Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата by Gourmet PCTE Ltd.

Карен Бликсен

Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата

София, 2016

Всички права запазени. Не е разрешено публикуването на тази книга или на части от нея под каквато и да било форма без писменото разрешение на издателя.

Издателство: „Гурме“ ЕООД

Алианс принт ЕООД, печат

София, 2016 ISBN 978-954-2917-87-8

УГОЩЕНИЕТО НА БАБЕТ

Две сестри В Норвегия между две високи планини има дълъг, тесен фиорд, който се казва Барлевог. А в полите на планините лежи градчето Барлевог, подобно на детска играчка, построена от мънички дървени кубчета, боядисани в сиво, жълто и бяло, розово и какви ли не още цветове. Преди петдесетина година в една от малките жълти къщички живееха две сестри, и двете отдавна надскочили първа младост. По онова време дамите в Барлевог носеха корсети и сестрите бяха като създадени за това, толкова красиво изглеждаха, тъй като и двете бяха високи, стройни и кръшни. Но преминаваха през живота в щастливо неведение за промените и тиранията на остаряването, поради което се носеха достойно и елегантно, облечени единствено в черно и сиво. Бяха кръстени с имената Мартине и Филипа на Мартин Лютер и Филип Меланхтон1. Баща им, свещеник и духовник, подчинен на праволинейна и строга църковна доктрина, бе също уважаван, но и вдъхващ страхопочитание в цялата страна. Привържениците на това религиозно течение отричаха земните радости, Земята и всичко, което тя представляваше. За тях те бяха само евтини развлечения, докато единствената истинска действителност, на която те се кланяха и към която се стремяха с дълбок копнеж, бе Йерусалим. Те не споменаваха напразно името Господне и единствените им отговори бяха „да, да“ или „не, не“, наричаха се също помежду си братя и сестри. Свещеникът се бе оженил 1

Филип Меланхтон (латинизирано име на Филип Шварцерд) е филолог, философ, хуманист, теолог, автор на новолатински, поет, и е бил известен като „Praeceptor Germaniae“ (Учител на Германия). Заедо с Мартин Лутер е един от вдъхновителите и двигателите на немската и европейската Реформация. – бел. прев.

Карен Бликсен

късно и отдавна вече се бе прибрал и установил завинаги у дома си. Последователите му оредяваха с всяка година и ставаха все по-белокоси или по-плешиви и чуваха все по-лошо. Да, дори се случваше да се изпълват с все по-голямо нетърпение, да стават все по-опърничави и в църковната общност да избухват тревожни спорове и истински разкол. Но при все това те се държаха заедно, за да четат и тълкуват писанията в чест на своя духовен водач. Всчки те познаваха отлично дъщерите на свещеника още от раждането им и продължаваха да гледат на тях като на две малки сестрички, които обичаха заради тях самите и заради баща им. Възрастните хора чувстваха, че душата и духът на ментора им са изцяло при момичетата в малката, жълта къща, където мирът и хармонията царстваха неизменно. Двете свещенически дъщери имаха прислужничка французойка, която се каваше Бабет. Такова обстоятелство изглежда толкова необикновено за две забравени от Бога стари моми в малко и още по-забравено от бога норвежко планинско градче, че наистина се нуждае от разяснение. Хората в Барлевог си го обясняваха с добротата и дълбокото смирение на двeте сестри. Знайно бе, че дъщерите на свещеника, без дори да се замислят или да извличат някакви блага от това, посвещаваха цялото си време и скромните си доходи на бедните и нещастните, така че нито една заблудена или нуждаеща се душа никога да не чука напразно на вратата им. А Бабет се бе появила пред вратата им преди четиринайсет години като преследван бежанец, почти загубила разсъдъка си от скръб и страх. Но истинската първопричина и обяснението за присъствието ù в къщата на сестрите бе скрита назад във времето много преди тези четиринайсет години и се криеше в лоното на тайнствения свят на сърцето.

УГОЩЕНИЕТО НА БАБЕТ

Обожателят на Мартине Като млади момичета Мартине и Филипа бяха необикновено хубави, надарени с красота от същото сияещо, почти неземно естество като цъфналите плодови дръвчета и вечния сняг. Хората не ги срещаха по празници и танцови забави, но обръщаха глави след тях на улицата, а младите мъже в Барлевог отиваха на църква само за да видят появата им и как стъпват по църковния под. По-малката сестра имаше божествен глас, който изпълваше църквата с благозвучие в неделите. Земната любов и бракът за църковната общност на свещеника нямаха съществено значение, бяха просто човешки заблуди. Но все пак е редно да се предположи, че не един, а мнозина от младите събратя ценяха двете девици повече от перли и скъпоценни камъни и не криеха това от баща им. Но свещеникът бе заявил, че дъщерите му са дясната и лявата му ръка и кой тогава би се осмелил да му ги отнеме? Младите девици бяха израснали с ценностите на небесната любов и бяха изцяло изпълнени с нея, поради което земните трепети не ги засягаха. Но случи се все пак две сърца да затуптят силно и да се впишат в две съдби извън големия свят, онзи отвъд границите на Барлевог. Имаше един млад офицер, който се казваше Лоренс Льовенхелм, напълно отдал се на разгулния живот в гарнизонното си градче, който бе затънал в такива дългове, че се наложи да признае всичко на баща си. В годината 1854,

Карен Бликсен

когато Мартине навърши осемнайсет години, а Филипа седемнайсет, разлютеният му баща го изпрати на тримесечно изгнание при леля му в имението ù във Фосюм в близост до Барлевог, където да разполага с достатъчно време да премисли начина си на живот и да се поправи. Един ден той яздил до града и срещнал Мартине на пазара. Погледнал той надолу към красавицата, а тя от своя страна вдигнала поглед нагоре към привлекателния ездач. Щом тя отминала и влязла през вратата на свещеническия дом, той направо не могъл да повярва на очите си. В рода Льовенхелм се имаше предание, че някога, преди стотици години, един от мъжете в него се оженил за нимфа – планински дух жена, толкова красива, че въздухът около нея се разтрепервал и сгъстявал. Оттогава се случвало от време на време в рода да се появява ясновидец. Дотогава младият Лоренс не бе забелязал някакви духовни сили в себе си. Но в този миг пред погледа му внезапно се разкри откровение, без напомняния или бащински увещания, без проява на чувство на вина или вътрешно разкаяние, а благодарение на неземен ангел със златни коси, застанал до него, за да го напътства и да го възмезди. Благодарение на набожността на леля си той получи достъп до дома на свещеника и забеляза, че Мартине е още по-прекрасна без огромната си шапка с панделка, вързана под брадичката ù. Следеше с обожание стройната ù фигура, но същевременно чувстваше неочаквано и напълно ново за него презрение към съществото, което самият той представляваше в очите ù. Чувстваше се стъписан, да, направо безсловесен, че дори не намира какво да продума пред нея, а когато тя му подаваше чаша вода на масата в дома на свещеника, не излъчваше никакъв трепет.

УГОЩЕНИЕТО НА БАБЕТ

— Милостта и истината се пресрещат, скъпи братя – проповядваше свещеникът. – Правдата и благоволението се целуват. А мислите на младия мъж веднага прелитаха до мига, когато Лоренс и Мартине щяха да се целунат. Той зачести посещенията си, но му се струваше, че сякаш се смалява, става все по-незначителен и жалък всеки следващ път. Вечер яздеше обратно до красивата си стая във Фосюм, изритваше лъскавите си ботуши за езда в един ъгъл и да, дори се случваше да склони глава върху масата и горчиво да плаче. В последния ден на своето изгнание той направи последен опит да разкрие чувствата си на Мартине. Досега с лекота му се удаваше да разкрие на някое красиво момиче, че го обича, но в този миг парещите думи, загнездили се много по-дълбоко в сърцето от всичките му любовни обяснения досега взети заедно, заседнаха в гърлото му, щом погледна девическото лице. Той си взе сбогом в приемната на свещеническия дом и Мартине го изпроводи до вратата със свещ в ръка, светлината на която падаше върху устните ù, а дългите ù мигли хвърляха сенки. Тъкмо да се обърне и да напусне, потънал в мълчаливо отчаяние, той внезапно бе обладан от куража да сграбчи ръката ù и да я притисне към устните си. — Заминавам си завинаги – прошепна той – и повече никога, никога няма да Ви видя. Защото тук научих, че съдбата е брутална и безмилостна и че в този свят има невъзможни неща. След завръщането му в гарнизонното градче желанието му за развлечения се бе изпарило и той дори не помисляше за това. Когато другите млади офицери разказваха любовните си истории, той не продумваше и дума за своите. Как се бе

Карен Бликсен

случило така, че един лейтенант от хусарите бе изваден от строя и напълно съсипан от някаква си невзрачна, богоугодна общност, събрана около една скромна трапеза? Тази мисъл направо го извади от равновесие и щом се оказа, че не го напуска, той почти изпадна в паника. Нима в рода му имаше наследствена лудост, която го караше неизменно да носи в сърцето си образа на една девица, толкова прекрасна, че въздухът около нея трепереше от чистота и благочестие? Той не искаше да бъде мечтател, а желаеше да прилича на своите другари, офицерите. Тогава се взе в ръце и със силата на младостта реши да забрави случилото се в Барлевог. Занапред ще гледа само към бъдещето, а не към миналото. Ще насочи цялата си енергия към кариерата, за да дочака деня, в който ще се превърне в значима личност. Майка му бе щастлива от промяната след посещението му във Фосюм и реши да изкаже благодарността си в писмо до леля си. Тя обаче нямаше и най-малка представа за трънливия път, по който синът ù бе достигнал високото си морално издигане. Амбициозният млад офицер, който в мрака на нощта често се мяташе тревожно от стремеж по постигане на мечтата си, скоро привлече вниманието на горестоящите нему и изключително бързо се издигна. Бе изпратен на служба във Франция и в Русия и при завръщането си се ожени за една от придворните дами на кралица София. Във висшите кръгове, където тя го въведе, той плуваше в свои води, доволен от средата си и от самия себе си. С течение на времето научените начини на говорене и поведение в дома на свещеника му се отразиха добре, тъй като атмосферата в кралския двор бе богоугодна.

УГОЩЕНИЕТО НА БАБЕТ

Междувременно в къщата на свещеника в Барлевог Филипа често споменаваше прекрасния, странно мълчалив млад човек, който бе изчезнал също толкова внезапно, както се бе и появил. По-голямата ù сестра винаги ù отговаряше учтиво, със спокойно и непомрачено лице и насочваше разговора в друга посока.