Простори за литературата и изкуство - брой 2 - 2019 by prostori spisanie

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

2/2019

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 2 / 2019

ПОЕЗИЯ Бина Калс Иван Овчаров

ПРОЗА Александър Александров

ДРУГ ПОГЛЕД Веселин Анчев

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ Галина Цветкова

ПОЕЗИЯ Иван Странджев

ДНЕВНИК Панко Анчев

ПРОЗА Валентин Димитров

НОВИ КНИГИ НА ИК „ХЕРМЕС“

ПОЕЗИЯ Биляна Тодорова

ПРОЗА Юрий Борисов Любомир Калудов

ПРЕВОДНА ЛИТЕРАТУРА Зоран Попович

РАЗМИШЛЕНИЯ Дарина Григорова

ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА Юлий Йорданов

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Галина Цветкова Четвърта корица: худ. Галина Цветкова Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Изданието се подкрепя от издателска къща „Хермес“.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Галина Цветкова

БИНА КАЛС ОТ ИГЛА ДО ВЕНЕЦ

ПОЕМА

Счупих черупката си и потърсих Теб, Разпоредника. Тръгвам да те търся, мое съкровище, стой там, където си, докато аз подреждам купчини безбрежност в планинските хребети на ума си. Бързам по един извит слънчев лъч, докато водата не е изгаснала като лед. Тръгвам. Спирам, но колкото по-бързо се движа, толкова повече се съкращава името ми. Разпука се пред очите ми нар и видях колко старо е сърцето му, колко е тежка паметта му, колко далеч са мъртвите езици. Разпореднико, научи ме да пазя въздуха в широките черупки на съзнанието, да виждам бялото в тъмната окръжност на водата, покажи ми търпението на вчерашния вестник, хвърли зара на състраданието и ме научи да го живея, без да знам числото му. Искам да разбера живота срещу течението дали е загуба на време, на нервни клетки,

4 защото с удивление за човека се стига до първата дума. Бог е Бог на живите, записвам си го с инструментите на мисълта, със сечивата на езика върху осветените си ретини го инкрустирам и с лавина се спускам към Теб, и викам: помощ, помощ! И ето – хвана ме, помогна ми да седна, показа ми първото място на огъня, първия звук над и под светкавицата, която стои и чака студените ръце, смесването на кръвта, грешките в сърцеписа. Накара ме да чета и пиша за равновесните състояния, за розата, когато ражда, за да науча за безсмъртието, което е основание за живот и окончателен вариант на съществуването. И усетих звезда и екстаз да засядат в гърлото ми. Потърсих лишената от скръб борова шишарка да ме научи на мълчание. Какво да кажа! Любовта беше от всички страни, но ми се дояде, а наоколо само акриди и див мед. Поисках сама да си запаля огън, но бях в пустиня, и сянката ми бе настръхнала от жажда, че искаше връзките помежду ни да прекъсне, сама да търси своето спасение.

5 Вървях със моето съкровище и за вода копнеех, а небето почна да се разводнява, поиска ми две-три точни думи и от края си ми даде да отпия. Видях звезда, а от нея – как дете излезе, ръцете му целунах, но майка му дойде и рече: Аз съм калъпът на леенето, малката кутия, която пази барута и огъня, и ми посочи Теб – Разпоредника. Сетивата ми като разноцветни минерали вибрираха с различна честота и се влюбих в мисълта: „От игла до венец Аз съм Разпоредника, котвата, която е долу и въжето нагоре“ и разбрах, че дар се дава на този, който има не само ръце да го вземе, но и сърце да го умножи.

ИВАН ОВЧАРОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ВАРИАЦИИ ПО…

-1-

Не пей ми се. И защо ли да пея в тез години, аз в каквито живея! П. Р. Славейков За какво да се пише? – Няма хъс в очите и девствен страх. Всеки сън е припомнена драма. Всяка радост – мляко на прах… Всеки порив е въздух издишан, а успех – преклонена глава… За какво и защо да се пише… Може би (и дори!) затова. -2Самотен гроб в самотен кът, пустиня около немее. П. П. Славейков В тъмен облак бездънен сърцето се взира. Всеки нейде се тỳли – само аз ли съм тук?... Като спомен за дъжд в изоставен капчук… И не ми се живее… А не ми се умира… Още нещо навярно тук нейде извира. Да кърви, ако трябва, и да бъде напук! Но в градина обрана не до цвете – до звук – не, не ми се живее и не ми се умира!... В тъмен облак бездънен сърцето замира – не за песен и химн, а към друг за пролука… И не ми се живее… А не ми се умира, щом един въпрос още не ми дава мира: Всеки път за Нататък ли води само дотука?!... И не ми се живее! И не ми се умира!

7 НОВАТА АЗБУЧНА МОЛИТВА НА КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ

Аз – аскетът… С акростишна арка. Бях борба и бликване. Болях. Враг врагувах – вяра възжелавах. Глас гръмовен грабнах и горях. Другото душѝ… Достойнство дава Екотът един, един ехти: Жив живот жадуваща жарава; Знак залюбен зàлудо, но зрим. Исках изгрев, исках – измечтавах, Както кълнът крадешком кълнѝ. Любовта ли любих – лъст ломявах. Много мина – мраз, мълви морих. Но над низост, наглост, нерви, нрави. Още с огън облачен ора! Първото прорасна. Продължава: Работа, роене, ритъм, рай… Стигнах смисъл – съществува сила, Тя тъги и тèгоби топи, ум и усет утрото усмихват; флагът е и факел, и фитил! Хляб и хора… хъс, хорал и храмов чист и чуден час човешки – чест! Царствен цвят – в цъфтежа е цената!... Шум и шепот… шифър… шанс и шемет… Щастието щрака щекотливо; Юмрукчано юрват се и юдите… Явно ярост ясна ме яви! Господи! Ти – Дух, Отец и Син – Съхрани България!... АМИН!

*** Какво ще кажем ние на младите сърца? Н. Лилиев Един живот е – да се надявам, че мога всичко… Или поне… Каквото свърших – това остава. Пътят е всичко. Или поне… Каквото мога – да домечтая; каквото не – да изгаря в мен. Каквото имам – да е до края. Каквото не – да изгаря мен… Един живот е – и гръм, и тихо… Дори да бъркам – поне опитах.

АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВ ВИЕТНАМЕЦА

Разказ Това се случи отдавна, по време на войната във Виетнам, само че у нас… След сутрешния развод на плаца командирът на поделението полковник Дочков размени няколко изречения с дежурния офицер, надникна пътьом в столовата и се отправи към административната сграда. На входа се застоя за момент – железният брътвеж на верижните машини, заминаващи на полигона макар и чак от портала го зареждаше с душевно равновесие, вливаше се в смазания от устава механизъм на казарменото ежедневие и вдъхваше увереност в личния състав. Понякога му се струваше, че има нужда от някакво произшествие, което да озонира подпагонната скука. Амбицията за генералски звезди с кабинет в министерството все още мъждукаше в егото му, но все пак благодареше на съдбата, че не бе лашкан по гарнизоните. От академията дойде тук, в трибуквения дунавски град и пусна корени заедно с местна красавица, учителка в гимназията. Устроиха се, дъщерите завършваха медицина, а на лозето в Садовете вдигна вила за приказ. След като прегледа графика със задачи, извади от секцията телескоп, разгъна триножника и го насочи съм лозята. Наел беше копачи и не искаше вечерта да го изнудват за още пари под предлог, че земята била клисава, смолница и бъхтели без почивка от тъмно до тъмно. Парен каша духа, затова правеше индивидуални графи за всеки – час на идване, брой и времетраене на почивките, на обяда, че и на физиологичните нужди. Тези подробности, дори кой какво е обядвал, при положение, че жива душа не се беше мяркала наоколо целия ден, втрещяваха надничарите, изпълваха ги със суеверен страх и парираха в зародиш опитите за изнудване. Тъкмо констатира, че няма никого на обекта, звънна телефонът за връзка с министерството. Вдигна респектиран слушалката и се изпъна така уставно, че даже бръчките край очите му се опънаха. – Слушам, другарю генерал… Тъй вярно, тъй вярно… Разбирам, другарю генерал, ще бъде изпълнено – отговаряше разчленено полковникът, след което внимателно затвори и седна за да осмисли чутото… Време за губене нямаше. Прибра телескопа и вдигна вътрешния телефон. – Разрешете да остана – влетя след минута едрогабаритният заместник-командир по политическата част капитан Асенов. – Току-що се обадиха от министерството – натъртено започна Дочков. – Наш войник, ефрейтор Зайко Салков е изявил желание да замине като доброволец за Виетнам, за да се сражава на страната на народоосвободителната армия, което е първият случай в страната и в армията. Разбираш ли? Това е пример за подражание, за интернационален дълг. Съвместно с градското партийно и държавно ръководство трябва да го посрещнем следобед на гарата, утре да го

10 окомплектоваме и вдругиден тържествено да го изпратим за столицата. След изстреляната на един дъх тирада се вторачи в закапечето. – Познаваш ли този боец? – Известен ми е – отвърна след кратка пауза заместникът, – изпратен е на обучение в Берковица, в кучкарника. Струва ми се тарикат и хитряга, а такива не си слагат главата в торбата. Някакви подробности не съобщиха ли? Как така през главите ни този боец се решава на такава стъпка сякаш е получил интернационално просветление свише. Да не си прави майтап някой с нас? – Подробности на мен и теб явно не се полагат и майтапи по секретната линия не се въдят, драги. Обади се лично генерал Занков или Танков, не го запомних. Трябва да се действа. Аз отивам за съгласуване с градското ръководство, а ти движи другото. Това е звезден миг за поделението и града. В късния следобед представителна група начело с партийния лидер другаря Брайков трепетно се взираше в пътниците, слизащи от софийския влак. Последните тоже озадачени, мълчаливо се изнизваха покрай градските нотабили. Най-сетне се зададе и дългоочакваната войнишка униформа, приютила мургав, набит младеж, който с маршова стъпка се отправи към чакащите го. – Здравей, млади момко, гордост наша, слава наша! – награби го с ръчищата си Брайков. – Нашият град е с кратко име, но с дълга история. Дал е много първи неща на майка България. Първото театрално представление на Кръстьо Пишурка, първата провинциална оперета, първото женско дружество, първото българо-съветско такова, а сега и първия доброволец в борбата срещу колониализма. – Гордея се, че съм ломчанин и ще прославя родния град – отвърна бодро Салков и започна да се ръкува с всички. – Бива си го тоя синковец – оперен, нахакан – подхвърли Дочков. – Ще видим шефе, времето ще покаже – изсумтя Асенов. – Ребята по коням – възторжено подвикна Брайков, страстен поклонник на съветските филми за революцията, най-вече на тези с Будьони, и всички се отправиха към колите. Първият хвана бащински под ръка доброволеца и го настани до себе си във волгата… Разговорите в партийния комитет потекоха във възпоменателно за миналото на града русло, след което рукнаха плодородни съвети и напътствия към смелчагата, който кимаше в съгласие, а при тостовете ентусиазирано се чукаше с всички и особено със седящия до него командир на поделението. Закапечето го наблюдаваше през мигли. Вярваше, че от хребета на годините и опита може да различи истината от измамата и доброто от злото. На няколко пъти му се стори, че в погледа на солдатина пробягва неспокойна, съкровена наглост, маскирана с мрежа от усмивки, но след малко тръсваше глава, отхвърляше блуждаещите, несретни съмнения и се упрекваше в черногледство. Отспал си вкъщи, Салков, прекара следващия ден в казармата за обмундироване. Около персоната му сновяха офицери, интенданти, бръснар и шивач, изпипвайки до косъм и най-дребните детайли, сякаш подготвяха модел за дефиле. Сутринта гарата осъмна, обмундирована с военен оркестър, с фолклорен

11 състав, с ято шумни пионерчета и много граждани. Заредиха се речи и декламации, изобилно гарнирани с цветя и снимки. Надянал ведра усмивка, Зайко Салков ръкопляскаше, раздаваше автографи и гръмко клеймеше агресорите, които много скоро щяха за разберат с какъв супермен си имат работа. Накрая другарят Брайков плисна вода от задрямалото бакърено менче и влакът с доброволеца замина… След няколко дни, побиращи се на пръстите на едната ръка, секретната линия в кабинета на полковник Дочков отново напомни за себе си. Показал мъжество и героизъм, но тежко ранен, ефрейтор Салков се връщаше у дома. Да бъде обгърнат с грижи, с внимание и подвигът му да се популяризира сред населението, най-вече сред подрастващите. Дочков веднага извика закапечето. – Не му провървя много на нашия юнак, но все пак е останал жив – завърши накрая. – Акцентът пада върху теб, приятелю. Действай и ме дръж в течение. Асенов мълчаливо се отправи към канцеларията си. Гъвкавото като червей съмнение отново се загърчи в съзнанието му заедно с чувството, че е манипулиран и се превръща в петзвезден дебил, а девизът му беше „Съмнявай се във всеки и във всичко“. Изпуши за кураж една цигара и се реши… В обедната почивка, докато началството бе в столовата, влезе в кабинета му и се свърза с министерството… Съмненията му се потвърдиха по категоричен начин. Никой никого не беше изпращал във Виетнам… Проявено бе лекомислие и слаба бдителност. Незабавно, без шум измамникът трябваше за бъде арестуван и наказан. – Финита ла комедия, шефе – посрещна още от вратата Дочков и му съобщи неприятната с ефект на бомба вест. Полковникът прелисти цвета на лицето си, наля си с треперещи ръце вода и глътна няколко хапчета. – Ти беше прав! Този тип е фундаментален мошеник. Ще ни направи за смях и тук, и по-нагоре! Къде ми бяха очите!!! Пръстите му тревожно барабаняха по бюрото, а погледът следеше нещо невидимо през отворения прозорец… Едни съкровено лелеяни генералски пагони и кабинет в министерството се стопиха в небитието, а на мястото им се настани тревожно очакване. Обемисти надежди с аналогичен привкус напуснаха без свян и кабинета на Брайков в центъра на града. В съда разжалваният в редник Салков и адвокатът му уверяваха, че не е имал никакви користни намерения, а чисто и просто искал да провери бдителността на партийната и държавната власт, дали бдят зорко над мирния труд и живот на народа. В името на тази кауза му съдействала неговата любима, телефонистка в планинския град с кучкарника, давайки му достъп до секретната линия. Взела си дори неплатен отпуск и за няколко дни квартирата ѝ станала бойно поле, където Салков героично се сражавал, бил ранен, а тя гипсирала и превързала ръката му. Обиден, без всякакво желание, Салков отпраши за дисциплинарната рота, а телефонистката обеща смирено и вярно да го чака в компанията на заработената с чистосърдечно признание условна присъда. Споменът за тази градска сага живее и до днес в паметта на оредяващите съвременници и като далечно ехо, съпроводено с безобиден смях се предава

12 от поколение на поколение в свития до хълбока на Дунава град. Главният герой – с прозвище Виетнамеца – завърши тихо дните си на градския стадион, бдейки за имуществото и чистотата, късайки понякога и билети. Строго гълчеше собствениците на уж безстопанствения добитък, нахлул на терена, и гонеше избягалите от училище хлапета. „Какво да ти разправям – отговаряше на питащите със снизходителна усмивка. – На младини човек се чувства паша, а на старини е фаша. Не знаеш какво е! Парче кожа от стар свински цървул. Това е. Хайде, че имам работа!“

Худ. Галина Цветкова

ИВАН СТРАНДЖЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗИМА В СТОЛИПИНОВО, ПЛОВДИВ

Върху улиците черни, върху черните къщи, върху черните треви – бял сняг. По тротоарите от мръсна кал – циганчета по чорапи, с черни очи, гледат белите дървета и си мислят: Дядо Боже ни изпрати захарен памук. ЗИМНА ВЕЧЕР

Върху стрехите на брадясалите къщи пълзи ръката на студа. Вятърът загребва тъмните жени, подмята празните им мрежи, те се плъзгат със разперени ръце и разширени вени по ребрата на замръзналите улици и не приличат на среднощни птици. Виси над кофите за смет на уличните лампи светлината. Защо си мисля за жените на Вермеер. Да падна ли във сянката на мърлявата сряда, или да скрия лицето си в графитите върху стената на раковата болница. Защо си мисля за жените на Вермеер?

14 ИЗГУБИХ СЪРЦЕТО СИ

Бял стих върху бял лист. Вятърът събори ваза без цветя и въздишката на водата се изля върху нощта. Птицата на малките часове изписка: „не си ти, не си ти“ и събори кривия нож на луната. Цялата свобода е твоя, няма го сърцето ми да ти пречи. ПОСЛЕСЛОВ

Телата ни са вече само хълмове тук-там със рижав храсталак. Пресъхват изворите във нетрепващите устни. …И есените вече отминават, и е горчиво под езика ни. На зима е, на премълчаване, на минало. Останали са думи с цвят на грехове. Спокойствието е паднало като библейски лист върху телата ни и общите ни спомени се пазят в Александрийската читалня.

15 ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

На мрака в самотата стават ясни очертанията на душата. Заоблени са ръбовете ѝ, а тялото – прозрачно. Не може нищо в нея да се разчете от миналите времена, дори гласът на буквите е легнал на дъното на стъкления съд. Къде ли можеш да четеш на тишината стъпките?! – навярно само в тишината. Пътуваш в непознати времена и местности, подслушваш стоновете на вселената, в дълбоката ѝ тъмна пропаст се издигаш… Какво ли е останало след теб? – една прозрачна траектория, тук-там прекъсната, подобна на подсвиркване от нощна птица или стебло на още неразцъфнал минзухар.

16 ПРИСТАНИЩЕТО НА СЛИМА, МАЛТА

Чашата на идващата вечер е пълна със носталгия. Кристалчета мъгла се спускат върху миглите на улиците, приличат на измислен дъжд през януари или на любов от толкова години закъсняла, че само думички отделни и сива хлад от нея са останали. Защо пристанището е притихнало? Дори морето не казва своите вълнения, със рибите ли се е наговорило, или носталгия е впила устни във сламката на чашата, или пък това са странните числа на алгебрата на живота, пълна със неточности и тайни предсказания, и никой от известните или от неизвестните удавници не е прескочил тъмното море. Върви по кея някаква жена – сама е, но само миг и тя ще скочи във чашата на идващата вечер. Ще я прегърнат милостивите води. Във следващ миг от устните ѝ като многоточие ще се изсипят капчици кристален въздух във водата. Като носталгия морето, като алгебра ще си мълчи.

17 ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

Изтичат дните във стъклото на часовника и миналото неусетно става повече. Как да го събереш и на какво прилича: пясък! Полепнал е по спомените ти – не е достатъчен за цяло изречение, не можеш да разкажеш себе си, пилееш се… Отделни думи се отлепят и смисълът ще се изгуби помежду стъклените половини, ако не си разбрал, че песъчинките са част от дъно на море.

ВАЛЕНТИН ДИМИТРОВ РАЗРАБОТКА

Разказ В късния петъчен следобед на една ранна пролет, след цяла седмица на море, стражевикът направи величествен поворот край челото на вълнолома и уби инерцията си в позапълненото в онази далечна година с шарени кораби пристанище. Когато машините заработиха на раздрай, кърмата потрепери, фръцна се предизвикателно под носовете на тралчиците и се устреми назад към пирса на противолодъчната „желязна дивизия“, както тогава наричаха днешните ѝ патрулни остатъци. Котвата цопна във водата, веригата ѝ с грохот изтече през клюза, дървените топки на хвъргалата изтопуркаха по бреговия бетон. След минути надянатите на кнехтовете швартови обраха слабото и успокоиха флагмана на традиционното му централно място сред петте единици на дивизиона. В главите на щабните чинове сигурно се въртяха десетки варианти как ще се потопят отново в цивилизацията; офицерите и старшините от дежурната стража проклинаха късмета си, че безумието на Студената война – всяка трета нощ да прекарват на кораба, сега съвпадаше с края на поредното плаване; на матросите им беше все едно – да се върти там тригодишният службомер, когато по парлангото се разнесоха обичайните команди, но с необичаен анекс: – Свободни машини! Свободни от места! За екипажа и щаба – голям сбор на юта! След малко, преди да закрие службата на мостика, вахтеният офицер повтори: – Голям сбор на юта! – и проточи с интонационен сарказъм – И за щаааабааа… На пирса спря черна волга, която много приличаше на старото возило на командира на базата, само дето не беше с червени номера. До нея се нареди нещо като камионетка – мащабно намалено подобие на флуорографа на Военноморската болница, който два пъти годишно профилактично облъчваше мъжете от дивизиона. Няколко цивилни люде заразтоварваха неизвестна техника – стативи, кабели, лампи, огромни тенекиени чинии, трупаха я до тумбата на сходнята, а един от тях, очевидно в очакване на следващ епизод, нервно запали цигара – действие, върху което точно на това свещено място Корабният устав бе наложил абсолютна забрана, а Комдива обикновено възмездяваше с пет денонощия арест. Отнякъде изникна Спеца – той така винаги си се появяваше в най-неочакваното време и място, удари една козирка, което рядко му се случваше, и като пое десницата на пушача, нещо му заобяснява, сочейки към кораба, по чиято палуба вече се редеше „големият сбор“.

19 Комдива дойде стремително по десния борд, заобиколи третата башня на главния артилерийски калибър, обърна се кръгом и прие строя. После закрачи гневно между релсите, по които на учение мините цопваха зад кърмата, така че да го виждат строените и на двата борда. Началството обикновено говореше пред целия дивизион на пирса. Това му бе стихията: пет екипажа – два стражеви и три противолодъчни кораба, наброяваха общо над петстотин офицери, старшини и матроси. Опияняваше го собствената му реч, смесица от команди – дотогава тези да направят това, а онези – онова; нравоучения – лозунги за родина, дълг и чест; заплахи – ако не стане това и това, чака ви еди-какво си – рейд на корабите в залива, казармен режим за офицерите и старшините в базата, арест и лишаване от отпуска за матросите. – Забранявам слизането на брега! Днес ще разоблича един крадец и ще го изкарам пред строя, да го видят всички. И от флагмана – направо в дисципа! Няма място за такива хора сред военните моряци! – флотоводецът направи дълга пауза, наслаждавайки се на ефекта от сензационната си заплаха… Матросите и старшините бяха ошашавени, офицерите правеха някаква интуитивна връзка със събития, които закономерно се повтаряха на всяко плаване на флагмана… Но чак пък – крадец пред строя, че и разобличен… – Сега слушайте внимателно! – извиси глас Комдива – Докторът напуска лазарета, там специалистите си вкарват техниката, всички си показваме ръцете на светлината! Абсолютно всички – аз съм първи, Зама – втори, Началник-щаба – трети, после всички офицери от щаба и екипажа, след тях старшините, накрая матросите. Старпома ще отмята хората по щатно-длъжностния списък. Обърна се назад, даде знак, онези на пирса си взеха такъмите и предпазливо заизкачваха сходнята. – Днес ще сложим край на това срамно явление! В ход е съвместна разработка с органите, те ще ми помогнат да изоблича крадеца… Парите бяха обработени, кражбата е факт, ръцете ще го уличат. По тях ще има петна от химикалите, които са били на банкнотата. Те не се измиват, но за всеки случай съм разпоредил да се спре водата в умивалните. Заместниците ми – веднага в нулевата каюта! Свободни сте! Матросите се разбягаха уставно, старшините замърмориха по групички, офицерите се отправиха към каюткомпанията. В нулевата каюта освен тримата от командването на дивизиона последен пристъпи и Спеца. – Кажи им сега за разработката – обърна се към него Комдива. – Всъщност вие го казахте. Всичко е ясно. В портфейла на един офицер сложихме обработена банкнота. Някой е влязъл в каютата му и я взел. Когато си покаже ръцете на специалната лампа, по тях ще има фосфоресциращи петна. Колегите са опитни. Ще кажат на Старпома кое име да подчертае в списъка. За всеки случай операцията ще продължи до последния матрос. Кой е крадецът ще ви докладвам, когато ръцете му светнат… – Свободен си, отивай в лазарета! – после се обърна към заместниците си: – Въпроси? Тягостното мълчание наруши началник-щабът: – Трябва ли да се подлагам на това? Някой мисли ли, че може да съм кра-

20 дец? Обидно е за офицерите от щаба, предлагам те и ние тримата да не участваме в този… – и преглътна последната дума. – В този какво? Цирк…фтеатър? Както искаш го наричай, но това е заповед. Толкова! – Че е заповед, заповед е, но можехте поне да ни кажете по-рано – обади се Зама. – Или ни нямате доверие? Да не се разприказваме, значи. Правилно е да се редим всички офицери. За матросите да не би да не е обидно? – Стига приказки, да вървим – каза началството, стана рязко и пръв излезе от каютата. Лазаретът не бе от посещаваните места по кораба. Матросите си бяха здрави, пък и от служба не им оставаше време да се разболяват. Докторът ги цереше вътрешно с аспирин и външно с йод, с поглед различаваше симулантите, а предполагаемо болните качваше на линейката за преглед в болницата. Зад вечно заключената врата обаче той кръщаваше медицинския коняк с кока-кола и черпеше едно постоянно каре бриджори, които на преходите на кораба и между бойните тревоги все на успяваха да запишат поне един робер… Сега пред тази врата офицерите от щаба си чакаха реда с плахата надежда, като минат пред лампата, да получат „добро“ да слязат от кораба. Щурманът, кой друг ако не той, бе пресметнал, че ако облъчването отнема само минута на човек, операцията ще трае поне два часа и двадесет минути. Химикът – генетично армейски офицер с морска униформа, но с червени пагони, бе яхнал ситуацията с досадните си обяснения, че във всяка професия има място за химия. Командването на дивизиона се появи в подпалубния сумрак и приказките секнаха. Триото си мина по реда, а след него механикът, въртейки грубите си лапи, подпяваше с престорено тънко гласче: „Хей ръчички, хей ги две, те ще кажат най-добре“. Офицерите от щаба на дивизиона, към които, помолени от Комдива, се бяха присъединили и няколкото проверяващи от щаба на базата, минаха през „лабораторията“ за около половин час, после на конвейера застанаха корабните офицери. Тези от дежурната стража не бързаха за никъде – нощта бе тяхна, ергените само мислено псуваха Комдива, късмета си и онова крадливо копеле, заради което женски ласки поне засега не светеха на хоризонта, който вече пропадаше в настъпващия мрак. В нулевата каюта надникна Спеца: – Всички офицери… – Е, и – избърза Комдива. – Нищо… – А ти да не би да очакваш „нещо“ – обади се началник-щабът – офицер не е способен на това… – Е, поне нагледно спасихме офицерската чест – това можеше да мине и за шега на Зама, но той продължи замислен – сега ще треперим за старшините… В онези години на старшините и стария набор се крепеше целият военен флот. Новобранците не знаеха какво точно се случва около тях – вършеха черната обща работа. Вторият набор поназнайваше техниката, старият – владееше всичко по бойните постове. На море обаче най-важни бяха старшините. Те са на щурвала, на радара, на акустиката, на станцията. Някои бяха на годините

21 на бащите на младите офицерчета. Сега обаче чакаха пред лазарета… Зама си знаеше за какво да „трепери“. Кражбите продължаваха цяла година. Само на флагмана. Само в офицерския тамбур – точно седем каюти. Само от джобовете на проверяващите офицери от щаба на базата и щаба на флота, в която и каюта да са настанени. Изглежда закономерност – да се краде само от онези, които ти търсят кусури и ти вгорчават живота. Наказание един вид. От друга страна сами са си виновни горните щабаджии. Само те не си заключваха каютите. Вижте ни какви сме моряци, знаем морските закони и ги спазваме. Хак им е! Защото другите си заключваха каютите. Нищо че е забранено – я пожар, я вода, я нещо друго... затова на море всичко е отключено с изключение на секретната секция. Но пък секретчикът нямаше право да я напуска… Началникът на щаба като че ли прочете мислите на колегата си: – Каква ще става тя все пак? Офицер не е, каза лампата. Краде се само в офицерския тамбур, където матроси не влизат. Познайте какво си мисля. Да се обзаложим, а? Нали преди няколко месеца хванаха един баталер с щафетите салам за вкъщи. Колко му е да бръкнеш в един джоб, щом си бръкнал в салама на екипажа… – Не си прав – сряза го комдива – познавам лично всички старшини, и зъбките им знам, няма токова лайно… Замът се намеси помирително: – Всъщност нищо че не е редно, но в нашия район все пак влизат и матроси. За лавкаджията какво ще кажеш – на мен цигарки, на теб я вафличка, я кола. Нали на крака ни ги носят. А вестовият – като се разклати казармата, кой носи препечените филийки на пребледнелите офицери. Нали всяка каюта си има и приборчик на всичко отгоре. – Хайде, хайде, всичко това е в базата. На море няма ни приборки, ни вафли. Виж, за филийките си прав… Я ела да запалим по една цигара. Ще разрешите ли – обърна се той към стопанина на каютата, който махна, все едно че прогони два досадни мухи. Мухите тръгнаха към юта по парадния борд. Пътьом разбраха всичко за операцията – как се обработват „онези“ банкноти, какъв е химикалът, каква е светлината, колко дни „светят“ ръцете, с какво биха могли да си ги измият опитните престъпници. Научиха обаче и нещо много притеснително – ако се бръснеш с крем „Каро“, той осветявал ръцете по същия начин, само че за по-кратко време. Върви сега проучвай кой, кога и с какво се е бръснал. Ами като осветят истинския крадец, той нали ще каже, че „Каро“ е любимият му крем. Ако няма от него в тоалетната си кутия, все ще излъже, че някой му е услужил… На края на цигарата началникът на щаба нещо се позамисли, поогледа и каза: – И знаеш ли ти, Заме, кой е главният герой на разработката? Само теб ще открехна – ти си железен, няма да кажеш на никого. Нали? Добре, добре… Няма да те карам да се кълнеш. Та орахме ние седмица морето, хванахме субмарината, изстреляхме торпедото, после тези стрелби – по морска, по въздушна, че и по брегова цел. То пожари, то пробойни – не ми остана време да си кажем приказката с флагманския артилерист…

22 – Е, какво толкова ще си приказвате – хем съвипускник, хем кръстник, нещо ново ли ще си кажете? Пък и от другия отбор – посредник, проверяващ... Изписа един тефтер бележки. Ще ни приказва на разбора! – Слушай новината! В неговия портфейл е бръкнал крадецът. Привикали го спецовете, посветили го в разработката, дори не го питали ще се включи ли в плана, дали му пет кинта, той ги сложил в портфейла, после закачил тужурката в „неговата“ пета каюта. Казали му да не я заключва. Цялото плаване – нищо. Едва вчера на обратния преход, точно когато играехме борба за живучест, някой пернал банкнотата. Той обаче ми каза чак като си бях показал ръцете на лампата. Тайна пази и от мене дори. Спец такъв… Какво се подсмихваш? Да не би и на теб да е казал? – Не, не ми е казал нищо. Сетих са за едни мои работи… Зама се беше сетил, че преди време го питаха за този офицер. Честен до наивност, работяга, мъж отвсякъде и редови партиен член, той имаше „късмета“ да има дядо, който на онзи затънтен край на отечеството бе собственик на вършачка. Тя бе признак на лош класово-партиен произход, спирачка във всяко кариерно израстване. Та се разгърнаха едни проучвания, едни гаранции, едни прокоби – няма да го развиваме! Дивизион и толкова! Повече – не! Все пак, разсеяха са облаците, човекът заслужено си получи другото стъпало – флагмански артилерист. Случайно ли получи тази задача, кой да ти каже… …Времето течеше, и старшините си минаха по реда под виолетовата лампа. Чисти като сълзи на кошути! Само дето един ядосан ерген показал среден пръст на лампата. Матросите се редяха със свити сърца. Излизаха един по един от лазарета – проверени, смачкани и щастливи, че не са крадци… Офицерите най-после получиха „добро“ и се метнаха на автомобилите, които ги чакаха по изключение поради бойната тревога паркирани до дежурната стая на дивизиона. Опашката пред специалистите се топеше. Както изглеждаше, по закона на Мърфи крадецът сигурно щеше да се окаже в края на върволицата. Или пак той – душица жалка, отлагаше позора. Като че ли можеше да го избегне? Дежурната стража, погълнала държавната вечеря, се забавляваше на найстранното губене на време. Водата бе пусната в умивалните – нали матросите по корабния устав трябваше да си измият ръцете преди да поемат традиционните вечерни калории – боб и компот от сушени плодове… И старшините получиха „добро“. Така или иначе утре всички щяха да разберат кой е завързан за позорния стълб. В нулевата каюта командването обсъждаше преминалото плаване. След всичко добро, което се бе случило в морето, лошото скоро щеше да изплува в „арабския квартал“. Спеца влезе при големите и някак плахо докладва: – Бойните части свършиха, минават службите… Матросите в службите бяха малко, още повече едва ли някой от тях би имал достъп до местопрестъплението. Всички чистачи, миячи, разсилни, вестови и прочие логистични паяци, които имаха честта да се отъркват в началниците, се подбираха от големите бойни части по симпатии или с ходатайства. Комдива

23 нервничеше, за което говореше ритмичното почукване на химикалката по плексигласа на бюрото му, под който лежеше Световният океан… На вратата на нулевата каюта някой почука прекалено силно, едва ли не – демонстративно. Преди да дочака височайшето „да“, нахлу командирът на флагманския кораб. Удари една козирка и изрецитира: – Разработката приключи! Спецовете си изнасят техниката. От моя екипаж крадец няма! – Разбрах! – както винаги Комдива не показваше чувствата, които бушуваха в него. – Влезте в разписанието! – после добави – Да дойде Спеца! Тримата мълчаха. Комдива сигурно проклинаше мига, в който се нави на разработката. По лицето на началник-щаба плъзна кисела усмивка. Зама си мислеше за политико-моралното състояние на личния състав, за което отговаряше… Вместо Спеца в каютата влезе по-възрастният от гостите – рано прошарен симпатяга, изискано облечен, с уморени очи и глас, който излъчваше спокойствие и прямота: – Никаква не я свършихме, другарю капитан първи ранг. Благодаря ви за съдействието! За нас случаят ще има продължение утре, уверявам ви… Засега предположението ни е, че химикалът е остарял и негоден. Ще стане ясно. Съжалявам, наистина много съжалявам… …Много години изтекоха оттогава. Докато флагманът не бе разпарчедосан на старо желязо в турското режище, кражби на борда нямаше. Комдива получи адмиралските си звезди, Спеца плаваше по търговските кораби. Всичко се промени – в страната, във флота, в хората… …На празника на флота бившият флагмански артилерист подкачи бившия дивизионен химик: – Помниш ли онази разработка, приятелю? А ти казваше, че твоята химия е голямата работа! Вятър… – Химията си е химия… Друго си мисля аз – за някакви си пет лава … побъркахме се. И моряците си побъркахме! Какви пет лева? Днес крадат по пет милиона. И разработките също като тогава – все калпави! Да има крадец в затвора? Няма!

БИЛЯНА ТОДОРОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛЮБОВ

под мен една планета се откъсва от цялото на лятното небе и аз за нея да се задържа да се изплъзна без да разбере небето лятното прозирното от синьо ще бъде трудно за една планета която тегне в двете ми ръце и във протритите от стискането пръсти ще бъде трудно аз да се откъсна от онова което в мен расте

25 РАЗСЪМВАНЕ

и ето, че небето е продънено лицето му – притиснато в земята оставило следата си в снега оставило очите си на улицата по простите телеграфични знаци на страшната и древна зима която като куче летищата и гарите бездомно обикаля и ето, че небето е пропаднало трамвайни линии пресичат като вени плътта на зимата и в грапавата пазва на тоя празен град аз стъпвам върху него и се препъвам в жиците на чакането и във античните семафори на времето и в предсказанията за запролетяване о, пролетта ще бъде променена не вярвам в нея в центъра на зимата не дишам не поглеждам не помръдвам ето, че небето е продънено и цялата му тежест пада в мене.

26 РЕМИНИСЦЕНЦИЯ

Да бъде от тихите летни следобеди. Да бъде ужасно горещо. В пресъхнали локви хартиени кораби да чакат дъждът да ги срещне. Небето ще среща цвета на очите ти. И аз ще се срещна със тебе. Под хладните конуси от плътен гранит по някоя дребна пресечка. Тъй както понякога някои птици остават погрешка през зимата, аз няма да знам, че са минали всички уговорени срещи и минало – самотното, душното, топлото лято. Аз ще срещна цвета на очите ти под небето на някоя есен, която впива длан в устието на зимата. Аз няма да знам, че е много отдавна оня миг припознаване в тебе. И че в мене ги няма лицата на твоите зле потърсени пръски небе. Нищо – нищо че няма. Аз не искам да има и да пазя за мене очите ти. Аз по твоите стъпки излизам от зимата и съм цялата тези очи.

ЮРИЙ БОРИСОВ АРБАНАШКИЯТ МАНАСТИР „СВЕТА БОГОРОДИЦА“

Ако искате да отседнете възможно най-близо до двата арбанашки манастира, наемете си стая в къщата за гости „При Чакъра“. Манастирът „Свети Николай“ е на пет минути пеша, а манастирът „Света Богородица“ – на три минути. Не знам друго село, в което да са построени почти един до друг два манастира. Излизаме на пътя и следваме дървена табела. Тя ни вкарва в тясна пътека, отъпкана в тревата, която върви покрай дворски зидове. Манастирът изскача изведнъж, в края на друг асфалтиран път. На двайсетина метра преди входа – сергии, отрупани с икони във всякакви размери и домашна ракия, затворена в шишенца със старовремски механизъм вместо капачка. Спираме се, поглеждаме, но решаваме да си купим нещо на излизане – икона ли, ракия ли, ще зависи от състоянието на духа. Още при първия поглед – изненада – точно над арката на входа е построена камбанария. Самата черква е вдигана така, че да не прави впечатление – ниска дълга постройка без камбанария, без купол, без кръстове. … Казват, че манастирът е построен по време на Второто българско царство. През 1393 г., когато турците разрушават търновската крепост Царевец, и село Арбанаси е сринато с земята. Като по чудо манастирът оцелява. Разрушен е век и нещо по-късно. През 1680 г. е изградена нова черква. Изографисана е през 1704 г., а скоро след това троянският монах Данаил построява жилищните сгради и възстановява дейността на манастира. През 1798 г. манастирът отново е опустошен, този път от кърджалии и отново възстановен през 1836 г. Сградата на черквата е много нестандартна. Влиза се от юг в едно преддверие, от него – във второ, което е обширно почти колкото същинското помещение на черквата – наоса. Тук, във втория притвор е поставена главната икона на манастира – чудотворната „Плачеща Света Богородица Троеручица“ До нея е сложена табела със забрана за снимане. В дъното на притвора в голям правоъгълен сандък с пясък са запалени свещи. След малко ще разберем, че в наоса на черквата не се палят свещи. Правила в българските храмове – най-различни. … Иконата „Света Богородица Троеручица“ е била донесена тук от атонски монах преди нашествието на турците. Насън му се явила самата Дева и му заръчала да занесе нейна икона в България; в Търновско; в храм, който носи нейното име. Монахът дошъл в този край и оставил иконата в този манастир – той единствен носел името на Света Богородица. Преди манастирът да бъде разрушен, монахините закопали иконата в земята. През 1680 г. овчарче чуло до остатъци от храмовите стени плач. Разказал за плача в селото, селяните дошли, разкопали мястото и намерили иконата. Тъй като я открили по плача, нарекли иконата „Плачещата“. А защо „Троеручица“?.. … През VIII век в Дамаск, Сирия, живял християнинът Мансур ибн Сарджун. Работел като ковчежник и съветник на халифа. Бил върл противник на иконо-

28 борството, което се ширело по негово време. Написал послание в защита на иконите, което бързо се разпространило из Източната Римска империя. Император Лъв III, вдъхновител на иконоборството, съчинил и пратил на халифа в Дамаск фалшиво писмо уж от Мансур, в който съветникът уж молел императора да дойде с войска и да отстрани халифа. Халифът побеснял от „измяната“ и заповядал да отсекат ръката на Мансур, с която той бил написал писмото и да я закачат на пазара за назидание на всички. Мансур успял да измоли ръката си от монарха, застанал пред икона на Света Богородица и горещо се молел. Допрял ръката си до мястото на отсичането и тя чудодейно зараснала. Мансур в знак на благодарност изработил ръка от сребро и я залепил на иконата. Така Света Богородица станала с три ръце – „Троеручица“. Легендата говори, че тази икона днес се пази в Хилендарския манастир. Били направени безброй копия, които тръгнали по целия свят. Едно от тези копия е в Арбанашкия манастир „Света Богородица“. А Мансур ибн Сарджун, доживял до дълбока за онези времена старост – 73 години, написал много богословски книги и останал в историята с името Йоан Дамаскин… Купихме свещи от стара монахиня и започнахме да разглеждаме черквата. Не питахме дали може да се снима – знаехме отговора. На най-долната част на стените, на т.нар. първи регистър, нямаше стенописи. Над него имаше и те светлееха, виждаха се ясно – бяха почистени. От там нататък – черни петна, в които, ако се взираш достатъчно, можеш да забележиш иконописни образи. Както обясняваха справките – стенописите бяха опушени. То затова и не разрешаваха да се палят свещи тук. Само че тази плътна чернилка едва ли беше от пламъка на свещи. Явно стенописите бяха преживели мощни пожари. Сега търпеливо чакаха пари за реставрация. В черквата освен нас имаше още трима души. Притихнали, свели глави, потънали в себе си. Беше Велика събота. Сутринта е имало служба, към 23 часа щяла да започне втората – най-тържествената, най-очакваната, най-обичаната за годината служба. Сигурно щяхме да дойдем, защото да посрещнеш Великден в древен манастир, е нещо твърде особено. Тук въздухът е друг, вибрациите са други, силата е друга. Притихнахме и ние. В този велик съботен ден Христос е в ада. Всички починали до този момент са в ада. Христос идва, за да сътвори рай и да отведе в него праведниците. Винаги съм се питал как така и грешници, и светци до Възкресението се намират на едно и също адско място. А може би не е едно и също. Може би до Великия ден, това не е ад в смисъла на страховит затвор, в който си наказан и страдаш. Това не е адът на Данте. Чух в Дивотинския манастир такова тълкуване – Христос слиза не в ада, а в хадес, в царството на мъртвите. А в него за различните хора има различни състояния, според техните заслуги и вини. Защото не може и Каин и Авел да имат еднаква хадеска съдба. Точно така, адът и раят не са просто места, различни физически пространства, а са състояния на душата. Две души могат да бъдат една до друга и едната да е в ада, а другата да е в рая. Точно както е в нашия земен живот. В съзнанието ми изплуваха икони, на които Христос е изобразен как издърпва от гробове Адам и Ева. На едни икони двамата прародители са с ореоли, на

29 други – без ореоли. Явно не всеки художник е смеел да им сложи нимби – нали все пак те, двамата, са извършили първия грях, който е повлякъл цялото човечество в трудната, в жестоката битка за оцеляване? Слизането на Христос в ада не е описано от каноничните евангелисти. Описано е в апокрифното Евангелие на Никодим. Разказът е сложен в устата на Пилат. А разказът е страховит – земята пропада, гробове се разтварят, мъртви бродят възкръснали… Поискахме да видим и параклиса „Света Троица“ и старата монахиня любезно го отвори. Помещението беше огромно за моите представи за параклис – голямо почти колкото наоса на храма. Състоянието на иконописите тук беше същото – черна пелена, зад която въображението можеше да си конструира образи. Хвана ме яд, защото знаех, че тези иконописи са от XVII век и са едни от най-ранните творби на Тревненската художествена школа. Не че разбирах много от история на българската иконопис, но друго си беше да свържа първите десетилетия на Тревненската школа с конкретни образи. Когато се върнахме в наоса на черквата, монахинята ни показа гривнички, като ни обясни, че са нейна ръчна изработка и че съдържат по 33 изплетени възела – толкова, колкото са били годините на Христос на разпятието. 29 от възлите бяха самостоятелни, а 4 образуваха кръст. Трогателно търсене на силна символика в нещо толкова просто като гривничка от конци. Купих си една и я сложих на мястото на свалената неотдавна мартеница. Отидохме в големия притвор да запалим свещите. Когато се върнахме, старата монахиня вече я нямаше. На нейно място стоеше млада жена с розово яке и сива кърпа на главата. Цветността на дрехите показваше, че не е монахиня. Явно беше послушница. Седнах срещу нея на един от дървените столове, наредени покрай северната стена, и започнах да я наблюдавам. Беше изящна, с плавни движения и спокойно лице. Вътрешният ми монолог сам се отключи: „Какво прави тук това двайсетгодишно момиче? Да е претърпяла житейска катастрофа в мирския свят и да търси психическо спасение тук, едва ли. Какво може да я накара да се лиши от цветния, динамичен и пълен със съблазни свят? Възможно ли е днес, в XXI век, в една страна с почти закърнели християнски рефлекси, младо същество да се лиши от кипежа на живота и да потъне в сивия, монотонен монашески живот? Може би семейна традиция? Може би силно родителско влияние? И какво всъщност щеше да прави десетилетия в манастира? Да изкачва Лествицата?“ Лествицата… Духовната стълба, за която ни говори Йоан Синайски. На Великден трябва да си мислим за 30-ото, за последното стъпало. Защото, когато си на него, ти докосваш Бога. Смисълът на Великден е в докосването на Бога. Смисълът на Великден е в призоваването на най-светлото, най-чистото, найвъзвишеното, което носиш в душата си. Последното стъпало за човешкия духовен подвиг е съюзът на вярата, надеждата и любовта. Вярата е броня, без която не можем да водим битки. Единствено вярата побеждава страха, който винаги се опитва да ни изхвърли от поетите пътища.

30 Единствено вярата дава несъкрушима сила на душата. Майка на вярата обаче, ни казва Йоан Лествичник, е духовният труд. Дълбоко греши всеки, който си мисли, че може да удържи силна вяра, ако е ленив. „Надеждата е несъмнено притежаване на съкровището още преди да сме го получили.“ Без надеждата губим своята цел, без надеждата вярата става пуста и бързо умира. Единствено надеждата може да убие със своя меч унинието. И сега идва ред на най-великото, неизразимото, божественото – любовта. Любовта не като конкретно чувство към конкретен обект, а любовта като състояние на духа. Любовта е извор на сърдечния огън, без който човек не може да твори добро. В утробата на любовта е зародишът на всички блага. … Веднъж Христос попитал Петър „Ата оев оти?“. Петър отговорил „Ани оев отха!“. Исус повторил въпроса си. Петър повторил отговора. Христос отново попитал. И въпросът и отговорът произлизат от глагола „ле итаав“. Той може да означава „обичам“, но може да означава и „в състояние на любов съм“. Христос питал три пъти, защото Петър отговарял на друг въпрос. Исус питал: „В състояние на любов ли си, Петре?“. Петър отговарял: „Обичам те, Господи!“. Христос искал да чуе от устата на своя ученик дали той, заедно с Него и чрез Него, се намира в състояние на любов, на молитва, на състрадание, дали споделя Христовото отношение към света. Петър не разбрал въпроса. Той три пъти декларирал обич просто и само към своя учител. Отношение не към света, а към стоящия пред него човек… Излязохме от черквата и тръгнахме по една от алеите. От една врата изскочи монахиня и ме попита дали аз я търся за разговор. Отговорих, че не съм аз. – Аз съм, аз съм! – към нея пристъпи мъж в шейсетте. – Може ли малко встрани, искам да Ви питам нещо на четири очи! Явно казваше, че не иска аз да чуя разговора, защото наоколо други нямаше. Дора се беше зачела на десетина метра в надписите на някакъв паметник. Монахинята направи няколко крачки и се спря. Мъжът застана с гръб към мен така, че да не чувам думите му. – ... – Да, да, този гроб е ей там! – ... – Не, не, моля Ви, имаме четири живи агнета! – ... – Донесете ни плодове, зеленчуци! Никой не ни носи плодове и зеленчуци! Мъжът се извъртя така, че започнах да чувам думите му. – Моля Ви, нямам време да ходя да пазарувам. Ще Ви оставя пари. Имам Ви пълно доверие. Решил съм агне… Повиках Дора и тръгнахме към изхода. На десетина метра преди него имаше будка, в която продаваха книги. Разгледах заглавията и едно просто ме прикова: „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“ от Владимир Лоски, превод от френски. За мистиката на Изтока – Индия, Тибет, Китай, Япония – бях чел много, за мистиката на православието – нищо. Бяха ли сходни? Сигурно имаше интерес-

31 ни различия. Бях запомнил афоризма на един изследовател: „Мистиката няма история. Мистиката има само география“. – Ще взема тази книга! Докато плащах, си зададох един от дежурните въпроси: – Извинете, колко монахини живеят в манастира? – Четири. – А послушници? – Една. Дора погледна книгата и я коментира с думите: – Ще я четеш ли? Един вагон богословски книги имаш, само дядо ти поп колко ти е оставил… – Ще я чета! Почвам я още сега! Казах, седнах театрално на една пейка до будката и отворих книгата на случайна страница. Забих поглед. Попаднах на следното: „Единственото рационално понятие, което можем да имаме за Бога, ще бъде това за Неговата непознаваемост… Онзи, който си въобразява в даден момент, че е познал какво е Бог, има според св. Григорий Назиански развратен ум…“ „Хайдеее!“, помислих си. – Доре, давай да тръгваме! Много пече! Тази книга трябва да се чете на сянка!

Худ. Галина Цветкова

ЛЮБОМИР КАЛУДОВ ДВА РАЗКАЗА

ФОТОГРАФИЯТА Шкодата изглежда добродушна. Металната решетка пред двигателя е весела, фаровете – малки и присвити от смях, а огледалата са клепнали като ушите на първокласник. Над заобленото чело е щръкнала с рядка косица багажникът за куфари. Усмихнат автобус са направили чехите. Художничката подаде нагоре продълговат вързоп с разглобени рамки за бъдещи картини, увити в ленено платно. Шофьорът ги намести между другите багажи – вързани с канап картонени куфари, едно ново колело за каруца, кафез с кокошки и пощата за селата в брезентови чувалчета. – Абе, момиче, къде си помъкнала тези летви! Гората е пълна с леска – сечѝ и правѝ колове! За пръв път карам колове от града към село! Паратика работа! Автобусът се запъхтя по баира над Бургас, шофьорът мина от трета на втора с междинна газ и погледна към пътниците – дано някой да е забелязал колко е добър. Единствен той от цяло село Змеево се изучи да кара рейс. Шкодата блестеше измита отвън и отвътре, изобщо не си помисляй да чоплиш семки! Глъчката в автобуса не стихваше, хората се разпитваха един друг, някои се оказаха далечни сватове от отдавнашни сватби, подаваха си парчета баница и варени яйца, приготвили ги бяха, защото на път много се огладнява. Шофьорът им се скара да внимават с боклука, че може някой да слезе, преди да е стигнал. Художничката заспа още преди големите завои към планината. Събудиха я на ханчето, защото от там започва граничната зона. Две войничета със зелени пагони се качиха и провериха паспортите на всички. Някои имаха печат на десета страница „постоянно живеещ“, други показаха взетите от МВР „открити листи“. Пропускът на художничката беше за десет дни престой в село Капаците. Граничарите я огледаха, както се гледа младо момиче в селски автобус, пътуващ към граничната зона. Пътниците вече я познаваха и казаха: „Баба ѝ Кица почина от удар миналата година, но къщата в Капаците си стои. Внучката отива да прелее на гроба“. Един от войниците премести автомата на гърба си и се покатери по стълбата до багажника. Щом отметна брезента да огледа куфарите, кокошките се разкудкудякаха, разтревожени от граничната проверка. Една бабка се провикна с писклив глас: „Кокарджата да ви издушѝ дано!“ и птиците се умълчаха, скупчени една върху друга. Пътят през гората следва негови си завои, скоро асфалтът изчезна, а като свърши и чакълът, на рейса му олекна и започва да върви по-гладко. До Ловната чешма спряха за малко, хората слязоха и пиха, шофьорът напои и шкодата. В Батово оставиха пощата, слязоха пет-шест души с колелото за каруцата. Ба-

33 бата с кокошките слезе в Змеево, там шофьорът изми предното стъкло, хем да го видят и роднините. До Капаците остана да пътува само художничката и двама старци, които не си говореха. Бяха седнали на различни седалки, скарани от години за нещо, но не помнеха за какво точно. Стигнаха по мръкнало. Най-красиво в планината е, когато слънцето е минало към другата земя, а още се вижда розовият облак, тръгнал да го изпрати. Светулките се търсят една друга из лешниците, паметникът на площада светлее, майките викат децата, агнетата и козлетата да ги нахранят и приберат вкъщи. Кокошките отдавна са се качили по дърветата и са заврели главите си под някое крило. Кокарджата гледа с едно око откъм дупката си и чака да стане тъмно. Художничката отвърза канапчето на портичката и влезе в къщата на баба си. Вътре миришеше на вълнени черги, стари дървени долапи, изгнили по полѝците дюли и чубрица. Крушката в голямата стая беше изгоряла от старост или от самота. Баба Кица и тя си отиде самотна. Болестта я ударила в двора, докато кълцала трева за кокошките. Комшиите видели, че не свети прозорчето, викнали през оградата и като не се обадила, тръгнали да я търсят. Намерили я под голямата слива. Полегнала, като заспала. Угаснала след седмица, без да продума – тихо, както беше живяла. Все гледала дали някой ще отвърже канапчето на портичката. Киро Стойкин казал: „Да я сложим накрая на гробището, откъм пътя за Хаджи Михаиловата бичкиджийница. Все чакаше някой да дойде…“ Утрото се изтърколи към Пиявичкин дол с кукуриганията си, юбря-юбря на селския овчар, гърмежите на изтупваните от няколко поколения черги, магарешки рев откъм горната махала и разговорите на най-ранобудните пчели. Денят отдавна беше започнал, когато Художничката се измъкна изпод тежкото вълнено одеяло. Помисли си, че е закъсняла за лекции, после си спомни за усмихнатия автобус, граничната проверка и двамата сърдити старци. Ръчната помпа на двора само изскърца с извитата си дръжка, издаде звук като че ли сърба супа, но не пусна вода. От съседния двор подвикна комшийката: „Клапанът изтърва още като беше жива баба ти Кица! Ела, ще се измиеш на кладенеца, замесила съм ти мекици“. Този живот сред хора, които знаят всичко един за друг още от раждането, през детските белѝ, ергенуването, сватбите, болестите, немотията или неочакваното имане, та чак до смъртта, не ѝ беше познат. Объркваха я роднинските връзки с трети братовчеди, чичовци и чинки, кръстници и кръщелници, доведени, заварени и природени деца. Общото съзнание на мравуняка и на пчелния кошер я плашеше. Баба Стоя наистина беше замесила тесто за мекици и от сутринта се въртеше около оградата, дано първа да види пътничката от вчерашния автобус. Щом момичето влезе в стаята, една лъжица свинска мас зацвърча в тигана. Печката прие върху чугунения си гръб пърженето на мекици, само цепениците зад горната вратичка изпукаха няколко пъти. Огънят се засили и чайникът засвири като параход. Баба Стоя пусна във водата щипка изсушена билка и къщата се напълни с миризмата на мента, листа от горска ягода и още нещо, известно само на старата жена.

34 – Всеки ден идвай, ще те храня. С баба ти Кица, Бог да я прости, от моми се знаехме. Сега къщата ѝ е празна и студена, що да седиш сама. Идвай при мене, че и аз тука сама кукувам. Преди години подписах един лист в Околийското, че трябва на всеки да го кажа: „Син ми, Димитър избяга оттатък Осман баир и е изменник на Родината“. Тъй де, да знаеш… Следобед Художничката започна да кове. Чукът своенравно удряше където трябва или по пръстите на лявата ѝ ръка. Летвите, които донесе, станаха на рамки. Туткалът зловонно се разтопи в стара алуминиева чиния върху чугунената плоча. Печката аристократично изтърпя и това. Ъглите на рамката се залепиха. Лененото платно беше опънато първо по диагонал, после и върху всяка страна. Художничката плътно го намаза с нещо размесено с безир и цинквайс и го остави да съхне в голямата стая. През следващите два дни направи скици с молив върху листи амбалажна хартия от магазина. В началото си мислеше да нарисува само лицето на баба Стоя върху малкото платно, но като видя възлестите ѝ ръце с преплетени от селски труд пръсти, реши друго. Постави я да седне до печката с чайника. Отзад, откъм светлината, се виждаше малкото прозорче с бяло мушкато. Едва вкара през вратата голямата рамка, подпря я на стола и седна на земята пред платното. Извади от торбата тубичките с бои и си направи палитра от една чамова дъсчица. По онова време, веднъж в годината, всяко село имаше сбор. Хората се обличаха празнично, ходеха си на гости, идваха роднини от далечни места, на площада се пееха песни и се играеха хора. В Капаците това се случваше на 14 октомври, на деня на света Петка. Баба Стоя извади от сандъка бялата риза, приготвена за нейното си погребение. Отгоре облече дългия сукман с шевиците. Беше ги везала още като мома, когато играеше на хорото по сватби или по селските сборове. Прибра си косата в забрадка и седна да чака. Мислеше си, че ей сега ще ѝ направят фотографията. Никой в планината не беше виждал как се рисува човек върху опънато платно с малки четки и тубички боя. На другия ден се повтори същото. Пак се облече и седна до чайника. Вечерта Художничката покри портрета с листи хартия. На сутринта започнаха отново. И така до края на седмицата. – Еех, чедо! Ако знаех, че така ще се мъчиш с тази снимка… Баба Стоя жалеше Художничката, че е толкова трудно това пусто рисуване. Да носиш с багажника на рейса летви до село, да опъваш по тях платно, да го мажеш с някакво миризливо нещо… Жалеше и себе си. Всеки път да вади от сандъка бялата риза, после черния сукман с шарените шевици, забрадката… За първи път, след толкова години, след като син ѝ Димитър измени на Родината, след интернирането, след завръщането в буренясалата къща, след годината, в която отнякъде дойдоха белите цветове на мушкатите, баба Стоя си мислеше за Смъртта. Ще дойде тя някоя вечер, когато кокошките са заспали по долните клони на черницата. Кокарджата ще я доведе през малка дупчица и ще я остави под леглото. Смъртта ще полежи, ще постои и после ще се развърти из къщата и ще вземе някого със себе си. Дали няма преди това да дойде писмо от Димитър…

35 Стигнал ли е параходът от Солун до Америка, жив ли е, жена има ли си, може и някое внуче да се е родило. Само две думи да напише. Ако е забравил български, на американски да ги напише, майката всичко ще разбере… Като из под водата на Хаджи Михаиловата бичкиджийница, върху лененото платно изплуваха чугунената печка с кривите тръби, чайникът, който свири като параход, ръцете с преплетените пръсти и белите цветя на прозорчето. Художничката постави всички цветове, които се виждаха и тези, които виждаше само тя. Лицето изплува последно. Очите на баба Стоя бяха различни. Едното очакваше някой да отвърже канапчето на портичката и да донесе със себе си миризмата на град, на море и параход. Другото му казваше, че това може да се случи някога, но те няма да го видят. В неделя пристигна веселата шкода, шофьорът избърса предното стъкло, прегледа гумите и замърмори, че до това забутано село и заради един пътник повече няма да идва. Художничката се качи, рейсът избръмча по нагорнището, което искаше майстор с междинна газ да сменя скоростите, и скоро се скри зад завоя над Пиявичкин дол. Портретът на баба Стоя остана подпрян на стената в голямата стая. Никой не можеше да качи такава голяма фотография в автобус. КАЛИНА „От лявата страна е бялото, вдясно е черното. Между двата края са цветовете. Бялото постепенно пожълтява, после става оранжево и червено. От червеното ти става топло и тревожно. Кръвта е червена, но не точно. Нейният цвят не е прост кармин или цинобър. Най-силни са сините цветове. Тях не можеш да ги направиш. Зеленото е слаба ракия. Смесѝ жълто със синьо и става. След синьото е виолетово и после – Великото Черно. Още не сте дорасли до цветовете. Когато научите всички видове черно, тогава може да опитате с бои.“ Така говореше Професора в лекциите си. Учеше студентите как се рисува върху бялото платно с черен въглен. И неговите, професорските картини, бяха в бяло и сиво. Понякога върху дългото лице на разстрелян партизанин потичаше алена капка или нечия майка плачеше с цветни сълзи. Професорът знаеше тайната рецепта как се рисува кръвта. Нито кармин, нито цинобър. Студентите рисуваха по черно-сивия начин, излизаше и по-евтино. Не си купуваха от цветните тубички „Рембранд“, а само черно. Черната боя можеш да си я направиш и сам. Сложѝ сажди от печката, най-добре от втория кривул на тръбите, разтворѝ ги в терпентин и ето ти – боя. Калина знаеше и друга рецепта. Научи я от баба си Кица, някога така боядисвали вълната. Черното става, като се свари шикалка от дъб с една шепа пръст – онази, тежката от Осман баир. Там преди много години имало рудници. Траките копаели и пресявали земята, горили я в глинени пещи и добивали желязо. На това място му викат „Падналото“. Както си вървиш по ловджилък из гората, може да пропаднеш в яма. Не е дълбока, ако се хванеш за корените, си излизаш сам, но след тази дандания всичко живо наоколо е подплашено и лов не става. Най-много да набереш кукумари – гъби, големи колкото тиган. Калина не беше любимата ученичка на Професора. Всеки месец студентите показваха из залите на Художествената академия работите си. В неделя по ко-

36 ридорите се струпваха авторите, вървяха след своите учители и слушаха. Похвали нямаше, само грешки. Калина знаеше какво ще каже за нея Професора. Слаба композиция, на места антиперспектива, излиза от формата, талантлива, но своеволна, даже се опитва да поставя цвят. Колегите от курса я гледаха отвисоко и носеха гордо за показ сиво-черните си работници, заводски комини, трактори, партизани в сражение и ученици с книга в ръка. В едно есенно дъждовно утро, преди месечния преглед на студентските рисунки портиерът – побелял от студентските магарии, нагледал се през годините на техните рисунки, платна и скулптури, ѝ каза: „Не се тревожи, момиче, работите ти са хубави. Даже по-добри от тези на Професора. Той не е лош човек, но му липсва малко цвят. Вижда всичко около себе си в черно-бяло. Сега правѝ това, което ти казва. Когато се дипломираш, ще рисуваш както си искаш“. Зимата на 1975-а беше мокра и студена. Падна лепкав сняг, а дъждът го направи сиво-черен като картините на Професора. През нощта всичко замръзна и София се превърна в голяма ледена пързалка. Електрическите кабели станаха дебели колкото човешка ръка, някои не издържаха на тежестта и се скъсаха. Спрелите трамваи задръстиха Витошка и хората тръгнаха пеша. Петицата от Княжево спря по средата на пътя и си остана там да чака топлото време. По стъкления тротоар Калина стигна до ателието на Професора, но вратата беше заключена. Лекциите в Художествената академия бяха отменени. Вечерта разбра, че Хазяина е паднал и си е счупил крака. Къщата на ъгъла на „Пиротска“ беше пълна с наематели. Квартирите се раздаваха по списък от Районния съвет, повечето на работници от трамвайното депо. Бившите портиерски стаи в приземието се обитаваха от Господин Попвасилев. Наемите се плащаха в „Жилфонд“, но на този рано побелял и прегърбен мъж всички му викаха Хазяина. Хазяина се родил през 1913 г. Баща му – поручик Попвасилев – загинал от сръбски куршум при Сливница. Преди това били убити двамата му чичовци – единият бил прострелян от андартите край Преспа, а другия го гръмнали в челото насред София, на площад „Македония“, заради някакви комитетски пари. Майка му останала млада вдовица, трудна с първо дете. Като се родило бебето, нарекла го Господин. На Господ го кръстила, та дано се махне тази черна поличба върху мъжете от рода. Къщата е голяма, отвън изглежда величествена с орнаментите под прозорците и резбованата дървена врата, но отвътре е изпълнена с коридори, скърцащи стълбища, килери и тесни стаи. Господин Попвасилев наследил цялото това чудо след смъртта на майка си. През войната на горните етажи настанили немски офицери, после дошла свободата и къщата станала общежитие. Народната власт я взела за себе си по някакъв закон. На Хазяина оставили портиерските стаи – в едната да живее, другата да дава под наем. Сърдеше се на квартирантите, които го наричаха „другарю Попвасилев“ . Искаше да му говорят на малко име – другарю Господин, или по-добре Господине… Калина го завари в неговата стая, бяха идвали вече от „Бърза помощ“. Лежеше по гръб, облечен и обут, както си е бил, когато е паднал. На дясната му обувка беше закована нейната дървена линийка, с която си подравняваше рам-

37 ките на рисунките. При счупване на бедрото, кой знае защо, кракът се изкривява навън. Изправя се с гипс или по този стар метод – „перка“ на стъпалото и три месеца в леглото. Господин Попвасилев се беше превърнал в безпомощен и свадлив старец, зависим от добрината на околните. Калина започна да се грижи за него. Купуваше му от Женския пазар яйца или някое кльощаво пиле. Идваше при него да си говорят, изхвърляше гърнето с нечистотиите в дупката на клозета, сменяше му завивките, а понякога го разтриваше с ракия. Съквартирантката ѝ – красива, висока и руса състезателка по лека атлетика, се пренесе в общежитието на спортното училище. Хазяинът я чакаше да се върне от ателиетата в Академията. Отказа се от наема, даже понякога ѝ даваше от сините десетолевки с лика на Димитров. Калина събираше банкнотите и когато станеха три, отиваше в малкото магазинче зад Университета, дълго разглеждаше тубичките „Рембранд“ и накрая си купуваше две или три от тях. Цветовете, за които Професора казваше, че не е дорасла. От железарските магазини си купи чукче, дребни пирончета, цинквайс, ленен безир и туткал на плочка. В мазето, под ателието на Професора, имаше натрупани покрай стените и нахвърляни по пода несполучливи картини на поколения студенти. Влагата беше размила боите и смесила в един общ тон етюди и композиции. Портиерът отключи и пусна Калина вътре да си избере някоя здрава рамка. Платната не ставаха за нищо – изгнили и на места пробити. Двете най-големи картини бяха освободени от нескопосаните „етюд голо тяло“, а дървените им летви – разглобени и старателно опаковани. Най-трудно си намери ленено платно. Щом се появеше в някой магазин за платове, веднага го изкупуваха. От него се шиеха панталони, боядисваха ги със синя боя, поставяха се капси и емблеми „Леви Щраус“ и „Райфел“. Ставаха дънки почти като купените от Кореком. Най-после, след два портрета на продавачката, до летвите в квартирата легна навито на руло бяло ленено платно. През мъгливата и влажна софийска пролет, Хазяина проходи. В началото само из стаята, после и по коридора. От външния свят го отделяха трите стъпала нагоре към улицата. Калина му купи патерици от санитарите на градската болница. Постепенно Господин Попвасилев се научи да се изкачва – първо патериците, после здравия крак и накрая счупения. Счупеният си остана по-къс и леко извит настрани. Болеше го и беше непослушен, но македонският инат помогна на Хазяина да се движи и по улицата. Преди да излезе навън, дълго лъскаше старите си черни обувки, обличаше бяла риза, сивото палто с дебелата подплата и бомбето, което му остави съседът Самуел, преди да замине за новата държава Израел. Лятната ваканция дойде. Калина си взе изпитите, но Професора ѝ каза, че наесен ще трябва да поработи върху светлосенките и перспективата. В един дълъг вързоп тя си опакова летвите и лененото платно. Тубичките „Рембранд“, туткалът с грозната миризма, бутилката безир и пакет цинквайс нареди в куфара между малкото си дрехи. Все още беше студено, но сандалите си ги обу, защото нямаше повече място. Трамваят за централна гара минаваше бавно край къщата на Попвасилеви,

38 завоят беше остър и линията се пресичаше с петицата за „Княжево“. Калина погледна случайно през прозореца и видя Хазяина. Стоеше с двете патерици на тротоара, беше без шапка и вятърът развя дългата му бяла коса. Виждаше се якичката на новата му риза, черните обувки, лъснати с вакса „щъркел“ и счупеният му, по-къс крак, който сочеше посоката на трамвайната линия. Докато го види и разбере, че злобният свадлив старец ѝ се усмихва, светофарът отвори линията и прозорецът смени картините си. Влакът я отнасяше далече, там, където щеше да нарисува най-цветната си картина, а тя си мислеше за Хазяина с бялата коса и черните обувки. „Не е отляво бялото, както казва Професорът. Бялото идва отгоре, откъм Божията светлина. Черното е долу, до обувките и черната земя. Между тях са цветовете – синьото на очите и червеното на сърцето.“ Така си мислеше Калина, внучката на баба Кица.

Худ. Галина Цветкова

ПРЕВОДНА ЛИТЕРАТУРА

ЗОРАН ПОПОВИЧ АФОРИЗМИ

Сърбия Срещнах моя професор от университета след тридесет години. Познах го по палтото му. Не се знае от какво умря, а още по-малко – от какво е живял. На тиранина дните са преброени. Ще управлява вечно. На тези, които призоваваха за здрав смисъл, ние отговаряхме, че сега не е време за експерименти. Обвиняемият имаше само едно смекчаващо обстоятелство: съдията взема подкупи. Конфликтът можеше да се реши и по мирен път, но ние не искахме да импровизираме. У нас има хора, които искат да ядат всеки ден. Това е опозицията. Ние се продаваме на едро. И затова толкова евтино. Всички сърби в една държава? Концентрация, която убива! Срамота! Вместо да обработва градината си, той копае в контейнера на моята улица. Формираха органи за гражданско самоуправление. Мен ме определиха в петата колона. Кравата на моя съсед още не е умряла. Не знам защо ми причинява това! Винаги казвам истината, защото езикът ми е по-бърз от ума. Ние ще капитулираме, но само при нашите условия! От двете злини ние избрахме по-голямата. Такава е нашата избирателна система. Няма нужда да се изслушва другата страна. Истината е само една. Когато става въпрос за борбата за мир, ние сме в състояние да воюваме с целия свят. Войната като напук започна в петък, така че ми развали всички планове за уикенда. Днес е ден на сигурността. Пазете си бъбреците! Имаме политици за износ. За съжаление, никой не ги иска. На тялото на жертвата няма никакви следи от насилие. Липсва главата. Нашите политици трябва много да лъжат, за да има народът такава власт,

40 каквато заслужава. Случва се понякога полицията да арестува и някой престъпник. Който не работи, той не греши. Благодарение на изключителните усилия на лекарите, пациентът не се мъчи дълго. Моят психиатър замина на почивка. И сега съм луд без него. Стигна се до сблъсък на национална основа. Изпотрепаха се за това кой е по-голям сърбин. Моят втори брак все повече прилича на първия. Изглежда, че и той ще има щастлив край. Поканих приятеля си на групов секс. Ако дойде с жена си, ще бъдем трима. Играх шах с компютъра. Разбих го! Оптимистът е песимист без опит. Той не е за скрап. Не се дава на ръждата. Лесно се купуват нечестни. Честният човек си има своя цена. Дистанцирахме се от врага. Избягахме от фронта! Гладната стачка ще започнем след обяда. Не е добре нещо да се прави на празен стомах. Човекът вече не е застрашен вид. И човекоядците минаха на здравословна храна. Неговите афоризми първи чете прокурорът – голям любител на сатирата. Когато садистът започна да малтретира мазохиста, тай заплака от щастие. Предложения подкуп отказах с отвращение. Аз знам, че струвам много повече. Врагът не подбира средства. Загива и от нож, и от куршум. Свидетелят бе принуден да лъже, защото това, което виждаше не отговаряше на истината. Може би бихме могли да живеем по-добре, но не искаме да предизвикваме съдбата. Постигнахме огромни успехи, за които все още никой не е поел отговорност. При нас няма организирана престъпност. Всеки трябва сам да се оправя. Ние трябваше да започнем нова братоубийствена война. Не се живее от стара слава. Излекувах се от комплекса за малоценност. Сега съм най-красив, най-умен и най-добър. Той не само лъже, но и краде. Това е въпрос на комплексна личност. Народът умее да разпознава врага. Само му го покажете. Петдесет години живяхме в мир и съгласие, а след това ни подведе търпението. Човекът е нашето най-голямо богатство. Затова на неговата експлоатация се отделя специално внимание. Медицината напредна много. Няма вече болест, от която човек да не може да умре. Жените все по-малко се интересуват от мен. Те вече не са това, което бяха някога.

41 Нашите политици са много точни. Какво могат да обещаят днес, не го оставят за утре. В едното ухо ми влиза, а от другото – излиза. Това се нарича свободно движение на информация. Статистиката сочи, че в Сърбия има повече афористи, отколкото писатели. Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му, но често свършва там. Когато добавих хиляда евро, справедливостта надделя на везните. Бихме могли всичко да направим по-добре, но тогава това нямаше да сме ние. Вместо да се опитват да оцелеят, хората търпят вражеска пропаганда. Западът гние, но и Изтокът не се предава. Обвиняемият призна всички доводи на обвинението, коректно цитирайки доносника. Той не знаеше защо е арестуван, но незнанието не е оправдание. Властта правилно затваря поетите. След завръщането им от затвора, те ентусиазирано пеят за свободата. Разследването се движи в кръг, защото полицията върви по следите на престъплението. Ние се сражавахме до последния. После и той избяга. Демокрация – вие гладувате и никой не ви пречи в това. Полицията жестоко преби един опозиционер. Сега той е политически труп. Не ни харесваха комунистите, защото крадат. Не ни харесват демократите, защото крадат. На нас, изглежда, е трудно да ни се угоди. Към властта народът се държи предизвикателно. Търпи и мълчи. За да победи най-добрият, наложи се да фалшифицираме изборите. Победата можеше да бъде и по-значителна, но нашите историци не се оказаха на висота. Изборите са тайни. Хората не знаят какво ги чака. Това, че вождът е сляп, не е наш проблем. Наш е да го следваме. Стачката е най-трудният начин да признаем, че няма какво да ядем. Превод: Валентин Димитров

РАЗМИШЛЕНИЯ

ДАРИНА ГРИГОРОВА ОТ ГОЛЯМА ЕВРОПА КЪМ ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

Геополитически контур Терминът „Голяма Евразия“ („Большая Евразия“) се утвърждава от Сергей Караганов (2014), дооформя се от Игор Иванов (2015), развива се на дискусионните площадки на Валдайския клуб (2016) и става част от политическия език на президентите Путин и Назарбаев. Географията на „Голяма Евразия“ има подвижни граници: от Владивосток до Лисабон – повторение на „Голяма Европа“, от Шанхай до Минск (Игор Иванов), от Джакарта (или Токио) до Лисабон (Сергей Караганов), от Турция до Япония (Андрей Безруков). След присъединяването на Крим към Русия (2014) проектът „Голяма Европа“ става непостижим по инициатива на ЕС с последвалите антируски санкции под натиска на САЩ, дефакто икономическа война спрямо Русия. „Голяма Евразия“ измества „Голяма Европа“ поради настъпилия „континентален разкол“. „Голяма Европа не се случи“ е заключението на ексминистъра на външните работи на Русия Игор Иванов. Русия „престава да е източен фланг на несъстоялата се „Голяма Европа“ и се превръща в западен фланг на формиращата се „Голяма Евразия“1. Сергей Караганов определя „геостратегическото самоопределение“ на Русия като „евразийска или като северна евразийска държава“, което съвпада с гледната точка на Андрей Безруков: „Русия вече не е изтокът на Европа, тя е северът на Голяма Евразия“. „Голяма Евразия“ остава открита за Европа, измества се само фокусът – на Изток, и това е реактивно действие, предизвикано от антируската европейска политика. Показателно е, че Игор Иванов разбира под „евроатлантическо пространство“ и „Евроатлантика“ САЩ и Западна Европа, а не САЩ и ЕС, т.е. „Източна Европа“ остава в периферията както на Брюксел с въвеждането на „Европа на две скорости“, „втората“ е за източноевропейците, „първата“ за западноевропейците, така и на Москва. В предизборната си статия от 2011 г. Владимир Путин определя Евразия както „неделима част от „Голяма Европа“ [...] ефективна „свръзка“ между Европа и ди-

Игорь Иванов. Закат Большой Европы // Россия в глобалоьной политике. 13 сентября 2015 г. https://globalaffairs.ru/global-processes/Zakat-Bolshoi-Evropy-17680(12.03.2019)

43 намичния Азиатско-Тихоокеански регион“2. Александър Лукашенко в синхрон със статията на В. Путин също дефинира Евразийския съюз като „неделима част от общоевропейската интеграция“, която разглежда преди всичко като икономическа с „беларуско-руското Споразумение за Митническия съюз от 1995 г. […] каркас на юридическата база на Митническия съюз между Беларус, Казахстан и Русия“3. Ако идеологическата основа за създаването на Евразийския съюз е дело на Нурсултан Назарбаев с речта му в МГУ (1994), то икономическото начало е руско-беларуското митническо споразумение година по-късно. Руският скептицизъм към „Голяма Европа“ започва да се проявява през 2012 г., когато В. Путин отбелязва на Валдайския форум, че очакваният „синергетически ефект“ от съюза между Русия и ЕС „много бавно се движи по това направление“4. През 2016 г. Путин предлага концепцията за „интеграционен контур“ на „голямо евразийско партньорство“, чиято география разширява с Китай, Индия, Пакистан, Иран, страните от СНГ, уточнявайки на края, че „проектът „Голяма Евразия“ е отворен и за Европа“5. Нурсултан Назарбаев е единодушен с Владимир Путин: „Европа и Азия са един субконтинент. Европа не може да живее без Азия. На Европа са нужни Русия, Казахстан, нашите ресурси. На нас са ни нужни техните технологии и наука, редица стоки. Ние се допълваме“6. Казахстан и Беларус се оформят като площадки за преговор и поддържане на каналите на връзка между ЕС и Русия, формално не са поразени от санкциите, имат суверенитет във външната политика, което им дава повече възможности за геополитически и икономически маневри. За разлика от В. Путин и от Н. Назарбаев А. Лукашенко е най-скептичен по отношение на бъдещето на Евразийския икономически съюз: „аз повече от всеки лелея големи надежди за нашия Евразийски икономически съюз, но има твърде много недоверие, твърде много разногласия, и което е съвсем неприемливо, икономическият съюз започва все повече да се политизира“7. Назарбаев също разглежда евразийската интеграция на първо място като икономическа: „Винаги съм бил и оставам искрен привърженик на известната формула – първо икономика, после политика“8. Лукашенко обаче избягва да употребява термина 2

Владимир Путин. Новый интеграционный проект для Евразии – будущее, которое раждается сегодня // Известия. 03 октября 2011 г. https://iz.ru/news/502761(12.03.2019) 3

Александр Лукашенко. О судьбах нашей интеграции // Известия. 17 октября 2011 г. https://iz.ru/ news/504081(12.03.2019) 4

Владимир Путин. Встреча с участниками международного дискуссионного клуба „Валдай“. 25 октября 2012 г. http://kremlin.ru/events/president/news/16717(12.03.2019) 5

Владимир Путин. Пленарное заседание Петербургского международного экономического форума. 17 июня 2016 г. http://kremlin.ru/events/president/news/52178(12.03.2019) 6

Европа не может жить без Азии. Интервью М. Гусмана с Н. Назарбаевым // Российская газета. – М., 2015. – 6 июля. https://rg.ru/2015/07/06/nazarbaev.html(20.03.2019) 7

Александр Лукашенко. Большой разговор. 03 марта 2019 г. http://club.eurasia.expert/chlenyrossiysko-belorusskogo-ekspertnogo-kluba-prinyali-uchastie-v-bolshom-razgovore-s-prezidentom/ (12.03.2019) 8

Нурсултан Назарбаев. От идеи Евразийского союза – к новым перспективам евразийской интеграции. Полный текст лекции в МГУ, 2014 г. https://strategy2050.kz/ru/news/8210/(29.03.2019)

44 „Голяма Евразия“, а предпочита понятието „Голяма Европа“9, защото възприема Беларус като европейска страна, не като евразийска, каквато тя и не е. Идеологически контур „Голяма Евразия“, или само „Евразия“ отдавна е подложена на идеологизация, и отвън, и отвътре. Отвън е демонизацията и сравнението със СССР, невярната представа, че Евразийският съюз е копие на Съветския. Евразийският съюз е постсъветски проект, а не неосъветски, а използването на старите връзки от съветското минало – „нашата обща бивша страна“ (Н. Назарбаев), между постсъветските суверенни държави само допринася за интеграцията. Идеологизацията отвътре е разностранен процес. За Русия идеологическите вектори във външната политика са много: евразийският е за Изтока, славянският е за Източна Европа, европейският е за ЕС, „Русский мир“ е за руснаците извън Руската федерация. Беларус има един основен вектор: славяноевропейският. Казахстанският основен вектор е евразийският. „Евразийска цивилизация“, „евразийска идентичност“, „евразийски ценности“? През 2017-а на международния форум „Един пояс, един път“ В. Путин назовава „Голяма Евразия“ не „абстрактна геополитическа схема“, а „цивилизационен проект“10. В теоретичните разработки обаче се налага изкуственото понятие „евразийска цивилизация“. Някои автори възприемат православната цивилизация като евразийска, което е некоректно. Русия е православна цивилизация, както и Беларус, но не Казахстан, нито Армения. Други автори разбират „евразийската цивилизация“ като „тенгрианска световна цивилизация“11, което също е неточно, фокусирано е само върху номадите, а те не са цяла Евразия, не са дори и цяла Средна Азия, където има уседнали култури. Трети автори придават особено значение на тюркския компонент за Евразия и дори за Русия, от която очакват като следствие от евразийската интеграция да се „позиционира като държава със значителна тюркска етнодемографска, етнокултурна съставляваща, което изисква изместване на акцентите както във външната, така и във вътрешната (и регионалната) политика“12. Тази позиция няма как да е популярна в Русия и поражда негативно отношение към евразийската интеграция като цяло с опасенията, че: 9

Александр Лукашенко. Послание белорусскому народу и Национальному собранию. 24 апреля 2018 г. http://president.gov.by/ru/news_ru/printv/poslanie-k-belorusskomu-narodu-i-natsionalnomusobraniju-18594/(12.03.2019) 10

Владимир Путин. Выступление на Международном форуме „Один пояс, один путь“. 14 мая 2017 г. http://www.kremlin.ru/events/president/news/54491(12.03.2019) 11

Аязбекова, С.Ш. „Большая Евразия” в цивилизационном контексте: история и современност. // Большая Евразия: аксиологические основания. // Большая Евразия: развитие, безопасность, сотрудничество. Ежегодник. вып. 1. Ч. 2 / РАН ИНИОН. М., 2018, с. 573, 575. 12

Дружинин А. Г. Евразийский вектор развития современной России: тюркская составляющая. // Геополитика и экогеодинамика регионов. Том 4 (14). Вып. 4. 2018 г., с. 20.

45 „днес евразийските концепции се използват основно от тези, които се стремят да легализират превръщането на руската държавност – на Русия, в „многонационална“, а по същество, тюркска държавност – в Евразия“13. Тюркската гледна точка за „тюрко-славянска симбиоза“ в Русия и в Евразия, и предложението на Олжас Сюлейменов за създаване на дисциплина „тюркославистика“ определят тюркския фактор като водещ в Евразия, нещо което нито Русия, нито Беларус, нито Армения могат да приемат. Славяно-тюркското в Евразия е ключова идеологизирана тема на старите евразийци. Николай Трубецкой отрича славянската мисия на Русия, отхвърля славянския елемент като един от водещите в руската идея, стига дотам, че разглежда славянската култура като мит14, за да наложи своя, туранския мит. За Александър Лукашенко ролята на Беларус и Русия е защитата на славянския свят, когото представляват – не евразийския, не тюркския: „ние с вас отговаряме за този славянски свят, за тази славянска цивилизация“15. Предстоящата латинизация на Казахстан е геополитическо решение, което ще има повече отрицателен, отколкото положителен ефект. Вярно е, че между 1929 и 1940 г. казахите пишат на латиница, но кирилицата ги свързва с руската култура, която е европейска. Руският език е лингва франка както на СССР, така и на Евразийския икономически съюз. Връщането към латиницата е турско-американски проект на откъсване на постсъветска Средна Азия от Русия. Започва още преди разпадането на СССР. Латинизацията на Казахстан ще доведе до загуба на огромен културен казахски пласт на кирилица – академичен, литературен, и обратно – няма да доведе до такава близост с англосаксонската култура каквато близост има между казахстанската и руската. Всяко отдалечаване от Русия ще приближава Казахстан до Азия, не до Европа. Казахстан е Евразия заради Русия. С Турция, Иран, Китай или САЩ ще бъде само Азия. Ако понятието „евразийска цивилизация“ присъства само в теоретичните идеологически разработки, то реалността показва, че Евразия съчетава конгломерат от цивилизации със свой конфесионален, национален и културен профил: православна, ислямска, славянска, тюркска, арменска. Общото и същественото между тях е, че в евразийския интеграционен проект те могат да съществуват мирно. „Евразийска идентичност“ или „общоевразийска идентичност“16 е идеологическа имитация на ЕС на вече провалената теория на „мултикултурализма“. „Съюзна идентичност“ (Семьон Уралов) подобно на съветската идентичност 13

Виктор Аксючиц. Идеологический бульон из миражей и мифов. // Независимая газета. 05.06.2002. http://www.ng.ru/ideas/2002-06-05/11_ideology.html(16.03.19.) 14

Трубецкой, Н. С. Общеславянский элемент в русской культуре. // История. Культура. Язык. М., 1995, с. 206. 15

Коровникова, Н. А. Большая Евразия: аксиологические основания. // Большая Евразия: развитие, безопасность, сотрудничество. Ежегодник. вып. 1. Ч. 1 / РАН ИНИОН. М., 2018, с. 518.

46 все още няма и е трудно да се очаква такава, защото съветската се ражда след Победата (9 май 1945), а не преди това. Опитът да се създадат „евразийски ценности“ също е изкуствен опит за копиране на ЕС с „европейските/евроатлантическите ценности“, каквито няма, или се проектират патологично в джендър идеологията. Евразийската идентичност може да бъде само геополитическа. Андрей Безруков предлага като основен приоритет на Русия в „Голяма Евразия“ – сигурността: „Русия може да стане износител на високотехнологични системи, осигуряващи информационната и инфраструктурната независимост и сигурност. В този блок влизат защитата на територията на страните от Евразия“17. Някои автори възприемат тази идея като „превръщане на Русия в „евразийски полицай“18, което е по-скоро идеологически страх. Сергей Караганов също вижда бъдещето на Русия като „водещ износител на сигурност“19, но още през 2010 г. Н. Назарбаев предлага създаването на „обща Континентална платформа за сигурност в Евразия“20. Понятията „евразийска сигурност“ и „евразийски суверенитет“ са адекватни на евразийската геополитическа идентичност и отговарят на интересите на всички участници в евразийската интеграция. Нещо повече, „евразийската сигурност“ ще е алтернатива на европейската несигурност, както „евразийският суверенитет“ може да бъде алтернатива на европейската липса на суверенитет – Брюксел се подчинява на Вашингтон и играе ролята на по-малкия брат, т.е. ЕС няма статус на велика сила. Заключение „Голяма Евразия“ няма нужда от идеологизация, това е стратегия за интеграционен прагматизъм, не идеологема. Всяка идеология, независимо от смисъла, с който е конструирана, е временно и нетрайно явление, което кара обществото или да бяга напред в „светлото бъдеще“, или да гледа назад в исторически митологизирани картини. Идеологията е манипулация за отвличане от настоящето и най-често се обединява около образа на „врага“ – дали е национален, дали е класов, или на друг принцип, няма значение. Силата на държавите в Евразийския съюз е в техния естествен инстинкт да пазят традицията си и да ценят духовната си принадлежност, която е различна при всяка от тях. В този смисъл Евразийският съюз е контрапример на Европейския съюз, чиято неолиберална трансхуманистична идеология и агресивното налагане на джендър доктрината обезличават човека и унищожават европейската култура. Европа е християн17

Безруков А. О. Спасти и сохранить // Россия в глобальной политике. 2017. № 1. URL: www. globalaffairs.ru/number/Spasti-i-sokhranit-18557 (10.03.19.) 18

Коновалова, Н.А. Внешняя политика России в рамках современной международной системы. // – Россия и современный мир. 2018. № 1 (98), с. 133. 19

Караганов С. Мир на вырост // Россия в глобальной политике. 2018. № 1. https://globalaffairs.ru/ number/Mir-na-vyrost-19357 (10.03.2019) 20

Астанинская юбилейная декларация на пути к сообществу безопасности. ОБСЕ, Астана, 03 декабря 2010 г. https://www.osce.org/ru/cio/74990?download=true(10.03.2019)

47 ска цивилизация, постхристиянският ЕС е и постевропейски по своята същност. Парадоксално е, но именно в Евразия – голяма или не, може да се запази европейската християнска култура. „Голяма Евразия“ има нужда от еманципация от глобализацията в образованието, което създава образите, т.е. начина на мислене. Необходимо е да се създаде своя, евразийска научна рейтингова система, свои академични списания, свой импакт фактор, а не да се робува на западни такива, които определят темите избирателно и далеч не според националните интереси на руската, казахстанската, беларуската хуманитарна сфера. Китай може да се присъедини към „евразийската научна рейтингова система“, както и останалите партньори на „Голяма Евразия“ със свои академични списания и центрове – тогава суверенитетът ще бъде гарантиран. Имитацията обрича на вечно следване, на сурогат, на доброволно отказване от национални теми за изследване, от които глобалният свят не се интересува, защото глобализацията е унификация по оруелски, част от вечната битка за съзнанието на хората. „Голяма Евразия“ — това е реакция на запазения стереотип на колониалнопотребителския интерес към Изтока и отговор на глобализацията по английски (по американски), от една страна, а от друга — своеобразна евразийска (ЕВРАЗЕС) редакция на глобализацията по европейски (ЕС).

_____________________________ Астанинская юбилейная декларация на пути к сообществу безопасности. ОБСЕ, Астана, 03 декабря 2010 г. https://www.osce.org/ru/cio/74990?download= true(10.03.2019)

ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА

ЮЛИЙ ЙОРДАНОВ СВОБОДАТА В ТВОРЧЕСКИЯ „ЯЗ“ НА ЯНА ЯЗОВА

Яз е сърцето ми в гръд вкаменела. Яна Язова Колчем пъти изчитайки в унес кое да е от книжните отрочета на Яна Язова, все се питам: що за човек е тази авторка, що за психология е; що за състояние на духа е притежавала? И… стигам до извода: такъв човек, такава психология; такова състояние на духа може да има едно-единствено определение – с в о б о д е н! Най-напред нека уточним коя е Яна Язова. За поколенията, родени преди 60–70 години, това име е непознато. И няма как да е познато, защото тази писателка е зачеркната именно заради свободомислието си. Поради което не се е съобразявала със силните на деня. Затова за нея са затръшнати завинаги вратите на издателства, творчески съюзи и какви ли не институции. Ето така една от първите сили на поетичния небосклон през 20-те и 30-те години на миналия век става анатемосана. Вероятно тази некомфортност във взаимоотношенията с властите я е убождала дълбоко в сърцето, но… пак свободолюбието я е крепяло и тя не се поддава на благинките, които не са никак морално безплатни. Около личността на Язова се изписаха планина листи, върху които легнаха и немалко неистини – първата от които е рождената ѝ дата. В акта за раждане, който открих на 27 юли 2012 г. в архива на Ломската община, е записано: „На хиляда деветстотин и дванадесета година, първи юни на десет часа преди пладне, пред нас Кано Д. Кърначов, помощник-кмет, и длъжностно лице по гражданско състояние на Ломската градска община, Ломска околия, се яви в общинското управление господин д-р Тодор Ганчев, на тридесет и пет години, учител, живущ в същата община, който ни обяви ражданието на едно дете от женски пол, като ни заяви, че то се родило в неговото жилище на двадесет и шести, май месец, в шест часа после пладне, от него и от съпругата му Рада д-р Т. Ганчева, на тридесет и четири години, учителка и че му е дадено име Люба…“. И вероятно точно заради рожденото си име, Яна до края на живота си люби свободата във всичките всевъзможни нейни варианти. Ще поясня – свободата би трябва да се разглежда, както я формулира Уикипедия. „Свобода (на латински: libertas, –ātis) е способността на съзнанието да мисли и действа в съответствие с волята на самия човек, но във връзка

49 с по-висши закони и порядък. Това е способността човек да действа безпрепятствено и без ограничения според своите желания.“ А в Декларацията за правата на човека и гражданина свободата „се определя като възможност човек да прави това, което не нанася вреда или щета на друг човек.“ Визирайки писателката Яна Язова, длъжен съм да поясня какво имам предвид в термина яз. Пак в Уикипедия чета: „язът, яза, мн. язове, (два) яза, м. 1. Преграда за отбиване на вода; бент. 2. Водата, събрала се при такава преграда; вир“. Или, иначе казано, водовъртеж, където водата е най-силна, за да не кажа буреносна. Никак не е случайно, че на първата си среща с проф. Александър Балабанов Люба рецитира стихотворението си „Яз“, акцентирайки на: „Яз е сърцето ми в гръд вкаменела“. Поетесата държи образът „яз“ да се запечата като символ на поетичната, а и на житейската ѝ философия. Пределът на целия свят е в „сърцето“ на Аза. Азът е постоянно самопреодоляване. Съобразявайки се с току-що чутото, литературният Зевс ѝ дава псевдонима Язова. Всъщност язовете, облаците, проказите, блатата на Яна Язова – твърди проф. Михаил Неделчев – трябва да бъдат видени в своята комплексност като този тласък, като това, което отключва ходовете за тази симбиоза на любов и литература. И така Яна Язова се явява, за да въплъти Александър-Балабановия идеал за поезия – несистемна, вулканична, могъща, иронична и песимистична. И няма как да не се съгласим с Н. Т. Балабанов: „... в „Язове“ има премного буйност и младост, в образи, в мисли и във форма. И тъкмо тази буйност и тази младост са най-хубавото в сбирката ѝ: те именно правят оригинални стихотворенията ѝ...“. В това си изследване ще разгледам как действа категорията свобода в творческия „яз“ на Яна Язова в три аспекта: Свободата в личностното поведение; Свободата в лиричността и Свободата в белетристичността. Свободата в личностното поведение Вече споделих, че „свободата е способността на съзнанието да мисли и действа в съответствие с волята на самия човек, но във връзка с по-висши закони и порядък“. Точно в това положение расте Люба Ганчева, обгрижвана от високоинтелектуалните си родители – педагози: баща от състоятелен възрожденски род, позволил си да завърши висше образование в Швейцария и да защити там докторска дисертация по проблемите на философската наука, и майка също от състоятелен род – братовчедка по различни линии и с Христо Ботйов, и с Васил Левски. Несъмнено, както отбелязва литературният изследовател Петър Величков, Яна Язова се ражда в еуфорията около обявяването на Балканската война, но расте в най-трудните и оскъдни години, свързани с кризата и бедността след поражението на държавата ни в Първата световна война и с гражданските стълкновения у нас, които без прекъсване продължават от 1922 до 1947 година и на които и тя става невинна жертва. Както се вижда върху тази базисна поляна израстват двете дъщери на семейство Ганчеви. По-малката – Люба – от ранна възраст се залюбва с литературата и още на седмата година след своето раждане написва първото си стихотворение. От началните ѝ творби, една е публикувана във вестник „Уче-

50 нически подем“. Година подир година тя напластява стиховете си както грижливият стопанин пласти сеното за зимните месеци, за да даде свобода на волята си и след кошмарен сън да изприпка с петте тетрадки – от по сто листа голям формат, изписани със стихове, при всеобщо обичания от младите хора професор в Софийския университет Александър Балабанов. Той „е кумир на много студентки, но успява да го завладее най-силно момичето с големи бадемови очи, което попива с възхищение всяка негова дума по време на лекции“ – отбелязва Стефани Калчева. Чете надарената с изобилен чар девойка едно, второ и на третото стихотворение литературният гръмовержец изригва: „Стига!“. И това двусричие възвестява на България появяването на нова звезда на поетическия небосклон. Как мислите – нима това дръзко поведение не е плод на свободомислието на разкрепостената свобода на една 19–20-годишна млада дама?! При това проявено не в XXI век, а в 30-те години на XX век, когато патриархалността в нравите е в своята доминанта! Благодатни плодове пак на свободата на Язова са и по-нататъшните взаимни отношения между застаряващия професор и пленително цъфтящата под неговите грижи като роза през май девойка, които обществото започва да одумва, а в литературните среди се заговорва за „любовното десетилетие на Балабанов“. Оттук насетне изгрява слънцето на нейния талант. Във вестник „Литературен глас“ се появява първото ѝ стихотворение с псевдонима Яна Язова. Става дума за „Вечната стража на моите пирове“ – датата е 31 януари 1931 г. Следва цикълът „Страхове“, съдържащ „Плътта“, „Кошмар“, „Ние – тука“. Тези стихове влизат и в първата ѝ стихосбирка „Язове“, издадена през същата година. Години след това тя документира как Балабанов я накарал 16 пъти да поправя „Вечната стража на моите пирове“. Цитира и добре запомнените негови думи: „Шестнадесет пъти ти поправя това стихотворение, ето сега казвам: много си изпати, та мога да ти кажа, че и тия, които ти написа по-рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията хатър няма никому“. Ето го може би неговият първи урок по писателско трудолюбие. Това запознанство тласка напред и нагоре поетическата кариера на Язова. От тази среща нататък професорът е плътно до новата надежда на българската литература. Даже той я представя пред влиятелните хора в културния живот, препоръчва я във вестниците „Зора“, „Мир“, „Литературен глас“. Става кръстник на първата ѝ стихосбирка „Язове“. Финализирайки любовното десетилетие през 1939 г., Яна не крие свободната си любов, като изповядва в едно от писмата си до Балабанов: „Ние двамата, ръка за ръка, ще вървим напред по пътя на нашата бляскава поезия и нашата твърде печална любов“. Но… как да оценим на този фон дълбокото нагазване в океана от ласки и чувства, плиснал се върху телата на Яна и богатия индустриалец Игнат – Джон Табаков, който в чужбина ѝ предлага ръката си, за да потъне тя в разкоша на европейския живот. Или пък с художника маринист от Созопол Марио Жеков, с когото жарката „поетка“, както я нарича Балабанов, изживява може би най-големия си любовен земетръс?! Усетил се измамен, професорът наема лодка и

51 сам гребе, борейки се с морските вълни, за да спре катера, на който са двамата прелюбодейци, излезли в Черно море. Всичко това е под въздействието на свободния дух , заселил се в горещото тяло на Язова. А по-нататък?! По-нататък нещата вървят по своя логичен ход: любовният вулкан е изригнал и неговата лава покрива със своята мощ десетилетията напред, макар и в България да се случват събития, преобръщайки битието на интелектуалния елит в държавата. Не остават изолирани и Балабанов, и Язова. Но… докато професорът с цената на сизифовски мъки „чупи кръста“ си пред новите властелини, Язова – водена от своята свобода – си остава същата константна величина. Неслучайно изкуствоведът Владимир Свинтила изразява впечатлението си от случайна среща с нея: „Яна Язова се носеше насреща ни на високите си токове, дългобедра, все още хубава, с дамската си шапчица от 30-те години, което бе голяма дързост. В онези години – след 1944 г. – софиянките ходеха забрадени с кърпи като селските жени. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени – тях ги пращаха в концентрационни лагери за „битово разложение“. Яна Язова като че се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки“. Явно нищо не е в състояние да скърши крилете на нейната свобода. Яна дочаква също една особено трудна жажда, която е мислила не за своя. Била казвала, че няма да създава нещастници – т.е. че не иска да ражда – твърди Петър Величков. Дори в „Соленият залив“ има пасаж, в който говори ролята ѝ от младини, говорят „тогавашните“ сценарии на различната и особената, надпоставената спрямо баналните хорица: този пасаж иронизира онези, дето раждат и само за раждане мислят, а не разбират другите, които обичат облаците, светлината, дъжда и са самата поезия, не машини за бебета. Свободата в лиричността Спомняте ли си онази мисъл на големия руски философ и публицист Николай Александрович Бердяев – „Човек е творец, защото е свободен. И е свободен, защото е творец“. Не ми е ясно по какъв повод е изказана, но имам усещането – тя с пълна сила важи и за поетичната гусла на Яна Язова. Ще ми се в тази връзка да припомня фрагмент от гладиаторска песен, която се твърди, че тракиецът Спартак обичал да пее: „Богиньо Свобода, в свободните битки ела!/ И нека стане на меч всяка робска тояга!“. Цитирах тези откъси, защото в най-кристалния им обобщен вид забелязвам в поетичните опуси на „момичето с големите бадемови очи“. Четейки ги, се чувствам обладан от една поетка на постсимволизма, която дава зелена улица в своето творчество не само на чувствата, не само на сетивата, а на духа – така ярко усещащи се в нейния лирически герой. Точно това се извежда в поезията на Язова, категоризирана като социална. Според Цвета Трифонова в стиховете на Яна Язова, събрани в първите три нейни стихосбирки, се появяват образи от социалното дъно – гамени, просяци, циганки, проститутки. Поетесата прониква в психиката на социалните низини и предусеща гнева и озлоблението, които ще разрушат устоите на обществото. Тематичните мотиви в тях са свързани

52 с чувствения живот на жената, с мистичната сила на природните стихии, с националната съдбовност и символика. В поезията си тя проявява влечение към психологичното. Стиховете ѝ са наситени с екстатични изживявания, с разпокъсани халюцинаторни видения и болезнена тоналност. В най-добрите ѝ творби върху психологическия мотив се наслагват имажинистки елементи – рустикални пейзажи и образи на атавистичното и дивото, които сгъстяват драматизма на емоционалното и смисловото внушение. Забелязвам и нещо друго, потвърдено и от Леа Коен – с творчеството си тя отрича традиционните представи за жената, свързана с дома; ратува за един нов морал – на свободния избор и на свободата да се следват пътеките на сърцето! Анализирайки събраното в сбирките на ранната Язова стигам до заключения, които ме карат да се солидаризирам с Дора Колева – отношението към хората от улицата обуславя вживяването в техния вътрешен свят, в техните мисли и съдба. Затова предпочитана форма в тези стихотворения е изповедният монолог, в който животът е взет в миг на най-високо напрежение. Кардиограма на чувствата в тяхното движение, с цялата си неправилност, недоизказване, прескоци, монолозите на героите показват усета на поетесата за изразителността на разговорната реч. Съчетавайки социалната тема с екзистенциален и антропологичен подход, младата Яна Язова проявява своето модерно мислене, изразяващо се в свободно смесване на необикновеното, романтичното с всекидневното и битовото, което придава фантастичен колорит на произведенията. Освен чрез сходното тълкуване на една тема, авторката прехвърля мост от една творба към друга чрез поставянето на един и същ мотив в различни ракурси. Мотивът „старият мъж“ в стихотворението „Неверница“ е възможност да се покаже свободната същност на любовта, която е извън категориите „добро“ и „зло“, като чувство, балансиращо на границата между греховност и святост. В трепетното очакване на нощта – времето на изневярата – жената-„неверница“ се намира в конкретната битова обстановка – приседнала на прага, а отсреща е следящият поглед на нейната „суха съседка“. На „младото тяло, тръпнещо от вечерна влага“, е противопоставен многозначителният детайл: „плета му чорапите вълнени, що ги и лятос обува“. Мнозина от едновремешните почитатели на Язова са впечатлени от стихобисера „Циганка“. Не отричам – чудесен е, но мене ме пленява друг негов събрат – „Рози“. По кривата алея на розите вървях, когато през полетата повея шумът на късен, пролетен отех. Девойки с бисерни глави, във рокли – ярко-жълта свила, ме гледаха с копнеж над новите треви, че първата любов ги беше запоила. На песъчливата пътека едничка роза бяла, разсипана трепереше, жълтееше полека,

53 с кафени бръчки веч главата си навела. Не знам, но тя – тя толкоз много ми хареса! Като съчувствие потъна ми в кръвта последната въздишка, що разнесе. Кой знае, може би, защото ТИ си надалеч от мене?! Защото в страх сърцето ми заби, защото аз отдавна съм смутена. „Да си естествен е поза, която дразни хората повече от всички други“ – казва Оскар Уайлд, а аз бих отнесъл тази негова мисъл към Яна Язова. И имам пълното основание: та едва ли в ония времена е живяла и творяла по-хулена и по-хвалена писателка от нея. Ето това е добре, защото е впечатлявала – независимо дали негативно или позитивно. Ами, ако беше отминавана с мълчание – та това е духовната смърт за един творец в истинския смисъл. На галоните, изсипали помията си върху нея, поетката отговаря директно във в. „Литературен глас“ – чрез единственото интервю с нея преди 1944 г.: „Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от злоба, интриги и недоброжелателство се изсипват върху новодошлия...“. А малко по-късно написва и стихотворението си Ще бъде минало, каквото страдах. Изминат ще е главоломен ход. Затуй, че устоях и че не падах, ще ме обича целият народ! Бях едва 21-годишен, когато писателят Георги Марковски ми даде да прочета една стихосбирка на Яна Язова. Годините бяха катранено черни за хората на свободния дух, книгите на Язова – инкриминирани. От коя хранилница моят приятел ми доставяше забранените творби остана тайна, която той отнесе в гроба. Но… не това е от значение – по-важното е, че те все някъде бяха в наличност и такива като мене жадно гълтаха прокълнатите отрочета на Язова. Сега те свободно могат да се четат и затова, препрочитайки ги отново, стигам да извода, че тази низвергната жрица на перото сама пророкува една истина, която важи с еднаква сила не само за нейното време, но и за днешното: „Делото изгражда своя творец“. Свободата в белетристичността Да се твърди, че в прозата белетристката Язова е различна от поетката Язова, означава да не се посочва точната истина. И тук погледнато през мисълта на Хенрих Ибсен „Единственото, което ценя в свободата, е борбата за свобода“, може да се каже, че писателката ляга в удобно легло. Защото в прозата си

54 тя се осланя в измеренията на необикновената личност, бунтарството на духа срещу предразсъдъците и съдбата – вижте романа „Капитан“ например. Творческите ѝ пристрастия са свързани с историята. А пък драмата „Последният езичник“ ни въвежда в атмосферата на покръстването на езичниците българи в християнската вяра. Акцент е борбата на престолонаследника Владимир срещу византизацията на българската държава. Драматургичната интерпретация според Цвета Трифонова извисява образа на ослепения княз до трагизма на самотното прозрение, до пророческо обобщение за национално-историческото битие. Годината 1936-а Яна Язова отбелязва със своя първи роман „Ана Дюлгерова“. Интересът към него несъмнено е повишен – след две години той претърпява второ издание. В тази си творба авторката загърбва симптоматичността в българската литература от 30-те години на XX век. Разделяйки се с метода на критическия реализъм, тя заостря перото си в настъпващия модернизъм. А нали се сещате, че той вдига градуса на дебата в белетристиката за съдбата българска. „Ана Дюлгерова“ се явява с достолепни предимства по разбираемост от публикуваните посмъртно „Александър Македонски“ и „Соленият залив“. Нима това не е плод на свободния авторски поглед, предизвикващ перото да се разкрепости. Може да се каже, че темата за свободата е канавата върху творческото кредо на белетристката Язова. И тя върви по хребетите на българската история. Апогеят на този вървеж несъмнено е трилогията „Балкани“. Романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ представляват многомащабно пано на българския епос, в което най-ярко е изобразено националноосвободителното движение на нашите съотечественици в края на османското владичество. Съвсем справедливо Цвета Трифонова отбелязва, че художествената уникалност на това голямо творческо дело се дължи на свободното съчетаване на разнообразни жанрови и текстови характеристики. Фикционалният епически свят е в синтез с документално-фактологични изследвания, есеистичен коментар, легендарни текстове и биографични портрети. Нестандартността в подхода към историческото време разширява неговите граници, повествованието навлиза в дълбочината на древни културни пластове. Философско-историческата идея обхваща не само масовия порив към свобода и героизъм, но извежда и значението на моралния абсолют в лицето на Водача като пример за святото дело. Но и тази мащабна епопея има драматична съдба. Още в първия роман „Левски“ Язова изрича пророчески слова: „Нека всяка народност, както и всеки човек, утвърди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля… Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода човеческа, и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи… Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всички народи и народности, които съчувстват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност!“. В романа правдиво, непринудено и съвсем разбираемо Язова ни въвежда

55 в атмосферата на пробуждането на българския народ от дълбокия сън и приготовлението му за сюблимния момент – строшаването оковите на поробителя. Но това строшаване е оплискано с реки от кръв и саможертвата на онези, обрекли се на всичко за родината. Типично в похвата на Язова наративът тук е жив, героите дотолкова са одухотворени, че читателят сякаш сам става част от събитието, превръща се в съвременник на борбите освободителни, сам става борец за свободата. Силата на Язовия разказ е в увличането на читателя и така докато четеш „Левски“, усещаш, че всичко е само действие, желание за борба и истинско преживяване. Неслучайно проф. Дойно Дойнов определя литературния опус на Яна Язова като найдоброто, написано за Апостола на свободата. „Някога в един глас бихме извикали: Свободата! А днес всеки в отделен, затворен свой свят търси своя ценност. Може би това е пак своеобразна борба за свобода?“ Отново зазвуча в нея дяконският глас на Васил Левски: „Реши се! И ти си свободен!“. И тук се изявява тезата на Язова, изречена още през 1931 г. във в. „Литературен глас“ – „свободен човек от един свят, който е обречен да загине в името на новия ред...“. Съдбата на този роман е енигматична, също като на неговата авторка. И все пак още през 1932 г. американският вестник „Крисчън Сайънс Монитор“ съобщава, че тя е едно от двете или трите имена в българската литература, които трябва да се запомнят. Бранислав Нушич си кореспондира с нея. Кирил Христов е покорен от хубостта и таланта ѝ. Още през 1936 г. (след две стихосбирки и един роман) тя фигурира в обзорна статия за българската литература в Голямата енциклопедия на Ларус. Андрей Николов ѝ прави бронзов бюст. Десанка Максимович я превежда. Д. Б. Митов и Петър Динеков пишат за нея, че има „страшно въображение“ и „непознато шесто чувство“. В другия роман от трилогията – „Бенковски“ – забелязах прилагането на различни повествователни техники. В това отношение се солидаризирам с Мая Горчева: „Чрез използването на разнородни повествователни техники емоционално и аргументативно парадоксално се сливат в авторовия замисъл за възвеличаване на подвига и за прогласяването му пред „колектива“. Още една страна от отношението конкретност-символност на описанието, с очевидно реторическа стойност, са сравненията между разнородни същности. Те са особено характерни за периодите на изброяване, които редуват конкретно с други конкретни примери от друг разред или с високи универсални оценки. Като зевгма функционира съчетаването на конкретни факти с обобщени символни, не само надисторически, но и нравствено-философски категории: „Тиранията не мислеше какво ще произлезе, когато срещне жаждата за свобода; омразата към чуждата страна – когато срещне беззаветната любов към родината. Когато звярът срещне човека, когато насилието срещне храбростта… На каменния гребен на укреплението едната стихия срещна другата“. А как може да се пише за свободата, ако ти самият не си свободен? Да, Яна Язова в 50-те години, та и до загадъчната ѝ смърт е вклещена в менгемето на новия режим, но дори и в това положение тя не прекършва своя дух. Благодарение на неговата сила тя се чувства вътрешно свободна. Не унива, а достойно

56 се захваща с белетристичните си занимания. И ето така, носена на плещите на своята духовна свобода, тя пише не само трилогията, но и дилогията „Голямо и малко“ и „Война“. А за достойнствата на романа „Соленият залив“ съвсем правдива е оценката на писателя Георги Мишев: „Един съсед ми даде наскоро и прочетох „Соленият залив“ на Яна Язова, силно съм впечатлен. Няма друг автор, който така силно и ярко да обрисува събитията и атмосферата веднага след 9 септември, преди Народния съд… Бандитизма, лумпенизацията, беззаконията … Силно перо, мъжко конструиране, нямаме друга такава писателка, но тепърва ще я оценяваме“. Ще продължа тези мисли, като посоча: „Соленият залив“ е не само свидетелство на един безкомпромисен талант. Благодарение на него наративът и днес звучи смущаващо актуално и стряскащо с обобщенията си, което е поредното свидетелство, че е дело на изключителен творец, работещ безкористно за благото и бъдещето на своя народ. По мое мнение романът „Война“ е подвиг, изплетен от слова, за който не съществува каквато и да е алтернатива в съвременната литература. Създаден е във време, когато белезите на случилото се през 1945–1946 г. са още пресни. Бих го определил като неопровержимо доказателство за развихрилия се червен терор, чиято проказа яде снагата на България. И ето още едно проявление на свободата Янина – осмелява се да наостри перото си, макар да е наясно какъв риск за живота си поема. Четейки го, ставаме свидетели на сцени на безподобни насилия и погроми, народни съдилища, лагери и разстрели. Добър похват на Яна Язова е, че тя само заема позицията на хрониста, без да раздава съдийско мнение. Изважда на ярка светлина мотивите и корените и на злото, и на доброто в човека, анализира екстремните изблици на общността. Главният герой на романа е от типа „божи човек“ и точно заради неговият ум, доброта и милосърдие попадат във въртопа на изстъпленията. Извървява страдалния Исусов път, изтърпява невъобразими мъки, но не загубва милостта си към човеците. Срещу хаоса на омраза, жестокост и гибел, писателката противопоставя моралните дилеми – любов, приятелство, благодарност и солидарност между хората. Преобразяващата сила на любовта според нея е шанс дори за фанатизираните комунистически функционери да се възвърнат в моралността. Три такива противоречиви истории и образи са вплетени в сюжета. В трагическите страници липсва ожесточение към слугите и палачите на властта – писателката ги разпознава като нещастни, манипулирани, духовно осакатени жертви на изкористената идеологическа доктрина. Човеколюбието на твореца не се поддава на предизвикателствата на политическата агресия, литературата на прехода в лицето на Яна Язова отстоява докрай ценностите на европейския хуманизъм. Направим ли аналогия с романите „Ана Дюлгерова“ и „Капитан“, „Соленият залив“ изнася на авансцената проблема на интелигенцията в много по-сложен контекст – във времето на война, на идеологически и социални сблъсъци. Писателката съединява творческия си интерес към преломните събития през септември 1944 г. с постоянната си тема за духовно и нравствено силната личност, водена от историософското си разбиране, че големият човек най-добре изразява духа на своето време. От друга страна, показвайки го в разнообразни

57 ситуации, връзки и отношения, тя проверява способността му да съхранява вътрешната си свобода, духовната и моралната си независимост и в най-трудни обстоятелства. Също като героинята си Катерина, в чийто образ проектира много от себе си, в неуютното самотно време след 1944 г. Яна Язова се вслушва единствено в повелята на своя вътрешен глас. Живее в безизвестност, но изцяло съсредоточена в абсолютните ценности, които ѝ предоставя собственият ѝ дух. В този смисъл тя не познава съмнения, противоречия – животът и творчеството ѝ се сливат в неразделимо единство, творчество за любовта и свободата на човешкия избор... Каквото и да говорим за белетристичното битие на Яна Язова, не бива, погледнато съвсем метафорично, да изпускаме от очи, че тя написа най-значимия си роман – живота, който скроява за себе си. Това е нейното най-голямо творение – бих го нарекъл най-солидният ѝ роман – нейният житейски роман с Балабанов – романът, прекрачил от тленната действителност на телата при безсмъртните литературни сюжети, защото писмата са преработили реално случилото се в нещо повече от самото нещо, претопили са го в текст, който отново и отново, година след година различни хора ще четат, обмислят и преживяват. Ето така тя превърна своя живот в литература и литературата в живот. Неоспорими доказателства са прелитащите като пощенски гълъби писма от обемистата кореспонденция между Язова и Балабанов. Те преливат от чувства, любов и дълбока психология. Че защо не и от толкова много виталност. А това може да стори една личност с високи коти на своята свобода. Нима е случайно, че Шинка Дичева-Христозова написа чудесното си творение „Пролетта на Мо“. Убеден съм, че Яна Язова още дълги години напред ще терзае перата на своите изследователи, защото е примамлива със своя свободолюбив дух във всичките аспекти на живота. Та макар и изпълнен с толкова много язове!

Библиография Архив на Община Лом Дичева-Христозова, д-р Шинка. „Пролетта на Мо“, Ранните писма на Яна Язова до Александър Балабанов. В. Търново, Фабер, 2010 Йорданов, Юлий, „Стъпки във взаимоотношенията между ломчаните проф. Тодор Боров и Яна Язова“ в книгата „Съдба, прободена от перото“, Лом, 2013 Йорданов, Юлий, „Съдба, прободена от перото“ – книгата „Опуси за талантливостта“, 2004 Йорданов, Юлий, „Яна Язова предрекла смъртта на Димитър Талев“, в. „Над 55“, бр. 32, 6–12 август 2012 Калчева, Стефани, „Яна Язова – най-мистериозната българска поетеса“ Колева, Дора, „Яна Язова – моят дух, превърнат в звукове“, сборник „И пак напред сама аз тръгвам“, София ,2013 Минчева, Галина, „Професор Балабанов гонил Яна Язова с лодка до Созо-

58 пол“, 21.05. 2005 Мишев, Георги, „Никога не съм бил каруца с четири колела…“, интервю с Петя Александрова, в. „Над 55“ бр. 32, 6–12 август 2012 Неделчев, Михаил, „Дебютът на Яна Язова в любовното им десетилетие с Александър Балабанов“, сборник „И пак напред сама аз тръгвам“, София ,2013 Пелева, проф. д-р Инна, „Случаят „Яна Язова“, или възходът на биографията“ Трифонова, Цвета, „Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов“, 1996 Трифонова, Цвета, „Война“ – роман от Яна Язова, 2001 Уикипедия Язова, Яна, „Язове“, стихосбирка, 1931 г. Язова, Яна, „Левски“, роман, 1987 г. Язова, Яна, „Бенковски“, роман, 1988 г.

Худ. Галина Цветкова

ДРУГ ПОГЛЕД

ВЕСЕЛИН АНЧЕВ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ В СВЕТЛИНАТА НА ТЕОРИЯТА ЗА ПАСИОНАРНОСТТА Опит за различен прочит

Въведение Историята на всички народи следва една и съща закономерност независимо от историческата епоха, географските особености, технологичното развитие и социално-икономическото състояние. Въпреки локалните особености етапите са едни и същи. Народите се раждат, развиват и разширяват, западат и умират подобно на отделните индивиди, които ги съставляват. С времето тяхната енергия отслабва, те намаляват своята активност и остаряват. Каква е обаче тази енергия, която кара отделни хора да извършват немислими дела, да покоряват народи и да жертват всичко в името на идеали, които често пъти са неясни? Тя тласка не само отделни индивиди, но и цели народи по пътя на експанзията и борбата за господство, а когато изтече – по пътя към упадъка и често пъти забравата. И ако може да обясним някак тези процеси при отделния индивид, то как може това да бъде обяснено при цял народ, когато едно поколение е в състояние да покори половината свят, а следващото да разпилее натрупаното? Теорията за пасионарността, създадена от съветския учен Лев Гумильов, се мъчи да даде отговор именно на тези въпроси. Прилагайки я към българската история (нещо, което не е правено досега), ще видим, че много спорни и тъмни моменти ще се изяснят и ще получим отговор на редица въпроси, които измъчват не само родната историография, но и цялото общество – на първо място проблемът за цикличността на развитието ни. Обикновено приемаме, че кратки периоди на възход се редуват с периоди на упадък – великият Тервел е отблъснал арабското нашествие и е спасил Европа, но наследниците му водят половин вековна борба кой да бъде хан, в резултат на което страната едва не е завладяна от ромеите. Симеон превръща България в хегемон на Източна Европа, а слабият му син пропилява цялото наследство на могъщия си баща. Иван Асен отново издига България в континентална сила, но наследниците му губят всички завоевания. Същите митове господстват и за най-новата история. Поглеждайки безпристрастно и анализирайки събитията през призмата на теорията за пасионарността обаче, ще видим съвсем друга картина, много по-ясна и точна.

60 Пасионарност (от „страст“, лат.) наричаме условно движещата сила на отделния индивид и целия етнос, онази енергия, която му дава амбиция, помага му да преодолее собствените интереси и му задава идеалистични цели, често пъти водещи до гибел. Индивидите се делят на три групи – пасионарии, хармонични личности и субпасионарии. Пасионарността може да има различни степени и в различните етапи на развитие на етноса се проявява по различен начин. Основната група от хората, т.нар. хармонични личности, се стремят да постигнат главните цели, присъщи на човека – да имат покрив над главите си, да са добре нахранени, да имат семейство и да не се лишават от основните блага, които епохата им е сътворила. Всяка амбиция, надхвърляща горните стремежи, е пасионарност, т.е. индивидът, който желае и се бори за повече от това, има в някаква степен повече пасионарна енергия от околните. Друга група са т.нар. субпасионарии. Това са онези, които сами или по някаква друга причина се изключват от обществото – разбойници, измамници, грабители, аутсайдери. Те притежават известна пасионарност, но тя е насочена против етноса, част от който са. Субпасионарността може също да има различни степени – дребни крадци, корумпирани политици, наемници-войници, обикновени хора, които не желаят да бъдат част от общността и т.н. Балансът между трите групи определя състоянието на етноса и неговата способност да се противопоставя на външни заплахи. Подобно на отделния индивид етносът преминава през различни състояния през периода на своето съществуване. Първият период е инкубационният – трудно е да се прецени колко дълго продължава той, тъй като през този период етносът се формира, определят се неговите териториални граници и се създават основите на духовната и материалната култура. Обикновено липсват достатъчно исторически сведения за този етап, тъй като формиращият се етнос остава в страни от историческите събития на епохата. Следващият етап е етническият взрив – раждането на етноса. В този момент той е пълен с енергия и започва своята външна експанзия. Нейната степен зависи от конкретните исторически обстоятелства, състоянието на околните етноси или дори случайността. Следващият етап е етапът на пренагряването – голямото количество енергични индивиди води до пренапрягане на силите, изместване на фокуса от общността към индивида и неговите лични амбиции, вътрешни конфликти и стремеж към себеизява на отделната личност. Изтощаването на енергията и физическото ликвидиране на достатъчна част от пасионариите води до следващия етап – златната есен. В този етап на развитието хармоничните индивиди доминират общността. Обикновено това е периодът на натрупване на материални блага и материален просперитет. Същевременно спират завоевателните войни, намаляват вътрешните конфликти и постепенно намалява способността за защита от външни неприятели. Този период е последван от период на упадък. Той се характеризира с постоянен спад на пасионарността, изразходване на натрупаните в предишната епоха блага, загуба на престиж и позиции в междуетнически план, неспособност да отстояват предишните завоевания. Обикновено в този период народите стават жертва на други, по-млади и енергични етноси. Последният период от живота на етноса е превръщането в реликт, остатък от

61 миналото, който е изгубил всички амбиции на предходните поколения и се стреми просто да удължи съществуванието си. Това състояние може да продължи неопределено дълго време и зависи преди всичко дали етносът-реликт няма да стане жертва на външен завоевател, природни катаклизми или просто ще бъде претопен. В настоящата статия ще разгледаме историята на българския етнос в модерната епоха през погледа на теорията за пасионарността и ще се опитаме да обясним причините за настоящето състояние на етноса и държавата, за успехите и пораженията ни. Формиране и развитие на българската нация

Част 1. Исторически обстоятелства, причини и теория на нацията В края на 14-и век българската държава е политически разпокъсана и отслабена. Военната и политическа мощ, хегемонията в Югоизточна Европа и претенциите за лидер на Православния свят са останали в миналото. Централната власт в Търново едва удържа периферните области, а Македония на практика е изгубена след 1331 г., когато в решително сражение със сърбите Михаил Шишман е убит. Черната смърт – чумна пандемия, която засяга цяла Европа, отнася приблизително една трета от населението и е последвана от масов глад, който допълнително отслабва страната. Тогава на политическата сцена се появяват османските турци. Първоначално използвани като наемници в гражданските войни във Византия (която е пострадала не по-малко от България от чумата и глада), те се установяват трайно на полуострова в средата на 14-и век. Въпреки ожесточената съпротива и многобройните опити за създаване на коалиция между балканските народи за спиране на нашествениците, в края на 14-и – началото на 15-и век Българското царство е окончателно покорено от османските турци. Отделни полунезависими владения, като това на Драгашите в Кюстендил и няколкото български града под византийско управление, са завладени към 1453 г. след падането на Константинопол. Съдбата на България споделят Византия, Сърбия, Босна, Влашко и всички малки полунезависими владения на полуострова, а скоро след това турската експанзия стига до Унгария, Австрия, Полша и степите на Украйна. Освен катастрофалните демографски загуби, българският свят е деморализиран и дезорганизиран в резултат на загубата на независима държава. Това обаче не означава, че османците ликвидират всички форми на държавност. Постоянните войни и неустановеност на османската администрация водят до първоначалното запазване на част от аристократичните родове, особено тези, които се съгласяват да служат в армията на завоевателите. Споменът за собствена държава, както и непреодолимите етнически, религиозни и културни различия с нашествениците, без съмнение са подклаждали стремеж към възстановяване на царството. Несъмнено бурната епоха на непрекъснати войни е издигала способни войници и пълководци, които са мечтаели ако не за своя държава, то

62 поне за слава и богатство. Постепенното им изключване от държавния живот и от възможностите за постигане на амбициите им, са ги карали да напускат пределите на страната и да търсят реализация в Италия, Русия, та дори и в Западна Европа. Тези, които са оставали, е трябвало или да се примирят, или да окажат съпротива, изразяваща се в постепенно разрастващото се хайдушко движение и многобройните въстания. Тези разсъждения почиват на една уговорка. Груба грешка би било да приравняваме идеята за средновековната държава с нашите съвременни представи. Нейната идеология и същност стъпват на няколко основни положения. На първо място, властта в Средновековието е от Бога, а не от народа или гражданското общество. Средновековният владетел е помазан за такъв от духовния водач (бил той патриарх, папа, имам). Дори в далечен Китай властта се дава с т.нар. небесен мандат. Това, разбира се, не означава, че владетелят е неприкосновен и неговата власт не може да бъде оспорена. Но за да се случи това, неговите поданици – както аристократите, така и обикновеният народ, трябва да бъдат убедени, че той е изгубил Божията благословия, отклонил се е от дълга си и изповядва вярата погрешно или има друг подобен грях, който би довел до божествено наказание за целия народ. На второ място, средновековната държава се гради на съзнанието за неприкосновената йерархия в обществото. Това е наследство от късноримските традиции и то е развито с течение на вековете в средновековните общества. Накратко, в такова общество всеки знае своето място, както и че то му е определено по Божията воля. Разбира се, изключения се допускат и например във Византия дори прост войник може да стане император. Но рамката въпреки това е ясно поставена и то по такъв начин, че когато говорим за средновековна култура, общество, обществен живот, то ние би трябвало да разбираме света на аристокрацията и висшето духовенство. Това не значи, че нисшите класи тънат в мрак и забрава, но те са на практика изключени от средновековния „обществен договор“, както в Античността жените, робите и онези, които не могат да участват във войската, са изключени от античното общество и са натоварени единствено с помощни функции. Осъзнаването на този факт е от особено значение за разбирането на по-късните процеси в епохата на Възраждането и особено на Просвещението. На трето място, средновековният свят е основан на религиозното съзнание. Тук не става въпрос за религията, която хората изповядват – те могат да бъдат християни, мюсюлмани, будисти, конфуцианци или други, всеобщо обаче е религиозното съзнание. Това не изключва съществуването на маловерци, грешници и еретици, на осквернители на светини, грабители на манастири и други подобни, но дори те мислят по начин, който е трудно разбираем за съвременния човек. Разпадането на религиозното съзнание води до появата на протестантството и произтичащите събития в следващите векове. Изчезването на това съзнание е една от предпоставките за появата на нациите, в който процес религията е заменена от идеологията. През 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завладяват Константинопол. В резултат на това Византийската империя се разпада на няколко час-

63 ти – Никея, Епир и Трапезунд. Нашествието на кръстоносците, открито враждебни към Православието и намиращи се на по-ниско културно равнище, води не само до унищожаване на безценни паметници и превръщане на хилядолетната империя от европейски хегемон в регионална сила. Рязкото противопоставяне свой-чужд, подсилено от културните и религиозни различия, както и загубата на не-гръцките владения на империята, са все фактори, които поставят началото на гръцката нация. При това нейното начало е именно в балканските части на разпадналата се империя – Епирското деспотство. Докато императорите в Никея се стремят да продължат и възстановят старата империя с нейния дух и мисия, то именно в гръцки Епир се поставят основите на нещо коренно различно и чуждо на средновековния свят. Тези процеси не подминават и Българското царство. Противоборството с латините, борбата между униати и православни, загубата на политическата хегемония в Югоизтока в края на 13-и век и последвалата загуба на небългарските територии на царството, нашествието на татарите и особено дълбокото обвързване между културния живот в България и Византия, са все фактори, които обуславят промяната от имперски към национален тип държава. Разбира се, нито Епирското деспотство, нито пък Българското царство могат да бъдат приравнявани към модерните държави, защото и двете страни са много повече средновековни, отколкото ренесансови. Въпреки това процесите са видни и ако не бяха прекъснати, вероятно Балканите щяха да са арена на кръвопролитни религиозни войни, реформация и ожесточена борба между стария режим и набиращото сили трето съсловие, завършваща с революция. До края на първата половина на 15-и век всички български земи са под османска власт, държавната структура е разрушена и подменена, а страната преживява демографска катастрофа. Интелектуалният елит на държавата е физически ликвидиран или разпръснат. Страната попада не просто под чужда власт (което вече се е случвало), но тази власт е коренно различна, чужда по дух, устройство и цели от предишната. Процесите, за които стана въпрос по-горе, са прекъснати безвъзвратно. На практика в нашата история периодът от средата на 15-и до средата на 18-и век може да се нарече „тъмни векове“. Пораженията върху традициите и културата, както и страданието на народа са описвани многократно и не е нужно да се спираме отново на тях. Необходимо е обаче да погледнем на този период от още една гледна точка. Ликвидирането на родната аристокрация и висше духовенство имат безспорно тежки последици за страната. Както споменахме по-горе, тези групи формират средновековното българско общество. Нисшите съсловия са изключени от държавното управление, културния живот и разпределянето на благата. Физическото ликвидиране на горния слой на народа довежда до нивелиране на етноса, премахването на класите и създаване на трайна нетърпимост към чуждата върхушка, която заема мястото на висше съсловие. Колкото и да странно, случилото се е точно отражение на процес, който протича почти навсякъде по земното кълбо и се различава само в детайлите и регионалните особености. Там, където поради стечение на историческите обстоятелство висшето съсловие е силно и задържа политическата власт (например Франция, Русия), се налага физическото му ликвидиране или

64 обезсилване чрез революции. Другаде, например Англия, самата аристокрация се изменя и се доближава повече до буржоазията, запазвайки единствено формалните си титли. В отделни държави процесите текат по-бързо, ускорявани от промяната в икономическите отношения, докато другаде феодалните порядки се задържат по-дълго и тези държави се оказват губещи в модерната история. Така или иначе, крайният резултат е изравняване на социалната структура на обществото. Османското завоевание и последвалото робство се оказват онази сила, която преформатира българския етнос и създават предпоставките за създаване на българската нация, такава, каквото е днес. Предишните процеси са прекъснати и носителите му са разпръснати или избити от завоевателите. Средновековното общество продължава да съществува в силно осакатен вид още известно време и именно неговите представители са инициатори на големите въстания от 16-и и 17-и век. Тяхната цел е възстановяване на старата държава – самодържавната монархия, начело с легитимен представител на Асеневата династия (когато това е възможно) или създаването на „кралство“ по западен образец, както е например при въстанието на Карпош, подкрепено от австрийски войски. С разгрома на Второто търновско въстание, Чипровското и Карпошовото въстание завършва процесът на ликвидиране на старата обществена система. Започва нов етап в развитието на българската народност. Историческото развитие на всяка народност протича по няколко различни линии. От една страна, това е етногенезата – понятие от биологически порядък, което е сходно с развитието на животинските видове. В процеса на етногенезата всеки етнос преживява процеси на зараждане, развитие, упадък и смърт .От друга страна, текат социално-икономически процеси, които не са свързани с етногенезата и са обективни. Третата линия е историческото развитие, което е резултат на множество фактори, както следствие на другите две линии, така и на развитието на другите етноси, с които протичат сблъсъци на различни нива. Имайки предвид тези три линии на развитие, бихме могли много по-лесно и обективно да разберем процесите и да осмислим фактите от историята на нашия народ. Именно така можем да видим, че ликвидирането на определена социална класа, макар и да има тежки видими последствия, на практика задвижва други процеси, но, парадоксално, крайният резултат е същият, тъй като социално-икономическите промени налагат своя обективен ход на събитията. От гледна точка на етногенезата условно наречените „тъмни векове“ на османското владичество и преди всичко втората им половина, а именно 17-и – началото на 18-и век, са началото на формирането на българската нация. В историята тези процеси почти винаги протичат незабелязано и в „мрак“ по отношение на извори и свидетелства, за да доведат до „взрив“, при който неизвестни преди народи завоюват обширни земи или заемат за известно време водещо положение в своя регион. Преди всичко обаче е необходимо да изясним какво представлява нацията и по какво тя се различава от народа. Нацията не е просто съвкупност от хора с общо минало, територия и език. Например италианската и германската нация са сбор от различни народности, които макар да говорят на сходни езици, всъщност не са имали обща историче-

65 ска съдба, а в отделни случаи и култура и вяра. При все това обаче те са свързани от по-значими сили и то точно в определен период от историческото си развитие. Появата на националните държави не случайно е в епохата на индустриалната революция и разцвета на капиталистическата система. По същество нацията е отрицание на средновековния тип държава и народност. Нацията ликвидира или обезсилва висшите съсловия – аристокрацията и духовенството и формално нивелира обществото, включвайки в него всички представители на народността, дори и жените – нещо немислимо в предишните епохи. Разбира се, тези процеси се извършват постепенно, но винаги с насилие, кръв и войни. Дори там, където аристокрацията приема да се откаже сама от старата система, както е в Англия, страната преминава през кървава революция и ликвидиране на съпротивата срещу промените, макар тази съпротива да е много слаба. Включването на всички части на населението в обществото не е породено от стремеж към демокрация и връщане към всеобщото равенство от времената преди появата на частната собственост. То е резултат от желанието на капиталистическата система да включи максимално голям брой хора в производството и консумацията на блага. Когато физическата сила престава да бъде определяща в индустрията, тъй като машините изместват хората, тогава системата включва и жените в себе си, давайки им право да гласуват и работят, да притежават собственост и да участват в управлението. За да прикрие същността на промените, системата маскира своите цели под знамето на връщане към античността или, както е в случая с нашата нация, възстановяване на средновековната държава, при все, че нито античното общество, нито средновековното имат нещо общо с националната държава. Връзката с миналото обаче е необходима идеология, необходимо средство да се противопоставят класите една на друга и да се извърши революцията. Българската буржоазия, колкото и слаба да е в епохата на Възраждането, много добре схваща това и насочва своите усилия срещу гръцките си съперници, защото ясно осъзнава, че те са истинската пречка пред реализацията на големите ѝ цели. Късната Османска империя е колос на глинени крака, който поради своето технологично и икономическо изоставане от Западна Европа престава да бъде велика сила и се превръща от субект в обект на международните отношения. Нашите предци ясно съзнават, че дните на империята са преброени и се стремят да я използват максимално, за да защитят своите интереси. В борбата за наследството на някогашния завоевател техен най-силен съперник е гръцката буржоазия. Впрочем тя върви по същия път – отричайки се от средновековна Византия, водейки борба с остатъка от старата аристокрация във Фенер, гърците създават държава, която е отрицание на имперските идеи на Константинопол. Техните лидери ясно съзнават, че българите като най-многобройно население на Балканите биха били сериозна пречка при разпределението на османското наследство, затова и провеждат активна кампания по погърчване на тънкия елит, който се формира постепенно на мястото на старата аристокрация и основава своите претенции на богатството, а не кръвта. В този смисъл именно църковните борби срещу гърците са нашата национална революция и, изхождайки от лозунга „смърт на патриарха, да живее султана“, не е трудно да се досетим докъде ще доведе тя.

66 Част 2 2. Взрив и прегряване на етноса. Българската нация от Освобождението до Втората световна война. Осъществяването на националната революция води до появата на българската нация на историческата сцена. С миналото е скъсано безвъзвратно; доколкото може да става дума за някакво продължение на средновековната българска монархия, то е само на думи и се изразява преди всичко в претенциите за хегемония на полуострова. Българската буржоазия след победата в църковните борби и без да си дава сметка за платената цена, се усеща силна и незастрашена. От друга страна, поражението на фанариотите е пълно, което се допълва от постепенното им разединение с освободената гръцка държава. Османската администрация умело успява да маневрира в българо-гръцкия конфликт, да настройва двете нации една срещу друга и да се опира на взаимната им неприязън, за да продължи съществуването на умиращата империя. Може би гласовете на разума в Цариград са си давали сметка, че дуалистична турско-българска монархия би гарантирала за дълго време османското господство над Балканите. Защо това не се случва е предмет на други размишления, но е достатъчно да кажем, че гласове в защита на идеята се надигат многократно, включително и след Освобождението. Така или иначе, дори и след него, ожесточената борба между българи, гърци и сърби продължава на териториите, останали под турска власт, преди всичко в Македония. Приключването на църковните борби донася схизма, противоречиво отношение на единствения покровител на българите в империята – Русия и очертаване на границите на българските земи, което е и сред главните цели на конфликта. От там насетне едрата българска буржоазия, която е трайно свързана с османската държавна система и икономика, губи интерес към интензифициране на конфликта; той вече не ѝ е нужен и, ако използваме популярния съвременен израз, опитва се да го замрази. Етническият конфликт би ѝ вършил работа за евентуален шантаж в случай на неотстъпчивост на османските власти. Ако тези планове се бяха осъществили, най-вероятно наистина щяхме да станем свидетели на българо-турска монархия, където владетелят щеше да е султан на Турция и цар на България, подобно на Австро-Унгария. Управляването на подобен конфликт обаче е трудно и изисква значителна материална и социална база, с каквато българската буржоазия не разполага. От друга страна, османската администрация се стреми да лавира между отделните етноси в империята и няма интерес да става заложник на един от тях, още повече че идеята за дуалистична монархия така и не намира привърженици сред османските управници. Това е предпоставка започнатият конфликт бързо да се разрасне – ако българските търговци в Цариград са доволни от резултата, то това не може да се каже за дребната и средна буржоазия във вътрешността, на която османските закостенели и крайно враждебни към покореното население порядки пречат в много поголяма степен. Тази част от българското общество се нуждае от собствена държава, която да защитава интересите ѝ, да я пази от произвола на чиновниците

67 и да не я унижава. Именно затова Априлското въстание избухва в най-богатите и проспериращи райони на българските земи. То не е породено от мизерията и глада, каквито са големите селски въстания във Видинско от началото на 19-и век например. Въстанието е потушено бързо, защото османската власт в този случай действа решително, за разлика от въстанието в Босна, което продължава две години и предизвиква силното раздразнение на Англия – главният съюзник на Високата порта. Жестокото потушаване на бунта обаче прави международното положение на империята крайно несигурно и я поставя във враждебна среда, при което дори Лондон не посмява да я защити открито. От друга страна, Русия търси реванш за унижението в Кримската война, а Германия, начело с Бисмарк с радост посреща възможността да се възстанови руския престиж, още повече, че германците възприемат Балканите за руска сфера на влияние в този момент. Заедно с това общественото настроение в Русия след Априлското въстание е такова, че императорът няма как да спре надигналият се гняв. Руската армия, въпреки многобройните трудности, разгромява противника и, макар да не влиза в Цариград, достига всички поставени цели. Крайният резултат обаче е далеч от записаното в Санстефанския мирен договор. Обикновено се приема, че или руската дипломация е надиграна на Берлинския конгрес, или че Русия ни предава по време на преговорите. Разбира се, и двете теории са ненаучни и неверни, плод на политически пристрастия. Основната грешка на българската историческа наука(впрочем и на българското общество) е, че са българоцентрични и откъснати от реалните събития в света и Европа. На Русия и България всъщност е дадено толкова, колкото е можело да получат, та дори и малко повече (например София). Не бива да се забравя, че Европа и светът от 19-ти век са плод на системата от международни отношения, формирани след победата над Наполеон – стриктно установени зони на влияние между Великите сили. Тези зони са исторически формирани, но и легитимирани от съгласието на тези Велики сили, за да се избегнат военни конфликти помежду им. В този смисъл да се очаква, че Берлинският конгрес ще допусне създаването на голяма българска държава, при това проруска, би било нелепо. Подобна държава би изменила баланса на силите в Югоизточна Европа и би поставила в опасност проникването на Австро-Унгария в Западните Балкани, както и контрола над Проливите. Не трябва да забравяме, че и другите балкански държави – Гърция и Сърбия, също получават много малко при освобождението си и трябва да воюват и да се борят десетилетия, преди да съумеят да отвоюват своето етническото землище. Именно балансът на силите е ключов момент в международните отношения и неразбирането му обрича на гибел държави и народи. Не случайно светът се обедини срещу Германия през Първата и Втората световна война – не защото германците са лоши, не заради идеологията и заради престъпленията, а защото те поставиха под въпрос преразпределението на света, пожелаха повече, отколкото им се полагаше – хегемония в континентална Европа – и посегнаха на чуждите зони на влияние под заблудата на собствената им сила. Същата заблуда тегне над българските управници след Освобождението и води в крайна сметка до погром. Преди да се стигне до там обаче, освободена България има да извърви

68 дълъг път на надежди и разочарования. В предишната част бе споменато, че процесите на етногенезата се развиват независимо от историческите и социално-икономически събития и процеси. Историята на етноса е като историята на всеки биологичен вид. Дългият период на зараждане на етноса обикновено е забулен в мрак и митове поради липса на достатъчно сведения от епохата. Взривът, който се получава при натрупване на достатъчно енергия, в модерната епоха обикновено е революция, която изменя политическото устройство и сваля стария режим. Българската национална революция са църковните борби, които завършват с пълен триумф на българската буржоазия. Победата е платена с цената на разпадане на религиозното съзнание, секуларизация на обществото, подриване на връзките с Русия и схизма над българската църква. Това, разбира се, е напълно приемлива цена за водачите на революцията, които не съумяват да погледнат в перспектива и да осъзнаят мащабите на стореното. От този момент насетне българското общество се усеща силно и пълно с енергия. То е победило гърците, които дълго време са провеждали политика на елинизация и са спирали развитието ни; съумяло е да се пребори със вековния поробител, като е очертало границите на бъдещата национална държава или поне на териториите, към които има претенции. Самата нация е вече формирана и готова да заеме своето място под слънцето. По време на Руско-турската война българското опълчение се сражава с безпримерен героизъм срещу турците, а само седем години по-късно страната е въвлечена в първата си война – Сръбско-българската. Повод за войната е Съединението, което обичаме да величаем като единствената самостоятелна постъпка в модерната ни история. Ако се вгледаме по-сериозно в този акт, ще видим до колко предците ни не са имали реална оценка на случващото се в света, противоречията в световната политика и собствените възможности. Съединението не просто затваря пътя към освобождение на Македония и останалите земи под чужда власт, не просто ни скарва с Русия, която до този момент е закриляла младата българска държава като свое творение. Съединението е първата стъпка по пътя, довел страната ни до разгрома от 1918г., сто години от който отбелязахме наскоро. Тактическият успех, довел до присъединяването на Източна Румелия към Княжеството, изменя баланса на силите на Балканите прекалено рязко и без това да бъде съгласувано нито с Русия, нито с друга Велика сила. Впрочем, не би било учудващо някои от дейците на Съединението да са били подкрепени и посъветвани да действат, както това става през 1913 г., най-вероятно от Австро-Унгария. Дунавската монархия, за разлика от Русия, съумява да настрои балканските държави една срещу друга, да всее разединение между тях и да прокара своите интереси. Виена вероятно подтиква Княжеството да анексира Румелия, след което поощрява Сърбия да започне война и да нападне доскорошния си съюзник в гръб, когато българската армия е на границата с Турция. Австрийската дипломация в този случай е на крачка пред руската и постига разрив между София и Петербург, както и задълго поставя под съмнение добросъседските българо-сръбски отношения, като обаче не допуска Сърбия да бъде разгромена напълно (каквато реална опасност съществува). От гледна точка на България военният успех, при това постигнат при тежки условия, създава илюзията за превъзходство и

69 способност страната сама, без чужда помощ, да защити интересите си. Гибелните последици от тази илюзия стават ясни в Балканските войни. Войните от 1912–13 г. са подготвяни веднага след края на Сръбско-българската война и особено след подобряването на българо-руските отношения в края на 19-и век. Добила самочувствие след победата над Сърбия и успеха на Съединението, както и укрепнала икономически, България си поставя за цел да освободи всички земи, населени с българи. Тази политика започва с укрепване на културните връзки, подпомагане на образованието, поощряването на българското самосъзнание и продължение на църковните борби в останалите под османска власт български земи. Постепенно тя преминава в подкрепа на местните революционни организации и след провала на Илинденско-Преображенското въстание – в открита подготовка за война. Останалите балкански държави имат сходна политика, като основният сблъсък в Македония е със Сърбия, която се стреми към експанзия на юг, тъй като традиционните сръбски земи на север в Босна влизат в австрийската сфера на влияние и там сръбските стремежи срещат решителна съпротива от страна на Виена. Османската империя от своя страна отново се стреми да балансира между отделните етноси, за да запази своето господство над намаляващите си владения на полуострова. Не бива да пропускаме и знаменателната 1908 г., когато България обявява формално независимост и българският владетел отново взима титлата цар – след близо пет века прекъсване. Макар и реално незначително събитие, епизодът е важен, защото отново показва слабостите на българското управление. На първо място, Фердинанд е подведен да обяви независимостта преди анексирането на Босна от Австро-Унгария и така негативният фокус на международното обществено мнение пада върху малка България, вместо да бъде обратното. От друга страна, Турция е готова да воюва в името на Берлинския договор, за която война България не е готова и не може да спечели. Спорът е разрешен отново с руска помощ, като Русия плаща на Високата порта, за да има мир. Въпреки че България отново действа несъгласувано със своя покровител, който все повече се разграничава от действията на страната ни, кризата отново отминава българските управници (подобно на 1885 г.), което създава впечатление, че всичко може да се размине, без значение каква е авантюрата. Това усещане за жалост не е преодоляно и до днес. Избухването на Първата Балканска война е посрещнато с много надежди. Българският етнос е на върха на своя пасионарен взрив, а заедно с него воюват сръбската, гръцката и черногорските армии. Всяка една от тях на практика воюва за същите цели – обединение на етническите земи и преразпределение на османското наследство. Подготовката ѝ обаче показва, от една страна, незрялостта на българския елит, който не съумява да договори ясни разграничителни линии при подялбата, а от друга – не осъзнава, че поддържането на баланс на силите е задължително условие за реализация на националния идеал. Урокът на Берлинския конгрес явно не е научен от политическата класа, интелигенцията и военните. Разгромът на турската армия в Тракия поражда още една илюзия – че българската армия е толкова силна, че може да се справи с всеки противник. Неразбирането, че България трябва да се задоволи с това, което

70 може да вземе и да не възлага надежди единствено на собствените си сили, е за пореден път използвано от австрийската и германската дипломация, които се стремят да разрушат проруската коалиция на балканските народи. В резултат България не само се изправя срещу досегашните си съюзници, но е и ударена в гръб от Румъния и Турция, което струва загубата на голяма част от вече освободените територии. Доскорошните съюзници обаче не споделят османския стремеж да се поддържа равновесие в окупираните територии, а и нямат нужда от него. Те бързо и решително провеждат кампания по дебългаризиране на новозавладените земи в стремеж да изменят етническия баланс в тях и да затвърдят своите завоевания. Катастрофата от 1913 г. в никакъв случай не охлажда амбициите на управниците в София. За тях военното поражение идва в резултат на „предателство“, а не на техните грешки. Виновни са бившите съюзници и особено Русия, която не успява да ги възпре. Фердинанд и управляващите отказват да приемат реалностите, да извлекат поука от случилото се и тласкат страната в Първата световна война на страната на тези, които са недоволни от разпределянето на сферите на влияние и пазари в света – Германия и Австро-Унгария. Влизането във войната обикновено се разглежда като резултат от поражението през 1913 г., но то е и следствие от незрялостта и недооценката на реалното разположение на силите в света и Европа. Така въпреки десетките хиляди жертви, въпреки колосалното напрягане на ресурси и волята за победа България е победена на бойното поле. Загубите са не само териториални и демографски, но и страната престава да бъде регионална сила и попада в изолация за следващите 20 години. Приема се, че епохата след Първата световна война е време на упадък, разложение и граждански войни. Реалността обаче е съвсем друга. Не трябва да се забравя, че етническата история тече независимо от линейните исторически събития. Победите и пораженията във войните са само индикация за протичащи дълбоки процеси, а могат да бъдат и резултат от странични фактори като личностни грешки и недооценка на възможностите, но те не означават непременно упадък на етноса. В действителност, периодът между войните е време на най-голямо „пасионарно“ напрежение, а гражданската война става израз на огромната вътрешна енергия, която остава неизползвана. Пораженията през 1913 и 1918 г. слагат край на външната експанзия и маркират прехода от периода на „взрив“ към „прегряване“. Грубо казано, пасионариите престават да избиват външните си врагове и започват да се избиват по между си в борбата за власт, влияние и богатство. Тази гражданска война преминава под знака на десните и леви идеи и е силно идеологизирана в резултат на външни влияния, но тя можеше да протече под знамената на различни династии, религиозни учения или каузи, в зависимост в какъв исторически период се беше случила. Тя, макар че е много жестока и струва живота на хиляди, всъщност е израз на кипящата енергия на обществото. Двете десетилетия между войните са време също така на бурен културен живот, разцвет на политически идеи и организации. Катастрофата в стопанството след войната и последвалата Голяма депресия в никакъв случай не намалят пасионарността на етноса, те са само външни събития, които могат в известна степен да насочат вътрешните борби в една или друга

71 посока; същото важи за външни влияния като комунизма или фашизма, които водят активна пропаганда у нас. В крайна сметка, обществото тръгва „надясно“ по ред причини, които не са от значение. То можеше да избере и другия път, но крайният резултат щеше да бъде същият. Все пак трябва да се отбележи, че българската управляваща класа извлича поука от военните поражения и се отнася сдържано към успехите на нацистка Германия, дори когато се присъединява към Тристранния пакт. Несъмнено, цар Борис има много по-трезва преценка на реалната ситуация от баща си и осъзнава, че Германия отново тръгва по грешен път. Тя не просто иска да заеме полагащото ѝ се място на лидер на континента, което никой не оспорва, а отново желае да преразпредели света и да наруши изградените световни порядки и сфери на влияние. В същото време българската нация от 30-те години на 20-и век все още живее с мечтите за обединение и преразпределение на полуострова, но няма нито нужните сили, нито нужната енергия да се бори за това. Тя не е нацията от началото на века, която е готова да заложи всичко на карта, защото вярва безрезервно в своите сили и не се бои да воюва. Много погрешно би било да отдаваме тези нагласи само на политическия елит и реалната власт; те се формират от интелигенцията и цялото общество и често пъти са налагани от долу нагоре на същия този елит. Това е причината България да не участва активно във войната, нито да прати войски на Източния фронт – тя знае, че няма какво да получи от подобна авантюра, но пък знае какви могат да бъдат последиците в случай на неуспех. Горчивият урок от 1915–1918 г., когато българската армия воюва на два фронта, а София се мъчи да участва в разпределението на победена Русия, явно оставя трайна следа в обществото и управляващите. Войната завършва с поражение на Германия, а България е върната в руската сфера на влияние. Във вътрешнополитически план това води до физическото унищожаване на победената страна. Етапът на „пасионарно прегряване“, в който обществото е разкъсвано от излишъка на обществена енергия, е сменен от т.нар. „златна есен“ на етническото развитие. Българската нация навлиза в период на съграждане, натрупване и потребление на блага и завършва своето формиране с включването на жените в активния обществен живот. Войните срещу външните и вътрешните врагове остават в миналото. Победената десница е ликвидирана физически или обезсилена до степен сама да изчезне, което води до спад в обществената енергия и хармонизиране на обществените порядки. В случая няма никакво значение кой е победител – при друго стечение на обстоятелствата резултатът можеше да е различен. Важното е да разберем, че трите линии на развитие – етногенезата, социално-икономическата и историческата, са колкото свързани, толкова и независими, тъй като са категории от различен порядък. Страната може да търпи военни поражения и да губи територии, но обществото да кипи от енергия; на гражданската война може да е сложен край и държавата да преживее невиждан ръст на благосъстояние, но етносът навлиза в период на загуба на инерция, енергия и постепенен упадък.

72 Част 3. Забавяне на инерцията и упадък. 8. ...всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си. 9. Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем. (Йоaн, 3:8-9) С победата на Съветския съюз във Втората световна война за България настъпва нова историческа епоха, във всеки смисъл на тази дума – по отношение на етногенезата, социално-икономическото развитие и линейно-историческите процеси. Предишната държавен и обществен строй е разрушен. На мястото на монархията е установена народна република. Буржоазно-капиталистическият модел на икономиката е сменен с планово социалистическо стопанство. Най-важната промяна, която настъпва, е преходът от прегряване към упадък на енергията на етноса. Впрочем, това няма нищо общо с идването на Червената армия и установяването на републиката. Периодът между двете световни войни е изпълнен с насилие, въстания и военни преврати и то не защото е време на упадък на етноса, а напротив – огромното пасионарно напрежение в общество води до непрестанни вътрешни сблъсъци. Борбата между лявата и дясната идея и на практика превръщането ѝ в гражданска война е следствие именно на това вътрешно напрежение. Войните срещу съседите престават, като в случая България е победена – въпреки че това няма голямо значение по отношение на етническото развитие. Тогава започват вътрешните конфликти и борбата за власт, влияние и богатство. Героят на предишната епоха – храбрият офицер, рискуващ живота си за свободата на съотечествениците, отстъпва място на банкера, чиновника, политика. В продължение на четвърт век левите и десни идеи воюват и се стремят да спечелят не само властта, но и сърцата на хората. В друга епоха това щяха да са две династии или две религиозни учения. В модерната епоха обаче, във времето на нациите, религията е изместена от идеологията. Секуларното съзнание, въпреки че е критикувало религиозните учения за жестокостта им спрямо иноверците, всъщност насажда още по-жестоко и безмилостно отношение към тези с различни идеи. Постоянното вътрешно напрежение обаче изтощава етноса – неговите най-енергични членове загиват в конфликтите, а той самият се стреми към установяване на хармонична вътрешна среда. Налагането на комунистическата система означава победа на левицата над десницата и прекратяване на вътрешния конфликт. Победителите се разправят безмилостно със своите съперници и физически отстраняват онези, които биха били заплаха за новата власт. С активна външна помощ е сложен край на гражданската война. Ако Германия беше спечелила войната, резултатът за българското общество щеше да е сходен, но с обратен знак. Една система не може да съществува в условията постоянен вътрешен конфликт, защото е заплашена от разпадане. Именно затова тя се стреми да установи равновесие и спокойствие,

73 като премахва онези, които са в излишък. В човешкото общество това се случва посредством войни, колонизация, вътрешни конфликти. Конкретният начин зависи от конкретната историческа епоха, социално-икономическо развитие и локални особености. Установяването на вътрешна хармония обаче е неизбежно, тъй като самите носители на конфликта изчезват. Така или иначе, спадането на пасионарното напрежение тласка етноса към следващия етап на развитието му – „златната есен“. Банкерът и чиновникът са ликвидирани физически, а и са герои от миналото. На преден план излиза ударникът – работник, който преизпълнява нормите и петилетките на плановата икономика. Това е новият герой, защото такова е новото време. То няма нужда и сили за завоевателни войни, а е уморено от вътрешни конфликти. Златният упадък е време на ускорено строителство на материални блага и повишаване на благосъстоянието на обществото. Никога модерна България не е била толкова богата, както през 60-те и 70-те години на 20-и век. Изостаналата аграрна държава се превръща в модерна индустриализирана страна, която обръща поглед към Космоса и високите технологии. Националното богатство е вложено в наука и промишлено развитие, които вече нямат за цел да обезпечат военната победа над враговете, а повишаването на жизнения стандарт на обществото. В тази епоха е и завършено изграждането на българската нация чрез окончателното включване на жените в обществения живот и икономиката. Социалистическата идеология от самото си начало се мъчи да приобщи жените и да ги еманципира, но в действителност тя изпълнява по свой начин волята на системата, която има нужда от максимален брой производители и потребители на блага. По този начин обществото е окончателно нивелирано и изчезва и последната форма на вътрешна йерархия. Тя не трябва да се бърка с йерархията в управлението на предприятията, армията или държавната администрация. В случая става дума за последния остатък от стария, феодално-патриархален строй, който е ликвидиран стъпка по стъпка от капиталистическата система. От 70-те години насетне обаче политическата и икономическата система изпадат в криза. Това се дължи и на външни обстоятелства, свързани с кризата на цялата социалистическа общност, но огромно влияние имат и вътрешните процеси. Докато обществената енергия постепенно отслабва, израства поколение, което не е познало ужасите на войната, не знае какво е глад, студ и бедност. То не може да бъде мотивирано с идеологически прийоми, защото приема опасността от нова голяма война като нещо нереално и далечно. То иска да живее охолно, да не се подчинява на ограничения, да не се съобразява с ред, който вижда, че отслабва с всеки изминал ден. Фигурата на ударника-работник става комична и нелепа на фона на всеобщия упадък в стопанството и очевидния провал на социалистическата система в този ѝ вид. Тя нямаше как да бъде съхранена. Може би трансформирана, както това се случи в Китай, но не и съхранена в тогавашния ѝ вид. И тук външните обстоятелства, натиск и влияние нямат толкова голямо значение – те могат да ускорят или забавят вътрешните процеси, да им придадат различна събитийна украса, но не и да ги променят. Характерен е начинът, по който се извърши десетоноемврийската революция. Националната революция бе извършена с тежки жертви в Априлското въс-

74 тание и Руско-турската война, деветосептемврийската – с формален и стриктен процес, на който победените бяха осъдени (впрочем в името на царя). Вместо това промените на 10-ти ноември се извършиха с тих вътрешен преврат, а самото обществено недоволство трябваше да бъде стимулирано от горе, за да добие външен и значим израз. Нямаше вълна от насилие, отмъщение и кръв – както впрочем и в другите социалистически страни. Дори там, където имаше жертви, те бяха по-скоро случайни и единични. Никой не посмя да извика танковете, от страх, че ще тласне държавата в гражданска война, сякаш това би спряло някоя от силните личности на 20-те и 30-те. Вместо това борбата беше привидна, а външната ѝ изява бяха митинги и демонстрации по площади. Армията не се намеси, отчаяно заета да защитава своите социални привилегии, а командният ѝ състав да бъде пощаден при евентуални чистки. Междувременно капиталистическата система се зае да унищожи и преформатира новозавладяната си територия, като ликвидира предишната ѝ икономика, за да я нагоди към своите изисквания. Същата съдба сполетя всяка една покорена държава – от Ирак и Либия до България. Така епохата на златната есен беше сменена от епохата на упадъка. Характерно е, че в този период обществото съществува за сметка на съграденото в предишните периоди, малко по малко изяждайки натрупаните материални запаси, губейки в процеса останалата си енергия. В подобна епоха новият герой се оказа мутрата-бизнесмен, способен да прави далавери, да упражнява насилие, да печели пари, но без сам да произвежда нищо. Такъв човек беше нужен, за да може от една страна да се смени собствеността, да се ликвидира всичко, което не беше нужно на новата система, а от друга – да се поддържа известна стабилност, гарантираща отсъствието на сериозни социални недоволства. Това е типичен субпасионарий, ако можем да използваме нашата терминология. Той няма енергията да гради, но за сметка на това може да разрушава успешно построеното и да внушава страх у сънародниците си. Макар и нямащ много общо с героите на предходните епохи, този образ все пак внушаваше сила и изискваше полагането на усилия, определени способности и жертви, както и сблъсък с непрестанни опасности. И когато да бъдеш мутробизнесмен се оказа опасно занимание, не по вкуса на все по-слабите индивиди от началото на 21ви век, а и изискващо енергия, каквато не беше останала, и този герой слезе от историческата сцена. Краткият, макар и бурен, преходен период след падането на социализма завърши с преразпределяне на благата, средствата за производство и властта. И колкото и да е странно, нормализирането на социалноикономическите отношения всъщност показа истинското лице на случващото се – разпад на обществото. Задълбочаващият се упадък се изразява в множество форми. Най-видими са демографската катастрофа, перманентна икономическа криза, икономика, обвързана и зависима изцяло от чужди капитали, обедняване на широки слоеве от населението. Същинската причина за притеснение обаче е друга. Всичко от изброеното по-горе е било вече преживяно и преодоляно от българския народ. Много по-съществен е фактът, че етносът и неговото съвременно проявление – нацията, се разпадат. Загубата на чувство на национална и етническа

75 принадлежност, за общност са следствие от загубата на енергия на етноса, а не от бедността и трудните условия на живот, които само преди век са били многократно по-трудни. Особено характерен признак за дълбокия упадък е разпадането на малките общности по места и опростяването на структурата на етноса, както сочи например отмирането на семейството като формална връзка между двама души от различен пол. Интересно е да се наблюдават две привидно коренно противоположни тенденции в епохата на упадък. От една страна, това е усиленото пропагандиране и налагане на чужди идеали, ценности и начин на живот, които са свързани с пълен отказ от колективистично съзнание и триумф на индивидуалността. В този смисъл, демографската катастрофа на българската нация е именно следствие от тази победа на умореното и лишено от желание за борба поколение, от отказа към каквито и да е било значими дела и особено от полагането на каквито и да е било усилия, свързани с общността. Демографските проблеми нямат почти никаква връзка със социалната политика на държавата и стимулирането на раждаемостта чрез административни мерки. Именно и затова всички опити за решаване на този проблем са обречени на неуспех. Заедно с това върви налагане на толерантността като висша философия на модерния човек, който трябва да приеме всяко извращение като нормалност, а по възможност и да стане част от него. От друга страна обаче, не може да не подминем рязко увеличения интерес към историята на страната, преминаващ в нелепи псевдопатриотични теории. Стават отново модерни народните носии, танци, историческите изследвания и литература. Тази вълна на патриотизъм може да се разглежда като своеобразен бунт срещу налагането на чужди обичаи и начин на живот и в това несъмнено има известна доза истина. В своята същност обаче, подобно явление само илюстрира упадъка на етноса. Интересът към историята и традициите има за цел да ги консервира, да ги запази и представи такива, каквито са били или уж са били преди векове; има за цел също така да оправдае с псевдонаучни теории за древността на народа правото да владеем земята, на която живеем. Той няма за цел реставрация на националната държава и могъществото на етноса, а поставянето им в музей, където миналото да бъде съзерцавано, а подражанието му да бъде само във външните форми. Защото истината е, че никой не би взел оръжие, за да се бори с него за идеите си – бунтът рядко преминава границите на социалните мрежи и когато го има, е следствие на отнемането на социална придобивка или увеличено финансово бреме. Учени и учители протестират не срещу липсата на духовност в обществото, а поради ниски заплати. Военните, които са извършили три преврата и са участвали в четири войни през изминалото столетие, са загрижени за ранното си пенсиониране и социални придобивки, въпреки все още реалната им способност да получат със сила каквото желаят. Казано накратко, инерцията създадена от „взрива“ при формирането на нацията, се изчерпва и способността на етноса да се съпротивлява на вътрешните и външни трудности значително намалява. Намалява и способността да се осъзнаят мащабите на случващото се. Казаното по-горе не означава пълна липса на енергични и способни личности. Напротив, такива има и някои от тях успяват да реализират своите способности, та дори и

76 у дома, в България. Важното е обаче, че те се превръщат във все по-незначително малцинство, което има намаляващо значение по отношение на етническите процеси. В историята има множество примери за изчезването на цели етноси, без те да са унищожени физически. Съставляващите ги индивиди се вливат в състава на други етнически групи, запазвайки спомена за произхода си, който може да бъде съхранен дори поколения наред. Тези индивиди, които напускат старите територии по една или друга причина, обикновено губят бързо връзка с традициите и сънародниците си. Другите, които остават на същото местообитание, могат или да се претопят сред етноса, който ги завладява, или пък се маргинализират до малки етнически групи, пазещи определени традиции и културно наследство, но вече като част от друг етнос. Подобен пример са власите и каракачаните, потомци на древните траки. Ако следваме тази логика, възможно е българският етнос да бъде сведен до малобройна етническа група, която ще бъде запазена в резервати, а културното ѝ богатство ще бъде предмет на изучаване на чужди етнолози, борещи се да запазят най-колоритните елементи от материалната и духовна култура. Иначе казано – някогашният хегемон в Югоизточна Европа ще бъде сведен до музеен експонат. Това би бил напълно вероятен сценарий при запазване на сегашните тенденции. Националната държава е поетапно ликвидирана, за да бъде заместена от корпоративната, която има нужда от държавните институции единствено, за да поддържат ред и да осигуряват подходяща среда за бизнес. Държавата се превръща постепенно в репресивен орган, призван да служи на икономическите интереси на тесен кръг от корпорации. Такава корпоративна държава е откровено враждебна на националната идея и всячески се стреми да я обезличи, тъй като е пречка пред формирането на по-големи структури от типа на Европейския съюз. Това наддържавно обединение, създадено първоначално за регулиране на някои стопански въпроси, постепенно се превръща в империя, стремяща се да унифицира населението в своите граници чрез стимулиране на мобилността му, междуетническите и междурасови бракове, привнасяне на емигранти от Африка и Азия, премахване на вътрешните граници и свободно движение на стоки и капитали. Съвсем естествено е в такава обстановка малките етноси да понесат първи последиците и да бъдат ликвидирани, но същата съдба очаква германците и французите, може би само в едно малко по-далечно бъдеще. И отново е важно да се направи уточнението – никой от тези народи не е избиван физически като индианците в Северна Америка. Напротив, ЕС дори се стреми да нивелира равнището на благосъстояние и не допуска тежки икономически сътресения в някоя от съставните си части, които биха имали разрушителен за целия съюз ефект. Много вероятно е външни опасности от страна на други Велики сили да стимулират по-бързото преобразование към истинска държава, в която ролята на отделните етноси ще бъде сведена от етнически групи, съставляващи общата маса население. Подобен сценарий ще е гибелен за европейските народи, тъй като ще означава разпиляване и унищожаване на безценно духовно наследство, създавано в продължение на хилядолетие и половина.

77 Може ли един малък етнос да противостои на тези процеси? Да, но зависи в кой етап на своето развитие се намира. Например народ като албанците би бил много по-защитен в настоящите условия и той не случайно стои настрана от интеграционните процеси на континента. Други, по-стари народи, вече преминали фазата на своя активен живот, няма да могат да устоят толкова лесно. Наличието на достатъчно енергия в обществото е ключов фактор за успешна съпротива. Там, където етносът е навлязъл в последните фази на своето съществуване, много е вероятно дори идеята за пълното му разтваряне в общата маса да бъде приветствана. Другаде, където е останала достатъчно голяма маса пасионарии в обществото, ще бъде оказана съпротива. Оценявайки това, не бива да се подвеждаме само по външни прояви като изявления на политици и празни декларации, които нямат реална стойност. Отделни държави и управници се стремят да получат по-изгодни позиции в бъдещата надционална, корпоративна европейска империя и затова търгуват с националния си суверенитет. Несъмнено обаче е, че съпротива съществува, както е съществувала и срещу османското завоевание, като някои нейни огнища са останали активни десетилетия след завладяването на Балканите. При все това, процесите на глобализация, съчетани с дълбокия упадък на европейските народи, повечето от които са в крайните фази на своята етногенеза, несъмнено ще доведат до формирането на корпоративна европейска империя. България обаче се намира в периферията ѝ, което едновременно я излага на външни удари и я предпазва от гибелните интеграционни процеси. Това прави неясна съдбата на българския етнос и нация. Известни са достатъчно примери за регенерация на етносите, която позволява да се вдъхне нов живот и нова енергия, обикновено чрез привличане на маси население от най-изолираните и изостанали части на етноса към неговото ядро. Именно тези части на етноса съумяват да запазят известно количество енергия, дори и при пълното разложение на общата маса, както например става по времето на Асеневци, които, опирайки се на жителите на изостаналите и изолирани планински и отвъддунавски области, съумяват да възстановят независимата държава. Може би, при определени условия, българският етнос ще съумее да възстанови изгубената си сила и енергия отново и ще намери своето място в новия свят, който се гради пред очите ни.

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ

ГАЛИНА ЦВЕТКОВА ЧУВАЛ ЛИ СИ – НЕ СЪМ ЧУВАЛ

Представяне на артистична концепция Б.р. През ноември 2018 г. във Велико Търново бе открита самостоятелна изложба на художничката Галина Цветкова – преподавател във Факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ под названието „Чувал ли си – не съм чувал“. Тук поместваме размишленията на авторката, които тя сподели пред зрителите на официалното откриване. Броят е илюстриран с част от работите, представени на изложбата на художничката. Колкото и да изглежда различна тази изложба на фона на всичко, което съм рисувала досега, тя има своя претекст от периферията на работния процес по проекта „Обличани рокли“, който развих през миналата година. Без да се спирам на този прозаичен момент, държа да отбележа – не аз избрах чувалите за ресурс на осенило ме вдъхновение, а чувалите избраха мен като провокираха въпроси, част от които споделям сега. Какво представляват изображенията в тази зала и съвместими ли са в една изложба Дюрер и Магрит, Донатело и Кристо, Витрувианският човек и Мерилин, Иконата Теодор Стратилат и Писоарът на Дюшан? Отговорът е: да, това са откровени реплики на бележити произведения на изкуството и да, съвместими са, защото, извън контекста на епохи, направления и философски „-изми“, всички те принадлежат към мощния генератор на цивилизацията – изкуството. От възприетото най-общо схващане за изкуството като претворена действителност съвременният артист детерминира тези образци като тъждествени, идентични със самата природа. Устойчивото им във времето признание ги трансформира от обект на възхищение в източник на вдъхновение и творчески мотив. Авторската намеса в настоящата изложба е интерпретирането им в алгоритъм за преосмисляне на съществуващия респект към изкуството, по-конкретно – провокиране на потенциала му да променя света. Гротесковият Писък на Мунк, обезобразеният автопортрет на Ван Гог, странната гримаса на Рембранд, ексцентричностите – Дали и Пикасо, назидателният пръст на Леонардо, Рафаело и на Руския плакат, непонятният Черен квадрат и Лулата, която не е лула, летя-

79 щата Разходка, озадачената Сибила и други още всепризнати шедьоври са внимателно подбрани по признак на предизвикателство, защото провокацията е в природата на изкуството като никой днес не подлага на съмнение този въпрос. Селектирани по чувство, тези бележити произведения в по-голяма или помалка степен създават обмен на енергии с обекта, върху който са изобразени. От друга страна, е специалната роля на чувала в тази изложба. Какво представлява той – конфликтна ситуация, неуместна изобразителна канава или предмет, съществуващ извън съзнанието, чист и безстрастен като белия лист? Не, чувалът е ключов детайл от уместен въпрос за преобразуване на смисъла и способността на изкуството да влияе върху нещата с установен понятиен или асоциативен заряд. Би било много просто, дори просташко и при всички случаи незаслужаващо интерес, ако това влияние се разбира като арогантно третиране на художествени образци върху торби за боклук. Уповавайки се на схващането, че изкуството претворява света, респективно създава нова, различна действителност, разглеждаме творческия процес като процес „перпетуум-мобиле“ с всички произтичащи от това рискове за катаклизми. Въпреки че съществуват области на познанието, които се занимават с теоретизиране на изкуството и творческия акт, мястото на твореца е колкото субективна вселена, толкова и обективна координатна точка от предмета на това познание. Художникът владее силата да превърне всяка повърхност в художествено пространство. Какво се случва, обаче, ако тази повърхност не е неутрална като смислов потенциал територия? Ще поддаде ли, ще устои ли или ще трансформира изкуството тежестта от асоциативната обремененост на нещата, до които се докосва? Или е вярна сентенцията: „Сложете в една кутия диамант и тя ще се превърне в ковчеже“? Подложени на изпитание, класическите образци от изложбата сами провокират презумпцията си за непреходност. От друга страна – тези изображения, проекции на вечността, собствено са толкова временни, колкото е производствената трайност на облагородените от тях чували. Защото като шепа сухи подправки по течението на въздушни учения е изкуството – фина материя на нетленното. И накрая да подчертая отново – създавайки тези комплексни произведения, заставам зад убеждението, че художественото наследство не е статичен и напълно завършен интелектуален багаж на цивилизацията. Своеобразната агит-образователна визия на експозицията и включеният текст са друга част от концептуалното съдържание на изложбата, която запазвам за предстоящ, по-подробен авторски анализ. Включва се и очакването за обратна връзка, защото изкуството е също медиатор в отношенията между художник, който създава идея и зрител, който интерпретира нейното послание. Чувaл ли си или си чувал – това е въпросът. Тази изложба предлага въпрос, но не и окончателно категоричен отговор!

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ СОЦИАЛНАТА ЛОГИКА НА ЛИТЕРАТУРНИЯ ПРОЦЕС МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ 1. Времето между двете световни войни е социалната утроба, от която ще се роди зачената вече от предходните десетилетия радикална смяна на обществения модел. Сега именно се оформят принципите, по които в бъдеще новият модел ще се подреди и функционира. Те постепенно се появяват едни след други в историята, за да я направят податлива към предстоящите промени, а и тя самата да осъзнае участта и отговорността, възможностите и силите си, които искат да я творят и направляват. Войните, които младата българска държава води след своето учредяване, практически разрушиха стария свят и те изникнаха из руините му. Най-напред като думи, с които да бъдат обозначени и развити в съдържанието, а после и като конкретни идеи, в които се е разположило бъдещето. Все още недостатъчно ясно, но все по-близко и осезаемо. И все по-конкретно и реално. От началото на Първата световна война (1914) до края на Втората (1945) изминават 31 години. Това твърде кратко историческо време е изпълнено с важни и определящи характера на целия ХХ век събития, явления и личности. Историята е ускорила дотолкова своя ход, че отрязъкът между двете войни с право може да се определи като цяла епоха. Най-важните нейния явления са превъплъщението на две масови идеологии в социални практики, една общественополитическа революция в едната част на света, а в другата – утвърждаването на нов хегемон в икономиката и геополитиката. Точно сега светът постепенно, но твърде бързо се раздели на две системи, подчинени на две противоположни и воюващи помежду си идеологии. Започна невиждана преди война на идеологии и принципи на обществено и икономическо устройство. Започна невиждана преди война на не между държави, а между обществени системи и техните идеологии. Войната на идеологиите е преди всичко гражданска война, в която една срещу друга са изправени антагонистични класи. Не е задължително гражданската война да се води с огнестрелно оръжие и да се пролива кръв. В нея няма фронтова линия, две стоящи една срещу друга армии, окопи, бомби, смърт. Тя е най-напред словесна, война на риторики и пропаганди. Воюват предимно думите. После се включват политически движения; сблъскват се тълпи, властта се изправя срещу протестите на онеправданите, улиците и площадите се

81 изпълват с хора, които са неспокойни и жадуващи справедливост, възмездие, ред, промяна. Срещу тях се изправят институциите на властта. И целият живот се политизира, ожесточава и напряга до крайност. Войната на идеологиите е война на хора, които пишат и говорят с определена цел, за да въздействат върху колкото е възможно по-голяма част от обществото. Затова противоборстващите си страни се стремят да привлекат на своя страна повече привърженици и последователи, чрез които да превърнат идеите в конкретни практически актове на промяна (съобразно възможностите, потребността и готовността на самото общество) в общественото устройство. Това, което тук описвам, е много по-сложно и драматично, за да се побере в няколко изречения. Дори и документите трудно го побират, съхраняват и изразяват. Фактите могат да се посочат, подредят хронологически, да се проследи видимият им ефект, но картината няма никога да е достатъчно пълна и точна, щом не е видяна през очите на човека и като съдба на живи хора. Затова отново подчертавам, че единственият истински свидетел и изразител на процесите и идеите в обществото е литературата заедно с всички останали изкуства. Изкуството е субективен израз, а не обективна снимка, но въпреки това е най-верният свидетел и изразител – стига, разбира се, да бъде четено правилно и задълбочено. То именно поради това е достоверен свидетел, защото не е безстрастно и улавя движенията в обществените настроения, вълненията на хората, начина на мислене и живеене. Но литературата е не просто свидетел на обществените процеси, явления и идеи; тя се развива съобразно социалната логика. Иначе не би могла да изпълнява социалните си функции и да привлича читатели. Затова когато изследваме историята на литературния процес, ние всъщност изследваме и по чия логика той протича, зависи и взаимодейства с обществения процес. Така в крайна сметка получаваме истината за времето, за неговите преображения и за човешките съдби. 2. Времето между двете световни войни за българската литература е ускоряване на подготовката за появата на епическото съзнание, което ще видим проявено в романа и поезията от края на 40-те и 50-те години. Българският епос се утвърждава сравнително късно, но дава изключително богати плодове: поемите на Валери Петров, романите на Димитър Талев, Стоян Загорчинов, Димитър Димов, Емилиян Станев, Георги Караславов, Димитър Ангелов. Това са изключително високи художествени върхове, каквито нашата литература след тях не успя да постигне – дори не се доближи до тях. Но за причините на този факт пиша на друго място. Интересни са идеите, които литературния процес съдържа и изразява. След края на Първата световна война в българското общество се надига твърде висока, невиждана преди, вълна от енергия и желания за обновление и съзидание. Тя е още на далечния хоризонт, но все повече се очертава и приближава. Литературата я усеща, заживява с нея, изразява я, очаква я с нетърпение. Всяка война е огромно изпитание, а за българския народ това изпитание е

82 умножено по още три войни (Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата), които взеха много жертви, оставиха след себе си разрушения и кръв; България претърпя две национални катастрофи, след които се лиши от свои територии и още повече се отдалечи от своето национално обединение. Това бе огромна драма, която трудно бе преодолима. Но драмата е все пак на повърхността, във видимата част от обществените процеси и явления, които литературата, разбира се, улавя и показва. Но литературата наднича по-надълбоко, там, където протичат обществените процеси и са заложени причините, които ги пораждат и им вдъхват живот и сила, като им придават енергия. Тази енергия блика от литературата на 20-те години. С творчеството си Йордан Йовков, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Христо Ясенов, Асен Разцветников свидетелстват за стремежа на обществото бързо да се отърси от ужаса на току-що преживените войни и заживее градивно и съзидателно. Проблемът е как това да стане, по какъв път да се тръгне, за да се достигнат целите. Над това размишлява и българският ум, а обществото е нетърпеливо и дори припряно да види пред себе си точно очертаната перспектива. Войните идеологизираха до крайност българския свят, подчиниха го на себе си и го хвърлиха в нестихващи класови и междудържавни борби. Още преди тях те се изостриха неимоверно и се стигаше до държавни преврати, суспендиране на Конституцията, политически убийства. Това са все форми на гражданската война, която започна с осъзнаването на класите (особено на пролетариата) като „класи в себе си“ и „за себе си“. Класовото съзнание е стимулаторът на идеологиите и гражданската война. То оказва най-силно влияние върху избора на пътя, по който цялото общество и държавата ще тръгнат, за да преодолеят последиците от войните и двете национални катастрофи. През 20-те години борбата за това кой ще надделее достига критичната си точка. Парламентарните избори от 1920 г. определят с избора на БЗНС и правителството на Александър Стамболийски държавата да поеме пътя „в ляво“. Това означава да се изгради такъв тип общество и такъв тип икономика, които да бъдат със социална насоченост и се гарантира социалната справедливост. Властта бе предоставена на селския народ, която реално се включи в нея. Това бе важен знак, че българският свят не приема буржоазно-капиталистическата система, не одобрява т. нар. „буржоазни ценности“, възмущава се от лицемерието и алчността на буржоазията, която той обвинява за позорния крах във войните. Грубите политически грешки на Стамболийски и неговата партия, неспособността на властта да се справи с огромните икономически и социални проблеми опорочиха избора „в ляво“ и го направиха преждевременен. Обществото очевидно не бе готово за него, защото го задължава да извърши радикални промени в общественото и икономическото устройство. Липсва съзнание за необходимостта на този избор, направен повече емоционално и за наказание на виновните за провалите в държавата. Затова и практически не оказва реална съпротива срещу държавния преврат от 9 юни 1923 г. въпреки Септемврийското въстание, избухнало непосредствено след преврата. Въстанието няма масов характер, а и новата „дясна“ власт е достатъчно силна и стабилна, за да бъде свалена от подобен бунт.

83 Превратът от 9 юни и подкрепата, която той получи от обществото, показаха, че българският свят сега се нуждае от стабилно икономическо развитие. Обществената енергия трябва да бъде приложена в реални и полезни изменения, а не в ненужни експерименти. Виждаме как непосредствено след края на войните българският свят е възбудил усилията си да положи основите на ново обществено устройство и подготви неизбежните радикални изменения. 3. Желанието за стабилност и спокойствие се проявява в утвърждаването на колективистичния тип общество. Много показателно е, че веднага след войните развойният обществен цикъл навлиза в този тип общество. Това означава, че в конкретната обществена реалност на държавата вече е узряла необходимостта от организирана воля и тя излъчва идеи и личности, около които хората да се обединяват. Центростремителните сили вече са надделели над центробежните, появили са се силни обединяващи личности, способни да гарантират реда и организацията. Установила се е естествената йерархия, благодарение на която се разполага формалната и неформалната власт на доброволното подчинение и съгласие за общи действия. Тази форма на общественото съдружество не винаги съответства на организацията на конкретното общество. Аз говоря за идеален образ, който в реалността не е толкова хармоничен и чист. В живота всичко е по-сложно. Става дума за идеи, които в литературата и изкуството са приели художествени образи и форми, а в самия живот са подреденост, целенасоченост, начин на мислене, изразено от мнозинството хора желание за солидарност и готовност за действия. Сега именно идеите за социалната справедливост при непоносимостта, която държавата изпитва към тях, и заради която ги е обявила за опасни и непозволени, намират толкова поддръжници и симпатизанти. Опасно е да ги изповядваш, но те проникват все по-дълбоко сред бедните и онеправданите, но и сред други съсловия, заразяват ги и им отварят очите за реалните проблеми в държавата и света. Творчеството на Йордан Йовков е типичен пример за проявленията на колективистичния тип общество в литературата. Светът на Йордан Йовков е свят на осъзнатото и доброволно прието единство, превърнато от героите му в норма на поведение и критерий за нравствени ценности. Забележителното е, че всеки път, когато се описва някакво събиране на хора, те се подреждат в някаква йерархия, в която най-възрастният или най-почитаният застава начело. Няма значение дали хората се събират в хана, в чифлика, на площада или са си вкъщи, това разположение се получава мигновено. Който се противи, бива веднага изолиран или изхвърлен от средата. Присъствието му е оценявано като зловредно и недопустимо. Рушителите на този тип общество са почти винаги са отвън. Те идват като агресори и не крият намеренията си да разбият тази общност, да я разрушат, защото за тях тя е заплаха или е по принцип опасна. Отпорът обаче е силен и надежден. Злото не

84 побеждава, защото е безсилно. В прозата социалната логика е по-отчетливо проявена. Но тя и в поезията се откроява достатъчно ясно, стига да съумеем да я видим и проследим. Христо Смирненски беше първият, който въздигна възпя осъзналия се като преобразител на обществото човек и го постави в центъра на поезията си. Защото знаеше, че това е новият герой, на когото историята разчита. Ражда се новият тип обществен човек. Той е силно нараним, страдалец и мъченик, но устойчив на страданията; съвсем обикновен, произлязъл от социалните низини, знаещ цената на живота. Това е доскорошен селянин, прекрачил прага на града. Тук именно той усеща солидарността на такива като него „все жилави роби на труда“. В литературата на 20-те години лирическият герой е придобил съзнание „за себе си“ като „роб на труда“, който обаче е призван да извърши революция. Христо Смирненски е поет от времето на прехода; той живее в две епохи и им принадлежи в еднаква степен. Ала той видя новия герой на новата епоха и го възпя и възвеличи. Идеите, които този велик поет изрази в творчеството си, бяха доразвивани от поетите след него. Те не криеха, че са негови почитатели и последователи и че са се учили от него. За стихосбирката „Жертвени клади“ на Асен Разцветников се счита, че е отклик на покрусата от погрома на Септемврийското въстание и протест срещу жестокостите на властта спрямо българите, които не я приемат. Това е исторически факт и аз нямам намерение да го оспорвам. По-важното е, че тази книга, също както и „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев, свидетелства за преображенията в българския свят и за неговата пренастройка, за да се приближи до своето идеологическо обновление. Обществената енергия иска не само да бъде използвана за градивни цели, но и за премахване на пороците и недъзите на обществото, за да придобие то нов смисъл и същност. Ето я убедеността в това, който ще извърши промяната: Ний идем из черните бездни на хладната майка земя, погребали младост в ковчези от въглен, метал и тъма, и кръста от лом и лопата целунали с трепет свещен, кълнем се: с кръвта си палнем зората на вечния ден! И малко след това: и в бунта на нашата младост се сплитат във трепетен зов вековнонабрана омраза и вековноналеляна любов. („Ний“, подч. м. – П. А.) Литературата на 20-те години е силно политизирана и наситена с революционни призиви. Дори българските модернисти вече не се крият в кули от слонова кост, техният индивидуализъм са проявява вече в презрение към полити-

85 ческата реалност и потисниците на онеправданите, а не към „фасулковщината“. Тази трансформация е показателна. Формира се нова естетика, за която „художествено“ е това, което е революционно и работи за социалната справедливост и възхвалява обикновения човек, който е отруден, но беден и унизяван постоянно. Литературата постановява нова обществена йерархия, в която този именно човек е най-достоен, а изкуството, което му отрежда водещото място и говори на неговия език, е най-актуално и естетически значимо. От художественото творчество сега се изисква по-голям социален рефлекс и борбеност. То е призовано да възбужда общественото съзнание и да го насочва към социалните низини, където се заражда новия живот. Гео Милев е най-яркото проявление на тези нови естетически тенденции. Нему принадлежи повикът за „оварваряване“ на изкуството, за да стане изразител на социалната истина, а не да възпява измислени светове и да се съсредоточава върху повърхностни неща. „Долу“ кипи невиждан от буржоата съдържателен живот на хора, лишени от правото да живеят достойно и се ползват от благата, които сами създават. Ето го новият момент в т. нар. „революционна“ или „пролетарска“ литература, който е съзвучен с идеологията, провъзгласила тези хора за социални реформатори и строители на свят без експлоататори. Поемата на Гео Милев „Септември“ е илюстрация на тази изключително важна за историята идея. Поемата открито провъзгласява, че тази идеология е приета и осъзната от класите, на които тя възлага да осъществят революцията. Сега те са разбити от властта и страдат, но волята им не е сломена. 4. През 30-те години революционният патос в литературата сякаш намалява. Но той е спаднал и в живота. Или по-точно придобил е други форми. Властта е достатъчно силна, дори е станала още по-силна отколкото в предходното десетилетие, държи здраво лостовете на управлението и умело използва репресивните си органи за поддържане на реда и укротяване обществените недоволства и съпротиви. Времето е ново и нови са проблемите, които човекът трябва да разреши. Сега те са с много повече нравствено-етичен отколкото политико-революционен смисъл. Голямото зло е насилието, отчуждението, неравенството на жената спрямо мъжа, застоят на живота в провинцията. За да бъде премахнато, е необходимо не толкова да се използват революционни средства, а човек да осъзнае своето несъвършенство и греховност, да се поправи и със своята нравственост да направи света около себе си по-добър, смислен, красив и достоен. Литературата не забравя пролятата кръв и жертвите от събитията през 1923 г. и 1925 г., когато политическото противоборство достигна връхната си точка. Но сега напрежението стихва, за да се успокои животът и да навлезе отново в обичайното си русло. Макар че това практически е невъзможно, тъй като се е натрупала доста омраза, а идеята за социално-политическата революция не е угаснала. Помирението е тема, която навлиза все повече и повече в българската литература от 30-те години. Обществото не е в състояние да живее в постоянно

86 и остро напрежение, което ражда насилие. Отнякъде трябва да дойде мирът. И някой трябва да го донесе или най-малкото да заговори за него и да настоява и работи усилно да бъде установен. В този дух е повикът да се върнем към традициите на българското, за да се открият в тях опорите и се извлекат нови сили и енергия за съзидание. Елисавета Багряна показа тази енергия в жената, когато е равноправна с мъжа и когато е свободна да проявява своята воля и способностите си. В края на 20-те години (1927) излезе първата ѝ книга „Вечната и святата“, която прогласи, че жената е не само политически еманципирана, но и ще отстоява да бъде във всичко равна на мъжа; че тя сама ще решава от тук насетне как и с кого да живее; тя сама ще определя съдбата си и няма да позволява никому да ѝ се меси. Но жената на Багряна не се отказва от своята същност да бъде майка, съпруга и жена; че не иска да е груба и физически да прилича на мъжа. Желанието ѝ е просто да ѝ бъде отредено друго място и да уважават избора ѝ, а да ѝ налагат правила и норми, които я ограничават и ѝ пречат да бъде „волна като вятъра“. И тя говори на друг език, който може да изрази по категоричен начин съзнанието на новия тип жена и да убеди обществото, че тя няма да се откаже от извоюваните от нея самата права. Защото времето е друго и връщане назад не възможно. Светът е различен и не позволява да се живее със стари представи и да се следва моралът на миналото. Героинята на Багряна е вече част от този свят и той ѝ открива красотите и прелестите си. Елисавета Багряна не се занимава с политика и идеологии, но поезията ѝ обективно изразява идейно-политическите процеси в обществото. В българската литература от онова време ще открием „завръщане към селото“, към бита и хората там. Това завръщане е породено отново от желание да се намери някаква нравствена опора, някакъв пример за служение и труд, без да се иска повече отколкото самата природа отпуска. На село се живее по природните закони. Природата е майка-хранилница. Тя се грижи за хората, сдобрява ги, за да могат да се трудят спокойни и уверени, че трудът им ще се възнагради. Тук хората не се борят помежду си, не налагат свои правила, не протестират. Такъв живот е красив и смислен, благороден. Селото е приютило лирическия герой на Славчо Красински. И изпълва живота му с тиха радост, благородство и хармония, без празни амбиции, суета, омрази; всичко е подчинено на любовта и труда. В този свят именно ще се зароди епическото съзнание и общественият живот ще бъде проследен в пълнотата на историческото му развитие. Епическото съзнание е възможно тогава, когато отделният човек и обществото като цяло бъдат способни и склонни да обхващат човешката съдба като елемент от една дълга верига, чиято протяжност е в историята. Човекът трябва да се осъзнае като участник и двигател на историята. А това бива възможно единствено в спокоен и хармоничен свят, където социалните противоречия са в границите на разумното и допустимото, за да не разрушават постигнатото и не опорочават добрите намерения. Подобен свят ще ни покаже Николай Марангозов в поемата си „На повратки

87 в село“, но той ще съществува паралелно на другия, градския, в който царуват суетата, страстите и безсилието. Лирическият герой се завръща за кратко в родния дом, за да гостува на родителите си. И буквално навлиза в друг свят, в който някога е живял, но е забравил в престоя си в града. Той е отвикнал от простотата и чистосърдечието на своите някогашни съселяни; отчуждил се от родителите си и е потънал в ежедневие, което буквално го смазва с фалша и безсърдечието си. А колко хубаво е на село. Колко е красиво и колко величествена е природата. И колко добри и сърдечни са хората. Селото със своите хора през 30-те години е все още жива реалност. То съществува, а не изчезва. И носталгията по него е като към жив организъм, изоставен по силата на обстоятелствата, а не е спомен, сън или изгубваща се представа за нещо, което е било хубаво, но което не съществува. Хората вече отчетливо се делят на „граждани“ и „селяни“ и вече се гледат изпод вежди, но завърналият се гражданин осъзнава какво е изгубил, предпочитайки града. В повестите си „Снаха“, „Татул“ и „Селкор“ Георги Караславов ще покаже едно друго село, което е по-близо до Елин-Пелиновото, отколкото до ЙорданЙовковото. Но реалностите в литературата не са измислени; те са такива, каквито са в живота. А животът предлага различни варианти. Животът е сложен. Литературата не идеализира. Тя е вярна на живота и човека в него. Българската литература между двете световни войни свидетелства за разширяването на мащаба на българския свят, на неговия обем. Писателите все повече описват широко пространство, но и наситено с преживявания и размисъл време. Българският свят се е отворил за света и сравнява този свят със себе си. А себе си осъзнава в своето историческо развитие, а не статично. Той се е формирал в историческата древност, чиито традиции следва, за да ги предаде в бъдещето. Онова, което отчетливо се вижда в българската литература между двете световни войни, е утвърждаването в обществото на идеята за социална справедливост. Съзидателната енергия е всъщност енергия за налагане на хармония и справедливост в обществото. Литературата на 40-те години ще покаже как този процес се активизира и извежда на предна линия личността, която организира и повежда масата към тази висока цел. Дори надвисналата над човечеството предстояща война се усеща като война, която в крайна сметка ще промени света. Защото страданията и жертвите, които тя носи, не могат да бъдат напразни. Поезията на Никола Вапцаров, Валери Петров, Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Божидар Божилов, а също и прозата на Павел Вежинов, Светослав Минков, Емилиян Станев свидетелстват за това. 5. Искам да кажа, че революционните изменения, започнали от 1944 г. в общественото устройство, не са случайни и резултат от геополитически и вътрешнополитически борби и решения. Българската литература свидетелства за обществените процеси, които логично водят до онова, което се случи реално в историята. Идеята за социалната справедливост не е идея само политическа –

88 тя е идея нравствена, заложена изконно в българската душевност. Българският свят я носи в себе си, развива я и я обогатява, за да я осъществи практически. Друг е въпросът доколко и как тази идея е осъществена в обществената практика. Литературата от следващите десетилетия ще покаже дали това е станало.

Худ. Галина Цветкова

НОВИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО „ХЕРМЕС“

ЧУДОВИЩЕТО Владимир Зарев Роман за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне. Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя като опитен литератор, че той носи елемент на класичност. „Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата. Стойо Вартоломеев АНХЕДОНИЯ Димо Райков Хората плачат не от болката. Плачат, защото няма кой да ги погали. Смъртта на всеки един наш татко, на моя, на твоя, на нашите татковци, всъщност е поредната малка смърт на България. Затова не можех да не я напиша тази книга. Защото тя е за нашата горка съдба, българска. Защото тя е разказ за ония хора светулки, без които светът би попаднал във вечна тъма. Те блестят със своята привидна безличност... Те са хора, които не налагат своята собствена светлина на-

90 рочно, с някаква користна цел. Те светят тихо, почти незабелязано. Защото те светят с... душата си. Онова, което посяха в нашите сърца, няма цена. И в това „посяване“ се крие техният героизъм – тих, но властен, този толкова нужен и днес, и завинаги, героизъм саможертва... Да, за тях е моят роман. Прочетете го. И помълчете. Димо Райков ЧУЙ ЩУРЦИТЕ Татяна Попова Романът е победител в Деветия национален литературен конкурс „Хермес“. Това, което се случи, може да се случи във всяко едно училище. Питам се защо се случи в нашето? Този въпрос си задава младият учител по литература Николай. Същият въпрос измъчва и училищния психолог Емил. Връзката между двамата мъже, кармична или психопатична, е огледалото, в което ще се отрази странният свят на едно уж обикновено училище. Една история за нажежени отношения между учители и ученици, за насилие и секс, за стряскащи зависимости. Кабинет № 204 ще бъде отключен за вас. Готови ли сте да надникнете в мрака на подсъзнанието и пагубните избори? Ще станете свидетели и на една любовна връзка, избухнала между болезнената агония на съвестта и сянката на страстта. „Чуй щурците“ е съвременен трилър с оглушителна мелодия.

91 ДНЕВНИЦИТЕ НА АЯ Яна Станкова Един разказ, който се развива около ръба на реалността. Предимно отсам. Един прекрасен, наглед съвсем обикновен четвъртък преобръща живота на една млада жена. В столичен квартал, който все още няма история, Ая намира отдавна изгубената си сестра... само за да изчезне отново. За да запълни пропастта между тях и да наваксат двайсет и петте години раздяла, тя й оставя дневниците, които е водила от дете. Прочитайки написаното, сестра й решава да разкаже нейната история – понякога тъжна и трогателна, понякога смешна. Но истинска. Историята на Ая...

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

2/2019