на люспите, които засядаха между зъбите ѝ. Вечерта Лин пробва обувките с металните бомбета. Паснаха ѝ добре и се захили, когато майка ѝ пусна най-голямата енциклопедия върху крака ѝ, за да демонстрира колко добро решение е било да ги вземе. Лин се постара да прикрие смущението си от усещането за нозете на мъртвото момче.
– Ако си отсечеш ръката, ще умреш, преди да си се довлякла до вкъщи. – Да, майко. Лин хвърли брадвата в багажника на пикапа и се качи в кабината. Майка ѝ погледна неспокойно волана. – Искам през цялото време да те виждам. – Добре. – Ще гледам да те държа под око – каза майка ѝ, като преметна пушката си през рамо, – но не мога да следя само теб. Последните думи привлякоха вниманието на Лин. – Дим на юг? – Да, отново. – Майка ѝ погледна нервно нататък, търсейки признаци на живот по хоризонта. – Тази сутрин, докато ти спеше. – Какво мислиш? – Не знам. Взе ли пистолета? Лин кимна. – Помни само, че трябва да притискаш спусъка, не да го дърпаш. И се движи на запад, не на юг. Така че… – Да ме виждаш. Знам. Всичко ще бъде наред, майко. – Да. – Майка ѝ я изгледа продължително, после отстъпи назад. – Добре. Тръгвай. 34
Майка ѝ се беше погрижила Лин да се научи да шофира още щом порасна достатъчно, за да стигат краката ѝ до педалите, но от години не беше сядала зад волана. Когато натисна газта, чакълът се разхвърча изпод гумите. Тя потегли, като погледна успокоително майка си. Докато се отдалечаваше, продължаваше да вижда тревогата, отпечатана на лицето ѝ, но нямаше какво да се направи. Трябваше да се отопляват. Трябваха им дърва. Докато шофираше, Лин оглеждаше местността наоколо, като внимаваше да не изпуска от поглед къщата в задното огледало и в същото време се стараеше да избягва големите дупки, с които беше осеян пътят. Забеляза две-три повалени дървета, които изглеждаха паднали преди години. Силният вятър преди седмица беше смачкал тревите, така че Лин виждаше гората зад запустелите ниви, които никой не бе обработвал дори по времето на майка ѝ. Пикапът, отдавна останал без амортисьори, друсаше силно и главата ѝ се блъскаше в тавана, но все пак беше вълнуващо. Миризмата на смачканата трева под гумите, следите, които се виеха подире ѝ в огледалото, дори уплашените скакалци, които скачаха над прозореца, бяха повод за забавление, отклонение от рутината. Тя спря успоредно на гората, като намести багажника близо до един огромен, напукан кленов ствол. Слезе от пикапа и погледна към къщата си, която едва се виждаше на хоризонта. Помаха с ръка, макар да не знаеше дали майка ѝ я гледа точно в този момент; беше ѝ по-приятно да си мисли, че я вижда. После грабна брадвата и се запъти към дървото. Разпозна предупредителния изстрел в мига, в който се заби в калта в нозете ѝ. Замръзна намясто и вдигна ръце, доколкото тежестта на брадвата ѝ 35