Простори за литературата и изкуство - брой 4 - 2019

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

4/2019

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 4 / 2019

ПОЕЗИЯ Боян Ангелов

3

ПРОЗА Денка Илиева

13

ПОЕЗИЯ Ники Комедвенска Николай Милчев

34

ПРОЗА Явор Цанев

42

ПОЕЗИЯ Петър Апостолов

52

РАЗМИШЛЕНИЯ С ДНЕШНА ДАТА Ставрофорен иконом Дончо Александров

59

ПОЕЗИЯ Кети Вангелова

72

РАЗМИШЛЕНИЯ Юри Атанасов

75

АРХИВ Автобиография на митрополит Кирил

79

SOPHIA Васил Проданов

92

ПИШАТ НИ ОТ БЕЛАРУС Българската детска литература в един алманах

104

СКРЪБНА ВЕСТ Почина Тихомир Йорданов

106

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

107

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Константин Анастасов Четвърта корица: худ. Константин Анастасов Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Константин Анастасов

3

БОЯН АНГЕЛОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СЕЛФИ

Смъртта не би била жестока, ако укрия се от нея, но ако бягам без посока и без възвишена идея, вече е смърт наполовина. Щастлив не съм, не съм спокоен и се разплаквам без причина в унилия, обезгероен, оплешивяващ, скучен делник. Опитвам се да предположа, че с теореми безпределни в ентропията ред ще сложа. Задават се и наедряват предизвикателни дилеми, които болката спояват, а тя и дързостта отне ми. Припомням да не ви е чудно, че съм облечен в кожа чужда и не заспивам непробудно, но непробудно се пробуждам.

4 РАПСОДИЯ В СИВО

Прегънати на две масиви. Прегънати на три нивя. Тук, под небетата възсиви, отдавна всичко посивя. Отдавна всичко е за продан. Дойде и за душите ред. По някакъв полуприроден закон възлизат най-отпред най-ненаситните гадини с продажните си пипала. А онзи, който покори ни, подхранва тези начала с трохи от своята вечеря, очите ни запълва с кал... Поробени сме не от вчера и никога не съм живял. ДОБРАТА ВЕСТ

Добрата вест, като дошла да си почине, се отбила върху невидима могила в прозирната полумъгла. Вестта отвела своя кон да попасе, да се напие с роса, тъй както пием ние от зноя, зърнем ли заслон. Но се намерили крадци, които коня ѝ отвлекли. Сама стояла – ден ли, век ли – ще питам своите предци. А те мълчат като пръстта (могилата им е завивка), застинали в полуусмивка, посрещайки без плът вестта. Отишла си добрата вест и – да я зърнем неуспели – ще търсим в гнилите недели плът за живота си злочест.

5 ПРОФИЛ

Имената ни кой ще си спомни, кой в гранит ще ги вреже и кой мирословите главоломни ще вплете в безначален конвой? От различни посоки ли идем, щом сега ни остана една? Виждам профила твой миловиден през разкъсана здрачевина. Виждам всичко, което не виждат заслепените от печал. Замълча повалената грижа в дом напуснат, полуизгорял. Полуистини се изливат и се вливат в полулъжи. Може ням вестовой с кон без грива греховете ни да удължи, да разкаже и за ветровете, дето още в горите шумят. Мила, нека надзърнем и в двете половини на чуждия свят!

6 БОЯЗЪН

Понякога боязънта е по-опасна от уплахата. Не ме е страх от есента, щом някога за мен бе стряха тя. Усмихвах се на всеки смях, който зениците разгаряше. Най-важните вини узнах, а паметта ги преповтаряше. Забравих накъде вървя и приютявах полуистини. Залъгвах се с полуслова – банални и недоизмислени. Мнемониката на гласа извайва кълбовидни фокуси. Как времето ще пренеса през разгневените жестокости? Боязънта преследва друг определител на опасности. Присвивам пръстите в юмрук и с него укротявам страстите.

7 ВОДАТА СЛЕД

Блудкава е водата, ако не е студена. Още неопозната, още неосветена идва водата, ляга и настрани не гледа. Топли като винтяга корен и семе... Бледа в пролетната стихия, зиме – с шамия ледна. Как да не си отпия, ако до нея легна?! С хладна богобоязън водната плът отплава. Пътят ѝ е белязан с памет и незабрава. Тази непредвидимост в бъдещето е скрита, но и водата има опит – сама полита от висината, пълни вдлъбнатините земни. И я преграждат стръмни зъбери неизменни...

8 КЪЩА МУЗЕЙ

Този дом не напомня на подобните нему, скърца вратнята скромна – тишината отне му. Пази той кръгли шапки на гнезда лястовичи. Капят вишните сладки като сълзи девичи. Мрака – скрит в одаите – и денят не успява да разсее... Долита тук пчела кестенява, ала мракът я пъди; тя се удря в стъклото на прозорче, в съсъди и във всичко, каквото има тук... Часовете са поредна измама. Калдъръмът – пометен. А човекът го няма. ОРЛОВО ПЕРО

Прелетял достатъчно земи, скалният орел дали почива? От крилото му перо вземи, погали окраската възсива! Не поглеждай клюна му жесток, неговия поглед не поглеждай! В ноктите му впилият се смок свил се е, останал без надежда. Стръвно хищникът крилат кълве, най-напред започва от очите... Свикнал на поройни студове, той е сякаш сраснал се в скалите. Горе изправи се, не пълзи, щом с перо си, дадено ти свише! Само ако искаш, запази от кръвта си, за да я изпишеш.

9 СКРЪБТА

Уморих се да ровя в страстта, а скръбта да се лута из мене. Мислех пушека жълт за горене. Отминавах, преди да простя. Не пречупвал пред никого гръб и все още нетърсещ закрила, пръснах всичко, събрано насила, вкопчен в свръхнаранимата скръб. Провалени пророчества бдят, обкръжават ума с хладнокръвна ретроградност, която погълна и взриви непривидния свят. Затова ли скръбта оцеля – да се блъска из мен, да се лута като смъртно ранена кошута? Не предвидих защо е била властоносна и алена глеч, и защо само слабите слуша. Не очаквам в скръбта да се сгуша, ако тя е от мене далеч. ЗАПОМНЯНЕ

И запомни едно – не те тъгувам! Залутан в зодиаци, в хороскопи и вслушан в миокардните синкопи, омръзна ми на дребно да търгувам. И още запомни – не ме смущава, че бъдещето хищнически влачи след себе си скръбта... Това не значи, че ще се примиря с вина такава. И друго запомни – не те милея, но в целия ленив апокалипсис единствено тъгата, че ми липсваш, ще ми помогне да не полудея!

10 РАЗДЕЛЕНИЕ

Смрачаването не е здрач, нито е още нощ същинска. Като разкайващ се палач, отдалечил страха от риска, смутено месецът пълзи от облак в облак и не смята лицето си да отрази в просъниците на водата. А ние сме на този фон илюзии одушевени; капризи, търсещи подслон сред мрака на недостроени, обeзлюдени градове... Добила профила на свещи, разделя ни нощта на две: измамници и потърпевши. ЕДВА ЛИ

Привлякъл слова неуязвими и приближаващ се до клади неизгорими и до пожарища, наум повтарящ мелодии полузабравени от минали периоди обожествявани, си сякаш неотстранен от цветно бъдеще, но бъдещите промени реши да съдиш ти. Едва ли е прелюдия към центробежните усилия дори от лудия да просиш нежности. Едва ли ще те забравят и тези скорости, които превръщат вярата в безплътни кости...

11 ПРОЛУКА

Ни една от събраните тука зачислени на мене вини не остави за бягство пролука и на себе си не измени. Нито пътят бе път безусловен, нито имаше той точна цел. Бях принуден да стана виновен, да се крия, да бъда несмел... А когато разбрах, че вините са присъщи на други, но те се разхождаха из висините с индулгенциите менте, по-добър ми се стори денят и се усмихвах наяве дори. Не успя да ме стъпче съдбата и вината не ме покори. С УСМИВКА

Това, което ме повика, не се получи да го взема и с полудяволска усмивка, като начало на поема, синкопите развиделявам на сенчестия силогизъм. Дълбоко в себе си навлизам, ако се случи да прощавам. Ако потрябва да се браня и от уплаха занемея, вземете волността ми, с нея не се получи да остана.

12 ПОСЕВ

Кой посмя да посърне мъглата и с безлики коси да посява в бели угари тъмна позлата, черно семе в земя пепелява? Кой посмя да надзърне, където цветовете се смесват съдбовно и където не е възприето любовта да се чувства виновно? Кой посмя да зазида мечтите в катакомби от звуци изтлели? Вероятният край на предела постарайте се да изчислите...

13

ДЕНКА ИЛИЕВА РАЗКАЗИ

ЧЕРВЕНО ВИНО Той винаги сядаше на масата в дъното. Поръчваше си чаша червено вино. Само веднъж взе бутилка, но я остави наполовина. С никого в заведението не разговаряше, пиеше мълчаливо и гледаше в чашата. Клиентите на Маргото бяха от квартала, познаваха се. Заведението – ниска етернитова барака с плосък покрив – се намираше на ъгъла зад жилищния блок. Маси бяха разположени вън, на тротоара, лете клиентите на Маргото се застояваха там до среднощ, приказваха високо, а някои от тях, прекалили с пиенето, налитаха и на кавга. Често патрулиращите полицейски коли спираха на това място, вземаха един или двама от по-буйните посетители, но на следващата вечер те пак бяха тука. Поръчваха си при Маргото, говореха и се смееха… Този посетител не беше като другите – не само защото сам се черпеше и не се включваше в никакви приказки. Маргото го наблюдаваше внимателно и си правеше някакви изводи за него, но не беше наясно докрай какво преживява той. Имаше вид на интелигентен човек, макар по отношение на облеклото видът му да бе малко небрежен: поизтрити джинси, доста размъкнат пуловер... Маргото използваше момента, когато той вдигнеше очи да си поръча виното, да го огледа. Беше ѝ трудно да определя възрастта на мъжете, но този не изглеждаше като старец. Имаше високо чело и светла коса… Готов беше сякаш да напълни чашата със сълзи – на посърналото му лице се четеше такава мъка! Маргото се справяше с живота. Тази барака я построи сама – сама се справяше с майсторите и с материалите; крещеше по телефоните, тичаше по разни фирми и се разплащаше със строители и товарачи. Барачката светна в пространството между блоковете – прясно боядисана в морскосиньо. Отначало никой не знаеше какво ще е предназначението ѝ, но когато отпред цъфна надписът „При Маргото“ и на витрината се появиха бутилки с ракия и други питиета, хората се досетиха. Първи прекрачиха прага кварталните пияници. После и други мъже дойдоха – всеки пиеше по нещо, черпеше или го черпеха. Този в ъгъла и мезе не си поръчваше, стискаше чашата с две ръце и всеки момент като че ли щеше да я направи на парчета. Маргото не вярваше, че отчаянието има такава сила – човек да не е на себе си направо! Що да си криви душата, тя така не бе изпадала. И мислеше, че човек сам кове съдбата си. Мъжете имаха голямо значение за нея, заради тях се докарваше по този начин: дънки, които едва удържаха узрялата ѝ плът, ризи и блузи, чиито деколтета не скриваха нищо. Имам, показвам го, това бе желязната ѝ логика. В главата приличаше на лъвица – с това буйно русо вълмо, веещо се върху раменете ѝ... Страшно се гордееше Маргото със себе си. Не беше като някои жени, да

14 не знаят как да постъпят в определен случай. Мъжете все в пазвата ѝ заничаха – ако някой искаше да пипне, удряше го през ръцете… Боравеше сръчно с бутилката и чашите, наливаше, подаваше, разнасяше. Задните ѝ части, изпънали коравия плат, подскачаха между масите. Гърдите ѝ се тресяха. Две златни коронки блесваха в устата ѝ, щом речеше да се усмихне. Пишеше поръчките с молива, който стоеше зад ухото ѝ… Отдавна не пазеше спомена за първия. На ученическа екскурзия в планината – един от по-големите ученици я дръпна на някаква полянка… Отприщила се бе после една енергия у нея! Отиде да си поръчва веднъж едни ботушки. Обущарят, младолик, с черни мустачки, я заведе във вътрешната стаичка уж да си избере материала за ботушите. Как я гледаше обущарят и ѝ се усмихваше!... Следващият не го биваше. Мъж като канара, но... Маргото, като завърши гимназия, опита се да следва, но не успя никъде да се класира. До къщата им, в края на градчето, имаше градини и парници. Жени откриваха и закриваха парниците, плевяха и поливаха разсада. Баща ѝ разнасяше с каруцата щайгите със зеленчуците. „Хващай се да работиш с жените“, караше я баща ѝ. Попадна случайно на този закупчик – имаше пари, купуваше ѝ разни работи... Напусна го заради военен – страшно си падаше по копчетата и нашивките. Здравата хлътна по младия лейтенант, но го преместиха в друг, далечен гарнизон. След този случай се озлоби. Не влагаше никакви чувства. Не беше като ония, дето за пари го правят – мислеше, че може да си оправи живота, като хване някоя по-голяма риба, някакъв началник. Уреди се да работи в едно барче в центъра на града. Там клиентелата беше по-отбрана – от Съвета, от Комитета идваха. Дядковци повечето, но те бързо кълвяха. Беше забелязала, че човек колкото остарява, пò си представя някои неща. Тия имаха и повече власт. Мечтата ѝ беше да бъде секретарка – ще стои на бюрото, ще мята коса и ало на този, ало на оня. Къси полички, тънки блузки… Дългонога, с бяла престилчица и бяла диадема над челото – как умееше Маргото да се навежда, докато пишеше поръчката или трябваше да вземе празна чаша. И уж случайно гърдите ѝ докосваха нечие рамо. Този, дето идваше в барчето, беше в стихията на властта си – взе я да краси кабинета му… Началството, то се знае, не беше някакъв жребец – на тази възраст! Но по-важното бе, че я вози с колата си и по разни хижи и ловни домове. Лошото е, че началниците понякога ги сменят. Изпращат ги на друга длъжност или ги пенсионират. Един голям банкет, подаръци – и чао. Тук нещата бяха по-сериозни: говореше се за разни пленуми… Началството освободи кабинета – трябваше и Маргото да си отиде. Край на банкетите и излетите! Щура работа е да се надяваш да преуспееш по този начин. Обаче Маргото не се преставаше, животът я бе научил на някои неща. Защо да не се хване на някаква ръководна длъжност и тя! Липсваше ѝ цензът, но другото го имаше. Възползва се от някои стари връзки, и готово: Маргото – началничка! Секторът беше дребен – районна търговия. Но от това пари се печелеха. Пък и лъвица като Маргото как ще се остави да я прекатурнат! Веднъж този, големият шеф, дето я водеше тук-таме по банкети, идва да иска ка-

15 пачки за буркани. Как може да си го представи човек! Но такъв е животът... Даде му цял кашон капачки – все пак беше му благодарна, че я измъкна от нищото. А годините вървяха. Настъпиха нови промени в живота. В крак с времето, Маргото реши да зареже търговията и да се хване с частен бизнес. Ето така се стигна до бараката... Но кой бе самотникът, който се заседяваше над чашата червено вино? Не го познаваха из квартала. Жоро Белята каза, че този не живее насам, идвал откъм централната част на града.

– Иначе не се напива – допълни Ставри, най-честият клиент на Маргото, – гледам го все с една чаша. Мастика поне да е, а то...

– Това му се пие на човека, това пие... – изстреля на бърза ръка Владо Пушката. Маргото не слушаше плещенията на клиентите си. И те са едни! Тя като захвана бизнеса, мислеше, че по-различно ще е. Най-малкото вярваше, че ресторант ще открие. Но се забърка с тия кредити… Освен това сама се оправя, обаче се плашеше да има съдружници! Вечер броеше приходите, залостена в къщичката. Баща ѝ се преби с каруцата – конят се подплаши по едно нанадолнище. Майка ѝ се поболя: Маргото я настани в дом за стари хора. Чакаше тя внуче да има, но Маргото само се наливаше и цъфтеше. Ако имаше съпруг, може и да родеше дете. Понякога нощем... мислеше си за това. Но беше уморително да е цял ден на крак и заспиваше бързо. Сутринта все едно че тая мисъл не е била в главата ѝ. Слагаше си червилото, грима, набухваше косата си... Обикаляше складове, търсеше доставчици – стегната в дънките, едра и внушителна. Държеше се наперено и винаги беше нащрек, защото всеки можеше да я излъже. Наблюдаваше самотника с интерес и ѝ се искаше да го заговори. Но какво щеше да отговори той на въпросите ѝ? С Пушката знаеше как да подхване разговор, с Жоро, и с другите… Известно време Мълчаливеца – така го кръсти Марго – не се явяваше. Тя все поглеждаше към дъното на бараката. Масата стоеше празна. Навън се веселяха останалите. Гласовете им, песните им, виковете им достигаха до ушите ѝ. Някой от постоянните посетители надничаше през вратата, даваше ѝ с ръка да разбере какво иска и залитайки, се връщаше на масата. Маргото опъваше блузата, понаместваше бюста си и излизаше с таблата. Движеше се като звероукротителка на манежа, готова всеки да сложи на мястото му. Най-пияните ги гонеше, на другите наливаше в чашите, каквото поискат… Дънките ѝ наистина щяха да се пръснат, а бюстът ѝ стърчеше над главите на посетителите. Ако някой решеше да остави нещичко на масата, тогава се понавеждаше – щастливецът можеше да види съвсем отблизо пазвата ѝ. Но тия пияндета много не се отпущаха да дават пари, пък и повечето от тях не работеха редовно. Разни товарачи, изкопчии… От месокомбината колачите се събираха да се черпят тука. Борето Къдравия се водеше служител, но предприятието, където работеше, бе закъсало и ги пущаха в неплатена отпуска все. Ставри пък гонеше котките из квартала – казваха, че плащали за кожите им. Доньо Кавгата имаше шест деца – някое от тях пристигаше от време на време да иска от него стотинки...

16 През един късен следобед Маргото подреждаше някакви шишета на плота – повдигна глава и го видя. Мълчаливеца!... Влизаше през вратата. Водеше и едно момченце със себе си. Маргото се загледа в хлапето. Беше слабичко, със светла косица – уплашено се притискаше в мъжа, докато той с бавна крачка прекосяваше заведението. Пак към същата маса се насочи. „Защо води това дете тука? – рече си Маргото. – Негово ли е?“ Вгледа се в детето – какво е бледичко! Тя остави бутилките. И някак несъзнателно придърпа блузата на гърдите си. Гледаше мъжа и момченцето как се настаняват на масата. Не почака той да вдигне очи, сама тръгна с таблата. Чашата с вино червенееше на нея. Но по средата на пътеката се сети, че и за детето трябва нещо. Не беше ѝ се случвало да приема поръчки за деца, пък и какво ли можеше да предложи? Някакъв сок да имаше поне… Сети се, че няколко пепсита бяха останали в една каса. Постави виното на масата и погледна мъжа: „Пепси едно за детето?“ Той кимна. Докато носеше шишето, на Маргото ѝ се струваше, че детето я следи с поглед. И това сякаш я смущаваше. Дори я хвана яд на мъжа, дето го е довел. Какво ще научи в тази кръчма? Всъщност не искаше да си признае, че винаги се чувстваше объркана, когато видеше дете. Изпитваше и неловкост – не знаеше какво трябва да се каже на едно дете. Някои галеха децата по главичките. И нейната ръка сякаш посегна, пък се отдръпна. Постави шишето на масата и се запъти към тезгяха. Искаше ѝ се да се скрие дори в стаичката. В същото време я човъркаше любопитството. Щеше ѝ се да знае повечко за мъжа. И това дете, дето го е довел... Наистина какво щеше да ѝ каже той, ако го попиташе? А и каква му е Маргото, че да знае! Мъжът по същия начин държеше чашата в ръцете си и пиеше. Детето близваше по малко от пепсито. Тънкото му вратле се подаваше като стъбълце на цвете от якичката на блузката. „Ще се прекърши вратлето му“, отново го съжали Маргото. Какво да каже на мъжа, какво да го посъветва? Но какво я интересува – който си има дете, да си мисли за него! Взе кърпата и започна да бърше мокрия гетинакс. Косата сякаш ѝ пречеше, нави я и я забоде с една фиба на тила си. Пак оправи деколтето си, закри се още малко. Друг път от нищо не ѝ пукаше, а сега от едно хлапе... Да се е смутила ли? Не, но... Започна пак да наблюдава мъжа и детето. Гледай какво е слабушче, рече си и погледна по-внимателно момченцето. Сякаш не е яло никога. Този ако му е баща?... Маргото взе таблата, сложи на нея една чиния, нареди няколко резенчета салам, десетина маслинки, две филийки – и това всичкото го понесе към масата, където бяха мъжът и детето.

– Вземи, яж… – сложи тя чинията пред детето. Мъжът я погледна сконфузено: – Той... ние уж...

– Няма нищо, нека се нахрани. Мъжът се бръкна да плати яденето, но тя му рече да не се тревожи, нямало нужда да плаща. Момченцето отначало не смееше да посегне към салама, после се престра-

17 ши и заяде. Мъжът стоеше, опрял с длан челото си. Същата мълчалива тъга се четеше по лицето му, същата отпусната стойка имаше тялото му. Като че ли целият му живот е пропаднал, мислеше си Маргото. Тя не се сдържа – остави кърпата и се засили. Доближи масата, не – решително застана пред мъжа. Искаше да разбере цялата работа. Детето бе изяло салама. Маргото отново понечи да го погали по главата, ръката ѝ направи неловко движение, но все пак се получи нещо като милувка. Сети се, че трябва да разбере как се казва.

– Сашко – отвърна момченцето.

– Браво – рече Маргото, защото не знаеше какво друго да каже. После погледна мъжа: – Ваше ли е? Той кимна, но остана все така тъжен. Маргото настояваше с въпросите си: – Сигурно ходи на училище. В кой клас е?

– Във втори... но днеска... – явно мъжът се притесняваше да говори. Но Маргото си беше Марго! Трябваше да разбере всичко. Придърпа найблизкия стол и седна. Сега работата беше като на съд: тя щеше да пита, а мъжът да отговаря.

– Да не е болно?

– Не е... – смотолеви бащата, – обаче... Изглежда и на него му беше писнало да мълчи все, изправи рамене и погледна Маргото: – Жена ми... майка му замина.

– Къде замина? – попита Маргото.

– Далече. В друга държава.

– Как така?

– Ами така... Там повече ѝ харесва да живее. А то... – посочи мъжът детето – все за нея плаче. Не се храни, не иска да ходи на училище. Момченцето слушаше внимателно всяка негова дума. И в един момент се намеси в разговора: – Като порасна догодина, ще отида да я взема! Тя какво си мисли? Маргото се усмихна. И изведнъж, без да се усети, въздъхна. Седя още малко върху стола. И пак се запъти към тезгяха. Но не я свърташе между чашите и шишетата, отново се понесе по пътеката: – Ами то тука не е много... но води го понякога. Ей виж, услади му се. Ще му нарязвам това-онова.

– Благодаря – отвърна мъжът. После стана и хвана детето за ръката. Целия ден, че и вечерта, Маргото се чувстваше особено. Какво ѝ бе станало? Хорските беди край нямат... Излез навън и ще видиш какви ли не неща! Един с едно се занимава, друг – с друго. Но на едно дете... Да му вземеш всичкото!... Маргото майка не е била никога, обаче нали е виждала: квачката, като си излюпи пиленцата, води ги. Води ги и как ги пази! На баща ѝ бяха дали едно кученце, женско. После стана кучка. И като си имаше малки тази кучка, Зунка я

18 бяха кръстили, не допущаше никой да приближи до навеса, където беше леглото ѝ. И кравата, като си роди теленцето, ближе го, и овцата… Маргото здравата се задълбочи в тази история. Нощем, като си легнеше, какво ли не минаваше през мислите ѝ. Разбираше защо мъжът по цял час стои и гледа в чашата си. Но той, ако все тъй я кара... Това дете трябва... Какво се е отпуснал такъв! Пази Боже, нещо подобно ако ѝ се случеше, но Маргото си мислеше, че би се оправила. Оная – майка му – си е навила да ходи... Да си ходи, където иска! Той сега отговаря за детето – трябва то да се храни, да ходи на училище… Тази нощ тъй, следващата нощ тъй – Маргото наистина хлътна. Чакаше мъжа да дойде. Но него ли чакаше, детето ли искаше да види? Мъжете и те са едни! Нали си е имала работа с тях. Въпреки че този... по-различен е от другите. Оклюман е, но иначе... Ако не е с тоя пуловер. А и в лице го бива. Тя си го представи – добре избръснат, с костюм. Хайде, да не е с костюм, с обикновени дънки, нови да са... А за детето – какво може да си представи? Децата ѝ са неясни. Но и те порастват, стават големи. Момчетата се превръщат в мъже. Обаче дотогава и хляб трябва да им се дава, и дрешки да им се купуват. Че и някой да ги прегърне искат... Марго, Марго, можеш ли туй всичкото? Във всеки случай тя започна малко да се променя. Първо не слагаше вече тия деколтираните блузи и тесните ризи, дънките смени с пола. И нещо топло се яви в погледа ѝ, майчинско. Смееше се в себе си: „Като на някоя крава ми са очите“. Обаче мъжът... дано не престанеше да идва в заведението ѝ. И момченцето ѝ се искаше да води със себе си.

СЛЯПАТА Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

Антоан дьо Сент-Егзюпери Павел – Павката, както му казваха всички – бе намислил да се завърти към село. Към родното село, кое друго?… Помнеше откъде бе тръгнал към нищото! Бяха шест деца Павел най-малкият от всички... Много рядко, когато се случваше баща им да е трезвен, майка им натикваше главата му в дървеното корито, което стоеше опряно зад вратата, и започваше да жули врата му с големия калъп домашен сапун. Той се дърпаше, въртеше глава, защото му лютеше на очите, но заклещен между яките ѝ ръце и едното ѝ коляно, което го натискаше в гърба, не можеше да се измъкне. Беше слаб, изсушен от ракията и цигарите… Ставаше му, изглежда, хубаво от миенето – усмихваше се доволно и се оглеждаше в чистите си дрехи. Децата също се усмихваха, изхвърляха водата от

19 коритото – на земята оставаше само едно мокро петно. Баща им продължаваше да се усмихва и да пристъпва бос по чергата… Дотук беше хубавото – до вечерта успяваше да се напие и да се отъркаля в някоя локва. Майка им крещеше, плачеше и се биеше с ръце по бедрата, но той мучеше като животно и се влачеше през двора сякаш беше някаква мръсна дрипа… Децата порастваха и едно по едно изчезваха от дома. Най-големият брат на Павел отиде да работи на мините в Балкана. Сестра му се омъжи в едно далечно село. Другият му брат се запиля и той някъде… По-малката сестра на Павел се удави, като придойде реката една пролет. Помнеше как я донесоха на ръце в двора. Майка им си късаше дрехите и виеше: „Русанке, Русанкеее!“. Дойде ред и най-малката от сестрите му – моето Злате, както я наричаше майка им! – да напусне дома. Отиде в друга държава – с какво се занимаваше там? „Нашия“, тъй казваха на баща си Павел, братята и сестрите му. Майка им го наричаше „о н я“ – заканваше се тя, че някой ден ще се махне от него и от всичко! Хвана я лошата болест – лицето ѝ пожълтя, снагата ѝ се стопи... Бяха положили ковчега ѝ в голямата одая. Лежеше с новите си дрехи, които обличаше на Великден – кадифяното елече, бродираната престилка... Одаята беше пълна с хора – Павел се криеше в ъгъла и скимтеше като кученце. Като изнасяха ковчега от стаята, видя една калинка да пълзи сред цветята. Искаше да я хване, но попът вече махаше кадилницата, тръгнаха хоругвите отпред. Павел все протягаше ръце към калинката… Дядо му винаги стоеше на кошарата, при овцете. Баба му ходеше приведена до земята – болестта ѝ беше такава. Пустосваше целия свят. Или ревеше с пълно гърло. В такива моменти Павел се криеше в плевнята – заравяше се в сламата и по цял ден оставаше там. Понякога кучето се промъкваше при него в сламата… Криеше се и в изоставените варници край селото. Вътре беше студено и тъмно, но никой не му пречеше да стои, колкото си иска. В плевнята можеха да го награбят с коша за плявата или да го наръгат с вилата, като станеше време да се хранят животните. По тавана и стените на варниците висяха прилепи, но Павел не се страхуваше от тях. Ставаше му дори приятно, че не е сам в тъмното… Дойде време да се измъкне от дупките. След прогимназия завърши курсове за стругар. Приеха го на работа в машинния завод. Началникът на цеха, в който работеше, отделяше от готовата продукция и я продаваше на частни лица. Павел го издаде на ръководството на завода. Обвиниха Павел вместо началника… Започна работа в друг цех, но се разболя от воднянка. Тръгна по лекари и болници… Ожени се. Има една скрита искра в гърдите на всекиго – припламне тя... Минка – жена му на Павел – веднъж в седмицата сготви манджа, тя или безсолна, или загоряла… Даде детето на майка си, да го гледа на село… Къде е сега синът му на Павел? Като дива пръчка растеше и той! Повлече се Павката с някакви музиканти. Взеха го на барабаните – имал уж усещане за ритъм. В състава трябваше да изкарат много пари – ушиха си спе-

20 циални костюми за концертите. Но каквото спечелеха от свиренето, изпиваха го по кръчмите. Навъртаха се момичета около тях... На Павел и така му харесваше. Особено едно от момичетата… не като неговата Минка, повлекана! Изпокараха се в оркестъра – заради парите и заради момичетата, свърши се със свиренето им. Изгониха ги от квартирата, където живееха с Минка. Жена му набързо се прикрепи към един снабдител в месокомбината – разведен, с гарсониера. Павел се приюти в една изоставена сграда до гарата. Измъкне се той по някое време от сградата, завърти се насам-натам, омитка улиците и се насочи към онова място в квартала, където се събираха всичките като него – Досьо Поета и другите… Намираше понякога работа, не че не намираше: да пренесе на някоя баба въглища, да изчисти някъде мазе… Веднъж го наеха да хваща кучетата – тия, дето скитаха по улиците. Съгласи се за кучетата, защото нямаше пукната пара. Ако го бяха накарали да бере цветя, по-добре щеше да се чувства, но къде са цветята в неговия живот! Идеята да се завърти към село се роди една нощ. Беше тъмно и мрачно време. Нямаше желание да си спомня нищо – по-скоро злостно чувство изпитваше. Нужни му бяха пари. И трябваше да раздвижи малко атмосферата. Ще обходи една по една къщите, ще притисне тоя, оня… Живуркат си те там! Трябва да му дадат – ако не му дадат... Тръгна по незнайно време – в късна доба. Успя някак да се добере до целта. Селото спеше в мъглата. Баирът насреща само бе оголил челото си. Ето я и старата мелница – сгушена до реката. Върбалакът наоколо се бе сгъстил… Повъртя се малко из улиците. Мислеше, като съмне, да завие към кръчмата, но му дойде на ума да не го прави. По-добре никой да не знае, че е пристигнал – така по-лесно ще изпълни мисията си. Нямаше да е честно, ако си отидеше с празни ръце. Тия дърти тахтаби, дето са се сврели на топло – хубаво ще ги разбута! Нали беше слушал как го правят другите… Тясната уличка го заведе към техния двор. Къщата – чудо голямо – още се крепеше. Никой не я поддържаше, прозорците бяха заковани с дъски, вратите – залостени. Мазилката беше изпопадала, виждаха се оголените стени. Едва откри вратнята сред израсналите един бой бодили. Дворът също беше пълен с трева и бодили. Налучка пътеката, която водеше към кладенеца – мина край него, без да се спре. Махна кола, който придържаше външната врата на къщата и тя сама се отвори. В коридорчето миришеше на гнило, первазът на прозореца беше почернял от умрели мухи. Павел направи още една стъпка, дъската, на която бе стъпил, се огъна. Можеше и да пропадне кракът му, той се уплаши и прескочи нестабилното място. Стаите бяха празни. Един много стар календар стоеше на стената; горното кабърче се бе отковало и десният край висеше надолу. Павел подуши въздуха, стори му се, че сред мириса на застояло долови и дъх на огнище, на домашен сапун и на още нещо – май на ракия. Една бутилка беше поставена на полицата – от някой помен сигурно… Баща му, докато беше жив, ракия в никое шише не оставяше! Погребаха го и него – колко години се бяха минали? До последно живя самичък в къщата. Как се препитаваше, кой му даваше пари да си купува за пиене? Тия въпроси стояха далече от Павел. Той

21 себе си не можеше да оправи... И сега нищо не го интересуваше – само това, за което бе дошъл. Хубаво щеше да е, ако имаше да пийне нещо. Разклати шишето – изветряла бе ракията. Разтършува се след това из долапите, не откри и там нищо, някаква прежда само, проядена от молците. Навсякъде имаше мишеници… Хлопваше ядосано вратите – пак щеше да нагази на онова, гнилото място в коридорчето. Мъглата се бе изчистила и дворът се показа целият, обзет от посърналите есенни треви. Част от градината също се виждаше – едно ябълково дърво още переше клоните си. Плевникът и навесът се бяха срутили до основи. Павел трябваше да се върти тука, докато се мръкне, след това щеше да тръгне по къщите. Представяше си изненадата, когато влезеше някъде. Нямаше да му трепне нищо! „Давай парите“, чуваше се да казва. Беше уверен, че никой нямаше да се противи. А ако се противеше... Е, това чак... но според случая! Какво беше виновен той, че животът така се бе подиграл с него! Отвори вратата на малката одаичка. Там беше същото – празно и мръсно. Нямаше защо да влиза вътре. Но къде да иде? Прекрачи прага. Прозорецът тука беше нависоко, през прашните стъкла светлината проникваше като в черква. Разходи се в стаичката и тъкмо се канеше да се махне и оттука, спъна се в нещо. Погледна в краката си и видя едно бастунче. Вдигна го в ръце. Бастунчето на Сляпата... Спомни си Сляпата – беше сестра на баща му. Разправяха, че не се родила сляпа, някаква болест след това… Колко голяма била, като се случило? Помнеше света – такъв, какъвто го бе виждала като малка. Колко пъти, седнеше на някое място в двора, и викнеше Павел до себе си. Все му говореше: „Онуй петленце на стобора, нали е шарено? Чувам го като пее“. Или някакъв плод държеше в ръката си: Тая ябълка, казваше, е като слънце, усещам я как грее. Павел не можеше тогава да си представи какво усеща тя, гледаше я учудено. Сляпата знаеше денят кога е весел и кога намръщен. Небето е като лоша жена, клатеше глава. А пекнеше ли слънцето, усмихваше се и тя: „Днес небето е добро“… Най-чудното бе, че тя и хората познаваше – кои са добри, кои лоши. Като пипна някой по ръката, разбирам – казваше.

– Как така ще разбереш? – питаха я всички.

– Има неща, дето аз ги знам – отвръщаше Сляпата. – Усещам трепета у човека… Поучаваше Павел: „Пази се от злото. Като пораснеш, ще разбереш!“… Павел продължаваше да държи бастунката в ръката си. Колко години откак я нямаше Сляпата на този свят! И прахът ѝ бе изчезнал. А думите ѝ сякаш се повтаряха в главата му: „Пази се от злото, пази се.“ Павел изсумтя: Де ще разбереш кое е доброто, кое е зло? Всеки ламнал за себе си: „Дай!“ Никой не казва: „На ти“. Сляпата му подаваше ябълка: „Вземи, Павелчо. Виж колко е сладка“. Само тя, Сляпата, знаеше кога животът ражда добро, кога – зло! Тупаше с бастунката си из двора и усещаше всичко. Павката почувства, че нещо го бучна в гърдите. Какво беше туй? Не помнеше нещо да го бе развълнувало досега.

22 Не се и замисляше за нищо – ей тъй, носеше се нанякъде. Днеска едно, утре – друго... Мръсно бе в душата му, както в тая стая. Не искаше нищо да си спомня – всеки момент щеше да захвърли бастунката. Трябваше да е освободен от всичко. Не очакваше да спечели кой знае колко тука, но имаше желание да се разплати – да отмъсти на себе си, и на другите... Продължаваше да държи в ръцете си бастунката на Сляпата. Измисляше ли си тя, или наистина усещаше всичко? Земята мирише на хубаво, казваше и опипваше пръстта около себе си… Павел изведнъж се огледа. Ето, навън грее слънце. Въздухът трепти над тревите, една паяжина се е проточила... Врабци подскачат на покрива на навеса; две врани веят перата си върху сухата черница. Гнездото на щъркелите още стои на електрическия стълб до портата. Кой ги знае къде са заминали щъркелите, но тука нещо е останало от тях. Павел си мислеше, че ако се покатери по стълба, ще пипне между клечорляка в гнездото я някое перо, я пролетна черупка от яйце. Качваше се той, като беше малък, и щъркелицата тракаше тревожно с клюна си насреща му... Какво още можеше да се забележи из двора? От тесния процеп се виждаше малко пространство, но той знаеше, че ако излезе на стълбите, ще му се открие половината село. Не беше голямо селото, но къщите и дворовете се разпростираха нашироко. По-нататък се виждаше полето – Павел си спомни как скиташе като малък: катереше се нагоре по баира, газеше из Азмака… Огледа къщите и дворовете. Всичко си е като едно време сякаш. Погледът му се насочи към върха на баира – там небето светлееше. След малко той седеше на една греда до порутената стена на навеса. Дишаше мириса на прецъфтели треви, слушаше тишината и мислеше. Нямаше кой знае какво за мислене, но усещаше как нещо бавно се превърташе в него. Държеше бастунката на Сляпата в ръцете си и се чудеше защо не я бе оставил някъде. Можеше да я подпре вкъщи или в някой ъгъл на навеса. На кого е потрябвала? С помощта на нея Сляпата опознаваше света. Не знаеше ли тя повече от всички истината за него? Кое беше това нещо, на което се крепеше светът? Павел не трябваше ли сега да се помоли на нещото, вместо да… Повярва ли той в това, което мислеше, или не? Продължаваше да стои на същото място – скрит между тревите и обгърнат от тишината...

ОТМЪЩЕНИЕТО С Евтим се знаехме от деца. Заедно ходехме на училище – по оная рътлина се спущахме с торбичките на рамо, прескачахме воденичната вада и завивахме покрай черквата. Понякога отивахме към реката да гледаме патките как плуват и закъснявахме за училище… Обикаляхме поляните край село и търсехме дупки на язовци. Катерехме се по дърветата – Евтим веднъж падна от една круша и си изкълчи крака, носих го

23 на гърба си до тях… Къпехме се в реката и си правехме салове от папур. Един път салът тъй се преобърна, че Ефтим замалко да се удави. Измъкнах го от водата. Една вечер се качихме на тавана на училището да хващаме гълъби – бяха се навъдили там. Ефтим искаше да заколим гълъбите, да запалим огън в дола и да ги опечем на жарта. Аз като видях животинчетата как пърхат уплашено, дожаля ми. Отворих торбата и излетяха. Ефтим цял месец не ми продума. После пак тръгнахме да пасем кравите и воловете... Евтим все с кърпени гащи ходеше – много деца бяха в семейството и за кое по-напред? Като свърши училището в село, баща му го даде чирак при Гаро Арменеца в града. Аз тръгнах с тате по къра. Оране, копане, жътва… След войната – глад, немотия, но малко по малко животът се съвземаше. Завъртяха се годините... Със Зорка се харесахме и се оженихме. Какво да ти кажа за Зорка – имаше едни очи, като те погледне и ти става драго. Момиче като цвете беше.. Аз от нищо не се плашех – в гъстото, под ония, Големите скали, замръквах. И най-силните коне яздех… Със Зорка правихме тухли на кабата – аз бърках калта, тя носеше кълъпите. Построихме си къщичка. В малката одая спяхме – сутрин слънцето ни милваше по главите. И като запели ония птички! Две червенушки си бяха направили гнездо в клоните на черешата до прозореца. Най-хубавата нива, дето я имах, беше до реката. Не ти трябва другаде рай! Върбите надвиснали над реката, два бряста се издигат до синора... Земята се реже като масло. Какво по-голямо доволство за човека? Започна войната и ме взеха запас – изкарах и първата, и втората фаза. Върнах се жив и здрав от фронта. Подир войната се роди малкият ми син... После пак оране, сеитба, жътва... Най-големият ми мерак беше да впрегна конете и да препусна по Долния път, който извива край реката. В политиката много не се мешах. Но започнаха после да стават едни работи в село... Арестуваха много хора – някои се върнаха от затвора, на други не се знае и досега къде е гробът им... Объркана работа – за няма нищо те набеждават! Но имаше убити партизани, запалиха и две къщи в селото – криели се нелегални в тях… Ей тука, в корията, срещнах двама партизани. Отивах да режа шума за овцете – поискаха ми хляб, дадох им колкото имах в торбата. Подир Девети единият ме намери. Наш човек си, тъй ми вика. Пък аз какво – на гладен човек как да не дадеш хляб... Евтим се зае да управлява в селото. В града се свързал с комунистите… Ходи наежен, наперен и заплашва – половината хора от селото изкара врагове на новата власт. Наричаше ни кулаци... Като срещне човек, гледа тъй, сякаш ще го разстреля. Какви врагове сме! Всеки си пази имота... Е, имаше някои по-богати, като братята Сярови. И ниви имаха повече, и Голямата гора беше тяхна… Започна да се прави стопанството – тоя привикат в общината, оня привикат... Някои от мъжете се криеха в корията – не искаха да влязат в стопанството. И аз цяла седмица лежах в шумата. Като се прибрах в село, Дългия Симо ме арестува и ме закара в общината. Две нощи ме държаха в мазето, при плъхо-

24 вете. Караха ме да подпиша. Евтим ми даде един лист – скъсах го и го хвърлих в лицето му. После пристигна един от града – Чалтака, тъй му викаха. Грамаден – като те удари, свят ти се завива. Пак не подписах… Как да си дам нивата до реката! Евтим също посегна да ме удари, ама аз го фраснах по сурата. Какво като е власт – заедно сме пасли шилетата и сме гонили патките по реката! На другия ден ме качиха на една кола и ме карат – къде, не знам? Бая път изминахме и ме стовариха до едни канари… Много хора имаше там и всякакъв народ! Едни по-учени, други като мене. Чукаме камъни. Пазеха ни с кучета да не избягаме… Държаха ме два месеца и ме пуснаха. Отидох да си видя нивата до реката. Какво да видя – синорът разоран, брястовете повалени. Върбите ги няма… Вкарали нивата в блока на стопанството. Паднах на колене върху синора, дето бяха брястовете, и заплаках... Все едно гроб имаше пред мене. От там отивам право в общината, при Евтим. Хванах го за гушата – стискам, ще го удуша. Все повалените брястове са пред очите ми! После Белене… Само едно писъмце за две години ми дадоха да получа от вкъщи. Когато се прибирах с влака, никой не искаше да седне до мене, въшките пълзяха по дрехите ми… Но като слязох на спирката и тръгнах към село, всичкото, което го бях изживял през тия две години, изчезна от мене. Гледам небето – ширнало се, синее, птичките прехвърчат. Нивите се раззеленили… Намерих една полянка и легнах по гръб в тревата. Пчелите край мене хвърчат от цвят на цвят, мравките и те се разтичали насам-натам… Всяко си живее, както природата го е създала. И с човека е тъй! Забелязах на едно място край пътя синчец и накъсах цяла китка. Бързам към вкъщи. Мисля си как ще прегърна Зорка и децата. И какво време за работа се е отворило! Ще изора градината, ще изведа кравата да пасе... Наближавам кабата – същата е, нищо не се е променило. Из тревата щъкат кокошки, едно магаре пасе, до него – спънат с букаи кон. Две кучета са се заклещили зад пътеката... Вижда се и кладенецът от другата страна на пътя. Върбата до него все тъй е надвиснала. Помилвах корубата на кладенеца – тук за първи път напих водата на Зорка и ми даде тя китката си. Погледнах вятърът как мята клоните на върбата – бях се затъжил за всичко! Минах по мостчето, после по улицата нагоре... Гледам една натоварена със сено кола идва насреща. Братовчедът Стоил – спря колата, здрависахме се. Върна се, рече той и върти остена в ръцете си, не смее да ме погледне. Но аз бързам да се прибера вкъщи и хич не ми е на ума – нека си върви по пътя… Обаче и наборът ми Дойно – като ме видя на улицата, тъй си остана. Ни здрасти, ни нищо! Рекох си, уплашила ги е властта – и братовчеда, и набора. Повече не се замислих за нищо. Стигнах до вкъщи, отварям вратнята – дворът запустял, оградата на няколко места паднала, навесът се порутил. Майната му на навеса, и на всичко – гледам вратата дали няма да се отвори и на балкона да се покаже Зорка. Исках да чуя

25 и гласовете на децата. Колко пъти си бях представял как Зорка пада премаляла от радост на гърдите ми и прегръщам децата. Погледнах дали стои гнездото на червенушките в клоните на черешата: стори ми се, че чух писукане… Като ме видя, петелът скочи на тарабите пред къщи и закукурига. Поспрях се на пътеката и се огледах пак. Орехът до оградата бе разширил клоните си, черешката и тя бе пораснала. Погледнах и оттатък оградата – дали няма да видя стария да прави нещо из двора или да чуя мама как гълчи кокошките: „Ууу, чуми недни, пак сте влезли в градината!“… Крушата до кладенеца и тази година се бе раззеленила, един клон само стърчеше изсъхнал. Потърсих след това с очи щъркеловото гнездо върху тополата до вратнята – видях как щъркелицата в него надигна глава и изтрака с човка, сякаш ме позна. Забелязах, че на простора пред вкъщи се ветреят детски дрешки и пелени. Не обърнах никакво внимание, качих се по стълбите и отворих вратата на салончето. Лъхна ме на сапун и готвено. Постоях няколко минути като зашеметен. После тръгнах към малката стаичка… Видях Зорка, че седи на леглото и кърми дете. В първия момент нищо не си помислих. Сетне се попитах да не съм сбъркал, и да съм влязъл в чужда къща. Чие може да е това дете! Зорка ме погледна с едни такива очи – не знам какво имаше в тях? Страх ли, болка ли? Стоях на прага и не смеех да прекрача. И ми мина една такава мисъл в главата: че трябва да го взема това дете и да го изхвърля през вратата. За какво ми е то в къщата? Детето заплака – изпуснало гърдата и търсеше да суче. Усетих че нещо ме стегна в гърлото. Продължавах да стоя на прага. След това чух как вратата на салончето се отвори и до мене застана голямото ми момче. Сетне и малкият се изправи до другото ми рамо… Притискат ме момчетата, не мога крачка да направя. Източили се, заякнали… Майка им седи на леглото и гледа уплашено ту мене, ту тях. Не издържах и заплаках... Евтим всеки ден привиквал Зорка в общината: карал я да даде нивите в стопанството. Заплашвал я, че няма да ме пуснат, ако не се съгласи. Направили замянка на нивите – изпратили я да оре из камънака. Започнали да я притискат с наряд: мляко, вълна, месо – на всеки декар земя... Един ден Зорка отишла в общината да иска бележка за три метра плат – да ушие ризи на децата. Евтим казал, че ще ѝ даде бележка, ако тя… така де, ако се съгласи… Не я оставял на мира – казвал ѝ, че може никога да не ме види! И нея ще изпратят в затвора, ако не издължи доставките на държавата… Всяка нощ отивал да чука на вратата и да я плаши. Накрая ето, това… случило се! Зорка ходила при някаква кадъна да го махне, стягала се... Но се родило! Да кажа, че съм я укорявал, не. Една дума не ѝ казах. Но легнах в долната соба и три дена не мръднах. Лежа върху една купчинка пъздер, гледам гредите на тавана и се питам какво да правя. Да избягам ли, да се махна от селото ли? Или да си сложа въжето на врата. Как ще го гледам копелето на Евтим в къщата си?

26 Исках да убия Евтим! Но си мислех за момчетата: баща им убиец ли ще бъде! Питах се Евтим по своя воля ли го прави всичкото това, или защото времето бе такова? Представях си го как прегръща Зорка. И тя… дали се е съпротивлявала? Понякога чувах, че детето плаче и си запушвах ушите. Една нощ го сънувах – като някакво чудовище: впило се е в гърдите на Зорка и суче кръв, вместо мляко. Събудих се и цяла нощ не мигнах. Все туй ми беше пред очите – как от гърдите на Зорка тече кръв… Проклех го това дете – дано да умре! После си казвах – какво е виновно, че се е родило? Щом Господ му е дал живот! Продължаваше в гърдите ми да се трупа яд. Измъкнах се от собата, грабнах кирката и отидох в гората. Намерих където е сечището и започнах да кореня. Цяла кола кютюци изкарах... Исках всичкото туй, дето е в мене да излезе Седнах под едно дърво да си почина и дали от работата, или защото слънцето грееше, усетих, че ми е по-леко. Намерих и едно кладенче в тревата, пих вода, разхладих се... Подир това камъни захванах да вадя за оградата – цяла седмица копах под баира… Виках си – един живот, както и да е, ще го изживеем. Зорка все с наведени очи ходеше. Седнем да се храним, тя едва преглъща. Гледам, че дрехите се мотаят по тялото ѝ. Усещах я, че се завира я в плевнята, я в хамбара да плаче. Понякога пък седне и гледа в едно място. Цял час може да стои тъй – детето и да плаче, не го чува сякаш. Аз какво да си кривя душата – не го исках това дете в дома си. Момиченце беше – Божидарка го бяха кръстили, на Бога, да го закриля... Надявах се на добро да тръгне: аз да претръпна, Зорка да се съвземе. За нивите не ми беше жал, дадох ги на стопанството. С хората много не се обърквах. Отида сред селото, срещна някого – „Здрасти, здрасти“ – и толкова. В кръчмата не се заседявах, плашех се някой да не подхване приказка за това, дето беше станало между Зорка и Евтим. Знаех, че господар на хорските уста не мога да стана, но не исках с никого да се захващам. Станалото – станало!… Дали от хорски срам, но и Зорка почти не излизаше от вкъщи. В градината ако отиде да копае… Не беше оная Зорка – с кръшната снага и бялото лице. Като нямах ниви, хванах се да работя при конете в стопанството. Тогава още имаше коне... Случваше се, като ги караме животните да пасат или да ги поим на реката, да погледна към нивата и да потърся с очи мястото, където бяха брястовете. Но не усещах радост – все едно никога не съм я обичал тая земя. По-добре ми беше, като яздех конете – и вятъра усещах като вее, и птичките чувах как пеят... Зорка се удави в реката. Фидана, циганката – режела пръчки за кошници от ракитата – видяла я да слиза по брега. Мислела, че отива за коприва. А тя... хвърлила се в реката! Нахранила детето, сложила го в люлката да спи и тръгнала към върбите. Все си мисля, че ако не бях се хванал с конете... Не биваше да я оставям сама да се бори с мислите си! Купих си нож и го носех все на кръста си затъкнат. Бях решил да убия Евтим!

27 Но исках да го погледна в очите и тогава да забия ножа в гърдите му… Напуснах селото и се хванах да работя по строежите. Децата живееха по пансиони и квартири. Божидарка я взеха едни хора от селото – добри хора, отгледаха я като тяхно дете. Има очите на Зорка… Цяла България обиколих – от строеж на строеж. Да кажа, че съм усещал нещо от живота! Пепел имаше в гърдите ми – единствено огънят на омразата към Евтим тлееше в мене. Колко пъти го бях убивал в мислите си! Запознах се с една жена по строежите, Магда се казваше, вдовица. Събрахме неволите си… Не беше лоша жена, но се разболя от рак. Преди да умре, помоли ме да се грижа за децата ѝ. Момче и момиче имаше. Не ги оставих нито гладни, нито голи да ходят, купувах им каквото и на моите. Сега ме уважават. Все отлагах тая работа с Евтим заради децата – нека пораснат още. Но ножът стоеше затъкнат на кръста ми. Прибрах се на село, като се пенсионирах. Поправих покрива на къщата, очистих двора… Имам апартамент в града, но го приписах на най-големия внук. Купих си едно магаре, за да има с какво да ора градината, и една коза. И други хора се върнаха да живеят на село, като се пенсионираха. Някои си направиха вили. Евтим – ето къде стърчи вилата му, най-високата от всички е тя. Нали беше началник, други му я строиха – що цимент, що мрамор отиде по нея! Гледам си аз козичката, ходя с магарето и каручката трева да накося, дръвца да натоваря. Ножът е все на кръста ми е! Чакам момента да го забия в гърдите на Евтим. Не беше лесно човек да се доближи до него – криеше се зад дуварите на вилата си. Мяркаше се от време на време из селото и се надявах да го срещна. На оня свят нямаше да съм спокоен, ако не му отмъстях! Започнах да го дебна: къде ходи, какво прави. Исках да се изправим ей така – един срещу друг двамата! Една вечер се затаих в тъмното зад едно дърво. Видях Евтим, че влиза в кръчмата и го чаках да излезе. Ножът беше в ръката ми. През деня ходих на гробищата, стоях дълго – гледах снимката на Зорка върху паметника и се заклех! Мина полунощ и ето го, Евтим, клатушка се по улицата. Дойде до дървото, поспря се малко и обърна гърба си, изчезва в тъмното. И сега се питам защо не го наръгах? Защото не можах да видя очите му ли?... Има тука едно място – Гърлата му викаме. Пропаст – дълбока и страшна... Като деца не ни даваха да ходим натам. Добитък никой не пуща да пасе наблизо. Огромна сила сякаш е разсякла земята… Брегът нагоре е обрасъл с акация и клек, а в ниското бучи река. Не дай Боже човек или животно да падне, не може да се измъкне. Един ден паса козата на поляната. Гледам да съм далече от това място – козата е лудо животно, ще посегне към някой ластар или клонка… Държа връвта, с която е вързана козата, гледам наоколо какво има и си мисля за живота. Какво остава от човека на тоя свят? Живял си, ходил си по тая земя и накрая… Балканът се издига насреща и цели стада облаци са се втурнали натам. Селото се вижда в ниското… Изведнъж чувам: „Помощ, помооощ!..“ Гласът идва откъм стръмното. Хукнах

28 натам и стискам връвта на козата. Гласът още по-ясно се чува. Гледам някакъв човек надвиснал над пропастта. С едната си ръка се държи за клоните, краката му са стъпили върху скалата. Отрони ли се скалата – и край! Вързах козата за един храст и се огледах. Какво да му дам на тоя да се хване, за да го издърпам? Сетих се за каиша на гащите си. Свалих го – ножът падна до краката ми. Подадох каиша и му викам: „Хващай се!“ Хвана се той за единия край – главата му не се вижда от клоните. Дърпам аз от другия край, колкото сили имам. Викам си дано оня не изпусне каиша. Показа се главата му от клоните. Видях лицето му и за малко да изтърва каиша. Евтим! Бяхме лице срещу и се гледахме. Ножът стоеше до краката ми… Не знам колко време мина, може минута да е било, може и повече. По едно време май посегнах да взема ножа... Подадох му ръката си. Той като че ли не смееше да я хване. Клонът, за който се държеше, се залюля, той погледна надолу, после към брега и се вкопчи в ръкава ми... Лицето му беше като на смъртник… Не го попитах как е увиснал над пропастта. Подхлъзнал ли се е? Отвързах козата и поех към село. Гледам как всичко край мене е нацъфтяло. Пчелите събират мед... Насреща се вижда върхът – облаците са се разпръснали и денят се усмихва. ... Старецът беше седнал на пейката до крайпътната чешма. Обикновен старец – облечен с дочено палто и панталон. На поляната наблизо пасеше магарето му… Заговорихме се с него и той ми разказа историята си.

СКИТНИКЪТ – Ще се запилееш и ти някъде – казваше ми често баба. От всичките си внуци тя обръщаше най-много внимание на мене. Прикоткваше ме в стаята си, галеше ме по лицето, рошеше черната ми неподстригана коса. Ръката ѝ, с тъмни набръчкани вени, лежеше на рамото ми и тя дълго се взираше в очите ми. Нещо си мислеше в този момент – виждах как устните ѝ мърдат, а бръчките върху челото ѝ оправяха сякаш пътеките си. После пъхваше в ръката ми я някой орех, я сушени сливи. Понякога ми даваше и стотинки, но ми поръчваше да не ходя при Анести Гърка да си купувам сладолед.

– Нали се виждаш какъв си. Ще се разболееш. Аз точно при Гърка отивах, след като вземех стотинките. Изяждах набързо сладоледа и отново се връщах в сладкарничката.

– Какво, още ли? – питаше ме Гърка. Разтварях шепата си, с което исках да покажа, че нямам повече стотинки. Но го молех да ми разкаже още нещо от това, което и друг път ми бе разказвал. Гърка беше пътувал много – обикалял бе държави, плавал беше с кораби по моретата... Прекарваше той кърпата по ламаринения тезгях, преместваше някоя чаша, след което, ако нямаше хора в сладкарницата, сядаше на някоя

29 маса до мене.

– Да се чукнем – отваряше лимонадените шишета, – аз черпя. Отпивахме от содата, аз мълчах, очаквайки Гърка да започне да разказва.

– За Червеното море чувал ли си? – тропваше той шишето на масата.

– Има ли такова?

– Че има ми... И аз се прехласвах в ония далечни простори. Риба меч ще видя, акула ще се преметне пред очите ми, някой кит ще изскочи от морските дълбини... Пристанища, каменни дворци, чудни градини, непознати градове – представях си всичко! Ако се случеше някоя жена да влезе и да поиска кибрит или кило захар, той ставаше да даде, като ми поръчваше: – Помни коя държава и кой град сме стигнали. Помнех и след като жената излезеше, той продължаваше разказа си. Накрая казваше: – Ха, за днеска стига. Друг път пак... Веднъж Гърка ми рече: – И ти ще си като баща си и дядо си. Все навън ще са очите ти. Баща си едва помнех. Снимката му стоеше на скрина: имаше високо чело и черна коса. Обичал да пътува – загинал по пътищата… А дядо? Той си беше като всички в селото. Ходеше на нивата – да оре, да жъне. Не обичаше много да приказва. А мене ме отбягваше някак. Колкото баба гледаше да ме приласкае, повечето скришом, толкова дядо странеше от мене. Виждах го – висок, сериозен – как слиза от каруцата, хвърля поводите в ръцете на чичо и се отправя към вкъщи. Понякога под бозовите му мустаци се явяваше усмивка, но само когато някой от братовчедите ми застанеше наблизо или се качеше на коленете му. И аз се страхувах от него – никога не беше ме нагълчавал с лошо или бе вдигал ръка да ме удари, погледът му ме сковаваше. При спорове с братовчедите ми баба някак неусетно вземаше моята страна, а дядо пак мълчеше, но по очите му разбирах, че не ме подкрепя. Имах цял куп братовчеди, събирахме се да играем в дядовия двор, който беше удобен за ритане топка или игра на чилик и всеки може да си представи какви разправии ставаха помежду ни. Често се налагаше дядо да се намесва в споровете ни. По празниците обаче на всички ни даваше еднакво пари да се почерпим. И на софрата не ме делеше. Чух веднъж баба и дядо да се разправят в стаята. Дядо каза: – Може да не е от моята кръв, но дете е, какво да правя. Не знаех за кого става дума – за някой от братовчедите ли? Но и Гърка започна да увърта, като го попитах защо и аз ще съм като дядо. Той от село не е излизал – само през войната. Бил пленник – казваше, че с конски вагони ги возели, но къде, в коя държава? Заради работа не му оставаше време да разказва. А може и да бе забравил, макар че преживяното трудно се забравя. Дядо беше от тия хора, чиито глави са запълнени с мисли за това какво ще бъде времето, хубави ли ще са нивите, дали няма да се появи болест по животните...

30 Баба беше друго нещо. Тя обичаше и да разказва, и да разпитва. Макар че едва сричаше, нашите читанки и учебници от начало докрай ги препрочиташе. Виждам я – сложила е очилата си, завързани с ластиче, разтворила е на коленете си учебника ми по история и пръстът ѝ ходи по редовете. „Значи това е станало, когато още не съм била родена“, учудва се тя. И продължава: „Я, че туй е било в годината, когато правихме къщата“. Най-много се впечатляваше баба, като четеше за държавите и континентите. „Пък аз си мислех, че Америка е в Долната земя“ – казваше тя. И обясняваше как ѝ се искало да види какво има там. Беше едра, силна жена. Яздеше кобилата, без да слага седлото – хващаше с ръка фустата си и, стъпила на някой камък, качваше се на гърба на кобилата. И сърцата беше – хващаше змиите, натискайки главите им с чаталче. Змията се увиваше около пръчката, съскаше, а баба хич не я беше страх. И друг случай съм запомнил: братовчедът ми Венко се покатерил на самия връх на Зъбера и увиснал от скалата. Баба случайно се връщала от бостана – хвърлила мотиката и се затичала към стръмното. Едва ѝ останал дъх, докато се изкачи на върха. Провесила се по корем и издърпала момчето. Как е успяла? Страшно беше дори да погледнеш в пропастта... Мисля си също, че като млада баба е била голяма красавица. Виждал съм нейна снимка, правена на някакъв сбор. Лицето ѝ – както са изрисувани иконите. Баба една вечер ме извика в стаята при себе си и ми разказа всичко (бях вече голям, досещах се и аз, че има нещо, което трябва да знам!).

– Нека ти е известно – рече тя – и най-добре от мен да го чуеш. Пък дано разбереш… Било по жътва. Баба печала хляб в пещта. Всички били на нивата, само тя – младата невеста – останала в село да омеси и опече хляба. Опалила пещта, метнала вътре хляба. След час отворила капака и започнала да вади горещите самуни. По едно време, както била забързана и сгорещена (трябвало и да сготви, и да занесе обяд на жътварите), усетила, че има някой зад гърба ѝ. Помислила, че е кучето – все се увъртало край пещта, като печели хляба. Канела се да го изрита – да не се мотае в краката ѝ. Обърнала се и видяла, че някакъв човек стои зад гърба ѝ. На просяк ѝ заприличал – с някакво оръфано палто бил, нямал дори риза. Лицето му било необръснато, но се виждало, че е млад човек. Баба му отчупила голям краешник от топлия хляб, мъжът го взел и седнал под сянката на крушата да яде. Тя продължила да си гледа работата. Мъжът я следял с поглед от сянката. Баба малко се поуплашила – особен ѝ се сторил този. Казала му да си ходи, дала му е хляб... Мъжът се измъкнал изпод крушата и тръгнал през двора. Вървял с бавна, ленива стъпка. Спрял се до вратнята, наместил шапката на главата си – едно сплъстено, цялото на дупки бомбе – и тръгнал по улицата. Баба почти забравила за непознатия. Но като отивала към нивата, видяла го да седи в сянката на акациите край пътя. Тя бързала и само погледнала към

31 него. Той ѝ махнал с ръка да спре. Попитал я може ли да се намери някаква работа в селото.

– Работа колкото щеш – казала баба, – трябват хора за жътвата. Непознатият уж се интересувал има ли работа, а не се помръднал от сянката. Баба си заминала по пътя. На другия ден мъжът отново се появил. Бил със същото палто и със скъсаното бомбе на главата. Отворил вратнята и влязъл в двора. Поискал нещо за ядене, тя му наляла паница с мътеница, дала му хляб. Забелязала как бързо дроби хапките и лапа с дървената лъжица. По палтото му имало сламки – помислила си, че в някоя копа сено е спал през нощта.

– Нали уж търсеше работа? – попитала тя.

– Търсех – отвърнал той, – ама не умея да жъна.

– Какво умееш? Мъжът вдигнал рамене. Казал, че е роден в едно село в планината. Там не сеели жито. Мъжете можели да коват от желязо разни неща, да правят от дърво всичко – корита, чутори, гаванки... Някои ходели да търсят работа в други държави.

– Ти също ли си тръгнал нанякъде? – попитала го баба. Мъжът замълчал.

– Как ти е името? – продължила да го разпитва тя.

– Вельо ми казват. Вельо продължил да се навърта в селото. Спял в купите, хранел се с това, което му дадат хората. По къщите били повече стари хора, само някоя невеста, като баба, оставала да омеси хляба и да сготви за обяд, после и тя отивала на нивата. А Вельо се чудел какво да прави. На една старица заковал портата, другаде го накарали да поправи кочината. За паница манджа и комат хляб работел. Вечер се присламчвал към черпещите се в кръчмата, но пиенето не му допадало, търсел повече приказки. Само веднъж се напил и започнал да се хвали, че ако рече, може да спечели пари. И спечели ли, ще си купи кон. С този кон ще обиколи света.

– Светът е голям, трудно може да се обиколи – дразнели го мъжете.

– Може – упорствал той. Вельо наистина спечелил пари. Хванал се да работи на кариерата. Тъкмо я разкрили – правели голямото шосе и трябвали камъни... Появил се пак в селото. Бил избръснат и издокаран с нови дрехи: палто, бяла риза… Баба – Марина ѝ е името – връщала се от чешмата сред селото. Вървяла с пълните менци на рамо. Той застанал отпреде ѝ. Тя се смутила и понечила да се отдръпне от пътя, но ръката му хванала кобилицата.

– Ще ми дадеш ли да пия вода? – рекъл ѝ и зъбите му блеснали.

– Ей я чешмата, иди и пий! – ядосала се баба и дръпнала кобилицата. Познала го – той бил, Вельо, просякът... Забелязала, че хорски очи я гледат, направила крачка встрани и заобиколила мъжа. Изплискала половината менци. Тръгнала си към вкъщи, но усещала, че лицето ѝ гори и тялото ѝ трепери. През целия ден не могла да се успокои – все Вельо бил пред очите ѝ. Той дълго време още се виждал да се мярка из селото. Привардвал Марина,

32 като се връщала от чешмата, покрай вратнята минавал... Тя не му обръщала внимание, страхувала се какво ще кажат хората! А и дядо бил строг, ако разберял, че я задява... Дядо го взели запас. Баба останала да се оправя сама с три малки деца, с кърска, и селска работа… Отишла веднъж на нивата да оре. Заесенявало се, но било топло, хубаво време. Вървяла тя след плуга, стъпвала по влажната дъхава земя. Браздите ѝ били равни и прави. В долния край на нивата имало една трънкосливка, там едно птиче през цялото време се обаждало. Душата ѝ започнала да се отпуща – тъй хубаво пеело птичето! Била по ръкави, гологлава… Като дошло пладне, седнала под трънкосливката. Отворила торбата, хапнала надве-натри и полегнала да си почине. Само кръста си завила с едно кожухче, краката и ръцете ѝ били открити. Задрямала и в един момент усетила, че някой я милва по главата.

– Маринке, Маринке... – чула мъжки глас да шепне името ѝ. Помислила, че дядо се е върнал. Не бързала да отвори очите си. Хубаво ѝ било да усеща как я милват. Мъжът се навел към лицето ѝ, лъхнало ѝ на тютюн. И се сепнала: дядо не пушел! Изправила се бързо и загърнала пазвата си. Надвесен над нея, стоял Вельо. Баба опитала седешком да се измъкне, но мъжът я стегнал в прегръдката си... След това двамата лежали под трънкосливката. Вельо ѝ разказвал за коня, който щял да купи, за пътя, който искал да извърви. Дълъг път – през много земи и непознати места да мине...

– Ела с мен – рекъл ѝ той. – Ще се качим на конете и ще обиколим света... Марина се засмяла. Как ще остави децата и къщата си! Но хубаво ѝ било да го слуша какво ѝ говори. Казал ѝ, че има пълна торба с книги. И какви работи пишело в тях! Човек като ги четял, все едно се пренасял в някакъв друг свят. Имало и една книга, дето пишело как се стига до Другата земя.

– Другата земя не е ли под нас? – запитала баба. Мъжът започнал да обяснява как се стига до там. Много трябвало да се пътува. Но имало хора, които стигали… Вельо останал до пролетта в селото – намерил си една стаичка за живеене. Моята баба Марина скришом ходела там. Като не можела да види света, да чуела Вельо какво ѝ говори. Той ѝ четял и от книгите си. А тя, да можела винаги така да лежи на одъра и той да ѝ чете! Към снежни върхове се виждала да се изкачва, из далечните пустини бродела. В някой момент сякаш ха да се съгласи да тръгне с Вельо. Забравяла, че къща има, деца… Мислела си цял живот такава ли ще е орисията ѝ – като мравка, да търчи насам-натам. Искало ѝ се светът да се разтвори пред нея и да види какво има в него. Скришно и по тъмното ходела при Вельо – през градините, прескачайки слегнатите плетища, но хората в селото започнали да говорят. Най-напред я емнала сестра ѝ – попитала я къде ходи нощем през градините.

33 – Ми едно теленце имаме, все се отвързва – оправдала се тя.

– Ти гледай някое друго теленце да не се появи – казала сестра ѝ. Истината излязла накрая – три руси деца и това с черната коса... Дядо бил строг човек, но имал опрощаваща душа. Е, не минало лесно – много нощи баба плакала. И от хорските думи не можела да си отърве. Минало много време, докато дядо се примири. Но нощем и той все пъшкал. Накрая махнал с ръка… Баща ми в игрите, във всичко се отличавал от другите деца. Растял черен, като опърлена пръчка. Буен, непокорен… Разправят, че и аз съм приличал на него. Ти си като дядо си, казваше баба. Нали те гледам – косата ти и тая трапчинка на брадата ти... Но дано не се затриеш и ти някъде по пътищата. Той, Вельо, тръгна – кон си купи, и всичко. Цял живот съм чакала да се обади. Вечер, като заспя, и чувам да ми шепне: „Маринке, Маринке...“ Не съм затваряла за никого вратата на къщата си. И все съм си мислила – ако е жив някъде? На този свят повече не се видяхме – има ли горе друг свят! Мисля си и аз – синът ми или неговият син, все някой ще иска да види света...

34

НИКИ КОМЕДВЕНСКА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЩУРЕЦ

Какво работя и по колко ям, какъв тютюнец под небето пуша, с кого замръквам вечер тук и там… От питане дошло ми е до гуша! Ех, ако бях изпечен бюрократ и носех гордо празната си чанта, как щеше да се радва този свят на всичките ми певчески таланти! А аз живея четири за пет, запрягам здраво музите в хомота и тъй ора куплет подир куплет... Професия ли? Нищо не работя! Добре поне, че някой божи раб, със песните ми близал люти рани, подхвърля две пари – за сол и хляб, та гладното си гърло да нахраня. Но все едно, аз пак ще съм честит – без пукнат лев, без топло одеяло. Не искам слава. Дайте ми кибрит! Щом спра да пея, сам ще се запаля!

35 ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

Като змей от Балкана, небето превзел изведнъж, всички огнени облаци още със залеза хвана и вилня из полето, и удря коравият дъжд, а земята осъмна подбита и цялата в рани. Беше ден на мълчание. Толкова много боля, че и хора, и гарвани плакаха скръбно и нямо. Помня как вместо вино със своя кръв дядо преля и потъна във белега тъмният гняв на баща ми. После мама запя, а след нея и други жени залюляха скръбта и я скриха дълбоко в сърцата, между своите грешки и всички библейски вини – да ѝ бъде по-леко след тежкия дъжд на земята. И поела пръстта всяка капка човешка любов, сви от кости и корени светлозелено начало. А животът възкръсна така преосмислен и нов, че почти не личеше къде и защо бе боляло. Оттогава изминаха толкова много лета... Разплатиха се с времето дядо и мама, и тате. Пи земята по глътка на всеки един от кръвта и със песен догоре душата на всеки изпрати. А сега с моя брат като чужди по нея вървим, оглушали за болките, слепи за топлите длани, и я мерим на педи, и стръвно с очи я делим – две на две за живота... И две върху две за смъртта ни.

36 БАЛАДА ЗА КРИВОТО ДРЪВЧЕ

Така си расна цял живот – накриво, като обратен знак, като зверче. И днес, за да е равно и красиво, дойде Човекът да го отсече. Дойде уверен с тежката си брадва, че този свят е тъй несъвършен и даже и насила, трябва, трябва! да бъде към тревата подравнен. Отекна удар в битието глухо, изви се към небето тъжен стон и кривото дръвче самотно рухна по силата на строгия закон. Земята пак е равна и смирена... Но зная аз, че в нечия следа расте прекрасно неопитомена една извънчовешка свобода. Макар че някой все ще я извива, защото този свят не е разбрал, че туй, което в ниското е криво, отгоре е красив диагонал.

37 ЗАЩО Е ТЪЖНА ЕСЕНТА

Едва ли ще забравя тази есен – сновяха шепа мравки като луди и влачеха към процепа си тесен една небесносиня пеперуда. Животът ѝ, за този свят излишен, за долния бе пиршество богато. Но аз видях, че тялото ѝ диша с последните остатъци от лято. Видях крилото, тръгнало нагоре да полети, преди да стане късно. А след това земята се отвори... ... и мравките видях да го разкъсват. Не падна нощ. Ала и ден не стана. Валеше дъжд в кръга на полуздрача. И от солта по голите ми длани разбрах, че есента безсилнo плаче. Запомних я с жестоката гощавка, с тъгата без илюзии за чудо. А в шепата ѝ – куп човеко-мравки след есенния лов на пеперуди.

38 МЕСИЯ

Чакахме го повече от дъжд посред най-убийствената жега. Молехме се в черкви неведнъж, бели свещи палехме за Него. И дойде – един самотник гол, кротко заговори за доброто... Нямаше ни светъл ореол, нито даже белег на челото. „А сега какво?“ Жесток въпрос!... Седнахме до Него да се чудим: е ли всъщност истински Христос, или е обществена заблуда? Гледахме го повече от час как ни се усмихва, мил и кротък... После дружно викнахме на глас: – Господи, аман от идиоти! Българска сватба Тъпани, тъпани! Крачи женихът начело. Сватба е. Страшно е. Сбира се цялото село. Пукат се гайдите, тъжна е булката в бяло. Псуват мъжете, жените кълнат на умряло. Котки и кучета в тъмните ъгли се крият. Сватба е, казват ни. А пък гъдулките вият. Тропат сватбарите, блъскат се зли и неверни. Попът е в църквата. Попът е целият в черно. Моя Българийо, влизаш от клетка във клетка. Пак те продадоха, пак те венчават по сметка. Плачеш под булото. Храмът е пълен със кости. Твойте търговчета нямат ли срама от Господ! „Имат! Простете им!“ – всичко пред Бога отричаш. Ти си ги раждала. Ти и сега ги обичаш. Пийте до пръсване! Ад и небе да се кърти! Вият гъдулките. Мама се жени посмъртно.

39 БЕЗ ДИАГНОЗА

Изведнъж полудяхме – жестоко и страшно, като в някакъв сън, като в черен кошмар... И поехме надолу със хълбоци прашни – триста луди души подир лудия цар. Беше кукова есен след куково лято... Царят пееше химни от своя престол. Ние всички крещяхме ведно като братя, че светът е нормален, щом царят е гол. А когато нощта срещу нас се оплези и потръпнахме тънко от глад и от студ, от съседната лудница кротко излезе един много усмихнат и истински луд. Той навярно ни чувстваше толкова близки – като братя по дух, преоткрили света, тръгна смело към нас в усмирителна ризка и във общия хор със възторг закрещя. Падна кукова зима след кукова есен... Ние все тъй се блъскахме – брат срещу брат. Само лудият не издържа... И се обеси – прекалено нормален за нашия свят.

40 ГРАДСКА ПИЕСА ЗА ДВАМА

Под къдравия смях на шадравана, с пригладена пола надве-натри, тя крачи като чисто бяла врана, по-луда от Офелия дори. До нея с омърлушено балтонче – ужасно влюбен, непростимо стар, подскача непохватно като конче един Ромео, истински клошар. И ги препъва всяко тротоарче като опърлен в жегата картоф. Градът сумти нацупено, макар че те също имат право на любов. Вървя и аз до тях с походка сива под шапката на цветния им ден. И знам, че тази лудост им отива тъй, както би отивала на мен. Къде си, мое щастие, къде си да видиш как с класически обрат героите от мъртвите пиеси превръщат в сцена този скучен град. И как от пропастта на битието с две шепи обич, с три целувки цвят дълбаят тънка стълба по небето към някой слънчев, по-нормален свят. Просто е На мен ми стигат простите неща, които Бог на пътя ми е сложил – паница леща, изворна вода и топла длан в студеното ми ложе. Да ме посреща всяка пролет с цвят, да стъпвам боса върху орна нива... Не искам чудесата ти, о, свят – на мен и простотата ми отива.

41 Додето има в къщата ми жар и на гърба си нося топла риза, не ми е нужен пътят за Дакар, ни Лувъра, ни кулата на Пиза. Нали за първи път проплакваш гол и в балдахин, и в сламена постеля... А след това е просто – хляб и сол... И жив човек до теб – да ги споделяш... МОЯТ ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

Две чорапчета бели, очи като циганско лято – мойто кученце черно и първият детски приятел... Как беснеехме само на двора пред старата къща: две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен. После – апартамент. И си стегнахме всички багажа – няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже... И баща ми го даде на някой – две чорапчета бели и очи като есен... в очакване времето спрели. Аз забравих веднага за моето мъничко куче. Бързах в този живот, бързах целия свят да науча. А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам...“ И един ден, не помня, навярно година по-късно, черна топка космата на пътя във мене се блъсна... Две чорапчета бели и топли очи... като лято – мойто куче добро! Моят най-добър първи приятел. По ръката ме близна с езиче и лапа протегна. И ме стегна жестоко отляво. От обич ме стегна... Моят първи приятел отдавна се скита из рая... Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная – ако Бог ме попита: „Дете, на обичане кой те научи?“, ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!

42

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ ШЕСТ ЛЮБОВНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НАЙ-ТЪЖНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

Какво направихме ние с теб? Направихме си разстояния – между пръстите, между бръчките, между устните и между снега. И между двете ябълки на върха на дървото, които стоят ненабрани, и между обеците ти, които като шипки бодат. Направихме си разстояния от улици и реки и разстояния от безсилие. И си направихме оправдания, и невидимост, и кръвоизливи в окото, и лед. Нищо друго не си направихме, а трябваше да си направим нещо малко – общ джоб, обща чаша или две семки общ слънчоглед. Или трябваше да си направим невидими думи като обичам те, защото не знам защо и още невидими думи – като мрак, като затворени очи и като беззвучие, и да си направим невидима супа и невидим хляб, и невидимо легло. Какво направихме ние с теб?

43 Не направихме нищо освен продължителни аритмии и продължителни дъждове, освен аритмии и дъждове, които не значат нищо, щом оживяхме и щом очите ни си имат отделно небе. Една закуска не си направихме на облаците или една вечеря, или едно скачане от масата с парашут. Какво направихме с теб – направихме си вчера и си направихме някога – най-тъжният на света маршрут. И си направихме една далечна пощенска кутия – от гълъби и листа, от пропасти и пътеки. Какво направихме ние с теб? – Счупихме ние и сега ние с теб сме две камъчета – далеко, далеко… Две камъчета сме ние, нищо повече – две камъчета. И се търкаляме по склона, и се търкаляме – търкул-търкул... И какво, че се чува, когато мълчим, какво, че се чува, щом аз твоето камъче как се търкаля по склона не съм го чул?

44 ОБАДИ МИ СЕ!

Обади ми се незабавно и тъжно! Обади ми се с думи, които не помниш, че знаеш! Подреди ги така, че да чувам как дишаш от страх и мълчиш, и долиташ при думите. Подреди ги така, че да бъдат като ябълки обли, като шипки червени, като охлюви влажни и сребърни, като свраки навсякъде, като тъмни бръшляни и внезапни води, като дълги ливади от билки и отровни понятия. Обади ми се незабавно и тъжно! И недей да подреждаш словореда си никак, освен може би само така – да те чувам.

45 ЛЮБОВЕН РАЗГОВОР

Слушам гласа ти по телефона – облечен е с твоята рокля. И чувам как обеците ти потракват в слушалката, и чувам как сандалите ти ходят край океана, и ме е страх, че гласът ти ще падне и ще се измокри. Не е важно какво ми говориш – важно е, че те чувам, че гласът ти се е оженил за мен и ме обича. Обаждай ми се от края на света или от другата стая и не ми казвай нищо друго, освен че ме обичаш. Обаждай ми се, макар че телефонът прилича на дявол – дявол, който непрестанно шушне в ушите. Обади ми се пак и ми кажи, че си забравила да ми кажеш, че ме обичаш колкото ябълка. И още повече ме обичаш. Търкулни си гласа към мен и си съблечи роклята. Набери ми ябълки, после ми постели леглото. И ми се обаждай от един сантиметър до мене и от космоса, който се е протегнал в леглото. Обаждай ми се по стиховете, които пиша от любов, по разписанието на гарите и по луната. И си купи нов телефон, и си купи още по-нов телефон, който чува какво говори тревата. И не слушай какво се говори за нас – слушай как ти мълча, когато не си говорим. Обаждай ми се, както врабче на зеления храст и както хора, които не спират да си говорят. И ако обеците ти спрат да потропват в слушалката, аз ще зная, че вече си без обеци. И ще чуя как океанът се плиска в спалнята и ти ходиш по пясъка, и на двамата не ни се спи.

46 ЛЮБОВ

Гледам гугутката, която се навежда и прави поклони – покланя се гугутката, сякаш вади от земята вода. От любов се покланя… А след малко в най-високите клони се люлее и люлее, сякаш и от въздуха вади вода. Тази гугутка е влюбена, влюбена – като птица, и като дервиш около себе си се върти. И се върти, и гукането ѝ нещо повече от гукане изрича, и се върти земята, и гукането се върти. Как не ѝ се завива свят? Завива ѝ се, разбира се, но това е любов и всичко наоколо шурти и шурти – шуртят дървото и слънцето, и камъчетата, и реката, която слиза от гърба на планината и пеша си върви. Затова гугутката не мисли за нищо, освен за въртенето. Освен за ослепителната, възхитителната и отнасяща светлина. И се покланя тя, и лумва, и никъде го няма времето, и във въздуха се полюшват две-три перца. Ако спра дотук, ще са само перцата и вихърът, и светлината, която се облизва и присвива очи. А трябва да ви кажа, че гугутките бяха две и с листа се покриха, но в слънчевия следобед това почти не личи.

47 ЛЮБОВНО ЛЯТО

Замириса на жега, на магарешко хълцане и сенокос, на търкулнати джанки, на камъчета, на ябълки новородени. И замириса на един-единствен въпрос: защо лятото мирише на тебе и мене? Ти миришеш на събуждане и на точно това – на гънките по чаршафа, на влагата в двора, и миришеш на премигване, на разчорлена коса и на отсъствие на абсолютно всякакви хора. Ти си плискаш очите със зеленина и очите ти виждат, че утрото е хладно. И миришеш на толкова тишина, че тишината мирише на двама. В тишината, разбира се, скача петел и марширува под звуците на петльови маршове. Аз те гледам и в бурените съм се заплел, защото и бурените миришат на твоята сънена кожа. Защото тревата дъхне на косена трева, аз лежа по очи и не мога дума да кажа. Лято е и слънцето ми напича гърба, и мирише на река, на потна любов и на влага. И мирише на едно-единствено нещо – на нас – на нашите мишници и пръсти, на страховете ни. И мирише на бълбукане в дъното на нашия глас и на гръмотевиците и дъждовете. И мирише на отмаляване, на изчезване, на вик, на пляскане на гълъби, които се любят, на слънчогледи, на лавандула и ечемик. И мирише на гъби – на две окъпани гъби. Колко много ухания и трепети, и миризми, и какво лято – колкото хиляди димящи жълтъци. И на дъното на лятото – аз и ти, и жегата, и магарето, което хълца.

48 ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН

Ожени се за мен, ожени се! Развържи ми връзките на обувките и бавно се ожени за мене пак! И ми подари една песъчинка, едно охлювче и едно мънисто, и ми подари сърдечен удар на лампата и мрак! Ожени се за моите слабости и за силите ми случайни, и за невидимите ми думи се ожени. И ми подари цвят от липа и захар, и чайник, и главоболие, и болест, и лекарства ми подари! Направи ми здрачаване от угаснали кибритени клечки и разсъмване от разрязани портокали ми направи! Направи ми дете, не по-голямо от лешник, и ми направи жена от всичките други жени. И се ожени за мен – непременно и бързо, и без да разпитваш дали е правилно, или не. Гледай – отвсякъде идват и бучат, и скачат бързеи, и скачат косите ти, и стигат самото небе. И ако изчакаме секунда или половин секунда, или прашинка, и ти не се ожениш за мене сега, аз ще отплувам на една риба и на едно листо и след години ще се върна, натоварен с коприна, с метафори и с тъга. Ще се върна натоварен само с твоето име и ще питам къде е леглото ми и къде си ти. Ожени се за мене пак, ожени се за моето време и ми развържи връзките на обувките, защото така ми се спи.

49

ЯВОР ЦАНЕВ ПЛЯЧКА Разказ

Прибра се уморен и скапан. Натрапчивата мисъл, че ако животът му е пейзаж, то в неговото небе се въртят лешояди, не го напускаше. Може би трябваше най-накрая да се захване и да нарисува картината, за да се отърве от образа. Всички останали платна, които опитваше да продаде на площада, бяха в светли и бодри тонове, смяташе, че това е по-подходящо за подарък, а повечето хора затова купуваха картините му. Струваше му се нелепо да подариш картина, която не си нарисувал ти, но пък от друга страна, не всеки е художник. Тогава се загнездваха други въпроси в главата му – щом харесваш картината, защо не я купиш за себе си и съответно, ако не я харесваш чак толкова, защо я купуваш за подарък? Отключи вратата на мансардата, която му служеше едновременно за ателие и жилище. Беше просмукана с миризмата на бои, терпентин и всякакви други по-слабо усещащи се аромати от материалите, с които работеше. Това по особен начин му харесваше и се бе превърнало в символ на дома. Редките му посетители почти винаги го питаха как спи на тази миризма и дали не е вредно, но той само махваше с ръка и не се впускаше да обяснява. Нямаше как друг човек да те разбере. Когато те боли глава, само ти знаеш колко точно те боли, когато ти е тежко на душата, само ти знаеш как точно те притиска товарът. Единственият начин да се изрази близо до истината едно усещане според него бе чрез изкуството. Да, но мрачните картини не се продават добре, особено за подарък, и това го караше да рисува пейзажи с романтични залези, женски тела с неясни послания, препускащи коне, кораби и всякакви подобни клишета. Понякога продаваше някоя картина, но това не отдалечаваше лешоядите и те продължаваха да се вият в небесата му. Постави внимателно на пода картините, които не беше продал, подпря другият им край на стената и ги заряза, както бяха наметнати с парцаливото платнище. Днес бе продал две, което бе само по себе си малко чудо. Залези. Защото хората харесват залезите? Толкова ли са уморени всички? Нещо изкряка и той извърна рязко глава към прозорчето. Небето навън синееше, нощта бе светла и звездна. Приближи и надникна през стъклото. Очакваше да види някоя птица, кацнала на покрива, но керемидите бяха пусти. Постоя така няколко секунди, после реши да си ляга и се запъти към дивана. Това беше другото, за което все го питаха – не е ли неудобно да спи там? Как да им обясни, че животът не е създаден, за да ти е удобно. Не можеш да летиш, не можеш да живееш под водата, периодично страдаш от всякакви болести и емоции, съществуват сума ти езици, а хората пак не могат да се разберат, без да воюват. Какво да отговориш на един ненужен въпрос за удобството на дивана? Нищо. Усмихваш се и толкова. Да го разбират както искат.

50 Отново същото изкряскване, съпроводено от плясък на криле. Извърна се, но реши, че няма да поглежда втори път. Да си пляскат там и да си грачат колкото искат. Той е уморен и скапан. Годините се бяха изплъзнали или той се бе изплъзнал от тях и бе останал на площада, където заедно със съучениците си от класа по живопис продаваха първите си картини, за да съберат пари за почивка. Всички се бяха запилели по света, на площада бе останал само той, клечащ пред еднообразните залези и глупави вази, препускащи коне и красавици във воали. Нищо чудно, че вече е привлякъл лешоядите и те се въртят в небесата му. Нещо отдавна бе умряло в него и като се замисли, проскубаните птици дори бяха закъснели... Живецът му го нямаше, онова тайничко пламъче, което го караше едно време да рисува по три дни, без да спи, да изхвърля бесен платното и да започва отначало, за да може да изрази напълно това, което го движи. Настани се на дивана и метна върху себе си тънкото одеяло. Сви се леко, за да се побере, понамести се и затвори очи. Чу плясъка на криле някъде отвън, стори му се, че потракват и клюнове. Какво му пукаше за птиците на покрива, като онези вътре в него се рееха и ставаха все повече... Извърна се по гръб и се загледа в надвисналото небе. Нямаше облаци, само тънки ивици с едва забележим огнен оттенък. Все едно бе минал самолет, или по-точно няколко самолета, и следата им не се бе разнесла напълно. Лешоядите кръжаха бавно и спокойно. Изглежда за тях нямаше никакво съмнение какъв ще е изходът. Тях вероятно въобще не ги интересуваше какво ще стане със завитите в прокъсаното платно картини, беше им безразлично дали някой ще се зачуди къде е художникът, който от години продава на площада. Или след колко дни ще дойде някой да го потърси в невзрачната му мансарда... Чакаха го да се отпусне. Да задреме и да заспи. За да се снишат и да го наобиколят, когато вече не му останат никакви сили, никакво желание да живее, да рисува и продава картините, които сам не харесва, да осъзнае, че е мъртъв отдавна и че е въпрос на време да изгуби желание да се събужда и да съществува в този свят, в който можеш да изразиш себе си само с изкуството, а в теб от години не е останало нищо от него. Краката им бяха със закривени нокти и пристъпяха предпазливо. Протягаха проскубани шии и можеше да надуши вонята на мърша. Не помръдваше. Все още можеше, но нямаше никакво желание да го прави. Защо да мърда? Да ги стресне? Да ги прогони? До следващата вечер, когато пак ще се завъртят и ще го наблюдават от високото? Какъв е смисълът? Едната птица протегна врат и го побутна с клюна по лицето. Той не помръдна. Беше се замислил за това, че цял живот е рисувал фалшиви позитивни конфекции, докато в мислите му се е насъбирал мрак. Познаваше толкова видове мрак. Палитрата му бе пълна с нюансите му. Та той владееше мрака! Птицата беше доста едра, пристъпи по-близо към него, протегна пак клюна си и го клъвна. В мислите му това нанесе една дълга черта от край до край на платното. Втора птица приближи и го клъвна. Кратко и силно, може би дори малко злобно. Това накара образите да заиграят и четката да заподскача от палитрата към платното, от болката към мрака, от умората на безсмисленото

51 ежедневие към освобождаващия безкрай на пейзажа. Други лешояди приближиха, окуражени от това, че плячката не реагира, и всеки от тях задърпа своя къс, който смяташе, че му се полага. Ръцете и босите му крака се отрупаха с рани, а това накара четката да заподскача и да нанася още мрак върху картината. Настана блъсканица. Едрите, вонящи на мърша, тела на птиците се бутаха и всяка от тях искаше да клъвне, за да нанесе нов, по-вълнуващ щрих. Цялата болка от безсмисленото съществуване, от непоносимото осъзнаване на агонията, всичката мачкаща чернота на ежедневието се изля от палитрата и избликна в пейзажа, в който човекът лежеше неподвижен, втренчил невиждащ поглед във висините, там, където лешоядите кръжаха и го очакваха. Седмици по-късно, когато разбиха вратата, в мансардата нахлу сравнително свеж въздух, но нито той, нито миризмата на бои и терпентин успяха да скрият вонята на разложение и смърт. Не намериха художника, а само останки от него и одеялото, метнато върху статива. Целият под бе в засъхнала кръв и пера, картините му бяха всичките с разкъсани платна. Само последната – тази, рисувана върху одеялото – бе цяла. На нея с невиждана досега техника бе изобразен изключително мрачен пейзаж.

52

ПЕТЪР АПОСТОЛОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

НОЙ

Тук капка дъжд не капва от години. Къде е твоят рай и твоят Бог. Огледай се, наоколо пустиня, а ти се готвиш за потоп. Какво! Света ли ще спасяваш? Спасители сега под път, над път. Сидон и Тир с могъщата си флота не могат ли без теб да го спасят. Виж Бабел със високите си кули, Урарту виж, там път в небето правят днес. Парите, те са господ на земята. Какво достойнство и каква ти чест. Да беше поживял поне, глупако. В Содом, в Гомор животът си тече. Плътта е божеството в тъмнината, а удоволствието е море. От времето не можеш да избягаш.

53 Достойна старост –

старостта с пари. Забогатял си, виждам, със сребро в брадата. С талаш и трици с дървени трески. Сина си виж – та той те мрази. Попита ли поне веднъж. Защо жена ти не излиза на пазара. Жената на побъркания мъж. Къде си тръгнал, земен червей, парцал ненужен, жалък роб. С ковчега ли?! Та с него ще доплаваш единствено до своя гроб. Изпусна чука, после се разплака. Бе сух и слаб човек от плът и кръв. Над него вече грееше дъгата. И заваля... Дъждът.

54 МИЛИ МОИ ПРЕКРАСНИ ПРЕСТЪПНИЦИ

Мили мои

прекрасни престъпници, не прекрачвайте в другия кадър. Виждам вече кръвта по асфалта, снайперистът в отсрещната сграда. Виждам как изумително пъстър този свят ще се пръсне на части. И ще плачат добрите апостоли със плача за Христовите страсти. Просто спрете. Ни крачка нататък. Тази скрита война не е ваша. Аз съм там на площада пред храма. Жадно пия горчивата чаша. Моят ред е да скъсам сценария. До един да разстрелям статистите. Това жалко килимче на славата със замах да запратя във нищото. Да съм вече самотен и праведен. Да съм чист и безкрайно спокоен. Да целуна задъхано Зимата. И да кажа на лятото: Сбогом!

55 Само спрете сега да си взема глътка вино и цвете за мрака. Една малка и синя звездица дълго-дълги години ме чака. И се моля

в студеното кино. Бавно пъпли в очите ми влагата. Мили мои прекрасни престъпници, не прекрачвайте в другия кадър.

56

АЗ ВИЖДАМ

И всеки път, отваряйки очи, аз виждам, виждам, виждам, виждам... Аз виждам, тишината как мълчи, но и мълчание, което казва всичко. Аз виждам ледения океан, студа... И тялото човешко... в изнемога. Но виждам как в безкрайно бялото човекът разговаря с Бога. Аз виждам и дъждовната гора... Но също влагата и корена как гние. Аз виждам и пустинния пейзаж... Но виждам цвете във средата на пустинята. Аз виждам седмата страна... на уж тристранната монета. Между живота и смъртта сега съзирам нещо трето. И пасторалните поля, и кравата, как суче от телето. Аз виждам във мъдреца глупостта и мъдростта в очите на детето.

57 Аз виждам сухата река, но виждам и водата как приижда. И долната безсмислена лъжа. Аз виждам Истината. Но и тя ме вижда. Разбира се, че спя. Но в моя сън огромният прекрасен свят се движи И нощем, със затворени очи аз виждам, виждам, виждам, виждам... Осъдиха палача.Отсякоха главата му на градския площад. Благодарим ти Боже – цвилеше тълпата. Бе умен, но жесток. Изискан, но злорад.

– Благодарим ти. Ето ни. Прекрасни сме. Окъпани в кръвта му, но разкаяни. Дойде мигът. Криле ни никнат, Господи. След ден, след два ще бъдем вече ангели. И виж лицата ни и слънцето, и силата ни как разсича здрача. Погледна Бог. И Бог видя. И Бог заплака. Над децата на палача.

58 КОГАТО САМ СИ КОМАНДИР И АРМИЯ

Когато сам си командир и армия, лицето вплита зимата във снежната мозайка. И те оставят земните родители, и Богородица е вече твоя майка. Когато сам си командир и армия, ти вече си изправен до стената. И цялата Вселена гледа в тебе, но гледат жадно право в теб дулата. Когато сам си командир и армия, не стига времето да се прекръстиш. А носят старчетата съчките за кладата със сухи кокалести дълги пръсти. Когато сам си командир и армия смъртта е вече твоя годеница. Последното, единствено момиче. Убийцата, която те обича. И само Юда кански вие в гроба. Горят го адски адските окови. Защото, ако не възкръснеш, то ти ще се родиш отново. Когато сам си командир и Армия...

59

Ставрофорен иконом ДОНЧО АТАНАСОВ РАЗМИШЛЕНИЯ С ДНЕШНА ДАТА

ГЛОБАЛИЗМЪТ И ПРАВОСЛАВНАТА КУЛТУРА Стремежът към единство на човечеството датира от хиляди години. Библейският разказ за вавилонското стълпотворение и последвалото появяване на различни езици свидетелства за трагично разделение. И може би от този момент, когато се появяват бариерите за общуване, се заражда голямото желание за възстановяване на загубеното единство. Каква ирония! Обединени в една цел – да построят нещо ново и голямо, от което резултатът е падение и разделение. Днес безспорно живеем в много интересно време, изпълнено отново с надежди за обединение и за създаване на нов световен ред. През 20-и век, след победата над националфашизма и разрушаването на комунизма, ставаме свидетели на ново универсално движение, носещо всичко онова, което се е извършвало в рамките на евроамериканската цивилизация, особено от времето на Реформацията до днес. Все по-често се говори за глобализация, като в това понятие се влагат различни значения – предимно икономически, но също политически и културни. Идеята за глобализма стъпва върху основата на западната демокрация, правата на човека, върху стремглаво развиващата се икономика и технология и по този начин се създава и оформя нов световен порядък, уникален в историята на света. Мнозина виждат в глобализацията положителен процес, а не са малко и другите, за които тя носи заплаха. Интересите и амбициите за световно доминиране чрез икономическа и военна свръхмощ на някои неоимпериалистически сили характеризират геостратегическите цели на феномена „глобализъм“. И тъй като този феномен обхваща не само финансите и политиката, но и морала и културата, се е оформила една антиглобална опозиция, която е доста разнородна. Това става неизбежно, когато международната справедливост се прилага селективно, съгласно интересите на водещите световни сили. Вследствие на тези процеси се засилват исканията за национална и религиозна идентичност. В името на универсалност и общочовечност глобализмът като движение засяга едни от най-чувствителните аспекти на човешкото битие – етническата, религиозната, националната и културната му принадлежност. Ето защо не трябва да се изненадваме, че живеем в постмодерен свят, чиито основни характеристики са: безработицата, бездомността и мизерията на милиони хора; тероризмът и етническото прочистване; екологичният проблем и моралният упадък. Високото ниво на научния и техническия напредък, до което са достигнали определени държави, не замъглява несправедливата обществена реалност в света. Интелектуалният дебат за бъдещата система на глобалния свят се намира

60 в много динамична фаза. Той бе започнат не от академичните среди, а от политическите кръгове в края на студената война. Михаил Горбачов и Джордж Буш представиха две различни визии за развитие на света. По-късно се противопоставиха многообразни тези на интелектуалното поле. Франсис Фукуяма счита, че либералната демокрация ще се наложи като глобална реалност и с това ще се сложи край на историята на идеите. На друго мнение е Хенри Кисинджър, който предупреди, че независимо от идейните и технологичните промени, настъпващи в глобалния свят, той ще остане свят на концентрирани силови потенциали и рационални интереси, които стоят зад тях. От новия технологичен глобализъм не е вдъхновен и харвардският професор Самюъл Хънтингтън, защото той вижда зад динамиката на глобалното взаимодействие завръщане на културата и на сблъсъка на културите като принцип на устройство на международния живот. И въпреки изказаните различни тези, наблюдаваме как светът все повече се разделя и прегрупира около силовите линии на религията, традицията, културното наследство и идентичността. Днес светът се превръща в „глобално село“. И въпросът, който занимава немалко хора, е: дали ще оцелеят отделните култури в съвременните условия? „Когато говорим за култура, нямаме предвид просто локални нрави и обичаи. Те може да изразяват културни разлики, но може и да представляват само стандартизирани останки на културно своеобразие, принадлежащо на миналото и съхранено във формата на живописен фолклор. Може би някога местните носии, танци, специфична народна музика, архитектура и живопис, ведно с присъщите на всекидневието навици, да са въплъщавали действителни културни различия. Често обаче те оцеляват въпреки коренната промяна на културната „парадигма“, само като образци от миналото, за да съхранят историческата памет на всеки народ“ – отбелязва Христос Янарас. Въпреки древното деление „елин“ – „варварин“ или наложеното по-късно от европейците разграничение „културен“ и „дивак“, съвременната антропология доказва, че културата е общочовешки феномен. Няма общество без някакъв тип култура, макар и в зародишен вид. Етнологията говори за над триста културни групи сред така наречените „примитивни“ народи, т.е. племена, които живеят натурално. Във времето са използвани различни критерии за оценяване на развитите култури. Съвсем ясно е, че както съществуват езици без писменост, така има и култури без технологични постижения. Според Шпенглер обаче има само осем висши култури, а Тойнби класифицира значимите човешки култури в двадесет и една групи. Реално културата е начин на живот – такъв, какъвто го определят потребностите на хората – затова тя предхожда паметниците на изкуството и етнографските си паметници. Според известния гръцки философ Христос Янарас „днес човечеството се превръща в „глобално село“, тъй като една определена йерархизация на човешките потребности и присъщото ѝ осмисляне на съществуването, на света и историята (с произход Западна Европа и Северна Америка) привличат хората от всякаква географска дължина и ширина. Постиженията на тази йерархизация и начинът и на осмисляне на действителността се оценяват като превъзхожда-

61 щи всяко историческо минало. Те осигуряват на човека невиждани практически улеснения в живота, удобства, социално достъпни за широк кръг възможности за развлечение, но също и за закрила срещу болести, лишения и справедливост и несправедливост“. Тази култура, за която говори Христос Янарас, има и много отрицатели, но дори и сред тях почти никой не може да отрече постиженията в медицината, комуникаците, транспорта и да се върне към ограничените форми на живот през миналите векове. Често на Запад се прави разлика между цивилизация и култура. Под първото понятие се разбират материалните, техническите постижения, а под второто – духовните. Това разделение води началото си от епохата, когато под влияние на идеализма беше прокарано разграничение между духовните и материалните постижения. От православна гледна точка материята и духът в човека представляват неразделна, взаимозависима цялост. В началото на третото хилядолетие живеем в ново време. Нашата епоха обикновено се нарича постмодерна, а някои я виждат като постхристиянска или още – епоха на „мъртвия Бог“. И именно тук е интересно да се спрем на един много съществен въпрос: за отношението на Православната църква към глобализма, както и какво носи православната култура в съвременния свят. Христовата църква винаги е имала глобална перспектива. Още на първите страници на Библията се говори, че небето, земята, човешкият род и всичко останало е сътворено от Бога. Последните глави на Свещеното писание в Откровението на св. Йоан Богослов също са посветени на визията за ново небе и нова земя. С раждането си Божият Син прие човешка плът и призова всички в своето царство – без изключения и без разлика по раса, пол, език и етнически произход. Господ Иисус Христос изпрати своите апостоли, като им каза: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал...“ (Мат. 28:19-20). Универсалността на Христовото учение надхвърля дори сферата на човешкото, включвайки цялото творение, от което човешкият род е органична част. В същия дух говори архиепископ Анастасий Янулатос: „идеите на християнството се появиха в специфично място и време, но от самото начало имаха глобален и есхатологичен характер, който е съхраняван непоколебимо. В своите послания апостол Павел особено подчертава всемирността във връзка с тайната на Църквата. Неговата всеобхватна визия достига апогея си, когато ап. Павел се позовава на „тайната“ на Божията воля“ в нареждане изпълнението на времената... да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф.1:9-10). Апостолската проповед бързо започва да се разпространява както в семитския, така и в гръко-римския свят, а Евангелието се разширява и дефинира в писмена форма на гръцки език, който е напълно различен от арамейския и на който то бива проповядвано в началото. Когато Църквата се среща с нова култура, тя действа в следните направления: първо – възприема елементите, които са в хармония с нейната проповед; второ – критично отхвърля онова, което е несъвместимо с Евангелието; трето – влива нова кръв и нов дух в положителното.

62 Още в самото начало виждаме подобно приемане на локалната култура, където възникват поместни църкви. В първия стадий местният език бива възприет като средство за разпространение на Евангелието, а впоследствие се използва в богослужението, за да помогне на хората да добият опит. Тази традиция следват и светите братя Кирил и Методий. Когато те се сблъскват с латинския клир, защото са въвели нещо ново с усилията си да използват славянския език за разпространение на евангелската проповед сред славянските народи, св. Кирил заявява: „Как не се срамувате да приемате само три езика и да казвате, че другите са глухи и неми... Ние знаем, че съществуват много народи, които четат и пеят Богу на своите езици: арменци, персийци, авазги, иверци, сугдеи, готи, авари, турци, хазари, араби, египтяни и други“. Делото на св. св. Кирил и Методий е от основополагащо значение за бъдещето на славянския и изобщо на християнския свят и това е едно от най-значимите събития в историята на Църквата. И така, можем да кажем, че цялото православно благочестие се извършва в контекста на тази универсална визия, центърът на която е в Господнята молитва: „Да дойде царството Ти. Да бъде волята Ти както на небето, така и на земята“. В един от възгласите на ектенията по време на св. Литургия християните се молят „за мир на целия свят“ и кулминацията е в приношението на светите дарове, извършвано „за всички и заради всичко“. Особено големите християнски празници отварят глобални перспективи в нашите души. Великден и Петдесетница са изключително наситени с атмосфера на универсалност. За Църквата глобалната визия винаги е била и си остава динамична перспектива. Независимо от това обаче трябва да се търси правилен подход от православна гледна точка към феномена глобализация. Въпреки че според последните проучвания седемдесет процента от хората в света вярват в Бога в една или друга форма, социологът Брайън Уилсън смята, че „културата на всекидневието при развитите нации както на Изток, така и на Запад, не е белязана от религията“. Като анализира съвременната ситуация, Христос Янарас счита, че: „Църквата днес не засяга големите маси, парализирани от консуматорската истерия, наложена от господстващия исторически материализъм. Църквата засяга един малък, съвсем ограничен елит или „мая“от хора, все още будни за основните въпроси: за смисъла на живота и за смисъла на смъртта, за смисъла на материята и на света, за битийната другост на всеки човек, за красотата и любовта, за логоса и за връзките в обществото“. Ако се спрем само на Европа, ще видим, че особено на Запад (не навсякъде, разбира се) голяма част от населението не припознава своите християнски корени. Това ясно личи и от новата европейска конституция, където не са споменати Бог и християнската вяра, дълбоко белязала Стария континент. Св. Иустин Попович блестящо диагностицира ситуацията в Европа чрез следващите редове: „Без съмнение Европа страда не от атеизъм, а от многобожие. Като изгуби истинския Бог, тя пожела да засити безбожния си глад със създаването на много лъжебогове, идоли. Тя създаде идоли от всичко: от

63 науката и нейните хипотези и открития, от техниката, от религията и нейните представители, от политиката и нейните партии, от модата и нейните манекени. ... Метафизичният нихилизъм на европейската култура, изразен чрез принципа „Няма Бог“ логично стана причина за практически нихилизъм, принципът на който е: „Няма грях, всичко е позволено!“. Обърнете внимание: със своята философия, наука, техника и т.н. европейската култура систематично изтласква от човека всичко вечно и безсмъртно, виртуозно парализира у него чувството за безсмъртие, притиска душата му, докато не я сведе към нула“ – казва преподобни Иустин Попович. За съжаление днес понятието „култура“ за мнозина обединява едва ли не всички творчески – според тях – изяви. Без да се прилагат художествени и нравствени критерии. Зад този етикет нерядко се крие каква ли не пошлост, представена дори в изложбени зали, на театрални сцени, в литературата, на кино- и телевизиония екран. Много често този „творчески“ продукт е изграден на основата на насилие и порнография, обвит в „художествена“ опаковка. Той обаче се налага все повече и дори се приема като нещо нормално и модерно, а тези, които не възприемат подобни „културни“ прояви, биват обвинявани в изостаналост от времето и консерватизъм. И точно такива псевдотворци дори имат претенции да са духовни водачи! Както вече казах, културата е съвкупност от материалните и духовните ценности. Тя зависи от морално-нравственото състояние на хората. По културата на даден човек или общество съдим за духовното му развитие. Безспорно и в 21-ви век сме свидетели на масовата култура, изградена на основата на хедонизма. Така наречената „чалга“ култура, като едно широко понятие, е обхванала целия свят. Как да се излекуваме от тази болест? Как да ѝ се противопоставим, да я отдалечим от себе си, да не допуснем разрушителната ѝ сила над нас? „За православното религиозно съзнание – пише Александра Карамихалева – културата е елемент от божествения замисъл за човека и творението, който е: достигане на богоподобие на сътворения по Божий образ човек и есхатологическо възсъединяване на осветеното творение с Бога чрез посредническата роля на човека. За нас въпросът за същността на културата, нейния смисъл, назначение и цел може да намери своето разрешение само в контекста на християнската антропология. Свещ. Писание ни разкрива ясно генезиса, историята и божественото назначение на човека, а оттук лесно можем да разберем и висшия смисъл, божествения замисъл на културата.“ И така, какво носи православната култура на човека и каква е нейната цел? Ето становището на преподобни Иустин Попочич: „Да внесе и да осъществи колкото се може повече Божественото в човека и в заобикалящия го свят; да въплъти Бога в човека и в света, затова православната култура е непрестанно служение на Христа Бога, непрестанно Богослужение; човекът служи на Бога чрез себе си и чрез цялото творение около себе си; той систематично и планомерно внася Божието във всеки свой труд, в творчеството си; пробужда всичко Божествено в природата около себе си, та цялата природа под ръководството на човека да служи на Бога и по този начин цялото творение да участва във все-

64 общо Богослужение, тъй като природата служи на човека, който служи на Бога“. Чрез подвига на придобиване на евангелски добродетели човек носи тази Богочовешка култура в света. По този начин той преобразява себе си и всичко заобикалящо го в светлина. В историята на Църквата имаме примерите на светиите, живели в различни времена и условия, но винаги носещи богатите плодове на православната култура за всички. Ако погледнем и историята на нашия народ, Златният век е факт благодарение именно на православната култура. Ето защо всичко, което е сътворено с Божието благословение, по Божие вдъхновение и за Божия слава, независимо дали това е картина, филм, музика, сграда или литературно произведение, въздейства положително и носи радост, а всичко, което е направено чрез духа на развалата, носи падналост и скръб. И така, православната култура се изгражда върху основата на Христовия призив към човека: „първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33), тоест ще ви се придаде всичко потребно за поддържане на телесния живот: храна, облекло, жилище. Смятам, че универсалната визия на Православната църква е най-добрият отговор на възникващите глобални условия. Въпреки че мнозина искат да видят Православието променено от днешното време и силно секуларизирано, то не се претопява, а продължава да бъде сол и светлина на земята. Според сръбския свещеник Радован Бигович в новата ситуация, в която живеем, „Църквата не трябва да бъде против обединението и интеграцията на народите, държавите и света. Нейната задача е да открие на света метафизичните предпоставки на единството и да изгражда това единство на евангелски основи – нещо, което дава истински плодове. Днес светът се обединява формално, с помощта на наложени „отгоре“ правила, които са мотивирани от саможив интерес и егоизъм. Такава привидна интеграция по-скоро разделя, отколкото съединява и свързва хората и народите. Единство в Истината, във вярата и любовта не може да се замести от правните норми и различните конвенции за човешките права. ... Днес в света е живо съзнанието за човешките права, но Православието трябва да върне на света съзнанието за човешките задължения, така че те да не се превърнат в своята противоположност и самоотричане – нещо, което се случва често“. Безспорно Православната църква не трябва да следва подхода на Рим – да дава оценки на всички възникнали проблеми и да чертае подробни програми за разрешаването им. Тя не може да членува в клуба на управляващите и богатите. Ролята на Църквата остава духовното възраждане на човешкия род, спасението в Христа, придаването на смисъл на живота, а не в стремеж за упражняване на светска власт. От друга страна, тя трябва да заеме ясна и категорична позиция срещу всяка форма на безразличие към човешкото страдание. Именно чрез своето служение Църквата култивира съзнание и формира личностите на хората, които чрез водене на чист, скромен и аскетичен начин на живот могат да засилят и обновят имунната система на обществото. За разлика от всяка друга религиозна система Православната църква ни предлага реална връзка с живия Бог чрез силата и благодатта на евхаристийната общност. Божествената литургия, като дело Божие и човешко, е всенародна.

65 В шестдесетте години на миналия век, когато един западен журналист запитал знаменития по онова време в Съветския съюз митрополит Николай Крутицки по какъв начин Руската църква осъществява своята мисия в условията на тоталитарния режим, той отговорил простичко: „Ние отслужваме Литургия“. На това акцентира и Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий: „и действително, в Литургичното единство на Бога и човека, духа и материята, времето и вечността; в литургическото отдаване на самия себе си и един на друг на Христос Бог; както и в Литургическото разделение на Агнеца Божий и приемането на Тялото и Кръвта Христови, се съдържа цялата програма на човешкия живот. Постигането на взаимната всечовешка и Божия любов с пълното уважение към светостта на живота и светостта на природата (така се решава и един от най-сериозните проблеми на съвременния човек – екологическият) – ето на какво учи, за какво свидетелства и какво дава на хората Църквата Божия. По този начин Църквата по своето битие и дело е безсмъртно утвърждение на битието на света и всевечното човешко житие, деяние и творчество“. В заключение бих искал да кажа, че Православната църква днес наистина се сблъсква с духовното и нравствено разложение, с икономическата, политическата и правовата анархия в едно потребителско общество. Въпреки това Тя не може да бъде организатор на антиглобалистични митинги и протести, носещи често безредици. Вместо глобализация, която преобразува народите в безлична хомогенна маса, удобна за икономическите интереси на една анонимна олигархия, Христовата Църква ни предлага истински предобраз на това глобално общество във формата на есхатологична надежда, виждане и прослава. Всички са призвани да участват свободно, носейки своя кръст и очаквайки Възкресението. „Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2Петр. 3:13). Тези думи на св. ап. Петър открояват онази специфична особеност, която прави глобалното виждане на християнството различно от всяка друга форма на глобализацията.

ДУХОВНАТА СВОБОДА „Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето.“ Мигел де Сервантес, „Дон Кихот“ Свободата е прекрасен дар, който е даден на всеки човек, но само духовно същество може да бъде свободно. Свободата не е природна, а духовна категория, принадлежаща към божествения и богоподобен свят. Трудно се живее без нея. Изпитваме страх при мисълта, че може да я загубим. Свободата обаче предполага отговорност. Как ще я използваме?

66 Какви плодове ще пренесем чрез нея? Днес в думата свобода се преплитат много различни смисли. Често се спекулира с употребата ѝ. Опитни създатели на реклами манипулират с тази дума, за да постигнат свои цели. Чуваме не рядко, че ако искаме да бъдем истински свободни, трябва да пушим определен вид цигари, да пием само определена напитка или да използваме само определена марка парфюм. Не можем да се съгласим с подобно принизяване на думата „свобода“. Какво всъщност разбираме под свобода? Често я свързваме със социалните ѝ измерения. Свобода на словото, на вероизповеданието, свобода да пътуваш, да избираш политически модел. Тези свободи са ограничени от съществуването на другите. Ти можеш да реализираш своята социална свобода, доколкото тя не накърнява свободата на другите. Всеки от нас има копнеж за свобода и изострено чувство за нея. Не трябва обаче да смятаме, че има пълна свобода. Св. Исаак Сирин мъдро отбелязва: „В несъвършения век няма съвършена свобода“. Да правим каквото си искаме, без да се съобразяваме с никого. Да постъпваме по своята воля и от нищо и никого да не зависим. Това е плътска свобода. Опитите да се живее така винаги са свързани с падение. Нека си припомним притчата за блудния син, която разказва Господ Иисус Христос. Една история, взета от реалния живот. Младеж, който желае да напусне бащиния си дом, да стане самостоятелен. Поискал от баща си наследството, което му се полага, и заминал за далечна страна. Толкова искал да е свободен, че решил да отиде колкото е възможно по-далече от родното си място. Там правил каквото си поиска. Отдал се на разгулен живот. Харчил безумно. Пред нищо не се спирал, за да задоволява прищевките си. Неусетно минало времето на тази „свобода“ и парите свършили. Изпаднал в тежко положение. За да оцелее, трябвало да гледа свине. Третирали го като роб. За храна му хвърляли остатъците от „трапезата“ на свинете. В падението си все пак осъзнал какво е загубил. Разбрал, че истинската свобода е в бащиния дом и се завърнал. Притчата за блудния син акцентира най-вече върху изгубването на духовната свобода. Няма по-страшно от тази загуба. От момента на грехопадението в течение на цялата човешка история пребиваването на човека в състояние на грях винаги е означавало загуба на неговата духовна свобода. Спасителят ни учи, че „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34). Грешникът не вижда бедственото си положение, а си мисли, че е свободен. Обвързаната от страсти душа няма собствена свобода. Всички имаме малко или много горчив опит, оплитайки се в мрежите на страстите. Колко зависими се чувстваме от тях! Макар с тялото си да сме свободни, душата ни сякаш е в затвор. Състояние на тежест, страх и потисничество. С мъдрост и опитност са напоени димите на св. Йоан Златоуст: „Истински свободен, истински господар на самия себе си и по-могъщ от царете е само този, който не робува на своите страсти“. Господ Иисус Христос донесе благата вест за връщането на човека към

67 духовна свобода и разкъсване оковите на греха. За Него е казано: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Така звучи и утешителното слово на св. ап. Йоан Богослов: „Той е омилостивение за нашите грехове“. Бог чрез пророка говори: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя“ (Ос. 13:14). Спасителят ни насърчи: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). Истината е самият Христос. Той ни казва: ако познаете Мен, Който съм истинен, Аз ще ви освободя от греховете. Защото вярващия в Този, Който взима върху Си греха на света, без съмнение е освободен от грехове. От момента на Христовото Възкресение за човека е открита благодатната възможност да намери себе си в духовната свобода. Христос, Изворът на живота и Победителят на смъртта изтръгва вярващия от нейната прегръдка и му дарява истинската свобода. Когато човек е ограничен от тлението, живее като роб. Но когато са свалени тези тежки окови, той обитава в сферата на свободата. Престава да бъде тленно създание, а става участник в Христовия безсмъртен живот. Благодатта на Светия Дух, която се преподава на всеки участник в църковните тайнства, освобождава от смъртната земна дреха и завива с Христовата духовна дреха. Истинската свобода е в Църквата. Там е мястото, където се проявява действието на Светия Дух. „Дето е Духът Господен, там има свобода“(2 Кор. 3:17). В Църквата обаче свободата не е разбираема без любовта. Божията любов дава на човека истинската свобода. Единственият начин да се запази свободата, е да пребъдва в атмосфера на любов. Архимандрит Георги Капсанис казва: „Истинската свобода е свободата на любовта, а не свободата на егоизъм. Аз съм истински свободен, когато правя това, което предписва любовта, а не това, към което ме влече егоизмът и другите страсти“. Тук е необходимо да подчертаем, че човек има свободна воля да вземе решение дали да последва Христос и да пребъдва в духовна свобода, или да Го отхвърли и да остане в духовно робство. Св. Симеон Богослов казва от името на Бога: „Нежелаещия Аз никога не принуждавам, а искам служението на подчиняващите Ми се да бъде свободно, доброволно“. Господ Иисус Христос винаги призовава към вяра и любов, изградени върху свободно приемане на възвестените от Него божествени истини. Няма как плененият да се спаси, ако не последва своя избавител. Така всеки, който иска да се освободи от греха и вечната погибел, трябва да изпълни волята на Христа и да се остави в Неговите обятия, така както болният се предава в ръцете на лекаря, за да бъде излекуван. Макар Иисус да обича всички човеци, Той спасява само ония, които искат да се спасят. Когато акцентът пада върху духовната свобода, се подчертава не социалният, а нравственият аспект на човешката свобода. В стремежа ни към нравствено самоопределяне винаги има два възможни пътя. Единият е на безотговорността, безгрижието и потапянето в страстите, носещ духовна разруха, робство и тление. Другият е на вярата в Иисус Христос, даващ ни обновление, преобразяване, духовна свобода и благоухание на вечен живот.

68 Започнах темата нарочно с един цитат от безсмъртния роман на Мигел де Сервантес „Дон Кихот“. В него са представени двама коренно различни души. В лицето на Дон Кихот откриваме човека, устремен към свобода, добродетелност и идеали. Стремежите на Санчо Панса не стигат по-далече от забогатяването и славата. На първия му се подиграват и го смятат за луд, а вторият е считан за земен, реалист и нормален. Далече съм от мисълта, че с тези думи казвам достатъчно за двамата герои, едни от най-великите и сложните в световната литература. Много са нюансите в образите им, безспорно е благотворното влияние на Дон Кихот върху неговия оръженосец, върху развитието му. Дори само това, че Санчо Панса не изоставя своя господар, говори много. Те са неделима сплав. Но целта ми не е да навлизам толкова дълбоко в същността на двамата герои на Сервантес, превърнали се в символи, а имената им в нарицателни. Ще направя само следната връзка с образа на Дон Кихот. Както него, така и вярващите, следващи Бога, отхвърлящи греха и утвърждаващи се в духовната свобода, не ги разбират и ги определяни като странници. Така е било във вековете, много често така е все още и днес. Времената се променят, но ценностите, произтичащи от вярата в Христос, остават неизменни. Една от най-големите от тях е духовната свобода. Ако я загубим, загубили сме всичко.

БЕЗПРАВНИТЕ ПРАВА НА ЧОВЕКА В медийното и общественото пространство често се разисква темата за правата на човека. Никога в световната история не се е говорило толкова много по този въпрос, колкото в последните десетилетия. Чуват се най- различни гласове и призиви в защита на човешките права. Понякога те звучат доста истерично. Друг път основателно, а в ново време в някои случаи твърде абсурдно. Нямам за цел да проследявам историческия път на борбата за правата на човека, нито появата на различните декларации, които са приети за общовалидни в много страни. Желанието ми е в следващите редове да хвърля светлина върху тази актуална тема от християнска гледна точка. На първо място е необходимо да се обърне внимание на православното разбиране за произхода на човека, неговата природа и назначение. Християнската антропология стъпва на основния камък, разкрит в библейския разказ за сътворението на човека. Там ясно е посочено, че Бог сътворява човек по Свой образ и подобие. В Новия завет също се подчертава, че човешкият род е Божие творение (Мат. 19:4), създадено по образа на Бога (Кол .3:10) и по Негово подобие (Иак. 3:9). Всички хора имат общи прародители и независимо от етническата им принадлежност, език, образование, цвят на кожата, социален статус са надарени с достойнството на божествения произход. Православното богословие акцентира върху свободата и любовта като най-характерни черти на Божия образ. Отправна точка е любовта и общността – в свобода и хармония – между лицата на Светата Троица. Подобието ни е дадено като възможност за постига-

69 не чрез действието на Светия Дух. Така всички човеци сме деца на Бога – следователно братя и сестри помежду си. И една друга същностна характеристика ни прави единни, а това е общата ни мисия в живота чрез дадените ни от Бога способности да достигнем състояние на битието „по Негово подобие“. Да не се задоволяваме само с биологичното си съществуване, а да се стремим към междуличностно общение, в хармония с всички творения и цялото творение чрез безкористна любов. От тук принципите за достойнство, свобода и равенство стъпват върху основата на християнската ни вяра. Човешкото достойнство не се измерва с егоистични претенции, гордост и арогантност, а е свързано с разбирането, че всеки човек е свещена личност, имайки за творец личностния Бог. Достойнството предполага добро отношение, уважение и зачитане на другите. Това понятие в християнска светлина намира израз в живота на светиите, които практически показват как да го осъществим. Свободата е широко застъпена в Новозаветните писания. Светите отци многократно изразяват схващането, че свободният Бог създава свободни човеци, които следователно са отговорни за своите действия. Без свободата трудно можем да си обясним сътворението на света, грехопадението и изкуплението. Равенството категорично е изразено в едно известно изречение на св. ап. Павел: „…дето няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол.3:11). Св. Василий Велики казва, че „всички хора са равноценни“ и „имат право на еднакви привилегии“. Отците на Църквата застъпват възгледа, че равенството е заложено в самата същност на човешката природа, и всяко нарушаване на равенството е форма на несправедливост. Християнството изповядва, че независимо от социалното положение, националността, расовата или класовата принадлежност всички хора са равни и еднакво ценни пред Бога. В противовес на гореказаното съдържанието на декларациите за правата на човека, особено в последно време, стъпва на друга идеология. Това е възгледът, че човек е независимо същество, способно да се развива самостоятелно, използвайки най-вече качествата и интелекта си. Концепцията за човешките права започва ясно да се основава на природния закон. Постепенно вярата в Бога е заместена с обожествяването на човешкия разум. По-късно последва и самото отричане на Бога. Западноевропейският хуманизъм, с претенциите си да развие теория за човешката природа, замени християнските понятия, като свърза виждането си за личността с една независима етика или чисто човешка философия. Либералният индивидуализъм със своята идеология използва понятието личност, но за да ограничи дейността на държавата и намесата и в културната, икономическата и социалната сфера. Християнството винаги е акцентирало върху личността като ключ за разбиране на проблемите на човешкото съществуване и обществото. Православното богословие учи, че човеците са личности, а не индивиди. Днес в света съществуват множество правозащитни организации, които се стремят да покровителстват различни малцинствени групи. Парадоксално е, че много често в борбата за техните права се нарушават тези на мнозинството. Ни-

70 какви човешки правила, дори форми и механизми на обществено политическото устройство, не могат да направят живота на хората нравствен и съвършен, да премахнат злото и страданието. Държавните и обществените институции имат възможности да пресекат злото в неговите социални проявления, но не могат да извоюват победа над неговата причина – греховността. Истинската борба със злото се води вътре в човека и успех може да има единствено по пътя на духовния живот на личността. „Защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф 6:12). В християнството присъства убеждението, че в стремежа си да устройва земния живот обществото трябва да отчита не толкова човешките интереси и желания, но Божията правда. Творецът е дал вечен нравствен закон, който действа в света в зависимост от това дали отделният човек или цели общества съгласуват волята си с него. За православния християнин този закон, записан и в св. Писание, е ръководен и според него Бог ще съди човеците. Правата на човека не могат да са основание християните да бъдат принуждавани към нарушаване на Божиите заповеди. Православната църква смята за недопустими опитите да се подчинят религиозните възгледи на човека, семейството, обществото, а също и църковната практика, на безрелигиозното приемане правата на човека. Тук е необходимо като християни да отговорим с думите на апостолите Петър и Иоан: „Съдете дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога?“ (Деян. 4:19). В последно време се въвеждат норми, които интерпретират правата на човека като напълно противоположни на евангелските истини и естествения морал. Църквата вижда голяма опасност в законодателната и обществената подкрепа на различни пороци. Въвеждат се безнравствени и антихуманни действия по отношение на човека като половата разпуснатост, аборта, евтаназията, използването на човешки ембриони в медицината, експерименти, изменящи човешката природа. За съжаление се появяват законодателни норми, които не само разрешават подобни действия, но създават предпоставки чрез реклама и в медиите обществото да ги приеме. Вярващите хора, считащи тези явления за греховни, са принудени да признаят допустимостта на греха, иначе биват подлагани на присмех, че са консервативни и изостанали, на дискриминация и дори преследване. Пресни са примерите с налагането на хомосексуализма като нещо нормално. Гей браковете, възможността да осиновяват деца, стремежът в някои страни да се узакони педофилията недвусмислено говорят до каква степен може да стигне моралното падение и криворазбраното освободено съвременно мислене. Въпреки че в целия свят има негодувание по повод въвеждането на тези норми и явното им демонстриране, факторите, които движат тези процеси, остават глухи. Нека си припомним митингите и демонстрациите, изкарали милиони хора по улиците на Париж и Мадрид в защита на традиционните семейни ценности. Гласът им не беше чут. Напротив, защитниците на човешките „свободи“ сипят обвинения в хомофобия и дори заплашват със съдебни процеси. Никой от тях обаче не се замисля, че по този начин биват дискриминирани милиони хора,

71 оскърбяват се религиозни чувства и нравствени норми. Така наречените „права на човека“ грубо и безпардонно погазват евангелските истини и принизяват хората до животните. В нашия свят липсва говоренето във връзка със задълженията на човека. Църквата акцентира именно на този въпрос. Да се концентрираме върху задълженията си. Всеки е призван преди всичко да изпълнява Божията воля. А тя е толкова ясна – да се обичаме един други в Христа Иисуса. Да изпълняваме Божиите заповеди. Ако се освободим от егоизма си и сме по-грижовни един към друг, милосърдни, уважителни, ценим доброто и се насърчаваме, ще станат излишни някои декларации и борбата за човешки права в аспекта, в който ги разискваме. Християните сме призвани да търсим Божията справедливост, а не човешката. Старецът Паисий от Света гора казва: „Божията справедливост е да правим това, което удовлетворява и носи покой на другия. Христос почива там, където има благородство, саможертвен дух, където човек се стреми да не вдига шум около себе си, да остава незабележим. Да търсим права – това е светска логика. Колкото човек е по-светски, толкова повече „права“ има. Колкото е по-духовен, толкова е по-лишен от права“. Струва си да се замислим над тези думи… Да си спомним една библейска история, впечатляваща с благородството на Авраам. Неговите пастири се скарали с пастирите на Лот за пасбищата. Тогава Авраам отишъл при Лот и му казал: „Не трябва да се караме, роднини сме. Ти къде предпочиташ да отидеш? Ако искаш натам, ако искаш – натам“. Лот постъпил по човешки и избрал Содом и Гомор, защото имали много зеленина и добри пасбища. Всички знаем обаче какво е станало с тези градове по-късно. Авраам постъпил според божествената правда, поискал да удовлетвори Лот и се зарадвал, че той отишъл на по-добро място (Бит. 13:6–12). Когато търсим Божията правда, всичко се нарежда по най-добрия начин и плодовете са прекрасни. Виждаме го при Авраам. Той гледа да угоди на Бога, изпълнен е с любов, не иска да ощети човека срещу себе си. В противоположност – настояването да се изпълни човешката справедливост и право на всяка цена, води често до конфронтация и горчиви сълзи. Тук властва егоизмът. Църквата в никакъв случай не отхвърля правото и свободата на човек да се труди, да гласува на избори, да изразява своето мнение, да търси справедливост, да иска да живее нормално и достойно, да бъде пълноценен член на обществото. Църквата се противопоставя на експлоатацията, икономическото заробване, унизяването на човека, но призовава вземането на нужните решения да стъпва на евангелските принципи, а не грехът да се облича във власт. Търсенето само на човешка справедливост, загърбвайки Бога, води до нравствен срив и отстъпление от добродетелите. Няма съмнение, че ударението трябва да падне върху задълженията, които съвестно да изпълняваме. Християните знаем, че в този свят не може да се постигне пълна хармония и съвършенство, но не бива да сме безразлични или да приемаме с примирение злото и неговите съвременни проявления. Да бъдем будни и търсим Божията правда, а всичко друго ще ни се предаде.

72

КАТИ ВАНГЕЛОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ПЕПЕРУДЕНИ КОПНЕЖИ

Душата ти, затворена в пашкул, незримо се бунтува в тъмнината. Очите си в две длани приютил, как ще откриеш истини благàти!? Захвърляйки монашеската дреха, ще търсиш свобода по своя Път?! Красивата обвивка е утеха, но красотата не е само плът. Отвориш ли очите с нови мигли, цветът на твоя свят ще бъде друг. Очакваното щастие изригва, но само с труд, с прекрасно много труд! А болката – роднина и събрат, показва ти с настойчива бруталност катарзис, богоравен на Смъртта, и ти отваря светлини и тайни... И в полета на синя пеперуда съзираш свойта истина пресвята: че видимото само е заблуда. Невидимото – пътят на душата!

73 ПЪТЯТ КЪМ ИТАКА

Там, под звездните хорали, тръгва пътят за Итака. Млади сме, сърцата палим! И победите ни чакат! Жадни – яхваме морето – с рой фенерчета в очите... Дръзновение преследва чистотата ни първична! После срещаме съблазни, преоблечени лъстиво, а провалът и тъгата младостта ни доубиват... Дар потаен е скръбта ни – края търсят Началата, но венците ни от тръни ни разчистват път обратно. Паякът-живот с въздишка ни оплита в зли дантели: докато мечтаем Всичко, Всичко покрай нас са взели! Всяка среща е Учител, нов урок е ВСЯКО НЕЩО! И смирени изкупително се завръщаме при Себе си. ПЕСЕНТА НА „ПУСТИНЯТА ЗЕМЯ“

Натъжи се небето. Печал заваля сред нагрятата пустош на тази пустиня, из която живеят души без тела. А тела без души по Земята ни има... Тъй Животът с невесела лудост се смя! Сред душащата гмеж в градовете ни земни, въртележки от пясъчно-сив прахоляк сме човеците уж за усмивки родени! Пее вятърът песни, а сякаш от креп са крилата му черни, които разтваря. Над телата ни скръбни куплети чете... Над душите ни – не! Само с Бог разговарят!

74 ВЪЗДИШКА ДО ПОИСКВАНЕ

Дълбоко в тленните недра зрънце любов е посадено: Частици земна светлина, от Небесата сътворена! Монади, слънчеви светулки, в морето Божие от прелест! Душите са писма в бутилка, а някой някъде – адресът... Дървото корени прораства и идват семената нови, за да покълне още щастие от щедростта ни безусловна. Защото сме едно-ЕДИНСТВЕНО дихание ЛЮБОВ. И Космос! Една въздишка – до поискване – до нас изпратена. От Господ.

75

ЮРИ АТАНАСОВ РАЗМИШЛЕНИЯ

„ДОРДЕ Е МЪНИЧКА ЗМИЯТА...“ Предците ни, както древни, така и съвсем неотдавнашни, са създавали големи богатства. Много от тях безвъзвратно сме загубили. За други не подозираме, че съществуват. Трети, макар и познати, оставяме да се рушат и постепенно да загиват. Така е и с най-голямото ни богатство – българския език. Още прадядовците ни са оставили „късмет“-ът да замени „слука“-та, а „ела“ да измести „дойди“. По-късно в стремежа си да приличат на европците са допуснали „браво“ да скрие „хвала“, „патриот“ – „родолюбец“. Нашенските „благодаря“ и „прощавай“ и досега се борят с „мерси“ и „пардон“. По-късно бащите ни смениха „месеца“ с „луна“. И макар че белезите все още личат (казваме „полумесец“, а не „полулун“), внуците, като учат Ботевото „Настане вечер, месец изгрее…“, ме питат: „Абе, дядо, как така месецът изгрява, нали той започва и завършва?“. Съвсем неотдавна, вече нашето поколение, увлечено от бурния „прогрес“, забравило, че прогрес ще рече напредък към по-добро, допусна навлизането на купчина чужди думи, всяка от които като мазно петно покриваше не една, а няколко точни български думи наведнъж. „Интерес“ е вероятно най-често използваната дума в речите и писанията на нашите властници и цялото обслужващо ги обкръжение. А „интерес“ заплесква в кална буца три ясни, но различни български слова: „любопитство“, „внимание“ и „изгода“. Същото действие има и „контрол“ – чуждица, забъркваща ведно „проверка“, „надзор“ и „управление“. Или „формално“ – веднъж като „повърхностно“ (свързано с обвивката, а не със съдържанието) и друг път като „в съответствие с правилата“. Но това вече не е само избутване на български думи от една чуждица. Това е загуба на съдържание, загуба на сведение. „Сведение“ – позабравена, но много смислена българска дума, с корен „веда“, сиреч знам, за да предвиждам, за да предсказвам, за да управлявам! Точно това е смисълът на употребяваната днес под път и над път „информация“. Грубо стъкмената чуждица, означаваща буквално „вътре в обвивката“ без никакво основание е изместила нашето „сведение“. Към същия списък следва да отнесем „комуникация“-та, която замени „съобщенията“ (между устройства) и „общуването“ (между хората), „публика“-та, която замеси ведно „зрители“ и „общественост“, „база“-та, която е ту основа, ту склад, ту хранилище, ту съоръжение, както и особено почитаната „проблем“, избутала точните български „задача“, „грижа“, „трудност“. Списъкът е дълъг. Към този списък се добавят имената на нови понятия, които учени и вещи лица (специалисти) пренасят като лепенки от чуждия език в българския. И се редят едни хардуер-и:, адаптер-и, рутер-и, тунер-и, хъб-ове,

76 сензор-и; едни софтуер-и: драйвер-и, апликации, плъгин-и, пач-ове; едни препарати, медикаменти, молекули: дентални, назални, пулмонални, перорални, перанални; подредени понякога поединично, понякога в клъстери. Най-тъжното е, когато същите тия учени и вещи лица, без да се замислят, пренасят чужди имена, създадени след задълбочено обмисляне от чуждите им събратя. Обмисляне, целящо най-лесно разбиране на новите понятия от най-широк кръг ползватели (говорещи съответния език, разбира се). Точно такъв е случаят със странните думички, понякога звучащи не съвсем прилично, понякога намирисващи, но винаги неразбираеми: „уеб“, „сайт“ „онлайн“, „офлайн“. А в същност, всичко е много просто: многобройни източници и хранилища на сведения по цялата земя са обвързани помежду си като в огромна паяжина (уеб) и в тая паяжина всяка буболечка ползвател си има свое местенце (сайт). От своя страна всеки ползвател може да бъде готов да приема и предава (онлайн) или да бъде изключен (офлайн). Още по-голяма бъркотия настъпва, когато хора, имащи задължението да пишат за или да говорят пред обществото, но не желаещи да вникнат в това, за което пишат или говорят, започнат да лепят нови имена. Така преди тридесетина години до името, което вече беше добило гражданственост – „изчислителна машина“, беше залепено английското име на същото понятие със същото значение – „компютър“ (сиреч „сметало“, „изчислител“), за да означи само една разновидност на основното понятие, а именно – изчислителна машина за лично ползване. Малко по-късно гласност доби нова лепенка – „лаптоп“ (от английското lap top – върху коленете, в скута), за да обозначи „преносим компютър“. Бедата не е толкова в странното звучене (на български по-добре би било „топ лап“ или „лап глът“), а в това, че laptop computer беше името на първите разновидности на преносими компютри от средата на седемдесетте (с големината на сандъче за 10 килограма ябълки). При въвеждането на „лап топ“ у нас, това име беше вече отдавна изместено от notebook. В днешно време списък на чуждиците не може да бъде съставен. Те се леят като кален поток от вестници, списания, радио, телевизия, книги и учебници. Прочитам горното изречение и се замислям: „А не съм ли прекалил със заключението си?“. И за да се проверя, включвам радиото – програма „Хоризонт“, 26.05.2019-а, преди обяд. Звучи приятен глас: „…боя се да не предизвикам…“ пет чисти български думи и изведнъж: „негативна конотация“! Отварям речниците. Прескачам „негативна“, която отдавна е залепена върху „отрицателна“. Намирам: Конотативното значение на думата, е различно от денотативното… Значи, има и денотация. Продължавам търсенето и откривам: денотация – означаване, назоваване на денотати. Спирам и се замислям: колко богата трябва да е била мисълта на тази госпожа, че не е намерила български думи да я изрази… Или пък, завъртените чуждици просто прикриват мисловна беднота? Включвам отново радиото. И понеже е изборен ден, говорителката нагнетява: вотове, електорати и елити (привични лепенки върху българските „гласове“, „избиратели“ и „избрани“). Следват по-любопитните „екзит пол“ и „ад хок“. Опитвам се да разгадая. „Exit“ сме го виждали да свети над изходните врати в тъмни зали. Пол без съмнение е половината от хората (мъже или жени).

77 Много точна българска дума, в последно време почти забравена. Тогава какво ли ще да бъде „екзит пол“? А, вероятно нова разновидност в джендъри-те. Да, но не би. „Пол“ – допитване до гласоподавателите. Възмущавам се! После прочитам произхода на тази дума и бързо се успокоявам. Идва от „преброяване на овчите глави“. Може би го заслужаваме. Следват „политолози“, социолози“, „социални антрополози“ и други полози, в които въпросните госпожи и господа мътят обикновено чужди яйца. Заслушвам се отново. Тече разгласа: фондация „Америка за България ще подпомогне увеличаването на броя на стар тъпите“. Замислям се. Защо им са стари, когато има достатъчно млади? И като потвърждение на моята мисъл млад женски глас бодро заявява: Необходимо е значително да увеличим броя на кочовете и менторите“. За кочовете можем да се досетим, но защо ѝ са ментори… Няма съмнение, потокът тече, залива всичко. Даже най-съкровеното, оставено ни от дедите – народното творчество се именува фолклор, обичаите са традиции, обредите – ритуали, а везбите – бродерия. Дори една госпожа, представяща се като „професор по фолклористика“ предложи: „Българският фолклор трябва да се ъпгрейдва…“. Емблематични и харизматични журналисти, лингвисти, юристи, джендър активисти инициализират, стартират, обзървират, комуникират, интегрират, маргинализират, сегрегират, дерогират, дискриминират, инкриминират, финализират и накрая съвсем го пресират горкия български език. Както в смисъла на латинския корен „прес“, така и в смисъла на нашенския „ср…“. Някои ще кажат: Тоя пък какво иска? Да спре развитието, прогреса? Други по-начетени ще забележат: Ами то, човечеството, както пише в библията, е тръгнало от един език и отново ще се върне към това. Да, най-вероятно. Но затова трябва да има човечество, състоящо се от человеци. Сега имаме само общности от хора, живеещи в един безмилостен пазарен свят, където силните поглъщат слабите. А за един народ няма по-голяма сила от езика. Трети ще се усмихнат под мустак и ще рекат: Абе стъпиш ли в нещо рядко винаги ще се опръскаш… С тия дето разказват как сутрин след своя джогинг си хапват хем енд егс с яйце, на обяд се радват на лънчови митчета, а вечер отиват да релаксират, след като са изяли десерта си с дрИсинг, е безсмислено да се бориш. Можеш най-много да им се присмееш. Да си призная, и аз бях от тези третите. И даже се опитах да се присмея (Език свещен на моите деди*). Така беше допреди няколко месеца, докато случайно не се задълбах в миналото на нашите северни съседи. От училището и от именити справочници знаех твърдо, че живеещите на север даки (по-вероятно техните невести) се смесили с римските войници и се получил народът, който днес говори език от романската група. Разбира се, кои са тези даки, в споменатите източници не пише, а и аз не съм се замислял. Всъщност, замислял съм се, но не съм търсил отговор. Защо тия наши хъшове и въстаници са бягали в Букурещ, а цели родове са се селили в Молдавия? Оказва се, че преди по-малко от 200 години хората по тези земи не само са говорили нашенски, а и всичките им кръщелни, имотни удостоверения, а и цялата им книжнина са били написани на стария книжовен български. А после? После техни „прерожденци“, вероятно не без помощта (добронамерена)

78 на тогавашните велики сили от северозапад, сменили най-напред азбуката, а след това постепенно, лека-полека започнали да лепят лепенки и да въвеждат „иновативни“ думи. И така до ден днешен са облепили вече 70% от предишните думи. Е, едва ли тия лепенки са от римските войници, но приличат на езика на техните командири. Все пак 30% са останали нашенски, сиреч славянски. Та имайки предвид този способ и иновациите, с които той вече се прилага и у нас, можем да заключим, че след десетина-двадесет години в Уикипедия или други бъдещи педии ще бъде записано: български – език от англосаксонската група! Някой ще възрази: Е, при тях всичко е било преднамерено. А нима предложението на един от последните ни президенти да сменим своята азбука с латиница не беше преднамерено?! Чуждото влияние върху езика се промъква като змия – тихо и неусетно, в много случаи с нашата неволна помощ. А можем ли да спрем змията? Да, можем, още не е късно! Какво ни пречи да избършем „начинанието“ от „инициативата“, „нововъведението“ от „иновацията“, „насърчаването“ от „промоцията“, „подтика“ от „мотивацията“, „оздравяването“ от „санирането“, „съгласието“ от „консенсуса“, „обединяването“ от „интеграцията“ и т.н., и т.н. А защо да не възкресим хубавите български думи, избутани в ъгъла отпреди десетки години: продавница, гостилница, пивница, ивица, черта, търг, тържище и дори средец, среда и средище вместо център. Нима не можем новите чужди думи да ги пускаме най-напред през главата си, а след това през устата? Както това отдавна правят други народи. Например „журналист“ на сръбски е „новинар“, а на полски „денникар“. Даже за такова тясно понятие като „диференциални уравнения“ поляците са въвели свое име – „ровнания розничкове“, сиреч „уравнения на разликите“. Да, това е трудно и изисква огромни усилия. Нужни са възрожденско единение и възрожденски устрем. И затова по възрожденски призовавам: Дорде е мъничка змията, да вземем да се съберем. С крака да ѝ строшим главата, та българи да се зовем.

79

АРХИВ

БИОГРАФИЯ Варненски и Великопреславски Митрополит Кирил, Наместник председател на Светия Синод на БПЦ Произход (родители) и детство Варненският и Великопреславски митрополит Кирил (Богомил Петров Ковачев) се родил в обикновено селско семейство на 8 юни 1954 г. в с. Царев брод, Шуменска община, тъй като родителите му Петър и Иванка, които никога не са били членове на партията, по това време преминали на работа от ТКЗС „Плиска“ в ДЗС (Държавно-земеделско стопанство) – Малка мера, на 3 км южно от село Царев брод, което е било филиал на известния конезавод „Кабиюк“, който княз Александър Батенберг разработва за отглеждане на коне за българската армия. Поради тази причина петото им дете не се ражда в Плиска, а в Царев брод. Иванка произхождала от християнско семейство на Деньо и Мария, което се отличавало със своето благочестие и молитвеност. Дядо му е участник в Балканската война, разказвал за Одринската битка, за Донка войвода, с която са воювали заедно. От своите родители майка му била научена да застава на вечерно и утринно молитвено правило, като ставали в 12 часа през нощта, за да изпълняват буквално „полунощницата“, която по принцип се чете рано сутрин. Така тя привикнала към молитвата и поста, поради което не искала да се омъжва, а желаела да се посвети в служение на Бога в някой манастир. Родителите ѝ обаче настояли да се задоми и тя с привичното за истинския християнин послушание, въпреки съкровените ѝ копнежи, се подчинила на своите родители. Тя се утешавала с мисълта, че Бог ще изпълни нейното желание поне чрез едно от децата ѝ. Едва когато съпругът ѝ Петър почива, тя отива в манастира „Св. св. Петър и Павел“ край с. Златар, Преславско, и приема монашество с името Ирина, за да се отдаде изцяло на молитва и пост. Първото премеждие за майката и детето е „загрижеността“ на приятели и близки за тежкото положение на глад и мизерия, които са съпътствали тогавашното време и са ѝ препоръчвали да „хвърли“ поредното пето дете в семейството. Вярващата майка с вяра в Бога и гордост се вдъхновявала с мисълта: „О, да знаете кого нося в себе си!“. Така врагът на нашето спасение не могъл да успее със своя пъклен план да предотврати изпълнението на Божия промисъл за спасение на своите верни люде в лицето на един от многото Негови служители, нужни на благочестивия български народ. Любовта си към Бога малкият Богомилчо, когото наричали за краткост Милчо, получил още в утробата на майка си, която като ревностна християнка спазвала всички изисквания на християнството за постен и молитвен подвиг. Заедно с това тя се грижела за петте си деца, като не отсъствала и от необходимата ѝ работа, за да получава средства

80 за прехрана. На празници и в неделя ги водела в храма Божий, в манастира „Св. ап. Петър и Павел“ край с. Златар, Преславска община. Веднъж, когато били на служба в храма „Св. Три светители“ в гр. Шумен, майката и Милчо имали желание да отидат и до манастира, но нямали необходимите средства за автобусни билети. Изведнъж става чудо! Една християнка, като видяла благочестивото и миловидно дете, с възторг поздравила майка му за това, че го е възпитала по такъв благороден начин и я помолила да вземе известна сума, за да му купи необходими неща. По такъв начин пътуването до манастира било осигурено! По препоръка на майка си 14-годишният Богомил се записва да учи в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски Чудотворец“ в гара Черепиш, Врачанско, където били интернирани семинаристите след вземане на сградата им в София за Дворец на пионерите. Освен това тя отново му дава пример как горещо и ревностно да отстоява своята християнска вяра. Научавайки за стремежа на младежа да учи в семинарията, майката веднага била привикана от кмета, за да я убедят да повлияе на сина си да се откаже от своя избор. Отначало предлагали да поемат изцяло обучението на младежа, но след като получили отрицателен отговор, я заплашили с уволнение, на което тя с усмивка отговорила: „Уволнете ме! Това няма да ме спре!“. Така тя защитила своя син и никой не могъл да го спре да започне обучението си в семинарията. Интересен е фактът, че три години преди това тя на няколко пъти препоръчала на своя по-голям син Христо да се запише в Софийската духовна семинария. Винаги отговорът бил твърд и отрицателен. Неговата страст към колите го отвела в техникум, където става един от най-добрите монтьори. На Богомил тя казала само веднъж и той веднага отговорил с готовност. Така той, по Божий промисъл, избягва приемането му за пионер и комсомолец. През лятото на 1968 г., преди да постъпи в семинарията, малкият Богомил трябвало да отиде сам да се черкува и причасти на празника Успение Богородично в едноименния храм на с. Макак, където живеели роднините на архимандрит Герасим, дългогодишен преподавател в семинарията, по-късно епископ и ректор. Св. Литургия била отслужена от архимандрит Герасим, който ползвал годишния си отпуск, за да бъде известно време със своите близки. Така се зародила духовната връзка между един от най-известните духовни старци по онова време и малкия семинарист. По-късно, още през първата Рождественска ваканция през декември 1968 г., вместо да се прибере в Плиска при своите родители, Богомил постъпва като послушник в Бачковския манастир, където вече като Браницки епископ неговият духовен старец е игумен. Начално и средно образование Детството на бъдещия йерарх на Българската православна църква преминава в първопрестолна Плиска, където до 1968 г. се обучава в ОУ „Паисий Хилендарски“. Плиска е първата българска столица (681–893 г.), свързана с името на хан Аспарух, основател на България. Там се намират древните руини на крепостта и царския дворец, Голямата базилика, именно в Плиска става кръщението на българския народ в св. Православие, и където св. цар Борис посрещ-

81 нал учениците на св св. Кирил и Методий – Климент, Наум, Горазд и Ангеларий, като се намират и множество други паметници на ранната българска история. В семинарията огромно влияние му оказват високо ерудираните преподаватели и особено отличаващият се с духовност ректор – Смоленският епископ Тихон, който преди 9.09.1944 г. е бил викарий на Варненския и Преславски митрополит Йосиф. На празника Въведение Богородично – 4 декември 1968 г. – заедно с други семинаристи той постригва Богомил за четец. Много години по-късно, след като бил хиротонисан за Стобийски епископ, младият архиерей си спомнил за пророческите думи на ректора си. На някои от семинаристите, които постригал навремето за четци, не казал нищо, други благословил да станат свещеници, само на Богомил казал: „Да станеш епископ“. Прозорливият духовник още тогава видял в него бъдещия архиерей на Българската православна църква. През ваканциите Богомил е на послушание в Бачковския манастир до 1972 г., когато на 21 юли Старозагорският митрополит Панкратий го постригва за монах с името Кирил в манастира „Св. Атанасий Велики“ край с. Златна ливада, Чирпанско. Под мантия го взема епископ Герасим, духовен син на блаженопочиналия вече Български патриарх Кирил (†7 март 1971 г.). По Божий промисъл на младия монах е дадено името на известния многозаслужил Предстоятел на Българската православна църква. За йеродякон монах Кирил е ръкоположен от духовния си старец на 17 декември 1972 г. След завършването на семинарията през юни 1974 г. йеродякон Кирил е изпратен на послушание в Рилската св. обител до септември на същата година, когато е изпратен в армията, където като неблагонадежден семинарист, служи в строителни войски, и то не където и да е, а в известния металургичен комбинат „Кремиковци“ до София. Винаги, когато след това е минавал по магистралата, той е чувствал въздуха на Кремиковци като свой „роден“. През септември на 1976 г. отново се връща към братството на Рилския манастир. На 14 ноември е ръкоположен за йеромонах от своя духовен старец и заедно с йеромонах Натанаил (нинездравстващият Неврокопски митрополит), изпратен на обучение в Богословския факултет на Атинския университет. Не успява да завърши следването си, тъй като решил, че трябва да се посвети на монашески подвиг на Света гора – Атон. Божият промисъл обаче предвиждал нещо друго. Положението на Св. гора Атон и манастира „Св. Георги Зограф“ По време на пребиваването си в Гърция, стремейки се към тих и молитвен монашески подвиг, йеромонах Кирил прекарвал свободното си време в българския манастир „Св. Георги Зограф“. Там той с готовност и ревностно вършел всяко послушание, което му възлагали игуменът и братята в манастира. Пеел и четял по време на богослуженията, цепел дърва и готвел в кухнята, когато готвачът отсъствал от манастира. Постепенно йеромонах Кирил се запознал с устава на Св. гора и манастира и разбрал, че като е в манастира, може да бъде приет за брат в него, без да очаква разрешение от Министерството на външните работи на Гърция. Като виждал, че в манастира няма достатъчно подготвени монаси, подал молба да бъде записан като брат на св. обител. Това му създало

82 още повече неприятности. През 70-те години положението в Св. гора, особено в славянските манастири, било незавидно. До Първата световна война (1914–1918 г.) от 4500 монаси на Атон повече от 3500 са били славяни (българи, руснаци, украинци, сърби и др.). След началото на войната и особено след 1917 г., а за българите след 9.09.1944 г., нещата рязко се променили. Мнозина атонски постриженици били върнати по родните им места без всяко основание. Един от тези български духовници е бил монах Серафим. Благодарение на застъпничеството на блаженопочиналия патриарх Максим монах Серафим бил върнат в манастира. Игуменът му възложил послушание на клисар, което той изпълнявал с голямо смирение. В манастира били изпратени и други монаси от България, но те имали някакви други цели, не и само да служат на Бога и запазването на управлението в здрави ръце. Предстояло да се запълни мястото на един от починалите епитропи на манастира. Под влияние на йеромонах Порфирий, духовен брат на йеромонах Кирил, тъй като имали един духовен старец – епископ Герасим, епитропите не давали и дума това да бъде единственият светогорски постриженик – монах Серафим. Управлението на Св. гора подкрепяло кандидатурата на друг българин – архимандрит Поликарп, който създавал големи неприятности на братята за това, че не бил дооценяван и не бил приеман от тях да влезе в управлението на манастира. Изправени пред дилемата кого да изберат, йеромонах Порфирий се възползвал от мудността в управлението на манастира от игумена – архимандрит Евтимий, и се постарал да получи подкрепата на двама от епитропите на манастира – йеромонах Пахомий, известният библиотекар на манастира и монах Партений. Така той ги убеждавал да го приемат за епитроп и по този начин тримата заедно да ограничат властта на игумена и да поеме в ръцете си делата на манастира, като всичко правел за своя лична полза. Тук обаче се намесва младият йеромонах Кирил. Той убеждава игумена, че имат нужда от него по време на посещението на специална комисия от Управлението на Св. гора. Целта на комисията е да не допуснат йеромонах Порфирий до управлението на манастира, но да направят всичко възможно, за да стане епитроп архимандрит Поликарп. С участието си в заседанието йеромонах Кирил успял да убеди епитропите да приемат за член на манастирския събор единствения атонски постриженик – монах Серафим, който е бил с най-искрени намерения да служи на интересите на манастира и Св. гора. След тези събития йеромонах Порфирий предупредил младия студент: „Ти следваш в Гърция и много добре знаеш как гърците постъпват с тези, които им пречат!“. Последвал донос до гръцките власти, които не се интересуват много дали това е истина или не, и като се възползват от слабостта на манастирското управление, употребяват сила, без да имат право, и репатрират йеромонах Кирил. Загубил доверието на братята, йеромонах Порфирий също не могъл да остане в манастира и се принудил да отиде в Атина при някои от старостилниците. Постигната е била обаче важната цел – да се укрепи управлението на манастира, за да може постепенно да се умножат братята с монашестващи и послушници от България. Днес виждаме как делата на Светата обител процъфтяват и голяма заслуга

83 в това отношение трябва да се отдаде и на йеромонах Кирил, който не е следвал никакви указания от когото и да било, а с църковна съвест и с цената да не завърши своето богословско образование в Атина навремето, допринася за доброто на манастира с каквото е могъл, благодарение на Божията подкрепа и закрилата на св. вмчк Георги Победоносец. Висше образование (Софийска духовна академия), аспирантура МДА и защита на дисертация След завръщането си от Гърция през 1980 г. Кирил става първи протосингел на новоизбрания митрополит на Сливен Йоаникий, който го въвежда в званието архимандрит на 25 декември 1980 г. Едновременно с това завършва своето висше богословско образование в Софийската духовна академия и получава диплом на 12 юли 1981 г. След това е изпратен да продължи образованието си в Москва като аспирант на Московската духовна академия в Сергиевия Посад, тогава Загорск, и за научна работа със защита на дисертация. Три години, от 1981 до 1984 г., архимандрит Кирил работи по своята дисертация на тема „Участието на Руската църква в националноосвободителното движение на българския народ през XIX век“, която блестящо защитава и получава научна степен „кандидат богослов“, сега приравнена към степен „доктор на богословието“. Нека добавим, че митрополит Кирил е редовен член на две руски академии – на Международната академия по информатизация, в генерален консултативен статус на ООН от 1995 г., Москва, и Академията по проблемите на безопасността, отбраната и правовия ред, Москва. Работата по дисертацията в Московската духовна академия, продължила няколко години, позволява на младия учен богослов да се прояви и в сферата на научно-богословската служба. Подобно на знаменития Български патриарх Кирил – крупен учен-богослов, чието име носил, ученият богослов и историк архимандрит Кирил посвещава много часове на прилежна работа в руските архиви, във фондовете на най-голямото книгохранилище в Русия – Държавната ленинска библиотека в Москва, в библиотеките на Московската духовна академия в Загорск, сега Сергиев Посад, Издателския отдел на Московската патриаршия и много други книгохранилища в Санкт Петербург и разни градове на Русия, в търсене на скъпоценни зрънца вековна история, стремейки се да пресъздаде онзи дух на християнска братска любов, която изпитвал целият руски народ в лицето на неговите най-добри представители към угнетения български православен народ. Защитата на дисертация предизвиква голям интерес сред комисията, даже е предложено да бъде приравнена на магистърска степен, но все пак се решава да се присъди научната степен „кандидат на богословието“ на архимандрит Кирил, като се изразява увереност, че работата по дисертацията ще бъде продължена. По-нататъшните научни доклади и публикации на доктора по богословие митрополит Кирил оправдават по най-безспорен начин тези очаквания.

84 Представител на Българския патриарх при Московския и Всерусийски патриарх и настоятел на Българското църковното подворие в Москва Достигнатата духовност и впечатляващи научни занимания в Московската духовна академия дават основание на Светия синод на Българската православна църква и лично на тогавашния Български патриарх Максим архимандрит Кирил да бъде назначен на една от най-престижните длъжности – представител на Българския патриарх в Москва. Едновременно със завършването на образованието и защитата на дисертацията си архимандрит Кирил посвещава много сили в църковната и духовна служба в качеството си на предстоятел на Българското църковно подворие в храма „Св. Успение Богородично“ в Гончарах – от юни 1982-ра до септември 1986 г., изграждайки и укрепвайки приятелските връзки между двете Православни църкви. Особено здрави духовни нишки свързват архимандрит Кирил с блаженопочиналия Всеросийски патриарх Пимен и Алексий Втори, както и със сегашния патриарх Кирил още като ректор на Ленинградската духовна семинария и академия. Познанството на бъдещия митрополит Кирил с патриарх Пимен става през 1971 г. по време на интронизацията на патриарх Максим и посещението им в Бачковския манастир, а близостта с патриарх Алексий Втори започва по време на служението на архимандрит Кирил в Москва и особено при съвместната защита на дисертациите им. Патриарх Пимен благословил митрополит Алексий като управляващ делата на Московската патриаршия да отслужи литургия в Българското подворие по време на храмовия празник на иконата на Божията Майка Троеручица, и бъдещият патриарх Алексей Втори поздравява архимандрит Кирил с получената научна спепен. В отговор архимандрит Кирил също поздравил Владиката Алексий с успешната защита на дисертация и присъдената му научна степен „доктор на богословските науки“. После не един път Негово Светейшество Алексий Втори си спомня, шегувайки се, как един други се поздравяват с получените научни степени! Бидейки настоятел на Българското църковно подворие, архимандрит Кирил се сдобива с разрешение за строителство на църковен дом във време, когато Руската църква се намира под силната преса на атеистичната власт, и са признали, че такова разрешение на практика е невъзможно да се получи. Въпреки това, благодарение на личните му добри отношения с местната власт на района, в който се намира храмът, е изграден първият дом за духовенството, на мястото на дървена барака, където те се приютявали. Възглавява храмовите богослужения по-често от другите български представители, с което заслужава любовта и уважението на клира и паството на храма „Успение Богородично“ в Гончари, които са му посветили специално стихотворение. Неговото ревностно свещенослужение е удостоено с поименни подаръци от патриарх Пимен и патриарх Алексий, с ордени „Св. равноапостолен княз Владимир“ ІІ степен, „Св. благоверен княз Даниил Московски“. По-късно е награден с граждански ордени „Св. Александър Невски“ І степен от Националния комитет за обществени награди на Руската федерация с президент В. Шевченко за заслуги и голям личен принос за възстановяване и укрепване на нравствените и духовните традиции. Орден „Во имя жизни на Земле“ му е връчен от името на граф П. Шереметев, президент на Международния благотворителен фонд „Мировая человечность“,

85 за особен принос в делото за възраждане и реализация на принципите на хуманизма, за доброта, духовност, безкористно служение на Бога и човеците, за величието на духа. Националният комитет за обществени награди на Руската федерация го удостоява с орден „Мир и дружба“ – за високи заслуги в укрепването на дружбата и духовността между народите. Във връзка с паметта на загиналите за спасяването от катастрофа при Черонбилската авария е учреден орден „За заслуги за хуманност и милосърдие“ на Съюза „Чернобил“, Русия. Такъв орден І степен е връчен и на митрополит Кирил. Връщане в България и възкачване на Варненския и Великопреславски престол След връщането му през септември 1986 г. в България архимандрит Кирил става игумен на Троянската света обител, а през декември 1987 г. е назначен за главен секретар на Светия Синод. На 26 юни 1988 г. е хиротонисан за Стобийски епископ. След блажената кончина на Варненския митрополит Йосиф по Устава на Българската православна църква се провежда избор за нов митрополит с участието на църковния клир и миряни. Почти единодушно със съотношение на гласовете 98% срещу само 2% за нов митрополит е избран Стобийският епископ Кирил. Така започва нова страница от неговата биография. Духовен Път Духовният Път на митрополит Кирил започва с неговото раждане. Неговата майка, ревностна християнка, още от най-ранна възраст става за него първи духовен наставник в живота. Още с майчиното мляко впива от нея най-важните християнски добродетели – любов към Бога, смирение, послушание и ревностна вяра, поради което в пълна степен може да се каже за него, че не е „работник от единадесетия час“, в последния момент, а от „сутрин рано“, от първия час, претърпявайки „теготата на деня и жегата“ (Мат. 20:1, 12). Заедно с нея става рано за ежедневната утринна молитва и посещава богослужения, никога през останалата част от живота си не загубва силната духовна връзка с майка си. Духовният му път е определен още с раждането му и той никога не му изневерява. Най-важното решение в живота си – да постъпи в семинарията, да приеме монашеството и да избере пътя на свещенослуженето – е взел благодарение на духовната близост с майка си. Твърде рано приема монашеството – на 18 години. Първият му духовен наставник при постригването му в монашество станал Браницкият епископ Герасим, преподавател и ректор на Софийската духовна семинария, която по това време е под духовното обгрижване на Българския патриарх Кирил. Именно епископ Герасим постригва младия послушник през 1972 г. с името на неотдавна починалия патриарх Кирил (1971) и по този начин възлага на духовното си чедо да продължи делото на своя духовен наставник. Епископ Герасим залага и поддържа в духовното си чедо мисли за предстоящото в бъдеще приемане на най-високата служба, които стават пророчески. Браницкият епископ Герасим е най-известният духовен водач на своето вре-

86 ме. Роден е през 1914 г. в с. Иваново, недалеч от Велики Преслав. Родителите му се преселват в с. Макак, близо до Шумен, и с. Царев брод, където се е родил и малкият Богомил. Всичките години, през които йеромонах, после архимандрит и владика Герасим преподава в Софийската духовна семинария, през лятото служи в храма на с. Макак. Там майката на малкия Богомил водила сина си на служба. Там са се запознали и с йеромонах Герасим, който станал духовен учител на бъдещия митрополит Кирил, още много години преди да постъпи в семинарията. По време на духовните беседи учителят разказвал много на малкия Богомил за своя духовен водач патриарх Кирил, така се стигнало до определянето на името при постригване в монашество. Напътствайки го в служба на Бога, българския народ и Църквата, епископ Герасим пряко насочва бъдещия митрополит Кирил в продължение на тази духовна традиция. Всички думи на великия духовен наставник епископ Герасим пророчески се сбъдват! След завършване на семинарията и службата в армията, йеромонах Кирил е изпратен в Гърция, където се запознава с нови съмолитвеници и духовни наставници. Най-известен от тях е архимандрит Епифаний Теодоропулос, при когото служат с йеромонах Натанаил в храма „Св. Три светители“. Много от своето време той обича да прекарва в самия център на духовния живот на Православния свят – Света гора на полуостров Атон. Там се сдобива с нов духовен наставник в лицето на стареца игумен Христодулос в Кутлумушкия манастир. Получава духовни напътствия и от известния подвижник монах Паисий. На Света гора, под ръководството на старците-исихасти, той на практика се старае да постига такова състояние на ума и стремеж за непрестанна сърдечна, умна молитва, които спомагат за духовното му израстване и укрепване за предстоящото му служение. Не по-малка любов изпитвал бъдещият митрополит Кирил и към руските старци, към руската духовна традиция и към целия руски народ. Още през 1971 г., след смъртта на патриарх Кирил и избрания за нов Патриарх Български Максим, малкият Богомил, бидейки студент в семинарията, прислужва в качеството си на иподякон на Патриарх Московски и на цяла Русия Пимен, дошъл в България за интронизацията на новия патриарх Максим. Така се започва тяхното запознанство, преминало после по време на службата на архимандрит Кирил като Представител на Българския патриарх при Московския патриарх в духовна близост. Няма възможност да се опишат всички знаци на любов и уважение, които оказва маститият старец-Първосветител на младия архимандрит. Ще споменем само един характерен случай за отличаването на ревностния свещеник Генадий Бороздин с офикията протойерей, което по-късно му дава възможност, след дългогодишно служение в храма на Българското църковно подворие, да бъде назначен като един от архиерейските наместници в Москва. Нещо, което не е толкова лесно. В Лаврата на св. преп. Сергий Радонежки, където е разположена Московската духовна академия, архимандрит Кирил общува с монаси и старци. Особено известен по това време е архимандрит Кирил, който е един от най-дългогодишните изповедници на Лаврата.

87 Архиерейското служение на митрополит Кирил Архиерейското служение на всеки епископ, бил той митрополит или даже патриарх, се състои преди всичко в извършване на Божествена Света Литургия. Без да служи, даже и всеки клирик, не е възможно да се говори, че е духовник. Затова и според св. Канони всеки клирик, не извършил в три недели св. Литургия, се наказва строго, даже с низвержение. В духовното си обгрижване на своето милионно паство Варненският и Великопреславски митрополит Кирил не пропуска да отслужва Божествена Света Литургия, водосвети и благодарствени молебни в храмовете на епархията и извън тях по повод различни църковни празници, национални и народни празненства. Традиционните богослужения, извършвани от епархийския архиерей в Катедралния храм-паметник „Св. Успение Богородично“, поне за Варненска и Великопреславска епархия, са свързани преди всичко с Господски и Богордични празници. Изключение правят тези празници, на които има посветени храмове в центровете на архиерейските наместничества, например „Св. Възнесение Господне“ и „Св. вмчк Георги“ в гр. Шумен и „Св. Благовещение“ в гр. Провадия. Напоследък, след построяването на храмовете „Св. Преображение“ в кв. „Младост“, гр. Варна, и „Св. Рождество Богородично“ в с. Бенковски, Варненско, и тези празници понякога правят изключение. На някои празници, които особено се почитат, епархийският архиерей в един ден отслужва водосвет в няколко храма. Така например на Св. Възнесение, след Св. Литургия в едноименния храм в гр. Шумен, той посещава и благославя християните от гр. Плиска и с. Върбяне, които традиционно извършват курбан. На Св. Дух след Св. Литургия извършва молебен за дъжд в села на Добричка духовна околия и др. По този начин най-пълноценно се оползотворява времето за благославяне и създаване на духовна радост на повече християни по случай празниците. Другите празници, на които по традиция архиереят служи в катедралния храм, са свързани с Великопостните богослужения. Това са Неделя на всеопрощението, Неделя Православна, Кръстопоклонна неделя, Първото последование на Жениха, маслосвет и последование на 12-те Евангелия на Велики четвъртък и Последованието на Опелото на Велики Петък. Тук трябва да споменем и Великия водосвет преди и на самото Св. Богоявление. Особено тържествени са службите в храма „Св. Николай Чудотворец“, „Св. Атанасий Велики“, „Св. пророк Илия“, „Св. цар Борис“, „Св. Константин и Елена“ в гр. Варна. Други традиционни служения от архиерея се извършват на празничните дни в по-големите градове и населени места. Това са „Св. Троица“ в гр. Добрич, „Св. вмчк Георги“ в с. Езерово, „Св. ап. Петър и Павел“ в едноименния шуменски манастир, „Св. славянобългарски равноапостоли Кирил и Методий“ и „Събор на св. апостоли“ в гр. Велики Преслав, „Св. Петка Българска“ в Нови пазар, „Св. Пантелеймон“ в гара Каспичан, „Св. цар Борис“ в гр. Плиска, „Св. Иван Рилски“ и „Свето Успение Богородично“ в гр. Търговище, „Св. вмчк Димитър“ в гр. Омуртаг и др. През зимния период служенията обикновено са в храмовете на гр. Варна. Традиционни са и молебените и панихидите при официални празници, като 6 януари, Богоявление – благославяне на бойните знамена, 3 март, 24 март – битката за превземането на Одрин, 6 май – Гергьовден и Ден на храбростта и българската ар-

88 мия, 24 май, 27 юли – Освобождение на Варна от турско робство, годишнини от Илинденско-Преображенското въстание, годишнини от рождението и кончината на Капитан Петко войвода, 6 септември – Ден на Съединението, 22 Септември – Ден на независимостта и други годишнини във връзка с исторически, радостни и трагически събития по молба на областната, общински администрации, дипломатически мисии, дружества, обществени организации и пр. Всяка Божествена св. Литургия, всяко богослужение и последование митрополит Кирил отслужва като за пръв път, като не пропуска да проповядва и наставлява. Прави това молитвено и благоговейно, като се старае да предаде по-достъпно смисъла на всяка дума. Това не убягва от вниманието на християните, които редовно участват в богослуженията, извършвани от него, и постоянно му благодарят, че ги е накарал да осмислят по-добре дълбокосъдържателните слова на молитвите и да се запознаят с истините на вярата. Благодарност и признателност в това отношение той получи и на 4 септември 2004 г. след панихидата на гроба на Капитан Петко войвода по случай 160 години от рождението му. Костадин Карамитрев, Председател на СТДБ и особено големият актьор Васил Михайлов, въплътил многократно великия син на България, бяха много доволни от молитвеното и проникновено извършване на последованието, като последният каза: „Благодарим Ви за прочувствените песнопения и молитви. Винаги се чувства, когато някой формално извършва богослужение“. От този момент отношенията им видимо преминават границите на формалното. Интересно е да отбележим, че малко са митрополитите, които да са толкова млади и в същото време да имат по-голям стаж от всички други. Така е с митрополит Кирил. Той единствен от възможните да влязат в листата за достоизбираеми за патриарх има навършено 40-годишно монашеско служение. Като архиерей той навършва 25 години. Като йеродякон и йеромонах той има по 4 години служение. 8 години служи като архимандрит. Напълно е отговарял на условията от стария Устав на БПЦ, когато се изисквало да има пълния курс на Софийската духовна семинария и 10-годишно клирическо служение – имал е цели 16 години. Докато други архиереи нямат пълния курс на Софийската духовна семинария, един от тях няма изобщо семинарско образование. Други са хиротонисани, преди да имат 10-годишно клирическо служение. От всичко това се вижда, че митрополит Кирил абсолютно заради личните си качества е заемал и заема такива отговорни служения, които са били оценени от Върховното управление на Българската православна църква – Светия Синод, а не от когото и да било другиго, както често някои повтарят, потретват, притоплят от време на време. Приносът на митрополит Кирил за духовността Не трябва да отминаваме приноса на митрополит Кирил за донасянето на едни от най-големите светини напоследък в България. За пръв път пряко в България пренесе свещения Огън от Божи гроб митрополит Кирил, благодарение на което всяка година вече тази светиня бива донасяна, за да могат хиляди християни да пренесат тази благодатна светиня и в своите домове. Благодарение на него бяха донесени светите мощи на трима апостоли – св. Андрей

89 Първозвани, проповядвал по Българското Черноморие, св. Вартоломей и св. Иаков Зеведеев, на св. великомчци Варвара и Екатерина, на св. Николай Чудотворец и св. Иоан Златоуст. От Гърция са донесени св. мощи на св. мчци Кирик и Юлита, св. Атанасий Християнополски, св. Трифон, осветени облачения от мощите на св. Дионисий Закинтски, от пръстта на паметника на св. 26 мъченици Зографски, пострадали от кръстоносните походи, пръст от пещерата, в която се е подвизавал св. Козма Зографски, камъни от св. места в Йерусалим. От Русия във Варна са донесени частици от св. мощи на св. Димитрий Ростовски, св. мчци Синаксарски Феодор Ушаков, Феодор и Андрей, от пещерите на КиевоПечерската лавра. От Америка имаме щастието да притежаваме икона и частица от св. мощи на св. Герман Аляскински. Преди всичко това е донасянето на св. мощи на св. Максим Изповедник за деня на интронизацията на Българския патриарх Максим на 4.07.2011 г. През 2012 г. беше донесено чудотворно копие от чудотворната икона на Пресвета Богородица „Достойно есть“ – най-голямата светиня на Света гора. На тази икона се поклони блаженопочиналият Български патриарх Максим преди мирната си кончина и предаде българското си православно паство на Божията Майка, поради което бе оставена в Патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски“, за да бди за бъднините на Българската православна църква – Българска патриаршия. През декември беше донесено копие от чудотворната икона на св. Николай Чудотворец – Мидена за храма „Св. Николай Чудотворец“ на Руското църковно подворие в София. За 26.12.2012 г., втори ден на Рождество Христово, посветен на Св. Богородица, по негова молба бе донесено мозаечно копие на чудотворната икона Св. Богородица Старица (Геронтиса) от манастира Пантократор до Цариград от времето на император Алексий Комнин, каквато икона, само че със сребърен обков, има и в манастира „Пантократор“ на Св. гора – Атон. Поради тази причина тази икона се явява уникат, дарение от манастирския събор на манастира „Пантократор“, с благословението на архимандрит Гавриил. На 9.02.2013 г. във Варна бе донесена още една икона – тази на императора страстотерпец Николай Александрович, ктитор на катедралния храм „Св. Успение Богородично“. 30-те икони на иконостаса са негово дарение, за което има надпис на иконостаса на южния престол, посветен на св. Николай Чудотворец: „Иждивением благочестивейшаго всеруссийского императора Николая Александровича“. Така ще бъде увековечено дарителството на благочестивия император, като бъде отбелязана и 400-годишнината на императорската династия на Романови. Варненци ще имат възможност да се покланят на иконата на царското семейство-новомъченици, за да получават Божията благодат за подвига на благочестие, което водят непрестанно с поднебесните сили на злобата. Митрополит Кирил за себе си Годините, които Бог ми позволи да живея досега на земята, бяха достатъчни, за да падна в доста грехове. Колкото си спомних досега и колкото можах, съм изповядал на духовни отци, при които съм бил на различни места. За тези, които съм забравил или не съм могъл да се изповядам, моля Бога да бъде милостив и към мен, грешния, и да покаже и към мен, смирения Негов раб, Своята богата

90 милост. Без да го заслужавам, по велика Божия милост, бях удостоен да вляза в редовете на клира на Българската православна църква. Съзнавам, че този почетен за мен факт ще бъде за мен причина за по-голям и строг съд от страна на Бога. Знам, че като духовник не съм такъв, какъвто би трябвало да бъда на практика. Съжалявам и прося прошка от всички, които несъзнателно съм скандализирал, огорчил, наранил или съм се отнесъл по начин, който не подобава на един духовник. Правил съм грешки. Падал съм в грехове. Много пъти съм наранявал някого с егоизма, непристойното си и неприемливо държание. Моля всички за прошка. В същото време съвестта ми е спокойна, че никого не съм наранил, онеправдал или навредил съзнателно. Надявам се, че Всемилостивият Господ е простил всички мои грехове, които съм изповядал пред духовника. Правил съм за всички около мен, близки и далечни, каквото можах най-добре. Плакал съм с болките и съм се радвал с радостите им. Утешавам се с мисълта, че само тези, които не правят нищо, не са заплашени от опасността да паднат в грешки и грехове. Тези, които работят, несъмнено ще извършат множество такива. Смятам, че е необходимо да заявя, че нямам никакви материални блага или каквото и да било имотно състояние, освен необходимите ми дрехи, богослужебни и житейски принадлежности. Наследството от баща си и майка си съм предал на брат си. Ако имам някакви спестени средства, те са, за да ме улесняват в служението ми, за да бъда полезен на тези, които са ми поверени за духовно обгрижване, като духовници, деца и миряни, които действително се нуждаят от подкрепа. Подпомагам безплатните трапезарии с продукти, отделям от храната и залъка си за бездомници. За съжаление немалко са тези, които не ме познават, не са се постарали да узнаят кои са моите родители, как са ме отгледали и възпитали. Поради това се явяват несправедливи и злонамерени нарекания и неоснователни обвинения, клевети и нападки, които се отправят с повод и без повод, предизвикани от строги, но справедливи мои решения и действия. Мнозина изразяват мнение, че неоснователно съм доверчив, добродушен и наивен. Направо ми казват: „На зла круша зли пръти!“. Каквото и добро да съм извършил или спомогнал да се осъществи, смятам, че моите заслуги не са толкова големи, колкото на свещено- и църковнослужителите, които са били или сега са ми поверени. Известно е, че дейността на духовенството, особено на висшестоящото, е да не пречи, а да благославя духовенството и миряните за благородни и възвишени дела и подвизи за благото на християните и цялото ни общество. Старая се да правя това – поне да не преча на тези, които са с добри и благи за обществото намерения. Ненавиждам лицемерието, пошлостта, низостта, лъжата. Към всички се старая да бъда внимателен, особено когато го заслужават. Непримирим съм към злобата, омразата, завистта, насилието. Никога не съм получавал възложения, нито съм поемал ангажименти от когото и да е било, освен от духовното си началство. Стараел съм се да изпълнявам добросъвестно всички свои монашески обети и послушания. Старая се да се водя от словата на псалмопевеца: „Станах като човек, който не чува и няма в устата си отговор, защото на Тебе, Господи, се уповавам“ (Пс. 37:15). Благодарен съм на Всевишния, че ме удостои да възглавя една от най-значителните и сравнително новите епархии (1872). В същото време не трябва да забравяме,

91 че от земите на тази епархия е тръгнала съвременна България (681 г.), тук е покръстен българският народ (865 г.), тук е основана Плисковската архиепископия (870 г.), тук Българската православна църква е въздигната в ранг Патриаршия (917 г.), тук е знаменитият Златен век на България, тук е основана Държавата на Духа според крилатия израз на българолюбеца акад. Дмитрий Лихачов. Най-важното е, че нашият предшественик Варненски и Преславски митрополит Симеон е написал: „Заради моите грехове ми се даде тази епархия“. Навярно и на мен, недостойния, поради тази причина ми се даде това послушание, всеки случай не си позволявам да вярвам, че с нещо съм го заслужил. Интересно е съперничеството между двамата съученици, състуденти и заедно получили научна подготовка във висши научни учебни заведения в Европа млади духовници Кирил (Български патриарх) и Йосиф (Варненски). Двамата си съперничат при избора във Варна. Известно е кой спечелва. Следващият сблъсък е за Български патриарх. Отново е известно кой печели. Воля Божия за следващия избор. Всеки случай, много пъти молих Господа, ако е възможно, да ме отмине тази чаша (Мат. 26:39,42; Лук. 22:42). Много повече съм се молил да бъде „благата“, угодна и съвършена воля Божия“! (Рим. 12:2). Удовлетворен съм, че съм написал няколко книги и съм посадил няколко дръвчета, от които най-големият бор е пред Светия Синод като главен секретар. Наистина, не бих желал да напусна Варна. Много неща ме свързват с тази древна българска земя, където съм се родил и израснал сред старините на старославна Плиска. Паството, което обичам и ме обича, духовенството, мъжкият хор на катедралата, един от малкото такива в България, доброто сътрудничество с местната държавна и общинска власт, другите държавни и научни институции, Военноморските сили с прекрасния им състав и духов оркестър, високия културен живот в морската ни столица. Не може да се обхване всичко и всеки от факторите, които ме карат да се надявам, че ще продължа своето смирено служение, подобно на моите предшественици, които, макар и само двама, са управлявали епархията в продължение на 115 години! С благословение, † Варненски и Великопреславски митрополит Кирил Б.р. Тази автобиография е писана от самия приснопаметен Варненски и Великопреславски митрополит Кирил (1954–2013) малко пред трагичния инцидент на 9 юли 2013 г., когато се представи в Господа.

92

SOPHIA

30 ГОДИНИ НЕ ЖИВЕЕМ В ПРЕХОД КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ, А В ПРЕХОД В НАЧАЛОТО КЪМ НЕОЛИБЕРАЛЕН, А СЕГА КЪМ НЕОФЕОДАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ Васил Проданов Милиони хора у нас през последните три десетилетия са манипулирани с неолиберални пропагандни клишета, които подпомогнаха разграбването и унищожаването на предходната, принадлежаща на всички българи собственост за над 100 милиарда долара. В началния етап на развитие на капитализма в Англия през ХVI в., когато се разграбва колективната поземлена собственост от новопоявилите се капиталисти, отглеждащи на нейна територия овце, Томас Мор характеризира този процес с думите „овцете изядоха хората“. Можем да го перифразираме и да кажем, че у нас през последните три десетилетия неолибералният капитализъм изяде над 2 милиона българи. Под либералната идеологическа маска на „преход към демокрация“ в България се извърши преход към неолиберален капитализъм, характеризиращ се с глобализация и офшоризация на капитала, господство на гигантски транснационални корпорации, приватизация на държавната собственост, намаляване на данъците на капиталистите, замяна на преки с косвени данъци, от които повече губят по-бедните, ускорено нарастване на неравенството, постепенен демонтаж на социалната държава, загуба на предходната роля на синдикатите, тенденция на намаляване на предходната средна класа. Този неолиберален капитализъм в България се реализира в периферна, клептократска и компрадорска версия. Периферна, тъй като огромни ресурси във вид на човешки, финансов, природен, индустриален капитал изтекоха и изтичат от България към развитите капиталистически страни. Клептократска, тъй като новопоявилите се капиталисти заграбиха богатство, принадлежало преди това на 9 милиона българи. И компрадорска, тъй като управляващите политици в максимална степен са подчинени на това, което един от тях нарича „големите началници“ и по всички стратегически проблеми в продължение на три десетилетия служат като неоколониална върхушка, изпълняваща волята и служеща на интересите на капиталистическите елити от САЩ и Западна Европа. Възходът на неолибералния капитализъм в световен план се реализира от 1970-те години насам. През последното десетилетие обаче се наблюдава една нова тенденция, която бих нарекъл преход към неофеодален капитализъм. Понятието за неофеодализъм се появява за първи път през 1961 г. в работите на американския икономист Джон Кенет Гълбрейт и се развива по-подробно през 90-те години на ХХ век от Имануил Уолърстейн и Дейв Педерсън, Джон Уайтхед, които в една или друга степен смятат, че чрез това понятие можем да раз-

93 берем важни характеристики на съвременния капитализъм. В подобна посока размишляват и икономисти като Гордън Тълок, които разглеждат особеностите на съвременния капитализъм като „рентиерски“, свързан с получените възможности на определени социални групи да придобиват изключителни и наследствено предавани права над определени ресурси.1 Имайки предвид факта, че независимо от формалните избори на президент и представители на различни други институции, в крайна сметка това кой ще спечели зависи от собствениците на медии и богатите спонсори на кандидатите американският икономист Джон Уайтхед, президент на Ръдерфордския институт обяви, че днес се намираме в „епоха не неофеодализъм“, определяйки я като „управление на богатите чрез богатите и за корпорациите“.2 През последните години тази идея придоби нарастваща популярност и се увеличиха авторите, които започват да говорят за появата на патримонален, рентиерски, нефеодален капитализъм, в който социалният статус в нарастваща степен се превръща в наследствена характеристика, при което определени блага се получават благодарение на принадлежността към съответната съсловна група или класа. Този процес е великолепно показан от Томас Пикети в най-дискутираната книга по социално икономически проблеми в света през 2014–2015 г. – „Капиталът през ХХІ век“. В нея той разкрива, че не просто сме се върнали до равнище на неравенството от ХІХ век, а сме на път да се върнем и към модела на патримонален наследствен и родов капитализъм, при който водеща роля в икономическия и политическия живот имат не талантливите индивиди, а фамилните династии с техните наследствени блага, както е в Марксовата епоха. Той отделя един абзац на книгата си на анализи на знаменитата книга на Балзак „Дядо Горио“, в която действието се развива някъде между 1810 и 1820 г., в края на Наполеоновата епоха и началото на реставрацията. Там Балзак чрез героя си Вотрен излага последователно потенциалните опции за забогатяване пред младия Растиняк. Обяснява му, че е илюзия да си мисли, че може да постигне социален успех с учение, талант или лични усилия. Няма значение дали Растиняк ще стане прокурор на краля на 30 години или реномиран адвокат на 50 години. Във всеки случай доходите от неговия труд ще бъдат незначителни в сравнение със стандарта на живот, който би му осигурил бракът с госпожица Викторин, притежателка на голямо наследствено богатство. Вярно е, че за да стигне до богатството, най-напред той би трябвало да убие законния ѝ брат.3 Изводът, който може да се направи, е, че обикновеният човек може да се издигнe и изравни с най-богатите само чрез някакво престъпление. Престъплението или разрушаването на системата така изглеждат като че ли единствената алтернатива за промяна на ситуацията. Всичко това е израз на тенденция на трансформиране на неолибералния капитализъм в неофеодален капитализъм, за който са характерни шест основни характеристики. Първо. Минимизиране на меритокрацията и завръщане на родово-наследствения или патримонален капитализъм. Последни анализи сочат, че в САЩ т.нар. „американска мечта“ е смачкана от днешния капитализъм. При предизборната кампания за президент през 2015 г. в САЩ и кандидатът на демократите

94 Бърни Сандърс, и този на републиканците – Доналд Тръмп, говореха за „смъртта на американската мечта“. Таксите за държавните университети в САЩ са нараснали за три десетилетия между 1982 и 2012 г. с 250 %, а доходите на средния американец, който би искал да прати детето си в университет, са се увеличили едва с 16 % и той не би могъл да направи това, ако не вземе огромни заеми.4 Използвайки термина „класа“, който е табу в устата на левите български политици в парламента, както и на водещите вестници и телевизии у нас, вестник „Ню Йорк Таймс“, без да се страхува, че нашенските либерали, „демократи“ и антикомунисти ще го обвинят, че използва „комунистически език“, публикува статия под заглавие „Класовите различия в отглеждането на деца са във възход“. В нея се цитира социологическо изследване на Пю Рисърч център, което показва, че между живота на децата от богатите и бедни американски семейства днес има по-голяма пропаст отколкото когато и да било през предишните десетилетия. Различията в постиженията в развитието и образованието на децата от бедни и богати семейства, родени през 2001 г. са били с 30–40 % по-големи отколкото на тези, родени четвърт век по-рано. Класовите различия в отглеждането на децата са симптом за нарастващо неравенство с далеч стигащи последствия. В богатите семейства децата от най-ранна възраст са записвани във всякакви школи и курсове, за тях двамата родители отделят по много време, специално се грижат за интелектуалното развитие и способностите им. Децата в бедните семейства не ходят по школи и курсове, за тях се полагат неизмеримо по-малко грижи, те езиково и интелектуално закъсняват с развитието, имат по-малък речников запас и знаене на езици, по-ниска култура и това става съдба за целия им живот. След това богатите отиват в елитни училища, където получават много по-качествено образование и важни за живота социални връзки, докато бедните прекъсват образованието си, показват много по-ниски образователни резултати. Различните условия за възпитание и развитие и различните пътища, които поемат те в живота, си допълнително задълбочават социално-икономическите различия и наследствено различните социални класи остават различни светове по материалните си и интелектуални възможности. Същото става и с техните деца и всеки си остава затворен в своята социална класа по наследство, т.е. социално-класовият статус става неизбежна съдба, както във феодалните общества. Това разделение е по местоживеене – съответно на по-бедни и по-богати семейства. Богатите и бедните деца живеят в различни региони и всяко от тях общува с връстници от своята социално-икономическа и интелектуална група, която му дава различни мотивации, ценности възможности.5 Даниел Дорлинг отбелязва, имайки предвид Великобритания и САЩ: „Ние имаме образователна система, създадена, за да поляризира хората. Тя създава елит, който често има малко уважение към мнозинството от населението, смята че трябва да печели необичайно повече от всеки друг и определя много от работните места на другите като достойни за презрение, очевидно за да оправдае това, че те живеят в относителна бедност.“6 Според Дорлинг капиталистическите елити правят това, пращайки своите деца в скъпи частни училища и подкрепяйки по-малки данъци, а от тук по-малко публични разходи за държавните училища. Резултатът от всичко това е, че богатите капиталистически елити

95 налагат „несправедливо предимство“ на своите деца, което се вижда даже по неравното разпределение на джобните пари.7 След това, разбира се, неолибералните идеолози обясняват, че съответните деца имат по-голям потенциал и способности, придавайки така на бедните и клеймото на биологически и културно хора без нужния „потенциал“ и „способности“. А тъй като и в САЩ, и в ЕС има тенденция цели етнически, расови, религиозни групи да попадат в по-голямата си част сред класата на наемните работници и бедните, то и това клеймо придобива етнически, религиозни, расови оттенъци и е предпоставка за оцветените по съответен начин конфликти. Меритократизмът от времето на върховия период на социалната държава, когато се вярва, че всяко американче може да стане президент, говори се за „равенство на шансовете“, остава в миналото. В своя реч пред американския Конгрес през 2013 г. Барак Обама говори, че вертикалната социална мобилност в Америка е сравнима с тази в Ямайка – шансът едно дете, родено в бедно семейство, да забогатее, вече е еднакво пренебрежим, под 10%, докато шансът на дете на богати родители да запази статуса си е 67%.8 Според проучване на изследователи от Мичиганския университет дисбалансът между децата на богатите и бедните, които завършват колеж в САЩ, е нараснал с 50 % от 1980 г. насам.9 Но тенденцията у нас е неизмеримо по-силна. Според изявление през 2016 г. на министъра на образованието Меглена Кунева в първи клас 20 % от всички деца са циганчета, в седми клас от тях остават само 7 %, а в 12 клас – 1 %. Другите отпадат и това не е просто липсата на средства да ходят на училище, както едностранно се тълкува понякога, а поради недостатъчно знаене на езика, по-трудно възприемане на предавания материал, по-ниска мотивация, по-слабо развити способности и достижения, и в крайна степен и по-нисък успех. Но същото става след това и с техните деца и всеки е замразен в определена социална класа, при което имаме цели общности, които са деинтелектуализирани, опростачени, с по-ниски възможности, за разлика от други такива. Имаме обособяване в различни социално-класови гета, които се превръщат в съсловия, независимо от формалното либерално равенство. Анализирайки ситуацията в английската образователна система в статия под заглавие „Английските училища ни правят екстремистите на Европа“, вестник „Гардиън“ разкрива как неолибералната приватизация на образованието, при която детето се превръща в клиент, студентът – в потребител, рязко засилва разделението между избран елит и останалите. Хиляди деца, особено тези, които по една или друга причина изостават, се изключват и маргинализират. „Скритото послание е, че един малък елит, съставен от по-висши същества, трябва да ни води. Механизмът на подбор на такива индивиди непрекъснато е усъвършенстван.“10 Те учат в специални училища с висок рейтинг, за тях се полагат специални грижи. Цялата система на оценяване и финансиране избутва нагоре тези, които имат първоначални предимства. Множество проучвания показват, че децата в семейства с ниски доходи са с вложено когнитивно развитие, с по-ниски образователни достижения и с по-лошо здраве, с различни поведенчески характеристики. От една страна, доходите въздействат върху децата и индиректно чрез стреса и психическото здраве на родителите, средата

96 която те създават на децата. От друга страна, те въздействат и директно върху когнитивното развитие, защото повечето доходи дават възможности за ранни образователни програми, предучилищни курсове и уроци на децата, които в ранния етап на човешкия живот, когато се формират когнитивни структури като внимание, памет, съобразителност, основни умения, имат съществено значение. При това колкото по-дълго живее в бедност едно дете, толкова по-негативни за неговите възможности за развитие и растеж в живота са следствията от това. „Изследванията показват, че да имаш повече пари, директно подобрява развитието и равнището на достижения на децата. Повишаването на семейните доходи съществено намалява разликите в резултатите в училище и подобрява цялостното благополучие на детето. Когнитивното развитие и достиженията в училище се подобряват най-много с получаването на повече средства. Обратно, намаляването на семейните доходи, включително и на социалните плащания, има вероятност да имат значителни негативни ефекти. Парите изглежда имат по-голямо въздействие върху семействата с ниски доходи.“11 Рязкото нарастване на неравенството в богатството така по същество благоприятства интелектуално и когнитивно разделение на обществото чрез няколко основни механизма.

• Децата на богатите още в ранното развитие до 5–6-годишна възраст получават възможности не само за по-добро здраве, но и чрез специално внимание към тях, записване на различни курсове, стимулиране на когнитивното развитие, възможност да получат по-богат речников запас, предимства в интелектуалното развитие.

• Децата на богатите могат да бъдат записани в специални скъпи частни училища с много по-високо равнище на образование и да получат много по-качествено такова образование.

• Богатите родители имат средно много по-високо образование от бедните и използват това знание, компетенциите, културата си при възпитанието и образованието на децата, за разлика от бедните родители, поради което и децата на едните и другите с много по-голяма вероятност получават съответно високо и ниско образование, оставайки затворено в съответното образователно и социално-класово съсловие.

• Децата на богатите могат, както по времето на феодалната аристокрация, да получат възможностите за домашно обучение чрез специални учители с индивидуално обучение. Така е било например в началото на развитие на капитализма или в античния свят, когато знаменитите философи са обучавали децата на крале и императори. Аристотел е учител и възпитател на Александър Македонски, Сенека – на Нерон, Хобс – на Чарлз ІІ. Кант до 42-годишна възраст, когато успява да получи място в Кьонинсбергския университет, обучава децата на богатите. Известно е, че Д. С. Мил е обучаван домашно от баща си, известен философ, и от друг знаменит мислител като Джеръми Бентам и още на в първите 5–6 години благодарение на това показва удивителни способности. У нас също се даде възможност за такова обучение чрез промени в Закона за висшето образование, позволяващ така нар. „домашно обучение“.

• Имаме регионално неравенство вътре в една страна във възможност-

97 ите за добро образование на едно дете. Едно дете, родено в бедните региони на страната, където трудно се набират учители и качеството на образованието е по-ниско, трудно може да получи възможностите и да формира способностите на едно дете например в софийско училище. Едно дете в училище в ромския квартал няма шансовете да получи качеството на образованието например в Немската гимназия в София или т.нар. „Италиански лицей“ в Горна Баня. Така можем да си обясним всъщност рязката деинтелектуализация и рухнали образователни достижения и когнитивно развитие на българското общество и на младите поколения след 1989 г. в България. Те са резултат на това, че обедняването скочи 11–12 пъти в сравнение с периода преди 1989 г. Близо половината от населението е с риска на бедност, а това означава, че техните деца като цяло остават и ще останат с по-ниски когнитивни и образователни достижения. Нещо повече, поради това, че децата с по-високи образователни и когнитивни достижения на едно забогатяло малцинство или на смалилата се средна класа в основната си част заминават за чужбина, по същество така България се превръща в интелектуално, когнитивно гето на държавите от капиталистическия център. Периферизацията в икономическо отношение е периферизация и в образователно и когнитивно отношение. Така неофеодализацията на европейския капитализъм се проявява и в това, че в периферията на ЕС в Южна и Източна Европа, както и в периферията на всеки голям град се концентрират затворените в когнитивно, интелектуално и социално-икономическо гето, които наследствено са обречени да бъдат там, докато в центъра или в закрити богаташки градчета са когнитивните и богаташки елити. Социално-икономическото неравенство е корелирано с образователно, когнитивно, интелектуално неравенство, което се превръща в ключова характеристика на неофеодализиращия се неолиберален капитализъм. При патримоналния капитализъм наследственото богатство играе водеща роля, а равнището на вертикална мобилност рязко пада, при което икономическата, политическата, медийната власт са концентрирани в ръцете все повече в мрежа от наследствена буржоазия, която по този начин не само задържа, но и подсилва тази власт. Затова и ако погледнем даваните за образец САЩ, ще видим много ясно тази мрежа и онаследяване не само чрез династиите на Кенеди, Буш и Клинтън, но и чрез цялата мрежа на взаимодействия на най-високо равнище. Ето част от мрежата през 2015 г.: президентът на една от най-влиятелните медии в света СиЕнЕн Вирджиния Мозли е омъжена за Том Надс, заместник държавен секретар; президентът на CBS Дейвид Роудс е брат на спичрайтъра на Обама Бен Роудс; президентът на АВС Бен Шервуд е брат на специалния съветник на Обама Елизабет Шервуд; политическият редактор на NBC Марк Мюрей е съпруг на лично назначената от Обама в управлението на авиацията Саша Джонсън. Този списък на фамилно-икономически-медийно-икономически фигури в мрежата на неолибералния наследствен капитализъм може да бъде продължаван още много дълго. Той е част от феноменологията на трансформацията на неолибералния в неофеодален капитализъм с наследствена капиталистическа каста, обвързана в мрежа от икономически, политически и лични взаимовръзки.

98 Подобно на феодалната епоха този тип капитализъм ражда едно олигархично малцинство, което притежава типичните за онази епоха характеристики: (а) Превръща се в нарастваща степен в затворена група на патримонални капиталисти при рязко отслабени възможности за вертикална и низходяща социална мобилност и за любимата либерална мантра от предходни етапи на капитализма за равенство в шансовете и „американска мечта“. (б) Така както и традиционната аристокрация за нея особено важно е статусното потребление, което става възможно благодарение на огромните средства, които разполагат и могат да бъдат използвани в нарастваща степен за луксозни предмети или символни стоки, чрез които получават допълнителен символен капитал. В същото време увеличаващите се маси от прекариата, живеещите в гетата, под равнището на бедност или в риск на бедност едва оцеляват с ограничени средства под равнището на удовлетворяването на базисните потребности (в) Подобно на наследствената аристокрация, патримоналната олигархия съхранява властта си, държейки едновременно основните лостове на икономическата, политическата, когнитивната и медийната власт, представени формално като либерална демокрация, а мощните идеологически апарати са насочени към прикриване на тази все по-реална ситуация на света, в който живеем. (г) Доходите са от т.нар. „икономически ренти“, свързани със свръхпечалба на изкривените и неконкурентни пазари. Това е своеобразен рентиерски капитализъм, в центъра на който стои не създаването, правенето, инвестирането, а изопачаването, защитата, заобикалянето на правилата.12 Този процес се засилва от нарастващия дуализъм на трудовия пазар в условията на трета и четвърта индустриална революция, когато се обособяват рязко нискоквалифициран и нископлатен рутинен труд, от една страна, и дейности, предполагащи висока интелектуалност, евристичност, креативност, способност да се генерират нови технологии, да се вземат сложни решения, от друга страна. Дуализмът на трудовия пазар така се съчетава с дуализма на развитието, което формира различни типове „човешки природи“. Формират се различни социални страти, в които децата имат различни възможности на развитие, особено в ранния период на първите хиляда дни и след това до седемгодишна възраст, които са ключови за неврофизиологическо и лингвистическо развитие на детето и ако се изпуснат, след това трудно могат да бъдат компенсирани. Изоставащото дете или напуска училище, или се демотивира, или продължава обучението си в учебно заведение с по-ниски изисквания, за разлика от другите, които се записват в съответни елитарни училища, където в общност с други подобни деца допълнително развиват способностите си и при по-високо качество на обучението. От там немалко от тях, особено от страни като България, отиват към САЩ и към развитите западни държави като заграбен от тях човешки капитал. Така имаме в много отношения връщане към добуржоазните общества на рязко разделение между отделните социални групи „по природа“, независимо дали става дума за различието между роба и свободния човек в античността, или аристократа и крепостния селянин в Средновековието. Отново се появяват възприятия и ситуации от рода на тези, които имаме отразени още в Аристотеловата „Политика“, когато той говори за разделението

99 между роби и господари „по природа“. „Някои хора – казва той – толкова се различават от другите, колкото тялото от душата, животното от човека“. Хората на физическия труд според него „са роби по самата своя природа“ и трябва „да се подчиняват на същите власти, на които се подчиняват тялото и животното“.13 Второ. Криза на Вестфалската система на държавен суверенитет и връщане към средновековната ситуация на ограничен суверенитет, при което отношенията между държавите, регионите и ЕС наподобява времето преди 30-годишната религиозна война в Европа. ЕС по подобие на Свещената римска империя на германския император има ограничени пълномощия на отделните територии, където се преплитат множество различни суверенитети. Това води и до хаотичността в нея и кризисните процеси и фрагментацията, наблюдавани в момента, които не се различават много от това, което имаме в края на Свещената римска империя на Германския император. Увеличава се броят на държавите в Европа и само през изминалия четвърт век се появиха близо 30 нови държави, а в началото на 90-те години на ХХ век в Центъра за стратегически и международни изследвания на Збигнев Бжежински във Вашингтон видях карта на сценарий за разделянето на Европа на 200 малки държави. Трето. Ако при феодализма аристокрацията държи властта чрез господството и извличане на рента от земята, при неофеодалния капитализъм това става чрез финансовата система. Славой Жижек дава пример в това отношение с „Майкрософт“ и богатството на най-богатия капиталист в света Бил Гейтс. То няма нищо общо с производствените разходи на стоките, които „Майкрософт“ продава. Пазарната капитализация на неговата компания е стотици пъти по-голяма от веществената форма на капитала, която той притежава във вид на сгради и оборудване. Той плаща на своите работници сравнително високи заплати, които са доста над това, което Маркс нарича необходима принадена стойност, свързана с възпроизводството на съответната работна сила. Самите тези работници даже не са отчуждени от средствата на труда, защото всеки от тях може да притежава своите компютри. Той държи обаче марката, организацията, маркетинга, на съответното производство и тя се котира на пазара, носейки му съответната печалба, от рентата върху една по същество неосезаема собственост.14 (б) Така както при феодализма имаме различия в данъчното облагане на аристокрацията, крепостните селяни, гражданите, сега имаме същата тенденция – представителите на глобализирания капитал не плащат данъци на държавите, скрили своите средства по офшорки и различни данъчни убежища, а основната част от бюджета на държавата се попълва чрез косвени данъци, плащани от всички граждани в държавата при потреблението им. Паралелно с това рязко бе намален навсякъде данък наследство, което дава възможност придобитото от едно поколение да бъде предавано в голямата си част на следващото и така да се онаследява определена класова и съсловна принадлежност, което е типично за феодалната епоха. Четвърто. Важна характеристика на феодалната епоха е разделението на различните социални съсловия зад различни стени – кулите, замъците, крепостните стени. Крепостните селяни нямат защитата, от която са се ползвали зад крепостните стени феодалите. Нито възможността да

100 се защитят като тях. При неофеодалната фаза на неолибералния капитализъм прекариатът живее в гета, по улиците, докато богатите се крият в затворени зони и градове, натъпкани с камери, електронно заключващи се врати, частна охрана. Така например до 60-те–началото на 70-те години в САЩ много са рядко семействата, които живеят в специални райони, оградени със стени. С възхода на неолибералния капитализъм ситуацията бързо започва да се променя. През 1997 г. там вече има 20 000 затворени зад стени райони, квартали, градчета, изразяващи нарастващата икономическа и социална сегрегация в обществото.15 Влизането в тях строго се контролира. Според данни на американското бюро за статистика от 2001 г. в САЩ около седем милиона домакинства живеят в региони, защитени оградени със стени, а четири милиона са с врати с кодове, специални карти и частна охрана.16 През 2009 г. вече около 20 милиона домакинства живеят зад такива защитни неофеодални крепостни стени, характерни за раждащия в нарастваща степен рискове и опасности неолиберален капитализъм. Специални изследвания показват нарастващите социални дистанции и засилващия се процес на сегрегация между тези, които са вътре, скрити от опасности зад стените, и тези, които са извън тях.17“От Буенос Айрес до Беер Шева, от Киев до Кабул затворените селища се увеличават в безпрецедентни мащаби, за да държат богатите обитатели на градовете отделно от останалите“, съобщава вестник „Гардиън“.18 В София по данни от 2013 г. тези затворени селища, квартали, региони, в които сигурно и в безопасност от външни рискове живеят богатите, са между 50 и 60.19 В същото време милиони закрепостени в бедността и отхвърлеността от обществото живеят отвъд стените, в един паралелен свят така, както крепостните селяни живеят из своите селища извън стените на замъците и местата, обитавани от аристокрацията. Според доклад на ООН през 2005 г. в света е имало около 100 млн. бездомници и около 1,6 млрд. човека, които не разполагат с адекватно за водене на нормален живот жилище.20 При това техният брой почти навсякъде нараства паралелно с ускорения растеж на затворени градове за богатите. Затова дори в една от най-богатите страни в света – Холандия – броят на бездомниците е нараснал от 13 хиляди на 31 хиляди за последните шест години.21 Броят на бездомниците във Франция между 2001 и 2011 г. е нараснал с 50 %, в Дания те са се увеличили между 2009 и 2013 г. с 16 %, а в Германия – с 21 %, в Швеция – с 29 %.22 Най-мощната икономическа машина в Европа – германската – е произвела през 2012 г. и най-голямото количество бездомници на континента – 284 000.23 Изследване в 24 държави, показва, че Германия и Испания са държавите, в които най-силно са нараснали обществените усещания за сериозността на такива явления като бедността и бездомничеството в тези страни.24 Според доклад на ООН от 2011 г. в света има около 200 000 гета и бедняшки квартали с порутени къщи. И в момента скоростта на създаването на таки-

101 ва гета и бедняшки квартали рязко се увеличава. Преди икономическата криза през 2008 г. около една трета от обитателите на градовете в света са живеели в такива квартали, но прогнозите са, че при сегашните темпове на увеличаването им техният брой ще нарасне с един милиард до 2030 г.25 Никога в предходната история на човечеството с такава скорост не са се създавали гета в сравнение с периода от 70-те години насам, когато във възход е неолибералният капитализъм. Броят на гетата и на бездомниците при сегашния капитализъм в България е по-голям от този във всеки друг период в историята на България. Пето. Важна характеристика на неофеодализирането е приватизацията на сигурността и на войната, характерна за времето на феодалната епоха преди Вестфалския мир, дал началото на модерната държава. Това е времето, когато царства огромна несигурност и хората се крият от нея зад различни типове стени, а системата на сигурност не е държавна, а доминиращо частна, свързана с възможностите на феодалите на различни равнища. Продължителността и огромното количество избити в 30-годишната война между 1618 и 1648 г. са резултат до голяма степен и на факта, че помежду си се бият не съвременен тип държави, а късносредновековни различни типове феодални субекти и частни лица. Днес отново основната част от сигурността е прехвърлена в ръцете на частни субекти. В света съществуват над 700 частни армии, които воюват в 110 държави, разполагайки с 5 милиона бойци, годишният им бизнес е над 240 млрд. долара, които връщат света в епохата на международните отношения отпреди Вестфалската система.26 В България работещите в частния бизнес със сигурност са няколко пъти повече отколкото в МВР. Количеството оръжие в частни лица днес е по-голямо от всякога в историята и то се придобива, защото държавата изглежда загубила най-важната си характеристика, която я прави модерна държава от времето след Вестфалския мир, с който се смята, че се поставя началото на модела на държава след феодалната епоха – тази характеристика е притежаването на монопола върху легитимното насилие, поемайки грижите тя да се грижи за сигурността на гражданите. Днес тя губи тази способност и се връща в домодерното, къснофеодално общество, в което хората се крият зад различни типове стени, но голяма маса от тях, живеещи в гетата, провинцията, покрайнините нямат средства и възможност за такива стени. Затова публикувано през април 2016 г. изследване в САЩ показва, че 23 % от американците отговарят, че те или член на семейството са купили оръжие през изминалата година; 66 % отговарят, че основната причина е да се самозащитават; 63 % от американците отговарят, че се чувстват по-сигурни, когато в семейството им има оръжие.27 Но държавите и светът са разделени на зони на сигурност както във феодалната епоха. В Лондон, града с най-много милионери, има и най-много наблюдателни камери по улиците. В Ню Йорк милионерите живеят в Манхатън, а негрите и бедните – в Харлем. Това, което характеризира гетата, са такива черти като социален остракизъм, икономически трудности, правен произвол, липса на сигурност, много по-висока престъпност.

102 Там хората живеят по-кратко, убивани са и умират по-често. Шесто. Възходът на неолибералния капитализъм съвпадна с тенденция на десекуларизация и завръщане на изглеждащата преди това отиваща в миналото в резултат на модерната епоха на знания и наука религия. В една и съща година – 1979-а – във Великобритания идва на власт Тачър, едно от двете имена, дало тласък на неолибералния капитализъм, а в Иран за първи път от две столетия в света се извършва „религиозна революция“. Заговорва се за „край на модерната епоха“ на движение на света към просвещение, знание, наука, чертаещи посоката на прогреса. Напротив, имаме обръщане към миналото и тенденции на завръщане на религията като мотив на поведение и на религиозните войни от типа на Тридесетгодишната война в Европа, в която се бият едни срещу други протестанти и католици. Сега това е свързано главно с конфликти между християни и мюсюлмани, но в Украйна например разделението в много отношения е между западна католическа и източна православна Украйна, а на територията на Югославия воюваха православна Сърбия срещу католическа Хърватия и мюсюлманските Босна и Косово. Нямаше война например между православните сърби и македонци. Ако в началото на капитализма Хенри VІІІ се отказва от католицизма и налага англиканското протестантство, сега бившият лидер на лявата, водена за свързана със социализма партия във Великобритания Тони Блеър прие официално католицизма. Воините на Ислямска държава отиват на смърт, възраждайки травми и комплекси от кръстоносните походи. Днес на Балканите се строят повече джамии отколкото за всеки друг период от времето на Танзимата насам. Близо половината българи вярват, че някой им е направил черна магия, което може би е повече дори от времето на Средновековието. Броят на ислямизираните цигани в Пазарджик е в размери, каквито не е имало от 1666 г., описана във „Време разделно“ на Антон Дончев. Министър-председателят открива църкви, не научни институти и университети, носейки на ръката си червен конец срещу уроки и връщайки колата на НСО, ако пътя ѝ пресече черна котка. А в началото на 2016 г. Борисов започна първото заседание на Министерския съвет с думите „Да изгоним таласъмите и дяволите“ и покани отец Никанор от Гигинския манастир да направи водосвет за тази цел. Неолибералният капитализъм е достигнал своя най-висш и най-вероятно последен стадий – този на неофеодалния капитализъм.

(Endnotes) 1

2

Вж. Kyrchanov, Maksym. The neo-feudalism theory in the context of the contemporary economic neoMarxism, In: Economic Annals, 2015, Vol. XXI, N 5-6 Whitehead, John W. The Age of Neo-feudalism: A government of the Rich, by the Rich and for the Corporations, In: http://www.huffingtonpost.com/john-w-whitehead/the-age-ofneofeudalism_b_2566546.html, March 30, 2013

103 3

Piketty, Thomas. Capital in the Twenty-First Century, Cambridge-London: The Belknap Press of Harvard University, 2014, pp. 238-242.

4

Вж. Заводник, Соня. Итоги президентства Барак Обамы или неоправданные надежды, В: http:// russiancouncil.ru/blogs/sonia-zavodnik/?id_4=2039, 31 августа 2015.

Miller, Claire Cain. Class Differences in Child-Rearing are on the Rise, In: The New York Times, December 17, 2015 Dorling, Daniel. Inequality and the 1 %, London-New York: Verso, 2014, p. 26. Вж. Dorling, Daniel. Inequality and the 1 %, London-New York: Verso, 2014, pр. 30-40.

5

6 7 8

9

10

11 12 13 14

15

16

17

18

19 20

21

22

23 24

25 26 27

President Obama on Inequality, In: http://www.politico.com/story/2013/12/obama-incomeinequality-100662.html, 04.12.2013 Bailey, Martha J. and Susan M. Dynarski. Gains and Gaps: Changing Inequality in U.S. College Entry and Completion, In: Working Paper 17633, National Bureau of Economic Research, December 2011, http://www.nber.org/papers/w17633.pdf Dorling, Danny. England’s schools make us the extremists of Europe, In: The Guardian, 23 February 2016 Cooper, Kerris and Kitty Stewart. Does money affect children’s outcomes?, In: https://www.jrf.org.uk/ report/does-money-affect-children%E2%80%99s-outcomes, 22 Oct. 2013 Вж. Beinhocker, Eric. A Truer Form of Capitalism, In: Democracy. A Journal of Ideas, Summer 2013, N 29 Аристотел, Политика, М., 1983, с. 13 Вж. Жижек, Славой. Първо като трагедия, после като фарс, С., Изд. „Св. Климент Охридски”, 2009, с. 149 Blakely, Edward J. and Mary Gail Snyder. Fortress America: Gated Communities in the United States, In: https://www.nytimes.com/books/first/b/blakely-fortress.html, 10.02.1998 Stott, G.J. Secure Your Privacy with Concrete Fence, In: http://aftec.com/gated-community-fences. php, 12.04.2016 Вж. Vesselinov, Elena and Renaud Le Goix. Inequality shaping processes and gated communities in US western metropolitan areas, In: Urban Studies, March 2015, vol. 52, N 4 Michael, Chris and Jo Blason. `For your protection`: gated cities around the world – in pictures, In: The Guardian, 5 May 2014 Вж. Smigiel, Christian. The production of segregated urban landscapes: A critical analysis of gated communities in Sofia, In: Cities, Vol. 35, December 2013, p. 125 Homelessness around the world, In: http://archive.boston.com/bigpicture/2011/12/homelessness_ around_the_world.html, December 4, 2011 Вж. Homelessnes spread with impunity all over the world, In: New Europe, https://neurope.eu/article/ homelessness-spreads-with-impunity-in-all-over-the-world/,March 4, 2016 Вж. Extent and Profile of Homelessness in European Member States. A Statistical Update, Brussels: European Observatory of Homelessness, December 2014, p. 10 Вж. An Overview of Housing Exclusion in Europe 2015, The Foundation Abbé Pierre – Feantsa, 2015, p. 63 Increases in perceived seriousness of poverty and homelessness: Global Poll, In: https://www. oxfam.org/en/pressroom/pressreleases/2015-01-08/increases-perceived-seriousness-povertyhomelessness-global-poll, 08.01.2015 Вж. Torvov, Daniel. 5 Biggest Slums in the World, In: International Business Times, 12.09.2011 Вж. Ценков, В. Приватизация на войната, В: a-specto, 2015, бр. 20 Вж. Why Are Americans Buying So Many Guns, In: http://www.rasmussenreports.com/public_content/ politics/current_events/gun_control/why_are_americans_buying_so_many_guns, April 13, 2016

104

ПИШАТ НИ ОТ БЕЛАРУС

ВЕТРОХОД С БЪЛГАРСКИ ВЕТРИЛА През 1980–1990 г. минското издателство „Юнацтва“ („Младеж“) активно пропагандираше националните литератури на Съветския съюз и на други страни. В издателството излизаха книги не само на руски и белоруски, но и на английски, немски, чешки, словашки, румънски, арабски, словенски, полски, испански, сърбохърватски, български, френски и други езици. Разбира се, издаваха се немалко книги в превод на белоруски език. Дружествени връзки бяха установили белоруските издатели и с български писатели. Примерите са много. В издателство „Младеж“ излязоха романът на Камен Калчев „Люба“, „Малкият водолаз“ на Дончо Цончев, на Стефан Поптонев „Белорусия бяла балада“, Михаил Лъкатник „Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко“ и други. В издателство „Младеж“ излизаше и алманах с преводи на произведения на детските литератури на различни страни на белоруски – „Ветроход“ („Ветразь“). Нека прелистим „българските“ страници на това издание, излизащо в продължение на десет години един път годишно. В първия брой е публикувано встъпително слово на народния писател на Беларус, героя на социалистическия труд Иван Шамякин. Той очерта и програмата на изданието: „Скъпи читатели! С тази книга нашето младо издателство „Младеж“ започва издаването на едно интересно издание – алманаха „Ветроход“. В него ще се поместват преводни произведения за деца на литературите на братските съветски народи, страните от социалистическата общност, на писатели от цял свят...“ В първия брой (1985) са публикувани два разказа на българския прозаик Веселин Андреев – „Да намериш сина...“ и „Вярвам ти, детенце“. От български преводач е Вера Масловска. Кои други страни освен съветските републики са представени в първия брой? ГДР, Полша, Чехословакия, Югославия. Малко време измина оттогава, а светът вече е друг. От четирите страни три вече ги няма. Една от тях премина в състава на обединена Германия. Няколко думи за Веселин Андреев. Роден е през 1918 г. Прозаик, есеист, поет, публицист. Заслужил деец на културата, герой на социалистическия труд. Бил е активен участник в комунистическото и антифашисткото движение в България. По време на съпротивата е политкомисар на партизанската бригада „Чавдар“. Главната тема в произведенията му са подвизите на българските партизани. Автор на сборника „Партизански песни“ (1947). Книгата е претърпяла 20 издания. Впечатленията си от пътуванията му в СССР са поместени в книгата му „Има на света Москва“ (1951). През февруари 1991 година Веселин Андреев напусна комунистическата партия и завърши живота си със самоубийство. Такава е съдбата на един човек с активна гражданска позиция и в своето време един от най-известните български писатели. През 1986 г. „Ветроход“ представи на българските читатели разкази на Петър

105 Димитров-Рудар в превод на Владимир Анискович, а също и приказки от Петя Йорданова в превод на Ванкарем Никифорович. И още – ученически хумор от български деца (преводач Вера Масловска). През 1987 г. алманахът публикува повестта на Венелин Вълканав „Трак или космическото човече“ в превод на Вера Масловска. В броя от 1989 г. има стихотворения и басни от Елин Пелин в превод на народния поет на Беларус Нил Гилевич и приказки от същия автор в превод на Владимир Анискович. Трябва да се отбележи, че Владимир Игнатович Анискович бе един от най активните преводачи на българската детска литература на белоруски език. През 1994 г. алманахът публикува „Стихотворни гатанки“ на Асен Разцветников в превод на Васил Сухарчук, който също искрено и настойчиво налагаше българската литература в Беларус. Такава е историко-литературната хроника на преводите на българската детска литература на белоруски език и публикациите на тези преводи в алманаха „Ветроход“. Ще се повтори ли това време? Ще се открият ли пред младите читатели на Беларус произведенията на българските детски писатели или не? Невъзможно е да се отговори на този въпрос. Но днес можем да си припомним вчерашния ден, онези хора, онези литератори, които установяваха връзки, прокарваха мостовете на литературната дружба. Алес Карлюкевич Член на Президиума на Съюза на белоруските писатели Минск

106

СКРЪБНА ВЕСТ ТИХОМИР ЙОРДАНОВ 1932–2019 Тихомир Йорданов бе талантлив писател, поет, преводач, публицист, журналист, издател, деец на културата. Целият му творчески живот премина във Варна и той отдаде много сили за културния живот на града, за израстването на младите писатели, журналисти и преводачи. Тихомир Йорданов обичаше да казва, че е „варненски писател“. Защото животът му бе посветен на Варна и в творчеството му тя присъства осезателно в много от неговите най-добри произведения. Сега, когато приключи житейският и творческият му път, можем да видим в цялост значението му на творец на словото, но радетел на високото изкуство. Важно място в биографията му заема работата му като главен редактор на книгоиздателство „Георги Бакалов“. В продължение на седем години той обнови облика на издателството, придаде му ново измерение, изпълни продукцията му с нов смисъл. Редакцията на „Простори“ скърби за един от създателите на алманаха, а по-сетне и активен автор на списанието. Тихомир Йорданов активно сътрудничеше, беше готов винаги да помогне, да се отзове, за даде съвет, да свърши работа, нетърпяща отлагане. Ние скърбим за своя колега, другар и приятел. Сега без него ще ни е по-трудно. Отиде си един писател, без когото литературата ни би била по-бедна. Опустя литературният живот във Варна без неговото ярко присъствие. Но остана делото му. Бог да го прости!

107

ХУДОЖНИК НА БРОЯ КОНСТАНТИН АНАСТАСОВ Роден е, живее и твори в Пазарджик. Зодия Телец. Член е на СБХ. Завършил е специалност „Графика“ във Факултета „Изящни изкуства“ на Великотърновския университет. Работи в областта на живописта, рисунката, шаржа, илюстрацията, карикатурата. Има 18 самостоятелни изложби и участие в над 200 колективни, национални и общи изложби. Участия в международни изложби: Турция, Гърция, Югославия, Белгия, Кипър, Китай, Канада, Япония, Италия, Унгария. Негови творби притежават частни лица и колекционери в Италия, САЩ, Франция, Холандия, Чехословакия, Германия и др. Дългогодишен преподавател и педагог е в Пловдивския университет. Носител е на награди за рисунка, живопис, карикатура у нас и в чужбина.

108

През юли 2019 година авторитетно жури с председател доц. д-р Морис Фадел присъди за десети път Националната литературна награда „МИЛОШ ЗЯП­КОВ“. Нейни носители станаха Здравка Евтимова за сборника „Юлски разкази“ издаден през 2017 г. от ИК „Жанет45“ и Ангел Г. Ангелов за сборника с разкази „Внезапно сбогуване“ издаден през 2018 г. от ИК „Хермес“. Художникът К ­ онстантин Анастасов е направил шаржове на всичките носители на престижната награда през годините. „ПРОСТОРИ“ предоставя тези творби на своите читатели, като се надява, че ще ги запознае с всички лауреати, известни български поети и писатели...

109

Георги Борисов за книгата "Точно в три", поезия – 2009 г.

110

Деян Енев за книгата "Градче на име Мендосино", проза – 2010 г.

111

Божана Апостолова за книгата "Беше ли любов", поезия – 2011 г.

112

Аксиния Михайлова за книгата "Разкопчаване на тялото", поезия – 2012 г.

113

Деньо Денев за книгата "Епикриза на есенните дъждове", поезия – 2013 г.

114

Валентина Радинска за книгата "Употреба на свободата", поезия – 2014 г.

115

Иван Цанев за книгата "Ранни стихотворения" и цялото му творчество – 2015 г.

116

Никола Радев за книгата "Когато Господ ходеше по земята", проза – 2017 г.

117

Атанас Звездинов за книгата "Баснописецът", сатира – 2017 г.

118

Здравка Евтимова за книгата "Юлски разкази", проза – 2019 г.

119

Ангел Г. Ангелов за книгата "Внезапно сбогуване", проза – 2019 г.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

4/2019