Прозорец 3/2018

аскоро чухме за поредната самоубила се звезда от шоубизнеса, по която се равняваха мнозина. Би трябвало на всеки да прави впечатление, че от този звезден небосклон непрестанно падат звезди, залепени там с двойнолепящо тиксо от техните поклонници. И това обикновено се случва по най-срамни и ужасни начини.

Не се ли замисляме също, че вече над двеста години на божествения пиедестал в съзнанието на повечето хора не са нито живият Бог на юдео-християнството, нито странните и уродливи божества на езичниците. Там дори не са и просто обожествените императори, а „Човекът“ с главна буква.

Но какъв е този общочовешки стремеж да се издигаме и прославяме до небесата? Всъщност родовата памет на човечеството от Едемската градина до-

сега не е изличена. Споменът за съзерцанието на Божията слава от Адам и Ева и за това, как самите те са я отразявали, очевидно не е изтрит от човешкия геном дори и след като съгрешаваме и сме прокудени от славното небе. А непрестанното внушение на сатана към всеки от нас, че ще бъдем богове, само допълва трагичната картина.

В Библията се казва ясно, че всички ние по рождение сме „лишени от Божията слава“ (Римл. 3:23) и всячески се стремим да си я възвърнем. И има защо да се стремим – човекът наистина може отново да вижда и да отразява тази божествена слава. Но съвсем не всеки, защото за това има Божи път, макар че повечето избират човешкия път, който води към ада. Именно за това, какво е Божията слава и как човекът може отново да я придобие и да я отразява, ще поговорим в първата част на списанието.

А сега малко за една друга крайност. Възможно ли е човекът да прекали, докато се опитва да подчертае Божията слава?! Опитът показва, че и това е възможно – грешникът се оказва способен на чутовни подвизи в безспирното си клатушкане между пълното отхвърляне на Бога и други лоши крайности.

Една от тях е опитът на средновековни и съвременни реформатори да превъзнесат абсолютната суверенност

на Бога за сметка на многото други качества, разкрити като основни в Неговия характер. Най-лесно за порочния

човешки ум май се оказва да нарисува

Бога като деспот, чиято еднолична власт

като че носи тайнствено очарование за последователите Му.

Но именно защото имаме обективен

образ на Бога, предаден в Писанията, във втората половина на броя решихме да разобличим толкова разпространения и

до днес калвинизъм (най-яркия опит във взаимоотношенията си с Бога човекът да се принизи до абсолютната нула, а Бог да бъде „издигнат“ до абсолютния максимум). Освен да се защитим от калвинистката заблуда, чрез текстовете по тази тема

ще можем и да се утвърдим в истината за Божията слава. А тя е изявена най-вече в дълбоката любов на Бога и в желанието

Му да възвърне на творението славата, отнета от греха. Благодатно време

с новия брой!

На Рождество всички получават подаръци и никой не остава с празни ръце. Рождество носи на всички по нещо. А какво е донесло на Йосиф, на този мълчалив човек, за когото е казано толкова малко в Библията?

– Трябва му добра домакиня – твърдели неговите роднини и познати.

Но той искал не просто добра домакиня, нито просто работлива съпруга и любеща майка. Йосиф искал нещо повече: мечтаел за благочестива жена. Малка е радостта, ако двамата съпрузи могат заедно да работят, да ядат, да живеят под един покрив, но не могат да се помолят заедно. След дълги търсения накрая Йосиф намерил благочестива невеста – Мария.

– Чу ли? – шепнели си хората. – Целият град говори за това! Мария очаква дете.

Клюкарките имали за какво да си бъбрят, а в компанията веселяци злорадствали:

– Тези праведници, всички са такива. Първо приказват красиво, а после съблазняват младите момичета...

– В странноприемницата няма място – чули двамата съпрузи в отговор, когато помолили да бъдат приютени.

Навсякъде затваряли вратите пред тях. Настъпила „тиха нощ“. А за Йосиф и Мария нощта не била лека – започнало раждане без лекар, без акушерка. Йосиф се надявал, че ето, най-накрая Рождество ще му донесе радост, такава радост, каквато то ни носи сред житейските трудности и проблеми. Но повествованието в Евангелието от Матей звучи отрезвяващо. Няма и

намек за някаква идилия около яслите, нито за романтика около нощния път на овчарите. Нито дума за ликуващи песнопения на земята, за благовония и

миро за свещено помазване. Главните действащи лица бързо напуснали сцената, а майките заридали от мъка и душевни страдания. Във Витлеем се носела миризма на кръв и тление.

Рождество объркало всички планове на Йосиф. То сложило кръст на неговите пътища, срокове и цели.

БОГ СЛАГА КРЪСТ НА НАШИТЕ ПЪТИЩА

След всичко преживяно Йосиф

искал само да се прибере у дома. Оборът, където имало силно течение, не ставал за живеене. Твърдите като камък ясли не били подходящо креватче за дете. Семейството имало нужда от топло гнездо. И Йосиф смятал да се върне у дома. Но насън му било заповядано: „Стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет“ (Мат. 2:13). Йосиф не възразил:

„Господи, но Детето едва се е родило, То може да не издържи трудния път“. Той не казал: „Господи, не съм виновен, защо трябва да бягам?“. Не протестирал: „Господи, моята родина е Галилея, защо да отивам в Египет?“. Йосиф станал мълчаливо, взел Детето и Мария и отишъл в Египет. По същия начин постъпили и неговите праотци, мъже на вярата.

1 Поради това, като имаме по Божия милост това служение, не падаме духом;

2 но ние отхвърлихме скришните срамни дела, без да прибягваме към хитрост и без да изопачаваме

Божието слово, а като се препоръчваме на съвестта на всеки пред Бога чрез откриване на истината.

3 Ако пък е закрито нашето благовестие, то е закрито за погиващите:

4 на невярващите богът на този

век е заслепил умовете, за да не ги озари светлината на благовестието за славата на Христос, Който е образ на невидимия Бог.

5 Защото не себе си проповядваме, а Христос Иисус Господ; колкото за нас, ние сме ваши слуги заради Иисус.

6 Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисус Христос.

7 Но това съкровище ние носим в глинени съдове, така че преизобилната сила да се отдава на Бога, а не на нас...

13 А като имаме същия дух на вяра, както е писано: „Повярвах и затова говорих“, и ние вярваме, затова и говорим,

14 като знаем, че Който възкреси Господ Иисус, ще възкреси и нас чрез Иисус и ще ни постави с вас. 15 Защото всичко е заради вас, така че благодатта, като се преумножи, да произведе чрез мнозина още по-голяма благодарност за Божия слава.

Йосиф, синът на Яков, бил продаден в робство и отведен в Египет от търговци с техния керван. По-късно единадесетте му братя, подгонени от глада, отишли в Египет с празни чували да търсят пшеница. И патриархът Яков тръгнал за Египет с цялото си семейство. Египет не е просто географско название, а и богословско понятие. Той означава чужбина, страх, зной. И ето, святото семейство е на път за Египет.

Онзи, който иска да се присъедини към тях, чува призива: „Стани и иди с това семейство!“. Но не възразяваме ли: „Господи, няма да издържа трудния път“? Не се ли опитваме да оправдаем нашето нежелание да се подчиним: „Господи, не съм направил нищо лошо!“? Не спорим ли: „Господи, защо точно там?“ А да станем мълчаливо и да отидем в Египет – ето къде е нашата вяра. Основната ни задача не е да се върнем у дома, в топлото гнездо, защото: „Лисиците имат леговища и небесните птици – гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони“

– казва Иисус (Лука 9:58). Не връщането в родния град е най-важно, „защото тук нямаме постоянен град“ – пише апостолът (Евр. 13:14). Не връщането в своя „ненарушим“ мир трябва да е в ума ни. „Не мир дойдох да донеса, а меч“ – казва Иисус (Мат. 10:34). Приобщаването към святото семейство, Божието семейство, минава през пътя за Египет. Не се учудвайте, ако вашият път се окаже съвсем различен от това, което сте предполагали. Не се чувствайте объркани и изгубени, ако пътят ви тръгне в посока, различна от замислената от вас. Не скърбете за проваления си план, защото пътят на Господ никога не води извън пределите на защитените от Него зони.

Божията власт не свършва до държавната граница, не може да я спре нито една бариера. Тя ще се яви край Нил със същата сила, каквато има край Йордан. Службата за защита чрез невидимата Божия войска действа навсякъде. Един християнин, преживял това, казва преди смъртта си: „Суровите и трънливите пътища ме свързаха с Иисус по-силно, отколкото леките и широките“. Тъкмо на непознатия, неясния, останал сякаш без светлина път Иисус винаги е до нас. Кръстът, който Бог слага на нашите пътища, е Неговото предназначение за нашия живот. Рождество е донесло този кръст на Йосиф.

БОГ СЛАГА КРЪСТ НА НАШИТЕ СРОКОВЕ Йосиф искал да ускори хода на времето. В своето убежище в делтата на Нил той чул за новите кървави злодеяния на кръвопиеца Ирод, който първо убил водача на галилейските бунтовници Езекия (Хизкия) заедно с неговите приятели, а после вкарал в скалните пещери цели семейства и ги подпалил. Ирод изпитвал панически страх да не загуби властта си, затова убил двама от своите синове, а три дни преди смъртта си заповядал да удушат и третия.

Същият този Ирод започнал настъпление срещу децата: наредил да убият всички момчета до двегодишна възраст. Разтърсващите вопли на Рахил раздирали тишината във Витлеем. Йосиф се молел: „Господи, съкрати времето!

Прекрати убийствата! Сложи край на страданията!“.

Така по време на Третия райх се молели евреите, когато извозвали техните синове и дъщери от детската болница в Берлин. „Бебетата – пише една от свидетелите, – пронизителните викове на бебетата, които посред нощ вадеха от креватчетата, това беше най-страшното. Плачът на новородените деца се засилваше и ставаше непоносим. Тогава в паметта ни изплува само едно име: Ирод!“.

„Господи, съкрати времето!“ Така се молели руснаците, когато в ГУЛАГ „премахвали“ техните деца като боклук. „Сложи край на убийствата, Господи!“

Така се молели немците и японците, когато в Дрезден и Хирошима децата

горели като факли. „Сложи край, Господи!“

Така се молим и ние днес, когато всяка година се осъждат на смърт повече

от 300 000 неродени и невинни деца. „Господи, съкрати времето! Прекрати

убийствата! Сложи край на нашите страдания!“ И Господ заръчва на Йосиф: „Остани там, докато ти кажа“ (Мат. 2:13). Има време за всяко нещо. И за Ирод настъпило времето. Когато убийствата достигнали апогея си, смъртта покосила тиранина. Декорът се сменил за един миг, като с вълшебна пръчица. „Онзи, Който живее на небесата, ще се смее“ – четем в Псалм 2:4. Събитията винаги се развиват според Божия часовник. Този часовник не спира, не се нуждае от поправка и не изостава. Периодът на ужасите и терора има своето време. Но някога неизбежно ще се сложи край на това и Рахил няма повече да плаче, защото ще умрат онези, които са посегнали на Младенеца. И ако искаш да се върнеш от чужбина, помни заповедта на Бога: „Остани там, докато ти кажа“. Ако си се изморил от несгоди: „Остани там, докато ти кажа“. Ако искаш да се върнеш от Египет у дома: „Остани там, докато ти кажа“.

Защото, както се пее в една християнска песен: „Ако е дошъл часът, помощта със сила идва“. Кръстът, който Бог слага на нашите представи за сроковете, е Неговото предназначение за нашия живот. Рождество е донесло този кръст на Йосиф.

БОГ СЛАГА КРЪСТ НА НАШИТЕ ЦЕЛИ

След всички преживени трудности Йосиф, завърнал се по обиколни пътища в Назарет, възнамерявал да остане там. Той се радвал, че има покрив над главата си, че жена му шетала около огнището, че Синът му се учел на занаят. Йосиф си представял Назарет като крайна точка, желана цел на неговото бягство. В Назарет семейството трябвало да пусне корени. Но Иисус не бил жител на Назарет, просто „назарянин“. „Той ще се нарече Назорей“ според думите на пророците (Мат. 2:23). Името му е „Отрасъл“ (Ис. 53:2), т.е. Който пониква, започва да расте и израства. Затова Иисус не можел да остане в работилницата на дърводелеца.

На 30 години Той излязъл от къщи, за да стигне след три години странствания до друг град – Йерусалим. Не Египет е крайната точка на бягството и не Назарет. Животът на Детето е опазен за трудни дни. Крайната точка на бягството е кръстът. Иисус трябва да отиде там и там да осъществи Божия замисъл, според който Неговият живот е предназначен за жертва на кръста. Иисус Христос е опазен не от кръста, а за кръста, за да можем ние да получим спасение чрез кръста.

И така, какво донесло Рождество на Йосиф? Донесло му спасение. Това е най-доброто, най-великото и най-прекрасното, което може да се даде на човека. Кръстът на Христос дава спасение. От нищо повече нямаме нужда.

ай-важното предназначение на Църквата, както и на Светия Дух на земята е да прославят Господ (Йоан 16:14). Като християни често употребяваме този израз: еди-кой си брат иска да прослави Господ с песен. Еди-коя си сестра иска за Божия слава да прочете стихотворение. А винаги ли това съдейства реално за славата на Господ (обаче само се опитайте да не включите в програмата на богослужението това стихотворение!)?

Възниква въпросът: в нашия живот, в нашето семейство, в нашите богослужения наистина ли се прославя Бог? И ако е така, прославяме ли Го по подобаващ начин?

Прославата на Господ е израз на особената ни признателност към Него за значимостта Му в нашия живот. В книгата Откровение четем за едно удивително поклонение и прослава на Господ: „И пееха нова песен: „Достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите й, защото Ти беше заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе, и ни направи пред нашия Бог царе и свещеници; и ще царуваме на земята“. След това видях и чух гласа на много ангели около престола и около животните и старците (и броят им беше много милиони), които говореха с висок глас: „Достоен е закланият Агнец да приеме силата и богатството, премъдростта и могъществото, честта, славата и благословението“ (5:9-12).

Това ще се случи, когато Го видим и разберем докрай какво е направил за нас.

Но ние можем да прославяме Господ и да Му се покланяме и на земята чрез осъзнато разбиране за Неговото величие в молитви, песни, стихотворения, чрез освещението в живота ни, чрез разпространение на вестта за спасението сред погиващите и прогласяване на Христос пред света.

Човек може да прославя Бога само когато неговата душа е устремена към Господ, за да Му каже колко е благ, велик, добър, милостив, удивителен. И това става единствено когато спасеният човек в пълна степен осъзнава кой е Господ за него. „Нека чрез Него непрестанно принасяме на Бога хвалебна жертва, т.е. плода на устните, които прославят името Му“ (Евр. 13:15).

Някой беше казал: „Святият живот е глас, който се чува дори когато езикът не произнася нито един звук“. Ние прославяме Бога най-вече, когато живеем свят живот. Светостта се проявява в нашия

живот, когато се изпълваме със Светия Дух. „Святият нека още се освещава“

(Откр. 22:11). Иисус казва: „С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много плод, и тогава ще бъдете Мои ученици“ (Йоан15:8).

В Евангелието от Матей е записано, че учениците „се поклониха на Христос“ (28:17). Срещата с Божия Син и вярата в Неговото възкресение водят към поклонение. Той е Бог! И следва поръчението: „Идете и научете всички народи…“ (Мат. 28:19). Волята на небесния Отец е да спаси света чрез благата вест за Своя Син. Бог се прославя чрез нас, когато прогласяваме Христос пред света. Нека Го хвалим с цялото си сърце, нека Му се покланяме и прославяме Неговото свято име. Хвалете Господ! Славете Господ! Преклонете се пред Господ!

Той е достоен!

ърквата на Иисус Христос, придобита

от Него с такава любов и чрез такива страдания, по замисъла на Бога е предназначена за най-висша цел и е водена

към тази цел. Тя се състои от милиони местни

църкви, като всяка от тях изпълнява своята мисия сред обстоятелствата, в които се намира.

Не всички дарове в Църквата са еднакви, но Бог изпраща в нея различни хора, като им дава особени, уникални дарове, за да се изпълнят Неговите намерения.

Следването на Божията воля е отговорност

на цялата Църква. Разбира се, по-голяма е отговорността на водачите, но ние всички сме длъжни да изпълняваме онова, което се очаква от Църквата.

Напълно неразумно е да се осъжда Църква-

та или да се говори отвисоко за нея, след като

ти си част от тази Църква. Когато се загубят

чистотата и братолюбието във взаимоотно-

шенията, вече е посадено горчиво семе и има

нужда от покаяние. Напълно недопустимо е да се пренебрегват събранията на вярващите, където ние, освен че прославяме Бога и се нас-

тавляваме с Неговото Слово, укрепваме своето единство, за да израстваме в любовта: „Така че да не бъдем вече младенци, залюлявани и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на хората, по хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Онзи, Който е Глава – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано

чрез всички дарени свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се

съзижда в любов“ (Еф. 4:14-16).

След като дава всички Свои наставления на учениците, Христос отива при Бог Отец. Апостолите, ръководени от Светия Дух, чрез благовестие основават местни църкви, които поучават вярващите как да служат на Господ. Не след дълго Христос дава чрез ап. Йоан оценка на отделните пастири и църкви. Това се вижда мно-

го ясно в книгата Откровение, 2 и 3 гл. Оценките и забележките към тези седем църкви и техните водачи съвсем не си приличат. Някои изследователи откриват в различните послания

към църквите тук хронологичния път в развитието на цялата Църква. Аз не възразявам. Но

и днес Христовата Църква във всяка част на

света живее в съвсем различни условия: при абсолютна свобода или сред гонения, дори до смърт, заради вярата.

Пътят към вечността при всеки християнин

е неповторим и всяка църква има свое призвание. В Посланието към ефесяните се говори по удивителен начин за това призвание. Апостол Павел се моли: „Бог на нашия Господ Иисус Христос, Отец на славата, да ви даде дух на премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, така че да разберете в какво се състои надеждата на тези, които са призовани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тази сила Той действа в Христос, като Го възкреси от мъртвите и Го постави от дясната Си страна на небесата“ (Еф. 1:17-20).

Спасеният човек е отново сътворен. Силата, способна да направи това, е същата, която възкресява Христос от мъртвите, т.е. Божията сила. Чрез нея човек, на когото е било чуждо и противно всичко Божие, който е воювал срещу Божието, с любов и радост се покорява на Бога и наистина смята за огромна чест да служи на Него, защото Божията любов му се открива.

Христос, Който смирява Себе Си до смърт, е въздигнат до най-високото положение във вечността (Еф. 1:21-22). Но Той се издига там заедно с Църквата, която е Неговото тяло. С други думи, заедно с нас, Божите деца. Ето къде Господ иска да въведе спасените!

За да проникнем в тайните на вечните намерения на Бога, е необходимо Неговото откровение и то (не просто като знание, а като дълбоко

осъзнаване) идва чрез молитвите на ходатаи.

Затова ще запитаме нашите служители днес: за

какво се молим в църквата? Само за нуждите, за благополучие и благоденствие? На всички

много ни харесва 13 глава от книгата Деяния

на апостолите. Учениците се молят, смиряват

се, постят, вслушват се и Бог отговаря... Нека се върнем към седемте църкви в Азия. На някои от тях са обещани „бели одежди“, на други – „бяло камъче, на което е написано ново име“, или – да бъдат „стълб в храма“, да имат „власт над езичниците“, да получат „венеца на живота“, „да седнат на престола“. На едни Бог обещава: „няма да залича името ви от книгата на живота“, на други: „ще ви дам да ядете от дървото на живота“ (Откр. 2-3 гл.).

Във всички тези различни обещания, има и нещо общо: Христос очаква победа! Неговата Църква е Църква на победители. Той не приема извинения и оправдания, а очаква победа от Своята славна Църква, от Своите, призовани за такава невероятна слава, за такава висота. Божият Син е направил всичко за това, осигурил е всичко, предоставил е всичко, дал е достъп до цялата Своя сила.

Църквата се сблъсква с огромна съпротива. Срещу нея е мобилизирана цялата мощ и сила на този свят с най-язвителни клевети, подигравки, откровени лъжи, унижения, гонения. Но Христовата Църква е победителка. И

Христос има право да очаква нейната победа.

Той пръв преминава през всичко това и излиза победител. И сега Иисус е в нас, за да побеждаваме с Неговата сила. Ето я простичката тайна

на победата: „Този, Който е във вас, е по-голям от онзи, който е в света“ (I Йоан 4:4).

Мнозина могат да кажат: „Лесно ти е да говориш. Ако беше поживял с моя невярващ мъж… невярваща жена… Твоите деца са големи, а моите са тийнейджъри… Десет души сме в две стаи… Съседите ми вече ме изкараха извън релси… Ние постоянно живеем в бедност“. Но всъщност разбираме, че това не са причини да

не се справим. Причината е, че недостатъчно

сме се обогатили с благодат за всяко изпитание. А може би това не е изпитание, а следствие

от нашето нежелание да следваме Божите наставления. „Понеже Неговата божествена сила

ни е подарила всичко, необходимо за живот и

благочестие“ (II Пет. 1:3).

В Посланието към ефесяните е описана потресаваща перспектива за развитието на Църквата. Още на земята Църквата изразява мъдростта на великия Бог, тя проявява изумителна вярност, способна е да преодолява атаките на дявола, на света и на човешкото плътско естество. Но когато открива тайната на Църквата, Светият Дух чрез ап. Павел предупреждава, че пътят към тази слава е път на борба, противостоене, вярност до смърт. И Посланието завършва с конкретен призив да се въоръжим, за да устоим и да победим в най-неочакваните ситуации, „в лош ден“: „Братя мои, укрепвайте се в Господ и в мощта на Неговата сила; облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против световните управници на тъмнината от този век, против поднебесните духове на злобата.

Заради това приемете Божието всеоръжие, за

да можете да се възпротивите в лош ден, и като

надвиете всичко, да устоите. И така, стойте, като препашете кръста си с истина и се облечете с бронята на правдата, и обуйте нозете си в

готовност да благовестите мира; а над всичко

вземете щита на вярата, с който ще можете да

угасите всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението, и духовния

меч, който е Божието слово“ (Еф. 6:10-17).

Какво е важно за нас при разрешаването на конфликтни ситуации, при нападки от страна на

различни хора: позицията на силните на деня, на политиците, на масмедиите или на Словото? Достатъчно ли е Божието слово в нашето сърце, за да отговори на всяко предизвикателство?

„С всяка молитва и молба се молете духом във всяко време и се старайте за същото с всяко постоянство и молба за всички светии“ (Еф. 6:18).

И така, Бог е изкупил хората, срещу които е бил насочен Неговият страшен гняв с ужасни последици, простил им е, обещал им е невероятно бъдеще, което те дори не могат да си представят. Но пътят към това минава през противостоене на целия свят и на греховната природа вътре в нас. Рицари, призовани на престола на славата, не се съблазнявайте от суетата на света, който отива към гибел! Докато вървите към невероятната чест и слава, обещани от Бога, останете верни и излезте победители! Предоставени са ви всички доспехи, цялото въоръжение и цялата сила за това. Вземете ги и се сражавайте достойно за високото звание и чест, които са ви оказани. „Който побеждава, ще наследи всичко“ (Откр. 21:7).

Примерът с Израил в Йерихон не ми дава

покой. Хиляди падат по време на битката – и нито един от тях не е израилтянин. Огромна

победа! Струва ли си да обръщаш внимание на дреболиите?! Нима Бог се интересува от златото или дрехите, скрити от Ахан (Иис. Нав. 7 гл.)?

Да. Хиляди се покайват, делото се разраства.

Нима за Бога имат значение стотинките? Нима за Него е важно с какво се занимавам през свободното си време? Важно е.

Църквата на Иисус, в която Той действа, е

издигната на такава висота, че е страшно дори да си я представиш. И това е реална висота. Христовата църква е свята, очистена, силна. Тя е победоносна Църква, защото е слята в едно цяло с Христос. Тя е Неговото Тяло.

Когато се замислям над истината за Църквата, понякога се питам: нима и аз съм част от това чудо?! Толкова огромна слава, най-високо

положение във вечността и… аз съм там.

„Бог… покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово Тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). Иска ти се

да паднеш пред Бога и да прошепнеш: „Колко

са непостижими Твоите съдби и неизследими Твоите пътища!“ (Римл. 11:33). И още по-тихо

да добавиш: „Ти и мене виждаш, Господи, в тази слава, сред Твоята невероятна святост.

Благодаря Ти! Научи ме в дълбоко смирение, с благоговение и трепет, без празни думи да се наслаждавам на Твоето величие, премъдрост и огромна милост!“.

Слава на Тебе, Господи, че си решил да издигнеш Църквата, като за това си създал нас и си направил всичко, за да станем част от тази тайна. Ти осъществяваш чрез нас Своите победи и така си пожелал да ни

въведеш във вечната слава! Амин!

инината под окото му беше доста голяма. Богдан все се поглеждаше в огледалото за обратно виждане и потъркваше внимателно

яркото синьо петно, сякаш се опитваше

да го изтрие от лицето си. – По-добре гледай пътя, Боги! – отбеляза сърдито Владо, който беше на предната седалка до Богдан.

Богдан не отговори нищо и отново насочи тежкия си поглед към пътя.

Беше му толкова гадно, че му се искаше

да се окаже в някоя непроходима гора, по-далече от хората, за да не се сети

никой за неговото съществуване. Единствено Нели...

– Влачиш се като ръждясала костенурка, дай газ! – отново заръмжа Владо. – Престани бе, Владо! Може да се каже, днеска доста ни провървя. Потрошени, ама живи! И това много ми харесва! – захихика на задната седалка Вики и запя с фалшив фалцет стих от известна песен: „Не ми върви в смъртта – ще ми провърви във любовта...“.

– Я стига! – Владо го погледна мрачно през рамо. – Колко от нашите няма да се върнат от днешната центрофуга... И ние едва си отървахме кожата. А ти само се кикотиш.

Вики клюмна на задната седалка. – Е кво? Просто исках да поддържам бойния дух – загъгна примирено

той, почеса се по стърчащото си ухо

и веднага смени темата на разговора:

– Бих заманджил с нещо, къркори ми стомахът вече.

– Тебе, ако те остави човек, само ще плюскаш – злобно измърмори Владо

и се обърна към мълчаливия Богдан:

– Слушай, Боги, завлечи ни до някое кафе. Верно тряа да похапнем, иначе ше хвърлим топа.

Пред малкото ресторантче край самата река потрепваха приканващо три ярки чадъра. Отначало Богдан дори не разбра, че Владо говори на него. Мисли, тежки като воденични камъни, се търкаляха във врящия му ум. Това не му се случваше за първи път. Все по-често му се струваше, че живее някакъв чужд, празен, нереален живот. „За какво ми е всичко това?! И днес като по чудо избягах от смъртта“. Куршумът изсвистя толкова близо над главата му, че той дори почувства как се раздвижи въздухът. Диханието на вечността беше вледеняващо, потресе го зейналото черно космическо гърло. В онази минута той просто се вцепени от ужас и дълго не можа да дойде на себе си, въпреки че никога не се бе смятал за страхливец. И за какво беше рискувал единствения си живот?! Толкова ли са важни зелените хартийки?

Богдан си спомни за отчаянието и болката в очите на Нели, пропити от безизходността на думите, които бе хвърлила в лицето му: ако не остави своите кроежи, тя няма да бъде повече с него и изобщо всичко това отдавна й е омръзнало – да изтръпва при всяко шумолене, да го чака безкрайно, дока-

то се вслушва във всяко тръшване на вратата на блока.

Изведнъж на Богдан му се прииска сега, веднага да се окаже в малката уютна кухня заедно с Нели, да я прегърне – тя беше най-близкият и скъп човек в живота му – и повече да не тръгва заникъде, просто да пият чай със сандвичи, да ядат пържени картофки, да си говорят за нещо и да се смеят. Нищо друго на света не му трябваше! Но как да се

– Ох, не издържам! – отново се закикоти Вики. – Графиня, Божие глухарче!

Ей сеа ще го издухам този бабишкер!

– Извинете, може ли да седнем при вас? – попита Богдан старицата.

Тя ги погледна с открития детски поглед на светлосивите си очи, усмихна се приятно и кимна:

– Разбира се, момчета! Заповядайте, сядайте!

И

тримата

я зяпнаха с любопитство.

Със същата усмивка тя взе предложения подарък, замахна леко и го хвърли към храстите отстрани. Цигарите и запалката описаха плавна дъга в пространството и паднаха в близката кофа за боклук.

Момчетата се спогледаха мълчаливо и облещиха очи от изумление.

отърве от омагьосания кръг? За такова „предателство“ можеш хубавичко да си платиш.

– Я виж, Влади, нашият Ромео се размечта! – закикоти се Вики на задната седалка. – Спирай бе, брато! Бригадата трябва да се позахрани.

Богдан се отърси от мислите си и спря до малкото заведение. Те слязоха от колата и започнаха да разтриват отеклите си крака. От ресторантчето се носеха невъобразимо апетитни миризми.

Момчетата огледаха трите маси. На едната седеше младо семейство с две малки деца. Втората също беше заета – трима работяги с мръсни работни дрехи алчно поглъщаха обяда си и оживено коментираха нещо помежду си. Третата маса също не беше съвсем свободна. Там седеше самотна бабичка.

В светла рокля, с хубава прическа и изправена осанка, тя приличаше на графиня от доброто старо кино. Отпиваше спокойно от сока във високата чаша пред себе си и разлистваше някаква неголяма книга. Момчетата наблюдаваха за кратко тази картина и се чудеха какво да предприемат.

– Е, кво шъ прайме? – Владо повдигна въпросително вежди и погледна Богдан.

– Еми ше се присламчим към бабката. Там има още три места – изхриптя изморено Богдан. – Тя сама ще офейка от нас.

Те не очакваха такава реакция. При срещи хората най-често ги гледаха подозрително и се стараеха да се изпарят колкото може по-бързо. Но тази старица, обратно, си поръча още една чаша портокалов сок и отново започна да прелиства книгата си. Тримата се разположиха удобно и също дадоха своите поръчки. Пред чужд човек нямаха за какво да си говорят. Вики направи шутовска гримаса, като намигна многозначително на приятелите си, а след това, небрежно отпуснат в пластмасовия си стол, извади запалка и запуши, без да го интересува,

– Виж я ти бабката! – успя да каже накрая Вики. – Къде се научихте да мятате така, бабче? Аз на вашата възраст едва ли бих успял!

Старицата изглеждаше на около 7075 години, но човек можеше да се възхити на нейната осанка, ясния й глас и съвсем младите й очи. – Мисля, че си прав, мойто момче. При тебе няма да се получи така на моята възраст, а и едва ли ще доживееш дотогава. Само Господ обновява силите и дава здраве. При вас откъде да се вземе това здраве, ако толкова безразсъдно прахосвате живота си?!

че димът се разпростря над масата и обви старицата като в мъгла.

– Ех, да бях на твоите години, синко, и тия цигари... – изведнъж произнесе мечтателно възрастната жена и се усмихна по младежки. Тримата съвсем се объркаха и на всичко отгоре им стана интересно.

– И какво щеше да е тогава? – попита Богдан.

– Тогава щеше да видиш – бабката отново разцъфна в усмивка.

Вики избухна в смях така, че очите му се превърнаха в малки цепки.

– Ама вземете си, мадам – той побутна кутията цигари и запалката към възрастната жена.

– И откъде знаете, че прахосваме живота си? – наежи се Владо.

– Ех, момчета! Както са казали мъдреците: „Даже обикновеното

гърне с чорба може да разкаже много“, а при вас всичко е написано с

големи букви. Освен това тази книга говори за вас повече, отколкото

аз мога да предположа – и тя сложи дланта си върху книгата, която четеше.

От донесените ястия се издигаше пара. Вики и Владо се нахвърлиха на храната с огромен апетит. Без да спира да поглъща парещия пилаф, Вики избоботи с пълна уста: – А по-подробно може ли?

Жената отвори своята книга и за-

почна да чете на глас удивителни неща:

за нечестивите, за които е приготве-

но огнено езеро; за безумците, които

казват, че няма Бог; за богатството на

неправедните; за греха и вечния съд; за

удивителното Божие спасение, достъп-

но за всеки, който поиска да го приеме.

Докато тя четеше, младите хора

се изпълваха с противоречиви чув-

ства. Владо все повече се ежеше, като

се взираше в жената с погледа на

гладна врана. Вики се усмихваше по-

дигравателно, а с Богдан се случваха

непознати дотогава метаморфози. От

прочетените думи нещо у него сякаш

се разчупваше и съкрушаваше. Всяка

дума, подобно на скалпел, откриваше

гнойните рани в душата му и му причи-

няваше едновременно мъчителна бол-

ка и неочаквано облекчение. Той ту се

издигаше по-високо от облаците, ту падаше в умопомрачителна бездна. Тази

книга говореше за него и само за него!

Откъде можеше тя да знае за неговия

издържа. Той изяде набързо своя пилаф и след като пресуши жадно чашата си със студена бира, срита болезнено под масата все още дъвчещия Вики, за да му покаже с поглед, че е време да се избавят от досадната баба. Вики се сепна от тази неочаквана реакция и като разбра приятеля си, небрежно се отпусна в своя стол. Сякаш случайно, той извади пистолета си и започна грижливо да го разглежда и да го бърше с мръсната си носна кърпа. Това не убегна от очите на старицата, но реакцията й отново беше неочаквана. Дори веждите й не трепнаха, когато каза с някаква тъжна ирония: – Прибери оръжието си, синко, а най-добре го изхвърли в тази река. В лагерите съм виждала и по-големи пистолети. Така че не се опитвай да ме плашиш. Тримата само се спогледаха. Богдан усети как по гърба му полазиха тръпки. Той почувства колко вътрешна сила и

заедно с това любов и мекота имаше

– Имаме време да помислим над всичко това, а сега трябва да си починем.

– Това няма как да го знаеш, синко. Може би аз съм за вас последно предупреждение. Случайни срещи няма.

Тя взе своята книга, отвори чантата си и я прибра вътре.

Вики се оживи.

– Гудбай, бабче! Всичко хубаво! –ухили се той, доволен, че най-накрая успяха да се избавят от нея.

– Да, време е да тръгвам, заседях се тук с вас, младежи! – всички бръчици по лицето й сякаш засияха от нейната усмивка. – Имам още много работа вкъщи. Утре е рожденият ми ден и ще дойдат всичките ми деца, внуци и правнуци. – На колко ставате? – поинтересува се безцеремонно Владо.

Старицата се наведе напред и отговори поверително, с тих глас, сякаш разкриваше някаква тайна, а думите й зашеметиха младежите:

– Само на деветдесет. Мисля, че ще поживея още малко – тя намигна закачливо, като момиче, на изпадналите в шок момчета.

Богдан бе възхитен от нейната простота, от необичайната й радост и жизнелюбието й.

Тримата се втренчиха в нея с широко отворени очи.

живот, за съмненията и паденията му, за любовта му и жаждата му за истинско щастие?

Накрая жената затвори книгата и

каза:

– Ех, момчета, за какво си рискувате живота? Заради парите или заради

онези, които чрез вашите акции трупат печалби? – в гласа й звучеше състрада-

ние. – Време е да захвърлите лъжливата романтика. В това няма никакво

мъжество. Истинското мъжество е да пострадаш за правдата, да дадеш живота си за своите ближни, както постъпва Христос. Той е умрял за вас, без да очаква благодарност. А вие слугувате

на онези, които страхливо се крият зад

вашите гърбове и пукнат грош няма да

дадат за живота ви.

Богдан все повече се чудеше на тази

необикновена старица и на това, че

всичко, за което тя им говореше, вече

дни наред измъчваше и него. Владо не

у тази възрастна жена. Тя ги гледаше с

такова състрадание и нежност, на каквито е способна само родна майка. А Богдан нямаше своя майка. Всъщност тя съществуваше някъде, но той беше израснал в приют.

– Да... – отново заговори жената, забелязала тяхното объркване. – През дългия си живот се наложи да поживея и в лагерите. Тогава много хора страдаха заради вярата си. И мене Господ ме удостои с честта да страдам за Него. На много смърт се нагледах там, на много отчаяние и неизразима скръб, но ще ви кажа съвсем откровено, че такова мъжество, любов и вяра в Христос повече никъде и никога не съм виждала!

А ще ви кажа също, че животът е неповторим и скъпоценен Божи дар, който да разпиляваш така глупаво, е направо престъпно!

Владо, без да прикрива раздразнението си, въздъхна шумно:

Вики изведнъж започна да се смее с глас, като тръскаше глава и ушите му сякаш щръкнаха още повече.

– Ох, не мога! Ама вие шегувате ли се? В такъв случай, посъветвайте ни как да запазим младостта си и да доживеем до ваште години – каза той язвително, но се сепна, когато срещна злобния поглед на Богдан, и добави с по-мек тон: –Сигурно има някаква тайна? – Разбира се, че има. Вече ви говорих за това – Божието слово. Но вие не искате да се обърнете към извора на живота, който дава свобода и спасение, а дори и здраве и дълголетие! Затова във вашия случай има само един начин да си останете млади... – отговори тя и отново зашепна поверително: – Винаги си слагайте двайсет години отгоре и се наслаждавайте на възхитените погледи на тълпата. Сега дори намусеният Владо не сдържа усмивката си. Трябваше да признае, че тази крехка старица им

разказа играта. У нея имаше толкова младост, жизнелюбие, искряща радост и вътрешна сила, които биха стигнали и за тримата.

– Е, това е всичко – каза тя и като взе чантата си, стана от масата. – А сега –гудбай, момчета!

Жената се засмя за сбогом със своята удивителна усмивка, погледна всеки от тях в очите, сякаш искаше да ги запомни завинаги, и замислено добави:

далечаващата се старица. Богдан почувства, че заедно с нея си тръгват всичките му надежди за щастие, нещо важно, невъзвратимо и занапред го очакват само мрак и безизходица. И изведнъж така отчаяно му се прииска на всяка цена да се отърве от този порочен кръг, дори ако трябва да плати с живота си. Сякаш някой силен и голям се съживи в душата му. Богдан стана от масата, разкърши яките си рамене и се изправи в цял ръст.

Владо мислеше за нещо и прехвърляше между пръстите си вече ненужната вилица. Както и да го въртеше и сучеше, поне пред себе си трябваше да признае, че тази старица го предизвика с нещо. И още как! Тя преобърна цялата му мрачна вълча вътрешност. Хвърлената на масата вилица издрънча тъжно.

– Ние с тебе сме идиоти... – с досада отсече Владо и тръгна след Богдан.

– Само не забравяйте, че за съжаление нито един влак не стои на гарата безкрайно дълго. Всъщност е смешно да служиш на този, който те води към гибел, и да отхвърляш Онзи, Който ти дава живот. Човекът, който живее така, може да бъде наречен единствено глупак.

Тя тръгна спокойно по гладкия асфалт на крайбрежната улица. Лекият ветрец развяваше дългата й светла рокля, а Богдан седеше, вгледан в недокоснатата си чиния с изстинал пилаф. Момчетата се взираха мълчаливо в от-

Неочаквано страхът и всяко съмнение паднаха от сърцето му, подобно на тежък камък. Каквото ще да става, той повече няма да се върне на този път. Набързо хвърли няколко измачкани банкноти на масата. Не можеше да позволи на тази жена да си отиде така неочаквано, както се появи в неговия живот. Защото заедно с нея си тръгваше самият живот, отиваха си светлината и надеждата. Без да казва нищо на момчетата, той се затича след жената. – Ама че работа! – промърмори обърканият Вики. – Идиот!

– Кво ви става бе, мъже?! – развълнува се Вики. – Ами аз?! – той скочи и като накуцваше, забърза след тях.

А роклята на жената все така трептеше като светло платно на надеждата, сякаш приканваше след себе си и показваше пътя на спасението за тези три заблудени души. Старицата вървеше, замислена за нещо, и дори не подозираше, че в тази минута бе станала за тях пътеводна звезда.

лавата на Бога е красотата на Неговия Дух. Това не е естетическа или материална красота, а красота, която произтича от характера на Бога, от всичко, което представлява

Той. Апостол Яков призовава богатия да се „хвали със своето смиряване“ (Як. 1:10) и така ни показва, че славата не означава богатства, власт или материална красота. Тя може да украсява човека или да изпълва земята,

но не е тяхна, а е на Бога. Човешката слава е красотата на човешкия дух, която е уязвима за греха и накрая отмира, затова е смиряваща. Но славата на Бога, която се изявява във всички Негови характеристики, никога не отмира. Тя е вечна.

В Исая 43:7 четем, че Бог ни „е сътворил за Своя прослава“. От други библейски стихове разбираме, че

човекът „прославя“ Бога, защото чрез него може да се

види Божията слава в любовта, музиката, героизма и

т.н. – неща, които принадлежат на Бога, а ние ги носим „в глинени съдове“ (II Кор. 4:7). Ние сме съдовете, които „съдържат“ славата на Бога. Всяко добро нещо, което

можем да правим и да бъдем, има своя източник у Него. По същия начин и природата изразява славата на Бога. Неговата слава се разкрива на човешкия разум чрез материалния свят по много начини и често – различно на отделните хора. Един човек може да се развълнува от планинската гледка, друг – от морската красота. Но техният общ извор е Божията слава. Тъкмо тя говори и на двамата, независимо от тяхната раса, наследство или местоположение. Неслучайно в Пс. 18:2-5 се обобщава: „Небесата разказват за славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. Ден на ден предава слово и нощ на нощ открива знание. Няма език и няма наречие, където не би

се чувал техният глас. Техният звук се носи по цялата земя и техните думи – до краищата на вселената“.

В Пс. 72:24 самото небе е наречено „слава“. Обичайно е християните да говорят за смъртта като „приемане в Божията слава“ – фраза, заимствана от този Псалм. Когато християнинът умира, той отива при Бога и там е заобиколен от Божията слава. Ние ще бъдем

изчезват. Помислете за богаташа, за когото ап. Яков казва: „Богатият да се хвали със своето смиряване, защото той ще премине като цвета на тревата“ (Як. 1:10). Богаташът трябва да осъзнае, че неговото богатство и силата му произлизат от Бога, и да се смири. Разбирането, че самият той ще прецъфти като тревата, ще го доведе до съзнанието, че Бог е Онзи, от Когото идва славата. Бо-

животни, дървета или хора, сякаш красотата, която те притежават, произхожда от само себе си. Това е сърцевината на идолопоклонството и се среща много често. Всеки жив човек е допускал тази грешка в един или друг момент. Всички сме „заменяли“ славата на Бога със слава на човек.

Това е грешката, която продължават да правят мнозина: доверя-

ват се на земни неща и отношения, на своите собствени сили, таланти, красота или на добротата, която виждат у другите. Но когато всичко това избледнее и изчезне, както неизбежно ще стане (тъй като то е само временен носител на великата слава), тези хора се отчайват. Необходимо е всички да осъзнаем, че Божията слава е постоянна, и докато живеем, ще я виждаме да

заведени на мястото, където буквално обитава красотата на Бога –красотата на Неговия Дух ще бъде там, защото Той ще бъде там. Така красотата на Божия Дух (или същността на Този, Който е) е славата на Бога. На това място няма да гледаме Неговата слава чрез човека или чрез природата, а ще я виждаме ясно, точно както ап. Павел описва в I Кор. 13:12: „Сега виждаме смътно, като през огледало, а тогава – лице в лице; сега познавам донякъде, а тогава ще познавам напълно, както и бях напълно познат“.

В човешки, т.е. земен смисъл славата е красота или живост, свързана с тленното творение (Пс. 36:20; 48:18), и неслучайно избледнява. Причината е, че материалните неща не са трайни. Те умират и

жията слава е източникът, изворът, от който произтича всяка малка слава.

Затова Бог не допуска мисленето, че славата идва от човека или от природата. В Ис. 42:8 виждаме пример за ревността на Бога към Неговата слава. За това говори и ап. Павел в Римл. 1:21-25, когато описва как хората се покланят на творението вместо на Твореца. Те гледат към предмета, чрез който идва Божията слава, и вместо да отдават почит на Бога за това, боготворят

се проявява тук и там, в този човек, в тази прекрасна природа или в онази история за любов и героизъм – художествена или документална, както и в нашия личен живот. Но всичко това произтича от Бога. И единственият път към Бога е чрез Неговия Син Иисус Христос. Ако сме Христови, на небето ще открием самия източник на цялата красота в Бога. Така нищо няма да бъде загубено за нас.

маше време, когато едно поколение, отхвърлило Бога и

Неговия Закон, изграждаше

стратегията на светлия атеизъм. Тя изключваше съществуването на

Бога, но се грижеше много за народа –например за построяването на домове

за възрастни хора, така че държавата да

им осигури спокойни старини. Днес обаче не виждаме нито радост, нито щастие в очите на онези, които се намират в „стратегическите“

домове за възрастни, далеч от своите синове, дъщери, внуци и правнуци.

Когато се срещам с тях, те не обсъж-

дат колко е била успешна тази „стратегия“, а ми разказват за своите деца и внуци – колко са сполучили и колко са

заети и че тъкмо защото не искат да ги притесняват, са настанени в този старчески (стратегически) дом. Държавната

стратегия се е превърнала в лична траге-

дия: „След като няма Господ, значи и вас, мамо, татко, бабо, дядо, ви няма. Стойте

си там и не ми пречете да си живея живота!“.

Сега обществото ни обсъжда нова „Национална стратегия за детето 20192030 г.“. Но всякакви човешки стратегии, които въвеждат нови закони, противни на Божия закон, носят ТРАГИЧНИ пос-

ледствия. Затова нека не забравяме, че освен човешки закони има и върховни Божи закони, например: закон за деня и нощта, закон за греха и смъртта, закон за посятото и пожънатото... В Божието слово се казва: „Не се лъжете: Бог не бива поругаван. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7).

Затова ще се обърна към новите стратези. Не се лъжете, вашите богопротивни национални стратегии и особено идеята за „въвеждане на пълна и изрична забрана за телесно наказание над деца“ непременно ще се превърнат в национални и лични трагедии. Но преди всичко във ваши, защото и вие имате деца и ще пожънете това, което сега сеете! А ето какво казва Библията конкретно за телесното наказание над деца: „Не оставяй детето без наказание; ако го накажеш с пръчка, то няма да умре; ще го накажеш с пръчка и ще спасиш душата му от преизподнята“ (Пр. 23:13-14). И

още: „Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от

детинство“ (Пр. 13:25). Към тези думи няма какво да се добави, нито има какво да се отнеме от тях.

Задължение на всеки баща е да обуздава детето си и който не го прави, подобно на свещеника Илий, може да прочете какво ще стане с него: „Аз му казах, че ще накажа дома му навеки за онази вина, че той знаеше как синовете му безчестват и не ги обуздаваше“ (I Цар. 3:13). Онези, които отхвърлят Божията стратегия за развитието на всяко дете, първи ще усетят последствията от своята стратегия – ще се сблъскат със своите необуздани синове и дъщери, които безчестват преди всичко срещу самите тях. И така, „новата стратегия“ се изправя срещу самия Бог и Неговото Слово. Ще успее ли? Човешки закон срещу БОЖИЯ ЗАКОН! Но засега никоя стратегия не е променила закона за деня и нощта, нито закона за посятото и пожънатото. Затова и този нравствено-духовен Божи закон за изграждане на пълноценна личност, способна да различава доброто от злото, никой няма да може да промени. А

онези, които си правят експерименти с „нови стратегии“, ще жънат лични и национални трагедии.

Тези дни четох, че пошляпването на детето с възпитателна цел е необходимо. Срещу такива думи „новите стратези“ скачат яростно и защитават децата от „насилие“. Ами какво ще кажат за думите на Бога, които цитирах? Навярно, че наказанието с пръчка не е просто насилие, а нечовешко, зверско отношение към горкото дете! Да, ако го беше препоръчал човек, може и да се замислиш. Но тези думи са на самия Господ Бог. Това е същият Бог, Който казва: „Ще забрави ли жена кърмачето си, няма ли да пожали сина на утробата си? Но дори и тя да забрави, Аз няма да те забравя“ (Ис. 49:15). Бог, Който е любов, и е доказал тази любов чрез Господ Иисус Христос на кръста.

За да не останат „новите стратези“ с впечатлението, че Божият закон е жесток, нека се запитаме чий образ и подобие са децата – на държавата и разни чиновници или на родителите? В Бит. 5:3

мир. Така телесното наказание има благотворно въздействие и промяната е налице. Този процес е познат на всеки разумен родител.

Важно е да отбележим обаче, че Бог изисква от родителите да преценяват добре силата на наказанието, защото и самият Той като любещ Баща ни наказва с мярка: „Ще те накажа с мярка; но ненаказан няма да те оставя“ (Йер. 46:28).

Разбира се, телесното наказание не е крайното решение на проблема със злото и греха. Наказанието води детето до определена степен на зрялост и разбиране какво е добро и зло. А окончателното решение на проблема със злото и греха за всеки от нас е единствено и само чрез вяра в милостивия Господ Иисус Христос. Другата богопротивна точка от Националната стратегия за детето е: „Осигуряване на достъп до здравно и сексуално образование за децата и младите хора във и извън училище“. Вече има немалко информация, така че човек да види какво представляват учебните ма-

благодатно потомство. Родителите носят отговорност да обяснят всичко по тази

тема на детето си, когато то съзрее за това, като почерпят знания от Божието слово.

Апостол Павел предупреждава докъде водят опасните човешки стратегии: „В последните дни ще настанат усилни времена. Защото хората ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, НЕПОКОРНИ КЪМ РОДИТЕЛИТЕ СИ, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, неприятели на доброто, предатели, безочливи, надути, ПОВЕЧЕ СЛАСТОЛЮБЦИ, отколкото боголюбци, които наглед имат благочестие, но са се отрекли от силата му. И от такива се отвръщай!“ (II Тим. 3:1-5).

Ако се въведе сексуално образование, това означава само едно – развращаване на детските умове и като краен резултат блудство във всичките му джендър разновидности. Впоследствие голяма част от тези момчета и момичета ще бъдат неспособни да създадат здрави семейства и така вместо жертвена и посветена любов с грижа за брачния партньор и децата, в това поколение ще има

четем: „Адам живя сто и тридесет години и роди син по свое подобие и по свой образ, и му даде име Сит“. У всеки родител е заложена любовта към собственото му дете, което е негов образ и подобие. Нали тъкмо затова Бог дава само на родителите правото да наказват децата си – един нормален, психичноздрав родител никога няма да осакати своето дете, а ще го накаже с мярка, за неговото спасение.

Но от Адам взимаме не само образа и подобието, а след грехопадението наследяваме греха, бунта, злото в сърцето. Всеки разумен човек знае и вижда това. И тъй като децата не са без грях, рецептата, решението за спасяването на едно дете от зли и безумни дела е наказанието: „Безумието е вързано за сърцето на детето, но тоягата на наказанието ще го изгони от там“ (Пр. 22:15, РИ).

Когато детето върши зло и бащата го накаже, като го плесне, то не се обижда, а дълбоко в себе си разбира, че е заслужило такова отношение. В резултат на наказанието в сърцето му настъпва

териали за тази цел. Това е обучение, което насърчава сексуални фантазии, самозадоволяване, хомосексуализъм, порнография и т.н.

По тази тема също има какво да прочетем в Свещеното Писание: „Делата им не ги оставят да се обърнат към своя Бог, защото духът на блудството е вътре в тях, и те не познаха Господ“ (Ос. 5:4). Думата „блудство“ в Библията означава всяка сексуална връзка извън брака и всякакви извратени, противоестествени сексуални отношения и действия. Именно на това ще бъдат обучавани децата в училищата.

Този, Който е сътворил човека, е създал и сексуалните отношения. След като Той е Авторът, знае най-точно какво е най-доброто за човека. А именно – сексуалните отношения да се осъществяват в благословено от Бога семейство от мъж и жена за тяхна радост и за да имат

място само за сластолюбие, страсти и

похот. И тук вече се вижда крайната цел на „новата стратегия“ – унищожаването

на един народ. Богопротивната атеистична стратегия вече доведе до разклащане и разбиване на истинските семейни връзки. А „новата стратегия“ неминуемо ще доведе до заличаване на понятието „семейство“. Докато не е станало късно, скъпи мои братя, бащи, закрилници на семейства, нека да се борим на първо място с молитва и с всякакви законови средства в тази вече открита война, целяща да изкорени всичко чисто

и свято!

ред известните богослови като че ли няма по-противоречива фигура от Жан Калвин. От една страна, той

безусловно е от стълбовете на Реформацията. От

друга, неговата суровост, която стига до жестокост, и нетърпимостта, която проявява към всяко чуждо мнение, му

създават репутацията на религиозен фанатик.

В по-голямата част от източниците биографията на Калвин е

дадена като сбор от сухи факти: родил се, учил, обърнал се към

Господ, оженил се, прославил се. Няма никакви описания на оно

ва, което е изпитвал, на съмненията и търсенията му. Подобно

на римския цезар: дошъл, чул, повярвал. Едва ли обаче всичко

може да се сведе до такива прости схеми и шаблони.

Началото на XVI в. е преломен момент, когато се сменят две

епохи – светът се сбогува със Средновековието и навлиза в

Новото време. Сбогуването винаги е труден процес: сенките на

миналото са дълги и тъмни, а бъдещето е мъгляво и несигурно.

Въпреки че провинциалният Ноайон – неголям град в Северна

Франция – в суетата на всекидневието едва ли се е досещал, че

ще преживее същия този прелом. А междувременно през 1509

г. тук се ражда момче, което по-късно става един от символите

на Новото време.

Жан бил от средите на интелигенцията. Баща му се числял

към буржоазията и заемал ред длъжности, съответстващи на

положението му. Нашият герой бил едно от шестте деца в се-

мейството, така че бащата бил принуден да работи много, за да изхрани всички, още повече, че не притежавали някакъв значителен капитал.

Калвин бил надарено дете, чиито таланти привличали вниманието на околните1. Така за него започнало да се грижи богатото семейство Момор, което му осигурило образование: първо при домашен учител, а после в най-добрите учебни заведения на Париж. Още тогава се проявил твърдият характер на Калвин. По мрачните коридори на училищата ходело мрачно момче със сурово лице. То спирало до немирните си връстници и им отправяло забележки и строги упреци, за което получило прозвището „Акузатив“, т.е. „винителен падеж“. Изключително

строга дисциплина, пълен аскетизъм, изобличаване на пороци-

те и стремеж да се насочват заблудените към верния път, дори против тяхната воля – всичко това още тогава характеризирало

тази непреклонна личност2

После Калвин изучавал юриспруденция в Орлеан и Бурж, отново при най-добрите преподаватели: Питър Стела, Андреа Алциати, Мелхиор Волмар. Волмар бил немски хуманист, юрист, любител на древните езици. Той, подобно на другите педагози, изтъквал много Калвин за неговите таланти и усърдието му. Често двамата прекарвали дълги часове, като се разхождали в университетската градина и беседвали по научни въпроси. Волмар бил привърженик на Лутер и споделял своите убеждения с ученика си. Именно тогава в сърцето на Жан се появили съмнения по отношение на католическото учение, а любознателният

му ум започнал методично да изследва всичко. Калвин владеел

латински език и можел да чете свободно Свещеното Писание, но за него това не било достатъчно: той се заел да учи старогръцки, за да чете Новия Завет в оригинал. Също така анализирал тру-

довете на Лутер и стигнал до извода, че учението на Църквата се нуждае от реформа. Когато през 1531 г. се върнал в Париж, Жан започнал да посещава събранията на протестантите в магазина на търговеца Етиен Делафорж, където произнесъл своите първи проповеди. Когато получил докторска степен, а заедно с нея придобил и убеждението, че Господ го е избрал да бъде учител и възвестител на Неговата воля, Калвин, уверен, че делото му е истинно и трябва да побеждава, убедил своя приятел и ректор на Сорбоната Никола Копа да прочете публично доклад с критика на католическото учение. Текстът бил написан от Жан. След това изказване и ректорът, и авторът на доклада били принудени да избягат от столицата.

Във Франция започнали преследвания срещу противниците на папата: в пламъците на кладата загинал Делафорж, мнозина били хвърлени в затвора, други потърсили спасение в чужбина. Калвин заминал за Швейцария и се установил в Базел. Тук излязъл неговият основен богословски труд „Наставление в християнската вяра“. Това изследване обединявало и систематизирало възгледите на богослови като Еразъм Ротердамски, Мартин Лутер, Улрих Цвингли, но стилът бил по-категоричен. Ето един пример: „Противниците ни пренебрегват нашето учение, като го наричат недостоверно. Но ако им се наложи да отстояват своето учение със собствената си кръв и живот, тогава бихме видели дали го ценят толкова високо! Нашата вяра е друга

тя не се страхува нито от смъртта, нито от Божия съд“. Въпреки че учението е революционно, изложението е войнствено и защитава недвусмислено протестантското богословие, трудът е посветен на… един католически монарх – краля на Франция Франсоа I:

„На най-християнския крал Франциск, първия от носещите това име, на моя владетел и върховен господар от Жан Калвин, с пожелание за мир и спасение в нашия Господ Иисус Христос“.

Този труд направил автора прочут и от двете страни на реформаторския фронт, но не донесъл покой и мир. Калвин продължавал да се мести от град на град, от страна в страна. Пътят му бил изпълнен със скитания и опасности. В Страсбург

той се оженил за вдовица с три деца, която му родила още три. Всички деца на Калвин обаче починали съвсем малки. Възможно е личните трагедии да са го подтиквали през цялото време да се посвещава на религиозната борба. Той отговарял активно с памфлети и трактати на твърденията и нападките на католическото свещенство, постоянно се връщал към „Наставление в християнската вяра“, което допълвал и усъвършенствал.

В своите трудове Калвин провъзгласява абсолютния авторитет на Бога, Който избира кого да спаси и кого да отхвърли. Според Калвин подвигът на Христос на кръста се отнася само за хората, предназначени за вечен живот, който те няма да избегнат, дори ако положат усилия за това. А онези, които са предопределени за

позни прически на дамите, не можело да излизаш на обществени места с каквито и да било украшения: дори премахвали сребърните катарами на обувките (така било и по-късно, в дните на Френската революция през 1789 г.). Отначало с нарушителите се провеждали душеспасителни беседи, после започнали да ги глобяват, да ги затварят от няколко дни до няколко месеца, да ги бият с камшик (особено онези, които пропускали богослуженията или заспивали по време на проповед), а накрая – да ги изселват от града и да ги екзекутират. Размахът на репресиите се усилвал постепенно, но неумолимо. Женева се превръщала в протестантски Рим, Калвин – в женевски папа, властта ставала все по-тиранична, а жителите и гостите – заложници и жертви. Най-яркият пример за жестокостта била историята на Мигел Сервет. Този испански богослов и учен отричал Троицата, затова, естествено, бил идеологически противник на Калвин. Всъщност се говорело, че между двамата мъже има не само богословски разногласия, а и лична неприязън. Дълго време те водели задочен спор в публичното пространство чрез трактати и статии, а лично се срещнали, когато Мигел, за свое нещастие, докато пътувал, се оказал в Женева. Там веднага бил арестуван, дълго останал затворен в ужасни условия и в крайна сметка го изгорили на клада. В зловещите отблясъци на пламъците всички виждали мрачната фигура на женевския папа, който наблюдавал гибелта на своя враг. Тази екзекуция станала квинтесенция на тираничното управление на Жан Калвин.

гибел, в края на земния си живот непременно ще отидат в ада3 Със своя стремеж към праведност, добри дела, скромно поведение и прилежно трудолюбие вярващите доказват, че действително са избрани за спасение. Благополучието и изобилието в живота на даден човек са признаци на Божието присъствие и избор. Може би животът на Жан щял да протече така – на писалището в неговия страсбургски дом, ако не бил призивът от Женева: „Ела!“. Канели го привържениците на Реформацията, които удържали победа в градския съвет. Калвин отивал в Женева за втори път – първото му гостуване преди няколко години завършило с изгонване от града, но сега останал там до края на живота си.

Женева – организирана, подредена и уютна – станала мястото, където Калвин се опитал да основе Божието царство на земята, без да дочака Второто пришествие. Методично и целеустремено той започнал да създава образцов град на протестантите. И както става при всички „райове“, създадени от човешка ръка, Калвин въвел политика на строги ограничения: спрели развлекателните събития, затворили увеселителните заведения (включително театрите), унищожили огледалата (за да не се поощрява тщеславието), забранили всякакви предмети на разкоша. На фризьорите не се разрешавало да правят пом-

1 Порозовская, Б. Жан Кальвин. – В: http://www.gumer.info/bogoslov_Buks/History_Church/ poroz/index.php.

2 Басовская, Н. Жан Кальвин – „женевский папа“. – В: https://mp3ix.net/song/95008194/ Natalya_Basovskaya_Zhan_Kalvin_Zhenevskij_papa/

3 Рыжов, К. 100 великих пророков и вероучителей. Москва, Вече, 2008.

4 Прелат – висш сановник в Католическата църква. Б. пр.

Животът на самия Калвин завършил през май 1564 г. Към края на земното си битие той страдал от много болести, включително туберкулоза, която, както се предполага, го убила, още ненавършил петдесет и пет години.

До края на дните си Жан с желязна ръка се опитвал да вкара човечеството в рая. Той очевидно вярвал, че какъвто е човек отвън, такъв е и отвътре, а не обратното. Като притежавал студен разум, горещо сърце и моралния кодекс на строителя на протестантизма, Калвин се опитвал да съедини новото учение със стари форми. Той приемал Реформацията с цялото си сърце, но запазил мисленето си на папски прелат4. Избягал от кладите в Париж, самият Калвин ги запалил по улиците на Женева. Възприел „новото вино“, той го наливал в „стари мехове“. Навлязъл в Новото време, но все пак останал в Средновековието.

Трудно е да се преоцени неговият принос в обновяването на Църквата и в богословието. Трудовете на Калвин – цели петдесет и седем тома – определят посоката на духовното развитие не само в Европа, а и в Новия свят. Принципите за устройството на църковните общности остават образец столетия напред, а „Наставление в християнската вяра“ се оказва един от найиздаваните класически трудове в християнската литература.

Учението на Калвин е живо и въздействащо досега.

И така, кой е бил той – тиранин или Божи

поклонник? За какво е бил предопределен –

за гибел или за спасение?

Ще разберем във вечността…

ез съмнение най-сложният

богословски диспут през пос-

ледните векове е спорът меж-

ду калвинисти и арминиани. Затова

редакционният екип на списанието

реши да запознае своите читатели

накратко с учението на калвинизма, което е било напълно неизвестно на

християните от първите четири века

след Христос и се основава на заблуда, въведена от блажени Августин, доразвита от Жан Калвин и обобщена от не-

говите последователи. Реакцията срещу идеите на Калвин е позната като арминианство, по името на Яков Арминий, негов съвременник. Водени от убежденията си, ние напълно се противопоставяме на

1. ПЪЛНА ГРЕХОВНОСТ. Падението на Адам е повлияло на всички хора, така че те са мъртви в своите престъпления и грехове. Човекът не само не е способен сам да се спаси, а и не може да пожелае това. (Калвинистите виждат доказателства за тезата си в Бит. 6:5 и др.)

2. БЕЗУСЛОВНО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ. Човекът е мъртъв

в греховете си и не може самостоятелно да откликне на Божия призив. Затова Бог е избрал определени хора за спасение. Избирането и предназначението са безусловни, те не зависят от реакцията на човека, защото той сам не може и не желае да откликне (доказателства се търсят в Римл. 8:29-30; 9:11). Според повечето калвинисти изборът е в две насоки – някои са избрани за спасение, а всички останали изначално са предопределени за гибел (това е т. нар. двойно предопределение). Така според Калвин Бог се прославя.

3. ОГРАНИЧЕНО ИЗКУПЛЕНИЕ. Тъй като Бог е предназначил някои хора да бъдат спасени като резултат от Неговия безусловен избор, Той е определил Христос да умре само за избраните. Всички, които Бог е избрал и за които Христос е умрял, ще бъдат спасени (Йоан 17:9).

4. НЕУСТОИМА БЛАГОДАТ. Бог привлича към Себе Си избраните чрез Своята благодат, на която те не могат да се противопоставят. Той предизвиква у човека желание да Го търси. Когато Бог го призовава, човекът неминуемо откликва (Йоан 6:37).

5. УСТОЯВАНЕ НА СВЕТИИТЕ. Онези, които са избрани и привлечени от Бога чрез Неговия Свят Дух, ще устоят във вярата. Никой от избраните няма да бъде погубен, защото те са във вечна безопасност (Йоан 10:27-29).

Тези пет твърдения често са представяни

с акронима T U L I P (англ. „лале“).

1. Total Depravity

2. Unconditional Election

3. Limited Atonement

4. Irresistible Grace

5. Perseverance of the Saints

Източник: https://www.gotquestions.org/Bulgarian/Bulgarian-calvinism.html

учението на калвинизма, но същевременно се разграничаваме и от някои твърдения в арминианството. Тъй като темата е твърде обширна, ще я разгледаме в два поредни броя. Като начало ви предлагаме основните богословски твърдения на калвинизма, сравнени с нашите разбирания, основани върху Свещеното Писание.

1. ПЪЛНА ГРЕХОВНОСТ С ПРАВО НА СВОБОДЕН ИЗБОР. „Положих пред вас живота и смъртта... изберете живота“ (Вт. 30:19). По Божия милост след грехопадението човешката воля не е загубила способността си да откликва на призива на Бога за спасение. В противен случай не биха имали смисъл многото такива призиви на Бога, например: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени“ (Мат. 11:28).

2. УСЛОВНО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ. Изборът на Бога се основава на Неговото предузнание, че човечеството е способно да отговори на призива Му. Това предузнание обаче не се отнася за конкретен човек, а за общността от хора, които ще откликнат – Христовата църква. Бог предузнава именно Църквата в Христос и нейните членове Той предопределя за спасение: „Който идва при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Йоан 6:37). Предопределението е условно, защото се основава на човешкия отклик.

3. ВСЕОБЩО ИЗКУПЛЕНИЕ. Иисус умира за всички, дори за онези, които няма да повярват. „Той е умилостивението за нашите грехове, но не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:2). Христос умира за цялото човечество и всеки може да бъде спасен чрез вяра в Него. „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16).

4. СВОБОДНО ПРИЕТА БЛАГОДАТ. Тя се дава от Бога даром, не силово. Единственото условие човек да я получи е да има силно желание да бъде спасен. Божията благодат може да бъде приета или отхвърлена. И именно дарената ни свободна воля изразява Божия образ и подобие в нас. Христос непрестанно пита хората, които среща: „Искаш ли...?“. И само краткият отговор: „Искам!“, който е проявление на свободната воля на човека, е достатъчен за спасението му. Ето защо и обладани хора се спасяват. Бог се съобразява с човешката воля и тъкмо затова ще съди всеки от нас.

5. УСЛОВНО СПАСЕНИЕ. Вярващият човек може да пренебрегне своето спасение и в крайна сметка да погине, ако упорства в греховете си или се отрече от Господ. „Димас [който е бил спасен] ме остави, понеже обикна сегашния свят“ (II Тим. 4:10). А знаем, че „приятелството със света е вражда против Бога“ (Як. 4:4). В Посланието към римляните четем: „Ако живеете по плът [вие, спасените], ще умрете“ (8:13). Иисус сравнява Себе Си с лоза, а вярващите – с нейните пръчки, които могат да бъдат отрязани и изгорени (Йоан 15 гл.).

ДРУГИЯТ ХРИСТОС

В какво всъщност се състои опасността, която се крие в калвинизма? Накратко ще я определим като: „вяра в друг, небиблейски христос“.

Библията ни предупреждава, че в последните дни (когато живеем ние) ще се появят много лъжепророци, които претендират за истинност, но са самозванци. Иисус казва: „Пазете се да не ви прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: „Аз съм Христос“, и ще прелъстят мнозина“ (Мат. 24:4-5). Следователно християнинът трябва да бъде внимателен и предпазлив, за да не се поддаде на съблазънта на небиблейския лъжехристос.

Ние знаем за Христос на католицизма и православието. Според тях Той е истинският Бог, умрял на кръста и възкръснал. Но този Христос не е единственият Спасител, защото не може да спаси човека без посредничеството на Дева Мария и други светци, както и на католическия или православния свещеник. И това, разбира се, не е Христос от Библията, а лъжехристос.

Когато говорим за калвинизма, се срещаме с един христос, който в някои случаи може да се окаже по-опасен от христос в очевидните ереси и лъжеучения. Този христос срещаме в самото протестантско богословие и неговата задача е да „бъдат прелъстени, ако е възможно, и избраните“ (Мат. 24:24). В много отношения той прилича на истинския, библейския Христос. Представен е като истински Бог, равен на Отец и Светия Дух. Умрял е на кръста за спасението на грешниците и е възкръснал. Но истинският Христос казва: „Пазете се да не ви прелъсти някой…“.

Христос на калвинизма не е Христос на Библията, ето защо:

1. Христос на калвинизма обича само неколцина избрани и желае тяхното спасение (но това противоречи на Писанието – срв. II Пет. 3:9; I Тим. 2:4). Христос на Библията обича целия свят и желае спасението на всеки, който повярва в Него (Йоан 3:16).

2. Христос на калвинизма новоражда човека, независимо от неговото желание. За тази цел той дава вяра в

сърцето му. И без значение дали иска, или не, човекът ще вярва (което отново противоречи на Писанието – срв. Мат. 23:37; Лука 7:30). Христос на Библията кани човека да приеме спасението като дар (който би могъл и да бъде отхвърлен). Божият Син не посява вяра у човека насила, а я дава в отговор на неговия стремеж (Мат. 11:28-30; Римл. 6:23).

3. Христос на калвинизма умира на кръста само заради някои избрани. Следователно неговата смърт и неговата кръв могат да въздействат само върху избраните (и това противоречи на Писанието – срв. Йоан 1:29; Евр. 2:9). Христос на Библията умира на кръста за греховете на целия свят и с това прави възможно спасението на всеки грешник (I Йоан 2:2; I Тим. 4:10).

4. Христос на калвинизма „удържа“ спасените в спасението – спасени веднъж, те никога вече няма да загинат (това противоречи на Писанието – II Пет. 2:20-22; Евр. 10:2627). Христос на Библията създава човека „по Свой образ и подобие“, като му дава свободна воля, възможност да избира – да остане в спасението или да отхвърли Бога и да изгуби

следващата статия имат за цел да подчертаят изкривения образ на Бога и богословските парадокси в калвинизма.

Източник: https://arminiantheology.wordpress.com/ucmaterial/razoblaczenje-calvinizma-v-risunkah/

спасението си. Във II Пет. 2 гл. става дума дори за лъжепророци, които са били спасени и са загубили своето спасение. Фактът, че са били спасени, се потвърждава от следните характеристики, които им дава ап. Петър: били са изкупени от Господ (ст. 1); избягали са от световните скверноти (ст. 20); познали са своя Господ и Спасител Иисус Христос (ст. 20). Фактът, че са загубили спасението си, се доказва от твърденията: очаква ги скорошна гибел (ст. 3); станали са роби на разврата (ст. 19); заплели са се и са победени от сквернотите на света (ст. 20); за тях последното състояние е по-лошо от първото (ст. 20); върнали са се назад от предадената им свята заповед (ст. 21). Въпреки че христос на калвинизма и Христос на Библията

на пръв поглед си приличат, при по-внимателно разглеждане

става ясно, че са доста различни. Единият е лъжехристос, а другият е истинският Христос, Спасителят.

ДРУГОТО БЛАГОВЕСТИЕ

По същия начин можем да стигнем до заключението, че благовестието на калвинизма е друго благовsестие: „не че има друго благовестие, а има някои, които ви смущават и искат да изопачат Христовото благовестие“ (Гал. 1:7). Това благовестие се създава чрез изопачаване на истинското благовестие. Калвинистите използват два неправилни метода, чрез които от истинската вест на Евангелието се получава друго благовестие. Тези два метода са непълно разкриване на истината и използване на библейски текстове, без да се вземе предвид техният контекст.

НЕПЪЛНАТА ИСТИНА

Една от тези „благи вести“ е провъзгласяването на вечната безопасност: ако си спасен веднъж, оставаш спасен завинаги – така твърдят калвинистите.

За да защитят тази позиция, те цитират много текстове от Писанието, но проблемът е, че при това поднасят част от истината за спасението като пълна и завършена истина. Можем да дадем няколко примера.

1. Калвинистите подчертават правилно, че сме спасени по благодат, а не чрез дела (Еф. 2:5-9), но спират дотам. Те не допускат възможността човек да отпадне от благодатта, която носи спасение, когато престане да вярва в Христос като Спасител. „Ето, аз, Павел, ви казвам: ако се обрязвате, Христос с нищо няма да ви е полезен. Свидетелствам пак на всеки човек, който се обрязва, че е длъжен да изпълни целия Закон. Вие, които искате да се оправдавате със Закона, се отметнахте от Христос, отпаднахте от благодатта…“ (Гал. 5:2-4). От този стих личи, че има възможност човек да отпадне от благодатта, с която е спасен, а следователно и да загуби спасението, което може да придобие само по благодат. Да отпаднеш от благодатта, означава да се окажеш в такова положение, когато от Христос няма никаква полза. Така казва ап. Павел и това може да означава само едно – че за тебе няма спасение! 2. Проповедниците на благовестието на калвинизма твърдят правилно, че сме оправдани чрез вяра (Римл. 5:1), но спират дотам. И никога не споменават за продължението на тази истина: вярващият може да престане да вярва и да отпадне или духовно да умре. Апостол Петър пише: „… като постигате края [т.е. целта] на вашата вяра – спасението на душите“ (I Пет. 1:9). И така, целта на вярата е спасението. Затова, ако вярата бъде обезсилена, и целта ще бъде изгубена. Апостол Павел дава ярък пример за това, че вярата може да претърпи крушение, когато наставлява Тимотей: „Като имаш вяра и добра съвест, която някои отхвърлиха и претърпяха крушение във вярата; от тях са Именей и Александър, които предадох на сатана, за да се научат да не богохулстват“ (I Тим. 1:19-20). Павел знае, че спасителната вяра може да изчезне, ето защо съветва Тимотей какво да прави, за да не се случи това с другите.

3. Проповедниците на благовестието на калвинизма посочват правилно, че вечният живот е дар (Римл. 6:23),

Карикатурите към тази и

който вярващият притежава още сега, от момента, когато е повярвал (Йоан 6:47; I Йоан 5:12-13), но отново спират дотам! Те не цитират какво още говори Писанието за придобиването на вечния живот: „Бог ще въздаде... вечен живот на онези, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие“ (Римл. 2:6-7); „Братя, залягайте още повече да закрепите вашето звание и избор: като вършите това, никога няма да съгрешите, защото така ще ви се даде свободен вход във вечното Царство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос“ (II Пет. 1:10-11). От тук става ясно, че вечният живот се дава още сега, но същевременно е свързан с надеждата и с бъдещето, както и с живота в святост и старание, което позволява на човека да пребъдва в подареното му спасение и да не го загубва. Проповедниците на калвинизма не споменават за това, че е възможно спасените хора да се поддадат на греха и дори да отпаднат (Лука 8:13; II Пет. 1:10; 3:17; Евр. 6:4-6).

На християните, повярвали чрез Божията благодат, в Новия Завет се дават напътствия да пазят себе си в съответствие с учението на Господ и апостолите. И тук не става дума за спасение чрез дела, а за стремеж да се изпълни Божието слово: „Да бъде кръстът ви препасан и светилниците ви да са запалени“ (Лука 12:35); „Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на този свят, ще я запази за вечен живот“ (Йоан 12:25); „Запазвайте себе си в Божията любов, като очаквате милост от нашия Господ Иисус Христос, за вечен живот“ (Юда 1:21).

БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ БЕЗ КОНТЕКСТ

Освен върху заблудата, свързана с непълната истина, благовестието на калвинизма е изградено и върху откъсването на текста от неговия контекст.

Когато разглеждат 9 гл. от Посланието на Павел към римляните, калвинистите заявяват, че в пасажа от ст. 1 до ст. 24 апостолът разкрива как Бог дава спасение на човека без всякакво условие, просто като избира кой трябва да се спаси и кой не. Но в този пасаж наистина ли се казва това? Ако се задълбочим в контекста, ще видим, че в 9 гл. става дума не за личното спасение на човека, а за това, че Бог избира дадени народи и им определя роля в Своя спасителен план. Тук е представена ролята на израилския народ (виждаме го в ст. 1-5 и се потвърждава в ст. 6-7).

В Римл. 9:13 ап. Павел цитира Мал. 1:2-3, където Бог подчертава, че е възлюбил Израил като народ и е намразил Едом като народ. Освен това трябва да имаме предвид, че в дадения случай фразата: „Аз възлюбих/Аз намразих“ е еврейски идиом, който показва приоритета на любовта, както става ясно при сравнение със стиховете: „да намразиш баща си и майка си“ (Лука 14:26) и „да обичаш баща си и майка си повече от Христос“ (Мат. 10:37).

4.

Проповедниците на благовестието на калвинизма често твърдят, че мнозина от отпадналите всъщност никога не са били спасени, и доказват това със следния стих: „Тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23). Но в Мат. 25:1-12 Господ Иисус се обръща към неразумните

девици с думите: „Истина ви казвам, не ви познавам“ (ст. 12). Тук Той не твърди: „Никога не съм ви познавал“, а „Не ви познавам“, т.е. сега, а не някога по-рано.

Тези примери ни разкриват, че проповедниците на калвинизма представят частичната истина като пълна. Но християните трябва да знаят, че по такъв начин те им изявяват друго благовестие.

Нека обобщим:

◊ Християнинът може да отпадне от благодатта, когато реши, че не се нуждае от Христос. Така спасителната вяра в Христос може да претърпи крушение (I Тим. 1:20) и вярващият да стане невярващ.

◊ Вечният живот е дар, който получаваме в момента, когато повярваме, но той е свързан също така с надеждата и устояването във вярата. Християните са под благодат, но Бог им заповядва да пазят себе си.

◊ Тези, които Той познава днес, утре могат да се окажат в положението на другите, към които Господ се обръща с думите: „Не ви познавам!“.

В ст. 15 и 16 на 9 гл. от Посланието към римляните се говори за Божия избор как да бъде воден израилскит народ в пустинята – този избор не зависи от волята на Мойсей (Изх. 33:19). Стих 16 в разгледания от нас контекст на тази глава няма нищо общо с личното спасение на човека. Стих 17 и 18 могат да бъдат разбрани само във връзка с предишните стихове. Тук се описва решението на Бога да порази египтяните, защото те искат да унищожат израилтяните. Бог определя ролята на Израил като народ чрез определени хора, например Мойсей или фараона. И в ст. 18 не става дума за спасението нито на Мойсей, нито на фараона.

БИБЛЕЙСКОТО “АКО“

Библейското учение за спасението разкрива условията за получаване на вечен живот. Иисус се обръща към тези, които вече са спасени: „Не се бой никак от онова, което има да претеглиш. Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуси, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота. Който има ухо, нека чуе какво Духът говори на църквите: който побеждава, няма да бъде повреден от втората смърт“ (Откр. 2:10-11). Той

всъщност има предвид верността към Бога, проявена дори до смърт. На човека, показал такава вярност, се дава обещанието, че ще получи венеца на живота и ще избегне втората

смърт (т.е. огненото езеро – Откр. 21:8).

Авторът на Посланието към евреите също определя ясно

условието за спасение: „защото ние участваме в Христос, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра“ (3:14).

Същата мисъл намираме в I Кор. 15:2, където Павел пише за

истинското благовестие, „чрез което се и спасявате, ако го държите както съм ви проповядвал, освен ако не сте повярвали напразно“. Тази мисъл на апостола откриваме и в Кол. 1:22-23. Там се говори за Бог Отец, Който чрез Христос „сега ви помири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи святи, непорочни и безукорни пред Себе Си, само ако пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното на всяко поднебесно създание благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител“.

И така, сигурността в спасението, дарено ни от Христос, се обуславя от верността на вярващия. Ние знаем, че единственото условие за спасение е вярата, която се проявява в дела – т.е. живата вяра. И въз основа на тази вяра имаме сигурност в спасението, както четем: „Това писах до вас, вярващите в името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот, и да вярвате в името на Божия Син“ (I Йоан 5:13).

„Другото благовестие“ е промененото благовестие за спасението. Но благовестието на калвинизма не е единствено по рода си. Още ап. Павел пише до галатяните за опасността да се премине от истинското към „друго благовестие“. Посланието на Павел към галатяните (5:7-10) е много актуално за тези, които са се поддали на измамата за друг христос и са приели „друго благовестие“. Сигурно и днес апостолът би се обърнал към нас с думите: „Вие вървяхте добре: кой ви спря, така че да не се покорявате на истината? Това убеждение не е от Онзи, Който ви призовава. Малко квас заквасва цялото тесто. Но аз имам вяра във вас чрез Господ, че вие няма да мислите по друг начин; а онзи, който ви смущава – който и да е той, ще бъде осъден“.

чението за предопределението

гласи, че Бог преди създаването

на света е определил съдбата

на всички хора. Той е постъпил

така, за да удовлетвори Своята воля. Предопределението се изразява в това, че част от човечеството ще бъде спасе-

на от греха и ада, а останалата част, без

да има надежда и помощ, ще бъде осъ-

дена на вечна гибел. Бог е определил

никой от тези хора да не получи благодат, способна да го предпази от вечния

огън, защото Той е пожелал така с цел да

покаже пред цялата земя Своята славна

власт и пълновластното Си управление.

Нека поговорим за това в светлината

на Библията.

Говори ли Писанието за подобен избор? Там четем, че ап. Павел е бил „избран съд“, че много хора са били „избрани в съответствие с Божието предузнание“. Понятието „избор“ обикновено

има едно от следните две значения:

1. Божественото предназначение

на определен човек да извърши ня-

какво дело в света. По този начин цар

Кир е бил избран за възстановяването

на храма в Йерусалим, Павел и другите

единадесет апостоли – за проповядване

на благовестието. Но в това не виждам

никаква задължителна връзка с вечното щастие, тъй като онзи, който е избран в такъв смисъл, може да бъде погубен във вечността.

2. Божественото предназначение

на някои хора за вечно щастие. Обаче аз вярвам, че това предназначение е условно, точно както и лишаването на даден човек от благодатта. Смятам, че вечната заповед, засягаща и двете ситуации, е изразена с думите: „Вярващият ще бъде спасен, а невярващият – осъден“. Бог няма да промени тази заповед, а човек не може да й се възпротиви. На това основание Писанието нарича всич-

ки искрено вярващи избрани, а за невярващите казва, че не могат да различават духовните неща. Бог вижда всички събития във вечността, сякаш вече са се случили. Затова Той нарича Авраам „баща на всички народи“ още преди да се роди Исаак. Христос е наречен „Агнец, заклан преди създаването на света“, въпреки че тогава Той още не е бил заклан. По същата причина за Бога истински вярващите са: „избрани от създаването на света“, въпреки че тогава те още не са били вярващи, а са повярвали след много години.

Аз съм твърдо убеден, че този избор е истинен, както е истинно Божието Писание. Но не мога да повярвам в безусловното предопределение не само защото не намирам потвърждение за него в Писанието, а и защото то непременно предполага, че съществува безусловно осъждане на хората на неверие. Подобно учение несъмнено противоречи както на Стария, така и на Новия Завет. Разгледайте непредубедено следните места от Писанието, свързани с постановлението за лишаване от вяра: „А на Адам каза: „Задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах: „Не яж от него“, проклета да е земята заради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си“ (Бит. 3:17). Това означава, че проклятието идва не защото Бог е постановил така, а заради греха на Адам. „Ако правиш добро, не повдигаш ли лице? А ако не правиш добро, грехът стои при вратата...“ (Бит. 4:7). Само грехът, а не някаква заповед за лишаване от вяра е пречка да бъдеш приет от Бога.

„Знай, че Господ, твоят Бог, е Бог, верен Бог, Който пази до хиляди поколения Своя завет и милост към тези, които

Го обичат и спазват заповедите Му... И ако слушате тези закони и ги спазвате и изпълнявате, Господ, твоят Бог, ще пази завет и милост към тебе, както Той се кле на твоите бащи“ (Вт. 7:9, 12). „Ето, аз ви предлагам днес благословение и проклятие: благословение – ако послушате заповедите на Господ, вашия Бог, които ви заповядвам днес, а проклятие – ако не послушате заповедите на Господ, вашия Бог...“ (11:26-28).

„Душа, която съгрешава, ще умре; син няма да понесе вината на баща и баща няма да понесе вината на син... Нима Аз искам смъртта на беззаконника? – казва Господ Бог. – Нали това искам: той да се отвърне от пътищата си и да бъде жив?“ (Йез. 18:20-23). „Тогава

започна да укорява градовете, в които се извършиха най-многото Му чудеса, задето не се покаяха: „Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха във вас, те отдавна биха се покаяли във вретище и пепел [Даже ако не са били избрани? И ако жителите на Витсаида са били избрани, нима не биха се покаяли?]. Но ви казвам: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на вас. И ти, Капернауме, който си се въздигнал до небето, до ада ще се провалиш; защото, ако в Содом се

бяха извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше до днешния ден да остане. Но ви казвам, че на земята Содомска ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на тебе“ (Мат. 11:20-24).

„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха [или избраха] повече мрака, отколкото светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19).

Как се отнасяте към пасажите в Писанието, където се говори, че Бог иска да се спасят всички, и каква е според вас тяхната връзка с идеята за лишаването на хората от вяра? „Затова идете по кръстопътищата и колкото души намерите, поканете ги на сватбата“ (Мат. 22:9). „И им каза: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всички създания“ (Марк 16:15).

„Бог, Който сътвори света и всичко, което е в него, Той, като Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, сякаш се нуждае от нещо, но сам дава на всички живот и дишане, и всичко. Той произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господ“ (Деян. 17:24-27). Обърнете внимание каква е

целта при сътворяването на всички на-

роди по земята.

Христос е умрял за всички, изкупил е

всички, дори онези, които в крайна смет-

ка ще погинат.

„Човешкият Син дойде да потърси

и да спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Тук

не се споменава за никакви ограниче-

ния. „Ето Божия Агнец, Който взима

върху Себе Си греха на света“ (Йоан

1:29). „Бог не изпрати Сина Си на света,

за да съди света, а за да бъде светът

спасен чрез Него“ (3:17). „Не дойдох да

съдя света, а да спася света“ (12:47).

„Христовата любов ни обхваща, когато

разсъждаваме върху това, че щом един

е умрял за всички, всички са умрели. А

Христос умря за всички, така че живите

да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор.

5:14-15). Тук се вижда не само, че Хрис-

тос е умрял за всички хора, а и защо е умрял. „Който отдаде Себе Си като откуп за всички...“ (I Тим. 2:6).

„Имало е и лъжепророци между

народа, както и между вас ще има лъ-

жеучители, които ще вмъкнат пагубни

ереси и като се отричат от Господ, Който ги е изкупил, ще навлекат върху себе

си скорошна гибел“ (II Пет. 2:1). Вижда-

те, че Той е изкупил даже онези, които погиват.

„И ако някой съгреши, пред Отец

имаме ходатай – Иисус Христос Пра-

ведника: Той е умилостивение за наши-

те грехове и не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:1-2).

Разбирате, че това е само малка част от пасажите в Писанието, които може да се цитират по нашата тема. Но те са достатъчни и не изискват допълнителни коментари. Смисълът им е разбираем и е очевидно доказателство, че не може да има нещо, което да се нарече безусловно лишаване на даден човек от вяра. Когато правите предположения за това, какво би могъл да извърши Бог, така че да подейства справедливо, вие мислите за Неговата справедливост, като я отделяте от останалите Му характеристики, особено от Неговата милост. Но всички характеристики на Бога са неразделно свързани в едно. Те не трябва да се разделят дори за миг. Затова целият този аргумент се основава на нереално и небиблейско предположение.

Нито нашият Господ в притчите Си, нито ап. Павел в Посланията си са виждали в Божията суверенна власт основание за безусловното лишаване на някои хора от вяра. Внимавайте да не отидете по-далече, отколкото ви позволяват тези думи. Защото Писанието не

говори само за една характеристика на Бога, отделно от останалите. Писанието не говори за суверенитета на Бога като за характеристика, която решава самостоятелно вечната съдба на хората. Бог действа в съответствие с известните правила на Своята справедливост и

милост и никога не твърди, че Неговата

суверенност е причина за наказанието и вечното унищожение на хората.

Суверенитетът на Бога никога не

превъзхожда Неговата справедливост.

Безусловното лишаване от вяра (което

е ясно следствие от безусловния избор)

несъмнено противоречи на начина, по

който в Библията се описва Божията

справедливост. Там Бог е представен

като Съдия на земята. Но как може Той да съди справедливо, ако съществува

дори съвсем малка степен на предопределение за някои хора, които да са лишени от вяра? За какво ще бъдат съдени тези хора? За злото, което са извършили? Но на тях не им е оставало нищо друго. Вие казвате, че Бог „ги е определил за осъждане“, Той „ги е обрекъл да вършат нечестие“ още когато са били в утробата на майка си. Тогава

ще ги осъди ли за това, при положение че не са можели да направят нищо друго? Справедливият и свят Бог ще осъди

ли милиони хора на вечни мъки само

за това, че в жилите им е текла кръв?

Те не са били в състояние да избегнат греха без благодатта, която Бог е решил

да не им дава. И вие очаквате, че Той

ще ги хвърли в огненото езеро, защото

не са избегнали греха, т.е. не са имали благодатта, която Бог е избрал да не им дава?! Колко странна справедливост!

Колко страшен се оказва в такъв случай Съдията на цялата земя!

Но тези хора не са ли осъдени всъщност за това, че не са правили добро? Прочетете думите на великия Съдия: „Идете от Мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели; защото бях гладен и не Ми дадохте да ям; бях жаден и не Ме напоихте; бях странник и не Ме прибрахте; бях гол и не Ме облякохте; бях болен и в тъмница и не Ме посетихте...“ (Мат. 25:41-43). Но според вашето разбиране те биха могли да отговорят: „Господи, позволи ни да възразим. Защо ни осъждаш за това, че не сме правили добро? Бихме ли могли изобщо да правим нещо добро? Никога не сме имали силата да правим добро и това Ти е известно. Тогава ще ни осъдиш ли Ти, Който си свят и справедлив, за това, че не сме вършили нещо, което никога не сме имали силата да вършим? Ще ни осъдиш ли за това, че не сме сваляли звезди от небето и не сме удържали вятъра? О, Господи, преди да ни хвърлиш във вечния огън, обясни ни как бихме могли да избегнем пламъка на вечния ад?“.

Как тези хора да се избавят от вътрешния грях, от греховните желания и подбуди? Биха ли могли някога да осво-

бодят душите си, да се спасят от бушуващия в тях ад? Ако отговорът е „да“, фактът, че не са го направили, може да послужи като обвинение срещу тях и те не биха могли да се оправдаят. Но не е така. Те никога не са имали силата да се спасят от тези врагове. Кой е способен да очисти греховното си сърце, да сътвори нещо чисто от нещо нечисто?

Разбира се, че за човека е невъзможно.

Само Бог е способен на това. Ами ако Бог им каже: „Няма да го направя, защото не желая. Останете неочистени!“?

Ще осъди ли Бог човека да прекара вечността в бездната заради нечистотата

си, от която не е могъл да се избави сам, а би могъл да го спаси единствено Бог, но Той не е пожелал да го направи? Ако един цар на земята реши да постъпи така със своите безпомощни подчинени, може с основание да очакваме, че Божият гняв скоро ще го изтрие от лицето на земята.

Не е ли по-добре да кажем, че неверието е грехът, който се осъжда, и че в онзи ден хората ще бъдат осъдени за това, че „не са повярвали в единородния Божи Син“ (Йоан 3:18)? Но биха ли могли да повярват? Не е ли тази вяра дар и плод на Божието дело в човешката душа? И дали Бог от вечността е определил да не дава на тези хора Своя дар? Дали Той е решил никога да не извършва това дело в душите им? Ще бъдат ли такива хора осъдени, защото Бог не е пожелал да се потруди и те не са приели нещо, което Той не е поискал да им даде? Тук има и една особена

трудност. Вие казвате, че Христос не е умрял за тези хора. Но ако е така, те никога не биха могли да имат спасителна вяра. Защото спасителната вяра е увереност в Бога чрез Христос, „Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20). Възлюбил ли е Божият Син човека, лишен от вяра преди раждането си? За такъв човек никога не е съществувала възможността да повярва.

Дори Бог не може да го накара да вярва, че Христос го е изкупил от греховете му, тъй като това означава да го принуди да вярва в лъжа.

И как ще съгласувате лишаването от вяра с ясните пасажи в Писанието, които го опровергават? „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? – казва Господ Бог. – Нали искам това – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?... Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте грешили, и си направете ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев? Защото Аз не искам смъртта на умиращия – казва Господ Бог, – а се обърнете и живейте!“ (Йез. 18:23-32).

Но е възможно да кажете: „Това трябва да се тълкува чрез други места от Писанието, където учението за предопределението се потвърждава толкова ясно, както се отхвърля тук“. Ето моя отговор: ако е така, трябва да отхвърлим всички места от Писанието. В такъв случай невярващите ще нарекат Библията „приказка“. Но действителността е друга. За да бъдат опровергани учението за лишаване от вяра и всички останали, свързани с него разбирания, в Своето Слово Бог провъзгласява ясно три неща:

1. „Христос е умрял за всички“ (II Кор: 5:14).

2. „Той е умилостивение за нашите

грехове и не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:2). Това е следствие от Неговата смърт за всички.

3. „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15). Той умира, за да може всеки, който повярва, да бъде спасен от греховете си.

Сега ми покажете пасажите в Писа-

нието, където по същия ясен начин се казва, че Христос е умрял не за „всички“, а само за някои и че Той не е умилостивение за греховете на „целия свят“. Такива места в Библията не съществуват. Невъзможно е да се усъмним в силата на цитираните тук стихове. Е, разбира се, онези, които искат да принудят хората да приемат това учение, могат да използват цял куп пасажи от Писанието (въпреки че нито един от тях не подкрепя пряко тяхното разбиране), като заменят основателността с количество.

Как може да съпоставим това учение на хилядите твърдения на Бога с противоположен смисъл, без да се усъмним в Неговата искреност? „О, да имаха те такова сърце, така че да се бояха от Мене и да спазваха всичките Ми заповеди през всички дни, за да бъде добре на тях и на синовете им, завинаги!“ (Вт. 5:29). „Но Моят народ не слушаше гласа Ми и Израил не Ми се покоряваше; затова Аз ги оставих на техните упорити сърца; нека ходят по своите помисли...“ (Пс. 80:12-17). Все още ли мислите, че Бог

е определил те никога да нямат „такова

сърце“ – хората, за които Той е „плакал“

така, никога да не Му се подчинят?!

Виждаме, че изборът и лишаване-

то от вяра изобщо не съответстват на

истинността и искреността на Бога! А и

нямат нищо общо с Неговата любов и

благост, описани в Библията. Любовта

на Бога се разпростира дори над тези,

които не Го обичат и не се страхуват

от Него. Той е добър дори към злите и

неблагодарните. Защото „благ е Господ

към всички и Неговите щедрости са във

всичките Му дела“ (Пс. 144:9). Но как

може Бог да обича онези, които е лишил

от възможността да повярват, или онези,

които не е избрал? Когато разсъждава-

ме над положението на такъв човек във

вечността, не можем да кажем, че той е

обект на Божията благост и любов, за-

щото, както се изразява ясно господин

Калвин: „Бог го е сътворил да изживее

срамен живот и да умре с вечна смърт“.

Тогава никой не може да каже, че Бог в

Своята благост се интересува от положението на този човек във вечността. * * *

Бог притежава цялата слава, въпреки че извършва част от Своето дело в съработничество с човека. Способността да „сътрудничи с Бога“ е била дадена

на човека от самия Бог. Затова на Него

принадлежи цялата слава. Опитът не

ви ли е научил на това? Когато сте били

изкушавани, не сте ли чувствали силата

да се противопоставите и да се покори-

те на Божията благодат? И когато сте се съгласявали да „сътрудничите с Бога“,

не сте ли изпитвали необходимост да Му отдадете цялата слава? И така, Писанието и опитът показват на всеки непредубеден човек, че макар ние да имаме свободата да сътрудничим или да не сътрудничим с Бога, в крайна сметка Той може и трябва да притежава цялата слава за спасението на човека.

И ако вие казвате: „Цялата слава за нашето спасение отдаваме на Бога“, аз отговарям: „Ние постъпваме по същия начин“. Ако вие доба-

вяте: „Но според нас само Бог извършва целия труд, без каквото и да било участие на човека“, в определен смисъл се съгласяваме и с това. Съгласни сме, че само Бог ни оправдава, освещава и прославя: във всичко това се изразява спасението. Но същевременно не можем да се съгласим, че човек изобщо не „сътрудничи с Бога“ или че Бог е единственият осъществител на спасението, в смисъл, че човек не прави каквото и да било по този въпрос. Не мога да твърдя такова нещо, тъй като то е в пряко противоречие с Писанието. В Библията е казано ясно, че ние (получавайки сила

от Бога) трябва „да се грижим за спасението си“ и че (след като Божието дело е започнало да се извършва в душата ни)

ние сме „Негови съработници“ в това.

Вие имате и друго възражение: Бог не се прославя напълно в спасението на човека, който „е свободно същество и има способността да се противопоставя на Неговата благодат. Само спасението със сила, на която човек не може да противостои, ще донесе на Бога цялата слава“.

Но какво ще прослави Бога повече – спасението на човек, който няма възможност да Му се противи, или спасението на човек, който е свободна личност, способна да приеме или отхвърли благодатта? Страхувам се, че въпросът за „Божията слава“ няма никаква библейска обосновка в дадения контекст.

Писанието често описва славата на Бога като проявление на Неговата вечна сила, благост и други славни характеристики, особено на Божията справедливост, милост и истина. И само в този смисъл се говори за издигането на Божията слава чрез хората. Това ви принуждава да доказвате, че „спасението, на което човек не може да противостои, изявява по-добре славните характеристики на Бога (Неговата справедливост, милост и истина), отколкото спасението по благодат, на която човекът може да се възпротиви или да я приеме“.

Нека разгледаме какво носи повече слава на Бога и по-ярко разкрива Неговите славни характеристики (мъдрост, справедливост, милост) – разбирането

за свободната воля или разбирането за лишаване от вяра. Ако някой е свободен в определена степен, ако чрез светлината, „просвещаваща всеки човек, който идва на света“, той се изправя пред избора между доброто и злото, между живота и смъртта, колко по-славна е пред нас мъдростта на Бога в целия план за спасението на човека! Бог иска да се спасят всички хора. Той не желае да ги принуждава да се спасяват. Бог иска хората да бъдат спасени не като дървета и камъни, а като хора, здравомислещи създания, които имат разсъдък, различават доброто и могат да изберат дали да го приемат, или не. Първата крачка в този план е просветеното разбиране на човека, така че да може да различава доброто и злото. Към това Бог добавя множество вътрешни убеждения, които обикновено придобива всеки човек. Бог насочва внимателно волята на хората. Той ги упътва и насърчава да живеят в светлината. Влага в сърцата им желания да вършат добро, въпреки че за тях източникът на тези желания може да е неизвестен.

Бог постъпва така с всички хора, дори с онези, които не разполагат с Неговото написано Слово. В това се проявява великата мъдрост на Бога. Стига, разбира се, да приемем, че човек има известна степен на свобода. Всяка част от този план води до целта на Бога за

спасението на човека: да му предложи смърт или живот, а след това да го убеди (не да го принуди) да избере живота.

В съответствие с тази Своя велика цел Бог (и Неговото Слово) служи на човека

като „светило за нозете му и светлина за пътеката му“ (Пс. 118:105). Отначало

това се предлага на хората под формата на Закон, с обещания за славна награда, ако го съблюдават, и за ужасно наказание, ако го нарушат. Бог използва всяка възможност да спре тези нарушители, като се обръща към сърцата им. Понякога Той говори на разума им, като им показва глупостта на техните грехове. Друг път се обръща към чувствата им, като ги изобличава за тяхната неблагодарност и дори е склонен да ги моли: „Какво още можех да направя за вас (което съответства на Моята вечна

щанията и заплахите, изобличенията

и осъжденията за обречените на ада?

Това би било просто празен фарс, мрачни приказки, гръмки думи, които нямат значение. Каква цел би имал тогава целият спасителен план? Ако отговорът ви е: „За да се удостовери осъждането на човека“, аз не разбирам защо е необходимо това, когато според вас всичко е било удостоверено и определено още преди създаването на света! Нека човечеството само реши кое от двете мнения прославя повече Божията мъдрост. И по същия начин – как се проявява Божията любов, ако е дадена само на един от сто души, а другите са лишени от нея. За Бога е достатъчно да обича и да спаси и един избран. Но защо Той ще проявява милост само към някои, а останалите ще изпрати на неизбежна гибел? Вие отговаряте: „Бог ще постъпи така, защото желае това“. Тогава питам: „Какво ще кажат хората в цялата вселена, ако един от тях постъпи по такъв начин?“. Ако човек, способен да освободи милиони хора от смъртта само с едно дихание на устата си, не поиска да спаси повече от един на сто и каже: „Няма да го направя, защото не искам“?

приел това спасение, и прави спрямо останалите всичко, на което е способна Неговата безгранична мъдрост, безкрайна сила и любов, без да ги принуждава

да приемат спасението, защото това би означавало да унищожи природата, дадена им от самия Него?

Не отхвърлям съществуването на

Божи характеристики като суверенност, неизменност и вярност. Но е очевидно, че когато взема решение за положението на хората във вечността, Бог се ръководи не само от Своята суверенност, а и от справедливостта, милостта и истинността Си. Владетелят на небето и земята постъпва в съответствие с посоката, задавана от тези характеристи-

ки. Това е Неговата вечна и неизменна

воля, която Той сам изявява, провъзгласява и скрепява чрез клетва в името Си: „Жив съм Аз – казва Господ Бог, – не искам смъртта на грешника“ (Йез. 33:11).

Тук Бог потвърждава, че смъртта на човека не служи за Негово удоволствие, не съответства на Неговата суверенна

воля. Няма пасажи в Писанието, които да доказват, че Бог някога е действал, воден от Своята суверенност, за да осъди някоя душа за вечни времена.

цел), без да ви принуждавам, и не го направих?“. Понякога Бог използва и заплахи: „Ако не се покаете, всички така ще загинете“ (Лука 13:5), друг път – обещания: „За греховете и беззаконията ви няма вече да си спомня“ (Евр. 10:17).

Способността на човека да избира живота или смъртта – ето това е истинската божествена мъдрост! Но къде е тази мъдрост, ако всеки човек преди своето раждане неизменно е предопределен за ада или за небето; ако Бог се отнася към него като към свободен, но всъщност не му дава право на избор?

Как може подобно отношение на Бога

към човека да помогне на хората, лишени от вяра? Какво значение имат обе-

Тогава как ще възгласявате Божията милост? И как ще коментирате думите: „Благ е Господ към всички и Неговите щедрости са върху всичките Му дела“ (Пс. 144:8-9).

Обръщам се към всички непредубедени умове и ги моля да решат в кой случай милостта на Бога се проявява повече – когато Той спасява неколцина чрез сила, на която човек не може да се противи, и лишава всички останали от помощ, като ги обрича на вечна гибел? Или когато предлага спасение на

всяко създание, като спасява всеки,

И ето го най-голямото ми възражение срещу учението за лишаване от вяра, или безусловния избор: знам, че това учение е невярно, защото ако беше вярно, цялото Писание би било лъжливо. Но се обявявам против това учение и защото неговите грешки водят до ужасни последствия, причиняващи много вреди на човешките души. Тези заблуди са препятствия за вътрешното дело на Бога в душите на хората.

Темата за калвинизма продължава в следващия брой на списанието.

9. СВЕТИЯТ ДУХ

Малко преди да завърши земния Си

живот, Господ Иисус обявява на Свои-

те ученици, че скоро ще ги напусне. Те

се разтревожват силно. Какво ще пра-

вят без Него? Та Той е всичко за тях! Но

Иисус ги уверява: „О, бъдете спокойни!

Ще ви изпратя Един, Който ще ви води и

утешава: Светия Дух! Той ще Ме замести!

Чрез Него ще имате Мене – навсякъде и

винаги!“.

Пречуден е планът на Бога за спасе-

нието на грешния човек – как да го из-

тръгне от лапите на греха и да го върне в

обятията Си. Бог изпраща единородния

Си Син, за да бъде разпънат вместо нас,

а след това изпраща Своя Свети Дух, за

да ни ръководи и да ни даде дарби и

любов. Какъв удивителен факт! Светият

Дух, третото Лице на Троицата, се излива

в сърцата на вярващите! Това доказва, че

над нас има висш духовен свят, от който

идват всички благословения. Там е на-

шата истинска родина.

Продължение от брой 2/2018

9. >>

Учениците заедно с други верни пос-

ледователи, общо 120 души, са събрани

в една горна стая. Те се молят. Внезапно

със силен шум над тях се спуска Свети-

ят Дух – във вид на езици, като огнени.

Всички се изпълват с духовна сила и бла-

годат. Започват радостно да славят Бога

и да говорят на други езици, както сви-

детелстват хората наоколо. Учениците прогласяват разпънатия и възкръснал

Иисус. Обхванати от чудно братолюбие, те не могат да се разделят. Така се основава първата християнска общност, където всеки получава това, което му е нужно. Изливането на Светия Дух е изливане на Божията любов в подготвеното човешко сърце. Чудна духовна сила се влива във вярващото сърце. Бог прави човека от пръст, но му вдъхва от Себе Си дихание на живот. Така човекът става живо същество. Господ Иисус изгражда Своята Църква от обикновени хора, като нас. Но им вдъхва Светия Си Дух – така се ражда Църквата. Чрез Светия Дух Бог навлиза дълбоко в сърцата ни, влага в тях духовни дарби и по този начин поражда духовен плод. Това е непознато за грешния човек.

Светият Дух участва при сътворението. Тогава Той се носи над пустата и неустроена земя. Мисълта в оригинала на Битие на еврейски е: както квачка лежи над яйцата, за да се излюпят пиленца, така Светият Дух се носи над неоформената земя, за да се породи живот. И скоро се

появяват растенията, животните. Накрая идва и човекът. В Стария Завет често се говори за Светия Дух. Пророк Йезекиил

във видение наблюдава как Той съживява мъртвите кости по бойното поле и ги превръща в боеспособна войска. При кръщението на Иисус Христос Светият Дух се явява под формата на гълъб. На Петдесетница Той изпълнява делото Си, като ражда Църквата. Той е нашият Учител. Обяснява ни важни истини от Словото и живота. По природа ние сме земни същества. Духовните истини за нас са чужди, трудноразбираеми. Над човешкия разум има було, което закрива някои духовни истини. Например в Словото четем, че „кръвта на Иисус Христос ни очиства от всеки грях“ (I Йоан 1:7).

Тази истина е безумие за светския разум. Но Светият Дух ни учи, че тук става дума за велика, невидима духовна сила, която действа вътре в нас като пречистващо и защитно средство. Светият Дух ни открива, че раждането, животът, делото, смъртта и възкресението на Иисус Хрис-

тос са не само исторически факти, а и славна победа над злото – победа, която е на наше разположение. Светият Дух е винаги с нас. Вярващият не знае какво е самота. До него неизменно е Бог, с Когото той разговаря и споделя всичко. Божият Дух е наш Утешител. При скърби и загуби Той ни укрепва и успокоява. Разбира се, в живота на християните Светият Дух не се проявява в еднаква степен. За едни

Той е като чаша вода, която утолява жаждата и насърчава в трудности. За други е като река, по която плуват лодки. За трети е като море, което изпълва всемира с благодат. От пребогатото

„сърце“ на Светия Дух бликат множество дарби за тези, които Му се покоряват.

Особен белег на Светия Дух е Неговият плод. По това се познава Божието чедо, че дава плод, и то изобилен. Всъщност това е плод на многообразната Божия благодат. Удивително е дръзновението, с което Светият Дух изпълва Своите, за да свидетелстват. Свидетелят е готов не само да благовества, а и да страда, да се жертва.

Светият Дух изпълва света. Влияе върху земните жители. Духът поражда глад за Бога, за спасение на човешката душа.

Невярващият се радва на мир, когато няма изпитания, а християнинът е радостен въпреки тях поради силата на живеещия у него Свети Дух. Нашият свят не познава Бога и ние често се сблъскваме с противодействия. Как можем да бъдем спокойни и уверени при тези обстоятелства? Къде е тайната на нашата победа? Тя е в присъствието и силата на Светия Дух в живота ни.

Църквата винаги е имала знание за Светия Дух. Но с течение на вековете то става по-пълно, по-съвършено, разраства се като многовековен дъб. Особено важна е истината, която ни разкрива ап. Павел: „Вашето тяло е храм на Светия Дух“ (I Кор. 6:19). Колко чисто трябва да бъде нашето тяло, колко святи – нашите мисли, колко угодни на Бога – нашите дела, колко благородни – нашите думи! Нека никога не забравяме тази величествена цел.

Продължава в следващия брой

а човечеството земята е станала символ на смърт и тление, но именно затова християнинът знае твърдо: Бог не се е отказал от човека. Създаден по Божия образ, човекът не е захвърлен – Бог е обещал план за възстановяване на изгубения Си образ в Своето творение.

От цялото творение само човекът е бил създаден от Бога по Неговия образ и подобие. И когато човекът отстъпва и извършва грях, Бог казва: „Ще сляза на земята“.

Той слиза на земята в образа на човек – в Христос виждаме Неговото въплъщение: „Бог се яви в плът“ (I Тим. 3:16). Иисус сам слиза на тази планета, пълна с човешки страдания, поема върху Себе Си нашата вина и ни избавя от гибел. Така Бог ни изкупва и ни връща при Себе Си. Иисус Христос, Царят на славата, вечният Син на Отец, със Своята победа над греха и над смъртта открива за всички вярващи пътя към Небесното царство!

Наред със Своята смърт, възкресение и възнесение Христос прави за нас още нещо важно: Той е наш Ходатай на небето. Възкръсналият Изкупител служи като Първосвещеник пред Божия престол. И Той приготвя за вярващите обиталища в дома на Своя Отец и нашия Отец. На това учи Библията. В това вярва Църквата на християните. Това е обобщение на всички учения на християнската Църква за помирението с Бога и спасението!