Списание "Простори" - брой 1, 2011

списание за литература и изкуство

1/2011

Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930 – 2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Предпечат и печат Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. prostori@mail.bg http:/prostori.ning.com ISSN 1313-1443

На кориците – творби на Милко Божков

3 Списание за литература и изкуство

1 / 2011 „Простори“ на 50 години

5

ПРОЗА Мъж, който чака Лиляна Стефанова

6

ПОЕЗИЯ Деньо Денев Владимир Стоянов

8

ПРОЗА Внезапно сбогуване Ангел Г. Ангелов Екшън Емил Кръстев

14

ПОЕЗИЯ Павлина Гатева Иван Овчаров

27

ПРОЗА За добрите спомени Димитър Златев

34

ПОЕЗИЯ Сашо Серафимов

40

ПРЕВОДНА ПРОЗА Нямам време да живея със смъртта Рагип Сюляй

42

СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ Иваница Данчев

45

ИДЕИ 62 Християнството и политиката в историософията на Ф. И. Тютчев Борис Тарасов 91

ДИСКУСИЯ 108 Неофилия и трансформация на настоящето Васил Проданов 65 години от Победата във Великата отечествена война 117 Стихотворения на Борис Слуцки в превод на Тихомир Йорданов

120

ДНЕВНИК 122 Диалог между културите или симфония на културите Панко Анчев КРИТИКА 126 Георги Н. Николов за българската женска морска поезия ПРЕГЛЕД

Книги

ПОЕЗИЯ 51 Иглика Пеева Григоре Виеру в превод на Огнян Стамболиев

МЕЖДУНАРОДНИ ЛИХАЧОВСКИ ЧЕТЕНИЯ Акад. А. Гусейнов Акад. В. Стьопин

Поети от Литературния институт „Максим Горки“ – Москва, в превод на Диана Павлова Алексей Котелников Анатолий Прусаков

134

Валери Петров. „От иглу до кюнец“ Георги Константинов. „Премеждието, наречено живот. Шегите на Егенетов“ Валентин Плетньов. „Варна през Средновековието. Част първа: От VІІ до края на Х век“ Борис Тарасов. „Накъде върви историята“ Блез Паскал. „Разум и вяра“ Петър Стоянов. „Варна и войните. Триумфът и погромът на България (1912–1919)“ Ванилин Гавраилов. „Серенада против суета“ Деян Енев. „Народ от исихасти“ Иван Овчаров. „И нищо повече от любов“ Франц Кафка. „В наказателната колония“ Инна Лиснянска. „Ехо“ Надежда Кондакова. „Избор“ „Икономика. Антични автори за стопанството“ Събития 139 Българо-руски творчески проект „Слово и образ 2010“ Театър 140 На сцената – класика, прочетена съвременно Памет 143 50 години от рождението на Иван Манолов Почина актрисата Катя Динева Юбилеи Йово Неделчев Панко Анчев

144

Варна - Кандидат за европейска столица на културата

5

„ПРОСТОРИ“ НА 50 ГОДИНИ През 1961 година излиза за първи път литературният алманах „Простори“. Той е дело на издателство Варна, преименувано по-късно в книгоиздателство „Георги Бакалов“ и ликвидирано в края на 90-те години на XX век като Издателска къща „Галактика“. Алманахът бе създаден, за да бъде своеобразна творческа лаборатория за младите автори от Североизточна България, в която лаборатория да проверяват творческите си възможности, преди да подготвят и издадат своите книги. И „Простори“ наистина стана такава лаборатория. На неговите страници получиха своето литературно кръщение много млади тогава поети, разказвачи и критици, които по-късно станаха авторитетни имена в българската литература. Първата публикация в „Простори“ бе сигурен знак, че се е появил нов талант, който трябва да бъде наблюдаван и запомнен. По-късно „Простори“ бе издание на Дружеството на Съюза на българските писатели във Варна. Променян бе неговият формат, художественото му оформление и периодичността на издаване, редакционният състав. Но едно не се промени: призванието да открива и налага имена в българската литература, да общува с чуждите литератури. Когато през 90-те години всичко започна да се руши и да изчезва, „Простори“ сподели съдбата на други свои събратя. Алманахът престана да съществува, тъй като не се намериха хора, сили и пари, за да се поддържа една изключителна придобивка. Но кой да мисли за другите, когато трябва да мисли за себе си преди всичко. Възстановяването на „Простори“ вече като списание за литература и изкуство през 2005 година като издание на Община Варна беше свидетелство за нови процеси в духовния живот. Във Варна вече се беше формирала силна група от писатели, която заедно с художниците, актьорите, архитектите и музикантите лансира идеята Варна да бъде обявена за европейска столица на културата. Новите творци на града сами започнаха да работят за осъществяването на тази щастлива идея и да доказват значимостта на своите творчески постижения. Възкръсналото списание „Простори“ си постави задачата да преодолява провинциализма в културата, като утвърждава високи естетически критерии, и да служи на истинското изкуство. Редакционният състав на списанието посреща славната годишнина с радост, че е наследник на богати традиции и с амбицията да продължи на ново равнище започнатото от неговите предшественици. Честит юбилей! На многая лета!

6

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА МЪЖ, КОЙТО ЧАКА разказ

Живея на осмия. Всяко утро още сънлива излизам на балкона. Пред мен като на космическа сцена изнасят спектакъл изгревът, вятърът, облаците, дъждът – в цветно буйство, в сценична треска, в светлини и сенки. Цялата красота на Божия свят. И в главните роли – Витоша, Люлин, Южният парк. През всяко годишно време нищо не е като вчера, оня ден или преди месец. Нищо не се повтаря. Всяко утро виждам на сцената друга постановка – декори, костюми, друго светлинно вълшебство. И всичко това в мърлявите делници. В тоя град без въображение, без хъс за някаква промяна. И аз в това убийствено повторение като в претъпкан трамвай. Каквото и бягство да предприема – винаги безуспешно. У дома размествам мебелите, сменям местата на няколко графики, внезапно купувам нова ваза, окачвам други пердета. Но само след седмица – всичко до болка дотегнало. Същото. Скука. И оная сутрин, щом се събудих, цъфнах на балкона. Зрителка на фантастично светлинно шоу. Витоша съмнително румена като след забранена любовна нощ. Люлин, докаран в бебешко синьо, ми се усмихва беззъбо. Паркът, току-що събуден, вече взима душ в потоци от многоцветие. По най-близката алея жена разхожда куче. То е пембено! Двама тичат за здраве. Погледът ми се качва на Камен дял, после отскача до Люлин. Той вече е в бебешко розово! И внезапно долу, на широката алея, под голямата липа виждам фигурата на мъж. Чака някого. Лицето му не е много ясно. Гологлав, с тъмна коса, спортно яке. На кого ми напомня? Упорито се вглеждам. Може би пали цигара. Същите така познати жестове, същият силует… Чака. Светлинните магии правят нови номера и къпят моето въображение с безумия. Там е. Чака. И докато се усетя, нахлузвам пуловер, сресвам се как да е, мацвам червило. И хуквам. Асансьорът пак развален. Слизам по стълбите. …Кога беше оная ранна, много щура любовна история? Бях млада журналистка, когато ми взе ума един младши лейтенант. Беше много красив оня Мишо. Никога по-късно не съм примирала в такава мъжка прегръдка, никога не съм била така шеметно влюбена. Защо сега се върнах към ония приключения, към далечните градове и малки градчета, където го преместваха от гарнизон в гарнизон? Колко километри изминах през онова влюбено време? Измъчена от допотопните телефонни връзки, от раздялата, от молбите му в поток писма – тръгвах. Той ме чакаше на някой безлюден перон или на дунавско пристанище, най-често на шумна автогара. Виждах отдалече оня спрял дъха ми красив мъжки силует. Лицето му в сянка.

7 Ръката с цигара. Можех да отида, без да се замисля, накрай света заради онова много бавно наше приближаване един към друг, за мълчанието, заредено с взрив, за гласа на очите му, за дългото пристъпване към най-дългата прегръдка. Помня ясно оня ноември, когато бе преместен чак в Силистра. Е, по-далече не можеше да бъде. Беше студена, навъсена есен, знаех, че е лудост, но тръгнах. Нямаше сила, която да ме спре. Цяла нощ зъзнах във втора класа до Русе. После по Дунав, малкият кораб като застинал в тъмните води се надсмиваше на моето нетърпение. Той ме чакаше. Както винаги го видях още от палубата, преди корабът да спре на пристанището. Стигаше ми само тоя миг, за да обезумея от щастие. Шинелът му го правеше още по-мъжествен. Лицето все по-ясно се открояваше. Той ме видя и се усмихна. После бавно тръгнах към него, но с един скок той ме стигна и вече бях в най-отчаяната прегръдка. Нещо се беше случило. Задъхани думи. Вдигнали са ги по тревога, тръгват след дванадесет минути, имаме само три… Господи, какви три минути! – си мислех горчиво щастлива, когато шинелът бързо се отдалечаваше. После потърсих милост в голямата река, в нейното бавно течение, повлякло моите три минути неизвестно къде. Спри, защо го направи – чувам се да крещя, – защо всичко трябва да тече, да изчезва, да се загубва безвъзвратно? Къде повлече най-сладката прегръдка? На отсрещния бряг се сливаха мръсносивото небе с мръснокафявите води. Някакъв шлеп изсвири дрезгаво като глас на удавник. Той те чакаше, каза голямата река, нали затова дойде, нали това искаше – да видиш от малката палуба, че там, на брега той те чака. Не ти ли стига? Какво искаш още? Ти нищо не разбираш – казвам ù, – ние, жените винаги искаме още. Ти си виновна, ти, защото всичко отнасяш, всичко влечеш нанякъде, всяка минута щастие, всеки влюбен поглед – безвъзвратно, жестоко, непоправимо… Небето се спусна още по-ниско. Заваля. Имаше обратен курс едва сутринта. Взех стая в единствения тогава малък стар хотел с олющена фасада и тесни стаички с по две легла… Цяла нощ ненаситната ми душа слушаше равнодушния глас на есенния дъжд. …Къде е хукнала паметта ми? – се сепвам смаяна, когато вече съм стигнала до най-близката алея в парка. Защо е това връщане назад и къде аз самата съм се запътила така ненадейно? И го виждам – мъжът, който чака. Там, под голямата липа. Висок, снажен, в тъмно спортно яке. Напълно непознат. Бегло ме поглежда и с оня същия жест запалва цигара. Утрото е виновно – си казвам, с неговите светлинни магии и измишльотини. Съвсем ще откача от щурите му сеанси. Нарочно ме направи смешна, за да си поиграе с мен и да поруменява от удоволствие. Свърнах по съседната алея. Защо е толкова красив влюбеният мъж, когато нетърпеливо чака? Или ние, жените сме го измислили? Не, не прегръдките, не ласките, не буйните нощи. А ония мигове, оная лавина от копнения, когато още отдалече съзреш, че той те чака. В дъжд и в студ, на някоя далечна гара или пристанище, дори накрай света… Мъжът под липата още ли е там? Коя ли е оная щастливка, която ще го види отдалече и ще изгаря в онова дълго приближаване към най-дългата прегръдка?

8

ДЕНЬО ДЕНЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

КЪМ ТРЕВАТА Това че си безсмъртна – виждат всички. Неизтребим е твоят жилав корен. Над всичко зеленееш ти отгоре и вятър вей перчема ти епично. Слънцето с целувката си лятна над теб постига пирова победа. Но ти се смееш винаги последна. Възкръсваш всяка пролет – необятна. И единствено на тебе затова душата си реших да завещая. Вместо щастие да търси в рая, тя чрез теб да шепне български слова.

МОДЕРНАТА ПОЕЗИЯ Никога на пръсти модерната поезия не се повдига. И не казва: „От Еверест съм по-висока!“ Тя в жътварските напеви на щурците чува как природата се изповядва. И за принц си е избрала Уитман!

ЯБЪЛКОВА ГРАДИНА Тук въздухът, водата и пръстта са в най-свещен съюз събрани! И в корените вечно жадни, и в короните със царствена осанка пулсират соковете на живота... Избухват цветове! И самодивски танц дърветата със вятъра танцуват...

9 Божествена феерия от красота! Самият рай е сбъднат на Земята – озвучен от медоносните пчели. Времето във пъпките се влива и малки сладки глобуси изгряват: „Златна превъзходна“ и „Флорина“, „Грейни смит“ и „Мутсу“ – имена са, светещи във плодната дъга на есента. И по реда си – зимата и пролетта си късат листите от календара... Магическият кръг завърта се отново! Пред моите очи – и с моите ръце природата овеществява виртуозно „Четирите годишни времена“ на абат Антонио Джовани Вивалди.

ЕДИНСТВЕН Петелът пей... От тембъра му се разбира, че това занятие щастлив го прави. И недокосната е неговата лира от ерозията на времена и нрави. Петелът пей... Не иска никаква награда, че може да разпуква той със глас зората. На него тази чест висока му се пада – да е призван за трубадур на светлината. Петелът пей... Не го досяга модна мисъл – за актуалност да си сменя софтуера. От природата единствен е орисан за тази роля той. И с право е наперен.

МАЛКИТЕ НЕЩА За малките неща почти не се говори. На големите във сянката остават. А големите с мащаб ни впечатляват – на Земята и в небесните простори. За Еверест и пътя Млечен знаят всички. И назовават океани и морета. Но колко скучна ще е родната планета, ако ги няма лъкатушните рекички? Всяка нощ звездите в космоса безбрежен на своята жарава канят нестинари. Бликат в мрака като мънички пожари на светулките фенерчетата нежни.

10 Тук всяко нещо, де се прави или ражда – днес и утре, и през миналите ери, независимо от своите размери от атоми и молекули се изгражда. Щипка сол му трябва на хляба ни насъщен. За капката катран в меда се знае... А погрешно сложената запетая в изречението смисъла обръща!

Художник Милко Божков

11

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ОБЛАЧЕ В УТРОТО ПРОСЪЛЗЕНО Подивял и горчив като стръкче пелин разпилява денят всички люлчини песни и заплита ревниво тъмните ни съдби със ръцете на старите властни наречници. Само слепият свива от думи гнездо и целува змията, надникнала в него, и раздава духа си зърно по зърно като облаче в утрото просълзено.

КАТО АНТИЧНИ БОГОВЕ И някак си необяснимо кратко изсвирва времето и отминава с ожулено краче на рижо детство. Годините не вярват в обещания. Клото изтегля нишката перфектно, отмерва дължината ѝ Лахезис, а после я отрязва Атропос*. И с тази нишка гол и бос живее сам подхлъзнал се човекът. Но тъй като кръвта вода не става, припомняме си извора с надежда. А мисълта не е витраж от пяна, щом пак към него ни повежда – далеч зад облачните думи безсмъртни в смъртността си да останем.

*Клото, Лахезис, Атропос – три сестри, богини на съдбата. Старите гърци ги наричали мойри. Клото („предачката“) изпридала нишката на човешкия живот. Лахезис („наречницата“) определяла дължината ù. А Атропос („неотменната“) я срязвала. Те знаели бъдещето и го откривали на смъртните.

12 ОТЛИВ Пристанище, превърнато във слух, стопено от съмнение. Тук броди непоробеният дух на твоето спасение. И като закъснял матрос във мрака се поклаща гларус, поел неизтрезнял и бос след отпътувалата радост. Рисува върху пясъка вълна безмълвен силует на риба и напосоки през света човек до себе си достига.

ЗАСПИВАМ ЖАДЕН Ако всичко започва така – като кикот в ухото на мрака, като надбягване със смъртта – за какво ни е всичко нататък? И къде се оглежда светът, щом е блато самото изкуство, щом и влъхвите сляпо мълчат, неподвластни на никакви чувства? Побелях ли пред тебе, море, в есента опустяла забравен, щом под ниското сиво небе всяка вечер заспивам жаден? СПАРТАНСКИ СПОМЕН Дояждам боровинките на спомена и свободата пуска корени в червеното ми гърло, а думите са знамена. Под тях отново ще застанем в спартанския си боен ред. Ще могат ли с достойнство да изваят телата ни говорещо мълчание върху ръждясалия щит на хоризонта, щом дъсчената рамка на живота отдавна се пропука от съмнения? При Маратон бях млад.

13 При Саламин предчувствах залеза. Аз стъкнах вече огън за ранените, а мъртвите сами ще продължат – смъртта е част от земния ни път. Дояждам боровинките на спомена, в червеното ми гърло свети свободата.

СЛУЧАЙНОСТТА Омръзна ми да помня и да зная на този свят ненужните неща – претъпкана е паметта ми като стая, в която броди пепелта и тихо през ключалката наднича към някакъв измислен рай. Задъхвам се, но искам да дотичам осиновен до светлия му край. Ала стоя, потънал до колене, в пустинята на пепелта. Дано дочакам пак да ме посрещне и види син във мен случайността.

14

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ ВНЕЗАПНО СБОГУВАНЕ разказ

29. Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. Евангелие от Йоан, гл. 20

В памет на А. Л. Трясъкът беше трудно поносим. Хилавият телефонен звън едва-едва се провираше през разпасалата се метална музика, а всеобщият звуков терор се опитваше да смачка вътрешностите им. „Трябва да го отбележим...“, Писателя се усмихваше със светлите си сини очи... „Струва си...“, не се доизказа приятелят му. „Все пак истинското отбелязване знаеш кога ще бъде.“ „Знам...“ И не само знаеше, но и си го представяше: Приятелите, добри, лоши, интелигентни, не чак толкова, талантливи, не чак толкова, благородни, ехидни, великодушни, не чак толкова, усмихнати, мрачни, присмехулни, забързани, отпуснати, енергични, вяли, всякакви приятели бяха насядали безразборно върху току-що покаралата буйна трева на Поляната. Ухаеща преносима, саморъчно направена скара за печене на всичко годно за печене клечеше сред тях, пускаше миризмите си предизвикателно, перчеше се, правеше се на важна, номерата ù не минаваха, посръчкваха я, съживяваше тя въглените си и така привличаше внимание върху себе си. Нямаше подредба, нито чаши, бутилките се лутаха от уста на уста, съдържанието им бавно, но непоколебимо се преливаше в телата на компанията, смесваше се то с бушуващите телесни течности на празнуващи хора... Писателя, прав, наметнал неизменното си кадифено сако, четеше от изписани листи, току-що разпечатани, прочиташе ги и ги захвърляше. Те политаха колебливо, въздухоплаваха секунда-две, извиваха краищата си, зачудени как да се приземят, после притихваха смирено и разсейваха плътта на току-що завършения роман като посети семена, от които се очакваше да поникнат... Писателя се усмихваше, поемаше си дъх между две глави, поизплакваше си гърлото, подаваше бутилката нататък и продължаваше да чете. От думите му се появяваха героите, които той беше

15 приковал към хартиените им ложета, настаняваха се сред компанията, някои от тях, по-нахалните, издаваха звуци с различен цвят, възторгваха се, мръщеха се, смееха се неуместно, радваха се, завиждаха на някои от героите, съжаляваха ги, гневяха им се, подиграваха им се, но накрая всички се примиряваха и се чуваше едно всеобщо: „Такъв е животът...“ Писателя не спираше, отпиваше кротко, бързаше да продължи, като че ли съзираше Края на Времето. Поляната бавно и неумолимо побеляваше, страниците полягаха с лице към тревата, гърбовете им се белееха и променяха всеобщия цвят на Поляната. Приятелят му го гледаше, радваше му се и неосъзнато се страхуваше. „Дали ще успее? – питаше се безмълвно. – Дали ще му стигне Времето?“ Глъч се появи, сред Поляната поникна трибуна от чимшир, Писателя застана зад нея, облегна се задъхано, поспря, но глъчката на компанията не преставаше да го подканя: „Искаме, искаме, не спирай...“ Сакото на Писателя слънчево засия, празнуващите затаиха дъх, бутилките поспряха замислено и по Поляната се запрокрадваха изоставени талантливи мъже, умопомрачителни неверни съпруги, недосегаеми крадци, измъчени концлагеристи, самонадеяни нещастни палачи, убийци, които смятаха, че всичко им е позволено. Появи се и плахо Момче, приятелче на Писателя от детските му години, носеше то дебела неподвързана книга, крепеше я под мишница и лесно се забелязваше, че се страхува да не разпилее страниците ù. Като че ли то донесе някаква особена светлина, която се стелеше над Поляната и тревата ù започна да променя цвета си. Стъпките му бяха плахи, но ясно и недвусмислено го водеха към трибуната от чимшир. Писателя вдигна очи от Думите, усети другата светлина, съзря го и му се усмихна: „Откога те чакам... Вече се страхувах, че наистина са те убили...“ Момчето с неподвързаната книга се усмихна измъчено и безмълвно се чу: „Да знаеш какво преживях...“ Писателя си спомни как преследваха това талантливо Момче заради книгата му, болка пролази през гръдта му, замълча той, посегна към най-близката бутилка, течността ù го опари и друго парене усети, но нищо не каза на Момчето с неподвързаната книга. Нагласи очилата си без рамки и Думите отново потекоха. Неговите хора оживяха и Поляната се раздвижи. Лутаницата се засили, сблъсъците произвеждаха малки и големи искри, от които по телата оставаха белези. Участниците в отбелязването почти забравиха за бутилките, спогледаха се невярващо, спонтанно и непринудено ръкопляскаха на по-ярките места от лутаницата. „Браво, браво!“, викаха гостите и засилваха несъзнателно тържествеността на отбелязването. Светлината, донесена от Момчето, също се раздвижи и засвети празнично. Думите на Писателя се сипеха върху Поляната, подреждаха се и неусетно и вълшебно оживяваха. Някои от образите не можеха да се понасят взаимно и в такива случаи Писателя поспираше, излизаше иззад трибуната и решително ги разтърваваше. Гостите на неговото отбелязване не смееха да се намесят – страхуваха се те да не променят нещо в образите, да не повлияят на по-сетнешната им съдба. Писателя се справяше сам, но личеше как се изморява, как го мъчат рожбите му, своеволничат, инатят се понякога, престъпват закона, развратничат... Особено възмущение предизвикваха крадците – тяхната наглост беше умело прикрита под различни благовидни

16 форми. Трудно се разпознаваха те в образите на добре облечени мъже, красиви изискани дами или видни личности, популярни в обществото. Тяхното разобличаване беше трудна работа и точно поради тази причина Писателя се изморяваше наймного от тях. Веществото им беше хлъзгаво, лъскаво и изменчиво, съдържаше нещо пихтиесто и при допир предизвикваше погнуса. Трудно се хващаха, а при хващане се изплъзваха и оставяха слузести следи, които мъчно се отмиваха. „Правим всичко възможно...“, чуваше се от различни краища на Поляната. „Правим всичко възможно, но не успяваме кой знае колко... Освен че са хлъзгави, те са и много силни...“ Писателя чуваше притесненията на своите почитатели, опитваше се той да се намеси, но дори и на него те яростно се съпротивляваха. Оказваше се, че той само ги описва, пресъздава художествено образите им, а всъщност те си живееха живота, необезпокоявани разпръскваха в околното пространство особената миризма, смесица от благовоние и зловоние, заразяваха те всеобщия живот с деянията си и дори понякога се превръщаха в пример за подражание. „Няма спасение, приятели – казваха писателските очи, обърнати към собствените му почитатели – ... но и не можем да мълчим, каквото и да ни струва това...“ Приятелят му го гледаше с разбиране, Момчето с неподвързаната книга се опитваше да му помогне, а поканените гости смутено наблюдаваха как тържеството по случай представянето на новия роман на Писателя се превръща в мъка, страдание за създателя му и негова съдба. Образите – добри, лоши, чаровни, противни, добродетелни, порочни, всякакви писателски рожби населяваха Поляната и колкото и странно да изглеждаше, Писателя обичаше всички. На някои от приятелите му това направи силно впечатление и по-късно с тази непонятна обич те си обясняваха жизнеността и безсмъртието на неговите герои. „И в моята Книга е пълно с такива образи... – не се доизказа Момчето, а след малко продължи без страх. – Някои от тях могат да ме убият. Но други са добри и ме обичат...“ „Всички сме в ръцете на Всевишния...“, усмихна се Писателя. И отново се зае с Думите. Точно в този миг металната музика пак се развилня и върна Писателя и неговия приятел в задименото полутъмно заведение. „Да се махаме, а?“, прошепнаха единодушно с пълен глас двамата и допиха водките си. Писателя събра страниците на новия си, още неиздаден роман и припряно се сбогува... В тукашния живот приятелят му не го видя повече. На отбелязването, организирано от негови почитатели, също не го видяха – той беше изпратил своите сътворени образи, които го представиха шумно и енергично. Никой от присъстващите не разбра, че те го бяха принудили да се сбогува така неочаквано и внезапно. Но приятелят му искрено се надяваше, че пак ще се видят – отвъд, „на другия бряг на реката“*... * „На другия бряг на реката“ беше заглавието на последния роман на Писателя, който той не успя да види, но на чието представяне присъстваше, мъдро и добродушно се усмихваше, никой не го забелязваше, но всички знаеха, че ги гледа... (бел. авт.)

17

ЕМИЛ КРЪСТЕВ ЕКШЪН Откъс от книгата „Сянката“

1. И няма ако, и няма защо, и няма дали, щом е застанал на скалата за последния скок, след секунди полита към пропастта и вятърът свири край него и отнася разните ако, защо, дали и всичко грозно, коварно, измамно, горделиво, жестоко, интригантско, предателско, дебелашко и глупашко, бездарно, уродливо, лъжливо, клеветническо, завистливо, озлобено, нагло, високомерно, подигравателно, мускулесто, обещаващо, римувано, децибелно, разгулно, подкупно, любезно, солидно, авторитетно и авторитарно, любовно и изневярно, сексуално и перверзно, и ритъма на – умен, образован – аз съм това, но съдбата ми лежи в чужда ръка, – а заедно с тях издухва и Нобеловата награда с пришитите към нея банкери, министри и бизнесмени в компанията на двама биячи с дилемата стока или духовен екстракт, а най-отгоре Хеопсовата пирамида с тайните си коридори и безброй фрески по стените и животът минава пред очите му, но не като потъващия „Титаник“ – той не е толкова деформиран от телевизията, нито ще се върти като на филмова лента – литературните клишета не са го превърнали в дълбокомислен глупак. Животът му се разгръща като листи на стар албум и колкото по-назад се връща, толкова по-неясни и размазани стават снимките, а те са професионалисти и няма значение дали ще бъде автомобилна катастрофа, взрив в самолета, изчезнала в морето яхта или нещо, за което не си и чувал, сигурно ще го направят професионално, защото ясно е, че когато срещу доброто се изправя злото, то или го измита, или го прегазва, значи имаш право на злото да отвърнеш със зло, ако така ще живне доброто, парадокс, но нали светът се крепи на немислимото и ако после твоето зло, вместо да освободи доброто, вземе че го изяде, няма страшно, ще изпратиш срещу него останалото у тебе зло, нали злото в човека никога не свършва, но кой ще моли банката да не взима къщата, докато Петьо стои под някой мост да пласира наркотици – над Темза мостове да искаш, дъщеря му ще нахлузи пола като широк колан и ще тръгне с голобрадия дългуч от съседния клас да ù търси клиенти, жена му ще остави вратата отключена да я завари в леглото с шофьора на Кики, за да му опротивее животът и да няма сили за претенции към жилището, ама каквото и да излезе от сблъсъка между едното зло и другото зло, мъжкото в него ще се пъчи. Вярно, може после да бяга насън от космато страшилище без име и форма, но като отвори, очи ще блясва мисълта, че е мъжага и пич и така, докато

18 отново заспи, но какво пък, светът е настроен на ден и нощ, светлина и тъмнина, топло и студено, сладко и горчиво, бяло и черно, а той предлага на биячите оферта като за кинозвезди и най-после е щастлив както онази сутрин, когато пристъпваше по площадката пред Майчин дом глуповато усмихнат, чудеше се какво да прави с белия пакет, който беше поел някак несъзнателно от ръцете на Веска, роднините й го поздравяваха с първото бебе, а в главата му туптеше, че началният капитал не отговаря на телефона, значи му остава само да тича в профсъюзите, това е то отчаян човек. Така три-четири месеца, спестяванията му от две заплати за пет години работа се стопиха и се реши най-после да приеме предложението на съседа от втория етаж – съвсем за кратко, разбира се, докато намери нещо сериозно – да постъпи пазач в гаража му за осемдесет коли, но му излезе късметът да го заведат при бившия директор и сега собственик на фабрика за електрически проводници, който започваше да издава найяростния опозиционен вестник. Две години подготвяше за печат статиите на също такива бивши директори и сега собственици, но с по три и повече фабрики, и вече свикваше, какво толкова, дори отново започна да драска по гърба на коректурите рими за рападжии – от всякакви богаташчета съм управляван,/а за парче луканка достойнството си давам, партията на бизнесмена обаче спечели изборите и той повече нямаше нужда от яростен вестник, а на него му се беше родил и син. Не беше чак трагедия, съседът от втория етаж освен четирите гаража се беше сдобил и със седем паркинга и места за пазачи колкото щеш, но издрънча телефонът и гласът на Кики му пресече въздуха като удар в ребрата, а албумът е вече...

2. ...на доста години и някои снимки са пожълтели, някои са пречупени и с откъснати краища, но това не пречи да пристъпва към ръба на скалата и да се взира към пътечката като излъскана от време кост далече долу, после да вдига поглед към линията, където небето и водата се сливат, защото, ако му е писано да живее ту в светлината, ту в тъмнината, ту в топлото, ту в студеното, ту в сладкото, ту в горчивото, ту в бялото, ту в черното, така да бъде, затова пък ще го направят чисто и безболезнено, те са професионалисти и го доказаха няколко пъти, а той го разбра още онази вечер, когато Шапката нарочно търсеше най-големите дупки по пътя, за да качи стомаха му в гърлото. Тениската на предната седалка до него палеше цигара след цигара, обръщаше се назад да духа дима в лицето му и припяваше, че човек преди да посегне една проститутка да хване за задника, пак трябва да си направи сметката какво остава, като казва съгласен съм – страхотно откритие! и тъкмо да го попита от коя чалга го е чул, Шапката прекара десните гуми през дупка като канавка, той удари глава в покрива и си помисли неща, които не се казват на глас. Дали да не им подхвърли нещо за едното зло и другото зло, сигурно са запознати с проблема, или я по-добре да ги сплаши.

– А Коста Николов го викат за консултации в Министерския съвет. Тениската пусна три колелца дим и се ухили: – И той колко има да връща!

19 – Кой?

– Съветникът на министъра ти.

– Той играе с милиони, ако не знаеш.

– Така ли? Ще информирам шефа.

– И като го ядосаш, да не му се мяркаш пред очите.

– Ще видим, като го разходим и него... Шапката му изръмжа да си затъкне устата и усили нервно радиото докрай – пукнатина в бронята, а?, май не сме такива мъжкари! Сега ще набере номера на Кики, да им омекнат мутрашките физиономии, но радиото млъкна, за миг ги затисна тишина, по-гадна и от петдесетватовото изкуство, което блъскаше допреди секунди в мозъка му, и тънък женски глас замяука как през нощта на понеделника, на вторника, на срядата и така нататък мери дарбата на едната си любов, на другата любов, на третата любов и така нататък и все не може да реши коя от седемте е най-дълга и най-дебела, не, не, това е новата поезия на Спирчето! Тъкмо ще им се похвали, че познава автора на текста, може да свърши по-добра работа от обаждането по джиесема, но колата зави пред някакъв мост, спусна се по брега и спря край реката. Тениската изскочи навън и отвори вратата – слизай! – ама какво е това, пистолет ли? И тези птици в дърветата, винаги ли така кряскат в тъмното, или сега усещат, че става нещо, не, не, господин Николов го търсят от Министерския съвет и е приятел с шефа им и само да го докоснат с пръст, са загинали, истина им казва, но Шапката се облягаше на предния капак и гледаше към стръмната пътека, да не се готви за екскурзия? Тениската зареди пистолета и го побутна с дулото към реката, ако на всеки длъжник удължават срока, ще станат за смях – не, това не е истина, а панталоните му отпред дали не овлажняха?, но и да свършат работата, пак няма да получат нищо, а той познава човек, който си го заслужава, но не, албумът се е разкъсал и...

3. ...някои снимки са се отлепили и разместили, а тази се е плъзнала напред, на филмовата лента така не става, още по-малко с „Титаник“, но той не е телевизионен маниак и връща снимката на мястото ù и ето половин час след обаждането на Кики пият жива бира в еднолитрови халби и го слуша как трябвало толкова бързо да хваща автобуса за Белград, че не успял да се обади дори на майка си, в Канада се местел от град в град, къде време за писма, после се върнал в Европа, друг път ще му разказва подробно, но главното е, че докато продавал контрабандни цигари на гарата в Рим, му светнало – камъкът си тежи на мястото. С две думи, подал е документи в съда да регистрират издателство на тяхно име и дори е наел офис, за начален капитал хиляда марки са достатъчни, защото в Европа се е запознал с този-онзи, така че започват веднага и Кирчо до късно след полунощ разгръщаше книги и енциклопедии, ровеше стари записки, пишеше и задраскваше, късаше листите и пак пишеше, а на сутринта дотича със списък на заглавия, рецензенти, редактори, коректори и художници, ето ги и телефоните им. Започват с класиката и първият том ще излезе след по-малко от три месеца и

20 да му каже истината, от години за първи път се чувства щастлив, но Кики му наля чай от електрическия чайник, който си е донесъл от Испания – изпий една глътка и си поеми дъх, – и закрачи между масата и прозореца, като говореше гладко и уверено, явно изнасяше премислена реч. Притваряше очи от удоволствие, докато отпиваше чай от порцелановата чашка с дракони, купил я е във Венеция, и току спираше сякаш да се заслуша в гласа си и да вникне по-дълбоко в маркетинговата си стратегия – страната вече плува в морето на пазарната икономика, възможностите наистина са неограничени и те няма да изпуснат шанса да направят пари от това, което знаят да вършат. Ще издават книги, мечтата на живота им, но значи ще влагат пари, и то не малко, а щом е така, трябва да си отговорят първо на основния въпрос: книгата духовен екстракт, затиснат между два картона, ли е, или стока като сиренето, колите, дрехите? Екзистенциален въпрос. Да приемат, че книгата е духовен екстракт и основната ù цел е да извисява читателя в измислени, но загадъчни светове, а стоката е най-обикновен предмет с единствената задача да бъде продаден, ето тука е нужна точната преценка. Кой купува камембер само защото Кирчо изпива две шишета вино с него? Клиентът си иска краве сирене за шопската салата и това е. Кой купува фиат, защото Кирчо от малък е луд по италианските коли? Клиентът търси форд, защото десетгодишен е получил от Ню Йорк снимка на вуйчото с вуйната и четирите им деца, накачулени по кабриолет от Детройт. Кой търси „Армани“ само защото Кирчо като абитуриент е преглъщал слюнки над списание с манекени в маркови костюми? На клиента парите му стигат за яке втора употреба и толкова. Кой търси „Чичовци“ само защото Кирчо смята тези стотина страници за най-доброто, написано у нас? Клиентът си е влюбен в еротичните романчета и край. И така – стока ли е книгата, или духовен екстракт? С този въпрос ги караха да си блъскат главите толкова години, а то си е ясно, че е и духовният екстракт, и стока, значи трябва освен да те води в загадъчни светове, и да се продава, и то в големи количества на възможно най-висока цена, затова в бланките за договори е записал с получерни букви, че те двамата представят авторите в чужбина и си прибират съответния процент. Не че някой навън ще се излъже да отпечата нашенски шедьовър, без държавата да му плати разходите, че и отгоре, но от държавата лесно се измъкват пари, така че да прави нов списък с книги стоки до зимата да покрият първоначалните разходи и да докарат триста хиляди и тогава се заемат с класиката, а той от замайване дори не се сещаше да го прекъсне, че само преди три-четири години му е надувал главата с планове за тяхното издателство – рано или късно ще разрешат, щом разрешиха частните таксита. Така ще станат най-после свободни хора като таксиджиите, които са свободни не толкова заради няколкото професорски заплати, които си докарват на седмица, а защото не им се пречкат някакви гризачи да ги учат как се пишат стихове – и очите му блестяха. А сега му говори като реклама на млечни продукти и дамски превръзки!, но през нощта го залюляха съмнения – той не е обикалял Канада и Европа, не се е срещал с разни хора, не е обсъждал бъдещето на света и докато е драскал рападжийски рими върху коректурите на опозиционния вестник, като нищо може да е изпуснал духа на новото време, всъщност много преди да застане на скалата и...

21 4. ...да се подсмихва снизходително на някогашните си ако, защо, дали разбра, че времето се е изплъзнало между пръстите му, ето, една крачка и няма да има нужда да взривява самолет или да потапя яхта, но тогава му предстоеше още много да научи и на сутринта намери сили да влети в офиса, като викаше, че развалената стока никой не я поглежда, дори да я предлагат на промоция – модерна форма на изказ, която щеше да поведе завъртяното неизвестно от кого езиково хоро, и след няколко години щяха да се чудят колко много български думи има в английския – това онлайн, това олинклузив, това плейоф, кога англичаните изсмукаха толкова богатия български език, че и американците! Кики обаче скочи, като дояждаше на крак сандвича си, и го помъкна навън, напъха го в нещо, което преди няколко епохи е било лъскав джип и даде газ, като резюмираше, че преди седмица разказал на свой познат от канадския му период за издателския си проект и той сякаш хич не го слушал, а вчера неочаквано му споделил като на много близък, че балдъзата му наскоро овдовяла и тъкмо да ù предложи определена сума, така де, един вид роднини са, жена му го изпреварила и я поканила да се премести от Бяла Слатина у тях, на първо време само. И сега бил готов да плати билетите в една посока и издръжка за шест месеца на първия, който се престраши да замъкне гостенката в Щатите, може и в Австралия, но на всяка цена със синчето ù, отчаяни хора обаче трудно се откривали, а сестричката подмятала на кака си да доведат и майка им, виж каква къща е вдигнал мъжът ти, ще сложим легло и за леля, и в главата му се замяркало да моли президента за място на посланик, но преди месец на вечеря балдъзата обявила, че е в контакт със Силата. Тя ù диктувала същността на Любовта като Най-Великото Чувство на Вселената, вече е напълнила седем тетрадки, а предната вечер душата ù се разсънила от деликатната молба – Силата винаги така говори, дори като ти заповядва да скочиш от моста – да отпечата записките в книга, за да изпитат повече хора щастието от Великата Истина. Той посегнал да тресне в пода купата със салата, ей сега звъни на президента да го праща, ако ще посланик на Южния полюс!, но си спомнил разговора с Кики и извикал жена си в другата стая – урежда въпроса при условие контактьорката да си грабва отрочето и – в Бяла Слатина. Надеждата била слаба, балдъзата вече приготвяла стаята за тъщата, но на другия ден сама го потърсила да му съобщи, че Силата ù е наредила да се прибере в родното място да чува по-ясно космическите сигнали, този град затрупва усещането за Любовта като Велика Сила под планина от пошлост и порнография. Но първо да види книгата в книжарниците, а той от радост обещал да я разпратят и по библиотеки, болници, училища, детски градини, домове за деца на социално слаби, че и казармите да снабдят, и затворите, а джипът се задави в туберкулозна кашлица и млъкна до сграда с цял ред гаражи отпред, заклещена от строително скеле. Влязоха в нея и тръгнаха по стълбище с теракотени стъпала без парапет, на третия етаж спряха пред портал с бял звънец с видеокамера, но Кики потропа на вратата – явно и ток още не бяха пуснали – и момичето, което им отвори, ги покани в хол с неизмазани стени, но с дъбов паркет, абе тука всичко крещи – ако искате фасадата ви да е облицована с мрамор, балконите ви да блестят с перила от ковано желязо,

22 стаите ви да омайват с италиански тапети, бързайте насам! А той е глупак да се остави камемберът и новата форма на изказ да го озлобят срещу всичко, щом е толкова приятно да се радваш на неща като уискито, което момичето им наля в големи чаши, я да си седи в креслото и да не мисли за нищо, нали това правеше три години и лошо ли му беше, но в антрето се чуха гласове и влезе елегантен мъж с вид на университетски преподавател – носеше очила!, – а с него още един с ужасно познато лице, къде ли са се срещали? Първият се извини весело, че ги посреща на строителна площадка, но до седмица по стените ще има италиански тапети, за балконите пък е поръчал перила от ковано желязо, така де, сграда на седем етажа вдига и да не покаже класа, а господин Чернев няма нужда да им го представя, него са го виждали и в паланките – и ужасно познатият се нацупи, а Кики отвърна в същия тон, че този младеж със смръщените вежди е съдружникът му, истински талант. Преди са му печатали стиховете в списания, където не са ти пускали нито ред, ако не си човек на някого, а Кирчо и тогава не е бил, и сега не е човек на никого, личи си от пръв поглед, нали – ха-ха! Университетският преподавател – нали носи очила, защо да не е преподавател? – предаде на Кики седемте тетрадки, придружени с кодови жестове и недомлъвки и деликатно, като истински университетски преподавател – може и да не е точно преподавател, но все нещо такова, с тези очила! – ги избута навън, а прочутият и в родопските паланки им кимна глезено. Напъхаха се в някога, някога, някога новия джип, Кики със свито сърце и угодническа усмивка успя да го убеди да тръгне и се впусна да ахка, че днес е късметлийският им ден, видял ли е кого е бил довел Камбата? Кольо Чернев бе, преди не снимаха криминален филм без него, а сега е лицето на виолетовите в парламента, но по-важното е, че обожава дъщеричката си, ужасно талантливо дете!, и миналата година купил изложбената зала на две преки от двореца и сега експозицията ù всеки ден се обогатява с най-новите рисунки на малката художничка. Тази вечер щяла да изнася трети концерт в цикъла „Невръстни музикални гении“, който таткото финансирал, но в театралната трупа не е поискал за дъщеря си главната роля на премиерата. Човекът има опит в бранша и е наясно, че и примата не бива да започва от върха, дори баща ù да плаща заплатите на артистите, към какво ще се стреми после?, а най-важното за тях е, че за десетия ù рожден ден е обещал на поетесата – тя ти е колежка – да ù подари книга със стихотворенията, които е съчинила, преди да тръгне на училище, а на него силите му стигнаха дотука и слезе. Колко щастлив е бил снощи, когато все още не беше научил от първа ръка, че такива като него ги чака да се чудят хора ли да останат, или да избират копанката с ярма, ами я да се отбие в кафенето при поетите, те все още имат куража да се убеждават един-друг, че са избрани от Бога и до ръба на скалата му остават...

5. ...две-три крачки, бездната го тегли надолу, вятърът го подканя да полети и разлиства албума, а тези две снимки са се залепили една за друга, защото първият, когото забеляза на масичката в дъното, беше Спирчето, ама и късмет! – и да се върне, но човечето с огромната вратовръзка вече размахваше ръце –

23 насам, насам, откога не си идвал, ей! Дръпна го да седне при него и захленчи, че директорът го уволнил за някакви си три дни отсъствия, главен редактор уволнява ли се по донос от заместника му, това достойно ли е? – и сякаш вчера се пъчеше зад огромното бюро и се извиняваше благосклонно на кандидата за автор, задето ръкописът му е чакал четири години, но недоразумението вече е изгладено и той от първите рими е открил дарбата, особено при описанията на природата, то сега само за екология се говори. Абе знаете вие, младите да напипвате пулса на времето, не сте будали като нас, за Хаинбоаз да си хабим таланта, при повторния прочит обаче си даваш сметка, че повечето стихове приличат на римувани репортажи. Умен, образован – аз съм това! – той да не е писал текстове за естрадни песни? Ясно е, че бърза да се прочуе, но от него да знае – няма хвалби и известност, а оттам и големи пари, нали така, без да се накиснеш в някоя мръсотия и да не лежи на това ухо, че мръсотийката му е съвсем дребна, размерът не я прави по-малко миризлива, затова да маха битовите историйки и да включва повече за природата, а той вече пресичаше улицата и завиваше към градината, откъде се взе тази слава, че и мръсотийки! Десетина минути по-късно седеше с Кики при фонтаните и продължаваше да се чуди – трите стихотворения за вълните и лунната пътека ги включи за хатъра на редакторката, да не я обвинели, че пробутва социално неясна поезия, и от ръкава си ли ги измъкна Сашо Спиров тези римувани репортажи!, а Кики се смееше – при тебе още се усеща рапът, но кой знае, може утре точно това да наричат поезия, а Спирчето просто ти завижда. Вдигна глава – какво общо има тука завистта?, и Кики се разсмя още по-високо – за литературна слава някои са готови и да убиват! И сега седи срещу същия този почитател на пантеизма, кима съчувствено, че не е достойно да уволняват така автор на повече от двайсет книги – дори не ме попита какво съм правил през тези три дни, може да съм писал стихове, как искат истинска поезия, като превръщат поетите в чиновници, къде остава достойнството? Сега е моментът да го успокои с онова, което всеки трябва да знае по рождение – от памтивека години хората у нас застават пред избора между самоуважението и оцеляването, как няма да им се изтрие деенкато на достойнството, но тъкмо да отвори уста, на стола до него се друсна сто и двайсет килограмовият задник Васката – има развитие на ситуацията! Литературният сътрудник със славата на критик, който за двайсет години не е написал нито една положителна рецензия, започна да залива Сашо Спиров с радостната информация, че се готвела заповед за освобождаването на директора му и ето шанс да се върне на неговото място, Спирчето обаче изпъшка, че сега е времето на младите, енергични, комбинативни хора като него и задникът се намести по-удобно – съгласен съм! Хайде да го хванем това издателство, ти ще ми станеш главен редактор, а онзи дебил, заместника ти, ще го изхвърлим веднага или не, ще го държим месец-два да му трепери душичката – и не забелязваше примирената усмивка на Сашо Спиров – е, ти още не си отишъл и започна да уволняваш. Наистина се е променил от времето, когато го поучаваше с примери за Хаинбоаз, може и да разбере снощните му размишления за деенкато, но вратата се блъсна и нахълта шумна група начело с нисък, шкембест мъж с брада като Бъфало Бил и широк син пуловер, пъхнат

24 зад дръжката на нож колкото сабя на кръста. Кимаше на тази и онази маса, замерваше ги с вестници и бучеше да гледат и да си спомнят, че чукането не е само с жената на тъмно под чаршафа, а става и нощем върху капка на колата или на покрива, или със задната броня в задника, това е то „Секс на фарове“, а Сашо Спиров обясняваше тихо, че Хайлака издавал седем вестника и пръскал пари като цар. Днес го срещнал в Обеля и се смаял, какво прави бизнесмен от неговата класа в това забутано село, което се напъва да го водят за квартал на София, но той измъкнал ножа – с този ханджар ще те заколя, ако кажеш къде ми е кабинетът! И го завел в някаква барака, обзаведена като фотографско ателие, с плоска грозотия на неясна възраст зад бюрце като щайга в ъгъла, която пишела статии от по пет реда за новите броеве на „Секс в офиса“, „Секс на пикника“ и „Секс в болницата“, криел редакцията си там, защото всеки искал да клъвне от мангизите му – и докато доказваше близостта си със секс милионера, Спирчето измъкна поовехтяла стихосбирка, надраска на титулната страница пожелания за дълъг живот и творчески постижения и застана нащрек. Бъфало Бил запрати последния вестник по групичката най в дъното, върна се при компанията си и забоботи за седмичника, който пуска от понеделник, „Секс под вода“, като акулите и костенурките, ама никаква содомия, ей!, и вие, дето ме питате от чужбина ли получавам снимките на курвите, да знаете, че у нас е пълно с пички, готови да си събуят гащите за двайсет лева. Първо ги снимам, после ги любя, щото животът без секс е нищо и може да имаш стая пълна със злато, но за какво ти е, ако не правиш секс? – и поетите и писателите наоколо запищяха от възторг, а доскорошният главен редактор го докосна по рамото – господин Кичев, ето автографа, който ви обещах сутринта, нали си спомняте. Фотографът дегустатор на модели за осем вестника със снимки на блондинки, облечени с чорапи, върху слабините на атлети като древногръцки олимпийци пое книжката – ако има нещо като за нас, ще го отпечатаме с илюстрации – и отново се обърна към белокосия романист, който го беше попитал какво е порнография – ние нямаме нищо общо с порнографията. И на онзи депутат, дето вчера ми се изцепи, че щял да забрани всички вестници като моя, точно това му казах – порно значи грозно, а аз не съм отпечатал нито една снимка на грозен задник и да търси грозното при тях, в Народното събрание, а романистът и трима му колеги вече квичаха – ама да!, в Народното събрание! Чакаха с отворени уста да чуят какво точно е грозното в Парламента, за да изразят възхитата си, но от масите в отсрещния край закрещяха нещо към тях и откривателят на красивото в порнографията отиде да раздава телефоните на съвкупяващи се под водата двойки, тройки, четворки от понеделнишкия вестник, с него и ятото от писатели, поети и почитателки – май все пак ще успее да отвори очите на Спирчето, че въпреки всичко народният гений не престава да ражда светли личности, благоприятните периоди обаче никога не са достатъчно дълги, за да се утвърди необходимостта от достойнство като социален климат, – но Васката се върна от барчето с чаша коняк и най-сетне го забеляза – кое е това момче? Сашо Спиров се оживи от възможността да каже нещо неприятно за някой друг и му представи един много интересен млад поет, печаташе тук-там и си кротуваше в едно малко издателство, но и него го изхвърлиха и сега е пазач в гараж,

25 а критикът сбърчи чело, ами аз май съм писал за вас. Заинтересува се от кое издателство са го уволнили и сви устни, като чу името на директора – той е апаратчик от Горна Оряховица, издаде един роман и аз го критикувах, а сега казва, че пишел нещо сериозно, но е земляк на Сашовия директор, значи и него ще го махнат и като ме назначат на мястото му, ще ви взема вас за главен редактор – я да върви да пише текстове за рап звезди, а вятърът изведнъж утихва, откъм пропастта се усеща мирис на море и той притваря очи, не е очаквал да види долу морския бряг, всъщност...

6. ...не знае какво е очаквал, защото решиш ли се на съдбовния скок, очакваш всичко, но и не очакваш, както и той нямаше представа, че един ден ще се пита да се обеси или да се хвърли под влака, но му излезе късметът с театралната екзекуция и двамата биячи после го черпеха в някакво мрачно помещение с нисък таван и ярко осветен подиум с пилон и се смееха, че нямало да му направят нищо, разбра се, само в краен случай, и го канеха да идва тука винаги щом жена му я заболи главата, ще предупредят танцьорките да му вземат по ниската тарифа, а той си мислеше как понякога е достатъчна само пукнатина като паяжина в бента на мозъка, за да се разкъса стената и да се излее водопад от аргументи, че не е справедливо той да се хвърля под влака, след като на злото имаш право да отвърнеш със зло и щом светът е устроен на ден и нощ, светло и тъмно, топло и студено, сладко и горчиво, въпросът дали се сменя с как, но да не наднича в задните снимки, ето на тази се вижда да обикаля улиците след срещата със Спирчето – отива при Кики да му изкрещи какво мисли за пазарната му философия, не, той има повече опит, разговарял е с тоз-онзи, но за красотата на порнографията поне ще му разкаже, и това не, само ще го разсмее, не, не, той трябва да чуе най-малкото за мераците на Васката – и пак от тротоар на тротоар, а вечерта в банята се караше на отражението си над мивката, задето простите истини е трябвало да ги чуе от шкембест секс хитрец. След минути вече съскаше побеснял на огледалото, че такива парвенюта ги заливат като мръсна пяна и вместо съчиненията на народните водачи скоро ще печатат само истории за нимфоманки с изобилие от технически подробности за задоволяване, любимите сюжети на нашенските богаташи, а още по-тъпото е, че ще се четат единствено те и неслучайно духът е подчинен на властта много отпреди Византийската империя – защо точно Византийската империя? – и крещим да ни приеме светът, защото сме били къде-къде още, когато Карл Велики е говорел на немски само с конете си, но то е, докато ни мачкат и тъпчат, а изпълзим ли отгоре, се превръщаме във византийски деспоти – аха, ето защо Византийската империя – и лицето му вече беше домат. И най-после намери кураж да признае на отражението си, че като чу създателят на седем ексцентрични вестника да иска от Спирчето откъс от книгата му за осмия вестник, за миг му се прииска да му предложи и той нещо, толкова отдавна не беше виждал името си поне в самиздатска брошурка, че беше готов стиховете му да се появят и до надупени хубавици във вонящ басейн, но това беше само за миг. По-добре да

26 се наспи и утре да повтори на Кики какво си е говорил с огледалото, но като влезе в офиса, приятелят му остави настрани венецианската чашка с драконите и го изпревари – възлагат им и двете поръчки, и за балдъзата, и за малолетната поетеса, знаят си тези хора сметката. Парите ще са много по-малко от цената на два еднопосочни билета до Щатите или на киносалон – май откриват в дъщеричката и режисьорска дарба, готино, нали? – и на него му оставаше да се отпусне със свито гърло в единствения стол, не попадна пред огледалото, което търсеше. Но няма да се предаде толкова лесно и започна почти спокойно, че Кики сигурно си спомня как месец след великата промяна в издателството им тръгна подписка за уволнение на директора и той го замъкна в тоалетната да му отваря очите, че имат късмет от небето да им падне революция и хич да не се колебае, а той още сънуваше разговора със Сашо Спиров и подписа, макар че жена му всеки момент щеше да ражда, но вместо директора да изгонят, номенклатурата изхвърли наивниците, имали глупостта да повярват в паднала от небето революция, докато Кики ходеше като победител – утре се среща с човека с началния капитал и откриват своето издателство! На третата седмица обаче изчезна и на него му оставаше да се моли на съседа от втория етаж и да се чуди как така е живял двайсет и седем години и не е разбрал, че революции от небето не падат, а сега се случва точно това, заради което си написа името в онзи хвърчащ лист – идва новото слугинство с очила на университетски преподавател, който, всичко става, може да е бил и преподавател, и познатото на целия народ виолетово партийно лице, със запасаната сабя на Хайлака, който размахва осем вестника, но си остава същият садист с цел в живота да си го връща на всички, които преди не са си правели труда да му кимнат – остави тъпашките дракони и ме чуй! Кики премести венецианската чашка от едната си ръка в другата и се ухили, той е готов за парламента бе, там с такива речи сега правят кариера, а всъщност положението е къде-къде по-лошо, но така е от пещерно време и от тях двамата какво зависи, а него са го поканили в някакво бизнес сдружение, което може и да не е съвсем бизнес, засега не е ясно, ясното е само, че ще бъде много зает, затова му прехвърля работата в издателството и да не си слага на сърцето някакви очила и виолетово лице. Децата му растат, докато се огледа, ще си има грижи с абитуриенти и знае ли какво е да издържаш в това време двама студенти, да не говори за жена му, ами тя беше отличника!, а като бонус ще отпечата стихосбирката си и не че някой ще я купува, книжката му не е стока, но ще му върне съня по-сигурно от транквилантите, сега хайде в кафенето да смачкат фасона на Хайлака...

27

ПАВЛИНА ГАТЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

Павлина Гатева е родена на 01.03.1967 г. в София. Завършила е Френската езикова гимназия в София, а след това медицина в Медицинския университет – София, със защитен докторат. Има публикации в литературни сайтове – „Литернет“, „Литературен свят“, „Грозните пеликани“, „eLit“ и др. В „Простори“ публикува за първи път. Адреналин Поставям си сърцето на педали, душата ми е хванала волана, вратата се заключва с автомата и еърбек до жабката прибран е; политаме по хей онази урва, а шибидахът пречи на звездите, от радиото звуците се втурват и мускулите ни до болка свиват. И ето че светът пак бил за двама. Една кола, едно небе и урва. Една жена, една любов ù трябва, кръвта ù да накараш да лудува.

Следлюбов Желанието изкрещя във мен да го напиша. Животът ми се стори пропилян като въздишка.

28 Копнежът се стопи като във локва шепа сняг изпод краката. Със мисли за „божественост“ и „промисъл“ лекувам си душата.

Няма те Мойта грешка? Бях слаба и позволих да го видиш. Вместо сила и младост – трепет плах и безсилие. Мойта истинска радост? Когато те чаках и ти се обаждаше. Тихо в мрака компютърът щракаше. Мойто прераждане? Когато разбрах, че не ще ме обичаш. Седнах тихо на прага и вратата отворих към нищото.

Добра съм, да Добра съм. Като вещица, която в огледалото единствена съзира красотата си; навлича черна торбеста пола, намята шал с бута (това са капи огън на азербайджански); нахлузва дървено сабо, пристяга го с каишка да не се изхлузи; като в рекламата на „Хари Потър“, яхнала метла, се готви да премине, с едър бухал на рамото отвъд света през пълната луна. Добра съм, да, когато лягам си самотна

29 и заплаквам, когато гъстата тъга ми пари под лъжичката, а смислите протакани са се разбъркали като несмесвани бои.

Ти, който ми пишеш под псевдоним Все едно да ме каниш във чуждо легло с несменени чаршафи – странен мирис, разлято вино, назъбени чаши, чужди косми във банята, четка за зъби и паста, празни шкафчета и гардероб, олющена маса. Кух хладилник със мирис на мухъл. Отваряш две бири. Стар телевизор – пращи, не го пускай да свири! Едра хлебарка бавно мустачки протяга. Даже на нея не ù се услажда от хляба. Казвам си: Нищо! Нали над нещата съм пък и съм с тебе! Нищо че някой заврял под леглото беззъбия гребен! Нищо че откъде си, какъв си не искаш да зная! Аз съм от тези, които четат псевдоними и после мечтаят.

Вуду Подарявам ти. Подарявам ти болката си. Онази, във гръдния кош, която ми пречи да дишам. Онази, която изтръпва в ръцете ми,

30 замъглява съзнанието ми и ме кара да мисля за теб до неистовост. Подарявам ти. Подарявам ти белите нощи. Онези, прекарани, след като с теб се отписахме. За които не мога да мисля различно. Не още. Онези, в които накъсани думи и сенки задъхано ме привличат. Подарявам ти. Подарявам ти спомените си. Дано да си върна способността да обичам.

Май само ние се променяме Боли, когато се заровиш в прашни спомени! О, как боли! Като с пирон убождане! И сякаш паднала греда върху главата! Завтъкваш във очите си надежда, че всичко щяло да се промени! Усещаш, сред изтърбушените вещи, за които дори крадците не желаят да замръкнат, че времето летяло уж, а си стои едно и също.

Твоето място Местото е за тебе, макар че тази вечер ти не можа да дойдеш в ресторанта. А блюдото сервирано димеше безутешно. Аз знаех, че те няма, но запазих масата. Приготвих си празнуване, естествено, със свещи – все някога да дойдеш ще сколасаш. Налях ти вино в чашата, разгънах ти салфетката. Чудесна гледка има от терасата!

31

Към мен се приближаваха самотници, желаещи да споделят със мен храната си. Отпратих ги със кимване – не виждат ли, че срещата протича както трябва във душата ми!

Капки душа Ела ме прегърни, защото ме е страх от самотата! Ела ме прегърни! Кажи ми – мисълта за мен те върна от вратата и няма да боли! Ела ми почети онази хубава история! Ела ми почети! Кажи ми – любовта не е измислена от хората; реалност е, нали? Ела и остани при мен, защото тъй те искам! Ела и остани! Душата ми – побира се във твойта длан, а как се плиска! Ела и ме изпий!

патова ситуация тя беше непоправима наивничка не спираше да вярва че ако каже честно как точно си го представя подаръка от съдбата непременно ще го получи само че нямаше право на това защото не вярваше в Господ

32

ИВАН ОВЧАРОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

И ТАКАВА ЛЮБОВ ИМА „В Россию можно только верить. „

Ф. И. Тютчев И такава любов – сред омразите скътана – има. С позагърбвано уж, но с наново припомняно име. Тя е страст и печал. Често удря душа и през пръсти... Но, изгарящ от яд, пак за нея потайно се кръстиш... И такава любов – път и смисъл реден пренарежда не с живот извървян, а с надежда, надежда, надежда!... Над пресметнати ползи и цели, поставяни зримо... Просто тази любов – като болка и кръст – ще я има!

*** Обич – измислена дума от някой самотник, сякаш извън отредения ход на нещата... Като видяна встрани от пътеката ягода.

33 През натрапчùвата мисъл, че вече е късно – нещо да почва, а нищо да няма нататък – обич е фактът, че още върти се земята. Обич – видяна встрани от пътеката ягода. Само представа за нея дори да е – нека! – всичко на този свят вече приемаш по-леко. Обич – единствен сигнал, че си жив и живял си. Обич е всичко, което си взел, а и дал си... Има ли смисъл въобще от пътека, че има – твоята ягода щом е край нея незрима...

Художник Милко Божков – „Два облака врани“

34

ДИМИТЪР ЗЛАТЕВ ПРИТЧА ЗА ДОБРИТЕ СПОМЕНИ разказ

Седим с Ромео Данчев в кафето пред театъра и оглеждаме с известна досада пъстрата женска половина на човечеството. Поотминалата лятна жега, типична за града ни, и преливащият от планината предвечерен хлад предразполагат за възкресяване на мъжки спомени. Ромео е популярен в града ни като едно странно съчетание на бонвиван и лирична натура, натрупала на мла­дини широки познания за чуждоземни поезии и култури. Всъщност той се казва Роман. Някога майка му, учителка по пеене, го кръстила така, може би за да го ориса с достолепи­ето на византийските императори. А може пък да е искала да подскаже, че е плод на увлекателен роман... Къде му е ударени­ето - Роман или Роман - никой не се замисляше, защото още в края на гимназията си спечели другото име от играта си в Шек­спировата драма „Ромео и Жулиета“. Талантливо се изяви тогава момчето и все пак през следващите десетилетия доста трябваше да се потруди, за да се наложи и като всепризнат любовник. Това определи и професионалния му път – все на попрището на културата: секретар на читалището, референт в окръжния отдел „Култура“, режисьор в самодейния театър, дори основен автор в културната рубрика на вестника. Обичаше той нежния пол, а явно срещаше и отзивчивост. Това го налагаше като интересен събеседник. Дори по едно вре­ме му викахме на шега „референт по любовта“. Имаше някога такава номенклатура, която сега е заменена с „експерт“. Впрочем няма мъж, който да не се смята експерт по покоряване­то на жените, но Ромео Данчев беше официално признат. То и аз имам някой и друг грях в този „тънък занаят“, но с него сме две противоположности. Аз съм дискретен, щадя достойнството на жените, с които взаимно сме се опознали, докато той е пре­калено многословен в афиширането на интимните си връзки. Толкова е подробен, че започнахме да го подозираме в белетристично разкрасяване и доизмисляне на романите му. Не беше вулгарен, но така се увличаше в историите си, сякаш ги преживяваме отново. Жените знаеха за това негово мъжко перчене, но странно, не го пренебрегваха. Някакво модно съперничество ли се беше установило между тях, той ли владееше тайни магии и тактики за покоряването им, но победите му бяха честа тема и в мъжките, и в женските компании. Та и този път се случи нещо подобно. Изведнъж някаква пружина го изхвърли от слънчасалото безразличие.

– Фори, Фори, виж бе какво се задава насам!

35 Наистина, по отсрещния тротоар вървеше девойче, осъзна­ващо магнита на своята младост. Като се изравни с нас, то за­беляза градския бонвиван и свойски му помаха с ръка. Ромео се разтопи, погледът му лакомо се разшири като на стар котарак и май щеше да сграбчи птичето, ако беше по-близо.

– Гледай бе, гледай каква млада смяна расте. Ох, на батко Маргаритка!... Не я ли познаваш? Кандидат-студентка е, учи за изпити, та затова не се отби... Наслади се на походката ù – като цъфнала маргаритка, леко полюшвана от ветрец! А пък цветчето ù направо зове: „Ела, мила пчеличке, да ме опрашиш! Изпий всичкия ми нектар. Отнеси по тялото си златния ми прашец. Такъв ароматен мед ще вкусиш от мене, че дълго има да се обли­зваш...“ И така си беше! То, милото, разцъфтяло, хормонът го замаял, а не можело да си намери идеала, изграден по модните любовни романи. Призна ми за две увлечения със съученици. Постна работа, още чирачета в занаята... Успях да ù преподам няколко урока. Благодарна ми беше. Ами че как? – като я при­емат да следва в столицата, да не се излага като проста провин­циалистка. Момичето беше отнесло по тротоара магията на своята жен­ственост, а Данчев още преживяваше вълненията на приключението.

– Младото си е младо! – въздъхна философски той. – Някога имало ритуал за посвещаване в рицарско звание, може да си чел. Аз пък си имам ритуал за посвещаване в званието „Любовница“. И ще знайш, никоя не ме помни с лошо чувство. Признавам си, че следях разказа му с любопитство, но се прокрадваше и известно съмнение. При неговите 45 години връзката с абитуриентката ми изглеждаше като фантастика. Но пък кой знае... Отпихме със сламките по глътка джин фис и пак се загле­дахме в оживяващото се движение. Изведнъж Ромео трепна, понадигна се и галантно се поклони. Минаваше Жана, секретарката на кмета. Тя леко ни кимна – просто жена, дето си знае цената. Неволно си спомних едно сравнение от поезията на Вапцаров: „Да видиш ти момиче, брат, като жребица от разплодник!“ Мнозина възприемат това сравнение за вулгарно, но то всъщност говори за елитна раса – кобилка от конезавод, съчетаваща граци­озност на движенията и симетричност на пропорциите. Та и Жана беше такава... В нейното кимване имаше известно високомерие и нищо не подсказваше преживяна интимност. Моят събеседник преглътна пренебрежението и с приглушен глас се наведе към мене.

– Имаш ли, Фори, представа за съчетаването на нежност, страст и огън?... Съмнявам се. Би го почувствал, ако веднъж поне си бил с тази жена. Не се заблуждавай от привидната ù сту­денина. Този черен като нощ поглед може да те обезоръжи или да те предизвика на смъртен двубой. Любовта с нея започва като „Болеро“ от Равел – обещаващо и опиващо. Думите и движенията ù само загатват фиестата, но в тяхната недоизказаност се крие покоряваща воля. Сетне започва фламенкото – нали си гледал този испански танц? Страстта напира, изгаря те, пируетите на раз­кошната червена пола те подлудяват като бик на коридата. Ритъмът на кастанетите и токчетата преминава в кръвта ти, пре­ взема двете ви тела и те довежда до екстаз... И тъкмо когато мислиш, че си на върха на блаженството, тя преминава към хота навара. Има такъв старинен ис-

36 пански танц, който говори за блясък на ками и смърт, ритъмът му те екзалтира... Повярвай ми, в оня миг бях готов да посрещна смъртта! Данчев беше пребледнял, явно не просто се хвалеше, а беше в плен на преживяното.

– Слушай – продължи след малко поуспокоен, – някои ме смятат егоист, който мисли само за своето удоволствие и, грубо казано, отчита бройки. Не съм такъв, дано поне ти си ме разбрал! За мене любовта е магнетична сила, която свързва човешките индивиди, за да не ни разсипят омразата и егоизмът. Нещо като китайското „ин“ и „ян“ – мъжкото и женското, светлината и мрака. Любовта е свещенодействие и носи щастие там, дето бракът го е похабил. Жените копнеят да бъдат обичани, а мъжкото безразличие е най-голямата обида за тях, независимо на каква възраст са. Аз съм им признателен, не ги ревнувам след раздялата, но и те има за какво да са ми благодарни. Той пак отпи от питието си и замълча, сякаш за да про­вери ефекта от алегоричния си разказ. Признавам, че по мъжки му за видях, макар да не приемах думите му за стопроцентова истина. Затова след малко го провокирах: – Ти пък да не изкараш, че в нашия град са най-страст­ните жени на Балканите и ти си наследник на Казанова?

– Обиждаш ме – прекъсна ме той, – като ме сравняваш с Казанова. Онзи е бил развратник и себелюбец, дето нито е подбирал жените, нито след това се е замислял какво те изживяват. На младини се опивах от „Спомените“ му, но сетне осъзнах колко пари струва. Не твърдя, че нашите съгражданки са найогнени, а че всяка иска да бъде обичана, макар в тази любов да има грях и чувство за вина... Ето, отсреща пред витрината една от нестандартните – Надка Йовчева, вдовицата. Тя хем искаше да остане вярна на паметта на съпруга си, хем усещаше, че годините изтичат като ситен пясък между пръстите, колкото повече го стискаш. Любенето с нея започна като балада. Въздишки, пог­леди, задръжки и колеблив огън, когото повеят на вълнението ту заплашва да угаси, ту все повече го разпалва. Но когато и душите, и телата ни се сляха, изпитах нещо свръхестествено, което пък е най-характерно за баладата... Нашата връзка не продължи дълго. Угризенията ù взеха връх, но знам, че ще запази добър спомен до края на живота си.

– Здравей, Ром! - стресна го мелодичен глас. Той се из­върна и възкликна: – Ах, Тони, здрасти мила! С приятеля сме се увлекли в мъжки разговор, та не те забелязах.

– Ти ли, ти ли?... – дяволито и загадъчно подхвърли тя, заканвайки му се с пръст, и продължи по пътя си.

– Гледай я тази палавница! Нали я познаваш? Антоанета, учителката по химия. Всички нейни гимназисти се стараят да ù подражават, но едва ли подозират какви умения владее тази жена. С женската си интуиция разбра, че и двамата имаме по една сво­бодна валенция и реакцията се осъществи... Докато навляза в ма­терията, тя ми изнесе няколко показни урока по темата „Горене и изгаряне“. Има такива жени, иначе народът не би изпял онази песен: „Изгори ме, изсуши ме, направи ме сухо дърво..." Призна­вам си, че аз пръв дадох на

37 заден ход. „Отказвай се, викам си, докато е време, че тази жена не знае силата си и току-виж като хитрата сврака си попаднал в капана... на брака!“ Раздели­хме се, дето си вика, по взаимно съгласие.

– Не вярвам съвсем на тази „раздяла по взаимно съгласие“. Все у единия ще остане известна горчивина, щом е вложил истинска страст. Ти май не държиш на душевните трепети у жената, на чувството ù за достойнство?

– Не се дръж като проповедник, драги! Умей да създаваш радост около себе си, ако искаш един ден да те споменават с добра дума. В гласа му долавях добронамереност, но и назидателност към изоставащ ученик.

– И все пак – не му отстъпих аз, – твоите истории ми при­личат на съвременен лековат филм, където главният герой винаги е победител, без обаче да стигаш до шаблонния хепиенд – търже­ствена венчавка сред пищни дамски тоалети и изискани смокинги. Толкова ли не се намери една жена, която да полее мерака ти със студена вода? Този път Ромео не отговори с присъщата му емоционалност. Направи доста дълга пауза, загледан напред, но явно виждаше не минаващите през площада. После отпи дълбока глътка от питие­то си и додаде: – Имам един случай, за който избягвам да разказвам. Не заради неуспеха си, а от уважение към жената... Срещнах я в библиотеката, наскоро бяха я назначили. Нейната женственост бързо подпали у мене познатия огън, но същевременно в цялото ù излъчване имаше нещо респектиращо. Явно не можех да започна с фронтална атака. Затова насочих разговора към романтичното в литературата. Тя се почувства в свои води и след като цитирахме няколко от сонетите на Шекспир и от закачливите любовни стихове на Хайне, тя ми препоръча романа „Мадам Бовари“ от Флобер. Не казах, че съм го чел, разписах се в картона и си тръгнах с мисълта, че и на тази ù намерих дамара. Прощавай за тази просторечна метафора, но вярвам, че я разбираш. Ще рече да намериш оная жила в камъка, по която той лесно ще се пропука. Иначе може да блъскаш до премаляване, но без резултат. След няколко дни връщам романа и заговарям за дълбокото разкриване на женската душа, за това, че и най-целомъдрената е склонна към една пламенна извънбрачна връзка. Моята библиотекарка – нарочно не споменавам името ù, но ако ти се досетиш, да го премълчим; та тя оживено се включи в коментара, симпатизирайки на героинята. Когато аз ù намекнах, че не трябва да ощетяваме младостта си откъм такива преживявания, още повече че сега обществото не е така пуритански настроено, тя се усмих­на дяволито, но противно на очакванията ми, приглушено изрече: „Аз не се страхувам от укорите на обществото. Имам си строги нравствени принципи, които са в хармония с любовта към моя съпруг. Мисля, че достатъчно съм разкрепостена, не осъждам ес­нафски литературните героини и познатите ми жени, но сама съм господарка на своето поведение. Без страх, но и без компромиси.“ Преглътнах първото си поражение, давайки си вид, че водя неангажиращ разговор. Този път си тръгнах с дебелата студия за любовта на философа Кирил Василев. Тя се оказа истинска енциклопедия на човешките трепети и увле-

38 чения. Даваше ми богат ма­териал за намеци и аналогии. Продължих посещенията си в библиотеката, станахме приятели с библиотекарката, но не можех да ù простя верността към нейния инженер, някакъв специалист в рудниците. Нейната женственост и душевност все повече ме покоря­ваха; мъжката ми амбиция още подхранваше някаква надежда, което пък не изключваше възхищението ми от тази жена. Когато след година тя се премести с мъжа си в съседния град, стана ми мъчно за прекъснатото общуване и все пак изпитах облекчение, защото усещах, че нейната близост някак си бе започнала да ме променя. Моят събеседник замълча за по-дълго, сетне запали цигара, което ми подсказа, че вече не му се навлиза в други истории. Аз също бях във властта на последния случай. Той ме озадачи. Не допусках, че Ромео е имал и такива преживявания. От опит знаех, че пораженията в любовните авантюри се помнят по-дълго от победите, затова повече не провокирах откровенията му. Бяхме изсмукали питието си, разплатихме се и си тръгнахме, всеки със своите мисли. След седмица, връщайки се от командировка, една вест ме порази: нощеска Ромео Данчев починал. Колкото и да изглежда­ше невероятно, лекарите констатирали, че в съня си получил раз­рив на сърцето. Първата ми мисъл беше колко внезапно може да свърши човек. Но преди да започна да го окайвам, една завист изпревари в съзнанието ми: „Блазе му! Живя интересно, раздаваше радост на жените и умря като праведник, без да се мъчи.“ Побиха, ме тръпки, като си помислих, че жадното за ласки и живот тяло след време деградира така, че извиква само съжаление у околните Обадих се на началството, че излизам по-рано заради по­гребението. В паметта ми натрапчиво възкръсваха разговорите с покойника-любовник. Петдесет на ето да е било истина, пак е реализирал своята епикурейска философия!... Но една йезуитска мисъл не ми даде да призная победите му: „Абе днес ще се покаже дали е оставил добри спомени след себе си, или повечето е било мъжки фантазии. То при неговата читателска страст на младини едва ли му е било трудно да посъчинява, да не кажем по-грубо – да послъгва.“ Тленните му останки бяха изложени за час-два в читалището. Поднесох карамфилите си и за миг се загледах: чертите му бяха спокойни, но единият му клепач беше малко повдигнат, като че ли ми намигваше. „Гледай сега и си прави изводи!“ – това той ли ми внушаваше за последно, или беше моя ехидна мисъл? Оттеглих се на заден план и застанах почтително. След малко към ковчега се приближи жена в черно. Зад мене дочух: „Виж я Надето, горката вдовичка! Без време си изсъхна. Всеки покойник като че ли ù напомня за рано загубения съпруг.“ Аха, мисля си, май че в ситуацията има нещо баладично. Още не бях довършил с баладния мотив, пред Ромео застана маникюристката от фризьорския салон, за която той неведнъж ми беше разказвал. Не беше спестила червилото, но няколко несдържани сълзи поразмиха грима ù. После минаха самодейците театрали. И сред тях имаше жени, които искрено въздишаха и будеха у опечалените спомени за поставяните от него пиеси. А у тях какво ли събуждаха? Сестра му току поправяше цветята в ковчега, но се поспираше да приеме

39 съболезнование. В черен костюм и с черно фишу пред ковчега бе застанала секретарката на кмета. Дълбока печал бе оковала красивите ù черти. Мнозина смятаха, че тя е дошла като служебно лице. Спомних си алегоричния му разказ за испан­ските танци, в които Жана беше солистка... А сега целият ù вид говореше, че душата ù е озвучена от „Реквием“-а на Моцарт... По едно време своите цветя положи и Антоанета, химичката. И тя беше притаила за малко своето „горене“, спомняйки си с добра дума за покойника. Минаваха още доста мъже и жени, ала можеш ли да знаеш всяка какво таи в сърцето си. В последните минути на поклонението пристигна задъхано девойче. То положи букет бели маргарити и това ме накара да се вгледам. Ами да. Това е Маргаритка, кандидат-студентката. Моментът не беше подходящ за други асоциации, но в съзнанието ми кощунствено прозвуча артистичната интонация на Ромео, който имитираше въображаемата молба на жълто-белия цветец: „Ела, мила пчеличке, да ме опрашиш... Изпий всичкия ми нектар...“ Но друг, вътрешен глас, го прекъсна: „Я се засрами, бе! Сега ли намери да се погавриш с човешката печал...“ Шествието се проточи към гробищата. Уж почтително си мълчах, но повече ме занимаваха споделените тайни на Ромео, отколкото онова, което ни очаква отвъд. Пък и един досаден пенсионер се лепна до мене и взе да ми разправя какви големи заслуги имал покойният господин Данчев към културата на града. „Без време си отиде – рече съчувствено. – Дори не можа да се ожени, та да се порадва на живота..." Аз си замълчах, пресявай­ки оставените заслуги и спомени, и то не само в областта на културата... По едно време с периферното си зрение забелязах жена в края на тротоара. Изящна в строгия си тъмен тоалет, тя стис­каше в ръка два бели карамфила. Лицето ù изразяваше искрена печал. Когато роднините и близките на покойника отминаха, тя се вля в шествието току пред мене. Нещо познато в нейните черти и в походката ме заинтригува. Мъчех си да си спомня къде съм я виждал. Момент... това е библиотекарката, за която ми бе разказал Ромео, как не се досетих веднага. Така го изпратихме. Хвърлихме му по шепа пръст, всеки със своите спомени.

40

САШО СЕРАФИМОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ТРЕВАТА ЛИ ПЛАЧЕ, ЧЕ ТАКА БЛЕСТИ УТРОТО? Лесен достъп до информация – жив е. Можеш да го завиеш за закуска, можеш да го пуснеш в заразената зона. Няма да ти противоречи. Той има два крака да извърви пътя си. Има две ръце – за прегръдка. Има една уста – да крещи за любов. Има две очи, да види как потъва светът му. Има една душа, и това е единственият му повод да е жив.

*** Нямаше хляб по улиците, нямаше работа в града, нямаше жена в любовта. Всичко беше проза – изоставена история, прецакан живот – едно куче – да го следва по контейнерите, една шуба – да му е къща, една вяра – да се нахрани на следващия ъгъл, и една средновековна мечта – да дойде лятото.

41 *** Трудно идва следващият час, ако очакваш да се преместят стрелките. Времето си тече като рекичка, току завие и загубиш усмивката си. Вървиш, вървиш във времето – минали са години и като погледнеш, всички са отлетели.

*** Осем вечерта. Бавно време. Едва се поклаща отминаващият ден. Наникъде. Отваряш вратата – тъмно е, надвесваш се над терасата – рано е, поглеждаш небето – страшно е. Колко още да се наливаш с време, когато чашката на живота е счупена.

*** Мълчи нощта, като хлебарка минава през погледа – черна и подвижна. Върви край теб. Съмнението е като карфица за пеперудата. А несъмнено е утрото, което ще дойде. Утрото ли – колко обич – ако го дочакаш.

*** Ти можеш да ми кажеш много неща, стари приятелю, защото знаеш как потъват мечтите. Колко пъти умря, докато изпращаше любовта си, колко очи изгуби, докато я търсеше. Не ме заблуждавай с тъгата по безкрайното, с приятелството на чашката, не ми казвай колко е мъдър животът.

Тревата ли плаче, че така блести утрото?

42

РАГИП СЮЛЯЙ НЯМАМ ВРЕМЕ ДА ЖИВЕЯ СЪС СМЪРТТА разказ

Талантливите майстори крадат от времето и нараняват душата ми. Всеки ден ме убиват тези, които ме обичат, убиват ме с любовта си, която нямат. Убиват песента ми тези, които са се отказали от нея. Дяволът често се заяжда с мен и не знам сега къде е изчезнал. Преследва го едно старо, безкрайно проклятие и идва при мен и ми се оплаква защо Бог го е сътворил дяволит. Не знам защо търси спасение от мен? Бих го спасил, ако го заслужаваше, но не може да го спаси онзи, който не може да спаси сам себе си. Единственият изход остава пропастта, за да не може там никой да го открие. Да се превъплъти в нечие тяло, докато го забравят, докато си мислят, че е изчезнал и след това да се появи дяволито с лъжливия си нектар, който сътворяват само дяволите. На всички, на които не съм дал от живота си, съм длъжник. Но кой е този, на когото ще поднеса душата си? На Господ Отец Сътворител и мой Спасител. Докато си мислех за това, за малко щях да изтърся цигарата в чашата за кафе вместо в пепелника. Наблюдавах сина си, който се занимаваше с едно блокче за рисуване и с комплект боички. От любопитство го попитах какво прави. Той ми отвърна: – Рисувам слънцето, което никога не ме стопли. Жена ми влезе в стаята, треперейки от студ. Смръщи чело като буреносен облак (с желание да ме изкара виновен както винаги) и каза, че стаята е захладняла. Mалко преди това бях отворил вратата на терасата. Заинатих се и аз. От разочарованието ми дойде нещо на ума и си казах: човек е малък Бог, който се изчерпва всекидневно, докато го лъхне смъртта. Преди време тя беше целунала жена на средна възраст и старица от нашия край. В ръцете на смъртта се беше предало и едно дребно старче, което бе познато на цялата околия, и един по-млад мъж. Него не го познаваше никой освен съселяните и приятелите му. Беше учудващо как си отиваха по ред от този свят, без да кажат довиждане. Докато продължаваше церемонията по подготвяне на покойната, синът ми ме попита какво ще стане с трупа на леля Х. Казах му, че ще я погребват. Тогава той ме попита отново: – А може ли тя да диша под земята? Учудващо, по повод един друг случай, ме беше попитал: – Тате, в гроба расте ли човек?

43 А аз, освен че усетих страх, не знаех как точно да му отговоря. Обхвана ме голяма тъга колкото за леля Х., толкова и за себе си и за детенцето ми: помислих си колко бързо изгаря животът. Въпросът на Светлозар ми напомни рева на жена ми в деня, когато погребахме нашето малко детенце с дъжд и гръмотевици. Трънделина ме беше попитала: – Възможно ли е да се страхува от лудия вятър детето в утробата? Тя не се помири с мисълта, че новороденото, което се бе откъснало от корема ù, е издъхнало. Хората умират. Може би се връщат в дома на нашия Бог. Бог взема своя дял. Но раздялата е много мъчителна, гори те. Минаваме през първата врата на живота, та чак до последната. Нея ни я затварят другите, тези, в които живеем и продължават рода ни. За тях сме се мъчили, за да дадат плодове в градините на живота и в рая на безсмъртната мечта. В такива моменти се сещам за тъжния пейзаж на гробищата, където бурните дъждове превръщаха всичко в кал, дори и самия човек. Може би този дъжд падаше в замяна на отсъстващи наши сълзи, може би липсваха сълзите на нашите зложелатели, може би... Ние се молим с молитви за техните души и обръщаме гръб, а те ни преследват в спомените, не искат да ни изоставят. И самите те стават част от погребалния процес.

– Кой е починал? – пита някой, когато вижда човешкия керван.

– Не, не, никой, само че бяхме там, където ни мързи да почиваме вечно, където искаме често пъти да избягаме при тях от трудния живот и после съжаляваме, спира ни въздухът, макар да сме живи.

– Връщаме се в дом, който никога не сме имали – стори ми се, че отговори чичо М., който в началото на есента почина от рак на белите дробове. Имаше болест, за която никога не беше мислил, но не се знаеше как неусетно се вмъкна в тялото му. Някой казваше, че е от пушенето, а други – защото беше много добър, за да живее по-дълго. Не повръщаше отровата, която му даваха другите. Всичко задържаше в себе си. Не искаше да замърсява природата. Беше любител на екологията, макар да не знаеше какво означава думата екология. През цялото време стоеше на полето, то му вдъхваше живот и бе място за действие на неговата осакатена душа. Когато го попитах веднъж с какво се занимава, той ми отвърна: – Преди обяд седя, а след обяд почивам, уморявам се от стоене. Когато се сетих за тази шега в деня на погребението му, за малко да се изсмея, обаче ме хвана срам от самия себе си. Хората казваха, че съм откачен, въпреки че се носеха слухове, че човек, който седи над книгите, няма как да е друг освен откачен. Казаха ми, че е умрял с отворени очи. Бях се забързал под дъждовните капки, за да стигна навреме за погребението. Когато стъпих на селските гробища, видях мястото, където бях умирал многократно и замалко щях да се разплача. Щях да кажа на всички тия глупаци, че не съм лош, но вътре в мен плачеше детенцето, точно онова дете, което чичо М. често радваше с бонбони и дори когато се ширеше беднотията. Ревеше детенцето, което този възрастен човек често пъти защитаваше дори тогава, когато не бе нужно. Вместо мен и всички онези, които се въздържаха да се разплачат. Кристалните сълзи се

44 спускаха от небето; дъждът ни мокреше и ни правеше унили.

– От земята сме произлезли и там ще се върнем – приключи ходжата. В края на краищата той каза всичко онова, което ми се въртеше из главата.

– След смъртта си ще се възродим – добави друг, който мърмореше като светец, но беше с единия крак в гроба. Обаче казват, че смъртта понякога не лъже, исках да добавя насрещна перифраза на Садек Хедайекин от „Слепия бухал“. Както винаги си замълчах. Не ме разбираха. В безмълвния език не се съчетаваше онова, което трябваше да кажат божиите наместници. След погребението усещах как есенният студ влиза в костите ми. Мъката ми се умножаваше. Трябваше да изчезна от селото, далеч от живите и от мъртвите, за да продължа живота на тези, които идваха след мен. Исках да мълча, обаче гласът ми излезе сам и съобщих на близките си: – Извинете ме, нямам време да живея със смъртта! Вярно е, че дължа живота си на всички онези, на които не съм го подарил. Преведе от албански Емилия Иванова

45

СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ

ИВАНИЦА ДАНЧЕВ БОХЕМАТА

Иваница Данчев (1920–2008 г.) е внук на видния български революционер и Ботев ченик Иваница Данчев. Варненец, Данчев завършва стопански науки във ВИИ – София. Дипломира се през 1944 г. и когато „в младост и сила мъжка“ трябва да приложи наученото, настъпва ерата на социализма и специалисти като него са превърнати в обикновени регистратори на една сбъркана икономика, която впрочем доведе до разпада на цялата соцсистема според Иваница Данчев. Студентските му години са бурни и любопитни. В това време той е социалдемократ и такъв остава до края на дните си. Бил е председател на студентското академично дружество в университета. В София дружи с артистичната бохема на 40-те години, а в по-късно време прави опити да опише живота си. Предлагаме част от мемоарите му. Едно от неизбежните изкушения на всеки, който има намерение да разкаже нещо за себе си, е връщането му назад във времето на най-лъчезарните дни от човешкия живот – младостта. Не бих се решил да бъда изключение от това правило, затова ще се опитам с най-пестеливи щрихи да се докосна до събития и личности от едно забележително време, носещо в себе си патоса, вълненията и тревогите на бързо променящия се свят. Както е видно и от името ми, аз съм внук на видния български революционер Иваница Данчев. След Освобождението за кратко време той е в Свищов, където пише споменната си книга, озаглавена „Любопитен поглед за народното ни движение. Събитията от 1874 до 1878 г.“ и тя се оказва първата мемоарна книга за тези вълнуващи събития. След това като виден стамболовист той участва в изграждането на държавната администрация като утвърдил се съдебен пристав в Русе, Тутракан, Шумен и накрая Варна, където умира. Някои източници сочат, че във Варна е бил и заместник-кмет на града.

46 От всички 10 внуци от мъжки пол на Иваница Данчев аз съм негов първороден внук като дете на сина му Юрдан И. Данчев. Обичайно било аз да нося неговото име. В ранните ми детски спомени присъства покрай образите на приказни принцове и принцеси също така образът на голям юнак с името Иваница. В нощните часове, при колебливата светлина на лампата, майка ми до късно ми четеше неговите спомени за бунтовните предосвободителни години. Това бяха първите ми уроци по национална история, но те допадаха и на буйния ми темперамент. Вече в юношеска и младежка възраст в семейната среда често се говореше за епизоди от живота на дядо ми, свързани с неговите обществени изяви. Например вече във Варна Данчев печата отново спомените си, но в разширен вариант. Пак тук те търпят трето издание. Следосвобожденският живот на Иваница Данчев протича отново в служба на високи идеали, преди всичко за укрепване независимостта на младата българска държава. Името му е свързано с последователна и яростна защита на принципите и делото на Стефан Стамболов и Народнолибералната партия. Това е период, изпълнен с бури и сътресения, в които трябва да се брани страната от всички възможни подводни камъни по пътя на нейното утвърждаване и укрепване. А апетитите както вътре, така и отвън застрашават нормалните процеси. Само година след Сръбско-българската война от 1885 г. назряват русофилски бунтове. Детрониран е княз Александър Батенберг, руски военни кораби предизвикателно кръстосват Черноморското крайбрежие. В страната идва пратеникът на руския император – ген. Каулбарс, който броди из градовете на военните гарнизони, агитира за бунтове сред войската, насочени срещу управлението на Стефан Стамболов. През 1886 г. ген. Каулбарс е в Шумен и свиква пореден митинг срещу правителството. Тогава Иваница Данчев е в стихията си. С контрамитинг той проваля намеренията на генерала, който е принуден да избяга през задните врати на комендантството, за да се спаси от разгневения народ. Паметни са протестните телеграми на Данчев до княз Фердинанд, с които настоява за сваляне ръцете от Стамболов през 1894 г. и клетвената телеграма до посечения и агонизиращ Стамболов. За него Стефан Стамболов е човекът, който е надеждна пречка срещу руската имперска политика за обезличавана на българската национална държава. В навечерието на Балканската война, повален от болести на легло, Иваница Данчев следи с вълнение последните новини за подготовката ù и така издъхва. В повечето от тези спомени и приказки аз съзирах и формирах представите си за един характер, образец на непримиримост към личности и прояви, които не хармонират с неговите критерии, особено когато се отнася за националната съдба и националните идеали. Не мога да твърдя, че неговата личност, която много от запознатите с биографията му наричат обаятелна, е упражнила върху мен някакво изключително влияние, но същевременно съм убеден, че отпечатъците от потомствеността са ме следвали неотклонно и в трудни моменти са ми давали нравствени сили да запазя личното човешко достойнство, да не се поддавам на внушения, които пряко или косвено могат да го накърнят... Нашият народ носеше в душата си раните на Балканската, Съюзническата

47 и Първата световна война, затова и посоките на мисълта и на настроенията правеха младежта съпричастна към надеждите за една правда, която тук, във Варна, се свързваше с носталгията по нашата родна добруджанска земя. Моята приятелска среда не правеше изключение. През лятото на 1940 г. ние се събирахме в квартирата на един от нашите младежи, намираща се на ул. „Стефан Караджа“, а точно срещу нея беше сградата, в която се помещаваше румънското консулство. Едно от занимателните ни удоволствия беше да излизаме на балкона и под акомпанимента на кларнетиста Енчо да пеем на висок глас химна на варненския композитор Александър Кръстев „ О, Добруджански край“. Вдъхновената ни хорова самодейност, в която участваха Иван Гайдарджиев и Иван Кондов – по-късно професионални артисти, предизвикваше гневно негодувание у консула, който ни махаше заканително с пръст от своя балкон. Това ни радваше и ние напрягахме по-силно гласове, звуците на кларнета ставаха пронизителни. В края на същото лято стана известно, че се водят преговори за завръщането на Южна Добруджа. На 7 септември беше подписан Крайовският договор, а на 21 септември в Добруджа се развяха българските национални знамена. Варна бе обхваната от неописуем възторг и сълзи на радост блестяха в очите на множеството, което няколко дни изпълваше площад „Независимост“. Под звуците на военна музика в няколко огромни кръга се виеха хорà. Оригинален беше патриотичният порив на известния Зари Коста. От винарната си той изнесе на площада две бъчви с по десет тона вино. Няколко сръчни виночерпци пълнеха и подаваха чашите към протегнатите ръце. Кой колкото иска и колкото може. Незабравими часове... Следващите месеци обаче радостта и възторгът започнаха да отстъпват място на загрижеността. Вестниците ежедневно поднасяха комюникета за военните действия в Западна Европа, но зад лаконичните им текстове се промъкваше тревожното усещане, че конфликтът ще се задълбочи и разшири, а искрите на пожара могат да обхванат и балканските страни. Но ние все още бяхме незасегнати. Държавата ни бе неутрална, но и животът се нагаждаше към променящите се условия от икономически характер. В такава обстановка нашето поколение трябваше да възмъжава и да търси своето място в живота. Стремежът му към образованост насочваше по-голяма част от младите към университета и това беше национална черта. Спонтанното влечение към познания отведе и мен към София, за да продължа науките си в Икономическия университет. Бях нетърпелив да се почувствам в средата и в атмосферата на големия град. Не ми беше трудно да свикна с новия ритъм на живот. Младост! Нито за миг не се почувствах и самотен, тъй като там живееха две мои лели и чичо ми – все деца на Иваница Данчев. В кръга на техните семейства и в приятелството на шестима първи братовчеди, петима от които бяха също студенти, се чувствах отлично. В домовете им бях ограден с топлота и внимание, благодарение на което разширявах непрекъснато кръга на познанствата си, някои от които прерастваха в приятелства. Домът на чичо ми наподобяваше художествена галерия. Това обясняваше и неговото обкръжение и честите гостувания при него на такива светила в живо-

48 писта и скулптурата като Здравко Александров, Марио Жеков, Васил Стоилов, проф. Илия Петров, Зоя Паприкова, Васка Емануилова. В неделен ден чичо ми ме развеждаше из салоните, където бяха открити художествени изложби. Братовчедите пък ме запознаваха с бита на питейните заведения. В някои от тях се открояваха колоритни посетители. Помежду им се водеха разговори, придружени от шеги и остроумия не само от житейски характер, но и такива, свързани с професионалните им интереси. „Петте кюшета“, „Русенска среща“, кафене „Раковски“ бяха заведенията, които се ползваха с техните предпочитания било за дневни, било за вечерни почерпки. Съдържателите на тези заведения проявяваха търпимост към шумните изяви на тая своя клиентела, а не рядко изчакваха с дни закъснялото заплащане на консумацията. Интимните мотиви на тия „хуманни“ жестове, разбира се, имаха своя професионална логика. Участниците в тоя кръг бяха Антон Куманов, Александър Геров, Александър Вутимски, Иван Пейчев, Богомил Райнов, художниците Николай Паламарков и Йото Върбанов, студентките по литература Росина Бонева, Здравка Колева, Анка Пейчева, Тамара Тачева, артистите Атанас Божинов (Фиро) и Любчо Ламбрев. Много пъти участник в компанията беше и скулпторът Андрей Николов. Неговото присъствие бе винаги предмет на особено внимание, защото щедро черпеше масата, а когато вратите на заведението в полунощ се затваряха, цялата група с напълнена дамаджана се отправяше към неговото ателие на улица „Л. Каравелов“, където следваше неизбежен ритуал – турнир по борба. Тя в никакъв случай не можеше да се откаже на щедрия домакин, тъй като беше негова страст. В заключителната фаза на турнира, когато бай Андрей биваше обявяван за фаворит и абсолютен победител, той ни обсипваше с благодарствени целувки. За Андрей Николов, който беше известен като събеседник, сътрапезник и приятел на цар Борис, си спомням случай, разказан ни от Йото Върбанов. Самият Йото имал някакво неприятно преживяване в полицията. Излизайки от нелицеприятното учреждение и от съображения за предпазливост, не се отбил при „Бохемата“, а нахълтал в заведението „Бистрица“. То е известно с отбрана клиентела на лоялни към управлението личности. Тук вижда общия приятел Андрей Николов на маса и с облекчение сяда при него. Скоро обаче остава дълбоко травмиран от тази среща. На отсрещната страна в заведението на разположената дълга маса са насядали със свои почитатели генерал Жеков и генерал Луков, а между тях немският генерал Фьорч със свои щабни офицери. Очевидно дават му банкет. На масата им са сервирани напитки и блюда с разкошни лакомства и абсолютно бял хляб. Бай Андрей, който е на няколко ракии, вперва поглед към сервираната и консумиращата се съблазън, която иначе липсва по магазините или е с купон. Започва да мърмори, да негодува срещу това неравноправно сервиране на масите. Светкавично и неочаквано неговото негодувание добива емоция и мощен подтик за действие. Става от стола, стъпва върху му, изправен и разлютен като внушителен античен трибун. Оттам той формулира призиви за изгонване на немците от България, които ядат българския бял хляб, а за гражданите остава черен и корав залък. Апелира за съгласие с това негово предложение и предлага с вдигане на ръце да бъде утвърдено това решение. На тези при-

49 зиви естествено никой не откликва. Немците учудено се оглеждат, а от масата находчиво българските им сътрапезници им обясняват, че от трибуната се възхвалява немско-българската дружба. Йото е попарен и прави опит да се сниши колкото се може повече на стола си. Андрей Николов е само шокиран, но не и примирен. Нещо повече – той е възмутен от българското овчедушие. И сред конфузната тишина бай Андрей се обръща към приятеля си: – И ти ли, Йото, мълчиш!

– И аз, Андрея, защото ти говориш на пияна глава – едва се чул отговорът на Йото. Но за Андрей Николов това е удар, който тутакси го разгромява. Той се свлича на стола си в безпомощна покруса. Рано на другия ден, както по-късно обяснявал на приятелите си, вече осъзнал значението на своя гаф, Андрей Николов се отправил към двореца с намерение да изповяда греха си пред царя. Величеството го посрещнало дружелюбно. От поведението му виновникът за снощния случай разбрал, че е информиран, но случаят приключил на чаша ракия в дворцовата градина. В тази бохемска в истинския смисъл на думата компания в целия свой разнообразен състав имаше някакво съгласие или по-точно хармония и опорни точки, които не могат да се обяснят нито с еднопосочни интереси, нито от сходство на характерите, а още по-малко от привързаност, изповядвана към общественополитически идеологии. Определено не. В непродължително време на общуване обаче аз открих тази сплотяваща сила, която имаше своето име – Антон Куманов. Той беше невероятна личност, щедро надарена не само външно, но и изключително артистична. Уменията му на разказвач, събеседник и рецитатор, мекият кадифен поглед и неизчерпаемите му възможности да поглъща алкохол, без да губи контрол над себе си, внушаваха респект на диригент, който владее хората си. Имаше варненски произход, а баща му е бил близък съратник и офицер от щаба на бившия военен министър генерал Дамян Велчев. Впрочем всички тези млади хора, за които говоря, бяха ярки таланти и индивидуалности, предимно поколението на 40-те и 50-те години на миналия век, всички завладени от порива за изява в сферата на изкуството. По една стихосбирка вече бяха издали Б. Райнов и Ал. Геров, а Сашо Вутимски дебютираше успешно в най-авторитетното литературно списание „Златорог“ под редакцията на Вл. Василев. Стиховете, които те пишеха, носеха подчертано печата не само на бунта, негодуванието и самотността на интелектуалеца, но и неговата безпомощност срещу масовата психоза, разтърсващата нравствените и човешките добродетели и ценности. Всеки от общите приятели от бохемата по свой собствен начин даваше отпор на ежедневните грижи. Но общите грижи най-болезнено се изживяваха от все по-олекващите и изтъняващи джобове, а източниците на проявяваната щедрост чувствително бяха намалели. Вече имаше и неприятни събития. Кафене „Раковски“ (на едноименната улица „Раковски“, там, където сега е Театър 199), бе преустановило дейност поради несъстоятелност. По тоя повод певческият репертоар на Бохемата се разнообразяваше от рефрена „Бог да го прости кафене „Раковски“, от Фиро загина и от Росина".

50 Самият аз имам мили спомени от това непретенциозно кафене. В близост до университета в него на чаша кафе често сядаше професор Ал. Балабанов със свита от негови студентки. Пак на масата, която заемахме със Сашо Вутимски, един ден седна достолепният писател Трифон Кунев. Той беше дошъл, за да поднесе поздравленията си на Сашо за публикувани стихотворения в сп. „Златорог“. Пак по причина близост до Народния театър кафенето се посещаваше и от десетки артисти. Аз живеех на квартира при председателката на Дружеството за закрила на животните. Между представителите на животинското царство в нейния дом, който наподобяваше на зоологически кът, имаше и едно огромно куче – чистокръвна порода „Нюфаундленд“. По нейна молба надвечер го извеждах на разходка. Минавах по ул. „Раковски“ и се отбивах в едноименното кафене. Но стана правило артистите, които никога не са чужди на тщеславие и показност, да наемат кучето за един два тура по „Царя“ срещу чаша вино, докато ги изчаквах в кафенето. Така че след неговото закриване се прекратиха и моите бартерни сделки. Но и животът в столицата вече се променяше в зависимост от изискванията – в началото икономически, после военноохранителни. Започна често в късните часове да се чува пронизителният вой на сирените, известяващи тревога. Задължително правило в такива случаи беше плътното затъмнение на улиците и сградите. Но това не пречеше на жадната за повече и по-силни преживявания Бохема. Не липсваха и моменти с чувството на уважение към културното дело на бележити личности и писатели да се изявява по най-трогателен начин. Веднъж компанията беше особено оживена при известието, че дъщерята на Йордан Йовков ще присъства като гост на заведението. Всички се почувстваха като отговорни домакини и посрещането на Елка Йовкова бе съпроводено с приветствена песни и цялата вечер протече под знака на обаятелното литературно наследство на нейния баща... След края на лятната семестриална ваканция през 1943 г. пътувах с влак за София. По пътя между другото разлиствах брой от „Вестник на жената“ и погледа ми приковаха две стихотворения на Сашо Вутимски, които за мен бяха нещо съвсем ново. Първото от тях носеше заглавието „Да живееш“, а второто „Да умреш“. В напълно познатия стил Сашо възпяваше освен живота и смъртта. Замислих се и си представих скорошните срещи. Знаех, че от началото на лятото помощник-кметът на София Петър Славински бе издействал приемането му в санаториума Сурдулица и той замина, но се надявах вече да се е прибрал. Но още със стъпването ми в София бях потресен от бели листи, разлепени в съседство с местата, които напомняха за прежни преживявания. С огромни черни букви на тях бе изписано „АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ ПОЧИНА“. Само това и нищо повече. С останалите отново се срещахме. Оттук насетне не успях да видя нито един път Никола Паламарков в трезво състояние. Загубата на Сашо го бе лишила от воля и от инстинкт за самосъхранение. Александър Геров бе вече в казармата, студентките се бяха прибрали по родните си места и в есенните дни на 1943 г. само малка част от това пръснато ято, но вече без песни, щеше да тъгува при спомените за отминалите дни... Записа Веселина Цанкова

51

ИГЛИКА ПЕЕВА АПОКРИФ НА ДУШАТА Иглика Пеева е родена в Русе, където работи като радиожурналист. Дебютира през 1989 г. със стихосбирката „Генетичен код“. Следват книгите „Свещ в очите“ (1993), „В сърцето на лятото“ (1995) и „Сънувайки“ (2000). Автор на пиесите: „Вкусът на слънцето“ (поставяна 1999 г. в Русе), „Анетата отвръщат на удара“ (1999 г. в Перник), „Честна дума“ (1999 г. в София), „Ключ за седмото небе“ (2001 г. в Русе, 2001 г. във Варна, 2004 г. в Перник), „Приключение в компютърния свят“ (2004 г. в Русе), „Да отвържеш кораба“, „Кармен - дуендето на Федерико“, „Мрачна кръв“. Лауреат е на национални конкурси за поезия, драматургия и журналистика. *** Дали пък апокрифа на душата си да не поместя в скромен самиздат? Хем ще го съхраня така, хем някак си ще го потуля в лъскавия свят, сред силикон и фитнес постижения, сред пир на плът и чалга изстъпления, сред бизнес и полит елити днешни, сред звездни номинации успешни, сред първенци, спечелили конкурси, сред шефове на фондови ресурси, сред яхналите тъй удобно коня, на който бялото не ще да гоня, защото боса и безстрашно гола разхождам днес сред драки и неволи душата си, все още странно цяла, сред лудницата оцеляла бяла.

52 *** Боледувам тайно по душата си, в детските ми спомени стаена, в сладките целувки със реката, в бисерните писъци на времето, в сенките от призрачни усмивки на щастливите ми, светли ангели, скътана под топлите завивки на мечтите ми, недоизказани... Боже! Има ли, кажи, утеха в островите тайни на душата? Къпе ли се в бялата им дреха нашата надеждица за святост и за чистота в света ни, святкащ от неонови, брутални клипове? Ако има, искам си я, Боже, светлата си част, недоизтрита! *** – Аз съм Мечтателят! – каза и срещу вятъра тръгна със риза, в предчувствие странно издута.

– Аз съм Мечтата! – отвърнах и пуснах в платната дъх на море и мираж за една авантюра. Плискаше в нашия кораб градът свойте локви и писъци, блъскаше стръвно по нас със квадратно-панелни закони. Ала гладът за мечтание бе неистов и сред подводните рифове водехме кораба. Недосегаем, той плаваше сред отпадъци дневни. Горд, преминаваше край сухоземни, безкрили човечета. Страстно браздеше водата и беше тъй неземен, че океанът възторжено сля се с небето. И коридор се отвори в световната бездна: вляво – стена от море, вдясно – светлолазурно мечтание. А помежду им – ний, в този изпълнен с надежда Ноев ковчег, устремен към една преоткрита Шамбала.

53

ГРИГОРЕ ВИЕРУ СТИХОТВОРЕНИЯ В ПРЕВОД НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Прелестни в своята ясност и простота, стиховете на Григоре Виеру (1935–2009) неизменно събуждат чувството за красота и хармония у всеки, докоснал се поне веднъж до тях. „Поредица от вълшебни мигове“ ги нарече един румънски критик и може би това е най-краткото и точното им определение. Виеру е сякаш поет от друго време, от друг свят, далече от прозата на забързания ни ден, дори от технизирания ни век. Чужда на новите школи, постмодернистичните подражания и експериментите е тази лирика. Корените ù са дълбоки – идват от богатия румънски фолклор, от тъжните народни песни – дойни, от невероятната балада „Миорица“, от поезията на неговия кумир, последния европейски романтик Михай Еминеску. Първите теми и мотиви и образи – земята, родният край, гората, жената, майката, дървото, розата, зеленият лист, камъкът, облакът, сълзата – остават завинаги в поезията на този автор. И може би образът на майката е доминиращият, най-устойчивият сред тях. Наистина до Григоре Виеру не бях срещал друг поет, съчинил толкова много стихове за своята майка. Майката като символ на живота, на всичко истинско, чисто и свято. Затова и неговият изтъкнат критик и изследовател академик Михай Чимпой определи творчеството му като „майчина вселена“: На разсъмване косите на майката стават бели като сняг – и на майката на страхливия, и на майката на смелия. А може би на майката на страхливия да са по-бели

54 дори от белия сняг. Най-общо казано: Григоре Виеру е типично „селски поет“. Фолклорното начало у него е твърде силно. Обкръжаващият го природен свят – Бесарабия с нейните хълмисти полета, реката Прут, пасищата, вековните гори, нивите, лозята и градините – всичко това до голяма степен оказва влияние върху психологическото и емоционалното състояние на неговия лирически герой. И той непрекъснато търси опора в този скъп за него свят. Градът му е далечен, чужд, определено непривлекателен е за него. Докато природата съпровожда неизменно неговите мисли и чувства. Да, синовното чувство на поета към нея се простира не само до родния дом и край, но и към цялата страна и към цялата Земя. Земята, която „два пъти на ден сменя ризата си – едната на работник, пропита с пот, а другата – чиста, прозрачна, пропита със сълзите човешки“... Дълбоко интуитивен автор, Виеру създаде не философска поезия, а поезия за философията на живота. Стихове, в които откриваме и онази прекрасна и непреводима на български, а и на останалите езици по света, румънска дума: dor, която може да се преведе условно като мъка, жал, желание, копнеж, любов. Дълбоко поетична дума, която е била любима и на великия Еминеску. Поетичен свят с удивителна сила на вътрешното сцепление между теми, мотиви, образи, чувства и изразни средства: Ти си щастлив, картофе мой – цялата земя те прегръща! Ти си щастлива, ябълко моя – целият въздух те прегръща!“ А на човек му стига и късче земя, но късче небе му е малко. Ако имаме небето – цяло, без остатък, тъй ще сме щастливи. Като теб, картофе мой, като тебе, ябълко моя...

55 Виеру се вълнуваше премного и от смъртта. Той опоетизира смъртта от позицията на едно, бих подчертал, мистично опиянение пред нейното вечно и неразгадаемо тайнство. Усещаше тази неизбежна и неизтощима диалектическа зависимост между Смъртта и Живота. В литературата на Бесарабия той остави може би най-силните стихове за смъртта, за преходното и трайното в човешкия живот: Велика си, Смърт, но самотна. Аз имам дом и любов, ти нямаш, нямаш... Но в поезията си до голяма степен остана в плен на любовта. Всъщност като червена нишка тя пронизва цялото му творчество. Не случайно антологичният му сборник е озаглавен „Защото обичам“. Любовният мотив при него обаче е твърде близък до пантеизма на великия му предшественик, считан за „бащата на румънската поезия на ХХ век“ – Лучиан Блага (1895–1961). Мисловните и философските измерения на лириката на Блага импонират твърде много на Виеру, за да сътвори прекрасни стихове като: Скоро ще изгрее Слънцето – ще заприлича на тялото ти: голо и нежно, покрито с роса. Житни класове ще го целуват, ще го милват клони на липи. Скоро ще залезе Слънцето – ще заприлича на лицето ми, тъжното: Земята ще го покрие, водите ще го изпият. У Григоре имаше нещо детско. И в по-късна възраст приличаше на дете. Чист, безхитростен човек, с аурата на дете. (Такъв беше и прекрасният поет Никита Станеску (1933–1983), когото имах щастието да познавам и да превеждам.) Не случайно Виеру пишеше много стихове

56 за деца и дори композираше песни за тях. Създаде и великолепен Буквар – Абечедар, с който да се обучават на родния румънски език децата от насилствено съветизираната и русифицирана Молдова–Бесарабия. „Детскост“ на изразяването, където реалното е едновременно и приказно. Но това „детско“, разбира се, не е израз на някаква инфантилност. То е плод на светлия дух на един поет, познал и красивото, и грозното в живота. Решил да преодолее второто със силата на красотата и хармонията, в които е потърсил своята опора. И ако се обърнем към биографията му – роден в бедно селско семейство, останал отрано сирак (баща му загива на фронта през войната), изпълнени с труд и лишения юношество и младост – ще си обясним и неистовата му жажда за красота, която търси в поезията, музиката и фолклора. В литературата на Молдова–Бесарабия, тази на два пъти поробвана от руснаците многострадална румънска провинция (чиято нещастна историческа съдба напомня за нашата Македония!), Виеру влезе в началото на шейсетте години категорично, не като плах дебютант, без уговорките на младостта. Първите му стихове направиха силно впечатление с характерното му романтично възприемане на света, което постепенно се промени, но не претърпя силни катаклизми. В късните му строфи преобладава, бих казал, трагическата изповедност под напора на тревожните въпроси защо животът е именно такъв и често срещаната тема за Смъртта. За Григоре Виеру поезията беше не само любов и радост, но и опитомена болка. Особено в периода на освобождаването на родината му от властта на Кремъл. В тази бурна политическа борба се включи активно и той, „народният поет на Молдова“. Като всеки истински народен поет не можеше да стои далече от своя народ.

ЖИВЕЯ Живея в края на любовта. В следата ù е моята вяра. Живея в края на песента. В средата ù е моята надежда.

57 Живея в края на хляба. В средата му е моята любов към вас.

РУМЪНСКИЯТ ЕЗИК Страданията на езика роден – възпявам до Небето, Господи. Затуй пред Силата Ти се прекланям всеки Божи ден. На светлината утринна изгрява звездата на моето страдание. И само мама, потънала в сълзи, съзира всичко и ме приласкава.

ВЕНЧАЛЕН ПРЪСТЕН От времето и от труда пръстите на мама изтъняха като свещи. И когато миналата есен на полето събираше картофи, От пръстите ù падна пръстенът – венчалният ù пръстен. Всеки ден оттогава тя се потапя в земята (като в черна вода) и търси пръстена. Ах, ето тук, точно тук, под краката ми се надигат вълните на земята. Скачам встрани,

58 встрани, още встрани, Да не ù преча с тежестта си. Поне аз.

КАМЪК Ето го камъка, дето никого не е ударил. Стои си той, не помръдва от мястото си – от твой гроб, мамо. Смирено го прегръщам като нещо свято. Ще си отида скоро и аз от този свят, мамо. Ще ме изпратят насълзените букви на твоето име, върху камъка издялано, мамо. Камък, дето никого не е ударил.

АРФА Помислих си, че и змиите ще запеят. Обтегнах върху арфата си струните-змии. Сред лозовите пръчки и белите коси на мама те затрептяха. Застанах прав под зреещите ябълки, а струните запяха сладко. Нощта настъпи скоро

59 и в леса закрачих сам. След миг усетих да пълзят, да се увиват телата на влечугите студени по тялото ми и нозете. Със съсък яростен забиха зъби във лицето ми – поискаха да ме затрият от света. Но аз докоснах мамините струни, успях да викна своите другари. Когато в мен животът се завърна – видях, че арфата ми побеля.

СВЕТЛИ И ЧИСТИ ДУМИ Просветлявам, изчиствам своите думи. Тяхната чистота ми е свидна. Почистете и вие вашите думи. Всичко, което можете, изчистете: вятъра, бурята, водата, в която се оглежда Луната. Аз почистих своите думи, ръждясали от мълчанието. Казах вече всичко. Сега ме зове звезда от Небето, а може би и мама от гроба... А вие, чистете, просветлявайте: вятъра, бурята, водата, в която се оглежда Луната.

60 МЕЖДУ ОРФЕЙ И ХРИСТОС Окото ми прогледна и издъхна. Сълзата стана надгробен паметник за него. Друго небе ще се яви. Друг свят ще се отвори за моето око. А камъкът ще се отмести.

ОБИЧ Който се цели в мен, цели се в моето дете. А нима то е виновно? Който се цели в мен, цели се в моята майка. А нима тя е виновна? Който се цели в мен, цели се в гроба на татко. А нима той е виновен? А моята вина каква е? Аз нищичко си нямам, никого не владея. Само с любовта си живея и всички обичам...

ЗА СВЕТЛИНАТА... През тази нощ, събуден от трелите на славея, ще излезеш на прага – да погледаш безкрайното звездно небе. Пътьом ще свалиш от масата хляба

61 и когато се върнеш, да го потърсиш – няма да запалиш лампата. (Да не разбудиш любимата!) Ще седнеш в мрака и ще съчиниш най-хубавото стихотворение за Светлината...

Художник Милко Божков

62

ИДЕИ

БОРИС ТАРАСОВ Християнството и политиката в историософията на Ф. И. Тютчев

Обикновено ужасната реалност на живота позволява на мисълта свободно да се върти около себе си, и когато е напълно сигурна в своята безопасност, тази реалност изведнъж се пробужда и я смазва с един удар на лапата си. Ф. И. Тютчев Само истината, чистата истина и беззаветното подчинение на неопетнения инстинкт достигат до здравия живец, който книжният разум и общуването с неправдата са омотали в мръсни парцали. Ф. И. Тютчев Всеки порок носи в себе си подобаващото му наказание. Ф. И. Тютчев Трябва да определяме кой час от деня преживяваме в християнството. Но ако още не е настъпила нощта, то ние ще видим прекрасни и велики неща. Ф. И. Тютчев 1. Приведените като епиграфи изказвания на поета отразяват скритите, вътрешни, фундаментални качества на неговото мислене, без йерархическо съотношение, с които чисто философската и идейна публицистика на Тютчев ни се представя в осакатен вид и губи пълномащабната си „дълга“ логика. При това установяването на цялостния обем на тази публицистика и на адекватната последователност на вътрешните ù значения може да позволи внасянето на необходимите уточнения в съществуващите противоречиви представи за нея. В. А. Твардовска справедливо отбелязва, че в литературата за Тютчев, особено набъбнала през 60–70-те години на ХХ век, обществено-политическите възгледи на поета остават най-мал-

63 ко изучени. Разминаванията на изследователите в тяхното разбиране и оценка са твърде значителни – от определянето на Тютчев като „идеолог на самодържавието и апостол на световната теократия“ до твърдението, че поетът „дълбоко презира самодържавно-крепостническата система и предвижда неизбежния ù крах“, а „консерватизмът му не е лишен от белези на стихийна революционност“. Струва ми се, че тия толкова значителни „ножици“, достигащи до направо противоположни изводи, са обусловени от липсата на подобаващо внимание към християнската метафизика като основа на тютчевската историософска и политическа мисъл, определяща в нея цялата система от принципни значения и смислови акценти. А. И. Георгиевски свидетелства, че поетът високо цени „нашата православна църква“, „дълбоко разбира фундаменталното значение на религията в живота на отделните хора и на цели народи“. На същото мнение е и М. П. Погодин: „Възникналите напоследък религиозни разпри на Запад му дадоха повод да изрази мислите си за православието и се оказа, че той, който никога не се е занимавал с това, и на пръв поглед не го приема много присърце, е осъзнал силата му и историческото му значение по-ясно и по-плодотворно от мнозина негови служители.“ И. С. Аксаков стига до категоричния извод, че във философско-историческия си мироглед Тютчев „беше християнин – поне такъв беше неговият Stadpunkt1. Всъщност именно този Stadpunkt, осветляващ такива значими за поета понятия като държава, монархия, демокрация, революция, патриотизъм, Русия, Запад, обществено мнение, национални интереси, цензура, печат и т.н. обикновено или се окастря, или се измества на заден план, тълкува се като елемент на скеле, несъмнена архаика или мечтателно-агресивна утопия. Забравата или игнорирането на осевите координати на неговата цялостна и всеобхватна логика води до нарушаване на йерархичната ù система, до неправомерно изтъкване в нея на подчинени нива като водещи и т.н. Всичко това не може да не провокира към отдалечаващи се до една или друга степен от истината изводи. Например Д. Д. Благой твърди, че Тютчев, независимо от монархическите си възгледи, постоянно е в опозиция към правителствения режим. В действителност той критикува правителството не въпреки, а поради мирогледа си, откриващ в заобикалящия го живот отклонения от истинските монархически принципи. Или Е. А. Горелов пише за богоборческите тенденции на поета, подчертавайки, че бунтарството винаги остава присъща за него форма за неприемане на действителността. И такова умозаключение се прави спрямо един от най-принципните опоненти на „антихристиянския рационализъм“ и „всякакво революционно действие“. В последно време краен израз на откъсването на тютчевската историософска и политическа мисъл от християнските ù основи е статията на В. Цимбурски „Тютчев като геополитик“ (Общественные науки и современность. 1995. № 6), в която се предприема „психоаналитичен“ опит да се определи „супраирационалното, второ дъно“ в геополитическите му конструкции. В нея поетът е представен като митотворец на държавната идеологема, на панконтиненталната „окончателна Русия“, отъждествяваща „волята за съществуване“ с „похищението на Европа“. От гледище на автора на статията „проектът за империя на Изтока под двуглавия орел с Австрия, Германия и Италия като приели православието покорени провинции“ е 1

Позиция, гледище (нем.).

64 нещо повече от експанзионистка утопия, трудно е той да бъде сравнен с апетитите на Бисмарк или Наполеон III. Това е фанатичен „Drang nach Wester“, а неговият създател – „по-стар съвременник“ на болшевиките, превключили от европейската революция на евразийски „социализъм в една страна“ и очакващи голяма европейска война, когато под цивилизацията „ледът ще се пропука“ и за Европа ще настане време на нов ред. За В. Цимбурски историософията на Тютчев става „развлечение на победителното семантично мошеничество“, а драмата на значенията в нея преминава във фарсов регистър, когато „християнството се приравнява към „европеизма“, та православието да бъде представено като единствен истински европеизъм, а целият християнски ареал – като „Русия на бъдещето“. Разнообразните причини за превзети и превратни (че и с оттенък на ругатня) тълкувания, когато страната, принудена в продължение на цялата си история да се защитава от агресии от световен мащаб, е показана като неизлечим завоевател, а „похищенията на Русия“ се превръщат в „похищения на Европа“, изискват отделен анализ. Ще отбележим само, че самият Тютчев, привеждайки собствената оценка на И. С. Тургенев за романа му „Дим“ („Ако пропадне Русия, човечеството нищо няма да загуби и няма да се разтревожи“) говори за все по-разпространяващо се съвременно явление, придобиващо все по-патологичен характер“: Това е русофобия сред някои руски хора – между другото твърде почитани... По-рано те ни разправяха и действително мислеха така, че в Русия им е омразно безправието, липсата на свобода на печата и т.н., и т.н., че именно затова те толкова нежно обичат Европа, защото тя безспорно притежава всичко онова, което го няма в Русия... А какво виждаме сега? Колкото повече Русия се самоутвърждава, придобивайки по-голяма свобода, неприязънта на тези господа към нея само расте. И обратното, виждаме, че никакви нарушения в областта на правосъдието, нравствеността и дори цивилизацията, които се допускат в Европа, ни най-малко не намаляват пристрастието им към нея... С една реч, в явлението, което имам предвид, за принципи като такива и дума не може да става, тук действат само инстинкти и тъкмо природата на тези инстинкти би трябвало да си изясним.“ Рамките на настоящата статия не позволяват да си изясняваме природата на подразбираните инстинкти. Що се отнася до принципите, то именно профанирането на основополагащата роля на християнското начало в цялостната логика на Тютчев довежда В. Цимбурски до изкривяването и превратното й тълкуване. Но и съвсем непревзети, стремящи се към обективност автори разместват истинската конфигурация и последователност на теми и проблеми във философската му публицистика, ако оставят настрана православния ù фундамент. Така Р. Лейн стига до извода, че възгледите на поета „представляват уникално съчетание на историческа прозорливост и исторически илюзии, разумни идеи и очевидни предубеждения, реалност и митотворчество“. Ала начаса възниква въпросът как логически и духовно-психологически е възможно съвместяването на остро зрение и утопизъм. Може дори полемично да твърдим, за което подробно ще говорим по-долу, че именно определяните от Stadpunkt‚а „илюзии“, „предубеждения“, „митотворчество“ са основа както за пророческата прозорливост на Тютчев като цяло, така и за напълно конкретните му предсказания. Самият той подчертава, че „първоначално-православното християнско учение“ е

65 „единственото ръководно начало“ в „безизходния лабиринт“ от коренни жизнени противоречия. Обратно, прагматичните упования в материалната сила и рационалните пресмятания в рамките на голямата политика, икономика и идеология могат да се окажат утопични, тъй като не вземат предвид нравственото състояние на обществото, качественото съдържание на човешките души и конкретните мотиви за поведението на хората. В такъв случай „житейската реалност“ винаги е готова да смаже с лапата си всякакви „разумни идеи“ в същата степен, в каквато държавната и всяка друга дейност, механично залагайки на универсалните политически механизми и идеологически системи не взема предвид по-дълбоките, фундаментални, духовни измерения на човешкото битие. Тютчев се оказва способен да предчувства възможните увъртания на „житейската реалност“, да долови подземния тътен на тектоничните размествания в историята, да предвижда в XX век настъпване на нечувано варварство в Европа и „дълги и жестоки изпитания“, „всячески разочарования и унижения“, „движение към пропаст“ в Русия, тъкмо защото неговата привързаност към „чистата истина“ се разпростира и дълбоко в онтологичните и антропологични предпоставки и принципи в широко разбираната политика. И именно Stadpunkt на поета, неговата убеденост в това, че държавният и обществен живот не могат да бъдат уредени както трябва без да се опират на християнския фундамент, му позволява да оценява духовно-нравственото състояние като най-важна характеристика на времето, като неоценим (макар и „невидим“) фактор на истинския прагматизъм. В неговите уста такива думи и понятия като съвест, чест, благородство, дълг и т.н. не са конюнктурна риторика или красиви фрази, а изразяват крайъгълния елемент в поведението на хората, който „незабелязано“ обуславя съдбите им. Логиката на Тютчев може да се поясни с изказванията на А. С. Хомяков, който пише, че така нареченият „реализъм“, престореността и хитростта в крайна сметка сами се наказват и че „всяко начало, произлизащо от духа и съвестта е много по-възвишено от каквато и да било формалност и книжна административност. Едното е живо и съживява, другото е мъртво и изсушава“. Нещо повече, „онази частна полза, която умът на един порочен човек би могъл да принесе на обществена длъжност, е много по-незначителна от изкушението, обусловено от въздигането му“. Подобни зависимости имат за Тютчев неоспорим характер, сравним с физическите закони, и са за него индикатор за определянето на евентуалния ход на едни или други събития. Своеобразен камертон става понятието за „Божия истина“, което той противопоставя на „фарисейската наука“ и на „двуличната истина“, в чиито мрежи предоставеният на самия себе си човек неизбежно се заплита. Действително в хуманистичната казуистика цари безобразна смесица от „безсилна истина, дръзка лъжа“ и за чистата истина в „нашия век“ по площади, в палати, на престола, никъде няма „приют“. Нещо повече, „всички богохулни умове, всички мразени от Бога народи от дъното са въздигнали царства на мрака в името на светлината и на свободата!“ А този свят и досега не може без злоба, зло и без лъжи безброй!... Лъжата никога тук истината Божа не е извиквала така безочливо на бой!... 2 2

Превел Андрей Георгиев.

66 При това самата „Божия истина“ е отровена отвътре от „хилядолетната лъжа“ на голяма част от нейните служители! Независимо от това поетът е убеден, че „Божията истина“, съзиждана от прадедите с благодатната помощ на „надежда, вяра и любов“ не може да бъде сразена и че „тази вяра в правдата на Бога в гръдта ни веч не ще умре“. А на безбройните фарисеи в религията и политиката „чрез Божата правда не ще се прости“ лицемерната им позиция на двойни стандарти, и „на Божията правда праведното възмездие“ рано или късно настъпва, въпреки всички хитроумни уловки, трезви сметки или задкулисни игри. В този смисъл той се присъединява към евангелската апокалиптика, в която (въпреки материалната сила и външните постижения) именно първичното духовно равнище, реалното нравствено състояние на хората играе първостепенна роля. За духовното разпадане на човека в „последните дни“ се говори във Второто послание на ап. Павел до Тимотей. По такъв начин в историософската система на Тютчев християнската метафизика определя духовно-нравствената антропология, от която на свой ред зависи истинското качество и плодотворност на социално-политическото равнище. Ала по принцип държавната или обществена проблематика в идеите на поета се разглежда езически обособено, извън глъбинния християнско-антропологически контекст, което довежда не само до „семантично мошеничество“ (ако използваме приведената по-горе терминология) или до неволно разместване на йерархията от значения в размислите му. В този случай остават недостатъчно прояснени предпочитанията му на едни форми на управление пред други, критиката на отклоненията на самодържавието от собствените му принципи и други важни смислови акценти. При това тъкмо дълбочината, пълнотата и мащабността придават особена актуалност на тютчевската „дълга“ мисъл и на „метафизиката“, когато „прагматиците“ (архитекти и технически ръководители както на „социалистическия“, така и на „капиталистическия“ Вавилон), уповаващи се на „палуващата“ наука или на пазарната икономика, на частната или държавна собственост, на информационната или биологична революция, на „шведския“ или „американски“ модел за обществено устройство, са склонни утопично да игнорират решаващата роля на духовното измерение в живота. И в това отношение истински реалистичното значение на вътрешната логика на поета може да бъде подчертано от вече споменаваните думи на Гогол, който пише за „висша битка“ в съвременната цивилизация – не за временна свобода, права и привилегии, а за човешката душа, в която липсата не светлина не може да бъде заменена от никакви конституции и на която, за да бъде изцелена, трябва да бъдат върнати забравените християнски светини.

2. Тютчев спада към онези представители на отечествената култура, които се вълнуват на първо място (разбира се, всеки по своему и в специфична форма) от „тайната на човека“ (Достоевски), от невидимите на повърхността на текущото съществуване, но неоспорими закони и основополагащи значения в битието и историята. Такива писатели по-втренчено от „актуалните“, „политически“ и др.

67 литератори се вглеждат в злободневните проблеми и ги оценяват не от гледището на абсолютизираните модни идеи или „прогресивни“ промени, а като поредна историческа модификация на неизменните коренни начала на живота, недостъпни за рационалистичната „палавост“ на мисълта. Мирогледът и творчеството на Тютчев са изначално обагрени от „въпросите“ (заглавието на преведеното в младостта му стихотворение на Хайне „Fragen“): „...какво означава човекът? Откъде идва, къде отива и кой живее под звездния свод?“ Л. Н. Толстой причислява поета към „чуждите пътешественици“ по „пустинния друм“ на живота, сближавани от насъщната вглъбеност във въпроси без отговор: „кои сме ние, защо и за какво живеем и къде ще отидем..." Полетите и паденията на човешкия дух, „ужасяващата загадка“ на смъртта, „някакво тайнствено усещане за безкрайност, някакво смътно предчувствие за безпределност“ (К. С. Аксаков), най-важното и фатално противостоене на двата основополагащи принципа за антропологично своеволие и богопослушание (според убеждението на Тютчев „между самовластието на човешката воля и закона на Христа е немислима световната сделка“) – подобни въпроси съставляват скритата основа на натурфилософската или любовна лирика, на историософските или политически размисли на поета. Ала определянето на съотношенията и взаимодействията между „вечните“ и „временните“, „метафизическите“ и „физическите“ равнища в творчеството на Тютчев представлява твърде нелека задача, която се усложнява от това, че върху изучаваната проблематика се проектират собствените мирогледни особености на изследователя. Това се отнася най-вече за философската публицистика на поета, чиято историософия често се разтваря в идеологията, посърва в най-близкия социално-исторически контекст и при това се откъсва от онтологичните и антропологичните си корени. Такова разделяне на „метафизиката“ и „политиката“ и преобладаването на първата над втората съществено нарушава, както вече отбелязвахме, истинския йерархичен и смислов строй на тютчевската мисъл. Например разбирането за божествения произход на монархическата власт или за антихристиянската същност на революцията като въстание на човешкото Аз против Висшата Воля е първично в логиката на поета и абсолютно необходимо за адекватната интерпретация на едни или други напълно конкретни проблеми във вътрешната или външна политика. Тук ще е уместно да приведем принципното възражение на Тютчев срещу Шелинг: „Вие се мъчите да извършите невъзможното. Една философия, която отхвърля свръхестественото и се стреми да доказва всичко с помощта на разума, неизбежно ще стигне до материализма, а след това ще затъне в атеизъм. Единствената философия, съвместима с християнството, се съдържа изцяло в Катехизиса. Необходимо е да вярваме в това, в което е вярвал свети Павел, а след него Паскал, да прекланяме колене пред Безумието на кръста или пък да отричаме всичко. Свръхестественото е заложено в глъбината на всичко естествено в човека. То има свои корени в човешкото съзнание, много по-силни от онова, което наричаме разум, този жалък разум, признаващ само онова, което разбира, тоест нищо.“ В приведеното изказване са засегнати глъбинните основи на мирогледа на поета, важните за него теми за съотношението, йерархията и взаимодействието на християнството и философията, на „божественото“ и „човешкото“, на

68 „свръхестественото“ и „естественото“ начала в природата и историята, на вътрешния потенциал и еволюцията на различните философски системи от „идеализма“ към „материализма“ и „атеизма“, границите на определена безпомощност и възможна нихилистична роля на разума. В настоящата статия трябва да подчертаем историософския аспект, непосредствено свързан с християнската онтологична основа. Тютчев в рязко алтернативна форма, така да се каже по Достоевски (или-или), поставя най-важния за съзнанието му въпрос: или апостолско-паскалевска вяра в Безумието на кръста – или всеобщо отрицание, или примат на „Божественото“ – или нихилистично тържество на „човешкото“ и „природното“. Трети път, както се казва, няма. В дадения случай става дума за твърдо противопоставяне, за вътрешна антагонистичност на два сценария за развитие на живота и мисълта, на човека и човечеството, на теоцентричното и антропоцентричното разбиране за битието и историята. Поетът е дълбоко убеден, както отбелязахме по-горе, че между самовластието на човешката воля и закона на Христа не е възможна никаква сделка. Това убеждение постоянно укрепва благодарение на личния му опит, изучаването на изминалите векове, съвременни събития и перспективи за бъдещето, проницателно изследване по непримиримите сили в душата на еманципирания човек, което съставлява триединния фундамент на онтологията, антропологията и историософията в политико-държавните и идеологически теории на Тютчев. „Човешката природа – подчертава той малко преди смъртта си – извън известните вярвания, оставена за плячка на външната действителност, може да бъде само едно: конвулсия на бяс, чийто фатален изход е саморазрушението. Това е последната дума на Иуда, който, след като предава Христа, трезво схваща, че му остава само едно: да се обеси. Ето кризата, през която трябва да премине обществото, преди да достигне до кризата на възраждането...“ За това до каква степен е завладяла съзнанието на поета и претърпява различни варианти мисълта за конвулсиите на съществуването и уидината участ на отреклия се от Бога и разчитащ на собствените си сили човек, можем да съдим по думите му, предадени от А. В. Плетньова: „Между Христа и беса няма среда.“ Представената алтернатива е типологично сходна с висшата логика на Достоевски (достатъчно е да си спомним образа на Ставрогин в „Бесове“ или разсъжденията на „логичния самоубиец“ в „Дневник на писателя“), който нееднократно пише, че „веднъж отхвърлил Христа, човешкият ум може да стигне до удивителни резултати“ и че „започвайки да изгражда своята „вавилонска кула“ без религия, човекът ще свърши с антропофагия“. И според Тютчев, и според Достоевски без вяра в Бога е невъзможно нормалното развитие, хармоничният ум и истинската жизнеспособност на личността, обществото, държавата, тъй като именно в нея се събират без противоречия всички „краища и начала“, удовлетворява се глъбинната, повече или по-малко осъзнавана потребност на човека за придобиване на незагубван със смъртта смисъл на живота и се утвърждава висшата нравствена норма на битието. В светлината на вечността, без условни ценности и непоколебима разумност естествено се укрепват духовните основи и се оформя човешкото в човека, който тогава не се задоволява със собствената си греховна природа и се стреми да я преобрази.

69 Забравяйки Бога и откъсвайки се от мистичните си корени (свръхестественото е в дълбочината на всичко най-естествено – според терминологията на Достоевски), човек загубва висшата нравствена норма на битието, истинската свобода, лишава се от способността постоянно да различава доброто от злото и „побеснява“, тъй като безизходно се лута в търсене на илюзорно безсмъртие и истински разумно оправдание на живота. Ако няма Бог и висш смисъл, мястото им заемат смъртта и нихилизмът, а личността предава самата себе си, лишава се от безкрайно съдържание, опустошава се в безуспешно вавилонско (Тютчев често употребява епитета „вавилонски“ спрямо съвременните явления) строителство и измамно преследване на „щастието“, което само умножава семената на досадата от битието и засилва хедонистичните „конвулсии“ да се открадне колкото може повече от краткия живот. Приведохме гледището на Достоевски, за да подчертаем в руслото на каква традиция и на какъв подход се намира мисленето на Тютчев, което в такава типология не е достатъчно осветлено при тълкуването на поезията му и на философията на историята. Според логиката на поета „без Бога“ и без изпълняване на Висшата Воля тъмната и непреобразена основа на човешката природа никъде не изчезва, а само се предрешава, и маскира, рано или късно си показва рогата в „хуманистичните“, „научни“, „прагматични“ и други отговори на всякакви въпроси „какво да се прави?“ или „кой е виновен?“ 3. Като изучава духовно-психологическия свят на хората, Тютчев съзира „корена на нашето мислене“ не в умозрителната способност на човека, а в нагласата на сърцето му“. Пример за тази „невидима“ зависимост на „ума“ от „сърцето“ на пропагандираните утопични идеи от реалното духовно състояние на личността за него са симпатиите към комунистическите доктрини от страна на сериозни и дори нравствени учени, макар безнравствеността и несъстоятелността на новите повеи да е очевидна на рационално ниво. Според неговото наблюдение „светът все повече затъва в безпочвени илюзии, в заблуди на разума, породени от лукавството на сърцата“. А лукавите и фарисейски сърца насочват волята към такива „научни“ теории и практически действия, при които се принизява всичко свещено-духовно и се възвеличава всичко материално-утилитарно. При това хората като че ли не забелязват как от живота им се изместват висшите положителни качества (благородство, благодарност, съвест, любов, чест, достойнство) и се засилват низшите отрицателни (гордост, тщеславие, алчност, завист, отмъстителност, злоба). Вследствие на това сърцето и волята на човека се озовават в затворен порочен кръг на все по-несъвършени, капризни, користни желания за власт, наслади, притежаване и т.н., при които рационалният ум и здравият разум винаги са измамени. Подобни най-важни „невидими“ проблеми за зависимостта на хода на живота от конкретното съдържание и реалното състояние на изначалните качества на човешката природа, от вечния ход на страстите, от реда (или безредието) в душата, от действието (или бездействието) на нравствената пружина често се изпускат от полезрението при разглеждането на философско-идеологически

70 въпроси, което е пречка за цялостната им и адекватна оценка. Но именно скритите закономерности на историята, неподвластни на разсъдъчния поглед и на позитивисткото осмисляне, стават все по-очевидни за християнското съзнание на Тютчев и го довеждат до отбелязания по-горе извод, че човешката природа „извън известните вярвания“ носи в себе си разрушителния потенциал на „конвулсиите от бяс“. Тъкмо те неведнъж му „диктуват“ стихове „за нашия век“, който се смята за прогресивен и не забелязва покварата си. О, този век, отгледан сред крамоли, век без душа и с ум – настръхнал мрак, по улици, палати и престоли – навсякъде на правдата е враг! 3 За съвременния човек с „неговия озлобен ум, кипящ в празно действие“ пише Пушкин, за страстите на ума, за злобата, която влиза в живота на хората по пътищата на разума размишлява Гогол. Вървейки по техните стъпки, Тютчев говори за скритото заразяване на ума от отровите на поквареното сърце, отстъпчивостта пред които отвътре разлага и обезсилва (гибелният финал е само въпрос на време) всяка форма на управление („площади“, „палати“, „престоли“). Той с най-резки изрази („все по-нахално е злото“, „подивелият земен свят“ и т.н.) оценява произлизащата от онтологически неподкрепеното самовъзвеличаване на човека загуба на абсолютни истини и религиозни основи на живота в безсъдържателните и снижаващи духовното качество на живота митове на прогреса, науката, общественото мнение, свободата на словото и т.н., маскираща издребняването и поголовното материализиране на човешките стремежи, двойните стандарти, користолюбивите блянове и долните сметки. Поетът открива, че в „нагласата на сърцето“ на съвременния човек „преобладаващ акорд е принципът за личността, доведен до някакво болезнено неистовство“, господства надменността на ума, която става „най-първото революционно чувство“. И това положение на нещата има своята отколешна предистория. Тютчев разглежда самовластието на човешкото Аз в пределно широк и дълбок контекст като богоотстъпничество и утвърждаване на антично-възрожденския принцип „човекът е мярка за всички неща“, превърнал се в по-късната еволюция в принцип „аз съм мярка за всички неща“. „Преклонението пред човешкото Аз – подчертава И. С. Аксаков – изобщо му изглежда като боготворене на ограничения човешки разум, като доброволно отричане от висшата, недостижима за ума, абсолютна истина, от висшите надземни стремежи – като възвеличаване на човешката личност в кумир, като начало материалистическо, гибелно за съдбините на човешките общества, възприели го в живота и душата си.“ От това по принцип и в крайна сметка пагубно за човечеството, егоистично и материалистично кумиротворение Тютчев непосредствено извежда редица етапни духовни поврати и революционни социално-политически преобразования в света. По думите на И. С. Аксаков в революцията поетът „наблюдава като в огледало отражението на минали и бъдни явления“. По този начин Тютчев разглежда революционните катаклизми не обособено, а като проява на фунда3

Превел Андрей Георгиев.

71 менталната тенденция на битието, в която човекът, подобно Адам, се противопоставя на Твореца и се поставяна неговото място. „Революцията е враждебна не само за кралете и за установения начин на управление – предава Тютчевото разбиране за Революцията К. Пфефел. Тогава, както и сега, тя посяга на самия Бог, а без Бога човешкото общество не може да съществува.“ В разбирането на поета Революцията не само се проявява в определени исторически събития, но и – преди всичко – се състои в Принципа, като чиято еднотипна последица те (при цялото многообразие на въплъщаваните в тях социалистически, демократически, републикански и т.н. идеи) се представят. Коренът на Революцията е отделянето на човека от Бога, главният й резултат е еманципираната идеология, която в своето непослушание на Божествената Воля и в антропоцентричната си надменност безплодно се стреми да хармонизира обществените отношения в ограничените рамки на един или друг вид „антихристиянски рационализъм“. По такъв начин революцията е не толкова и не само вълнения, въстания, барикади, смени на правителства или нови конституции. Най-важната революция според Тютчев се извършва тогава, когато теоцентризмът отстъпва мястото си на антропоцентризма, който утвърждава човека като мярка за цялата, зависеща напълно от плановете и дейността му действителност, а абсолютната истина, „висшите надземни стремежи“, религиозните догмати се заместват от прагматични ценности. Този антропологически поврат, определил в епохата на Възраждането кардиналния прелом в общественото съзнание и прокарал основното русло за новата и най-новата история е в центъра на вниманието на Тютчев. Скъсалият с Църквата Хуманизъм, подчертава той в трактата „Русия и Западът“, поражда Реформацията, Атеизма, Революцията и цялата „съвременна мисъл“ в западната цивилизация. „Тази мисъл е следната: човекът в крайна сметка зависи само от себе си както в управляването на разума си, така и в управляването на волята си. Всяка власт произлиза от човека; всичко, което се провъзгласява за по-високо от човека е или илюзия, или измама. С една реч, това е апотеоз на човешкото Аз в най-буквалния смисъл на думата.“ 4. Тютчев тълкува всевъзможните илюзии (приемани от носителите им за истински реализъм) за „своеволието“, „самовластието“, „апотеоза“ на човешкото Аз в историята (в тираниите, диктатурите, демокрациите, „конституционните начинания“, „правата на човека“ и т. н. ) като заблуди, „вкоренени в първородната развала на човека“. Също така стига до убеждението, че в душата има сили, които „излизат не от самата нея“ и без които е невъзможно преодоляването на разкъсващите я антиномии на „двойното битие“, просветляването на „тъмния корен“ на човешкото съществуване и преобразяването на историята. В неговите представи историята не е сляпо саморазвитие на сблъскващи се автономни воли, а се ръководи от Божествения Промисъл. Макар че, както свидетелства дъщеря му Анна, той понякога дълбоко се отчайва, че светът се управлява от идеите и произвола на хората. При това тя ободрява баща си: „Когато знаеш, че Провидението не е само поетична метафора, започваш да разбираш, че всичко

72 на света има скрита причина и цел.“ Трябва да кажем, че независимо от периодите на кризисни съмнения, поетът се мъчи да не губи вяра в действието на свръхприродната и свръхисторическа сила: „Ние чакаме и вярваме в Провидението, То знае деня и часа.“ В статията „Римският въпрос“ той говори за „неумолимата логика, влагана от Бога като тайно правосъдие в събитията на този свят“. Логиката на Промисъла оприличава на слънце, управляващо цялата „сила на вътрешния закон“: „Великият Бог е на живота в световете и на душите светило“. Това оприличаване се приближава до „Слънцето на истината“ в тропара „Рождество на Господа Бога и Спасителя наш Иисус Христос“. Увереността на Тютчев в това, че в историческите събития и емпиричния живот е скрита висша божествена зависимост и подреденост, неведнъж се изразява и в неговите стихове. Следователно, истинското призвание на човека и народа се състои в това да върви към „тайнствения знак“, да проумее „правдата на Бога“ и да изпълнява волята Му, да придобие висше съзнание за „небесните пътища“. Оттук и приоритетът в историософията на поета на идеята за Всемирна Божествена Монархия (а не изобщо империя или секуларна държава, както твърдят повечето изследователи). Интересно е признанието на Вл. Соловьов: „Идеята за всемирна монархия не е моя, а е от века лелеяна от народите. От хората на мисълта тази идея е одушевена между другото от Данте, а в нашия век я защитата Тютчев, човек с изключително фин ум и чувства. В пълното издание на „великия спор“ имам намерение да изложа спора за всемирната монархия в по-голямата част с думите на Данте и Тютчев." Тютчев е убеден, че истинската жизнеспособност на същинската християнска държава е именно в чистотата и последователността на нейното християнство, а не изключително в държавността и материалната сила. Основната точка в историософията на Тютчев е определена в една негова статия: „Иисус Христос каза: Царството ми не е от този свят“. В тези думи на Иисуса Христа, отправени към Понтий Пилат, е изразено изцяло споделяното от поета и противоположно на всякакви „хуманизиращи“ и „адаптиращи“ представи разбиране за християнството, което е уточнено в Проповедта на планината и предполага събиране на съкровища на небето, а не на земята. От негово гледище прехвърлянето на вниманието от „съкровищата на небето“ върху „съкровищата на земята“ тласка историята по пътя на гибелния антропоцентризъм с неговите разнообразни илюзии и злоупотреби. Богоотстъпничеството, саморъководството, произволът сами в себе си носят наказание, рано или късно чрез целия ход на историята и чрез вътрешната логика на събитията „се извършва заслуженото възмездие за тежкия грях, хилядолетния грях..." Според заключението на Тютчев именно „самовластието на човешкото Аз“ подкопава отвътре самото християнско начало в католицизма, който скъсва с православното предание на Вселенската Църква и я поглъща в „римското Аз“, отъждествило собствените интереси със задачите на християнството и уреждащо „Царството Христово като царство на този свят“. Той разграничава в католичеството собствено християнска и папистка страна, наблюдавайки в хода на историята надмощието и господството на последната над първата: „в средата на католичеството има две начала, от които в момента едното е задушило дру-

73 гото: християнското и папското... с папството, веднъж завинаги базирайки се на хилядолетния и тристагодишен опит, няма никаква възможност нито за сделка, нито за мир, нито дори за примирие...“ Както виждаме, този извод е частна проява на по-общото и приведено по-горе умозаключение, че между закона на Христа и човешкото своеволие не може да има никаква сделка. От това гледище Тютчев рязко критикува „конфискуването“ на християнския принцип в дейността на йезуитите, които се стремят да разширят църковните врати посредством съгласуване на извечните човешки пороци и евангелските истини спрямо противоречивите и променливи житейски обстоятелства: „...духът на личния егоизъм, на човешкото Аз ги е обсебил не като отделни единици, но като орден... защото те са отъждествили християнското дело със своето собствено, защото са въздигнали собственото самозадоволяване в Божия победа и в трупането на победи за Господа Бога са вложили цялата страст и безогледност на личния егоизъм...“ Тютчев е убеден, че резултатите от подобни сделки винаги са еднакви: порочните начала в човешката природа вземат връх, а религията се приспособява към политиката за увеличаване на силата и мощта си в делата на този свят, което не може да не води към превръщане на църквата в политическо учреждение, в държава в държавата с всички произтичащи последици. „Тази система, привързвайки църквата към праха на земните интереси ù създава, така да се каже, смъртна съдба: въплъщавайки Божественото начало в немощно и преходно тяло, тя му присажда всички немощи и похоти на плътта. „Оттук остава само една крачка до онова, което Пушкин нарича „низости на папизма“, за които са дадени многобройни и ярки примери, да речем, в книгата на А. Ф. Лосев „Естетика на Възраждането“ и които са най-тясно свързани с принципите и понятията на йезуитския орден. Според Тютчев изкривяването на християнския принцип в „римската система“, отричането на „Божественото“ в Църквата в името на „твърде човешкото“ в живота е станало свързващо звено между католицизма и протестантизма. Обявявайки се против „конфискациите“, „завладяванията“, злоупотребите и извращенията на християнството в католицизма, протестантизмът заедно с водата изхвърля и детето, отказва се от придобиването на жив църковен опит, от историческото предание, от съборния разум, от повечето тайнства и т.н. и се опира на още по-несигурната почва на отделното човешко Аз (всеки става за самия себе си непогрешим папа), на произволното разбиране, на ограничения индивидуален разсъдък, което донякъде освещава своеволието и егоцентризма, създава условия за развитието на „антихристиянския рационализъм“ и революционните принципи. В стихотворението „Аз, лютеранин на богослужение..." поетът говори за драмата на „възвишеното учение“ в протестантизма, чийто гол и пуст храм сякаш символизира прехода от разпадащата се вяра към господството на атеистичното съзнание. Въпреки външното противоборство между индивидуалистичното и „римското Аз“, той открива у тях общ корен в различни прояви не само при отделяне „божественото“ от „човешкото“, но и при разтварянето на първото във второто. В историософията на Тютчев, в която християнският елемент е крайъгълен

74 камък, Католицизъм–Протестантизъм–Революция образуват триединния фундамент на съвременната цивилизация и съдействат за „апотеоза“ на отделящата се от Бога личност с нейните извън или антихристиянски (като логичен завършек) принципи. В дългото и стъпаловидно отричане на свръхлично-божественото начало на битието той вижда същността на европейската история на Новото време. За връзката между протестантизма и атеизма, католичеството и революцията (въз основа на духовния материализъм, изкривяването на християнството, отстраняването на Христос от него, и насилственото обединяване на човечеството) като съмишленик на поета размишлява и Достоевски, който пише: „Цялото нещастие на Европа, цялото, цялото без каквито и да било изключения, става заради това, че с Римската църква загубват Христос, а после решават, че и без Христос „ще минат“. Подобно на Достоевски, който противопоставя на европейските „стъпала“ православно-славянските основи на друга цивилизация, Тютчев също търси спасителен изход от завладяващата Русия западна духовно-историческа традиция в неповредените корени на източното християнство. Според него качеството на християнския живот е критерий за възходящото или низходящо своеобразие на историческия стадий, който преживява човечеството. За да си изясним евентуалния изход на борбата между силите на доброто и злото, „трябва да определяме кой час от деня преживяваме в християнството. Но ако още не е паднала нощта, то ще съзрем прекрасни и велики неща“. А в самата атмосфера на общественото развитие при господството на капиталистически и социалистически паникономизъм в идеологията и на груби материални интереси в политиката той открива нещо „ужасяващо ново“, „призвание за низост“, изградено „против Христа от мнимите християнски общества“. Тютчев смята за неоснователно мнението, „че лишената от всякакво нравствено освещение нравственост е достатъчна за човешко то общество“ (да си спомним още веднъж извода му в спора с Шелинг за свръхестествените корени на естественото). В неговата представа истинското християнство никога не губи вменяемостта си спрямо радикалните последици от първородния грях и отрицателните им прояви в историята, грижи се за преобразяването на тъмната основа на човешката природа и я предпазва от смесване на несъвършените й качества с възвишените духовни цели и задачи. Божествената монархия привлича поета именно с това, че самият ù идеален принцип (изкривяващ се в реалната действителност) предполага стриктно подчинение на Висшата воля, съотнасяне на всяка държавна дейност с религиозно-етичното начало, духовна изпълненост на „учрежденията“, което е много по-важно за скрепяващото единство и истинското процъфтяване на държавата от външната сила и материалното могъщество. Именно хората, притежаващи не само обширни познания и отлични професионални качества, но и – най-важното – неотклоняващи се от християнските принципи на идеалното самодържавие, съставляват основното богатство на страната. А царят като помазаник Божи и надсъсловна сила трябва да се ръководи не от интересите на политическите партии и конкуриращите формирования, а да изхожда от любовта към доброто и правдата, да се опира на Закона Божи, което реално го обединява с целия народ.

75 5. Според възгледите на Тютчев без органична връзка на човека с Бога историческото движение естествено деградира поради пагубното отслабване на християнския фундамент в човека и обществото, самовластната игра на интересите на отделни държави и личности, съперничещи идеологии и борещи се групировки, господството на материално-егоистичните начала над духовнонравствените. Именно в това господство поетът вижда принципната причина за лабилността и недълготрайността на древните езически цивилизации, които в своята външна мощ и привидна нерушимост изобщо не подозират скритото гниене и бъдещо разпадане. Подобна участ той предрича в бъдеще например и на „вавилонския стълб на немското единство“ или „на френското безчинство с хитрия републикански строй“. Тютчев открива безизходната драма и вътрешната обърканост на съвременната история в това, че духовната борба в нея се разгръща вече не между доброто и злото, а между различните модификации на злото, между „развратеното християнство“ и „антихристиянския рационализъм“. Говорейки за възможните последици от войната през 1870 година и господството на Прусия, той пише: „Това ще бъде тържество на протестантизма, станал синоним на рационализма, падане на папството, смазване на съвестта заради неверие, религиозни гонения в името на цивилизацията.“ И вече през 1873 година поетът обръща внимание на основополагащите, но незабелязвани от разсъдъчния поглед и игнорирани от общественото съзнание процеси, които през XX век ще дадат обилна жътва: „Това, което най-много ме поразява в съвременното състояние на умовете в Европа, е недостатъчно разумната оценка на някои от най-важните явления в съвременната епоха – например на това, което става сега в Германия... Продължава да се върши все същото обожествяване на човека от човека – все същата човешка воля, възведена в нещо абсолютно и държавно, във върховен и безусловен закон. Като такава се проявява тя в политическите партии, за които личният интерес и успехът на замислите им стои несравнимо по-горе от всякакви други съображения. Като такава започва да се проявява и в политиката на правителствата, политика, довеждана до край на всяка цена, която заради постигането на целите си не се спира пред никаква преграда, нищо не щади и не се гнуси от никакви средства, способни да я доведат до желания резултат... Оттук този характер, чийто печат носят методите на последната война – нещо системно безпощадно, което ужаси света... Щом успеят както трябва да опознаят тази стихия, начаса ще намерят повод да обърнат по-напрегнато внимание на евентуалните последици от борбата, която се завързва сега в Германия – последици, чиято важност за целия свят може да достигне непредсказуеми мащаби...“ И поетът пророчески предсказва, че вследствие на това Европа може да се оварвари до такава степен, каквато още не познава световната история и в която „ще бъдат оправдани всевъзможните други угнетения. Ето размислите, до които струва ми се, би стигнал всеки мислещ човек, четейки за това, което става в Германия...“ Ала размислите за тези крайни, но в перспектива възможни последици от най-различни (до външна противоположност) прояви на обожествяването на

76 човека от човека стават участ само на малцина мислещи хора. А „реалистичното“ мнозинство предпочита да вярва в материалната мощ на споеното „с желязо и кръв“ единство, а не в „утопичната“ сила на християнската любов. В историософията на Тютчев и по-деликатният (в сравнение с желязното „немско единство“) вариант на „френско безчинство“, представлявайки още едно отклонение от все съшия корен на човешко самообожествяване, също заплашва с варварски край. В светлината на висшата божествена легитимност дехристиянизираните републикански принципи му изглеждат фиктивни, скриващи разрушителното и количествено увеличено „самовластие на човешкото Аз“. След посещението си във Франция през 1859 година той отбелязва: „Това е правителствен строй, върнат от разврата до степен на първобитност. Почти състояние на натуралност като в публичните бани в Русия. И като си помислиш, че цялата тази нравствена и умствена поквара, цялата тази грубо-цинична лъжа разполага с такава страшна материална сила... има защо да потрепериш за бъдещето на света.“ В критичното отношение към подводните течения в „хитрия републикански строй“ мненията на поета съвпадат със съжденията на други руски писатели и мислители, несъблазнени от прогресивни надежди. Така К. Н. Леонтиев пише за либерално-егалитарната демагогия, водеща до нихилистично опростяване на битието и до образуване на „исполинска блъсканица“ на еднообразно-усреднени индивиди, а Пушкин – за „отвратителния цинизъм“ на демокрацията, когато се създава илюзия, че се изпълняват истинските изисквания на народа от неговите управници, а реалната власт в действителност е в ръцете на „малцинство“. И Тютчев отнася към „най-безумните заблуди на нашето време“ представата, според която „енергичното и пламенно желание на мнозинството за постигането на някаква цел е достатъчно за осъществяването ù“. Идолопоклонничеството на европейците пред всичко, което е форма, формула и политически механизъм, тази „последна религия на Запада“, поетът, както винаги извежда от по-фундаментално начало, свързано с революционния принцип на „самовластието на човешкото Аз“ и произтичащите от него глобални рационалистични и индивидуалистични тенденции: „човешкото Аз, тази определяща частица на съвременната демокрация... е направило самото себе си обект на идолопоклонничество“. И тук той отново е типологично сходен с онези съотечественици, загрижени за духовното оскъдняване на човека в хода на историческата еволюция на отбелязаните идолопоклонничества. Ето извода на И. В. Киреевски: „Целият частен и обществен бит на Запада се гради върху понятието за индивидуалната, отделна независимост, предполагаща индивидуална изолираност. Оттук светостта на външните формални отношения, светостта на собствеността и условните постановления, които са по-важни от личността.“ Аналогично на Тютчев Достоевски оценява условните политически и обществени механизми като несвяти светини, чийто законнически формализъм скрива и по този начин още повече укрепва егоистичната природа на индивида, „изяждайки“ всичко, което не се побира в неговите рамки и се отнася към висшето, съзиждащо личността начало (любов, съвест, милосърдие, благородство, справедливост, чест, достойнство и т.н.). В разбирането на Тютчев нравствената от-

77 слабеност и духовната непълноценност на либералните и полулиберални закони, замаскираното им израстване от тъмните корени на егоцентризма създава потенциална и реална възможност за саморазрушаването им. Именно в мащабния историософски контекст заемат истинското си място многобройните и настойчиви призиви на Тютчев към Русия да не се блазни от растящи от чужди традиции идеи, да не изменя на самата себе си и „да се оправдае пред Бога“, да стане „зарад службата Христова“ и „да осенява Христовия олтар“. Той е убеден противник на каквито и да било заимствания от Запад, на пренасянето на руска почва на европейски учреждения и институти, доказали в историческия опит своята несъстоятелност. Според него Русия „със самия факт на съществуването си отрича бъдещето на Запада“ и затова, за да се ориентира правилно в историческия процес, трябва „само да оставаме там, където ни е поставила съдбата. Но фаталната участ, която вече няколко поколения тегне над нашите умове, е такава, че вместо да запазим в нашата мисъл спрямо Европа онази опорна точка, която естествено ни принадлежи, ние вързахме тази мисъл, тъй да се каже, за опашката на Запада". Твърденията на поета по принцип съвпадат с извода на Пушкин за това, че Русия, за разлика от Европа, изисква „друга мисъл, друга формула“.

6. В представата на Тютчев „по-християнското“ православие, което за разлика от западното християнство е по-малко повлияно от съществените особености на предшествате езическа и секуларизираща се история, и с основание изисква „друга мисъл, друга формула“, служи като главен принцип за духовното единство и естественото своеобразие на Русия. Подразбираните от него коренни различия между двата свята пояснява мисълта на И. В. Киреевски за това, че „римската физиономия“ на класическото езичество, неонаследено от Русия, внася в християнската култура на Запада побеждаващите елементи на светските ценности, на рационализма, индивидуализма, води до тържество на формалния разум на човека (в терминологията на поета свързан със „самовластното Аз“ на опустошаващия разсъдък): „В това последно тържество на формалния разум над вярата и преданието проницателният ум може да предвиди в зародиш цялата сегашна съдба на Европа като всуе започнато начало.“ Тютчев придава първостепенно значение на православната вяра и предание като на „дух“, който органично оживява „тялото“ на славянската стихия и християнската държава. Именно това „избирателно сродство“ и съподчинение, съчетано с особеностите на руското развитие, създава неподвластната на прагматичния разсъдък „задушевност“ и „смирена красота“ на жертвеното самоотричане, и сърдечната безкористност, които самият той вижда в руския народ. В това отношение възгледите на Тютчев напълно съвпадат с мненията на другите религиозни писатели и славянофилски мислители. Така, за органичното съединение на християнските начала и славянската природа размишлява Гогол. По сходен начин се изказва и Н. Я. Данилевски: „Самият характер на русите и изобщо на славяните, чужд на насилствеността, изпълнен с деликатност, покор-

78 ност, почтителност, в най-голяма стенен съответства на християнския идеал.“ Също като Тютчев Данилевски възприема със симпатия идеите на Ян Хус, който не признава папата за глава на Вселенската Църква, порицава търговията с индулгенции и се надява да се възродят принципите на ранното християнство: „При другите славянски народи виждаме хусистко религиозно движение – найчистата, идеалната от религиозните реформи, в която се проявява не метежният, преобразователен дух на реформите на Лутер, Келвин, а характер реставрационен, възстановителен, стремящ се към завръщане към духовната истина, предадена някога от Св. Кирил и Методий.“ Трябва да подчертаем, че поетът придава особено значение на пълноценното осмисляне съединяването и субординацията на „духа“ и „тялото“ в „славянския въпрос“, съгласявайки се с Достоевски, който пише: „В славянския въпрос същественото е не славянството, не славизмът, а православието.“ А Тютчев именно на тази основа противопоставя „Стария Свят“ на Западна Европа на „Новия Свят“ на Източна Европа, която разглежда като „цял свят, единен в своето начало, взаимосвързан в частите си, живеещ свой собствен, органичен, самобитен живот“. От друга страна, той оценява Русия, способна да обедини славянските народи и запазваща според силите си пълнотата и чистотата на православието, като пряка наследница на Византийската империя в строителството на гръко-славянската православна държава. „Русия е много по-православна, отколкото славянска. И като православна тя е залогохранителница на империята... А империята е съществувала винаги. Тя само е преминавала от ръце в ръце... 4 империи: Асирия, Персия, Македония, Рим. От Константин започва 5-та империя, окончателна, империя християнска... В логиката на поета истинността, „законността“ и „окончателността“ на онаследената от Русия Източна империя се състои в ясното осъзнаване и галактическото въплъщение на „по-малко изкривените“ (в сравнение с католичеството и протестантството) начала на християнството в православието, в скъсването с езическите принципи, отслабващи и довеждащи до гибел предшестващите основни империи. Православието отново е „дух“, а държавата „тяло“ на истинската християнска държава и само при запазването на необходимата йерархия и съподчинение между „духа“ и „тялото“ може да се говори за „свята Рус“ като пряка наследница на „венеца и скиптъра“ на Византия. По такъв начин първото начало в триадата Православие–Славянство–Държава е своеобразна закваска и сол, Душа и Дух, без които другите две се обезсоляват и обезсилват, изложени са като всяко езическо построение на влияния на разпадане и не могат да влизат в състава на „окончателната“ империя. В представата на Тютчев през XIX век Русия остава практически единствената страна, която се опитва да запази висшата божествена легитимност на върховната власт в самодържавието и духовните традиции на византийското християнство, да не разпилее идентичността си като източна държава, опираща се на религиозно-нравствения фундамент на православието. Според него държавното бъдеше и световното призвание на Русия зависят именно от действеното запазване и от пъпното осъзнаване православната основа на историческото й битие, над която йерархически съразмерно се „надстрояват“ политическите,

79 юридически и други легитимности. Поетът пише, че според Божествения Промисъл Източната църква до такава степен се е съединила с особеностите на държавния строй и вътрешния живот на обществото, че е станала висш израз на духа на нацията, „синоним на Русия“, „свещено име на Империята“, „наше минало, настояще и бъдеще“. Той подчертава, че благодарение на това положение на нещата неговата родина засега притежава най-важното – нравствено могъщество, на което единствено трябва да служи и да се подчинява материалната сила и физическата мощ. По времето на Тютчев царската власт още продължава да бъде онази особена инстанция, в която историческото битие се среща с Божествената Воля. Той е убеден, че именно като такава монархическата форма на управление се отрича от всяка революция, която в противобожественото си самозванство и радикалистко самомнение отхвърля заедно със злоупотребите и достойнствата на атакувания строй, също така не взема предвид евентуалните отрицателни последици от лелеяните новости: „революцията преди всичко има антихристиянски характер“.

7. В доклада си „Русия и революцията“, написан във връзка с европейските вълнения през 1848 година, Тютчев рязко поставя въпроса за съдбините на Русия и на Запада именно в контекста на световните тенденции и борби: „Отдавна вече в Европа има две действителни сили, две истински държави: революцията и Русия. Сега те се изправят лице в лице, а утре може би ще се счепкат. Между едната и другата не може да има нито договори, нито сделки. Каквото за едната е живот, за другата е смърт. От изхода на борбата, завързала се между тях, найголямата борба, която някога е виждал светът, зависи за много векове цялото политическо и религиозно бъдеще на човечеството.“ Интересен е фактът, че П. Я. Чаадаев е солидарен с принципния извод на Тютчев. „Както много правилно забелязахте – пише той на поета – борбата действително се води само между революцията и Русия: не е възможно по-добре да се охарактеризира съвременният въпрос.“ Като Тютчев (макар и само на моменти и с известни уговорки) Чаадаев смята, че Русия като православна държава е способна да носи на света „святата идея на християнството“ и по този начин да го предпазва от езическо разпадане и революция. Забележително е, че представата за Русия и революцията като две главни противоборстващи сили е присъща и на класиците на марксизма, които й дават диаметрално противоположни оценки и тълкувания. Така Ф. Енгелс подчертава: „... на европейския континент съществуват фактически само две сили: от една страна Русия и абсолютизмът, от друга – революцията и демокрацията“. Той твърдо се придържа към мнението, че нито една революция не само в Европа, но и в целия свят не може окончателно да победи, докато съществува сегашната руска държава – единственият ù истински страшен враг. В контекста на толкова глобални духовно-политически сблъсъци Тютчев изключително много се опасява от това, че „присаждането на революционния

80 принцип на славянските народи“ може да има за съвременния свят непредвидими последици. „Тъй като в отчаяната борба между Русия и революцията, където и двете са средоточие на сила и принципи, действително неутрални оставаха до днес само тези народи... Очевидно е, че онази от двете сили, която съумее първа да ги привлече на своя страна, да ги събере под своето знаме, тази сила, повтарям, ще получи повече шансове да спечели великия спор, на който сме свидетели." Тютчевският образ на православна Русия, спасително изплуващ като „Светия Ковчег“ над вълните на всеобщото европейско затъмнение, почти дословно съвпада с изказването на В. А. Жуковски, който пише на своя възпитаник, наследника на престола, веднага след получаването на известието за февруарската революция през 1848 година във Франция: „Повече от когато и да било в душата ми се затвърждава мисълта, че Русия след този потоп (и кой знае колко високо ще го вдигнат вълните) е спасителен ковчег и тя ще бъде такава не единствено за себе си, но и за другите, стига да заплува самостоятелно сред тази бездна, без да се хвърля във водовъртежа є, на здравия си кораб, държейки кормилото и не позволявайки на вълните да я завладеят.“ Сходството на образите свидетелства за общите духовни корени, родствената идеология и типология в политическото мислене на двамата поети. Еднаквото възприемане на западноевропейските революционни събития, на мястото и ролята на Русия в тях по своему се проявяват и в поетичното творчество на двамата писатели. През 1848 година на тема „Русия и революцията“ Тютчев пише стихотворението „Море и скала“, вече непосредствено навярно от стихотворението на Жуковски „На руския великан“. И у единия, и у другия образът на бурните вълни въплъщава революционния Запад, а образът на нерушимата скала – самодържавната Русия. Изхождайки от толкова дълбок историософски антагонизъм, Тютчев смята, че „кръстоносният поход срещу Русия... винаги е бил заветна мечта на революцията“. Той е убеден, че именно такъв поход е бил извършен в периода на Кримската война, когато крещящите противоречия между борещите се партии и несъвместимите интереси на различните европейски страни се примиряват, когато проклинайки самодържавието, полските емигранти се нареждат под турските знамена, унгарските революционери се сближават с австрийския император, а Маркс и Енгелс намират общ език с Наполеон III и Палмерстон. Предвиждайки бъдещата война още през ноември 1853 година, поетът пише: „Всъщност за Русия пак започва 1812 година; може би общото нападение срещу нея сега не е толкова страшно, колкото първия път... И нашата слабост в това положение е в необяснимото самодоволство на официална Русия, загубила смисъла и усещането за своята историческа традиция до такава степен, че не само не виждаше в Запада свой естествен и необходим противник, но правеше всичко, за да му служи.“ 8. Рамките на настоящата статия не позволяват на обсъждаме въпроса за това кои пророчества на Тютчев са се сбъднали, не са се сбъднали или предстои да се сбъднат. Нашата задача е да подчертаем на историософското равнище на

81 мисълта му онтологичния и логически примат (като източник, така да се каже, на висш истински реализъм) на „Божественото“ над „човешкото“, на „християнското“ над „езическото“. Според логиката на поета етатизмът извън първата и господстваща роля на християнството, подчиняването на религията на политиката, „духа“ на „тялото“, са разрушителни и носят в себе си своето наказание. Жизнеспособността на православната държава като висша форма на държавно управление се базира именно на въплъщаваната чистота и запазваната висота на религиозно-етичните ù принципи, без което веществената сила на властта се „обезсолява“ и обезсилва, излагайки се на всички нихилистични последици от антропоцентричното своеволие. Той е убеден, че както „духовенството без Дух е именно онази нечиста сол, с която не може и не трябва, да се соли“, така и Властта без свръхестествената божествена основа, без дълбокото нравствено съзнание и пример губи силата на въздействието си. „Говоря не за нравствеността на представителите ù – уточнява той в писмо до А. Д. Блудова – повече или по-малко подчинени, и не за нравствеността на външните й органи, които са нейните ръце и крака... Говоря за самата власт с цялата съкровеност на убежденията є, на нравственото и религиозното ù credo, с една реч – с цялата съкровеност на съвестта ù. „ Една от причините за теча в засядащия в плитчина държавен кораб на руското самодържавие Тютчев вижда именно в отслабването на неговата свръхестествена връзка, в изкривяването на необходимата йерархия и субординация между религията и политиката, в „пошлия правителствен материализъм“, който през неговия поглед не само че не е алтернатива на „революционния материализъм“, но се оказва негов неволен и „невидим“ помагащ. „Ако властта поради недостатъчно твърди принципи и нравствени убеждения преминава към мерки за материално угнетяване – отбелязва той още един „естествен“ закон за духовния свят – тя по този начин се превръща в най-ужасен съучастник за отрицание и революционно низвергване, но започва да осъзнава това едва когато злото е вече непоправимо.“ За да се предотврати подобно развитие на събитията поетът смята за необходимо отстраняването на такива последици от „самовластието на човешкото Аз“ като властния произвол или прекомерният надзор на чиновничеството, преодоляването на „тъпоумието в името на консерватизма“ и откриването на широки възможности за творчески почин и лична самодейност на народа в рамките на органичната му връзка с истинските традиции и понятия на Божествената Монархия. А в родното си отечество той наблюдава процес на разкъсване на тези връзки и на обезбожаване на властта: „Само ако преднамерено си затворим очите за очевидното, можем да не забележим, че властта в Русия... не признава и не допуска друго право, освен своето, че това право – не искаме да обидим официалната формула – произтича не от Бога, а от материалната сила на самата власт и че тази сила е узаконена в очите ù чрез сигурността в превъзходството на своята твърде спорна просветеност... С една реч властта в Русия е безбожна...“ Казано с други думи, Тютчев спада към най-принципните критици на чисто етическата и самонадеяна държавност, която изкривява глъбинно-смисловата връзка на монархията с Бога и става безразлична към духовно-нравственото

82 състояние на своите „професионалисти“. Борбата на поета за идеалните начала на Божествената Монархия често го довежда до резки оценки на всевъзможните отклонения от тях и на невменяемостта спрямо тях. „Абсолютна безсъзнателност“, „безнадеждна тъпост“, „чудовищна подлост“ – с такива изрази той понякога характеризира вътрешната политика на правителството, което, отстъпвайки от „свръхестественото“ си предназначение, престава да се съобразява в необходимата слепен и с истинските национални интереси на Русия, взема повърхностни решения, не се гнуси от услугите на недостойни чиновници, въвежда страната в безизходни ситуации.

9. Тютчев придава голямо значение на вменяемостта или невменяемостта на хората спрямо означените критерии, спрямо принципно различните последици от житейските сценарии „с Бога“ или „без Бога“, спрямо това, че под благообразната маска на външна законност се крие „подло предпочитане на долни изгоди“. И тук той отново се присъединява към руските писатели и мислители, проницателно открили обратните страни на „прогресивните“ промени. Пушкин – „векът ни е търгаш“; Е. А. Баратински – „векът върви по пътя си железен... „; А. И. Херцен – еснафството като последна дума на цивилизацията; К. П. Победоносцев – демокрацията като „лъжа на нашето време“; Н. Ф. Фьодоров – „адът на прогреса“ и т.н. Сходната с приведените тютчевска характеристика на „нашия век“ съвпада с изводите на московския митрополит Филарет, който отбелязва засиления стремеж към неясни реформи при загубване духовното измерение на живота, когато хората стават невъзприемчиви за доброто и красотата, правдата и справедливостта, и при липсата на опора във висшите религиозни принципи на Откровението и Истината търсят свободата не по пътищата на истинското усъвършенстване, на нравственото израстване, достойнство и чест, а по пътищата на интригите и революциите. Според тази обща логика, в чието развитие Тютчев внася своя ясно определен и значителен принос, „без Бога“ историята закономерно се движи напред – надолу, провокирайки атрофия на абсолютните ценности, загубване на критериите за различаване на доброто от злото, надмощие на низшите качества на човешката натура над висшите. Неразбирането на огромната историческа роля на недооценяваните нравствени фактори, на реалното съдържание на душевно-духовния живот на конкретните хора, и на „невидимите“ закони във възходящото или низходящо развитие на обществото Тютчев причислява към най-големите беди на „нашия век“. Той открива „липса на ум в нашия век, затъпял от разсъдъчни силогизми“. Поетът отбелязва в политиката, идеологията, науката, в живота като цяло отрицателното въздействие на агресивния рационализъм, който противопоставя „ума“ на истинската мъдрост, която позволява да се разбират и оценяват текущите събития и явления не в позитивистката им фрагментарност, а в противоречивата им сложност, в многомерната пълнота на историческите връзки и възможни съдби. Може да се каже, че от това гледище той по стъпките на Паскал дели чрез неговите категории всички на „естествени“, „полуизкусни“ и „изкусни“. Не-

83 обременените с познания прости хорица различават доброто от злото в новите идеи, учреждения, закони чрез здравия си инстинкт, изкусните мъдреци – с помощта на „умната“ и „пълна“ рефлексия (мъдрецът се различава от глупака по това, че мисли до край). Но и едните, и другите (отчасти поради подобните си качества) не участват в активния обществен живот. Виж, полуизкусните (оттук се проточва типологичната нишка към полупросветата у Пушкин, към полунауката у Достоевски, към образованщината у Солженицин и т.н.), които са излезли от естественото незнание на простите, но не са стигнали до разбирането на изкусните, съставляват най-дейния слой на обществото и се опитват да променят и регулират законите му въз основа на ограничения разум и непросветената натура, преобразувайки в метежи и вълнения външния свят, без да постигат духовно и нравствено преобразяване. Тютчев подчертава неоснователността, безпочвеността и „скъсеността“ в мисленето на „полуизкусните“ (при тяхната нестихваща активност и вездесъщност), неспособността им да осъзнаят, че политическите форми и юридическите закони сами по себе си са мъртви, не съдържат положителен критерий, а придобиват значителност при религиозно-културното си и нравствено съдържание. Например при всички реформи във властта трябва да се взема предвид (и „изкусните“ го вземат предвид), че е „възможен в действителност още по-деспотичен произвол, тъй като той ще бъде облечен във външните форми на законност, ще замени отвратителния, но простодушен произвол с по-покваряващ произвол“. И именно такова е „нашето мнимо право, което в по-голямата си част не е нищо друго, освен скрит произвол“. „Полуизкусните“ не подозират не само резултатите от разликата между „простодушния“ и „покваряващ“ произвол, но и другите „невидими“ причинно-следствени връзки. Поетът формулира цяла редица „фатални“ и парадоксални закономерности, откривани от християнско гледище чрез целенасочено внимание към онова, което става на първично духовно равнище, в нравствената сфера, в психологията на човека при доминирането на една или друга „политика“ или идеология! Така, „великите кризи и наказания настъпват не тогава, когато беззаконието е достигнало върха си, а при първия и плах опит за поправяне и връщане към доброто. Тогава Луи ХVI-те се разплащат за Луи XIV и XV“. Според наблюдението на Тютчев много държавни деятели погрешно разчитат на материалните стимули за единство там, където не достига духовно единство, което рано или късно води до противоположни резултати, до политически и военни конфликти. „Доказателство – забелязва той – е това, което става сега на Запад. Колкото повече се намаляват разстоянията, толкова повече се разминават умовете. И щом хората са обзети от този непримирим дух на раздор и борба – унищожаването на пространството по никакъв начин не служи на делото на общия мир, тъй като ги изправя лице срещу лице. То е все едно да се чеше раздразненото място, за да се успокои сърбежът..." Още една проява на безпомощност при неодухотвореното и чисто външно могъщество Тютчев вижда в това, че изключително материалното смазване на дисидентите и опозиционерите от властта (при липса на оживотворяващ дух и искрени убеждения) само лишава лъжливите учения от „специфичното им

84 съдържание“, и им придава необосновано значение и популярност, „значителност, сила и достойнство на преследвана мисъл“. Поетът смята, че „полуизкусните“ не са способни да чувстват, да усещат и да разбират „дълбоките, дълбоко скрити в историческата почва корени“, всички те „лошо, много лошо познават историята“, затова няма нито един въпрос, който да схващат „в историческото му значение, с исторически-неоспоримия му характер“. Оттук печалният извод, че Русия може за погине от несъзнателност, подобно човек, загубил чувство за самосъзнание и вързан за другите: „несъзнателната държава погива...“ Тютчев смята, че „несъзнателността“ и „полуизкусността“ както на благонамерените правителствени чиновници, така и на ратуващите за прогрес опозиционери е тяхната невъзприемчивост за обратните страни на едни или други явления – „нравствено безсилния“ формален патриотизъм или благоприятната за тъпите кариеристи „животворна топлина на полицейското начало“, безобразията на „така нареченото обществено мнение“ или „разюзданата пошлост“ на младото поколение. И процесите, които се извършват при господството на „полуизкусните“ в политиката и идеологията, водят дотам, че на Божия свят се плодят „уроди на човешката мисъл, с каквито все повече и повече се пълни Руската земя, като с някакъв газ“. Вследствие на това поетът стига до най-отчаяни въпроси: „Защо тези жалки посредствености, най-лошите, най-изостаналите ученици от целия клас, тези хора, които стоят толкова по-долу от нашето собствено, впрочем твърде невисоко равнище, тези уроди се намират и се задържат начело на страната, а обстоятелствата са такива, че нямаме достатъчно сили да ги прогоним?“ Сред най-различните „обстоятелства“ особено го поразява „едно несъмнено обстоятелство“, свидетелстващо за това, че „паразитните елементи са органично присъщи на святата Рус“: „Това е нещо такова в организма, което съществува за негова сметка, като същевременно живее свой собствен живот, логически, последователен, и така да се каже нормален в пагубно разрушителното си действие. И това става не само вследствие на недоразумение, невежество, глупост, неправилно разбиране или преценка. Коренът му е по-дълбок и още не се знае докъде достига.“ От гледище на поета една от главните задачи се състои именно в това да се открие истинската почва и коренът на „това явление“ и да се преодолее несъзнателността спрямо него. На безпочвеното „късо“ и външно знание и действие на „полуизкусните“ Тютчев противопоставя не само мъдростта на „изкусните“, но и инстинкта на „простите“: „инстинктът на народните маси е над умозренията на образованите“. В неговата представа знаещата власт трябва по възможност да се изолира от „паразитните елементи“ и да се справя без посредничеството на „полуизкусните“ бюрократи и министри, да преодолее своята „безнародност“, да се откаже от „медиатизиране на руската народност“ (т.е. от свеждането й до равнището на обект за прилагане на различни сили и идеи): „колкото е по-народно самодържавието, толкова по-самодържавен е народът“. Според него такъв е „законът на нашата евентуална конституция“. А без реално и пълноправно представителство на народа в земството „всяко представителство ще е лъжа, колосален блъф“, инструмент за удовлетворяване партийно-користните интереси на „полуизкусните“. Тъкмо затова Тютчев се изявява като принципен опонент на

85 онези, които ратуват за „конституционни начинания“, за скорозрейно пренасяне на руска почва на европейски институти и парламентарни учреждения. От негова гледна точка те не само не съответстват на историческия опит на Русия, но и крият в себе си лъжа, „невидима“ пречка за истински свободно и творческо развитие. „Как да убедим руския народ да се съгласи да го омотаят – в лицето на единствения му законен представител, царя – в тази хитра паяжина, и така да каже, да се обрече на съзнателна неподвижност, та при всяко живо действие неволно и неочаквано да не покъса цялата тази хитрост?“ В разбирането на поета жизнено необходимата връзка между „правителството“ и „народа“ трябва органично да израства на почвата на традиционните устои: „На земството, единствено на общото руско земство принадлежи в бъдеще правото на народно представителство – но дайте му време и възможност да се формира и уреди.“ Тютчев е убеден, че за „по-активното осъзнаване на своето Аз и на своето Право“ Русия трябва ясно да вижда разлагащата роля на така наречената публика, т. е. не на народа, а на имитацията му“. Той твърди, че от цяла редица европейски революции победител става „малцинство в западното общество“, което „е скъсало с историческия живот на масите и се е отдалечило от всички положителни вярвания... Тези безименни хора във всички страни са еднакви. Това са личности, на които е присъщ индивидуализмът, отрицанието“. И представителното управление „каквото и да говорим за това, не е реално общество, общество с присъщите му интереси и вярвания, а нещо абстрактно, наречено публика“. С други думи, говорим все за същите „полуизкусни“, които (скрито набирайки сила и в Русия) заемат активна позиция в различни сфери на обществения и държавен живот, съществено влияят върху „прогресивните“ промени, но не разбират историята в „исполинския ù размах“, и не забелязват низходящото й движение. „Този вид цивилизация, присаден на тази нещастна страна, по фатален начин е довел до две последици: извращение на инстинктите и притъпяване или унищожаване на разсъдъка. Повтарям, това се отнася само за пяната на руското общество, която се мисли за цивилизация, за публиката – тъй като народният живот, историческият живот още не се е пробудил в масите. Той чака своя час и когато този час удари, ще се откликне на призива и ще се прояви въпреки всичко и всички. Засега ми е ясно, че сме още на прага на всевъзможни унижения и разочарования...“ Може да се каже, че и това пророчество на Тютчев не губи своята актуалност, както и размисълът му за новото съсловие „полуизкусни“, за „така наречената интелигенция“. Той не се надява, че „тази прословута интелигенция ще разбере и оцени започващата световна криза“. От устата му излизат още по-категорични оценки за образованите, но лишени от корени, традиции, пълномащабен разум и истинска йерархия ценности на пролетариите на умствения труд: „затова е и интелигенция, за да развращава инстинкта“, а също така да отнема на човека „най-заветните вярвания“. Поетът е убеден, че божествената мъдрост и народният инстинкт трябва да се съединят, избягвайки преградата на антропоцентричните проекти и рационалистичното полузнание, на амбициозните претенции и недоосъзнати действия. „Би трябвало всички, както обществото, така и правителството, постоянно да си казват и да си повтарят, че съдбата на Русия

86 прилича на кораб, заседнал в плитчина, който с никакви усилия на екипажа не може да се помръдне, и единствено напиращата вълна на народния живот е в състояние да го вдигне и задвижи.“ За Тютчев именно в рамките на самодържавната монархия, чрез свързващите човека с Бога нейни традиции и понятия се откриват широки възможности за творчески почин и лична самодейност на народа. „Той приемаше самодържавието за онази национална форма на управление – отбелязва И. С. Аксаков, – извън която Русия засега не може да измисли никаква друга, без да слезе от националната историческа форма, без окончателен, гибелен разрив на обществото с народа.“ В разбирането на поета единството на вярата, държавата и народа предполага в идеал развитието на всички страни в социалния, политически и икономически живот, при който различните слоеве на обществото да не губят неговото духовно измерение, доброволно да смиряват егоистичните страсти и користни интереси в светлината на съвестното правосъзнание и свободен устрем към общото благо, органично да запазват живите формули на човешко достойнство: „да бъдеш, а не да изглеждаш“, „да служиш, а не да слугуваш“, „чест, а че почести“, „в правотата е моята победа“. Той смята, че чрез свободно и доброволно движение „напред“, чрез осъзната солидарност и активност на гражданите, съчетанието на елементите на външния прогрес с най-добрите традиции и човешки качества циментират монархията като: висша форма на държавно управление, на която отдават дан и други бележити представители на руската култура (Пушкин, Жуковски, Гогол, Достоевски и др.).

10. В противен случай монархията крие в себе си опасности от властен произвол, прекомерен надзор на чиновничеството над народа, угасване на личностната самодейност и творчески почин, необходими за преодоляване на вечно дебнещия застой и за разцвет на плодотворна дейност. Подобни опасности, разрушаващи духовно-нравствения фундамент на християнската държава, предизвикват най-напрегнато внимание у Тютчев. „Главното тук е в думата служа, в това предимно руско понятие – само че на кого да служа?“ – пита той в едно писмо. Поетът открива, че „кликата, която сега е на власт, проявява категорично антидинастическа дейност. Ако тя се задържи, то ще доведе държавната власт не само дотам, че ще стане непорядъчна, но и антинационална. „ Той размишлява за правителствения кретенизъм, тоест неспособност „да се различава нашето аз от нашето не аз“, за политиката на „лично тщеславие“, която подчинява на себе си националните интереси на страната, за „жалкото възпитание“ на управляващите класи, увлекли се от „лъжливата насока“ за подражаване на Запада: „и именно защото това отклонение е започнало в толкова отдалеченото минало и сега е толкова дълбоко, аз смятам, че връщането на верния път ще е съпроводено от дълги и твърде жестоки изпитания“. Тютчев привежда конкретни примери за това как неизпълняването на „невидимите“ закони води до самонаказание на порока и до плачевни резултати в „професионалната“ политическа дейност. „Разложение навсякъде. Ние вървим

87 към пропаст не от излишна пламенност, а просто от безгрижие. В правителствените сфери несъзнателността и липсата на съвест са достигнали такива мащаби, че това не може да се проумее, ако че го видиш с очите си. По думите на най-осведомени хора, поради нелепите преговори за последния заем, претърпели срамна несполука, фалитът е по-възможен от когато и да било и ще стане неминуем в деня, когато бъдем призвани да дадем знак, че сме живи... може да кажем заедно с Хамлет: има нещо гнило в Дания“. Външно „нелепите“, а всъщност закономерни действия на безсъвестната, тщеславна и доволна от себе си „клика“ поетът наблюдава и по време на Кримската война, когато висшите чиновници ограбват хазната, а цензурата подценява или премълчава загубите на врага и задрасква твърде смелите от нейно гледище фрази (например, англичаните водят пиратска война) от страх да не оскърбят общественото мнение – „и ето какви хора се разпореждат със съдбините на Русия по време на едно от най-страшните сътресения, възмущавали някога света!“ Голямо значение във връзка с необходимото или лошо развитие на събитията Тютчев придава на въпросите за цензурата и печата. Налаганото и формирано от пресата обществено мнение той оценява като съществен фактор в съвременната идеология и политика, способен да оказва както отрицателно, така и положително въздействие върху историческия процес. Поетът смята че за целите на обединяването под егидата на царя на „публиката“ и „народа“, „държавата“ и „обществото“ може да спомогне „просветеното национално мнение“, изразяващо не користните интереси и ограничените стремежи на придворно-бюрократичния елит, а „великото мнение“ на цялата страна. Според него свободата на дискусиите не само не противоречи, но и помага за развитието на принципите на идеалното самодържавие, стига то действително да е пропито от собствените си убеждения и да не отстъпва от тях, да не се дискредитира в лицето на представителите си и да става висок духовно-нравствен камертон на живота. „Там, където самодържавието принадлежи само на царя – пише той на А. Ф. Аксакова, – нищо не може да бъде по-съвместимо... но действително печатът – както и всичко останало – е невъзможен там, където всеки чиновник се чувства самодържец. Целият въпрос е в това. Но за да признаем, че е така, трябва и самодържецът на свой ред да не се чувства чиновник.“ Обръщайки се към А. М. Горчаков, той подчертава, че „в този смисъл трябва да бъдат преодолени недоразуменията между печата и правителството... Системата, която вие представлявате, винаги ще има за врагове онези, които са врагове на печата. Как печатът да не стане ваш съюзник?“ Ала в реалната действителност духовно-нравствените закони на битието в най-добрия случай се възприемат от ръководните кръгове като ефимерна „метафизика“, залага се на „прагматизма“, демонстрирането на сила и достигащи до абсурд, забрани на „полуизкусните“ държавни чиновници. В представата на Тютчев, само опирайки се на духовна правда и нравствена висота властта може победно да се бори с конкурентите си. В противен случай, независимо от външната мощ духовната отслабеност на властта се превръща в засилване на материалните апетити, егоистични инстинкти и интелектуална пустота в нейните редове, което именно я довежда до вътрешно загниване и постепенно „из-

88 немогване“. В такива условия възниква своеобразна „бъркотия“, когато неподплатените с нравствен авторитет „притеснения“ и механични забрани създават ефект на „забранен плод“, вследствие на което безчестни по своята егоцентрична и материалистическа същност идеи придобиват неприсъщи на природата им значение и популярност. Следователно съществената задача се състои в това властта да проясни съкровеното си религиозно кредо, „да се удостовери в идеите си“, да си върне „загубената съвест“, да стане по-придирчива спрямо духовно-нравственото състояние на служителите си, научавайки се да отговаря на такива въпроси, като например: „Защо на вредните теории, на пагубните тенденции не можем да противопоставим нищо, освен материално смазване? В какво се е превърнал у нас истинският принцип на консерватизма? „Защо нашата сол е станала чудовищно блудкава?“ Тютчев не може да не се шокира от онези особености на официалната, формална, „полицейска“ гледна точка, поради която се отстраняват от активно участие в обществения живот хора с благородни помисли и одухотворяващо слово във време, когато Русия се нуждае от укрепване на „нравствените сили особено, за да противостои на заобикалящите я опасности“. „Има навици на ума – казва той в едно писмо – под влияние на които печатът сам по себе си вече е зло и макар и да служи на властта, както това се прави у нас – с усърдие и убеждение – но в очите на тази власт винаги ще се намери нещо по-добро от неговите услуги, които може да й окаже: това е – печат изобщо да няма. Тръпки те побиват при мисълта за жестоките изпитания, през които трябва да премине бедната Русия, преди да свърти с тази прискърбна гледна точка... „ След конкретните прояви на прискърбна превзетост на правителството навярно е имал предвид и закриването през 1832 година на списанието на И. В. Киреевски „Европеец“, след като в статията на издателя „Деветнайсети век“ са открити някакви тайни, революционни и конституционни значения, съвсем противоположни на замисъла на автора; или на списанието на Н. И. Надеждин „Телескоп“ през 1836 година след публикуването в него на историософските размисли на П. Я. Чаадаев в първото философско писмо. За неадекватна форма на борба с революционния дух в сферата на печата Тютчев би могъл да смята и действията на така напечения бутурлински комитет, създаден през 1848 година за постоянен контрол над цензурата и насока на периодичните и други издания. На цензура са подложени вече починалите писатели Кантемир, Державин, Карамзин, Крилов, забраняват се съчиненията на Платон, Есхил, Тацит, изключват се от публично обсъждане цели исторически периоди. Разглеждането на богословски, философски, политически въпроси става затруднително, а намеците за злоупотреби или проявата на някакви признаци на недоволство се смята за престъпление. Особен натиск през онези години изпитват славянофилите, които високопоставени чиновници наричат „червени“ и „комунисти“. Когато по-късно е подложена на преследване журналистическата дейност на И. С. Аксаков, Тютчев объркано възкликва: „Да се обяви за престъпна насоката на такова издание, което постоянно и по-енергично от всяко друго защитаваше всички основни начала на руското общество, онези начала, главното отричане на които би се равнявало на държавна измяна – това е нещо близко до безумието!“ Поетът неведнъж е

89 принуден да констатира, че „в правителствените сфери въпреки осезателната необходимост все още се ширят влияния, отчаяно отричащи Русия, за които тя е едновременно и изкушение, и безумие“. Според неговото усещане, страната незабележимо се превръща в собствената си сянка, в „призрачна Русия“ и той е съгласен с И. С. Аксаков, който пише за резултатите от сто и петдесетгодишната активност на полуизкусната „публика“: „животът губи своята цялостност, органичната му сила бяга навътре, в дълбокия подземен слой на народа, и цялата повърхност на земята се населява от призраци и живее призрачен живот!“ На фона на „нелепата“ и „безумна“ борба на монархическата власт с преданите й без ласкателство поданици Тютчев особено се учудва от „парадоксалната“ й зависимост от тиранията на пошлия либерализъм („колкото са по-либерални, толкова са по-пошли“): „Разумът на цялата страна по някакво недоразумение е подчинен не на произволния контрол на правителството, а на безапелационната диктатура на чисто личното мнение, което е не само в рязко и системно противоречие с всички чувства и убеждения на страната, но отгоре на това и в пряко противоречие със самото правителство по всички съществени въпроси на деня; и именно по силата на онази подкрепа, която печатът оказва на идеите и проектите на правителството, той ще бъде особено подложен на гоненията на това лично мнение, облечено с диктатура. Подобна аномалия не е имало никога и никъде и е невероятно да не се търси начин тя да бъде отстранена...“ Доколкото пресата действа, изхождайки от собствените си оценки и изгоди, често влизащи в „аномално“ противоречие с интересите на страната, Тютчев е привърженик на „висшето ръководство“ на печата за истинското благоустрояване на Русия като правителствена монархия: „мощно, разумно, уверено в себе си направление – това е крещящото изискване на страната и лозунгът на цялото ни съвременно положение“. Иначе политическият кретенизъм и шизофреничното раздвоение между необходимото и реалното могат да вземат критични мащаби и необратим характер: „не можем да не предусещаме близкия и неминуем край на тази ужасна безсмислица, ужасна и палячовска същевременно, на това каращо ни ту да се смеем, ту да скърцаме със зъби противоречие между хора и дело, между това, което е и това, което би трябвало да бъде – с една реч, невъзможно е да не предусещаме преврата, който като с метла ще смете цялата тази вехтория и цялото това безчестие.“ Може с известна увереност да предполагаме, че говорейки с думите на епиграфите към тази статия, книжният разум и дългото общуване с неправдата правят полуизкусния „елит“ в съвременния свят необратимо невъзприемчив към изводите на Тютчев за капиталните последици от различните сценарии на живота „с Бога“ и „без Бога“. Всъщност неговите умозаключения се базират върху разглеждането на историята че само в исполинския й размах, но и в конкретните й поврати. Епохата на наполеоновските нашествия и национални движения, Отечествената война от 1812 година, Виенският конгрес и Свещеният съюз, въстанието на декабристите, френската революция от 1830 година, двете полски въстания, европейските вълнения от 1848 година, създаването на комунистическия манифест и Интернационала, заговорът на петрашевците, Кримската кампания и падането на Севастопол, „освобождаването на селяните“ и

90 „великите реформи“от 60-те години, победоносната война на Италия с Австрия и ликвидирането светската власт на папите, франко-пруската война, разгромът на Франция и създаването на Германската империя, Парижката комуна – ето най-важните политически събития, чийто съвременник, наблюдател и аналитик е поетът. И именно ясните християнски критерии, напрегнатото внимание към първичните духовно-нравствени принципи, чието неспазване рано или късно (понякога и в следващите поколения) влече съответното наказание и низходящи процеси в историята, му позволяват зад външните събития да проследява натрупването на безчестие и безсъвестност, лъжа и несъзнателност, долни изгоди и подли замисли, подготвящи почвата за прозираните от него страшни сътресения и нечувано варварство. И ако „висшия реализъм“ на Тютчев, изцяло обусловен от Stadpunkt на неговия мироглед и способен да предсказва дори факти, приемаме за „мит“, „утопия“, „илюзия“, тогава не си струва постоянно да се учудваме на разрушителните „странности“ и двойните стандарти в отечествената и световна политика или на това, че сме искали да стане по възможност най-добре, а става както винаги. В действителност по принцип християнското историческо мислене на Тютчев и съответната му методология, по своему утвърждаваше въплъщението на Бога в света, позволяваща да се откриват подводните течения и правилно да се оценява видимият ход на „ужасната реалност на живота“, даваща твърда опорна точка за волята и действието сред „праха на земните интереси“ и призрачното вълнение на явленията, са извънредно необходими за осъзнаване пагубните закономерности на нашето време. Според неговия извод, когато обществото се освобождава от Бога и отрича всички свързващи го нравствени императиви, то единствената действителна сила остава самата физическа сила, от чието примитивно използване не може да ни предпази никаква лукава пропаганда на общочовешки ценности. Тук, както показва на Тютчев съдбата на всички езически империи, се крие началото на деградацията, разпада, края. И на утопичния прагматизъм на силата поетът противопоставя реалистичната надежда на любовта: „Единство – възвести оракулът на наште дни, – с желязо може би и с кръв споено..." Но ние ще опитаме да го споим с любов нетленна – по-здраво ли ще е – ще видим в други бъднини... 4 Според „окончателния“ извод на Тютчев само степента на успеха за такъв опит, на който материалното могъщество в своята служебна роля по никакъв начин не може да попречи, става залог за истински и несъкрушим живот, а всичко останало е мит, илюзия, утопия. Преведе от руски Мария Хаджиева

4

Превел Андрей Георгиев.

91

Х МЕЖДУНАРОДНИ ЛИХАЧОВСКИ ЧЕТЕНИЯ Санкт Петербург, 13–14 май 2010 г.

На 13 и 14 май 2010 г. в Санктпетербургския хуманитарен университет на профсъюзите се състояха Х юбилейни международни Лихачовски научни четения на тема „Диалогът между културите и партньорството между цивилизациите. Установяване на глобалната култура“. Лихачовските четения се провеждат в изпълнение на специален указ на президента на Руската федерация от 23 май 2001 г. за увековечаване паметта на големия руски учен – славист и българист – Д. С. Лихачов. Този научен форум привлича най-големите руски и световни философи и културолози, занимаващи се с проблемите на глобализма и глобалната култура. Тази година техният брой надхвърли 250, което го прави наистина едно от най-важните събития в световния научен живот. Аз имах честта да бъда поканен и да участвам с доклад на тема „Залезът на културата като национален проект“. По този начин станах първият българин на Международните Лихачовски научни четения. Дмитрий Лихачов бе голям приятел и познавач на България, един от най-големите изследователи на българската средновековна култура, но, уви, български учени досега не бяха привличани за участие. Темата за глобалната култура е постоянна за Лихачовските научни четения. И това не е случайно. Русия има специално отношение към проблема за глобализацията и за собственото си участие в този сложен процес на единение и унификация. Руските философски науки, руската хуманитаристика внимателно анализират този процес и търсят закономерностите и противоречията в него, открояват основните му етапи и се стремят да предвидят бъдещите му проявления. Анализите и изследванията се открояват със завидна проникновеност и дълбочина. Търси се същностното, най-главното, основополагащото, а не както постъпват редица западноевропейски и американски институти и учени да се задоволяват с външното, видимото, повърхностното. В този процес за тях найважна е ролята на Русия и доколко тя участва или се изключва от него, доколко му влияе и доколко той влияе на нейната съдба и състояние. Форумът се раздели почти на две части. Едната част се съгласи с тезата на руския учен акад. Н. Д. Никандров, президент на Руската академия на образованието, който смята, че глобалната култура е само един мит, несъществуващо явление, за което се говори, но което практически го няма. Неговият доклад носеше показателното заглавие: „Глобализацията и глобалната култура: един

92 мит поражда друг мит“. Н. Д. Никандров тръгва от тезата на бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан, който казва, че „глобализацията не е подарък от съдбата, а сила на разрушение, подкопаваща материалното благосъстояние или техния (на народите – б.м.) обичаен начин на живот“. Той подкрепя и носителя на Нобеловата награда за икономика Дж. Стиглиц, според когото „глобализацията не работи за бедните на планетата и за стабилността на световната икономика“. Акад. Никандров твърди, че „дори не е необходимо да се мисли за глобалната култура, която е невъзможна по причина на икономическото, политическото и идеологическото съперничество. Разбира се, всичко би могло да се сведе до формулата за единството в многообразието. Но тогава ние вече, както господин Журден у Молиер, незнаейки, че цял живот говорим в проза, живеем в това състояние". И допълва: „Мит е разбирането на глобализацията като своего рода врящ котел по образ и подобие на заминалия в небитието американски котел, в който субектите се топят и сплавят.“ Друга е позицията на акад. А. А. Гусейнов, директор на Института по философия на Руската академия на науките, чийто доклад носи наименованието „По какъв начин е възможна глобалната общност на хората?“. А. А. Гусейнов е един от най-големите руски философи на нашето време, специалист по етика. Той определя т.нар. „глобална култура“ като своеобразна „свръхкултура“, която „не е унификация на националните и локалните култури, а нова и качествено друга надстройка над тях“. Затова и говори за „глобална свръхкултура“. Руският учен определя диалога между културите като процес на взаимодействието помежду им, онова, което прави възможно това взаимодействие – „особено хуманитарно пространство, което се намира между културите, явяващо се продължение на всяка от тях и в същото време в нито една от тях не влиза, в известен смисъл е „неутрална територия“ по отношение на всяка една от тях“. Около тези два доклада се разгърна оживена дискусия и на пленарните, и на секционните заседания. Те бяха оспорвани или уточнявани с допълнителни аргументи и примери. Анализирани бяха различни сфери на културата. Специално бе подчертано значението на особените „надкултурни“ институции и организации като ООН или ЮНЕСКО, чрез които се осъществява огромна част от диалога между културите, изясняват се правилата на водене на този диалог. Не бе случайно, че на конференцията присъства голяма делегация от ЮНЕСКО, съставена от различни национални представители в световната организация. Подчертана бе необходимостта от разбиране при воденето на диалога; отсъствието на разбиране изключва диалога. Участниците поставиха на обсъждане ролята и значението на различни световни култури и тяхното значение за развитието на днешния свят. Говори се много за ислямския свят, за китайската култура, за особеностите на Индия. Но най-много се анализираше мястото на руската култура в диалога на културите. На едно от секционните заседания аз поставих въпроса за това, че освен разбиране, за да има диалог, е необходимо другата култура да бъде видяна и чута, като подчертах, че освен големите култури в света съществуват и култури на малобройните народи. Тези култури се пренебрегват, но това не означава, че ги няма и че не участват в глобалната култура. В този смисъл аз предложих

93 вместо диалог между културите понятието „симфония на културите“. Диалогът изисква воля, активност и той не винаги е възможен (вж. в този брой статията в рубриката „Дневник“). Докато симфонията, означаваща съзвучие, е постоянна и отчита присъствието на всички (големи или малки, традиционни или новородени) култури. Всички доклади от Х международни научни Лихачовски четения могат да бъдат прочетени на сайта на проявата http://www. lihachev. ru/ П. А.

Художник Милко Божков

94

А. А. Гусейнов ВЪЗМОЖНА ЛИ Е ГЛОБАЛНА ОБЩНОСТ НА ХОРАТА?

1. В процеса на глобализация възникна фундаментално противоречие, на което досега няма задоволителен отговор. То се състои в следното. Нарастващата и успешна трансформация на човечеството в едно цяло във финансовоикономическо и технологично отношение се съпровожда от задълбочаване и разширяване на неговото разделение в духовен и културен план. Прогресът на производителните възможности на човека, достигнал общопланетни мащаби и плътно приближил го до възможността да управлява по естествен път своето съществуване, по силата на някаква дяволска диалектика се попада в своя растеж в културна изолация, в сблъсък на етно-национални идентичности и конфликти и връщане към „корените“, към средновековните и дори към езическите традиции.

2. Приетото обяснение на този исторически парадокс се състои в това, че културната изолация се явява естествена защитна реакция на конкретната форма на глобализация, която на практика се проявява като хегемония на Запада, налагане на неговите ценности. Като най-ярък пример на такава реакция и доказателство обикновено се привежда антишахската революция в Иран под ръководството на аятолах Хомейни. Подобна интерпретация е твърде очевидна, за да бъде вярна. На първо място, защото процеси на културен и преди всичко на етно-културен анархизъм се наблюдават и в западните страни (Великобритания, Белгия и др.). На второ място, съществуват примери на незападни страни, които успешно се включиха в глобалната финансово-икономическа и технологична мрежа, запазвайки своята духовна и културна самобитност (найярък и показателен сред тях е Япония). На трето място, икономическите и технологичните постижения на Запада действително са неразривно свързани с ценности, определени от самия политико-икономически строй. Приобщаването към тях неизбежно води към едновременно заимстване на определени елементи на западната култура, такива например като ориентация към успеха, рационална подреденост на деловото поведение, юридически гарантирана задължителност на договорните отношения. Затова развиващите се страни, доколкото те сериозно и отговорно се отнасят към своето икономическо и технологично изоставане, не могат да заемат акцентирано враждебна позиция по отношение на западната култура и начин на живот.

3. По-нататък. Така че, от една страна, за да не се превърне глобализацията

95 във вестернизация, а от друга, глобализацията да не се блокира от процесите на културната изолация, се предлага концепция за диалог на културите (цивилизациите). Няма съмнение: диалогът е най-продуктивната форма на взаимоотношения между различните култури. Той по най-добър начин осигурява тяхната взаимоуважителност и взаимно обогатяване. Обаче диалогът не отхвърля различията между културите. Той дори ги засилва. Задължително условие на диалога между културите (независимо за какви култури говорим) е наличието на общо за тях пространство. Но това е само едно от условията. Другото условие се състои в това влизащите в диалог култури да не се сливат. Всяка от тях е равнопоставена. Диалогът на културите не е спор, в който се ражда една обща истина. Една от неговите несъмнени функции и следствия се състои в това страните в хода на диалога да осъзнаят и още по-ясно да фиксират разликите една от друга. Въобще съвременният човек се стреми към индивидуализация: той цени повече онова, което го отличава от другите хора, отколкото онова, което го обединява с тях. Диалогът на културите в частност и особено диалогът между националните и религиозните култури може не винаги да се превърне в задълбочаване на тяхната диференциация. Но той никога не води до техния синтез, до сливането им, и още повече – не може да доведе до създаването на глобална култура.

4. Можем да си помислим, че глобалната култура е възможна в логиката на стремежа към господство над света, като повече или по-малко принудително налагане на целия свят една система на културни ценности, например – западни. Но това би противоречало на самата идея за господство, чиято легитимност предполага, че тези, които господстват, осъзнават своето човешко превъзходство над тези, над които господстват и поддържат, култивират своето отличие от тях.

5. С една дума, културата, както и народът, и държавата се отнасят към такъв род явления, които не могат да съществуват в единствено число. Глобалната общност на хората, ако тя е възможна, е възможна само като свръхкултурна общност, като транскултурна. Тя се намира на оная страна на културите в тяхната цивилизационна, религиозна, национална изразеност. Разсъждавайки с термините на културологията, можете да кажете, че глобалната общност на хората или, по-точно казано, универсалната основа, обединяваща човечеството в единно цяло, е възможна като свръхкултура.

6. Защо глобална свръхкултура, а не глобална култура? За да отговорим на този въпрос, трябва ясно да очертаем предмета, за който става дума. Такъв предмет се явява перспективата на междукултурните процеси, по-конкретно: въпросът за това може ли тя, тази перспектива, да приключи с такова единение на хората и народите, когато те ще се идентифицират в качеството си на представители на човечеството като цяло и ще строят (ще хармонизират) своите отношения, изхождайки от съзнанието за този факт. Най-важното при това е да отговорим какво ще бъде отношението на такава хипотетична глобална общност към днес съществуващото многообразие на култури – ще бъде ли тя качествено еднотипна култура като нормална основа за единство на хората в рамките на локалните общности (нации, конфедерации и т.п.) и няма ли да

96 разтвори в себе си тяхното исторически оформило се многообразие. Терминът „глобална култура“ правилно фиксира възможността за издигане на човечеството до практическото осъзнаване на своята родова същност, но в същото време създава илюзията, че това може да стане под формата на преход от множество цивилизационно-религиозно-национално разделени култури към единна култура. Терминът „глобална свръхкултура“ е за предпочитане, тъй като той, запазвайки идеята за глобалност, в същото време подчертава, че глобалното практически-духовно единство възниква над съществуващите култури, без да ги зачерква, без да заличава техните различия. Моделирайки характера на съотношенията на глобалната култура с локалните култури, можем да се позовем на следната аналогия. В зората на историята хората се групирали по кръвно-родствен принцип. С времето човечеството преминало на друг – държавно-териториален принцип на организация на съвместния живот, когато решаваща основа за обединяване на хората в колективни организми станали социалните вместо кръвните връзки, а родова единица на обществото станала народ вместо род. Обаче нито родствените връзки като начин на обединяване на индивидите в първична клетка, нито семейството като такава клетка не изчезнали заради това, че духовният кръгозор и обществената практика са излезли далеч зад пределите на кръвно-родствените рамки. Семейните ценности и до ден днешен остават базови, най-важните в системата на човешките приоритети. Хората се научиха да съчетават, да обединяват многообразието на семейните съществувания с единството на народното съществувание. Още повече че второто е невъзможно без първото. Може, разсъждавайки по аналогия, да предположим, че глобалната свръхкултура не е унификация на националните и другите локални култури, а нова и качествено различна надстройка над тях.

7. Ще се опитам схематично да представя как глобалната свръхкултура може да изглежда съобразно поведението на хората спрямо обществените права, т.е. в качеството си на свръхетнос. Глобалното общество е не само (малко или много) далечна перспектива. То се формира днес и в зачатъчен вид вече съществува. То съществува под формата на изключително мощни транснационални компании, играещи решаваща роля във финансово-икономическата сфера, всеобхватните информационни системи, огромното количество разнообразни международни хуманитарни организации, политически обединения и т.н. Това, което се нарича процес на глобализация, е реално движение в посока на глобалното общество: в него са въвлечени стотици милиони хора. Процесът на глобализация оказва влияние върху всички страни на живота. Той не се ограничава само в материалната (финансово-икономическа, технологична и т.н.) сфера на живота, а засяга, и при това съществено, също така и менталната сфера, областта на отношенията между хората. Става дума не само за идеологията на глобализма, както например пропагандата на концепцията за правата на човека. Работата е в това, че самите универсални технологии съдържат в себе си определена логика на поведение на индивидите и отношения между хората, които са въвлечени в тях. Те обективно задават, формулират универсална (глобална) схема на поведение, оно-

97 ва, което можем да наречем етос на глобално организираното общество. Тези, които правят и обслужват съвременните самолети и тръбопроводите, работят в банковата система, строят небостъргачи и т.н., в рамките на своето делово поведение се държат като цяло еднакво, независимо от своята националност, вероизповедание или друга културна принадлежност. Тук законът за поведението се задава от самата работа, той е обективен, не зависи от вътрешния свят на индивидите, от техните душевни и други човешки качества. Разбира се, културно обусловените психологически и нравствени различия на индивидите имат значение от гледна точка на това доколко те са готови да се включат в съвременните високотехнологични производства и тънко организираните, изискващи висока изпълнителска дисциплина като форма на действие. Но, доколкото те се включват в тях, тяхното поведение се оказва еднотипно. То се определя от способността рационално да контролира своите действия и да ги подчинява на външните, обективирани от схемите на дейността. Такава способност трябва да считаме, че се явява един от елементите на глобалния етос (етнос), който се нарежда заедно, над и през (пронизва) националните, религиозните и други човешки етоси.

8. По-горе се каза, че диалогът на културите не излиза от рамките на културите, не заличава различията между тях. В същото време свръхкултурата като зародиш, праобраз (предполагаем) на глобалната общност на хората се формира именно в процеса на диалога на културите. Диалогът на културите не трябва да се разбира като просто сливане, среща, взаимодействие на различните култури. Той преди всичко представлява от само себе си процес на тяхното взаимодействие, онова, което прави това взаимодействие възможно, е особеното хуманитарно пространство, което се намира между културите и се явява продължение на всяка от тях и в същото време не влиза в нито една от тях, в известен смисъл се явява „неутрална територия“ по отношение на всяка една от тях. В широк план за такова пространство може да се счита всяко взаимодействие между хората, принадлежащи към различните култури. Такива са например междуконфенсионалните и междунационалните бракове, особено онези от тях, при които съпрузите и децата съхраняват и култивират религиозните и езиковите различия, или пребиваването в друга културна среда (обучение в задграничен университет, преминаване на местожителство в друга страна и т.н.). Обаче от гледна точка на междукултурния диалог такива случаи не са специфични – браковете не е задължително да са от различни религии, университетите не предполага непременно наличие на чужди студенти, държавите могат да минат и без имигранти. Казано по друг начин, разбирането за брака, университета, държавата не предполагат многокултурен произход на онези, които образуват тези форми на общност. Практическите взаимодействия между хората от различни култури в тези случаи могат да имат, разбира се, форма на диалог, но не задължително, те могат да придобият и конфликтен характер, а още по-често се развиват в посока на асимилация, смяна на културната идентичност. За разбиране спецификата на диалога на културите по-показателни са такива средищни площадки, на които се събират хора от различни култури и които

98 по начало са предназначени за хора от различни култури и могат да съществуват само при тяхното регламентирано взаимодействие. Такива например са международните аерогари, супермаркети, интернационалните колективи на различни международни проекти, международни туристически центрове и др. Начинът на съществуване (поведение, общуване) на хората от тези площадки (за разлика от това как се държат те в монокултурна среда) заслужава специално културологично изследване. Но дори на пръв поглед основаващ се на найобикновена наблюдателност, може де се видят редица характерни особености. Преди всичко бие на очи, че хората, независимо от каква етническа, религиозна или друга културна принадлежност са, на тези площадки (места) се чувстват уверено, с пълното съзнание за законността на своето присъствие тук. По-нататък на такива по принцип интернационални площадки хората като правило не демонстрират своето културно своеобразие, не го изтъкват, въобще на това никой не обръща внимание. Така например пътниците на международните аерогари не се чувстват дискриминирани за това, че не могат да ползват родния си език и трябва да се обръщат към служителите на английски или англоподобен език. Съответстващата на ситуацията рационалност в поведението на хората се състои в това, че те оставят своето културно своеобразие, своите богове и обичаи у дома и в своите думи и действия се водят единствено от целта, заради която са се оказали тук, избирайки за това съответстващите специални и обмислено подбрани средства. И накрая, още една особеност на общуването между хората на международните площадки. То се характеризира с висока, може да се каже подчертана вежливост и учтивост. Тук хората се държат по-различно, отколкото в собствената си (родна) културна среда, по-стегнато и нащрек, не без интерес един към друг, но стараейки се да поддържат дистанция, да бъдат подчертано уважителни. По такъв начин поведението на хората в тези прояви (случаи), в които може да се видят зачатъчни форми на глобалния етос (или свръхетос), за разлика от това как се държат те в пределите на своите локални (национални, религиозни и др.) общности, се характеризира с това, че то е максимално обективирано (в частност, изнесено във външни, видими, общозначими, контролируеми схеми на дейност) и рационално регламентирано. В него се изравняват индивидуалното, емоционалното, култовото начало, всичко онова, което идва от традицията, от улегналите навици. Тук индивидът открива себе си преди всичко като субект на целе-рационалната дейност, ако ползваме терминологията на Вебер. Ако се възползваме от подредбата на категориите на Бахтин, можем да кажем, че той в своето поведение е единичен (представлява от само себе си само екземпляр от универсалния род на разумните същества), но не единствен, и в този смисъл става дума действително за стандартизация на поведението. И това би била плашеща перспектива, ако глобалният свръхетос заличи националните, религиозните и др. етоси, разнообразяващи картината на обществените нрави и междучовешки отношения, но като надстройка над тях, като общ „покрив“, предпазващ от опасността за сблъсъци на основата на културообусловени различия в поведението – такъв род (вид) стандартизация може да се разглежда като благо. Преведе Иван Ставрев

99

В. С. СТЬОПИН СТРАТЕГИЯТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА И ДИАЛОГЪТ МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ

Оценявайки съвременните процеси на глобализация, ние говорим за диалог между културите. Този диалог се разглежда като условие за най-благоприятно и безконфликтно разгръщане на глобализацията. Диалогът между културите се разбира като взаимно уважение и взаимовлияние на различните културни традиции. Той се противопоставя на едностранното въздействие на доминиращата в процеса на глобализация западна традиция. Това доминиране има своите исторически предпоставки. Съвременната глобализация израстваше от модернизационните процеси на XIX в. и втората половина на XX в. На свой ред тези процеси бяха резултат от въздействието на западната цивилизация от епохата на „проекта Модерн“ на традиционните общества. Аз наричам тази цивилизация техногенна, отчитайки, че в нейното развитие решаваща роля играят научно-техническите иновации. Тяхното внедряване в различните сфери на дейност радикално променят предметната среда на човешкия живот (втората природа), социалните връзки и институтите, типовете човешки комуникации. Под натиска на техногенните общества традиционните цивилизации преминаваха по пътя на техногенното развитие. Основа на този преход беше заимстването на технико-технологичните иновации, които на свой ред изискваха подготовка на специалисти, модернизация на системата на образование, а заедно с това пренос върху традиционалистката почва на редица фрагменти и ценности на техногенната култура. Взаимодействието на различни типове култури, основани на различни и алтернативни ценности, изискваше време за тяхната взаимна адаптация. Под влияние на новите културни трансплантации традицията се преосмисляше. В нея се включваха нови жизнени смисли и ценностни ориентации, регулиращи новите видове дейности. Такъв беше опитът на великите руски модернизации (реформата на Петър I, Александър II и болшевистката модернизация, превърнала страната във велика индустриална държава). Такъв беше и пътят на Япония, започнал от последната третина на XIX столетие. Аналогично се разгръщаха процесите на модернизация и в Южна Корея, Китай, Индия, страните от Латинска Америка през втората половина на XX век. Ценностите и достиженията на техногенната култура се представяха в про-

100 цесите на модернизация като условие за прогреса и се възприемаха като доминанта по отношение на традиционните ценности. Когато през втората половина на XX в. процесите на модернизация придобиха системен характер и прераснаха в глобализация, Западът се позиционира, като запази своите ценности. Още повече това позициониране прие нови измерения във връзка с разширяването спектъра на съвременните технологии. В техния състав днес са включени не само производствените, но и социалнохуманитарните технологии, в частност, технологиите за организация на пазара и технологиите за демократично управление, основани на използването на съвременните средства за масова информация и различните способи за психологическо въздействие върху съзнанието на хората. В същото време възниква и критично отношение към ценностите, определящи успехите на техногенното развитие. То е предизвикано от глобалните кризи, породени от това развитие. Съвременната глобализаця се разгръща на фона на тези кризи. Кризите приеха планетарен (глобален) характер. Екологичната криза, антропологичната криза, все по-ускоряващите се процеси на отчуждение, откриването на нови и нови средства за масово унищожение, заплашващи с гибел цялото човечество – всичко това са странични продукти на техногенното развитие. За екологичната криза е казано вече много. Човечеството започва да осъзнава, че тази криза ще расте с нарастването на стремежите на различни страни да реализират идеалите на потребителското общество. Прогнозите за увеличение на населението на Земята след 15–20 години при тенденцията за ръст на енергийното потребление във все повече страни и видимо растящото замърсяване на околната среда неминуемо ще доведат до безпрецедентна екологична катастрофа. Не по-малко опасни перспективи за човечеството възникват във връзка с антропологичната криза. Тя има много проявления и тенденции. Една от главните сред тях е опасността от промяна на генофонда на човечеството. Нарастването на мутагенните фактори вследствие на прякото въздействие на замърсяването на околната среда (химически и радиоактивни въздействия), а в същото време и косвено – чрез появата на нови видове болестотворни микроби и вируси, водят до опасни изменения на генетичната основа на човека. Биолозите пишат за растящите увреждания на генотипните структури, формирали се за милиони години еволюция. Действието на природните фактори за съхраняване на генофонда (естественият подбор) в човешкото общество е рязко ограничено, а социалните процеси, които като че ли могат да се интерпретират като изпълняващи функцията на естествения подбор, например войните, действат в обратна посока. Във войните загиват огромно количество здрави, млади хора, които не оставят потомство, още повече че съвременните генетически изследвания изтъкват факти за неблагоприятното мутагенно въздействие на някои ранявания върху генетическите структури на човешкия организъм. Втори значителен индикатор на антропологичната криза е нарастващото влияние на стресовите натоварвания върху човека. Съвременният живот с неговите бързо менящи се социални ситуации, нестабилност, изострената конкуренция във всяка дейност натоварват човека с редуващи се стресови

101 състояния. Пренапреженията водят към ръст не само на сърдечносъдовите, онкологичните, но и на психиатричните заболявания. През последните години такова тежко заболяване като депресията излиза на едно от първите места в света сред най-разпространените болести в края на XX–началото на XXI век. За да избягнат потиснатото си състояние, хората все по-често прибягват към употребата на различни психотропни средства. Както отбелязва Фукуяма в своята книга „Нашето следчовешко бъдеще“ 10% от населението на САЩ вземат антидепресанта прозак или негова аналогия (ако вземем само възрастното, работоспособно население, то процентът на хората, приемащи този антидепресант, се удвоява). Но това фармакологично средство, повишавайки самооценката, блокирайки неконтролируемата агресия, има като странично действие отслабване и изгубване на паметта, сексуални разстройства и увреждане на мозъка. Третата група фактори, изострящи антропологичната криза, се явяват съвременните тенденции за преконструиране биологичната основа на човека. Те бяха набелязани в потока на постиженията на генетиката и разработката на нови биотехнологии. Разшифровката на човешкия геном по принцип открива възможности не само да се лекуват наследствени заболявания, но и да се засилят едни или други негови способности (умствени и физически). Днес вече се правят изследвания, имащи за цел да се повиши нивото на хемоглобина в кръвта като наследствен признак. Онова, което днес се наказва при спортистите като кръвен допинг, може да се превърне в генетично конструирано свойство на организма (подготовка на бъдещи световни шампиони). В същото време се правят разработки за внедряване на микрочипове, осигуряващи най-добро функциониране на нервната система на човека. Вече се правят операции за инплантация на силиконови чипове в мозъка на човека, осигуряващи възстановяване на функциите, изгубени при болестта на Паркинсон. Всички тези започнали вече експерименти с човешката биология имат предстоящи в бъдещето последствия. Вече е въведено в обращение понятието „постчовек“, макар и не винаги ясно определяно, но включващо в основен смисъл идеята за изменение на биологичната основа на човека. Техногенната цивилизация отваря нова зона на риска. Системната цялостност на генетическите фактори на човешкото битие все пак не гарантира, че при преустройството на който и да е (един-единствен) ген, програмиращ определени свойства на бъдещия организъм, няма да се получи изкривяване на други свойства. Освен това има и социална страна, съставяща човешката дейност в живота. Трябва да се има предвид, че човешката култура е дълбоко свързана с човешката телесност и първичната емоционална настройка, която е продиктувана от тази телесност. Да предположим, че на някого от персонажите от антиутопията на Оруел „1984“ се удаде да реализира мрачния план за генетическо изменение на половата любов. За хората, за които би изчезнала сферата на емоциите, вече нямат смисъл нито Байрон, нито Шекспир, нито Пушкин, за тях ще отпаднат цели пластове на човешката култура. Биологическите предпоставки не са просто неутрален фон на социалното битие, това е почвата, на която е израствала човешката култура и вън от която биха били невъзможни някакви състояния на човешката духовност.

102 Изострянето на глобалните кризи, породено от техногенната цивилизация, поставя въпроса: може ли да се излезе от тези кризи, без да се променя базисната система на ценностите на техногенната култура? Изхождам от това, че тази ценностна система трябва да се промени, което ще рече, че преодоляването на глобалните кризи ще изиска да се променят целите на човешката дейност и нейните ценностни корективи. А радикална промяна на ценностите е преход от техногенна цивилизация към нов тип цивилизационно развитие, трето по отношение на традиционната и техногенната. С такъв подход се отварят новите аспекти (гледни точки) на диалога на културите. В смисъла на продължение на „проект Модерн“ диалогът между културите се свежда до проблемите на по-нататъшната адаптация на традиционалистичните ценности (в това число запазилите се, оцелелите, в културите на тези общества, които вече са стъпили на пътя на техногенното развитие) към съвременните западни версии на ценностите на техногенната култура. В идеята за преход от „проекта Модерн“ към нов тип цивилизационно развитие се предлага друг начин на взаимодействие. Променящата се система на западните ценности отваря нови възможности за тяхното своеобразно повикване заедно със запазените по-рано и модифицирани ценности на традиционалистките култури. Онова, което в близката история, в т.ч. историята на XX век, изглеждаше алтернативно и несъвместимо, може да се превърне в съгласуване на идеите. В първата версия на диалога между културите анализът се акцентира върху показването на общото в културните традиции и подчертаване онези особености, които изпъкват като несъвместими парадигми. Във втората версия самата граница на особеностите се явява като променяща се, а традициите – като поддаващи се на преосмисляне. Анализът е акцентиран върху показването на тенденциите на изменение на традициите. И в тази връзка възниква въпросът за предпоставките за формиране растежа на новите ценности. Два взаимосвързани процеса се явяват като ключови в съвременните изменения на глобализиращия се свят. Това са научно-техническите иновации и икономиката. Затова именно е важно да покажем тук тенденциите за изменения, свързани с трансформацията на базисните ценности на техногенната цивилизация. Технологичните иновации променят типа на икономическия строй. В съвременната епоха те са определени от състоянието на развиващата се наука. Главните направления на научно-технологичните изследвания са очертани от разработката на пакет конвергентни технологии (нано-био-информационни и когнитивни технологии). И е важно да се изясни как днес се променя типът научна рационалност при усвояване на нови типове обекти. В развитите форми на научното знание, утвърдили се в новоевропейската култура, можем съвсем ясно да очертаем специфичните цели на науката, отличаващи я от другите форми на познавателна дейност (всекидневни, художествени, философски познания и т.н.). Първата от тях е насочена към изследване на обекти, които актуално или

103 потенциално могат да станат предмет на човешката дейност. Науката търси закономерностите, на които се подчиняват тези обекти. Тя наподобява цар Мидас от древната легенда, който до каквото и да се докоснел, се превръщало в злато. До каквото и да се докосне науката – всичко за нея е обект. Тя може да направи обект на своите изследвания всякакви фрагменти, аспекти и феномени на света: природни, социални, човека, неговата дейност, култура, състоянието на човешкото съзнание. Към всичко, което е включено в сферата на нейните изследвания, тя се отнася като към обект, който се подчинява на определени закони. Разбира се, такъв подход не изчерпва многообразието на човешкото битие. Затова при цялата важност на науката тя не може да замени другите форми на човешкото познание и цялото многообразие на културата. Втората характерна особеност на науката е нейната способност да изучава обектите, без да се ограничава само с тези, които са включени в наличните видове дейност. Науката постоянно излиза извън границата на производството и всекидневния опит на своята историческа епоха и е способна да изследва обекти, практическото усвояване на които е възможно едва на бъдещи етапи в развитието на цивилизацията. С тези две фундаментални характеристики на научното познание са органично свързани особеностите на нейните средства, методи, произведените от нея знания като продукт на научна дейност, а също така спецификата на вътрешния етос на науката. В основата му са залегнали два главни коректива (регулатора): търсене на обективното истинско знание и концентриране върху постоянното нарастване на такова знание (ценността на новината). Оттук идват и двете основни етически забрани, съставящи ядрото на научния етос: забрана на умишленото изкривяване на истината в полза на едни или други социални мотиви и забраната за плагиатството. Развитието на науката дълго време се основаваше на достатъчността на тези два регулатора. Те се разглеждаха като израз на една от хуманистичните ценности, доколкото откритията на науката и последващите ги технологични иновации се внедряваха като подобряващи човешкия живот, а значи и съответните хуманистични идеали. Но в съвременната епоха ситуацията се промени. В орбитата на научното изследване бяха въведени обекти, представляващи сложни саморазвиващи се системи. Постепенно те започнаха да доминират на преден план на науката. Пример за такива системи са биологичните обекти, разглеждани и предвид тяхната еволюция, социалните обекти (обществото и неговите подсистеми, в това число и културата), взети в тяхното развитие, обектите на съвременните нано- и биотехнологии, компютърните мрежи и глобалната мрежа – интернет, и т.н. Саморазвиващите се системи са способни да се усложняват в процеса на еволюцията, в тях възникват нови нива на организация, които след това оказват въздействие на по-рано възникналите нива на системите и ги видоизменят. Работата със сложни развиващи се системи има своите особености. Тя не се явява чисто външен фактор по отношение на системата, а се включва в нея като компонент, актуализирайки един сценарий на развитие и понижавайки вероятността за други. Но тогава развиващите се системи стават човекоразмерни. При

104 тяхното изучаване е важно да се покажат ония сценарии, които могат да имат негативни последствия за човека, за да не попада в техните капани. Такава оценка на сценариите означава, че само вътрешният етос на науката вече е недостатъчен. Необходимо е всеки път да се съотнасят изискванията при търсене на истината с хуманистичните идеали, конкурирайки вътрешния етос на науката с допълнителни етически регулатори (корективи). Такъв род коректировка днес се осъществява под формата на социално-етическа експертиза на научните и технологичните програми и проекти. Науката си остава наука. Нейните основни цели в търсене на истината и растежа на истинското знание остават. И социално-етическата експертиза в никакъв случай не ги отменя. Напротив, тя се явява като условие за реализация на тези цели. Това показва до каква висота са стигнали новите ценности, появили се в науката в рамките на съвременната култура. Не отказ от науката, а нейно ново хуманитарно измерение и представлява един от важните аспекти в търсене на нови стратегии за цивилизовано развитие. Аз вече съм отбелязвал в предишните си публикации, че в тези изменения на научната рационалност се откриват също нови възможности за диалог между културите. Много от онова, което новоевропейската култура преди отхвърляше като ненаучни заблуждения на традиционалистките култури, неочаквано започва да резонира с новите идеи от челните редове на науката. Аз обикновено тук отделям три основни момента. На първо място, източните култури (както и повечето традиционни култури) винаги са тръгвали от това, че природата, в която човекът живее, е жив организъм, а не обезличено, неорганично поле, което можеш да преораваш и да преустройваш. Дълго време новоевропейската наука се отнасяше към тези идеи като към отживелици от някакъв мит и мистика. Но след развитието на съвременните представи за биосферата като глобална екосистема стана ясно, че непосредствено (плътно) окръжаващата ни среда действително представлява един цялостен организъм, в който е включен човекът. Тези представи вече започват в определен смисъл да резонират – организмът на природата „отговаря“ (реагира) по своему, което е свойствено на древните култури. На второ място, обектите, които представляват от само себе си развиващи се човекоразмерни системи, изискват особена стратегия в дейността. Тези системи притежават синергични характеристики, в тях съществена роля започват да играят несиловите взаимодействия, основаващи се на кооперативните ефекти. В точките на бифуркация едно незначително въздействие може радикално да измени състоянието на системата, пораждайки нови възможни траектории на нейното развитие. Посоката на активно силово преобразуване на обектите при работа с такива системи не винаги дава положителен резултат. При найобикновено увеличаване на външния силов натиск системата може да възпроизведе една и съща поредица от структури и няма да роди нови структури и нива на организация. Но в състояние на неустойчивост, в точките на бифуркация често пъти малко въздействие – докосване в определена пространственовремева точка – е способна да роди (по силата на кооперативните, груповите ефекти) нови структури и нива на организация. Този начин на въздействие на-

105 помня стратегиите на ненасилие, които са били развити в индийската културна традиция, а също така в съответствие с древнокитайския принцип „у-вей“, който поддържал идеала за минимално въздействие, осъществявано в съответствие с разбирането и чувството за ритми в света. На трето място, в стратегията за работа със сложни, човекоразмерни системи възниква нов тип интеграция на истината и нравствеността. В западната културна традиция рационалното обосноваване се поставяше като основа на етиката. Принципно различен подход е бил характерен за източната културна традиция. Там нравственото усъвършенстване се залагало като условие и основание за постигане на истината. С един и същ йероглиф – „дао“ – в древнокитайската култура означавали закон, истина и нравствен жизнен път. Новият тип рационалност, който в момента се утвърждава в науката и в технологичната дейност и който иманентно включва рефлексията над ценностите, резонира с представите за връзката между истината и нравствеността, свойствена за традиционните източни култури. Възникват нови аспекти на функциониране на науката като фактор на съвременния диалог между културите. Изменението на типа научна рационалност, новите аспекти на етичния коректив на научно-технологичната дейност създават предпоставки за формиране на ново отношение към природата. Обаче решаващата роля в този процес принадлежи на икономиката. Идеята за водещата роля на икономиката има своите социокултурни предпоставки. Тя е органично свързана с особеностите на базисните ценности на техногенната цивилизация. Разбирането на природата като резервоар на ресурси за дейности, за човека като действащо същество, променящо света, разбирането на рационалността като предполагаща научните и технологичните иновации за самоцел, идеята за увеличаване властта на човека над природата – всички тези мирогледни постановки, представляващи духовната матрица на техногенното общество, определиха стратегията на икономическия живот. Епохата на индустриализация, започнала с първата промишлена революция, реализира тези стратегии. Възникна многообразие от практики на ускоряващото се икономическо развитие по пътя на технологичното обновление на производството. Пътем ще отбележа, че материалистическото разбиране на историята от К. Маркс представляваше от само себе си теоретическо обобщение на тези практики. Неговата теория за обществото беше подета от културата на индустриалната епоха. Успехите на индустриалното развитие подсилваха вярата в социалния прогрес и възможността да се постигне нестихващ растеж на потреблението по пътя на внедряване на научно-техническите постижения в производството. Тази идея в различни варианти и аспекти са развивали много мислители на XIX век (Ш. Фурие, А. Сен-Симон, неговият ученик, създателят на социологията О. Конт и др.). В концепцията на К. Маркс тя беше включена в обосновката на комунизма като висш стадий на човешката история, закономерно възникнал в резултат на научно-техническото развитие на цивилизацията. През втората половина на XX век в икономически развитите страни на Запада се роди особен вариант на капитализма – потребителското общество.

106 Основният принцип на икономиката на това общество гласи: „Колкото повече потребяваме (консумираме), толкова по-добре за икономиката.“ Потреблението поражда търсене, търсенето стимулира нов тласък в икономическото развитие. Възниква система с обратна връзка. Задоволяването на търсенето поражда ново търсене, което осигурява ръст на икономиката. В средата на XX век западните теоретици на пазара, социолози и философи обосноваха този принцип като израз на справедливост. Известната концепция на Д. Роулз съотнасяше идеята за коректив (регулация) като социално-икономическо неравенство с повишаване нивото на потребление на „нисшите слоеве“ на обществото и възможността да бъдат изтеглени до нивото на средната класа благодарение на новия цикъл на нарастване на общественото богатство. На идеолозите на пазара бяха предложени механизми за повишаване на потребителското търсене. Виктор Лебов, един от изследователите и пропагандистите на свободния пазар, още в средата на XX в писа, че е необходима особена система за човешкото съзнание, с посока повишаване на потребителското търсене. Успоредно с разширявнето на рекламата в нейните рамки е нужно постоянно да се мени модата на вещите. В. Лебов разчиташе така да измени пропагандата на пазара в СМИ, че да научи хората да потребяват, да износват и да заменят вещите с все по-нарастваща скорост. Това е изгодно за икономиката. Между другото днес тази цел практически е реализирана. Много производители на стоки умишлено така опростяват технологиите, че стоките бързо да се износват и на потребителя не му остава друго, освен да купи нова стока. Разбираемо е, че такава система на икономиката може да се развива само поглъщайки все по-големи и по-големи количества природни ресурси и увеличавайки мащабите на замърсяване на най-важното – средата. Вторият механизъм за повишаване на търсенето е свързан с разширяване на практиката на евтино кредитиране. Това е живот с разсрочка, в дълг. През втората половина на XX век широки мащаби прие кредитирането не на отделни лица, а кредитиране на корпорации и страни. Разширяващата се обмяна на валута и пазарните спекулации превърнаха парите в особена стока. Появи се посредник на обмяната на тази нова стока – световна валута. Такава валута стана доларът на САЩ. И тогава изработването на тази нова стока стана източник на печалби. На пазара се появи огромна парична маса, необезпечена със стоки и услуги. САЩ, увеличавайки емисията на долара и пускането на държавните ценни книжа, получиха възможност да кредитират сами себе си, като постоянно повишават нивото на потребление. Възникна феноменът супердържава, притежаваща огромна военна мощ, която живее на разсрочка. Дългът на САЩ днес е повече от 11 трилиона долара. Още повече – тази държава продължава политиката на увеличаващ се дефицит, нарастващи разходи и осигурявайки ръста на потребление. Но да живееш в дълг, означава да живееш за сметка на бъдещите поколения. В резултат на това, принципът „колкото повече потребяваме, толкова подобре за икономиката“ вече престава да бъде справедлив. Като регулатор на икономическото развитие той беше санкциониран от логиката на техногенната култура. Обаче днес този принцип се проблематизира. Известният футуролог

107 Е. Ласло в своята книга „Макронапредък“ разглежда този принцип като път към екологическа катастрофа и отбелязва, че новите стратегии за развитие на цивилизацията трябва да бъдат свързани с отказ от този принцип. Но тогава изниква нов проблем, който трябва специално да се анализира с оглед промените, които внасят икономиката на знанието, ръстът на информационното потребление и възможностите за нови енергоспестяващи технологии. Важно е също така да се анализират възможностите за изменения на структурата на финансовия пазар по пътищата на междунационалния контрол за световната валута. Преведе Иван Ставрев

108

ДИСКУСИЯ

ВАСИЛ ПРОДАНОВ НЕОФИЛИЯ И ТРАНСФОРМАЦИИ НА НАСТОЯЩЕТО

Бъдещето, настоящето и миналото – тези три основни измерения на времето се възприемат и играят коренно различна роля в поведението на хората и различните общества. Миналото с неговата традиция и много бавни промени играе основна роля в домодерните общества. Настоящето и бъдещето като нещо различно от миналото получават значимо място в живота на човека с развитието на модерния капитализъм, който започва да къса с традицията, с възпроизводството на предходни модели на поведение на хората и да ориентира обществата в посока на днешния и утрешния ден. Характерно за модерните общества е, че в тях човешкото поведение е регулирано от събития, фактори, норми, свързани с настоящето. Там водещо е поколението в активна възраст, тези, които работят във фабриките, заводите, а не най-старото поколение. Едва с развитието на капитализма използването на настоящото време става икономически феномен – работното време се изразява в пари и затова започва много по-точно измерване на времето. Три са основните характеристики на възприятието на настоящето и начина, по който то се конструира в социалните взаимодействия. Първата е, че настоящето, разбрано като модерната епоха, като съвременността, е един относително дълъг период от развитие. Втората е, че то получава своята значимост от ориентацията към едно позитивно бъдеще, а не от миналото, както е било в традиционната епоха. Настоящето е елемент в едно прогресивно развитие, в което утрешният ден ще бъде по-висок етап от днешния и придава смисъл на днешния ден. И трето, то е колективен феномен, представлява етап в развитие на обществата и човечеството като цялост. Тези три основни характеристики на настоящето радикално се променят през последните десетилетия. Бъдещето престава да бъде основен резервоар за придаването на смисъл на настоящето, настоящето става все повече индивидуален феномен, свързан с индивидуалната съдба на човека и започва да тече по-ускорено отвсякога преди това в историята. Събитията и информацията край нас се появяват и остаряват с нарастващи темпове и току-що възникналото ново бързо е замествано от друго ново, което претендира за по-голяма ценност и значимост. Няколко са предпоставките, които водят до радикално ус-

109 коряване на времето и до бързо износване на всичко новопоявило се за сметка на това, което идва след него. Ключовата логика на функциониране на капитализма се основава на иновациите и скоростта, с която можеш да предложиш и продадеш нещо ново и различно. По-раншното предимство на икономическите субекти е производството на повече еднотипни стоки, т.е. мащабът на производството, докато сегашното предимство е на скоростта и на иновацията. Който избърза – печели, който се забавя – губи. Бил Гейтс, символът на информационната епоха, е известен със стила си на лесен отказ от определени позиции, за да се заемат нови. Това създава култа към бързия оборот, към ускорената промяна на всичко. Печели този, който може да предложи нещо ново и различно, имащо предимство пред вече известното и познатото. Ако разширим приложението на една знаменита фраза на Питър Дръкър, посветена на конкурентните отношения между компаниите, можем да кажем, че ако по-рано „големите изяждат малките, сега по-бързите изяждат по-бавните“. Навсякъде скоростта придобива ключово значение, а предходните граници между възрасти, работно и свободно време, труд и отдих се заличават. Скоростта на всичко нараства неимоверно – от скоростта на операциите в удвояващите всеки осемнадесет месеца своята мощност компютри, през скоростта на пътуване и придвижване от една точка до друга точка на планетата, скоростта на движение на информацията на глобалната сцена до скоростта на промени на глобалните финансови пазари. Компютърните системи извършват една операция за наносекунда и по същество едно огромно количество дейности се извършват почти мигновено. Новото само по себе си се цени и логиката на глобалния пазар предполага неофилията като всекидневна и обща страст. В крайна сметка се налага повсеместният култ към новото като свръхценност и ключова характеристика на късната модерност става неофилията. Нарастващата маркетизация отслабва значението и възможности за по-дългосрочни визии и поведение. Ако в предходни периоди високата ценност е трайността, безсмъртието, продължителността на едни или други неща, сега те се обезценяват, за сметка на мига, новото, променящо се. Всичко остарява с изключителна скорост – знания, информация, новини, вещи, квалификация, взаимовръзки. Отношенията между човека и вещите стават все по-краткотрайни. Непрекъснато се увеличават предметите, които са за еднократна употреба и нарастват поради това и проблемите с преработката на нарастващото количество отпадъци, изхвърляни от хората. Разгръща се в определен смисъл „култура за еднократна употреба“, при която огромната част от нещата и връзките край нас стават все по-заменими с други неща и връзки. С нарастваща скорост намаляват нещата и взаимоотношенията, които по-рано са изглеждали трайни, вечни, устойчиви. В организацията на различни дейности все повече не предварителното планиране, а решаването на проблемите ад хок има значение. Културата в минали времена е била инструмент за отсяване на устойчивото, постоянното, вечното в мимолетното, но сега се появяват културни продукти, които остаряват с огромна скорост и въплъщават в най-висока степен именно преходността. „Дълговечността се превръща от ценно качество в пречка... Трудно е да си представим

110 култура, безразлична към безсмъртността и избягваща дълговечността. Така трудно е да си представим морал, безразличен към последствията от човешките действия и избягващ отговорността за влиянието, което тези действия може да окажат на други хора. Настъплението на мигновеността въвежда човешката култура и етика в една ненанесена на картата и неизследвана територия, на която мнозинството от придобитите навици за решаване на жизнено важни проблеми са загубили своята полезност и смисъл.“ Още през 1965 г. Алвин Тофлър ще предложи понятието „шок от бъдещето“, за да изрази разрушителния стрес и дезориентация на хората, подложени на твърде голяма промяна за много кратко време. Ключов проблем на всички организации стават ускореният оборот на капиталите, гъвкавостта, навременността, бързината. Заедно с това времето се индивидуализира, започва да зависи от това как отделният индивид организира своите задачи, представи, възможности в реализацията на индивидуални стратегии, при включване и изключване в колективните социални потоци. Времето се социализира и времето се определя не просто от движението на стрелките на часовниците, а чрез това какво и как се опитва да направи човек, за да „успее“. Предходната трайна и често пъти пожизнена връзка между служител и предприятия, работна сила и работно място не може да съществува в свят, в който иновациите са ключов елемент на функциониране на всичко, квалификацията и знанията остаряват с огромна скорост, структурната безработица е нещо постоянно, а местоработата е само временен престой преди освобождаване и търсене на ново място. Появяват се и получават масово разпространение гъвкавото работно време, нерегламентираното работно време, омесването на поведението, характерно за различните възрасти. Протича процес на дерегулация на работната сила, проявяваща се на първо място в дерегулация и индивидуализация на времето. Постоянно нараства делът на работещите, които са заети не на постоянен, а на временен трудов договор. Скоростта, с която се прави нещо, придобива ключово конкурентно предимство. Във все по-ожесточената глобализирана конкурентна среда печели този, който изпревари другия, направи преди него нещо, което той не успява да стори. Това ускорява и хоризонталното, и вертикалното движение на отделния човек през неговия живот, смяната на работа, местоживеене, колеги, съседи, връзки. „Трудът става все по-мобилен и се извършва в самолети, коли, хотели и ресторанти. Вместо да работят години наред в една и съща организация с едни и същи колеги, индивидите се прехвърлят от проектен тим към временен екип и към работна група, постоянно губейки и печелейки колеги. Много от тях са „свободни агенти“ на трудови договори, а не са по същество наемни работници.“ Глобализираните финансови пазари, на които се движат денонощно над един трилион долара и милиони инвеститори, дребни вложители, притежатели на акции, трейдъри, брокери следят непрекъснато какво става, защото и малко забавяне може да доведе до огромни загуби, променят предходния часови ритъм на функциониране на различни процеси. Макар формално в един регион да е свършил работният ден и борсата да затваря, другаде тя действа и от това

111 зависят огромни средства. Глобализираната финансова система води до ситуация, в която скоростта и времето, възможността да реагираш бързо, да предвидиш, че нещо ще стане, носи огромни печалби или загуби. Времето повече откогато и да било в историята се превръща в пари и ускоряването означава повече пари – независимо дали е ускоряване на движение на транспортни средства, нововъведения, преработка на информация, бързодействие на компютри и пр. Времето вече не е дълго и протяжно, то се свива все повече и повече, създавайки непрекъснато усещане, че можеш да пропуснеш нещо, да не го направиш, да изостанеш. Напрежението, че ще изостанеш в едно ускорено препускане, завладява милиони хора. Глобализацията рязко усилва взаимовръзката между отделните части на планетата и води до „изчезване на дистанцията“, „компресия на пространството“, „край на географията“, „детериторизация“. Става възможно бързото превръщане на всяко локално събитие в глобално и въздействието му върху всички останали. Така каузалните зависимости на локалните събития, които по-рано в реално време също са били повече или по-малко локални и ограничени по своята сила и скорост, сега стават глобални и по принцип огромно количество локални събития могат във всеки момент да променят посоката на нашия живот. Това създава усещане за гигантско ускоряване на всички процеси и за много бързо движение на времето. Фредерик Джеймсън е склонен да каже, че това води до „драматично и тревожно свиване на екзистенциалното време и редукцията му към едно настояще, което едва ли може да се характеризира като настояще в предходния смисъл на думата като се има предвид виртуалното заличаване на границите с миналото и бъдещето, благодарение на които досега сме дефинирали настоящето“. Той описва тази ситуация като „край на времевостта“ („end of temporality“). Домодерният и модерният човек живеят в различни времена. В домодерната епоха това намира израз и в използването на локални и специфични културни форми, различни в отделните региони за измерване на времето – например християнския и мюсюлмансия календар и различно начало на летоброенето. Модерната епоха обвързва страни и региони и е свързана с увеличаване на скоростта на събитията и включването на всички от края на ХІХ век в единното време, координирано с Гринуичкия меридиан. Независимо от това, както информационно, така и от гледна точка на въздействията на информацията за определени събития достига в различни региони и сред различни групи от хора с различна скорост, има различно значение и в определен смисъл те живеят с различни времена, възприемат различните събития в различно време. Глобализацията на комуникациите днес прави възможно всеки от шестте милиарда жители моментално да бъде свидетел на едно или друго събитие и това да става фактор в неговия живот. В нарастваща степен отделните индивиди на човечеството в глобалната епоха живеят в едно и също време. Наред с едновременното глобално компресирано време, в което са включени всички и преживяват сходни глобални събития, протича процес на индивидуализация и персонификация на времето. В предходната индустриална епоха с ясното разделение на работно и свободно време, със стандартизацията на ос-

112 емчасовия работен ден и петдневната работна седмица времевият ритъм уеднаквява живота на милиони хора в стандартни отрязъци. В много страни в събота и неделя задължително всички магазини са затворени. Сега във все повече сфери тази стандартизация не действа. В икономиките, основани на знанието, то може да се генерира по всяко време и на различни места. Там, където не традиционният индустриален труд е основа на развитието, а броят на хората, които практикуват професии, предполагащи интелектуален труд, създаването на идеи и произведения на културата, консултантска дейност, различни професии на т.нар. „самонаемащи“ се, няма нужда от предходната стандартизация на времето. Конвергенцията на медиите с интернет и възможността по всяко време да снемеш или да видиш например програмата на телевизията, която е била свързана с индустриалния ритъм и разделение на дейностите, позволяват човек да разпределя по желание и медийното си време. Затова и нарастваща част от услугите започват да се предлагат денонощно и без празнични дни, за да може всеки в зависимост от желанието и възможностите си да ги ползва по всяко време. В условия, при които разнообразието и иновацията са ключови в пазарната конкуренция, а това в крайна сметка фрагментизира и индивидуализира начина на прекарване на времето, вкарва разнообразието в него, превръща го в основание за различие. Глобалните медии „свиват“ времето, правят възможно осведомяването за всяко нещо в „реално време“ и бързо остаряване на всяка информация и събития. Ако традиционният човек в епохата на устната комуникация е затворен информационно в събитията на своята микрогрупа, а те са относително малко, което създава възприятие за бавния и равномерен ход на времето, то днес в неговия живот информационно може да се стовари всекидневно гигантска лавина от информация за всичко, което става на планетата. През ХХ век ежедневникът налага ритъм на подаване на тази информация на 24 часа. Човек може да се информира за новите неща от сутрешния вестник. През последните десетилетия на ХХ век тази функция в много отношения започва да се реализира от централната информационна емисия на националната телевизия или на различните видове телевизия, която е обикновено вечер от 19, 20 или 21 часа. „Новините“, тази част от електронната информация, имаща повече шансове да бъде приета за истинна репрезентация на „външния свят“ и отличаваща се с най-силни претенции за ролята на „огледало на действителността“, се отнасят към най-бързо развалящата се от предлаганите стоки; действително средната продължителност на живота на новините е смехотворно кратка в сравнение със средната продължителност на „сапунените опери“, ток шоута или естрадни комици. Но бързо развалящият се характер на новините като информация за „реалния свят“ сам по себе си е най-важният пункт на информацията: информационните предавания са постоянно, всекидневно повтарящо се празнуване с поразителна скорост на измененията, ускореното остаряване и нескончаемост на новите начинания.“ Медиите ни представят атомизирано редуване на порой от несвързани помежду си събития, появяващи се и изчезващи с огромна скорост, без връзка помежду си – поредно престъпление, пожар, катастрофа, наводнение, терорис-

113 тичен акт, преврат, корупционен скандал, поредна изневяра на холивудска знаменитост, Биг Брадър, природно бедствие и пр. „Неофилията“, издигаща в култ новото и забравяща бързо това, което вчера е било ново, води до своеобразна „структурна амнезия“ на обществото, благоприятствайки логика на мислене от типа „ден за ден“ и логика на конкуренцията, отъждествяваща важното с новото (разбрано обикновено като сензация, скандал, разкритие), съсредоточването върху мига и загубата на последователността между различните събития. Новите дигитални медии, появяващи се с възхода на сателитната телевизия, интернет и мобилните комуникации, водят до ситуация, при която предходната дистанция от времето, в което се случва някакво събитие, и следващия период, когато хората се информират за него, изчезва. Всяко нещо почти в реално време влиза в публичната сфера. За нарастващо количество събития изчезва предходното различие между ден и нощ. При това веднага след като се е случило се очаква то да бъде интерпретирано, на него да се реагира, да се осмисли, да се вземат решения. Така времето повече от всякога преди се обвързва с различни социални събития, а не с часовия ритъм. Това радикално променя очакванията най-напред към политиците. От тях се иска незабавна реакция и незабавна оценка на всяко нещо, всяко изчакване, събиране на информация, осмисляне, забавяне обикновено е в техен ущърб, защото някой друг ги е изпреварил и наложил своя интерпретация за събитията. Предходният тип флегматично нагласени и обмислящи своите решения политици е избутан от такива, които реагират светкавично на всяка нова информация. Част от решенията се вземат направо по телевизията, защото репортерите често изпреварват политиците с информация по даден проблем. Това става особено характерно при катастрофи и бедствия, които се превръщат веднага във водеща тема на всички медии, които моментално очакват реакция от държавата и институциите и политиците са непрекъснато критикувани, че са закъснели или реагирали неадекватно. В такава могъща и с добри институции държава като САЩ президентът Буш и американската държава бяха критикувани, че са закъснели и останали неподготвени за урагана „Кейтрин“, който съсипа крайбрежието на САЩ. В България един от факторите за срива още на правителството на Жан Виденов беше, че то не реагирало адекватно на трагедията, свързана с катастрофа на автобус, в която загинаха войници, а министър-председателят по същото време играл хоро на някакво тържество, защото не бил информиран за това, което става. Министерството на бедствията и авариите на Емел Етем в правителството на Станишев непрекъснато бе обвинявано, че закъснява и не е адекватно при наводнения и други бедствия. Затова и при бедствията успешните политици моментално заминават в съответния регион и демонстрират загриженост за това, което става, опитват се да реагират и това им носи допълнителни дивиденти. Така например незабавната реакция на германския канцлер Шрьодер на наводнение в Германия му даде шанс отново да спечели предстоящите избори. По подобен начин при катастрофално земетресение в Италия премиерът Берлускони допълнително повиши своя рейтинг, реагирайки незабавно и на мястото на събитията. Времето конституира по нов начин правенето на бизнес и на война. Скорост-

114 та на реакция, на иновации, на предлагане на нови продукти и организация, на търсене на нови потребители и пазари се превръща в основно конкурентно предимство. Американската военна доктрина, както бе лансирана в началото на 90-те години по време на „войната в Залива“, извеждаше на преден план именно скоростта като презумпцията бе, че идва времето на кратките войни с бързите и точни удари, за разлика от предходните многогодишни битки. По-рано най-добрата стратегия във властови битки и конкуренция е била изчакването на противната страна, сега много по-печеливша става стратегията на изпреварването. Много по-често печели този, който изпревари, а не този, който изчаква. В тези условия нарастваща част от политическите решения се вземат при сблъсъка със съответната ситуация в интервюта и дискусии на телевизионния екран. От там тръгват, а не се препредават, нарастващо количество новини. Феноменалният възход на Бойко Борисов като политик има за една от предпоставките си бързината на реакциите и на първо място бързината на медийните реакции. Миналото му на пожарникар е предпоставка за стил на политическо поведение, при което моменталната реакция на всяка атака от който и да е противник и скоростното решаване на един или друг проблем под натиска на медиите и ситуацията стават негови характерни черти. Сравнен с президента Първанов, който казва, че взема решенията си според принципа „три пъти мери, един път режи“, той взема решения най-често моментално, без дори да мери. Вярно е, че бързите решения често пъти предполагат непремисленост, оказват се неоправдани, предполагат връщания назад. И той го прави, което прави неговото поведение много по-ситуативно, зигзагообразно. Той търпи обвинения, че взема думите си назад, че е непоследователен, че няма стратегия, но по поне в контекста на пиара и противопоставянето на съответни противници това поведение носи дивиденти. То пренася в сферата на политиката ускоренията, наблюдавани във всички останали сфери. По подобен начин традиционната академична социална наука, която осмисля устойчивите, дългосрочните тенденции, „закономерностите“, „дълбоките промени“ постепенно започва да се маргинализира от новопоявяващи се мозъчни тръстове, ориентирани към интерпретация и анализ на ставащото ведната и предлагане на съответни политики. Процъфтяват нов тип анализатори на политиката, икономиката, общественото мнение, които задават интерпретации и нагласи за това, което става веднага след като се е случило и се превръщат така във властови носители на съответен дискурс, който предопределя възприятията на обикновените хора и политиците, техните действия и поведение. Психологически това създава нагласата за рязко ускоряване на времето. Информацията залива отделния индивид като пълноводна река и той отчаяно се опитва да се справи с нея. Никога нещата край нас не са се появявали с такава скорост и не са остарявали с такава скорост. Като че ли вниманието на обществото не може да се задържи върху нищо достатъчно дълго. Възниква усещане за повърхностност и мимолетност на всичко, което става, за липса на дълбочина в разбирането за това, което става. Преходността замества трайността и продължителността в йерархията от ценностите. Това, което се цени на първо място, е да бъдеш в движение. Нито един ангажимент вече не е „докато смърт-

115 та ни раздели“, както в предходни периоди, нито едно желание не е последно, нищо не е завинаги. Отново се връщаме към античната философска ситуация, че човек не може да влезе два пъти в една течаща река. Текущият характер на всичко край нас води като че ли до повишени усещания за свобода, но в същото време е фактор за непрекъснат разпад на социални връзки, което става предизвикателство за нашите усещания за сигурност. Промените във функционирането на времето намират израз в отношението между различните възрастови групи и начина на формиране и функциониране на общностите. В традиционното общество, в което иновациите са минимизирани, поведението на човека е максимално регулирано от традицията, а индивидуалният опит е основен механизъм за формиране на умения и знания, водеща морална и властова позиция има възрастният човек. За него се смята, че той най-много е видял, най-много е преживял, има най-много опит и това е довело до мъдрост, която у другите липсва. Затова старият човек заема ключова властова позиция в голямото семейство, а морални правила и традиции налагат специално уважение към неговия статус. Новото време и първата и втората индустриална революция променят тази ситуация. Ускоряването на иновациите води до това, че нарастващо количество знания се получават не чрез жизнения опит, а опосредствано чрез книгите и образованието, а твърде много нови неща се появяват в рамките на индивидуалния човешки живот. Това води до ситуация, при която имаме удължено детство и юношество за подготовка на живота, но водеща роля играе вече не мъдростта на стария човек, а квалификацията, обучението, придобитите чрез книгата знания. Това води до ситуация, при която не старият човек, а човекът в активна възраст има доминиращ статус в семейството и водеща роля във властовите отношения в обществото. В условията на късната модерност скоростта на иновациите води до това, че образованието и квалификацията сами по себе си не са достатъчни, възниква въпросът за непрекъснатото образование и непрекъснатото обучение. Знания и умения много бързо остаряват. При това ценностната система на обществото все повече се ориентира не към миналото, към вече устоялото на промените, а към настоящето и бъдещето. Новото и съответно младостта придобиват особен и привилегирован статус. Работодателите предпочитат млади работници. Рекламата предлага стоките си чрез млади лица и фигури. Цялата гигантска козметична и фармацевтична индустрия, естетична хирургия и медицина са насочени към задържане на младостта, към подмладяване. Възрастните започват да подражават на младите в начина на живот, а не обратното, както е било порано. Стремежът е да скриеш възрастта си, а не да я демонстрираш както порано. Сама по себе си тя се превръща в повод за подигравки. В продължение на години любим обект на подигравки и веселие на шоупредаването на Слави Трифонов по българската телевизия става възрастта например на известната българска певица Лили Иванова. В обществения живот се появява нов тип сегрегация – по възраст, характеризирана като ейджизъм, и обществото започва да хвърля усилия за въздаване на справедливост, при което възрастните да не бъдат пренебрегване заради младите. Ускоряването на иновациите във всички области води до нарастващо усеща-

116 не за дефицит на време за все повече хора и променя структурата на използване на времето и начина на живот. Нека вземем един типичен пример в това отношение. Известно е, че появата на места за социално общуване като кафенетата и ресторантите от началото на модерната епоха е свързано с увеличаването на свободното време на все повече хора, които могат да си позволят да прекарат там времето си и да общуват, както и с необходимостта от място, където да се обсъждат публични проблеми, да се обменят мнения. Сега ситуацията започва да се променя. Традиционно Франция се смята за страната, в която има най-много такива заведения. Тричасовият обяд на приятели там не е нещо необичайно, като обичаят изисква първо аперитив, после основно ядене, след това сирене и десерт, червено вино и накрая кафе с малко коняк, след което се връщаш на работа в офиса. В края на 50-те години на ХХ век във Франция има около 200 000 кафенета и барове, половин век по-късно те са паднали на едва 38 600. Хранителните навици, свързани с време за интензивно общуване, се променят особено активно в големите градове. Тричасовият обяд е заменен с хапване на сандвич на крак, с което се пести време, или с петнадесет минутно скоростно хапване в заведение за бързо хранене от типа на „Макдоналдс“. Увеличават се заведенията за бързо хранене и сандвичи. За това значение има както постоянното усещане за дефицит на непрекъснато ускоряващото се време, така и фактът, че благодарение на съвременните дигитални комуникации много лесно и бързо можеш да влезеш в контакт виртуално с всеки и предходните форми на реално общуване, каквито са се появили от началото на модерната епоха, започват да се маргинализират.

Липовецки, Жил и Себастиен Шарл. Хипермодерните времена, С., Изток-Запад, 2005, с. 66.

2 Бауман, Зигмунт. Текучая современность, М.: Питер, 2008, с. 140.

3 Тофлър, Алвин и Хайди. Революционното богатство, С., Обсидиан, 2007, с. 6364.

4 Jameson, Frederic. The End of Temporality, In: Critical Inquiry, Summer, 2003, p. 708.

5 Вж. Тофлър, Алвин и Хайди. Революционното богатство, С., Обсидиан, 2007, с.

90-91.

6 Бауман, Зигмунт. Текучая современность, М.: Питер, 2008, с. 167-168.

7 Вж. Бурдийо, Пиер. Ответен огън, С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2008, с.

72-73.

8 Вж. Cody, Edward. Le Sandwich Takes a Bite Out of French Tradition, In: Washington Post, June 26, 2009.

1

117

65 ГОДИНИ ОТ ПОБЕДАТА ВЪВ ВЕЛИКАТА ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА

БОРИС СЛУЦКИ 1919–1986

СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗАПОЧНАТО ПРЕДИ ВОЙНАТА Във преход сме, с вдигната летва за скок по-висок. Не както предишния, но все пак се иска засилен отскок. И определящо тук е, подсказва ми мисъл една, че двама от трима ще паднат във тази война. Две трети от нас ще загинат във тази война. Разбрахте ли, или по-ясно да кажа? Ей на: един ще остане след тази война. Врачува ми циганка, грош не ми взе, щом разбра, че трети съм аз, не в Казан, а в Берлин ми се ще да умра. Такава е общата слава, съдбата за нас и за тях. Каквито ковчези сковават за нас – такива ги чакат и тях. А кой по-широк е, да съдя тогаз не посмях.

ДЕВЕТИ МАЙ 1945 г. Земята се люшна. И нещо се свърши. И друго отново се почна, додето в планетната ос забърза

118 Земята въртежа си точен. Земята се люшна и се огледа, усмихна се, сякаш че беше жена. Войникът си каза: – След тази победа аз повече няма да водя война. Войникът си каза: – Отивам си вкъщи, ще метна мешката на гръб и за децата, жената, съседа ще нося подарък за тяхната скръб. Войникът си каза: – Е, сбогом, война! Четирийсет и седем след мен са. И двете войни. Нататъка мирни ще са времена и аз да отдъхна във тях ще гледам. Избръсна се гладко, изми се войника. И пръсна парфюм след това. Че мирен живот го тогава повика да хване той влак от Берлин за Москва.

ВОЕННИ ТАЙНИ Военните тайни запазих за мен. В тях няма военни секрети. Те с поглед-загадка от стари портрети ме гледат и в днешния ден. Че тайни за смърт не издадох така, за бой и за славни победи. Да крия аз тайни такива в обети, не съм се заклевал. От мойта ръка отпуснати птици са те и на глас запяват си песен, без страх от измама. Военната тайна опазих си само във туй, що изпитах единствено аз.

ПРОЗАИЦИ На Артьом Весьолий, Исак Бабел, Иван Катаев, Александър Лебеденко Тръгна руската проза във лагерен прах – тоз копач, друг пък лекар се пише без страх, от секач и умникът ще стане актьор и бръснар, щом е сръчен – шофьор. Ти забравяш любимата работа там. Че теши ли се с проза ужасната мъка?

119 Като гнила треска се понасяш ти сам във морето от стихове в страшния пъкъл. В сънна утрин на нара, безсънен и тих, ти подреждаш избликнал от тъмното стих. Недоял, като съчка изсъхнал и кух, съчиняваш си стихче, останал без слух. Всяка глупост дори в стих внезапен гори. И бараката, душна, сподавила шум, си римува там редчета тихо, наум. Тъй оглозгва началството злобно, до кост, и на мъката хвърля желания мост. Тъй звънът на лопата се отмерва във ямб и подреждат се думите в стройни редици, тъй както на фронта за пристъп голям във атаката тръгват безстрашни войници. А хорей срещу залък заръчва крадец, песента му с тъга да е пълна до горе, да е дълга безкрай, от игла до конец, да тече пълноводна като Лена, Печора… Не успяха поетите с помощ в това, те до прага на шахта доживяха едва.

Преведе от руски Тихомир Йорданов

120

ПОЕТИ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ ИНСТИТУТ „МАКСИМ ГОРКИ“ – МОСКВА

АЛЕКСЕЙ КОТЕЛНИКОВ *** На топло мърка котаракът сънен, в стъклото чука вятърът наежен, а ние гледаме алеята отвън, оплетена в сумрачната си мрежа. Като гергеф обтегната луната е, ноември е непоносим, надменен, докосвайки махалото познато, пак вярваме, че пролетта нетленна е. Изтичат часовете там – над скрина, поглъща ги водовъртежът на стрелките, а ние тъжно милваме годините, прелиствайки минутите и дните… Петна по снимките ни са избили, детето босо, тичащо към нивата изчезнало е и сега разбираме, че обективът не е обективен. На топло котаракът тихо мърка, в стъклото блъска ноемврийски вятър, а ние… остаряваме по-бързичко отколкото растат децата…

АНАТОЛИЙ ПРУСАКОВ НОЩЕМ Отъждествявайки със младостта разсъмването, с билет еднопосочен съм осъмнал. А помня, край реката, в детството, картофи в жар заравяхме

121 и черни, грудките-зверчета ръцете ни ощавяха. Искрици във нощта подскачаха и конче изпръхтяваше, комарите като палачи до кръв ни разраняваха. В камъша рибата пропляскваше, звезди отгоре падаха, и детския си страх неясен изяждахме със хляба. А утрото като мечта в душите ни навлизаше, сродяваше ни със света в ненарушима близост.

Преведе от руски Диана Павлова

122

ДНЕВНИК

Панко Анчев

ДИАЛОГ МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ ИЛИ СИМФОНИЯ НА КУЛТУРИТЕ

Сложният и противоречив свят, който твърде малко прилича на класическите образци на общественото устройство и взаимодействието между народите, поставя трудни проблеми пред философията, която е длъжна да опише, анализира и изтълкува това състояние и да даде пълно и истинско знание за него. За да могат хората, народите и държавите да го осъзнаят в цялата му сложност и пълнота и да намерят начините и средствата, чрез които да съжителстват и взаимодействат помежду си. Никога не е било възможно народите да живеят изолирано един от друг. За съжаление, когато това се е налагало по ред причини, преодоляването на изолацията е било чрез война или стълкновение. По Божи промисъл хората съществуват заедно и като различни. Заедно са, защото си приличат, притежават общи черти, мислят и действат по един и същ начин – дори и тогава, когато са на големи разстояния или дори не се познават. Ала модерният свят практически премахна разстоянията, като ги преодоля чрез високите скорости и информационните технологии. Сега всички са по-скоро заедно, отколкото разделени и все повече се унифицират, освобождават се от различията, отварят се един към друг, ползват опита си. Това състояние е очевидно, но понеже е в различни проявления, особености, пълноти или непълноти, а и са на различни степени от своето развитие, не са еднакви по брой, като едни са бедни, а други богати и пр., то се нуждае от изучаване. Процесът на изучаване, който е подвластен на различни науки, започва и завършва с неговото описание и терминологично уточняване, за да бъде по някакъв начин означен, назован, определен с думи, понятия и в дискурс. Не е възможно нещо да се опознае, ако не се означи и проблематизира, т.е. да се ограничат неговите граници. Ние пресътворяваме света по Божия образ и подобие, като го назоваваме. Ние му придаваме своите думи, които наричаме термини, уточняваме ги, свеждаме собственото си виждане до вече познатото от предишния опит, метафоризираме го или го очистваме от метафори, за да го направим по-точно и конкретно. Трудностите на научното познание, особено на хуманитарното, са

123 именно в означаването, в терминологизирането и описването на предмета на познанието. Ние не си служим с формули и разчитаме на думите, които поради нашата духовна немощ не винаги са точно намерени и поставени на място. Хуманитарното познание в повечето случаи е приблизително, а не истинско, тъй като не съумява да се доближи чрез начина си на мислене и означаване до истината. А нали истината е неговата цел. Именно поради нашата духовна немощ хуманитарните науки не успяват да намерят точното означение на явление или процеса и не формулират вярно проблема, който искат да изучат и разрешат. Но пък това ни прави хора и придава на научния процес безконечен характер. Обикновено така означаваме явление или факт в хуманитаристиката, че да им придадем предметен характер, да ги визуализираме и конкретизираме като нещо вече познато. Така по пътя на сравнението ги правим достъпни и годни за изучаване. Дефиницията по същество е събиране и концентриране на видимите особености в едно цяло, което би трябвало да ги изчерпи и постави на мястото им като главните признаци, видени и осъзнати от нас. Това въведение ми е необходимо, за да обоснова по-нататъшните си изводи и заключения. Става дума за това дали понятието „диалог между културите“ е достатъчно точно и ясно, за да можем лесно да изучаваме днешното състояние на културата и нейното място в т.нар. „глобализация“. Най-болезнено на глобализацията откликва културата. Тя понася най-тежко последиците от световното икономическо обединение и унификацията, защото тя е разнообразие и своеобразие. И никак не е случайно, че се засилва интересът към състоянието и проблемите на културата в различните ù аспекти. Именно в последните десетилетия бурно развитие получи науката културология. А един от главните проблеми, които тя си постави за разрешаване, е проблемът за глобализацията и културата, за това дали съществува вече нова „глобална култура“, както и за т.нар. „диалог между културите“ или за „сблъсъка на цивилизациите“. Очевидно е, че както светът, народите, държавите, така и техните култури взаимодействат по нов начин, осъществяват или изтърпяват влияния, трансформират се под въздействието на новия тип процеси и проблеми, придобиват нови състояния. Въпросът сега е всичко това да бъде обозначено точно и ясно, за да можем да го изучим плодотворно. Означенията на състоянието на днешната култура, с които си служим, за да означим протичащите в нея процеси, като „диалог“, „сблъсък“ или „взаимодействие“ изразяват по-скоро механични процеси, а не същности. Те показват външното, очевидното, което е сведено до нещо конкретно, познато в други дейности. Диалогът изисква воля, напрежение, разум и от двете страни. Иначе нищо не се получава. За него е необходимо общо желание между най-малко две страни, които да изразяват (всяка по своему) нещо различно или сходно, но уточнявано вербално, с общи понятия и термини, на един и същ език. Същото се отнася и до сблъсъка или взаимодействието, при които задължително трябва да е налице воля поне от едната страна, но и усилие от другата, за да се окаже съпротива или съдействие. По-силният надделява над по-слабия

124 и определя правилата на по-нататъшното съществуване на субектите. Аз не казвам, че между културите не се води диалог или няма сблъсък, още повече – взаимодействие. Това не е просто очевидно, но и необходимо и крайно продуктивно за тяхното развитие. Както и за развитието на цялото човечество. Това обаче не става постоянно и състоянието на днешните култури в условията на глобализация не се проявява единствено в тези форми. В диалог с големите култури са всички по-малки култури, независимо къде и в какво състояние се намират. Средствата за общение елиминират разстоянията и правят достъпа до мощните образци лесен и безпроблемен. Комуникациите фактически сближават и дори сливат малката култура с голямата – особено с американската, и понеже те по своята природа са подражателни, бързо се американизират или вестернизират. Ако терминът „подражателен“ звучи унизително, то може да си представим това съотношение като „скачени съдове“. Американската култура поради огромните ресурси, които притежава и способността ù да се прилепва бързо и бързо да се развива в новата среда, „се прелива“ като стояща по-високо в по-малката и постепенно я прави себеподобна. Същото се отнася и за взаимодействието на големите култури, които именно като големи са в постоянно общуване една с друга или чрез някоя друга – напр. американската, руската, китайската, индийската, френската, английската. Културите в глобалния свят съществуват преди всичко в симфония, т.е. в съзвучие. Това е изначалното им състояние и това характеризира битието им и в глобалния свят. Най-вече в глобалния свят. Всяка една от тях излъчва специални послания в различни форми, говорят на силен или на слаб глас, проявяват се според традиционните си особености, а също и според мястото, което народите, чиито носители са, заемат в геополитиката. И няма значение дали между тях се води активен или пасивен диалог, дали си влияят пряко или косвено – те са на своите места, живеят битието си и са равноправни помежду си. Когато казвам, че всяка култура е на своето място, трябва да отбележа специално, че това място е все пак условно и трудно определяемо, тъй като няма чиста в национален смисъл култура. Културата е сложно образувание, състоящо се от множество фактори, в това число и от различни национални елементи – най-малкото от тези, чиито етнически носители влизат в състава на нацията. Това важи особено днес, когато смешението на народите стана неконтролируемо и невъзможно за строго диференциране. В една държава, в един град, в едно село и в семейство дори вече живеят представители на различни нации, всеки от които носи своята култура и се включва заедно с нея в националната култура. Затова е и трудно да се локализира гласът на националната култура и да се очисти от чужди звучения и дисонанси. Но това важи в рамките на конкретния анализ на конкретната култура или на културите на определен регион. В цялото те са относително самостоятелни, „чисти“, отчетливи. Така както е звукът на инструментите в един симфоничен оркестър. А един инструмент все пак звучи различно в ръцете на различните изпълнители. (Отделните инструменти също могат да бъдат различни по направа и настройка.) Различията обаче не бива да се считат за съществени, защото са доловими само от ушите на найтънките специалисти, и то при определени ситуации и условия.

125 Симфонията на културите в света е възможна, защото всяка от тях изпълнява еднакви функции, служи на едни и същи цели и се развива по едни и същи закони. Те са самостоятелни, автономни и равнопоставени по същество. Никоя няма власт над другата, макар да се стреми към такава власт и големите култури да смятат, че малките са длъжни да ги следват и да се равняват по тях. На практика така и се получава, но то е вследствие обективните условия, а не по презумпция и задължение. Това не само не елиминира своеобразието, но и го подчертава. В различни времена като основна движеща сила или главен анализационен принцип напред излизат различни доминиращи фактори, които се обявяват за най-важни и дори единствени. Те служат и за ръководен елемент (диригент) в общото звучене на световните култури, в тяхната симфония. „Диригентът“ е важен, разбира се, но и без него може, но той придава определено темпо, внася специфика в интерпретацията и звученето, отмерва тактовете, подава „соловите партии“, т.е. откроява водещите култури. Това не изключва конфликти, противоречия, войни дори, именно защото „диригентите“ се сменят и те могат да зададат парадигмата на конфликта и да изключат взаимодействието. Но и тогава не можем да твърдим, че симфонията е прекъсната. Просто в нея е зададен фалшив тон или някой от инструментите е престанал да свири или да се чува ясно. Глобалната култура не може да бъде нито механичен сбор от всички световни култури, нито някаква „есенция“ на отбрани култури. Представянето ù като такава е израз на своего рода материалистичното, прогресисткото разбиране за историческото развитие, което се представя като линеен ход и надстрояване на едно явление или формация над друго. По-добре е да бъде представяна като своеобразна „надстройка“, ново образувание (какво е то ние още не знаем, но го изучаваме усилно). То може да се възприема по начина, по който Гьоте определя понятието „световна литература“. Но тъй като днес културите са в много по-голяма степен взаимообвързани и са в пряк контакт като влияещи или повлияни, то и е възможно да се създава нещо, което да не е нито едно от тях, но и да не е сбор от всичките. Глобалната култура следователно е плод от културите на народите, който придобива свое битие и дух. То е симфонията, съзвучието, общото творение от всички участващи, новото битие. Ние трябва да се върнем именно към Гьотевото разбиране за „световност“, за да видим цялото величие на протичащия процес на глобализация и за да отчитаме неговата специфика и спецификата на всички световни култури, които участват в него самостоятелно и равноправно. Само така ще отчетем тази специфика и ще можем по-точно да изучаваме промените в световната история и проявлението в нейното протичане.

126

КРИТИКА

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ

НЕЖНА ГЛЪТКА СИНЯ ВОДА, ИЛИ ЗА РАННАТА ЖЕНСКА ЛИРИКА У НАС КРАЙ МОРЕТО

Всъщност с тези редове нямаме за цел да разграничаваме българската маринистика на „мъжка“ и „женска“. Нито да участваме в неактуалния вече спор има ли място за тези понятия в живота на литературата. А да поемем мирис на море в стиховете на наши поетеси от началото на миналия век и до 30-те му години. Защото те именно съграждат нежната му основа за отминалото им бъдеще. Когато на творческата сцена доста по-късно ще се появи Надя Кехлибарева с редица свои съвременнички, докоснали бегло, но чувствено стихията. И чудесната Ваня Петкова в „Синята книга“ ще възкликне:

Тръгни!

Отплувай!

Никога не се обръщай!

Със кораба.

С вълните,

със спомена във кубрика.

Сбогувай се, сбогувай се намръщен –

да не познаят, че си още влюбен!

Иди на онзи бряг на Ропотамо,

сред вечната прегръдка на камъшите,

където котва хвърлихме тогава

и не помислихме за връщане.

Където цяла нощ звездите ни люляха

и с глухи барабанчета вълните

по палубата биеха и пяха

със дива музика скалите.

(„Раздяла“)

127

Десетилетията, разделящи съвременни послания и първи опити в тази област, предлагат сериозни примери за синя лирика. Те се намират и в „Снежинки“ – книгата на първата следосвобожденска поетеса Екатерина Ненчева. Далеч сме изобщо от мисълта да свързваме мадоната в черно с маринистиката. Нейният осъзнат трагизъм носи различен емоционален печат. Но, така или иначе, като символен инструментариум стихията присъства в лирическото ù наследство – „лекокрила лодка“, „вълна със песен тиха“, „безкрайно море“, „желаний бряг“, „морски равнини“, „глъбини“ и пр.:

И той разкри тогаз сърцето си пред мен, цял трепетен ми той откри тогаз: въздишки рой е на морето поверил... и тоз ответ в душа си скрих го аз.

...И днес, залутана сама край туй море, във вълните шумни вслушвам се с тъга – една да чуя от въздишките му сал... Но със смях вълни се плискат о брега!

***

Макар само фон и неосъзната изповедност, морето заема свое скромно място в поезията на Екатерина Ненчева. Скромно, но не и неясно. Авторката знае заболяването си и неговия фатален в онези далечни времена финал. Тя е твърде млада, за да се примири с него, а и кой човек би очаквал тъжния си край с апатия? Немалко автори са прекъсвали житейската нишка в горест, отчаяние, разочарование, любовна мъка. Но не с безразличие. Ненчева опитва да отдалечи смъртта и в безкрайността на синята шир открива съдбовния дар да избяга от нея. Чрез лодката-пратеник да отхвърли нерадата орис. Та по безкрайността на вълните да открие нова, по-слънчева за себе си съдба. За младостта си. И за своята любов... Затова не е чудно, че в краткото ù наследство откриваме и друг маринистичен символ: фарът. С какво привлича вниманието на Екатерина Ненчева той? Навярно – с пътеводната си същност. Смисълът, който тя вижда в него през паяжината на болестта, е равнозначието „отчаяние – надежда“. Както стихията, мамеща я в далечините, и фарът ще се притече на помощ, показвайки дълголетни посоки извън примката на смъртта. Стиховете, в които се явява той, са истински вопъл за помощ. За милост и човещина:

128

Далече тамо, сред море пустинно – на скалата тъмна изгрява в тъмни нощи блед, вълшебен фар. Високо там, навръх скалата стръмна надеждата въздига вековечни си олтар...

И нас, чедата земни, мами фара от скалата стръмна,

нас, земните чеда, чедата на скръбта!

Там мами ни, далеко, в бездна тъмна,

измамният светлик, надежда сетня – във смъртта!

(„Надежда“)

По същото време, а и когато Екатерина Ненчева е вече спомен, на литературната сцена у нас вече са заявили поетичната си дарба, докосваща вълните, редица авторки. Ще припомним Пенка Цанева-Бленика, Магда Петканова, Весела Страшимирова, Люба Касърова, Мария Грубешлиева-Балина, Елисавета Багряна, Дора Габе, Яна Язова, Веса Паспалеева, Калина Малина и други още – всяка със свое начало и своя публика. За част от тях: Багряна и Дора Габе, е писано много и преповтарянето му е съвсем излишно. Други, като Весела Страшимирова, излязоха от незаслужена анонимност. Веса Паспалеева не би трябвало да се разглежда, когато става дума за маринистика, само като приятел на децата. Считам нейната „Моряшка песен“, цитирана и в друг текст, за програмна в светоусещането ù към солените теми:

Обичам те, Черно, неверно море, обичам те, водна стихия, през нощите черни, когато ревеш и с бяс се в скалите разбиваш. Обичам ви, сини, далечни простори окъпани в златни лъчи – кога от вълните се ражда Аврора, и бездната страшно мълчи.

В четиридесетте години на миналия век част от българските поети създават като допълнение към маринистиката т.нар. „маршове“. Най-ярко име в тази галерия сред женските имена е Багряна. И в този жанр тя е впечатляваща с откровено декларирана обич към България и готовността да се опазят границите ù неприкосновени. От редовете лъха младост и жизненост. Дълбоката философска естетика на „Бретан“ безкрайно се различава от „Моряшка песен“, адресирана към масовата аудитория. Към насочване на вниманието в святи за българската памет исторически факти. Към труд сред кипнали вълни, с оптимизъм, доброта, човечност. Маршовете на Багряна не са познатата маринистика, завещана под перото на авторката, но са нещо също така талантливо, макар необичайно за нейното амплоа:

129

Мяркат се далечните морета, бурята премамливо зове. Верни на моряшката несрета, ний сме гордите й синове.

С родното си знаме ще преминем като блян над всичките води. В името на нашата Родина, Бог живота ни ще пощади.

И още – поетесите от галерията на 20-те, 40-те години на ХХ в. живеят във време на исторически корективи за страната ни. На обединени граници, целувани от българско море. На българи, които никаква граница вече не разделя. Те не остават безучастни. А най-ярък спомен за случващото се в сърцата на съвременниците оставят Калина Малина, Дора Габе, Веса Паспалеева, като сериозен дял е адресиран към децата: „Пред Тутракан“, „Добруджанче“, „Беломорец“, „Към Силистра“ и т.н. Те отчасти са плод на политическа конюнктура без актуалност днес, но в никакъв случай не губят художествената си стойност и цветна образност... Но тези две теми в случая са странични и са обект на други изследвания. За да можем да потърсим общи черти в нашата „женска“ маринистика през първите десетилетия на миналия век. Без да мъдруваме върху природата на жената ни се струва, че нейната свята цел е майчинството. Смисълът на морето пък е доста по-различен. Какво свързва и вплита двете символни величини? Безспорно – първичната им същност... И морето, и палитрата в женската душа не могат да бъдат стегнати в рамките на делничното, скучното, „познатото“ познание. Негов двигател е стихията, а картината на покорство е винаги измамна. Наистина, човешката природа и вечността на стихията трудно могат да бъдат съизмерими иначе, освен в амплитудата от хрумвания, чувства, лъчезарие, напрегнатост. Поетесите, отдали лирика на морето, рядко имат стихове, в които всички заглавия са спокойни и умиротворени. Природата на жената не е създадена за подчинение. В нея са втъкани взаимно изключващи се чувства, които я правят загадъчна, неясна, желана за опознаване и за възторг. Лежерната гама придружава като втора природа женския свят и това е видно в историята на маринистиката в разглеждания период. Борбеност и подчиненост, любов и отрицание, тишина и буря са символи, антагонистично свързани в творбите на споменатите авторки. Защото природата и жената, продължаваща живота, произлизат от един разум и се ръководят от общото му изначалие. Всеизвестна е привързаността на женската природа към дом, семейство, род. Но съзнанието на българката винаги е било освободено от окови. Можем да оприличим душата ù на птица, зарееяна над вълните. Предизвикваща бурен в природата гняв с гордия си полет... Тя впрочем е подчинила безкрайността, по право отредена ù в линията на хоризонта, гдето морето и небесния свод скрепяват вечното единство. Което като осмислено твърдение предлага Магда Петканова в строфите „Край синьо море“:

130

Много песни са написани за тебе, но видял ли те е някой все едно и също? Странникът моряк, водите ти що гребе, всеки миг различно с поглед те обгръща. Що си ти – вода, събрана върху земна гръд, и сърце огромно, що пулсира вечно, в жаждата за нов свят – светъл път, в мислите ни – синина и безконечност. Или ти си смърт, страхотна бездна, че дори луната, щом глава изправи, смее се, заплашва, че при теб ще слезе и ще се удави. Или ти си тука свежест за земята, чистият и ведър поглед на детето, или ти си само люлка, във която се люлей небето?...

В своята философски задълбочена поезия Бленика допълва морето с безнадеждната преходност на човешкия живот. Природният феномен винаги навява тези асоциации на творческите люде. И с право. Споменът за редица поколения, битували край брега в борба за прехраната, е изтрит от вълните по крайбрежния пясък. Може би – за да отстъпи място за идващите след тях. Лицето на които ще бъде изтрито на свой ред. В този неумолим кръговрат синият силует изглежда странно спокоен. Вграден в своя събрат – времето. Създателят им, вечността, ги обрича на безсмъртие и в това безсмъртие Бленика вгражда примирението на пътник, целуващ морето мимоходом. Но и то струи от редовете с неподправената красота на виталното възприятие:

Тук няма път, следи, ни стъпки и времето не пише каменни скрижали да се спаси от смърт и от забрава – чертае миг след миг сребристи линии морето, които вятърът безследно заличава. И вековете спят спокойно в глъбините утаени, замрежени от водораслите зелени...

А горе върху тях е вечно сменяща игра – във огледалната повърхност отразени, минават хиляди съдби, от бурите следени... Рибари-труженици, здраво стиснали веслата, със мрежи, пълни с драгоценен лов; ту двойки влюбени – забравили земята

131

в магията на своята любов –

като видения по лунната пътека;

ту тежки параходи отдалеко...

(„Море“) Люба Касърова в тон с времето, в което живее, плисва в морето разбунения човешки свят. Громко търсещ отговор на кървави проблеми, които людете създават помежду си:

Сред тъмна нощ дълбока – дълбоко стон проплаква

с вълните на морето, преляло се в небето, пред погледа ми ням.

В коя ли е насока? Кой беден помощ чака?...

Световната ли болка ломи скали в морето?...

Ответът е – не знам.

( „Стон“) И веднага допълва в „Другарки“:

Не сме ли ние вълните на другото море –

човешкото море – що стене безутешно

под жребия проклет?

Подайте си ръце! И ние като вълните –

в морето кръв и плът –

да бъдем кървав стон – и огнена стихия

в човешкия стръмен път.

Цялата енигматика от стихийност, човешка мъдрост, искрено любопитство и женски копнеж за свободен избор в любовта нерядко намира сполучлив израз в баладичните моменти. Би било странно, ако те отсъстват сред богатото въображение, което нашата „женска“ маринистика е създала. И маринистиката ни въобще. В лириката им традицията на фолклора – русалки, вълни, полунощни сцени, обич между човек и митично същество, е вплетена между редовете на фона на плискащите се вълни. Каква е разликата? Присъствието на синята сцена. Допълване на фона, досега преповтарян чрез планината, горската поляна, ручея... с регалиите на морето. Както с интерпретацията на темите за преливане на фантастичното и реалното чрез митологемата, която героите олицетворяват. Показателен е разговорът на змея с удавницата в „Два свята“ на Яна Язова, където психологично и натурализъм изграждат картината на една приказна достоверност:

132

И казах му аз: „Заблещука небето... Луната се качва. Виж колко се щуркат звездите! Но там от брега няма кой да погледне морето. За туй си ти толкова силен със тия пожари в гърдите.“

Огледа се змеят нехайно: – Ех, чуждо момиче, откакто се помня, тоз месец ме с морското дъно обвързва. А гледай брега! Толкоз много обичам, когато рибарят там кърпена лодка отвързва!. . .

Почти до веслата аз плувам, от обич треперя за него, за лодката с двете весла. За мрежата рибките тлъсти ще му намеря и прилив и отлив му пращам на леки крила.

Обичам аз слабите, дребните, живите тука!

По среднощ препускам да стигна брега,

да видя кой в клонеста, гнила, рибарска колиба блещука

и старец – рибарят как въдици връзва и пее с тъга.

(„Два свята“)

Не трябва обаче да се мисли, че маринистиката сред нашите авторки подминава с мълчание образа на живия човек с неговите потреби, надежди, отчаяние, апатия и още: с обобщените черти на реалния му образ. Тук се откроява друга черта в това художествено наследство – състрадателността на жената. Тя е свързана с човешки протест срещу видяното: тих, майчински, завоалиран. Но съществуващ. Далеч от гръмки фрази и стиснати юмруци, запечатаното в рима негодувание е плод на вярно прозрение, че зад гордата маска на морския труженик се крие несигурност. За утре. За хляба. За добруването на неговите близки. Както впрочем прозрението, че кръчмата е храм на греха, в който омагьосаният кръг на битието, предавано от баща на син, раздава индулгенции. И че с разбирането, че „добро“ са пълните мрежи, а „зло“ – празният стомах, барабите са освободени от грехове веднага щом са избрали да се родят в рибарската колиба – Магда Петканова:

Морето с раменете мощни далечни кораби люлей. Един рибар, все мокър още, вечерната си песен пей.

В очите си той носи здрача на задимената кръчма и дигнал празен кош, сам крачи – и търси пътя към дома.

133

Но кошът и домът са празни като самото му сърце. Сега е мъртъв за съблазни, сега леглото му е цел. („Утро – ІІ“)

Този съвсем реален образ, с много чувство и вярна палитра, допълва Люба Касърова в „Море от плът и кръв“:

И кръчмата в рибарския квартал със дървените голи маси; и вас ръце мазолести, корави – калени във борба с вълните – готови да разчупят камък и метал; и погледите огнени и тъмни в лицата медно обгорели – ту морни, тъпи, блудни, ту пък пречистени и светли, като водата на разсъмване.

134

ПРЕГЛЕД

Книги

Валери Петров. „От иглу до кюнец“, 2010 Великият талант на Валери Петров има много и различни проявления. Той е еднакво блестящ и в лириката, и в епическата поезия, и в сатирата, и в публицистиката, киносценария, превода. Виждаме какъв майстор на пародията е и в тази книга, в която под формата на пародия на графоманията се показват много тъжни и смешни истини от живота ни. Простотията и посредствеността, завладели през последните 20 години всичките сфери на живота, нижат литературно творчество, за да се самоизразят и самодокажат. Книгата е смешна, докато се чете, но става тъжна, когато се замислим какво тежко и може би дори вече непоправимо явление доминира днес в България. Георги Константинов. „Премеждието, наречено живот. Шегите на Егенетов“, 2010 В едно от своите есета, включено в тази книга, Георги Константинов уверено твърди: „Ограничаваме и нашата воля за самозащита, нашия инстинкт за самосъхранение и щедро пилеем големи думи, камуфлажно боядисани в един или друг цвят... А дали тази властваща ограниченост не е плод на нечий безгранично пресметлив ум? Не зная... Иска ми се да вярвам в преходността на тази политическа лудост, на тази глупава пазарна романтика, която изведе ограниченото мислене на върха. Всъщност е ограничено и историческото ни време. Отдавна е дошъл часът, в който истинският разум трябва да внесе яснота в безграничния хаос.“ Животът трябва сам да потвърди или отрече верността на поетовото заключение и да ни даде надежда или да ни обезвери окончателно...

135 Валентин Плетньов. „Варна през Средновековието. Част първа: От VІІ до края на Х век“, 2010 Историята на Варна по особен начин осветлява българската история и внася в нея особена светлина и посока на развитие. Тук се кръстосват интересите на много народи и държави, проявяват се различни култури, влияят различни цивилизации. Затова изучаването на историята на града е път към разбиране на своеобразието и богатството на българското минало. Авторът е археолог и на базата на археологически материал изгражда интересни научни тези. Борис Тарасов. „Накъде върви историята?“, 2010 Борис Тарасов е постоянен автор на нашето списание. Той е един от най-големите днешни руски мислители. Литературовед, историк, философ, Борис Тарасов доказва жизнеспособността на руската мисъл, нейната неизчерпаемост и дълбочина. Поместената в този брой на „Простори“ статия на Борис Тарасов е взета от книгата и отлично свидетелства за неговия талант и ерудиция. С тази книга се поставя началото на една мащабна поредица на издателство „Захарий Стоянов“, наречена „Руска мисъл“, в която ще бъдат представени книги със съчиненията на най-големите руски мислители на ХІХ, ХХ и ХХІ век. Блез Паскал. „Разум и вяра“, 2010 За първи път на български език се издават философските и мистическите съчинения на великия френски философ, математик, политик и мислител от ХVІІ век Блез Паскал. В тях той разглежда въпросите за отношението между наука и религия, величието и нищетата на човека, основанията на ума и сърцето. Книгата е снабдена с богат апарат от коментари, бележки, биографични изследвания. Тя е безспорно едно от събитията на книжовния ни живот.

Деян Енев. „Народ от исихасти“, 2010 Деян Енев е един от малкото съвременни български писатели, които пишат за християнството и сами са вярващи християни и въцърковени хора. Книгата му „Народ от исихасти“ е много повече философска и занимаваща

136 се със същността на българския народ и неговия начин на мислене, отколкото богословска. Но това е и нейната цел, очевидно. Деян Енев размишлява за тази същност и хвърля светлина върху черти от националния характер, които обикновено са обяснявани светски, материалистично. Показани като проявление на исихасткото учение, те вече придобиват нов смисъл. Българската история трябва да бъде видяна християнски, т.е. като проявление на Божия промисъл. Тогава ще си обясним необяснимото в нея. Есетата на Деян Енев в тази книга могат много да бъдат полезни в това отношение. Петър Стоянов. „Варна и войните. Триумфът и погромът на България (1912–1919)“, 2010 Популярно изложение на събитията във Варна по време на двете балкански войни и Първата световна война. Разказани са любопитни случки, описани са интересни личности, дадена е характеристика на обществено-политическия живот във Варна от първите двадесет години на ХХ век.

Ванилин Гавраилов. „Серенада против суета“, 2010 Добрите стихотворения в тази малка книга се губят и дори смазват в непрофесионалното художествено оформление и издание. Жалко. Поетите трябва да имат красиви книги, съответстващи на творчеството им. Ванилин Гавраилов е роден през 1955 г. и живее в град Вълчи дол, Варненска област.

Иван Овчаров. „И нищо повече от любов“, 2010 Тази книга, наречена „И нищо повече от любов“, е завършващият етап от творческата еволюция, която Иван Овчаров изживя. Тя е важен етап, защото е знак за висок и отговорен талант, който вече знае какво търси, накъде върви и какво ще постигне. Добра книга, която трябва да получи своята достойна оценка и да постави автора ù сред добрите съвременни български поети.

137 Франц Кафка. „В наказателната колония“, 2010 След многото преиздания на романите на големия австрийски писател на ХХ век Франц Кафка сега получаваме в един хубав том неговите разкази, преведени от Венцеслав Константинов. Кафка е един от реформаторите на литературата от миналия век, начинател на нова епоха в нейното развитие. Той е оказал огромно влияние върху мнозина писатели с начина си на писане и с идеята си за човека. Разказите на Кафка са удивителни. Той разказва уж абсурдни сюжети, говори за случки и състояния, които са почти невъзможни, но толкова реалистично описва всичко, че нито за миг не се отклонява от истината, не измисля, не привнася. ХХ век роди нов тип личност и Кафка е един от изразителите му. Книгата излиза по случай юбилея на нашия голям преводач от немски Венцеслав Константинов. Сега още веднъж можем да се убедим в неговото изключително майсторство и в любовта му, с която превежда и популяризира немскоезичните автори в България. Инна Лиснянска. „Ехо“, 2009 Издаването в България на стихотворенията на една от най-големите руски поетеси от втората половина на ХХ и началото на ХХІ век Инна Лиснянска е важно събитие в литературния ни живот. Но напълно в духа на този живот то не бе отбелязано. Просто защото името на И. Лиснянска е непознато на българските поети и писатели, както е непозната изобщо днешната руска литература. Жалко, защото в Русия днес творят толкова много и различни, с нови идеи и стилове поети, които биха могли да станат близки на българския читател. Първан Стефанов е превел много добре стихотворенията на Инна Лиснянска, предал е духа на нейната поезия. Личи си майсторът! Надежда Кондакова. „Избор“, 2010 Надежда Кондакова принадлежи към по-ново поколение руски поети, дошло в литературата след това на Инна Лиснянска. Тя е и отличен преводач на българска поезия. Интересът ù към българската поезия се поражда по време на следването ù в Литературния институт „Максим Горки“ през 70-те години на миналия век, където тя се учи заедно

138 с група български млади тогава писатели. Една от тях е и преводачката на книгата Валентина Радинска. Добрата поезия е намерила и добър интерпретатор на български език. Това прави книгата важен факт в културния ни живот и е плодоносен принос в понамалелите усилия на българската литература да следи и представя на български ярките имена на руската литература.

„Икономика. Антични автори за стопанството“, 2006 Никой не си прави илюзията, че политическата икономия и изобщо науката икономика е родена от нас. Но който прочете тази книга, ще се удиви на дълбочината и актуалността на античните икономически учения. Авторите са повече от забележителни: Аристотел, Псевдо-Аристотел, Ксенофонт, Хиерокъл. Познаването на традициите и постиженията на предходниците, особено на тези от Античността и Средновековието, е изключително важен знак за равнището на културата. Ние едва сега започваме да обръщаме внимание на това минало и да се „поевропейчваме“, като го усвояваме и изучаваме. Но по-добре късно, отколкото никога. П. Р-ев

139

Събития

БЪЛГАРО-РУСКИ ТВОРЧЕСКИ ПРОЕКТ „СЛОВО И ОБРАЗ“, 2010 През август 2010 г. във Варна и през септември същата година в Москва се проведе българо-руският творчески проект „Слово и образ“, съвместно дело на Община Варна и Правителството на град Москва. Неговата цел е да създаде възможности за общуване на творците от двата града, за срещи и разговори, литературни и музикални вечери, изложби, концерти, театрални спектакли. Това общуване обогатява културния живот на двата града и позволява на творците да сверяват критериите си помежду си и по реакциите на публиката. През август във Варна гостуваха писатели и музиканти, които в продължение на една седмица общуваха с варненските си колеги и се представиха пред читателите, зрителите и слушателите на града. От 20 до 27 септември група творци от Варна посетиха Москва. Състояха се срещи в Литературния институт „Максим Горки“, в редакцията на „Литературная газета“, в Болшой театър и творческия център „Москворечие“. Своя изложба от фотоси на православните храмове във Варна показа художник-фотографът Красимир Делчев, а певицата Даниела Димова изнесе заедно с московския пианист Артьом Селиванов концерт от музика на Панчо Владигеров, Жул Леви, Артур Шонберг и Курт Вайл. По време на срещите във Варна и в Москва се роди идеята от 2011 година да започне издаването на руски език в Москва на серия от антологии на българската поезия и проза от Втората световна война до наши дни. Да припомним, че проектът „Слово и образ“ създаде и приложението на в. „Литературная газета“ за българска литература и култура „Рукопожатие“, от което през тази година вече излязоха три броя. През 2011 г. в рамките на проекта ще бъдат осъществени гостувания на солисти от Болшой театър във Варна и от операта във Варна – в Москва. П. Р-ев

140

Театър

НА СЦЕНАТА – КЛАСИКА ПРОЧЕТЕНА СЪВРЕМЕННО... В своя 90-и сезон варненският Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ навлиза устремно, с подсказани репертоарни намерения. С премиерната си постановка „Страсти под брястовете“ от американския драматург, носителя на Нобелова награда Юджийн О`Нийл варненската театрална трупа като че ли иска да покаже на своята публика, че традицията е жива, обогатена с модерния поглед на творци, които живеят в съвременността... Премиерният спектакъл, който препълнената зала видя на 21 януари, подсказа на своите зрители една от важните посоки, в които ще се опита да се осъществява естетиката, изповядвана от театралната институция. Театралното пространство, сцената за разлика от необятното виртуално пространство е населено с живи хора, актьори, творци, които художествено пресъздават другото, реалното пространство на обикновения живот. Трудностите, проблемите на театъра въобще до голяма степен се състоят в мярката, в степента на художественост на пресъздаването. Излишно е да се споменава, че талантът на човека, заел се с правене на изкуство е първата и най-важна предпоставка за появата на високохудожествен продукт. Но възгледите, придържането или отхвърлянето на естествените правила (при създаването на всяко изкуство съществуват правила! Тяхното нарушаване в някаква, допустима степен, обогатяването им е позволено, разбира се, ако не е самоцелно...) са другите сечива, чието правилно използване води към успех... Стремежът през последните години към известно хедонизиране на театъра, понякога немотивиран стремеж към самоцелна зрелищност, бягство от тривиалните проблеми на реалното битие в някаква степен го водеше към подмяна на тези сечива и, естествено, на свой ред това водеше до видоизменяне на художествения продукт. В случая – до промяна на облика на спектакъла, до превръщането му в друго зрелище. Което, разбира се, би могло да има и има своята публика. На театралната сцена могат да „живеят“ всякакви случки, събития, радости, скърби, разтърсващи катарзиси. С една дума реалното човешко битие може да насели сцената и дали върху нея ще видим театър или не зависи от патоса на театралния продукт от позицията на неговите създатели, от техните инвенции, от успешното или неуспешно внушение отправено към зрителя... „Страсти под брястовете“ е едно отрадно явление на варненската театрална сцена най-малко по две причини. Връщането и вглеждането ни от време на време към класиката е като спирка за оглеждане на пейзажа по време на поход към върха – глътката свеж въздух ни позволява да балансираме дишането си,

141 да се огледаме, да отдъхнем преди да продължим. А другата причина се състои в онова необходимо завръщане в традицията. Която трябва да се уважава, а нейното истинско уважение се съдържа в нейното обогатяване. (Сещам се за изумителния спектакъл на Мариус Куркински по текстове на Николай Хайтов...) Премиерният спектакъл на варненската театрална трупа е режисиран от Димитър Стоянов, един театрал, познат на варненската публика, доказал през годините пристрастията си към високата художественост на спектакъла, към оная вярност на авторовия текст, от който той се стреми да извлече естествено закодираното театрално послание, да въоръжи актьорите си с градивото, от което създават образите на своите герои. Схващането, че режисьорът е „диктаторът“ в театъра, като че ли за Димитър Стоянов не е особено валидно. Той дава свобода на актьорите, не ги оковава в категоричността на своите възгледи, разчита в известна степен на тяхното творческо виждане, ако щете на тяхната помощ при изграждането на образите. Страстите в пиесата на Юджийн О`Нийл бушуват и пораждат сили, които видоизменят човешките същности на основните герои, водят до трагедии, които не могат да бъдат овъзмездени от евентуалното щастие, което би могла да донесе любовта... Възрастният герой на Михаил Мутафов (все по-осезаемо с годините се забелязва зрелостта и непомръкващия талант на известния български актьор) е разкъсван между неистовото желание да бъде все така оня властен господар на фермата и все по-осезаемото усещане за разпад и безвъзвратна отминалост. Антагонизмът между него и синовете му (актьорите Пламен Димитров, Васил Читанов и Стоян Радев) изпепеляват и без това изтерзаната му душа, живяла сред разочарованието, родено от тяхната несрета. А когато неговата млада съпруга Абби (Веселина Михалкова) му съобщава, че новороденият ù син вече го няма, покрусата се стоварва върху него като една последна и съкрушителна колизия. Дали би могла да бъде някаква утеха фактът, че детето не е негово, че то е рожба на изпепеляващата любов между младата му съпруга и Ибън (Стоян Радев), най-малкия му син? Има събития в живота, които, случили се веднъж, не могат да бъдат заличени, оправдани, компенсирани, овъзмездени, забравени каквото и да се случи през останалата част от житейския път на човека. С такива събития ни занимава авторът на пиесата и тези събития се опитват да ни покажат на сцената създателите на спектакъла. Успяват ли? Отговорът не е еднозначен, но в голяма степен е положителен. Разбира се, би било по-добре, ако зрителят съзира по-ясно логиката, по която настъпват трагичните събития, тяхната обоснованост. Да, Абби казва на Ибън, когото обича безумно (бих казал патологично): „Каквото искаш прави, важното е да ме обичаш отново!“ Каква е тази обич, която ражда убийца? Трагиката като че ли се появява не съвсем обосновано. В същото време любовта измества меркантилния стремеж към материално имане, което като сценично събитие също би могло да настъпи по-обосновано... За цялостното „звучене“ на спектакъла би трябвало да отбележим сценографията и костюмите на Тодор Игнатов. Художникът, който от 35 години работи във варненския театър, отново показва своята съпричастност към цялостното изграждане на спектакъла – той е съмишленик и съавтор на режисьора, той се

142 грижи за „удобния“ и правдоподобен живот на актьорите, който водят на сцената. Функционалността, подкрепата на идеите, които се излъчват от сценичното пространство винаги са били неотменни съставки от сценографията на Т. Игнатов. И не случайно художникът казва: „Искаме да предадем усещането за разпад, което присъства в пиесата на Юджийн О`Нийл, затова на сцената ще видите не истинско ранчо, а по-скоро скелет на ранчо. В скелета залагам още идеята, че местата оживяват, когато хората ги обитават и умират, когато ги напускат..." Хореографията на Татяна Венциславова внася в спектакъла онзи елемент на зрелищна функционалност, който за няколко мига е контрапункт и прелюдия към последвалите трагични събития. Като изключим известна езическа бравурност, която се появява във вид на маркирана еротика, хореографията присъства професионално и с мяра в спектакъла. „Страсти под брястовете“ се явява на варненската театрална сцена в момент, когато се осъществява една промяна в структурата на театъра. Всяка промяна е свързана с известни напрежения, с различни видове търсения и в крайна сметка с намерението за движение към по-добро. Дали това ще се случи зависи от много фактори и в никакъв случай не само от финансирането. Може би поне за известно време театърът трябва да има своя постоянен режисьор, творчески ръководител, който да има цялостно виждане за естетическата посока, в която ще се движи трупата, какви да бъдат нейните усилия за постигането на високохудожествен театрален продукт, който, в крайна сметка, отново ще напълни залите на театъра... А. Георгиев

143

ПАМЕТ

Навършиха се 50 години от рождението на поета Иван Манолов. Ако беше жив, заедно щяхме да отбележим неговия първи юбилей. Но той рано и трагично напусна земния свят. Иван Манолов е един от най-даровитите поети, утвърдили се в българската литература в края на миналия и началото на сегашния век. Неговата поезия преодолява увлеченията на постмодернизма и възвръща поезията ни към нейните здрави реалистични традиции. Той ни напусна в разцвета на своите човешки и творчески сили, но и това, което ни остави, е важен принос в родната ни литература. Бог да го прости!

На 9 април 2011 г. почина голямата българска актриса КАТЯ ДИНЕВА. Целият ù творчески живот бе на сцената на Драматичния театър „Стоян Бъчваров“ – Варна. За големите ù заслуги към Варна тя бе удостоена със званието „почетен гражданин“. Бог да я прости! Простори

144

ЮБИЛЕИ Известният варненски журналист и наш сътрудник ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ вече е на 75 години! Забелязахме, че юбилеят му се е отразил добре – още по-мъдро е словото му, още по-блага е поуморената му усмивка, а и годините не му личат. Неговата виталност, благородството му, неговата приятелска вярност, мъжката му дума са все естествените, но и впечатляващи качества, които правят общуването с него желано и обогатяващо. И днес, след толкова години, се помни следата, която е оставил в авторитетни варненски медии като в-к „Народно дело”, в-к „Полет”, РТВЦ - Варна, а неговите текстове, където и да се появят, се четат с интерес и добронамерено любопитство... Бъди жив и здрав, Йово, още дълги години!

Бавно и полека, неусетно някак си ПАНКО АНЧЕВ навърши 65 години. Когато първият брой на ПРОСТОРИ се е появил на бял свят, той е бил невръстен тийнейджър и найвероятно не е и подозирал, че ще е главен редактор на това обичано и авторитетно списание, проживяло цели петдесет години, белязани с всякакви бури, бушували в неспокойния български литературен живот. Не е подозирал днешният юбиляр, че ще отдава сили и талант на Радио Варна, книгоиздателство „Георги Бакалов”, РТВЦ – Варна, че ще воюва за въздигането и прославата на културата и изкуството в родната Варна. Не е подозирал, най-вероятно и за появата на десетината свои уникални книги, превърнали го в един от най-изявените български писателимислители, прокарал своя пътека сред дебрите на философското литературознание... Колегите, приятелите, читателите и познавачите на внушителното творчество на Панко Анчев му пожелаваме през следващите 65 години да напише нови златни страници, все така безкористно да дарява неизчерпаемата си енергия на Творчеството и Добрите дела... За много години, приятелю! ПРОСТОРИ