одината е 250-а след Христос и в цялата Римска империя върлува поредната страшна епидемия. Епископ на Александрия тогава е Дионисий. Ето как описва той поведението на две групи хора в онова ужасно време: Повечето от нашите братя християни показаха изобилна любов и вярност, като никога не преставаха да мислят един за друг. Безразлични към опасността, те се грижеха за болните, като откликваха на всяка тяхна нужда и им служеха в Христос. Мнозина поеха върху себе си тяхната смърт и умряха вместо тях… Най-добрите от нашите братя изгубиха живота си по този начин – презвитери, дякони и миряни... Подобна смърт в резултат на голямо благочестие и силна вяра изглежда по всякакъв начин равностойна на мъченичество… Езичниците обаче се държаха съвсем различно. При първия признак на болестта те избутваха страдалците настрана и побягваха от най-близките си хора, като ги захвърляха по улиците още преди да са умрели. Отнасяха се с непогребаните тела като с мръсотия. По този начин се надяваха да избегнат разпространението на смъртоносната болест, но каквото и да правеха, не успяваха да се избавят.
Докато пиша тези редове, Световната здравна организация е обявила пандемия от коронавирус. В България вече има хиляди заразени и стотици починали. Когато четете тази статия, сигурно вече ще знаете как се е развила поредната опасност за човечеството. И може би ще сте се замислили над реакциите на околните (а и над вашите собствени) към хорското страдание в тази тежка ситуация. Като цяло в спокойни времена между хората има добронамереност и дори могат да се открият някои форми на загриженост за другите. Светът по принцип изглежда доста единен, когато става въпрос за съвместно убиване на времето и общи интереси. Истинската същност на човека обаче се проявява в трудни обстоятелства. Именно тогава лесно ни обзема труднопреодолимото безразличие към
добруването на околните. Затова потресаващото свидетелство на епископ Дионисий ни провокира да си зададем въпроса към коя от двете описани групи се числим самите ние. Но не като спорадични прояви, а по естество и сърдечна същност. Обективната истина е, че това зависи изцяло от нашето отношение към Единствения, Който е съвършено небезразличен към човека – Господ Иисус Христос. А защо е така, ще разберете от следващите страници на списанието, посветени на безразличието. Благодатно време с новия брой!
Една от ключовите идеи на евангелската рождествена история е простичката, но дълбока идея за приемането. Всички положителни герои на Рождество не просто приемат радостната вест, но допускат в живота си конкретна нужда, поемат върху себе си отговорност, защитават слабия. Напротив, отрицателните герои отказват да приемат всичко това и закономерно стават богопротивници. „Нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38) – казва Мария и в смирение, изпълнена с вяра, открива пътя на Рождеството. Тя приема замисъла на Бога, Неговата воля за нея, свръхестественото зараждане на новия живот, за който поема отговорност, независимо че това застрашава
В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. 2 То беше в начало у Бога. 3 Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. 4 В Него имаше живот и животът беше светлината на хората. 5 И светлината свети в мрака, и мракът не я обзе. 6 Имаше един човек, пратен от Бога. Името му беше Йоан. 7 Той дойде за свидетелство, да свидетелства за светлината, така че всички да повярват чрез него. 8 Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелства за светлината.
собственото й бъдеще. Точно след тези нейни думи архангел Гавриил се оттегля. Неговата мисия е изпълнена. Благовещението е прието. Не просто като факт, а като част от живота на Мария. Разочарованият, но благороден Йосиф смята да напусне своята забременяла годеница, без да разгласява това. Ангелът обаче му говори по време на сън. След това, „като стана от сън, Йосиф направи както му беше заповядал ангелът Господен и прие жена си“ (Мат. 1:20, 24). Следва приемането на святото семейство в яслите, тъй като за тях в странноприемницата „няма място“! После идва Египет, тъй като в двореца за тях също няма място – той е
1
зает от Ирод. А иродите не бързат да напускат уютните места. Те не приемат младенци, отхвърлят ги и ги убиват. И все пак, винаги се намират хора, които ги приемат. Затова идват мъдреците и овчарите. Приема и Мария – тя обмисля всичко, което се случва, съпоставя и запомня, „като го слага в сърцето си“ (Лука 2:19). „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“ (Мат. 11:25).
те нито от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, а от Бога се родиха. 14 И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца. 15 [...] 16 И от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат върху благодат; 17 защото Законът беше даден чрез Мойсей, а благодатта и истината произлязоха чрез Иисус Христос. 18 Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отец, Той Го изяви. 13
Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света. 10 В света беше и светът чрез Него стана, но светът не Го позна. 11 Дойде у Своите и Своите не Го приеха. 12 А на всички онези, които Го приеха - на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат Божи чеда; 9
В Рождеството на Христос се осъществява древното пророчество: „Ето, девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Го нарекат с името Емануил“ (Ис. 7:14; Мат. 1:22-23). Човекът приема Бога, Когото е отхвърлил още в Едем. Приема Го лично, като Младенец. Бог приема човешка плът и става един от нас, за да изкупи и приеме цялото човечество. През II в. е написана юдео-християнската книга „Оди на Соломон“. Там четем: Неговата любов към мен е унищожила величието Му. Той се е уподобил на мен, за да Го приема,
Той се е уподобил на мен, за да се облека в Него. Не усещах страх, когато се взирах в Него, защото Той е милостив към мен. Приел е моето естество, за да Го позная, и моя облик, за да не се отвърна от Него. След няколко десетилетия вече възмъжалият Иисус проповядва не само за приближаването на Небесното царство, а и за това, че не е възможно да влезеш в него, ако не го приемеш като дете (Марк 10:15). Господ казва също: „Който приеме едно такова
дете в Мое име, Мене приема, а който приема Мене, приема не Мене, а Този, Който Ме е пратил“ (Марк 9:37). Ето защо вече две хиляди години да приемеш Христос, означава да откликнеш живо и действено на осезаемата нужда на конкретен твой ближен. Да приемеш Бога в сърцето си, за да участваш заедно с Него в преобразяването на осакатения от греха свят. Само това има смисъл!
И ето, Господ отвел народа в Египет, за да го възпита. След 300 – 400 години Той извел от Египет многоброен народ. Но какъв бил този народ? Бог въвел израилтяните в чудна страна – Ханаан. На запад било Средиземно море, на юг и изток имало пустиня. Така Израил бил откъснат от останалите народи, отделен от всяко зло. Той бил Божието лозе. Бог го насадил и се грижел за него (Ис. 5:2-3). Дал му удивителни откровения, светлината сияела над него както над никой друг народ. Божият Закон, заповедите, наставленията – всичко се потвърждавало с безкрайни чудеса. От народа се издигали Божи мъже – свещеници, пророци, царе, които носели Божия печат. Бог искал това да бъде народ на благословение. Но какво направил грехът?! Грехът залял израилтяните като страшна вълна и те били изцяло пропити от него. Затова още по пътя към Ханаан Бог искал да изтреби народа. Докато вървели, се чували само ропот и открито възмущение от Бога. А Той ги носел като орел на Своите крила. Това означава, че
С
лед като хората претърпели крах в желанието си да построят Вавилонската кула, Бог избрал един човек, отделил го от целия народ и започнал да упражнява влияние над него. Това бил Авраам. Той приел с желание да върви по Божия път. Бог започнал да възпитава Авраам и онова, което Му било неугодно у него, постепенно изчезвало. Примерът с Авраам ни показва какво е способен да направи Бог с падналия човек. Той станал за Авраам по-скъп от всичко на света и послушанието
на Бога се утвърждавало като част от Авраамовата природа. Но целта на Бога не бил само Авраам. Той пожелал да създаде за Себе Си народ. За тази цел Бог използвал всички средства и бил готов да чака стотици години. Той не бързал. Лев Толстой пише: „Човек сам по себе си е добър, само трябва да му се даде добро възпитание“. Така ли е всъщност? Животът на Авраам показва, че отговорът е „не“. Авраам бил верен на Бога, но само Исаак тръгнал по стъпките на баща си. Яков вече започнал да помрачава този път, а когато погледнем 12-те патриарси на Израил, пред очите ни съвсем притъмнява. Картината е коренно различна.
нито законите, нито милостта, нито благословенията, нито наставленията на Бога – нищо не опазило народа от греха. Бог многократно наказвал израилтяните, слагал върху тях Своята тежка ръка и за известно време те спирали с беззаконията и греховете си, но после отново се връщали към тях. Такъв е божественият портрет на Израил, но той е и наш портрет! Какво представлявал избраният народ прочетете в Посланието към римляните 3:10-18. Тези думи са взети от Псалмите, написани, когато Израил бил в своя разцвет. Народът не приемал Божите увещания. Никакви Божи призиви, заплахи и упреци вече нямали сила
над него. Бог изпращал при израилтяните Своите верни слуги, но те ги избивали с камъни, хвърляли ги в тъмница. Почти всички пророци били убити, а лъжепророците се радвали на топъл прием. И всички тези грехове процъфтявали в Святата земя, а не някъде при езичниците. Излиза, че където има повече светлина, там има повече грях, по-голямо непослушание спрямо Бога. През тези години външното служение на Бога продължавало, както е и днес. Изпълнявали се обреди, измислени от свещениците, за което Бог ги укорявал. Външното благочестие не отслабвало, а грехът пускал своите корени все по-дълбоко. Лицемерието, както и днес, се умножавало и Бог бил поруган. Заради своя грях народът бил предаден на езичниците (Пс. 80:1213). Бог сравнявал Своя народ с див кон, който не може да бъде удържан, ако не му се сложи юзда. Това прави Бог и днес. Скоро десетте Израилеви племена се отделили от Юда и изпаднали в идолопоклонство (II Лет. 12 гл.). Тогава Бог изпратил асирийския цар срещу тях –всички те били откарани в плен и изчезнали. До днес никой не знае нищо за тях. Останали две племена – Юда и Вениамин, но 130 години покъсно, по времето на пророк Исая, те също вече стигнали до ожесточение. Прочетете за това в първата глава от книгата на пророка. Ожесточението на народа се засилило неимоверно. Хората се молели, а Бог отговарял: „И когато простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и когато умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са пълни с кръв“ (Ис. 1:15). Това става днес и с т. нар. номинални християни, които не са преживели раждане от горе и по тази причина приемат само външната форма на вярата. Често хората чуват думите на Бога, но не извличат никаква полза от това. Колкото повече Исая говорел на израилтяните, толкова повече се ожесточавали техните сърца, сякаш самият Бог ги водел
към ожесточение. Но всъщност причината за ожесточението им била у самите тях: сърцата им не желаели да приемат Божието слово, въпреки че го слушали (Евр. 5:11). Такова било състоянието на народа около 700 г. пр. Хр. И Бог решил да отиде сред Своя народ в образа на Човек, за да спре греха. Но израилтяните вече били на последната степен на падението. Ожесточението им не позволявало на истината да стигне до тях. Христос предавал Своите поучения чрез достъпни притчи (Мат. 13:13), това обаче също не помагало. И когато израилтяните разбрали за кого говори Христос в притчите Си, като разкрива гнойните им рани, грехът стигнал своя пре-
„Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всички създания“ (Mapк 16:15). Светият Дух взел верните в Своите ръце, кръстил ги, изпълнил ги със Себе Си. Стадото на Добрия Пастир започнало да се увеличава. Казва се: „От другите пък никой не смееше да се допре до тях“ (Деян. 5:13). И това не била плътска преграда, както при Израил. Това била светостта, която покривала Христовите овце. Така било в Йерусалим, Ефес, Антиохия – навсякъде, където народът допускал и приемал Христос. Христос и Неговите последователи започнали да влияят върху целия свят. Но още през втората половина на първи век грехът се
дел. Народът, воден от книжниците и фарисеите, решил да убие Спасителя (Мат. 20:19). Христос, Който е Господ на славата, дошъл от небето, не бил разпознат от Израил. На всяка крачка Му слагали примка, мразели Го с люта омраза, отхвърляли Го, опозорявали Го, увенчали Го с трънен венец и Го осъдили като злодей на най-мъчителна смърт – разпъване на кръст. По-нататък дошли горчивите последствия: разрушаването на храма, изгнанието на народа, отхвърлянето на избрания народ от Бога. Такава е историята на греха на Израил. След възкресението на Христос настъпило утро. Той заповядал:
задвижил. Стражите на Господ забили тревога, като изобличавали Божите църкви в отклонение от духа на благовестието. Така в Посланието към галатяните ап. Павел пише, че те са се върнали отново към буквата на Закона и са изгубили Христос. Как е станало това? В Христовата Църква проникнали неновородени хора, които не били способни да разберат, че спасението на човека отначало докрай е дело на Божията благодат, дар от Бога, за да не може никой да се похвали. В Коринтската църква също проникнали хора, които внесли дух на разединение и вярващите се разделили на павловци, аполосовци, кифовци и дори християни.
Във 2 и 3 гл. на книгата Откровение на Йоан виждаме как Господ изобличава Пергамската, Тиатирската и Сардийската църква. „Но имам против тебе, задето си оставил първата си любов“ (2:4). И в Христовата църква започнал да прониква грехът: отначало под формата на охладняване („нито студен, нито горещ“ – Откр. 3:15), а после и на отклоняване от истината. Когато любовта към Бога изстине, сатана започва да сее своите семена. В III столетие, въпреки че гоненията срещу християните продължавали, вече било трудно да се открие чисто християнство. И когато от царския престол започнали да ласкаят християните и да им се усмихват, Христовата църква, по-точно местните църкви се напълнили с плевели. На сатана му се отдало да сложи маска и да убеди християните, че са Христови ученици, докато те нямали понятие за раждането от горе, и понеже приели само външната форма на християнството, всъщност служели на дявола. Светостта и грехът станали предмет на търговия. Който имал средства, можел да си купи по-добро място в църквата. За пари човек бил способен да се сдобие с „опрощаване на греховете“ и по този начин получавал правото да греши, тъй като грехове се прощавали и за бъдещето. Ето какво прави сатана! Каква лъжа било, че с постъпващите средства от продажбата на индулгенции се строял храм в чест на ап. Петър. Всъщност Църквата умножавала богатството си и разширявала своите владения. Горко на истинските Божи деца! А тях ги има винаги. Тогава ги заклеймявали като чеда на сатана и мнозина от тях били изгорени на клада. Когато отвеждали Ян Хус към кладата, му сложили шапка, на която от двете страни бил изобразен дяволът. Кой би предположил, че сатана ще успее да тържествува така! Но слава на Бога, че Той ограничил действията на дявола! Иначе днес нямаше да се проповядва истинското, чисто благовестие на Божията благодат. Християнството в наши дни преживява упадък заради същия грях, но
скоро ще има пресяване. Лопатата е в ръката на Христос. Божите деца ще бъдат взети от земята, а плевелите ще изгорят.
***
Грехът прави човека враг на Бога, но не прави Бога враг на човека. Адам, когато съгрешил в рая, станал враг на Бога, като заел страната на сатана, но Бог не станал враг на Адам. Той отишъл да търси Адам, за да го спаси. От някои места в Свещеното Писание обаче се вижда, че Бог понякога става враг на човека. Например от I Цар. 28:16 разбираме, че Бог станал враг на Саул. Ние знаем в какво близко общуване бил Саул с Бога, но после той съзнателно се ожесточил, като нарушил Божията воля, и с това си навлякъл Божия гняв. „Но те се разбунтуваха и огорчиха Светия Негов Дух; затова Той им стана неприятел“ (Ис. 63:10). И така, Светият Дух може да стане противник на човека. Ето защо Божието слово съдържа толкова предупреждения към вярващите. Грехът е не просто слабост или нечестие, което заслужава състрадание от наша или от Божия страна. Грехът е негодувание против Бога. Ако грехът не беше вражда и негодувание против Бога, човек би могъл да се обърне към Него, когато поиска. И не би имало нужда нито от възмездие, нито от прошка на греховете. Мнозина си мислят: „Ще дойда при Бога, когато поискам“. Но за това обръщане се изисква много повече. А когато грешникът осъзнава, че е враг на Бога, започва да разбира, че Божият гняв трябва да бъде укротен, че той трябва да донесе нещо на Бога, което да Го удовлетвори. И тук човекът прави грешка в желанието си сам да принесе нещо на Господ, за да Го умилостиви и да изкупи своите грехове. Например езическите народи принасяли на своите богове жертви, като се надявали да ги умилостивят. С какви сълзи някои християни палят свещи пред своите т. нар. богове! Други дават големи суми пари, само и само да удовлетворят Бога. Да, в това отношение мислите на грешника са правилни: Бог непремен-
но трябва да бъде удовлетворен. Грехът изисква възмездие, но то се определя от Бога, не от човека. „Защото отплатата за греха е смърт“ – ето я цената за Божието удовлетворение (Римл. 6:23). Това означава, че всеки грешник е осъден на смърт. „И без проливане на кръв прошката е невъзможна“ (Евр. 9:22). Когато в Свещеното Писание се говори за смърт, се има предвид или духовната, или физическата, или втората смърт – вечната. За това, че грехът е вражда и негодувание против Бога, говори без-
ценната, принесена от Бога жертва за грях в лицето на небесния Агнец Господ Иисус Христос. Бог не може да бъде удовлетворен с кръвта на телци и козли, въпреки че в Стария Завет те се принасят като жертва за грях. Дори човешката жертва не може да удовлетвори Бога, както личи от Пс. 48:8. И ангелите, и архангелите да положеха душите си, те не биха могли да изкупят греха на човека. За това изкупване се изисквала висша жертва. Някой, Който е равен на Бог Отец – само Той можел да удовлетвори Божието правосъдие. Само Той, превъзнесен по-високо от небето, като образ и сияние на Божията слава (Евр. 1:3), можел да изкупи нашите грехове. Важно е да отбележим как Христос е извършил това изкупване: не с думи
(нали небето и земята били сътворени чрез Неговото Слово), не с чудеса, а като е принесъл Себе Си в жертва. Той бил „понизен пред ангелите... за да вкуси смърт за всички“ (Евр. 2:9). Тази смърт всъщност била Божието проклятие (Гал. 3:13). Христос умрял не убит с камъни, не в Гетсиманската градина. Не, Той приел смъртта на проклятието – умрял със смъртта на грешниците (II Кор. 5:21). Божият Син заел нашето място, за да можем ние да заемем Неговото (I Пет. 3:18). Смъртта Му била за беззаконието, което Той никога не извър-
шил. И бил причислен към злодеите (Лука 22:37). Като анализираме всичко това, можем поне донякъде да разберем какво представлява грехът. Играят ли някаква роля тук нашите достойнства и заслуги? На практика ние, които нямаме никакви заслуги и сме напълно недостойни, приемаме изкуплението и избавлението от Божия гняв и вечното проклятие. Ето защо християнинът, който е роден от горе, трябва да мрази греха. Грехът бил убиецът на Божия Син и ако ние като вярващи постоянстваме в един или друг грях, всъщност се причисляваме към Неговите убийци – докато този грях не бъде изповядан пред Господ и изкупен с жертвата на Иисус Христос. Смъртта на Христос е изкупила нашия грях, сякаш никога не
е съществувал. Сега, когато сме помилвани, не можем да враждуваме с Бога (Римл. 8:7). Помирението с Бога е нашето найважно и първо предимство, защото без него никой не може да общува с Бога. Затова всеки проповедник на благовестието трябва да обясни на грешника, че докато той не се помири с Бога посредством жертвата на Иисус Христос, Божият гняв остава над него (Йоан 3:36). Помирението отваря на човека път към Божите благословения. Грехът е смъртоносна духовна болест. Христос казал на книжниците и фарисеите: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните“ (Мат. 9:12). Тук Господ говори за Себе Си като за Лекар, който идва при болните, но те страдат преди всичко от духовна болест, предизвикваща отчуждение от Бога. Всички лекари, дори невярващите, трябва да пристъпват към болните с любов, милост и състрадание. Така и за служителите е особено нужно да бъдат добри самаряни и да проявяват милосърдие към грешниците, а не да сипват сол в раните им. Мнозина вярващи, вместо с Христова любов да привличат души към Бога, със своята грубост, жестокост и осъждане отблъскват и ожесточават сърцата на грешниците. Пророк Йезекиил се обръща към пастирите на Израил с думите: „Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не търсехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост“ (Йез. 34:4). Псалмопевецът Давид няколко пъти говори за греха като за болест (Пс. 37:6-9). Свещеното Писание нарича спасението на душата изцеление (Пс. 29:3-4). В духовната сфера грехът е същото, както болестта във физическата. Средството за преодоляване на физическата болест най-често се изразява в духовно изцеление. За духовните и физическите болести съществува един и същ закон. В Новия Завет грехът е показан като причина за много физически болести. Ето защо, когато при Христос носят парализирания, чудният Лекар
казва: „Синко, прощават ти се греховете“ (Mарк 2:1-12). Когато Иисус среща един човек, когото преди това е изцелил, го предупреждава: „Недей да грешиш повече, за да не те сполети нещо по-лошо“ (Йоан 5:14). В Посланието на Яков отново виждаме, че физическата и духовната болест са тясно свързани. Те имат един и същ корен – грехът. Болестта преди всичко е нарушаване на нормалната дейност на организма. Изцелението от болестта е освобождаване на организма от нарушенията на нормалната му дейност. Точно така функционира и грехът. Той е духовна отрова, която съсипва и духовния, и физическия живот. Стреми се да затрудни и дори да задуши духовния живот, ако той още тлее в душата на човека. Грехът умъртвил духовния живот на Адам и Ева в момента, когато те вкусили от забранения плод, като с това престъпили Божията воля. И днес, ако Божието дете изпадне в грях, духовният му живот започва да гасне. Избавление от болестта на греха има само в покаянието, както четем в I Йоан 1:9: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“. Печално е, когато болният човек отблъсква лекаря или отхвърля съветите му. Болестта не погубва живота веднага. Всяка болест започва от слабост. Парализираният, когото Христос изцелил, е нагледен пример. У него все още имало живот, но крайниците му били неподвижни. Така действа и грехът върху Божите деца. Ако започнат да отслабват духовно, това значи, че у тях се е прокраднал някакъв грях. Те са живи, но Божията сила не се проявява у тях в нужната степен. Грехът не позволява на Светия Дух да действа. Няма духовни плодове. Изход от такова положение има само в покаянието.
КРАЙ
ЩЕ ИЗСТИНЕ ЛЮБОВТА Искам да започна тази статия с думите от една християнска песен: Живеем в свят на равнодушието. В нежеланието си ближния да разберем чакаме ръка да ни протегне някой, а не самите ние да я подадем. Колко мъка можем да срещнем днес в семействата: неизлечимо болно дете; родителите разбрали, че синът или дъщеря им употребяват наркотици; някъде починал съпругът, другаде отишъл при по-млада жена и т.н. Много са нещастията по земята, но въпросът е каква е нашата реакция на чуждата болка.
Опитваме ли се някак да помогнем на човека, или оставаме равнодушни? Когато обсъждаш това с хората, техните отговори си приличат: „Децата ми не са сред наркоманите“, „Моят мъж не ми изневерява“. И дори ако някой забелязва, че се случва нещастие с негов познат, печално свива рамене: „А с какво мога да помогна?“. Равнодушието просто се усеща във въздуха: „Е, и? Това не ме засяга!“. За съжаление, когато нещастието ни подминава, ние сме склонни да въздъхваме и да оставаме безучастни. Успокояваме се, че не е по силите ни да спрем злото. Но всички тези хора можели ли са да направят нещо? Можели са.
И ние ще можем, ако действаме, ако поне нещо правим, а не оставаме равнодушни. Днес обаче мнозина млади са на съвсем друго мнение. Ето обобщена тяхната позиция по този въпрос, споделена по форумите: „Харесва ми равнодушието и към много неща се опитвам да бъда равнодушна. Така се живее по-лесно. Може би невинаги е правилно, но все пак…“. Според речника на Владимир Дал думата „равнодушие“ означава „закоравялост на душата, сърцето, чувствата; студенина и безучастност“. Хората често наричат равнодушието неутралност, за да звучи по-прилично. Но от това неговият смисъл не се променя. Принципът
КАК СЕ ОТНАСЯ БОГ КЪМ РАВНОДУШИЕТО?
на равнодушните е: „Моята къща е от края – нищо не зная“, „След нас – и потоп!“. А на това ли ни учи нашият Господ Иисус Христос? Разбира се, че не. Неговият живот и действията Му са били изцяло противоположни на равнодушието – изпълнени с любов към всички, винаги. Но Той предупреждавал Своите ученици, че равнодушието ще се засилва у хората: „Понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“ (Мат. 24:4-13). Изстиването на любовта е равнодушие. Това се случва днес. Реакцията ни на всичко около нас е притъпена, станали сме безучастни и сме се отучили да съпреживяваме.
За да отговорим на този въпрос, ще се обърнем към Свещеното Писание. Първият откъс е известната Притча за добрия самарянин (Лука 10:30-37): „Иисус каза: „Един човек слизаше от Йерусалим в Йерихон и налетя на разбойници, които го съблякоха, нараниха го и си тръгнаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по този път и като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, се приближи, погледна и отмина. А един самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и като се приближи, превърза раните му, като изливаше елей и вино. След това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си тръгваше, извади два динария, даде на съдържателя и му каза: „Погрижи се за него. И ако изхарчиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя“. И така, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на попадналия в ръцете на разбойниците?“. Той отговори: „Онзи, който прояви милост към него“. Тогава Иисус му каза: „Иди и ти прави също така“. Тази история е за равнодушието от страна на свещеника и левита, Божите служители, към ограбения ранен човек и за състраданието на самарянина, който е проявил любов и грижа към него. Вторият откъс е обръщението към Лаодикийската църква от книгата Откровение (3:14-16): „На ангела на Лаодикийската църква напиши: „Така казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: „Зная твоите дела: ти не си нито студен, нито го-
рещ. О, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те избълвам от устата Си“. И двата откъса показват негативното отношение на Господ към равнодушието. Чрез Притчата за добрия самарянин Иисус учи хората да постъпват така милостиво, както е постъпил самарянинът към пострадалия. А във втория откъс отношението на Господ към равнодушието е изразено в ст. 15: „Ти не си нито студен, нито горещ. О, да беше студен или горещ!“. Виждаме, че Бог знае за равнодушието към хората (тяхната болка, страдания, загуби), знае и за равнодушието на Своите служители. И осъжда това. Но да споделиш нечия радост или болка, не е толкова просто, както може да ни се стори на пръв поглед. Когато наставлява вярващите в Рим, ап. Павел казва: „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат“ (Римл. 12:15). Животът показва, че да се радват за другите и да страдат заедно с тях, могат далеч не всички. Има неща, които постигаме с усилие на волята. Възможно е да ни бъде трудно, но в края на краищата успяваме да извършим някакво добро дело. Да се радваш за другия или да страдаш заедно с него, обаче е нещо съвсем различно. Невъзможно е да принудиш себе си на това. Е, ще съумееш да изразиш някакво състрадание, съпроводено с измъчена усмивка, но едва ли ап. Павел пише за това. По-скоро той има предвид нашето сърце, изпълнено с любов. Такова сърце може да бъде източник и на състрадание, и на радост. Любовта е онова, което е противоположно на равнодушието. Само тя може да го победи. Бог иска ние, Неговото творение,
да отхвърлим суетата и да осъзнаем висшата цел, която Той е промислил да вложи в живота на всеки от нас. Тази цел е любов към Него и към нашите ближни. Един от законниците, когато изкушава Христос, Го пита: „Учителю, коя заповед е най-голяма в Закона?“. А Иисус му отговори: „Възлюби Господ, своя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум“: тази е първата и най-голяма заповед. А втората, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си както себе си“. На тези две заповеди се крепят целият Закон и пророците“ (Мат. 22:36-40). Тук Иисус не разделя любовта към Бога и към ближния. Те са взаимосвързани.
ИЗПЪЛНЕНО ЛИ Е НАШЕТО СЪРЦЕ С ТАКАВА ЛЮБОВ? Грехът натрупва у човека егоизъм, а егоистът не е способен да обича. Нашият Господ Иисус Христос не е такъв. Той е слязъл от небето като Син на Божията любов: „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син“ (Йоан 3:16). Божият Син, като изпъл-
нява волята на Своя Отец, идва при хората, за да им покаже какво е любов. И тук, на земята, живее живот, изпълнен с любов, която проявява към Своите ученици, към бедните и унижените, дори към враговете Си. Той умира със смърт, причинена от любов. А когато отива на небето, изпраща на земята Духа на любовта, за да помага на Неговите ученици да унищожават у себе си егоизма, гордостта и да засилват в сърцата си Божията любов. Библията казва, че „плодът на Духа е любов“ (Гал. 5:22). Антон Чехов пише: „Равнодушието е парализа на душата, преждевременна смърт“. И действително, равнодушието е характеристика на духовно мъртъв, неновороден човек. Библията ни учи, че равнодушието е част от характера на нечестивите, а присъствието на любов, състрадание, грижа и съучастие са черти на праведните, които вършат добро като нещо напълно естествено. За това говори Свещеното Писание. В Мат. 25:31-46 виждаме как Господ Иисус се отнася към двете групи хора. Тук „онези, от
лявата страна,“ са равнодушните хора, те са „проклети“. Очаква ги: „вечен огън, приготвен за дявола и неговите ангели“ (ст. 41). А праведните са неравнодушните, те са „благословени“, за тях Бог е приготвил вечен живот (ст. 34). Една народна поговорка гласи: „Когато поискаш да разбереш цената на човека, покажи му чуждата мъка или чуждата радост – никога няма да сбъркаш“. Каква цена имам аз, християнката, ако се отвръщам от хората, които страдат, живеят в нищета или изпитват някакво разочарование? Ако виждам греха и не предприемам никакви действия, за да го спра? Каква цена имаме ние, християните, ако не изпълняваме заповедите на нашия Господ, не отиваме и не говорим на загиващия свят за спасението? Иисус Христос е избрал пътя на любовта и е доказал това на дело. Какво ще изберем днес ние, последователите на Христос – равнодушието, с което се живее по-лесно, или любовта, за да последваме примера на нашия Господ: да нахраним гладния, да превържем раните на ранения, да разкажем на загиващите хора за Божията любов и за възможното освобождаване от греха? Не забравяйте, че Бог е против равнодушието. Вярващият трябва да бъде човек с активна позиция. И ако можете да направите нещо: да се молите, да жертвате, да говорите за Христос като за Спасител, да утешавате, да помагате с думи или дела – направете го!
като дойде в отечеството Си, поучаваше народа в синагогата, така че всички се чудеха и казваха: „Откъде са у Него тази премъдрост и тези сили? Не е ли Той син на дърводелеца? Майка Му не се ли казва Мария и братята Му – Яков и Йосия, Симон и Юда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде е у Него всичко това?“. И падаха в съблазън поради Него. А Иисус им каза: „Пророк не бива без почит освен в отечеството си и у дома си“. И не извърши там много чудеса поради неверието им (Мат. 13:54-58). Иисус посещава родния Си край, говори с мъдрост и сила. Но Неговите проповеди пораждат у хората не възхищение и уважение, а завист и пренебрежение. Те си мислят за Него: „Той е един от нас. Не е прилично да говори за премъдрост и да претендира за каквото и да било. Иска да се изтъкне. Цялото му семейство – баща му, майка му, братята и сестрите му – са нормални хора. Само Той не е на себе си. Синът на дърводелеца не трябва да мъдрува много“.
Ако Иисус беше дошъл с богатство и власт, щяха да Го уважават, но тъй като в техните очи е беден и неизвестен, те Го отхвърлят и пренебрегват. И по този начин се лишават от Неговите чудеса, остават без вяра и без Бога, в сивота и разправии. Неуважението е един от смъртните грехове на хората. Уважението или неуважението изглежда като нещо субективно, въпрос на вкус за всеки човек. Но всъщност неуважението е свързано с неверието в Бога и неза-
читането на Божия образ у другия човек. Когато не уважаваме човека, ние не уважаваме Божия образ у него, а следователно отхвърляме самия Бог. Неуважението подхранва и оправдава всички други смъртни грехове. Трудно е да дадеш рушвет на човек, когото смяташ за порядъчен. И обратно, лесно е да подкупиш онзи, за когото си убеден, че е безнадеждно корумпиран. Ако уважаваш закона, ще се замислиш дали да го нарушиш. Ако уважаваш ближния си, едва ли ще постъпиш с него безотговорно. Неуважението е незабележим, битов, обичаен грях, който разрушава живота. В нашия свят е прието да уважаваме силата, парите, властта, но не и човека, неговото мнение и постъпките му. Народът казва: „По дрехите посрещат“ и „Страхуват се
– значи уважават“. Дори близки приятели, след като се напият, започват да се надвикват: „Ти мене уважаваш ли ме?“. И колкото по-силно викат, толкова по-малко имат самоуважение и уважение към другите. А взаимното неуважение води до това, че всеки иска да отвърне с неуважение на другия заради проявеното неуважение към самия него. Когато закъсняват, хората успокояват себе си: „Ще почакат, няма страшно!“. И карат другите да чакат, защото те също са чакали. Ако началникът крещи на подчинения си, дори ти става приятно, защото преди това е крещял на тебе. Полицаят унижава хората, защото знае, че в техните очи той е „ченге“. И се получава един затворен кръг на неуважение, унижение, отчуждение… Но по-страшно от всичко това е нещо друго: неуважението поражда неверие. Съмнение в човечността, достойнството и порядъчността на другия. Неуважението поражда също недоверие към думите, обещанията, усмивките, ръкостисканията. И се получава следното: „Аз не те уважавам, следователно не ти вярвам. Не вярвам в тебе като достоен, човечен, до-
Ч
естността, искреността, моралната чистота – тези качества ни възхищават у хората, които говорят и постъпват правилно, без да се съобразяват със собствените си интереси. Но като цяло това е непосилна задача! Със собствени сили просто е невъзможно да бъдеш честен и чист, сложно е да не се ръководиш от своята изгода. С Божията помощ обаче това може да стане реалност. Тогава животът се оказва радостен, разпръскващ благосло-
бър човек“. Така обществото се оказва разединено и недоверчиво. По този начин се рушат добрите взаимоотношения и самото общество се разпада. Неуважение-недоверие-неверие е опасна последователност, която ни помага да осъзнаем защо неуважението не е просто дребна грешка. Без вяра, че всеки човек е Божи образ и затова е достоен за уважение, се разпада не само обществото, а и самият човек, душата му започва да гние. Ние не уважаваме другите, защото не уважаваме човека като сътворен от Бога по Божи образ и тъкмо по тази причина достоен за уважение. Това означава, че всъщност не признаваме Бога и човека като Негово творение. Измерваме всички със своя мярка, като гледаме на другите отвисоко и поставяме себе си (творението) на мястото на Твореца. Неуважението може да бъде оправдано само ако Бог не съществува, ако аз самият съм „бог“. Когато приемаме, че Бог не съществува, никой не е длъжен да уважава никого. Тогава всичко е позволено. Към всичко можеш да се отнасяш небрежно, немарливо, както дойде, потребителски. Можеш да цениш изгодата, а не
вение в този свят. Защото за човека, който е изпитал Божията любов, думите са носители на благословение. Ще се опитаме да видим какви са тези думи и как влияят на хората около нас. ОГЛЕДАЛО НА ДУШАТА
Думите имат сила. „И каза Бог... Така и стана“ (Бит. 1 гл.). Това е началото на повествованието в Библията. На много места в Писанието четем, че Божието
доброто име, не самия човек, а онова, което той има и което може да даде. Но ако вярвам в Бога, трябва да вярвам и в това, че Той е създал не само мене, а и всеки човек по Своя образ и така го е направил достоен за моето уважение. Ако зачитаме Бога, Неговото творение и промисъла Му, ще уважаваме всеки, с когото Той ще ни позволи да се срещнем, ще се отнасяме грижливо към земята, на която Той ни е заселил, ще уважаваме народа, част от който Той ни е дал да бъдем. Ще уважаваме всеки клиент, като го обслужваме по най-добрия начин. Ще уважаваме онези, които ни чакат, като идваме навреме. Няма да си позволяваме да унижаваме другия, като парадираме със своето богатство, красота, сила или власт. Помнете примера на Иисус, „Сина на дърводелеца“, Който става един от нас и така показва, че не просто зачита, а обича саможертвено цялото човечество.
слово е казано на хората, при това е насочено лично към някого: „И дойде слово от Господ към...“ (I Цар. 15:10; III Цар. 6:11; Йоил 1:1; Соф. 1:1 и т.н.). Нашите думи също имат сила. Те са събития, поставят ни пред факти, градят или рушат. Не е чудно, че още Десетте заповеди ни призовават да бъдем искрени в своята реч. „Не лъжесвидетелствай против ближния си“ – четем в деветата заповед (Изх. 20:16). И много други пасажи от Писанието подчертават това изискване: „Смърт и живот са подвластни на езика и които го владеят, ще вкусят от плодовете му“ (Пр. 18:22); „Не това, което влиза в устата, осквернява човека, а онова, което излиза от устата, то осквернява човека“ (Мат. 15:11).
Апостол Яков в своето Послание посочва един неприятен факт: онова, което излиза от устата ни, е огледало на нашата душа: „Езикът е мъничък член [на тялото], но големи работи говори. Ето, малък огън, а каква гора запалва. И езикът е огън... който осквернява цялото тяло“ (Як. 3:5-6). Нашите думи показват кои сме всъщност. Те ни изобличават. Разбира се, известно време мога да се преструвам, за да направя впечатление, да си създам добра репутация. Но рано или късно, моите думи ще разкрият истинското ми лице. „Защото от препълнено сърце говорят устата му“ (Лука 6:45), независимо дали хората искат това, или не. Под водителството на Бога обаче езикът ни ще бъде духовен строителен материал за изграждане не на нашето собствено, а на Божието царство. Езикът ни е даден за това – според поръ-
чението на Бога да възвестяваме на хората благата вест и да ги призоваваме към живот с Христос. Искреният човек придобива покой в Господ. Неговият език принадлежи на Господ и е под властта на Господ. ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ИСКРЕНИЯ ВЯРВАЩ
Такъв човек може да бъде разпознат по следните признаци: 1. Той не се стреми да изтъкне или да възвеличи себе си. На първо място за него са Богът и другите хора, не той самият. Думите му са проникнати с насърчение и уважение към събеседника. Активно търси възможност да благослови хората около себе си със своите думи, да ги утеши и подкрепи. Този човек хвали
другите, а не себе си, противопоставя се на желанието да насочва всеки разговор към себе си и своите собствени интереси, нужди, оплаквания или постижения. „Нека те хвали друг, а не устата ти – чужд, а не езикът ти“ (Пр. 27:2). „Любовта не се превъзнася, не се гордее“ (I Кор. 13:4). 2. Той е човек на истината. Не се стреми с всички сили да запази репутацията си дори ако истината го представя в неблагоприятна светлина. Когато прелиствам албума със снимките на своите деца, всеки път с усмивка задържам погледа си върху една страница. Посред милите, радостни детски лица виждам снимка на дъщеря ми: тръшнала се е на пода и удря с юмруци по килима. Снимах я в пристъп на гняв. И такива епизоди са част от нашата семейна история. Честният човек не премълчава неприятните фрагменти от своя живот, не скрива собствената си вина. Напротив,
3. Той не крие и не преувеличава.
той е разбрал, че в човешкото сърце, включително в неговото, се намират удивително „слепи“ петна, когато става въпрос за собствените му грешки. „Кротък език е дърво за живот, а необуздан е съкрушение на духа“ (Пр. 15:4). Понякога ни се струва, че ще спечелим доверието на нашите ближни, ако постоянно се стремим да бъдем прави, да се представяме в благоприятна светлина. Но когато се държим по този начин, обикновено постигаме точно обратното. Мъдрият цар Соломон в известния спор между двете жени отсъжда в полза на тази, която била готова да се откаже от своето право, а не на онази, която се оплаквала най-напористо и настоявала на своето (III Цар. 3:16-28). Една сестра от църквата ни разказа колко безсърдечно постъпил с нея шефът й на работа, колко й се скарал, какви нападки й се наложило да изтърпи заради вярата си. Но се оказа, че е „забравила“ да разкаже как е разпространявала лъжливи слухове за колегите си, причинявала е болка с острите си забележки и вече няколко пъти са я предупреждавали да промени поведението си.
Да казваш само част от истината, също е лъжа. Да подчертаваш злобата на другите и да омаловажаваш по този начин своята, е нечестно. „Не знам какво става с нея. Плаче и се кара непрекъснато. А нищо не съм й направил“ – се оплака един мъж от жена си. По-късно се изясни, че поблизо до истината би бил следният анализ: „Опасявам се, че в последно време съм й отделял съвсем малко внимание. Много й се е струпало. Неведнъж се опитваше да говори с мене, но аз я отблъсквах. Мисля, че когато се прибирах от работа и отново мълчах, моето мълчание е препълнило чашата на търпението й“. Ние толкова обичаме да правим от жертвата престъпник, а от престъпника – жертва, особено когато престъпниците сме самите ние. Търсим съчувствие, когато ни изобличават, а забравяме, че това изобличение е предизвикано от нашите постъпки. Колко силно се възмущавал Каин заради полученото от Бога наказание! А това, че е извършил убийство, изобщо не го притеснявало (Бит. 4 гл.).
Честният човек остава правдив в своите думи и в проповедта си на благовестието. Да казваш повече от истината, също е неправда. Честният човек не преувеличава. За своите несполуки говори толкова откровено, колкото и за успехите си. Той няма нужда да доказва, че Бог му дава успехи. Известният английски проповедник Чарлс Спърджън веднъж се обърнал към благовестителите и проповедниците, които се хвалели с броя на покаялите се благодарение на тях души: „Изморих се от това публично самохвалство, от преброяването на неизлюпили се пиленца, от демонстрацията на съмнителни трофеи. Оставете тези празни опити да удостоверите за половин минута онова, което изисква проверка в продължение на целия живот“. Уважавам вярващите, които разказват – или поне се опитват – за събитията и срещите правдоподобно, без да украсяват, без да приемат желаното за действителност, без да намекват постоянно какви страхотни християни са, как усърдно са помагали тук и там, като не споменават хората, на които не са могли да помогнат. Същото се отнася за нашите събрания: когато обобщаваме, по-добре да намалим броя на посетителите, отколкото да го преувеличим. Нерядко чуваме изявления от възторжени християни: „Там кипи живот! Има истинско пробуждане! Трябва непременно да отидете на този конгрес – ще усетите такова благословение!“. Или още по-ентусиазирани възклицания: „Духовните сили най-накрая се спуснаха над страната ни! Пробивът ще бъде много скоро. Господ ще ни посети и ще влезем в ново измерение на реалността. Нашите градове ще видят Божията слава и скоро ще бъдат спасени“. Отначало при тези думи изпитвах огромно вълнение. Докато не открих, че Божията слава е била само в пищната риторика на служителите, далече от каквито и да било действителни факти.
Да се моля за пробуждане в нашата страна? Със сигурност! Но да се опитвам да го предизвикам с високопарни изказвания?! Вярата не бива да се бърка с желанията. А това се отнася и за живота на отделния човек, както личи от следния странен разговор: – Какво казват лекарите, Мария? Болестта победена ли е? – Не, но аз съм изцелена! Погледнах я объркано. – Ти... имаш предвид, че си изцелена от медицинска, биологична гледна точка? Тоест тялото ти? И лекарят казва, че всичко ще бъде наред? – Аз се изцелих, защото така казва Божието слово: „Чрез Неговите рани ние се изцелихме“. Важно е какво казва Бог. Аз се опирам на Словото и се изцелих чрез вяра. „Значи не си се изцелила“ – помислих си. На глас, разбира се, не казах нищо, защото тя би го приела като неверие. Опитах се дипломатично да завърша разговора, защото не исках да давам повод на Мария да се съмнява в своя Бог или в моята вяра. Но да се радвам заедно с нея за нейното „изцеление“ – не, това не мога! Веднъж вече направих нещо подобно, за да изляза от сходно затруднено положение. А жената, която тогава „се изцели“ с вяра, след половин година почина. Разбира се, аз вярвам в Божите чудеса – много такива чудеса съм видяла около себе си и лично съм преживяла. Но не мога да одобря заблудата дори ако е водена от добри подбуди и се крие под булото на духовността. 4. Той обмисля думите си. Ако му се налага да изкаже критика или увещание, искреният християнин го прави с любов и тактично, без нравоучение, осъждане или презрение. „Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите“ (Еф. 4:29). „Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как тряб-
ва да отговаряте на всеки“ (Кол. 4:6). „С истинска любов да растем по всичко в Онзи, Който е Глава – Христос“ (Еф. 4:15). „С мъдрост отваря устата си и кротка поука е на езика й“ (Пр. 31:26). 5. Той избягва да използва образа на врага. Искреният човек е справедлив в думите си и по отношение на хората, които са го разочаровали. Следи внимателно какво действително е казал събеседникът му, в какво състояние или положение е бил и се старае да не изтълкува всичко превратно в светли-
ната на собствената си обида. Той не изтъква само фрагментите от разговора, които го подкрепят в неговото негодувание и в чувството за собствената му правота. Когато чета Библията, се удивявам с каква педантична точност в Божието слово се предават различни събития. Без преувеличения, субективно украсяване, тълкуване или оценки, без отклонения от първоначалния разказ. Псалмопевецът Асаф в Псалм 77 представя правдиво и достоверно историята на своя народ, също както и дякон Стефан в защитната си реч пред Синедриона (Деян. 7 гл.). Ап. Павел описва нееднократно своята първа
среща с Бога (Деян. 22, 26 гл.; срв. 9 гл.). И тези разкази не си противоречат по никакъв начин. Един пастир искал да покани в ръководството на църквата двама млади братя. Но тъй като някои обстоятелства все още не били изяснени, той решил да отложи тяхното ръкополагане за половин година. И какво се случило! Братята негодували. Скоро на пастира му се наложило да се защитава от слухове, че бил властолюбив и не можел да изгражда отношения, затова служението му нямало бъдеще. Клеветата има място, когато заради личното си разочарование отправяме безразборни обвинения. Вместо да кажем: „Чувствам се изморен“, твърдим: „В тази църква те товарят с работа, тук има прекалено голяма активност“. Въпросът ни: „Защо не ме попитаха?“ преминава в убеждението: „Тук не споделят отговорностите“. Искреният човек, когато е обиден, говори от първо лице, а не с езика на обвинението. Той казва: „Чувствам се обиден“, вместо: „Ти винаги си ми имал зъб!“. И ако нещо не е разбрал правилно, веднага, от цялото си сърце, моли за прошка. Той търси правдата, а не своите права. „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3). 6. Той не използва Светия Дух или Божия глас като оправдание за изпълнението на собствените си желания. Честният човек не си служи с изречения, които започват с думите: „Господ ми откри...“, „Светият Дух ми каза...“, „Бог ми вложи в сърцето...“. Когато една сестра сподели: „Светият Дух ми показа, че нашата домашна група не служи достатъчно ревностно на Иисус“, усетих, че в думите й има скрито обвинение към водача на групата. ПРОДЪЛЖАВА НА С. 33 >>
ЧЕТВЪРТА СТЪПКА - ОЖЕСТОЧАВАНЕ Милосърден човек прави добро на душата си, а жестокосърдечен разрушава плътта си. Пр. 11:17
тъпалото след закоравяването е ожесточаване. Тук има не просто загуба на радостта и мира, а избухване на война. Война първо у самия човек – със субективни умозаключения, развихрили се чувства и емоции, постоянно негативно настроение. Това са симптомите на ожесточаването – спрямо всички, всичко и спрямо Бога. Така в I Цар. 25 гл. се описва един жесток човек – Навал (ст. 2-3). Той има зъл нрав, независимо от изобилието на богатството си, което със сигурност не е негова лична заслуга, а го е получил като наследство от прапрадядо си Халев. Халев е благословен от Бога със сила, здраве и немалко победи поради своята вяра и упование. За него Бог казва, че има друг дух, не като десетимата съгледвачи на земята, които говорят превратно на израилевия народ. За жалост потомството на Халев с времето се променя до такава степен, че придобива противоположен дух. Това поколение, което получава земя и множество блага, но не чрез вяра и оръжие, възприема всичко за даденост. Подобен порок откриваме и у много съвременни Наваловци, които „унаследяват“ чужди блага, но изгубват мира и покоя си. На Навал всичко му е криво и сиво. Както четем в Библията, животът на човека не зависи от неговото имане. Христос казва: „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата
си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26). Така, вместо да прояви благоволение към помазания цар Давид, за чиито победи знае, Навал се подиграва с него и го унижава. Вместо с благодарност за това, че Давид и неговите бойци пазят без договор и заплащане стадата и хората му, Навал плаща за доброто със зло. Друг подобен „герой“ е Семей. И той похулва и злослови същия цар, който минава с мир покрай имота му (II Цар. 16:5-13). Царят нито му е отнел нещо, нито го е предизвикал, нито му е поискал нещо, но жестокото сърце на Семей изригва от злобата, която го преизпълва, защото, както казва Христос: „от човешкото сърце излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства…“ (Марк. 7:21-23). Въз основа на тези два библейски образа можем да кажем, че ожесточаването не е просто вътрешно, прикрито състояние на човешкото сърце, а проява на злото, което изтласква всяко добро от душата и я изпълва с арогантност, омраза, диващина, а те не могат да останат скрити (Пр. 18:20). При такъв човек няма място за диалог, нито за компромиси или стремеж към помирение, той цели единствено да изразява недоволство и да отмъщава без причина. Душата му е винаги гладна за жертви и търси кого да нарани, обиди, нас-
кърби, разбие. Имаме за пример и цял народ, заразен със същата душевна проказа – за него Бог говори на Мойсей: „Виждам този народ, ето, той е народ твърдоглав… Вие бяхте непокорни на Господ още от онзи ден, откогато ви познавам“. Но Мойсей се моли на Бога: „Не гледай ожесточението на този народ…“ (Вт. 9:13-29). След време техните потомци изпадат в същото състояние, което описва пророк Йезекиил (Йез. 2:3-8). По времето на Христос ситуацията не е по-различна (Марк 3:3-6). Добрият човек и неговите дела са пясък в очите на злите и жестоките, той е като силен слънчев лъч, който те не могат да гледат равнодушно. Противниците на първия мъченик за вярата в Христос – Стефан – запушват ушите си, за да не чуват думите му, и се нахвърлят върху него със силен гняв и злоба. Това са потенциални убийци или реални престъпници. Ето защо ап. Йоан пише: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва у него“ (I Йоан 3:15). Жестокосърдечието не е просто порок, а състояние. То не е порив на гняв или раздразнение, а постоянно състояние, което често кара човека да
върши зло. И когато това състояние се развие до крайната си фаза, се стига до различни мании, дори до бесообсебване. Така завършва живота си цар Саул, който не намира покой нито денем, нито нощем, независимо от голямата си власт, от всичко, с което разполага за удоволствие и веселие. Радостта, мирът и покоят от Господ, които той придобива в момента, когато го посещава Светият Дух, са изчезнали завинаги. Саул постоянно търси виновни за своето състояние и е убеден, че докато те са живи, мирът няма да се върне при него. Така преследва не само верния си военачалник и зет Давид, а посяга и на своя син Йонатан. Убива невинни свещеници, които дори не подозират какво става, задето са дали на Давид хляб и меча на Голиат (I Цар. 22:13-17). Онзи, който ги предава – Доик, има същия дух като Саул, затова пролива невинна свещеническа кръв. Тази грозна история продължава и по време на Римската империя, фашизма, комунизма, съвременния тероризъм и други „-изми“. А „героите“
на този сценарий, измислен от самия звяр, псевдосин на сатанинската псевдотроица – змея, звяра и лъжепророка, които съставят своето число 666, са милиони по земята. Те сеят размирици, бунтове и революции, преврати, убийства, геноциди и репресии. Чрез тяхното ожесточение злото прелива в този свят. Подобна роля никой не им е определил, те сами са я избрали. Колко такива фюрери и вождове, започнали живота си в добра атмосфера и с добро възпитание, мнозина от тях дори познавали Христовото учение, вече починаха преждевременно заради своите пороци. Макар да са посещавали християнски неделни училища, да са участвали в църковния хор, впоследствие те избират пътя на отстъплението с фатален край за себе си и близките си. Апостол Павел казва за тях, че са оставили пътя на истината и са обикнали света (Римл. 1:18-32).
СИМПТОМИ НА ОЖЕСТОЧАВАНЕТО Ето някои от симптомите на ожесточаването, което може да се определи като психо-духовна диагноза: • Умствено ниво: превратност на мисленето, мания за заплахи, ирационален страх за собствения живот, подозрителност, предразсъдъци, измислени образи на мними врагове. • Ниво чувства и емоции: непоносимост и злоба към добрите и доброто, ревност, завист и омраза към успелите. Липса на покой, мир, радост, веселие. Неблагодарност, ропот, негодувание, недоволство, бунт, постоянно лошо настроение. • Духовно ниво: Гордостта и самооправданието, познати още от
Каин, водят такива хора до упорито противене на истината. Техните характеристики са: ожесточаване срещу служителите и църквата, незачитане на Словото, съмнение и неверие в Божите обещания. Пребъдване в греха и като резултат: нечестие, оскверняване на душата и тялото, оскърбяване на Светия Дух (Еф. 4:30), потъпкване на Божия Син (Евр. 10:29), обявяване на война спрямо църквата и Бога. Всичко това приближава човека до пълната духовна смърт, която води до раздяла с Бога и оттегляне на Светия Дух.
• Изповед пред служител, отричане от всяка зависимост. „Помни как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш в кой час ще дойда върху тебе“ (Откр. 3:3).
„Бъди буден и укрепвай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог“ (Откр. 3:2)
ДЕЙСТВИЕ НА БОГА „Послушайте Ме, жестокосърдечни, вие, които сте далече от правдата: приближих Моята правда – тя не е далече – и спасението Ми няма да се забави; и ще дам на Сион спасение, на Израил – Своята слава“ (Ис. 46:12-13). Бог не иска смъртта на грешника, залостен в своята „правда“ като в броня. По човешки не е възможно и на никого не е по силите да превземе високата крепост на ожесточението. Но когато Бог приближава Своята правда, тези стени рухват както рухва Йерихон – отвътре навън. И човекът вижда своята „правда“ като дрипи, с които се е покривал и чрез които е вярвал, че е защитен и никой не вижда прикритото му нещастие. Господната слава изгрява отново пред неговите очи, Кръстът става спасителен мост за връщането му у дома, при Бог Отец. Ако такъв християнин не усети това приближаване на Божията правда, ще премине към следващата стъпка на отстъплението, по-страшна от тази – духовната смърт.
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ Възстановяването на ожесточения човек е възможно. То изисква негови лични, осъзнати действия, действия на църквата, на реални хора, които се застъпват молитвено пред Бога за него, и действия на самия Бог. ДЕЙСТВИЯ НА ОЖЕСТОЧЕНИЯ ЧОВЕК • Пробуждане и осъзнаване на плачевното си състояние. • Осъзнаване, че е хванат в плен от своите пороци и мрежите на дявола. • Осъзнаване, че сам вече не може да се измъкне от поробването си. • Съкрушение и покаяние в пост и молитва, погнуса от греха. • Отхвърляне и отричане от блудство, нечистота, окултизъм, омраза, злоба, ожесточение.
ДЕЙСТВИЯ НА ЦЪРКВАТА • Отлъчване, при необходимост предаване на сатана за измъчване на плътта му. • Пост и молитва на приятели, църква, роднини за проява на Божията милост в живота му.
ПЕТА СТЪПКА – ДУХОВНА СМЪРТ И ВЪЗКРЕСЕНИЕ ДУХОВНА СМЪРТ При всяко стъпало на отстъплението има преходен период от една фаза към друга. За съжаление пътят на отстъплението не върви нагоре и няма нужда от съпротива или полагане на волеви усилия, за да „напредваш“ по него. Падането е естествено, както законът за гравитацията. Подобно на някои психични разстройства, при които се стига до разрушаване на личността, и отстъплението е процес на духовна деградация, която разрушава новородения човек. Причинно-следствените връзки в този процес са свързани с избора на живот по плът. Ап. Павел предупреждава: „защото, ако живеете по плът, ще умрете“ (Римл. 8:13). Човешкият дух, някога възкръснал за Бога, за небето, за вечен живот, умира – не изчезва, а престава да изпълнява своята водеща функция и предназначение. На старогръцки „смърт“ („θάνατος“) означава „раздяла“. Духовната смърт е раздяла с Бога, скъсване на духовните връзки, установени по време на покаянието и новораждането благодарение на кръщението във и чрез Светия Дух, т.е. потапянето в Светата Троица и настаняването на Христос в сърцето на човека. При новораждането човек става храм на живия Бог. Тук имаме добра илюстрация, свързана със Соломоновия храм. При освещението му Бог се настанява в него във вид на облак (III Цар. 8:10-11). Впоследствие отстъплението на Израил и оскверняването на Соломоновия храм довеждат до оттегляне на Божието присъствие от него. Вавилонският цар го ограбва, опожарява и разрушава. Така и възстановеният от цар Ирод храм някога е бил гордост за Израил, дори учениците на Христос се хвалят с неговото величие, но неочаквано чуват думи, които ги обезсърчават и натъжават: „Иисус им каза: „Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат“ (Мат. 24:2).
Това е аналогия със състоянието на човека, който от Божи храм се превръща във вертеп на разбойници – грехове, страсти, похоти, омраза, блудство и нечистота нахлуват в сърцето му. Светата Троица е принудена да се разграничи от него и да го напусне. Както Бог неведнъж се разграничава от Своя народ, от Своите пророци и царе, които отстъпват от Завета с Него (Бит. 6:3). Случаят с цар Саул е красноречиво доказателство. А това се отнася и за новозаветния Божи народ – езичниците, присадени към добрата маслина. Апостол Павел в своето Послание към евреите предупреждава: „Защото онези, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух и като са вкусили от добрата Божия реч и от силите на бъдещия век, са отпаднали, не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато повторно разпъват у себе си Божия Син и Го хулят“ (Евр. 6:4-6). Онези, които отново са обикнали греха и постоянстват в него, не е възможно да се обновят само с думите: „Господи, прости!“, докато продължават да вършат същите злини. Такива хора Христос пита: „Защо Ме зовете: „Господи, Господи!“, а не вършите каквото казвам?“ (Лука 6:46). Ето защо ап. Павел обобщава: „Земя, която попива валящия често върху нея дъжд и ражда злак, полезен за онези, за които и се обработва, получава от Бога благословия; а която изкарва тръни и бодили, е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне“ (Евр. 6:7-8). Такъв бивш християнин преминава към психо-физиологическо съществуване, при което задоволява само своите инстинкти. Някои тълкуватели на тези сериозни места от Свещеното Писание твърдят, че тук се говори за хора, които не са били новородени и кръстени със Светия Дух. Но нашата задача сега не е да оборваме подобни твърдения, а просто да подредим всички тези стряскащи предупредителни пътни знаци, поставени от Светия Дух по пътя на отстъплението.
Има обаче и други опасни последствия, за които говори Христос: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и като не намира, казва: „Ще се върна в къщата си, откъдето излязох“. И като дойде, я намира пометена и наредена. Тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там. И последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото“ (Лука 11:24-26). Рядко се случва нарушителят на пътя да признае грешката си пред полицая. Той винаги започва с опит да се оправдае. Скъпи читателю, това е
сяваща гледка е жената, създадена от Бога като олицетворение на красотата, да страда от това заболяване, което я обезобразява. Така и луцифер като ангел на красотата става ангел на мрака и се превръща в най-ужасяващия образ, който всява страх у всички земни жители. В Числ. 12:9-15 четем: „И се разпали гневът на Господ против тях, и Той се оттегли. Оттегли се и облакът от скинията и ето, Мариам беше обрината с проказа, като със сняг“. Глаголът „оттегли се“ за съжаление много малко, а може би и изобщо не се тълкува от амвона на съвременното християн-
нашата природа. Когато четеш всички тези мъчни и мрачни редове, вероятно пламенно издирваш стихове от Писанието, цитати от книги, мнения на различни тълкуватели, за да опонираш и да оправдаеш своето състояние. Но това не решава проблема и не променя статуса „духовно мъртъв“. Не авторът на този текст, а възкръсналият и възнеслият се Христос дава такава конкретна характеристика: „Знам твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв“ (Откр. 3:1). Какво означава по име да си жив, а всъщност да си мъртъв? Една библейска история с Мариам, сестрата на Мойсей, дава добър пример за смисъла на това състояние. След като се възгордява и самозабравя, Мариам се изправя със своята самоправедност и „духовност“ срещу вече кроткия си брат Мойсей и разгневява Бога. Като резултат се покрива цялата с проказа. Проказата и днес в доста случаи е нелечима и се изразява в гниене на тялото на жив човек. Ужа-
ство – вследствие на калвинистката ерес. Немалко вярващи са убедени, че ако си спасен, си спасен завинаги. Независимо дали грешиш, или не, Господ ще те търпи, ще се свие като врабче в сърцето ти и ще чака кога ще спреш да Го хулиш и да потъпкваш кръвта на Завета с Него. Но с нашето изследване на Писанието целим да покажем, че Бог е верен на Своето Слово. Апостол Павел предупреждава: „Не се лъжете: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:7-8). От богословска гледна точка проказата е символ на греха. В Свещеното Писание често откриваме тази аналогия. По същия начин отстъпилият християнин по име е жив, но в Божите очи е мъртъв. И неговият дух, както при Мариам, тлее. Заради своята свята природа Бог не може да живее в сърцето на човек с осквернен дух, върху когото се е сто-
варило проклятието на греха. Както законите на Вселената, така и духовните закони са непроменими: „Защото отплатата за греха е смърт, а Божият дар е вечен живот в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римл. 6:23). Същото е в сила и в наши дни, когато някой предизвиква Бога, като остава съзнателно и дълго в греха, по пътя на отстъплението. Тогава Бог се оттегля от него, гневът Му се разпалва и вместо милост и благодат над човека отново се спуска проклятието, което носи осъждане и смърт. Той се връща в категорията на осъдените. Псалмопевецът пише: „Ето, онези, които се отдалечават от Тебе, загиват“ (Пс. 72:27). Тъжната история на свеще-
в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва….“ (Йоан 15:6). Ето още един синоним – глаголът „съхне“ тук означава „тлее“, „умира“. По тази причина, когато цар Давид осъзнава какво е сторил и вижда себе си покрит като Мариам с греховната проказа, започва в пост и молитва, със сълзи да се разкайва и да моли Бога духът на благодатта да не го напуска. И е помилван от Бога, възстановен е след известно време на наказание. Той описва подробно своето състояние (Пс. 30:10-13). Цар Давид преживява тези етапи на отстъплението от Бога, като стига до стъпалото на ожесточаването. Поради сексуална похот той си позволява
ника Илий потвърждава това. Неговите синове се оскверняват със своята арогантност и наглост, те блудстват и прелюбодействат с жени, дошли да пожертват в храма своя принос, като по този начин ги развращават. В съвременния свят също има такива свещеници „под прикритие“ – слуги на дявола, решени да вършат неговите дела. Всичко това довежда до смъртта на Илиевите синове и на самия Илий, както и до пленяването на Господния Ковчег. Бог отстъпва от тях и от свещеническия дом, а те си мислят, че щом са деца на свещеник, могат да си позволяват всичко. Така и днес някои злоупотребяват с неправилно разбраната Божия благодат. Всички отстъпници губят ориентир първо в своето съзнание и в разсъдъка си – те все по-малко си дават сметка, че Спасяващият или Даряващият може да отнеме спасението, както наследството. Притчата за лозата и пръчките показва пътя на постепенното умиране: от изсъхването до отрязването и хвърлянето в огъня: „Ако някой не пребъде
да извърши престъпления като прелюбодеяние и убийство на верния воин Урия. Давид стига до прага на пълното отхвърляне от Бога – за времето, през което понася наказанието си. Тогава той се оказва много сходен със Саул, но с тази разлика, че при изобличението на пророк Натан царят идва на себе си и се вижда на края на пропастта, в състояние на духовна смърт. По име той е жив, но всъщност е мъртъв. Затова пише, че съхне, чезне, тлее, като разбит съд е, т.е. вътрешно е в руини, мъртъв е дори в очите на хората (Пс. 31:3-5). Въз основа на този кратък анализ, а също и на скромния опит по душегрижителска работа на автора можем да обобщим фактите за психо-духовното състояние на хората, отстъпили от Бога и стигнали до духовна смърт. СИМПТОМИ НА ДУХОВНАТА СМЪРТ 1. Духовни • Любов към света. Пример за това е Димас, за когото ап. Павел говори във II Тим. 4:10.
• Отричане от Бога, вследствие на което и Бог се отрича от тези хора (II Тим. 2:12). А това означава, че те са лишени от живота в Христос, от духовната светлина, от спасителната благодат (Гал. 5:4). • Живот в духовен мрак и тъмнина, подобно на падналите ангели (Юда 1:6). • Попадат отново под Божия гняв и осъждение (Йоан 3:36). • Пълна загуба на божествения мир, радостта, любовта в сърцето. • Загуба на увереност в спасението, съмнение, неверие (Мат. 13:58). • Упреци, злословие, хули спрямо църковните служители, спрямо своите родители, ако са християни, спрямо църквата. • Тези хора обвиняват всички за своето състояние и оправдават единствено себе си. Възприемат се като жертва подобно на Каин, който убива брат си Авел. • Божият Дух отстъпва от тях. Когато сключват договор с демоничните сили, те стават окултнообременени и обсебени от нечисти духове. Такъв е случаят със Саул: „От Саул отстъпи Господният Дух и зъл дух от Господ го мъчеше“ (I Цар. 16:14). 2. Психически • Униние, дълбока депресия, подозрителност и недоверие към всички и всичко. • Ирационален страх, тревожност, различни неврози, психози, възможни са психопатии и други тежки психически разстройства. • Мисли за самоубийство. 3. Физиологически • Различни болести като наказание от Бога с цел покаяние и промяна в начина на живот. • Обикновено такива хора получават осъждане в телата си според зависимостите и похотите, в които изпадат. Телесните страдания довеждат мнозина от тях до покаяние, но някои още повече се ожесточават. Пример за подобно лошо развитие е цар Седекия (Йер. 52:11).
• Другото страшно наказание е, че потомството на тези хора също е силно поразено. Синовете на цар Седекия са убити пред очите му (Йер. 52:10). Проклятието над отстъпилия християнин в повечето случаи пада и върху неговите наследници. За своето прелюбодеяние с чужда жена цар Давид заплаща с голям позор – синът му Авесалом, подучен от Ахитофел, пред очите на хората влиза да блудства с наложниците на баща си, а дъщеря му Тамар е опозорена от родния си брат по бащина линия. За убийството на Урия Давид заплаща със смъртта на четирима свои синове. Роденият от Вирсавия младенец умира, Амнон умира от ръката на Авесалом, Авесалом загива, след като въстава срещу баща си. Адония се самопровъзгласява за цар и след време загива, станал жертва на собствения си коварен план. По тази причина ап. Павел предупреждава: „Ако онзи, който се е отрекъл от Мойсеевия Закон при двама или трима свидетели, се наказва безмилостно със смърт, колко по-тежко наказание мислите, че ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син и е сметнал за нечиста кръвта на Завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Онзи, Който е казал: „Отмъщението е Мое, Аз ще отплатя“ – казва Господ. И пак: „Господ ще съди Своя народ“. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10:28-31). Отстъпникът променя своя статус – връща се от светлината към тъмнината, от властта на Бога към властта на сатана и чрез корабокрушението във вярата стига до осъждането и смъртта. Ако преди чрез вяра е преминал от смърт към живот, сега, без вяра, се връща от живота към смъртта. „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците“ (Евр. 10:26). В Библията четем не един призив за спиране по пътя на отстъплението: Римл. 8:12-14; Откр. 2:21-23. Апостол
Павел потвърждава, че има шанс и надежда за възстановяване: „Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (II Кор. 7:10). РЕШЕНИЕТО – ВЪЗКРЕСЕНИЕ ДЕЙСТВИЯТА НА ЦЪРКВАТА са свързани с пост и молитва за такъв човек. Пост и молитва от неговите роднини и приятели, а от църквата – отлъчване, предаване на сатана (I Кор. 5:5). ДЕЙСТВИЯТА НА ЧОВЕКА са свързани с осъзнаване на неговото гибелно състояние – духовна смърт. - Да намрази греха, да отиде при свещенослужител и да се изповяда за всичките си престъпления и грехове. - Да съжалява искрено за извършеното и да измолва милост от Бога. - Да стои в пост и молитва възможно най-дълго, докато не усети връщането на мира, покоя и радостта в духа си. Такова е разкаянието на Ахав (III Цар. 21:29). Също на Давид (II Цар. 12:13). Молитвата на Давид е образец на дълбоко прозрение, разкаяние и изповед (Пс. 50:3-7). ДЕЙСТВИЯТА НА БОГА са свързани с възкресяване, което е противоположно на умирането. „Затова е казано: „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). Христос заповядва с власт на Лазар да излезе от гроба. По същия начин Той има власт да възкреси духовно мъртвия и да го възстанови напълно. „Кажи им: „Жив съм Аз – казва Господ Бог. – Не искам Аз смъртта на грешника, а да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате вие, доме Израилев?“. И ти, сине човешки, кажи на синовете на твоя народ: „Праведността няма да спаси праведника в деня на престъплението му и беззаконник няма да пад-
не за беззаконието си в деня, когато се отвърне от беззаконието си, също както и праведник в деня, когато съгреши, не може да остане между живите заради своята праведност“ (Йез. 33:10-12). От опита си в работата с такива хора мога да кажа, че отстъпниците хулят служителите, църквата, конкретни личности, но когато ги попитам: „Имаш ли нещо против Бога?“, мълчат. Бил съм свидетел как умрели духовно хора, живели в блудство и нечистота, спрели за дълги години да се молят и да четат Свещеното Писание, се изцеляват поради молит-
вите на светиите, които подобно на приятелите на паралитика ги спускат през покрива на къщата пред нозете на Иисус. Така Христос проявява милост към умрели духовно хора, тлеещи дълго в духа, душата и тялото си, напълно парализирани. Когато до тях отново се докосне Божията любов, Христос ги възкресява. Те се връщат дори и като членове на църквата, много ревностни за Божието дело. Но ако за такива отстъпници все пак има светлинка в тунела, надежда за възкресение и възвръщане в Тялото Христово, за следващата категория хора, които са похулили Светия Дух, няма никаква надежда. За тях ще разсъждаваме в следващия брой на списанието.
КЪДЕ Е ПРОБЛЕМЪТ?
логическо противоречие, дават не богопротивниците и атеистите, а богословите. Блажени Августин в края на IV в. пише: „Ако Бог беше всеблаг, Той би искал да дава само блага, а ако беше всемогъщ, би могъл да направи всичко, каквото поиска. Но съществува зло. Следователно Бог или не е всеблаг, или не е всемогъщ“. Така в съществуването на злото и страданието Августин вижда противоречие между свойствата, с които хората описват Бога. Дълбоко вярващите мислители от миналото не се страхували да поставят остри въпроси, защото имали духовната сила и търпението да помълчат и да чуят отговора. Те не бързали да обвиняват Бога, да изказват пред Него своите претенции и да Го занимават с проблемите си. Духовното мъжество на тези хора било именно
шест деца, по-малка, ако им обясним каква е причината да се случи така? На емоционално ниво ни е необходимо съчувствие, а не философско обяснение. Приятелите на Йов постъпили много мъдро, когато дошли при страдалеца и мълчали с него цяла седмица. И колко неразумни били, когато отворили уста и започнали да разясняват на Йов причината за неговите страдания, като оправдавали Бога! И все пак, как да отговорим на човека, когато болката утихва и разумът започва да пита: „Защо всичко това се случва на мене?“. Няма нищо странно, че практически всичките милиони страдалци на земята смятат, че страдат несправедливо. Харолд Кушнер, равин в Масачузетс, САЩ, е написал книга, която става бестселър в последните десети-
в това, че те очаквали смирено отговора на своите въпроси. А ние, хората от третото хилядолетие, очакваме ли тези отговори? Но ако бързаме и не искаме да ги чуем, тогава защо питаме? Очевидно коренът на проблема не е в това, да оправдаваме Бога – Той изобщо не се нуждае от нашите оправдания, а в това, че се опитваме да оправдаем своето неверие и презадоволеността си. С други думи, преди да решаваме дилемата „Бог и злото“ на нивото на разума, трябва да разберем защо поставяме този въпрос и ще стане ли болката на Сергей и Теймураз Тотиеви, загубили в бесланската трагедия1
летия и е преведена на много езици по света: „Когато с добрите хора се случват лоши неща“. Това е искрено изследване на проблема за Бога и злото, което Кушнер е преживял в личния си живот. Той разказва как неговият син от най-ранно детство е страдал от прогерия – заболяване, което води до много бързо стареене.
1 През септември 2004 г. в местно училище в Беслан (Северна Осетия) е извършен терористичен акт, при който загиват над 300 души. Б. пр.
Пред очите на бащата момчето оплешивяло и се покрило с бръчки, тялото му остаряло. То починало от старост на четиринадесетгодишна възраст. Кушнер изразява гледната точка на жертвите и описва последователно всички стандартни религиозни обяснения на нашите нещастия. Ако Бог е такъв, какъвто твърдят богословите, защо съществува злото? А ВИЕ КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ ЗА ТОВА? Кушнер решава проблема за противоречието между благостта на Бога и Неговото всемогъщество в полза на благостта и за сметка на всемогъществото. Той стига до извода: „Бог е благо. Но съществуват предели на Неговите възможности. Той не желае ние да страдаме. Гневи се и се огорчава подобно на нас, когато преживяваме нещастия, но не може да направи нищо в това отношение“. Какво тъжно утешение и колко жалка вяра! Други, като Албер Камю, допускат, че ако Бог съществува, е зъл, праща на хората страдания и дори не иска те да се избавят. Всъщност към такъв отговор насочва и Йов, когато мечтае да извика Бога на съд и да Го признае за виновен, тъй като Йов е невинен – това е истината и читателите я знаят от свидетелството на самия Бог (Йов 1:8). На подобен съд Йов би излязъл победител, но има един проблем: Бог е толкова всемогъщ, че няма съдия,
който да застане между Него и Йов и да произнесе справедлива присъда. „Ако става дума за сила, Той е могъщ; ако ли пък – за съд, кой ще ме изправи пред Него?“ (Йов 9:19). Тази гледна точка обаче, че Бог не е благ, но е всемогъщ, в крайна сметка също се оказва несъстоятелна. Когато в края на историята Бог се явява на страдалеца, Йов замлъква не защото се е уплашил от всемогъществото на Бога, а защото е разбрал тайната за ограничеността и безсилието на логическите умозаключения. Логиката като че ли позволява да се предположи и трети вариант за решението на нашия проблем: ако между Божията благост и Божието всемогъщество има неразрешимо
да стигнат онези, които, като виждат злото, отричат, че Бог съществува. Но ако няма абсолютно понятие за добро и зло и абсолютно понятие за справедливост, ние дори нямаме право да поставяме проблема за злото! Нали самото зло обективно не съществува и това, което за мене е зло, за тебе може да е изключително добро. И също така, ако не съществува злото, не съществува и доброто. А това вече е неприятно. Клайв Луис във великолепната си книга „Обикновено християнство“ (издадена на български под заглавието „Отвъд човека“) пише за своята някогашна атеистична аргументация: „Моят довод срещу съществуването на Бога се свеждаше до това, че Вселена-
противоречие под формата на зло, може би Бог изобщо не съществува! Но ако Бог не съществува, не би имало понятие за абсолютна справедливост. Ако Бог не съществува, а всички ние сме резултат от случайния сблъсък на атоми и молекули, тогава понятията за добро и зло са относителни. В хода на продължилата няколко милиона години еволюция ние сякаш просто сме се уговорили да смятаме добротата, любовта, прошката и т.н. за добро, а страданието, болката, предателството и т.н. за зло. И на практика, ако съществува само безстрастна материя, обективно не съществуват нито добро, нито зло. До такъв извод трябва
та ми се струваше прекалено жестока и несправедлива. Но тогава как е дошла в главата ми самата идея за справедливост и несправедливост? Човек няма да нарече дадена линията крива, ако няма представа какво е права линия. С какво съм сравнявал Вселената, когато я наричах несправедлива?... Защото ако Вселената нямаше смисъл, никога не бихме могли да открием това. Точно както, ако в нея нямаше светлина, следователно и същества с очи, никога не бихме осъзнали, че ни заобикаля тъмнина“. И така, третият вариант за решаване на проблема, свързан със злото, е още по-нелогичен и примитивен от първите два.
ТОГАВА ЗАЩО СТРАДАМЕ? Онези, които искат да чуят отговора на този въпрос, трябва да се опитат да разберат какво е за нас, хората, висше добро или благост. Да имам много пари или власт? Да бъда вечно млада красавица или непобедим борец? Да живея без проблеми и бури? Но това е доста скучна перспектива! Друга е представата за щастието, която разкрива Библията. Висшето благо е вечно творящият и безкрайно разнообразният Бог. Той е пълнотата на щастието, любовта, хармонията, мира и всяко благо. Ако не беше такъв, Той не би бил Бог по определение. Следователно да имаш висше благо, означава да бъдеш с Него. И най-голямото зло е да си отлъчен от Бога и Неговата същност, да си разделен с Него. Но за да бъдат в единение с Бога и да се приобщят към свободно съзиждащия Творец, хората трябва да имат възможност да Го отхвърлят, т.е. и самите те да бъдат свободни. Робът не може да живее в дома на Отец. Само Синът, като свободна личност, може да живее там. Послушният робот не е способен да стане част от божествената същност, той е обречен завинаги да бъде слуга. По този начин, когато сътворил хората като висши същества по Своя образ, Бог, Който предназначил за тях, а не за ангелите бъдещата Вселена, не можел да им откаже да бъдат свободни, а свободата винаги носи в себе си потенциална възможност за зло. Именно затова много хора и правителства се боят и не искат свобода – въпреки че тя не съдържа зло, в нея винаги има възможност то да се развие. Но ако отнемеш от свободата възможността да се избере злото, тя ще престане да бъде свобода, точно както и любовта престава да бъде любов, ако й отнемеш възможността за измяна. По този повод Клайв Луис пише: „Бог, разбира се, е знаел какво ще стане, ако хората се възползват от своята свобода неправилно, но очевидно е смятал, че замисленото си струва риска… Ако
Бог смята, че войната във вселената не е прекалено висока цена за свободата на волята, и затова е сътворил свят, в който Неговите създания могат да избират между доброто и злото, а не сцена с марионетки, следователно свободната воля си струва всичко това“. Ето защо, ако някой обвинява Бога в нежелание да спре злото, той трябва да разбере, че в такъв случай на Бога би му се наложило да лиши хората от правото на свободна воля, т.е. от възможността да бъдат хора. Нещо повече, това ще ги лиши от възможността да бъдат в единение с Бога – да станат не роби, а Божи синове. С други думи, ако спре злото, Бог би извършил най-голямо зло на онези, които обича, като ги направи послушни кукли или бездушни винтчета във величествения механизъм на Вселената. Бихте ли искали да бъдете лишени от правото на свободен избор и постъпки и с такава цена да се спре злото?
Ще настъпи друг етап, когато това противоречие вече няма да съществува, защото няма да има зло! Винаги ли обаче това зло формира положително личността? Нещо повече, изглежда неоспоримо, че злото по-скоро унищожава хората, отколкото ги изгражда. Тогава не е ли трябвало Бог поне малко да ограничи или да намали злото, след като не иска съвсем да го премахне? Много често степента на страданието превишава разумните, както ние ги определяме, граници и ни е трудно да разберем смисъла на доста от страданията. Именно безсмисленото зло е един от най-болните въпроси на нашето време. Но ако Бог би ограничил злото изключително до „небезсмисленото“,
не оправдава Юда. Той прави своя личен избор. Луис пише: „Злият човек обижда ближния си, като участва по този начин в злото самò по себе си, но Бог използва делата му без неговата воля и съгласие, за да породи ново добро. И така, добрият служи на Бога като син, злият – като оръдие. Каквото и да правите, Бог води всичко към добро, но за вас далече не е безразлично кои сте за Него – Юда или Йоан“. Явно злото и страданията не могат да бъдат обяснени докрай. Това не е проблем, а тайна, която ще се открие във вечността. Но нашата утеха е Иисус Христос, Който е доказал Своята власт над злото и смъртта, и когато ни питат: „Къде е вашият Бог?“, можем смело да отговорим: „Той е там, къ-
нямаше ли така да ограничи и свободния избор на човека? Всяко външно ограничение е загуба на свобода, въпреки че свободата винаги има ограничения, но те са вътре в самата личност, а не във външните забрани. Така разсъжденията за проблема със злото, които водят до разсъждения за свободата, стигат до един напълно практически извод: всеки от нас има свободата да направи личен избор и той го прави дори тогава, когато му се струва, че няма право на избор и всичко е предопределено от горе. Злото, което извършил Юда, като предал Христос, довело до изкуплението на човешкия род, но това
дето са болката и страданието“. Той е бил в Първо училище в град Беслан, в залата, препълнена с деца. Бил е сред онези, които терористите разстрелвали от упор. Той е плакал заедно с всички плачещи, защото нашият Бог е страдащ Бог. Той казва, че ще бъде с нас до свършека на света (Мат. 28:20) и че „онова, което хората са сторили на един от Неговите най-малки братя“, на Него са сторили (Мат. 25:40).
ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА? Защо изобщо живеят хората? Само за да радват с присъствието си мълчаливите звезди и да наторяват земята след смъртта си? Писанието еднозначно показва финала на човешката история не в образите на Страшния съд и вселенския пожар, а в картините на небесния Йерусалим, който е Църквата, Невестата на Агнеца (Откр. 21:9-27). За да формира Църквата, която е Христово Тяло, единосъщно с Христос, и се състои от хора, избрали осъзнато Бога и преминали през горнилото на изпитанията, Бог допуска страданията. Той може да ги премахне – всъщност сам иска това и ще го направи! Нашият проблем е, че настояваме то да се случи тук и сега. Но ако парадоксът между всемогъществото на Бога и Неговата всеблагост не се разглежда в настоящия момент, а от перспективата на вечността, ще се окаже, че той е съществувал само в определен етап от човешката история.
15 15. АДЪТ
Като християнин съм убеден, че има не само небе, а и ад. Основание за това ми дават Библията и в частност думите на Христос, че има място, „където червеят не умира и огънят не угасва“ (Марк 9:46). Някой ми каза, че мрази мисълта за ада. И аз не я обичам. Не обичам още и греха, убийството, кражбата, разврата, злото. Но не мога да ги обявя за несъществуващи. Така е и с ада. Неприятностите не се премахват, като си затворим очите за тях. Ако имаме известно разбиране за тях, ние се въоръжаваме. Големите презокеански кораби разполагат с удобни каюти за пътниците си. Във всяка има спасителни пояси с упътване как се използват, в случай че корабът започне да потъва, защото не съществува кораб, който не е възможно да потъне. Това беше осъзнато особено ясно през 1912 г. при потъването на кораба, носещ богохулното име „Титаник“.
>>
Продължение от брой 3/2019
Адът е мястото, където престъпници, отхвърлили спасението чрез Христос, получават справедливо наказание. В тази насока съвестта върши предварителна работа. В ада не се чувства Божията любов, а само следствията от греха. Данте си представя, че над входа на ада пише: „Надежда всяка тука оставете“. Има ад, защото злото и доброто трябва да се разделят. На земята те се развиват заедно както житото и бурените на нивата. После житото се прибира в житници, а плевелите се изгарят. Има вечни закони, които не могат да се нарушават безнаказано. В един голям град боклукчиите стачкували. По улиците се натрупали купища смет. Навъдили се плъхове. Движението било затруднено. Накрая се наложило основно почистване. Така става и с натрупания грях. Той трябва да се разчисти. Едно дете попитало баща си: – Татко, вярно ли е, че грешниците в ада горят в запален катран? – Вярно е.
– Но има толкова много лоши, откъде се взема толкова катран? – Всеки си носи своя катран, сине – това е собственото му наказание. Срещал съм хора, които уж на шега си признават, че са за ада, а не за небето. Защото чистият, божествен живот не ги привлича. В стара приказка се разказва: „Един гълъб бил на небето и като се върнал, горял от желание да разкаже за видяното там. Сред едно блато видял как жерав дебне своята жертва. Гълъбът се приближил и споделил с него за чудните красоти на небето, за прекрасната музика и бисерните здания там. – Ако искаш, готов съм да те заведа на небето – предложил гълъбът. Жеравът помислил и отговорил: – Има ли там змии, жаби и гущери? – Не видях – казал гълъбът. – Такова небе не ми трябва! – отсякъл жеравът. Трябва да подчертая, че душите в ада са изкупени. И за тях Господ Иисус е пролял кръвта Си. Хората погиват не
защото са грешни, а защото отхвърлят спасението, което Бог им предлага чрез вяра в Христос.
16
16. ПОКАЯНИЕТО
Много хора не разбират същността на думата „покаяние“. Мнозина отхвърлят Иисус, защото Той говори за вина, грях и покаяние. Тертулиан смята, че е роден с единствената цел да се покае. Грехът трябва да погине, в противен случай душата ще погине. Не казвайте, че покаянието е трудно. Ценните неща заслужават усилия. Нали човек копае за злато в рудника, макар при това да се поти? По-добре да отидем трудно на небето, отколкото с лекота в ада. Библията въздейства върху нашата душа подобно на огледало, което ни показва, че да се греши, не е морален проблем или религиозен недостатък, а катастрофа за нашия живот. Онзи, който успее да прозре тази истина, се изпълва с ликуваща радост, когато чрез покаяние се отвърне от грешния път. „Блажени са онези, чиито беззакония са простени и чиито грехове са покрити; блажен е онзи човек, на когото Господ няма да вмени грях“ (Римл. 4:7-8). Християнството започва с това – да допуснем Христос да влезе в живота ни. Ето защо Иисус заявява: „Казвам ви, че така на небесата ще има повече радост за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лука 15:7). Покаянието, преосмислянето на живота и обръщането към Бога са основите на вярата. Те винаги са свързани с радост, когато се решим да тръгнем по този път. Тогава ни очаква любовта на небесния Отец: „Когато беше още далече, го видя баща му и му домиля; и като се втурна, хвърли се на врата му и го целуваше“ (Лука 15:20). Покаянието е дело на Светия Дух, а не на изкуството на човека да убеждава. Ние не можем да променим никого, единствено Бог може. Само Той има такава сила над нас и може да ни помогне да се откажем от дребните неща, в които здраво сме се вкопчили. „Обърни ме и ще се обърна“ (Йер. 31:18). Обръщането
към Бога е уникално събитие, различно за всеки човек, защото Бог вижда мотивите на сърцето ни. Когато Иисус започва да проповядва, Той призовава към покаяние: „Покайте се, защото наближи Небесното царство“ (Мат. 4:17). В едно стихотворение се говори за покаянието. Нечия човешка душа иска да влезе в рая, но ангелът, който пази вратата, й обяснява, че ще я пуснат само ако донесе най-скъпия дар. Всички земни съкровища обаче са нищо за Бога. Душата тръгва да търси този дар. Тя отива на бойното поле и вижда герой, пролял кръвта си за свободата на отечеството. Взема последната капка кръв и я носи. Ангелът отвръща, че храбростта е наистина много скъпа, но дарът за влизане в рая трябва да бъде още по-скъп. В Африка бушува чума. Масово умират заразе-
покаяние. Тя ликува. Бърза да занесе в рая най-ценното. Естественият човек е враг на Бога. Животът му е в противоречие с Божията воля. Чрез покаянието той се обръща към Бога. Започва нов живот. Покаянието е родилното преживяване на новия човек в Иисус. Сега той обича Бога. От духовната слепота на греха преминава в сферата на Божията благодат и в духовната свобода на истинското служение. За да разберем какво е покаяние, трябва да разберем какво е грях. За да разберем какво е грях, трябва да разберем какво е Бог. За да разберем какво е Бог, трябва да отидем при Него. За да отидем при Него, трябва да се покаем. Много важно е това: Бог обича грешника, но мрази греха. Грешникът обича греха и мрази Бога. Покаянието не е плач. Много
ни от тази страшна болест. Един младеж, изоставен от домашните си, лежи на скромен одър. Неговата любеща го годеница не се бои от болестта и се грижи за него. Тя иска да умре с него. Двамата издъхват прегърнати. Душата отнася последния им стон нагоре. Но дарът трябва да бъде още по-свят, твърди ангелът. Опечалена, душата продължава да обикаля земята. Вижда един младеж, паднал на колене, да се моли. Недалече от него стои груб мъж, закоравял в престъпления. Сърцето му се топи, като чува молитвата на младежа. Съкрушен, той се кае искрено. От очите на грешника бликат сълзи на покаяние. Той коленичи. Двамата с младежа се молят заедно. А на небето гръмват арфите на ликуващите, радостни ангели: още един човек е приел опрощение. Душата разбира – това е най-скъпият дар: сълзите на искреното
пъти то е придружено от плач, но самият плач не е покаяние. Покаянието не е убеждение, че сме грешни. Мнозина знаят добре, че са грешници, но не се каят. Дори се хвалят с греха си. Покаянието не е съжаление за извършено зло. И Юда съжалява, че е предал Учителя си, но не се покайва. Покаянието е промяна на мисленето. То е нов светоглед, различен от досегашния. Каещият се е ужасен, изплашен, отвратен от живота си. Разбира колко грешно е било поведението му и усърдно желае да започне нов, богоугоден живот. Един пияница убил жена си. Пред съда плакал, разкайвал се и молил да не го щадят. Това е покаяние. Който се покайва, признава греха си и скърби, че живее далече от Бога, изпитва отвращение от греха. Покаянието е пълна капиту-
лация пред Бога. То е готовност за приемане на Неговата прошка. Покаянието е и наше, човешко дело. Ние се приближаваме до Бога. Признаваме греха си. Виждаме, че не можем да си помогнем сами. Това съкрушава нашата естествена гордост. Светият Дух отговаря, като ни дава ново сърце, което обича Бога и мрази греха. Божият Дух ни вдъхва желание да угаждаме не на себе си или на хората, а на Бога. Любовта се насочва не към аз-а и греха, а към Бога и ближния. Така Светият Дух ражда новия човек в нас. Духовното новорождение е дар. Да вярваш усърдно в Христос и да си новороден, е едно и също. Да не вярваш в Иисус и да си духовно мъртъв, е едно и също. При новорождението Светият Дух създава новия човек и ние ставаме Божи чеда. Това се случва по наша воля и молба.
Който е роден само веднъж, умира два пъти – телесно и духовно. Който е роден два пъти, умира само веднъж – телесно. Новият човек в Христос има тайнствено начало, развива се спокойно, бори се уверено против злото и има радостен земен край. Господ Иисус Христос все още е Спасител. Като отхвърляме греха, ние съдим себе си. А който съди себе си, спестява Божия съд. Големият английски проповедник Чарлс Спърджън свидетелства: „С готовност признавам, че днес изпитвам много по-голяма скръб по отношение на греха, отколкото когато преди 30 години дойдох при Спасителя. Сега ненавиждам греха по-силно, отколкото тогава, когато се покаях. Съществуват някои неща, за които тогава не знаех, че са грях, но сега знам. Днес имам по-остро усещане за греховността на моето собствено сърце,
отколкото когато за първи път дойдох при Христос. Затова скръбта, породена от собствената ни греховност, е един непрестанен дъжд, едно ръмене, което за истински спасения човек продължава цял живот... Вярващият винаги е изпълнен с тъга заради греха и не престава да скърби, докато у него не изчезне всеки грях“. След покаянието си блажени Августин чува един вътрешен глас, който му нашепва: „Не бързай да оставяш греха. Има още време...“. Господ Иисус е прикован на кръста между двама разбойници. Единият се покайва и е спасен. Другият се закоравява и погива. Това показва разделението на човечеството на две групи: каещи се грешници и закоравели грешници. Между тях се издига Богочовекът. Всеки земен жител участва в разпятието на Господ Иисус Христос. И Вие, драги читателю, също. Но как? Като каещ се грешник ли? Нека приемем Спасителя с радост в сърцето си. Покаянието е първата крачка, която правим във вярата. Това е само началото. Колкото и да е важна тази първа крачка, решаващи са останалите: устояването във вярата, постоянната връзка с Бога, израстването в Божията любов, в четенето и послушанието на Словото, пребъдването в Христос. Чудни неща ни носи великолепието на християнството и когато не само ги
знаем, но и ги живеем с цялото си сърце, вътрешният ни човек ликува, тържествува неизразимо и небето се радва. Докато Бог още ни дава благодатно време, нека не пропускаме този чуден дар – покаянието. „Божията благодат да те води към покаяние“ (Римл. 2:4).
17 17. ВЯРАТА
Какво представлява вярата? Според някои тя е сърдечно общуване с Бога. Според други е израз на твърдо упование в Бога, увереност в Неговата блага воля и абсолютна власт. В Посланието към евреите 11 глава е дадено класическо определение за вярата. Според найточния превод този текст буквално гласи: „Вярата е нотариалният акт за онези неща, за които се надяваме“. Когато купя килограм домати, не ми дават нотариален акт. Но не и когато купя къща, земя, кола. А невидимите духовни ценности са най-скъпи. За тях е необходим нотариален акт. Вярата е такова нещо. В нейния нотариален акт е отбелязано, че Бог обича грешника, мрази греха, грижи се за нас и всичко съдейства за наше добро, ако обичаме Бога. През 325 г. сл. Хр. в Никея се състоял Първият вселенски събор. В него взели участие всички видни църковни дейци, оцелели през страшните гонения. Този събор изработил Апостолския символ на вярата, който се приема днес от всички християни. В съкратен вид той гласи: „Вярвам във всемогъщия Бог Отец, Твореца на небето и земята, и в Иисус Христос, Неговия единороден Син и наш Господ, Който е заченат от Светия Дух, роден е от Дева Мария, пострадал е под властта на Понтий Пилат, разпънат е, умрял е и е погребан. В третия ден е възкръснал от мъртвите, възнесъл се е на небето и е седнал отдясно на Бог Отец, откъдето ще дойде да съживи живите и мъртвите. Вярвам в Светия Дух, в святата вселенска Църква, в общуването на светиите, в прощаването на греховете, във възкресението на тялото и във вечния живот. Амин“. Преди време имах среща с един атеист. Уверих го, че макар да е атеист, и той
не може без вяра. Човекът категорично отхвърли това и заяви, че признава само доказуемото. – Все пак, не можете без вяра – отговорих му аз. – Например, ако се разболеете, викате лекар. Той ви преглежда. Не казва нищо, пише рецепта. Вие не знаете латински, плюс това почеркът му е много нечетлив. В аптеката не казвате нищо, само подавате рецептата. Аптекарката ви дава лекарството. Тя не ви обяснява какво е то, само ви упътва как да го приемате. Вие взимате лекарството, без да знаете дали лекарят ви е поставил правилно диагнозата, дали ви е дал най-подходящото лекарство, дали аптекарката не е сгрешила и не ви е дала отрова. И все пак взимате лекарството. Защо? Качвате се в автобуса. С това предавате живота си на непознато лице. Кой е шофьорът? Има ли право да шофира? Дали не е пиян? Дали няма да получи сърдечна криза по пътя? Не знаете, но все пак си седите спокойно. А нещо за спътниците си знаете ли? Дали между тях няма терористи? Вие сте спокоен, защото вярвате, че всичко ще бъде наред. Без вяра животът би бил ад. Има хора добродушни, бих казал наивни. Мислят, че вярата в Бога е била полезна само в миналото. Днес, в нашето време на научни и технически постижения, тя е само за музеите. Но колко неща от миналото са необходими и днес? Кой би могъл да твърди, че слънцето е остаряло? Или че при днешната цивилизация не ни е нужен старият въздух? А какво да кажем за духовните нужди? Културата премахва ли злото? Науката премахва ли ядрената заплаха? Аз съм християнин, защото Господ Иисус е моят личен Спасител и Той може да ми даде нужните сили да преодолея всички изпитания. Уповавам се на Него и имам мир с Бога. За всичко останало съм спокоен при всякакви обстоятелства, защото Бог властва над небето и земята. Едно момиченце се върнало от неделното училище. Баща му го попитал за какво са говорили. – За вярата – казало то. – Какво е вярата? – попитал бащата. Детето замълчало. Тогава татко му го качил на един висок шкаф и му казал да скочи долу. То се колебаело, но накрая се хвърлило в обятията на баща си.
– Ето, това е вярата – обяснил той. – Така ние се хвърляме в обятията на Бога. Знаем, че Той няма да ни остави да погинем. Вярата съдържа знание. То идва от слушането. Бог ни обича и е изпратил Своя Син, за да умре за нас и да стане наш Спасител. В основата на вярата лежи любовта. Детето вярва на родителите си, защото знае, че го обичат. Господ Иисус създава свята Църква. Той знае за голямата ненавист, която тя ще срещне през вековете, и я въоръжава. Но не с рога или силни зъби, не с мощни оръжия, а с вяра. Затова ап. Йоан казва, че нашата вяра е победила света.
Вярата е поглед към бъдещето. Убеден съм, че когато се разруши нашата земна хижа, ще имаме при Бога дом – неръкотворен, вечен. Ние, християните, очакваме светло бъдеще. Идва нов свят, в който царуват правдата и любовта. За видимите неща имаме сетива. За невидимите, за небесните блага имаме вяра. Не е възможно да разберем напълно и да изразим същината на вярата. Приемаме я като небесен дар. А този дар може да се приеме, но може и да се отхвърли.
>>
Продължава в следващия брой
3. Мога да бъда уверен, че съм спасен, защото обичам Божите деца.
спасение. Ето какво четем в Божието слово: „Който вярва в Божия Син, има свидетелството у себе си“ (I Йоан 5:10). „Самият Дух свидетелства на нашия дух, че сме Божи чеда“ (Римл. 8:16). „Който
О
т онази удивителна нощ, когато тъмничният стражар извикал към Павел и Сила: „Какво трябва да направя, за да се спася?“ (Деян. 16:30), милиони хора задават този въпрос. Явно мнозина християни са изпълнени със съмнения и страхове за своето лично отношение към Бога и спасението. Но това не трябва да е така, защото в Словото Си Бог ни е дал множество доказателства за нашето спасение. Обърнете внимание на следните доказателства за спасението на всеки, който е способен да потвърди това в живота си:
1. Мога да имам увереност, че съм спасен, чрез свидетелството на Божия Дух за моето новораждане. Бог изисква да се покая, да оставя греховете си, да се обърна към Него с цялото си сърце, да повярвам в Христос като мой Спасител и да изповядвам вярата си пред другите. Така всъщност приемам делото на Христос за моето
пази заповедите Му, пребъдва в Него и Той – в него. А че Той пребъдва в нас, узнаваме по духа, който ни е дал“ (I Йоан 3:24). Това вътрешно свидетелство е особено откровение от горе, то е над всички чувства!
2. Мога да имам сигурност, че съм спасен, заради свидетелството на Божието слово. „Ако с устата си изповядваш Господ Иисус и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение“ (Римл. 10:9-10). „Който вярва в Сина, има вечен живот“ (Йоан 3:36). „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, има вечен живот“ (Йоан 6:47). „Това писах до вас, вярващите в името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот, и да вярвате в името на Божия Син“ (I Йоан 5:13). Колко недвусмислени са свидетелствата за спасението ми в Божието слово!
„Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брат си, пребъдва в смърт“ (I Йоан 3:14). „Възлюбени, нека се обичаме един друг, защото любовта е от Бога и всеки, който обича, е роден от Бога и познава Бога“ (I Йоан 4:7). Такива са свидетелствата на Йоан – апостола на любовта! В неновороденото сърце няма любов към Божия народ, докато в сърцето на вярващия има гореща любов към неговите братя и сестри.
4. Знам, че съм спасен, защото имам желание да изпълнявам Божите заповеди.
Грешниците не обичат Божите заповеди и ако някой ги спазва, то е, защото е принуден да го прави заради изискването на Закона. Божите деца изпълняват заповедите на Бога с любов, радост и благоговение пред Христос. „По това разбираме, че сме Го познали, ако пазим Неговите заповеди. Който казва: „Познах Го“, а не спазва заповедите Му, е лъжец и истината не е у него; а който спазва словото Му, у него наистина Божията любов е съвършена: по това разбираме, че сме в Него“ (I Йоан 2:3-5).
5. Знам, че съм спасен, защото целият ми живот се промени. „Който е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (II Кор. 5:17). „Знайте и това, че всеки, който върши правда, е роден от Него“ (I Йоан 2:29). Чрез такава увереност в спасението в сърцето на вярващия се установява дълбок и постоянен мир.
>> ПРОДЪЛЖАВА ОТ С. 17 Опитах се да й кажа, че може би това нейно високомерие пречи на Господ да действа в тяхната група. И я посъветвах да поговори с Господ насаме с друга нагласа: „Усещам в нашата библейска група някаква вялост. Сигурно аз съм виновна за това. Искам да направя всичко, което зависи от мене, за да насърча моите братя и сестри да служат по-ревностно на Христос“. Твърдения като: „Получих това от Господ“ или „Така пише в Библията“ не бива да се използват с цел да се предпазим от възможното несъгласие на събеседника си. Дори ако по някакъв въпрос съм права, такова доминантно
и войнстващо поведение, с удари с юмрук по масата веднага ме лишава от всяко право на участие при вземането на решенията. Иисус говори истината, но не принуждава никого да приеме тази истина. Той оставя хората да решат сами, като има ясното съзнание, че това решение ще бъде с последствия за вечността. Христос не използва думите: „Писано е…“ като аргумент, за да накара опонента Си да замълчи. В подобна упоритост Той не вижда никакви предимства. Ако един християнин ми каже: „Господ ми откри, че трябва да пожертвам за определена мисия голяма сума пари“, ще му повярвам. Но ако ми каже: „Господ ми откри, че моят началник върши всичко погрешно“, поскоро ще го заподозра в опит за злостна манипулация или шантаж.
7. Той може да мълчи и да бъде сдържан. Хората невинаги се интересуват от нашето мнение и невинаги нашата гледна точка е полезна. „При многото говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен“ (Пр. 10:19). „Сърцето на праведния обмисля отговора, а устата на нечестивите изригват зло“ (Пр. 15:28). „Който пази устата си и езика си, пази душата си от беди“ (Пр. 21:23). Божието слово, „пълно с благодат и истина“ (Йоан 1:14), става плът в Иисус Христос, възвестява прошка на греховете, заповядва на вятъра и бурята да утихнат, утешава скърбящите, възстановява болните и сломените духом, проповядва истината, изразява Божието сърце с думи, разбираеми и за малко дете. Като Господ на нашия живот, Христос живее в нас. Той е „упованието на славата“ (Кол. 1:27) и така продължава Своето дело на тази земя. А то започва от нашите думи!
1.Название на Ханаан, което произлиза от обещанието на Бога към Авраам, че неговите потомци ще живеят в тази земя (Бит. 12 гл.) 13.Арамейски израз, употребен в гръцкия текст на I Кор. 16:22, който означава: „Господ наш идва“ 14.Държава в Близкия изток 15.Езическо божество, кумир 16.Нехармонично звучене на музикални тонове 18.Потомци на Левий, служители в храма 20.Град на изток от р. Йордан, където Давид разбива цар Адарезер (II Цар. 10:16 и сл.) 21.Село в община Несебър 22.Стара мярка за тежина 23.Ехо, отзвук 25.Град в Едом, на 40 км югоизточно от Мъртво море (Ам. 1:12)
1.Дял от богословието, свързан с проповядването 2.Овощно дърво от семейство Розоцветни, от което бил направен Аароновият жезъл (Числ. 17:8) 3.Първият цар на Северното царство Израил със столица Самария (ок. 931 – 910 г. пр. Хр.) 4.Столицата на Естония 5.Инициалите на бивша световна организация 6.Изкуствено прокопани канали за напояване 7.Град в република Чад, административен център на провинция 8.Клас членестоноги безгръбначни (Лев. 11:23) 9.Законник, който придружава Аполос в мисия (Тит 3:13) 10.Брат на Халев, чиито потомци населяват южните части на Юда (I Лет. 2:42) 11.Немски писател (1875 – 1955), известен с романите си „Буденброкови“ и „Вълшебната планина“ 12.Съвременен християнски писател, автор на „Изумителна благодат“ (изд.„Нов човек“, 2004 г.) 17.Френски историк (1849 – 1928) 19.Вярваща от Йопия, известна с благодеянията си и върната към живот след молитва на ап. Павел (Деян. 9 гл.) 22.Цилиндрично тяло, което е част от механизъм 24.Военна команда за обръщане на 180 градуса 26.Тежък и лесно топим
27.Одоламец, приятел на Юда (Бит. 38:1 и сл.) 29.Син на Авраам и Агар, родоначалник на арабските племена 32.Гризач, подобен на мишка, преносител на редица опасни болести 33.Модел руски самолети 34.Главният град в една държава 37.Анимационен филм на Стоян Дуков 38.Телефонен повик 40.Град, превзет от Асирия (IV Цар. 18:34) 41.Плани-
на от веригата Антиливан, откъдето извира р. Йордан (Вт. 3:8-9) 43.Стихотворение за възхвала 45.Моавски град (Ис. 15:5) 47.Исполински род от Моав (Вт. 2:10) 49.Название на категория първокласни хотели 51.Палто до коленете с два реда копчета 52.Опера от Верди със сюжет от историята на Древен Египет.
метал (Йер. 6:29) 28.Израилтянин, който след победата над Йерихон взема от обреченото на Господ и е наказан сурово (Иис. Нав. 7 гл.) 30.Опера от Рихард Щраус по името на дъщерята на Иродиада 31.Първенец, човек, изтъкнат в своята област 32.Голяма река в Южна Америка 35.Бавно и широко темпо в музиката 36.Паричната стойност на една стока 39.Пророк по времето на царете Аса и
Ахаз (II Лет. 15:8; 28:9) 42.Клас мекотели, живеещи в черупки 44.„Приятел“ на френски 46.Хоризонтална подземна минна галерия, която няма непосредствен изход на земята 47.Голямо солено езеро в Южна Австралия 48.Река в Европа, приток на Дунав 50.Нота.