Prozoretz 4 2015 ЛЕКОМИСЛИЕ... НЕДОМИСЛИЕ... ПРОВАЛ

Новината за раждането на Христос е една от най-радостните и тя не спира да бъде актуална за целия човешки род: „Не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“ (Лука 2:8-14). Въпросът ми е как лично ти се отнасяш към нея. Сигурно всеки обича да чете, да слуша или да гледа новини. Едни им вярват и горещо ги дискутират, други се забавляват с тях. Но има новини, които не са обществени или световни, а засягат мо-

ето здраве, моето семейство, моя живот. Някои са приятни, например изкарал съм контролното, взел съм изпита, приет съм в университета, роди ми се дете. Има обаче и други, пак радостни новини, които се превръщат изведнъж в тъжни, когато не сме ги чули или не сме им обърнали сериозно внимание, въпреки че са се отнасяли непосредствено за нас. Лекомислено сме ги пренебрегнали. А сега за неприятните и тъжните, дори шокиращи новини. Някои от тях са обществени – в началото ни тревожат, възмущават, но с времето се адаптираме. Свикваме с новините за военни сблъсъци. Успокояваме се, че не се отнасят лично за нас. Други ни стряскат или ни изваждат от равновесие – трагедия с дете, жена, мъж, лоша диагноза. Има и още една – за нашата смърт. Към нея реагираме сериозно. В Писанието четем за доста хора, които са се отнасяли повърхностно към съдбоносни новини. Първият свят продължавал да греши, докато Ной строял ковчега. Содом и Гомора продължавали да живеят разюздано, докато праведният Лот им говорел за техния край. Христос предупредил Йерусалим за неговото предстоящо разрушение и сега продължава да предупреждава за края на света, чиито белези са налице. Но нека видим и един положителен пример за човек, който реагира правил-

но и поучително за нас. В IV Цар. 20:1-5 четем за цар Езекия, когото Бог предупреждава чрез пророк Исая, че няма да оздравее, а ще умре. Тогава Езекия се моли на Господ: „О, Господи, спомни си, че аз ходих пред лицето Ти вярно и с предано на Тебе сърце, и върших каквото беше угодно пред очите Ти.“ И заплака Езекия силно.“ Бог не закъснява да му отговори: „Чух молитвата ти, видях сълзите ти. Ето, Аз ще те изцеря.“ Нека читателят застане на мястото на Езекия и помисли как би реагирал той. Накрая ще попитам – как ще се отнесеш към тази библейска новина, която е лично за мен и теб: „На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“ (Евр. 9:27)? Тя е реална и много тъжна. Но както Езекия се отнася сериозно към нея и се покайва, така и ние, ако се покаем, ще получим другата, радостната новина, която чува каещият се разбойник на кръста. Христос му казва: „Днес ще бъдеш с Мене в рая.“ Скъпи читателю, това е най-радостната новина – роди ни се Христос Спасител, за да не бъдем осъдени, а да имаме вечен живот с Него в рая. Моля се тази новина да не те подмине и да не се отнесеш към нея лекомислено.

аближава Рождество, поредното Рождество в животa ни. Спомням си времето, когато празнуването на този ден се приемаше едва ли не за престъпление. Вярно, магазините бяха празнично украсени и точно както сега очакваха клиентите, обладани от някакъв бяс за пазаруване. Причината за това почти не беше „Коледа“ – фокусът беше поставен върху Нова година. Празнично блестящите витрини по същия начин примамваха с хипнотичен блясък. Тълпи от хора пълнеха магазините. Всъщност защо всичко е все така еднакво? Някак се натрапва усещането, че празникът е просто повод, дата от календара, лишена от съдържание и изпразнена от смисъл. Дали ако ни бяха втълпили, че на този ден честваме Деня на слънцето, както преди хиляди години, празникът нямаше да бъде съпътстван със същата суета, шопинг и вманиаченост?

По всичко личи, че популярността на празника се таи в неговото комерсиализиране. Светската, а не религиозната страна на Рождество го прави толкова популярен. В САЩ коледните продажби носят около 50% от годишните печалби на търговците. Лий Ерик Шмидс пише в книгата си „Потребителските ритуали“: „Комерсиалните форми, свързани с празниците, стават неразделна част от тяхното оцеляване.“ Консумативната култура моделира празниците ни. Гуляите и преяжданията в празничната нощ и приятното време, прекарано с роднини и близки, се оказват единственият смисъл на празнуването. Не бих искал да генерализирам своите заключения, затова ще уточня, че в българското общество има посветени християни, които преживяват Рождество с благодарност и благоговеен трепет пред тайната на Боговъплъщението.

Но като цяло поради ниското ниво на християнска просветеност отношението на голяма част от народа ни към християнството е точно толкова консуматорско, каквото е на Рождество. В едно свое изследване Славка Гребенарова1 говори за дълбока консуматорска нагласа към Бога сред хората, официално изповядващи християнството в България. Ритуали за плодородие, успех, здраве и богатство са в основата на празника „Коледа“ у нас. Това отношение към християнството има своите корени далеч в миналото, когато българинът приема новата религия като една нова форма, която трябва да замести стария култ, обслужващ практическите потребности на народа. Християнството в България не се приема по пътя на убеждение, чрез проповед и просвещение, а – като резултат от политическо решение и заповед на управляващия тогава цар. Народът не може да осъзнае

същността на християнството, затова запазва своите езически обичаи и ритуали. Славка Гребенарова цитира и други изследвания, според които „езичеството тихо се промъква в християнството, приема неговата ритуалност и култ, неговите празници и светии, и така се образува „чудната амалгама на битовото християнство“2. В нашето съвремие религиозната профанация се засилва още повече. Общопрактикуваните форми на примитивно, битово християнство създават облика на българската култура. В едно интервю с доц. Марин Паунов, преподавател в УНСС, което е публикувано в електронното списание „Политика“, на въпроса религиозен ли е българинът той отговаря: „Аз не познавам българин, който да е в състояние да ми цитира точно символа на вярата. Това са 4-5 изречения, които дефинират вярата. Ако ни попитат какви сме, попълваме в графите „източноправославен”. Но ако ни попитат това какво означа-

фиксирана идея, а нещо, което се случва с тази идея. Истината се развива и видоизменя с времето4. Ако това твърдение се отнесе към религията, тя придобива значение единствено поради психологическото и моралното влияние, което упражнява върху хората. Ето как Джеймс обяснява своята идея в съчинението си „Многообразие на религиозния опит“ (1902): „Бог не е нито познаваем, нито разбираем. Хората се обръщат към Него при различни случаи. Понякога Го търсят като доставчик на блага... Ако Той се окаже полезен в някакво отношение, религиозното съзнание не се интересува от нещо повече.“ Ето го модерното тогава и все още актуално мнение: „Не Бог, а животът – повече живот, разнообразен, богат, изцяло задоволяващ живот – в последна сметка е целта на религията.“ Българският прагматичен подход към религията е водещ през целия период на битово християнство в стра-

ва – ние сме дотук. Това означава да ядем козунаци и яйца по Великден и постни манджи на Бъдни вечер.“3 Конгломерат от простонародни представи с езически привкус пълнят националния фолклор и така изграждат самобитната ни народностна идентичност. Бог е превърнат в слуга, от когото се очаква да обслужва човешките желания. В научната литература това явление се обобщава с термина „утилитарно християнство“ (от латинската дума utilitas – полза, удобство). Ако трябва да преведем на български смисъла на този термин, ще получим стряскащата квалификация „християнство на ползата“. Подобен подход напомня особено вижданията на американския психолог и философ Уилям Джеймс. Той прави философския прагматизъм на Чарлс Сандърс Пиърс твърде популярен сред интелектуалните среди на XIX в. За У. Джеймс истината не е

ната ни, още от неговото начало през девети век. Така, на фона на прагматизма през деветнадесети век, явно ние се оказваме особено прогресивни, изпреварващи философията на прагматизма в практически план още в мрака на нашата езическа древност. Като част от националната ни култура и народопсихология предаваме този подход на поколенията след нас. Най-често не си даваме сметка как нашето повърхностно отношение към базови ценности като Бог и морал поражда проблеми, които във времето рефлектират върху цялата нация. Младият човек вижда в своето семейство не друго, а консуматорски подход. Вярата в Бога като върховен източник на нашия общоприет морал започва да губи смисъл и се възприема дотолкова, доколкото допринася или пречи за извличане на определена полза.

Иван П. Иванов в своя труд „Семейна педагогика“5 твърди, че в културната антропология социализацията се разглежда като формиране на личността на човека чрез прогресивно усвояване на културата на обществото. За първи път понятието култура се употребява от Цицерон, който го определя като въздействието върху човека в процеса на неговото развитие. „Култура“ идва от латинската дума colere – обработвам, разоравам (почва). В широк етнографски смисъл културата се изгражда от знанието, вярванията, изкуството, морала, правото, обичаите и навиците, усвоявани от човека като член на обществото6. В този смисъл семейството представлява работилница, в която се формират моралът, вярванията, обичаите и навиците на всяко следващо поколение. Несъмнено културата моделира нашето поведение. То не е напълно свободно, а е детерминирано в рамките на културния модел. В семейството се оформя базовото отношение на младото поколение към ценностите. Според Габриела Русинова, социален педагог: „Ценно е онова, което е благо, което е желано от човека и към което той се стреми.“7

Философията на прагматизма е в основата на моралния релативизъм. Според принципите на релативизма моралността не произтича от някакъв абсолютен стандарт. По-скоро етическите „истини” зависят от променливи обстоятелства. Релативистите твърдят, че различните ситуации налагат промени в морала – за отделните случаи са най-подходящи действия, които може да не са правилни за други. И тъй като промените в обществото рефлектират върху семейството, то също се изменя. Според известния семеен терапевт Минучин „семейството е поемало или изоставяло функциите на защита и социализиране на своите членове в отговор на потребностите на културата“8. Естествено е да си поставим въпроса от каква култура българското семейство защитава своите членове и каква култура приема. Всички си даваме сметка, че медиите са острието на цивилизацията. Медиите са онази стихия, която моделира човешкото мислене, ценности и поведение. Онова, което залива масовия потребител на медийни услуги в страната ни и особено въздейства на младото поколение, е насилие, разврат, груби форми на индивидуализъм, философски

идеи, чужди на християнската етика. Неукрепналата детска психика възприема тези модели безкритично. Те оформят ценностите и поведението на голяма част от младите, които ще определят бъдещето на страната ни. Българското семейство с неясна ценностна система не успява да опази децата си от този мътен културен поток. И парадоксалното е, че поради изключително ограничената си религиозна култура българските родители се опитват да предпазят своите деца от всичко, което може да изгради у тях дълбока и просветена вяра в Бога. Неотдавна при опит да изпратя няколко Библии чрез куриерската служба „Еконт“ служителката ми ги върна притеснена, като ми обясни, че имат забрана да приемат религиозна литература. Явно тя не беше в състояние да разграничи еретическата (сектантска) литература от Библията – Книгата, която единствена може да изгради здрава ценностна система. Всичко, свързано с християнството, се възприема като атрибут на култура, която принадлежи на миналото. Духовната криза, в която тъне народът ни, генерира насилие, корупция, кражби и бедност. Писателят Людмил Тодоров в интервю, озаглавено „Моралът на мутрите владее България“, на въпроса: „Какво всъщност се случва днес у нас?“ отговаря: „То е ясно повече или по-малко. Онова, за което почти не се говори, е защо то не се случи в продължение на близо четвърт век. През годините съм правил опити да отворя тази тема с твърдението, че българските политици не са нашият

Гребенарова, Сл. Българинът в криза – езичник, християнин или неверник. – В: http://www.pravoslavieto. com/docs/ezichnik_hristi_never.htm 2 Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, 167-175; Страшимирова, Св. Българинът пред прага на новото време. С., 1992, 70-79.

3 Паунов, М. Уникални сме в ценностната карта на Европа. – В: http://www.politika.bg/article?id=18930 4 Смит, Л., У. Смит. Начален курс по философия. С., ЕТ „Госпъл“, 1996.

5 Иванов, Ив. Семейна педагогика. С., Аксиос, 1998.

Пак там. Русинова, Г. Ценностите в българското семейство – традиции, настояще, перспективи. Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“. Катедра „Педагогика“.

8 Minuchin, S. Families and Family Therapy. Cambridge, MA, Harward University Press, 1974.

9 Тодоров, Л. Моралът на мутрите владее България. – В: http://www.standartnews.com/mneniya-intervyuta/ lyudmil_todorov_moralat_na_mutrite_vladee_ balgarina-201732.html

1

6 7

основен проблем, нито престъпността, олигархията или корупцията. Нашият основен проблем сме самите ние. Давал съм примери, че да откраднеш един милион лева и да откраднеш крушка от входа на блока, е едно и също нещо. Опитвал съм да изясня, че в България хората приеха моралния кодекс на мутрите и четвърт век живяха като тях, всеки според възможностите си. Ето това е нашият основен проблем, а политиците и олигарсите са само следствие.“9 Людмил Тодоров е прав, че проблемите, с които се сблъскваме всекидневно в нашата действителност, всъщност носим у себе си. В тях възпитаваме децата, като им даваме пример. Твърдим, че сме християни, но се интересуваме от християнството дотолкова, доколкото то не пречи на стила на живот, който сме избрали. Мислим си, че сме надхитрили културата на своите предци, като приемаме, че е достатъчно да спазваме ритуалите, определящи ни като българи. Навярно са прави онези, според които съвременният българин по-скоро напомня Андрешко на Елин Пелин. В своето лекомислие надхитряваме дори себе си. Забравяме, че ние създаваме и бъдещите престъпници, и несигурната обстановка, в която живеем. Пораждаме и бедността, в която затъваме. А как ще изглеждат нещата, когато децата на нашите деца управляват страната? Не е ли време да се замислим, че в своето лекомислие ние отглеждаме собственото си нещастие? Когато се сблъскаме с поредното насилие, кражба или брутално поведение на младежи, възмутено упрекваме обществото, а забравяме, че сме част от тези, които го изграждат. Напомняме отчаяно за необходимостта да се въведе вероучение в българското училище, а забравяме, че най-напред ние трябва да се научим на него. Навярно все още не е късно да го направим...

Т

ова е първият въпрос в Новия Завет. Сравнете го с първия въпрос в Стария Завет – първия въпрос на Бога: „Къде си?” Новозаветният въпрос е зададен от мъдреците, това е мъдър въпрос.

Мъдреците търсят истината и се ръководят от звездата. Светлината от небето винаги води до решение на трудните въпроси. В пророчеството се предрича идването на Царя. Къде и кога трябва да се роди Той? Отговорът на първия въпрос е даден в книгата на пророк Даниил: „Седемдесет седмици са определени за твоя народ и за светия твой град, за да бъде покрито престъплението, да бъдат запечатани греховете и загладени беззаконията, за да бъде доведена вечната правда, да бъдат запечатани видение и пророк и да бъде помазан Светият на светиите” (9:24). Отговорът на втория въпрос е в книгата на пророк Михей: „И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Юдини? От тебе ще Ми излезе Онзи, Който трябва да бъде Владика в Израил и чийто произход е от край време, от вечни дни” (5:2). Предречените четиристотин петдесет и три години са изминали – сега небето заговаря и казва: „Той е тук.” Мъдреците Го търсят на престола, затова идват в столицата, но Ирод не знае нищо. Той не е виждал звездата. Вижда обаче въз-

можната опасност и праща мъдреците да проучат за раждането на Царя и да му докладват. Те Го намират, лежащ в яслите – последното място на света, където биха допуснали, че ще Го открият, но Той е там, обещаният Цар Юдейски, обещаният Спасител на света! По човешки е безпомощно дете, но е Чедо на пророчества, Творец на всичко, идващият Цар! Чудо на чудесата. Тайна на тайните. За човешкия ум е невъзможно, но то е предречено в Книгата, а каквото е пророкувано в Книгата, трябва да се изпълни. Контрастите в живота на Христос са удивителни. Творец на всичко, а е положен в яслите. Държи всичко в Своята ръка, а работи с дърводелски инструменти, при това за всекидневната Си прехрана. Чудотворец, а е приятел на рибарите и проповедник под открито небе. Къде е Той? Всяка жива душа задава този въпрос, невинаги с думи, но с копнеещо сърце. Жадуваме за нещо. Нашите сърца са неспокойни, душите ни се лутат, умовете ни са мрачни. Объркани сме. Търсим мир и покой, но не намираме. Искаме утеха, а нямаме. Къде е Той?

Ще Го намерите само на едно място – в Библията. Предречен няколкостотин години преди раждането Му; явен на мъдреците; трудил се тридесет години като дърводелец; разкривал Своята божественост в продължение на три години и половина, прекарани с учениците Му; платил наказанието за греха със Своята смърт на кръста; явил се във възкръснало тяло на учениците Си; провъзгласил Своето Второ пришествие; когато се възнесъл на небето, казал, че ще приготви място за Своите възлюбени, и обещал да ги вземе при Себе Си за цялата вечност – това е отговорът на най-важния въпрос, задаван някога: „Къде е Той?“ Тъй като празникът Рождество Христово наближава, мислете за Него, за Неговите велики и скъпоценни обещания. Дайте Му мястото, което заслужава във вашето сърце и вашия живот. Разкажете славното рождествено повествование на всички, които питат: „Къде е Той?“

ова се случи през 1978 г. в град Кохтла-Ярве (Естония). Отидох там да уча. Понякога дежурех в градската болница като санитарка. Веднъж, както обикновено, отидох на работа в своето отделение. Веднага започнах да изпълнявам задълженията си: полях цветята, измих подовете в стаите и коридорите, поговорих си с лежащо болните и им смених чаршафите. След като приключих, реших да си почина и да си напиша домашните за училище. Но Таня, дежурната медицинска сестра, ми каза: – Днес постъпи още една пациентка. Тя е в стая №10 и с никого не иска да говори. Недей да чистиш в стаята й, ако не иска. Утре ще дойдат нейните роднини и сами ще се погрижат. Тази жена е настроена много агресивно срещу всички медици.

Веднага взех всичко необходимо и отидох в десета стая. Отворих вратата, приветливо се усмихнах и поздравих. Но в отговор не чух нищо. До прозореца седеше симпатична черноока жена на средна възраст. Вълнистата й гъста коса стигаше почти до пода. От двете страни на леглото върху нощните шкафчета имаше вази с жълти и червени рози. Жената ме погледна с красивите си тъжни очи и се обърна към прозореца, като ми показа, че не желае да говори. Бързо измих пода и си тръгнах. Медицинската сестра на етажа ми обясни, че пациентката има рак на бъбреците. Оставаха й не повече от три-четири седмици. Роднините й къде ли не я водили, при всякакви лечители. Изхарчили огромни средства, но така и не могли да облекчат положението й. Много ми се искаше да помогна на тази жена, но не знаех откъде да започна, бях само на 16 години.

Всеки път бързах за работа и преди всичко се интересувах от здравето на загадъчната пациентка. Чистех в нейната стая особено старателно и се опитвах да я заговоря. Но постоянно някой ни пречеше – ту роднините се появяваха съвсем неочаквано, ту влизаше лекарят, ту сестрите й правеха различни манипулации. Така минаха още две седмици. Здравето на болната все повече се влошаваше. И всеки път, докато чистех стаята й, при всичките ми опити да я заговоря между нас стоеше някаква стена. Една вечер я посети нейна позната и ние с медицинската сестра успяхме да разберем малко за живота на загадъчната жена. Поговорихме си с нейната приятелка в коридора. Тя ни разказа с колко слава, цветя и поклонници изобилствал животът на болната. Тя имала мъж и син, но нямала време да се занимава със своето семейство заради кариерата и пътуванията си. Всеки живеел за себе си. Мъжът й сега бил

някъде в командировка. Двамата не се обвързвали един с друг, а възпитанието на детето предоставили изцяло на родителите на мъжа. Приятелката призна, че пациентката не отричала Бога – смятала, че в края на своя живот ще успее да оправи отношенията си с Него. Така мина още една седмица. Реших твърдо: на другия ден непременно ще кажа на жената за Бога, каквото и да ми струва това. Исках да й разкажа за

Погледнах я изненадано и попитах: – Закъснях ли? Таня мълчаливо кимна и посочи към стая №10. Беше ми много тъжно и болно за това, че не успях да поговоря с жената и душата й без покаяние отиде в ада. По-късно Таня ми разказа какво точно се е случило. Както винаги, след обяд болните един по един отивали в манипулационната за инжекции. Всичко било тихо и спокойно. От стаите се чу-

моето покаяние, за жертвата на Иисус Христос. Помолих се и взех Библията. Предварително намерих местата, където пише за прошката, за вечния живот, за покаянието, и сложих там разделители, за да не ги търся. Когато влязох в отделението, за мое учудване в коридора нямаше никого. Болните не се разхождаха, а седяха по стаите си. Бързо отидох в съблекалнята и срещнах медицинската сестра Таня. В онзи ден тя беше дежурна. Като ме видя, се зарадва и ми каза: – Толкова те чаках! Ти беше права. Сега зная, че има ад и рай!

вал весел смях и някъде звучала музика. После от десета стая се разнесъл вик за помощ. Таня извикала дежурния лекар и заедно влезли при умиращата. Жената помолила сестрата да се приближи и бързо я хванала за края на бялата колосана престилка. В очите й се четял ужас: – Дойдоха за мен и стоят зад вас! Таня учудено се спогледала с лекаря и казала, че освен тях в стаята няма никого. Но болната твърдяла, че там има още един мъж, целия в черно. Според думите й той се смеел беззвучно, като оголвал страшните си зъби. Викал я при себе си и протягал към нея костеливите

си дълги пръсти. Сестрата се опитала да освободи престилката си, но жената я хванала още по-здраво и простенала: – Не искам да отида с него! Помогнете ми! В този момент от нощното й шкафче паднала вазата с цветя и се счупила на дребни късчета. А умиращата казала: – Той бутна вазата, за да повярвате. И се смее. После още няколко пъти си поела дълбоко дъх. Големите й очи молели за помощ. Издала няколко пронизителни стона и издъхнала... Таня нервно издърпала престилката от ръцете й и бързо излязла от стаята. Лекарят също, учуден от чутото и видяното, побързал да отиде в своя кабинет. От този момент минаха години. Имам три родни деца и осем приемни. Имам дори внук. Колко милости и чудеса ми е подарил Господ в моя живот! Как ме е пазил през годините! Но понякога, като си спомня тази история, ми е много тъжно, задето не успях да помогна на жената да се спаси. Защо стана така, сигурно ще разбера едва във вечността. Тази история от моята младост ме научи на много неща в живота. Разбрах колко е важно да бързаме да кажем на хората за Бога...

остава там докъсно, докато се връща ръководителят на мисията. Упоритостта на младия човек прави добро впечатление и накрая го приемат. Той става един от най-известните мисионери в Рейнската мисия.

Дълбока вяра Още като младеж Номензен се отличава с особена устременост в живота. Оздравял благодарение на вярата си в Божието Слово, той предприема нещо почти невъзможно – отива като мисионер в Суматра. Въпреки предупрежденията на мисията и забраната на колониалното правителство, което се страхува за живота му, Номензен дръзва да навлезе във вътрешността на страната – по същия път, по който през 1834 г. (годината на неговото раждане) са убити и изядени от аборигените мисионерите Лиман и Мамсон. У него се съчетават безразсъдната смелост на дълбоко вярващия човек с благоразумната предпазливост и разсъдителност на пълководеца, който води настъпателната война на великия Цар Иисус, на чиято помощ може да разчита. Номензен не се нуждае от преводач, тъй като преди да отпътуват, учи батакски език при холандеца Х. Н. ван

Мисионерът от суровия остров Лудвиг Ингвер Номензен е роден на малък остров в Северно море в семейството на пазач на шлюз от смел род, изпитан в упоритата борба със суровата природа. Когато навършва тринадесет, Лудвиг е бутнат от каруца, чиито колела раздробяват костта на крака му. Раната загноява, не заздравява и никой не може да му помогне. Когато след година на острова идва лекар (поради бедността си не успяват да го извикат по-рано) и преглежда раната, той дава само една препоръка: незабавно да се ампутира кракът, в противен случай момчето ще умре. Родителите не са съгласни и отхвърлят операцията, но детето продължава да линее. Лудвиг започва да чете единствената книга в тяхната колиба – Библията. Когато прочита Евангелието от Йоан, 23-ия стих от 16 глава, той пита майка си: – Вярно ли е това, което е написано тук? Тя му отговаря: – Всичко, което е написано в Библията, е истина. Момчето започва усилено да се моли, вярва във всемогъществото на Бога, безусловно се надява на Него и Му обещава, че ако оздравее, ще благовества сред езичниците. След три седмици оздравява напълно. От този момент до самата си старост Лудвиг Номензен остава пъргав, силен, здрав и издръжлив. Той отлично тича, плува, управлява платноходка, язди. И ето го, двадесетгодишен, стои пред сградата на мисията в Бармен (дн. Вупертал). Не го пускат да влезе, тъй като е неприемен ден. Но той е упорит: „Господ ме е призовал!” Номензен

дер Тюк. Мисионерът лично ходатайства пред батакския вожд в местността Зилиндунг, като го моли да му позволи да живее на острова, за да наставлява народа. Вождът му казва: – Нима кокошките няма да изкълват оризовото зрънце, хвърлено на пътя? Номензен отговаря: – Ако човекът, който е хвърлил това зрънце, изгони кокошките, те няма да могат и това единствено зрънце да изкълват. В Суматра Номензен организира на първо място помощ и лечение за безбройните болни хора. Господ го благославя. Той дава съвети, наставления, лекарства и лекува бедните. Уважението към него расте и мисионерът започва борба срещу магьосниците, срещу разпространения на острова анимизъм (вярвания, че растенията, предметите и т.н. имат душа), като доказва, че Господ е най-силен. Номензен често попада в критични ситуации. Веднъж на голям празник в присъствието на повече от хиляда души неговите противници – магьосниците – решават да го принесат в жертва. Все по-открито и неистово настояват за неговата смърт, като твърдят, че чрез тях говори божеството. Но когато Номензен започва да говори, падат като мъртви в краката му. Огромен страх пред всесилния Бог парализира желанието на аборигените да го принесат в жертва. Веднъж един от магьосниците, докато Номензен търси поисканото от него лекарство, му сипва отрова в ориза. Но и това не наврежда на благовестителя, тъй като той се надява на Бога. В пътя на вярата неговият лозунг е: „Напред!” През 1881 г. мисионерът организира експедиция до езерото Тоба, което дотогава нито един европеец не е виждал. Истинско чудо е, че

той и спътниците му не загиват. След три години християнската Църква в Зилиндунг наброява вече 4000 души. И Номензен решава да продължи пътя си към затворената до този момент област Пеарадя. Като осигурява връзка със Зилиндунг, той пренася центъра на своята дейност в Пеарадя. Когато и тук е основана голяма църква, мисионерът започва борба за южната част на острова (1887 г.). Той повежда битка с езичеството на два фронта, и то въпреки победното шествие на исляма там. Всички вождове и учители в държавното училище са мюсюлмани. Вождовете са фанатични и дръзки. Борбата изглежда безсмислена. За да може в такава обстановка поне един да приеме християнската вяра, трябва да се положат огромни усилия. Но благодарение на своята гореща вяра Номензен побеждава. След десет години почти всички раджи (раджа е титла на владетел в Югоизточна Азия) и учителите от държавното училище стават християни. „Целият батакски народ, цялата Индонезия с помощта на индонезийските мисионери да се обърнат към Христос, към Царя Иисус” – това е целта на Номензен. Той обучава учители и проповедници, работи за задълбочаването на тяхната вяра, посвещава много време на старейшините, като ги насочва и

подготвя за прехода във вечността, основава батакска мисия, ръководена от батаки. Без да щади силите си, Номензен полага основите за победата. Той се труди до осемдесет и четири годишна възраст. Многохилядната църква на батаките оплаква неговата смърт. За тази църква той пише в дневника си: „Обичаят „адат“ постепенно придобива християнски дух. Спряха детските годежи. Онези, които отпреди имаха по няколко жени, сега нямат право да ги гонят. Днес голяма част от тези възрастни хора вече са починали. При по-младите строго се съблюдава моногамията. Разбира се, високата цел за истински християнски бракове се постига бавно. Ставаме самостоятелни във финансово отношение, при това изразходвам голяма сума за слепите, за сираците и за мисията.”

Пламенна любов Номензен пише до ръководството на мисията в Бармен: „Тези хора трябва да бъдат най-порядъчни, не холерици с кипяща кръв, а търпеливи, приветливи, готови на саможертва, изпълнени с любов; не сангвиници, които в един момент ликуват до небесата, а при най-малките превратности се препъват. Хора, които разчитат повече на Бога като на безусловна реалност, отколкото на цифри, и още в началото на борбата се радват на бъдещата победа. Изберете за нас братя, които не се страхуват от трудностите, а с Бога преодоляват всякакви прегради. Тук са нужни не толкова всестранно надарени, колкото такива, които обичат Бога и са Му верни. Високомерни,

инертни, раздразнителни педанти не ни трябват. Ако имате млади, надарени, вярващи, добросъвестни, енергични, търпеливи, любещи Господ и готови да се сражават за вярата в Него, пратете ни ги.” Такъв е самият Лудвиг Ингвер Номензен. От неговата вяра струи пламенна любов към този езически народ, чиито потребности го тласкат напред. Номензен отлага пътуване до родината си, за да доведе при Бога непознат, осъден на смърт холандски войник; раздава стотици хиляди медикаменти; строи убежища за прокажените и им благовества за Христос; основава акушерски училища и отраслови профсъюзи; вече седемдесетгодишен, предприема опасно пътуване през нощта, за да помогне на тежко болна мисионерка; намира магьосника, убил двама мисионери, за да струпа жар на главата му. Това е мъж с пламенна любов към Иисус. Тази любов му дава мъдростта да води един див, езически народ към светлината – към спасението. За батаките той е батак – опазва положителното в народните им обичаи, като ги преобразува в християнски дух. Заедно със сътрудниците си Номензен стои винаги на заден план, но батаките го обичат. Великият Туан (както го наричат) става некоронован крал на този народ. Няколко изследователи, които решават да посетят забранената област в онези земи, остават на свобода само защото се позовават на него. Заради любовта към батаките Номензен се разделя със своите деца и ги праща да учат в Германия. Неговата грижа за тях се вижда от записките в дневника му: „Време е за вечерна молитва. О, ако можех поне веднъж да положа ръце на вашите главички, Лудвиг и Готлиб! Скъпи родители, ако вечер, когато благославяте вашите деца и ги поверявате на най-добрия Приятел, когато полагате ръце на главите им, спомнете си за вашите братя, които са далеч, в битка, и за децата, откъснати от родителските сърца и лишени от такива мигове.” Лудвиг Ингвер Номензен е необикновен човек, воден от Духа на Този, Когото въпреки постоянната опасност за живота си той проповядва на езическия народ на Суматра.

Бог чува молитвата на Соломон и му отговаря. Съгласете се, че не се случва толкова често Бог веднага да отговори така ясно и определено на молитва. Това място в Библията е много важно, защото разкрива някои принципи, от които Бог се ръководи. Съгласно този текст за помирението с Бога са необходими няколко условия. Да се смириш „И ако Моят народ, който се именува с Моето име, се смири...” (II Лет.

7:14). Това означава, че човек трябва да се съгласи с Божието Слово, което казва: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един” (Римл. 3:10-12).

На този свят няма нищо по-опасно от гордостта. Тя погубва първия от ангелите, който иска да стане равен на Бога, тя разрушава отношенията между хората, пречи им да отидат при Бога за прошка. Бог е велик, но не е горд: Той не се гнуси да общува с нас, които сме сътворени от Него и сме станали толкова грешни. Нещо повече, Иисус Христос, „бидейки в образ Божи, не сметна за похищение да бъде равен на Бога; а понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:6-8). Иисус казва: „Поучете се от Мене, понеже Аз съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). А хората са горди. До такава степен, че се противят дори на Бога. Той им предлага единстве-

ния изход: да се помирят с Него, като приемат изкуплението, осъществено от Него на кръста. А те, вместо да Го послушат и да се радват, решават: „Човек – това звучи гордо!” Макарий Велики казва: „Заради теб Бог е смирил Себе Си. Ти обаче и заради себе си не се смиряваш, а се превъзнасяш и се перчиш.” Иисус Христос разкрива защо едни хора, като слушат Словото на Бога, вярват, а други – не: „Как можете вие да повярвате, когато един от друг приемате слава, а славата, която е от Единия Бог, не търсите?” (Йоан 5:44). С други думи: как може да вярваш в Бога, ако цениш повече онова, което другите мислят за теб – колегите, семейството, приятелите, другарите по чашка, – отколкото онова, което казва Бог за теб? В сърцето на човека минава един вододел – ние

или се смиряваме пред Бога, или не. Смирението е първата крачка към спасението. Ти направи ли я вече? Второто условие е също толкова просто и ясно определено от Божието Слово. Да се молиш „И ако Моят народ, който се именува с Моето име, се смири, започне да се моли, да търси лицето Ми...” (II Лет. 7:14).

Не, нямам предвид изпълнението на религиозни обреди. Да прочетеш еди-колко си пъти дадена молитва или еди-колко си пъти – друга. Не говоря за религията, говоря за спасението. Не можеш да умилостивиш Бога с молитва, както учат различни религии, които се явяват израз на човешката гордост под маската на смирението и светостта: „Аз също съм направил нещо за своето спасение!“ Молитвата е Божията милост към нас. Бог е готов да ни слуша. Нима сме заслужили с нещо самият Творец на вселената да склони ухо към нас и да каже: „Ако... започне да се моли... Аз ще чуя от небето”? Това е огромна привилегия – да имаме възможност да молим самия Бог за прошка на греховете си, на всичките си беззакония, на целия си покварен живот. На неудържимата си гордост.

„Да търсиш лицето на Господ” означава да не слушаш себе си, да не гледаш себе си, а твоя Спасител, който виси на кръста вместо теб. За всички тези грехове и беззакония, заради които се покайваме, виси на кръста самият Цар на вселената. Той може да ни прощава, защото ни е изкупил, платил е за нашите грехове със Своята кръв. В Писанието се казва: „Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на човеците прегрешенията им, и вложи в нас словото на помирението. И така, ние изпълняваме службата на посланици вместо Христос, като че ли сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от Христово име: помирете се с Бога! Защото Онзи, Който не знаеше грях, Той за нас Го направи грях, за да станем чрез Него праведни пред Бога” (II Кор. 5:19-21). Да се отвърнеш „... И се отвърне от лошите си пътища” (II Лет. 7:14). Погледнах в няколко речника какво означава „да се отвърнеш”. Видях и коя е думата, използвана в оригинала. Ще се спра на нея, защото ми се струва много важна. Какво има предвид Бог, когато казва, че ако хората „се отвърнат от лошите си пътища“, Той ще ги чуе? На еврейски думата означава: а) връщам се, обръщам се назад; б) да бъда върнат, да бъда доведен обратно. Мисля, че смисълът на казаното от Бога е ясен. Той иска ние да се върнем при Него. Да оставим всички наши собствени пътища и да се обърнем с лице към Него, да поемем по Неговия път. Невинаги е лесно да оставиш своите утъпкани пътечки: това е и гордостта (първо ще се поправя, после ще се обърна към Него), и религиозността (аз нали вече се моля, ходя на църква, кръстен съм и се изповядвам), и моята собствена философия (Бог е в сърцето на всеки човек, в моето – също). Но Бог поставя определени и ясни условия за нашето

спасение: смирение пред Него и Неговото Слово, молитва на покаяние и обръщане от нашите зли пътища към пътя на спасението. Когато отиваме към Него при тези условия, можем да бъдем сигурни, че Той ще ни приеме и ще ни прости, защото сам казва: „Ако... Аз ще чуя от небето, ще простя греховете му и ще изцеля земята му” (II Лет. 7:14). Кой не изпитва болка в сърцето си за своя народ?! Кой не се безпокои за децата, родени в неизвестното и страшно бъдеще, за възрастните, изгубили всяка надежда за някакво подобрение на живота и потънали в блатото на суетата и мръсотията на лъжата, за младежите, погубващи живота си с наркотици и разврат, престанали да виждат около себе си онова, което не се измерва с долари или удоволствия?! Не говоря за народи, които не познават Бога, говоря за така наречените християнски страни. Казват, че не всички са такива. Съгласен съм. Не всички. Слава на Бога, има изключения. Тези изключения са хората, които са се смирили пред Бога. Оставили са своята гордост и са признали пълната си неспособност в сферата на праведността и благочестието. Това са хора, които се молят на Бога. Покланят се пред Неговата святост и приемат Неговата милост. Това са хора, които всекидневно и постоянно са в молитвена връзка със своя Творец и Създател, със своя Господ, Цар и Отец. Това са хора, оставили своите греховни пътища и избрали посоката към небето. Това са хора, които обичат да общуват с Божиите деца и знаят своето призвание в този свят. Днес Бог иска да спаси и теб. Той ти казва: смири се, покай се и се обърни към Мен. Аз съм твоят Спасител. Направи го още сега.

ри покаянието у човека настъпват много сериозни промени. Нека се вгледаме по-детайлно в тях. Първо, Бог ни „запечатва“ със Своя Дух (Еф. 1:13; 4:30). Светият Дух като че ли поставя върху сърцето на човека невидим печат за това, че той принадлежи на Бога. От този момент Божият Дух може да живее в това сърце. Но дали ще обитава там, или не, зависи само от желанието на човека да живее „по плът” или „по дух” (Римл. 8:1-13). Второ, след покаянието Христос може да живее и да действа у нас могъщо (Еф. 1:19). Бог вижда такъв човек „в Христос”. А в Христос вече сме не само оправдани (I Кор. 1:30), осветени (Евр. 10:10) и „направени съвършени“ (Евр. 10:14), но дори „поставени на небесата” (Еф. 2:6). Тоест ние се съединяваме с Христос. От една страна, „ние сме в Христос”, а, от друга, „Христос е в нас”.

Трето, при покаянието настъпва „оживотворяване” (Еф. 2:1, 5; Лука 15:24), при което човешкият дух, мъртъв от времето на грехопадението на Адам (Бит. 2:17), се съживява. По този начин у човека се възстановява изгубеният Божи образ (II Кор.

3:18). Това явление се нарича „раждане от горе” (Йоан 3:1-6). Ние ще го разгледаме по-подробно. Прочетете внимателно стиховете за разговора на Христос с Никодим (Йоан 3:1-6). Там Божият Син насочва вниманието на Никодим към раждането от горе като задължително условие за получаване на спасение и вечен живот. Никодим, за разлика от другите фарисеи, въз основа на съвършените чудеса на Иисус, Го признава за Учител, дошъл от Бога. Като че ли Христос би трябвало да похвали Никодим за това, че разбира така Неговата роля, но Той с думите Си все едно зачертава всички добри намерения

на Никодим. Изразът: „Истина, истина ти казвам” звучи особено тържествено. На съвременния ни език бихме го предали приблизително така: „Обърни особено внимание на думите Ми. Казвам ти найважното, същността на всичко.” По-нататък Христос повтаря тези думи с малки изменения – в третия и петия стих. По своята категоричност („ако... то”) те напомнят много на математически теореми. Затова можем да направим извода, че единствено роденият от горе човек, роденият от вода и Дух е способен не само да види Божието Царство, а и да влезе в него, т.е. да получи спасение и вечен живот. Разбира се, за Никодим всичко това изглежда непонятно. Вероятно той си е помислил: „Ако можех да започна живота си отначало, щях да избегна много грешки и грехове.“ Но Христос зачерква неговите мисли, като казва: „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Йоан 3:6), т.е. ако Никодим можеше да започне живота си отначало, пак щеше да греши, защото плътта му е греховна.

Тук се говори за ново, духовно раждане от Светия Дух, а не с човешки усилия. Как става това, е описано в първата глава от Евангелието на Йоан: „Дойде у Своите и Своите не Го приеха. А на всички онези, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Йоан 1:11-13). Оттук се вижда, че раждането от горе не е плод на човешки труд, а Бог извършва това, когато някой Го приеме искрено в сърцето си при покаянието и обръщението. Само по този начин човек може да стане Божие дете. Така той вече е и „участник в божественото естество“ (II Пет. 1:4), т.е. получава божествена природа. Някой, като чете думите на Иисус, че новораждането е „от вода”, може да си помисли, че става въпрос за водно кръщение. Но когато Иисус изрича тези думи,

Църквата още не съществува и подобно кръщение, както ние днес си го представяме, също още не се прави. Наистина тогава има Йоаново кръщение, но Йоан призовава хората към покаяние, а онези, които искрено се покайват, кръщава в името на Идващия след него. За съжаление някои смятат, че човек може да се новороди, като се кръсти. Христовите апостоли обаче не ни дават основание да правим такива изводи. Яков пише: „Той ни роди по Своя воля чрез Словото на истината, за да бъдем като начатък на създанията Му” (Як. 1:18), а Петър добавя: „като възродени не от тленно семе, а от нетленно, чрез Словото на живия Бог, Който пребъдва довеки” (I Пет. 1:23). Явно все пак става въпрос не за обикновена, а за „жива вода”, за Божието Слово, което води човека към покаяние, последвано от новораждане. Раждането от горе променя кардинално човека. Ето някои признаци, които ще ни помогнат да проверим дали сме родени от горе: 1. Отношение към Иисус Христос „Всеки, който вярва, че Иисус е Христос, от Бога е роден” (I Йоан 5:1). „Христос“ не е фамилията на Господ Иисус. Христос означава Месия, Помазаник, т.е. Цар и Бог. „Вярващият” (както четем в Евр. 11:1) не е просто човек, който знае за или е „уверен в невидимото”, а и който „осъществява очакваното”. С други думи, като перефразираме този стих, може да кажем: всеки, в чието сърце Иисус има позицията на Цар и Господ, е роден от горе. Затова и въпросът на Иисус: „А вие за кого Ме мислите?” (Мат. 16:15) не цели да покаже рейтинга на Неговото одобрение. Той определя отношението към Иисус Христос и свидетелства за раждането от горе. И онези, които Го признават за не повече от нравствен учител, не са новородени.

2. Отношение към света „Защото всеки, който е роден от Бога, побеждава света” (I Йоан 5:4). Светът, това е „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска“ (2:16) или – всяко зло. Ако за вярващия Иисус наистина е Цар и Господ, вече му е все едно какво ще

кажат или ще си помислят за него, той побеждава всевъзможни обичаи или традиции на този свят. Вярващият побеждава и своите греховни навици, сред които са употреба на никотин, алкохол, наркотици.

3. Отношение към греха „Който е роден от Бога, грях не прави” (I Йоан 3:9) или „всеки, роден от Бога, не греши“ (5:18). Тук не става дума за дребни прегрешения, които се вършат от непредпазливост, необмисленост, неопитност, а за съзнателно противопоставяне на Бога! Причината, поради която роденият от Бога не греши, е двояка: от една страна, „семето Му пребъдва в него” (3:9), а, от друга, той „пази себе си и лукавият не го докосва” (5:18). По този начин и Светият Дух, като влияе преди всичко чрез съвестта на човека, и самият човек, като полага усилия, съдействат той да не греши.

4. Увереност в спасението Роденият от Бога „има свидетелство в себе си” за това, че Бог му е дал вечен живот: „Който вярва в Сина Божи, има вечен живот” (I Йоан 5:10-13).

5. Отношение към Божието Слово Роденият от Бога се нуждае от духовна храна, както новороденото – от мляко (I Пет. 2:2), и това е Божието Слово. Библията, която е непонятна за невярващия човек, става близка и достъпна за новородения, защото Бог му открива Своите тайни (Лука 24:45).

6. Отношение към молитвата Роденият от Бога се нуждае от молитва, за да общува със своя небесен Отец.

Той получава отговори на молитвите си и това свидетелства, че неговите грехове са простени, защото „Бог не слуша грешници” (Йоан 9:31).

7. Промяна на живота Животът на Закхей се променя напълно. Той казва: „Ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно” (Лука 19:8). Как се е променил вашият живот след покаянието ви за извършените грехове? Ако откривате всички тези признаци, слава на Бога, вие наистина сте родени

от горе. Но ако не ги виждате, значи нещо при вас не е наред. Или не сте се покаяли искрено пред Бога, или не сте оставили и не искате да оставите някакъв любим за вас грях, или има някакви други причини. Тогава ще трябва да отидете при служителите на църквата за душегрижителски разговор и молитва с тях. Нека Господ ви благослови изобилно!

ЪЛНО БЕЗВЕТРИЕ Би било неправилно да отдаваме всичко негативно, което се среща в нашите църкви, на „последното време”. Това, което преживява Църквата в момента, в по-голяма или по-малка степен го е преживявала винаги. Неслучайно ап. Йоан преди около двадесет века възкликва: „Деца, последно време е!“ (I Йоан 2:18). Отброяването на времето започва, когато Църквата вече очаква Второто пришествие на Иисус Христос, т.е. практически от самото й възникване, веднага след като чрез откровение от Бога е начертана крайната й цел. Но днес в това свято очакване виждаме признаци, че „последното време” идва към своя край. Както казва един мой по-възрастен брат в Господ: „Днес времето е толкова последно, толкова последно!...” Времето на Господното пришествие наистина е близко! Идеална църква в историята на християнството никога не е имало – не е била такава и първоапостолската. Не трябва да забравяме това, когато искаме да постигнем невъзможното – абсо-

лютна „чистота в нашите редове”. Нали щом всички „много грешим“ (Як. 3:2), излиза, че идеалът на чистотата и праведноста с наши усилия е непостижим. Той е възможен само в Иисус Христос, Който е нашата праведност, нашето съвършенство, нашето бъдеще. И все пак първата Църква е била непримирима към греха, искрена, открита. За греховете там не се е премълчавало, не са ги изяснявали в тесен кръг, а са ги откривали пред всички, без да се страхуват, че за тях ще разберат външните, че това ще обиди или ще засегне някого. Защото когато разкриваме и изповядваме греха, ние не просто го признаваме, а го отделяме от себе си и по този начин казваме, че не трябва да бъде така и ние се борим с него до смърт. Но ако мълчим и крием греха, като се преструваме, че при нас подобни неща не са възможни, само задълбочаваме болестта и независимо дали искаме, или не, всъщност поощряваме греха. Тогава нашата мекушавост граничи с търпимост към греха и тази граница става все по-прозрачна или дори призрачна. Лесно е да бъде прекрачена от нарушителя...

Ап. Павел изобличава коринтяните в такова блудство, „за каквото дума не става дори и между езичниците” (I Кор. 5:1). Ап. Йоан в Посланието си към всички църкви пише за един човек – Диотреф, „който обича да първенства между тях и не ни приема. Затова, ако дойда, ще му напомня за делата, които върши, като ни хули с лоши думи; и като не се задоволява с това и сам не приема братята, пък и на желаещите да ги приемат забранява, ги пъди от църквата” (III Йоан 1:9-10). Тези два примера са достатъчни, за да видим, че Писанието в неговата новозаветна част е не само откровение свише, а и образец на християнска публицистика – настъпателна, непримирима. Изобличението тук не е с абстрактен, уклончив характер, а е достатъчно конкретно. Апостолите не се страхуват да изявяват греха, защото знаят, че мечът на гласността сам изцелява нанесените от него рани, а колко повече – духовният меч. „Защото Той нанася рани и сам ги превързва; Той поразява

и Неговите ръце лекуват” (Йов 5:18). Какъв контраст в сравнение с много наши вестници и списания, където няма остри ъгли, всичко е изгладено, излъскано, пълно безветрие...

Мой брат в Господ, журналист християнин, ме помоли да напиша предисловие към наскоро завършената му книга. В нея той разказва историята на своето падение – решил е да й даде широка гласност, защото темата за тайното прелюбодеяние според него става актуална за нашите църкви. Днес, след като е изминало известно време, когато братът вече е способен трезво да анализира случилото се с него, той е поразен най-вече от реакцията на онази, в която се е влюбил. Тя също била

ска Църква?”, мога да отговоря. Това не е просто светско начало. Светският дух навлиза в Църквата и грехът нагло и властно заявява своите права над нея... Фактически християнизацията на света в една или друга степен води до светски елементи в Църквата. Причината е, че тече процес на взаимно влияние, който не може да бъде избегнат, ако Църквата има за цел не да седи в молитвените си домове, а активно да проповядва истината, като изпълнява великата заповед на Иисус Христос – да разпространява благовестието сред всички народи (Мат. 28:19). Трябва да признаем факта, че в Църквата, чиито врати сега са широко отворени (с едни или други мотиви), могат да попаднат случайни хора и духовното в някаква степен да бъде подложено на въздействието, а може би и

член на църквата, пеела в хора, но техните отношения възприемала като нещо абсолютно нормално. Човекът се измъчвал, съзнавал мерзостта на прелюбодеянието в очите на Бога, каел се, плачел, но нищо не можел да направи: страстта го била завладяла напълно. Тя обаче не разбирала неговите страдания и отказала предложението му да се омъжи за него – имала свои планове как да подреди живота си на тази земя. Накрая той успял да се освободи от своя идол, разкаял се, получил прошка от Бога и църквата... Сега този човек вижда ясно какво е станало: срещнали са се духовното, изнемогващо под бремето на греха, и душевното, за което всичко е било в реда на нещата. Така днес, когато с недоумение или ирония ме питат: „Какво е това – свет-

на агресията на душевното. „Те са човеци, които се отцепват от единството на вярата, те са душевни и нямат дух” (Юда 1:19). Въпросът е чие влияние преобладава. Струва си днес да си припомним, че Христос е донесъл на земята не само спасение на грешниците, но и нов морал, който е несравнимо по-висш от езическия. Това е нравствена чистота, която идолопоклонниците не познават, защото когато Иисус Христос идва на земята, грехът на Содом и Гомора е обхванал езическия свят. Римските императори са му подвластни – Нерон официално се жени за едно момче. Дори Божият народ е повлиян от тази мерзост (в Съд. 19-21 гл. се разказва защо е изтребено в огромната си част племето на Вениамин).

КОВАРСТВОТО НА ЗМИЯТА

Когато Христос идва, Той променя света. В обществото, сред вярващите постепенно се утвърждават нови нравствени норми, които осъждат сексуалните извращения. Днес светът се връща обратно в своето езическо минало. Някои наричат това сексуална революция, завоюване на свободи, но за християните тук няма тайна: светът отива към своя край. Бог е свят („Бъдете свети, защото Аз съм Свят” – Лев.

11:44), нищо нечисто не може да влезе в Неговото Царство и мирът, потънал в тресавището на мръсните наслади, е обречен, както е била обречена заради цялата си извратеност цивилизацията преди потопа. Това е още един много ярък признак на последното време, тъй като сексуалната разпуснатост и извращения получават все по-голяма подкрепа в различните страни, и то на законодателно ниво (узаконяват се хомосексуалните бракове). Човешкото законодателство влиза в пряк сблъсък с божественото, човекът въстава срещу своя Творец. Бог дава на хората Своя Закон, дава им заповед да бъдат нравствено чисти, а те потъпкват този Закон и издигат своя, като утвърждават забраненото. Това не може да остане безнаказано. Но най-страшното е, че Църквата участва в тези процеси. Наскоро в Норвегия средствата за масова информация обсъждаха активно един злободневен въпрос: може ли жена, която е пастир (?!) на протестантска църква, да встъпи в брак... с друга жена? И стигнаха до извода, че може. Но в очите на Бога това е мерзост, защото Църквата е невеста на Иисус Христос и отношенията между нея и Жениха се основават на чиста, възвишена любов. Затова

За необходимостта от това изследване1

А

ктуален е въпросът накъде отива, в духовен план, съвременното българско общество. Въпреки че формално още се самоопределяме като православни християни, все по-широко сред нашите съвременници се разпространява култът към екстрасенси, езотерици, контактьори, астролози, теософи, окултисти, магове, йоги, гурута, врачки, учители по рейки и псевдохристияни от рода на Петър Дънов и Ванга. За последните двама и досега се пишат хвалебни книги и статии, правят се телевизионни предавания и документални филми. Понастоящем П. Дънов е смятан за най-четения (или поне за найиздавания) български автор – броят на книгите с негови беседи, издадени след 1990 г., надхвърля 500... В мащабната анкета на БНТ за „Великите българи“ (2007 г.) П. Дънов2 бе посочен от множество наши сънародници за „втория (след В.

Левски) най-велик българин на всички времена“... Все повече хора днес са заблуждавани, а после и самите те на свой ред заблуждават тези, които им вярват, – създава се един порочен, постоянно разширяващ се кръг от духовно прелъстени хора. Появява се и укрепва лъжепатриотичното чувство, че и ние, българите, сме дали нещо на света, без да осъзнаваме, че ако сме спомогнали за възникването и развитието на духовни епидемии, това не е повод за гордост. Общо въведение в теософскоокултното учение на Дънов Почти всички изследователи на дъновизма3 класифицират това учение като теософско-окултно и противо-

християнско4. Съвременната българска философска мисъл също дефинира учението на П. Дънов като „специфично българско теософско движение, получило названието „дъновизъм“5. Двама от най-авторитетните православни богослови, професорите Дюлгеров и Цоневски, в учебника си по мисионерство от 1937 г. дават следното определение: „Дъновизмът е окултно и мистическо учение, оформено от Петър Дънов. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и... найвече лични ясновидски домогвания на учителя.“6 Това е добро определение, въпреки че е спорен въпросът дали има християнство в дъновизма. Ето защо и самите учени поясняват по-нататък: „Дънов говори за Бога, за Христос, за Евангелието, за ангели, дяволи, добро и зло, а всъщност отрича и Бога, и Христос, и Евангелието, и библейското учение за ангели, дяволи, добро и зло.“7 Изтъкнатите богослови отбелязват също,

че има много вътрешни противоречия в дъновизма, понеже Дънов „е лишен от умението да разсъждава правилно“8 и на практика е организирал едно противоцърковно сектантско общество9. Ще подкрепим тези твърдения с факти. Определения за теософия и окултизъм Теософията (от гр. qeo,j – Бог и sofi,a – мъдрост ) е вид нехристиянско учение, синкретично съединение между някои основополагащи доктрини на индуизма и будизма (прераждане, карма, юги – многохилядни епохи на човешка еволюция или деградация и т.н.) с изопачено християнство (в повечето случаи християнски гностицизъм, при който Христос не се приема за уникал-

на богочовешка Личност, а – за някакъв абстрактен божествен принцип, който всеки би могъл да пробуди и достигне), всичко това, примесено с елементи на окултизъм. Именно заради тясната връзка между теософията и окултизма, като метод за теософско познание се предлагат и окултни практики за осъществяване на непосредствена връзка с „напреднали същества“, сили и духове от отвъдния свят, което е строго забранено в Библията (виж Лев. 19:31 и Вт. 18 гл.) и дори окачествено от Бога като „гнусота“. При дъновизма също има много окултни практики, свързани с визуализация на въображаеми обекти, насърчаване на гадателства като хиромантия, френология, астрология, ясновидство и всякакви други окултни „упражнения“.

Кои са в крайна сметка източниците на теософското знание? Всички основатели на теософски учения (Е. Блаватска, А. Безант, Е. и Н. Рьорих, отчасти П. Дънов) твърдят, че това са невидими духовни същества, с които те са имали непосредствен контакт и които са приемали за свои учители. При П. Дънов също има съзнателна медиумна постановка: не говори той, а „духът“, който е у него (друг е въпросът дали това е Духът на Истината). Но при Дънов има и недвусмислени претенции за божественост, каквито при останалите лъжеучители няма. Когато размисляме дали„светлите духовни същества“ имат правото да допълват и изменят християнството, нека винаги да помним, че християнството не е човешко, а богооткровено учение (виж I Сол.

2:13) и затова не може да бъде ревизи-

рано от новопоявяващи се космически учители, ангели, папи, дъновци или от когото и да било. Ето защо теософските стремежи в този смисъл са практическо богоборство... Дънов има и много приятелско отношение към демоните, макар да не стига до такова открито преклонение пред сатана като Е. Блаватска (основателката на теософията), която направо смята дявола за върховен бог. Окултизмът (от лат. occultus – таен, скрит) е нехристиянско учение за съществуването на скрити духовни сили в природата, които човек може да овладее чрез тайнствени, мистични методи, знания и упражнения. Такова учение открито противоречи на Свещеното Писание, където никъде не се споменава за съществуването на духовно неутрални сили, които човек трябва да овладее, а

напротив – и Бог, и светите отци говорят само за два вида сили: ангели и демони, като категорично забраняват всякакви окултни практики, понеже това води до гибелно общуване на човека с демоните, падналите духове. Окултизмът по същността си е открито богоборство или, в най-добрия случай, несъзнателно безбожие. В древността се е смятало, че окултните методи са известни само на малцина избрани, „посветени“ хора, но напоследък тази мистична тайнственост бързо изчезва и съвсем открито се публикуват всякакви книги и ръководства по окултизъм. Това води до все повече случаи на хора, озовали се в психиатрични заведения вследствие на „окултната болест“. Само в книгата „Факти за окултизма“ (2000 г.)10 авторите Д. Акенбърг и Дж. Уелдън са описали стотици добре документирани случаи на жертви на окултизма. Окултизмът не е отделна религия, а се опитва да събере от различни учения всякакъв вид мистика. Към видовете окултизъм и окултни практики се отнасят магията, хиромантията, всички гадания и врачувания, астрологията, спиритизмът (викане на духове и на „мъртви“), кабалата, алхимията, безкритичното приемане на явления като „полтъргайст“ и НЛО, някои ритуали в масонството и, разбира се, сатанизмът. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, медитация, някои видове народно лечителство (баене, леене на куршум и т.н.), повечето видове нетрадиционна медицина, кодирането, опитите за включване към „космически енергии“, парапсихологията, йогата, почти всички източни култове и др. Така че, когато Дънов рекламира окултизма (което на практика прави постоянно), той всъщност привлича към едно антихристиянско учение и душепагубна практика. Някои съвременни хора използват изрази като: „Отивам на църква, за да се заредя с енергия“, или: „Тази икона ме зарежда с положителна енергия“, без да разбират, че подобни мисли клонят към окултизъм. Бог наистина би могъл да ни осени със Своята благодат (която обаче съвсем не е като електрически ток: човек включва контакта и „зареждането“ започва), но тъй

като е Личност, Той сам решава дали и кога да влезе в общение с човека, съобразявайки се и с човешкото желание, молитвеност и различни състояния на духа. Теософията е синкретично учение, затова в него е логично да има религиозна индиферентност и относителност: Богочовекът Иисус Христос, Спасителят на света, тук е поставен наравно с човека Буда, лъжепророка Мохамед, философа Конфуций или други основатели на религии и религиозни секти. Според теософите Бог пребивава у всеки човек, а най-лесно можем да достигнем до съзерцаване на „нашата божествена същност“11, когато се прекланяме пред Бащата на всички светове и пред божествения Човек, когото почитаме като наш учител: „Върху този божествен Човек, както и да го наричаме: Кришна, Буда, Христос или Учител, почива нашето упование като опора и приятел на всички, които се стремят към висините.“12 П. Дънов често използва библейски цитати, но на практика не признава нито Стария, нито Новия Завет, а – само някои откъслечни мисли и изречения, които тълкува произволно. Той използва християнски понятия, за да въведе учения, чужди на християнството. Теософските учители често оправдават своето богоборство с една-единствена дума – езотеризъм. Дънов не прави изключение и лично казва на един от найблизките си ученици: „В бъдеще ще има една единна религия за цялото човечество, за цялото земно кълбо. Тази религия ще бъде езотерическото християнство. То ще бъде мировата религия.“13 Практически последици от заниманията с окултизъм и теософия В книгата „Факти за окултизма“ на Д. Акенбърг и Дж. Уелдън четем: „През своя живот д-р К. Кох е консултирал повече от 11 000 души, чиито проблеми се дължали на окултните им действия. Той наблюдавал семейните истории и земния край на хора, които активно се занимавали с окултна дейност. „Повечето известни на мен случаи са толкова трагични – споделя Кох, – че не може да се говори за случайни съвпадения.“ А при хората, които се занимават пасивно, той отбелязва, че се констатират психични

разстройства със следните особености: а) странности и изкривявания на характера: трудни, егоистични личности, неприветливи, мрачни натури; б) необуздани страсти: свръхнормална сексуалност, буен, насилнически нрав, побойничество, склонност към наркомания и други подобни привички, подлост и клептомания; в) емоционални смущения: натрапчиви мисли, меланхолия, мисли за самоубийство, състояния на безпокойство; г) обладаване и душевни болести; д) богохулни мисли, религиозни заблуди.“14 Д-р Мерил Ънгър, автор на четири книги върху окултизма и демонизма, отбелязва: „Психическото робство и гнет, които понасят както самите практикуващи окултизъм, така и техните жертви, е ужасяващо дори само като се помисли за него“15. „Както психиатрията, така и психологията признават неблагоприятните последици от спиритическите действия върху ума. Симптоми на раздвояване на личността се появяват след занимания с окултизъм. Психиатрията дефинира последвалите смущения като медиумни психози.”16 Роджър Муур, психолог по религия в Чикагската богословска семинария, отбелязва: „Участието в окултни действия представлява опасност за хората, които се интересуват особено от това... Мнозина от тях стават параноидни психотици.“17 В своята статия „Сатанизмът и връщането на новите религии“ Карл А. Рашке – д-р по философия в Харвардския университет и професор по религиозни изследвания в Денвър – вижда ясно вътрешната зависимост между сатанизма, новите религии, наркоманиите и съвременната престъпност. Тази статия, а и много други категорично свидетелстват, че съществуват огромни социални последици от окултната дейност18. Йеромонах Анатолий Берестов, доктор на медицинските науки и ръководител на медицински център за лечение на хора, занимавали се с окултизъм19, твърди, че при екстрасенси, теософи, спиритисти, окултисти, сектанти и т.н. процентът на самоубийствата е много по-висок от средните стойности: „Неведнъж ми се е налагало да наблюдавам млади хора, предприели опити за самоубийство под въздействие на

„окултната болест”, развила се, след като са започнали да се занимават с екстрасензорика или с други видове окултизъм.“ Той описва и множество конкретни случаи от своята практика. Йеромонах Серафим Роуз също свидетелства, че и учителите, и учениците, които се занимават с окултизъм, страдат от психични и емоционални разстройства, стигат до самоубийства, убийства, бесноватост20. Такива хора не само съсипват собственото си душевно

здраве, но често вредят и на най-близките си роднини. В книгата „Факти за окултизма“ добре се разяснява – окултизмът проявява демоничния си характер и с това, че на хората, които се опитват да се откажат от него, им се внушава, че единственият начин е чрез самоубийство. Някои гурута дори открито предвещават на учениците си, дръзнали да ги напуснат, че ще завършат със самоубийство. По този начин учениците се оказват под един много голям, открито сатанински натиск21. Описанието на някои конкретни случаи при последователите на Дънов категорично потвърждава всичко това.

В книгата си „Нравственото и социално-политическото учение на Дънов и дъновистите пред съда на Божието Слово“ големият руски богослов М. Калнев пише: „Нека дъновистите обяснят на българското общество няколко ужасни случая в „Бялото братство“, станали почти едновременно: Завчера (октомври 1926 г.) младежът Александър Стоянов, дъновист, изпаднал в анормално състояние, се опитал да убие родителите си. Успял само да

ги нарани и бил заловен и обезоръжен. (Мир, окт. 1926, № 7898.) Вестник „Русь“ препечатва от българската преса следното съобщение под заглавие „Изгонване на дявола чрез самоубийство“: „Преди няколко дни от София изчезнала дъновистката Димитрица Урулова, 49-годишна, прислужница в дома на д-р Пинкас. Вчера в с. Симеоново е намерен, висящ на едно дърво, трупът на Урулова. В оставеното от нея писмо тя съобщава, че в тялото й се вселил дяволът, когото трябвало да прогони чрез самоубийство. В писмото си до нотариуса самоубийцата завещава спестените си 7000 лева на окултното „Бяло

братство“, помещаващо се на ул. „Опълченска“, където живее и самият Дънов. Делото се намира при следователя.“ Вестник „Зора“ дава съобщение под заглавие: „Опит за самоотравяне“, като „учителят“ Дънов отново е зад кулисите на трагедията. „Доскоро – четем в дописката – словослагателката Йорданка Иванова (20-годишна, от София) била много жизнерадостна, но от около месец насам започнала да посещава редовно беседите на „учителя“ Дънов и се увлякла твърде много в това ново учение. Недоразуменията, които имала с родителите си по повод на посещаването събранията на Дънов и късното връщане у дома, както и любовта с някакъв юноша, създали у словослагателката убеждението, че нейният живот е излишен и че не трябва да живее. Двама работници насила я накарали да погълне кисело мляко. Доведена в болницата на „Червен кръст“, Иванова и тук отказала да пие лекарствата противоотрови, но лекарите я заставили насила да стори това. Животът на младата работничка не се намирал в опасност, но отровата – забелязва вестникът – щяла да остави сериозни следи върху организма й.“ (Зора, 1926, бр. 2224.)... Ние още ще попитаме дъновистите: а побоят, който нанесоха техните единоверци на един руски бежанец след беседите на „великия техен учител“ Дънов в Търново, дали и това е проява на проповядваната от тях „божествена любов“, или може би е проява на „абсолютната свобода в нейните догматични и морални установления, в чувствата и действията“? А ужасното събитие в Стара Загора, което поразява ума и сърцето: интелигентната жена, която усвоила учението на Дънов и в името на своето духовно единение с дъновистите заклала мъжа си и трите си деца, – за какво свидетелства този факт? Пак ли за „божествената любов“ и „абсолютната свобода“, проповядвани от Дънов?! А самоубийството на доцента от Софийския университет Сапунджиев, увлечен в дъновизма, очевидно разочарован от него и изгубил смисъла на живота си, не лежи ли като неизличимо петно върху съвестта на Дънов и дъновистите?“22 Калнев обобщава: „Като говорят постоянно за любов към всички хора,

дъновистите проявяват любовта си изключително към своите единоверци – „белите братя“, – а към всички, които не принадлежат на тяхното общество, и особено към тези, които изобличават заблудите им, те хранят открита злоба, която се изразява в такива противонравствени дела, като побой над несъгласните с учението им и дори чудовищно зверско убийство на роднини.“23 Разбира се, Калнев не е описал всички случаи, които показват демоничната същност на Дъновия окултизъм, тъй като може би трябва отделна книга за тях. Ето и друг, много показателен случай. В сп. „Духовна култура“ от декември 1923 г. (кн. 8 и 9) е отпечатан стенографиран разговор между свещеник Ст. Кючуков и една от жертвите на Дънов – жена на 21 години, студентка от София. През май 1920 г. тя станала предана ученичка на Дънов, но с течение на времето изпаднала в странна меланхолия, от която дълго никой не могъл да я извади. После започнала да проявява буйство и ненормалност, дори напуснала университета. Лекарите, които я прегледали (д-р Данаджиев и д-р Воденичаров), били на мнение, че жената незабавно трябва да влезе в псхиатрично отделение, а действията на окултното общество на Дънов заслужават вниманието не само на духовните власти, но и на гражданските. Според тях общественото здраве е застрашено от учението и деянията на учител, който е хипнотизатор24. Ето какво споделя самата нещастна млада жена: „Аз отидох с чисто сърце и искрена вяра към Бога и с пълна чистота влязох при него да служа само на Бога, а когато той положи над мене сатанински вместо чисти, благословени ръце, аз видях в него сатана.“25 На друго място тя говори на близките си: „Сестри и мамо, аз, както виждате, от три години бях последователка на Дънов. Знаете ли какво: Дънов не е Христос, за какъвто аз го мислех. Неговото учение е фалшиво, лъжливо, той е мошеник. Ах! Да знаете какви мъки ми е дал той, какви игли ми е мушкал из тялото. Ето, той лъже и тези мъки, които ми ги е дал, той сам ще ги изпита един ден, в дъното на ада ще отиде. Той е учител на черното, а не на бялото братство, той е антихрист.“26

Да, колкото и да са силни тези думи, наистина все повече се убеждаваме, че Дънов е антихрист и заедно с това – един от предтечите на последния, найголемия антихрист. Паневритмия: кратка история и вътрешен смисъл Спасителят казва, че не може „лошо дърво да дава добри плодове“ (Мат.

7:18). Тогава разумно ли е да очакваме от хора като Дънов нещо спасително? Като система от окултна музика и упражнения, паневритмията започва да се преподава през 1934 г., макар че първият опит за това е бил през август 1927 г. Трябва да отчетем, че Дънов е малко позакъснял със своята паневритмия. Теософът антропософ Р. Щайнер въвежда танца евритмия още през 1912 г. и смята евритмията за любима дъщеря на антропософията. Подобно на Щайнер, Дънов също е отдавал голямо значение на своята паневритмия. През 1940 г. той казва на М. Периклиева, детска учителка от Варна: „От паневритмията зависи бъдещото положение на България.“27 А за това, как точно е създадена паневритмията, говори Дъновата последователка М. Тодорова, която е музикант: „Беше през 1934 г. Една вечер се бяхме се събрали на полянката на „Изгрева“ около Учителя, говорехме за музика, за песни и някой спомена за българските народни песни и хорà. Учителят помоли насъбралите се да заиграят. Всички се хва-

наха за ръце и изиграха няколко хорà. Учителят наблюдаваше как българските песни и ритми преминаваха в хорà със стъпки и движения. Това продължи два часа, като през това време Учителят обясняваше вътрешния мистичен език на някои стъпки и ритми в българските хорà, откъде водят началото си, от коя древна окултна школа идват, пренесени от българите. Накрая Учителят изсвири с цигулката си няколко мотива, които според Него идват от първоизточника на българската народна душа. Поиска да види от нас какви движения ще им сложим. Един показа едно, друг – друго. Въодушевихме се. Учителят ни спираше и ни показваше най-типичното за момента движение съобразно мотива, който той беше изсвирил. Ето така започна да се дава паневритмията. Започна се една денонощна работа. Сутрин на пианото в салона се уточняваше мелодията, записваше се, обясняваха се стъпките и движенията. А вечер се събирахме с останалите и ги показвахме вече като мелодия, стъпки и движения. Вечерта Учителят продължаваше до късна доба да свири в стаичката си и да уточнява пасажи, докато ги даде окончателно в изчистен вид. Това беше един труден, продължителен период както за Учителя, така и за всички останали. Трябваше да се намери идеалната хармония между мелодия, ритъм и движение.“28 През 1934 г. цикълът от 28 упражнения е завършен и е наречен паневритмия. През годините Дънов продължава

да показва отделните упражнения на певицата Катя Грива и тя ги разучава по групи с всички останали. Под ръководството на Дънов през 1938 г. излиза от печат първото луксозно издание, посветено на паневритмията, което съдържа описание на основните й принципи, упражненията и музиката за две цигулки. Това е единственото печатно издание (Паневритмия. С., 1938), което Дънов подписва като Беинса Дуно. През 1941 г. Петър Дънов дава последната част от паневритмията – „Слънчеви лъчи“ – в ритъма на българската ръченица. Така се завършва цялата паневритмия – първа част от 28 упражнения, втора част „Слънчеви лъчи“ и трета част „Пентаграм“. За символа „пентаграм“ поясняваме, че той не е християнски, а се използва при различни сатанински ритуали. Според М. Тодорова, една от най-близките ученички на Дънов, „пентаграмът“ е бил използван като инициация (посвещение) за Дъновите ученици29. Но това е само външната страна на паневритмията. А относно големия й вътрешен смисъл – според думите на Дънов този окултен танц има значение за целия свят: „Мощното и магично действие на паневритмията е и в това, че участниците предават на външния свят идеите на новия живот, и по този начин благотворното й влияние се разпростира върху цялото човечество, независимо от физическото разстояние и границите между нас, от привидните различия и бариери помежду ни...

Паневритмията е дар от една Реалност, към която винаги се е стремял човешкият дух и за която се е говорело във всички истински учения, религии и школи.“30 От казаното досега за мирогледа на Дънов можем да се досетим кои са тези „истински учения, религии и школи“: това са всевъзможните окултни заблуди. Ето какви грандиозни планове има Дънов за своята паневритмия: „Принципите трябва да проникнат в обществото. Чрез внасянето на паневритмията в училището и обществото ще се създаде едно съвсем ново поколение – здраво физически и духовно, годно за работа. Целта на паневритмията – тя може да даде големи резултати. Ако всички българи биха играли всяка сутрин паневритмия съзнателно, никакво зло не би постигнало държавата им и никога не биха боледували. Ние играем паневритмия, за да се свържем с невидимите помагачи от всички светове и по този начин да улесним пътя на българския народ... Паневритмията е голяма сила, която ще даде подем в света. Великите души, които направляват света, ще ви чуят, като пеете и свирите. Паневритмията е, с която вие ще им поднесете ключа на това Учение, което носи мир в човешките души. Този ключ Великите души трябва да получат от вас и вие сте длъжни да им го дадете. С него те ще отключват и подават ръка на човешките души, потънали в света на голямата заблуда. Тогава ще блесне светлината в тяхното съзнание и те ще разберат смисъла на своя живот. С други думи, 1 Йеромонах Висарион Зографски. Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста. Света гора, Атон, Славянобългарски манастир „Св. великомъченик Георги Зограф“, 2011.

2 Българската православна църква още на 7 юли 1922 г. официално е изразила становището си, че П. Дънов е опасен лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата.

3 Самият Дънов навсякъде подчертава ролята на окултизма, макар и, незнайно защо, да смята себе си за християнин.

4 Дюлгеров, Д., И. Цоневски. Учебник по мисионерство. С., Синод на Българската църква, 1937, с. 343.

5 Философски речник. С., 1985, с. 164.

6 Дюлгеров, Д., И. Цоневски. Цит. съч., с. 343.

7 Пак там, с. 345.

8 Пак там, с. 344.

9 Пак там.

10 Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Факти за окултизма. С., Нов живот, 2000.

11 Тази фраза изразява типичното индуистко разбиране, че човешката и божествената природа са тъждествени. Но от християнска гледна точка Бог и всичко сътворено (включително човекът) са принципно различни реалности. За християнина разбирането, че Бог и тварният свят са едно и също, означава твърдение, че такъв Бог е сътворен.

12 Вопросы теософии. Вып. 1. Петербург, 1904, с. 189.

12 Боев, Б. Доброто разположение. С., Бяло братство, 2002, с. 131.

14 Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., 35-36.

Великите души ще присадят дивия свят с калема на Любовта. Присаденият свят отвътре ще добие нова светлина и нов подем със съвършено други стремежи: от инволюция към еволюция, от непрестанни войни към вечен мир, от човешка омраза към божествена Любов, от егоизъм към самопожертвование. Силата на скоростта ще бъде същата, каквато е била при слизането надолу, – такава ще бъде и при възлизането нагоре според въртенето на Земята.“31 С други думи, паневритмията на лъжехриста Дънов ще спаси света. Но тогава би трябвало след създаването на паневритмията през 1934 г. (при това под надзора на самия „учител“) светът веднага да тръгне към по-добро. Фактите обаче показват друго. Именно в периода след 1934 г. се случват най-големите обществени катаклизми на XX век, избухва и най-кръвопролитната световна война в историята на човечеството. Ние, разбира се, не обвиняваме Дънов за войната, а само посочваме Дъновите грандомански заблуди... Наистина има сектантски дух в дъновизма, колкото и някои съвременни дъновисти да обясняват, че не били секта, и като основен „духовен“ аргумент да се позовават на едно светско определение, дадено от Министерския съвет през 1990 г., което ги регистрира като отделно вероизповедание. Само че ние задаваме въпроса: може ли светски държавен орган да се произнася по духовни въпроси, които са единствено от компетенцията на Църквата? Може, Unger, M. Demons in the World Today. Цит. по: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., с. 36. Пак там.

17 Пак там.

18 Raschke, С. – SCP Journal, Fall 1985. Цит. по: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., с. 51.

19 Берестов, йеромонах Анатолий. Числото на звяра. С., 1981, с. 19.

20 Пак там, с. 24.

21 Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., с. 37.

22 Калнев, М. Нравственото и социално-политическото учение на Дънов и дъновистите пред съда на Божието Слово. Цит. по: Дъновизмът без маска. С., Монархическо-консервативен съюз, 1995, с. 130.

23 Калнев, М. Цит. по: Истината за учението на Петър Дънов. С., Св. Великомъченик Георги Зограф, 2002, с. 115.

24 Дъновизмът без маска, 108-109.

25 Пак там, с. 101.

26 Пак там, с. 102.

27 http://www.beinsa.org/Pan/history.htm 28 Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т. 1. С., Бяло братство, 1931, 206-207.

29 Пак там, с. 207.

30 Дънов, П. Слънчеви лъчи. 5 гл. 1942. Цит. по: http://www. paneurhythmy-beinsaduno.com 31 Дънов, П. – В: http://www.beinsa.org/panbul.htm 32 Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., с. 32.

15

16

разбира се, в нашата съвременност всичко може. Но не е правилно! Духовно опасна е идеята, че хората, които „правилно“ изпълняват един окултен танц, ще спасят света. Чрез такива мисли постепенно у тези хора се насърчава чувството за богоизбраност и заедно с това – демонична гордост. Може да има и други вредни влияния, произтичащи от използването на нехристиянски символи като пентаграм, от въздействието на окултната музика върху душата и т.н., но тези влияния не са толкова очевидни. В някои случаи окултните влияния невидимо отдалечават човека от реалното общение с Бога, а друг път „окултната болест се проявява като видими препятствия в житейския път, без човек дори да подозира истинските причини за своите духовни, здравословни или житейски проблеми“. Д. Акенбърг и Дж. Уелдън напълно потвърждават нашите изводи в книгата си „Факти за окултизма“: „Последиците от включването в парапсихична дейност може да не са видимо разграничими. Може да са невидими, подсъзнателни или в зародишно състояние – например незабележима, но нарастваща съпротива спрямо Евангелието или първоначални, външно неразпознаваеми стадии на психическо увреждане или демонизация.“32 Явно, въпреки че окултните влияния може да са невидими, те са твърде, твърде опасни.

смисъл нито в харчлъка около самия бал, нито в пиянствата на дискотеката после. Ами толкова му е акълът... Той сигурно е единственият девственик в класа – кикоти се Петя с приятелките си. Балът е един път в живота, а и който както си го направи – щом си с приятелите си и умееш да се забавляваш, друго си е. Петя се смята за добро момиче. Със сигурност не е леко момиче като Мая, най-пропадналата в класа, която служи за индикатор докъде си я докарал. Петя е съвсем стабилна – от половин година има сериозен при-

з и ти седим на изтърканите четворни седалки в автобус 72. Срещу нас са младо момиче и жена на средна възраст. Да речем, че се казват Петя и Яна. Те са просто случайна мишена на зоркия ни поглед. Нужни са ни, за да опознаем себе си, да видим в техните грешки нашите. Петя и Яна са на различна възраст. Прекарват деня си на различни места. Може да се твърди дори, че живеят в различни светове. Петя е ученичка в дванадесети клас. Учи в елитна гимназия в София, има доста приятели и голяма компания, с която излиза всеки петък вечер на дискотека. Тема номер едно в класа й в момента е абитуриентският

бал. Вече отдавна са избрали хотела, но остава да се уточни кой ще ходи и кой – не, а и тепърва ще започне обсъждането на роклите, колите и дискотеката. Едно момче и едно момиче от класа нямало да ходят. Изглежда момичето няма достатъчно пари за куверта, нито сносна рокля – съжалително си шушукат съученичките й. Една даже предложи класът да поеме разноските й. Момчето пък е някакъв вярващ, все се опитва да им говори досадни нравоучителни глупости и сега разправя, че не вижда

ятел. Той почти изличи от сърцето й бившия, оня никаквец, дето просто си беше женкар и си пишеше по фейсбук с всяко момиче, с което се запознаеше. С новия всичко върви добре, даже наскоро го представи на родителите си и те го харесаха. Той им заразправя как щял да става юрист и направо все едно мед им капеше на сърцето. Родителите й пък как може да са толкова ограничени – само за курсове и кандидатстване мислят, сякаш съвсем забравят, че тя е млада и има нужда да разпуска от време на време. Петя не е напълно сигурна какво иска да следва – колебае се между икономика и туризъм, затова в събота сутрин отегчено се прозява над учебника по география с надеждата да накара майка си да млъкне. Ох, колко й досажда тая жена, като настоява да учи повече, да изкарва хубави оценки, да се прибира по-рано, да си

чисти стаята. Наистина ли човек е обречен да се превърне в такава скучна консерва? В момента Петя седи в 72. Прибира се вкъщи, защото утре има контролно по математика и изпитване по физика. Току-що отказа на Ния да излязат на кафе, защото просто трябва да се стегне и да проумее тая идиотска стереометрия, иначе няма да завърши срока. Слуша си радио „N-Joy” („Само хитове!“) на телефона и с отегчение скролва лентата със събития във фейсбук. До нея седи Яна, жена на около четиридесет с уморено изражение и коса с небоядисани корени. Изнервено говори със сина си по телефона:

числа. Но пък работата й е осем часа, изключва компютъра и забравя за нея. Такам... какво трябваше да свърши тази вечер – да мине през супермаркета, да купи нещо за бързо приготвяне, колкото да нахрани гладните юнаци, да не забрави да вземе една кутия шарена „Карелия“. Преди няколко години мислеше да ги откаже, но имаше нужда от някакъв отдушник в този забързан живот. А и нали всички все някога ще умрем, то пък ако трябва от всичко да се въздържаш... Е, Петя се е запътила към къщи и в ушите й гърми хит, който в превод звучи горе-долу така: „Обичай ме както ме обичаш, докосвай ме както ме докосваш“, а Яна разглежда рафтовете в „Т-маркет“ и се чуди дали да вземе кренвирши, или пилешки бутчета за вечеря. Двете ни героини са средностатистически. Като мен. Като теб. Яна може би е била Петя, а Петя вероятно

– Не те чувам! Ало! В автобуса съм. Да. Ей сега се прибирам, де, вече влизаме в „Редута“. Да, на светофара. Ами като си гладен, опържи си някакво яйце! Просто разбери, забавиха ме в работата. Не, не може да излезеш, наказан си, не помниш ли?! Няма да ходиш никъде, докато не се стегнеш и не започнеш да учиш! Я не ми дръж такъв тон! Станиславе... Явно вече беше затворил. Кога успя да се превърне в робиня на сина си и мъжа си? Кога й се качиха на главата и взеха да й държат сметка за всяка минутка? Е, все пак трябва да е доволна. Колежката й Мария непрекъснато се оплаква от лошата компания на дъщеря си, притеснява се за детето си и има защо: приятелят й – наркоман, цялата компания – пиянска. А Станислав е просто в пубертета, нормални изпълнения... Яна е счетоводителка, нищо, че не може да понася

ще се превърне в Яна. Следват логичните въпроси кое ги кара да бъдат толкова отегчени и неудовлетворени от живота и защо постоянно правят погрешни избори. Ще речеш, че не знаят какво вършат. Не искат и да знаят. Живеем в ерата на информацията – не е трудно да се разгледат възможностите и да се направи информиран избор, особено за съществените в дългосрочен план решения. Проблемът на нашите пътнички от автобуса не е, че не знаят какво вършат и какви са рисковете от това. Напротив – Петя е наясно с всички полово предавани болести, а Яна знае, че пушенето е shortcut към рак на белия дроб. Хората предпочитат да не мислят за сериозни или плашещи неща (например смъртта или последствията от определено тяхно действие). Не че са глупави или не могат. Просто не искат. Това е лекомислието. Съзнателно или

несъзнателно да се откажеш от шанса и привилегията да разсъждаваш и да се задълбочаваш. За този непрекъснато повтарящ се отказ от реалността има двама виновници – човешката ни греховна природа и дяволът (всъщност те са отговорни за всички неправилни решения). Представям си ги като съдружници, производители на сладкиши, които се надпреварват да ни поднасят продукцията си и доволно се подсмихват и си намигат, когато видят, че ни се услажда. Рецептата на специалитетите им е тайна, но загрижени за здравето на потребителите предупреждават, че основното вещество там е гордостта (най-вече екстракти от „аз-си-знам“ и “могасам“), а подсладителят е лекомислието, като и двете в големи количества са изключително отровни и пристрастяващи. Компанията е монополист на пазара на мисълта и се е специализирала в създаването на продукти, достъпни за всеки вкус, като за различните възраст, пол и темперамент има подходящи опаковки и реклами. Подходът на „Дявол и Ко“ към по-

младите клиенти е да се изтъква нуждата им от разнообразие, от нови преживявания. Всеизвестен е стремежът на тази възрастова категория да живее за момента, да е на гребена на вълната. Улегналите вече по-възрастни, позатиснати от грижите, търсят по-скоро спокойствие и баланс, искат да усещат твърда почва под краката си. Едните купуват сладки в червена опаковка, другите – в синя, а всъщност ядат абсолютно едно и също. Ето и пример: основните мотиви за един и същ вреден навик на тийнейджъра и зрелия човек са противоположни – на млади години се пуши и пие от тарикатлък, за да опиташ усещането или да се впишеш в някаква престижна компания, а на средна възраст тези пороци се ползват за успокоение на нервите или постигане на някаква измамна сигурност.

един забързан, отегчен възрастен, който смята, че работата може да бъде единствено скучна, мрази понеделниците и с нетърпение чака края на работното време и уикендите. Другата примамлива напитка от младежкото меню е „Открий себе си!“. Иначе казано, това е огромната палитра от mainstream и underground култури, които младите хора прегръщат често съвсем безкритично, с единствената аргументация: „Защото е яко“ и „Защото ме кефи“. Тези групи обикновено са свързани с определен музикален стил и начин на живот – например еко, маргинализиран, бунтовен и т.н. Сред

изборите на живота. Пакетът включва: отглеждане на вредни навици, отлагане на неприятни мисли/задължения, избиране на по-лесното, губене на време и непостоянство. Както виждаш, може да живеем доста морално, да имаме цел и посока в живота, дори да сме вярващи християни и пак да си бъдем лекомислени. Защото лекомислието е по-скоро онова, което НЕ правим – неизпълненото задължение, непредвиденото обстоятелство, все важни неща, за които не сме разсъдили правилно и затова не сме ги включили в дневния си ред или сме ги заместили с фалшификати.

връстниците си със сходни вкусове младежите се чувстват приети, намират „сродни души“, социален живот, с една дума – все полезни неща. Когато видя заклети членове на някоя младежка култура, винаги се питам как са намерили толкова сили да зачеркнат немалка част от своята личност, за да паснат в калъпа на групата и да получат нова псевдоиндивидуалност. На практика списъкът от безумни младежки и човешки практики е безкраен, така че ще спрем дотук с примерите и ще се опитаме да открием как действа лекомислието. То не се разпознава лесно освен в най-крайните му форми. Лекомислието е комплект от грешни подходи към

Нашите средностатистически героини от автобуса също са подходили по този начин. Яна е заместила призванието си (вярвам, че всеки има професионално призвание) просто с някаква работа. С отровното тютюнопушене наваксва липсата на вътрешно спокойствие, което се постига в пълнота единствено при Бога. Тя е толкова уморена от всичко, че не успява да изгради здрави отношения с мъжа си и сина си. Всичко това е резултат от лекомислено отношение. Петя смята, че докато си млад, трябва да се наживееш и да се занимаваш предимно с приятни неща. Затова избягва да се задълбочава или да полага усилия за всичко, което е извън сферата на забавното. Такава е нейната стратегия не само в професионалното й развитие, но и в отношенията й с хората. Тя не умее да цени чистотата и дълбочината в общуването. Петя е

Нека разгледаме брошурата на „Дявол и Ко“ за този месец. Тя е насочена предимно към младите хора:

Бих искала да ти представя и две напитки на „Дявол и Ко“ с високо съдържание на лекомислен подсладител. Шейкът „Мани ги тия глупости“ пропъжда надалеч сериозните теми и плановете за дългосрочното бъдеще. Учениците и студентите са основните му консуматори. Тук, разбира се, става дума за тези, които са cool, не за зубърите. Те живеят в два модула – контролно/сесия и парти. Като студентка наблюдавах тези сизифови мъчения на наливане от пусто в празно – избутваш изпита/сесията/годината/следването, като по възможност поливаш всичко със стабилно пиене. Е, накрая от полятото по тоя начин ученичество и следване пораства

там, където са и другите, прави същото, което милиони нейни връстници правят. Двете с Яна са редовни клиенти на „Дявол и Ко“. Ами аз? Честно казано, откривам всички лекомислени черти и у себе си. Отлагане? Майстор съм. Избиране на по-лесното? Мога да те посъветвам веднага кой е най-безболезненият вариант. Ами щом всички сме така, какво сме се затюхкали? Но почакай, преди да си успокоим съвестта с всеобщото безумие, да ти кажа една прогноза за живота ни. Има три изхода от силното пристрастяване към „сладкото“ на

Библията еднозначно отхвърля всяка сексуална разпуснатост, като призовава вярващите „да се пазят неосквернени от света” (Як. 1:27). Наскоро вестник „Факти” осведоми своите читатели, че дъщерята на известен писател и нейната преподавателка са отпразнували пищно своето бракосъчетание. Впрочем, днес ли едва ли може да шокираш някого с това. Удивителното тук е друго: преподавателката и нейната възпитаница са от богословско училище в Чикаго. Какво е това богословие, в резултат на чието изучаване става възможен такъв позорен съюз? Не пише ли ап. Петър точно за такива лъжеучители: „И между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и като се отричат от Господ, Който ги е изкупил, ще навлекат върху себе си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” (II Пет. 2:1-2)? Изумително прозрение, чиято сила само нараства от факта, че думата „разпътство“, ако се възприеме

„Дявол и Ко“ – бърз летален, летален след време или диета. И тук, досещаш се вече, не става дума за смъртта на телата ни, а на душите ни. Става дума за едно по-съществено умиране на идеи, радости, смисъл, общуване, любов. Иначе казано – за неудовлетворение и провал в живота. Аз и ти се разделяме тук, на тази минорна нота. Мисленето е като дишането. Дишай и живей!

от една сестра съм чувал, меко казано, странна аргументация в защита на хитростите от арсенала на специалистите, които консултират сп. „Натали”, например: „Имам хубави крака, защо трябва да ги крия? А тия мартенски котараци, т.е. братя, трябва да се замислят за своето духовно ниво, ако постоянно нещо ги съблазнява...“ Но едва ли си струва да повишаваш духовното ниво на братята, като подкъсяваш все повече полите си. Добре е да се запитаме защо нашите сестри по вяра стават съмишленици на дизайнерите на еротиката (при положение че днешната демократична мода приема всичко: от свръхмини до макси) и всъщност какво става днес в църквите ни.

в съвременния й „чикагски“ контекст, много ярко откроява изконния смисъл, вложен в Божието Слово. Искам да завърша с едно предупреждение, което може би не от всички ще бъде прието с разбиране. Наскоро християнският вестник „Живот и вяра” засегна една деликатна тема, която предизвика отклик сред читателите братя, а сестрите незнайно защо запазиха мълчание. Ставаше дума за разголването. Ще цитирам пасаж от писмото на 26-годишния Петър Иванов от Москва: „Светът тъне в съблазнителни похоти и те проникват дори в християнските църкви. В сп. „Натали”, в статията „Повече тяло” авторът съветва: „Лесно е да съблечеш жената, но я опитайте да я облечете така, че да изглежда почти гола!” Над това работят моделиерите. На сцената показват „облечени” момичета, които са съвсем разголени. Жената християнка е призвана да бъде светлина, но да свети не с тялото си, а със скромност и доброта.” Мнозина днес не са във възторг от „свободите”, които стъпка по стъпка светът отвоюва от Църквата. Вече не

Не отстъпваме ли постепенно своите позиции в главното, което засяга образа на Църквата като Христова невеста – нейната чистота, целомъдрие, святост? Тук всичко е важно, като започнем от скромността в облеклото и завършим със спазването на евангелските принципи в брака. В Битие 3:7 четем: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи; и съшиха смокинови листа, и си направиха препаски.” Думата, преведена тук като „голи”, се употребява и с друго значение – „хитри”, „коварни”. Същата дума е употребена в първия стих на главата, за да характеризира змията, която „беше най-хитра от всички полски зверове”. Голотата като синоним на хитрост и коварство несъмнено е лукаво и ефективно оръжие на змията, която го владее изкусно. За съжаление днес вече – не само извън пределите на нашите църкви...

през цялото време очакваше, че тя няма да издържи ще се откаже от желанието си да стане заварчик. Такава професия, съгласете се, подхожда повече на мъжете, отколкото на жените. Но Олга благополучно взе изпита и Леонид я помоли да бъде ръководител на практиката. Струваше му се, че винаги я е познавал, че именно нея винаги е сънувал. Той живееше с жена си само защото тя му беше жена и бе майка на неговите деца. Дори когато тя заминаваше за цяло лято при родителите си, Леонид не тъгуваше и сърцето му не биеше при срещите им. А сега той заспиваше и не можеше да дочака сутринта, липсваха му сините очи на Олга, звънливият й смях, русата й главица. Всичко, което го изпълваше сега, беше толкова ново и толкова приятно. За първи път в живота си се влюби и му беше все едно на колко е години. Когато летиш в небето, си свободен като птица, под краката ти е целият свят с неговите войни, земетресения и наводнения. А ти си далеч от всичко и си щастлив въпреки всичко. Олга беше на тридесет и четири години, омъжена, с две деца в пубертета. Мъжът й заемаше висок пост в града. Той

ова беше последният му ден вкъщи, вечерта трябваше да отиде в болницата. Като че ли нямаше нищо страшно – просто му се поразбута сърцето, трябваше малко да се полекува и всичко щеше да е наред. Така му бяха казали лекарите. Днес беше толкова хубав ден, толкова му се искаше да живее. Земята дори тук, на Байкало-Амурската магистрала, беше започнала да се събужда от зимния си сън. Леонид бе на шестдесет и седем години и дойде на север при доста романтични обстоятелства. Някога имаше жена и две деца. По това време живееха в гр. Д., Днепропетровска област, и за своите четиридесет и седем години, както смяташе той, беше постигнал всичко, което искаше. Построи къща, посади много дървета и му се родиха двама синове. После стана майстор в работата си – заварчик от шести, най-високия разред – и започна да

преподава в курсовете за подготовка на заварчици към завода за ремонт на вагони. Леонид се гордееше с това. Животът му течеше подредено и монотонно. Като трамвай, който върви по релсите и всеки ден изминава един и същи маршрут, спира на едни и същи спирки, обядва и вечеря по разписание. Струваше му се, че това ще продължи вечно. Но не беше така. Веднъж в неговия курс влезе малка, изящна руса жена на около тридесет години. Сините й очи бяха като две езера. Искаше му се да ги гледа непрестанно. Леонид загуби дар-слово при вида на това чудо. „И такова крехко създание иска да учи за заварчик?” – си помисли той. Лекциите започнаха. Имаше много теория и Олга, така се казваше новата курсистка, с усърдие записваше всичко в тетрадката си. Обучението беше ускорено, само три месеца, после един месец практика. Всеки ден Леонид влизаше в залата и търсеше с очи Олга. Той

протестираше по всякакъв начин срещу желанието на Олга да работи, но тя настоя на своето. Леонид разбираше, че няма никакви шансове, но на сърцето не можеш да заповядаш. В процеса на практиката те с Олга ставаха все по-близки. Мъжът й често отсъстваше от къщи и те дълго се разхождаха и си говореха. Веднъж в завода се случи нещастие: в тръбата на един от цеховете имаше пробив и трябваше спешно да се завари. Тръбата беше високо, под самия таван. Олга изяви желание да се заеме с тази работа. Леонид беше в другия цех. Вдигнаха Олга до тавана, но за да завари нужната сглобка, трябваше да се хване за нещо. Тя се опря на някаква кука в стената и започна да заварява. Изведнъж куката се откъсна заедно с парче мазилка и Олга полетя на-

долу. Хората, които работеха в цеха, застинаха. Подът беше бетонен, а височината – доста голяма. В този момент в цеха влетя Леонид и успя да хване Олга. Той падна под тежестта на тялото й, като повтаряше само едно: – Ама че си тежка, мила! После обхвана лицето й с ръце и започна да целува очите, носа, устните й.

– Повече никога няма да те оставя! Обичам те, Олга, не мога да живея без теб – повтаряше той. Олга плачеше и също целуваше Леонид. Онемелите хора около тях дойдоха на себе си и започнаха да ръкопляскат, като се радваха на благополучния изход. Леонардо да Винчи някога е казал, че ако човек започне живота си отново след четиридесетгодишна възраст, той е гений. Не знам за гениалността, но Леонид беше на четиридесет и седем, а Олга – на тридесет и четири, когато обърнаха гръб на миналото си и започнаха нов живот. Леонид взе само личните си вещи, Олга с нейните две деца и замина за Байкало-Амурската магистрала. Беше щастлив като малко момче. Още не знаеше, че го чакат ужасната неприязън на порасналите деца, ревността и огромната опашка от неприятности, свързани с миналия живот, от които никога няма да може да се избави. Интересуваше го само, че обича и е

обичан. Двамата работеха като заварчици в базата на строителния комплекс. Децата пораснаха и отлетяха по своите пътища. Леонид остаряваше, побеляваше и оплешивяваше. А Олга, незнайно защо, с времето ставаше все по-красива. Само че за двадесет години съвместен живот загуби способността да се смее. Тя се страхуваше да гледа настрани – да не би някой да й се усмихне и тя, не дай, Боже, да му отговори. Вкъщи я чакаше скандал. Сцените на ревност ставаха все по-непоносими. Сега Леонид чувстваше, че си тръгва завинаги. Той седеше в кухнята и чакаше. Накрая тя дойде.

– Льоня, може би вече е време да тръгваш – тихо го подкани Олга. По-добре да не беше казвала нищо. Той произнесе злобно:

– Какво, не можеш да дочакаш да си тръгна ли? – очите му излъчваха злоба, погледът му бе тежък. В такъв момент Олга винаги искаше да се скрие. Леонид я приближи и извика право в лицето й: – Отивам да умирам. Какво? Нямаш търпение ли?

– Какво говориш, Льоня! Та аз те обичам и винаги съм те обичала. Ще те излекуват и всичко ще бъде наред – каза Олга, притисната до стената. Леонид я удари по лицето, после я бутна към хладилника. Олга си удари главата. Той трескаво си събираше нещата. Външната врата се затръшна. Олга седеше на пода в кухнята. Всичко я болеше, не й се живееше. Заради този човек някога беше оставила всичко. Вече цели двадесет години живееше неговия живот, с неговите проблеми, като забравяше за себе си и за децата. Той я ревнуваше дори от тях. Дъщеря й беше на четиринадесет, а синът й – на дванадесет и докато живееха заедно, домът им напомняше на сиропиталище: децата трябваше да са нахранени, облечени – и толкова! Този човек беше като вампир, искаше я цялата, без остатък. А сега за всичко – ето с каква благодарност отвръщаше! Олга плачеше, болка и обида изпълваха сърцето й. Сутринта Леонид почина. Ревността му го погуби. На погребението Олга мълчеше, мислеше за нещо свое. Децата й не дойдоха да изпратят доведения си баща.

Те не можеха да простят на този човек, че завинаги беше отнел майка им. Дойдоха обаче неговите двама синове. Стояха малко по-далеч от всички и, сърдити, гледаха с презрение Олга. Тя беше жената, отвела някога баща им от тяхното семейство. Веднага след погребението синовете му поискаха подялба на имуществото. Съгласно решението на съда всичко се раздели: колата, къщата, построена в Украйна, килимите, мебелите. Олга би се радвала да даде всичко, само да не вижда тези пораснали момчета, които я мразеха. *** Сега тя е на шестдесет и девет години и служи на Бога. Синът й живее в същия град и за съжаление не общуват. Той вече е на четиридесет и седем години и досега не може да й прости онази любов, която бе сломила живота му. Олга разбра една истина – че за всичко в живота се плаща, а за такава любов – двойно повече: за нейните деца и за неговите, изоставените. Ненапразно казват, че върху чуждото нещастие никога не можеш да изградиш своето щастие. Дъщерята на Олга отдавна е простила на майка си и се отнася много добре към нея, защото родителите не се избират и за всичко трябва да благодарим на Господ.

лучвало ли ви се е, когато трябва да вземете решение, което е изключително важно за вас, да се допитате до Бога какво да правите и да приемете за отговор от Него вашето собствено желание? Не ви се е случвало?! Тогава или разпознавате изключително добре Божия глас и Божията воля за живота ви, или още не сте си дали сметка за заблудата, в която сте се заплели. За съжаление не мога да се похваля, че съм от първия тип вярващи. Хващала съм се няколко пъти в капана

на собствените си желания. Основната причина за това, от една страна, е непознаването на Бога и неразличаването на Неговия глас, а, от друга, непознаването на самия себе си. Ще ви разкажа за няколко различни начина, по които съм се заблуждавала през християнския си живот. Разбира се, най-добрата основа за объркване на един вярващ е незрелостта и гордостта му. Месец и половина след покаянието и новорождението ми участвах в обща молитва

на младежите от църквата – Бог да ни изяви волята Си за нашия живот и служение. Не разбирах много какво точно означава това лично за мен. Молех се, без да очаквам някакъв специален отговор конкретно за моя живот. По-скоро следвах примера на другите, за да може все пак Бог да ме има предвид в плановете Си. Докато се молех, дори не предвиждах да служа по някакъв начин на Бога. Имах свои планове за живота

си и те не включваха служение. Смятах, че всичко ще е по старому, само ще спазвам нови морални принципи. Ето защо бях буквално изумена, когато час след общата молитва вече знаех какво е моето призвание. Осъзнах съвсем ясно за какво служение Бог ме призовава и каква е първата стъпка в осъществяването на този план. Звучи ви невероятно, нали? Точно така смятаха и всички дългогодишни християни, с които споделих това. Казваха ми, че е невъзможно; че съм подведена от първата си ревност по Бога; че е много рано Бог да ми открива подобно нещо; да съм позадържала нещата, защото най-вероятно съм се заблудила. Аз им се доверих и бях готова да забравя откровението, което Бог ми даде. Всеки път обаче, щом се отказвах от идеята, Той намираше начин да ме връща към нея. Водеше ме стъпка по стъпка, като извършваше не едно и две чудеса в живота ми. За изненада на всички, дори на мен самата, Бог изяви и потвърди волята Си, независимо от моята незрялост и съмненията на другите. Като цяло в ранния ми християнски живот Бог ми откриваше много ясно волята Си. Не разбирах, че по този начин Христос ме учеше да Му се доверя, да осъзная, че Той е реална част от

този свят и има реален план и грижа за моя живот. Не разбирах, че Господ ме подтикваше да не позволявам да ми Го представят „като в калъп”, ограничен в характер и действия, според чуждите виждания и опит, а – да Го опознавам лично и да изграждам свои взаимоотношения с Него. Тогава обаче не приех това преживяване като нещо изключително. Сметнах, че винаги ще зная каква е волята на Бога в моя живот.

Горе-долу по същото време се сблъсках и с първото фалшиво откровение. Разпознах го като лъжливо сравнително лесно. Но отново не осъзнах Божията грижа към мен, а младежки самонадеяно приех, че е станало по моя заслуга. Разпознаването на лъжливото откровение отново ми се стори като даденост, не като Божия милост към мен. Звучи ли ви познато? Случвало ли ви се е да си повярвате повече, отколкото трябва? Така и предполагах. Самонадеяността, че винаги знаем кое е от Бога и кое – от дявола, е детската болест на християнството. Да не говорим, че тогава дори не включваме собствената си личност, воля и желания като фактор, който допълнително замъглява картината. Ако християнинът твърди, че всеки път Божията воля е кристално ясна за него и никога не може да бъде заблуден, ще си позволя да се усъмня в неговата зрялост или в интензивността и близостта на отношенията му с Христос. Бог е пределно ясен в Десетте Си заповеди, но не е така лесно, когато става въпрос за нашия собствен живот. Спомням си първия път, когато попитах Бога за определено решение в живота ми, но не бях готова да получа отрицателен отговор. Веднъж реших и аз по примера на моите братя и сестри да потърся Божия отговор за зимната ваканция, която ми предстоеше като студентка. Истината е, че Го питах не защото се интересувах действително какво мисли, а по-скоро за да засвидетелствам някаква привидна лоялност.

На практика по-скоро информирах Христос за намерението си. Познато ли ви е? Ако не, проверете си отново преживяванията и мотивите. Като младенец във вярата тогава поисках Бог да ми отговори със знамение, така че да е пределно ясна волята Му за мен. Всъщност изобщо не очаквах да ми откаже. Не виждах причина Бог да не хареса и да не подкрепи идеята ми за ваканцията. Какво лошо може да има в едно пътуване в чужбина? С любов и по милост Христос ми даде категорично знамение, че това мое решение не е по Неговата воля. Мислите, че кротко се зарадвах и Му благодарих? Значи не ме познавате лично. Ядосах се и се разсърдих точно както се сърдех на родителите си в тийнейджърството ми, щом ми забраняваха нещо. Реших, че за пролетната ваканция няма да Го питам, а направо ще си уредя почивката, както я бях замислила за зимата. Спомням си как се качих на автобуса. Чувствах се като престъпник. Все едно бягах от къщи. Къде ли всъщност можех да се скрия от Бога? Тази ваканция беше едно от най-ужасните преживявания в живота ми. Струваше ми много болка и сълзи. Плачех и се ядосвах на себе си. Идеше ми сама да се набия за вироглавството си. Покайвах се пред Бога и Му благодарях за този урок. За първи път осъзнавах колко грижа, закрила, вярност и любов има Христос към мен, когато ми отказва или ми забранява нещо. Болезнен урок, но изключително полезен. Научих се да приемам отказите на Бога в живота си с благодарност и с ясното съзнание, че макар да не разбирам в момента защо казва „не”, трябва да Му се доверя – Той знае причината и това е по-доброто за мен. За съжаление невинаги приемам в самото начало такъв

отговор с радост, понякога ми трябва малко време, но със сигурност свикнах да гледам на отрицателния отговор със спокойствие и без паника. С израстването ни в Христос започват и по-трудните уроци. Тогава, когато не чуваш ясно гласа на Бога или трябва да се довериш и да чакаш Неговия отговор. Ще ви разкажа за друг мой провал в тази област. Дойде време да питам Бога за съпруг. Стоях в молитва и пост за конкретен човек. Спомням си много ясно стиха, който Бог ми даде като отговор още в първия ден от поста ми. Беше недвусмислен отказ. От моя страна не последва разочарование или бунт както в ранното ми християнство. Но сгреших в това, че продължих да се вглеждам в обстоятелствата. Те привидно потвърждаваха желанието ми. Затова реших, че не съм разпознала правилно волята на Бога, и продължих да постя и да се моля. Тогава започнах да получа-

вам стихове в подкрепа на исканото от мен, и то през много дълъг период. Остана да очаквам Христос „да приведе в действие Своя план” за моето желание. Искрено вярвах в това откровение. Не бихте се изненадали, че очакванията ми не се осъществиха, нали? Подмамих се, защото не бях отчела факта, че този, който се бори срещу нашите души, е способен да се престори на светъл ангел и дори арогантно да използва нещо толкова лично и свято като поста и Божието Слово, за да ни измами, ограби и погуби. Не можех да виня Бога, че ме е подвел или не е изпълнил обещанията Си, защото това не бяха Негови обещания. Макар да бяха стихове от Словото Му, при това получени по време на пост, те не бяха обещания и откровения, дадени ми от Христос. Бях се закачила на дяволската кукичка. Висели ли сте на нея? Много неприятен урок. Чрез него обаче Бог

ме научи да съм много по-внимателна в слушането си. Да се опитвам да разпознавам кой глас на кого е – на Бога, на дявола или на собственото ми желание и упорство. Няма как да принудим Бога, да Го притиснем до стената или „да извием ръцете Му”, дори с дълги пости и молитви. Най-много така да дадем шанс на врага на нашите души да ни смачка, обезвери и отчае. Сигурно си мислите, че с това заблудите и провалите ми са се изчерпали и вече съм се научила да не греша в преценката си. И на мен ми се иска да беше така, но уви! Вече бях наясно, че не съм в състояние бързо и лесно да разпозная Божието водителство в някои области от живота ми. Знаех, че мога да бъда подведена както от собствените си желания, така и от дявола. Настъпи нов момент за важно решение – дали да изтегля кредит. Всички външни обстоятелства бяха в подкрепа, че Бог ме води към това. Но вече се бях парила от подобно привидно подреждане на обстоятелствата. Страхувах се, защото изборът ми да изтегля пари беше свързан с нещо, което винаги много силно съм искала в живота си. Знаех, че мога пак да се подведа от собствената си амбиция. Забелязвате ли колко несигурно и предпазливо пристъпвах към това решение? Имам лоша новина за вас – знанието, предпазливостта и страхът не ви гарантират, че непременно ще разберете Божията воля. Те помагат, но не изместват истинските отношения на разпознаване и следване на Христовия глас. Нещо вътре в мен ме караше да стоя нащрек и не ми даваше мира, че може да се окажа в един много красив капан. Реших този път, преди да предприема каквато и да било стъпка, да говоря с хора, които много ценя и уважавам като духовни и послушни на Бога християни. Чудите се къде сгреших? Съмнявах се в собствената си преценка и очаквах друг да ми потвърди волята на Бога. Интересното беше, че послед-

ствията не дойдоха веднага. За един дълъг период всичко изглеждаше наред. Така привидното затишие и „успех” дори с години изобщо не означава, че сте разпознали Божията воля и не сте сгрешили. После обаче само за няколко месеца всичко коренно се промени. Лихвите скочиха, курсът на валутната единица на кредита ми се повиши неимоверно и се оказах роб на един кредит. Трябваше да работя все повече и повече. Имах все по-малко време за Бога, църквата и общението с вярващи. Опитвах се да се задържа на повърхността с цената на пълно физическо и психическо изтощение. Бях в патова позиция. При всички положения – губеща, и то не малко. Обсъждането и търсенето на мнение от по-зрели християни не е погрешно. Грешно е да ги поставиш над Бога. Аз издигнах тези хора над личната си връзка с Него. Не мислете, че обвинявам братята или сестрите си. Нищо подобно. Само отчитам факта, че вместо да търся Божия глас докрай, избрах по-лесния вариант – да последвам мнението на много по-духовни и зрели от мен християни, за да ме отменят в поемането на отговорността и в труда да търся, изпитвам и разпознавам тихия глас на Бога. В началото на вярата ни, докато още не сме зрели, е възможно Бог да използва други хора, знамения или чудеса, за да ни говори, но това не е основният Му подход, когато очаква от нас зрялост, близост и мъдрост в отношенията с Него. Той е ревнив за тези взаимоотношения. Не би ни позволил да поставим други хора между себе си и Него, били те и по-духовни от нас. Христос очаква ние лично да се съпротивим докрай (до смърт) на плътта (Евр. 12:4) и нечистите духовни сили (Еф. 6:12-13), като напрегнем всичките си духовни сили, за да израснем в разпознаването и покорството на гласа Му. Така, като ни изгражда стъпка по стъпка, Бог разширява нашите предели в познаването на Неговата същност, сила и любов в дълбочина, ширина и височина (Еф.

3:16-20). Добрата новина е, че Христос не ни наказва или изоставя в тези моменти на заблуда. Той отнема болката, огорчението и срама ни след това и ни дава сили, вяра и надежда да продължим напред, вече с нов духовен опит. Разпознаването и покорността на Божия глас е опит, на който се учим в живота си с Христос. Някои са умни, дисциплинирани и кротки в това свое изграждане. Разбира се, и те се провалят понякога. Но се учат без големи катаклизми в живота си или поне сами не ги предизвикват излишно, защото Бог е близо и помага на кротките по сърце (Пс. 24:8-10). Какво правим ние, останалите? Ами учим се по трудния начин – с болка (Пс. 31:9; Як. 4:6). Нетърсенето, неразпознаването, недочакването или непокоряването на Божия глас ни струва не само загуби, разочарования и сълзи – понякога то може да обърка целия ни личен живот и взаимоотношенията ни с Христос. Би ми се искало да вярвам, че никога вече няма да се заблудя, но доколкото се познавам – едва ли. Убедена съм, че познаването на Бога е динамичен

процес, който продължава през цялото ни съществуване тук, на земята. Сигурна съм също, че имаме един враг, който иска да ни провали и погуби като успешни хора и вярващи. Ето защо разпознаването на Божия глас е свързано с личностен катарзис и духовно израстване, за да не даваме възможност да бъдем излъгани. Остава ми само да се надявам на верността и любовта на Христос и да не се отказвам да търся Неговата мъдрост и водителство (Пс.

31:8), а Бог е верен да изпълни обещанието Си да ни се разкрива и да завърши спасителното Си дело в нас. „Кой е човекът, който се бои от Господ? На него Той ще посочи кой път да избере. Неговата душа ще пребъде в добро и неговото семе ще наследи земята. Тайната Господна е за онези, които се боят от Него; на тях открива Той Своя Завет. Очите ми винаги са към Господ, защото Той изважда от примка нозете ми” (Пс. 24:12-15).

2.Бройно число 4.Култово изображение на светец, обект на поклонение в православието 6.Място, засадено с дървета, цветя или зеленчуци; така е наречен и Едемският рай 8.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей по време на битката с Амалик (Изх. 17 гл.) 9.Съоръжение за направа на дълбоки основи под вода за пристанищни обекти и мостове 10.Стадий от развитието на някои насекоми, част от метаморфозата 12.Извор в подножието на хълма Гелвуе, където Гедеон намалява броя на войниците си (Съд. 7 гл.) 14.Река на Балканите, която преминава през Сърбия, Черна гора, Албания и Босна и Херцеговина 15.Бащата на Авраам (Бит. 11 гл.) 18.Син на Рагуил, Мойсеевия тъст (Числ. 10:29) 19.Водно-електрическа централа 20.Вид игра с правоъ-

гълни плочици с точки 22.Част от клавирен инструмент 24.Владетел, управник 26.Концертна клавирна пиеса 27.Голямо езеро между САЩ и Канада 28.Ехо, отзвук 29.Подобно на нож острие, което се е поставяло на пушките в миналото 31.Чисто тегло 32.Послушник в манастир, монах 34.Вид ястие от месо 36.Стихотворение от Пеньо Пенев 37.Потомък на Аарон, един от свещениците по времето на Давид (І Лет. 24:15) 39.Вид договорни взаимоотношения между Бога и човека; думата е включена в названията на двете основни части на Библията (мн.ч.) 40.Град в Исахаровите предели (Ис. Нав. 19:19) 42.Приспособление за очите, състоящо се от рамка и стъклени лещи 43.Женски накит (Ис. 3:19) 44.Малкото име на перуанска певица, наричана „Славея на Андите”.

1.Фраза от пророчество на Исая за раждането на Христос, която се отнася за непорочното зачатие на Дева Мария (Ис. 7:14) 2.Насекомо от разред правокрили, което в Библията е символ на Божието осъждение 3.Роб беглец, повярвал в затвора чрез служението на ап. Павел и завърнал се при господаря си Филимон 4.Първородният син на Юда (Бит. 38 гл.) 5.Положителен електрически полюс 6.Голямо населено място 7.Родният град на пророк Йеремия (Йер.1:1) 8.Вериги, пранги 11.Пресовани късове от различни материали, предназначени за горене 12.Тюркско номадско племе 13.Еврейски духовни учители 16.Название

на народ, произлизащ от Бен-Ами, по-малкия син на Лот 17.Годишни вноски за папата 18.Героиня на Андерсен от едноименна приказка 21.Изобретателят на четиритактовия двигател (1832-1891) 23.Еврейска дума, която описва Божията слава 25.Планинско курортно селище в Тетевенския балкан 30.Пристанищен град в Северна Гърция, където се е намирал древният Неаполис, посетен от ап. Павел 33.Израилтянин, посегнал да задържи Ковчега на Завета, докато го превозват, за което Господ го поразява (ІІ Цар. 6 гл.) 35.Част от ходилото 38.Върховно египетско божество 41.Любимо занимание.