на люспите, които засядаха между зъбите ѝ. Вечерта Лин пробва обувките с металните бомбета. Паснаха ѝ добре и се захили, когато майка ѝ пусна най-голямата енциклопедия върху крака ѝ, за да демонстрира колко добро решение е било да ги вземе. Лин се постара да прикрие смущението си от усещането за нозете на мъртвото момче.
– Ако си отсечеш ръката, ще умреш, преди да си се довлякла до вкъщи. – Да, майко. Лин хвърли брадвата в багажника на пикапа и се качи в кабината. Майка ѝ погледна неспокойно волана. – Искам през цялото време да те виждам. – Добре. – Ще гледам да те държа под око – каза майка ѝ, като преметна пушката си през рамо, – но не мога да следя само теб. Последните думи привлякоха вниманието на Лин. – Дим на юг? – Да, отново. – Майка ѝ погледна нервно нататък, търсейки признаци на живот по хоризонта. – Тази сутрин, докато ти спеше. – Какво мислиш? – Не знам. Взе ли пистолета? Лин кимна. – Помни само, че трябва да притискаш спусъка, не да го дърпаш. И се движи на запад, не на юг. Така че… – Да ме виждаш. Знам. Всичко ще бъде наред, майко. – Да. – Майка ѝ я изгледа продължително, после отстъпи назад. – Добре. Тръгвай. 34
Майка ѝ се беше погрижила Лин да се научи да шофира още щом порасна достатъчно, за да стигат краката ѝ до педалите, но от години не беше сядала зад волана. Когато натисна газта, чакълът се разхвърча изпод гумите. Тя потегли, като погледна успокоително майка си. Докато се отдалечаваше, продължаваше да вижда тревогата, отпечатана на лицето ѝ, но нямаше какво да се направи. Трябваше да се отопляват. Трябваха им дърва. Докато шофираше, Лин оглеждаше местността наоколо, като внимаваше да не изпуска от поглед къщата в задното огледало и в същото време се стараеше да избягва големите дупки, с които беше осеян пътят. Забеляза две-три повалени дървета, които изглеждаха паднали преди години. Силният вятър преди седмица беше смачкал тревите, така че Лин виждаше гората зад запустелите ниви, които никой не бе обработвал дори по времето на майка ѝ. Пикапът, отдавна останал без амортисьори, друсаше силно и главата ѝ се блъскаше в тавана, но все пак беше вълнуващо. Миризмата на смачканата трева под гумите, следите, които се виеха подире ѝ в огледалото, дори уплашените скакалци, които скачаха над прозореца, бяха повод за забавление, отклонение от рутината. Тя спря успоредно на гората, като намести багажника близо до един огромен, напукан кленов ствол. Слезе от пикапа и погледна към къщата си, която едва се виждаше на хоризонта. Помаха с ръка, макар да не знаеше дали майка ѝ я гледа точно в този момент; беше ѝ по-приятно да си мисли, че я вижда. После грабна брадвата и се запъти към дървото. Разпозна предупредителния изстрел в мига, в който се заби в калта в нозете ѝ. Замръзна намясто и вдигна ръце, доколкото тежестта на брадвата ѝ 35
позволяваше. Пукотът заглъхна, но никой не извика нищо. Тя отпусна ръце и внимателно огледа гората. Стрелецът се криеше някъде там, а тя не можеше да отвърне на огъня. Вярно, имаше втъкнат пистолет в колана си, но ръцете ѝ бяха заети и нямаше къде да се скрие. Вече беше достатъчно близо до поваленото дърво, за да види нарезите в ствола му и пресните стърготини наоколо. Тръгна бавно към пикапа с ясното съзнание как изглежда гърбът ѝ в мерника на пушка. Който и да беше това обаче, явно не искаше да ѝ навреди. Повечето хора днес не си правеха труда да дават предупредителни изстрели, а фактът, че потегли необезпокоявана с пикапа, беше повече от красноречив. Бузите ѝ пламтяха при мисълта, че трябва да се върне у дома с празни ръце, след като толкова упорито бе убеждавала майка си да я пусне. Тя блъсна с длан волана и се позова на новата фраза, която бе научила в нощта, когато дойдоха мъжете от юг: – Кучи син!
Майка ѝ изглеждаше преди всичко развеселена, след като се увери, че дъщеря ѝ е здрава и читава, ако не се брои нараненото его. Лин сърдито тропаше по пода на мазето, а гневът ѝ можеше да сгрее цялото помещение. – Поне е имал добрата воля да прати предупредителен изстрел – каза майка ѝ. – Все тая – сопна се Лин. – По-далеч няма да ме пуснеш да отида. И оттам едва виждах къщата, а по пътя не беше паднало нищо друго, което да си струва да насечеш. Тя влезе в килера, за да си вземе една ябълка. 36
Гневът ѝ не беше толкова силен, че да потисне апетита ѝ. – Гладна ли си? – Кога не съм била? – отвърна майка ѝ и Лин донесе ябълка и за нея. Когато понечи да ѝ я подаде, майка ѝ я хвана за китката. – Какво е това? – Тя посочи резката на дланта ѝ, която беше започнала да се зачервява и инфектира. – Нищо. Онзи ден се порязах, докато събирах дърва за огъня, и забравих да я почистя веднага. – Винаги се почиства! – каза майка ѝ сухо. – Винаги. Знаеш ли за какво да следиш? – Червени нишки към лакътя, които говорят за отравяне на кръвта. – А гангрена? – Сигурна съм, че ако получа гангрена, веднага ще я подушиш – изсумтя Лин. – Аз няма да съм винаги до теб, за да те наглеждам. – Не говори така. Дори намекът за бъдеще, в което майка ѝ няма да я има, караше сърцето ѝ да заседне в гърлото, а вените ѝ да се напомпат с адреналин. – А и откъде знаеш как мирише гангрената? – смени темата майка ѝ. Лин откъсна дръжката на ябълката си. – От Стебс – каза тихо тя. – От неговия крак. Майка ѝ бързо сведе поглед и се покашля. – Не знаех, че помниш. – Такова нещо трудно се забравя. И понеже майка ѝ не каза нищо повече, Лин нас тойчиво продължи. – Колко голяма бях? Сигурно на седем? – На шест. Беше на шест. Нищо повече. 37
Малка съм била, за да ме пращат сама в градината за домати, помисли си Лин. Но пък и тогава нямаше толкова много койоти. Миризмата беше натрапчива. Дори като малка разбираше, че вещае опасност. Спря се и подуши въздуха като неуверена сърничка през пролетта. Ръката я изненада – призрачно бяла на фона на свежата зелена трева по отъпканата пътека. Бяла и петниста. Лин я изгледа любопитно за миг; нито тя, нито майка ѝ – единствените хора на света, доколкото ѝ беше известно – нямаха такива ръце. – Здрасти, дечко. – Гласът беше тънък и немощен, но въпреки това я стресна. Тя се спъна и падна по дупе. – Не се бой. Трябва ми помощ. Повикай Лорън. Последната дума не значеше нищо за нея – непоз ната комбинация от две срички, която никога не бе чувала. – Майка ти – поясни търпеливо мъжът. – Повикай майка си. Тази дума вече ѝ беше позната. Тя се завтече към дома си, а майка ѝ мигом разгада уплашеното послание на устните ѝ. Лин си спомняше шока, който се изписа на нейното лице; за първи път я виждаше да изпитва страх. После се обърна и хукна навън, а дъщеря ѝ я последва. Когато я настигна, мъжът се беше облегнал на майка ѝ, подпирайки се на здравия си крак. Лин изпищя, като видя металния капан, впит в подутото вонящо месо над глезена му. Двамата възрастни влязоха в къщата, а Лин ги последва, като носеше оръжията им. Кракът на мъжа се блъскаше в стената на мазето, докато се мъчеха да го свалят по стълбите, и той виеше толкова силно, че момичето изтича обратно горе и само надничаше долу. Майка ѝ сложи мъжа на собственото си легло и огледа критично обезобразения му крак. 38
После извика Лин да слезе при нея и я впрегна на работа. Трябваше да се накъсат парцали за превръзки, да се кипне вода, да се донесе най-острият нож от кухнята. Сетне я прати на горния етаж, където почти никога не бе стъпвала до момента и всичко тънеше в прах. Каза ѝ да чака в „стаята си“, въпреки че момичето бе прекарало целия си живот в сутерена, където единствените прозорци бяха на сантиметри от земята. Там лесно можеха да се отбраняват. Тя седна на прашното си неизползвано легло, като се мъчеше да не слуша писъците, които се чуваха през вентилацията. От спомена още я побиваха тръпки. Непознатият беше припаднал, а малко по-късно едно разтърсено, бледо подобие на майка ѝ се качи горе и седна до нея. – Този човек се казва Стебс и ще трябва да остане известно време при нас, докато се съвземе – каза тя спокойно след малко. Това беше първият и единствен път, когато Лин бе разговаряла с друг човек, освен с майка си. Не помнеше почти нищо от него; само наболата му брада, която я очароваше, а това сякаш го забавляваше – след като укрепна достатъчно, за да се забавлява от каквото и да било. А после си тръгна и през следващите години щеше да го вижда само през бинокъла и мерника на пушката си.
39