детето спира да го интересува. Като цяло семейството е отчаяно. Стигнахме и до третата история – тук нашата героиня е само на 3 годинки. Малката Р. е дълго чакано дете в семейство на заможни родители и раждането й се превръща в голям празник за цялата фамилия. Роднините й не могат да се нарадват на нейното звънливо гласче и на червените й бузки и решават да дадат всичко от себе си, за да й осигурят възможно най-безоблачния и изпълнен със забавления живот. Р. расте с нагласата, че нищо не й се отказва и възрастните се състезават за нейното внимание. Но в даден момент ситуацията рязко се променя – поради редица обстоятелства нито майка й, нито бабите й могат да останат вкъщи през целия ден, за да я гледат, и Р. трябва да тръгне на детска градина. Като всички останали деца, и тя преживява първоначалния

шок на отделянето от родителите си тежко. Но след като тази криза отминава, на нейно място идва втора, много по-сериозна. Р., която не познава друга среда освен дома си, естествено очаква, че нещата са еднакви навсякъде – в даден момент тя вече приема, че родителите й не са наблизо, но не може да разбере как персоналът в градината не я отделя от другите деца и не й се обръща специалното внимание, с което е свикнала. Първите инстинктивни мерки, които тя взема, са срещу другарчетата й от групата, тъй като те са пряката й конкуренция – Р. започва да се държи лошо с тях, да ги удря и щипе. За неин ужас това не само не подобрява положението й, а още повече влошава нещата, защото учителките започват да я наказват – нещо, което никога не е преживявала. В домашната среда Р. продължава безотказно да получава всичко, което поиска. Крайно объркана от двата толкова различни подхода, тя избира да се превърне в много тъжно дете. В детската градина спира да участва в уроците, да играе с останалите и да яде. Седи на столчето си и често плаче. Учителките са учудени, карат й се, казват й да спре да се глези. Но след консултация с детски психолог родителите идват разтре-

вожени и в разговор с персонала обясняват, че се страхуват да не би малката да преживява повече, отколкото възрастните разбират, и случващото се в момента да се превърне в психотравма за нея. Според психолога, за да се предотврати такова нещо, детето трябва да получава извънредна обич и внимание и от учителките си в детската градина поне докато свикне с новата среда. Така през следващите седмици Р. най-сетне получава това, за което толкова се е борила – персоналът непрекъснато я хвали и отличава от другарчетата й. Но странно защо тя продължава да бъде същото тъжно и капризно дете, вече даже и вкъщи. Като цяло семейството е отчаяно. Нека помислим дали има нещо общо между тези три реални случая. На пръв поглед не – трима души на различна възраст по различни причини се обръщат към психотерапевт. Но ако вникнем по-дълбоко, ще видим, че макар поставените им диагнози да не звучат еднакво, в основата става дума за един и същи проблем – слабостта. Тя е подходът, до който прибягват и тримата, след като поради случайни обстоятелства попадат в големи изпитания. Нима някой би признал доброволно, че се прави на слаб или иска да бъде слаб? Но стратегията да показваш слабост, за да получиш нещо, се използва особено активно днес. Раз-

бира се, хората мечтаят да бъдат силни и другите да ги виждат така, да им се възхищават. Животът обаче е много тежък и човек по-често попада в трудни ситуации, от които трябва да намира изход, а не в лесни, където да се покаже като велик. Затова повечето хора бързо осъзнават, че силата им е донякъде, и оттам нататък нямат стратегия за справяне с всекидневните изпитания. Тогава „на помощ“ идва слабостта. Първоначално тя може да представлява съвсем естествена реакция – всеки, връхлетян от трудности, се плаши, отстъпва назад и това е нормално. Но тук имаме предвид съвсем друго – използването на слабостта като трайна стратегия за постигане на някаква цел. Ето за какво става дума - когато човек е в беда, той определено има нужда от подкрепата на околните. Разбира се, ако го обичат, в тези моменти те ще го освободят от всякакви отговорности и ще го обградят с извънредни грижи, внимание и любов. Но идва времето, в което трудността обективно вече е преминала и животът трябва да продължи по старому. Човекът усеща това, а вътрешно никак не му се иска да се лиши от придобитите благини – да бъде в центъра на вниманието, да е специален. Изглежда му по-приятно да получава, отколкото да дава. И за да удължи този „хубав“ период, съзнателно избира да стане слаб. В началото сякаш стратегията му носи само ползи, но впоследствие се оказва, че без да е усетил как, е попаднал в капан - сам е успял да убеди себе си, че наистина е слаб. Когато изпробва подобно поведение за пръв път, той ясно съзнава, че доброволно е избрал да се държи така, но колкото по-често прибягва до слабостта, толкова по-сигурно тя става неделима част от него. Началото е невинна игра, която постепенно се превръща в необратима реалност. Човек вече не само желае да е център на вниманието, а и смята, че действително за него няма друг избор, защото е безпомощен. Докато първо е способен да реагира на сигналите от страна на близките си – например да се убеди, че поведението му е нелогично и ги притеснява, после, когато повярва, че по принцип е слаб, той спира да вижда каквато и да е вина в себе си. И още нещо: да бъдеш слаб, означава да си жертва, т. е. пострадал. А щом си жертва, трябва да има виновни. Естествено, „най-подходящи“ за тази роля са отново близките - че не са помогнали, не са се погрижили достатъчно... Но дори те да полагат свръхусилия, човекът остава вечно неудовлетворен и изисква още и още, докато накрая не ги изчерпи напълно... Какъв е изходът от подобна ситуация? За роднините на такъв човек е важно да не улесняват чрез поведението си неговото попадане в затворения психологически кръг „слабост – внимание - слабост“. Ако заради упреците му те се почувстват виновни и се опитат да поправят „грешката“ си, обграждайки го с нови грижи, наистина ще затвърдят теорията му, че се

нуждае от повече внимание. От друга страна, той ще знае, че го получава единствено заради слабостта си. Следователно за него това ще означава само, че наистина е слаба личност, нуждаеща се от помощ, а околните са жестоки хора, които не се сещат да му я окажат, и той непрекъснато трябва да им потвърждава слабостта си, защото единствено така успява да ги изнуди за допълнително внимание. Оттук е лесно да се попадне в истинска задънена улица, в чийто край, ако не се намери бързо изход, чакат сериозни психически проблеми (както видяхме в нашите три истории). Може би няма да се съгласите с мен. Ами ако госпожа Г., господин Д. и малката Р. наистина са просто жертви и не се опитват да бъдат в центъра, а поведението им е зов за помощ? Да приемем, че е така. Нека видим какво би могло да стане опора в живота им и да ги измъкне от този капан. И тримата са от заможни семейства. Нито един от тях не е самотен, останал без близки или физически болен. И въпреки това имат огромни проблеми със себе си. Какво излиза? Всички тези неща, които хората възприемат като стълбове на щастието и хубавия живот, изглежда не играят толкова значителна роля, ако човек претърпи сериозен психически срив. Парите, кариерата, здравето, децата са нещо прекрасно, но не дават гаранция за вътрешен мир. Явно не те ни правят силни. „Ако аз бях на мястото на някой от тези тримата, никога нямаше да изпадна в подобно състояние!“ - може би си мислите така. Но искате ли да ви докажа, че се лъжете? Всеки от нас е уникална личност със свои черти. Всеки има своя характер. Именно тук се крие разковничето – нашите човешки характери са като малки черни стаички, замърсени и изцапани от греха. Нормално е да ни влече лошото, дори под формата на неща, които вредят на самите нас (както Ева взима забранения плод в Едемската градина, макар да знае, че не бива). За всеки човек на земята е типично да иска да бъде егоист и да използва различни стратегии като тази на слабостта, за да манипулира ближните си. Затова каквито и усилия да полагаме за някого, ако те се състоят единствено в човешка любов и грижи, той никога няма да се оправи. Щом грехът е жив у него, злото действа в сърцето му и помощта от страна на други, също грешни хора, е по-незначителна от капка в океана. А най-трагично в подобни ситуации е посланието: „Вярвай в себе си!“ Ако сърцето ти е тъмна пустиня, защо да вярваш в него? Нима искаш да положиш надеждата си за спасение в злото? Но нека видим как постъпва по време на изпитания единственият Човек със съвършено добър характер, живял някога на земята – нашият Бог Иисус Христос. Когато след кръщението Си е изкушаван от дявола в пустинята, Иисус преминава през много тежки изпитания, свързани с Неговата Личност. Дяволът иска от Него да докаже, че наистина е Божи Син и

притежава сила. След всеки пореден въпрос Иисус – като Човек - би могъл да се усъмни в Себе си, да се уплаши, че може би наистина е слаб, и да отстъпи. Сатана обича да всява съмнения и го прави успешно. Но в този момент Иисус избира съвсем друга тактика – вместо да се обърне към Себе Си, да започне да се самоанализира, да се усъмни в способностите Си и да се обвини за евентуалната Си слабост, Той не споменава и думичка за Своята Личност. Във всеки Негов отговор присъства само Божието име. Иисус постъпва така неслучайно. Единствено това име е способно да ни освети и да отнеме слабостта ни. Докато разчитаме на себе си и на близките си за разрешаването на какъвто и да е проблем, се уповаваме на старото си „аз“ – замъртвелия ни от грехове характер в комбина със Сатана, който е способен само да ни заблуждава, плаши и води към зло. По този начин няма да намерим утеха. Следователно ключът е да гледаме не към себе си, да вярваме не в себе си, а да постъпваме като Иисус. Дори да не разбираме това докрай, нека се обърнем към Иисусовите ученици. От обикновени хора с определено грешни и слаби характери чрез вяра и Слово Той ги изгражда до силни личности, удостоени с титлата апостоли. На този фон и след като в Евангелието от Йоан четем думите Му: „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му“ (Йоан 7:38), не смятам, че слабостта трябва да продължава да ни изкушава. На практика, ако Иисус живее в сърцето ни, изглежда по-нормално да бъдем силни, отколкото слаби, не мислите ли?

Куинс Хол, Мелбърн Аз съм осиновена. Биологичните ми родители са били 17-годишни. Майка ми решила да отиде в организацията „Планирано родителство“ (където се извършват аборти), когато от бремеността й били изминали седем месеца и половина. Там я посъветвали да направи аборт със солев разтвор. Това вещество се вкарва в утробата на майката и плодът го поглъща. Разтворът изгаря плода вътрешно и външно и майката трябва да роди мъртво дете в продължение на 24 часа. Но за всеобща най-голяма изненада и шок аз съм се родила не мъртва, а жива на 6 април 1977 г. в клиниката в Лос Анджелис. Най-фантастичното по време на моето раждане е, че лекарят, който е трябвало да извърши аборта, още не е бил започнал смяната си, затова не е имал възможност да осъществи по-нататък своя план за живота ми - т.е. за смъртта ми. Знам, че се намирам в правителствена сграда, в прекрасна сграда. Обичам вашата страна, също както и моята. Но знам и това, че в наше време е напълно некоректно политически да се произнася името на Иисус Христос на места, подобни на това. Не е политически коректно да се изрича Неговото име на подобни събрания, защото от Неговото име на хората им става ужасно неудобно. Но аз оцелях не за да бъде удобно на всички. Оцелях, за да събудя, за да раздвижа.

Както казах, родила съм се жива след 18 часа. Трябвало е да бъда сляпа, с изгорена кожа, трябвало е да бъда мъртва, но това не се случи. Знаете ли, има още едно чудесно свидетелство - лекарят, който е трябвало да направи аборта, е бил принуден да подпише моето свидетелство за раждане. Аз знам неговото име. Ще кажа на скептиците, които ме слушат, че в медицинския ми картон е посочено: „Родена по време на аборт със солев разтвор“. Можете да проверите. Ха! Те загубиха. Събирах сведения за моя лекар. Неговите клиники са от найголямата верига в САЩ, доходът им е 70 милиона долара годишно. Той каза в едно обръщение преди две години: „Извършил съм аборти на повече от милион деца и смятам това за моя страст.“ Споделям с вас тези неща, защото… Дами и господа, ние навлизаме в интересна битка на този свят, независимо дали го осъзнаваме, или не. Това е битката между живота и смъртта. На чия страна сте? И така, медицинската сестра повикала линейката и ме изпратила в болница, което само по себе си е чудесно. Обичайната практика по онова време (до 2002 г. в моя регион) е била да се прекрати животът на детето, оцеляло в резултат на аборт. Да се стисне за гърлото, да се удуши, да бъде оставено да умре или да се изхвърли…

Но на 5 август 2002 г. президентът Буш подписва „Акт за защита на живородените деца“, за да се спре това. Надявам се в момента на моята смърт да бъда мразена. За да мога да почувствам Бога над себе си и да разбера какво значи да бъдеш мразен. Христос е бил мразен. Аз не се стремя да бъда мразена, но знам, че вече ме ненавиждат, защото се боря за живот. И мога да кажа: „Вие не ме хванахте, немият холокост не ме победи.“ Моята мисия, дами и господа, наред с много други неща е следната: да въвлека човечеството в тази дискусия, която просто сме затворили в чекмедже и твърдим, че това не е проблем. Загърбихме емоциите си, станахме по-жестоки. Наистина ли го искате? Какво сте готови да понесете, за да говорите истината с любов и благодат, за да се изправите, за да поискате поне веднъж да бъдете мразени? Нима всичко на този свят се върти около вас? Или около мен? … След всичко това са ме дали спешно за временно осиновяване в семейство, което не ме обича много. Аз обичам да говоря, да изразявам себе си. Как можахте да не се влюбите в мен от самото начало? Какво не беше наред с тези хора? Но те не ме обичаха… Виждате, че бях мразена от мнозина от момента на моето зачеване. И обичана от още повече хора. Особено от Бога. Аз съм Неговото момиче. Не обиждайте Божието дете. Имам знак на челото, който напомня да бъдете мили с мен, защото моят Отец управлява света.

…И така, взели ме от лошата къща и ме преместили в друг, прекрасен дом, в дома на Пени. Пени казва, че тогава съм била на 17 месеца, тежала съм 14 кг „мъртво“ тегло и съм имала диагноза, която смятам за дар - церебрална парализа. При мен тя е вследствие на недостиг на кислород в мозъка по време на аборта… А сега просто съм принудена да кажа това: ако абортът е едно от правата на жените, дами и господа, къде бяха моите права в онзи момент? Не се намери нито една радикална феминистка, която да стане и да закрещи, че са нарушени моите права и моят живот всъщност се принася в жертва заради правата на жените. Дами и господа, нямаше да страдам от церебрална парализа, ако не бях преживяла всичко това. Ето защо, когато чувам отвратителния аргумент, че трябва да има аборти само заради това, че детето може да бъде инвалид, ужас изпълва сърцето ми. Дами и господа, има неща, на които можете да се научите единствено с помощта на по-слабите. Когато унищожавате слабите, губите точно вие. Господ ще се погрижи за слабите, но вие ще страдате вечно. И какво високомерие, какво безочливо високомерие има в толкова дълго защитавания аргумент, че силните трябва да потискат слабите, силните да определят кой да живее и кой да умре. Нима не разбирате, че не можете да накарате сърцето си да бие?

Нима не разбирате, че цялата сила, която притежавате, не е ваша? Милостта на Господ ви поддържа, дори вие да Го мразите. … И така, те погледнали моята скъпа Пени и казали: „От Джана никога нищо няма да излезе.“ Подобни думи винаги обнадеждават! А тя решила да не ги слуша, взела да се занимава с мен три пъти дневно и аз съм започнала да държа главата си изправена. Казвали й: „Джана никога няма да бъде това, няма да бъде онова…“ С две думи, проходила съм на около три години и половина с проходилка и фиксатори на краката … Днес стоя тук с леко накуцване, но без фиксатори и проходилка. Понякога падам грациозно, а понякога съвсем не грациозно, зависи от ситуацията. Но смятам всичко това за Божия слава. Виждате, дами и господа, по-слаба съм от мнозина от вас, но това е моето послание. И колко малка е тази цена, която трябва да платиш, за да имаш възможност да благовестваш на света като мен и да сееш надежда. Мисля, че с нашето невярно световъзприемане не си даваме сметка колко прекрасно може да бъде страданието. Аз не търся страданието умишлено, но когато то дойде, забравяме, че всичко е във властта на Бога и Той може да направи много тежки неща прекрасни. …Срещнах се с биологичната си майка. Простих й. Аз съм християнка. Тя е покрусена жена. Дойде на семинара, който провеждах преди две години, веднага след като той беше обявен, и каза: - Здравейте, аз съм вашата майка. Беше много тежък ден и аз изтърпях всичко това. Сигурно ме смятате за глупава, но аз седях там и мислех: „Не принадлежа на теб, аз принадлежа на Христос. Аз съм Неговото момиче и Него-

вата принцеса… Затова няма значение какво казваш в гнева си и в отчаяната си безцелна ярост. То не е мое и няма да го поема върху себе си.“ Всичко това казах на себе си… Дами и господа, вие имате шанс. За един момент съвсем накратко бих искала да се обърна към мъжете в тази зала и да направя нещо, което никога не се прави. Мъже, вие сте създадени за величие. Създадени сте, за да се изправите и да бъдете мъже. Създадени сте да защитавате жени и деца, не да бездействате. Ако знаете, че убийството е престъпление, нима няма да предприемете нещо? Вие сте създадени не за да използвате жените и да ги изоставяте. Създадени сте да бъдете добри, велики, милостиви, силни и за да отстоявате много неща. Защото, мъже, послушайте ме, прекалено много се изморих да върша вашата работа. Жени, вие сте създадени не за да ви използват, не бива да седите със скръстени ръце, трябва да си знаете цената. Вие сте създадени, за да се борят за вас. Винаги. И така, настъпи вашият час. Какви искате да бъдете? Предполагам невероятни, прекрасни. Надявам се, мъже, да не се изложите.

В двора на първосвещеника той изпитва първата фаза на стрес – тревога. Въпросът на слугинята го довежда до кулминацията на емоционалното напрежение и при острата фаза на стреса той избягва – отрича се, при това три пъти. След това Петър изпада в третата фаза – хроничната – преживява безизходица, безсилие, стига до депресия. Той и другите ученици - без Йоан - се оказват лишени от силата на духа. Страхът и ужасът ги сковават до такава степен, че не смеят да застанат до кръста, а наблюдават отдалече. Бог допуска този дистрес (негативен стрес), за да покаже на целия свят какво представ-

На политиците, които ме слушат, и особено на мъжете сред тях бих казала: „Вие сте създадени за величие. Вие трябва да защитавате онова, което е правилно и добро.“ Едно пламенно момиче се изправя тук и ви казва: „Настъпи вашият час.“ Какви мъже искате да бъдете? Обсебени от своята собствена слава или отдадени на Божията? Настъпи времето да заемете победна позиция. Настъпи вашият час. Бог ще ви помогне. Бог ще бъде с вас. Вие имате възможност да прославите и да почетете Бога. Ще приключа с това. Някои от вас вероятно са леко раздразнени, че всичко, което искам от вас, е да говорите за Бога и за Иисус. Но как бих могла да вървя, накуцвайки, из този свят и да не дам сърцето си, ума си, душата си и силата си на Христос, Който ми е дал живот? Затова, ако ме смятате за глупава, това ще бъде още един скъпоценен камък в моята корона. Целта на живота ми е да накарам Бога да се усмихне. Надявам се, че това, което ви казах, има смисъл. То идваше от моето сърце. Божието благословение да ви пази.

лява човекът сам по себе си, какъв бог е и каква е неговата „божествена“ сила. Учениците получават удивителни знания от Христос, имат опит със свръхестествени чудеса и знамения, но това не им служи като сериозна опора по време на изпитания. Ето защо можем да заключим, че чудесата и знаменията, които хората виждат и преживяват, ако не са резултат от техните молитви, вяра и свят живот, не оставят дълбока следа в духа и душата им. Вътрешните изменения на личността стават по нейна инициатива, желание, молитви, а не по волята на другите. Денят на Петдесетница е изпълнение на Божието обещание, начало на вътрешни промени и формиране на стресоустойчиви личности сред първите християни: „Аз ще поискам от

Отец и Той ще ви даде друг Утешител, за да бъде с вас вовеки“ (Йоан 14:16). Кръщението със Светия Дух е пълна промяна на вътрешната среда у всеки, който преживява това свръхестествено явление. Личността получава опора в стресовите ситуации в лицето на Светия Дух, Който я прави непобедима. До деня на Петдесетница ап. Петър не е способен да устои и издържи сам онова психодуховно напрежение, което се поражда както вътре в него, така и във външната среда. След слизането на Светия Дух виждаме друг образ със съвсем други личностни характеристики. Новото му поведение на смелост и дръзновение е описано в Деянията на апостолите. Заради смелото му свидетелство за възкресението на Христос го оковават

и го вкарват в тъмница между двама пазачи. За обикновения човек, а и за него самия преди кръщението със Светия Дух това би бил пикът на стресовата ситуация, особено когато очакваш смърт. Но същият Петър, който е треперил и се е топлил до огъня не толкова от студ, колкото от стрес, този път не само е спокоен, а дори заспива! Това няма логическо обяснение. Той не е психически болен човек, за когото всичко е безразлично. Петър показва най-високия коефициент на стресоустойчивост. Дори това е по-скоро пълна свобода от стреса. Той се издига на друго психодуховно ниво – вече е недосегаем за дразнителите и стресогенните фактори. За това ниво ап. Павел пише: „Нито височина, нито дълбочина, нито което и да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римл. 8:39). Ето я свободата от психодуховни дразнители: „За мене животът е Христос, а смъртта - придобивка“ (Фил.

1:21, СИ). Това вече говори за изпълнение на Божието Слово – смъртта е победена от вярващите в Христос, тя е лишена от ужаса и страха, с които поразява всички земни жители, нейното жило е изтръгнато на Кръста! И така, причината да се загуби стресоустойчивостта е приемането на закона на греха и смъртта чрез вкусване на забранения плод. За да се лиши от сила този закон, действащ във всички хора, е нужен друг закон – на духа на живота. Този закон не може да бъде приет чрез подготовка дори в най-добрата богословска семинария. За него може много да се чете, да се слуша, да се пишат богословски съчинения, но ако той не стане личен, написан в сърцето и ума на човека от самия Бог, няма никаква полза. Приемането на този закон като защитен механизъм се осъществява единствено чрез приемане на Законодателя – Иисус Христос. Това е законът на Неговото царство, което става наше, след като приемем Царя. Този Цар и Законодател действа в нас в съответствие със закона на духа на живота, за да разпространя-

Като служител на Новия Завет искам да споделя скромния си опит в познаването на този закон на духа на живота. В сблъсъка с „поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12, СИ), без да познаваш и да прилагаш този закон както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво, вече като дело на Светия Дух у теб, е трудно да устоиш и да водиш духовна битка за освобождаване на жертвите на окултизма. Тогава може да възникне напрежение в духа, душата и тялото като естествена реакция при усещането за присъствие на нечисти сили. Това напрежение се премахва само чрез духовния защитен механизъм – действието на закона на духа на живота, което блокира закона на греха и смъртта, пораждащ уплаха, страх, ужас, неувереност, малодушие и т. н. Светият Дух отваря очите ни за „безмерното величие на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила“ (Еф. 1:17-20, СИ). Това е източникът на съвършен мир, спокойствие, вяра в победата, смелост,

ва Своя живот в нас на всички нива на нашето естество. Познаването на Неговия закон е поредната стъпка във формирането на стресоустойчивата личност. Ап. Павел разбира този вътрешен механизъм за неутрализация на греха: „Законът на духа, който дава живот в Христос Иисус, ме освободи от закона на греха и на смъртта“ (Римл. 8:2, СИ). Настъпва нова епоха в духовния свят – епохата на свободата: „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Йоан 8:36). Законът на греха и смъртта е задействан в Едем и никой човек не е изработил методика за противопоставяне на него. Само Христос с въплъщението Си въвежда закона на духа на живота, като парализира действието на закона на греха и смъртта с участието на човешката воля. Изпълнява се казаното от Бога: „Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог и те щи Ми бъдат народ“ (II Кор.

6:16).

тиха тържественост от осъзнаването, че си представител на небето и ти е дадена власт да настъпваш срещу тази вражеска сила, т. е. придобиваш твърдост на духа. Изпълняват се думите на Христос: „Ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух“ (Деян.1:8). Потвърждават се думите на ап. Павел: „Заяквайте в Господ и в силата на Неговото могъщество“ (Еф.

6:10). Всичко, което пиша, е свидетелство, че има реална възможност всеки читател да преживее такава велика промяна и да стане стресоустойчива личност, като приеме условията на Законодателя, постановил тези духовни закони, и самия Законодател – Христос, Спасителя на нашите души.

Двама братя Може да изглежда странно, че този ужасен разказ за братоубийство се намира на първите страници от Библията. Историята на човечеството би могла да започне малко по-меко, не толкова жестоко. Но всичко има първи път. И човешката вина също има своето гибелно начало. Първо се случва грехопадението, след това разрастването на насилието. Само след няколко поколения Ламех ще каже гордо и властно: „Ако за Каин се отмъщава седмократно, то за Ламех седемдесет пъти по седем“ (Бит. 4:24, СИ). Никаква прошка, само омраза, насилие, кръвно отмъщение. Босна, Руанда, Ирак, Чечня... Разклоненията на мъстта, злото, насилието се умножават право пропорционално на броя на земните жители. Често стоим объркани пред такава проява на жестокост и се опитваме да разберем нейните причини. Как изобщо може да се случи нещо подобно? Ние сме граждани на съвременни държави, образовани хора и осъзнаваме вината и несправедливостта. Времето на наивния примитивен каменен век са отминали. Но човешкото сърце не се е променило. Било е и остава зло, както при Каин. Някъде дълбоко у нас дреме същността на Каин. А всичко започва толкова хармонично. Двамата синове на Адам и Ева стават, както е прието тогава, земеделец и овчар. И двамата са обичани от родителите си, и на двамата се налага да се трудят много, да вършат тежка работа. Имат еднакви условия. Но възтържествува ли доброто? Да бъдеш овчар тогава не е било лесно. Овчарят не е можел да си позволи да наблюдава спокойно пасящите мирно овце, подпрян на тоягата си. За трудностите и опасностите, които го дебнат на всяка стъпка, се разказва в историята на цар Давид. А земеделецът? Неговата работа е не по-малко тежка. Нито един от двамата няма предимство пред другия. И все пак те не са равни. Това ясно личи не само при първородството. В самите им имена има разлика. Каин означава „властник“, „придобивка”, „успешен“. Всичко и всички трябва да му се подчиняват. И за тогавашния, и за днешния Каин се разбира от само себе си, че другите трябва да му се подчиняват, че всички са създадени, за да му слугуват.

Аз съм Каин - суперзвезда, привилегирована класа. Приемам за норма мисълта на Бертолд Брехт: „Едни седят в тъмнина, други на светлина.“ И пред Бога той трябва да бъде пръв. Това са т. нар. успешни деца, на които винаги им върви и при които всичко е сполука. На свой ред и техните деца са отличници. А ето го и Авел. „Дъх, полъх“ означава неговото име. Той е по-малкият брат. Също е призван да живее, но в сянката на братовия си успех. Как се чувстват днешните Авеловци, които свирят втора цигулка в оркестъра? Те са много повече от Каиновци. Безработни, подценявани семейства, в които децата не блестят, където бедите се редуват една след друга. При едните успехът е „продължаващ“, при другите „убягващ“. Каин стои на стълбата на победителя. Авел - скромен, самотен и затворен - страда. Съзнателно описвам толкова подробно тези два типа хора. Тези двама неравни братя стават символи на човечеството. Същото неравенство може да се наблюдава и днес. Две жертви Нещастието започва в момент, когато братята отиват на богослужение. Бог изпитва доколко здрав е духовният фундамент на самодоволния, неуязвим Каин. Външните условия изглеждат еднакви. Мисля, че Авел принася в жертва добро агне, а и Каин не слага на жертвеника изгнили плодове. И двамата принасят най-доброто. И двамата братя са грешници, защото живеят извън рая. Те са слаби в борбата с изкушенията и греха, както родителите им. Имат природата на Адам, защото са произлезли от него. Каин не може да се нарече безбожник. Той се надява, че Бог ще приеме жертвата му. Всъщност много би искал димът от жертвата на Авел да е слаб, да е едва забележима тънка струйка, а димът от неговата жертва да се издига към небето като мощен стълб. С Каин трябва се съобразят и Авел, и самият Бог. Но се случва друго. Не става така, както той си представя. Неговата жертва едва тлее върху жертвеника, а димът от жертвата на Авел се устремява в небето като мощен, красив стълб. Каин е потресен, не разбира, а и не иска да разбере този Божи знак. Просто не го вижда. Разгневява се, ядосва се на Бога, Който не иска да се съобразява с него. Затова стои пред жертвеника с празно, каменно сърце... Отношенията на Авел с Бога са различни. Неговото състояние е описано по-подробно в Посланието към евреите: „С вяра Авел принесе на Бога жертва, по-добра от Каинова; чрез която за него се засвидетелства, че е праведен, понеже Бог свидетелства за даровете му; и чрез тази вяра той и след смъртта си още говори“ (Евр. 11:4). Сърцето му е чисто. Той се моли на Бога с дух и праведност. Не съм склонен да споделя мнението на някои тълкуватели, които смятат, че е тайна защо жертвата на единия се приема, а на другия се отхвърля. Тайната за нас е защо Каин и Авел са различни. От този момент действието се развива бързо. Завистта буквално изяжда Каин. „Завистта е онзи кон, който яхва дяволът“ - казва пословицата. Бог приканва Каин да провери съвестта си, мотивите на поведението си. Той го съветва да потърси причината у самия себе си: „Защо се ти огорчи? И защо се помрачи лицето ти? Ако правиш добро, не подигаш ли лице?“ (Бит. 4:5, СИ). Бог се интересува от отношението на Каин към Твореца. Всичко ли е наред там? Този въпрос е основен и за нас: какви са нашите взаимоотношения с Бога? Отговорът е решаващ за нашия живот, било то, когато избираме професия или във взаимоотношенията ни с другите хора, а и в много други сфери. Завистта не бива да ни блокира. Изходът от борбата още не е ясен. Каин се затваря в себе си, а така затваря и вратата пред брат си. Онзи, който престане да вижда Бога, който гледа само в краката си, може единствено да мрази. Ненавистта отприщва най-низките инстинкти и води до убийство. Мразещият мисли само за едно: „Това момче трябва се премахне.” Братята се срещат в полето, далече от родителите си, където никой не може да ги види или чуе. Срещата им приключва не с мирни разговори, а със страшно братоубийство.

Пътят на Каин Като че ли за Каин проблемът е решен и животът продължава. Но не е възможно да се престориш, че нищо не се е случило. И Бог пак го пита: „Къде е брат ти Авел?“ Отговорът на Каин е нагъл, той и днес се използва от много хора: „Пазач ли съм аз на брат си?“ Този въпрос е обърнат към всички нас. Той попада право в сърцевината на християнската ни същност. Не ни се иска да бъдем изцапани с кръв. Но колко фино и изкусно можем да оскърбим другия! При това външно всичко може да изглежда много духовно и праведно. Ние, хората, сме прекрасни артисти, ако е нужно да стъпчем или да накараме да замълчи някой, който, съзнателно или не, ни дразни. Каин не намира покой. Няма мир нито с Бога, нито с когото и да било. Кръвта на брат му крещи и изобличава. Пътят на Каин води до вътрешна самота. Колко пъти той се събужда нощем, облян в студена пот?! Случилото се го измъчва денем и нощем. Напълно е възможно собствените му деца да приличат на Авел и да му напомнят неговия грях. Генетиката е тънко нещо. Пролятата кръв... Тя може да бъде пролята и чрез нашите думи, нашите мисли, нашите проклятия... Тази кръв крещи, не дава да се забрави, осъжда. Не затова ли нашият живот е изпълнен със суета и безпокойство... Каин преуспява в чужбината. Това не е особено разбираемо за нас. Той строи градове, копае руда, добива желязо. Но повече няма Божие благословение. Нито върху него, нито върху потомците му. Мнозина са сигурни, че светът може да се промени и подобри. Човек може да постигне много, да преуспява и без Бога. Но такъв живот има трагичен край - студена, страшна нощ. По този път, водещ към бездната, върви Каин. Този път минава през всичките хилядолетия на човешкото съществуване до днес.Той ще престане да съществува едва когато се изпълни нашата молитва за Божието царство. Божият път А засега Каин продължава да живее на Земята. Каин - това е непредвидимата, плашеща основа на низкото същество у нас. Каин вътре в нас е способен на най-страшното. Такова начало е заложено у всеки от нас. И много често тази грозна и зловеща същност изплува на повърхността. Затова животът ни е толкова сложен и труден. Ние трябва да живеем с греха, той просто е част от нашето битие. Но слава на Бога, че Той ни води и пази. Всъщност Бог защитава Каин с тайно знамение. Господ иска да ни даде време и възможност да се обърнем. Думите на Бога от книгата на пророк Йезекиил са насочени към всички нас: „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? - казва Господ Бог. - Нали това искам - той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?“ (Йез. 18:23, СИ). Трябва да признаем пред Бога греховете си, защото Той е верен на Своите обещания и е праведен. За тези, които не искат да споделят съдбата на Каин, Господ е приготвил друг път. Това е пътят към Иисус. Неговата кръв се е проляла за нас, тя „по-добре говори от Авеловата“ (Евр. 12:24, СИ). Тя заглушава страшните думи: „Виновен! Виновен!“ Кръвта на Иисус Христос не ни изобличава. Тя също крещи от земята, но ни носи помирение, милост и прошка. Знамението, дадено от Бога на Каин, което не е разбираемо за нас, е заменено с ново - Христовия кръст. То е знак за всички спасени. Под този знак вече няма скитнически, преходен живот. Той носи защита за вечни векове. Винаги, когато ни измъчва съвестта, когато сме сгрешили, след като се помолим, можем да кажем: „Грехът ми е простен, изкупен съм с кръвта на Иисус Христос.“ Искам да ви призова да тръгнете по този път, по пътя на Христос.

трудово-изправителните лагери на Съветска Русия никога не са се допускали журналисти, освен когато те самите са били затворници. Затова и до днес нямаме много информация за милионите, които са живели, страдали и умирали там, особено по времето на Сталин. Имената на повечето от тях са изчезнали завинаги, останали са само в паметта на онези, които са ги обичали и познавали. Но понякога до нас все пак достигат някакви факти. Така научихме за Борис Корнфелд. Той е бил лекар. Това ни дава основание да съдим за произхода му: след Октомврийската революция децата на хората, заемали каквото и да било положение в царска Русия, не са можели да получат медицинско образование. Вероятно родителите му са били социалисти, надявали се на революцията. Освен това са били евреи, но по-скоро невярващи в идването на Месия. Името Борис и бащиното Николаевич свидетелстват, че в семейството вече най-малко две поколения са носели руски имена. Очевидно предците на Корнфелд са принадлежали към т. нар. хаскала, т.е. били

са просветени евреи, приели философията на рационализма, с интерес към естествените науки, посветени на изкуството. Тези евреи са се стараели колкото може повече да приличат на своите руски съседи по речта си, облеклото си, социалното си поведение. За тях е било напълно естествено да подкрепят ленинската революция, тъй като злостният антисемитизъм, шествал в продължение на двеста години в царска Русия, ги е преследвал навсякъде. Те са възлагали всичките си надежди на социализма с убеждението, че щом „християнска” Русия е убивала евреите, може би атеистичната ще ги спаси. Очевидно Корнфелд е наследил от родителите си вярата, че комунизмът е исторически необходимият път за развитие. Защото тогава политически затворници са ставали съвсем не онези, които са били настроени против комунизма или са чакали завръщането на царя. Тях просто са ги убивали. В лагерите са попадали хора, които са вярвали в революцията: социалисти или комунисти, недостатъчно предано служили на Сталин. Не знаем какво престъпление е извършил доктор Корнфелд. Известно е само, че е било

политическо престъпление. Може би е посмял в разговор с приятел да се усъмни в непогрешимостта на Сталин, а може би са го обвинили, че такава мисъл се е загнездила в главата му. В началото на 50-те това е било напълно достатъчно, за да го арестуват. Така или иначе, Корнфелд се е оказал в лагера за политически затворници в Екибастуз. Няколкото години зад бодливата тел явно са били най-добро средство, за да се излекуваш от вярата в комунизма. Безсмислената жестокост, избиването на хора, нищожните провинения, разглеждани като престъпления - всичко това е карало такива като Корнфелд да се усъмнят в предимствата на системата. Лишени от миналото си, от работата, от семейството, от заниманията си, зад оградата на лагера затворниците са имали време за размисъл. Мислещите хора, а Борис Корнфелд бил един от тях, са подлагали на критична преоценка всичко, в което са вярвали от детството си. Ето така лагерният лекар се е сбогувал със социалистическите си идеали. Но не е спрял дотук. Направил е нещо, което сигурно би ужасило неговите предци.

Борис Корнфелд е станал християнин. В света не са много евреите, които с лекота ще се съгласят да приемат Христос в качеството Му на Месия. А за руския евреин това е особено тежко. В продължение на две столетия тези евреи са живели подложени на безкрайна омраза от хора, които, както им е било внушено, са били най-вече християни. Както и да са се стараели евреите да се приспособят към руснаците, всичко е предизвиквало само нови изблици на ненавист и преследвания. Но след революцията между християните и евреите е възникнала някаква странна общност. Йосиф Сталин е изисквал от поданиците си безпрекословна и безрезервна преданост към своето управление. Но и евреите, и христяните са знаели, че в крайна сметка тяхната преданост е към Бога. В действителност и едните, и другите са страдали заради убежденията си и често са се оказвали в едни и същи лагери.

Случва се, че Борис Корнфелд се запознава с един верен на Бога християнин, образован и добър човек. Той му разказва за еврейския Месия, Който е дошъл да изпълни обещанията, дадени от Господ на Израил. Този християнин - името му не знаем — изтъквал, че Иисус е разговарял почти единствено с евреите и е обещал да дойде първо при тях. Това показва специалната грижа на Бога за евреите - Неговия избран народ - и както обяснявал този човек, Библията обещава идването на Божието царство. Този затворник често казвал молитвата „Отче наш” и в простите й думи Корнфелд долавял непозната дотогава истина. Лагерът отнел на Корнфелд всичко, включително вярата му в спасителната сила

на социализма. Сега му се предлагала нова надежда, но в каква форма! Да приемеш Иисус Христос, т.е. да станеш един от тези, които неизменно са преследвали неговия народ, означавало да предадеш близките си, предците си. Корнфелд знаел, че евреите са страдали невинно. За нищо не били виновни както пред царете, така и пред казаците, организирали погроми срещу тях. А и самият той не бил виновен —не е предавал Сталин, бил осъден несправедливо. Корнфелд дълго размишлявал над думите на християнина. В лагера лекарят имал много време. Неочаквано за самия себе си той започнал да прави паралели между евреите и Христос. Това, че Бог е избрал един народ — евреите, - винаги е предизвиквало у хората недоволство и недоумение. Въпреки вековните преследвания на евреите самото им съществуване сред онези, които мечтаели да ги унищожат, е било знак на сила, превъзхож-

даща силата на противниците. Същото е било с Иисус - това, че Бог се е явил в образ на човек, винаги е смущавало най-мъдрите умове. Пред гордите и могъщите Иисус се е откривал като знамение, в светлината на което са се оголили собствените им недостатъци и грехове. Затова им се е наложило да Го убият, също както на властимащите се е налагало да убиват евреите, за да съхранят своите илюзии за собственото си всемогъщество. Затова Сталин, новопоявилият се бог, владетел на революционния свят, е бил принуден да преследва и евреите, и християните: всички те са били живо доказателство за богохулните му претенции за власт. Само в лагера Борис Корнфелд е можел да схване тази истина. И колкото повече размишлявал върху нея, толкова повече се променял вътрешно. Като затворник Корнфелд живеел в подобри условия от повечето негови другари по нещастие. Другите затворници можели да бъдат заменени лесно, но в отдалечените, изолирани от външния свят лагери лекарите не достигали. Началниците не можели да си позволят да не се грижат за тях — от медицинска помощ се нуждаели не само затворниците, тя често била нужна и на охраната. Разбира се, всички офицери и пазачи разбирали, че с лекаря трябва да се държиш по-меко — нали можеш да попаднеш в ръцете му. Съпротивата на Корнфелд към християнското учение започнала да отслабва, когато той оперирал един от омразните му пазачи. Този човек бил прободен с нож и се оказал с прерязана артерия. Докато зашивал кръвонос-

ния съд, лекарят помислил дали да не затегне конеца така, че шевът скоро да се отвори. По такъв начин пазачът щял да умре скоро и никой нямало да се досети какво е станало. При мисълта за отмъщение в сърцето му кипнала омраза. Как презирал той мъчителите си, всички тези надзиратели и хората около тях! С каква наслада би ги убил всичките! И тук Борис Корнфелд се ужасил от ненавистта и яростта, които усещал. Да, той е бил жертва на омразата също както неговите предци. Но тази омраза станала източник на неговата собствена ненавист. Каква ирония на съдбата. Той се озовал в капана на същото зло, което презирал. И нима можел да добие свобода, ако душата му попадне в плен на тази смъртна омраза? Тогава за него целият свят щял да се превърне в концентрационен лагер. Когато Корнфелд продължил да зашива раната на оперирания — този път по всички правила, — изведнъж разбрал, че повтаря думите, които бил чул от християнина: „И прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници.” Странни думи от устата на един

евреин! Но той не можел да направи нищо - те сами избликвали. Така видял ад в собственото си сърце и не му оставало нищо друго освен да извика с молба за чистота. Да извика към Бога, Който е страдал като него, към Иисус. Известно време Борис Корнфелд просто продължавал да казва Господната молитва, докато се занимавал със своята каторжна, безнадеждна работа на лагерен лекар. Каторжна —защото винаги имал прекалено много пациенти. Безнадеждна — защото затворниците били предназначени за унищожаване. Лекарят се оказвал единствената — и затова почти безполезна — преграда по пътя на затворника към смъртта, предизвикана от болест, студ, непосилна работа, побоища и недохранване. В задълженията на лекарите в лагерната медицинска част влизало и подписването на направленията за карцер. Всеки затворник, когото началниците по някаква причина мразели или от когото искали да се отърват, бил изпращан в карцера — килия за един човек, съвсем малка студена стая. Подписът на лекаря върху направлението означавал, че затворникът е достатъчно силен и здрав, за да издържи

наказанието. Това, разбира се, било лъжа: много малко хора излизали от карцера живи. Както всички други лекари, Корнфелд също подписвал такива бланки. А и какво значение имало това? Всъщност началниците изобщо не се нуждаели от неговия подпис. Имало много други начини да се легализира наказанието. А лекарят, отказал сътрудничество, обричал себе си на гибел дори при недостиг на медици. Но скоро след като Корнфелд започнал да моли Бога за прошка, той отказал да санкционира наказанията и престанал да подписва бланките. Вече бил подписал стотици такива формуляри, но не можел да продължи. Станалата с него промяна не му позволявала. Само този отказ можел да доведе до гибелни последици, но Корнфелд не спрял дотук. Той подал жалба срещу санитаря. За санитари се назначавали тези затворници, които сътрудничели на началниците. На такива хора предоставяли добри длъжности в лагера — готвач, хлебар, писар, санитар. Затворниците ги мразели може би дори повече от пазачите, защото били предатели. Те крадели храна от събратята си и без да се замислят,

били способни да убият всеки, който се опита да съобщи за това или изобщо някак да им се възпротиви. А пазачите гледали на безобразията им през пръсти. Смъртта в лагера била нещо обичайно, а началниците се нуждаели от предатели за нормалното функциониране на системата. Веднъж по време на визитация Корнфелд отишъл при един от многобройните си пациенти, страдащ от пелагра - разпространена по лагерите болест. Тя се причинявала от недохранване, напълно разрушавала храносмилателната система и жертвите умирали от глад. Болестта вече била оставила разрушителни следи върху тялото на този човек. Лицето му било потъмняло и посиняло. Кожата на ръцете му падала и се налагало да ги бинтоват, за да спре кръвотечението. Корнфелд му давал креда, бял хляб и сельодка, за да спре диарията и да снабди кръвта с хранителни вещества, но болестта била напреднала много. Когато лекарят попитал умиращия как се казва, той не могъл да се сети. Когато излизал от стаята на пациента, Корнфелд срещнал санитаря - огромен мъж, наведен над остатъците от питата бял хляб,

докторът не бил способен да постъпи противно на това, в което вярвал. Когато Корнфелд докладвал на началника на лагера за санитаря, офицерът се учудил много. В лагера тъкмо била отминала вълна от убийства: убивали доносниците. Да подадеш жалба в такъв момент, било не просто неразумно, а и крайно опасно. Въпреки това началникът изпратил санитаря в карцера за три дни. Той дори бил доволен от жалбата на Корнфелд. Вече му бил дотегнал този лекар, който отказвал да подписва бланките за карцера, а създалата се ситуация спестявала на началниците сили и нерви. Докторът сам си подписвал присъдата. Борис Корнфелд не бил много смел човек. Той разбирал, че животът му ще бъде застрашен, когато санитарят излезе от карцера. Да спи в бараката, в която за реда през нощта отговаряли самите затворници, означавало неизбежна смърт. И докторът оставал нощем в болницата, спял на пресекулки, живеел в странен раздвоен свят, когато всяка минута можела да се окаже последна. Но, колкото и да е изненадващо, към страха се примесвало чувство за освобожде-

предназначен за болните от пелагра. Санитарят, без да се смути продължавал да дъвче и спокойно гледал лекаря в очите. Корнфелд и преди знаел, че храната се краде и това е една от причините да не оздравяват неговите болни, но сега само преди минути се бил сбогувал с умиращия и му било трудно да забрави тази гледка. Този път не можел просто да вдигне рамене и да подмине това безобразие. Разбира се, не би било реалистично да се твърди, че болните умирали само защото някой крадял тяхната храна. Имало много други причини. В болницата миришело на изпражнения, не достигали оборудването и медикаментите, нямало подходящи помещения. Операциите се правели в такива примитивни условия, че често техният резултат бил нищожен и можели да бъдат приравнени с милосърдно убийство. В тази ситуация би било абсурдно да отстояваш някакви принципи, особено като знаеш, че санитарят може да ти отмъсти. Но

ние. След като приел възможността да умре, Борис Корнфелд можел да живее така, както му се искало. Повече не подписвал бланки, според които хората се изпращали на смърт. Не подминавал жестокостта и не обръщал гръб, когато виждал несправедливост. Говорел каквото иска и правел каквото може. И скоро установил, че от душата му изчезнали злобата, омразата и яростта. Замислил се над въпроса дали в Русия ще се намери друг толкова свободен човек като него. Сега Борис Корнфелд искал да разкаже на някого за своето откритие, за новия си живот на послушание и свобода. Християнинът, който му разказвал за Христос, бил прехвърлен в друг лагер, така че му се наложило да чака подходящ човек и подходящ момент. В един мрачен сив ден той оперирал затворник с диагноза рак на червата. Младият човек с крушовидна глава и обидено лице на малко момче трогнал неговото сърце. В очите

на затворника той четял скръб и подозрителност, а годините, прекарани в лагера, се били отпечатали на лицето му с такава дълбочина на духовните страдания и празнотата, че Корнфелд останал потресен. Тогава лекарят започнал да разказва на пациента какво се е случило с него. Като започнал, Корнфелд вече не можел да спре. Първата част от разказа болният почти не чул: след упойката още не бил в пълно съзнание. Но разпалеността на доктора го заразила и въпреки високата температура той започнал жадно да поглъща разказа, който продължил доста време. Минавали час след час, а докторът все говорел за своето обръщане към Христос и за придобитата свобода. Когато лагерните прожектори заливали с безпощадна светлина прозорците на болницата, Корнфелд признал на болния: - И изобщо, знаете ли, аз се убедих, че никакво наказание в този земен живот не идва при нас незаслужено. Привидно то може да дойде не за това, за което всъщност сме виновни. Но ако се поровим в живота си и се замислим дълбоко, винаги ще намерим престъплението си, заради което ни застига ударът. Представете си — преследваният евреин, някога смятал себе си за напълно невинен, сега твърдял, че всеки заслужава страданието си, каквото и да е то! Пациентът разбрал, че слуша невероятно признание. И макар болката да не отстъпвала, а коремът му да бил обхванат от притискаща оловна тежест, той слушал, докато заспи. Сутринта се събудил от шум в операционната. Веднага се сетил за доктора, но новият му приятел не идвал. После другите болни тихичко му разали какво се е случило. През нощта, докато лекарят спял, някой влязъл и го ударил с чук по главата осем пъти. И въпреки че лекарите направили всичко възможно, за да го спасят, санитарите изнесли на носилка мъртвото му тяло. Но изповедта на Корнфелд не била напразна. Пациентът мислел дълго върху последните думи от страстното признание на доктора. Така той също станал християнин. Преживял лагерите и разказал на целия свят онова, което видял и разбрал там. Пациентът се казвал Александър Солженицин.

дно почти забравено минало. За някои непознато, а за други - реално, тъй като споменът за една идеология, наречена комунизъм, е все още жив. Това е време, белязано с много жертви и проливане на невинна кръв. Една от целите на тогавашната държавна политика е да унищожи Църквата като институция и да я заличи като значим обществен фактор. Това се постига най-напред с компрометиране на църковните водачи, а после и с пораждане на недоверие към Църквата и вярата като цяло. Когато става въпрос за християнство, религия или Бог, властта преследва Църквата, независимо каква е тя: православна, католическа или протестантска. След 9 септември 1944 г. евангелските общности не спират да функционират, като проповядват още по-усърдно Христос и кръщават новоповярвали души. Това не убягва от погледа на комунистите в първото българско правителство след Втората световна война. Идеологията на комунистите влиза в противоборство с всеки алтернативен светоглед. В резултат на това, след като се справят с политическите си опоненти, те гласуват нов Закон за вероизповеданията и въз основа на него провеждат поредица от съдебни процеси, в които съдят християнските пастири. Срещу всички водещи пастири са скалъпени обвинения в шпионаж. Те са подложени на нечовешки мъчения и от тях са изтръгнати самопризнания. Едни са осъдени, други - интернирани, трети са изпратени в концлагер. Комунистите декларират, че са атеисти. Затова не могат да понасят християните, които проявяват открито своето послушание към Бога, а това води до неподчинение на комунистическата власт. Започват масови арести - първо на цялото ръководство

на Обединените евангелски църкви, след това на всички ръководители на деноминации, всички активни пастири. Тези пастирски процеси са резултат от добре обмислена политика, внимателно подготвен удар срещу Протестантската църква в България. Знаело се как да се организира процесът, кога да започне, кога да завърши, колко души да бъдат обвиняемите, кой да отговаря за всеки детайл, за всяка стъпка от хода на делото. Формалното обвинение било шпионаж. Това се скалъпвало много лесно, тъй като основатели на евангелските църкви са американски мисионери. Връзката с тях се проследявала и доказвала без проблеми. Съгласно решението на Политбюро, се предвиждало да има четири процеса по различно време. Последният е през 1985 г. Арестите започват през лятото на 1948 г., а присъдата на 15 от пастирите е произнесена на 8 март 1949 г. Четирима от тях са осъдени на доживотен затвор. Един е арестуван на гарата, друг - във влака, трети - в дома му. В продължение на 8-9 месеца пастирите са обработвани. През това време те са държани в Държавна сигурност. Крайната цел остава да се разгромят църквите, да се изтрие вярата в душите на хората. Сред арестуваните е баптисткият пастир Трифон Димитров, който е един от мъчениците за вярата през комунизма. Той успява да победи комунистите с дълбоката си вяра в Бога. Димитров е високообразован - магистър по богословие и по икономика. Той служи в родния си град Русе до 1949 г. „Трифон Димитров е роден в Русе на 02.04.1899 г. в евангелско семейство. На 14-годишна възраст се покайва. Завършва трети клас в Лом и средното си образование в Американския богословски колеж в Самоков. Организира за първи път църква в гр. Попово, където работи една година и след това попада в Лом. Там е избран за пастир и е ръкоположен на 24 години. Оженва се за Катерина, родена в гр. Тулча. От Лом е изпратен в

Казанлък, където е избран за съюзен председател и представител пред Дирекцията по вероизповеданията. Преместен е отново в Лом, където издава списание „Евангелист“ в продължение на 15 години. По-късно, в София, става евангелизатор и пътуващ проповедник към Баптисткия съюз. Дипломира се задочно в Хамбургската баптистка семинария, а след това завършва висшето Държавно училище за финансови и административни науки, както и богословие и право при Държавния университет в София. Държи дипломната си проповед в аулата на Богословския факултет пред отбрана публика от клирици и граждани. След пастирския процес и петгодишен престой в лагер без съд и присъда той е назначен за пастир на Първа евангелска църква в София, където е работил с успех близо 5 години.“1 ЧУДО В ЛАГЕРА В БЕЛЕНЕ „Точно както в древен Рим, така и в Белене кръвта на мъчениците породи вяра в Бога. Също и тук Господ показа Своята милост, давайки висота на вярата. Помощник-началникът на лагера Никола Найденов, под чието терористично управление толкова много невинни хора умряха, сега страдаше от терора на измъчващата го съвест. Твърдото държание на пастирите трябва да е подбудило в тъмната му душа светлината на угризението. Случи се следното. Освен ямата с плъховете съществуваше и яма с кучета. Тя бе около три метра дълбока, десет метра дълга и шест метра широка, където Китов (лагерният началник) оставяше затворници да бъдат разкъсани и изядени от кучетата. Ямата не бе покрита и в нея имаше голям брой кучета, оставени да изгладнеят до такава степен, че започваха да се хапят помежду си. Ужасното зрелище се разиграваше в присъствието на много от затворниците, началниците на лагера и охраната. Един ден Китов отдели колегите Трифон Димитров и Иван Игов за демонстрация в кучешката яма. По време на арестуването му Димитров бе последният главен редактор на евангелския седмичен орган в. „Зорница“. Поради забележителните си духовни качества той имаше висока репутация. След осъждането му при закрити врата в София с осемгодишна присъда бе изпратен в Белене. Игов бе баптистки пастир във Варна, Пловдив и София, също докаран след осъждането му при закрити врата в Белене. Китов ги смяташе за непоправими врагове на режима, както и останалите пастири, защото не можеха да изпълнят дневната си норма, не уважаваха неговите заповеди, молеха се преди ядене и говореха с другите затворници за Бога. Когато охраната дойде да съблече Димитров и Игов, те сами свалиха окъсаните си дрехи и без съпротива се оставиха да ги хвърлят в ямата. Очакваше се кървава сцена, но се случи нещо друго. Двамата пастири коленичиха в средата на ямата и за-почнаха гласно да се молят. Кучетата не ги нападнаха, а се свиха по ъглите и започнаха да вият зловещо, като че ли невидима ръка ги притискаше. Настъпи раздвижване. Охраната показа признаци на голямо безпокойство. Китов, като следеше сцената от разстояние, се паникьоса. Беше невероятно положение. Той заповяда на Найденов да прекрати „зрелището“. Игов и Димитров бяха откарани отново в работната им група в бараката на обекта. Там заедно с останалите затворници те благодариха на Бога за чудното си спасение. Неочаквано вратата на бараката се отвори и четирима надзиратели, които бяха присъствали на това чудо, просълзени, влязоха вътре и попитаха какво трябва да направят, за да приемат вярата. Игов се помоли с тях и ги кръсти в една Сяров, И. Познатата непозната църква. С., Български писател, 2010. Матеев, М. На словото ти уповах... Трагичната история, преживяна от един осъден в процеса срещу евангелските пастори 1948-1949 година в София. С., ОРА-България, 1993.

3 Пак там.

1 2

малка яма, пълна с дъждовна вода, до бараката. Останалите затворници наблюдаваха мълчаливо. За всички трябва да е било вълнуващо събитие... Присъствието и намесата на Бога бе явна. Могъществото на Китов бе сломено. По-късно тези четирима надзиратели бяха уволнени и принудени да напуснат острова.”2 *** „Когато Китов осъзна, че пастирите са, така да се каже, гръбначният стълб на духовната съпротива в лагера, той замисли планове за убийство. Не чрез групата, която изпълняваше екзекуциите, а при опит за „бягство“, както се казваше на лагерен жаргон. Пастирите Иван Игов, Йончо Дрянов и Трифон Димитров при преместването им в друг обект трябваше да бъдат застреляни при „опит за бягство“. Разстоянието между някои обекти беше покрито с храсти и бе повече от един километър. Конната охрана трябваше да изпълни това нареждане. На едно запустяло място по пътя те извикали силно на жертвите си: - Обърнете се, искаме да видим как се молят умиращи пастири и как вашият Бог ще дойде да ви спаси. Тримата пастири се прегърнали един друг и започнали гласно да се молят. Те очаквали да настъпи краят. В този момент се случва нещо необикновено. Поради гласните молитви конете се подплашили. Изправили се на задните си крака и изгалопирали като ударени от светкавица заедно с охраната. Тримата пастири едва могли да схванат какво се е случило. Те бавно се завърнали в бараките си.”3 *** Въпреки всички тези гонения много християни устояват на атаката и продължават да следват Христос. Те не спират да се събират тайно и да слушат Божието Слово, не спират да обучават младежи, да печатат книги и материали за духовна работа, да служат на Бога. Вярата и посвещението на хората са поставени на изпитание по това време. Въпреки трудностите и гоненията обаче църквите устояват на натиска. Бог дава сила на християните в България, които със своите дела са пример не само за всички нас, а и за поколенията вярващи след нас. Евангелските църкви запазват огъня на своята християнска вяра, който гори, за да показва посоката на всеки човек към Бога и да стопля сърцата на тези, които Го търсят. Дори в най-тежките изпитания Бог има грижа за Своите - за тези, които са в затвора и които са навън. Изпитанията по време на страдание затвърждават вярата на хората, дори когато преминават през пламъци.

Здравeй, дъще!

Пиша ти отново. Мисля, че вече си прочела предишното ми писмо. Много се надявам, че ще намериш време да прочетеш и тези редове въпреки неотложните си дела. На какво се спряхме миналия път? А, да, на твоето кръщение и на онова, което последва. По-точно на онова, което не последва. Нищо не се промени в нашия суетен, пълен с грижи живот. И след като сякаш „се отчетохме пред Бога“, ние пак тръгнахме по предишния безмислен, креслив, отнемащ толкова жизнени сили път. Работа, магазини, твоята детска градина, домът ни... Не беше чудно, че нямахме време да спрем и да се замислим. Сякаш някой системно и безжалостно ни гонеше с камшик: „Бегом!“ Ние тичахме, и още как! Няма значение, че по пътя в това време изпадаха онези, които бяхме

изтласкали със зла дума, които бяхме наругали на опашката или бяхме „натопили“ в службата. Такъв е животът: или каляш другия, или сам падаш в калта. И ние се подчинявахме на този неписан закон. Нека победеният плаче. Разбира се, невинаги бяхме победители. Тогава се оплаквахме, че животът е тежък, хората са подли и зли, като не забелязвахме гредата в своето око. А ти беше до нас. Често се връщаше вкъщи със синини и с одраскани ръце. В твоя малък свят протичаха същите безмилостни процеси. Побеждаваше по-силният. С болка на сърцето се стремях да не показвам, че ми е жал за теб. Казвах: „Учи се да отстояваш себе си.“ Момичето, което постоянно те обиждаше, беше по-малко, но по-бързо от теб. И не харесваше много твоя замислен, тих характер. Ти можеше да седиш с часове в някой ъгъл на детската площадка, докато наблюдаваш мравуняка или разговаряш с играчките си. Често именно там те застигаше силното юмруче на твоя „неприятел“.

Искахме да те направим силна. Баща ти слагаше на корема си възглавница и те учеше как „да отстояваш себе си”.

- Стисни силно юмрука! Стегни се! командваше той. - Удряй! Това е нейният нос. Удряй! И ти, стиснала напрегнато устни, налагаше възглавницата с юмруци. Сигурно така насъскват кучетата, за да се нахвърлят по команда върху хората. Сега знам, че на този спектакъл е присъствал още някой. Доволен, че е победил, че те е настървил, че растеш такава. Как осакатявахме твоята добра, чиста душа! Как се стараехме, убедени, че всичко това е за твое добро. И когато майката на „неприятелката“ звънна на вратата и показа разбития нос на плачещата си дъщеря, ние тържествено те извикахме и показахме многото ти драскотини: „Око за око! Зъб за зъб!” Вътрешно се радвахме. Дъщеря ни вече може да отстоява себе си.

при това на висок глас се възмущаваше, че не й отстъпвам. Първата ми реакция беше да отвърна рязко, да поставя на място самозабравилата се дама. Но в сърцето ми вече живееше Иисус. И аз неочаквано за всички пътници, също възмутени от поведението на жената, отстъпих, помогнах й да закрепи чантите си и попитах: - Сега удобно ли ви е? Попитах без нотка на недоволство или ирония. И се случи нещо удивително. Жената в един миг някак се сниши. Цялата й войнственост се изпари и остана само някаква ужасна умора.

- Ето, тичах по магазините и пак нищо. Търсих обувки за сина си - разказваше тя, обърната така, че и аз да мога да стигна до дръжката. - Той е много болен. А мъжът ми... Махна с ръка, а очите й се насълзиха. Говорихме тихичко през целия дълъг път до нейния квартал. А когато слезе, остави на асфалта тежките си чанти, очите й ме намериха в автобуса и някак притеснена от хората около нея плахо ми помаха с ръка.

„Обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44, СИ). Така е казано в Свещеното Писание. Ако го знаехме тогава, това щеше да предизвика у нас буря от неразбиране и отхвърляне! Как така да благославяш тези, които те проклинат, и да се молиш за тези, които те обиждат?... А те да те бият, мразят, обиждат? Това не ни подхожда. Приблизително така разсъждавахме. И увереността в собствената ни правота растеше и укрепваше. По-късно, когато приех Иисус, животът ме сблъска с една на пръв поглед незначителна случка. Пътувах в претъпкан автобус. Стоях права, но на много удобно място - до отворен прозорец, на мястото между седалките. И изведнъж в автобуса буквално влетя жена, която разбута всички от пътеката. Устреми се към моето удобно място. Започна демонстративно да ме избутва от дръжката, от прозореца, като

Защо запомних тази случка? Защото сега, като чета онзи стих от Библията, го разбирам. За мен той е изпълнен с определен житейски смисъл. Този урок потвърди истиността на християнското учение. Как бих постъпила сега, ако можех да върна онази ситуация с момичето, което те обиждаше? Сигурно Господ щеше да ми подскаже правилната реакция. Може би щях да опека кекс и да поканя на чай твоята неприятелка. А може би щях да ви събера на една пейка и да ви прочета някаква поучителна история. Но във всеки случай щях се да опитам да ви разкажа достъпно за Онзи, Който вижда всичко, знае всичко. За Онзи, Който живее на небето и е винаги до нас. И всеки човек, дори най-малкият, Му е много скъп. „Обичайте враговете си.“ Това е трудно, моето момиче. Сигурна съм, че ще кажеш: „Нямам никакви врагове, просто има хора, които не ме обичат много, и аз, естествено, отвръщам със същото.“

Думата „враг“ предизвиква у нас представата за нещо много страшно, олицетворяващо взаимна омраза. Но нека да прочетем по-нататък: „Благославяйте онези, които ви проклинат.“ Струва ми се, че няма да възприемеш и тези думи. Проклинат те, обиждат те с лоши думи, пожелават ти болест, смърт, а ти в отговор... да благославяш? Неразбираемо е, нали? Върни се към разказа ми за онази жена. Само на пръв поглед тази история изглежда незначителна. Ако бях започнала тогава да я мъмря, на сърцето й щеше да легне още един тежък камък. Разярена, готова да отвърне на всеки, със зъби и нокти да брани своето, по-точно, най-удобното място... Това е първото впечатление, мое дете. В тази на вид настървена жена се крие наранена, уморена от постоянните житейски неуредици душа. Тя е вече на ръба, винаги е готова и за отбрана, и за нападение. Не е готова само за едно - за любов към самата нея. Съжали я заедно с мен. Тази душа продължава да носи тежкия си товар в живота. Какво й се беше случило? Каква нова беда беше възбудила войнствения й дух? Тя, както и много други около теб, мое дете, се оглежда около себе си, но гледа само в краката си и изобщо не се досеща да вдигне очи към небето, да измоли прошка за своето зло и да извика за помощ. Съжали я. Възможно е тя да се появи край теб, да не е на четирийсет, а, да речем, на двайсет и да спорите не за удобното място в автобуса, а по друг повод. Съжали тази душа, когато, давейки се в своята злоба, тя започне да изригва обиди. Съжали я и прости. Забрави и нашата заповед: „Бий оскърбителя!“ Ти си човек. Не си зло куче. Създал те е Господ. И Той чака от теб любов към Него и към себеподобните ти. Той има право на твоята любов. Защото преди да научиш Неговото име, Той те е обичал така, както обича само небесният Отец. Каква е тази любов, ще ти разкажа в следващото си писмо. Пожелавам ти, дете мое, здраве и добри приятели. И най-важното, в живота ти да влезе най-добрият Приятел - Господ Иисус Христос.

Мама

Изглежда сякаш сме силни да избираме и да изпълняваме това, което сме избрали. Малко ни пречат обстоятелствата... понякога... А може би не само те? БЕЗСИЛИЕТО НИ „Човек! Това звучи... гордо!”2 Чували сте тази гръмка фраза, нали? Тя е на героя на Горки – Сатин. Нека надзърнем в две ситуации, в които нашата човешка слабост прозира позорно и петни това гордо звучене.

1. БЕЗСИЛИЕТО НА “СИЛНИЯ” ПРЕД ОБСТОЯТЕЛСТВАТА

Болният ни последва в стаята си с много учтиви поклони. Той крачеше величествено из стаята, като гледаше тавана, и ни благодареше за „грандиозния прием”. Не осъзнаваше къде се намира. ... По време на разговора постоянно правеше гримаси. През нощта почти непрекъснато продължаваха несвързаните му бълнувания.3 Представете си този човек. Това е Фридрих Ницше4 към края на живота си. Същият, който е казал, че това, което не го убива, го прави по-силен5, и ни гледа с пронизващ, ясен поглед от снимката на своята страница в Уикипедия. И цял свят повтаря ду-

А кои са те? И какво значи да оцелееш? Ето че при сблъсъка с определени обстоятелства можеш да останеш пълна развалина.

2. БЕЗСИЛИЕТО ВЪВ ВСЕКИДНЕВИЕТО Често вечер си лягам с чудесни решения за следващия ден, а на другата сутрин няма и помен от тях. (Нима някой ми пречи да се моля редовно сутрин?! Нима някой ме кара да закъснявам всеки ден?!) Сигурна съм, че не се случва само на мен. Желание за доброто имам, но не и сила да го върша – споделя ап. Павел в Посланието си към римляните (Римл.

7:18). Много хора си обещават разни неща:

„От утре няма да крещя на сестра си! От Нова година спирам цигарите! Повече няма да уча само по сесии!” И пак си повтарят:/ ще почна отново./ От чист понеделник. От нов календар7 ... Разбира се, познавам и такива натури, които могат да не спят, да не ядат, да не закъсняват, с две думи да сложат железен ред във всекидневието си. И докато оставам със зяпнала уста пред тези техни постижения, разбирам, че всъщност не успяват в нещо друго. Че и те преживяват цикъла грешка – осъзнаване – желание за промяна – грешка многократно... Всеки експериментално може да потвърди непостоянната човешка природа. Вие ще се сетите за ваши примери, в които ще признаете своите слабости пред себе си... МАНУИЛ И ЕМАНУИЛ Харесва ми една формулировка на безсилието: През деня неуморно изграждам,/ през нощта без пощада руша8. Такива са и нашите усилия. Изграждаме нещо за сметка на друго. Има една страховита легенда, чийто мотив странства във фолклора на всички балкански народи. Майстор Мануил гради град. Деня го Мануил градеше,/ нощя се кале ронеше,/ ронеше и събаряше9. По съвета на другите майстори Мануил решава да укрепи строежа, като вгради човек в него. Въпреки дадената дума да мълчат, всички останали предупреждават жените си, само Мануил – не. Така зазиждат неговата невеста. Това езическо поверие вероятно е много старо10. И въпреки че вече сме далеч от подобни отживелици, дали не правим същото? Някога хората се опитали да направят кула до небето, за да се докажат на Бога. И това Го разгневило. Струва ми се, че ако сглобим тези няколко образа и ги наложим върху нашия живот, се очертава ясна картина. Всеки от нас гради по една кула АЗ

СЪМ, чиято цел не е по-различна от тази на Вавилонската кула. В основите й човекът полага душата си, за да бъде кулата здрава. В тази кула той зазижда времето, силите и дарбите си. И въпреки това тя продължава да се руши. Но да оставим тази безнадеждна кула... Време е да поканим и Бога на строежа. Какви са християните – силни или слаби? Тези, които твърдят, че християнството е „религия на слабите”11, грешат и са прави едновременно. Ще оставим настрана неправилното разбиране, че християнството е просто религия, защото не то е предмет на този текст. А чия вяра е – на силните или на слабите, – зависи от гледната точка. Християнството е вярата на силните. Знаем за много мъже и жени на вярата, които са устоявали на огнени изпитания и са се борили със старата си природа. И цялата тази сила не е съсредоточена в оцеляването им като човешки същества. Тя служи за изграждането на Божието царство и на самите християни като слу-жители в него. Блажени силните, защото те са жители и служители в царството небесно. Чували ли сте за такъв стих в Библията? Не? И аз не съм. Но има друг: Блажени онези хора, чиято сила е в Теб, и в чието сърце са пътищата към Твоя дом. Когато преминават през долината на плача, те я превръщат в място на извори, и есенният дъжд я покрива с благословения. Те преминават от сила в сила, всеки от тях се явява пред Бога в Сион (Пс. 84:5-7). И така, християнството е всъщност вяра на слабите, защото силни са единствено хората, които осъзнават колко са слаби. И колкото повече се смиряват и се уповават на своя силен Бог, толкова повече сила имат – но не собствена, а подобна на лунната светлина, която отразява слънчевата. За съжаление има още една категория християни – тези, които мислят, че са

Първият куплет от любима моя песен на Светлана Малова. Ето един приблизителен превод: Без Теб какво съм? Нощ, пустиня... Бодили, камъни, сълзи и лед... Запалвам огън, той изстива, садя цветя, расте трънак.

2 Репликата е от драмата „На дъното” (ІV действие) на Максим Горки. Пълния текст на драмата може да откриете на руски в http://ilibrary.ru/text/505/p.1/index.html. Цитираните думи са част от излияние на пиян човек. Мястото на действието е един вертеп, а героите – все пропаднали хора...

3 http://www.nietzsche.ru/biograf/biografia/hollingdail/?curPos=3. Холлингдейл, Р. Дж. Фридрих Ницше. Трагедия неприкаянной души. Текстът е подробна биография на Ницше.

4 Един от “бащите” на модерното мислене (заедно с Маркс и Фройд), както смята М. Фуко. Фуко, М. Генеалогия на Модерността. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1992.

5 Ницше, Фр. Залезът на боговете или Как се философства с чук в ръка. С., Христо Ботев, 1992.

6 Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого. С., Христо Ботев, 1990.

7 Текстът на цялото стихотворение на Георги Константинов можете да намерите в http://goo.gl/oCQL2 8 Дебелянов, Д. Под тъмни небеса, Черна песен. http://goo.gl/oIrXp 9 Вградена невеста. Народна песен. – В: http://liternet.bg/folklor/motivi-2/vgradena-nevesta/shupaci.htm 10 Има доста крепости и мостове, в които се смята, че са вградени хора или техните сенки.

11 Мъдромир от алегорията на Бъниан „Пътешественикът от този свят до онзи” е чудесен събирателен образ на всички, които смятат така. Той среща Християн още в началото на пътя му към Тясната врата и успява с човешка мъдрост да го разубеди, че пътят, по който е тръгнал, е труден и не си струва да бъде извървян. Ето част от диалога им: Мъдромир: Как стана така, че товарът се намира на гърба ти? Християн: Усетих го, когато четях Книгата! Мъдромир: Така си и мислех. С теб се е случило точно това, което сполетява всички слаби хора. Като започнат да се занимават с по-сложни неща, които не са тяхна работа, изпадат в умствено побъркване като твоето. Не само се вдетиняват, както е станало с теб, но преживяват големи премеждия и сътресения – уж за да спечелят нещо, което те самите не знаят какво е. Бъниан, Дж. Пътешественикът от този свят до онзи. С., Нов човек, 2007, с. 24.

1

силни, но са слаби. Такива сме всички в началото – самонадеяни и вярващи в собствените си сили. Да се върнем на строежа. Там още ли се издига жалката полуразрушена кула? Предлагам да я бутнем, а? Може би вече вие и аз сме свършили тази работа и сме наети от строителната компания, която отговаря за построяването на Божието царство (но не онази, която се е заела с построяването на рая на земята!). Включването в този чуден строеж не е гаранция, че изпитанията и неприятностите ще ни подминат. Но заедно с тях ще дойде сила от горе и точни указания как да се справим. Част от инструкциите могат да се обобщят с няколко простички съвета. Не се доверявайте на разни Мануиловци и други „майстори” за това, какво трябва да бъде вградено в строежа. Имаме си един ЕМануил (Бог с нас), вграден вече в основите. Оттук нататък градим с вяра, любов, надежда, благодарност и смирение. Понеже за първите три материала доста е говорено, ми се иска да спомена благодарността и смирението. Според мен именно тези два вида „хоросан” укрепяват строежа ни. Благодарността означава зачитане на жертвата на Христос и всеки Негов дар. А смирението е зачитане на властта и силата Му. Все пак, ако сте се захванали сериозно, препоръчвам ви да изучите подробно инструкциите на Емануил, където ще откриете всичко за материалите, които могат да се използват, а също и разни предупреждения, които биха предотвратили неприятни премеждия. Съкрушително е да садиш цветя, а да растат бурени и тръни. Някои хора се занимават с това цял живот. На мен понякога ми е хоби да забравям разни азбучни истини – например кой сади и кой „пораства” (не е ли показателно, че няма такъв глагол?) цветята. И когато ги забравям, съм доста смешна и жалка, все едно се опитвам да изчислявам сложен израз с корен квадратен и всякакви математически екстри, а не помня таблицата за умножение. Драскам, мажа и „пораствам” няколко грозни бодила и... тичам вкъщи да се извиня на Строителя и да си взема забравения инструктаж с черни корици... Така че призовавам вашето „екологично” чувство – нека не пълним земята с бодили, угаснали огнища, пустини, порутени кули и психодиспансери за „силни” личности в напъните си да звучим гордо човешки!

1.Град в Галилея, в който Христос прекарва 30 години от земния Си живот 8.Един от скъпите дарове, които мъдреците поднасят на новородения Спасител (Мат. 2 гл.) 13.Син на Давид, който впоследствие въстава срещу баща си 15.Английски философ и богослов (1280-1342) 16.Друго название на Витания (Йоан 1:26, СИ) 17.Обозначение за ден, месец и година на събитие, документ и пр. 18.Родният град на Авраам в Халдея 19.Младо овощно дръвче 21.Мярка за повърхнина 22.Широко вътрешно помещение на жилище 24.Произведение на Адам Мицкевич 25.Вести, съобщения 27.Ароматна съставка на свещения тамян (Изх. 30:34) 29.Ликийско пристанище, където ап. Павел сменя кораба си на път за Йерусалим (Деян. 21:1) 30.Устройство за създаване на теглителна сила при корабите, вид перка 32.Завършек на нещо, дума, противоположна на „начало“ 33.Елипсовидно очертание 35.Голяма река в Германия и Чехия 38.Деветата степен на диатоничната гама 39.Бивш американски вицепрезидент 40.Метални или книжни знаци, средство за разплащане 41.Машинен елемент с цилиндрична форма 42.Подвижни напречни греди на мачта, върху които се прикрепва корабното платно 44.Бащата на Енох (Бит. 5 гл.) 46.Рецепторен орган, който превръща дразненията в нервни импулси 48.Местността, в която младият Саул търси изгубените ослици на баща си (I Цар. 9:4) 50.Жилещо насекомо 51.Бозайник, миеща мечка 53.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей издигнати по време на битка с Амалик (Изх. 17 гл.) 54.Долината, в която се намира домът на Далила (Съд. 16:4) 55.Героиня на А. Линдгрен от „Пипи Дългото чорапче“.

1.Прочут цар на Вавилон (605-562) г. пр. Хр. 2.Един от водачите на бунта срещу Мойсей (Числ. 16 гл.)

3.Съпруг на дъщеря или на сестра 4.Левит, водещ певец в хвалението на Израил, автор на част от Псалмите (73-83) 5.Название на събранието на равините в Израел 6.Древна Гърция 7.Еврейското название на Петокнижието 9.Градът на Мемфивостей (II Цар. 9:4) 10.Африканско пигмейско племе 11.Персийски управител на областта Самария, противник на възстановяването на Йерусалим след плена (Ездр. 5-6 гл.) 12.Вид морски раци 14.Небес-

ният хляб, който Бог дава на народа на Израил по време на прехода през пустинята на път за Ханаан 20.Домашен любимец 23.Планинска верига в древна Сирия, днес название на държава в Близкия изток 26.Голяма река на п-в Индокитай 28.Новозеландски алпинист, който заедно с шерпа си покорява за първи път връх Еверест през 1953 г. 29.Италиански пътешественик, изследвал Китай (1254-1324) 31.Войскова единица в Древния Рим, в Новия Завет се използва и в духовен смисъл (Лука 8:30), мн. ч. 34.Название на една от скалите в прохода, където Йонатан заедно със своя оръженосец побеждава филистимците (I Цар. 14 гл.) 36.Вид широколистно дърво 37.Явински военачалник, убит от жена (Съд. 4 гл.) 40.Горчива трева, символ на наказание и скръб, в Откровение – название на звезда (Откр. 8:11) 43.Правнук на Сим, от когото произлиза названието „евреи“ (Бит.

10:25-30) 45.Върховно египетско божество 47.Дълбока медна паница 49.Течност, получена от изстискване на плодове 52.Част от каруца.