Списание "Простори'61" - брой 2 - 2015 by prostori spisanie

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

2/2015

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 2 / 2015

ПОЕЗИЯ Божана Апостолова Иван Гранитски

ПРОЗА Дияна Тончева

ПОЕЗИЯ Милена Белчева

ПРОЗА Антон Абаджиев Владимир Шумелов

ПОЕЗИЯ Керана Ангелова

ПРОЗА Христо Леондиев

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ 47 Давид Льолиевър в превод на Лора Ангелова Александър Твардовски в превод на Андрей Андреев Йон Деген в превод на Тихомир Йорданов РАЗМИШЛЕНИЯ Милена Кирова за Българския дневник на К. Иречек Явор Цанев

ДНЕВНИК Панко Анчев

ПРЕГЛЕД Книги Никола Инджов. „Душа на друг човек“ Пенчо Данчев. „Полемични записки“ Таньо Клисуров. „Душа, съветник мой попътен“ Димитър Кенанов. „Страници от книжовното наследство“ Йеромонах Роман (Митюшин). „Ябълки от детството“

ПАМЕТ 93 Феноменът „голям писател на малък народ“. 80 години от рождението на арменския писател Грант Матевосян ХУДОЖНИК НА БРОЯ

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: "Helvetica 8", худ. Мария Зафиркова Четвърта корица: "Helvetica 2", худ. Мария Зафиркова Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Издава ИЗДАТЕЛСТВО СЛАВЕНА – ВАРНА тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Мария Зафиркова

БОЖАНА АПОСТОЛОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ По случай 70-годишния ѝ юбилей

СЪЛЗА НАЗАЕМ На Стефан Цанев Помня как мълния край гърлото ми мина, а аз пренасях под езика си вода за жадния; как гладният ме носеше в очите си, а аз му давах вместо хляб – надежда... Казвам ти: Състарена от любов съм вече. И ако нещичко ме притеснява, то е: забравих как се размножават сълзите, за да ти дам поне една назаем.

НЕИЗБЕЖНА СРЕЩА В памет на Г. Изгряло в пустинята цвете е мойта любов. Ей го – с крехко дихание, саморасло и диво. Извило вратле към дъждовния благослов, то чака и моли, и чезне наивно. Как, кажи ми, надежда сега да му дам – дъждът е подвластен единствено на всемира. А в своето жадно страдание всеки е сам и е страшно, че не ние, а смъртта ни избира. И ми е дяволски чоглаво, че в последния път непохватно-безпомощни думи над мене се мятат... И пронизан от скръб – подразбираш, че всички вървят накъдето ще бъде и нашата среща – оттатък.

4 КЪСНА ЕСЕН Подпряна с лакът върху битието, аз дишах ненаситно свободата си, замаяна от дребните подробности. Бе късна есен – хората събираха душите на узрелите къпини и лепкав сок се стичаше по вените. А аз стоях във себе си и гледах как пламват и угасват светлосенките, и върволицата от хора как се движи нагоре по баира на усмивките. Додето най-подире слезе мракът и бавно ги попие в тишината си – и тях, и мен, и храстите къпинови. ХИПОДРУМ От хаоса изплуваше нищото и се връщаше в хаоса – това старо, неопитомено, оглозгано до кости нищо. А аз го бях хванала за опашката и се опитвах да го яхна. *** Грях ли беше този вик в кръвта ми, дето премаляла ме стовари до голямата вода? И жадна – едри глътки пих. А беше лято. Беше вик в кръвта ми. Беше всичко. Пих отново, пак... Обезумяла пиех жажда в жаждата си страшна. Мигове, в които се възземах на възбог и падах на земята – върху нажежената ѝ кожа. Мигове, в които се завръщах при началото на мойта песен, за да тръгна после към зората. АХ, ТИЯ ВЕЧЕРНИ, ах, тия слънчеви, ах, тия мили момчета! Пак преминават по пътя ми – недостижими и светли.

5 Времето палаво, времето вчерашно – времето тегне над мене. Спирам пред изгревни думи и погледи и отминавам смутено. Късно е – страшно е. Късно е – болка е. Късно е – тлее жаравата. И безвъзвратно се връщам към себе си. Песен остава. СИНЕ МОЙ То прилича на болест... И ето я пак – упорито, жестоко нараства, все пълзи и пълзи... Разрушава ме клетка след клетка и угасват под нейния пристъп разнебитени страсти – само тя ме превзема, влудява ме и ослепително свети. То прилича на болест... А безумно се втурва кръвта ми към нея. И пламтят, и крещят саможертвено женствени клади... И дори ненадейната мисъл, че може би ще оцелея, ме завихря сред облак панически страх и плющи срещу мен безпощадно. То прилича на болест... И още в самото начало е болка разкъсваща. Сепва я писъче крехко и търсещи устнички върху гръдта ми. Ей го моето живо човече! Спасение няма, няма връщане – цял живот подир него ще търчи и расте обичта ми. Сине мой... Ако някой ти каже, че съм жива и здрава, ти порадвай се, сине, порадвай се, благодари му. А пък думите... – те са си думи. Няма майка такава! Всички, синко, сме болни. От обич. Неизлечимо.

ОТПЛАТА Накъдето се обърнеш – болка... Зъби се, оголва тишината, тихо стъпва, после с дързък тласък себе си постига.

6 Трижди свята е смъртта, която ни наказва с любовта си – може би отплата пратена отгоре, от небето, с аромат на вкаменено цвете. И НАКЪДЕ Сама и обща в себе си живея. От себе си изтичам и се вливам в пороя на деня, където всичко за мен отдавна е удавило представите

за нещо хубаво.

Училище за глухонеми е душата ми. Там всеки ден се уморявам от мимични жестове и все по-рядко себе си разбирам. Дали защото думите са абортирали от смисъл, или защото смисълът е абортирал от човека? Не знам. Но подозирам, че представата ни за човечност е ограбена. Така че нищото е мярката на мойто можене. А ѝмането е платената ми съвест на цивилизования мой живот, че и нататък – отвъд израстъците изкусителни на мисълта ми, отвъд измислените блудства с идеала... И сякаш губи смисъл всякакво завръщане към себе си, към себе си, към себе си. *** Такова време – студ душата пука! Остава ни за слънце да се молим. Да репетираме сега и тука написаните в друго време роли.

Редакционният съвет на списание „Простори“ честити юбилея на своята сътрудничка и приятелка и ѝ пожелава още много и много дълги години живот, здраве и енергия в нейните благодатни трудове на полето на поезията и книгоиздаването!

ИВАН ГРАНИТСКИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СМИСЪЛ Има нещо което трябва да е възторжено Смисълът на Битието е в работа каторжна над слабости човешки над илюзии заблуди Победите са грешки а славата е лудост Бъди естествен земен надмогнал суети и страсти Инак ще си непотребен роб завинаги на Хаоса

ПРОГЛАС Съвършеното ѝ тяло се извива като пантера преди скок Предизвикателно красива тя разговаря със самия Бог Необяснимото ѝ обаяние го трогва и разнежва Творецът се усмихва и сияе радостта му е безбрежна Съзерцава нежните лунички трапчинките и алабастровата шия Пред нозете ѝ е коленичил и нектар от устните ѝ пие И загледан в теменужените бездни на очите ѝ ще прогласи – Любов без тебе ще изчезне светът загадъчно красив

8 ПЧЕЛА Как да се освободиш от илюзията че не си свободен Много просто Представи си че си цветният прашец по тичинката на щастливо цвете Провидението е пчела която всеки миг ще те изпие Ала внезапно ти решаваш че си само мирис и даже спомен за ухание предишно Откриваш поразен че можеш да си тук в материята видима но и навсякъде из бездните на Абсолюта Ти си свободното съзнание което пътешества във пространствата на вечното Познание Или цветният прашец осмислящ свободата на пчелата

ПРОМИСЪЛ Наблюдавай как в пространството се реят мисли и идеи спомени предчувствия представи Приличаш на ловец преследващ сенки на илюзии Те се изплъзват във гонитбата като бълбукаща вода из проломите на видения миражи черни дупки Изчезват формите а думите самотни острови на смисъла разбягват се в галактиката на неясното Загадъчното е предвестник на прозрения в изтичащия хоризонт на тайната Обзема те внезапно чувството че си извън телесното си одеяние

9 само образ пулсиращо сияещо кълбо пътуващо без цел в безкрайния тунел на Светлината Промисълът висш е неразгадаем ако не осъзнаеш че си Дао

БРЕЗИ Брезите като свещи светят в дланите кафяви на гората Листата – генералски еполети красят мундирите на тишината Есента е отпътувала на Изток денят е къс – фитил на бомба Изглежда всичко тъй близко а зимата надува свойта тромба Дали ще има време да се скрие палавата катеричка сред листата когато мраз и яростни фурии превземат всичко без остатък Накрая само ледени висулки ще шепнат и въздишат Врани скачащи на пресекулки с крачета оди ще пропишат върху пелената бяла на гората и сините стрехи на ветровете Сняг изповядва тишината и в душите на брезите свети

ПАЯЧЕ Синьо облаче люлее пухести крила Чучулиги звънко пеят и мирише на смола Край акация щастлива цял рояк пчели жужи Върху клоните игриви паяче лежи

10 То поглежда към небето и се чуди откъде тъй изгрява и просветва всеки божи ден Паячето е мислител Облачето е въздишка А игрите на пчелите философията висша

ВИДЕНИЕ По мотиви от картина на Златю Бояджиев Козичките на Златю в Брезово пасат из ниви патриархални Пастири облегнати на гегите греят в пейзажи пасторални Върхът на цялата идилия е цъфналата дива вишна тъй сладко сладко вдишваща уханието на пчелите лекокрили със своето жужащо тайнство и онези леки шепоти на мълчаливите пространства Духът в които шества А най-накрая във далечината се мержелее черен бивол Маранята пладнето покрила се разтваря в тишината Къде художникът се крие във тази тайнствена палитра Ето стълбче дим се вие и като въздишка литва

ЛОТОС Към синия хребет на хоризонта лети душата ти вече свободна На езическа клада плътта ти пламти ти си звезда пътеводна Безграничен безначален безкраен почти извън предишната дреха телесна

11 в изначалното лоно завръщаш се ти в своята прародина небесна Хилядолетия цели съзерцаваш свещта всетворящия пламък на Дао Тъмна енергия – баща на Деня и Нощта Ти си вселенският лотос ухаещ Кога ще решиш да се вселиш отново в затвора на човешкото тяло знае само Той който е Слово и предусещане за начало

ИМА ТАКЪВ ПЪТ По мотиви от картина на Светлин Русев Минава пътят през места усойни сенките на сови там прелитат Здрачава се и мрак връхлита Предчувствия и страхове поройни безмълвни и бездомни скитат Къде ли води този път загадъчен какво извивките му странни сочат В дъното се мержелее плоча искри над нея черно пламъче Пейзажът е измислен но е точен Изглежда че това е входът таен към отдавна търсения храм Зрящият ще зърне там като в картина на Пусен сияещ духът самодостатъчен и сам Пътят не започва и не свършва неговата безначалност поразява Прилича на портал от лава едновременно минаваш и се връщаш свободен си да тръгнеш но оставаш Ако можеш припомни си всички твои минали животи Надзърнал във вселенските Кивоти ще разбереш какво е писано Какви са сътворяващите ноти Ала внезапно в здрача синкав медитацията ти прекъсва

12 eдно щурче със струна скъсана И въздуха припърхваща калинка с конфетите на любовта поръсва Пътят е реален и измислен показва арката на Светлината Човек е функция на Свободата Дори смъртта разлиства жаждата по красотата

Худ. Мария Зафиркова

ДИЯНА ТОНЧЕВА РАЗКАЗИ

БАЩИ И СИНОВЕ Татко? – чува гласа му някъде много отдалеч. – Татко? Помогни ми. Събужда се облян в пот, с невъобразимо омотан около тялото чаршаф. Отново. В редките моменти, когато успее да заспи, се събужда по този начин. Гласът му е толкова реален, така истински. Сякаш ще отвори очи и ще го види пред себе си от плът и кръв, а не изтъкан от спомените му. Такъв, какъвто си го спомняше съвсем ясно от последния път, когато го видя. Преди колко... дванайсет години? Или тринайсет? Имаше ли вече значение? По дяволите, нямаше никакво скапано значение сега, когато беше загубил напълно надежда. Лежи няколко минути в леглото с очи, вперени в прозореца отсреща. Планината си стои най-невъзмутимо на същото място, където е била цял живот, върховете ѝ покрити с вечен сняг. Не знае какво би правил без нея. Такава утеха му е. Дълги години беше живял в града без нито една планина наоколо. Как да ти липсва нещо, което никога не си имал? Надига се с мъка. Има дни, в които така му се иска да остане в леглото. Със спомените си за компания. Не и днес. Днес има да върши важни неща. Такива, за които все нямаше време преди. Да създава спомени. Синът му се роди преди трийсет и две години. Или трийсет и три. Не беше от късметлийските бебета, дето ги чакат с радост и нетърпение. А случайност, непланирано. Точно тогава беше в подножието на кариерата си и нямаше никакво време или пък желание да се занимава с бебета. Така и каза на жена си веднага щом разбра за бременността ѝ. Право в щастливото ѝ греещо лице. Точно сега ли трябваше? В най-неподходящия момент. И изтри от раз усмивката ѝ. Не отиде на нито един преглед. Училището за бъдещи родители намери за невероятно глупаво и излишно. Не отиде на раждането. Беше на важно съвещание. Момче, здраво и едро, без никакви усложнения. Жена му избра името. Пак тя организира кръщенето, събирането на роднини, всичко. Беше кротко бебе. Не плачеше, сякаш още тогава усети, че не трябва да създава проблеми. Лежеше си тихо в люлката, нощем спеше непробудно, а в редките моменти, когато беше неспокоен, било то заради зъб или някое друго бебешко неразположение, майка му го усещаше веднага и беше достатъчно да го прегърне, за да заспи. Може да се каже, че пропусна цялото детство на сина си. Винаги имаше по-важна работа, която трябваше да се свърши в убийствено къси срокове. Все

14 пак се грижеше за семейството си. Така отвръщаше на мълчаливите укори в погледа на жена си. Заради вас правя всичко това. Почти успяваше сам себе си да убеди. Но истината бе, че се чувстваше по-добре в офиса, особено късно вечер, когато служителите му си тръгваха, а той останеше да довърши никога несвършващата работа. Тишината на потъналите в мрак кабинети му действаше успокояващо и неведнъж заспиваше с глава, отпусната на бюрото. Просто не обичаше да се прибира. И да си припомня как се е провалил като съпруг и баща. А те сякаш нямаха особена нужда от него. Годините си минаваха, синът му растеше и все така не създаваше проблеми, мълчаливо и кротко момче. В училище се справяше с лекота, учителите винаги го хвалеха, всички го харесваха. Разбира се, това той научаваше от жена си. Сега, като погледнеше назад, не помнеше някога да е ходил на родителска среща, училищно тържество или нещо подобно. В началото, в самото начало съпругата му се опитваше да го привлече към света на родителството и след като се убеди в твърдото му противопоставяне, го остави на мира. Някъде по това време нещо започна да става с него. Както работеше по важен проект, спираше рязко и отиваше в банята. Наплискваше си припряно лицето с вода в отчаяни опити да отмие това безименно нещо, но то не изчезваше. Стоеше си все там, стаено в очакване, безразлично и търпеливо. После се вглеждаше в огледалото пред себе си, взираше се дълго и настойчиво в това чуждо ничие лице, преждевременно уморено от живота, изцедено и равнодушно към света наоколо. Гледаше силно прошарената коса, навремето катраненочерна, безизразните очи, които се бяха втренчили безмилостно в него и не можеше нищо да прочете в тях. Нищо. Пустота. Какво ми става? – се питаше безмълвно, а после и на глас. Навеждаше се към отражението си, опрял ръце на мивката, и произнасяше бавно и отчетливо, с надеждата да чуе в оттенъците на този чужд глас някак си така нужния отговор: какво ми става? Колко още мога да продължавам така? Какъв е смисълът? И какво е това натрапчиво усещане за невидима заплаха, което тровеше напоследък сънищата му? Нещо смазващо и тежко като истина беше надвиснало над главата му и не му даваше мира. Ако ще се случва нещо, да става по-бързо, по дяволите, си мислеше в дългите безсънни нощи, въртящ се до полуда в леглото, до спокойното отпуснато тяло на съпругата си, спяща като новородено. Бавното ѝ равномерно дишане вместо да го успокои, го дразнеше още повече и в такова състояние посрещаше с истинско облекчение първите слънчеви лъчи, промушили се през завесите. Междувременно синът му завърши успешно училище, както се очакваше и пак така гладко и без никакви сътресения беше приет в престижен университет. Със жена му отдавна си бяха станали чужди, всеки имаше свой собствен живот и в него нямаше място за другия. Безсъниците и кошмарите му продължаваха все така, омаломощаваха го и го изстискваха, но той не знаеше как да им сложи край. Едно ново усещане се беше появило обаче. Че нещо се задава. Онова, което го ядеше през всичките тия празни и дълги години, дето го изпиваше и оставяше да се гърчи в мъчителна агония, идваше неумолимо и безвъзвратно към него. Най-сетне ще се свърши, каквото и да е то, така се успокояваше. И то дойде.

15 В един слънчев ден, като в онези дни, в които си мислиш, че нищо лошо не може да се случи, просто няма как, така си мислиш, при такова ясно време с чист прозрачен въздух, наситеносиньо небе без ни едно облаче и щедро греещо слънце, той си отиде. Тръгна си, без да се сбогува, без да остави и един ред, без предупреждение. Синът му, единственият му непланиран син, момчето, което беше част от живота му, но не и в него. Случи се без гръмко сътресение, така, както беше живял дотогава с тях двамата. Просто не си дойде за вечеря. Предната седмица беше церемонията по повод дипломирането му, тримата отидоха на тържествен обяд след нея, но го извикаха спешно от офиса и се наложи да се извини и да ги остави в ресторанта. Не беше нещо необичайно, толкова пъти се беше случвало в миналото. Всичко изглеждаше нормално. Но онази вечер не се прибра. Помислиха си, че се е запилял нанякъде и е забравил да се обади, с приятел навярно. Не че беше характерно за него. Не си дойде и на следващия ден. И на пò следващия. В началото жена му запази самообладание, както винаги, но на третия ден тревогата се беше настанила трайно в очите ѝ. По леко треперещите ръце той разбра, че е на прага на помитаща паника и едва тогава се обезпокои и той. Първо отиде в стаята на непознатия син, където никога преди не беше стъпвал. Бебешката стая, каквато смътно си я спомняше някога, преди толкова години, неусетно за него беше пренаредена от майката в младежка. Но това, което го изненада, направо стъписа, беше подчертаната липса на младежки принадлежности, къде бяха символите на бунта на младото поколение. Просто не приличаше на стая, в която е живяло момче. Леглото безупречно изпънато, празно бюро, рафтовете обаче претрупани с книги. Компютърът си беше там и след кратко преглеждане установи, че каквото и да е имало на него, е било внимателно изтрито. Дрехите си стояха непокътнати и изрядно подредени в гардероба. Не намери нищо, което да обясни внезапното му изчезване. Потърси приятелите му, които се оказаха, че са само двама, но и от тях не научи нищо. Всъщност разбра, че изобщо не е познавал собствения си син. Нищо не е споделил с нас, господине, не по-малко изненадани от самия него отвърнаха, когато директно, без заобикалки ги попита дали знаят къде е отишъл. Бил мълчалив и затворен, трудно отпускащ се, но безкрайно добър и идеалист, поне според думите им. Не изглеждал потиснат, поне не повече от обикновено. Не повече от обикновено!?, рязко ги прекъсна. Спогледаха се смутено и след кратко мълчание: виждате ли, господине, синът ви не беше от най-щастливите хора. Обърнаха се към полицията и за всеки случай наеха частен детектив само за да разберат, че няма насилствена намеса в изчезването. Няма отвличане, няма престъпление. Тръгнал си е сам, по своя воля. И както каза детективът, след дълго и прецизно планиране. Не иска да бъде намерен, заключи накрая, след повече от две години издирване. Безкрайно добър, потиснат не повече от обикновено, не беше от най-щастливите хора, сър, тръгнал си е сам, съжалявам, не иска да бъде намерен, госпожо. Удряха го като чук в главата, изплуваха в съзнанието му във всякакви моменти, преследваха го навсякъде, дълбоко запечатани завинаги там вътре в него.

16 Една вечер, може би три години след онзи слънчев ден с ясно небе без нито едно облаче, три протяжни години на очакване и надежда, жена му го помоли да отиде за салата до близката бакалия. Той си взе палтото, ключовете и портфейла и излезе от къщата. Мина по алеята, покрай пощенската кутия и пое по тротоара. Беше мразовит януарски ден, дебела снежна покривка се разстилаше навсякъде, докъдето му стигаше погледът, и той усети пронизващ студ чак до старите си уморени кости. Тогава ги видя. Малко преди да свие към магазина, с ръце, скрити в джобовете, стискащи ключовете, съзря млад баща, седнал в детска шейна, а пред него момченце на около три-четири години. Пързаляха се, целите побелели от сняг, и се смееха, Господи, как заразително се смееха това малко дете и баща му. Спря, ахвайки, закован от внезапната болка, която преряза гърдите му точно през средата, без да разбере, че е изтървал ключовете в снега. Опустошението подкоси краката му и той седна право на земята. Божичко, какво направих, едва продума през изкривената уста, заради мен си отиде. Това чуха и веднага притеклите се на помощ съседи. Заради мен си отиде момчето ми. Малкото ми момченце, детето ми. Дойде и жена му и едва го позна. За няколко минути се беше превърнал в старец, побелял до последния косъм, неспирно повтарящ едно и също. Не искаше да стане от мястото си, няколко поедри мъже едва го отлепиха от земята, докато той гледаше като хипнотизиран изплашените баща и син. През следващите няколко месеца съпругата му се грижеше за него след прекарания лек удар, докато се възстанови. Почти не говореха за случилото се и година по-късно, когато тя почина тихо в съня си, така, както бе живяла, той за първи път си даде сметка, че така и не разбра как е преживяла заминаването на сина им. Веднъж, докато разчистваше тавана на къщата малко преди да я продаде, намери огромен, потънал в прах кашон с детски играчки. Отвори го нетърпеливо, с треперещи ръце, както децата отварят коледен подарък. Дълго гледа със залутани очи, отгатвайки любимата играчка на сина си. Дали е това влакче или счупеното камионче, счупено навярно от много самотни игри, или плюшеният заек със стъклени очи и липсващо ухо. Може би с него е заспивал. Сега нямаше как да го попита. Нито пък майка му. Седна в един стар продънен фотьойл, който им беше подарен за сватбата, и се загледа, без да вижда, през единственото, обрамчено с паяжини, прозорче. Кога точно нещо се обърква в живота ти, изплъзва ти се като пясък през пръстите, така че в самия край да седиш на тавана в опустялата ти къща, обграден с никому ненужни вече вещи, които би трябвало да си тръгват с отишлите си, така е честно, а не да остават тук и да ти се навират в очите и в безутешната ти душа, да седиш сред руините на съсипания си живот и да не можеш да направиш нищо. Преди, не чак толкова отдавна, може би. Вече не. Вече е прекалено късно. Спомни си за всички ония моменти, когато като малък синът му все искаше да му покаже нещо, а той беше зает, вечно зает. Как можа да не забележи деня, в който спря да му ги показва? Странно е как нещо, което най-много си пренебрегвал в живота си, се оказва най-важното за теб. Центърът на вселената ти. Смисълът на всичко. Сега, когато го нямаше и вече знаеше, че няма да се върне, не беше способен да мисли за нищо друго. Сега само това имаше значение.

17 След като продаде къщата, взе кашоните от тавана и всички албуми със снимки, които намери, купи си каравана и отиде да живее в планината. Непоносима му беше мисълта да среща хора, още по-малко съседи, да живее в същия град, който вече не беше същият без тях, да ходи по улиците, по които е вървял синът му, да минава покрай училището му. Да се събужда и заспива, да диша там без тях. Сега си говореше с него всеки ден. Разказваше му за собственото си детство, за баба му и дядо му, за работата си, за някогашните си мечти, за майка му. Имаше дни, в които изпитваше силен гняв към него, защо си тръгна, чупеше и помиташе всичко по пътя си, крещеше, ридаеше, а когато бурята утихнеше, го умоляваше да му прости. Заедно посрещаха изгрева и залеза, всеки път неизменно мислейки си как е могъл преди да ги пропусне, разхождаха се из горите, по билата, четеше му приказки за лека нощ. Постепенно с времето в него назря идеята да измисли общи спомени със сина си. Вземаше една негова снимка, ето тук си на няколко дена, представяш ли си, тъкмо ви бяха изписали с майка ти, виж как гледаш ококорено, и се смееше, смееше през сълзи сам, в караваната, а всъщност не сам, тук си се ухилил, да си покажеш първото зъбче, помниш ли как го скрихме под възглавницата, за да го намери феята на зъбките, пък ти ми каза: татко, ама аз знам, че няма такава фея. А аз ти отговарях: ти още малко ще кажеш, че и дядо Коледа не съществува. Тук ти млъкваше, защото подозирам, че все още вярваше искрено в него. Ето те тук, тръгваш на училище, толкова уплашен, но с майка ти останахме, докато се успокоиш, момченцето, седнало до теб, те заприказва и ти ни погледна усмихнат и успокоен. После то стана най-добрия ти приятел. И веднъж, години след това, ми каза: господине, синът ви е най-щастливото момче, което познавам. Хей, виж, завършваш университета, с дипломата съм те снимал, майка ти толкова настояваше за тази снимка. Синко, много се гордеех с теб тогава. На това място се сепваше, защото нямаше нататък. Продължение липсваше и му беше невъзможно да го измисли. Иска ми се да можех да ти кажа, че денят, в който се роди, беше най-щастливият в живота ми. Не знам дали е бил. Наистина не знам. Сега, щом се обърна назад, виждам толкова много ценни моменти, които съм могъл да нарека щастливи, а аз не съм го знаел. Или не съм бил там. Когато се загубиш, пропускаш всичко около себе си. Пропускаш самия себе си, губиш пътя си. Губиш всичко. Татко, татко, помогни ми! – някъде отдалеч чува детски глас. Отваря с усилие залепналите си клепачи: – Татко, ще ми помогнеш ли с пижамата, а после може би една приказка за лека нощ! – замаяните му от съня очи се спират на лукавата усмивка на четиригодишния му син. ДЕТСТВО И СТАРОСТ Кое е онова, което стои между детството и старостта? Понякога си мисля, че детството се разтяга, разтяга, разпростира невидимите си граници и току се опре в старостта. Събужда се детето един ден и вече не е дете. А старец. Виждала съм и старост, започваща от детството. Преждевременно уморени детски очи, сериозно личице, замислен поглед, изопнати от самота, черти.

18 Идвам тук, на село, в застиналия живот, за да търся нещо. Не знам какво. Наистина не знам. Не съм сигурна, както винаги. Тъкмо се покаже иззад някой ъгъл, и след секунда отново се шмугне. Крие се упорито от мен. Да не го видя. Но пък следите му са навсякъде. Навярно иска да го намеря все пак. И по някое време разбирам. То е безвъзвратно отишло си. Всъщност може никога да не съм го имала. Държала ли съм го в ръце? Не си спомням. За момент като че ли. То е останало там някъде назад. Все едно никога не е било. Било ли е? Или съм го сънувала? Детството. Идвам тук, за да си търся детството. Нужно ми е. Трябва да разбера случило ли се е то на мен, или ме е пропуснало. Трябва да намеря доказателства за съществуването му. Да се уверя, че е имало вкус, мирис, плътност. Често намираме само това, което искаме. След години се връщаме и намираме други неща, а то е минало и не се противопоставя да бъде променяно. Не може. Всеки ден излизаме с него на разходка до центъра. Къщата ни е на самия край на селото. Често срещаме старци, насядали покрай улицата, пред къщите си. Самотни стари хора, жадуващи за човешки контакт. Просто да разменят по някоя дума, да си чуят гласовете, излизащи от залепналата от мълчание уста, предрезгавялите от неговорене гласове. Кажи на мама, че ще завали, загрижено подхвърля един дядо на момчето ми. Двамата едновременно поглеждаме нагоре. Ясно синьо небе с тежко надвиснали в единия му край, черни облаци. Няма да завали, твърдо отсичам. Не и преди да се приберем. Малко по-нататък – ти чие си, ни пита дребничка старица, аз много обичам дечицата, добавя, без да дочака отговор. Веднъж попадаме на една баба. Приличаш на баба ти, ми казва тихо, докато ме наблюдава втренчено с неподвижните си очи, същата кльощавела си, досущ като нея. А майка ти беше най-хубавата в село, помня я. Рано замина за града, малка още. Ама дива, дива, все с момчетата. Близо до нашата къща често виждаме един дядо, седящ на пейката пред неговата. Веднъж решавам да спрем на връщане от разходка, да го поздравим. Да си поговорим. От мълчаливите е, но си личи, че му доставя удоволствие внезапната ни спирка. Бабичката му е починала неотдавна и сега живее само със спомените си. Разбирам го по един от некролозите на портата. Кани ни да влезем за малко, да ни покаже снимки на внуците. Далече живеят, разбира се. И снимките са топла утеха. Колебая се, защото закъсняваме за обяд. Гладен е и уморен от дългата разходка. Старецът меко настоява, повтаря няколко пъти, влезте ей там, ей го де е, за малко само. Важно му е, виждам. Влизаме. По етажерките на два реда гъсто наредени снимки. Няколко сватбени, на него и жена му. Малки деца – внуците предполагам. Двама млади мъже. Синовете му, отново гадая. Големият скоро почина, сепва ме глухият му глас някъде зад гърба ми. Докторите така и не разбраха от какво. Отиде си ей така, набързо, малко след бабата. Гледам насълзените му старчески очи и не знам какво да кажа. Все така стоим в средата на стаята, снимките с усмихнатите хора, някои от които липсват в живия живот, са пред нас и тогава усещам тежкото и плътно отчаяние, намерило дом в тази празна къща. И лекарите нищо ли не откриха, успявам да кажа някак неловко и излишно, колкото да прекъсна мълчанието. Нищо, нищо, махва немощно с ръка. Тръгваме си бавно за вкъщи към закъснелия обяд в този ранен

19 следобед, а дядото ни изпраща. Елате някой път пак, да си наберете цветя. Следобедите, докато той спи, сядам на дивана пред градината и чета Маркес. Или пиша. Гледам и празните лястовичи гнезда над мен. Натъжават ме, но ги усещам там, над главата си, под стряхата и току ги погледна. Минута, минутата се превръща в пет и повече. Лятото си отива. Всичко върви напред. Освен мен. Поне през тия две седмици, докато съм тук. Гледам назад, упорито и настойчиво. Позволявам си с някаква хедонистична наслада да потъна в миналото, в спомените, в познатите миризми, които ме заобикалят във всичко и във всеки момент. Виждам нас, децата в тази къща – аз, сестра ми, братовчед ми, преди това – мама и вуйчо, а по-назад – дядо и близнакът му и двете им сестри. Виждам детството на всеки един от нас, толкова различно и така еднакво. Разглеждам снимки, намерени в един забравен шкаф. Мои, като бебе, дете и юноша. На другите. Цветни, черно-бели. Замръзнали усмивки, мигове. Директно надникване в миналото. Насрочвам си срещи в центъра на селото. Първо с един дядо на 82, когото ми представят като човека, който знае всичко за селото и хората. Той се заравя с удоволствие в миналото, говори, говори, има отчаяна нужда да говори, безкрайно изненадан, че някой има нужда да го слуша. Заглеждам се в ръцете му, в треперещите му ръце, които разливат мъничко от кафето, докато разпалено разказва. Задавам му въпроси, които никой никога не му е задавал, и за момент се обърква. После продължава. За какво мечтаеш, го питам. Да построи ритуална зала за гробищата. Била е започната, но недовършена. И да погребе ония прибрани кости, които намерил при местенето от старото в новото гробище. Всякакви мечти има на тоя свят. После се срещам с друг старец, поет. Дългогодишен редактор на вестник. С издадена стихосбирка, която ми подарява. Вехта ми е, че на много хора съм я давал, ако не те притеснява това, ми се усмихва стеснително и ми подава тънката книжчица, където е побран целият му свят. Изчитам я наведнъж същия следобед. Приятел е на Дамянов. Разказва ми за него, за срещите им, за по детски чистата му радост от редките гости. Понякога излизаме сами, без уговорени срещи. Разхождаме се по тесните улички, разглеждаме къщите, зяпаме небето, гадаем къде е слънцето, когато е скрито зад облаците. Говорим си за какво ли не и често забравям, че е само на три и половина. Дни наред обсъждаме блъснатата котка на пътя, защо трябва да местим охлювите от пътя в храстите на безопасно място, защо точно тази тревичка порязва пръстчето или закъде толкова бързат колите, които профучават покрай нас, често стряскайки го. В един от най-студените и дъждовни дни излизаме отново. Сядаме в кафенето отвън, напук на режещия вятър, и той отива да се люлее на близките люлки. Сив септемврийски ден, а аз съм по къси панталони. Просто решавам да игнорирам студа. Той се окалва невъобразимо за мой ужас, но е щастлив и това стига. Той си го изпи животът, чувам на съседната маса група жени да давят личната си самота в клюки. Един ден отивам сама до гробищата. По пътя минавам край любимата си къща. Вила Константин. Дълго я гледам и с мъка се откъсвам от нея, за да продължа нататък. Голяма ми е слабост тая стара самотна къща. Грохнала и пуста,

20 вече едва виждаща се от безцеремонно превземащата я растителност. Мисля си по пътя нататък, че все някой трябва да ги гледа и слуша тия старци, изоставени къщи, тия изгубени и лутащи се души. Не срещам никого в гробището. Тихичко си свиркам, докато намеря мястото. Наливам вода във вазата и потапям откъснатите цветя в нея. После отивам за още вода до чешмата на входа и се връщам, за да полея посадените цветя. Кой знае кога ще завали, а и те са жадни. Запалвам три свещички, а слънцето прежуря над главата ми. Не ми пречи. Ято гарвани кръжат отгоре. Събират се за нещо. Дълго се взирам в снимките на баба и дядо, в чертите им, приближавам се, навеждам се, почти опряла нос в тях. Опитвам се да разбера какви са били, да уловя пропуснатото, да ги намеря. Да се намеря в тях. Знам, че понякога, като се загубя, те ме намират, отишлите си. Намират ме и ме завръщат. Още не ти е време, ми обясняват кротко. Пазят ме. Тишината тук е толкова оглушителна, че почти чувам бясно препускащото си сърце, кръвта, движеща се неуморно във вените и артериите. Всяка история си има начало и край. Предполагам като живота. Разбира се, и среда. Ние с теб не сме прекарали заедно много време от средата, нали, бабо? Може би малко повече от края. Иска ми се да можехме да си поговорим за миналото. Защото, каквото и да приказват, то винаги ни следва плътно. Появява се в най-неочаквани моменти, неканено, нахално. Особено когато изобщо не ти е до него. Особено тогава. В деня преди да си тръгна, съм седнала в трапезарията, до масата, сама. Осезаемо сама с осезаемата ѝ липса. На съвсем същото място, където не толкова отдавна седях с нея и ми разказваше за младостта и детството си. Седяхме една до друга в ония кратки моменти, когато си почиваше от никога несвършващата работа, тя ми се усмихваше, дори когато в разказа си прекосяваше трудни моменти, и аз ѝ се усмихвах в отговор. И за кураж. Откривах толкова нови неща за живота ѝ чак сега. Беше хубаво. Топло. Сега в края на това пътешествие, когато ще си тръгвам оттук, за да се върна пак някой ден, знам, че има много място и време между детството и старостта. Средата е там, а тя е важна и без нея не може. Пишем я постоянно, всеки ден, всяка минута и миг, с всеки дъх и въздишка. Пишем си историята. Личната история. Важно е после и да я разкажем. Защото винаги ще има някой, който да иска да я чуе. Разбрах и че всичко е в мен. Минало, настояще, бъдеще. Нося ги навсякъде със себе си. Отишлите си и тях. Нищо не се губи. И се намира онова, което си мислиш, че си загубил. НАЙ-САМОТНИЯТ СТАРЕЦ НА СВЕТА На Наото Матсумура, чиято лична история за любов, смелост и доброта ме вдъхновиха да напиша този разказ. Някой ден ще се събудя и ще съм старец. Мисълта премина светкавично през помътеното му от съня съзнание. Ще се събудя и ще съм най-самотният старец на света, мълчаливо се поправи. Скочи пъргаво от леглото и се запъти право към кафемашината. Няколко минути по-късно с чашата в ръка се взираше невиждащо през прозореца навън. Не че имаше нещо за гледане. Същото, каквото и преди шест години, когато се върна тук. Няколко сгради оттатък ули-

21 цата, тротоар, между плочките на който беше покарала трева, улична лампа, отдавна несветеща, късче синьо небе. Обърна рязко гръб на прозореца и обходи с поглед стаята. Спартански обзаведена, минимализъм в мебелите, найнеобходимите вещи и прах навсякъде. Дълго време не се примирява с него, забърсваше го всеки ден, а на другия ден го намираше пак там. Като някаква влудяваща детска игра. Последните месеци просто го остави да се стеле свободно. Нямаше смисъл да се бори с него. Взе си пътьом овехтялата шуба от закачалката до вратата, метна я бързо на гърба си и след като изпи последната глътка кафе, излезе навън. Свежият февруарски въздух го перна право през носа. Как да повярва човек, че е отровен? Вдиша дълбоко с цели дробове, без капка страх и тръгна бавно по пустата улица. Денят започваше. Слънцето беше изгряло преди половин час и той постепенно ускори крачка. Имаше много работа за вършене. Обходи малкото градче за час и половина, както всеки друг ден. Всичко изглеждаше нормално, доколкото обстоятелствата го позволяваха. Разбира се, не срещна жива душа. Градът с един-единствен жител. Родният му град. Преди точно шест години и един месец бяха събудени призори от сирените. Никога нямаше да забрави онова безумно виене, от което му писнаха ушите и дори сега често го чуваше в сънищата си. Трябваше да се махнат от там. Веднага, без да се бавят. Онези, които останаха да събират багажи, направиха грешката на живота си. В буквалния смисъл. След като бяха евакуирани на безопасно място, им обясниха за аварията. Не точно причините за възникването ѝ, колкото за неизбежните последици. Нямаше да могат да се върнат повече в домовете си. Поне в близките години. Последва категорична забрана дори за околностите, съпроводена с недвусмислени заплахи. Ако някой все пак се върнеше там, пътят назад щеше да е невъзможен. След първоначалния шок хората постепенно започнаха да изграждат живота си наново. Не че имаха някакъв избор. Все пак им бяха осигурени покрив над главите, работа, сигурност. Докато голяма част от тях не започнаха да се разболяват. Странни редки болести, дошли сякаш от нищото, които покосяваха безмилостно, но не отведнъж, а с години агония. Той и синът му бяха настанени в малка къща, досущ като на другите, където ги снабдиха с всичко необходимо. Една нощ, почти месец след аварията, се събуди в леглото си облян в студена пот. Отново кошмари. Този път по-реални от всякога. Дълго време лежа с широко отворени очи, докато накрая, малко преди да се развидели, беше взел решение. Час по-късно, когато синът му се събуди, той беше вече на път. „Връщам се вкъщи. Някой трябва да се погрижи за животните. Знам, че ще ме разбереш. И съм сигурен, че ще се справиш чудесно без мен. Ще ти се обадя. Пази се. Татко.“ Когато пристигна, пред очите му се разкри същински ад. Трупове на животни по улиците, в дворовете на къщите, по полето, навсякъде. По-ужасна обаче беше гледката на агонизиращите. И на малките, чиито майки бяха болни или умрели. Първите дни бяха неописуемо тежки. На няколко пъти се питаше, почти съжалявайки, дали не беше сбъркал, като се върна. Трябваше да свърши много работа, непосилна за един човек. Да изгори труповете, да нахрани и напои

22 живите. Да гледа болните, които се гърчеха в предсмъртни болки, без да може да направи нещо. Кучета, котки, коне, крави, кокошки, овце, кози, прасета. Стотици. След няколко месеца бяха останали само най-издръжливите. Той заживя отново в къщата, в която се беше родил и живял петдесет и две години, където се беше родил синът му и шест години по-късно беше починала жена му. Заболяла и отишла си преждевременно навярно от вече замърсения въздух, вода, почва и храна, както много други хора по онова време, без някой да съумее да им даде каквото и да е обяснение. Или да ги предупреди. До онази сутрин, в която неминуемото се случи. Тишината беше едно от най-големите изпитания. Абсолютна тишина, разпростряла се навсякъде и във всичко. В началото го смазваше, усещаше я така плътна и притискаща, а после свикна. Както впрочем се свиква с всичко на тоя свят. Изхранваше себе си и животните от онова, което си отгледаше в градината и на нивата. А ниви – колкото искаше на разположение. С вода се снабдяваше от планинските извори. В ранния подиробед беше успял да нахрани животните и да им сипе прясна вода. Огледа няколкото бременни крави и двете кобили, които всеки момент щяха да започнат да раждат. Всичко изглеждаше наред. И за тях животът продължаваше. Едва преди година животните се успокоиха и започнаха да се оплождат, явно поокопитени от шока и последвалата смърт на другите. Уморен от дългата обиколка, седна под клоните на едно вековно дърво и зарея поглед към планината отсреща. Така го успокояваше тази гледка, такава силна утеха му носеше, че някъде вътре в себе си усещаше едно неопределено топло чувство. Щастие навярно. Същото като онова, което изпита преди толкова много години, когато взе в треперещите си ръце новородения си син. Когато запленен, с мъка откъсна поглед от крехкото му телце и видя над него уморената усмивка на майка му. Обаждаше му се веднъж в месеца от една телефонна кабина, която все още като по чудо работеше, недалеч от тук. В началото му звънеше всяка седмица, но разговорите бяха така мъчителни, толкова натежали от неизречени обвинения, че постепенно ги разреди. Дълго време синът му го увещаваше да зареже всичко там и да се върне, но и двамата знаеха, че няма как да се случи това. После спря. Сякаш се примири. Сухо го осведомяваше за случващото се. Пропусна да му каже, че се е оженил. Разбра го едва когато беше информиран, че е станал дядо. Почти изпусна слушалката, когато, вече двегодишен, внукът му изрече ясно и отчетливо „дядо“ от другия край на линията. Стисна очи, за да не заплаче, докато слушаше думите, които детето се беше научило да казва и сега изреждаше нетърпеливо с тънкото си, изпълнено с гордост гласче. Само след още две години водеха вече истински разговори. Какъв цвят е небето там при него? Кой му чете приказка за лека нощ преди лягане, щом е сам? Какво правят току-що родените кончета? А малките котенца боричкат ли се както при тях? Дълго си говореха с този малък мъж, когото никога нямаше да види, нито да заведе за риба. Никога нямаше да седнат на верандата пред бащината му къща и да му почете от любимите му книжки, нямаше да го научи да язди и да помагат заедно на новородените да се изправят на крака. Това бяха непоносими момен-

23 ти на осъзнаване. Но в крайна сметка сам беше взел решението си. Нямаше смисъл да гледа назад. Нямаше място за съжаление. Знаеше, че се беше върнал не само заради животните, както знаеше и че синът му никога няма да му прости това. Ти ме изостави, татко. Изостави семейството си. Имах само теб. Имах нужда от теб не по-малко от проклетите животни. Когато му изстреля тези думи при един от все по-редките им разговори, усети как му се подкосяват краката. Отдавна синът му му беше дал да разбере какво мисли за постъпката му, но когато го чу да го изрича, болката дойде неочаквано съкрушаваща. Върна се и защото жена му и родителите му бяха тук, както и домът, където беше минал целият му живот. Неговите планини, реки, гората, най-зелените полета, най-синьото небе, животните. Все някой трябва да се погрижи за онова, което другите изоставят. И разбира се, да плати цената. Късно нощем след последната за деня обиколка, след оскъдната самотна вечеря, с чаша коняк в ръка, излизаше и сядаше в един люлеещ се стол пред къщата, наметнат с вълнено одеяло. Когато небето беше ясно, можеше да види повечето съзвездия. Обичаше да си представя как ги показва на внука си. Разиграваше въображаеми разговори с безконечни въпроси и отговори. Опитваше се да предположи какво би го питало детето. Или просто се връщаше назад в миналото, зареял поглед в проблясващите точици над главата си. А то винаги го очакваше приканващо. Кратки откъслечни моменти като разбъркани парченца пъзел, на които трябва да им намери мястото. Седнали са на дървена пейка, а езерото се разстила пред тях. Над него наднича планината със заснежените си върхове. Гледат упорито вперили поглед напред. Раменете им едва се докосват. Тя не млъква, както винаги. Той я слуша. Обича да я слуша. Да попива топлия ѝ плътен глас. По някое време отпуска глава на рамото му. Умълчава се. В този момент, в този единствен момент той си мисли, че може да остане тук цял живот. На тази пейка, с нея. После си тръгват. Спомените са така ненадеждни. Можеш да ги променяш според желанията или нуждите си. Май за това си говореха тогава, в онзи далечен зимен ден сякаш от друг живот. За миналото. Можеш да го хванеш и оформиш, както ти се иска. А то не се противопоставя да бъде променяно. Не може. Седеше на верандата пред родната си къща в едно празно градче години по-късно и се чудеше реален спомен ли е този, или плод на фантазията му. На седем години е. Отиват с баща си за риба. По познатата пътека през гората, която ги извежда право на брега на езерото. Пътьом събират гъби, билки, които майка му е поръчала, букетче цветя за нея. Чудесен слънчев ден е. Един от многото в безгрижното му детство. Баща му го учи на всички тънкости в риболова, така както всеки мъж във фамилията ги е предавал на сина. Вечерта след приказката на майка му заспива с усмивка на уста. Така ли беше? По дяволите все по-слабата му памет! Как да разчита на тия спомени, като не е сигурен дали са истински? Как да се опре на тях в непосилната борба срещу самотата? Едно време обичаше да пише. Още в училище малко след като се научи да държи стабилно молива и да заобля буквите уверено, започна да мъкне тефтери навсякъде, където отидеше. Записваше си

24 всичко в тях. Какво се е случило през деня, кого е срещнал, какво е казал, какво е изпитал. Запълваше редовете трескаво, бързаше да изпише на листа всичко онова, което иначе щеше да потъне в забрава. Сякаш ако ги нямаше тефтерите, които в един момент заплашваха да превземат къщата, нямаше да го е имало и него. Сякаш детството и юношеството му нямаше да му са се случили. Когато се ожени и му се роди момчето, продължи да пише. Спря в деня, в който си отиде жена му. С нейната смърт рязко се пречупи и този безумен стремеж да се надпреварва с времето. Да се мъчи да измами миналото, без да осъзнава, че лекомислено краде от настоящето. Просто загуби вяра в думите. Нямаше полза от тях, реши тогава. Заспа отвън, хлътнал в стола, с чаша в ръка. Първото нещо, което направи на другата сутрин, щом се събуди едновременно с изгрева, беше да отиде в задната част на къщата и да отключи един забравен килер. Вратата, неотваряна от Бог знае колко години, изскърца дрезгаво и сред полумрака и тежката миризма на безвъзвратност той се озова пред десетки, а може би стотици прашни тефтери, наредени по рафтовете. Тъгите му, грижливо прибрани надълбоко, го пронизаха толкова внезапно, че му секна дъхът. Никога не предупреждаваха. Връхлитаха рязко и отведнъж. Досущ като опустошителна буря насред спокойното само преди миг, море. Докопа сляпо един стол, който стоеше наблизо и се тръшна с все сила на него. Загледа се в купчините минало, кротко чакащи през всичките тия години. Дълго ги съзерцава, преди да вземе един от тефтерите. Внимателно избърса с длан плътно покрилия го слой прах и го отвори с някакъв суеверен страх, че страниците ще се разпаднат изпод пръстите му. От този ден насетне вземаше по един тефтер и след като нахранеше и напоеше животните, сядаше някъде, под дърво или на верандата си, и бавно, без да бърза за никъде, потъваше с някакво нетърпение, граничещо със смес от болка и наслада, в миналото. Един ден, девет години, три месеца и дванайсет дни по-късно, когато му беше останал последният непрочетен тефтер на празния рафт, се събуди, но не можа да се накара да стане. Напоследък му беше все по-трудно да намери причина. А и силите го напускаха. Може би това е краят, помисли си със залутан поглед в тавана. Превърнал съм се вече в оня старец. Най-самотният старец на света. В този момент се почука плахо на входната врата. Сигурен, че му се е причуло или се е заблудило някое от животните му и все пак със сърце, изпълнено с притеснение и крехка надежда, той се добра някак си до вратата. Отвори я. На прага стоеше младо, срамежливо усмихнато момче. Синко! – объркан прошепна. Да, това беше синът му, но на колко години? Тринайсет, четиринайсет? Сякаш времето беше тръгнало назад вместо напред, докато е бил тук, откъснат от всички и всичко. Откъснат от живия живот. Здравей, дядо! Ще ме научиш ли да ловя риба? Татко каза, че не познава по-добър учител от теб. Изпусна дълбока, стискал в дъното на гърдите си толкова много години, въздишка. Избърса влагата под очите, разтвори широко ръце и се усмихна. Беше го дочакал.

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

28 АПРИЛ Духът ми си остана вземен и непокръстен. Очите ми изпиха априлското зелено, но сити не заспиват. Не им е отредено. Животът претопи на мъдростта среброто, мълчанието-злато каляваше доброто, но тяхната целувка не се превърна в пръстен. Сърцето спря да чува брътвежа неспокоен и дълготърпеливо, отдадено и прямо привиква с участта си – безкрайно да те няма, прикриваше усърдно на зъбите следите. Сега са недостъпни пространствата сърдити, но този ням спектакъл се питам за какво е? Афишът с некролози бе щедро замаскиран. Рождената ми дата я няма в календара. На сцената издъхва последната ми вяра. Изтекоха водите на грешните любови, а мъртъв е плодът им. Безсилна съм за нови. Опърлени надежди на вятъра простирам. Но времето не стига за евтин драматизъм. Без воля практикувам вечерната си йога. Привеждам си гръбнака, поне додето мога – пръстта почти целувам и вдишвам аромата, разрохвам я до голо и в ласката ѝ свята потъвам като семе. От себе си излизам...

26 БЛУС ЗА ТРИМА „Как да обича във вторник, а от сряда до петък – да трае?!“ Й. Пеев (из разговор) Спъва и мене въпросът – как се обича по дати? Само от седем до осем или от утре до снощи... Как да ти бъде уютно, ако въжето се клати? Тайно стрелките да бутна, вярвайки – рано е още. Път – на зори изоставян. Вятър – на буря обречен. Чупя условните брави. Ала кого ще измамя? Как този миг да се пръсне в десет галактики Вечност? Късам късметите късни... Кой те извика в света ми? И ще те има, но колко? Няколко шепи наслада. Обло, почти до без болка – твойто присъствие нямо. Детски драскулки с пастели. После рисунката пада. Права черта ни разделя в есенна кардиограма. Всеки финал е безличен за самотата насрещна. Всъщност така се обича в тази игра предвидима – вярваш в неверните ноти, в святото право на грешки. Учиш неволно в живота стъпки на блус. Но за трима.

СЪЗЕРЦАНИЕ Една безметежна нега сетивата докосва през плътните щори дори на човешкия мрак. Сезон на вълшебство – да спомни, че може би Господ към нас е все тъй милостив, всепрощаващ и благ. Разтварят сърцата си в истинен зов дървесата и бликва от вечните рани смолист кехлибар. Короните кичести царствено греят в позлата, потрепват ефирно коси с аромат на нектар. Мъхнати рояци пчели, нова клюка дочули, жужат оживено из облаци розов нефрис и ръсват небрежно цветеца над черната угар – свенливи момински въздишки в красив чувствопис. Изтича с капчука тъгата. И радостно литва навред обичта, победила мъгливия плен. Изящен портрет на безкрая, потънал в молитва – животът ни тук и сега – в стръкче пролет стаен. Пристъпва добра тишината по топли алеи от вишнева нежност, флиртувала с вятъра блед. В душата следсънно денят ми расте и светлее, света обновен съзерцавам с възторг на поет. Съвсем неусетно забравям за профила зимен, улавям дланта ти – пред изгрева слънчев да спреш. Усмихнато свеждам ресници и шепна: „Гушни ме!“ – в безвремие златно под клоните дъхав копнеж.

АНТОН АБАДЖИЕВ

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА Новела През онази зима работихме на двадесетградусов студ и когато паднеше под двадесетте, бачкахме на половинчасови смени – заварявахме скари за проводници на тавана под котелното. То си е жива мъка – параджиите, бачкат и те, а при тях се разлива много вода, и се разлива по главите ни. И това все пак нищо, обаче водата замръзва върху винкелите и докато изкараш една дебела заварка, става една дискотека. Тресем се там – подхвърляме се и крещим, защото таблото на времянката – накиснато и то, дявол го знае къде се влачи с кабелите, в бушона забит ей толчав пирон за ненакърняване монолитността на процеса. И поради причината наоколо стълбове от електричество, волтови някакви дъги, а пък тарикатите на пода са с гумени ботуши, за да не ги убие тока, нали така. Мутрите им бели и сини и когато хукваме да се стоплим – ония си остават там, защото ботушите им – замръзнали в леда, и тъй, докато в един момент не се светнаха да излязат по чорапи и партенки и да доприпкат във фургона. Фургонът аз го бях изрисувал калпаво, едвам си личеше, че са разните разкрачени женски на Шиле, ама инженерът ги видял внимателно и го хванало рядкото щастие на реториката. И понеже инженерството било точна наука – там с уравнения и разните му ъгли – дошло му нанагорно. Събирал, събирал дар слово и, като се потрудил в тази посока, казал – ну погоди! И трябваше да ги замажа и да рисувам оная тъпня – зайци, вълци и прескундаци; а онзи гений, инженеринът, изобщо не го погледнал рисуваното, ами отишъл и станал кмет на село Конак. Освен дето беше топло във фургона, нямаше какво друго да се прави. На белота всички си подсказваха на турски и цигански, а пък аз не ги разбирах тези езици; можехме да правим двойка само с Иван Глухия. Обаче все ни биеха от движение, защото човекът глух, нали така – двадесет години работил в тенекеджийски цех, докато въведат шумозаглушителите и го повишат бригадир на комплексна бригада. На тоя същия му хрумна брилянтната идея да копаем канал за полагане в свинските утайници, защото било замръзнало и не миришело. Ако пекнело слънцето и се размиришело – щяла да ни остави цялата бригада. От религиозни съображения. Чак отпосле се сетих, че на човека му е повредено цялото УНГ. Обаче ония, религиозните и свръхкомплексните, му видели картона, след което пак измислиха нещо, прехвърлиха се на бетона и ние си останахме в пукналата пролет да се ровим три километра в лайната – аз, Глухия и Джордж Бест, който идваше на работа с един сгънат шестметров въдичарски прът. На върха на пръта окачаше перуката си и го разтягаше нагоре, да бъдел поне на пет крачки над земята, та да се проветрявала перуката, и да не се умирише, защото му пречела вечер да сваля мацки.

28 И тъй – гърбутим се на метър и половина дълбочина, над главите ни хвърчи една зелена смрад и вместо разните технически указатели за посоката – гледаме да се развява в далечината оня ми ти скалп на пръчка, че и бързаме, защото се съревноваваме благородно с ония келеши от бетона. Състезанието те го измислиха – съревноваваме се с бригада „Хан Аспарух“, тъй написали в плана; и стенлист направили, със снимки. По едно време дошла пресата и разни шефове, дето са ми никакви, да отразят събитието, да си направят банкет за почина, и чужденец домъкнали – някакъв шваба. „Къде`й хан Аспарух?“ – запитали. „Ей там са си побили байрака, на два километра оттука – в зеленото.“ Тежкарите погледнали зеленото, разбрали, че не е райграс, швабата казал „Натюрлих, вундербар!“ и ни отписали. А пък когато наближихме крана, монтажниците вдигат фронталния панел, ама над него работили цяла седмица – специален панел. И кранистът ми крещи, „Ей, глъм – приели са те в университета, ще те валцоват за философ!“ Тогава настава жива картина. Аз викам „Урааа!“, че бях бактисал от простотия и заедно с това мятам към небето лопата след лопата с лайна, ама така, че да падат по главите на всички – върху моята – най-много. А в лазурното небе, нали така – се издига победният панел, облян там в слънчева светлина: рее се. И на панела, докато бил мокър, вдълбали с букви по два метра високи, за вечни времена – ИВАН ГЛУХИЯ НЕ ЗНАЕ КАРТИТЕ! Да се вижда от цялата община. Не стига това, ами един идиот от вестниците ме снимал и като ме изтипосал такъв един – лъщящ и мазен, с лопата в ръка – спечелил някакъв конкурс по фотография. „Трудов ентусиазъм“ – такова казал, че е изобразено на снимката. Щото те, лайната, на снимката не миришат; и го наградили човека. И после като се почна един безкраен паваж от сиви и зеленикави полукръгове, надупчени от тежките чугунени плочи, покриващи шахтите, траят по двеста, по триста години. Сам човек не може да вдигне плочата, трябват двама – вкарват в метала ключ с лост за двама, единият слиза да се рови в столичните градски лайна, след него слиза и другият. Там отдолу, на същото равнище са вкопани основите на жилищните сгради, над тях гредоред, партер, първи етаж, гредоред и така нататък – цели шест етажа. Най-отгоре таванска стая с три тераси за простиране на пране с циментови парапети от циментови виоли и разлати бетонни вази, от които стърчат пръчки изсъхнал лимон. Дишам въздуха и на трите тераси, над шестия етаж – пак паваж, този път – павирана атмосфера от опушени покриви – навсякъде околовръст. Само на едно място се вижда широка четвъртита пробойна, зоологическата градина. Насред зоологическата са инсталирали клетката на виещата маймуна, тя не се вижда. Но извива продължително денем и нощем – уи-уи, уа-уа, кхар-рм – и крясъкът ѝ се блъска в олющените сиви фасади, и не мога да мигна три денонощия. Излизам да пуша в мрака, да гледам как воят тръгва отначало черен и плътен, от черното се издължава безкраен кюнец, после започва да се мята по покривите и да се бие в тях като изтърван пожарникарски маркуч, само че цветен. При всяко изплющяване цветът се мени – диско, диско – маймунски гъз. „На това му се вика суинг“, казва Коджака. Човекът ме е посетил; посетил.

29 Искам да кажа, че не се е домъкнал да пуши цигари, а ми е направил посещение от учтивост, защото точно така трябвало да бъде. Коджака ги разбира тези работи – работи като финансист и по цял ден се мъкне с перлена вратовръзка с надпис БДЖ, а вечер навлича една невъобразима торба и нахлупва нещо, плетено от шарени конци. На торбата вика – моето пардесю, на вратовръзката – въже, а на феса – мойта идиотка. Торбата и фесът са пълни с етика и естетика, а пък Коджака ме гледа с поглед зелен – същински полет над кукувиче гнездо, с мустаци. „Как ти се струва, Коджу, а, как ти се струва?“ Защото искам да ми хареса тавана, много ми е важно, понеже на нищо не прилича таванът. Щом отвориш вратата – просваш се по корем и трябва да пълзиш някакво разстояние, после се изправяш само в една точка, около един квадратен метър. Да продължиш нататък – просваш се пак и лазиш като хлебарка, прав стоиш само по терасите. „Красив. Като портокал.“ Ей тези неща не ги умея. Завържи си връзки, ми каза Коджака, като си тръгна непринудено. Връзките и добрият старт били в основата на не знам какво беше по-нататък. И аз се увъртам покрай хазаина си Бейла, който не знае унгарски, само така се казва. Накрая ме представя в обществото. Общество от двадесет броя – всичките дългокоси, и мацките; събрали се, значи, и ядат спагети с кайма, не пият и не пушат. И мълчат изразително; порцеланово мълчание, красиви и еднакви като писоари, и мацките. Че се избаняли, джинсите им изтъркани внимателно, шарени ризки, на цветя, без яки. Направо ми стана лошо – отидох до тоалетната, ама претърсих шкафовете в кухнята и намерих бутилка вермут. Изпих я на екс и си излязох през изхода, без да се обадя. Къпани хипита. От спагетите и вермута се посрах и посред нощите открих, че моята тоалетна чиния под наем е безнадеждно запушена и пълна до ръба, там, където се виждаше нещо, пишеше Панама. И тъй изкарах цялата нощ изправен и разкрачен над Панамския канал, а виещата маймуна викаше уаби-ду уаб-ба. После пих йод и вода, да мога да устискам до Видин, защото тъй се започвала философията – с пот на челото, предизвикана от положен физически труд; като да не съм блъскал като добиче дотогава. Ама добичият труд, който следваше по програма, трябвало да бъде безрезервно в полза на Родината и да се гледа – демек – трудим се. Сигурно дотогава някои от философите, моя милост в том числе, са се трудили на скрито, в потайна доба и в полза на Уганда. Така де! А трудът следваше да се положи Във Видин, във града веко-овен там, далеч, край па-наира! Точно така – ударението падаше върху „па“.

30 Много далечен се оказа тоя Видин, свръх труднодостъпен за Българските държавни железници. Обаче вагоните пълни с всякакви чешити – остригани стари кучета, неразбрали, че са вече в цивилизацията и как да разберат с толкова спирт във физиологията на висшата нервна дейност, понеже нямаше промили, още не ги бяха открили промилите колко са вредни за човешкото здраве, и поради тая причина, като си поръчаш двойна водка – сервират ти я в културна чаша от двеста и петдесет грама. Даже на мястото, дето си топиш джуките – рязната чертичка и си пише ненатрапчиво – двеста. Изкъпани хипита и нормално лекьосани, луди за връзване и разни теркове, дето си пуснали бради, за да мязали на Сократ. И осемнайсетгодишни мацки, мацки. Направо от училищната скамейка, сефте без родителски контрол. На мен ми потекоха лигите, тека и отдолу значи и мозъкът ми се издува и пламеней – извира през ушите и тече по ръкавите. Затуй излизам в хармониката на междувагонието, там, където се кюскат едни метални плоскости с пъпчици отгоре, не знам как им викат железничарите, и слушам като артилерист със зяпнала уста. „Псии тракатам сумбимба псии трата-та.“ И отвсякъде в извиващите се ребра на вагоните дънят Висоцки, Ленън, всичките готини, и Кет Стивънс, дето се потурчи. Imagine all the people, living for today… спасите наши души!… And the train it ain‘t stop going… И ужас режет сердце пополам…! Айде уволнениее! Обаче вместо уво ни сполетя настаняване и целодневна смяна в някакъв партизански лагер, номер седемнайсти. Или, чакай, не беше така – май се казваше лагерът „Седемнайсет партизани“. Някъде натам беше числото. И съвсем няма кой да го изчислява числото, защото осигуряваме купешка зимнина на населението, в консерви. Това – кисели краставички, маринати с лучец, копърче, захарче, за да ти дойде на сутринта таман. Едни завъртени туршии, сещате ли се? Абе много ракия изпиват тия туршии – докато се развихриш – и започваш да даваш на заето. И като пискюл на всичко точно до нас реве и стене па-наира. Мята се панаирът и се огъва във всички посоки досущ като някакъв праисторически дунавски рибок, тръшка се в земята, а тя, понеже е една литосфера – предава по диагонал вълните към планината Вранча. Как ставали после земетресенията. Ей тъй на, стават си. И като му се нахвърлят, та го укротят с джабола и високооктанови напитки – престава да е риба, ами се превръща панаирът в многоного, и то праисторическо. Пипалата му шарят на многоногото и ако не си залегнал вече под масите или не си се нагъчил в храсталака – там по двойки, на кадаиф, както дойде – приграбчва те и ти плюе в лицето нещо черно. От него пък не можеш да се освестиш за цяла седмица. Даже и без тази несвестна история, ударник си, да речем – пак не можеш да влезеш в ритъм по осем часа труд, сън и интелигентност, нали се сещате, ами

31 започваш там с някакъв ауфтакт. Това поради причина безсънието. Безсънието си има носител. Носителят се казва Онани и е физическо лице. Освен това е и вечен студент, и юридически казус. Явява се като ангела на смъртта Абадона между три и четири часа сутринта и започва да ни вади душите. По възможно най-весел начин. Защото настоява, че ни е паднал духът, с паднал дух никакви ударници и философи нямало да станем, а той, видите ли, го повдигал. Чрез постъпателно изваждане. Онани е специалист по някаква весела източна философия. Та в споменатите часове пристига специалистът в бараката като един Радецки, пали лампите и изкрещява: „Как е, онанирахте ли?!“ Сетне вади един циркуляр на централния бригадирски щаб на комсомола и почва да чете цялата простотия и не млъква, докато не обобщи, че трябвало да сме с повдигнати качества и умения, да сме живеели, работели и спели в тесни дружески пози и взаимоотношения и активно да работим по въпроса, всеки един, без изключения. В циркуляра пишело, че се нарежда да се разказват весели и непринудени истории около бригадирския огън, чрез което да се създават атмосфери на непринуден смях и жизнеутвърждаване, които, от една страна, да сплотяват колектива, и другата страна не я помня. Майтап да ставало, тъй нареждали отгоре. И се кикоти диването през цялото време. Защото нямало бригадирски огън. „Ти, колега, с брадата! Как се казваш?“, пита душевадецът един от сократовците или май че беше Емпедокъл. „Савчо.“ „Разкажи една весела история, Савчо!“, радостно подканя Онани. Всички, разбира се, изумени. Мутрите ни оловни. Дезориентация. „Ей, брада, почвай да приказваш тутакси, че видиш ли го!“, казва един троцкист-ленинец. И повдига одеялото отдолу. „Чичо ми беше директор на зоологическата градина в град Толбухин“, изрича набързо Савчо. Още по-голяма дезориентация. „Смейте се, де!“, крещи Онани и демонстрира пример. „Ха-ха“, казва мрачно троцкистът. „Давай по-нататък!“ „А пък на зоологическата подарили козле. Камерунско козле. И той да вземе да го кръсти на моето име…“ Тука идиотите почват да се подхилкват. „И после?“, Онани се превива от смях, лилав е даже и се държи за бравата. „И на имения ми ден донесъл вино, ама много – румънска пръчка. Нали ми е чичо. Обаче понеже донесъл много вино, нали ми е чичо – не могли да го изпият виното. И свършили мезето…“ „Тая история я знаем. Има хас да не свърши. Гасете лампите!“ „Чакайте развръзката!“, дирижира Онани. „И такова – смехът да е по-непринуден, по-непринуден. Да извира от сърцето. Точка седемнайсе, алинея четвърта!“ „Ама било много късно. Магазините затворени. И чичо тогава, да не се посрами името, пък бил направил главата – турил ножката на камерунското козле. За мезе и за доизпиване на виното. Нали ми е чичо…“ Онани седи на пода и се дави. „И как възстанови чичото козлето Савчо?“ „Замина за Камерун.“ „Ти пък кога празнуваш с туй никакво име?“ „Ей, станало четири часа, отивам в шеста барака! Продължавайте да се смеете, другари. Пободро, по-бодро… Аа така! Няма да се оставим на врага!“

32 И Онани се изнизва, а ние оставаме да простеем. Върви да се жалваш, че някой ти е чел наредба на ЦК на ДКМС! Айде, бягай ти казвам! И тъй – със седмици. Докато му намерим колая. „Савчо, хайде да разкажеш за камерунското козле!“ „В зоологическата много вино, кръц козлето, чичо – в Камерун. Ха-ха.“ Даваме дежурство. Подхождаме към мобилността на наръчника на агитатора с изненада. Накрая всичките крещим: „Знаем я вече! Омитай се!“ И тамаан сме заспали, в шеста барака светва прожектор, писък, врява и безумие, дето му вика писателят Фокнър – противоатомна тревога. Вратата се избива с пантите и вътре нахлуват чорлави и уплашени едно барем трийсет моменца, по нощнички и по таквоз. Онани сияе. „Савчо, тези не са чували за камерунското козле!“ И на излизане нарежда: „И стига сте онанирали вече! Извънредна директива. Казаха отгоре, че биете по раждаемостта на нацията.“ После почина Висоцки. Владимир Висоцки. От спирт и барбитурати. И от голямо сърце. „Я коней напою…“ Един армейски доктор ми е подарил оригинален текст на Висоцки. Бил на специализация в Москва. И си носел кило спирт за медицински нужди. Много му трябвал спиртът. Обаче в междуетажието го притиснали двамца и му излокали спирта, като си замезвали с аспарагус от някаква там саксия. Широки славянски души. Единият за отплата му написал стихчета на гърба на една рецепта. С подпис: Вл. Висоцки. Дера се да пея, а навън се съмва: В подокопьем под Псковом лежим. Артилерия биет по своим. Это наша разведка наверно Оррриентир указала неверррно. Мы пропахлись землею и дымом… Надо, все таки, бит по чужим, а не по своим, по роднимым… „Боб Дилън е някак си равнинен поет. Докато Висоцки беше…“ Излизам, а в утрото ме чака ангел.

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ КРАТКА ПРОЗА

ЛОШО ВРЕМЕ Оставаше около час, докато се появи Жана. Навън още не беше го отпердашило на сняг, валеше суграшица и беше потъмняло по обед. Шмугнах се в хиляда и първата бърлога и си казах едно оптимистично джиново фисче. Питието непременно трябваше да бъде оптимистично и достатъчно малко, за да уплътни времето. Време, колкото за един джинфис и три цигари. Докато Жана се появи на сцената. Дупката бе по джоба ми и полупразна. На две крачки от мен сърбаше кафе жена-момиче. Тя (то) гледаше през мрака на улицата, през къщите и сто процента виждаше нещо, за което другите не се досещаха. И аз не се досещах, но втренчих очи натам. После към нея и отпих, защото беше безсмислено. Тоникът, лимонът и ледът бяха обрали вкуса на парфюм от нашенския джин и наистина го превръщаха в най-универсалната за всички сезони оптимистична напитка. Едва тогава се запитах защо е толкова старомодно облечена. Представих си реакцията на Жана. Навън пресичаха мъглата изкаляни возила и пръскаха с кал пешеходците, в салона бяхме почти сами и аз исках да заговоря момичето, но вместо това чаках Жана, за да ѝ отцепя едно „Стига!“ Жената-момиче изтръска пепелта от хилядната си цигара и ме погледна. А аз – пепелника. И чак тогава се гмурнах в зениците ѝ. После тя плати и се изправи. Куцаше, но малко, по-скоро се накланяше леко вляво. Преди да натисне дръжката на вратата, зениците ни отново се срещнаха. Пред заведението с мъглата се бореше бабишкера с бастун-патерица. Мъглата глътна жената-момиче, което се мъчеше да не куца, аз глътнах фиса, от което не ми стана по-оптимистично, станах и платих на бара. След това излязох. На близката спирка суграшицата премина в сняг, автобусът след дълго буксуване потегли и през разлигавените прозорци видях как Жана повдига от калта жената-момиче. ЧЕТВОРКА 1975-а. Вървим с приятел. Обикаляме из пространство, което след години ще стане „битак“, а сега е място, където хора сноват между люлки, виенски

34 колела и сергии с простотии, кебапчета и вино. Вървим и се майтапим с гаджетата. Някои отвръщат, други – не. И ние. Накрая казвам, че комшийките ми са сами. ОК, казва той, докато вървим. Стигаме у нас. Звъня на съседната врата. Отваря Бети, по-голямата сестра. „О, казва, късно е!“ „Глупости, няма и девет часа, отвръщам, елате да послушаме музика и…“ „О, невъзможно, мама каза, че…“ „Оставям вратата отворена и ви чакам със сестра ти“, рекох и затворих леко. След пет минути се позвъни. Бети се беше преоблякла, а зад нея подскачаше на един крак сестра ѝ Йори, докато навличаше чорапогащи. „Влизайте“, казах и притворих. Нахълтаха. Вътре беше Спарта. Едно легло и нищо друго; по земята картини, ескизи, книги и… Прозорците бяха облепени с оризова хартия. „Аз съм тук“, рече Бети и се тръшна на леглото. „А аз до теб“, седнах до нея и я погалих по косата. Беше русолява и несресана. Приятелят ми се облегна на таблата на леглото и запуска музики от апаратурата. Йори, малката, се просна до него в краката му, като преди това издърпа едно одеяло отгоре и го метна долу. „Йори, казах, научи ли си за утре?“ „Да, ама за тройка“, отвърна небрежно Йори. „Хъм, казах и прегърнах Бети, тройка, ама трябваше за четворка.“ МАЙНАТА ВИ Допил не знам кое си питие в бара. После излязъл – стъпвал леко, без да залита, докато салонът останал вън от съзнанието му. Не мислел за мацките вътре. Не мислел за нищо, свързано с мацки, музика, пиене, чукане и пари... По улиците, докато се прибирал, го мяркали подозрителни цивилни и униформени ръбове, но той вървял. На втората пряка го прибрали. Шибнали му два шамара и почти го скопили. Попипал топките си – „никой“; в корема – кълбо нерви в кървава слуз. „Нещо става“, помислил. Толкоз. Вкарали го в четириетажна тъмна сграда, където под приклади правил минети... После го отцепили отзад. Отказал да брои... после – отново с език от „капещите пушки“... Върхът! Предварителният продължил два месеца. Без малко два – в обща килия с тумба изроди. В редките дни, когато бил привикван в присъствието на „служебен адвокат“, влачел тормоза си между килиите по безкрайните коридори, обвити от мрежи, обсебен от една мисъл... На третия месец килията се поразредила, на четвъртия останал сам. Чакал... жив все още. Извикали го. Малко след карето... От вратата сбарал ченгето, съблякъл го в килията и го подкарал напред, облечен с неговите дрехи. На първия етаж го вкарал в тоалетната, захапал го с белезниците за парното и го застрелял в устата. След секунди бил на изхода. „Майната ви! – казал. – Знаете ли какво стана горе?“... MOTHER Докато сглобявах книгата, майка ми Клара почина. Инсултът я довърши десет години след смъртта на баща ми. И понеже през последните години я виж-

35 дах рядко, чувството за вина у мен се задълбочи неимоверно. Тази книга е опит да се отърся донякъде от него. Знам, че няма да мога. Когато се прибрахме от гробището с брат ми в голямата селска къща, беше 12 часà на обяд. Седяхме под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станахме прави до циментовата чешма пред къщата и си спомних за една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието ми преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които мои стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. Спомних си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“ В случая не се интересувам от фикцията и фактите. Занимават ме знаците, символите, онова, което се загнездва в съзнанието, дори като фонетика, прашинка, случайно докосната от слънчев лъч. Аналогиите са видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв бях и аз; баща ми беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект... Всъщност исках да кажа друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ Ще видя как е при мен, но отсега мразя 2 юни. (В момента слушам Mother на „Pink Floyd“, после ще послушам Mother на Джон Ленън и всички Mother’ songs, ще опитам да си спомня за онези, които си отидоха от живота ми, ще си помисля какво трябва да свърша още, докато тече моят.)

КЕРАНА АНГЕЛОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ОНАЗИ ПОЛЯНА хайде каза вземи си онази поляна разстели я овално разлисти я грижливо и пиши върху нея със слюда от охлюв живот напиши и любов и завинаги напиши сред поляната тръни и макове таралежи сребристи и мравки мастилени с вцепенени от жегата древни очи – като влъхви унесени нека се влачат разкажи си я каза онази поляна напиши скакалец грамофонче и влюбени нека легнат в тревите нека пеят и плачат нека стенат самотните влюбени напиши върху лятото бяла вълчица с настръхнали бозки и с очи като ясписи – да помоли за милост козлето сираче нека легне до него и дълго да плаче хайде каза вземи си онази поляна разпилей сред тревата ѝ думи и вопли от песен напиши си живота разкажи го със милост и нека охлювът го подпише

НЯКЪДЕ някъде свиреше музика в следобеда искряха люспите на въздуха мараня трептеше и музиката се издигаше нямаше жив човек наоколо поради жегата или поради друга причина само музика над слънчасалия двор сякаш от само себе си не от радио не от грамофон направо от ефира а може

37 направо от мен от мозъчните ми гънки от хоризонтите на душата ми от моите клетки човешкото тяло притежавало приблизително 100 000 милиарда клетки каква изумителна възможност е това каква възможност музика да извира от тебе и поезия и любов без причина и музиката се издигаше съвършено проявление на безсмъртието в мен проникваше ме на клетъчно ниво на езика на съвършеното незнание на езика на мъдростта по едно време мама подвикна тихо иззад ленивото перде без почуда в гласа без никаква почуда видя ли преди малко над главата ти прелетя ангел със златна цигулчица

АРХЕТИПНО делфинът бял който ми проговори в едно ранно утро по изгрев се гмурна в хладния пясък и направи в него безброй вълни позволи да погаля бисерния му гръб и внезапно ме нарече по име погледна през мене и се усмихна и аз прогледнах през неговите очи надълбоко каквото видяхме беше безкрайна плоска вселена и едно кръгло димящо море по средата в което плувахме редом в което плувахме и пищяхме щастливо

СТАРЕЦЪТ НА БРЕГА старецът на брега старец вековечен очите му пълни с кристали сол две бездни навътре понякога е ни жив нито мъртъв друг път е жив и мъртъв едновременно което донякъде е същото седи на брега неподвижно строшени седефени миди блещукат по гумените му сандали сини мравки пълзят по краката му паяк плете мрежа от бръчки и я спуска върху главата му

38 мисли си тя е самото време а паякът е ловец на времена но какво знае той за човека също колкото човеците знаят за Бог даже още по-малко седи старецът очите му две бездни в едната се хвърля белоснежен делфин в другата кораб презокеански и потъват изчезват безследно в бермудския триъгълник на застиналия му поглед

ДЪЖД през прозореца виждам червен чадър обърнат от вятъра самотен в пространството на площадчето където дъждът продължава да плющи и около електрическите крушки водните паяжини трептят като мрежи за бисери жената не спира да обикаля в кръг от чадъра ѝ са останали само спиците с дълги бляскави конци от вода може би трябва да я извикам от вратата на книжарницата в която съм се приютила да изтръгна от ръката ѝ дръжката на чадъра да застанем до прозореца на сухо отвътре да гледаме пустия площад и дъжда или на рафта да разтворим книга да влезем през нея в някоя вишнева градина да въртим слънчобрани над главите си да вървим по алеите и слънцето ослепително да не свършва и нито капчица дъжд нито думичка от тъга в тази градина

МЯСТОТО винаги другаде е мястото където мога да живея без страх там дърветата са зелени ангели и улиците са без сенчеста половина залезът е ослепителен не ти позволява да надникнеш отвъд

39 по стените на къщите се вие бръшлян със златни гущерчета в листака розов храст се надвесва през оградата на тухлена къща и в облака от ухание душата ми плува като въздушна риба докато пристигне мъжът на моя живот и на всичките ми животи докато хвърли мрежата на копнежа си ще се приплъзвам в следващия сън в следващия живот в съседната улица и люспите на радостта ми ще блестят защото прекрасна е тази игра изпълнена е със светлина с мимолетно докосване с отдалечаване със завръщане и нищо страшно не дебне наоколо нищо не може да те накара да се опомниш да отвориш залепналите клепачи на ужасените си очи за да погледнеш отвъд смаления залез

ЧЕТЯЩА ЖЕНА жената с кожените мокасини меки като шоколадови лапи на лисица жената със сламената капела през която се сцежда слънце и капе върху полата ѝ седи в шезлонга и се полюлява равномерно книгата в скута ѝ е разтворена по средата и похлупена като колибка в която живеят думите жената ги полюлява внимава да не се разсипят от време на време погалва с върховете на пръстите грапавата корица забавено движи ръката си върху дланта ѝ също се сипят слънчеви капки през рехавото сито на сламената капела създават неочаквано съвършена картина в стила на соларнния поантилизъм на тази августовска сутрин сред яркозелената морава след това жената обръща книгата поставя я възнак върху коленете си и свежда глава периферията на шапката скрива колибката и всичкото онова което в нея живее все по-силно и равномерно жената се полюлява все по-устремно и неудържимо като заклинателка в транс

40 КНИГАТА крачи бос влачи краката си подгизнали от дъжда на макондо вали четири години единайсет месеца и два дни днес е последният ден насреща му мелкиадес който напусна смъртта защото не можа да понесе самотата вървят един срещу друг разменят посоките по средата се разпознават поспират за миг ще се завърнат и другите сочи циганинът през рамо ще ме последват обратно ремедиос красивата хосе аркадио буендия урсула и всички до седмо коляно по твоя воля прокълнати да не могат самотата да понесат но първо ще те дочакат да те прегърнат и сметка да ти подирят габриеле гарсия защото на тъга обрече света и я нарече макондо напомня името на свещената индианска змия анаконда като нея тъгата е златно-зелено мъдро влечуго изпънало бляскавия си меридиан опасва света на човеците и заклинателно съска: самотата е дарба принуждава ни да заминаваме да се завръщаме да се завръщаме да заминаваме и всеки път да намираме тук и отвъд самота и тъга самота и тъга във макондо

СРЕДНОЩ и Джуандзъ се събудил среднощ бил сънувал че е пеперуда трябва да му е било леко на душата трябва да е останал само по душа щом е сънувал такъв сън стаята сигурно е сияела като лятно небе сипел се е слънчев прашец над леглото знаем ли какви ги вършат сънищата ни докато спим какви небеса обхождаме какви предели дали пък в момента не съм пеперуда която сънува че е човек помислил преди да се е разсънил Джуандзъ и останал задълго потресен не е лесно да ти отнемат небето не е лесно да ти смажат пеперудените криле о горките криле които сънуваме без да знаем пеперуди ли сме или човеци

ХРИСТО ЛЕОНДИЕВ

ПЪЛНА ПРОМЯНА Oткъс от роман ТОВА беше най-натовареното кръстовище в града. Смогът и бризът току скриваха и откриваха светофара сякаш релетата му се бяха развалили. Водачите шумно го освиркваха с бибибките си. Светофарът позеленяваше от злоба или се изчервяваше от срам, но беше предсказуем и винаги предупреждаваше кога ще мине от едната крайност в другата. Нощем само мигаше на парцали. Беше първия ден на астрономическото лято. Релетата май бяха забравили колко рано се съмва вече и караха на жълто почти до пладне. Беше час пик. Образува се тапа. Пешеходците не знаеха за предимството си на пътя или поне не се възползваха от него. Стояха на тротоара сякаш се бояха да не ги ритне зебрата. По някое време светофарът светна зелено и подкани всички да се разотиват. Кметът също се качи в лимузината си. Той въобще не запали или по-скоро запаленият мотор работеше прекалено тихо и не се чуваше. Сякаш климатикът трябваше да върти гумите. Вероятно червеният кмет искаше да излъже, че черната му кола се движи със зелена енергия и смогът се образува най-вече от газовете на пешеходците. Повечето пешеходци продължиха за плажа, където одеве се бяха запътили. Само Антоанета остана да се двоуми или по-скоро да се чуди, защото двоуменето предполагаше двойно повече или двойно по-малко ум. Нейната глава беше съвсем празна. Краката ѝ обаче бяха много дълги и тя бързо настигна летовниците – първа постла кърпата си. – Няма ли да се изкъпеш? – подкани я спасителят. – Не мога да плувам. Наистина не можеше да плува. Иначе имаше прекалено куха глава да потъне и достатъчно дълги крака да влезе колкото си иска навътре. Спасителят отиде да се задява с другите хубавици, но Антоанета не остана сама задълго. Кметът си постла кърпата под нейния чадър с намерение да за-

42 почне оттук първата за деня предизборна агитация. – Ще ми отделите ли пет минути? – попита той. – Сто лева. Кметът направи знак на Антоанета да говори по-тихо, защото купуването и продаването на гласове беше престъпление. После прошепна в ухото ѝ: – Ще се разберем. Говореха за различни неща. Кметът беше напълнил врата си с пясък. Боцкаше му сякаш току-що се беше подстригвал и затова побърза да разпаше кирливата си риза. – Първо парите – протегна ръката си Антоанета, но не като за здрависване. Кметът настоя да ѝ плати след изборите. – Не. – А знаеш ли какво е мажоритарен вот? – попита той. – С участието на мажоретки – предположи Антоанета, която беше несменяем капитан на отбора на мажоретките от вечерното училище. Тя издърпа стоте лева на кмета и се огледа къде двамата може да се усамотят. Повървяха малко под ръка. Скоро плажната ивица свърши и се озоваха пред стена от химически клозети с огромна опашка отпред. – Кой е женският клозет? – попита Антоанета, защото всички бяха от синя пластмаса. Тя напразно се озърташе за някой розов. – Опашката е една – обясни спасителят, който чакаше реда си и току се обръщаше назад към плажа. Не беше свикнал да напуска поста си. Така двамата се наредиха да чакат и се въоръжиха с търпение. Мехурът на Антоанета беше препълнен. Спиралата ѝ се беше натегнала на пружина и превърнала запушените ѝ тръби в чифт водни пистолети. Кметът също пристъпяше нервно. По някое се освободи един клозет. Изглежда кметът беше много повече егоист, отколкото кавалер както се представяше на предизборните плакати. Той пръв се настани на клекалото. Нарочно остави вратата си отворена, защото използваше всеки случай да се покаже на летовниците. Наближаваха избори… Стената на клозета беше изписана с цинизми, които стояха около кмета вместо лозунги и много точно описваха отношението му към народа. В съседния химически клозет беше седнал спасителят. Той също беше оставил вратата отворена, защото наблюдаваше с бинокъл и от време на време свиреше със свирката си. Имаше изключително високо чувство за отговорност или просто не беше намерил кой да го смени. За всеки случай беше вдигнал червен флаг. Кметът го заговори: – И ти ли си комунист като мен? – Не. – А защо си вдигнал червен флаг? – Защото къпането е забранено.

43 – Аха. Кметът се разочарова. После напомни на спасителя, че ще има избори наесен. – А щом спечеля, ще е само пролет! – обеща му той. Говореше в преносен смисъл. На спасителя обаче му беше все едно дали дърветата ще цъфтят, или ще им падат листата, ако водата в морето е студена. Той работеше лятото и не правеше разлика между останалите три сезона. Сега набързо загащи банските си и побърза да се върне на наблюдателницата си. Смени червения флаг с бял и позволи на летовниците да се къпят, а кмета остави да гадае какви политически убеждения има. Антоанета понечи да влезе в освободения клозет, но вратата му се беше тръшнала. – Трябва да пуснеш монета – подсказа ѝ кметът. – Имам цяло сто лева. Нямаше кой да ѝ ги развали, а Антоанета вече усещаше тампона си като тапа на шампанско. – Стани да седна – нареди тя на кмета. Кметът се стресна не на шега, макар че тук не ставаше дума за стола му в кметството. Подчини се с неохота. Антоанета веднага зае мястото му като на свой ред остави вратата отворена, защото дългите ѝ крака не се събраха вътре. Тя залепи дъвката си на седалото и запали цигара. Кметът беше отстъпил мястото си неохотно, но веднага съобрази и използва случая да извлече полза от на пръв поглед кавалерската си проява. Той остана между двата крака на Антоанета и понечи да се здрависа с нея показно. Ръката му остана протегната. Антоанета само дръпна от цигарата си, а после направи кръгче и го наниза на безименния му пръст като халка. Тогава още не знаеше, че наистина ще се ожени за него. Пушекът бавно разбулваше лицето ѝ. Кметът не обърна внимание на знаците на съдбата или по-скоро ги отдаде на случайност. Имаше други планове за бъдещето. Сега не беше толкова важно за кого ще се ожени Антоанета, колкото за кого ще гласува. С толкова дълги крака Антоанета можеше да стигне много далеч пеша и още по-далеч в живота, ако главата ѝ не беше съвсем празна. От ранна възраст играеше на улицата до късно през нощта и вече не беше сигурна дали не бяха спукали фонтанелата ѝ вместо химената. Кметът бързо намери общ език. Антоанета не беше ходила на избори, но беше играла на тото и горе-долу знаеше как да зачерква с кръстче. – Това е достатъчно. – Ами ако пак не спечеля? Май от тотото не беше спечелила. – Не ти. Аз трябва да спечеля на изборите! – обясни кметът. Антоанета му се изсмя. Отдавна се беше примирила с празната си глава, но в никакъв случай не беше свикнала да остава с празни ръце. – Нали вече взе сто лева? Кметът се чудеше дали наистина е толкова глупава колкото се мъчеше да я

44 изкара авторът. Вероятно авторът имаше нещо лично или пък кметът се беше подвел по дългите ѝ крака, които издигаха Антоанета в очите на околните. Той извади от джоба си връзка с ключове и ги раздрънка до ухото ѝ. После отдели най-големия. В миналото са го връчвали на завоевателите, но днес властта се печелеше с избори и ключът на града беше само сувенир. – Ще те направя почтен гражданин! – обеща кметът. Най-сетне някой беше оценил Антоанета както заслужаваше. Сърцето ѝ се разтуптя толкова силно, че стресна циците и те се скриха под мишниците сякаш точно сега се бяха наговорили да я злепоставят. За щастие кметът не се вълнуваше от цици. Беше педераст. – Ще гласувам за теб – обеща му Антоанета. После отлепи дъвката си от седалото на клозета и я лапна, а угарката съвсем лекомислено пусна в дупката. За щастие химикалите в химическите клозети не образуваха взривоопасна смес и всичко се размина с уплаха. Уплахата беше на кмета. Антоанета даже не разбра каква беля можеше да стане… Най-изгорелите летовници вече се разотиваха по домовете си. Кметът не бързаше да си тръгва. Причакваше ги пред химическите клозети и се мъчеше да се здрависа с колкото се може повече избиратели. Интересуваха го само местните, защото онези от София нямаха право на глас. Скоро плажът се изпразни. Кметът приклекна да заглади пясъка с меката си китка, защото сметките му щяха да се нуждаят от прегледност. В представителната извадка остави мъртвите души, а непълнолетните извади и раздели получения брой на химическите клозети. Пръстът му рисуваше цифрите една подир друга. Отговорът не му хареса и се наложи още няколко пъти да заглажда пясъка за проверка. В малкия град статистическата грешка беше голяма, но сега за сега кметът можеше да разчита единствено на собствения си глас и този на Антоанета. Той се покатери на червената наблюдателница на спасителя. Вдигна червения му флаг и започна да упражнява речи на висок глас – изброяваше какво беше направил за града през изминалия мандат и свиваше пръсти да не пропусне нещо. Май всичко се изчерпваше с клозетите. Синята им редица преливаше в небето и се губеше из облаците като квартал небостъргачи, за който летовниците от София можеха единствено да завиждат. Там имаха само синя зона. Спасителят изръкопляска отегчено. Тъкмо беше огледал плажа за забравени вещи и най-вече за замръкнали летовници, защото не му се искаше да се прибира без гадже. Можеше да го види някой съсед… Срам. Кръглата луна се прозяваше невъзпитано, а звездите мигаха на парцали и от време на време падаха, сякаш трябваше да дремят на пръти като кокошките. Спасителят си тръгна последен. Беше доста оклюмал и през целия път до дома джапанките му се суркаха, вместо да шляпат както обикновено. Той надникна в едната дупка на пощенската си кутия и завря пръст в другата,

45 защото никога не носеше ключ. На врата му вече висяха достатъчно неща – свирка и бинокъл. Всъщност ключ не му трябваше – последното писмо от Полша беше получил през 1989 г. Жените от София го помнеха до края на август, а онези от селата му изпращаха колети най-много до Коледа и на свой ред го забравяха. Призовки за издръжка не бяха идвали отдавна. Напоследък обаче рекламите ставаха все повече и пощенската кутия на спасителя пращеше сякаш отново беше пълна с любовни писма. Той въздъхна. Изглежда ръсеше много пясък в асансьора, който скърцаше нагоре. Първата работа на спасителя беше да си простре хавлията на балкона. После огледа с бинокъла прозорците на съседите – общо взето правеше едно и също всяка вечер. Накрая си намаза филия с плажно масло и захвана да чете старите си любовни писма, които пазеше в чувал. Малко по малко започна да се унася. Изведнъж се стресна и стана колкото да залепи паметка на хладилника, защото на другия ден беше рожденият му ден и не биваше да отива на плажа без бонбони. Поне нямаше нужда да се съблича за лягане – беше си по бански… Рано на другия ден слънцето завъртя сенките на чадърите като големи зъбни колелета на още по-голям часовник. А съвременните часовници не кукаха и дори не тиктакаха – отмерваха времето толкова подло, че спасителят не беше разбрал кога беше остарял толкова… Неговият часовник дори не беше и от съвременните. Напротив – беше пясъчен, но в пясъка му по-скоро щеше да се скрие щраус отколкото кукувичка. Същата работа. Спасителят разпечата кутия бонбони и наду свирката си да събере летовниците. – На колко години ставаш? – попита кметът, който пръв се нареди да го здрависа. – На шестдесет и пет. При това положение кметът трябваше да го пенсионира. Още днес, защото по закон шестдесет и пет години беше пределна възраст за мъжете. – Време е да дадеш път на младите – подхвана той предизборно веднага щом си изяде бонбона. – На кого по-точно? Кметът нямаше предвид нищо конкретно. Все пак, думите му накараха спасителя да си направи равносметка на пропиления живот, макар че не беше сигурен кога за пръв път го бяха довели на плаж да си лекува рахита. Оттогава едно и също – лятото трупаше плажно масло за зимата, която обикновено проспиваше като мечките. Или поне нямаше спомени от зимата. Първата му любов беше останала някъде на дъното нa чувала му с любовни писма. Тя беше за една нощ и не беше споделена, а само консумирана както всички. Спасителят още не беше отговорил на нито едно от писмата, но след излизането си в пенсия щеше да има време за това...

46 Той въздъхна по отминалата младост и опита да стегне мускули, колкото да направи татуировките си по-четливи. Не сполучи. Сега можеше да привлече вниманието на жените само ако надуе свирката си. Или ако ги почерпи с бонбони... Него ден поне имаше повод и черпеше наред. Антоанета посегна към последния бонбон, който вече се беше разтопил в кутията и повечето шоколад остана по пръстите ѝ. Тя ги облиза. – Да си жив и здрав. – Благодаря – каза спасителят. Очевидно му се искаше да оправи някое гадже за последно – всъщност това въобще не беше последния му работен ден, но тогава той не знаеше колко скоро онези от София ще увеличат годините за пенсия. Антоанета също се озърташе. – Аз съм Спас – представи се спасителят. – Сто лева – каза му Антоанета. Това беше възмутително! Горе-долу толкова щеше да е пенсията на спасителя. Той имаше много години трудов стаж. Кметът обаче щеше да признае само една четвърт, защото работата му беше само лятото… Спасителят никога не си беше плащал за любов. Антоанета пък никога не го беше правила без пари – на един от двамата щеше да му е за първи път. Накрая спасителят отстъпи. Тъкмо ѝ подаваше стоте лева, когато кметът застана помежду им: – Тя ще гласува за мен. – Ами хубаво – вдигна рамене спасителят. После вдигна червения флаг да затвори плажа за последно и хвана Антоанета под ръка. Този път джапанките му шляпаха както обикновено и всички в квартала щяха да разберат, че се прибира с гадже.

Худ. Мария Зафиркова

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ

ДАВИД ЛЬОЛИЕВЪР СТИХОТВОРЕНИЯ

ДАВИД ЛЬОЛИЕВЪР е роден през 1971 година в Булон-сюр-мер на Френското Североатлантическо крайбрежие. Първата си стихосбирка „Смущения“ написва през 1995 година, но я издава на хартиен носител през 2011 година. Тя бележи ново начало в творчеството му. Предишните си около шестстотин текста той изгаря. Издал е още няколко стихосбирки, които разпространява на електронни носители. facebook: www.facebook.com/DavidLelievrePages Живее и работи в град Лил, Северна Франция.

*** Крехък сън На люляков цвят разсипан по тялото ти като застинала роса в мъглива утрин. Плъзвам клепачи по стъклото на прозореца и полагам ръце на рижата луна, която изпълва нощта ми.

Времето се с т и ч а и попивам още малко нежност, преди да угасна в пепелника на нощта ти.

*** И забравям и минавам край спомени замайващи, да не събудя гледам съжаления заспали в мен. И слушам и мисля за тези години напред, които искам да забравя.

*** Полунощ враждебно звъни на вратата ми тъй както камбана звъни. Звездите са морни, беззвучна луната. А там на възбог полунощ тегота бъднините крои.

*** Бе седнала на пода в тъмното, сама с тъгата. По мокета растяха цветя с лунни ухания от сълзи разцъфнали. В ръцете ѝ никнеха буйни картини, теменуги умислени. И светът да се въртеше все по-бавно, растеше нейната градина. Бе седнала насред измислен свят и го гледаше ужасно втренчено, с онзи поглед, който срещаме в дните на траур и отвръщаме очи.

*** Времето неподвижно и лепкаво, застинало в очакване. Далеч от световете пленници на градове разпръснати, където вият кучета.

*** Утрото бе тъй крехко! Събуди ме рязко и изпълнен с ужас видях как строши се в ръцете ми.

*** Има мълчания, които не мога да запазя като това, което искам да ти напиша.

*** Беше толкова горещо, че пръстите ми се топяха по писмото, което ти пишех.

*** В извивката на кръста ѝ положил бях букет от черни рози сутринта набрани. И острите бодли останаха забити дълбоко в дланите ми. Запазих спомена за сянка дяволита, която нощем в сънищата ми ме следваше подобно осезаем призрак.

*** Бурята обвива тялото ти в мълнии. Помислил бях, че кожата ти е сребро. Помислил бях, че тялото ти блясъка поглъща на пожарите, кръвта по устните ми, безмълвието ни – черешово дърво, словата ми кашмирени, съмненията ни, ръцете ми, целувките ми,

Е Л Е К Т Р И Ч Е С Т В О

спалните вагони,

хризантемите. Помислил бях си немислимото.

Х Р И З А Н Т Е М И

Под пръстите ми трепети изкачват думите ти. Обичам те както обича вълкът капките кръв по снега.

А след нощта, след любовта, вие от ревност светът и гръм поразява дърветата с издълбани в кората сърца. След камбанния звън вече не съм този, който за тебе съм бил. Миг преди бурята електричният повей отнася последния плам. И като видят пътните врати как преминава тялото ми бледно, ще знаят всички, че те няма вече. Помислил бях, кожата ти е сребро.

*** На хоризонта здрачен край катедралите и край разделите, край мимолетните череши блещука любовта под бремето на идващите дни. Преведе от френски Лора АНГЕЛОВА

Худ. Мария Зафиркова

70 ГОДИНИ ОТ КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И ПОБЕДАТА НАД ФАШИЗМА

АЛЕКСАНДЪР ТВАРДОВСКИ АЗ ЗАГИНАХ КРАЙ РЖЕВ Аз загинах край Ржев, сред блатата и мрака, в пета рота, сред рев на жестока атака. Не видях светлина и не чух как се гръмна – стръмнина, тишина, като в пропаст бездънна. И в живота безкраен, до последния ден, нито знак, нито спомен ще остане от мен. Аз съм там, дето пие корен тихият дъжд, дето облак се вие между хълмите с ръж, дето будят петлите всичко в ранния час и прелитат колите със свистене край вас, дето нощем реката водорасли преде, дето мама, горката, и до днес не дойде. Вие, живи, кажете как сред страшния ад изведнъж в боевете се прочу Сталинград.

54 Фронтът бе до безкрая – като рана червен. Аз умрях и не зная Ржев дали е спасен. Удържахте ли, наши, Дон и донската степ? Този месец бе страшен. Беше боят свиреп! Нима в калната есен разгроми ви врагът и към Волга понесен, той проправил е път? Не! Колоните вражи удържа флангът ляв, инак мъртвите даже ще потръпнат от гняв. Че с единствена радост всеки срещна смъртта – за родината паднах, но спасена е тя! Помрачняха очите и сърцата мълчат, за проверка тръбите вече други зоват. Всеки орден, успехи, ще са живи за вас. Но едничка утеха ще остане за нас: за родината скъпа че вървяхме на смърт, че гласа ни замлъкнал помни родният път. Устояхте ли, братя, до последен боец, че е страшно с проклятие да те спомни мъртвец. Това право свещено кой ни даде, защо – знам, горчиво е то, но за нас отредено.

55 От четирсет и втора във земята съм сам. И какво ли е сторено по-нататък, не знам. Студ и зной, боеве, смърт или изневяра? Но дано да не е против нашата вяра. Може би след това с Дон врага ни сте спрели и в тила на Москва пак за нея сте мрели. И зад Волга със плам сте дълбали окопи, и сте стигнали там, дето свършва Европа. Нека знаем все пак, че е бил несъмнено там последният знак в тая буря военна. Къс земя посред мрака, от врага непревзет, откъдето в атака пак да тръгнем напред. Че зад вас, зад браздата, се е леел метал и прорязвал мъглата със огньове Урал. И врагът под картеча е отстъпвал без ред. Братя, може би вече и Смоленск е превзет; и със битки преминали през калта и снега, край граничната линия днес громите врага! Може би... Изпълнете клетвата до един – край Москва в боевете споменахме Берлин!

56 Братя, вие връхлитате на врага крепостта. Де да могат убитите да заплачат в пръстта! Де да можем сред степите от салюта велик ние – глухите, слепите, да възкръснем за миг. О, приятели верни, в тези тъжни поля чак тогава безмерна радостта би била, радостта с неотменна кръвна част и от нас, от смъртта с покосени наша вяра и страст! Бяхме живи и падахме честно в боя суров, всичко свое раздадохме със синовна любов. Вие днес сте стопаните и не с укор към вас днес обръщам се аз за смъртта и за раните. Братя, тази война тъй жестока и дива, бе за всички една, за умрели и живи. И от живите няма днес длъжници пред нас, нали с нашето знаме тръгна всеки от вас, та за делото скъпо, за съветската власт, едва крачка пристъпил, да умре като нас. Аз – на Ржев във земята, друг лежи край Москва. Де сте, воини братя, кой от вас оживя?

57 В градове милионни, по села, у дома, в боеви гарнизони и на чужда земя? Чужда, наша – не зная, цяла в сняг или цвят... Аз живот ви желая от отвъдния свят. Завещавам ви, братя, светло щастие днес. За родината свята да се трудите с чест! Приемете човешки всички трудни съдби и победата тежка без излишни хвалби. И пазете я свята всеки миг, всеки час – като спомен за брата, мрял за нея и вас! 1945-1946 Преведе от руски АНДРЕЙ АНДРЕЕВ

Худ. Мария Зафиркова

ЙОН ДЕГЕН ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДРУГАРЮ МОЙ Другарю мой, в агония умираш ти и този път това не е шега. Но нека с твойта кръв пулсираща да стопля пръстите си аз сега. Убити сте, не виждате, не слушате. И щом е тъй, приятелю, тогаз да взема, позволи ми ти, ботушите, че утре във атака тръгвам аз.

МАДОНАТА НА БОТИЧЕЛИ В имение на вражеска останка, с картини по стените от висш клас, от цветното платно във златна рамка усмихва се Мадоната на нас. Пред нея снех аз шлема на танкиста и сведох непокритата глава. Пред образа ѝ на жена пречиста забравих страховете след това. Във боевете сякаш озверели, бе всеки за милувка замечтал. И затова навярно Ботичели Мадона добролика бе създал. В мълчанието, а и на възторга от нас, забравили какво е дом, Мадоната по-ясно от парторга разказваше ни топло, мълчешком,

59 че милост ще е всяка рана, че със смъртта ще сме ръка в ръка зарад децата и съдба мечтана, жените да ни гледат ей така. Аз поглед от Мадоната лъчиста откъсвах с мъка и смирен съвсем. Но пак надянах шлема на танкиста, омазнения рицарски мой шлем. Преведе от руски ТИХОМИР ЙОРДАНОВ

Худ. Мария Зафиркова

РАЗМИШЛЕНИЯ

МИЛЕНА КИРОВА

Qui bene labuit… КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК В СОФИЯ, СОФИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ДНЕВНИК НА ИРЕЧЕК

Йосиф Херменегилд-Константин Иречек е най-известният у нас учен-славист1, оставил пространно писмено наследство, оказало влияние върху историята, етнографията и фолклористиката в България. Като се започне с младежката му „История на българите“ (1876) и първите статии за турски кланета по време на Априлското въстание и се стигне до ретроспективното обобщение на личното му присъствие в страната, публикувано в един автобиографичен портрет през 1904 г., трудно е да се изброят всички дискурсивни жанрове, в които описва, подрежда, анализира и обобщава своите знания за България. Темата София представлява малка, но характерна и живописна част от тях. Избрала съм да я проследя в Дневника по редица причини. На първо място защото става въпрос за лични впечатления с импулсивен, понякога злободневен, най-често емоционален характер, неопосредствани от стремежа за публично изразяване в някакъв литературен или научен формат. Иречек (или както са започнали да го наричат още на 27-годишна възраст – бай Иречек) води дневник за „лично ползване“, мотивиран от две основни цели. Първата е потребността му да разговаря със себе си, да търси сигурност и опора в един тип мълчалива комуникация, която му позволява да възпроизвежда модела на своето възпитание, образование и културна среда посред хаоса от чужди и неразбираеми нрави. Дневникът е неговата словесна броня, той му помага да издържи самотата и отчуждението, дори само като изписва – наново и наново – поредното си решение да избяга от това ужасно и примитивно място, да върне назад главоломното „salto mortale в Леванта“, което е предприел. Ако разширя още малко впечатленията си от автора на Дневника, ще обрисувам профила на младеж, неотдавна напуснал убежището на познатата си университетска среда2, блестящ в своите знания и амбиции, самоуверен, романтично 1

Вж. Димитров, Илчо. Българският дневник на професор Константин Иречек. В: Иречек, К. Български дневник. Т. 1. 1879-1881. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 1995, с. 60. 2

Когато пристига в България, Иречек е двадесет и пет годишен.

61 мотивиран от вярата, че за славянството в Европа настъпва нов Златен век; разностранно образован в духа на просвещенския енциклопедизъм, със силна и професионално развита памет, но с крехко здраве. Идвайки на Балканите, той носи със себе си не просто два куфара, а и целия духовен багаж на средноевропейския интелигент, възпитан в имперска среда, наследник на виден род културни дейци с участие в политическия живот, свободомислещ за времето си и заедно с това незримо окован в ограниченията и предразсъдъците на своята немскоезична, европоцентрична буржоазна среда. Ще забележим, че младият Иречек има ухо за клюките и сплетните, понякога се оказва оплетен в интриги, склонен е да изрича шаблонни за времето си оценки особено когато става въпрос за „маргинални“ категории хора като жени, евреи и цигани; склонен е към меланхолия, обича да се самосъжалява и да оплаква несгодите си с цветисти фрази. Интелигентен, със силно развито чувство за мисия, той искрено се старае да не покаже, че смята българите за славяни втора ръка – непоправимо ориентализирани, неизлечимо заразени от мързела и покварата на източните народи, примитивни и неподатливи на европейско цивилизоване. Особено през първите две години ще срещаме непрекъснато възклицания като „Тази дива варварска страна!“, „Свинщина!“, „Мръсотия и простотия“... С две думи казано, Йосиф Херменегилд-Константин Иречек представлява характерен типаж на времето, нравите и средата, от които израства психоанализата на Фройд. Втората важна цел на Дневника е да натрупа онова, което историците биха нарекли изворов материал, за по-сетнешните изследвания и журналистически публикации на бъдещия професор Иречек. В него наистина присъстват стотици портрети на хора, наблюдения върху протичащи събития, описания на бита, историята, нравите и политическия живот в България. Това е богатство, което ничия памет не би могла да опази; Иречек щедро ще черпи от него през следващите две десетилетия, макар че в тези публикации (въздържани и аналитични дори когато правят оценка на политически събития в българския живот) няма да видим почти нищо от някогашния спонтанен и самонадеян младеж. Наследството на Дневника ще открием особено щедро използвано и умело преработено в две големи книги: „Пътувания из България“ (този огромен пътепис от 710 стр. излиза през 1888 г. в Прага) и „Княжество България“ – подробно описание с фокус върху най-новата политическа история на страната ни, 573 стр. с илюстрации и карти, появило се през 1891 г. на немски език в Прага, Лайпциг и Виена; преводът на български е направен от Ек. Каравелова. И двете книги са издадени у нас през 1899 година. Дневникът най-после е и своеобразен bildungsroman; наратив за житейското и духовно израстване на един млад човек. За пет години, благодарение именно на битовите несгоди и тежките обстоятелства (период на своеобразна инициация, нещо като казармата преди 1989 г.), Иречек овладява склонността към импулсивни решения и спонтанни оценки, привиква да не се доверява единствено на приликата с познатото, става по-предпазлив в разсъжденията си, започва да вижда под повърхността на външния вид, облеклото и маниерите. Дневникът е документ за неговото порастване, макар че не можем да бъдем сигурни дали

62 самият му автор го е възприемал така. Преди да премина конкретно към текста, ще припомня историята на неговото придобиване (от) и публикуване в България. След смъртта на Иречек през 1918 г. БАН (сред чиито основатели е и той) решава да откупи от вдовицата му цялото му книжовно наследство. С тази задача във Виена е командирован Стоян Аргиров. Явява се обаче и конкурент – виенският Институт за изследвания на Изтока и Ориента. И докато Аргиров се е върнал в България, за да докладва за новата ситуация, представителят на Института успява да откупи библиотеката на известния учен славист. За нас обаче остава целият му архив, а сред него се намира и Dennik bulharsky – четири гъсто и дребно изписани тетрадки голям формат, общо 448 страници. Стоян Аргиров – славист, завършил Карловия университет, един от основателите на библиотечното дело у нас – разчита Дневника и през 1928 г. публикува около една трета от него като подлистници на популярния вестник Мир. Във вид на книга излиза две години по-късно по инициатива на издателство „Хр. Г. Данов“, чийто основател е публикувал три десетилетия по-рано и другите две „български“ книги на Иречек. Ст. Аргиров решава да включи към Дневника и едно наративно жизнеописание, което проф. Иречек си е написал за чешкото списание Osveta през 1904 г. по случай своята петдесетгодишнина. Решението му се оказва уместно и продуктивно, защото този изключително любопитен текст задава ретроспектива към „българската авантюра“ на Иречек и в същото време говори красноречиво за специфичното в характера на своя създател. *** Но нека вече се върнем назад към есента на 1879 г., когато младият, но вече известен чешки учен Константин Иречек приема поканата на българското Народно събрание да стане главен секретар в Министерството на народната просвета срещу годишна заплата от десет хиляди лева с петгодишен договор. За професионалиста – историк, фолклорист и политолог – това е работа „на терен“, плашеща със своите рискове (salto mortale, или смъртен скок ще я нарече самият той с мелодраматизъм, характерен за последната четвърт на 19-и век), но и примамлива с възможността да се наблюдават отблизо механизмите на историческия процес. И ето го на пристанището в Лом – измръзнал в подранилата зима, с два куфара, с изострени сетива и жаден за впечатления – макар и не точно такива, каквито ще получи от първия български град: „ориенталска безсиметрия и свинщина“ (1/10). След уморително пътуване през Балкана най-сетне на 9 ноември в осем часа вечерта влиза в София. „Еврейчето кираджия“ го разтоварва в хотел с привлекателното славянско име Варшава. Освен името обаче тук нищо не е привлекателно: мръсно подобие на легло, хрома масичка, мангал, разклатени столове, ужасен умивалник... „Impressions le plus defavorables, мръсотия и простотия“, отбелязва младежът, след което, уморен и отчаян, заспива. На другата сутрин проглежда за София: „първи впечатления: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село“ (1/21)3. В това първо изречение, посветено 3

Оттук нататък ще отбелязвам най-напред тома, а след това и страницата, на която се намира цитатът.

63 на София, вече откриваме щрихите на един образ, който ще присъства – като рефрен – във впечатленията му от града през следващите две години (после просто свиква и му обръща по-малко внимание): кал. Първият том е буквално просмукан от вопли срещу софийската кал – вездесъща, непобедима дотам, че самият княз не издържа и по специална негова заповед се изработва проект за премахване на калта и за настилка на част от улиците. Пред къщата, в която е настанен – „огромна локва, езеро, тъкмо да се гази с новите ми ботуши“ (1/25); „по улиците огромни гьолища – българска Венеция“ (1/21); трудно му е да стигне до немското консулство – въпреки хубавото си местоположение „къщата е мъчно достъпна поради кал“. Особено лошо става през февруари следващата (1880) година – в продължение на 14 дни калта е превзела новата столица; Иречек „замишлява“ да си купи „самовар и студени неща“, та да вечеря вкъщи и да не му се налага да излиза навън „поради голямата кал“ (1/32). Наистина, има щастливи дни, в които калта замръзва и става „като continent“. През останалото време рефренът е все така драматично настойчив: „страшна кал“, „грозна кал“, „грозно блато“, „вън грозна кал“... Както изглежда, проектът за пресушаване не е проработил, а и князът си има други грижи. Само шопите изглеждат доволни, защото успяват да извлекат полза дори от калта: те „облепват своите къщи с кал от улицата“, съзнава Иречек към края на първата година от своя престой. Преди това обаче на няколко пъти губи галошите си в дълбоката кал, а галошите са вещ, важна за оцеляване в София, дотам, че му ги открадват в Народното събрание. Както впрочем и чадъра. Иречек има нужда от време, за да се приспособи към условията, сред които се е озовал. Вторият му голям враг в София е студът. С изключение на летата, целият му престой е белязан с нескончаеми оплаквания от простуда, хронична кашлица, болки в тялото... „Мръзна вкъщи, ходя от стая в стая, за да се стопля... треперя, когато пиша, като старец“ (1/307). Петнадесет месеца му стигат, за да напише: „Станах инвалид. Измъчва ме „българският народен ревматизъм“ от влажните къщи и двете прекарани люти зими в мизерните софийски хижи.“ Оплакванията му впрочем не изглеждат никак неоснователни. Леденият вятър, характерен за равното Софийско поле, е бил слабо изолиран от дървените, набързо сковани постройки, превзели селото-град. В онези първи години всички сгради са били дървени: от княжеския палат и Министерския съвет до джамиите, странно превърнати в редакции на вестници и дори за известно време в Народна библиотека. Пожарите са непрекъсната заплаха, истинска напаст и младият историк не пропуска до документира тяхното случване. Само девет дена след като е пристигнал, избухва пожар „в миризливата еврейска махала, на рида, в непосредствено съседство с австрийското консулство“. Пристигат пожарникарите (по онова време и те са евреи), но маркучите се оказват замръзнали; хукват да носят топла вода чак от градската баня... През март 1881 г. изгаря касационният съд. От всички съседни сгради, включително Министерството на външните работи, се изнася документацията от страх, че пожарът може да се разпространи. „Архивите на министерството, отбелязва Иречек, всички тайни на българската политика лежаха насред улицата.“ През януари следващата година изгаря дори Народното събрание. Вечерта теа-

64 тралната трупа на „Славянска беседа“ играе в него „Иванко“. Представлението свършва в полунощ, а два часа по-късно избухва огън в дрешника (навярно от недоизгасена печка или мангал) и за късо време изгаря цялата (дървена, макар и построена само три години по-рано за впечатляващата сума от 80 хиляди франка) постройка заедно с близка до нея гостилница. Изчезва едно „историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българско национално театро, сграда, строена за театър, после взета за политически театър“ (2/80). Пожарите в София са толкова обичайно явление, че в един от случаите (изгарят голям хан и множество дюкяни край него) Иречек отбелязва: „Обикновено безредие.“ Разбира се, има и хубави, добре стопанисвани сгради, всички те наследени от турци, които са напуснали София. Митрополията например е разположена в „хубав турски конак още от турско време“, пощата – в голяма къща на „заможен мюсюлманин“; мръсните стаи в нея са увенчани с резбовани тавани и „други остатъци от ориенталска изящност – сарай“. Марко Балабанов, по онова време министър на външните работи, живее на един голям площад в „угледна турска къщурка. Вътре хубава европейска уредба, много килими по стените, студенината и ветривостта на къщата умело е прикрита“. Съчетанието от европейски мебели и дървена къща изглежда типично за последната четвърт на 19-и век. Дори австрийското консулство се помещава в дървена (макар и голяма) къща, „хубаво наредена вътре“. Нека вече се опитаме да погледнем София през очите на един типичен средноевропеец, поданик на Хабсбургската династия, потомствен интелигент. Непосредствено след Освобождението тя изобщо не прилича на столица, а дори и на град4. Студ, вятър, кал... Из покрайнините бродят глутници бездомни кучета, „най-разнообразни породи, вълча, прости черни и жълти с къси уши, бели хрътки...“. Над улиците – „грамадни ята чавки“. Животът в града е труден, битът – ужасяващо примитивен. В къщата, където е отседнал Иречек (турска, разбира се, но вече собственост на Петко Горбанов, новоизпечен политик от богат еленски род), има само един умивалник, на който сутрин се донася вода (течаща вода няма) и всички чакат реда си, за да се поизмият. Яде се на малка масичка и „съвсем по български“, т.е. от една обща паница, „с вилиците цап, цап като по такт“. Има и чинии, но те лежат пред сътрапезниците „само за това, за да не капне нещо“. На двора – „низка будка“; единственият „нужник в града“ се намира в Народното събрание. И младият мъж казва нещо, което няма да се появи в нито една статия, в нито една негова книга: „Тази дива варварска страна!“ Но не само Иречек, и самите българи не харесват собствения си избор на столица. Наистина разпространена е една официална версия: „защото тук минава световната артерия Белград–Цариград“, но недоволството ражда и слухове за възможно преместване. Един от тях звучи по-скоро като интрига срещу либералната партия: столицата щяла да се премести в Търново, „та да може 4

Даже историк с националистична ориентация като Илчо Димитров ще отбележи, че през 19-и век София никога не е била духовно средище, а от 1878 г. нататък привлича главно селяни, чиновници и политици (цит. съч., с. 30). Ние, разбира се, знаем, че там се стичат и българските писатели.

65 Стамболов да тероризира [Народното събрание] чрез масата“ (1/160). Друг слух, за който френският посланик твърди, че е разпространяван от български депутати, звучи едновременно комично и абсурдно: изработен бил план за „една подвижна столица, два месеца тук, два месеца там, за да се угоди на всички“ (1/160). Добра или лоша, в новата столица се намира нещо, което привлича като магнит погледите на всички, притегля хора от всякакви краища и народности: българи, турци, евреи, гагаузи, румънци5... – Народното събрание. Иречек му отделя много място в протежение на целия Дневник; това са едни от най-живописните и емоционални страници, които заслужават по-подробно внимание и внимателна оценка, не на последно място заради възможността да се оцени и ретроспективно днешното ни разочарование от политическия живот. От самото начало трябва да кажа, че безотрадните впечатления, записани в Дневника, не са просто отражение на една реалност. Иречек пристига в България с романтични възгледи и надежди за възход на славянството. Онова, което намира, не би могло да съответства на подобни високи очаквания. Като човек на своето време, от друга страна, младият мъж непрекъснато мисли чуждото в сравнение със своето (точно като Алеко в известния пътепис); нещо повече – без да съзнава, той в действителност прави сравнение не с някакъв конкретен и реалистичен парламент, а със собствената си идеална представа за начина, по който би трябвало да функционира един парламент. Резултатите от подобно сравнение могат да бъдат само предизвестени, но пък и българската действителност, от своя страна, не им предлага голямо съпротивление. От първия момент, в който попада на заседание, Иречек разбира, че тук нищо не върви тъй, както би трябвало. Веднага се вижда, че депутатите са неуместно или направо абсурдно облечени: селяните – в потури, повечето от гражданите – в шаяк, „Славейков се уригва, висят ушите на обувките му“ (1/82); „хайдушкият войвода дядо Цеко Петков, изветряла глава“ се появява в „хайдушка окъсана носия; говори полусръбски за прасетата и магаретата, простонародни историйки“ (1/34). Из цялата зала се носи „страшен мирис на чесън“. Дебатите имат напълно ориенталски (или поне това, което Иречек си представя като „ориенталски“) характер: „Говори колкото щеш, след тебе да стане да говори някой и селяните всякога гласуват според това, кой е говорил последен. Понякога дори е отвратително...“ Двама депутати от Враца взаимно се обвиняват като нехранимайковци. За Флори Тодоров от Никополско друг депутат твърди, че е „крадец и убиец“. „Каравелов веднъж отне думата на Атанасовича и просто му извика: седни веднага!“ (1/47); „Всеки депутат може да взема думата колкото пъти поиска, задоволявайки грандоманските си наклонности.“ Така например на 24 ноември 1879 г. Стамболов говори двадесет и осем пъти, „постоянно се повтаряше, та ставаше човеку дори отвратително да слуша неговите демагогски брътвежи“. 5

В първите десетилетия след Освобождението е жив имперският начин на мислене, в който модерната националност е изместена от представата за съжителство на различни етноси, или „народи“. Показателно е, че Иречек (също израснал в империя) никога не забравя да посочи етническата принадлежност на своите герои и нерядко формира оценката си за конкретен човек през някаква стереотипна представа за характера и поведението на цялата група, към която той принадлежи.

66 „С една дума, страшна наивност, напомня почти еманципацията на негрите“6 . Нищо чудно, че руският пратеник Давидов възкликва в тясна среда: „le pauvre pays [горкият народ], какво ще излезе от него!“ Самият Иречек бърза да обобщи своите впечатления: „само празни приказки“; „губене на време“; „постоянни нападки срещу администрацията обаче без конкретни факти“ (1/38). От ранния период в присъствието на Иречек са останали и множество колоритни портрети на български политици. Принципът на описание в тях винаги дърпа положителното отношение към познатото, европейското в облеклото и поведението (К. Стоилов, Т. Бурмов, М. Балабанов, консерваторите изобщо), а отрицателното – към онова, което може да бъде дефинирано като „ориенталско“ и „примитивно“. Така дядо Славейков е представен като „червен, угоен мъж с бели мустачки и вдигнати очила на челото, кумир за селяните, примесваше постоянно в своята безсолна реч думите таквоз, онаквоз“ (1/34), а за Петко Каравелов можем да прочетем: „мръсен, неумит, с бяла връзка от време оно, руски стар цилиндър, фрак. Постоянно тупаше с краката си и неспокойно кръстосваше стаята, като усукваше своята забъркана черна брада; мижорещи очи, повечето втренчени в земята“ (1/50). Следващите години ще накарат Иречек да стане по-благосклонен към Славейков и Каравелов, да оцени знанията и опита, които са натрупали; в края на престоя си вече ги смята за свои приятели. Отрицателното отношение към Стамболов обаче ще си остане непроменено както в онази първа седмица след пристигането му, когато става свидетел на една истинска парламентарна комедия около персоната на младия търновски депутат. Специална комисия докладва резултатите от проверката на народните избраници. Оказва се, че между тях има множество хора под задължителната тридесетгодишна възраст. Дебатът обаче се завихря около Стамболов. Една телеграма от ректора на Духовната семинария в Одеса и данните от списъка на новобранците недвусмислено сочат, че неговата възраст е двадесет и четири години. В списъка на избирателите от Търново обаче присъства като тридесетгодишен. В Народното събрание се разиграва спешен медицински консулт. Оглеждайки внимателно Стамболов, д-р Цачев се произнася, че трябва да е под тридесет години; д-р Моллов обаче твърди обратното. Спорове, кавги... Най-сетне възрастта на депутата се решава с гласуване; болшинството провъзгласяват Стамболов за тридесетгодишен. Манталитетът на българските народни избраници по принцип смущава младия историк; в него той не открива нищо от добродетелите на благородната славянска душа. Мнозина се вълнуват повече от играта на комар, отколкото от народните дела; вместо да си купят подходящи дрехи и да се движат по улиците с файтон, както им подобава, набързо проиграват заплатата си и потъват в дългове дотам, че губят дори дрехите от гърба си. Друга част пък, на практика всички депутати от село, са обзети от мания да спестяват, при това не само заплатите си. „От 15 франка, които получават дневно [или дневни пари], харчат едва 1 франк (ядат кромид лук, хляб и ракия и живеят в миризливи ханища вкупом, около мангалите; купуват си волове и т.н. Турците (около 15) са съвсем 6

Без да бъде поданик на британската кралица, в този случай Иречек демонстрира точно колониалния поглед, характерен за някои британски пътешественици из Балканския полуостров през втората половина на 19-и век.

67 пасивни; един от тях им прислужва като домашен слуга, носи им вода, дърва и т.н.; виждам го на обяд от restaurant Parisien – в бяла мръсна чалма, ямурлук (с остра брада), големи хлябове и връзка зеленчук в ръцете му, жизнерадостно лице – ще припечели към 15 франка и няколко гроша.“ Не липсват, разбира се, и куриозни случки, които бързо започват да се разпространяват като анекдоти. Веднъж става да говори един селянин, депутат от Трънско. Каравелов като председател го пита как му е фамилията. „Той остана като гръмнат. Може би мислеше, че за първото вземане на думата трябваше да даде бакшиш. Питал околните какво иска председателят, за неговата жена и деца ли пита...“ Особено живописна е историята с развъждането на пилета в Парламента (Huеhnerzucht in Parliament). На първия бал в къщата на Моллов не достигали столовете. Антон Безеншек (този, който ще стана основател на стенографията в България) повел „полицмейстора“ на София Кикеров и заместник-кмета Тъпчилещов да си услужат със столове от една заседателна зала на Народното събрание. Влезли в нея и занемели, защото попаднали насред оживлението на истински курник. Петелът се полюшвал на полилея, кокошките се гушели в меките столове, „всичко оцвъкано“, дипломатическата ложа – пълна с яйца. Тъпчилещов почнал да си чупи ръцете и викнал: „Какво безчестие!“ Напъхали набързо в чували и кокошките, и яйцата, а на другия ден градският съвет начело с полицмейстора ги изяли. С това „безчестието“ сякаш приключило, а на разсилните било направено остро предупреждение. Не щеш ли, след два месеца, през февруари следващата година, Безеншек пак решил да погледне в залата. И пак кокошки, и пак яйца... Благодарение на своя натрупан опит чехът ловко изловил „пилетата“ и ги разпратил към трапезите на някои депутати, започвайки с председателя Каравелов (1/113). Всичко това кара Иречек да остави в Дневника си едно знаменателно изречение, при това доста след като е преминало началното му слисване от парламентарните нрави у нас. Бележката е внесена през нощта, последвала едно дълго съвещание в парламентарната зала. „Става привечер, в дървената сграда имаше само няколко газови лампи, червеното сукно по масите и столовете, гъстите глави на народните представители и пълните ложи, задушливият въздух – като че виждах снимките на многобройните родолюбци на Балканския полуостров, убити от собствените си съотечественици“ (1/467). И все пак, двадесет и пет години по-късно, когато обобщава спомените си за политическия живот в България, описанието му прозвучава доста по-милостиво; дистанцията във времето и публичното предназначение на текста очевидно са смекчили нетърпимостта и са отрезвили идеалите на младия мъж: „Хората несъзнателно разиграваха комедия, като се препираха в политическите събрания и клубове, при избори, в Народното събрание... То беше нещо подобно като в Чешко на 1848 г.“ (1/ХVІ). Не всички впечатления в Дневника са белязани с някакъв нюанс на ирония или снизхождение. Сред малкото изключения е темата за българските училища. След суспендирането на Конституцията за период от четиринадесет месеца Иречек заема поста министър на просветата, а след това става председател на Учебния съвет и нещо като директор на (бъдещата) Народна библиотека.

68 Силно впечатление му правят добрата подготвеност на учителите, старанието на учениците, дисциплината в училище и добрите резултати, постигнати само за две-три години. През януари 1879 г. в София е открита първата мъжка гимназия. Четири месеца по-късно, все още като главен секретар на Министерството, Иречек отива там на инспекция. Гимназията се намира на Гурковия площад, в една турска къща, в дъното на обширен тревясал двор. Къщата изглежда чиста и приветлива. Високопоставеният гост посещава урок по география в първи и урок по латински в трети клас. „Бях много приятно изненадан. Голям напредък, учителите са напълно à la franca. Географията допада на момчетата; добре я знаят... Сиромашко облекло... шопски и романски типове; учениците са проницателни, внимателни, нововъведение в училището – attention, „ищах“.“ Дори фактът, че някои учители са в шопска носия, а един дори е навлякъл кожух, не успява да изтръгне от Иречек обичайната снизходителна забележка. В подобен тон са описани и впечатленията му от други училища в София и страната. Оказва се обаче, че много хубаво наистина не води на хубаво; всички млади хора в България искат да завършат гимназия, бягат от занаятите и търговията. „Какво ще излезе от всичко това?“, чуди се Иречек. В училищата започва да прониква и политическата зараза; вместо да залягат над уроците, учениците „играят роля на големи хора, бунтове против учителите: неотдавна две момчета от Цариброд дохождат в София „упълномощени от своите другари да се оплакват в министерството от лошата храна“ (2/100). Но това е само началото. Положението рязко се влошава с интернирането на Драган Цанков в началото на 1882 г. Всички учители в София подават оставка, а сред по-големите ученици се шири брожение. Политизирането на българското училище изобщо е факт, който избуява почти веднага след Освобождението; Иречек категорично не го намира за нормален и подходящ. Много място в Дневника е отделено на светския живот, който още с първите месеци след Освобождението започва да се развива в София с шеметна бързина. Отначало нравите са все още полупатриархални, поведението – недодялано, дрехите на светските лъвове – предимно шаячени. Не е минал и месец след пристигането на Иречек, когато в къщата на неговите хазяи пристигат гости. Вярно е, че вечеринката не изглежда досущ като изискано soirée: „Дойдоха гости у Горбанова вечерта... чай, скука, полутурски приказки на съдията Кънчев, селски остроти на Горбанов втори, първобитна народна музика на „булгарѝна“ (4 струни, перо), хόра по чорапи, цилиндрите по килимите. Смехове и шеги.“ По подобен начин изглеждат и забавленията навън – пъстра смесица от селски традиции и градска култура отпреди Освобождението. На Гергьовден – „хорà с песни по площадите, зад града и циганско хоро, държат се за ръце и за пояс“. В центъра на столицата, дори посред люта зима (5 декември 1879 г.) в Александровската градина се вихри пъстро веселие: „музика, хоро, чешки парчета, княжеския марш... [предрешен] кавказец... един луд на кон с перука...“. Българите изглеждат все още пияни от свободата и от новите възможности, които се разкриват пред тях. Макар студена, тъмна и кална, София понякога избухва с настроението на истински карнавал. И не само с настроението; празненствата по случай тригодишнината от Санстефанския договор включват парад на мас-

69 кирани хора по улиците („маските били обичай в Пловдив и Цариград“), странно съчетан с тържествено богослужение по същото време; в „Славянска беседа“ – празненство с руските офицери чак до среднощ; вечерта – „грандиозен банкет до зори, танцувало се до сутринта“. Разбира се, нищо не може да се сравни по престиж и блясък с баловете в двореца. Първият се състои на 8 януари 1880 г. във вече възобновената сграда. Помещенията са осветени до блясък. Присъстват около триста и петдесет души, сред които само седемдесет дами, облечени предимно в светлосини и розови тоалети. Гостите имат разнороден състав – чуждестранни дипломати, руски офицери, български политици – и се държат по-скоро скупчени в своите групи. Ясно се открояват турците, например софийският мюфтия Саадулах ефенди или един плевенски депутат с бяла чалма, също така „видинският румънин Флоров“ в народна носия. Много от гостите са облечени „по еснафски“, т.е. в редингот, всички дипломати са в униформа, а Лазар Дуков – в потури. Танцуват се валсове, кадрил, мазурка – както се полага в един дворец, но на другия ден гостите ще мърморят, че им е липсвало нашенското хоро. Любопитна гледка трябва да са били довчерашните просветители, провинциални търговци и недоучили в чужбина младежи, подскачащи и приклякащи с изискани реверанси в стъпките на някой кадрил. Неумението, нежеланието и тромавите движения обаче са победени от копнежа им да бъдат европейци, да заживеят в бляскавото великолепие на новоизпечения beau monde. В центъра на този копнеж стои монархическата институция – тя ги притегля и съблазнява, не на последно място с умението да символизира европейския блясък, който е част от представите им за велика държава. Със своите дълбоки традиции, с излъскания си етикет, с цялата си парадна помпозност дворецът е означавал надежда за европейско бъдеще и пълно отрицание на ориенталското и провинциално минало. Едва ли има друг момент в най-новата ни история, в който монархическата институция да е била толкова близо, така непосредствено свързана с кипналата жажда за живот на българския народ. Самият княз със своята младост и светска представителност е олицетворявал ентусиазма на преродения свят. Ако беше възможно, всеки българин би опипал копчетата на униформата му с наивното умиление на един дядо Йоцо. И понеже било невъзможно, софиянци се задоволили с присъствието му на военни паради и демонстрации. На 28 март 1880 г. се празнува католическият Великден. Четири дни по-късно князът се завръща от обиколка (впрочем малко унизителна, тъй като е просел подкрепа за суспендирането на конституцията) в чужбина. София го посреща по най-блестящия начин, който може да си представи: „Ескадри кавалерия, дворцови стражари, гвардията в бели дрехи, развяващо се червено знаме, редица с по четири коня впрегнати...“ Министрите – издокарани във все още неулегнали фракове, дамите – с венци и букети, селяните – с хляб и сол. Наистина трогателен спектакъл на всенародна любов. С това обаче празненството едва е започнало. Вечерта – пред катедралата шествие; фенери, музика, турци с ракети... Процесията стига двореца. Князът излиза на балкона със свитата си: всенародно ура. Той благодари на своите поданици на български, макар и „с донякъде немски

70 изговор“. Отново ура; „огромен ентусиазъм“; после хоро. Празненството се мести пред градския съвет. „Тъпани, зурли, „бивол“ или „мечка“ [това са народни игри с произход в кукерските ритуали] цигани с количка коват, евреите пожарникари“ (1/131). Бенгалски огньове осветяват градината. С две думи – празненство, което завладява въображението и кара новите софиянци да забравят несгодите, тъмнината, калта и студа, чувствайки се като граждани на една значима държава. Скоро след първия дворцов бал светската зараза плъзва по къщите на новите политици. „Вечеринките никнат като гъби“, отбелязва Иречек на 5 февруари 1882 г.; впрочем само той и няколко изостанали възрожденци ги наричат така, останалите предпочитат изисканата фраза soirée dancante, разбрана нещо средно между бал и седянка. Гостите приказват, разменят си последните клюки, танцуват всичко наред – от валс до хоро; не липсват и забавни игри: на „кончина“, на „куца баба“, „у кого е парата“... По случай първата си годишнина като министър-председател Каравелов дава голямо тържество. През деня шумна компания заминава на пикник в гората край Владая, а вечерта в дома му се събират всички министри и близки партийни другари. Въпреки че къщата не е голяма, госпожа Екатерина се е подготвила като изрядна стопанка. „Бяхме на тясно около масата [...] шунка, гъска, ягне, сирене, щрудел, ябълки. Два големи зелени съда за вода от Трън. [Трънска е и дървената бъклица, с която пият ракия, така добре полирана, че би правила чест „и на алпийската индустрия“, не се сдържа да направи сравнение Иречек.] Тостовете на Славейков. След ядене се игра хоро. Дядо Славейков е млад, свеж хоровод. [Ясно виждаме разликата с някогашния „червен, угоен мъж“.] Смешни хорà с пляскане и движение на ръцете...“ Гостите се разотиват чак към два часа сутринта. В описанието на тази вечеринка можем да почувстваме нещо мило и свежо заради примесването на народни традиции в напъпващия буржоазен живот. Не така изглеждат обаче соаретата по домовете на другите политици. И най-голямата разлика не е точно в липсата на трънски бъклици и смешни хорà. Там, докато жените кротко клюкарстват и младите срамежливо танцуват, тежките мъже се отдават на един порок, който е залял светския живот в София почти веднага след Освобождението, най-вероятно пренесен от офицерите освободители. „Страшен комар се разиграваше в една стая“, пише Иречек за бала в къщата на Моллов, където се събират двеста и шестнадесет души (2/293). „Оживено, смях и приказки, пълен салон, а в Спасовата стая страшен комар, та дрънкането на парите се чуваше чак на улицата“, е отбелязал само един ден преди този бал за поредното соаре при хазяите му Горбанови. Самият той не играе комар и се оттегля в собствената си стая, но говоренето и дрънченето на парите не го оставят да заспи; два часа по-късно се облича и отново излиза, макар и при дамите, а мъжете остават да играят до осем часа сутринта. Подобна е картината и на бала в дома на Адженов след няколко вечери, и пак, и пак... Освен комара, разпространен сред политическия елит, животът в София крие и други тъмни страни. Проституцията например, която напетият полицмейстор Кикеров се старае да въдвори в някакви граници. Според полицейските наблюдения още през ноември 1879 е имало около четиридесет (законни) проститутки – „повечето сръбкини от Банат и румънски“, а съдържателките на

71 публични домове са били еврейки. Три месеца по-късно Иречек, който обича да следи тази тема, внася едно пояснение: „Туркините в София повечето били проститутки.“ По-нататък ще добави и циганките, насядали покрай улиците в „турски домашни носии“ (зелени жилетки и шалвари): „стройни индийски фигури, просят цигари, развален народ“. Като източник на развалата впрочем са указани руските войници, които заедно със свободата са донесли и сифилис на изостаналите братя славяни. Няколко години след Освобождението в София вече „е пълно със сифилис“ според думите на тогавашния д-р Шишманов. Иначе сред софиянци са разпространени и по-здравословни развлечения. При хубаво време се практикуват разходките на открито. Понякога приятелски групи или семейства отиват с файтони за цял ден в Бояна, Владая, Бали ефенди (Княжево) или Горна Баня. (Бояна се смята за най-старото селище около София, тук могат да се видят останки от древна крепост.) За по-кратки разходки се излиза малко извън София, по Цариградско или Ломско шосе. Особено по Цариградско, в неделя например тук могат да се срещнат мъже от столичната интелигенция, търговци, офицери, дами с разноцветни чадърчета... Самият Иречек често се разхожда по този път, това разведрява душата му и го кара да позабрави обичайните колебания дали да стои още в София, или да се прибере у дома, сред удобствата на цивилизования свят. Понякога избухва пред себе си, особено когато някои слухове засегнат честолюбието му: „Canailles, мислят, че аз съм тук само за да взимам 10 000 франка“ (1/168); след това се оплаква по-подробно, като използва цветисти обобщения: „Не може да се живее тука, няма нищо приятно; европеецът, когато взима 10 000 франка, иска да живее за 10 000 франка, а българинът яде лук и носи парите си на голо“ (1/168). От началото, та чак до края на своя престой (дори когато се е приспособил донякъде и е намерил нови приятели), той никога няма да помисли за България като за „Европа“; съзнателно или несъзнателно, разликата винаги се прокрадва в редовете на Дневника, дори когато контекстът не предполага никакво желание за оценка, както например в заглавието „Повторно от Европа в София“ (1/256) или в изречението: „Година как съм вън от Европа, лани заминах за Дубровник.“ И все пак – освен с хубавата природа наоколо – София може да се похвали с още нещо достойно за вниманието на един историк. Древните останки тук са навсякъде – различни цивилизации съжителстват по улиците, подават се на някой площад, изскачат от земята, когато започне строежът на нова къща. В края на Витошка улица например все още стои латинско гробище (големи камъни без надписи); на Видинска улица се простира римски зид, който продължава навътре при площад Позитано; копаейки основи за къщи на площад Позитано, работниците откриват множество гробове, пълни с кости, по-надолу сграда, а най-отдолу – дебели зидове от тухла и камък. Понякога се говори, че „при престрояването [на София] ще се открие цял Помпей“. Иначе казано, съществува представата, че градът е нещо като археологически палимпсест, но никъде не срещнах споменаване, че е съществувал някакъв план или дори само идея да се запази историческото наследство, да се потърси слава за настоящето в миналото на големите цивилизации, проникнали тук. Вместо това ясно се вижда картината на един млад, изгладнял свят с остри зъби, готов да разкъса и да

72 погълне всяко парче историческа плячка. Руините биват бързо оползотворени, само че като строителен материал. Всеки заграбва камъните и тухлите, които би могъл да използва, останалото – на боклука. Надгробните паметници от латинското гробище например отиват за Съборната църква, камъните от римска Сердика кротко полягат в основите на множество частни и публични сгради. Сред развлеченията, които са доставяли радост на софиянци, трябва да споменем още едно, наследено от българския културен живот преди Освобождението – театралните представления. Още през 1879 г. са станали популярни аматьорските постановки, уреждани на импровизирани сцени в различни хотели и ресторанти. По-малко от месец, след като е попаднал в София, Иречек разказва за представление на Шилеровите „Разбойници“ в хотел България. Текстът е „по превода на покойния Бончов, аранжирана от смахнатия, дългокосия Юрдан Ненов („поет“)... много мизерно“. Със сигурност разликата между това представление, достойно за второкласно възрожденско читалище, и постановките на виенска сцена трябва да е била голяма. И все пак българите са се тълпели с наивната жар на предосвобожденската публика, щом като залата е била препълнена при наистина разбойническата цена от осем франка за място (1/67). Постепенно за сцена са били използвани и някои държавни сгради – от Военния клуб до Народното събрание, особено често Народното събрание, преди да изгори след онова злополучно представление на „Иванко“. Там най-често играе трупата на „Славянска беседа“. Иречек описва по-подробно вечерта на 22 ноември 1881 г. Представя се „Райна княгиня“ на Д. Войников, режисьорът е сърбин, който е и модист, и фризьор на актрисите. Стълпява се целият beau monde на новата столица. Райна княгиня се играе „от госпожата на Бъчваров“, чиновник в статистиката: „шопско грубо лице и при това praegnans“ (2/36). Дребните несъответствия обаче не стряскат публиката. Галерията ликува при смешните боеви сцени. Свири „чешка музика“. Сградата едва побира желаещите да гледат. Появата на професионален български театър все още предстои да се случи напред в годините. Непосредствено след Освобождението обаче гладът за култура, както и гладът за удоволствия, за живот изобщо е много силен. Софиянци привиждат истински театър така, както четвърт век по-късно техните млади поети символисти ще привиждат злокобната съблазън на големия град в скромна София. Реалността обаче няма голямо значение, когато се гледа през розовите очила на потребността и желанието. Що се отнася до Иречек в началото на 80те години, той разглежда града, в който е попаднал, по-скоро като мравуняк под микроскоп. И макар че за времето на неговия престой цяла София и половин България опознават „бай Иречек“, и макар че се превръща в това, което може да бъде наречено само публична фигура, негов пожизнен девиз си остава латинската фраза Bene vixit qui bene labuit7. Колкото до престоя му в дивата балканска страна, онзи „див скок в дивия живот“ (1/313), който съблазни двадесет и пет годишния романтичен младеж, той ще остане най-голямото приключение, найголямата дързост, на която някога се е осмелявал чешкият учен и дългогодишен виенски професор Йосиф Херменегилд-Константин Иречек, сякаш символично напуснал света в годината на първата българска национална катастрофа. 7

Добре живее този, който добре се крие. (Лат.)

ЯВОР ЦАНЕВ ТЕТРАДКИТЕ

Фрагменти Целта на всяка физика е да се трансформира в метафизика и изкуството е инструмента на тази трансформация. Една е празнотата на безкрайното пространство и съвсем друга празнотата поради липса на пространство, празнотата поради ограниченост. Изтичащата навън активност завършва с изчерпване. Затвореното вътре в себе си движение – METANOIA. Колоритът е автентичен само когато е извлечен от едно непосредствено наблюдение на природата и съдържа нейните тайни. Композицията се състои в разделянето на цялото на отчетливо свързани помежду си части, тяхното съпоставяне и съподчиненост. В някакъв миг ние сме пожелали да имаме тяло, за да се наслаждаваме на светлината, но веднъж родени ние изпитваме нарастваща празнота е липса на нежност запълвана само от близостта и съединяването с друго човешко тяло. Човешката фигура е построена от сглобени една към друга групи от форми замислени като индивидуални блокове. КОМПОЗИЦИЯ 1. Картината е една цялост. 2. В тази цялост се четат две ясни отделни части. 3. Всяка една от двете части е вътрешно подразделена, без от това да загубва целостта си. 4. Четвъртата степен е дълбочината на оптическата макроструктура. Постигната чрез разлагането на тоновете. Тя е безкрайно саморазмножаване, което обаче не довежда до саморазрушаване на цялото и затова в известен смисъл е възвръщане към единицата. Само това, което бъде създадено цяло, се изпълва със светлина.

74 КОМПОЗИЦИЯТА представлява обективна трансформация на зрителното впечатление върху изобразителната равнина. Композицията представлява разграничаване на видимото впечатление на части и тяхното ясно съчленяване като отделни блокове върху изобразителната равнина. Картината се състои от части. В частите разграничаваме два елемента. Частите от пространства и тела. Пространство и тяло. Телата от своите членове, членовете от своите повърхности, повърхностите от точки... ПРИНЦИПИ НА КОМПОЗИЦИЯТА 1. Функционална структура от елементи намиращи се във взаимозависимост. Съподчиненост – взаимовръзка МЕТАНОЯ, взаиморазвитие, структурен модел на природата Равновесие /симетрия/ – вертикалите и хоризонталите. Принципите на симетрия извлечени от строежа на човешкото тяло като тектонични постоянни оси по отношение на останалите прави. В основата на композицията е вложен принципът на предварителното планиране. Геометричен център Оптически център Композиционен център Нонстанта – стоящ здраво Постоянна величина неизменност Успех се нарича самосъзнанието за цялост Целостта се състои в невъзможността да се добави /долови/ каквото и да било към /от/ нея. Покой и безметежност Празнота и бездействие Знанието е само форма Незнанието е самата същност на нещата Знанието е повърхностно Незнанието е безкрайно Живописта възниква като начин да бъдат изобразявани фигури. А фигурите – за да изразят духовни идеи. Живописта е средство за непосредствено изразяване. Не гледай и не слушай, поддържай съзнанието празно, не изтощавай своя дух „Объркани от множество мисли“ Вярата в действителност е вода Творецът не се движи по пътя на информацията, нито по пътя на новото. Той не се движи дори и по пътя на идеята. Той се придвижва по линия на свободата. Свободата в изкуството трябва да се разбира като свобода от промените. Веригата на промените може да се уподоби на една безкрайна хоризонтала.

75 Обвързани от нея всички я следват. Единствено творецът чрез силата на своята способност за концентрация и по силата на желанието, насочвайки вниманието на своето съзерцание в едно отделно избрано звено, съответстващо на неговото собствено време, като една отвесно движеща се права разсича хоризонталата и взема своя обект извеждайки го от контекста постига най-пълната възможна за човека обективност. Изкуството не стои извън промените, то просто не поема бремето на техния контекст /върху своя непосредствен обект/. Това обяснява неприязънта, с която обикновено творческите натури се отнасят към математиката, олицетворяваща за тях обвързващата верига на последователностите. Свободата е липса на обвързаност. Движението на Битието може да бъде представено като едно кръгово хоризонтално движение Движението на духа /културата/ представлява едно вертикално движение, предадено от хоризонталното. Ако обаче съществува външен интерес /обвързване/, вертикалното движение се разстила по хоризонта и се превръща във второ дублиращо движение. Изкуствата не може да разреши проблемите на Битието но то трябва да има сили да им се противопостави, реализирайки своя независима духовна позиция, иначе то би загубило значението си на важна движеща духовна, т.е. вертикална сила в обществото. Интелектът се отнася до разбиране и е винаги разбиране за духовното, затова творецът, докато е творец, не е интелигентен, защото е духовен. Той може да стане интелигентен, когато престане да бъде творец. В изкуството са заключени всички главни езотерични истини. Изкуството е това, което ни открива духовното. Въпросът е дали изпълнението трябва да заема прекалено голяма част от работата или самият замисъл трябва да свежда изпълнението до съвсем малка част. Сърцевината на живописта е пространството и светлината. Смисълът на знанието е свободата; когато вникнеш в нещо, ти вече можеш да се освободиш от него. Също както в египетската книга на мъртвите, когато знаеш името на демона, ти си неуязвим за него. Художникът трябва да е склонен да приеме дори една пълна произволност, за да може след това да я отхвърли или да я превърне в не-произволност. Ако се каже, че художникът най-напред трябва да се научи да рисува академичен етюд и т.н., това не може да се приеме, защото би противоречало както на представянето на различните култури, така и на смисъла на съвременното изкуство.

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ ОБРАЗЪТ НА НОВИЯ БЪЛГАРСКИ СВЯТ Идеите на Петко Р. Славейков за общественото устройство 1. В обществената история, респ. в историята на литературата, винаги има един момент, едно явление и една личност, чрез които и вътре в които можем да установим началото на някаква радикална промяна в общественото движение, след която обществото навлиза в ново състояние. Този момент може да се уточни само приблизително, тъй като нищо не започва внезапно, изведнъж и без предварителна подготовка. Но скритите първоначално промени, натрупванията и постепенните движения в една посока достигат до една определена точка, отвъд която стават видими, натрапват се и дават да се разбере, че се е извършила и видимата трансформация. Проблемът е умението така да се чете литературата, че тези изменения да се забелязват и констатират. Разрешаването на този проблем е голямото майсторство на литературоведа и историка. То изисква отказване от предпоставените тези и робуване на авторитети, чиито заключения са плод на други условия, друг опит и състояние на обществото. Насочвам предварителните си бележки към епохата на Българското възраждане, понеже тогава именно се осъществява резкият обрат в нашата национална история и в съдбата на българския народ и държавата му. Доминиращата и социално-политически определящата идея на тази епоха е идеята за възстановяването на българската държава. Тази идея е формулирана и лансирана най-напред от преп. Паисий Хилендарски, след когото тя претърпява различни редакции и се предлагат различни пътищата на нейното практическо осъществяване. Но тя от своя страна изисква доста обществено-икономически, политически и културни предпоставки, за да бъде общоприета. Идеята е красива и велика, но за да стане част от общественото съзнание, е необходимо да се породи реален субект, който да я понесе в себе си и вложи исторически усилия за нейното тържество. Преп. Паисий призова да се възстанови българската държава от Средновековието, но такава държава в новата епоха бе невъзможна. Необходимо бе да се създаде нов тип държава на българите, изградена и функционираща по законите на модерната епоха, изразяваща и въплъщаваща тази епоха, придаваща ѝ материалност и конкретност. Самата идея в началото е романтично неопределена, но и в този си вид тя активно работи за подбуждане и утвърждаване на национално самосъзнание.

77 Без такова съзнание е невъзможно да се гради национална държава и да се води борбата за духовно и политическо освобождение. Не е достатъчно да се кълнеш, че си българин, че обичаш българската земя и нейните хора, че сме длъжни да възстановим предишната си слава. Съвсем друго става, когато е ясно, че пътят към този ренесанс минава през отхвърлянето на духовната зависимост от Константинополската патриаршия и въвеждането на българския език в богослужението и през създаването на български училища. Борбата за църковна независимост бе първата мащабна операция, която извърши българската буржоазия за своята национална идентификация. Колкото повече укрепва това съзнание за българина и българското, толкова по-уверени стават стъпките на националноосвободителната революция. Забележително е как бързо и видимо българинът се обуржоазява, става все по-практичен и рационалистичен, поуверен и неотстъпчив в поведението си като част от обществото. Българското възраждане е преход от средновековното към модерното буржоазно съзнание. Този преход не е гладък и бърз, макар в българските условия да протича, както твърди Георгий Д. Гачев, „ускорено“. Не е вече достатъчно да обичаш отечеството си и да се наричаш българин. Сега трябва да искаш отечеството да е свободно, обществото да работи за своето просвещение и да отхвърля всяка тирания и политическа зависимост. Езикът влиза в дискурса на времето и обществото, но и сам създава нов дискурс, ако това е необходимо. Всяко време има свой начин на изразяване, свой „езиков етикет“, своя интонация и свои единствено нему присъщи думи. Понякога времето се изразява рязко и категорично; друг път – предпазливо и двусмислено. Много често дискурсът не е само един, понеже различните съсловия и класи, идейните течения и политическите групировки говорят различно. Тук е важна гледната точка, от която субектът говори. Тя предопределя и характера на дискурса. И ние виждаме как обществено-политическият и естетическият дискурс през Възраждането се променя осезателно и през втората половина на 60-те години, особено в техния край, той става все по-делови, конкретно изразителен, рационалистичен, насочен към практическото разрешаване на възникналите обществени проблеми. Тогава именно се говори за това как трябва да се устройва обществото, какви конкретни форми да се запазват от традицията и какви да се привнасят от чуждия опит; как да се изгради такава обществена структура, че да може народът да живее и се развива благоприятно и възходящо. Творчеството на Петко Р. Славейков е важно свидетелство за сложните обществени процеси през Българското възраждане. 2. Борбите за църковна независимост имат изключително значение в модерната история на България. Аз говоря за тяхното политическо значение, което мотивира смисъла им и ги оправдава. То трябва специално да се посочи и анализира, тъй като именно църковните борби въведоха българската нация в епохата на Просвещението и отвориха дискусиите в обществото за формите на неговото устройство и за характера на бъдещата държава. Сега именно идеята за националната

78 държава придоби реален образ и дори конкретни политически граници. Националната българска държава се роди сега, а не толкова през 1878 г. и в резултат на Руско-турската освободителна война и решенията в Сан Стефано и Берлин. Твърдя това дори не толкова поради факта, че именно в църковните борби и с учредяването на Българската екзархия формално се очертаха границите на териториите, населени с българи (което си беше една от най-важните политически цели на борбите), но защото по тяхното време се промени чувствително общественото съзнание на българите. Българското общество навлезе в нов етап от своето историческо развитие. Приблизителната граница на този радикален преход може да се установи по творчеството на Петко Р. Славейков – един от най-активните радетели за църковна независимост. За фактическата победа на борбата за църковна независимост може да се определи актът на неспоменаване името на константинополския патриарх по време на Светата Възкресенска литургия на 3 април 1860 г. Българският епископ Иларион Макариополски съзнателно пропуска да спомене името на патриарха и с това обявява, че Българската църква не му е подчинена и тя не го признава като свой първойерарх и престоятел. Е, ще изминат още цели десет години, докато този акт бъде закрепен и юридически чрез каноничното учредяване на Българската екзархия. Но на страните е ясно, че дори и да не се учреди Екзархията, голямата политическа цел е постигната. В края на 60-те години и особено в техния край – 1867, 1868 и 1869 година – Славейков многократно подчертава във вестникарските си статии, че т.нар. „български въпрос“ вече е разрешен и е време обществото да се заеме с произтичащите от това решение проблеми. И сам започва да го прави! Големият наш поет и публицист пръв измежду всички разбира, че българският свят е навлязъл в ново състояние и е придобил нов образ. Буржоазният човек е подвижен, динамичен и постоянно променящ се. По това той се отличава от средновековния. Разликата е епохална. Самата смяна на епохите вътре в него е бурно движение, засягащо цялата му духовна, но и физическа същност. Бих искал да отбележа, че нашето отношение към Възраждането е като към епоха единствено на националния подем, но и на възраждане и съхраняване на националните традиции, на ненакърнима патриархалност, която е пазителката на традициите. Но такава представа не съответства на реалностите и не ги отчита. Огромната социална енергия, с която е изпълнено Възраждането, е енергия, освободена именно в резултат на промените. Българинът се раздвижи и в буквалния, и в преносния смисъл. Той започва да пътешества, да отива в далечни страни, за да се учи или търгува, напуска често родното си място, за да се засели там, където ще е по-лесно да вади прехраната си. Той е свободен да прави това, защото е личност с права. Това, че вече се осъзнава като с права, които не отстъпва другиму и е готов да ги брани докрай, показва, че е вкусил от свободата. Времето на ограничения хоризонт на родното място е отминало безвъзвратно. Е, не всички пътуват, но при тези, които не познават друго място освен собствената си родина, далечният свят сам идва със стоки, книги, идеи, вестници, училища, култура.

79 Фактът, че в българския свят вече се говори за права, е знакът за това бурно вътрешно движение в личността. Този път личността е „съблякла Христос от себе си“ и отново се облякла във „ветхия човек“, за което говореше св. ап. Павел. Започва процесът на секуларизация и дехристиянизация на българския свят. Отново се разместват представите и ценностите, въвеждат се нови понятия, за които са необходими нови термини, говори се на нов език, изискващ нови думи и синтактично обороти. У Петко Р. Славейков ще ги намерим – особено в поезията и публицистиката му от края на 60-те години на ХІХ век. Неговото внимание е насочено към устройството на българския свят. У него няма призиви за реформи, революции, неподчинение. Не, той настоява българите да осъзнаят новото си състояние и да го изпълнят със съдържание. Славейков проповядва най-напред да се променят нещата, пък после да се мисли как да бъдат подредени. Той отчита измененията, показва ги и призовава да се мисли за ново устройство. Наред с училищата, които за него са изключително важни, той вече говори за чисто практическите дела, които трябва да се извършат – особено да се въведат нови икономически форми, чрез които да се стимулира производството и търговията. Петко Р. Славейков си дава сметка, че новото време поставя пред народите изискването да бъдат икономически силни и адекватни, да поддържат политическата и военната си мощ. Той подхожда напълно рационално и никъде не се прехласва пред „патриархалния живот“, не го противопоставя на идващите от Европа обществени идеи. „Не е ли дошло времето още време да говорим повече за нас си, отколкото дето сме дрънкали и дрънкаме още все за гърците?“, пита големият ни поет в статията „Нашата търговия“ („Македония“, г. ІІІ, бр. 4, 21. ХІІ.1868, вж. „Петко Р. Славейков. Съчинения в 8 тома“, т. 6, стр. 178–182). Тази статия има програмен характер за българската националноосвободителна и национално-демократична революция, преминаваща в един свой зрял и прагматичен етап. Петко Р. Славейков разбира, че държавата ще се изгражда не върху лозунги и идеи за свобода и независимост, а с конкретни средства. Ако земята ни не е обработена, а индустрията продължава да бъде „още в пелени и похвалното наше трудолюбие не приноси освен скудни произведения“, няма да има полза от никаква свобода и свободна и независима държава. Но нещо трябва да „изтегли“ българската икономика от зачатъчното ѝ състояние и да ѝ придаде реален живот. Славейков предлага учредяването на компания „Провидение“ – народна компания, в която участват широк кръг предприемчиви и лично заинтересовани от плодовете на своя труд българи. Търговията, подчертава П. Р. Славейков, е старата слава на българите; „техните кервани са кръстосвали Персия и досягали до Индия, та са снабдявали цяла Европа с произведенията на тези страни“. Но сега е паднал търговският дух и народът тъне в бедност. Затова е нужно усилие за се възроди търговията и се положи началото на българската индустрия чрез форми, каквито Европа вече е измислила и отдавна приложила. Икономиката си има свои закони и правила, по които се развива; тя трудно понася субективна намеса и не харесва някой да я насилва или съветва. Затова не е толкова важно дали предлаганите възможности от Петко Р. Славейков са подходящи и полезни. Важен е новият дух в българския свят. Дух на рационал-

80 ния разсъдък и на вярата, че икономиката е тази, която ще гарантира истинската свобода на народа. 3. Българското възраждане е преди всичко епоха на Просвещението. Просвещението го изпълва почти цялото и обяснява същността на процесите в него. Това се отнася с особена сила за втората половина на 60-те години, когато се засилва култът към точното знание и просветата. В някаква степен в България сега се повтаря френският ХVІІІ век – Векът на светлината. Петко Р. Славейков не е единствен, който така дълбоко размишлява за процесите в живота. Заедно с него работят и Любен Каравелов, Иван Селимински, Тодор Икономов, Марко Балабанов, Петър Берон, Марин Дринов, Нешо Бончев. Преди тях се откроява величавите фигури на Неофит Бозвели и Г. С. Раковски. Това са нов тип мислители и писатели, полагащи нови основи на българското развитие. Те не са обикновени публицисти, призоваващи от страниците на вестника към национално осъзнаване, не са обикновен призив за защита на правота ни да имаме своя църква. Тези нови мислители точно в духа на Просвещението просветляват и размишляват за новото битие на българския народ. Поради особеностите на българската историческа съдба такива мислители са едновременно журналисти, учители, публицисти и политици. Призивната мощ на тяхното слово се съчетава с аналитизма и проникновението на техните умове. Това са българските Волтер, Русо, Д`Аламбер, Дидро. Това са българските енциклопедисти, обръщащи българския ум към реалните проблеми и каращи го да мисли рационално, конкретно, дълбоко. Те са уловили идеите на времето, усвоили са ги и се стремят да ги приложат върху конкретните български условия. Ние обикновено се удивляваме на родолюбието и готовността за саможертва у възрожденците, но пропускаме да видим техните умове и да се възхитим на способността им да бъдат задълбочени мислители. Не просто образовани хора, а именно мислители със замах, с широта на погледа и дълбочина на решенията. В българските условия Просвещението се разбира предимно като бурно разширяване на училищната мрежа, образованието и просветата на населението. Просвещението обаче е епоха на смяна на парадигмата на образованието. То вече не е само училище, а съзнание за знанието и науката като основа на човешкото развитие. В секуларното общество постоянно се търсят нехристиянски, но с християнско звучене, акценти, които да изведат човека изпод зависимостта му от религията и Църквата. Просвещението намира този акцент в знанието и науката. В българската история то съвпада по време с апогея на църковните борби и това му придава редица особености, каквито то няма в Западна Европа. Самостоятелната църква според българските просвещенци и участници в тези борби означава преди всичко получаване на свобода за духовно развитие чрез повече училища. Училищата са необходими, за да се проповядва светската наука и за да се разпространяват идеите за свобода, равенство и независимост. Самата църковна борба се води под знамето на тези идеи. За да си свободен, трябва да знаеш. Истината – това са знанията, науката за природата и човека. Едва ли може да се говори за някакво всеобщо съзнание за политическа

81 свобода и създаване на национална независима държава, но е видно как през втората половина на ХІХ век израства нов тип личност. Тази личност живее с нов бог и той е знанието и образованието. Именно жаждата за знания и образование тласка българина да бъде толкова активен в църковните борби. Не свободата, а знанието крепи българина. Независимата българска църква ще даде повече възможности за нови училища и устройване на живота по правилата на просветата – това е идеологическият смисъл на това забележително движение в българската политическа революция. Но аз специално уточнявам, че идеалът на Българското възраждане е точното знание, знанието за природата и устройството на обществото. През втората половина на ХІХ век дори историята не е толкова важна колкото практическото образование и науките, които имат пряко приложение в живота. Защо е този огромен интерес и дори култ към знанието и образованието? Защото в него се съсредоточава основната потребност на българското общество и на цялата нация да излязат окончателно от Средновековието, да се освободят от Църквата и окончателно да се еманципират като нова субекти на историята. Това е потребността на човека, който разчита единствено на себе си и който се осъзнава като господар на света. Но той знае, че за да владее и управлява света, трябва отлично да го познава. Още през втората половина на ХІХ век се утвърждава мисълта, че никой не е в състояние да даде на един народ знания и просвещение, ако този народ сам не прави нищо за своето духовно израстване. По-късно идеята ще се пренесе и върху очакванията за успех на нашата националноосвободителна революция. В статията „Къде отиваме“ (в. „Македония“, ІІ, 1868, бр. 10) Петко Р. Славейков размишлява, че е време вече да се излезе от думите и да започне работа за народното просвещение. Причината за духовния мрак, обхванал народа, е в това, че „нашата читающа публика, самата интелигенция, не е още проникната с правата идея за народното образование и самите, за които можем да кажем, че са колко-годе проникнати, и те са взели егоизма за общо начало“. Липсват български чиновници (светски и черковни), „досегашните ни по тази част на образованието водители, духовни наставници, владиците, оставяме настрана като ненаши и не в правия път водивши ни“. Неговата надежда е нисшето духовенство и търговците, които са част от народа и лесно могат да оказват въздействие и да правят конкретни неща за образованието. Славейков си дава сметка, че търговците (т.е. едрата и дребната буржоазия, която натрупва вече в себе си капитали) трябва да бъдат привлечени към голямата идея заради средствата, с които разполагат. Но понеже делото на просвещението е всеобщо, нищо няма да се получи, ако се разчита на отделни жестове – колкото и щедри да са те. Народът, смята Петко Р. Славейков, е длъжен да осъзнае собственото си състояние, да се огледа около себе си и в себе си, за да види в каква посока се движи и направи онова, което е най-важно и необходимо. Затова и цялата негова литературно-публицистична дейност е насочена към отключване на националното съзнание към най-важните практически действия, които нацията ще трябва да направи. Просвещението поставя проблема за правата на човека като основен социа-

82 лен проблем. Този проблем произтича от култа към знанието и образованието. Еманципирането на човека като личност и превръщането му от поданик в гражданин е едно от най-важните постижения на Просвещението. То е невъзможно без всичко, което човек научи за себе си, природата и историята. Знанията му отварят очите, просветляват разума, вдъхват му самочувствие. Разумът от своя страна създава ново отношение към света и към себе си, поражда нови ценности, върху които се устройва обществото и личността намира там своето място. Ако си необразован и невеж, ще бъдеш роб на предразсъдъци. Предразсъдъкът е злото, срещу което Модерната епоха се бори с всякакви средства, защото това е връзката с миналото. Освобождаването от предразсъдъците позволява да бъдеш независим и да защищаваш собствената си позиция. Петко Р. Славейков усилно работи в това направление; той се мъчи да убеди българите, че трябва да изоставят миналото, в което са били роби, и да заживеят в новата епоха на свободата, знанието и разума. Този нов начин на мислене отваря пред българите един нов свят, в който те още не са заживели, но в който престои да живеят. Човек тук е свободен по съвест, т.е. той може сам да избира и нищо не може да му бъде наложено. Това е историческият момент на революционния преход от една епоха в друга. Именно Петко Р. Славейков я фиксира и изразява. В статията „Въпросът“, публикувана във в. „Македония“, бр. 30, 21.VІ. 1869, Петко Р. Славейков открито противопоставя Средновековието на Модерната епоха: „Има право да ся хвали нашият век със свободата на съвестта и със силата на народната воля, защото Средните векове не припознаваха тези начала, тяхното значение беше за съвестта угнетение, за властта – деспотизма. Тези тяжести мъчно можеше да ги снеме тогаз от гърбът си един народ, защото, ако и да усещаше всичката тяжест на неправдите, не пристъпваше към такваз една мярка, поради почитанието, което имаха към своите духовни началници, които като наместници божии тука на земята сматряха, а тъмното невежество на народите, мракът, в който ся намерваха, предразсъдъците, които ги жалостно притискаха, даваха сила на властта на черковните деспоти и правяха ги от деспотически по-деспотически“ (подч. м. – П. А.). Когато робуваш на предразсъдъци, ти сам се отказваш от правата си и робуваш на задължения, които не можеш нито да коментираш, нито да отхвърлиш. Но сега времето е вече друго. „Ако времето не беше осветило свободата на съвестта, продължава големият ни поет, и ако не беше то утвърдило непреклонността на народната воля, наел ли ся би българският народ да ся дигне противу духовните свои потисници и да прогласи святостта на своите правдини и законността на своите желания?“ (подч. м. – П. А.). Когато нещо не съответства на твоите права, позволено ти е да го отхвърлиш! Това е новото разбиране на свободата и правата на личността. Сред тях най-голямо внимание Петко Р. Славейков отделя като че ли на правата на жената „Женският въпрос“ е също част от българската националноосвободителна и буржоазнодемократична революция. На него не се отделя толкова място в обществено-политическите дискусии, колкото се отделя на църковния въпрос и на въпроса за въстанието и политическото освобождение на нацията, но периодичното му поставяне е знак за движението на процесите в българското общество. Просвещението рязко смени

83 парадигмата на обществото и отреди ново място на жената в него. Според християнството жената е длъжна да се подчинява на мъжа. За Модерната епоха всяко подчинение е неморално, защото всеки човек е свободен по природа. Затова тя с такова настървение се нахвърли върху християнската нравственост и специално върху това важно правило в нея. Но се пропуска важното условие, че мъжът е длъжен да уважава жената и да се грижи за нея. Т.е. тя не е роб, не е безправна, не е вещ, както ни убеждават „специалистите по женския въпрос“. Все едно, жената в българския свят е живяла ограничено в семейството, не е ходила на училище, не е участвала в публичния живот. Сега обаче ѝ се отваря такава възможност. Петко Р. Славейков е ратник за женска еманципация. Своите социално-политически схващания по т.нар. „женски въпрос“ и положението на жената той развива в статията си „Една дума и за жените“ (в. „Македония“, г. ІІІ, бр. 2, 7.ХІІ.1868 г.). „Отлъчена и отчуждена от общественний живот, жената как може да развие умствените и нравствените си сили, с които природата я е обдарила?“ Ето един важен момент в новото разбиране за човешката личност – тя може да се развива умствено и нравствено, ако е в обществения живот. Т.е. семейството, домът, стопанството не са пълноценно общество, ако не са свързани чрез членовете си с дейности от обща полза и с масово участие. Мъжът е активен и подвижен, а жената е затворена и лишена от неговите възможности да вижда и учи, да опознава света и му се радва. „Какви знания може да почерпи тя от там (от лозето, нивата или до черквата – б. м. П. А.) и до какво развитие ще достигне, когато даже и в черквата не отива за друго, освен да ся види и да си подрънка с подобните ней затворници-другарки.“ Разрешаването на т.нар. „женски въпрос“ се свежда според Петко Р. Славейков до излизането на жената от „затвора“, в който мъжът я е поставил, за да може да се образова, учи и участва пълноценно в обществените дела. Това не означава, че семейството трябва да бъде разрушено. Напротив, но то трябва, според Петко Р. Славейков, да придобие нов статут и нова вътрешна йерархия, в която жената да не е „робиня на мъжа си“. Тогава тя ще се развива пълноценно. 4. Петко Р. Славейков (или по-точно – неговият герой!) е разтревожен човек, изпълнен с вълнения и грижи. Това го прави, както вече стана дума по-горе, подвижен, скитащ, незадържащ се на едно място, нестабилен, преживяващ разочарования. Но точно това е характерно за човека на Модерната епоха. По това той се различава от средновековния. Но ние трудно преценяваме колко по-различен е новият човек, особено този от времето на Просвещението, къде се намира той не само по отношение на миналото, но и по отношение на бъдещето, на своите наследници и последователи. В историята на българската литература битува мнението, че истински „модерният човек“ идва с Освобождението и особено с големите социално-икономически преобразувания в България в началото на ХХ век, когато нацията ни прави решителните си крачки към своето „еманципиране“ с Европа. Възраждането за нея е все още епоха на „патриархалния живот“, на революционните борби, но и на бавните изменения в душевността на човека, на застиналостта на традиционните форми. Отдел-

84 ни представители на интелигенцията отчаяно се мъчат да раздвижат общественото съзнание, ала резултатите са твърде скромни и плахи. Затова и всеки неуспешен край на дадено революционно начинание, всеки неочакван резултат и напразен опит за промяна и налагане на нови правила води до дълбоки душевни преживявания, отчаяния и обезсилване на душевния организъм. Петко Р. Славейков е показателен пример за дълбоките и радикални трансформации в българското обществено съзнание и особено за това колко здрави са новите традиции на Възраждането, върху които се развива българската литература на ХХ век. В знаменитата си книга „Българският Великден, или страстите български“ Тончо Жечев отделя важно място на една от най-значимите творби на българската възрожденска поезия – поемата „Изворът на белоногата“, свързвайки нейното създаване с резултатите от църковните борби и с последвалото разочарование на автора ѝ. Анализът на Тончо Жечев е не само оригинален, но и логичен и убедителен. Но той поставя важния проблем за правилното четене на Възраждането и неговата литература, за това доколко и как самата литература е свързана с обществените процеси и как ги изобразява и изразява. Още в началото на главата „Българският Одисей“ и истината за неговото завръщане“ Тончо Жечев утвърждава една теза, около която и върху която изгражда цялото си изследване за поемата „Изворът на белоногата“, а също и за църковните борби: „Ако в цялата поезия на Славейков можем да забележим живите кървящи рани, първодихателните викове, свързани с един процес на отделяне, освобождаване на индивидуалното от фолклорното съзнание, тук (в стихотворението „Жестокостта ми се сломи“, б. м. – П. А.) виждаме две горди прояви на особеното индивидуално съзнание в противоположни посоки – отделянето и приобщаването към народа като забележителни актове на високо издигнатото и напълно изградено самосъзнание“ (подч. м. – П. А.). Теорията за прехода през Възраждането от „фолклорно към индивидуално съзнание“ е подробно разработена от Боян Ничев в книгата му „Увод в южнославянския реализъм“. Тя е контрапункт на теорията на Георгий Д. Гачев за „ускореното развитие на литературата“, ставащо възможно благодарение на външно влияние и на това, че всички народи, култури и литератури в Модерната епоха извървяват, но по различно време и в различни условия, един и същ път на развитие. Този път е очертан още в зората на Ренесанса. Теорията за преход от фолклорно към индивидуално съзнание през Възраждането е породена от една важна, но не основна особеност на българската литература (предимно поезия), проявяваща се в подражание и стилизация на фолклора. Но нашите възрожденски поети са „във фолклора“ само формално, т.е. поради липса на родни образци и традиции, които да следват, а и поради неразвития единен книжовен език. Единствената българска поезия, която те познават, а и която тогава съществува тогава на български език, е народната песен. Тези поети обаче не са с фолклорно съзнание, а с буржоазно. Или по-точно, те изживяват преход от средновековно-религиозно към буржоазно съзнание. Обществото и неговата култура са секуларни, рационалистични и дори атеистични. Точно тогава се поражда и интересът към фолклора. Т. нар. „фолклорно съзнание“ не може да

85 прояви такъв интерес, защото фолклорът е неговият носител. Самият фолклор е култура на „нисшето съсловие“, лишено от писменост и от културата на господстващата класа. Той е „естетическо самозадоволяване“, което приключва с Ренесанса. Тогава той придобива нов смисъл и все повече се разпада като самостоятелна култура и се превръща в своеобразен „резерват“ на традиции и естетически практики. Такъв е случаят, за който говори Тончо Жечев във въпросната си книга. Тончо Жечев свързва „фолклорното съзнание“ с „патриархалната идилия“, т.е. със затворения в рода и семейството живот, с липсата на „общество“, където личността да се изявява. Българската литература от средата на ХІХ век, а и епосът на църковните борби показват, че в българския свят е настъпила вече радикалната промяна, довела до създаването на буржоазно общество и буржоазно обществено и личностно съзнание. Друг е въпросът за характера на това съзнание, за неговите опорни точки в обществото, за степента на „обуржоазеността“ на самото общество, както и за силата на традициите от Средновековието. Времето е преходно, процесите на обуржоазяване тепърва набират сила, но не са приключили и ще продължат (както се вижда и от историята на българската литература) дълго – почти до средата на ХХ век. Петко Р. Славейков е типичен буржоазен човек от втората половина на ХІХ век; той е и изразител на новото буржоазно съзнание, на идеите, които ражда и разпространява буржоазното общество. Това означава, че той е секуларен, рационалистичен и дори атеистичен (по-точно – езически) като начин на мислене и поведение. Той е част от една нова реалност, в която действат различни от средновековните (патриархалните, както би казал Тончо Жечев) правила и закони. Битът му може и да е „патриархален“ или по-точно – ориенталси, но мисленето му е просвещенско, модерно, европейско. Това мислене отхвърля християнството и, както и типично за Ренесанса, се връща към езичеството, което в българските условия се проявява в култа пред русалки, самодиви, суеверия, митове за змейове и вграждания. Впрочем те са живи именно във фолклора и се съхраняват ревностно. Оттам са извлечени, за да станат част от възрожденския начин на мислене, като го подкрепят и му дават сили в борбата му с християнския начин на мислене и морал. Може да е парадоксално, но с такива именно сили се води и борбата за църковна независимост, в която Петко Р. Славейков е един от най-активните участници и водачи. За тези, които водят политическа борба за независима Българска православна църква, е неизбежно разочарованието от „лошия“ резултат. Създава се Българска екзархия, но архиереите, духовенството и миряните не позволяват тя да се устрои по подобие на буржоазната държава върху основата на някаква демокрация и в противоречие с каноните на Православието. Но защо са разочаровани? Този въпрос е изключително важен и отговорът му показва равнището на българската националноосвободителна революция и готовността на българския свят в началото на 70-те години да осъществи тази революция. Екзархията е не само прототип на независимата българска държава, но самата тя е българската държава. Поне такава искат да я направят нейните водачи и идеолози като Петко Р. Славейков. Те ратуват едновременно за секуларна държава и за

86 Църква, която да е държава, понеже не могат, а и не вярват, че в този момент е възможно да се създаде българска държава. Сблъсъкът на принципи и подходи между клерикали и църковни люде, от една страна, и буржоазия с атеистично и езическо съзнание, от друга, поражда неочаквана ситуация. Църквата не подлежи на „прогресивно развитие“, към което я тласкат политиците; тя е в този свят, но не е от този свят и затова е неизменна и вечна, както неизменен и вечен е нейният основател – Иисус Христос. Затова и опитите на буржоазните политици да я подчинят на себе си и на принципите на светската държава, родена от Просвещението, са неуспешни. Разочарованията им са огромни и драматични. Те наистина, както пише и Тончо Жечев, си поставят въпроса за смисъла на всичките тези усилия и жертви, които са дали, щом като резултатът не е този, който искат и на който са се надявали. Петко Р. Славейков отприщва чувствата на „новите българи“ в знаменитите си творби „Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и поемата „Изворът на белоногата“. Но как преживява разочарованието си героят на Петко Р. Славейков, а заедно с него и самият поет? В поемата „Изворът на белоногата“ се сблъскват не две вери, не дори две нравствени представи, а две различни представи за живота, красотата и богатството – представи за това какво трябва да притежаваш, за да си щастлив. В този смисъл тук се сблъскват два свята, но те в своята същност не са коренно противни, тъй като са устроени върху принципа „да притежаваш“. Сблъсъкът не е между „примитива, т.е. патриархалното, и „цивилизационното. Двата свята са извън религиите; те са езически динамични, наситени със значения и смисли, каквито им дават близостта или отдалечеността от простия природен бит. Гергана и везирът са две обществени системи, подчинени на своите власти. Всъщност на извора се срещат две власти, две идеологии, родствени помежду си, но различни по степента на влияние една на друга. Везирът харесва Гергана и иска да я притежава; Гергана не харесва везира и не желае да го притежава. Оказва се, че тя е по-силна от своя съперник, който е принуден да ѝ отстъпи и да се примири с аргументите ѝ. Но всъщност примирява ли се той и Гергана ли е победителката в спора, както обикновено се смята от литературознанието? Краят на първата част на поемата не се забелязва сякаш или просто не му се обръща внимание, макар че той носи съдържанието на втората част и дава обяснение на цялата поема: Смая се везир с Гергана, вярност в любов ѝ почете, пусна момата свободна и надари я богато, после за помен поръча изворът чешма да стане. В езическия свят на Гергана царуват митове, богове и поверия. Затова везирът заповядва да се направи чешма, която няма как да се съгради, без в нейните темели да се зазида сянката на красивата и вярна на този свят Гергана.

87 Този градеж не е органично потребен на селото, а е „привнесен“ отвън. Но той отчита особеностите на „патриархалния“ свят и изисква жертвите, които му се полагат. Жертвите обаче обезсмислят спора, обезценяват го и го правят напълно излишен. И все пак Гергана е пожертвана, за да се изпълни заповедта на везира. Защо обаче Петко Р. Славейков използва мита за вграждането в тази своя поема? Ако се съгласим с Тончо Жечев, че градежът на чешмата е метафората на завършилата борба за църковна независимост, ще получим друга представа за самата борба и за нейните цели и средствата, с която тя се води. Ще видим, че политико-светската ѝ съставка е езическа и няма нищо общо с целта за истински самостоятелна Българска екзархия, която да обгрижва по християнски православния български народ. По този модел обаче се подготвя възстановяването на българската държава. Ето го нейният материален образ – изворът на Белоногата, превърнат по заповед на везира в каменна чешма, в чиито основи са вградени Гергана и нейният езически свят. 5. Преминавам към един друг проблем, разработен от Тончо Жечев в главата му „Българският Одисей и истината за неговото завръщане“ – проблемът за „патриархалното“, „фолклорното“ и доколко описаният свят на Гергана е естествен, а не стилизиран. От този проблем произтича и един друг, който също е разгледан от автора на „Българският Великден“, при това многократно в различни негови статии и студии: за „отдалечеността“ и „отчуждеността“ на българския модернизъм от традициите на българската възрожденска литература. И двата имат органична връзка с образа на света, който Петко Р. Славейков рисува и изразява в творчеството си в края на 60-те и началото на 70-те години на ХІХ век. Тончо Жечев твърди, че везирът е „олицетворение на града, на съблазните“; Гергана е олицетворение „на селото, на морала на уседналото племе“. Порокът е съсредоточен според него в Цариград, там е злото, врагът на „селското и патриархално българското“, на съзнанието, което нарича „фолклорно“. Ако Гергана наистина беше това, което твърди, че е, Тончо Жечев, тя нямаше да се държи по този начин. Патриархалната жена нямаше най-напред да възрази на Никола, когато той ѝ иска китка, нито щеше да бъде толкова дръзка и независима пред везира – още повече че тя знае кой е той и каква власт притежава. Патриархалният морал изисква пълно подчинение и не позволява „дискусии“ и доказване на личната, пък дори и на семейството и рода правота. Но тя се държи свободно и като свободен човек отхвърля примамливите обещания. Ние виждаме друг тип личност, роден в новите условия. Самият Петко Р. Славейков, както вече стана дума по-горе, ратува за освобождаването на жената от досегашните зависимости. Гергана е излязла от затворения свят и стои на равна нога с „човек отвън“, с властника. В този смисъл поемата е романтичнопатосна и възхваляваща новото статукво, установено в българския свят. Но не само това: тя е апология на самия български свят, изведен из традиционните представи и думи, с които сам той си е служил, за да се представя като красиво подреден и нравствено богат. Петко Р. Славейков стилизира фолклора, пресъздава го в модерен стил, за да бъде убедителен. Народният певец е подреждал

88 по този начин думите, за да изрази и изобрази красотата, реда и хармонията. И дотук е „фолклорното“ в поемата на Петко Р. Славейков. И тук стигаме до една от най-важните особености на поемата „Изворът на белоногата“, отбелязващи равнището, до което вече е достигнала българската поезия. Поемата няма нищо общо с етнофолклорната поезия, а е изградена като нейна стилизирана форма по модела на модернистичното изкуство от края на ХІХ век. Ние виждаме поетът да си служи с думите и образите, както по-късно това ще стане практика и образец на нова естетика у неговия син Пенчо П. Славейков. Българското модернистично естетическо съзнание е особено чувствително към фолклора и неговия наратив. Той бива използван от него като отрицание на обезличения език на буржоата. Сега, в тази поема, се заражда тази естетика, която след няколко десетилетия ще придобие мащаб и ще окаже трайно въздействие върху литературата и общественото съзнание. Цялата поема е изградена върху стилизация на народната песен. Твърдя, че е стилизация, а не органично използване на фолклорните мотиви и елементи, защото това не е обичайният стил на Петко Р. Славейков, а и на българската поезия от това време. Стилизациите са декоративни елементи, фон, пред който се води спор. Самият спор е се води на равнище идеи и нравствени принципи, а не с аргументите на фолклорно някакво съзнание. Не само светът на Гергана е красив и удобен, но и на везирът също е привлекателен и не по-малко красив от този на Белоногата. Гергана е щедра на думи; тя говори дръзко, не се стеснява и срамува, напада, горда е и умело противопоставя удобствата и богатствата на своя свят на света на везира. Но везирът едва ли се е впечатлил от броя на цветята и тревите, които растат в градината на Гергана. Той по-скоро отстъпва пред любовната вярност и клетва на девойката, защото сам знае какво е да обичаш някого. Везирът е богат и силен, но не е насилник и изверг. Не такъв го представя Славейков, защото, ако беше такъв, идейният спор щеше да бъде невъзможен и безсмислен. Такива спорове ще водят със себе си или с интелектуалните си опоненти героите в поемите на Пенчо Славейков и поетите символисти и модернисти. В „Изворът на белоногата“ се противопоставят не две цивилизации, едната от които е традиционна или патриархална, а другата – отричаща я, а две концепции за живота и морала, два свята, които са близки и родствени в основата си, но разделени от представата за красиво, полезно и удобно. Зараждащият се модернизъм използва „родното“, за да покаже къде би могло да се избяга от задушаващия гнет на „цивилизацията“. Той си служи изключително много с подобна антитеза, за да защити правото си на отчуждаване от реалния свят и да го заклейми като порочен и недостоен за уважение и любов. Какво са вариациите на народните песни у Пенчо Славейков или Яворовите „Хайдушки копнения“, ако не такава антитеза на злото в модерния свят. „Изворът на белоногата“ е поема, родена от разочарованието от състоянието на българския свят след края на църковните борби. Успехът на тези борби е последван от неочакван обрат, от който най-активните участници са изтласкани и не получават онова, което смятат, че са заслужили. Други сили надделяват и други принципи се ут-

89 върждават. Петко Р. Славейков смята, че победителите, т.е. тези, които могат да се олицетворят с Гергана, са победени от тези, които се въплъщават в образа на везира. И в това е голямата драма на времето! 6. В края на 60-те години българският свят се рационализира в резултат на активното си обуржоазяване, за да придобие към средата на следващото десетилетие отчетлива политическа радикализация. Сега той се устройва съобразно идеите на Просвещението и осъзнава новите цели, които трябва да постига. За да ги осъществи обаче, му е необходимо да придобие строг вътрешен ред и да осъзнае закономерностите на своето развитие. Интелигенцията го настройва към радикални действия, но той упорито върви по свой път и търси модела, в който да получи пълнота и цялост. Учредяването на Българската екзархия е възлов момент в този исторически път, тъй като сега се очертават границите на българската народност и се открояват политическите и нравствените идеи, които ще доминират от тук насетне. Българското общество става все повече светско, секуларно и прагматично, т.е. буржоазно. То поставя нови изисквания пред своите членове и изисква от тях да се освободят от всякакви суеверия, ограничения и представи, които ги задържат в Средновековието и ги карат да се подчиняват на робските закони и правила. В този смисъл вече можем да говорим, че е извършен главният етап от националноосвободителната и буржоазнодемократичната революция – българинът е започнал да се освобождава вътрешно. Този процес не протича обаче толкова бързо и повсеместно, както искат водачите на революцията. Литературата показва, че е в ход и че е необратим. Еманципирането на личността и особено освобождаването на жената от обществените ограничения, колкото и трудно да се осъществява, е факт. Поемата „Изворът на белоногата“ свидетелства за хода на този процес и за резултатите от него. Недоволните и несъгласните със статуквото и с властта, където и да е тя и в каквато и форма да се проявява, са безспорните знаци за преобразуванията в българския свят. Петко Р. Славейков е техният свидетел и изразител. Той въвежда нови теми и герои в литературата и говори с нов език. Този език ще стане след време основата, върху която ще избуят все още недостатъчно разгаданите и обяснени представители на българския модернизъм. Литературознанието ни обикновено твърди, че модернизмите се появяват и утвърждават в литературата ни предимно под външно влияние и като следствие от широкото отваряне на българската действителност към европейската култура и либералните идеи. Да, Освобождението помогна на литературата и културата ни да тръгнат по нови пътища, но тези пътища са вече трасирани още през Възраждането. Един от техните „проектанти“ и първи изпълнител е Петко Р. Славейков. В края на 60-те години на ХІХ век българският свят е придобил нов образ, намерил у Петко Р. Славейков пълноценен изобразител и изразител...

ПРЕГЛЕД

КНИГИ Никола Инджов. „Душа на друг човек“, роман, 2015 Книгата на Никола Инджов „Душа на друг човек“ трябва да се чете не само като се следва сюжетът и се проследи фактологичната история в нея, а преди всичко в движение към мащабна философска идея. То ще ни доведе до интересните му решения на важните проблеми за националния характер, за духа на мястото, за всеобщото единение на народите, за това кой съхранява националния дух: националното съзнание, вярата, родовата памет или името, територията и рационално възприетите традиции. Какво е народът и кои са неговите съставки. Тези въпроси днес не се поставят и не се обсъждат нито от литературата ни, нито от науката. Но те са живи и актуални – въпреки нашето нехайство, умствена леност и повърхностност. Спасяването на беломорските евреи е малко известен факт на днешните българи и по тази причина трябва да бъде изучаван и популяризиран. Важен е. Но той има и друга страна, която му придава особен смисъл, върху който малцина са разсъждавали. И аз тук виждам важността на книгата „Душа на друг човек“. Героите на Никола Инджов спасяват не само евреите, но и българския характер на българските земи в Беломорска Тракия, като ги заселват с евреи, а на евреите дават български имена, предоставят им запустелите български домове заедно с покъщнината в тях; евреите стават наследници на традициите, нравите, обичаите, вярата и духа на тези, които преди тях са живели тук. Наречени българи и те самите нарекли се такива, евреите продължават българската история. Този социален „експеримент“ не само избавя от смърт набедените за главни врагове на райха и неговите сателити, но и ни напомня, че освен родство по кръв има и родство по дух, име, история, родова памет и че тази памет може да се предаде и на тези, чиито предци не са в нея. Село Манастър се възражда за нов живот, приютявайки заплашените да бъдат жертви. Спасителят спасява обречените, а обречените спасяват своя спасител. Възможно ли е това? Достатъчно ли е да приемеш доброволно една история и нейната традиция, за да се слееш с тях и те да ти станат родни? Никола Инджов упо-

91 рито ни доказва в своите романи, че такава възможност съществува и че тя вече е проверена в нашето минало. А щом то е станало в миналото, защо да не стане и в настоящето и в бъдещето? Не знам дали романът „Душа на друг човек“ ще бъде четен от днешния безроден постмодернистки читател, но той не може да бъде отминаван и оставен без внимание и сериозен литературоведски и социологически анализ. Защото съдържа идеи, върху които сме длъжни да размишляваме и да ги формулираме така, че да се види техният реален смисъл и историческата им стойност. Пенчо Данчев. „Полемични записки. Из литературния живот преди 1989“, 2015 Пенчо Данчев е една от най-активните фигури в българския литературен живот през втората половина на ХХ век. Критик и философ, той не се страхуваше да провокира дискусии, да спори и налага тези и идеи. Перото му бе остро и безкомпромисно. Днес малцина го помнят. Но литературнокритическото му творчество не е изгубило значение. Тази книга е интересна като документ на един почти половинвековен период от историята на българската литература и култура, на проблемите, които разрешаваше духовният живот. Колко енергия и страсти са избухвали, колко грешки са допускани, но и колко е съградено! Пенчо Данчев е свидетел и участник в тези събития и процеси и като такъв е записвал впечатленията си, давал е оценки. Това прави книгата „Полемични записки“ изключително ценна като автентичен документ на епохата. Таньо Клисуров. „Душа, съветник мой попътен“, 2014 Таньо Клисуров е един от най-ярките и дълбоки днешни поети. Той пише просто и ясно, сърдечно и достъпно. Всяко негово стихотворение е търсене на истината, откровение за човека, споделяне на радост или болка. Това е поезия в духа на най-високите традиции на българската литература, образец на художествено майсторство. Тя може да се чете мълчаливо в усамотение, но и на глас и всеслушание. Простите ѝ думи достигат до сърцето и вълнуват със своята човечност и искреност.

92 Димитър Кенанов. „Страници от книжовното наследство“, 2014 Авторът на тази книга е професор по средновековна българска литература и е един от най-ревностните изследователи на т.нар. „Търновска книжовна школа“. Все още (поне сред широката публика) битува мнението, че средновековната ни литература не е художествено явление, че се занимава с отвлечени проблеми, далеч е от реализма на живота. Това мнение насадиха навремето Боян Пенев и Гео Милев. Те твърдяха, че няма пряка връзка и органична приемственост между средновековната и модерната българска литература. Димитър Кенанов е от тези учени, които не просто разколебават това мнение, но и категорично го отхвърлят. Понятието „художественост“ има конкретно исторически смисъл и затова трябва винаги да подхождаме към литературните факти исторически, за да не търсим в тях значения, които те не могат в никакъв случай да носят. Средновековната ни литература служи на своето време и изразява духа на тогавашния човек. И ако я четем като такава, ще се завладеем от нейното обаяние и естетическо внушение. Йеромонах Роман (Митюшин). „Ябълки от детството“. Двуезично издание. Съставителство, превод от руски и послеслов Владимир Стоянов, 2015 Йеромонах Роман (Митюшин) е почти непознато име у нас. В Русия той е смятан за един от най-големите съвременни поети и бардове. Стиховете му са забележително явление със своята молитвена смиреност и неудържима възхвала на Господа. Всяка дума в тях е една молитва и възхвала, търсене на Истината чрез Бога. В българската поезия, а и в литературата ни изобщо, няма подобен автор, защото тя е по-скоро буржоазноатеистична отколкото православнохристиянска. Подобна поезия обаче е много необходима за съвременника, защото е дълбоко нравствена, искрена, възвишена, универсална и мъдра. И в същото време е светска, човешка. Да се превежда такава поезия, е доста трудно, тъй като е необходимо да се познава християнството и преводачът сам да е вярващ. Тогава той ще разбере смисъла на думите и нюансите в тяхното звучене. Но той трябва сам да е бард, за да усети и предаде музикалността ѝ. Владимир Стоянов е работил с обич и вдъхновение върху преводите на поезията на руския отец Роман и е преодолял успешно много трудности в подобна работа.

ПАМЕТ

ФЕНОМЕНЪТ „ГОЛЯМ ПИСАТЕЛ НА МАЛЪК НАРОД“ По повод 80 години от рождението на арменския писател Грант Матевосян Феноменът „голям писател на малък народ“ е една от драмите на малките култури и на техните велики представители. Той е и съществен проблем на културата и културологията, загадка, която или се пренебрегва, или към нея се отнасят със снизхождение. Снизхождение, което би трябвало да внуши на обзетите от комплекси за малоценност, че надежда за приобщаване към големите постижения и традиции на „световната култура“ все пак има. Но големият писател на малкия народ няма нужда от утешения и снизхождение. Малкият народ просто трябва да бъде забелязан и признат като пълноправен участник в симфонията на културите. Малкият народ и неговата култура не са просто обект, върху който големите нации и традиционните култури оказват асимилиращото влияние, наречено „диалог на културите“, той е пълноправен, равностоен и пълноценен участник в този диалог. Може ли народ, който е родил писатели като Расул Гамзатов, Чабуа Амириджиби, Юхан Смуул, Едуардас Межелайтис, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Иво Андрич, да бъде принуден да изпитва комплекси за малоценност и да бъде поставян в подчинено положение спрямо тези, които са узурпирали правото да решават съдбите на света! Арменският писател и кинодраматург Грант Матевосян е сред тези, които с право могат да бъдат поставени в редовете на най-големите и най-значими писатели на ХХ век. Той е удивителен и могъщ майстор на словото, неповторим изобразител и изразител на живота, естетически свидетел на живота на многострадалния арменски народ. Арменското у Матевосян е същността на творчеството му, солта на неговата „словесна земя“, духът на езика и чувствата му. Той е художник на арменския пейзаж, на арменеца, който е принуден да излезе от миналото, но не за да го отрече и забрави, а за да се приобщи чрез него полесно и бързо към настоящето и да направи по този начин новия си начин на живот по-нравствен, човечен и благороден. Неговият арменец гледа със своите очи света, допуска го до себе си, като го съизмерва с арменските планини, бит, простор, история и дух. Но и разполага своя собствен природен и душевен мир върху големия свят, за да може повторно да открие себе си и да затвърди в сърцето си основанията да обича отечеството и хората в него. Виждаме този Матевосянов арменец как недоверчиво наблюдава новото, но и колко е внимателен към него, колко любов има в очите и душата му, през която всичко намира своето място и заживява повторно, но този път „по арменски“. Но Грант Матевосян не е писател на екзотиката; той не описва своите арменци, за да ги превърне в някаква атракция за жадния за „дива природа“ европеец или американец. Той не „популяризира“ страната и културата си, за да привлича туристи. Матевосян е строител на култура, създател на литература,

94 които изразяват народа и свидетелстват за сложните и противоречиви процеси в неговата история и съвременно състояние. Когато свидетелството е автентично и художествено значимо, то става свидетелство на целия свят, а не се затваря в локалното си значение. Защото всеки отделен народ преживява съдбата на човечеството, а човечеството носи в себе всички съставящи го народи. В Грант Матевосян се събират краищата на света, пресичат се пътищата на народите, вливат се реките на техните могъщи култури. По него виждаме как и малките, и големите носят на плещите си земното кълбо и цялата вселена. Самият Грант Матевосян има съзнанието за своята значимост, понеже осъзнава народа си като интегрална част от цялото човечество. Това съзнание той е формирал и под влиянието на руската литература и култура, която изведе по времето на Съветския съюз арменската словесност до възможността и малкият народ да бъде равноправен и равностоен на големия. И неслучайно писателят с болка и мъка споделя в беседа по телевизията колко огромна и трудно възвратима е загубата от разпада на съветската държава: „За арменския човек, за моя арменски човек, за мене най-голямата загуба е загубата на имперския статус. След разрушаването на Съюза, след заминаването на Русия аз бях принуден да се лиша от своя апломб, да не бъда повече сред света с този голям свят и да не говоря вече със силния си глас, да не говоря вече с гордата си осанка на „ти“ с могъщите граждани на могъщите държави за техните президенти, за техните изкуства, а да стоя, станал равен на своите малки размери.“ Когато един народ е родил такъв велик писател като Грант Матевосян, той непременно ще има щастлива участ.

Худ. Мария Зафиркова

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Мария Зафиркова е родена в град Батак. Завършила е художествена гимназия в София. През 1978 година завършва Висшето художествено-промишлено училище в Прага. От 1981 година е член на Съюза на българските художници, секция „Живопис“. От 1986 до 1989 година работи като график-дизайнер в тогавашното списание „Морски свят“ – Варна. От 1993 до 1996 година е графикдизайнер в списание „Мойра“. Мария Зафиркова има в творческата си биография шест индивидуални изложби във Варна, Русе, Пловдив, Хасково, както и в Тампере, Финландия. Успешно участва в единайсет колективни изложби във Варна, Велико Търново, София, Сеул – Република Корея, Будапеща, Ню Йорк… Художничката е една от водещите авторки в областта на модерния графичен дизайн. Мария Зафиркова живее и работи във Варна.

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

2/2015

‘61

цена 2 лв.