Може и без хайвер - КНИГА ВТОРА by Gourmet PCTE Ltd.

МОЖЕ И БЕЗ ХАЙВЕР ЙОХАНЕС МАРИО ЗИМЕЛ

книга втора

Дръзките приключения и изисканите рецепти на Томас Лийвен, таен агент по неволя

КНИГА

ЙОХАНЕС МАРИО ЗИМЕЛ

МОЖЕ И БЕЗ ХАЙВЕР книга

Дръзките приключения и изисканите рецепти на Томас Лийвен, таен агент по неволя

Романът е разделен в две книги за удобство при четенето. Сюжетната линия е продължение от КНИГА ПЪРВА.

София, 2017

Романът е създаден по действителни случаи. Всички имена и герои са измислени. Всяко съвпадение с живи или починали лица е чиста случайност.

Всички права запазени. Не е разрешено публикуването на тази книга или на части от нея под каквато и да било форма без писменото разрешение на издателя.

Издателство: „Гурме“ ЕООД

Алианс принт ЕООД, печат

София, 2017 ISBN 978-619-7399-03-5

ЙОХАНЕС МАРИО ЗИМЕЛ

МОЖЕ И БЕЗ ХАЙВЕР книга

превод Веселин Тошков

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Йоханес Марио Зимел

ТРЕТА ЧАСТ Първа глава 1 Асансьорът спря на най-горния етаж на конфискувания от германците парижки хотел „Лутеция“ и от него слезе един 34-годишен мъж. Той беше слаб, среден на ръст и имаше мустаци на морж. Суховатият Георг Радац от Берлин пъхна бързо в чантата си последния брой на френското списание с актови снимки „Регал“, скочи от мястото си, тракна с токове и изрева: — Хайл Хитлер, господин специален агент. — Ефрейтори Радац и Шлумбергер от свързочната служба са на Вашите заповеди, господин специален агент – изрева и виенчанинът, преигравайки с изпънатата стойка. Несъмнено най-странният специален агент в Третия райх отвърна весело: — Хайл Хитлер, бастуни. Чухте ли вече Лондон? — Да, господин специален агент, току-що. Седмици наред вече тримата мъже се виждаха всяка вечер и по непозволен начин се възползваха от приемниците на отлично оборудваната германска свързочна централа. Всяка вечер слушаха Лондон. Дебеличкият Шлумбергер се обади: — Чърчил произнесъл реч. Казал, че италианците бая ще

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

си изпатят, ако продължавали да са с нас, след като Мусолини бил изпушил вече. Пет дни по-рано, на 25 юли, италианският крал Виктор Емануил бе наредил Мусолини да бъде арестуван. Същия ден съюзниците бомбардираха германските градове Касел, Ремшайд, Кил и Бремен. — Леле мале, колко бързо се обърнаха нещата – въздъхна Радац. – В Русия ни наритаха задника край Ладожкото езеро, а при Орелската дъга побягнахме назад. На италианците им натриха мутрите в Сицилия. — А господата в Берлин продължават да рискуват. И няма спиране тази работа. Старите кучета Шлумбергер и Радац кимаха тъжно. Те бяха подочули някои работи за Томас. Знаеха, че е бил измъчван от Гестапо, преди полковник Верте да го спаси от сигурна смърт в мазето на авеню „Фош“. Между другото той доста добре се беше възстановил от ареста и ужасните разпити. На отделни места по тялото му все още личаха грозни белези, но те се прикриваха от първокласното облекло, което Томас отново носеше. — Полковник Верте и капитан Бренер ще дойдат скоро и Ви моля да шифрирате това съобщение – каза Томас и сложи една бележка пред Радац. — Я виж ти – каза берлинчанинът, – тя става все по-шарена. Е, така вече ще спечелим войната. Я виж, Карл! Виенчанинът прочете съобщението и се почеса по главата. Коментарът му бе лаконичен. — Предавам се.

Йоханес Марио Зимел

— Ама недейте така, де – сопна се Томас. – По-добре се захващайте с шифрирането. „до славей 17 – бомбардировач на британските кралски ввс ще хвърли на 1 август между 23 и 23.15 часа над квадрат 167 специални контейнери с пластичен експлозив – взривете черния мост между гаржилес и егюзон на 4 август точно в полунощ – да се спази точно уреченият час – късмет – бъкмастър“ — Хайде, господа! Какви са тези изумени погледи? — Господин специалният агент пак нещо се занася – коментира виенчанинът. – Сигурно е някое малко мостче, чат ли си? — Този мост, господа – каза с уморена усмивка Томас – води през реката Крьоз към национален път номер 20 и е един от най-важните в Централна Франция. Намира се малко преди Егюзон. Там е язовирната стена на електроцентралата, която осигурява ток за по-голямата част от Централна Франция. — И тъкмо този ли мост трябва да бъде взривен? — Така пожела Господ – каза Томас. – Достатъчно дълго търсих тъкмо това мостче.

2 Томас бе започнал да търси подходящ мост на 4 юли 1943 година. Облечен в светъл летен костюм, в прекрасно настроение и подсвирквайки си, той обикаляше огрения от слънце Париж. Крачеше по булевардите с разцъфналите дървета. Покрай кафенетата на тротоарите с красиви млади жени

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

в къси летни рокли. С шантави шапки и обувки на високи коркови платформи. И навсякъде този аромат на авантюра, флирт, парфюм и жасмин… Париж през 1943 година бе град, който сякаш продължаваше да живее като в мирно време. Когато в квартирите на девойките на площада край Булонския лес угасваха светлините, то не беше поради спиране на тока… Благодарение на своя чар парижани се бяха примирили с немската окупация. Черният пазар процъфтяваше. Моралът на войниците не можеше да устои на този живот. Веднъж генерал фон Вицлебен бе казал с въздишка: „Френските жени, френската кухня и френският манталитет ни довършиха. По принцип би трябвало на всеки четири седмици да сменям разположените тук части.“ Дори и най-дребният чиновник от Рурска област живееше в Париж като цар. Той се бе научил да различава вкуса на най-изисканите марки шампанско, поръчваше си пилешки филенца с ароматни подправки в хотела, поглъщаше дузини стриди и докато се гушкаше в прегръдката на френската си приятелка, разбираше, че да загинеш за отечеството далеч не е най-приятното нещо. Първата цел на Томас бе щаб-квартирата на генерал фон Рундщед, главнокомандващ на войските Запад. Тук той разговаря с трима майори, които с много упорство успя да превърне в носители на тайна, преди да им каже своята малка молба. Първият майор го препрати към втория, който пък го насочи към третия. Третият майор го изхвърли и написа донесение до своя генерал. Генералът препрати съобщението

Йоханес Марио Зимел

в хотел „Лутеция“ със забележката, че той най-категорично възразява срещу всякаква намеса на Абвера във военни въпроси, а взривяването на мостове е точно това. Междувременно пъргавият Томас отскочи до щаба на техническите служби на Вермахта, за да отправи своята молба и на майор Ледебур. Часът бе 11 и 18 минути. Минута по-късно звънна телефонът на бюрото на педантичния и амбициозен капитан Бренер в хотел „Лутеция“. Дребният професионален военен с изряден път в косата и очила със златни рамки вдигна слушалката. Седейки, се поклони, когато разбра, че говори с майор Ледебур. Думите на по-старшия по звание го накараха да се зачерви. — Винаги съм очаквал подобно нещо, господин майор. Споделям напълно Вашето мнение, но съм с вързани ръце. Съжалявам много, но ще трябва да Ви свържа с полковник Верте. За разлика от своя подчинен, полковникът пребледня, като чу думите на майора. — Благодаря Ви, че ме уведомихте, господин майор. Много любезно от Ваша страна, наистина. Но искам да Ви успокоя, че специален агент Лийвен не е луд. По никакъв начин. Ще дойда и лично ще го отведа. Затвори телефона и видя капитан Бренер да стои на вратата. — Разрешете да доложа, че открай време предупреждавам за този човек. Той наистина не е нормален. — Човекът е съвсем нормален, както сме ние с Вас. Но Канарис просто си го хареса много. Бъдете честен: не беше ли супер идеята му за мирна борба срещу партизаните? Бренер,

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

човече, събудете се! Само за последния месец различните групи на френската съпротива извършиха 243 убийства, 391 нападения на влакови композиции и 825 саботажни акции в промишлени предприятия! И само в една едничка област беше спокойно: в Гаржилес. В неговата област! Капитан Бренер стисна устни и сви рамене. Полковник Верте отиде и освободи Томас Лийвен, който страшно се забавляваше, когато разбра, че майор Ледебур е имал критични забележки относно психичното му състояние. — Сега имам нужда от едно питие, човече – каза Верте. Той наля по едно перно и попита: — Защо само сте така обсебен от този мост, Лийвен? — Защото съм убеден, че ако намеря правилния мост, много хора, които иначе биха умрели, ще останат живи. Германци и французи, господин полковник. Затова. — Ех, Лийвен, добър човек сте Вие. Той погледна през прозореца на малкото барче навън към слънчевия булевард с цветята, дърветата и младите жени. Изведнъж стисна ръка в юмрук и прошепна: — Проклета война.

3 На следващата сутрин Томас бродеше из коридорите на парижкия филиал на службата по труда на райха. Не успяваше да открие отдела, който отговаряше за мостовете. Когато попадна в правилната стая, му се поиска веднага да избяга надалеч. Две бяха причините за неговата паника: четирите портрета на стената и дамата зад бюрото.

Йоханес Марио Зимел

Портретите бяха на Хитлер, Гьобелс, Гьоринг и райхсфюрера на труда Хийрл. Дамата бе изключително суха и висока, гърдите й бяха плоски, ръцете – кокалести. Безцветната й коса бе вдигната на кок. Отляво на бялата си блуза носеше златна партийна значка, а на врата блузата бе закопчана с тежка брошка от ковано желязо. Беше с кафява пола, кафяви чорапи и ниски кафяви обувки. Имаше строг вид, облечена бе строго, строга бе и миризмата в кабинета й. Томас почти бе успял да излезе от кабинета, когато замръзна от твърдия й метален глас: „Един момент!“ — Моля за извинение. Изглежда съм се объркал. Приятен ден – запелтечи той с гузна усмивка. Жената направи три големи крачки и застана пред бюрото. Беше с две глави по-висока от Томас. — Какво значи „приятен ден“? „Хайл Хитлер“ е нашият поздрав. Искам обяснение. Кой сте Вие? Как се казвате? — Специален агент Лийвен – промълви той. — Какъв специален агент? Покажете си документите! — Откъде накъде? Аз също не зная коя сте. — Аз – отговори сухата жена, която явно се миеше с дезинфектанти – съм щабсхауптфюрер Милке. От четири седмици съм тук. По лично поръчение на райхсфюрера на труда Хийрл. Разполагам с всички пълномощия. Ето моите документи. Къде са Вашите? След като най-подробно разгледа документите на Томас Лийвен, щабсхауптфюрер Милке се обади на полковник Верте да пита дали той познава някой си Лийвен. Едва след това тя го покани да седне.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Врагът дебне отвсякъде. Трябва да бъдем бдителни. Е, какво желаете? — Наистина, госпожо Милке… — Щабсхауптфюрер. Това е моето звание. — Наистина, госпожо щабсхауптфюрер… — Не госпожо. Само щабсхауптфюрер. Права си, дръглива коза такава, никаква госпожа не си, помисли си той и с мъка каза любезно: — Наистина, щабсхауптфюрер, не смятам, че тук е правилното място за моя проблем. — Напротив, тук е. Не го увъртайте повече, а говорете! В Томас постепенно се надигаше вълна от кипяща злоба, макар че успяваше да се сдържа. — Задачата ми е тайна. Не мога да говоря за нея. — Настоявам обаче. Като пълномощник на райхсфюрера на труда аз имам право на това. Ще наредя да Ви арестуват, ако веднага не… — Щабсхауптфюрер, забранявам Ви да ми държите този тон! – изкрещя Томас. — Вие не можете да ми забраните нищо. Още днес ще напиша рапорт за годни за фронта млади мъже, които под прикритието на Абвера се търкалят в парижкото греховно блато. Лично ще докладвам на райхсфюрера на труда. На Томас това вече му дойде в повече и не можа да се удържи. — А аз ще подготвя моя рапорт – кресна Томас. – Лично до адмирал Канарис. Да не сте полудяла? Как смеете да говорите

Йоханес Марио Зимел

така с мен? Само такива като Вас ни трябваха. Щабсхауптфюрер съответства на полковник, нали така? Е, един адмирал все пак е с по-висок ранг, нали? Томас удари с юмрук по бюрото и извика: — Ще отговаряте лично пред адмирал Канарис, ясно ли е? Тя го наблюдаваше с присвити очи, ледени сини очи. Засмя се, за да прикрие страха си. — Ама защо се разпалихте така, господин специален агент? Просто изпълнявам дълга си – издекламира тя чинно, като се опитваше да си поеме въздух. Явно се уплаши, помисли си Томас. Сега й се иска да се сдобрим, но аз не мога повече. Ще се задуша, ако остана тук още една минута. Скочи, изпъна дясната си ръка нагоре и изрева: — Хайл Хитлер, щабсхауптфюрер! — Ама почакайте… Той обаче вече стоеше до вратата, отворя я рязко и я затръшна силно след себе си. Искаше да излезе час по-скоро на чист въздух. На 11 юли Томас Лийвен се озова в централата на организацията „Тод“. Бе му казано да търси тук строителния консултант Хайнце. Точно в 11 часа той влезе в кабинета му, в който имаше две големи чертожни маси. Двама високи мъже се караха за нещо толкова оживено, че не обърнаха внимание на Томас. Двамата бяха облечени с бели престилки над костюмите си и крещяха. Единият: „Отказвам да поема отговорност. Всеки танк, който премине по него, може да го срути.“

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Другият: „Какво си въобразявате? Следващият мост през Крьоз е край Аржентон.“ Единият: „Изобщо не ме интересува. В такъв случай господата просто ще трябва да заобикалят. Аз твърдя, че Черният мост при Гаржилес представлява опасност. От долната страна на моста има пукнатини от по няколко метра. Моите хора не могли да повярват на очите си.“ Другият: „Укрепете конструкцията с арматурно желязо.“ Единият: „Ама моля Ви се, това е пълна глупост.“ Томас слушаше замечтано. Мост при Гаржилес, мислеше си той, мечтите ми са на път да станат действителност. Другият: „Не забравяйте за електроцентралата и за язовирната стена. Ако взривим моста, ще бъде нарушено електрозахранването.“ Единият: „Не и ако го взривим ние. В този случай ще можем предварително да превключваме и да изключваме. Но ако този мост утре вземе да се срути сам, тогава вече ще можем да говорим за проблеми с тока. Аз… ама Вие какво търсите тук? Най-сетне бяха забелязали Томас. Той се поклони и каза любезно: — Бих желал да говоря със строителния консултант Хайнце. — Аз съм – каза единият. – Какво има? — Господин консултант – каза Томас, – смятам, че можем прекрасно да си сътрудничим. Сътрудничеството наистина беше прекрасно. Още на

Йоханес Марио Зимел

15 юли бяха напълно съгласувани плановете на организациите „Тод“ и Канарис относно Черния мост при Гаржилес. И Томас изпрати на Маки Крозан от името на „полковник Бъкмастър, Военно министерство, Лондон“ следната шифрограма: „незабавно изгответе списък с най-важните мостове в района на действие на вашата група – съобщете вида и числеността на преминаващите по тях части“ Дни и нощи наред хората от съпротивата залягаха под мостове, висяха по дървета, криеха се по таваните на стари вятърни мелници и изоставени селски къщи. Въоръжени с бинокли и тефтери, те записваха бройката на немските танкове, камиони и мотоциклети. Всяка вечер в девет те докладваха на „Лондон“ резултатите от своите наблюдения. Ставаше дума за мостовете при Фьор, при Макон, при Домпиер, при Неве, както и големия Черен мост южно от Гаржилес и малко преди язовирната стена на електроцентралата при Егюзон. В девет вечерта на 30 юли Ивон Дешан, професор Дебуше и останалите от групата седяха в хола на старата мелница на Гаржилес. Тютюневият дим в стаята бе толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Ивон бе със слушалки и записваше шифрованото съобщение, което предаваше леко затлъстелият ефрейтор Шлумбергер от Париж. Мъжете около Ивон дишаха тежко. Професорът бършеше непрекъснато очилата си, а лейтенант Белкур облизваше устните си. Докато Шлумбергер предаваше от най-горния етаж на хотел „Лутеция“, край него стояха и дишаха тежко Томас Лий-

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

вен, педантично сресаният капитан Бренер, мълчаливият полковник Верте. Капитан Бренер усърдно бършеше очилата си със златните рамки. В девет и двайсет „Лондон“ прекрати предаването. В мелницата край Крьоз започнаха да дешифрират съобщението, което започваше така: „до славей 17 – бомбардировач на британските кралски ввс ще хвърли на 1 август между 23 и 23.15 часа над квадрат 167 специални контейнери с пластичен експлозив – взривете черния мост между гаржилес и егюзон на 4 август точно в полунощ…“ След като прочетоха дешифрираното съобщение, настъпи хаос и всички заговориха един през друг. Единствено Ивон запази мълчание и продължаваше да седи пред приемника с ръце, скръстени в скута. Мислеше си за онзи странен капитан Еверет, когото бе заподозряла силно. Професор Дебуше разговаряше с мъжете, но Ивон не чуваше почти нищо. Мислите и чувствата й бяха объркани, но беше до болка сигурна, че рано или късно ще срещне отново онзи капитан Еверет – някога, някъде… Гласовете около нея станаха по-силни и тя се сепна. Беше се разгорял спор между кмета, грънчаря и професора. Надутият кмет удари по масата. — Това е моят район. Познавам го като собствения си дом. Настоявам аз да ръководя операцията по взривяването. — Тук никой няма право да удря по масата, приятелю мой – намеси се кротко професорът. – Лейтенант Белкур ще ръководи акцията. Той е специалист по взривове. Ще изпълнявате всичко, което ви каже.

Йоханес Марио Зимел

— Писна ми всичко да се възлага на лейтенанта – разпали се още повече кметът. – Кой в крайна сметка създаде Маки Крозан? Руф, аз и още няколко селяни. — Точно така – намеси се грънчарят, – с местни хора. Останалите се включихте по-късно. Ивон се принуди да не мисли повече за капитан Еверет и се включи в дебата. — Престанете да се карате. Ще стане така, както казва професорът. Вярно е, че се включихме по-късно, но ние всъщност укрепихме групата. Покрай нас се сдобихте с предавател. Аз ви научих как се предават съобщения. Кметът и грънчарят мълчаха. Но зад гърба на Ивон те се спогледаха, загадъчно и хитро, както го могат само старите селяни…

4 В 23 часа и 10 минути на 3 август 1943 година един британски бомбардировач, който преди това бе пленен от германците, хвърли над планов квадрант 167 обемист специален контейнер с пластичен взрив. На 2 август в централата в Егюзон се яви строителният консултант Хайнце, който обсъди с ръководния състав от германски инженери най-подробно последиците от неизбежните действия, които се налагаха след взривяването на мост в близост до язовирна стена. На 3 август Хайнце се яви при командира на разположения наблизо охранителен батальон и му съобщи, че не бива да се

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

допускат охранители в района на моста межди 23.15 и 0.30 часа на 4 август. На 4 август в 0.08 часа Черният мост бе взривен по план. Никой не пострада. В девет часа вечерта на 5 август ефрейторите Шлумбергер и Радац висяха, плувнали в пот, пред предавателя в хотел „Лутеция“. Зад тях стояха Томас Лийвен, полковник Верте и капитан Бренер. „Славей 17“ се включи навреме. Шлумбергер си мърмореше под носа, докато записваше: — Днес не предава девойката, а някой от мъжете… „Славей 17“ предаваше необичайно дълго. Съобщението сякаш нямаше край. Докато Шлумбергер продължаваше да приема, Радац се зае с дешифрирането. Първата част на съобщението съвпадаше приблизително с това, което Томас очакваше да види. „…мисия черен мост изпълнена съгласно указанията – след взрива мостът се срути напълно – двайсет души участваха пряко в акцията – лейтенант белкур си счупи крака преди акцията – лежи при приятели в егюзон – предава емил руф – професор дебуше и ивон дешан заминаха за клермон-феран…“ Верте, Бренер и Томас надничаха през рамото на Радац. Какъв идиот, пребледня Томас, как може да съобщава имената на хората. Преди да може да направи нещо, Томас усети, че ефрейтор Радац го настъпи. Погледна го и видя паническо учудване в очите на берлинчанина. Тъкмо Шлумбергер да му подаде следващия лист, и Радац се закашля.

Йоханес Марио Зимел

— Какво става там? – извика Бренер и се приближи светкавично към тях. — Н-н-нищо – запелтечи берлинчанинът. Бренер грабна листа от ръката му, погледна го и се провикна. — Трябва да чуете това, господин полковник. Томас почувства как една ледена ръка го стисна за сърцето, докато слушаше прочетеното от Бренер. „Молим да уведомите за акцията генерал де Гол и да му съобщите имената на най-важните и смели членове на нашата група – похвала и отличие биха повдигнали бойния дух…“ Господи, каза си Томас, това не може да бъде истина! „ … след отпадането на лейтенант Белкур главната заслуга за взривяването се пада на кмета Касие от Крозан – заедно с него участваше и Емил Руф от Гаржилес, както и…“ Ефрейтор Шлумбергер изглеждаше стреснат. — Продължавайте, какво се мотаете – извика му Бренер, след което се обърна към Томас. — Господин специален агент, не казахте ли Вие навремето, че тази сган била неуловима, защото пазела в тайна имената и адресите си? Ето, вече ги знаем – каза Бренер и се закиска с метален смях. Томас почувства как стаята се завъртя. Проклети самовлюбени идиоти! Винаги съм смятал, че само ние сме такива, ама ето, че и французите не са стока. Напразно, всичко отиде на вятъра! Полковник Верте си хапеше устните.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Напуснете стаята, господин Лийвен – каза тихо той. — Господин полковник, моля да имате предвид – започна Томас, но се спря като погледна сивите очи на Верте и разбра, че нищо не можеше да впечатли този човек в този момент. Напразно, всичко се оказа напразно, и то заради шепа самовлюбени глупаци, които жадуваха да си сложат едно парче тенекия на гърдите след войната. Пет минути по-късно смяната на ефрейторите Шлумбергер и Радац свърши и те бяха сменени от техни колеги. Слязоха във фоайето на хотела, където Томас ги очакваше. Шлумбергер изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в плач. — Тъпата овца продължава да предава и няма намерение да спре. 27 имена досега. — Тези двайсет и седем ще стигнат и до останалите – добави Радац. — Не искате ли да хапнем нещо, приятели? – попита ги Томас. Отидоха – както правеха често напоследък – в „При Анри“. Томас бе открил това малко заведение на улица „Клеман Маро“. Стопанинът лично дойде при тях и ги поздрави сърдечно. Щом видеше Томас, очите му веднага се навлажняваха. Етървата на Анри беше немска еврейка. Тя се бе укрила в провинцията с помощта на фалшивите документи, които Томас й бе осигурил. В хотел „Лутеция“ имаше много начини човек да се сдобие с фалшиви документи. Понякога Томас прибягваше до някой от тях. Полковник Верте знаеше, но си мълчеше.

Йоханес Марио Зимел

— Нещо леко, Анри – каза Томас. Беше късно и той искаше да се успокои. Съставиха менюто заедно. Шлумбергер си поиска само няколко палачинки. Томас преведе молбата на Анри и той изчезна в кухнята. Меню – Париж, 5 август 1943 г. Филийки с овнешки бъбреци Морски език по гренобълски Палачинки с конфитюр от кайсии По време на рибата на Томас му дойде идеята как да спаси 65 души. Овнешки бъбреци: Вземаме малки овнешки бъбреци, почистваме ги от кожа и тлъстини и ги разполовяваме по дължина. Нарязваме малки филийки бял хляб и ги намазваме с малко масло от двете им страни. Полагаме половинка бъбрек на всяка филийка с разреза надолу. Разбъркваме остра горчица със заквасена сметана, малко масло, един жълтък, сол и лют червен пипер до получаване на гъста маса, с която намазваме бъбрека. Поставяме филийките за около 10 минути в среднозагрята фурна като с остра вилица проверяваме, докато престане да изтича червен сок от бъбреците. Сервираме ги горещи. Морски език по гренобълски: Вземаме почистени рибни филета и ги мариноваме поне за половин час с лимонов сок, сол и пипер, за да се запази рибата твърда и бяла. Подсушаваме филетата добре и ги запържваме бързо от двете страни в силно нагорещено кафяво масло. След това ги поставяме върху предварително подгрята керамична плоча. Добавяме към маслото в тигана парченца лимон и ка-

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

перси и ги загряваме за кратко. С получения сос заливаме филетата и ги сервираме с гарнитура от подсолени варени картофи, поръсени с магданоз. Палачинки с конфитюр от кайсии: Приготвяме тънки средноголеми палачинки. Намазваме ги с конфитюр от кайсии, навиваме ги и отново ги връщаме в тигана, като ги овалваме в маслото. Сервираме веднага, като по желание можем да ги поръсим със смлени бадеми. За да станат палачинките по-вкусни, е най-добре сместа да се приготви поне час преди това и да се остави да почива. Тримата приятели потънаха в мълчание, което бе нарушено от Шлумбергер, едва когато сервираха овнешките бъбреци. — Бренер се обади в Берлин. Най-късно утре заран ще има наказателна акция там долу. Няма съмнение какво ще се случи с тези хора. Томас си спомни за професор Дебуше, за красивата Ивон, за лейтенант Белкур и за останалите, които все още бяха живи, все още дишаха. Скоро щяха да бъдат арестувани, скоро щяха да бъдат мъртви. — По дяволите – възкликна Радац – аз вече четири години се прикривам. Никога не съм убивал човек. Страшно ми е гадно, че сега изведнъж и ние сме виновни за това. — Ние не сме виновни – каза Томас и си помисли: вие не сте виновни, ами аз? Та аз така съм се оплел в лъжи, измами и злоба. Мога ли аз да бъда невинен? — Господин Лийвен, изключено е да помагаме на партизаните, които избиват нашите другари – каза Шлумбергер.

Йоханес Марио Зимел

— Така е – каза Томас, – това наистина е изключено. Той обаче мислеше трескаво какво все пак можеше да се направи. Как да запазиш лицето си на почтен човек? — Карл е прав – намеси се и берлинчанинът. – Вижте какво, и аз не съм нацист. Обаче да си го кажем честно: я си представете, че партизаните ме пленят. Дали ще ми повярват, че не съм нацист? — Как ще ти вярват, бе. На място ще те убият. За тях немецът си е немец. Замислен, Томас бодеше с вилица рибата. Внезапно се изправи и каза: — Има още една възможност. Една единствена. — И каква е тя? — Да правиш нещо и въпреки това да си останеш почтен човек – каза Томас и отиде до телефона, за да се обади на полковник Верте. Томас чуваше много гласове около Верте. Полковникът като че ли беше в заседание. Капки пот се стичаха по лицето на Томас. Докато чакаше, си мислеше как човек може да запази достойнството си. Как да се изправя срещу честните хора в моята страна, или пък в тази страна? Не, никога няма да стана предател. Не съм сантиментален мечтател. Това, което искам, е само да спасявам човешки живот… — Господин полковник, говори Лийвен. Имам да Ви направя едно предложение, което е от огромно значение. Едва ли Вие ще сте в състояние да ми отговорите. Затова Ви моля да ме изслушате и да уведомите за това адмирал Канарис. — Какви са тези глупости?

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Господин полковник, кога започва операцията там долу? — Утре заран. Защо? — Моля Ви да ми позволите да ръководя операцията. — Лийвен! Изобщо не ми е до шегички. Търпението ми е изчерпано. — Чуйте ме, господин полковник – извика Томас, – моля Ви да чуете моето предложение…

5 На 6 август 1943 година в 4 и 45 сутринта британски самолет „Лисандър“ пое курс към френския град Клермон-Феран, издигайки се над гъстите облаци заедно с изгряващото слънце. Пилотът, отделен с преградна стена от единствения пътник, взе слушалката. — Кацаме след двайсет минути, специален агент. — Благодаря – отвърна Лийвен и остави слушалката. Остана неподвижен в тясната кабина и погледна нагоре към чистото небе и към сивите облаци под тях, които скриваха от погледа му мръсната земя с нейните битки и интриги, нейната низост и глупост. Томас Лийвен изглеждаше зле. Лицето му бе хлътнало, очите бяха потънали дълбоко. Бе прекарал най-тежката нощ в живота си, а му предстоеше най-тежкият ден в живота. След десет минути пилотът започна спускането. Лисандърът проби облачната покривка. Пред тях се разкри град Клермон-Феран, който имаше свой епископ и университет. Градът още спеше, улиците бяха пусти, без признаци на живот.

Йоханес Марио Зимел

В 5 и 15 Томас Лийвен пиеше горещо кафе в кабинета на тиролския капитан Йолингер. Нисичкият набит командир на алпийското поделение, разположено край Клермон-Феран, проучваше внимателно документите на Томас. — Полковник Верте ме осведоми подробно за Вас, специален агент. Моите хора са на Ваше разположение. — На първо време ми трябва само една кола, която да ме откара в града. — Ще Ви дам и десет човека. — Не, благодаря. Това, което трябва да свърша, трябва да го свърша сам. — Но… — Вземете това поверително писмо. Ако не чуете нищо от мен до осем часа, можете да го отворите. То съдържа важни указания на полковник Верте за това, което тогава трябва да направите. Желая Ви всичко хубаво. — Довиждане… — Да – каза Томас и чукна на дърво, – това се надявам и аз. Един пленен от немците ситроен премина през обезлюдения площад „Блез Паскал“. Томас седеше до сънения, мълчалив шофьор. Беше облечен с тренчкот върху сивия фланелен костюм и бяла мека шапка. Неговата цел тази сутрин беше професор Дебуше, духовният водач на Съпротивата в Централна Франция. Той обитаваше служебна квартира в университетското градче. Томас слезе от колата пред главния портал на авеню „Карно“. — Завийте зад ъгъла и ме чакайте там – каза той на водача.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Прекрачи портала на университетското градче, като се молеше Господ да му е на помощ. „Помогни на всички нас“, каза си той. Цяла вечност мина, докато възрастният байчо се отзова на многобройните позвънявания на Томас и се появи мърморейки под носа си. Беше по пантофи и пижама, наметнал отгоре старо палто. — Да не сте полудял, за бога. Какво искате? — Да говоря с професор Дебуше. — Сега? Чуйте… – байчото млъкна, щом усети в ръката си приятния шум от банкнота от пет хиляди франка. – Е, сигурно е нещо неотложно. За кого да предам на господин професора? — Имате ли телефон вкъщи? — Да, господине. — Аз ще му се обадя. В отрупаното с вещи сутеренно жилище на байчото Томас набра номера на професора и докато притискаше слушалката към ухото си, по челото му се стичаха струйки пот. Съпругата на байчото се бе събудила и, притисната до мъжа си, го наблюдаваше уплашено. Томас чу познатия глас в слушалката. — Дебуше. Какво има? — Еверет – отвърна с пресипнал глас Томас. Чу как професорът си пое дълбоко дъх. — Еверет? Къде… къде сте? — В университета. В квартирата на домакина.

Йоханес Марио Зимел

— Веднага да Ви доведе при мен. Чакам Ви. Томас затвори и на излизане видя как байчото кимна на жена си. Обаче не успя да види, че състарената, посивяла женица отиде до телефона и вдигна слушалката.

6 — Какво, за бога, Ви тласна към тази безумна стъпка да дойдете тук, капитан Еверет? Известният професор, който приличаше на Алберт Айнщайн, стоеше пред огромната библиотека в своя кабинет. — Господин професор, Маки Крозан са взривили моста при Гаржилес. — Да, съгласно указанията. — Виждали ли сте се с вашите хора след това? — Не. От една седмица съм тук със своята асистентка. Трябваше да чета лекции. — Но знаете, че вместо от лейтенант Белкур, операцията се е ръководила от кмета Касие и грънчаря Руф? — Добри и смели люде. — Лоши люде, а и глупави – каза огорчен Томас. – Самовлюбени и безотговорни хора. — Капитане, моля Ви… — Знаете ли тези шутове какво са извършили снощи? Включили предавателя и съобщили имената и адресите на членовете на Маки Крозан. Касие, Руф, професор Дебуше, Ивон Дешан, лейтенант Белкур. Над трийсет имена с адресите им…

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Господи, но защо? – възрастният мъж бе станал блед като платно. — За да се похвалят. За да знаел генерал де Гол със сигурност кои са най-големите герои, които заслужават най-големите медали… Хората Ви горе в планината са пълни глупаци, професоре. Възрастният мъж дълго задържа погледа си върху Томас, преди да отговори. — Със сигурност беше погрешно да се съобщават имена. Но дали са извършили престъпление? Това застрашава ли Лондон по някакъв начин? Едва ли… Така че, едва ли това е причината да дойдете тук, рискувайки живота си. Професорът пристъпи още по-близо до Томас и прошепна, като продължи да го гледа изпитателно. — За какво рискувате живота си, капитан Еверет? Томас си пое дълбоко дъх. Ами ако вземе, че ме убие? Дори да не преживея днешния ден, ще се знае, че съм загинал, опитвайки се да си остана почтен в това мръсно време. Изведнъж го обзе спокойствие също както когато бе взел решението да се самоубие, за да избегне разпитите на Гестапо. — Защото не се казвам капитан Еверет, а Томас Лийвен, и работя не за Лондон, а за германския Абвер. Възрастният мъж погледна Томас и в очите му се четеше безкрайна мъка. — И защото Маки Крозан от месеци вече не си обменя съобщения с Лондон, а с немците. В библиотеката настъпи тишина. Мъжете се взираха един в друг.

Йоханес Марио Зимел

— Това е прекалено ужасно, за да е истина. Не мога да повярвам, не желая да повярвам – шепнеше Дебуше. В този момент вратата рязко се отвори и асистентката на професор Дебуше Ивон Дешан застана на прага задъхана, без грим и в оскъдно облекло под синия шлифер. Русата й коса падаше върху раменете й, а зелените й очи бяха широко отворени. Устата й потрепна. — Значи е истина… капитан Еверет… наистина сте Вие… С три крачки тя застана пред Томас. Дебуше направи рязко движение, но погледът й бе закован в Томас и тя заговори задъхано. — Съпругата на домакина ми се обади… Аз също живея тук… Какво се е случило, капитан Еверет, какво се е случило? Стиснал устни, Томас мълчеше. Изведнъж тя взе ръката му и я стисна здраво в ръцете си. И едва сега тя видя, че професор Дебуше седеше съкрушен, състарен и отчаян. — Какво се е случило, професоре? – извика Ивон в пристъп на паника. — Дете мое! Мъжът, чиято ръка държиш, е германски агент… Бавно, съвсем бавно Ивон Дешан отстъпи от Томас. Залитна като пияна и се свлече на един фотьойл. С дрезгав глас Дебуше й разказа това, което му бе съобщил Томас. Ивон слушаше, без да отмести поглед от Томас. Зелените й очи ставаха все по-тъмни, тя се изпълваше с омраза и презрение. Помръдвайки едва с устни, тя каза: — Вие сте най подлото и мръсно нещо на света, господин

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Лийвен. Смятам, че сте най-големият мръсник и заслужавате само омраза. — Няма значение какво мислите за мен – каза Томас. – Не съм виновен, че не само при нас, но и при вас има такива самовлюбени и егоистични идиоти като този Касие и този Руф. Месеци наред всичко вървеше добре… — Добре ли казахте, свиня такава? — Да, – каза Томас, който усещаше, че става по-спокоен. – Наричам го добре, защото няма нито един убит в района вече месеци наред. Нито един германец, нито един французин. И това можеше да продължи така. Аз можех да ви защитавам до края на тази проклета война. Ивон изведнъж се разкрещя истерично като малко дете, стана и се изплю в лицето на Томас. Професорът гневно я дръпна назад. Томас избърса лицето си с носната си кърпичка и мълчаливо погледна Ивон. Каза си, че е права от своята позиция, че всички те бяха прави, включително и той – от своите позиции. Защото аз искам да съм почтен към всички… Ивон Дешан понечи да се втурне към вратата, но Томас я дръпна и тя полетя към стената, озъбена и задъхана. — Оставате тук – каза Томас и застана пред вратата. – Снощи, веднага след като изтекоха имената, Абверът се свърза незабавно с Берлин. Имаше опасност разположеното край града алпийското подразделение да се намеси веднага. Но аз разговарях още веднъж с шефа на Абвера в Париж… — Защо? – попита професор Дебуш. — Това е моя работа – поклати глава Томас.

Йоханес Марио Зимел

— Не исках да Ви засегна – каза професорът, като гледаше Томас странно. Този човек, този забележителен човек започва да ме разбира… Дано имам късмет... Дано всички имат късмет… — Обясних на полковник Верте, че при операцията на алпийския батальон ще има много жертви – и от двете страни. Нашите хора ще действат решително. Вашите ще се отбраняват отчаяно. Ще се лее кръв и ще има много жертви. Германци и французи. Гестапо ще измъчва пленените. Те ще издават своите другари. — Никога! – извика Ивон. — Затваряйте си устата – тросна й се Томас. — Изтезанията са жестоки – добави възрастният професор и погледна Томас като един мъдър и тъжен пророк от Стария завет. — Вие знаете това, господин Лийвен, нали? Струва ми се, че започвам да разбирам много неща. Вярвам, че все още съм прав. Помните ли, че веднъж Ви казах, че ми се виждате почтен човек… Томас мълчеше, а Ивон дишаше тежко. — Какво друго казахте на Вашия полковник, господин Лийвен? – попита професорът. — Направих му предложение, което по-късно бе одобрено от адмирал Канарис. — В какво се състои то? — Вие сте духовният водач на групата и хората правят каквото им кажете. Ще съберете групата при мелницата на Гаржилес и ще им обясните неизбежността на положението.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Тогава алпийските войници ще могат да арестуват хората, без да падне нито един изстрел. — И после? — При това положение адмирал Канарис гарантира с честната си дума, че никой няма да бъде предаден на Гестапо, а всички ще отидат в редовен лагер за военнопленници на Вермахта. — Това също е ужасно. — При тези обстоятелства това е най-добрата възможност от всички останали. Войната няма да продължи още дълго. Професор Дебуше не отговори. Той стоеше с наведена глава пред своите книги. Дай боже тази война наистина да свърши скоро, си каза Томас. Ужасно трудно е останеш почтен човек сред нацистите. Дано тази измет пукне най-накрая. И ми позволи да живея в мир. Това бяха желания, които още дълго време нямаше да могат да се сбъднат. — Как да стигна до Гаржилес? – попита професорът. — Заедно с мен в колата. Времето ни притиска, професоре. Ако не приемете предложението, операцията на алпийския батальон ще започне без нас точно в осем. — Ами… ами Ивон? Тя е единствената жена в групата Тя е жена, господин Лийвен… Томас се усмихна тъжно. — Мадмоазел Ивон ще бъде моя лична пленница – моля оставете ме да довърша – и аз ще я затворя в отделна килия в