Списание "Простори'61" - брой 3 - 2015 by prostori spisanie

списание за литература и изкуство

3/2015

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 3 / 2015

ПОЕЗИЯ Виолета Христова

ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ Георги Н. Николов

ДРАМАТУРГИЯ Красимир Симеонов

ДНЕВНИК Културата в периода на „вторичната простота”

Художник на броя

ПОЕЗИЯ Дияна Тончева

ПРОЗА Светлозар Стоянов

ПОЕЗИЯ Тома Марков

АНАЛИЗИ Самоубийството на Франция Ерик Земур Гено Генов

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Глеб Горбовски Хайдар Ергюлен

ПРЕВОДНА ПРОЗА Матей Вишнияк

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Денис Чачхалия

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: „Концерт”, худ. Васил Василев Четвърта корица: „Жена и мъж посрещат гости пред дома си", худ. Васил Василев Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Издава Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. ISSN 2367-5934 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Васил Василев

ВИОЛЕТА ХРИСТОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ Виолета Христова е родена в Чирпан. Авторка на стихосбирките: „Пеш до земетръса“ (1995), „Звездна карта“ (1997), „Да бъде нощ“ (2001), „Другата стая“ (2006), „Сняг от друга зима“ (2008), „Тревата ли?“ (2010), „...каза тя. И слезе от небето“ (2012) и „Една ампула мрак“ (2015). Нейни стихове са преведени на руски, сръбски и френски език. Живее и работи в София.

ЧОВЕШКО Е Владетелю на лунното мастило, на пясъчните облаци и руни! Създателю на земните подробности, записани във мен с небесни думи! Блажен въздушен пратеник до всички, които чакат близост и надежда! Творец на доверчивата изричност или на съвършената безбрежност! Не ме обиждай с прах от лесни мисли, не улеснявай звездния ми жребий! Разбирам ли, или копая истини, които някой вече е погребвал? Дали чертая в мрака хоризонти, или събуждам прилепи заспали? Не ми отнемай бронята от обич и дървения меч от идеали! Очите ми преливат от безсилие, със себе си съм пълна чак догоре. Не ми дължиш съдба, която винаги изглежда съвършена като пролет. И грешката, и следващите грешки приличат на смалена добродетел. Човешко е... Но много е човешко това, което слиза от небето.

4 НЕИЗБЕЖНО Не ме избираш ти. Душата те избира. По прости правила, по свои си причини. И лястовицата така гнездото си намира, а славеят – любимите градини. Живея в сладостта. За крясъка съм глуха. Паричка е сърцето ми и пари. С нея ще платя любимите товари, когато се прибирам от света. Сега се очаровам, очаквам и оставам, препъвам се в оголения страх, събирам обещания, изричам... И забравям това, което вечер изрека. Не ме намираш ти. Душата те намери, на сенките сред смътния седеф, умът те разпозна сред своите химери, но толкова е предвидим умът. И не любов ни свързва, паяжина лепне, по устните ми, светла като мед. А думите изглеждат само безсловесни и краят на страха – предизвестен. В предишния живот не знаех, че е зима, не знаех, че земята се върти... и винаги пристига това, което имаш, преминало през всичките врати.

ДЪЛБОКО И ЛИЧНО

И тогава видях, че в окото си имаше хор. И познах несвободния – в жеста на всяко отричане. А думите, дето отдавна ръмжаха затворени, хукнаха бясно навън и захапаха всичко. Толкова тежки тела, после духова музика... Трупи, натрупани още от края на лятото. Няколко грама душа, която отлиташе тихо от устните – вече си имаше ято. Изглежда любов, но е само унило привличане, глухо се люшка – въже, изоставило кораба... Някой закотви живота, далече от всичко – тръгвам нагоре, а бавно се влача надолу. В мене ръмжи един възхитителен тигър – с жълти очи е страхът и се прави на силен. Искам да мина по косъм, но само да мина, оттатък, където светът ми си има причина.

5 Защото видях, че в окото си имаше хор, а в мене живее само възторг единичен, разбрах, че гласът се катери полека нагоре, но винаги слиза в сърцето –дълбоко и лично. СЛЯПА СЕКУНДА Вчера попаднах в очите ти. После се мръкна. Вятърът вдигна листата и ги отнесе. Аз към сърцето си пъплех и дълго се вмъквах... Знам, че е есен сега. Но какво, че е есен? Бесен, пейзажът се срина от няколко думи, сляпа секунда уби и смеха, и възторга... Някой отвори прозорец. И пак го затвори. После залости живота и с ключа си тръгна. Звънна небето за малко, трепна зеница, синьото светна за миг и студено отрече. Значи е време за мрак, или време за никъде... Знам, че е есен сега. Но какво, че е есен!?

ПИР НА СТРАХА Не е страхът ми от тебе това, а страх от мене самата. Никне бързо като пожар, пали сухата слама и бяга. Надничам навътре – капе вода разплакана. А отвън – празнична катедрала. Ей така човек се разминава със себе си, насред срама се вдъхновява. Нищо твое няма да те отмине. Но нищо чуждо не те заслужава. И събуй тези стари обувки, откъде ли не минаха вече! Страховете ще се събудят,

6 ще те захапят като зверчета... Пусни ги, нека минат през тебе, дай им устните и очите си, дай им радостното си чувство, ако поискат, дай им всичко! Нахрани ги със най-любимото! И с онова, което нямаш. Твоето винаги ще те види. Чуждото отминава.

РЕПЛИКИ НЕБЕСНИ Дори и да изглеждаш умен и да поглеждаш отвисоко, едва ли скоро ще се сетиш как продължава този свят. О, тези реплики небесни сред тези репеи нелепи! И тези сини какавиди, проспали звездния си час! В зеницата на мисълта си стоя и дишам заслепена, а мързеливият следобед се е разлял като тъга. Съвсем небесно се изричам, но съм залепнала за тебе и от тъгата ми остава сребриста слюда по брега. Светът изглежда незавършен, скроен за няколко минути, преди Създателят да хукне към следващите светове и да забрави за нещата, говорещи на сто езика, но подозрително еднакви в оскъдната си твърдина. О, тези реплики небесни сред тези репеи нелепи! Потъвам в опити за щастие, навън фуча и вдигам прах. И както всичко ми е ясно, видът ми изведнъж се губи и светлосини пеперуди отнасят празния ми глас.

КРАСИМИР СИМЕОНОВ НА КРЪСТА (Съвсем кратичка комедия)

Действащи лица: Поета Симов – интелектуалец от столицата, наскоро купил къщичка в селцето. Денка – съпругата му, с клюкарски наклонности. Отец Павел – пристрастен към алкохола свещеник от Дренския манастир, горд собственик на раздрънкан бял форд. Големия Бакър – местен жител, едър балканджия. Малкия Бакър – синът му, тридесет и няколко годишен, развейпрах. Цаньо – синът на Маньо, на годините на Малкия Бакър, грижи се за баща си и за животните след смъртта на майка му миналия месец. Маньо – местният животновъд, мързелив и двуличен, като всички местни впрочем. Дядо Фъ – възрастен жител на селото, забавен използвач и весел събеседник. Кака Роса – добре узряла селска кака около петдесетте, пожароопасна вдовица. Място на действието Затънтеното балканско селце На кръста с няколко жители и също толкова виладжии. Време на действието Два дена от живота в това наскоро изчезнало от картата на страната село. ЧАСТ ПЪРВА Чуват се изстрели от ловна пушка. Някой псува, долавя се само „Майка ви овча!”. Сцената – почти празна – представлява двора на разпадналото се ТКЗС, в което сега се помещава добитъкът на Маньо. В средата е разпъната маса като за банкет, но само с чаши, вилици и с две-три бири по нея. Излиза Цаньо, хванал под ръка железен леген за пране, в който бърка нещо с голяма дървена лъжица.

8 Цаньо: Брей, майка им овча! Нагазили са пак в нечий двор. Тате, ходѝ ги прибери, че съседите ще ни канят пак на печено. Ама ти си виновен, дето им даваш на тези селяндури да ги стрелят! Маньо: (Излиза наперен.) Остави ти овцете, жени ни трябват на нас! Че, ей на – тези чорапи осми път ги обувам без пране. Цаньо: Какви жени? Мама миналия месец умря! И ти вземи че ги изпери чорапите си накрая като са мръсни, ами не ги пъхай вечер пак в чекмеджето. Издушихме се. По три пъти ставам да проветрявам нощем. Маньо: Ставал. Не ставай, бре! Нека да ни намерят сбабичосани като мумии някоя сутрин! Хората навремето за свободата умираха, той сега баща си не ще да погледне. Всичкото това на теб ще остане (Сочи изпочупения селскостопански инвентар.), за да ме помниш... Цаньо: За чорапите ти говорихме. Маньо: Правя ги тези четирдесет дена днеска и ще се засиля немедлено до долното село да се поогледам за някоя по-яка булка... Щото майка ти намери кога да умре! Тамън преди да прибере сламата. А този добитък трябва да яде. И ние трябва да ядем. Вчера какво беше тази супа, с барут ли я беше варил – щях да съборя тоалетната, като влязох по нужда. Цаньо: Разен гювеч беше то. Маньо: Много разен, бе мойто момче, да не е паднал и някой патрон от тези, които съм провесил над печката? (На себе си.) Кога ли ще гръмнат да ни избият и те, ама кой да ги премести... Какво готвиш за панихидата? Цаньо: Овча салата. Маньо: (Поглежда в легена.) Овча ти е главата. Само туй ли? Цаньо: С по пет филии хляб на човек. Маньо: Малко е. Дай повече хляб. Ракия има ли? Цаньо: От хубавата ли да изкарам или от тази за продан? Маньо: Кой свещеник нае ти? Цаньо: Отец Павел с белия форд. Маньо: Малееей! Как можа пък точно най-големия смукач! Дай от тази за продан. Да го отреже бързо, че да си тръгва, щото три дена не можем да се отървем от него. Докато говорят, Цаньо се навежда и къса тревички... билки де, около масата и ги добавя към салатата, каквото се оказва съдържанието на легена. В далечината се чува шум от кола, която приближава. Маньо: Ей го на – пак първи! Сега, като се насмуче отрано, иди прави панихиди. Цаньо: Тате, баламосвай го нещо, поне да се съберат хората. Маньо: Ще го баламосвам аз, да го и в... Ааа! (Мазно.) Отец Павле, добре си дошъл! Отец Павел се появява с широки крачки като освободител. Изпъчил корем и навирил глава – козята му брадичка стърчи, че не се трае. Още с влизането сяда на масата, отваря си бира и пие жадно до дъно. Отец Павел: Ашколсун – опънали сте вече масата... Голяма жега, ей! Цаньо: То осем часа сутринта е още.

9 Отец Павел: Ама денят ще е горещ. Да я бяхте дръпнали пò на сянка тази маса! Цаньо: Ами на, мама като не знае да умре в по-прохладното. Отец Павел: Станалото – станало! (И дръпва още една бира.) Ха, наздраве! Маньо: Туй здраве жената не я огря. Отец Павел: Добре си живеят те мъртвите, Маньо, ами ние, живите да му мислим. Ей го форда – сега бендикс трябвало да му сменям, а какво е туй бендикс и как се сменя не знам. Имало обаче едни, дето знаят – бая скъпо било. (Поглежда подозрително в легена.) Цаньо, я докато свършим, бъркай това... нещо... да не се залои. Строявай народа, Маньо, че да свършваме. И като стана дума тридесетте лева такса, да ми ги дадеш отсега, че нататък само Господ знае. Маньо се оглежда като гърмян заек, пък помахва и от различни места на сцената влизат кака Роса, Малкия и Големия Бакър, дядо Фъ и Денка. Отец Павел започва да нарежда несвързано, четейки от Библията. От време на време ясно прозвучават „Господи помилуй” и „Амин”, което всички повтарят един през друг. Иначе хората са разсеяни, бъркат си в носовете и се закачат. Накрая се чува: „И Бог да я прости!” Всички казват „Амин” за последно. Настъпва неловко мълчание. Големия Бакър: Ще я поменем ли сега Маньовица или още ще се пулим? Маньо: А, заповядайте на масата. Цаньо, моето момче, я дай ракията. Големия Бакър прави някакви тумбести знаци. Маньо: И дай големия бакър за чичо си, дето му е глътката. Сега тумбести знаци прави Малкия Бакър. Маньо: А и на Малкото Бакърче дай малкия бакър... да ви се невидят и глътките! Отец Павел (Става тържествен като за тост.): Народе, какво мога да кажа аз за жена му на Маньо – корава жена излезе. И дете гледаше (Сочи Цаньо), и мъжа си не оставяше (Сочи Големия Бакър, той е сконфузен. Маньо поправя ръката на отец Павел така, че да сочи него.), пък и туй стопанство тя го въртеше... Нейсе, отърва се горката, лека ѝ пръст. (Вдига чаша.) За Бог да прости! Всички: Бог да прости! (Пият.) Големия Бакър пие от голям бакър, Малкия – от малък. Чашата на всеки е според темперамента му – на кака Роса и фина, и със столче, на Денка е като за мартини, а дядо Фъ и Отец Павел са с прости водни чаши. Поетът Симов не присъства, но иначе пие вода с каквато чаша му попадне. Малкия Бакър: Чичо Маньо, кога ще го пуснеш Цаньо да слезем долу из селата някой ден, че да скъсаме синджира и да си довлечем тука по някоя курабия като кака Роса? Може и ти да намажеш. Маньо: Той Цаньо е още малък за тази работа (И плясва Цаньо зад врата.), ама виж на теб ти е време. Големия Бакър също удря, но доста по-силно зад врата сина си. Големия Бакър: Аз този имот за твоите курабии ли съм го събирал? Кака Роса: То, Бакъре, твоя имот трябва някоя наша да го гледа, че да го обгрижва.

10 Дядо Фъ: Че и нея да обгрижват... Кака Роса: Млъкни, бре! У, стар човек, пък какви ги приказва! Големия Бакър: Малки са ни децата. Да стоят, да поработят при нас, после ще видим. Денка: Малки, ма Росо, чу ли – малки им били. (Кикотят се с кака Роса.) Дядо Фъ: Женски акъл – хората за работа говорят, те за плющене си мислят! Маньо, как са ти конете? Маньо: Добре. Намаляха с още един. Дядо Фъ: Че що? Маньо: Гръмнали са ми пепелявия под хълма. Знаеш ги, ловната дружинка на съседното село тренират на моите коне като им доскучае. Да им изсъхнат ръцете дано! Казвам им аз: оставете поне конете. За красота ги пазя, не за печалба. Не ми разваляйте удоволствието сутрин да ги гледам как пасат на отсрещния баир... Големия Бакър: Абе вярно, че дивеч не остана, ама защо мъчат животните?! Маньо: Бакъре, то и ти ми простря две овце от най-сочните миналата пролет. Големия Бакър: Те твоите овце, Маньо, са общи – аз до обяд не мога да ги изгоня от моя двор. Да не говорим за кучетата ти, дето ги храня цяла зима. Маньо: Аз пък храня дядо ви Фъ, ама не се оплаквам. Дядо Фъ: Че колко ям аз? Маньо: Абе почти нищо, ама колко пиеш! Дядо Фъ: Туй съм го наследил от бабата. Баба ви Фъ, нали помните как ви наобикаляше по дворовете с вързана на ластик под полата бутилка с ракийка. Милата, още ѝ пазя бутилчицата с вързалката. Малкия Бакър: Тате три пъти е стрелял по нея, щото я мислил за вълк. Как пък ни веднъж не я уцели? Големия Бакър: Баба ви Фъ беше природно чудо – ту я има, ту я няма. Като се протегна сутрин, докато препикавам доматите и тя току пред очите ми изникне като призрак – неведнъж съм се опикавал от уплах. Ще каже: „Бакъре, я ми сипни в бутилчицата от твойта пущина, да ме държи топла до обяд.” Сипвам ѝ аз от ракията и докато се обърна да я питам как е напоследък, гледам само димилка по пътечката. Че бърза беше бабишкерата де, не можеш лесно я улучи, пък дори и с пушка. Дядо Фъ: Голяма жена беше! Цаньо: Къде един и двайсе висока... Дядо Фъ: Посвила се беше с годините, ама аз винаги изотдолу съм я гледал. (Просълзява се.) Ей нà и Маньовата сега си замина... Отец Павел: Тя смъртта, дядо, е лесна работа – всеки я може. Ама туй, да си жив! Маньо, като стана дума, ти тридесетте лева ми ги дай най-добре сега. Маньо: Парите ще ги оправим, отче, виж сламата обаче остана неприбрана. Кака Роса: Че колко ѝ трябва на една слама, дето толкова я повтаряш, откак умря жена ти – един трактор, няколко мераклии и малко време. Както сме се събрали днес, що да не ти помогнем привечер. (Настъпва предвзето оживление.)

11 Отец Павел: Слама ли? То аз с навеждането не съм добре... Големия Бакър: Може, може. Дядо Фъ: Росо, проста жена си ти, да знаеш! Денка: Тамън ще взема и Поета Симов да се поочупи. Кака Роса: Вземи го, че да ти го поочупя аз, да видиш какъв разкършен ще ти го върна. Той що не дойде на панихидата? Денка: Пише милият! Малкия Бакър: Пише, грънци – зяпа мач по телевизора! Чак в нашия двор се чува. Денка: Малко е глухичък горкият, ама пък как пей! Цаньо: Чували сме го и как пей – през три села кучетата разлайва. Денка: Той тогава беше прегракнал малко. Ама то на вас не може да ви се угоди! Дядо Фъ: Денке, я по-добре ни кажи ти като как е той в... онази работа – деликатната? (Намига. Другите се подхилкват.) Денка: В поезията ли? Дядо Фъ: В на баба ти хурката! Денка: Аз баба му не я познавам... Дядо Фъ: Женски акъл – ти за плющене му говориш, той за поезия си мисли. Денка: Ама за сламата ще дойде! Отец Павел: А стига с тази слама, че вече се изпотих. Туй панихида ли е или... Маньо, я кажи едно наздраве! Ха, така! Росо, да си махнеш краката изпод моите, че както съм божи човек, такъв шамар мога да ти олющя! Кака Роса (Подхилква се към другите.) Много е серт, ей! Маньо: Ха, наздраве! Всички: Наздраве! ЧАСТ ВТОРА Неголяма полянка в планината, където гостите са поканени да събират Маньовата слама. Големия Бакър е взел трактора си, който е извън сцената и всички го товарят, като за целта трябва ту да влизат, ту да излизат от сцената, докато говорят. Междувременно едно шише ракия обикаля гостите и всеки с удоволствие пие. Поета Симов е с групата. Отец Павел: Глупав народ, ей, глупав и това си е! Къде се помъкна слама да прибира насред яденето. Дядо Фъ: Глупав не, ами хитър. Толкова хора изтърват ли се? Чудя се как и плевника не ни накара да препокрием. Отец Павел: Значи сега и благодарни трябва да бъдем? Язък, всичко ще се залои! Малкия Бакър (Закача го.): Отче Павле, че понаведи се малко, де! Отец Павел: Кръстът не ме държи вече, моето момче. То като стана дума, хей Бакър, защо селото ви се казва НА КРЪСТА? Големия Бакър: Заради това, че е на кръстопът. Отец Павел: Какъв кръстопът, то асфалтов път няма...

12 Големия Бакър: По царско време преди шестстотин години е било на кръстопът. Отец Павел: Тези драки? Дядо Фъ: Драките са ти в гащите! Боляри са минавали оттук на път за Гръцко. Последната война Хитлер да беше имал малко мозък и да ни беше въоръжил по-добре, щеше да я спечели. Отец Павел: Дядо Фъ, то последната война беше в Ирак наскоро, ти от кога не си чел вестници? Дядо Фъ: Откак умря бабата. И от мен да го знаеш, момче, че истинските мъже броят тези войни, в които са участвали. Затова и войната на Хитлер за мен не е Втората световна война, а единствената и последна война, в която съм участвал и която признавам... Дядо Фъ е доста пиян и разгорещен. Някой току го подпира, за да не падне. Поета Симов пък е сред най-работните и не обръща внимание на разговорите около себе си. Цаньо: Дядо Фъ май пак се отеменужи набързо! Кака Роса: Как ми действа тази хладина. Иде ми да си смъкна блузката. Малкия Бакър: Како Росо, туй не ти е столицата да дефилираш оскъдно облечена и безстопанствена, пък да ти се размине. Кака Роса: Не съм аз безстопанствена. Дядо Фъ: Че не е – не е! Оня будала Колю от долното село сутрин рано-рано цъфва да си пасе кравата пред поляната ѝ. Да го пита човек защо минава по десет километра всеки ден. Маньо (Докато влиза забързан за слама.): Питах го – не казва. Кака Роса (Кокетничи.): Любов е туй, Маньо, любов! Големия Бакър: Тя жена му да го научи, ще види една любов – поне два реда зъби ще му избие. Кака Роса: Ама прости хора сте вий – низки! Големия Бакър: Нисък беше мъжа ти, аз съм един и деветдесет. Кака Роса: Искам да кажа – подли. Дядо Фъ: За подли – сме подли. Денка: Ние с Поета Симов не сме. Нали, мило? (Милва Поета Симов по потната глава. Той продължава да работи усърдно.) Цаньо: Вие пък сте най-подли! Онзи ден бяхте смъкнали синджира от кофата на кладенеца, за да не си взема вода Бакъра, че имали гости. Денка: Ами десет души бяха станали, ние без вода ли да стоим? Дядо Фъ: Този кладенец никога не е пресъхвал, ма Денке, защо говориш глупости. Денка: Той Поета Симов го предрече големия глад... и жад! Вие обаче не чувате! Разхищавате! Ей я Роса през ден се къпе на двора. Отец Павел: Тъй ли? На двора? Малкия Бакър: Тъй я! Че и се сапунисва. Денка: А тези бунаци до един нагъзени на оградата ѝ и зяпат.

13 Отец Павел: Че какво зяпат? Компанията го поглежда слисано. Дядо Фъ: Бе то има какво – материал много. Кака Роса: Какъв материал, бре? Как така ще зяпате, аз да не съм обща? (Кокетничи.) Поета Симов (Спира с трудовите напъни, говори леко и префърцунено.): То, ако позволите, госпожо Роса, понеже ние, поетите, на женски теми сме особено отзивчиви. Вие действително ни принуждавате да Ви асимилираме крайно едностранчиво. И то предимно със сексуален привкус. Групата е като ударена с мокър парцал. Големия Бакър: К’во каза? Дядо Фъ: Какъв кускус? Малкия Бакър: Каза, че поетите били женчовци със сексуален вкус – демек педали! Денка: Умен ми е той. (Пак го милва по главата.) И никак не попържа и разни подобни. Поета Симов: Не възнамерявах да се вмятам в разговора така енергично, но не мога да търпя елементарното, поради което си позволих да Ви защитя, госпожо Роса. Отец Павел: На теб, Поете Симов, четенето ти е в повече. Сложно говориш, пък нищо не казваш. Добре че ги гледаме по телевизора такива, че сме им свикнали. Кака Роса: Но пък благодаря Ви, Поете Симов. Трогната и разнежена съм. Дядо Фъ: Да не ти падне блузката, внимавай! Денка: Я по-далеч с твоите флуиди (Показва ѝ гърдите.), че поетите са доверчиви души – де що женски капан видят, все са се думнали в него. Поета Симов: Нас любовта ни води, ако разрешите. (И целува ръка на кака Роса, Денка я гледа с омраза.) Кака Роса: (Кокетничи.) То аз позволявам, ама съм бая облечена, а и пред хората... Денка: Той не за туй, ма! Той за любовта по принцип – към творчеството, към родината и други разни такива. Кака Роса: Ще ме извините тогаз, Поете Симов, но аз тези принципи не ги употребявам. Дядо Фъ: Знаем, знаем. Маньо (Вика някъде извън сцената, явно от трактора.): Дайте слама, бре! Цаньо (Влиза запъхтян.): Тате каза да бързаме, че щяло да се съмне. Малкия Бакър: Тате ти да си гледа работата! Бахмааму и панихида! Че аз лятоска не работя толкова! Дядо Фъ спи на сцената. Отец Павел се е възлегнал като римлянин и зяпа

14 нещо. Кака Роса си пили ноктите. Цаньо и Малкия Бакър нещо се закачат и подскачат. Денка вятър я вее, само Поета Симов носи слама. Големия Бакър и Маньо са явно при трактора, защото отсъстват от сцената. Работата на Поета Симов няколко минути върви мълчаливо. Той събира сламата, а там, където тя е затисната от полегнали тела, се опитва да я измъкне деликатно. Поета Симов: Да се поотместите малко да взема това стръкче? (Продължава възторжено.) Физическият труд ми допада. Той е възпитателен и облагородяващ (Всички го гледат отегчено.). Поета Симов: Нямам основание да съм недоволен. Имам жена, топла храна, приятна работа и толкова приятели! Щастлив съм, че живея! Добре че я взехме тази къщичка, Денке, в това чаровно селце с прекрасните му хора! Може и да сме виладжии, но в столицата вече ми викат Балканджията. Да взема едно псевдонимче ли да си спретна – мъжко някакво, надеждно? Влиза Големия Бакър ядосан. Големия Бакър: Ставайте, мамка ви мързелива, да осъмнете ли искате тука?! Цаньо, бягай при баща си! Грабвайте последните наръчи и към ремаркето! Всички се разбягват като наритани кокошки, само Поета Симов остава на сцената – замечтан, но и някак омерзен. Поета Симов: Все ще се намери някой да ти прекъсне процеса. (Чува се тръгващ трактор.) А? Ама уважаеми къде така? Уважаеми? (И се затичва след трактора, обзет от паника.) ЧАСТ ТРЕТА Сутрин. Слънце. Въздух. Природа. Дворът пред къщичката на Поета Симов. Снощи, докато всички са били на полето, от масата под чардака е откраднат ръкописът на новата му книга. Поета Симов гледа невярващ празната кожена папка. Поета Симов: Кой? Ама кой? Денка: Нищо, мило. Ще си го напишеш пак, хем по-красиво. Поета Симов: Кооой? (Вие.) Денка: Брех, ще се повреди нещо горкият! На кого притрябваха тези листи хартия, да опустеят дано! Как не ги прибрах, преди да тръгнем?! Поета Симов: Коооой?? Денка: Може и някой свой да е. Да го прочете и да го върне със забележки. Поета Симов: Денке, това да не ти е книгата за предложения и оплаквания в бакалията? А и в туй тъпо село не знам въобще дали някой може да чете! Пък и

15 кой ще е бил, като всички бяхме за сламата на Маньо? Загадка, пълна загадка! Денка: Едно кафенце да ти направя? Големия Бакър влиза готов за битка. Големия Бакър: Хайде стига, ма Денке, с този синджир! Дай го, че да си извадим вода. Денка: Синджир ли? Не съм го взела аз този път. А на Поета Симов книгата, дето пишеше, му откраднали снощи. Големия Бакър: Книга? От хартия? (Другите кимат.) Че на кой му е притрябвала хартия тука? (Поета Симов е потресен.) Тъй де, синджирът е поне нещо полезно, желязно, за всичко става – за тежест, кучето да си вържеш. А хартията освен за гъза. Макар че то преди и хартия не са използвали, ами клякали в прахта, понапрашвали си дупетата и готово – спестяваш хартията нацяло. (Поета Симов си скубе косите.) Поета Симов: Помощ! Ограбиха ме!!! Големия Бакър (Най-после загрява.): Леле! Откраднали са и синджира! Как ще вадим вода сега? Денка: С въже не става ли? Големия Бакър: Така, както чезне всичко, кой ще си остави въжето?! Влиза дядо Фъ запъхтян, изподран и махмурлия. Дядо Фъ: Обрали са ме нощеска! Големия Бакър: А стига, бе! Поета Симов: Твърде добре. Нас също. Големия Бакър: На теб какво са ти взели? Дядо Фъ: Ключа за лампата в двора, дето ти ми го слага, Бакъре. Големия Бакър: Че аз преди двадесет години го сложих. Дядо Фъ: Държелив излезе. Сега как ще цъкам лампата? До тоалета да река да ида по тъмно и съм готов загинал. Снощи явно съм искал да отида по нужда, ама така съм се метнал в дерето поради тъмното, щото на сутринта чак се свестих, а от къпинака още ме сърби и боцка... отзад. Денка: Дядо Фъ, успокой се, ти снощи съвсем нормално си падна в дерето, както обикновено, когато си пиян и се прибираш. Дядо Фъ: Че защо не ме измъкнахте? Денка: Защото се беше и понаакал, а и така хубаво си спеше... Дядо Фъ: Така ли? Не съм забелязал. (И се оглежда отзад. Останалите се дръпват на крачка встрани от него.) А на вас какво са взели? Поета Симов: На мен ръкописа на книгата, дето я пиша! Дядо Фъ: Ръко...? От хартия ли? Поета Симов: От хартия. Дядо Фъ: Друго? Големия Бакър: Друго – и синджира от кофата на кладенеца го няма. Дядо Фъ: Целият синджир?

16 Големия Бакър: Ъхъ. Дядо Фъ: Ей сега вече я загазихме! Защото, ще ме извиниш, Поете Симов, ама твоята хартия за какво им е? Поета Симов: Това вече го уточнихме. Дядо Фъ (Недочул.): С кого се напихте? Поета Симов: Не „напихме”, а „уточнихме”. Дядо Фъ: Е как сте се разбрали, без по една ракия да пиете? Поета Симов е пред нервна криза. Денка: Явно на всеки нещо му е откраднато. Дядо Фъ, бързай при Маньо и Роса да видиш на тях какво им липсва. И да ги доведеш да измислим каква е тази загадка... както предрече ти, миличко. (Милва Поета Симов по главата.) Точно преди дядо Фъ да излезе, влетяват Маньо и Роса. Бесни са, не говорят, а само пръхтят. Големия Бакър: А така! И тези са ги окрали... К’во ви няма, бре? Щото и нас са ни обрали през нощта. Кака Роса: (Просълзена.): Стана на мама са ми взели от двора, дето си го пазех като спомен. Големия Бакър: Онзи куп изгнили дъски? Кака Роса: Дъски, ама двестагодишни. Маньо: На мен ми липсват поне пет овце. Големия Бакър: Колко точно, Манъо? Маньо: Синът ще каже колко точно, че може да ги изброи, а на мен ми изглеждат по-малко. Големия Бакър: Точно са си те, ами ти си алчен. Тук липсва синджирът от кладенеца!!! Поета Симов: А на мен ръкописа са ми откраднали. Маньо: Че как може, майка им крадлива, да задигнат синджир от кладенец? Може ли хората без вода да оставиш?! Поета Симов: На мен пък ми липсва ръкописа. Маньо: Чух. На хартия ли беше? Поета Симов: А, не!!! Какво като е на хартия?! Това е труд. Интелектуален! Дядо Фъ: Защо бил нахален? Поета Симов: Интелектуален, бе глухар, думата е „интелектуален”. Този труд иска много време, мозъчно напрежение, вдъхновение, талант. Все неща, дето ги нямате! Седнали за един синджир да се вайкат. Мойта книга, ако беше излязла, аз петстотин метра синджир можех да ви взема... Маньо: Поете Симов, туй са много метри синджир – какво ще ги правим? Поета Симов: Пак с този синджир! Стига с този синджир! Давайте да разберем кой ни е ограбил. Че да го хванем, че да му начупим ръчичките, че да му изкълчим краченцата, че да му спукаме и главицата накрая! Големия Бакър: Брей, той нашият талант много се вдъхнови. Денке, сипи

17 му малко ракия да омекне. Денка: Той, Поета Симов, никак не пие. Дядо Фъ: Не пие и затова е на този хал. Може ли за един синджир да потрошим човека – дори и крадец да е. Маньо: В наше село трябва да се пие. За да може, като ти свият синджира, да не се вдъхновяваш толкова. Поета Симов: Съд за мародерите!!! Дядо Фъ: Какви мъдури? Големия Бакър: Тези, дето дерат Мара. Маньо: За Мара Неделчина ли стана дума? Кака Роса: Ама той пък Неделчо с неговите... Поета Симов: Вън, майка ви селяндурска! Да не сте ми стъпили повече в двора! (Започва да ги гони из двора.) Денка (Бягайки зад него.): Мило, да се ядосваш малко по-спокойно, че да не се повредиш нещо. Бягащите се разминават на вратата с Отец Павел. Отец Павел (Вика след Маньо.): Маньо, Маньо, сега ще се отбия при тебе, че сме ги забравили онези трийсет лева снощи. (Към Поета Симов.) Поете Симов, бая сте се зачервили. И гласа Ви гърми като на ранена мечка. Реших да мина да ви видя, че с Маньо не си оправихме сметките, а и в полицията долу задържали някакви бездомници, които казали, че са крали от вашето село снощи. Поета Симов: Майка им, убивам ги! Отец Павел: Много нещо ще да са откраднали значи! А ние да не разберем с тъпата му слама на Маньо. Поета Симов: Ръкописа на книгата са ми откраднали! Отец Павел гледа въпросително. Денка (Услужливо.): От хартия е. Отец Павел: Хартия не е намерена. То и за какво ли им е? Намерили са обаче десет метра синджир и някакъв начупен електрически ключ. Поета Симов: Боже, Боже! Отец Павел: Да? Ако мога да помогна с нещо? А иначе трябва да слезете да си вземете синджира срещу лична карта. Поета Симов (С последни сили.): Синджирът не е мой! Отец Павел: Тъй ли? Ами аз да го взема тогаз – хубав синджир си е, дебел, мазен. Денка: Синджирът е от кладенеца. Вие за кучето си ли го искате? Поета Симов: Денке, вие ми се свят – ще умирам. Усещам, че нещо ми се разхлопа. Отец Павел: А, портата хлопа – удря се във форда, дяволите да го вземат... Като стана дума за дяволи, да отивам при Маньо за парите аз. (Излиза.) Денка: Мило, лекичко си поседни. Не се притеснявай толкова, ще се наме-

18 рят тези листи. Хората синджира са открили, че някаква хартия... (Поета Симов припада.) Поспи, поспи, пък аз да прекопая двора, докато си почивам. Денка копае из двора. В единия му край неочаквано настъпва лайно, около което има разпиляна хартия – ръкописа. Повечето листи са използвани, но четливи и има надежда. Денка е на седмото небе. Отива и започва да свестява Поета Симов. Денка: Мило, мило, отвори очички, миличко! (Вре му в лицето лайняната хартия и Поета Симов започва да се свестява, подразнен от миризмата.) Поета Симов: Ох, ох, насра ли се ма, Денке, какво стана? Денка: Не, добре съм. Крадците от снощи обаче са акали малко по-нататък... Там намерих и твоите листи. Леко са... използвани, но още стават. Поета Симов: Не може да бъде! Дай да видя! (Разгръща ги страстно.) Смърдят на лайна. Нищо – тя поезията и без това ще се окаже миризлива работа. Да ми ги препереш! Денка: Мило, ама прави бяха хората за ползата от хартията. Ти само дето им се сърди. ЧАСТ ЧЕТВЪРТА Всички са отново на маса, този път при Поета Симов. Денка като домакиня пърха щастливо. Настроението е приповдигнато. Отец Павел става, за да вдигне наздравица. Отец Павел: Слава Богу, слава Богу, че нещата се наредиха! Прибрахме ви синджира, а Поета Симов купи нов ключ за Дядо Фъ. Слава Богу, че Цаньо се върна навреме и изкара точно овцете на баща си, а Големия Бакър обеща някак да се разбере с кака Роса (Намигва му.) за нейната загуба на така ценните дъски. Браво и на Денка, която настъпи в подходящ момент лайното на онзи крадлив вагабонтин, да ме прости Господ! (Към Маньо.) Като стана дума за вагабонти, най-добре, Маньо, онези пари да ми ги дадеш сега, че нататък нищо не се знае. (Към всички.) Нашите домакини Денка и Поета Симов са ни подготвили чудесна изненада. Дядо Фъ: Що ще ни възсяда? Поета Симов (Става. Държи чаша в ръка, готов за наздравица.): Скъпи съселяни, от Маньовата слама насам попаднахме в изпитания, които не много човешки същества биха преживели. Бе накърнено най-святото ни... Маньо: За синджира ли говори? Поета Симов: ...възможността ни за творческа изява. Дядо Фъ: Кой се прозява? Поета Симов: Ние не трябва да позволим на подобни изчадия да сквернят написаното от нас, защото на словото му е съдено да живее вечно. Нека днес вземем единно решение и да основем музей на славното ни село. Да го разположим в бившото училище, където Маньо понастоящем си гледа конете и за където като първи експонат дарявам ръкописа си, който беше откраднат, обруган,

19 но възстановен, макар и леко намирисващ. (Вдига официално ръкописа и го поставя на масата пред себе си. Всички се погнусяват.) Дядо Фъ: Ами аз като хвърлих счупения ключ, дето ми го свиха? Поета Симов: Дядо Фъ, Дядо Фъ, в музей не се слагат разни боклуци, в нашия ще слагаме само ценни за историята на селото ни предмети. Големия Бакър: Тъй де, ама пак ще останем без вода, като смъкнем синджира. Поета Симов: Не, не, за синджира да не отваряме дума... Маньо: Аз пет овце не мога да дам за музея. Но пък Цаньо може да вади конете за през деня и да ги връща вечер. Нали, моето момче? Цаньо: Готово, тате! Поета Симов: Не, Маньо, коне в музея не може да има! Кака Роса: А аз какво да дам за музея, като ми няма стана? Малкия Бакър: Како Росо, един наръч дърва все има откъде да изкараме, трай си. Цаньо: Сега не разбрах на конете трябва ли да им чистя или Поета Симов ще им чисти, защото ще спят в музея му? Поета Симов: Ама момент! (Още държи чашата в ръка, готов за наздравица.) Денка: Умен ми е той! Как ще ви оправи сега историята, ще я поощави, ще я поизпъне, че да стане като нова! (Милва го по главата.) Дядо Фъ: Маньо, що не ни преместиш тогава в музея и малкото си буре с ракия, да не се катерим по чукарите към тебе, че много падаме на връщане. Пък ще се събираме в музея, ще точим от бъчонката – и прави история после! Всички одобряват. Големия Бакър: Аз пък сланина ще докарам – люта, люта. Да ни изпоти! Кака Роса: То да взема да идвам аз да ви изпотявам от време на време. (Мъжете подвикват: „Става, става!”) Ама хайде от мен столовете! Малкия Бакър: Тате, да дадем онази продънената врата от стария плевник за маса? Големия Бакър: Като нищо я даваме! Поета Симов: Чакайте бре, че то заприлича на кръчма! Дядо Фъ: Нашата история, Поете Симов, все от кръчмите е започвала, нали знаеш? Отец Павел: Е, видя се – аз пък ще го осветя музея ви на половин цена... Като стана дума, Маньо, ти онези трийсет лева... Поета Симов: Ама аз не за това говорех! Денка: Ха, наздраве сега за хубавата идея! Друго е май като има една умна глава да расте сред вашите тикви!(Всички се чукат и веселят. Поета Симов е вкаменен с вдигната чаша в ръка; не се чука с никого.) Цаньо, моето момче, все искаме да питаме с Поета Симов вярно ли е, че нашата къщичка преди я държали двама приказно красиви балетисти, които танцували по склоновете радостни и щастливи и така се и възвисили в небесата от любов? Цаньо: А, то и тях ги опуха ловната дружинка на съседното село като конете на тате. Сторило им се, че диви прасета тичат към тях и преди да ги видят

20 още... Бам! Бам!... И така дванадесет пъти, докато спрат да мърдат, да ги и в... мъжките балерини! После цяла седмица влачиха дружинката по районните, за да доказват, че е било нещастен случай. Имали съмнения в полицията, защото как можело опитни ловци да не направят разлика между стадо побеснели диви прасета и двама заблудени педерасти. Дядо Фъ: Аз на единия терлиците още ги пазя. Да ги донеса ли в музея, Поете Симов? Поета Симов (Рухва на стола си с наведена глава и с все така недокосната чаша в ръката.): О, Боже!!! Отец Павел: Да? КРАЙ

„Жена прескача река” Худ. Васил Василев

ДИЯНА ТОНЧЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

КАТО ДИНОЗАВРИТЕ Питаш ме уж небрежно каква искаш да станеш, щом пораснеш, опитвайки се кичура да хванеш малко припряно, несръчно, но винаги нежно. Поглеждам в огледалото насреща ни лицето ти, добрите очи, ръцете грижливи събират косите, събират ги мълчаливо. Не помня какво ти отвърнах, бързахме навярно за училище, а може би, както винаги, внимание не ти обърнах. жцСега бих ти казала, (знам, че много пъти съм те срязвала) не искам да порасна и да виждам как очите ти се уморяват, усмивката обичана да се стопява, да треперят ръцете и да си отиваш ненадейно някой ден, като динозаврите изчезнали безследно, няма да пораствам и защото, ако ти си отидеш, кой ще ми подрежда по възглавницата косата и ще ме гали нощем по главата, докато заспивам отново гневна за нещо на тебе (както обикновено), кой ще ме вдига във въздуха, за да ме завърти силно и бързо, а аз да се смея, с теб да се смеем до сълзи, а после да се караме яростно, но за кратко, светът ще опустее без тебе, татко, ако бащите стареят и си отиват от малките си момичета смели, но осиротели, които никога вече няма така да се карат и смеят. С татковците си да се смеят.

22 ЧАКАЙ МЕ ТУК

И тя му казва – чакай ме тук, и без да се обръща си отива. То поглежда я объркано, но без звук, докато гледа как зад ъгъла завива, без да мръдне, зачаква я търпеливо. Минава час, а после два, леко притъмнява и покрай него в мрака на града минават хора, бързат за дома, а то се уморява, но чака кротко майка си сина. Минава ден, а после два гладува вече, студ и вятър, самота, а после дъжд и сняг, сезон се сменя, но то я чака неизменно. Годината се свършва, някъде изтича после идва друга, момчето става мъж, много малко по-различен, а после старец, бил дете веднъж. Животът неусетно го събаря, полека той се свлича, гасне, изтощен да чака тук забравен, но няма да помръдне, като куче вярно нито да се усъмни с очите, вперени във ъгъла, зад който майка му, единствената, някога зави.

23 БЕЗИМЕННО Някой ден, когато искам да ти кажа онова, което не мога да ти кажа, знаеш, не е измислена думата още, има такива безименни неща, най-силните, най-истинските, ще те помоля да си спомниш за онзи далечен следобед, от минал живот ли беше? Седяхме на най-зелената поляна, отчаяно усмихнати, ти гледаш мен, аз гледам теб, а говорим за другите, за времето, живота, тревогите човешки, за смелостта и страха, сега си мисля нямат ли те една и съща майка, тогава, точно там, в онзи сънлив следобед, ти стана и ме прегърна, за да не падна или пък замръзна и за да скриеш ръцете треперещи, и там, точно там, под най-синьото небе, погледнах над рамото ти към отсрещната планина, Боже, каква хубава планина си създал, избърсващо плъзгам пръст по предателското око, по дяволите, якето ти услужливо попива влагата, и те стисвам по-силно със слабите си ръце да не ме пуснеш и да ме видиш такава, затварям очи срещу яркото слънце, за да не ослепея.

24 700 ГРАМА (По действителен случай) Дребно такова, измачкано, неугледно, губи се в дрехите несъразмерно големи,

шапката, шала, наследени от баткото, очилата едва закрепени на нослето му малкото. Винаги най-отзад, ситни след другите, брат му, първородният, късметлията пред него, а най-отпред, безутешно далеч бързо крачи оная, събрала в себе си смисъла на живота му малък, посоката, светлината. И бърза тя, всеки ден, всяка сутрин, неумолимо и никога назад не поглеждаща, да не види онова малкото, дето не говори, не чува, май само мама успява да каже, така ми пошушнаха, 700 грама родено, цъкат с възхита, примесена със съжаление. Дядо Боже го е запазил, въздишат, но него това не го вълнува, заето да бърза след нея улисано, сега точно в този момент то се страхува гърба на майката да не изпусне, зад ъгъла да се скрие. А да не може да я извика: мамо, спри тая луда гонитба, спаси ме.

„Левитация 3”

Худ. Васил Василев

СВЕТЛОЗАР СТОЯНОВ РАЗКАЗИ Светлозар Стоянов е автор на два сборника с разкази – „Втора класа” (2010), който печели наградите „Южна пролет” и „Светлоструй” за проза, и „Гравюра от белези” (2014), носител на „Николай Хайтов” за млад автор. Роден е в Казанлък на 31 декември 1974 г. Пише проза от десетина години, но не винаги се е занимавал само с това. Работил е като барман в родния Казанлък, сервитьор в Манчестър, разрушител на стари сгради в промишлен Лондон, портретист по Черноморието, учител по литература. В момента работи като автор на журналистически коментари и материали в няколко столични и извънстолични медии.

ЕДНА НОЩ НА ПИКАСО Но един ден установил, че може да рисува само като несполучлив имитатор на себе си. Отначало се почувствал уплашен и унизен от мисълта, че цялото му творчество е фалшификат. Все едно изведнъж да ти кажат, че си друг човек. Скоро след изобличаването на всички доказателства, потвърждаващи този факт, който не се нуждаел от доказване, той се примирил с живота си на свой собствен двойник. За смъртта си научил от радиото същия ден, когато се прибрал на село, за да погребе майка си. Съобщавали, че е издъхнал след кратко неразположение на 92 години в 11 часа и 40 минути, вчера, 8 април 1973-та, в градчето Мужен, Франция. Документите за продажбата на родната му къща били оформени бързо, получил сумата в похабени петолевки с лика на Георги Димитров. Вече разполагал с план, който поради своята дързост се оказал толкова разумен, че имал достатъчно кураж да го осъществи. Парите стигали за москвич (изкушение, което зачеркнал на мига) или за една грандиозна нощувка с ескортиращите я екстри в грандхотел „Балкан”. По думите му първата петилетка на седемдесетте у нас този хотел (впоследствие „Шератон”) бил единствената удобна сцена за ролята да бъдеш себе си. Синият следобед повяхвал в розов софийски здрач, когато двамата с любимата му любовница пристигнали с такси (волга вместо лимузина) пред желаната фасада. На стълбите ги очаквал дует пикола, които щели да съпровождат двойката през целия ѝ престой. Още щом стъпил върху червения плащ на пътеката, постлана пред револвера на въртящата се врата, камбаните на „Света Неделя” обявили неговата именитост със залп от звънки аплодисменти. Срещу умопомрачителен бакшиш наел президентския апартамент, смигвайки на рецепцията, за да не бъде регистриран, ако е възможно, с рожденото си име, а именно: Pablo Diego Jose Francisco de Paula Juan Nepomuceno Maria de los

26 Remedios Cipriano de la Santisima Trinidad Martir Patricio Ruiz y Picasso. Изкушена от бакшиша и малко учудена, служителката се съгласила с желанието му да пребивава в хотела „инкогнито” и го записала под скучен псевдоним, повтарящ едно от най-разпространените у нас имена, с което зеленият му паспорт го представял в административните ситуации на живота. Фамилията копирала корена си („на квадрат”) в бащиното име, за да го потрети и в собственото – един не много неизобретателен български кубизъм на имената. Прецизният читател, живял в социалистическа държава, тук справедливо ще отбележи, че интимните отношения без граждански брак в хотел биха гарантирали неприятни въпроси още във фоайето, а впоследствие – и среднощния интерес на народната милиция. За щастие в нашия случай разполагаме с изобретателна двойка любовници, които ще ни спестят излишните усложнения в сюжета с една съвсем елементарна сценка. Докато „самостоятелната” дама изчаквала отделно регистрацията си в единична стая, двамата се престрували на любезни непознати. Луксът, загатнат от мрамора и плюшените канапета на първия етаж, буйно разцъфтявал на последния. Апартаментът ги посрещнал с безмълвие от скъпи вещи – завеси, огледало, възглавнички с пискюли, махагон, текстилни тапети, два телефона – единият в банята. Сякаш се озовали в друга епоха с тишина, подревна и от предметите. В това недостъпно помещение, което малцина привилегировани били успели да видят, те се отдали на блаженството да се приготвят за вечерта в балната зала, превърната в ресторант, където той с всички сили щял да се помъчи да похарчи бащината си къща. Помогнал ѝ да закопчее роклята си, после се подчинил на наивния ѝ каприз тя да му завърже вратовръзката. Погледнал се в огледалото, за да си намести възела – общо взето се харесвал, но не и когато се гледал в огледалото. То не го отразявало правилно. Не бил плешив, имал брада. Предпочитал да е обратното, за да прилича на снимките си във вестниците, но отново открил, че лицето му внушава изцяло противоположна личност. Стояло му като вратовръзка, която ти е вързал друг. Точно в 19:00, придружаван от елегантната си спътница, плахо пристъпил в ресторанта и тази крачка била най-трудната, все едно прекрачвал през трупа на миналия си живот. Всичко било там: двамата пикола, застанали като гвардейци от двете страни на вратата в очакване на всяка тяхна заповед, оперетъчният персонаж на управителя с пригладена на път коса и мустачки, по-тънки от женска вежда, предварително капарираната им маса с табелка Reserve, покривката и салфетките в асептично бяло, декоративният свещник, чиито рамена имитирали лебедови шии, емблемата на Balkantourist на дъното на пепелника, огледалният дансинг, който повтарял сияещите медузи на полилеите (и бельото под полите), оркестърът и роялът. Било сурово време, велико време на ограничения и онези, които си позволявали да идват тук, били или чужденци, или отговорни другари в компанията на извънбрачните си другарки, подбрани от съкровищницата на столичния хайлайф. След бегъл преглед на винената листа с дублаж на френски и немски (английският още не бил на мода) поръчал шампанско за всички. Шампанско и

27 цветя. Много цветя. Преди всичко цветя. Всеки човек, надарен с повишена склонност към забелязване на нещата, познава опасния чар на тези кинематографични заемки, тези наглед невинни преразкази, издайнически лъхащи на плагиат. Да ги оставим на съвестта на съдбата и да се върнем в ресторанта, където нашият герой открил, че действителността не се покрива с предвижданията, тъй като за разлика от филмите не ѝ се налага да бъде интересна. Щедростта му останала почти незабелязана, тук всички разполагали с пари. Вероятно е наложителен известен колорит и в портрета на неговата дама, но до края на разказа тя ще си остане ахроматична: просто очертание, белезникав силует, неоцветен от художника. Той се отнасял с нея като с модел, запечатан в картина, която не може да говори. Какво точно са си поръчали за вечеря не е важно, но да предположим, че е пощадил готвачите, неспособни да приготвят някоя от любимите му средиземноморски глезотии. Заслужава си да отбележим само, че към аперитива пожелал салата, хрумнала му на момента, която представлявала комбинация от нарязани на кубчета краставица и домат, поръсени с бял калпак от сирене. Между другото, едва след неговото посещение в туристическия флагман тази салата, която още си нямала име, бързо се утвърдила в първокласните ни ресторанти като класически български специалитет заради сходството си с цветовете на националния трибагреник. Когато бил повикан за сметката, сервитьорът го заварил да рисува гълъб с маслинова клонка върху една от салфетките. Рисувал като човек, който превежда от един език на друг и не влага нищо свое. – Ха! – възкликнал сервитьорът. – Това съм го виждал някъде! – Разбира се – намесила се дамата. – Оригиналът принадлежи на друг. Без да прекъсва заниманието си, художникът отвърнал: – Лошите творци копират, добрите крадат. И продължил, мърморейки, сякаш мислел на глас: – Да имитираш другите, е неизбежно. Позорно е да имитираш себе си. Келнерът се усмихнал като дете: – Ще ми се и аз да можех да рисувам така… В този миг химикалката на художника отказала да завърши гълъба. Опитал се да я разпише с нервни завъртулки, които имитирали чевръстия му автограф, мастилото продължило да се съпротивлява. Келнерът предложил своята химикалка, но художникът отказал: – Дълго време се ограничавах само с един цвят. Като един вид дисциплина. Сега, когато нямам повече синьо, слагам червено. И довършил птицата с червения химикал, който винаги носел във вътрешния джоб на сакото си, сякаш за да поправя с него грешките, които допуска съдбата. Когато приключил, извадил пачка поне два пъти по-дебела от сметката, пъхнал банкнотите в салфетката и я подал на сервитьора. – За да нарисуваш гълъбица – казал, – първо трябва да извиеш шията ѝ. – Казвал ми е същото за жената – обадила се отново дамата. – За него е все едно. Вещта си е вещ.

28 И сцената се сменя: сега в разноцветния сумрак дефилират полегати лъчи, в които се тълпят прашинки; спирали от цигарен дим се смесват с тях и леко заекват в кръг, сякаш с всяко примигване на светлината замръзват в жива картина. Именно тук той открил онова пулсиращо и луминесцентно нощно място, наречено бар-вариете, където се наложило да се преместят, след като им съобщили, че ресторантът вече затваря. Историята с бакшиша, увит в крилете на салфетка, прелетяла мълниеносно от ресторанта до бара и още щом влезли вътре, танцьорките и персоналът за миг застинали нащрек, като ги видели. Разположили се в малко, но кокетно сепаре, далеч от дансинга, където миризмите на одеколон и пот се борели за надмощие. На масичката горяла настолна лампа с абажур от тънка тъкан, върху която с розов пламък прозирали петна от вино, подобни на украса. Корекомските напитки (Martini Bianco за нея, за него Metaxa и уиски за всички, моля!) замъглили спомена за бившата му личност и разсеяли паразитните ѝ съдържания в задимената атмосфера на заведението. Вдигнал наздравица, сръбнал солидна глътка коняк и си поръчал втори. В същия миг до слуха му стигнали звуците на гръмналия отново оркестър. Балерините от спектакъла („Парад” на Дягилев, разбира се) си съперничели по красота, съчетана с циничната студенина на лицата им, образец за твърде много горчив опит, събран за твърде малко години. Намирал се сред чужди хора и те му били по-близки и приятни от други, които познавал много по-добре. Плувал сред облаци от мечти, палел цигари, вдигал нови наздравици, виждал странни и откачени неща (гърда-ромб, боа от фалшиви щраусови пера), които, объркани и експлозивни, придавали вероятност на невероятното. Имало доста народ наоколо – непознати лица нахлули в спомените му. Първото лице, което познал в компанията на съседната маса, било това на художника Жорж Брак, после видял Жан Кокто, Аполинер, Андре Бретон, Андре Салмон, Гъртруд Стайн, Матис, самия Дягилев, Макс Ернст, а също и лицето на приятеля си Макс Жакоб, с когото на младини обитавали обща стая с едно легло, в което се редували да спят, докато единият рисувал скици, а другият пишел стихове, с които палели печката, за да се сгреят. След минута всички го наобиколили, най-вече танцьорките, и забърборили по софийски – колкото може по-гръмогласно и неприлично. Нарязаната на шайби луканка изчезвала с главозамайваща скорост от масата, но една бърза и услужлива ръка веднага им поднасяла нова порция. Разговорът кръжал предимно около една тема, тази за модернизма в изкуството, подхваната от Гъртруд Стайн, която се опитвала да впечатли компанията с абстрактни шеги. Попитала: – Знаете ли, че когато две парижанки се карат, обикновено си пожелават: „Дано те нарисува Пикасо! Очите – в устата, носът – в ушите!” И с престорена сериозност се обърнала към него: – Маестро, защо винаги рисувате жените така грозни? Отвърнал: – Мадам, защото общо взето жената е грозна. Гъртруд говорела, говорела, говорела. Накрая го попитала защо спътницата

29 му през цялото време мълчи. – Вижте – отговорил, – няма нищо по-изморително от това, когато някоя жена държи да покаже колко е умна. Особено когато не е. След още няколко чашки, гаврътнати на екс, вечерта внезапно се озовала в задънена улица. Имал нужда от нещо – проблясък, магия или някаква подобна щуротия. Пръстите разсеяно докосвали хладното столче на чашата, в главата му се мярнала далечна, забравена мисъл – спомен за някакво отдавна случило се обстоятелство. Размишлявал известно време и, сякаш превъзмогнал съмненията си, повикал сервитьорката. – Другарко, бихте ли била така добра… – казал ѝ учтиво, – струва ми се, че имам нужда от двамата пикола. Сервитьорката веднага тръгнала да изпълни поръчката, а той извикал подире ѝ: – И още малко коняк! Не пропуснал да поръча и уиски за всички – „или на когото там каквото му се пие”. Когато пиколата се появили, прошепнал няколко думи в ухото на единия и закичил джобчето на ревера на другия със стрък петолевки. Без да протестират, те напуснали бара, за да изпълнят ексцентричния му каприз. Не пиян, а в приятна еуфория, той поканил всички да се присъединят към него на дансинга, щом пиколата се завърнали с поднос на колелца, върху който подобно на торта лежал плосък четвъртит пакет, увит в покривка за маса. Нетърпелив ропот се понесъл над тълпата, оформил се импровизиран полукръг. В този миг той платил на оркестъра да замълчи и се представил на микрофона. – Роден съм в Малага – продължил, – но фамилията ми е от италиански произход. На испански се произнася с ударение на „а“, но тъй като от дълго време живея във Франция, светът започна да произнася името ми по френски маниер – с ударение на „о“-то. Някъде зашепнали, малко по-далеч се изкискали. Досега гледали на него със снизходителна симпатия, но изведнъж всички осъзнали, че всъщност говори сериозно. Аудиторията прихнала, извръщайки очи един към друг с поглед „нали ти казах“. Със строго, нетърпящо глупости изражение, той поканил спътницата си да приеме ролята на негова асистентка в следващия фокус. Придържана от двамата пикола, тя безпрекословно се подчинила на желанието му да се разходи с високите си токчета върху подноса. Твърдата повърхност на предмета под меката покривка отразявала всяка нейна стъпка със звук на пукащ се лед. – Достатъчно! – казал накрая и ѝ подал ръка да слезе. Обяснил спокойно и без да се притеснява, че си е позволил да привлече вниманието към себе си и своята половинка, в чест на която вдига чаша, тъй като тя, макар и само като модел в неговите картини, солидарно търпяла нападките, когато бил обвиняван от представителите на традиционното изкуство, че рисува в груб и ужасен стил. Казал, че не иска да отегчава аудиторията с реч, че никога през живота си не е произнасял реч, а и сега не се опитвал, просто искал всички да се насладят на последния му шедьовър и с церемониален жест на фокусник отметнал плата, разкривайки остроумния си замисъл. Отдолу блес-

30 нало напукано на едри парчета огледало с позлатена гипсова рамка, в което любовницата му тутакси разпознала огледалото от президентския апартамент в хотела. Когато изправил рамката с лице към публиката, сякаш е картина, предлагана на търг, две-три стъкълца се отлепили и паднали като стара мазилка. Няколко възмутени усти ахнали, но той побързал да ги запуши с обяснението, че огледалото също е включено в сметката, и то в троен размер. – Не бързайте да ме обвинявате, приятели мои! – казал. – Една осъдителна сама по себе си постъпка често пъти става достойна за уважение поради мисълта, от която е била продиктувана. Наречете го проява на лош вкус, но ми се ще с този малък трик да илюстрирам своите думи. Светът се отразява в картините ми като в счупено огледало. Аз създадох живопис, която разлага действителността в образ, гледан от няколко различни ъгъла едновременно. Трудно е да определиш кое от парчетата е по-близко и кое – далечно, кое е на първи план и кое – в перспектива. Това даде повод на някои да заговорят за четвърто измерение в живописта – времето. Моите платна, уважаеми приятели, представляват отрицание на покоя, нежелание да се допусне, че нещо в природата може да е лишено от движение! Тук той направил кратка пауза, за да освежи пресъхналото си гърло, като междувременно обяснил как с един замах на иберийската си кама вече е разчупил всички гипсови калъпи на академичната традиция в Париж, надсмивайки се над законите на перспективата и красотата, отстоявани повече от четиристотин години. – Вижте, аз гледам на света като на играчка от шоколадово яйце. Как ще сглобиш играчката си е твоя работа. Аз просто не спазвам инструкциите в указанието. Взимам едно счупено огледало, размествам парчетата и получавам ново звучене. Огледало. Алооглед. Далоелго. Олгадоел. Съвършенството няма форма! – Това някакъв цитат ли е? – подхвърлил от публиката Жорж Брак. – Несъмнено! Вече не ни остана нищо друго освен цитати… Точно за това исках да поговоря с вас! Напоследък изкуството се е превърнало в система от цитати, закърпени в колаж, изрязан от чужди творби. Така ли е? Така е, разбира се!... Но позволете ми сега да довърша мисълта си. Исках да кажа само, че независимо от прецизността и похвата колажът си остава безсмислен, ако художникът не вложи поне малко от собственото си въображение. Ето защо аз изведох живописта от нейните описателни функции и я превърнах във философия. Отхвърлих ролята на видимата реалност и подчиних чувствата си на подсъзнанието… И тук му е мястото да подчертая още веднъж, че никак не съм привърженик на реализма – не!... Надали има по-изкуствен жанр! Той дотолкова се увлякъл от изкушението всички да споделят идеите му, че говорил двайсет минути или дори повече, скачайки от тема на тема, като ни най-малко не се съмнявал, че всички са негови приятели и кротко ще го изслушат, докато не каже, каквото има да им казва. Споделил също, че най-големият ужас, който човек може да изпита, е един ден да се погледне в огледалото и да открие чуждо лице. – Между другото – продължил, – животът бавно ограбва собствената ни същ-

31 ност, парче по парче. И онова, което остава накрая, е някаква друга личност. Съзерцател, който си въобразява, че е изображение. Отражение, което не може да се счита за истината. В този миг някой плахо изръкопляскал. Аплодисментите били подети от всички в опит да поведат речта му към естествената ѝ смърт. Но той продължил на висок глас: – Така че, другарки и другари, скъпи приятели, аз не рисувам това, което виждам! Рисувам това, което мисля! Хората вече си приказвали през масите, никой не слушал внимателно. Пиколата избутали навън подноса с огледалото, някой го потупал по рамото, давайки му знак, че е време да приключва. – Не знам дали ме разбрахте – извикал, – но съм сигурен, че ако се върнем отново към темата, може би ще успея да хвърля още малко светлина върху проблема. Всички надали викове на протест. Не искали повече да чуят за проблема! – Добре тогава, ще говорим някой друг ден. Нека никой не си тръгва, поръчайте си по още едно на моята сметка! Маскарадът вече е към края си. В пет сутринта намираме нашия герой доста напреднал в желанието си да се напие, докато някой много приятелски го подпира в гърба с ръка. После друга ръка го подпряла по гърба и двете пикола услужливо го повели под мишница към изхода, където вече чакала изнервената му дама. Тълпата се разтворила като цип, за да му направи път, залитал през дъжд от думи, ръкопляскания и викове, които глухо барабанели в ушните му мембрани – чувал само шума, но вече не разбирал смисъла, смехът се разпадал на срички. На излизане се разминал с един интересен мъж, който никак не приличал, но по някакъв ужасен начин му напомнил Салвадор Дали. Там, във фоайето пред асансьора, освободил двете пикола от задължението да изпратят двойката до горе и отново демонстрирал безграничната си щедрост, възнаграждавайки ги (всеки поотделно) с великодушен бакшиш. Последна смяна на картината: лъкатушещ коридор, лек световъртеж, щракване на ключалка, подрънкване на разкопчан колан, шепот на свличаща се рокля, душ, легло, завивка. Позволете на дискретния до този миг автор да затъмни предстоящата интимната сцена, като си послужи с онази позабравена техника на монтажния преход в киното, която обикновено се практикува така: героите се прегръщат, целуват се, целувката говори за всичко, което ще последва, и… В този момент екранът се смрачава, сцената е скрита от малка „тъмна“ пауза, която компенсира пропуснатото от зрителя време. Следващият кадър свързва нишките на времето и ни показва резултатите от затъмняването: героите са вече женени и дори са им се родили деца. Това е историята за единствената нощ на Пикасо в България, за която никой не научил. Предадох ви я, както ми я разказа той в интервю за малкия провинциален вестник, в който работех навремето. Не знам испански, нито френски, той обаче странно владееше българския като майчин език. Помня, че го подра-

32 зних с непрофесионалното си начало. Започнах така: – Представете си, че сте Пикасо… – Това е невъзможно – прекъсна ме той. – Как да си представя, че съм, когото съм, когато съм, когото съм? Човек може да си представи, че е друг човек, котка, картина, залез. Започне ли да си представя, че е той самият, веднага се дистанцира от себе си. Превръща се в някой друг, който се опитва да облече дрехата, която всъщност никога не е събличал… Не е толкова сложно, като се замислиш. Поколеба се за миг и опита да обясни нещата по-просто: – Вижте, Пикасо не е конкретна личност. Пикасо е настроение. Но можех да ви разкажа и друга история. Тази на провинциалния учител по рисуване, чието състояние специалистите вероятно ще определят като натрапчиво илюзорно разстройство с маниакални черти. Оженил се за своя колежка, осиновили дете. Не пожелал да напусне работа дори когато жена му забременяла от директора. Фарсът на развода се разигравал пред очите на развеселеното училище. Директорът предприел няколко опита да го уволни, но накрая сам напуснал, последван от вече бившата му съпруга. За една нощ пропилял наследството си в София, придружен от жена, достойна за Пикасо. Жената обаче не е картина, която можеш да заключиш. Когато свършат парите, обикновено се връща при мъжа си. Животът продължил, тих и кротък, непомрачаван от грозните клюки, които колегите шушукали зад гърба му, че макар и нелош учител, често се поддавал на обаянието на някоя от своите ученички, докато всъщност ухажвал майка ѝ. Малкото свободно време прекарвал в ателието си като посредствен плакатист. Рисувал плакати със смели до тъпота идеи, идеи за светло бъдеще. След промените престанали да го търсят. Протестиращите сами си изработвали лозунгите. Опитал да продава авангард на морето. Рисувал портрети с пергел и линийка, използвал невъзможни цветове. Напразно. Туристите не били склонни да възприемат лицата си като геометрични фигури. Когато се пенсионирал, пробвал частни уроци по рисуване. Преподавал почти без пари, но и това изкуство изисквало качества, каквито той определено не притежавал. Часовете си започвал с думите: „Като дете рисувах като възрастен. Цял живот ми бе нужен, за да се науча да рисувам като дете.” После оставял децата да рисуват като деца, не ги напътствал в нищо. Родителите предпочели да си плащат. На друг. Трийсет и пет години след онази нощ, май някъде през май 2008-а, той влезе в редакцията, за да напомни за седемдесетгодишнината си. Каза, че е настанен във ведомствено жилище, където се чувствал като изоставен в замък. По цял ден гледал стената. Сякаш е бяло платно, върху което вече никой няма да рисува. Вечер пускал малко телевизия, после загасял лампата и лягал да спи, заслушан в оредяващите удари на сърцето си. Само сънят му позволявал да се завърне отново в своя живот, отлетял като несръчно изрисуван гълъб върху крилото на ресторантска салфетка.

33 Обикновено сънувал един и същ кошмар: че е не особено талантлив български художник, който сънува, че е Пикасо, който сънува, че е не особено талантлив български художник… Е? Коя история е по-хубава? Първата или втората? И аз предпочитам тази, в която вземам интервю от Пикасо. Нищо че съм се родил след смъртта му. КРАКАТА НА ЖЕНА В СЕДЕМ ВЕЧЕРТА Вървиш по тротоара и гледаш краката на тази жена, непоносимо е да ги гледаш, само да ги гледаш, а тя е преди всичко крака. И всеки крак е пулсиращ фар, докато се давиш в потока от бледи, безлични софийски задници, спасително въже, изплетено от изящни мускулни орнаменти, които се изпъват в такт с ритъма на нейната походка. Не бих казал, че се беше облякла специално. Носеше къса, полупрозрачна пола в телесен цвят, комбинирана с лека ризка, от рамото ѝ висеше чанта. Задникът ѝ бе стегнат като краката и като вървеше, поличката ѝ съблазнително потрепваше. Виждах почти през плата, залязващото слънце проникваше между краката ѝ с весела безочливост. Все едно изобщо нямаше пола и вървеше пред мен гола, от което гледката ставаше особено смущаваща. А там, под тънката материя, краката ѝ затваряха полюсите на искрящия магнит, около който гравитира зашеметената ни планета. Внезапно ми прималя, сякаш се спусках с много бърз асансьор, политнал и спрял така неприятно, че сърцето ми още миг продължи полета си нагоре и после падна обратно. Беше ужасяващо, прекрасно, дръзко, непонятно. Като скулптура на Роден, помислих си. Дори не помня имаше ли ръце и глава. Не ме интересуваше дали е надарена със сладко носле и приятно лице. Никакви други впечатления и форми не ми бяха необходими. Вълнуваха ме единствено нейните крака. Всеки детайл от тези крака бе съвършен. Сигурно съм я изучавал поне десет минути в ореола на наелектризираното смрачаване. Навярно още търсех недостатъци, но все не успявах да ги открия. Такива крака никога няма да бъдат дебели, тлъсти, разплути, с разширени виолетови вени. Жена с такива крака не може да има подскачащ корем, гърди като пъпеши или боксови круши. Жена с походка като тази не може да има грозно лице, крив нос и отпуснати бузи, макар природата да допуска и чудовищни изключения. Винаги можеш да определиш възрастта на една жена, ако не по лицето, то по кожата на ръцете. Истински хубавите крака обаче нямат възраст. И прескачат дори собствения си труп по пътя към гроба. Няма нищо кой знае колко необичайно в това да следваш с копнеж и отчаяние чифт хубави крака, докато се връщаш от работа с отнесена глава и объркани мисли. Скромни приключения от сорта ми се случваха всеки ден и аз знаех, че е глупаво да им придавам особено значение. Откакто бях дошъл в София, бях виждал хиляди красиви жени, подминаваш ги и ги забравяш, но краката на тази ме караха да я следвам, скимтящ като слепец с клокочеща в устата слюнка. Никога не бях виждал точно такива глезени, такива бедра и такива крака. Крака, които се врязват в тълпата като перка на акула, крака като увертюра към

34 страшна песен, крака като светкавичен мат с коня, крака като змийски опашки, като бич с две окончания, като блеснали щикове, вилици в мъжко сърце, остриета в празна чиния, крака като крака, но крака, крака, само крака и пак крака. Човешката история винаги е била ръководена от някоя жена, мъжете само са отъпквали пътя подире ѝ. Всички символи на величие, борба, тържество, противопоставяне, грехопадение, предизвикателство и амнистия са в тези пулсиращи, екзалтирани крака. Напред! Напред без жал, без съчувствие, без снизхождение! Не е важно накъде отива, нито какво ще ѝ се случи там! Тя върви! Не са ѝ нужни придружители, не са ѝ нужни обожатели, събеседници, компания – вашите комплименти я унижават! Тя се носи устремно над мудния прилив на уличното движение, отдолу всичко е мъртво. Няма чувство, няма отзивчивост, клаксоните пищят истерично в общия тръпнещ строй, сякаш целият булевард ехти от необуздания ѝ кикот. Сградите внимателно я заобикалят, кучетата ѝ правят път, просяците се свиват по-плътно в черупката на своите дрипи. Стотици глави, носове, крака, пръсти и дамски чантички ни гледат, а ние се преследваме, забравили всичко. От плочките лъхат влажни изпарения и образуват бледо мъгляво сияние. Толкова неприветливо, голо и студено е наоколо. Всичко друго не е на висотата на този спектакъл, всичко друго е недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно и опияняващо. Останалото е илюзия. То принадлежи на безжизнеността. Бях прекалено объркан, за да свия в някоя пряка и прекалено срамежлив, за да я настигна и да сложа край на всичко. Тия неща обикновено не стават така. Като повечето мъже в това положение, осъзнавах, че нищо няма да получа, а самата мисъл да я спра на тротоара съвсем ме обезкуражаваше. Ако много се бе отдалечила, аз се блъсках в хората, които ме бавеха, бързах да я потърся и колкото повече бързах, колкото повече я търсех, толкова повече осъзнавах, че тя, именно тя, която ме подмами и се скри в проклетата тълпа, е онази жена, която няма да настигна и намеря никога. Продължавахме напред и всеки удар на токчетата ѝ отекваше в броеницата на гръбнака ми, сякаш препускахме по клавишите на пиано… До катастрофалния миг, в който реши да спре такси на светофара. Внезапно ме обзе такава скръб, че ми се дощя да изстена. Това е нелепо, помислих си. И най-прекрасните крака спират да съществуват, щом се качат в нечия кола. Тя рязко се наведе да отвори вратата, само с идеята за още една крачка, подпряна като с ръка от отражението си в стъклото на автомобила. И така си остана – статуя от сол в светилището на паметта ми. После започна да се разпада. Разпада се и сега. Но някак все не успява. СВЕТЛАТА СТРАНА НА НЕИЗВЕСТНОСТТА Уважаеми г-н полицейски началник, Запознат съм с показанията на лицето Койно Димов Койнов срещу мен и декларирам, че те не отговарят на истината до последната запетая. Пардон – до последната точка. Познавам лицето Койнов, откакто нае задния двор на манастира до нашия

35 блок, за да отглежда градинска растителност. Там Койнов разположи пръскачки и започна да полива денонощно. В съседство се намира изоставената тъкачница на манастира, стара кирпичена сграда, безпомощна жертва на грабителски набези. Дори веднъж пробиха дупка в стената, колкото да се пъхне човек, и отмъкнаха медните намотки на становете. Твърдя го, защото съм писал статия по случая и мога да я приложа към показанията си. Както и да е, забелязах, че заради пръскачките на Койнов стените на сградата всяка сутрин са подгизнали в основата си и изглеждат като крачоли на закоравял въдичар. Изказах предположение пред родителите си, че ако Койнов продължава да полива със същата разточителност, зидът дълго няма да издържи собствената си тежест. Така и стана. Една нощ ме събуди кошмарен грохот. Излязох на терасата, но не видях много. Облаци прах заливаха мрака. В първия момент си помислих, че избухна бомба или са взривили кола. Нощем там е много тъмно, а липсата на улично осветление благоприятства подобни размишления. Изгревът разкри една апокалиптична картина, рисувана без капчица милост като след библейски потоп. Дори перото на светец с мъка ще опише пагубните опустошения, причинени от немарливостта на Койнов. Върху покрива на тъкачницата се бе озъбил огромен кратер, рухналата стена давеше в тухли и вар половината цветарник. Разбира се, писал съм статия по случая и мога да я приложа, ако се наложи. Сигнализирах веднага монахините, те тъкмо приключваха сутрешната си служба. Горките, не подозираха нищо, спалните им помещения са доста далеч от цветарника. Впоследствие манастирът осъди Койнов, но не заради разрушенията, а, забележете, за неплатен от месеци наем. Пред съда той изразил версията, че тъкачницата била паднала от старост. Позволете да попитам защо до ден днешен нито една от останалите манастирски сгради не пада сама, след като всичките са на една и съща възраст? Това е добър повод за полицейско разследване. Както и да е, в края на краищата принудиха Койнов да напусне манастира с прокурорска заповед. Последният обаче си хареса нашата градинка. Заби метални колове, опъна телена мрежа и заграби широка част от междублоковото ни пространство. Децата вече няма къде да играят, притежателите на кучета престанаха да извеждат домашните си любимци. Съседите инициираха протестна подписка до общината и след като ми предоставиха копие с входящ номер, публикувах поредица от статии срещу непресъхващата алчност на цветаря. Кметът на общината и зам.-кметът по финансите се принудиха да дадат опровержение на думите ми пред местната телевизия. В отчаян опит да оплевят скандала, те изкопаха някакъв още негласуван в парламента закон за публично-частното партньорство. Койнов щял да снабдява общината с паркова растителност, нищо че в промишлената зона на града има далеч по-подходящи места с изградена за целта инфраструктура. Това хвърли нова тор на скандала, опасенията ми за корупция избуяха. Между другото Койнов неведнъж се е кичил с изявления, че жена му работи като касиер на сметосъбирането в общината – факт, който бързо пусна корени в очите на квартала.

36 И когато справедливостта изглеждаше погребана веднъж завинаги под жалките декоративни храсти, загражденията изненадващо изчезнаха. Един ден Койнов си обра китките, като не пропусна демонстративно да изостави няколко парчета цимент, стърчаща тел, отворени дупки и изрязани ниско метални колове, опасни за здравето и живота на всеки разсеян минувач. Както предполагах, явно не всичко в документите му беше наред, ако той изобщо притежаваше такива документи. Щастието на квартала прецъфтя твърде скоро. След година Койнов се завърна на старото си място с нови заграждения. Отсече безнаказано няколко дървета, все редки и ценни видове, подмени ги със скучни чимшири и дори си построи павилион. Този път никой не му се противопостави. Справедливостта е разкош, който простолюдието не може да си позволи задълго. С учудване и неприязън забелязах как съседите започнаха да възприемат цветаря съвсем свойски и открито да му се слагат, все едно са свикнали с присъствието му от деца. Самочувствието на Койнов пусна филизи и заглади косъм. Походката му стана бавна, по петите го следваха слухове, а той сякаш ги изчакваше, за да им се наслаждава. Някои твърдяха, че Койнов вече е купил земята от общината, други – че цветарникът е параван за намеренията му да строи жилищна кооперация. Вижте, всеки уважаващ себе си журналист обожава слуховете. Фактите често са заблуждаващи, а слуховете носят истината в себе си. Но какво можех да напиша оттук нататък? Какво можех да направя? Нямаше никаква полза от статиите и презиращ своята безпомощност, аз трябваше да се примиря с гледката на поругания манастир и обезчестената ни градинка. Заживях по нов начин, в свят с рухнали ценности, празнота се засели в душата ми. Осъзнах, че отсега ще трябва тихо и тайно да мразя хората, на които не мога да се противопоставя, но ще трябва да се съобразявам с тях, защото те са по-силни, а са по-силни, защото са покровителствани от властта. Трябваше да преглътна унижението, залъгвайки се със спомена за краткотрайната си победа. Бях спечелил само рунд в предрешената битка човек-система. Дори флиртът на съседите с цветаря някак ме успокояваше. Даваше ми увереност, че съм бил прав. Но да се върна на своите показания. На посочения от Койнов 17 септември тъкмо излизах да пия кафе. Много обичам кафе с късметчета. Знаете ли какво ми се падна веднъж? „От едно и също цвете пчелата прави мед, а змията – отрова.” Мисля, че няма по-добра илюстрация на нашия случай. Както и да е, заключих вратата на входа и тръгнах по тротоара. Отдалеч видях, че Койнов разговаря с някакви хора край оградата на цветарника. Можех, разбира се, да мина и по другия тротоар, но да не би и тротоарите да са на Койнов? Когато наближих, всички млъкнаха. Бяха все мъже, Койнов и още трима. Единият от тях бе домоуправителят Белчев, лицето му се пържеше в мазна усмивка. Беше домъкнал и кучето си, а кучето на Белчев е кротко, на цвят като фамилията му. Плезеше ми се в краката му, приклекнало на каишка. Следващите десет минути са напълно размити в паметта ми. Единственото, което си спомням със сигурност, са три кратки думи: „Ще те изям!” Бяха казани тихо, когато подминах, но не чак толкова тихо, че да не ги чуя. Веднага познах гласа на Койнов. И гласът му ме улучи като камък, хвърлен от подлец, който те удря в гръб, защото няма смелостта да те предизвика в очите.

37 Поспрях, без да се обръщам веднага. Застоях се малко, не бях сигурен дали съм чул правилно, или не. Докато смеля думите, мина известно време. Изтекоха няколко секунди, през които съзнанието ми ги разчлени на отделни звукове: „Ш-т-е т-е и-з-я-м!” После изведнъж, в един проблясък на просветление, толкова осезаем, че почти го видях, смисълът им стана кристално ясен. Обърнах се много бавно и попитах: „На мен ли говориш?” Койнов беше на десетина метра, криеше се зад останалите. „Мене ли ще изядеш, а?” Той каза – да. И тук му беше грешката. Искаше да ме предизвика. И се справи за отличен. Всичко стана така, както би трябвало да стане, когато някой тръгва срещу друг в центъра на полесражението. Имах време да мисля. В главата ми бучаха и ръмжаха въпроси и всеки водеше нов след себе си. Как би реагирал Хемингуей на мое място, Буковски? Да, Хемингуей направо щеше да го нокаутира, Буковски да му разбие бутилка в главата, а Пушкин да го застреля. Или не? Алтернативата беше да постъпя като известен български писател, но тя никак не ми допадаше. Известният български писател е благ и всеопрощаващ. Той не вижда всичките гротескни пошлости на ситуациите, в които попада. И как иначе? После как ще се покаже по телевизора? Уважаеми г-н полицейски началник, сигурен съм, че имате дълъг стаж в органите на реда, свикна сте да не вярвате нито на невинния, нито на виновния. Макар и да не се познаваме лично, смея да Ви уверя, че минавам за доста силен физически, а съм и далеч по-млад от Койнов, за което свидетелства и ЕГН-то ми. Въпреки че не тренирам отдавна и съвсем загърбих журналистиката, тъй като съм се посветил на писателския занаят, все още мога сто-сто и петдесет лицеви без опора. Мога осем пъти, без да бързам, да се прекръстя с трикилограмова гира. Ако наистина бях ударил Койнов, както той твърди, дори само ако го бях наплюл, както той казва, бъдете сигурен, че сега нямаше да пише обвинения срещу мен, а щеше да почива на някое чисто и светло място. В болницата, например. Аз обаче никога не съм бил преднамерено жесток. Просто не мога да бъда такъв. Вярно, понякога и на мен ми хрумват разни неща. Когато пия кафе в компания и там се случи някой особено благовъзпитан непознат, ми идва да се надигна от мястото си и да го зашлевя през масата. Да го зашлевя и – толкоз. И да си седна, като че ли не е имало нищо. Да го зашлевя, разбира се, леко, но все пак да се получи звучен шамар, та да видим дали пак ще е толкова благовъзпитан. Какво ще стане после? Е, какво? Друг път, докато чакам с автомобила си на светофара и наоколо няма никакви коли, ми се ще рязко да натисна газта и да мина на червено. Или пък като срещна някое привлекателно момиче на улицата, да ѝ подхвърля букет от най-неочаквани комплименти. Разбира се, не ѝ подхвърлям нищо, засрамен от мисълта, че у мен е останал страшен запас от глупави детинщини, сигурно защото не съм могъл да го изразходвам навреме, в детството си… И все пак, ако позволите накрая, само едно не мога да проумея в целия случай – как Койнов е успял да прочете мислите ми, за да напише такъв шедьовър? Та те бяха четирима, аз – сам. Да не забравяме и кучето на Белчев. Горното написах собственоръчно и за верността му се подписвам.

ТОМА МАРКОВ Поезия

СФУМАТО

На Иван Добчев

дори театралните режисьори са хора преди време те ми повярваха че мога да правя друго извън стиховете наеха ме станах сценичен работник прекарах шест вълнуващи години все така незрим живот много хора и познати и непознати се учудваха когато ме питаха къде отивам и аз им казвах че съм се запътил на работа винаги герой и г е р о и н в клипа на един собствен мой живот различен от моят пряк началник театър-майсторът човек не по-висок от кинта и двайсет сутрин мразеше целия свят следобед включително и себе си ядосан на режисьорите това не са хора казваше той презираше тях и мен защото съм бил почти като тях сръчен одеяло човек да ми хвърли няма да съумея да го хвана не вярваше че светът е изменчив беше кандидатствал много пъти в театралната академия до един неуспешно гледаше ме през зъби и си мислеше как може някой да бъде добре приет и нежелан как държи отвертката грешно как може

39 да не бъда изгонен от работата си когато често не можех да не отида гонен от тъга радост патос от войните без битки които водех веднъж в Прага градът на Кафка го хванах да изтрива със слюнка тебеширения знак с който сервитьорът отбелязваше бирата което бе странно защото там една бира струва толкова колкото интервалът преди запетаята в това стихотворение и интервалът след същата запетая в същото стихотворение сега си запалвам единствената цигара от цигарите които тогава не притежавах сега зная това което знаех и тогава и театралните режисьори са хора дали театър-майсторът е жив нямам представа не съм го виждал много отдавна от години не съм чувал нищо за него милия представата и съществуването на самата представа за такива кинта и двайсет неща обстоятелства следствия ме научи че на света има много прекалено много хора в които няма човек

КАЖИ МИ

На Александра Василева

любимата герония коя беше

и аз ще ѝ напиша монолог

само Пипи да не е моля те скалъпена е и не е Аника пред Алиса държа на Дороти Алиса е математика не Дороти Дороти е паметта на мускула и е за предпочитане и слиза тук долу досами ръката тук долу досами сърцето

40 ГРЕТИ

На Маргарита Младенова

Грети живея всеки миг насън или наяве съзнателно или напълно несъзнателно а началото остава тъй далече в миналото тъй както краят ми е в бъдещето чуй ме така докато ходя из града аз гледам на света без болка и започвам да си спомням понякога дори в изкуствения фантастичен свят светът който създаваме светът който създава нас успяхме да постигнем състоянието на живота в което болката не съществува тя за момента е завинаги напълно нереална извън болката Грети защото на това място в това съчетание от неща и идеи което ние наричаме свят Грети болката да живееш е много по-естествена отколкото отсъствието на боязън причината в причините е в напрежението не лекотата Грети а напрежението Грети основен принцип е на нашия един живот и всяко нищо и нещо и най-простото нещо изисква хилядите ни усилия за мен това положение на нещата и на другото напълно неестествено е и ето аз стоя на улицата чист спокоен спретнат вън от всякаква опасност разгневен на себе си и този свят където ние Грети сме причинили всичко това на себе си и тези хора какво възнамерявам да сторя аз за тях и мене също Грети във въздуха витае силен аромат на страх на загниване и още на гниенето на плътта духа и разпиляването

41 на енергията животинска която както всичко е примесена в една огромна смрад която с постоянство блика от вратите и малките прозорчета на евтините библиотеки и си казвам дишай Грети дишай и издишай дълбоко Тома поеми дълбоко в дробовете си вонята на човешката смърт и на човешкия живот който все пак е по-мъртъв отколкото жив най-отвратително жив и все пак по-мъртъв от всякога и нека отвратителният въздух на тази нужна смърт подхрани твоята ненужна кръв и нека тази смърт бъде твоята смърт защото тези хора са твои братя Тома всеки от тях си ти самият и когато умират те умираш и ти а не могат ли те да живеят не можеш да живееш и ти и въпреки че си напуснал този свят и си навлязъл в собствения си свят и ти братко мой ще умираш отново

АНАЛИЗИ

ЕРИК ЗЕМУР САМОУБИЙСТВОТО НА ФРАНЦИЯ

УВОД Франция е болният на Европа. Икономистите изчисляват нейната загуба на конкурентоспособност. Есеистите съчиняват дисертации за нейния залез. Дипломатите и военните оплакват мълчаливи изпадането ѝ извън класациите на политическите и военните стратези. Психолозите са разтревожени заради нейния песимизъм. Изследващите общественото мнение измерват отчаянието ѝ. Благородните души разгласяват затварянето ѝ в себе си. Младите, след като се дипломират, заминават в чужбина. Чужденците, всеотдайно посветили са на франкофилството, са разтревожени от упадъка на френското училище, френската култура, френския език, френската природа, дори на френската кухня. Франция предизвиква страх. Франция вече се плаши от самата себе си. Франция е все по-малко способна да обича. Франция вече не обича. Славната Франция се превръща в печалната Францият. Дали и Бог не се чувства нещастен във Франция? Самите французи не могат вече да разпознаят своята Франция. Свободата е вече без вътрешни закони и правила, Равенството се е превърнало в егалитаризъм, Братството – във война на всички срещу всички. „Всичко винаги е вървяло зле“ – повтарял някога историкът фаталист Жак Бенвил. „Преди беше по-добре“ – отговарял като ехо народът. При все това нищо не се е променило. Страната живее в мир от седемдесет години; Петата Република е обявена преди петдесет години; медиите информират, политиците се нападат ожесточено, актьорите и певците развличат хората, край дългите маси се организират пищни угощения, на малките негърчета се сервират топли питиета на тезгясите в парижките бистра; стройните крачета на парижанките омайват главите на всички. Франция прилича на онези стари жилищни сгради със запазени фасади, защото са обявени за исторически паметници, но във вътрешността на които всичко е с главата надолу, за да бъде съответно на съвременния вкус и на алч-

43 ността на наемодателите да извличат печалби и от най-тесните празни помещения. На пръв поглед нищо не се е променило, улицата е запазила характерния си облик; но ако се вгледаме в нея отблизо, установяваме, че вече нищо не е запазило „автентичния си стил“, както се изразяват специалистите. Всичко си е непокътнато, само че душата на улицата е отлетяла някъде. Президентът на Републиката президентства, но той вече не е крал; политиците си говорят, но вече никой не ги слуша. Никой не чува и медиите. Интелектуалците, артистите, едрите собственици, издателите, икономистите, магистратите, висшите чиновници и народните избраници будят недоверие. Самите думи са надути като пауни: хората „почитат Църквата“, но не посещават вече службите ѝ; хората „почитат семейството“, но се развеждат; хората „почитат Франция“, но не се чувстват вече французи. Възхвалява се „живеенето заедно“, живеещите в страната различни общности са разделени. Народът „обявява война на финансистите“, а в крайна сметка им се подчинява; капитализмът „се възхвалява като морален“, за да се спасят банките; „премахват се мазнините от мамута“, за да се угои още повече; налага се равнопоставеност между мъжа и жената в политиката, но жената си остава подчинената в брака. Твърди се, че Републиката е „единна и неделима“, а тя е по-разнородна и по-разделена от когато и да било. Това е Република ала Потьомкин. Всичко е изкуствено, от мукава. Всичко е измама. Всичко е преиначено, преобърнато с главата надолу, разрушено. Историята неизменно е нашият кодекс, но днес Историята е променяна, фалшифицирана и извращавана. Тя е пренебрегвана, за да бъде по-лесно преиначавана. Ние вече не знаем накъде вървим, тъй като не знаем откъде идваме. Научиха ни да обичаме онова, което ненавиждаме и да ненавиждаме това, което сме обичали. Как стигнахме дотук? Нашата извънмерна страстна привързаност към Революцията ни заслепи и поквари. Втълпиха ни, че Франция била родена през 1789 година, а дотогава тя вече е преживяла повече от хиляда години. От четиридесет години непрекъснато ни повтарят, че Майската революция през 1968 година била една неуспешна революция, въпреки че тя завършва с победа. Преди четиридесет години Дьо Гол беше бащата на нацията, а Даниел КонБендит – сияещият от радост метежник. Днес Дьо Гол е човекът, който казва не, а Кон-Бендит – иконата на нацията. В колективната памет на нашата епоха се вписва един период преди 1968-а и един период след 1968 година, за Мишле има един период преди 1789-а и един период след 1789 година, а за Църквата – една епоха преди Иисус Христос и една епоха след Иисус Христос. Преди е имало: една Франция в черно и бяло, патриархална и ксенофобска, вглъбена в себе си, затворена в своите граници и в своите предразсъдъци, стегната в корсета на един прекалено строг морал, маринована в ревностна набожност; една трудолюбива и послушна Франция, поданиците ѝ посредствени, задушаващи се в стегнати чак до шията строги и класически одежди, живеещи под често жестокия и винаги несправедлив надзор на Бащата над Децата, на Мъжа над Жената, на Белия над Чернокожия и завербувани от мракобесието, настанило се в католическата и комунистическата Църква. После се появи: една многоцветна Франция, приемаща хора с всякакви цветове, и „нека разцъфтят сто цветя“,

44 отворена към Европа и Света, освободена от праотческите си вериги и претопляните си омрази; една хедонистична и егалитарна Франция, една Франция, побрала в себе си всякакви освобождения, всякакви безсрамия, всякакви малцинства, чак до най-малкото съществуващо малцинство, и индивидът, новият Крал Слънце, възвеличаван от всякакви корифеи. Множество научни изследвания внасяха нюанси, поставяха въпроси и оспорваха това манихейско виждане; но никоя остроумна хитрост на мандарините, никоя схема на идеологически, марксистки или либерален, прочит, никое описание, било голистко, било комунистическо, било дори християнско тълкуване на произхода, не можа да постави под съмнение превъзходството на новите евангелия, които, понесени от народната култура чрез посредничеството на масмедиите, телевизията, киното и песните, залъгваха по несравнимо ефикасен начин младите поколения. Ако Историята е завещание, оставено от победителите, тогава се знае кой е победил след Майската революция през 1968 година. Съвременниците се оставиха да бъдат измамени. Тъй като тогава революцията не успя да завладее властта, всички направиха заключението, че е била неуспешна. Някои очевидни факти се оказаха измамни. Хеликоптерът на генерал Дьо Гол не беше прихванат при Варен (където на 22 юни 1791 г. е задържана от Националната гвардия каретата на опитващия се да избяга в чужбина френски крал Луи XVI, бел. прев.): той успява да стигне до Жак Масю (френски генерал, верен на Шарл дьо Гол, при когото той отива на 29 май 1968 г. за съвет по време на драматичната кулминация на Майската революция, бел. прев.), докато през 1791 г. Луи XVI не успява да стигне до войската на френските аристократи емигранти. По време на Майската революция (1968 г.) радикалните бунтари разнасят гордо карикатурата на френската армейска фуражка с надпис: „Той (Дьо Гол) е безредието“; но не успяват да предизвикат капитулацията на Петата република. От Матиньон Жорж Помпиду се разпорежда да експулсират Кон-Бендит и подхваща преговори с главния секретар на CGT (Генералната конфедерация на труда) Жорж Сеги. Той се стреми да потуши пожара на „една общонационална стачка”, като междувременно философства върху „цивилизационната криза“. Благодарение на подкрепата от народа (прословутата манифестация, организирана на 30 май 1968 г. по Шан-з-Елизе) голистката власт овладя ситуацията. Държавата беше спасена, но не и Обществото. Никой не отбеляза тази важна подробност. От това радикално разногласие между Държавата, Народа и Обществото се родиха шизофренията, заслепението и безпорядъкът в нашата страна. Майската революция през 1968 г. не успя да свали режима, но завладя Обществото във вреда на Народа. Добре известна е знаменитата фраза на Прево-Парадол: „Революцията положи основите на едно общество и все още търси своето правителство.“ Революционерите от 1968-а се оказаха по-ловки и по-хитри от революционерите от 1789 г. и дори от членовете на Конвента. Политическото им поражение им носи спасение, без да са го желали. Петата република оцеля. Но фасадата ѝ беше напукана. Сградата ѝ се оказа прогнила и отвътре. Градежът ѝ постепенно се разпадаше. Беше изцяло променена. Както Октавиан Август преобразява Римската република в Империя, без изобщо да засегне институци-

45 ите на неприкосновената Република, някаква странна „еволюция в мисленето“, проведена набързо и енергично, изпразни от съдържание духа на голистката Република, макар че външният облик на институциите остана незасегнат. Короната беше свалена от главата на президента, без той да бъде свален от власт. Вниманието беше отклонено от всеобщото избирателно право, за да може той да се освободи от народа. Републиката беше непрекъснато превъзнасяна, за да бъде по-добре обезсилена Франция. Революцията от 1789 година беше сакрализирана, за да може да се наложи по-лесно реваншът на една либерална контрареволюция, която не би била отречена дори от Едмънд Бърк (английски философ и политик, 1729–1797 г., който отрича революциите заради насилията и кръвопролитията, които те пораждат, бел. прев.). Защото в края на Революцията от 1789 г. Франция освети и утвърди победата на народа над аристократите, на Нацията над кралете, на Закона над съдиите (парламентите), на Държавата над феодалите, на якобинците над жирондистите, на разума над суеверието, на отново калените със спартанска войнска смелост мъже над размекващото господство на придворните дами и салонните кокетки. Докато в края на Майската революция от 1968 г. Франция като че ли оповести гръмко реваншистката победа на олигарсите над народа, на интернационализма над нациите, на новите феодали над Държавата, на жирондистите над якобинците, на съдиите над закона, на женствеността над мъжествеността. Отведнъж водещите интелектуалци изпаднаха в заслепение. Майската революция от 1968 г. се оказа изненадващо една необикновена и заредена с изненади революция: за първи път в Историята тези, които обикновено губят, спечелиха победата. Анархистите спечелиха реванша срещу сталинистите, либертарианците спечелиха срещу авторитаристите, Прудон надделя в реванша срещу Маркс, комунарите спечелиха реванша срещу версайците, меншевиките спечелиха срещу болшевиките, испанските анархисти победиха на реванша комунистите. Кон-Бендит изтласка на опашката на шествието от манифестиращи Жорж Марше и следващите го „кучета-комунисти“. „Немският анархист“ се подигра жестоко с някогашната STO (Задължителна трудова повинност) на Месершмит. В мемоарите за Майската революция (1968 г.) масовата студентска демонстрация измести общонационалната стачка. Радетелите, защитаващи революцията, са имали основания да бъдат недоверчиви. Новите искания на феминистките и на либертарианците разрушиха отвътре техните взривоопасни организации под подигравателните погледи на многобройните „ченгета“ на тогавашния министър на вътрешните работи на Франция Реймон Марсьолен. Жените на безкомпромисните революционери се разбунтуваха срещу последните представители на западния патриархат, чиито превъплъщения бяха тогавашните комунистически революционери: „Кое изисква повече време? Да изпечеш телешки стек от революционер или телешки стек от буржоа/ еснаф?“ В своя забележителен труд „Май 1968, или неполученото наследство“ („Mai 68 ou l’héritage Impossible“) Жан-Пиер льо Гоф обяснява, че провалът на партийната активност на левите (гошистите) през периода 1970–1973 година „се дължи не толкова на „обективни” политически разногласия, в които влизат с изявленията си различните групички, колкото на едно явление, чиято значимост

46 беше твърде пренебрежително подценявана: развитието на тенденцията към освобождаване на желанието и нашествието на феминизма“. В идеологически план непознатото дотогава надмощие на либертарианците е подготвило терена за възшестието на либералите. Феминистките движения предизвестяват края на патриархата; прочутият лозунг тогава е „забранено е да се забранява“, обявява се смъртта на бащата и на всевъзможните авторитети. Комунистическото влияние в Министерството на образованието беше успяло да покръсти милите малки русокоси главички, израсли през 60-те години на ХХ век, в догмата на интернационализма, който отрича нациите. Лозунгът триптих на революционерите от 1968 г. – Разрушителна подигравка, Деконструкция и Деструкция – минира основите на всички традиционни структури: семейството, нацията, сферата на труда, държавата, училището. Духовният свят на нашите съвременници се превърна в осеяно с руини поле. Успехът на интелектуалците, посветили се на хуманитарните науки, разруши всички утвърдени истини. Този процес беше предусетен още през 1962 година от Клод-Леви Строс: „Крайната цел на хуманитарните науки не е да се изгради статутът на човека, а да се предизвика неговият разпад.“ Когато настъпи часът, Пазарът ще обсеби безболезнено хората, останали без корени и без култура, за да ги превърне в обикновени консуматори. Търговските агенти ще намерят начин да употребят интернационализма на своите най-ожесточени противници, за да наложат напълно господството на един капитализъм без граници. Жан-Франсоа Рьовел, макар че често е подвластен на често заслепяващ го войнствен антимарксизъм, се оказа един от малкото френски интелектуалци, който разгада случващото се. Може би причината е разликата в поколенията, тъй като той е роден двадесет години след Жан-Пол Сартър и Реймон Арон. Той не споделя тяхното традиционно схващане за революцията. В книгата си, която го направи известен в целия свят, „Нито Маркс, нито Исус“ (Ni Marx ni Jésus, 1970) проявява забележителна интуиция, че революцията най-вероятно няма да дойде нито от Москва, нито от Хавана, нито от Пекин и още по-малко от Париж, а ще започне от Сан Франциско. Според него революцията щяла да бъде либерална или изобщо нямало да се състои. И този път революцията щяла да бъде американска, макар че, както се е случило през XVIII век, френската революция привлича като магнит погледите на целия свят. Рьовел разглежда фестивала в Уудсток като революция на индивидите, а протестните движения на чернокожите, феминистките и гейовете – като революция на малцинствата. Той стига до прозрението, че съчетаването на тези две революции в американските университети през 60-те години на ХХ век ще изработи концепцията за politically correct, която ще измете на боклука традиционното патриархално общество. Нито Маркс: във Франция революционерите от май 1968 използват езика на марксистите, за да асистират в раждането на една капиталистическа революция. Нито Исус: почти потушаването на изповядването на католическото християнство, породи някакво постхристиянство, своеобразен миленаризъм, но без догмата („прославяните християнски идеи, превърнали се в безумие“ на Частертон ), съчетаващ някакъв универсализъм, който клони към „свят без граници “, с обичта към другия, тласната чак до омразата към себе си. Някакъв

47 абсолютен пацифизъм, отново извлечен от Евангелията, бе изопачен до пълен отказ от всякаква война, от всякакъв конфликт, от всякакво насилие, обвързани с проявата на мъжественост и поради това разобличавани от феминистите като виновници за всички злини. Тези приливни вълни от постхристиянски универсализъм и феминизация разкъсаха дигите на една все още патриархална Франция, която се основава върху пълновластието на бащата както в дома, така и в управлението на Държавата. Победата на революцията изисква смъртта на бащата. На всички бащи. Това е задължителното условие за успеха на всяка революция. Още през 1793 година осъждането на смърт на краля Луи XVI, както отбелязва по-късно Балзак, обрича на гилотината всички бащи. Но Бонапарт с Гражданския кодекс възстановява бащата на неговия трон. Дьо Гол също успява в края на сто и петдесет годишните лутания на различни институции да го възстанови като глава на Държавата. Така беше посечено вековното трудоемко усилие за възстановяването му на власт. Обликът на съвременната ни епоха бе изцяло оформен чрез Майската революция от 1968 година. Но не чрез външните случвания в нея, които са по-скоро посредствени и често смехотворни буквални повторения на великите революционни събития, разтърсили XVIII и XIX век, а посредством епичните разкази, които бяха скалъпени за нея, посредством поуките, които бяха извлечени от нея, посредством елитите, които се изявиха като водещи в нея, посредством лозунгите, които гръмко бяха скандирани по време на развоя ѝ („Забранено е да се забранява“, „CRS=SS“ (CRS, Републикански дружини за сигурност, бел. прев.), „Всички ние сме немски евреи“ и т.н.), посредством духовния, идеологически и културен свят, който се роди от нея. Ето така се оформи новото лице на нашата страна. Така както парижките революционери през 1789-а са налагали своите следващи един след друг краткотрайни идеологически капризи на една хипнотизирана и пасивна провинция, така и радикалите през май 1968 година проповядваха своето виждане за света и за „тази страна“, както самите те твърдят, на един непокорен, но примирен. Ние всички сме деца на Майската революция от 1968 година или по-скоро на четиридисетте години след нея. „Събитията“ като че ли станаха нашите „Йерихонски тръби“: тогава в продължение на няколко дни бунтовниците обикаляха около крепостните стени, които след това рухнаха и досега непрекъснато продължават да се рушат. И така днес ние обичаме нашите руини повече от нашите най-красиви сгради. Морас възхваляваше четиридесетте крале, които са изградили Франция; отсега нататък ние трябва да отчитаме тези четиридесет отминали години, които разрушиха Франция. Време е да деконструираме деконструктурите. Да рушим година след година, събитие след събитие, президент на Републиката след президент на Републиката, закон след закон, избори след избори, интелектуалец след интелектуалец, едни от медиите след други от медиите, училищна реформа след училищна реформа, договор след договор, собственик след собственик, книга след книга, песен след песен, филм след филм, футболен мач след футболен мач. Това ще бъде всеобхватната история на една весела, научна и безкомпромисна

48 деконструкция на най-малките механизми, които са изградили и сега поддържат Франция; историята на едно всеобхватно ограбване, на един небивал разпад, на едно разтваряне в „ледените води“ на индивидуализма и на омразата към самия себе си. И ОТ ТОГАВА ДОСЕГА... Дьо Гол не успя. Четиридесет години след смъртта му неговият шедьовър е развалина. Той възстанови суверенитета на Франция, като го построи върху суверенитета на народа. След 1992 година Франция изостави грижата за националния си суверенитет на брюкселското бюрократично чудовище, чиито благодеяния все по-трудно се проумяват. След 2007 година, за да се хареса на тази „Империя без империализъм“, нейната политическа класа почти единодушно изхвърли в боклучийските кофи на Историята народния суверенитет, като разкъса здраво ушития мундир на референдума, който генерал Дьо Гол беше скроил, за да наложи волята на народа над всички „знатни и общоизвестни личности“, които бяха придобили през вековете обичая да си я конфискуват. Народът разбра урока. Народът се разсърди. Народът вече не гласува. Народът се самообяви за дисидент, стана резервиран спрямо Републиката. Дьо Гол повярва също, че е разрешил отлагания през отминалите сто петдесет и девет години въпрос, като върна главата на гилотинирания през 1793 година крал върху раменете на президента на Републиката. Той изпълни отново със смисъл поразяващо точната формулировка на Шарл Пеги: „Републиката е една и неделима, тя е всъщност Френското кралство.“ Той разграничи президента на Републиката, „поел товара на нейната същност“, от задълженията на първия министър, за да придаде реалност на прецизното разграничение на вдъхновителя на списанието „Кайе дьо ла Кензен“ (Шарл Пеги) между мистика и политика. Но това разграничение се оказа с течение на времето и с изреждането на неговите наследници все по-неработещо, тъй като президентите на Републиката, особено след узаконяването на петгодишния им мандат, не успяваха да бъдат нещо друго освен първи министри; като че ли обществото, преминаващо в продължение на четиридесет години през пералнята на егалитаризма и индивидуализма, вече не можеше да произведе човешка раса, която да живее при тип управление с „Баща на нацията“. Французите продължават да живеят озарени от „излъчването на властващия принц“, както казваше Анатол Франс, но вече никой не е негово олицетворение. Ние живеем в ерата на карнавала. Никола Саркози беше един карнавален Наполеон; Франсоа Оланд е един карнавален Митеран, а Манюел Валс е един карнавален Клемансо на най-лошия вариант на една Радикална република. Едно време всички тези Клемансо, Жорес, Валдек-Русо. Поанкаре, Бриан и др. все още притежаваха поведение, осанка, характер, но институциите ги спъваха и ги задушаваха. В днешно време единствено институциите поддържат изправени, както корсетите някогашните жени, сегашните отпуснати и вяли превъзходителства. Ширак прикриваше под осанката си на хусар хитрата предпазливост на високопоставения радикал-социалист. Саркози криеше зад вихрената си нервност и

49 вглъбения в пъпа му авторитаризъм, неподвластен на разума страх от улицата и чувствителност на юноша. Оланд скрива зад колежанския си хумор челичен цинизъм и мека като кадифе ръка, която трепери в желязната си ръкавица. По-голямата част от нашите елити изоставиха позициите си. Нашите политически елити изоставиха защитата на националната независимост и суверенитет в името на техния голям европейски проект. Нашите икономически елити вършат предателство спрямо интересите на Франция в името на мондиализацията и на необходимата интернационализация. Повече от половината предприятия от CAC 40 са изкупени от чуждестранни фондове. Френската индустрия вече не принадлежи на Франция. От двадесет години CAC 40 не е приемал нови предприятия. Собствениците им напускат Хексагона, за да следват или вървят пред децата си, които следват в университетите на Лондон, Монреал, Лос Анджелис, настаняват седалищата на дружествата си в Англия, Холандия, Америка, Сингапур или Шанхай, като че ли техният минал икономически растеж не се е дължал на тяхната скъпа и стара родна страна. Нашите медийни елити оправдават и възхваляват този „велик“ отказ от родината, смъмрят и преследват рядко появяващите се бунтари и изливат непрекъсната струя от „морализиращи препарати“, за да натоварят общественото мнение със „съзнанието за вина“. Общата им цел е да прикачат Франция към общността на западноевропейските държави, които се съюзяват пред новата заплаха, идваща от Изток, в частност от Китай. Договорът за трансатлантическа свободна търговия има за цел според твърденията на американските преговарящи да изгради едно „търговско НАТО“. Този договор ще подчини европейската икономика на санитарните, техническите, юридическите, културните и опазващите околната среда норми, възприети в САЩ. Това ще бъде последният погребален звън за солидарността и независимостта на Европа. Френските елити се отказаха да доминират над Европа и останалата част от континента отказва занапред всяка хегемония, дори културната или идеологическата, на вече покойната „Велика нация“. Но това съчетаване на откази довежда до провала на европейския проект. Като че ли смъртта на френската Европа води до въвличането на цяла Европа до нейното падение. Това бе много точно предвидено от историка Пиер Гаскот: „Европа някога съществуваше. Тя вече е зад нас. Тя беше една цивилизована общност, чиято цивилизация беше френска.“ Французите вярваха дълго време (през 60-те години на ХХ век те все още имаха право), че Европа ще стане едромащабно копие на Франция. Те, разочаровани, започват да проумяват, че Европа ще бъде едромащабно копие на Германия. Добре известният европеистки лозунг „По-силни заедно!“ придобива вече жестокия смисъл на фраза с точно обратното значение: Европа се превърна в разширено икономическо бойно поле за конкуренция, състезание и съперничество. Историческата конюнктура, довела до обединението на Германия, до разширяването на EС и до единната валута, позволи на Германия да превърне целия континент в разширена платформа, обслужваща нейния модел на водене на търговия. Немската индустрия усвои градивните елементи, постъпващи от цяла Европа (а когато е необходимо и от целия свят) и прибави

50 към тях своето пословично умение да ги съчетава. Тази ефикасна и добре организирана „пазарна индустрия“ я превърна в първата по мощ държава износителка в света. Както бяха предвидили много икономисти, единната валута засили индустриалната поляризация между Рейнския басейн и обречения на трагична съдба да бъде периферия Европейски юг. Общо взето Франция се оказа заседнала в тази периферия. Единната валута беше замислена от Франсоа Митеран, за да лиши обединилите се немци от тяхната „атомна бомба“ – германската марка. Но немците използваха въжето, което трябваше да ги обеси, за да удушат индустриите на Франция и Италия, които не успяха да избягнат мъртвата хватка с девалвации, целящи да спечелят надпреварата им с Германия. Превъзходството на Германия се оказа толкова голямо, че Франция не успя да се изплъзне от статута на страна васал на източната си съседка. Век след началото на Първата световна война ние сме принудени да приемем плана на немските управници, замислен от Вилхелм Втори, в който още тогава е предвидена унификацията на европейския континент около държавата хегемон Германия. За да се спаси от тази злокобна съдба, Франция би трябвало да се освободи от еврото и да подтикне последните си национални предприятия да сключат извъневропейски съюзи, за да нанесе ответен удар на икономическата мощ на Германия и отново да започне да тъче платното на своя държавен капитализъм, който изграждаше, независимо дали го искахме, или не, в онези редки периоди в историята ни, през които страната постигаше реална икономическа динамика: Втората империя и тридесетте славни години. Успехът не би бил сигурен, рисковете – огромни, задачата – трудно осъществима; но нашите политически и икономически елити по принцип отказват да правят. Повечето от тях вече не вярват в способността на Франция да поеме съдбата си на суверенна нация. Диаболизацията на нацизма направи по парадоксален начин приятно и поносимо господството на демократична Германия. Всяка сутрин ни призовават да се подчиняваме на свещената и неприкосновена „реформа“. Това встъпление към модернизирането ни не е винаги незаконно, нито безоснователно; но то се препъва в едно основно препятствие – каквото и да казват „знаещите“ и „експертите“, народът вече няма доверие. Като разрушиха олтара на суверенитета, нашите управляващи премахнаха хилядолетния им договор с френския народ. Политиката бе превърната в труп, който, както рицарите на италианския ренесансов поет Тасо, все още крачи напред, макар че вече е мъртва. И английските управници също говорят за „модернизиране“. Думата „реформа“ отеква по странен начин в умовете на французите, където тя припомня за протестантската схизма, за Религиозните войни, за „Париж заслужава една меса“ (Анри IV) и за крайната победа на „Контра-Реформата“. Като ни призовават към „реформата“, нашите „добри учители“ не се задоволяват с подобряването на икономическата ни конкурентоспособност и с възстановяването на плодоносния социален диалог, те ни превъзпитават, покръстват ни в нова религия. Нашите управници станаха религиозни проповедници. Те вече не управляват, те проповядват. „Има преразпределение на ролите. Левицата ни надзирава отблизо, както се полага за народ, който тя счита за опасно предразположен към расизма и ксенофобията. Десницата непрекъснато ни заплашва

51 с решителни реформи, които най-накрая ще ни върнат трудолюбието, защото очевидно сме големи мързеливци. Накрая, независимо дали това е левицата или десницата, те се оказват не толкова наши представители и управници, колкото охранители на нашата нравственост.“ Те размахват „външната принуда“ като надвиснал над главите ни меч; а Европа се представя като Граала, който се завладява с цената на безброй саможертви. Те се вайкат: Франция е неподатлива на реформи: тя предпочита Революцията пред реформите, за да отсече главата на краля! От четиридесет години питанията за „реформите“ вече доведе селяните, дребните търговци и работниците до евтаназията. От това печелят големите аграрни обединения, осигуряващи хранителните стоки, големите търговски вериги, банкерите, мениджърите на предприятията от CAC 40, китайските работници и ръководителите на „Фолксваген‟. Тези, които оживяха след масовото жертвоприношение, не искат да умират. Натрапчивият страх от смъртта ги прави злобни и свадливи. Таксиджиите, фармацевтите, железничарите, нотариусите и чиновниците водят отчаяната битка така, както някога френските войници са се били при Вердюн. Нашите елити, по-голямата част от които идват от високите обществени длъжности и са се облагодетелствали от френския вариант на феодалната система на мандарините, искат да наложат англо-саксонския модел „struggle for life“ на всички в държавата с изключение на самите тях. Това е егалитарен протестантизъм за пехотинците, а ватиканският блясък и разкош си остават достъпни само за кардиналите. Защо професионалните искания на общността на шофьорите на такси се оказват нелегитимни, а професионалните интереси на общността на банковите директори – неприкосновени? Нека всяка сутрин се говори за реформи, все нещо ще остане в съзнанието на хората. Най-малкото народът, върху когото непрекъснато се стоварва вината, ще разбере, че грешката е негова и постоянно ще е нащрек. Но коя е истината, коя е реформата, кой е моделът? Дали е немският, английският, американският, японският, шведският, датският или финландският? Нашите елити копаят туктам наслуки, без да се страхуват от изникващите противоречия. Един ден ни се казва, че трябва да станем конкурентоспособни като немците, но немците затварят големите си магазини още в събота следобед. На другия ден ни се казва, че трябва да изнасяме като японците, но японците нямат големи супермаркети, имат много селяни, но нямат имигранти. Казва ни се, че ще ни се осигурят гъвкаво осигуряване, както е при датчаните; стабилна финансова система, както е при англичаните; референдуми, както е при швейцарците; глоби за клиентите на проститутките, както е при шведите; намаляване на дефицитите, както е при канадците; намаляване на данъците, както е при италианците; спасяване на автомобилната индустрия, както е при американците; намаляване на заплатите, както е при испанците. Но нашите модели сами си сменят модела. Канят се да премахнат SMIC (най-ниската работна заплата), когато немците я въвеждат. Развива се позитивната дискриминация в момента когато американците я премахват. Замечтахме се за окрупняване на административните области тогава, когато в Испания вече си хапят пръстите от това окрупняване. Ние не сме нереформируеми; ние сме непоследователни. Многото модели

52 убиват модела. Както прекалено многото лекарства убиват болния. Това е непризнатата цел. Нека бъде каквото и да е, но да не бъде френският модел, при който управлението е поверено на Държавата, а двигателят е индивидуалната свобода. Нашият колберто-бонапарто-голистки модел като че ли е изгубил състезанието, вече е извън употреба, остарял, демодиран. Тираничен и убиващ свободата. И, ако трябва да се изкажем докрай, отвратителен в морален план. ЗАКЛЮЧЕНИЕ Това означава ли, че не би трябвало да се променя нищо? Не, разбира се, но не това е целта на тази книга, дано вече сте го разбрали. Преди да се провеждат реформи, трябва да се разберем относно диагнозата. Но за съжаление от четиридесет години по този въпрос левицата и десницата се заиграват само с лъжи. За да ни лъжат и нас. Няма съмнение, че и левицата, и десницата са се отказали да го решават. Франция хитрува както бонвиваните на Балзак, които на стари години се женят за някоя богата наследница. Франция се строява. Франция си ляга. Десницата мами Франция заради мондиализацията, левицата мами Франция заради Републиката. Десницата изостави държавата заради либерализма, левицата изостави нацията заради универсализма. Десницата мами народа заради CAC 40, левицата мами народа заради малцинствата. Десницата предаде народа в името на свободата – онази погрешно разбирана свобода, която потиска слабия и прави по-силен силния; онази изкривена свобода, която принуждава светската държава да се кичи с епитета „позитивна“, за да стане приемлива за оценките на лобитата на всички племенни общности в нея. Левицата предаде народа в името на равенството. Равенството между родители и деца, което убива възпитанието; между учители и ученици, което убива училището; между французи и чужденци, което убива нацията. Май 1968-а ще се окаже за голистката Република това, което е била 1789 година (Великата френска революция) за монархията на Капетингите: великият развратител. Думите, които е използвал Ернест Ренан, за да определи революционното земетресение през лятото на 1789 година, се оказват напълно съответни при определянето на Майската революция от 1968 година: „Франция е била една голямо сдружение от акционери, организирано от първоразреден спекулант – рода на Капетингите. Акционерите повярвали, че могат да се справят без управители, че сами ще могат да продължат да осъществяват сделките. Всичко започва добре, докато сделките са успешни; но когато сделките започнат да се провалят, заявките за ликвидация се умножават.“ Но ако революцията от 1789 година е била революция на народа срещу монарха и благородническата и клерикалната аристокрация, Майската революция от 1968 година беше революция на обществото срещу народа. Народът се вдига на бунт, но може би твърде късно. Той се бори срещу окончателната деструкция на неговата юдеохристиянска и гръкоримска цивилизация, но въоръжението му са дървените мечове. Той се втурва в изложбените зали на импресионистите, но става безразличен към скритите прелести на съвременното изкуство, което привлича само снобизма на милиардерите. Той слуша само стерилизираните кавъри на

53 модните шлагери на 60-те и 70-години на миналия век. Той издига в култ филма „Чичовците стрелци“ (Les Tontons flingueurs) и пее песни във възхвала на Луи дьо Фюнес, чийто спазмодичен френски тесногръд шовинизъм вече е превъзнасян от критиците на левицата, които приживе го пренебрегваха и ненавиждаха заради испанския му произход. Народът не се интересува от повечето френски филми, трудно поносими заради оловно тежката им политическа коректност, но осигурява триумфа на малкото смели филми, които възхваляват някогашните аристократични морални ценности („Гостите“, Les Visiteurs), някогашния Париж („Амели Пулен“, Amélie Poulain), някогашното училище („Хористите“, Les Choristes), някогашната работническа класа (Les Ch’tis), някогашната солидарност („Недосегаемите“, Intouchables) и някогашното единение („Какво сторихме на добрия Господ“, Qu’est-ce qu’on a fait au bon Dieu?). Всеки път пресата на левицата разобличава като възмутителен скандал изостаналостта, ксенофобията и расизма на гранясалата Франция, но крясъците ѝ са като проповед сред пустиня. Всеки път залите са препълнени от ентусиазирани зрители, които идват да гледат филмова лента за една Франция, която вече не съществува, за някогашната Франция. През 70-те години филмите, които имаха голям успех сред народа, разобличаваха, деконструираха и разрушаваха установения обществен ред. Филмите, които пълнят залите четиридесет години по-късно, са изпълнени с носталгията по онзи установен обществен ред, който вече не съществува. Впрочем филмовите творби, създадени през 70-те години, бяха с много по-добро качество от сегашните им съперници. Като че ли трябва повече талант да рушиш, отколкото да си спомняш. Като че ли някогашният свят – с неговата строгост и с ограниченията му, с неговия патриархален дух и с табутата му – пораждаше някаква енергия и някаква виталност, някаква креативност, която днешният свят, светът на пълната индивидуална свобода и на развлеченията, на феминизираната неразграничимост не може да създаде. Като че ли разюзданата свобода на 70-те години се е превърнала от 2000 година насетне в една тесногръда догма. Преди четиридесет години старият, селски, патриархален и католически ред вече не съществуваше, а новият, градски, матриархален и антирасистки ред все още не беше създаден. Като се възползва от появилия се интервал, изпръхтя като изправил се на задните си крака кон един иконокластки и ликуващ бунт, който за няколко десетилетия се превърна в тягостна, изпълнена с подозрителност, постоянно наставляваща тоталитарна власт. Бунтуващият се младеж от романа на Флобер „Възпитание на чувствата“ остаря като циничния, високомерен и отмъстителен господин Оме (еснаф, подмазващ се на властта в другия роман на Флобер „Мадам Бовари“, бел. прев.). Още щом възникне някакъв повод, народът бързо завладява улицата, без да му пука, че ще си навлече суровото презрение на левицата, която така и не разбра новите обстоятелства, при които се води вечната класова борба – бретонските „червени бонета“, виновни за смесването в един общ протест на работници и дребни собственици, заедно жертви на новия световен ред, или манифестиращите срещу „брака за всички, виновни заради „хомофобията“ им, защото защитават найчесто със спокойна пламенност традиционното семейство. В кината, на изложбите и на улицата все едно и също автентично реакционно протестно движение

54 мобилизира френския народ. Адският триъгълник, изкован вследствие на Майската революция от 1968-а, между държавата, народа и обществото се клати отвсякъде. Държавата вече е слаба, неспособна да покровителства народа, макар че все още е способна да го наказва за неговите така мними прегрешения. Народът е разгневен срещу постмодерността и се сплотява твърдо под диаболизирания лозунг „Преди беше по-добре!“, но няма мажоритарно политическо представителство. Все още на власт е обществото. То е съставено от всички тези асоциации с хуманитарни цели, от антирасистки лобита, от гейове, феминистки, защитници на различните общности, които се издържат от обществени субсидии, раздавани от една безволева и клиентелистка държава, от всички тези конформистки медии, от всички тези технократи, интелектуалци с власт, собственици на медии с власт, социолози, демографи, икономисти, които все още претендират, че могат да формират общественото мнение с натрапчиви уроци по морал и с натъкмени статистически данни, изработват в състава на безбройните педагогически комисии учебните програми, изготвят доклади върху най-добрия начин „да се създава единство, за да се гради Франция“. Според тях обединението от една обща за всички култура, което е съхранило нашия народ въпреки масовата имиграция в страната ни през ХIХ век, буди съмнение; изискването да се асимилират чужденците е ксенофобско. Привързването към нашата история, към великите ни личности, към богатото ни минало е свидетелство за нашата расистка арогантност. Всичко трябва да бъде разрушено, стъпкано, разграбено. Американският мултикултурализъм трябва да ни бъде нов образец дори ако той идва от епохата на робството и дълго време е флиртувал с реалния апартейд. Обществото победи: то подчини държавата, като ѝ върза ръцете, разедини народа, като го лиши от националната му памет чрез отхвърлянето на културните му норми, като разкъса единството му чрез имиграцията. Обществото властва като крал над някакъв хаос. Всички знаем известната фраза на историка Марк Блок: „Има две категории французи, които никога няма да проумеят Историята на Франция: тези, които отказват да изпитват трепет при спомена за тържественото коронясване на френските крале в катедралата на Реймс, и онези, които четат без каквото и да било вълнение разказа за празнуването на първата годишнина от Превземането на Бастилията през 1790 година.“ Какво би казал днес смазаният духом автор на „Странното поражение“ (Марк Блок) за тези милиони французи, най-вече за младите, които от невежество или отричане не изпитват вълнение нито при спомена за едното, нито при спомена за другото историческо събитие? Ние свързваме икономическата ситуация през май 1940 година с една зараждаща се религиозна война, всичко това осеяно с повтарящи се циклично метежи срещу обсипваната с язвителни шеги, с презрение и със злословие държава, но за която всеки пази дълбоко в сърцето си мъчителна носталгия по нейното минало величие. Нашата История често обсебва натрапчиво умовете дори на тези, които вече не я познават. Кралството на франките е възникнало след падането на Римската империя от съюза на старогерманските завоеватели с гало-римските управляващи елити, които по-късно се сплотяват, за да отблъск-

55 ват ордите, прииждащи от изток и юг (арабите) и от север (викингите). В тази именно омировска война, която едва не ги поглъща, „франкските“ племена придобиват обособяващото ги съзнание, че са римляни и християни. Тогава цяла Европа минава през едни и същи болки – болките на мъчителния родилен акт. От друга страна, малко по-късно, в разпаления през ХVI век огън на религиозните войни, се каляват нашите политически и интелектуални елити и се изковават принципите на суверенитета, за да се наложи над потопилите в кръв страната религиозни догми омиротворяващият закон на Държавата; нашият Левиатан се разкраси с великолепния блясък на абсолютната монархия с възхода на Бурбонската династия; Франция наложи този модел на всяка Европа с Вествалския договор от 1648 година. Тъкмо това хилядолетно наследство разпродадохме през последните четиридесет години. Премахнахме границите; отказахме се от суверенитета си; нашите политически елити забраниха на Европа да се позовава на „християнските си корени“. Това трикратно вероотстъпничество разруши хилядолетния пакт на Франция с нейната История; това доброволно самоограбване, това преднамерено самоубийство доведоха отново бурите, които ние някога успяхме да избегнем – големите нашествия и религиозните войни. Бъдещето на нашия скъп Хекзагон се разполага между обширния парк с увеселителни туристически атракции и крепостите на ислямизма, между Дисниленд и Косово. Държавата вече е само една празна черупка, която запази най-лошите си голистки недостатъци (арогантността на нейните елити), без да съхрани забележителната ѝ ефикасност. Само здравата ръка на някой нов Колбер или нов Помпиду би могла да възроди от пепелта нашата индустрия. Сега би могъл да ни помогне само някой нов Ришельо, който да воюва непрестанно с „държавата в държавата“ и с „партиите на чужденците “, за да се премахнат градовете - ислямски крепости, които се изграждат върху нашата територия; но ние отстъпваме пред вътрешния враг, чийто просперитет не можем да възпрем, договаряме се с могъщите чужди държави, които ги поддържат със субсидиите си и с религиозната си пропаганда – арабските шейхове от Персийския залив заместиха херцог Бъкингам и ние ги приемаме с отворени обятия и блестящ поглед както някога обзетата от любовни трепети Ана Австрийска. Идеологията на мондиализацията, антирасистка и мултикултуралистка, ще бъде през XXI век това, което бяха през XIX век национализмът и през XX век авторитаризмът – подпалвач на войни с месиански прогресизъм; войната между народите ще се пренесе сред тях и ще стане вътрешна война. Ще се създаде алианс между „тихата търговия “ и гражданската война. Всички западни страни ще понесат това гигантско преместване на света сред загуба на ориентири, на идентичности и на сигурност. Но Франция ще изстрада този процес по-тежко от другите. Тя беше придобила привичката от XVII век насетне, а найвече след Великата революция (1789 г.) да налага своите идеи, дори своите внезапни капризи, своето виждане за света и своя език на един припадащ пред толкова чудесии свят. Тя вече не само не успява в това начинание, а обратно, озова се принудена да преглъща стойности и нрави напълно противоположни на това, което е изграждала в течение на векове. Марсел Гоше много добре изложи накратко нашето нещастие: „Нашето наследство ни прави неадекватни спрямо един свят, който обезценява това, на което ние спонтанно сме склонни

56 да придаваме стойност, и извежда на преден план онова, на което ние гледаме отвисоко.“ Франция бавно умира, Франция е мъртва. Нашите политически, икономически, административни, медийни, интелектуални и артистични елити плюят върху гроба ѝ и тъпчат с крака върху димящия ѝ труп. От това те извличат финансово и социално удовлетворение. Всички те наблюдават внимателно, с насмешка и с фалшива разчувстваност убийството на Франция; и дописват, с досада и пренебрежение, „последните страници от Историята на Франция “.

ЗА ЕРИК ЗЕМУР И КНИГАТА МУ „САМОУБИЙСТВОТО НА ФРАНЦИЯ“ Ерик Земур е роден на 31 август 1958 година в Монтрьой, близо до Париж. Той сам определя себе си като „евреин с берберски произход“. През 1988 година Земур завършва парижкия Институт за политически науки. Той става известен във Франция в началото на журналистическата и политическата си кариера като редовен сътрудник в политическите отдели на двата найавторитетни ежедневника на френската десница „Льо Котидиен дьо Пари“ и „Льо Фигаро“. По-сетне и до днес той е един от най-често канените политолози анализатори на обществените диспути, провеждани по най-гледаните френски телевизионни канали – най-вече по Франс 2. От 2009 година Земур води седмичната обзорна политическа хроника на „Фигаро магазин“. Първите му изяви като автор са политологическите биографии „Едуар Баладюр, неподвижният с големи стъпки напред“ (1995) и „Жак Ширак, човекът, който не беше обичан“ (2002). През 2006 година Земур публикува есето „Първият пол“, посветено на импулсивната и всеобхватна феминизация на обществото, което предизвиква разгорещени спорове в културните среди на Франция. Второто му значимо есе е озаглавено „Френска меланхолия“, публикувано е през март 2010 година и получава странната за нас „Награда за некоректна книга“. В издадения през 2012 година сборник „Кладата за суетните“, резултат от ежеседмичните му журналистически разследвания през 2011 година на прикритите деяния на високопоставени френски политици по радио RTL, Земур сваля маските от лицата на редица от авторитетните „държавни мъже“ на Франция. Като гост в емисията „Париж/Берлин – спорът“ (13 ноември 2008 г.), предавана по френско-немския телевизионен канал ARTE, Земур остро се противопоставя на имиграцията и на възприетия във Франция модел за интеграция на имигрантите. Той определя имиграцията като „имигрантско цунами“. Земур заявява, че белите и чернокожите принадлежат на две различни раси и тази разлика се базира само на цвета на кожата им, но тя не установява никаква стойностна йерархия между тях: „И тъй като няма раси, няма и смесване между расите... След сакрализацията на расите през периода на нацизма и преди него последва период на отричането им. Според мен и двете позиции са еднакво смехотворни.“

57 В много оспорваното негово есе „Първият пол“ Ерик Земур отстоява тезата, че кастрацията е като че ли „желана“ от мъжете в обществото в началото на xxi век. Той обвинява защитниците на феминизма, че са демагози, подвели се от една фалшива политическа коректност, когато отричат или отхвърлят историята на френското общество и психологическите изследвания на Зигмунд Фройд: „Аз установявам само, че днес Фройд е твърде разгорещено отричан от конюнктурните конформисти, от феминистките и от разните други защитници на брака за всички.“ Земур смята, че мъжът по природа е сексуален хищник, използващ насилието. Ролята на обществото никога не е била да отрича мъжествеността на мъжа, а да я контролира. Според него отричането на мъжествеността поражда развихрянето на невероятни фантазми, изпълнени с далеч по-крайно насилие. Наред с дефинирането на мъжествеността като сексуално хищничество, Земур счита, че през някои епохи хората са успявали да дефинират по-добре функциите на жената отколкото през други исторически времена. На 1 октомври 2014 година излиза обемистото есе на Ерик Земур „САМОУБИЙСТВОТО НА ФРАНЦИЯ“. В него той защитава тезата, че от 1970 година до датата на публикацията му френската държава и нация са навлезли във фаза на непрекъснато прогресиращ упадък. Есето е композирано от глави, като всяка от тях е посветена на една година, като се започва от 1970 година. Във всяка глава се обсъжда най-важното събитие, „допринесло“ за разложението на социалния стабилитет и хармония във Франция през съответната година. Ерик Земур илюстрира чрез трудно опровержими примери и доводи своята концепция за упадъка на държавата Франция, който неизбежно води след себе си и девалвацията на имиджа на страната Франция в контекста на Европейския съюз и света. Той доказва, че последователните откази на управляващите в държавата елити от контрола над икономиката и над имиграцията са довели до нейната деструкция. От друга страна, есеистът Земур анализира подчертано критично особено тежката вина, която допринася за прогресивния разпад на страната, на поколението, осъществило Майската революция през 1968 година, и разобличава безкомпромисно пораженията от неговия трисъставен лозунг „Разрушителен присмех, деконструкция и пълно разрушение“ във всички сектори на обществения живот на Франция. С впечатляващи примери от френските популярни шансони и от речите на управлявалите през разглеждания период френски президенти Ерик Земур пресъздава портрета на политическата класа и на културния елит, които според него са принесли в жертва суверенитета на народа във всички сфери на общностния живот на Франция – в икономиката, в обществените дейности, в културата, а също и в семейните отношения. Превод и представяне на автора и книгата ГЕНО ГЕНОВ

ГЛЕБ ГОРБОВСКИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ТРИЗНА* Той дълго от върха се свлича – убихме снежния овен**. А вместо бялата звездица, на челото му – кръст червен. Рогата му под ножа тракат – трофей дома ни ще краси. А планината го оплака – подобно майка – първи син. Рева с гнева на водопада и с облак черен се обви. А после – тъмна и грамадна – очи безмълвни в нас заби. Разръфано до кости тяло. Край него – хора с глад нелеп... И планината – посивяла – навеки хората прокле. 1962 ––––––––––– * Езически погребален обред у древните славяни с песни, танци и пиршества в чест на покойния. ** Защитен вид овен с дебели вити рога, подобен на муфлон.

БАЛАДА ЗА СТАРИЯ ГЕНЕРАЛ На Лариса Василева Заболя генералът. Гори като взрив от ракета и лети сред съня си... Задух притиска сърцето. Спомня стари приятели – гледа ги с поглед навъсен: Паша в танк изгоря, а Ванюша снаряд го разкъса. Той горещите рани докосва с ръцете си хладни. И си спомня за Карбишев* – с чело високо, грамаден.

59 ...Генералът лежи непонятен, с профил изострен, на гърдите ръце – две далечни пътеки – кръстосал. О, не бе справедлива съдбата към него, войника: не куршум, не граната и щик, старостта го настигна. Генералът разбира: умират звезди и дървета. Да притихне усмихнат... Смирен, до смъртта да докрета. Под ръка му е оня метал – с благодарност надписан... Сякаш вижда – свободно лети над Родината птица. А съседът, дочул през стената възглухия изстрел, за искри от шампанско, за радостен смях ще помисли. Та така ли да чака? Сред дяволски ад да се мята ли? ...Не е страшно без бог. Трудно, трудно се мре без приятели. 1976 –––––––––––––––––– * Генерал Дмитрий Михайлович Карбишев (1880–1945) – генерал, герой на Съветския съюз, заловен в плен в безсъзнателно състояние, бил в хитлеристки концлагер от 1941 до 1945 г., където е убит след зверски мъчения. *** Телевизор... А вън – тишина, лятно слънце, зелени дървета. В телевизора – шум и война, злобни речи и шепот суетен... Аз разтварям прозореца – там вземам дъх, птиче пеене влиза... Но защо ли – ей богу, не знам – пак се гмурвам смирен в телевизора. Като в езеро плуват лица, ето образът на президента... А навън – чуруликат деца и блещука предзалезна лента. 2013 Преведе от руски БОРИС БОРИСОВ

ХАЙДАР ЕРГЮЛЕН СТИХОТВОРЕНИЯ

Хайдар Ергюлен е роден през 1956 г. в гр. Ескишехир. Завършва социология в Средноизточния технически университет в Анкара. Няколко години преподава в Анадолийския университет в Ескишехир, след което се премества в Истанбул. Дълги години работи в областта на телевизионната реклама. Наред с това пише, печата, редактира в много литературни издания. Хайдар Ергюлен е едно от представителните имена на турската поезия от периода след 1980 г. Понастоящем преподава творческо писане и турска поезия в университетите „Бахчешехир“ и „Кадир Хас“. Преведен е на много езици. НАЗАЕМ КАТО ТЪГА Преди време поезията беше като кучето ми Веднага усещаше кога ми е тъжно И ме намираше, където и да съм Старо куче е стихът ми сега Нито ушите му чуват, нито душата му *** Тогава бях толкова наранен, Че само животно можеше да го подуши Ако научих нещо от него То това е, че от човека бъкел не съм разбрал Та научих, категоричен съм, че в човека животното е необходима част

ПИСМО ЛИ Е? Писмо е щом думите се разлистват когато пликът се отвори Писмо е щом някои думи остават вън когато пликът се затвори

Ако един плик се кани да отпътува далеко писмо е останалото след него не го пращайте никому прочетете го на себе си сякаш току-що е получено: пристигнало е точно на място

СИНЬО Нямаше нищо по тебе освен дъжда, достатъчно гола бе, за да си смисъл. Очите ти ми припомняха каква трябва да е поезията, затова ти повярвах: защото пиша, за да мога да вярвам и вярвам в онова, което напомнят очите ти. Очите ти ми напомняха Джихангир, от бедния ала замечтан Скутари се взрях в оня блян: синя бе ти, и копнежът ми растеше, докато ти току оттегляше моретата си! Послушно повярвах, че валящият дъжд вали заради красотата, повярвах, че облакът в очите на далечното синьо момиче ще се излее върху ни и вътре в нас, тука. Повярвах – и в син дъждобран да си ти, този стих ще те измокри! И в тялото ти тъй повярвах – бистро бе, припомняше каква трябва да е поезията. Толкова гола бе ти, нямаше нищо по тебе, само поезия – вярвам в това, което помни тялото ти, дори и да не си спомня за мене, зная, че някои разстояния никога не чакат писма... И че някои стихове не изчакват да се извали дъждът!

ЧОВЕКЪТ Е НИСЪК Нисък е човекът, сине, казваше баба ми, ала се прави, че не знае ръста си. Щеше ли иначе да се мери с пътя или да вдига до небето къщите си? Баба Назлъ не прекаляваше с думите, нито с упорството. Малко говореше, така бе прието, и мъдро говореше: Лошият човек става пехотинец, многото думи – стихове, казваше. Доживя да види как и пехотинец бях, и стихове писах.

62 Беше една мъничка баба. Едва като я загубих, разбрах колко късо е било всичко: човекът е по-нисък от дървото, от пладнето, от ябълката, от слънцето, от снега, от дъжда. Даже сянката ни е по-дълга от нас. Ами детството, и то всъщност е било по-късо от съня си, защото ако ние, шестима братя, дежурейки, сънуваме цяла нощ, едва ще изкараме eдно цяло детство. Сякаш светът пее на прозореца, а ние не разбираме песента му. И свикнахме с този свят, и сега ни е трудно да го напуснем. Баба понякога навестява съня ми, късичко трае. Идва за кратко, колкото една усмивка. Не пиши дълго, казва, няма да разберат стиха ти, а и животът ти няма да се удължи от това. Човек съзрява с грешките си, висока е, си мислех за любовта, но разбрах, кога ли, че и от буквите си е по-къса тя и понякога отминава преди да сме ги написали. Понякога отнема време да я избавим от гората в себе си. Къса е любовта, стихът – дълъг! Гората си остава гора, ако изгуби едно от дърветата си. Но остава ли същият човекът, загубил буква – та от колко букви е всичко на всичко! Превела от турски Кадрие Джесур

МАТЕЙ ВИШНИЕК Матей Вишниек е роден през януари 1956 г. в градчето Радауц (Североизточна Румъния). Завършва филологическия факултет на Букурещкия университет. Започва да пише още като студент, вдъхновяван от Кафка, Достоевски, Едгар По, Лотреамон. Скоро се налага като ярък представител на „поколение 80“ в Румъния. Отначало Вишниек е известен с поезията си. През 1977-а започва да пише и пиеси, които се разпространяват из литературните среди, но са забранени за сцената. След като спират пиесата му „Коне на покрива“, той напуска Румъния и търси политическо убежище във Франция. Работил е за румънската секция на BBC, а в момента е журналист в RFI. Вишниек е носител на престижни европейски литературни награди Автор е на много стихове, десетки пиеси, пет романа. Пиесите му присъстват в театралните афиши на много страни в Европа, Азия и Америка. Част от творбите му вече са преведени на български, негови пиеси се играят с успех и на наша сцена. „Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защото една сутрин го арестуваха...“ Така започва романът на Франц Кафка „Процесът“. Бях на единайсет или дванайсет, когато тази книга ми попадна в ръцете. Беше време, когато Румъния се отваряше за света. През 1968-а се превеждаха много и добри книги от световната литература. Спомням си как този прочут роман попадна в дома на моите родители в Радауц. Баща ми работеше в местната мебелна фабрика и един ден синдикатът обяви акция под лозунга: „Всеки работник да закупи десет книги чрез комитета.“ Така в един прекрасен ден татко се прибра с обемист пакет книги. Остави ги на един рафт в моята стая и там те престояха доста време. Постепенно научих наизуст заглавията им. Сред тях бяха: „Процесът“, написан от някой си Кафка, „Конармия“ от някой си Исак Бабел, „Очарованата душа“ от някой си Ромен Ролан, при това в три тома!, „Господин Гайе мъртъв“ от някой си Жорж Сименон, „Тримата мускетари“ в два тома от някой си Александър Дюма... По-късно си дадох сметка, че в стаята ми лежи истинско съкровище! Сред всички тези романи, които постепенно прочетох, ме озадачи само един – „Процесът“. Цели две години се мъчех да го прочета, но спирах след първите страници. След няколко години най-сетне го дочетох до края. Оказа се, че това е книгата, която беляза целия ми живот. Казвам тези неща, защото романът ми „Господин К. на свобода“ е преди всичко почит към Франц Кафка. Тази книга парабола е свързана с важен момент в моя живот: емигрирането ми от Румъния през 1987-а. Тогава не предполагах, че един ден ще напиша роман, вдъхновен от самия Кафка. Съчинявах само пиеси в кафкиански дух за света, в който живеех. Когато пристигнах в Париж, преживях истински шок: шокът от свободата! Сякаш бях излязъл от затвор и не знаех какво да правя с тази неочаквана свобода. Почувствах се като героя

64 на Кафка, господин Йозеф К., но травмата ми беше не поради арест, а заради шока от свободата... И така се залових да напиша този роман „Господин К. на свобода“. Една проста история. В един прекрасен ден моят герой Козеф Й. е освободен от затвора, но за него свободата се оказва абсурдно, ненормално прогонване от света, към който е привикнал... Извън килията си той се чувства напълно несигурен, измъчват го съмнения и той продължава да кръжи около затвора... Писах тази книга със страст, около шест месеца, през първата половина на 1988-а. През август същата година заминах отначало за Париж, откъдето се преместих в Лондон на работа в ВВС. Взех ръкописа с мен, но не знаех как да го довърша. В края на 1989-а дойде Румънската революция от 22 декември... Оказа се, че тъкмо тя ми помогна да довърша романа... „Господин К. на свобода“ лежа в чекмеджето на бюрото ми повече от двайсет години. От време на време решавах да го отворя и препрочета, но никога не го направих. Създаването на един роман е нещо като приказка, но тази приказка трябваше да „узрее“ и да се „ налее със сок“. Накрая реших, че е настъпил моментът да излезе пред публиката. Един роман, чакал повече от двайсет години, защото авторът му е имал време да го чака. Но това е вече друга история... Авторът ГОСПОДИН К. НА СВОБОДА Безредие – ето я думата, която се принуди да употреби Козеф Й. – Е, не, чак пък безредие! – възрази Фабиус. Да, но след като в неговата килия се беше разположил някакъв друг човек? В тази килия, която бе станала вече част от него? А сега там да се настани някой си? Един Господ го знае кой е! И с какво право? Докато той е със затворническа униформа, нима е нормално да не бъде в затворническа килия и да не получава храна три пъти дневно в определените часове? Нима това не е негово право? И какво би трябвало да направи сега? Какво? – Не зная – отвърна Фабиус и погледна глупаво. После погледна Козеф Й. и повтори още веднъж: – Не зная. Страшно уморен, Козеф Й. се съгласи да пренощува в която и да е свободна килия, ако се намереше такава. Но свободни килии изобщо нямаше. Да преспи в корпуса на пазачите с тези затворнически дрехи, също не беше възможно. Фабиус му предложи да прекарат нощта заедно в игра на зарове, но Козеф Й. заяви, че е много уморен и че утре има важна среща в склада. – Ще ви отведа в общата! – възкликна осенен от тази мисъл Фабиус. – Ще ви настаня там. Козеф Й. знаеше какво е това „общата“. Зала с два етажа нарове, противна, воняща, дяволско място, където през нощта могат да те удушат или стъпчат. – Не, благодаря – каза Козеф Й. Той се настани на стола, на който обикновено седеше Франц Хос. Предаде се. Стана му страшно, призна това и пред Фабиус. Да, той, Козеф Й. беше вече свършен човек. В мозъка му нямаше и една ясна мисъл. Нямаше никакви жела-

65 ния. Нямаше цел, не намираше и смисъл в нещо. – Кураж! Кураж! Не се предавайте! – опита се да му вдъхне сили Фабиус, който дори малко се развълнува. – Сега не бива да се предавате. Не. Всичко вече свърши. Да, за него, Козеф Й., вече нямаше бъдеще. Той нямаше сили. Дори нямаше да отиде до склада. – Как така? – учуди се Фабиус. – Та за вас животът едва сега започва. – Не, аз съм вече стар – въздъхна Козеф Й. – Аз съм стар, а не вие – поправи го Фабиус. Козеф Й. заяви, че не е съгласен с това. Фабиус отново му възрази. Той бил по природа оптимист, вярвал в бъдещето, в истината, в човешките радости. – Глупости! – пресече го Козеф Й. Фабиус реагира бурно. Как е възможно? Защо Козеф, който е вече свободен, може да се държи така? Той, образцовият затворник, показал досега само сила на духа? – Нима съм такъв? – учуди се Козеф Й., заинтригуван от мнението на стария пазач за него. Фабиус повтори думите си. Според него Козеф Й. винаги се е проявявал като силен и издръжлив. Да, като човек силен, търпелив, понасящ всички трудности. Такъв не може да се препъне пред нищо. Той, Фабиус, винаги се е възхищавал от него. Не бил срещал много затворници с толкова силен дух, с такова достойнство като Козеф Й. – А когато ме биехте? – попита Козеф Й. – Какво когато съм ви биел? – учуди се Фабиус. – И тогава ли мислехте същото за мен? – И когато ви биех, ви уважавах – уточни Фабиус и въздъхна. – Но вие ме биехте доста жестоко – каза Козеф Й. и добави: – Кажете какво мислехте за мен, когато ме биехте? Фабиус извади цигара, за да се съсредоточи и да намери отговор. Да, всъщност нищо особено не беше си мислел. – И все пак, все пак – настоя Козеф Й. – Ами просто мислех къде точно да ви ударя – отговори той и предложи цигара на Козеф Й., като стеснително добави: – Искате ли? Козеф Й. веднага прие цигарата. – Да, вие бяхте същински виртуоз? – засмя се той. – Как така? – попита надзирателят. Козеф Й. започна да му обяснява подробно. Да, той, Фабиус, бил страшилището за затворниците. Разбира се, и неговите колеги биели, но Фабиус правел това някак „изискано“. Франц Хос например повече се карал, отколкото биел. А той, Фабиус, мълчал. И подготвял ударите си. Неговият специалитет, и това го знаели всички, бил „внезапният удар“. Никой не бил по-голям майстор в това отношение. Успявал винаги да избере точното място за удара. – Я стига – каза Фабиус, а всъщност искаше да чуе това. – Всички се страхуваха от вас – продължи Козеф Й. – Наистина ли всички? – зарадва се да го чуе старият пазач – При това години наред.

66 – Дааа – кимна Фабиус. – Как бързо лети времето. Отдавна съм тук. – Обикновено удряхте по лактите или по коленете – забеляза Козеф Й. После пусна струйка дим и като погледна пазача в очите, попита: – А можете ли да ми кажете, честно, защо точно по лактите и по коленете? – Не знам. Честна дума, не знам. – А би трябвало да знаете. Фабиус се отдръпна назад заедно със стола си и се опря в стената. Сигурно си спомни нещо много важно. – Харесваше ви да ни удряте по костите – напомни му Козеф Й. – Може и така да е било – съгласи се пазачът. – Но е вярно, че много нарушавахте дисциплината. Козеф Й. се обърна към пазача, вдигна косата си и му посочи белега зад ухото си. – Виждате ли? Това ми е спомен от вас. – От мен ли? – сепна се Фабиус. Той скочи от мястото си и започна да изследва белега. Козеф Й. усети как старческите му пръсти опипват шията, мястото зад ухото и повдигат косата му. Меки, топли, приятни пръсти. Такива могат да успокояват и дори да лекуват при докосване. – Тук ли? – попита Фабиус и пръстите му леко се разтрепериха. – Тук – потвърди Козеф Й. – Дааа – проточи пазачът, сякаш търси отговор и не намира. – А знаете ли колко много кръв изтече от тази рана?– попита Козеф Й. – Сигурно много – кратко му отвърна надзирателят. – Тече през целия ден и цялата нощ – уточни Козеф Й. Фабиус се върна на мястото си да си допуши. Лицето му изразяваше тъга и дори някаква мечтателност. – А един път ме бихте по краката – продължи Козеф Й. с равен глас, без сянка от упрек. – Вярвам ви, вярвам ви – прекъсна го Фабиус, сякаш се страхуваше, че бившият затворник ще се разсъблече, за да му посочи всичките си белези. Той пак се отдръпна назад. Но този път с изражението на човек, когото бе озарило вдъхновението и само очакваше подходящия момент, за да открие пред света някаква велика истина. Козеф Й. също потъна в спомените си. Не знаеше откъде му дойде идеята да подхване този разговор. Надяваше се, че не е засегнал много Фабиус, като му припомни тези епизоди. – Няма нищо, не ви се сърдя – потвърди Фабиус. – Като си помисля – забеляза Козеф Й. след малко, – вие остаряхте пред очите ми. Фабиус се залови да изпуска кълбета дим, като гледаше да ги издига нагоре към тавана. – С годините това ви поомръзна, отказахте се – продължи Козеф Й. Фабиус го попита спомня ли си кога за последен път е ял бой. Козеф Й. помнеше точно – преди десет дни. Фабиус се удиви. Преди десет дни? Наистина

67 ли? Да, твърдо му отговори Козеф Й. Което си е истина, истина е. Наистина не голям бой, а само един юмрук. Юмрук по физиономията, който му удари по време на вечерното разнасяне на храната. По лицето на Фабиус се появи недоволна гримаса. Той попита не за това, а за последния истински бой. Последният бой ли, отвърна Козеф Й., като се позамисли, да, последният бой беше преди две години. – Спомням си – рязко каза пазачът. – Вие си спомняте? – трепна Козеф Й. и се изчерви. – Беше неделен ден, нали? – каза пазачът, като се обърна към него също смутен и със зачервено лице. – Неделя беше, напълно вярно. – След като се бяхме върнали от градината – продължи пазачът. Козеф Й. просто не можа да сдържи възторга си пред стария пазач, който с такава точност възстановяваше техния общ спомен. – Да, да! – развика се той. – Аз тогава ви пернах – каза Фабиус. – Да, по тила, доста здраво ме пернахте. – И после един юмрук по зъбите, нали? – И по зъбите, да. – О, Господи! – въздъхна силно Фабиус. Двамата дълго се гледаха един друг. По сбръчканото лице на пазача не се четеше нищо друго освен стремително настъпващата, изпълнена с дребни грижи старост. А Козеф Й. беше готов да прегърне Фабиус за това, че е съхранил в паметта си тези подробности. – Вие мразите ли ме? – попита Козеф Й. – Не – отвърна му Фабиус. – Аз малко се страхувах от вас. Това е всичко. – Какво? – извика Козеф Й. – Вие сте се страхували от мен? Лично от мен? Фабиус призна без следа от каквото и да е било притеснение, че той, Козеф Й., винаги му е внушавал страх. Впрочем всички затворници са му внушавали ужасен страх, винаги! Затова ги биел. Просто от страх. За да прогони този свой страх. А неговият началник, Франц Хос съвсем не се страхувал от тях, не изпитвал това чувство, не бил толкова чувствителен като него. Затова не ги биел, защото не се страхувал. А той, Фабиус, се плашел от затворниците, от техните движения, изобщо от тях. Особено когато били всички заедно. – Дали ще можете да ме разберете? – почти умолително, задъхвайки се, говореше Фабиус. – Знаете ли, аз години наред живях в страх. Просто се състарих от тази обстановка тук. Козеф Й. просто не можеше да повярва на ушите си. Така и каза: – Аз съвсем не ви вярвам, господин Фабиус. Честно казано, не мога да ви повярвам. Старият пазач стана от стола си и започна да ходи напред-назад пред асансьора. – Не, много ме беше страх – промърмори той. Какъв всъщност беше неговият живот? Да, и дали това можеше да се нарече живот? По цял ден до затворниците, и дори нощем, при дежурствата, пак до

68 същите затворници. Съвсем до тях. Не можеш да се отпуснеш и за минута. Да се спасиш, да избягаш от този ужасен страх… Имаше нощи, в които страхът не му даваше и минута покой, не можеше да мигне и за четвърт час, мъчеха го кошмари и наяве, и насън. Струваше му се, че хората от тези килии не са хора, а някакви противни и гнусни змии, готови всеки миг да пропълзят до него. Да, той чувстваше как те, а значи и той, Козеф Й., се превръщаха в някакви отвратителни влечуги, готови да пропълзят през решетките към него, Фабиус, и да го нападнат, да го изядат, да го няма повече. Години живя с този страх, години преживява тези страдания и мъки. И затова ги биеше, колкото повече ги биеше, толкова повече вярваше, че ще се избави от този вледеняващ страх. Защото той, Фабиус, също имаше съвест. – Вярвате ли ми, господин Козеф, вярвате ли ми? – разплака се той. – Вярвам ви, вярвам ви, защо да не ви вярвам, господин пазач – отвърна му Козеф Й. Фабиус изпитваше силно облекчение всеки път, когато биеше. Тогава се успокояваше и отново се чувстваше човек, в известна степен дори добър човек, да... Да, Козеф Й. не може да не си спомня например един такъв важен момент: когато отиваха на тежка работа в повечето случаи ги охраняваше не някой друг, а именно Фабиус. Тогава той никога не ги тормозеше да работят свръх силите си. В това отношение той, Фабиус, младшият пазач, беше най-мекият сред колегите си. Никога не правеше на въпрос, ако някой не си е изпълнил нормата или не е работил добре. Никога никого не тормозеше заради работата. Дори им позволяваше да запалят цигара или да си починат по-дълго, което не допускаше нито един от пазачите. – Истината си е истина, нали, господин Козеф? – с умолителен тон попита Фабиус. – Да, което е вярно, вярно е – потвърди Козеф Й. А пък боят, боят никого не беше убил! Нито беше взел здравето на някого или го бе изкарал от строя. Да, беше болезнено, но само в момента, нали? – Да – потвърди Козеф Й. Така че никой не може да каже, че след бой е бил в болницата в резултат от нанесените му от Фабиус удари. Имаше случаи, когато пазачите бяха трошили ребра и дори черепи на затворниците, но той, Фабиус, никога не бе допуснал това. – Не, никога – потвърди Козеф Й. А и не ги биеше чак толкова често! Другите пазачи пердашеха почти всеки ден. Той биеше в определени дни от седмицата. Тоест при него имаше някакъв ред в това отношение. Затворниците бяха разбрали този ред. Знаеха точно кога, в кои дни и часове от седмицата Фабиус ще реши да ги бие. И мисълта за това ги притесняваше, направо ги тероризираше, защото знаеха с точност кога ще се случи. Може би това беше още по-неприятно, дори непоносимо от самите побои. – Да, наистина беше така – съгласи се Козеф Й. Но не можеше да се твърди, че Фабиус е имал зъб на някого. Неговите колеги се захващаха за някои от затворниците и ги тормозеха непрекъснато, години наред. А той, Фабиус, никога не си позволяваше подобно нещо. Неговият избор беше винаги случаен. Нямаше нищо лично с никого. Ко-

69 гато изпадаше в критично състояние и изпитваше нуждата да бие, той не избираше определено лице. Затворниците просто не можеха да предположат с кого ще се захване и това също ги държеше на тръни. – Да, беше доста неприятно – отвърна Козеф Й. – Много съжалявам – тихо промълви Фабиус. – Искрено съжалявам. – Да, разбирам – поклати глава Козеф Й. и добави: – А сега? – Сега вече ми е все едно – отвърна му пазачът. През последните две години нещо у него се бе променило. Всъщност сам не знаеше точно какво, но промяна имаше. Някак се беше поуспокоил. Може би заради възрастта. Тревогата, която преди му внушаваха затворниците, сега си я внушаваше сам. Затова се състари така набързо. Отначало не съзнаваше това. Но с времето забеляза една странна работа и всичко в него се преобърна. Забеляза, че затворниците се съпротивляват на времето по-успешно от него. Хората, които вече трябваше да бъдат стари и болни, дори и по-възрастните от него, се съхраняваха, дори консервираха по един прекрасен начин и чакаха деня, когато ще излязат оттук, за да поживеят още. А той просто нямаше какво да чака и от това се състари така бързо. – Не мислите ли, че това е ужасно? Същински кошмар! – проплака Фабиус. – Наистина е кошмарно! – потвърди Козеф Й. – А сега съм вече напълно спокоен – каза Фабиус. – Знам, че всичко е свършено. – Не, не е вярно – не се съгласи Козеф Й., обзет от някакво безгранично съчувствие. – Трябва да се действа, а не да се чака. – Няма какво да действам. Всичко свърши. – Не, не е така. – Така ли мислите? – погледна го Фабиус и в очите му проблесна искрица надежда. – Да, вие трябва да се научите да се радвате на обикновените, простите неща – започна Козеф Й., видимо доволен от думите си. – На небето, на тревата, на водата… Фабиус обърна погледа си към стената, явно разочарован. Козеф Й. му даде доста съвети, но засече при думите „небето“, „тревата“, „водата“. Какво още да му кажа, Господи, какво още да му кажа? – замисли се Козеф Й. Пред него сега седеше един много нещастен човек, а той не можеше да намери подходящите думи, за да го утеши. Какво мога да направя за него, какво? – питаше се той. НИЩО – дойде отнякъде далече този отговор. АБСОЛЮТНО НИЩО! – Вие казахте нещо, нали? – попита го пазачът. – Нищо, абсолютно нищо – отвърна му Козеф Й., отпусна глава на масата и заспа. ... На следващата сутрин избяга един от затворниците. Първи събудиха Козеф Й., който спеше в асансьора. Някой почука на вратата отдолу, давайки му знак, че трябва да излезе. Козеф Й. скочи живо и измъкна

70 след себе си дюшека. Асансьорът слезе надолу. Изтормозен от острата болка в кръста, Козеф Й. искаше още да поспи. Вече втора нощ се измъчваше в тясната кабина на асансьора, в която не можеше да се изпъне дори по диагонал. Не можеше да спи свит на кълбо и в последните две нощи опита безуспешно какви ли не странни и мъчителни пози. Мисълта за това, че не може да си протегне краката, не му излизаше от главата и през цялото време си повтаряше: ах, трябва да си опъна краката, да си опъна краката! И всеки път, когато се обръщаше насън на другата страна, се блъскаше в металните стени на асансьора и дългото ехо от ударите го събуждаше. Но идеята за асансьора хрумна на Фабиус и той не можеше да го упрекне. Старият надзирател искаше да му помогне и затова му предложи варианта с асансьора, просто нямаше друга възможност. Макар и потънал в мислите си, Козеф Й. успя да чуе шума и тропота от първия етаж на корпуса. В един момент се разнесе дори кучешки лай. Той се приближи до прозореца, гледащ към двора, но навън беше още доста тъмно и не успя да види нищо. Само някакви сенки, които му подсказаха, че там долу става нещо особено. Отиде към нишата в стената, където спеше Фабиус, но не посмя да го събуди. Пазачът беше заспал дълбоко и дори похъркваше, като тънка слюнка течеше от ъгълчето на устата му. Ръцете му бяха скръстени като на покойник. Козеф си помисли: ще бъде красив покойник старецът. Но не му се наложи да го буди, защото това направи Франц Хос. Козеф Й. чу, че асансьорът спря на техния етаж и видя как като побеснял бик изскочи Франц Хос. Очите на двамата мъже се срещнаха за миг и Хос укроти гнева си. – Добро утро, господин Козеф. – Добро утро – отвърна му Козеф Й. Искаше да го попита какво се е случило там, долу, но предпочете да замълчи. Франц Хос се хвърли към Фабиус и грубо го разтърси. – Ставай! Ставай! – завика той. – Ставай, идиот такъв! И като се обърна към Козеф Й., добави, сякаш го призоваваше за свидетел: – Вижте го, още спи! Козеф Й. се задоволи с ролята на обикновен наблюдател. – Какво става? – обади се Фабиус и се повдигна на лакти. Като се убеди, че неговият помощник е вече буден, Франц Хос не бързаше да му обясни за какво го буди. Седна на един стол, наля си малко чай, останал от вечерта, изпи го и извади цигара. – Лоша работа – въздъхна той, след като всмукна от цигарата. Фабиус потърка очи, прозя се, протегна се така, че чак костите му изпращяха. Забеляза Козеф Й., който стоеше прав с дюшека в ръце, и се усмихна. – Добро утро, господин Козеф. – Добро утро – отвърна му Козеф Й. Старият пазач се изправи, сякаш щеше да изпълни някакъв ритуал. – Бягство – съобщи той тържествено. – Къде? – попита Фабиус и направи тревожна гримаса. – Долу, на втория.

71 Гримасата изчезна от лицето на Фабиус мигновено, беше доволен, че не е на техния етаж. На Франц Хос обаче му стана неприятно, че Фабиус прие така новината. Какво значение имаше дали се е случило на втория, или на петия етаж. Това беше бягство и можеше да се приеме като катастрофа. – Защо? – мислено го попита Козеф Й. – Защото така! – гракна Хос, като се обърна към него. – Допуснахме това! Защото се били отпуснали, защото това не било вече персонал, а чучела! Нима това е затвор? Всичко друго е, но не и затвор. Никакво уважение, никакъв ред. Ами затворниците? За тях няма вече нищо свято. Всичко тук се е изкривило. А как беше преди? Какъв ред! И всичко беше на мястото си. Да, и всеки си знаеше мястото. Затворникът беше затворник, надзирателят – надзирател, войникът – войник, началството – началство. Всеки уважаваше другия и другият го уважаваше. Всеки си знаеше точно положението и мястото. Всичко беше строго, подредено, сериозно, грамотно направено. Вътрешният двор блестеше от чистота. Кухнята беше образцова. Стените бяха бели и всичко постоянно се поддържаше в идеален ред и чистота. Нямаше и помен от плъхове и мишки, от хлебарки и други насекоми. Затворниците също бяха чисти, миеха се, бръснеха се, къпеха се редовно – спалното бельо се сменяше също редовно. Преди всяко хранене си миеха ръцете. – Да, да! – подчерта думите си Франц Хос и погледна към Фабиус, който инстинктивно си скри ръцете зад гърба. – Ами супата от зеле! – извика Фабиус. – Само каква супа от зеле правеше главната готвачка! – Да, да! Наистина! – пламна Франц Хос, сякаш го озари някакъв безценен спомен. – А на неделните обеди ни даваха по чаша вино! – запали се Фабиус. – Имаше и параклис. Ходехме да се молим – добави Франц Хос. – Общ параклис нямаше – уточни Фабиус. – Нямаше, защото имаше достатъчно килии – счете за нужно да обясни Франц Хос, по-скоро на Козеф Й., като потърси погледа му. Като смесваха носталгията с тъгата и горчивината, двамата надзиратели започнаха да будят още спомени за добрите стари времена. Затворниците работели доста и качествено. Храната била вкусна и предостатъчно. Правилата били строги, но справедливи. Ако някой се опитал да избяга, хващали го на мига. Директорът на затвора бил постоянно на работното си място. В затворническата болница имало винаги дежурен лекар. В пералнята – перачка. Добре хранели и кучетата. Вратата на главния вход не скърцала така ужасно. Хляба го доставяли от града пресен, три пъти седмично. Затворниците ги проверявали сутрин, обед и вечер. Чашите и чиниите били метални, а приборите – пластмасови. Печките – изправни, тягата им – отлична. През зимата пазачите можели да носят плъстени ботуши. Затворниците отивали на работа под строй и с песен. Песните били красиви и вълнуващи. Когато някой бивал освободен поради приключване на срока му, оформяли документите му веднага. При тази последна фраза двамата пазачи се обърнаха към Козеф Й.

72 – Погледнете господин Козеф Й. – каза Франц Хос. – Как се мотае насам-натам и още не си е отишъл. Козеф Й. сведе очи, за да избегне отговора. – Бяхте ли при директора? – попита Франц Хос. – Още не – тихо промълви Козеф Й. – А до касата ходихте ли? – Не, още не. – Да, така са нещата сега – със съжаление заключи Франц Хос в потвърждение на казаното от него преди малко. Междувременно суматохата зад стените на затвора достигна апогея си. Навън стана вече светло и Франц Хос угаси лампите в хола и коридорите. Из двора тичаха и се блъскаха пазачи. Кучешкият лай ставаше все по-силен и непоносим. Дочу се и изстрел. Мощен глас издаваше заповеди. Появиха се и цял взвод войници. – Ще го хванат ли? – размишляваше на глас Фабиус, като гледаше през прозореца. – Няма да го хванат – спокойно каза Франц Хос. – Не, ще го хванат – възрази Фабиус, долепил чело до мръсното стъкло. – Няма да го хванат – повтори Франц Хос, напълно спокойно. – И миналата година не хванаха никого. – Не ги хванаха, защото сглупиха – изрази мнението си Фабиус, без да се отделя от прозореца. – Никого няма да хванат. Никога – продължи Франц Хос със същия песимистичен тон. – Но този ще го хванат – запъна се Фабиус. Франц Хос се ядоса. За десет години поне един да бяха хванали от всички избягали. А всяка година бягат поне трима. Войниците, пазачите, кучетата обиколиха навсякъде, но без резултат. Не, тези хайки бяха пълен провал. Всичко това говори, че в този затвор нещата не вървят добре. Превърнал се целият в слух, Козеф Й. искаше да чуе подробности как не са успели да хванат бегълците, но старият пазач замълча. – Хайде – изведнъж каза Франц Хосс на Фабиус и двамата се отправиха към асансьора. На стария пазач му се стори, че там, долу, ще имат нужда от него. Застанал до вратата на асансьора, Франц Хос се обърна към Козеф Й. с думите: – Господин Козеф, ще наглеждате ли етажа, докато ни няма? И двамата влязоха в асансьора, а Козеф Й. остана в състоянието на „отговорно изумление“. Преведе от румънски: Огнян Стамболиев Б.р. В програма „Обединена Европа“ на Европейския съюз за 2014 г. беше одобрена поредицата „Дунав – обединени в литературата“ на издателство „Гея – Либрис“. Тя включва седем романа от седемте страни, край които минава ре-

73 ката. Винаги ни питат – а България? И ние винаги поясняваме – става дума за преводни книги. Кой знае, за да бъде завършена поредицата може да издадем в нея и книга от български автор. Издателството любезно ни предостави за публикуване откъси от романите на румънския писател Матей Вишнияк и на хърватската авторка Ивана Сайко „Рио бар” (този откъс ще можете да прочетете в следващия брой).

„Ангел-воин” и „Ангел носещ светлина” Худ. Васил Василев

ДЕНИС ЧАЧХАЛИА СТИХОТВОРЕНИЯ

***

Ако увехнат всички цветя – камъните ще разцъфтят. Винаги нещо в света ще цъфти.

***

Не щем да знаем колко бедни сме станали по ум и дух. Пред някого стоим приведени, сърцето ни влече към друг. Лукаво крием с поглед строг, че слушаме съвсем внимателно тревожния смутен пророк и сладкодумния ласкател.

***

Зората от мъглата се роди, но всичко пак е толкова познато. Ела, мой ден, и пак такъв бъди, но мъничко по-светъл, по-приятен. Мъчи ме в студ, мори ме без храна, в пустиня нека да умирам жаден, но аз те моля за пощада – не ме убивай с празна суетня. Какъвто и да си, ела, мой ден, ела без милост и без съжаление. Като след буря

75 лъч обикновен, естествен като тъжно съобщение. Ела с тревога, ден, ела с беди, ела над делниците ми всевластен. Но само безразличен не бъди и никога – безгрижен и безстрастен.

ВИСОК СНЯГ

На Лейла Николаевна Ачба

Топи го горещото слънце, подобно светец се смали, пропада сред пропаст без дъно, извира под стръмни скали. По зъбери остри белее, излъчва в нощта светлина, под пряспата ручей вълшебен с гласа на дете прозвъня. Очи ли нагоре повдигнеш, снегът те слепи, чист и бял, блести на върха – недостигнат, а ручея – кой би го спрял. Снегът е раним като цвете, издебват го черни следи. А трябва да бъде по-светъл, по-недостижим от преди. Ни болка, ни мъка изказал, снегът не поглежда назад. Нима му е леко да пази за всички ни белия цвят! Блести, недокоснат и нежен, искри сред небесната вис в очите, които с надежда го гледат – завинаги чист.

76 Там, дето Европа и Азия допират чела на възбог, нагоре се вдига Абхазия, снегът ѝ е чист и висок.

***

Високо рейте се, орли! Летете вихрено, соколи! Сърцето ми се устрели след вашия свободен полет. Влечуги злобни без крила пълзят сред храсталаци гъсти, с присъда „хищници” просъскват и стискат ядната стрела. Ще ви затворят в чер кафез, крилата ви без жал ще скубят, а после – ужким дружелюбно – ще хвърлят шепички овес. Орли, не свивайте гнездо. Небето синьо ви е жребий! Земята с гибел ви издебва, небето ви е роден дом. И в оня небосвод висок, додето шеметно кръжите, помнете, че врагът е хитър, присвил зад пушката око. И нека казват, че били сте мнителни напразно – за вас земята е опасна. В небето рейте се, орли! Преведе от руски БОРИС БОРИСОВ

Денис Чачхалия е съвременен абхазки поет. Завършил е Литературния институт „Максим Горки”в Москва. Пише на абхазки и руски език. Живее и работи в Москва.

ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ В РУМЪНИЯ – БЕГЪЛ СПОМЕН

Повече от четвърт век вече пътят за изучаване на биографиите и литературното наследство на наши писатели по света е свободен като географска посока и късове от време. Много нови имена стигнаха до читателската публика, която има нужда да познава и задграничното българско творчество. Но не ще е пресилено да твърдим, че интересът поставя акценти главно върху съвременните писатели. Дали защото създаденото от тях е по-близко и актуално, дали защото изучаването им е по-достъпно: причините могат да бъдат разни. Фактът обаче си е факт. И в този ред на мисли трябва да припомним, че литературната продукция на тези автори трябва да се корени някъде. Трябва да има своя предистория. Своя литературна история в диаспората, върху която да изгражда, насища с нови, съвременни естетически ценности и да приобщава българската литература от старата родина към света. Както и светът да намира свои пълноценни писмовни теми в България. Затова се опитваме да възраждаме полуизтрити имена... до 50-те години на миналия век. Които, знайно е, често са много близо до нас. Например – в съседна Румъния. Ако разгърнем книгата на Стилиян Чилингиров „Какво е дал българинът на другите народи” (1) ще си припомним Петър Д. Протич с „Poesii” – Букурещ, 1875. „От тях – пише авторът – няколко къса в български превод ни предаде талантливо нашият поет Теодор Траянов. Иречек намира новогръцките стихотворения на Протича, писани през студентските му години в Атина (1843–1844), за по-хубави. Псевдонимът му бил Първанов...” И се пренася в съвремието си, за да ни запознае с Панайот Станчев-Черна. Днес Станчев-Черна, макар с голямо закъснение, стана достояние на читателите у нас и като поет, и като българин, за какъвто винаги сам се е определял. Но никога не е бил забравян от добронамерените изследователи на родния му добруджански дунавски край. Съвсем отделно от Чилингиров в 40-те години на миналия век Христо Капитанов издава брошурата „Панайот Станчев-Черна” с подзаглавие: „Един българин – румънски поет” (2), където също ни спомня Антон Пан. Пак той във вестник „Добруджански глас” печата „П. Станчев-Черна

78 – плод на българския дух”, приблизително по същото време. Различни са правописните варианти на фамилията, с която е представян. Но важното е друго: че никога, в нито една публикация, националната принадлежност на Черна не е поставяна под съмнение. Нещо повече – отдава му се дължимото признание за съпричастност към болките на отделния, на малкия човек, без значение на какъв език говори той. Ако се позовем на списание „Факла” от 30 март 1913 г. чрез студията на Христо Капитанов узнаваме, че „неговият български произход не го възпря да разбира и да възпява болките и мъките на румънския народ. Той страстно обичаше онеправдания и обременен с грижи селянин, обичаше го с една братска обич и очакваше по-добри времена за тоя свой събрат. П. Черна беше между малцината поети, които смело изразиха желанията, надеждите, болките и недоволството на множеството, от чудовищността на днешния ред на нещата”. Приживе, за своите малко повече от три десетилетия (26 август 1881–26 март 1913), Панайот Станчев издава сбирката „Поезии” (3), една поема и 24 стихотворения в различни периодични издания. И е литературно-исторически факт, че най-авторитетните литературни списания тогава – „Конворбири литераре”, „Нямул Ромънеск литерар”, „Флакара”, „Съмънъторул”, „Ръсъритул”, „Лучяфърул” и т.н. – го сравняват с Михай Еминеску и с Октавиан Гога. Отбелязват последователната му социална ангажираност и гражданска патетика, близки до философията на Лев Толстой, както и отличния румънски, макар до седемгодишна възраст поетът въобще да не е владеел този език. Сам Черна в свое писмо до Хория Петра-Петреску си спомня: „Много страдах в живота. Мизерията беше впила ноктите си в моята младост и ме принуди десеторно да платя, с свежестта на моя дух. Не можеш си представи каква жадност за работа се криеше в моето тяло. Да не бях страдал толкова, друг човек бих бил днес. Баща ми умря без да съм го видял някога, майка ми – горката – беше бедна. Можеш ли да си представиш живот в разгара на зимата, без огън, с едва притварящи се врати, с прозорци с книга облепени. От желязо да бих бил и пак би проникнал студа до костите ми. О, какви горчиви нощи и дни!?” За откровената мизерия на автора споделя и д-р Иван Пенаков в своето изследване „Панайот Станчев-Черна” с подзаглавие „Един българин – голям румънски поет”, 1933 г. (4) Той обаче не пропуска друг немаловажен факт в живота му: честото пренебрегване на неговите поетически достойнства поради българската му принадлежност, от която не желае да се откаже. И достойнството, с което я декларира във време, когато политическата конюнктура не поощрява подобен патриотизъм. Пак в тази книжица д-р Пенаков предлага преводи на част от творбите на Черна. Наистина те са грапави и се нуждаят от допълнителен литературен поглед, но като фактология са актуални за периода, в който българската публика ги опознава: О Боже! Ако скиптърът ти ще трябва да смрази В днешните форми земния живот, Остани по-добре в света на неосъществения блян! Какво добро носиш ти на злочестото мнозинство, Когато го браниш от надвесени над него народи, Но дома му остават джелати, с вид на братя...?

79 Ти пристигаш много рано. Човекът е още слаб и зъл, Недостоен за твоя рай... Българската литературна щафета, когато Станчов е вече спомен, поемат редица нови, млади имена. Сред по-известните, като не претендираме за всеобхватност, са Киро Нанов с разказните сборници „По пътя на профетите (пороците)” – 1916, „Старите грехове” и „Окото на дявола”; Стоян Тудор – романа „Хотел Мегдан”, Йоан Сулаков – новелата „Ренащеря” („Възраждане”), 1931, романите „Студентът от Буджак” (5) и „Бележките на един гладен човек” (6), заедно с лириката на Мариа Радианов, Никифор Крайник, Ана Булгаре (Людмила Шишковски), Васил Агура, Люба Димитриу, Н. Креведя, Йон Добри, Владимир Каварнали. Като към този списък могат да се добавят още имена, а веднага ще уточним, че част от тях и ще се повторят. Защото са индикатори на интересен и привличащ вниманието процес – творческо интегриране на български бесарабски автори в румънската литература. „В няколко книжки на списанието Буджакул, което е вече в втората си годишнина, намираме стихове от г.г. Теодор Ненчев, Якоб Славов, Ник. Греков и от г-ците Екатерина Каварнали и Елена Дичева. Там срещаме и работи в проза, подписани от Ив. И. Сулаков, от Мария Радианова и от няколко други имена, които могат да бъдат и на наши сънародници. Това литературно списание има за директор Драгомир Петреску, а за редактори – Теодор Ненчев и Якоб Славов... Друго едно списание, Дженерация Ноуа – Ново поколение – се редактира от Любомир Узунов, а между сътрудниците само на една книжка срещаме имената на няколко наши сънародници: Т. Ненчов, И. Иванов, Ал. Банев, Васил Агура, Л. Узунов, Екатерина Каварнали, а и други няколко имена не е изключено да бъдат също така на българи... В списанието Паджини Бесарабене – Бесарабски страници, – издавано в Кишинев, както и издаваното пак там списание Вияца Бесарабией – Живота на Бесарабия, – намираме също така някои от споменатите по-горе имена на българи, както и някои нови” (7). Част от тях намират място и по страниците на нашата периодика. Творческото им развитие е проследено под формата на портрети, в които могат да се открият сравнения с водещите представители на западноевропейската литература: „Към тях ще прибавим и името на нашия млад, симпатичен бесарабски съотечественик Владимир Каварнали – нежен и самобитен талант, който бавно, но сигурно се налага в най-новата румънска поезия, особено след издаването през 1934 г. на неговите „Стихове”, получили първата литературна награда за същата година на румънската „Кралска фундация”, отбелязва вестник „Добруджански глас”. По това време Каварнали, вече завършил филологическото си образование в Букурещ между 1928–1931 г., сътрудничи със стихове, есета и статии в посочената бесарабска периодика, а още в списанията „Фризе”, „Лимба ромъна”, „Кручиада ромънизмулуи” и други. В лириката му критиците откриват сърдечност, простота, искреност и топлота. „В повечето се говори за цветя, градини, птички, угари и трева. Каварнали е почти чужд на социални настроения и мотиви...” Красотите, сега на българската природа, открива при посещението си в старата родина Йоан Сулаков пред вестник „Слово”: „Аз познавам България. Бях в 1928 г. Чух как пей морето във Варна, как елхите охлаждават Софийския край,

80 видях вашите гори, долини, вашия чудесен Пловдив... Родих се в Болград на 10 август (н.с.) 1908 г. Баща ми умря, когато бях на три месеца, а майка ми, когато бях на 17 години. Бях беден цял живот и трудно живеех. Обичам да съм свободен като облаците и желая да стана голям писател... затова работя през всичкото време. Познавам румънските големи писатели. Панайот Истрати ми бе добър приятел” (8). И още, и още, и още... Впрочем поредицата от имена се повтаря в избледнелите редове на други изследователи, а може, пак там, и да се допълва. Вестник „Светоглас” от януари 1939 г. възражда разказвача Йоан Кирчев, писателя и литературен идеолог Игорий Иванов, създател на списанието „Ново поколение”. Пак там – в статията „Българи-бесарабци в съвременната ромънска литература” – авторът Д. Н. Минчев от Кюстенджа, добавя авторът на художествени скици Ал. Банев, поетите Кирил Куцаров – Алдеа, Никола Греков, Николай Николаев, Тодор Домусчиев, известен повече с псевдоним Алфред Тибереану и младата тогава Елена Дичева. Отново срещаме името на Люба ДимитриеваДимитриу, съпроводено с топлота и мъка за краткото ѝ земно пребиваване в 1901–1930 г.: „Тя започва да пише през 1920-а... От скромност не е публикувала нищо през живота си. След смъртта ѝ излиза сборникът „Криний Бесарабией”, съдържащ 61 отбрани нейни стихове, издаден от общинското управление на гр. Кишинев. За нея, видният румънски учен проф. Н. Йорга, посвещава специална статия в том ІІІ на книгата си „Хора от миналото”. И т.н. През 1939 г. във вестник „Светоглас” Димитър Минчев от Кюстенджа – изследовател на добруджанската история – прави опит да прехвърли литературен мост между двата бряга на Дунав. В брой 9–10 на изданието той публикува свои преводи по стихове на Теодор Ненчев, Люба Димитриева, Яков Славов и поемите в проза „Смъртта” и „Елегия” на Куцаров-Алдеа. Почти всички примери, както в „Бдение” на Славов, намекват за самота и неудовлетвореност – може би поради младата си тогава възраст: Притаен в стаята си стоя сам И слушам как бие сърдцето... На хоризонта нощ простира криле там А в мрака спи – спокойно морето. В мисли аз градя мостове кристални. За душа ми огорчена – път лъжовен Да проникне в дълбочините тайни... И слушам, тъй кат да бдя съм длъжен. Стъпки леки ил шепот чува се навън Кат че ли къртица сляпа се влаче И вчува ми се ощ на камбана звън Да ечи кат в пигмейска страна – далече Кат води падещи тихо в пустиня... И слушам тъй сякаш да е истина. Самотата – кат перо треперяща...

81 Гнети ми товара на уплахата... И вслушвам се като кошута спяща, Ще върне ли ми се илюзията. Независимо от тромавия, а днес и архаичен по словна илюстрация превод, предаден дословно, в „Последна пролет” пък се долавя предчувствието на Люба Димитриева за близко прощаване с реалния свят: Тополите се пак в листа обличат И пак ме кани косът във гората, Но... каква полза, когато утре Не аз вече ще ѝ бера цветята! И Славейчето и Кукувицата Почукват на прозореца... зовът ме, Но късно идва тяхната покана, А моя замък тъне в пустотата... Но с тези случайни редове, с бегло щрихирани имена на творци, заглавия, години и биографични данни нямаме за цел да изчерпим темата за българското присъствие в литературата на Румъния до 40-те години на ХХ в. Задачата ни бе да откроим като пример многообразието на книжовно наследство в част от нашата близка диаспора. Забелязано и ценено още в зараждането си от водещи умове на съответната държава: в случая – Михалаки Драгомиреску, Богдан-Дуйка, Йон Жиоржиу, Теодор Скарлат, Николае Йорга и прочие още литературни критици и изследователи от същия етап. Тогава... А у нас днес? Още повече че в историческите и политическите разделения имаме основание да предполагаме и забравени имена. За ориентиране на авторски съдби в посока Украйна и Молдавия между войни, нови нежелани преселения и рано пресечени съдби по волята на чужди идеологии. Толкова повече литературната ни история трябва да посети местата на автори, трайно настанени по конюнктурни причини в страниците ѝ. Да „покани“ в аналите си български писатели и от Румънско, докрай определящи се като наши сънародници. Да роди идеята за антологии на найблестящите имена. При това, колкото и странно да звучи някому – антологии по географски признак за диаспората ни в Европа, САЩ, Австралия, Латинска Америка. Временните икономически затруднения не извиняват нехайството на късата ни памет, липсата на признателност и робуването пред произведения с еднодневен живот. Други творби, както се вижда, надживяват десетилетията. Нека проумеем това... БЕЛЕЖКИ: 1. Чилингиров, Стилиян. Какво е дал българинът на другите народи. – С., 1938. – 2. изд. 2. Капитанов, Христо. Панайот Станчев-Черна. Един българин – румънски поет. – С., 1941. 3. Сборник „Поезии”. – Букурещ : Издателска къща „Минерва”, 1910. – 1. изд.

4. 5. 6. 7. 8.

Съдържа 37 стихотворения. Второто издание е през 1914 г. с още 14 нови стихотворения. Пенаков, Иван. Панайот Станчев-Черна. Един българин – голям румънски поет. – София : печатница „Художник”, 1933. Сулаков, Йоан. Студентът от Буджак. – Букурещ : Издателство „Сочек”, 1940. Сулаков, Йоан. Бележките на един гладен човек. – Букурещ : издателство „Шантиер”, 1938. Пенаков, Иван. Българи от Бесарабия в ромънската литература. // Завети, г. VІ, 1937, с. 56-57. Сулаков, Йоан. // Вестник „Слово”, брой от1937.

„Левитация 2”

Худ. Васил Василев

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ КУЛТУРАТА В ПЕРИОДА НА „ВТОРИЧНАТА ПРОСТОТА” 1. Руският философ и писател Константин Леонтиев (1831–1891) проследява три основни етапа в развитието на живата и неживата материя, както и в общественото и културното развитие: 1. първична простота; 2. период на цъфтяща сложност; 3. период на смесване и преход към вторична простота и упадък. Първичната простота е присъща и на ранния етап на всяка култура, когато тя се заражда и придобива основните си и изконни качества и свойства. Примери на такава простота са циклопичните постройки, пещерните рисунки, конусообразните могили на етруските, руските селски изби (къщи), епическите песни на първобитните племена, музиката на диваците, най-ранната иконопис. Процесът продължава в т.нар. „период на цъфтящата сложност”. Като примери на такава „сложност” К. Н. Леонтиев посочва Партенона, храма на Ефеската Диана, катедралите „Св. Петър” и „Св. Марко” в Страсбург, Реймс и Милано, творчеството на Софокъл, Шекспир, Данте, Байрон, Рафаел, Микеланджело и др. Най-накрая идва „периодът на смесване и преход към вторично опростяване и упадък”. Това са сградите от преходните епохи, романският стил, днешните утилитарни постройки, казармите, болниците, училищата, гарите... Проблем пред науката е да уточни и прецизира границите на въпросните три етапа и да формулира и анализира техните основни характеристики, както и да проследи как тези етапи се проявяват у различните народи, нации, държави и региони по света. Това е необходимо, за да се види в цялост „жизненият цикъл” на културите и неговото проявление на всяко отделно място. Формулата на К. Н. Леонтиев ни насочва и към съвременното състояние на културата и обществото, към явленията и процесите, на които сме преки свидетели и в които активно или пасивно участваме и допринасяме за тяхното ускорение или забавяне. Ние можем да говорим за глобализация на културите, за техния диалог или сблъсък, но ако не отчетем, че те изживяват своя трети стадий, ще се плъзгаме по повърхността на проблемите и ще скриваме от самите себе си реалността на сегашното състояние. Очакванията ни ще бъдат напразни, а в повечето случаи действията ще са резултат от идеологически внушения и политически натиск; ще се изненадваме неприятно и ще кръжим около важните неща, но все не ще успяваме да ги формулираме и обясним. Формулата и теорията на К. Н. Леонтиев ни напомнят да не надценяваме значението и влиянието на т.нар. „европейска” култура, просто защото се намира в своя трети етап. По тази причина

84 според мене (а и защото в модерната епоха всички нации и култури вървят по пътя, който тя трасира и изминава преди тях), а и за да се прикрият, различията и процесите в различните култури се свеждат обикновено до „диалог” или „сблъсък”. Диалогът и сблъсъкът на културите и цивилизациите в светлината на теорията на Хънтингтън и неговите последователи от цял свят по същество означава, че или „другите” култури приемат безропотно агресивното влияние на американската култура върху себе си, или по един или друг начин му се противят и дори го отхвърлят. Върху тази знакова опозиция дори се формира определен тип геополитика, която великите държави прилагат спрямо едните и спрямо другите, но не и да се гради вярна теория за глобалното културно пространство. Да, необходимо е да погледнем по-надълбоко в сегашното състояние на културата като цяло, за да видим нейните реални проблеми и на какво се дължат, както и дали е възможно да бъдат разрешени сега или изобщо. Мисля, че идеите на К. Н. Леонтиев, изразени в книгите му „Византизм и славянство”, „Средний европеец как идеал и орудие всемирного разрушения”, „Национальная политика как орудие всемирной революции” и др., отварят очите за такъв поглед. Културата е начин на живот и мислене; тя изразява общественото съзнание. По нея съдим за характера и перспективите на обществената система, за състоянието на нацията, за това в кой стадий се намира то. Тя събира в себе си духа на времето и свидетелства за какъв е човекът в него, какво го вълнува, как устройва живота си, дали носи в себе си традициите и по какъв начин ги осъзнава и осмисля. Културата е образът на националното битие, на духа и разума на нацията. За да се създаде и оформи образът, са необходими достатъчно трайни и неизменни черти на националното битие и те да бъдат осъзнати и осмислени от общественото съзнание, да станат съставна част от традицията. Културата е консервативна система! И затова тя, а не идеологията и пропагандата, не документите, е достоверният свидетел и изразител на станалото и ставащото. 2. Нещо странно се случи в днешната епоха. Глобализиращият се свят, който улесни общуването между хората, сближавайки ги чрез информационните технологии, не създаде, а разруши универсалното мислене, отклони го от вечното, фрагментира го и го съсредоточи в мимолетното и полезното, в практичното и ежедневното. Вместо повторно да изпита гордост от своето всесилие и от неограничените си възможности да свързва краищата на света, човек достигна до нова степен на самотност и отчаяние, отчужди се още повече от себе си и от другите хора; почувства се обречен и безсилен да се бори със злото. Затова и се отдава на удоволствия, забавления и наслаждения; предпочете „успеха”, парите, материалното благополучие пред „мащаба на замисъла” (Й. Бродски), откривателството и „живот вечен”. Новата култура на глобализма е културата на прагматизма и виртуалните заместители на реалността. Човекът бива вкарван в измислена реалност, която трябва да го избави от несгодите на живота, да свали временно и илюзорно напрежението и да го успокои в несигурността му. Няма вечност, всичко е в мимолетността; затова насладата и удоволствието се представят за истинската реалност. Успехът в живота е максимално доближава-

85 не до тази виртуална реалност и осигуряване на удоволствия и забави. Самият живот вече не струва нищо; всеки е в правото си да разполага с него, както сам пожелае и сам да се освободи от него. Снети са забраните, формулирани в Десетте Божи заповеди – засега остава да действа единствено „не убивай”, но и тя не се прилага стриктно. Ала най-драстична е отмяната на първата заповед, която забраняваше да имаш „други богове освен Мене” (Изх. 20:3). Сега, напротив, многобожието е позволено и дори е престижно. Въпрос на толерантност е да признаваш и почиташ различните богове, понеже няма установени абсолютни ценности и всичко е позволено. Тази култура изравнява хората в обществото независимо от имуществените различия, социалното положение и образованието. Това е нов тип равенство, което не се основава на закона и не е породено от еднаквите политически права, които буржоазното общество прокламира и въведе. То е равенство в културата, във възможностите тя да бъде консумирана с еднаква интензивност от всеки член на обществото, понеже е изключително достъпна и като съдържание, и като форма. Тя е всеобщ начин на живот и мислене. Днешната култура дори не изисква някаква сериозна подготовка и степен на нагласа, за да бъде разбрана, усвоена и превърната в личен свят. По същество тя се създава и използва от всички – без разлика на образование, имуществено положение, подготовка – толкова е опростена и освободена от особености и критерии за оценка. Дори и тази ѝ част, която по навик би трябвало да определяме като „висока”, в голяма степен не се отличава по дух, характер, идеи от т. нар. „масова”, защото като цяло тя сама съчинява своята действителност и внушава безсмислието на живота. Тази именно нейна част съзнателно идеологизира разпада, отчаянието, безнадеждността и празнотата му, в резултат на което се оформя нова реалност, освободена от социалния живот, от неговите реални и изключително драматични проблеми, заменени от тяхната имитация, от имитацията на самото съществуване. Иначе не би могло и да бъде, защото се е установил нов ред в живота, ново отношение към човека, ново разбиране за обществото. Уравнява се и се опростява, изпразва се от сложност и разнообразие човешката личност, за да бъде превърната в крайна сметка в елементарен механизъм, който дори скоро ще изчезне, защото настъпва някакво „постчовешко битие”. В буржоазната епоха човекът винаги е самотен и отчужден от обществото. А не би трябвало да е така, след като са му дадени свобода и неограничени възможности, а също лесен достъп до материалните и духовните блага. Той може да участва във властта, да бъде обществено активен, да променя социалния ред. Улеснено е преминаването от едно съсловие в друго; образованието е за всички, науката навлиза все по-дълбоко в тайните на природата, съкратени са разстоянията, времето тече ускорено, подчинено на човешката воля, знания и безгранични умения. И въпреки това той е самотен, безпомощен, обезверен, отчаян! В предишните периоди на буржоазната епоха в такова състояние изпадаше интелигентът с изострена чувствителност, творецът, който биваше неразбран и лишен от внимание и зачитане на творчеството му. Подобно състояние дори беше белег за изключителност и възвишеност, за служение на изкуството и съпротива срещу бездуховността на обществото. Творецът виждаше алчност-

86 та и бездушието на капитала и буржоата и решаваше да се отграничи от тях, за да запази нравствеността и вдъхновението си. Романтичната и модернистка тъга и отчуждение са нравствени жестове. Те именно подготвиха новата епоха, в която животът е устроен по друг начин. Сега упадъкът е достигнал крайната си точка, след което ще се случи нещо страшно. Днес за никого няма перспектива и самотата е нещо естествено. Постмодерният човек не признава ценности – него го интересува единствено удоволствието. И понеже светът е зъл и се отнася с него с неприязън, той бяга чрез наркотиците и плътските удоволствия в друга реалност, където се чувства, макар и за няколко кратки мига, пълноценен и удовлетворен. 3. Сигурен знак за упадък, т.е. за „вторична простота”, е култът към плътта и плътското. Но култът е все пак някаква естетизация и възвисяване на обожествяваното. Ренесансовото разбиране за тялото и плътта е естетическо; те са красиви, ако са вместилища на възвишена и прекрасна душа. Като такива те са най-красивото Божие създание. Този култ е противопоставяне на средновековното християнско схващане за човека. От там и това опиянение от формите и движението им, радостта от сладостите от живота, осъзнаване на мига, събиращ в себе си вечността. Ренесансовото тяло е свято и не бива да се разрушава. То краси природата и доказва нейната всемогъща сила. Чрез него човек се утвърждава и разбира смисъла на живота. Всичко е преходно и в това е трагедията на живота. Смъртта унищожава и заличава всичко. Това оправдава недоволството и бунта на човека срещу Бога. Култът към тялото и плътта се заменя с култ към удоволствието и насладата. Всъщност култът към тялото е култ към човека. Колкото повече времето се отдалечава от Ренесанса, толкова повече се огрубяват и принизяват естетическите норми, които той бе абсолютизирал. Променя се отношението към човека изобщо. Но когато си отрекъл веднъж Бога, ти няма как да не пренебрегнеш след това и човека, да го развенчаеш, като му отнемеш божествената сила и красота и го направиш роб и източник на злото. Смята се, че Модерната епоха чрез Възраждането е издигнала на по-високо равнище човешката личност, като я е направила свободна. По този начин и изкуството и културата вече изразяват сложността на модерния човек. Тази сложност се задълбочава с времето и намира различни проявления. Усложнява и се усъвършенства познанието, структурата на обществото, взаимоотношенията между хората и държавата. Картината на света става по-подробна, богата и разнообразна. Но това е заслепението на буржоата, който все още изпитва комплекс за малоценност и не може да се нарадва на своята неподозирана от самия него сила, направила го родоначалник на нова обществена система и нова епоха. Тогава той има основание да мисли така, защото новата епоха е в своето детство и юношество и изпълва историята с енергия, културен порив и социална перспектива, които ще донесат на човечеството и материални блага, и духовно ценности, и свободно време, качествено различен труд, и нови идеи. И нови

87 обществено-икономически отношения. Преобразяват се градовете и селата, появяват се нови професии, отварят се пътища за човешко смешение. Раждат се нациите и националните държави. Всичко това го няма през Средновековието и поради това поставя сложни проблеми, изискващи нови инструменти за анализ и оценка, нов начин на мислене. „Цъфтящата сложност” (К. Н. Леонтиев) на културата отбелязва нейното начало и възходът, който тя преживява. Както във всеки жив организъм и в раждането и „цъфтящата сложност” на една обществена система и нейната култура са заложени упадък и смърт. Самата буржоазна епоха е начало на всеобщия човешки упадък; тя е край на цял един дълъг цикъл от човешкото съществуване, след който или ще настъпи краят на света, или по спиралата на историята ще тръгне нов цикъл. Ние не можем да знаем какво ще се случи. Дотук аз говоря за западноевропейската култура, която трасира пътя и на останалите национални култури. Тръгвайки след нея по този път, те го повтарят с достойнствата и недъзите ѝ. И въпреки че всяка една от тях го извървява по свой начин и съобразно традициите, които носи в себе си, те получават основните ѝ белези. Влиянието на западноевропейската култура е толкова силно, че никой не е в състояние, а и не желае, да му се противопостави. Това влияние се засилва постепенно и днес то е неотразимо чрез поразяващото действие на пропагандата, идеологията и т.нар. „масова култура”. „Масовата култура” е тази, която активно проповядва култа към плътта и удоволствието. Тя създава новото съзнание и отношение към живота. При това го прави вече по един и същ модел за всички народи и култури. Навсякъде се е формирала среда, която е податлива на въздействието и я възприема безкритично и с охота, защото е предназначена не за ума, а именно за тялото. Поради това е лесно достъпна и самата тя предизвиква наслада и опиянение. Културата, която наричаме „масова”, е повече от култура: тя е идеологията на „вторичната простота” и заличава напълно разнообразието и многообразието както в националната култура и нацията, така и в света. Но това заличаване се извършва не само чрез „масовата култура”. Масовата култура е продукт на социално-икономическата система на капитализма. Тя не била възможна преди и вероятно ще изгуби мястото и функцията си след капитализма. 4. Никоя друга социално-икономическа система не налага толкова брутално еднаквост в структурата и организацията на икономиката и общественото устройство във всички национални светове, както го прави капиталистическата. И никоя друга не е толкова неприязнена към традицията. Същността на капиталистическото производство (особено на индустриалното!) е такава – то се основава на стандарти, масово е и е немислимо, ако не е ефективно и не носи печалба. Ако не е стандартизирано, то ще е ограничено и няма да оправдае високите разходи на машините, с които се осъществява. Стандартът го регулира, вкарва го в правила и норми, улеснява го и му придава друго качество и потребителска стойност. Стандартът в производството изисква и стандарти в законодателството, в механизма на разпределение и потребление на произве-

88 дените блага, в начина на живот и мислене. Парите също изисква еднаквост по своя път, за да се движат бързо и безпрепятствено и за да работят по един и същ начин навсякъде. Те именно налагат и тази прословута глобализация, заради която се заличават границите, въвеждат се нови стереотипи. Парите покоряват целия свят и целият свят им се подчинява безпрепятствено. Капиталът се мондиализира; вече почти не съществува национален капитал, а още по-малко национална икономика. Национална е икономиката, когато е изостанала, понеже е извадена по някакви политически причини от общия оборот, наказана е за човешки грехове. Изчезва и националната държава. Дори се опитват да заличат и нацията заедно с езика, на който говорят нейните членове, за да се оформи някаква наднационална общност със своя „наднационален език”. Константин Леонтиев определя създаването на нациите като начало на процеса на вторичната простота, понеже в нациите се заличават присъщите на помалките общности народностни и териториални особености. Приобщавайки се към мащаба на нацията, те по неизбежност трябва да се освободят от всичко, което ги различава и отделя от сродната общност – дори и от своя диалект и обичаи, за да се улесни общуването, производството и движението на капиталите. Нацията и държавата, която тя създава, охраняват икономиката, поощряват я и я улесняват, като ѝ създават пазар и излаз на външни територии. А родствените по кръв, дух и език общности придобиват нова сила и възможности за развитие във всички сфери на живота. К. Н. Леонтиев е прав, като смята, че формирането на нацията е начало на вторичното опростяване на живота, тъй като подробностите, присъщи на всяка народностна група, биват заличавани и всички групи се сливат в една. Да, те ѝ дават много от себе си, но тя е вече нов обществен организъм със свой език, характер, ум и начин на мислене, като се отдалечава все повече от своите исторически прототипове. Но ето че сега протича друг процес. Нацията все пак съединява и обединява сродни по кръв общности, а глобализацията иска да създаде някаква глобална държава, като включва в себе си всички и като им налага да се откажат от миналото и традициите си, от културите и езиците си, за да бъде лесно на капитала и стоките да се движат към пазарите и консуматорите. Те трябва сега да се разрушат. Този процес обаче не е подобен на формирането на нациите и националните култури. Той е напълно различен, макар да е обусловен от едни и същи причини, произлизащи от потребностите от консолидирано и еднородно пространство на буржоазно-капиталистическата система. Сега процесът на вторично опростяване приема невиждани размери и е на път да заличи изконни различия, да унищожи изключителни традиции. Това не го е правила никоя империя, колкото и силно да е било влиянието на основната народностна общност в нея. Глобализацията и заличаването на нациите, за да се създаде една-единствена глобална общност, един език, една култура и една държава, наподобяват (за да не кажа, че е същото) инвазията на генното инженерство и постмодерната медицина в репродуктивните процеси на човешкото тяло. Човек се намесва вече и в делата, които са изключително на Господа: раждането. Тази

89 намеса е драстична; тя навлиза в тайните на зачатието и цели да се регулира онова, което по Божия воля или допущение се формира още в зародиша в човешкия организъм и характер. Заличаването на нациите и националните култури, както и опитът да се създаде един-единствен „глобален език” е повторение на Вавилонската кула. Новата „глобална нация” трябва да съдържа качествата на романо-германската, т.е. американската цивилизация, а общественото устройство да е въплъщение на западните ценности и принципи. Това не са само лансирани идеи, а практическо осъществяване на грандиозния проект, чрез който да се установи контрол и господство над всички народи и върху отделната човешка личност. 5. Когато в епохата на Просвещението практически приключи обособяването на нациите и се откроиха особеностите на различните национални култури, стана ясно, че те не бива, а и не могат да живеят изолирано; че свързващите елементи са повече от разделящите. Тогава се интензифицира влиянието на големите култури върху малките. Видя се, че всички вървят по един и същ път и че в крайна сметка е възможно да се говори за „световна литература” и за „световна култура”. Този процес се засили, когато зачестиха войните между европейските държави и се разшири колонизацията на великите сили над останалите части на света. Светът осъзнаваше своето политическо разделение, но бе неудовлетворен от него и се замисли за повторно обединение върху основата на културата. Понятия като „световна литература” и „световен дух”, които великият й. В. Гьоте лансира, трябваше да бъдат крепежните елементи на световното единство. Още повече че той ги разглеждаше като механичен сбор от всички литератури и култури – в най-добрия случай, като своеобразен свод, като „академия” на високите образци на тези култури. Това опростяваше картината и не даваше достатъчно светлина върху процесите на взаимодействие, влияние и противоречия между културите и литературите на различните нации в света. Така се стигна до идеята за диалог между културите, както и за конфликт между цивилизациите като резултат от непреодолими различия и враждебност, чрез които се мотивираше преодоляването на различията и обяснението за неговата невъзможност във всички случаи както и причините за това. Диалогът изисква воля, напрежение, разум и от двете страни. Иначе нищо не се получава. За него е необходимо общо желание най-малко между две страни, които да изразяват (всяка по своему) нещо различно или сходно, но уточнявано вербално, с общи понятия и термини, на един и същ език. Същото се отнася и до сблъсъка или взаимодействието, при които задължително трябва да е налице воля поне от едната страна, но и усилие от другата, за да окаже съпротива или съдействие. По-силният надделява над по-слабия и определя правилата на по-нататъшното съществуване на субектите. Аз не казвам, че между културите не се води диалог или няма сблъсък, още повече – взаимодействие. Това не е просто очевидно, но и необходимо и крайно продуктивно за тяхното развитие. Както и за развитието на цялото човечество.

90 Това обаче не става постоянно и животът на днешните култури в условията на глобализация не протича единствено в тези форми. В диалог с големите култури са всички по-малки култури, независимо къде и в какво състояние се намират. Средствата за общение елиминират разстоянията и правят достъпа до мощните образци лесен и безпроблемен. Комуникациите фактически сближават и дори сливат малката култура с голямата – особено с американската, и понеже те по своята природа са подражателни, бързо се американизират или вестернизират. Ако терминът „подражателен” звучи унизително, то може да си представим това съотношение като „скачени съдове”. Американската култура поради огромните ресурси, които притежава и способността ѝ да се прилепва бързо и бързо да се развива в новата среда, „се прелива” като стояща по-високо в по-малката и постепенно я прави себеподобна. Същото се отнася и за взаимодействието на големите култури, които именно като големи са в постоянно общуване една с друга или чрез някоя друга – напр. американската. Теорията за диалога между културите е по-скоро идеологическа и политическа, отколкото културологична – особено когато се прилага като всеобщ модел на „световната култура”. И като оправдание и мотивация за политически вмешателства в държавите. 6. Културите в глобалния свят съществуват преди всичко в симфония, т.е. в съзвучие. Това е изначалното им състояние и това характеризира битието им и в глобалния свят. Особено в глобалния свят! Всяка една от тях излъчва специални послания в различни форми. Културите говорят на силен или на слаб глас, проявяват се според традиционните си особености, а също и според мястото, което народите, чиито носители са, заемат в геополитиката. И няма значение дали между тях се води активен или пасивен диалог, дали си влияят пряко или косвено – те са на своите места, живеят битието си и са равноправни помежду си. Когато казвам, че всяка култура е на своето място, подчертавам специално, че това място е все пак условно и трудно определяемо, тъй като няма чиста, т.е. еднородна култура. Културата е сложно образувание, състоящо се от множество фактори, в това число и от различни национални елементи – от тези, чиито етнически носители влизат в състава на нацията. Това важи особено днес, когато смешението на народите стана неконтролируемо и невъзможно за контролиране и диференциране. В една държава, в един град, в едно село дори вече живеят представители на различни нации, всеки от които носи своята култура и се включва заедно с нея в общонационалната култура. Затова е и трудно да се локализира гласът на националната култура и да се очисти от чужди звучения и дисонанси. Но това важи в рамките на конкретния анализ на конкретната култура или на културите на определен регион. В цялото те са относително самостоятелни, „чисти”, отчетливи. Така както е звукът на инструментите в един симфоничен оркестър. А един инструмент все пак звучи различно в ръцете на различните изпълнители (отделните инструменти също са различни по направа и настройка и по тембър на звука). Различията в рамките на единно звучащия оркестър не са съществени, и доколкото ги има, те са доловими само

91 от ушите на най-тънките специалисти, и то при определени ситуации и условия. Симфонията на културите в света е възможна, защото всяка една от тях изпълнява еднакви функции, служи на едни и същи цели и се развива по едни и същи закони, т.е. подобно инструментите в оркестъра, които „свирят” по едни и същи ноти и едно и също произведение. Те са самостоятелни, автономни и равнопоставени по същество. Никоя няма власт над другата, макар да се стреми към такава власт и големите култури да смятат, че малките са длъжни да ги следват и да се равняват по тях. На практика така и се получава, но то е вследствие обективните условия, а не по презумпция и задължение. Това не само не елиминира своеобразието, но го подчертава. В различни времена като основна движеща сила или главен анализационен принцип напред излизат различни доминиращи фактори, които се обявяват за най-важни и дори единствени. Те служат и за ръководен елемент (диригент) в общото звучене на световните култури в тяхната симфония. „Диригентът” е важен, разбира се, макар че и без него може, но той придава определено темпо, внася специфика в интерпретацията и звученето, отмерва тактовете, „подава” соловите партии, т.е. откроява водещите култури. Това не изключва конфликти, противоречия, войни дори именно защото „диригентите” се сменят и задават парадигмата на конфликта и изключат взаимодействието. Но и тогава не можем да твърдим, че симфонията е прекъсната. Просто в нея е зададен фалшив тон или някой от инструментите е престанал да свири или да се чува ясно. Както и да разглеждаме културата, в каквито от нейните проявления да я изучаваме и представяме, тя събира във всеки свой национален вариант общото, еднаквото, сродното от всички останали култури – макар това „общо, еднакво, сродно” да е трудно и дори невъзможно да бъде отделено, изолирано лабораторно и описано с формули и дори с най-точните думи, които всеки национален език притежава. Но такова „общо” съществува, защото в крайна сметка човекът е създаден от един прародител и един-единствен език, живее на една и съща земя и диша един и същ въздух върху цялото земно кълбо. Икономическите, политическите, националните, религиозните, расовите и пр. различия не отчуждават хората едни от други, а само ги приспособяват към условията, в които са поставени да живеят. Внимателният анализ на тези различия сигурно ще намери, че те са просто едни и същи думи, но от различни езици – и нищо повече. Затова казвам, че националните култури са като различните инструменти в оркестъра, наречен „световна култура”, който изпълнява под палката на „диригента” една и съща партитура, т.е. грандиозна симфония. И наш дълг е да можем да чуваме, слушаме и разбираме тази симфония, а не да твърдим – гласно или негласно, че в този оркестър свирят само определени инструменти, водещи помежду си диалог на чийто фон останалите се опитват да нагодят себе си като послушни изпълнители на вече „изсвирената музика”... Ако се върнем към Гьотевото разбиране за „световност”, за да видим цялото величие на протичащия процес на глобализация и за да отчитаме неговата специфика и спецификата на различните култури, които участват в него самостоятелно и равноправно, ще осъзнаем, че всъщност „световната култура” е симфонията, съзвучието на всички култури по света..

92 7. За да не се нарушава, симфонията на културите в света се нуждае от постоянно поддържане, за да не се разпадне и да пламнат дисонанси и конфликти. Необходимо е нечие върховенство, някаква „ръководна ръка”, която да възпира тези, които искат да се отделят и да възвисят своя глас по-силно или извън общото звучене. Такива отклонения отчетливо се проявяват днес, в епохата на постмодернизма. В редица национални култури избуяват неудържими национализми, подтикващи ги да доминират безапелационно над останалите и да диктуват тяхното развитие. Те биват използвани от държавите за осъществяване на имперски амбиции и господство над света. Симфонията между културите се нарушава и поради състоянието им на „вторична простота”, което ги обезличава и те залиняват, отпускат се и трудно участват със свой глас в общото звучене. Това е ненормално състояние. Или по-точно, не е вечно и не може да бъде такова. Но то толкова дълбоко е поразило всички култури, отразило се тежко на всяка една от тях – дори и на най-големите, че преодоляването му изисква огромни усилия и радикални изменения в обществено-икономическата система. Човечеството е в навечерието на нова епоха, в която ще започне „периодът на цъфтящата сложност”. Никой не знае кога той ще настъпи, но когато има достатъчно признаци за залеза на старата епоха, е ясно, че новата ще дойде съвсем скоро. „Скоро”, разбира се, е в исторически смисъл, а не в битово-житейски. Какво ще се промени и как ще се извърши тази промяна – ето го въпроса, чийто отговор е изпълнен с неясноти и загадки. Руският религиозен философ, публицист и обществен деец Евгений Трубецкой (1863–1920), размишлявайки в края на ХІХ век за състоянието на Русия, руската идея и руския път, в реферата „Старият и новият национален месианизъм” („Старый и новый национальный мессианизм”), прочетен на заседание на Московското религиозно дружество през 1912 г. и публикуван в сп. „Русская мысль”, бр. 3 от 1912 г., лансира една много интересна теза, която може да ни даде ключ към разрешаването на поставения тук проблем. Тезата на Е. Н. Трубецкой продължава размишленията на К. Н. Леонтиев, но вече на нов етап и в новите за Русия (а и за Европа и света) условия, когато все повече и все по-задълбочено се обсъжда т.нар. „руска идея” за месианската роля на руския народ. „Руската идея” е завършената форма на руския национализъм, неговата най-висша степен. Тя се анализира особено активно в славянофилските среди и мотивира славянофилското учение, придава му облик и смисъл. Русия е най-голямата славянска държава и на нея се пада водещата обединителна роля на целия славянски свят. За славянофилите единението на славяните не е обикновено политическо сдружаване, не е „военнополитически проект”, каквито виждаме днес, инспирирани и осъществяване от САЩ и Западна Европа. То (единението) няма за цел да пази Русия и славянските държави от военно нашествие или да формира някакъв голям и достъпен пазар на стоките, които произвеждат. Нито е опит чрез него да се осъществи някакво трайно геополитическо господство и гаранция за безпрепятствен достъп до суровини и енергийни източници. Славянофилството е родено от модерната епоха, но

93 по замисъл, съдържание и перспектива я надхвърля и преодолява. То е повече от политически съюз, понеже се основава на родството по кръв и дух и си поставя за цел да обнови света, да му влее нови сили и енергия, да го обогати с нравственост и култура. Славянофилството е православна идеология, проповядваща православните ценности, която се основава на особената роля на славянството и Русия като най-голяма славянска и православна държава. Когато една славянска нация изпълнява месианска роля, всички останали славяни са натоварени с тази роля. Идеята за руския месианизъм е централна в идеологията на славянофилството; то се крепи върху нея. Е. Н. Трубецкой подчертава, че „руският национален месианизъм винаги се е изразявал в утвърждаването на руския Христос, в по-малка или по-голяма степен в русификацията на Евангелието” (цитатът е по „Православие: pro et contra. Осмысление роли Православия в судьбе Росии деятелями русской культуры и Церкви. Антология”, с. 170, СПб, 2012). И допълва: „Съществената черта на националния месианизъм е в националната изключителност на религиозното съзнание.” Е. Н. Трубецкой смята, че поради това и самият месианизъм е вече увехнал, остарял, мъртъв. Корените му са в историческото минало на руския народ, в чувства и настроения, които отдавна не са живи. Той отчита, че руското общество, както и светът изобщо, са се обуржоазили и се вълнуват от други чувства и настроения. Руското общество (аз допълвам – светът като цяло) вече не е доминирано от религиозно съзнание и не мисли за „руския Христос”. Мечтата за „Москва – трети Рим” е в миналото и не е актуална. Тук няма да коментирам доколко руският философ е прав. Славянофилството е сложно явление и отношението към него на руската философска мисъл, особено в края на ХІХ и началото на ХХ век, е нееднородно и зависи от политическите пристрастия на авторите. Русия е в тежка политическа криза и е в навечерието на радикални събития и това оказва решаващо влияние върху отношението към славянофилството, славянофилите и руския месианизъм. Тогава именно упорито се търсят пътища за излизане от идейната безпътица и за намиране на изхода към вярната посока. И все пак Е. Н. Трубецкой предлага път, който е изход не само от идейния разнобой в руската философска мисъл от онова време, но е спасителен за възстановяване на изгубената пълнота, цялост и „цъфтяща сложност” на културата днес. Според него чудото на Петдесетница променя съществуването на народите и тяхното съзнание: „първо, тя събра всичките народи на земята в едно вероизповедание; второ, тя утвърди положителното призвание на всеки един народ чрез заличаване на естествените граници между националностите. Основното различие между националностите – езикът, изведнъж не само изчезва, но и получава висше утвърждаване и освещаване”. Слизането на Светия Дух върху апостолите запази езиците на народите, но даде възможност на апостолите да говорят на тях, за да проповядват Истината с различни думи и изрази и така да Я направят достъпна и разбираема за всички. Чрез Тази Истина народите, макар и говорещи на различни езици и запазващи собственото си своеобразие, стават едно цяло. Всеки народ получава Откровението на своя собствен език, който вече не е препятствие пред общуването и разбирателството. Христос е

94 един и еднакъв за всички, макар думите му да звучат по различен начин за тях. „Природният език на всеки народ го отделя и различава от останалите. Напротив, огненият език не познава национални прегради; той на всички хора е близък и разбираем, той се обръща към всички народи и на всички съобщава за висшите духовни дарове” (пак там, стр. 184). Е. Н. Трубецкой подчертава нещо изключително важно в чудото на Петдесетница: „Не в обособяването, а в обединението на всички звучи истинският мистичен език на всяка отделна народност”. Различните езици бяха дадени на народите на Вавилонската кула, за да се разделят и да престанат да се стремят към забраненото от Бога и непостижимото за човешките усилия. На Петдесетница Господ оставя това различие, като дарява на апостолите способността да говорят на тези езици, за да проповядват Христовото учение и откриват Божествената Истина на човеците. Защото, като останат различни и разделени по език и народностни особености, народите трябва да се обединят в Истината, която Бог им дава чрез апостолите. Единението в тази Истина и заради нея, а не заради нещо друго! Това е чудото и смисълът на Петдесетница. Тогава се създава Църквата, вътре в която се събират в Името на Отца и Сина, и Светия Дух говорещите на различни езици, намиращи се на различни места, произлизащи от различни традиции народи. Христовият свят е единство на различията, защото да си различен, означава да си свободен. А Бог е създал човека свободен и неизменно го запазва такъв. Единственото нещо, което Той никога не му отнема или ограничава, е свободата. Но това е свобода в Христос, а не във волята да правиш каквото си искаш, да пътуваш, разрушаваш и нарушаваш заповедите, които Бог ти е дал. 8. Етапът на „вторичната простота”, в който се намира днешната култура, е по същество „отказ от Петдесетница”. Но „световната култура” е немислима извън чудото на Петдесетница. Защото силата на сцепление на хората и културите не е човешката сила, а Божият промисъл. Това трябва да ни накара да гледаме по друг начин на влезлите в бита и съзнанието ни понятия, явления, идеи и системи, за да ги видим в истинския им смисъл и мащаб, да осъзнаем тяхното реално значение. Темповете на упадъка, неговата същност и крайните му резултати са заложени още в етапа на „първичната сложност” на модерната култура, т.е. в Ренесанса и в националните възраждания на отделните народи. Там трябва да търсим и причините за това „вторичната простота”, която днес преживяват културите, да е изпълнена с толкова отчаяние, покруса и безнадеждност. Краят напълно отрича началото, макар по същество да го оправдава и да е негов продукт. Но има едно явление, което аз наричам „бунт на културите”, което свидетелства за настъпващи радикални изменения. Културите все повече се съпротивляват на т.нар. „глобализация” и превръщането на света в едно „глобално село”, говорещо на един език и живеещо в една култура. Започва очевидно да се осъзнава, че отказът от разнообразие и своеобразие убива не само културата и нациите, но и самото човечество. Засега този бунт е най-отчетлив в ислямския свят, но той се заражда и в християнския – особено в православния. Той е

95 знак за приближаващата смърт на социално-икономическата система. Излизането от „вторичната простота” е възможно единствено при възстановено религиозно съзнание и с ново осмисляне чудото на Петдесетница. Т.е. след отказа на човека да бъде всесилен и бог на земята. Модерната епоха приключва окончателно, за да започне ново развитие по спиралата на историята. Въпросът е дали то ще повтори етапите в теорията на К. Н. Леонтиев, или ще тръгне направо от Петдесетница и ще продължи до края на света. Аз твърдя, понеже вярвам, че вторият път е истинският и човечеството по Божия промисъл ще тръгне по него.

„Левитация 1”

Худ. Васил Василев

Художник на броя Васил Василев е роден през 1957 година в село Змейно, община Омуртаг. Завършил е специалност "Живопис" във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий". Освен живопис работи също графика и скулптура. Има редица самостоятелни изложби в София, Варна, Русе, Москва, Хайделберг, както и участия в много общи изложби и международни биеналета. Художникът нерядко се обръща към библейски теми и ги пресъздава със средствата на съвременната живопис, без да се ограничава в църковния канон, но и без да нарушава смисъла му. Творбите на Васил Василев са притежание на галерии и частни колекции в България, Русия, САЩ, Испания, Норвегия, Италия, Холандия, Швейцария, Франция. Живее и работи във Варна.

списание за литература и изкуство

3/2015

‘61

цена 2 лв.