Prozoretz 3 2015 ОТНОСИТЕЛНОСТТА НА ДОБРОТО И ЗЛОТО

Д

нес е много модерно да отричаш абсолютното добро и абсолютното зло и да твърдиш, че всичко е относително. Спорът между привържениците на мнението за абсолютното добро и зло и онези, които смятат, че това са относителни понятия, е много стар, от векове, но днес имаме възможност да наблюдаваме неговата ескалация в обществото, особено при младежите и най-остро при студентите. Хората, които защи-

тават относителността на доброто и злото, са повлияни от релативизма. В етиката релативизмът (от лат. relativus – относителен) е противоположен на абсолютизма. Според релативизма не съществуват абсолютно добро и абсолютно зло, всеки има своя мярка за едното и другото. Както казва античният философ Протогор: „Човекът е мярка за всички неща.“ Релативизмът е естествен резултат от хуманизма. Преди два века хуманис-

тите създават програмата за възвеличаване на човека. Обществото я приема и тръгва по този път – започва да отхвърля Бога и да утвърждава човека. Когато определя кое е добро и кое – зло, човекът се опитва да заеме мястото на Бога, но не е съвсем свободен в своето „творчество“, тъй като в обществото има „някакво споразумение за това, какво е добро и какво е зло“, както пише К. С. Луис, с чиито разсъждения ще ви запознаем в този брой. У хората е вложен Законът на природата или Нравственият закон, който те избират да спазват или да нарушават.

Абсолютното добро е Богът на Библията, а абсолютното зло – Неговият противник сатана. „За да се разбере дали нещо е зло, или е добро, то трябва да се съпостави с абсолютното добро – Господ Бог“ – пише Емануил Иванов в статията си „За добро ли е всяко зло?“. А това „можем да направим, като се обърнем към Божието Словото, в което има отговор за всяко нещо дали е добро, или е зло“. Когато човек не иска да се съобразява с Божието Слово, а предпочита злото, може да стигне до трагедия като описаната в разказа на Богдан Иванов „Брат“. Скептицизмът по отношение на доброто и злото всъщност има човешко лице – той позволява на човека да прави каквото иска, без да го измъчва чувство за вина. Като временна мярка това може да улесни живота, но в дългосрочен план само го усложнява. Абсолютността на доброто и злото не се променя заради възприетите от нас понятийни схеми и някога ще се наложи да застанем лице в лице със Съдията, Който не мисли да се съобразява с тях. Може би е време да направим преоценка и да признаем честно черното за черно, а бялото – за бяло.

ували ли сте поговорката: „Всяко зло – за добро“? Оттам започват разсъжденията, че всъщност злото е относително понятие, пък и доброто не е сигурно дали е добро, защото поговорката допуска и обратния смисъл. Но относително ли е наистина злото? За да отговорим на този въпрос, трябва да знаем има ли абсолют, спрямо който да се преценява дали едно нещо е малко, или голямо зло, дали нещо е добро или най-добро.

В материалното измерение имаме абсолют, спрямо който се ориентираме дали нещо е хоризонтално. Това е водният нивелир – водата винаги е абсолютно равна и не може да стои леко наклонена в една или друга посока. За измерването на абсолютен вертикал се използва въже с тежест – и това е абсолют. Но дали в нематериалния свят има абсолют, според който да решаваме за всяко нещо дали е зло, или е добро? В Свещеното Писание, в книгата на пророк Амос, седма глава, се описва как самият Господ държи отвес: „Такова видение Той ми откри: ето, Господ стоеше на отвесна стена и в ръката Му имаше оловен отвес. И рече ми Господ: „Какво виждаш, Амосе?“ Аз отговорих: „Отвес.“ И Господ рече: „Ето, ще сложа отвес сред Моя народ Израил; няма вече да му прощавам“ (ст. 7-8) На всеки става ясно, че тук се говори за духовни истини. Този текст потвърждава, че в духовния свят има абсолют и няма място за относителност.

Бог е абсолютното добро и в Него няма никакво зло: „Праведен е Господ, моята скала, и няма неправда в Него“ (Пс. 91:16). И така, за да се разбере дали нещо е зло, или е добро, то трябва да се съпостави с абсолютното добро – Господ Бог. Но как да стане това? Като се обърнем към Божието Слово, в което има отговор за всяко нещо дали е добро, или е зло. Тук обаче може да започне една много дълга и трудна дискусия. Защо тогава този Господ, Който е толкова добър, е казал в Стария Завет да се унищожават цели народи? Защо Той самият е унищожавал немалко? Та нали е забранил убийството чрез една от Своите заповеди? И някой може вече да потрива ръце, като прави извода, че и при самия Господ доброто и злото са относителни понятия, т.е. зависят от ситуацията – едно нещо веднъж е зло, друг път е добро. Така ли е наистина? Ще се опитаме съвсем накратко да се аргументираме. Има случаи, когато сърцето и умът на човека стават абсолютно зло. Така

е например с първите хора и причината за световния потоп: „И видя Господ Бог, че развратът между човеците на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време, и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си. И рече Господ: „Ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох” (Бит. 6:5-7). Ето още един стих в потвърждение: „Може ли етиопец да промени кожата си и леопард – петната си? Така и вие можете ли да вършите добро, като сте свикнали да вършите зло?“ (Йер. 13:23). Това е причината, поради която в Стария Завет неведнъж самият Господ или Неговият народ

са унищожавали хора, които са били сраснали със злото и вече няма никакъв начин то да се отдели от тях. Ето защо заедно със злото Господ унищожава хората, които са направили своя избор да бъдат абсолютно зло. Всъщност няма противоречие между заповедта на Бога: „Не убивай“ и делата Му, когато унищожава злото заедно със злия човек. Защото ако

те се и се обърнете, за да се заличат греховете ви.“ Това означава да се заличи злото, защото грехът е абсолютно зло и злото винаги е грях. Ще повторя този важен извод: абсолютното зло е грехът и грехът е абсолютно зло. Отхвърлянето на доброто, бунтът срещу доброто е абсолютно зло. Ето защо сатана е абсолютно зло – той напълно отхвърля доброто. Въпреки това има хора, които, когато правят своя избор, не само отхвърлят, а и намраз-

не го направи, ако остави злото да се разширява, няма да има кой да чуе думите: „Не убивай.“ Важно е да отбележим, че не човекът в Стария Завет си избира кого да унищожи, а – самият Господ, Който познава сърцата и умовете на хората. Когато Бог казва чрез Своите пророци и служители да се унищожи даден човек или народ, значи случаят вече е безнадежден и не остава нищо друго. В Новия Завет нещата се променят. В лицето на Своя Син Иисус Христос Господ Бог поема цялото зло на човека върху Себе Си. Той допуска човечеството да излее цялото си зло върху Него, за да се види до какво ужасяващо състояние е стигнало, допуска хората да разпънат Този, Който е абсолютното добро. Именно това е начинът, по който Христос побеждава абсолютното зло в човешкото сърце. Абсолютното добро Христос изтръгва злото от абсолютно злото човешко сърце, но не без условие. А условието е: да повярваш в Него, да поискаш прошка от Него и да отхвърлиш злото. В Деян. 3:19 четем: „Покай-

ват Абсолютното добро: „Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не щяха да имат; а сега и видяха, и намразиха и Мене, и Отца Ми“ (Йоан 15:24). Какво остава за тях? Щом мразиш Абсолютното добро, ти си абсолютно зло и се превръщаш в изверг. Христос казва и други думи към такива хора: „Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Когато говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“ (Йоан 8:44). Как ви се струва? Ако човек си каже: „Моят баща е дяволът“ и заживее според това, съществуването му ще бъде изпълнено не с относително, а с абсолютно зло, с грях и проклятие. Ако се върнем към поговорката: „Всяко зло – за добро“ след всички тези разсъждения, трябва да отбележим, че не всяко нещо, което наричаме зло, е зло. Например страданието, болката, загубата и други трудни преживявания сами по себе си не са абсолютно зло.

Когато човек е приел доброто в лицето на Господ Иисус Христос и го е обикнал с цялото си сърце, за него действа друг духовен закон, записан в Новия Завет: „Знаем, че на онези, които обичат Бога и са призовани по Негова воля, всичко съдейства за добро“ (Римл. 8:28). Тук се казва, че „всичко съдейства за добро“, а не че „всяко зло е за добро“, т.е. не всяко нещо, което наричаме зло, е зло. В противен случай ще имат база разсъжденията за относителността на злото и доброто. Просто бъркаме понятията. Ако живеем според този нов духовен закон, няма за какво да се тревожим, защото абсолютното зло не може да ни срине, надвие, победи, докато в молитва и с постоянство търсим абсолютното добро в Христос Господ. Но ако човек живее според законите на греха и злото и избира да отхвърля Абсолютното добро – Христос, – тогава наистина съществуването му още тук, на земята, се превръща в ад и вкусът на злото не му е чужд. Някои смятат, че самата липса на зло вече е добро, но така ли е наистина? Човекът е създаден със свободна воля да избира доброто или да го отхвърля. И това е един активен процес. Да избираш доброто, не е пасивно състояние, а – постоянен активен процес. Ето защо злото не може да липсва просто ей така. Единствената възможност за това е човекът да е избрал да живее според духовния закон, който споменахме: „Знаем, че на онези, които обичат Бога и са призовани по Негова воля, всичко съдейства за добро.“ Само тогава той ще бъде сигурен в Абсолютното добро. Искрено пожелавам това на всеки!

ще великият Достоевски е казал, че дяволът винаги се бори с Бога. А фактът, че езическите празници се преплитат с християнските, потвърждава това. Църквата полага немалко усилия в борбата с проявите на езичеството (а от християнска гледна точка – демонизма), но уви, засега без резултат. Не ни стига нашата доморасла дяволиада, а се добавя и вносна – празникът Хелоуин, който се отбелязва в навечерието на празника Вси светии, в нощта срещу 1 ноември.

История на празника

На въпроса откъде идва тази бесовщина практически всички източници дават един и същ отговор: от древните келти и техния празник Нова година, която се отбелязва на 1 ноември. На този езически празник в древността хората се събирали и палели семейните огнища в очакване душите на умрелите им предци да дойдат около огъня, за да се стоплят. При това всички се стараели с почерпка да умилостивят повелителя на задгробния свят – езическия бог на смъртта Самайн. След като приели християнството, ирландците започнали да асоциират Самайн със сатана и внесли в празника съществени промени: утвърдило се вярването, че заедно с душите на предците от задгробния

свят на земята идва всякаква сатанинска сган от зли духове заедно с дявола. По-нататък логиката на неукрепналите християни довела до следното: за да не могат бесовете и вампирите да навредят на човека, той трябвало така да се премени, че да заприлича на тях, а те да го вземат за свой и да го подминат. Западната църква в борбата си с езическите предразсъдъци установила на първи ноември Празник на всички светии (православните отбелязват този ден в първата неделя след празника на Светата Троица). Предполагало се, че хората ще поискат защита от светиите и няма да се заиграват с нечистите сили, но езическите традиции се оказали по-силни. Така се родил празникът Хелоуин (Halloween), чието пълно название е „Аll Hallows’ Even“, което значи „В навечерието на всички светии”.

Когато преминал в Америка, празникът Хелоуин постепенно придобил хулигански характер. Чупене на стъкла, разхвърляне на боклуците по улицата, палене на дървета и т.н. – всичко това станало „добрата” традиция на празника. Популярността на тази лудост нараснала толкова, че през 20-те години на XX век на американските бойскаути им дошла идеята да се откажат от вандализма, без да се отричат от самия празник. Те заменили хулиганството с маскарад, на който преоблечени като персонажи от окултния свят просели бонбони от минувачите. Така Хелоуин се върнал към първоначалния си смисъл – бал на нечистите сили. И след като станал любим празник на американските ученици, чрез поп културата той се пренесъл и в други страни.

Бесовска тиква

За задължителен елемент на Хелоуин се смята празната тиква с изрязани очи и уста и горяща вътре свещ. Този образ идва от ирландската легенда за търговеца Джак, който през живота си успял да изтръгне от дявола обещанието да не взима душата му в ада. Когато Джак умрял, нечистата му душа минала покрай рая и се насочила към ада, но съгласно договора с дявола там също нямало място за нея. Душата на грешника потънала в безпросветна мъгла и й станало толкова тежко, че дори сатана се смилил над Джак и му дал няколко въглена от огъня на ада. За да не ги духне вятърът, дяволът му подарил тиква, в която издълбал средата и сложил въглените там. Легендата разказва, че от този момент

се замислят каква неизличима следа ще остави в детската психика цялата тази бесовщина. Изпитание на психиката

проклетата душа на Джак броди по света със светеща тиква в ръце. Ето с този символ на всеобщо проклятие тичат днешните ученици да празнуват Хелоуин. Странно е, че много родители се страхуват изключително някой да не урочаса тяхното дете, учат го да не позволява котка да му пресича пътя, бързат да го дръпнат настрани, когато видят погребална процесия. А на Хелоуин децата носят символа на проклятието над душата, обличат се като бесове и вампири, копират жертвоприношенията на сатанистите, пият в големи чаши доматен сок, който символизира човешка кръв, рисуват на корема си живописни картинки с изкормени вътрешности. И всичко това до сълзи умилява учителите и родителите, които дори не

С всяка изминала година размахът на празника Хелоуин се увеличава и той придобива все по-причудливи форми. Ето един кратък епизод от неговото честване в московско училище, където присъстват журналисти от в. „Вечерна Москва”: „Палачът в червена мантия с прорези за очите отвежда осъдения към стълбата, над която от тавана виси въже. Той кара нещастника, който също е с мантия, но бяла, да се качи по стълбата. И... мята примката на врата му. Залата замира. След миг палачът рита стълбата под краката на ученика и тялото му остава безжизнено на въжето, главата му увисва, езикът му се подава от устата. „Деца, нека аплодираме!” – радостно възкликва учителката.” Не е изненадващо, че след честването на такъв празник при децата се появяват неврози, психически нарушения, немотивирана агресия, нощни кошмари, започват да чуват гласове.

А много учители споделят, че макар с времето да успяват да върнат децата към нормалното общуване, преживяното от онова, което са видели – убийци, маниаци, насилие и чуждо страдание, чудовища, вампири и всякакви зли сили, – не отминава безследно. Затова през 2003 г. Московският департамент за образованието буквално ден преди набелязаните празненства, маскаради и други събития изпраща до училищата телефонограма с указания да забранят честването на Хелоуин под каквато и да било форма. Възниква въпросът: нима на Запад няма добри традиции, които биха могли да се заимстват? Защо да не се възприеме например Денят на благодарността или Денят на майката? Не, отговарят хората, от които зависи това, тези празници нямат национални корени у нас. С Хелоуин нещата стоят по друг начин – това е весел празник, отпускащ, а веселието е международно. Но може би причината е другаде? Нали бесовете също са международни.

а посее съмнение – това е първата стъпка на сатана, когато изкушава човека. „Наистина ли каза така Бог?...” – пита змията Ева. Подобни въпроси задават критиците на християнството: действително ли Спасителят е казал думите, които Му се приписват в четирите Евангелия? Действително ли е извършил всички чудеса, за които говорят евангелистите? Верен ли е онзи извисен образ на Христос, описан от евангелистите? Всички тези въпроси са важни и всеки християнин е длъжен да им даде ясен и удовлетворителен отговор, защото ако нямаме под себе си здрава основа, цялото ни спасение, цялата ни вяра ще са построени „върху пясък“ и лесно ще се сгромолясат. Въпросите на критиците в същността си се свеждат до следното: можели ли са евангелистите и другите новозаветни писатели да предадат пълната истина, искали ли са непременно да я представят и действително ли са я представили? Достоверността на Свещеното Писание е основният пункт, около който е съсредоточена вековната борба между вярващите и враговете на благовестието. Ние не можем и не трябва да оспорваме правото на нашите противници да изследват най-стриктно достоверността на новозаветните книги и на цялата Библия. Самият Христос не само не забранява, а подтиква към такова изследване (Йоан 5:39). Но, от друга страна, имаме право да изискваме този анализ да бъде наистина добросъвестен и безпристрастен. Той трябва да наподобява разследването на почтен съдия, който със съвършено спокойствие изслушва всички свидетели и на ищеца, и на ответника и като прецени фактите, произнася своето решение

без предубеденост. За голямо съжаление обаче реалността е друга. Всеки, който пристъпва към изследване на Новия Завет с мнението, че чудесата изобщо не са възможни, вече е осъдил четирите Евангелия, защото във всички тях се говори за много чудеса. Същото се отнася и за тези, които твърдят, че в Евангелията има някои разногласия при предаването на едни и същи събития, като това дава повод за съмнение в достоверността на самото събитие. По такъв начин критиците на Евангелието не преценяват тази книга със същата мярка, с която измерват другите книги с историческо съдържание. Лесинг постъпва честно, когато им отговаря: „Кой си е позволявал в цялата световна история подобни заключения? Ако историците Тит Ливий, Полибий и Тацит описват едно и също събитие, битка или обсада с толкова различен подход, че обстоятелствата, предадени от единия, противоречат на подробностите, изложени от другия, нима някой е отхвърлял самото събитие, което те са видели от различни страни?” Тези правила, толкова лесно допускани при изследването на другите исторически книги, критиците отказват да приложат, когато разсъждават за Свещеното Писание. Те не искат да вярват в съществуването на чудесата и не признават никакъв Спасител. Затова предварително произнасят над евангелистите същата присъда, която някога Орлеанският херцог е изрекъл над своя нещастен роднина, френския крал Луи XVI: „Смърт без обяснение!“ Според нашите критици свещените книги на Новия Завет не са написани от онези хора, чиито имена носят. Това се отнася за Евангелията от Матей, Марк, Йоан, също и за голяма част от апостолските Послания. От 13-те Послания на ап. Павел про-

тивниците ни признават за достоверни само четири (към римляните, към галатяните и двете Послания към коринтяните). Но дори нашите опоненти да имаха право в това отношение, истината и величието на християнството изобщо не биха пострадали, тъй като би било много лесно въз основа на тези четири Послания да докажем божествеността на Иисус Христос, Неговата личност, Неговия живот и делата Му. В тези признати от критиците Послания ап. Павел говори за знаменията и чудесата, съдействали за разпространението на благовестието (Римл. 15:19; II Кор. 12:12), и за чудодейната сила, дадена от Бога на някои християни (I Кор. 2:10). В тези четири Послания Павел представя Христос като свят и непознал грях (II Кор. 5:21), като Син Божи (II Кор. 4:4),„Господ от небето” (I Кор. 15:47), идващ Съдия (Римл. 2:16). Апостолът свидетелства за възкресението на Господ удивително ясно. Той посочва очевидците на възкресението: Петър, единадесетте ученици, „повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи до днес, а някои и починаха“ (I Кор. 15:6). Но нямаме намерение да се задоволяваме с милостта на нашите противници. Целта ни е да разгледаме задълбочено новозаветните текстове и да приведем убедителни доказателства за тяхната достоверност, за да видим доколко заслужават нашето доверие. Според критиците по-голямата част на книгите на Новия Завет (с изключение на споменатите четири Послания от ап. Павел) са били написани от неизвестни хора сто и петдесет години след раждането на Христос. Те предполагат, че през първото столетие след смъртта на Христос хората са измисляли различни легенди за Неговото раждане, за живота Му, за делата и смъртта Му. А авторите на Евангелията са записали всички тези приказки в своите книги. Критиците заявяват, че не ги интересува дали евангелистите са направили това съзнателно, или не, дали самите те са знаели истината, или нарочно са я крили. Но такъв подход към апостолите би могъл да промени нашето убеждение за характера на самите евангелисти, не и за достоверността на Евангелията. Те са били написани не след сто и петдесет години, а не по-късно от първото столетие и техни автори са хората, чиито имена носят. Имаме множество свидетелства и доказателства за това. Епископ Игнатий Антиохийски, ученик на Йоан Богослов, хвърлен на 20 октомври 107 г. по заповед на римския император Траян да бъде разкъсан от диви зверове, разделя в своите писма Новия Завет на две основни части: Евангелията и Посланията на апостолите. Следователно всички тези текстове са съществували по негово време.

Поликарп, епископ на Смирна, също ученик на ап. Йоан, който със смъртта си засвидетелства достоверността на Евангелието, много добре е познавал всички новозаветни текстове и често се е позовавал на тях в своите писма. Ученикът на Поликарп – Ириней, епископ на Лион, – осъден на смърт заради благовестието, свидетелства: „Достоверността на нашите Евангелия е такава, че дори лъжеучителите я потвърждават. Иначе те не биха използвали авторитета на Свещеното Писание, за да подкрепят своето лъжеучение.“ Ириней Лионски казва в своите писма, че като млад лично е сверявал чутите от Поликарп разкази, които смирненският епископ на свой ред е слушал от самите апостоли, с написаното в Евангелията и не е намирал никаква разлика. Юстин мъченик, обезглавен през 163 г. в Рим заради Евангелието, обикаля християнските църкви на Изток и разказва: „В неделя вярващите се събират и четат достойните писания на апостолите, наричани Евангелия.” Следователно по онова време Евангелията са били разпространени и известни в християнските църкви. Фактът, че става дума за новозаветните Евангелия, се потвърждава от многобройните цитати, които привежда Юстин, например за Господната вечеря, за душевната борба на Христос в Гетсиманската градина.

Напълно невъзможно е в първото столетие, когато съвременниците на Иисус Христос все още са живи, Евангелията да са били измислени или да са се разпространявали под измислени имена. Въпреки че са били правени такива опити. Появили са се немалко подправени Евангелия, от които девет са запазени до наши дни. Но Църквата веднага ги е отхвърлила единодушно и така още веднъж е потвърдила достоверността на четирите Евангелия. Например Тертулиан, умрял през 220 г., цитира в произведенията си цяла поредица християнски епископи, от апостолите до своите съвременници, като свидетели за достоверността на новозаветните книги. Отецът на Църквата Ориген, умрял през 202 г., се позовава на четирите Евангелия, тринадесетте Послания на ап. Павел, първите Послания на Петър и Йоан, като казва: „Те са приети от цялата Божия Църква, съществуваща под небето, без никакво противоречие.“ На същото основание и Евсевий, първият историк на християнската Църква, свидетелства за тези книги, че„са приети от всички единодушно“. Такива доказателства съществуват за всяко Евангелие поотделно. Папий Йераполски, ученик на Йоан, казва недвусмислено, че Матей е написал своето Евангелие на еврейски език.

До нас неговото Евангелие е стигнало само на гръцки. Но тъй като точно то е било разпространено из цялата древна Църква и не поражда никакви подозрения, с основание можем да заключим, че гръцкото Евангелие от Матей е верен превод на своя еврейски оригинал. Марк не е слушал лично Господ, но е съпровождал ап. Петър. Затова е предал някои събития така, както е чул за тях от Петър. Когато пише, за Марк е най-важно да не пропусне нищо от чутото и да не изкриви нищо в своя разказ. Лука, спътникът на ап. Павел, написал Деяния на апостолите, свидетелства в началото на тази книга за себе си, че е автор и на Евангелието, известно с неговото име. Няма как да се усъмним в истинността на думите му. Несъмнено най-късно е написано Евангелието от Йоан. Самият Йоан е умрял на преклонна възраст по време на император Траян (98-117). Докато е бил жив, би било нелепо в християнските църкви да се разпространява някакво фалшиво Евангелие. Това е било невъзможно и докато са били живи непосредствените ученици на Йоан – Игнатий Антиохийски и Поликарп Смирненски. Можем да обобщим, че за основните книги на Новия Завет – четирите Евангелия – има толкова исторически свидетелства и потвърждения на достоверността им, че в това отношение едва ли може да се сравни с тях която и да било книга от древността. Досега говорихме за външните доказателства. Но към тях се присъединяват и вътрешните доказателства, в съдържанието на самите новозаветни текстове. Евангелията и Посланията са написани от хора, родени и възпитани в Палестина, неполучили високо образование, с изключение на двама – Лука и Павел. В техните съчинения, ако са достоверни, би трябвало съвсем точно да се отрази характерът на онова време. Описанията на новозаветните автори са в пълно съответствие с произведенията на юдейските и езическите историци. Както евангелистите изобразяват юдейския народ, фарисеите и садукеите, самаряните, Ирод и Пилат, по същия начин ги рисува юдейският историк Йосиф Флавий.

Апостолите сами са преживявали представените от тях събития, те не са черпили сведения от книгите. Всички посочени от тях географски имена и факти при щателно научно изследване се оказват напълно верни. След разрушаването на Йерусалим и неговите околности цялата тази територия е била неузнаваемо променена. По времето на римския император Адриан (117-138) в Юдея са били разрушени повече от 50 поголеми града, а 985 села са били напълно изтрити от лицето на земята. Ако Евангелията са създадени в по-късен период, техните автори едва ли биха избегнали грешките при описанията на повечето местности. Но в това отношение новозаветните писатели не могат да бъдат упрекнати в нищо. Езикът, на който са написани Евангелията, е именно такъв, какъвто може да се очаква по онова време от юдеите, говорещи на гръцки. Стилът на евангелистите е прост, без всякаква украса, какъвто би трябвало да използват хора в тяхното положение. Това също е ясно опровержение на теорията, че Евангелията са измислени по-късно. Много от фактите, които те предават, остават без пояснение, защото евангелистите говорят за събития, известни на всички техни съвременници. В доста случаи техните бележки за времето и мястото са недостатъчно ясни. Причината е, че когато са

писали своите книги, те не са виждали необходимост от по-голяма конкретност. А в един по-късен период тази потребност би била неизбежна. Личността на Иисус Христос е представена така живо и нагледно, както е възможно само при лично общуване с Него или с тези, които са били близо до Него. Прочетете мястото, където Йоан описва своята първа среща с Иисус, като споменава най-малките подробности (Йоан 1:35). Обърнете внимание, че този евангелист, когато говори за Йоан Кръстител (повече от двадесет пъти), никога не го нарича „Йоан Кръстител“, както правят останалите евангелисти. Всеки друг писател, различен от евангелиста Йоан, несъмнено би отличил Йоан Кръстител от апостола. Самият апостол обаче не вижда необходимост от това. Обърнете внимание също, че Йоан нарича всички други ученици по име, докато себе си никога не назовава пряко, а използва намеци: „ученикът, когото Иисус обичаше“ (Йоан 21:20), който „се беше облегнал на гърдите Иисусови” (Йоан 13:23). За Йоан е бил достатъчен дори такъв намек, тъй като Църквата, на която е предал своето Евангелие, добре е знаела за кого става въпрос и кой е написал текста. Сравнете общия характер на Евангелието с характера на евангелиста Йоан и ще откриете, че те си съответстват много.

Забележете, че евангелистът Лука в книгата Деяния на апостолите винаги казва „ние“, когато е заедно с Павел, и говори само за апостола – „той“, когато са разделени. Обърнете внимание, че Павел моли своя ученик Тимотей да вземе „фелона (наметалото)... и книгите, особено кожените“ (II Тим. 4:13), които апостолът е оставил в Троада. Това за учените филолози не са просто дреболии, а тънки детайли, които не могат да бъдат измислени и допълват множеството споменати доказателства за достоверността на новозаветните текстове. В книгите на юдейските и езическите писатели от онова време също намираме сведения, които потвърждават достоверността на евангелските повествования. Юдейският историк Йосиф Флавий разказва за това, че Йоан Кръстител е бил обезглавен (Мат. 14:10; Лука 9:9); за големия глад по време на император Клавдий (Деян. 11:28-29); за ужасната смърт на Ирод Агрипа (Деян. 12:20-23); за египетското въстание (Деян. 21:38). Римският историк и писател Тацит посочва: „Христос е осъден на смърт при царуването на Тиберий от римския управител на страната – Понтий Пилат.“ До тези сведения на юдейските и езическите историци с основание може да поставим свидетелствата на самите евангелисти и апостоли. Лука започва своето Евангелие със следните думи: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха онези, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил“ (1:1-4). Самият автор описва подхода си и достоверността на фактите, които използва. Така можем да се убедим и в истинността на неговото изложение в книгата Деяния на апостолите. Там Лука ни отвежда в Палестина, Мала Азия, Гърция, Италия и ни показва християнските църкви, школите на езичниците, юдейските царе, езическите съдилища. Той използва множество исторически и географски названия. Нашите противници трябва да признаят, че достоверността на всички тези имена, места и събития не подлежи на съмнение. Доказателство за това е и фактът, че от целия юношески живот на Иисус, за който са били разпространени много апокрифни предания, Лука включва само едно събитие (2:41-52) като историческо, каквото е в действителност. Ще добавим и свидетелството на ап. Павел, чиито мъжество, проницателност, благоразумие и предпазливост не подлежат на никакво съмнение. Такъв човек не може да бъде нито лъжец, нито мечтател. Вече видяхме как говори той за знаменията и чудесата и как изповядва Божия Син, Когото изобразяват евангелистите. Но нека чуем и ап. Петър. Във второто си Послание той пише: „Ние ви явихме силата и пришествието на нашия Господ Иисус Христос не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бог Отец чест и слава, когато от великолепната слава

дойде към Него такъв глас:„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (II Пет. 1:16-18). Ап. Йоан потвърждава всичко това: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота... което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отец и Неговия Син Иисус Христос“ (I Йоан 1:1-3).

Би било много несправедливо, ако без да имаме основание, отхвърлим тези свидетелства. За да напишат истината, от евангелистите се е изисквало да имат свети чувства, здрав ум и честен характер. Нямаме причина да оспорваме тези техни три свойства. В противен случай Господ не би ги избрал за Свои ученици. А и те не са били жадни за чудеса и лековерни, както понякога ги представят. Напротив, Иисус ги упреква, когато след чудотворното нахранване на народа мислят малодушно за това, че не са взели хлябове (Мат. 16 гл.). Те не могат да повярват в Неговото възкресение, защото им се струва измислица (Марк 16:11-14; Лука 24:11-23; Йоан 20:25). Учениците остават дълго в това състояние на неверие и самият Господ ги изобличава: „О, несмислени и мудни по сърце“ (Лука 24:25). Един от тях – Тома – не вярва, докато лично не се среща с Христос (Йоан 20:24-29). Господ предупреждава ясно Своите ученици какво да очакват, ако Го следват. Когато служат на Христос, те не се надяват да спечелят пари, имоти, почести или власт. Напротив, предварително знаят, че ги чакат окови, скърби и преследвания, мъчителна и позорна смърт. Такава награда не би могла нито да подкупи, нито да съблазни бедното човешко сърце. Но виждате с каква радост и мъжество те стоят после пред своите

врагове и заявяват: „Ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули“ (Деян. 4:20). Или как отиват в тъмница и на смърт. Кой разумен човек ще се подложи на мъчения и смърт заради някаква лъжа или измислица? Само могъщата и дълбока, вечна и божествена истина, която са познали учениците на Христос, е можела да ги въодушеви за подобно геройство, мъжество, и самоотверженост. Но дори те да са искали да „измислят“ Евангелието, не биха могли да го направят. Много от живите тогава свидетели и очевидци лесно щяха да разобличат тяхната лъжа. Враговете на Господ са били особено усърдни. Но никой от съвременниците им не е можел да уличи апостолите в лъжа, затова и са мълчали. Достоверността на новозаветните книги се потвърждава и от простотата, с която е предадено тяхното съдържание. Когато четем Евангелията, можем да видим с каква неподправена наивност евангелистите описват това, което са чули и видели. С детска искреност и простодушие те разказват за собствените си недостатъци и слабости. Не скриват и упреците, които получават заради това от Господ. Признават как по детски спорят за първенството в Божието Царство, заклеват се да умрат с Христос, но скоро всички Го оставят, а Петър три пъти се отрича от своя Учител. Евангелистите описват Личността на Спасителя с особена простота и изключителна вярност. Те никъде не Го засипват с похвали, а предават думите Му така, както са ги запомнили. Говорят за Неговите чудеса и дела толкова естествено и просто, като за случки от всекидневния живот. С еднаква любов изобразяват Христос, когато се радва в кръга на учениците Си и когато плаче, възмущава се, търпи глад и се изморява или когато заповядва на бурята и възкресява мъртвите. А кристално чистия и светия характер на Господ, величието на Неговото учение и постъпките Му – как биха могли да измислят всичко това? Тези неуки, повлияни от предразсъдъците на своето време и своя народ, ограничени хора – как биха могли да измислят такава Личност? Те дори разказват за Иисус неща, които в очите на юдеите и езичниците по-скоро биха намалили, отколкото да увеличат Неговата слава: например как в Гетсимания Той започва да скърби и да тъгува: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:38); как потта Му пада като капки кръв на

земята (Лука 22:44); как възкликва, докато е на кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). Би било поестествено да се премълчи всичко това, ако целта беше Христос да бъде представен с възможно най-голям блясък. Също така вярно и точно са описани в Евангелията второстепенните герои и обстоятелства. Сравнете как Лука и Йоан, напълно независимо един от друг, описват еднакво двете сестри на Лазар: скромната, разсъдителна Мария и живата, активна Марта. Забележете как е изобразен стотникът от Капернаум (Лука 7:1-9), който си представя, че Иисус Христос се разпорежда с болестите така, както той – със своите войници. Всички новозаветни писатели – Матей, Марк, Лука, Йоан, Павел, Петър, Яков и т.н. – имат отличителни черти на своя характер. Но ако изследваме образа на Христос, Неговия живот, смъртта, възкресението, учението и делата Му, както са описани в техните книги, с изумление трябва да признаем наличието на необикновено съгласие и единство. Това е възможно само защото всички писатели са черпали от един и същ чист извор. Те рисуват една Личност, изобразяват един живот, всеки по своему, но с удивително духовно единство. Павел проповядва повече разпънатия Христос, Петър – възкръсналия Христос. Йоан описва живота в Христос, Яков – плодовете на вярата,

но във всичко това няма никакво противоречие, защото става дума за различни лъчи на една и съща Истина. Нека умните и неразумните спорят за достоверността на Свещеното Писание. Историята отдавна е решила този въпрос. Не може да бъде басня онова, което е съборило идолските капища и е накарало да се прекланят пред Голготския кръст всички народи на земята. Не може да бъде басня онова, което винаги е разпространявало и продължава да разпространява между народите Истината и Свободата, Правосъдието и Любовта. Не може да бъде басня онова, което завинаги е разрушило „делата на тъмнината“ и е донесло „думи на светлина и живот“. Не може да бъде басня онова, което на безброй погинали грешници е дало вечно спасение и мир, на безброй опечалени – утеха и радост, на безброй умиращи – мъжество и надежда. Не може да бъде басня онова, което без всякаква власт, военна мощ и насилие, въпреки всички преследвания царува хилядолетия в сърцата на хората и сега, както преди, проявява същата божествена сила. Църковната и светската история, цели народи и отделни семейства, бедни грешници на земята и светии до Божия престол, небето и земята – всички единодушно свидетелстват за онези благословения, които са им донесли новозаветните книги.

дин човек беше забелязал: „Ако трябва да смятаме за безумци тези, които в сърцето си отхвърлят Божието битие, колко по-безумни са онези, които искат да докажат математически на безбожниците, че Бог съществува.“ В това наблюдение има истина. Да даваш на безбожника каквито и да било доказателства в областта на вярата, е също толкова безполезно, както да убеждаваш слепия, че небето е синьо. Слепороденият няма да разбере за какво говориш и още по-малко ще бъде способен да следи доказателствата ти. Също толкова трудно и безразсъдно е да доказваш на духовния слепец величието и съвършенството на християнския светоглед. Самият Божи Син, Светлината на света, Източникът на истината, докато е на земята, свидетелства за това със Своята молитва: „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци” (Мат. 11:25). Не казва ли същото ап. Павел: „Къде е мъдрецът? Къде е книжовникът? Къде е разисквачът на този век? Не обезуми ли Бог мъдростта на този свят?” И веднага отговаря: „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта” (I Кор.

1:20-21).

Затова не очакваме, че някой, който се противи на вярата в Иисус Христос и очевидната истина на Евангелието, би могъл да промени отношението си към Бога, като прочете нашите доказателства. И причината не е, че те са недостатъчно убедителни, а че истинската вяра не идва „от доказателства“, тя е „от слушане“ на Божието Слово и е плод на Светия Дух. Дори най-мъдрите от всички мъдреци да поведат борба за делото на Евангелието и да посочат всички съществуващи в света доказателства, нашите невярващи противници пак не биха признали, че се заблуждават. Но и ако успеем да ги доведем до явно признание, че да вярваш, е поразумно, отколкото да не вярваш, надали бихме спечелили нещо. Разбира се, с това признание ще се положи едно утешително начало, което „дава надежда”, но и то би било съвсем незначително и далечно от вярата, която „е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, което не се вижда” (Евр. 11:1). Тома, когато чува за явяването на възкръсналия Христос, не вярва на учениците. Въпреки всички техни доводи той изисква физически доказа-

телства. Струва му се, че дори лично да беше видял Христос възкръснал, не би повярвал, преди да се убеди, като докосне раните Му (Йоан 20:25). Тома няма правилно разбиране за вярата. Той не знае, че вярата е „разкриване на онова, което не се вижда“, и че когато виждаме, това не е вяра (Римл. 8:24). Христос казва на Тома: „Ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали” (Йоан 20:29).

Всичко това трябва да отнесем и към друг вид доказателства. Ап. Павел проповядва Христовото благовестие „не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила, та вашата вяра да се утвърждава не на човешка мъдрост, а на силата Божия” (I Кор. 2:1-5). Истинската вяра се утвърждава с думите на Бога. Вярата, ако е от Бога и е плод на Светия Дух, винаги ще съдържа покорност и послушание на Бога. „Който познава Бога, слуша ни; който не е от Бога, не ни слуша” (I Йоан 4:6). „Моите овци слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен... Казах ви, но не вярвате... понеже не сте от Моите овци” (Йоан 10:25-26). По въпросите за вярата главната роля играе сърцето, а разумът, въображението и чувствата имат спомагателна функция. Ако този ред не е спазен, вярата едва ли ще е истинска. С една дума, „плътският ум“ заглушава и потиска вярата у човека. А хиляди хора са заети със славата, печалбата, богатството и удоволствията на този свят. Те вече не могат, а и не искат да откъснат сърцето си от всичко това

(Мат. 19:23-24). Хиляди буквално са поробени от нужди и житейски грижи. Те постоянно се питат: „Какво ще ядем? Какво ще пием? Какво ще обличаме?” Затова се интересуват малко от най-важния въпрос в живота: какво да направим, за да наследим вечния живот? Хиляди са заслепени от блясъка на собствените си знания или на своя талант. Те се смятат за велики хора, които определят съдбата на света. За тях смирението или най-малкото принизяване на себе си е почти невъзможно. В Свещеното Писание е казано: „Който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15) и още: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно” (Мат. 18:3). Разбира се, нашето богатство, обществено положение, висок ранг, нашите блестящи дарби, както и оскъдният ни ум или материалната ни нищета не са главното препятствие към вярата. Слава на Бога, имаме хиляди примери как човешкото сърце разкъсва всички тези окови, превъзмогва всички затруднения и стига съзнателно до вярата в своя Спасител Иисус Христос.

Но плътският, духовно неновороден ум на човека винаги ще остане далеч от вярата в Бога. „Душевният човек не възприема онова, което е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере” (I Кор. 2:14). Ето защо хората не питат за Бога. Те се стараят по-бързо да Го отхвърлят или по-лесно да се отърват от Него. Измислят си собствени, достатъчно повърхностни понятия за морала и следват някакви религиозни правила, удобни

за тях и неизискващи никакви усилия и жертви. Такива хора обичат да говорят за добродетелите и ценят високо някои от тях. Говорят и за пороците – заклеймяват ги безпощадно. Това обаче не им пречи да предоставят пълна свобода на своите страсти, да живеят по светски и да смятат за мечтатели и лицемери онези, които говорят за Бога. Те се утешават с поговорки като: „С какъвто се събереш, такъв ще станеш“; „Против течението не се плува“ и т.н. Изискват от своите деца послушание и почит към себе си, а праведния и свят Бог, Който им е дал Своите заповеди, не слушат. Представят си Бога като слаб и неразумен баща, който им позволява да правят каквото поискат и независимо от тяхната крайна поквара дава на всички – добрите и злите, послушните и непослушните – небесното Царство. Така не обръщат внимание на думите, с които Бог изразява Своята строгост, святост и правосъдие: „Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят” (Изх.

20:4-5). Тези хора не разбират какво означава „да служим благоугодно на Бога с благоговение и страх, защото нашият Бог е огън, който изтребва” (Евр. 12:28-29). В наше време малцина вярват, че Той ни призовава: „Със страх и трепет вършете вашето спасение” (Фил. 2:12). При строгостта, с която ни говори Божието Слово: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7), се утешават с мисълта, че Бог е благ и е „длъжен“ да прощава всичките ни грехове. Защото ако признаят Библията за истинна, ще се наложи да произнесат присъда над самите себе си. Но за тях е по-изгодно да се съмняват в Божия Закон, да скриват или смекчават греха, да отхвърлят Божия съд и да наричат божественото откровение „бабини деветини“. Те с нескрито удоволствие трупат всевъзможни сведения, основания и „доказателства” против Бо-

жието Слово. Всичко това помага за техния духовен сън, за безгрижието и нежеланието им да четат Библията. Тяхното твърдение: „Не мога да вярвам“ всъщност не е нищо друго освен нежелание да вярват. Но бедното им сърце – при всички мними доказателства на разума – няма нито увереност, нито спокойствие. Под бляскавата културна външност и силните „научни“ фрази се крие една неизразимо горчива душевна скръб. Именно затова тези хора не могат да понасят самотата. Привличат ги тълпата, удоволствията – за да заглушат своето самосъзнание и да не се вслушват в страховете на сърцето и угризенията на съвестта си. По същата причина те старателно избягват евангелските събрания и проповедите на Божието Слово. Един индиец откровено признава: „Не ми е приятно, когато проповедникът ме гледа в лицето и вижда съкровените желания на сърцето ми.“ Но най-големият Познавач на човешката душа, Който знае „какво има у човека“ (Йоан 2:25), казва: „Всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши” (Йоан 3:20). Хората избягват да четат Библията не защото това противоречи на науката, а защото е в разрез с естествените влечения на техните сърца и осъжда греха им. Разбира се, доста поприятно е да се четат книги, които са снизходителни към нашите чувства, не пречат на греховните прояви на плътта ни и „гъделичкат слуха ни“ (II Тим. 4:3-4). Полковник Алън от Вермонт (САЩ) бил ярък противник на Евангелието, на което се подигравал в много от своите съчинения. Веднъж в кабинета си той четял на един свой приятел новата си статия, насочена срещу християнството. Но неочаквано го извикали при болната му дъщеря, която лежала в съседната стая. Отишли двамата с приятеля му. Момичето напрегнало последните си сили, прив-

дигнало се, погледнало баща си право в очите и казало: – Татко, усещам, че трябва да умра. Сега ми кажи как да умра: като вярвам в това, на което ти си ме учил, или в това, на което ме е учила покойната ми майка? Полковникът помълчал около минута и като въздъхнал дълбоко, отговорил: – Дете мое, вярвай в това, на което те е учила майка ти. Тя беше християнка. Подобно откровено признание на един безбожник говори недвусмислено в защита на вярата в Бога и Свещеното Писание. Действително, можеш да изживееш живота си без Христос, без Христос да направиш земното си съществуване леко и приятно, но не можеш без Него да преминеш през мрачната долина на смъртта и да застанеш пред страшния Божи съд. Неверието се опитва да скрие това от себе си и от другите. То постъпва като Агаг, царя на амаликитците. Когато се приближава към пророк Самуил, за да бъде обезглавен, Агаг полушеговито казва: „Горчилото на смъртта навярно е отминало!” (I Цар. 15:32). Често хората твърдят, че са равнодушни към смъртта, но това е само външно, а бедното сърце не се съгласява. Нашите естествени човешки сили са достатъчни само за да умрем прилично. Но това не е същото като да умрем помирени с Бога, повярвали, новородени, спасени. Ако ни се отдава да крием от хората своя страх

и безпокойствата си, това не значи, че сме се избавили от тях. При по-откровените невярващи има часове и минути, когато неочаквано разкриват душата си и хората виждат борбата в сърцето им. Веднъж по оживеното пристанище в Ню Йорк се разхождали двама приятели, потънали в сериозен разговор. Единият от тях, ще го наречем Сандърс, смятал да се качи на парахода, който се отправял към Европа. За какво си говорели приятелите няколко минути преди котвата да бъде вдигната? Сандърс бил на средна възраст и всички обстоятелства в живота му изглеждали наред: бил богат, образован, любимец на обществото. Признавали го за душата на многобройните кръгове, сред които се движел. Нерядко периодичните издания в града помествали негови малки статии, написани с остроумие, ловкост и умение. Но за съжаление неговото образование, находчивост и дълбокомислие не били посветени за служение на божествената истина. Сандърс бил невярващ човек. Писмено и устно защитавал неверието, съзнателно служел на царя на мрака и лъжата. И ето сега той тръгвал за Европа да търси нов материал, за да обоснове своето неверие. В очите на хората Сандърс бил по-щастлив от всички смъртни. Той прекарвал живота си в безкрайни удоволствия и наслаждения, имал неограничена свобода на действие. Но какво не му достигало? Когато се сбогувал с при-

ятеля си, той виждал в перспектива нови неизчерпаеми развлечения и удоволствия. Европа му предлагала всички възможни наслади. Навсякъде го чакали приятели и съмишленици, на които бил препоръчан или с които се надявал да се свърже. Защо обаче Сандърс бил толкова мрачен? Защо лицето му било така развълнувано? Приятелят, с когото разговарял, отдавал това на предстоящата раздяла. Той хванал Сандърс под ръка и се опитал да го развесели, като рисувал пред него с живи и блестящи краски всичко, което го очаквало. Сандърс мълчал, докато слушал снизходително приятеля си. От време на време лицето му изразявало горчивина, а походката му ставала все по-неспокойна и бърза. Личало, че се бори с някаква мисъл, която не можел да преодолее и не се решавал да изкаже. Накрая се чул сигналът за отплаване на парахода. Сандърс хванал приятеля си за ръка и с горчивина промълвил: – Ти каза истината – че пред мен се открива светло и очарователно бъдеще. Само едно помрачава предстоящите удоволствия...

– И какво е то? – възкликнал удивен приятелят му. Сложил ръка на челото си, Сандърс бавно и сериозно отговорил: – Ами ако в действителност всичко, за което говори Библията, е истина? О, ако знаех със сигурност и не се съмнявах, че със смъртта свършва всичко, щях да съм най-щастливият човек. Сърцето ми щеше да е спокойно и щастието ми – безкрайно. Но това жило на съмнението ме преследва навсякъде и не ми дава покой, като меч пронизва болната ми душа. Помисли само – ако Библията казва истината, ще умра завинаги. Тогава цялата прелест на земния ми живот е нищожна, бъдещето ми е ужасно, всичко е изгубено! Когато чул това признание, приятелят на Сандърс се изумил. Той не очаквал нищо подобно от него. Сандърс побързал да се качи на парахода и след няколко минути отплавал в синята шир. По-късно едно страшно известие обиколило целия свят: великолепният параход, на който се качил Сандърс, бил застигнат от буря и се разбил в подводна скала. Спасили се малцина. За съдбата на Сандърс не

се знаело нищо – той явно споделил участта на мнозината пътници от потъналия параход. Тук не съдим нещастния Сандърс, още повече, че не са ни известни обстоятелствата около неговата смърт. Възможно е и той като разбойника на кръста да се е покаял и да се е помирил с Бога в последния момент. Но знаем, че възклицанието му: „Ами ако в действителност всичко, за което говори Библията, е истина?” се е изтръгвало и все още се изтръгва от сърцата и съвестите на хиляди негови „съмишленици”. Пред нас има две средства срещу неверието. Едното е силно, другото – всесилно. Ще кажем отначало няколко думи за второто. Иисус Христос притежава това всесилно средство и ни го предлага: „Учението Ми не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил; който иска да върши волята Му, ще разбере дали учението Ми е от Бога, или Аз от Себе Си говоря” (Йоан 7:16-17). Това средство, ако се прилага както трябва, ще ни изцели и ще ни избави от всяко неверие. Някои разбират този стих по следния начин: „Който изпълнява Моето Слово, разбира дали то е от Бога. Който

не може или не иска да направи такъв опит, не трябва да говори нито за, нито против християнството.“ За съжаление на скептиците не достига нито честност, нито откровеност. През XVIII век във Вюртемберг е живял юристът Яков Мозер – човек, чието име е известно в цяла Германия като знаменит законовед и съдия. Когато трябвало да се реши изключително сложен и важен въпрос в държавните и съдебните дела, се обръщали лично към Мозер или търсели насоки в многобройните му съчинения. Всички, които искали помощта му, предварително били сигурни, че ще получат добър, справедлив и безпристрастен съвет. Мозер никога не изкривявал и не нарушавал истината, никога не наричал истината лъжа и лъжата – истина, не остъпвал от правдата и не се съгласявал да отстъпи, дори цялата власт на света да го принуждавала. На младини Мозер се запознал с насмешките на Волтер над Библията. Като истински юрист, преди да повярва на Волтеровите думи и оценки, Мозер сметнал за необходимо лично да прочете тази книга. Докато я четял внимателно, стигнал до седмата глава на Евангелието от Йоан: „Учението Ми не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил; който иска да върши волята Му, ще разбере дали учението Ми е от Бога, или Аз от Себе Си говоря” (Йоан 7:16-17). „Какво? – си казал Мозер, – нима Иисус Христос е направил изпитването на Своето учение толкова лесно? Би било подло и безсъвестно, ако човек с душа, жадуваща истината, го подмине, без да провери онова, за което говори Спасителят. Да опитаме...“ Така юристът започнал да изследва волята на Този, Който е пратил Иисус Христос. Мозер четял Божието Слово и всичко звучало в ушите му като ново и истинно. Мозер започнал да живее с Бога, все повече познавал Божията воля и копнеел да изпълнява Божиите заповеди. Колкото по-старателно правел това, толкова по-обшир-

ни и неизмерими се откривали пред него сферите на Божиите заповеди. Колкото по-дълбоко вниквал в тях, толкова повече разбирал колко нищожен и греховен е самият той. Колкото повече осъзнавал своята нищожност и греховност, толкова по-величествено и привличащо му се откривал Христос. Не след дълго с голяма радост в душата Мозер си казал: „Наистина, Ти си единородният Син на Всевишния, Светия Бог! Който вижда Теб, вижда безначалния Отец...“ Мозер станал християнин. Ето какво пише той за това в едно от своите съчинения: „Иисус Христос е и винаги ще бъде звено между Бога и мен, между мен и Бога. За мен Христос е всичко и във всичко. Освен Христос нямам и не искам да имам какъвто и да било друг посредник и бог.“ С тази вяра, с християнска радост и упование Мозер умира през 1785 г.

жията воля“. Започнете сериозно да изпълнявате тази воля и ще бъдете на истинския път, който води към Божията цел. Ще познаете необятността на божествените откровения и тяхната бездънна дълбочина. Тогава ще спрете да извинявате собствените си слабости или да се успокоявате с въображаемата Божия безучастност. При това ще осъзнаете своето собствено безсилие пред греха, своята вина пред Бога и ще протегнете ръце към Спасителя на грешниците. Има още едно средство – силно средство, както го нарекохме. Първото средство, всемогъщото, не е в нашите ръце. Но въпреки това можем да го препоръчаме на противниците си. Второто средство е в нашите ръце. Всичко зависи от това, дали желаем да го употребим и как точно. Иисус Христос предлага и това средство,

Онова средство срещу греха, което предлага самият Иисус Христос, трябва да бъде истинско и всесилно. Това, което е изпитал Мозер, може да провери всеки човек, който честно и искрено е готов да бъде подложен на същото изпитание. Възможно е да водим почтен живот, да пазим себе си от страстите и тежките пороци до такава степен, че другите да не ни упрекват в нищо, и все пак да сме далеч от Христос и да не изпълняваме Божията воля. Обикновено хората следват собствената си воля, когато се водят от внушенията на собствения си разум или имат предвид своето щастие и чест. Преди всичко трябва да разбираме Божията воля. Започнете да четете Свещеното Писание, сериозно и искрено да се задълбочавате в него и скоро ще трябва да признаете, че „това е Бо-

като казва: „Вие сте светлината на света. Не може да се укрие град, който стои навръх планина. Нито като запалят светило, го слагат под крина, а – на светилник и свети на всички вкъщи. Така да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Мат. 5:14-16). Някой беше казал: „Най-добрият начин да обръщаме хората към Христос е да водим толкова привлекателен християнски живот, че те да се питат: „Откъде дойдоха тези християни? Та те са съвсем различни. Кой ги е направил такива?“ Когато отговаряме на подобни въпроси, ни се предоставя чудесна възможност да свидетелстваме за нашия Спасител.

В

секи е чувал хората да се карат. Понякога това звучи смешно, понякога просто е неприятно. Както и да звучи обаче, смятам, че можем да научим нещо много важно, като се вслушаме в думите им. Те казват неща като: „Ще ти хареса ли, ако някой направи същото на теб?“, „Това е моето място, аз пръв бях тук“, „Остави го намира, нищо лошо не ти е направил“, „Дай ми малко от твоя портокал, нали и аз ти дадох от моя!“ Хората изричат такива неща всеки ден – образованите и неуките, децата и възрастните. Интересното във всички тези забележки е, че човекът, който ги прави, не казва само, че поведението на другия не му харесва. Той се позовава на

някакви норми на поведение, като очаква и събеседникът му да ги знае. Другият човек много рядко отговаря: „Разкарай се с твоите норми!“ Почти винаги той се опитва да докаже, че онова, което е направил, всъщност не противоречи на нормите, а ако противоречи, има някакво важно оправдание. Явно и двете страни имат предвид някакъв Закон или Правило за честна игра, почтено поведение, морал или, както и да го наречем, нещо, за което те наистина са единодушни. И действително е така. В противен случай можеха да се сбият като животни, но не биха могли да се карат в човешкия смисъл на думата. Когато хората се карат, те се опитват да докажат, че другият не е прав, а това не

би било възможно, ако нямаха някакво споразумение по въпроса какво е добро и какво е зло. Ето този Закон, или Правило за доброто и злото, беше наречен Законът на природата. Сега, когато говорим за „законите на природата“, обикновено имаме предвид гравитацията, наследствеността, законите на химията или нещо подобно. Но когато древните мислители са нарекли Закона за доброто и злото „Закон на природата“, те всъщност са имали предвид Закона на човешката природа. Идеята е била, че както всички тела се подчиняват на закона за гравитацията, а организмите – на биологичните закони, така и съществото, наречено човек, има свой закон. С

тази голяма разлика, че едно тяло не може да избира дали да се подчинява на закона за гравитацията, или не, докато човекът може да избира дали да се подчини на Закона на човешката природа, или да го наруши. Всеки човек във всеки момент е подвластен на различни закони, но е свободен да наруши само един от тях. Тялото му се подчинява на гравитацията и не може да се освободи от нея. Ако го оставим без опора във въздуха, той ще падне, без да има поголям избор от хвърления камък. Човекът не може да нарушава законите, общи за него и другите обекти, но законът, който е специфичен за неговата човешка природа и го разграничава от животните, зеленчуците или предметите, е единственият, който той може да нарушава по свой избор. Този закон е бил наречен Законът на природата, защото хората са смятали, че е заложен у всеки от тях със самото му раждане и няма нужда да бъде учен. Разбира се, те не са отричали, че някъде може да се открие странен индивид, който не го знае, както има хора, които са далтонисти

или са лишени от музикален слух. Но разглеждайки човечеството като цяло, те са мислели, че разбирането за почтено поведение е очевидно за всеки. Аз вярвам, че са били прави. Ако не е така, тогава всичко, което сме казвали за войната, се оказва безсмислица. Какъв е смисълът да твърдим, че врагът е бил на страната на злото, ако доброто не е нещо действително, което нацистите дълбоко в душата си също като нас са знаели и е трябвало да следват? Ако те не са имали никакво понятие за това, което ние наричаме добро, тогава въпреки че пак би трябвало да * Луис, К. С. Отвъд човека. С., Нов човек, 1997, 19-29.

воюваме с тях, не бихме могли да ги обвиняваме за това повече, отколкото за цвета на косата им. Зная, че според някои хора идеята за един известен на всички Закон на природата, или на почтеното поведение, е неприемлива, защото различните цивилизации и епохи са имали твърде различен морал. Това обаче не е вярно. В техния морал са съществували различия, но те никога не са били абсолютни. Ако някой си направи труда да сравни нравствените учения например на древните египтяни, на вавилонците, индусите, китайците, гърците и римляните, той наистина би останал поразен от приликата помежду им, а също от близостта им с нашето разбиране за морал. Тук само ще помоля читателя да си помисли какво би означавало напълно различен морал. Представете си страна, в която хората се възхищават от дезертьорството в боя, или човек се

то на доброто и злото, в следващия момент ще видите същия този човек да отстъпва от убеждението си. Той може да не изпълни своето обещание към вас, но ако вие се опитате да направите същото спрямо него, преди изобщо да си отворите устата, ще възрази: „Това не е честно.“ Едно правителство може да настоява, че договорите не означават нищо, и в следващата минута да обори собственото си твърдение, като заяви, че конкретният договор, който иска да наруши, е несправедлив. Но ако договорите не означават нищо и ако не съществува Законът на природата, каква е разликата между справедлив и несправедлив договор? Явно сме принудени да вярваме в съществуването на доброто и злото. Хората могат понякога да грешат при дефинирането им, както грешат и в сметките, но доброто и злото се влияят от човешките вкусове и мне-

чувства горд да измами всички хора, отнесли се добре към него. Със същия успех можете да си представите и страна, където две и две прави пет. Хората са имали различно мнение по въпроса към кого трябва да се проявява себеотрицание – дали само към семейството, или към съотечествениците, или към всички. Но те винаги са признавали, че не бива да поставяме себе си на първо място. Себелюбието никога не е било почитано. Хората са имали различно мнение и по въпроса за броя на съпругите. Но те винаги са се съгласявали, че човек не може да има всяка жена, която му харесва. Най-поразителен обаче е следният факт. Срещнете ли човек, който казва, че не вярва в съществуване-

ния толкова, колкото таблицата за умножение. Сега ще премина към следващия въпрос. Никой от нас в действителност не спазва Закона на природата. Ако между вас има такива, които правят изключение, ги моля за извинение. Би било по-добре да прочетат някоя друга книга, защото нищо от онова, което смятам да кажа тук, не се отнася за тях. Обръщам се към останалите, обикновени човешки същества. Не ви поучавам и Бог знае, че нямам претенцията да бъда по-добър от когото и да било. Само се опитвам да привлека вниманието ви към един факт: тази година, този месец или, още по-вероятно, именно днес

не успяхме да се държим така, както очакваме другите да се държат с нас. Могат да съществуват най-различни оправдания. Онзи път, когато бяхте толкова несправедлив към децата, всъщност бяхте много изморен. Онази малко съмнителна работа с парите, която почти бяхте забравили, се случи, когато бяхте много затруднен финансово. И онова, което обещахте да направите за своя стар приятел и така и не направихте, е, вие никога не бихте обещали, ако знаехте колко ужасно зает ще бъдете. А колкото до вашето поведение към съпругата ви (или съпруга ви) или сестра ви (може и брат ви), ако знаех колко досадни могат да бъдат, не бих се учудил на

това - и въобще кой в крайна сметка съм аз? Аз съм си все същият, т.е. не успявам да спазвам както трябва Закона на природата и в момента, в който някой ми каже, че не го спазвам, в съзнанието ми изниква върволица от безкрайни оправдания. Въпросът обаче е, че тези извинения са още едно доказателство за това, доколко дълбоко, независимо дали ни харесва, или не, ние вярваме в Закона на природата. Ако не вярваме в почтеното поведение, защо сме така загрижени да извиняваме непочтеното си поведение? Истината е: ние вярваме в почтеността толкова много, че не можем да понесем факта, че я нару-

шаваме, и в резултат се опитваме да прехвърлим отговорността на другите. Защото всички тези оправдания измисляме само за лошото си поведение. Само него отдаваме на умората, грижите или глада, а доброто настроение отдаваме на себе си. Това бяха двата основни проблема, които исках да изложа. Първо, навсякъде по земята човешките същества споделят необикновената идея, че трябва да се държат по определен начин, и не могат да се освободят от нея. Второ, те в действителност не се държат по този начин. Познават Закона на природата и го нарушават. Тези два факта лежат в основата на всяко ясно разбиране за самите нас и за света, в който живеем. Някои от писмата, които получавам, показват, че за твърде много хора е трудно да разберат какво точно представлява този Закон на човешката природа, наричан още Нравствен закон или Правило за почтено поведение. Например някои ми пишат: „Това, което наричате Нравствен закон, не е ли просто нашият стаден инстинкт и той не се ли развива по същия начин, както другите ни инстинкти?“ Е, не отричам, че може да притежаваме стаден инстинкт, но не това разбирам под Нравствен закон. Всички знаем какво означава да бъдеш воден от инстинкт – от майчината любов, от сексуалния инстинкт или инстинкта за храна. Тогава изпитваме силна потребност или желание да действаме по определен начин. Понякога чувстваме точно такова желание да помогнем на друг човек: и няма никакво съмнение, че това желание също се дължи на стадния инстинкт. Но желанието да помогнем е нещо твърде различно от убеждението, че трябва да помогнем, независимо дали искаме, или не. Ако чуете вик за помощ, вероятно ще изпитате две желания – едното е да помогнете (дължащо се на вашия стаден инстинкт), другото е да стоите настрана от опасността (дължащо се на инстинкта ви

за самосъхранение). Но освен тези два вътрешни импулса ще откриете у себе си и нещо друго, което ви казва, че трябва да следвате импулса да помогнете и да потиснете импулса си за бягство. Това, което отсъжда между двата инстинкта и решава кой да бъде насърчен, не може да бъде нито един от тях. Както нотният лист, който ви посочва в даден момент да натиснете един, а не друг клавиш на пианото, не е просто един от клавишите. Нравственият закон ни казва кой тон да изсвирим: нашите инстинкти са само клавишите. Има и друг начин да разберем, че Нравственият закон не е един от нашите инстинкти. Ако два инстинкта са в противоречие и в човешкото съзнание не присъства нищо друго освен тях, очевидно по-силният трябва да победи. Но в моментите, когато разбираме най-ясно съществуването на Нравствения закон, той обикновено ни казва да застанем на страната на по-слабия инстинкт. Вероятно много повече искате да сте в безопасност, отколкото да помогнете на човека, който се дави, но Нравственият закон ви казва въпреки всичко да му помогнете. Нима този Закон не ни кара да се опитваме да направим верния импулс по-силен, отколкото е по природа? Имам предвид, че често се чувстваме задължени да стимулираме стадния инстинкт, като предизвикваме съжалението си и т.н., за да съберем достатъчно смелост и да постъпим правилно. Ясно е обаче, че не действаме инстинктивно, когато се заемаме да направим даден импулс по-силен, отколкото е. Ето и трети начин да разберем тази истина. Ако Нравственият закон беше един от инстинктите ни, би трябвало да можем да посочим някой наш вътрешен импулс, винаги подтикващ към онова, което наричаме „добро“, и винаги в съгласие с правилото за почтено поведение. Но не сме способни. Няма импулс, който Нравственият закон да не ни казва понякога да потиснем, нито импулс, който да не се налага под неговото ръковод-

ство понякога да насърчим. Погрешно е да се мисли, че някои от нашите инстинкти – например майчината любов или патриотизмът – са винаги добри, а други – като сексуалния или агресивния – са неизменно лоши. На практика много по-често се налага да потискаме агресивния инстинкт или сексуалното желание, а не майчината любов или патриотизма. Но има ситуации, в които е необходимо жененият мъж да насърчи сексуалния си импулс или войникът – агресивния си инстинкт. Има и случаи, когато любовта на майката към собствените й деца или обичта на даден човек към неговата страна трябва да се потиснат, за да не доведат до несправедливост към други деца или страни. Ако бъдем точни, добри и лоши импулси не съществуват. Нравственият закон не е инстинкт или група инстинкти: той е нещо, което поражда определена мелодия, наречена доброта или почтено поведение, като направлява инстинктите. Други хора ми писаха: „Това, което наричате Нравствен закон, не е ли просто една обществена договореност, нещо, което научаваме чрез възпитанието?“ Мисля, че тук има недоразумение. Хората, които задават този въпрос, обикновено приемат, че ако сме научили нещо от родителите и учителите си, то трябва да е само човешко изобретение. Но не е така. Всички сме учили таблицата за умножение в училище. Дете, израсло самÓ на пустинен остров, не би могло да я знае. Но нима от това следва, че таблицата за умножение е просто човешко споразумение – нещо, което хората са измислили за собствените си нужди и са можели да го променят, ако са искали? Напълно съм съгласен, че научаваме Правилото за почтено поведение, както и всичко останало, от родителите и учителите си, от приятелите и книгите. Но някои от тези неща са само споразумения, които биха могли да бъдат различни, например движението по пътищата би могло да е ориентирано както наляво, така и надясно. Други неща

обаче, да речем математиката, са безусловни истини. Въпросът е към коя категория спада Законът на човешката природа. Има две причини да се твърди, че той е подобен на законите в математиката. Едната е, че макар да съществуват различия в представите за морала на отделните епохи или страни, на практика те не са много големи и във всички тях може да се открие действието на един и същ Закон, докато обикновените споразумения,

ския пред нацисткия морал. В действителност обаче всички вярваме, че едни морални представи са по-добри от други. Да видим какво следва от тук. В момента, в който кажете, че една съвкупност от морални представи може да е по-добра от друга, вие всъщност сравнявате и двете с определен модел, като смятате, че едната отговаря в по-голяма степен на модела от другата. Но моделът, според който преценявате двете системи от идеи, е нещо съвсем различно от тях.

като правилата за движение по пътищата или модата при дрехите, могат да се различават безкрайно. А ето и другата причина. Когато мислите за различията в морала на два народа, смятате ли, че моралът на единия във всяко отношение е по-добър или полош от този на другия? Дали някои от настъпилите промени са довели до усъвършенстване? Ако не, тогава никога не би бил възможен какъвто и да е нравствен напредък. Напредъкът означава не просто промяна, а промяна към по-добро. Ако никоя съвкупност от морални представи не е по-истинна или по-добра от друга, не би имало смисъл да предпочетем морала на цивилизацията пред този на дивашкото племе или християн-

На практика ги сравнявате с някакъв истински морал, признавайки, че доброто съществува независимо от това, какво мислят хората, и от факта, че някои представи се доближават повече до истинското добро от други. Тогава ще направя извода, че макар разликите в представите на хората за почтено поведение често да ви карат да подозирате, че не съществува естествен Закон на поведението, онова, което сме принудени да мислим за тези разлики, на практика доказва точно обратното.

обре, ще преброя до три и ще си отворя очите... Едно... Не, няма смисъл. Знам, че ще го видя на прага. А може вече да е застанал до главата ми.“ С рязко движение Дейвид се изправи и седна в леглото: – Знам, че си тук! Филип се хвана за сърцето.

– Моля те, никога повече не прави такива резки движения! Ужасно ме стряскаш! Не издържам!

– Филип, и аз не издържам! 4 без 10 през нощта е, искам да спя! Очите на Филип се ококориха, а цялото му тяло се сви и започна да трепери. В тъмното приличаше почти на гърч. Дейвид мразеше тези моменти от цялото си сърце.

– Добре, извинявай! Пак ли сънува кошмари? Виж, Фил, издръж до утре. Ето, очакваният ден дойде! Утре ще бъда с теб на прегледа!

– Ще дойдеш ли наистина?

– Разбира се, нали ти обещах! Филип, видимо успокоен, се поизправи и избърса сълзите си.

– Ами сега какво да правя? – гласът му още звучеше като хлипане. – Не мога да спя!

– Вземи си хапчето! Взе ли го снощи? Дейвид се протегна, преди да стане от леглото.

– Хайде, ще дойда с теб до кухнята и ще изчакам да го изпиеш. Дейвид се запозна с Филип преди около две години в университета. Веднага станаха приятели и даже си наме-

риха обща квартира с още едно момче. В началото Дейвид се възхищаваше на Филип заради бързата му мисъл и гениалните му способности: не беше виждал човек да смята и да чертае така бързо и точно. Освен това Филип беше като ходеща енциклопедия – Дейвид дори се обзаложи с другия им съквартирант кой пръв ще открие три филма, за които Филип не знае нищо. Но с времето Филип започна да се променя. Първо спря да идва на лекции, после почти не излизаше от квартирата. Обаждаше се на Дейвид и го молеше да му напазарува – не се чувствал добре. От друга страна, диктуваше толкова дълги списъци с досадни детайли, че Дейвид за пръв път в живота си взе да прави разлика между отделните марки конфитюри и биояйца.

Преди около четири месеца започнаха да се случват още по-странни неща. Дейвид не си лягаше рано, но все пак му бяха нужни определени часове сън, за да стане сутринта за лекции. Той се беше похвалил пред съквартиранта им, че невинаги заспива лесно, но заспи ли веднъж, е като скала – и с танк да дойдеш, не можеш да го събудиш. Една нощ му се стори, че чува нещо като леко почукване на вратата и после стъпки в стаята. Но беше прекалено изморен, за да провери. После реши, че му се е сторило, и на сутринта наистина нямаше нищо странно. Докато не влезе в кухнята. Там цареше гробна тишина. Филип и съквартирантът седяха на масата, без да се гледат. Съквартирантът намери удобен момент да даде знак на Дейвид, че иска да му каже нещо. След закуска излязоха заедно.

– Абе братле, тоя Филип е луд, честно ти казвам – започна момчето.

– Защо? На мен ми изглежда нормален.

– Брат ми, пази се от тоя тип, нещо му хлопа! Вече втора нощ ми влиза в стаята и ме буди!

– Какво-о-о?

– Да бе, честна дума! Идва, буди ме и вика: „Лошо ми е, страх ме е, помогни ми!“ Аз какво да направя в 3 през нощта? Идва ми да го хвана и да го хвърля през прозореца! Честно ти казвам, изнасям се веднага и те съветвам и ти да направиш същото! Поне да можех да си заключвам стаята! Дейвид разбра, че не беше сънувал. Скоро съквартирантът наистина се изнесе. И Дейвид мислеше да го последва, но се изненада, че ужасно му домъчня за Филип.

– Кажи, Филип, от какво се страхуваш? Как да ти помогна? – попита го той същата нощ, когато към два и половина Филип почука и влезе в стаята му.

– О, благодаря, че питаш! Ами, страхувам се от всичко... Но най-вече от хората, че могат да помислят нещо лошо за мен и да ме отхвърлят. Не искам да бъда самотен. Напоследък обаче, когато съм сред хора, ме побиват тръпки. Изведнъж, без да мога да го контролирам, всичко ми се свива, сърцето ми бие забързано и искам да избягам, иначе имам чувството, че ще припадна! Сънувам кошмари, че всички ме мразят!

– Филип, не може така! Трябва да отидеш на психолог! От тази реплика на Дейвид минаха четири месеца. Три от тях бяха лятната ваканция, когато Филип замина в родния си град при своята единствена жива близка – леля си. Дейвид поработи малко, ходи на море, но непрекъснато си мислеше как да помогне на своя приятел. Надяваше се просто да е получил някакъв нервен срив от пренатоварване и в началото на новия семестър да се види пак със стария, весел Филип. Но още първата нощ Дейвид чу познатото почукване и стъпки.

– Ей, Фил, знаеш ли, имам добра новина за теб – каза му той на другия ден. – Питах една приятелка, студентка по психология, и тя ми препоръча найдобрата терапевтка в града! Отидох да ти запиша час, но понеже при нея има наплив, ще трябва да почакаме 2 седмици. Ще издържиш ли? По-скоро за Дейвид беше трудно да издържи. В уречения ден тръгнаха с Филип много рано с такси. Успяха да стигнат навреме.

– Ще влезеш ли с мен, Дейв? – Филип се оглеждаше несигурно.

– Не, това е личен преглед, Фил, не може.

– Напротив, няма проблем – терапевтката се беше появила изневиделица зад тях. – Ще ми е приятно да поработя и с вас. Вие сте...?

– Моят най-добър приятел – изстреля Филип. Докато се обърне, Дейвид се намери в кабинета, седнал на стола до Филип.

– Кажете сега какво ви тревожи?

– попита терапевтката с дебел глас и настрои лицето си така, че да изглежда загрижено. Филип разказа за страховете си, свързани с хората, и за семейството си. Когато бил малък, родителите му загинали в самолетна катастрофа. Отгледала го братовчедката на майка му, която нарича леля. Няма други живи роднини.

– Разбирате ли се с леля си? – беше вторият въпрос.

– Ами, горе-долу. Понякога по-скоро трудно.

– Аха! Ето първото ни упражнение за днес. Чувствам, че у вас се е насъбрала страшно много негативна енергия и трябва да започнем отнякъде, за да я освободим постепенно. След тези думи терапевтката излезе и бързо се върна с един празен стол. Сложи го точно срещу Филип.

– Сега си представете, че тук седи леля ви. Тя няма възможност нито да си тръгне, нито да ви прекъсне. А вашата задача е да й кажете всичко, което през годините сте таили срещу нея, – всичко негативно! Можете да я упреквате, да я обиждате, това е без значение. Можете да й кажете, че я мразите.

Филип беше страшно объркан.

– Какво? Но аз нямам такива натрупани неща, даже...

– Моля ви, не ми казвайте колко хубаво семейство сте! Ако всичко беше наред, нямаше да сте тук! Или работим, или няма да има полза от срещите ни, нали? Филип гледаше изумено.

– Извинявайте – намеси се Дейвид, – нали няма да го карате да...

– Господине, вие сте само наблюдател! – прекъсна го веднага жената. Може би пък беше права, кой знае... Филип въздъхна и помоли да излезе за малко. Върна се след десетина минути.

– Е, работим ли? – подкани го госпожата.

– Добре, ето, започвам. Ъъъ, здравей, лельо, аз съм, Филип. Исках да ти благодаря, че...

– Моля ви, съсредоточете се само върху негативното!

– О, да, извинявайте. Ами, лельо, чудех се как да ти кажа, но... не ми харесва, когато всеки ден готвиш с месо... Не че съм вегетарианец, но не обичам да ям само месо, става ми лошо...

– По-спонтанно! Не ви казах да държите обяснителна реч. Изразявайте негативните си чувства и това е!

– Лельо, не обичам месо! Не ми готви с месо!

След първата сесия терапевтката препоръча Дейвид вече да не пазарува на Филип, а да го взима на колкото може повече места, за да свиква сред тълпи от хора, без да се страхува. Чак след третата сесия Филип се съгласи да дойде с Дейвид до големия супермаркет зад ъгъла.

– Ами ако ме видят хората от университета и си помислят нещо лошо за мен?

– питаше Филип.

– Лошо заради това, че си пазаруваш ли? Я разсъждавай логично, човек!

– Знаеш ли, Дейв, дори ако си помислят нещо лошо, аз вече имам начин да се успокоя!

– Така ли? И какъв е той?

– Миналия път упражнявахме нещо ново с терапевтката. Така че, не се тревожи за мен.

– Окей, Фил, няма. Предлагам сега да се разделим за кратко, всеки да си вземе своите неща и после да се видим на касата, става ли? Дейвид вървеше бавно и очакваше всеки момент да чуе стъпките или гласа на Филип зад гърба си. Учуди се, че след първите пет минути още беше сам. За кратко се увлече в мислите си покрай пазаруването, но след това започна да се оглежда дали Филип вече не се е насочил към касата. От него нямаше и следа.

– Фил! Филип! – Дейвид не се плашеше лесно, но ситуацията наистина беше странна. Може би не трябваше да го оставя сам. Ами ако се е паникьосал и е тръгнал нанякъде, без да знае къде отива?

– Извинете, да не би да търсите едно момче с очила, малко така, ъъъ... – една от касиерките беше забелязала изплашения поглед на Дейвид. – Ето го вашия приятел... много мило, че се грижите за него – жената поклати глава и с въздишка посочи един стол точно зад касите, предназначен за охраната на магазина. Филип седеше там със затворени очи и си шепнеше нещо под носа. От време на време повдигаше ту ръката, ту крака си и после с рязко движение ги отпускаше до тялото си.

– Филип! Какво правиш тук? – втурна се към него Дейвид.

– А, ето те, Дейв! Добре че дойде найпосле! Ръката ми е тежка... Краката ми са тежки и топли... От слънчевия ми сплит изгряват топли слънчеви лъчи... Дейвид клекна до стола на Филип и го погледна в очите.

– Фил, какво ти става?

– О, Дейв, това е специален метод, нарича се автогенен тренинг. Дишането ми е спокойно и равномерно, отпускам напрежението през ръцете и през...

– Фил, къде са ти продуктите? Какво си напазарувал?

– А, това ли? Ами нищо...

– Как така? Какво прави досега?

– Ами, когато ме остави, се случи това, от което най-много се страхувах. В магазина влязоха Тони и Макс от нашия курс. И ме видяха. В този момент разбрах, че ще си помислят нещо лошо за мен, и трябваше да се скрия!

– Да се скриеш? Не виждаш ли, че си точно на входа на магазина?

– О, не! Кой знае какво са си помислили за мен! Сигурно съм изглеждал ужасно. Ето, затова не излизам. Защо никой не ме разбира? Сега Макс ще разкаже на другите и няма да стъпя повече в университета...

– Филип, не ти ли стана по-добре поне от тази процедура ли, тренинг ли, как го нарече?

– А, чакай малко... Дишането ми е спокойно и равномерно... Не, не е вярно – така ми тупа сърцето, че искам да си взема хапчето. Давай да бързаме, Дейвид! Терапията на Филип продължи интензивно и следващата седмица. Като че ли до четвъртък всичко вървеше чудесно. Дори Дейвид успя да спи спокойно няколко нощи. Но в петък Филип влезе в квартирата с наведена глава, а над него сякаш беше надвиснал буреносен облак. Дейвид тъкмо си доучваше на широката кухненска маса. Нямаше как да не прекъсне.

– Какво става, защо така си увесил нос?

– Нищо, просто имах много тъжен ден. Не ти ли се е случвало?

– Я не увъртай, Фил. Какво стана? Филип се сви почти на кравай на канапето.

– Ами, госпожата ми каза, че за да си преодолея страха от хората, трябва да отида на кафе с нея.

– Какво-о-о?

– Не ме прекъсвай. Целта беше да отидем хем заедно, хем поотделно – да се правим, че не се познаваме. Тя трябваше да седне сама на маса, а аз – да заговоря някого, от когото по принцип много бих се притеснил, и да го попитам мога ли да седна до него.

– И ти какво направи?

– Госпожата ми предложи със знаци да отида при едно момиче – много красиво момиче. Рядко съм виждал такива, с естествени червени къдрици. Тя си седеше сама и си работеше нещо на лаптопа, и аз много внимателно я попитах мога ли да седна на масата й. В този момент тя ме изгледа така, че ми се прииска земята да се беше отворила и да ме беше глътнала. После направо стана от масата, взе си компютъра и си тръгна.

– Я чакай, Фил, в кое кафене сте ходили?

– В малкото, на десета улица.

– Охо, мой човек, аз познавам момичето. Това е Мария, приятелка на Ани от нашия курс. Мария с големите червени къдрици. Тя си седи почти всеки следобед в това кафене.

– И защо така отхвърля хората?

– Защото хората много са я отхвърляли, Фил. Тя е глухоняма.

– Глухоняма?

– Да, не те е разбрала. Решила е, че й се натрапваш. По принцип не общува с непознати.

– О, трябва да й се извиня, Дейв. В предпоследната седмица от терапията си Филип беше много развълнуван. Разказа на Дейвид, че ще направи няколко упражнения с други пациенти с подобни симптоми и ще имат нещо като общи приключения. Дейвид не беше сигурен, че това му звучи добре, но в крайна сметка терапевтката си знаеше работата. Освен това на Дейвид не му се мислеше за неприятни неща, защото имаше план за този следобед – уговорка с приятели да отидат в най-новия мол в града. Само днес там се предлагаха десетки безплатни забавления в чест на откриването. Дейвид обичаше да прекарва време с компанията си, а молът наистина се оказа приятно място. Не само това – той дори успя да си намери маркови маратонки на почти половин цена! Улисан в тези и други приятни мисли, Дейвид вече се беше сбогувал с останалите и слизаше по ескалаторите към изхода, когато на първия етаж забеляза един болезнено познат силует. Филип също беше в мола, и то не сам – терапевтката му вървеше до него и буташе количка с продукти. Дейвид тъкмо се двоумеше дали да ги поздрави, или да ги подмине, за да не прекъсва терапията, когато от ескалатора видя как госпожата извика, хвана се за сърцето и тежко

се строполи на пода. Дейвид не можеше да се сети кога за последно беше бягал толкова бързо. Избута не един и двама в устрема си и дори прескочи парапета на ескалатора.

– Чакай, чакай, Дейв! – викаше Филип сред суматохата.

– Фил, не се тревожи! Сега ще помогнем. Ти викай линейка, само не се тревожи! Дейвид се наведе над безжизненото тяло на госпожата, за да провери дали диша. Доближи ухото си до устата й, но бързо го отдалечи, защото се стресна.

– Момче! – изсъска терапевтката през зъби и със затворени очи. – Провеждаме социален експеримент. Не го проваляй, в него трябва да участват само непознати! За съжаление всички непознати, които евентуално трябваше да се спрат и да помогнат, подминаха госпожата, защото явно решиха, че Дейвид ще се справи сам. Заради това Филип така и не разбра колко непознати биха му се притекли на помощ, ако се случи да припадне в мола, но:

– Благодаря ти, че даже когато не очаквам, пак си до мен, Дейв – му каза той, когато се успокои след поредата си нощна паническа атака. Последната седмица от терапията на Филип се падаше малко преди Рождество. Тогава хората купуваха безброй подаръци и правеха оборот дори на наймалките магазинчета. Дейвид също беше намислил да купи нещо на Филип. Преди време, когато си говореха през нощта, Филип му сподели, че от най-известните книги не е чел единствено Библията. Затова Дейвид се беше запътил към малката християнска книжарничка в горната част на града. За да стигне до нея, трябваше да мине покрай централния площад с фонтана и часовника. Още щом излезе на площада, към него се запъти непознато момче.

– Извинявай, как да стигна до централния площад? – попита то най-непринудено.

– Ами ти си вече на площада – сви рамене Дейвид.

Момчето се усмихна измъчено и го подмина. След двайсетина метра, точно под часовника, пак го спряха. Този път беше непознато момиче.

– Извинявай, нямам часовник. Питах се колко ли е часът?

– Погледни над теб, този часовник винаги е верен. И момичето го подмина. Дейвид започна да подозира нещо. Изведнъж съвсем наблизо чу познат глас: – Ехо! Юху! Аз съм от Марс! Има ли тук луди хора? Май няма! Ехо! Филип обикаляше фонтана и крещеше тези думи от цяло гърло. Дейвид го пресрещна на третата обиколка.

– Дейв, нали ти казах, че ще имаме приключение с другите пациенти! Правим експеримент – доказваме си взаимно, че никой няма да ни помисли за луди, независимо какво говорим на площада.

– Ела, Фил. Мисля, че е по-добре да отидем някъде другаде.

дин младеж отишъл при проповедника след края на неделното богослужение и го помолил да поговорят.

– Добре – казал проповедникът. – За какво става дума?

– Аз съм скептик. Не вярвам в нищо.

– Много скептици се навъдиха по белия свят – забелязал проповедникът. – Не е толкова лесно да се говори с тях и да им се помогне. Какво всъщност искате да знаете?

– Бих искал да ви помоля да ми докажете, че Христос наистина съществува.

– Защо? Той не представлява интерес за вас, щом сте скептик. Не е ли така?

– Така е, но аз съм нещастен, нищо не ме удовлетворява. И днес реших да помоля за някакви доказателства.

– Да допуснем, че получите тези доказателства. Тогава – какво?

– Може би ще стана християнин. Моят скептицизъм ме е направил напълно нещастен, жалък човек.

– Нищо чудно. Но аз нямам намерение да губя и две минути, за да доказвам съществуването на Иисус Христос.

– Защо?

– Защото при такива обстоятелства няма смисъл да се говори за това. А и трябва да ви кажа, че не знам дали е възможно да се докаже това на скептика.

– Моля ви, опитайте. Не си представяте колко съм нещастен.

– Добре, ще се постарая. Но само след като вие ми докажете нещо.

– И какво е то?

– Че сте син на вашата майка.

– Това не е трудно.

– Говорете, слушам ви. Младежът замълчал и се замислил как да започне.

– Ама че работа, как да ви го докажа така изведнъж.

– Ето, точно в такова положение съм и аз, когато някой ме помоли да докажа, че Христос съществува. Не знам откъде да започна. Вижте какво, млади приятелю, всичко, което можете да ми кажете като доказателство, че сте син на майка си, е, че в ранното ви детство някой ви е научил да казвате думата „мама”. Но има и друго. При всяка ваша крачка сте чувствали нейната любов към вас, виждали сте усмивката й, тя ви е наричала свой син, свикнали сте с нея и досега я наричате „мама”. Одобрявате ли аргумента дотук?

– Разбира се.

– Доволен ли сте, че тя е вашата майка?

– Напълно.

– Но можете ли да го докажете?

– Не, обаче съм напълно удовлетворен от това.

– Точно така съм доволен и аз от съществуването на Христос. Преди много години се обърнах към Него, започнах да Го наричам свой Спасител и се научих да Му се покорявам. А Той ме прие като Свой. Това положение на нещата напълно ме удовлетворява. И с други доказателства не разполагам.

– Но как да постигна това за самия себе си?

– Става много лесно и бързо, ако съвсем сериозно искате да намерите Христос.

– Да, съвсем сериозно искам.

– Да допуснем, че сте се загубили в гората. Какво ще направите? Ще викате. Ако някой, за чието съществуване дори не подозирате, започне да ви отговаря, ще викате, докато този човек не дойде при вас и не ви изведе от гората. Същото е с Христос. Ако Той съществува някъде наблизо, ще откликне... Щом чуе вашия вик, не-

Медицинската дейност към Евангелската баптистка църква в Сандански започва преди около 12 години по инициатива на пастира на църквата Димитър Подгорски. Първоначалната идея е

да се изгради лекарски кабинет с манипулационна. По решение на духовния съвет към църквата с подкрепата на всички вярващи – както духовна, така и материална – се построява малка сграда, където след няколко години вече функционират клинична лаборатория, зъболекарски кабинет и кабинет на семеен лекар. Това е ново за града – Евангелската църква предлага медицинска помощ, което я отваря за мнителните

пременно ще се отзове. Ако продължавате да Го викате, ще дойде при вас и ще ви изведе от тъмнината.

– Колко е просто!

– Искате ли да Го призовете?

– Да.

– Кога ще започнете?

– Сега, веднага.

– Тогава застанете на колене и започнете да Го викате. Младежът застанал на колене и се помолил приблизително така: „Господи, не знам дали съществуваш, или не, но се загубих. Изведи ме от тъмнината!” Проповедникът започнал да се моли заедно с него и наблюдавал бле-

дотогава санданчани. Така започва да се променя отношението на местните хора към църквата, което дава възможност за споделяне на благата вест. Постепенно в работата на медицинския център се включват хирург, акушер-гинеколог и други специалисти. За 2014 г. през различните кабинети преминават около 30 000 пациенти. Голяма част от тях, около 90%, реално не познават Господ Иисус Христос. На 06.09.2015 г. се откри новата сграда на медицинския център. След многогодишна работа по строителството, обзавеждането и регистрацията се получи разрешително за еднодневна хирургия, разположена на самостоятелен етаж, и отделение за стоматологична рентгенова диагностика с възможност за инсталиране на голям стационарен рентгенов апарат. Това позволява да се извършват оперативни интервенции с лека и средна тежест от всички области

дото му, напрегнато лице. Изведнъж видял как по лицето на младежа се появила широка усмивка. Проповедникът спрял, тъй като почувствал, че Господ извършва велико дело в душата на този човек.

– Сега ми кажете: съществува ли Христос? – попитал проповедникът.

– Разбира се, че съществува! Вече нямам никакво съмнение.

– Как разбрахте това?

– Много просто: Той ме изведе от мрака, сега принадлежа на Него. Той ме спаси. Той е моят Спасител... Какво можем да добавим към този обикновен, но правдив разказ?

на медицината. В сградата са обзаведени десет стаи за престой, разположени на три етажа. На партера има кабинети, в които могат да се поканят и други специалисти. Предстоят преговори за сключване на договор с НЗОК, за да може в тези дейности да участва и националният осигурител.

Често ни заобикалят хора, които са в положението на самоуверения младеж преди срещата му с Господ Иисус Христос. Рационалистите и скептиците отричат съществуването на Христос само защото никога не са изследвали сериозно този въпрос и се отнасят с предубеждение към свидетелствата на хората, които имат личен опит в общуването с Бога. Щастлив е онзи човек, който търси истината настойчиво и сериозно. „Който търси, намира” – казва Христос за такива хора.

От половин година животът на Анатоли Павлюченко се бе изменил напълно. Събитията го дърпаха едно след друго като жесток кукловод и той така и не можа да осъзнае какво се случи всъщност и най-вече – как. Знаеше само, че сега вместо в легло спеше в кален окоп, вместо от будилник се събуждаше от постоянен артилерийски обстрел няколко пъти през нощта и вместо сутрешно кафе пиеше ръждива чашка вода, която трудно се намираше в града, от една седмица почти напълно обкръжен. Но както всеки войник, той бързо привикна към новия начин на живот и престана да си задава каквито и да е въпроси. Изпълняваше заповеди и живееше ден за ден с мисълта да не бъде улучен и с надеждата, че скоро всичко ще приключи. Полето около града, в който се намираше неговата рота, беше осеяно с разбити танкове, бронетранспортьори, изоставени камиони и десетки разпръснати трупове. Стратегически то се оказа ключова местност както за украинската армия, така и за донецките опълченци, които хвърляха всички сили за една от най-решаващите битки във войната. Много от къщите бяха съборени и опожарени. Голяма част от мирните жители бяха успели да избягат още в началото на конфликта, но имаше и останали болни, стари или хора, които отказваха да напуснат родното си място. Беше началото на февруари. Източна Украй-

на бе скована от страшен, мразовит вятър, който разсичаше кожата на войниците въпреки тяхната нова зимна екипировка. Отделението на Анатоли бе позиционирано в западното крило на окопната линия. Другарите му тъкмо се приготвяха да отворят консервите си за закуска, когато дотича сержант Беляев.

– Момчета! – започна той. – Очаква се днес да е тежък ден. Има сведения, че опълченците се готвят за масирана атака откъм нашата страна. Трябва да се отбие на всяка цена, защото главното командване обещава подкрепление утре или вдругиден.

– С какво да я отбиваме тая атака? – възмути се Генади. – С ножове?

– Ако трябва, и с ножове ще я отбиваме – отсече Беляев.

– Да не е онова подкрепление, дето ни го обещаваха преди месец? – ухили се Андрей на сержанта. Отделението се засмя.

– Шегите настрана. Проверете си останалите амуниции и се подгответе за бой – сержантът се обърна и закрачи нататък. Дълго гледаха след него. Един по един всички грабнаха консервите си и отидоха по местата си. Анатоли извади снимката, която майка му бе дала на сбогуване, целуна я, сложи я във вътрешния джоб на куртката си и се настани до картечницата.

Степан легна до него, отвори табакерката, която винаги носеше със себе си, и предложи на Толик цигара, но той отказа да вземе.

– Не мисля, че е много умно да пушиш сега. Някой снайперист ще ти пръсне кофата – предупреди го Толик.

– И без това ще ми я пръснат, рано или късно. Поне да си умра на спокойствие – захили се Стьопа, драсна клечка кибрит и запали цигарата си. – Я дай да видя снимката.

– Каква снимка?

– Е тая, дето я прибра току-що.

– А-а-а – Анатоли бръкна отново в куртката си и му я подаде. Беше цветна снимка, на която се виждаха красива руса жена, мъж с бяло, продълговато лице и кестенява коса и две русоляви момчета на седем-осем години. Едното беше по-високо.

– Не си ми я показвал досега. Това си ти, нали? – Стьопа посочи по-високото момче.

– Да.

– А другият?

– Иван. По-малкият ми брат.

– Още тогава е бил красавец. Сигурно момичетата го преследват – усмихна се Степан.

– Не знам – отговори сериозно Анатоли. – Оттогава не съм го виждал.

– Как така?

– Нашите се разведохa. Майка ми взе мен, а Иван го взе той.

– Е не поддържате ли някакъв контакт?! Баща ти не е ли искал да те вижда? – учуди се Стьопа.

– Не е искал да вижда майка ми. Просто отпрашиха нанякъде. Нали знаеш... омразата към един понякога е по-силна от любовта към друг.

– Тъпа работа.

– Мислил съм си – продължи Анатоли – да взема да ги потърся след войната. Ама надали ще свърши някога. Вече половин година, откакто подписаха примирие, а се бием, сякаш подписите са били с молив.

– „На скъпия ми син Анатоли. За спомен. От мама...“ – прочете Степан красивия почерк на гърба на снимката. Върна я на Толик, извади изпушената наполовина цигара от устата си, загаси я и я метна настрани. Сержант Беляев идваше към тях. Той им каза, че атаката най-вероятно ще започне до петнадесет минути. Анатоли се наведе и стисна здраво дръжката на картечницата. Степан презареди автомата си, премести се на мястото, от което трябваше да поддържа картечната лента, и сякаш усещайки нещо нередно, се обърна и погледна в очите приятеля си, с когото от самото начало воюваха заедно.

– Прощавай, ако има нещо, брат ми – откакто се запознаха, той за пръв път казваше нещо подобно.

– Какви ги дрънкаш? – изхока го Анатоли. – Ще ги отупаме набързо и ще си ходим.

– Не бе – Степан се усмихна със странен, ироничен поглед, – аз просто да си кажа.

– Стига глупости. Стягай се. Небето беше покрито с черни, зимни облаци, сякаш се смрачаваше, въпреки че бе само десет сутринта. Леденият вятър се впиваше в изморените им, измъчени лица. Полето мълчеше. Дори вятърът като че ли не искаше да го обезпокоява и минаваше някак отстрани. Може би защото се бе превърнало в гробище. А всеки знае, че на гробището трябва да е тихо. Освен войната. Тя не се съобразява с никого... Оглушителен вой прониза местността. Всичко наоколо бе огряно от десетки светлинни лъчове, последваха удар след удар, които разтресоха цялата окопна линия. Степан и Анатоли паднаха на земята и запушиха ушите си. Буци кал се пръскаха и се сипеха навсякъде около тях. Чуха се и първите викове на ударените от шрапнел. След минута затишие Анатоли се изправи и отново зае позиция. Четири танка се бяха приближили на около двеста метра до окопите и обстрелваха картечните гнезда, за да освободят пътя на пехотата. При всеки залп той навеждаше глава и моментално продължаваше обстрела. От тила се чу изстрел от ръчен противотанков гранатомет, който за щастие на Толик попадна в целта. Един от танковете беше обезвреден. Картечниците, които не бяха засегнати от противника, разсичаха пътя на пехотата и не й позволяваха никакво движение напред. Неочаквано останалите танкове спряха, обърнаха се и се изпариха от погледа заедно с пехотата. Никой не вярваше, че атаката е отблъсната. Всъщност, както обобщи по-късно сержант Беляев, по данни на командването това изобщо не е била масираната атака, която всички очакваха, а някакъв стратегически ход. Анатоли продължаваше да стиска дръжката на картечницата и втренчено гледаше напред.

– Е, видя ли, Стьопа? Нищо работа – засмя се той и се обърна да поздрави приятеля си. Но вместо на радостния му отклик стана свидетел на грозна картина. Степан продължаваше да държи лентата в ръцете си, облегнат на стената на окопа, втренчил очи в небето, с отворе-

на уста, от която се стичаше струя кръв. В корема му се бе забил шрапнел от дъските, които служеха за подпора на гнездото.

– Не... Не... Не така. Не така, момчето ми... Не... – Анатоли затвори очите на приятеля си. Избърса кръвта от лицето му. Погали челото му, след което хвана картечницата и викайки, започна да стреля към вражеските позиции: – Защо, проклетници?! Защо... Момчетата от отделението дотичаха бързо и след като видяха станалото, хванаха Толик и откъснаха оръжието от ръцете му.

– Стига, Толя, стига! Вече нищо не можеш да промениш – опитаха се да го успокоят те. Анатоли свали каската си, приклекна, облегна се на задната окопна стена и покри с ръце лицето си. В душата му досега не бе имало чувство като това, което го връхлетя в този момент, – истеричният гняв сякаш изгаряше сърцето му и се стремеше да излезе навън, за да се прояви с цялата си сила, подклаждан от скръб до неизмерима болка. Опита се да го потисне и да се концентрира върху нещо друго, но не успя. То се отприщи със страшна сила, оттласна се към главата му и Анатоли горчиво зарида. Момчетата го оставиха намира, защото знаеха, че в такива моменти думите не помагат. Следобяд дойде бригадата, която прибираше убитите. Винаги я съпровождаше отец Никанор, който изричаше заупокойна молитва за всеки загинал. Той навестяваше често войниците и бързо спечели тяхното приятелство. Неведнъж при възникнал проблем се обръщаха към него за съвет.

– Господи, прости, Господи, помилуй! – завърши отецът молитвата си, прекръсти Степан, след което даде знак на момчетата. Те взеха трупа и се насочиха към гробището.

– Отче, ще отмъстя за Степан. И ще отмъстя жестоко. Отец Никанор се обърна: – Питаш ли ме, или ми го заявяваш?

– Зъб за зъб, око за око. Не беше ли така? – Анатоли се вгледа в отчето.

– Така е, Толик, прав си – отец Никанор седна до него. – Разбирам те. Човек търси правото най-вече тогава, когато е онеправдан. Ето, ти си онеправдан – убиха приятеля ти – и търсиш правото си, и го търсиш с право. Всеки търси правото си и от това разбираме, че има зло. Ако нямаше зло, нямаше да има и право. Проблемът е, че правото не е способно да се справи със злото. Ще отнемеш нечий живот, както казваш, око за око, защото правото е на твоя страна. Но няма да спреш нито злото, нито войната, защото правото вече ще е на страната на тия, които си убил, и техните другари ще търсят твоята смърт. Смъртта ти ще бъде откуп за правото. За същото право, което е било на твоя страна.

– Тогава как ще спрем злото, ако не с правото? – запита Анатоли.

– Като не го продължаваш ти самият. Не искаш да те лъжат, не лъжи. Не искаш да ти изневеряват, не изневерявай. Не искаш да те убият, не убивай. Ако искаш да ти се прости, прощавай. Ако искаш да те обичат, обичай. Постъпвай с всеки така, както би искал той да постъпва с теб. Това го е казал Христос и силно вярвам, че е бил прав. Да изпълняваха всички хора това, войни нямаше да има и злото щеше да е на изчезване.

– Ти сега какво искаш – да не отмъстя или да дезертирам?

– Аз нищо не искам. Ти искаш.

– Какво искам?

– Отговор – отец Никанор се изправи.

– Не мога нито да спра войната, нито да не отмъстя – добави Анатоли, като се взираше в пръстта.

– Можеш да спреш твоята война, но не искаш, защото чувствата ти не те оставят намира. Но знай, че мъстта е невярна любовница. Днес ще бъде в обятията ти, а утре ще ти забие нож в гърба... Втора атака така и не последва. Разузнаването разбра, че врагът е започнал предислоциране на силите поради тежки боеве в друга част на фронтовата линия. Но артилерийският обстрел не спираше денем и нощем. Бе дадена команда да се изкопаят допълнителни траншеи и да се ремонтират неизправностите в бойните машини. В следващите няколко дни Анатоли беше зает с изпълняването на заповедта. Мислите за Никанор, които му подсказваха, че може би свещеникът е прав, го посещаваха от време на време, но той ги отблъскваше. За него войната беше война и сега той бе част от нея. Твърде много жертви бяха дадени, за да се откаже точно сега. Мнозина от приятелите му, включително Степан, платиха с живота си, за да опазят родината. Пред тях той нямаше никакво право да се отказва. След седмица дойде очакваното подкрепление, но с големи загуби, защото коридорът, който свързваше града с останалата част от страната, бе твърде тесен и се обстрелваше винаги, когато някой дръзнеше да мине по него. Въпреки това отделението, а и самият Анатоли се окуражиха. Освен амуниции получиха хранителни продукти и топли одеяла, което бе много важно за войниците, подложени на глад и изтощение вече две

седмици. Мястото на Степан до Анатоли зае Генади Стрижков. Висок, мускулест младеж, с изпъкнали скули и руса коса – един от най-добрите и най-обичани бойци на ротата. Двамата се разбираха отлично, тъй като бяха от един град и се познаваха добре още преди войната.

– Помниш ли как веднъж след училище палихме пиратки пред магазина на чичо Серьожа пияницата? – попита Анатоли, когато двамата бяха седнали да вечерят.

– Ха, да! В паметта ми се е запазило кристално ясно изражението му, когато излезе да ни се кара.

– А след това как ни гонеше с пушка, когато не спряхме да гърмим? – продължи Толик.

– Изкара ми акъла тоя дъртак – и двамата се засмяха.

– Ама беше забавно.

– Ех, къде отлетяха тия години! Я ни виж сега. И да искаме, не можем да избягаме – въздъхна Гена.

– Само дето тоя път пушката е насочил не Серьожа пияницата, а обучени убийци.

– Все едно ние не сме същите.

– Ние сме убийци, ама не обучени – двамата отново се засмяха.

– Тъпото е, че убиваме своя собствен народ – добави Стрижков. – На кого е нужна тая глупост?

– Това изобщо не е наш народ. Тия са москали – мислят си, че могат да си врат носа навсякъде, дето не им е работа.

– Москали... А москалите какви са ни? Да не би да не са ни братя?

– Никакви братя не са. Брат никога не би постъпил като тях. Братът никога няма да ти забие нож в гърба.

– Това е политиката. Аз ти говоря за обикновения народ. Ей за тия войничета, дето са ги изпратили, както са изпратили и нас. Нима не са същите? Говорим на същия език, вярваме в същия Бог, имаме почти една и съща история.

– Абе ти да не ги защитаваш? – възмути се Анатоли.

– Не ги защитавам, но си задавам въпроси. Гледай колко хора измряха за нищо. Колко семейства останаха без покрив! Колко деца останаха сакати до живот! За какво? – отвърна Генади.

– На война въпроси не се задават. Убивай, за да не те убият, и толкоз.

– Нещо много си се променил, откакто убиха Стьопа. Станал си зъл.

– А ти говориш като жена, не като войник. Нещо много си се размекнал.

– Остави. Да говорим за друго – предложи Стрижков.

– Едно последно нещо ще ти кажа. Брат ми е само този, който се бие до мен. Друг брат нямам... Разбраха се да се сменят на пост след пет часа, вместо след определените два, тъй като накъсаният сън ги изтощаваше още повече. Генади обикновено взимаше смяната от десет до три, а Анатоли – от три до осем. Една вечер, два дни след пристигането на подкреплението, двамата заеха своята пози-

ция, която бе същото картечно гнездо, където Степан бе убит от шрапнел. То бе второ по ред в окопната линия. На двадесет метра източно от тях се намираше третото картечно гнездо. Там заеха позиция Андрей и Костя. Първото картечно гнездо – на запад, където свършваха окопите, – бе най-зле защитено. В него имаше двама новодошли, които Анатоли не познаваше. С Генади тая вечер говориха до десет и половина, после Анатоли си легна, за да вземе своята петчасова доза сън. Събуди се от някакъв глух звук. Стрижков се бе строполил на земята. Анатоли се огледа и видя непознат силует в украинска униформа да прави знаци с фенер към вражеските позиции от поста на Генади. В гнездото на Андрей и Костя също бе застанал човек и даваше подобни знаци. Анатоли бе оставил автомата си точно до крака на човека, затова извади ножа си, но чу стъпки. Обърна се и видя трети войник да се задава от първото картечно гнездо. Той подмина второто и се запъти към третото. Анатоли оставаше невидим, тъй като бе решил да свали каската си и да се завие с брезента, с който покриваха кашоните с боеприпаси. Когато третият отмина, Анатоли се приближи безшумно до силуета на човека, който бе убил Генади, запуши устата и носа му с лявата си ръка, а с дясната рязко преряза гърлото му. Взе автомата, огледа се и се запъти към третото гнездо. Провери дали предпазителят е махнат, притаи дъх и надникна вътре. Костя бе мъртъв. Войникът, който се бе задал от западната зона, тъкмо излизаше и продължи бавно напред. В същия миг Андрей, който явно също беше заспал, изскочи от ъгъла на разклонението и го простреля в рамото. Анатоли насочи оръжието си към останалия в гнездото и без да се замисля, стреля от упор в гърба му.

– Хубава работа, един път не ми дадоха да се наспя – Андрей се ухили. Той обичаше да пуска шеги дори в най-критични моменти.

– Вържи го – Анатоли посочи простреляния в рамото, когото Андрей веднага бе обезоръжил и държеше на прицел.

Анатоли погледна вражеските линии. Към окопите безшумно се приближаваха няколко десетки войници. Той хвана картечницата и започна мощен обстрел. През това време от другата част на окопите се бе притекла помощ. Останалите две картечни гнезда моментално бяха поети от други. Смъртта на Костя и Генади разкървави още повече желанието на Анатоли за мъст. Той стреляше с настървение и се наслаждаваше на падащите като пречупени тръстики врагове... Когато всичко приключи и нямаше по кого да стреля, се сети за пленника, който бе виновен за смъртта на Стрижков и Костик. Той седеше сам с вързани на гърба ръце. Някой се бе постарал да превърже рамото му. Анатоли го хвана за косата и го повлече след себе си. Спря се до тялото на Костик и започна да крещи: – Знаеш ли кой е това?! Знаеш ли кого убихте!? Този ми е брат! Убихте брат ми! – Анатоли го удари с ботуш през лицето. Пленникът падна в калта и уплашено се изправи, очаквайки втори удар.

– Моля те, недей. Моля те! – застена той.

– Какво се молиш?! А когато ги убиваше? Тях може, а теб – не, а? – Анатоли пак го хвана за косата и го доведе при Генади, когото още не бяха покрили с одеяло. – А това знаеш ли кой е?! И този ми е брат! Брат! – той се разрида и от това се ожесточи още повече, защото мразеше да проявява слабост пред другите. Хвана главата на пленника и отново я удари с войнишкия си ботуш.

– Не, моля те, недей! – от войник той за минута се бе превърнал в малко, нищожно момче. Тялото му се разтрепери, очите му се изпълниха със страх, лицето му се сви от болка и напиращи сълзи.

– Няма недей! – извика Анатоли. – Вече и Бог не може да те спаси! – той нанасяше удар след удар, докато жертвата вече не можеше да се изправи. Въпреки това Анатоли продължи да забива ботушите си в тялото и главата му.

– Ей, ей, ей! – извика Андрей. – Какво правиш? Ще го убиеш! – Анатоли продължаваше въпреки възгласите отстрани. – Чуваш ли? Ще го убиеш! Спри! Няма смисъл, Толя! Недей, чуваш ли? – Андрей го обгърна с ръце и го оттласна назад. Пленникът лежеше безмълвно. Андрей се наведе и се опита да го изправи, но тялото бе безжизнено. Той напипа вената на ръката – пулс нямаше. Наведе ухо до сърцето му. Бе мъртъв. След час сержант Беляев нареди на Анатоли и Андрей да приберат документите на убитите сепаратисти. Все още бе нощ, затова използваха фенер – Анатоли го държеше, а Андрей се занимаваше с преджобването. Първите двама имаха украински паспорти. Родени бяха в един от разбунтувалите се главни градове на опълченците. Друг бе случаят с мъртвия пленник.

– Я виж какво имаме тук. Този е бил москал – каза Андрей.

– Гнида! – отсече Анатоли. Андрей се порови още малко из дрехите му: – Я светни тук, че май намерих нещо. Анатоли приближи фенера към пленника.

– Плик – Андрей го отвори. В него внимателно бе сложена снимка, вероятно със семейството на убития. – Може да ни е враг, но признай, че майка му е много красива. Анатоли взе снимката, насочи фенера към нея, но я изпусна. Намери я отново, паднала в калта. Вдигна я и я избърса в гърдите си. Майката на убития наистина бе красива. Най-вероятно надписът на гърба на снимката също бе от нея. Анатоли приближи фенера и с треперещ глас прочете: – „На скъпия ми син Иван. За спомен. От мама.“ *** Небето бе покрито с черни, зимни облаци сякаш се смрачаваше, въпреки че бе едва осем сутринта. Студът изпиваше лицата на войниците и като че ли искаше да ги накара да заплачат. Действително, в очите на повечето от тях се виждаха сълзи. Но само в очите на един те бяха искрени. Той бе коленичил до все още отворения ковчег и галеше русите коси на покойника, чието лице, изваяно като от божествен скулптор, сега бе обезобразено и почти неразпознаваемо.

– Брат... – изстена коленичилият, целуна мъртвеца по челото и даде знак на другарите си. Момчетата вече бяха готови с дупката и сложиха ковчега в нея. Отец Никанор прекръсти гроба за последен път. Те хванаха лопатите и започнаха да зариват. Гробището мълчеше. Дори вятърът като че ли минаваше някак отстрани, защото всеки знае, че тук трябва да е тихо. Освен войната. Тя не се съобразява с никого...

– Искаш да прекъсна терапията?

– Трябва да прекъснеш тази терапия.

– Защо, Дейв? На мен ми харесва. Важното е да правиш това, което те кефи. Всичко е относително.

– Няма нищо относително, Филип! А най-малко – твоята болест, която остава неизлекувана! На Рождество Филип страшно се зарадва на подаръка от Дейвид. Понеже отново беше спрял да излиза и да се вижда с хора, имаше много време за четене. Дейвид го заварваше все по-често наведен над Библията, с химикалка и бележник в ръка, да си записва нещо. Понякога се усмихваше, а друг път почти не мигаше.

– Виж, Фил, знам, че ти е трудно без терапия... Но моля те, не се поддавай, как да кажа, на някаква поредна мания! Опитай се да останеш стабилен, докато не намерим по-добър терапевт, нали?

– Дейв, какви ги говориш? Добре, търси терапевт, но искам да ти прочета нещо от един Псалм: „Това е моята утеха в нещастието ми – че Твоето Слово ме съживи.“ Как разбираш тези думи?

– Както ги чета, така ги и разбирам. Купих ти Библията, за да си обогатиш общата култура, а ти пак залитна! Това е просто книга със стари мъдрости, остави я и вземи да четеш нещо за университета!

– Не, не, слушай, Дейв! Тук се говори за изцеление от нещастие! Значи можеш да си много зле, като мен, но да бъдеш съживен чрез Божието Слово. Интересно, дали е вярно?

– Филип, престани с тези глупости! Дразниш ме!

– Странно, никъде досега не бях чувал толкова утешителни думи! В края на февруари Дейвид замина за половин година за Испания. Само преди

два месеца сърцето му щеше да се свива при мисълта да остави Филип дори за една седмица. Но в момента приятелят му го дразнеше както никога досега. Филип не спираше да чете Библията и да я цитира. Искаше да разказва истории от нея на закуска и на вечеря.

– Честно казано, Фил, радвам се, че ще си почина от теб! Но едва ли ще усетиш липсата ми, нали си четеш Библията! Дейвид даде ключа от квартирата на братовчед си Танер.

– Наглеждай откачения ми съквартирант. И внимавай да не ти повлияе нещо!

– Нямаш проблеми, Дейв! А той много ли е зле с нервите? Да се опитам ли да го взимам в неделя на църква?

Дейвид ококори очи, но после махна с ръка.

– Взимай го където искаш. Само не ме търсете. Ще бъда много зает в Испания. Шест месеца по-късно „Добре, ще преброя до три и ще си отворя очите... Едно... Не, няма смисъл. Знам, че ще го видя на прага. А може вече да е застанал до главата ми.“ С рязко движение Дейвид се изправи и седна в леглото: – Знам, че си тук! Дейвид се обърна.

– Филип? В стаята беше тъмно като в рог.

– Фил! Филип! В този момент вратата се отвори.

– Дейв, какво има? Защо си се развикал така?

– А ти защо шумиш? Нощ е, искам да спя!

– Дейв, я си вдигни щорите! Девет сутринта е!

– Девет сутринта? – Дейвид скочи от леглото, чак му се зави свят. – Фил, ти си

облечен?! Да не би да си тръгнал да излизаш? Днеска е неделя!

– Да, неделя е. Искам да отида на църква.

– Къде?!

– Ами с Танер ходехме всяка неделя, докато те нямаше. Ще ти покажа нещо. Когато за пръв път отворих Библията, която ти ми подари, знаеш ли какво прочетох? Един стих от Притчи. Ето виж – подчертал съм го. Филип връчи тържествено Библията на приятеля си.

– „Страхът от Господ е начало на мъдростта и познаването на Светия е разум.“ Хм, много интересно – промърмори Дейвид и седна отново в леглото. – Значи излизаш редовно. Ти ме изненадваш, Филип!

– В църквата наистина е интересно. Ще дойдеш ли?

1.Цар на Асирия и Вавилон (681-669), син на Сенахирим (ІV Цар. 19 гл.)

8.Планинска верига в Близкия изток, известна със своите кедри, днес – название на държава 9.Разказ от Елин Пелин 10.Мярка за ел. съпротивление 11.Наследник на Аарон и свещеник по времето на Давид (ІІ Цар. 15 гл.) 13.Буква от гръцката азбука 15.Седмият месец от еврейския календар (ІІІ Цар. 8:2) 17.Наш дунавски град 18.Название 19.Дума, която се произнася еднакво с друга дума, но се пише различно 22.Ханаански военачалник, убит от еврейката Яил (Съди. 4 гл.) 24.Нота 26.Съвременното название на смолата, с която Ной намазва ковчега 27.Варено жито със захар и сухо грозде 29.Танцова стъпка в балета 30.Силно желание (тур.) 31.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей издигнати нагоре по време на битката с Амалик (Изх. 17 гл.) 32.Вид папагал 33.Голямо езеро между САЩ и Канада 34.Студено ястие, приготвено от нарязани зеленчуци 37.Крепост, укрепление (тур.) 39.Древен град, основан от Нимрод, по-късно – едноименна империя (Бит. 10:10) 42.Град на запад от Амфипол, откъдето преминават Павел и Сила на път за Солун (Деян. 17:1) 43.Място, където се установяват временно Тара и Авраам (Бит. 11:31), по-късно – родина на Ревека 44.Иглолистно двудомно дърво 45.Първата марка руски автомобили 47.Представител на Юдовото племе, посочен в родословието на Христос (Мат. 1:4) 50.Древна столица на Египет по време на Средното и Новото

1.Думите, които Христос изрича от кръста (на еврейски), обръщайки се към Своя Отец (Марк 15:34) 2.Външен признак, белег 3.Месец от еврейския календар 4.Сирийски цар, съюзник на израилския цар Факей (ІV Цар. 15 гл.)

5.Летописи 6.Германски крал (912973), който от 962 г. е и римски император 7.Наклонено мачтово дърво на кораб 12.Форма на управление в Римската империя от ІІІ век, при която на императора се приписва божествена власт 14.Остров в Егейско море, през който преминава ап. Павел на път за Милит (Деян. 20:15) 16.Популярното название на майката на Иисус Христос 20.Влакно на мускулна или нервна тъкан, символ на нещо много фино 21.Град в Хърватия, на р. Драва 23.Метална тръба с разширяващ се край, която служи за усилване на звука 25.Ханаанска богиня, свързана с поклонението на Ваал (ІІІ Цар. 18:19) 28.Планинска верига в Русия, между Европа и Азия 33.Юдейски град, укрепен от Ровоам (ІІ Лет. 11:10) 35.Християнин от Коринт, който с жена си Прискила е сътрудник и приятел на ап. Павел 36.Документ, който дава право на участие в игра, конкурс, томбола 38.Загадка, гатанка 40.Син на Надав и потомък на Халев (І Лет. 3:30) 41.Изкуствена кожа за обувки 45.Първият човек 46.Жертвено животно в старозаветното служение 48.Съединяващ метален елемент 49.Град, превзет от Асирия (ІV Цар. 17:24). царство 51.Първородният син на Юда (Бит. 38 гл.) 52.Смес от билки и аромати, използвана за кадене в старозаветното служение, символ на молитвата.