Простори за литературата и изкуство - брой 2 - 2020 by prostori spisanie

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

2/2020

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 2 / 2020

80 ГОДИНИ ОТ КРАЙОВСКАТА СПОГОДБА ЗА ЮЖНА ДОБРУДЖА Стоян Райчевски

МАЛКИ ИСТОРИИ С ЛИРИЧЕН КРАЙ Иван Овчаров

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ПОП МУЗИКАТА ВЪВ ВАРНА 60 Енчо Чакъров

ПОЕЗИЯ Сашо Серафимов Иван Ставрев – публикация Сашо Серафимов

ПРОЗА Атанас Стойчев

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Теменуга Станчева, „Голо тяло в синьо І“ Четвърта корица: худ. Теменуга Станчева, „Момче“ Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Списанието се издава със съдействието на Община Варна.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Теменуга Станчева

80 ГОДИНИ ОТ КРАЙОВСКАТА СПОГОДБА ЗА ЮЖНА ДОБРУДЖА

СТОЯН РАЙЧЕВСКИ ДОБРУДЖАНСКИЯТ ВЪПРОС

Добруджанският въпрос1 като елемент от българската национална политика и предмет на международни отношения, които ангажират силно и великите сили в Европа, възниква веднага след Освобождението на България. След Руско-турската война от 1877–1878 г., за да е компенсирана Румъния за участието ѝ в нея и за Бесарабската област, получава една част от Добруджа. От такива съображения Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. прокарва границата между Българското княжество и Румъния така, че тя разделя Добруджа на две части – Северна и Южна: „Тя ще остави морския бряг при Мангалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще стигне Дунава над Расово“.2 Румънската страна отхвърля в началото това предложение с аргумента, че в Добруджа населението е българско и това ще ѝ създаде в бъдеще напрежение с България. Берлинският конгрес потвърждава разделянето на Добруджа и постановява границата между Княжество България и Румъния да „започва от една точка на изток от Силистра, като ще бъде определена от една европейска комисия и от там ще върви към Черно море на юг от Мангалия“.3 България по това време е насочила усилията си към освобождението и приобщаването на българите, които са останали в пределите на османската държава – в Тракия и Македония, осъществява Съединението 1

Генчев, Н. Възвръщане на Южна Добруджа към България през 1940 г. – Исторически преглед, 1969, № 6, с. 58-73; Марков, Г. Добруджанският въпрос и германо-съветските отношения ( февруари–септември 1940 г.). – Векове, 1981, № 3, с. 19–28; Кузманова, А. От Ньой до Крайова. Въпросът за Южна Добруджа и международните отношения. С., 1980; Кузманова, А., Тодоров, П., Попов, Ж., Няголов, Б., Пенчиков, К., Милчаков, В. История на Добруджа. Том 4. В. Търново, 2007. Петров, Л. Настаняването на севернодобруджанските българи в Южна Добруджа през 1940–1941. – Векове, 1988, № 2, с. 5–17; 2 Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 225. 3 Пак там, с. 289.

през 1885 г., посреща доблестно Сръбско-българската война, разгромява и изхвърля агресора и през 1908 г. обявява своята независимост. През целия този период отношенията между България и Румъния са традиционно добри. Най-неочаквано след българските победи в Източна Тракия по време на Балканската война при откриването на румънския парламент на 25 ноември 1912 г. крал Карол заявява, че Румъния като „важен фактор в Европейския концерт“ трябва да има думата при окончателното уреждане на въпросите на Балканите. След тези изявления румънското правителство поставя въпроса за корекция на границата за сметка на България. Конференцията на посланиците в Санкт Петербург на 9 май 1913 г., председателствана от руския министър на външните работи С. Д. Сазонов и с участието на посланиците на Англия, Австро-Унгария, Германия, Италия и Франция, отхвърля основните искания на Румъния за корекция на границата в Добруджа, но решава да ѝ се отстъпи гр. Силистра. Тази отстъпка не удовлетворява румънските амбиции, напротив – тя само ги насърчава да засилят претенциите си към Южна Добруджа. Използвайки крайно сложната ситуация, в която изпада България при избухването на Междусъюзническата война през 1913 г., ангажирана изцяло във войната срещу Сърбия и Гърция, румънските войски нахлуват вероломно в България и без да срещнат български части, които воюват на южния и западния фронт, овладяват цяла Южна Добруджа, настъпват през Дунава на юг и достигат безпрепятствено чак до окрайнините на София. Според подписаният в Букурещ на 10 август 1913 г. договор за мир новата граница между България и Румъния „тръгва от Дунава, понагоре от Тутракан, по течението на реката и достига до Черно море на юг от Еркене“.4 Така една област, в която българското население е най-многочислено, а румънското е едва 2,3%, бива откъсната от България и предадена на Румъния. През 1913 г. според рапорт на териториалната комисия Румъния е получила територия от 7630 кв. км с 273 090 души население, от които само 6090 румънци. Народностният състав на Южна Добруджа през 1910 г. Българи Турци 4

134 355 ( 4912 гагаузи) 49,3% (1,7% гагаузи) 106 568 37,8%

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 455.

Цигани Татари Румънци Арменци, евреи, гърци

12 192 11 718 6348

4,3% 4,2% 2,3%

282 007 Добруджанският въпрос отново излиза на политическата сцена по време на Първата световна война. На 6 септември 1915 г. германският посланик в София Михаелес и българският министър на външните работи Васил Радославов подписват тайна конвенция, според която, ако Румъния без никакво предизвикателство би атакувала България или нейните съюзници, Германия се съгласява България да си присъедини териториите, които е отстъпила на Румъния по Букурещкия договор от 1913 г., както и една поправка на българо-румънската граница, начертана от Берлинския конгрес. По време на Първата световна война през август–началото на септември 1916 г. са отвлечени от румънските власти над 30 000 българи, предимно млади мъже, но също и жени и деца, и са затворени в специални лагери за изолация и принудителен труд в Молдова, голяма част от които загиват от изтощение, глад, болести и студ. След капитулацията на Румъния през 1917 г. през пролетта на 1918 г. румънското правителство подписва договор за мир с България, Германия, Австро-Унгария и Турция, според който Румъния връща Южна Добруджа заедно с една ректификация на границата в полза на България под линията Черна вода–Кюстенджа. Останалата част на Добруджа, до Дунавските устия, е отстъпена на четирите съюзни държави и остава под тяхно общо управление като кондоминиум. Добруджанският въпрос се поставя наново пред мирната конференция в Париж през 1919 г. Въпреки всички изложени от българската страна безспорни исторически, етнографски, географски и икономически права на България върху Южна Добруджа, тя отново е дадена на Румъния чрез подписания на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор. Границата между България и Румъния остава такава, каквато е била на 1 август 1914 г. След войната румънските власти предприемат системна политика на колонизация на Южна Добруджа с цел да се промени етническият състав на областта, да се прогони или денационализира местното бъл-

гарско население. След прилагането на тази политика населението на Добруджа според румънското преброяване през 1930 г. се увеличава на 378 344 души, българското население продължава да е доминиращо спрямо другите народности: българи 37,9%, турци – 34,1%, румънци 20,6%.5 През 1936 г. между Румъния и Турция се сключва конвенция, която дава възможност на турците да се изселват в Анадола и на други места в турската държава, в резултата на която 40 000 от тях се изселват. Българското население в Добруджа продължава да е мнозинство спрямо румънското – 162 688 българи срещу 93 276 румънци през 1936 г. През януари 1934 г. цар Борис III и министър-председателят Никола Мушанов посещават Букурещ във връзка с подготовката и разговорите по Балканското споразумение. Те отказват България да влезе в това споразумение, заявявайки, че страната няма агресивни намерения спрямо съседите си, но тя, както и никоя друга държава, не би могла да се откаже от правата, които Обществото на народите ѝ гарантира.6

Първото официално искане от България за връщане на Южна Добруджа

На преговори в София през април 1936 г. България предлага два проекта за спогодба с Румъния: 1. По уреждането на някои спорни въпроси между България и Румъния 2. Относно режима на румънките малцинства в България Румънското правителство отзовава своя пълномощен министър в София и преговорите се прекратяват. Пътят към мирното възвръщането на Южна Добруджа за българската дипломация става особено активен след подписването на Солунската спогодба от 31 юли 1938 г., с която се премахват някои от наложените ограничения на България от Ньойския мирен договор. На 30 септември 1938 г. правителствата на Германия, Италия, Англия и Франция подписват Мюнхенското споразумение, което коренно изменя международното положение в Европа. Българската дипломация получава възможност да търси мирна ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор 5

Генчев, Н. Възвръщане на Южна Добруджа към България. – „Исторически преглед“, 1969, кн. 6, с. 58. 6 ЦДА, ф. 176К, оп. 8, а.е. 3, л. 32–33.

под формата на дипломатически сондажи. На 20 април 1939 г. на закрито заседание на Народното събрание българският министър-председател Георги Кьосеиванов произнася реч, в която аргументира пътя на България към мирна ревизия на Ньойския договор и на първо място връщането на Южна Добруджа. Десет дни покъсно, на 30 април с.г., той прави публично изявление с искане за възстановяване на българските граници от 1913 г. През ноември 1938 г. българският пълномощен министър в Москва Антонов разговаря с турския посланик Апаидин, който лансирал идеята за създаване на групировка от балкански държави с Унгария и Турция, която да импонира на Германия и СССР и по тоя начин да се осигури военната безопасност на Балканите. Като предварително условие за това турският дипломат виждал сключването на едно споразумение между България и Румъния за Добруджа. Окуражен от тези внушения Кьосеиванов заминава за Анкара. За резултатите от тази му мисия известна светлина хвърля записаното в дневника на Любомир Лулчев, че той, по думите на цар Борис III, бил „уговарял турците да не ни нападат в гръб, ако тръгнем за Добруджа“. През 1939 г. Борис III поставя добруджанския въпрос в Рим, изказвайки се остро против Румъния7, но без особен резултат, тъй като Италия се интересува повече от обстановката в Южните и Западните Балкани. На 19 април 1939 г. Г. Кьосеиванов издава директива № 19 до българските легации в чужбина относно външната политика на България, която има за цел да сондира мнение относно международната реакция на едно евентуално българско искане за възвръщане на Южна Добруджа. Директива № 19 на Г. Кьосеиванов от 19 април 1939 г.8 Лично за Пълномощния министър Съобщавам само за Ваше лично сведение, че при създаденото международно положение становището на България се определя, както следва: 1. България не може да влезе в Балканското споразумение, защото то гарантира границите, а България не може да приеме сегашните си 7 8

Граф Чано. Политически дневник, 1939–1943.С., 1943. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 17-а, л. 14.

граници. 2. Влизането на България в едно ново Балканско споразумение е възможно само след териториални промени, при което да получим Южна Добруджа, границата на Тракия от 1913 г. и евентуално Царибродско и Босилеградско според старата територия на България отпреди войната. 3. При едно евентуално наше влизане в Балканското споразумение България, която единствено няма външни граници по периферията на балканските държави, не може да поеме задължението да брани външните граници на новото балканско споразумение. 4. При днешното създадено положение, когато Югославия може да бъде непосредствено заплашена, а евентуално да бъде заплашена Гърция и Румъния, Балканското споразумение не може да роди една обща политика. Поради създалите се обстоятелства ще се наложи едни от балканските държави да отидат с държавите от Оста, а останалите – с другата групировка или най-малко да запазят строг неутралитет. България води и ще продължава да води, докато това бъде възможно, самостоятелна политика, без обвързвания с никого. 5. Нашите икономически връзки с Германия, която поглъща над 75% от нашия износ, ни поставят в невъзможност без оглед на политическите интереси, да се определим на страната на демократическите държави срещу тоталитарните държави. 6. Опитите, които се направиха, да се получи оръжие на кредит, те успяха и ние сме принудени да се въоръжаваме почти изключително от Германия. При това положение България е изложена на опасност да ѝ се поставят от германска страна политически условия. В последен анализ на изложението България следва една очаквателна политика. /п./ Министър-председател: Кьосеиванов

Кьосеиванов поканва германския посланик в София, за да го информира, че до царя е дошла информация, според която крал Карол ще се среща в Мюнхен с Хитлер и ще го моли Германия да гарантира „румънската териториална цялост“, и по-конкретно – Добруджа. „Добруджа – му заявява Кьосеиванов – беше откъсната от мирните договори и няма нуж-

да да Ви казвам колко тази земя е скъпа на сърцата на всички българи.“9 След съвещание с дипломатите, организирано през април 1939 г., на което се стига до извода, че повдигането открито на териториални въпроси все още не може да разчита на успех, тъй като събитията се развиват далеч, но се очертава нов подход по Добруджанския въпрос. Изоставят се на втори план спорните въпроси за положението на българските малцинства. Като цел на външната политика се оформя искането за връщане на Южна Добруджа.

ДОБРУДЖА В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА 1940 ГОДИНА

Добруджанският въпрос излиза на преден план през пролетта на 1940 г., когато е започнала Втората световна война и българското правителство е заявило своята политика на неутралитет във военни конфликт. В заседание на Министерския съвет на 4 април 1940 г. външният министър Иван Попов в присъствието на министър-председателя Богдан Филов и българските пълномощни министри в Берлин и Лондон и др. лансира идеята, че възвръщането на Южна Добруджа може да се осъществи с мирни средства и преди бъдещата конференция за мир, което става и непосредствена задача на българската външна политика. Тази българска политика намира подкрепата и на някои съседни балкански държави, като Югославия, Гърция и Турция, и на велики сили, като Англия, Германия, Съветския съюз и Италия. Още в самото началото на 1940 г. Добруджанският въпрос е предмет на чести междудържавни разговори във връзка със стратегическите планове на прегрупиралите се велики сили на два противопоставени военни съюза, всеки от които се стреми да привлече към себе си по-малките държави от Централна и Югоизточна Европа. България е сред държавите, които са на особено внимание на Великите сили заради нейното географско и стратегическо положение и факта, че тя има да решава териториални въпроси, наследство от Ньойски мирен договор от 1919 г. – за отнетите ѝ тогава Беломорие, Южна Добруджа, Струмишко и Западните покрайнини, а в по-далечен план Вардарска Македония и Източна Тракия. Българското правителство е обявило, че ще следва политика на 9

Генчев, Н. Пос. съч., с. 63.

неутралитет, а исканията си за възвръщането на другите извън Южна Добруджа територии ще постави на мирната конференция след края на световната война. Българската дипломация насочва съзнателно усилията си само към искане за възвръщане на Южна Добруджа, което се приема благосклонно от Великите сили като цена, която трябва да се плати за спокойствието на Балканите и Югоизточна Европа, от което са заинтересувани както силите от Оста, така и Великобритания и Франция. Изтъквайки своята политика на неутралитет, българското правителство все по-настойчиво извежда в международните си отношения въпроса за възвръщането на Южна Добруджа. Още в края на 1939 и началото на 1940 г. румънските дипломати и политици започват демонстративно да показват признаци на „добра воля“ за известна отстъпчивост спрямо България. На 14 януари 1940 г. Кьосеиванов уведомява италианския пълномощен министър в София, че българските искания са насочени към три граници: Южна Добруджа, загубените от България територии в Тракия през Първата световна война и района на Цариброд. Скоро след това той ще разясни българското гледище, че всички дискусии за териториалните ревандикации трябва да стават в системата на регионалните групировки и да бъдат отложени за след войната. Българското правителство по това време се въздържа от постъпки за непосредствено осъществяване на своите териториални искания с цел страната да се предпази от въвличане в световния конфликт.10 Българското правителство използва много усърдно първите месеци на 1940 г., за да събере колкото се може повече информация за позициите на Великите сили, включително и по въпроса за Добруджа, да определи своята политическа линия съобразно най-вероятното развитие на международните отношения през следващите години. Друг фактор за една привидна в началото на 1940 г. пасивност на българската дипломация по териториалните искания е желанието на Германия Балканите да са спокойни по време на атаката ѝ на Запад. Спазвайки това германско желание, българското правителство продължава дипломатическите си сондажи в Берлин за създаване на благоприятна почва за едни бъдещи български действия по Добруджанския въпрос и другите териториални искания. На съвещание с участието на министър-председателя Богдан Филов, 10

Кузманова, А. Добруджанският въпрос. – История на Добруджа. Том 4. Велико Търново. 2007, с. 537.

министъра на външните работи и на изповеданията Иван Попов, пълномощния министър в Берлин П. Драганов, пълномощния министър в Лондон Н. Момчилов и главния секретар на министерството Д. Шишманов, проведено на 4 април 1940 г. в Министерството на външните работи, се изготвя следното поверително становище на българското правителство, изготвено в духа на настъпилите промени в предишната изчаквателна позиция на българското правителство:

Становище на българското правителство по териториалните искания11

1. Опасността, която съществува за разширяване на войната и възможно застрашаване на нашата страна, както и неизвестността, пред която се намираме, що се отнася изобщо до развитието на събитията и изхода на войната, налагат повелително на България да продължава и занапред да следва досегашния курс на строг неутралитет и да заявява, че ще брани своята независимост против всяко посегателство. 2. Нашите национални искания са определени с Директива 19 от 20 април 1939 г. на бившия министър-председател Кьосеиванов, обаче те не са поставяни от пълномощните министри пред правителствата, пред които са акредитирани, тъй като директивата беше „само за сведение“, а не за правене на сондажи и постъпки. Те са били разисквани само в евентуално влизане на България в Балканското съглашение, което тъй или иначе не можа да стане, понеже съседите ни не само не показаха готовност да направят териториални отстъпки, но даже използваха случая да злепоставят страната ни, както се вижда от доклада на пълномощния министър в Анкара в срещата му с румънския министър на външните работи Гафенко № 113 от 12 юни 1939 г. и от други доклади по същия въпрос, между които и пълномощният министър в Белград № 119 от 22 юни 1939 г. При това възможността да влезе в тая групировка днес вече не е същата, както беше тогава, с оглед на международното положение, което се коренно промени със започването на войната. Образуването на цялостен балкански блок днес може да ни навлече опасност и да ни тласне 11

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 17-а, л. 12–13.

във война въпреки нашето желание, понеже някои балкански държави са вече ангажирани с една воюваща страна и поради това другата ще се сметне застрашена. Това е вярно и за двете неутрални Велики сили – Италия и Русия. Във всеки случай нашите национални искания остават такива, каквито са определени от горната директива. 3. Понеже войната е засега ограничена за Запад и двете Велики сили, които обграждат Балканския полуостров от запад и североизток – Италия и Русия, остават неутрални, без да са се отказали да осъществят своите домогвания, може да се очаква те да поставят своите въпроси за разрешение било на бъдещата конференция за мир, било още преди нея. Поради това, като пази неутралитет и избягва всякакви рискове, България не ще бъде лишена от възможността да изчака удобния момент, за да постави конкретно своите национални въпроси за разрешение по мирен начин. 4. Дотогава обаче нам предстои една подготвителна работа: в събиране и систематизиране на всички материали, необходими за защита на нашата кауза, и в търсене и осигуряване подкрепата на силите, които биха имали решающа дума и които биха имали интерес да подкрепят исканията ни. 5. За целта се налага една предпазлива, но упорита и последователна дипломатическа акция пред Великите сили и пред другите по-влиятелни държави. Но за да има тази акция по-добри изгледи за успех, без да се отказваме от известните наши искания, ние ще трябва да ги разделим и градираме по начин, щото първият въпрос, който ще сложим, да не противоречи на интересите на силите, пред които ще действаме. 6. В това отношение, засега поне, като най-достъпен обект на нашите аспирации се явява Южна Добруджа, възвръщането на която би могло да стане и преди бъдещата конференция за мир, само при най-благоприятно стечение на обстоятелствата. 7. Поради това като пръв етап на бъдещата си дейност наши представители в чужбина и особено ония, които получават изрични наставления, ще трябва да заработят с необходимата предпазливост и сръчност за изясняване на Добруджанския въпрос и за спечелване на подкрепа за неговото уреждане, в смисъл за възвръщането на Южна Добруджа в границите ѝ от 1913 г. 8. При тази тяхна акция те трябва да подчертават, че България търси миролюбивото разрешение на този въпрос, като поправка на една не-

справедливост, и че след постигането на тая цел България не ще има никакви други претенции спрямо Румъния. При това ще се поддържа, че България само срещу Добруджа не може не може да влезе в Балканското съглашение поне докато трае войната, предвид опасността, която това би представлявало, но че тя е готова да сключи с Румъния пакт за ненападение или за гарантиране новата обща граница. Като се запази тази обща основа, в подробности ще се изтъкват съображения, които най-добре биха отговаряли на интересите на страната, в която се действа и на господстващите там схващания. 9. Независимо от историческите, етнографски и стопански основания, които ще се изтъкват по този въпрос, ще трябва да се подчертава особено начинът, по който тази българска земя беше отнета през 1913 г., и да се използва протоколът на тъй-наречената „териториална комисия“, която под председателството на Тардьо и с участието на членове – англичани, французи, италианци и американци, още във Версайл, когато България беше подсъдима, е констатирала, че от населението на тази провинция, брояща в онова време около 280 хиляди жители, само 6000 са били румънци и е препоръчала възвръщането ѝ на България (вж. приложения препис от протокола). 10. Подготовката за уреждането на другите въпроси, специално за излаза на Бяло море, ще последва, когато се види какъв резултат ще даде акцията за Южна Добруджа, освен там, където би се установило още отначало, че се разбира основателността на тия наши искания и че има готовност те да бъдат подкрепени. На петия ден след изготвянето на това поверително българско становище, т.е. на 9 април 1940 г., Германия нахлува в Дания и Норвегия, на 9 май – в Люксембург, Белгия и Холандия, а на 10 май те започват настъпление във Франция. Още в началото на 1940 г. с предписание № 62 от 21 февруари българският министър на външните работи бе възложил на пълномощния министър в Букурещ Светослав Поменов, който впоследствие ще ръководи българската делегация на преговорите в Крайова, да изготви подробен доклад с анализи за състоянието на българо-румънските отношение във връзка с политиката на българското правителство за решаване на Добруджанския въпрос и по-конкретно – за възвръщането на първо време на Южна Добруджа. На 9 април 1940 г. Поменов изпраща до Министерството на външните работи искания доклад, който

става база за разработването на дипломатическите ходове и тактика на международната арена с оглед политиката за възвръщане на отнетата през 1919 г. Южна Добруджа: „Днес повече от всякога отношенията ни с Румъния се доминират от основния въпрос за бъдещата принадлежност на Южна Добруджа, именно: ще остане ли тая провинция под румънска власт за едно неопределено по-продължително още време (за едно окончателно нейно инкорпориране в Румъния не иска и не бива да мисли), или наближава времето, когато Добруджа ще трябва да се възвърне към Майката Отечество. В годините още близки до войната, когато и духовете у нас бяха понижени и наклонени да се примирят с едно положение, което изглеждаше безнадеждно, втората алтернатива се явяваше като един далечен, дори непостижим блян. Тогава нашите усилия отиваха единствено към запазването на нашето малцинство в Добруджа, към осигуряването на неговото физическо и духовно съществувание. Към средата на 30-те години обаче, когато след първите прояви на въздигащия се динамизъм на незадоволените народи срещу статизма на ситите, ревизионизмът се наложи като политическа доктрина, надеждите, че съдбата на Добруджа не е окончателно запечатана, почнаха да се проявяват и у нас. Наистина, започнатите след посещението на Мушанов в Букурещ преговори, целящи подобрението на участта на българските малцинства в Румъния, продължиха и през този период, обаче в тях не се влагаше вече от наша страна никакво въодушевление. С две проект-конвенции, които се изработиха по това време, /се/ предвиждаше ликвидирането на всички висящи между България и Румъния въпроси, установяването на принципа на равенството между българи и румънци и се отбелязваше известен напредък в областта на училището и църковното дело. Обаче колкото и ценни да бяха тия обекти, те все пак оставаха твърде назад от пълния размер на правдата, която мирните договори бяха гарантирали на нашето малцинство. Освен това тия проект-конвенции, които бяха базирани на принципа на взаимността, предвиждаха паралелни отстъпки в полза на едно румънско малцинство в България, което, изкуствено надуто от румънска страна, не беше предявявало до тогава никакви претенции в това направление. По такъв начин, докато румънците се съгласяваха да въздигнат само отчасти развалините, останали от цветущото едно време българско културно дело, и то само в Южна Добруджа, те искаха в замяна да се приложат основите на един изкуствен румънски

иредентизъм в България, който с време те биха могли да противопоставят на нашите ревандикации в Добруджа. Но главното замедлително действие върху хода на преговорите се оказаха схващането на тогавашния ръководител на българската делегация г. Кьосеиванов, който чувстваше, че под напора на европейските събития, които се очертаваха, и пред развитието ни с Турция и Югославия ще настъпи моментът, когато Румъния сама ще излезе с предложения за уреждане положението на малцинствата ни, далеч надхвърлящи концесиите, които тя в момента бе наклонена да направи. Под влиянието на всички тия фактори проектконвенциите бяха забравени и затънаха в праха на архивите. Събитията от последните две усилни години заедно с ефекта, който те оказаха върху румънските настроения, дойдоха да оправдаят до известна степен предвижданията на доскорошния български премиер. С покоряването на Чехия и на Полша и с паралелното въздигане на Русия като европейски фактор две исполински опасности се сгъстиха над Румъния. И в тревогата си тя почна да се озърта около себе си и да търси кой измежду враждебно настроените спрямо нея съседи тя би могла да привлече с най-малко жертви. Всичко идеше да посочи, че България отговаряше най-добре на тия условия. Нейните претенции не са мъчно задоволими, а освен това, в случай, че тя се явеше като непримирима, тя лесно би могла да бъде държана в респект от другите ѝ съседи, всички приятели и съюзници на Румъния. По тия съображения вероятно Румъния показа към 1939 г. разположение да подобри отношенията си с нас. Появиха се някои добронамерени жестове, направиха се някои благоприятни изявления и в официозни разговори румънски фактори не отказаха да разискват, макар и по-скоро в негативен дух, въпроса за връщането на Добруджа на България. Същевременно обаче румънците взеха грижата да възвестят на света, че в отношенията между България и Румъния е настъпил един обещаваш детант (разведряване). Тая прибързаност на румънците да преувеличат значението на едно движение, което бе още в зародиша си, ни налага да се отнесем с резерва към това ново явление и да се помъчим да открием неговия истински смисъл. За да се постигне тая цел, нужно е да се открият причините които са мотивирали тая промяна в румънските настроения по отношение на нас, да се види какви са набелязаните досега положения и да се разграничат възможностите, които съществуват, за едно по-нататъшно развитие на тоя процес и заедно със заключенията, до които дойдем, да

определим нашето собствено бъдещо поведение. 1. Не може да подлежи на съмнение, че промененото държане на Румъния към нас не се дължи на едно спонтанно породило се у тях желание да спечелят нашето приятелство. Това приятелство те можеха да добият, когато искаха в течение на 20-те години, които изминаха от края на последната война. В никой момент през тоя период обаче те не счетоха, че това приятелство представлява достатъчна стойност за тях, за да оправдае жертвите, с цената на които единствено можеше да се откупи. Румъния, ползвайки се с благоволението на Западните сили и опирайки се на двата организма, за чието сътворяване тя беше дейно допринесла – Малката Антанта и Балканското споразумение, гледаше в най-добрия случай на България като на една досадна със своите искания съседка, която не заслужаваше повече от едно пренебрежително търпение. И ако днес виждаме същата тая Румъния да заменя проявяваната досега хладина с едно подчертано любезничене, заключението, което се налага, е, че тая еволюция стои в пряка връзка с отслабването на международното ѝ положение, така както това произлиза от срутването на Малката Антанта, от разсейването на вниманието на Балканските съглашенци в центробежна посока и от навременната поне неспособност на Западните сили да ѝ дадат своята военна подкрепа. И в случай че тия съждения се окажат правилни, ще трябва да очакваме, че склонността на румъните към сближение с нас ще преминава през последователни приливи и отливи, съобразно с това дали европейските събития ще се развият в смисъл благоприятен за румънските интереси, или не. 2. Като мерило за намеренията, които румънците влагат в заченатото дело за сближение – което по силата на нещата на тях се пада да направят, тъй като в различие от разнообразната гама на отстъпки, с които те биха могли да го закрепят и развият, ние можем да сторим твърде малко, – може да послужи размерът на готовността, която те показват да влияят нещо конкретно в създадената благоприятна атмосфера. В този ред на мисли следва да се отбележи, че извън словесните излияния, които придружиха и последваха визитата на г. Константинеску в София, в края на март, извън няколкото инспирирани статии, които румънският печат публикува от известно време насам по адрес на България, и извън няколкото жестове на куртоазия, които се появиха, от една страна, и, от друга – нищо не е дошло още да покаже, че румъните възнамеряват да дадат на започнатото движение един нестихващ и засилващ се ритъм

към реални постижения. От сведенията, които се получават от Добруджа, се вижда, че тамошното българско население не е почувствало с нищо, че в румъно-българските отношения е настъпило едно подобрение. Нему продължава да бъде отказван достъп до кредитните учреждения, то продължава да бъде заставяно да подписва разни декларации за привързаност към Румъния и да жертва големи суми за обществено подпомагане и за военни заеми. Гимназията ни в Добрич все стои под угроза да види инвентара си изнесен за публична продан. Единственият български вестник все бива тормозен от румънската цензура. Кюстенджанският апелативен съд потвърди нечовешката присъда, произнесена над силистренските граждани, обвинени в шпионаж. И въпреки всички обещания влизането на български вестници все остава възпрепятствано. А над всичко друго непосредствено след посещението на г. Коснтантинеску в София за секретари във Фронта на народното възраждане (бел. 7: установеният от крал Карол II тоталитарен режим на 10 февруари 1938 г. за забрана на всички партии) в Калиакренския (т.е. Добрички) и Дуросторския (т.е. Силистренски) окръзи бидоха назначени двама върли цинцари, Попа и Ковата (бел. 9: Попа и Ковата – видни водачи на аромънските колонистки организации в Южна Добруджа, които сътрудничат активно с фашистката „Желязна гвардия“). Тези всесилни „гаулайтери“ не закъсняха да покажат своите българофобски чувства, които вероятно ще проявят и по-осезателно, когато започне да се прилага новата колонизаторска политика на правителството. В Букурещ пък правителството допусна кралският съветник Йорга (Николае Йорга) да държи една сказка на 4 април, която и по избора на темата, по тенденцията, която бе вложена в нея, и по иронията, която той прояви по адрес на скъпи за нас моменти от миналата ни история, не може по никой начин да бъде съгласувана с професирането (изказаното) от румънското правителство желание за сближаване. Г-н професорът говори за Добруджа, той изложи историческите и стопански права на Румъния над тая земя и си позволи да се присмее над нашата Симеонова епоха, която при одобрението и смеха на публиката той каза, че никога не е съществувала. 3. Тези са досегашните прояви, положителни и отрицателни, които могат да послужат като елемент за преценка, когато дойде да се определи искреността, която румънците влагат в така шумно проявеното от тях желание да се сближат с нас, и да се набележат пределите, докъдето

те са склонни да отидат по пътя на отстъпките. В това отношение може да се приеме, че ако не бяха настъпили сегашните им затруднения, румъните не биха изпитали особено неудобства от поддържането, както беше досега, на едни отношения хладни, но коректни с нас. Също така може да се допусне, че те биха имали искрено желание да се придобрят с нас, стига тоя резултат да можеше да добие без съществени жертви от тяхна страна. Съзнавайки обаче, че едно пълно сдобряване с България не може да се постигне иначе освен чрез елиминирането на съществуващия въпрос, който ни дели, т.е. чрез връщането на Добруджа, румънските отговорни фактори поставят на започнатото от тях движение цели по-малко амбициозни, за постигането на които считат, че не би трябвало да се иска от тях да понесат особени жертви. Така те говорят за сближаване, за опознаване, за сътрудничество между двата народа, но както винаги се стараят да ни убедят, че облагите, които ще извлечем от такова едно примирително държание, ще бъдат толкова големи за нашето самозапазване от външните опасности, които дебнат всички малки народи на настоящия момент, че ние не би трябвало да искаме допълнително награда за това. А когато бъдат натиснати да прецизират дали те не считат, че едно окончателно сдобряване с нас – подразбирано чрез връщането на Добруджа, не съставлява само по себе си една цел, заслужаваща да се преследва, те се стараят да прикрият липсата си на убеждение с извинението, че това би могло да стане само в рамките на едно всебалканско или даже европейско уреждане. А що се касае до настроенията на средния румънец по въпроса за Добруджа, техният негативен характер проличава ясно от разнообразието и недействителността на аргументите, които се привеждат. „Няма прецедент, казва се, някоя страна да е отстъпила доброволно територия. Каква гаранция съществува, че ако отстъпим Южна Добруджа на България, тя няма след това да поиска и Северна? Ако върнем Добруджа, няма ли веднага да бъдем изправени пред териториални искания от страна на Унгария и Русия? Ако, за да се бъде закрепена балканската сигурност, е нужно да се правят териториални жертви, защо ние, румънците да бъдем първи или единствените, които трябва да ги понесем? Ако повърнем Добруджа на България, какво ще получим в замяна от нея? И пр., и пр. Самото изброяване на тия възражения, които са в устата на всеки

румънец, показва, че не по-малко отколкото румънските ръководни фактори румънското обществено мнение не е подготвено за едно радикално разрешение на Добруджанския въпрос, в смисъл на отстъпването на тая провинция на България. И може да се пита човек има ли причини, за да бъде иначе? Капитанът на един кораб, попаднал в буря, се решава да жертва част от товара си, като го хвърля в морето само когато се убеди, че единствено по тоя начин той ще може да спаси кораба. Нищо обаче не е дошло да покаже още, че Румъния се намира пред неминуемо корабокрушение. Напротив, в сравнение с това, което би могло да бъде, ако различните империализми, които се срещат на нейна територия, се съгласуват, наместо да си съперничат, нейното сегашно положение може да се характеризира като сравнително изгодно. Наистина, опирайки се, от една страна, на Англия и Франция, които мъчно биха могли да допуснат, щото след Австрия, Чехия, Полша и Финландия Румъния на свой ред ще бъде прегазена, разчитайки, от друга страна, на благоволението на Германия и Италия, които нямат интерес да се разстрои продоволствието им с ценни продукти на румънската земя, а още по-малко да се открие един опасен фронт на югоизток, Румъния, притъпявайки чувствата си, които я влекат към западните демокрации, и вслушвайки се във внушенията на инстинкта за самосъхранение, който ѝ налага крайна предупредителност по отношение на Германия, ще съумее да продължи своята игра на равновесие между враждуващите лагери. Засега измежду Великите сили Русия ѝ задава най-непосредствени грижи. Въпреки миролюбивите уверения на Молотов румънското обществено мнение не пропуска да отбележи връзката, която той постави между липсата на пакта за ненападение между двете страни и съществуването на бесарабския въпрос. Тук се питат дали, както изглежда логично, неговите думи не следва да се изтълкуват в смисъл, че Русия не може да каже, че няма да нападне Румъния, докато не бъде разрешен въпросът с връщането на Бесарабия. Ще успее ли Германия, както се надяват, румънците да убеди Съветския съюз, че тяхната съдба занапред е свързана с тая на Райха и че те имат еднакъв интерес да не се нарушава мирът на Черноморската област? От отговора, който събитията ще дадат на тоя въпрос, ще зависи в голяма степен и готовността на Румъния да се вслуша в нашите искания.“12 12

ЦДИА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 16, л. 52-64.

Българската дипломация съзнава, че няма да може да постигне желаните резултати, ако не успее да се съобрази с нагласите и интересите на Великите сили така, че за целта трябва да пази пълен неутралитет в световния конфликт и да поддържа отношения с всяка една от тях. Старае се да долавя навреме и най-малките промени в отношенията на всяка една от тях, за да съгласува и поведението си. От особено значение са отношенията ѝ с Германия и Съветския съюз, от една страна, и на състоянието на тяхното отношение с Румъния, от друга. То съзнава, че Германия, предишният съюзник на България от Първата световна война, сега ще се стреми да привлече на своя страна Румъния заради нейните доставки на петрол и суровини и няма бързо и безрезервно да даде подкрепата си за българските искания за ревизия. За сметка на това в преговорите си с Германия то подхожда със самочувствието, че по Добруджанския въпрос то може да разчита на благосклонното отношение на Съветския съюз, който също има териториални претенции към Румъния заради Бесарабия, срещу които Германия тогава бе заявила, че няма никакво отношение. В Берлин са информирани, че Съветският съюз смята българските искания за Южна Добруджа и Западна Тракия за основателни и че „няма нищо против тяхното осъществяване“13. Англия и Франция, другите две влиятелни в Европа сили, до окончателното преориентиране на румънското правителство в пролетта на 1940 г. подкрепят твърдо и неизменно Румъния, но и спрямо тях българската дипломация също има свои силни козове в стремежа на двете към създаването на един Балкански блок, включващ и България, което не може да стане, без да бъде задоволено поне това нейно искане – връщането на заграбената от Румъния Южна Добруджа. Развитието на политическите събития създават нов благоприятен момент за активност на българската дипломация за възвръщането на Южна Добруджа. Този път тя идва от Съветския съюз – с направеното на 24 юни 1940 г. от съветския комисар по външните работи В. Молотов заявление пред германския посланик в Москва, че съветското правителство се подготвя да си възвърне Бесарабия и Северна Буковина. На 28 юни съветските части започват да завземат двете области и на 2 юли 1940 г. те се разполагат по новата граница с Румъния. Тази 13

Марков, Г. Германският въпрос и германо-съветските отношения (февруари–септември 1940 г.) – Векове, 1981, кн. 3, с. 22.

операция стимулира и Унгария да постави отново своите териториални искания към Румъния. За румънското правителство е ясно, че нито Унгария, нито България ще се откажат от намеренията си при създадената ситуация да настояват за възвръщането на отнетите им от нея през 1919 г. територии. То съзнава също, че в създалата се и променяща се с дни и с много неизвестности за бъдещето обстановка в Югоизточна Европа Румъния трябва да се гарантира поне с една от тези две държави, като удовлетвори някои техни искания. Унгария започва демонстративно да трупа войски на румънската граница. Удовлетворяването на България с възвръщането на отнетата ѝ Южна Добруджа изглежда за румънската страна по-поносимо, отколкото исканията на Унгария. На Румъния ѝ остава да разчита единствено на интереса на Германия към нейния петрол и суровинни продукти, но и тя я съветва да влезе в диалог със своите съседи и да търси в преговори решение на повдигнатите от тях териториални въпроси. Българските дипломати действат бързо и съвместно с унгарските си колеги поставят настоятелно в Берлин исканията си Германия да ги подкрепи за възвръщане на отнети след Първата световна война от Румъния техни територии. На германското колебание и съвети двете страни да не прибягват до военна сила спрямо Румъния българският (пълномощен?) министър Драганов най безцеремонно изважда „съветската карта“, че България нямало да се поколебае да уреди добруджанския си въпрос с помощта на Съветите.14 По същия начин на 29 юни 1940 г. цар Борис III извиква германския посланик в София и го предупреждава, че ако България не получи Южна Добруджа, ще се създаде нова ситуация, която ще установи най-тесен съюз с Москва. Предавайки това послание в Берлин, Рихтхофен препоръчва правителството си „да направи потребното“ за засилване на германското влияние в България.15 Българското правителство не спира до тук. То провежда консултации със съветската страна. Чрез свое военен аташе то запитва в Комисариата на отбраната какво би било отношението на Съветския съюз, ако България пожелае да си възвърне сама Добруджа. Отговорът е положителен и дори насърчителен да се мисли и за Северна Добруджа, та България да може да излезе чак до устията на Дунав.16 14 15 16

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 153, л. 103. Пак там, л. 106. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 557, л. 132.

Този момент се оказва съдбовен за насоката, която ще вземе решаването на Добруджанския въпрос. България, убедена в своите предимства и успех, се разминава щастливо с голямата опасност да повтори старата фатална грешка от миналото. Богдан Филов и външният министър Попов замислят радикални действия – да се откажат от следваната политика за мирно уреждане на Добруджанския въпрос, да се обяви мобилизация и войската да навлезе в Южна Добруджа. Цар Борис възразява остро срещу този им план, напомняйки на авторите му за 16 юни 1913 г., който донесе на България първата национална катастрофа и абдикацията на цар Фердинанд. След недалите резултат сондажи в Рим и в Берлин за подкрепа на една политика на силовите действия, министърът на външните работи нарежда на Драганов да съобщи в германската столица за направената от съветският посланик в София декларация, че Съветският съюз подкрепя българските искания за Южна Добруджа. Дори и бившият цар Фердинанд, комуто се приписва главната отговорност за загубата на Южна Добруджа, на 7 юли 1940 г. се обръща с писмо до Хитлер, за да му разясни колко важно е в този момент за германските интереси на Балканите тя да бъде възвърната на България. Българското правителство също въздейства по свой начин върху Берлин, като не пропуска да напомни, че то има и друга външна подкрепа на справедливите си искания за възвръщането на Южна Добруджа. На 10 юли 1940 г. външният министър Попов изпраща до българската легация в Берлин телеграма относно становището на правителството на СССР по българските искания за Добруджа и Беломорието: „За Ваше сведение Ви съобщаваме, че в няколко разговора със съветския пълномощен министър се опитах да разбера становището на СССР по нашите национални искания. Преди няколко дни съветският пълномощен министър ми съобщи по заповед на своето правителство, че СССР смята българските искания за Добруджа и Беломорието за основателни и ще поддържа тази теза на една бъдеща международна конференция, на която тия въпроси биха били поставени. Попов.“17 Българският външен министър Попов изпраща телеграма и до българската легация в Москва, в която ясно заявява, че за решаването на Добруджанския въпрос правителството ще разчита и на съветската подкрепа: 17

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 553, л. 159.

„Сведенията на една наша легация показват, че в Москва съществува убеждението, че последната среща в Залцбург е предизвикана от нас и че ние сме се били обърнали към Германия за уреждане на Добруджанския въпрос. Вие имате вече необходимите сведения, въз основа на които постарайте се наново да обясните, че не сме искали среща, а бяхме поканени, понеже Германия се интересувала за уреждане на въпросите във връзка с Румъния. По Добруджанския въпрос ние сме се обърнали към всички сили, за да добием признание на нашите безспорни права и имаме тия признания ясно и категорично от СССР, Германия, Италия, па даже Англия и Франция. Изкажете нашата надежда, че при уреждането на тоя въпрос ние ще можем да разчитаме на подкрепата на съветското правителство съгласно известната Вам негова декларация. Попов.“18 Българската дипломация полага усилия да настоява пред Германия, която не скрива заинтересоваността си от румънските ресурси, да въздейства по категорично върху румънската страна. След съответните постъпки на 15 юли 1940 г. Рибентроп уведомява българското правителство, че румънският крал вече е бил посъветван териториалните спорове с България и Унгария да се уредят по мирен начин с преговори. На 23 юли в Берлин са поканени за разговори управниците на Румъния Джигурту и Манулеску, които биват подканени да започнат разговори с Унгария и България. От Берлин двамата заминават направо в Рим със скрита надежда за евентуална подкрепа, но и от там те получават същите съвети. Румънските опити за противодействия не престават и това ясно е посочено в шифрованата телеграмата на Попов до българската легация в Берлин относно уреждането на Добруджанския въпрос и румънските противодействия, изпратена от София: „Днес германският пълномощен министър ми прочете една телеграма на Рибентроп за срещата в Мюнхен с унгарските министри. В тази телеграма се казва, че на Унгария е даден съвет да уреди своите искания чрез непосредствени преговори с Румъния, като държи исканията си в разумни граници. От своя страна правителствата на силите от Оста ще се опитат да установят дали румънското правителство е готово да уреди по пътя на миролюбиви преговори с унгарските, а също така и българските искания за ревизия. Същият ми прочете тази вечер друга телеграма от Берлин, в която се съобщава, че в отговор на една молба на румънският крал за съвет Хитлер му дал най-настойчив съвет да се 18

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 847, л. 39.

споразумее едновременно с българите и с унгарците върху една разумна база. В същата телеграма се казва, че българското правителство ще бъде държано в течение на по-нататъшното развитие на работите. Благодарих на германския пълномощен министър за добрите вести. Направете и Вие същото, където трябва в Берлин. Същевременно изтъкнете, че от всичко, което виждаме да се прави в Румъния във връзка с нашия въпрос, а именно: 1. Действията на румъните в Южна Добруджа, за които ви се телеграфира. 2. Опити от румънска страна да се злепостави България, като се представи, че преговаря с румънското правителство зад гърба на Берлин. 3. Упорити опити да се фалшифицира истина по Добруджанския въпрос с разни съобщения, които напоследък се разпространяват, ме довежда до твърдото убеждение, че Румъния ще направи всичко възможно по ориенталски начин да саботира тия преговори и да се опита да ни предлага част от Южна Добруджа и размяна на населението за останалата. Изтъкнете, че от наша страна въпросът се поставя открито и почтено като поправка на една крайна несправедливост и че като искаме да ни се върне територията, която ни бе отнета в 1913 година по един срамен за румъните начин, ние не можем да направим ни най-малката отстъпка от това становище. На германците трябва да е известно, че в Северна Добруджа има повече от 100 000 българи, че границата по Санстефанския мир минаваше много пò на север от границата от 1913 г., а съгласно мира в Букурещ от 1918 г. ние получихме от германците граница още пò на север и кондоминиум за останалата част. Въпреки всичко това обаче българските искания са скромни, засягат само територията, която е била наша до 1913 г., но пък затова тия искания са за нас свещени и от тях не можем и няма да отстъпим нито педя. Всяка отстъпка от тия скромни искания ще се отрази катастрофално върху общественото мнение в България. Ние сме убедени, че Берлин ще разбере напълно това становище и ще подкрепи докрай нашата права кауза. Попов.“19 В писмо до фюрера от 15 юли румънският крал Карол приема по принцип посочения му път, но се опитва да му внуши, че в интерес на Германия било тя да наложи на България и Унгария умереност, за да не бъде хвърлен румънският народ в отчаяние заради исканите от него те19

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 553, л. 163.

риториални жертви. По същото време британският пълномощен министър Рендел след продължително изчакване заявява на Богдан Филов, че Англия е готова да подкрепи българските искания за Южна Добруджа и би приветствала всяко благоприятно искане за Добруджа.20 Това допълнително насърчава българската дипломация предвид, че и САЩ не са променили благоприятното си становище, въпреки че не желаят да се ангажират в този спор. Новото правителство на Румъния влошава отношенията с Англия и попада напълно под зависимостта на Оста, но това не може да го гарантира срещу натиска от страна на съседите на Румъния с настояването им за ревизия на границите. След срещите, които то провежда с Рибентроп и граф Чано, тръгват слухове и за раздробяване на Румъния. След разговорите на 26 юли 1940 г. между двете сили от Оста Германия и Италия започва да се говори за постигнато съгласие, че Италия давала свобода на Германия за действия за „преустройството на Балканите“, докато Италия с германска помощ се ангажирала да видоизмени областта на Средиземноморието така, че да се създадяла „една цялостна итало-африканска империя.“21 След тези изявления политическите наблюдатели изострят вниманието си към поведението на Съветския съюз и Турция към създалото се напрегнато положение на Балканите. Германският посланик в Анкара Фон Папен бил извикан веднага в Берлин. Няколко дни по-късно на румънския пълномощен министър в Москва е връчена нота за опразването от Румъния в срок от 24 часа на Бесарабия и Северна Буковина. Румъния не може вече да разчита на приятелски настроените преди към нея Франция и Англия, както и на Италия, защото те са силно заинтересовани от запазването на спокойствието в Югоизточна Европа. На 25 юли следобед германският посланик Фон Папен пристига в София, за да проведе разговори с официалните лица, и на следващия ден пътува за Залцбург заедно с българския министър-председател Богдан Филов и министъра на външните работи Ив. Попов. Според програмата първите разговори в замъка Фушлъ, близо до Залцбург, се водят с Румъния, чиято делегация, съставена от румънския министър-председател Джигурту и министър на външните работи Мануилеску, Рибентроп приема в петък, вторите – с България и след това със словашките представители. Тръгват слухове и за три конференции и за очаквани след раз20 21

Кузманова, А. От Ньой до Крайова. С., 1980, с. 270. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 10, л. 4.

говорите в Залцбург големи териториални промени в Дунавския басейн. В Германия се готвели да дадат на Унгария цяла Словакия или поне на една част от тая страна, като на словаците се гарантирала една обширна автономия. По отношение на Румъния се предвиждало в случай, че само една част от Словакия бъдела дадена на Унгария, другата част ще трябвало да бъде включена в Райха. По отношение на румъно-унгарския въпрос една част от Трансилвания щяла да бъде отстъпена на Унгария. Тази част нямало да е голяма, за да не се отслаби много Румъния, тъй като „Германия е заинтересуван от съществуването на една здрава румънска държава“22. От частен берлински източник се разпространява слухът, че в замяна на териториалната придобивка Унгария щяла да отстъпи част от нея – „Прикарпатска Русия“ на Съветския съюз.23 Говорило се също, че след конференцията в Залцбург и след уреждането на румъно-унгарските и на българо-румънските спорове Германия щяла да гарантира новата граница на Румъния, както и да съдейства за сключването на един бъдещ пакт за приятелство между България, Румъния и Унгария.24 Всички тези анализи, слухове и прогнози за „подреждане на държавите в Югоизточна Европа“ се градят на лансираната от германското ръководство идея за създаването на голяма европейска област под хегемонията на Германия. Този план изисква и своевременно да се решат народностните проблеми на държавите в Югоизточна Европа – да се задоволят техните взаимни териториално претенции с корекции на границите, с което да се постигне и решение на малцинствените въпроси, създадени от Версайл след Първата световна война. Шведският вестник „Свенска Дагеблад“ в броя си от 27 юли 1940 г. прогнозира, че сантименталните мечти за една „Велика Унгария“ ще бъдат охладени, но румънците ще бъдат принудени да направят известни териториални отстъпки, включително и на България: „Може би е установено България да получи обратно Южна Добруджа. Тази област, която беше отнета през 1913 г. от изтощената от Балканската война България, има една повърхност от 7700 кв.км и населението тогава от 280 000 души, от които тогава само 6000 души румънци“. Някои международни наблюдателите подчертават, че Германия отдава голямо значение на Румъния, която тя насърчава да засили производството си на петрол и 22 23 24

Пак там, л. 18. Пак там. Пак там, л. 19.

на други суровини и във връзка с това ѝ обещава гаранции за нейната сигурност. За това било много съмнително дали въпросът за Добруджа ще може да се уреди още по време на войната. Отбелязват и българското твърдение, че възвръщането на Южна Добруджа нямало да усложни положението около Черно море и затова българите хранели голяма надежда, че след две десетилетия най-после ще могат да анулират Ньойския договор. По време на разговорите си в Залцбург на 27 юли 1940 г. министърпредседателят Богдан Филов и външният министър Иван Попов поставят пред германското ръководство искането за възвръщането на Южна Добруджа в границите ѝ от 1913 г., подкрепено с исторически и етнически аргументи. Заедно с българските позиции те излагат и своите опасение от двуличието на румънската дипломация, която ще протака и ще прави всичко възможно за забавяне на преговорите. Дават също така уверения, че България няма да предприеме действия на своя глава, които да навредят на германските интереси на Балканите. Задоволството на Филов и Попов след посещението в събота в Залцбург и Берхтесгаден дават повод на чуждите кореспонденти да изпратят от Берлин обширни коментари върху постигнатите резултати по въпроса за Добруджа. Повечето се основават на старите съюзнически връзки между двете държави, но има и прозорливи оценки, доловили и някои много важни нюанси в българската политика – да не обвързва открито искането си за възвръщане на Добруджа с аргументи като реакция срещу Ньойския договор: „България беше германски съюзник през световната война и след нея двете страни споделяха обща участ на разпокъсани и обезоръжени нации. Германия, която сега подкрепя българите в техните ревизионистични претенции към Румъния като едно зачитане на съюзничеството през миналата война, трябва да забележим, всъщност не подкрепя претенции, които произлизат от Ньой от 1919 г., а от Втората балканска война от 1913 г. Една ревизия на Ньойския договор би се насочил към Гърция и до известна степен към Югославия. България загуби в Ньой Западна Тракия и с нея излаза на Егейско море… Сега в София се вярва, че и това искане ще бъде удовлетворено в рамките на преобразованията, започнали в Югоизточна Европа. Съществува и македонският проблем. Изглежда България храни надежда да получи тази област… Може да се предполага, че тези проблеми са били засегнати в Залцбург, но вероятно те ще принадлежат към един по-сетнешен стадий на преобразователни-

те работи“.25 След срещата в Залцбург от Берлин идват сигнали, че отношенията между Германия и Румъния започват бързо да се подобряват. Нарастват и германските стопански интереси към природните богатства на Румъния, които надвишават тези от другите ѝ балканските съседи. Според „Варшауер цайтунг“ Румъния е вече готова за „малки отстъпки“, съзнавайки, че не може да мине без такива и че не може да постигне нищо, без да направи някакви жертви. Вестникът предполага, че може би Рибентроп е изложил в петък пред румънските министри докъде Германия би желала да отиде Румъния в отстъпките на територии, уточняване на които ще бъде предмет на унгаро-румънски и българо-румънски конференции, които може да се очакват в недалечно бъдеще. Изреждането в Залцбург на министър-председателите и министрите на външните работи на Румъния, България и Словакия, за да чуят „какво има да се прави, за да се приспособят към новия ред“, който Германия искала да въведе в Европа и, както гласи съобщението, „да се стабилизира в интерес на мира положението в Югоизточна Европа“, предвещавало едно окончателно уреждане на исканията на Унгария и България. В същото време гласове предупреждават, че „за да бъде готова Румъния доброволно и безрезервно да предостави своите ресурси от житни храни и масла на разположение на Германия, не е изключено да ѝ бъдат спестени засега исканията за териториални ревизии“.26 Кореспонденция от Берлин твърди, че Англия и Франция за първи път от дълги години са загубили напълно Балканите: „Това е един факт, който никой не ще оспори. Затова въпросът дали Германия, Русия и Италия са определили респективните си сфери на влияние на Балканския полуостров е поставен на дневен ред и по него се разисква оживено всред балканските политически кръгове“.27 От Берлин се изтъква, че е грешка да се разчита на напрежение между Германия и Русия, тъй като респективните интереси на двете страни на Балканите били „строго разграничени“.28 Съветското становище е изразено в публикацията на московския вестник „Труд“, обнародвана във връзка със заемането на Бесарабия. Вестникът изтъква, че окупацията е била предизвикана преди всичко, „за да се присъедини към Съветския съюз едно близко 25 26 27 28

ЦДА, Ф 176К, оп. 8, а.е. 10, л. 43. ЦДА, Ф 176К, оп. 8, а.е. 10, л. 53. Пак там, л. 61. Пак там.

родствено население, намиращо се от другата страна на границата и за да се завърже последният възел на една дотогава незавършена отбранителна система“.29 На пресконференцията, която румънският министър на външните работи Маниулеску дава на 30 юли пред представители на печата, той засяга само косвено окупацията на Бесарабия и Северна Буковина, като изтъква, че на Румъния са гарантирани „мир и несмущавано развитие“ от силите на Оста, които за в бъдеще щели да бъдат главните купувачи на румънските продукти. По отношение предявените от България и Унгария териториални искания той подчертава, че Румъния желае сътрудничество с България и Унгария за размяната на своите малцинства. Отново извежда на преден план размяната на малцинствата като условие за разговори с България по териториалните проблеми между двете страни, позовавайки се и опитвайки се същевременно да се хареса на Берлин с риториката си за създаването на етнически чисти нации в преустройваща се Европа чрез преместване и депортации на големи маси население: „Прочее тази размяна се прокара с голям успех и в други части на Европа. Ние се надяваме, че и нам ще се отдаде да доведем в отечеството си всички ромъни, които живеят вън от нашите граници… Нашето здраво убеждение е, че румънската територия трябва винаги да бъде населена само с румънци“. България, в която живеят огромни маси бежанци от Македония и Тракия, включително и от Добруджа, не желае такава задължителна размяна. Тя желае възвръщането на несправедливо отнетите ѝ територии, където живеят българи и на тия, които са принудени да живеят в друга държава, да се осигурят културни и образователни свободи и права да изявяват и поддържат своята българска идентичност. Такава е нагласата на българското общество и на много български интелектуалци. В Букурещките политически среди вече се налага мнението, че предвид усложняваната международна обстановка първо трябва да се уредят проблемите с България, които се смятат по-малко сложни от тези с Унгария. Според разпространени на 1 август сведения от Букурещ преговорите между България и Румъния щели да се водят по три главни линии30: 29 30

Пак там. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 10, л. 76.

1. Териториални концесии. 2. Уясняване на положението и позицията, която ще трябва да се вземе, по оставането в Румъния на български народностни групи. 3. Евентуално предложение за размяна на население. Министърът на външните работи и на изповеданията Попов изпраща на 31 юли 1940 г. до българските легации в Будапеща, Букурещ, Белград, Атина, Анкара, Лондон, Виши и Вашингтон кратка телеграма относно становището на Германия по възвръщането на Южна Добруджа на България: „Съобщавам ви следното по срещата в Залцбург. (Срещата в Залцбург се провежда на 27 юли 1940 г. по покана на германското правителство.) От българска страна участват: Боган Филов и Иван Попов. Германците искат да запазят спокойствието в Дунавската област и са дали съвет на Румъния да се разбере с нас и с Унгария. Румънските министри са заявили, че са готови на отстъпки и ще вземат инициативата за преговори. Германците признават за напълно основателно нашето искане да ни се върне Южна Добруджа изцяло и ще ни подкрепят. Не са ни направили никакъв намек за каквито и да било задължения от наша страна. Попов.“31 Дипломатическите среди не пропускат да отбележат признаци на известно недоволство, което се породило напоследък в Германия от проявеното от английското правителство внимание към България. То е уведомило българското правителство, че „Англия следи със симпатия старанията на България да присъедини към себе си части от Добруджа“. Причина за този обрат се търси и в конкретните действия на румънското правителство, което пренебрегнало английските интереси с отстраняването на 24 британски инженери от петролните предприятия, конфискуване на съоръжения на английски и американски дружества и др. В дипломатическите среди коментират, че България, която през тревожните месеци от разпалената отново в Европа война води една действително разумна политика, отбягва да се ангажира с която и да е било от двете групировки на Великите сили и благодарение само на този ѝ неутралитет е станал възможен и английският обрат спрямо София, така щото сега вече България може да се радва както на приятелството на силите на Оста, така и на Съветския съюз и Англия, което е и „в синхрон 31

ЦДА, Ф 176К, оп. 8, а.е. 847, л. 29.

с водените в Москва успешни англо-съветски разговори“.32 Коментарите продължават, че българските искания по отношение на Добруджа имат одобрението на английското правителство, което се стреми чрез България да спечели изгубеното си влияние в Румъния: „Може би в английския жест трябва да се види само една мярка, целяща да подчертае, че доскоро покровителстваната Румъния е станала недостойна за английското приятелство и за английската помощ. България досега съвсем не беше сред облагодетелстваните от западните сили държави“.33 След като се припомня и за проявеното от Италия спрямо България разбиране към желанието ѝ за ревизия на орязаните си от Ньой граници и за съществуващите династични връзки между Рим и София, се стига до извода, че България в него момент се намира в едно много благоприятно положение в резултат на водената от нея разумна политика на неутралитет, без обаче никога да се отказва от своите искания: „Тя едновременно отбягва да се обвърже явно с която и да е от двете групи велики сили. На този фон трябва да се видят алюзиите в съобщенията от София относно интереса, който в този момент Англия засвидетелства на България. Съобщи се, че силите на оста, както и Съветският съюз, предложили на тази страна своите протекции и различни облаги. Ето че сега и Великобритания се явява голяма приятелка на България. Показването на едно такова великодушие тъкмо сега е нещо рядко и твърде извънредно, за да свидетелства за един истински алтруизъм“.34 Кореспондентите от Лондон предават нагласите там, според които никакви уреждания на спорове на Балканите не можело да се очакват скоро с изключение на Добруджа. Там допускат, че Москва е решила да подходи предпазливо към балканските въпроси, но посрещат с недоверие руските намерения за по-тясно сътрудничество с България и Югославия, евентуално под формата на съюз, и ги намират за неправдоподобни и до голяма степен необосновани. В Лондон изчаквали с интерес речта, която Молотов щял да произнесе на 1 август 1940 г. На 2 август 1940 г. Коронният съвет на Румъния упълномощава Министерството на външните работи да започне преговори с България, за където веднага заминава със специална мисия румънският посланик в Белград В. Кадере. Той предлага да се проведе среща между външните 32 33 34

ЦДА, Ф 176К, оп. 8, а.е. 10, л. 32. Пак там, л. 33. Пак там.

министри на двете страни, които да обсъдят въпроса за Южна Добруджа. Информацията, която в същия ден пристига от Рим, гласи, че правителството в Букурещ било вече готово с нотата си, с която то определя границите на „румънската пожертвователност относно националните територии“.35 Този меморандум щял да бъде предаден вероятно на българското правителство, след което ще трябвало да се чака контрапредложение в случай, че то не го намери за задоволителен. От Букурещ уверяват, че правителството се било натъкнало на ожесточена опозиция срещу политиката на териториални отстъпки от румънска страна, но в Рим цари забележителен оптимизъм относно възможността за бързо решаване на конкретните спорни с въпроси с Румъния и преди всичко Добруджанския въпрос, с което се запазвал мирът в тази част на Европа. На 5 август 1940 г. Попов уведомява с телеграма българската легация в Москва за водените разговори в Белград и Букурещ и ги известява за перспективите много скоро да започнат и официални преговори по въпроса за Южна Добруджа: „На 3 август имах среща с румънския посланик в Белград (В. Кадере), който пристигна тук официално, пратен за предварителен контакт. Той сложи сам на първо място териториалния въпрос, като настоя обаче Румъния да запази Силистра и Балчик. Отговорих му, че ние не можем да приемем нищо друго освен възстановяване на положението от 1913 г. На 4 того румънският представител има среща с министър-председателя, който му повтори нашата теза за интегралното отстъпване на Южна Добруджа. Румънският представител повтори своите аргументи, но частно призна основателността на нашето становище и каза, че трябва да докладва за всичко в Букурещ. Ако нашето становище по въпроса за границите бъде прието, може в скоро време да се очаква започване на официални преговори. Попов.“36 Информациите, които изпращат чуждите кореспонденти в Букурещ на 5 август 1940 г., са все още доста противоречиви. В едни се говори за искане от Румъния да ѝ бъдат заплатени обезщетения за железопътната линия и други подобрения, направени в Южна Добруджа по време на румънския режим. Създадена била и комисия по този въпрос, която включвала и българския финансов министър.37 Кореспондентът от румънската столица на шведския вестник „Дагенс Нюхерет“ съобщава за напрегна35 36 37

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 10, л. 87. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 847, л. 36. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 11, л. 7–8.

та обстановка. Ръководни членове на румънската гвардия „Желязната гвардия“, за която се счита, че имала много тесни отношения с национал-социалистическата партия в Германия, щели да се противопоставят много решително на отстъпването „даже на педя румънска земя“. На 6 август 1940 г. от Букурещ тръгва информация, че в София вече е била извършена подготвителната работа от румънския пълномощен министър, който се е завърнал миналата седмица в румънската столица и след една аудиенция при крал Карол веднага заминал обратно и посетил българския министър-председател Богдан Филов. В София дори вече е била сформирана делегацията за преговорите с Румъния. Чакали се само денят и часът на тръгването ѝ. Преговорите щели да започнат в най-скоро време. Румънският план бил „да се ускорят сравнително несложните преговори и да се уреди веднага Добруджанският въпрос“. Румънската страна замисляла и една размяна на население, за което печатът мълчал.38.Същия ден българският външен министър Попов изпраща телеграма до българската легация в Рим и Берлин за разговорите си с Кадере в София и за категоричната позиция на България: „Вчера вечер Кадере замина, без да промени известното Вам свое становище. Но понеже той сам заговори за среща на делегации в Крайова към края на седмицата, ние му заявихме, че ще сметнем получаването на покана за такава среща като приемане на нашите териториални искания от румънска страна. Ние ще държим на това становище, защото сме убедени, че ако териториалният въпрос не се смята предварително разрешен, преговорите ще значат само безполезно губене на време. Попов.“39 На 7 август 1940 г. информационните агенции от Берлин разпространяват информацията, че Румъния е приела българските искания и е готова да върне Южна Добруджа. „По този начин границата между двете държави ще бъде същата, както преди 1912 г. Постигната била предварителна спогодба на предварителните преговори, които се водили в София от няколко дни между румънския пълномощен министър в Белград Кадере и българския министър на външните работи Попов. Официалните преговори между двете страни щели да почнат много скоро в Крайова или в Букурещ. Споменава се още, че българските войски били вече готови да преминат границата, а Румъния започнала да изтегля войските си и военните материали от тази област. Българите дори назначили вече 38 39

Пак там, 10. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 847, л. 42.

„ръководните лица на администрацията, жп персонала и др., които се готвят да встъпят в длъжност“.40 Европейската преса все по-уверено говори за благоприятното за България развитие на събитията в резултат на нейната разумна политика за мирно решаване на спорните териториални въпроси с Румъния. „Румъния се реши най-сетне да започне преки преговори със своите искащи ревизия съседи България и Унгария за възвръщане на областите, паднали ѝ се след Първата световна война – пише в. „Стокхолмс Тиднинген“ на 8 август 1940 г. – Българските искания са доста ясни и несложни: страната иска да получи обратно части от Добруджа, която тя ѝ отстъпи след втората Балканска война от 1913 г., след това получи отново с мира в Букурещ след поражението на Румъния от Централните сили, но после пак трябваше да отстъпи при крайното уреждане. По този пункт няма да възникнат големи трудности. Може да се предполага, че българите ще получат удовлетворението, което те настойчиво, но без много шум са желали през всичкото време“.41 Кореспондент от Рига на друг стокхолмски вестник – „Стокхолмс Тиднинг“, от 7 август озаглавява информацията си „Руското напредване на Балканите се засилва“ и заключава, че сега „влиянието на Съветите ще се усили извънредно много на Балканите, които скоро ще попаднат в съветската сфера на интереси“ и че „външната политика на Съветите, която вече е могла да отбележи големи успехи, може би ще излезе с още по-големи изненади“. В Румъния започва официално да се говори и за размяна на населението и това смущава силно българите от Северна Добруджа, които са се надявали на по-друго решение на Добруджанския въпрос – на приобщаване към Майка България, а не на изселване от земите на дедите им. За такава размяна на населението говори и румънския вестник „Курентул“. Той твърди, че в България живеели 180 000 румънци, когато се знае, че през 1926 г. заедно с докараните румънски колонисти в Южна Добруджа“ техният брой по румънски данни не е превишавал 60 000. В коментарите на много букурещки вестници се говори за „едностранни жертви“, които Румъния не можела да приеме. Официозът „Румъния“ заявява, че ако българите наистина искат „да не накърнят силно чувствата на румънския народ“, трябвало „да са отстъпчиви“ към някои градове в Южна Добруджа, които имали за Румъния „особено ис40 41

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 11, л. 12. Пак там, л. 20.

торическо значение“. Загатва се най-вече за Балчик, където се пазело сърцето на кралица Мария.42 От Берлин на 9 август 1940 г. пристигат съобщения, че там ни наймалко не са доволни от начина, по който Унгария, Румъния и България третират въпросите около своите граници и проблемите на малцинствата си. Политическите среди в германската столица са на мнение, че държавите в Югоизточна Европа, в това число и България, далеч не следвали стриктно дадените им преди няколко седмици съвети в Залцбург и Рим „да ускорят необходимото преустройство“ и ги съветват „да се въздържат от редица сантиментални разсъждения относно проблема на преустройството“.43 По същото време българските вестници уверяват по сведения, произтичащи от неупоменати източници, че преговорите в Залцбург и Берхтенгартен се водели със съгласието на Москва, а германците внушават чрез своите органи, че Съветският съюз се бил отказал от Балканите, дори и от Турция, които влизали в сферата на интересите на силите от Оста, и се насочвал към Персийския залив. Загребският вестник „Новости“ препредава съобщение от Белград от 11 август, че между София и Букурещ било постигнато вече споразумение Балчик и Силистра да останели в румънско владение, а Добрич и Курт бунар да бъдели върнати на България. Белградският в. „Време“ пише, че между България и Румъния се появили нови трудности, поради които румънският външен министър „Филоти“ спешно посетил българския си колега Попов и че, според сведения от „Правда“, предстояла среща между цар Борис III и крал Карол в румънския град Крайова, която щяла да има за цел да разчисти появилите се трудности. Органът на унгарското правителство „Пестер Лойд“ коментира, че България и Румъния не можели да се спогодят относно владението на двата добруджански града на Дунава – Тутракан и Силистра. Румъния не желаела в никакъв случай да отстъпи първия град поради неговото стратегическо положение и затова, че отстои само на 70 км от столицата ѝ. Европейските агенции препредават информация в „Таймс“ от 12 август, че българският пълномощен министър Стаменов заминал неочаквано със самолет за София, за да разисква с българското правителство появилите се проблеми в отношенията между България и Съветския 42 43

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 11, л. 53. Пак там, л. 29.

съюз във връзка с преговорите за Добруджа. Съветското правителство не одобрявало този въпрос да се решава при посредничеството на Германия и Италия, както и претенциите на Оста щото само Италия и Германия да са компетентни да разрешават балканските въпроси. На следващия ден – вторник, 13 август 1940 г. – шведският в. „Афтанбладен“ известява, че Съветският съюз „подкрепя напълно българските искания“ и заключава, че „след като Съветите са дали съгласието си по българските искания, България няма да се пазари“. В същия ден и в. „Известия“ обнародва статия по българските искания за Добруджа, изтъквайки, че в Съветския съюз „винаги са считали и винаги ще считат претенциите на България към Добруджа за законни и както преди ще подкрепи България в нейните искания за ревизия“.44 Същият вестник продължава понататък, че Румъния си е присвоила със сила Добруджа, че румънското население в тази област е възлизало само на 2%, когато тя е станала румънско владение, че Румъния се е старала да я романизира с насилие и терор, довели до безредици и погроми. Появилите статии в „Известия“ и „Правда“ по въпроса за „Добруджа“ предизвикват голямо задоволство сред българите. В тази насока са и чуждите коментари: „Съветската поддръжка относно българските искания към Румъния увеличиха значително изгледите на България за провеждането на нейните ревизионистични претенции“.45 ТАСС отчита, че в България симпатиите към Съветите са се увеличили след това изявление. За това свидетелствал и приемът, оказан в София на футболния клуб „Спартак“. Водачът на съветската спортна делегация дал обяд, на който присъствали много от членовете на българското правителство и ръководни личности на българското общество. Така се коментира и първото участие на Съветите на голямото изложение във Варна, където в съветския павилион ежедневно се давали безплатни представления и се прожектирали съветски филми. На 14 август 1940 г. българският външен министър Петров връчва на Манулеску българския отговор, в който категорично се отхвърля предлаганите предварителни разговори „по същността на проблема“ със заявлението, че България няма да отстъпи от своето искане за границата от 1913 г. Румънският отговор пристига на 16 август 1940 г. В него Манулеску твърди, че България и Румъния имали еднакви основания и права за Южна Добруджа, поради което настоява последната да запази поне 44 45

ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 11, л. 58. Пак там, л. 59.

Силистра.46 От София съобщават, че румънският министър на външните работи Манулеску е приел в присъствието на министър-председателя Джигурту българския пълномощен министър в Букурещ и му е съобщил за желанието на Румъния за двата града. Последният му заявил, че България не е склонна да измени своите претенции, както и че връщането на Добруджа е едно от съществените условия за запазването на мира на Балканите. Тези изявления дават основания на наблюдатели да твърдят, че българо-румънските преговори са стигнали до мъртва точка, защото Румъния едва ли щяла да е склонна на отстъпка. Същевременно, по информация от Белград от 15 август 1940 г. чуждият печат отхвърля появилите се съобщения, че България щяла да иска цяла Добруджа, но продължават коментарите, че българската и румънската делегация не можели да се разберат как да се постъпи с двата града Балчик и Силистра, които били от голямо стратегическо значение за Румъния. С отстъпването на пристанищния град Балчик се намалявала твърде много морската зона на Румъния, която се била вече стеснила силно с предоставянето на Бесарабия на Съветския съюз. Белградски кореспондент предава на 15 август 1940 г. за носещ се упорит, макар и непотвърден, слух, че България междувременно след получени уверения от Русия била увеличила своето искане и настоявала за отстъпването на цяла Добруджа, дори и за излаз на Егея: „След известно мълчание Москва подкрепи отново българските искания. Българският пълномощен министър в Москва Стаменов пристигна вчера в София, за да съобщи съответното руско желание, щото Добруджанският въпрос да се разреши по възможност по-скоро и посредством преки преговори, без да се разчита на арбитража на трета сила, както и да съобщи, че Русия напълно разбира българските искания и че има намерение също да ги подкрепи“.47 В Белград и сред балканските политически кръгове се разисква усилено въпросът дали след приключването на преговорите с Румъния България няма да предяви исканията си и към Гърция и да поиска пряка връзка с Егейско море и пристанището Дедеагач. Усърдно се разпространяват и слухове за водени тайни преговори по този въпрос, в които известна роля играела и Турция. 46 47

Пак там, л. 71. ЦДА, Ф. 176К, оп. 8, а.е. 11, л. 64.

Постоянните румънски протакания, тактика за което е и многократното поставяне на въпроса за запазването на градовете Балчик и Силистра, постоянно увеличаващи се финансови претенции, както и предложенията им за начина и срока за опразването на Южна Добруджа, целят главно да забавят процеса с надежда за дочакване на някакъв изгоден за тях политически или военен обрат. Тези протакания се оказват разорителни и съсипителни за добруджанското население, което е подложено на тормоз и ограбване от страна на готвещите се да се изселват колонисти и румънски административни и военни власти. Тревожните вести от Южна Добруджа достигат и до добруджанските бежанци в България, които са силно разтревожени от съдбата на своето отечество, люлката на Аспарухова България, наричана още „Златна Добруджа“ заради нейния благодат и плодородие, за живота и имота на своите братя и сестри там. Тази тяхна тревога е отразена в писмото на Иван Хаджииванов, изпратено до Министерския съвет преди започването на преговорите в Крайова, което завършва с тревогата на всички добруджанци: „Сведенията ни, идещи от Добруджа, гласят, че българското население е подложено на нечуван грабеж от оттеглящите се румънци и чиновници. То е застрашено от глад още преди настъпването на зимата. Нека бъдем готови да му се притечем на помощ още в първите дни на освобождението“.

Худ. Теменуга Станчева, "Голо тяло в червено II"

ИВАН ОВЧАРОВ МАЛКИ ИСТОРИИ С ЛИРИЧЕН КРАЙ

Да събираш билки

Случи се на един от летните семинари на Хуманитарната гимназия във Варна преди повече от 10 години. Как само тече времето – докато се обърнеш, и ставаш обект не на ежедневието, а на историята… Но, нейсе… Та там (не си спомням вече къде точно – някъде в планината) битовите условия за пренощуване бяха на нивото на хижарския период в годините на ентусиазираното приемане на несгодите като нещо естествено, за да бъде по-весело. На другия ден, след веселбата и неангажиращите разговори на маса, докато се разхождахме, оглеждахме местността, или просто релаксирахме, гледам, че един колега носи прясно набрани билки (бая наръч). Питам го защо ти са – малко ли ги има във Варна по съответните дрогерии, аптеки и пр. А той ми отвръща, че трябва сам да си ги набереш, за да са истински и да действат; трябва сам да извървиш пътя си към тях. И така се роди това стихотворение за живота като път към билките; път, пред който всичко останало, което се случи там, потъна някъде в просветлението, че една от житейските истини е да намериш и за себе си този път.

*** Да събираш билки е най-безобидната форма на доказването, че разпознаваш живота си. Но и трябва изминатите пътища да бъдат винаги с един повече, отколкото ти остават... Болката не се лекува с обезболяващи средства, а с осъзнаването, че можеш да ги създаваш. От тези билки той ми отстъпи една част. Суших ги после, но така и не ги използвах. Навярно и затова по-късно той стана мой ресорен началник, а аз си останах редови учител.

МАЛКИ ИСТОРИИ – 2 Новото стихотворение

И пак се завръщаме от летния си семинар някъде из планините… Преминаваме през Бургас. Спираме с автобусите на една бензиностанция в края на града – почивка, закуски, кафета и най-вече – тоалетна. Там опашката е най-голяма. Пустата му тоалетна! – ако не беше тя, и стихотворението нямаше да го има, защото от чакащите там дойде гласа на една колежка: „Написа ли ново стихотворение?“… И слънцето в ранния летен следобед се разжари още повече – заприлича на заклано животно. Машинално отговорих „да“, но не бях сигурен дали не беше и „не знам“. Помня само че после зачеркнах всичко друго, което си бях „нахвърлил“ в тефтера. Просто защото в него липсваше този въпрос, придаващ неочакван смисъл и на живеенето самό по себе си. Истинските неща не подбират мястото, за да се появят. Дори да е пред тоалетната.

*** Слънцето с отсечен врат. Гийом Аполинер Когато слънцето напомня не „отсечен врат“, а всъщност: агнето след заколение, тогава, пред една бургаска тоалетна, ме питат: „Написа ли си новото стихотворение?“... Не помня вече агнето небесно под кой клепач за малко скрих, ала въпросът се разжари като внезапен изход...

Да те споходи щастие като посрещане на гост нечакан… Дори не мислих и дали въпросът беше някак по-естествен с невинността си... Просто свети!... За цял живот достатъчен. После един варненски автор ме обвиняваше, че съм писал за „кенеф“. Пък аз не помня пиках ли или не, или стисках до Варна.

Худ. Теменуга Станчева, "Червените обеци"

МАЛКИ ИСТОРИИ – 3 Новата молитва

Наближава началото на учебната година. Както винаги в началото на септември всички учители участваме в един трудов ден – за облагородяване на училищния двор и за подготовка на класните стаи. Но още преди да започнем, Тя ми предлага за годишния концерт на училището (навършваха се 30 години от създаването му) водещите да представят текста си в поетична форма. Няма проблеми! Колко му е: училище – светилище; трийсет години сега – и сто да надхвърли все така и пр. Ала не се получаваше. Докато окопавахме, търгахме, подрязвахме и събирахме – постепенно започна да ми се изяснява защо. Ами че то е достатъчно да сравняваме какво остава след нас, където сме работили – подредено, чисто и вдъхновяващо дори – и онова, което още не сме започнали – разхвърляно, грозно (по точно – красиво, но от гледна точка на дивата природа – май има нещо вярно в тезата на класицистите за подредената градина и непипнатата природа). И ние бяхме причината за настъпилата промяна. Ние, колегите, хората… Както се казва – от малкото зрънце започва хлябът! И не „България над всичко“, а ние, хората сме над всичко – за да я има и България. Някак естествено в реда на тези мисли се намеси и името на нашето училище – Константин Преславски; епископ – значи духовен водач. И неговата „Азбучна молитва“. Във времето всеки трябва да достига до своята молитва – въпреки бурените (пък дори – и затова!), които все се въдят в нашата градина. Нататък беше лесно – в смисъл – не лесно, а ясно… В един вариант това стихотворение беше публикувана в Алманаха на училището ни, но постепенно то растеше по отношение на обхвата си като хора и история. Така и трябва да бъде – особено със съдбовните молитви! НОВАТА АЗБУЧНА МОЛИТВА НА КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ

Аз – аскетът… С акростишна арка Бях борба и бликване. Болях. Враг врагувах – вяра възжелавах. Глас гръмовен грабнах и горях. Другото душѝ… Достойнство дава.

Екотът един, един ехти: Жив живот жадуваща жарава; Знак залюбен зáлудо, но зрим. Исках изгрев, исках – измечтавах, Както кълнът крадешком кълнѝ. Любовта ли любих – лъст ломявах. Много мина – мраз, мълви морих. Но над низост, наглост, нерви, нрави Още с огън облачен ора! Първото прорасна, продължава: Работа, роене, ритъм, рай… Стигнах смисъл – съществува сила, Тя тъги и тéгоби топи, Ум и усет утрото усмихват; Флагът е и факел, и фитил! Хляб и хора… хъс, хорал и храмов Чист и чуден час човешки – чест! Царствен цвят – в цъфтежа е цената!... Шум и шепот… шифър… шанс и шемет… Щастието щрака щекотливо; Юмрукчано юрват се и юдите… Явно ярост ясна ме яви! Господи! Ти – Дух, Отец и Син – Съхрани България!... АМИН! Дали съм прав в тази своя визия – не аз трябва да оценявам. Но стихотворението вече спечели един национален конкурс. А това означава, че и всички ние, които работим в училището, носещо името на Константин Преславски, всички ние сме спечелили!

МАЛКИ ИСТОРИИ – 4 Още малко за голямото

Това се случи около историята на един плакат (обява за национален конкурс „Вапцарови дни“), който проявяваше странната способност никога да не се задържа задълго на мястото, където първоначално е поставен. Веднъж бе на таблото на входа на гимназията, а друг път – зад портиерната, на едно по-малко табло. Така и си скиташе, като човек, търсещ си място в ежедневието. Слава богу, в учителската стая си кротуваше на таблото за синдикални обяви. Та успях да си препиша условията за участие. Една колежка, наблюдавайки ме какво правя, изведнъж „изтърси“: „Досега го отричаха, а сега и конкурс организират!“. Но не бързайте и вие да се възмущавате. Всъщност тя изрази своето възмущение – срещу забравата и отричането на Вапцаров. И за това как един критик, веднага след „идването на демокрацията“, напълно го отрекъл (преди това му се възхищавал и сега сигурно пак…) заради кариера по стълбите на промяната. Но, нейсе… Позната история. Изпълваща ироничния смисъл в поговорката: „И кокошката, кога вода пие – бога гледа“. Преди няколко дни, в дистанционното обучение, поставих задача на моите ученици (имайки предвид предсмъртните произведения на Вапцаров – „Борбата е безмилостно жестока…“ и „Понякога ще идвам във съня ти…“) за безсмъртието – има ли го, нужно ли е това днес и пр. И всички отговори клоняха към тезата, че безсмъртието е равно на любов и отдаденост. Тези любов и отдаденост, без които няма как да се надмогнем над усещането за безсмислици в ежедневието. Иван ОВЧАРОВ

46 БЕЗСМЪРТИЕТО

„Той свойто истинско безсмъртие постигна абсолютно сам“ Александър Геров – „На Никола Вапцаров“

1. Безсмъртието – сетното поднебие – веднъж когато само се изрича: „но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото се обичахме!“ То е самотен вик и вход случаен към много неслучайни обстоятелства, където вместо глухо отчаяние прегръщаш и смъртта като приятел. Защото и над черния ѝ гребен една съдбовна тръпка те привлича – смъртта не е ужасна, а поднебие, когато си живял, за да обичаш! 2. Защото съм живял, за да обичам, „понякога ще идвам във съня ти“ и с тебе, мила моя, ще приличаме на две деца, към вкъщи взели пътя. Ще те погледам, но не се страхувай, че гдето да отивам – ще си в мене. Там най-накрая да те досънувам с вината, че не съм наяве с тебе. Така нататък ще е все по-лесно да надживеем стъ́ргите на времето, където бях следа, подкрепа, песен… Безсмъртието – сетното поднебие! Стихотворението получи награда в конкурса. Навярно заради неудобството да осъзнаваш, че повечето неща в ежедневието са безсмислени.

МАЛКИ ИСТОРИИ – 5 Заклинанието

Беше през 1997 година, в началото. Страната се тресеше. Управляващите – като патета в кълчища. И ние, учителите от Хуманитарната гимназия, давахме своя принос в този процес. Стачкувахме. Дори и когато другите спряха – оказа се, че май сме единствените, които продължаваха да заявяват своето несъгласие с всичко, което се случваше в държавата. От разстоянието на 20 и кусур години това може и да изглежда наивно, глупаво… Може би, но тогава – вярвахме, че с нещо допринасяме за действителната промяна. И тя настъпи… Да, ама не! Просто дойде Иван Костов – да дозавърши с други методи това, заради което страната се тресеше. Когато замалко познатата икономическа формула „Пари – стока – пари прим“ аха-аха да се трансформира в „Пари – пушки – вазелин“, както писа преди време един колега… Сигурно така е по-добре, сигурно и Иван Костов е бил „необходимото зло“, което е трябвало да преглътнем – пък и не е въпросът само до него! Останахме си с идеите и идеалите, че нещо… Но, нейсе – важното е, че все още ги има. И нас ни има!

ЗАКЛИНАНИЕ

Да опънем платната най-сетне, да сипем във чашите кръв от гладна акула, готова да глътне и котва! Стига вече по чужди гемии душите си пращахме – ослепели от страст, оглушели от стадния ропот! Стига в тия следи от съдби на предишни пиянства сме си взирали, както бедняци в продрани джобове – ориентирът ни там е: с послушно, с добро постоянство да се любим със всички, които ни хванат готови!...

Тази кръчма – държавата, майка и курва… достойна вече не за солени мъже, а за трън – да ù свети!... Но да вдигнем платната! На борда, помлян от пробойни, проверява съдбата кои са все още поети! Абе, то поне, ако няма как да си върнем това, което ни взеха – поне да можехме да си върнем тия 20 и кусур години…

Худ. Теменуга Станчева, "Разходка с куче"

МАЛКИ ИСТОРИИ – 6 За народните будители

Годината е 2011-а. Внезапно получавам обаждане от Община Варна, някъде около 1 ноември, че съм бил удостоен с грамота за „Следовник на народните будители“… Да заповядам еди-къде си и еди-кога си, за да я получа… А сега, де… Въпросът е, че съобщението получих, докато си „клечах“ в една от тоалетните на хуманитарната гимназия (тогава още НГХНИ). Да се смееш ли, да плачеш ли… Пустата му тоалетна! Ами че там (или около нея – говоря за мястото въобще) се оказа, че съм се запознал с редица други хора, на които по им приляга да бъдат „следовници“. Например с фолклориста проф. Тодор Иванов Живков (да не се бърка с другаря Тодор Живков!) – пикахме заедно. Беше на една фолклористична конференция още в студентските ми години. Какво да се прави – понякога и на професора, и на студента му идват естествените нужди. Да напомням ли и оня виц как професорът изпитал студента в подобна ситуация? Ами с проф. Светлозар Игов – първо там, а след това, като изслуша доклада ми за Гео Милев, ме покани да го прочета и на юбилейната конференция за поета в Стара Загора. Какво да кажа и за Стефан Цанев, с когото освен че пикахме заедно в Димитровград през 1988 г., после си позволи да ме обиди (без да разбере), когато той, след като беше удостоен с голямата награда „Пеньо Пенев“ и след бомбастичното си слово в стил „перестройка“, си позволи пред една от телевизиите да каже, че след неговото слово, никой не смеел да излезе на сцената и само един „човечец“ се появил по-късно… Абе, Стефане, аз ли бях този човечец, излизащ на сцената, за да си каже стихотворението, отличено с първа награда?!... Но, нейсе… после му го върнах – подарих му един пъпеш, когато дойде след няколко месеца на „морска“ територия – нали има и вила край Балчик. Не разбра намека, но пак ще кажа – нейсе… Ами с Елисавета Багряна… В Добрич (тогава Толбухин)… опааа… С Багряна не съм бил нито пред, нито в тоалетната. Категорично! Но когато се здрависахме с нея, после не си мих ръката поне 24 часа (дори и след като ходих в тоалетната). Слава богу, докоснал съм се до Багряна! И след като чух изпълненията на това „бабѐ“, превито като „Г“, с онова дълбоко и затрогващо „Вее утринна прохлада / в моето лице /– аз съм млада, млада, млада, / с огнено сърце“… А за Ивайло Петров – също. Пак там – и се запознахме, и се скарахме… Но

да се върнем на будителите и на тази диплома. Задължен бях да кажа нещо при връчването. И го казах. Нищо че и идеята за него се зароди в тоалетната. Като дойде – не пита къде!

ЕВОЛЮЦИЯ НА ПРЕДСТАВАТА ЗА ЗАТОЧЕНИЦИ

„От заник-слънце озарени, алеят морски ширини“. (…) И някога за път обратен едва ли ще удари час... „Заточеници“ – Пейо Яворов С проблясъка на кръв от вена и взрени в нашите вини – „от заник-слънце озарени, алеят морски ширини“. Уж „корабът се носи леко“ с надежди в „тихи ветрове“, но все проблясъкът във екот пронизва ни като рефрен... Таз българска съдба... Безсрочно от памтивека ни държи: в Подрумкале преди заточеник, а днес – изгнаник във Париж Животът здраво ни закука – и майките редят обет: на дъщерите – за наслука, на синовете – за късмет!... Но прави са! И не тъгувам… Тъгата вече е вина към смисъла недобленуван, сменен с по-днешни имена:

да оцелееш, да те има напук история и грим, срещу съдба или родина, с народ – все повече незрим... И прави са! Какво ги бърка – от символи и знамена останала е само мъката на чужд и в своята страна. Пристанала била Гергана! – голямо чудо! – за сарай... Пò ме боли онази рана, с която краят не е Край, а „през сълзите накипели“ обръщаш все „за сетен път назад“, към „скъпите предели“, до дето стигнеш до Отвъд... И все по-страшно и красиво се смесват нужда и вина – по принцип да останем живи, дори със истина една. Че сме следа на кръв от вена във смисъла непроменим… „От заник-слънце озарени, алеят морски ширини“. След всичко, изредено дотук, мога да потвърдя едно със сигурност – тоалетните на Хуманитарната гимназия не миришат.

МАЛКИ ИСТОРИИ – 7 Тя – жената

Беше както в историята за Дон Кихот и Дулцинея – той е влюбен в нея, а тя не знае; той за нея е готов подвизи да върши, а тя все си остава Алдонса Лоренсо (както е и истинското ѝ име, и е от съседното село). И по-добре че не знае как Дон Кихот се сражавал за нея с вятърни мелници, овчи стада, мехове с вино и пр. прикрития в реалността на великани и магьосници… По-добре, но тя съществува, колеги сме и всеки път, когато се разминаваме по коридорите на училището… Както и да е. Никога не ме погледна с онзи поглед, след който започват другите неща, за които си струва да се живее. Но и аз години наред само наблюдавах как се движи по коридора, как говори, как влиза в клас… Тя – жената, която… Но да не навлизам по-нататък в тази територия, че е опасно да не се изроди в меланхолия и отчаяние. А няма и защо – просто я харесвах. Така се роди това стихотворение.

Худ. Теменуга Станчева, "Голо тяло в синьо ІІ"

*** Докатó не узнаеш – не можеш да бъдеш нещастен. Уж е мирис на лято, а всъщност – предесенна жал. Отминава жена – дали вече в това не е ласката: че не спря, не погледна към теб и остави те цял?... Беше време... Сега ръси слънцето само коприва. Помъдрява небето и вече по навик мълчи. Отминава жена – сякаш в друга родина отива... … и е страшно, че още си цял, но си сам… и личи… Може би тук вече е времето и да се зародят въпросите – коя е тя, кога е било… Особено колежките са любопитни. Аз бих насочил отговора към друго: А не ви ли се иска, колежки, поне веднъж да сте били на мястото на обекта на обожание? И не сте ли си представяли как някой така би ви обожавал? Ако не – значи не сте истински жени. А пък аз изглежда трябва да си остана само със стихотворението. До обожанието. Защото мъжът се очовечава – обожавайки.

МАЛКИ ИСТОРИИ – 8 За надеждите

И пак на летните ни семинари. В Трявна. Годината е 2014-а. Цялото училище сме се „изсипали“ в градчето. Разхождаме се – има много хубави етнографски моменти. И една статуя на Петко Рачев Славейков – в центъра, в една градинка, която предполага спокойствие. А и „върви“ световното по футбол в Бразилия. (Колко подготовка за световна титла, а въпросната Бразилия загуби със 7:1 от Германия на полуфинал! Какво да се прави – факт! Видях го и не ми се щеше да го повярвам… Но както се казва… Всъщност – каквото и да се казва. Яд ме е , но не много. Я, да бяхме ние там, щях да съм доволен, че падаме само с толкова.) Такива работи… Идея… Някаква. Но в центъра на Трявна има един паметник на П. Р. Славейков, който след всички незразбории около превода си на Библията по поръчка на протестантските религиозни пропагандатори (какво да се прави – трябва финансово да се оцелява), констатира: „С идеали все боравих – всичко друго смятах грях. С тях и себе си забравих – на света свят не видях…“. Погледът на тая статуя ме впечатли. Може и да е от създателя ѝ. Не знам! Но в погледа ѝ (понякога и статуите имат поглед – изражение в случая на нещо като отчаяние, ала незагубило надежда, че реалността не е всичко, което е дадено на човека). Важното е, че има надежда – предишна или сегашна – въпрос на избор. РЕБРОМ

Вятърът утихна… Като в черква думите заглъхват и зачеркват в себе си гласа… Това остава. В нещо друго явно продължава и животът себе си да търси… Бившите надежди вече свъсено плавно трансформират се във ребуси –

да се луташ и на път към себе си!... Вятърът (нали затуй е вятър) – ти подсказва: всичко е театър! – щом утихне страст за нещо в името, че се кротваш, щом докопаш вúме!... И така животът продължава… Другото, което си възпявал, е било да хвърляш прах по вятъра; да се киприш във пирúнч с позлата… Сякаш с пръчка си набил морето, затова, че все тъй безответно си бучи край фара ти загасващ… Нещо друго трябва, но напразно стърже вече всеки прах по вятъра – да си псуваш и стиха, и вярата – за онези мигове, когато… мислел си, че нещо теб очаква и чрез тебе придобива смисъл!... А си писал… само писал, писал… …за един добре скроен театър… Вятър?!... Но поне си беше Вятър! Та въпросът е за надеждите, които все някога трябва да придобият реалност – за да ни спасяват от страховете ни, че да сме обречен на страдания завинаги.

МАЛКИ ИСТОРИИ – 9 Откровението

Един неделен ден. Край Москва. В Троица-Сѐргиевата лавра. Както се казва – в комплекса на православната вяра. Много храмове на едно място – сякаш за да се усети, че вярата е за всеки и навсякъде. И единственото, което е нужно, е да откриваш своето малко пространство в нея. Да му се поклониш и да въздадеш – с каквото е по силите ти на „преброеното“ време живот… Стоя и чакам реда си пред мощите на светеца отец Сѐргий. Отвън. Защото пред този храм-крипта опашката е голяма. Чакам… И дочаках – зад мен падна мъртъв гълъб, после – още един… Лелката, която продаваше билетчетата за вход, излезе с вид на знаеща какво прави и взе да ги прибира, мърморейки си: „Ех, и ти изживя своето…“. А тълпата напираше – и луксозно облечени, и окъсани… Всичките равни пред Бога. И в този момент ме осени нещо необичайно: и с мъртви гълъби Господ е готов да замеря своите деца, за да се смислят над делата си човешки. Защото ни обича и винаги дава шанс за това… А аз просто записвах. Чувствах, че трябва да го запиша – и за вас, и за себе си.

ОТКРОВЕНИЕТО

Като в дошла от нищото въздишка тук те грабва покоят сред стълпените, очакващи спасение – разнищеното в себе си да съберат в смирение, докосвайки сърцето на Сèргиевата лавра. Но стръмен склон е времето – изкачваш и забравяш не за какво си тръгнал, а сам какво си всъщност. Щом си настигнеш погледа – разбираш, че се връщаш отново в участта си, но мъничко поправяна... Стоях и гледах всъщност, но – грях ми е! – и писах по хълма на душата – с каквото е останало, в наивната увереност, че си превързвам раните, а всъщност правех място за новите орисан.

Ала каквото – нека е! И раната е чудото – щом заболи, напомня – животът че е дълъг... Небето се разпори... Вали... И падна гълъб... И мъртъв е!... Тълпата – напираща до лудост!... Между Светите Мощи на Вярата завинаги и крехката душа на гълъба отлитаща – това ли е Животът?! Достигаш, за да питаш: защо което пада, то само те издига? От участ Магдаленина към царството Мариино от нещо се отричаш и нещо все не стига… Във Сѐргиевата лавра Светецът е завинаги – поетът търси чудото в миг от това да види!... /…/ И грях ми е, но писах и се издигах с гълъба – сърцето ми за всичко в очите е орисано: когато се издига – от Бог му е написано; огледа ли се – пада. Творението лъже. Божественият промисъл до пример свят не свършва – на гълъба с душата все още се издигам. Страданието ражда и жажда да пребъдеш, и съвършен животът е със нещо недостигащо!... Край мощите на Сèргий въздишката се връща: за другите – в надежда, а за поета – в бреме. От никой друг надежда не може да си вземе, от Господ само може – за другите е длъжен! Че вярата е гълъб, достигнал до обител, където и смъртта е почивка пред излитане.

МАЛКИ ИСТОРИИ – 10 Вината

През далечната вече 1990 г. Пролетта. Временно съм напуснал работата си като учител и отглеждам… патки! Както в приказката: „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“. От есента на предишната година се хванахме две семейства с този занаят. Уж да спечелим, но не би – всяка работа, която започваш на фона на коренни промени в обществото, е обречена. Още от лятото на предишната година започнахме. Наехме два овчарника край с. Яребична, че и път до там направихме. Първата партида ни я докараха от Белгия. Патенца мюлари – да ги гледаме, докато станат около 3 кг. После – гушари – за дроб. (Слава богу, поне с това не се занимавах – онези маркучи и принудително захранване…) В едни кашончета с по 15–16 жълти топчици пристигнаха, излюпили се буквално преди часове. После на самолета и с директен полет до Варна. Около 10 000 патенца. Едва после разбрах, че било по-лесно да гледаме пилета, защото патето, като гребнело храна, се жабури във водата, разсипва и пр. И така произведохме накрая тонове птичи тор. Първата партида – добре. Но втората – още си спомням – може би защото пристигна на 10.11.1989 г. – не тръгна на добре. Както не тръгнаха и промените. Трябвало първо да се премине през мъченията – държавата, в опитите си да „стане нормална“, а ние – в стремежите си да съхраним „стоката“ през зимата, че и да спечелим… То пътят бил по-дълъг, отколкото си го представяхме. Та взеха да измират патенцата, както надежди умират – изведнъж. Колкото и да търсихме вина в храната, която ни караха, главната вина си беше наша – не можахме да им осигурим условията. То и държавата ни тръгна натам – не били подготвени условията! – сякаш в живота е възможен идеален вариант. Затова, докато по радиото вървяха дебатите във Великото народно събрание за историческата вина, аз си товарех моята вина в една каручка (стотици трупчета), за да я изгоря извън оградата.

59 ИЗГАРЯНЕ НА МЪРТВИ ПАТЕТА

Страната е като пред Рождество, а аз край мъртви патета залитам край съскащото, страшно тържество на огъня… В ефира – политика!... Те вече стигат патешкия рай, а нашият – дали е по-нататък, щом и след трус от нечий смъртен край оставаме да тъпчем по земята? Щом и след куп престъпни „чудеса“ очакваме да стане ново чудо. Но за човека съдим по гласа, а за света – по собствената лудост!... В ефира – злъч и стенеща страна… А аз изгарям патки! Но се свиква – преглъщаш всяко чувство за вина и учиш как се прави политика!

На 14 септември 2020 г. след тежко боледуване почина нашият постоянен автор Иван Овчаров. Той вече беше предал за публикуване в списанието тези свои наблюдения. Редакцията на „Простори“ скърби за своя талантлив сътрудник, колега и приятел! Бог да го прости!

ЕНЧО ЧАКЪРОВ DJ ИСТОРИЯ – ВАРНА. ХРОНОЛОГИЯ, ФАКТОЛОГИЯ, РАЗМИСЛИ

Варна беше един от източниците („каналите“, както се казваше) за снабдяване и разпространение на музика чрез грамофонни плочи. Предимно моряци от търговския флот внасяха, продаваха или предоставяха за записи плочи от цял свят с класическа, етно, джаз, поп и рок музика. Освен в лични колекции, те попадаха и във фонотеките на читалища, училищни и заводски радиовъзли. По спомените на композитора прoф. Арам Берберян-Датев, работил в Радио Варна през 60-те години, фонотеката често е попълвана със записи от конфискувани от митницата или донесени от приятели грамофонни плочи с класическа, джазова, филмова, друга оркестрова и актуална музика от известни автори и изпълнители. Лично той е презаписвал на ленти албуми на Гершуин (операта „Порги и Бес“), на Дюк Елингтън, Каунт Бейзи, Ерол Гарднър, Ела Фитцджералд, Сара Воон, латиноамериканска музика и др. В разговор с писателя Тихомир Йорданов, дългогодишен редактор в радиото, той си спомни, че през 1963 година научили, че по градската радиоуредба на Русе звучат песни на „Бийтълс“ (времето на първата световна бийтълмания). Командировал тогавашния музикален редактор Ангел Истатков до Русе и той донесъл лента с изпълнения на „Бийтълс“ от първия албум на групата (вероятно пристигнал по Дунав от Австрия или Германия). Така в спомените на слушатели на Радио Варна в ефира през есента на 1963 г. и пролетта на 1964 г. са звучали „Бийтълс“. Много скоро всичко актуално от създаващата се нова рок музика през 60-те, подобно на джаза, рокендрола и туиста от 50-те, се квалифицира като упадъчно западно влияние и почти изчезна от музикалните програми на българските радиостанции и българския музикален пазар, в който не е и присъствала съществено. Затова пък се създаде „черният пазар“ на грамофонни плочи, зародил се още през 50-те години, развил се особено с появяващите се подостъпни грамофони и магнетофони. Те също бяха внасяни отвън, но все повече се предлагаха в музикалните и техническите магазини у нас. Помним малките Джелозо , Мамбо, Тесла, по-големите КБ и Ухер от 70-те

години и после Ревокс, Акаи, Сони… Логично, появиха се колекционери– търговци, които предлагаха записи срещу заплащане, обмен и продажба на плочи. Те следяха световните музикални класации и поръчваха на моряци, летци, търговски представители и други връзки малки плочи и албуми. Ателиетата им от 70-те години нататък бяха вече обзаведени с качествена и скъпа аудио техника, по-късно и видео апаратура. По подобен начин се създаваше „черен пазар“ и в други градове, докато в края на 70-те и през 80-те години се оформи мрежа, която „захранваше“ редовно дори и радиостанциите, след като режимът на практика отслаби идеологическата музикална неприязън. Тук не разглеждаме проблеми в този смисъл. Въпросите за епизодичните забрани, за различните музикално-жанрови ограничения, както и за външен вид, прически, танци, поведение, са много често практически довеждани до абсурдност заради престараването на инертни организационни дейци, служители и органи на реда, както и на иницииране на излишни акции за отчитане на дейност. Много от контролиращите също бяха любители на „упадъчната“ музика. Между другото в разговори с граждани и писма на радиослушатели изпъкват спомени за музика, която ги е заинтригувала и харесала, незвучаща другаде, освен по панаири, стрелбища (откъдето спечелваш и снимка на Елвис), курортни заведения, плажни барчета и кафенета. Отдаваме дължимото и на един от най-влияещите масови способи за задоволяване интереса към световната поп, рок, джаз, блус и т.н. музика чрез чуждестранни радиостанции, най-често на къси вълни… Слушателите им по-късно изненадваха DJ-ите с компетентни въпроси, мнения и критики. Спомням си годините 1960–63-та, когато като ученик в Четвърта гимназия пусках музика (първа DJ практика!) по радиоуредбата през голямото междучасие от грамофонни плочи – световна оркестрова (Пол Мориа, Мантовани, Перез Прадо, Берт Кемпферт, Хенри Манчини, Флойд Крамер и др.), филмова, патриотична, народна, забавна българска и съветска. Вече не се въртеше остарялата „Марина“ на Роко Граната, но имаше доста италиански и френски песни от 50-те години на Катерина Валенте, Клаудио Вила, Доменико Модуньо, Едит Пиаф, Ив Монтан, Челентано, Луис Мариано и др., както и откраднати акценти от по едно „парче“ от малки плочи рокендрол и туист, които носеше в училище моят съученик Йордан Марчинков. Често размествахме чиновете в класната

стая и си правехме танцова площадка с грамофон, с който той разполагаше. И никой не ни гонеше. На една от съученичките ни още и викаме Бугито – беше най-добра на рокендрола. С Данчо Марчинков и други „отворени“ момчета от гимназията бяхме музиканти в училищната духова музика. Някои варненци още помнят ученическата духова музика, която свиреше из града Марша на Шести американски флот. Някой от нас измисли това, повлиян от интереса към изпълнението и завистта на други оркестри, за да „подсили“ ефекта му. Всъщност разучихме сами (без диригента на оркестъра) запис от малка плоча с филмова музика – „March from The River Kwai and Colonel Bogey“ на продуцента и композитор Мич Милър – с успех в топ листите на „Билборд“ от януари 1958 г. Изпълнението е свирене с уста, после мощно влизане на духовите инструменти, пак с уста и т.н. Интонационната среда, създавана най-вече от радиото през 50-те и 60-те години, обхващаше преимуществено присъствието на класическата и народната музика. Всичко останало беше Забавна и танцова музика, Музика на народите, Гостуват естрадните певци на грузинското радио, Пеят Клаудио Вила, Робертино Лорети и Шейла, Слушаме полки и валсове, Мелодии в ритъма на ча-ча, Свирят прочути оркестри, Музика за отдих, Песни и танци на социалистическите страни, Танцови ритми, Песни от Латинска Америка, Лека музика, Слушаме Ив Монтан и Далида, Забавни мелодии с Бениамино Джили, Незабравими танцови мелодии, Унгарска и румънска естрадна музика, Рибарски песни… Това са извадки от обявяваната във вестниците музикална програма на Радио Варна през първата половина на 60-те години (около 20%), извън класическата и народната музика (около 80%). През 60-те имаше доста френски и италиански песни. „Сан Ремо“ завладя ефира, френският шансон също: Боби Соло, Мина, Джани Моранди, Джулиола Чинкуети, Литъл Тони, Адамо, Кристоф, „Изабел“ на Шарл Азнавур, „На мой приятел си жена“ на Енрико Масиас… Музикалните редакторки се срамуваха да пускат еротичния хит на десетилетието „Обичам те…“ на Дж. Бъркин и Серж Гинсбург. Не пускаха почти нищо от световните топ листи. Е, от време на време „Дилайла“ и „Зелената трева на моя дом“ на Том Джоунс, „Странници в нощта“ на Франк Синатра и „Хелоу, Доли“ на Луис Армстронг, но не и хитове от бийт и рок музиката. Неоспоримо това отговаряше на разбиранията по правилната политика за естетическо възпитание на населението и особено на младежта, но също така неоспоримо допринасяше за повишаване на интереса към непознатия спектър

от появяващите се нови музикални явления и влияния. Любопитно беше за тези, които намираха достъп до информация не само чрез радиостанциите, но и чрез вестници и списания, забравени от западни туристи по хотелите, чрез препечатвани в нашата преса на критични статии от САЩ и други западни страни, често взети от „Комсомольская правда“ или „Советская культура“, чрез печатни материали от културните центрове на Полша, Унгария, Чехословакия, от сръбската преса и др. В такива материали през 50-те и 60-те години се срещаха, освен илюстративни и описателни данни за музикални звезди и събития по света, изключително остри анализи и оценки на новите музикални и танцови стилове, както и на новопоявяващите се изпълнители. Смеехме се на писания в нашата преса как танците рокендрол и туист са вредни за здравето и опорно-двигателната ни система, освен че са развращаващи и затъпяващи. Стана ясно, че такова е отношението към тях изобщо по света и произлиза като отрицание най-напред в САЩ, където и възникват. Ето примери за мерки, които обществеността предприема там: - През февруари 1957 г. полицейският департамент на Ню Йорк кани 280 офицери да наблюдават и поддържат ред сред тълпа от 16 000 тийнейджъри на рокендрол концерт в Парамаунт тиътър; - Полицията не допуска началото на концерт, докато публиката не заеме местата си и го прекратява, ако тя стане и се разбеснее... (Също като у нас, както каза Кирил Маричков в интервю – „Ние свирим горе на сцената, милицията долу ги бие“… или в Полша през 1967 г., където полицията налага с палки и гони със сълзотворен газ пощурелите тийнейджъри, посрещащи „Ролинг Стоунс“ в Културната палата на Варшава за техния първи концерт зад желязната завеса); - Психолози от образователната система на САЩ са акредитирани на среща на Американската психологическа асоциация през 1957 г. в Парк Шератън хотел по въпроси и анализи на спонтанните реакции и състояния на групи и лица. Присъстват и известни специалисти като д-р Реджинълд Лаури от детската болница на Вашингтон, който изследва поведението на подрастващите, и д-р Дж. Миърлоу, психиатър от Колумбийския университет, който проучва рокендрола като „заразна епидемия на танцов бяс“, подобна на тази от чума в Германия и цяла Европа през 14-и век, чиито жертви се разсипват на дансинга и не са в състояние да спрат… Ето какво казва и Франк Синатра през 1958 г. за рокендрола: „Той

е моето неудоволствие да го слушам, защото е твърде брутален, застрашителен, изроден и порочен – но добавя самоиронично – и създава още по-неприятното чувство за удар по моето минало величие“… В края на 1959 година правителството на САЩ променя възнагражденията на радио диджеите, представящи R&R и Twist музика, като ги ограничава. Главна жертва е радио диджей номер едно – Алън Фрийд, за когото се смята, че първи е въвел понятието „рокендрол“ като музикален стил. Най-доброто като философия определение за рокендрола е на Литъл Ричард. Питат го какво е той за него и отговорът е кратък: „Освобождаване“. Значи сега сте по-свободен – продължава анкетата. „Не, отговаря Литъл Ричард, рокендролът не е свобода, рокендролът е освобождаване“… Интересни сведения можеше да се видят и във връзка с разпространението на музикалната продукция. „Билборд“ съобщава през март 1954 г., че за предходната година на американския пазар са продадени 205 млн. грамофонни плочи, като повечето са на 78 оборота, 23 млн. на 45 оборота и 20 млн. на новия дългосвирещ формат 33,1/3 . През 1958 г. плочите на 78 оборота отпадат от стандартното производство, а през 1960 г. се появяват първите максисингли на 33,1/3 оборота. На 12 ноември 1955 г. „Билборд“ представя за първи път топ 100 – комбинация между сведения от продажби, радиокласации и джубокс автомати. На 4 май 1959 г. се провежда първата церемония за музикалните награди „Грами“, организирана от Националната академия за звукозаписи, изкуства и наука на САЩ в Балната зала на Бевърли Хилтън хотел в Лос Анджелис пред 500 представители на музикалната индустрия, платили по 15 долара за вечеря. Франк Синатра, номиниран в 12 категории, остава с празни ръце. Получава само една, и то за най-добра обложка на албум. „Грами“ получават Дийн Мартин, Сами Дейвис Джуниър, Пеги Лий, Хенри Манчини и други в останалите категории като R&B и Country/ Western. Доменико Модуньо е награден в категорията „Песен на годината“ за „Воларе“. Вестниците определят церемонията като „помпозно и претенциозно празненство върху облак“, с критики за презрителното отношение към рокендрола с нито една номинация. През ноември същата година се провежда втората церемония „Грами“ в Ню Йорк с излъчване по радио и телевизия. Този път Франк Синатра взема 3 награди, но рокът и туистът пак са пренебрегнати. През 1960 г. Чаби Чекър от Филаделфия е определян за национален феномен в САЩ – вдъхновител на водещата музикална идея, новата лудост – туиста. Естествено, обаче

психолозите установяват, че представителите на „изкълчения век на туиста“ в определен смисъл са излишни хора, които бягат от обикновените задължения на живота… През 1961 г. „Let,s Twist Again“ печели награда „Грами“ – репортажите изтъкват, че туистът вече е привлекателен и за възрастните. През 1960 г. музикалните издания в Англия представят британските класации – новите топ 50 за сингъли и топ 20 за албуми. Още е чудно защо у нас не се преодоля безсмисленото задържане на развитието на подобно производство и музикален пазар с класации, които постепенно щяха да допринесат за възхода на българската поп и рок музика повече или поне наравно със „Златният Орфей“, „Мелодия на годината“ и всички други фестивали и конкурси, взети заедно. Въпросът е спорен, но и излишен, защото е известна позицията на властта за контрол върху дейностите и продуктите на цялата културна сфера – музика, литература, театър, изобразителни изкуства, кино, между 50-те и 70-те години. От друга страна, музикалните гилдии безплодно се лутаха в поръката за оформяне на национален облик на българската поп и рок музика, както и поетите в началото се съмняваха в престижа да пишат текстове за естрадни песни. Да не говорим за плочи и пазар. И всичко това сред разцвета на световната икономика и култура през 60-те, все пак вдъхновила младите творци и у нас, с добра професионална подготовка, въпреки влиянието на идеологическия диктат, да създадат през годините стотици песни с художествени качества, останали като „вечно зелени“ и до днес. („Днес“– това е друга тема, в която понятието музикален пазар е абстрактно.) Примерите, които споделям са нищожна част от възможностите за създаване на интерес, за самообразование, обща култура и практика. Някои от ползващите такива възможности после станаха професионални музиканти, естрадни певци, музикални дейци, журналисти и DJ, разбира се, с много сериозна самоподготовка, съответно образование и практика по време на развитието си. Още повече че по това време се появяваха предизвикателствата за създаване на повече нови български песни и инструментална популярна музика, адекватни на световните тенденции. Тези процеси са изследвани и анализирани в книгите на наши известни музиковеди, както и в спомените, описани от много дейци, творци и изпълнители. В средата на 60-те се обособиха студентски и ученически кафе-сладкарници (‚Република“, „Комсомолец“, „Черноморец“ и др.), в които се из-

явяваха самодейни вокално-инструментални състави, правеха се опити за тематични музикални лектории и представяния на дискографии, кинолектории и др., но това не продължи дълго и те бяха преориентирани. Някои от съставите се прочуха и утвърдиха с добрите си музиканти. Такива бяха „Лира 70“, създаден от Вили Кавалджиев, докато беше студент във Варна, група „Кварки“ при Института за културно-просветни кадри, преди тях, от 1964 г. – „Особняците“ при ВМЕИ (по-късно пак там „Коралите“, „Искрите“, „Детелините“), „Кадетите“ при ВНВМУ, или „Прим“, с който през 1967 г. Георги Минчев и Стефан Воронов изнасяха концерти. В препълнената аула на Икономическия университет (тогава ВИНС) Жоро Минчев и „Прим“ доведоха до екстаз студентите с ефектното изпълнение на „Satisfaction“. Към края на 60-те години възникна идея за заведения без „музика на живо“, най-вече в курортните комплекси, в които да звучи „механична“ музика от световните хитове, разбира се, съобразена с процентното разпределение по произход. Без особено съобразяване с репертоара от плочи по това време, в кафе-сладкарници и барчета се настаняваха модерните „джубокс“ автомати. (На 1 март 1962 г. в лондонския „Мока бар“ е монтиран първият визуален джубокс, който първоначално съдържа 40 клипа и 5 музикални филма. Прожекциите на цветните филмови версии на музикалните хитове се наблюдават на 21-инчов екран.) В средата на 70-те някои заведения вече официално се наричаха дискотеки с кабини и пултове за дисководещи, а в края на 70-те вече работеха без музикални ограничения и валутни дискотеки на Златните пясъци и Албена. Един от тези, които първи работеха в кабината зад пулта с грамофонни плочи, беше инж. Георги Сираков, завършил успоредно с това Техническия университет във Варна. Дискотека „Велико Търново“ заработи през 1970 г., открита по идея и с участието на Благовест Петков от дирекцията на Златните пясъци с първи DJ Джими (Георги Сираков). По това време се разработваха още подобни инициативи за дискотеки – във ваканционния комплекс „Русалка“ (тогава той беше затворен тип, само за френски туристи), също и от германеца Долф от фирма „Туропа-Шарнов“– в Яхтклуба на Златните пясъци през 1972 г., където известно време се подвизаваше чернокожият DJ Джо, работил в радио Инсбрук. След 1972 г. в дискотека „Велико Търново“ с подбора и реализацията на музикални програми започна да се занимава Мирко Димов, по-късно административен отговорник за всички дискотеки в комплекса. През 1975–78 г. се

оформи DJ група от Христо Христов – в същата дискотека, преселил се от Разград, бързо наложил се с атрактивност и маниер на водене на български с английска интонация, което на някои не се харесваше, но други негови почитатели искаха да притежават записи с неговия глас на касетки с музикални програми. Преселил се в САЩ (Чикаго) в края на 80те, върнал се през 90-те и работил известно време в Радио Варна и през новия век отново е по света, където са децата му – САЩ, Австралия, Нова Зеландия и често пак Варна. Други от групата са DJ Тошко – дискотека „Плиска“, преселил се през 80-те в Германия, DJ Петко Пенчев – дискотека „Шипка“, по-късно моряк в търговския флот, Красимир ПетровДебелия – дискотека „София“, дискотеката в хотел „Черно море“, преди това в кварталната „Тракия“, след това в мобилен дискоекип. Споровете за това кой и къде е първият DJ в България са излишни. Може би се свеждат до това кой е първият в първата истинска като формат българска дискотека. През 1995 г. на срещата в Слънчев бряг споделих с приятели и колеги, че за мен например първият DJ е чичо ми, който в края на 40-те години качваше на багажника на велосипеда грамофон с плочи и отиваше в близкото читалище на вечеринка. Там пускаше румби, фокстроти, валсове, танга и стари градски песни, дори обявяваше изпълненията. Всъщност беше и аниматор, защото свиреше на акордеон и устна хармоника, владеейки аудиторията и с инструментите си. Икономист по образование и практика, той вечерно време през 50-те свиреше като оркестрант в заведения. От него са първите ми впечатления от музикални хитове за времето си като „Тико, Тико“, „Синг Синг“, „Мамбо Джамбо“… Предполагам, че са доста хората с подобни занимания от средата на миналия век. Като форма на изява такъв подвижен тип DJ практика се оформи във Варна през първата половина на 70-те години, когато на бригадирските щабове им хареса идеята за икономии от ползване на оркестри за тържества и забави. Не че през 60-те нямаше магнетофони по спалните, които будеха бригадирите сутрин и ги забавляваха вечер. Но къде поатрактивна беше гледката например през лятото на 1973 г. на вечерния лагерен плац на бригадата, настанена в селското училище, и жигулито на DJ Георги Денчев, спряло на волейболната площадка, с тонколони от двете страни на отворените врати, включени светлини, танцуващи бригадири на звукови и светлинни ефекти – къси, дълги, къси, дълги… Смешно, но мераклийско и от двете страни.

По това време, до средата на 70-те, се оформиха първите клубни дискотеки, отговарящи на градските младежки потребности. Вече бяха популярни дискотеките на Златните пясъци – „Велико Търново“, „Плиска“, „Шипка“, по-късно „Гданск“, „Амбасадор“, „София“… Със съдействието на Комисията за младежта и спорта към Градския съвет се създадоха дискотеките „Тракия“, „Детелина“, „Аспарухово“, „Владиславово“ – квартални, „Фар“, „Прилив“, „Прибой“ и др. – ведомствени към Автотранспорта, Корабостроителния завод, Пристанището, Интерклуба. Клуб „Искра“, който беше своеобразен културен център за отдих и художествена самодейност, осигуряваше програми за мрежата. Новооткритият Младежки дом през 1973 г. пое инициативите и разшири чувствително дейностите. Оформиха се дискоекипи, които поеха не само бригадирските прояви, но и всички други младежки увеселения, чествания, празници или просто дисковечери, които се разпространиха като практика не само във Варна, но и в областите на Североизточна България. През 1976 г. в Младежкия дом заработи нова дискотека, отвори се и Младежката площадка в Морската градина – летен културен и музикален център. Там, в клуб „Искра“, градината в „Аспарухово“, в Двореца на културата и спорта, Фестивалния комплекс и др. места работеха постоянно или гостувайки професионални състави – „Метеор“ на Димитър Ценков, „АБВ“ на Красен Петков с Тони Томова, оркестрите на Д. Флорев, Л. Тарински, по-късно групи като „Д-р Дулитъл“, „Симулант“ и др. Те поемаха озвучаването и осигуряването на програмите – вокалисти, артисти и DJ. Известните гостуващи естрадни звезди идваха най-често с придружител, който им наместваше звуконосителите с инструменталния съпровод. Дисководещите изнасяха тежестта на изявите, продължаващи обикновено повече от четири часа. Мобилните дискоекипи имаха собствена озвучителна апаратура, в началото самоделна, после през 80-те и професионална. Естествено, появиха се озвучители с мощни и скъпи уредби, предлагани под наем. Една от най-мащабните и авторитетни прояви във Варна в разгара на световната диско мода в края на 70-те и началото на 80-те бяха т.нар. дископанорами в Двореца на културата и спорта, организирани съвместно с Младежкия дом. Те предизвикваха огромен интерес (в залата редовно се събираха 8–10 хиляди души), както и висока степен на отговорност и организация. В началото (1978–79 г.) за допълнителното озвучаване (наличната апаратура в ДКС не беше достатъчна), за музиката и дисководещите беше ангажиран Мирко Димов. Като титуляр за

дископанорамите се наложи DJ Христо Христов, нашумял от дискотека „Велико Търново“, канеха се и гости дисководещи. При едно такова гостуване се случи трагичен инцидент с DJ Васил Георгиев от София, починал след токов удар по време на работа с пулта и микрофона. Това създаде юридически, организационни и технически проблеми за няколко месеца. Младежкият дом възложи на обединените дискоекипи мисията дископанорами и балове в ДКС. Освен отделни елементи от апаратурите на екипите (усилватели, смесителни пултове, светлинни ефекти и др.), се изработиха още осем колони с по четири 40-ватови широколентови и басови говорители за сцената на Двореца, допълнение към разставените из залата висящи такива. Като водещи се изявяваха някои имена от подвижните екипи, като Владимир Цветков от популярното „Диско студио 234“, като Борислав Аргиров, който смени гостуващ водещ, освиркан от публиката заради досадните си откровения по приятелските си отношения с Курт Хауенщайн от „Супермакс“. Титуляр в Двореца през следващите времена на дископанорамите беше DJ Валентин Христов, млад, интелигентен, перспективен. Програмите на дископанорамите и баловете (студентски, новогодишни, пролетни и др.) в Двореца на културата и спорта бяха обогатени с гостуващи артисти и музиканти, освен разнообразието от световни хитове, предлагани от DJ. Често участваха групи като варненските „Метеор“, и „АБВ“ със своите солисти, или „Щурците“ (които подлудиха пожарникаря с пушек-машината си, докато разбере, че е атракция). Гостуваха Лили Иванова, Георги Минчев, Камелия Тодорова, „Тоника“, Мариана и Тодор Трайчеви, група LZ , Тодор Колев, Георги Парцалев, Ст. Мутафова и много други. Въведе се и политически момент с актуални коментари на живо от Величко Скорчев. Прожекциите на клипове и диапозитиви бяха непрекъснат интериорен детайл от цялата обстановка. И естествено, народни и модерни танци, фокуси, а често и модни ревюта. Силен ефект имаха емоционално подчертани моменти като смъртта на Елвис, на Джон Ленън, на Висоцки, Бил Хейли, Боб Марли, на събитията на световните младежки фестивали и други в този обхват. През 80-те години се разпространиха като мода дискомаратоните в различни населени места, дискотеки, клубове, ведомствени зали. Някои бяха тематични, посветени на отделни личности, като Майкъл Джексън, неговата музика и „лунната му походка“, на метъл рока или на ню уейв модата. Успех имаха и участията на ентусиасти, демонстриращи

брейк танци и организиращи хип-хоп турнири, като група „Паралакс“ (с творчески инициатор Димитър Увалиев), както и напористите изяви на рапърите от „Гумени глави“ – Мишо Шамара, DJ Дидо (който по-късно заедно с баща си, известния варненски музикант Любо Савов и DJ Роско създадоха и развиха „Дийп Зоун Проджект“). На дискомаратоните във Фестивалния комплекс бяха канени за участие радиоводещите Ана-Мария Тонкова, Йордан Георгиев, Тома Спространов от БНР, Енчо Чакъров от Радио Варна, Иван Томов от Радио Стара Загора. В началото на 90-те в дискомаратоните участваха повече радио DJ – във варненските радиостанции вече работеха дисководещите Константин Колев, Валентин Христов, Поля Александрова, Христо Христов, Ваньо Цачев, Пламен Парашкеванов, Димитър „Фънк“ Николов, Петър Кършев. Дискомаратоните в региона често бяха украсявани с изявите на известни имена – братя Аргирови, Веселин Маринов, Васил Найденов, Орлин Горанов и Кристина Димитрова, Георги Христов, Трамвай Nо 5, DJ гости като Данчо Стълбицата, Дамян Михайлов и др. Те се редуваха в Шумен – летния театър, младежкия дом, Университета, в Провадия– младежкия дом и спортни площадки, Попово, Елена, Добрич, Тервел, Генерал Тошево, Балчик, Каварна, Белослав, Девня, Долни чифлик, Дългопол, комплекси и почивни станции, хотели и къмпинги по Черноморието – Камчия, Шкорпиловци, Бяла, Златни пясъци и Албена – културно-информационния център, да не описваме десетките по-малки населени места, читалища, почивни зони и други специални обекти. Често предизвикваше учудване как от една лека кола излизаха 1000 вата озвучителни тела, куфари, чанти, осветителни вани, ефекти и 3–4 души DJ екип. А понякога се превозваха и телевизори за видеоклипове или забавни филмчета за отдих. През първата половина на 80-те години бар „Астория“ на Златните пясъци се превърна в модерна дискотека и направи опит да привлече млади хора с инициативи за интересна програма и съдействие на обществени организации. Преустройството беше открито през ноември 1983 г. с организиране и заснимане от РТЦ – Варна, на първата телевизионна дискотека. Младежи и девойки от варненски училища се насладиха на брилянтен саунд и светлинни ефекти. Водещата, журналистката Светла Станева, провокира танцуващите с въпроси за младежките диско клубове, а гост-звездите братя Аргирови представиха своите хитове на живо. След седмица заснетото се излъчи два пъти по Канал 1 и веднъж по

Ефир 2. Титуляр DJ беше Валентин Христов, по-късно – DJ Ваньо Цачев, а след това и DJ Вили (Венелин Григоров). Там се снимаха и телевизионните дискотеки на БНТ с Йордан Георгиев. По същото време във валутната дискотека „Братислава“ в курорта Албена с титуляр DJ Коко (Константин Пичерушев) гостуваше Хъни Бий Бенсън – водеща музикални емисии на немски език по радио Люксембург. Тя демонстрираше освен хитовете в европейските топлисти и идеи за общуване с публиката – танцови шеги, игри с награди и други изненади. В края на 70-те и началото на 80-те години започна да се обръща посериозно внимание на дисководещите. Възникваха обществени полемики, най-вече журналистически мнения и оценки, за нивото и проблемите на дискотеките. Имаше доста работещи и желаещи да работят като дисководещи с представите, че това е доходен занаят или просто забава и приятно общуване между хора, които „обичат хубавата музика“. Общественото мнение за DJ професията се оформяше от демонстрирания манталитет в отношението към работата, информираност, език и правоговор, обща култура и артистичност. Това мнение често варираше между най-ниски оценки и пренебрежение, до респект към отделни имена. Вярно е, че още през 70-те години се организираха семинари и категоризации, контролът също беше редовен (особено с конфискуваните магнетофонни ленти и касетки за изтриване на записите!). Бяха организирани лектории за музикално и техническо усъвършенстване на дисководещи като тези в клубната дискотека „Прилив“. През 1983 г. ръководството на Икономическия университет (тогава ВИНС „Д. Благоев“) прие идеята и откри към Факултета за обществени професии специалност „Организация на дискотеката и дисководещи“ с предмети „Музикална информация“, с хоноруван преподавател Енчо Чакъров, „Практика“, с преподавател DJ Христо Христов, и „Аудиотехника и озвучителна апаратура“, с преподавател Стоян Чешмеджиев, отг. инженер външни предавания на Радио Варна. Изучаваха се история и съвремие на поп и рок музиката, създаване и поддържане на фонотека, организация на работата, водене на програмата и мястото на водещия, личността на DJ, програмиране и финансиране на клубната дейност, материална база, видове и работа с апаратурата и практика. Повечето студенти от общо 20 не бяха от Варна, имаше и слушатели между практикуващите от региона. Специалността отпадна като нехарактерна за Икономическия институт. Всъщност не се

постигна реалното признаване на документа от факултета за обществени професии, който трябваше да покаже професионално ниво на завършилия курса, с отразяване в трудовия му договор. Валидни бяха само практикуваните тогава категоризации, провеждани от различните търговски работодатели – Балкантурист, Бюро Естрада, Концертна дирекция, Обществено хранене, Културен отдих и т.н. Идеята на инициаторите на курса с тази форма на обучение сред студенти в институт за висше образование в основата си беше да се постигне по-високо ниво на специфичните знания и обща култура на дисководещите и положително отражение върху техния имидж сред обществеността. Защото представите и оценките за дисководещия, както посочихме по-напред, бяха от „Осанна“ до „Разпни го“ От централна творческо-продуцентска фигура в новата за времето (и за изследователите на музикалните и социални поп-рок явления) дискотечна култура, до „пускач на музика“ с бакшиши за музикални поръчки. Последното е с най-силно влияние за характеризиране на манталитета на диджея. „Архитекти на саунда“, „Конструктори на преживявания“, „Владетели на аудиторията с магията на музиката“, „Царе на пространства за пребиваване в по-добрия свят на музиката и танците“ – срещаха се и такива суперлативи за добре изиграни роли на диджея, независимо дали работната площадка е клубната или търговската дискотека. Разликата между двете форми беше в по-изразителното присъствие на разнообразна културна тематика и арт форми в организацията на клубната дискотека, докато през 90-те години понятията се сляха и „клубна дискотека“ има определен стилов формат. Определени формати имаха и радио диджеите. Питали са ме: ти, като си диджей, имаш ли любима музика, коя е любимата ти песен? Връщал съм се назад във времето, един през друг спомени за песни, инструментални композиции, концертни изпълнения, сантиментални, динамични, нежни или мощни като звук, различни по жанр и стил, специални или най-популярни хитове. Няма музика, която да поискам да слушам винаги, във всеки един момент. Мога да изготвя плейлиста от впечатляващи изпълнения, но те няма да са любимите ми, защото коя от коя и от много други е найлюбима за мен. В мои предавания като „Поп-рок магазин“, „Вечнозелените“, „Музикален сборник“ бях стандартен радио диджей, но и знаех, че всъщност е най-добре за музикалния радиоводещ да има широк поглед върху целия жанров спектър. Ето как го отбеляза слушател: „За първи път ми хареса предаване с такава музикална и тематична еклектика“.

Отнасяше се за „Неделна наздравица“– обеден блок на Радио Варна от 12 до 15 ч. с оформление от народна музика, класика, стари шлагери, най-нови хитове, шеговити песни и др. И слово, разбира се, защото подходящото съчетание между слово и музика владее аудиторията. Не веднъж съм заявявал в ефира, че „слушаме изпълнение на любимата ми Лондонска кралска филхармония (с нещо от нейните дискоаранжименти по класически теми). Предлагал съм мощни изпълнения на големи хорове из опери, за които също съм признавал, че са ми любими, предлагал съм ефектни съчетания между рок и симфонична музика, обладаваща с дълбочина и покоряваща сила, оригинална и атрактивна етномузика, вълнуващи патриотични, военни, празнични, тържествени, художествени песни. Но нямам любима между тях, която веднага да назова. Някои са в силата си на въздействие дори да ме разплачат, но по-важен е моментът, ситуацията, в които да ги представя публично или аз самият да ги слушам. Преди години озвучавах новобранската вечер на сина на мой първи братовчед. Имаше всичко – и актуални хитове, и евъргрийни, и народни хора и песни за стари и млади, както се казва. Изведнъж братовчед ми дойде при мен и попита: Имаш ли „Съмна бульо“ на Йовчо Караиванов? Отговорих му, че съжалявам, но я нямам. „Е, значи нищо нямаш!“– изтърси братовчедът и разочарован се оттегли. Замислих се, разбирайки, че има хора, за които и една песен може да символизира музика, емоция, значимост на момента или събитието, дори художествено обобщение на битието. Нямам една любима песен, но знам кои могат да повлияят на публиката в подходящия момент. Знам, че е излишно изброяването, че винаги има още и това е безкрайно. Но ето примерно някои от практиката през миналите десетилетия: покана за наплив към дансинга – „Вълшебен цвят“ и „ХХ век“ на „Щурците“, „Танцувай, танцувай“ на Би Зед Ен, „Всеки е победител“ на „Хот Чоклит“, „Последно преброяване“ на „Юръп“. Хитове-акценти: „Клетва“ и „Среща“ на „Щурците“, „Най-щастливият ден“ на „Контрол“, „До вчера“ на братя Аргирови, „Кукла“ на „Атлас“, „Да те жадувам“ на „Сигнал“, „След 10 години“ на ФСБ, „Блажени години“ на Георги Минчев… Или примерна извадка от хитове между 1975 и 1983 г.: „Rasputin“ и „My Frend Jack“– Boney M, „Tragedy“ – Bee Gees, „One Way Ticket“– Eruption, „J Was Made For Lovin You“ – Kiss, „Another Brick in the Wall“– Pink Floyd, „Stars on 45“, „Urgent“ – Foreigner, „Eye of the Tiger“ – Survivor, „Billi Jean“– M. Jackson… Акцентирам върху този период, през който световният дискобум размножи дискотеките

многократно. През 1975 г. диското се квалифицира като вече предизвикващо. Donna Summer, KC and the Sunshine Band, Tavares, Wan Mac Coy, Silver Convention, Bee Gees. Стилът повлия и на фънка, давайки му нови насоки – Earth, Wind and Fire, както ги описва „Bilboard,“ представят смесица от стегнати свирки, перкусия и сочни вокали с безупречен баланс като хубав соул. През 1977 г. противно на всичко диското се наложи търговски убедително. Donna Summer беше на предна линия с „J Feel Love“ ,изпълнение, определено като тевтоничен мегахит, един от поредните на композитора му – Georgio Moroder. Свързването на Bee Gees с диското се оформи с двойния албум „Треска в събота вечер“. Някои критици ги упрекваха, че са клонирани „Бийтълс“, с механично пренасяне на звучност и ритъм. Но тяхната нервна енергия, повличащ бийт и запазената марка вокален фалцет и хармония направиха албума им между най-продаваната филмова музика за десетилетия. През 1978 г. отраженията и вибрациите около танцовите площадки бяха под влиянието на Chic с „Le Freak“. Диското беше навсякъде – дори Rolling Stones с „Miss You“ и Rod Stewart с „Da’ya Think I’m Sexy“ бяха повлечени от вълната. Убедително се налагаше германският продуцент Frank Farian с денс-поп-диско творението си Boney M. 1979 г. бeше кулминацията на диско ерата. Годината беше истинска музикална гробница за другите стилове с 11 платинени диско сингъла в САЩ. Shugar Hill Gang демонстрираха въздействащото развитие на рап вълната. Диджеите на Харлем и Бронкс въвеждаха нови похвати за музикални ефекти. Sister Sledge, Bee Gees (с 5 награди „Грами“), Grandmaster Flash, Pink Floyd, Michael Jakson & Quincy Jones, европейската звезда Patrik Hernandez, Dr Hook, Buggles, Anita Word, MPop music, Amii Stewart… владееха дансинга. Електрониката също демонстрира многостранни функции, оформящи динамична звукова картина, представяна от Kraftwerk, Gary Newman и др. Ry Cooder направи първия дигитално записан албум, а Sony представи първите „уокмен“ портативни касетофони. Не описвам примери за стиловите групови фенове на пънк, ню уейв, хард и метъл рока, които и до днес си „куфеят“ както през 70-те и 80-те години, доколкото общностите им съществуват, или евъргрийн хитовете от 50-те и 60-те години, които също са неизброими. Не описвам и примери от 80-те и 90-те с наложилите се ню романтик, балади с ала госпъл вокали, техно, рейв, турбо-диско и хибридни рап форми. Не описвам и попфолка (кючека). В крайна сметка бегло описвам „материала“, с който се работеше в дискотеките, а не по лични жанрови пред-

почитания. Кварталната и ведомствената клубна дискотечна дейност в средата на 90-те години започна бързо да се видоизменя. Останаха за известно време центрове като дискотеката в кафе-театъра на Фестивалния комплекс, при ДКС, х-л „Черно море“, няколко в курортните комплекси. Появиха се десетки нови частни, просъществували кратко или по-дълго време. Други се преориентираха и преустроиха тематично в попфолк формат, или техно клубна музика, или ретро с млади DJ (като ретрото им беше от 80-те години насам), както и много пиано барове и малки клубни форми с възраждаща се музика на живо, което само по себе си изглеждаше хубаво. Звуконосителите също се промениха за пореден път. Диджеите заработиха със своите хард дискове (преносими компютри), някои се утвърдиха професионално в класическите изяви с „черни“ (винилови) грамофонни плочи. Други през новия век станаха творци на произведения от комбинации със семплирани мотиви, кавъри или свои оригинални музикални идеи. Почти изчезнаха говорещите, водещите, аниматорите. Реалността и музиката като общо усещане в пространството са други. Всъщност понятието DJ от 70-те и 80-те години на ХХ век си остана там. За тогава... Или засега!?… ДИСКОВОДЕЩИТЕ: – Г. Сираков, М. Димов, Хр. Христов, Тошко, Кр. Петров (починал 2002 г.), П. Пенчев (починал 2008 г.)… (описани по-напред в текста). – Владимир Цветков, мобилен дискоекип „Студио 234“ – DJ, архитектпреподавател в Икономическия университет – Варна, починал 2008 г. – Енчо Чакъров, организатор по създаването на квартални и ведомствени дискотеки през 70-те, мобилни дискоекипи, „Студио 234“, дископанорами в ДКС и ФКЦ, DJ в Кафе-театъра и Младежката площадка, водещ музикални предавания в Радио Варна от 1981 до 2002 г., директор на радиото до 2010 г. – Лазарин Чакъров, звукотехник и конструктор на озвучителна и приложна DJ апаратура, мобилен дискоекип „Студио 234“, дископанорами, учител по математика. – Алекси Алексиев, организатор в Младежкия дом, дископанорами, мобилен дискоекип „Студио 234“, по-късно търговски директор, депутат в Народното събрание.

– Валентин Христов, DJ мобилен дискоекип „Спектър“, дископанорами, бар „Астория“, дискотека „Шипка“. Единственият дисководещ от Варна, който след 10 години на пулта стана основна част от първото частно радио в града. Музикален редактор (музикален директор) на веригата частни радиостанции „Канал Ком“ (1992–2002). Предоставил фонотеката си на радиостанциите в Пловдив и Варна, подбрал звукорежисьорите, определил формата и плейлистите, обучил наетите да работят на пулт. Едновременно с това беше и съсобственик на „Унисон“ бранша във Варна, заедно с DJ Джордан (Йордан Пенков, работил преди това в дискотека Обзор, английския пъб на Боровец и др.). – Костадин Ковачев, DJ клуб „Прилив“, екип „Спектър“, мобилни дискоекипи, дископанорами, конструктор на звукотехника, главен инженер на Радио Варна. Починал 2019 г. – Димитър Балинов, мобилен дискоекип „Спектър“, проф. фотограф, служител на Висшия медицински институт – Варна. Починал 2000 г. – Ваньо Цачев, DJ „Шипка“, бар „Астория“, дискотека „Девня“, още един варненски DJ – управител на частно радио „Атлантик“. Починал 2013 г. – Борислав Аргиров, DJ – дискотека Младежки дом, дископанорами, звукотехник в Радио Варна. – Георги Денчев, DJ мобилен екип, служител битови услуги на предприятието „Лазур“. Починал 1999 г. – Данчо Стоянов, DJ – ведомствен клуб, музикален енциклопедист– колекционер, звукорежисьор и водещ музикално предаване в Радио Варна. Починал 2012 г. – Валентин Китанов, морски капитан, музикален енциклопедист, водещ предаването на Радио Варна „В залата на славата“, носител на наградата на БНР „Сирак Скитник“ 2010. Починал 2018 г. – Константин Пичерушев, DJ дискотека „Братислава“ – Албена, мобилен дискоекип. Съдържател на заведения с евъргрийн озвучаване. – Константин Колев, DJ младежка площадка, ФКЦ, бар „Астория‘, музикален редактор и водещ музикално предаване в Радио Варна, търговски предприемач. – Димитър „Фънк“ Николов, клуб „Прибой“, DJ младежка площадка, кафе-театъра на ФКЦ, мобилен дискоекип. Звукорежисьор в Радио Варна. Специалист в системата на БДЖ.

– Йордан Бъчваров, DJ мобилен дискоекип, звукорежисьор в Радио Варна. – Христо Камбуров, DJ мобилен дискоекип. Инспектор в ХЕИ – Варна. Починал. – Вили Григоров, DJ бар „Астория“ – Зл. пясъци, представител на фирма „Хускварна“ във Варна. – Поля Александрова (Чакърова до края на 90-те), радио-диджей в радио „Канал Ком“, Радио Варна, Дарик радио, диджей в няколко клуба в началото на 90-те г. Гл. редактор и управител в системата на „Атика-Ева медиа“ – София. ОЩЕ: Митко Мастиката, Александър Александров (Сашо Лудия), Ники Мръсника, Йонко Добрев – дискотека „Гданск“, Йордан Йорданов (адвоката) – „Велико Търново“, Петър Кършев (с предаване за кратко време в Радио Варна), Мирослав Стефанов, Пеньо Пенев (модна къща „Мойра“), Янчо Пашов, Вальо (Албенския), Росен Маринов, Гено Генов – подвижен екип, Пламен Блажев – дискотека „Плиска“, Йордан Трупа, Пламен Парашкеванов (с предаване за кратко време в Радио Варна), Камен Спасов – дискотека „Червен рак“, Вилиян Василев (от кафе-театъра), DJ Коко Задикян, Димо Брадата (починал), DJ Любо, DJ Дамян, Димитър Савов– DJ Бръмбара, DJ Жоро Провадиеца, Румен Черкезов (Рижко), Пламен Илиев (диджей Пацони), Мирослав Маринов (диджей Миро Микс), Пепа Василева-Абаджиева (Белослав), студио Иво и Веселин Данов, студио Максим Б. …

САШО СЕРАФИМОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

Ще ме объркат границите някой ден, така ще ме объркат. Няма да знам в България ли съм, или някъде другаде. Тъжен свят. Където и да погледнеш – Европа, Азия, Америка и Африка са нахлули у нас. Носят товари от човешки болки, премесени с правила, с дрехи и хора „втора ръка“, с обърнати лодки и обратно време. Все едно си застанал на гара, откъдето излитат самолети, тръгват автобуси и влакове, потеглят кораби и конски каруци трополят… А не стига това, ами и от оня свят се трупат стари познати от близки и далечни небеса. Шепнат: „Защо ни забравяш? Накъде си тръгнал? Без нас никъде няма да стигнеш!“. Те поне само в смутната ми душа прелитат – но и тя е някаква гара. Отместват години, разтварят страници от живота ми и четат на глас. Душата ми тръгва в една посока, тялото върви в друга. Пътувам разделен. Кой кого изпреварва и къде спира? Няма граници. Нито тук, нито отвъд. И залезите, и утрините, и сънищата ми са без граници – ту самотни, ту препълнени с хора, ту прелеят като река, на която бреговете са от едната страна. И животът преминава през други пролуки. А може би нашият живот е една от тях.

79 РЪЦЕТЕ НИ ВСЕ ПРОТЕГНАТИ

„…И Бог нарече светлината ден, а тъмнината нарече нощ“ „Битие“ На границата живея, не знам от коя страна е доброто, от коя – злото. На границата на човека и нечовешкото в мене. Хората понякога са кораби за далечно плаване и триумфално минават през множеството, а понякога са котви. Забити в себе си. Ако бяхме зверове, щяхме да убиваме, колкото да се нахраним. А ние сечем от земното кълбо цели резени, зъбим се един на друг, забиваме шпаги където няма противник, хвърляме вина където няма кой да ни отговори. Не можем един ден и една нощ да сътворим, чакаме друг, броейки до седем, да свърши тази работа, но ръцете ни все протегнати.

Ххх Началото на толкова неща е свързано със края на други.

80 ЗВЕЗДИ В НАЙ-МРАЧНАТА НОЩ

Другото е различно, то няма предпазни колани, не е знаменитост, не притежава къща, не се оплаква. Ако плува, то непременно ще изплува в съня ти, ако лети, ще чуваш маха на крилата му, ако е синьо, по него ще има звезди и в най-мрачната нощ. Другото, не си ти, не съм аз, то е онова, което проговаря вместо нас, когато сме изгубили всички думи.

ТЪМНИ ПРОЗОРЦИ

Къде ли съм се загубил? А ме очакват – нетърпението на жена ми, прегръдката на дъщеря ми, страховете на сина ми. Въртя се като бездомен пес из този град, загледан в чужди прагове, по чужди улици. Прося светлина от тъмните прозорци, а в ума ми – една осакатена песничка за любов.

Ххх Една хубава песен свърши. Утре започва друга. Всеки ден има по една хубава песен. Кой пише думите? Понякога дъждът, понякога ония, дето се целуват. Вчера песента беше написана от сина ми – как може да е толкова наивен, дал си парите на един нещастник. Но песента си е песен, трябва да се пее. Може и да си сам в гората, може гората да е нарисувана, какво от това, песента нали е в тебе, тя си носи гората, носи

си и птиците. Трябва само да я споделиш, за да не прелее реката, по която си тръгнал да търсиш изгубените песни. ШЕПА ПЯСЪК

На Ели и Стелиян С поезията се боря, с нейните красиви паметници, които тя създава по човешкия ни път. Защото само ранимото се спира покрай тях и все притуря думичка или сълза. Понякога и аз съм скитник, нарамил всичките си времена, вървя, безделнича край чуждите дворове, край чуждите злини. Помитам падналите листи от дървото на живота и сядам някъде на завет да поговоря със тревите. Охлювът и той пълзи край мен да подчертае срещата с мълчанието. А в равнината вятърът, пастир невидим, подгонил облачното стадо, свири древната си песен. Тъжно се оглеждам сред улиците шумни, сред колите бързащи и хората многоетажни. Страшна ми е тази гледка, в която думите са шепа пясък, хвърлен във очите и светлината все не стига бързината на живота.

82 СИНИЯТ ПОГЛЕД НА ДЪРВОТО

Плувам само край брега избягвам да навлизам по-дълбоко. На формата отдавам повече значение – колко е заоблена и колко на душата ми прилича. Вървя по пътищата, без да се замислям, къде и как ще стигна. Важното е да пътувам като слънцето. Тъгувам толкова, колкото да не загубя тялото си далече от любимата. Дъщеря ми е роднина на цветята и много е внимателна в ухаещото утро, да не се разпадне този свят, поникнал от росата. При мене идат всякакви неща, или отивам аз при тях. И не, че те за мен са нещо важно, или пък аз за тях необходим – подробностите само да си кажем – че имало дървото поглед син, когато се събужда, или пък аз, че в сянката му чиста ще си намеря повод за живот. И хора идват. Как да обясня – и те от формата човешка се нуждаят, когато платноходите им бързи от недоверие се обезветрят. Усмихвам се при всяка среща, за да не знаят колко се страхувам и как усещам звяра във очите замечтани.

Понякога от хълма, аз гледам изгрева – какво се случва там? В началото кълбото е червено, а после златно, безмълвно се издига и вечер бавно спуска се надолу. (Или пък ние се издигаме, не знам?) И аз, неукият се възхищавам тихо със тръпнеща от тайнството душа. Но виждате, че нищо не се случва. Единствено дървото ме вълнува – как може да е с поглед син като очите ми, когато е короната зелена!

Худ. Теменуга Станчева, "Танц"

ИЗГАРЯЩИЯТ ЛИРИЗЪМ НА ИВАН СТАВРЕВ (1940–2019) Вървя сред безбрежието на Иван Ставрев. Опитвам се да го уловя сред тримата му приятели Наско Коев, Фикри Шукриев и себе си. Като огромен балтон той ни завиваше и си пееше песента за дългото бягане на душата, за късите срещи с внезапното. В моя живот, той беше „вратата на лятото“, струната, която не познавахме, беззащитната шия, за която имаше приготвен клуп. Той беше стаил в поезията си тревогата от търсенето и намирането, болката и нейното всекидневие, радостта и нейното отрязване от човешкото ни време. Поезията му дишаше като втори шанс да си жив, тя носеше онзи незабравим свят на морето и тайната, с която дишаш безбрежието. Той вярваше в шепата пръст, в отвъдното, в красивия брод между тях. Той вървеше по трънливата пътека на ежедневието като по най-удобния път, а за приятелите си беше построил дом в сърцето си. Сред хиляди митарства в световете на сребролюбието, на големанстването, на охраняемите доброжелатели, той вървеше с доброжелателната си усмивка. Вървеше там където хората живееха със сърцата си и единствената им легитимация беше откровеността. … Вероятно повече от четиридесет години се познаваме с Иван.. Срещата ни беше в Девня. Градът на мечтания „социализъм“ и на големите заблуди. Градът на отровите и на непоправимия ентусиазъм на безхитростния човек. През 1979 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“ излезе нашата обща стихосбирка „Девненско ято“ / Иван Ставрев, Фикри Шукриев, Атанас Коев и Сашо Серафимов“. Всички работехме в „Долината на комините“, Девня. Сред нас най-известен беше Иван Ставрев. Беше публикувал в национални литературни издания, беше написал сатиричната поема „Гарванът“, рецитирана пред Тодор Живков. Наско работеше във в. „Девненски възход“ като редактор, Фикри беше икономист, мисля, в химическия завод. Девня за нас беше долината на поезията. Всичко, което беше ненужно за живота, се превръщаше в поезия. …

Тогавашния живот днес сигурно е мит за младите, но ние го изживяхме този мит, участвахме с кръвта си във всичките му мигове, съблазни, страхове, мечтания, разочарования и драми. Затова и стиховете на Иван за това време са така живи – те по-скоро са филмови документални клипове, отколкото стихотворения. … Иван Ставрев написа най-хубавите си стихове за своята любима жена – Ренка. Душата му неистово се стремеше в тях към най-съкровеното, към сливането на живот, любов и смърт. От съвместния им живот се родиха четири деца и животът им беше прекрасно приключение в любов. „... Някой тихо оттам от високо душата си сипе. Бяла радост вали и затрупва земята Ще умре този свят на любов и на сняг ненаситен...“ „ЕЛА. НЕ МЕ Е СТРАХ. Ще скоча в бездната на твоите очи, за да измеря дълбините на копнежа. И да остана там, пиян от нежност…“ … В последните пет години той направи три книги – „Дъх на вечност“, „Виното и хляба си за мен“ и „Свещеният Лотос“ заедно с Руми Пенчева. В тях изгарящият лиризъм на словото е отправен към безкрайността, към безбрежието на духа, освободен от социалния порядък. Творбите в тях са породени от искрена обич, любов и възхищение от съприкосновение на дъха, на ръцете, на очите. … Обитавайки предела на живота, ние се прощаваме всеки миг с нещо съкровено, което може да бъде уловено и показано само от твореца. И сега, приготвяйки томчето с избрано от всичките му книги, аз усещам музиката, цветовете, болката в стиховете, посветени на Фикри Шукриев, на Атанас Коев, на Атанас Липчев на Емил Иванов. Усещам драмата на ав-

тора, побрал социалната несправедливост на времето като лична болка, но не мъката и отчаянието преобладават, а философският размисъл, на човека, който съзнава, че Тялото трябва да преодолее притеглянето на нищото и да се изправи, защото има още какво да каже Духът. НА ТИХИЯ БРЯГ

Утро е. Рано е. Стъпка по стъпка по стръмния бряг слизам и слушам вълните. Млади тополи жумят срещу слънцето голи. Заедно с тях зажумявам за миг… и пропадам. Стара, обраснала в бурен траншея. Вече не чувам вълни. Чувам залпове страшни. А утро е. Рано е. Рана е тая траншея. Бързи стъпки. И в миг… не войник – над траншеята стара прескача момче със китара.

87 КВАРТИРАНТ

Днес е друго. Днес само си спомняш: Влизай, ветре! До огъня братко. Като куче не вий пред вратата! А било е, без огън замръкнете. Двама с вятъра. През януари. И от песничка огън да стъкнете като истински бойни другари. Днес е друго. Дом… и гараж. С ръкавица докосваш волана. Гладко сресана, с много кураж паметта ти изрита тавана. В твое лозе славеят пее. Чувам чудни гоблени бродираш. Само вятърът дето не смее да се отбие във твойта квартира…

МОНОЛОГ Там… ли си, синко? Ела да се видим. Стържат стъклата в сърцето ми пак. Вързах живота си с косъм невидим. Идвай. Отвъд съм с единия крак. С дядо ти колко неща не си казахме. Думи ли нямаше? Аз ли бях глух? Пъпната връв ли без време отрязахме… Или съм просто с повреден слух та не разбирам какво ми говориш. Или, притиснат без дъх до стената, чакам вратата ми с крак да отвориш, за да изкупя пред тебе вината си… Тръгвай! Очаквам те – зее сърцето с прозорци отворени… Имаме с тебе какво да си кажем. Там ли си, синко? Ела. Пък ще видим.

89 ДИАЛЕКТИКА

От раждането до смъртта живеят в нас два брата. Два полюса враждуващи и неразделни. Кураж и страх живеят в мрака на душите ни. Кого гръдта е кърмила по-силно – светкавицата на съдбовен миг внезапно осветява, когато, тръгнал към бесилото, съзрял през клупа на въжето Слънцето!, веригата в едната си ръка Куражът носи, а с другата – за гърлото е стиснал своя брат… И пее песента на живите Куражът. Така умират – както са родени – едновременно. Куражът – горе, С глас внезапно скъсан от… въжето, залюлян във люлката на ветровете, в юмрука стиснат удушил молитвата за оцеляване.

СМЕСИ СЕ ЧЕРНО, ЧЕРВЕНО И... ЛЍЛАВО, сякаш в очите ми лѝлава роза разцъфна! Пропукаха клони, от сняг натежали, над буйните бели води и... съмна! Ти ли разсъмна? Tвойто небе ли над мен се надвеси? За миг омагьоса ме, после потънах... после... не помня. Всъщност... си спомням! – луничките! Твойто съзвездие, грейнало топло и тихо в душата ми. Още трептѝ и ми спомня – Ела, прегърнѝ ме и... с мен останѝ!

90 ИЗЯЩЕСТВОТО

Оня, голият череп, безокият, страшният… всъщност е мой. Той няма очи, защото навътре са вгледани в себе си. И излъчва спокойствие и... равновесие. Тая тънка, едва доловима усмивка има дъх на отвъдност, дъх на вечност! Всичко очаквай от него! Признавам, той е изящна центрофуга прозрачна и в нея завихрени мисли центростремителни свиват се и се сгъстяват... Така Бог предизвика тогава Големия взрив! Сложи... Ново начало! Таз центрофуга вещае нова Експлозия! Тя ще прати в отвъдното оня безпомощен, малък, но смел НАУТИЛУС! Дето само трябва му топло море и да вдигне платното да превземе света! Но всеки миг... от всяко възможно отверстие изплават, изникват неканени, стръвно втренчени в мен мойте, стаени в засада, забравени... харпии! Тръпки изправят косите ми и не смея да тръгна. Помня тяхната ярост и зная, че го умеят... Но помня още, че „страшният“, „грозният“ череп роди и вълшебния стих за прохладния бриз през един Богородичен август, когато забравих за всичко, загърбих идеите и станах „мъжът с орхидеите“! Публикация Сашо Серафимов

АТАНАС СТОЙЧЕВ ДА ЗАСТРЕЛЯШ ЖИВОТ

Бяхме на гости в китно планинско селце. Домакините не ни бяха поканили да се излежаваме по миндерите на хубавата им голяма къща, а да се разхождаме из горите наоколо, да си играем с кучетата им, да яздим коне. Беше много приятно, но една случка помрачи доброто ни настроение и побързахме да си тръгнем. Отивахме да приберем конете от нощна паша. Тук-там из селото светеха улични лампи с оскъдна светлина. Покрай нас подтичваха двете кучета. Изведнъж едното се засили нанякъде, стопанинът му подвикна да спре, но кучето не го послуша. В тъмното се чу жалостиво зловещо мяукане и когато се приближихме, видяхме, че кучето беше захапало едър котарак. Стопанинът го пропъди и освети с фенерчето си животното. То се мъчеше да се изтегли от пътя. За пръв път виждах животно, което се мъчи да се изтегли само с предните си крака, а задните изобщо не работеха. Кучето му бе прекършило гръбнака. Стопанинът винаги носеше пушка, когато отивахме да прибираме конете нощем. Насочи пушката към котарака и стреля. Стомахът ми се сви, сякаш стреляха по мене, а жена ми се разплака и повърна. На другия ден си тръгнахме. Малко преди да бъде застрелян, видях очите на котарака, осветени от фенерчето. И досега не мога да разбера, дали тези очи молеха за пощада – за живот с пречупен гръбнак, или за край на този мъчителен живот. Бях виждал и други очи, изпълнени с неразгадаема молба. Очите на баща ми, когато умираше. Преди да се разболее, беше здрав и жизнен мъж. Винаги ставаше рано. Не му тежеше, дори през зимата ставаше всяка сутрин в пет и първо отиваше в избата. Връщаше се с поцинкована купа вино, която веднага слагаше на загрятата печка. Сипваше две лъжици захар и започваше да се стяга за път. Майка ми ставаше преди него, палеше печката и топлеше останалата гозба от вечерта. Донасяше хляба, който баща ми обикновено чупеше с ръце. Хапваше и сърбаше

от горещото вино. Лицето и вратът му се зачервяваха, топлината от горещото вино заливаше цялото му тяло. „Ама че горещо“, изпръхтяваше понякога. В този край зимите бяха люти, но това не плашеше баща ми. Носеше здрави кожени обуща, вълнени чорапи, изплетени от майка ми, зелен вълнен клин, който влизаше в чорапите, отгоре вълнена фланела, също изплетена от майка ми, ризата под нея винаги разкопчана. Кой знае защо, фланелите на баща ми винаги бяха с остри деколтета. Преди много години някой беше въвел модата да се плетат такива фланели и никому не минаваше през ум да плете затворени. Над фланелата имаше куртка и тежък шинел. Как пренасяше баща ми всичко това през снега, той си знаеше. По нищо не личеше, че му тежи. Вървеше през гората и пееше „През гора вървяха“ или „Юнак върви през горица зелена“. Баща ми беше горски, а горското стопанство беше на десет километра от селото. Първите пет газеше сняг до коляно, без да му мигне окото. Не се оплакваше и през ум не му минаваше да се откаже или да си смени службата. Напротив, той беше доволен от работата си и особено от ходенето. Всички мъже в селото се занимаваха със земеделие, единствен той се беше измъкнал от тежкия селски труд. Ходенето беше песен в сравнение с копането на лозя, царевица, с жъненето на жито, връзването на снопи и складирането им на огромни купи. Докато разбиваше белия сняг, той забравяше грижите, не мислеше за нищо или мислеше, за каквото си пожелае. Над главата му беше небето, в краката му – девствен сняг, около него – гора, как да не пееш. Ходенето беше неговото бягство от света, неговата свобода, която никой не можеше да му отнеме. Дядо ми, неговият баща, си тръгнал към оня свят, когато той бил на три години. Искал или не, отрано е трябвало да заеме ролята на мъж в къщата. Делили тази роля заедно с баба, която не се омъжила до края на живота си. Селската къща иска много грижи с огромния си двор, градини, животни, да не говорим за нивите и лозята, разхвърляни на различни места извън селото. До гуша му дошло на баща ми от непосилния труд и горската служба му се явила като дар божи. Ходеше, зад гърба му оставаха къщата, нивите, лозята, животните, децата... всичко зад гърба му и на час-два пред задачите, които получаваше в Горското стопанство. Баща ми вършеше работата си, докато ходи. Трябваше да обикаля го-

рата, да издирва бракониери, селяни, които сечаха незаконно дървета, да посочва сухите дървета, които работниците отсичаха за огрев. Гората беше неговото царство, познаваше я и беше благодарен, че тя го крие, дава му своята сянка, ако реши да се изтегне на някоя поляна, и найважното – изпълняваше неговото желание да броди из нея, да свирука или да пее. Сега баща ми не можеше да направи дори крачка. Кой му го причини ли? Същият, който го караше да се чувства свободен, докато ходи. Баща ми наистина обичаше да пее. В гората, на масата вкъщи, в кръчмата, той не търсеше специална сцена за мощния си глас. Не винаги докарваше верните тонове, но това не го притесняваше. Пееше гръмко весели юнашки песни, сякаш да заглуши тъгата и отчаянието, които понякога се промъкваха в сърцето му. Забраняваше да се говори за болести, нещастие, смърт. Не искаше дори да се говори за ранната загуба на баща му. Прекъсваше с песен всяка тъжна история. Минали работи, казваше и запяваше. С песните заглушаваше страха си от тъгата, отчаянието, мислите за смъртта. Явно като дете много е плакал за баща си, знаеше, че и сега лесно може да се разплаче от нечие нещастие и затова пееше или свирукаше. Няма да се отчайваш, казваше ми, когато ме чуеше да въздишам. Струваше му се много страшно човек да се отчая. Явно не веднъж през живота си се е отчайвал, но се е справял с поредния житейски удар, без да се огъва. Няма да се огъваш, това беше другият му житейски съвет към мене, изпей една песен и ще ти олекне. Песните се лееха, виното също. Помня големия бакър, който баща ми слагаше на масата, заключваше вратата и казваше, че няма да отключи, докато не се изпие виното. Жени не присъстваха на тези запои, мъжете се развеселяваха, припяваха си и играеха тежки хора. Така забравяха тъгата, която се промъкваше в гърдите на всеки от тях, на село радостите бяха малки и редки. В началото на зимата в селото идваха бирници да мерят виното. Наднорменото се заплащаше. Повечето селяни криеха бъчвите, пренасяха ги в плевници, затрупваха ги със сено, кочани царевица или жито. Баща ми пресрещаше бирниците, преди да дойдат в нашата къща, и им казваше: „Имам малко повече вино. Хайде да се съберем довечера да изпием това, дето е в повече“. Бирниците нямаха нищо против, майка ми приготвяше богата трапеза и се пиеше до зори. На другия ден баща ми мяташе някаква черга върху съответната бъчва и бирниците мереха само там,

където той им посочеше. Когато бях малък, много обичах баща ми да ме носи на раменете си. Сега аз го пренасях до банята, за да го изкъпя. Когато и да си легнеше, баща ми винаги ставаше в уречения час и щом влезеше в гората, отпускаше мощния си глас. Сега баща ми не можеше да каже името си. Майка ми се питаше кой го наказа така. Баща ми ходеше изправен, с опънати назад рамене и казваше, че е много важно да ходиш изправен. Не ходи такъв приведен, караше ми се. Според него, видиш ли наведен човек, отпиши го. Понякога се връщаше от работа на кон. Помня гладкото кожено седло, стремената. Имаше ли време, качваше ме на коня, развеждаше го из двора, но аз силно се изкушавах да взема сам дизгините и да подкарам сам коня. Вечер, като се върнеше от работа, баща ми не питаше как е минал деня, винаги задаваше един и същи въпрос: „Каква беля направи Наско днес?“. Нямаше ден без моя беля, понякога по две-три на ден. Качил съм се на върха на ореха, ако падна, ще се пребия, прескочил съм чужда ограда, за да си набера круши, счупил съм колелото, защото освен мен съм качил още две момчета на него, хвърлил съм шапката на друго момче на покрива, вързал съм тенекия за опашката на котката. Бях шестгодишен, когато отвързах коня, стъпих на стола, който бях подготвил предварително и се метнах на гърба му. Обърнах се назад и с крайчеца на окото си видях, че баща ми беше излязъл с насапунисана глава и беше вдигнал ръце към небето, явно се молеше за нещо. Не ме наби, когато се върнах, толкова беше шокиран и все пак доволен, че съм цял и невредим. През лятото винаги ми намираше работа. Жал му беше, ако не се използва наличната работна ръка. Още пет-шестгодишен подскачах зад една сива крава, която кротко си пасеше в ливадите, но аз трябваше да я пазя и вечер да я връщам вкъщи. Бил съм продавач на праскови, грижил съм се за овце, прасета, телета. Най-приятната ми работа беше разносвач на храна за комбайнерите. Защото разнасях храната с конска каруца и сам впрягах коня. Фуках се пред момчетата и особено пред момичетата, шибах коня с камшика и той препускаше с всичка сила. Баща ми не обичаше хората да се шляят. И по-късно беше невероятно изобретателен да намира работа на другите. Ние със сестра ми не му

отказвахме, бяхме отговорни деца и той казваше, че се гордее с нас. Казваше още, че покрай нас хората го уважавали повече. Ако други хора за едничката чест живееха, той живееше за едното уважение. Баща ми обичаше жените. Когато ги заговаряше, гласът му падаше, ставаше мек и завладяващ. Глас, с който той не говореше нито с майка ми, нито с децата си. Моят глас също пада, когато пред мен застане стройна и приветлива сервитьорка. Баща ми обичаше да си пийва. Казваше, че ако излее виното, което е изпил, в дерето над селото, ще стане наводнение. Кръчмите бяха неговият втори дом. По-често го черпеха, но и той черпеше. Помагаше на много хора, строяха се къщи, бяха нужни греди, всичко минаваше през него. Не вземаше пари, но като влезеше в кръчмата, държеше да бъде почерпен. Освен че нямаше против да изпие бутилка вино, и тук той приемаше тези жестове като знак на уважение. Цял живот се бореше за това уважение. Беше убеден, че хората му се подиграват за ранната смърт на баща му и не го уважават. Като малък другите деца го унижавали, сочели го с пръст и викали: „Няма баща, няма баща...“. Винаги да имаш пари в джоба си, казваше ми, винаги да си готов да почерпиш. Никак не уважаваше хората, които не черпят и не искаше синът му да е един от тях. Преди години получих кратък коментар за няколко мои разказа от столичен редактор, който на малка бележчица беше написал: „Добре написано, но много кръчми, жени и смърт“. За кръчмите и жените, горе-долу го разбирах, но и досега не ми е ясно защо „смърт“ беше мръсна дума в тогавашното време. Може би социалистическите труженици не умираха, вярваха, че ще живеят вечно в социалистическия „рай“? В онези диви млади години мислех, че съм изключителен, че в никакъв случай не повтарям нечий друг живот. Сега виждам и разбирам, че наистина няма нищо ново под слънцето. Аз също обичах жените и кръчмите, столичният редактор поне това бе разбрал. На въпроса на майка ми „Защо закъсня?“, баща ми отговаряше с въпрос: „Трябва ли да ти отговарям?“. Ето моят отговор на същия въпрос: „Свободата, Санчо, е на върха на копието“. И досега не знам какво точно съм искал да кажа с този цитат. Едно знам, и при двата случая мъжът е искал да се измъкне. Баща ми не посмял да поиска ръката на майка ми. Тя го пресрещнала

веднъж и го попитала: – Имаш ли да ми казваш нещо? – Какво да ти казвам? Изглежда този навик на баща ми да отговаря на въпроса с въпрос му бил вроден. – Нещо... Ти знаеш какво. Баща ми не е последният в рода, който започва да го усуква, когато го поставиш натясно. Няма против, когато в драматични моменти жената говори вместо него. На въпроса дали искам да се оженя за моята бъдеща съпруга, аз отговорих: – Не бих казал не... – Иска да каже „да“ – побърза да уточни тя. Същият отговор даде и синът ми, колкото и да обичаше момичето, за което беше решил да се ожени. „Нищо ми няма“ е друг характерен израз за нашия род. Дори когато вече беше на легло, но все още можеше да говори, казваше: „Абе, какво сте ме наобиколили, нищо ми няма... махайте се, щото да не ставам, айде къш...“. Веднъж пострада при автомобилна катастрофа, разпра му се цялото ходило, но той продължаваше да твърди, че нищо му няма. Излекува се по бабешки, ходеше превързан повече от месец, накуцваше и се мръщеше от болка, но не легна. Мисля си, че притеснението си е направо вродена черта на нашия род. Когато имаше важни според него срещи, той винаги приглушаваше притеснението си с няколко глътки алкохол. Това го правеше по-дързък и по-разговорлив. Аз и досега не мога да се отърва от притеснението си, когато ми бутнат под носа микрофон или застана пред камера. Едва третото поколение, моите деца, не се плашат нито от микрофон, нито от камера. Дърдорят, каквото им падне и понякога казват доста умни неща. От друга страна, баща ми никога не е притеснявал другите със себе си. Когато се разболя сериозно, също се опитваше да не ни притеснява. Не искаше да се докосваме до него, не ни позволяваше да го храним, да го къпем, не искаше никакви грижи за себе си. Дали той самият, дали някой друг го накара, но той стисна зъби и не си отиде преди сватбата на първия си внук. В края на дните си той се смали до неузнаваемост, сякаш ни казваше: „Отивам си, спокойно, нищо ми няма, отивам си…“. Но в очите му

се четяха страх, недоумение, надежда и хиляди незададени въпроси: Защо живея? Защо живея така? Трябва ли да живея? Не е ли по-добре да умра? Ще има ли друг живот? Ще има ли в този друг живот пролет, лято, есен, зима… Ще има ли червено вино и хляб? Ще има ли сняг, през който да ходя? Ще имам ли глас да запея? Ще има ли гора, която да ме крие и сън на зелена поляна под пъстра сянка? Ако има бирници, няма да ми пречат, и вино да има, да ги напия… Не е лошо и кон да имам, и палаво дете да го язди. А ако на оня свят няма жени, не знам… тогава все ми е тая, по-добре тук да остана, ама то поне очи да имах, дори и нищо да не правя, само да гледам – хора, гори, небе, море, деца, котки, кучета, дъжд, сняг… абе едно да видя от всичко туй, стига ми, само тъй ще разбера, че съм жив… Ей това искам, да съм жив! През горещите летни нощи баща ми ходеше да спи под ореха в градината. През деня слънцето не проникваше през гъстите листа и през нощта под ореха наистина беше хладно. Сега близо до гроба на баща ми има орех, но сянката му не го достига. Но той едва ли иска тази сянка. Бога ми, той вече нищо не иска. Вече е напълно спокоен, нещо, което никога не бе постигал приживе. Баща ми все някъде „излизаше“ или „слизаше“. Слизането беше към кръчмата. Сигурно, за да омекоти своето „слизане“, той казваше „слизам надолу“. Може би всяко влизане в кръчма си беше живо „слизане надолу“, но баща ми едва ли се замисляше толкова надълбоко. При това хората от долния край на селото казваха, че „отиват нагоре“. Баща ми постоянно излизаше, слизаше, отиваше, сякаш да затвори една врата, за да отвори друга, после трета или да се върне на първата. Подозирах, че на всяко място му омръзваше и бързаше да отиде на друго. Дано зад тази последна врата, която отвори, да е видял хубаво място. Баща ми казваше: „Тя, една работа като тръгне накриво, после се оправя“. Е, тази работа, която свърши Смъртта, нямаше как да се оправи. Може би и тя е милостива. Изглежда, и на нея понякога ѝ додява да гледа как човекът се мъчи. Застреля безшумно баща ми на 24.09.2009 г. Последните няколко години баща ми не правеше вино, но асмата пред къщата беше останала. Гроздето беше узряло и не търпеше отлагане, трябваше да се бере. На другия ден след погребението направих първото вино в живота си.

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

Теменуга Станчева

Родена на 1. 04. 1962 г. в Русе. Художник в ателието на Държавен куклен театър Варна от 1990 г. Работи в сферата на сценографията, илюстрацията и живописта. Член на СБХ. От 1993 г. до 2017 г е създала сценографията и костюмите на повече от двайсет постановки, сред които са известните спектакли на режисьора Станчо Станчев "Подземието" от Мърей Шийзгал, "На четири уши" от Питър Шафър, "Чудо" от Иван Радоев, "Крокодил" по Ф. М. Достоевски, "Нора" от Х. Ибсен, "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" от Едуард Олби, "Скандал в рая" от Атанас Стойчев, "Игра на шах" от Алексей Шипенко, "Вчерашни целувки" от Юрий Лучев, "Учителят или сянка върху дъската" от Жан-Пиер Допан и много други. Участвала е в биеналета и в общи национални художествени изложби, в национални и международни фестивали на куклените театри. Теменуга Станчева е талантлив илюстратор на книги. Най-новите нейни работи могат да се видят в чудесната книга "Фантасмагория" от Луис Карол преведена от Теменуга Маринова и издатена от "Pibooks". Живее и работи във Варна.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2020