Простори за литературата и изкуство - брой 3 - 2019

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

3/2019

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 3 / 2019

ПОЕЗИЯ Иван Гранитски

3

ПРОЗА Ники Комедвенска

25

ДНЕВНИК Панко Анчев Из историята на българското изкуство Силвия Ганчева

ПОЕЗИЯ Теменуга Маринова Биляна Тодорова

34

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Николай Русев

ПРОЗА Неда Антонова Петър Доневски

41

ПОЕЗИЯ Радостина Драгоева

57

ПРОЗА Марин Урумов

61

АФОРИЗМИ Руски афоризми в превод на Валентин Димитров

68

АРХИВ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил

74

ПРАВОСЛАВНА КУЛТУРА Ставрофорен иконом Дончо Александров

79

83

105

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Николай Русев, „Шипка“ Четвърта корица: худ. Николай Русев, „Казаци на Дунав 1877 г.“ Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Публикуваните художествени творби в броя са част от колекцията " Знаци на свободата и героизма" посветена на 140 години от Руско–турската освободителна война 1877 – 1878 г.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Николай Русев

3

ИВАН ГРАНИТСКИ ПОЕМА И НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

КРИПТА

I БОДХИ

Съзерцаваш под дървото Бодхи крилете на разцъфващия лотос Приличат на златиста пеперуда пърхаща над изумруденото езеро Ако наблюдаваш дълго лотоса ще усетиш че си част от него Тялото ти вече е нежното стебло в чиито вени твоя кръв тече Нозете ти в пръстта прорастват главата се разпуква в чуден цвят Олекваш като цветния прашец привличащ медоносните пчели И чуваш маховете на крилете които трансмутациите направляват в октавите на сферите небесни И рееш се като първоначалния фотон решен да се превъплъти във лотос под сянката на животворното дърво прегърнало сънуваща душа

4 ОТВЪД

Хребетът на хоризонта свети боде със остротата си очите Залезът разцъфва като цвете сонети облаците сричат И потъват бавно зад превала Там изумрудените сенки властват А пурпурът на здрача обладава сънят на бляновете страстни Отвъд окото Божие наднича Ослепителната тишина на спомена неясното му бъдеще предрича и избухва в пустота огромна НАДЕЖДА

На Мишо Манахилов

Ако приемем Самотата като Свето причастие ще усетим необятни приливи на щастие Лекота необяснима духа ще завладее Безплътни и незрими сенки ще люлеят спомените за мъглата и предчувствията чудни Да бъдеш паж на Свободата е достойно но е трудно Взреният във Светлината ослепява но проглежда Затуй езикът на Съдбата дарява посветения с надежда

5 СФИНКС

Кой ще разкрие загадката на Сфинкса Бог или човек Богът търси отговор в игра на зарове Човекът се изкачва по стълбата на Яков Ако Бог хвърли три и три превръща се в човек спорещ със софисти в питагорейските градини Ако Човек премине трите стъпала последни Алчност Горделивост Страх от смъртта Съзира арката златиста където го очакват дванадесетте върховни същества Телата им са от течащ кристал и от искрящ нефрит главите Те разбулват загадката на Сфинкса Онова което сутрин е едно по обед в две се въплъщава а привечер триединната му същност просиява Сфинксът е богочовек пазещ тайните на Сътворението

6 КРИПТА

На Владимир Талев

Влез в криптата на подсъзнанието Изгубен в лабиринта от тунели извивките на мисълта ти разгадаваш И вслушан в шепота неразбираем на прелитащите сенки и отблясъци потъваш във утробата на спомените Забелязваш че си едновременно навсякъде въплътен във форми причудливи Виждаш удивен че си вода извираща от кристалните гърла на щерни светещи Усещаш – ти си димно заклинание за някакво мистично възлияние Започваш да откриваш себе си в структурата на замислените минерали в усмивката на фантастичните цветя и птичето непрекъсваемо бърборене Мълчанието на вековните гори е говоренето знаково на Естеството И проумяваш най-накрая тайната свещена и неизразима Ти си вместилище на първоначалната идея съсъд и Храм на жизнения огън който вечно се самопродължава Ти си възкръсващата Атлантида

7 ЦВЕТОВЕ

В белия квадрат на конуса златисти сенки просияват зеленото прорязва жълти кръгове оранжеви са пирамидите на точката В триъгълника черното е сиво аленеят вертикалите на сферата Защо кафявото набъбва в розово не знае антрацитено лилавото Но хоризонтите на синьото изригване обясняват паралелепипедите на дъгата И тук изгрява ясната загадка цветовете са и същности и форми Същността на формата е съдържателна а съдържанието формообразува цветовете Цветът на формата – това е вятъра спиралата която свири в тръстиките ПОЛЪХ

Дълбай дълбай докрай във смисъла опитвай се да проумееш формите значението трудно ще допусне да отключиш неговото съдържание Прояснява образът на необяснимото едва когато изпитанията преодолееш Опитай се да гледаш с вътрешното зрение И не след дълго ще откриеш изумен че видимото е илюзия и тъй подвежда разумът човешки към грехопадения към пропасти от лъст и изкушения А невидимия полъх на вятъра Господен платната на човешката душа издува И тя лети свободна и щастлива като птица в пазвите на август

8 II СТЕБЪЛЦЕ

Изумително е да наблюдаваш как в пръстта се появява стебълцето крехко и зелено Как се усмихва запленено и диша влага от росата подарена щедро от зората Ако неуморно съзерцаваш делничната суетня и врява ще усетиш че прорастваш подобно стебълцето страстно Че към небето се въздигаш и на слънцето намигаш И вече няма граници за тебе господар на цялото поднебие ИДИЛИЯ

Изпръхналите синори сияят прозирна мараня блести Мъглица нежни силуети вае Дъждът отмина Пале закачливо лае Кристалното небе искри Тишина благословена се разлива над смълчаното поле В далечината конско хергеле мистични кръгове извива и с аления хоризонт се слива Едно щурче замислено се вглежда в стебълцето на глухарче Неуморно паяче другарче преде сребристата си прежда и с главица кима нежно

9 АНГЕЛ

В памет на майка ми Мария

Мама на небето отлетя да броди в райските градини Ще сбира билки и цветя за венци на свойте синове Тя ще бди от висините и като орлица ще ги пази Ще им шепне божиите истини и приласкава в свойте пазви Духът ѝ нежен ще ги води по пътя строг но праведен Сред бури изпитания неволи да не скърбят а да се радват Да носят кръста си достойно и с гордо вдигнати чела да устояват на житейските порои върху майчините ангелски крила ТИШИНА

Нежно вятърът навежда тръстиките Свири тихо лютнята на бриза Свенливо се ухажват щъркелите Аленее залеза тъй близо е мигът във който хоризонта близва браздата между сумрака и светлината Денят съблича поетичната си риза Настъпва царството на тишината

10 МЪГЛИЦА

Зората няма да разцъфне ако духът на Свободата не посрещне Светлината на сияещите влъхви Те полагат дарове свещени в подножието на деня усмихнат И ето слънчевите вихри обгръщат запленени нежните върхари на елите Поет унесен и възвишен оди и балади пише върху крилете на орлите А долу във ждрела мистични мъглица тънка се извива Свенливо здрачът си отива цвърчат колониите птичи ШИПКА

Край поточето игриво шипка палава разлиства цветовете си свенливи и за плодовете мисли Ако те са натежали от сокове предишни дали поточето ще жали гранките излишни които шипката отронва и по бързеите спуска В мимолетността чаровна е скрито цялото изкуство Кръговратът обяснява Божието предначертание Обикновеното е величаво Прераждането е познание

11 ЛЮТИЧЕ

Взри се в плахото лютиче наблюдавай нежната му кожа Капки бисерна роса се стичат върху създанието Божие То чувства мисли и се радва на ветреца хладен призори и моли слънцето да се прокрадне да избликне в светли извори Защото стебълцето крехко знае лютичето е жрец на Светлината Единствено в природната омая Човек постига Свободата III СИНИГЕРЧЕ

Синигерче във лъскави доспехи от клон на клон прелита Чурулика си възторжено и скита под свечерените небесни стрехи Песента му вдъхновена закачлива оглася звънко горската дъбрава загръща здрача плаща си свенливо Прехласната луната засиява В полунощ синигерчето уморено главицата си гушва във листака Но очите са отворени и взрени в тайните на нощните загадки Синигерчето е духът на Платон прероден след две хилядолетия а изящните му междуметия показват безсмъртието на душата

12 ЧАПЛА

Край езерце обвито във мъгла самотна чапла се разхожда С краченце тъничко като игла мъглата виолетова пробожда Перушината ѝ белоснежна блести във сивотата на следобеда Очите ѝ излъчват нежност потраква клюнът ѝ особено Очаква с трепет своя ухажор да долети от край далечен Да го прегърне и с възторг поздрави с любовна песен

Худ. Николай Русев, “Пътят към София”

13 ВРАБЧЕНЦЕ

Премръзнало врабченце с тъничко краченце рисува нежни знаци върху пелената бяла Снежната внезапна хала издуха свраки папараци И сега врабченцето самичко божията плаха птичка е точица незабележима в ледената пустош А вихрушката изкусна – художникът на зимата е изваяла портрети на елфи и джуджета Тъй крехки и прозрачни сякаш са от въздух Явяват се и чезнат бързо в пазвите на здрача И врабченцето трепери от възторг безмерен пред природната омая И не е прашинка под небосвода синкав а душата на безкрая

14 ЛИСИЧЕ

В мъгливия сокак лисиче се промъква По лиани и листак козината си отърква То иска да бележи с ухание тръпчиво полъхът небрежен на опашката игрива Преваля месецът ноември тишината се сгъстява Потраква зимата калеври и гората опустява Става тъмно и студено вятърът дори замръзва и в гората притаена декември иде бързо КЪЛВАЧ

Кълвачът строг и справедлив дървото изпитателно оглежда Той знае че ще бъде жив ако с неумираща надежда дълбае този дънер крив Ще го дълбае той до края превърнал своето безумство в мисия съдба игра и бягство от скучното изкуство което за труда нехае Кълвачът е като каторжник приковал сам себе си с вериги Дори смъртта възторжено ще срещне клюна вдигнал чест пред бъдното заложил

15 ПЕТЕЛ

Петел чаровно се прозява когато почне да се зазорява И звънък глас издига към Слънцето И стига петльовото кукуригане до Бога още неразсънен във чертога на сладки сънища омайни фантазии илюзии и тайни Храбър глашатай на Светлината петелът се протяга в синевата и знае Вярва Убеден е че с него идва щастието денем Че кръговратът неизменен ще бъде тъй до памтивека докато пее той И слуша го Човека КОКОШКА

Кокошката нали е къдрава тропосва като оверлог курника със остри ръбове и кудкудяка до възбог Тя не познава синевата родена е във тоз затвор И мисли си че свободата е да живееш сред оборски тор Посвоему е тя щастлива щъпурка си напред-назад И не вижда брадвата игрива наточена за крехкия ѝ врат

16 IV НАЧАЛО

Навлязъл в царството на вечната печал пресъздадено тъй образно от Данте ще осъзнаеш че напразно си тъжал в земния живот за власт и за брилянти Били са тъй безсмислени ненужни суматохата и суетата безпределна И шумотевицата на деня тъй чужда като дълбаещ пустословието свредел Сега разбираш че Духът сияен е бил заточен в тялото ти тленно за да осмисли че Безкрая на човешкото съзнание във плен е на страсти изкушения заблуди А истинският смисъл на живота това естествено и неповторимо чудо е да летиш свободен а не закотвен в материята тъмна и безмълвна Да изтръгнеш от хаоса първичен искрицата на Божията мълния усетил че си началото на всичко

17 2 ЮНИ

На Румен Райков

Затуй ли Левски и Ботйов мръзнеха във воденицата ветрена за да могат днес рояк скотове да се хилят зло и наперено Да продават идеалите техни за обидната паница леща Да се гаврят с войводите вехти и по телевизиите да се блещят Да дрънкат и сутрин и вечер за общоевропейските ценности И като новоогласени еничери да ругаят милото Отечество И пак ли слънцето ще пече ли пече над тая пуста земя робска А някой нов Киряк Стефчов чер ще безчести и псува скотски БЪДЕЩЕ

Щом заковат на Времето вратата безмълвие ще ни погълне и завчас ще срутим арката на Свободата обзети от средновековен бяс И потънали във адовите водовърти сред скърцане със зъби плач и стон последната въздишка ще откърти на душата ни угасналия небосклон И в мрак катранен ще изчезне сетната искрица на живота И като бурени и троскот ще изтлеем в огнените бездни

18 ПЕЧАЛ

Дръгливо конче край разпрегната каруца зоби треви изсъхнали и корени То е наплашено изпосталяло и накуцва неясно е дали ще доживее утрото Стопанинът се свлече върху синора Трети ден лежи с ръце разперени Този кър е отдалечен И сигурно Случаен пътник няма да намери клетника вторачил към небето взор Две свраки горделиви се наддумват Щурците извисяват звънкия си хор Заревото тъжно като огън лумва Прииждащият сумрак ще погълне каруцата и синора внезапно овдовял А гаснещата в конските зеници мълния ще бъде знак за космическа печал ДОМЪТ НА МРАКА

В домът на мрака се веят черни пелерини Там сенките очакват небосвода да се срине всичко да се сгромоляса в катранената бездна а клетата човешка раса в мъки да изчезне Страхът и ужасът вселенски времето да обладаят И сатаната с бал виенски да приветства края на злощастния експеримент и измамното начало което чашката абсент и съзнанието обезумяло чертаят всеки ден и всяка нощ прощална Вятър черен и студен завихря танца карнавален на маски без лица в застинали гримаси А юди с каменни сърца и кикот гръмогласен продънват свода на нощта Гасне на вярата свещта догаря сетно пламъче Ехтят стенанията на душите Разтваря портите на ада князът на скръбта И виждаме на бъдното избодени очите

19 ЖЕСТОКО

Сатърът вече е наточен колачът гледа хищно В агония предсмъртна диша добичето нарочено Всевластен страх и мъка очите му изпълват Прерязаното гърло бълва кръв и тревни стръкове Колачът странно се усмихва ръце изтрива с кърпа Облизва сухите си бърни и нещо си мърмори тихо Изплашена до ужас хрътка наблюдава отстрани клането Оловно сиво е небето душата на добичето изхвръква КАЛКАНИ

Олющени калкани и фасади мръсни Разхождат се бродяги просяци джебчии Сиво слънце вечерта претърсва Обезумяло от самотност куче вие Безшумно като котка пропълзява здрача сянката му върху сградите поляга Вратата към Отвъдното прекрачва Демонът на Злото със своята тояга Този град на грехопадението е обречен Кикот вещерски и писъци предсмъртни завихрят люто адовите водовърти където людете горят във огън вечен

20 V КНИГА

На Таньо Гюхпалов

Човекът е свещена книга Посветеният разбира и чете Ако към звездите се въздига душата на невинното дете в него Любовта расте И всяка страница прочетена разкрива тайното познание Радост и страдание са магически преплетени защото страсти и желания изпълват преходното тяло А умът безсмъртен и безкраен създава всичко отначало в промисъл сияйна на вътрешното огледало Ако гледаш към основата на кръста ще зърнеш реката на душите Ще усетиш че си пръстен в който розата е скрита и Светлината си разпръсва

21 ПЕСЕНТА НА ТИШИНАТА

На Стефан Личев

Песента на тишината е безмълвна само сърцето я дочува И тромпета си надува додето музиката я изпълни Докато обеме всички ъгли из стаите на необята И превърне самотата в нажежен до бяло въглен Но за кого е тая няма песен процесията кой изпраща Зимата по покривите дращи отива си тържествената есен Валсът на зеленото притихва тангото става жълто и кафявото безмълвие репризите на зимата завихря

22 СЪДБА

Мъчително е бавното разсъмване с остри режещи проблясвания Хоризонт непоносимо стръмен посреща утро стряскащо Уж денят изгрява радостен а тревога тъмна го изпълва Човек е изтъкан от страсти от съзерцания и мълнии Затуй съдбата му е непредвидима Сутрин като пролет се усмихва а привечер е люта зима беснееща в предсмъртни вихри ЗИД

Ако се вгледаш във зида отсреща ще видиш профила на центурион замисленият воин на Марк Аврелий стоикът на великата империя Застинал в ужаса на битката последна отправя през столетията немия си вик Какво ли иска да ни сподели пратеникът на Отвъдното загрижен В стената на плача зазидани събудете се деца на двайсти век Душите ви не ще почиват успокоени в Елисейските полета на блаженството Нарушихте всички Божии повели и продадохте душите си безсмъртни Навеки вий ще бъдете проклети и ужасът праха ви ще завихря

23 СКРИЖАЛ

В далечината хълмове изваяни като гръд на сънуваща жена Трепти в следобедната мараня предчувствие за сладостно сияние Огнена енергия се концентрира сякаш в очакване на полубог Пладнето надува меден рог Природата вълшебствата си темперира Последна мазка в този пасторал полага вдъхновения художник Рисува той библейският скрижал съхранил енергията Божия ПАИСИЙ

На Трифон Митев

Танцуват бледи блясъци едва-едва мъждука свещ В очите на отеца дращи пясък Гърдите – разжарена пещ Скрибуца пачето перо реди историята си Паисий Играят думите хоро искрят изписаните листи Там вековете оживяват нижат се покруси и възторзи Погроми робство но и слава чертаят българските хоризонти Накрая любородната сълза на отеца в пламък се разгаря Оглежда се в изгряваща звезда възкресената България

24 ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Не си не си от тоя свят не усещаш алчната му същност Вярваш че човека ти е брат Не виждаш мутрата намръщена на делника съсипан от безчестие Наивно и по детски се усмихваш И неволята да си известен тъга в душата ти завихря По-добре е да се превъплътиш в цветчето на лютиче нежно и като утринна роса да заблестиш в окото на безгрижното безбрежие

Худ. Николай Русев, “Константинопольски мирен договор 1879 г.”

25

НИКИ КОМЕДВЕНСКА РАЗКАЗИ

ПЕТ МИНУТИ СЛАВА Дори не разбра какво се случи: в един момент препускаше по опънатия като конец път, а в следващия вече гледаше небето с глава, нелепо стърчаща през разбития прозорец на шофьорската врата. Докато летеше към стария електрически стълб, в който завърши двучасовото си пътешествие, червеният опел се преобърна няколко пъти, а тялото на шофьора се премяташе вътре, безпомощно като парцалена кукла. Мозъкът му обаче услужливо се изключи още преди първото завъртане и човекът се осъзна чак когато колата вече се беше врязала в циментовия стълб, а керамичните чашки на рекордомана се сипеха върху капака като натрошени коледни играчки. Все още беше жив, но толкова зле ранен, че едва ли му оставаха повече от няколко минути живот. От ударите всички рецептори за болка бяха блокирали и все пак човекът знаеше, че ще умре. Това, което не знаеше, беше колко зле изглежда потрошеното му тяло. Ако можеше да се погледне отстрани, сигурно щеше да изпищи от ужас: лявата му ръка висеше преметната през волана, три от пръстите се търкаляха откъснати в краката му, a от челото до брадичката се спускаше дълбока, назъбена рана – толкова дълбока, че ако се отвореше още съвсем малко, щяха да се видят грозните дупки, останали на мястото на избитите от ударите кътници. Имаше вътрешни кръвоизливи, спукан далак и седем натрошени ребра (едно беше пробило белия дроб), но всичко това щеше да се разбере часове по-късно, когато патологът щеше да отбележи старателно пораженията в графа „причина за смъртта“. Обаче точно сега шофьорът виждаше само изящен отрязък от юнското небе, без никаква болка, а това беше найважното за момента. Малкият му живот в малък град и още по-малък апартамент останаха някъде встрани. И преди да потъне в хладните обятия на вечния сън, той съжали единствено за новата си кола, купена на лизинг, която никога повече нямаше да лети по лъскавия гръб на асфалта. Жилавите клони на крайпътните храсти, през които прелетя червеният опел, се отръскаха като мокри кучета и бързо се изправиха. И тъй като пътят беше невинно хлътнал като смок в женска пазва между две симпатични височинки, измина повече час, преди първият автомобил да отбие колебливо встрани. Възпълничък мъж се измъкна от колата си и нервно се огледа: беше видял червения капак на опела още от завоя. Хич не му се искаше да се забърква в чужди проблеми, но любопитството му надделя и той с пухтене се запромъква през гъстите клони на вече прецъфтяващите спиреи. От гледката на обезобразеното тяло стомахът му се преобърна, но той пое дълбоко въздух и след няколко кратки издишвания мозъкът му прие гозната гледка на обезобразеното тяло и

26 гаденето премина. Остана само любопитството... Никога не беше виждал толкова отблизо истинска катастрофа. И докато гледаше от прилично разстояние и си мислеше колко скапано нещо е животът, втора кола отби от пътя и той с облекчение разбра, че вече няма да е сам в цялата тази гадост. След минута от храстите се показаха мъж и жена – много млади и явно женени (а може би просто се страхуваха от неизвестното, което ги дебнеше зад храстите), защото се държаха за ръце.

– Егати, направо се е размазал – каза мъжът, а жената извърна глава, сякаш неспособна да понесе страшната гледка. – Умрял ли е?

– А, не, бе! – сопна се пълничкият. – Не виждаш ли, че главата му е сцепена като диня?

– ‘Ми като не си слагат коланите... – обади се несигурно жената и очите ѝ неспокойно се стрелнаха по изкривените контури на червения опел. Още събираше смелост да погледне тялото.

– Мойто момиче, при такъв удар и в скафандър да си, пак няма спасение – възрази пълничкият и чак сега се сети, че трябва да направи нещо. Той извади телефона си, набра номера за спешни случаи и насечено разказа на оператора за катастрофата. И докато обясняваше къде точно се намира и да, казва се Васил Манев (той, а не мъртвият, него изобщо не го познава; и откъде е сигурен, че е мъртъв ли?... Сестро, ако не е, ще се оженя за тебе, даже и да изглеждаш като дядо ми!), видя, че жената, най-после намерила смелост в заешкото си сърчице, също вади телефона си. „Сега ще се обади на майка си и ще започне да реве, на бас се хващам! Аман от лигавщини!“ – помисли си той, но вместо това с удивление видя, че тя прави… снимки? Точно така, малката пикла снимаше трупа и от предишния ѝ ужас вече нямаше и следа.

– Какво правиш, ма! – подскочи Васил Манев и лицето му пламна от възмущение.

– Споко, чичка! – дръпна го мъжът ѝ. – Една-две снимки, к’во толкова? И ти си щракни, ако искаш. Вестниците плащат за такива неща.

– Така си е – намигна жената. – Ако не щат, ще ги качим в нета. Хората само това гледат. Хиляда лайка не ни мърдат!

– Абе вие... майтапите ли се, бе! Как ще пуснеш такава гадост в интернет?

– Е, ти пък в кой век живееш? Аз каквито неща съм виждала в нета... Екс-плузив-но! На всичките така пише. Пък отдолу – леле-мале! – валяло от коментари.

– Откачена работа! И вие сте откачени!– тръсна глава Васил. Да му се не знае, искаше му се изобщо да не беше спирал!

– Че то кой днес е нормален? – ухили се другият мъж и също извади телефона си. – Айде, мой човек – промърмори той и се обърна към колата, докато ловко плъзгаше показалец по дисплея, – ей сега ще станеш известен. И тогава мъртвият се усмихна.

27 ВРЕМЕ ЗА СЪН Колко прости и ограничени хора има на тоя свят, Господи, колко ситни душици! Ето, навсякъде мизерстват хора, умират държави, измислят се държави, раждат се изроди, светът се дави със себе си, а бай Петко страда, че му избягала котката. Чудо голямо и трагедия! „Бай Петко, казвам му, зарежи я таз котка. Довечера ще отида да изхвърля боклука и ще ти наловя цял чувал всякакви котки. Сто котки ще ти хвана – да си избереш една и да мирясаш.“ Бай Петко обаче не ще, иска си неговата котка. Тя е една проскубана мискинска гад, дето се разгонва през три месеца и опищява целия вход. Колко пъти ми е пикала на постелката и ми е маркирала вратата, бройката му изтървах. Ах, как не се обичаме с тази котка и да си призная, откровено се радвам, че изчезна. Кой я знае къде метлосва из града и се опрашва с бездомните котараци, плоди се на поразия и разнася бълхи и болести, но за бай Петко тя е като свидна рожба. Иначе той деца няма. Никого си няма. Жена му го зарязала още преди години и си живее сам като бухал. С котката. Толкова пъти съм го молила да се включи в спасяването на света, прави се на ударен. Сам е, пенсионер е. Какво му пречи да седне в центъра и да събира подписи! Толкова кампании направихме – за референдуми, за протести, за болни хора... И сега правим подписка за детска площадка в квартала, а бае ви Петко даже не се разписа. Нищо нямало да стане, той светът си бил измислен крив и крив щял да си отиде от тоя свят. Хайде, моля! Че крив ще е, какъв да е, като е пълен с Петковци! Прибирам се вкъщи и сядам да работя. От една местна медия ми поръчаха да напиша статия за културния живот в града. То кой знае каква култура няма, но все пак се случва това-онова. Миналата седмица в библиотеката правихме представяне на последния роман на писателя М. Както обикновено, събрахме се десетина библиотекарки и редовните културтрегери – момчета и момичета на по 82 и отгоре. На тях не им пука за романа на писателя М. Не са го чели, няма и да си го купят – с културните си пенсии едва връзват краищата на тъжния си живот. Но още искат да се чувстват значими, да покажат, че са млади по дух, макар и малко поомачкани... Затова идват на всичко – и на протести, и на събития. Тъжно е да ги гледаш, приличат на посърнали кокичета с крехките си косици и ръце, отънели като оризова хартия. Но поне се опитват да се борят. Не са свити в черупчиците си Петковци, на които целият мизерен свят започва и свършва с една проскубана котка. Поглеждам файла и си тегля една майсторска. Проклетата котка се е наместила на всеки ред и ме гледа с посърналите очи на бай Петко. Часът е 22:40, нямам нищо написано, а утре трябва да изпратя статията. Отварям прозореца и паля цигара. Навън е минус много. До колко градуса под нулата оцеляват котките? Особено ако са домашни и са свикнали да спят завити до ушите в дебелия юрган на дядо си Петко... И докато се усетя, вече съм навлякла якето и заключвам тихо външната врата. Тръгвам по ококорените квартални улички като сомнамбул. Светът се е отръскал от падащите снежинки като мокро куче и започва да живее – мрачен нощен живот. Точно този живот и този свят, срещу когото водя великите си дневни

28 битки. Пред входа на кварталната кръчма двама пияни се карат на висок глас и аха-аха – да се сбият. Подминавам ги с бърза крачка, а сърцето ми ще се пукне от страх. Как може да съм такава патка! Ако някой ме скотавчи в тъмното, ще ми извие врата като на пиле, а у дома даже не знаят, че съм излязла. Ами котката?... Тя как ще се оправи в този чужд на всичко светло и толкова враждебен свят? Затова продължавам да обикалям – час, два, безкрай... Само че е адски студено – минус много, минус цялата ми смелост и вяра, които сега, ослепени от студената белота на снега, страхливо се свиват в най-тайните кътчета на зимното отчаяние. И когато най-накрая решавам да се прибера и да зарежа и котката, и спасяването на тоя скапан свят, дето крив се е родил и крив ще си отиде, до вратата на входа виждам бай-Петковата нещастна котка. С тая котка никак не се понасяме – аз я ругая като хамалин, а тя вирва опашка и драсва нагоре още щом ѝ замирише на мене. Но сега я грабвам и притискам измръзналото ѝ телце до сърцето си, а тя ближе с грапаво езиче вкочанените ми от студ ръце. Звъня на вратата на бай Петко. Той сигурно спи вече, но заради котката си струва да го събудя. Старецът обаче не спи, мисли за рожбата си. Отваря веднага и очите му се насълзяват от обич, от благодарност и от облекчение. Давам му котката и тръгвам надолу, а думите му „Бог да те поживи, чеденце!“ се свиват на кълбенце в ума ми и предат, и мъркат, и ме приспиват...

Прибирам се вкъщи и поглеждам навън. Снегът отново вали – тихо и обично, а светът спи, спи... Нека спи! Време му е. КАМБАНАРИИТЕ НА ИСТИНАТА

Из емисията „Късни новини“ на местната телевизия:

„Днес започна процеса срещу непълнолетния И.К., участник в масовия бой преди месец и половина, при който двама младежи намериха смъртта си. Пред съда се събраха близки и роднини на загиналите момчета, които искаха найтежкото наказание за виновника. Ако присъдата не отговаря на тежкото деяние, близките заплашват с масови протести. Съдът отказа да пусне обвиняемия под гаранция и приложи най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража. Обвиняемият ще остане в ареста до приключване на процеса, който се гледа при строги мерки за сигурност и закрити врата. Припомняме, че инцидентът, който взе две невинни жертви, започна като битов скандал между празнуващи приятели в квартално заведение и възмутени от високия шум живущи в близкия блок. След кървавата саморазправа полицията затвори скандалното заведение.“ Из свидетелските показания на свидетел от групата на празнуващите: „Събрахме се да празнуваме рождения ден на Коцето. Коцето е голям пич, душата на компанията. Тоя рожден ден вече три пъти го отлагаме, ‘щото все нещо се преебава – първия път се трясна с джипа в едно дръво и два дена

29 лежа в болницата. Ама се оправи, кораво копеле е Коцето. Пък дръвото – за подпалки, тъй го беше намлял с джипа. Таман се наканихме пак да купонясваме, тоя път и за курбан, дето главата му излезе по-здрава от дръвото, – хоп! гаджето го заряза. Коцето три недели пи от мъка, да я таковам и киликанзера прост! Едва оживя. Викам му: „Коце, да се беше блъснàл пак у некое дръво, брат, по-бързо щеше да ти мине“. После пак нещо стана, вече забравѝх к’во. Най-накрая се събрахме в кръчмето на Дидо Мършата. Той иначе нищо му няма, ама на всичките мацки им вика мърши и така. Купонът стана много готин – културно си пием десетина авери и си лафим. По някое време на улицата голям шум – едни пишлимета се сърдят, че цела нощ сме вдигали джабала. Взехме две шишета водка и излязохме да ги поканим. Ония почнàха да хвърлят камъни по нас и ни стрòшиха шишетата. Две шишета водка, батенце!! Ей тогава вече ни паднà пердето и май ги понабихме малко... По едно време гледам – Коцето умрял на земята. Лежи. А тоя, убиеца, хвърлѝ една торба в храстите и хукна да бега... После дойдоха ченгетата и прибраха всички.“ Из свидетелските показания на живеещ в блока: „Заведението на Дидо ние сме направили подписка още миналата година да го затворят. Идваха всякакви там и може и дрога да продават. Той обаче има връзки в полицията и май отгоре някой го подпира, защото никакви мерки за затваряне не предприеха. Музика, пиянски скандали, кражби от апартаменти – какво ли не сме преживели, откакто отвори тая кръчма. Имало е нощи, в които по три пъти сме подавали сигнал в Районното – и нищо. Два дена тихо, на третия пак започват цирковете.

Във въпросния ден цяла нощ не сме мигнали. Викове, чалги, ужас. На сутринта – същото. Следобеда вече не издържахме и се събрахме на гневен протест пред заведението. Оттам излязоха въоръжени с бутилки и започнаха да ни обстрелват. Отговорихме им с камъни, после скъсихме дистанцията. Започна ръкопашен бой. Когато се огледах, видях, че моят приятел лежи на земята с прободна рана в корема. Опитах се да спра кръвта, но беше твърде късно. Данчо издъхна в ръцете ми... Тогава видях как убиецът хвърля найлонова торбичка в храстите и хуква да бяга... После дойде полиция и арестува всички.“ Из показанията на И. К., 16-годишен, обвинен за две непредумишлени убийства по чл. 118 от НК: „Изобщо не знам какво стана... Мама каза да отида за хляб, иначе няма да ми напише есето по литература. Трябваше да пиша за истината. Аз не знам кое е истина и кое – не. Баща ми от миналата година обещава да се върне вкъщи. „Всичко ще се оправи“ – казва, а то не се оправя. И в училище е пълно с объркани истини. Миналата седмица се сбихме с едно момче. Непрекъснато ме

30 обижда, казва, че майка ми е курва. Оплаках се на класната, а тя каза да не му обръщам внимание. Не му обръщах внимание, мълчах. После той ме блъсна в гръб и ме събори на земята. И пак започна да обижда мама. Станах и го ударих в лицето. Потече му кръв от носа. Директорът обвини мен, каза, че съм опасно агресивен и ме изпрати при психолога. Обясних всичко, но директорът каза, че това е истината – аз съм агресивен и ми трябва терапия...

Затова отказах да пиша за истината. Истина няма. Или ако я има, то тя е отделна за всеки. А моята истина изчезва, претопена от другите истини.

Изобщо не знам какво стана... Купих хляб. Носех го в една найлонова торбичка и се прибирах вкъщи. Имаше доста хора пред едно заведение. Някой ме удари с камък. Паднах, но стисках хляба. Хората около мен се биеха. И изведнъж стана тихо... Изплаших се. Станах и хукнах към вкъщи. А после видях, че хляба го няма... И двама полицаи ме арестуваха...“ Из рапорта на полицай, повикан на местопрестъплението: „Обадиха се за масов бой на улицата, затова тръгнахме три патрулни коли. Когато пристигнахме, заварихме две лица на тротоара с тежки наранявания. Обадихме се да изпратят линейка. Лицата не даваха признаци на живот. Свидетели посочиха, че извършителят е хвърлил найлонова торбичка в храстите и е побягнал в неизвестна посока. Направихме издирване и задържахме лицето И. К. На въпросите защо е побягнал, отговаряше неадекватно. Твърдеше, че в торбичката е носел хляб. Торбичката не беше открита, въпреки щателното претърсване на района.“ Из непотърсените признания на едно бездомно куче: „Не бях ял от четири дена и умирах от глад. Лежах в храстите и чаках смъртта. Тогава ти, добри човече, ми хвърли цял хляб, загънат в торбичка, и ми спаси живота. Благодаря ти за милостта!“

31 ЦЕЛИЯТ СКАПАН СВЯТ Добро момче е Манолчо. Идиот, обаче от кротките. По цял ден метлосва из града и само като огладнее, се прибира вкъщи да се наяде. Баща му умря рано, само с майка си живее, а тя си го гледа като писано яйце. Повечето го знаем и го пазим да не му се случи нещо, защото има хора, дето видят ли идиот, сякаш се чувстват длъжни да го набият. А той на никого не пречи и все се усмихва. И колкото и да ти е криво, като те погледне с едни ей такива очи, усмихваш му се и ти. Много пъти ме е усмихвал Манолчо. Преди две седмици пак го мярнах – седнал пред входа и стиснал в ръце една космата топчица. Като се приближих, видях, че е гушнал кученце. Абсолютен помияр, а се свил на търкало в скута му, ближе му ръката и го гледа, сякаш му е родна майка. А Манолчо се усмихва.

– Какво е това, Манолчо? – засмях се и аз.

– Ам’чи кучи някво, бат’Ристо, ей там, на пътя го намерих. Ама работа трябва, много работа. Не може, не може, трябва да се работи. Само за работа си мисли тоя Манолчо, а през живота си един пирон не е забил. И ръцете му са едни такива бели и нежни... Като на бебе. Тя и душата му такава – бебешка. Неомърсена още от работите на този скапан свят.

– А с какво ще го храниш това куче? – попитах го пак.

– Ам’чи с ‘ляб. Ама работа трябва, много работа... Тогава реших да открадна малко от запасите на Чоки – извънземния пинчер на дъщеря ми. Опасен звяр е Чоки. Постоянно ме варди и ако си забравя обувките на пода, моментално се изпикава в тях. А след това се покрива в стаята на дъщерята и се прави на умряла лисица. През ден-два, като го хванат бесните, се засилва от единия край на коридора, скача на дивана, оттам с мощен скок се мята на завесите и започва да се катери. До корниза се качва, дивакът му с дивак. Жена ми казва, че го е виждала и по тавана да ходи, но тя е малко особена – никога не знаеш кога е сериозна и кога си прави майтап. Измъкнах една кучешка консерва от шкафа, а Чоки застана на вратата и сърдито изръмжа.

– Какво ръмжиш, скръндзо такава! – скарах му се аз. – Манджата ли ти досвидя? Сякаш си оставал някога гладен! Той ме погледна с крайчеца на окото си, озъби се с половин уста и се връцна в стаята на дъщерята. От една шепа куче го храня, а до ден днешен не ме е погледнал така, както оня уличник гледаше Манолчо. То и кучетата май като хората. Слязох долу и сипах консервата на Манолчовия помияр. Направо на земята му я пльокнах, а той се изсули с дупето напред и лакомо заблиза. Само че преди да забие муцунка в желирания миш-маш, вдигна глава и ме погледна с едни такива кучешки очи, дето могат да съберат целия свят и още място да остане. А на мен сърцето ми скочи право в гърлото и дъх не ми остана от тия очи – толкова обич имаше в тях. Две седмици след тази случка Манолчо умря. Както си легнал вечерта, така си умрял. Сутринта го намерила майка му – свит като бебе в леглото си и съвсем вкочанен. За такава смърт хората казват, че е богата. И какво ѝ е богатото?

32 Все е умиране... Сега имам две кучета – извънземния пинчер на дъщерята и Манолчо. Чоки си е все същият дивак: пикае ми в обувките на поразия и се катери по завесите като катеричок. Обаче Манолчо... Като си подпре главата на ръката ми и ме погледне с ей такива очи... Вярваш ли ми, братче? Целият скапан свят се побира в тях... ДА БЕШЕ ЖИВА БАБА Баба ми беше мъдра жена. Казваше, че може всичко да ти откраднат, само това, дето ти е в главата, никой не може да го вземе. А в главата на една жена много работи може да има. И други работи казваше: че всичко трябва да се прави с чалъм. После поглеждаше към дядо, който копаеше поредната дупка за кладенец. Дядо беше изкопал поне дузина дупки в градината и от нито една не изкара вода. Защото копаеше гьотерето и не я питаше – да го научи на чалъм. Дядо ми имаше чалъми за други работи, но те не ставаха за женски глави. И ако нямах оня прекрасен навик да си вра дребния нос на най-необичайни и забранени места, никога нямаше да разбера защо дядо копае дупки в градината: не търсеше вода, разгадаваше земята. Само че такива тайни бяха предназначени за моите братовчеди, защото тази земя един ден щеше да е тяхна – така е било в нашия род от много години назад и дядо твърдо вярваше, че така ще е и много години занапред. Но не за родовата памет ми е думата, а за бабините чалъми. Трима внуци и две внучки изгледа баба ми и така майсторски пердашеше ситните ни дупета, че ѝ целувахме ръка, додето беше жива. Аз не приличам много на баба си, макар че съм кръстена на нея. Иначе обичах да се мотая в краката ѝ и да се уча на разни женски чалъми: как се премита двора, без да вдигнеш пушилката на половин село, как се събират яйца от полога, а не директно от дупетата на кокошките, колко сол можеш да сложиш на боба, без да изтровиш фамилията, и разни други работи. Ако не бяха моите по-големи братовчеди, сигурно щях да стана жена и половина. Само че те, като добри и съвестни роднини, се постараха да ме научат на всичките момчешки магарии и така опропастиха оная нежна част от светлото ми бъдеще, която трябваше да гарантира по-добрата ми половина. Затова още преди да се науча на всички благи женски работи, вече знаех как да крада млечна царевица, докато чичо Костадин обикаля бостаните, как да псувам дядовото магаре и най-вече как да избягвам тежката педагогика на баба, когато оплескам нещо. А за оплескване имаше много, защото светът все още беше голям и прекрасно непознат... Не знам чии чалъми съм усвоила по-добре, но помня, че един ден баба ме завлече в кухнята да ме учи как се прави вита баница. Тя беше ненадминат майстор и можеше да ти разточи кора тънка и прозрачна като паяжина само докато си завърти пръстите около точилката. Гледах омагьосана как се плъзгат по тънкото дръвце тези сухи, възлести ръце, сякаш изминаваха отново и отново сладкия път на хляба. Добри ръце бяха – тежки, но обични. Сега вече няма такива ръце. Омекнаха ни нещо китките и ни да те плеснат могат като хората, ни да те погалят.

33 Моята вита баница се оказа истинско предизвикателство, макар да бях твърдо убедена, че правенето на баници е просто като гъбена каша. Когато се заех да разточа първата си кора обаче, не излезе съвсем тъй. Поне сто пъти обиколих масата, разпилях брашно като за три баници и се набрашних и в ушите даже. Накрая кората ми беше готова, но тъй разпарцалена и дрипава, че приличаше повече на цигански фустан. Аз обаче се заинатих и натъркалях още три такива тестени парцала, докато напълних тавата догоре с една баница, дебела и корава като крепостна стена. Спомням си как всички се възхитиха на моето кулинарно бижу, но никой не посмя да го яде – толкова здраво и непревземаемо им изглеждаше. Но не за баниците ми е приказката, а за чалъма. Сега мога долу-горе да направя прилична баница, но се изкалпазаних с това изобилие от готови кори. Веднъж моят мъж ме клъвна, че никога няма да се науча да готвя като майка му: тя, за разлика от мен, правела най-хубавите тиквеници. „Вярно е – съгласих се аз, – един от тях даже стои до мен и ме учи как се правят.“ За тиквениците после ще си бера ядовете, защото сама си ги посях, но чалъмът е съвсем друга работа. Има едни политици, дето никак не са за политиката – едно копче не могат да откраднат като хората. Но те са малко и лесно се затриват в джунглата на властта. Повечето са набарали такива чалъми и като ти извъртят един данък, така майсторски го правят, че ти даже си доволен, задето са ти обърнали джобовете с хастара навън и са ти одрънкали последните жълти стотинки. Седя, гледам ги и си мисля: ако беше жива баба, сега цялата тая политика, дето ни трополи по главите и се чуди само каква поразия да направи, щеше по два пъти на ден да ѝ целува ръка.

34

ТЕМЕНУГА МАРИНОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ВЕЛИКДЕН

И аз като всички ще отида свещичка да запаля, защото възкръснал е Бог. Той вместо черги ще постели тревички в опустелите къщи на моя народ. Като него за малко и после оттатък… Тръгват си хората. Тръгва и Бог. Аз нося свещичката. Селото чака. Някой трябва все пак да му бъде народ.

35 На конкурса на Асоциацията за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“ за написване на съвременна християнска творба в три категории: поезия, разказ и роман ПЪРВА награда за поезия бе присъдена на Теменуга Маринова за стихотворението ѝ ЗАВРЪЩАНЕ.

ЗАВРЪЩАНЕ

Ослепителен беше денят и не можех нищо да видя с очите си, скрити под два милостиви клепача. Постоях на върха, но нямаше въздух за дишане и на слизане три пъти се отрекох от височината. Не се и обърнах. Зад мен падна скала. Този връх си играеше с напукани камъни и щом стигнах долу, аз разказах всичко това на хората, дето за надежда се бяха събрали. Нямах право да лъжа. Коленичих пред тях в прахоляка, останал от белия свят и прошепнах: „Идвам с празни ръце. Гол е върхът. Само камъни има там горе. Простете“. „Не вярвам“, викна един и се хвана за ножа. После притихна. Сълзата му път си откри. И чухме тогава как в скромното наше подножие пеят цветята на своите златни пчели.

36 СЪРНА

И капка от кръвта си няма да ви дам. Сълза от миглите ми, ако падне да я издуха вятърът натам, където спят змийчетата по пладне. Ала кръвта ми – не. За друго е потребна. Запазвам я за право на живот, когато към върха гората се протегне и свършите с човешкия си лов. НАСЕКОМИ

Те лазят по цялата жива и мъртва природа, будни, забързани с тънките дълги крачета, крехки телца, безкрили на вид насекоми упорито се хранят с каквото да е и където… Напълно забравени даже от тези, които вървят по земята, тях птиците само ги виждат и с точния удар на своите клюнове здрави лишават съдбата от нейния приказен смисъл. Може би затова сега ги превръщам в метафора – да придобият чрез думи някаква малка значимост, да се оправдая пред себе си някак, че всъщност бих искал да ги няма на тази картина. Но зная прекрасно, че когато изчезнат, нито жив, нито мъртъв ще мога присъди да шепна и търпя по човешки неосъзнатата тяхна суетност, докато съпровождат душите от тъмно към светло. СЪЖИТЕЛСТВО

Човекът е страничен наблюдател. Направил си е дом и не допуска природата да мине през вратата с необузданите си чувства. Макар че му допада всъщност идеята ѝ да създава, ала понеже е несръчен, той просто я опитомява.

37 ИНТЕРНИРАНЕ

Не виждай, не чувай, не усещай, не дишай, хвърли се в небето, на върха остани, там, където е трудно за човека да диша, но е лесно за камъка да си мълчи. Наблюдавай отгоре как светът се извива, как опашката търси свойта родна уста, как я стига накрая, но с привидна свенливост се отказва и почва нова игра. А ти онемей. И на дъно да легне, камъкът трябва да си мълчи, додето избиват по тялото щедри безсмислени, груби, дълбоки черти.

38

БИЛЯНА ТОДОРОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛЮБОВ

под мен една планета се откъсва от цялото на лятното небе и аз за нея дасезадържа да се изплъзна без да разбере небето лятното прозирното от синьо ще бъде трудно за една планета която тегне в двете ми ръце и във протритите от стискането пръсти ще бъде трудно аз да се откъсна от онова което в мен расте.

39 РАЗСЪМВАНЕ

и ето, че небето е продънено лицето му – притиснато в земята оставило следата си в снега оставило очите си на улицата по простите телеграфични знаци на страшната и древна зима която като куче летищата и гарите бездомно обикаля и ето че небето е пропаднало трамвайни линии пресичат като вени плътта на зимата и в грапавата пазва на тоя празен град аз стъпвам върху него и се препъвам в жиците на чакането и във античните семафори на времето и в предсказанията за запролетяване о, пролетта ще бъде променена не вярвам в нея в центъра на зимата не дишам не поглеждам не помръдвам ето че небето е продънено и цялата му тежест пада в мене.

40 РЕМИНИСЦЕНЦИЯ

Да бъде от тихите летни следобеди. Да бъде ужасно горещо. В пресъхнали локви хартиени кораби да чакат дъждът да ги срещне. Небето ще среща цвета на очите ти. И аз ще се срещна със тебе. Под хладните конуси от плътен гранит по някоя дребна пресечка. Тъй както понякога някои птици остават погрешка през зимата, аз няма да знам, че са минали всички уговорени срещи и минало – самотното, душното, топлото лято. Аз ще срещна цвета на очите ти под небето на някоя есен, която влива длан в устието на зимата. Аз няма да знам, че е много отдавна оня миг припознаване в тебе. И че в мене ги няма лицата на твоите зле потърсени пръски небе. Нищо – нищо, че няма. Аз не искам да има и да пазя за мене очите ти. Аз по твоите стъпки излизам от зимата и съм цялата тези очи.

41

НЕДА АНТОНОВА ДВЕ БАЛАДИ

БАЛАДА ЗА БОГОРАВЕНСТВОТО Бъди спокоен за мене, докторе! Дори да е вярно онова, дето ми казваш, че при моето заболяване успешните операции били едва три процента, аз съм сигурен, че ще се класирам в тройката. Обещавам ти го! Когато човек живее с надежда, сам Господ му стои прав! Виж ме – як мъж съм, валякчия. Асфалтирам пътища между селата. И като млад пак бях валякчия. Имах фургон, транзистор и понякога бутилка. Живеех на обекта. Лятно време често валеше, та почивахме. Веднъж страшна буря скъса жиците. Здрачно. Нямаше и ракия. Сам с природата. Тогава на вратата се похлопа. Началничката на селската поща: „Имаш писмо“. Усмихва се, а косата ѝ мокра, лицето ѝ мокро, от клепките ѝ капе като от стрехи… Пък роклята… роклята ѝ суха. Аз – сащисан: „Ти май си долетяла със самолет!“ „Ами! Свалих си дрехите да не се мокрят, докато тичам насам. Щото мократа рокля прилепа към тялото на жената и всичко, което жената има, личи като изнесено на сергия… А после – мъжете виновни!“ Вече трийсет и четири години живея с нея, докторе! Много се обичаме, почитаме се и – да ме прощаваш – всяка вечер люлеем леглото… Но аз още не съм виждал жена си гола. Ако например ми даде гърдите си, бедрата ѝ остават усукани в одеялото; когато пък целият съм засмукан от нея, чаршафът е набран до брадичката ѝ. На тъмно се любим, на тъмно се къпем. Дори и синът ни се роди на тъмно, щото във фургона пак нямаше ток. Мислех си, че моята Дежа има някакъв белег по тялото и се срамува да ми го покаже, затова ми се отдава на части. Като лекарство: на нощ по лъжичка. Денем мислех само за частите, а вечер като отвързан тичах към вкъщи. Сърдех се, псувах, посягах… Но не погледнах друга жена. Бях като настървен! „Малкото винаги е повече!“ – укротяваше ме жена ми. А вчера, преди да тръгна към болницата, Дежа ми каза: „Като те изпишат, ще идем на язовира, ще свалим банските и цял ден ще се къпем както ни е майка родила!“. Цял ден, докторе! Ти разбираш ли!!! Цял един ден! Какво са твоите три процента пред деня, който ме чака!!! БАЛАДА ЗА МАЙЧИНСТВОТО Живееше под хълма на вилната зона в барака без врати. През зимата се заравяше в боклуците на контейнера край новия ресторант. Работниците от кухнята ѝ носеха храна и по някоя дреха, но клошарите ѝ ги отнемаха с бой. Не знаеше нищо за себе си. Всички нужди на организма – глад, жажда или студ – изразяваше с протяжното „Тукаааа!“ и сочеше разни места по тялото си. Не знаеше кога и от кого е забременяла. Не забелязваше промените на

42 фигурата си. Роди, без да разбере какво ѝ се случва и какво е онова, което излезе от нея, после проплака, разшава се, а накрая се умълча и повече не мръдна. След два дни я видели край гарата: пазвата ѝ мокра, а от втвърдените ѝ до пръсване гърди капело мляко. Жената стискала гърдите си в шепи и виела: „Тукааа!“. Същия ден я намерили в храстите: кърмела новородено кутре. Цялата зима двамата с кутрето изкараха в контейнера, а през пролетта се разхождаха в парка. Жената водеше кучето за ухо, пускаше го да поиграе, после надаваше вик и то се връщаше. Клошарите я отбягваха и се заканваха да отровят песа. Казват, че още го кърмела.

Худ. Николай Русев, “Капитулацията на Осман Паша при Плевен”

43

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ ТРИ РАЗКАЗА

КУЧЕТО КАЛЕН И АЗ

На Виолета Станиславова

Не се бавех много в канцеларията на кооперативното стопанство. Преглеждах писмата, бързо слагах резолюциите по направление, палвах джипа и тръгвах веднага, за да съм рано в тракторния стан на бригадата. Там ме чакаха звеноводите и заедно с тях оценявахме работата ни за изминалия ден. Обикновено минавах в долния край на Мъртвицата. Земният път там беше здрав, посипаният дребен камък около брега на реката улесняваше прехода да другия бряг на Скът, където често пороите правеха ровенина и понякога колите оставаха в калта. Но случи ми се и на мене. Приближих брега и форсирах двигателя. Докато сменях скоростите от трета на втора, на първа, моторът изгърмя. Джипа подскочи по гладките камъни, вода плисна в делкото и макар че инерцията ме изнесе на другия бряг, двигателят угасна. А… – прехапах устни… Нооо… Погледнах в близкия кривол и видях Бочката с беларуса. Той спря до мене, усмихна ми се хитро и белите дребни зъби лъснаха по розовите му венци. Подкачи ме, без да ме гледа.

– Така е началство, така е – кимна ми към горния джоб на дрехата, от който вадех цигарите. – Пишеш ми надницата за днеска и те извличам от барата. Ако щеш и до баира – усмихна ми се пак и запали с клечка кибрит. Знам го добре, често го критикувах по събранията, шегувахме се с него. Пиянде беше, сега ми го връщаше… И аз се засмях. Нямаше как, отвърнах му на усмивката с усмивка и като си придадох вид, че много го уважавам, кимнах глава в съгласие. И точно тогава, когато му вдигах ръка за благодарност и да го изпратя за село, видях пред джипа кучето. Един ръждивожълт пес, изгладнял и навъсен. Едвам се беше дотътрил до колата. Седеше на опашката си и мълчеше. Изглеждаше грозен и недоверчив, но видимо някога е бил по-едър, сега май че е скитник. Куче. Беше излязло от водата, цялото мокро и кално, единият му крак провиснал, беше опънат напред, малко странично. Като ме видя, то се изправи на три крака, с подвита опашка, настръхнал, с ясно очертани ребра, гръбнакът и плешките му стърчаха. Поглеждаше наляво и надясно, дишаше неспокойно. Така стоя минута, може би две, после отърси мократа си козина като слухтеше какво става наоколо.

– Цяла седмица се върти тъдява това помиярче, началник – припали нова цигара от моите Бочката… И като сложи зад ухото си още една цигара, завъртя глава: – Амаааа… Късмет ти е… Късмет ти е, началство, късмет… – вдигна

44 ръка и замина. Изгуби се в прахоляка, който остави беларусът по полския път. Препичаше слънце. Около миризливите върби бръмчаха пчели. Хлопките на овцете бяха наблизо, но от криволите още не забелязвах човек. Тъй или иначе останах сам с кучето. Гледахме се взаимно, но то не се местеше от пътя а и аз нямаше как да продължа.

– Знаеш ли – беше се приближил до мене овчарят Станчо, – не можах да разбера откъде се появи този грозен и кльощав палаш. Дойде преди месец и… Остана, тука в криволите. Амаааа… тиии… вземи го в джипа и го остави в стопанския двор. Не виждаш ли как жално те гледа. От мене бяга, а и с овцете не върви… Не става за овчарско куче. Паааа… гледам и каишката му… Трябва да е градски палаш. Гледах кучето, неговите влажни, смущаващи и молещи очи, които ме гледаха иззад бухналия перчем. Пак прочетох мислено ребрата му, по челото и провисналите му уши имаше кал. Явно беше ровило къртичините по брега. После кучето пак стана, поотърси се леко, водата се сипеше по настръхналата му кожа. Разбрах, че гладът беше изцедил и последните му живителни сили. Не се знаеше дали ще оцелее, ако го бутнех в близките храсти, или нямаше да умре след някой и друг ден в туфите, каквито имаше много в отсрещния бряг. Наближаваше обяд. Слънцето препичаше на дъжд. По ливадите плъзнаха тъмните сенки на облаците, които се вдигаха от баирите на Свинския шумак и Козарска могила. Върнах се в стопанския двор и оставих кучето при телчарките. Събраха се бригадирът, осеменителят, фуражирът и пастирите.

– Виж… – погледнах една от жените – зачислете го на дажба – усмихвах се непринудено – на дажба като за малко теле.

– Канче, канче млеко ще си пие три пъти на ден – завъртя глава бригадирът и го гледаше с интерес. Даже изчисти с крак мястото, за да му направи легло. Още същият ден жените нахраниха кучето с топло мляко. То лочеше лакомо, припряно и треперещо. После се сви в сламата до оградата и замижа с положена мокра муцуна между двете предни лапи, които издаваше малко напред.

– Амааа… Я вижте, я вижте…И верижка има около шията….

– Ясна е работата, Мате, ясна е… Гледал го е някой, па му е омръзнало…А я вижте, май, че и рана има под гърдите. Абеее…така е …Нарадвали са му се чорбаджиите, па са го изхвърлили навън. Седяло е само в стаите, сега не знае къде да иде… Затова е хванало полето.

– И нашият късмет излезе – добави домакинът, кимайки с глава.

– Остави го, началство, остави ни го, ама ни кажи и какво име да му дадем.

– Лесна е работата за името… Нека само оцелее. Някъде към икиндия минах пак през стопанския двор. Кучето се беше изместило до другия край на оградата. Дремеше между две бали сено. Седяхме с телчарките на близката пейка и макар че говорехме тихо, разбрах, че кучето беше усетило моето присъствие. От време на време шаваше с дългите си уши, отваряше лениво сънните очи и леко мърдаше с глава. После пак наместваше муцуната си между лапите и отново заспиваше.

– За името ли? – погледнах една от жените. – Кажете, сега предлагайте.

– Тъй де… Нали трябва да му викаме някак си.

45 – Да го кръстим на тебе бе началник… Знам, обичаш много животните. Пък налиии ще ставаш и ловец...

– Какво име да му даваме, Вано – питаше другата жена, – не видиш ли какво е кльощаво? Цялата му глава е кална, чак и врата, не виждате ли, че и целият му врат е кален…

– Кален е, кален – отвърнах спокойно и палнах цигара. – Виждам го и аз това… Ама такива кучета с кални вратове са си като вълци. Калени кучета са това. Кален – казах няколко пъти думата кален и отправих замислен поглед по електрическите жици и близкия трафопост, където лястовиците се бяха наредили мълчаливо като мъниста.

– Яяяя… – сочеше една от жените кучето. То мръдна с уши и отвори живите си очи.

– Кален, Кален… – засмях се тихо, гледайки светлите му очи, които то въртеше радостно и оглеждаше с интерес хората, които го бяха обиколили отвсякъде. – Кален, Кален… Разбрахте ли сега жени? Кален ще му е името. И вижте, вижте… То си го приема – засмях се вече гърлесто и пак проследих погледа на кучето. А то стана, пристъпи към мен и докосна с главата си новите ми маратонки. Сложих ръка на главата му, погалих го, после пуснах десницата си по изсъхналата козина и следях настроението на кучето, което видимо се променяше. То завъртя радостно опашка, леко заскимтя, ушите му се отпуснаха. Идеше му да скочи към ръката ми, разбрах, че го изпълваше наслада, която то усещаше само със своя кучешки инстинкт. Така кучето заживя в стопанския двор, бързо опозна хората и те свикнаха с него. Слушал съм за какви ли не кучета. Домашни, спортни, граничарски, ловджийски, от които има пилчари, лисичари, зайчари и какви ли още не. Има волни, смели, рискови и агресивни кучета, които сами търсят храната си и никога не остават гладни. Има и кучета, които се умилкват в краката на господарите си, клякат, лягат, въртят опашка и квичат, ако ги ударят или само им покажат тояга. Но моят приятел Кален не приличаше на никой от посочените екземпляри. Не знаех и породата му каква беше. Виждах го, че е странно куче и се различава по нрав и поведение. Сега в стопанския двор се възстановяваше бързо. Бяха му необходими само десетина дни, за да се изправи на крака и да се усети властен и сигурен. Радваха му се и краварите. На техните ласки той отвръщаше с радостно скимтене, но не се умилкваше във всеки човек и не позволяваше да се разбира кучешкият му нрав докрай. Аз не само го обикнах… Аз го обичах… Това като че ли и кучето разбра, и то бързо. Денем лаеше весело и безгрижно, от радост… Познаваше работниците от стопанския двор, опозна и работното им време. През деня понякога пазеше на пасището и кравите от родилното отделение, а вечер обикаляше постоянно стопанския двор и не допускаше непознати лица. Работех в Попица, а вече от месец се преселих и живеех в града. Макар че и тук имах познати, не можех да свикна с градския шум, с остарелите пейки в градския парк и с тесните асфалтирани улици, по които смелчаци мотористи натискаха газта до последна възможност. И затова рано, когато слънцето огряваше най-високите върхари на трепетликите в криволите на Скът, палвах

46 москвича и осъмвах в стопанския двор. Знаех, че там ме чака моят приятел Кален. Онзи жълторъждив пес, с неговите топли и влажни очи, които се опитвах да разгадавам всеки ден. Обичах това куче, разбирах, че приятелството ни беше взаимно. На ласките ми всяка сутрин то отвръщаше с лай, весело и безгрижно. Кален се отличаваше от другите кучета и по нещо друго. Той никога не скимтеше, за да събуди съжаление, въпреки че животът не беше го пощадил. За това ми говореше и ветеринарният лекар, който лекуваше дълбоката рана, зад лопатката в областта на сърцето. Не знам, не разбирах какво още ме привличаше в това куче, но усещах народната мъдрост, че кучето е найверният приятел на човека. Като че и с мене ставаше нещо странно и не се откъсвах от неговите бездънни, омайващи очи. Аз му говорех, то ме слушаше. Макар и рядко, го хващах за лапите, водех го малко напред. Понякога то не разбираше и ме гледаше с остър поглед учудено и питащо. Но и аз знаех докога да го галя. Не го боричках, не си играех с него. Кучето имаше умен поглед и аз го съжалявах. То не разбираше, че живее втори живот, за него животът беше радостта на хората, която то приемаше истински. Разбирах и кучето, разбирах и себе си. Винаги когато бях с него, се променях. То ми доставяше удоволствие, наслада и аз се просълзявах. След всяка среща с него по друг начин усещах полъха на вятъра, вечерния здрач и прохладата в равнината. Почти всяка вечер беше така. Закъснявах в стопанския двор и се прибирах в града, когато гаснеха и последните светлини в прозорците на селските къщи. Една нощ по телефона ми се обадиха тревожно. Разплакан женски глас ме молеше да дойда бързо в стопанския двор. Шофьорът ме чакаше пред входа на блока. Докато пътувахме за Попица, той ми разказа, че кучето започнало да вие. Лаяло, лаяло може би час, па започнало по едно време да вие. Обиколили пазачите сеновала, фуражната кухня, телчарниците. Но когато надникнали в първия обор, при юниците, останали с прехапани уста. Половината от крави се били пльоснали на хранителната пътека. Момчето караше бързо. Бях отворил вратата на джипа и видях кучето. По особен начин то посрещна колата, скочи към седалката от страната, на която бях седнал и пак побягна пред колата по посока на крайния обор, от където идваше необичайното движение на хора. Пробивах си път през тълпата а един от пазачите ме дърпаше за ръкава: – Иван бе началство… Иван… Заложил всичката люцерна за деня на един път… Заложил ги човека и си отишел… Половината от кравите сега са се надули до спукване. Еееей… Божеее… Какви хора са това… Добре че и ветеринарният лекар, и зоотехникът бяха тука. Борбата за кравите беше цялата нощ. Сикаден, оцет, троакари… Цялата аптека употребихме, но животните бяха спасени.

– Кучето, кучето ни обади за белята… кучето – гледаше спасените животни бригадирът и ме поведе към неговата стая. Тръгнахме натам, но се обърнахме. Зад мене стоеше Кален. Погалих го по главата, той ме гледаше с топлите си очи, спокойни и влажни. В тях откривах топлина, извираща от кучешката душа, която не беше по-различна от топлината в моите очи. То се радваше тихо, така както и аз усещах, че някъде дълбоко в мен се радваше и моята душа. Късното октомврийско слънце се скриваше вече зад баирите. Времето

47 захладня. Мръкваше се рано, но един ден, някъде по икиндия, палнах служебния джип и тръгнах за Попица. Вървях на бавна скорост. Встрани по канавките вятърът гонеше книжни отпадъци и найлони. И изведнъж… изведнъж забелязах кучето. По особен начин, с напрегнат и неуверен бяг то сви зад завоя и спря в угарта. Накъде ли е тръгнало сега?... Та то след като заживя в стопанския двор, не беше напускало фермата. Натиснах педала на газта, двигателят форсира, но то пак не ми обърна внимание. С недодялания си тръс продължаваше да се отдалечава от канавката на шосето. Спрях автомобила, извиках го по име. Видях, че спря за малко, приклекна на кучешката си опашка, но пак стана и леко накуцвайки, се сниши и изчезна в криволите на Скът. На другия ден ми казаха, че кучето е изчезнало. Не се върнало и след три, пет дена, не се върнало цяла седмица. Едва след месец овчарят Станчо разказа на краварите, че го открил умряло в една туфа, някъде около брода. Чувствах се осиротял. Едва сега проумявах колко близки души сме били с кучето. Стана ми болно и се винях. Болеше ме. Задавено и тихо плачех. Защо, защо тогава го оставих само… Защо не натиснах повече газта и да го догоня, да го проследя… Защо, защо не се сещах, че кучето ще се върне при брода, там, където го открих, на мястото, на което го срещнах първия път?... Дали не е предчувствало нещо, или дълбоката рана, която ветеринарният лекар лекуваше дълго, не се е обадила пак? Всичко премислях, но очите ми потънаха в сълзи, когато нова тръпка полази по влажният ми врат… Та аз, аз не бях разбрал моето куче… Не разбирах неговата мъка, от която то се разболя истински, когато се преселих да живея в града и повече от месец не бях се отбивал в стопанския двор на Попица. ЛИСИЧА ДИРЯ Питаш ме кога съм се сприятелил с Пенчо? Къде съм го срещнал, защо толкова му се доверих и не пречи ли ми вече това на службата. Не, не е така. Назначавах няколко души преди него, на изпитателен срок но те сами си отиваха. Откакто назначих Пенчо… И закупчик стана, и цялата домакинска работа вършеше. Стопанството ни е голямо. Имаме много машини и трактори, комбайни, па и прикачен инвентар, но за резервни части трудности не сме имали. За всяка сезонна кампания машините са ни били готови. А и доставката на фуражните смески не е била проблем. Дали за крави, за телета, прасета пак не сме имали грижи. Хващаше Пенчо колите, обикаляше заводите наред, но животните се хранеха по рецепти и графикът за млеконадоя се изпълняваше редовно. Но най-ми харесваше с неговите ловджийски истории. Не се уморяваше да ми ги разказва. Потомствен ловец, той знаеше всяка диря на дивеча, грижеше се за него през всичките сезони на годината и затова в Попишкото поле имаше и зайци, и яребици, и фазани. Понякога есени в ливадите до реката излизаха и сърни, а за дивите прасета в Свинския шумак туристите даваха и в зелено. Като го гледаш, едва ли ще ти го хване окото. Сух, дребен, със завити под устните му мустачки, лисичи очи, ситни зъби и дяволита усмивка. Обичаше да се вглежда, преценяваше всяко нещо, обмисляше и тогава казваше своята дума. Мразеше много лисиците, дивите кучета и затова ровеше по лисичите

48 дупки и докато не хванеше звяра, не се прибираше по цяла седмица. От няколко дни не бях се виждал с Пенчо. „Заминал е някъде по заводите за фураж — мислех си, — нали съм му казал фермите да не остават без смески… За смески е… – рекох си пак… – Той си знаеше това…“. Но днеска… Какво ми хрумна, сетих се нещо за него и когато вдигнах телефона, за да го потърся вкъщи, в кабинета ми влезе бригадирът на птицефермата.

– Абеее… другарю началник… Знаеш ли… Лисица се върти около оборите… И всяка сутрин в храстите на Свинския шумак, особено около брега, хората намират перушина и крака на кокошки.

– Ааа… Пенчо… – погледнах го облизвайки устните си с език… – не сте ли му казали досега?

– Пенчо ли?... Пенчооо… знае. И вчера му казах. Ходил е оня ден по шумака, видял е остатъците от петли. Не ви ли се е обаждал… ще го потърся… Може да е в стопанския двор. Още след обяд Пенчо дойде. Разказа ми, че два пъти виждал лисицата, амааа... отдалече… едно от кучетата я гонило до баира, но се върнало с разчесана от двете страни козина. Вчера отново видял лисицата. Бягала към Свинския шумак. От време на време се спирала, обръщала се и гледала назад. После пак тръгвала, по-кротко, спокойно и равномерно, но сменяла посоката и след като се насочвала към ливадите в долния край на реката, пак поемала към Свинския шумак.

– Тук е дирята, тук — потвърди Пенчо, — но леговището, дето всеки ден се крие, не ще да е тъдява… И друга посока трябва да има. — Пенчо не се съмняваше в своите догадки, един ли път му е било да гони лисици? Лисица досега не го бе лъгала… Няма начин да не е някъде в брега, или в някоя от поливните шахти – сигурен беше той. – Амааа…ще, ще. И тая… Ще кацне на мушката. На другия ден Пенчо осъмна в Свинския шумак. Дърветата бяха още в просъница. Измокрен, той се мушеше из горските пътеки. Над клоните на ниските дреначки тлееше синя мъгла, слънцето едва пробиваше с дългите си лъчи горските сенки, които се вдигаха бавно и тревите роснееха. Пенчо обиколи два пъти Шарамполя. Под меката светлина на изгряващото слънце ливадите блестяха, из туфите наблизо крякаха фазани а Пенчо им се усмихваше… Бягайте, бягайте... – мислеше си той – Бягайте, че кака Лиса и за вас няма да си пожали зъбите. Пенчо се гордееше със своето умение да открива лисичи дири. Познаваше сигурните пътеки, по които трябваше да върви. И днес пак не сгреши. Макар и отдалече, видя лисицата, черния ѝ гръб и дългата опашка, които се криеха между буренаците. Да, да, така е… И още един път се увери, че това е посоката, в която сега се изнасяше хитрушата, ама има и друг път за нейното леговище… Хитро животно е лисицата — подсмиваше се Пенчо и с опакото на ръката си триеше малките си мустачки. Една сутрин го извиках при мене.

– Слушай – рекох му като го поканих с цигара, – остави тая лисица вече. Пък и на бригадира на птицефермата това му е работата… Казах му снощи, нали и

49 той е ловджия… – и смигнах деликатно на Пенчо. – Стига ми е разправял, че и той виждал лисицата няколко пъти отблизо, но не успял да я гръмне. Уж я гонил, гонил… па я загубил, сякаш чезнела в земята. Остави я тая седмица… А утре… утре да идем на фазани, много крякали из Шарамполя. Пенчо мълчеше, припали нова цигара и пусна дима на кълбета.

– За утре си знай… – смигнах отново и го потупах по рамото. Сутринта тръгнахме рано. Минахме зад кравефермата. През белите облаци над стопанския двор слънцето се беше изправило високо и сенките на тополите в Любомир вдигаха тъмните си наметала от върбалаците на Скът. Вървяхме към Шарамполя, там под големите горуни трябваше да ни чакат и другите ловци. По пътя Пенчо ми разказваше, че преди няколко дни Мици, отговорникът на Бъркачевската фазанария, изпуснал фазаните и сега във всяка туфа ечали кресливите им гласове. Да ударим по един мъжкар, мислех си, докато газехме по останалата тук-там роса. Това ни стигаше да свалим малко от тежката умора и да огледаме тревата. Дали да я косим, или да пуснем на паша разплода. Хубави са ливадите на Шарамполя, и криволите с провиснали върби, и дивата омая на тревите, и гълчавата на ненаплашените птици, които гнездяха в клоните на почти всяко дърво. Ускорихме крачката и стигнахме Мъртвицата. Знаехме, че около тия места имаше повече фазани. Тук се криеха повечето през деня… и не сбъркахме. Навлязохме в едрата трева, свихме по-далечко от папурището, зад което видяхме следи и от другите ловци. Спряхме на примамливо място и затаихме дъх. Чакаме и мълчим. Наблизо до голямата туфа литна фазанка, но от високата трева нищо не се виждаше. После стана тихо, даже не усещахме и полъха на вятъра. Някъде далече в небето в симетрично ветрило летяха диви гъски, но ние свалихме погледи. Слънцето блестеше в очите и хвърляше бяла жарава над ливадите. Чувахме наблизо овчарите, които гонеха стадата по брода, и хлопките се пръснаха в долния край на реката. По това време фазаните, още изплашени от фазанарията, прибягваха от туфа на туфа и макар рядко пред погледите ни се вдигаха отделни екземпляри. Наблюдавахме ги и чакахме. Рано беше за отстрел. Мислех да изчакаме. Но не се бавихме. Откъм лъга се чуваше вече почесто крякане и изведнъж… Фррр… Клекнахме по-ниско в тревата и пак фррр… В този миг в бръснещ полет близко до нас излетяха няколко едри мъжкари… И от другата страна… пак… фррр… Бутнах доволен Пенчо по рамото в знак, че сме избрали добро местенце и пак… Съвсем близо до нас се вдигнаха още два екземпляра. Пенчо взе на мушка бързо мъжкарите, поведе ги в птичият им полет малко напред и натисна спусъка. Единият, че и вторият. Двете птици една след друга свиха криле, превъртяха се няколко пъти във въздуха и паднаха в неокосената трева. Докато той зачистваше цевите от изгърмяните гилзи, аз изтичах през високата трева при убитите птици. Хванах ги за крилата и ги повдигнах. Бяха едри, чудесни екземпляри. Красиви птици. Малките им глави с пъстро-червени лъскави гердани под менгушите ме пленяваха, а все още отворените им очи с искрящи зеници ги правеха приказно красиви. В погледа им тлееше жадно копнежът на волността. Продължаваше сякаш птичият им полет над неокосените ливади. Миг след това телата им се отпуснаха, очите им

50 се затвориха и разбрах, че светлината вече се сменя с мрак. Не бях се изправил и Пенчо дойде засмян. Радостен беше, че с първия изстрел си осигурихме по един екземпляр. Е, можехме вече да тръгнем към липите, там, където ни чакаха и другите ловци. Тръгнахме, но пак спряхме. Дали да не ударим по още някой фазан… Не всички ловци ще сполучат. Решихме да променим мястото. Видяхме, че уплашените от гърмежа птици се скриха из глогиняците и затова тръгнахме малко пò встрани. Изминахме стотина метра и спряхме под сянката на една рехава круша. Развързахме раниците, а убитите птици проснахме на огазената трева. Замислен, мълчаливо погледнах небето, то се издигаше далечно, ведро и синьо. Лекият полъх на вятъра си играеше с върхарите на тополите в ниското до реката. Не знаех дали да дочакам срещата с другите ловци. А и останех ли с тях, едва ли ще се прибера навреме в къщи… Утре ме чакаше тежък ден и оперативка в околийския град. И точно когато се канехме да си тръгнем, видях, че Пенчо остана неподвижен, снишен, приведен, с отворена уста. Не разбрах защо беше това негово странно държание, но той продължаваше да мълчи. Само с леко движение на дясната ръка зад гърба си ме предупреждаваше и аз да мълча. И аз затаих дъх.

– Не видиш ли я бе началство… Не видиш ли я… Ей я, ей я… сърната, бе… зад туфата… ей я… – подаваше ми ръка той и леко тръгна към нея, но спря. Видях сърната. И аз се затаих, долавях и най-лекия трепет на листата. Тя стоеше и ни гледаше като уплашено дете. Постоя малко, па изви глава и тръгна по правата горска пътека.

– Полека, полека… Ела, ела след мене и не приказвай — подаваше ми знак Пенчо и пак тръгна към нея. – Не видиш ли, че е ударена. Сърната спря, гледаше ни с влажните си очи, от лявата ѝ страна козината беше раздърпана, явно се беше влачила между шубраците. После пак тръгна, мина десетина метра и сви зад брега, където дъждът беше изровил пясъка и правеше тунел, добро прикритие. Продължихме да я следваме, сърната потропа с преден крак няколко пъти, издаде тихи едва доловими звуци и завъртя глава. Беше неспокойна. Погледнах над Козарска могила и завъртях глава. Преваляше икиндия. Сенките на близките горуни ставаха дълги и от гората духаше прохлада, която се спускаше над равнината. Мълчаливо гледахме сърната, като че ли нещо чакаше от нас, видяхме, че и тя продължаваше да ни следи и да обръща влажният си поглед встрани и назад.

– Остави я вече –докачих Пенчо по рамото. – Тя не е сама. И друг път сме виждали в тия ливади сърни. Ходили са на водопой. Пили са вода от реката. Сега са се пръснали… Може да е от кучешкия лай. Тръгнахме си, до селото имаше повече от час. Капнали бяхме от умора. Закрачихме обратно, направо през високата трева. С поглед изпратихме сърната, която ни изгледа прощално и се скри в близките храсти. Върнахме се на мястото, дето бяхме оставили раниците и убитите птици. Спряхме и учудени се огледахме с Пенчо. Раниците бяха там а от убитите фазани никаква следа.

– Ми сега… Па тая каква е… – учудих се и огледах раниците отдолу.

51 Помислихме, че някой се е пошегувал, минали са другите ловци. Пак се спогледахме с Пенчо, усъмнихме се дали наистина сме убили фазаните или са били само ранени. Разритахме високата трева наоколо. Не сме чули и говедарите да минават насам. Премисляхме какви ли не варианти за невероятното изчезване на птиците.

– Това е работа на Жамбака… – усмихна ми се Пенчо и ми заразправя как Цуцо Жамбака може да се е промъкнал и ни е оставил раниците празни. – Давай, давай! — подканяше ме той. — Давай, ще ги причакаме на моста. Той е… Така прави Жамбака, когато не си е отстрелял фазан – въртеше усмихнат глава моят приятел и редките му зъби белееха зад тънките мустачки. Тръгнахме – аз напред, той след мене. Край нас няколко свраки изграчиха заядливо и литнаха зад тополаците. Вървяхме мълчаливо. Наблизо нямаше жива душа. Ослушах се в лекия полъх на вятъра в листата на тополите, сякаш долавях шума на далечния бързей на реката. Минахме Димовския кривол и когато стигнахме дървения мост за селото, овчарят Станчо ни посочи отсрещния бряг.

– Какво гледаш бе, Пенчооо… Какво гледаш? Преди минути, преди минути лисицата мина… мина досами стадото. Покрай стадото мина бе, хора… В този момент над главите ни прелетя фазан… Фъррр… и с бръснещ полет се сниши в рядката трева на близкия глогиняк. Но Пенчо не обърна внимание на прелетялата птица. Беше вперил поглед към отсрещния бряг на Рамуловия баир. И аз не погледнах фазана, и аз гледах близкия бряг. Един поглед беше достатъчен, за да разбера тайната на загадъчната липса на убитите от нас птици. На 50–60 метра вървеше лисицата. В стиснатите ѝ челюсти, прехвърлен от едната страна, висеше убитият фазан. Тя го мъкнеше по земята, спираше се, после пак тръгваше в равен тръс, но вече спокойно, без да се страхува. Вървеше напред към големия изкорубен горун, повален преди време от вятъра. В очите на Пенчо светна огън, по лицето му изгря усмивка.

– Ясна е работата, началство… Ясна е работата… – завъртя глава и пъхна две гилзи в цевите на ижето. – Работата е ясна – повтори той и облиза устни с тънкия си език. – Амааа… Добре е. Добре… Вперих поглед напред и видях, че лисицата спря, прехвърли на другата страна убитата птица и пак тръгна. Не знам тя дали усещаше предопределението на съдбата си, може би не, защото продължи да бяга. Е, вече малко по-бързо, клатушкайки се по същия начин. Нооо… сигурен бях, че тя не усещаше това, което я чакаше. Тя имаше друга грижа. Тръпнех още няколко секунди, усещах, че едва ли ще удържа. Искаше ми се да се пресегна, сам да стисна двата спусъка и да накажа това лисиче спокойствие, което беше надменно и ме дразнеше. Усещах, че цевите на пушката са насочени вярно, точно, само чакаш щракването на спусъците.

– Какво чакаш бе, човек… Какво чакаш… Хайде! – съсках в ушите му. – Отпред вече е дънерът. Гледах настойчиво Пенчо, той вече беше вдигнал пушката, тръгна напред няколко крачки и спря. Затаих дъх, ослушах се, усетих ритъма на сърцето си и чаках трясъка, който трябваше да разтърси рамената на опитния ловец. Чаках

52 не един, а два изстрела, знаех, че и в двете цеви на ижовката имаше гилзи. Ииии… В този момент видях Пенчо да сваля пушката. Лицето му пребледня, очите му станаха милозливи. Той погледна небето, а после свали поглед към земята смутен. И аз гледах изумен.

– Майка е… Дои още малките… Виж ѝ корема – и кимна към отсрещния бряг.

– Не видиш ли пред дънера палетата… Не разбирах… Не вярвах и търках очи… И в тоя момент видях трите палета… кученца, с щръкнали уши, рунтави, с малки крака. Боричкаха се. Едното от тях се търкулна, а другите го натиснаха… Но като видяха майка си скочиха и бързо се нахвърлиха по увисналите ѝ гърди… И двамата с Пенчо мълчахме, мълчеше и гората. В клоните на върбите се стаяваше вечерен здрач. Овчарят Станчо подвикваше на овцете, сви ги към брода и хванаха пътеката, която водеше към кошарите. Връщахме се уморени, продължавахме да мълчим. Излязохме от последния завой на реката и хванахме пред Фиданското по една поливна бразда, която ни водеше в равнината. Над зеленото поле последните лъчи на тъмнорозовия диск на слънцето хвърляха мека светлина, прилична на лъчи на фенер, окачен по далечните зъбери на Врачанския балкан. С Пенчо продължавахме да вървим замислени, а равнината пред нас, безкрайна и необятна, заспиваше в кроткия унес и покоя на нощта. ГРИПАВО ВРЕМЕ Привичка стана при мене това… От няколко години… Задуха ли пролетният вятър откъм пролома по Искърското дефиле към шумния ни град, оставях пейките по алеите в градския парк и отивах на село. Там се радвах на селския покой, на тишината, на аромата от цъфналите цветя и звучните песни на не наплашените птици. Ииии… има ли нещо по-топло, по-приятно от това да се завърнеш, макар и за едно, лято в бащиния дом, да стъпиш в селския двор, в който си израсъл, тичал си бос и си играл по селските улици и мегдани. Тук жътварското слънце пръска топли, животворни лъчи върху обгорялата, потънала в тишина и лятна умора тиха равнина. Понякога и димните облаци, проточили се над селото от към Чолашкото, ми носеха наслада, защото знаех, че от топлия дъжд черноземът ще пръхне и ще носи нова радост и надежда на хората за хляб в идното лято. Боже мой… И сега седях на трикракото столче до масата пред цъфналите лалета, бавно пиех от липовия чай и обхождах с поглед широкия ни двор. Тук, тук са преживяли съдбата си три поколения… А дворът си е останал същият. Мълчах, мълчах, клатех глава и се връщах към някога… От дядо ми е останала оградата, кошовете, които някога са пълнени със зърно, лозето са посадили родителите ми, а овошките са от мене. Още като ученик облагородявах овощни дръвчета. Еее на оня корен, ябълковия, съм присадил три сорта. „Айвания“, „Шекерка“, „Карастоянка“. Другата ябълка е „Петровка“, зад нея „Златна превъзходна“… Черешите и вишните посадих есента преди три години… А кайсиите донесе дъщеря ми като студентка от Пловдивския агрономически институт. Двора ни пъстрееше от цветя и овощни дървета. Сега колко са израснали… Временааа,

53 времена… Сега често сядам на пейката пред двора, зад чимширите, които при силни летни ветрове и бури пазеха засадените зеленчуци из добре подредения ни селски двор… Спомени… Топли спомени от някога и тъжната действителност от днешното ни ежедневие. Защото в края на миналото ни столетие след чаканата с надежди демокрация за българското село настъпиха тъжни времена. Ликвидацията на кооперативното стопанство, на селкоопа, на цеха… Боже мой, каква разруха! Това го няма никъде по света… Земята, върната на стопаните в реални граници, буреняса… А безработицата принуди младите да търсят спасение по големите градове или в чужбина. Тъжен стана селският пейзаж. Селата оголяха, ставаха от ден на ден все по-пусти и мълчаливи. На много селски врати с ръждясали табелки „Образцов дом“ увиснаха катинари. Сега седях на пейката самотен и мълчах… Погледът ми се рееше към залеза, където далечни светли ивици бавно гаснеха, сиви облаци се спускаха над равнината, привечер заваляваше топъл пролетен дъжд и селото, притихнало от дива светлина и умора, се гушеше под падащият мокър, лепкав мрак на приближаващата нощ.

– Бачи Петреее… – спира пред пейката познат ми отпреди години механик на тракторната бригада. — Умислил си се нещо… Да не си грипясал – и ироничната му усмивка открива заешките му зъби. — Така де… Не виждаш ли в какво грипаво време живеем… Вече години наред грипът не ни оставя… Нооо… Демокрация.

– Е… – прекарал съм ги… Всякакви грипове сме преживяли… Амааа… за вас, за вас се моля. Дано вие оцелеете. Щотооо животът е още пред вас. Я, я какви момци станахте… И хубави, и яки, и здрави…

– То така де, така е… Ама къде са тия момци вече? Безработица, бачи Петре, безработица… Пръснаха се хората… Детска градина, училище вече няма, читалището опустя… Така стана работата… Запустяхме…

– Как опустя. Нали имаше читалищен хор, драмсъстав…

– Имаше, имаше… ама сега няма. Таванът на читалището падна… И смее ли някой да влезе вътре? А и пари, пари за ремонт никой не дава. Гледах с изумление тоя някогашен бърз и енергичен механик, който с трудолюбието си водеше с вдъхновение механизаторите от комплексната бригада на стопанството по житните полета в равнината… А сега срещах набразденото му лице, потънало в умора и безнадеждност, и имах чувството, че неговият поглед едва ли е виждал весела усмивка скоро.

– Абе какво му мислиш толкова, какво? — прекъсна мълчанието той. — Окъсай главите на тия десетина кокошки, остави ми козата за спомен от тебе, тури катинара като другите и си карай старините по градските пейки на Враца. Така де… Не видиш ли, че селото залязва – мачкаше фаса с крак и палеше друга цигара. И не дочакал моята дума, се насочи към отсрещната улица, по която се точеше стадо кози. Хм… – мислех си, – селски истории… Дълго гледах след Данаил и си спомнях… Някога селските къщи бяха пълни с глъчка и шум, а сега тия безлюдни къщи с порутени комини, прозорци, облепени със стари пожълтели вестници и найлон тънеха в тишина и забрава. Това е днес ежедневието на село.

54 Бях полегнал за отмора, когато чух, че мъжки глас ме търсеше да се покажа. Докато изляза и се приближа до портата, човекът беше пристъпил до асмите и крепеше велосипеда си до стената. Пред мене стоеше човек със сухо, леко набръчкано, сиво лице. Среден на ръст, свит в дънково яке и износени сиви маратонки. Ту ме гледаше, ту сваляше поглед, очите му бяха скрити под гъсти черни вежди. Набързо го прецених. Вярвах, че беше от меките, смирени хора, които хляба си изкарват само с труд. Недоумявах по какъв повод идваше при мене. Гледах го учуден, и макар непознат, му се усмихнах. Усещах, че го водеше при мене болка и някаква тревога.

– Ганчо, Ганчо ме праща при тебе… Приятели сме с него отдавна. Та той таковааа… – смънка човекът и с ръка посочи селото, от което е дошъл. Бъркачево, Бъркачево.

– Ганчо ли? – отвърнах му, като го поканих да седнем на масата. — Не съм го виждал скоро. Отдавна… Ох… Ганчо, голям работяга беше навремето тоя човек…

– Иди, иди, вика, при него… Кажи му… Сигурен съм, че ще те изслуша…

– Хм… Ганчо… На рускинята… Щом те е пратил… Кажи де, кажи… Ганчо, тоя Ганчо… Сетил се.

– Абеее… Тя моята е една… – човекът заговори с неспокоен тънък глас, който бързо сниши и аха-аха да секне. Чешеше се зад ушите, оправяше си каскета като ту го мачкаше, ту го слагаше на мократа си глава. Мълчаливо с поглед опипвах нечаканият ми гост, разбирах тихата му скромност и срамежливост но добре усещах и едно разочарование и отчаяние, обзело неговата бедна душа.

– Истории човешки… Има ги всякакви... Та ти… За какво си?

– Търся работа… За сина търся работа… Втора година е в София, безработен, с две деца, на квартира – човекът замълча, прокара ръка по брадата, небръсната, с редки бели косми. После сне поглед към земята и зарови с крак по сухата трева. Трудно му беше да сподели всичко, но аз го слушах, без да го подпитвам, само го поглеждах очакващо.

– Еее... та в София няма ли работа? София е това! Софиянци и с по-големи заплати са. Не видиш ли… Колко народ се юрна към София?

– Ох, Божеее… Какво да ти кажа… Единствен син… Две деца ни умряха порано… Той като божи дар ни оцеля. Завърши педагогика, учител беше в едно село, но училището остана без деца и го закриха. И околните села са без деца.

– Знам, знам. В много села вече училищата пустеят. Няма млади хора, няма и деца. Младите пръснаха се по градищата, по чужбина… Търсят оцеляване…

– Тааа... — заговори другоселецът бавно и провлечено. Заслушах се пак в тъжната изповед, вмъквах по някое възклицание и усещах мъка в думите му, а той, без да иска, разтриваше челото си: — останаха без работа на село… Решиха с жена си и се насочиха към столицата, там имаха надежда. И като не намериха учителски места, се хвана в строителна фирма. Амааа... има-няма и година при злополука сина ми паднал от скеле и осакатя. Лежа по болниците, лежа… Посъвзе се, стъпи на крака. Но работодателят му не го е осигурявал… За учители нямало място… Оха ха-хааа…– облиза устни, махна с ръка в отчаяние и изпъшка непознатият.

55 Замълчахме и двамата. Тих полъх зашумоли в клоните на чемширите до оградата. Човекът продължи да рови с крак по сухата трева и без да ме гледа, продължи – не е за строителство вече синът ми. Нали ме разбираш? – повтори той и отвори уста в очакване.

– Та аз… Влизам ти в положението човече нооо… Какво да ти кажа, отдавна съм пенсионер… Не знам… А и кой ли ни зачита днес… нас, пенсионерите, откъснал съм се.

– – Абеее… И аз така си мислех… Ама Ганчо, Ганчо… той ми вика. Обади му се, обади му се… Той на времето имаше дълга ръка. По министерства ходеше… Не е току-така… Па знае ли някой…

– А, било, било е някога… Сега кой ти признава кой някога какъв е бил. Та викаш млади ли са?

– Млади, млади — припали човекът нова цигара и смукна дълбоко, – с две дечица.

– Няма, няма човече... Никого вече не познавам. Старите колеги… де ги, измряха, от младите… И те остаряха. Кой ги знае къде са сега? Амааа... Работа може, може и да се намери… София е това. Пак замълчахме. Гледахме на запад, където хоризонтът се снишаваше бавно и далечните перести облаци хвърляха бледи сенки над равнината. Над нас гълъби се вдигнаха към посивелите покриви на селските къщи, литнаха към гората, където тихият плясък на крилата им се изгуби из зелените ниви в равнината.

– Знам ли... – прекъснах мълчанието. — Работа… много хора вече останаха без работа… Нооо… Не знам, човече, не знам… Няма работа, няма. Съжалявам… Не мога да помогна… Не мога… Не е едно време. Когато имаше работа за всички.

– Е, дойдох да попитам… Нали… Той Ганчо ми рече… Ганчо… Иди, вика, иди. Стига да може… Ще ти помогне. Няма да те остави. Гостът ми направи мълчание от нерешителност и отправи смутен поглед към пчелите, които жужукаха в мокрото корито около чешмата. Другоселецът се закашля от тютюна. После пое въздух дълбоко и пак се закашля. Наведе се та оправи нещо веригата на колелото и изпъшка. Загриженият му поглед и замрежените му очи повдигнаха нещо в гърдите ми, задуши ме, нещо клъвна в сърцето ми. Клатех глава… с какво ли мога да му дам кураж? Но като усетих, че може съвсем да отчая човека, свих вежди, в ума ми запулсира някаква мисъл та прехапах устни и вдигнах ръка пред него: – Ама я, я ме почакай… – влязох в антрето и след малко се върнах с късче хартия, на което бях написал телефонен номер. — На тоя, на тоя адрес се обадете… Василев, Василев, някога ми беше агроном. После отиде по София. Човекът пое листчето с трепереща ръка. Неволно сви вежди, но бързо мъгливите му очи светнаха и след като ми благодари с поклон, скочи на велосипеда, завъртя педалите към безлюдното шосе и се изгуби след грохота на задалият се камион. Минаха летните жеги. В края на август преваля и летен дъжд. Над угарите се извисиха щъркели. Опънали широките си крила, те се плъзгаха волни, носени от вятъра над селото и над слънчогледите в равнината. Вдигаха, виеха се, после

56 кацаха из стърнищата, събираха се на ята. И те си имаха своя птичи живот. Преображение Господне беше. Стягаха се за далечните пътища към топлите земи и хоризонти. И в такава една пълна с бистрота и свежест неделя на пътната ми порта се почука и задрънкаха звънци на велосипеди. Бързо излязох на пътеката. На улицата стояха трима мъже. Приближих до тях и веднага познах човека, на когото преди бях дал телефонния номер. Той пристъпи към мене, хвана ми ръката и започна да я целува.

– Благодаря ти, благодаря ти… На работа са вече... благодаря ти… – усмивката му беше широка, очите му пламтяха. – На работа са… – И аз усетих влага в очите си. Щастлив бях, че съм помогнал на тоя беден но щастлив вече човек, който с умиление продължаваше да ми държи ръката. А другите двама тихо мълчаха и чакаха моя поглед. Като ги изгледах, от главата до петите, се досещах за какво са при мене. Видимата им скромност и срамежливост издаваше и добротата, с която ги беше дарила природата.

– Да, да… Ганчо ни праща, Ганчо… рече ни, да ти се обадим… За работа. За работа… Децата ни… Ако си не намерят работа… Щели да тръгват по чужбина… – казаха с обидени очи мъжете, като вдишаха дълбоко цигарения дим и го пуснаха с тежка въздишка. — За чужбина стягат багажите… Изтръпнах, като слушах дълбоката им болка и грижа… Радостният ми патос изчезна. Нещо забушува в душата ми. Какво време доживяхме… Децата ни да напускат родината си. Стана ми мъчно… И тъжно. С неспокойна ръка и на тях дадох телефонния номер на моя агроном и дълго гледах след мъжете с велосипедите, които бързо свиха към шосето, по което селските кози излизаха на паша. Главата ми беше замаяна. Нещо ме подпираше в гърдите. Стоях замислен и дълго се молех за тях. Дано, дано да премине бурята, дано се наскачат лудите, дано Божието слънце огрее душите на останалите живи в България. Дойдох на себе си, когато пред мене пак застана моя съсед Данаил.

– Бачи Петреее, пак си се умислил – лъснаха отново заешките му зъби. – Какво му мислиш? Казах ти вече… Окъсай главите на тия кокошки, остави ги тия палии, козата ми дай за спомен и си иди в града… Каквото си могъл, си дал. Дал си, дал си… Иди си в града и си почивай… Не видиш ли… Селата отиват на залез. В грипаво, в грипаво време живеем. Да не дава Господ… Да не дава Господ — и клатеше обидено глава. Вечерта дълго гледах Вечерницата… Висеше като жълтица по зъберите на Врачанския балкан и блясъкът ѝ се усилваше. Небето ставаше по-ярко.

57

РАДОСТИНА ДРАГОЕВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СТРЕЛКА В НАДЕЖДАТА

Донесе слънце своя светъл дар. Липите заподскачаха на пръсти. Разпръснаха пчелите кехлибар, събудили балконските сакъзчета. В прозорците се вгледа топлина. Дъха ѝ замъгли ги с нежна радост. И бриз, последвал трепет на вълна в тревите детелините приглади. Една жена, напомнила дете, сред спомени обратно се завърна. В душата ѝ щурче ще разчете втъканото в моминската ѝ кърпа. То ще запее тихо на света за нейното момче и за морето, които из живота ѝ блестят подобно чиста, свята благодетел. Навярно с вик възторженият ден във скута на нощта-сълза ще стихне. Но ново утро, внесло миг смирен земята ще бележи с бели щрихи... Но златната надежда все така посока озаряваща ще проси. И всяка прекосила юг стрелка за хората ще свети съдбоносно.

58 БРЯГ НА СПОДЕЛЕНОСТ

Каварна – синя бликнала сълза, прокапала в герана на живота, за мен оставаш пристан разпознат. Мой свят от думи, цветове и ноти! Когато слънце пали ме у теб морето ти солено ме облива. Съня ми, щом усуква леден крепѝ спасяваш ме с небе от вечност жива. Каварна – бряг на влюбени души, които в пролетта си се намират. Преплетен вятър с моя ум съшит из спомени за детството немирно. Тревога и покой – ела и дъб, в причината при теб да идвам пак... Сред синьото през кратките ми съботи... През златните недели с кръстен знак.

59 УТРИННA НЕЖНОСТ

Рисува слънце приказна невеста в морето с поглед благ и мисли бели. Светулки из косите ѝ просветват, подобно шноли тънки пръсти сплели. На шията ѝ бди една икона – след раждането дар – със Младенеца. Сърцето ѝ парченце е от стомна. Рой стихове са нейният венец. Дантелен шал покрива раменете, облечена със сватбен кринолин. Тя цялата е живо морско цвете. Клавишът си на нежен клавесин. Отива ѝ на любовта позлатата и изгревът в зеленото излят. Защото детелина е душата ѝ, потърсила (тук!) път пречист и свят.

Худ. Николай Русев, “Сражение”

60 УЛОВЕНИ ПОСОКИ

Вълна е всяка обич породена. Морето затова е тъй дълбоко! Животът ври в зелените му вени, свободен като праведна посока. То може да прегърне всички слаби... Тъгите им на скрито да изплаче. Водата топъл лъч не ще ограби... Не ще извае сляпо образ мрачен! Човеко с вяра, носиш ми надежда... В сълзи не се смаляваш безутешен, че облаци, щом в тебе свият вежди, пречистваш със море света ни грешен!...

Худ. Николай Русев, “Отряд Донски казаци пред генералния щаб в Плоещ”

61

МАРИН УРУМОВ ГРАНИЧНА ЗОНА Разказ

Пребледнял, шофьорът на камиона приключи разговора и пусна апарата на GSM-а обратно в джоба на ризата си. Поглади мустака си и погледът му разсеяно се плъзна по насядалите върху тревата. Бяха осем души – шестима мъже и две жени – едната от които бременна, и всичките го гледаха с някаква уморена надежда, смесена с недоверие... Един от мъжете – водачът или говорителят им, го попита нещо на развален английски, но шофьорът дори не направи усилие да се опита да разбере думите му.

– К‘во ми мучиш бе, мангал? Не мога да се върна назад. Има блокада. Ченгета… Полиис… Андърстенд? К‘во си ме зяпнал... Баси грозната мутра! Нали Европа искаш – на ти Европа! Митак, – извика на спътника си, който беше слязъл заедно с него и стоеше полуобърнат до канатата на камиона= – Ела му обясни на тоя, че с нас са до тук. Моят човек от жандармерията каза, че са блокирали пътя преди Свиленград и проверяват колите наред… Нали видя, два пъти вече ми звъни... Да дават единайсет хиляди и двеста евро за всичките, свалям им по сто на калпак, и да се спасяват. Трима от насядалите също се изправиха и впиха очи в шофьора с неопределена и няма заплаха.

– Абе, Митак, к‘во прайш бе, заспа ли? Хайде, идвай превеждай, че виж ги к‘во ми наскачаха тия... Ааа, май, ще обърна другия край…! Мъжът до камиона се извърна, дръпна ципа на дънките си и отвърна ухилен.

– Сменям водата на рибката, бе, к‘во съм правел! Ооох... – Въздъхна облекчено и звучно пръдна. – Голям кеф! Толкоз го храня, и да не му чуя гласеца...

– Е, ти си, егати свинята... Висшист! Жени има, бе... Хайде, идвай да им превеждаш на тия, че ми писна от простотиите ти и всичко... Мъжът, към когото се бяха обърнали с „Митак“, съобразил обстановката, се приближи сериозен.

– We arrived, guys! There is a police blockade on the road and we have to divide.

You have to pay seven thousand two hundred euros– a discount of eight hundred.

Welcome to Europe... * Водачът на групата преведе думите му на останалите, които наскачаха и разпалено заговориха един през друг на неразбираемия си език. Най-сетне, надвикал останалите, говорещият английски успя да каже нещо, което спътникът на шофьора да може да разбере и му преведе.

– Уговорката била да ги заведем в София. Не искат да остават тука. Оная бременната всеки момент щяла да роди. Не искат и да платят... Знаех си, че нещо ще се обърка накрая! Шофьорът повдигна ризата си и преднамерено бавно измъкна втъкнат

62 в колана под нея пистолет. Зареди го, все така – подчертано небрежно, и освободи предпазителя му. Не вдигна ръка, но гласът му натежа и потъна във възцарилата се наоколо тишина.

– „Берета 92“ с 15 патрона в пълнителя. Горе-долу, по два за всеки... Преведи им! Питай ги искат ли да умрат тукая или ще си платят, както сме се уговорили. Спътникът му, не по-малко шокиран от останалите, предаде думите на шофьора и когато водачът на мигрантите се обърна към другите и отвърна нещо, потвърди.

– Ще платят.

– Има си хас – рзръмжа мустакатият. Бременната изстена и мъжете извърнаха погледи на там. Другата жена се засуети около нея, а водачът на групата заговори припряно нещо на заваляния си английски.

– Казва, че тая ще ражда всеки момент и трябва да я заведем в болница.

– Изобщо не ми дреме – да ражда! – ,аздразнено му отвърна мъжът с пистолета. – Като е тръгнала с надут корем, да си бере гайлето! Абе я му казвай да дават мангизите, няма цял ден да си разказваме приказки! Спътникът му преведе и водачът се приближи до останалите от групата. Върна се злобно присвил очи, стиснал в ръка купчина смачкани банкноти и шофьорът, все още с пистолет в ръка, проговори отново: – Преброй ги... И не стой близо до тоя, че му нямам вяра! Не го знам от Сирия ли е или от на майната си, все ми е тая, ама само му виж мутрата – жив столипиновски мангал... Спътникът му преброи парите с професионална вещина и се насили да се усмихне.

– Точно са.

– Хайде – отвърна шофьорътя – тръгваме! – р двамата отстъпиха към кабината. Няколкостотин метра по-нататък по пътя преминаха през някакво запустяло село и мълчал до сега, спътникът му най-после проговори.

– Ванца, щеше ли да стреляш наистина?... И откъде, мамка му, го измъкна тоя пистолет? Шофьорът се ухили, без да откъсва поглед от пътя, бръкна под ризата си и му подаде оръжието.

– Газов е, Митаче. „Бруни 92“, реплика на „Берета“... Ама им взех акъла, а?!

– Бе ти... – заекна спътникът му= – Правиш ли се или наистина си толкова тъп?! Ами ако и те бяха извадили насреща ни оръжие...? Не пищови, ножове да бяха извадили, щяхме вече да сме курбан... Тия бягат от война бе, тъпанар... Не ти ли е ясно, че да ти отрежат главата за тях е като „добър ден“. Не ги ли видя как гледат – през теб... И ме праща, вече, аз да му броя парите! Баси идиота!

– Митаче, я по-кротко, да не вземеш да спукаш предното стъкло с глава... – мустакатият изгледа седящия до себе си на криво. – Нали прибрахме мангите, к‘во майка си искаш още... Аре, стига рева!

– И през цяла Турция ли го носи в себе си, бе?! – не млъкваше спътникът му извън себе си от яд. – Явно, Иване... Ама наистина си много тъп! Не се ли

63 сети, че ако онези, турските полицаи, те сбарат с тоя пистолет... газов, мазов... Въобще нямаше да те бавят да им се обясняваш, а вече щеше да си компания на манафите в пандиза... Че и аз заедно с теб. Ааа... До тука бяхме! Това беше първото ми и последно пътуване с теб... Стигнаха до някакво разклонение с черен път и камионът зави по него. Двадесетина метра по навътре шофьорът намали и спря, пресегна се и затърси нещо в жабката.

– К‘во става? – попита спътникът му притеснен, едвам успяващ да прикрие страха си.

– Нищо бе, Митак... – усмихна му се мустакатият ехидно. – Ще лепна едно тиксо на дупката на брезента за всеки случай... И се моли до Ямбол да не ни спират, че една седмица има да даваме обяснения в полицията... – допълни.

– Тъй каза джандара – като ги пуснем, утре сутринта да се обадя на 112 да съобщя, че докато сме нощували, уж някой на бензиностанцията е срязал брезента на камиона. Ченгетата щели да напишат един протокол, че няма нищо откраднато от палетите и толкоз... Сетих се, щях да ти казвам, знаеш ли колко взе митничарчето да не проверява камиона? – смени темата изведнъж. – Триста и петдесет евро суха пара! И после в България нямало корупция! То държава няма... – изпсува и слезе от кабината. „Този е абсолютно ненормален! – помисли си спътникът му потресен. – Найдобре май наистина да не го дразня, докато се приберем в София. Трайчо да ти е името, Димитре...“ Потеглиха отново. Минаха през още гори и някакво село, на излизане от което ги спряха. Пътя им препречваха две коли – бус и джип, около които стояха няколко млади мъже в камуфлажни дрехи. Приличаха на ловци... И действително един от тях, с ловна пушка, спусната през рамото му, пристъпи напред и вдигна ръка.

– Какво карате? – попита, гледайки недружелюбно.

– Авточасти от Турция – отвърна шофьорът на камиона някак тихо. – Объркахме се из тия гори и чукари... Какво става, момчета? Без да му отвърне, мъжът с пушката се извърна назад и нареди на някого от стоящите около колите: – Дъвка, Петел, проверете в каросерията! Двама души се отделиха и минаха зад камиона, откъдето един меланхоличен глас провлачи: – Заключено е, брат‘чед... Мъжът с пушката кимна към шофьора и му нареди.

– Слез да отвориш! Вместо него, към прозореца се наведе спътникът му.

– Нямаме право. Камионът е пломбиран и може да бъде отворен само в присъствието на полиция или митничар, при освобождаване на стоката. Спрелият ги се почеса озадачено по ухото, но лицето му се проясни изведнъж и каза с предишния си, заповеден глас: – Я дайте да ви видя документите за стоката! Шофьорът понечи да каже нещо, но срещнал тъпото упорство в раздале-

64 чените очи на въоръжения, се пресегна към жабката и му подаде папката с книжата.

– Тук са инвойсът, митническата декларация, товарителниците... Мъжът ги пое отдолу, повъртя ги в ръцете си и видял крайната дестинация – София, ги загледа още по-недоверчиво.

– Чиче, и ти, другият, я ми кажете пак, като сте минали сутринта митница, к‘ви ги дирите още тука?

– Нали ти казах вече, бе, обърках пътя – отвърна раздразнено шофьорът. – За първи път минавам през Капитан Андреево и джипиесът ме заби насам. После видяхме по картата, че сме се отклонили, но вече бях навъртял километри и продължихме към Елхово... Вие да не сте от Гранична полиция, момчета? – не се въздържа и попита уж невинно.

– Българи сме, не сме от полицията... Граждански патрул. Следим за нелегални емигранти... И трафиканти...

– Тъй кажи бе, френд! – спътникът на шофьора, най-после отдъхнал си, се оживи. – Тъкмо за това приказвахме с колегата. Преди това... предното село, как се казваше... край пътя, видяхме пет-шест души мъже и две жени. Сто процента бяха емигранти!

– Къде? – бързо попита мъжът с пушката. – Преди Варник ли?

– Да, точно там! Преди това село, Варник. Петстотин-шестстотин метра понапред. Седяха край пътя...

– Преди колко време?

– А... Хич да не е, има половин час... Че ако не и повече... – намеси се в разговора и шофьорът. Мъжът с пушката му върна документите, обърна се към останалите около колите и нареди.

– Хайде! Видели са емигранти преди Варник... Дъвка, Петел! – Извика на мъжете зад камиона. – Тръгваме! Всички се оживиха изведнъж, наскачаха в колите и отпрашиха в посоката, от която бе дошъл камионът.

– К‘ви бяха тези бе, Митак? – шофьорът объркан погледна спътника си.

– Ентусиасти, к‘ви, не ги ли скива?! Пикльовци, тръгнали да се изживяват на тексаски рейнджъри... Ловци на емигранти! Боже, като прибра грешните, що не прибра смешните... Тя цялата държава е в далаверата, като почнеш – министър-председател, митничари, жандармерия, полиция... и свършиш с нас... Тия смешници тръгнали да ѝ пазят суверенитета! Ентусиасти... – повтори. *** Зейна вървеше последна. Бягаше от един свят, в който синове и мъже убиваха други синове, бащите, жените и децата им... И на свой ред биваха убивани... Един свят на мъртъвци – майка ѝ, сестрите ѝ, децата им и съпругът ѝ. Всички бяха мъртви... Освен нея и това дете, което носеше в утробата си. Не познаваше никого от мъжете пред себе си, нито жената с тях. Знаеше само, че са мюсюлмани и че и те като нея бягат от смъртта. За пръв път ги

65 бе срещнала в Истанбул – града на Босфора, само ден преди да тръгнат натоварени на камиона, който да ги отведе в онзи чужд и далечен свят – Европа. Свят на християни, като нея, свят, в който нямаше война... Това ли беше той? Мъже с оръжие, които ги свалиха от камиона, за да им приберат парите и да ги оставят тук, в тази гора, без да знаят къде са и накъде трябва да вървят... За тук ли беше тръгнала? Щеше да роди, усещаше го с всяка клетка на изнуреното си тяло, с найдревния от всичките инстинкти – на майката... И се страхуваше... От болката, от неизвестността, от това да е сама... Не и сега! Стискаше зъби и вървеше след останалите... Контракциите ѝ, започнали още в камиона, бяха станали по чести и продължителни. Усети под роклята си топла влага, която се стече по бедрата ѝ и помисли, че се е изпуснала... Заля я срам, когато един нов, по-дълъг и силен спазъм я накара да се присвие от болка. Извика. Мъжете спряха и Айша – другата жена, се върна назад, клекна пред нея и повдигна роклята ѝ. Като в просъница чу, че ѝ казва, че ражда. Един от мъжете също се доближи, прихвана я през мишниците и Зейна се облегна на ръцете му. Срамът, стопил се в спазмите на болките, бе отстъпил място на първобитния ѝ страх. Чуваше Айша, която ѝ казваше, че трябва да напъва, но и без нея, се присвиваше в неистовия стремеж да се отърве от това дете, което разкъсваше плътта ѝ. „Не се предавай, нямаш право... Сега! Напъвай! Браво, момиче! Още малко...“ – шепнеше жената пред нея, а ръцете ѝ между краката на Зейна, теглеха нещо твърде голямо, за да бъде измъкнато от там. Докарана до полуда от болката, минутите ѝ се сториха часове, когато един нереално земен звук, прозвучал като тихо „пльок“, я върна в настоящето и облекчено проумя, че всичко, някак си, е свършило. Отпусна се в ръцете на мъжа, който несръчно я положи да легне върху тревата и сякаш в полусън чу, че някъде изплака бебе... може би, нейното... думите на жената, че е момче и че някъде пред тях имало къщи, където щяла да го отнесе... Навярно бе припаднала или заспала, когато я събуди тъп удар в ребрата. Отвори очи и видя над себе си силует на мъж във военни дрехи.

– Брат‘чед, тук има още някаква, цялата опикана и осрана... Мръсна мангалска сган! Кой знае от какво е болна...

– Качвай я в буса! – му отвърна друг мъжки глас някъде в страни от нея. – И я прослушай за мангизи! Колко изкарахме до тука?

– Не съм ги смятал... Осем-девет бона...

– По две – шестнайсет-осемнайсет хилядарки в лева... Ще ти останат и за автомивка... Петел, стига се прави на идиот! Виж колко манги има, бутай я в буса и тръгваме!

– Как да я пипам таз вмирисаната, бе... Баси мършата! Мъжът я изрита отново, като ѝ каза нещо и посочи буса, от който я гледаше страхът в очите на седмината ѝ спътници. Джамал – онзи от тях, който говореше английски, беше неузнаваем – със счупен нос, разкървавени устни и отекло, започващо да посинява, полузатворено око. Зейна се опита да се изправи, но не успя и се повлече на ръце и колене нататък.

– Абе, Петел, утре стана, бе, скивай колко е часът! Колко още ще я бавиш

66 тая?! До Харманли са 50 и кусур километра по тези дупки... Няма да я чакам да ми се влачи цяла нощ...

– Скивай я, бе, братчед... Как да я пипна?! Омазана цялата в лайна... Мърдай, ма, мършо гадна! – Мъжът се наведе, сграбчи жената за яката и я повлече към буса.

– Дай му пари! – подвикна ѝ някой на родния ѝ език и не на себе си от изтощение и страх, Зейна измъкна от пазвата си портмонето си и го подаде на мъжа над нея. Той я пусна, грабна го от ръката ѝ и преброи парите.

– Охо, братчед... Хиляди и триста евро...

– А? Скива, ли?! – Отвърна му другият. – Посрана, не посрана – хиляда и триста евро! Е, за туй казват, че парите не миришат... Зейна чу, че няколко мъже се изхилиха, но не се обърна. С мъка се изправи до прага на буса, когато този, който беше взел парите ѝ, изви ръцете ѝ назад и стегнато ги върза с нещо, което се впи в плътта ѝ.

– А така, Петел... Нищо че не ядат свинско, ти ѝ сложи свинска опашка за всеки случай... Мъжете отново се изхилиха, а онзи зад нея я бутна в буса и хлопна вратата.

– Оги, ела да караш джипа! Отивайте в Тополовград и ни чакайте на бензиностанцията на Баена... Аз се качвам с Петела да ги заведем тези в Харманли. Ще ви се обадя, като тръгнем от там. Петел, приготви ми двеста евро за ченгето и дай останалите на Огнян! – мъжете се разделиха и бусът потегли пръв. Когато най-после излязоха на пътя Свиленград–Харманли, мъжът до шофьора разглоби пушката и я прибра в калъфа. Извади GSM и набра някакъв номер.

– Опи, мой! Имам пратка... Направо в управлението ли да я доставя? А... Добре! Обади се да не ни спират. Бус, фолксваген транспортер, сив металик, ямболска регистрация. Когато стигнем, ще ти звънна да излезеш... Осем са. А, не знам, ти му мисли! Добре... Чао засега... – затвори телефона и се обърна ухилен към мъжа до себе си. – Нямали места в ареста, Петел, представяш ли си? Килиите в полицията били пълни...

– Що не ги карат направо в лагера?

– Де да ги знам бе, ченгета! Сигурно ги разследват нещо преди това...

– Разследват те... Баба си! Не ги ли скиваш тия, дето ги ловим – всичките са без документи... К‘во, майната си, им разследват?!

– Не го мисли бе, Петел! – отвърна му мъжът все така ухилен. – Ченгето си прибира двеста евро да не ни разпитва много-много и пайдос, кой откъдет‘ е! Ний доволни и той доволен... Оня си пише актив, че е заловил нелегални емигранти и лапа двеста евро, а ние десет хилядарки... Как е, а? Добре ли е? Всичко е точно, не го мисли... – повтори. *** Зейна усети, че въздухът не ѝ достига. Бяха наблъскани един върху друг, навързани като животни... Опита се да извика или каже нещо, но само изстена,

67 преди да припадне отново.

– Айша, къде остави бебето? – гласът на Джамал прозвуча глух и болезнен в мрака на буса.

– Дадох го на някаква стара жена в първата къща в която влязох в селото...

– Разбра ли как се казват селото и жената?

– Не, Джамал. Върнах се, както ми нареди, да ви кажа, че няма войници и полиция, когато се появиха тези... Какви са те, Джамал? Имаха пушка...

– Не знам, не говореха английски... Но и на турски не говореха...

– Защо ни удряха и вързаха?

– Не знам.

– Взеха ни всичките пари... Разбойници ли са, Джамал? Какво ще правим? Къде ни водят?

– Не знам, Айша, не ме питай – не знам! – мъжът млъкна, но след малко на свой ред попита. – Айша, тази жена, на която даде детето, християнка ли беше?

– Да, Джамал... Прекръсти се, когато ѝ го подадох.

– Значи наистина сме в Европа... Аллаху акбар!** – Аллаху акбар! – Повториха нестройно няколко гласа в тъмното.

– Зейна... Ей, Зейна! – никой не му отговори. – Вече си сред свои, сред християни... Нали това искаше?! Животът ти и този на детето са вече в ръцете на твоя бог, Исса... – горчивият глас на мъжа отекна глухо в тъмното ламаринено купе на буса, но не получи отговор. – Смърт на неверниците! – каза тихо и екзалтирано. – Върху гробовете им ще изградим Ад-Даула ал-Ислямийя***, нашият свещен халифат! Аллаху акбар!

– Аллаху акбар! – отвърнаха му останалите мъже, като един.

* Пристигнахме, момчета! На пътя има блокада на полицията и трябва да се разделим. Трябва да платите седем хиляди и двеста евро – отстъпка осемстотин. Добре дошли в Европа... ** „Аллах е по-велик от всеки друг.“ В исторически аспект изразът е използван от мюсюлманите като боен вик по време на война. Приписва се на пророка Мохамед, който го използва, когато с воините си напада евреите от Кайбар. В съвремието изразът се свързва най-често с фундаменталния ислям, джихадистите на ИДИЛ (Ислямска държава) като призив за война, извършване на атентати и убийства на „неверници“. *** Ад-Даула ал-Ислямийя – Буквално: Ислямска държава (ДАЕШ или ИДИЛ)

68

АФОРИЗМИ НАЙ-ДОБРОТО ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ Антология на съвременния рускоезичен афоризъм

Аркадий Давидович Колкото повече олово в гърдите на войниците, толкова повече ордени на гърдите на генералите. Най-лошите варвари са цивилизованите простаци. Бедата не е в това, че у нас има много глупаци, а в това, че умните работят за тях. От време на време човечеството се завръща към здравия разум подобно на алкохолика, който постоянно отказва пиенето. Хората постъпват по човешки, ако това не засяга животинските им инстинкти. Александър Петрович-Сиров Нашият народ не може да бъде победен, но затова пък може да бъде прекаран. Ние преминахме през огън и вода, но излетяхме в тръбата. Уважително обръщение към афориста: „Ваша краткост!“ Някъде между манастира и панелката трябва да се намира идеалната жена. Мазохисти! Страдайте за народа. Александър Солженицин Най-силният патриотизъм винаги е в тила. Гладът на живота е по-силен от жаждата за правда. Хората не могат да повярват в своята сила, без да причинят жестокост. Дай на хората определена власт и те ще дойдат до определени пороци. Всеки, избрал насилието за свой метод, е задължен да избере лъжата за свой принцип.

69 Александър Твардовски Няма герои по рождение, те се раждат в боевете. Към живота трябва да се отнасяш като към задължение, а не като към удоволствие. Смърт – винаги има в запас, живот – винаги е в недостиг. Този, който не обича овациите, в крайна сметка знае цената им. Поет е този, когото четат тези, които обикновено не четат стихове. Анатолий Рибаков Когато се безпокоиш да кажеш нещо излишно, не казваш и главното. На едни дрехите подчертават богатството, на други – скриват бедността. Апостолите се избират не от приятелите, а от учениците. Вождът няма съмишленици, има съратници. Истинският писател трябва да живее и да умре в родината си. Андрей Битов Дълг, чест и достойнство се употребяват само веднъж в живота, когато се губят. Щастието е уморително. Затова продължава вечно. Представете си – край на света! А не сте успели да вземете дистанционното. Когато съвестта говори, устата мълчи. Раздялата винаги е взаимна. Но един се разделя с тялото, друг – с живота. Борис Замятин Ако сте поет, навестявайте жена с име Муза, ако сте прозаик, името няма значение. Справедливостта има толкова неотложна работа, че не ѝ остава време да тържествува. Най-неповторимото, създадено от човешките ръце, са пръстовите отпечатъци. Колкото и да възпитаваш човека, той пак ще иска да живее добре. Пари може да изкараш или с ум, но свой, или с труд, но чужд.

70 Булат Окуджава Далече от собствения дом победите изглеждат като поражения. Всички искат нещо да стане, но се боят нещо да не се случи. Грижите за възстановяването на справедливостта са благородни, но не винаги справедливи. Когато се мисля за гениален, отивам да мия чиниите. Животът е по-дълъг от надеждата, но по-кратък от любовта. Валентин Пикул Всяка минута живот ни ранява, последната – ни убива. Първата жертва във всяка война е истината. Когато дяволът остарее, става монах. Образованието ми е най-висше! Иначе казано, аз съм самоук. Никъде писателят не се маскира по-добре, както в своите книги. Варлам Шаламов Надзирателят по-малко мисли за своите ключове, отколкото затворникът за бягство. Не питай и няма да те лъжат. Всички революции ги правят дилетанти. Човекът е щастлив с умението си за забравя. Своята подлост доносникът представя за дълг. Василий Гросман С фактите не спорят. Тях ги обясняват. Човек е длъжен на себе си за човешкото нищожество. В света няма верига, за която да се жертва свободата на човека. Страхът за своята кожа понякога храни идейната сила. Разликата между добрия и лошия човек е, че добрият върши подлостите неохотно. Василий Шукшин Историята избира неудачни изпълнители за ролите на своите апостоли. Да си беден, не е срамно, срамно е да си евтин. Хиляди трябва да се опитват да пишат, за да стане един писател. Излъжеш ли човек, това не значи, че е глупак, а че ти е доверил повече, отколкото заслужаваш. Ако някой е казал добри думи и не са го чули, значи не ги е казал.

71 Вениамин Каверин Не взимайте пример от учените, сбъркали науката със своята кариера. Небето няма да ме подведе, но за Земята не гарантирам. Младостта си отива толкова незабележимо, че не успяваш да се простиш с нея. Животът е добър, когато в него ние сме необходимо звено. Истината трудно се доказва поради това, че не изисква доказателства. Дмитрий Биков Злото побеждава на късите дистанции, доброто – на дългите. Ние винаги преувеличаваме чуждата способност да минат и без нас. Отново ние сме най-добрите и отново ни е по-лошо от всички. Сутрешните мисли за смъртта са по-страшни от вечерните. Всички ние вече сме умрели, остана само да ни убият. Едуард Радзински У нас, в Русия, всичко е секрет и нищо не е тайна. Съдбата ме победи с моята печеливша карта. Светът е наистина велика комедия, в която на един Молиер се падат по десет Тартюфовци. Има състояние, което не може да се изхарчи – човешката глупост. Малко е да победиш във войната, трябва още и да умееш да сключиш мир. Елдар Рязанов Тези, които ругаят нашето поколение, изглежда, са забравили кой ги е отгледал. За да узнаят всички, достатъчно е да разкажеш на някого. Докато не си спомниш какво не ти е нужно, не можеш да правиш това, което ти е необходимо. Животът няма маловажни периоди. Пенсия – пари, които безвъзмездно се изплащат между края на работата и края на живота.

72 Константин Мелихан Жените, на които се нравят непиещите мъже, се нравят само на пияните. Опитната жена умее да се преструва на неопитна. Не е страшно, ако си един, страшно е, ако си нула. Информацията е като радиация – докато я откриеш, вече е късно. Лошия ученик го бият родителите, добрия – съучениците. Червеят на съмнението гложди само зрелите глави. Леонид Шебаршин Погубват Русия грамотност без култура, пиене без мезе и власт без съвест. Сменя се модата на гащите, но задникът е вечен и неизменен. Порядъчен е този, който не лъже без необходимост. Ако държавната институция не е пронизана от корупция, значи не е нужна никому. Телевизия – средство за общуване на мошениците с простаците. Михаил Анчаров Копието се различава от оригинала както менюто от яденето. Критикът е лечител, който се страхува своите мехлеми да изпита на своята кожа. За другите човек създава правила, за себе си – изключения. Вдъхновението позволява на човека да направи максимум от това, което му е дадено от природата. От задънената улица има само един изход – назад. Михаил Задорнов Единственият начин да се заставят хората в Русия да съблюдават законите, е да се узакони кражбата. Съгласно класическата руска диета трябва да се яде един път на ден. Но от сутрин до вечер. Стриптийз по съветски – танцьорката се съблича и сяда върху дрехите си, за да не ги открадне публиката. Само нашият човек, настъпвайки за втори път мотиката, се радва, че още не са му я откраднали.

73 Сергей Сидоров Фантастите измислят бъдещето, историците – миналото. Истинският император трябва да има не само приближени лица, но и задници. Избавянето от всички пороци заплашва човечеството с измиране. У китайците – йероглифи и стена, у нас – три букви и стобор. Ако краткостта е сестра на таланта, афоризмът е брат на шедьовъра. Станислав Янковски Не обичам, когато ругаят грозно. Обичам красиво… Не на всеки първоаприлски глупак му се пада да развлича народа от първомайската трибуна. Отначало ни се струваше – потръгнало ни е, после се оказа – само са ни прекарали. Ако за вас говорят добре, не ги прекъсвайте, не ставайте от ковчега. Кой у нас ще бъде президент решава народът, а какво ще реши народът – решава Путин. Юлиян Семьонов Самолюбието е като долното бельо – трябва да го имаш, но не е задължително да го показваш. Всички имаме сърдечни операции, кой – с нож, кой – без нож. Човек, неумеещ да се обижда, е приспособенец и конформист. Бременността прави красива всяка жена. Нормалният човек не може да не страда от комплекси. Юрий Поляков Някои и до Москва достигат на автостоп. На попътни кревати. Да откраднеш не е срамно, но да попиташ откъде са толкова пари, е неприлично. Постмодернистът си играеше с думите, както глупак със сополи. Без диплома се чувстваш като порядъчна жена, тръгнала на театър без бельо под полата. Той беше толкова скромен, че на гости пиеше, без да замезва.

Превод Валентин Димитров

74

АРХИВ

ПРАВОСЛАВИЕТО И ИДЕНТИЧНОСТТА НА НАРОДИТЕ Варненски и Великопреславски митрополит Кирил По повод 65 години от неговото рождение В историята на Православната църква епохата на османското иго е белязана преди всичко със силно изостряне на религиозния национализъм. Неговите корени, както ни е известно от преданието, т.е. историята и живота на Църквата, водят към така наречения „византинизъм“ – абсолютизиране на идеята за свещената държава. Но тази идея е родена и се е развивала отначало под неминуемото влияние на римската култура, и разбира се, на римския универсализъм, който, бих искал да отбележа, има не съвсем успешен опит в съвременния свят. Рим обожествява държавата, формира в себе си отсъствие на национални ограничения. Империя, построена като „вселена“, обединена от един закон, една власт, една култура, вяра и едни и същи ценности, но при пълно отсъствие на какъвто и да било момент на „национализъм“, на превъзнасяне на една националност над друга. Всеки варварин или инородец, приемащ римското поданство и приобщаващ се към културните и религиозните ценности на елинизма, преставал да бъде варварин и чужденец и ставал пълноправен член на така наречената „вселена“, член на едно единно общество и обществен строй. Формиралият се в течение на столетия универсален дух на Рим, който се смята център на мирозданието, се среща с християнството. Тази среща може да се характеризира по различен начин, особено ако се има предвид ранната история на Църквата, но именно римският дух на универсализма спомага за това така успешно преодоляване на разликата между „елин и иудей, варварин и свободен“ (Кол, 3:11). Сега според нас не е нужно да се спори за това кой под чия защита е бил в империята – на църквата или на държавата. Главното в симфоничното им съществуване, при което дори императорите се смятали за отговорни да утвърждават и разпространяват християнската култура, е постигането на хуманна хармония. Приятно е да си мислим, че с утвърждаването на християнството империята създава новата форма на християнския свят, който е единен, защото е християнски. По същия начин доказвайки и единството на евангелския народ Божи. Това според нас е сложило началото на формирането на определен начин на мислене и на определена култура. Първите проблеми на новия християнски универсализъм в империята започнали да се появяват след неговия сблъсък със Запада и с не съвсем

75 усвоената латинска култура, което дало отражение в религиозните спорове между Изтока и Запада, както и в кръстоносните походи. Вторият немаловажен проблем се проявил вътре, в самата империя, в сблъсъка на многото религии и култури на така наречените варварски народи. По този начин византийският патриотизъм, оформил се в духа на християнски универсализъм и единение, постепенно започнал да се превръща в национализъм, където Православието, провъзгласено от светите отци и учителите на Църквата Христова като утвърждаващо Истината сред всички народи във вселената, постепенно започнало да стеснява границите си, определяйки идентичността на конкретен народ, в частност гръцкия, и, което е най-обидно, всичко това се случил с малодушната подкрепа на имперския християнски универсализъм. През новия период Православната църква ще обяви война на този национализъм, стараейки се да запази и укрепи идеята за универсализъм и вселенскост. Цялата тази борба ще остане само като доказателство за това, че Църквата и съставящият я народ Божи „не е от този свят“ (Иоан, 18:36), и това ще бъде главното вдъхновение в живота на Църквата в този свят. Ще си позволя да прочета един ред от известното послание на Диогнет: „Християните живеят в света като в затвор, но самите те крепят света“. Именно тези думи показват друга, съвсем не имперска, вселенскост на християнския свят. Мнозина обвиняват Църквата в това, че е загубила съзнанието за вселенскост, съборната мисия, нещо, което наблюдаваме във Византия, обвинявана, че разбита на малки държави или диоцези, се изкушава от вътрешните раздори и се създава впечатление, че тези малки светове не се нуждаят един от друг. С право трябва да признаем, че тези изкушения на места действително доста често подвеждат някои представители на Църквата, опитват се да я подчинят на провинциалното предание, както на държавата, така и на местните традиции. Може ли обаче да се страхуваме за Православието, водейки се от опита на Византия, и от това, че то е станало източно, а сега го грози опасността да стане национално? Отговаряйки на този въпрос, ние сме длъжни да поясним, че коренът на злото не идва от самото понятие „национално“, а от неговото съдържание. Универсалната империя и духът на нейната вселенскост отдавна са изгубена идея. Уви, не без участието на Църквата формирането на нови народи и държави е подхранвано от идеите за живот и служене на народите, разбирани като служене на християнската Истина. Самите понятия „нация“ и „народ“ може да се определят като естествен факт, каквито са и общината, и обществото. Формирането на ново общество – нация, народ – съвсем успешно би могло да се основава на идеята за християнски универсализъм, служене и битие. Много поствизантийски държави разкриват в себе си положителния образ именно на християнския свят и битие. Всички балкански народи, всеки по своему, в епохата на османското иго се разкриват като образ на единението между народа и Църквата, тъй като народът докрай се слива с Църквата. Църквата се проявява като носителка на всички най-добри национални идеали. Но след

76 всичко това последвала трагедията на онзи период, който, така да се каже, със страстите на „плътта и кръвта“ отровил националното самосъзнание на православните народи на Балканите с вражда към други православни народи, както и с вътрешноцърковни интереси, което не е маловажно. В тази вражда се отслабнало и било предадено жизненото единство на Църквата, което в много случаи било заменяно и се заменя с единство на теория, но не и на практика. Известният богослов от миналия век и изследовател на историята на Църквата протойерей Александър Шмеман, описвайки времето на възраждането на православните народи на Балканите след османското иго, пише: „Църквата станала носителка не само на просветляващия християнски идеал, но и символ на националната борба, източник на религиозен национализъм, отравящ и до днес православния Изток. Призвана от духа и истината да просвещава всичко и всички в света, Църквата в крайна сметка сама се подчинила на „плътта и кръвта“. Християнският патриотизъм се смесил с езическия национализъм“. Именно неразбирането на християнския патриотизъм много често води Църквата до изкушенията, до така наречения езически национализъм или, което не е по-малко пагубно и трагично, до християнски плурализъм. Епохата на Възраждането може да бъде разбирана различно. От една страна, това е възстановяването и възраждането на балканските народи и Църквата в някои места, от друга, това са угасването на вселенското съзнание, националната вражда, упадъкът на богословието и, в не малка степен, нашествие на инославни конфесии. От всички тези немощи Православието и народите на Балканите не са се съвзели дори и днес. Съвременната история предлага нови изкушения, секуларизирайки особеностите на отделните народи и, разбира се, унифицирайки всички в новата култура, водейки към същия онзи, но вече абсолютно нов универсализъм. И в новата история отделни народи все още се борят за своя образ, а някои за своя мир. В епохата на вече европейския универсализъм, така ще наречем поствизантийския и постхристиянски универсализъм, си струва според нас да се погледне на Православието и Църквата по друг начин – в по-широки измерения, от гледна точка на духовната история и духовната същност. Малцина от нас зад привидно показваща се безобразна външност на Църквата, „нямаща вид, който би привличал към Себе си“, както и Самият Неин Жених (Ис. 53:2), са съумели да намерят нейните истински съкровища. Нали при цялата тази непривлекателност, след като Църквата загубила външния разкош на Византия, при всички унижения, които е изпитвала и изпитва, Църквата продължава да живее със своята неподправена духовна красота. Това именно е онази същност, в която може да намери своята сърцевина човекът, народът, светът. Идеалният образ на християнска Византия е онова, за което е мечтал св. император Юстиниан-Управда, и онова, което проповядвали св. Иоан Златоуст, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и други свети отци от онази епоха. Те винаги са били образци за социално поведение за християнския Изток. Всички те не са отричали политическите системи, а също и есхатологичните идеи на св. Юстиниан. Те проповядвали единство на божественото и човешкото, което

77 неминуемо станало възможно след въплъщението на Христа. Те проповядвали, че това единство трябва да се уподоби на Христос, т.е. „човешкото“ трябва да живее в хармония с „божественото“. Как този идеал е реализиран в практиката? Несъмнено византийското общество, подобно на другите общества, непрекъснато се опитвало да въведе християнските принципи в своите закони и в своята ежедневна практика. Тъщите опити се наблюдават и от страна на Църквата. В своята Еклога император Лъв ІІІ пише: „Ние вярваме, че не съществува нищо по-висше и по-значимо, отколкото да се управляват с разум и справедливост тези, които са поверени (от Бога) на нашите грижи, с цел да се разрушат всички окови на несправедливостта и робството, наложени със сила“. Каноничното право на Църквата също дава възможност да се използват всички средства за благоденствието на обществото. Макар че това би могло да действа само при хармония между Църквата и Държавата, за която винаги се е безпокоил св. Юстиниан. За съжаление тази хармония не винаги се е постигала, което ставало повод за неприязън, стигало се дори до изгонване на йерарсите на Църквата от столицата. Въпреки всичко в тази хуманна симфония се предполага спазването на единството на държавното и църковното, без да се нарушават особеностите на едното и другото. Началото на това изкуство било дадено от св. Юстиниан, но така и не могло да бъде опазено, въпреки опитите на отделни народи и държави. Възможно ли е в съвременния свят да се идеализира определено общество по образа на християнска Византия? Всички предпоставки в съвременната европейска и световна култура напълно отхвърлят тази възможност. Глобализацията на света има съвсем друга основа. Трудно е да се определи каква е тя, може би заради нейната безòбразност. Обаче Православието може и трябва да бъде видяно в неговото истинско есхатологично измерение, в неговата духовна същност. Есхатологичната същност на Православието е Царството като съборност и пълнота. Универсализъм, вселенскост и пълнота на Царството – това в Символа на православната вяра се определя като съборност. Съборността се характеризира с пълнота и вселенскост. Именно тук можем да определим задачата на съвременните православни народи – да станат част от пълнотата на Църквата, да доведат в Царството всеки, съхранявайки особеностите на неговия исторически опит и култура, обогатявайки ги с любов и творчество. Възниква неминуемият въпрос за държавните идеали, нали именно те формират целостта и идентичността на народите. Съвременният свят до голяма степен ни е лишил от възможността да се създадат православни държави. Според нас това е породило много предпоставки да се изобличат всички исторически и духовни грешки – грешките на византизма и национализма. Струва си обаче да се отбележи, че въпреки идеалите на съществуващия свят държавата може да запази историята, културата и религиозната традиция на своя народ, всичко това се явява основен фактор за личностното възраждане на отделния човек. Наличието на жива Църква в отделни страни, градове и села е отговор на всички търсения на човека. Но главното тук е това, че в съвременната дискусия

78 между Църквата и Държавата, Църквата дава да се разбере, че секуларното общество не може да влияе на нейната есхатологична реалност. Народът Божи се проявява в непрестанното тайнствено общество на евхаристийното събрание, в което всеки внася своите дарове, като по този начин участва и в пълнотата на Царството. С това именно можем и да завършим – формирането на евхаристийна и есхатологична култура може да стане основа за възраждането и благоденствието на отделния човек и на цели народи. Православните народи със своята духовност и култура се явяват достоен принос в изграждането на съвременния светоглед и цивилизацията.

Варненският и Великопреславски митрополит Кирил е роден на 8 юни 1954 г. в с. Царев брод, Шуменска област. Умира на 9 юли 2013 г. във Варна. През 1974 г. завършва Софийската духовна семинария, като междувременно е подстриган в монашество и ръкоположен в иеродяконски чин (1972). Следва в Богословския факултет на Атинския университет. Висшето си образование завършва през 1981 г. в Софийската духовна семинария. От 1981 г. е аспирант в Московската духовна семинария, а през 1982–1986 г. – представител на Българския патриарх при Московския и на Цяла Русия Патриарх. От края на 1986 и през 1987 г. е игумен на Троянската св. Обител. От края на 1987 г. до избора му за Варненски и Великопреславски митрополит на 28.ІІ.1989 г. е главен секретар на Св. Синод на Българската православна църква и е ръкоположен за Стобийски епископ. Автор е книги, студии и статии по проблемите на църковната история и богословието. През 2008 г. издава книгата „Подвигът на болярина Николай Киреев и Освобождението на България“, която продължава изследванията му върху българо-руските църковни взаимоотношения и за ролята на Русия и руското православно духовенство за възраждането и освобождението на България.

79

ПРАВОСЛАВНА КУЛТУРА

ТОЗИ ДАР ОТ БОГА – ВРЕМЕТО СТАВРОФОРЕН ИКОНОМ ДОНЧО АЛЕКСАНДРОВ

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето.“ (Екл. 3:1)

Времето, времето, как да го уловим? Как да го подчиним на нашия ритъм? Често си задаваме тези въпроси, защото то никога не ни стига. Живеем динамично, напрегнато. Нагърбваме се с много задачи, които трудно може да вместим в краткия отрязък на деня. Стрелките на часовника незабелязано отново са се завъртели и здрачът вече е паднал, нощта е влязла във владенията си, за да сложи край на делата ни… и пак времето не ни е стигнало. За какво ли не? За работата ни, за планове от всякакъв род, за семейството, близките, приятелите, хобито… А за Бога, църквата, грижата за спасението ни – да не говорим… Има една случка, описана в Евангелието на Лука в десета глава – за двете жени, които приемат в дома си Христос. Едната е Марта. Тя се грижи за посрещането Му, приготвя трапезата, върши къщната работа и не се спира през цялото време. Другата е Мария. Тя седи в нозете на Христос и слуша думите Му. Марта се оплаква от нея на Спасителя, че нищо не върши и я приканва да помогне. И чува от Христос приятелски укор: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, но Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Често може да се припознаем в образа на Марта. Тичаме – в буквалния и преносния смисъл, стремим се да реализираме множество идеи и планове,и всичко това придружено от нерви, ядове, смутове и какво ли още не. Грижи за материално издигане, грижи за кариера, грижи за подхранване на суетата. Времето обаче безмилостно лети, а за „добрата част“ на Мария пак не е останало нищо. За християните времето е богатство, велика ценност, което бързо отлита и реално погледнато, е доста кратко дори за един средностатистически земен живот. Затова св. ап. Павел ни съветва: „И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“ (Еф. 5:16 – 17). Всеки ден отваря пред нас нови врати, дава ни нови възможности. Преди всичко да живеем евангелски. Чрез вярата си в Господ Иисус Христос да освещаваме времето, което ни е подарено. Времето е скъпо, ценно и изисква да се

80 съсредоточим в главното, а това е спасението ни чрез придобиване благодатта на Светия Дух в пълнота. Затова е нужно да бъдем разумни, като търсим Божията воля и я изпълняваме. Изобилстващият грях и бързият бяг на времето може да ни изкушат да прекараме дните си в трескава и буйна надпревара за вършене на дела, които ни отдалечават от Бога. Пътят на мъдростта ни призовава да разпознаваме знаците и да отсяваме доброто от злото, светлината от тъмнината. Да не се залъгваме и успокояваме, че имаме още живот на тази земя, още много дни и ще дойде време, когато ще бъдем по-благочестиви, почесто ще ходим в храма и въобще ще бъдем други хора. Каква заблуда, бих казал – тъжна заблуда… Защото истината е съвсем друга – благодатното време скоро ще свърши и възможностите за милосърдие, любов, промяна изведнъж ще приключат завинаги. Нашите планове не са Божиите планове. И тук се сещам за онази Христова притча, в която един богат човек, доволен от годишната реколта, започнал да си прави сметки – ще събори старите складове и ще построи нови, за да побере житото си, а после ще яде, пие и ще се весели, защото има блага за много години напред. Ала Бог му казал : „Безумецо, нощес ще ти поискам душата. Кому ще остане това, що си приготвил?“ (вж. Лука 12:16-21). Ако можеше всеки ден да си припомняме тази притча, като мълния в ясен ден да отрезвява тя самодоволните ни планове, да угася като проливен дъжд избуялите в нас желания да имаме все повече и повече, надпреварата с другите, суетните ни стремления, безсмислените боричкания… И както казва известният гръцки професор по философия Христос Янарас: „Времето е другото име на смъртта. Всяко календарно броене на времето измерва приближаването ни до старостта и развалата, до прага на смъртта. Но смъртта не винаги изчаква старостта. Тя е най-ненадейното от ненадейните неща, които ни се случват във времето“. Да, времето ни може да свърши изведнъж, неочаквано и оставя в потрес близки и приятели: „Ама как така, та аз вчера го видях, говорихме, смяхме се…“ Как така?! Жесток въпрос! Тогава разбираме колко сме безсилни, безпомощни пред Божия план, колко крехък е човешкият живот и дните ни са преброени. Тогава всички мечти, стремления, амбиции, идеи умират. Затова нека се съсредоточим в днешния ден. Сега да сторим онова, което е душеполезно за нас и за нашите най-близки хора, защото утре може да няма. Може да звучи жестоко, но това е истината и не че не я знаем, но предпочитаме да ѝ обръщаме гръб, да се правим, че няма такова нещо, полесно е някак. Дребна човешка хитрост и наивност. Себе си залъгваме. А нека живеем така, че все едно днешният ден е последният ни на земята. Тогава със сигурност няма да пропуснем да се помолим, да се покаем за греховете си, за пропиляното време, за горделивото си поведение. Всъщност съзнаваме ли, че да прекарваш времето лекомислено, бездейно, разпуснато си е повод, материал за изповед и сърдечно покаяние? Ако помним, че ни остава само един ден, няма да обърнем гръб на любимите си хора, няма да пренебрегнем нуждаещия се, ще внимаваме с думите, които казваме, с темите на разговорите, със заниманията ни. А може би по-усърдно ще четем свещеното Писание? А може би ще се запитаме живеем ли духовно, или сме затънали в битовизма, в гоненето на материалното във всичките му форми? Може би ще се спрем внезапно в

81 безсмисления си бяг, „ще дойдем в себе си“, както е станало с Блудния син, ще отворим сърцата си за божественото, за неговото кротко сияние? Дано – ще кажа – дано. За човека Бог винаги оставя надежда и му подава ръка в битката му със самия себе си. Дните са толкова динамични, текат така бързо и неусетно, така ни увлича светът, че често изпадаме в заблуда, че сме собственици, господари на времето. В зората на демокрацията имаше една песен ,която после прерасна в лозунг: „Времето е наше“. Нека го отдадем на ентусиазма на оня исторически период, на опиянението от свободата, на големите очаквания и надежди, на усещането, че се твори история, че бъдещето ни е в нашите ръце и ще бъде прекрасно. Това е нещо друго. Самото време ражда такъв лозунг – символ. Но в личен план, в рамките на човешкото съществуване самонадеяно и наивно е да си мислим, че може да притежаваме времето. Не можем да си купим време, нито да го върнем назад. С напредването на годините гледаме с други очи на изтеклите дни и си казваме: „Ех, ако сега можех да се върна назад, не бих постъпил така“. Дори има хора, които живеят само с миналото и с вина за стореното тогава. Това е тежък живот. Но Църквата има лек за всички рани, за тази също. Тя ни дава надежда, че сега, в този момент, ние творим спасението си и все още не е късно за покаяние, за промяна. Учи ни да сме благодарни за времето, което в момента изживяваме. Време за богоуподобяване, време за придобиване на святост, време за споделяне, време, което проектира мястото ни във вечността. Време, лишено от егоизъм, ниски страсти, противоречия и зло във всичките му проявления. Естествено, има не малко хора, които не споделят подобно мислене. Те не познават духовните съкровища на вярата, далеч са от Църквата и не живеят с надеждата на християните. За тях времето е важно, за да натрупат повече земни блага, да изживеят повече удоволствия. Животът е само един и той се случва сега. Тогава принципът е ясен: „Да ядем, пием и се веселим“. Търсят се леки начини на съществуване, но какъв живот е това, живот ли е изобщо във висшия смисъл на неговото предназначение? Кой не е чувал израза: „Да убием времето“. Жесток израз. Убиваш лекомислено и безжалостно най-ценното благо, дадено ти от Бога – времето. Отреденото за тебе време, живота ти, който изтича като от пясъчен часовник. Всеки има право на избор и разбиране как да прекара времето, дадено му тук на земята. Обаче Христовите думи: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26), разкриват безсмислието на време, пропиляно за гонене на тленни и преходни придобивки. Бих искал да уточня все пак – казаното дотук не отрича радостта от самия живот, това висше благо, този дар от Бога. Зависи обаче какво разбираш под „радост“. Безполезните срещи и занимания, губенето на време в празни приказки, в злословие и клюки, дългите часове на маса, превръщането на празника, включително християнския, в преяждане, в консумиране в широкия смисъл на думата – това не е истинската, благословена от Бога, радост от живота. Всички знаем и не отричаме простите, наглед обикновени, но смислени проявления на тази радост – например една разходка край морето, този

82 символ на вечността и мъдростта, заслужената почивка, среща с приятел на чаша кафе и сърдечен разговор за нещата, които ни радват и тревожат, малък подарък за любимия човек или децата, любуване на залеза или на едно цвете… Няма да изброявам повече, всички знаем колко много може да бъдат тези простички занимания. Но как те облагородяват душата, обогатяват я, правят ни по-добри! За тях също трябва да благодарим на Бога, защото са духовни островчета в сгъстените краски на нашия ден. Стрелките на часовника не спират своя ход. Листите на календара падат един след друг. Времето лети стремглаво. В съзнанието ни отекват словата на нашия Господ Иисус Христос: „И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ“(Мат. 24:42). Да бъдем будни не означава да живеем в страх и стрес, а цялото ни битие да възхожда към срещата със Спасителя. Нека вършим делата си скромно, да не поемаме ангажименти повече, отколкото може да понесем, за да не ни отнемат от времето за молитва, духовно четене, за общуване и засвидетелстване внимание към ближните. Във времето да въплътим вярата, любовта, радостта. И никога да не спираме да се надяваме в Божия благ промисъл за нас.

83

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ ДУХОВНИТЕ И НРАВСТВЕНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ И БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА Може да е странно и пресилено, но душите на малките народи се познават по-трудно, защото имат по-редки и по-незабележими мащабни публични изяви, а и защото са по-скрити, по-потайни, по-срамежливи и плахи. Съдбите им са почти изцяло свързани и зависещи от волята и властта на големите. Един малък народ рядко получава възможност да покаже на света на какво е способен. Най-често му се налага да проявява своята физическа устойчивост и да брани оцеляването си от непрекъснатите външни и вътрешни заплахи за съществуването си. В повечето случаи е сам и сам трябва да се грижи за себе си, макар да е постоянно в обсега на нечие влияние и власт, определящи историческия му път, начина на обществено устройство, съзнанието и правото да бъде свободен или поробен. Той извървява пътя си в историята почти винаги след големите и почти винаги повтаряйки техните стъпки. И също както е с малките деца в бедните семейства, износва дрешките на по-големите. Такава участ изглежда на пръв поглед лесна, удобна и полезна и какъв е смисълът да бъде отхвърляна. Но тя именно предизвиква комплекси, найстрашният от които е комплексът за малоценност, чиято обратна страна е манията за величие. Тези две слабости са причина за бедите, стоварващи се непрекъснато върху всички малки народи. Понеже е погълнат от мисълта за физическото си оцеляване, малкият народ събира своите сили и устойчивостта си в неудържими чувства и по-рядко и потрудно в работата на своя ум, чрез самопознание и логическо обяснение на историята и моментното си състояние. На него много му се иска да прилича на великите, на „напредналите“, да е неотменна част от големия свят – подобен и равен нему. Затова обикновено се гледа през техните очи и търси в себе си онова, което е като „у другите“, равностойно на „тяхното“ и дори еднакво с него. Затова и се озърта и се пита дали вече прилича на „напредналите“. Различията са в негов ущърб и те именно пораждат комплексите му за малоценност, самоукоряването, неистовото желание за догонване. Малкият народ сам, но и по външно внушение, опростява своята история и себе си, за да се отвори пошироко към света и попие всичко, което се съдържа в него и така да получи неговите сили и енергия за собственото си развитие и израстване. Но историята му никак не е проста и еднообразна, бедна или скучна; самият той е далеч по-сложен, многообразен и богат на нюанси и основни значения, до

84 които трудно се прониква с бледа и елементарна методология, с предпоставени тези и непрестанни повтаряния на едни и същи изводи. Понеже малките народи рядко развиват специфично философско мислене, тяхната философия на историята и на нацията се проявява преди всичко в литературата и изкуството им. В литературата и изкуствата са и най-автентичните свидетелства и документи за историческия им път, за особеностите на тяхното обществено-политическо, икономическо и духовно развитието, за съвременното им състояние и за закономерностите на пътя им от раждането им до актуалния момент. За да ги разберем и оценим, трябва да умеем правилно, а това означава задълбочено и проникновено, да четем тези свидетелства, което пък изисква умения, знания, усет за същественото и маловажното, вкус за хубавото и красивото, способност за превъплъщаване в персонажите на историята, любов и смирение... Историята трябва да се чете именно като история, т.е. с отчитане на това, което е било, което е тогава възможно или невъзможно, а не като се привнасят в нея модерни нагласи, представи и критерии, модни политически принципи и съображения, угоднически опити за промени и дори фалшификации. Огромен страх тежи върху почти всички малки народи, в това число и върху българския – страхът от поробителя, от този, който може физически да го ликвидира, отнемайки му отново свободата и независимостта, оковавайки го във вериги, разрушавайки държавата му и обричайки го на вековни страдания и неволи. Този страх е атавистичен – никога не заглъхва и постоянно тревожи националното съзнание. Но той затваря очите си за друг един поробител, който винаги се представя за приятел и помощник, но вече е оплел мрежи и е уловил в тях агентите на своето влияние и ги е научил как да убеждават, обработват и изтриват националната памет, за да я засеят с отровните семена на глобализма и атеизма. Между такива видими и невидими, осъзнати и неосъзнати страхове е трудно разумът да проповядва, да бъде убедителен и дори да го слушат с внимание и разбиране. Националното самоосъзнаване на българите се поражда в условията на иноверска държава и в диоцеза на „чужда“ Църква, на които вече се гледа като на поробителки, а властта им над българската нация – като робство, което трябва да бъде отхвърлено, за да се създаде свободна и независима българска национална държава и самостоятелна Българска православна църква. В зората на Възраждането българите разбират, че земята им се владее от друг народ, а тяхно „естествено право“ е да живеят в своя държава върху своята земя. Свободата се олицетворява с националната държава. И двете се фетишизират до крайност, превърнати са във висша цел, оправдаваща всички средства, с които могат да бъдат постигнати. Свободата и свободната държава са над всичко; те са новата българска религия. Феноменът е впечатляващ. Той е основна тема в българската литература от преп. Паисий Хилендарски почти до края на ХХ век. Но трябва да се уточни, че формирането на националното съзнание не протича равномерно и в еднаква степен у всички българи. И не с еднаква скорост в различните български области и слоеве на обществото. От тук е и бавното съзряване на главната идея за националноосвободителната революция. През ХVІІІ и

85 ХІХ век обществото е разделено не само имуществено и политически, но и в историческото си битие. Не всички българи през ХІХ век живеят в модерната епоха. Дори би могло да се твърди, че повечето са все още в Средновековието и са носители на средновековно религиозно съзнание. За тях робството все още не е така страшно и непоносимо, понеже „всяка власт е от Бога“, а не каквото е то за интелигенцията и за укрепващата българска буржоазия. И не защото са „заспали“, „роби“ или „предатели“, а тъй като живеят в друго време и в друг свят с други ценности и цели. Това прави картината на Българското възраждане и на българската националноосвободителна революция по-сложна и противоречива, по-трудно постижима отколкото изглежда на пръв поглед, придава ѝ драматичност и вътрешно напрежение. Революционно настроената интелигенция и преобладаващата част от водачите на националноосвободителната революция знаят, че за да се ускори времето и да се промени съзнанието на живеещите в миналото, е необходимо силно потресение, изключително събитие, което да увлече народа и да го поведе на решителен бой, в който рязко да се извърши радикален поврат в духа, душата и съзнанието на българите. Иначе времето, в което Великите сили вече са определили за решаване съдбата на Османската империя, а значи и нашата съдба, ще бъде пропуснато, а създаването на свободната българска национална държава – отложено в далечното бъдеще. Националната революция изисква не само добра подготовка, военни специалисти и самоотвержени революционери, но преди всичко друго политическо и обществено съзнание, друго разбиране за свободата, човека и властта. Българският свят е навлязъл в буржоазната епоха късно, поради което обуржоазяването му протича бавно и неравномерно; той трудно се подготвя за своята неизбежна националноосвободителна революция. Въпреки неимоверните усилия на неговите водачи! Историята обаче не отпуска време! Настава часът на Априлското въстание от 1876 година! Априлското въстание е добре изучено откъм неговата фактология. Знае се почти всичко за събитията и личностите, които го ръководят и участват в него. Науката е описала особеностите на неговото проявление в различните райони и причините, които го предизвикват или които пречат да избухне навсякъде. Но малко се познават неговите духовни измерения, както и духовните измерения на тези, които го подготвиха, запалиха и ръководеха или бяха понесени от вихъра на събитията и положиха живота си за великата кауза. Във всяко събитие в историята участват живи хора, а не само обективни предпоставки, закономерности, икономически или политически причини. Ако не видим човека в тях, нищо няма да разберем и няма да усетим нито атмосферата, нито обществената им енергия, нито ще открием смисъла и причините, които са ги провокирали. Историята ще изгуби всякакъв смисъл и нейното изучаване ще бъде напълно ненужно. Литературата ни е дала високи образци на такъв подход в изобразяването и изразяването на събитията преди, по време и след разгрома на Априлското въстание. Нейните най-високи постижения са именно творбите, в които то придобива реалното си измерение и значение: „Под игото“ и „Епопея на

86 забравените“ от Иван Вазов, „Записки по българските въстания“ и почти цялото творчество на Захарий Стоянов, „В темница“ на Константин Величков, както, разбира се, и в други мемоарни и документални произведения от края на ХІХ век. Те са надеждни свидетелства на историческата епопея, но далеч не изчерпват нейните проявления, защото я гледат и изобразяват отблизо и емоционално – поради личната съпричастност на авторите им в нея, както и поради липса на достатъчно обществен и личен опит у тях. Априлското въстание е едно от най-големите изпитания за българите в цялата му многовековна история. Изпитанието идва още докато въстанието се подготвя и е трябвало да се привличат хора, да се убеждават да участват и да бъдат готови за саможертва; а още повече в разгара на събитията от обявяването му до неговия трагичен край. Идеите и думите, с които те се изразяват, трябва да намерят своето въплъщение във физическия сблъсък с врага-поробител. Пред смъртта се изправят едни срещу друг хора; в смъртта и със смъртта само е възможно да бъде постигната целта на революцията. Лесно е това да се каже, но е страшно да се изживее. Най-тежко е изпитанието, когато силите напускат въстаниците и идва краят на надеждата и на живота. Този именно момент найчесто описват преките свидетели и авторите на художествени творби, посветени на събитията от април 1876-а. И днес сме длъжни да проникваме в душевните преживявания на обикновения човек, който по волята на историята и на великата идея се е включил със съзнанието да бъде готов да пролее кръв и положи душата си за свободата. Българинът е преживявал, разбира се, страх и ужас; обземало го е малодушието, паниката; минавала му е мисълта за бягство и предателство, за да „отърве кожата“. Но въпреки всичко е запазил достойнство, събрал е последните си физически и психически сили, за да не рухне морално. Той е нямал никаква предварителна психологическа подготовка; едва ли докрай е осъзнавал и къде отива и за какво точно ще пролива собствената си кръв и ще подлага на страдание близките и роднините си. Тук точно се крие загадката на българската душа и се открояват духовните измерения на Априлското въстание, неговата висока нравственост. В обществения организъм очевидно съществува пределна граница на търпението, подчинението и унижението пред властта. Тази граница се достига в момента, когато властта бъде осъзната като „не от Бога“, а като узурпаторска, несправедлива, потисническа. Тогава се отключват заключените преди механизми на съпротивата. Карл Маркс говори за осъзнаването на една класа „в себе си“ и „за себе си“. Същото без съмнение важи и за всеки обществен организъм, особено за националния, когато живее под чужда опека. Осъзнаването „за себе си“, което следва след осъзнаването „в себе си“ у една нова нация, каквато в случая е българската, отприщва огромна духовна енергия и тя от предпазна се превръща в настъпателна и увлича всички в себе си. Няма значение какъв и кой е противникът срещу нея – неговата сила възбужда ненавист и настойчивост. А отделният човек тогава разбира, че е неделима част от цялото. Когато цялото страда и негодува, страда и негодува отделният човек. И обратното!

87 2. Априлското въстание от 1876 г. отдавна е превърнато в свещено събитие и неговата величава нравственост с титаничната саможертва на редица участници в него са положени в Пантеона на народната памет като най-висша проява на българския национален дух, като пример за героизъм и нравствени добродетели. Това, разбира се, е справедливо и не е само признателност на потомците, а резултат от внимателното самопознание на нацията, на нейната способност да оценява историята в нейната трагичност. И всяко посегателство върху този смисъл на Въстанието се възприема като кощунство над народната българска душа. Колкото повече изчезва героизмът в днешния ни живот, толкова повече той се въздига в неговото проявление през 1876 г. Можем ли обаче да приемем, че едно човешко събитие в пълната си цялост е еднакво героично, нравствено, величаво и (тук наблягам) проява на българската християнска душа и мъченичество за вярата? Важно е да си отговорим на тези въпроси, за да видим собствената си история и особено най-високите ѝ върхове в мащаба на реалното им значение, в тяхната многоплановост, сложност и най-вече противоречивост. Не е достатъчно (макар да е крайно необходимо) да се възторгваме; длъжни сме да анализираме и проникваме в дълбочините на явленията, където ще открием далеч повече смисли отколкото виждаме с просто око. И не за да принизяваме героизма, а, напротив, да го оценим вярно и точно в неговата пълнота и величие. Колкото повече наближаваше часът на въстанието, толкова повече българската националноосвободителна революция чрез националната литература провъзгласяваше върховенството на идеята за свободата над всичко. Девизът на революцията и въстанието бе „Свобода или смърт!“. Нищо друго не е равностойно на великия избор освен смъртта за отечеството и свободата. Щом не си свободен, по-добре да не живееш. Животът в робство е недостоен, позорен, робски. Такова довеждане до крайност на идеята за свободата и свободната държава е проявление на изострената до крайност политическата ситуация, което е типично за приближаването на апогея на революционната борба. Ситуацията така трябва да се изостри, че непримиримостта към противника да е непреклонна и превърната в болест! Иначе не е възможно да се мобилизира обществото, за да бъде тласнато в един огън, от който излизането е почти невъзможно. Лозунгът „Свобода или смърт“ е непримирима опозиция на правото на избора и това нагнетява чувствата до крайност. Когато го възприемеш, не само не е възможно да мислиш и разсъждаваш, но и е недопустимо и пагубно. При такъв невъзможен избор няма как да се съмняваш в правотата на идеята и в средствата за нейното осъществяване. Това отлично са го разбирали ръководителите и идеолозите на Априлското въстание. Това е първото „окървавяване“ на революционерите, техните сподвижници и съчувственици, към каквото окървавяване ще тласне своите въстаници и Георги Бенковски още първите мигове на въстанието. Сега то е идеологическо и психологическо; то е метафора на пътя, който трябва в изключително кратко време да се извърви, за да се постигне заветната цел. Политическият лозунг не търпи не само съмнения, но и възражения, колебания,

88 лично отношение. Той дори не позволява вяра в Бога, молитви към Него, покаяние и прошка, благословение и надежда, че Той ще бъде благ и милостив и ще принесе избавление от робството. Не Бог, а човек сам трябва да си помогне. Изминали са цели пет века, а молитвите не са донесли нищо – дори е станало по-лошо отпреди. Популярните стихове на Любен Каравелов „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята — свободата не ще екзарх, иска Караджата.“ изразяват новото обществено съзнание и показват новите настроения и цели на нацията. Защото свободата е вече нещо различно от онова, което Бог е определил и което е дал в изобилие на човека и никога не му го отнема – свободата на избора между доброто и злото, между вярата и безверието, между Рая и ада. Тази свобода сега изглежда недостатъчна и дори лъжовна, защото няма реален материален израз, каквато може да бъде политическата свобода, въплътена в свободна национална държава. Макар че Бог не ни е казал, че „калугер ще спаси раята“, а Сам Той ще направи това, което е необходимо и добро за човека и хората, поетът нарочно насочва читателите си към достъпни и понятни тези, за да ги отърси от „християнските илюзии“, като им покаже истинския път. С други думи, самият лозунг на българското освобождение е проявлението на практически приключилата секуларизация на новия човек, а и на цялото общество. По същество това е революционен акт, потвърждаващ обуржоазяването на българския свят, макар в него рецидивите на Средновековието да са още живи и на места дори достатъчно силни, за да възпират успешния и победоносен ход на националноосвободителната революция. „Свобода или смърт“ означава скъсване със средновековното минало и отваряне на нов път за нацията. Много е важно, че не се уточнява каква трябва да бъде смъртта. Тук всеки сам трябва да реши, но щом я придобие като цена за непостигнатата свобода, той вече е не само мъченик (което не е чак толкова достойно, но пък ще се покаже на чужденците какво правят поробителите с непокорните българи), но герой. Свободата и отечеството се поставят дори не наравно, а по-високо, от Бога! Георги С. Раковски дори провъзгласи, че „любовта към отечеството превъзхожда сичките световни добрини“.

3. През Възраждането вече е така, но то не е станало изведнъж, а постепенно, последователно и без колебание и то веднага след преп. Паисий, когато робското състояние на народа се осъзнава като духовно потисничество на Константинополската патриаршия. Тогава именно започва процесът на секуларизация. И се слага началото на борбите за църковна независимост. В това на пръв поглед се съдържа огромен парадокс, но всъщност парадокс няма, а само особеност на нашето Възраждане и на характера и същността на националноосвободи-

89 телната революция. Борбите за църковна независимост са в пълна мяра политически борби. В тях има много малко грижа за Църквата. Отделянето от Фенер е всъщност получаване на политическа независимост, а създаването на Екзархията е първообразът на бъдещата свободна национална държава. Затова и тези борби се водят преди всичко с политически средства – дори усилията на българските архиереи и духовници са подчинени на политиката и често преминават границите на каноничната позволеност. И за Църквата, и за буржоазията, и за интелигенцията, и за цялата националноосвободителна революция, за българския народ Константинополският патриарх е големият враг, с когото не е възможен мир и разбирателство, а спасителят е султанът. На 3 април 1860 г., след като султанът обявява създаването на Българската Екзархия, на Божествената Света Литургия в храма „Свети Стефан“ в Истанбул, на Великия Вход българският епископ Иларион Макариополски вместо името на Патриарха, както е по канона, споменава султана. Богомолците скандират „Смърт на Патриарха, да живее султанът!“. Това е апотеозът на т.нар. „Български Великден“. Събитието и до днес се почита като един от най-високите върхове на нашето национално „свестяване“ и му се придава почти свещен смисъл. Този ден, това може да се твърди уверено, отвори вратите на революцията и направи възможно Априлското въстание и Освобождението на България. Но той напълно характеризира същността на новото време като атеистично, езическо, секуларно, макар до този момент в него да са впрегнати и усилията на Българската православна църква. Тя не само не ги отказва, но ги отдава с жар. Църквата е един от решаващите фактори за успеха на революцията и свободата на отечеството. Българските архиереи и целият клир допускат политизирането на църковните борби и воденето им почти изцяло с политически средства и против каноните. Обективно погледнато, е нямало друг начин, за да се постигне високата цел. За да се отдели от Фенер, тя е била принудена да включи в своите акции цялото православно войнство – особено видните българи с влияние и авторитет пред османските власти. За да ги има на своя страна, тя се прави, че не забелязва и мълчаливо ги поощрява да достигат до крайност в отношенията си към гръцкото духовенство, да го ругаят и хулят, дори да отричат православната му принадлежност. Не се осъждат проектите за различни нови православни църкви, които нашите възрожденци предлагат с цел да се принуди патриархът да склони на автономия и позволи да се създаде Българска Екзархия. Църква и политика взаимно се използват за постигане на целите с цената на почти всякакви средства. Клирът обаче решително се възпротивява по време на изготвянето на Устава на Екзархията на многобройните опити да се превърне Църквата в обществено-политическа организация, като и бъдат наложени правила и норми от светския живот: срок и мандатност на служение на екзарха и владиците, голяма власт на миряните над архиереите и редица други, които да я поставят в пълно подчинение на политиката и бъдещата държава. Руският мислител Константин Леонтиев критикува нашите архиереи, че са се поддали на внушенията на буржоазията и обричат Църквата ни на филетизъм и схизма. Той не пести критиките си и към Фенер и настоява двете Църк-

90 ви да намерят общия църковен език, за да разрешат противоречията и да не разчитат на светската власт да намери решение на техния спор. Константин Леонтиев вижда как Църквата бива използвана за политически цели и понася тежки и труднолечими рани. Днес някои смятат, че руският философ изразява мнението на руската държава и го обвиняват, че бил противник на нашата църковна независимост. Но той не е противник; напротив, за него е справедливо българите да се отделят от Фенер, но това трябва да стане по каноничен път, а не с улични демонстрации, хули, лозунги, интриги и възвеличаване на султана.

4. Ние, които изучаваме и обясняваме фактите, явленията и събитията от историята, имаме предимството, че ги виждаме вече извършени и знаем какви са резултатите от тях. На нас ни е лесно да преценяваме как е трябвало да се действа в тогавашните ситуации, но ни е невъзможно да навлезем в душите, умовете и сърцата на тогавашните хора и вместо тях да преживеем емоционално и мисловно всичко, което те са преживели. Но затова пък имаме пред себе си „обективната картина“ и преценките ни могат да бъдат по-верни от техните. Тя не ни дава право да ги съдим, а само да анализираме техния живот и постъпките им. Бог им е отдал дължимото, но нашето завръщане в историята е с цел да изследваме причините на явленията и да се опитаме да си обясним защо времето тогава и след това се е движило по този, а не по друг начин, имало ли е други възможности и какъв е в крайна сметка резултатът на историята. Революционното време винаги е напрегнато, сложно, противоречиво, трудно предвидимо. Когато противоречията и конфликтите достигнат до своята крайност, а не се разрешават и дори няма изглед да излязат от мъртвата точка, в която са останали, хората губят търпение, а често изпадат и в отчаяние. Тогава именно най-често се прилага принципът „целта оправдава средствата“, понеже е необходимо да се мобилизират всички сили и възможности – все едно дали са градивни, разрушителни, морални или безнравствени и зли. Отчаянието е смъртен грях, но човек често се отчайва, а когато се е отказал от Бога или вярата му е оскъдняла, му е трудно да мисли за това как ще бъде съден от Него. А поставил ли е веднъж отечеството и свободата над всичко, превърнал ли ги е национален и обществен идеал, той изцяло се отдава в политиката и нейната нравственост го освобождава от задръжки. Развоят на църковните борби, а през 70-те години и приближаването на съдбоносните революционни събития, поставят българския свят в такова крайно състояние. Времето се ускорява, а положителни резултати няма. Историята изисква радикални действия, жертви, кървави сблъсъци – без тях властта и Европа няма да си мръднат пръста, за да се избави народът от мъките и страданията. В българския въздух витае мисълта, че „щом няма Бог, всичко е позволено!“. Но и всичко е в ръцете на самите българи, които с дела и кръв трябва да заслужат свободата си. Достигнат е пределът, отвъд който започва непредвидимото, непремереното, безразсъдното. Всяко въстание е проява на принципа „всичко е позволено“. Ако не оправда-

91 еш този принцип и не тръгнеш след него, никога няма да вдигнеш ръка срещу властта, за да я низвергнеш. В тогавашната обстановка това никак не е било лесно. Водачите и идеолозите на националноосвободителната революция, които нямаха търпение да видят отечеството си свободно, укоряваха народа за това, че бил „заспал“, че „имал робско търпение“. Те определяха народа със своите си думи, които обаче не би трябвало да приемем за точни. Няма „заспал народ“. Търпението му може да бъде наричано „робско“ само от човек, който не почита властта и се е нагърбил да я сваля и променя. Но за да тръгнеш на война с нея, трябва да си узрял за каузата, а не да смяташ, че „всяка власт е Господа“. По-голямата част от народа и през 70-те години на ХІХ век е все още в Средновековието, не се е обуржоазила, поради което нехае за революцията и отхвърля бунта срещу властта. И не е съгласна промените да се извършват насилствено и с оръжие в ръка, да се пролива кръв и се убиват хора. Това не е „робско търпение“, нито „робска психика“, а съзнание от друга епоха и друга нравственост. Там, където въстанието се подготвя успешно, общественото съзнание на хората очевидно е вече друго. Не е случайно, че главните организатори и действащи лица на Априлското въстание, както забеляза още Иван Хаджийски, са хора имотни, активни, търговци и занаятчии, на които османската власт пречи икономически чрез политическото си бездействие и с хаоса в империята, който тя не е в състояние да овладее. Те са други хора, от друга социална прослойка, образувала се през ХІХ век и застанала начело на нацията и обществото. За тях властта, която е над тях и пречи на предприемчивостта и стремежа към разрастване и печалби, не е от Господа и може да не бъде почитана и пазена. Тя е техен враг, а не съюзник и защитник. Неспособността на властта да осигурява и гарантира мир и спокойствие и да се грижи за поданиците се чувства не само от богатите, но и от все повече поданици. Сред тях именно призивите за въстание са като семена, засети в благодатна почва. Не е трудно да убедиш потърпевшия, че е нужна радикална промяна и че само свободната българска държава ще даде живот на българите. На такива хора е по-лесно да говориш колко добре ще е без турските поробители, но и че те няма да си отидат доброволно, че ще се води тежка битка, в която ще се пролива кръв и ще падат глави. Но и че тази цена ще е за свободата. И те слушат и вярват. Другите обаче, тези, за които казвам, че още живеят в Средновековието, не се поддават на такава агитация; на тях им все едно кой ще е техен господар, стига да не ги притиска много. Ситуацията наистина е сложна. От една страна, революционната ни интелигенция страда, че не може да активизира народа и да го подготви за великото изпитания, а от друга – времето тече все по-бързо и геополитическите събития зреят, наближава часът, в който Османската империя ще рухне и Великите сили ще преначертаят европейската политическа карта. Тогава е твърде възможно на нея да не се появи свободна държава с име България. Тези хора вярно са разбирали епохата и предстоящите събития и отлична са знаели какво е нужно, за да се постигне високата цел. Европа и Русия нямат достатъчно аргументи, идващи от самите българи, за да предприемат действия в полза на националноосвободителната революция. За тях българите са почти неизвестен народ

92 – съществуващ, но в такова състояние, което не му дава право да живее в своя национална държава. В такъв момент се задействат политическите механизми на „щом няма Бог, всичко е позволено“и „целта оправдава средствата“. Едно въстание, жестоко потушено и залято с българска кръв, може да покаже на Европа и Русия, че българите „не спят“, че се борят за свободата си и че заслужават да им се помогне. Апостолите на Гюргевския революционен комитет очевидно са надарени с гениално политическо прозрение и безспорно са на висотата на своята епоха, която ги е натоварила да свършат най-важната, най-отговорна и (защо да не го кажем) най-безнравствената работа, като определят дори броя на жертвите и степента на материални разрушения и душевни страдания, за да се отвори пътят пред независима България.

5. Буржоазният човек не е непременно от буржоазната класа. Той просто принадлежи не толкова по време, колкото по съзнание, начин на мислене, поведение, нравственост, отношение към човека и властта на епохата, която наричаме „модерна“ или „буржоазна“. Буржоазният човек е „национален“, а не „родов“. Съзнанието му вече не е религиозно, дори и да е вярващ и църковен. Той вярва в себе си повече отколкото в Бога и затова е рационално устроен – при цялата си индивидуална емоционалност и сърдечност. Той е рационален по мироглед, в общите дела, стопанската си дейност и политиката. Политиката, икономиката и културата го свързват с другите, а не Църквата. Буржоазният човек принадлежи на света и на себе си, а не на господаря или царя. Поради това смята, че е свободен по рождение и че заради личната и националната свобода е позволено да воюва и се бунтува, да оспорва и претендира да участва във властта. За него всичко е позволено и е убеден в това, защото му е внушено, че е свободен. Такова е неговото съзнание. Появата и утвърждаването на такъв човек в историята на който и да било народ променя качествено тази история: животът тръгва в друга посока. Започват буржоазните революции, а заедно с тях и националноосвободителните. Метафоричните назовавания на това време са: „духовен подем“, „усложняване на душевността“, „героични саможертви“, „национален възход“ и др. Всъщност, явлението, без да е толкова сложно или просто, е смяна на епохите и утвърждаване на нова социално-икономическа и политическа система, която поставя нови изисквания и мотивира по друг начин хората в тяхното мислене и поведение. Други са ценностите и друг моралът, защото човек вече живее по друг начин – може би не толкова в материално отношение, колкото като съзнание за себе си и средата, в която съществува. Той вече е свободен да излезе от тази среда и да се премести в друга. Но още по-важно е, че той излиза и от себе си, за да се види отстрани и за да открие у другите родството си тях не само по кръв, но и по идеи, идеали, социална принадлежност, цели и свободна воля. Такива способности и възможности не притежаваше средновековният човек. Друг е въпросът дали тази промяна е крачка напред в неговото историческо развитие и дали тя

93 не му носи повече беди и страдания. Но тази промяна прави възможна българската националноосвободителна революция и нейният най-висок връх до Освобождението – Априлското въстание от 1876 година. Въстанието е проявление на националноосвободителната революция и то е акт на българската буржоазия. То не е един от бунтовете през турското робство, а особено явление в българската история, каквото никога преди не е бивало. Април 1876-а е осъзната от ръководителите на революцията зависимост и дори подчиненост на българския политически живот и освобождението на България от общоевропейската политика и интересите на Великите сили. Преди още да се освободи, България е станала част от по-мащабни и сложни геополитически процеси; тя е част от буржоазно-капиталистическата социално-икономическа система и не ѝ е възможно да съществува извън нея и извън нейните правила и норми. Но сега-засега тази зависимост е преди всичко по отношение политическата независимост на бъдещата държава, териториалното ѝ разположение и като зона на влияние на една или друга европейска велика държава, а не стопанската ѝ сила и същност. България е обект на геополитическите сметки за състоянието и бъдещето на Балканския полуостров. Затова тя не може сама да реши съдбата си, поради което ѝ се налага да приеме помощ отвън и то на държава, която е по-силна от Османската империя, за да я победи в една бъдеща война. Тук не твърдя, че когато Европа или Русия ни освобождават, те непременно ни поробват. Проблемът е по-сложен и дълбок и засяга характера на социално-икономическата система, която диктува на народите (особено на по-малките и бедните) какво и как да го правят, лишавайки ги от онази свободна воля, която те вярват, че ще имат и от нея ще зависи мястото и ролята им в новия свят. Романтичната представа за свободата и независимостта много скоро ще се сблъска с грубата реалност. Пролятата кръв, материалните разрушения и човешките страдания ще покажат на тези, които ще воюват с Турция, че българската нация е жива и готова за своето свободно бъдеще. Но в политическата подготовка на въстанието за това не се говори. Говори се, че Русия и Европа искат от нас самостоятелна воля за свобода, за да ни помогнат да отхвърлим чуждия поробител. Готовият за саможертвата си народ не знае и не вижда какъв е светът, какви са целите на въстанието и какво се изисква от него. Това за съжаление не знаят и водачите на въстанието. Те са готови за смърт, защото вярват, че тя ще има отклик в Европа и Русия, ала не подозират същността на системата. За тях няма нищо по-свято, велико и важно от свободата на отечеството и работят за нея. Така идва времето, в което девизът на революцията „Свобода или смърт“ трябва да се осъществи!

6. Но за каква саможертва говорим? Говорим безусловно не просто за смърт от и куршум в сражения очи в очи с коварния и жесток враг, а за горда смърт на безстрашния човек, когото нищо не спира и не плаши. Защото знае, че трябва да умре. Но и че се налага да убива, за да очисти земята си от нашественици-

94 те. Тази осъзната (макар и не в пълен мащаб, защото никоя смърт не може да бъде приета рационално, с радост и готовност – дори и тази на християнина, която за него е желаното „представяне в Господа“) свобода или смърт обаче означава, че героят умира не за да „се представи в Господа“, а за да даде пример на живите и с този пример да ги възпламени, ободри и подтикне към подвизи и героизъм. Не само е унизително и мъчително да се живее без свобода и в робство, но такъв живот няма смисъл и цел. Модерният човек смята, че животът му е даден не за да работи и се храни, не за да се подготви чрез молитви и покаяние за живота след смъртта, но преди всичко да пази своята чест, гордост и достойнство. Нему е дадено да се образова и се наслаждава на красотата, да върши добри дела в полза на другите. Робството му отнема всичко това и го превръща в говорещо животно, което няма права и пориви. Такава е новата житейска философия и основаната на нея нравственост. Послушанието, подчинението и смирението не са повече добродетели и не се приемат от новия българин. Какво му остава тогава? Да си възвърне отнетите му права, каквото и това да му струва – дори с цената на собствения си живот. Когато турците бъдат прогонени, България отново ще стане силна и велика, отново другите държави ще ѝ се подчиняват и ще се съобразяват с нея. Защо е толкова важно всичко това и защо е наложително да бъде постигнато? Буржоазният човек е изпълнен с гордост; тщеславието му е силно, защото вътрешно е отхвърлил задръжките и зависимостите от вярата, религията и Бога – дори и още да не го е заявил открито. Едва Христо Ботев в „Моята молитва“, а и в публицистиката си ще изрази тази нова свобода, която е първопричината за голямата промяна в българския свят. От преп. Паисий насам той все повече се приближава до „Свобода или смърт“. Най-напред избира думите, после ги осъзнава, а накрая ги изпълва с реално житейско съдържание и нравственост. Т.е. вече е убеден, че „всичко е позволено“. Тогава именно личното аз се превръща във висша ценност и добродетел и когато бъде накърнено – дори и с нещо дребно и незабележимо, трябва да бъде защитено и запазено. Гордият човек е експанзивен, неудържим, смел до безумие, готов за дела, които ще задоволят самолюбието и ще повдигнат самочувствието му. И колкото и невероятно да е – податлив е на масова психоза, в която отчаянието (родната сестра на гордостта) го тласка към крайни действия с трагични последствия. Въпрос на чест е да не позволяваш да те унизяват и обиждат. Слабостта (физическата и душевната), нерешителността, колебливостта са най-големите врагове и грехове за гордия човек. И ето, този човек взима оръжието и започва да разрушава Османската империя. В началото, докато на властта не ѝ е ясно какво става, а и никой още не ѝ е съобщил подробности, е лесно. Успехите на въстанието, в това число е военните, са впечатляващи. Опиянението обзема всички и с всички с удивление си казват: че то не било страшно, нито трудно. Само малко смелост и решителност – и сме свободни.

95 Но врагът се събужда и разярява. Той също е горд – а още и много силен, жесток и кръвожаден. Той е империя и властник, които бранят собствеността си, която никому не отстъпва. Който дръзне да наруши стародавния ред и оспори властта, трябва да бъде наказан безмилостно. Тук започва онзи сблъсък, онази драма, които българската литература вдъхновено и с благодарност е описала и възпяла. Показателен и покъртителен е краят на въстанието в Перущица. Преживели първоначалното си вдъхновение, въстаниците търпят поражение от озверелите турци и се принуждават да потърсят убежище в църквата. Те знаят, че турците изпитват респект от православните храмове и не си позволяват да ги обругават или разбиват. А и техният храм е все пак укрепен, здрав и в него може да се намери защита и спасение. Удивителното е обаче, че те търсят там защита не защото ще могат, „събрани двама или трима в Неговото Име“ да измолят Неговата милост и се спасят от зверствата, а заради дебелите стени и добре залостващите се врати. Не вярата ги праща в Божия храм, а страхът, паниката и военно-тактическите съображения. Храмът е превърнат в боен лагер и огнева точка, откъдето се стреля по врага. Можем да си представим какво представлява един боен лагер – още повече устроен в църква. Въстаниците обаче са нямали друга възможност за избор. Обстоятелствата, отчаянието, страхът от смъртта са ги пратили там, където иначе не биха посмели при други обстоятелства и в друго време да отидат с такава цел. Най-ужасяващо е, когато турците тръгват да щурмуват затворилите се зад тежките порти мъже, жени и деца. Нещастните българи знаят какво ги очаква, когато турците разбият вратите и стените и нахлуят в храма. А и няма нито кой да ги спаси, нито на кого да се надяват. Дори на Този, заради Когото идват в храма да се молят. Те са изгубили вярата си, понесени от отчаянието и ужаса от предстоящото унижение. Затова предпочитат сами да сложат край на живота си, за да не преживеят това унижение. Мъжете убиват жените и децата си, а после се самоубиват. Със страх и с последните усилия, останали в изнурените им тела. Но без покаяние и молитви за милост. Поне така ни разказват малцината свидетели, случайно спасили се от този ад. А и така случаят е описан от българската литература. Повтарям: никой не може да съди другите. Но може да разсъждава, като свързва фактите и издирва причините, които са ги породили и подредили в този им ред. Ние трябва да открием вградените сенки в нашата свобода, за да знаем какво струва тя, как е извоювана и какъв смисъл е вложен в нея. Защото от този именно смисъл зависи ходът, посоката и скоростта на нашето последващо историческо развитие и духът на нашата нация и държава. В тази наша свобода има по-малко християнска вяра и упование в Бога отколкото човешка гордост, самочувствие и непреклонност. В нашето опиянение от способността на българина да се жертва за политическата си свобода пренебрегваме смирението и усърдието на тези, които с непрестанни молитви са измолили да възкръснем като държава и народ. Ние дори и свещениците и монасите превърнахме на комити, които не вярват и не се молят, а стрелят и размахват саби. И които за-

96 ради борбата и отечеството напускат манастирите и се отказват от духовните си санове. Нашата литература приема това за добродетел и проява на героизъм. А то си е чиста проба преувеличение и неистина.

7. Много от описанията и свидетелствата за националноосвободителните движения, а и за Априлското въстание са късни и изразяват идеите, представите и потребностите на времето, в което са писани. Затова не могат да се приемат като напълно достоверни и към тях трябва да се подхожда внимателно. Потребността от герои и героизъм, възникнала с особена сила непосредствено след Освобождението и особено когато се вижда низостта и бездуховността на буржоата, придава нова окраска на възрожденската идея за свободата и на представата за революционера. Сега именно се разпалва отново възхвалата на героя, готов на всичко заради родината си, защото такива хора вече няма. Всички са се юрнали да печелят, да мислят за себе си, а нехаят за интересите на държавата. А какви хора само е имало някога! Започва да се цени особено много героичната смърт, дошла след огромни изпитания, каквито никой не е в състояние да изтърпи – освен възрожденците и въстаниците. Те изтърпяват мъченията, защото знаят, че така помагат на народа и родината си. Много от този патос е пренесен и в по-късно време в исторически и литературни творби и онова, което непосредствено след Освобождението служи повече на пропагандата и е негодувание срещу прагматизма и меркантилизма на буржоазното общество, се възприема като историческа истина в пълна мяра. У Иван Вазов, а и у Захарий Стоянов ще открием и идеята за героичната смърт като доброволно приета, за да видят другите, че не е страшно да се умира за отечеството. Христо Ботев нарича тази смърт „сладка усмивка“ и сам я приема – поне така ни уверява сам неговият пръв биограф, а и четниците, които са били до него до последния му миг. Някой е длъжен да умре, за да разпали бунтовническото чувство у сънародниците. Такава теза ще развие доста покъсно Цветан Стоянов в неговия знаменит диалог „Втората част на разговора“, в който Христо Ботев разкрива пред Любен Каравелов защо тръгва на такава безсмислена авантюра, каквато е завладяването на „Радецки“ и преминаването на Дунав. Цветан Стоянов засилва до крайност романтичната идея, придава ѝ рационалност и философско звучене. Но преди това и особено непосредствено след Освобождението героите и героизмът на Възраждането и от Април 1876-а трябва да повдигнат отново българския дух, за да бъде избавен народа от духовната мизерия, която се стоварва върху него. Така не само се оправдава, но и се въздига до върховна нравствена добродетел постъпките на Кочо Честименски и всичките мъченици и бунтовници от Перущица и от други градове и села, предпочели да умрат от собствените си ръце, нежели да се оставят да бъдат обругавани и обезчестени от разярените турци. Трагедията на Кочо и неговата решителност подтикват мнозина да издирват подобни случаи, за да покажат, че той не е единствен и че явлението „Кочо“,

97 възпято от Иван Вазов, е явление типично за въстанието и изобщо за българския дух. Но аз тук припомням и края на поемата, в която е събран целият патос на модерното време: И храмът ехтеше от моми, невести, кат падаха в кръвье или във безчестье! И Господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!... Това не е просто образ, който подсилва ужаса на трагедията, а открита апология на човешката воля и героизъм, проявени в условията на „щом няма Бог, всичко е позволено“. По този път, но вече без „свобода или смърт“, уверено и ускорено върви българската нация почти век и половина...

98

ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО

СИЛВИЯ ГАНЧЕВА НЕКОНВЕНЦИОНАЛНО ИЗКУСТВО. ГРУПА „ГРАДЪТ“ И ИЗЛОЖБА „ГРАДЪТ?“ 80-те години на ХХ век Предпоставки за възникване на неконвенционалните форми в съвременното българско изкуството. В началото на 80-те години визуализацията и представянето на българското съвременно изкуство в изложбените зали е подчинено на официален канон. Млади художници постепенно започват да се бунтуват срещу статуквото и установената художествена конвенционалност. В началото те се отказват от употреба на обичайни материали и общоприет начин на използването им. Обръщат се към непознати изразни средства – експериментират с природни предмети и пространства. Съществено значение за това има Ателието на младия художник, което се отличава с известна засилваща се самостоятелност през 80-те години, изразяваща се в организиране на индивидуални и колективни изложби, пленери. Основно се използва галерията на ул. „Раковски“ 108 в София. Там се случват и едни от най-интересните прояви на неконвенционално изкуство.1 В началото на 80-те години от Художествената академия се дипломира силно поколение млади творци (обучавани от Найден Петков, Светлин Русев, Христо Нейков, Румен Скорчев, Добри Добрев). Традиционната образност се оказва недостатъчна за младите художници. Те имат нужда от нещо различно, от предизвикателства и от територия, на която се чувстват свободни. В началото на 80-те години се усеща промяна в Съветския съюз. Тоталитарният режим в СССР започва да се разпада след смъртта на Брежнев (1982) и началото на съветската перестройка – след идването на Михаил Горбачов на власт през 1985 г. Появява се „непозната“ за българската интелигенция информация – списание „Огоньок“, книги, филми. Влияние оказва също развитието на западното изкуство – всяка информация от попаднал каталог на изложба или списание. По линия на СБХ през 80-те години художниците пътуват на резиденции в Сите дез Ар в Париж (2 месеца), в белгийски художествени академии (5 месеца) и др.2 През този период в България се организират също изложби на западни художници („Художникът на работа в Америка“, 1979; изложба на Фриденсрайх Хундертвасер и др.); отдавна емигрирали български автори, станали известни на западната худо1

16.

2

Ножарова, В. Въведение в българското съвременно изкуство. 1982–2015. П., Жанет 45, 2018, с. Пак там, с. 17.

99 жествена сцена (изложба на родения в София, но живеещ в Париж Симон Меркадо). Цялата тази сложна система от обстоятелства и влияния през 80-те години е предпоставка за зараждане на нова форма на изкуството. В началото то е далеч от столицата и големите градове – сред природата. Експериментът е ключова дума за това изкуство. Първият му период е от началото на 80-те години до 1986 г., в който новото изкуство е далеч от изложбените зали. Показва се основно сред природата – пред публика, включваща тесен приятелски и колегиален кръг. Художниците наричат работите си „хепънинги“ (случки), плод на тяхната артистичност и фантазия. Вторият период (след 1986 г.) се определя като „зрял“ и „осъзнат“ период, характеризиращ се с по-висока професионализация.3 Отбелязва се начално влизане в галериите (след 1985 г.) и се появяват първите инсталации. Важен е въпросът за наименуване на новото изкуство. Изкуствоведката Диана Попова обяснява, че изборът на наименование на това изкуство е бил между термините „неконвенционални“ или „нетрадиционни“ форми. Повече надделява терминът „неконвенционални форми“ с аргумент, че става въпрос за изкуство, създавано с изразни средства и материали, различни от конвенционалните. Този термин се използва до средата на 90-те години, като след това се измества от по-универсален – „съвременно изкуство“.4 Група „Градът“ и изложба „Градът?“. Групата „Градът“ се създава в периода 1986–1987. Известни прояви на групата са изложба „Градът?“, „Вавилонска кула“ (Дом на хумора в Габрово), акция „Хамелеон“ пред НДК, „Таванска изложба“ (първи опит за апартаментно изкуство в ателието на художника Драган Милев-Дари) и неосъществената акция „Бруклински мост“. Групата е била също поканена за близо месец в град Нотингам, Англия, където прави изложба в университета по политехника, след това в Испания и т.н. С краткото си съществуване групата има важна роля в процеса на промяна на художественото битие в България – разчупва мисленето и поведението в културната конюнктура с десетилетна давност. С изявите на група „Градът“ се свързват понятия като инсталация, хепънинг, пърформанс, изкуство на обекта, които са били формално отричани. Членове на групата са изкуствоведът Филип Зидаров и живописците Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Недко Солаков. Еднократно за изложба „Градът?“ е поканен живописецът Свилен Блажев. Всички членове на групата са млади автори, с авторитет и доверие от колеги и висшестоящи организации – със самостоятелни изложби, награди, участващи в обществени структури (преподаватели в Художествена академия, членове на различни органи на СБХ, активисти в младежки политически организации (ДКМС) и др.). Групата се създава в атмосфера на пълна власт на СБХ – авторът няма шанс за реализация, ако не членува в Съюза или в Ателие на младия художник (АМХ). Още със самата си поява и преди своето осъзнаване, групата „Градът“ се явява авангард спрямо традиционните норми. Нейните изяви са новаторски, 3

Пак там, с. 10.

4

Пак там, 11–12.

100 въпреки че в световната художествена практика отдавна са естествени. От самото начало членовете на групата желаят да създадат изложба, измислена и реализирана от тях самите, а това е необичайно за българската практика (организират се само типични изложби със зададена тема от Управителния съвет на СБХ или колективни изложби от готова продукция от ателиета на художници). Изложбата е необикновена в следния контекст – от начало докрай е дело на авторски колектив, отрича се „картината“ като единствено средство за художествена изява. От съществено значение за самата група е организиране и обединяване от изкуствовед-критик. В схемата на СБХ от 80-те години функциите на критиците са сведени до минимум – единствено за отразяване на изложби, предложени и организирани от Съюза. В периода след 1985 г. се появява младо поколение критици, осъзнаващи и борещи се за новото място на своята дейност. В дискусия във вестник „Пулс“ от март до септември 1986 г. се изяснява необходимостта от нова функция на критика – човек, който генерира идеи, измисля изложби, кани автори за участие, организира и поднася изложба като завършен художествен факт. Критикът Филип Зидаров още преди създаването на група „Градът“ насочва интересите си към кураторски дейности (Първа младежка изложба на сценографията, 1986; исторически хепънинг в двора на Софийския университет, 1987). През април 1988 г. Филип Зидаров започва организиране на изложба „Градът?“, явяваща се кулминационна в идеята за формиране на експозиция като единен организъм.5 По отношение на замисъла на създаване на изложбата има две оригинални тенденции: първата е свързана с насочване „отвън“ на идея и тема върху избрани художници (обединени от това, че са „градски“ художници на близка възраст); втората ексцентричност се определя в замисъла да няма нито една класическа картина, даващ възможност за нов вид общуване с публиката и провокиращ диалог между самите автори. Така се възприема условието – темата да се развие в обща концепция. Групата „Градът“ се събира веднъж в месеца за по няколко дни – взаимно се опознават членовете на групата, предлагат се и се обсъждат различни хрумвания, водят се спорове. Постепенно замисълът се избистря и се ражда идея – за преобразяване на определено пространство не за илюстрация на София, а за оживяване на ГРАД (София) – създаване на усещане за синтетичен образ от знаци, изграждащи азбука на недовършената митология на града.6 Художниците Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Недко Солаков и Свилен Блажев изграждат пространство, митологизиращо знаците на града. Идеята е наличие на „централен площад“, от който се спускат седем „улици“ (седем участници), представящи работите на отделните автори с техния личен почерк, но подчинени на цялото, така както животът в града е подчинен на сблъсъци, срещи. Получава се единна изложба в залата на „Раковски“ 125 (днешната галерия „Райко Алексиев“), в която няма имена на участници, но авторите се разпознават. Използвано е всичко, принадлежащо на големия град – коли; боклучийски кофи; афиши; мигащи светлини; 5

Василева, М. Градът като антипод. – Култура, брой 33 (2042), 21 авг. 1998.

6

Зидаров, Ф. „Градът?“ се бори за оцеляване. – Изкуство, 1988, № 9, 6-7.

101 хора, натоварени със странни стоки; предмети от бита; изхвърлени от употреба вещи.7 Най-често изложбата „Градът?“ се определя като „хепънинг“ – художествена акция, в която с участие на автор и публика се провокират непредвидими творчески актове, а резултатът от тях са произведения, чиито живот и значения са ограничени от времето и действието. По-точно като мобилност във времето, „Градът?“ най-много се приближава до класическия пърформънс или екшънпейтинг. Без да е представление, проявата му дава възможност на публиката да наблюдава процеса на моделиране на ситуация, крайният продукт на която е „живо“ независимо произведение. В такъв смисъл изложбата е ритуал за създаване на действащ механизъм от отделни инсталации, допълнени с асоциативни продължения. „Градът?“ по своята същност е концептуално произведение, носещо въпроси, отговори и послания. С навлизане в детайли на отделните му части, с търсене на синтетични творчески форми, се скъсва с конвенционализма на образно наподобяване. Достига се до дръзки цветни иронии на поп-арт; структури на минимализма; техническо битие на новия реализъм. Така в поширок план, като общ стил, подходът, използван в създаването на „Градът?“ се доближава силно до трансавангарда от последното десетилетие на 20-и век (отнася се повече до свързване на формално необединими, но с общ език на емоционално ниво артистически същности, отколкото до стилистика). Отделният обект от изложбата, претърпял художествена интервенция, престава да бъде самия себе си, а участва като изграждащ елемент на дадена инсталация – със свой нов смислов, пластически и емоционален контекст. Така обособените инсталации се свързват в обща система, имаща смисъл на концепция. Най-интересна остава радостта на авторите от трудното създаване на града – роден с усмивка, можещ да разказва, останал жив и намерил начин да се завърне отново.8 Изложба „Градът?“ има положителни качества – осмисляне на обкръжението с непривични изразни средства; разчупване на творческите и изложбените навици; предизвикателство към публиката чрез отворения дискусионен характер. Ефектът върху зрителите от изложбата е забележителен. Но изложбата има и някои недостатъци. Стремейки се да постигнат цялостна атмосфера на експозицията, художниците претопяват уникалността на идеите и реализациите. В смислово отношение произведенията само коментират реални факти от града – блокове; коли; тичащи за дефицитни стоки хора; афиши; обяви; кофи за боклук и т.н. Но в града има и явления, проблеми, които не са просто факти, а сложна система от взаимоотношения, причини и следствия. Един такъв проблем, отчуждението на човека зад прозореца на колата, отразява Божидар Бояджиев. Недко Солаков изтъква царството на кича. Подобни намеци се откриват и в други произведения, но в изложбата като цяло липсват по-сериозни обобщения. Освен това познатите вече решения (изрисувани коли, кофи, колони за афиши, „яйце“ и др.) снижават оригиналността на художествените идеи. Специализираната публика е вече запозна7

Василева, М. Градът като антипод.

8

Зидаров, Ф. Цит. съч., 7-8.

102 та и очаква повече от изложба „Градът?“ – по-голяма яснота, завършеност, концептуалност и сериозна художественост. Аранжирането на изложбата от Филип Зидаров следва механизма на предходните му изяви (хепънинг в двора на Софийския университет, изложба „Художникът и театърът“). По този начин експозицията се превръща в повторение, без да характеризира специфичния характер на изложбата. Общото изказване на някои художници и изкуствоведи е – „тъй като това е първа такава изложба, трябва да се пренебрегнат несъвършенствата ѝ“.9 „Нищожни“ детайли на градския бит (стара каросерия на кола, непотребна обувка или кофи за боклук) са станали значими, съществени, получават статут на произведение. Необходимо е зрителят да има нестандартно поведение в пространството на изложбата, защото го чакат странни различни неща, които никой не пази, а същевременно могат да бъдат пипнати, придвижвани, прелиствани. Градското присъства като тема или сюжет – така възниква въпросът „градът?“ в наименованието на експозицията. Художниците умело използват въпросителен знак, защото в експозицията градът не е видян, а е направен от авторите. Същият въпрос се вижда и върху рекламата на входа на галерията – светещ неонов надпис, „Градът?“, което звучи като покана за нестандартно действие и чувство. Независимо че изложбата е провокираща и ексцентрична, поведението на зрителя в нейното пространство остава малко пасивно. Оказва се, че посетителят не се учудва на нищо в изложбената зала, приема условните символи на „Градът?“, запознава се с интерес и желание с всичко, което му се предлага, но остава отстрани, малко дистанциран и предпазлив. Като цяло изложбата има успех – „показване“ на града не такъв, какъвто е, а какъвто се привижда във всекидневния бит на „обикновения“ човек – чудесен и отдалечен. Същинският смисъл на успеха се доказва и от лесното ориентиране на посетителя в изложбеното пространство, разпознавайки отредената му от авторите роля – на типичен за града човек. С цялата си нестандартност и чудатост, образите от изложбата са близки до всекидневието на посетителя. Градът потвърждава сивотата на делника дори с лъскавия си блясък и панаирна „красота“. Има съответно и „поука“ от експозицията. Посетителят „научава“ своята роля, за него градът все още си остава „отдалечен“ – блъскането в трамваите, непоздравяването в асансьор са далеч от градско поведение. Поставят се сериозни въпроси, на които няма еднозначен отговор. Началната изкуственост в изложбеното поведение и чувствата, пораждани от него, не са случайни. Хората не познават същинския град, като място за среща, като действително обща област в живота си, идеята за града остава утопия (а в града всички трябва да могат да се срещат и да разпознават един в друг Човека). Изложбата претендира да бъде авангардна, което значи проективна, ориентирана към бъдещето. Но проектното присъства само като намек. В стремежа си да прилича на истински авангард експозицията се превръща в негов „музей“. Авангардът винаги е в движение. В него постоянно се крие намек за несъвършенството на всичко станало, но също и съмнение, че нещо изобщо се нуждае от завършване. Авангардът изключва нечие 9

Попова, Д. Някои разочарования от „Градът?“. – Изкуство, 1988, № 9, 9-10.

103 авторство, стреми се всички да станат едновременно и автори, и действащи лица. Истинският авангард определя главното – животът е труден, не може да бъде повтарян, цитиран, да се превръща в особен стил или техника. Ако се превърне в техника или особено умение, авангардът умира и става авангардизъм. Точно това умиране и по-точно „музифициране“ (от музей) се вижда в изложба „Градът?“. Но като цяло атмосферата в изложбеното пространство се променя. Открояват се, макар и плахи, но сигурни следи на новото в поведението на зрителя, който започва да напуска отреденото му досега място и се опитва да търси събеседника, съучастника. Изложбата не е минала незабелязано, отчетена е невиждана досега посещаемост. Макар и с малки недостатъци, всичко се е променило – това определя значението на „Градът?“ за съвременното развитие на българското изкуство.10 По същество това е първата в Българя експозиция от асамблажи, т.е. инсталации в галерийно пространство, и първата курирана изложба в смисъла на съвременно изкуство от края на 20-и век. За пръв път изкуството говори на свободен език, адекватен на предизвикателствата на актуалния емоционален и социален момент от действителността.11 През май 1989 г. групата „Градът“ реализира акция „Вавилонска кула“ до Дома на хумора и сатирата в Габрово, спонсорирана от фирма за метални вторични суровини „Феникс – ресурс“. Наименованието „Вавилонска кула“ не е случайно, израз на ново, различно, неочаквано произведение, което събира и прави хората и различни и еднакви и по някакъв начин събира и разпуска пулсациите на историята, в която групата „Градът“ има своето място.12 Художниците от групата търсят образ на нещо първично. А първият град според светите списания е Вавилон. И първата най-висока градска структура е Вавилонската кула. Така изградената кула остава на мястото си и до ден днешен, „като илюстрация на тезата, че и различните езици“ на изкуството „могат да говорят общи неща“, а нейната височина символизира висините на ентусиазма на художниците да правят нещо различно.13 Художниците от групата „Градът“ изграждат огромна кула, с височина 9 метра и тегло над 50 тона, в отговор на проблема за техническата цивилизация и нейните отпадъци. Творците от групата сами намират кран, камиони с ремаркета за извозване на избрани материали от складовете за вторични суровини (между тях е имало 10-метрови части от кулокран и 9-тонен детайл от някаква преса), оксиженист за сглобяване на кулата и т.н. За акцията се използва паркингът на блока срещу Дома на хумора и сатирата. Първият етаж на кулата е от груби тежки черни метали, вторият – от по-фини цветни метали, а последният е от хромирани метали. По дължината на кулата има стълба, а отгоре – ветропоказател, изразяващ идеята за пространството и времето. До 1989 г. в София съществуват само изложбени площи, собственост на СБХ и на Творческия фонд. „Продажбите на художниците са зависими от държавната 10

Варзоновцев, Д. Градът в мизансцена на всекидневието?. – Изкуство, 1988, № 9, 14 -17.

11

От архивни материали по време на изложба „30 години група Градът“, в галерия “Академия“, София, 3.04.2019 – 23.04.2019.

12

От интервюто на Филип Зидаров по време на изложба „30 години група „Градът“.

13

От архивни материали по време на изложба “30 години група “Градът“.

104 политика на дотации в културата, осъществяване от СБХ.“ Първото „пропукване“ в системата е Указ 56, съгласно който „през пролетта на 1989 г., след съответни юридически процедури, Софийският градски съд регистрира фирма с продажба на авторски произведения на изкуството на име галерия „Градът“, която е собственост от художници и менажирана от художници. В програмата ѝ заляга принципът „да се излагат и продават само творби на членовете на Групата, но и на уважавани и харесвани от нея колеги.14 Създаването на галерия „Градът“ и впоследствие на други частни галерии в столицата показва изплъзване на монопола от СБХ върху художествения живот в България. По-късно галерия „Градът“ организира първата изложба в София на сигнирани постери на Христо Явашев-Кристо, както и изложба на известния художник емигрант Харалампи Орошаков. Интересна е акцията „Хамелеон“, проведена от групата „Градът“ в началото на 1990-а (в демократична България), пред входовете на НДК по време на провеждане на „последния“ конгрес на Комсомола. Представлява конструкция от дървен материал и арматурно желязо с плоска глава в профил за закачане на празни книжки на Комсомола – с червени корици и със сини листи, образуващи люспите върху кожата на животното Хамелеон. Книжките се закопчават с такер на конструкцията и се подгъват краищата на кориците им. При духане на вятъра (асоцииращ се с „вятъра на промяната“) лесно се разгръщат листите на книжките и Хамелеонът се оцветява в червено или синьо, представящ идеята на акцията – желанието на Комсомола за промяна на своята „окраска“ или „синият цвят на новата политическа реалност“15. Публиката вече се включва и като съавтор на тази акция. Много хора са започнали да помагат за облицоване на Хамелеона. На него са били поставени и валидни книжки на някои членове от Комсомола. Една вечер се извършва агресия срещу Хамелеона, вероятно от „правоверни“ членове на ДКМС – той е бил одран, а част от книжките накъсани и подпалени. Група „Градът“ поставят табела пред инсталацията с надпис: „Нашата цел е постигната. Така одраният хамелеон оставяме на следващи официални конгреси“. След няколко дни той е бил демонтиран. В периода 1987–1990 г., когато действията срещу системата все още са почти невъзможни, се отчита известна свобода при реализация на нови форми в изкуството. Дейността на групата „Градът“ показва „противопоставяне“ на традиционните норми и има важно значение за въвличане на зрителя в организираните иновативни прояви в културния живот на страната.16

14

Пак там.

15

Пак там, интервю на Филип Зидаров.

16

Василева, М. Градът като антипод.

105

ХУДОЖНИК НА БРОЯ НИКОЛАЙ РУСЕВ е роден на 21 септември 1969 година. Завършва художественото училище в Сливен. През 1995 година завършва магистратура по графика и живопис в Руския държавен педагогически университет „А. И. Херцен“ в Санкт Петербург. Николай Русев е участник и организатор в множество национални и международни изложби и художествени проекти. Най-новата му изява е участието в грандиозната международна инициатива „Знаци на свободата и героизма“ посветена на 140 годишнина от Руско-турската освободителна война. Художникът работи в области живопис, рисунка, графика и скулптура, предпочита батални композиции и творби с религиозна насоченост. Живее и работи във Варна.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

3/2019