Простори за литературата и изкуството - брой 5 - 2019

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

5/2019

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 5 / 2019

ПОЕЗИЯ Димитър Калев

3

ПРОЗА Мартен Калеев

7

ДНЕВНИК Размишления върху книгата на проф. А. С. Запесоцки „Становление глобальной культуры и конфликты цивилизации“, СПб, 2018

86

ПОЕЗИЯ Красимир Симеонов

25

ОТЗВУК Морис Фадел

106

ПРОЗА Севдалина Тодорова Петър Доневски

29

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Теменуга Станчева

108

ПОЕЗИЯ Никола Анков Елена Деянова Първолета Маджарска Росица Ангелова

47

ВЯРА И СПАСЕНИЕ Свещеноиконом Дончо Александров

67

СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА Въпросникът на Марсел Пруст Екрем Мацич

80

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: Пълнолуние II, худ. Теменуга Станчева Четвърта корица: Майка, худ. Теменуга Станчева Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Теменуга Станчева

3

ДИМИТЪР КАЛЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДЖУДЖЕТА

случва се – буди ме глас хайде ставай излез (явно джуджетата в мен чувстват че онемяват) Слънцето в първия лъч тонът фа прогласява после пронизва живота ми през фа-диез толкова трае пробуждането – до полутон после той става Архай (архитект на небето ми) целия ден ръководи градежи в сърцето ми (само джуджетата мислят мозъка ми за трон) случва се – юни над Варна ухае с липи никой обаче не анализира цъфтежа им но съзерцават представи изящно замрежени – пеят пчелички замаяни мед се топи и се търкалят овали със вкус на сребро (всички липи са заченати на месечина) толкова трае лунно-земната първопричина (явно джуджетата бягат от смърт и от добро)

4 КРЪЩЕНИЯ

втъквам мускула който се сили в сърцето ми вътре в устните на смъртта – Боже те се разтягат (от мен до небето ми) много смешен си ми – казва тя този смях си е мой (тоест аз съм безсмъртен) – прекръщавам смъртта в сетиво тъй както слухът ми се кръсти в тътена на творящото естество тъй както при изгрев се кръсти окото ми под розовеещ епитрахил тъй както поетът избира мото от класик добавяйки му стил тъй както и Платон събирал мислите върху окончанието на нерв после ги карал да се разлистват в ритъма с който диша елф всяка смърт има смисъл в живота безсмислие – празнота след празнота инак тези които промислят мислите ще отрекат вечността инак мускулът който се сили в сърцата ни би ни разлял кръвта вместо в измислиците на деца ни много смешен си ми – каза тя

5 ИМЕНАТА НА САН ФРАНЦИСКО

вещите светят с повърхности и опаковат сетивата ми – сякаш нося зверче в чувал (гърчене и скимтене) няма никой по пейките на градините Йерба Буена хората крачат в алеите източвайки светлината си всички съждения спят в Слънцето светлината му ги развинтва съзнание – от образи обръщане – от разкаяние вятър откъм Голдън Гейт припява на океана – прилив в сол отлив в до (и уханието на квинта) сядам до някаква скулптура на човек който трепери (явно символ за страж на прага пред тревите в Йерба Буена) тялото винаги си тъгува по други тела и измерения Слънце стаено във вещите ми пречи да ги намеря

6 ПРЕДИ ДА ПИША

по Вапцаров

ето аз дишам и с ритъм разлъчвам красиво от грозно и лесно от мъчно – твъдях че са в разпра и слушах замаян как вътре в кръвта ми воюват Архаи ох лъжа – аз виках със ай междуметия но в квинта по-горе те взеха да светят и в мен да се взират с очи отразени (насън контрапункта съм счел за сражение) да кажем стоя и си мисля за Бога но хуквам така през мисловните слогове че сам се запитвам а трябва ли вяра (веслата са тук а къде е лодкарят) ето аз дишам и днешното време топурка ритмично по моето теме единствено сводът съзвезден не диша (привидно) продиша ли – значи аз пиша

7

МАРТЕН КАЛЕЕВ РАЗКАЗИ

ГРАНИЧНО СЪСТОЯНИЕ Питам се защо, ако завържеш две птици, те едва ли ще литнат. Като че ли това няма нищо общо с броя на крилата. По същия начин мога да се питам защо състезателите по сумо не стават жокеи или пък защо колибритата не носят раници. Ако задам този въпрос на Жужа, моето гадже, направо ще откачи. Вие знаете ли защо всяка сутрин заварвам стълбището проснато на прага ми? Не би ли могло до пропълзи до съседния вход? Там да се просне. А после да питам живеещите на по-горните етажи гъзоходи къде ще се завират из блоковия ни термитник. Гаджето ми е рационален човек. Човек с принципи. Би могла да намаже и пердето с майонеза и да го изяде. Не да се трови с въпроси. При удобствата да поглъща всеки мой въпрос директно се класифицира като лудост. И доктор ми повика, когато една вечер си поисках негърския крак и засвирих посред нощ. Не ви ли казах, че негърският крак всъщност не е мой. На мой приятел е. Не стана ясно, нали? Негърският крак всъщност е саксофон. И приятелят ми изобщо не е негър. И изобщо нямам приятел. Изобщо аз съм главно нямащ, с изключение на образование. Много образование. Той и докторът ме пита какво съм учил, ама докато му обяснявах, той съчувствено гледаше гаджето ми. Май бях преучил, щом не се побира лесно в едно нищо и никакво си мое обяснение. Всъщност какво ви разправям. Да ви се намира нещо за душата? Не алкохоли, наркотици, креватни удушвачки и прочие, а ей такова нещо, дето да е само за душата. Гледаш си сутрин от терасата как автобусът отхапва от тълпата на спирката, улицата октоподно го примамва и го изяжда зад завоя. Асфалтът вие в гумените нокти на бензиновите колорадскоевропейски бръмбари, планините си подпират раменете и придържат небето да не се разкапе… Ти си сам и просто искаш нещо за душата. И тя е сама и се лута. Уж обитава твоето тяло, а ти е господар. Майната ѝ. Казах ѝ го веднъж. На душата, де! И се изпонабодох, ама ме закърпиха. Нямал съм право дори на дупки по собственото си тяло… Нищо чудно да си мислите, че ви губя времето. Ами много ви здраве! Времето си е ваше, мисленето – също. И очите са си ваши. Затворете ги, ако щете. Ако щете, ги извадете! Запушете си ушите. Дори може да не дишате, ако ви стиска чак дотолкова. Вие какво си мислите, че съм луд ли? Лудостта е измислица, измама. Аз съм животът. Не мен чувате сега, не мен виждате и четете. Четете себе си… Моля да ме извините, аз си отивам… Пак моля да ме извините. Аз се връщам. Аз се връщам, защото няма къде да отида. Много е приятно! Да се завърнеш оттам, където не можеш да отидеш. Може би Висоцки още опитва… Що не кажете, че и той е един луд алкохолик, който бръкна с пръст в окото на света… Шшт. Светът е сляп. Иначе защо не ни

8 забелязва? Не му пука нито за мен, нито за вас. Дано да съм ясен. Светът е сляп като Библия. Има си правила, които не ти вършат работа. Ако ти вършеха работа, тогава пък защо ли щяха да са ти правила, които ти вършат работа… Предлагам ви няколко правила на моя живот. Да се премахнат стълбищата. Така всички ще станем равнопоставени. И няма да питам гаджето защо стълбището пак се е проснало на прага ми и чака да ме сръфа със стъпалата си. Тя се вбесява от тоя въпрос. Ама и аз се вбесявам. Как може да стане сутрин и да намира за съвсем нормално да отиде в едно тъпо учреждение и да бъде в продължение на цял ден един послушко. При това бърза да не закъснее. За какво толкова да закъснее?! А на мен ми казва само между другото: „Изпий си хапчетата! И ако закъснея, в хладилника има ядене… И не се опитвай пак да влезеш в него“… А кажете сега тая жена нормална ли е? Да ми забранява да правя нещо, за което йогите получават щури пари. Един негър се бе напъхал във фурна при незнам си колко градуса и го включили в Гинес, дали му пари. На мен гаджето насмалко не ми свали скалпа, защото се простудих и трябваше да ми купува антибиотици. Тя мислеше, че е от навирането ми в хладилника, а то си беше, че се пръснах да ям сладолед. При това не сам. Ами с онази, лудата, с която по цял ден се гледаме през стъклата на терасите. И тя като мен нещо е изкукуригала, защото се взира като ударена от метеорит. Какво гледа ли? Ами мен, нали аз съм животът. Минавам си. По терасата. Влача се от едната стена до другата стена. От прозорец до прозорец. Е, прескачам и до хладилника в потоплите дни. Да си смаля душата със студ. Не че помага много, ами повечето, защото ми е забранено. Много мразя да ми забраняват. Докато другите много обичат да им забраняват. Нито един не роптае, а дори правят кариера. Ако шефът им ги е похвалил за нещо си, те ще си ударят гъза в тавана от кеф, ще пърхат на мигли и ще дишат като астматици. И хич не щат и да чуят, че шефът им няма никакво значение, че той си е един обикновен гъзоход, който пърди като пехотинец на маневри и си бърка в носа при трудни въпроси. Ето и второто ми правило – да се забранят забраните. Най-вече тия, дето се спазват до побъркване. Ще кажете, че така светът ще полудее. Хайде де, къде повече от това? Ето например тоя доктор, когото все викат да ме анализира. Бил психоаналитик. И епилептик да беше, все тая. Подозирах го още при първата среща, че не е нормален. И му съчувствах. Питаше ме дали виждам разни лазещи неща, например буболечки. И когато поисках да бъде по-точен, той ме попита за хлебарки, плъхове или змии. Ега ти доктора!? Та кой в тия панели не е виждал такива неща? И гущер си имах, и хлебарки, и плъхове. Ще си луд, ако не си ги виждал. То нищо чудно и Том и Джери от анимационния филм да имат бълхи. Крокодил не съм имал. Честно! Може да се е запушил някъде по тръбопровода горкият. Когато се опитах да му обясня, че хлебарките са самото съвършенство, че са вечни и прочие, че имат два мозъка и хиляди пъти повече хитрост от нас с него на квадрат, той ми предписа антидепресанти. От тях устните ми се подуват, главата ми става като врящ бойлер. Не мога да издухам и една нота от негърския крак. А без музика съм мъртъв като полезно изкопаемо. Може и като безполезно изкопаемо, все ми е тая. Може и като закопаемо. Дори ще е поточно, нали натам, към закопаването, сме се запътили всичките. След мен ще

9 остане само диктофонът ми. Тоя диктофон лови душите на хората. Душите на хората излизат, когато спят, самотуват, любят се, мечтаят, представят си, че са с някого, а всъщност този „някого“ не е повече от парче телешко. Или от мухата на прозореца. Като се тътря из остъклението на терасата и гледам към отсрещния балкон, зарешетен заради стъкларията, зад него я виждам моята посестрима. И тя ме гледа. Гледаме се като две мухи в два буркана. И понякога чуваме как другите си говорят. Ето, натискам спусъка на диктофона и чувам докторът и гаджето ми да си говорят: – Докторе, много ли е зле?

– Временно е. Невроза.

– Какво означава това?

– Ами това е гранично състояние. Не е луд, но не е и нормален. Исках да кажа, здрав. Повечето хора са така, над деветдесет процента си живеят …

– Ох, омръзнаха ми щуротиите му. Уж сме сгодени, пък нещата се усложниха…

– Нищо страшно… – и въздиша. – Ще го оправим. Продължава да въздиша. И още. Не мога да разбера дали си поема въздух, но сякаш и двамата се опитват да надуят някакъв огромен балон. Не ми се прояснява особено, когато тя казва с прималял глас: – Почакай, ще я сваля… Следва дишане, много силно дишане, до болка, защото стенат. Как може да не се притесняват, че душите им ще бъдат уловени от диктофона ми? Той е много хитър, защото прескача несъществената и тиха част, но се активира при високите тонове. Войс активейтид. Като дресиран е. И ми съобщава после всичко.

– Защо не го зарежеш? – гласът на доктора е безразличен и студен. Сякаш нищо не се е случило. Сякаш е като лъжицата, която никога не усеща вкуса на яденето.

– Не мога! Как да го оставя да го глътне оная боа от насрещния балкон? Той рано или късно ще го направи…

– Не разчитай толкова на неговите решения.

– Нали затова съм тук, да му предлагам решения. Първо да се оженим, пък после само ще чакаме. Единствено дете е, богато и глезено. Глезнята му прелива. Виж му апартамента, родителите му в Америка…

– Ще направя каквото е нужно…

– Няма да съжаляваш… И пак номерът с дишането. Не може да им се отрече. Спортуват хората. Лицевите опори много помагали на сърдечната дейност и на доброто здраве. Аз през това време спя. Натъпкан до козирката с антидепресанти. Прегърнал негърския крак, който мълчи. Един мой авер ми каза да се прегледам, защото да спя със саксофона му се струвало малко хомосексуално. Той предпочитал цигулката, истинска жена с потекло. И очаквам утрото. Да разпитам диктофона си. Да погледна зад остъклението към насрещната тераса. Колкото и да съм зяпал в тая посока, боа до този момент не съм видял. Абе дали пък докторът не лекува и гаджето ми, щом и на нея ѝ се привиждат разни змии? Може да е на зор момичето, макар да диша като десетобоец, който преплува Ламанша.

10 Да си призная, може да не съм с всичкия си, но много ме бива да задавам въпроси. Ако съм с всичкия си акъл, сигурно ще се задръстя с някоя умнотия. И ще започна да изпитвам едни угризения, когато скроявам номера. Елементарно, нали, Уотсън! Защото хората с всичкия си не се питат как така, след като сме нормални и добри, откъде се вземат хилядите идиотщини? Къде се раждат тия, дето си мечтаят да завържат на възел шиите на лебедите в градинката с езерото или да избодат очите на делфините с харпун? Нищо чудно точно те да поставят диагнозите. Ван Гог страдал от посттемпорална епилепсия, отрязал си ухото, защото искал да го подари на любовника си Гоген, който пък го зарязал. Фройд страдал до края на живота си от невроза… Хемингуей се гръмнал с любимото чифте, защото не можел да се люби повече с жени. Ей, я чакайте малко! Казаното дотук ми се вижда прекалено умно. Даже се срамувам от него. Що ми е да знам, че попският син Леонардо да Винчи е бил хомо, май? В Щатите един бе поставил за празника на Вси Светии в шоколадов бонбон бръснарско ножче и го поднесъл на съседчето. Умно, нали? Изобретателно, нали? Гениално, нали? Гениално като рака. Като спина. Като… Абе я си гледайте работата, що не си ги търсите вие сравненията? Какво сте ме зяпнали и само чакате да започнете да ме хулите, че съм ви прегрявал бушоните? На вас улиците не ви се виждат като червата на Горгона. Отсеченото дърво не ви прилича на прерязано гърло. Докторът, който ви анализира и чука гаджето ви, си е един най-обикновен начуквач на гаджето на смотаняци като мен, нали? Всъщност кражбата на чужди гаджета и съпруги е единствената, която ме кефи. Не защото това променя света. Или света в мен. Или лудостта в мен. Или де да знам какво в мен. А защото съм се наслушал на приказки за жени като камилски птици, които докато се любят с някой си съпруг или прочие, гледат телевизора, или вестника, или ядат салата, или отсъстват. Докато на оня му окапят месата от напъване, те си навират главата в пясъка и си траят. Устройва ги. Всъщност какви ги плещя? Това не е от хапчетата. По-късно ще ви прошепна защо. Много, ама мноого тихо ще ви подшушна защо. Не е и от онази боа, на отсрещния балкон, с която си устройваме тържествено и еротично облизване на лъжичката на мелбата. И най-езическото събличане на шоколадовата глазура на сладоледа. И най-възбуждащото простиране на пране. И най-каквото там някакво си нещо с точно някой си някой път балкон срещу балкон, когато си самотен до пръсване, но още не си избухнал, сам зареден със себе си... Надух ли ви главата? Ей, още малко и ще ви хвърля на синеоката глутница на скуката. Да ви питам тогава къде ще е другото, за душата. Когато мъжът (или жената) ви си е все един и същ. Не е принцът от приказките и задоволяващ ви целокупно духовно и физически, а някакво си жалко подобие на Алф, който има тъпашкия язвителен хумор на свекърва или очарованието на напикано мушкато. За изключенията – мъже или жени – прося си извинение. Ако и това не помага, тогава… довечера ще си легна с чорапите… Може би си мислите, че само си приказвам? Не, напротив, казах ви, че много ме бива да задавам въпроси и да погаждам номера. Особено когато разузнаването, т.е. верният ми диктофон, продължава най-чинопочитано да ми издава тайните от съседната стая. Нещо като роман в естествени размери с реални актьори. Докторът и гаджето. Нещата не им вървят напоследък. Ще почна да

11 си мисля, че моето лечение им се отразява зле. Аз нито полудявам окончателно, нито се самоубивам, нито се женя. Въпреки антидепресантите, които вземам, т.е. те мислят, че ми ги дават, за да ги глътна. Защото се оказа, че това изобщо не са антидепресанти. Как разбрах ли? Ами стрих ги на прах, вместо да ги гълтам и започнах много внимателно да поръсвам с тях сладоледа в кутията. Гаджето също като мен и онази, боата, сещате се коя, нали – много обича сладолед. Похапваме си често с нея и после аз заспивам … в съседната стая, без да съм имал сили да се насладя на великолепното ѝ актьорско майсторство като отдаваща ми се до дъно жена, която все очаква да ме спипа в удобния момент по деликатните ми части на тялото и душата и да ме закове с въпроса: „А кога ще сключим брак?“. Дрямката ме оборва още преди да съм си доял моята половинка от сладоледа. Подчертавам, моята половинка от сладоледа. Защото в другата половинка е прахът от стритите хапчета. Уверявам ви, няма вкус. Пък и да ви кажа, няма нищо по-приятно от това да пишеш пиеса с живи действащи лица с лъжичка от мелба или сладолед – с гаджето, без да искаме, се оказахме съавтори. За съ– и съ-а– ясно, нали? Но за –втори, това вече е пълна мъгла. Втори можеш да се окажеш дори в собствения си живот. Може да си седиш до края на една задънена улица и да се оправдаваш, че адът – това са другите, докато ти си само един юноша бледен, почти като ангел небесен, който наблюдава собствения си живот. И да се чудиш защо тоя до теб ти опротивява от ден на ден, защо започват да ти се привиждат разни лазещи същества, защо все по-често се събуждаш с натежала глава, набъбнали устни и оловноотровна мътилка да се полюлява на дъното на душата ти, защо мисълта за самоубийство и безнадеждност ти изглежда близка и естествена… Не, не говоря за себе си. Така беше с мен в началото, преди да си купя тази великолепна душегубна изцелителка и предателска войс активейтид, казано човешки – диктофонката. Всяка сутрин и вечер ми снася по някоя информацийка. Например, че това, дето ви го описах по-горе, не се отнася до мен. До мен например се отнася мечтанието в синьо! Седя си на хлад под трепкащите нервни пръсти на звездите, които гъделичкат кобалтовосиния безкрай и се плискат с виолетова вечност, докато луната все повече заприличва на отварачка за консерви с двата си рога, докато аз описвам себе си, захапал негърския крак, който се задъхва от звезден прах и очакване да споделя мечтите си. Например, да си седя на хлад, под трепкащите звезди, които гъделичкат кобалтовосиния безкрай и се плискат с виолетова вечност, докато луната… Казах ли го вече? Сигурно?! Ама вие знаете ли кое ви подсказва, че сте живи? Знаете, трънки! Даже не сте се замисляли сериозно, защото сте хора с акъл и половина. Само дето две трети може никога да не ви потрябват в тоя живот. Щом на мен ми се струва понякога, че и половин акъл или четвърт акъл ми е много. Та мечтая си аз ей така, да си седя на края на света, да чакам един любим глас да ме повика и аз да хукна. И чакам, и чакам, седя си в люлеещия се стол и се разпадам бавно и вечно, замрял и посърнал, изнервен, преживяващ, преживящ живота си до повръщане, очакващ движението, порива, хукването на някъде, където и ще се озовем сами-несами, споделени, изпити, жадуващи да си помръднем поне малкия пръст. А може би след още толкова време ще се залюлея в люлеещия се стол и ще спра да вдишвам света,

12 за да го издишам през блестящия като светкавица негърски крак, който заедно с мен, вместо аплодисменти, предизвиква псувни и клетви от страна на съседите, в чиито кухи тикви има изпарения от салата с лук и кристалчетата мастика, изсипана в гърлата им като в мивка. Ох, извинете, увлякох се. Всъщност, все така става. Докато слушам диктофона. Той е девствен и не знае що е лъжа. Предава ми света. И репликите между Жужа и доктора: – Не ми изглеждаш добре! – все така някак отнесено казва лечителят и сигурно вече нервничи на изпроводяк. Ръката му потреперва и търси запалката. Цигарата отдавна е сдъвкал в зъбите си. Всъщност подозирам, че вече е на тоя етап, когато още преди да е свършил сеанса с Жужа, си мечтае да запали цигара.

– Нещо напоследък наистина не съм добре…

– Имай търпение, мисля, че вече сме близо.

– Не сме близо. Направо сме в целта. Не мога да спя, а не мога и да го пазя. Уж съм наета да се грижа за него, а я ме виж на какво приличам! Непрекъснато ми се привиждат разни дивотии… И това гадене…

– За каква цел говориш?

– Ами за тая, дето я уцелваш, когато не искаш. Иначе все ти се разминава…

– Не те разбирам.

– Голям грездей, ако ме разбираше… Бременна съм! Натам не ми се слуша. Защото възкликвам „Бинго“, голямо „Бинго“! Успях, нали? Докато се мъчат да изличат един живот, без да искат, създали друг. Похвално, много похвално! Сега можете да си я начукате тая история в главите – или в друго по-подходящо място – и да се ометете. А аз ще си прибера карфицата, която успяваше да прави едни малки дупчици на много подходящи за целта места. Не знам на какво се дължи определението подходящо. Май ще трябва да попитам. Струва ми се много удобно да попитам онази изключителна боа, съседката. Непрекъснато забравям, все по-късно ви казвам важните неща. Например, че тя е единствената, която не ме замеря с развалени чушки и запъртъци. Е, вярно, веднъж ми счупи остъклението на терасата, защото в едно малко букетче иглики бе сложила камъче. Иначе букетчето щяло да се обърка от вятъра и нямало да уцели моя прозорец. А вие не знаете колко е абсолютно изключително радостно да разбереш, че не всички те смятат за луд, включително и ти самият, и някой ти счупи прозореца с букетче иглики! Особено ако този някой е с име на цвете. Да ви подсказвам ли още? Добре. Жужа отжужа някъде да си оправя виденията, живота в себе си и да търси начин да се подокторяват с психоаналитикоепилептика или не знам си с какво още, докато той си загуби работата заради тая история с мен. Или с този, за когото ме мислеха. Или заради това, за което се мислеха. Или заради това, което искаха да мислят, че искат да постигнат. Доста идиотски звучи, нали? Затова нека да спрем до тук. Дори няма да ви задавам повече въпроси. Задавайте си ги сами. Аз ще ви издам само едно правило. Помните ли какво ви казах за правилата? Ако не – виж по-горе. Ако и това не помогне – виж по-долу. Ако ли пък и това не помогне, можете да жмите и да слушате, защото ще ви прошепна – завързаните птици никога не литват… Прекалено нормалните хора са опасни. Какво значи да си прекалено нормален

13 ли? Че аз отде да знам. Само знам, че не съм луд. Може да го наричат гранично състояние, ама аз си знам от коя страна на тази граница стоя. Знам и това, че ако убиете фантазията ми, едва ли ще стана по-нормален, но със сигурност ще стана по-малко жив. А вие? ОНОВА НЕЩО Дрипльото буташе воденичния камък нагоре. Всички, които го видяха, си рекоха, че е луд. Но после се замислиха как така един слабоват и луд мъж, чиято дълга коса се бе сплъстила от пот, не дишаше тежко и не се вайкаше от големия зор. Всеки друг на негово място щеше да си изплюе дробовете от напъване, дори би се отказал да си проверява безумието – да бута воденичен камък нагоре по хълма, ха-ха, как ли пък не – щеше да си изпсува цветисто и с усещането за превъзходство, че си е свършил единствената мъжка работа на света, да си замине по пътя. А този буташе мълчешката и все по-нагоре нагазваше камъка. Сподиряше го отъпканата пътека зад гърба му. Явно тежък бе камъкът и се отбелязваше дълбоко в земята, коловозът сочеше изгрева. Когато онзи, когото наричаха луд, се умореше от усилието, пускаше камъка, който изстенваше тежко и полягаше сякаш да побозае от земната сила. Зяпачите не го притесняваха. Тяхното зяпане си беше тяхна работа. Неговата си беше да се грижи за камъка. Така им отвръщаше на тия, дето го гледаха с недоверие и дори с презрение, защото презрението най се усеща по въпросите. Какво прави? Какъв е смисълът да бута нагоре тая канара? Та мигар найотгоре няма камъни? Той им отвръщаше благо и с неподражаема нотка на смирение в гласа: – Аз се грижа за камъка, защото после той ще се грижи за мен! Уморява се повече от двама ни, защото е вечен. Времето му тегне. Отредени сме един за друг от Онова нещо!... Нищо не разбираха хората. Зяпаха си и не вярваха. По-отраканите процедиха през зъби, че всичко си е номер. Засега не знаят точно какъв, но повече от ясно е, че е номер. Ще го разкрият, та ако ще… Ще поизчакат дрипльото да остави камъка, ще се стъмни, а тогава ще го докопат. Как така нищо и никакъв човек ще бута из нанагорното такъв голям воденичен камък? И ей така, за едното нищо. Говори им за души и за някакви си темерутщини, които те не разбираха точно какво означават. И все споменава Онова нещо, като че ли е нещо много главно и важно. Откъде-накъде? Ще почакат, докато се стъмни, че като побарат камъка, ще го сурнат надолу по стръмното, че да му чуят душата как ще изгромоли, докато помита всичко по пътя си. Но по тъмно нещата изглеждаха по-иначе. Някои се изплашиха и рекоха, че това не е тяхна работа. Други просто смотолевиха, че какво им пука за някакъв идиот и за нищо и никакъв камък. Да си го бута, смотанякът. Тях какво ги бърка? На тоя свят лудите няма да се свършат! Но ако ли пък Онова нещо, за което все говори човекът с дългата коса, нещо се разсърди и се разфучи? Що им трябва на тях да подпират чужд камък и да си навличат белята с проверки. Ще си траят

14 и това си е. Все пак няколко от мъжете тръгнаха да видят отблизо каква е точно работата, защото им бе писнало някакви си овчи душици да им мътят главите със страхове. Дори взеха Дойчин с трактора, та ако не могат на ръка, с моторна сила да го обърнат по корем проклетия камък и да го видят откъм вътрешната му страна. Защото, ако се вярва на бръщолевенето на непознатия, тази канара имала душа. И къде ще се крие душата на всяко нещо, ако не в пазвата на нещото? А има ли по-мъжка работа от това, да се бръкне в чужда пазва? Докато коментираха кое „за“ и кое „против“, мъжете изкачиха стръмното с трактора, слязоха от него и докато той късаше и тишината, и тъмнината на парцали, Дойчин се ядоса. Дръпна му нещо от копчелъците и машината кротна. Всички се втрещиха, защото видяха, че непознатият се е отпуснал до камъка и блажено спи, сякаш си е в най-чиста проба креват с луксозен матрак. От ония, за които булките им все опяваха, че трябва да се подменят, а не да скърцат като сушени ребра и да будят децата в съседната стая. С дясната си ръка бе прегърнал камъка и от лицето му струеше спокойствие. Нищо не го плашеше, нищо не му причиняваше неудобство. Макар да подухваше хладен вятър, никаква тръпка не смущаваше съня му. Дори звездите се бяха спуснали ниско и вплитаха от своите нишки в косите му. Дрипльото заблестя с някаква вътрешна светлина и около главата му се въздигна ореол. Мъжете изтръпнаха. Тук имаше някаква магия. И какъв е този камък, дявол да го вземе? Я да го напънат малко? Не е възможно нищо и никакъв човек да го избута чак дотук, където и тракторът с мъка стигаше! Напънаха се да го отместят, но камъкът не помръдна, сякаш планината бе залепнала за него. Дойчин запали и трактора, но тракторът само изсумтя и гумите му издраскаха земята, задави се и угасна. Мракът и тишината ги затиснаха за гърдите, сърцата им кънтяха като камбани. Рекоха си, че сигурно Онова нещо ще да тежи отгоре им, някак си незнайно защо се е смъкнало от камъка и сега ги затиска, защото се е ядосало. Ама и те са едни, веднъж да рекат да бръкнат в една нищо и никаква каменна пазва и да се оплетат така. Тогава чуха благия глас на непознатия: – Не е за вярване, което виждате. Но вие го виждате! Не бутайте чуждите камъни, а само вашите, защото те само вас чакат. Сега сте ги зарязали заради неверието си, но подирете ги. Защото Онова нещо ще ви попита къде и какъв е вашият камък, докъде сте го докарали, а вие трябва да сте готови с отговора. Вървете по пътя си, а утре елате пак. Разкажете какво сте правили и какво сте видели. Никому не обяснявайте повече от видяното, не притуряйте нищо. Най не е за вярване онова, което е истина… Мъжете, качени на трактора заедно с Дойчин, се заспускаха по стръмното. Изтръпнали, изумени, неразбиращи. Пък и ги беше страх. По къщите ги чакаха невярващи жените им, на които трябваше да обяснят като какво точно е било Онова нещо…

15 *** На следващата сутрин лудият бе изтърколил камъка на самото било. Седеше отгоре му и се усмихваше на слънцето. Сякаш очите му милваха небесното светило и между двамата се раждаше някакво любовно копнение, някакво магическо тайнство. То караше въздухът да се наелектризира, докато светът наоколо изтичаше, а облаците бяха само луд водовъртеж, който търси своя брод. Възбудата на клоните я утоляваха само птиците. Някъде в далечината се задаваха хората. Те запъплиха по хълма, най-отпред бяха жените, помъкнали подире си децата, още жени, млади девойки. След тях пристъпваха мъжете, които ръмжаха и псуваха неравния път и щуротията на жените. На пустите му жени само дума да им кажеш за било или не било, и те се юрват да го пипнат, видят, усетят, изживеят. Че и децата подире им, и те да видят Онова нещо. Мамка му на лудия, дето... Всички се скупчиха около пришелеца, защото всички до една си признаха, че не беше тукашен – нито го бяха видели да се вестява тъдява, нито пък с някоя се бе чуло да има вземане-даване, нито пък с нечий мъж се бе счепкал, иначе да се беше разчуло. Гледаха го в очите и тайно си викаха, че това са очи, а не като на техните мъже, дето само виното и пълнолунието на гърдите им придаваха блясък. Той бе смирен, но чувстваха силата му. Извираше от дълбоко, изпод камъка сякаш струеше и се въздигаше нависоко. Понасяше ги и тях, зовеше ги, а дума на беше изрекъл. Някоя тайно прошепна и мълвата мигом обиколи множеството, че зад човека имало кръст, а под него извор. Жените се сбутаха, мъжете се зачесаха по главите, децата писнаха, че искат и те да видят и пипнат. По-разпалените майки зашлевиха по някой шамар, а после се прекръстиха за милост. Тълпата опря до камъка, мъжът се изправи и сякаш тътен се отрони от лоното на планината и отекна чак до полето. Простря ръце над главите им и заговори: – Искахте да утолите любопитството си. Едва ли ще го наситя. Само ще ви река, че виждате другата страна на живота си. Аз съм светлината, която ще ви освети непознатите кътчета на душите ви. Ела тук, жено. Жена с бледо лице и тъмни черни очи пристъпи напред. Едва дишаше от вълнение. Страхуваше се, но и се надяваше.

– Мъжът, когото не известяваш за всичко у себе си, не те заслужава. Чужд е!... – промълви пришелецът, но всички го чуха. Преди да довърши словото си, отнейде изсвистя камък и удари жената право в лицето. Плисна кръв. Няколко мъже припаднаха, други от жените се защураха като зли влъхви, кълняха и виеха като вълчици. Ревнаха и децата, защото не разбираха нищо и се страхуваха.

– Тази, безгрешната, която уби, за да опази своето, ще отънее като сянка привечер. Слушайте, жени, искайте своето! Това право ви се дава от Онова нещо, но премерете го. Вие сте били на мястото на тази жена. И може пак да бъдете. Ако не искате смехът ви да се превърне на прилеп и да литне от кулата на вашата завист, не забравяйте камъка!... Наведе се странникът, погали примрялата жена по лицето и тя отвори очи. Кръвта спря и там, дето бяха паднали капките, избуяха цветя, чудни, невероятно красиви и невиждани омайни цветя. Той обясни, че тези цветя са на цвете

16 завистниче. И от днес нататък то няма да може да бъде изтребено от никого никога. Жената стана, разплакана и объркана, наведе се да целуне ръка на мъдрия и всеможещ мъж. Бръкна в пазвата си и … извади камък. Подаде му го. Последваха я и други. Купчината пред непознатия се надигна застрашително.

– Ето защо били студени пазвите на жените ни! – извика Дойчин и другите го зяпнаха. – А те топлели камък… – и хукна да търси в тълпата своята жена. Останалите мъже направиха същото. Навалицата се разбърка. Олелията прерасна в тътнеж. Непознатият извиси глас и отново рече: – Приближете се. Ето, аз ще ви докосна. Не с ръка, а със сърцето си. Почувствайте ме! Ще ви отдам от топлината и от светлината си. Каквото видите в тези мигове, това е животът ви! Вие, мъже, какво сте? Вечер си пиете виното, нощем бродите като лунатици в херметически стаи сред призраци, а денем овчедушно ви наставляват некадърници. Не търпете живота! Не превръщайте кръвта си в прокълнато бягство! Или минете оттатък… Хората паднаха ничком, защото някаква неведома сила ги накара да подвият крака и да се заслушат в себе си. Много картини преминаха през главите на всеки. Едни строяха къщи от думи, набрани от раковини, измазваха ги с дъга и застилаха праговете им с цветя. Други все пресмятаха и пресмятаха как да се скрият от онзи силует, който ги преследва и отвъд хоризонта като гранитен вълк. Трети бяха готови да стискат въглени в шепите си, но да не изпуснат пламъчето за огнището. Други пък … просто воюваха, рушаха, убиваха дори себе си. Жените на корените жертви принасяха, за да оцелее родът. Не знаеха кога и как трябваше да живеят, но искаха да има в живота им поне един луд, фанатик, лунатик, безумец, уязвим и дори бездомен пройдоха, който вечер или сутрин, или само понякога да им казва, че ги обича… И чуваха песни, и чуваха закани, и чуваха предупреждения и прокоби, но силата беше у тях и напираше да я бъде… Някак постепенно светлината превърна се в мрак, а после отново в светлина. Камъкът тежеше на мястото си, отгоре му стоеше пришелецът и говореше, и говореше, и говореше: – Аз съм капката роса, с която тревата оцелява през сушата. Аз съм залъкът, който ще се намери, когато полето е голо, бяло, голямо, студено гладно проклятие. Аз съм коренът, който бозае от тъмното, за да даде плод. Аз съм цветето, което поставяте за сватба и за погребение, за да се знае какво чувства човек. Аз съм закъснялата съвест и присъдата, и наказанието, и опрощението, и надеждата, че има и после… Едно дете, невинно като лунен бисер и чисто като дух Божи, се пресегна, погали камъка, който непознатият бе избутал до ръба на хоризонта и пред който ничком се молеха и чакаха, и се надяваха, плачеха и скърбяха, и се смееха, и се радваха, и пееха, и се заканваха и мъже и жени, и рече: – Мамо, виж, тук ли е било Онова нещо? – и протегна ръката си, върху която блестеше прах от Онова нещо… Всички се прекръстиха и погледнаха първо детето, после ръцете си. Не знаеха отговора! Макар по дланите им също да блестеше прах от Онова нещо, което е било в ръцете им…

17 ЗАЧАТИЕТО НЕВЪЗМОЖНО Нямаше какво да губи. Знаеше и какво точно му предстои. Други на негово място биха се уплашили и сигурно биха потърсили някакво спасение. На него, Лъчезар Гронев, ваятелят на витражи, както сам вписваше в различните му там безполезни регистри и документчета, утеха и напразни надежди не му трябваха. Не бе наясно кога точно бе скъсал с подобни залъгалки. И дали изобщо някога ги е имал. Винаги е предпочитал яснотата, която се явява в човека като енигматично сътворение. Ако е вино – да е истинско, ако е любов – да е яростна и без обещания за после. Само си дръж очите отворени. Поне ще е по-трудно да те настъпят в общата тъпканица. Отворените очи са страшно нещо... Ако ще е живот – да е последен... Да, бе! Има си хас животът да не е последен. Макар че вярващи колкото щеш. Ей ги, щъкат наоколо, мъкнат си мрежичките с картофките и лука от местния плод-зеленчук. Тук-там някой ще се изрепчи с едрогърда бутилчица с лъскав етикет, от която след час-два ще остане я сълза в чашата, я юмрук в зъбите. Или цветистите ругатни по адрес на тоя или оня. Е, може и добра дума да капне... А в неделя същите тези плачещи, охкащи, проклинащи или тюхкащи се люде ходеха и на църква. Може би защото трябваше да подредят сметките си с Всевишния, че и на него по-ясно да му стане, когато му дойде времето да съди. То за съдене всеки можеше да съди, ама друго си е да мислиш, че присъдата ти ще е справедлива. Особено ако си самото олицетворение на покорството и смирението, на покаянието и на... Я стига! Достойнството на човека не започва с усещането, че трябва на някого да се покориш или да му се докараш. Според него само силният можеше да се опъне на Господ, макар да не бе сигурен дали това ще се хареса и дали няма да си навлече гнева му. Но комай гневът е за предпочитане пред презрението... Не беше зъл човек. Само нещо си бе по-щурав от другите. Като криво дърво, за което жена му обичаше да казва, че освен за цепеница в печката, за друго комай не става. Убеден бе, че злото гаси малкото пламъче в душата на човек, а то така и така е крехко. И неговото мъждукаше в седемдесетгодишното му посъсухрено тяло, като че ли фитилът прегаряше, но повеят, онзи, последният, дето те отнася завинаги, още събираше сили. При това чувстваше като жив. Пак се отплесна, защото неговите дивотии и мисли, както казваха близките му, имат почти инфекциозни свойства. Размножават се неудържимо и го погубват със странностите си. Сега дори биха го укорили, че наднича в тоя контейнер за боклук. Не, не търсеше великодушни отпадъци на сити или немарливци. Причината бе, че една сутрин той си изсипа пепелта от печката ей така, нехайно, в продънения контейнер, а от вътре някой изкрещя: – Спри бе, ей! И тука живеят хора!.. Гласът на циганката още звучеше в ушите му. Околността се бе запечатила толкова дълбоко, сякаш утрото бе стъпило в мозъка му с копито на непознат звяр. В ледената бучка време се блъскаше глас, който истерично отскочи от околните сиви бездушни панели. Приплясващите криле на сънени птици, изплашени от чуждата мъка и болка, протестът с алкохолен акцент на човек, обруган в леглото, задавящата омраза, черна и зла – защото някой си е изхвърлил

18 боклука отгоре ти. И две очи, широко отворени насред мръсно струпясано недохранено и наивно лице на дете без дом. Лъчезар Гронев стои като последен глупак пред контейнера и дори е неспособен да се извини, да каже една дума, докато отвътре го напъва смях. Не защото му е весело, а от истерия, от омерзение, от ярост, че тъкмо той присъства тук и сега на това място на този свят с тази своя постъпка. А сякаш го няма. Разсмя се, защото се чувстваше така, като циганката и детето. Само че неговият контейнер не бе за боклук, а къщата, тропнала се насред квартала с мизерната си никаква архитектура на кутия за обувки, сиромашка и жалка кутия за обувки от тухли, в която са се низали дните и надеждите му. Само орехът, забучен в единия ъгъл на двора, философски и упорито подпираше празното градско небе. Под могъщото дърво зееше къщурката на неговото куче, което някой отрови. Мразеха го, целият квартал го мразеше и изхвърляше отгоре му прокиснали туршии и хиляди боклуци. Вече няколко години водеше безкрайни абсурдни и ненужни дела срещу отчуждаването на терена за нов строеж. Разбираше хората от квартала, но не разбираше своите. Които също го проклинаха и мразеха. Защото старата му куфалница не увирала и не се съгласявала да се включат децата в просторни апартаменти, с които управата щяла да ги обезщети. Само разсипвал последните си спестявания, за да хрантути разните му там шмекеруващи адвокати и подкупни съдии, които ще го изстискат до шушка... Колко само му трябвало, малко акъл и всички щели да си карат рахатлъка... Сега гледаше в контейнера за смет и онова утро се връщаше до сетната подробност, включително киселият вкус на опушено, прободено от тънки струйки дим сиво-синкаво небе и забързаните стъпки на кашлящи хора. Вътре нямаше никого, само стар протрит дюшек и проядено одеяло, върху което се боричкаха плъхове... Продължи пътя си към отсрещната бакалница все така отнесен от мислите си. Стъпи на пътя и джипът с хищни никелирани зъби го връхлетя някак алчен и дебнещ, сякаш точно този миг е чакал. Отскочи колкото можа, но се подхлъзна и падна, удари си ръката и главата. Никой не се затича да му помогне. Бяха го познали! До него скимтеше куче с премазани лапи. От джипа тъмноочилат арабия извика: – Сега кучето ти, но ще се върнем за теб, дърт изрод такъв! Стана му мъчно. Сякаш тая мъка го теглеше направо под земята. Като отрова проникваше в жилите му и го караше да скимти като кучето. Та то не бе виновно за нищо, сигурно бе някое бездомно псе, което просто се е мотало покрай него, без да подозира съдбата си. И заради него замалко не умря. Погали го. Дори го нарече с името Радо, съкратено от радост. И го понесе с охкане към своята къща. Тя бе единствената крепост, която не искаше да отстъпи. Макар всеки момент да го очакваше повеят, който може би сам Бог щеше да предизвика с въздишка на отегчение. За да угаси пламъчето на душата му, да угаси протеста му... Кучето простенваше от болка, изпаднало в нещо като полуживот-полусмърт от удара и жестокостта на тежките колелета на джипа. Някак със сетни сили се извъртя и захапа ръката на стареца, който го носеше внимателно като дете.

19 Лъчезар Гронев не извика, а стисна зъби. Не хвърли и почти издъхналото куче. Продължи напред към дома си с него, сякаш мъкнеше ранен приятел от барикада. Глупости, барикада! Та това си беше една мизерна провинциална случка, която едва ли някой щеше някога да се заеме да анализира. Хората си имаха свои грижи – сиви и навъсени, освирепели в борбата да излъжат и себе си, и живота. Кой и кога да се трогне от старец, носещ куче с премазани лапи!? При това и двамата в тоя район ги мразеха с всичките си причини на хора, които доказват своите права по своята си логика. Усещаше зъбите на кучето и дори кръвта, която бавно се застича през ръкава и покапа на обувката му. Той вървеше, вървеше и вървеше. С единствената вяра, че не трябва да спира и да достигне дома си, където да помогне на кучето, да превърже раната му и да помисли и за своята ухапана ръка, сякаш от това зависеше спасението и на двамата. Спасение, ненужно като последица, защото животът така и така се бе изнизал. Дори и да не беше, вече не беше живот, а проклятие... Премина край контейнера, до който вече стояха циганката и циганчето. Жената бе мръсна и пияна, едвам се крепеше на краката си. Детето ръфаше къшей мръсен хляб. Като насън видя детската ръка – на нея липсваха безименният пръст и кутрето, а показалецът и средният пръст бяха неестествено дълги като щипки. То стискаше хляба и гледаше неразбиращо стареца, очите на тримата се докоснаха и размениха отчаянието си, което вече се превръщаше в безразличие към живота. После сякаш времето някак се съсири и те залепнаха в него. Крачеха или пълзяха към представата си за дом и за спасение, а пространството ставаше все по-лепкаво и в него по-трудно се дишаше. Циганката надигна бутилката и падна по гръб. Циганчето се наведе над нея и я задърпа към контейнера. Лъчезар Гронев продължи към вкъщи. Отвори халтавата портичка и влезе в мазето. Успя да разтвори устата на кучето, превърза лапите, проми раните му. Погрижи се и за своите болки. Като свърши, го занесе в къщичката под ореха. Чудеше се кога ще дойдат онези очилати тарикати, които бяха обещали да се върнат, за да измъкнат и последната им капчица живот от телата. После се качи в стаята си, полегна на кревата в единия ъгъл на почти празната стая и въздъхна. Не защото беше уплашен или потресен, не защото го болеше ръката. А просто така. Защото е извървял пътя от улицата до студения и продънен креват, на който е минал животът му и на който всяка вечер се е питал защо? Винаги, откакто се помни, си е задавал този въпрос. Винаги е намирал и отговори – кои по-умни, кои по-глупави или наивни. С тях дните и нощите му са отпускали своята хватка, заради утехата или куража. Но въпросът все си е оставал. До днес. Ако е жив, и утре. И нататък! След последния спазъм на сърцето, което ... Всъщност и това е абсурд. Знаят се хиляди причини защо едно сърце спира, но сигурно така и няма да се разбере защо бие. Или защо обича. Защо мрази. Защо страда. Защо неговото бе отхвърлено от всички, а той само да следваше своя си път. Нима защото вярваше, че животът е избор, че волята на Бог е по-маловажна от волята на човека, който осъществява своя избор? Защото волята на Бога така или иначе те застига и се осъществява. Но волята на човека го кара да бъде различен, да бъде той в собствения си живот и именно по този избор може да се съди за всеки. А какво да каже за себе си?

20 Да се оправдава ли? Че винаги е искал да улавя светлината в своите витражи, че ги е подарявал на църкви и манастири. Рядко е продавал на някоя богатска къща – не, не че не е искал. Напротив, искал е при него да влезе човек с пари и да си поръча или купи сътворена от душата му красота. Опитвал е на такива хора да им обясни, че витражът без светлината е мъртво шарено стъкло, глезотийка някаква, която само ще гизди ненужна суета или прищявка. Но колцина го разбираха. Затова не се договаряха с купувача и вместо да спечели пари, той вземаше сътвореното през дългите упорити часове и го даряваше на някой църковен храм. А парите намаляваха. Децата и жената искаха своето. И той не ги кореше. Кореше себе си – не бе способен да се научи да съществува разумно. Разумно ли? Какво пък е това? Може би живот на петия етаж на блока отсреща, където опита да поживее при единия си син. Ей Богу, опита. Не разбра обаче как така му стана непоносимо и тясно, сякаш запечатан като в хербарий. Да станеш сутрин и да посрещаш изгрева, зазидан в рамката на терасата, ненужен и чужд на света, излишен и мъртъв, без порива да направиш нещо красиво. Или поне да опиташ. А синът и снахата не даваха и да се издума да премести инструментите си в апартамента. Занаятът му бил мръсен, пък и вече му било време да почива. Как така да почива? Да почива от себе си, от това, което иска да каже, което душата му иска да изрази в стъкло и желязо, да спре монолозите му. Колко пъти например е извайвал образа на Светата Дева Мария. И колко пъти в нея е преоткривал жената, своята любов, мъката си, надеждите си. Колко пъти бе плакал, бе ѝ се изповядвал, бе я корил, макар да е смъртен, а тя да е майката Божия. Как да продаде такъв образ, капнал от сърцето му, зареден с неговата душа и копнежи, с неговите плът и кръв, защото ръката му дълго е търсила как това или онова ръбче да бъде така загладено и така оцветено, че от него да струи благост? Завършеният образ, когато посрещне лъчите на слънцето, да ги попие, да ги облагороди с тайнствен повей на неизказаност и предчувствия, от които да се раждат надежди... Нека му обясни, ако може, откъде се вземат такива, като живеещата в съседния апартамент на петия етаж. Тя бе заможна жена, която всеки ден излизаше с хиляди гиздила и отиваше на църква. Веднъж същата госпожа дойде при него в къщата. Защото той дори месец не можа да издържи в клетката на петия етаж. Избяга след вечерта, в която синът и снахата разбраха къде са изчезнали петте лева от кутията и вдигнаха страхотен скандал. Всичко вкъщи започнаха да държат под ключ, дори преброяваха филиите хляб. Избяга, поиска да види витражите и остана при тях. Въпросната пребогата госпожа чула, че ваел лика на Дева Мария и искала да го види. Сега е утро и Девата сигурно имала лечебна сила. Надявала се да ѝ помогне да преодолее паническия необоснован страх, който изпитвала и по никакъв начин не могла да се отърве от него. Сънувала веднъж, че само Божията майка можела да я изцели. Ако я погледне в очите. Лъчезар Гронев ѝ показа изображението, което някак оживя, сякаш утрото се преливаше в него и изпълваше въздуха с топлота и смирение. Госпожата после идва още няколко пъти. Страхът ѝ малко се бил уталожил и дори могла да спи. Попита го колко струва витражът и може ли да го монтира в дома ѝ. Апартаментът ѝ бил просторен и имало много място. Каза ѝ цената. Тя не отговори нищо.

21 Той ѝ заобяснява, че не продава само изображението, а част от себе си. При всяка своя творба е разговарял с Девата, докато е извайвал чертите ѝ. Опита се да преразкаже мислите си: „Ти си майка! А си била само жена. Любовта към сърцето ти е дирила път. И духът Божи те е търсил. Макар да казват, че всички човеци сме сътворени от кал. А калта е тъмна и мрачна, на светлото ще направи тъмно петно, на тъмното – ще направи светло петно. Винаги ще оставя своя отпечатък. Как ти, земната жена, стана достойна за Божия дъх и как зачатието от Него стана възможно, когато ние носим в телата и в душите си всевечната кал? Какъв отпечатък ли? Ами не виждаме човешките истини, подминаваме чуждата скръб, на чуждата радост завиждаме, не обичаме чуждите деца колкото своите, във враговете си не виждаме себе си. Времето ни плаши и ние го превръщаме в имане, а не в раздаване. Защото сме от кал ли всеки опит за зачатие от дъха Божи, който трябва да прониква у нас и да ни опложда с добро, е мъртъв! Или няма достоен човек да се слее с Бога? И защо воюват хората срещу хората с оправданието, че такава е волята Божия? На кой Бог и на коя раса? Боговете не воюват, воюват и се мразят хората!.. Толкова ли е невъзможно да се поучим от себе си? Има много начини да правим добро, защо избираме да правим лошо? Войните не спират, защото се оправдават с мира, мъртвите се множат, живите изяждат живите. В древен Китай в продължение на хиляда години майки и дъщери са чупели краката на новородените момиченца, за да зарастват накриво и така да бъдат по-привлекателни за мъжете. Управниците им пък преброявали населението според количеството продадена сол... На този свят няма непобедено добро, а има толкова много неунищожимо зло! Кога, ти Майко, ще научиш душите ни да зачеват от вечната благост на твоя Син? Или може би си траеш подличко, че всъщност зачатието е невъзможно, защото сме белязани от свещената вечна кал?..“ Когато се обърна, жената я нямаше. Беше излязла, без да спомене ще купи ли изображението, макар да се хвалеше с многото си пари и с огромния си апартамент. Дойде след няколко дни. И поиска ... само очите на Девата. Да ѝ ги сложел в рамчица и да ѝ ги монтира в просторното жилище. Щяла да си плати. Колкото стрували!... Какво толкова, щял да направи други очи, шарена стъклария за тях колкото искаш. Останалото ѝ било скъпо, а тя трябвало да пести. Не се разбра от какво и за какво да пести. Изгони я. Беше побеснял. Очите не са стъклария. Това бяха очите на жените, които беше обичал. За които беше мечтал. Погледът на майка му, чийто живот не беше се сбъднал. Те бяха представата му за струяща и настигаща те доброта, от която не можеш да се скриеш. От взора, който ти показва като магическо огледало теб самия отвътре навън... Месец по-късно тази жена се бе самоубила. Разнесоха се слухове, че от апартамента ѝ са изчезнали наистина много, много пари... Няколко седмици Лъчезар Гронев се грижи за кучето, което бързо се оправяше. Времето си препускаше и препускаше, теглеше невидимата си колесница към небитието. Той живееше все така някак си като насън, макар ръката и кучето да му напомняха, че не сънува. И сутрешните срещи с циганката и циганчето до контейнера му доказваха, че такива сънища просто се случват наистина.

22 Кучето вече се изправяше и го гледаше предано и много често му се искаше да го пусне при себе си вкъщи. Но не можеше да го направи. И без това не беше достатъчно чисто, а то хептен ще влоши бъркотията. Ръката му се възпали и затече, не можеше да се обслужва добре. Затова не бързаше да пусне животинчето у дома си и все отлагаше с уговорката, че утре, ако е жив, ще го направи. Все така сутрин отиваше до магазинчето и си пазаруваше дребните неща за делника. Пресичаше улицата с особено внимание, дори вземаше кучето в ръце, защото очакваше онези с джипа да се появят. Знаеше, че все някога ще се появят. После се връщаше към дома, кучето вървеше след него и помахваше опашка. Само когато минаваха край контейнера за смет, то за минутка се отбиваше до момчето и се заиграваше с него, но бързо настигаше своя спасител... Така се редуваха дните, почти безполезни, защото с възпалената си ръка не можеше да работи нищо. Горелката не го слушаше и металът се разливаше и съсипваше подготвените цветни стъкла. Рамките се изкривяваха и всичко, което се опитваше да прави, излизаше някак нескопосано. Трябваше да отиде най-сетне на лекар, но апатията владееше духа и блокираше волята му. Дори с ирония си помисли, че повече се интересува от здравето на кучето, отколкото от себе си. Сякаш бе изгубил интерес към живота. И тази сутрин заедно със своя четириног приятел се запътиха до магазина. Когато преминаха край кофата за смет, нещо бе по-различно от друг път – циганите ги нямаше. Лъчезар надникна в контейнера и се ужаси – на мръсния дюшек плъховете гризяха очите на мъртвата циганка. Една мъчна и голяма вълна се надигна в него и го понесе. Причерня му и той почти се свлече до контейнера. Гадеше му се, стомахът му стана на топка и сърцето му роптаеше с неравномерни удари. Кучето залая, почна на вие. После всичко утихна. Едва минути по-късно Лъчезар се опомни и понечи да стане. Всъщност някой упорито го тръскаше за рамото и се опитваше да го извади от мрака. Беше полицай, който му рече: – Ти кой си?

– Абе и аз се питам... Живея ей там – и посочи към къщата си. – Ако това е живот...

– Познаваше ли Шибила? Гронев го изгледа учудено и неразбиращо, затова полицаят поясни: – Жената от контейнера? Така се е казвала убитата...

– Ама убита ли е... Кой ли пък ще я убие нея. Та тя живееше в тоя боклучарник с детето си...

– Не ѝ е дете. Тя му е леля. Така де, нещо като леля. Майка му се е опитала да го продаде. Явно лицето на стареца, който още не беше в състояние да се изправи, изразяваше някаква безумна изненада, защото полицаят се наведе над него и го загледа в очите. Попита го: – Ще можеш ли да станеш? Лъчезар Гронев поклати утвърдително с глава. Изправи се с мъка и се огледа за кучето. То също го гледаше с изплезен език и го чакаше да стане.

– Ние с Радо..., кучето де, все някак ще се справим...

23 – Да сте виждали детето?

– Тая сутрин не сме.

– Трябва да го намерим. Защото ако го намери майка му и поредният му баща, с него е свършено... – по-скоро на себе си каза полицаят и тръгна към спрялата наблизо полицейска кола, която хвърляше наоколо къси студени светкавици.

– Ама как така... майка му... Та тя нали... И защо ще го убива?

– Няма да го убива. Ще го продаде. Виждал ли си ръката на детето? Двата му пръста са като щипка. Безименният пръст и кутрето ги е отрязал пастрокът му още като бебе, а другите два, показалеца и средния, ги е обтягал с ластик, за да се удължат... Като порасне, да стане изключителен джебчия. Всеки джоб може да бъде пребъркан до дъно с тия два пръста. Затова и цената на детето е голяма в бранша... Роднините казват, че сигурно поредният му баща е убил и жената...

– Да не повярва човек, че тия цигани...

– Цигани, българи, все тая. Виждал съм ги всякакви. Да не допуснеш, че човек може да измисля такива работи по-добре и от дявола...

– Ами момчето, какво ще стане в него?

– Ще го пратим в детски дом... Макар и там мизерията да е пълна. Първо трябва да го намерим... Та казваш, не си го виждал тая сутрин? Сега, без лелята, е направо ничий. Не го ли открием, с него е свършено... Лъчезар Гронев не можеше да слуша повече. Тръгна си с Радо за дома, а в главата му пулсираше пареща болка. Душата му се гърчеше в зъл възел. Не можеше да се отърси от кошмара на мъртвата жена и ръфащите я плъхове. Дотътри се до леглото и почти падна върху него. Радо, като видя, че няма да го пуснат в стаята, подви обидено опашка и си тръгна към колибката. Лъчезар Гронев не вярваше, че този ден ще свърши и че ще изкара нощта. Предчувстваше, че оня повей, който щеше да дойде с въздишката на отегчение на Бога, май бе близо и пламъчето в душата му щеше да дотлее. Не яде нищо целия ден, нощта изкара в бълнуване. Дори след полунощ слезе в мазето, запали лампата и взе чука. Изображението на Девата смирено си стоеше все така в ъгъла. Той замахна и го удари. После повтори с всичка сила. Сякаш рушеше остатъка от себе си, не искаше да има читаво късче от живота му, на което да се закрепи споменът за него самия, от мечтите му, от надеждите му. Само повтаряше: – Гневът на твоя Син сигурно ще ме настигне. Но къде е гневът му за онези, който живеят и умират като мухи в кофите за боклук? Ти самата бе длъжна да ми кажеш, че зачатието от духа на доброто вътре в човека е невъзможно. Затова ли съм чувал да казват, че всяко зачатие е мъртво? Знам, че човекът е кал. Знам, че и аз съм направил много неправедни неща. Но тогава защо Бог вдъхва живот на калта? За да може да види как всеки ще затъва в нея, как ще се бори и мъчи, как ще се изкушава и омърсява, без да намери спасение, затова ли? Не искам мъртъв живот, не искам да съм любимата кална играчка на Господ, от която той може да направи всичко? Човек не може всичко. Дори не му стиска да опита всичко. Може би това е и неговото величие, и неговият позор. Да знаеш, че не можеш всичко и въпреки това да живееш...

24 Изпусна чука. Сърцето му някак се стаи, като че ли спря. Дъхът едва се процеждаше през устните му. Така го завари утрото. До изпочупеното изображение на Девата. Сълзите му рукнаха и той простена. Но само за миг. Защото се мразеше, че е жив, че е загубил отново, че е бил свидетел на толкова загуби, а на оскъдно малко победи. И че бе изличил с изображението вярата си. Излезе на двора. Искаше да види къде е Радо. И онемя. В колибката под ореха животинчето и циганчето спяха сгушени и смирени. Кучето го видя, но не побърза да скочи като друг път и да залае. Сякаш разбираше, че топлината от детското телце е много крехка и можеше да отлети. Старецът се наведе, вдигна спящото дете и го понесе към къщи. Нарочно остави вратата широко отворена и Радо влезе в стаята, без да се озърта. Лъчезар Гронев остави спящото дете на своето легло, затвори внимателно вратата и започна да стъква печката. За пръв път имаше усещането, че празнотата в сърцето му се е стопила, защото имаше за кого да се грижи. Докато стъкваше печката, един зъл въпрос изплува и го закълва с настървение – наистина ли е невъзможно зачатието в него, след като нощес бе посегнал на доброто и го бе изличил завинаги? Слезе в мазето, където изумен видя, че очите на Девата бяха непокътнати и го гледаха.

Теменуга Станчева „Лампата“

25

КРАСИМИР СИМЕОНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛОШИТЕ ПОЕТИ УМИРАТ ДЕБЕЛИ

Вече сто години морето ръфа вълнолома, глозга върлите скали, желязото заостря. Всяка сутрин замахвам от ръба с тефтерчето в ръка... И привечер се връщам. КОИТО МИ ДИКТУВАТ

Децата ми – с усмихнати балони; изрисуван анархист върху мотор; две стрити на прах баби; китарата ми, шепа пясък; вълк или бог единак, магьосник върху динозавър; белият часовник на дядо; един змей; един великан; семейство охлюви; Аполинер, Рембо и Онзи, пред когото сричаме миризливия си живот.

26 СУТРИН

Бухтичките мъркат в старото тиганче и на рунтавия изгрев смигат. В градината съм и си дялкам трон за слънцето. Вътре чаят кипва. ЧОВЕКЪТ В ОГЛЕДАЛОТО

От днес е вече в дъното на стаята. Заел е стола, който скъпо купих. Между пръстите с косата си играе подобно лунен бог, примрял от скука. И няма да си тръгне тази нощ или пък утре. Навярно ще закуси с мен и книга ще отвори. След работа ще го намеря още по-затворен да пее и да се търкаля с кучето. Той без да иска ще ме изпревари в банята на следващата сутрин. Аз ще чакам дълго пред вратата и ще блъскам, и ще вия преди да ме налази тъмното...

27 ОНО ДОКЕН

Бях осъден и жив изгорен. Когато към останките ми се приближи палача, протегнах ръка от пепелта и го съсякох с меча си. Не се спирай пред тази могила – тук няма нищо. (Надпис на надгробен камък ) КРЪГОВРАТ

Разказва капката пробудена: Бях леден кристал, после дъжд. От мен жълъдът стана дъб. Ято калинки съживих. Една сърна ме отдаде на ноздрите на вълка. Съвсем до небето скалистият мъх ме попи, тогава усетих преобръщането на времето – когато застинах в глътката на детето, преди да ни затрупа снегът. Кристал съм пак. И в окото на замръзналия мъничък човек очаквам пролетта, за да се върна горе...

28 ЗА ПОЛЗАТА ОТ ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ И БОГ

Детенцето прегаря, хрип. И край. Ще вие майката нататък всяка нощ. Ще пита... Мила, не търси отговора навън. Той е пътечка по-тънка от косъм. Той е в отрязания език, в ума безутешен; в окото между очите; той е небесният сплит! Обичам те. ТУК И ОТВЪД

Тук: косматите залези; еднодневното слово; мъченици по кофите; зверове на високото; човешките спори. Отвъд: мама и Бог.

29

СЕВДАЛИНА ТОДОРОВА

ЕСЕННИ ТРЕВОГИ Разказ Есента идваше необичайно притихнала: листата по дърветата висяха безпомощно, като че ли им беше все едно какво ги чака от тук нататък. А слънцето?

– сутрин се мусеше, по обяд се изсилваше, а после в ранен следобед внезапно изчезваше от хоризонта. Къде ли се бяха потулили щурците от лятото? Дали щяха да помнят песните си след зимата? Те ли ще пеят догодина, или техните деца? И никаква мравка по земята. Представям си как се бяха изпокрили под цепнатините, примъкнали планини от зрънца и не знам какво още ядат мравките. Сутрин, пък и не толкова рано, по кайсиевото дърво кацаше една едричка, като че ли пъстролява птица, обагрена в светлосиньо и с черна, дълга опашка. Оглеждаше градината и после с писък, разочарована от обезплодените дървета, се впускаше на оглед при съседите. Или кълвачът – той все намираше какво да клъвне по кората на старите дървета. Усърдното му чукане стоеше самò във въздуха... Все по-омърлушените птици се събираха по жиците, загрижени пред настъпващите есенни дъждове. Оредяваше и живият плет безмълвно. Всеки изминал ден улицата през него се виждаше все по-добре, а на сутринта земята беше покрита с листенцата му. Тук-там из уморените от плод градини се виждаха бухнали кълбета хризантеми, бели и червени, последните деца на горещото лято. И листа, листа, листа по земята... Често и гръмогласно се чуваше машинка за дърва и някоя закъсняла кола, пухтяща по стръмнините на селото. Страничните улички в по-ниското бяха покрити само с едър чакъл и вече доста години копнееха да заприличат на главната – покрита с нов и гладък асфалт. Но уви! Колите, които пъшкаха по тях в неистовата си амбиция да стигнат асфалта, протриваха гумите си с характерен звук, който усилваше есенната тъга. И хоп – на асфалта! За града. А и жабите се изпокриха. От седмица на седмица и от години около шахтата, като достолепна, измършавяла старица, излизаше едра, пъстра, тромава жаба, несмущаваща се от човешкото присъствие. С часове стоеше застинала между тревичките, сляла се с тях, като че ли обмисляше събитието на живота си. Тук изглежда, около водата, се беше родила, кой знае кога, и неизменно намираше пътя насам, когато децата я хвърляха с крясъци на поляната отсреща. Разредиха визитите си гостуващите, макар и за кратко, рептили. Веднъж, през ранната есен, една подобна твар, дълга и угрижена, излезе от въпросната ливада. Подгонена от тъмните заплашителни облаци, запраши към близката гора, надигнала глава. Движеше се по шосето като нас, хората, опашката ѝ чу-

30 каше припряна насред асфалта, синорник ѝ казваха. Бързаше да изпревари първите тежки капки. Битката между хлорофила, зеления цвят на листата и каротина – златния, през есента прави атмосферата наоколо най-вълшебното място за душата. За известно време очите се радват на пъстролистието, че после познайте – дърветата като че ли се осъзнават и оставят да стърчат само голите си клони. За през най-студеното... Оглеждах ревниво своя природен свят: дървета, храсти, цветя, птици, съседските кучета и котки, а вечер виещите като малки деца чакали, оградили селото откъм гората. И те, и аз се готвехме за промяната. Макар и все осезаема да беше тя – и те, и аз знаехме, че това е само за няколко месеца, и те, и аз ще оцелеем, всеки посвоему. За да осъмнем напролет с най-необходимото: желанието да почнем всичко отначало.

Теменуга Станчева „Море“

31

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ РАЗКАЗИ

АЛБУМИТЕ Минах през дървеното мостче на малката река, пресякох площада пред селския ресторант и след няколко пресечки на крайната улица, както ми бяха казали, спрях пред входа на къщата. Селска къща, но по-различна от другите. На два етажа, с тераса отпред, измазана цялата в сива боя. Впечатли ме и дворът, разполовен от циментова пътека, оградена от двете страни с чемшир, зад който бяха разположени грижливо подредени лехи със зеленчук. В северната част на черния двор имаше стопански постройки, над една от които беше надграден сеновал. Не се учудих, като гледах къщата. Личеше си, че стопанинът на този двор е работил дълго време в кооперативното стопанство, има усет за нещо хубаво, красиво и подредбата на къщата и на двора доказваше това. В такава подредена къща трябваше да живее земеделец, стар бригадир. Повиках два пъти и човекът излезе. Висок, малко прегърбен, със сламена шапка и сухо лице с увиснали мустаци. Главата му беше обрасла с бели редки косъмчета, които се спускаха зад малки уши и преливаха по лицето му към рядка бяла брада. Изглеждаше, че беше траурен, щото и на къщата бе окачено черно избеляло платно. Прецених, че работата може да стане лесно и затова реших аз да бъда активният.

– Абеее… Казаха ми търнавчани… – Бай Тошо, Тошо… Знаеш го… добре… Търговецът.

– Ааа… Тошо, Тошо ли те праща. Скоро се видяхме на пазара. Вярно бе. Казах му за юницата. Телна е… В деветия месец.

– Да де… да де… Той ме праща – вторачих очи в стареца, макар че не бях виждал ни Тошо, ни Тошовица. – Та той ми каза за юницата. Щял си да я продаваш.

– Амиии, така е… Чудих се, чудих се, па се реших… Ще я давам вече. Амааа щом си дошъл, влез де, влез де. Старецът се премести встрани на пътеката и като отвори по-широко портата ме поведе през двора. Спряхме на циментовата площадка до обора, пред която бяха подредени бали сено, корито с вода и дървен кош, пълен с ярма.

– Амиии… понагодил си гледам фураж… Какъв зор си видял от добичето?

– Ооо… – засмя се старецът и отърси ръце от сухата плява, като се закашля.

– Като дойдеш на моите години и ти ще видиш защо.

– Ммм… може и да е така. Тука, тука ли е оборът? – показах дървената врата насреща ми. Старецът като че ли не чу. Спря на прага и погледна ту към

32 къщата, ту към обора и сякаш се стъписа от нещо, но се сепна, дръпна резето на вратата и кимна с глава към юницата. Добичето стоеше спокойно, преживяше, обърна глава, за да види стопанина си и леко протегна шия напред като пръхна влага от широко отворените си ноздри. Първото ми впечатление беше неотразимо. Красиво животно. Черношарена порода с типична окраска. Бременността се очертаваше с едематозния оток по корема пред зачервеното кораво виме и набъбналите месести форми в корена на опашката. Мълчах захласнат от неочакваната находка. Между другото аз имах търговски нюх и в търговията винаги печелех. Търсех да купя евтино, за го продам след месец два пъти по-скъпо. И сега… Приближих се, огледах юницата от главата до опашката, погалих я по шията и корема, като се стремях да изглежда, че го правя непохватно. Давах си вид, че не разбирам много-много от стока и че едва ли някой ме е пратил само да проуча, щото сме чули както някога в Белослатинско е имало хора, които са гледали добри искърски крави, така и сега трябва да се гледат още по-добри животни от новите породи. Старецът ме гледаше под око. Следях движенията на ръцете му и разбрах защо пристъпи до главата на юницата, която облиза подадената ѝ старческа длан.

– Абее… какво да кажа? Много-много не им разбирам аз на кравите, амааа… Комшия имам, с него се погаждаме… и работим заедно. Та той му се ще. Пък като разбрал, че ще идвам тъдява, ми поръча. Ако има някоя телна крава, ми рече… Да има млеко за децата. Не видиш ли, че това, дето го търгуват по магазините, си е чиста вода. Впрочем приказвах тия приказки и сам си не вярвах. Моите мисли бяха съвсем други. Добре преценявах ценните племенни качества на животното, защото рядко на пазара се среща такава стока. В това младо и породисто животно има бъдеще. И където и да го дадеш после, и на частно, и на кооперация, цената му ще бъда много добра. Пък има и хора, които разбират повече. Може и в Института да го продадеш. Но за да има сметка, си мислех, тая юница трябва да я купя евтино. Пък ако мога да прекарам стареца да ми даде животното на безценица.

– Виж каквооо… – извадих кутия цигари и поканих стареца. Той отказа и пак погали главата на юницата. – Виж какво, виж какво… – прехапах устни и насочих поглед към тавана. – Несигурна е работата… Юница. Не знаеш как ще се отели, не знаеш какво млеко ще ти даде. Амиии… Ако не може да се отели? Първотелка е това? Какво си мислиш? Тазът ѝ е тесен. Вклини се телето в таза… Заклещи се… Таз в таз… Хайде на кантара, ножа и парите ти на вятъра. Загуба от раз…

– Ааа… Недей така бе, момче… Бил съм бригадир на кравите толкова години. Знам, знам как стават тия работи…

– Амиии… Чудесно, чудесно тогава… Познаваш работата добре. Не ти ли се е случвало?

– Е, ако е до случки… Случки много е имало. Но има сега зоотехници, ветеринарни лекари… Ама дай, дай да не стигаме до там.

33 – Ей, мене си ме страшнее… Неведнъж са ме викали. Ама да им помагам с ножа. Да беше крава на второ, трето теле… телила се, раздоена… Пък то юница. Я виж как ѝ се е зачервило вимето? Маститът е готов. Старецът замълча. Смути се още повече, ама и аз май сбърках. Уж не разбирам от крави, пък му ги наказах такива работи, за които той се замисли. Видях, че нещо прошава с устните си, размишлява и прокара ръка по потната си глава.

– Добре де, добре… Кажи все пак какво ще искаш за юницата? Усещах че старецът се изпоти на цяло. Пак се върна до отворената врата, внесе сено и го хвърли в яслата. Животното протегна напред глава и лакомо нагълта ароматното сено.

– Сега самооо… Сенце само ѝ давам и ей я какво виме направи.

– Амиии… Нали, нали ти казвам… за това ти казвам и аз. Това е страшното. Юница е това…

– Виж какво, че не ти знам още името…

– Панко, Панко. Панайот ми е името, ама Панко ми викат още от малък.

– Виж какво Панко. Юницата не е току-така. Майка ѝ се казваше Илка, една от най-добрите крави във фермата, а бащата… ако си чул на времето бик Рикардо, чиста порода… От Правец. Тоя бик го подарили на Тодор Живков, когато е бил в Щатите и Канада. Мълчах и слушах. Явно навремето си тоя човек е бил добър животновъд, добър организатор, имал е работа със зоотехници, ветеринарни лекари и сега с отглеждането на тая юница мисли да докаже нещо, но е преценил, че едва ли ще успее, щото, виждаше се, че едната му ръка потреперва и с усилия движеше десния си крак. И точно тук си спомних, че когато ми казаха за юницата търнавчани, някой ми обясни, че старецът без мляко не можел и щял да си търси коза.

– Не мога… Разбирам го вече. Още повече откакто останах и сам. Синовете ми са по градищата. Хванаха електрониката. За земеделие изобщо не им е до ума и няма, няма кой да ми помогне за нищо. А и годините минаха неусетно. Натрупаха се… 80 години. Каквото било… било… Минават понякога стари кравари, ама и те май ме забравиха вече – изказа като монолог болката си стареца.

– Амиии… Защо тогава, защо ти е притрябвало и коза… Не знаеш ли че тая стока никога се наяжда… Все бръсти, бръсти…

– Ааа… какво ѝ е на козата – смотолеви старецът, без да ме гледа в очите. За мене всичко беше ясно.Този човек е преживял много. И радости, и болка, и сега годините го бяха поуплашили и той живееше дните си в неизвестност. Разбирах, че животът безпощадно беше изцедил силите му и затова толкова е остарял. Старостта е изцеждане на силите на човека. Но в търговията, си мислех, приятелство и съжаление няма. Има само партньорство и интерес. Представих си за миг, че процесът на смущение при стареца щеше да продължи до побъркване и защо някой друг, а не аз да не използвам случая.

– Добре де, добре – придадох делови тон на разговора, – кажи все пак някоя цена. Нали като се върна, човекът ще ме попита. Нещо приблизително. Колко струва юницата. Старецът наведе поглед и пак пристъпи до главата на юницата, погали я по челото и ме погледна.

34 – С маяр ще ти я дам. На кило мляко по 50 лева ще ми броиш… А сега само авансът. Нали се плашиш, че е юница – отвърна старецът, сякаш се страхуваше да назове цялата сума. Хмм… – поусмихнах се и на себе си, и на стареца. – Авансът ще го имаш… А за млякото, щом си сигурен… на третия месец ще имаш парите и за млякото. А ако пък… не пари, коза ще ти докарам, даже Саанска. Разбрах, че този човек отдавна е чакал възможност за да разкаже някому повече подробности от живота си но притъмняваше и прецених, че е време да се измъкна към входната врата.

– Еее… Чудесно. Ще кажа на комшията. Пък можем и да дойдем тия дни с него и да направим… Май ще се разберем.

– Добре де, добре… Но юницата си струва парите. Амааа… Само така става ли? Я, я, може и от крак да почерпя нещичко… Когато влязохме в кухнята, докато наливаше чашите, старецът най-неочаквано започна: – Някъде 80-те–90-те години на миналия век в Белослатинско имаше силно развито земеделие и животновъдство. Кооперативна обработка на земята. Нашите сортове пшеница на института в Добруджа, на царевицата в Кнежа, ечемика в Карнобат, слънчогледите с добра агротехника, както знаете, даваха много продукция както за вътрешен, така и за външен пазар. Стопанските дворове бяха пълни със зърно. А животните… И крави, и овце, и свине и птици бяха формирани в племенни стада с висок генетичен потенциал. Ето, ето виж тука… Колко професори, доценти и научни кадри са идвали при нас. – И старецът се оживи още повече, енергично измъкна от стар гардероб кашони, пълни с книжории – грамоти, флагчета, медали, албуми, в които беше подредил снимки от изложби, панаири, симпозиуми и научни конференции. Боже мой, мислех си аз… Какъв труд беше положил тоя човек, за да събере, подреди и съхрани тоя ценен архив с толкова грижа. И за какво му беше всичко това, на кого щеше да го остави след себе си? Та това беше цяло богатство, цяла история. Днес такива неща няма къде да се намерят. Постепенно започвах да се изпълвам с завист към тоя човек, който навремето си не си е пожалил труда и се е посветил на тая апостолска дейност. Докато си мислех за всичко това и гледах портрета на стената, той зарадвано ме сепна: – Животът е дар от Бога и не е цел само да го изживееш… Важно е как ще го изживееш. Да оставиш следа… – И ми разлисти албумите. – Харесва ли ти? Нали е хубаво?

– Да, да… Чудесно е.–отвърнах с малко досада, като се измъчвах да крия привидното си доволство.

– Ето, вижте, вижте… виж и този албум. Всичко аз съм събирал. За мене са си утеха. Често ги вадя, гледам ги… Това са зоотехници, доктори, често си спомням за тях – окуражи се още човекът. – Все мои работи съм си събирал. Това ми е утехата сега. И беше готов да заплаче.

– Мдааа…– прекъснах го аз. – Всичко е хубаво, ама и аз трябва да тръгвам вече. Да не ме хване здрачът. Ще мина, ще мина тия дни. Ще докарам и комшията. И се измъкнах към входната врата, без да чакам старецът да ме изпрати.

35 Знаех, че за един опитен търговец е от изключителна важност да се яви на пазара и да изчезне точно когато е необходимо. Стъпвайки отново на площада пред ресторанта, бях вече убеден, че юницата трябва да я купя и в близките няколко дни да е вече моя. Даже и планът ми за това беше готов. Оставаше само Бони, Бони да се съгласи и да тръгне с мене. С Бони сме приятели от детинство. Заедно учихме, заедно ергенувахме, оженихме се за братовчедки, та станахме и баджанаци. Веселяк човек. Сега беше диспечер на Автотранспорта. Всички коли на кооперативното стопанство му бяха на разположение. И понеже имаше ученици по София, и той стана добичар. Гледаше крава, овце и две кози. За фуража нямаше проблем. Возеха за фермите сено, силаж, смески и често събираше отпадъците от каросериите на колите. Двамата с него си допадахме и винаги сме се справяли чудесно. Аз като търговец а той като шофьор. Вярвах, че и сега щеше да ми пристане. Намерих приятеля си в гаража. Разказах му с няколко думи за случая, подробно го инструктирах за плана, за това, което трябваше да направим де, смигнах като му завъртях деликатно глава.

– Хайде! Няма да е напразно. Печалбата ще я поделим. А той само кимаше с глава и повтаряше: – Малко е трудничко… Щом е бил бригадир на кравите… Тия хора бяха някога опитни бригадири… Амааа… ние като едно старче не минем, кого друг можем да преметнем в тия времена? Явно бях успял да запаля Бони, щото още на другия ден, някъде към икиндия, пътувахме вече със „Зил“-а.

– Сега гледай, гледай улиците – показвах му близкия квартал на селото. – Като минем двете крайни улици, свиваш надясно и ще приближим къщата. Тя личи. Пред човека трябва да се държиш добре и усмихнат. Ако искаш да свършим бързо работа и да се оправим навреме. Наблизо има канавка, огледай мястото за задния капак. Там ще товарим животното. Казах на Бони всичко това, уж бях сигурен в себе си, но когато видях отново къщата, нещо ме стегна в главата, настроението ми се промени, сковаха ме колкото странни, толкова и нежелани мисли. Сега вече, огледана отново във вечерния здрач и тишината, която заливаше улицата, къщата ми изглеждаше друга, нещо като стар порутен хан, където прекарваше със спомените си едно старо, отживяло поколение, незабелязващо и не си даващо сметка за голямото ново време, с новите традиции, идеали, които се раждаха и цъфтяха на всякъде. А човечето в този хан в последните си години държеше на отминаващата действителност, в която е живяло и творило заедно със своите съвременници. Но трябва ли да му се сърдя? В края на краищата това си беше негово право. Мълчах умислен. Сега пак оглеждах стареца. Рядката брада го правеше поуморен, по-слаб и вече износен, но още нещо търсещ и непримирим. Сепнах се от друсалките по неравния селски път. За миг забравих всичко, което бях мислил досега и изведнъж ме обхвана друго настроение. В главата ми оставаше мисълта бързо да вдигнем юницата, пък стареца да прави каквото си ще. Стига, стига му толкова! Работил, работил ама и взел. Къщата на два етажа, синовете си е изучил, не вярвам и да са без леки коли. Каквото е дал, дал го е

36 вече. Наш ред е. И ние да вземем да се устроим, както му е редът.

– Къде ще спираме, бе? – прекъсна ме Бони. – Ти да не заспа?

– Ето… Ето я къщата. Търси място за спиране. Скочих от кабината, извадих кутия и палнах цигара. Бони след малко припали и той. Смигна ми деликатно и почука на портата.

– Алооо… Има ли някой тука, бе? Старецът ни посрещна с усмивка но като видя „Зил“-а, изписа крива гримаса, макар, че се здрависах любезно с него.

– Държа на думата. Идваме за юницата. Старецът се загледа учудено и смутено – Нали се разбрахме…Казах на комшията, те това е той. Бони гледаше слънцето. То клонеше към залез и нетърпеливо добави: – Нали ми каза, че човека бил много добър. Разбрали сте се! Айде, айде да се оправяме, че ще ни хване тъмницата… А така ли се кара бременно животно! Нямах си работа, та ти пристанах… Амааа… Давай, давай…. Това беше паролата, при която ние влязохме в обора, оставяйки да ни следва още нищо неразбиращият смутен и объркан старец. Без да се бавим нито минута, сменихме капистрата на юницата с нашия синджир, който бяхме взели предварително. На изхода на обора старецът ни питаше задавено: – Амааа… вие… Вие какво правите сега? Потупах го по рамото и като придадох на лицето си най-ангелско изражение, приближих глава към неговата и с усмивка го прегърнах: – Няма проблеми, чичка… Няма проблеми… Старецът, по-задавен и объркан, се стъписа още повече и ме хвана за ръката.

– Ама вие... вие откъде бяхте и какво, какво сте решили да правите? Аз мислех за добре…

– Ами за добре, за добре мислим и ние. Ще ни се да се приберем по-раничко, щото с тоя раздрънкан „Зил“… Нищо чудно да закъснеем. Бременно животно караме на път, още повече юница. Току-виж се зателила насред шосето. А знаеш ли кака се тели юница? Рискът е голям. Ама айде… Заради тебе го правим… Докато водех тоя деликатен разговор, Бони вече беше успял да натовари юницата и даже два пъти ми свирна с клаксона.

– Ааа… за раздойката... нищо че е юница – вече по-друг беше станал старецът. – Не се притеснявай. Когато се отели, не бързай да търкаш телето със слама или парцал. С твоите ръце поочисти слузта по тялото му и си подай ръцете да ги оближе младата майка. Ближейки телето и твоите ръце тя всмуква миризмата на телето и твоята, и после, когато ги раздояваш няма да шава, няма да рита. Но не забравяй! Най-малко пет пъти раздоявай животното в денонощие. Така само ще се развие жлезата – каза човекът и сухото му обръснато лице добродушното и надеждно се засмя.

– Хайде, бе! Какво се бавиш?– подвикна през отворената кабина Бони. – Като ни хване тъмницата, как ще се приберем с тия калпави фарове?

– Чакай бе, човек, чакай! Нали трябва да се разплатим с човека…

37 И като преброих наум пачките, които бяха във вътрешния ми джоб, с жест на много благодарност пъхнах парите в ръцете на стареца: – Толкова са… Направо както са ги броили в банката. А там грешки не правят.

– Добре де… Колко са?

– Ей, божеее… Ей, боже. Ще се лъжем ли сега?– изсмях се с иронична радост, артистично прегръщайки още веднъж стареца, който стоеше сконфузено, подновявайки опита да разбере колко са парите. Докато той може би мислено смяташе общата сума на пачките, аз потърках ръце и тръгнах към пътеката. Когато стигнах портичката, дето ме чакаше „Зил“-ът, старецът се изпречи пред мене с вдигнати ръце.

– Ама тия пари… Кои са тези пари? Та те са само една част….

– Да де… Така е… Както сме се разбрали… Това е само авансът, няма лъжа… Нали останалата част за млякото… След като се раздои юницата? По петдесет лева на кило мляко...

– Ама чакай, чакай… – започна да се окопитва старецът. – Ами козата, Саанската?

– Козата… Наесен… Като се запръчи… Сега да ти я дам… Откъде ще ѝ намериш пръч?

– Ама чакай, чакай… Разбрах вече, ти разбираш от стока, работил си я тая работа, не си току-така.

– Е добре, добре – усетих слабостта и болката в гласа на стареца. –Що не ми каза бе човек? Що не ми каза по-рано?... Ами ме накара да дойда с транспорт, да товаря добичето, да поема риска… пък сега… така, па иначе… Извадих още две пачки от джоба и ги пъхнах в ръцете на стареца.

– Хайде, хайдеее… потъркай ги в брадата си, усмихни се, усмихни се – мъчех се да променя настроението му Но човекът изглежда интуитивно схвана неудобството, в което беше изпаднал, вдигна ръка и се засмя с половин уста.

– Хайде, хайде – изпрати ме до улицата, – хаирлия да е. И да гледаш добре добичето. От тая юница цяла фамилия да завъдиш. Той вдигна ръка и дълго гледа след „Зил“-а, който бавно вървеше по неравния път на селската улица. Юницата оставих за себе си. Отели се, раздоих я добре. Мляко раздавах на целия квартал. А за търговията ми със стареца вече бях забравил. Сетих се за него преди няколко дни, когато ме повикаха в кметството. Кметът ми подаде развързан кашон с книжории.

– Албуми, някакви албуми са това. Преди три дена ми ги донесоха от Попица. Поръчали на тебе да ги предам… Та затова те повиках. Изтръпнах, погледнах… погледнах през отворения прозорец липите.

– Техен човек ги изпратил… бил бригадир при кравите. Усетил инфаркта, помолил да те открием и да ти предадем тези албуми. Негови работи. Стоях онемял… За мене това не беше изненада. Това беше стрес, който ме върна в дните, когато открих стареца и спазарих с него юницата. Още на другия ден бях на селското гробище. Намерих гроба, все още пресен, заграден с циментов парапет. Палнах свещица, прелях на кръст с вода и вино стареца и

38 засадих чимшир. После повиках гробаря и му платих. Да полива гроба, докато се прихванат чимширите. На запад хоризонтът мълчаливо и тихо избяга далече. ЮСУФ Докато оправях отчетите си за деня, той влезе през едва открехната врата и застана пред бюрото ми. Тихо и мълчаливо. Усетих, че това познато, но позабравено лице не се е отбило при мене случайно. Имаше нещо друго, което го водеше тук. Нещо, за което го издаваше и смутеният му поглед. Той гледаше ту към тавана, ту към картата на България, която висеше на стената зад бюрото ми. Погледнах го някак набързо. И се направих на много зает. Той продължаваше да мълчи. Мълчах и аз… Прехвърлих още няколко листа от бюлетина. Затворих пакета и преместих телефона от единия до другия край на масата. Станах, протегнах ръка та спрях радиоточката и го изгледах странично – от главата до колената, скрити в тесния му сив панталон. Високо, едро момче, с рано проредяла руса коса. Дали от вълнение, или смут, но лицето му, осеяно с дребни лунички, се зачерви и разговорът не потръгна. Иначе като го гледах, здрав човек, като горун и набързо мислено се върнах назад (сигурен бях, че не греша), прецених, че той е от ония смирени, тихи и плахи хора, които са меки и добри, а хляба си само с труд изкарват. Момчето не устоя на острия ми поглед. И ме погледна в очите. Леко се позасмя, измънка нещо като „Как сте?“, но усъмнило се в паметта ми, каза смирено: – Дали сте ме вече забравили? Аз съм Юсуф, Юсуф Сърмалъ – и като погледна картата на България, добави. – Тогава аз бях малък… Живеех при баща си. Пасяхме юниците… Там, там… в Шарамполя… – Малко премълча и пак продължи: – До есента тичах след тях… А после Вие уредихте подробностите и завърших техникума в Борован. Шофьор съм. Сега карам фадрома в Измир…

– Ммм… дааа… – въздъхнах и отправих поглед към ъгъла на стаята. – Знам и добре помня всичко – казах вече по-спокойно и го поканих да седне на близкия стол. И като погледнах в отворения прозорец отсреща, прииска ми се да го попитам кога е дошъл и колко време ще остане в нашия град.

– За малко съм – усети въпроса ми младежът. – След два дни потеглям… Пътувам с група. Иначе билетът ми до Измир е скъп. Няма как да пропусна рейса. И там работата вече намалява… Ако не се явя навреме, ще ми вземат фадромата.

– Да, да… така е... Разбирам това… – казах замислен отново. – Спомням си ония времена – и пак замълчах, замислих се. Момчето седеше малко настрана. И продължаваше да гледа картата на България. После погледът му се пренесе на улицата. През прозореца се виждаха насядалите по масите хора, които пиеха кафе. Той подържа очите си над тях, но не за да ги разгледа – погледът му, пълен с грижа, се премести по клоните на прецъфтелите липи и кестени, после по алеите на градския парк. Обърна се и пак се загледа в картата на България. Въртеше глава, прекарваше пръст около яката на дънковата си риза, по която се стичаше потта, събрала се около шията му от топлото време.

39 Че беше топло, топло беше. Досещах се, че когато такива сенки наобикалят очните орбити… Това не е само от топлината. И не само това го притеснява. Върху младото лице се бе появила някаква грижа, в която плуваха и сините му очи.

– Тиии… май нещо си траурен… Скръб ли някаква имаш? – едва изрекох и му посочих белега на ризата. Внимателно питах и тръпнех, дали не беше станало нещо с баща му, стария Юсуф. Неспокойни времена бяха тогава.

– Имам – пророни момчето натъжено. – Майка ми скоро почина…

– Така ли? Съжалявам за нея… Кога? Къде?

– Амиии… там, там.. .В Турция стана това… А и баща ми… И той остаря изведнъж… То и времето… годините му се навъртяха, та сега и трудовия му стаж събираме… При вас изкара седем години… До кметството ходих в Попица… пък документите щели да станат до седмица. Иначе всички в селото го знаят. Нали пасеше юниците… юниците, там, в Шарамполя. Докато въртях телефона до кметството в Попица, за да помоля служителката да оправи документите на Юсуф, си спомних и за него, и за жена му.

– Да, мдааа… Знам, знам тогавашните времена – казах може би за трети път и свих вежди, бършейки челото си кърпичка. – Знам баща ти, но добре помня и майка ти. Млада, хубава, здрава жена беше тя. Престоя малко тогава при нас… Но… хубава жена.

– Таковааа… тооо… Дълго и много плакахме за нея, а и сега много ни тежи.

– А как се случи? Познавам майка ти, здрава жена беше. И хубава….

– За мама ли?– сякаш се сепна момчето. – Мама… Тя просто не можа да понесе промяната. Когато да заминем за Турция, много неща ни обещаваха. Но и така не се получи. Напуснахме България и от начало се установихме в Истанбул. Хубав, богат град, с много народ, но ние не намерихме работа. Останахме си на голо. И чужди. После познати ни се обадиха. Тръгнахме за околностите на Измир, на гости бяхме. И все така – на гола поляна. Е, пак нашенци от България... съжалиха ни… Намерихме едно запустяло място в близък градец… С много труд и работа денонощно, с икономии, за три години вдигнахме къща. Но мама все притесняваше. Уж нищо ѝ нямаше, но засъхна... Често оставаше сама. Баща ми казваше, че понякога плачела. А когато се събирахме за вечеря, казваше, сънищата все я връщали в Корница. Все около реката Места. Момчето спря. Гласът му трепна, загледа се пак по насядалите в отсрещното кафене. Без да усеща, той триеше ту набръчканото си чело, ту брадата – небръсната, с отдавна проредели руси косми.

– Чок, чок пари – каза на турски език и прехапа устни. – Всичките си пари дадохме на докторите, но файда... йок. Сега и там е инфлация, и там работата стана кът. Замислен отидох до отворения прозорец и погледнах към шосето на юг. Между кичестите тополи пътят потъваше като в тунел, по който автомобилите летяха и оставяха по топлия асфалт сребристобелите си газови опашки. А встрани от пътя, някъде в ниското, се открояваха горуните, криволите на реката и ливадите на Шарамполя, където Юсуф прекарваше цялото лято с юниците.Тогава. Юсуф, бедният Юсуф… Отишъл сега да си търси късмета в Турция. Юсуф,

40 бащата, който през времето на възродителния процес, в края на миналия век, бяха интернирали от Гоцеделческото село Корница в Попица. Спомних си добре как един следобед ми го доведе председателят на съвета. Каза ми, че имал лошо досие от възродителния процес…

– Да го настаним във фермата… И виж там, да му търсят работа. Какво да е… Нещо там да се занимава… Пращат ни го… И си замина. Чакаше го москвичът. Спомних си… Всичко добре си спомних. Приех един огорчен от живота човек. На моите стремежи за сближаване и приятелство отначало той оставаше намусен и сърдит. Но аз не се отказвах. Винаги търсех поводи да го срещна през деня. И сега си го представям: лицето му беше младо, но загледа ли се човек отблизо, веднага се очертаваха гъстите сенки, обикалящи очите му. Сенки, които очертаваха умора. Най се ядосваше, когато го викаха с новото му име Йордан.

– Юсуф, Юсуф се казвам… извръщаше се рязко той и блещеше очи. – Такова тооо… Името не си го давам… – И как радостта изгря по лицето му, когато всички започнаха да го наричат Юсуф.

– Юсуф, Юсуф… хубаво ти е името Юсуф – смеех се и аз. В такива моменти той бликаше от радост, тръгваше по оборите и помагаше на всички кравари, телчари, пастири… Кой от какво имаше нужда. А откакто му дадохме юниците и го пратихме на лагер в ливадите, усещах, че сред природата лицето му се променяше, озаряваше се от особена вътрешна светлина, която го променяше изцяло. Постепенно и не натрапчиво всички доловиха промяната и човечността му. Когато, без да ме попита, беше отишъл в съседното село, където също в кравефермата беше настанен брат му Ахмет, тревога се стаи в душите на всички кравари. Безпокояха се дали не са го прибрали в милицията и с облекчение въздъхнаха, когато на третия ден той се прибра в стопански двор. Небръснат, уморен. Стоеше виновно, но усетил топлата ми усмивка, поруменя и сподели, че е бил при брат си, малко на гости. Дадохме му нови дрехи, галоши… Казах му, че ще го откарам до лагера при юниците с джипа.

– Амааа… таковааа… Да почакам реда си по кръводаряването… Иии… аз ще дам от моята кръв… Ще дам кръв… – и се запъти към медицинския пункт, където вървеше кампанията по кръводаряване. След десетина минути вече се връщаше към джипа и държеше шоколад в ръката си. Даде от своята турска кръв и не попита кому ще се прелива тая кръв… На българин ли, на циганин, на турчин или на влах. Мълчахме. И аз. И младият Юсуф, който не откъсваше очи си от шарената карта на България. Харесваше я. Усещах, може би очакваше да му я подаря. Виждах, че се вълнуваше, ставаше от стола и приближаваше към стената. Внимателно се вглеждаше. Полагаше ръка върху долния край, в ъгъла на Гоцеделчевското поле, насочваше показалец на север, над Пирин, Рила, Софийско, Балкана, задържаше ръката си над Белослатинската равнина. Мълчеше. По мърдане на устните и израза на лицето личеше, че размишлява. После връщаше ръката си обратно по същия път и отново заковаваше палец в долното течение на Места. Поглеждаше ме, завърташе глава и вече насочваше длани

41 над Родопите, течението на Марица, стигаше до Одрин и спускаше ръка към Дараданелите.

– Ааа… после… през Чинаккале, по брега на Средиземноморието се стига до Измир.

– Пак картата гледаш… – погледнах го с лека усмивка и закрачих из стаята.

– Липсва ми – наведе очи младият Юсуф, – липсва ми… и на мене, и на баща ми. Знаех, щеше да се зарадва, ако бях откачил тази карта и му я бях подарил. Още повече щеше да се радва и баща му, когато я видеше окачена някъде в стаите на новата му къща в околностите на Измир. Но нещо ме стягаше. Главата ми забучаваше. Зелени кръгове се завъртаха пред очите ми. Излетявах от стаята и се реех из полето, а после нагазвах в ливадите. Вървях направо и ровех къртичините, лутах се из свежата трева и усещах как топло ме галеха избуялите цветя. Но не, не… Тръсвах глава, сепвах се и отърсвах блуждаещи очи от тавана. Не бива. Може би да бях жесток? Но не! Не можех да дам България на хора, които я напуснаха и хулеха заради грешките на някой си. Как да поверя България в ръцете на хора, които ще я изнесат от мястото ѝ, отредено от историята. Мястото, от което я виждам сега… И искам да я виждам винаги? Та нали България принадлежи и на мене, и на моите деца и внуци? И на всички, които живеят тук. Сега, в България. И ще останат…

– Липсва ти, казваш, България?

– Да… И на мене, и на баща ми, и на много, които отидоха там… В Турция. Пък и ние там си говорим на български помежду си.

– Но… знам много добре… В Корница, Гоцеделчевско, имате голяма къща… Двуетажна... Хубава къща…

– Да, вярно е… Имаме хубава къща. А в Турция заровихме мама… Как да я оставим сама?... На залез-слънце изпратих Юсуф до автобусната спирка за Попица. Беше топло… Привечерния лилав здрач лягаше по градските улици. Кафенетата светваха и се пълнеха със своите клиенти. Гъстият листак на липите и кестените в градския парк потъмняваше. Над баирите и близкото Кърчово бранище тук-там изгряваха далечни звезди. Някъде из криволите на реката хлопаха чановете на закъсняло стадо. Цяла седмица след тая среща не можах да заспя. Ставах, излизах на терасата и дълго гледах шосето за Попица. Пълният кръг на луната беше спрял над заоблените баири, в ниското бяха ливадите, скрити в криволите на тихата река. Ярката светлина огряваше върховете на горуните по Козарска могила и Рамулов баир, сенките падаха в тихите води на Скът. Цигареният дим още държеше клепачите ми отворени. Главата ми тежеше, но мислите за някогашните ни дни възкресяваха спомена за Юсуф и момчето. И сега виждах Юсуф как кротеше животните по хълма към Свинския шумак. Тръгвах към него. Пътят криволичеше покрай стари върби, които при залез-слънце спускаха сенки и ставаха чудно красиви. И сега слушах медния звън на чановете, които Юсуф беше навързал на по-едрите животни. Те звучно пееха, когато юниците слизаха към кошарата, в летния лагер край реката. Виждах и онова босоного русо момче, което се

42 мушеше между животните. Помня, че за него в началото на есента уреждах подробностите да бъде ученик в техникума в Борован. Сега някогашното момче караше фадрома, работеше в строителна фирма. Ремонтираше пътища някъде в околностите на Измир… И продължаваше да живее в мислите си с България. И в нея. ШЕПА МЪЖКИ СЪЛЗИ Шофьорът превключи на по-голяма предавка, натисна газта и автобусът се понесе по шосейните серпентини към зеленият баир на изток от малкия град. Беше топло, душно време. Някъде към икиндия. Пътниците, дали имаше двайсетина души, предимно мъже на средна възраст, бързо се наместиха по износените седалки на старата ботевградска Чавдарка и тихо наведоха глави в размисли на своето ежедневие. И само аз, изправен до замъгленото стъкло на задната врата, оглеждах за кой ли път пшеничените парчетия посеви, които се простираха от двете страни на изровеното отдавна асфалтирано шосе и сменяха цвета си, като даваха вид, че и от двете страни на нивите беше наметната кожата на скоро одрана африканска зебра. Гледам посевите, въртя глава и се опитвам да гадая земеделската култура на техните стопани. Едни са докачили от някъде пари, орали и засели навреме, хвърлили са и изкуствен тор и нивите им са черни, тлъсти и добри за сезона, други са пък по-скромни, но все пак не е късно, едно добро подхранване с амониева селитра, и още имат надежда за добра реколта. Но повечето други… Явно са безпарични, не са направили добра есенна обработка на земята, не са подбирали сортове и торове и нивите им са пожълтели, анемични и безнадеждни. Гледам през стъклото, правя гримаси от почуда и леко се усмихвам. Познавам землището на тоя район. Та малко ли съм го обикалял някога с джипа… Еее… там зад горския масив, до канала (тогава имаше поливни площи хиляди декари) беше тракторният стан, имаше навес за машините, лятна кухня, фазанария… Сега всичко е разбито… И помен няма от онова наше работно ежедневие. Сегааа… Нови времена, нови хора… Чудя се на смелостта на тия смелчаци, които тръгнаха да си работят земята сами. Да имат куража и да се надяват на доходи, с които да покриват размера на семейния си бюджет... Знам ли? То пък един доход… Дребно земеделие… Нооо… Нали собствена земя и реални граници, както проповядваше веселиновският философ Жельо и Мозерката… Доста работа, блъскане и пот… Не знам дали ще им се услади. Мислех си за всичко това, после пристъпих към изхода, защото автобусът влезе в селото, и погледнах шофьора. Той караше на бавна скорост, но след моста зави надясно и ми кимна с глава. „До тука си, нали?“ – после затвори вратата на автобуса, форсира двигателя и пред погледа ми се проточи бялата опашка на изгорелите газове, които лазеха встрани по тревясалите в земята тротоари. Слязох, наметнах раницата на гърба си но още не тръгвах към бащиния ми дом. Гледам близките подредени къщи, с ръждясали вече табелки „Образцов дом“, сега дворовете им потънали в бозелък, обрасли гъсти липи и салкъми, листата на които шумоляха и пренасяха прохладата от близката река, потънала в тополаци и върби, излъчващи свежест, от която главата ми се замайваше.

43 Беше тихо. И по селския площад нямаше хора. Сякаш селото, почти загубило се в шумящите липи по селските улици, още не беше се събудило от следобедната си почивка. Само около селската чешма пробягаха няколко кози, но едно момче хвърли гега към тях и те бързо се скриха зад близките храсти. Времето, докато изкачвах високото и пресичах поляната с изгоряла трева към бащината ми къща, ми даде възможност да продължа мислите си от автобуса. Дааа… – мислех си, без да оглеждам встрани двете магарета, които се търкаляха в пепелта безгрижно… – Ето, промяната дойде. Няма връщане назад… Демокрация искат хората. Ново време, нови ветрове веят, нови ветрове веят… Едни се хванаха с търговия, бизнес решиха да правят, други разчитат на земята, фермери ще стават, трети отидоха по градовете, ентусиасти тръгнаха по чужбина, в стара Европа късмета си да опитат. Нали сега има свобода, кой каквото си реши… Ами аз, аз от кои съм? Тръгнал съм да болея за кооперативните стопанства, които са вече история. Тръгнал съм да разказвам каква земеделска култура е имало в тях, какво производство на селскостопанска продукция е имало в ония години. Продукция, която задоволяваше не само вътрешния пазар, но продукция, която се изнасяше по целия свят. Иска ми се да разказвам, че не всичко е било лошо, че трябва да има приемственост, че това са времена, история, която учи… И доброто, и лошото трябва да се признават. Когато не се вземат поуките от историята, нищо добро не ни чака… Че това, което е добро, да се ползва, което е лошо – да не се повтаря. И да се спре с тая разсипия… Вървя, мисля си… Но на кого, на кого да го кажа вече? Това е въпрос на историческо-политическа култура.

– Охооо… Бачи Петре… Айде, бе… Добре дошел. Къде се губиш толкова време? – смее се с широката си уста, от която лъсват заешките зъби на съседа ми Данаил. „Хммм“… Мисля си. Гледам го гледам го, нещо омачкан, като че ли излиза от някаква силажна яма. Лицето му с дълбоки бръчки, небръснат, олисял, но с усмивка, която си имаше отнякога. Негов си патент. Позасмях се и аз, но бързо замълчах. Защото това беше друг Данаил. И помен нямаше от оня снажен дояч в кравефермата, оня шетърен, бърз и оправен юначага, който дърпаше с трудолюбието си останалите доячи в новия обор на юниците първотелки. Изненада ме неговата промяна.

– Аааа… – отвърнах му, въздъхвайки. – Така е. Все се разминаваме, та май отдавна не сме се виждали… Ама на… Доживяхме да се видим… Ето ме…

– Да се видим, де… Ама само така ли? На крак? Не иде ми някак си…

– Добре де, добре… Но да обиколя двора, да видя, да не са ми идвали неканени гости.

– Ааа… Неканени гости много, много. Крадци и айдуци. Навъдиха се. Тарашат наред. Къщи, мазета, тавани. И полицията залудя от тях. Хващат ги, пускат ги, но пак си крадат… Реват крадците, че нямали работа и децата им гладувал. Нооо... не са нашенци. Чужди, другоселци ни обикалят… Ама времена – каза и замълча Данаил, потъна в своята философия за обяснение на кражбите. След кратък оглед на двора излизам на пейката, защото познавам Данаил. Няма да ме остави, докато не си каже приказката.

– Ей, бачи Петре, забравихме се… Грамотните хора от селото изчезнаха.

44 Избори утре да се зададат… Нямаме човек за кмет да изберем. Няма… Ама така е… Читалището опустя, църковната камбана откраднаха. Сегашната кметица Ивка тича, бори се жената, ама пари за нищо никой ѝ не дава. Ами селото опустя… Кокошки, кокошки няма кой да гледа вече, а за друга стока и дума да не става. Безработица, братче… Ти не слушай управниците, дето говорят, че безработицата била 10%... Ами тия, дето отидоха в чужбина, за какви ще минат? 10%... Смехории са тия приказки. Вярно е другото, че десет работят а деветдесет не работят. Нали само около арендаторите се въртят десетина души. А и арендаторите… половината земя работят и нищо не казват. Сами си определят какво ще дават на хората като рента. Сами… И не можеш да му кажеш нищо, ако ти изнася. А и хората, хората мълчат… Не, не ги виня… Какво да направят... те винаги са потърпевши.

– Е, все пак, арендата сега тръгва. Ще намалеят пустеещите земи.

– Е, така е… Но друго си беше кооперацията. Имаше контрол. На приходи, на разходи, имаше стопанска сметка. Имаше ферми, зеленчукови градини, трайни насаждения, тютюн, технически култури… Имаше работа за хората… Работа.

– А сега?

– Сега, сегаа… Пшеница, слънчоглед. После па слънчоглед, пшеница… Това е. А зеленчуците и плодовете, па месото и млекото… Внос, внос от чужбина… Откъде ли не. Хубави етикеции… А качество никакво. Държави, дето ние сме учили на земеделие, сега те ни учат на акъл – каза Данаил, замълча и пак потъна в своята безмълвна философия.

– Ами вие… Какво правите? Защо не си направите кооперация? С управителен, с контролен съвет. Защо не предприемете нещо? Виждам, добре познавате нещата. Хайде, инициатива трябва за това, държавата дава.

– Кой, аз ли? Ооо… Стига ми вече. Колко пъти ме вземаха в полицията? – каза ми обидено той поотърка потното си чело. После продължи възбудено.

– Бяхме още ТКЗС, фермата стана окръжен първенец. И като се заредиха делегации, делегации… Нали знаеш, за нашите успехи най-много говореше профсъюзният… Той не знаеше какво е силаж и сено ама сваляше звездите… Като започнеше пред големците… Съревнованието така, съревнованието инак… то било в основата на нашите успехи. Да му се чудиш на акъла. И той отчита дейност. Викам му един път: „Ей човече, по-малко приказвай, по-малко лъжи“ – а той ме изгледа накриво и ми вика да си седна на задника. Така ли – кипна ми един път, хванах го за реверите на новия му шлифер и го хвърлих в пожарния водоем. Веднага дойде милицията и за хулигански прояви десет дена копах алеите на градския парк. Ако ти не беше тогава, може би и в затвора щяха да ме тикнат.

– Е къде е тука вината ти? Знам, знам – съгласявах се с него. – Така беше… Нооо… Въздържай се – опитах се да угася възбудата му. – Въздържай се – повторих пак и с ръка го притеглих към главата си.

– Да се въздържам, да се въздържам, ама не става. Когато дойдоха ликвидаторите, тия, дето назначи оня безбожник Фильо Димитровия… И такива държавници имаше – продължи Данаил, като разкопча копчетата на връхната си дреха и вдигна вежди. – Та ти казвам… Ти отгони тогава два ликвидационни

45 съвета, но те заплашиха и третият се настани в твоя кабинет. И още на десетия ден започнаха да разбиват фермата. Търг били провеждали, какъв търг? Масата на двора и една кофа на масата. Бият с дървото по кофата и извеждат кравите една по една. На тоя, на оня… На Сульо, на Пульо… Ужасия. Душата ми се късаше, като знам как сме ги отгледали от телета, юнички, та станаха крави, като за рожби ми се плачеше. Пристъпих до председателя на Ликвидацията, почервенял от яд, но запазих спокойствие и му викам: „Абе хора, спрете бе, кравите са елитни, бременни… Не виждате ли, че ще ги карат на кантара? Е колите на Родопа чакат до оградата?“ А оня ме гледа, гледа кръвнишки и с тъмен поглед ми отвръща заповедно: „Напусни търга, напусни търга“… И ме наруга пред всичките хора. „Така ли?“ – викам си аз. И тогава се вдигнаха щуравите, търпението ми преля. Бутнах масата, захвърлих бумагите а него хванах за бялата риза и го натопих във водоема на фермата. И скорострелно изредих за цялата му рода доста нецензурни думи. Дръвенякът му с дръвеняк… Замалко да се удави. В плиткото. Посинях от яд и го овиках до девето коляно. Само за час дойде полицията и по бързата процедура пак ме осъдиха за хулиганство. Сега вече цял месец копах алеите и поливах цветята в градския парк. Добре че само с това се отървах, нали вече бях стар познайник на полицията – Данаил премигна, затвори очи и аз тревожно се вгледах в почти оскубаните му вежди.

– Препатил си доста – казах съчувствено и замълчах. Първите думи на неговия разказ ме трогнаха. Мислех си да се отърся от спомена за моето последно пребиваване в кооперативното стопанство, още повече че бях вече и служител в Аграрното министерство. Но забравят ли се ония времена? Времена, когато се ликвидираха кооперативните стопанства? Да посегнеш, да ликвидираш материална база, строена с толкова труд и финансови средства, с много техника, промишлени технологии, генетика, селекция на животни и всичко да се окраде безбожно?! Тая разруха я няма никъде по света. Та промени имаше и в Унгария, Чехия и другаде, но там построеното беше запазено… А нашите управници сметнаха, че историята започва и свършва с тях. Забравиха, че са преходни и трябваше да преценят стореното от своите предшественици… Че не идват на голо място и няма да оставят на следващите голо поле… И се замислих, за да се върна в ония години. Първият Ликвидационен съвет. Бяха Алекси, Цеко и Ралица – хора с мерак за власт, но стопански неграмотни. Идват да рушат, да раздават машини, инвентар, животни, да разграбват… Цяла седмица им приказвах. Къде с добро, къде с лошо… Нейсе, увряха им главите. Отидоха си. За втория Ликвидационен съвет докараха хора от Кюстендил, Бяла Слатина и Кнежа. Упорити и неразбрани хора. Три дена им обяснявам, че нямат работа в това село, ама те... Не, та не… Заповед изпълнявали. Кипна ми. Обясних им, че кабинетът ми е на третия етаж и че като ги хвърля през отворения прозорец, и горещите Кюстендилски бани не ще им помогнат, за да оцелеят. Пратиха сигнал до областния управител и когато бях в съседното село, за да помогна на хората да си защитят правата, ме извика началника на Общинската полиция. И аз да съм си седнал на задника, защото ликвидацията на ТКЗС е държавна политика. Познати бяхме с него, обещах му да напусна селото, за да си нямал и той ядове с началството в Областта.

46 – Ей, бачи Петре… нещо май се умълча… Хммм… Като те видех одеве, си мислех… Те той, той ще ми върне куража… Ще ме върне в онова време… Ех време, времеее… Какво бях, пък какво станах… – изпъшка Данаил, запали цигара и всмукна така дълбоко, че бузите му хлътнаха между венците.

– Какво да се лъжем, Данаиле… Истината поражда омраза, но истината винаги побеждава. Може и да закъснее, но тя непременно ще дойде – казах му с въздишка, като го гледах в лицето, което някога излъчваше воля и решителност, а сега имаше сенки на умора, безнадеждност и дълбока обида. Брадата му беше побеляла, цялата му снага беше смалена и стопена. Гледах го, стана ми още по-мил и обичан. Повярвайте ми, такова не земно чувство може да усети само човек, живял и работил със земно естествени и непринудено открити хора. Продължихме да мълчим, тишината ставаше все по-тежка и всичко наоколо се стаяваше.

– Казвам ти – прекъсна мълчанието Данаил, – няма работа нито за стари, нито за млади хора. Няма години за трудов стаж къде да наберем – каза тихо и пак замрежи очи, за да скрие сълзите под навеса на белите си вежди.

– Амиии… чух нещо, по чужбина си бил ходил?

– Да, така е. Ходихме в Испания… И аз, и момчетата. Бяхме, но работихме на чуждо. Няма делник, няма празник. Сутрин рано, вечер късно. Няма осигуровки, няма отпуск по болест… Ама и там… и там кризата дойде и там работата стана кът, и там вече пари няма. Ама там хората се вдигат – иии – стачки, стачки... – каза натъжено той, всмукна от тютюна и издуха пушиляка на кълба. При последния му изказ разбрах, че горчилка задави душата му, очите се наляха с влага, шепите скриха издайническите му сълзи. Данаил замълча, разбра, че го слушам с интерес и изненада за неговите патила по чужбина, за неговата откровеност, с която искаше да излее цялата си мъка, набрана от скитничеството му в свободния свят. Но сепнах се, над главите ни прелетяха гривици, вдигнаха се над върхарите на близките трепетлики, скосиха се в ниското и се изгубиха зад покривите на тихите селски къщи. Неволно сбърчих чело и цъкайки, помогнах на моя съсед да се овладее. Прехапах устни и си мислех колко много хора са били наивници, приемайки за чиста монета чаканата демократична промяна. И не си дадоха сметка, че един държавник беше казал, че демокрацията не е най-доброто нещо за хората, но нещо по-хубаво още не е измислено. И от демокрацията може да има нещо по-добро, но хората още не го познават. Седяхме замислени и с влажни очи гледахме далечните зъбери на Балкана, където като в гореща пещ пламтеше мораво-червеният диск на предвечерното слънце. То бавно слизаше зад хоризонта, с пурпурните си лъчи обагряше малките кълбести облачета, които хвърляха бледи сенки над тихата равнина, забулена от прохлада и вечерен здрач.

47

НИКОЛА АНКОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

МЕДЪТ НА ДИВИТЕ ПЧЕЛИ

А наоколо туристите ядяха пици Жени перяха мъжките си грехове Политнали балкони в късните си есенни сецесиони пиеха барок с ампир и шардоне. Но някъде си мереха… мераците И спореха върху острието на игла Луната слизаше съвсем за малко, за каффе – еспресо, с Пепеляшка… от мойта махала. Тогава, от сокаците, онези тъмните Претършували душите ни за знаци Тръгваха по труден път годините, самотни пилигрими, в ритмите на рок ен джаз ен блуз. А Музата ми, по жицата по жицата Търсеше лястовици бели за душата А тя, ранена от свистене на стрели намазани с отрова от меда на дивите пчели… кървеше.

48 Една Звезда да ми сочи Пътя Ехото донесе спомен за играещи деца и кестени търкулна в късната ми Есен. Хриптяха спомените и протягаха ръце, но препускаше във кариер сама Гората Скрит кълвач трака в кората на дърво Сенките изгърбени, с изсъхнали лица бързо скрих в горещото на бяла пепел. По ръб на синьото отроних се в сълза. Жонглирах спомен за отминала любов по трапеца хлъзгав на неживяно Време. Две Луни видях в непостижимото Небе. Морето дирижираше шепот на рапани. Нечувано „анданте состенуто“ от Виоти И се завъртя Земята на бързи обороти И когато се реших, се завърнах мълком и поисках в Тишината само твоята Душа. И една Звезда в Небето да ми посочи Пътя ИМПРЕСИЯ

Ти, моя първа любов се криеш в семе на бягащо време Вечер с вятър косите ми галиш в алвеолите вдишваш и бавно издишваш лавандулови нощни полета Ти, моя първа любов си трептежа на капка жива вода Шумолиш ми прохладно в листата и тихо тихо проплакваш от сенки безочни прободени подло във мрака Ти, моя първа любов била някога някъде слънцестоене Денем в Орфееви звуци рисуваш с охрата на късните есени и в кестен шептиш ми задъхана сто хиляди истини Ти, моя първа любов, не споделяна И не разказвана във вехти предания

49

ЕЛЕНА ДЕЯНОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗАЩОТО СЪМ МОРЕ

Защото съм море, и в мрежата ти само седефените люспи са останали. Солени възли, пясъчно въже, накъсани отломки от безкрая… И съм се люшкала в криле на изгреви, и съм потъвала дълбоко в залеза. Защото съм море, съм синя, синя, синя… Подскачам със скумрията в таляните. Защото съм море, познавам вятъра, как нищи вечер мрежата на прилива, и как съблича пълната луна, а после губи златните ѝ гривни. А заран, сгушен в мидени черупки, като дете, в прегръдката на пясъка, морето го люлее като в люлка изплетена от човките на гларуси. Защото съм море, прашинка слънце съм, набъбнало върху носа на лодката. Изгърбено от облачните риби, небето се изхлузва след делфините и се препълва цялото с море. Защото е море. Защото съм море.

50 ЧЕРЕШОВО ВРЕМЕ

Една любовна история са черешите и реката. Пълни с любов и спомени, текат през мен и нататък. Крадливи лъскави погледи катерят се по черешите. Вълнуват се листата, бранят ги, а те се люшкат под веждите. А те налети и медени се пъчат да ги погалиш, все към росата гледат, подскачат като ярета. Край тях врабци замаяни, надвиснали като гроздове, едреят напушени, алени, с черешовите си човки. С шепа пресни череши иде баща ми, смее се. Кичи косата ми сламена с откраднатите усмивки на черешови обички. А те така ми отиват, както ми отива лятото. Кога се превърна в спомен момичето, дето мята черешовите си плитки? Баща ми пъпли нагоре, стиска в ръка маточина. Цял рояк пчели води. Капе от кошера злато. Восъчно, вретенило, зелено, всеки миг запечатват пчелите. Ужили ме един спомен. Право в сърцето ме ритна кобилата, развяла склона. Капят черешите зрели в пръстите тъмни и лепкави. Как ненаситни са устните! Сокът тече и се спуска надолу по брадичката – алена сладка вадичка. Клеча и мамя рибите с тръстиковата си въдица.

51 Чакам да уловя царицата със златни люспи накичена. Имам поне сто желания и всичките ми приличат. А пък тревите щастливи пълнят градината с радост. С дъх на червено и диво, пръскат се черешите млади. Една любовна история са черешите и реката. Пълни с любов и спомени, текат през мен и нататък.

Теменуга Станчева „Фото за спомен“

52 ЯГОДОВИ ПОЛЕТА

„Strawberry Fields Forever“

Джон Ленън Дано дъждът е милостив към ягодовите полета. Да ги забулва само с прозрачния си син воал, под който се развяват късите поли на малките бунтарки от 60-те. Дано е милостив, дано прегръща кротко трите акра тишина, запазени единствено за Ленън и за дъжда във парка. Този дъжд с ягодовите устни, рано узрял, танцува с рано узрели момичета. Този скитник из ягодовите полета на разнежения суинг. Този разтърсващ, скандален дъжд, замерва мълниите с пълни шепи ягоди. Мътен и смирен дъжд. Трополи в празната кошница на сираците. Отронва последното си зърно в човката на едно сиво врабче. То трепва, разперва криле и с едър бод зашива небесната вода с пръстта за ягодовите полета. Вечността и безкрая се сливат.

Imagine... (Представи си...)

53

ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДЕН ЗА ДЕН

Ден за ден. Час по час. Все така безотказно се изнизва проклетото бъдеще време. И затяга ни гърлото хвърлено ласо. Падат близки във полет от бързото стреме. И се мятаме в лепкава мрежа на паяк – вироглави мухи, заслепени от слънце. Гоним щастие. Искаме тук да е раят, а по пътя си чупиме пъстрите грънци. И загърбили обич, пари и доволство, ни замита вихрушката в тъмния ъгъл, за да яхнем метлата в пространство без релси. Щом сме честни, добри – има място във пъкъла.

54 ИСКАМ

Искам от еленова стъпка тишина да пия, да се шмугвам със вятъра в клоните боси, със вълните в скала да се плисвам, да вия като вълк единак – сам със свойте въпроси... Искам с цветята да гася жарава, с орлите над дребното да се присмивам... Искам пътеки да бъдат словата ми... Искам огън да бъда и хляб! Да съм жива! КАТО МАЛКА СТОЯХ СРЕЩУ ВЯТЪРА

Като малка стоях срещу вятъра и облизвах устните си със език – медени от нектара на пчелите. В очите ми тичаха поляни, търкаляха се хълмове, прескачаха хоризонта… Във джоба си напипвам заешката лапа за късмет, подарена от момчето с луничките, което разсипа мислите ми, разби дъха на самотата и избяга. Като малка стоях срещу вятъра, а сега се вкопчвам в заешката лапа за късмет и капките набождат тишината…

55 КАТО ОЧАКВАЩА И ДЪХАВА ЗЕМЯ

Като очакваща и дъхава земя, посипана със сняг от бисерни конфети. Като костелив орех, счупен с яростен юмрук. Като карта, закачена за стената – забулен в бяла пяна материк. Като жълто слънце, изгряло в стаята, съм аз – бял, ням лебед, долетял отнякъде. Плувам в хаоса на душата си и нямам дъно. Минутите-вълни се плискат разбеснели със деветбалово вълнение. Истината е там някъде между нас, играе си на жмичка с погледа и пърха с миглите. Истината е вътре в нас, скучно ѝ и е и полудява. Истината? Навярно я има? Навярно е задача с много неизвестни, която няма да решим веднага. КОЛКО МАЛКО НИ ТРЯБВА

Колко малко ни трябва, за да бъдем щастливи. Две усмивки прощаващи и ръце приветливи. Две очи проницателни за света и изкуството. И сърца притегателни, сгрели разума с чувството. Щом в света се допълваме и се движим във времето – две стрелки на часовник, два ездача на стремето… Да летим като птиците, във гнездо приютени. Да преплитаме жиците, от любов заслепени. Като смисъл на живото, красота да откриваме и да бъдем щастливи. Да бъдем щастливи!

56

РОСИЦА АНГЕЛОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НАСАМЕ С ВСИЧКО НАОКОЛО

Преситих се на този свят и се изпълних с всяка същност. Свидетелства за подлост. С тях доверието ми пресъхна. На всеки вид се насладих. Изгубих се във всеки поглед. С тревите бях трева и тих поклон в душата си ѝ сторих. При мравките се приютих, при охлювите се зарових. С орли живях и сила пих. И огън пих. И пих отрова. Докато чух отвътре вой и грохот стъпка всяка мерзост. Говорих с думи за любов, а думите отварят бездни. От ръбовете им висях като захвърлена обувка. А исках да надникна в тях, да бъда шепот, звън… Преструвка е този – алчен за права, на ярост щедър и на злоба, накъсан и насъскан свят, богат с копнежи и гробове. На нежност ярко пестелив, на лицемерие заможен. А го създадох от молитва! – на Себе си Си каза Бог.

57 ПОДРЕЖДАНЕ НА ПРАЗНИНИТЕ

Мъгла ли е това… или е минало?! Седиш и пушиш, губиш достоверност. Със склонност към изчезване е смисълът, престанал вече да се взира в себе си. Прочел си се. И знаеш всички входове към страшните значения на думите. Цветът им избледнява и се рони. Подушват го пернатите и кучетата. Навярно си им ясен на разсъмване, когато още няма други хора. Разхождаш елементите си сънени и с версия на себе си говориш. Защо така угасна, мое огънче? Защо избяга в друга самоличност? Навъсен тип отвътре ти говори и ти не можеш даже да извикаш. Портрет на нищо, само че значително, те всмуква като влязъл в яма вятър! Ела да те погаля по главицата! Ела да те целуна по душата! Гушни се тук, одраскай, оплачи ми се, подишай в мен с намръщено носленце! Така е шумно след подобно н и щ о, че ни е нужна тишина за три столетия. Или едно сърце със смях.

58

*** Кървим от дреболии: от добрината си, от глупостта да бъдем мили сред врящия котел на суматохата, сред шум и говор – кратери изригнали. Поднасят ни се порции от писъци – лъжи, умори, нерви и пустини. А ние дебелеем от храната и се усмихваме на бавното умиране. Играем „роза“ в ниските лехи – самотен ботанически спектакъл. А вечерта събличаме на тъмно телата си и рухва върху пода съсирекът на всички наши пози – театърът на пясъчния космос: маска подир маска, следа подир следа… Оставаме по добрина и отчаяние, които хвърляме в съня. Да ги удавим.

*** Носим си зимите. И змиите. Проветряваме ги. (Цял живот не случихме на сезон.) Тази сутрин открих на ръкава едно петънце потънало лято (някъде преди сътворението на спомена). Малиново ръбче, свидетелство за прегръдка, минала напряко през устните. Не ми се пере лятото.

59 КРЪГЪТ С ПОГРЕБАН ЦЕНТЪР

– Гледах Кашпировски и успях на сутринта да си сваля халката! – каза майка ми. Сега на мястото ѝ има тънка вадичка. Напомня за баща ми.

*** Понякога те изсумтяват. Процеждаш се през зъбите като дифузия от звуци. Друг път заставаш с ален цвят на бузите и пада кичур лепкаво мълчание, за да покаже превъзходство над сянката ти. Понякога те изразяват с поглед. Къде си ти? Трева между тревата! Какво си мислиш?! Навсякъде растения и тръни. И обичайни перспективи пред цветята. Та ти си просто фраза, която вятърът подмята от устни в устни и от пръсти в пръст. Стои прегърбен и неразгадаем ребусът на твоите езици. Или не е роден гадателят, или ключът е в друга метафизика. Или си просто точка от безкрая. Трептенето – единственият смисъл и чашата с кафе по изгрев, докато сам със себе си беседваш.

60 НАРКОЗИ

Лъжата е твоя спокойна и вярна приятелка, коренче здравец, преди да те пернат с него. В татул се превръща. А вярваш, че е омая, отсрещният ти, който с нея сега ме замеряш! Лъжите пристигат на щедри и нервни откоси. Аз се лъжа… Но толкова лъжи съм видяла! Части после ще търсиш за смисъла. Тъжни подробности, от които небето боли или казано по-просто… тялото. Преваряваш отвари от ситно нарязани истини, пропилени сърца, задушени с лъжичка страх. Пазиш в джоба на спомена няколко нежни мисли, и се влюбваш безпаметно в тях, точно в тях. В амигдалата – вятър и хор от сърдечни писъци. Имитираш с усилие тембър учтив и смирен. Неусетно привикват душите ни към посичането, съюзени с плътта на невидими врагове. После идваш виновен, смутен и наивно светъл. С теб умората ляга над покрива. Зад очите ми – щипка сол. Потреперва из въздуха едва доловима тържественост от невидими стъпки. Изобилие чужда любов.

61

*** Привършва любовта. Като отсечена топола ляга. Сянката на облак се вмъква под пръстта на неусетното разпадане. Но няма страшно. Вечността е есен с различни плодове. Ядем костилки и поникват стреснати дървета и свирепи тишини. По две. Понятно. Предвидимо. И човешко. Добре е да приемеш, че си сам. Единствено на себе си говориш разбираемо. И разбираемо препъваш застиналите думи на ръба… А цветовете ти крещят с последната си ярост. СЛУЖИТЕЛКИТЕ В ПОГРЕБАЛНИТЕ АГЕНЦИИ

служителките в погребалните агенции никога не казват добър ден очите им се взират да познаят за помен ли пристигаш или за погребение разбират по наклона на вратата дали изстенва плахо и замира или внезапно се отваря с пукот и белег от строшени въпросителни служителките в погребалните агенции никога не носят с работното си облекло усмивки върху езика имат черни игленици със засадени корени босилек очите им варят печал и жито разбъркани със орехи и мед служителките в погребалните агенции никога не казват добър ден и гледат с ужасено изражение когато някой глупав посетител ги поздрави със слънце във очите или си тръгне казвайки довиждане

62

*** НЕВИДИМОТО ВИНАГИ ОСТАВА

Събира знаци и гнезди на тъмно. А светлината често заслепява очите на несвикналия пътник. Мечти раздава – вихрови понятия, но който не познава ветровете заплита се сред тръни, храсти мята и хрипове издишат дробовете му. Укрива се зад цвят и уж притихва, а триста хали вдишва с аромата. Когато се завърне на земята ще види, че е вкаменил от студ лехите. Светът му пречи да е пълнолетен. Душата зрее бавно като дума – по-често в тел бодлива е облечена, по-често е разголена и шумна. Разбърква огън в пазвата на вятър и хвърля сухи пръчици неврози по всеки, който, в пристъп на тъга, снишен, споделя по-различен говор. Не знае как да стигне хоризонта. Натрупва мрак отвътре вместо слънце, когато никне птица през окото... Високото не е за всеки пътник.

63 ЖАЖДА

Искам времето да спре в едно усое – цялото в шипоци и лески, бродирано с игличета напролет, с теменуги на гнезда и див пелин. После в ниското жита пред мен да вдишат на синчеца синьото небе. Макове и маргарити пищни да сведат одрани колене. И да има някой в тази джунгла, пълна с миризми и тишина – може да е мравка, куче, бухал, но да е на моята страна! Ей така, в окото на прозореца просто да си поделим сълза, без да се налага да говорим или да разбираме света.

Искам времето да спре в едно усое – цялото в шипоци и лески, да обичам с ярост нещо мое. И светът едва да предстои.

64

*** Мракът е антидот. Мракът е почва глинена. Мракът е хладна яма. Мракът си ти, насрещни! Там си заради мен – в този живот ми раздаваш. Взетото не е взето. Върнатото е плява. Нещата се разтоварват от трупани кални пластове. Ти ме обичаш, Юдице! Ти, сврако крадлива! Ти, жадно за мен, чудовище! Не ти е леко. Не ти е. Длъжник съм за светлината ти. НОЩ НА КАРИКАТУРАТА

Всеки чака някой друг вместо него да се раздвижи, да му оседлае коня, да му нахрани добитъка, да му размеси възглавницата, да му направи слънце, да му отсее вятър, да му целуне жаба, да му повярва в Господ. Толкова насилствен живот с имитатори на живеене!

SOS, Господи! Измъкни ме! Има ли жива планета отвъд? Страхувам се да не се заразя с презрение. Но кой презира мъртвите, Боже мой! Кой презира мъртвите?

65 ВИСОКО

Високото е смелост на сърцето докрай да се разтвори в обичта. Началото на капката – небето прилича на отсечен водопад. И в неговите знаци и значения потапяш сянка светлоотразена, завърнала се в крехкото си тяло. Тревата е висока след косене, защото пак започва отначало.

Теменуга Станчева „На слънце“

66

*** „Човекът е напрегнато усилие.“

Мераб Мамардашвили Понякога се случва да си локва, къс облак кален, рухнало небе. Желанията ни били окови, но в теб дори желанието мре! Желанието да си жив, да имаш една идея, огънче, мечта… Живееш със имунитет към синьото, а търсиш жива изворна вода. Вървим като заключени планети, надничаме от локвите. Сумтим. Под карантина вият ветровете в гърдите ни. Възпитано мълчим. Понякога над локвата се взира муцуна жадна – котешка глава. Или море внезапно в теб намира листото – лодката на есента. Потрепваш леко с хлътнало коремче. Поемаш въздух, нещо трепва там. И мокро слънце се надига в тебе. И казват, че се раждала звезда. Звезда си ти, човеко зъл и глинен! От хаос мисли и от гняв ръце. Покланям се пред твоето усилие от локвата си да родиш човек! Покланям се на себе си, немея пред всяка бездна, трън или стена. Не сме плътта си. Ние сме идеи, които се пресичат с този свят. И знам, че този, който ме пресича и този, който аз ще пресека, са част от мен. И няма друго нищо. Една идея, огънче, мечта…

67

ВЯРА И СПАСЕНИЕ

СВЕЩЕНОИКОНОМ ДОНЧО АЛЕКСАНДРОВ. РАЗМИШЛЕНИЯ С ДНЕШНА ДАТА Трансплантацията – физическо и духовно спасение Спомням си от детските години, във времето на така наречения социализъм, струпването на множество хора пред магазините. Опашка от чакащи с часове наред – за дефицитна стока, а много често тя беше за... хранителни продукти. Днес подобно явление не се наблюдава. Има обаче едни други чакащи, и то не с часове и дни, а с месеци и дори години. Чакащи за трансплантация на органи. Дълги списъци. Ние не сме ги виждали, но те съществуват. Опашка не за насъщния, а за живот. Тук, на земята, всеки човек се среща с различни болести. Обикновено тогава разбираме колко ценно е здравето. Съвременната медицина бележи голям напредък. Болести, водещи в миналото до фатален край, днес са напълно лечими. За едно от най-големите постижения се сочи присаждането на тъкани и органи. Именно това постижение дава надежда на не малко тежко болни хора. В световен мащаб има много успешни трансплантации. У нас тази практика също все повече се разширява и успешните случаи са много. Израснаха отлични специалисти в тази област. Но и тук, както при всяка човешка дейност, наред с добрите страни вървят и негативните. Темата за трансплантацията на органи не само от медицинска гледна точка, а през погледа на християнската вяра, занимава специалистите, пациентите и потенциалните донори. Църквата никога не е подценявала или пренебрегвала мястото и значението на медицината, която се проявява като Божи дар, за да облекчи телесните страдания и болки на човека. Господ Иисус Христос идва в света като Лекар на човешките тела и души. Няма причина християните да отхвърлят медицината или да не търсят най-добрите лекари. Св. Йоан Златоуст ясно изразява подобна позиция в някои от словата си. От друга страна, трансплантологията е драматично явление в съвременното ни общество. Това е така, защото без „жертва“ тя не може да съществува, а и разширяването на практиките ѝ многократно увеличава потребността от тъкани и органи. Православната църква не осъжда присаждането им самò по себе си, но е категорична, че то трябва да става при ясни условия, които не влизат в противоречие с християнската ни вяра. На първо място действията на даряващия и приемащия е необходимо да са абсолютно доброволни и свободни. Неприемливо е човек да се превърне в донор принудително, независимо в каква форма е облечено това, дори да е и законова. В някои страни е приет закон, според койточ ако не заявиш категорич-

68 но, че не желаеш да си донор, това се счита за съгласие автоматически да се превърнеш в такъв със смъртта си. Даряването на тъкани и органи е нравствено ценно, когато е безкористно. Водещият мотив да е любовта към човека. Християните сме призвани във всеки момент от живота си да осъществим на дело словата на Спасителя: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов, по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:12–13). Сам Христос ни дава своя велик и непостижим пример, като се жертва за всички човеци. Тази саможертва не може, разбира се, да съотнесем към донорството – би било твърде буквално и елементарно. Защото тя има друг характер, друг смисъл, друга цел, други мащаби, несъизмерими с нашите човешки постъпки и дори жертви. Христос принася Себе си, за да изкупи, спаси и дари вечен живот на човеците. А трансплантацията има отношение само към временния, земен живот. Въпреки това, когато християнинът, воден от любов, съпричастност, състрадание, извърши подобно милосърдно дело, то има висока нравствена стойност и е достойно за уважение. Ясно е, че не всеки е достигнал мярката на възвишената любов, за да предприеме подобна сериозна крачка, каквато е дарителството на органи. Църквата не заставя и не налага на своите чеда задължително да дарят органите си. Тя не може да участва в рекламна кампания, посветена на трансплантацията, както може би искат и предлагат отделни хора. Няма как Църквата да издигне лозунг от типа на: „Дари орган – влез в Царството небесно“. От друга страна, всеки индивидуален свободен избор, носещ в себе си пълнотата на Христовата любов, движещ се в тази посока, ще срещне подкрепата на Църквата. Тя се отнася благоприятно към даряването на един от двойните органи (бъбреци) или на тъкани (кожа, костен мозък, кръв) от живи дарители; окуражава онези, които, изпълнени с обич и милосърдие, са предприели този вид дарителство. Важно е обаче донорът коректно и подробно да бъде запознат с последиците, които могат да настъпят в здравословното му състояние след даряването на орган. Тук е редно да откроим необходимостта от духовно обгрижване от страна на свещениците и на хората, които очакват трансплантация. В Символа на вярата изповядваме: „Чакам възкресение на мъртвите“. И някои питат: при това възкресение какво ще стане с органите, които сме дарили за трансплантация? Преди всичко нека не забравяме, че за Бога няма нищо невъзможно. Знаем, че в деня на всеобщото възкресение телата ще бъдат напълно обновени. И онези, които са загинали при пожар например и телата им са изпепелени, пак ще възкръснат. Бог има силата да стори това. В тази посока вярващият човек не бива да има притеснения и да се съмнява. Вниманието ни обаче трябва да се насочи с повече острота към някои въпроси, свързани с трансплантацията. Един от основните е излизането от рамките на свободния избор, породен от любов, и влизане в порочната система на комерсиалност, казано направо – търговия с органи и тъкани. Църквата се противопоставя на принудата в найразличните ѝ форми върху човека, за да бъде превърнат в донор. Редно е още приживе той писмено да е заявил, че е съгласен да стане донор. Ако няма

69 наличие на подобно съгласие, използването на органите му е недопустимо и нарушава свободния му избор. При дадени условия по снизхождение може да се приеме волята да бъде изразена от страна на семейството, стига това да не противоречи на виждането на потенциалния донор приживе. Ще припомня християнското разбиране за човешкото тяло: то е свещено и подлежи на уважение не само докато е живо, но и вече мъртво. В този смисъл на него не може да се гледа като на склад за резервни части. Най-меко казано, будят тревога случаите, когато нуждаещи се от трансплантация с добри финансови възможности се възползват от бедното, мизерно положение на други хора, за да ги принудят да дарят орган. Също така и превръщането на кръвопреливането в бизнес е неприемливо от християнска гледна точка. Не можем да подминем и факта, че в световен мащаб не са малко и случаите на отвлечени хора с цел насилствено да станат донори. Сещам се за подобна история, разиграла се в съседна нам държава. Внезапно изчезва безследно синът в едно вярващо семейство. Търсят го навсякъде, няма и следа. Всички усилия на полицията се оказват безплодни. Семейството обаче не губи надежда и продължава усилено да се моли за завръщането на сина им. След три години той ненадейно се появява пред дома си. Оказва се, че е бил упоен, отвлечен и единият му бъбрек отстранен и трансплантиран на нуждаещ се от такъв орган богат човек. И пак по чуден начин е останал жив. А колко плащат с живота си тази престъпна дейност! Има разкрития, че за жалост в подобни схеми са замесени недобросъвестни лекари. Подобно престъпление не може да стане без тяхно участие. Излишно е да казваме как то противоречи на хуманното предназначение и същност на лекарската професия, благословена от Бога. Искам да обърна внимание и на още един проблем. Известно е, че в повечето случаи се вземат органи от току-що починали хора. Ето защо е изключително важно добросъвестно и точно да се определя часът на смъртта. Потвърждаването на мозъчната смърт трябва да се извърши от комисия от експерти, нямащи никаква зависимост от екипа за трансплантации. В максимално възможна степен да се установи, че са прекратени не само функциите на мозъчната кора, но и на мозъчния ствол. Църквата категорично не приема да се прекрати животът на пациент или да бъде лишен от животоспасяващи практики с цел да бъде продължен животът на друг човек. Това е убийство в каквито и благородни форми да бъде обвито и поднесено. И още. Църквата е абсолютно против употребата на органи и тъкани от ембриони, абортирани по различни причини и етапи на развитие заради лекуване на болести и използване в козметичната индустрия за подмладяване. В края на нашата беседа искам отново да подчертая, за да не остане никакво съмнение: Църквата разбира, напълно влиза в положението на онези хора, чийто биологичен живот може да бъде продължен само и единствено чрез трансплантация. Да не забравяме, че не са малко децата, които може да бъдат излекувани и дори спасени само чрез трансплантация. Животът е дар Божи, животът е най-голямото ни богатство и ценност, прекрасен е с всичките си радости, трудности и изпитания. Естествено е човек да иска отново да бъде здрав, да продължи да се радва на този висш дар – живота, естествено е той

70 и семейството му да търсят най-добрия начин за спасяването му, какъвто в много случаи е трансплантацията. Същевременно Църквата изразява надежда, че физическото спасение чрез трансплантация ще помогне човек да използва времето пълноценно, да се посвети и на духовното си изграждане и спасение, да погледне на света и живота си с други очи, с друг поглед, да преосмисли извървения си път, да благодари на Господ за бащината любов и милост, да откликне на нея с добри мисли и дела. Защото от християнска гледна точка не е достатъчно човешкият живот да бъде запазен само в биологичната му същност, без нравствените, без духовните му измерения и цели. Неговият смисъл и ценност са отвъд границите на физическото съществуване, излизат от рамките на земния ни живот. Темата за трансплантацията предоставя възможност много по-детайлно да се анализира. Тук само се опитах да очертая някои основни моменти. В заключение бих обобщил и подчертал отново, че Църквата подкрепя трансплантацията на органи, когато водещ мотив е Любовта. Когато се извършва доброволно, с ясно изразена свободна воля на донора, когато точно се спазват етичните принципи от страна на лекарите. И липсва каквато и да е форма на комерсиалност. „Да се счита за грях…“ За хомосексуализма през погледа на православната вяра Динамично се развива днешният свят. С бързи темпове се променят обществените нагласи. Минават някакви си двадесет, двадесет и пет години и виждаме, че нещо, което е влизало в остър конфликт с общочовешките ценности и етични норми, сега се приема за нормално. Не са един или два примерите в това отношение, но като че ли ярко се откроява сред всички тях хомосексуализмът. Темата е твърде актуална, но и достатъчно болезнена. Не може да си затваряме очите пред нея, а трябва да я погледнем с очите на християнската ни вяра. Нека разтворим заедно страниците на Свещеното писание. И това е толкова естествено. Какво друго, ако не първо него! Може би у мнозина от вас изплува старозаветният разказ за град Содом. Там хомосексуализмът бил изключително разпространен. Историята е описана в 18-а и 19-а глава на книга „Битие“. В нашия език от там е навлязъл изразът „содомия“ или „содомски грях“. И двата града – Содом и Гомор – биват унищожени заради упорството им в този грях и за други прегрешения. А в книга „Левит“ срещаме категорично и недвусмислено запрещение на този акт: „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия“ (Лев.

20:13). По-нататък се определя и наказанието за подобно действие: „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия: да бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях“ (Лев. 20:13). Единствената форма на брачни отношения, респективно и сексуални, за които говори сам Господ Иисус Христос, са между мъжа и жената в съпружески съюз. Спасителят подчертава, че това е изначално Божие установление (Мк.

10:6–9). Свети апостол Павел директно свързва еднополовите отношения с развращение на човешкото съзнание (Рим. 1:26–28). Той съветва християните

71 никога да не се оскверняват с подобен грях. В друго послание включва хомосексуализма към страстите и пороците, които препятстват спасението на човека (1Кор. 6–9–11). Пак същият апостол определя като „противно на здравото учение“ заедно с други беззакония и еднополовите сношения. Свети апостол Петър припомня, че характерно за езичниците е било да живеят по човешка похот, включвайки в нея мъжеложството, т.е. хомосексуалността, но за онези, които живеят по Божия воля, това е недопустимо (1Петр. 4:2–3). Дори само тези кратки примери от Новия Завет категорично определят еднополовите отношения като противоестествен и тежък грях. Веднага трябва да кажа, че естествено позицията на Църквата няма как да е по-различна, защото тя проповядва именно това Божие слово. Църковните канони и правила ясно свидетелстват, че духовник хомосексуалист подлежи на низвержение от сан, а мирянин, ако не принесе деятелно покаяние, не може да бъде член на Църквата. Правилата на св. Василий Велики и св. Григорий Ниски дори определят в такива случаи срок от десетки години лишаване от свето Причастие. С течение на времето срокът на тези така наречени епитимии е доста съкратен или почти незначителен, но не заради някаква либерална позиция към греха, а по-скоро от снизхождение към човешката немощ. Иначе осъждане на хомосексуалните действия намираме в цялата светоотеческа литература. Св. Йоан Златоуст например нарича хомосексуалното поведение „чудовищно безумство“, неестествена страст, разпалена в онези, които са „напуснали Бога“. И продължава: „Тази лудост, която е много по-лоша от разврата и не може да бъде изразена, деградира човека до положение, по-ниско от това на животните“. Пълно отрицание и заклеймяване на един друг голям грях и противоестествено деяние – педофилията – срещаме у св. Теофил Антиохийски, св. Климент Александрийски, св. Атанасий Велики, св. Йоан Дамаскин и много други свети отци. Много често днес във връзка с повдигнатия проблем Църквата бива нападана и обвинявана в хомофобия. Тук ще припомня нейната позиция, защитавана в действията ѝ ежедневно. Църквата осъжда като грях деянието хомосексуализъм, но не и човека, отделния човек, носител на този тежък грях. Никога Църквата не е издигала глас на омраза към тези хора или зов за малтретирането им. Тя никога не е отричала, че като всички и те имат право на лично уважение и участие в обществения живот. Христовата Църква обаче категорично не може и няма да се съгласи с парадирането на порока (а това, че е порок, не подлежи на съмнение!), няма да приеме и да се съгласи със стремежа на гей обществото и неговите действия да го наложи на мнозинството като нещо нормално и правилно. Тук винаги ще има духовен отпор и той ще бъде последователен докрай. Днес ставаме свидетели как умело изкуството се използва като инструмент да формира положително отношение в обществото към хомосексуализма. Филмовата индустрия все по често предлага на зрителите тематика, свързана с гей отношенията. Прави се опит за влияние да се възприемат тези връзки и подобен живот като нормален. В по-голямата си част човечеството да достигне до извода, че това са едни добри хора и те са като всички останали, а следващата крачка е, че имат всички достойнства и характеристики да отглеждат деца като всяко едно семейство. Подобна реклама на гей отношенията върви

72 и чрез ­музиката, видеоклипове към песни, съдържанието им, романи, стихове, картини. Така културната пропаганда на хомосексуализма цели изграждането на толерантност и възприемчивост у хората. Не бива да се очаква от Църквата криворазбрана толерантност и евтини отстъпки, за да се хареса и да получи „признание“ като „демократична“. Не това е нейната мисия и нейната главна роля в противодействието на този тежък грях. В този контекст ще кажа, че християнската вяра, макар изпълнена с мир и любов, не може да приеме равнодушно и гей парадите, рекламиращи шумно нещо толкова противоестествено и изкривяващо Божия образ в човека. Желанието на тези групи да налагат легализиране на гей браковете и осиновяването на деца от тях също не може да се радва на подкрепа от страна на Църквата. Напротив, все по-силно трябва да се чува нейният призив към онези, които вървят по този път, да се опомнят, „да дойдат в себе си“ и да намерят духовно лечение в светотайнствения живот на Христовата Църква. Необходимо е гласът ѝ отчетливо да стигне не само до слуха, но и до ума и сърцето на властимащите да не се подменят християнските ценности с „ценностите“ на греховните ниски страсти. Трябва да се защитят невините деца от посегателството гей двойки да ги осиновяват и отглеждат в лъжовна семейна среда и по този начин да изграждат в чистите детски сърца грешна представа за семейството. Не е нормално цялото общество да търпи претенциите на една, в крайна сметка, малцинствена група. Красивата обвивка на толерантността, свободата и любовта, с която е обвита идеята да се налагат желанията на хомосексуалното движение, е твърде спорна и илюзорна. Под нея се крие бомба от проблеми, която тепърва ще избухне. Именно законът на любовта изисква решително да се противопоставим на този тежък грях. Няколко пъти в този текст казвам „тежък грях“. Нямайте съмнение, че е тежък, че противоречи на човешката същност и природа, на Божия образ в нас, както вече подчертах. Да бъдем толерантни към разпространението на хомосексуализма, както някои ни призовават, означава да проявяваме търпимост към деградацията на човека, към разпространението на греха, към загубата на Божието в нас. Колко много разбити човешки съдби и пропилян живот! Не може да подкрепяме това, не може да отстъпим, не може да не се грижим за спасението на тези човешки души! Пак ще се позова на Светото Писание. Христовата Църква проповядва Божието установление за естествените отношения между мъжа и жената, описани още в първата книга на Библията: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я...“ (Бит. 1:27–28). И на друго място е записана Божията повеля: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ ( Бит.

2:24). Само тези отношения са естествени и нормални. Само от тях може да се роди потомство. Църквата възприема хомосексуалната ориентация като разстройство и болест, а хомосексуалните действия – като греховни и разрушителни. Тя обаче широко отваря вратите си за всеки изпаднал в този грях, решен да скъса с него и да промени живота си. Църквата майчински прегръща в своите обятия всеки

73 каещ се грешник. Дава му чрез благодатните си средства духовна подкрепа и помощ. По този повод Лимасолският митрополит Атанасий казва следното: „Църквата има чисто учение, защото тя лекува човека. Един лекар трябва да ти каже истината, а именно: „Това и това е полезно за тебe“. Лекарят не е враг на болния, той не мрази болния, а го лекува. Така е и Църквата: тя отправя към всички Божия призив, но с любов, и казва на всеки един от тези хора: „Това не ти помага в царството Божие“. Но обича човека. Църквата не може да стане враг на тези хора. Може да стане враг на самия грях, но Църквата е приятел на всички хора, независимо какви са те, като им казва, какво мисли, без да им спестява истината“. За Бога няма нищо невъзможно. Хомосексуалното влечение и страст може да се преодолее. За това свидетелства опитът на Църквата. Чрез любов към Бога, искрено покаяние, жива молитва, пост, четене на Библията и особено Евангелието, борба с помислите, дела на милосърдие, регулярна и честа изповед, беседи със свещеник може да се освободи от този порок изпадналият в него. Духовната борба е всекидневна и изисква да не се беседва с помислите, да се избягват обстоятелства, които могат да предизвикат спомени от миналото, свързани с тази гибелна страст.А тя е гибелна – нямайте съмнение. Един монах отишъл при свети Варсануфий и споделил с него: „Смущават ме блудни помисли и ми говорят да беседвам с един брат, към когото чувствам влечение, когато го виждам“. „Брат! И аз в моята юношеска възраст съм бил изкушаван от блудния бяс и се трудих, подвизавах се против тези помисли, противоречах им и не се съгласявах с тях, но представях пред очите си вечните мъки. Пет години постъпвах така ежедневно и Бог ме облекчи от тези помисли“ – отговорил старецът, без да се смущава от поставената тема. Не са малко случаите на отказ от предишен начин на живот, белязан от робството на хомосексуалната страст. Отец Тома Хопко разказва една такава история от своето служение. „Изнасях лекции в Ню Йорк, когато моят асистент доведе един човек. Той беше участвал във Виетнамската война, раняван два пъти и докаран в Щатите полумъртъв. Беше наркоман и хомосексуалист, живял с години по улиците на Ню Йорк без дом и без пари. И така този човек посещаваше църквата, в която бях свещеник, слушаше проповедите ми и ме мразеше – не мога да използвам думите, които бълваше по мой адрес. След 2 или 3 години той идва при мен и ми казва: „Искам да стана православен. Искам да се присъединя към вашата Църква.“ Тогава го попитах: „Познаваш ли Евангелието?“, а той ми отговори: „Аз съм хомосексуалист, обратен и участвам в движение за свободата на личността и пр. Държа да знаете това“. „Чудесно, ще говорим за това по-късно. Чел ли си Евангелието?“ След което той ми казва: „Вие не чухте какво Ви казах.“ „И какво каза?“, попитах аз. „Казах, че съм хомосексуалист и мисля, че оттук трябва да започне нашият разговор.“ „Добре, ще поговорим за това, но преди всичко: чел ли си Евангелието?“, и т.н, и т.н. При нашата първа среща след около час той изглеждаше готов да се разплаче. „Какво става?“, попитах. А той ми отговори: „Ти си първият свещеник, мисионер, равин или какъвто и да било в живота ми който не ми каза: „Иди си и не се връщай, докато не влезеш в

74 правия път“, или: „Ами добре, няма нищо лошо в това“. Този човек беше на 40 години. Как може да се очаква от него да направи нещо в посока промяна, след като не знае кой е Христос, след като не се моли. Повечето хора се нуждаят от обич, да бъдат приети, но не и насърчавани в греховете си и ако има време, трябва да сме последователни в това начинание. Сега същият човек от вече 10 години е изцяло освободен от алкохола, наркотиците и каквато и да е сексуална активност. Премести се в Средния Запад, работи за Църквата, помага на алкохолици, животът му се промени из основи.“ Подобни примери може да намерим дори сред тези, които в продължение на много години са живели и са се определяли като хомосексуалисти. Шарлин Котран в течение на 30 години е един от лидерите на гей движението в Америка, издател на списание за лесбийки. През 2006 г. неочаквано за всички решила да скъса със стария си начин на живот. Не закрила списанието, но текстовете в него били вече подчинени на „привличането на тези хора към свободата, т.е. към избавление от хомосексуализма“. Същото се случило и с бившия главен редактор на списание „Младите гейове в Америка“ Майкъл Глатц. Сам той свидетелства: „Раздялата с хомосексуалността беше най-прекрасното събитие в моя живот. Аз почувствах свобода“. Американския психиатър Робърт Шпитцер през 2001 г. завършил изследване на групи бивши хомосексуалисти и потвърждава, че те успели да се изцелят. Според него 66% пълно изцеление се наблюдава при мъжете и 44% при жените от наблюдаваните групи. От тези свидетелства и резултати става ясно, че когато свободната човешка воля решително се опълчи срещу греха и води борба с него, може да се избави от този страшен порок. Не са малко и гласовете на остро несъгласие с твърдението, че има гейове по рождение, че това е естеството им и няма нужда да се борят срещу него. Църквата ни разкрива как по принцип се развиват страстите в човека. Първоначално грехът се извършва по собствена воля, не без съдействието на демоните. Отначало влиза като привичка, после свива гнездо в душата и се превръща във втора природа (затова някои считат хомосексуалността за вродена). Ето така се ражда страстта. Тя е болестно състояние на душата. Плодовете ѝ са липса на мир, съвестта е лишена от покой, сърцето се терзае, разрушават се отношенията с Бога и човеците. Затова Църквата с обич призовава: „Не стой на този път, излез от него, защото нищо добро няма да се случи там, а само още повече ще разрушиш своя живот. Обърни се към Бога с покаяние и ще приемеш Неговата благодатна помощ и твоят живот ще се измени в благоприятна посока“. Християните сме призвани с милосърдие да погледнем и протегнем ръка към онези, които са осъзнали, че хомосексуалността е тежък грях и искат да разкъсат веригите на тази страст. Да споделим духовен опит, да се молим за тях, да ги насочваме по пътя на правдата. Ние знаем, че „нашата борба не е срещу кръв и плът... а против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Не насилието е нашата сила, а духовните оръжия, които Бог ни е дал. Тях е нужно да противопоставим спрямо онези, които искат да наложат неестественото, отклонението, покварата и разврата като норма. Християнската ни съвест изисква да засилим молитвата, мисията, проповедта, личния пример, за да защитим се-

75 мейните ценности, децата и естествения порядък в човешките отношения. Нека не мълчим, да не заравяме главите си в пясъка, а с надежда в Бога и проява на любов да утвърждаваме онова, което е достойно за човешката личност. Да останем при Бога и неговия замисъл за нас, неговите създания. Земя или огън За кремирането Едно явление започва да набира скорост в последните години. Свързано е със смъртта на човека. Постепенно християнското погребение с полагане на тленните останки в гроба се заменя с кремиране на тялото. Тази нова за нас тенденция идва от различни краища на света, където е възприета и разпространена. Обяснението (а дали не и оправданието), че „така се решава проблемът със земята и с недостига на гробни места в големите градове“, също набира привърженици. Дали Православната църква гледа благосклонно на кремацията? Може ли християнската вяра да приеме тази практика? В следващите редове ще се опитам да дам отговор на тези въпроси. Те вълнуват мнозина. Като разгръщаме страниците на Свещеното писание, никъде няма да срещнем ритуал за изгаряне тела на починали. Напротив, това било осъдителна постъпка, присъща за невярващите в единия Бог. Божието повеление към човека е: „Защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:19). Йосиф заповядал на израилтяните да пренесат костите му от Египет. В Стария завет откриваме, че наказанието за голям грях било изгарянето на провинилия се. Това се смятало за най-жестокото, най-позорното отношение към човешкото тяло. В Евангелието и в книга „Деяния на светите апостоли“ намираме сведения как християните се отнасяли с телата на починалите. Умивали ги, помазвали с благовонни масла, завивали в чисти повивки и после ги полагали в подготвения гроб. Той бил в скала, пещера или изкопан в земята в зависимост от самата местност. Така е погребан и нашият Господ Иисус Христос. В първите векове, когато Църквата е била гонена и преследвана, много от християните са подлагани на мъченически подвиг чрез изгаряне, но това е било акт на насилие. Въпреки това оставали частици от костите, които християните с благоговение събирали и запазвали като светини. Изгарянето на телата се наблюдава още в древността сред езичниците. То също се съпровождало с религиозен ритуал, но никога не се е извършвало пълно изпепеляване. Останалите кости се събирали и погребвали. Днешната практика на кремация в пещи, на пълно унищожаване на тленните останки, е абсолютно нововъведение. За християнството изгарянето на човешкото тяло в древните времена е варварски акт, а колко в пъти повече се отнася това за съвременното кремиране! След като повечето народи приели християнството, тази практика изчезнала от земите на Европа. През 785 година Карл Велики забранил напълно кремацията и тя била забравена в продължение на повече от хиляда години до настъпването на така наречената „европейска култура“, която отстъпила от

76 ­християнските си корени по отношение на погребването на покойниците. От една страна, погребението на мъртвите не е догматичен въпрос, но пък има пряка връзка с християнската догматика. Ние вярваме във възкресението на мъртвите и то ще се случи независимо от това как човек е починал. Бог има всемогъществото да възвърне тялото от пепелта, или ако е разкъсано от звяр, снаряд, каквото и унищожение да е претърпяло. Погребването на мъртвите обаче има връзка с вярата във Възкресението. Отхвърлянето на кремирането и предпочитането на погребението е цялостно свързано с учението на Църквата за човека и целта на съществуването му. Човекът е Божие творение – има начало, но няма край. Той отразява Бога с душата и тялото си. Те са свързани много силно не само в живота тук и сега, но и при смъртта, а след това и в очакването отново да се съединят при второто Христово пришествие. В беседата си с преподобна Макрина св.Григорий Ниски говори за тайнствената връзка между душата и тялото на починалия. Той казва, че душата не само знае мястото, където са положени останките от цялото тяло, но и го посещава, за да е в близост до него. Св. Иустин Философ разсъждава за човека по следния начин: „Какво е човек, ако не живо разумно същество, състоящо се от душа и тяло? Нима душата сама по себе си е човек? Не, тя е душа на човека. А нима тялото може да бъде наречено човек? Не – то е тяло на човека. Единствено същество, състоящо се от съединението на едното и другото, се нарича човек“. Независимо от разделянето на душата от тялото не се разрушава и не изчезва личността на човека. При второто Христово пришествие телата ще възкръснат, преобразени и обновени, неподлежащи на болка и страдание. Църквата учи, че „тялото е храм на Светия Дух“ (1Кор. 6:19). Ние сме призвани да изобразим в себе си образа на Христа. Ето това е целта на нашето съществуване – спасението ни. То се отнася както за душата, така и за тялото. Тайнствата на Църквата са обърнати към човека в неговата цялост. Възродени и живеещи в Духа, сме членове на Тялото Христово. В този смисъл св. апостол Павел категорично предупреждава: „Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а тоя храм сте вие“ (1Кор. 3:17). Тези думи ясно свидетелстват против каквото и да е разрушение на телата. Ние сме свидетели колко тела на святи хора остават нетленни. Как светите им мощи благоухаят, от тях изтича миро, извършват се чудеса. И не само чрез нетленните, но и чрез тези, които са претърпели тление. Благодатта е пропита и в костите и продължава да действа. Затова почитаме и се прекланяме пред останките от телата на светиите, които са запазени и ги наричаме свети мощи. За разлика от християнството в източните религии и в езичеството на тялото се гледа с отвращение. Някои го смятат за зло. Други за тъмница, в която душата живее или разпознават в него само зловещ труп. Естествено е при тези възгледи да се цели пълно унищожаване на тялото. Изборът на кремация изповядва пренебрежение към тялото, отрицание на съществуването на душата след смъртта, неверие във възкресението. Кремирането има връзка и с възприятието на смъртта. Мнозина от съвременните хора не искат да се сещат за нея, отбягват разговори за нея, стараят се нищо да не им напомня за съществуването ѝ. Всичко,

77 което помага да се премълчава смъртта, влиза в действие. Днешното общество предоставя такива механизми чрез кремацията. В този контекст следствието е тялото да бъде заличено напълно. Когато според християнската традиция то се полага в гроба, се запазва не само паметта за покойника, но и за смъртта. Съхраняването на тази памет е немислимо без вярата в победата над смъртта. Иначе болката и скръбта са твърде тежки. Ние, християните, вярваме в победата и очакването на Възкресението, което засяга целия човек. Тази вяра формира и отношението ни към смъртта и мъртвото тяло. Именно тя е родила традицията векове наред по нашите земи починалите да бъдат погребвани в земята с християнско опело. Изгарянето на телата въвежда нещо ново, чуждо на нравствените принципи на нашия народ, на неговата народопсихология. Когато през 80-те–90-те години на двайсети век в Гърция започнала подобна мода, старецът Паисий взел отношение. Той не изтъквал богословски и догматични тези. Основно отбелязвал нравствения упадък, нанесен на християнската душа, отбелязвайки, че кремирането е преди всичко проявление на неуважение към предците ни. Паметта за починалите напомня за традициите, корените, но и за нашия дълг към тях. В някои големи градове гробищните паркове се намират в централните им части, за да напомнят за предците, за това, че сме смъртни и е нужно да намалим оборотите, да използваме времето си пълноценно, изпълвайки го с дела на вяра, любов и мир. Обществото и животът ни са немислими без спомена за покойниците. Те ни завещават вярата, езика, културата, обичаите. Кремирането не може да не се отрази на завещаното от тях духовно и нравствено богатство. Има един светия – Даниил Переяславский, който с голяма подвижническа любов се отнасял към починали бедни, бездомни и самотни. Когато чуел, че някой е починал пребит от разбойници, в дома си или замръзнал на улицата и няма кой да го погребе, той по всякакъв начин се стараел да пренесе мъртвото тяло, да го подготви и погребе, а после поменавал името на Светата литургия. Така преподобни Даниил погребал през живота си стотици, може би и хиляди. Смирено изпълнявал християнския си дълг да не остави мъртвеца непогребан и без молитва. Църквата е възприела и запазила погребването, намирайки основание в думите на нашия Господ Иисус Христос: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Йоан. 12:24). Също и св. апостол Павел, който го сравнява с житното зърно и свързва с очакването на новия живот: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое“ (1 Кор. 15:35–37). Когато липсва тази вяра и очакване, погребването губи своето значение. Ето защо Църквата не може да разреши и благослови кремирането на починалите. Тя вижда човешкото тяло като храм на Светия Дух, съставен елемент от човешката личност. Кремацията е насилие над природата, а разлагането на тялото е естествен процес. Опелото като служба е свързано с тялото, а не с пепелта. Всички текстове говорят за умрелия, за тялото му, което стои пред нас,

78 за последната целувка, с която трябва да се разделим. Службата има ясна, недвусмислена връзка с полагането в гроба на тяло, а не на пепел. Следователно опело е недопустимо както преди кремацията, така и след това. Има и някои по-сложни ситуации, свързани с кремацията. Например приживе човек е изразил волята си да бъде изпепелен след смъртта си, но изпълнителите на това желание – близките, не споделят този възглед. Как да постъпят? Желанието на мъртвия нарушава тяхната вяра и принципи. Има един случай, описан в Юстиниановия кодекс. Римски гражданин направил друг човек свой наследник при условие, че хвърли останките му в морето. Когато настъпил този момент, наследникът не пожелал да изпълни завещаната воля, а го погребал в земята. Повдигнал се въпрос, че желанието на римския гражданин не е изпълнено и завещанието било оспорено. Съдът обаче счел, че изхвърлянето на тялото в морето е безнравствена постъпка, а погребението, което извършил наследникът, е дело, заслужаващо похвала, защото отговаря на добрите нрави. В този случай християнската вяра ни подсказва, че трябва да угодим на Божията, а не на човешката воля. По-сложен е казусът, когато християнин си отиде от тоя свят, а роднините, живеещи в безверие, поради лични, понякога финансови и всякакви други причини, решават да кремират тялото въпреки волята на отишлия си. После обаче идват в храма и казват: „Този човек прекара целия си живот в Църквата, живееше с вяра, сега трябва да опеете пепелта в урната“. Безспорно грехът на роднините е голям. Християнинът не е виновен, че са се отнесли така кощунствено с тялото му, но това е голямо изкушение за Църквата, която в определени случаи е готова да прояви крайно снизхождение. Това обаче не може да е правило и не трябва да се превръща в масова практика. Недопустимо е свещениците – под какъвто и да е предлог – да го въведат в действие. Не бива да се поддават и на натиска на траурните агенции, които често се опитват да налагат свои правила. Чуват се и гласове, че хората са ощетени от атеистичния режим и не познават добре каноните и учението на Църквата, ето защо било нужно тя постоянно да прави компромиси. Категорично смятам, че това е лековато оправдание. Незнанието също е грях. Днес обаче, преди да вземе решение за починалия свой близък, всеки може да влезе в храма, да потърси там свещеник и да се консултира с него. Съвременната цивилизация дава приоритет на максималното опростяване на живота, на стремежа към комфорт и удовлетворение на страстите. Следствие от това е и отношението към мъртвия човек. Всичко да бъде много опростено и да не създава грижи на близките. Да се изхарчат по-малко пари, да се спестят трудности и време, да не се търси гробно място, което после изисква поддръжка. След като кремацията предлага тези възможности, защо не? А вярата и традициите нямат значение, защото не носят удобство. Правдиво отбелязва по тази тема Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел следното: „Разбира се, традицията ни казва, че ние изгаряме само боклуци. Не изгаряме хората. Напротив, смятаме изгарянето на човека за престъпление и осквернение. Тогава какво ще правим, ще рециклираме и човешките тела? Телата,

79 на чиито останки, т.е. св. мощи, се покланяме? И следователно вече нямаме да имаме светци? Защо трябва да се вслушваме в тази абсурдна заповед на онези, които не искат да решат един проблем, а да откъснат нашия народ от неговите традиции? Това е реалната причина и тя не е от днес“. Несправедлива и крайна ли е Църквата в тази си позиция? Всъщност тя не я натрапва на никого. Не изисква съгласие по този въпрос от онези, които не са нейни членове и не вярват във Възкресението. Който желае нека да избере кремацията, но да няма претенции да се извърши християнско погребение. Има граждански ритуали за целта. Църквата не бива да се съгласява с прищевките и своеволията на определени хора, погазващи вярата и традициите. Не да се поддава на светския дух, а да отстоява и преподава Истината. А който има уши, да чуе и очи, да види. Всеки има свободна воля. Може да направи своя избор след смъртта си – земя или огън.

Теменуга Станчева „Черен котарак“

80

СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА

ВЪПРОСНИКЪТ НА МАРСЕЛ ПРУСТ Двадесетгодишен, Марсел Пруст отговаря на въпросника, който по-късно ще нарекат анкетата „Марсел Пруст“: 1. Отличителната черта на характера ми? – Нуждата да бъда обичан, а за да бъда по-точен, нуждата да се отнасят към мен като към галено и разглезено дете, а не нуждата да се възхищават от мен.

2. Качеството, което предпочитам у един мъж? – Женските прелести.

3. Качеството, което предпочитам у една жена? – Добродетели на мъж и откровеност в приятелските отношения.

4. Това, което ценя най-високо у приятелите си? – Да бъдат нежни към мен, ако са достатъчно изящни, да отдават голямо значение на нежността.

5. Главният ми недостатък? – Да не зная, да не мога „да искам“.

6. Предпочитаното ми занимание? – Да обичам.

7. Представата ми за щастието? – Страхувам се, че не е достатъчно възвишена. Не се осмелявам да я изкажа, тъй като се опасявам, че ще я унищожа, ако я изкажа.

8. Кое би било най-голямото ми нещастие? – Ако не познавах майка си или баба си.

9. Какъв бих искал да бъда? – Себе си, такъв какъвто биха искали да бъда хората, от които се възхищавам.

10. Страната, в която бих искал да живея? – Тази, в която всички неща, които желая, биха се осъществили по магически начин или онази, в която нежностите са винаги споделени.

11. Цветът, който предпочитам? – Красотата не е в цветовете, а в съчетаването им.

12. Предпочитаните от мен автори на проза? – Анатол Франс и Пиер Лоти.

13. Предпочитаните от мен поети? – Алфред дьо Вини и Бодлер.

14. Предпочитаните от мен художници? – Леонардо да Винчи и Рембранд.

15. Предпочитаните от мен композитори? – Бетовен, Вагнер, Шуман. Превод от френски Гено Генов

81

ЕКРЕМ МАЦИЧ АФОРИЗМИ

Босна и Херцеговина Това, което политиката изхвърля на повърхността, дори септичната яма не може. Ще постъпя на работа в полицията. Искам легално да се занимавам с престъпност. За да дойде по-лесно за нашите гласове, мафията асфалтира пътищата. Босна е малка страна. Няма къде да заровим томахавките на войната. Ситуацията се влошава все повече. Нахраниш гладните, ситите стачкуват. Не крадете капаците от канализационните шахти! Това са нашите прозорци към света. Гризе ме съвестта. Докога да бъда честен? Мачът завърши наравно – те ни взеха три точки, а ние – парите им. С министъра сме съученици, но той преди мен си купи диплома. Не съм луд да ходя на психиатър. Да ме излекува, че да остана без пенсия. Изядох две кифли и ми останаха дребни да си купя и една фабрика. За държава, която има такива избиратели, трябва по-често да се провеждат избори. Купих си книга за сънищата. Щом я отворих, веднага заспах. Когото си отворих портфейла, веществените доказателства бяха на моя страна. Имате право на служебен адвокат. На съдията трябва да платите сами. Аз съм най-добър приятел на моето куче. Винаги си поделяме неговата консерва.

82 Моят автомобил отговаря на екологичните стандарти. Постоянно е в гаража. Имам съмнително минало. Съмнявам се, че съм живял. Премахнаха смъртното наказание. Животът ще изпълнява неговата роля. Ние сме толкова малка земя, че правителството няма къде да падне. След пране всичко се свива, само парите се разширяват. Докладчика прекъсвахме с аплодисменти. Докато измисли ново обещание. По време на рецесията семейният обяд е масов митинг. По време на войната бях в информационна блокада. Не знаех по кого до стрелям. Трудно работя с честните. Винаги ме прекарват. Кой казва, че не съм начетен? Чета това, което пиша. Нямам нито един ден трудов стаж. Няма да умра от пенсия. Спирам да се занимавам с политика. Хванах се на работа. Взех половин изпит. Дадох капаро. Беше по следите на голяма афера. Тогава го видяха за последен път. Реформата на правосъдната система успя. Съдиите са много по-евтини. За малко да си изкарам боя. Джебчията бръкнал в празния ми джоб. Току-що постигнахме компромис и те престанаха ди мислят като нас. Микрофонът изгоря. Не можа да издържи на всичките обещания. Аз сключих сделка със съдията. Половината на него, половината на мен. Не е трудно да си патриот в малка страна. Няма къде да се скриеш. Добре си служите с аргументите. Извинете, къде си купихте дипломата? Като виждам кой влиза в политиката, ми идва да се откажа от престъпността. Имам големи гласови възможности. Мога да пея два химна едновременно.

83 Книгата ви е отлична. Струва ми се, че вече някога съм я чел. За татковината се гине, докато не станеш безсмъртен. Никой със сигурност не знае къде са държавните ни граници. В това е големината на нашата страна. Това беше наша победа! Техният ултиматум се оказа под нашия компромис. Ако не бяхме отишли в гората, пъновете никога нямаше да видят белия свят. Църквата и държавата тясно си сътрудничат. Управляващите ходят в църквата на изповед, а поповете – при управляващите на разпит. Ние разбихме престъпните общества. Едни избрахме в долната, а други – в горната камара на парламента. Религията препоръчва да се пости преди празници, държавата – до новите избори. Ние избрахме предприемач на годината, но данъчната инспекция не знае с какво той се занимава. Главните закони се приемат на улицата и в кръчмите. За да се облекчи парламентът. Ако нашите гладни на преяждат, ние можем да нахраним половин Европа. Най-трудна е първата крачка. После се научаваш да залиташ. Не съм получил ваксина против свинския грип. Пази ме вярата. От всички у дома най-много ми се радва домашният любимец. За брак са нужни двама, за щастие – и по-малко. Когато изпуснахме последния влак, се хванахме за релсите. Понеже химнът няма текст, станах и си отидох без думи. Нещата са най-ясни от разстояние. Когато няма свидетели. Ако не беше си показала гърдите, нямаше да ѝ сложат медал. В образованието няма подкупи и корупция. Или даваш, или не знаеш. Ако спасителите не бяха дошли навреме, нямаше да има никакъв инцидент.

84 Трябва отново да се въведе полицейски час. Да може полицията необезпокоявано да си върши работата. Специалитетът на нашата кухня е да подгряваме предишното ядене. Съвършен брак – тя е фригидна, а той – импотентен. Надхитрих корупцията. Предложих два пъти повече. Женените са с предимство. Могат да се разведат. Всички мъже са еднакви. Затова жените ги сменят. Ако се измъкнем от кризата, ще се загубим. Намесиха се прокурорите. Вместо да повдигнат обвинение, вдигнаха милионите. Аз отворих още едно работно място. Наех още един телохранител. Трудно се справят с престъпността. Едва я прикриват. Като ме изправят до стената, ще напиша графит. От силните аплодисменти не чухме всичките обещания. Моята жена води нощен живот. Търси ме по кръчмите. Тиражът на някои вестници надмина броя на неграмотните. Онези, които дойдоха начело, забравят, че мозъкът е отзад. Външните ни граници са като швейцарско сирене, а етническите – като китайската стена. Ако политиката е курва, кадрите трябва да се подмладяват. Моето семейство има високи морални стандарти. Не просим нищо, което не е местно. За децата – демокрация е, когато двама се бият, а е замесен целият клас. Казват, че отиваме в Европа, а аз бих искал да отида при леля в Америка. Ние ценим култа към личността. Споменаваме го в псувните. След дълъг брак станахме сродни души. И двамата мислим за развода.

85 Играехме на сляпа баба. И баба получи пенсия. Ще трябва де си потърся дубльор. Жената иска някои опасни пози. Възпяваме победите. За пораженията пишем митове. Влюбихме се от пръв поглед и сега един другиму си вадим очите. Аз говоря от дъното на душата си. От корема. Повторих знанията от студентските години. Взех нов заем. Не бих имал богат сексуален опит, ако не го споделях с никого. Обявиха амнистия. Реновират затвора. Това не беше мръсна война. Очистихме всички. Мултиетичността дава повече възможности. Може да избирате с кого да се избивате. Когато на отшелника му изтече срокът, обръща пясъчния часовник, нашият политик – обръща народа. Рано започнах да изкарвам джобни пари. След като извадих първия портфейл. Ако имаш пистолет, и добра дума железни врати отваря. Успешно гледам на боб. Донесете ребра. Аз съм отдавна в Европа – френско легло, шведска маса, английска трева, руска рулетка. Младите ще се върнат по селата, ако има на кого да продадат земите си. Питат ме за историята на болестта, аз тях – за болестта на историята. Превод: Валентин Димитров

86

ДНЕВНИК

КУЛТУРА, ЦИВИЛИЗАЦИЯ, ОБЩЕСТВЕНОИКОНОМИЧЕСКА СИСТЕМА, ГЛОБАЛЕН СВЯТ – НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ По повод книгата на А. С. Запесоцкий „Становление глобальной культуры и конфликты цивилизации“, СПб, 2018

Панко Анчев

1. Александър Сергеевич Запесоцки е професор, академик на Руската академия на науките, ректор на един от най-престижните руски университети с хуманитарна насоченост – Санктпетербургския хуманитарен университет на профсъюзите, чийто духовен покровител е акад. Дмитрий Лихачов. В него преподават големи руски учени. Този университет организира ежегодните Международни лихачовски научни четения, в които участват световноизвестни учени и специалисти по проблемите на културологията, международната политика, политологията, дипломатическите отношения, а също и икономисти, философи, литературоведи и историци. Няма да е пресилено да се каже, че това е най-авторитетният световен форум, на който се дискутират преди всичко проблемите на диалога на културите и цивилизации и се чертае образът на бъдещия глобален свят. В скоби отбелязвам, че във форума от няколко години постоянен участник е и българският философ чл.-кор. проф. Васил Проданов. Той е член и на Организационния комитет наред с редица от най-големите учени и мислители от цял свят. Моя милост два пъти съм изпитал удоволствието да участвам във форума и да представя мои доклади. Основната тема на тези Четения е съдбата на съвременната култура, както и взаимодействието на националните култури помежду си, развитието на идеите за съвременния и бъдещия свят, за технологичното обновление и произтичащите от това проблеми за нациите, обществата, личността и глобалния свят; за последиците от глобализиращия се свят и културата. В този контекст се поставя и проблемът за руската идея и възможностите на Русия с нейната обществена система, икономика, култура, наука да преодолее трудностите пред себе си и да възвърне силата и енергията на своята цивилизационна система.

87 Това придава на ежегодния форум особено значение на лаборатория, в която се раждат идеи; тук те се формулират, поставят се на обсъждане, доуточняват се, поправят се неясните формулировки, за да се изведе едно ясно и задълбочено виждане за света такъв, какъвто е, и за това как той да бъде подобрен и изпълнен с повече разум, вяра, любов и надежда за светло бъдеще. Едва ли има друга подобна дискусионна площадка, в която учените заедно да търсят един „своеобразен философски камък“ и да се радват заедно, когато той бъде видян и осветлен с нови знания за него. Организаторите издават всяка година сборници с текстовете на докладите, съобщенията и дискусиите в секциите. Тези томове са безценни като информация. Но доскоро все още нямаше обобщение на споделеното на форумите. Лансираните тези стояха сами за себе си, без да бъдат изследвани и анализирани и в тях да се намери общото и различното, основата на една бъдеща теория за културата и света днес. Главният организатор на Лихачовските четения проф. А. С. Запесоцки се зае с тази задача и в книгата си, за която тук ще стане дума, представя резултатите от своя труд. Най-малкият резултат е, че имаме обобщена картина на споделеното на форумите, систематизирано и коментирано от проф. Запесоцки. Коментарите му са уместни, внасящи важни уточнения и насочващи към нови идеи и възможности за анализ. Но този труд не е просто обобщения на казаното от други, а оригинално изследване, което самò подтиква към размишления. Защото авторът споделя своето мнение и предлага редица интересни решения на спорните проблеми. Без съмнение книгата е изключително важна и необходима и свидетелства за високото равнище на Международните Лихачовски четения. Специално подчертавам значението на тази книга, защото у нас културологията се е затворила в други сфери, наложени ѝ от постмодернизма, и се занимава с външни подробности и не се и опитва дори да навлезе в същността на културата. За нея е по-важно да повтаря западни и американски автори, вместо да разсъждава и анализира. Особено по въпроси, свързани със съдбата на света и културата.

2. Темата за диалога на културите и цивилизациите се проявява през различните години, през които се провеждат Лихачовските четения, в различни съчетания и уточнявания и чрез тях тя може да се обеме в цялата ѝ пълнота и същност. И да се направи цялостно осмисляне на глобализационните процеси. Заради глобализацията светът днес е съвсем различен от онзи, който беше в началото на ХХ век. Той е различен не само по външния си вид, но и по начина си на устройство, мислене, с новите си ценности, проблеми и предизвикателства. Глобалната икономика наложи на всичките сфери да приемат да бъдат унифицирани, да се устроят по определени стандарти, валидни за всички народи и държави. Който се противи и не се съгласява, опитвайки се да продължи по някакъв свой стар начин, бива моментално санкциониран и изхвърлен от общия ход. Толкова са силни интеграционните енергии. Културата също се е поддала на тях. Ако за икономиката, науката и редица

88 други човешки дейности е необходимо и дори задължително да се уеднаквяват и прилагат едни и същи стандарти и критерии, то културата живее в своето национално и всякакво друго различие и своеобразие. Оригиналното е по-важно и ценно от подобието, сходното, еднаквото, които са присъщи и на други култури, народи и творци. Но въпреки това тя също се глобализира и поддава на уеднаквяване. И се превръща в глобална култура. Вътрешните трансформации в нея са толкова силни, че вече предизвикват опасения за нейното бъдеще и съмнения, че е съставена от национални култури. Защото не е, а се опитва да бъде нещо друго, самостоятелно и заличаващо националните култури. Разбира се, никой народ не живее изолиран от другите. Националните култури си взаимодействат, влияят се една от друга, сходни са – особено тези на съседните народи или на народите от една цивилизационна система. Това е неизбежно, защото хората все пак се движат по един и същ исторически път, макар да го извървяват в различно време и с различна скорост. Едни култури са все пак по-затворени в своите традиции. Просто народите им са на друго равнище на икономическото си развитие, стандартът на живота им е твърде нисък, комуникациите не са развити, средствата за масово осведомяване на проникват до всички краища на територията им. В много случаи там равнището на живота е от миналото – сякаш е друго време и друг свят. Традицията ги съхранява и поддържа духа. Но щом там проникне модерността и особено постмодерността, нещата рязко се променят. Довчерашните „диваци“ охотно свалят дивашките си одежди, обличат се като хора на новото време, скъсват със старото и се впускат в дебрите на удоволствията, които глобалната култура им предлага. Тези груби примери само маркират същността на проблема. Защото той е много по-сложен и засяга всички равнища на националните култури и тяхната интеграция в глобализиращия се свят. Затова се и търсят различни подходи към проблема. Той е реален, а не само теоретичен, но теоретичното му разрешаване ще даде възможност на народите и културите им да се предпазят от опасностите, които ги дебнат в новите глобални реалности. Но за да се реши той, е необходимо да бъде правилно и изчерпателно формулиран. Правилното му формулиране е знак, че е видян в неговата пълнота, разбран е по същество, а не приблизително, отчетени са подробностите, но е подчертана и същността му. Аз споделям мнението, че има разлика, и то съществена, между „световна култура“ и „глобална култура“. Разликата е в степента на интеграция и унификация на националните култура, в тяхната самостоятелност и независимост, в равнопоставеността им помежду си или подчинеността им спрямо една или няколко водещи култури. В световната култура всички са равнопоставени, макар едни да са малки, а други големи. Т.е. принадлежащи на малки или на големи народи. Тя е освободена от т.нар. „културологичен империализъм“ и никоя култура не претендира да бъде над всички и да определя битието на останалите. Това не означава, че влиянията са изключени и че те обикновено не са от големите върху малките култури. Но влиянието е форма на взаимодействие и обогатяване, на улесняване разрешаването на битийните въпроси на отделните

89 нации, на разширяване възможностите за пълноценно и по-автентично свидетелство и изразяване духа и разума на нацията. Влиянията не са задължителни и те винаги се преосмислят и възприемат съобразно тяхната потребност и приспособимост към традициите и правилата за организация и функциониране на съответната култура. Глобалната култура е йерархична по начина си на изграждане и съществуване. Тя е функция на глобалната икономика и геополитика. За нейното формиране и управление се работи целенасочено преди всичко от големите и богати държави, за да се поддържа т.нар. „нов световен ред“. Глобалната култура подпомага глобалната икономика, като въздейства върху хората и ги кара да се подчиняват без съпротива на този „нов световен ред“ и се откажат от собствените си традиции и своеобразия. Така човечеството се превръща в еднородна маса, говори на един общ за всички народи език и така силните по-лесно подчиняват и управляват слабите. Разбира се, нещата са далеч по-сложни и противоречиви, но аз ги опростявам, за да покажа същността на явлението „глобална култура“ и произтичащите от неговото формиране, утвърждаване и развитие проблеми за цялото човечество и неговото бъдеще. Днес ускорено протича процес на разпад на световната култура и преобразуването ѝ в глобална. Процесът е напреднал, но не е приключил. Трудно ми е да определя на каква степен се намира все още, но няма да е невярна констатацията, че деформациите са чувствителни – особено в европейските култури и в тези, които се основават на европейските езици. Става дума за културите на народите от Европа, Америка, Африка и Австралия. Езикът е важен фактор в една култура; той свързва или разделя културите, помага им или им пречи да си взаимодействат и влияят. Това не означава, че културите на народите от Азия, дори и на Китай и Индия, не са податливи на тези процеси или че не са засегнати – и то чувствително – от тях. Напротив! Но там съпротивителните сили са поголеми – особено в ислямския свят. И съпротивата е осезателна. Тези култури вече са започнали своя бунт и той нараства все повече. Забелязва се, че бунтът на културите обхваща, засега все още доста плахо, и християнските, и най-вече православните култури. Бунтът на културите е проблем, който аз поставих на една конференция, посветена на диалога между цивилизациите в град Кишинеу, Молдова, през октомври 2012 г., с участието на учени от Молдова, Румъния, Русия, Чехия, Беларус и др., и в моя публикация преди това през февруари 2012 г. в електронното списание „Литературен свят“ ( вж. „Бунтът на културите“ в https://literaturensviat. com/?p=50462).

3. В духа на ежегодните дискусии на Международните лихачовски четения А. С. Запесоцки се опитва да даде широка формулировка на понятието култура. Той се стреми в своите изследвания да очертае нейните социални и естетически белези, свойства, граници на проявление, съставящи я елементи. Ученият изхожда, както и в предишни свои книги и изследвания, от идеите на акад. Д. С.

90 Лихачов, чийто ученик и последовател с право се смята. „В основата на Лихачовата теория е разбирането на културата като система от ценности, развиващи се исторически на основата на закономерности, различни от биологическите. (...) В понятието „култура трябва да влязат... религията, науката, образованието, нравствените и моралните норми на поведение на хората и държавата. Културата е това, което в значителна мяра оправдава пред Бога съществуването на народа и нацията“ – цитира авторът на книгата мисли на акад. Лихачов. Само това, че той включва към културата нравствените и моралните норми на поведение на хората и държавата, го отличава от концепциите на западноевропейските и американските учени и публицисти и проличава същността на руската школа в културологията. Културата не е услуга, нито търговия, бизнес, а както пише акад. Лихачов, „някакво органическо цялостно явление, като своего рода среда, в която съществуват общи за различните аспекти на културата тенденции, закони, взаимни привличания и взаимни отблъсквания“. Тя, пак с думите на големия руски учен, е „определено пространство, социално поле, от което не може да се изземе някаква част, без да се разбъркат останалите“. През 1995 г. под ръководството на акад. Д. С. Лихачов колектив от учени от университета, на който дълги години ректор е А. С. Запесоцки, изработва проект за „Декларация за правата на културата“. Този документ е забележителен най-напред с това, че е въплътил руското разбиране и отношение към културата като към социална и нравствена дейност, а после и със своята задълбоченост и изчерпателност на определенията на културата в нейната цялост, вътрешно многообразие и неизчерпаемост. Културата, според Декларацията, е главният източник на хуманизация на човечеството. Авторите на Декларацията търсят начини за предпазване на културата от настъпленията на глобализацията, от нейното комерсиализиране и дехуманизиране. Те залагат на диалога между културите като диалог на равноправни системи, чиято задача е да сближават, а не да раздалечават, разделят и противопоставят нациите. Затова и съхранението на правата на културата се възлага на един „Алианс на цивилизациите“, който да се създаде към ООН. Т.е. вменява се на всички народи нейното опазване и съхраняване. Излишно е да казвам, че нито този алианс е създаден, нито Декларацията е приета от ООН. Голямата причина според мене е в отказа да се признае водещата и определяща роля на англосаксонската култура. Културата се създава от хора и се разрушава от хора. Затова именно хората са длъжни да конструират надежден механизъм за нейното спокойно функциониране и развитие у всички народи по света. Но това означава да се ограничат, а навярно и да се изключат комерческите дейности с нея и в нея. А още повече – да се предотвратят инвазиите на културния империализъм с неговите амбиции да унифицира всичко и да заличи напълно националните своеобразия в културите на народите по света. Културата живее в „динамиката и различията“, а не в застоя и еднообразието. Унифицираната култура е култура на унифицирания човек, принадлежащ на едно изкуствено човечество, лишено от дух и плът, но функциониращо като механизъм – макар и сложен. А механизмът, дори и управляван от изкуствен интелект, е бездушен и безнравствен. Той върши

91 това, за което е програмиран. А. С. Запесоцки отбелязва специално, че Д. С.Лихачов „вижда в културата идеалното измерение на човешкото битие и неговата духовна съставка“. В този смисъл историята на културата е „културната биография на човечеството“. Културата е още изразител на обществените идеи, свидетел на процесите в обществото, както и на начина на живот на хората в определено време. По нея можем да съдим за това как е живял човека в историята, какви неща са го вълнували, какъв е бил начинът му на мислене, какви идеи е раждал общественият ум и как и в какъв вид са изразени от културата на това време. Казано направо: ако нещо го няма в културата и изкуствата, то не е съществувало и не е ставало. Говоря за явления, тенденции, проблематика, идеи, а не за събития и конкретни факти. Духът на времето и нацията е в културата. Този дух се формира постепенно, дълго и преминава през различни исторически изпитания, за да се изпълни със знания, умения, способност да създава и пресъздава, т.е. да твори нов тип изкуство и култура, да мисли по нов начин, след като е излязъл от Средновековието, да се отдалечава, но и да се приближава до традициите, да създава нови и така да продължава старите, като ги осмисля и извлича от тях онова, което ще му даде още живот и разум. Затова и културата не е съпътстващ елемент от историята на нацията; понеже в нея е духът на нацията, тя е самата нация. Не е случайно, че днес неолибералите и постмодернистите, адептите на глобализацията по англосаксонски, се прицелват именно в духа, а не в плътта на нацията, за да го наранят или преобразят и изпълнят със свойства и способности, които те ще му зададат.

4. Ключовите понятия в днешното битие на културата и цивилизацията са „диалог“ и „сблъсък“. А. С. Запесоцки привежда определението на руския философ акад. А. А. Гусейнов, дадено от Четенията през 2014 г.: „Диалогът на културите е такава форма на взаимодействие, която не поставя под съмнение различията между тях, не ги отменя, не ги разтваря по ценностен критерий, а напротив, санкционира ги, признава ги като нещо добро, като норма на съвместен живот в съвременния свят. Самият смисъл на диалога е в това, че разполага културите в плоскостта на сътрудничеството, а не на конфронтацията“ (цит. съч., стр. 31). Но когато се говори за диалог, а както вече подчертах, той е главната тема на Международните лихачовски четения в Санкт Петербург, се приема, че понятието няма нужда от специално обяснение и определение. То е част от ежедневието, от бита на хората и всекиму е ясно какво означава. Отнасяйки го обаче към културите, трябва ли да забравяме, че той е все пак съзнателна дейност, а не действие от само себе си, несъзнателно или инстинктивно. Диалогът е активност и от двете страни, които го водят. И то активност разумна, съзнателна, с търсене на думи и изрази, жестове, но и с предварително установяване на някакво съгласие за значението на думите и изразите. Защото в противен случай диалогът би бил невъзможен. За двете страни думите трябва да са носители на еднакви съдържания и смисъл – дори и когато са метафори, пак трябва да се знаят границите, до които е възможно разширяването на тяхното значение и

92 какъв допълнителен смисъл носят. Диалогът е пряка връзка – дори и тогава, когато с електронните средства за общуване разстоянията между водещите го да е огромно и те да нямат пряк допир помежду си. Има обаче установена връзка! И тя не минава през посредници или странични лица. А как се установява и поддържа и каква е изобщо връзката между културите в условията на диалога помежду им? Аз съзнателно вулгаризирам и дори опошлявам проблема, за да стане по-просто и по-ясно в какви условия съществуват културите и дали е възможно да правят нещо, което им е трудно да го направят. Т.е. да оспоря или поне да поискам прецизиране на понятията, за да е убедителна после и теорията, върху които е изграждана. В какъв диалог може да влезе примерно българската култура с руската или с китайската? Във взаимодействие – да, влиза. Но в диалог? Какво казва тогава родната ни култура на руската? И за какво се разбират двете в този диалог? Може да се изучи и то се прави отдавна, какво българската култура научава от руската, как го осмисля и възприема. Но едва ли руската култура е възприела нещо от българската. Това не е проява на комплекс за малоценност, а напълно уместен въпрос. Малките култури трудно поддържат някакъв диалог с големите. Получава се по-скоро онова, което анекдотично разказва известният казармен виц: старшината заповядва на войника – „Когато говориш с мене, ще мълчиш!“. Диалози помежду си водят големите култури. Малките съседни култури също влизат в диалог. Когато две култури са равностойни, те се разбират, защото има какво да си кажат. Затова и смятам, че понятието „диалог между културите“ не се отнася до всички култури. То не е универсално приложимо и не изчерпва начините и формите на взаимодействие между културите. Културите са равнопоставени по значение, защото всяка е важна за своята нация, изпълнявайки задачите, които тя ѝ поставя. Но те са различни по сила на въздействие и влияние върху другите, поради различни ограничителни причини. Малките са със стеснен периметър. Те повече търпят влияние, а далеч помалко оказват въздействие върху други – и то най-вече върху такива като себе си. Това непременно трябва да се има предвид, когато се обсъждат глобалните проблеми на културите. Ето защо смятам, че е много по-точно и правилно да се говори за „симфония на културите“ –дори и в условията на глобализацията и още повече в рамките на т.нар. „глобализираща се култура“ с нейния йерархичен статус. Защото симфонията може да бъде постигната и да се поддържа, но може и да е нарушена и тогава няма съзвучие. А. С. Запесоцки също говори за симфония на културите, но според него тя е по-ниското равнище от формите на взаимодействие – преди диалога. Аз настоявам, че симфонията е естественото състояние, позволяващо на всички култури да участват в общото звучене, като гласът на всяка от тях е определен и се чува като част от общото и непременно в общото. В симфонията на културите диалектиката на взаимоотношенията показва ролята и мястото на всяка отделна култура в общия оркестър. В него няма добри и лоши култури, или първостепенни, второстепенни и т.н. – всички участват в оркестъра със своя глас и тем-

93 бър, звучат различно поотделно, но в общото са в хармония и разбирателство. В изпълненията на всеки оркестър и особено в този, за който метафорично говоря тук, трябва да има някой, който да отваря началото и да слага края, да отмерва темпото, да посочва кой кога да изпълни соло, да се включи със своята партия и кога да излезе. В оркестъра това е диригентът, а в симфонията на културите това са културите на големите народи. Те изпълняват тази роля, за да се поддържа стройността на общото звучене, да се изчистват неравенствата в тоновете, фалшивото свирене. Този „диригент“ не позволява никому да надделява над останалите, нито да пише нотите, още по-малко да определя кой да свири в оркестъра. Но само толкова. И в никакъв случай не се намесва в тях. Е, тогава може тази водеща култура да се сравни и с концертмайстор, но това вече са подробности. А. С. Запесоцки поставя още един проблем относно диалога на културите: за това как и кой осъществява този диалог. В цитираната книга на страница 33 той, основавайки се на мнението на акад. А. А. Гусейнов, пише дословно: „Строго казано, културите като такива не могат да влизат в диалог. Взаимоотношенията се устройват от хора – носители на различни култури. (...) Самият Дмитрий Сергеевич (Лихачов – б.м. П. А.), видно от неговите работи, прекрасно е разбирал, че субект на културните процеси е човекът“. Човекът е субект на културата доколкото е неин творец и възприемател, а не защото пряко свързва две или повече култури в общение помежду им. Културите си взаимодействат дори и тогава, когато сякаш няма такива преки контакти. Този механизъм за съжаление не е достатъчно проучен и изяснен теоретично. Още повече че подобно взаимодействие може да се осъществи и чрез трета или дори четвърта култура. Днес това става и чрез медиите, вноса и износа на стоки и услуги, чрез движението на идеите, за които няма граници. А още и чрез т.нар. „странстващи сюжети“, а също и чрез начините на живот, устройството на бита, политическата система и т.н. Самите контакти са активни и пасивни, преки или косвени, духовни и материални. Международните лихачовски четения, провеждани в Санкт Петербург, подробно анализират проблема за диалога на културите, но примерите, върху които този анализ се осъществява, са все от големите култури. Но все повече, както указва и проф. Запесоцки, се увеличават критичните изказвания. „Отбелязва се, че глобализацията в съвременния ѝ вид в значителна степен губи своя първоначален смисъл и ресурс.“ И че процесът на интеграция е породил мощни насрещни течения (стр. 47). Най-голямата и опасна пречка пред тези процеси е миграцията от Изток на Запад, а още и неудържимата информационна агресия на САЩ. Забелязва се активизиране на т.нар. „национална дезинтеграция“. Аз наричам това „бунт на културите“ и за него отворих дума малко по-горе. Вижда се все повече, че глобализацията на икономиката, но особено на културата, е важен фактор в осъществяване идеята на САЩ да бъдат господар на света, за да го контролират и направляват в желана от тях посока. Т.е. да установят нов световен ред.

94 5. Никога преди светът не е бил изправян пред толкова страшни изпитания, които буквално да го заплашват с изчезване. Геополитическите трансформации поставят под съмнение неговите социални и нравствени устои, променят парадигмата му, оспорват и опорочават начина на неговото устройване и функциониране. Смяната на епохите винаги е огромно изпитание за хората и тогава те изживяват страх и ужас и им се струва, че настъпва краят на света. Сега обаче става нещо далеч по-сериозно, тежко и сякаш безалтернативно. Участниците в Международните лихачовски четения осъзнават тези опасности и ги подлагат на анализи и оценки, за да намерят начините и средствата за тяхното преодоляване и отстраняване. А. С. Запесоцки отделя много място в книгата си на тези анализи и изводи. Културата изразява тревогата на днешния човек за нестабилното състояние на средата, в която живее. Тази тревога поражда безнадеждност и отчаяние. Безнадеждността и отчаянието, освен че са смъртни грехове, са особено тежки душевни, а и физически състояния. За тях лекът е също толкова опасен и греховен, колкото са и самите състояния. Защото те могат да облекчат за малко страданието, като го притъпят и превърнат дори в удоволствие и красиво преживявания, но после ще заплатят непоносима цена. Защото наркотиците не са лечение, а заблуда и самоунищожение. Но те създават и своя култура – подобна на тази, която създаваха през 60-те и 70-те години хипитата. Културата на наркоманията обаче е безнравствена, въпреки че нейните създатели и носители не винаги са безнравствени хора. Обаче отчаянието им изпълва с безнравственост всичко, което създават, на което се радват и което проповядват. За съжаление тази култура обхваща все повече хора – предимно млади и душевно, идейно и нравствено неукрепнали. Към нея се добавя и „джендър културата“, изразяваща застрашително нарастващата се тенденция за навлизане на човека в забранени и осъдени като греховни дейности на генното инженерство за промяна на човешката биология и физиология, а чрез тази промяна и за изменения в съзнанието и поведението му. Става дума за същностни изменения, които по същество създават нов тип личност. Виждаме един от най-важните резултати от отказа на модерното общество и модерната личност от християнството. Днес онова, което е било срамно и за него не само не е било позволено да се говори, но и да се мисли, е вече норма на поведение, повод за гордост и афиширане на самочувствие. Настъпил е необратим нравствен и цивилизационен упадък, подриващ нравствените и физическите устои на човешкия свят. Човекът се обезсилва нравствено, а това се отразява решително и върху обществения организъм. И това се прави от хора, а не е породено от някакви обективни социални или икономически условия и причини. То е придобило такива размери, набрало е такава скорост и е получило толкова социални сили и енергия, че е трудно да бъде преустановено, отменено и отхвърлено окончателно. Тези явления са описани в Стария Завет. Знае се как Бог ги е разрешил. И все пак корените на тези явления са в обществената действителност. Те са настъпили в целия свят от втората половина на ХХ век, когато е и началото

95 на постмодерната епоха. А. С. Запесоцки цитира мнението на В. М. Давидов, изразено на Четенията от 2018 г., че днес се осъществява „движение от индустриално към постиндустриално общество, от пети към шести технологичен ред, към глобализацията като доминанта на световното развитие, от биполярния и след това квазиеднополярния световен ред към многополюсната структура на планетарното общество“. Върви се според В. М. Давидов към нова парадигма на икономическото развитие и нова икономическа политика. Много са знаците и проявленията на този нов тип икономическо развитие. Нараства съперничеството и сблъсъкът между великите държави, което води до снижаване темповете на икономическото развитие; икономиката все повече навлиза в зоната на депресията, международните политически и икономически отношения се дестабилизират. Новите технологии рязко променят начина на живот, неговото равнище (но предимно в богатите и високо развитите държави, а не в целия глобален свят). Големите възможности, които тези технологии дават, не са използвани справедливо, а отново така, че да облагодетелстват богатите и да са в ущърб на бедните. Произвеждат се толкова много блага, че да се изхрани охолно цялото човечество, а огромна част от него гладува. Това е видим парадокс, който вече е обясняван от Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Но днес техните обяснения и причините, които те посочиха за неравенствата между хората и държавите, не се отчитат. За съжаление, защото те са все още валидни и обясняват процесите днес. Една от големите идеологически заблуди, в която почти всички изследователи изпадат, е, че дълбоките изменения в съвременния глобален свят са изменили дотолкова неговата социална структура, че са засегнали икономическите отношения и днес капиталистическата система е преодоляна (поне в Западна Европа) и дори премахната. Тази заблуда на всичко отгоре е твърде опасна, защото създава илюзии, че посочените от Маркс и Енгелс средства за нейното преодоляване и ликвидиране не са приложими вече и са напълно ненужни. Казвам, че е опасна тази заблуда, защото тя се опира на външните белези, на грима, с който системата се гримира, както и на пропагандата за себе си, с която се представя пред обществата, за да я харесат. Системата е станала доста изобретателна именно в пропагандата за себе си, в рекламата, с която кара да я приемат за невинна, но да хвърля вината за неблагополучията върху „цивилизации“, „терористи“, леви и десни екстремисти, ислямски фундаменталисти, но в никакъв случай на собствената си същност и егоизъм. Рупорът на тази пропаганда е постмодернизмът. А постмодернизмът е идеологията и естетиката на неолиберализма. Ето живата картина, която той създава в интерпретацията на А. С. Запесоцки върху концепцията на А. П. Марков в труда му „Руская цивилизация в глобальном мире: вызовы, угрозы, ресурсы преображения“ (2017) и която представя деветте проблемни зони в отношенията между великите държави и изобщо между държавите днес в глобалния свят: „разширяване на проблемите от техногенен характер, представляващи реална заплаха на човечеството; дезорганизация на традиционните държавни структури; заплахи за националните култури; разширяване географията на глобалните конфликти и локалните войни; деформация на културните основи, формирани

96 на базата на християнските ценности; криза на национално-културната идентичност; деформация на фундаменталните съставки, формиращи интелектуалното европейско пространство“ (стр. 86). Това са симптоми на тежкото заболяване, напреднало в достатъчна степен, за да очакваме при липса на лечение скорошен летален изход на болния организъм. Но и в медицината успешно е онова лечение, което атакува причините, а не следствията. Обикновено не се търсят тези причини. Усилията на изследователите са вложени в описание на реалностите в света, но твърде рядко посочват главните причини за появата и утвърждаването на тези опасни реалности. Хуманитаристиката за съжаление се върна в домарксовото си състояние, когато само описва и обяснява, а не се опитва да преобразува света. Преображението може да стане, ако се отстранят причините, довели до сегашното положение, справедливо предизвикващо опасения за бъдещето на човека и човечеството.

6. Глобализацията по англосаксонски налага глобален свят без нации и национални държави. Неговите идеолози и пропагандатори го рекламират като свят без граници, но границите, които те премахват, не са граници само на държави, икономики, законодателства, а същностни различия между нациите и техните държави. Но нациите не могат да бъдат просто премахнати и заличени физически и механично. Затова са подложени на ускорено разлагане най-напред на националното съзнание, а след това и на всички останали нейни същности: език, родова памет, традиции, бит, представи за живота, култура, изкуства. А. С. Запесоцки вярно е установил двете най-важни предизвикателства пред националните държави, формулирани в докладите пред Лихачовските четения от Ю. Д. Гранин: „ултралиберализмът, разрушаващ ценностно-нормативните основи на националните държави по пътя на реализация принципите на политкоректността, мултикултурализма и толерантността; постмодернизмът като комплекс от светоглед и политическа практика, отразяващи трансформациите на духовните основи на евроатлантическата цивилизация“ (стр. 100). Преведено на по-обикновен език, това означава обезсилване, понеже са наслоения и предразсъдъци на миналото и не съответстват на новите ценности и условия на живот, на правилата и морала на живота, крепили нацията в нейния исторически път и позволили ѝ да устои да превратностите по него. Тези правила и норми се сочат като причини за бедността, икономическата и технологичното изостаналост, ниската производителност на труда, неумението нацията да се представя пред света и да се конкурира с другите нации и държави. Избира се битовата реалност, за да се съпостави с подобни реалности на други народи, смятани за напреднали и богати, защото на това равнище е най-лесно да се внушат лъжата и измамата и да се превърнат те в добродетели. Постмодернизмът премахна йерархията на ценностите. Той възприе протестантската етика с нейното „всичко е позволено“. Затова не подрежда ценностите, особено естетическите, за да подтиква да бъдат хвалени и възвеличавани автори и творби с ниски художествени качества, но оспорващи и принизяващи примерно героични или изпълнени със страдание моменти от история на ­народа;

97 утвърждаване на осъдени от християнството и националния морал човешки качества. Атаката срещу християнските и националните нравствени добродетели и националната история е не само постоянна, но тя е голямата историческа задача на постмодернизма и неолиберализма. Посяга се на всичко възвишено, добродетелно, морално и красиво. Хората се разколебават в представите си, за да се поддадат на пропагандата и възприемат за нормално ненормалното. За постмодернизма е важно да изтрие човешката памет и обругае онова, което е формирало предишните поколения, за да започнат новите поколения живота си „на чисто“. С тази цел се изопачава историята на Втората световна война, за да се обезцени ролята на СССР в победата над националсоциализма, фашизма и хитлеризма. Списъкът с ценности, които трябва да бъдат унищожени и заменени с нови, е различен за различните нации. Очевидно е, че той се изготвя от познавачи и затова резултатите за съжаление са добри за тях. Разрушаването на културния фундамент на националната идентичност, а и на самата национална държава, предизвиква нейния разпад, за да я разтвори в глобалния свят и я заличи окончателно. Културният фундамент е носещата основа на националната държава, затова и усилията са насочени върху нейното премахване. За тази цел работи огромна пропагандно-идеологическа машина, хвърлят се огромни средства, купуват се умове и екзекутори. Капиталът няма да се умори и упорито ще постига целта си. В това не бива да някой да се съмнява.

7. А. С. Запесоцки, в духа на утвърдената вече традиция на Международните лихачовски четения, отделя специално внимание в книгата си на институтите и стратегиите за формирането на новия световен ред. На този проблем е посветен четвъртият раздел от нея. Аз съм съгласен с А. С. Запесоцки, че „в западноевропейското пространство вече няколко десетилетия протича активно разрушаване на класическия жизнен свят на човека“. Този „иновационен декаданс“ е своеобразна агония и неспособност да се отговори на предизвикателствата, които времето налага. Западът е изгубил християнския етически идеал и придобива все повече неоезическа същност. Тя е продукт от миналото ѝ и е свързана с „протестантския духовен модел“, който отвори пътя пред нея и позволи на Западът да се оттласне от своето средновековно минало и изцяло да се понесе от подема на новата социално-икономическа и политическа система на капитализма. Днешната етическа криза е преди това криза на икономическото развитие и на модела на устройството на обществото, утвърдил се съобразно парадигмата на Просвещението. Самите постмодернисти обявиха края на Просвещенския модел. Краят на този модел според мене още не е настъпил, но очевидно е, че доста се е приближил. Заедно с него и днешната буржоазия е претърпяла сериозни трансформации. Те не са я напълно преобразили и тя продължава да е в плен на своя класов статут и класовото си съзнание, но е изгубила твърде много от

98 предишните си качества, за да е в състояние все така енергично да изпълнява своята историческа мисия. Казано накратко, днес капитализмът преживява своята последна системна криза и уверено се движи към края на историческото си битие. Затова и няма да намери добър изход от състоянието, в което се намира, и няма да успее поне още веднъж да усъвършенства себе си като система. Когато анализираме състоянието на днешния свят и кризата, в която той е затънал, неизбежно се сблъскваме с въпроса кое определя характера на една обществена система, кой фактор я движи и насочва в нейния исторически път. Покойният днес руски философ А. С. Панарин (1940–2003) отбелязва в книгата си „Искушение глобализмом“ (М., 2000), че различията в подхода на К. Маркс и М. Вебер – идеолога на постмодернизма, е в това, че Маркс „обяснява произхода на капитализма с логиката на обмена и разменната стойност, а Вебер успя да вкорени капитализма в културата и по този начин да снеме от него найважното от обвиненията срещу него –враждебността му към цялата културна и морална традиция“ (стр. 148). За Маркс първоначалното натрупване на капитала е „велика криминална революция“, а Вебер го преценява не като грабеж, а „напротив, религиозно мотивирано въздържание от всяко прахостничество и излишество и превръщане в дело всичко онова, което в предишната атмосфера на ренесансовата разпуснатост неминуемо би било похарчено за чувствени радости“ (пак там, стр. 149). Т.е. за него капитализмът и първоначалното натрупване на капитала е морално явление и нравствен акт на събиране и спасяване от разпиляване на материалните и духовните блага, произвеждани от хората. Той затова и оправдава реформацията и я намира за изключително важен ускорител на икономическите процеси, задържани преди това от християнството и християнската църква. Преиначен и обруган е образът на Бога и на основаната от Него Църква. Това отприщва огромна социална и човешка енергия, която първоначално се прилага в изграждането на капиталистическата икономика и в производството на материални и духовни блага за по-широк кръг потребители. Религията бе заменена с идеология, а идеологията изработи нови принципи на устройството на обществото, чрез които да се гарантира свободата на личността, справедливостта в човешкия живот и равенството между хората. А. Ф. Лосев определи Ренесанса като начало на упадък и разложение на човечеството, а не на възход. Не случайно Западноевропейският ренесанс възражда римската езическа античност, чрез която ще разрушава в продължение на векове християнството. Отказът от християнство е политическият знак за характера на буржоазната епоха и последиците от нейното историческо битие. Буржоазията наклевети Средновековието, обяви го за мракобесна епоха и затова формулира и провъзгласи своите нови принципи, за да го дискредитира напълно и да поведе след себе си всички. Но по-късно по същество се отказа от тях и дори ги забрани – особено когато бе вече оборено правилото на християнството, че „всяка власт е от Бога“ и с това се съгласи пролетариатът и охотно прие ролята на „гробокопач на буржоазията“. Революцията не само бе допусната, но и превърната в единствения начин за справедлива промяна и утвърждаване на индивидуалната свобода. Духът бе вече пуснат от бутилката

99 и връщането му в нея не беше възможно. Няма как да обясним днешното постмодерно време и състоянието на културата, нациите и националните държави, а и на икономиката, забравяйки какво представляват буржоазията, капитализмът и модерната епоха, в които те се родиха. Буржоазията и капитализмът сега се мъчат да наченат нов ренесанс и затова измислиха понятието „постмодерна епоха“, за да убедят човечеството, че вече са различни, че са се освободили от недъзите на предходното време, преодолели са нравствените си предразсъдъци и отварят нов път за развитие на народите и обществата. Но това е мит, който сам себе си злепоставя и опровергава с идеологията на неолиберализма и естетиката на постмодернизма. Защото, както казва народът, „вълкът козината си мени, но не и нрава си“! Въпросът е сега да уточним какъв е този нрав, доколко се е променил в същността и проявленията си. Според мене тази е голямата задача на културологията и изобщо на хуманитарните науки, за да получим вярната картина на епохата. Ако изхождаме от нрава на системата, генетично заложен в момента на неговото историческо зачатие и раждане, то лесно ще разберем, че бездуховността на системата не е резултат от упадъка на културата, а обратно – упадъкът на системата е провокирал тази бездуховност. И всичко останало, което се вижда с просто око или още не се вижда достатъчно ясно, но се усеща.

8. Глобализацията не може да бъде спряна, дори да е заклеймявана и обявявана за причина на всичките световни беди. Въпросът пред науката, а и пред обществената практика, е как, по какъв начин, под каква форма и поради каква цел тя ще продължи да се осъществява и утвърждава. Особено важно е това да се уточни за културата. Хората са способни да моделират процеса и да го ръководят, въпреки че е обективно възникнал и се развива по свои закони. Но за това се изисква огромна лична и обществена воля, преодоляване на съблазни, промяна на общественото съзнание, съучастие на държавата, възвръщане на интелигенцията към предишната ѝ роля на духовен водител на нацията. Това е грандиозна историческа задача, която започва да се осъзнава от все повече хора. Как ще се преодолее този изглеждащ непобедим процес на уеднаквяване на културите чрез тоталното господство на глобалната култура по англосаксонски тип? Общественият организъм е като човешката личност. Той постоянно се стреми да възвърне своята пълнота и цялост, изгубени след грехопадението и особено след Вавилонската кула, когато Бог изобретява езиците, за да възпре суетата и амбицията на хората да градят съоръжение, чрез което да достигнат механично до Него. И да напомни, че всеки сам върви към Бога и с покаяние и молитви проси опрощение на греховете, спасение и живот вечен. Глобализацията по англосаксонски е опит за единение чрез заличаване на различията, изобретяване на един език и една култура, в които народите да се

100 съберат ведно и непременно по този начин да постигнат пълнота и цялост. Това е възможност, измислена от човека, който с човешки средства желае да отмени Божията воля. Но повече от ново грехопадение не е в състояние да сътвори. Той изкушава другите обещавайки им охолства, богатства, лекота в живота, бързи успехи, задоволяване на суетността и горделивостта им. И нищо повече. Всяка култура, още преди да започне въпросната глобализация, знае, че е част от едно огромно цяло, наречено световна култура, и че принадлежи като национална култура на цялото човечество. И инстинктивно (ако е допустимо да се говори за инстинкти у литературата, изкуствата и културата) се стреми да се приобщи към нея, да стане нейна съзнателна съставка, за да черпи жизнените ѝ сокове и да прилага опита ѝ в изобразяването на човека и свидетелството на обществото с още по-голямо умение и художествено съвършенство. В нейната природа е заложен стремежът, бидейки ярко индивидуална, самобитна и единствена, да прилича на другите, особено на по-големите, да притежава нейните изразителни и изобразителни способности. Този стремеж преодолява всякакви препятствия – дори и отчуждеността и неразбирането на езици, териториалните отдалечености между литературите, враждебността между държавите и народите, изключващи или затрудняващи преките влияния и контакти. Светът и всичко в него вечно се стремят да постигнат своята разпаднала се пълнота и цялост, да намерят своето единство и неразделност. Чудото на Светата Петдесетница идва, за да ни каже, че това единство може да се постигне единствено в различията, а не в унификацията; че различията са ни дадени, за да търсим пътя един към другиго, а не за усилване враждите и ненавистта помежду ни. Според руския философ и богослов Е. Н. Трубецкой (1863–1920, вж. сб. „Православие. ProetContra“, СПб, 2012) чудото на Петдесетница променя съществуването на народите и тяхното съзнание: „първо, тя събра всичките народи на земята в едно вероизповедание; второ, тя утвърди положителното призвание на всеки един народ чрез заличаване на естествените граници между националностите. Основното различие между националностите – езикът, изведнъж не само изчезва, но и получава висше утвърждаване и освещаване“. Слизането на Светия Дух върху апостолите запази езиците на народите, но даде възможност на апостолите да говорят на тях, за да проповядват Истината с различни думи и изрази и така да Я направят достъпна и разбираема за всички. Чрез Тази Истина народите, макар и говорещи на различни езици и запазващи собственото си своеобразие, стават едно цяло. Всеки народ получава Откровението на своя собствен език, който вече не е препятствие пред общуването и разбирателството. Христос е един и еднакъв за всички, макар думите му да звучат по различен начин за тях. „Природният език на всеки народ го отделя и различава от останалите. Напротив, огненият език не познава национални прегради; той на всички хора е близък и разбираем, той се обръща към всички народи и на всички съобщава за висшите духовни дарове.“ Е. Н. Трубецкой подчертава нещо изключително важно в чудото на Петдесетница: „Не в обособяването, а в обединението на всички звучи истинският мистичен език на всяка отделна народност“. Различните езици бяха дадени на народите на Вавилонската кула, за да се

101 разделят и да престанат да се стремят към забраненото от Бога и непостижимото за човешките усилия. На Петдесетница Господ оставя това различие, като дарява на апостолите способността да говорят на тези езици, за да проповядват Христовото учение и да откриват Божествената Истина на човеците. Защото, като останат различни и разделени по език и народностни особености, народите трябва да се обединят в Истината, която Бог им дава чрез апостолите. Единението в тази Истина и заради нея, а не заради нещо друго! Това е чудото и смисълът на Петдесетница. Тогава се създава Църквата, вътре в която се събират в Името на Отца и Сина, и Светия Дух говорещите на различни езици, намиращи се на различни места, произлизащи от различни традиции и култури народи. Христовият свят е единство на различията, защото да си различен, означава да си свободен. А Бог е създал човека свободен и неизменно го запазва такъв. Единственото нещо, което Той никога не му отнема или ограничава, е свободата. Но това е свобода в Христос, а не във волята да правиш каквото си искаш, да пътуваш, разрушаваш и нарушаваш заповедите, които Бог ти е дал. Именно с чудото на Светата Петдесетница литературите и културите влизат в съзвучие (симфония) и придобиват равностойност и способност да се разбират, макар да се създават на различни езици. „Световната култура“ е култура на всичките култури, участващи в нея, а не като „резултат“ от някакъв аритметичен сбор на отделни „събираеми“. В нея националните култури образуват пълнота и цяло, без да губят собственото си своеобразие, осветено от Светия Дух. Разбира се, в днешното време различията между културите чувствително намаляват заради уеднаквяване на условията на живота. Стандартите в икономиката и бита се утвърждават все повече и стават задължителни за всички народи. Иначе народите не биха могли да се ползват от благата и удобствата, които другите поотделно произвеждат вече не само за себе си, но и за човечеството. Но върху културата влияе не само битът и не само от него изразява тя. Много са съставките на националния живот, формиращи националната култура и поддържащи нейния дух и своеобразие.

9. „Русия в глобалния свят“ е една от най-обширните и важни теми, разисквани на Международните лихачовски четения. При това в разискванията участват и чуждестранните учени. И няма как да бъде друго. Защото от Русия в огромна степен зависи състоянието и бъдещето на света, глобалната икономика и световната култура. Руската култура е една културите, които ръководят симфонията на културите, задават тона и звученето ѝ, разполагат другите култури в големия „оркестър“, настройват го, за да звучи точно и въздействащо. Тази ѝ роля открай време не се възприема еднозначно от всички култури – особено от тези, които принадлежат на народи от противодействащите ѝ цивилизации. Това противодействие не е резултат от разделението на Християнската църква на Източноправославна и Римокатолическа и схизмата между тях, а е много по-отрано. То е продължение на извечното противопоставяне между Изток и Запад. Днес то се е превъплътило в контраста „Запад–Русия“, „Русия и Европа“, „Втори“ и „Трети“ Рим. Затова и няма да се изглади никога. Или поне в

102 обозримо историческо бъдеще. Заради това противостоене през 1054 г. двете християнски църква се разделят окончателно и престават да имат литургийно общение помежду си. Западната църква изпада в ерес и разкол, променяйки Символа на вярата с въвеждането на догмата за изхождането на Светия Дух и от Сина. По-късно следват други недопустими от догматична гледна точка изменения (непогрешимостта на папата като наместник на Христос на земята, въвеждането на чистилището като част от задгробния живот, а впоследствие и изменения в някои други разбирания относно църковния живот, църковната йерархия, литургията). Схизмата по същество е институционално разделение в навечерието на модерната епоха между Изтока и Запада в материалния и духовния живот. То не може да бъде преодоляно без покаянието на Запада и възвръщането му в лонота на Светата Църква на основата на Никейския догмат. В светския живот разделението се изпълва с различни съдържания в сферата на икономиката, общественото устройство, геополитиката, културата. Различията се проявяват дори в отношението към живота, бита, ежедневието и нравствеността. Да не говорим за културата и изкуствата. А. С. Запесоцки подчертава много различия между културите на Русия и Запада, произтичащи от „несъвпадението на духовните модели“ на руската и западноевропейската култура. Той е забелязал нещо много важно: „Ценностнонормативното пространство на общото в западноевропейската и руската култура вече няколко века се съкращава, като по такъв начин се затрудняват опитите на народите да се разберат едни с други. Зоната на неразбирането се е образувала в две системообразуващи за културата сфери, в които се изработват духовните основания на цивилизацията: 1. в религията, която залага фундамента на културата преди всичко по пътя на легитимирането на етичната концепция за човека, впоследствие разтворила се във всички останали сфери на културната дейност; 2. в модела на социално-икономическото устройство“ (стр. 271–272 ). Аз забелязвам едно явление в съвременната културологична, а и литературоведска мисъл, която по същество се противопоставя на идеите и принципите на руската консервативна и славянофилска мисъл, за дълбоките различия между руската и западноевропейската култура, за коренно противоположните пътища в историческото, политическото и икономическото развитие на Русия и Западна Европа. Днес все повече се говори за близостта и техните сходства, за това, че самата Русия е ядрото на Европа, а руската култура е едно от най-важните съставящи европейската култура. Същото се забелязва и у нас. Но у нас то е лесно обяснимо с вековните комплекси за малоценност и провинциалното желание да се изравним с „напредналите“ народи, икономики и култури. Русия е огромна по територия и население многонационална държава. Дори и днес тя носи в себе си различни исторически и геополитически времена – ако не и епохи. Това я прави особена и трудно сравнима с други големи държави. В различни нейни точки и сред различните народности, които я населяват, протичат специфични процеси, каквито или още не са започнали на другите места, или вече са приключили и преминали. В миналото поради трудностите във физическите комуникации информацията се е разпространявала бавно и

103 твърде дълго, за да може в един и същ момент да бъде възприета от всички и всички да ѝ отвърнат в едно и също време. Можем да си представим как са се разпространявали идеите, как се е научавало за събитията, революциите, войните, измененията в политическата власт. Само часовите зони в Русия са 11, което означава, че хората живеят дори в различно физическо време. Днес е по-различно, ала основните отличия на народите и териториите все пак се запазват. В Русия и богатството, и бедността са различни от тези, които срещаме във всяка друга точка на света! Как тогава Русия да не е друга цивилизация с друга култура, начини на мислене, отношение към живота и света. Тя, без никакво съмнение, не прилича на другите държави. Значи към нея не бива да се прилагат стандартните мерки, които самата Западна Европа се измерва и преценява останалите. Защото Русия не може да бъде „изостанала“, дори и когато икономиката ѝ няма онази мощ и производителност, с каквато разполагат държавите от Западна Европа. Наполеон и Хитлер, вече в модерната епоха, се подлъгаха, че слабата икономически Русия ще бъде лесно победена и окупирана завинаги. В крайна сметка „изостаналата“ Русия покори Франция и Германия и победоносно завърши войните си с тях в столиците им. Затова като към изследователски проблем анализите, изводите и прогнозите за Русия биват верни само когато се правят с подходи, които не се прилагат и спрямо другите страни, народи и култури.

10. В епохата на капитализма по руския свят се появяват разломи, някои от които са сериозни. Това също е тема на Международните лихачовски четения през цялата им история. Много от тези разломи се появяват в резултат от посегателства отвътре на различни идеологически учения и политически практики. Интересна е историята на тези пропуквания и разломи, появяващи се в различно време и предизвикани от различни причини. В модерната епоха още в нейното начало за Русия, т.е. времето на Петър Първи, започват радикални икономически, политически и културни реформи, които сериозно засягат и цивилизационната същност на руския свят. Защото модерната епоха, в която Европа вече е навлязла, означава нови икономически отношения, нова политическа система, нова материално-техническа база на икономиката, за да започне нов тип производство и разпределение – вече чрез пазара – на произвежданите материални и духовни блага. Установен е нов световен ред, в който великите сили се определят според техническото оборудване и въоръжението на войската. Предстоят нов тип войни, чрез които ще се преразпределят територии и ще се утвърждават нови граници на държавите. А за да бъде възможно Русия да се впише в този ред и в новите икономически отношения, тя трябва да се преустрои радикално, за да придобие способностите и възможностите на западноевропейските държави. Петър Първи разбра това и наложи своите реформи. Той трябваше да преодолява сериозна пасивна и активна съпротива, която беше достатъчно мощна и трудно

104 преодолима. Императорът беше длъжен да разруши стара Русия, за да установи капитализма и индустриалното производство. Иначе тя щеше бързо и лесно да бъде сразена и покорена от вечните си врагове. Русия преодоля това първо изключително сериозно предизвикателство, но с цената, каквато плащат всички народи, влизащи в модерната епоха. Тя се лиши от редица изконни свои качества, промени отношението си към традицията, отказа се от почти всичко, което е типично за средновековния руснак и средновековния начин на устройство на обществото. Така се доближи до „Европа“ и придоби редица нейни свойства. Мина време, модерна „поевропейчена“ Русия се нагоди към новото време, но болезнено осъзна цената на този труден за нея процес. И започна да преосмисля неизбежното си решение. Тя се помъчи да си възвърне изгубените традиции, да забави ускорения си ход към „Европа“, защото съзнаваше, че има опасност да се самоунищожи. Много пъти след това Русия ще ускорява движението си към „Европа“, а после ще го забавя, ще преживява болезнено реформите си и ще се опитва да се възвръща към традициите си. Защото разбира какво е направила и ще се помъчи в някаква степен да възстанови изгубеното при реформите. Това, разбира се, няма да ѝ се удава или поне ще става в твърде малко степен. Русия ще се превръща все повече в могъща държава на новата епоха, ще възстановява своето величие и ще налага своята воля в света. Колкото повече се обуржоазява и навлиза в света на капитализма (а това тя прави дори и в епохата след 1917 година, когато приложи друг, антикапиталистически и антибуржоазен модел на икономическо и политическо устройство), толкова по-начесто тя размишляваше за това, което губи от традиционния си облик. Смяната на обществено-политическата и икономическата парадигма винаги я поставя в трудно и сякаш непреодолимо положение. Но винаги намира сили да излезе от първоначалното си вцепенение и отчаяние и да възстанови самочувствието си. Капитализмът обаче налага парадигма, която не търпи разнообразие и своеволия. Неговата сила е в опростяването на механизмите и понятията, свеждането на живота до предприемчивост, стремеж към печалба, любов към парите. Всичко, което пречи тези страсти да се разгарят, бива отстранявано. Особено му пречи православният християнски морал и нравствени ценности. А. С. Запесоцки цитира остроумното заключение на руския учен А. В. Юревич, според когото „на мястото на разрушените институти на културата в реалната практика фактически се образува институтът на „аморалната социализация“ (стр. 278). Става дума за промените след разпада на СССР през 1991 г. Точно в този момент глобализацията е набрала достатъчно сили и енергия. В държавите на т.нар. „източен блок“ бе реставриран капитализмът. Реставрираният капитализъм, както подчертава и А. С. Панарин, прояви жестока отмъстителност и въздаде своето възмездие с унищожаването на всичко положително, което бе съградено от социализма – в това число и утвърждаващият се консерватизъм по отношение на културните традиции, нравствеността и йерархията на естетическите ценности. Тази коварна роля бе изпълнена от идеологията на неолиберализма и естетиката на постмодернизма.

105 Днес това е болезнена тема за руската културологична, литературоведска и философска мисъл и се разисква на Международните лихачовски четения.

11. Разглежданата тук книга на руския професор А. С. Запесоцки е много важен свод от идеи, мисли, анализи, обобщения, изводи, правени и заявени на Международните лихачовски четения, организирани от ръководения от него Санктпетербургски хуманитарен университет на профсъюзите в продължение вече на 20 години. Тази книга е основа на нови дискусии и проучвания – към това насочват съжденията на нейния автор. Аз тук се опитах да разсъждавам върху някои проблеми, които ученият поставя, от моя гледна точка и съобразно моите разбирания за тях. Радвам се, че една книга ми дава такива възможности.

Теменуга Станчева „Кафе“

106

ОТЗВУК

МОРИС ФАДЕЛ

РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ЕДИН КОНКУРС

Този конкурс повече от много други, които са свързани с определени значими имена, ни кара да се замислим за личността, чието име той носи. Защото Милош Зяпков и като биография, и като литературно наследство е отдалечен от онова, което знаем за мнозина други автори. Той няма типичния за писателите през ХХ в. стремеж към шумно публично присъствие. Но е лишен също и от противоположното желание, което е също толкова суетно колкото търсенето на публично възхищение: копнежа по незабележимост. Без да иска да бъде модел за подражание, Милош Зяпков има биография, която надминава житейското поведение на т.нар. „средни хора“ и се приближава към чертите на героичността. Неговият живот е постоянната среща с опасността, търпеливо, непреклонно отстояване на свободата. И всичко това без очакване за признание. Героичност без митология, която героят изгражда за себе си и изисква от другите, непреднамерена, естествена, така да се каже, героичност – нещо толкова неприсъщо не само на модерния, но и на традиционния тип значим човек, който е саморефлексивен, самонаблюдаващ се, очакващ награда във формата на одобрение, памет, слава. Литературното наследство на Милош Зяпков продължава да чака своя задълбочен коментар. Разнообразно като жанрове и послания, то има една обща черта: подобно на живота на своя автор то трудно може да намери място сред класификациите и схемите. Не защото е предизвикателство спрямо традициите в литературата.То не е самовлюбен модернистки експеримент, който цели да ни покаже нашата неподготвеност да разберем новото. Неговата битка с утвърденото е по-различна. Произведенията на Зяпков обикновено започват като познати литературни текстове с техните психологически състояния и морални конфликти, за да поставят неочаквано на изпитание клишето. Това се случва главно на нивото на изказа. Например типичното стихотворение за раздялата „На една жена“ съдържа стиховете: „…След всичко ще искам да запазя / един ужасен спомен за твойте колене“. Защо точно колене, защо „ужасен спомен“ именно от тях така и не разбираме. Или: „Студена е снагата на камата, / но стопля ме с надеждата за смърт“, както четем в стихотворението „В мигове на слабост“. Интересното тук не е стряскащата „надежда за смърт“ – едно състояние, което се среща в поезията – а римуваният израз „снагата на камата“. Камата – снага придобива символичните очертания на девойка, която обаче не е предразположена към поетическия Аз – студена е. Между безразличната кама-девойка и стоплящата „надежда за смърт“ се установява различие, което

107 иде да покаже самотността на умирането. Или „Лицето ми е повест къса…“, както е в стихотворението „Портрет“. Как може лицето да бъде повест? Може ли разказът да има общо с мига, от чийто порядък е лицето, бидейки подложено на постоянни промени? Докато четях множеството книги, постъпили за Националната литературна награда „Милош Зяпков“, аз несъзнателно търсех това отклонение от предвидимите канави на нашите изказвания, което прави от литературата събитие. Така се случи, че поетическите книги, изпратени за конкурса, не бяха на нивото на прозаическите. Едно всъщност очаквано състояние на нещата. Днешната българска литература е литература преди всичко на прозата за разлика от 90-те, които бяха време на поезията – знак, че вече се е установила дистанцията от голямата промяна в началото на 90-те, която позволява да се утвърди разказът. Конкурсът показа обаче и нещо друго – че в ситуация като днешната, където господства дългият разказ – романът, българската литература продължава успешно да произвежда сборници с кратка проза. Силно впечатление ни направиха сборниците „Кедер“ на Йорданка Белева и „Тая земя, оная земя“ на младата авторка Иванка Могилска. Заедно с другите членове на журито (Никола Иванов, Боян Ангелов, Невена Павлова и Костадин Зяпков) решихме да разделим наградата между две книги, които отразяват двете тенденции, които разделят не само българската, но редица от другите европейски литератури. Едната – „Юлски разкази“ на Здравка Евтимова (издание на „Жанет 45“) – по един много убедителен начин ни среща с литературата, която условно се нарича „реалистична“, т.е. търси отношение с преживяванията на настоящето, на живота. Другата – „Внезапно сбогуване“ на Ангел Г. Ангелов (издателство „Хермес“) – също така убедително ни сблъсква с противоположната тенденция – към алегоричност, към абстракция, към репрезентация на света на идеите и идеалното. Ала силата на тези книги е не само в това, а и в тяхната противоположност. Подобно на живота и творчеството на Милош Зяпков, които поставят под въпрос очакваното и предвидимото, те влизат в конфликт с онова, което изглежда че са. На много места книгата на Здравка Евтимова напуска привидно реалистичната си обвивка, за да се насочи към алегоричното, а книгата на Ангел Ангелов често успява да придаде на алегориите онова, което обичаме в реалистичната литература – психологията, сетивността. Б.р. Редакционният съвет на списанието сърдечно поздравява своя колега Ангел Г. Ангелов по случай удостояването му с престижната награда.

108

ХУДОЖНИК НА БРОЯ ТЕМЕНУГА СТАНЧЕВА е родена в Русе. Живее и работи във Варна като художник в ателието на варненския Държавен куклен театър от 1990 година. Нейните творчески интереси са в областта на сценографията, илюстрацията и живописта. Член е на СБХ. От 1985-а до 2009 година е участвала в шест национални и международни художествени изложби. Работила е по създаването на десет спектакъла в Държавния куклен театър – Варна, в Драматичния театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, и на други места съвместно с известните режисьори Станчо Станчев, Тодор Вълов, Стоян Стоянов и други. Теменуга Станчева има успешни изяви в илюстрацията и художественото книгооформление.

Теменуга Станчева „Вечер“

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

5/2019