Простори за литературата и изкуство - брой 1 - 2020 by prostori spisanie

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2020

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 1 / 2020

ИСТОРИЯ Паруш Парушев за Никола Вапцаров

ЗАБРАВЕНИ ПОЕТИ Красимир Симеонов за Станимир Дринчев и Юрий Лучев

ПРОЗА Ники Комедвенска Петър Доневски

ПОЕЗИЯ Биляна Тодорова

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ Интервю на Донка Христова с поета

СВЕТОВНИ ПОЕТИ Йосиф Бродски в превод на Иван Есенски

РАЗМИСЛИ ЗА ДНЕШНИЯ ДЕН Румен Попов

ПОСЛЕСЛОВ

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Теменуга Станчева

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Теменуга Станчева, „Майка с дете“ Четвърта корица: худ. Теменуга Станчева, „Птица“ Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Списанието се издава със съдействието на Община Варна.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Теменуга Станчева

ПАРУШ ПАРУШЕВ МОРЯКЪТ

Безсмъртната поезия на Никола Вапцаров е сътворена от уникална личност. Лирично и романтично устроен, изповеден по същество, той се е заложил в творчеството си целият. По тази причина за вапцароведението е изключително важно да бъдат откроени и задълбочено изследвани всички фактори и обстоятелства както в личностен план, така и в обществен, които способстват за изграждането на личността му, формират характера и убежденията му и водят до неговата обществена деятелност. Подобен подход ще позволи да се открои образът на ляво настроения работник и интелектуалец, комунистическите му убеждения и идеали, които го превръщат в саможертвен борец против капитализма и фашизма в обстановката на Втората световна война. В тази битка Никола Вапцаров едновременно е български антифашист и неделима част от планетарната борба против кафявата чума. Така ясно се очертава и мащабът на твореца, съзвучието му с онези тенденции, които протичат в световен мащаб. Не случайно Вапцаров е поет със световна известност. Няма как да тълкуваме този поет встрани от него самия. Вникването в личността му естествено се превръща и в задълбочено вникване в съкровената му поезия. Това е правилният подход и съвсем не случайно нашата литературна наука, тълкувайки Вапцаров, се насочва и към неговата биография. Издавани и преиздавани са множество спомени за Вапцаров, никак не са малко и изследванията на творчеството му, опитите да бъдат систематизирани и подредени фактите от неговия живот, сред които се очертава книгата на Бойка Вапцарова „Никола Вапцаров. Летопис за живота и творчеството му“ (1978 г.). Разбира се, много от тези трудове носят тежненията на наложените през времето на социализма идеологически щампи, но никак не са малко и стойностните трудове, върху които може да стъпи обективният изследовател. Изминалите трийсет години от т.нар. демокрация родиха и яростни отрицатели на Вапцаров и творчеството му. И няма как да бъде иначе, щом Вапцаровата поезия е създадена на самата фронтова линия между две антагонистични идеологии. Прави впечатление, че хулителите към

гениалния поет се концентрират най-вече върху последните месеци от живота му, където търсят десакрализиращи го факти. Те нямат интерес да вникнат в цялостния живот на поета, да проследят през годините как и при какви условия се е родил и раснал той, как го е формирала родовата му среда, как е укрепвала личността му в борческата обстановка в родния му град, въздействието по-късно на левичарските увлечения, прераснали в комунистически убеждения в битността му на работник, упражняващ най-черен труд. Такава една последователност на фактите обезсмисля безпочвените изводи за безволевия и податлив на влияния поет, липсата на характер и т.н. Цялостният образ на бореца и поета се извисява с много над клеветите, затова те няма как да му навредят с нищо, а само затвърждават неговата величавост. Никола Вапцаров, първороден син на Иван (Йонко) и Елена Вапцарови, се ражда в Банско в дома на Милана Димитрова Везьова на 24 ноември 1909 г. Родният му град се намира все още под турско робство и малкият Кольо още с майчиното си мляко ще се потопи в борбите на смели харамии, ще расте сред легенди и предания, но и в суровия живот на съгражданията си, в който да изгубиш живота си, щом си се отдал на борбата, е нещо естествено. Бъдещият голям поет принадлежи на два евангелистки рода – на Проданичини и на Везьови. По това време новородените се записвали само в църковните списъци, а евангелистката църква е водила списък на своите членове по родове. Семейството на Йонко като малочислено не е записано в църковните списъци, бащата е отбелязан в рода Проданичини, а майка му във Везьовия род. През военните години (1912–1918) в Банско не винаги е имало евангелистки пастор и едва през 1919 г. след примирието в града пристига пастор от Самоков и кръщава трите деца Кольо, Райна и Борис. Никола е вече на десет години и по-късно, шегувайки се, разказвал как се срамувал по време на кръщението си и как точно е кръстен. Интересно е, че в двете лични карти на Никола Вапцаров датата на раждането му е 28.ХII.1919 г. Грешката вероятно се дължи на новия календарен стил, въведен през 1916 г. Никола е роден в бащината къща на Елена Вапцарова, защото у Проданичини било тясно и за младото семейство нямало място. И двата рода на Никола Вапцаров дават отпечатък върху него. Родът Проданичини е с дълбоки корени в Банско. Били бедни, но горди хора, които неизменно участвали в обществените дела на града и в борбите срещу поробителя. Дали и скъпи жертви. Никола, дядото на поета, е

убит през 1905 г. на път за Солун, когато е арестуван от турците. Това се случва четири години преди да се роди Никола Вапцаров. Братът на дядо му – Цвятко, също е убит, но една година по-късно. Двама от братята на Йонко живеят и работят в Америка и това дава простор в представите на малкия Кольо за света. Никак не е случайно, че по-късно в зрялата си поезия той често ще си служи с планетарни мащаби: „Чака ме светът!“. И: „Когато се отърсва Земята от отровната си плесен“. В рода Проданичини се занимавали с бояджилък, вапцвали тъкани и това променило името на фамилията. Във Везьови пък везали тъкани – от там и тяхната фамилия. Бащата на Никола Вапцаров – Йонко, е истинска издънка на рода си. Елена Вапцарова в спомените си пише, че се омъжила за него, когато го освободили от Солунския затвор, където излежавал присъда. Той е наистина знаменита личност. Завършва едва втори прогимназиален клас, но има самочувствието на човек с мисия в света. Неординерен, често невъздържан и сприхав, той непрестанно се забърква в някакви тъмни дела и славата му се носи далеч извън Банско – истински възрожденски харамия. Имал чета, с която владеел Пирина и неслучайно го наричали „Царят на Пирин“. Бил необичайно смел. Яворов в своите „Хайдушки копнения“ разказва за едно неравно сражение с турците. Четата била обградена от плътен кордон и животът им наистина изглеждал обречен, когато Йонко взема една дъска, поставя я напряко на зида, зад който се прикривали, за да има по-добра видимост отвисоко и щом му се сторело, че е улучил, виквал весело: „Хайде носи много здраве на Аллаха!“. Спасили се по чудо малко преди развиделяване, когато открили пролука в обсадата и потънали в гората. Йонко не бил годен за семейство. Той не умеел да създава уют и сигурност в дома си, трудно поддържал материалното благополучие, често пийвал и ставал причина за грозни скандали със съпругата си. В такава семейна среда растял малкият Кольо. На него му струвало много да поддържа нормални отношения с баща си. Ведно с това се опитвал да го разбере и да съхрани синовните си чувства към него докрай. Макар да са имали сложни отношения поради необуздаността на Йонко, бащата е дал своя отпечатък при формирането на Вапцаровия характер – и като дете, и по-късно. Везьови, майчиният род на Никола Вапцаров, също е стар банскалийски род. За него Борис Вапцаров пише в спомените си: „Интересно е, че

тези тихи, благи, смирени и несъпротивляващи се на злото хора не са превивали никога врат и не са приемали безропотно ярема на робството и злото. Те имат една своего рода везювска твърдост, непреклонност и патриотизъм. Всичко това те го прикриват вътре в себе си. Те не шумят, а имат своя дълбок, могъщ вътрешен героизъм. Баба Милана е била изпъдена и лишена от наследство от своя баща, защото е приела религията на евангелистите. Тя е работила чужди ниви, прела и тъкала чуждо, мизерствала заедно с децата си, но не се покорила на своя баща да напусне избрания от нея път“. Прадядото имал хан в центъра на Банско, но харамии го отвлекли и се наложило да продаде всичко, за да се откупи. Майката на Вапцаров – Елена Везьова, остава сирак, когато е на половин година и баща ѝ умира. Тя се ползва с покровителството на американската мисионерка госпожица Стоун, в чието пленяване участва Йонко Вапцаров. Така будното момиче учи в Американския пансион в Самоков до трети клас и две години се обучава за протестантска проповедничка. Елена Вапцарова е ревностна протестантка, мечтателна, но твърда по характер натура. Тя не парадира със своята вяра, която е скътала дълбоко в сърцето си и я изживява като нравствен подвиг. Поела е Христовия кръст да служи на другите, да обича и подкрепя бедните и страдащите, да не парадира с вярата си. Тя има най-голямо влияние при формирането на бъдещия поет-хуманист. Това е слабо изследвана територия във вапцароведението. През годините на социализма за това не можеше да се говори, а през последните три десетилетия все още липсват достатъчно сериозни изследвания. Факт е обаче, че Вапцаровата саможертвена вяра в бъдещото преобразуване на света е сложно съчетание от поуките, дошли и от майката, и от най-чистата форма на комунистическия идеал: Учеше ме, майко, ти със притчи да обичам всички като теб. Бих обичал, майко, бих обичал, но ми трябва свобода и хлеб. През есента на 1912 г. в Банско идва поетът харамия Пейо Яворов и гостува в дома на приятеля си Йонко Вапцаров. Състояла се една знаменателна среща между него и малкия Кольо. Едва на три години, детето проявява живо любопитство към големия поет. Виждайки този интерес, макар и изморен, Яворов го взема на коленете си, а малкият се

заиграва с пистолета му: – Това какво е? – пита Кольо. – Не знаеш ли, баща ти няма ли револвер! – учудва се Яворов. – Има, ама не ги дава да ги барам. Ти ще ми дадеш ли твоя да го разгледам? – Ще ти дам, ако се научиш да казваш „револвер“! – Ще се науча, ще видиш! – повтаря Кольо и се затичва да се похвали на баба си. През зимата, когато войната вече е свършила, Яворов отново минава през Банско и посещава дома на Йонко Вапцаров. Още не се е изкачил по стълбището, когато е пресрещнат от Кольо: – Чичко Яворов, аз вече знам да казвам „револвер“. Яворов отново го взема на колене. – Повтори да чуя, Кольо. – Револвел, револвер – радостно възбудено повтаряло детето. (От книгата „Спомени за моя син“ от Елена Вапцарова) Понякога съдбата си прави зловещи шеги с хората. И за двамата поети револверът изиграва фатална роля, ако е вярна версията, че в гарнизонното стрелбище Вапцаров само е ранен от куршумите на екзекуторския взвод и е доубит с пистолета на командващия разстрела. В спомените си Елена Вапцарова е отбелязала, че малкият Никола расте като изключително будно дете: „Никола много рано проговори и беше много разговорлив. От малък се проявяваше като чувствително дете, правеха му впечатление много неща, които наблюдаваше“. Влияние през ранното му детство има и баба му Милана. Тя му разказвала библейски притчи за обичта на Давид към своя народ, за неговата твърдост и вярност, за това как е продаден Йосиф и малкият горчиво е плачел. Освен това е абониран за списанията „Светулка“ и „Детска радост“, но предпочитал да му разказват за Ботев и Яворов, да му четат техни стихотворения, макар че още бил малък, за да ги разбира. През есента на 1913 г. цар Фердинанд посещава Пиринския край и наема Йонко Вапцаров да го съпровожда. Това е важен факт от историята на Вапцарови, защото от този момент започват връзките им с двореца, с които Йонко доста е парадирал и понякога си навличал неприятности. Има един красноречив епизод от детството на Никола Вапцаров, който е знаменателен за бъдещия борец за свобода и справедливост в света. По времето на Първата световна война в Банско са докарани сръб-

ски пленници. „Какви са тези хора, бабо? – пита Кольо баба си Милана. – Сърби, роби, синко! – Ами защо е вързан оня човек? – Боли го, баба! – Ами защо не го освободят? – Не може, синко, роб е! – Аз ще ида да го освободя! – казваше малкият Кольо“. (Елена Вапцарова) Неусетно Никола започва и завършва първи клас. Той има голямо желание да учи. През лятната ваканция, макар и слабоват и малък, дейно участва в лудориите на останалите деца. „Никола бе по-дързък, смел и амбициозен в разприте ни с нашите връстници“ – спомня си неговият съученик Г. Чочов. В Банско, поради прекалена заетост, жените почти не готвели и децата ядели само хляб. Вапцаров повече от другите деца ядял хляб. Джобовете на Кольо били постоянно пълни с хляб и майка му ги нарича „цигански торби“. От този момент явно в съзнанието му бавно хлябът, който е „от мъката по-чер“, се превръща в основополагащ образ с многопосочно значение в зрялата му поезия. Когато в стихотворението „Не бойте се, деца“ поетът концентрира образа на социалния ад, той го изобразява така: И ваште очи са сгърчени вече от плач. И ваште очи са сухи и неми – такива големи, мъчително тъжни очи… И в тях е стаен ужас свиреп: Хлеб! Хлеб! Хлеб! Липсата на „хлеб“ е и причината за моралното пропадане на човека: Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. („Песен за човека“) Все той, „хлебът“, е и основната причина за борбата на угнетените: Тръгват. Бият се. Защо? Само хлябът ли ги сбира? („Писмо“ – Майко, Фернандес убит…)

И по ботевски саможертвената декларация: Честно ще умра като работник в боя ни за хляб и свобода. („Огняроинтелигентска“) Образът на хляба преминава през цялата Вапцарова поезия, обхващайки нейното идейно триединство – от непоносимата съвременност, през барикадите на борбата, до живота мечта („Ще имаме хлеб тогава“). Никола е паметлив и чете много. Приседнал с някоя книга, бил способен напълно да забрави за света. Във второ отделение той рецитира Вазовата поема „Грамада“ и близките му били във възторг. В трето отделение учител му е Траян М. Римпов. Той си спомня: „Н. Вапцаров като ученик беше паметлив. Запомняше и разказваше много добре. Декламираше на забавите ни. Не се закачаше с децата: беше мирен, справедлив и услужваше на бедните си другарчета. Понеже бяха заможни хора, а той добродушен – от къщи донасяше или купуваше моливи и тетрадки, които раздаваше на бедните ученици“. Много от характерните черти на по-късния Вапцаров се наблюдават още в детството му. Едновременно той е буен, дързък, проявява воля и обича да се налага, но е и състрадателен към по-бедните от него, готов да отдели от залъка си, за да помогне. Тук влиянието и на бащата, и на майката е видимо. С годините Вапцаров ще овладява някои от чертите си, но твърдостта на характера и желанието да помага на другите ще се затвърждава. И друго – неговите декламации. Стремежът му да се изявява пред публика го отвежда до едно голямо и трайно увлечение – към театъра. Трябва да изтъкнем и една друга страна у Вапцаров, която ще се проявява до края на живота му – самоусъвършенстването. Като ученик той не е отличник. Оценките му по-скоро са предимно добри. В трети прогимназиален клас годишният му успех по български език е много добър (5), по френски език – добър (4), по отечествена история – добър (4), по отечествена география – много добър (5), по математика – добър (4), по геометрия – добър (4), и т.н. Четенето на книги обаче компенсира това. Трябва да се отбележи, че още от малък той посяга към книги, които не съответстват на възрастта му. В четвърто отделение вече чете „Стършел“ на Войнич, „Спартак“ на Джованьоли, а през 1921 г. вече е записан в библиотеката и се среща с автори като Пушкин, Гьоте, Майн

Рид, Жул Верн, Едгар По и др. В тези времена Банско и цялата страна се тресат от драматични събития – войни, смърт, социални катаклизми. Всичко това оставя трайни белези в съзнанието на Вапцаров. Той е част от всичко това, преживява го, съставя си собствено мнение за случващото се. През септември-октомври 1918 г. отстъпващите от Южния фронт войски се насочват към Горна Джумая, Кюстендил и Дупница. Започва Владайското войнишко въстание. Цар Фердинанд, покровителят на Йонко Вапцаров, абдикира и в семейството настава объркване. Отгоре на всичко по съвет на царя Йонко е вложил парите си в акции на чуждестранно параходно дружество, което фалира. Вкъщи станало повече от тягостно. По спомени на самия Никола Вапцаров баща му не проговорил няколко месеца. Войните, социалните сътресения, непостигането на националния идеал, излъганите надежди, корупцията и бедността донасят униние в страната и олевяването на не малка част от населението. Социалистическите идеи стават все по-привлекателни благодарение и на победата на Октомврийската революция в Русия. Тези тенденции се отнасят напълно и за Банско, където на 7 ноември 1918 г., датата на първата годишнина от революцията в Русия, се създава БРСДП (тесни социалисти). В началото привържениците на лявата идея са предимно сред интелигенцията, но скоро биват обхванати и по-широки слоеве. Учителите социалисти Никола Голев и Илия Тошев водят активна разяснителна работа и са жив пример за Никола Вапцаров. През следващата 1919 г. в Банско се заселва руският лекар д-р Борис Майлер с дъщеричката си Рая. Докторът е революционер по дух и изиграва важна роля във формирането на Никола и за разширяване на литературния му кръгозор. Той спечелва уважението на банскалии и защото преглежда бедните безплатно. Станал приятел на Йонко Вапцаров, той често гостува на семейството, а и Кольо е чакан посетител в дома му. Рая не знае български език, но двете деца скоро се сближават и както си спомня Елена Вапцарова: „Между тях се завърза дружба, такава хубава дружба, каквато само може да съществува между две чисти деца“. Д-р Майлер веднага оценява любознателността на Кольо, вродената му интелигентност и се заема да разширява културните му хоризонти. Посрещал го винаги възторжено и с едни и същи думи: – Камбана бие, Кольо, камбана!

В тези думи докторът влагал особен смисъл – не става дума обикновена песен, а за камбаната, която призовава към борба за свобода, както в Херценовия „Колокол“, с чието творчество д-р Майлер запознавал малкия Вапцаров. Благодарение на новия си приятел бъдещият поет чете Пушкин и Лермонтов, навлиза в лоното на великата руска литература. Като ученик в четвърто отделение Никола се научава да свири на мандолина и се включва в училищния оркестър. Той поначало е много музикален, пее хубаво и е душата на детските компании. Около него винаги има хора, той разказва интересни неща, пее, рецитира. Обича да събере оркестъра и да го дирижира. На 27 ноември се сключва позорният Ньойски договор и в страната се разгарят протести. Иска се наказание за виновните. Лявото движение се засилва. На 7 декември социалистите в Банско спечелват най-много общински съветници, но не са допуснати да управляват. В началото на следващата година в цялата страна се провежда едномесечна политическа стачка. Това повдига революционния подем и в Банско. Кольо изоставя за малко учението и участва в събитията. Тогава партийният клуб на социалистите се намира в тяхната къща. Той слуша с внимание ораторите, не всичко разбира, но е ентусиазиран, заедно с Крум Радонов разнасят позиви, изпълняват и други задачи. През лятната ваканция помага на майка си в полската работа и както винаги много чете. „Една вечер, когато приключихме с работата и сложихме на огъня да врят картофи, Кольо с нетърпение извади една книга и ни прочете стихотворението „Камбани“ от Едгар Алан По“ – спомня си Елена Вапцарова. В първи прогимназиален клас Кольо попада при учителите комунисти Никола Голев и Илия Тошев. Отлични педагози, отзивчиви и човеколюбиви, те спечелват обичта му. Тази обич не помръква с годините и до края на живота си при повод той винаги ги споменава с възхищение. Тези факти от живота и формирането на младия Вапцаров са потвърждение на това, че по-късното отдаване на комунистическите идеи не е плод на някаква случайност, на податливост на характера, на наивност и т.н., а имат своята дълбока основа още в детството на поета. Факт е например участието му в първомайската манифестация през 1921 г. „Спомням си една случка, в която той беше замесен – спомня си Д. Чочов. – За един първи май бях заместник на директора и по негово

нареждане изведохме учениците в местността Св. Георги, за да не се срещнат този ден с комунистите, които манифестираха. До вечерта някои ученици избягаха, между които беше и Н. Вапцаров. Дори той беше подстрекател.“ За един такъв Първи май Никола закача червено знаме на тополата в училищния двор. Цяло чудо е, че не го разкриват. И така, Кольо расте и затвърждава в себе си левите идеи, но силно проявява и артистичността си. Учителят му Ангел Балев си спомня участието му в мандолинния оркестър на училището: „Най-много бях доволен от ученика си Вапцаров по музика. Покрай хубавото му пеене и лекото усвояване на теорията тай вземаше активно участие в моя училищен китаро-мандолинен оркестър. Свиреше хубаво на мандолина. Народните песни бяха постоянният му репертоар. Предимство имаха и руските. Нашият оркестър, който беше нараснал до 25 души, взимаше живо участие във всички забави, вечеринки, утра, чествания. Кольо ми беше понякога и помощник – той водеше втора мандолина“. От тези най-ранни години е и увлечението му по театъра. Той е неизменен участник в честите представления, които се организирали тогава. И не само репетира и изпълнява успешно роли в играните пиеси, но и се стреми да вникне по-дълбоко в магията на театъра. Толкова е силно увлечението му, че когато вече е ученик в Разлог, почти всеки ден изминава пеш разстоянието до Банско, за да помага в репетициите на подготвяната в бившето му училище пиеса – дава съвети на неопитните актьори, показва им как да се държат във всеки момент на сцената, как да произнасят репликите си. Тази му страст към театъра ще се задълбочава с годините. Майка му си спомня и за силния му интерес към народната песен, към естествения говор на хората от народа. Когато в къщата им се събирали жени на приказка, той се спотаявал наблизо с книга, уж че чете, а да слуша говора им и тъжните песни на банскалии. Тази линия („тъй, както го пее народа“) е ясно изразена в зрялото му творчество. На многобройните училищни и градски културни прояви Вапцаров е обичайният рецитатор. С лекота запомнял стихове и рецитирал любимите си поети Ботев, Яворов, Вазов. След едно огнено изпълнение на „Опълченците на Шипка“ учителят му А. Балев не издържал, качил се на сцената и го разцелувал. Той ще рецитира стихове пред приятели или на ремсови и партийни сбирки през целия си кратък живот. Имал таланта да приобщава към рецитирана творба всеки слушател. Рецитира без излишен патос, но задушевно, прониквайки в същината на творбата.

От рано се проявява и любовта му към моторите. След едно посещение на летището в Божурище той не сдържа възторга си – не само от самолетите, но и от гения на човека, който ги е създал. По-късно, вече в Разлог, ще се запознае и сближи с техника Димитър Динев, който инсталира електрическата централа в града. Тази любов към машините той по-късно ще обвърже с идеята за техническия прогрес, който в едно свободно общество ще донесе блага за трудовите хора. И от тук черпи сили вярата му в утрешния ден на човека. Избухва и е жестоко потушено Септемврийското антифашистко въстание. През периода 1923–1925 г. загиват много хора, сред които и близкият до сърцето му обаятелен човек Георги Ковачев – чудесен певец и изпълнител. Изчезва и д-р Майлер. Вече нямало кой да му дава томчета със стихове на Пушкин и Лермонтов. Никола Вапцаров преживява тежко събитията около въстанието и заради тъмните слухове за участието на баща му в погромите. Но силната воля не му позволява да рухне психически. Той заздравява въздържателното дружество, на което става председател, събира и укрива прогресивна литература. От този момент нататък авторитетът на Кольо сред младежите рязко нараства. Начетен, честен, скромен, справедлив и безкористен, докрай отдаден на това, което върши, той става естествен водач на връстниците си. Някак естествено за чувствителната душа на Кольо и за артистичната му нагласа се появяват и първите му стихове. През 1924 г. в Банско върлува страшна скарлатина, която покосява много животи. Църковната камбана постоянно биела на умряло. В книгата си „Бакьо“ Райна Вапцарова си спомня как чувствителното сърце на Кольо откликва на смъртта на една девойка и на неутешимата скръб на годеника ѝ: Отмина вече мойта младост кат буйни пролетни води, обхванат съм от скръб и жалост, любов в гърди ми не гори. През есента на същата година Никола Вапцаров се записва ученик в пети клас в разложката смесена непълна гимназия. От книгата на гимназията научаваме, че е преминал в пети клас след поправителен изпит по френски език, че се учи на бащина издръжка, че доходите на баща му са от кръчмарство. И тук Вапцаров бързо си спечелва авторитет сред новите си съученици. „Онова, с което Вапцаров спечели симпатиите на учениците още отначало, беше неговата скромност във всяко отношение

– спомня си М. Юруков. – Макар Вапцаров да произхождаше от заможно семейство, той гледаше да не се отличава от другите ученици, което му позволяваше по-лесно да дружи и да се чувства близък с тях.“ Вапцаров се учи много добре, рецитира стихове на любимите си поети, най-вече на Яворов, свири на мандолина и китара и всички се стремят на дружат с него. Но той постоянно тъгува за родното Банско и макар разстоянието до там да е шест километра, той често си ходи, понякога всеки ден. И в Разлог Кольо проявява любовта си към природата и найвече към гордата осанка на Пирин, организира екскурзии в планината с най-близките си приятели. На една такава екскурзия дой донася пушки и патрони и момчетата си организират състезание по точна стрелба. Вапцаров, верен на харамийската си кръв, се представя най-добре. После, край накладения огън, по настояване на другарите си чете свои стихове, вдъхновени от Пирин, а те омаяни го слушат. За тях той е много повече от съученик, защото изпъква с богатата си култура, със своята начетеност, с дълбоки познания върху българската и световната литература. Затова, когато и в разложката гимназия се сформира въздържателно дружество, наречено „Морал“, него избират за председател. Той организира четенето на романа „Майка“ от Максим Горки и му се налага да дава обяснения, защото този роман е забранен от властите. По това време се случва и нещо знаменателно – в извънредния предконгресен брой на в. „Борба“, орган на ученическия неутрален въздържателен съюз, е отпечатано първото стихотворение на Никола Вапцаров „Към светли идеали!“: Напред към светли идеали да литнем ний със крепка мощ! Да дигнем тез, що са паднали, що гинат в непрогледна нощ. … И това стихотворение е свидетелство за оформянето до този момент на основните характеристики на младата личност на Вапцаров – неговата поривност към социална справедливост, готовност за безкористна борба за постигане на „светли идеали“, нетърпимост към всякакъв вид потисничество. Същевременно личността му се характеризира и с мекота на характера, артистичен интелект, стремеж към задълбоченост на познанията. Той е верен и предан другар, обаятелен и печелещ доверието на другарите си, естествен лидер на младежите. Завършва успешно и с добър успех шести гимназиален клас и пред

него се отварят няколко възможности да продължи развитието си. Първото му желание е да завърши средно образование и да следва литература. Баща му обаче се противопоставя и го насочва към Морското машинно училище във Варна. Младежът се съгласява с желанието на бащата, защото и без друго го влече техниката, а Морското училище има висок авторитет с познанията, които дава. По това време в България няма висши училища по техническите науки и авторитетът на Морското машинно училище е висок. И така, Никола с двамата си другари Милче и Лазарчето се явяват на приемните изпити във Варна. За това свидетелства в спомените си и майка му: „На изпита двамата му другари бяха скъсани, а Никола беше приет. Много му беше тежко да се раздели от любимите си другари, но той беше много послушен и не възрази на баща си. Освен това обичаше техниката“. На прощаване с майка си тя му подарява тефтерче. На първата страница Елена Вапцарова е написала: „Бъди крепък и мъжествен. Нищо световно да не срути основата на характера ти, в който вярвам, че е добър“. И така Никола Вапцаров е записан като „ученик – доброволец във флота“ със срок на обучение шест години. Той заменя величествения Пирин с морската стихия, която ще обикне за цял живот. За него морето и машините ще се превърнат в съдба. Но това няма да стане никак лесно. Още от първия ден в училището той ще се сблъска със суровия казармен ред, с порядки, срещу които душата му ще се бунтува, с трудности, за които слабата му физика не е готова. Отгоре на всичко сред новите му съученици се носи слух, че е приет заради връзките на баща му в двореца. За този момент си спомня неговият нов съученик Халей Чушков: „Запознах се с Вапцаров през 1926 година, когато се явихме на конкурсен изпит, за да постъпим в Машинното училище. Вапцаров стоеше настрани свит и имаше вид на мечтател. След като ни приеха в училището и облякохме училищната униформа, пролича неговата физическа слабост, тъй като тялото му – тънко и високо – се губеше в дрехите. Това положение го дразнеше. По-късно научихме, че Вапцаров бил приет в училището по внушение на двореца, понеже цар Фердинанд и цар Борис били познати на баща му и са ходили на гости у тях в Банско“. Започват тежките занятия. Сред строените на плаца младежи в първите редици по височина се откроява и крехката фигура на Вапцаров. Той е малко непохватен в строевите упражнения и в началото получава

хапливи задевки от новите си другари. Но Никола им отвръща добронамерено, не се сърди и постепенно налага себе си сред тях. Той прави впечатление на малко отнесен и мечтателен младеж, за когото порядките в училището не са леки, но и на начетен, умен и сърдечен човек, открит и готов да приеме подадената му дружеска ръка. Суровият живот естествено сплотява курсистите. Един от тях, Иван Чучков, си спомня онова време: „Още първите дни отпаднаха официалните обръщения. За него ние бяхме: Чучката, Стойко, Колеца и т.н., а той за нас – Вапцара“. Условията в училището наистина са спартански – огромни казармени помещения, железни полустрошени легла с дъски, сламени дюшеци, дървеници, общи баки и лични канчета и чинии, които мият на двора с пясък. Офицерите ги учат на „по пет на нож“ и безусловно изпълнение на заповедите в името на царя. Всеки ден преминава по строго разписание: сутрин ставане в шест, преглед и гимнастика, закуска, пет часа занятия, обед, занятия в учебния арсенал или строева подготовка, вечеря, задължителни занимания за подготовка на уроците от седем до девет часа, проверка и почивка. След девет часа са разрешени допълнителни занимания за онези, които не са успели да подготвят уроците си. По това време човек е можел да се поотпусне, да прочете вестник, да побъбри с някого. Това време Вапцаров използва за четене. Но не на учебния материал, а избрана от него книга. Или, приведен над някаква тетрадка, нещо пише и зачерква съсредоточено. Другарите му се убедили, че той не е за това място, че е различен и започнали да го убеждават да напусне и да потърси по-подходящо за него поприще. Те не подозират все още колко морално издръжлив е странният им на пръв поглед другар. И че е човек на честта, който никога не се отклонява от поетия веднъж път. А и нито на него, нито на тях може и през ум да им мине, че след години Машинното морско училище с гордост ще носи името „Никола Вапцаров“. В училищните книги Вапцаров е записан под № 6/105. Изучава следните предмети: парни машини, парни котли, теоретична механика, електротехника, морезнание, морал, алгебра, геометрия, тригонометрия, геометрично чертане, физика, химия, история, география, български език, френски език. Както и в училище, Вапцаров ще набляга на любимите си предмети, по-малко ще се старае по другите, но постоянно и неуморно ще чете друга литература, ще се самоусъвършенства, ще пише стихове, защото в него вече се е пробудил поетът, който трескаво ще търси

свой самостоятелен път в поезията. През октомври и ноември на същата 1926 г. във в. „Борба“ ще се появят две негови стихотворения: „Последна песен“ и „Да грейне факел!“, подписани с името му Н. Вапцаров. Ръкописът на второто стихотворение се намира в тетрадка по смятане. Същата тетрадка съдържа 14 завършени и две незавършени ранни стихотворения на младия поет: „Дали, облаци печални“, „Вятър лъха, нивята гали“, „Като утринна роса дойде при мене ти“, „Да грейте факел“, „Сънят на затворника“, „Есен“, „Нощ приближава и леко крилата“, „Де ще найдеш хубавица друга като Радка“, „Далече на кораба се виждат платната“, „Скица“ („Танцуват вълните в копнежа си бесен“), „Облаци“, „Неволник клет в далека ли чужбина“, „Знойно пладне, пот се лей“, „Опростих се с либе синеоко“, „Наброски“, „Две брези, две бели брези“, „Неспирно… отива, а гръм оглася“. Четири стихотворения от тази тетрадка са печатани през 1926, 1927 и 1928 г. По повод на отпечатаните в „Борба“ стихотворения Вапцаров получава писмо от своя учител от Банско А. Балев, който го поощрява в поезията. През първата се ваканция се прибира в Банско. „Като се върна първата ваканция, видя ми се съвсем променен – спомня си Елена Вапцарова. – Той беше възмъжал, въпреки че за майката детето, докато остарее, си остава винаги дете. Аз виждах в погледа и в държанието, а и в походката му вече онова ново, което прави от детето юноша.“ През кратките дни в Банско Никола се вижда със старите си приятели, развива въздържателна дейност, а му се случва и трагичен епизод – умира приятелката му Делка. В писмо до К. Рупова от май 1939 г. Вапцаров си спомня: „Но в първи курс през ваканцията аз я заварих тежко болна. След няколко дни тя умря. Заровихме я. На другия ден моят букет хризантеми беше затрупан със сняг, бял като нейната любов и аз вече никога не я видях“. На път за Варна не пропуска в София да гледа в Народния театър постановката на Хрисан Цанков „Тебеширеният кръг“ от Клабунд. Участват видните артисти Златина Недева и Сава Огнянов, Владимир Трендафилов и Стоян Бъчваров, Петя Герганова и Зора Йорданова, Петко Атанасов и Иван Димов и др. Силната му любов към театъра ще го кара да посещава постановки, където и да се намира – през годините си в Машинното училище най-често във Варна. Когато се завръща от ваканцията, споделя с Ив Чучков: „Знаеш ли, Чучка, че другарите ми в Банско ми се видяха много изостанали, или пък ние сме възмъжали набързо“. Някак много интензивно под напора

на суровата действителност в училището в него ще се развива и укрепва поетът. Розовата морска тетрадка от това време съдържа 21 завършени или незавършени стихотворения. В кафявия бележник са записани 32 стихотворения, предимно първи варианти на творби, които по-късно Н. Вапцаров преработва и преписва в голямата тетрадка с ранни стихотворения от 1928, 1929 и 1930 г. Тя съдържа 32 творби. Тези факти говорят ясно, че по това време Вапцаров вече е осъзнат поет. Той знае, че поезията е негова съдба и е готов да ѝ служи изцяло. Два са аспектите, които се открояват у поета Никола Вапцаров от този период, свързан с възрастта му. Младата, едновременно поривна и мечтателна личност, се вглежда трепетно в света, откроява онова, за което душата му жадува (любов, природни красоти, идеализъм, стремления към непознатото и неведомото) и се стреми да ги обективира върху белия лист. Той е достатъчно информиран за образци от нашата и световната поезия. Силно му влияят нашите Яворов, Ботев, Дебелянов, Лилиев, но дълбоко съпреживява и поети като Хайне, Байрон, Едгар По, Пушкин и Лермонтов. В търсене на свой собствен стил, за който все още не е възмъжал, той няма как да не „преболедува“ тези образци. Затова преминава и през детската болест на тогавашната поезия – символизма. У ранния Вапцаров откриваме и силното влияние на народната песен, което е преплетено с образци на Яворовата поезия: Не жали, либе, аз ще ти пращам теб армагани – кървави ризи, помашки глави, свили, гердани. Младият поет е все още далеч от художественото овладяване на народната песен, до което категорично ще достигне в зрялата си лирика, продължавайки една плодотворна линия в нашата поезия, свързана с предходници като Петко Славейков, Ботев и Яворов. В първите стихотворения на Вапцаров собственият глас почти не се усеща под модната все още образност на символизма: „тъжен стон“, „гроб студен“, „навред тъма“ и пр. Когато минеш синята гора – по малката извиваща пътека, поспри се, чуй от нейните недра дали не плаче тъжно в тишината душата ми до болка изтерзана…

И после пак мини все тъй полека, заслушана дълбоко във листака, които ще повтарят: Анна, Анна… („Погребение“) Трябва да отбележим и влиянието на морето върху младия поет. Привикнал с гранитните върхове на Пирин, за него ще е цяло чудо необятността на морето – пейзаж, който отвежда до хоризонта и примамва към една тайнствена действителност „отвъд“. Морето носи безпределност и усещане за свобода, но същевременно то внушава и дълбини. Никола Вапцаров ще вниква все по-надълбоко в темата за морето, ще я обвърже със социални аспекти и в зрялата си поезия ще се превърне в един от големите ни поети маринисти. Т.е. маринистиката и Вапцаров е все още неизследвана територия. Става дума не просто до присъствието на морето като пейзаж в стиховете му, а и усещането именно за безпределност и свобода, които носи цялата му поезия. В Морското училище Вапцаров не се учи еднакво прилежно по всички предмети, независимо че любовта му към машините е все така силна. Набрал самочувствие като млад поет, изявяващ се редовно във варненския вестник „Борба“, в младежкия „Глобус“ и в сп. „Родина“, младежът влиза в спорове с преподавателя по литература Г. Георгиев за ролята в литературата ни на поети като Вазов и Яворов. Учителят защитава Вазов, а Вапцаров ревниво не отстъпва първенството, запазено според него за Яворов. Матросът ще се отличава от другите в класа и по своите изящни съчинения, които Георгиев многократно ще го кара да чете на глас. Заради всичко това за съучениците си Вапцаров ще бъде и Поетът. Те упорито ще го стимулират да напише марш на техния 26-и випуск. Морското училище си има марш, но те искат свой собствен. Младият поет се съпротивлява и обяснява, че е против поръчковата поезия, че другото име на истинското творчество е безпределната свобода на твореца. Все пак те надделяват и Вапцаров написва текста за марш, който е прочетен пред целия випуск заедно с командния състав. Някои от другарите му започват да търсят композитор, който да напише музиката. Пак в тези първи години в Морското училище Вапцаров следи и театралния живот във Варна, затвърждаващ силния си интерес към сцената. За да гледа всички постановки на варненския театър, на него му се налага понякога да бяга от училището. В училището е създаден театрален колектив и Вапцаров взема дейно участие в него. Курсистите често

поставят весели пиеси и разнообразяват суровия си живот. В постановката „Хъшове“ Вапцаров изпълнява ролята на Странджата и тази му изява дълго се помни. На сцената матросът рецитира любимите си поети и изпълнява руски песни, с които омайва другарите си. Кольо пее много добре. Отдаден е и тук на въздържателното движение. Една снимка на Варненското централно младежко въздържателно дружество е запечатала миг от тази му дейност. Той е избран в контролния орган на дружеството. Веднъж, по време на разходка край Галата вижда давещо се момиче. Вапцаров не се колебае нито миг, съблича горната си дреха и се хвърля в морето. После за известно време поддържа връзка със спасеното момиче, но я прекъсва по своя инициатива. Тази му постъпка обаче показва неговата решителност и самоотверженост и засилва авторитета му сред съучениците. Постепенно той е станал любимец на другарите си в училището. Зад неговата богата култура, зад топлото приятелско чувство, което демонстрира, зад безкористността и подкрепата, която винаги дава на изпадналия в труден момент, той е търсен и обичан от всички. Кольо мрази нагаждачите и доносниците, чувството му за справедливост е пословично. „При едно инспекторско изпитване от началника на флота капитан първи ранг Стефанов – спомня си Атанас Шалапатов – Вапцаров се оплака от недобрата храна. Също тогава изказа пожелание да бъдат дадени бляхове за коланите на учениците вместо токите, които дотогава всички възпитаници на Морското училище носеха. Началникът на училището капитан втори ранг Сава Иванов по този повод ми направи бележка, тъй като бях възпитател на класа. В отговора си обясних, че отдавам постъпката на Вапцаров на неговата младост и на справедливото му желание за подобряване на храната и въвеждането на бляховете. Като резултат от Вапцаровото искане храната бе подобрена и бляховете заместиха токите. И досега възпитаниците носят бляхове, издействани от Вапцаров.“ Този епизод е една първа проява на порасналото социално чувство у Вапцаров. И то е първа стъпка по пътя му на борец за справедливост. Показва и безкористната му готовност да се бори за другите в името на справедлива идея. Точно тази му проявена вече черта ще го тласне по-късно в редиците на борците против дивия капитализъм и против фашизма, в която борба той ще жертва себе си. Иначе Вапцаров си остава все същият отнесен в мечтите си романтик. Неговите съученици в училището вече са свикнали със странности-

те му. За тях не е нещо ново, че той продължава да чете в часовете за почивка, да пише нещо съсредоточен в тетрадката си, да зачерква и отново да записва. Когато за през нощта изключват генератора, захранващ с електроенергия училището и осветлението угасва, Вапцаров запалва газена лампа и продължава заниманията си под мижавата ѝ светлина. Не е постоянен в усвояването на науките, не обръща много внимание на облеклото си, като често по него могат да се видят петна от машинно масло. Затова често е и наказван, дори с арест – веднъж за несмазано оръжие, втори път на строг затвор за две денонощия заради къпане в морето без разрешение. И след години той със смях разказвал как веднъж, докато бил в ареста, баща му посетил училището и пожелал да го види, а началниците се засуетили, освободили го спешно и дори не записали наказанието му в служебната му книжка. Така Никола Вапцаров завършва теоретичния курс на училището и получава атестация от командването. В нея е записано: 1. Здравословно състояние: физически е много добре развит, малко особена телесна структура, но напълно здрав и издръжлив. Малко слаб е и при по-усилени условия с мъка понася. 2. Характер: постоянен е, самостоятелен, самонадеян, прям и откровен, весел характер. 3. Нравствени качества: честен, правдив, добросъвестен и доста наблюдателен. Обича малко да оригиналничи. 4. Умствени способности: притежава естествено развита интелигентност и въображение. Доста разсъдлив е. 5. Обща и морска култура: Силно е увлечен в литературата, където е много силен и смята да следва. Техниката не го влече, има скрито желание да напусне училището, за да следва литература. Чел е доста реферати и е доста критичен. През годината успехът му бе слаб, защото четеше книги, но на зрелостните изпити показа много добър успех. 6. Добродетели: добри. 7. Служебни качества: дисциплиниран, не проявява особена любов към службата, но внимателен, послушен и почтителен към началниците си. Добър другар, обичан от другарите си, но не обича много да се проявява. Спретнат, точен и акуратен. Добре възпитан. Отзивчив към живота на обществото. Непременно трябва да се отбележи пребиваването на Вапцаров в Аеропланната работилница в Божурище като практикант. Той попада в

моторното отделение на техническата работилница. Тук като авиомонтьор работи Методи Маринов, с когото се сближава. С дружелюбната си усмивка и с поетичната си душа той бързо става любимец на всички и те го наричат просто Кольо. Аеропланите привличат много Вапцаров и той с любов се включва в ремонта на моторите, постоянно разпитва пилотите за чувството, което човек изпитва, докато лети. И един ден, в знак на благодарност за проявеното усърдие в работата, Методи Маринов му предлага да полети вместо него при изпитанието на ремонтиран двигател. Кольо е развълнуван, направо върху работния му комбинезон надяват парашута и той се настанява на мястото зад пилота. Цял час се рее във въздуха, а когато самолетът се приземява, няма по-щастлив човек от него. Лиричната му душа е силно развълнувана. Нищо чудно, че самолетите са често употребяван в поезията му многопластов образ. Докато е в Божурище, Вапцаров успява да посети и няколко театрални постановки в София. Особено е впечатлен от пиесата „Периферия“, която гледа най-малко 15 пъти заради талантливата игра на актьора Иван Димов. От 1 ноември Вапцаров е командирован на практика по парни машини в Дунавската полицейска служба – катерно отделение, в Русе. Той постъпва на кораба „Беломорец“. И тук бързо става сърдечен приятел с новите си познати. Включва се в театралния състав и изиграва с успех главната роля в Молиеровата комедия „Насила оженване“ по спомена на другаря му П. Найденов. Пише усилено стихотворения, през отпуските успява да посети Банско, да организира излет в Пирин планина. Влюбва се в студентката по право Ана Мицова, на която посвещава доста стихотворения. От 1 октомври Вапцаров е командирован на стаж на миноносеца „Дръзки“ и почти веднага написва есето си „Спомени от миноносците“. Службата му е извънредно тежка, особено за крехката му физика. Вапцаров работи като огняр, най-трудната длъжност на корабите тогава. „Беше се превърнал на същински черен дявол – спомня си П. Клечков. – От гърба му не слизаха мръсните, покрити с въглищен прах дрехи. Изглежда, че за него нямаше по-голямо щастие от това – да работи и живее в средата на хората на черния труд, които той обичаше.“ Морякът, както всички са го наричали, вече е в пети курс на училището. От ноември 1930 г. до май на следващата година командата на „Дръзки“ е преместена на кораба „Камчия“. Тук по желание на другарите си написва стихотворението „Жажда“ („В кубрика цигарите димят“). На това

стихотворение си струва да се спрем по-подробно, защото в него навлизат наблюденията на Вапцаров върху живота, търсенето на тенденции и изход от мизерията на заобикалящия го живот. Наблъскани в тесните помещения на кораба, мръзнещи, защото при вълнение е забранено да се палят печки, прилагащи изтощителен труд, практикантите едва издържат и един от тях, морякът Пировски, подкрепян и от другите, започва да го моли да напише стихотворение за преживяваните несгоди: „Моряк, кога ще напишеш нещо за нас, бе? Да ни опишеш как разговаряме, как мръзнем…“ „И как се не мием по цели седмици“ – допълва Вапцаров. „Пък и това пиши.“ Вапцаров не устоява на подканянията и написва стихотворението, което придобива голяма популярност в училището. Самият Пировски е във възторг и спира всекиго, когото срещне: „Чете ли го? За нас пише, в кубрика, нà чети – „разбили бихме маската му зла“. Да, Вапцаров вече е възмъжал, избистрил се е до голяма степен погледът му за живота, обвързал се е с тежкия труд, който ще се превърне в негова участ, за в бъдеще само ще укрепват връзките му с трудовия народ. Той ще говори от негово име, с неговия неподправен език ще назовава житейските истини и ще търси правдата. Той вече е старши на по-младите от него и се изявява като добър началник. Г. Куршумджиев си спомня този момент: „…внимателен, точен в работата си, обяснява на подчинените грешките, услужваше им, имаше добри обноски с тях, не ги наказваше, дори се жертвуваше, изобщо стараеше се с внушение да ги поучава. Поради това подчинените му много го обичаха“. Не е случайна и новата атестация на командването за него: „Прям, благ и откровен. Силно правдив и честолюбив. […] Честен, добросъвестен, със силно развито чувство на дълг и отговорност. Пороци няма. […] Дисциплиниран, почтителен, чист, спретнат, точен, акуратен, добър другар и началник, с любов към службата, прекалено старателен“. Идва и последната година от учението в Морското училище. На 25 април 1932 г. Вапцаров е назначен като стажант-механик на кораба „Бургас“, който обичайно превозва богомолци по маршрута Варна–Бургас–Цариград–Архипелага–егейско-сирийския бряг. Това е най-дългият маршрут на българските параходи тогава. На Моряка му предстоят вълнуващи срещи с чуждия свят. Още в Цариград, докато се разхожда с приятели из града и разглежда забележителностите му, той и другарите му попадат в една кална уличка, където са заобиколени от шумни жени,

които ги дърпат към къщите. Една от тях вдига блузата си и вика на развален руски език: – Братушка, моряки, вот харошая груд! Разбрали къде са попаднали, моряците изблъскват жените и бързо напускат мястото. „Тази картина така силно ме потресе, че няколко дни целият свят ми изглеждаше отвратителен, съчинявах злъчни стихове и проклинах всичко“ – спомня си по-късно Вапцаров. Още в началото на плаването той започва да си води пътни бележки със заглавие „Импресии от парахода „Бургас“. Първата е за Александрия, първата спирка след Цариград. По-късно, през 1941 г. ще сподели впечатленията си в два репортажа: „Градът на южните нилски красавици (Ключът на Суец)“ и „За силно впечатлителните – вход забранен“. След престой от няколко дена в Хайфа, където изчакват богомолците, докато отидат до Ерусалим, моряците ремонтират кораба и се разхождат из града. На път за родината корабът спира в град Фамагуста на о-в Кипър. Този момент е фиксиран в спомените на Х. Чушков: „Ходихме в бар, където имаше песни и танци. Там пихме мастика и ядохме маслини. Толкова се бяхме увлекли, че дойде човек от парахода да ни повика. Тогава Вапцаров за първи път танцува. Върнахме се на кораба и останахме на палубата. Беше великолепна вечер. Разговаряхме пак за голямата разлика в социалното положение на тия хора – едни в пълна мизерия, а други – в рядък разкош… Мислехме си какво ще стане с нас – кой път ще хванем в живота. През тази нощ двамата изкарахме вахта (дежурство) от 8 до 12 часа. Излизахме от време на време на палубата, за да ни лъхне ветрец и да се любуваме на хубавата звездна нощ“. Ето откъде са „едрите звезди над Фамагуста“, „дъхът на тропика“, „изстиването“ на надеждите в доброто и в романтиката и предусещането за „капана на живота“, в който вече младежите са попаднали. Но не само в „Писмо“ („Ти помниш ли…“) ще открием отглас от преживяното в тези мигове, но и социалния протест в словото на Вапцаров при завършването на обучението в Морското училище. По повод на това плаване в чужбина майка му Елена Вапцарова е написала в своите спомени: „Никола се върна възмъжал и сериозен. Топлата сърдечна усмивка по-рядко засияваше на лицето му, а очите му гледаха някак по-строго. […] Тежко му се беше отразило това, че в тези страни млади хубави девойки тръгнали по лош път, за да печелят парче хляб. За това той обвиняваше строя, обвиняваше хората, които поддър-

жат този строй. Никола говореше за пристанищните работници, които пренасяли тежки товари за парченце хляб, за хилави деца, които протягали ръка за милостиня. Неговото чувствително сърце се обливало в кръв от всичко, видено там. Той, който изживяваше чуждите болки по-тежко от своите, беше остарял след това пътуване“. Със завършването на това плаване завършва и обучението на Вапцаров в Морското училище. С няколко съвипускници той опитва да си намери работа във варненските предприятия, но напразно. По това време се затварят много предприятия и перспективата пред младите специалисти е тревожна. В такова настроение другарите на Моряка решават, че трябва да изразят протеста си пред командването на училището и натоварват с тази задача Вапцаров – той отдавна е безспорен лидер във випуска. Събират се на тайни места в Морската градина и дават идеи за речта на Вапцаров. Той е готов, но другарите му държат тя да бъде написана, за да не би във вълнението си да пропусне нещо. На самото тържество се изнася и кратка литературна програма. Вапцаров рецитира марша на випуска и още три стихотворения, при които сред командването и преподавателите настава смут. Дори един от началниците прави забележка на ентусиазиран офицер: „Какво ръкопляскаш, не виждаш ли, че това е ляво?“. Но истинският шок тепърва предстои. След речта на началника на частта Стателов става Вапцаров: „Господин капитан, господа офицери и преподаватели, Изминаха шест години и ние си отиваме. От онзи детински ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останало нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една голяма част ще мине под безрадостния пряпорец на безработните, останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да се избира – те ще бъдат компромиси за хляб. И ето днес се събираме за последен път да си подадем ръцете, събираме се, защото едва ли ще се видим някога, събираме се, за да кажем нещо, не да укоряваме, а да поправяме, не за да създаваме злоба, а да изкореним техните поводи, не да пием, а да открием душите си“. Вапцаров говори спокойно и хладнокръвно. Той не трепва под погледите на командването, окуражен от съвипускниците си. Социалният заряд на словото му е безкомпромисен и разкрива участта на работещия народ в страната, към който вече се вливат романтичните довчера

младежи. Тяхното отрезвяване на прага на реалния живот е жестоко, но такива са социалните условия в страната. Вапцаров показва зряло мислене, точна преценка на ситуацията, суров реализъм. Той вече е израснал идейно и житейски до прага на идеята за борба против статуквото, но тя все още не узряла напълно у него. Затова в словото си той изразява и вярата си, че пошлият казармен ред в училището все още може да бъде поправен. Затова говори за протегнати ръце – не за укор, а за преодоляването на негативното в Морското училище. Все още е далеч и от злобата на потиснатия човек, която след няколко години ще се „трансформира“ в борба. Както е заявено в стихотворението „Писмо“ („Ти помниш ли…“): Това е новото, което ме възпира да не пробия своя слепоочник. То злобата в сърцето трансформира в една борба, която днес клокочи. Излишно е да подчертаваме, че речта на Вапцаров прозвучава като избухнал снаряд. Командването е шокирано. Да се произнесат подобни думи, да се заяви подобна позиция, и то в една военна част, е нечувана дързост и смелост. В безсилието си, зачервен от гняв и безсилие, началникът взема отново думата и упреква випускниците, че са „пораженци“, „недоволници“. Друго не му идва на ум, затова удря с юмрук по масата и напуска прощалния банкет. След него си тръгват офицерите, преподавателите и випускниците. Някой донася вестта, че полицията се кани да арестува Вапцаров, затова другарите му се движат плътно до него, докато го изпратят на гарата и влакът потегли. Така приключва обучението на Никола Вапцаров в Морското машинно училище. … Започва последният етап от живота на Никола Вапцаров. Пред него има точно десет години и един месец, през което време той ще упражнява непосилен труд като част от работническата класа на тогавашна Бъл-

гария, ще създаде семейство, ще продължава да расте интелектуално, да пише стихове, в което поприще най-сетне да открие собствения си неповторим почерк, да участва все по-дейно в борбите на комунистическата партия, да издаде поетична книга и накрая, когато вече е успял да разгърне неповторимия си талант, да намери смъртта си по героичен начин, който ще го митологизира в представите на народа.

Худ. Теменуга Станчева, Танц II

КРАСИМИР СИМЕОНОВ ЗАБРАВЕНИТЕ ПОЕТИ

Имаше някога и такива поети, които не редяха стиховете си като левчета в портмонето. Те писаха и живяха в болка, но и останаха далеч от човешката мръсотия. Днес имената им са почти напълно избелели в паметта ни, а и повечето от тях вече са мъртви... И смъртта ги завари бедни и потресени от всеобщата тъга и безнадеждност. Това не е анализ на разни – минали и днешни – епохи и на гнилите им протуберанси, това е спомен за творци, за които вероятно не сте чували. И не защото бяха слаби поети, а защото бяха прекалено истински, крехки и чупливи. И защото отказаха да се спуснат в литературната месомелачка. Те не предадоха своята доблест и вяра; не ги замениха за партийни книжки, съюзи, стипендии от фондации или за апартаменти в столицата – те избраха най-трудния път: да останат сами със себе си и близо до своя невидим Божествен наставник. През 1981 г. излезе „ГРИЖА“ – първата и последна стихосбирка на един от тези творци – СТАНИМИР ДРИНЧЕВ. Мъничката книжка беше представена в библиотека „Кълнове“ на Книгоиздателство „Георги Бакалов“. (Да, имаше такова забележително издателство!) Знам, че това е твърде далечен спомен и вероятно ще сме няколко човеците, които са чели тази книжка, но през 1981 г., когато си я купих за деветнайсет стотинки, тя ме настрои на вълни, до които преди това нямах досег. Изпращам ви послание с две стихотворения от книжката:

29 ПЕТЪК

И все пак нощта е лека. Нищо не се случи в нея. Не е идвал дежурният лекар да се чуди, че аз живея. Не изгубих близък приятел. Не текат обратно реките. От лудницата в Пекин не смятат да изпишат все още Хитлер. Нощта минава съвсем нормално. Вече свършиха новините. Унищожени са малко танкове и са малко убитите... Тихо е. Зад панела отдавна съседът ми равномерно диша. Ще отида при него. Трябва поне цигара да му поискам. Да му кажа, че днес е празник. Не по случай, а просто петък. И да го питам не го ли дразни пижамата на райета...

30 ГРИЖА

Заключен в стаята до сутринта, защо стоиш над думите прегърбен? Не плаче онзи генерал, баща на две деца и на хиляда мъртви. От болести, войни и от напалм спаси ли нещо твоето изкуство? Един градината си прекопа и ток в желязната ограда пусна... На друг, наистина добър човек, защо е мокра ризата му вечер? И ще изсъхне ли от стихове или от някаква звезда далечна? За друго да говориш по-добре, щом след хиляда лунни мадригала вместо луна по старото небе една пробита каска се търкаля... През 1987 г. излезе „ПОСИЧАНЕ НА ОРЕХА“ на ЮРИЙ ЛУЧЕВ. И тогава небето се проясни, бурите станаха по-милостиви, дъждовете по-напоителни, хората по-добри. Тази книга промени времето – тя се оказа важното зъбно колело, което дълго беше липсвало в Машината на българската поезия. И когато то се намести в общия механизъм, работата ѝ стана по-фина; някак по-мистична, но и по-човешка. Разбира се, за насъбраните от села и паланки и властващи тогава (и днес) столични литературни пудри подобно новаторско книжле не бе нищо повече от обида и логично остана „незабелязано“. Не обръщайте внимание. Но прочетете тази книга! Защото тя носи Вселената на гърба си, разгръща я само за миг пред въображението ви – в 28 малки странички, и продължава да се рее в безкрая.

31 ***

Бях там, когато се раздаваха храна и одеяла за зимата. Бях там, когато лятото о прага се препъна на излизане. Бях там и заедно със другите предъвквах кокал от пейзажа. А някъде отвъд очите ми се валяше окъсана обувка. И там, кръстосан със небето, аз смучех кривия си палец. Жената в бяло и жената в черно тютюна нижеха на нишка от кръвта ми. Бях там, премазан от мъглите, в деня, когато се проби небето. Поети – голи през копривата – отиваха да местят планината. Болеше още лявото ми рамо, когато спряха дъждовете. И от полето се зададе с факел момче, което диреше стадата.

32 ПЛЪТ И КРЪВ

Додето пъпната си връв развържеш, ще съсипят кръстатите посоки и после още колко кал ще пъпли към дъха ти. О, колко нежност беше нужна, за да ослепеем. Тъй ще каже. Но няма да преминем като птици, тела огладили сред ветровете. Далече от дървото и далеч от нивата живеем, и тъй набожно, че мравките ни сторват път. Но сухите ни пръсти още ронят зърно подир зърно от броеницата на непризнатото изкуство. Зове отвъдното... Ала това не е река, а позабравен бог, дошъл да ни познае...

Худ. Теменуга Станчева, Ателие II

НИКИ КОМЕДВЕНСКА МАЛКИ РАЗКАЗИ

Задушница

Вали. Дъждът все още е дребен и тъничките му пръстчета предпазливо опипват земята, която цяло лято търпеливо са заобикаляли. Ситните капчици хлътват в огромните пукнатини, зейнали в сухата, спечена от тежката суша пръст, сгушват се в тъмното, разпукват семенцата на щира и глухарчетата и ги подмамват да се разлистят още веднъж, без да имат време да разцъфнат. Това все още не е оня студен дъжд, но в него вече се усеща един позабравен мек есенен дъх, който кара сърцето на селото да се свива с предчувствието за тежка зимна аритмия. Вали. Селцето се е захлупило като костенурка и все по-плътно завива каменните си дувари с раздърпаното одеяло от ланшна шума. Старите му карпатски кости, напоени с влага, се огъват и къщите въздишат мъчително, но то се надява, че и тази зима ще изкара някак без сгряващата топлина на варосаните джамали. По обяд слънцето разкъсва дрипавата черга на облаците, но в бавните отмерени движения на хората вече се чувства една есенна припряност, която ги подканва да бързат, сякаш още утре зимата ще нахлуе и ще затвори всички пътища за връщане в града. Баба Цонка нервно скубе сухите ластари на тиквите. В покрива на съседната къща се е отворила нова дупка и от време на време някоя от старите турски керемиди се изсулва тромаво и с писък потъва в зейналото ѝ гърло с нащърбени краища. – Да опустееш дано! – подскача стреснато баба Цонка, но в следващия миг млъква изплашена, защото къщата на Гърбата Мара от десетина години се разпада опустяла и забравена. Пейнира размахва ядосано метлата. Струва му се, че боровите иглички сякаш не падат, а валят от опашките на петте бора пред кметството. Десният му джоб отдавна е забравил приятното шумолене на петте

любопитни лева. Сега там дрънкат няколко монети и Пейнира се чувства натежал от студения им допир и с още една есен по-стар. Даже и Елена, чието олимпийско спокойствие така пощурява баба Цонка, сега нервно обикаля къщата и ругае трите Дуди и двете малки Дудета, останали от последното котило. Час по час тя поглежда към старата си пътна чанта, напъхана под изтърбушения диван в малката кухничка и си мисли колко хубаво ще е, ако я напълни и отпраши с автобуса за Бургас. Тя е родена край морето и мисълта за още една самотна зима с всичкия този проклет сняг и траурните песни на чакалите просто я побърква. Трите Дуди я гледат с такова обично очакване, че тя ги ругае още по-отривисто, защото знае, че ако замине, трябва да ги остави тук, а вече няма на кого. Селцето мълчаливо се приготвя да изпрати летните си хора. С всяка кола, хлътнала като буболечка в дълбоката пазва на хълмистата равнина, то става по-малко и по-тихо. Само мъката му се трупа по влажните ъгли на оголените градини и от набръчканите прозорци на запустелите къщи тежко се ронят дребни бисерни стъкълца. И аз си тръгвам, макар че и това лято съм му обещала да остана. Селото не ми се сърди, отдавна е обръгнало на подобни обещания. Вероятно през някоя от дългите самотни нощи, които вече се събират над хлътналите покриви, Господ, нажален от тази кротка селска мъка, ще слезе по някоя лунна пътека да утеши своята малка Градинчица, да избърше сълзите ѝ и да я полюлее в безкрайната си прегръдка. Прибирам се вкъщи. Градът цял ден ме е влачил по обгорелия асфалтов гръб на улиците, напоени с незаличимия аромат на автомобилни гуми, изгорели газове и парченца кал, изронени от десетки хиляди човешки души. Сядам пред компютъра, а пръстите ми пъргаво подскачат по буквите, събират ги в думи, а думите – в мисли. По някое време спирам да прочета написаното и изтръпвам: по бледия електронен лист виси само една дума – Градинчица, Градинчица, Градинчица, Г р а д и н ч и ц а! Изключвам компютъра и отивам при единствения човек, който може да разбере тази разпиляна и толкова нелогична носталгия по едно селце, което никога не е било мое. – Здравей, мамо! – Защо се забави толкова? – посреща ме с укор мама. – Толкова време те чакам. – Не ми се сърди, моля те! Знаеш, че не обичам гробища.

– Знам – казва кротко мама. Тя винаги знае всичко и никога не се сърди, само става малко по-мълчалива. – Хайде да те водя на едно място – изтърсвам неочаквано. – Много ще ти хареса земята, всичко се ражда на нея. – Какво ти е влязла в главата тази Градинчица? Ти си градско дете – в очите ѝ виждам онова нежно недоверие, с което посреща всичките ми шантави идеи. – Навремето дядо ти трябваше да те връзва със синджир, за да не скочиш от влака, когато те взимаше на село. Това го знам, но не го помня. Всъщност аз знам много неща, без да имам спомен за тях. – Да вървим – надига се леко мамината сянка. – И без друго ми омръзна да лежа тук. Нищо не се случва... – Да минем да вземем и татко, а? – Хубаво, обаче аз ще говоря, че го знаеш какъв е инат. Прекрасно знам какъв е инат баща ми. Аз приличам на него. – И дума да не става! – отсича баща ми. – Какво ще правя в това загубено село? Вие вървете, на мен тука си ми е добре. – Ваньо! – казва мама и в тази една дума е събрано всичко: надежда, разочарование, укор и още надежда. – Ще ти хареса – обаждам се аз. – Пълно е с лисици. – Лисици! – тросва се баща ми. – Какво разбирам аз от лисици! – Нищо! – процеждам през зъби. – Ти разбираш само от птички. Да стреляш по тях в парка. Баща ми подскача като опарен, а аз простенвам – мама е хванала ухото ми и се опитва да го откъсне. – Защо не я държиш затворена тая твоя голяма уста? – кара ми се тя. Моята уста е особено същество: винаги има мнение по въпроса и никак не ме слуша, когато ѝ казвам да си мълчи. – Сватът там ли е? – неочаквано омеква татко. – Там е. Сега чете за проблемите на старата българска литература. – Ха-ха-ха! – ухилва се баща ми и на мен така ми олеква от този плътен, топъл смях. – Тъкмо ще му създам проблеми и за новата – после изведнъж става сериозен: – Четох ти стихотворението, дето го писа за мен. Абе ти как можа да ме пратиш в Калахари? Знаеш ли каква жега е там? Сега е мой ред да подскоча. – Прощавай – смънквам виновно, – само за един ден беше. – Карай! – махва с ръка баща ми. – Поне в Париж беше хубаво. Дру-

гия път да ме пратиш в Германия! Гер-ма-ни-я! Чу ли? – Чух – казвам с неудоволствие. Никъде няма да го пратя, ако не дойде сега с мен. Почти съм готова да се разсърдя, когато татко се изправя и ми намигва хитро: – Хайде, ще дойда да го видя това село, обаче ще вземем и Коцето. Той е ходил в Германия. – Щом е ходил в Германия, непременно ще го вземем – бързо се съгласявам. – Добър вечер! – скача от съседното място Коцето, сякаш е чакал точно тази покана. – Забележителна нация са това германците. За-беле-жи-тел-на! Вие, мадам – обръща се татковият приятел към мама, – ходили ли сте в Берлин например? Той започва да бърбори весело, а мама се усмихва и аз разбирам колко много ми е липсвала тази усмивка през последните 38 години. На входа Новото гробище хлопва вратата точно пред нас. – Не може – отрязва ни то със строг чиновнически тон. – Защо, бе? – наежва се Коцето. – Защото такъв е редът – сопва се Гробището. – Абе ти що не си... – баща ми го поглежда сърдито и Коцето веднага прави елегантен културен завой: – ... изправяш кривите кръстове, ами си тръгнало да се месиш в чуждите работи? Новото гробище се отдръпва засрамено и ни пуска да минем през желязната врата. Германците наистина са забележителна нация. Пътьом се отбиваме до едно съседно градче да вземем и Цветана. – Здрасти, Цеце! – Ох, пак ли с твоята Градинчица? – с досада се надига Цецето. – Ами пак! Ти знаеш ли каква река има там? Не е като твоя Дунав, обаче е пълна с щъркели. – Щъркели вече няма – цупи се моята стара приятелка. – Отлетяха. – Добре де, нали пак ще се върнат напролет. Сега само една чапла е останала, но и тя е по-интересна от тукашните свраки. – Може ли и ние да дойдем? – хората се събират около нас с очакването за нещо ново и примамливо неизвестно. – От цяла вечност сме тук. И ние всички тръгваме към малкото селце, което е сам-само на прага на своята още по-самотна зима. Стигаме в Градинчица за нула време. Лесно е да пътуваш, когато времето е изтрило всички граници и се е превърнало в безкрайност.

– Ама те всички са мъртви – дръпва се селцето. – Нищо – успокоявам го аз. – След тях ще дойдат и другите. Живите винаги следват своите небесни хора. – Винаги ли? – пита неспокойно селото. – Винаги! – уверявам го аз и то се отпуска. После отваря широко вратите на запустелите си къщи да настани новите гости. Иска ми се и аз да вярвам като него – дълбоко, чисто и с цялото си сърце. – О, свате, добре сте ми дошли! – посреща ни моят свекър на прага и радостно протяга ръце. – То на снахата не ѝ сече много тачката, чак сега се сети да ви доведе... Оставям ги да си бъбрят и поглеждам нагоре. Небето е побеляло от звезди и цялото се събира в белокаменното корито на чешмата. И изведнъж водата от седемте чучура заблестява с мекото сияние на старо сребро. Пълнолуние е.

Залезът на лудите

Тя полудява само през зимата. През останалото време от годината си е съвсем добре и дрезгавият ѝ смях се носи над дворовете, ситен и тръпчив като компот от дренки. Малкото ѝ стопанство включва шест безполезни котки и едно черно куче с три стомаха. Не че някой ги е броил, но по апетита му се разбира – може да изяде до четири хляба на ден, ако има кой да му ги даде. Но Елена не може да си позволи подобно разхищение, затова черното куче се е преквалифицирало чудесно и вместо да пази Елениния двор, се измушва през най-малките дупки в съседските дворове като невестулка и омита къде що има за ядене. Не че краде, културно си рови в торищата и обира остатъците, които претенциозните граждани са сметнали за недостойни остатъци от здравословното им меню. Понякога се случва да се натъпче до пръсване, но и тогава не се отказва от двете филии, които му се полагат за вечеря, а грижливо си ги заравя в градината и когато му отънеят и трите стомаха, прекопава цялата градина в предния двор, за да си ги открие. В задния не влиза; там царуват чакалите, а то знае прекрасно, че с тях не бива да се заяжда по никакъв повод. Изобщо е ужасно куче, но Елена си го обича. И шестте

котки го обичат, защото черното куче е твар дружелюбна и им позволява да му се катерят по главата. Когато Елена тръгне да излиза някъде, след нея се проточва шарената процесия от котки, а най-накрая се ветреят ушите на кучето. Но така е само няколко метра. После процесията се разпилява – котките се просват като черги да се припичат по дуварите, а черното куче се мушка в някоя дупка по съседските огради и изчезва. Затова Елена спокойно си пазарува от кооперативния магазин, а после отива при баба Цонка да си изпият сутрешното кафе и да разнищят световната политика. Баба Цонка е стара комунистка и дума не дава да се каже срещу бесепето ѝ, а Елена е синя до върха на последния си бял косъм. Случва се понякога да се скарат по партийна линия и тогава Елена сърдито отсича: – Толкоз ти е промит мозъкът, че и от червен вятър да се разболееш, няма да ти личи! – А, ти пък дип си много таман! – безцеремонно я срязва баба Цонка. – Да те сложа до патладжаните, не мога те откри – толку ти е посиняла главата от глупости! – Патладжанът ти е хубав тази година – заплесва се мигом Елена и очите ѝ пробягват през подредената градина. – И доматите ти са станали. Моите взеха, че се маносаха. К’ъв зор видяха?... – Те и моите се маносват, ама малко. Само бостана ми хич го няма. Две пъпешчета има само и хем по три пъти на ден ги обикалям да наедреят, не щат и не щат. От другата страна на мрежестата ограда се спотайва Гърбата Мара, вече така превита на две, че едва се вижда от земята, и се прави, че скубе боба, а всъщност слухти да чуе някоя полезна клюка. Но баба Цонка я забелязва и се провиква с дрезгавия си глас: – Добър ти ден, комшийкеее! И моментално ѝ скапва целия ден. Лятото е добре. През лятото идват и децата на тия, дето Господ ги събира като круши един по един. Даже и англичаните са радост за пресъхналите селски очи, макар че са абсолютно безполезни, защото така и не се научиха две думи да кажат на български, а само клатят глави като чифликчийски коне. Есента обаче всички започват да си зазимяват къщите и когато обрулят и последните ябълки от дърветата, слагат големите катинари и се прибират в града като лястовичета. Последна си тръгва баба Цонка и тогава Елена остава сама на цялата улица с

шестте си котки и черното куче. Дните окъсяват подобно детска ризка, а дъждът, който боязливо заобикаля селото цяло лято, сега нахлува безпрепятствено и тежките му капки трополят цяла нощ по керемидите като полудели от мастиленото небе коне. Ако през деня ръми лекичко, Елена излиза навън да събира охлюви и пъстрата върволица от котки се проточва след нея, но никоя не смее вече да се отдели и всички вървят плътно притиснати в краката ѝ. Един тънък страх се плъзга по подгизналите им козини, спуска се до лапите и ги кара да пристъпват тихо и безшумно като призраци на отминалото лято, а ушите им се напрягат до краен предел да уловят и наймалкия шум, предвещаващ всяка опасност с неясни очертания. Но дъждът пада все по-тежко и все по-студено, докато една нощ севернякът го обръща на сняг и земята се събужда побеляла и изстинала като вещица. Тогава Елена не излиза никъде, стои на прозореца и през запотените му стъкла гледа как чакалите се разхождат на улицата, драскат по вратите с корави нокти и ги маркират като собствена територия. Само пред нейната врата се застояват по-дълго и предпазливо вдишват тревожното ѝ човешко присъствие. Ден след ден в двора ѝ се събира сняг и се опитва да затрупа изстиващите летни спомени. И някоя сутрин, преди всичко в душата ѝ да побелее, лудостта изригва като вулкан и изстрелва в тялото ѝ толкова адреналин, че тя грабва лопатата и излиза навън, решена да изрине всичкия проклет сняг от света. Започва от къщата на Цоньо Балканджията, макар че той замина цяла година преди мъжа ѝ да брули орехи на Оня свят и да се дърли с ангелите кой ги е ашладисвал тия орехи. После се спуска към двойната врата на Гърбата Мара, само че и нея я няма. Есента, пребледнял като платно от някакво неясно предчувствие, бай Илия се обади на зет си и след три часа отпътуваха към града. Малко преди голямо снеготопене Господ ще прекърши кривата свещица на възрастната жена и ще прибере при себе си още една Мария. Елена няма представа за Божиите планове, само с върха на изтръпналите си пръсти усеща приближаващия край, затова с още по-голямо настървение забива лопатата в снега. Когато изчисти пред къщата на баба Цонка, спира да си поеме дъх. Тя поне е добре и след първите кокичета оранжевата й глава ще цъфне пред портата като минзухар.

От запад бавно започва да притъмнява. Нощта вече хапе настървено петите ѝ, но Елена не спира. Облизва и последната снежинка дори пред къщата на англичаните и с хладно презрение струпва огромна камара сняг пред гаража им. От време на време тя бута някоя врата и дълго се ослушва да чуе нещо. Над нея обаче има само тишина, която се спуска оглушително по заспалите покриви и ги притиска в задушаващата си прегръдка, тежка и безчувствена като смърт. Но по-страшна от тази смърт е лудостта на Елена, която блъска с посинели от студ ръце по отънелите дъски на измръзналите селски порти и чака, чака някой да ѝ отвори...

Тиквени работи

И тук се краде, но не така грубо, както по градовете, а деликатно някак и почти добродушно. Ето например Гърбата Мара от три дена обикаля като невестулка край мрежата на съседската ограда с баба Цонка и зяпа една тиква. Тя е саморасла, пръкнала се помежду казанлъшките ружи и пачите уши и проточила тъничко вратле нагоре. Но за зла беда единственият ѝ плод е откъм бабината Цонкина страна. Ако беше пò към ръба или поне в горния край на мрежата, Гърбата Мара ще да пресегне набързо и ще го прехвърли откъм своята си градина, а веднъж навлязъл в нейна територия, и свети Петър не може да ѝ го вземе вече. Но тая глупава тиква е вързала съвсем в ниското и за да го докопа, Гърбата Мара трябва да се просне като черга връз цялата мрежа. Само че баба Цонка има очи и на гърба и колкото пъти Мара се присламчи до тиквата, баба Цонка изскача като разузнавач иззад шумналите листа на розовите домати и се провиква с дрезгавия си глас: – Добър ти ден, комшийкеее! И моментално ѝ скапва целия ден. А селото е малко и редиците му оредяват от ден на ден, сякаш е тръгнало на война. Затова никак не си струва да си разваляш комшийските отношения заради една тиква. Само че проклетата тиква е доста едричка, дупето ѝ тъкмо е започнало да се запържва и Гърбата Мара просто не може да откъсне очи от оградата. Иначе тя е една стиска човек и перната през гърба, затова ѝ викат

Гърбата – тук допълнителните имена се прикачат с една безкомпромисна селска миловидност и си остават не докато си жив, а докато има кой да обели две думи за тебе. Питайте Денчо Топчето, а най-добре Негрото – той е от новопокръстените и бръмча цели две години, преди да се примири с факта, че никой няма да го нарича Анри, както си е по паспорт. Негрото дойде малко след англичаните, но за разлика от тях, дето идват за една седмица по Великден и още петнайсет дена през лятото, си остана тук целогодишно. Сигурно защото е французин. Когато дойдоха англичаните и накупиха по някой имот, всички много се зарадваха и решиха, че най-накрая и това село, дето почти си отиваше от картата, ще си отръска бълхите и ще израсне икономически. Но вече две години са тук, а полза от тях – никаква. Една дъвка не си купуват от кооперативния магазин, а дворовете им брадясват като свинска четина и само чакалите си живеят щастливо в тях. Баба Цонка и другите еретици, като видяха, че английската икономика е вятър работа, набързо им обърнаха гръб, но Гърбата Мара успя да завърже контакт с Джон и Рейчъл от тяхната улица и набързо сключи една сделка: тя ще им изчисти задния двор от копривата, бъза и алонтузото, ще им го засее с картофи, а те ще ѝ платят 100 лири за удоволствието. Заради този бизнес мъжът ѝ, бай Илия – кротък човек и малко гламав по рождение, откровено си я псува на майка и други известни роднини, защото знае, че той ще се жули с коприва и ще скубе онова проклето растение, на което тук казват алонтузо и от което няма спасение, а парите ще вземе жена му и ще ги изпрати на дъщерята в града аламинут и даже няма да види как изглеждат английските лири. Но Гърбата Мара е непреклонна, затова бай Илия старателно прекопава един декар картофи в отсрещния двор, а тя въздиша по тиквата на баба Цонка. Тя, разбира се, не си прави никакви илюзии, че Джон и Рейчъл ще ѝ платят ония 100 лири. Миналата година Денчо Топчето им препокри целия покрив – уж за 200 лири, а накрая го прегърнаха, казаха му няколко пъти „тенкю“ и майн френд си остана само с едно мъгляво международно приятелство. Затова наша Мара просто ще им покаже как растат картофите, ще ги изчака да си заминат и ще си ги прибере в мазето до последното семенце. А междувременно зет ѝ изнася всичкия дървен материал от старата им плевня в горния край на двора. Още една седмица му трябва – да пренесе ритлите на каруцата и конските такъми, и стените ѝ ще лъснат, все едно вчера са я вдигнали. Джон и Рейчъл спокойно

могат да си направят там барбекю. Кон и без друго няма да си купят никога, а каруцата не могат да я сглобят даже и животът им да зависи от това. Така че Гърбата Мара си е спокойна, сделката е добра и никой няма да се сърди, че са го обрали. Само за тиквата ѝ е мъчно. Нея баба Цонка я откъсна още зелена и си я опече на фурната с прясно млечице и яйца.

Жабите на Пейнира

Не е лош човек Пейнира, бога ми, даже си е много добър. Само постоянството му е лошо. Сигурно защото още от малък всички му повтаряха колко хубаво и добро нещо е постоянството и му обръщаха рошавата глава нагоре, към портретите, закачени по стените на старото училище. Пейнира гледаше тези нащърбени и побелели от времето снимки, които с някакво вълшебно очарование привличаха рояци от буболечки, но нито имената им, нито лицата им му проговориха някога човешки, затова той и нищо не разбра за тяхното величие. Остана му само оная висша добродетел, която и родители, и учители, и всички добросъвестни съседи денонощно набиваха в месестата му глава, затова сега Пейнира пие с едно фантастично постоянство, на което би се възхитил и най-заблуденият кръчмарин. Иначе той обича реда и до обяд съвестно подпира метлата, докато се прави, че мете боровите иглички под петте бора, накацали като зеленоопашати свраки пред кметството. Когато си изтъркаля четирите часа общинска служба, запрята перчем, пъха ръце в джебовете да провери там ли са петте лева, които е измъкнал сутринта от майка си заедно с няколко дежурни клетви, и отива в пенсионерския клуб. Петте лева си стояха както винаги в десния му джеб като пет пари в кесия и чакаха да стане обяд, за да чуят клюките в пенсионерския клуб. Те вече бяха обиколили няколко къщи в Градинчица и много им хареса да пътешестват из това чудно селце, пълно с всякакви странни и привлекателни места. Бяха видели от портфейла на Рифат как ражда кравата му, а той се върти като замаян и мучи по-жално от нея, докато най-накрая телето се измъкна заднишком, полежа малко и после се изправи неуверено на тънките си като клечици крачета, за да провери здраво ли се държи земята; след туй скокнаха за малко в касата на кооперативния магазин,

където Рифат ги размени за три хляба и пакетче лукчета с вкус на портокал, още същия ден се намърдаха в олющеното портмоне на Елена, разгледаха снимките на четиримата ѝ хайти, прочетоха две стари сметки за ток и едно писмо от Пенсионното, където пишеше, че на Елена и тази година няма да ѝ дадат пенсия, и най-накрая се озоваха при майката на Пейнира, която ги даде сутринта на сина си заедно с няколко дежурни клетви. Затова сега нетърпеливо шумолят в десния му джеб. И Пейнира е нетърпелив, защото постоянството го зове. Като си изпие съвестно петте лева, той тръгва с тромава походка към вкъщи, а краката му се оплитат също като клечиците на Рифатовото теле. Но те са добри крака, сами си знаят пътя и след по-малко от час ще го закарат до паянтовата желязна врата и ще спрат, за да се спъне Пейнира във високия праг и да го напсува по традиция. Това е знак за майка му, която изскача накокошинена от задния двор и започва да кълне пияния си син, после кокошките, тия подли кокошки, възползвали се от временната ѝ разсеяност и плъзнали из градината да изровят нежните коренчета на доматите, и най-накрая мъжа си, който е съвсем щастливо глух и от клетвите на жена си се стряска толкова, колкото и оръфаната сламена шапка, кацнала на главата му като свраче гнездо. По някое време кучето им, което цял ден е миткало по улиците, за да се заяжда с няколкото вързани свои братя, се прибира и започва да лае по всички, а пронизителният му кучешки фалцет дразни дори глухите уши на стария Пейнир. Тогава той се навежда тежко, хваща първия попаднал пред очите му чехъл и го запраща по тъничкия гласец на домашния нелюбимец. Като се нагълчи достатъчно, майката на Пейнира грабва кофата и излиза да събира окапалите джанки от старото дърво пред техния дувар. Ако на улицата няма хора, а там задължително хора няма, се присламчва и до комшийските джанки, брусва ги набързо и пъргаво обира падналите плодове. Тя събира джанки и вари нелегално ракия в задния двор със същото постоянство, с което после синът ѝ ще я изпие. Ей такава весела шумотевица е в къщата на Горната улица всеки делничен ден. В неделя е друго. В неделя и Господ, и кметът сядат да си починат, затова Пейнира изкарва от сайванта червения си опел, за който от десетина и нагоре години няма книжка, и го подкарва надолу, към белокаменната чешма със седемте чучура. Двигателят на старата кола отначало се закашля тежко, после изведнъж си поема дъх, от аус-

пуха излиза кълбо черен тютюнджийски дим и колата изведнъж хуква по нащърбения път. Като стигне долу, спира послушно на две педи от коритото, защото и тя си знае пътя. Пейнира излиза с пухтене от все поотесняващата врата, застава разкрачен до чешмата и дълго се взира в сребърните потоци, които се изливат от чучурите. После гребва с шепа от студената вода, плисва лицето си, а след това започва да плиска и колата. Тежките капки се търкалят по прашните стъкла, по червените врати и излющения преден капак и оставят тънички като паяжина нишки след себе си. Скоро цялата кола е мокра до кости и Пейнира я поглежда с един особен поглед, сякаш очаква да се отръска от водата като голямо червено куче. Опелът обаче не помръдва – седи, припича се на слънцето и слуша унесено боботещия глас на Пейнира: – Гледай колко вода! Бадева си тече в дерето – дудне гласът на Пейнира и опелът мълчаливо се съгласява с него. – Да я хванеш тая вода, да я вкараш в градината, пък да поливаш, да поливаш... А то – всичко отива в дерето при жабите. И защо им е на жабите толкоз вода? Ще поливат ли, ще жънат ли? На жабите им стига една локва, а то – всичката вода за тях отива. Гласът спира и се ослушва за момент да чуе какво ще каже опелът. На него обаче не му се говори, предпочита да се припича на слънцето, а фаровете му замечтано обхождат зелените листа на младата царевица. После се стрелват по-високо, по лъскавите гърбове на трите ореха, полегнали на поляната като три бивола, и опелът спокойно отбелязва, че и техните листа са зелени. Изобщо всичко наоколо е зелено, само той е червен и този очарователен контраст го удовлетворява напълно. Пейнира вече се е навел над единия чучур и за пръв и единствен ден в седмицата пие вода. Той пие дълго и ненаситно, защото тукашната вода е особен вид – градинска, сладка, и колкото повече пиеш, толкоз пò ти се пие. Когато коремът му се издуе и щръкне весело над окъсялата тениска, Пейнира се изправя, намества се с пухтене зад волана и завърта ключа на стартера. Гумите прецапват през калните вадички с едно двойно „джвак-джвак“ и поемат обратно по нащърбения път, оставяйки по заоблените камъчета малки причудливи браздулици. После пак идва понеделник, нови пет лева се наместват нетърпеливо в Пейнировия десен джеб, а може и да са същите пет лева. На тях много им харесва да тършуват из протритите портмонета и джебове и да слушат какво си приказват кротките селски клюки. След понеделника

и вторникът ще подеме приказките на пенсионерския клуб, на Горната улица и на олющената желязна порта и всички ще се възмущават от постоянството на Пейнира, защото цялото село си го знае такъв, постоянен. И само ние, градските лястовички, го знаем и друг – неделен, застанал разкрачен до белокаменната чешма, от седемте чучура се изливат тежки сребърни потоци, а Пейнира ги гледа и се чуди за какъв бяс им е притрябвала на жабите толкоз много вода.

Легенда за Градинчица

– Къдя, къдяяяя? – провиква се Цоньо Балканджията, сякаш не кара две козички, а цяло стадо от триста глави. Над него кротко опъват вратове трите големи ореха като три бивола, полегнали къмто чешмата със седемте чучура. Жега е... Всички чучури на чешмата са пресъхнали, само от последния се процежда тънка струйчица – колкото да накваси пресъхналите устни на мъховете, обрамчили като венец краищата на каменните корита. За тая чешма се знае, че водата ѝ е уловена още от римско време. Някога тук се събирало цяло село да изпере черги и китеници и тогава голямата поляна, която днес някой велик чародей е записал в кадастъра с гръмкото име парк, разцъфтявала с най-чудни цветове и шарки. Сега обаче чешмата е суха, както е пресъхнало и самото село. Една тежка мараня се спуска ниско до земята и изцежда водата от кладенците, после се шмугва в запустелите дворове и изпива последните глътки живот от душите на хората. Такава жега селото не помни, а то никак не е просто и пази в каменната зидария на старите си къщици древната памет на цели три села. Най-първо по тайни хайдушки пътеки от Дряновския балкан слезе Зая, затова къщите му са събрани все край големия мегдан. Със Заявските от планината дойдоха и ония чудни веди за самодивските извори, от които водата на трите белокаменни чешми засиява при пълнолуние. Тогава селото стана Бидерлий*... После от другия край на Балкана се смъкна Каломен. Каломенските са едри и малко ръбести хора. Ръцете им са грубовати с широки и силни длани – ръце на майстори строители. Те разкопаха Джиграта, събраха материал и вдигнаха стройни къщи от бял камък и карпатски бор. А пред

къщите засадиха здравец, златна ружа и момина сълза, защото колкото са им груби ръцете, толкова нежни са душите им. И селото стана Градинчица... Последно дойде Пастушево. Пастушевци, като обходиха тая богата земя, вдигнаха се по Сегед, изучиха градинарския занаят и се върнаха обратно, скрили в пъстрите си бохчи везани торбета с чудни семена. Разораха чернозема, опънаха тънки лехи и ги засяха с песен и молитва за берекет. Чу ги земята, залюля семенцата, отгледа ги и наля стеблата с плод. Тогава всички го нарекоха Градина... Аз го срещнах малко след като го беше налетяла поредната голяма промяна, когато някой решил, че трябва да го прекръсти по демократична линия и тъкмо го бяха закарфичили от двете страни с новите табели. То все още вярваше, че е Градина, но вече беше започнало да се изгърбва като бабичка и през деня напомняше повече на гробище, отколкото на живо село. Малко по малко някога китните му дворове обрастваха с глог, кукувича прежда и сверчовина и заприличваха на калугерско сборище. Младите си бяха тръгнали отдавна, старите окапваха един след друг и само протяжният плач на черковната камбана тъжно се блъскаше в охтичавите покриви. А после и камбанарията се килна и селото съвсем се сви в себе си си... Само за кратко живна, когато в Англия плъзна модата да се купуват български къщи, затова на много места по провисналите дървени порти вместо некролози висят излющени надписи с блажна боя „FORSEL”. Две-три къщи наистина се продадоха, но англичаните така и не се престрашиха да заживеят истински, затова и в техните дворове се е настанил един тежък полумрак, увит в плътна пелерина от повет и подивели джанки. Обичам да идвам тук – няма интернет, няма даже и сигнал за мобилните телефони и вечер, като замрачнее, приспивната музика от цигулките на щурчетата се смесва с безгрижния кикот на подранили чакали в една древна и отдавна забравена песен, която леко се плъзга по скъсаните нишки на родовата памет, заплита ги наново и разбужда спомени за топлината на старите къщи, примесена с аромата на прясно изпечен хляб. Нашата улица още се държи, здраво подпряна от дядо Кольо и бай Стоян. Бай Стоян е кротък човек, оптимист по рождение, но малко зле с краката, затова се придвижва с една пърпалетка. Дуварът му е от старите – дялан камък, лепен с кирпич и вече изронен по краищата като

чокелек**, затова бай Стоян много внимателно се подпира на него, когато се качва на пърпалетката. Веднъж да се метне отгоре ѝ обаче, и няма стигане – обикаля цялото село, вдига пушилката и тъй размесва лисиците, че после цял ден се лутат, докато си намерят къщите. Като се набръмчи, сяда на пейката пред изгорялата къща на Киро и чака дядо Кольо да дойде, за да съобщи новините. Дядо Кольо по нищо не прилича на бай Стоян. Най обича да говори за болести и военни положения. А когато кажат по телевизията за някоя нова епидемия, и езика му да вържеш, ушите му ще забърборят. Тогава бай Стоян само слуша, усмихва се и не смее да кихне, защото дяда ти Коля е доктор и ехей! – слага ти диагнозата и ти разписва смъртния лист ей тъй, докато мигаш насреща му като лисичок. Но иначе двамцата се разбират фантастично и всяка вечер излизат да си побъбрят на пейката, по чудо оцеляла след големия пожар. – Таз година доматито хич не го бива – ще изпуфти тежко дядо Кольо. – Хем род няма, хем загнива откъм гърба. Два пъти го пръсках с прясно мляко и чесън и пак се маносва. – Да, ама тиквите пък станаха, не бой се. Аз моите ги броих оня ден, барем сто са. – Тиквите са си тикви! – отсича дядо Кольо. – С тикви салата не става. И ракийцата не върви. – Ракийцата върви с всичко – мъдро заключава бай Стоян. – То ясна работата – ще се мре, ами как ще се рита? – почесва се дядо Кольо, а бай Стоян бърза да го успокои: – Ще ритнеш ба, Коле, не бой се! Ти само заритай, другото лесно – аз съм ей тука, отсамчи. Тази година обаче епидемии няма и на дядо Кольо приказката никак не му върви. А и ние, за проклетия, все здрави си идваме да нагледаме къщата, та не му даваме повод да си развие темата с въображение. Добре поне че джихадистите си направиха държава, та да има на какво да се радва дядо Кольо. И той бърза да сколаса в градината и да кацне на пейката, за да преброят с бай Стоян убитите и да сложат края на света. Само че светът е на друго място – далече, далече – и няма нищо общо с тяхното село, защото то и без друго е останало една шепа само и даже Господ вече е забравил къде го е сложил. Сега и бай Стоян, и дядо Кольо броят небесните ангели, а лисиците им пазят къщите и наглеждат дворовете да не влезе някое заблудено

куче. Само в летните вечери, когато засвирят щурците, между няколко приспивни ноти вятърът пробива плътния мрак и през тънката пелена на спомена се разнася дрезгавият шепот на двамата мили старци. – На талибаните им гръмнали баша – дудне дядо Кольо и мрачно клати глава. – Нà ти сега война, нà ти бомби, нà ти два лева! – А, башове много! – успокоява го оптимистично бай Стоян. – Тоз като са го гръмнали, друг ще си направят. И война ще има, и бомби ще пускат, не бой се! Само два лева няма кой да ни даде... *Бидерлий – начало на извор (тур.) **Чокелек – изронен царевичен кочан (диал.)

Худ. Теменуга Станчева, Pas de deux

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ РАЗКАЗИ

Европейци

Стар модел „Шкода“, с опръскани от кал калници и ръждив багажник на купето, бавно кръстосваше улиците на Попица и бръснарят Петко, седнал с бялата си престилка на кафе под черницата на тротоара, въртеше глава и се чудеше: „По това време? Кой ли е този човек с тая таратайка?“. Жълта кола, като да я беше виждал и друг път. Петко стана от стола, оправи покривката на масата и продължи да гледа автомобила, който вървеше на бавна скорост, спираше, тръгваше… Колата заобиколи два пъти църковния двор, мина зад селкоопа и детската градина, сви край чешмата на площада до общината и спря под липите срещу неговата бръснарница. Шофьорът не бързаше да слиза. Отвори врата и метна крака на плочника, но после, като огледа хората на пейката пред железарския магазин, слезе, окърши снага и поемайки си дъх с отворени уста бавно тръгна към ресторанта. Към икиндия беше. Сухо, лятно време и макар жегата да преминаваше, бръснарят търкаше лицето си с кърпа, вдигаше ръце над очите и продължаваше да следи непознатия. Тоя човек като да му беше познат. Обут с износени маратонки, дънков панталон и риза, явно носени от друг човек, щото дрехите му бяха широки, не по неговата мярка. А иначе висок, едър, мускулест мъж, с дълга бяла коса, бели вежди и черни мустаци, ярко открояващи се на загорялото му лице. Петко гледаше колата, гледаше човека и се подсмихваше на себе си. Надали ще е сгрешил. Но с тия мустаци не беше го виждал. Но знае ли човек? – Ехеее… Човеко… – провикна се той, като вдигна ръка. – Цигари се продават и тук, в кафенето. Гражданино! – повтори той, за да го чуе човекът. Като позна гърлестия глас на бръснаря, шофьорът се спря, обърна се към шосето и усмихнат отиде при него, подавайки му ръка за поздрав. – Ти ли си бе, Димооо?… Ти ли си, бе, дявол да те вземе? – каза бръснарят, разтворил широко ръце за прегръдка…

– Миии… Аз съм бе, Пеца, аз съм… Не ме ли позна?... Нà, цял-целеничък съм –отвърна му Димо и очите му още пò се засмяха. – И аз съм цял, но и ти не си се променил много... Добре съм… Само това с дявола, дето ми каза, това не ми идва добре. Защо пък дявол да ме вземе? – А как, как иначе бе, приятелю, какво да ти кажа… Я каква канара си! – Дявол, дявол… Остави тия дяволи вече… Що да не ме вземе някоя жена? Не е ли по-добре? Така… като ме гледаш? – А де, а де, а така… Виж, тука вече греших… – заизвинява се Петко. – Прав си. По-добре ще е да те вземе някоя жена, та и аз да пия някоя ракия повече. Сядай, сядай – намести масата той, – сядай и разкажи къде се дяваше толкова време, щото с тия мустаци не те познах веднага. Гледам, гледам, па си викам… човек с такива мустаци в селото си нямаме. Кой ли пък ще е тоя европеец? Нали сме вече в Европа! Димо седна на близкия стол, намести се в края на дългата маса и прехапа устни. После извади нова цигара, поочука двата ѝ края в палеца и щракна запалката. – Бре, викаме си наскоро с Гани, Цуцо и Гегера, къде, къде изчезна тоя човек? Откак стопанство се разтури, изчезна като старите пари и никаква следа от него. Димо се засмя тихо, беззвучно пускаше цигарения дим на кълбца, клатеше глава, а погледът му летеше по улицата отсреща, където старци прибираха добитъка си от паша. Бръснарят донесе две кафета и две бири „Загорка“, сложи ги на масата, доволен от неочакваната среща. – Тоя път това е от мене, пък от тебе… Като се задомиш… Виното, ракията и мезето от тебе тогава. Я, я си нагоди кафето на захар и разкажи, разкажи къде се губеше в тия демократични времена? – Петко смигна с лявото си око деликатно и после замълча малко и пак. – Ей, човече, хората още те помнят – с ижето, с жука… Ти беше господар на полето. Знаеше къде има лисичи дупки, къде има фазани, сърни. Помнят те. – Помнят, помнят… Кой ти признава това сега? – и пак тупайки си взаимно ръцете, си спомняха миналите години. … Години, когато Димо дойде от града, стана механик на зърнената бригада и полето беше неговата радост, болка и съдба. Мераклия човек, пъргав, трудолюбив, обичаше земята, имаше своя теория за земеделието и държеше на нея като на религия. Но след като жена му загина при катастрофа, той се прибра в града и заживя с децата си в апартамента. Поработваше в завода като монтьор, но като закриха и завода, остана с

ниска пенсия, която за нищо не стигаше. Замислен, Димо смучеше от тютюна, навел замъгления си поглед в земята. – Хайде сега, хайде да забравим старото време – тръсна цигарата си в пепелника Петко, – от оня свят нищо не се връща. Не е ли така? Нали видиш? Природа… – Да забравим, да забравим… Да забрави, който може… Хората са различни… – Абеее… – бръснарят се помъчи да смени разговора в друга посока. – Казаха ми познати, че по Испания си ходил… Чудех се, така ли е… Не е ли! Па си викам, знам ли? Димо продължаваше да мълчи, смачка с крак догорялата цигара и забарабани с пръсти по масата. Лицето му се отпусна, рошавите бели коси допълваха бледите сенки под очите, а бръчките по лицето му се очертаваха още по-дълбоки и влажни. Дали следобедният суховей навя нещо тъжно в душата му и напомни незабравими минали дни, но погледът му стана още по-неспокоен и тъжен се рееше към небето над баира, където дърветата потъваха в багрите на златистите лъчи на залеза. – Амиии... така беше. Три години изкарахме по Испания. Първо отидоха момчетата. Хванали се при някакъв чифликчия, гледали картофи, пък после и мене извикаха около тях, по машините, да ги обслужвам… Петко го следеше с големите си очи, усмихна се и го придърпа да седне по-близо до него. – Ей, божеее… За чужбина ли сме ние с тебе на тия години бе, наборе? За чужбина ли? – гледаше го с умиление бръснарят и го прегърна. – Амааа… добре е, добре е… Турил си някоя пара повече в торбата и си сеее… по живо и здраво вече си се прибрал. Щото по гурбет какви ли работи не стават! Почитай Бога. – Абеее… прибрал, прибрал… – Димо наведе глава, дълбоко дръпна от цигарата и заговори ниско, като да не ги чуе някой, макар че около тях нямаше други хора. – По-добро от България няма, няма – каза, като замълча с дълбока въздишка и тръсна цигарата в пепелника. – Излъгахме се – и доверчиво разтвори душата си, изповядвайки цялата си участ, така близка до съдбата на много българи, отишли да търсят късмета си по чужбина. – Не се плаща трудът на нашите хора, не плащат, както плащат на своите си. Ако на техните плащат едно, на нашите плащат наполовината. А нашите работят много повече от техните. Сутрин рано,

вечер късно, няма делник, няма празник, ни почивки, ни празнични дни… Нито болнични има. Няма и осигуровка амаа… ако ти изнася. Телеграма никой не ти е бил. Сам си отишел… Още повече ако не знаеш и езика… – Брееей… Така ли правят тия хора? Че нали сме европейци вече? – Ми!... Европейци… Кой ти казва това? Отиваш там и търсиш… Ценяваш се.. Работиш му като слуга… Ние сме най-евтината работна ръка в Европа. Е, има, има някои други, при други условия. Жени например, по градовете, хващат се да гледат стари хора, уж нещо по-добро. Но и те са си слугини – перат, чистят, мият, сменят памперси на стари хора. Но кой, кой ги е викал там? Нооо… – Димо се откашля от тютюна и продължи: – Тая криза, дето се е задала из Европа… И там работата намалява, безработицата расте и много хора стягат куфарите за обратно. Ще се приберат. – Е, така е… Дано пък пъкне работа у нас. Но налиии… ти си се прибрал, събрал си парици. Сега вземи та си купи някоя по-свястна кола па тръгни, тръгни като другите. И ти да поживееш по-добре някоя годинка. – Тооо… за колата. Лесна е работата за колата… Амааа… – А, какво, какво толкова му мислиш? Предаваш шкодата на вторични и носиш номерата в КАТ. Пък както и казваш – наведе глава и му зашушука Петко: – и някоя жена си намери. Има, има още време да поживееш… – Петко каза това, усмихна се и между дебелите му устни светнаха пожълтелите му редки зъби. Погледът му се закова под стряхата на стената, където от лястовичето гнездо го гледаше лястовичката, която мътеше от няколко дни. – И какво, какво мислиш сега? Търсиш ли някого… Докога ще си тъдява? Димо допи кафето си, избърса мустаци и погледна бръснаря в очите: – Ето, за това съм дошел – и сложи ръка на Петковото рамо. – Търся да си купя някоя къща. Тук, тука на село, по-спокойно е на село. Не съм за апартаменти, къща търся, с дворче, с геран… Да ходя по двора на тишина и на наслада. Да чопли човек из двора нещо, в двора човек всичко може да си посади. Трогнат от Димовото признание, очите на Петко светнаха още по-радостно. – Нали… Нали и аз това бих ти казал. Къща, къща… пък и някоя женица, щото къща без стопанка бива ли? Димо се засмя, закашля се от тютюна. И той погледна лястовичето

гнездо, към което долетя и друга лястовичка. Тя се завъртя около телефонните жици, изчирика весело няколко пъти и с отворена опашка се лепна на бялата мазилка, близо до гнездото. Птиците гледаха кротко, не се страхуваха от хората, щото и Петко понякога им подхвърляше трохи и семена. – Ааа… къщи, къщи вече в селото има много. Ще намерим някоя свободна. – Така ми се иска да купя къща, къща с двор, с геран и да може и зеленчук да си гледаме. Има, има и жена, с която съм се разбрал. От някога, от завода… И тя е самотна, допаднахме си… – Така де, сам човек трудно прекарва. А мислил ли си в кой край на селото да е къщата? Има, има къщи. Нали селото оредява. Старите измират, а младите… Като няма работа, хващат пътища накъдето им видят очите, кой където намери работа. По о големите градове, по чужбина… Има, има къщи и над и под шосето. И други хора търсят къщи. Цигани се навъртяха доста напоследък в селото и купуват къщи. На безценица. Но добре е, нали и те са хора. То ако не бяха циганчетата, и училището щяха за закрият. Не видиш ли каква е модата сега? Временааа… – Ами да мислим, да приказваме, пък тия дни и жената да доведа, нали, да види… И тя да си каже думата. – Елате, елате… Щото къщи има различни. Ще видим Райковата, Сандовата, Курташката, Пенчовата… Здрави, измазани къщи, ама като никой не живее вече в тях... Рушат се, запустяват. А къщата си иска поддържка, иска си пари… – А до реката Мишовата? Кой е там наследник, кой живее там сега? – А… И тя, и тя е свободна. Есенеска момчето им ми рече: „Бай Петко, ако се яви кандидат, имай ни предвид“. За продан е и тя. Момчето се изсели от тук. Кога ще се върне тъдява! Солидна, здрава къща, амааа за продан е и тя. Ще се явят мющерии. – Много ми харесва тая къща. Още от някога… Каква ли ще ѝ е цената?... Оглеждах я, когато гостувах на Калчовеца, беше бригадир, и той… нали къщата му е отсреща. Какво правят тия хора сега? Живи, здрави ли са? Къде са? – Калчовите ли? – Петко замълча, поотърка челото си с длан и стана, като отправи погледа си насреща, където козарят гонеше кози, които смучеха вода от локвите около чешмата. – Та за Калчовите ти рекох… – повтори Димо, като мислеше, че прия-

телят му не беше го чул. Но бръснарят го беше чул много добре. Той изпъшка дълбоко и мълчаливо се загледа встрани. Лицето му почервеня, жилите на шията му се издуха, от просвета на разкопчаната му риза лъсна пот по косматите му гърди. Димо спря да разпитва, усети странната, неочаквана промяна в лицето на бръснаря и разбра, че тоя човек имаше и друга грижа и че не само вечерният здрач, а и нещо друго давеше душата му. И той погледна козите, които скачаха по ниските храсти, но не ги виждаше, щото със затаен дъх искаше да разгадае Петковата тревога. – Не си ли разбрал още? – със замъглени очи го питаше бръснарят. – Момчето им... Момчето им… Тоя месец… загинало в Кипър. – Ох! – стана стреснат от стола си Димо. – Кога бе? Как? – Отидоха там с жена си на работа, но оная, неговата, се хванала с някакъв англичанин и заминала. И той се поболял, само за десетина дни инфарктът го скосил. В общината има известие, а и търговци тия дни казвали по пазара. Приказват… Тоя това, оня онова, но какво точно е станало, никой не знае. Истината знае само умрелият. И близките му… Цял ден плачат, нямат пари да докарат и трупа на момчето. Много пари искали амааа кой, кой да им ги даде? Боли ме – продължи Петко наведен, – нали са ми братовчеди… Амааа… Случват се и тия неща. Загиват там, погребват ги, кой знае къде… далече от роден дом – каза той, смукна от фаса и пусна пушиляка с дълбока въздишка. Димо стоеше онемял. Нещо го задави, камък затисна душата му, обля го горещина, очите му потънаха във влага. Погледна колата си отсреща и без нужда заощипва бузите, брадата и мустаците си. Но се опомни, прегърна Петко и си тръгна замаян, но преди да влезе в колата, дълго стоя на площада и гледаше по улицата към Калчовата къща. Мръкваше се. Вечерният здрач лягаше из клоните на кестените по селския площад, поляните и тополите около реката едва се виждаха вече, а на небесния хоризонт сред ярките звездни очи, окъпана с блясък и красота, луната тръгваше гордо и мълчаливо по лунната си пътека. След седмица бръснарят и Мато Чилингирина пиеха следобедното си кафе, мислеха и преценяваха в коя къща ще е най-добре да се нанесе Димо механика. Когато извикаха минаващият наблизо Григор Шилигара, за да го попитат за братовата му къща, той застана пред тях и ги изгледа учуден. – Каква къща търсите за Димо бе, хора? Каква къща? Та нали той си даде парите на Калчовите! Момчето да докарат от чужбина… Момчето,

дето почина в Кипър… Бръснарят и Чилингирина останаха с отворени уста. Цигарите им догаряха в пълния пепелник. Но нещо докосна паметта им, гладките лица поруменяха, а във влажните им очи светнаха искри от радост. – Има, има още добри хора... светът още не е подивял – каза Петко и се прегърнаха с Шилигара. Наоколо цареше тишина. По хълмовете около селото лягаше люляков покой и кротък унес и само в ниското реката ръмолеше с върбите, които оглеждаха сребристите си клони във водата, а зад тях високите тополи с върхарите си хвърляха последните си дълги, тъмни, плътни сенки по хълмовете към Мекишака и Козарска могила.

Асфалтираната овцеферма

Доката стана от крайния стол зад бюрото пред дългата маса в кабинета на председателя, нахлупи на главата смачкания си каскет и каза: – Ясно, ясна е работата – и кимна с глава в знак на готовност за изпълнение на задачата. Други думи бяха излишни, още повече като разбра, че и председателят на стопанството ще дойде до фермата с гостите. Нямаше какво да чака. Закопча горните копчета на поовехтялата си шуба и затвори след себе си металната врата на канцеларията на кооперативното стопанство. Вървеше по улицата и клатеше глава учуден: – Абеее… Кой ги знае тия хора какво правят – мислеше си той. – Къде ходят, кого канят… Какви връзки връзват… Тооо… Аир досега от големци още не сме видели… амааа… Айде, айде и тоя път да мине. Ама няма вече. Няма повече да им търпи. Ще им го каже пък ако ще и да ги ядоса. Малко ли и той се е ядосвал с тях. Омръзнало му бе да му натякват, че нямал образователен ценз. Но налиии… Така… пак от тях зависело и той вече е пета година бригадир на овцефермата. Ей, хора – щеше да им го каже. – Стига, стига вече… За тия пари… За тия пари и на друго място работа ще си намери. Работни места колкото си щеш. Заводите работят… Всяка сутрин рейсовете пълни тръгват с народ… Още повече ще е в града. Те го били държали на работа сега. Ами той... той колко работа им е свършил. Не е останало и от него. Понякога даже и на фермата не идват. Пращат пазача с джипа: – Дока – казваше му оня, – председателят ме праща… Агне за София,

агне за Враца… Да не говорим за агнетата на местните големци. Овчарите, мислеше си Доката, колят стока само по необходимост, зоотехникът и ветеринарният не смеят да си поръчат агнета за Гергьовден, а за големците все добрите отиват. – Не може бай Доко – шушнеше му веднъж председателя на стопанството. – Ако им пратим мършаво… не става. Друг е тука редът… Ако им пратим мършаво… Какво ще помислят за работата ни тук? Да се излагаме ли? И сами да се калпазаним… Доко крачеше с ботушите вече в крайните селски улици, после прегази калта по коларския път през полето и сви направо към овцефермата. От време на време местеше от едното на другото си рамо дългата бригадирска чанта и триеше с кърпа потното си чело. Над него едва раззеленилите се клони на липите правеха тунел към пролетното небе, което беше светло, дълбоко и спокойно. Слънцето огряваше близката гора, равната Мизия дишаше уморено от тежката зима, която чакаше пролетта да я замени. Над посевите лъхаше пара, в клоните на дърветата гукаха птици. На кошарите овчарите го бяха видели и вече го чакаха. Бяха разнесли по хранилките силажа и зобта. Овцете хрупкаха и чановете звъняха спокойно. В такива часове и овчарите се събираха пред клуба на животновъда, бутилката със сливова минаваше от ръка на ръка и бай Иван Гърчев с развързан вече език се тупаше в гърдите: – Още някой и друг ден… Още някой и друг ден да се мине… Само пашата да тръгне, па ме остави – тоягата на рамо и ме търсете в мерата на Диковия хан. – Знам, знам накъде биеш… Там сигурно те чака и Галиченката – подкачаше го ухилен Гюрата. – Не знам – продължи той, – амааа… все твоят гръб го виждам позеленял – и се кикотеше високо. – Ами, ами… Приказвай си ти, Гюра… Затворил е вече дюкяна си бай ти Иван… – подхвърли един от овчарите от другия край на пейката. – Дръпнал е яко спирачките – и пристъпи, та потупа бай Иван по гърбината. – Не ми туряйте дума, поразници – заоправдава се бай Иван. – Не ми отваряйте устата, щото и аз бих те попитал Гюро… Де се губят агнетата ти по Гергьовден, нещо намаляват и ще кажеш ли на кого даваш кожите за кожухчета?

– Стига, стига сте се шегували – прекъсна ги навреме бригадирът и извади очилата от вътрешния джоб на шубата си. – Амиии… Я дайте нещо по книгите, щото актове вече трети ден не сме писали. Току-виж, че и контролният от някъде се зададе. Да пишем малко, да уточним бройките, па си влезте по стаите… Попреметете, почистете одеялата, щото и гости може да ни дойдат. Ставайки от ниската пейка и вече с празно шише, бай Иван изгледа странично другите овчари, смигна им деликатно и забоботи: – Хмм... Пак ли некои другари… Хм… пак ли… някой… Де бяха тия гости, га се мърлеха овцете… Тогаз да бяха дошли… Па да им дам тогаз да държат мърлицата, га скача кочът, за да му вземем семето. Звучно и весело се смееха всички, а бай Иван още повече се заканваше: – Па да са дошли през зимата, га се агнеха дзвиските… С фенер да ходят по кървавите опашки на първескините и да търсят коя се е оагнила и къде си е заминала агнето. Докато разправяха историите помежду си овчарите, някъде в долния край на кошарите се чу форсиране на автомобил. Шофьорът натискаше газта, двигателят ревеше, но ясно беше, че машината боксува. Някой с вдигната ръка махаше и даваше напътствия: – Дай малко газ, напред, а сега назад… дай пак… чакай – махаше човекът напред-назад, но лъскавият сив автомобил си остана в калния коларски път. Доката остана в клуба на животновъда може би още четвърт час. Попремете около масата, закачи с малки пирончета падналата диаграма за плана и отчета за изпълнението на фермата, покри дървата до печката с празен сандък а после отиде пред стаята на овчарите от първия обор. Тогава видя и гостите. Те идеха към бай-Ивановата кошара, в която агнетата мериносчета скачаха между овцете. Гостите вървяха бавно, близо един до друг по двама. Водеше ги Макавей, председателят на кооперативното стопанство. Спираха се, той им ръкомахаше и им показваше покривите на кошарите. Те кимаха и слушаха с интерес. После отправиха поглед към полето и гората. Навярно Макавей им показваше границата на Банашкото поле с Галиче. И други дни е имало, когато Доката е срещал гости. Идвали са с москвичи, трабанти и жигулита, но мерцедес… Мерцедес със софийски номер. Това вече не е бивало. Мерцедес? Той знаеше, че мерцедесите се

движат само по асфалт. Да стигнат, да стигнат до центъра на селото… ама да дойдат и по земния път до овцефермата… Доко вече се чудеше. Доката обичаше да присяда на пейката пред къщето на овчарите. От там добре виждаше движението из последните улици на селото и шосето до стопанския двор. Целият поток от хора, беларуси и коли сутрин тръгваше към полето, което от няколко дни все повече зеленееше и равнината на Мизия ставаше като пъстър килим. А хората от стопанския двор, които пълзяха като мравки, бяха краварите. По цял ден возеха силаж, сено или меласирана слама, а по икиндия бутаха към млечния пункт гюмовете с мляко. От това Доко се вълнуваше всеки ден, но то едва ли впечатляваше гостите с лъскавия автомобил, които вървяха към къщето на овчарите и се смееха. Вървяха бавно, спираха се, оглеждаха и клатеха одобрително глава. От близката кошара лавна куче, изблеяха овце, измежду яслите и от другия обор овчарите показаха любопитно глави. За Доко работата беше ясна. Кола със софийски номер… софиянци. Бяха дошли в тия пролетни дни да лапнат малко чист въздух. Търсят простор и спокойствие, да се поразтъпчат и прогонят от главите си всекидневната софийска умора. Но Доко се и засмя. Откакто пораснаха агнетата, все по-често джипове и москвичи, та сега и тоя мерцедес, завиваха от шосето до стопанския двор и спираха на поляната, откъдето започваха кошарите на кооперативното стопанство. – Здравей, началство! – извика му, за да го подготви отдалече, председателят. – Гости, специални гости от София… Ще ни приемеш ли в овцефермата си днес? Доката се усмихна деликатно. Защо – мислеше си той – прави такива измислени ходове Макавей? Щял ли да ги приеме във фермата си днес? Идват с мерцедес, той ги води… Пък и щял ли съм да ги приема… Смехории… Знаеше какво да му каже, ама… ама… айде, айде… и тоя път да го отсрами. Хитър е и Доко. Прави се на равнодушен от приятното общо настроение и подхилвайки се леко, се мъчи да скрие любопитството си под навеса на рунтавите си вежди. А председателят на стопанството, като усети сдържаната усмивка на Доката, изтънко промени разговора си с гостите в посока, с която знаеше как да промени настроението и на бригадира си. – Другари… другари… Вие сте отговорни хора. Бай Доко е нашият първенец бригадир на овцефермата. И в целият Аграрно-промишлен

комплекс е първенец. Безспорен… А и овчарите му, повикай си хората, бай Доко, и ги представи… И те са първенци в съревнованието между всички овцеферми в околията. Гостите се засмяха с усмивка, като че ли се познаваха с овчарите и техния бригадир от дълго време. – Във фермата си бай Доко – продължи председателят – отглежда 1000 тънкорунни овце, кръстоски, кавказки меринофлайш, пет стада шилета и кочовете за разплод на целия АПК. По седем килограма вълна стриже от овца, а от дзвиските и кочовете повече от десет. Развъдно-подобрителната работа във фермата е на висота. Подходът на председателя на стопанството се хареса на гостите. Те се развеселиха още повече и си подаваха десниците за здрависване с овчарите. Смееха се гърлено. – Хей, ако не са тия хора – един от гостите потупа по рамото бай Иван, – ние в София… ние не сме нищо без тях – и погледна другарите си. – Те ни снабдяват и с месо, и с мляко… За овчето да не казвам… Какво е сега София без агнешко месо за Гергьовден? – Страхотни сте, другари, страхотни сте, радваме се за вас… – допълни друг от другарите му. – А и тук… тук сте си и по-добре. Всичко си имате тука… Ето простор, поле, спокойствие… – Имаме, имаме си всичко – настави шеговито бай Иван. – Имаме си зимно време и сняг, и студ, па по това време и калищаци… Кал и калищаци, колкото си щеш. – Калта ли – единият от гостите погледна председателя на стопанството. – Другарю председател… Нима така се мъчат хората? Другарю председател… Само това ли ви е земният път… От стопанския двор до фермата? Овчарите се спогледаха и наостриха уши. – Ха де, ха де… а продължавай… – засмя се високо бай Иван. И другите овчари се засмяха радостно. Само Доката мълчеше. Взираше се в лицето на мъжа, облечен в дънкова риза и сив панталон. Усещаше нещо познато в него, приличаше на човека, който наскоро беше видял по телевизора в едно новогодишно предаване. – Път ли?... Другарю председател, докога така ще се мъчат хората? – обърна се пак към председателя гостът. – Това не може да бъде проблем… Какво му е толкова… напълно е възможно… Направата на един път…. Още повече в селска мера, дето няма претенции за собственост-

та на терена. Нали… нали е камък и настилка, запечатка и полагане на асфалт… И още… та тук няма и километър – засмя се с поглед към затъналия автомобил гостът. Овчарите се развеселиха още повече. И още по-весло подаваха ръце за здрависване със софийските гости. – Точно така, другарю председател, точно така… – по свойски вече наведе глава гостът към лицето на Макавей. – Един телефон на шефа до министъра на пътищата и хората му след ден ще бъдат тука. Има, има решение... Има… – Откога ви чакаме бе, другари... Откога ви чакаме. Защо не дойдохте по-рано? Ееей… толкова кал и мъки сме се мъчили… Значи има решение… – зарадваха се още повече овчарите. – Така де… така е… А още повече гледам имате и шосе от селото до двора. За къде е това шосе? – Това е пътят… Нататък започва земният път за Селановци. Нашето село е задънено в пътната мрежа на Общината. – Ами дааа... Има решение. Дайте да огледаме терена. Овчарите цъкаха с език доволни, клатеха глави и окръжиха човека, който с едрата си фигура, строгите черти по лицето и умните си очи издаваше увереност, че това, което е казал, сигурно ще да стане. После си тръгнаха по кошарите, а Доката, останал с гостите, продължаваше да си блъска акъла, за да се сети откъде познаваше тоя човек. Разбрал затрудненото положение на бригадира си, председателят на стопанството наведе глава до ушите му: – Първият сътрудник на шефа на Парламента. Да, на другаря… – зашепна тайно на ухото му Макавей… – на самия шеф на Парламента… Щом аз съм с тях… Не са случайни хората. Обади ми се вчера лично председателят на комплекса. – А той… той тука ли е? – вече по-решително попита Доката. – В града е… Приемен ден с гражданите… Приемен ден. Та за него и за другарите. Три агнета трябва да се приготвят. Нали… амааа… Виж там нещо… Ти знаеш. Да не се калпазаним. Бай Иван, натоварен с изпълнението на задачата, повика и сина си, младо момче и добър касапин. Агнетата трябваше да се одерат добре, чисти и увити с бял тензух. Като за пред хора, пред които трябваше да се отсрамят, защото… защото и пътят трябваше да стане досред лятото. – За пред хората – обсъждаха проблема овчарите – да проберем аг-

нета от първите мъжкарчета. – Я... я, дай бе, Петре, дай онез, които за нас си бяхме заделили… За нашия Гергьовден… Пък ние ще си отберем други… – решаваха овчарите. – Има тая година… народиха се. Бая се народиха. Има, бе… Опазихме ги… Има и за нас… Като ще правим нещо, да го направим като хората. Голям шеф ще яде агне от нашата овцеферма – смееха се овчарите и се захванаха със задачата. Гостите се върнаха до долния край на кошарите, където Макавей беше повикал хора да помогнат при тикането на мерцедеса, а после, докато стане готова поръчката, обходиха близката гора и равнината. Провираха се в просъхналите клони на сухите явори и диви лози, в крачките им се долавяше предпазливост, сякаш очакваха да излезе някакъв дивеч: я някоя сърна, я диво прасе, току-виж изхвръкнали от туфите и фазани. – Тия хора – спогледаха се софиянци – и с дивеча са май добре. – Има, има – похвали се като да задълбочи интереса на гостите председателят на стопанството. – Имаме и сърни, и фазани… Зайците се крият лятото по угарите, а есента и диви прасета ровят из царевичните ниви – разказваше и ги гледаше в очите Макавей. – Няма, бе… няма… В Софийско нито заек, нито фазан… А за сърни… за сърни да не говорим. Само на снимка виждаме сърни. Гледай, гледай каква е мера – сочеше с опъната ръка единият от гостите и навлизаше все повече в гората. Докато свличаше кожата на рогатите меринофлайшчета, бай Иван се мислеше, че доволни, софиянците щяха да измъкнат от задните седалки някоя и друга бутилка от марковите питиета, за да се почерпят овчарите, а лично на него, когато пренасяха в багажника повитите с бял тензух парчета, незабелязано в някой от джобовете на дочената престилка някой от големците ще мушне и някое левче и затова той бръкна в джобовете си за де провери здравината им. После дълго щеше да гледа подир колата, когато си тръгваха гостите. Щеше да им маха с ръка, докато автомобилът се скрие в крайните селски улици. Мислеше си той, че тая вечер ще гледа телевизия, за да срещне лицето на парламентарния шеф и да се гордее, че е клал агне за големеца. И дълго време през нощта няма да заспи, защото днешният ден за него беше щастлив. Рядко във фермата идваха такива добри и скъпи хора. Но това щеше да бъде. А сега, сега той, синът му Първан и още двама овчари влагаха майсторлъка си в касаплъка, деряха чисти кожите,

миеха карантията, слагаха всичко вътре и обвиваха старателно в нови тензухени повивки. Половин час по-късно гостите махаха с ръце от лъскавия автомобил, сбогуваха се, уговаряха нова среща, но вече в София. Молеха овчарите, като дойдат в столицата, да се обадят. Те са там, в парламента. И те знаеха как се посрещат хора – смееха се софиянците. А сега тръгваха, делови срещи имаха до вечерта, а и прием в едно посолство. Овчарите гледаха отдалечаващият се автомобил. Времето беше топло, приятно… Пролетно време. Видяха как, когато лепна асфалта в крайната селска улица, гумите на мерцедеса изсъскаха и автомобилът изчезна зад ъгъла. После всички си влязоха в кошарите и тръгнаха с кофите да разнасят концентрирания фураж на овцете. Но някъде към икиндия те съгледаха пазача на стопанския двор да обикаля из фермата. Той викаше бригадира и овчарите. Излязоха всички и се събраха пред клуба на животновъда. Гледаха го учудено… Отсреща на земния коларски път лъскавият автомобил работеше на тихи обороти. – Доко… Доко, бе… – запъхтян говореше пазачът. – Другарите се върнаха… Забравили сте да сложите главетата… Главетата на агнетата сте забравили… Да му се не види и работата… Някъде към Борован забелязали, че главетата ги нямало… И затова се връщат… За главетата… Есента дойде кална, кишава, мъглата отрано покри Банашкото поле и цялата Мизия. Овчарите прибраха стадата в кошарите и преминаха на зимно хранене на овцете. Дните ставаха по-къси. Сухият студ сковаваше репака по коларския път и замръзналите калищаци из дворчетата на оборите и единственият начин да се разнасят силажът, сеното и зобта беше магарешката каручка. Овчарите си бяха свикнали на тоз овчарлък. Една сутрин във фермата осъмнаха председателят на стопанството и зоотехникът. Посрещнаха ги Доката и всички овчари. Сгушен в оръфаната си ватенка, иззад бригадира се изпъчи бай Иван. Той пак намигна на колегите си и застана пред председателя: – Да не би… Да не би да чакаме гости… Като ония, софиянците? Или ще дойдат пак през пролетта… За Гергьовдена… – Остави се… Остави шегите, бай Иване – гледаше в далечината председателят. – Изложихме се тогава, изложихме се… За три агнешки главета… Изложихме се… – Нека… Нека сега да ми дойдат… Да дойдат сега – натърти бай Иван, – знам как да ги срещна сега… Ама тоя път ще вземат… Ще взе-

мат на коча дрънкалките... Всички се засмяха и тръгнаха към силажната яма да товарят силаж. Овцете блееха в кошарите. А около кошарите три рунтави овчарски кучета се гонеха, спираха, боричкаха и лаеха безгрижно към хитрите свраки, които кръжаха над тях. Още същия ден привечер севернякът се усили, заваля ситен дъжд, сред нощ го пресече и сутринта полето осъмна в бяло. По клоните на липите в долния край на кошарите снегът правеше големи снежни къдели. Пътеките между кошарите станаха непроходими. Някъде след обяд Доката повика овчарите в клуба на животновъда и им раздаде по един чифт нови гумени ботуши. Полагаха им се по Кодекса на труда. Управата беше предвидила това. От другия ден всичко започваше отново – трудовият ден на овчарите, смълчаната нощ и бялата тишина над равнината, които в тая студена зима носеха топли надежди за хората от равното Банашко поле.

Русалка

Още щом слезе на автобусната спирка и прекосяваше площада пред селския ресторант, хората разбраха, че тая жена, облечена с градски дрехи и лъскави дамски обувки, не беше тукашна, но им се виждаше позната. Тя не се смущаваше от чуждите погледи и макар видимо с малко свлечени рамене, вървеше изправена, с лека и плавна походка. На ръст средна жена, с боядисана в светло коса и живо лице. Тя се оглеждаше в посоките на две къси улички, после се обърна назад и хвана за ръце две хлапета, които дребчеха с късите си крачета след нея, дърпаха се настрани и се мъчеха да се отскубнат. – Хайде баба, хайде, ще го открием бързо. Казаха, че къщата му е до реката. – Но до реката можем да минем и по тая улица – посочи със свободната си ръка едно от децата, – миналата неделя ходихме до реката за риба. – Добре де, добре – съгласи се жената и зави в лява посока, където по улицата с наведени клони от стари черници се точеше стадо овце. – Сега, сега ще го открием – каза жената и поздрави овчаря, който още един път ги увери, че човекът си е вкъщи, никъде не излизал през

деня и от няколко дни основна грижа са му кошерите, които ровичкал по цял ден. – Къде, къде ще отиде? Нали е сам… – каза овчарят, като с гега в ръка подвикнал на овцете. – Синовете му са по градищата, жена му… И тя е там, гледа внуците. Те си немаа, немаа деца, па после им се навъдиха… Там е, там е. Рядко си идва на село – жената кимна с глава и продължи по тротоара. Беше икиндия. Лек вятър прошумоли в клоните на липите, след това излезе на улицата, вдигна се като вихрушка и понесе шумки, хартии и найлони, но бързо се утаи и след малко отпадъците бавно се стелеха по изсъхналите треви до селските огради. Жената и децата пресякоха още една малка полянка и в края на пътя, зад добре подрязани чемшири се белна висока къща. Селска къща, но по-различна от другите къщи. На два етажа, с просторна тераса отпред, измазана цялата в охра боя. Впечатляваше и дворът, разполовен от циментова пътека, успоредно на която имаше добре оформени лехи зеленчук. А към дъното на двора, зад лека ограда се жълтееха сандъците на десетина пчелни семейства. Човекът видя неочакваните гости, стана, изправи се в цял ръст и се запъти по пътечката бързо, но жената беше отворила пътната порта и влезе с децата до близката асма. Мъжът я посрещна недоволен от неочакваното посещение, загледа я с тъмен поглед изпод дебелите си вежди. – Какво, какво има? Търсите ли някого? – попита той малко неучтиво, но тръсна глава, щото жената му се усмихна, пооправи косата си и побърза да му се представи: – Господин Димитров… аз, аз съм… Не ме ли познахте? – каза поруменяла. – Аз съм Лена, Лена на Панчо… Не сме се виждали толкова време, но аз, аз Ви познах. Не сте се много променил. – Охоооо… охо – стъписа се човекът и намести по-добре очилата си. – На Панчо? Лена?... Ти ли си бе, мойто момиче? Влез де… Влез – покани гостенката си Никола Димитров, някогашният агроном на кооперативното стопанство. И макар малко смутен от неудобството, в което изпадна, той изсуши влажните си ръце в работна кърпа и ѝ подаде ръка за поздрав. – Дай, дай и децата… И той продължаваше да намества очилата си и гледаше ту децата, ту жената, чието лице се смаляваше до онова красиво, младо, светло лице, което той познаваше от някога. Лице

с женски чар, който я отличаваше от другите жени. И ония очи, светли, игриви, винаги засмени. – Влезте, влезте… Да не стоим на пътеката. И мислено агрономът си представяше Лена, оная Лена, от неговото време. Игрива, весела, неповторима. И за да прецени по-добре времето, той отправи поглед към следобедното слънце, което се мъчеше да пробие тънките облаци, от които по склоновете на околните баири лъчите му пълзяха като сенки, същински пушещи мъгли. – Откога не сме се виждали, Лена?! – питаше я Димитров, като въртеше глава в почуда. И той надничаше в нейното лице, с тъмни мигли, което той познаваше от някога. – Амиии… Доста – въздъхна жената, оправяйки пак къдравите си коси. – Доста… Повече от петнадесет години… От времето, когато работех в стопанския отдел и често ме пращахте да нося отчетите в бюрото по труда. – Доста, доста – повтори няколко пъти агрономът и погледна децата. – Това са внуците, нали? – кимна към момчетата, които гледаха кротко и се усмихваха, докато той ги галеше по главите. – Амиии… Да, да, те са… Родиха се в чужбина – каза малко тъжно жената, каза го така, че агрономът се замисли. – Там, там се родиха – допълни тя, като заглади веждите си. – И знам лиии? Много ми тежи… Баща и майка българи… пък тях записаха испанчета… Защото там са се родили, в Испания. Димитров пак погали децата по главичките и ги покани: – Я, я идете отсреща – сочеше им той ябълките и крушата, – идете и си наберете плодове. Ябълки, круши, наберете си, много са сладки… – и изгледа децата, които, без да чакат втора покана, се затичаха към овощните дървета, чиито клони бяха натежали от плод. – Два месеца както съм се прибрала в България... – започна отново жената и отрони дълбока въздишка, като го гледаше със същият смирен и топъл поглед, с който той добре я помнеше от някога. – Тия дни принесохме на Панчо година и реших да Ви се обадя. – Дааа… Зная. Помня ония времена. Панчо… Много го обичах. Найдобрият стругар в общината – каза със съчувствие Димитров и замълча. – Панчо… – изтри влажните си очи Лена – той не можа да преживее моя гурбет в чужбина. Но животът стана друг… Всичко се промени… Животът ни тръгна като залутан кораб, останал без мачта и платна…

Какво да направя? Не ми достигаха точки за пенсия. А и синът… Уж дойде на гости… Падна му работа… И той, и той остана в чужбина. Докато говореше тя хапеше устни. Бледото ѝ лице заруменя от лека възбуда, която придаваше на уморените ѝ очи още, макар и малко, животворен блясък. – Ами какво пък… Чужбина, чужбина… Имате работа, вземате пари… Нали вече сме европейци? – каза агрономът и като завъртя поглед, се помъчи да скрие силния си басов глас, който малко пресипна, после се обърна към двора, откъдето лъхаха багрите на есенни цветя, по които още бръмчаха пчели от неговите кошери. – Да, така е… Там има работа, но каква работа… И аз имах работа. Прислужница на стари хора – завъртя глава с мътен поглед жената. – Готвех, чистех, поливах градината, сменях памперси… Черна работа вършат всички нашенци там… А и трудът им не се плаща като на техните, които си знаят и почивките, и отпуските, и социалните осигуровки. За разлика от българите, които хамалуват навсякъде и всяка нощ сънуват България… С равнината, с Балкана, с домове, които оставиха да пустеят. Така е… И развълнувана жената разтвори душата си, за да разкаже цялата си тревожна участ, близка до съдбата на много българи, отишли да търсят късмета си в свободния свят… – Скитахме по Гърция, Испания… Но навсякъде е еднакво. И там вече работата намалява, и там вече има инфлация, безпаричие… Кризата и там дойде. И много българи трият ръце и стягат куфарите за обратно. Мислят вече да се приберат, там са хора без вяра, а хора без вяра са обречени… – каза Лена и погледна хоризонта, който се разширяваше и бягаше далече. Старият агроном мълчеше. Кимаше с глава, запали нова цигара, местеше я с език от единия до другия край на устата си и гледаше замислено, докато тънката паяжина на пушека се носеше високо над главата. Нещо трепна в гърдите му, сви вежди и впери поглед в околните баири, където брястовете, потънали в розови багри, хвърляха дългите си сенки от мораво-червения диск на есенното слънце, снишило се към диплите на Врачанския балкан. – Ще се върнат, ще се върнат… И аз така мисля... Ще се наскачат лудите у нас – възбуден продължи агрономът. – Тия, дето разрушиха построеното с толкова човешки труд… Ще минат през огъня, ще изгори

лудостта им… Потомството ще даде всекиму заслуженото. И ще отсее житото от плявата… Пък и дано Бог… И Бог да помогне. Стара власт няма… Колкото и да властва, все някога си отива. И пак, пак ще се възроди България… Народът ни е работлив, земята ни е плодородна, а и българинът обича родината си. Старият агроном сви юмрук като да накаже виновния, но замълча, приглади рядката си коса. После вдигна глава към небето, изпъна шия и заоблизва сухите си устни. Опипа и ябълката си под гушата. Тя скачаше отгоре надолу, усети, че топла вълна обля лицето му и нещо утихна в обидената му душа. „Сега съм в запаса – мислеше си той. – Там пращат уморените коне. Но хората трябва да имат вяра, без вяра в бъдещето те са обречени. Днес живеем в свят, управляван от парите.“ – Аз – погледна го с влажни очи жената, която неволно беше хванала ръката му – щях да Ви се обадя от Испания, щях да Ви пиша… Но може ли в едно писмо да се опише всичко? За едно събитие в моя живот… За него исках но… – тя замълча, в тая минута на тишина и очакване се събуждат спомените. Човек може да избяга от много неща, но не и от спомените. … Ех, Лена, Лена… – спомни си Димитров ония години. Не може и не е лесно в едно писмо да се опише младото ни време… – и той присви очи: – Помня, помня когато дойдох в стопанството като млад агроном. Още помня бялата ти блузка, под която прозираха младите ти гърди. И плитките, спускаха се около нежната ти гушка. Страшно ти отиваха. И ония дни в ливадите… Цялата администрация беше на бригада, събирахте сено… Ти беше с къса пола, голи крака, които се белееха в тревата. Като русалка, излязла от тихите води на реката… Но ти, тогава живееше вече с Панчо… И моите чувства са свързани с… с Вас Лена… – сякаш разчиташе всичките мисли на жената Димитров. – Аз винаги съм считал, че именно Вие сте символ на чистота и добродушие. Още пазя спомена на някогашните ни срещи в града. И той продължаваше да гледа все още красивото, изпълнено с достойнство лице, което някога пращаше в околийския град да носи отчети, за да го срещне и отблизо да вижда топлите му очи. – Знаете ли – прекъсна мислите му Лена, – имам молба към Вас – и отправи смирен поглед в неговите очи. – След Панчо – наведе глава жената – само Вие можете да сте баща на моя син. Напишете му писмо… Нали помните, когато падна с колелото на асфалта и Вие го измъкнахте

изпод гумите на самосвала? А после разкопчахте шубата и го притиснахте до сърцето си. Нали си спомняте за тогава? Пишете, пишете му писмо… Искам да се върне в България… Тя е неговата родина… И децата… Няма да се върнат в Испания – Лена стоеше с наведена глава. Двете къдрици, завити край малкото ѝ изваяно ухо, бяха влажни от топлата ѝ пот, обливаща умореното ѝ но все още без бръчки чело. – Дааа… Така беше, всичко си спомням – въздъхна Димитров и запали нова цигара. – Нооо… После времето полетя, момчето порасна и продължи да живее с мечтите на целия свят. А се оказа, че за човешкото добро трябва да пазиш съвсем малка, но твоя мечта, нали в човешкото сърце трябва да има и място за майчината обич… Гласът му трепна, умисли се , после вдигна ръка по лицето и с два пръста защипа бръчките, брадата, приглади и веждите си. Нещо го подпираше в гърдите. За ония времена те не говориха повече. Всичко остана само шепот, който сега потъваше в техните тихи погледи. Най-хубавото от живота са сънищата – да вярваш, че началото едва ли някога ще има край, да вярваш, че не всичко се отива завинаги, че понякога в паметта се връща това, което си е отишло с времето. Да вярваш, че бъдещето принадлежи на тези, които до сетните си дни пазят своите мечти. И те се умълчаха, приближиха се съвсем плътно, но трепнаха. Децата идеха към тях с пълни пазви плодове. – Толкова се радвам… Макар и късно… Отново се видяхме – оправи косите си жената. – Но съжалявам, автобусът ми е само след десетина минути – и пак се замисли, загледа се в близката алея, в която цветята бяха прецъфтели, но пак излъчваха тих есенен аромат и трябва да го доловиш с особен усет, така, както усещаш по нов начин онова, което е било някога, било, макар и отдавна, но все пак е било. Димитров допуши цигарата си, вдигна поглед към липите отсреща, ръката му слезе към гушата, за да разкопчае потната си яка на ризата и си мислеше: „Ще, ще напише писмо до момчето, макар и да беше мъж“. По закона на живота и на човещината всичко е допустимо. И той пак погледна Лена, която оправяше копчетата по ризките на децата. – Толкова се радвам, че се видяхме, Лена… Толкова... Много ти благодаря… А за какво… Някога ще разбереш – каза тихо той и тръгна към пътната порта, за да изпрати гостите си чак до завоя на близката улица. После постоя, като гледаше внучетата, които припкаха с късите си кра-

чета към автобусната спирка, а жената не бързаше, продължаваше в движение да отправя поглед назад, където за поздрав ѝ махаше с ръка човекът, който не беше я забравил толкова години. Тя вярваше, че той щеше да напише писмо до нейния син в Испания. А на запад слънцето беше слязло зад хоризонта. С пурпурните си лъчи обагряше високите малки облачета, които хвърляха бледи сенки над тихата равнина, забулена от прохлада, късен вечерен здрач и дъх на прегорели есенни угари.

Худ. Теменуга Станчева, Три бягащи фигури

БИЛЯНА ТОДОРОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

В СОФИЯ ЛИ СИ?

Със теб споделяме една земя която да ни топли в зимата на нашето съмнение дошла след зимата на недоволството след есента на закъснението И ние влачим куфарите си по дългите перони на умението да си мълчим един на друг по вятъра и ескалаторите не работят и натежали и сами вървим пешком нагоре катерим тясната земя на недоволството и от земята по луната разгадаваме съдбата на Дамокъл В София ли си – защото с теб делим една земя и трябва да си разделим земята да се осъдим за попечителство над тротоарите и булевардите да договорим часове за посещения на паркове театри мавзолеи и пазари да разделим каквото е останало от тясната земя която ни събра В София ли си? Защото в тясната земя нахлува вятър и разбърква подредените лица по светофарите и се променят на трамваите маршрутите нахлува зимната мъгла и пренаселва автобусите

захлупва с вакуум от стъпки предвидливите очи на самотата ни И ще се сблъскаме ще ни изпусне страшната земя от тези орбити, в които се преструвам, че летя, а ти – че ходиш и ще ни смачка премълчаното зад нашите лица и ще е грубо разминаването на човечността и влаковете в тясната земя на зимата през недоволството на нашите сърца Довлякохме ли куфарите си дотук за да се стигнем и да се разминем в тъмното По подлезите на заплахата от истина нахлува лятото ще ни настигне София е малка и гори като запален светофар в задръстения свят в последната възможност да си подадем ръка за просто сбогом или за здрависване Но аз не знам това По дългите перони на измислената София ме буди дълго влаченият по пероните багаж и аз се блъскам в стъклената падаща врата и преминавам в истината В София ли си? Защото чакам знак да знам, че нямам вече да ти казвам нищо.

72 ***

навсякъде хората дълго обичат и после се гонят за сбогом навсякъде сричат от срам в тебеширените заслони написаното от възрастните рисуваното от децата навсякъде скачат по клоните птиците и момчета прескачат оградите навсякъде има вечни неща и места за предвидени срещи навсякъде – мънички радости и тежки забравени грешки и дрешки на мънички спомени прострени в дворовете сутрин и делнични дни и разгонени котки които се викат до утре и само във нас са останали нашите същите чуждите само у нас е като навсякъде обаче е малко по-друго само отвътре остава да пари дълго след като го върнем сърцето на някого и дълго обичаме и дълго не мислим за другаде и много за кратко мълчим когато си тръгваме ***

Виждам как се издигат и сриват пред мене огромните замъци на огромната истина И започваме да говорим Започваме да разчистваме огромните замъци и зад стените им призраците на измислиците ни Заблудите се разнищват И виждам как се издигат и сриват ръцете им като провалени въстаници Като потушени огнища по пътя към летен празник

И ме обзема такава голяма тъга като вцепенение пред вратата на рая Като знамение Като пред църква стоя пред огромните порти и чакам да ме разпознаят Да вляза и аз във храма на вярното и на простото На онова, което е или поне прилича на господ Да ме приеме обратно и пак да се вмъкна във себе си За да се срина и да се издигна и пак да е лесно А ние говорим накратко и бързо и ясно и не боли че сме обеднели Този език на гнева тази глупава ревност тази малка змия е коварна и древна И ние се смеем Пръстена на луната е бял като брадва Така се отсича ръката на случая Така се руши свобода Така се заключва врата и се слага резето Издигаме с четирите си ръце стената на истината Да пресуши между нас неприемливите морета Виждам как се издига и срива пред мене земята Грешка беше че си измислихме дом като дива река Да ни дави водата Грешка беше че един друг се измислихме Голямата истина ще ни спаси: ще погълне реката Виждам как се издигат и сриват пред мене огромните замъци на тишината Пътят към истината е отворен А в мен се затвори вратата. По същите тъмни места ни отвеждат краката ни Все по същите тъмни места се откриваме Един в друг се сблъскваме и се отказваме да продължим И се връщаме И се препъваме по пътя обратно в следите си

И сенките ни като през тълпа се промъкват и се разминават и ние Се разминаваме с тях И се изгубване заедно с всичките дребни неща които изпадат от мрака И си разменяме мислите и лицата Думите и ръцете и когато накрая от тъмната строга навалица вън се измъкваме голи Не разпознаваме себе си в тия тела Опропастени от ходене За да побегнем един в друг объркани За да се спуснем отново обратно Обратно отново По същите тъмни места По същите тъмни места За да търсим в утробата им Противоотрова за нашите грешни сърца И да изхвърлим в затвора на мрака лицата си Да се разтворим във тъмното Как ще е хубаво да се разтворим напълно И да се родим от нетленното и този път Да погледнем нагоре Да се срещнем с небето и да намерим въпрос с по-правилен отговор Падаме ничком и стъпваме в стъпките на ония пред нас и се спускаме долу Обратно по същите тъмни места И се питаме опипом в тъмното Колко лица сме сгрешили за свои И се опитваме ръка за ръка да отворим Да се измъкнем навън от нощта, зад която се борим със своите собствени силни и тъмни тела Ще изскочим отново и пак ще е страшно да видим това което ни гони

в лицата си Като виновни деца ще се върнем отново По същите тъмни места По същите тъмни места Докато не си отговорим.

Худ. Теменуга Станчева, Балетна двойка II

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ БОЛИ МЕ ОТ ДЕФИЦИТА НА ДУХА

Връщам се към свои стари интервюта с Валери Петров – блестящия поет, драматург, преводач, невероятно благия човек, който без уговорки отговаря на всички зададени въпроси. 2 – 3 – 4, вече не помня колко бяха разговорите ми с него, когато той идваше във Варна, втория му град родина, както сам казваше. Защото майка му е варненка и защото е прекарал най-хубавите дни от детството си в дядовата къща на улица „Славянска“, защото във Варна е написал най-добрите си морски стихотворения... Но това, което със сигурност си спомням, е, че след срещите с Валери Петров дълго бях развълнувана и благодарна на своята професия. Тя ми даваше възможност да попадна, макар и за малко, в неговия красив и благороден свят, в който няма превземки, излишни думи и фалшиви чувства. И дни наред се чувствах вдъхновена, добра, развълнувана... 100-годишнината на поета ме накара да потърся стари броеве на в. „Черно море“ (1998–2002 г.), където бяха публикувани моите интервюта с поета. Предлагам ви част от тях. Донка Христова

– Когато човек чете книгите Ви, остава с чувството, че общува с добър човек – малко тъжен, но все пак оптимист, който обича да се шегува със себе си. Греша ли? – Струва ми се, че не грешите. Трудно е да потвърдиш, когато те наричат добър човек. Но аз се стремя доброто да побеждава в мен над лошичкото, което кой ли няма. Надявам се, че от всичко, което съм написал, се излъчва отвореност към хората. Една от книгите ми с избрани

творби се нарича „Разтворен прозорец“. Та мисля си, че не сте далеч от истината. Като погледна назад, струва ми се, че тъкмо такава е била линията ми в изкуството. – Кое според Вас е по-дефицитно днес – хлябът или добрата дума? – И двете са дефицитни, трудно е да премериш кое повече. Но поне нас, хората на духовното (малко нескромно казано) пò ни боли дефицитът на духа. В такова ужасно бездуховно време сме заживели през последните години! То, как да кажа, просто на нищо не прилича! Рухнаха критериите за добро и зло, лошите черти избликнаха и покриха доброто в душите на хората. Човек замижава и се чуди – не е всичко само лош сън? Но дано този сън не трае дълго, дано скоро се събуди разумът у нас. Аз вярвам в това, вярвам, че нощта, в която живеем, няма да е дълготрайна. – Дори и да се стреми към доброто, човек прави компромиси по пътя си. Макар и „в общата яма“, както казвате, сигурно има граница между позволеното и непозволеното. Къде минава Вашата граница? – Животът е нещо много дълго, сложно и човек не всеки път може да следва чистата линия. Но право е, че трябва да се прави разлика между малките отклонения и големите предателства, подлости и мизерства. Имам едно стихотворение, в което пътят на човека се сравнява (сигурно не кой знае колко оригинално) със слалом. И аз в своя живот вероятно съм се отклонявал, за да избиколя този или онзи прът на очертаното за слалома трасе. Но общата линия е била права и това ме изпълва с радост и с малко гордост. Няма ги страшните салтоморталета, на които сме свидетели напоследък. – А Вие преживявали ли сте предателството и подлостта на приятел? – О, да! Няма да влизам в подробности, но съм имал такива случаи и те са много горчиви. Мъчил съм се да го обясня с невероятните промени у някои хора. И съм се питал дали навремето, когато с „приятеля“ сме изглеждали съвсем единомисленици и съм се разкривал стопроцентово, дали тогава той е бил полускрит или по-късно, с последвалите промени е сменил знаме и идеи... Но оставете това!

– Почти като в онова Ваше стихотворение „Модерни времена“: „Сега не сме се още снели и другият е вече враг“... – Да, а то е писано преди да настъпят промените. А сега тези неща се засилват още повече... – Може би и това е човешко? – Да, но и човешкото си има граници, които, когато се престъпят, то престава да бъде обяснимо. – Но Вие, г-н Петров, не се отклонихте от политическата си принадлежност, от верността към социалистическата идея. Защо му е на един признат и обичан писател като Вас това? Нима то има значение за света на словото, за времето, в което остават написаните думи? – О, знам ли?! Може би, ако даде Бог, ще ме запомнят с най-доброто, което съм написал. Може би политическите идеи в бъдещето ще се окажат само детайли, не особено важни. Но човек е рожба на своето време. Той не може да бъде вън от събитията и големите движения на света и на своята страна. Такова е било разбирането и на всички големи имена (като се спазват пропорциите, разбира се), останали в литературата. Всеки е вътре в своето време и колкото повече е вътре, толкова повече има шанс да премине в бъдещето. Погрешно е да се опитваш да стоиш над проблемите, за да се окажеш по-чист. Земните неща, хората наоколо дават соковете на творчеството. Без тях то се изсушава и умира. Човек не може да бъде затворен само в себе си. Колкото един писател е по-отворен към проблемите и вълненията на своето време, толкова е по-добре. – Мисля си дали не сте последното поколение, което разсъждава така. – Не е изключено, не е изключено да сме последните мохикани. Напоследък се чувства влиянието на световното движение, което прави произведенията на хората на изкуството трудно разбираеми, затворени за широк кръг читатели. Радиусът на този кръг постоянно се стеснява. И културата се затваря, все повече остава за посветени, които се разбират помежду си, но нейното въздействие върху обществото отслабва. Това е опасно. Аз съм отворен човек, който би искал да разбира новите движения. Плаша се, че може би говори старецът. Но същевременно си мисля, че този процес не прилича на другите в миналото. Този е много по-радикален. Става дума буквално за това ще го бъде ли изкуството въобще.

– Тревожна прогноза! Вие нарекохте ХХ век „век на новия ред“, „модерни времена“, а какъв ще е ХХI век? – Ами сигурно постмодернистки. През 80-те години на ХХ в. се бе заговорило за конфликт между лириката и прагматиката. Бояхме се, че във века на точните науки, на техниката, на бизнеса може би ще надвие невъздушното, земното. Ставайки неразбираемо, затваряйки се в своята капсула, изкуството би могло да се самоубие. Но аз се надявам, не, вярвам, че това няма да се случи. – А България? Дали Отечеството е в опасност? – Отвсякъде чувам, пък и виждам, колко е тежко положението на страната и на народа ни. И още, че липсва близка перспектива за оправяне на нещата. Със сигурност процесите не тръгнаха в добра посока и аз не виждам как ще се измъкнем. Но не мога да си представя, че ще стана свидетел, очевидец на рухването на една нация. Не говоря само за държавата, но и за нацията, за нейното изчезване от света. Макар да знам, че в историята на човечеството има нации, които изчезват. И това е ставало пред свидетели. Само че аз не искам и да помисля, че това може да се случи на мен. А и съм убеден, че няма да го бъде това страшно нещо. Не бива един писател, дори и тайно в себе си, да не е оптимистично настроен, да сее отчаяние. Често си казвам онази прочута смешка от Илф и Петров, че проблемът на давещите се е дело на самите давещи се. Няма кой друг да ни измъкне по мюнхаузенски за косите. Сами трябва да го направим. – От какво най-напред трябва да се спасяваме? – От хиляди неща, навързани едно с друго. Коренът на проблемите е в икономиката, но тя е свързана и с обществените движения, със страшното разцепление на страната ни, с издигането на нови основни импулси на човешката дейност, каквито са печалбата, натрупването на богатство за сметка на духовното, на културното, на моралното... Моралът е в криза, случват се неща, за които и не бяхме сънували. Разберете ме добре – аз съм на километри далеч от опростената носталгия – преди беше добре, сега е зле. Но постоянно срещам хора, които ми казват: каква я мислехме, каква стана... – Хората Ви спират може би защото все още очакват от писателите, които смятат за свои духовни водачи, да им кажат истината, да им покажат посоката. – Не знам дали аз мога да им кажа нещо повече. Но в едно нещо съм

дълбоко убеден – глобалната промяна направи така, че ние да не можем да избегнем обратното приемане на капитализма. Само че можехме да го направим малко по-умно, малко по-мъдро и малко по-човешки. Ние, писателите, наистина сме приели негласно да сме духовни водачи. Само че като си водач, отговаряш за това къде си завел хората. Чудеса не стават. Ние, хората на умствения труд, не изпълнихме своя дълг. Щом сме духовни водачи, трябваше да бъдем по-мъдри, по-премислящи трезво ситуациите, да виждаме малко по-надалечко. А вместо да посочим понормален, по-здрав начин на преход, сами хлътнахме в дълбокия конфликт. Поддадохме се на ненавистта, на омразата, на разцеплението. – Наивно ли е да се пита дали добротата и красотата няма да ни спасят, да ни обединят отново? – В директния смисъл те не могат да ни спасят. Но изкуствата, науките могат да допринесат за отрезвяването ни. И крайно време е да разберем, че това, което ни свързва, е много по-силно и много по-важно, отколкото това, което ни разделя. Говоря за родината, изкуството, тежкото ни битие. Не може България да не ни обединява във време, когато националната ни самоличност, съществуването ни като държава са застрашени. – Не е ли по-лесно и по-приятно, когато живееш „Живот в стихове“, както се нарича една от книгите Ви? Или е тъкмо обратното? – Струва ми се, че за пишещия човек е и по-лесно, и по-мъчно да живее. Създаването на едно произведение на изкуството откъсва временно мислите ти от общите мисли, които не са весели. Но писането е труд, мъка. Поне за мен е така. Както и радост. Когато нещо стане, ти идва да танцуваш. Сякаш замижаваш. Това щастие не е малко. Аз мисля, че всеки го усеща, не само поетът, а и този, който е направил маса, вино, чаша... Щастлив е всеки човек, който е създал нещо.

СВЕТОВНИ ПОЕТИ

ЙОСИФ БРОДСКИ ГОЛЯМА ЕЛЕГИЯ ЗА ДЖОН ДЪН

Джон Дън заспа, потъна всичко в сън: стени и под, картини и килими; бюфетът, столът, кулата отвън и всичко, що се бе сдобило с име. Заспаха. Чаши, гардероб, врата, кристал и порцелан, стъкло, съдини, часовник, хляб. И някъде в нощта потъват в сън площади и градини. Навсякъде е нощ: във всяка вещ – в бельото и в хартията, в машата, в словата ѝ, в догарящата свещ, в камината изстинала, в дървата. В пантофките, в чорапите, в солта, в кревата, в стола, в тумбестия дрешник, в чаршафите, в метлата, пак в свещта, в разпятието, в ножа. Всичко спеше. И спеше сняг по белия перваз, а и снегът по покривите беше като покривка бяла в тоя час и също спеше. И кварталът спеше, разрязан от прозореца накръст – отвън с кариатидите без име, с колоните, с нощта околовръст, с нещата, дето уж са неделими. Спят магазини, лавки, колелца, павета, гредореди и тролеи. Не светват лампи, не крещят деца. Огради, украшения, алеи…

Замръзнал, спи бъбривият капчук, ключалки спят, оратори и речи – и никъде ни шепот, нито звук. Снегът скрипти. Зората е далече. И спят затвори и палати. Спи кантарът в магазинчето за риба, месото, оголелите липи и песът в побелялата колиба. Спи Лондон. В порта дреме платноход сред каша от вода и сняг; морето край него спи – без признак на живот – чак до безкрая, дето спи небето. Джон Дън заспа. И тебеширнобял, заспа брегът край бездните злосторни. И островът дълбоко е заспал. В градините с ключалките четворни спят кленове, ели, морави, клек… Спят планини, пътеки и върхари. Лисици, вълк. А мечката цял век на никой телефон не отговаря. Не пеят птици – спят. Не чувам смях на сова, нито врана да бърбори. Звезда проблясва. Мишка мъкне грах. Безмълвни са английските простори. И всичко спи. В гробовете лежат – спят непробудно, тоест – мъртъвците. А живите в леглата се въртят сами или прегърнали жените. Спи църквата със златното кубе и всичко спи – реки, гори, простори. И пада сняг от нощното небе – там също спят, погледнеш ли нагоре. Спят ангели, забравили за нас, и спят светци, от сън обзети също. И Адът спи, и Раят. В този час не тръгва никой никъде от вкъщи.

И Господ спи сред тая белота, размекнат от внезапната отмала. Спи дяволът, а с него и смъртта в английските полета е заспала. Конете спят и всеки конник спи. Архангел спи, тръбата си оставил. И всички херувими – на тълпи – прегърнати спят в църквата на Павел. Джон Дън заспа. И стиховете спят: пороци, грях, метафори и драми едни до други в книгите лежат с еднакви силабически пижами. И стих на стих в просъница шепти: дръпни се, брате, нека пръв да мина! – така далеч от райските врати, така красиви, бедни и единни. Спят. Ямбът, който всички победи. Хореите – отдясно и отляво на Лета край безмълвните води. И спи дълбоко гръмката им слава. Бедите спят. Страданията спят. Пороците. Доброто спи до злото. Пророците. Пространствата. Снегът, покрил с одежди бели естеството. Заспа светът. Спят цели планини от думи, спят реки от стари книги и мъдростта вселенска в тях звъни едва-едва със сребърни вериги. Спят всички: Бог и дявол, спят светци, слуги, деца, приятели, поети. Снегът е скрил от спящите гледци четирите страни на битието. Но чуваш ли? – в студената тъма се моли някой и едва проплаква, оставен сам от цялата земя на милостта на зимата и мрака.

Гласът му е по-тънък от игла и от конец… Звучи така сиротно, а в царството на снежната мъгла пришива светлината към живота. Кой там ридае? Ангел мой, нима ти в тъмнината яростна будуваш и лятото ми връщаш у дома? И любовта ми? Чуваш ли? Не чуваш? Или сте вие, херувими – в хор напомнящи ми как звучат сълзите? Напуснахте ме в дните на позор, нима сега се връщате? Мълчите. Или ти, Павел? Мъдрият ти глас е огрубял от делничните думи и плачеш в мрака благ и беловлас? Не, само тишина лети срещу ми. Или пък е всевишната ръка? Нахална е надеждата, обаче навярно ти си, Господи – така кой друг в заспалата вселена плаче? Мълчание. Нима ти, Гавриил, тръбата си надуваш? Стига врява! Едва-едва окото съм открил, а конниците твои оседлават конете си – познай чия съдба след малко на земята ще прекъснат и, Гаврииле, твоята тръба и да ридае – ще е твърде късно. „Това съм аз, душата ти, Джон Дън. Скърбя, защото някога създадох и мислите, бодливи като трън, и чувствата с пламтящата им клада. С крилата им ти щеше да летиш над страсти, грехове и по-нагоре –

народа си да видиш, да решиш кому, какво и колко да говориш; и суши, и води да лицезреш, плътта ти ад и рай да обладават, докато най-накрая разбереш какво от тленния живот остава. Животът – твоят остров, си е твой и този океан ти е познат, а там има само тъмнина и вой. Ти прелетя край Бога, но крилата нататък няма да те понесат – навярно им тежи товарът прашен, а долу чака твоят Страшен съд, макар оттук да не изглежда страшен. Там климатът не мърда, все една и съща песен монотонно точи. И Господ там е шепа светлина, разплискана в мъждивото прозорче. Полята там не знаят що е плуг. Годините и вековете – също. Гори и влага. Никакъв достлук не става с тоя небосвод намръщен. Там легендарният дървосекач, препуснал с коня морен в долината, съзира шепа светлина по здрач, преди да го погълне пустотата. Напред, напред – към девствения край! И все по-ясно бъдещето никне… И става светло. И далечен лай, и звън камбанен там ще го настигне. Успокоен за бъдното отпред, той коня си насам сега обръща и всичко: светлина и словоред, за нас в библейска притча се превръща. И аз съм плакал – и че няма път,

но и че ми е писано да гина сред тоя пущинак от чужда смърт – далече от любимата родина. Ще те оставя, моя светлина сърдечна, в чуждата земя навеки – попарен от жестоката слана на тая глупава раздяла! Нека поплачем тук в задрямалия хан самотни: аз без плът – ти без душата! Снегът лети през мрака разпилян, съшива ни напред-назад с иглата… Не плача аз, Джон Дън, а плачеш ти. Ти спиш забравен в тая мрачна къща – и докато насам снегът лети, и докато натам снегът се връща. Подобно птици в топлите гнезда очите спят – той спи и упорито все още вярва в своята звезда, до тоя ден зад облаците скрита. Подобно птица. Чистата душа, която носи тялото му тленно, не се надсмя, ала я досмеша от суетата на тълпите земни. Подобно птица той се буди пак под бялото ефирно покривало, от сън съшито и от нежен сняг – в пространството между душа и тяло. Там всичко спи. Затварят тоя кръг два стиха, издълбани с думи зрящи: че светската любов е само дълг и че духовната любов се плаща. В която воденица да търчим, едно напомня хлябът ни тревожен: живота можем с друг да споделим,

ала смъртта да споделим не можем. Разполовен е нашият живот и можеш да се смееш и да плачеш, но само тоя зимен небосвод посяга към иглата на шивача. Спи, спи, Джон Дън. Заспи, не се мъчи. Кафтанът дрипав към небето лази и току-виж ти пратила лъчи звездата, дето цял живот те пази.

Превод Иван Есенски

Худ. Теменуга Станчева, Рисунка

РАЗМИСЛИ ЗА ДНЕШНИЯ ДЕН

РУМЕН ПОПОВ МНОГОВРЕМИЕ ИЛИ КЪСНИ РАЗМИСЛИ

Как да те назова, о, свят нетраен!Следи от бяла пяна остави лодката, потеглила в зори. Сей Шонагон, „Записки под възглавката“ Когато някаква работа се затегне и проточи, в моя град Пловдив казват: Закучи се! Закучи се моето пребиваване в този свят. На няколко пъти имаше възможност „въпросът да се разреши положително“, но тя не се състоя. Макар че, честно казано, аз не съм недоволен, че моят живот „въпреки възможностите да завърши“ продължава. Имам време да се оглеждам около себе си и в себе си. Разни парцаливи мисли блуждаят в главата ми, на които аз почти винаги нямам отговор. Понякога ми се струва, че виждам живота си от разстояние. Смесица от далечно минало, което съвременните млади хора нито са видели, нито имат кой знае какво желание да видят, но в което аз раснах като дете и юноша; в друго време служих и бях забележим за хората; после се виждам уморен кон. Физиците твърдят, че времето тече непрекъснато. През моя живот времето като че ли не течеше непрекъснато, а скачаше, правеше невероятни зигзази, които със силата на инерцията изхвърлят старците извън пистата, по която безумно тичат младите. За къде – май никой днес не знае. Това е моето многовремие. Сега съм в Трето време, в което живеят младите хора, но аз съм извън него. Мъча се да се включа, но опитите ми са почти безуспешни.

Освободен от грижите и вълненията за оцеляване и лишен от амбицията да участвам в надбягване, в което ще гледам гърбовете на моите внуци на цяла епоха далеч пред мен, често ме спохождат всякакви нелепи мисли, които, уверен съм, са занимавали и нашите праотци. Като например, че животът ни в голяма степен зависи от случая и външните обстоятелства и по-малко от нашата воля, желания и заложби. Понякога се питам: как щеше да протече животът ми, ако беше останало онова – Първото време, ако войната и последвалото всемирно преразпределение на света ни беше заобиколило. Безсмислен опит да надникна в едно несъстояло се минало, но все пак мога да пофантазирам. Ако то би продължило своя ленив ход: синът на тютюноработници можеше да стане тютюноработник или ковач в коларо-железарската работилница на съседната улица, за което мечтаех, когато бях дете с девствени мисли и постижими желания. Така е било хилядолетия в историята на човечеството: по римския закон „робът ражда роб“, децата на бедните са бедни и нямаше никаква причина това да не продължи. Но моето Първо време го сполетяха разрушителните бури на войната и революцията. Историята на нашия народ тръгна в друга посока, за която си мислихме, че е завинаги. Изобщо лъжливото чувство за вечност обладава всеки човек и всяко общество в дни на успехи и сполука. Знаем и цитираме мисълта на философа, че всичко тече, че никога не можеш да нагазиш в реката една и съща вода, но приемахме това за абстракция и гледахме на света и на себе си като на вечни и ако нещо се изменя, то ще е към още по-добро и още по-голяма вечност. Новото, Третото време, отново преобърна света. „Ако живееш достатъчно дълго, виждаш, че един ден всяка победа се превръща в поражение“ (Симон дьо Бовоар – „Всички са смъртни“). Това се случи с моето поколение. Но това е само щрих в историята. И ако такива поврати в съдбата на човечеството се случват, защо човек да не потърси своята личност в други измерения на времето. В края на краищата случайното увреждане на генетичния код на маймуната е породило човека. Като резултат от случайността би могло да се намерят и други варианти за записване в книгата на живелите. Това не би ни опазило от поражението, но е интересно като поглед в неосъществените минало и бъдеще. Тази мисъл е занимателна като контрапункт на високомерните твърдения на „успели“, както казват, люде, че на техния талант и усилия се

дължат успехите, богатството и властта им. Ако погледнем на нещата от друга позиция, бихме могли да открием и други варианти на осъществяване на едни и същи човеци и човешки общности, когато „успелите“ напълно закономерно стават жертва на крушение, независимо от личните им таланти и усилия. Например. В Първото време беше често явление бедни родители да дават децата си за осиновяване от заможни хора. В модерните времена това също се практикува, но желаещите дете предпочитат друг вариант: една двойка да те зачене тук, оплодена клетка да бъде отгледана от „сурогатна майка“ и на другия край на света да те роди чужда утроба. Когато не толкова отдавна тази игра с природата се появи всред хората, ми хрумна, че и с всеки от моето поколение би могло да се случи такова приключение, ако докторите си бяха свършили работата 90 години по-рано. Представям си как някои мама и тате, притиснати от вечната немотия, подаряват ненавременния плод на тяхната любов на госпожа Томасян или може на госпожа Тютюнджан, или на Герон. Нищо неподозиращият зародиш щеше да се роди в дантелени пелени, както се е родил и с което се гордее един депутат. Новороденият нямаше да рита парцалена топка в Кючук Париж, а щеше да размахва ракета за тенис на корта зад вилата някъде из благословените места на отечеството. А когато въпросното Първо време изведнъж прекъсна своя ход, Щастливецът щеше да се окажа с „мама“ и „татко“ и с банковите им сметки например във Франция, защо не в Щатите и досега щеше да е забравил езика, на който истинските мама и татко са си шепнали, докато са сътворили зародиша, определен за продан. И когато времето отново пречупи своя ход и дойде Третото време, Щастливецът се оказва наследник – реститут на два-три тютюневи склада в Пловдив. Значи човек има като възможност няколко живота, но изживява само един. Генетичният код на всеки човек го е подредил във веригата на рода му, а рулетката на социалните случайности може да го направи Томасян, Тютюнджан, Герон. И тогава страшните социални борби, които бушуваха във втората половина на ХХ в., правеха митът за „Едип цар“ възможен. И сигурно този конфликт се е състоял не веднъж, но Софокъл отдавна си е отишъл. Слава богу, тази галиматия е изплетена от моята остаряла глава. Но започнах играта, защото мисля, че случайността на зачатието и социалната и обществената среда на раждането предопределят живота на човек. Поне в най-главното.

Сакралният въпрос на всеки човек е: „Кой съм аз, какъв беше смисълът на моя живот?“. Има ли отговор на него? Мисля, че няма, защото положителният или отрицателният отговор предполага поставена цел, а никой от нас не се ражда с цел в живота. Ние сме продукт на биологията и на обстоятелствата. И едното, и другото са извън нашата воля. И все пак въпросът си остава. Инстинктивно човек се движи от нуждата да се нахрани, да се радва на околния свят, от който е част, да се възпроизведе. Това му е дадено в наследство от неговото биологично потекло от милиардите години развитие на живата природа и то определя степента на неговото щастие. Но радостта от живота изисква усилия, труд, а те никога не са приятни. Затвореният кръг на „Параграф 22“: за да ти е приятно в живота, трябва да приемеш неприятностите на борбата с природата, т.е. труда. Във вековете отпреди милиони години да си доставиш храна, да си намериш самка и да блаженстваш на припек или на сянка по-голямата част от денонощието, не е било чак толкова трудно в голямата планета с толкова малко човешки създания. В такъв смисъл човек е бил най-щастлив в онези далечни хиляди години. Но нашият ум има голям недостатък: той никога не е доволен от минимума, който му е необходим, за да живее, той иска още добавка или за утре, или просто да я има, защото му харесва. Само че тази добавка иска допълнителни усилия, сиреч повече труд, което съкращава времето на блаженството. И така до ден днешен: искаме повече, отколкото ни е нужно и по тази причина работим все повече и по-напрегнато, а графиката на удовлетворението от живота върви надолу. Но за успокоение казваме, че този дефект на ума движи прогреса. Може би има право друг въпрос: В тази въртележка при обстоятелствата, в които живеем, намираме ли равновесието между личната радост от живота и радостта и ползата, които сме дали на семейството, на хората, които ни заобикалят. Ако говорим за диктатурата на биологията, за повечето от хората животът носи лична удовлетвореност и радост от битието и те, без ни най-малко да накърняват правдата и съвестта си, казват: живях щастливо. Ако пък става дума за полезността на труда, който сме положили, доколко с него сме направили щастливи близките си, отговор могат да дадат само тези, с които заедно сме крачили през обърканото време, в което всички ние живяхме. Самооценката във всички случаи ще съдържа повече или по-малко неистина, а тя е противопоказана.

Когато живеем живота си, най-често ни занимава ежедневието: грижата за насъщния, за здравето и благополучието на децата и внуците, за погледите и жестовете, с които началникът ни среща и изпраща. И забравяме стиховете на Валери Петров: Какво сме ний с тебе, един миг на блестене и две вечности тъмни пред нас и след нас. Ние много внимателно разглеждаме, оценяваме, понякога даже анализираме себе си, докато сме в мига на блестене. Разбираемо е, че не се търсим и виждаме във вечността, когато ни е нямало в битието. Но почти никога не се опитваме да се видим в тъмната вечност, която ни предстои след мига на блестене. Не говоря за задгробния живот, който ни обещава църквата. Думата ми е, че в тази тъмна вечност ние имаме още малко живот, който продължава в паметта и очите на поколението след нас: името и наследството, което сме вградили в бъдещето, когато няма да ни има. Градили сме ги попътно в живота, който сме преживяли, но забравяме, че споменът за доброто и злото, което сме сътворили приживе, се превръща в товар на плещите на нашите наследници. В такъв смисъл за тях тази част от нашия живот след смъртта е важна, защото с нея те биха могли да се гордеят или срамуват. С годините все по-често се вглеждаме в тази тъма, но трудно намираме мъдростта да претеглим доброто и лошото, което сме сътворили, на точни везни. А може би ни липсва мъжество да погледнем вътре в себе си. Така или иначе намираме се в Третото време от живота и, надявам се, да не се озовем в още по-ново. Наблюденията и сравненията на миналото и настоящето, колкото и да е невероятно, откриват много общи неща между тях. Например склонността на хората да живеят с митове и илюзии. В годините след 9 септември 1944 г. мнозинството от младите хора вярвахме в гениалността, изключителността и непогрешимостта на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. Към тях уверено прибавяхме ту Георги Димитров, ту Васил Коларов, после Вълко Червенков, Тодор Живков. Скандирахме имената им и обявявахме непогрешимостта и безсмъртието на комунистическата идея. В скандирането и коленопреклонението всички бяхме „ние“, без имена. В новото време съдът на Непогрешимите осъди всички наши гении

като престъпници, а нашите вери определи като химери и заблуди и ни каза, че вече сме свободни. Помислихме си, че кумирите и вечните идеи са веднъж завинаги изпратени в небитието и усвоихме една нова (позабравена стара): да живеем и богатеем, както можем. Но, очевидно, човек не може да живее без идоли и създадохме нови, от ново естество. Сега нашите богове са „гениите“ от шоу бизнеса и за асортимент – от футбола. Всички те са обявени приживе, в младенческа възраст, за „легенди“. В някаква масова психоза махаме ръце със светещи мобифони в такт с тяхната музика, затворени в препълнените клетки на стадионите. Като тях разкрасихме плътта си с библейски сюжети и сексуални послания. Изпаднали в екстаз, хората отново загубиха личността си и станаха „ние“. Все същото от векове. В един анекдот за Пушкин безименият автор казва: „Овцы стадяться. Львы охотятся одни“. Удобно ни е да се събираме в „стадо“, в което един мисли, а останалите кимат с глава в знак на единогласие, вместо да живеем като лъвове – свободни в избора на пътеките, по които да вървим. Но нещо интересно: в стадионите хората мислят, скачат, скандират, обхванати в общ екстаз, а когато магията на шоуто се разсее, остават съвсем самотни. Технологиите разрушиха чисто човешките връзки. Днес ние не знаем очарованието на задушевния шепот между приятели или споделените в семейството радости и несполуки. СМС-те заместиха приятелския поглед и прегръдка. Ослепяхме за красотите на природата, забили поглед в таблети и мобифони, оглушахме за песента на птиците и шума на вълните, в ушите ни звучи нечия чужда музика, сътворена и изпълнявана от чужди нам хора. Телевизионните истории изместиха от семейното битие историята на изминалия ден и надеждите за утрешния. Без съмнение съм остарял и останал в другите времена, защото все по-малко разбирам случващото се днес. Работя с компютър, имам модерен мобифон, гледам телевизия и въпреки това се чувствам чужд. Зная, че в подобно отчуждение са изпадали всички поколения, преживели резки социални и технологични поврати. Но никое време не може да се запомни с такива политически и най-вече технологични промени като днешните. Сигурно е, че поколенията, които се раждат и живеят днес, не намират нищо смущаващо в шеметния ход на прогреса, но за моето поколение това е малко в повече. Разбирам, че прогресът като всеобщо движение напред е неотменим. Но мисля, че нашата увереност, че технологическият прогрес ни прави

по-щастливи, е по-скоро мит. Днес ние знаем за света повече от вчера, имаме повече възможности, удобства, по-дълъг живот. Но всичко това ни прави зависими от знанията и вещите, които придобиваме. Сега един администратор във фирма чрез средствата за комуникация, които носи в джоба си, е привързан към проблемите на фирмата дори когато спи. По тази причина той е уморен и изнервен и се ползва от услугите на всесилната фармация, за да заспи, а и за да се люби с жена си. Ние ставаме все по-малко свободни и се превръщаме в доброволни роби на прогреса. Може би като констатация това е вярно, но още по-вярно е, че никой не може да излезе от този кръг и по тази причина уверяваме самите себе си, че днес сме по-щастливи от вчера. Мярата за щастие е много променлива във времето. Очевидно идиличното щастие от времето на гръцките богове твърде малко прилича на щастието в епохата на всесилието на телевизията и технологиите. Сега те са боговете, които диктуват съвременния бит и общуването между хората. Щастието и щастливият живот все по-често са свързани с притежанието на материални средства и удобства, които от своя страна ни отдалечават от непосредствения досег с природата и хората. По този начин ние загубихме вътрешната си свобода. Хората привикват към многовековните промени в живота като резултат от материалния и идеен прогрес и не забелязват загубите, които той ни причинява. Прилича като опита с жабата: тя не реагира на постепенното загряване на водата в съда, в който плава. Ние, хората, сме в малко по-облагодетелствано положение: поне в обозримо бъдеще не сме застрашени прогресът да ни „свари“ и да ни замени с технологичен продукт, който няма чувство за щастие или нещастие. А може би такова бъдеще не е толкова далеч?

ПОСЛЕСЛОВ Тече реката на вечното време, забързана в теснините на нашето битие. На скалите по дефилето стърчим ние, кой високо изправил ръбата снага, кой приведен, събрала сили и мощ, уверени в своята непоклатимост и дълговечност. Стоим под синьото небе и яркото слънце, безгрижно отброяваме дните и годините, съгрявани от нашите любови, раздирани от омрази. В безметежните дни, загледани в безкрая на мирозданието нехаем, че реката там долу бавно дълбае подмоли в основите на скалите, подмива пясъчника. След време, години ли, век ли – непоклатимите скали потрепват, но ние не искаме да повярваме, че нещо ще се случи. Не поглеждаме в дълбоката бездна, където в реката на вечното време изтича и нашето време и ни приближава към вечността на небитието. Есхил разказва как Прометей ни даде огъня, знанията за живота, за мореплаването, за науките. Не ни даде само едно – да знаем кога ще умрем. И докато житейските победи и поражения ни люлеят приспивно, нашето време свършва, политаме към небитието заедно с отломките на нашите планове и мечти. Вечното време безразлично ни поглъща, както всичко, живяло преди нас и както ще погълне всичко, що ще дойде след нас. Близките ни ще скърбят, ще ни обещават вечна памет, вместо погребаната надежда за вечен живот. Споменът за всяка дума, жест, частица на близкия човек дълго ще живее и причинява болка. Но реката на вечното време влачи надолу по течението и спомените, упорито заглажда ръбовете, по които скалите и хората са се разпознавали, и бавно ги превръща в гладки валуни. Те все така тежат, но не причиняват остра болка, когато се докосваме до тях.

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

Теменуга Станчева

Родена на 1. 04. 1962 г. в Русе. Художник в ателието на Държавен куклен театър Варна от 1990 г. Работи в сферата на сценографията, илюстрацията и живописта. Член на СБХ. От 1993 г. до 2017 г е създала сценографията и костюмите на повече от двайсет постановки, сред които са известните спектакли на режисьора Станчо Станчев "Подземието" от Мърей Шийзгал, "На четири уши" от Питър Шафър, "Чудо" от Иван Радоев, "Крокодил" по Ф. М. Достоевски, "Нора" от Х. Ибсен, "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" от Едуард Олби, "Скандал в рая" от Атанас Стойчев, "Игра на шах" от Алексей Шипенко, "Вчерашни целувки" от Юрий Лучев, "Учителят или сянка върху дъската" от Жан-Пиер Допан и много други. Участвала е в биеналета и в общи национални художествени изложби, в национални и международни фестивали на куклените театри. Теменуга Станчева е талантлив илюстратор на книги. Най-новите нейни работи могат да се видят в чудесната книга "Фантасмагория" от Луис Карол преведена от Теменуга Маринова и издатена от "Pibooks". Живее и работи във Варна.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2020