ASHES TO ASHES, DUST TO DUST
Възможността да си представим
по-добро бъдеще и среда около нас все
повече звучи като празен ход,
непрактично упражнение. През
последните години разговорите за
“устойчивост” на света неусетно
преминаха към това дали изобщо можем
да сме устойчиви на бъдещето като хора.
Може ли градът освен проблеми да
предложи и решения, да балансира
икономиката и екологията, динамиката и
спокойствието, традицията и
иновацията? Става все по-трудно да се
намери баланс.
Автентичните граждански реакции
понякога са барометър за това какво е
ценно около нас: в края на януари
инвестиционни планове се промениха за
броени дни, след като сградата на студио
“Балкантон” – днес по-известна и
използвана като репетиционна и твърде
възможно най-голямата такава у нас –
беше спасена след протести, действия на
жители на “Лагера” и бърза кметска
намеса. В този случай се преплитат
няколко теми: желанието миналото да
бъде преработено в нещо полезно на
настоящето, процес, който тук се е
случил естествено; фактът, че една сграда
без архитектурна стойност може да се
окаже недвижима културна ценност
заради асоциациите с нея, но и острата
реакция към презастрояването на
квартала.
Случаят с “Балкантон” не беше
единственият повод, който ни провокира
да проверим как темите за архитектурата и градската среда изглеждат през 2025 г. Неотдавна излезе обемната книга Kicked a Building Lately? на арх. Анета Василева. В нея Василева
В световен план все повече събития ни
карат да си зададем въпроса до каква степен домът е все още крепост. Инфраструктурни проблеми дадоха залп на впечатляващите по размера си протести в Сърбия, започнали след срутването на покрива на железопътната гара в Нови Сад през ноември миналата година (шестнадесетата жертва на инцидента почина на 21 март), а протестите сами по себе си са свързани и с по-широката тема за некачествените строежи, корупцията и липсата на реформи. Теми, които сега са актуални и около разрастналия се по време на
концерт пожар в град Кочани в Северна Македония, чиито фатални последици донесоха ехо от трагедиите в Букурещ през 2015 г. и София през 2001 г.
Понякога тези теми директно сблъскват ценности, утопични и антиутопични идеи. Пожарите в Лос Анджелис провокираха много реакции около това до каква степен трябва да се прекроят мерките за
безопасност в близко бъдеще при толкова огромна загуба на жилища, история, природа. Мечтите за бъдещето могат да имат и подчертано злокобен характер: сред събитията, които
повдигнаха веждите на навярно всеки, беше пускането на AI-генерирано видео от Белия дом, в което разрушенията в Газа са представени като потенциален път към изграждането на нова “ривиера”. И това са
на природните стихии, умиротворяването им носи добра реколта и благоденствие.
В творческия екип се включва и
дигиталният артист Ивелина Иванова с
постапокалиптичен сценарий за бъдещето, разгледан в интерактивна инсталация-игра на стар деветдесетарски компютър. А Кай
Щайнстресeр (Kai Steinsträßer), който е все
още студент, изгражда визуалната комуникация на “Псевдоприрода”.
Каталогът на изложбата, озаглавен “Радикални рецепти за по-добър климат“, е стойностният завет на проекта. Той събира
колекция от “рецепти” от еколози, учени, дизайнери, политици и други експерти по
темата за връзката между човек, природа и технологии. Същевременно за периода на изложбата всеки е поканен да даде своя “рецепта” в специално подготвена апликация. Накрая с помощта на обучен ИИ всички идеи ще бъдат обработени и
Извън сетивното
инсталацията поставя посетителите пред поемането на отговорност и осъзнаването на собствената си роля в режисирането на природата на бъдещето.
“Аз не съм много добър архитект”, смята Ясен Марков. “Всъщност продавам цветя и подаръци и имам бар в Мюнхен и Щутгарт.” През своята кариера, обхващаща повече от 15 години, Ясен Марков е преминал през различни професионални предизвикателства и архитектурни типологии. Познат с псевдонима ТЕХНОБЕТОН, той се изявява като архитект, дизайнер и музикант. Привидната лекота, с която споделя как изключително бързо е развил концепцията на “Псевдоприрода”, е показателна за гъвкавостта на мисленето му и за свободата в интерпретацията на архитектурата като дисциплина.
Отражение вместо решение
От 1980 г. насам Венецианското
архитектурно биенале е платформа за
експериментален прочит на глобалните динамики. Събитието еволюира логично
като отражение на своето време – от
показна и суетна архитектура през търсене
на дълбочина и етика до чоплене в
откритите рани на човечеството като
колонизация, неравенства, бедност и
екологична криза. Темата на всяко издание
се определя от поканен куратор. Биеналето
е със силен международен характер и
въпреки домакинството на Италия
повечето куратори не са били с италиански
Сред тях са имена
Ясен Марков. Фотограф: Стефани Съботинова Маркова
събитието не
да улови сложните
процеси на застроената среда, които
отнемат десетилетия. Затова Биеналето е по-скоро отражение, отколкото въплъщение на решения.
Колкото и да са на място подобни
критични наблюдения, статистиките са
възходящи и всяко издание привлича все повече участници и посетители. През 2025 г. градът посреща 66 национални участия с над 750 специалисти. Сред тях има 4 нови национални участнициАзербайджан,
“Псевдоприрода” 2025, концептуално изображение
Изкуствена. Колективна.“ Рати изглежда по-заинтересован от технологиите и интелекта като мултидисциплинарен феномен, както и от интелигентността
като ресурс – не само технологичен, но и социален, природен и колективен.
Затова концепцията на Ясен Марков се
вписва уместно. При това с две екстри –ясно разбираеми послания и висока
атрактивност. Последната не е за
подценяване при смазващото количество
съдържание, през което посетителите преминават в рамките на броени дни.
Самочувствието при замаха му на
действие на локално и международно
ниво зарежда това важно национално участие с изненадващо обаятелна и умно
конструирана идея, която комуникира на глобално разбираем език. “Целта е да въвлечем повече хора. Не да останем в
интелектуално.
както
автобуса,“ казва Ясен Марков.
“Псевдоприрода” утвърждава по-активното присъствие на България на форума. Двете последователни участия в Биеналето, през 2023 и сега през 2025 г., с предходно участие само през 2008 г., са достоен
пример за адекватно развитие на националното представяне в правилната посока.
Третото национално участие е
продължение на предходното, също така добре помислено и великолепно
изпълнено от POV Architects (“Образованието. От мрак към светлина”, 2023). Това е безспорен успех за всички, които полагат усилия България да е там, където например Северна Македония, Косово и Албания присъстват
Повече на @bulgarian.pavilion и @pseudonature.ai в Instagram.
“Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция” на
Василева съвсем не се ограничава
до темите за архитектурата, критиката и
дигиталната революция.
В близо 400 страници тези теми са разгледани като интегрална част от съвременността, основа на социалните и
въпроси, които
си текстове, с
на графичния
на Виктория Стайкова и Христо Христов. Или както казва Йордан Ефтимов в предговора: “Това е корабен дневник, който има място не само за сушата на хоризонта, но и за диваците, които я обитават, а и за бунтовете по пътя.” Василева е позната с дългогодишната си работа с WhAT Association (2007–2021), фондация “Ново архитектурно наследство”, ориентирана към проучване, популяризиране
Хъкстабъл с текстовете ѝ за New York Times
в периода 1971–1976 г. Тази препратка е и
един от тематичните мостовете, които
Василева изгражда в книгата: едновременно синтез на световните
в български
контекст. В книгата е цитиран и друг важен
глас, Уейн Атоу, който казва, че “Финалната цел на архитектурния критик трябва да
бъде бъдещето, а не миналото” и че “Най-големият проблем на критика би бил, ако от текстовете му няма последствие”.
Дискусията “Критика и култура” в
театралната зала на Софийския
университет беше финалното събитие от
поредицата от разговори, които последваха появата на книгата. В него
участваха Анета Василева, Ана Благова (от
подкаста “Градски детектив” и част от
екипа на Културния център на СУ),
социоложката Мила Минева от Център за
либерални стратегии и преподавателка в
катедра Социология на СУ „Св. Климент
Охридски“, Светослав Тодоров (”ВИЖ!”).
Модератор беше Николай Колев (продуцент в БНТ, преподавател в НБУ).
Публикуваме малък откъс от нея.
АРХИТЕКТУРА.BG:
КАК СЕ ПРОМЕНЯ ПИСАНЕТО
И ГОВОРЕНЕТО
Анета Василева: Когато слагаме архитектурата и архитектурната критика в публичното, ми се иска да извадя напред ролята на архитектурата и като критик, не просто като производител на пространства. Всеки път, когато сравняваме
граждански ангажимент да
настояваме публичните пространства да бъдат включващи, да знаем кога материалната инфраструктура скрито
изключва определени социални групи. Често спорим със студентите дали молът е публично пространство – те казват, че е, а всъщност е охранявано пространство, което не допуска някои практики, въпреки че в някои градове в САЩ той е място за
протести, тъй като няма други възможности. Включващото пространство дава възможност за дебат. А е важно да си припомним смисъла на дебата. Онлайн
животът изключително ни затваря в свят, в който всички мислят като нас, дебатът ни
кара да срещнем тези, които
размяна на
онлайн, все повече имаме предвид сблъсък на конфликтни
между 2007–2017 г. и е интересно как
понякога добре аргументиран коментар или пост през 2008–2009 г. – през 2025 г., след навлизането на социалните мрежи, звучи като издържана критика. Не мисля, че някой си е давал сметка за това тогава и сега се получава някак забавно преобръщане на стандартите. В това отношение може да намерим паралел в писането за горе-долу всички изкуства, намирам много общо с начина, по който коментирането на кино и музика онлайн се е развило, например въпреки
Дискусията “Критика и култура” в театралната зала на Софийския университет.
Фотограф: Боряна Пандова
другите към него. Беше и стимул за
“Градски детектив” като документален
подкаст, който, когато се появи, беше част
от тази следващата вълна на тип медии, на
която се възлагаха големи надежди. Сега
всичко е много атомизирано: имаме свръхпродукция на медии, на канали на информация, на “съдържание”, както вече се нарича. Липсва тази публичност, която
някога сме се надявали интернет да дава, всичко се разпада в отделни балони.
ПРОТЕСТНА ЕНЕРГИЯ
Анета Василева: Тaзи темa има връзка с
няколко текста в книгата. Един от тях разказва за огромните протести “Не давимо Београд”, през 2016–2017 г. по повод застрояването на историческия
архитектурата и изтриването на културно наследство е била повод за протести у нас. Имаше шествие срещу ремонтите по бул. “Дондуков” през 2017 г. Спомням си
протестите от септември 2020 г. срещу
преместването на Народното събрание от
историческата му сграда към бившия
Партиен дом, тогава яйцата хвърчаха към сградата, атакувана беше самата
архитектура.
Светослав Тодоров: Освен загуба на
история, в случая на протестите около застрояването в “Самавала” в Белград имаше и загуба на културна и артистична сцена,
която след години на спорове беше
предприета в предизборен момент, но се
питам докога този парк няма да бъде достъпен в целостта си?
По отношение на протестите, чудя се каква
част от това, което ги провокира, е
представително за истинските ни проблеми в момента: примерно скорошните новини около демонстрациите в Сърбия и как тълпите са били атакувани от
предполагаемо “звуково оръдие”. Това, че едно публично пространство може да
обедини хората, не означава, че те няма да
бъдат прогонени по друг начин.
КРИТИКАТА ВИРЕЕ ТАМ,
КЪДЕТО УСЕЩАНЕТО
ЗА ОБЩЕСТВО Е ОЩЕ ЖИВО
Мила Минева: Позволете ми да бъда
оптимиста тук, рядко ми се отдава шансът да се разкрия като оптимист. Мога да се сетя за
няколко успешни граждански мобилизации
у нас, но по-скоро квартални. Един от
примерите бяха протестите срещу
небостъргач в кв. “Яворов”, а съвсем
наскоро и защитаването на сградата на
студиата на “Балкантон” – никога не съм си
помисляла, че тази сграда може да бъде
изговорена като културна ценност. Това са
частично успешни, но все пак успешни
акции. И въпреки че ще се построят едни
неща около нея, тя все пак ще бъде
запазена. Това са и случаи, в които хората
успяват много бързо да се мобилизират, личи граждански потенциал. Тук идва
проблемът как реагират публичните институции. Тях ги е страх
експерт и граждани,
експертът каза, че не вижда презастрояване, всичко е по устройствения план, а гражданите поседяха, помислиха и казаха, че тогава трябва да се промени планът. Това ми се струва градивна реакция. Трябва да насочим критиките си не толкова към тях, а към институциите, защото в момента те си говорят на различни езици.
Анета Василева: Има поводи за
оптимистична нотка. Книгата беше завършена в САЩ, където се срещнах с
много специалисти, включително Инга Сафрон, носителка на “Пулицър”, един от
малкото останали критици на щат, между
другото с голям опит с региона на
Балканите. Тя също е на мнение, че гласът на критика няма как да се чуе в морето от мнения. Трябва да викаш прекалено силно сред други викащи, което кара критиката да замлъкне; това не беше ситуацията във времето на блогосферата. Но тя все още може да подчертае проблемите на малките общности и градове, тези места, където много различни хора могат да са на едно мнение, могат да постигнат съгласие, независимо дали са либерали или
консератори. Тя пише изцяло за района на Филаделфия и много често текстовете ѝ
водят до ревизиране на властови решения. Ролята на архитектурния критик много често е да бъде преводач между
обществото и експерта, а после да може да
убеди обществото и не само тези,
Творчеството
Marsala House,
Работата му е изградена върху контрасти –
дръзка, но деликатна, функционална, но също така поетична. Архитектът често е
наричан бруталист – определение, което самият той така и не възприема, защото работата му надхвърля грубия
утилитаризъм на това течение. Един от
отличителните му знаци са бетонните блокчета, които пречупват ярката слънчева
светлина на Пърт, хвърляйки динамични сенки.
“Той разбираше светлината тук”, казва архитектът Стюарт Харисън, който сравнява Иванов с Антони Гауди заради неподражаемия му стил и силната му свързаност с Пърт. От органичната интимност на Jordanoff House до футуристичната дързост на Marsala House, в която има диско дансинг и скулптурни панели, архитектът
местна забележителност
на Пърт, а като крайъгълен камък на австралийския модернизъм.
Дългият път на Ловъл към Иванов започва в детството му. Роден през 1986 г. в Пърт, той израства в Jordanoff House, една от най-ранните запазени сгради на архитекта, проектирана за българина Иван Йорданов и съпругата му Патрисия през 1952 г., малко след пристигането му в Австралия.
“Някои от най-ранните ми спомени са свързани с този дом”, казва Ловъл с глас, изпълнен с носталгия. Като дете той не знае кой е Иванов, нито пък осъзнава значимостта на този
Kessell House, 1975
Lorem ipsum
Бъдещият архитект е роден през 1919 г. в
в семейство на поета и
Николай Иванов. През 1941 г. заминава за Мюнхен, за да учи архитектура в Техническия университет при известния архитект-модернист Емил Фраймут. Иванов се дипломира през 1946 г. с проект за параклис, който впечатлява с
новаторския си дизайн. Но следвоенна
Европа не предлага достатъчно сигурност
и през 1950 г. българинът и германската му
съпруга Дитлинде заминават за Австралия
с пътническия кораб SS Fairsea,
подпомогнати от Международната
организация на бежанците, и пристигат
във Фримантъл, Западна Австралия.
Новата родина не го приема с отворени
обятия. Образованието му не е признато и
той започва работа като чертожник в
базираното в Пърт архитектурно бюро
Krantz & Sheldon, известно с
проектирането на утилитарни жилищни сгради. Но дори в тези ранни години
Иванов не изоставя мечтата си да създава собствена архитектура. Много от първите му проекти, като Jiwkoff House, Toschkoff House и Jordanoff House, са проектирани за представители на българската емигрантска общност в града. Именно тук, в обляната от яркото слънце територия
Западна Австралия, той започва да формира своята архитектурна идентичност.
“Освен за българската общност в Пърт, Иванов проектира къщи за някои от хората, с които работи”, обяснява Ловъл. “Така например Featherby House е проектирана за дърводелеца му, а Bernstein House за електротехника му. Paganin House, която изгоря напълно през 2015 г. и след това беше възстановена, е проектирана за доставчика на мрамор на Иванов. Marsala House, може би най-иконичната му къща, е проектирана за Серджо Марсала, един от строителите, с когото Иванов работи през годините.”
През 1956 г. той вече е натурализиран гражданин на Австралия и през 1960 г. се присъединява към архитектурното бюро Yuncken, Freeman Bros, Griffiths & Simpson в Мелбърн. По същото време се регистрира
като архитект, но едва през 1963 г., когато основава The Studio of Iwanoff в Пърт, той успява да прояви размаха на таланта си. До смъртта си през 1986 г. Иванов проектира повече от 100 къщи в няколко квартала на Пърт като Даянела, Сити Бийч и Флориът, както и множество търговски и обществени сгради.
Интериор на Kessell House, 1975
Gelencser House, 1982 г. и входът на Madaschi House, 1974 г. На съседната страница: Интериор на Booth House, 1960 г. и Northam Council Chambers, 1973 г. Фотограф: Джак Ловъл
Ловъл, роден в годината, в която умира
Иванов, и досега се пита какво ли още би
могъл да постигне архитектът, ако не
беше починал толкова рано, особено
когато става въпрос за проекти в
по-голям мащаб, предназначени за
публично ползване, като например
забележителната градска библиотека в
Нортъм, построена в периода 1971–1974 г.
Подобно на Иванов, Ловъл работи
няколко години като чертожник в
различни архитектурни бюра в Мелбърн, период, който самият той определя като “скучен, с минимална креативност”, но
който му помага да намери пътя към
фотографията. През 2016 г. Ловъл търси проект, на който да се посвети, и така открива архитектурата на Иванов. Той спира да работа в продължение на две
архитекта, но той се увлича и заснема интериорите им, с техните детайли, абстрактни форми, линии и текстури.
Резултатът от двугодишния му труд е
албумът “Catching Light”, публикуван през януари 2021 г. Представянето му е съпътствано от множество изложби в различни градове по света като Пърт, Мелбърн, Сидни, Лондон и Палм Спрингс. Предговорът на книгата е дело на Николай Иванов, по-големия от двамата сина на
архитекта. След официалното представяне на проекта музеят Boola Bardip в Пърт закупува няколко от фотографиите за постоянната си колекция, с което затвърждава ролята на Ловъл като
визуален хроникьор на наследството на архитекта.
Дори след смъртта
2100 километра, което е колкото разстоянието от Лондон до Казабланка.
През 60-те години, когато архитектът
работи в Пърт, градът е дори още
по-изолиран от днес.
“Разговарях със синовете на Иванов за това
и мисля, че ако беше живял в Сидни или
Мелбърн, работата на баща им отдавна
щеше да бъде преоткрита”, казва Ловъл.
“Може би някой друг щеше да стори това.
Предполагам, че съм щастливец, че честта
се падна именно на мен.”
Климатът и топографията на Пърт също
повлияват силно върху работата на
архитекта, разполагащ така с огромни
пространства, с които да работи. “Хубавото
на Пърт е, че Иванов е бил оставен да
работи сам, в относителна изолация и е
могъл да създаде каквото пожелае”, казва
Ловъл.
Работата му се отличава и с непрекъснат стремеж към иновации. Той е един от
първите архитекти в Австралия, които прегръщат възможностите на бетона като
универсален изразителен материал, даващ възможността да бъде оформен в грациозни криви, сложни текстури и смели форми. Според урбаниста Уорън Андерсън,
автор на студията The Architecture of Iwan Iwanoff (2024), уникалният принос на Иванов към архитектурата се състои в използването на увиснали във въздуха бетонни блокчета във Featherby House и Gelencser House – техника, която до този момент няма аналог в световен мащаб.
Ловъл посвещава години от живота си в
документиране и популяризиране на творчеството на Иванов, но тези усилия са възнаградени богато. В момента той работи по две нови книги за архитектурния модернизъм в Австралия и
Ню Хамптън, САЩ – район, познат най-вече с колониалната си архитектура. И двете книги ще бъдат публикувани от нюйоркското издателство Monacelli, което е импринт на Phaidon.
“Мисля, че един от най-изумителните моменти в този проект беше, когато отново прекрачих прага на Jordanoff House, 25 години по-късно. Имаше някои специфични детайли, които си спомнях от времето, когато бях дете и живеех там. Като например плочките с цвят на прегоряла теракота на пода, които са запечатани в паметта ми. Когато се върнах в къщата, за да я снимам, някои от кадрите вече бяха запечатани в паметта ми. Това беше нещо специално, което въобще не очаквах да ми се случи”, казва Ловъл.
О!ГЛЕДНА ТОЧКА
почитатели и награди в професионалните
среди, а неговото разширяване е един от най-вълнуващите им актуални проекти наред
с преустройствата на стари плевни и малък
спа център.
“Това, което селото ни предоставя, е
възможност за развитие на нашата
специфична чувствителност като архитекти и
търсенето на нейното проявление в една
спокойна, природна среда, наситена с история и поетика. В селото, малко по-далеч от всички
и всичко, си осигуряваме една предпочитана
изолираност от целия шум, който се случва в
градовете. Така можем да се концентрираме
върху каквото искаме без някой или нещо да
ни прекъсва. Екзотиката от това да имаш офис
пространство на село е и възможност да ни
посещават изключително интересни хора и
колеги“, споделят от студиото.
Преди три години грабват множество отличия
с фината си поетична намеса при
превръщането на старата мелница на селото в
“Културно-информационен център“ по
инициатива на местното сдружение
“Деветашко плато“. Занемарената, забравена и рушаща се местна забележителност, сградата, построена през 1933 г., започва нов живот.
Превръща се в средище за културни събития, обучения, лекции, семинари и публични
дискусии. Нейната “сурова“ естетика и
естествена осанка е съхранена до голяма степен в стените от естествения камък бигор,
дървените подове и греди, като в
обновяването архитектите успяват да
облагородят мястото чрез минимална намеса
на модерни материали и с помощта на местни майстори и ресурси.
“Вярваме, че архитектурата има силата не само
да променя и оформя физически
пространството, но и да възпитава и формира
културната и социалната среда на обществото.
Човекът и средата са в постоянен обмен.
Подобно въздействие и пример дава и проектът на организацията Optimistas в Габрово. Изоставеният и никога използван тунел в центъра на града, който има
потенциала да се превърне в едно от нестандартните, но ефектни нови обществени пространства и то в навечерието на обявяването на кандидатурата на Габрово за Европейска столица на културата през 2032 г.
В края на миналата година “Светлина в тунела“ бе “зазимен“ с публично събитие, включващо прожекция и открита дискусия за
бъдещето на мястото след мащабните усилия за неговото разчистване и обезопасяване
преди това. “В средата на май месец ще
отворим сезона активно и ще продължим да
правим временни намеси. Те ще покажат
потенциала на подобни изоставени
пространства, които вместо да са сметища в
продължение на 40 години, могат да се
превърнат в активни средища“, пояснява арх. Явор Панев от Optimistas. Според него
боя,
не само козметично
на
функционална преградна конструкция. Ще има няколко нови и важни намеси чрез изработката на декорация и меки
за сядане от остатъчен материал, предоставен от местните фабрики за текстил.
“Тунелът”, или както още го наричат, “дупката в стената“, по същество обаче продължава да е незавършен строителен обект. Няма акт за собственост и
административно не е определен като тунел. “Затова е деликатен и въпросът кой носи отговорност, когато в него влизат хора“, казва Панев. И макар решението за светлото бъдеще на тунела да е все още далеч, онова, което Optimistas откриват по време на
Детска архитектура работилница “Кристо и Жан-Клод”, 2023 г. Фотограф: Smile G Photography
“Дупката“ и децата в нея
Когато стане дума за допитване и
обсъждане на големи проекти, рядко някой
се сеща да чуе мнението на децата. Не и
арх. Десислава Стоянова от студио “Motto“.
От няколко години тя води редовен
предмет “Архитектура за деца“ два пъти
седмично в началния курс на Частно
основно училище “Френе“ в Бургас.
Казва, че когато става дума за работата ѝ с
децата и архитектурата, обича да цитира Ян
Геел и неговото твърдение, че “град, който е
добър за децата, е добър за всички“. Затова
през годините с учениците в отделните
етапи изучават различни архитектурни
понятия и създават проекти чрез
проучване на материали, история, функции
и работа в екип.
През тази година темата им на фокус е
Бургас. В процеса опознават историята на
архитектурата на града и неговите символи
годините. Минават през сградите на известни архитекти като Рикардо Тоскани,
характерни
опознаването на т.нар. “Дупка“ до площад “Тройката“, която вече десетилетия
“светлина в тунела“ на нейното преобразяване. Децата от класа по архитектура получават възможност да представят свои модели за това в какво си представят да се превърне града им пред неформална група – съставена от урбанист, общински експерт, антрополог и архитект. Училището се опитва да наложи идеята, че най-малките жители на града могат да бъдат коректив и полезен източник на идеи, а изслушването им може да бъде добра практика при планиране на градската среда. Децата например виждат в мястото възможност за запълването на различни
нужди и решаване на социални проблеми. Сред проектите им има идеи за открито пространство с гигантско катераческо дърво и развлекателно влакче, съчетано с търговска зона и място за отдих, модерен дом за бедни заедно с център за
Bairo Record Bar
Почитателите на качествения звук ще разнообразят маршрутите и находките си из
града: в сърцето на София, на улица “Шишман“ 15, отвори врати ново място за култура, забавление и срещи. В Bairo Record
Bar музиката е на почит, а винилът е крал. Тук ще откриете богата селекция от плочи, тематични музикални вечери и DJ сетове, както и специално подбрано кафе, коктейли и крафт напитки.
Зад тази концепция стои Collective Crew –екипьт, отговорен за поредициците TERRA Music, The Sunday Bunch, Festival in the Nature и фестивала “Хисарлька Experience“ на едноименната крепост до Кюстендил. Мисията им чрез всички тези формати е да
вдъхнат свежи сили на културната сцена в цялата страна и да привлекат към нея
младата аудитория.
Bairo е естествено продължение на
досегашната им визия. Collective Crew си
поставят за цел да превърнат
и плочи, в които барманите задават ритъма (четвъртък) и DJ сетове със стрийминг на живо (петък и събота). В неделя пък можем спокойно да се отпуснем на фона на малко винтидж соул, релаксиращи ритми или завършващ уикенда сет на The Sunday Bunch. Подбраната колекция от винили и безкомпромисната звукова система Arda Audio са истински подарък за ценителите на добрия звук.
На бара в Bairo ще открием както
предложения от Bug Coffee, така и разнобразни авторски коктейли и крафт напитки. Колаборацията с уискито Monkey Shoulder не е случайна. И двата бранда са създадени “за
Al Wasl Plaza, Дубай – най-голямата 360-градусова
Нощна София отново ще се преобрази в
едно по-вълнуващо място в дните между 8
и 11 май. За четвърти път Фестивалът на
светлините LUNAR ще “облече” някои от
емблематичните сгради на столицата със
светлинни произведения, създадени от
артисти от цял свят специално за
архитектурата на града, която често остава
незабелязана в забързаното ежедневие.
В четирите майски вечери разходката из
улиците на София ще бъде тур в галерия
под открито небе, в която художници с
четки от светлина
професионално
отличи не само креативния им подход, но и майсторското боравене с архитектурата на НДК.
Какъв е обаче техническият път от
архитектурната фасада до светлинните
произведения и колко важна е ролята на дадено здание в подобно начинание?
Марин Петков, основател на артистичния колектив MP-STUDIO, организатор на
фестивала LUNAR и арт директор на Festival of Lights International, обяснява, че преди да бъде създадено произведението
да ги вижда.“ Подобна ситуация той има в Амстердам, когато с екипа нямат
възможност да застанат фронтално срещу фасадата и се налага да позиционират проекционната техника в стая в друга
сграда, като използват огледала, за да
върнат проекционния лъч обратно.
Друг особен аспект в работата по 3D
мапинга е уникалността на всеки от
проектите, които се създават за конкретни фасади и техните особености. “Често
фасадата може да служи като вдъхновение
и дори елементи от нейната история да
бъдат вплетени в произведението, което
прави видеомапинга възможен единствено
в контекста на тази сграда. Има случаи, в
които дадени елементи, теми или истории
биват адаптирани, но това винаги изисква
модификации“.
Ако трябва да избира между старото и
модерното строителство, Петков, който
вече има дългогодишен професионален
опит в сферата, предпочита сградите с
орнаменти и релефи като бароковите и
неокласическите такива.
Съвременните здания обаче често се изключват от възможността да бъдат платно за светлинни произведения, защото обикновено имат големи стъклени
повърхности и са създадени от отразяващи материали. Тъй като стъклото не може да задържи светлината, освен ако не бъде поставено специално фолио, би могло да причини нежелани отблясъци. “Бетонът и мазилките от по-ново време обикновено предоставят сравнително равномерна основа, но и при тях има разлики в текстурата, които се отразяват на крайния резултат“, допълва Петков.
За него като светлинен визуален артист разходката из всеки град в света е една идея по-различно преживяване, защото докато ние разглеждаме архитектурата като забележителност, той вижда в нея платно –с местата, на които би разположил публиката и визуалните и
DRAG(ON) FOREVER
Книги със здрави основи
Мрак по пладне
Замъкът
Автор: Франц Кафка Издателство: “Атлантис
Разходката
Автор: Роберт Валзер Издателство: “Критика и Хуманизъм“
Валзер е един от онези писатели, без които световната литература би осиротяла. Странник и самотник с още по-странни и самотни текстове, Валзер не е най-популярното име нито в неговото, нито в нашето време. Но отпечатъкът, който оставя върху едни от гигантите на световната литертура, е безспорен. Една негова малка книга “Разходката”
Фотографът като
Център на влияние
Асен Емилов е роден през 1977 г. в Смолян и започва да снима като ученик в местната Професионална гимназия за приложни изкуства. В IX клас попада във фотографски кръжок и така моментното любопитство го води към единствената професия, която ще упражнява. “Беше страхотно в Смолян през 90-те години. Тогава това беше много жив град, с много младежи и музикални групи наоколо.”
Когато се връща в спомените си, допуска
за развитието на града по време на тоталитаризма. “Тогава
но сега си мисля, че тази обгръщаща среда е била фактор. Тя ми е дала представа за града като архитектурен комплекс, не просто място с разпръснати сгради.”
Емилов завършва фотография в НАТФИЗ, въпреки че за кратко се замисля дали да не следва психология или архитектура. В
настоящата си работа като че ли
обединява по нещо и от двете. У нас той снима в разнообразни направления: от продуктова фотография през мода и реклама. Хваща и златната ера на българските лайфстайл списания и сътруднични на “Едно”, “Егоист”, Eva, Max, както и на изданието за интериорен дизайн Brava Casa.
London calling
През 2014 г. се установява в Лондон заедно
бъда чистач, дори и да исках.” Среща и
много българи, които работят в
областта, включително в 3D
визуализирането на проекти, което
постепенно също става част от работата на Емилов.
В Лондон обикновено ангажиментите
му идват по линия на маркетингови
агенции, чиито клиенти са фирмите за
недвижими имоти. Ново
предизвикателство се оказват
стандартите и принципите в това
направление – от вид обективи през
вярно предадени вертикали на
сградата, спазване на композицията и
средата, прецизна работа със
светлината, за да се предаде как една
локация ще изглежда в точно
определен момент. “Въобще, да
намериш правилния път и тон към една сграда.” Това той вижда и като допир до
естетическото и документалното.
Чрез професията си Емилов опознава самия град: обикаля Лондон с колелото си, като снима сграда след сграда. Без
конкретна задача, за упражнение той често документира детайли от Bernie
Grant Arts Centrе, проектирана от Дейвид Аджай в Тотнъм, Северен Лондон, на пет минути от дома му там.
Балансът между ново
От три години семейството му живее в село
до Велико Търново, в къща на стотина години, която Асен реновира. “С толкова
много зидарска и дърводелска работа може
да се каже, че се преквалифицирах в строител! Начинът ми на работа дава
достатъчно време да се занимавам
с архитектурата
запазването на старите сгради. Има
много хора, които привличат внимание към тези проблеми, но изглежда
интересите на инвеститорите и амбицията на днешните архитекти
надделяват над това да имаме
по-качествена среда.”
Надява се, че все пак в близко бъдеще ще има и такива, които ще се стараят “да създадат, да надградят, да възстановят.”
Асен вижда и ценностни рискове в тази
загуба на наследство и история: “Това
означава и че следващите поколения ще се откъснат от първоначалното лице на
места, на които са родени. Все пак
качествената среда възпитава.”
Повече на assenemilov.co.uk и @assen_emilov в Instagram.
ИЗДАТЕЛ Камелия Величкова
ВОДЕЩ РЕДАКТОР
Светослав Тодоров
РЕДАКТОР Мая Стефанова
КОРЕКТОР Йордан Константинов
ФОТОГРАФ Боряна Пандова
РЕКЛАМА Камелия Величкова office@vijsofia.bg
Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com
Михаела Люцканова marketing@vijsofia.bg
АВТОРИ В БРОЯ
Адриана Андреева
Бояна Гяурова
Йордан Тодоров
Йордан Д. Радичков
Мая Стефанова
Светослав Тодоров
ФОТОГРАФИ
Асен Емилов I стр. 32 – 35
Боряна Пандова I стр. 7 – 9
Джак Ловъл I стр. 11 – 15
Наталия Сидоренко I стр. 28
Олег Василев I стр. 28
Росина Пенчева I стр. 18
Стефани Съботинова Маркова I стр. 5
Тодор Тодоров I стр. 16, 17
Smile G Photography I стр. 19
КОРИЦА
Мариана Сърбова www.behance.net/marianasarbova
@marianasarbova
“ВИЖ!“ БЛАГОДАРИ
Александра Недева
Андреа Попйорданова
Ася Мункова
Биляна Брайкова
Богомил Шопов
Благовест Йорданов
Боря Шапшалова
Вероника Аристархова
Вероника Белчева
Владимир Драгоев
Гергана Георгиева
Гергана Рабаджийска
Даниел Томов
Деница Димитрова
Десислава Станчева
Димо Господинов
Еви Карагеоргу
Екатерина Ангелова
Жени Дечева
Златина Димитрова
Златомира Тодорова
Ива Мечкунова
Ина Добрева
Йордан Жечев
Лора Йорданова
Любомир Бабуров
Любомир Попйорданов
Мария Байчева
Мария Манолова
Марина Матеева
Мария Змийчарова
Мария Вълкова
Мина Карабахчиева
Мирена Младенова Николай Иванов Петър Стоянов
Рая Раева
Светина Уейгант Светлана Апостолова
Светла Дамянова Светлозара Христова Теодор Ушев
Ценко Христов Явор Димитров
Ashira Morris
