Списание "Простори" - брой 2 2013 by prostori spisanie

списание за литература и изкуство

2/2013

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 2 / 2013

Поезия Георги Константинов Георги Ангелов Бина Калс

3 Преглед

Проза Златимир Коларов Пею Богданов

Поезия Анна-Мария Станоева

Проза Атанас Стойчев Валентина Плачкинова

Гостува руското списание „Великороссъ” Списание „Великороссъ”: единство и самобитност Светлана Замлелова Иван Голубничий Николай Головкин

Дискусия 46 Неделникът на българските патриарси и архиепископи Анчо Калоянов Sophia Васил Проданов

Преводна поезия 67 Дейвид Леман в превод на Елена Стоянова Есеистика Леополд Седар Сенгор

Литературна критика 74 Георги Н. Николов за Александър Геров Дневник „Ако” в историята Панко Анчев

Преводна поезия 87 Алексей Филимонов в превод на Владимир Стоянов

Книги 101 български народни песни за морето Димитър Калев. Етер Роза Боянова. Чернова на Млечен път Добрин Паскалев. Прошката на ветровете Панос Йоанидис. Пет кипърски новели Валентин Курбатов. Долги наши. Валентин Распутин: чтение сквозь годы Събития 94 Списание „Простори” на Международния салон на книгата в Санкт-Петербург Юбилей Тихомир Йорданов на 80 години

Художник на броя Светла Косева

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Предпечат и печат Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bg http://prostori.ning.com Художник на броя Светла Косева

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

МИТОВЕ О, тези древни гръцки митове – проблясък на епоха славна! Тъй пращат светлина звездите, сами угаснали отдавна. Орфей, Икар или Херакъл, Сизиф, Язон, епична Троя... Далечен свят ни е изпратил искри от светлината своя. Свят, който днес е хладна пепел, парче от ваза, рухнат мрамор... Но ето – епосът му светъл вълнува днешната ни памет. Какви герои и събития! Каква съдбовна справедливост!... А днес? А новите ни митове с какво към бъдното отиват? Достигаме космични скорости, говорим си по интернета... Но до античните герои изглеждаме като джуджета.

4 НОЩЕН ПРОБЛЯСЪК Безмълвна мълния заби бляскав нож в сърцето на нощта. Но нощта не падна мъртва. Само мълнията се стопи... И стана по-тъмно от преди.

КЛИМАТИЧНИ АБСУРДИ В мъглите на студената война връхлитаха ме най-горещи чувства... За първи път лудеех по жена и в първи приключения се впусках. Изкачвах сам планински върхове. И смело плувах сред вълни големи. Дори и мойте голобради стихове се зъбеха на леденото време. Пламтеше в мен необяснима свобода – не поради, а въпреки пламтеше. Подобно пламъче, по-силно от студа, раздухвано от вятъра насрещен. Не бях герой. Но бранех свойто Аз... А днес по стръмни стълби слизам – в една гореща вулканична паст, кипяща от човешки егоизъм. Денят гори, а зъзна в странен хлад. И лед покрива днешните ми чувства... Да, знам, че съм роден в объркан свят. Но още по-объркан май ще го напусна.

ЛУННА ДРЯМКА Селцето – в нощна дрямка. Щурци. И самота. Луната хвърля сянка, по-светла от нощта.

5 И блед светлик се стича по клони и треви, в прозорците наднича, над всеки сън трепти. Но аз не спя. И чувствам, че тук съм и не съм... Селцето не ме пуска във своя лунен сън. И сякаш че ме гони към онзи свят назад – при нощните неони на хилядния град. Свят злобен, хаотичен... В мен тъмен смут расте – градът не ме обича, селцето не ме ще.

ОБЛАК И ЩУРЧЕ На Ганка Премина облак. И с безбройни тънки пипала обходи моя двор. Задъхан преброи листата на дърветата, претърси сухите треви – чак до корен, пропъди вдън земя бръмбари и мравки, гръмовно прошумя и тихо си отиде... Настана дива тишина. Дори и аз, неделният стопанин, напразно търсех своя глас... И вместо мен обади се щурчето – задъхано и настойчиво, по-звънко от преди.

6 Разбрах, че тук съм само мимолетен гост. Щурчето беше вечният стопанин на този двор, на този хълм, на цялата природа.

ПРЕДИ Сняг преди листопада. Цъфтене преди снега. Прегръдка преди раздяла. Усмивка преди тъга. Надежда преди несполука. Любов преди самота. Възторг преди махмурлука... И още безброй неща. Идва промяната после. Светят нови следи... Колко размисли носи малката дума – преди!

ЖИВИЯТ МАНАСТИР Черни котки като монахини шетат в манастирската обител. А там горе боровете сини бели облаци премитат. Свети синева безкрайна. Глас над двора не прелитва. Тихо е... Бог само знае, че не е време за молитва.

7 СЕЛСКА ПАНИХИДА Умира тихо българското село. И няма кой за него да заплаче... Там някъде зад билото изчезват последните орачи и сеячи. А младите, доколкото ги има, отчаяни, отлитат от гнездата – висят по гари, търсят хляб в чужбина, по чуждите полета са аргати. Тук къщите сами мълчат по залез, коминът към земята е наклонен... И хищни сенки нощем обикалят, за да откраднат стока или спомен. Умира тихо българското село. И вместо школският звънец да бие, камбанен звън обажда се несмело... А ние? Доколко живи сме и ние? Какво че в хитър бизнес ни е провървяло? Какво че можем чак в Париж да идем?... Умира тихо нашето начало. А пък какъв е краят ни – ще видим.

НЯКЪДЕ Някъде прохожда дете. Някъде прохожда буря. Някъде война расте... Не ми се говори за литература.

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

АУДИЕНЦИЯ „Да, Молиер... Поредният провал! Пиесата е нагла и лъжлива. Защо залъгвате и своя крал, че да плетете думички ви бива? Напразно казваха, че сте поет. От вашия „Тартюф ” сме възмутени. Петните Църквата със всеки ред от пошлите си плиткоумни сцени. Един самонадеян тапицер да хули Бог – нима е героизъм?” Раздвижва се ръка. И Молиер по стъпалата на двореца слиза. И бавно приближава към века, когато царедворците ще плачат, а кралят им – с изрязана яка – към гилотината ще се изкачва.

УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВИЯ О, Шекспир ли? Познавам го – един от многото драскачи на пиеси. Бракониер. Ръкавичарски син. Живееше със някаква метреса. Съседи бяхме – помня го добре: известен беше, Бог да го пожали, със навика си често да се вре във кръчмите на крайните квартали. Приказваше си сам на глас. Дори твърдеше: „В мене има други хора.” Но виждахме, че пише за пари. Издържал с тях и копеле, говорят. Пиесите му? Не, не съм ги чел. Но мисля, че и сам не ги ценеше.

9 Една-две гледах. Глупост без предел. Но както казах, твърде беден беше. Учудва ме това, че с интерес за Шекспир ме разпитвате, младежо. За него вече кой си спомня днес? Та... бут или филе да ви отрежа?

КАПИТАНЪТ Но кога ще се свърши нечовешката пълна луна… Но кога ще се свърши водата в пробития кораб? Вече дни как припадаме в трюма, гребейки вода. Десет дни ни обсажда свирепа, всесилна умора. Десет дни ли? Цял век сме забравени тука от Теб. На нашите братя отне ханаанската суша. А за нас – път и път под суровия гибелен герб: преплетени дракон и Ева сред стълбове пушек. И да скърцат протяжните мачти, дъждът да плющи, дори да поемем без дъх към безкрайното дъно и там между миди и сенки на кораби да замълчим – ще настъпи нощта, ще изплуваме бавно в съня Ти. А не те ли нахранихме с толкова много тела? И не те ли заситиха толкова праведни мощи? Ти бе нашият Бог… Но е късно – водата преля през високата палуба, смаза металния мостик. …Не, за Тебе не можем да имаме милост, ни гняв. Ще настръхне небето в Деня ни от дяволска мърша. А сега Те очаквам на кърмата потъваща, прав, вика ми последен с потоп светлина да прекършиш.

БУНТЪТ НА МОРЯЦИТЕ Не си капитанът, в когото повярвахме. От земя досега нито кост, нито вест. Но всекиму своето: мяра за мяра. След седем нощи, броени от днес. Ще ни търсиш сред сенките вечни, но ледени. Ще се молиш със ужас за пристанно ложе. Но сам, в гордостта си, уби и последния, неповярвал, че си нищожество. Но преди да потънеш, преди да се сринеш, преди вдън живот да те запокитим и родина ти стане зловонната тиня, и се срещнеш с духа на дедите си, ние искаме – със изтръпнал гледец да извикаш, отворил последните шлюзи: – Летящият холандец е мъртвец! И всички вие вярвахте в илюзия!

10 БАЛАДА Ето, каретата спира в сребристия мрак. Вратите отварят слуги достолепни, във фрак. По витите стълби надменният шлейф шумоли. Тя застава на прага и стихва роякът пчели. Мъжете я гледат – секунди премерен захлас. Разстрелват я дамите с укор, от упор – в анфас. Балът кипи. А на трона поредният крал мисли, извърнат с досада: „Какъв карнавал! Шайка безделници. Хищна, побъркана гмеж. Кукли, не хора – където и поглед да спреш.” Но учтиво усмихнат, към свитата кима едва. ...Навън снегът встъпва в хилядолетните си права. Навън, зад прозорците, бели изящни следи оставят нестигнали още земята звезди. Единствен ги вижда от своя мизерен килер гладен, премръзнал студент. И прелиства Волтер.

ПУШКИН Убиецът ми някъде расте между бавачки, клюки и дантели. Белязан ли е още от дете, все някога във мен ще се прицели. На отредената ми за жена е отредено с него да флиртува без угризения и без вина, каквато може би не съществува. Ала, уви, не е достойно всичко да се прости на прегрешила плът. А после – изстрел, Черната рекичка... И всеки ще поеме своя път.

БИНА КАЛС ОТ ИГЛА ДО ВЕНЕЦ Поема Счупих черупката си и потърсих теб, Разпоредника. Тръгвам да те търся, мое съкровище, стой там, където си, докато аз подреждам купчини безбрежност в планинските хребети на ума си. Бързам по един извит слънчев лъч, докато водата не е изгаснала като лед. Тръгвам. Спирам, но колкото по-бързо се движа, толкова повече се съкращава името ми. Разпука се пред очите ми нар все с еднаквия си брой семена и прочетох дълго изречение, нарисувано за мен. Разпореднико, научи ме да пазя въздуха в широките черупки на съзнанието, да виждам бялото в тъмната окръжност на водата, покажи ми търпението на вчерашния вестник, хвърли зара на състраданието, научи ме да го гледам от невидимата му страна, без да знам числото му. Искам да разбера живот срещу течението дали е загуба на време, на нервни клетки, защото как да знаеш какво държи пръст и душа заедно или името на първото географско откритие. Бог е бог на живите, записах си го с инструментите на мисълта, със сечивата на езика върху осветените си ретини. И като лавина се спуснах към теб, и викнах, виках: помощ помощ! Хвана ме,

12 помогна ми да седна, и ми показа първото място на огъня, първия звук, над и под, и светкавицата, която стои и чака студените ръце, смесването на кръвта, грешките в сърцеписа. Накара ме да чета и пиша за равновесните състояния, за розата, когато ражда, за да науча за безсмъртието, което е основание за живот и окончателен вариант на съществуването, и усетих звезда и екстаз да засядат в гърлото ми, и потърсих лишената от скръб борова шишарка и тя да ме научи на търпение. Какво да кажа! Любовта беше от всички страни на петите ми, но ми се дояде, а наоколо само акриди и див мед. Поисках сама да си запаля огън, но бях в пустиня, и сянката ми бе настръхнала от жажда, че искаше връзките помежду ни да прекъсне, сама да търси своето спасение. Вървях със моето съкровище и за вода копнеех, че небето почна да се разводнява, но ми поиска две-три точни думи и от края си ми даде да отпия. Видях звезда, а от нея – как дете излезе, ръцете му целунах, но майка му дойде и рече: Аз съм калъпа на леенето, малката кутия, която пази барута и огъня, и ми посочи теб, Разпоредника. Сетивата ми като разноцветни минерали вибрираха с различна честота, докато свикнах с мисълта: „От игла до венец аз съм Разпоредника, котвата, която е долу и въжето горе“, и разбрах, че дар се дава на този, който има не само ръце да го вземе, но и сърце да го пази.

ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ ПРИКАЗКА ЗА БЕЗКРАЙНИТЕ БЕЛИ ПОЛЕТА Откъс от роман Златимир Коларов е роден в София в семейство на лекари, семеен е, жена му е кинорежисьор, има един син. Десет години е работил в различни градове на страната – Бяла Слатина, Пазарджик и Пловдив като лекар и асистент по Вътрешни болести. Понастоящем е професор към Клиниката по ревматология на Медицински университет – София. Публикувал е новели, разкази и очерци в ежедневници, литературни списания и вестници, печелил е литературни награди за разкази. Предисторията: В квартала на децата се заселва един възрастен художник. Детското въображение го оприличава на стар китаец, така и го наричат. С децата и Стария китаец се случват различни случки, след които той им разказва по една приказка, в която се отразяват живота и притесненията му дотогава и им разкрива нежния и прекрасен свят на добрите хора. След това рисува по едно хвърчило, за да им го подари накрая. Представяме последната приказка, която Стария китаец разказва на децата, преди да напусне завинаги квартала. И приказката: В едно затънтено селце, което се намирало в непосредствена близост със северния полярен кръг, живеел някога един незабележим човек. Той имал всичко необходимо за дълъг и щастлив живот – дом, жена и една невръстна дъщеря, но въпреки това не бил доволен от живота, който водел. Постоянно нещо не му достигало, постоянно нещо го тормозело, постоянно нещо го карало да бъде озлобен и сприхав, неспокоен и напрегнат, недоволен и отчаян без причина. Съселяните му запълвали времето си с грижи по насъщния и били щастливи от малкото, което получавали срещу огромния си труд. За разлика от тях нашият човек подминавал грижите за хляба с пренебрежение, което граничело с лекомислие, пилеел времето си и мечтаел за други неща в живота – да обходи безкрайните бели полета, които се простирали в продължение на стотици километри на север от северния полярен кръг, и да разбере какво се крие в тях – богатства, красоти, разкош... Белите полета – мислел си често той – са спонтанните криволици на мечтата, непредвидимите прищевки на съдбата, неизживените неща в живота. Да проникнеш в тях означава да разбереш защо си се родил, защо живееш, да откриеш истината за смисъла и същността на битието... Някои от старците в селото, които знаели всичко за живота и света, говорели, че полетата достигали до полюса, други – че опасвали земята, трети – че просто били безкрайни и поради това никой не би могъл да ги обходи... Малцината смелчаци, които се наели да тръгнат без път през бялата пустиня, така и не се завърнали, защото, както твърдели старците в селото, белите полета били

14 пълни със зли демони и черни сили, с умели изкусители и сенки на умрели, с магьосници, духове и феи, с вълшебници, дракони и самодиви... С нежни думи и сладки обещания те омайвали човека, подмамвали го да тръгне през белите полета, без да се замисля за несгодите по пътя, подканвали го да върви все понапред в мрака, без да усеща студа на северната нощ, постепенно обсебвали душата му и накрая го превръщали в безплътна сянка, в леден дъх, в късче от безкрайната бяла пустош, която никой не знаел докъде достига. Затова – поклащали мъдрите си старчески глави старците на селото, - не трябва да се броди из белите полета. Всяко докосване до тях носи непосилни мъки за човека и неизмерима скръб за неговите близки... Нашият човек знаел всички тези приказки, които разказвали старите хора в селото, но въпреки това желаел страстно да разгадае тайната на белите полета. Желанието му се засилвало с всеки изминат ден от един сън, който сънувал всяка вечер: една жена, облечена в бяло, заставала пред него, гледала го в очите и го мамела с ръка да я последва в студа на северната нощ. Коя си ти? – простенвал насън човекът. Всичко онова, което не можеш да намериш на юг от северния полярен кръг... – отговаряла му тя и пристъпяла към него. Коя си ти? – в просъница простенвал той. Всичко, което изпълва живота с красота и смисъл... – усмихвала се тя и пристъпвала още по-напред. Наистина ли съществуваш или си безплътен призрак? – отдръпвал се човекът. Ела и ще разбереш... – протягала тя ръка и той се събуждал, облян в пот. Каква била жената – бяла лястовица, бяла врана или бяла гълъбица? – с пресъхнали устни шептял човекът, защото, преди да докосне разтрепераната му ръка, жената се превръщала в бяла птица и отлитала в небето. Коя си ти – искреността, мечтата или възторга? – продължавал да шепти той, изплашен от красотата на кошмара. – Или си страха, двуличието, подлостта?... А може би си малодушието, завистта, лъжата?... – простенвал той и се измъквал тихо от леглото, за да не събуди жена си и дъщеря си, които спели, без да подозират за кошмара, който го измъчвал. Излизал от дома си и се заглеждал далеч на север. В мрака прозирала сумрачната, бледа светлина на бялата пустиня и се стелела като мъгла ниско над земята. Човекът потръпвал от студа, разтривал измръзналите си ръце и се прибирал в дома си. Мушвал се в леглото и настъпващия ден посрещал буден, развълнуван от приказната красота на непознатата жена. Мечтата да разгадае тайната на белите полета все по-силно завладявала мисълта му, все по-пълно обсебвала духа му. Усещал я в сърцето си като зов, болка и копнеж да тръгне през бялата пустиня... За няколко години изкушението да проникне в снежното царство на бялата жена превърнало сърцето му в хладен въглен, в леден камък, в безчувствено, мъртво късче от изнуреното му тяло. Една ранна утрин, след поредната атака на кошмара, човекът взел торбичка с храна, измъкнал се тихо от дома си и тръгнал по притихналите улици на селото, без да се обади на жена си и дъщеря си. Няколко ранобудни селяни го видели да върви към крайните селски къщи, зад които бръснел северният леден вятър и се провикнали след него: Какво търсиш в това мразовито време? Себе си – отговорил им човекът. Къде отиваш? – попитали го те. В безкрайните северни полета... – отговорил той през рамо и продължил да върви напред. В белите полета няма нищо – само студ и мрак... – подвикнали му те. Ако искате

15 елате с мен! – провикнал се човекът, без да се обръща. Думите му заглъхнали във воя на вятъра и той останал сам в полето... Напред, до хоризонта, се ширела земята на север от северния полярен кръг – широка и безбрежна, пуста и хълмиста, покрита с преспи сняг, скована в лед и студ. Небето над хоризонта побледняло за няколко минути от далечното зарево на изгрева и отново бързо потъмняло от мрака на шестмесечната полярна нощ. Човекът привел глава и тръгнал през снежната пустиня. Съселяните гледали приведената му фигура, която бавно се смалявала в далечината и се чудели каква е тази страст, която го тласкала към гибел? Те не знаели за кошмара, който го тормозел всяка вечер, но и да знаели, едва ли биха го разбрали, след като мечтите им се изчерпвали единствено с мисълта за хляба... – помислил си човекът и продължил да върви напред. Накрая сянката му се сляла с мрака и съселяните му се прибрали в домовете си щастливи, че не са последвали безумеца в дългия му път през ледената пустош. В началото човекът вървял през снега, без да знае пътя, без да съзнава къде отива, без да усеща студа и напора на вятъра, който го блъскал в гърдите и покривал лицето му със скреж. Чувал острото свистене на вятъра в косите си и си мислел колко скучен, празен и безсмислен е животът на хората от родното му село, които за един корав къшей хляб били готови да пропуснат прекрасната възможност, с която съдбата ги дарила – да живеят на границата с белите полета и възможността да проникнат в тях, да разгадаят тайната им и да се насладят на непознатите им красоти, пред които човешкият живот изглеждал дребен и нищожен като прашинка... Все по-силен ставал вятърът и все по-плътен мракът, но човекът не го усещал. Прескачал буци лед, газел в преспи сняг и уверено вървял все по-напред... Без да съзнава накъде отива – към възнесението или към гибелта си, човекът продължил да върви през снега на белите полета дни, месеци, години... Неусетно за самия него, с всяка крачка мислите му ставали все по-ясни и спокойни, а чувствата му все по-кротки и смирени. Помислил си, че белите полета зад северния полярен кръг всъщност приличат на белите полета в душата на човека, непознати дори за самия него, в които можеш да откриеш всичко – омраза и любов, саможертва и коварство, искреност и злоба, нежност и измяна, предателство и ласка, покруса и възторг..., всичко онова от душата на човека, което не би могло да се изрази с думи, а да се опише като безкрайни, мразовити, пълни с изненади, непребродени полета. А да разгадаеш тайната им, да се докоснеш до дъха им – мислел си човекът, заслушан в трепетите на измръзналата си душа, затъвайки в преспите до шия – означава да осмислиш чувствата си, да опознаеш мислите си, да овладееш страстите си, да намериш себе си... – и продължил да гази в снега, без да вижда звезда в небето – чувствал, че все още не е достигнал до целта си, до сърцето на бялата пустиня. Постепенно силите започнали да го напускат, краката му да се подгъват, тялото му да изстива, но той продължил да върви през белите полета, без да знае дали върви напред или се върти в кръг и да си мисли за нещата от живота и за белите полета в собствената си душа. Вместо празен и безсмислен, сив и скучен, животът на съселяните му, кои-

16 то се борели за хляба, започнал да му изглежда все по-красив и хармоничен. Помислил си с болка, че е сторил фатална грешка, като се опитал да разкрие тайната на белите полета, вместо да изживее живота си достойно като повечето хора на земята, и че е сторил огромен грях, като изоставил жена си и дъщеря си заради налудната мечта да преброди безбрежните полета, която го превърнала от хрисим и добър човек в егоист и неудачник. В същото време – продължил да си мисли той – съселяните му били щастливи, защото се борели за хляба, но не за себе си, а за да го дадат на близките си. А когато дадеш нещо, е найголямото нещо, което можеш да направиш за себе си, за другите, за живота и света... – пошепнал той и се спрял – почувствал, че е открил истината за смисъла и същността на битието, че е достигнал до целта си, до сърцето на бялата пустиня. Огледал се и знаете ли какво видял, какво открил в тази най-далечна точка на земята? – попита Стария китаец и момчетата неразбиращо премигаха с очи – не се досещаха какво бе намерил нещастният човек в сърцето на бялата пустиня. Ще си помислите тревичка, диамант или късче самородно злато?... – отново попита той и момчетата отново премигаха с очи. Нищо подобно – високо и отчетливо каза Стария китаец, все едно че злорадстваше над мъките на заблудения човек. – В центъра на белите полета нямало нищо – нито диаманти, нито красоти, никакъв разкош... Човекът гледал пред себе си и не можел да повярва – пред погледа му се ширели все същите мразовити, безкрайни северни полета, нагънати и хълмисти, огромни и безбрежни, пълни с буци лед и преспи сняг, посивели от мрака на северната нощ, над които бръснел северният леден вятър и покривал лицето му със скреж... В този миг на болка човекът разбрал какво се криело в белите полета на измръзналата му душа, защото само в миг на изпитание човек вижда тъмните страни на собствената си душа – страха да остане неизвестен и страстта да се прочуе, за да не си помислят другите за него, че е пропилял живота си напразно. Осъзнал кое е най-страшното нещо за човека – да бъде сам, залутан в мрака, забравен в бялата пустиня, далече от близките си, които обича и които го обичат, и почувствал смразяващия дъх на ледената пустош, като хладна ласка на смъртта... Въздъхнал, обърнал се и тръгнал към родното си село, където го очаквали две скъпи същества. Вървял към дома си дни, седмици, години, без да усеща изтръпналите си нозе, залутан в сумрака на ледената нощ, гладен, жаден, скован от студ, попилян от болка, стиснал между зъбите последното късче на измръзналата си душа – блед призрак без осанка, една сянка без лице... Препъвал се в тъмнината, залитал в мрака, бавно се изправял и продължил да лази в снега, обзет от едничкото желание да прегърне жена си, да целуне дъщеря си и да издъхне... ...Никой от селото повече не го видял, защото, докато се скитал през бялата пустиня, неусетно човекът се превърнал в късче от небето, в искра от светлината, в дъх от безкрайността, в частица от бялото поле на собствената си душа... И накрая, като жалка подигравка на съдбата, на две крачки от дома, душата му се сляла с бялото поле на вечността...

ПЕЮ БОГДАНОВ ЕКАМОС Разказ

Гарнизонният отпуск през късната есен и зимата беше нежелан от матросите в базата на дивизиона торпедни катери. И екипажите на корабите, и обслужващият персонал от работилницата предпочитаха уютните помещения в базата на малкия остров пред изоставените от шумните тълпи летовници улици, попаднали в студената прегръдка на морските ветрове. Най-голямо предизвикателство за малцината отпускари, решили въпреки всичко да прекарат няколко часа на „голямата земя”, представляваше дългата стотина метра част на вълнолома от необработени скални отломъци, непрекъснато заливана от вълните, които се разбиваха на облак пръски солена вода. Тук минаваше границата между разбеснялата се морска стихия и тихите води в акваторията на рибарското пристанище. Не беше по силите дори на най-ловките и бързи матроси да притичат и да се озоват сухи на крайбрежната улица. Повечето от тях предпочитаха да изчакат старата гемия, която на всеки два часа отплаваше за рибарското пристанище срещу острова. В ранния следобед на студения ноемврийски ден матрос Димчо Тачев беше застанал на безопасно място от редуващите се вълни и се концентрираше като състезател на старт за преодоляване на препятствието. Когато най-после усети готовност за скока, неочакван порив на вятъра грабна баретата му и я запрати върху заливаните от водата камъни. Матросът вече нямаше какво да губи и заподскача от камък на камък към бялото петно във вдлъбнатината, запълнена с водорасли и мидени черупки. Когато протегна ръка към баретата, някакъв тъжен стон привлече вниманието му. Между острите ръбове на два камъка се беше заклещило телцето на малко делфинче. Водните талази, които понякога го достигаха, не бяха достатъчно силни, за да го повдигнат и освободят от смъртоносната прегръдка и напразно подклаждаха плаха надежда, че със следващата вълна ще дойде успехът, но идваха само нови разочарования. Две големи очи молеха матроса за помощ и той почти усети физическата болка, събрана в тях... – Не се бой, малкото ми!... Батко няма да те остави в бедата, горкичкото! Много ли те боли, душичко? Потърпи малко, аз ей сега... Матросът занарежда на висок глас и когато докосна с длани хлъзгавата кожа, делфинчето престана да се бори, остави се безропотно в човешките ръце. Почувствал отговорността за малкото същество, младежът съблече бялата си

18 холандка, обгърна с мокрия плат телцето и го понесе към тихата вода зад вълнолома. Прииждащите водни потоци престанаха да го вълнуват, стремеше се само да се задържи на краката си, притиснал до гърдите делфинчето... – Не се предавай сега, момичето ми! Държа те, хубавице моя!... Още малко и ще бъдеш добре!... Само пет крачки, скъпа, и си у дома! Момчето не говореше вече на делфинчето, а на любимата девойка, с която е излязъл на среща и която беше виждал само в мечтите си. Прегръщаше снагата й, шепнеше ласкави думи в ушите й, докосваше с пръсти водопада златисти коси... Дишаше тежко, но не от умора, а от тежестта на поетата отговорност за живота на крехкото създание в ръцете му... Последните крачки му се сториха безкрайно дълги и трудни. По-късно щеше да съжалява, че бяха само няколко, а не стотина, за да удължи докосването до тръпнещото тяло, за първи път усетило човешка ласка... Течеше четвъртият месец от службата във флота на матрос Димчо Тачев. Оставаха още тридесет и два – достатъчно време за младия мъж да усвои едно от основните правила от живота на море: „Внимавай, какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне!”... Но в бурната есенна вечер на безлюдния вълнолом, който превръщаше острова в полуостров, от устата на матроса се лееха обещания, недопустими дори за един влюбен мъж: „Ще те последвам в морето, малка русалке, само ми дай знак!... Дръж се, момичето ми!... Ще отплаваме заедно, само двамата, без платна на мачтите, без палуба под нас дори... Ще плуваме заедно във водата!... Само ние двамата!” От вътрешната страна на вълнолома бяха иззидани няколко стъпала, потъващи във водата. Когато нагази до колене, матросът отслаби прегръдката и делфинчето цамбурна в тъмната дълбока вода на рибарския пристан. Остана така повече от минута, докато не погледна стичащите се розови капки по панталона от мократа холандка и отпуснатите му ръце. Ужаси се при мисълта, че това е кръвта на делфинчето. Успокои се малко, когато видя главата на мъничето да се държи над водата и чу някакво църкане – сигурен признак, че опасността е преминала... Даденото обещание щеше да бъде забравено завинаги, ако не започнаха да се случват странни неща с матроса, когато се озовеше сам на вълнолома. Започваше да чува гласове, идващи от морето, а сред тях се открояваше нежен шепот на жена. Слухът му оставаше блокиран задълго, щом останеше сам на вълнолома. Не разбираше какво му говори гласът, само името му се открояваше все по-ясно и по-настойчиво... Една съботна вечер в началото на лятото, когато момчето бързаше за среща с някаква младежка компания, гласът го привлече неудържимо. Запристъпва като хипнотизиран по камъните, струпани от страната на морето, и нищо не беше в състояние да го отклони от посоката... Като сомнамбул съблече дрехите си, грижливо ги ската на сушина и ги затисна с камък... Нагази във водата, която беше още хладна за сезона, но това не попречи да се отпусне в тъмната й прегръдка и да заплува навътре, воден от нежния шепот, станал съвсем близък и ясен... Постепенно съзнанието му започна да избледнява като настъпващо утро на хоризонта и момчето се остави на вълничките да го носят напосоки. Усети, че

19 някой плува до него и чувството, че не е сам във водата, го стопли... На разсъмване матросът излезе от водата точно на мястото, където беше оставил дрехите. Облече ги набързо и се прибра в спалното помещение, преди някой да забележи връщането му в този час. Беше капнал от умора и целия неделен ден изкара в леглото, дори пропусна закуската и обяда. Изглежда все пак някои матроси бяха усетили липсата му, защото не пропуснаха да го подкачат за нощното похождение още по време на вечерята. Димчо не можа да отхвърли или да потвърди предположенията на колегите си, защото не помнеше нищо от нощното къпане... А то започна да се повтаря всяка съботна вечер, оставаха му за спомен само болките във всеки мускул на тялото и умората, които утихваха едва в края на седмицата. Слуховете за нощните приключения на матрос Тачев достигнаха до командира на дивизиона, който не обичаше доносите, но за всеки случай нареди да извикат матроса за преглед в лечебницата. Докладваха му, че младежът е преуморен и се нуждае от почивка. – Сигурно тренира за плувния маратон – помисли си командирът. – Още не съм чувал за самоотлъчка в морето! А летните нощи ставаха все по задушни и къпането в тъмнината започна да се възприема от хората край морето като божия благодат. В родния град на матрос Димчо Тачев нямаше водни площи и през няколкото месеца военна служба в базата не успя да блесне като добър плувец, затова неочакваното му пристрастяване към водата си оставаше истинска загадка, на която никой, включително и самият той, не можеше да намери отговор. При всяко нощно къпане успяваше да се измъкне и от най-упоритите си преследвачи. Веднъж един старшина втора степен – стара служба, се лепна подире му, но когато ги деляха десетина метра, морето се изпълни с медузи. „Бяха от парливите, а някакъв делфин ги насочваше право към мен” – оплакваше се старшината на следния ден, но никой не потвърди казаното. Матросът имаше усещане, че не плува сам, а е заобиколен от ято светулки, приело формите на жена-русалка, които го обгръщаха целия. Нежните докосвания до тялото му доставяха непознато удоволствие, на което матросът се отдаваше без остатък. Познатият шепот в ушите му, преминаващ в цвърчене, постепенно се избистряше, за да остане някаква тъжна мелодия, звучаща дълго над водата. Имаше и думи, подобни на човешка реч, но те веднага се изтриваха от съзнанието на момчето. Оставаше само едно далечно ехо, звучащо като „екамос” и когато сетивата му се възвръщаха, то се засилваше и повтаряше натрапчиво като плясъка на вълните... Думата заседна в главата му и матросът посвети изцяло следващия гарнизонен отпуск на странното съчетание от звуци, което го привличаше неудържимо. В ранния съботен следобед Димчо се отби в работилницата и събра смелост да попита за думата механика на вдигнатия на стапела катер. Офицерът беше израснал край морето и познаваше рибарския жаргон. Погледна учудено облечения в парадна униформа младеж и отговори съвсем лаконично: „Това е биолуминисценция... Появява се само когато планктонът цъфти.” Матросът благодари, козирува и побърза да се отдалечи. Спазваше правилото да не се мотае пред началството без работа, за да не му намери.

20 Успя да хване лодката за рибарския кей малко преди да отплава за града. Още на кея се натъкна на местния поет Марин Прибойски, когото всички избягваха заради манията му да досажда на познати и непознати с рецитация на свои стихове. Наложи се да го слуша цял час, докато уцели пауза за въпроса си... “Екамос ли? – зарадва се на новия слушател. – Това го няма в стиховете ми... Чакай, чакай!... Когато тъмнината слезе във вълните, русалките изпращат светлина, за да пазят любимите си от чудовищата морски... Трябва да бързам, докато мисълта ми е свежа. Чао!” И поетът се изгуби в навалицата. Отпускарят почти се беше отказал да разпитва, когато в пристанищната кръчма вниманието му привлече рибарят Ставро, зает със съдържанието на бутилка мастика. Наложи се да слуша познати истории цял час, като имитираше яко пиене... Едва привечер двамата се запътиха към лодката, където Барбата спеше през лятото. Рибарят се настани под банките, подложи под главата си спасителна риза и се загледа с празен поглед в момчето. Изведнъж изражението му се промени, надигна се на лакът и зафъфли през носа: „Е-ка-мос ли?... Да ти кажа, ама няма да загрееш. Изведи си момичето на плажа през нощта, съблечете се... и двамата... дибидюс голи и правете любов във водата... Когато запрескачат искри помежду ви, ще разберете що е то екамос... Айде, пайдос!” Мисията на матрос Тачев в градчето свърши и той се запъти по вълнолома към базата... Когато се събуди в леглото си, усети познатата болка в мускулите си, но не можа да си спомни нищо от момента, в който стъпи на вълнолома, само в ушите му звънна познатата мелодия със странната дума... Матросът нямаше любима девойка и едва сега усети, колко му липсва цивилният живот. „Ти си в плен на любовна магия! – отсече веднага сервитьорката в кафенето на базата, когато я помоли да му гледа на кафе. – Стой далече от водата!” ...Една нощ дивизионът беше вдигнат по тревога и торпедните катери отплаваха на север, за да вземат участие в морско учение, завършващо с демонстрации по случай Деня на военноморския флот. Гласовете престанаха да зоват матрос Димчо Тачев за нощно къпане и животът му потече в нормалното флотско русло... Изненадата дойде от плувния маратон, в който матросът взе участие без предварителна подготовка и неочаквано за всички се класира първи.

АННА-МАРИЯ СТаноеВА СТИХОТВОРЕНИЯ

Анна Мария Стоянова е родена на 29.07.1970 г. в гр. Варна в семейството на лекар и музикант. Завършва НХА „Николай Павлович” през 1996 г., специалност „Илюстрация и оформление на книгата” при проф. Христо Нейков, проф. Владислав Паскалев и проф. Тодор Варджиев. През 1997 г. издава стихосбирката „Окото на бурята”. ШАХИДКА за секунди... тя ме погледна с големи, ужасно-трагични арабски очи, много черни, много пълни със сълзи и тайна... тя ме погледна с очи на презряла от слънце полудива маслина очите и бяха изписани с черна линия отгоре-отдолу затворени и закопчани в прекрасна бадемова форма и почти толкова отровно-тровещи, фараонски, преди да узреят, обрани, покрити от слънце завити, заглушени, засенчени в черно... лицето го няма, защото жената е само очи и копнеж... очи на египетска оплаквачка, те бяха червени, оставили всяка надежда неузрялото розово на младия нар неузрялото розово на детето-жена вече вдовица Няма бог, няма бъдеще, нито син или дъщеря Кой да вземе в наследство тези единствени, влажни очи? няма кой да запита – защо... тя ще натисне малкото копче, под малките си незрели гърди и ще дари своя ад, както и пътя към рая на другите... сбогом! поглежда, натиска... това е! едно източно слънце на запад залязва няма влак, метро или гара, няма врати, няма път и посока, нито тунел... и така една светлина с черен дим, много искри като комета обгръща телата – горящи звезди пътуващи към бога, който точно сега навярно спи,

22 и не вижда или чува последното „Отче наш…” и „Аллах е велик” – вместо сбогом! Така е, така навярно става, когато цветята на Корана умират твърде рано, за да съзреят в думата любов светът е толкова жесток... но онзи, който във отвъдното ги чака неумолим, небесно-чист подрязва и обрязва Райската градина тих, глух, ням, суров, без чувства, плът и кожа, не е човек... затуй е толкова далеч от мъртвите и живите да, само Бог си знае за какво дарява и наказва!

ЖИВЕЯ В МИНАЛОТО Живея в миналото и така по-ясно виждам бъдещето си напред. Отворен е прозорецът и аз съзирам – този свят е същият, без ред; в стъклото ми прозира обелена и грозна сграда с очукани прозорци, яркожълтата стена, в която слънцето се отразява прозинато, сънливо в четири след обед. Щастливо-синьо е небето със детска и наивна синева и облаците са развети, перести, ефирни, и едва-едва полюшнати с прането, не дрехи, просто дрипите развяват житейската съдба на близките съседи, защипана в плешивата снага на голите очукани антени… *** А инак улицата е уютна. Трамвай оранжев, синкава прохлада, дървета буйно и разюздано зелени. Червеният луксозен магазин, безкрайната редица покриви и розов керемиден цвят на къщички от тухли;

23 напукана мазилка, бяла вар, и малки циганчета с врява ритат топка. От моя ъгъл виждам къща със смокиня, подобно раковина извити стълбички отзад, навярно старовремски, дървени, от миналия век. И в пукнато гърне от глина едно алое си расте спокойно, сочно и бодливо. Направо да не вярваш как сега е днес, а вчера беше утре довечера изглежда по-далечно и от век... а миналият месец беше само миг. *** Нима Животът е това? Все Същата съм аз, по-бедна, по-безсънна и по-жадна… Живея в миналото, но не ми е ясно бъдещето ми напред, отворен е прозорецът, светът отпред е същият – неуправляем, некрасив, без ред. Ако това е дефиниция за щастие, то аз съм точица в пейзаж, най-кратко разстояние от точка А до точка Бе; константа, изключение от правило, човекът без чадър, когато завали; Случаен зрител и зяпач, нехаеща съседка и клюкарка, разплакана зад скърцаща шпионка, в боклука ровеща разсеяна жена в луксозни дрехи, с две стотинки само в джоба, в стомаха с кисела мъзга от евтиното вино-лек, единствено останал срещу омайните мечти... Такава болест!... от желания и страсти, привличащи, увличащи, ужасни и тоя свят е същият, а АЗ все продължавам да участвам. Ако това е дефиниция за щастие, по-глупава оставам, по-вярваща, наивна, даже смешна. Изглежда всичко туй е генетично и късогледа съм наследствено...!

АТАНАС СТОЙЧЕВ МОЛОЗ Разказ

Питаш ме за какво ми е този камък. Ще ти кажа... Хайде поръчай една бутилка от червеното... Хайде, де! Нали искаш да разбереш какъв е този камък... Какво като ги има по брега такива камъни? Този е специален. Ако искаш да разбереш, викни бутилката и започвам... Ха така. Благодаря ти... Та за камъка. Навремето моят прадядо Васил казал на дядо ми Атанас, че на дъното на Дълбокия вир край селото има съкровище. Само че вирът бил много дълбок и никой не можел да стигне дъното. Дядо ми обаче, който тогава бил петнайсетгодишен, успял да стигне дъното. И какво мислиш? Налей, де! Благодаря! Дядо ми извадил един гладък заоблен камък, който по нашия край наричат молоз. Трудно изплувал дядо ми нагоре. Както виждаш, камъкът има едно петшест кила. Разбира се, че това е същият камък, кой да бъде! Това ще ти е съкровището, синко, казал прадядо ми. Дядо ми решил, че това са старчески брътвежи на вече възрастния му баща и бързо забравил за съкровището. Изглежда дядо ми Атанас трудно се оправял с жените. Времето минавало, вече наближавал трийсетте, но жена не се появявала. Виж какво, казал му веднъж прадядо ми Васил, слагай молоза в една торба и в неделя отивай на хорото. Абе ти луд ли си? Как ще отида с торба на хорото, всички ще ми се смеят. Накрая се съгласил. Следващата неделя измъкнал от раклата една шарена овчарска торба, пъхнал в нея молоза и отишъл на хорото. Истината е, че никой не се засмял. Дядо ми Атанас мислил, мислил, но решил да се хване до най-хубавата мома. Според него, разбира се. Важното било, че много я харесвал. Нищо че преди време я питал дали иска да се съберат и тя с едно “тц” му отрязала мераците. Сега бъдещата ми баба Гана не само погледнала благосклонно дядо ми Атанас, но дори тайно стиснала ръката му. Дядо ми Атанас полудял от радост и започнал още по-буйно да подскача, ако и камъкът да го удрял по гърба. Веднага щом се пуснал от хорото, някой подшушнал на дядо ми, че предния ден овчар от съседното село отказал на Гана да се съберат. Но дядо ми не повярвал, той вече вярвал в силата на камъка. Още повече че на другата вечер Гана му пристанала. Баба ми Гана била много подредена жена, всяко нещо било на мястото си, а ако не било на мястото си, тя му го намирала. Така че със съкровището, което дядо ми Атанас измъкнал от Дълбокия вир, тя затиснала киселото зеле. Дядо

25 ми не обърнал внимание, нали камъкът си свършил работата. Но още същата зима, когато баба ми Гана за първи път затиснала зелето с молоза, дядо ми Атанас се разболял тежко. Направо бил на умиране... Какво станало по-нататък? Какво станало, че какво станало! Налей и ще разбереш какво е станало! Дядо ми Атанас почти издъхвал, когато се сетил нещо. Молоза, викнал, доколкото имал сили, веднага донеси молоза... Ааа, възпротивила се баба ми Гана, такъв хубав камък, с какво ще затисна зелето, ако ти го дам. Веднага донеси молоза, изревал дядо ми Атанас, почувствал, че само при мисълта за камъка силите му се връщат. Баба ми Гана примирено измила камъка и го пъхнала в долапа на печката. Като се сгорещил, увила го в една червена кърпа и го сложила под краката на дядо ми. Още на другия ден бил на крака. Оттогава дядо ми Атанас не се разделял с камъка. Дълбоко се замислил, когато му съобщили, че го мобилизират през войната. Да вземе ли молоза, или да не го вземе. Война е, не е шега работа. От друга страна, десет чифта вълнени чорапи тежат по-малко от пустия му камък. Накрая решил да вземе молоза, може той да му е късметът. И какво става по-нататък, направо не е за вярване... Наздраве! Заедно с дядо ми мобилизирали и двата му вола барабар с каруцата. Дядо ми Атанас се поуспокоил, защото разбрал, че ще бъде в обоза, ще превозва с каруцата патрони, снаряди, дрехи, обувки, всичко, което е нужно за войската. Някъде там бил наместен и молозът. Всичко хубаво, ама при една бомбардировка убили и двата му вола. Дядо ми, заедно с другите войници, залегнал в един дол и се спасил. Но воловете и каруците останали на пътя. Целият обоз бил разпердушинен. Дядо ми много се разстроил и се опитал да си го изкара на камъка. За какво те мъкнах толкова дълго? Кажи за какво? Нито воловете ми спаси, нито каруцата. Да не приказваме, че вече трябва да те нося на гръб. Ей тука ще те оставя на тази чужда земя, тук да се цепиш и рониш. Да видиш хубаво ли е. Да не мислиш, че ще има втори глупак като мене да те носи и да те върне по родните земи. Вече бил готов да хвърли камъка, когато се сетил нещо. В края на краищата, камъкът кого пазел – него или воловете? Може би чудесиите му не са толкова големи, да запази и него, и воловете. Поуспокоил се и отново сложил камъка във войнишката раница. Страх не страх, а и кой те пита по време на война, изпратили го направо на предния фронт, където вряло и кипяло. Командирът им бил един младок, който, като всички младоци, непременно искал да покаже колко е смел и способен. Веднъж... Ще ти кажа каква трагедия станала веднъж, ама поръчай още една бутилка... Хайде! В тази кръчма виното е евтино... Сега вече можем да продължим. Та! Веднъж младокът се увлякъл, вдигнал ги в атака и навлезли доста навътре във вражеската територия. Но какво се оказало? Оказало се, че са се откъснали от своите и още по-лошо – били обградени и пътят към окопите бил отрязан. Ами сега? Дето се казва – ни напред, ни назад. Но младокът не падал духом. Казал, че ще атакуват, трябва да пробият обръча. Ама не напред, а на-

26 зад към окопите. Останал му все пак малко ум в главата. Вдигнали се в атака, стреляли непрекъснато, успели, стигнали до окопите, но половината рота останала на бойното поле. Такива ми ти работи... Хубаво е това винце, какво ще кажеш?... Спокойно, не е свършила историята. Сега идва най-интересното. Както и да е, нещата се успокоили. Чак дотам се стигнало, че имало време да седнат и да хапнат. Отворил дядо ми раницата и какво да види? Раницата била разкъсана точно, където стоял молозът. Докато вадел молоза, в ръцете му изпаднал куршум. Бил още топъл. Тогава дядо целунал камъка, разбрал, че благодарение на него е спасил кожата. Зарекъл му се, че никога няма да го остави и ще го предаде на своя първороден син, той на своето дете и така нататък... Веднъж, като я нямаше баба Гана, дядо Атанас разказа за някаква унгарка, на която дал да пипне камъка. Ей тъй, за късмет. Абе изглежда силата на молоза най-силно действала на жените. Докато дядо ми бил в нейната къща, тя постоянно искала молоза, постоянно го милвала и въздишала по него, сякаш бил живо същество. Накрая станала мътна и кървава, унгарката искала да тръгва с дядо ми за България. Едва се отървал. Ти женен ли си?... Не си. Тъй като те гледам, време ти е... Да не би и на теб да не ти върви с жените?... Както и да е... Както и се зарекъл, по някое време дядо ми предал молоза на баща ми. Изглежда и при баща ми нещата с жените се закучили. Дядо ми през ден-през два го хокал, че не носи молоза постоянно. Този камък ще те ожени, да знаеш, напомнял му често дядо ми. И наистина! Веднъж баща ми отишъл на някаква сватба в селото с молоза. Носел го в ръка, щото вече никой не носел торба, остава да препаше торба и тъй да се появи на сватбата. Прехвърлял молоза от ръка в ръка, тежи все пак пустият му камък. По едно време към него се приближала майка ми. Не ме гледай така, не сбърках, бъдещата ми майка. Ако не е бил този камък, мене нямаше да ме има на тоя свят. Така де! Но това е нищо. Каква случка ще ти разкажа след малко, косите ти ще се изправят. Налей още една чаша... Благодаря! Та, приближила се майка ми и го попитала: – За какво ти е този камък? Защо постоянно го мъкнеш? Какво да й каже баща ми? Как да й каже, че камъкът е вълшебен?! – Замерям кучетата с него, много зли кучета се навъдиха напоследък из селото – изтърсил. – Че не е ли много голям? – усъмнила се бъдещата ми майка. – Че аз да не съм малък? – изпъчил се баща ми. – Ами като не си малък и не те страх от кучетата, да вземеш да ме изпратиш, че вече става тъмно. И тъй, с камъка в ръка, баща ми тръгнал да изпраща майка ми. Но като се решил да я целуне, оставил молоза на земята, целунал я и пак си го взел. Искам да ти обърна внимание на нещо много важно. Знам какво си мислиш:

27 с камък, без камък – все тая. Не е така, синко! Как майка ми щеше да заговори баща ми, ако той не е носил молоза. Как? Никак! И защо, ще попиташ? Можеш ли сам да си отговориш?... Не можеш! Няма повод момчето ми, а без повод можеш ли да заговориш някого? Хайде ти иди и заговори някого без повод. Не става, разбираш?... Също като дядо ми, баща ми целунал камъка на път за вкъщи и повече не се разделял с него. Хубавото било, че станал горски, имал кон и не мъкнел камъка на ръце. Сега да те питам нещо. Болял ли те е някога зъб?... Болял те е, добре... А болял ли те е, като си бил малък? Струва ти се, че ще умреш и ревеш като магаре, вдигаш цялата къща на главата си. Няма как, баща ми оседлава коня, ще ме води в съседното голямо село, където има зъболекар. Декември е, вали студен дъжд, който скоро може да премине в сняг. Не забравя молоза, майка ми е ушила специална торба за него. Закача го на седлото, първо вдига мен, след това се мята и той. Двамата сме загърнати в голяма черна пелерина, която той нарича мушама. Зъболекарят ми извади зъба, дори това не беше страшно, страшното дойде после. Не вярваш ли? Ей тоя зъб, най-вътрешния, и досега не съм го оправил... Наздраве! Добре, добре, ще ти кажа какво стана по-нататък. Всичко хубаво, ама баща ми много обичаше кръчмите, то не че аз не ги обичам. Както и да е... Не че не беше хубаво, баща ми – на вино, аз – на лимонада, в селската кръчма беше мръсно, но топло. Баща ми разнищваше родословното дърво с някакъв далечен роднина. Така разбрах, че съм далечен потомък на страшния Страхил войвода. Няма лошо, но когато излязохме, навън вече беше тъмно и земята беше побеляла. Възседнахме пак коня, баща ми подръпна юздите, искаше да побързаме, но конят не го послуша. Освен че валеше сняг, духаше студен вятър и отдолу замръзваше. Така че, независимо от подвикванията на баща ми, конят си вървеше ходом. Страшното дойде, когато излязохме извън селото насред полето. И то дойде много бързо. Вятърът фучеше като стоглава хала и сякаш всичкият сняг – този, който вятърът вдигаше от земята, и този, който просто си валеше, се стоварваше върху нас. Заедно с коня си бяхме едно малко подвижно хълмче. Нищо не виждахме, разчитахме на коня за верния път. Той стана неспокоен и току изцвилваше, доколкото можеше да се чуе от виелицата. – Ще ни заведе ли до село? – проплаках в ухото на баща ми. – Ще ни заведе до вълците – ревна баща ми в отговор. – Вълци! – изграчи след малко. Конят изведнъж се опита да мине в галоп във вече дебелия сняг. Огледах се страхливо, доколкото беше възможно. Около нас наистина се движеха някакви купчини и, щом го казваше баща ми, сигурно бяха вълци. Гледах внимателно. Колкото и да не се виждаше, тъмните фигури се забелязваха в тъмното свирепо време. Много интересно, но когато вятърът случайно стихнеше, те намаляваха ход, дори спираха, може би клякаха и ни гледаха сеира. Мислех си, че идват на

28 рояци, едни отминаваха, други идваха. – Вече се хвърлят върху коня – извика баща ми. – Камъка – извисих детския си глас аз, нали вече знаех за него. – Браво, момчето – отвърна баща ми и бръкна да извади молоза. Без да се бави, хвърли камъка. И сякаш стана чудо. Вятърът не духаше толкова силно, около нас нямаше жива душа, имаше тъмни къщи, хората отдавна спяха в зимната нощ. Без да разберем, неусетно бяхме влезли в селото. После в селото се пусна слух, че това не били вълци, а големи черни трънаци, които вятърът изскубнал и подгонил из полето. Да ти кажа, първо, не вярвам на такива лакърдии. Второ, те ли бяха сред вълците, или аз и баща ми? Ние ли брахме страха, или тези, които си спяха на топло в къщите си? Спаси ли ни камъкът? Спаси ни! Лошото беше, че след тази случка баща ми се разболя. Баба ми Гана каза, че се е разболял от най-лошата болест – от страх. Караха го да се търкаля презглава по три пъти на ден, ляха му куршум, гледаха му на боб, при врачка през три села го водиха – нищо не помагаше, баща ми линееше. Кажи ми, не доказва ли това, че сме видели истински вълци? Може ли човек да се изплаши от някакви си трънаци? Хайде ти ми кажи! – Молозът! – сети се изведнъж дядо ми, който напоследък за малко неща се сещаше. Убеди един отбор момци и ходиха да ровят снега, да търсят камъка. Бяха ме взели да им покажа мястото, но къде ти. Изровиха половината нива под селото, но не намериха камъка. Едва когато се стопи снегът, отидохме до нивата и намерихме камъка. Една нощ преспа баща ми с топлия молоз и на другия ден стана и тръгна на работа с коня. Че е повярвал в чудодейната сила на молоза, две думи няма. За хубаво или лошо, той май използвал силата на молоза само за едно нещо. Изглежда на доста жени е давал да милват молоза, а вече си разбрал, там грешка няма. Защото след време в селото се появиха синеоки деца. Хората взеха това за чудо, забравили сякаш, че баща ми е единственият мъж в селото със сини очи. Сещаш се, че после баща ми даде молоза на мен. И какво направих аз? Какво направих ли? Пропилях живота си, синко. Моите ангели излязоха по-слаби от тези на дядо ми и на баща ми. Що жена е минала през ръката ми, ум да ти зайде. И какво? Сега ни жена, ни дете... нищо. А и вече нямам сили, нямам интерес, ако щеш. Аз съм човек взел-дал... За нищо не ставам... Що да не ти дам молоза? За какво ми е на мен? Хайде поръчай още една бутилка за изпът и го имаш. *** Питаш ме, за какво ми е този камък. Ще ти кажа... Хайде поръчай една бутилка от червеното... Хайде, де! Нали искаш да разбереш какъв е този камък... Какво като ги има по брега такива камъни? Този е специален. Ако искаш да разбереш, викни бутилката и започвам... Ха така. Благодаря ти... Та за камъка...

ВАЛИНТИНА ПЛАЧКИНОВА ХЕРУВИМ С НЕИЗВЕСТЕН АДРЕС Разказ

Седим с Бабмаринка на последното стъпало – тя по ежедневие, аз по изключение. Бабмаринка е с дясно ухо към морето. Не се чува оттук, но тя винаги сяда така. Сигурно, като слиза надолу, ù идва някак от само себе си дясното. Кой я знае какво и защо прави. Но сутрин и вечер ние, работещите, които изкарваме с данъци пенсиите на хиляди бабмаринки, я виждаме все на това място. Сякаш не е мърдала. Като купихме апартамента преди години, тая баба си седеше пред входа. На едно инфарктно събрание имаше предложение да ù плащаме да чисти, но не се прие – какво му е мръсното, всеки си премита площадката и толкова! Така баба Маринка остана без обществен ангажимент. Затова си седи отпред, чака децата да изядат реколтата на бадема и да измете безплатно с проскубаната метла. Тези деца, същински бездомници, по цял ден висят на дървото, играят на птичи семейства и чуруликат: „Бабмаринке-ламаринке, дай двайсе стотинки!” Тя крие усмивката си с ръка и не се ядосва. От време на време бърше очи и посяга към окъсания си джоб. Децата това чакат – което първо се докопа до нея, получава парите. А тя целувката. Така ù излезе името Бабмаринка. Никой не я беше чувал да говори, но бяхме сигурни, че знае всичко. Кой наряза гумите, докато спим; кой заби проклетите колчета да парцелира малкия ни паркинг; кой запуши комина, та ни мухлясаха баните; кой зазида вратата на Пасеви и не можаха да тръгнат за Лазурния бряг; кой си премести кухнята над общата стаичка, наводни електромерите и служителката на Енергото едва не изгоря. Знаеше ги всичките тия мръсници до един, но на никого не каза. Бяхме сигурни, защото как така ще седиш от изгрев до кой знае кога пред входа и няма да си видял нищо! Такава си е Бабмаринка и хем ù се сърдехме, хем я обичахме. Сутрин притичваме покрай нея – „Добрутро, Бабмаринке, как е времето, ще вали ли?” – и бръмчим с колите, всеки към своя изход. А тя като херувим пред владенията ни, чужд човек не може да припари. Затова и не сложихме метална врата с домофон. За какво ни е – Бабмаринка пази входа; ако потърсят някого, тя прехвърча по етажите и води гостите. Едно „благодаря” ù стигаше, нали с данъците пенсията ù... Та седим с нея на това стъпало.

30 Върнах се от работа пребита и поспрях, преди да поема към вечерята. Изотдолу някак пò я забелязвам Бабмаринка. Като слизам, даже не я поглеждам. Знам си, че е там, и по навик „добрутро”-то. Понеже не отговаря, повече на себе си го казвам, да се уверя, че всичко е наред с гласа ми. Сега обаче седнах. Няма повече да пиша за доброто, Бабмаринке – ù викам, – край! Стига с тия сълзливи истории. Стори ми се, че се поразмърда с интерес, и продължих. Пуснах, Бабмаринке, разказ в интернет (поглеждам крадешком дали мига учудена – не мига), за един Тома, на когото животът му дошъл в повече. Бил капитан, но сушата го държала здраво; имал много пари и нищо ценно, много жени и нито една. Живеел с майка си, развела се с баща му отдавна; той кръстил сина си Ангел, на баща си, а баща му умрял и Тома отишъл на гроба, да има поне спомен от погребение, като няма от баща, и ял едни противни розови целувки, знаеш ги, дето лепнат по гърлото... (пак поглеждам – трие очи, разплаках я май). Този Тома си спомнил за последната среща с баща си, когато се развеждали с майка му, как стоял отстрани като непризован свидетел, ровел в кофичка с къпини и ги мажел по устата си, баща му го избърсал и нищо не казал. Отишъл Тома след погребението на буната и видял двама негови приятели. Разказали му как баща му на два пъти спасявал внука си и пак изчезвал. Чакам да ме пита как ги е познал, но Бабмаринка нищо не пита – ами познал ги по кофичката с къпини, от баща му била. И представи си, ù казвам, да вземе един да ми напише: „Стига разкази за доброто, стига поучения, омръзна ни да бършем сълзи и сополи. Само къпините харесах – да се изядат, преди да горят! Останалото – банално, за боклука!” (Спрях многозначително, но Бабмаринка явно не знае за оная книга, къпинови храсти не е виждала да горят, и не се впечатлява.) Затова край, минавам на други теми! Няма да го очовечавам повече това човечество, да си блъска главата самò! Бабмаринка мълчаливо одобри и се прибрах. Това беше преди няколко дена. Днес гледам – няма я Бабмаринка. Как така, нали казах „добрутро” сутринта? Не ми отговори, но там беше, щях да забележа. На площадката събрание. – Къде е Бабмаринка бе, хора? – Умряла – казва някой. – Че как? – се чудя. – Ами както си седяла, дошъл Пасев да ù се оплаква и... – И какво? – Нищо, разтреперила се и издъхнала. Помърмориха малко, че сега врата нова трябва, и домофон също, и се разотидоха. Седнах на стълбите и като се изравних с Бабмаринкиния въздух, поглеждам вдясно – Пасев. Лицето му мокро. – И на мене ми е мъчно – казвам, – не плачи.

31 – Аз съм виновен – подсмърча. – За какво, човече? – Да не бях я питал нищо, щеше да си е жива. – Какво толкова си я питал? – Ами какво... Питах я на колко години е. Не отговори, само погледна бадема и се усмихна. – Нищо лошо не си казал, Пасев, старите не са суетни. – Не е това. После, както гледах и аз към бадема, ми дойде ей така да я питам на кой етаж живее. – Кой да се сети... И къде живеела? – Там е работата. Разтрепери се и умря. И виж ни сега – пак седим на последното стъпало, само че с Пасев. И двамата по изключение. Той с дясно ухо към морето, аз с дясно към неговото ляво. Но дори с тази комбинация от уши не чуваме нищо. „Вероятно честотата ни е различна” – заключи той. Но друго мислех аз. Крайпътни ли сме, скалисти или плевелни? Явно съм го казала на глас, понеже Пасев замига неразбиращо. Затова заложихме на зрението – вторачихме се в бадема. Гледаме и гледаме, стараем се много, докато очите ни почнаха да сълзят. По едно време Пасев тръгна да си ходи. Обърнах се, сякаш очаквах да каже нещо, той се разколеба, позавъртя се към морето, после към дървото: – Този бадем нали е просто...? Не продължи, само махна с ръка и влезе във входа. А слънцето залязваше и лъчите му палеха цъфналото дърво в огненочервено.

Художник Светла Косева Когато тя дойде

ГОСТУВА НИ СПИСАНИЕ „ВЕЛИКОРОССЪ” – МОСКВА

СПИСАНИЕ „ВЕЛИКОРОССЪ”: ЕДИНСТВО И САМОБИТНОСТ Скъпи приятели, Литературно-историческото списание „Великороссъ” е ориентирано към творчеството на писатели и мислители, които в своите произведения изразяват духовните, естетическите и държавните интереси на съвременна Русия в нейната многонационална пълнота и цялост. Произведенията на съвременната художествена литература, литературоведските и историческите търсения философските размисли и критическите обзори на актуалните събития, мемоаристиката и художественият превод – ето примерният и непълен тематически спектър на творческите ни интереси. В нашата работа ние се стремим, като по възможност се дистанцираме от крайните оценки, да провеждаме линия за укрепването на многонационалния народ на Русия върху основата на неговата традиционна духовност, братството между народите, исторически участващи в нашата многовековна история. Един от приоритетите в тази работа е заздравяването на творческите връзки с литературите на братските славянски страни. В съвременните условия, когато славянският свят се оказа политически разделен, голямо значение придобиха хуманитарните контакти, потенциално позволяващи да се запази и значително да се разшири духовната връзка между народите с общ произход и общи духовни източници. В списание „Великороссъ” поддържаме постоянната рубрика „Песента на славянството”, в която се публикуват произведения на писатели от братските славянски страни. Като представям списание „Великороссъ” пред читателите на „Простори”, искам преди всичко да изразя дълбокото си удовлетворение от това, че след значително прекъсване, предизвикано от обективни исторически причини, се възобновяват творческите контакти между народите на Русия и България, свързани помежду си както от многовековна дружба, така и от обща духовна култура. Класическата българска култура винаги се е ползвала с голямата любов на руския читател. Уверени сме, че творческото сътрудничество със списание „Простори” ще ни помогне да представим на руския читател по-пълна информация за състоянието на съвременната българска литература. Необходимостта от това отдавна е назряла. От друга страна, ще бъдем радостни да представяме на българския читател съвременния литературен процес в Русия в неговите най-ярки, по наше мнение, проявления. Надяваме се и вярваме, че тези творчески връзки ще послужат на високото дело за укрепване на духовното братство между народите на Русия и България. Иван Голубничий

Главен редактор на списание „Великороссъ” Заслужил работник на културата на Руската федерация Заслужил работник на културата на Чеченската република Действителен член на Петровската академия на науките и изкуствата

СВЕТЛАНА ЗАМЛЕЛОВА ПАВЛУША Разказ

Светлана Замлелова е прозаик, критик, публицист, преводач. Завършила е Руския държавен хуманитарен университет (Москва). Член е на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите на Русия. Член-кореспондент на Петровската академия на науката и изкуството. Лауреат на ІІ Славянски литературен форум „Златен витяз”. Шеф-редактор е на литературно-историческото списание „Великороссъ” Петербургският студент Павлуша Чапиков през зимната ваканция пристигна при родителите си. Гостуваше им Павлуша с удоволствие. Къщата на родителите му беше голяма, топла и се намираше на висок хълм, така че от прозореца в кухнята се виждаха манастир и изкуствени езера, вирове. Павлуша се разполагаше в кухнята край печката и подпрял брадичка на дланта си, с някакво тихо, като че ли стаено блаженство разглеждаше замръзналите, заснежени вирове, нашарени от пътечки, разбягали се в различни посоки, села, скрити под небесносин бодлив скреж, манастирското злато на храмовете и кубетата. Вечерното слънце се разплискваше по куполите, пускаше лъчи във всяка гънка на камбанариите и на Павлуша му се струваше, че камбанарията, осветена отвътре, виси, плавно поклащайки се във въздуха. Когато на Павлуша му омръзваше да гледа през прозореца, отиваше в своята стая да чете или излизаше на двора да разчисти пътеките от снега. Те с баща му понякога лазеха по покрива, за да изринат слегналия се, провиснал сняг, приличащ на протекъл восък от запалени свещи. Когато Павлуша, привързан с въже, къртеше с прът втвърдения сняг, си мислеше, че сам за нищо на света не би се сетил да свърши тази работа. Но тук, в къщата на родителите му, навсякъде се чувстваше ред, въведен от майка му. Беше му приятно да се съобразява с този ред. Когато с баща му слязоха от покрива, майка му ги повика да обядват. И след студа, след опасната и трудна работа те с наслада се сгряваха с гореща супа... Павлуша отдавна беше разбрал, че на баща му страшно му е провървяло, срещайки майка му. Колкото пъти Павлуша се жени – само за десет години беше сключил три брака – никоя не го обичаше така безкористно, както умееше майка му. Всички нещо чакаха, нещо искаха. Първата жена на Павлуша, Лено-

34 чка, искаше постоянно близост като червей ненаситен. С това най-вече и беше го пленила, защото тогава той не се уморяваше да повтаря, че най-много цени у жената темперамента. С Лена учеха в един клас. След училището се ожениха и Павлуша не кандидатства в институт, а постъпи на работа при Лена в търговски магазин. Нощно време Леночка изгаряше от страст и така самозабравено се отдаваше на ласките, че сутрин Павлуша трудно отваряше очи. Нищо друго Леночка не предлагаше и не можеше да предложи. И веднъж Павлуша за най-голямо свое удивление откри, че неуморимата негова жена, ненаситно сладострастна, страшно му е омръзнала. Павлуша въобще не можеше да си представи, че майка му е омръзнала на баща му! Баща му беше дребно, скучновато човече със застинало в очите му възмущение, все едно питаше всеки срещнат: „Какво всички вие искате от мен?” Той смяташе брака си за много сполучлив. Каквото и да замисляше жена му, той се съгласяваше, защото тя никога не измисляше нещо неразумно. Павлуша също не беше висок, но беше с красиво телосложение, с ясни сини очи и белоснежна усмивка. Затова и около него винаги имаше много жени. Павлуша разбираше от жени, както някои хора разбират от коне или от кучета. Но Павлуша не търсеше любов с непристъпни красавици. По-добре нека неговата избраница не е твърде хубава и блестяща, но да го обича и нищо да не изисква. Тогава как само би отговорил! Как само може той да обича! Нима неговата втора жена Анушка може да се оплаче? Тя ли може да е недоволна? Не я ли обичаше Павлуша? Те се запознаха в кулоарите на петербургската художествена академия, където Павлуша се яви, за да кандидатства в класа по монументална живопис. Този ден Павлуша, скъсан от монументалистите, унило се шляеше по етажите. С Анушка се сблъскаха случайно. Тя изпусна някакви тетрадки, той се спусна да й помага и чу тих отговор: – Спаси, Господи... Дългите руси коси на Анушка бяха сресани на прав път, а отзад бяха събрани на опашка. Дребничка и слабичка, с бледо тясно личице и огромни бледосини очи Анушка изглеждаше кротка и добродушна. И на Павлуша му се стори, че това е точно този вид кротост, който нищо не изисква за себе си. Заговориха се. Оказа се, че Анушка е пет години по-млада от Павлуша, а междувременно вече година учеше в ателието за църковно-историческа живопис. Павлуша й разказа за своите неудачи и тя го посъветва да се моли на блажената Ксенюша – „та тя е такава светица”. – Вие да бяхте кандидатствали при нас... в Църковно-историческия... – тихо, с нежна усмивка каза Анушка. Следващата година Павлуша се записа при иконописците. Когато се решаваше въпросът му със записването, Анушка три часа непрекъснато коленопреклонно се моли в храма „Апостол Андрей Първозванни”, недалеч от Академията. Скоро след това се разписаха, венчаха се и се настаниха в стая под наем на Василевския остров. Хазяйката им беше някаква злобна старица. Как хубаво си живееха с Анушка! Непрекъснато заедно! Сутрин на занятия,

35 вечер се прибираха вкъщи. А в неделя Анушка забрадчица ще върже и ще тръгнат, хванати за ръце, на късната Литургия. И на занятията заедно, и по Светите места. Ходиха в Троицката лавра и в Александро-Свирския манастир. А при блажената Ксенюша безчет часове прекарваха. В Троицката лавра даже и на братския молебен успяваха – в пет часа сутринта. Много й се искаше на Анушка отец Наум да я благослови, но през деня, когато вярващи и туристи нахълтат, нима можеш да се добереш до него? Чак на третия ден успя да се види с отец Наум. Пред входа на църквата го дочакаха. А щом се показа отец Наум, Анушка като птичка литна към него: – Благословете ме, честни отче! Получи благослов и засия. И Павлуша заедно с нея. Каква радост само беше! В разгара на лятото участваха в църковно шествие от Борисоглебск до светия извор. Пътуваха няколко дни и нощуваха по селата. На Павлуша му се струваше, че времето е спряло и че и преди сто, и преди двеста години селяните по същия начин са участвали в шествието. Пак така е греело слънцето, по същия начин конските мухи са досаждали, пак така трогателно са се пеели църковни хвалебствени песнопения. Наоколо беше пълно с народ, но на Павлуша никой не му харесваше. А смирението и умилението на вярващите кой знае защо му се струваха фалшиви. Жените бяха учудващо некрасиви, а мъжете – неопрятни. На Павлуша му се струваше, че всички те искат да вярват, но нямат истинска вяра. И в църквата отиват не заради истинско общуване с Бога, а просто бягат от несгодите в света и като рафинирани сладострастници търсят особени духовни удоволствия. Но окръжаващите често пречат на тези, които търсят удоволствия. Ето защо са зли рошавите дядки с хоругвите и грозните дебелогласи лелки с целволени забрадки. Павлуша поглеждаше към Анушка и му се струваше, че тя не вижда това, което вижда той и не се замисля нито за връзката между времената, нито за различието между християнството и християните. Но като се върна от поклонението, Павлуша се чувстваше леко, нищо не тежеше на сърцето му, забрави неприятните усещания, хората наоколо му се струваха мили. И просто не разбираше как неотдавна намираше повод да съди когото и да било. Нещо вътре в Павлуша – навярно душата му – се подреждаше и в сравнение с обикновеното състояние, когато този невидим вътрешен орган приличаше на чаша с мътна, разбърникана вода, обвиненията се утаяваха и водата ставаше спокойна и прозрачна. И Павлуша беше благодарен на Анушка, че го е въвела в нов, непознат му по-рано свят. На 3 август, когато Павлуша с жена си гостуваше в Курск при тъщата си от майка му се получи писмо, в което му пишеше, че е намислила да продадат къщата. „...Баща ти не възразява. А като продадем, ще купим два апартамента. На вас с Анушка в Питер, а ние и тук ще сме си добре...” Павлуша искаше да зарадва Анушка и тъщата и им прочете писмото. Но новината не предизвика никаква радост. – Вие какво... – плесна с ръце тъщата, – полудели ли сте? Къщата да продавате?... Ето това си е изкушение, майчице! – Павлуша – развълнува се Анушка, – напиши... позвъни на майка си... кажи й да не продават. Кажи й, че ти си против. Ти също... ти такова... ти имаш

36 право!.. Какво изкушение! Павлуша много се учуди. Първо го призоваваха да противоречи на майка си, което той никога не е правил, във всеки случай поне що се отнася до домакинските работи. И второ, досега не беше чувал от Анушка такива думи. – На нас с теб ще ни купят апартамент – опита се той да възрази. Но нито Анушка, нито тъщата му го слушаха. – За какво ми е твоя апартамент! – избухна Анушка. – Занареждал: апартамент, апартамент!... И какво, цял живот да седя с теб в този апартамент! – Ето аз в апартамент живея – подхвана тъщата. – Много ли е хубаво? Двете стояха пред Павлуша изпъчени, с ръце на кръста, зачервени, опулени, изстрелваха обидни думи в лицето му, като от време на време поред възкликваха: „Изкушение!” Понеже една друга се подкрепяха, стигнаха до там, че окончателно престанаха да се владеят. – Разбираш ли – крещеше тъщата, – самият ти никога не можеш да построиш такава къща! В центъра на града, до манастира... Господи помилуй! Вие май и земица имате? Поставяш там пристройчица, барачка с печка, одър ще сковеш – и ето ти страноприемница! Можеш поклонници да посрещаш. Ама каква ти барачка – хотел може! А апартаментът... Изкушение!... Ти семейство с апартамента можеш ли да изхранваш? – Какво семейство? – злобно хленчеше Анушка. – Той и котка не може да изхрани! Живеем почти полугладни, а той пръста си не мръдва работа да си намери. Безделник! Павлуша слушаше и не проумяваше: защо така се ядосаха? Вярно, Павлуша и Анушка не живееха богато, но парите им винаги стигаха: ту родителите ще помогнат, ту Павлуша изгодно ще пласира някаква рисунка, а и стипендията ще дойде. Павлуша мислеше, че те с Анушка търсят преди всичко Царството Небесно, а всичко останало някак си се нарежда. И вярваше, че винаги така ще бъде. Но Анушка не се укротяваше: – Аз аборт направих – нареждаше тя, – грях заради него си взех на душата! И друг бих направила само и само децата ми да не мрат от глад... – Изкушение! – подхвана пак тъщата. Нищо, дори внезапната промяна у Анушка не можеше да нарани Павлуша толкова болезнено, колкото страшното признание, направено така небрежно, набързо. Павлуша изведнъж разбра, че кротката му жена завчас му опротивя и да се докосне до нея беше все едно да целуне жаба. От апартамента на тъщата Павлуша веднага замина при майка си. Скоро се разведоха с Анушка. ІІ. За трети път Павлуша се ожени след година. Новата негова избраница, Оленка, учеше за реставратор. Павката вече навърши трийсет, а Оленка беше само на двайсет и една, но никой от тях не чувстваше разликата. Хванати за ръце, те се разхождаха из Лятната градина и Оленка казваше, че Врубел е много по-талантлив от Репин. Павлуша, макар че признаваше правотата й, ми-

37 слеше че жената, разсъждаваща за изкуство, е смешна и въобще живописта за жената е глезотия. И че Оленка навярно е прочела някъде своите разсъждения или ги е чула от момчетата в курса. Оленка – крехка, кестенява с тъмни източни очи – се струваше на Павлуша необикновена красавица. И почти всичките си пари Павлуша харчеше, за да й купува цветя. Оленка се умиляваше почти до сълзи и казваше, че никой досега не й е подарявал толкова цветя. А после престана да се умилява. След сключването на брака живееха с родителите на Оленка. Новата тъща на Павлуша работеше в Ермитажа и първа повдигна въпроса за трудоустройването на зетя. – Виж какво, Павлуша – обяви му тя. – Ти с твоята църковна живопис се намъчи. Я се прехвърли на реставрация. И работа винаги мога да ти намеря, и заплащат не лошо на реставраторите и до Оленка ще бъдеш по-близо. А и там ученето е по-лесно... Павлуша помисли малко и хукна по кабинетите на Академията. Учебната година току-що беше започнала та му се наложи да излезе в академичен отпуск. Затова пък на следващата година с Оленка се оказаха в един и същ курс. Скринников – преподавателят, от когото Павлуша избяга при реставраторите, не искаше дори да поздравява бившия си ученик. Само веднъж, разбрал за намерението на Павлуша, сурово промълви: – Вие ме разочаровахте, Чапиков. Живописта е опасно занятие, защото художникът се конкурира с Бога. Но на вас, както виждам, това не ви е по силите. За художник вие сте твърде суетен. Вие сте цапач, Чапиков. И правилно постъпвате, като ни напускате... От думите на професора на Павлуша му стана обидно, но после изведнъж усети скромното обаяние на момента. Павлуша се видя даровит, но немарлив студент. Самият Скринников се коси, не може спокойно да гледа как Павлуша пропилява таланта си, принадлежащ по право на цялото човечество. Но Павлуша е щастлив, че жертва себе си заради любимата жена. Готов е да поднася в краката й не само наръчи цветя, само и само да й е хубаво с него. Павлуша харесваше новото си семейство. Вечер се събираха в кухнята на малка кръгла масичка и разговаряха. Оленка разказваше за Академията, тъщата – за Ермитажа, а тъстът – морски офицер от запаса – за това как Абрамович продал на Америка сребърния рудник в Чукотка. Така мина годината. Павлуша учеше заедно с Оленка, припечелваше в реставрационни ателиета и даже, с протекцията на тъщата, изографисваше таваните и стените на голяма старинна къща на Италианската улица, която беше купена от някакви гешефтари от Сургут. В къщата искаха да създадат нещо като Двореца на конгресите, затова пред Павлуша и пред другите художници беше поставена задачата да придадат на помещенията възможно най-тържествен вид. Собствениците искаха да видят по стените коне с развети гриви, а по таваните – амури със стрели. Получаваше се кичозно и някои от художниците роптаеха, но се утешаваха, че това беше нивото на новите собственици и сега в къщата нямаше да живеят князе. Когато работата беше завършена, на някои от художниците, в това число и на Павлуша, платиха два пъти по-малко от обе-

38 щаното. За останалата сума помолиха да почакат. Но понеже договорката беше само устна, всички разбираха, че повече няма какво да очакват. И си тръгнаха. След няколко дни Павлуша намери в джоба на якето си странна бележка. „Къде са обещаните ви златни планини за това, че изографисахте храма на златния телец?” – пишеше анонимният автор. Павлуша препрочете бележката и реши, че я е написал някой от иконописците. Може би даже Анушка. А на другия ден отново намери бележка: „Там коне пасат, там ангели тръбят, а жените млади са неверни.” Сърцето на Павлуша се сгърчи и изведнъж, все едно че някой дръпна завесата на куклен театър, пред него се раздвижиха, затанцуваха кукли и декори. Павлуша хукна към къщата. На първия етаж, в малка заличка намери Оленка с някакво самодоволно конте със скъп костюм. Когато Павлуша отвори вратата, те се канеха да се целуват, но като го видяха отскочиха един от друг като еднополюсни заряди. Павлуша хвана Оленка за ръка и я помъкна вкъщи. Още на улицата започнаха да се обясняват. Оленка започна да се оправдава, но после, разбрала, че няма смисъл, издърпа ръката си и спря. – Знаеш ли какво? – каза тя, присвивайки своите източни очи. – Нужен ми е друг човек... Разбра ли? Ние с теб сме като вагон и малка количка... Аз съм вагонът – тикна пръст в гърдите си, – а ти си количката. Само че на мен ми омръзна да те влача. Разбираш ли? На другия ден Павлуша си тръгна от Оленка. ІІІ. Колко бяха всичките тези Оленки, Леночки, Анушки, Марушки... И винаги едно и също – или нямат какво да предложат, или не искат да теглят. Ето майка му винаги всичко знае и самата тя ще подскаже: да се строи ли къща, или да се продава, да общува ли с някого, или да се кара, да чисти ли снега от покрива, или да коси тревата. Работата на баща му е войнишка – носи си службата и за нищо не го боли глава. Баща му е сит, напит, тютюн си има. Майка му ще го нахрани, ще го изпере и някоя рубла ще му даде... ...След супата имаше домашни пелмени и майка му каза, че в един е скрита изненада за щастие. Павлуша и баща му се развеселиха и се нахвърлиха на пелмените. Късметът се падна на Павлуша – в един от пелмените имаше карамелено бонбонче. – Значи ти си щастливецът у нас – каза баща му. Но Павлуша само се поусмихна: карамелът му се е паднал по грешка. Ако има някой щастлив, то това е баща му. След обеда се отправиха в гостната, майка му включи телевизора, а Павлуша и баща му седнаха един до друг да гледат филм. След това вечеряха заедно и обсъждаха филма. След това Павлуша отиде в стаята си и се вмъкна под одеялото. Чистото колосано бельо пропукваше и миришеше на сапун. Павлуша се разнежваше в приятно миришещата постеля и мислеше, че няма по-голямо удоволствие от съня. В прозореца надничаше нова луна, обкръжена от ослепели от студа звезди. Постепенно къщата утихна и се възцари тишина. Павлуша

39 чуваше само равномерното тиктакане на часовника в кухнята. Павлуша се унасяше и му се присъни чуден сън. Вижда, че родителите му са заминали някъде и той е сам у дома. Но всичко, което го заобикаля, всичко, до което се докосне – всичко това е... майка му. Притисне ли се до печката – към майка си се е притиснал. Приседне ли на канапето все едно, че на майка си на коленете е приседнал. Вземе ли книга да почете, чай ли му се прииска, часовника ли погледне – навсякъде е майка му! Павлуша се събуди разтревожен и не разбираше какво означава това видение. Но в стаята към Павлуша от черното замръзнало небе гледаше луната, постелята от сапуна мирише на цветя, а часовникът в кухнята, като почетен караул не сбъркваше хода си. Тревогата му утихна и Павлуша чуваше как зад стената безгрижно, като че ли с удоволствие похърква баща му. Преведе от руски Ангел Г. Ангелов

Художник Светла Косева

ИВАН ГОЛУБНИчИй СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Чаровна суета са думите, мъждеят тайни в тръпнещия стих, че Книгата – духовна глума е, а риск – гадаенето на ръка – както отдаването в хамака. Пълзят и тътрят се от скука дни Премръзнали от неизвестности. Изтече Старата – избутана, все същи сме и... – с таван напукан, все... като преди тече реката... И с поглед жаден свода чер подпрял С копнеж по оня див, забравен кът там – същото – зората алена, а бялото в мъглите е мираж; те сенки са – пътуват без багаж.

*** Казваш „Нощ...” и в мойта длан послушна най-прозрачните крилца се гушват. Ще чакам пак... Без дума. И без ред. С потрепваща ръка и сам, и блед. И страшното е, че в съня ми пак облиташ ме, мой Ангел на скръбта. Дали отново в сетния ми здрач не праща ми Луцифер преследвач?

41 А може Тя, сънлива, бедната ще дремне на дланта ми легнала?! И блъскат сенки в тъмното стъкло щом времето ти Тук изтекло е. Животът май че е съвсем пиян в тез мръсни дни – тез дни на промяна. Ти: „Живот навън е ад и скука!” Аз – „във тъмни чаши съм научен”....

*** То бе така: молитви до зори, Пиячката – мечта(!) – кошмар залян, нощта съвсем доде се умори. Изтече Старата, но радост? – блян!.. Спомни си как гореше до зори! И в отговор на страшния въпрос горяха подмосковските гори. Палачът спи спокоен у дома си, побъркан веч – присънва му се глас. А Август пак се давеше във дим прощавайки се с този бастион ненужен вече, но и... невредим... Смъртта – Тя просто влиза в своя дом...

*** Града със крепостите сринати. Ароматът на полята родни В телата – смърт, но незарината... На масичката – рози. И срещи в кътчета невзрачни там сред стари изоставени неща. И пийналите гушнали по здрач Изгубения сън; о, сън-Мечта!.. На сън ветрецът бавен есенен пленен е тук май и пътя сбъркал самотна и без поклонник църква от Бога сякаш чак забравена.

42 На моята стена – старинен кръст Припомня ми болката Му – чиста И ангел тих докоснал кротко с пръст Слепнали се сухи все тъй устни....

*** Тъмата спря се в стъклата неми заглеждам тих в нощта, прохладна в трептящи звънко очи студени звезди угаснали отдавна. Навярно вече са изстинали и плуват в вечен син далечен мраз, в начален облак на звездни сили ще светят дълго още и за нас. Роден от нощното сияние, пронизва лъч невидим мрака пак и пътя му са разстояния, непостижими още за ума. Ти пленник си, стоиш омаян – навярно вечер ярката звезда запалва някой ангел бял, незнаен да не угасва нивга над света.

*** Небето есенно, безкрайното Запазва ревностно свидни тайни. В изперкал си, веч, о, свят безбожен... тук нищичко май не ме тревожи. Как в дълги си вечери блажено унасяхме се в дрямка в полусън, но гости късни пак, с вятър влажен почуква се в стъклото – ясен звън, тъй кротко ме будят, питат ме пак а знаят – отказвам, давам пак знак. Живей си дивако, живей си „безкръстен”... Събуждам се ... – пак съм невръстен.. И тук са леглото прозореца всичко владея, сам, но затворен. И как да Го „видя”? – зеят дълбоки и празни... „незрящи”, „безоки...”

43 *** Тъмней домът ми. Късен час – за сън. И гледам вън. И гости нямам. С време си тръгнаха и само чувам – бръмммм... в креслото малко коте дреме. Лед във чашата-рубин – престижен топи се – естествено и... мъдро! След час, стоманено и хладно утро със огнен лъч сърцата ще прониже.

Преведе от руски Иван Ставрев

Художник Светла Косева Пианистът

НИКОЛАЙ ГОЛОВКИН СТИХОТВОРЕНИЯ Николай Головкин е поет, есеист, публицист. Член е на Съюза на писателите на Русия. Роден е на 4.ХІ.1954 г. в Ашхабад, Туркмения, в семейство на потомствени московчани. През 1977 г. завършва факултета по руска филология на Туркемнския държавен университет „Максим Горки”. Носител на литературни награди и отличия. Автор на много книги. Живее в Москва. КЪМ ИМЕТО МИ На дядо Николай Евгениевич Ершов От хилядите имена едничко ще възкръсне във сина ми. Закон неписан като вечността със корени във глъбините на духа ни. Дали подсказах, сам не зная, на близки и роднини, че аз от днес съм Николай, че продължавам дядовото име. Какво човешко битие – на отливи и приливи. Смърт в имената не снове, потомците ни щом са живи.

*** Не имигрант, не чужденец в страната си. Не бежанец. В духовен ред кому е близка душата ми?! И вее хлад, и мъка вее отдалеко. Все по-далеч се мержелее брегът от бряг към устието. Къде е родното? Чужди лица, чужди слова за раздяла. О, Боже, моли се с нас, да опазим Русия цяла...

45 *** В пъпката на брезата са вложени нейните гени. С трепет пише ръката на пролетта мълниеносни поеми. И върбите. И реката. И зората. От стволове светлината. И поривите на вятъра. И тази песен без думи изпята. И тракторите в полето. И слънчевите бразди на лъчите. Селце почти до небето дреме на хълма свито. И екота на самолет над гората. И гласовете на птици. Прашинка с вълшебен креп. Пъпката си отвори очите. *** Чува сърцето едно глас от небесния кът. В полунощ се разтваря стъкло. И е тихо на Млечния път. Приказно мами съня. Ненадежден, уви, е за мост. Не отстъпвай от тези стъкла – слушай звездния тост. Този миг е заветно едно. Ако можеш, го прегърни. В полунощ отвореното стъкло. Млечният път мълчи. Тих е Млечният път. Отворено в полунощ стъкло. Гласът на небесния кът чува сърцето едно. *** Ти – близка и далечна, дори от стих по-светла. И по-добра, и строга, от стих на звънка ода. Поглеждам към следите ти. Романс и мой сонет си ти. Тъй кратък сън, реалност. Душевен стон и радост. Преведе от руски Владимир Стоянов

ДИСКУСИЯ

АНЧО КАЛОЯНОВ Неделникът на българските патриарси и архиепископи

На проф. Иван Добрев Собствените значими приноси в изследванията на старобългарския език през последните три-четири десетилетия утвърдиха самостоятелността на българската палеославистика1 и у нас се “завърнаха” множество книжовни паметници, които или бяха присвоени, защото са познати по сръбски и руски преписи, или се намираха в труднодостъпни книгохранилища, или “мълчаха” в очакване да бъдат разпознати. Такова, от третият вид, е отдавна известното и по печатни издания от края на XVI в. Учително евангелие (ІІ), наричано още Патриаршески хомилиар (ІІ), което влезе в полезрението на нашите изследвачи едва в началото на нашия век.2 Още в първата си работа върху паметника Мария Спасова застъпва мнението, че става дума за среднобългарско Учително евангелие (Спасова, 2003), а Климентина Иванова постави въпроса за навлизането му в славянската книжнина, очертавайки подробно битието на преписите и становищата за гръцкия прототип на паметника (Иванова, 2004). Авторитетните текстоложки наблюдения и изказаните предположения за Учително евангелие (ІІ) на Мария Спасова и на Климентина Иванова са основата за представените тук предварителни бележки. Във византийската традиция Хомилиарът се приписва на различни константинополски патриарси от ХІІ–ХІV в., а и самите текстове са разнородни по композиция и риторични похвати, затова Климентина Иванова предполага, че първоначалният му състав е бил разширен и променян; на славянска почва той се разпространява от ХІV в. насам в руската, украинската, българската и сръбската литература, както и в Румъния (Иванова, 2004: 83-84). Археографската справка за 38-те преписа, които Мария Спасова е проучила пряко (Спасова, 2007: 641-646), е впечатляваща и поражда доверие към нейните наблюдения и изводи в поредицата от публикации, но работата й върху езика на Учително 1

Основополагащи за този нов период са студиите и монографиите на проф. Иван Добрев, комуто и посвещавам това откритие за Неделника на българските патриарси и архиепископи. 2

В личен разговор преди 2003 г. Мария Спасова и Климентина Иванова обменят изводи от наблюденията си върху руски преписи (в Москва) и български препис (в Солун), според които първоначално преводът на Учително евангелие (ІІ) е осъществен на български (Спасова, 2003: 367).

47 евангелие (ІІ) още не е приключила, затова на този етап придобивките, които използвам, са следните (в дословно повторение): 1. Славянското преводно Учително евангелие (УЕ ІІ) от 1343 г. е Патриаршески хомилиар от втори тип, което доскоро се смяташе за руско Учително евангелие, но проучванията на текстологичните и езикови особености на УЕ категорично доказват, че преводът е български и възхожда към Преславския книжовен център (Спасова, 2005: 175); 2. Кодексът УЕ II съдържа две, три или четири части: 1. същинско УЕ с 52 слова; 2. слова за Господските, Богородичните и празници за избрани светци (23–25 слова); 3. само в някои кодекси – конвойна част, която включва: а) беседи от първата версия на Учително евангелие на Константин Преславски; б) слова на други автори; 4. само в четири преписа – Азбучната молитва и Предисловието (Спасова, 2007: 657, бел. 96); 3. Преводът има две версии, от които втората е резултат от редактиране на текста на първата и е представена само в два ръкописа: ТСЛ 100 и Син. 75 (211) (Спасова, 2007: 651); към втората версия на превода принадлежи и печатното издание от 1686 г., в което слово 5. (в първата неделя от Великия пост – Православната неделя) се приписва на Леонтий, папа римски (Спасова, 2007: 645, бел. 38); от сбирката на РГДА е ръкопис Ф. 381 (Син. тип.), № 205, края на XV в., в който липсват началото и краят, а между УЕ II и втората част на кодекса на л. 217г и 218а-б е имало множество приписки, които са зачеркнати старателно и не се четат (Спасова, 2007: 646); 4. Достигналият до нас устойчив кодекс УЕ II е среднобългарски посредник, адаптиран към Атонската редакция на Ерусалимския типик (Спасова, 2007: 654); възможно е първият среднобългарски посредник на УЕ II да е бил от XIII, а не от XIV в. (Спасова, 2007: 662, бел. 113); 5. В УЕ II една част от евангелските стихове имат архаичен превод, възхождащ към Кирило-Методиевата епоха, друга част съвпадат с цитати от Учителното евангелие на Константин Преславски, трета част дават разночетения, които имат характеристиката на преславската редакция на евангелския превод; морфосинтактичните особености на евангелския превод са смесица от архаични и иновационни езикови елементи, което вече е доказателство за продължителна ръкописна традиция на паметника (Спасова, 2007: 662); в един от преписите (Барс. 326 от XVI в.) е казано, че преводът е от “гръцки на словянски” и ако посочената дата е погрешно кирилизирана от глаголически протограф, то възможно е годината да е била 893, 897, 908, 912 (с предпочитание към 893 г.) (Спасова, 2007: 644, бел. 37), т.е. първоначалният състав на същинското Учително евангелие ІІ с 52 слова вероятно е бил преведен от гръцки през 90-те години на ІХ в.; 6. Руските кописти са следвали изключително точно текста, което означава, че кодексът Учително евангелие във варианта, навлязъл в руската ръкописна практика, е бил авторитетен за преписвачите (Спасова, 2007: 640, бел. 14); найранните руски преписи са от XV в. и по номерата в археографския опис те са 2., 16., 11., 12., 13., 35.; представителен за първата версия на превода е ТСЛ 103 (Спасова 2003: 377, бел. 3), който е предатиран от XVI към последната третина на XV в. (Спасова 2007: 642).

48 Моите наблюдения се ограничават върху втората част (несъщинската) на Учителното евангелие, езикът на която не е бил в полезрението на Мария Спасова. За основен използвам представителния препис ТСЛ 103 от последната третина на XV в., а за сверяване – ТСЛ 99 от ХV в. и ТСЛ 100 от 1524 г., който съдържа втората версия на превода. Към вече осъществения кратък опис на състава на ТСЛ 103 (Спасова, 2007: 642) ще добавя три забелязани от мене особености: 1. ТСЛ 103 съдържа освен същинската част на Учителното евангелие от 52 слова и втора част (не-същинска) от 23 слова, оглавленията на които са вписани заедно в „Съдържанието” (л. 4-10) под обща номерация от 1 до 75. Извън нея е останало последното, което е без номер – Поучение за месец май 21 в памет на светите и равноапостолни цар Константин и неговата майка Елена. Следователно, на някакъв етап от битието на паметника към неговия състав е добавено още едно поучение, в което има упътване четящият да се върне към Поучение за месец ноември 13 в памет на светия наш отец Йоан Златоуст и когато стигне до указано място от него, да продължи с нов текст (л. 525–526). Докато в края на Поучение за Йоан Златоуст молението за нашия владетел е с титлата “цар”, то в обновения край на Поучението, пренасочено към цар Константин и майка му Елена, молението е с титлата “княз”. На същите места в двете поучения се срещат “цар” и “княз” в ТСЛ 99 и ТСЛ 100. 2. В ТСЛ 103 на долното поле под началото на Поучение за Неделя на св. Праотци (л. 426) има следната добавка (тя отсъства от ТСЛ 99 и ТСЛ 100): “Слово на архиепископ Теофилакт Български пред Рождество Христово”; 3. Изповедната молитва в ТСЛ 103 (л. 142-143) от Поучение за Неделя на Самарянката, публикувана и в превод от Мария Спасова (Спасова, 2006), е повторена в Поучение за 1 август във втората част на ТСЛ 103 (л. 501-502), но с добавен край, в който при молението за нашите владетели се появява титлата “цар”. Разпознатият текст на Теофилакт Охридски е важно доказателство за това, че и в не-същинската част на Учително евангелие ІІ поученията са на глави на Църквата, но ги свързва не с патриарсите на Константинопол, а с архиепископите на Българската църква в Охрид, която е приемница на Преславската патриаршия. Самият Теофилакт за своето поучение е заел фрагмент от Поучение за Йоан Златоуст, в което при молението за нашите владетели е използвана титлата “цар”, т.е. Поучение за Йоан Златоуст е от времето пред 1018 г., което е горната граница за поученията с титлата “цар” (общо 7). Долната граница за появата им се определя по наличието на “цар” в молението за нашите владетели в Поучение за 1 август, доколкото Изповедната молитва в него е заета от преведеното през 90-те години на IX в. същинско Учително евангелие (II). С други думи, не само седемте поучения с титлата „цар”, но и останалите в несъщинската част на Учително евангелие (II) са на българските патриарси (913–1018) и на архиепископите на Българската църква преди 913 г. (най-рано от 879 г., когато архиепископът на България е ръкополаган от свой синод) и след 1018 г. (найкъсно до края на XII в., когато е комплектуван окончателно съставът на втората част на Учително евангелие (ІІ).

49 Приемам, че както в същинската част на Учително евангелие (11) поученията са неделни, така и във втората част те са такива, произнасяни в неделя, поради което за краткост за втората част ще използвам означението Неделник на българските патриарси и архиепископи. През трите века на формирането на неговия състав (от края на IX в. до края на XII в.) текстовете на българските патриарси и архиепископи са били променяни чрез пренасочване на оглавлението (както в случая при замяната на Йоан Златоуст с Константин и Елена), чрез редактиране (отстраняване, прибавяне) и чрез повсеместно обезпаметяване (т.нар. от мен „дране на български памети от пергаментните кожи на Православието”). Ето защо ще подложа на проверка новата атрибуция на този изключително важен паметник в обозримия обхват на няколко текста в него, свързани с изредените три особености на състава на ТСЛ 103.3 1. Поучение за Неделя на св. Праотци (60). Споменатата заемка от Поучение в памет на Йоан Златоуст (58) е безспорно доказателство, че при писането на Поучение за Неделя на св. Праотци (60) Теофилакт е заварил Неделника в Охрид. Известен ерудит, той е могъл да прибегне до този похват в случай, че целенасочено търси “диалог” със свой предходник, който е добре познат авторитет на слушателите му в архиепископския храм, а също така и на читателите (подвластните му митрополити и епископи в диоцеза на Българската църква). Предлаганото датиране на Поучението се основава на края, в който Теофилакт дава обет (своего рода заместител на Написание на правата вяра при ръкополагане) “да работи справедливо във всяко време и място и дело и по такъв начин да се приближи до съвършения мъж според изискванията за възрастта, изпълнена от Христа” (л. 432). Подобна декларация би имала смисъл и е на място, ако Поучение за Неделя на св. Праотци е първата изява на новодошлия в Охрид светител. Начетен в пророческите книги, архиепископ Теофилакт е имал тайната мисия да предотврати бунт на българите при очакван край на света през 1092 г. и особено в “годините на Антихриста” (от 1 март 1089 г. до 31 август 1092 г.) (Калоянов, под печат), затова и да е бил до 1089 г. в Константинопол, то до края на същата година би следвало да е вече в Охрид. Ето защо и Поучение за Неделя на св. Праотци се датира към 16 декември 1089 г. (при Пасха през 1089 г. на 1 април). Архиепископ Теофилакт Охридски е използвал символиката на празника Рождество Христово, за да заяви за своето присъствие във време, за което пасомите му вярват, че е обсебено от Антихриста, затова и “вярвам в Христа” и “вяра Христова” са ключови думи за цялото Поучение. Главата на Българската църква многократно призовава към единство българите (с оглед на очакваното отцепническо движение за отделяне от Византия), залагайки на единството във вярата – “във вярата един Дух приели, еднакво трябва да разбираме като едно тяло и една душа” (л. 431). Тъкмо за този призив му е необходима заемката от Поучение за Йоан Златоуст, към която присъединявам и предхождащата я уго3

Разположението на отделните поучения в кодекса ще бъде отбелязвано с поредния им номер от 53 до 75 в скоби, за добавеното – 75+1, а за 53., което се състои от три отделни поучение – 53 (І), 53 (ІІ) и 53 (ІІІ).

50 ворка на Теофилакт: “И на небето сме равни, макар на земята да имаме различие един от друг и стоим отдалечени и се делим – един Господ, една вяра и едно кръщение, защото нима един по-силен Господ има, а друг – по-слаб, защото нима един от вярата се оправда, а друг – от делата, защото нима един от възкресението се освободи, а друг – не така. Един Бог, Отец на всички, който е над всички и за всички и във всички, е изволил така и е поискал всички ние заедно да бъдем заради любовта към Него и вярата и съглашението, което е един с друг съвъкупление, и присвоение, и умирение” (л. 431). А ето и използвания текст от Поучение за Йоан Златоуст, който предавам заедно с предхождащата го “уговорка”: “Защото в Христа Иисуса няма елин, нито жидовин, нито варварин, нито скит, нито пък някакво разделение4, едно е цялото описание и едно е цялото познание на благодатта, един пастир Словото Божие и Бог. Нека се срамуват еретиците, които отхвърлиха първия завет, да чуят, че е едно стадо и един пастир, защото той е Богът на Новия и Вехтия завет – един Господ и една вяра и едно кръщение. Защото нима един велик Бог има, а друг – малък, защото нима един с вярата се оправда, а друг – с делото, защото нима един чрез кръщението се освободи, а този – не. Един е Отецът на всички, който така благоизволи и поиска всички да бъдем с любов, която е към Него, и с вяра и със съглашение, което е един с друг със съвъкупление, със съединение и със мир” (л. 419). Подсетен от „уговорката”, предхождаща заемания текст, архиепископ Теофилакт въвежда “който е над всички и за всички и във всички”, следвайки цитирания текст от Посланието към колосяни, но отказва да използва за своята цел много важното за единството между българи и ромеи твърдение “дето няма ни елин, ни иудеин, ни варварин ни скит, ни роб, ни свободник”. От това следва, че призивът към единство не е на основата на равнопоставеността между българи и гърци, а на помирение при съществуващото положение, т.е. на примирение на българите със съдбата на победени (не-свободни). За верния превод на новобългарски, който трябва да отчита тънките различия, прокарани от Теофилакт при въвеждането на заетия текст, ще направим опит да датираме Поучение на Йоан Златоуст по замяната на “кръщение” (“един чрез кръщението се освободи”) с “възкресение” (“един чрез възкресението се освободи”). Именно датирането на Поучение за Неделя на св. Праотци към 1089 г., при очаквания свършек на света и предстоящо възкресение на мъртвите, обяснява замяната на “кръщение” с “възкресение”, а от друга страна, подчертаването на “кръщението” в Поучение за Йоан Златоуст отнася възникването му към време със свежа памет за Покръстването, т.е. в десетилетията сред 913 г., когато вече титлата на българския владетел е “цар”. При разлика най-малко век и половина между двете Поучения са очаквани и промени в езика, но както при замяната на “кръщение” с “възкресение”, така и замяната на “съединение” с “присвоение” и на “мир” с “умирение” не могат да бъдат обяснени другояче освен с промяна в концепцията при осмисляне на пожеланото единение между българи и гърци на 4

Привеждам изцяло използвания цитат от ап. Павел: “Дето няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3: 11).

51 основа на общата вяра в Христа. Това налага да обърнем внимание на Поучение за Йоан Златоуст, за да установим кога по-точно след 913 г. е било създадено. 2. Поучение в памет на светия наш отец Йоан Златоуст (58). Пожеланият от Теофилакт призив за единение между българи и гърци бил намерен в осветения от традицията на Българската църква текст в Неделника на българските патриарси, но подобен аргумент би бил ползотворен, ако той и паството са знаели от кого, кога и къде е било произнесено Поучение за Йоан Златоуст. Намиращото се оглавление на това поучение в ТСЛ 103, както и в ТСЛ 99 и ТСЛ 100, е несъответно на съдържанието, защото то е съотносимо към установяването на юлската памет на Йоан Екзарх – в нея на първо място след датата 31 юли е “освещаване на църквата “Света Богородица” и поклонение на Кръста Христов”, след което е “и на свети Йоан Екзарх”. По този най-кратък начин е отбелязано, че след освещаването на “Света Богородица” във Велики Преслав на 31 юли 913 г. е станало и ръкополагането на Йоан Екзарх за пръв български патриарх (Калоянов 2007: 203), а присъствието на “поклонение на Кръста Христов” в тази памет, която несъмнено е стояла в оглавлението, позволило пренасочването на основната част от Поучението към Поучение в памет на Константин и Елена, доколкото имат заслуги за изнамирането и култа към Кръста Господен. Неизвестният архиепископ от Охрид, който е извършил операцията по пренасочването, в добавения от него край не е променил молението “дари и нам винаги на светия ти патриарх и пастир и учител Йоан Златоуст паметта духовно да празнуваме и преподобно да го възпоменаваме и на всички свети пастири и учители наши”, а само заменил „патриарх и пастир и учител наш Йоан Златоуст” с „преславен цар и равноапостол Константин” и “пастири и учители наши” с “православни царе и пастири” (л. 525). Всъщност нито при Поучението за Йоан Златоуст, нито при Поучението за Константин и Елена е необходимо, а дори е невъзможно, измолването на памети за тях, тъй като в християнската традиция те са отдавна установени, съответно на 13 ноември и на 21 май. Става дума за въвеждане на нова памет в календара на българската църква и този акт съответства на обявената през 913 г. и призната от Константинопол през 927 г. автокефалност. Важността му (при бродещи мнения за нейната непълноценност при признанието от 927 г.) изисква и молението за тази дата в календара от тогавашния български патриарх да бъде представено в контекста, в който се намира: “Обаче, о Владико Христе Боже наш, Божи Сине и Слово, и Агнец, и за пречестните архийереи Телец непорочен, който заради преумножението на добротата си пожелал и да ни бъдеш Архийерей, който с различни тържества си украсил (наредил) Своята Църква, която със святата Своя кръв си изкупил! Дари и нам винаги на светия Ти патриарх и пастир и учител наш Йоан Златоуст паметта духовно да празнуваме и преподобно да го възпоменаваме и на всички пастири и учители наши, правилно изправилите словото на Твоята истина и нас просветили със светлината на вярата, тях си ги наставил на пристанището на Твоето желание и си ги прославил достойно, понеже и те прославиха Теб. Сподоби и нас с молитвите заради тях и най-вече заради настоящия днес светилник и учи-

52 тел наш непорочно и невредимо да живеем...” (л. 419). Вероятно същият охридски архиепископ, извършил пренасочването на Поучение за Йоан Златоуст към Поучение за Константин и Елена, е заменил в този текст името на Йоан Екзарх с името на Йоан Златоуст. Ако Теофилакт все още знае за повода, по които е създадено използваното от него поучение с необходимия му цитат, то подмяната несъмнено е извършена или по време на неговото светителстване, или при неговите наследници през XII в. Неизвестният архиепископ променил оглавлението на Поучение за 31 юли в заварения състав на Неделника и заменил името на Йоан Екзарх с Йоан Златоуст в текста, но при писането на обновения край към Поучение за Константин и Елена той се намесил редакторски и отстранил “наш” (за Йоан Екзарх) и “наши” (за пастири и учители). За българския патриарх, произнесъл Поучение за 31 юли, “наш” и “наши” означавали притежания на наследниците, означени с “нас” (просветените във вярата от тях, пастирите и учителите). В случая става дума за присъединяване на св. Йоан Екзарх към вече канонизираните Кирил и Методий, Наум и Климент, от които двама са били архиепископи (пастири), а другите двама – учители. Общата им заслуга (вкупом със заслугата на Йоан Екзарх) е заради “словото на Твоята истина”, а преводът на право исправльших с “правилно изправилите” има опора в Послеслова на Йоан Екзарх към съставения от него дял на Преславския номоканон от 913 г.: “Появиха се на свят на славянски език боговдъхновените тези книги, наречени Номоканон. Помрачени бяха преди от облака на мъдростта на елинския език, сега заблестяха...” (Калоянов 2007: 194). Съдейки по практиката при канонизациите на Методий и Климент, може да се твърди, че се е спазвал десетгодишен срок, което ще рече, че десет години след кончината на Йоан Екзарх е била въведена датата на неговото Успение на 31 януари, а в същата година към вече съществуващата памет не толкова за освещаването на “Света Богородица”, колкото за обявяването на Българската църква за самостоятелна, било добавено и името на св. Йоан Екзарх. Наличието на “съглашение” и “мир” във фрагмента, използван от Теофилакт Охридски, датира акта на утвърждаването на юлската памет за св. Йоан Екзарх към годините след сключения през 927 г. мирен договор между България и Византия, чрез който била призната автокефалността на Българската църква. Доколкото миромь има значение “мирно, с мир, в разбирателство”, то по-важна е съглашениемь, която превеждам със “съглашение” в смисъл на “постигнато съгласие” съобразно контекста.5 В една от своите студии върху евангелския превод в Учително евангелие (ІІ) Мария Спасова се спира на съглашени¬ в цитат от Лука (Лк. 15: 25) и отбелязва, че в евангелския канон от Х-ХІ в. συμφωνιας е предадено с пэния (Спасова 2004: 120). Със значение “постигнато съгласие”, а не “пение”, съглашение се използва от Теофилакт в Поучение за Неделя на св. Праотци и то в текст, който е непосредно след заетия фрагмент: “Имащи, братя, любовта и съглашението от нашата вяра и като членове на тялото на Църквата Христова, съвъкуплени и същински свързани, да бъдем състрадателни един 5

В Български етимологичен речник съглашение ‘постигнато съгласие’ се извежда от рус. соглашение, а то от стб. глашати (БЕР 7/2010: 651).

53 към друг” (л. 431). Значението на „съглашение” като споразумение (договор), което през X в. е имало и гр. συμφωνιας се потвърждава и от Лиупранд.6 Датиращо акта на утвърждаването на юлската памет за Йоан Екзарх след сключването на мирния договор през 927 г. е и присъствието на посочения вече цитат от Посланието към колосяни на ап. Павел, което е използвал и авторът на Слово за мира с България: “Защото той оздрави разкъсаните части на вселената и така ги приведе към цялост и единение, щото повече да не се назоваваме скит и варварин и така или иначе, но всички да се наричаме и да се показваме християни и Божи чада и рожби на Духа” (ГИБИ 9, с. 89). Всъщност, византийските летописци продължили да наричат българите скити, но мирният договор от 927 г. задавал надеждата за дългогодишно ползотворно сътрудничество между двете съседни империи, което и изказал българският патриарх в Поучение за 31 юли: “и не само тия блага, които приехме, здраво да опазим, но и други за дълго и много повече да приемем” (л. 419). Този важен цитат от Послание към колосяните от ап. Павел, който мотивирал учението на Христа като Църква на народите (“езическа Църква”), е въведен и от съставителя на същинското Учително евангелие (ІІ) в две поучения (ТСЛ 103, л. 262, л. 290), но българският патриарх го използвал в смисъла, придаден му от неизвестния автор на Слово за мира с България, защото разчитал на подкрепата на Византия при задалите се затруднения за царския трон във Велики Преслав – бунтът на Иван през 928, последван от бунта на Михаил, когото постигнала внезапна смърт през 930 г. Срещу някакви неназовани “беззаконици” с “юношеско мъдруване” са отправени изобличителни думи, но в изложението на българския патриарх двукратно се намесва неизвестен охридски архиепископ от XII, който ги пренасочва към “ересници” (актуален за Българската църква проблем в средата на XII в.). Ето защо ще предам само част от незасегнатите от намесата изобличения: “Защото юношеско мъдруване и смутове и мълви искаха да предизвикат и по свои желания, не само че нищо полезно не добиват – беззаконстващи и насилващи, но и за погубване на своите души ходатайстват. Покваряващите и покварените и закони человечески и чужди предания внасят и заповедите и преданията Господни престъпват и завещаното и повеленото от божествените закони и правила пренебрегват, в гибелна пропаст пропадат и във вечно насилие и мъки биват осъдени с последвалите ги.” (л. 414); “престорено показва (дяволът) на някого от вас помисъл с неподобен копнеж”, “ако ли човек се съгласи с лукавия помисъл, тогава бива убиван от лукавия дявол – когато извърши злото дело, тогава погива” (л. 416). Макар и неназовани пряко и все пак оставили отчетливи следи, двете съби6

В доклада за мисията си в Константинопол през 968 г. Лиупранд съобщава за недоволството си от предпочитанието към българския пратеник пред него на прием при император Никифор Фока, за което чул следното оправдание от куропалата Лъв и първия секретар Симеон: “Когато българският цар Петър се женеше за дъщерята на Христофор, бе сключена клетвена “симфона”, сиреч писмено съглашение, – у нас българските пратеници да се тачат, уважават и предпочитат пред апостолите, т.е. пратениците на всички народи” (ЛИБИ 2, с. 326). Става дума за сключения в 927 г. мирен договор, а пояснението към “симфона” е превод на гр. συμφωνιας като “писмено съглашение”. Доколкото Мария Спасова уточнява, че в езика на старобългарските ръкописи от Х-ХІ в. не се открива съглашение (Спасова 2004: 120), трябва да се предполага появата й с това значение именно след 927 г. в недостигнали до нас светски текстове.

54 тия (сключването на мира с Византия през 927 г. и бунтът на Михаил през 930 г.) подпомагат датирането на Поучение за 31 юли – първата година след 927 г., в която 31 юли е неделя, е 931 г. Доколкото името на патриарх Дамян се свързва с акта от 927 г., то най-вероятно той е и произнеслият го. В края е интересуващото ни моление за цар Петър: “Всели се в нас, молим се, и влез и ходи, благи наш Господи, и Своя свят умири, Своята Църква утвърди, на благоверния наш цар и верния раб Твой срещу противниците победа дарувай”. 3. Поучение за 1 август (72). Емоционално приповдигнато, Поучение за 1 август съдържа интонации от Йеремиевия плач и закономерно повтаря Изповедната молитва с призив към Бога за спасение. Разпознаването на събитието и на мястото е улеснено от съпоставката с обстоятелствата, които са предизвикали първата поява на Изповедната молитва в Поучение за Неделя на Самарянката в същинското Учително евангелие (ІІ). Да припомним, че според Мария Спасова неговият превод най-вероятно е направен през 90-те години на IX в., а в такъв случай нашествието на угрите през пролетта на 895 г. е събитието, което е оставило установими отпечатъци в клишето с моления за избавление от различни беди и плен. Именно в този си най-общ вид то се появява в Поучение за Втората неделя на поста, а по-късно в няколко поучения след Пасха, която е на 20 април през 895 г., бедите добиват конкретни измерения: “от беззаконни врагове ни освободи” – такива врагове са угрите езичници, а молбата за освобождение означава, че главата на Църквата и молителите са в обсаден град (Неделя на Мироносиците на 4 май); “смъртна заплаха”, “набези”, “потопени във вражи беди” (Неделя на Разслабления на 11 май); “врагове, от които сме угнетявани и от тях ограбвани” и Изповедната молитва (Неделя на Самарянката на 18 май); “да ни избави от напастите и смутовете на воюващите и ненавиждащи ни видими и невидими врагове” (Неделя на Слепия на 25 май); молитва на архиепископа Бог да съхрани от гибел истински почитащите Светата Троица, вероятно преди сражение (Неделя на св. Отци на 1 юни); “зачестили нашествия” (Петдесетница на 8 юни); “да си припомним нашествието”, “ще ни избави от вражи беди и набези” (Неделя единадесета след Петдесетница на 24 август). По цитираните фрагменти от моленията в неделните поучения след Пасха със сигурност може да се твърди, че през май и юни градът, в който са молителите и архиепископът на България, е бил обсаден, а такъв през тези месеци е бил Дръстър. От името на всички в обсадения Дръстър архиепископът на България е отправил зов за спасение чрез Изповедната молитва. В този смисъл имаме важно потвърждение на предположението, че до 913 г. седалището на архиепископа на България е Дръстър. По това време сред обсадените е бил и княз Симеон, който намерил спасение в него след разгромното сражение с угрите (вероятно на 23 април, Гергьовден, и съвсем сигурно – преди 4 май според фрагментите от молението в Неделя на мироносиците). Може би присъствието на българския владетел на неделните проповеди е станало причина за обновяване на направения превод от гръцки на поученията през май и юни, които и останали в този си вид в Учително еван-

55 гелие (ІІ).7 Ако Изповедната молитва е била произнесена в най-критичните дни при обсадата на Дръстър (на 18 май 895 г.), то такова (в обсада) би следвало да е положението на молителите и на главата на Българската църква при обновяването й в Поучение за 1 август. В добавената към нея част в молението присъства титлата “цар”, което означава, че произнеслият Поучение за 1 август е български патриарх. Събитието (обсада през месец август на град, в който се намира българският патриарх) и зададеният от титлата “цар” времеви обхват (от 913 до 1018) позволяват точно да се определи времето и мястото – 1 август, неделя, през 986 г. в Средец. Средец е градът, за който се знае, че е седалище на българския патриарх след Велики Преслав и е обсаждан неуспешно от войските на византийския император Василий II. На обратния път към Константинопол нашествениците били разгромени край Ихтиман на 17 август от българите, предвождали от цар Роман Симеон, Аарон и Самуил. Следователно, 1 август се вписва в периода на обсадата на Средец. Същевременно молението за нашите владетели на тогавашния български патриарх е първостепенен домашен извор за ролята и мястото на Комитопулите в йерархията на властта: “И да покори нашите врагове и да ни дарува мирно и безмълвно житие и да сподоби верните и светите (християнски и православни) наши царе и да съхрани техните князе (велможи, управници) в покорство и почит и да укрепи техните войни (войски) срещу противниците...”8 Допълнителен аргумент за датирането и локализирането на произнесеното Поучение за 1 август е фразата “и многолетната тази война, която е от нашите врагове срещу нас” (л. 501), която се отнася до настъпателните действия на византийските войски в продължение на петнадесет години (от 971 г.). За да опише трагизма на своето време, българският патриарх се опира на авторитета на пророците и апостолите (“това прозряха светите пророци и апостоли и ни оплакаха”), но в два от цитатите прави красноречиви за датирането промени: “Господ ще изтреби всички лъстиви уста, високомерния език, ония, които думат: Нашия народ ще възславим.” (рекшиихъ язнка нашего възвеличим, л. 500) (стрб. текст, който е отделно!) вм. ‘’ония, които думат: “с езика си ще надвием; устата ни са с нас, кой ни е господар?” (Пс. 11: 4-5); “разрушение и страдание по техните пътища и времето на мира не познаха” (и врем мира не увύдύша, л. 500) вм,(тук стрб. текст, който е отделно!) “те не познаха пътя на мира” (Рим. 3: 1617). Замяната на “пътя на мира” с “времето на мира” е в съгласие с “дълголетна бран”, а на “с езика си ще надвием” с “нашия народ ще възславим” при съседство с “високомерен език” изяснява кои са “нашите противници” – продължилите нашествия са следствие от нежеланието за сключване на мирен договор между България и Византия. Вероятността обсадата на Средец да завърши както обсадата на Велики Преслав – с превземане на града, оплячкосване, пожари и масови убийства задавала въпроси сред слушателите на българския патриарх, 7

За отговора на “новите хора” в Плиска, предизвикани от нашествието на угрите и от заплахата за делото на Кирил и Методий вж. Калоянов 2007: 166-173. 8

Поставеното в скоби е изписано на горното поле, придружено със знака за изпуснати думи, но то липсва в ТСЛ 99 и ТСЛ 100. От обичайната формула на молението отсъства “победа” след “сподоби’’ и при ТСЛ 99, и при ТСЛ 100.

56 които той огласил, определяйки конфликта между двете християнски държави като “нощебрание” (война на тъмно, незаконна): “Що е това помрачение, що толкова много нощебрание, що толкова буря и уплаха, що толкова злини, възлюбени!” Дори на този етап на запознаването с Поучение за 1 август, без необходимия по-точен превод на новобългарски, е очевидно, че става дума за “свидетелско показание”, на което трябва да се доверим напълно. Правя тази уговорка с оглед на истинността на съдържащото се историческо сведение в променения текст на използваната Изповедна молитва. За улеснение привеждам едно след друго двата фрагмента – не първо място е използваният (в превод на Мария Спасова), а на второ е редактираният през 986 г.: “Заради светите апостоли Твои, заради светите мъченици Твои, пролели кръвта си заради Твоето име, заради светите пророци Свои, заради светите отци, патриарси и учители, които до кръв и заколение се подвизаваха, на Тебе да угодят...” (Поучение за Неделя на Самарянката); “Заради светите апостоли Твои, заради светите мъченици Твои, които заради светото име Твое своята кръв проляха, заради своите свети и праведни Макавеи, паметта на които празнуваме днес, заради светите патриарси Свои и отци и учители наши, които до кръв и заколение се подвизаваха, за да благоугодят на Тебе.” (Поучение за 1 август). От съпоставката е ясно, че трябва да се изключи грешно предаден текст поради многовековното ръкописно битие на текста, а за авторството на тогавашния български патриарх на “светите патриарси Свои и отци и учители наши” свидетелства “наши”. Усилващото “благоугодят” вм. завареното “угодят” е в съгласие с “наши”, докато “до кръв и заколение”, безспорно съотносимо към мъченически подвиг в името на Христа, загатва за някакви насилия над заварени на патриаршеския престол “отци и учители наши”. Такива, “отци и учители наши” те могат да бъдат през 986 г., ако българският патриарх и неговите слушатели са дошли в Средец от Велики Преслав, а в такъв случай и мъченическият подвиг е извършен наскоро (най-вероятно при окупацията на Велики Преслав през 971–976 г.). “Връхлитащите върху нас врагове” били разпознати като врагове на Христа, което тогавашният български патриарх мотивирал чрез две твърдения, заети от притежаваното от него Учително евангелие (ІІ) – за трите природи на човешкото поведение (плътско, душевно и духовно) от Поучение за Неделя двадесет и осма след Петдесетница (л. 350) и за съответните им три закона (естествен, писан и евангелски) от Поучение за Неделя деветнадесета след Петдесетница (л. 291). По този начин Византия като покръстителка на българите била обвинена в нарушение на евангелския закон, който нейните мисионери някога проповядвали. Този установен диалог между поученията в Неделника и същинското Учително евангелие (ІІ) доказва, че през 986 г. двете части са били в един кодекс, което прави непълноценно изследването им по отделно. При единствена възможност за датиране през 986 г., Поучение за 1 август потвърждава предположението, че поученията от втората част също са произнасяни в неделя.

57 Анализът на трите особености в ТСЛ 103 е оползотворен със сдобиването на неизвестни досега дати, личности и събития от историческото битие на Българската църква от най-ранния период (ІХ–ХІ в.), които се превръщат в опорни точки при атрибуцията на останалите поучения от Неделника на българските патриарси и архиепископи. Съобщени накратко, те са следните: 1. Поучение за Неделя на св. Праотци (60) е произнесено от архиепископ Теофилакт в Охрид през първата година на неговото светителстване (вероятно на 16 декември 1089 г.), за да призове българите към подчинение при очаквани размирици с оглед на вярването за свършека на света през 1092 г. 2. Поучение за 13 ноември (58) в памет на Йоан Златоуст е пренасоченото през XII в. Поучение за 31 юли в памет на Йоан Екзарх, което е произнесено на 31 юли, неделя, през 931 г. от български патриарх (вероятно Дамян) при утвърждаването на тази памет в календара на Българската църква. 3. Поучение за 1 август (72) е произнесено на 1 август, неделя, през 986 г. в обсадения Средец от неизвестен български патриарх, който насърчил обсадените и ги призовал към всеобща изповедна молитва за спасение. ЛИТЕРАТУРА: Иванова, 2004. Иванова, Кл. Един български препис на преводното “Учително евангелие” от XIV в. и проблемът за навлизането му в славянската книжнина (Предварително съобщение). // Трудове на катедрите по история и богословие. (Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”), 5. Шумен, 2004, 8292. Калоянов, 2007. Калоянов, А. Славянската православна цивилизация. В. Търново, 2007. Калоянов (под печат). Калоянов, А. За означението “Велика църква” в Архивския номоканон. Спасова, 2003. Спасова, М. Евангелските цитати в среднобългарското Учително евангелие, и проблемът за редакциите на славянския превод на Евангелието. // Slavia Ortodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., 2003, 387–379. Спасова, 2004. Спасова, М. Лексикални особености на славянския евангелски превод в Учителното евангелие от 1345 г. // Сборник в чест на проф. д-р Ангел Давидов. В. Търново, 2004, 110–128. Спасова, 2005. Спасова, М. Редки и диалектни думи в среднобългарското Учително евангелие от 1343 г. // Научни изследвания в чест на проф. д-р Боян Байчев. Велико Търново, 2005, 175–184. Спасова, 2006. Спасова, М. Изповедна молитва в Учителното евангелие от 1343 година. // Йорданка Маринова, изследвания по случай нейния седемдесетгодишен юбилей. Велико Търново, 2006, 149–161. Спасова, 2007. Спасова, М. Кое Учително евангелие е преведено от Костантин Преславски (за формалната логика и логиката на фактите). // КирилоМетодиевски студии, кн. 17, С., 2007, 638–663.

SOPHIA

ВАСИЛ ПРОДАНОВ ЕТНИЧЕСКО ВЪЗРАЖДАНЕ И ЕТНИЗАЦИЯ НА ПОЛИТИКАТА

Понятието “етническо възраждане” става популярно от 70-те години на ХХ век насам, когато в развитите западни държави се появява феномен, който изглежда като че ли преди това, останал в миналото – в рамките на единните национални култури и идентичности в държави, съставени от различни съставки, възниква тенденция на нов интерес към етническите корени, традиции, език, религия. В Испания това например е свързано с искания за нарастваща автономия на каталунци и баски, в Белгия – на фламандци и валонци, във Великобритания уелсците, които са почти забравили езика си и традициите си, отново се връщат към тях. Разпадането на СССР и Югославия през 90-те години на ХХ век е резултат не само на процесите, довели до рухването на държавния социализъм като форма на модернизация на тези общества, а и на това, че механизмите на създаване на единна национална култура все повече не работят и в резултат се стига до разпад на някога единни държави, до агресивни сепаратистки движения, до тежки конфликти на етническа и религиозна основа. Така се стига до ситуация, при която дори в най-мощната държава в света – САЩ – все повече отделните общности съзнават себе си като нещо различно и зад общата марка “американец” се появяват цяла серия конкретни общности – бял протестант, итало-американци, африкано-американци, испано-американци и пр. Съставките на единното цяло така изглеждат все по-различни. Даже евреите, запазили своята идентичност в чужда среда в продължение на хилядолетия, пристигайки в Израел се оформят на различни групи и култури, създаващи свои партии и обособени райони на живот на специфични малцинства. Човешките идентичности стават като че ли по-подвижни и хората са склонни да се завръщат към по-първични исторически форми на културна принадлежност, а предходните способности за асимилация на малцинствата от страна на националните държави и култури изчезват. Две различни групи причини водят до етническо, а на определени места и религиозно възраждане, но с различни измерения и с различни характеристики на предизвикваните от тях идентичност.

59 1. Кризисни процеси и появата на регресивен тип идентичности Кризата на предходните идеологически идентичности в условията на глобализация, неолиберална вълна на прехвърляне на правомощия на държавите към пазара и отслабването на националните държави е предпоставка за регресия и връщане към предходни идентичности. На мястото на загубилите своята сила, значимост, роля предходни идеологически различия и сблъсъци в една все по-доминиращо транснационална неолиберална среда, политиците и индивидите са склонни да търсят нови идентичности и се насочват към локални, традиционни и реконструирани версии от етнически и религиозен характер. Това е особено характерно за страни, в които имаме неуспех в реализацията на съществуващи преди това модели на ускорена модернизация, което е типично за арабския свят и за Източна Европа. Разпадането на предходните общности и идентичности е предпоставка за взривове на етнически национализъм, за появата на етнонационални лидери и разпад на национални държави, както стана в СССР, Чехословакия, Югославия, Грузия, Судан и пр. Наред сега в някои отношения е Белгия. Говори се за “завръщане на средновековието”, когато националните държави още ги няма, а на една територия имаме множество взаимопреплитащи се суверенитети. Този процес е много силно проявяващ се в Африка, където колониалните граници са формирали държави с множество различни племена, религии и етноси и това ражда нарастващо количество конфликти вътре в тях днес, водещи до разпадни процеси след кървави битки, до провалени държави, до загуба на каквито и да е възможности за развитие поради междуплеменни вражди. Броят на отцепническите движения в различни страни в Африка е по-голям от всякъде другаде, тъй като там в повечето страни не е имало историческо време да се изградят единни нации с обща идентичност и национални държави. След кървава тридесет годишна война за независимост между 1961 и 1991 г. от Етиопия се отдели Еритрея, наскоро по същия начин се отдели в самостоятелна държава Южен Судан. В продължение на дълги години жестока битка за отделяне води народността ибо в Нигерия и конфликтът продължава. В Нигерия има конфликти и между мюсюлмани и християни и Северна Нигерия с нейните 60 милиона мюсюлмани е готова да се отдели в самостоятелна ислямска държава. В Конго и Камерун отцепническите движения правят невъзможна всяка международна помощ за развитие. Сомалия е провалена държава с почти недействащо централно правителство именно поради битки за отцепване и вероятно би се умиротворила и стабилизирала, ако се раздели на три държави. Връщането към загубили своето значение предходни етнически и религиозни идентичности и противопоставянето на останалите на тази основа е свързано с общите кризисни процеси в резултат на засилващи се неравновесия и неравенства, разпад и изчезване ускорено на предходни общности, маргинализация или лумпенизация на големи групи от населението в различни региони на света. Кризисното, разпаднало се съзнание търси формули за обединение и се връща към предходни религиозни и етнически идентичности, които може да са били полуизчезнали, забравени, но сега се появяват и започва битка за тях. Такъв синдром наблюдаваме и у нас след разпада на социализма, демодернизацията

60 на българското общество и катастрофалния преход, в който милиони хора са декласирани и лумпенизирани и стават склонни да търсят спасение в предходни идентичности, податливи на етнически страхове и противопоставяния. На основата на такива причини ще се появят особен тип регресивни идентичности, които могат да бъдат описани с няколко основни черти: (а) Свързани са с конструиране на славно минало и битки за миналото с околните държави, които откриват и конструират в миналото някакво свое “автентично” състояние и славни предшественици. Историята се превръща в основен инструмент за конструиране на днешни идентичности в един свят, в който бъдещето изглежда много по-неопределено отколкото в предишни периоди. Конструирането на идентичности се опира на конструирането на история и битки за различна интерпретация на единната някога история, независимо дали става дума за етнически или религиозни идентичности. Те са обърнати към миналото, към “корените”, към “автентичния ислям”, “автентичното християнство”, “автентично българското”, “славното османско минало” и пр. Непрекъснато появяващите се нови държави на мястото на разпадащи се предходни държавни единици в голямата си част нямат предходна история като самостоятелни политически субекти и се опитват да открият тази история в миналото. Не успявайки да видят в мизерното настояще основа за изграждане на общност и доверие, за достатъчна гордост, те се обръщат към “славното минало” и почват да свръх акцентират на него, да водят битка за него, да се опират на него, така както прави у нас например Отец Паисий в последните десетилетия на ХVІІІ век. Типичен пример на това изглеждащо в много отношения гротескно утвърждаване на идентичности днес е наблюдаваното в Македония, една съвсем нова държава, която се опитва компенсира своята неувереност и чувство за малоценност, като създаде и закрепи идентичност, свръхраздувайки своята връзка с античния Александър Македонски и изграждайки огромни паметници на Александър Македонски в центъра на Скопие. Но същите тези крайности, съпроводени с напрежения и конфликти, наблюдаваме в немалка част от бившите съветски републики, особено в балтийските републики, Грузия и Украйна, където мащабите на пренаписване и конструиране на нова история, противопоставена на историята, както се описва, да речем, в Русия, са огромни и силно конфликтни. Но и в страни, които са във възход, имаме ново реконструиране на историята и опит да се използва в настоящето, както е в Турция, където радикално в сравнение с времето на Ататюрк се преосмисля османската история и дори има тенденции за появата на неосманизма като външнополитическа доктрина. (б) Свързани са с тенденции на десекуларизация, на завръщане на религиозността и религиите в големи региони и обвързването в една или друга степен на религиите с политиката и днешните идентичности. При това в своята история част от религиите и идентичностите имат особености, които създават допълнителни проблемни ситуации. Християнството възниква като религия извън държавата и въпреки държавата, преследвано от държавата. Неговият създател не само няма нищо общо с държавата, а е разпънат на кръста от нея. Неслучайно част от утопиите за премахване на държавата идват от интерпретации и реинтерпретации на ролята на ранните християнски общности. Напротив,

61 при исляма създателят на религията Мохамед е не само религиозен пророк, но и военачалник и в самите си основи ислямът включва съответна правна и държавна доктрина, т.е. “автентичният ислям” лесно може да бъде интерпретиран и е интерпретиран политически, предполага като задължителна религиозна характеристика ислямското право – шериата. Това създава много повече предпоставки за неговата лесна политизация, за използването на религията за политически цели. Именно поради тази причина с провала на светските модели на модернизация в Близкия и Средния изток реагиращите на съществуващите реалности политически сили го правят под флага на исляма и така става възможна например “ислямската революция” в Иран или водещите се под религиозни знамена битки в Афганистан и на много други места. Дори в Турция с много мощната традиция на секуларна политика, идваща от Ататюрк, който се опитва да я изгради като модерна държава, има тенденция на възраждане на исляма и включването му в политиката. (в) През последните десетилетия имаме по-бързи от всякога преди промени в съотношението на етнодемографски и икономически баланси в различни региони, което става предпоставка за разпалване на конфликти и етнически противопоставяния. Случаят с Косово в Сърбия е типичен в това отношение, но същото наблюдаваме и на Балканите като цяло. Демографски и етнически през последния четвърт век България се срина назад – беше напусната от милион и половина души, икономиката й беше разрушена и по БВП и две десетилетия след 1989 г. имаше приблизително същия БВП, както тогава, докато нейните съседки през този период удвоиха своето богатство. С финансовата криза на Гърция и разпада на Югославия днес на Балканите има нови етнодемографски, икономически, политически, военни баланси. Турция е с население около 80 млн. души, а всички останали балкански държави имат общо около 40 милиона, като в тях освен това живеят общо около 1,5 млн. етнически турци, а мюсюлманското население в тези държави е между 3 и 5 милиона. Всичко това става на фона на резки социални поляризации и декласация на големи маси от хора на полуострова, в който се налага периферен олигархичен и изглеждащ нелегитимен в очите на милиони хора капитализъм. В тези условия държавните институции не работят както трябва и има тенденция да се формират сравнително силни етнически и културни и сравнително слаби граждански идентичности, появяват се ярки разделения между етничност и гражданство, наблюдава се откъсване на националната идентичност от гражданското съзнание – такова разделение се наблюдава и у нас, както показват емпиричните изследвания.1 Подобни дисбаланси носят със себе си много нови напрежения и едни или други етнически и религиозни лидери биха могли в перспектива допълнително да взривяват региона. Това е валидно и за много други части на света. (г) Това е едно натурализирано, овеществено възприятие на идентичността като нещо, възникнало в античността и съществуващо повече или по-малко неизменно, от което личността не може да избяга. Този тип възприятие стои например в аргументацията на възродителния процес у нас, който също е резултат на определени кризисни процеси. (д) Тази идентичност е преди всичко “негативна идентичност”, формира се

62 на основата на противопоставянето с някакъв друг етнос, държава нация. При нея много важен е образът на врага, чрез който тя събира в едно цяло хора, които иначе трудно биха се обединили. Това обяснява например силната антибългарска кампания в Македония. Тя е инструмент за конструиране на обща идентичност на нейните граждани в държава, която се появява едва през последните десетилетия и за да оцелее, трябва ускорено да се изгражда като колективна общност, чувствайки се заплашена от много посоки и подсилвайки това чувство – от нарастващия брой албанци в самата Македония, от Гърция, която претендира за тяхната антична история, от България, която претендира за средновековната история, за езика, културата им... Паралелно с това обаче фактор за засилване на етнонационализма стават глобалните комуникации и възможността на общности, които са далеч от страните, в които живее сходно на тях етническо малцинство, да влизат в контакт с него, да гледат обща телевизия, да четат едни и същи вестници по интернет, да съсъществуват в общо комуникационно пространство. Така се появява ситуацията, че българските турци в България вече не гледат българска, а турска телевизия. В същото време българите, живеещи в Чикаго или Брюксел, могат да гледат българска телевизия или вестници и много по-малко американска или белгийска. Глобализацията прекъсва предходната тясна връзка на националната държава с икономиката и особено с функционирането на културата на нейна територия. Комуникациите правят възможна лесна, бърза и евтина връзка с всяка точка на земното кълбо. При това положение става много по-лесно общуването между сходни общности независимо от разстоянието. Нараства глобалното движение на хора, гигантски емигрантски потоци, които променят посоката на развитие на националните държави – от хомогенизация, стигнала върховия си етап някъде към 60-те години на ХХ век, към дехомогенизация, към увеличаване на количеството емигрантски общности на някога еднородни етнонационални територии и това е особено типично за процесите, които текат на европейския континент. Емигрантите не могат както по-рано да бъдат асимилирани и затова дори за САЩ ще кажат, че променя своята политика в това отношение от “плавилен котел” към “salad bowl” (салата с различни зеленчуци). Така например, ако съпругите на турските имигранти през 60-те години са стояли вкъщи да се грижат за децата и са гледали немска телевизия, научавайки така немски, сега те гледат турска телевизия и научаването на немски става все по-трудно. А допълнително увеличаващата се имигрантска маса създава напрежения на трудовия пазар и ситуация, при която социално-икономическите и етническите неравенства съвпадат. Така предходни национални малцинства и диаспори, които може никога да не са били свързани с една или друга държава извън мястото, където живеят стотици години, получават механизми не само за идентификация с нея, но и за засилване на своята етническа идентичност. От своя страна държавите създават свои институции за работа и подкрепа на етнически сходни общности в чужбина, като така не просто поддържат тяхното етно-национално съзнание, но го реконструират съобразно реалностите, символите, езика на своята национална култура.

63 Българската държава има Комитет за работа с българите в чужбина и изпраща книги и учебници, за да запазят и учат съвременния български език. Но така правят и много други държави. Така например българските турци винаги са говорили местни диалекти на турския и са били далеч от съвременната турска култура, държава, език, формирани от 20-те години на ХХ век насам. Те трудно са разбирали и говорели на съвременния турски език. През последния четвърт век обаче тяхната идентичност е реконструирана и много повече приближена до националната идентичност в съвременната турска държава. Голяма част от нейния елит отива да се учи там и се връща тук в резултат на съответната социализация. От своя страна турската държава претендира да закриля съответните общности не само у нас, но и по целия свят. Турският премиер Ердоган например отива в Германия и отправя призив към турските имигранти там да запазят своята турска идентичност. Турският президент Гюл идва в България на официално посещение като държавен глава и се среща с български турци, говорейки на турски език с тях. В същото време обаче в самата Турция възможностите за подтискане и заличаване на кюрдската идентичност рязко намаляват и тя е принудена да прави отстъпки, а пък кюрдите получават възможност да гледат кюрдска телевизия, излъчвана от Западна Европа, или да четат кюрдски вестници. В този смисъл отслабват възможностите за хомогенизация на разнородни общности в рамките на националните държави, а в същото време обаче самите национални държави получават нови възможности за подкрепа на етническа идентичност на общности извън тях навсякъде по света. В същото време вътре в отделните държави политиците откриват, че лесно могат да получат властови позиции, като се позовават на етнически традиции, идентичности, общности, символи, противопоставяйки ги на други етнически традиции, идентичности, общности, символи. Това благоприятства за етнизацията на политиката и политическото вътре в държавите. Така се получава двойствена ситуация. От една страна, националната култура все по-трудно може да се контролира и регулира от националната държава, а от друга страна политиците са все по-склонни да използват за властови позиции етнически и религиозни идентичности. Като цяло това допринася за нарастваща етнизация на идентичностите и за проблеми с политическата нация, което е предпоставка навсякъде в света за вътрешни етнически и религиозни конфликти в предходните национални държави. Резултатът е непрекъснат разпад на държави и поява на нови такива на основата на нови идентичности, които преди това са се развивали някъде другаде, но в резултат на комуникационната революция са били реконструирани, засилени и в крайна сметка са благоприятствали разпадни процеси. 2. Третата индустриална революция, глобализацията, нарастващата роля на разнообразието и ускореното конструиране и реконструиране на идентичности Съществува още една група от фактори, която също е фактор за етническо възраждане и ускорено изграждане на идентичности, но е свързана не толкова с кризисни процеси, а със съвременната ситуация на преход от масово обще-

64 ство и масово производство към обществата на третата индустриална революция и глобализацията, в които разнообразието е основа на функциониране на икономиките и на обществата, а иновациите и интелектуалния капитал са ключов фактор за икономическо развитие. На повърхността може да се види като че ли намаляващо разнообразие – хората например по всяка точка на света пият кока-кола, носят дънки, гледат холивудски филми, ходят в „Макдоналдс”. Същевременно обаче в самите САЩ, изглеждащи културна заплаха за останалите, идването на нови вълни имигранти, идеи и събития отвън променят самата американска култура. А броят на китайските ресторанти в света надвишава броя на омразните за антиглобализаторите „Макдоналдс”-и. Няколко са основните, взаимодействащите причини, които водят също до възход на най-различни идентичности. Първата причина е огромният дисбаланс в раждаемостта на различните общности, променящ глобалните демографски, етнически, религиозни баланси и нарастващото в резултат на глобализацията движение на мощни емигрантски потоци от по-бедните към по-богатите държави. Това води до ускорени промени на етническия и религиозния състав на населението навсякъде по света. Десетилетие след началото на ХХІ век близо 15 % от населението на САЩ се състои от испаноезични имигранти; в Европейския съюз са се заселили около 15 млн. араби и мюсюлмани; от 60 млн. души, живеещи в държавите от Персийския залив, 15 милиона са имигранти от Югоизточна Азия; населението на богатите на петрол Обединени арабски емирства нарасна за четири години, от 2006 г. до 2010 г., от 5 милиона на 8,25 милиона, като местното население е само 11,5 % от цялото население. Около една трета от населението на Израел към 2025 г. ще бъде арабски мюсюлмани. Проблемът е, че те не могат да бъдат асимилирани, както по-рано защото поради глобалните комуникации и възможността за контакти, запазват своята идентичност и не могат да бъдат претопени от местното население. Проучване на американското списание “Нюзуик” през 2011 г. разкрива, че около 40 % от американските граждани биха се провалили на въпросите от теста, чрез който се дава гражданство на имигрантите в Америка.2 Една четвърт от българите и молдовците днес са диаспора в други страни. Има случаи даже, когато диаспорите са много по-големи от общностите, които живеят на съответната национална територия. Ирландците или имащи в произхода си ирландски корен в света са 10 пъти повече от живеещите в Република Ирландия. Само 30 % от етническите арменци в света живеят в Армения, другите 70 % са диаспори в множество други държави и затова дори институционално Армения е създала специална камара в парламента за диаспорите. Армения се разглежда като култура на всички тях. Немалка част от диаспората във всяка страна може да има двойно гражданство. Втората причина е свързана с особеностите на стимулиращата разнообразието и хоризонталните комуникации трета индустриална революция и постфордизма. Те благоприятстват хоризонтален и мрежови тип отношения, в които отделните субекти са равнопоставени за сметка на йерархическите и асиметрични взаимовръзки на неравенство помежду им. Интернет и информационната революция играят ключова роля за това, създавайки огромно количество

65 хоризонтални взаимозависимости между съвсем различни региони на планетата. Предходните “въобразени общности” на националните държави, локализирани на определени територии, започват да се тресат от увеличаващо се количество “виртуални общности”, създавани чрез глобалните комуникации, за които общото културно пространство не е териториално локализирано. Това са бързо променящи се и развиващи се идентичности от най-различен тип, като текат непрекъснати процеси на тяхното конструиране и реконструиране. Всяка година се появяват например стотици нови религиозни движения и съответни идентичности, свързани с тях. Третата причина са глобализираните комуникации и култура, което създава силни тенденции на откъсване на голяма част от културните потоци от националната държава и публичната сфера, в която по-рано се е формирала и функционирала националната култура и свързаната с нея идентичност. Тази публична сфера, която играе ролята на мощен социализиращ механизъм, придобива все по-значима самостоятелна роля и в нея не е възможно както по-рано да се контролира налагане на строго определена общонационална култура и идентичност. Културата все повече се отделя от националната държава, като нарастващи нейни елементи придобиват самостоятелна роля в условията на глобализация. Така става възможно да се влияе и да се трансформира една или друга предходна идентичност и културна реалност, да се променя и реконструира. В огромните информационни потоци, с които са засипвани младите поколения, започват да се губят и да отслабват влиянията на фигури и символи, които са били стълбове на идентичността в модерните национални държави. Младият българин знае днес повече за някой естраден певец или фолкзвезда отколкото за Ботев и Левски. Така обаче усещането за това, че си част от някаква цялост, започва да се размива и ти ставаш податлив на всякакви посоки на преконструиране на това, което си и което би искал да бъдеш. Четвъртата причина за възраждане на различни етнически и религиозни идентичности и тяхната реконструкция в съвременна ситуация става глобалният пазар на културни продукти, консумативната култура, в която във все по-висока степен културният фактор участва в пазарните процеси – върви нарастващ относителен дял на вноса и износа на културни продукти и свързаните с тях различни идентичности в глобален план. Глобалните компании внасят своите продукти чрез различни техники на глокализация, т.е. на адаптиране към местните традиции и особености, така допринасяйки за увеличаване на тяхната роля и значение. Капитализмът използва всеки празник и всяка възможна традиция, за да създаде условия за нарастващо потребление на различни стоки. Глобални машини за културна индустрия като Холивуд не само вкарват в оборот в своите филми представители на различни раси и култури, към които е насочена пазарно продукцията им, но се опитват да съчетават във филмите мотиви и истории, идващи от всяка от тях, така създавайки допълнително глобален механизъм за разпространение, конструиране и реконструиране на различни идентичности. В същото време традиционните култури не остават неизменни, а са подложени на непрестанна промяна и реконструиране. Ключов елемент на подкрепа на съхранението и развитието на културите стават новите комуникации.

66 Те дават възможност на разпръснати географски потребители на един продукт да се събират заедно и насърчава образуването на специфични общности със свои ниши в културата и пазара. Факт е например, че днес във Великобритания повече хора използват уелски в Уелс и келтски в Ирландия, а различни европейски страни прехвърлят пълномощия на местната власт. Глобалната информационна революция засилва, а не отслабва локалните култури и стимулира създаването, изобретяването на множество нови такива. Именно това е една от важните предпоставки за непрекъснатата поява на нови и нови държави, съответстващи на засилващи се и изглеждащи преди това незабележими локални идентичности.

1 Вж. Кабакчиева, П. Национална идентичност и европейско гражданство, В: Политики, 2009, бр. 3, http://politiki.bg/?cy=135&lang=1&a0i=223273&a0m=readInternal&a0p_id=457 2

Khanna, Parag and Aaron Maniam. Stakeholders of goodwill: neither the „salad bowl“ nor the „melting pot“, In: OpenDemocracy, 30 August 2011

Художник Светла Косева Човекът на площада с птиците

ДЕЙВИД ЛЕМАН КРАТКА ИСТОРИЯ

Някои хора разбират, че са евреи. и не могат да повярват. Като деца са се скитали в шайки през зимните вечери в стария квартал, търсейки евреи. Те не бяха евреи, бяха ирландци. Размахваха счупени бутилки здрави момчета с кръв по устните си, търсейки евреи. Пресрещаха еврейски момчета, които вървят сами, и после ги пребиваха. Понякога бяха доволни да гонят евреин и той да им се измъкне, бягайки надалеч. Страхливецът! Всички евреи бяха жълти. Те спелуваха „евреин“ с малко еврейско „е“. А сега те самите разбират, че са евреи. Това се случи по времето на испанската инквизиция. За да избегнат преследване, се преструваха, че се обръщат към християнството. Дойдоха в тази страна и се установиха на югозапад. По някое време устната традиция провали семейството и тяхната тайна вяра умря. Никой никога нямаше да узнае, ако костите не се бяха появили при разкопката. Бедствие. Как можеше да се случи точно на тях? Те са в състояние на паника – първоначално. След това се осъзнават, че това е отговорът на техните молитви. Те бързаха към синагогата или построяваха нови. Те са евреи най-накрая! Свободни да се женят за други евреи, да се развеждат с тях, да се свързват с неевреи, пази Боже. Те са примерни граждани, умни и пестеливи. Те разискват проблемите. Те изпращат светкавично бързо задълбочени писма до редакторите. Те гласуват. Те са огорчени, че са умни и пестеливи. Те си купуват къщи в предградията и са съгласни да не говорят много високо. Те изглеждат като всеки един друг, карат същите коли като всеки един друг, все още знаят в сърцата си, че са различни. Във всеки минян* те са винаги двама или трима, мразени от останалите, които дават живот на един или друг грозен стереотип. Алчният евреин с кривия нос или Бръшляновата Лига Болшевик, който си мисли, че е посредникът на световната история. Но повечето от тях са нито привидно набожни, нито прекалено сребролюбиви. Как им завиждам! Те вярват. Как завиждам на тяхната ежегодна семейна среща на Пасха,

68 юбилей на Изхода, когато всичките чичовци и лели, и братовчеди се събират. Те се чудят за наследството на юдаизма, който прехвърлят на своите деца. Направили ли са толкова, колкото могат, за да запазят старите въглени жарки? Другите водят по-драматични животи. Неколцина отиват в Израел. Един от тях нарича Израел „най-последният концентрационен лагер“. Той разказва шеги за евреи. В самолета той е леко замаян, опитва да съблазни стюардесата. Хората от Средния Запад продължават да му казват, че им напомня на Уди Алън. Той се чуди какво означава това. Аз съм забавен? Някакъв вид нервен интелектуален тип от Ню Йорк? Евреин? По това време някой го обвинява, че не е достатъчно евреин. Казано е от възмутени колеги, че родителите му са сменили името си за нещо, което звучи по-еврейско. Всичко, което той публикува, е разгледано във връзка с „еврейския въпрос“. Вече не е ясно какво се има предвид с този израз. Той вече е забравил целия идиш, който някога е знаел, а хората от тази епоха умират бързо един след друг. Числото на очевидците продължава да намалява. Скоро няма да има никой останал да напомня на другите и техните деца. Ето защо той дойде в това пресъхнало място, където костите са се появили на белия свят. Да живееш в положение на постоянна война поставя огромно бреме върху населението. Като посетител той почувства, че трябва да сподели това бреме. Със своя дар от кодове и шифри той се присъедини към антитерористичното поделение на военния интелект. Обратно на това, което казват страховитите романи, той намери за възможно да избегне измяната към страната или към любимата. Това беше животът: чужди стаи, парфюмът на жените на други мъже. Като шпионин той имаше уникална мисия: да постави името си на първата страница на националната преса. Единствено правейки това, той можеше да изпрати послание на своя непосредствен началник. Ако отиде в затвора, ще го направи така гордо; Ако имат намерение във всеки случай да го обесят, той ще направи нещо, заради което си заслужава да бъде обесен. С времето той може да свикне да е център на внимание, но това беше невероятно: Да говориш по неговия начин, превръщайки се в главен заподозрян в най-яркия случай на убийство от години! И остана невинен! И можеше да го докаже! И каква книга би могъл да напише само, когато го освободят от този затвор: роман, косвено автобиографичен, развиващ се във Виена, в здрача на Хабсбургската империя, в годината, в която майка му се е родила. Преведе от английски Елена Стоянова

ЕСЕИСТИКА

ЛЕОПОЛД СЕДАР СЕНГОР Леополд Седар Сенгор е роден в Жоал, Сенегал, през 1906 г. Завършил е Сорбоната в Париж. Професор по африкански езици, литература и цивилизация. Изиграл важна роля в обявяването на независимостта на своята страна. В периода 1960–1980 е президент на Република Сенегал. Член на Френската академия. Автор на стихосбирките „Здрачни песни” (1945), „Черни жертвоприношения”, „Песни за любимата”, „Етиопски мотиви”, „Ноктюрни”, „Елегия на тропическите ветрове”, „Дъждовни писма”, „Избрана поезия” (1974). Умира през 2001 г.

СРЕДИЗЕМНОМОРСКАТА ПОЕЗИЯ – СИНТЕЗ НА КУЛТУРИ Реч, произнесена на VIII световен конгрес на поетите, Корфу, Гърция, 28 септември 1985 година Събрахме се тук, за да поговорим за една висша човешка дейност – Поезията или Творчеството, според гръцката етимология на думата. И неслучайно сме тук, в Корфу, гръцки остров на това прекрасно и древно Средиземно море, събрало три материка от Стария свят, сякаш поканени от Господ на диалог. И неслучайно сме избрали за тема на този конгрес средиземноморската поезия. Моят стар учител от Париж професор Пол Риме, същият, който създаде Музея на човека, един ден ми посочи картата на света и рече: “Вижте тук, Средиземноморието. От това море чрез велика биологическа и културна симбиоза започват своя път първите големи човешки цивилизации. И колко народи са се появили тук: египтяни, шумери и асирийци, индийци и китайци, гърци и латини, евреи и араби. Без да пропускаме и ацтеките от Централна Америка.” Още преди петдесет години тази теза беше потвърдена и от най-прочутите биолози. В тази връзка бих искал да ви препоръчам монографията на Жан Руфи “От биология към култура”. Ако се обърнем сега към средиземноморските страни, ще установим, че народите, които ги населяват, са “албоевропейци”, или както по-често ги наричаме “индоевропейци”, а също и от семити и африканци. И всички те говорят флексивни или аглутиниращи езици. Както твърдят етнолозите, върнем ли се назад във времето, в шестото хилядолетие преди Христа, ще срещнем народи

70 с кафяв цвят на кожата, които говорят флексивни езици: маври или етиопци, както са ги наричали древните елини. И днес езици като баския и берберския са аглутиниращи, каквито са били навремето египетският, лигурийският, а също и иберийските. Искам, преди да премина към поезията, да се спра за малко на средиземноморския темперамент – тъкмо това ще ни позволи да направим прехода от Биологията към Културата. След последната световна война се оформи нова наука – Характерологията, чийто обект, както подсказва името й, е изучаването на характерите и темпераментите. Тя различава множество етнотипове, сред които най– много ни интересува този на променливите. Наистина характеролозите считат за “променливи” всички средиземноморци, африканците, латиноамериканците и дори японците. Тези народи се отличават със своята богата чувствителност. Онова, което отличава “променливите”, са по-бързите реакции, понякога прекалено темпераментни. Но да се върнем към Поезията, която е вид творчество, но преди това е израз на чувство, по-точно на “идея–чувство”: една песен. Когато изучаваме различните елементи, аспекти и възможности на средиземноморската поезия, би трябвало да започнем с гръцката поезия. Не само защото нашият конгрес сега се провежда в Гърция. Вече 2500 години ние всички сме под влиянието, под магията на елинистичното слово. Наистина от V век преди Христа гърците, които започнаха да асимилират блестящите цивилизации от Близкия изток, поеха от ръцете на Древен Египет факела на човешката цивилизация. Разбира се, думата “поезис” в смисъл на поезия се е появила доста по-късно и е гръцка. Тук говоря за класическия гръцки, или както още го наричаме “старогръцки” – език, който сериозно се изучава, а също и преподава, и сега ще ви помоля да ми простите произношението, наследено от Еразъм. В Гърция поезията найнапред е “оде” (ода), което означава възпев или песен, за разлика от “лексис”, което означава дума. В Гърция изкуството на песента започва както в останалите човешки цивилизации чрез „анимация” на религиозните обреди и церемонии, анимация в етимологическия смисъл на тази дума. На гръцки думата „имнос” (химн) се е използвала да обозначи песента, придружаваща религиозните обреди и церемонии, като отначало се е свързвала с „оде” – „имнос–одес” (химн на песента). В повечето случаи “поетическата песен” е изразявала общи колективни чувства или по-скоро „идеи–чувства”, както бих искал да ги наричам. Така в началото на своята история елините са изпълнявали по различни поводи: семейни, обществени – погребални поеми, или „трени”, сватбени поеми, или „хименеи”, молитвени поеми, или „пеани”, и накрая „епически поеми”, сред които най-прочути без съмнение са „Илиада” и „Одисея”. От тези първи записани поеми се е зародила поезията в съвременния смисъл на понятието. В началото е било по-скоро монотонно пеене, нещо като „пелмодия”, от която е оставала или отпаднала някаква опростена мелодия и ритъм, който е определял стиха. Лично аз разбрах добре този процес, защото той може да се свърже и с поезията на моя народ – народа “серер”. В нея едно и също стихотворение може да бъде

71 „изпято” по полифоничен начин или да бъде просто декламирано. Отварям скоби, защото бихте могли да възразите, че сенегалците са западноафриканци, а не средиземноморци. И ще имате право. Само че прадедите на т.нар. „сенегалогвинейци”, или “западноафриканци”, според прочутия лингвист Джоузеф Грийнбърг, са оставили бреговете на Нил през ХI век преди Христа (говоря за флексивни езици като напр. древноегипетския). Да се върнем пак към поезията, която се е пеела. Била е съпровождана от струнни инструменти (цитера и лира) или от духови (главно флейта). Въпреки това гръцките поети са работили твърде малко над музикалната част – инструментите, мелодията. Повече ги е интересувал ритъмът. И както казват Алфред и Морис Кроазе: “Онова, което определя характера на гръцкия ритъм, е връзката между “силното” акцентирано време и „слабото” неакцентирано на всяка “стъпка”. Повечето стъпки съставят един стих – „метър”, а повечето стихове, групирани заедно – “строфа”. Най-добрите поети съумяват да подберат необходимите им стъпки, стихове и строфи според идеите, чувствата, които ги вълнуват и които биха искали да представят пред своите читатели В началото поетите са били едновременно и стихотворци, и композитори, и изпълнители. Сами са си акомпанирали на лира, цитера или флейта. Постепенно с развитието на гръцката цивилизация са се появили хоровото пеене и танците. Хорът не означава още полифония (многогласие), а само модерации в предела на гамите и полутоновете и дори четвърттоновете. Става дума за героичния химн и триумфалната ода, като не забравяме и за хоровете от трагедиите и комедиите. Имам предвид гениални поети и композитори като Пиндар, Есхил или Аристофан. Това, което казах за гръцката поезия, се отнася “мутатис мутандис” в общи линии и за останалите средиземноморски поезии. Само че за да видим по-ясно това, ще трябва да имаме предвид и влиянията, които са ги обогатили. Ще премина набързо през латинската поезия, макар че Римската империя и латинската цивилизация в определен смисъл покриват цяла Европа, Близкия изток и Северна Африка. Рим наследява гръцката цивилизация, особено поезията и театъра. По време на Август е имало известно влияние от Изтока и Египет. Императорът лично повел кампания срещу източните религии – тогава на мода – и особено срещу египетския култ към Озирис, който съдържал и “връщане към обичаите на Предците”. Междувременно, като развивали своя гений, т.е. методичния дух и организационния си дар – качества, които определят днес Западна Европа – римляните оголили поезията, лишили я от песента и танца. А тъкмо тези “добавки” още тогава допринасяли за очарованието на поезията на Изтока и Африка. По този начин “кантикум мултис модис” (хоровата песен), а след нея и “кантикум” (соловата песен) изчезнали от римския театър, за да освободят място за “дивербиум” (диалога). А аз бих казал – за празните приказки! Преди да се спрем на поезията на Африка, бих хвърлил поглед върху азиатската, или по– точно върху семитската, започвайки с арабската. Специалистите твърдят, че подобно на останалите класически поетически школи – сред които е и гръцката – арабската има определено фолклорен произход, идва от песните на древните номадски племена и има “магическо– митичен характер”. Още през

72 периода на Предисляма бедуините от тези земи са пеели, за да се забавляват и за да се “омагьосват” в буквалния смисъл на думата, маркирайки, както пише Симон Жарги, “ монотонния й път през пясъчната пустиня”. И тази мелодия ще се обогатява през вековете, особено след контактите й с различните цивилизации (персийска, гръцка, африканска, андалузка). Да си спомним за разцвета й по време на Халифата Омаяз. Арабската поезия се различава чувствително от гръцката – макар между тях да има и доста сходства, нали са средиземноморски! – но това различие не е свързано с музиката – песента и ритъма. В началото, в Предисляма, поетите са като гръцките – едновременно певци и композитори. Те си акомпанирали на “уд” (лютня), “мизаф” (арфа) или на “таби” (барабан). Но арабските поети–музиканти са използвали различни системи. За разлика от европейските диатонични гами с техните полутонове, те са си служили с 12 “макадами” или тона (цели половини и четвърт тонове и дори три-четвърти тонове!). През епохата “Яхимелей” все още не познавали полифонията. И все пак, арабската поезия, а по-късно и мюсюлманската, се характеризират преди всичко с „икуа” (ритъма). Този пулсиращ ритъм се маркира с удари на барабан – в Африка се наричат синкопи. Втората голяма семитска поезия е еврейската. В чист класически вид тя е представена от Библията, особено в Псалмите и Песен на песните. Псалмите са химни,елегии или благодарствени молитви. Напомнят мелопеята на номадите, от които е започнала и арабската лирика. Те са ритмизирано монотонно пеене, често римувано и танцувано. Казвам танцувано, както е правил пророк Давид през живота си със законите. Що се отнася до Песен на песните, която е вдъхновена от египетската любовна лирика, тя възпява “езика на любовта”, твърди професор Реймон Жан Турние, който в своите “Студии за “Песен на песните” говори за мелодията на отделните строфи, съставена от алитерации, асонанси и други параномази. Остана да изследваме ролята на Египет в средиземноморската поезия. Тя е по-важна, отколкото предполагате. Тук трябва да започнем с Книгата на мъртвите. Това всъщност е първата поетическа книга в света. Книгата на мъртвите египтяни е израз на Свещеното слово, с което се е въоръжавал починалият след смъртта, когато се е явявал пред бог Озирис, бога на боговете. Да чуем сега този мъртвец, произнасящ , или по-скоро пеещ това съзидателно Слово: Стиснах в ръцете си Словата на цялата сила... Търся ги сега, събирам ги – По-бърз съм от светлината и по-упорит от копоя... Непобедимите магически слова са моя щит... Аз пея химни красиви и ритмични – стигам небесата с ладията на Кепра...

73 Като влиза в Царството на космическите сили, мъртвецът се превръща в Озирис, т.е. в бог. Както пише Грегоар дьо Келпак във въведението си към монографията “За “Книга на мъртвите”: “Тук става дума за хуманизъм: човек се превръща в основа на Вселената... Нещо повече: в определен смисъл човек може да стои по-високо от боговете. Да стане техен спасител и повелител...” “Съвършеният и канонизиран като светец човек или поетът, който пее и танцува...” Преди да приключа, бих искал да резюмирам приноса на Египет. В труда си, озаглавен “Музика”, Ролан дьо Конд ни напомня за 2000 година преди Христа, когато асировавилонската цивилизация приела традициите на Шумер. Тогава Египет се обогатил с музикалната традиция на гърците, на Крит, на етруските. С музикалната, но и с поетическата, бих добавил аз. Тук е мястото да отбележа, че както “кантус планус”, така и полифонията имат африкански произход. За това писа и Андре Жид. Наистина западните мисионери са открили това сред най– отдалечените народи от вътрешността на континента, които не са претърпели никакви външни влияния. В Африка, както и в Елада, стихът е разделен на стъпки. Но тук метриката се състои не от дълги и кратки силаби, а от ударени и неударени срички. И всеки стих е съставен от точно определен брой стъпки, както е при старата немска поезия. Днешната световна поезия е ансамбъл от аналогични образи и символи, които са мелодизирани или ритмизирани. Онова, което характеризира най– добре средиземноморската поезия, е ритъмът, по-малко образите, метафорите и останалите средства. Ритъмът се състои от повторения или от асиметрични паралелизми и синкопи. Дори когато не става дума за песен, а за псалмодия или за обикновена рецитация. Защото, както подчертах, темпераментът на средиземноморския човек е бурен, той има бързи и понякога дори непредвидими реакции. От всичко казано дотук, бих искал да направя едно генерално обобщение: гърците и арабите са играли главната роля в Средиземноморския басейн. Не е необходимо да подчертавам тук огромната заслуга на древна Елада в световната култура и особено в европейската. По-скоро бих искал да припомня за арабите, достигнали голям разцвет през VIII–IX век, когато създават една голяма и силна държава с развита култура. Но за голямо съжаление Ислямът унищожава тази култура. Той все пак е една ретроградна религия, основана върху насилието и нетърпимостта, омразата към другата религия, върху фанатизма. Накрая бих искал да кажа, че стихотворението според мен, това е “ слова, приятни за слуха и сърцето”. По модела на старите средиземноморски поетически школи днес трябва да създаваме стихове с мелодия и ритъм. Да използваме повече алитерации, асонанси, парономази и други изразни средства. Да не забравяме: “поема” (грц) означава “думи, приятни за сърцето и ухото”. Повтарям, ухото!

Преведе от френски Огнян Стамболов

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ СМЪРТТА КАТО ЗАЧАТИЕ В ЛИРИКАТА НА АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

Литературният процес, както всичко в човешкия живот, се развива и променя смисъла си. Той е зависим от ценностната система на поредното ново поколение, олицетворило света. В нейната палитра част от темите избледняват и се обезличават, защото са подвластни на историческия момент, в който са родени. Други: Бог, тайнството на зачатието, любовта, смисъла на живота и смъртта, противоречивото единство между материя и дух, не се подчиняват на календарни рамки. Те са в нашето съзнание и извън него, родствени единствено на времето, което няма начало и край. Така обричат тленното на самота в пътя му към предначертан финал – забулен в мъгла маяк, зовящ човека от мига на раждане. Придружава го бледа надежда, че след него спомените пак ще мъждукат. В кого? Защо? Докога? Въпроси, които се стремим да отпъдим с ясното усещане, че годините се топят и отминават. Затова пък животът става все по-ароматен и желан. Или, както споделя в “Награда” Александър Геров, Дълги години вече аз съзерцавам смъртта... В това се крие, човече, смисъл и красота. Аз чрез смъртта измервам колко струва в света сладката тръпка на нерва, живота, мисълта. И затова за награда ще свърши моят живот, както листото пада от есенното дърво.

Темата за смъртта е сред централните теми в художественото наследство на Геров. Нейно присъствие откриваме у почти всички български поети, отразено по различен начин. За някои е героичен финал в идеологеми и партийни

75 пристрастия. За други – митичен пристан сред океана на символизма. У селските люде, безропотно приели библейската догма, че си от пръст и на пръст ще станеш, мъждука смирено очакване. Но винаги интелектуалното прозрение, че пътищата на плът и духовност неумолимо се разделят, води до лична вътрешна борба. Срещу мимолетната природа и нейния могъщ създател. Срещу биологичната клада, в която собственото “аз” ще се стопи в праха на безлично множество. Срещу равнодушието на вече склопени очи, примирени с делничен шум и суетня... При Александър Геров тази тема е ключ към опознаване на самия автор. Неговото дарование трудно и с нежелание се докосва до определена философия и политически правила, доминиращи в съвремието. В книгите си авторът основно се интересува от смисъла на явлението “човек”. От вселенските причини на появата му върху гръдта на планетата Земя. От мига на краткото му биологично присъствие в гражданско общество, на което е подвластен привидно, защото все пак ще умре. Тогава защо се ражда? Дали мислещата плът е съсъд, от който черпи живителни сокове ембрионът на смъртта? Очакващ своето време, за да започне друг живот в небитието?... Което означава, че пулсът за съществуване не се прекъсва, а само е подложен на трансформация извън първичния си смисъл. Той е порта, зад която се вие пътят на новото, неизвестно, послесмъртно бъдеще. По него поемат духовните проекции на земното множество, освободени от делнична дребнавост, улични страсти и негативизъм. Черупката на физическите окови се разпада и енергията-мисъл може да докосне космичната безбрежност. Да се спои в незримия свод на Вечността, спокойствието и тишината: Най-хубавото на смъртта е туй, че идва ненадейно. Поемаш въздух със уста и се унасяш постепенно. И постепенно става леко на мозъка ти разрушен, че тръгваш много надалеко и все ще стигнеш някой ден. (“Най-хубавото” )

Смъртта в лириката на Александър Геров е ново начало на живот след здрачно, сънно зазоряване. В което преродената личност пуска свежи кълнове в отломките на старата физическа обвивка. Назад, някъде в прежно съществуване, остава човешкият мравуняк – трескаво задъхан, понесъл към нищото озъбени амбиции. Глъхне грохотът на делнична безсмисленост и от всичко, което биологичният лимит е дарил на материята, остава само мисловна светлина. Тя именно е реинкарнация за всеки, повярвал в нея. И като малко дете, прохождащо отново, ще трябва да преоткрие зачатието си, защото

76 В огромна слънчева пустиня аз вече съм изпепелен. Мен нищо вече не боли ме... Изобщо аз не съм роден. ( “Материя”)

Внимателният прочит илюстрира, че между темата за смъртта и лирическия герой в “делничните” стихове на Геров не съществува граница на антагонизъм и противостояние. Границата всъщност е хармонизиране на материя и теистична символика в задъхания бяг на делничното съществуване. В прозата на дните съвременникът – разнопосочен, нееднозначен, безхитростен, или скрит зад параван от маски – е устремен към правото да трупа мъдрост от собствените си дела. Положителни са дори грешките. Те трасират пътя към катарзис и критично себепознаване. Но не чрез вглеждане в околните, нито пък с равнение по най-успелите в угасващия ден. Героят на Александър Геров е индивидуално, елитарно творение. В ценностната си система той рядко се нуждае от нечий пример, за да се усъвършенства. Мотивиран е от символи, подарени на човечеството и не винаги дооценявани в дълбоката си философска същност. Сред тях е любовта с радостните предизвикателства, към които личността се стреми дори през сълзи от болките на несподеленост и раздяла. Долавя се радостен смях от житейски удоволствия сред вино, цветен аромат, безоблачно небе и безгрижие. Все предизвикателства, недостъпни за тълпата. Защото правото да се смееш е изкуство, недостъпно за духовни мъртъвци, а “пролетта, и младостта, и всичко си отива...” Постепенно от сумрака на сцената чезнат лицата на скъпи приятели. Замества ги старостта, но тя не е приятел, а утешител с две лица. И едновременно застигнат по житейския друм странник. Който не бърза за срещата ви, знаейки, че тя непременно ще се състои. В нея има знаменателен момент: сдобряване на личността сама със себе си в различните свои житейски етапи, върхове и коварни пропасти. Тя многократно мултиплицира делничната си физиономичност. Съчетава детето със стареца, зрелия мъж – с грохнал силует на дървената пейка. Така показва другото лице – на съдник, който извлича от купела с преживяното есенцията на усвоената мъдрост. На неукротимата духовна енергия, вече отрекла биологичното в себе си. Готова да прекрачи прага на Вечността като искрица разум сред ореола от светлина на прежни поколения и чудновати съдби. В пътя към космическата неизбродност тя не е сама. Неин спътник е любовта: човешка, ласкаво-доверчива и също така безсмъртна. Любовта е везна, върху която животът и смъртта се преливат в единството на скачени съдове. Тя изгражда човека в битността му на одухотворена материя. Осмисля го като явление върху лицето на земята. И в полета му над години, поколения, социални катаклизми запазва философския аромат на човечността, за да я обезсмърти във физическата смърт. Да я изтръгва от ноктите й отново и отново, като така примирява тленното с вечността. Прави подобен съюз разбираем и желан пред импулсивния копнеж по спомени, щом назрее моментът да си отидем:

77 След твойта смърт аз срещах много добри и хубави жени, но никоя от тях не смогна в сърцето ми да те смени. Със теб живея. И когато на свой ред клюмна със глава, ще те целуна по устата и ти ще разбереш това. (“Вярност”)

Далеч съм от мисълта, че символът “смърт” олицетворява скрита религия в творчеството на Александър Геров. Той всъщност съзижда храм, под купола на който открива отговор на много житейски, съвсем лични търсения. Централното сред тях е: “Защо човек се ражда, щом непременно ще умре?” И доказва в стихове, че не съществува друга смърт, освен физическата. Разсъжденията на Геров са далеч от окултното. Напомнят старинни вярвания, в които сред пламъците на клада Феникс отново се преражда и свиква радостен пир върху паравана на тъгата. Старото вино също е рожба на изтлели слънчеви лъчи, но именно те вливат във вените мъртва сладост и сила, за да кипне отново силата на младостта. Житейският кръговрат на планетата е изграден от вечно прераждане. То няма тъмна и светла страна, а само сияние, което временно се потапя в загадките на първичния океан. И отново изгрява за раждане, любов и копнежи. Иначе казано – животът е проекция на смъртта, а тя – негово зачатъчно продължение с начало, без ясен край и точен адресат. Но със загатнат подтекст на очакване, защото към нейните брегове поколенията се устремяват като укротени вълни. Дарени с чистота и благодарност от останалите временно на житейския перон, докато всеки от нас усети в душата си покана за тръгване и е готов за него: Заключвай се! Заключвай се! Заключвай се! Отделяй се от спомени и време! Заключвай се във себе си дълбоко – само така смъртта ще те приеме. (“Дълбока старост”)

Както често споделя в лириката си Геров, най-голямо е чудото, че живеем. За него то не може и не трябва да се прекъсва. И внушава, че смъртта е форма на живот: странна, символична, иреална...истинска. И безспорен доминант пред плашещата “вероятност” след прага да няма нищо. Аргументите на религия и атеизъм отстъпват пред копнежа на всеки човек за вечност: осезателна, или в спомена на пожълтели снимки. Но вечност конкретна и реална в смисъла на делничното. Възможно ли е делничност и вечност да имат своя допирателна? Безспорно: те са корените и клоните на дървесния ствол, даряващ живот на планетата. Те са обществото, историческата му предопределеност, отделните човешки съдби, скрити копнежи и очаквания. Всичко, което носим и постепенно изхвърляме в крайпътната канавка на дните. За да оставим най-скъпото, с кое-

78 то ще отключим дверите на Вечността. Става дума за любовта. За добротата и всеопрощението, закодирани в същността й. За човечността, която споява реалност и безвремие и която ни прави възвисени духом, за да усетим и изпием мъдростта й до дъно: Не се измъчвай, че ти липсва живост, че те не блазни нищо на света... Животът е въпрос на издръжливост по пътя към безсмъртие и красота. (“Съвет към един старец”)

Лирическият герой на Александър Геров е противоречиво-праволинеен и затова: убедителен в стиховете на своя създател. Той е едновременно Арлекин и стилизиран образ на светец от икона. Във вените му кипи лудата кръв на обич към живота и неговите предизвикателства. Често греши, лута се в търсене на вярната посока за мъдро съществуване и хармония с околните. Но не желае да бъде пример за никого. Нито да е доволен от каквото и да е, освен от горещите глътки човешка наслада – в любовта, изневярата и греха, опростеното някому предателство, загърбването на идоли със спорно значение. С действията си човекът на Геров събира ценности, които ще поднесе пред нозете на своя пантократор – светеца, в следващото измерение. Те всички са в дарохранителницата на мъдростта. С нейния аромат ще откупи правото си на следващо зачатие, в което е бил притеснено сигурен. И ще направи първите стъпки в ново измерение, където властват тишината, любовта в цялата й многолика гама и мисълта. Мисълта за всеобщото прераждане без Страшен съд, без зловещи изкупления и съмнителни индулгенции за сторените грешки. И където добрината поднася на преродения току що откъснат, свеж асфодел – покана отново да изпълни кръвта си с жизненост. С безкрайна вечност (защото понякога и вечността се изморява от своето безсмъртие и иска да заспи) и с готовност да посрещаш идващите след теб. Днес, утре, нине и присно. Сега вече – винаги... Сам Геров неизменно се олицетворява с космически странник по своите редове, без да е апокалиптичен. Той не е поданик на конкретна държава, нито на социална прослойка, не е политически ангажиран. Не е и гражданин на света, а матрица на вселената. Носител на закодирана любов, житейски митарства, химерични блянове с дъх на тамян и усамотение. Скъп странник, изпратен до прага на вечния си дом и с радост посрещан отново в света на живите... Това е всъщност поетът Александър Геров в разговор със своя добър приятел – Смъртта и от странния й фотос наднича и днес човешкия му пулс. Към който, на финала на тези кратки редове, се присъединяваме и ние: Бели облаци плуват натам в утринта. Шумолят буболечките сиви. Колко хубава беше твойта коса! Колко дълго ний гледахме двама света! Колко дълго бяхме щастливи! (“Погребение на възрастен любим човек”)

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ „АКО” В ИСТОРИЯТА

1. Човешката воля не може да спре времето, нито да промени неговия ход и посоката на движението му. Тя не е способна да пренареди историята, да съживи умрелите, да даде съвет на миналото. Пък и дори да може да го посъветва, какво ще постигне, какво ще промени и как ще бъде чут и възприет от вече отдавна отишлите си от този свят личности и народи? Разбрал своята немощ, макар да не я приема, човек не допуска условието „ако” в историята. Или ако го допуска, то е само за да си поиграе на всемогъщество, да задоволи тщеславието си и повдигне самочувствието си. Ала най-вече за да формулира някаква поука за настоящето. Въпреки всичко човек търси възможните варианти на едно или друго събитие в историята, за да докаже или отрече Божия промисъл и обективния й ход. Това е свързано и с проблема за личността и личната воля, за човешкия избор или предопределеността на процеса. Ролята на личността в историята е сложен проблем, но много важен, защото решаването му е уточняване докъде се простира неизбежността и от къде започва намесата на човека, както и доколко свободата на избор се отнася до избор на варианти. Затова и философията на историята се занимава с този проблем. Разрешаването му в една или друга посока изхожда от философската нагласа на изследователя, от това какво е за него историята, кой се разпорежда в нея и каква е нейната крайна цел. Условието, че е възможен друг ход на историята, друго развитие на едно или друго събитие, друг изход от война или друг край на епоха, етап, период и че този, който историята ни предлага в застинал вид, се дължи на определено стечение на обстоятелствата, на поведението на водещите личности, на правилни или неправилни решения от тяхна страна. Това условие се допуска, тъй като при друго стечение на обстоятелствата, при друго субективно поведение непременно ще се получат други резултати. Обикновено обаче винаги се казва, че „ако” в историята няма и че ние трябва да я приемем такава, каквато е. Ние няма как да не приемем историята такава, каквато е, защото тя е минало и то може да подлежи на словесно разкрасяване или погрозняване, но не и на разместване и преместване по нечий повик и желание. Проблемът с „ако” в историята, т.е. с възможните варианти в нейното протичане, трябва да изуча-

80 ваме с внимателно вникване в историческата обстановка, с факторите, които действат, с проявяващите се по това време механизми и със скоростта, с която те действат, т. е. с всички обстоятелства и с логиката на историята. Ако вземем резултата от Втората световна война, ще видим, че той би могъл да бъде друг и тя да завърши не с победата на СССР и неговите съюзници, а с тяхното поражение, ако не бяха се случили някои събития в нея, ако пълководците на Хитлер бяха действали по-умело, ако бяха привлекли повече съюзници и т.н. И тогава светът днес щеше да бъде съвсем различен от това, което е. Но това не се случи и причината е в силата на съпротивата срещу фашизма. Тази сила се материализира в последващи правилни действия, благодарение на които войната завърши така, както знаем. Бог предпази света от фашизма и допусна последващото разделяне на света, за да стимулира неговото технологично и идейно развитие, както и да разположи така световните сили, че да се запази мира и условията за бурен икономически растеж. Той отдаде правото на войните срещу хитлеризма и фашизма, за да избави човечеството от братоубийството и насилието. Какво щеше да се случи, ако Хитлер не бе започнал тази война? Или ако начело на СССР тогава не бе Сталин и той не бе поставил за главнокомандващ маршал Георгий Жуков, ако не се бе развила такава грандиозна съпротива срещу Германия в почти всички европейски страни? Можеше ли всичко това го няма, ако Германия не бе управлявана от Хитлер? Разглеждането поотделно на всички тези ако, които историята не допусна, ще покаже, че за всяко от тях стои определена причина и дори комплекс от причини, които дадоха на Германия Хитлер, обединиха европейската антифашистка съпротива и стана възможно под ръководството на Сталин и Жуков да бъде победена Германия. Но всяко едно от тези „ако” има място в историята, допустимо е и трябва да се разглежда, за да се изучат причините, поради които не са се случили. Големият въпрос е, все пак, дали бе възможно Втората световна война да бъде избягната, да не се състои и човечеството да бъде спасено от жертвите и разрушенията, които даде в нея. Такъв въпрос може и трябва да се зададе, ала отговорът му да не се търси единствено в субективните грешки на отделните ръководители на държавите, а в общото състояние на света по онова време, в икономическите, социалните, духовните, политическите и геополитическите проблеми, които светът трябваше тогава да разреши тогава. Да се види дали светът не е бил на прага на нова епоха, която изисква радикални действия, за да се осъществят назрелите и необходими действия за прехода от едно състояние на социално-икономическата система. 2. Историята се движи по своята предопределеност от Бога. Но човек не е сляп изпълнител в нея, защото му е дадена свободата да избира и действа съобразно собствената си воля. Той сам, с Божията помощ, разбира се, създава обществото и го устройва и по този начин участва в историята и я формира и направлява. Бог се разпорежда с главното, с времето и неговия ход, а остана-

81 лото е отдал на човека и човекът по свое разбиране и воля, но и по волята на обществото, в което живее, изпълва историята и й дава смисъл и възможност за развитие. Хегел казва: „единствената мисъл, която тя (историята) носи със себе си, е простата мисъл на разума, че разумът е господар на света, че следователно и в световната история нещата са протичали разумно.” (вж. Хегел. „Разумът в историята”, с.42, С., 1996) Това означава, че дори когато историята е „поверена” изцяло в ръцете на човека и от него зависи какво ще се случи, над нея пак „тежи” силата на всеобщия разум, на Божия промисъл. Той ръководи човешките действия; той дава сили и ум, за да се извърши постъпката или да се избегне грешката. Човек винаги има право на избор и това право Бог не му отнема никога. Но самият избор е зададен от Господ; Той не е дал безброй варианти, а само тези, които е сметнал за необходимо и измежду които човекът може да избира и ръководи историята. Човешките решения се разпростират и са валидни единствено върху отделни конкретни събития. Но не всички събития влизат в историята, макар понякога да се коментират и да им се придава някаква важност. Там той е в състояние да определя своето поведение, от което зависи неговия развой и завършек. Но в историята влизат в събития не просто важни и определящи съдбата на много хора, а такива, в които се проявява разумът, поради което се и вписват в поредицата, наречена исторически процес. Често когато отделната личност допуска грешки и развоят приема нежелана от него посока и влияе върху историята, решенията са руслото на постоянната логика. Т.е. човек греши или взима правилно решение не просто заради своите човешки способности и възможности да се ориентира правилно в ситуацията, а поради това, че логиката на историята изисква той да сгреши, да избере неправилното решение и да обрече себе си и тези, които води, на неуспех или гибел. Човек, дори когато не вярва в Разума и смята, че сам е в състояние да управлява съдбата си и историята, е под властта на „друг разум” и му се подчинява безприкословно. Важен е контекстът, в който протича едно събитие или дори една случка, от нейните връзки със случилите се преди и с тези, които предстои да се случат. Историята е система от правила и от причини и следствия, определящи и обясняващи явленията в тяхната цялост и пълнота. Тази „обвързаност” на личността с цялото на живота е изключително важна в мотивировката на неговото поведение и участието му в историята. Човек е свързан с другите, живее между тях и се подчинява на общата им воля. Ако успее неговата воля да надделея над обществото и стане воля на обществото, тогава той сам ще й бъде подчинен и ще действа отново съобразно тази обществена воля. Дори и най-големият диктатор не е в състояние сам да взима решенията, отнасящи се до държавата и народа. Но дори и да ги взима сам, той преди това непременно се е консултирал с някого, съобразил е поведението си с обстановката, с условията и с последиците, които ще дойдат в резултат на това поведение. Много и здрави нишки свързват личността с обществото и неговите потребности, поради което тя не е свободна до степен на самоволство и самоуправство, които да бъдат решаващи за развитието на обществените процеси.

82 Това, разбира се, не означава, че отделната личност няма значение и не влияе върху историята. Напротив, ала ние трябва по друг начин да разглеждаме и оценяваме това участие и влияние. Личността може или не може да улавя сигналите на историята, да ги анализира и да се вслушва в тях. Големият политик и държавник е цял в обществените дела, познава ги и ги усеща с цялата си същност, чувствителен е на всяко изменение в тенденциите и знае кога се надигат опасности и кога нещата са благоприятни, т.е. кога вятърът духа в гърба му и кога срещу него. Всеки обаче достига до едно определено равнище и състояние на управленските си умения, когато губи реална представа за себе си, тъй като реалната му сила отслабва, стопява се, грешките зачестяват, а обществото още не е готово да извърши смяната на тази личност с друга. Тогава именно обществото и държавата са сполетявани от най-тежки беди и нещастия. За такива именно времена по-късно, когато времето отмине и дойде историята, казваме: „ако...”. И това „ако” е възможно именно в рамките на това живо или мъртво усещане у хората за необходимостта от промени, от една или друго решение, което им е дадено заедно със свободната им воля на творци и изпълнители на историята. 3. „Ако” в историята не означава пренареждането й със спекулативна цел, нито фалшификация, макар често да се прибягва до неговата услуга, за да се смени „осветлението” върху някои факти, явления и личности от близкото или далечното минало. Но „осветлението” е оценка, а не ново подреждане или замяна (под условие, разбира се) на историята с нов процес. Правени са такива опити и те винаги са били неуспешни, въпреки че са били налагани силом и силом хората са карани да повтарят неистини. Настъпва обаче един ден, в който всичко си заема мястото, което е имало и което никой не може да го отнеме. Неправомерната промяна в оценката не поставя историята в ново измерение, но е опит за пренареждането й, защото я променя в някаква степен, придава й ускорение или я забавя, включва нюанси и същности, които или е нямала, или не ги е забелязвала и изтъквала. Това също е някакво „ако”, някакъв нов вариант, ала не в механиката на процеса, а в неговия „разум”. „Ако” кажем, че една слабо позната за историята личност има изключително значение с участието с едно или друго събитие, то това вече означава, че събитието придобива друго качество и място в нея. И когато се степенуват явленията и ролите на личностите, това име ще излезе по-напред или ще остане поназад, а може изобщо да бъде „извадено”, както и да бъде заличено напълно. Създава се нова ситуация, имитира се нов процес, в който действащите лица се включват съобразно нея и волята на това „ако”. Примерите са безчет. Стигало се е дори до там да се фалшифицират документ, като се включва ново име или неудобното име да се вади от него – все едно че го е нямало изобщо. Това е възможно предимно с най-близката история, когато политическите страсти не са още отминали и обидите, жаждата за отмъщение са все още живи и остри. Има и обратни примери, в които ярки и заслужили личности се деградират, съзнателно и злонамерено дори се премълчават и се изопачава тяхното дело,

83 защото по една или друга причина са идейни противници на съществуващия режим или на елементи в неговата вътрешна или международна политика. Всяка система и власт си има своя идеологическа скала на ценностите, свое разбиране за историята. Ако възприемаш историята като поредица от революционни действия, то тези, които са привърженици на еволюционизма, ще бъдат винаги поставяни на по-задно място, ще бъдат омаловажавани и пренебрегвани. И обратното, противник ли си на революцията, ще отдаваш предпочитанията си на просветители и консерватори. Или друг казус. Положението на страната изисква тя да бъде лоялна към определена велика сили или просто към своя съседка, с която са нерешени някои исторически спорове. Тогава се налага табу върху тези спорове и те престават да бъдат проблем за историята. Или им се търси някакво компромисно решение и изобщо компромисен начин на разглеждане, който да не създава поводи за изостряне на отношенията и конфликти. В историята преминават множество разделителни линии между държави, народи, класи, политически партии, отделни личности. Тези линии се пренасят и в настоящето и влияят върху анализа и оценката на историята, която никога не е била и не може да ди бъде „точна наука”, освободена от страсти и интереси. Макар да изглежда, че фактите са обективно съществуващи и непоклатими в своята истинност и безспорност. 4. Човешката намеса в историята най-често се осъществява благодарение натрупания социален и исторически опит, след натрупването на нови знания и промяната в резултат на това на начина на мислене и анализ. Този опит е и отърсване от предишни грешки и стереотипи, характерни за всяко време. Подобни стереотипи, присъщи на съответния период в историята, налагат една или друга оценка и дори начин на разглеждане и построяване на историческия процес. Вътре в него времето и събитията се разполагат погрешно, като им се приписват свойства, които те не притежават или не притежават в такъв обем, че да бъдат оценявани непременно по този, а не по друг начин. Обществото и народът имат нужда от митове и легенди, които да превръщат в истина, която да им дава самочувствие и да оправдава съществуването им. Така цели периоди се разглеждат неправилно, едностранчиво, митологично, а не в тяхната реална същност. Получават се и парадокси, когато чужди историци прилагат по-адекватни методи и по-успешно навлизат в дълбочината на явленията от историците на съответната нация. Чужденецът е освободен от връзките и задръжките, обвързали националната историография и той свободни борави с оценките и гради солидна научна теория. Нека си припомним руските учени Д. С. Лихачов и Г. Д. Гачев, които буквално отвориха очите на българските си колеги при изучаването на Българското средновековие и възраждане. Те именно отвориха тежката методологическа врата в науката, за да се видят непредубедено Средновековието и Възраждането по българските земи в тяхната сложност и цялост, да покажат в нова светлина литературата на тези периоди. Благодарение на тях бяха отречени някои погрешни и предпоставени тези, които не позволяваха историята да се види цялостно и вярно.

84 Прието е времето, в което Византийската империя заличава българските граници и ликвидира българската държава, както и завоюването на България от османските турци през ХІV век до Освобождението през 1878 г., за се нарича робство. Това е означение, дадено от късното Възраждане, когато нараства българската национално-освободителна революция и назряват активни въстанически действия срещу османската власт. Тогава именно започва да се говори за робство, за петвековно турско робство и т.н. Смисълът на това понятие е чисто буржоазен. То е отнети човешки права, които Модерната епоха присъжда на новата личност. Българинът започва да не се чувства свободен, защото няма своя собствена държава, а в Османската империя немюсюлманските народи не притежават нито политическите права, които са дадени на турците. До втората половина на ХІХ век обаче българите не се осъзнават като несвободни, не водят политическа борба за политически права и изобщо не говорят за робство. Още по-фрапиращо е със ситуацията от ХІ–ХІІ в. Привнасянето на буржоазни понятия от Модерната епоха в Средновековието създава погрешна представа за епохата и за процесите и общественото съзнание, битуващо в нея. Някои се опитват чрез понятието „владичество” да поправят тази грешка, но и то не е в достатъчна степен адекватно и приложимо. Като даваме обаче такива имена на епохите, ние фактически се намесваме неправомерно в тях, поправяме историята и допускаме условие, което тя не е в състояние, а и не бива да приеме. Всяка философия за историята, а всяка историография е вече поставяне на историята под условие и едно „ако”, което човек й задава. Тя е намеса и подреждане на фактите, събитията и явленията, оценка на една или друга личност, насочване на процеса в определена посока и задаване на скорост. Теорията и методологията не са само инструменти на научното познание, а и техен резултат и амбиция за „друга” история – не тази на предходните научни школи. Историята не е една тънка линия, а огромна река, понесла във водите си несметен брой събития, факти, личности. Някои протичат едновременно, други застъпват началото и края си, вплитат се едно в друго, сблъскват се или се сливат. От историографа и школата, към която принадлежи, зависи как те ще бъдат разположени в дискурса на науката, на кое ще се отдаде предпочитание, кое ще бъде премълчано или бегло засегнато, кое ще бъде изхвърлено от нея като незначително и ненужно. Но едно ще се отдели повече място, на друго – по-малко. Всичко е във волята на автора. Няма единен обективен измерител и модел на писане. Пък и не всичко е известно, проучено, документирано, записано или озвучено в предание. Възможностите за интерпретация на историята и на отделни нейни части са безбройни; историографът сам избира един от вариантите и тълкува известното нему. Истината не се установява по вишегласие или по общото й приемане от авторитетите, макар да се позоваваме на тяхното мнение. Тя не е и някакво средно аритметично число, получено от множеството „числа” на различните исторически истини. Истината е истина, към която човешкият ум може само да се доближава и осъзнава с Божията помощ. Това обаче не означава, че изучаването и описанието на миналото е човешка намеса, която премахва или утвърждава някакъв хаос и че обективната истина за историята е непостижима. Самият интерес към историята е особена

85 човешка потребност, работа на ума, който иска да види проявлението на Божия разум в човешките дела. Човек рано е разбрал, че за да може да управлява настоящето, трябва да познава опита на миналото. Той е видял много аналогии, чести повторение на ситуации и варианти за решения от историята в неговото настояще и е съобразил, че тези аналогии помагат да се излиза от едно или друго трудно положение. Но още древните историци са се опитвали да разберат какво би станало, ако историята е избирала не случилия се, а някакъв друг вариант. Т.е. въвеждали са условие, за да размишляват върху проблема дали историята изцяло зависи от причини, които са извън личността, или човешката намеса ръководи историята. Но това изисква умения. Навлизането в миналото не може да става безразборно или единствено от любопитство към неговите многобройни сюжети и герои. То не е произведение на изкуството и нищо в него не е измислено. Така се раждат различните научни подходи към него. Ясно е обаче, че нито един от подходите не променя по същество историята, но построява сюжета й по свой образ и подобие. Въпросът бе за това как и откъде започва нашето навлизане в историята. Ние сме в настоящето и съобразно него гледаме на историята. Няма как да се самопренебрегнем и да бъдем част от миналото, което изследваме, а не от настоящето, в което живеем. Но такова телепортиране в историята е задължително, за да не губим чувствителността на изследователското око и за да може съвременният ум да извлече от ума на миналото всички негови тайни. Тогава бихме употребявали други определения за времето на византийската власт над българските земи или за характера на политическата ситуация в България между ХІV и ХІХ век и нейното възприемане и назоваване от тогавашните българи. Същото се отнася изобщо до цялото българско Средновековие, особено взаимоотношенията на България с Византия, характера на политическите и въоръжените конфликти между тях и ролята и мястото на България в рамките на византийската цивилизация, чието изучаване е почти винаги подчинено на предпоставени тези и изхожда от отношението на българската интелигенция от Възраждането към гръцкото духовенство. Това е една от най-големите грешки в българската историография, довела до недопустимо изкривяване на историческата истина. Тя не ни позволява да погледнем трезво и аналитично на взаимоотношенията между двете съседни държави. Когато говорим за условното наклонение в историята и особено в българската, няма как да отминем огромното влияние на Иван Вазов върху българските историци и върху общата оценка на миналото от първата българска държава до Освобождението на България през 1878 г. Геният на Вазов наложи неизлечим печат върху представите и оценките за събития и личности. Неговото „ако” има най-голяма тежест. Но ние забравяме, че Вазовото „ако” е плод на потребностите на времето, на неговото и на цялото му поколение разочарование от следосвобожденската действителност. Това „ако” е и свидетелство за авторитета на великия български писател и пример как обществото и народът възприемат неговите думи, как се запомнят и как не желаят толкова години след като са произнесени, да ги променят.

86 5. Занимаващият се с история често по-добре от живеещия в миналото познава това минало, защото може да го наблюдава застинало и освободено от ежедневните страсти и напрежения, да го очисти от наслоенията на текущия живот, да отдели важното от несъщественото, голямото от малкото, историята от всичко останало. Той по-друг начин проблематизира живота и откроява неговата последователност и приемственост. Поради това на него му е по-лесно да предлага варианти и условия, които в ежедневието или не се предлагат, или ако се предлагат, не могат да се забележат и използват. Разбира се, станалото е станало по един-единствен вариант, но то е можело да стане и по друг, при това по-добър, но и по-лош. Животът е избрал този, а не друг – защо? Защо да не потърсим отговор на този коварен, но крайно необходим и полезен въпрос „защо?”. Ако е можело по друг начин да се развие историята, защо не се е развила. Сигурно е имало важни причини, които не са позволили да изборът да се осъществи по втори или трети вариант. Това е нейната тайна, а какво е науката история, ако не проникване и разгадаване на тази тайна, за да се проумее Божият промисъл и величието, благодатта и человеколюбието на Бога. И така, реконструкцията на миналото, допустимата намеса в него чрез поставяне на условия за многовариантност е въпрос на настоящето, на неговия интерес към историята и желанието му да се поучи от нея и чрез миналото да поправи неговите несъвършенства и грешки. Човек интерпретира миналото чрез настоящето, но и настоящето е повлияно от интерпретацията на миналото. Така социологията и политологията служат на историята, но и историята служи на социологията и политологията. Активната и решаваща намеса на едното в другото и обратно обаче е винаги условна и пожелателна. И постоянна. И навярно такава ще бъде, докато свят светува...

АЛЕКСЕЙ ФИЛИМОНОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

Роден през 1965 г. в гр. Електростал, Московска област; завършил Московския държавен университет, специалност журналистика, и висши литературни курсове при литературния институт „Максим Горки”, Алексей Филимонов се налага като един от различните и оригинални съвременни руски поети. Автор е на лирическата книга „Нощно слово”. Преводач е на английските стихотворения на Владимир Набоков. Създател е на литературния манифест на новото литературно-философско направление внемизъм, противостоящо на постмодернизма. Първи редактор е на романа „Лолита” на Набоков в Русия (1990 г.). От 1997 г. е член на Съюза на писателите в Русия. Ръководи семинари по експериментална литература при Дома на писателите в Санкт Петербург и литературната студия към списание „Аврора”. Лауреат е на литературната премия „Борис Корнилов”. ЗАНАЯТ От трупи скова дърводелец разпятие, ковачът гвоздеи изкова, в саван повитият Христос след дивачеството напълни чашата на Отца. Ще бликне накрая синева безвъзвратна, като сняг белее манна. Последно издишване, воля угасва: – Човек отминава така. Кръст и копие, плащеница и здрач, преданост в бледни очи. На занаятите вечни безумният глас в Звездния кратер на мрака се скри.

ДАРОВЕ И ПОДАРЪЦИ Подаръци ли правехте на Бога? Конци от злато Нему са ненужни там, ни сърмена прежда на обреди строги – щом звездно пиянство дарува ни сам.

88 Засмей се на кръстното релсно разпятие, то вече във огън е – погледни. Синът е в невинните Божи обятия, розите, в полусън, без бодли. Ненужни са мъките. Не си струват болките за тези ниви и тези дворци. Нека крещят, че си от своеволните – изгори докрай трънените венци.

АНГЕЛ-СЪРЦЕ По локвите шляпаше боса водата и сумракът ален не знаеше праг, и ангел окрилен ненужен беше в мрака – на слисващото Никъде със тягостния впряг. Трепереше Никой пред синия вход, разсипана бездна фучеше навсякъде, потайният ангел, от чужд произход, разбърка в човека със кръв светлината. Напълни им сякаш догоре сърцето, В кандило на съня превърна всеки съд. Елеят на неземния бе чудото, с което извършваше любов, повеждаше на съд. Излъчваше сияния надредни и всевластно и виното превърна във част на вечността, което на дъжда се стори безпристрастно и дотъка до края савана от мана.

СЛЕДИ ВЪРХУ ПЯСЪКА И моля аз във своята пустиня: – Помилвай ни, Слово! – пред есенната милостиня, като сянка нетленна на Бога. – О, въплъти, не безучаствай, всевиждащи глаголе! – и дъжд зиморничаво бликнал в горящата тъма се моли. И чак до изгрев ще останат следите от сандали. ...От вятър стенещ, камъкът изправен далечината ще погали.

89 НАДЕЖДА Защо война? Защо разтление и бездна връхлитат върху цялата земя? Убийство, кръв; безсмислено, беззвездно. Нима Спасителят злина ни предвеща? Спаси! – аз моля разпнатия повсеместно. Но кръстът несломим е с мъртвеещо чело. И влъхвите стоят в нощта пред неизвестното, а озарените провиждат, което е било...

СЪНЯТ НА ПРОРОКА От пламъка и светлината... М. Ю. Лермонтов Тоз сън в съня – тревожи непрестанно на каменното ложе битието. Сред небесата зеещата рана кърви със синя кръв върху лицето ми. Да се забравиш и заспиш в предпланините вечни, където ангели, към неведението бързащи, разказват стихове на тези срещнати, с душа небесна дето са закърмени.

ПАТМОС Не люляков патос – сън от отминали дни там, на остров Патмос, тук, с пролетта кръжи. Небе – стапящ се свитък, и сребърен бриз – вълните се бият в пристана, просветва звезден корниз. Битието е неподсъдно – бездна в огъня син, където безбрежие сънно е лодката в мене от дим. Ангел като планета до стени в руини, с Книгата на живота, пред ветровете на неземни промени мълчи.

Тук на остров далечен, в залеза на преминалото, думите са изначален космос, заточен в миналото.

*** Целият въздух – нощен двигател, люляков или виолетов, изхвърля от себе си топлината, оплаквайки съня на предметите. И разделя битието по име и първопричина, където черно и ничие е небето, безсмъртие в сърцевината се скрива. И птиците в неговия мираж, с крила, като глухонеми, преведоха писмо за нас от бездната на думите оживели. Бележка, подборка и превод на стихотворенията Владимир Стоянов

ПРЕГЛЕД

Книги СТРАШНО ЛИ Е МОРЕТО По повод „Разигра се Черно море. 101 български народни песни за морето”, съставител Анчо Калоянов Анчо Калоянов е събрал в тази книга 101 народни песни за морето от различни краища на България. С тях той опровергава твърдението, че българите не пеели песни за морето, че странели от него, не го обичали и си строяли къщите с гръб към него. 101 песни никак не са малко, като се има предвид, че ние сме земеделски народ, а морето ни е затворено, откъснато, със слаб трафик и с не особено голямо геополитическо и икономическо значение за нас. От друга страна, песните се слагат от хора, които живеят на сушата, за да ги слушат също такива хора, живеещи на сушата, а не от моряците и за моряците. Тъй че е напълно естествено фолклорът ни е да е посветен на земята, земеделието, животните. Затова пък народните песни за морето имат особен смисъл, тъй като в тях проличава отношението към него и с метафоричните значения, които му си придават. В пространния си предговор съставителят подробно анализира песенния фолклор за морето и прави интересни наблюдения върху характера на народа. Трудно е да се добави нещо към него. Но все пак е важно да се отбележи, че в повечето песни присъстват християнско отношение. Герои са новозаветни светии заедно с Бога и Света Богородица. Това е много показателно за православния характер на българския народ и за неговата вяра. Макар християнските мотиви да са съчетани с езическо отношение към природата и морето. Но почти винаги упованието е в Господа и неговите угодници. Фолклорът ни е много повече християнски отколкото личното творчество. Морето в представата на българите е „голямата вода”, която е страшна и опасна. То не е за всеки и се свързва с особени събития. Морето е мярка за величие. То е неизбродимо и крие много тайни. И няма как да е друго. Такова е то и в модерното лично творчество, в представите и на хората днес.

92 Това, което е направил Анчо Калоянов, е изключително важно и необходимо. Сега вече става възможно да се изучава фолклорът за морето, да се анализира и се откриват характеристики на българина, които другаде или не се проявяват, или не се проявяват така отчетливо. Димитър Калев. „Етер”, 2011 До тази книга Димитър Калев е извървял труден път. Но е успял да достигне до нова степен от своето творческо развитие. Станал е много по-задълбочен в поетическото си мислене, но и по-умел в начина си на изразяване. Поетът показва колко по-уместно и успешно е движението към голямата литература, когато е безшумно и съкровено. Шумът, позите, декларациите, публичните рецитали и много награди само прикриват творческо безсилие, безплодие и липса на талант. Но всъщност нищо не могат да скрият. А това, което прави Димитър Калев и което показал в новата си стихосбирка, вече е друг резултат. Ние днес трябва по друг начин да говорим за неговата поезия и за мястото му българската литература. Роза Боянова. „Чернова на Млечен път”, 2011 Особена е поезията на поетесата от Бургас Роза Боянова. Понякога е леко умозрителна, прозаизирана, странна. Но точно в това е и нейната сила. Зад външно грапавите стихове се крие съзидателна енергия, чрез която се познава и пресъздава видимият и невидимият свят. Те формулират истини, които чувствителната лирическа героиня сама открива и иска да сподели с читателите си. Бургас продължава традициите да бъде град на поети и артисти. Роза Боянова е една от тях. Добрин Паскалев. „Прошката на вековете”, 2011 Добрин Паскалев е по професия лекар, доцент в Медицинския университет-Варна, но поезията му съвсем не е любителско занимание. Напротив, освен култура на знанието, авторът притежава и поетическа дарба, позволяваща му да пресътворява видимия свят и чрез словото си да го оживява. И макар надеждите за следващите изяви на поета да са по-силни от действителните резултати, стихосбирката „Прошката на вековете” показва талант, вярно поетическо мислене, задълбоченост и сериозно отношение към литературата. Това я прави сериозна изява и важен знак на литературния живот днес.

93 Панос Йоанидис. „Пет кипърски новели”, 2011 Тази книга дава някаква бегла представа за това каква е днешната проза на Кипър, какви проблеми занимават днешното кипърско ежедневие и как кипърците гледат на самите себе си. Панос Йоанадис е интересен автор, добре познаващ артистичните и интелектуалните среди в Кипър, вещ наблюдател на душевните движения у модерния човек, добър писател. Книгата е издание на списание „Пламък” и се издава с подкрепата на Министерството на просветата и културата. Явно малката кипърска държава осъзнава, че от нея зависи съдбата на кипърската литература и нейната известност по света. Валентин Курбатов. „Долги наши. Валентин Распутин: чтение сквозь годы”, 2007 Валентин Распутин, който през март навърши 75 години, е един от най-големите руски писатели от втората половина на ХХ век. Той е добре известен на българските читатели. Първата негова книга „Последен срок. Живей и помни”, излязла в нашата страна, е дело на книгоиздателство „Георги Бакалов” – Варна, през 1976 г. Валентин Курбатов е връстник на Распутин. Той е ярко име в руската критика, проникновен тълкувател на творчеството на големите руски писатели. Живее в Псков. Интересен е неговият подход към творчеството на Распутин. Проследяват се големите икономически и социални промени в Русия, отразили се в съдбите на обикновените хора. А именно обикновените хора са героите на Валентин Распутин. Станало е нещо странно: икономическото развитие е отишло напред, а човекът е нещастен, защото са го лишили от изконните му традиции и са обезобразили лицето и снагата на неговата родина.

Събития

Списание „Простори” на Международния салон на книгата в Санкт-Петербург От 25-29 април 2013 година се проведе Петият международен Салон на книгата в Санкт-Петербург. Неговият основен девиз е „Време за четене!”. На салона се събира огромен брой петербургски и московски издателства, както и писатели от цяла Русия. В тазгодишната програма бе поставен един нов акцент – славянското единство и взаимоотношението между славянските народи и култури. Специална покана получи и нашето списание в лицето на отговорния редактор. Очевидно организаторите са забелязали нашето отношение към темата, усилията и подходите към нея, както и присъствието на автори от найвисок ранг. Дискусията по темата за славянството протече с участието на писатели от Русия, Украйна, Беларус, Украйна, Сърбия. Панко Анчев представи в резюме доклада си „Възможно ли е единение на славяните днес” и предизвика интересна и продължителна дискусия. Салонът се отличава с богата програма, включваща авторски представяния и представяния на отделни издателства, както и дискусии по различни теми и проблеми, вълнуващи днешния човек. Разбира се, обсъждаха се проблемите на книгоиздаването и книгоразпространението и особено на четенето. През последните няколко години литературният живот в Санкт-Петербург преживява истински разцвет. Правителството на града е отделило огромни средства за издаване на книги. Програмата подпомага местните писатели и издатели. Благодарение на нея и на доброто отношение на местната власт санктпетербургските писатели успяват да публикуват редовно своите книги. Радващо е, че в Санкт-Петербург, както в цяла Русия, се възражда интересът към книгата и към четенето. Свидетелство за това бяха многобройните посетители на Салона. За списание „Простори” участието в такъв престижен форум е важен акт и потвърждение на успешната политика, която провежда неговия редакционен съвет заедно с авторския колектив и читателите му.

Юбилей

„ВАРНЕНСКИЯТ ПИСАТЕЛ” Тихомир Йорданов на 80 години Тихомир Йорданов обича да казва, че много иска да е варненски писател. Почти целият му живот преминава във Варна, а цялото му творчество е вдъхновено и посветено на Варна и нейните жители. Едва ли има друг писател, който така здраво и ревностно да се е посветил на изобразяването и изразяването на човека, населяващ един град, както го е направил Тихомир Йорданов. Радващо е, че резултатът от това отдаване е добър и Варна наистина може да се похвали, че има своя ярък писател. Но Тихомир Йорданов е „варненски писател” не само в художественото си творчество, но и в професионалния си път на журналист, преводач, общественик, издател. Той можеше да избере София за свой дом и там сигурно щеше да се чувства добре и да го знаят и признават повече хора. Той обаче избра Варна и работи за нейното културно въздигане с цялата си енергия и патриотичен плам. Малцина отдават така сърцато сили и енергия за някаква обществена кауза, за справедливост и висока култура, както го е правил и продължава да го прави Тихомир Йорданов. „Простори” отчита и признава заслугите на Тихомир Йорданов и за първото извънстолично литературно издание през втората половина на ХХ век, започнало да излиза във Варна още през 1961 г. Като главен редактор на книгоиздателство „Георги Бакалов” той стимулираше това издание, насочваше работата на различните редакционни екипи, проявяваше висок вкус и критерий в подбора на автори и произведения, които да се публикуват на неговите страници. Тихомир Йорданов и днес е сътрудник на списанието. „Простори” му пожелава от сърце още много и много дълги години живот, здраве и творческо вдъхновение. На многая лета, Варненски писателю!

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ

СВЕТЛА КОСЕВА СВЕТЛИЯТ ЦВЯТ НА ВЪЗДУХА За художник на този брой сме избрали известната артистка от Варна Светла Косева. Не само защото е талантлива и самобитна, не само защото картините й живеят живота си като творения от друг свят – светъл, ефирен, изпълнен със зрим въздух, осезаем на пипане. А и защото художничката не живее в идеализирания свят на безпроблемното съществуване. Съзираме в платната й тихата тъга на битието, ненатрапчиво поднесено ни чрез привидно неутрални художествени послания („Ангелска музика”, 2005, м. б., пл., 80/70). Или чрез внушенията на техники, които се родеят с наиво-примитива („Лято”, 1992, м.б., пл., 60/50; „Реката”, м.б., пл., 90/90; „Танц”, 1995, м. б., пл., 90/90)... Привлекателно са построени творбите на Светла Косева, в които тя използва човешката фигура като стожер и устойчив обединител на цялостната композиция („Момиче с куче”, 2005, м. б., пл. 75/80 ; „Среща”, 2007, м. б., пл., 70/60 ; „Нощно кафене”, м. б., пл., 60/80). Зрителят не може да не забележи, че въздухът в нейните картини има цвят, той е част от образите, които изграждат творбата. Може би защото е родена и израснала на морския бряг художничката проявява особена чувствителност към морето, към брега и към живота на брега. Някои от нейните платна целеустремено или по-дискретно са насочени към морето, то е определящ образ на творбата. И дори в картини, които на пръв поглед ни водят към тематика отдалечена от морската то присъства – някъде по-дискретно, другаде по-ярко и недвусмислено („Танц”, 2005, м.б., пл., 100/80; „Улицата на гълъбите”, 2007, м. б., пл., 70/60; „Гларуси”, 2006, м. б., пл. 90/80). Живописта на Светла Косева ни отвежда понякога в тъжните, меланхолични селения където се срещат Мъжа и Жената, за да бъдат заедно завинаги знаейки, че това е невъзможно. Обектите на нейното творчество са обикновени същества и предмети, които, докоснати от таланта й, се превръщат в носители на определени състояния, обикновено облагородени от блян по непостижимото, оцветени от примирена тъга, обгърнати от цветен въздух, вдъхващ надежда... С настъпването на пролетта Светла Косева подреди поредната си самостоятелна изложба във варненската галерия „ЕВА”, където видяхме една художничка позната и нова, навлязла в своята творческа зрялост... ПРОСТОРИ

списание за литература и изкуство

цена 2 лв.

2/2013