Списание "Простори'61" - брой 4 - 2015

'61

1

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

4 / 2015

Уважаеми читатели

3

ПОЕЗИЯ Мария Донева

4

ПРОЗА Паруш Парушев

10

ПОЕЗИЯ Владимир Стоянов Първолета Маджарска

21

ПРОЗА Емил Кръстев

27

ПОЕЗИЯ Никола Анков Кадрие Джесур

37

ПРОЗА Тихомир Тодоров Кузман Кръстев

43

ГОСТ НА „ПРОСТОРИ`61” Разговор с Кийт Гарибиън

53

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Франческо Томада Марта Маркоска

56

ПРЕВОДНА ПРОЗА Ивана Сайко Виктория Токарева

61

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Николай Дмитриев

73

SOPHIA Борислав Геронтиев Заплакала е гората

75

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА 85 Ваня Колева за поемата „Клетвопрестъпник” от Кирил Христов ПРЕГЛЕД 94 Книги Валери Петров. „Стихотворения, 2007–2013” ХУДОЖНИК НА БРОЯ

96

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Автор на картините на първа и четвърта корица е Петьо Маринов Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Издава Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

ISSN 2367-5934 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com Художник на броя Петьо Маринов

3

Уважаеми читатели, С този брой приключва 54-годишнината на нашето списание. Дългата ни история съдържа много осъществени и неосъществени надежди, амбиции, литературни битки, творчески усилия, радости и грижи. В тях са най-вече младите автори, успели или неуспели да се осъществят и да оправдаят или не доверието и надеждите на списанието, дало им възможност да се изявят и да направят първите си стъпки на неговите страници. За 54 години „Простори” преживя много изпитания; списанието се променя, развива, търси, успява или се проваля, ала неизменно у него остана едно: да служи на литературата и културата, да бъде творческа трибуна на даровитите, да утвърждава естетически вкус, житейска позиция, разбиране за творчеството като обществено дело и задължение на писателя към своя народ. Да правиш днес списание за литература и изкуство, е толкова трудно! Трудно е и за нас, редакторите на днешното списание „Простори”. Трябва да го кажем ясно и силно: пречат ни. Пречат ни и желаят да ни няма! Ако кажем, че ни е непосилно да се преборваме с конкуренцията, няма да е вярно. Ние си имаме своя облик, постоянни сътрудници, верни читатели. Не навлизаме в ничия сфера. Професионалната общност ни цени и ни приема. Но нашите проблеми са извънлитературни. Те са породени от провинциалните амбиции на хора без творчески възможности, професионална съвест и морал, завистливи, агресивни, интриганти. Наумили са си, че владеят някакви права над списанието, че то е тяхно и им принадлежи, макар че е създадено от други и всъщност не може да им принадлежи. Тези хора пишат доноси, пръскат слухове, жалват се пред медии, алармират институции. Сега пак са завързали интрига с надеждата, че ще успеят да ни очернят достатъчно, за да ни откаже общината нужната ни субсидия. Изтича 54-тата ни година. И да си признаем: не сме сигурни, че ще доживеем до 55. „Простори” не знае бъдещето си и не може да го планира. Но „Простори” се надява и силно вярва, че това бъдеще ще го има, защото в него списанието, както и досега, ще бъде трибуна и опора на творците и литературата. Дано разумът надделее и през 2016 година заедно да отбележим нашето петдесет и пет годишно съществуване!

Простори`61

4

МАРИЯ ДОНЕВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Паяк седнал по турски във дюкянче на ъгъл. Който иска, го търси. Никого не е лъгал. Кой от тука ще мине? – гледа над очилата. Не с памук, със коприна им изважда душата. И ги черпи с локумче, и локуми разтяга. И си има на ум, че те не бързат да бягат. Те са толкова тъпи, те са толкова боси… И животът им скъп е, а е виснал на косъм. А отминат ли тежко със шестте болни крака, ги изпраща с насмешка. Той умее да чака.

*** Огромен прилив на щастие, внезапно и без причина. Приижда толкова властно, че трябва да си почина.

5 Засмяно, зашеметено, отстъпвам няколко стъпки. Наистина ли за мене са тези весели тръпки? Усещам как обиколки навърта храбро планетата, и как е светло, и колко ми е по мярка взетото, и колко имам за даване, и колко е лесно всичко! Земята ми се спасява и хора ми се обичат! Предпролетно, живо, жадно, на мен точно да се случи… Ще падне голямо страдане, когато всичко приключи.

ЯСНОТА Мъчително влюбване. Чак те боли. Мъглата оставя по всички игли на тъмните борове капчици влага. Сърцето те стяга. Сърцето те стяга. Потапя те прилив от чувството остро, и всеки предмет се превръща във остров. Не си се надявал от страсти да страдаш. Държиш се за всичко и падаш, и падаш. Мъглата ли хващаш в ръцете си груби? Откъснеш ли щастие – ще го погубиш. Не го ли откъснеш – с какво ще живееш? Сърцето ти пее. Сърцето ти пее. След няколко мига, красиво ужасни, мъглата се вдига. Какво не е ясно?

6

*** В леопардовия мрак на улиците летни един любовен котарак зеници ще присветне. Една светулчица любов над него ще прелитне. Сърцето – липово листо – ще трепне беззащитно. То иска да се предаде съвсем без бой, самичко. Луната да го отведе. Довиждане на всичко. Дано, дано не се спаси и пътя му да мине луна със сребърни коси, луна със дрехи сини.

*** Лава от лилава лавандула, плисната по мек, заоблен склон. Слънцето полека се потули в тих и благосклонен небосклон. Пътят е спокоен и познат. Само светлината се променя. Дъх на предстояща благодат. Сладко, ароматно лятно време.

*** В очакване кога ще те целуна, прелиствам часовете като книга. Светулките си вдигнаха катуна и вече няма кой да ми намига. През юни на човек му се обича. Дали ще дойдеш скоро, аз не зная, а спешно трябва да получа лично една целувка сладка най-накрая!

7

*** Слънцето отдавна се е скрило, а морето още розовее. Аз си мисля все за тебе, мило. Помни ли ме… Знае ли… Къде е… Меки и напевни са вълните. Въздухът е гъст като мастило. Липсваш ми. Затварям си очите и писмо наум ти пиша, мило.

*** Морето ме изхвърли на брега на пъстър и невиждан още юли. Във всяка капка пърхаше дъга. Към хълмовете с профил на акули подскачаше по камъни и прах пътеката, накриво закопчана. Къде съм – отначало не разбрах, а как ми се прииска да остана… От всякъде до всякъде – море, и пак се чува как земята зрее. До юли щом човек се добере, поне за месец топло ще живее. На пролетта безсолната вода изчезна, изпари се и изтече. Перо от страх и стъпка от беда – били са тук, но вече са далече. И весели щурци, родени днес, се смеят и се бутат във морето. На остров Юли – звънкият адрес, на който ще си приютя сърцето.

8

*** Всяко едно листенце – с негово си зелено. Всяко едно местенце – спретнато оплевено. Бабичката е малка, но е многогодишна. Само че свърши, жалко, силата ѝ предишна. Пъпли съвсем безшумно и се разбира с всичко. Казва им две-три думи, сипва им по водичка. Бабичката е мравка. Вейките път ѝ правят. Ситните незабравки пият, за да забравят.

*** Хайде да излезем на открито. Лятото на тишина е щедро. Изветрява чаят от липите. Виж светулките какви са едри. Всяка сянка има двойно дъно, с по една звезда, наум прибрана. В тази тишина ако потънем, само два щуреца ще останат. Нещо хубаво градът сънува и изглежда мирен и вълшебен. Помогни ми да си дотъгувам. И прощавай, че не е за тебе.

*** В сърцето ти витаят божества и навестяват старите олтари. Във чашите отекват тържества, каквито никога не се повтарят.

9 През входове и сводове, отвъд извивките на падналата памет, замръкналите божества вървят и сенките ги плашат и ги мамят. И като санитар кръвта снове и носи слухове за чувства нови на плахите сиротни богове на миналите-свършени любови.

*** Летата бяха глупави преди и мислеха, че ще живеят вечно. А пък това за малко се роди и закипя, избистрено и течно. Нощта му има сребърни рога, денят му е перо от птиче чудно. Най-герестото лято досега преди разсъмване е вече будно. Сърцето му е гребен на петел. Сърцето му е ягода и диня, и който го опита, става смел както преди, преди, преди години. Пристига тук, възседнало коза, и сянката на ореха го гушка. Горещо, под езика – със сълза, на пръстена – с едно зърно градушка. Златисто, с драскотини и следи, с адрес, записан в скъсана тетрадка. Летата бяха нежни и преди, но днешното е сто пъти по-кратко.

10

ПАРУШ ПАРУШЕВ РАЗКАЗИ

ПАНДИРА Щом се съберат на едно място двама бургазлии, постоянна тема на разговор е колко много артисти е дал градът на България. Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Нейчо Попов… свиват пръстите на едната ръка, на другата. Когато свършат, започват отначало, но никога не успяват да изредят всички. Артистичен град. Атмосферата му е такава. Хората му са такива. Въздухът, който дишат, е такъв. Не съм се опитвал да си обясня на какво се дължи това, но има един човек, който съчетава като никой друг артистичния талант на именитите си съграждани – Петьо Пандира. Както необработеният диамант не може да се появи сред бляскавите салони или под стъклените похлупаци на изложбените зали, така и Петьо Пандира няма място на сцената. По едно време се опитваха да го покажат в София сред съзвездието на бургаските артисти, после спектакълът се премести и в Бургас. Но колко изкуствен и неприличащ на себе си беше той, как се измъчваше да имитира себе си. Помня го откакто съм бургазлия. Наследил съм го заедно с този град и дори мисля, че той въплъщава една от тези черти на града, заради които така силно се враснах в него. Още от малък знаех много от невероятните му истории – били или небили, повечето с починалия по-късно Ташо Негъра. Те са един непрекъснат водопад от остроумия и неочаквани обрати, които въображението може да създаде само ако е особено надарено. Пандира въплъщава духа на града. Ненапразно той не признава за истински бургазлия никого другиго освен себе си.

– В този град жители сме само аз и гларусите. Старите бургазлии го знаят и обичат. Но постепенно градът се изпълни с много пришълци, които виждат в него клоуна, забавния човек и поради това той не им обръща внимание. Потопен в множеството на дошлите отвън хора, Пандира сега е неизвестен за повечето от тях. Веднъж рано сутринта той прередил в шкембеджийницата цялата опашка.

– Хей, я застани отзад – викнал му някой. Той се обърнал величествено, извадил паспорта си и попитал: – А някой от вас да ми покаже бургаски паспорт? Нямало, разбира се, такъв. Пък и за него било ясно – щом никой не го позна-

11 ва, значи хората не са оттук. На всяко Нептуново тържество през лятото Пандира е главното действащо лице. Сред своите приятели от Сатиричния театър той е в стихията си да измисля остроумия. Нисък, суховат и леко прегърбен, с тънки мустачки, моряшка фланелка на широки ивици, слънчева шапка – това е известният Пандир. Гласът му, дрезгав от морската влага, може да се чуе всеки миг по улиците, където той винаги бавно и с достойнство се разхожда. Виждал съм го в казиното или в „Морски вълни” да отпива червено вино.

– Ако може да се събере всичкото вино, което съм изпил тук, „Емона” ще мине по главната улица. „Емона” беше тогава най-големият пътнически кораб по крайбрежието. Като деца се смеехме на онази измислена история, в която двамата с Ташо Негъра размонтирали чешмата на гробищата, за да я монтират у Ташови, тъй като никъде не намерили муфи от половин цол. Когато ги изправили пред съда и им дали право на последна дума, Пандира с патос се обърнал към съдиите в претъпканата зала: – Граждани съдии, вие днес ни съдите, но искам да ви задам един въпрос – мъртвите вода пият ли? И сега ме напушва смях, когато си припомня как отговорил на софийската дама, която го помолила да ѝ налови риба: – Но, мадам, нима не виждате? Морето е в ремонт! С това той просто е искал да ѝ обърне внимание, че морето е бурно и не може да се излезе за риба. А когато трябваше да подчертае, че морето е спокойно, той просто казваше: – Морето – паркет. Представям си и сега тичащите по моста към брега бабички начело с попа, който ги бил довел от далечното селце да видят море. В този случай Пандира, който трябвало само да пусне помпата на морските бани, щом дръпнал шалтера и моторчето забумтяло, обявил тържествено: – Хайде, мостът тръгва за Поморие! Нямат край неговите истории, пък и губят всичката си прелест, щом се запишат. То е едно съчетание от неговата фигура, от гласа му, от пейзажа на Бургас. Аз обичам да имитирам Пандира и когато в компания се създаде необходимата обстановка, моите приятели, които знаят почти наизуст всяка случка, все ме молят да разкажа поне една от тях. Сигурно добре се превъплъщавам в него, защото веднъж се случило следното. Мои състуденти попаднали в Бургас и тъкмо седнали да обядват в „Морски вълни”, при тях дошли двама, а по-дребният попитал с дрезгав глас.

– Свободни ли са местата, момчета? Единият от приятелите ми, който никога до този момент не бил идвал в Бургас, а за Пандира беше чувал само от мене, веднага го познал по гласа.

– Вие сте Петьо Пандира – не се стърпял той.

– Виждаш ли, Ташо? – обърнал се изтежко бате Петьо към другаря си. – На-

12 родът ме знае. Откъде сте бе, юнаци? Завързали разговор, но една жена почукала на стъклото отвън и Пандира излязъл за малко. Докато той галантно обяснявал нещо на жената зад витрината, на масата се възцарила тишина, която по едно време Ташо прекъснал с въздишка.

– Търсят го още жените, но не знаят горките, че не става вече Пандира. Изгорял бушон. Петьо се появил радостно възбуден на масата, огледал унилите лица на тримата и попитал момчетата: – Този да не би да ви е казал, че съм изгорял бушон? Това е една далеч невпечатляваща случка с Пандира, но и тя показва колко добре умее да се слива той с всяка ситуация и да импровизира в нея. Неговите най-невероятни истории са свързани с морето. Да приседне той на масата при другите мъже, уж за малко е дошъл, да поеме пълната чаша, която веднага се появява пред него, да отпие глътка и да каже хей тъй, като че ли случайно се е сетил: – Пътувахме веднъж за Хавайските острови… И после започват такива невероятни случки, такъв блестящ хумор, че мъжкият смях тресе ресторанта и аха – ще го събори. Защото той тъкмо разказва какво е отговорил на моряците, когато на бедстващия кораб се свършили провизиите, а жребият посочил, че точно той трябва да бъде изяден.

– Какво ще ми ядете бе, леваци, не виждате ли, че съм само клавиши! – тук бате Петьо опъва моряшката си фланелка, за да се видят очертаните му ребра. Не зная дали Петьо Пандира е напускал по море Бургаския залив, но историите, които разказва за далечни морета и океани, нямат край. В очите на моите приятели от вътрешността на страната аз минавам за пръв приятел на Петьо Пандира, а всъщност никога не съм разговарял с него. Случи се така, че само десетина дни след като написах тези мои спомени за Петьо Пандира научих, че ненадейно е починал. Разказа ми за това неговият голям приятел Христо Фотев. Отпивахме водка в писателското кафене на „Ангел Кънчев” и той подробно ми описа смъртта му. Те двамата живееха на различни етажи в един от най-високите бургаски блокове. Късно вечерта жена му звъннала разплакана. Пандира получил инфаркт, докато се къпел във ваната. Слезли Христо и жена му Уляна долу, помогнали да го извадят от ваната, поставили го на леглото и го завили с чаршаф. Жените отишли да се обадят на „Бърза помощ“, а Христо останал с Пандира в стаята.

– Толкова невероятно ми се струваше, че е мъртъв. Загледах се в лицето му и ми се стори, че трепна. Представих си как се надига от леглото: „Пак ги преметнахме ония левачки! Имам скрита бутилка. Хайде, докато не са се върнали.” Но не. Наистина бил мъртъв легендарният Пандир. Наскоро след този разговор отидох в Бургас. Не зная какво точно беше изгубил градът със смъртта на бате Петьо. Уж всичко си беше на мястото – и къщите, и улиците, и заливът, но самата невъзможност да ме изненада отнякъде дрезгавият му глас, да срещна живописната му фигура, ме караше да чувствам

13 града по-различно от друг път. Така веднъж един зимен ден ме изправи лице срещу лице с прясно залепения некролог на главната улица, който съобщаваше, че са изминали пет години от смъртта на Петко Благоев, известен като Петьо Пандира. Духаше остър морски вятър, ръбатото, малко брадясало лице от портретчето сякаш зъзнеше от студа и аз си спомних как бате Петьо разказваше веднъж за своето премеждие през една студена нощ. Ето как се опитваше да внуши на слушателите си колко е било студено.

– И както си стоях вкочанен край огъня, по едно време докоснах пламъка – ха, и той замръзнал. Стопли ме този характерен негов „лаф”. Засмях се, както стоях срещу снимката му и вече нямаше некролог и съобщение за смърт, бате Петьо си беше тук, всеки миг можеше да се чуе гласът му някъде наблизо, а това на стената просто си е една от неговите нескончаеми шеги. Споменът е зимен, но Петьо Пандира беше дете на лятото, на шумните улици и плажове. Може ли да се разкаже всичко за него? Ами историята с часовничето, което една дама изпуснала в морето, ами онзи гларус, който го познал на площада във Венеция, ами огромната акула, която се появила в Бургаския залив точно когато той бил спасител? Ето минавам по плажа и по навик поглеждам вишките на спасителите. Някъде оттам дочувам как разказва за онзи военен, който не искал да излезе от бурното море.

– Защо ми свириш – казва ми. – Ами да ти свиря днеска аз, за да не ти свири утре военната музика – отвръщам му. Изглежда че славата на Петьо Пандира отдавна е преминала всички граници, защото преди време професорът, преводачът и писателят Румен Стоянов, който доста години живя в Бразилия, щом ме видя, възкликна: „Чакай да ти разкажа историята за Пандира, която чух там.” Една съученичка на бате Петьо станала известна пианистка и го поканила на концерта си в Бургас. Той пък в замяна ѝ обещал на другия ден да я повози с лодката си. Стоял по средата на първия ред в концертната зала Пандира, слушал съсредоточено симфоничната музика и ръкопляскал, когато другите ръкопляскат. На другия ден пианистката дошла на кея, както се били уговори предварително, и бате Петьо я настанил в лодката си. Но когато напуснали пристанището и вълните ги подхванали, съученичката прежълтяла, прилошало ѝ и започнала да го моли да се връщат. „Няма как, погледнал часовника си Пандира, имаме още един час и десет минути. Аз снощи как издържах.” ДЪЛБОК ПЕЧАТ Най-сетне ме приеха студент. Очаквах тази вест и час по час поглеждах в пощенската кутия с надежда, но все пак, когато разпечатах служебния плик на Великотърновския педагогически институт, ръцете ми трепереха. Малкото листче, което изпадна в краката ми, сухо ме уведомяваше за приема и поставяше срок от няколко дни да се запиша, ако не искам мястото да бъде заето от друг.

14 Излязох от тъмния вход на кооперацията на нашата малка уличка „Неврокоп” и под яркото слънце отново прочетох съобщението – нямаше лъжа, бях студент. На кого да се похваля? Лениво и някак безразлично отпусната в жегата, уличката беше пуста. Зад оградата на училище „Славейков“ неистово крещяха деца в лятна ваканция. Стори ми се редно в новото си качество на студент да обиколя главните улици и веднага поех към центъра. На „Богориди” си наложих да забавя крачките. По моите представи един студент, макар и бъдещ, трябваше да се движи с достойнство и с известно нехайство, като нещо, което не може да буди съмнение, да съобщава за събитието. Но колкото и да сдържах походката си, само за десетина минути пребродих центъра, без да срещна обаче познат. Започнах втора обиколка и късметът ми се усмихна. Под сянката на липата пред кафе-сладкарница „Малина” видях Христо Фотев, седнал направо на тротоара.

– Бате Христо – застанах пред него аз и той вдигна глава, – приеха ме студент. Очаквах силно да се впечатли, но от унесени очите му станаха насмешливи.

– Защо ти трябва? Я си пиши стихотворенията. Само ще си загубиш времето. Зинах от изненада. Толкова дълго и с такива усилия се бях стремил към моето следване, че изключвах всякакъв друг вариант на бъдещия си живот. Не знаех какво да му отговоря. Добре че в този момент се появи Янаки Петров, защото сигурно съм изглеждал доста глупаво.

– Сега ще дойде младият поет Кирил Гончев – съобщи Янаки. – Излязла е първата му стихосбирка.

– Е, това вече е друго – усмихнаха се присвитите от слънцето очи на Христо Фотев. – Ше има кой да почерпи – изглежда беше забравил за мен и аз побързах да се отдалеча. Само след няколко крачки ме настигна Янаки.

– Фотев ми каза, че си станал студент. Само кимнах. Бях решил да съм внимателен.

– И аз чакам съобщение, но нещо се бави. Ти да не си се впечатлил от отношението на Фотев? И на мен ми каза нещо подобно. Но аз ще следвам! Освен това мисля, че трябва да се поживее в София... там са редакциите. Дребничък и леко закръглен, на пръв поглед той не излъчваше силния си чепат характер и амбицията, която го изпълваше до болезненост. Бяхме прекарали много часове по нощните улици на Бургас сами с надеждите си за литературно бъдеще и нямахме тайни един от друг.

– Е, аз не искам в София – отговорих му. – Ще следвам във Велико Търново. Мен София ме плаши. Изведнъж се досетих, че имам само няколко дни за да се запиша и оставих Янаки. Трябваше да взема дипломата си от минното училище. Обзе ме такова вълнение, че нямах търпение да изчакам автобуса. Крачех бързо, а мислите постепенно се наместваха в главата ми. Спомнях си всички невероятни зигзази на съдбата си – тъмните мокри шахти на мините, смразяващия вятър по кейовете на пристанището, мръсната барака на завода край Перник... Бях успял, каквото и да ми струваше.. Но след всички перипетии на живота ми досега и това нямаше как да стане

15 безпроблемно. Започвах да се досещам вече, че орисията ми ще е все такава – щяха да са ми необходими много повече нерви, усилия и време, докато постигам всяка своя цел. Щях да пристигам на финала, когато другите отдавна са се насладили на триумфа си, а аз, докрай изтощен, нямаше да имам сили за него. Така и с моето следване. Когато най-сетне завърших прословутото минно училище, мечтаната българска филология отстоеше от мен на една казарма разстояние. Имаше тогава някакво постановление, според което за хуманитарните специалности можеше да се кандидатства едва след войниклъка. Сигурно някой беше решил, че за да се занимаваш с литература или изкуство, първо трябва хубаво да затъпееш. На мен в казарма никак не ми се ходеше. Какво да правя? Взех отнякъде един кандидатстудентски справочник и го запрелиствах. Нямаше как – трябваше да избера химическия институт в Бургас, а за мен не съществуваше по-омразен предмет от химията. Когато можех, пропусках тези часове, но все пак бях преживял много позорни минути пред черната дъска. Химия – отвратително! Но нямаше какво да се прави – поставих я от едната страна на възможностите, които имах, а от другата страна поставих казармата... И веднага избрах химията. Записах се в един читалищен курс за подготовка, купих си дебела тетрадка, подготвих се психически за съдбовната си среща и една привечер обречено прекрачих прага на залата, в която трябваше да я заобичам. Още щом се настаних на мястото в ъгъла и влезе преподавателката – една суха, безцветна жена, която безстрастно занарежда науката си – щом направих самоотвержен опит да запиша нещо, ясно проумях – и този опит за интимна близост с химията щеше да се окаже безплоден. Нямаше как да изляза. В тази натежала от безсмислие тишина трябваше да преживея поредния си крах. Оставаха ми само няколко месеца до казармата… Озърнах се безпомощно. Навели глави, тези, които се чувстваха тук в свои води, старателно записваха. Започнах да оглеждам момичетата – грозни. Едва изчаках да обявят почивка. Но на следващата вечер трябваше пак да дойда. Вкъщи се интересуваха как върви подготовката ми. Бяха платили курса. Можеше пък да се появят нови кандидат-химици и сред тях да е едно красиво момиче, объркало посоката като мен. Представях си, докато насила крачех, как в общата ни скука погледите ни се срещат, как на устните ни се появява разбираща и малко горчива усмивка, която веднага ни сближава, как крадешком се измъкваме навън и веднага попадаме в ароматната тъмнина на нощните улици, където дъхът на морето се смесва с тревожния мирис на цъфналите липи. Така увлечен във фантазии, влязох в залата и се огледах – нямаше нови. Веднага свърнах назад, за да се размина в последния момент с влизащата преподавателка. Тя не ме и забеляза. Бяхме от различни светове. Само след около седмица стана чудото – излезе ново постановление, което изравняваше презряната хуманитаристика с останалите достолепни области на познанието. Като че ли не бях много учуден. Нещо вече беше ми подсказало, че онова провидение, което няколко пъти ме спасяваше в последния момент, ще се появи отново. Подготовката ми този път можеше да се сравни с вдъхновение. Отидох в библиотеката и взех оттам томовете на класиците, сборници с литературна критика и всичко, което ми се стори интересно. Каквото не открих,

16 купихме с мама от книжарницата. Тя се мръщеше на излишните разходи, мърмореше тихо, с мъка отваряше портмонето, в което парите все бяха малко, но вече познаваше това мое състояние, в което нищо не можеше да ме спре. Вкъщи подредих масата в моята стая, като поставих от едната си страна цялата събрана литература, а пред себе си дебелата тетрадка, на която откъснах първия лист, за да не ми напомня за химията. Цял месец четох и писах, докато всички книги преминаха от другата ми страна, а тетрадките се изпълниха с грозния ми почерк. Реших, че съм се подготвил. Предстоеше ми да се явя на два изпита – писмен и устен. Подадох документите си първо за Великотърновския институт, а после и за Софийския университет. В краен случай. Не обичах София. Бях ходил няколко пъти на екскурзии или състезания, бяха ме арестували там по погрешка, докато търсех изход от пернишкия капан, в който се бях озовал – студено, блъсканица, чужд диалект и нищо романтично. Във Велико Търново не бях ходил, но предусещането ми го представяше в най-романтична светлина. Писмения изпит държах в баскетболната зала на стадиона. Моята масичка се оказа под самото табло с коша. Погледнах нагоре и видях обръча – кръгла нула. Докато се борех със суеверието, прочетоха темата. Падна ни се Ботев – нещо за героя като борец за свобода. Писах, писах, писах... Ръката ми трепереше и колкото грозно да си пишех поначало, сега ставаше чак нечетливо. Наложих си да спра и огледах драсканиците, които бях сътворил. Край, помислих си отчаяно, пропаднах. Един от изписаните листове ми се стори особено нечетлив и се заех да го преписвам. Още не бях свършил, когато обявиха края на изпита. Опитах се да приключа с нещо като заключение, но една груба ръка измъкна листовете ми и така разбъркани, както си бяха, ги натъпка в плик и ги запечата. „Не съм си проверил за грешки”– успях само да кажа, но никой не ме чу. Квесторът се беше отдалечил.. За устния изпит трябваше да пътувам до Велико Търново. Пристигнах преди обяд и веднага потърсих института. Показаха ми как да стигна дотам и аз за първи път преминах по Стамболовия мост над Янтра, а после по алеята към Света гора стигнах до строгите постройки на бившата казарма, които все още ползваше новосъздаденият институт. Пред административната сграда имаше огромна тълпа. Успях да разбера, че резултатите ще бъдат изнесени чак в късния следобед, а устният изпит ще е на другия ден, но само за тези, които са издържали писмения. Върнах се в града. Трябваше да си осигуря място за спане и обиколих претъпканите вече хотели. Най-накрая ме приюти една бабичка, която даваше квартира. Оставих си чантата и веднага излязох. Тръгнах към старата част на града, стигнах до Царевец и чак докато дойде време отново да се върна в института, обикалях крепостните стени. Исках да видя колкото се може повече, да усетя дъха на историята, който витае наоколо. Не се надявах да уча тук. Надвесен от лобната скала над Янтра, си дадох сметка, че съчинението ми за Ботев е пълен провал. В късния следобед закрачих отново към Света гора. Бяха изнесли току-що списъците с резултатите от писмения изпит, но нямаше никакъв начин да се приближа до тях. Промъквах се с мъка покрай запотени и крещящи нещо тела, блъскаха ме жестоко, но трябваше час по-скоро да разбера оценката си – нер-

17 вите ми не можеха да издържат повече. След като няколко пъти тълпата ме отнасяше ту наляво, ту надясно, а трескавият ми поглед улавяше по списъците само двойки, най-сетне се озовах пред таблото, на което трябваше да е и моето име. Макар и доста отдалеч, успях да го прочета, но ми беше невъзможно в блъсканицата да прокарам мислено права линия до графата с оценките. Найужасното беше, че цялата страница беше изпълнена с двойки и само някъде срещу моето име имаше друга цифра. Нямаше как да разбера, докато тълпата буйстваше, и се измъкнах назад. Седнах на един камък наблизо и се постарах да не мисля. И друг път щеше да ми се наложи да чакам съдбовен резултат, но това чакане няма да забравя никога. Най-сетне тълпата се поразреди и можеше да се стигне до проклетите табла. Приближих се бавно с крачките на обречен. Беше невероятно, но онази единствена оценка на листа, която даваше шанс, се оказа моя. За да съм сигурен, прокарах с нокът линия от името си до нея. Срам ме е да изпиша сега тази оценка, но в онзи миг тя се оказваше скъпоценна. В квартирата се върнах късно. На съседното легло бабичката беше настанила друг квартирант. Завит през глава, той се канеше да спи, но щом влязох, се обърна и не спря да говори, докато демонстративно не му обърнах гръб. Беше настроен революционно, ругаеше лошата организация, института, квартирката, бабичката. Преди наистина да се унеса в сън, дочух последната му реплика към виновниците за несправедливия свят: „Да вземе да ги прасне човек с една епиграма!” След време разпознах в този мой съквартирант сатирика Кирил Назъров. Не съм бил близък с него и не съм му припомнял този характеризиращ го епизод. На сутринта се измъкнах по тъмно, докато умореният от критики към света още събираше сили. В института вече имаше доста тръпнещи от неизвестността хора. Трябваше да почакам реда си на една опашка от зубрещи като за последно момичета. Въздухът около тях ситно вибрираше от паниката им. Две-три момчета пък нервно пушеха в ъгъла на коридора. Изтеглих билетче и седнах на една от свободните банки. Двата ми въпроса бяха свързани с Пенчо Славейков и неговата „Кървава песен” и с Никола Вапцаров. Изпитващите ме бяха двама. По-възрастният имаше изпито, строго лице. Стори ми се безчувствен. По-младият беше пълничък и изглеждаше добродушен. Те щяха да решат съдбата ми. С Пенчо Славейков не се справях много успешно. Възрастният се смръщи още повече, а другия гледаше отегчено през прозореца. Зададоха ми няколко въпроса за Славейков и ме подканиха да премина на Вапцаров. Тук вече се поувлякох. Обяснявах някакъв аспект на Вапцаровата вяра, драсках нещо по листа пред себе си. Бях престанал да обръщам внимание на двамата съдници пред мен. „Я го виж този! – стресна ме строгият глас на по-възрастния.

– Ама той е структуралист, погледни какво прави” – и сочеше листа пред мен. Вгледах се и аз. Стрелките и квадратчетата ми бяха оформили нещо като графика. Не ми беше много ясно какво е да си структуралист, но по тона, с който беше изречена думата, предположих, че е нещо лошо. За кой ли път усетих как под кожата ми пролазиха познатите тръпки на обреченост. Гласът на възрастния отново започна да реже сгъстилия се въздух: „Но пък разсъждава като литератор!” Другият с готовност се съгласи, явно му беше асистент. „За Пенчо

18 не знаеше както трябва – продължи шефът, – но мисли като литератор. Колко имаш на писмения изпит?” – очите му продължаваха да ме гледат строго. „Не се представих добре”– отвърнах плахо. „Хм! – той като че ли се бореше със себе си. – Литератор е, не се лъжа.” Другият пак кимна в угода. „Да не пишеш стихове?” „Пиша – казах, – имам отпечатани в „Родна реч” и в „Народна младеж.” „Видя ли – обърна се той решително към асистента, – имам нюх. Това момче трябва да стане студент. Ще му напишем шестица, за да е сигурно.” Чак сега в очите му се появи нещо като усмивка. Писаха ми шестица. Бях студент. Преди да стана от мястото си, се сетих. „Дипломната ми работа ще бъде върху „Кървава песен”– обещах тържествено. „Е, не бързай – усмихна се най-сетне ласкаво професорът. – Нямаш си представа с какво ще се захванеш.” В лятната жега минното училище тънеше в запустение. Стъпките ми така силно кънтяха по коридора, паянтовата сграда така се тресеше, като че ли всеки миг се канеше да рухне. В канцеларията заварих само секретарката на Шишманов.

– Приет съм за студент – съобщих вместо добър ден. Жената скочи да ме прегръща и целува. Оказах се първият студент в историята на училището. Тя не знаеше какво точно трябва да прави. Затършува в разни шкафове, намери дипломата ми, заразглежда я внимателно.

– Липсва печат – констатира делово. – Всичко друго е наред. Зарови се цяла в шкафчетата на бюрото си, влезе в кабинета на Шишманов, претърси и там. Извади от чекмеджето един печат и го подложи на анализ.

– Не е този! – гласът ѝ издаваше паника. Звънна по телефона на заместник-директора – симпатичен учител по технологии, но млад и неопитен. Той явно не можеше да ѝ помогне.

– Шишманов сигурно държи на тайно място дълбокия печат – отпусна безпомощно ръце секретарката.

– Какъв печат? – попитах в опита си да бъда полезен.

– Знам, че на официални документи се поставя дълбок печат – поясни ми тя. – Но Шишманов е на почивка в Котел и не ми е оставил телефон за връзка. Познатите хладни тръпки отново залазиха по гърба ми. „Боже – помислих си, – пак ли?”

– Ако няма друг начин, аз да отида до Котел – предложих находчиво. За секретарката това беше някакво разрешение и тя се оживи.

– Ами отиди... да не е пък кой знае колко далече. Не мога да ти кажа в коя почивна станция е, но ти ще попиташ там. Или е на миньорите, или на просветата. Тя не беше завършила изречението си, когато аз вече тичах към автогарата. Оказа се, че автобус за Котел има веднага и докато съобразя, че не съм се обадил вкъщи, вече пътувах, обзет от паника. В градчето автобусът ме достави привечер. Разбрах го по острия планински хлад, от който потръпвах – бях само по риза с къси ръкави. Не биваше да се бавя. Трябваше веднага да намеря Шишманов, да узная секретната тайна на дълбокия печат и веднага да се връщам в уютния Бургас. Не се досещах къде да попитам за почивните станции, затова крачех с най-бързата походка, на която бях способен – хем да се стопля, хем да срещам повече хора. Минах няколко

19 пъти по стръмната главна улица, обиколих неведнъж уличките около центъра. Никъде не срещнах директора – паниката ми се усилваше. Наоколо беше весела глъч и освен остър хлад лъхаше и еснафското доволство на почиващите.

– Ти какво правиш тук! – сряза ме до болка познат бас, от който и сега съм склонен да потреперя. Шишманов! Чудото и този път бе станало.

– Приет съм за студент – казах вместо поздрав. Беше ми станало навик.

– Е? – той не се впечатляваше лесно.

– Ами Вас търся... за дълбокия печат.

– Какъв печат?

– Дълбокия. Заради дипломата... трябвало друг печат... дълбок.

– Секретарката ли те праща да ме търсиш чак тук? Кимнах.

– Тя провери ли в чекмеджето на моето бюро? Пак кимнах.

– Имаше ли там един печат в левия ъгъл?

– Имаше – намерих гласа си отново.

– Е, това е той. Няма по-дълбок! – отсече Шишманов и се обърна да настигне жена си, която изчакваше нетърпеливо на няколко крачки разговора ни. Останах един миг на мястото си, докато съобразя, че напразно съм идвал дотук. Все пак напрежението ми ме напусна – има печат, няма проблем. Преди да закрача надолу към автогарата, чух през тълпата баса на Шишманов: – Честито! Но се оказа, че автобус за Бургас щеше да има чак в ранната сутрин. Налагаше се да пренощувам тук. В хотела, естествено, се оказа, че няма места.

– Какво да правя? – попитах уплашено.– Мога ли да остана във фоайето... ще седя мирно на фотьойла.

– Какви ги дрънкаш – сряза ме маститата лелка на рецепцията. – Излизай навън! Излязох. Беше още по-студено. Затичах по уличките, за да се сгрея – напред-назад – озовах се пред голяма църква. Доближих масивната врата, лъхна ме топъл въздух и пристъпих. В полумрака не се виждаше човешка фигура. Догаряха бледи свещици, миришеше сладко на тамян... „Тук ще пренощувам – помислих с надежда, – ще се свра в ъгъла до вратата и ще изкарам до сутринта.” Приседнах в едно закътано местенце и притихнах. Усещах благ покой под дълбокия свод на кубето. „Странно е – казах си, – че новото ми начало ще бъде свързано с една църква. Дали има символика в пренощуването ми тук?” Но не ми било съдено да осъмна сред благословения мир на светата обител. Не бях прекарал и половин час, когато кроткият ми унес бе рязко прекъснат: – Хайде, че ще затварям – една тъмна фигура се беше надвесила над мен.

– Ами... – сепнато се опитах да обясня, – не може ли да...

– Не може! – сряза ме фигурата. Явно ситуацията не ѝ беше непозната. Пак се озовах навън. Пак се наложи да се затичам и краката ми сами ме отведоха обратно в хотела.

– Трябва да ми намерите място! – този път имах по-решителен вид. – Как се

20 изхвърля човек посред нощ? Мога и да се оплача! Сега до жената, лениво отпуснат, седеше мъж, може би пазач. Двамата ме заоглеждаха съсредоточено. Нямаха вид на уплашени от заканата ми, но все пак дебелата лелка нареди: – Отвори му горе и му хвърли един дюшек и завивки. А пък ти ела да платиш!

– последното се отнасяше до мен. Това „горе” се оказа самият таван на сградата. Нямаше осветление. Мъжът с пъшкане домъкна отнякъде сламеник, хвърли го в краката ми и веднага ноздрите ми се напълниха с прах. Той изчезна замалко и когато се появи, носеше одеяла и възглавница. Този път не ги хвърли, а ми ги подаде и веднага, без да каже и дума, се отдалечи. Настаних се както можах – легнах, без да се събличам, завих се и се вгледах нагоре към една светла ивица, която се процеждаше между керемидите. Поне не беше студено. Бях заспал вече, когато ме стресна някакво громолене, премесено с дрезгави гласове. Водеха при мен цяла група турци, явно пристигнали късно в Котел от балканското си селце – гръмогласни смехове, закачки... Най-сетне се настаниха и бързо заспаха. До сутринта не мигнах сред екзотичната оратория на хоровото им могъщо хъркане в съпровод на онези чести тръбни звуци, които издава нагнетената стомашна енергия в устрема си към свобода. За мен подобна възможност нямаше – или тук, или вън сред режещия планински студ. Едва издържах до онзи миг, когато интуитивно усетих, че тъмнината започва да се разрежда, и само с два скока се озовах на автогарата. Скоро автобусът с пъшкане се заспуска надолу към равнината сред разсъмващите се балкани, спираше сред площадите на малки селца, хора слизаха и други се качваха, а аз гледах унесено навън, но вече не бях тук, а дишах с пълни гърди въздуха на една осъществена мечта и бродех с леки стъпки в картините, които въображението ми създаваше. Какъв ли дълбок печат върху съдбата ми щеше да постави времето, което се беше разпростряло пред мен?

21

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ ЗЛАТЕН ЕЛЕН Към себе си вървя срещу дъжда, а той ми шепне колко ме обича. Опитвам се да излежа присъдата да бъда никой. Опитвам се да залича сеанса на поредната си глупост, но няма да ми стигне и живот, за да се скрия някъде на сухо. Докрая ще се слея със дъжда, ще свирим с него върху пясъка на плажа. И ще забравя колко е часа. И нищо друго няма да ви кажа. Да можех да избягам, бих избягал от себе си, от тази нощ без дъно, в която като в бъчва ври животът. Да можех да избягам без посока – очите да не могат да ме стигнат, ръцете да не могат да ме пипнат, нозете като птици да ме носят високо над света и глупостта. Аз искам да нахраня паметта с Бермудския триъгълник на гордостта ни и да превържа ахилесовата си пета. И чак тогава да се върна у дома. Нали земята още се върти, за да напомня пътя и началото. Децата спят, животът си отива и аз не искам повече да пиша стихове, и да сънувам Гетсиманската градина, простил се с най-човешките си мигове. Навсякъде около нас живее Бог. Предатели, и вий ли сте навсякъде? Огради, изкривени и брадясали, ще мога ли през вас да видя брод? Аз от години стигам свободата, целувам я и се прощавам с нея, но още се вълнувам, още тлея, повел без път на дните си стадата.

22

Очи, върнете ми небесния олтар! Ръце, хвърлете ножа на омразата! Аз сам запалих звездния пожар, и сам потънах в пазвата на пламъка. Окъсяват ни дните и заедно с тях окъсяваме, мисълта ни расте като дълга и лунна пътека. И вървим на кокили по кея между жадните есенни разливи. Хоризонтът ни спъва с въжето си грубо и тежко. Аз, човекът баща и детето на Бога, с хляба чер на нощта ще заситя поредната болка. Причернява ми вече от всяка житейска изгода, а животът ми страшно прилича на проскърцваща в мрака двуколка. Ще разтвори ли зимата бяло крило – да ме прати на далечна каторга, с надежда и шанс да се върна – да открия сандала и златното руно на вятъра и молитвата умна безмълвно за всички да сбъдна. Да те разстрелват ден след ден, а ти да чакаш кротко всеки гузен изстрел. Човекът в теб докрая да мълчи, събрал плода на зрялата си мисъл. И ей така, освободен, да вдигнеш клони горе към небето, да си безумно влюбен в този ден като орел, прегърнал висинето. Раздай на слепите отровните стрели, те са родени, за да те прострелят. Нали отдавна вече им прости и ги остави във страха си да изтлеят. Във ириса на твоите очи ефирът пише звездната си сага. Топи се тялото. Дали ще се стопи душата, дето още ти остава?

23

Да се родиш с развързани ръце и да усещаш, че изтръпналите пръсти са птиците, с които се издигаш далече над видените пространства, че този свят отдавна не ти стига, че пътят ти осеян със митарства прилича на пораснало сираче. Ще можеш ли тогава да изплачеш, целунат от поредния живот? Ще подариш ли втората си риза, когато нямаш нищо на гърба си? Във гърлото сърцето ти замира и се смалява всеки ден сънят ти – благословен, пропадащ и различен. Какво небе – запалени звезди, безброй огнища в крепостта на Бога. От толкова години все не мога да се освободя от вещите като преди. Над мен се лее люлчината песен и чувам как детето в мен расте. Превръща се в пробудено море, погалено от тлеещата есен. Прекрачвам прага на нощта. Ще бъде дълга идващата зима. И още дълго, дълго ще ни има като глухарчето на утринта. Не зная има ли, или пък няма Бог, ала живея, сякаш че го има. Светът тогава става райски плод вместо венец от тръни и коприва. Дори човекът някак си е друг – по-търпелив, смирен, неапатичен. В душата му не буди смазващ студ въпросът: „Как да бъда симпатичен?” С достойнство следва своята съдба и повален стократно се изправя. Кога ще стигне другата страна на този свят гротескно огледален? Но не живее, за да бъде друг, а с пламъка родилен на душата сам ще прогони виещия студ в изцъкления поглед на луната.

24 Не зная има ли, или пък няма Бог, край нас ли е, или си е отишъл, но чувствам, че съм станал по-дълбок, по-съвършен от ледената мисъл. Нима наистина започнах да говоря, когато другите престанаха да слушат, и думите, изтръгнати до корен, захвърлиха на пясъчната суша? Ако избягам, утрешният ден ще ме краде на части от съня ми и тайничко ще се прибира в мен да търси столицата на духа ни. Ужасно е да си изригнала следа и брод за чуждото спасение, а в тебе да кълни мигът на безвъзвратното съмнение. В безкрая ли се гмурках цял живот, дочувайки как хрипът на съдбата разкъсва спомените като кашалот и те потъват в шепите на мрака. Нима наистина започнах да говоря, когато другите престанаха да слушат? И все дълбая, търся още корена на думите, които не се чуха. Без любов няма как да достигнеш до мен в проходилката скърцаща на циничните думи. Аз съм златен елен. Аз съм златен елен, черна зинала сянка лежи помежду ни. Побеляха годините, наваля тежък сняг. Ти премина по него внезапно улисан. На кого си подобие? На какво си контраст? И защо не обязди най-страшната мисъл? Гордостта си защо не смири и стопи, а се спусна към черната зинала сянка и развърза стотиците звездни шейни, и изпи светлината им като пепелянка? Как ще стигнеш тогава накрая до мен, щом до корен посече вековните думи? Аз съм златен елен. Аз съм златен елен, черна сянка отдавна лежи помежду ни.

25

ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА СТИХОТВОРЕНИЯ ПАРЧЕТА ЗДРАЧ Нанизват бримки старите жени със плетки, прозявайки с ръка душата си във здрача. Просъскват нещо между два-три зъба редки. И гарванови дрипи в гърлото им грачат. Чифт траурни криле покоя смачкан хапят върху ръждясалите порти дървоядни. Възчерно е небето им – огнище сляпо. Душите, спомените – ялови и гладни. С утроби изкорубени очакват смърти... Разнищват спомени и като бухал бухат. Навред простират мъката си, свода къртят. С глава ъглите блъскат в самотата глуха. Вода пренасят жива – за земята влага, поливат малката градинка с лук и чушки. Не се завръща никой, запустял е прагът. Жени прозяват погледа на изток – в суша. Душата им с гнездо от мълнии е пълна. Излюпват се и учат да летят по хълма – по змийски кърмен, диплен като прана вълна, протяга кръстовете – сляпо и бездънно. Парчета здрач са старите жени със плетки, прозявайки с ръка душата си във здрача. Просъскват нещо между два-три зъба редки. И гарванови дрипи в гърлото им грачат. ЛЕНИВА ЗМИЯ Е РЕКАТА Ленива змия е реката през пладнето, на сянка се крие днес сред пущинаците. Върбите я мамят, от слънце окадени, закрили небето със облачни знаци. Ще хукнем в житата, открили пътечка, със пръчка усойна и камък в ръката, усетили боси земята с петички, ще сторим поклон на цветята от злато. От мак ще направим мома с пелерина. Лайкучка ще срещнем и росен синчец. Върхът на дървото е гребнал от синьото. Приспива гнездата гласът на щурец. На жабите хорът тръстики люлее, топуркат крачката на водните кончета. В мен детство нахлува, зад ъгъл се смее, препуска на воля със дървено конче.

26 НЕБЕТО Небето – обърната халба с божествена бира – пороят се пенеше луд, урочасваше дяволи. Пияни хлапаци се кискаха, джапаха боси във вира – от двете страни, под носа им, цъфтяха мустаци. Пороят замята се, свлече накапан пенливи чорапи. И пясък, и кал се загърчиха – пръснати, вир изподрани. Реката, приклекнала в пяната, мие нозете си сляпо – потичат във близките ниви премътните вади. Небето – продънено беше и нямаше спирка, а старата бъчва с разхлабени обръчи вдигаше гири. На покрива Господ се киска – щастлив и объркан – обърнал е халба огромна с божествена бира. ОТ ДЪНОТО НА УЛИЦАТА От дъното на улицата ни наръфана с раздрънкана каруца вехтошарят иде. Гласът му е пресипнал и обветрен, и разцъфнал, а кончето едва нозете гладно сприда. Аз тичам полозите да пребъркам бързо, защото зная, че срещу едничко прясно яйчице, той вафличка ще ми даде, локум на клечка или бонбони, захарно петле, пиринчено звънче… Изяла всичко лакомо и до последна трошка, очаквам вечер баба да изсипе клетви и закани. Защо не снасят пустите кокошки?! Ох, пипката! Ох, пипката дано ги хване! НА ВСЯКА КОТКА РЕЦИТИРА СТИХОВЕ На всяка котка рецитира стихове, кръстосвайки града с пияно тяло. Бакшиш оставил в ресторанти стихнали на сервитьорките със глас опален. Завръща се по бузите с червило, със смях пари на маса разсъбличал, стопили се в разлети чаши вино. Сред пепел от угарки се развличал. Приятели го търсят след заплата. В останалото време са заети, затворили със катинар душата пред просещата шапка на поета. Когато все пак вкъщи се прибира без грош, но с вратовръзката, и блед, законната съпруга реагира, сукалчето приспала с празна гръд. Той гузен ляга, малките целува. Каквото му говорят, не разбира. Най-много ориста си да напсува и в сънищата пак да рецитира…

27

ЕМИЛ КРЪСТЕВ УЕБСАЙТ

И не е болка за умиралка да се чувстваш като монета от един лев, с която най-много да купят един билет за метрото, и ако се изтърколиш от скъсания джоб на приятел, ще издрънчиш на плочите, ще се изтърколиш и ще пропаднеш в шахтата на градската канализация, а кой ще си прави труда да вдига решетката и да бърка в калта, дори да ти е стар приятел – голяма работа, един лев. Но на приятелите е нужно да се помага, те са умни и достойни хора, някои изстрадали живота си, други готови да страдат, едни в началото на пътя си, други вече на една ръка от края, и се мръщиш, като гледаш как господа с папийонки и прилични доходи и красавици, като от телевизионен сериал са готови да ти целуват маратонките – ще ви помогна разбира се, вие сте ми приятели, хайде да изпием по кафе. В един момент обаче се озоваваш в канала и приятелите вече не приемат обажданията ти по телефона, но това не значи, че приятелството е умряло, просто трябва да потърсиш нови приятели – и замалко да го блъсне афиш колкото едноетажна сграда насред тротоара, който го пита с тлъсти букви иска ли да стане милионер. В някаква телевизионна игра наградата била двеста и петдесет хиляди. И с още по-тлъсти букви: един опит и ставате една четвърт милионер! Виж ти, а афишът продължава да се усмихва приятелски, че има и втора награда – ами то и втората награда не е за изпускане, макар че е само двайсет и пет хиляди, значи десет пъти по-малко от първата. Печелиш я и ставаш една десета от една четвърт милионер, или, другояче казано, една четирийсета милионер, лошо ли е? Третата е най-скромна, две хиляди и петстотин, но като си повтаряш нощем преди да заспиш, че си една четиристотна милионер, сигурно си осигуряваш сладки сънища. Милионерът си е милионер, дори да има единица с някоя друга нула под дробната черта, а той сега получава двеста и петдесет лева заплата и излиза, че е милионер, макар и една четирихилядна – ехей, приятели, връщайте се! Аз не съм монета от един лев, която ще се изтърколи от скъсания ви джоб в канала и няма да си направите труда да вдигнете решетката. Един милион е това, макар и разделен на четири хиляди, а на милионер мъже с папийонки и красавици от сериал са готови маратонките да целуват и като размислиш, в теб всъщност живеят десет милионери, макар и по една десета от четирихилядния. Ако се подредят един до друг, хората ще минават край тях с възторг по лицата, ще стискат ръката на всекиго, ще преглъщат и ще ги питат – може ли да ви стана приятел?, а на теб ще ти иде да се похвалиш, че не са само тези десетимата. Ти може да си сто милионери, макар

28 и четири хиляди разделени на сто и ако някой не вярва, да тича при афиша, но да не ставаме лакоми. Достатъчно ти е да си десет милионери с поне един приятел за всеки и хайде скачай в шахтата да дотичат при теб и да ги прегърнеш. Ето, един се задава иззад ъгъла и първият от твоите милионери се изтърколва по асфалта, но за миг спира на ръба на решетката да хвърли слънчев лъч с излъсканата си повърхност в очите на приятеля – никога не разчитай само на късмета си, че може главата на приятеля да ври от мисли и да отмине – и скача между пръчките на решетката. Да, потъна във водата и приятелят трудно ще го види, но по асфалта вече се търкаля вторият от десетте милионери в теб, мята слънчево отражение и скача в шахтата, после третият, четвъртият. Главата на приятеля все така ври от мисли как да стане милионер и не забелязва и деветия от милионерите ти, който цопва в шахтата и го вика да се присъединява към братството на милионерите, макар и с единица с много нули под дробната черта, ей, човече, не подминавай късмета си! Приятелят ще направи още една крачка и ще продължи по пътя си и никога няма да научи, че отдавна е милионер, но ти си истински приятел и ще разделиш десетия милионер в себе си, който още не е хлътнал в шахтата, на нови десет милионери с по още една нула под дробната черта – това не е никаква лакомия. Те ще се изтърколят по металната решетка с милионерски звън и приятелят най-после ще сведе поглед, ще види колко много милионери му махат от помията в шахтата и му викат: дели заплатата си на хиляда или на сто хиляди и скачай при нас! Той най-после ще си даде сметка кой е, ще издрънчи на асфалта и ще цопне в прегръдките на милионерите от калта, ами да, и той е милионер и не го интересуват нулите под дробната черта. Всички ще се хванете за ръце и ще разтърсите рамена като милионери от монети по един лев, по улицата ще се разнесе милионерският звън и милиони милионери, кой със сто хиляди, кой с милион нули под чертата, и ще скачат при вас в тинята. Над асфалта ще бучи победният марш на еднолевовите милионери, който прави милионер всекиго, независимо от заплатата, и го приема в братството на милионерите с безброй нули под дробната черта, а ти ще си мислиш просълзен колко лесно е да намериш приятели, само да са им скъсани джобовете и наблизо да има решетка на градската канализация. ... Има въпроси, на които трябва на живот и смърт да откриеш отговорите, но хората най-често не се интересуват нито кой, нито как, нито защо, нито откъде, нито докога, нито дали и така нататък и не че са виновни, защото, ако се позамислят колко важни са тези отговори, биха му помогнали, но как да го разберат, на челото си ли да залепи табела „Търся на живот и смърт ненамерени отговори”, ама ако е сигурен, че ще помогне, и това ще направи, но сега по-важното е да влезе в ей онази сграда, съвсем нова, със стъклени стени и портиер с униформа на входа, а на паркинга отпред има само едно свободно място, боядисано като че със син камък. Този път ще се направи, че не познава маркировката за инвалиди. Той ще се направи, но пазачът на паркинга веднага дотърчава със светлоотразителната си жилетка и му прави знак да се маха, отговорите обаче всеки момент ще се разпилеят по стаите на сградата и върви ги търси, а тези отговори

29 са на живот и смърт, но светлоотразителната жилетка не слуша дрънканиците му, както се изразява почти любезно, и включва джиесема си да се обади в централата, а на него тъкмо сега не му се занимава с катаджии и дава на заден. Два кръга около стъклените стени като котка, която дебне мишка в средата на хола, този пазач няма ли да заговори пазачката от съседния паркинг, или да се мушне в кафенето за баничка, или да изтича да свърши най-належащото за всеки пазач на паркинг в студа, но жълтата жилетка не го изпуска от око, само за инвалиди е мястото, подвиква той вече не толкова любезно и за трети път включва джиесема – какво иска този тип, да залепи на челото си надпис „Търся въпросите на живот и смърт“? Заслужава да изскочиш от колата и да го метнеш през оградата, но докато обясняваш после, че никой инвалид няма да стане пò инвалид, ако спреш за минута върху правоъгълника от син камък, а има опасност да изтървеш отговорите на въпросите, какво да направиш, да се престориш и ти ли на инвалид?, тъпо е, затова той продължава с обиколките и търпението му най-после е възнаградено, защото колкото и да се престарава един пазач, рано или късно найналежащата нужда го подгонва към тоалетната и ако тя се намира на третия етаж, има достатъчно време да паркира на мястото за инвалиди, да грабне отговорите и да се върне в колата, без да става нужда да залепя на челото си надпис „Помогнете на инвалида да настигне въпросите на живот и смърт”. Няма време да чака асансьора и тича по стълбището до последния етаж, отваря първата врата и вика – казвайте отговорите!, но мъж по риза с къси ръкави и вратовръзка го осведомява, че въпросите са забравили отговорите си в сградата близнак на тази и са отишли да си ги приберат, а оттам заминават за чужбина и ето го тича по стъпалата надолу, но от прозореца вижда, че пазачът крачи по паркинга, явно тоалетната е била на партера, и дори се е свързал с централата, паякът вече е спрял до оградата и той обяснява на полицаите, че някакъв кльощав с дънки и сако – и май с жилетка под сакото! – го издебнал, докато задоволява най-належащата си нужда, и се настанил на мястото, определено за инвалиди, отгоре на всичко тарикатски лафове му пробутва за живи вампири или май беше за мъртви, можеш ли ги разбра такива, отнасяйте му таратайката. Ама как така, въпросите всеки момент ще грабнат отговорите от сградата близнак и ще духнат в чужбина, а за да спре този бюрократ пазач, на челото си ли да напише „И аз съм инвалид и е на живот и смърт да намеря отговорите”, тогава поне половината инвалиди в града ще го разберат и ще му отстъпят мястото, но пазачът явно е решил да спечели благодарността на другата половина и дава знак на шофьора на паяка да вдига колата. Ако не можеш да победиш противника, най-добре да се присъединиш към него. Поколеба се за секунда, но гумите на колата се отделяха от синия асфалт, пред очите му се мярнаха въпросите, забързани с пътни чанти на рамо към терминала за международни полети и сам не се усети как откъсна левия си крак под коляното, заподскача на десния към паркинга и стигна до светлоотразителната жилетка тъкмо когато стрелата на крана спускаше колата престъпник

30 върху платформата на паяка, ама аз съм инвалид! – и пазачът се обърна към него да му каже нещо вече съвсем нелюбезно, но видя размахания крак с развързана обувка, почеса се зад ухото и се сви пред погледите на двамата полицаи, които го гледаха с палки в очите – подиграва ли се с властта, като ги кара да малтретират граждани в неравностойно положение?! Той им кима усмихнат, това са те, истинските пазители на закона!, пъха се в колата и дава газ, макар че му е трудно да натиска с едно стъпало трите педала, но кой ти гледа дребните неудобства, когато си на крачка да настигнеш найважните отговори, а и днес късметът му работи и секретарката на последния етаж в сградата близнак обяснява, че грешно са го осведомили и въпросите ще заминават от първата сграда, тук са дошли само да оформят командировъчните и това е почти катастрофа, но може и да е точно обратното, значи не са отлетели още и отвръща на секретарката, колкото да не си тръгне, без да се възмути – ама нали оттук щяха да ги вземат за летището! Тича обратно, без да слуша философстването на секретарката, че на един въпрос винаги има поне два отговора – откри Америка! – и отново дава газ, вече е свикнал да натиска педалите с едно стъпало, на паркинга обаче пак е свободно само мястото за инвалиди, но сега може да спре колата върху синьото петно за колкото часа иска и да бърза по стълбището до последния етаж, а като се държи с дясната ръка за парапета почти забравя, че левият му крак остана на задната седалка, но въпросите с по няколко отговора току-що ги били извикали в сградата тризнак за последни инструкции, а асансьорът кой знае къде е заседнал – и закуцуква по стъпалата надолу. Изскача на паркинга, но вижда същият пазач да обяснява на същите полицаи със същия паяк, че кльощавият не си е залепил на предното стъкло знак за инвалидна кола, значи няма право да паркира тука, а и кой го знае какъв инвалид е, може да си свива някак крака да заблуждава органите на реда – ама този пазач какво иска, да закачи на главата си табела „Аз съм стопроцентов инвалид и отговорите са ми нужни на живот и смърт”? След секунди полицаите ще наместят колата му върху платформата на паяка и ще потеглят кой знае накъде и дори ще благодарят на светлоотразителната жилетка за старанието му, а той не може да тича само с крак и половина, значи да си откъсва и дясната ръка и да я размахва отдалече, ще им докаже, че е инвалид, макар и без лепенка на стъклото. Полицаите го забелязват и обръщат към пазача по една палка във всяко око, той на глупаци ли ги прави!, но в погледите им се мярка и съмнението, че и инвалидът – ако наистина е инвалид – не е стока и не се ли сеща, че отвлича органите от преките им задължения, но те са образцови пазители на закона и му обясняват, като на съмишленик да кандидатства в лекарската комисия, там ще му издадат най-много за месец документ за инвалидност. Тези хора не разбират ли, че няма време за никакви комисии, не, ако им обясни, ще се съгласят с него, но в този момент най-малко му се разправя с униформени с палки в очите, дава на заден и докато мигне, вече отваря вратата на шефа в сградата тризнак и вика – къде са отговорите?, но главната експертка го заковава като с карфица за стената с глас на компютър, че преди половин

31 час са дали на шефа кабинет в централната сграда, да го потърси там след седмица, забелязва обаче, че посетителят е без ляв крак и дясна ръка, изключва говорещия компютър от гласните си струни и прошепва, че шефът е успял да инструктира само десетина от въпросите – тук се събра навалица и той върна останалите да го чакат пред новия му кабинет. Колко е добре на едни и същи въпроси да има по няколко отговора! Дали надолу да не вземе асансьора, само с лявата ръка няма как да се крепи за парапета, но и двата са спрели между етажите, затова хуква пак по стъпалата, напъхва се в колата – газ с левия крак, а десният само потрепва с коляно, сякаш се извинява, че не изпълнява задълженията си, дясната ръка на задната седалка пък стиска и разтваря пръсти, и тя иска да му помага да върти кормилото – и след минута отново връхлита на паркинга, а там, както обикновено, има само едно боядисано в синьо свободно място и го чакат светлоотразителната жилетка и полицаите с по две палки във всяко око, виждат, че още не е залепил знак за инвалид върху стъклото и палките в очите им стават по три, а въпросите излизат от сградата и се въртят около микробуса за летището – ама това е катастрофа! Ако отново ще обяснява на полицаите, че е инвалид и не му остава никакъв месец, нито седмица, нито ден, нито секунда да се реди на опашка пред лекарската комисия, по-добре да беше закачил на челото си табела „Инвалид съм, не виждате ли, че съм без един крак и една ръка, а отговорите и за вас са на живот и смърт”, а въпросите вече се настаняват в микробуса и се оглеждат за отговорите си, които се мотаят още пред вратата на шефа, ето ги най-после, слава Богу!, палките в очите на полицаите обаче стават по четири и светлоотразителната жилетка потрива ръце – казвах ви, че ако беше инвалид, щеше поне да закрепи на челото си надпис „Инвалид”. За никакви надписи няма време бе! Микробусът всеки момент ще потегли, а отговорите се оказаха много повече и това ги прави още пò на живот и смърт, затова ще паркира върху правоъгълника с цвят на син камък, ще си откъсне и главата и ще я пъхне под мишница, после ще заподскача на куц крак към микробуса, да ги види тези с палките в очите и светлоотразителната жилетка как ще пелтечат истински инвалид ли е този навлек без ръка и крак, че и главата му я няма, или само се прави, а той ще вика на въпросите да му дават отговорите си, които са на живот и смърт и за самите тях, но как ще вика без глава? ... Те­жък е жи­во­тът, гос­по­ди­не, хо­ра­та ста­на­ха ед­ни – ще пад­неш на ули­ца­та и ня­ма да те пог­лед­нат. Не ги ин­те­ре­су­ва ин­султ ли си по­лу­чил, или си пук­нал от глад, а аз от се­дем ча­са ча­кам и все да ми дой­де ре­дът, да ми дой­де и се обаж­дам, че ме пре­реж­ дат, ня­ма да си мъл­ча. Док­тор­ка­та из­ле­зе пре­ди мал­ко да ме на­хо­ка, че ре­да го оп­ре­де­ля тя и на ко­го­то не му отър­ва, да си тър­си друг ле­кар. И от­но­во вка­ра свой чо­век. А вие за­що сте ту­ка?

32 Не­що с гла­ва­та ли? Ами че ние пред та­зи вра­та всич­ки сме за­ра­ди гла­ва­та и не че щях да тър­кам ве­че ця­ла сед­ми­ца то­зи стол, но ми дой­де до гу­ша да ми ви­си на вра­та све­кър­ ва­та. Не знам за­що Гос­под дър­жи та­ки­ва хо­ра и не ви поз­на­вам, но све­кър­ва­та е на де­вет­де­сет и пет, а Гос­под не я при­би­ра. Как­во тол­ко­ва съм съг­ре­ши­ла, че мъ­жът ми по­чи­на на пет­де­сет и ми ос­та­ви на ръ­це­те ба­бич­ка­та? Пък ина­че от кръс­та на­го­ре ни­що ѝ ня­ма, ни­то сър­це, ни­то дро­бо­ве, по­не да се за­каш­ля, че да се за­да­ви и хай­де към гро­би­ща­та, а то ве­че четири години е на легло и всяка сутрин да я вдигам, да я обличам. Заради това вдигане съм стигнала до ча­кал­ня­та на нев­ро­лож­ка­та. Ама не мо­же­ла да ста­не са­ма, ами не ста­вай, ле­жи си там и не се обаж­дай, а тя на двай­сет и се­дем се раз­ве­ла, ос­та­ви­ла моя Дим­чо пет­го­ди­шен без баща. И сега аз да я гледам, но защо ви занимавам с моите ядове? Трябва да тичам до вилата, шейсет и четири квадрата, на три етажа, с овошки и зеленчукова градина. От моя Димчо ми остана, тя му беше по наследство, а вие от какво сте болен? Като ви гледам, доста блед изглеждате. Тука сте по работа ли? Какво, мъките ми са свършили вече? Де да беше така, ама онази вещица ме чака вкъщи, чак не ми се прибира. Щяла до почине след няколко минути? Господ да ви поживи! А вие откъде знаете? Това ви е работата? Хубава работа! Добре де, все пак Бог да ви благослови. И как ще пукне дъртофелницата? Две седмици не била ставала от леглото? И не била яла нищо? Кой ви ги е наприказвал тези глупости? Че да си сготви, аз да не съм заключила хладилника? А тя да знаете колко яде! За цял трамвай бабички се тъпче. Какво, трябва да вървите, че ви чакат още хора? Вървете, вървете, хората не бива да чакат. Като пред този кабинет. Че стигнат ли до тука, цял живот чакане ги чака. Да дойда с вас ли? Благодаря, но цялата къща ми е на главата. Да я из­чис­тя, че ве­щи­ца­та я нап­ра­ви на кло­зет, а ста­я­та ѝ е пъл­на с ка­шо­ни. Ед­ни та­ки­ва праш­ни, вех­ти, яв­но са от мно­го го­ди­ни и до­ка­то мо­же­ше да става, то­ку кля­ка­ше при тях и бър­ни­ка­ше вът­ре.

33 Крие не­що дър­та­та, каз­вах си, но ще дой­де и мо­е­то вре­ме. И до­ча­ках. За­ле­жа се и аз вед­на­га от­во­рих най-го­ле­мия ка­шон. И раз­бр ­ ах за­ра­ди как­ва глу­пач­ка съм се тре­па­ла. Или как­ва глу­пач­ка съм би­ла аз да очак­вам по­не ше­па зла­то. И на спес­тов­на книж­ка щях да съм бла­го­дар­на, а то кни­ги. Вся­ка под­вър­за­на с це­ло­фан. Бър­зо се се­тих, на­ли мо­ят Дим­чо ра­бо­те­ше в пе­чат­ни­ца. От­там ги е от­мък­вал, ама за­що са му би­ли? Че и с це­ло­фан! И да не ми ка­же. Аз зи­ме се чу­дя с как­во да раз­пал­вам печ­ка­та на ви­ла­та, а тя да си мъл­чи, гни­да­та, ся­каш не аз я хра­ня. Но Бог е ми­лос­тив, той чу­ва мол­би­те на вяр­ва­щи­те и ще си я при­бе­ре. Ще крие тя раз­пал­ки­те за печ­ка­та! Не раз­бр ­ ах, къ­де да дой­да с вас? Кой сте вие да ми го­во­ри­те та­ка! Тряб­ва да ме взе­ме­те и ме­не ли? Че за­що, аз да не би да съм се за­ле­жа­ла от че­ти­ри го­ди­ни? Я ме виж­те как­ва съм здра­ва, са­ма пре­ко­па­вам гра­ди­на­та. Не ви раз­би­рам, би­ло ми от­ре­де­но да пре­ка­рам ту­ка, до­ка­то е жи­ва све­кър­ ва ми? И ка­то хвър­ле­ла то­па ня­ма­ло да има нуж­да от ме­не? За­що не са ми ка­за­ли? Све­кър­ва­та се чув­с­т­ва от­лич­но, от кръс­та на­го­ре е ка­то спор­тис­т­ка. Как­то се гри­жа за нея, ще жи­вее още трий­сет го­ди­ни. След ми­ну­ти щя­ла да ум­ре от глад ли? Не­що не сте раз­б­ра­ли, пре­пъл­ни­ла съм хла­дил­ни­ка. Пи­леш­ко и ки­се­ло мля­ко, си­рен­це, мас­ло, до­мат­ки от гра­ди­на­та, и през ум ня­ма да ѝ ми­не да уми­ра от глад, а и как­ви крас­та­ви­ци от­г­леж­дам на ви­ла­та! Че­ре­ши­те са на­те­жа­ли от плод, ще я пре­пъл­ня с ви­та­ми­ни, а вие из­г­леж­да­те ин­те­ли­ген­тен чо­век и ще ви дам от най-де­бе­ли­те кни­ги в ка­шо­ни­те, па­зя ги за зи­ма­та. Топ­лят най-доб­ре и знам ка­къв ста­на све­тът. Ще пад­неш на ули­ца­та и ня­ма да те пог­лед­нат. Ше­фът ви не оби­чал да ча­ка ли? Не съм му била само аз на главата? По света имало много като мене ли? И всичките ни търпял, докато били живи свекървите ни ли? Но нервите му били опънати? От многото задължения? Ами вие пред точния кабинет сте попаднали! Знам какво ще ви посъветва докторката – да под­шуш­не­те на шефа си, че му е нужно спокойствие. Да не се преуморява.

34 И за да си почине добре, да направи най-простото – да обър­не не­ща­та. Щом му е тол­ко­ва ми­ло за май­ка­та на моя Дим­чо, не­ка све­кър­ва­та да е жи­ ва, до­ка­то сна­ха­та се гри­жи за нея. За ва­ше­то не се без­по­кой­те, то не се гу­би. Ви­ла­та ми е шей­сет и че­ти­ри квад­ра­та на три ета­жа. Как­ви до­ма­ти рас­тат в градина­та, как­ви чуш­ки! И на ше­фа си ще за­не­се­те, са­мо да не бър­за. ... Мисълта, казват учените, се стреми към границата на възможностите си и сигурно е вярно, стига да видиш как тази мисъл – а може би и душата – достига границата, оглежда се дали да си остане там, или да продължи към следващата граница, след всяка граница я чака друга граница – това учените още не са го казали – и така нататък и само орлите могат да прелитат от едната граница към другата, и ястребите, и албатросите, и чайките, или пеперудите, нищо чудно и крилатите насекоми да надничат към тях, дори детското хвърчило ще се издигне и ще се засили към тези граници и все подобни шантави мисли се завъртаха в ума ми, когато минавах край магазинчето за антикварни вехтории и смигвах на манекена отпред в синьо-сива униформа, изваден до отворената врата да привлича клиенти или да пази да не би някой да се вмъкне вътре. Смях. Нагласили са го като за парад, сигурно да изглежда точно като антика – гърдите му са отрупани с ордени и медали, козирката на фуражката сочи право напред, по три полковнишки звезди примигват върху широка бродирана лента на всеки от пагоните. През кръста го стяга широк колан с кожен кобур, наместен на корема да внушава респект в клиентите, независимо дали ги кани да си купят истинска, ама съвсем истинска антика, или ги пъди да си вървят по пътя, макар да е сигурно, че в кобура има най-много воден пистолет. Очите му са изрисувани с въглен върху голобрадото лице. Долната част на торса и краката му липсват и пешовете на куртката събират прах по тротоара, а най-смешен е занесеният поглед, от който прокапва копнеж към границата, до която достигат само орлите и хвърчилата. Орлите и хвърчилата могат да понесат мисълта му – а защо не и душата? – към границите на възможностите ѝ и той да избяга от магазинчето с идиотските експонати по рафтовете, от кафе книжарницата на отсрещния тротоар, от която никой не излиза с книга в ръка, но от вътре долитат разпалени спорове за смисъла на книгите, за красотата на книгите, за вечността на книгите. Смях. От момичето край пейката пред бутика за луксозно бельо, което се мъчи да спре вечно бързащия хубавец. Смях. От хубавеца, който настъпва с кални маратонки пешовете на полковнишката куртка и вика на момичето спри да ми пишеш, спри да ми се обаждаш, спри да ми досаждаш! Смях.

35 Момичето се обръща към приятелката си на пейката и отговаря весело – добре, но внимавай да не ти ритна един шамар! – и гласът му се мъчи да звучи подигравателно. Смях. Не, орелът и хвърчилото ще го понесат към нещо друго. И си представя как някой ден му излиза късметът и той достига това друго... А един предобед виждам, че е станало чудо и са ми нужни няколко секунди да си дам сметка, че това чудо всъщност е от онези, обикновените чудеса, дето ги срещаме поне веднъж в седмицата. Куртката се е издигнала във въздуха, пагоните са се изравнили с раменете на минувачите, фуражката дори стърчи малко над главите им, истинско чудо, но все пак от обикновените чудеса. Веднага се забелязва, че куртката се опира върху опънат под нея униформен панталон с идеални ръбове и няма как да не си помисля, че полковникът ей сега ще се изпъчи, ще дрънне с ордените и медалите, ще намести кобура на корема си и дори може да извади пистолета, макар да стреля само с вода, а очите му ще гледат нахакано към кафе книжарницата, за какви се мислите вие вътре бе! Но голобрадото лице е все така тъжно, погледът продължава да се рее към покривите, ама той какво иска, орли и хвърчила ли? Я да се ухили и да почерпи, човек не си намира крака всеки ден, дори да е само манекен, а пешовете на куртката му вече не метат праха по тротоара и той може да гледа минувачите, без да извива врат нагоре, чакай, чакай. Ами да, получил е от собственика на антикварното магазинче панталони с ръбове, но вместо полагащите се униформени обувки отдолу висят черни чорапи – е, няма в живота пълно щастие. Ще се спукам от смях. Тази мъдрост май стига до него и засилва тъгата на лицето му, а хубавецът притичва край пейката, уж случайно го подритва в кокалчетата и вика на момичето да не му досажда – този хич не си мисли за граници, че и оттатък. Момичетата обаче не спират да пишат и да се обаждат на хубавеца, колкото и подигравателно да звучат гласовете им, и на манекена му става по-леко, мисълта и душата всеки миг ще литнат с орела и хвърчилото към онова другото – я да се маха от главата ми с измишльотините си! Но той пристъпва от чорап на чорап, пълно щастие тука няма или поне мъничко щастие, колкото да се събере върху нокътя на кутрето, и тъгата по лицето му се сгъстява – този ревльо вече не ме разсмива. И без него имам достатъчно занимания, но вчера се приближих до него и му се ухилих – ще летим ли към границата с орела и хвърчилото, или оставаш да зяпаш от вратата на магазинчето за вехтории, но се спънах от изненада в една изкъртена плочка и едва не се проснах на тротоара. Да умреш от смях. Полковникът с физиономия на осмокласник е изтрил тъгата от лицето си и кърши рамене да подрънкват ордените на гърдите му, като отличник от военното училище с душа на поет.

36 Собственикът на антикварното магазинче е поставил на носа му очила с черни рамки без стъкла, да привлича повече посетители или да ги гони – върви ги разбери тези собственици, – а не си е дал сметка, че така му е позволил да забрави за увисналите под крачолите чорапи вместо униформени обувки и го е приближил към орела или хвърчилото. А хубавецът, наобиколен с всичкодаващи момичета, се блъска в него да паднат очилата от носа му, гаден тип. През тези очила без стъкла той вижда границата с онова другото, и следващата граница, и по-следващата, и по-по-следващата и как лети с орела или хвърчилото далече от рафтовете с вехтории и изобретателния собственик. Далече от пейката пред магазинчето за луксозно бельо. Далече от момичетата, съгласни красавецът да ги навиква, но да им позволява да му пишат, да му се обаждат, да му досаждат. Далече от самия красавец, който не пропуска да го ритне случайно в кокалчетата. Изрисуваните му с въглен очи, понесени над горите, планините, реките, морето от орела или хвърчилото виждат през очилата без стъкла границите на мисълта и душата. Смях. На сутринта доведох приятелите да се посмеят на офицерската униформа с по три звезди на пагоните, но вместо озареното от щастие колкото нокът лице се блъснах в познатата тъжна физиономия със зареян над главите поглед, който си спомняше за полета с орела или хвърчилото, като за досаден сън, от който се събуждаш с пресъхнала уста – собственикът експериментатор беше решил, че очилата на малолетния полковник привличат или пъдят още по-малко клиенти и ги беше върнал върху рафта в магазинчето. Приятелите се кикотеха и сочеха увисналите от панталона чорапи, от кафе книжарницата наизскочиха писателите и се развикаха, че не може да се пишат книги без поне една фондация зад гърба ти, от пейката пред бутика за луксозно бельо подигравателни гласове се напъваха да покажат през сълзи, че не им пука за някакъв си хубавец с кални маратонки, а аз не се сещах да го ритна случайно в кокалчетата, както всеки път. Търсех очилата с черни рамки и изгубени някъде стъкла, за да се промъкна през тях и да полетя върху орел или хвърчило към границите на мисълта и духа, където няма да подвиквам на момичета да не ми се обаждат, да не ми пишат, да не ми досаждат... Ама да умреш от смях!

37

НИКОЛА АНКОВ СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДА ТЕ СПАСЯ Ще се спусна мокър по дъжда. И с шапката на въжеиграч ще съм мъжа с лъвското сърце и кучешка опашка. Мокър и горещ ще вляза в теб… и с тласък ще разтворя влажните ти светове за жадуваните ласки. Ще стопя омрази и лъжи… И треснати от гръм и мълния ще са атлантите, че аз, въжеиграчът, за теб крепя Земята (онази, синята, с многото вода и самотни континенти). И само с лудостта свещена на поет и мъж. Нали ти казвах, мила, нали ти казвах. Само по дъжда на желаните копнежи. И любов ще свети. След това и нежност. И тогава бледоликите мъже от кораба на Ной ще се разбягат. И никой няма да усети как ще хвърля шапката на въжеиграч. И леко ще се заизкачвам по дъжда, по който всъщност слязох. За да те спася, любов моя, от себе си...

*** Есенна импресия Ти, моя първа любов, се криеш в семе на бягащо време Вечер с вятър косите ми галиш в алвеолите вдишваш и бавно издишваш лавандулови нощни полета Ти, моя първа любов, си трептежа на капка жива вода Шумолиш ми прохладно в листата и тихо тихо проплакваш от сенки безочни прободени подло във мрака

38 Ти, моя първа любов била някога някъде слънцестоене Денем в Орфееви звуци рисуваш с охрата на късните есени и в кестен шептиш ми задъхана сто хиляди истини --Ти, моя първа любов, не споделяна И не разказвана във вехти предания

*** С капчици от роза С миглите си те докоснах мило източно момиче И се разтопих снежинка бяла в Окото на всевиждащият Бог И стапяйки сълзата си в сълза и в снежен стих от роза гравирах нееднозначно вечност в матрицата на сив елен от дъбова гора и рисувах с пръст по изпотеното стъкло на моята измислена мишена една стрела и цветни стъкълца иглички от елха и тиха самота бели лодки в чистата вода на Йеронимус Бош И в подострени от остър нож епистоларни и въздушни клетки ти беше стон ти беше звук кристален свят в дихание на Бога от разчупени кристали нежен мъх по скулата на източна девица измъчената песен на жаден трубадур въздишката на Еднорога Аз бях конник див и зажаднял за вино за дъхав гюл за неистова любов за вечност и отмала Бях преспапие на епистоларната си и несбъдната любов самотен неугаснал вопъл солта в сълзицата на Бог любов любов любов капчици от въздишката на Муза искрата от копитото на единака Еднорог…

39

КАДРИЕ ДЖЕСУР НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

КАКТУСИТЕ, МАМА, ТАТКО И АЗ 1. твоят град си няма център каза мама така разбрах за липсата така повървяхме тримата по някаква си наша главна със закарфичени слънца по бутафорна премяна в мигове, които изтичаха и нямаше как след тях да ни има този град си нямал център каза мама изумена,и от кактусите на портативния цветарски тезгях та те са цъфнали! не, мамо, не могат! сякаш истински, упорства тя не, мамичко, не е така закарфичен цвят от дунапрен е няма център този град 2. баща ми се връща от работа и ми подава гумено зайче – дядо мраз ги раздавал в завода. какво превъплъщение на каучука какво мнимо безсмъртие, мамо, и едва ли заложено в замисъла, но асоциацията е явна – безсмъртие

40 баща ми се връща от работа и ми подава гумено зайче прегърнало моркова вярно какво превъплъщение на каучука самият дядо мраз да надживее а и всички други преименувания

ЕГОИЗЪМ или /Б.ПР./ Стотици стихове преведох Още толкова биографии Моята… беше най-дълга

СЪМНЕНИЕ Някой опъва по мене струни Не зная кой се готви да свири Душата ми душа бере Забравих ли да вярвам, Господи?!

ЩАСТИЕ лъжица мед в устата не се преглъща наведнъж не се и дъвче и не трае

ГЛУХАРЧЕ Съцветие от болка е глухарчето, най-сложното. А не го признават за цвете. Какво ако не вечност е мигът в прегръдките на вятъра? … Желая ви такова дългоцветие.

БЕЗ ЗАХАР тя беше черна в своите очи а той бял като бучката захар до чая бял като сняг на недостъпен връх

41 не се отпусна нито за миг не се стопи не я обикна …тя посивя в безснежни зими с чай без захар в ръка – черен, горчив…

ПЛАЧ …да не ги попие пръстта – океан да станат копнееха сълзите – волно изтекоха по пръстта на ръцете ти. по едно жадно дърво расте на всяка от тях сега. гласове и прах пропускат прозорците докато копнежът за плач презрява в стаята и самотата по дъното на вазите се стеле пласт по пласт – лавинен писък, задушен в тишина замлъкнал и тръпнещминно поле.

МОЯТ ПРИЯТЕЛ „Тогава още не беше пролет, но и зима не беше.“

Христо Карастоянов Когато пристигнахме там, откъдето бяхме тръгнали, моят приятел не ме позна. Сянката му беше по-дълга от моята Гласът – жилав, непоколобим. Ръката му – суха и лакома Глътна малката моя, изпотена и трепетна. Когато пристигнахме там, откъдето бяхме тръгнали, моят приятел не ме позна.

42 Прошепнах му: Моят глетчер е по-дълбок от твоя Мога да те задуша Твоите длани са по-сухи от моите Мога да ги счупя Моята зима е по-дълга от твоята Мога да те забравя Моят глас трепери при среща Затова Моята болка те изпраща

Худ. Петьо Маринов

43

ТИХОМИР ТОДОРОВ СВИНАР Разказ

Вървяха подир шарените и черните прасета през Шумата, така викаха на тая гора, защото шумулка, докато вървиш, или заради многото дъбова шума – както във всички гори.

– Като малък исках да стана биволар – каза единият и се засмя смутено. – Да ме пазят биволите нощес от вълци. Виж ти, детски ум, ще спя помежду стадото и то ще ме пази.

– Ю-бряаа! – извика спътникът му Блажко, възхитен. – Цар-биволар! Пак нямаше да им хареса, ама поне от по-високо място да тръгнеш....

– Дядо викаше – продължи първият, с обло лице и отнесени очи – ако щеш, паси охлюви, само трябва да служиш на Асените, да се видиш с пари и почит като мене. Само нещо им закелевя семката на царете, ама чакай, вика, тоз силен корен ще избие нещо ново. А дядо беше хубав човек, като си го спомня ми става и мъчно и хубаво. Наесен туй вино дорде не го изпие, не мирясва. До Васильовден. То колко ни беше и виното...

– И ти чака?

– Чаках. Паса прасетата година, паса две, десет паса, млад свинар, стар свинар, все същото. Лошо няма. Не че съм се надявал, ама все мислех, ще ни свикат като едно време, царят има нужда от вас. А той нямал...

– И ти разби татарите. И стана цар...

– Горе-долу – скромно каза Ивайло. – Те после взеха да превъзнасят – за пръв път, никой дотогаз... Първо, не за пръв път, при Айн Джалуд кумани-мамелюци ги победиха много лошо, преди петнайсетина години, второ – не бяха всичките татари, както се разбра, само няколко джинса, ама и те направиха големи бели, знаеш. Ногай имал да им дава я пари, я добитък и ги пуснал при нас – каквото ви трябва, при цар Костадина си го вземете, той ще се прави, че не вижда... Войската му не може да си избърше носа, кажи им татари, те викат нищо не можем да направим, с вързани ръце сме. Да ядат хляба ни, не са вързани. То и ние се правим, че не виждаме, ама – изгорят селото, отведат живите. Водеха ги с върволици на едни въжета от конски косъм, защото те не сеят коноп татарите.

– Знам, стринка така я отведоха с децата, стрико беше с козите, аз...

– Ти не дойде тогава при мен, не те помня.

– Тогава го секнах кръста, не можех да мръдна – обясни Блажко. – А и да ти кажа право, чаках да видя...

44 – Какво има да гледаш? Средно няма: или биеш, или те бият.

– Ама аз не за това, нямам страх аз от рат. Чаках да видя дали ще ни оправиш нещо, за нас нещо да сториш и тогава, викам си, ще ида.

– За кои вас? Татарите наред грабеха...

– За работните хора. Орачи, сеячи – селяни с една дума. Аз да речем съм козар, виж ме сега, отплеснах се с тебе, може и без кози да остана, кучетата ми са нови...

– И какво да сторя за вас? Орете и си пасете, това ви е работата. Държавата трябваше да се оправя, Благо. Войската да пази, съдията да съди и тъй нататък. Бирници, апокрисиари да не изяждат всичко събрано. Гората слезе в плитък, полегат дол, свинете от другата страна се скупчиха, заскувичиха тревожно и свирепо.

– Гя – извика силно свинарят. – Май видяха нещо оттатък. Гя, гя! Абе има тука един, викат му Тейлъра. Тейлъра, Тейлъра, пък той бил Уот Тайлър от англицките немци. Та той вдигнал селяните в тяхното царство, за правдини; ей такава дълга програма. Всичките болярски гори, езера и реки ги правим общи и всеки свободно да лови риба, да ходи на лов. Не бива да има крепостни, да са равни всички пред царя. Имотите на монаси и епископи и те в общ казан, да се делят. С него ходи един слабушко, с права сламена коса, така му викат – Джек Сламката, той ми ги каза наизуст тия работи.

– Е, и тука така трябваше да почнеш, да ги зачаластриш наред.

– Като е трябвало, да сте почнали. Аз нещо, дето не ми е ясно, не го подхващам. И само със селяни не може да се върши работа. Ще кажеш: и ти тръгна с тях, да, тръгнах, ама и с войници, боляри, граждани и кой ли не. Стига да не те е страх. Няма ли страх човек, няма спиране. Най-вече свинарите. На тях се опрях. Или те ме избутаха отпред. А свинарите тогава не бяха като свинарите сега, приятелю. Вардеха проходи, пазеха пътища. С копия стигаха Анхиало и надолу, като татарите, ако ги изтървеш за малко от внимание. С тях убих цар Костадин, с тях тръгнах срещу гърците. И като извикат – свети Георги, свети Влас!, а това ни бяха закрилниците на нас, войниците-пастири, като извикат и отсреща войската на Априн* се залюля. Долищата ехтяха, като си спомня се разтрепервам.

– Значи тоя немец е мислил за нас, бедните? Как го каза, Вот Тайлър...

– Да – каза Ивайло. – Имаше и един друг, от бродниците, и той се вдигна срещу царицата си. Емилий Пугач, бродник, ама вече им викат по турски казаци. И той искал за простите хора. Селяните да не са на болярите, казал, да владеят вечно земята, горите, сенокосите и рибните ловища, и езерата за сол, без покупка и оброк...

– Видя ли – с упрек каза козарят. Прасетата не продължиха напред, избиколиха нещо или някого, поеха нагоре. Гората свърши, разкри се огромна, дълбока до сърцето на земята пропаст. Оттатък вдигаха чела голи хълмове, разделени в ниското със завоите на сребърна река. До страшната урва седеше на златен трон човек с корона, с висулки до бузите му и червени ботуши. В лява ръка – топка с кръстче.

– Ааа! – закрещя Блажко. – Царю честити. Цар с царица, магаре с магарица

45 – и други подходящи за случая поздравления. Царят гледаше в далечината.

– Царюуу, яде ли накрая черния петел**?

– Остави го – каза свинарят и се приведе да види под дърветата накъде тръгна стоката му.

– Да го оставя!? Да го оставя!? Той предаде царя си, аз да го оставям... Не тъ ли е срам, бе? Баща ти от рода Тертероба, дядо ти от рода Тертероба, а ти да се извъдиш... Дядо ти Итлар гонил Рение де Три от Одрин до Родосто с моя дядо. Три пъти вика ги стигахме и се сякохме, три пъти хукваха да бягат, а ти? Защо предаде цар Ивайло? Венценосният порови с жезъл пръстта, чудеше се какво да каже.

– Аз какво съм виновен? Ивайло го нямаше. Всички викат не трябва да оставим това същественце Иван Мицо*** на трона...

– Всички ако ти кажат да скочиш в ряката, ще ли скочиш, а? Цар! Една маймунка повече ум има, преди да глътне нещо, си го мери отзад. Бре, изтървах свините. Ивайло беше изчезнал и той се затича да го стигне. По средата се сети: – Козите!... Майната им! Е... ги. Стигна запъхтян, укори го: – Що не остана да видиш на какво щях да го направя. Ама и ти защо я остави така тая работа?

– Коя работа?

– За Иван Мицо, коя. На Мицо синчето на императора до дясното коляно, децата му боляри с болярите, без царство, ама царе български ги водят. Дъщерите му и те при двора, с богатство и почит, женят ги за чужденци. А ти? Трябваше и ти да отидеш, свинар-несвинар, ама нали си бил цар...

– Дали си свинар или болярин, Блажко, работата е в човека, трябва да можеш да се молиш. Как ще ме приеме мене император Палеолог, като не се мазня, а му викам – прати още войска и нея да изнищя. Трябва да му кажеш – велики, слънцеподобни и тям подобни. Да кажеш нещастен съм, окаян съм, ти си ми закрилата... Един го може това, друг не...

– Не можеш, ама сина ти остана бедно сираче. От Мария детето. Слушай, сега си ми на сгода, кажи – как се взехте с нея? Абе тя... с една дума...

– Взехме се. Както се вземат всички. Аз друга жена не съм имал, тая ми беше наречена от Бога. Случи се да е царица...

– Ама обичахте ли се? Или за царството, заради всички нас?

– Обикнах я – каза свинарят. – Покрай нея и детето ѝ от предишния цар. Имали сме разправии – като всички. Когато тръгвах от Търнов с войската – той прокара ръка по клепача, сигурно мушичка му влезе, от горските, – като излизахме от Южната порта, тя плака и повече не я видях. Обичах я Мария, както моите свинари обичах. Толкова много значи, те са различни любови. Ееееей, Благоооо! Няма вече свинари! Убиха ги, осакатиха ги. Изгубиха се.

– Че кой пасе сега стоката?

– Дядо ти, Благо, е бил пастир, но войник, ти си само козар. Казвай сега какво искаш, че бързам!

46 – Чакай, първо разправи за Ногай! Толкоз подъл човек – каза с умисъл козарят, дано изкопчи още. – Защо отиде при него, не знаеше ли, че ще те убие?

– Ако знаех, щях ли да ида? – усмихна се Ивайло.

– Е хич ли не ти хрумна?

– Хрумна ми. Както и когато запасах меча в началото, помислих, че мога да умра. Както всякога.

– Голям мизерник тоя Ногай!

– Да – каза Ивайло. – И това му изяде главата. Да убиеш госта си, неговите хора такива работи не забравят.

– Не забравят, ама ти си отиде пръв...

– Всички умират, Благо. Но един умира като измамник, друг – като честен човек. А те, подлеците, вътре в себе си много добре знаят какви са. И знаят, че не е тайна за другите и никак не им е добре. Никой не може да каже за Ивайло Бърдоква, че е излъгал някого. Ти какво щеше да ме питаш? Стадото отпред се забърза, пастирът му разшири крачка.

– Чакай, чакай! Бе, спри ги тез прасета!

– Как да ги спра?

– Кажи, защо отиде при Ногай, нали не можеш да молиш, санким?

– Не мога! Затова не трябваше да ходя. Като не можеш нещо – не го прави. То се усеща кога молиш истински, аман-заман, ти баща, ти майка. И кога молиш, ама не докрай. Казвай сега!

– Ще паля гората утре! Да избие подрас за козите. От Голямото буче натам, кажи и на другите.

– Няма да палиш гората! – строго каза Ивайло.

– Ти ще ми кажеш! Аз от уважение, да предупредя, той...

– Сега разбра ли защо няма селско царство? Ще изгорят всичко, ще изпримъкнат, по-далеч от козите си не виждате. Е, аз вече не мога да те спра, прави каквото щеш.

– Ти ли ще ми кажеш, бе? Какво изобщо направи за нас, сега да ми зяеш... Свинарят отмина, промърмори: – Защо да правя? Ти направи ли нещо за мене?

– Царюуу – чу зад гърба си викове, заглъхващи. – Царю-свинарюуу! Много знаеш, ама накрая яде калаяаа! Бре, козите вълци ги изядоха! Ивайло бързаше след стадото. Изкачваше възвишения, спускаше се в тревисти котловини. Черни и диви, прасетата вече препускаха, гонени от неведома сила. Удариха гръмотевици, той видя върхове на копия. Свети Георги, свети Влас! Долищата заехтяха. * Византийски пълководец, разбит от Ивайло. ** На старославянски кура, курица – кокошка, кур – петел; символ на плодовитост и съответна мощ. *** Иван Мицо – царувал за кратко след Ивайло, креатура на император Михаил VІІІ Палеолог.

47

КУЗМАН КРЪСТЕВ ЧУДОВИЩЕТО Разказ

Толкова силна беше жегата днес, че и тук, горе в планината, не можеше да се понася. Не се чувстваше ветрец, гласовете на птиците бяха притихнали, та беше една тишина, в която се чуваше само жуженето на мухите, пчелите и прочие хвъркати насекоми. Езерото, което по обед обичайно се браздеше, беше полегнало кротко, сякаш се припичаше на жаркото слънце. Уморен и запотен, горският Гочо Гочев дойде до брега, свали си ботите, седна на един камък и потопи босите си нозе в прохладната вода.

– Охааа! – отдъхна си той и малките му живи очички, потънали дълбоко в месестото му лице, примижаха с наслада. Този набит нисичък селянин, облечен в униформата на горските служители, наплиска очите си с вода, освежи се и поседна на тревата да похапне под сянката на една върба. Беше си взел за обяд малко сирене и домати и като си отхапваше от крайщника бял хляб, сладко заяде. Когато се засити, Гочо Гочев се накани да полегне на гръб и тъкмо тогава, на около двеста метра навътре в езерото, огледалната вода се раздвижи и той се вторачи. Разстилаха се кръгове, сякаш някой бе хвърлил камък във водата. Каза си: „Шараните гимнастика ли си правят?” Пак се накани да се катурне, но от водата, внезапно като перископ на подводница, се надигна глава, подобна на камилска. Перископът взе да се озърта и се насочи към Гочо Гочев. Горският стреснато се изправи. „Абе това чудо какво го прихваща? Дави ли се?” – измърмори си мъжът. Сякаш разбрала, че не я грози опасност, главата взе да се придвижва към него. Колкото повече наближаваше, толкова повече се натрапваше. Защото тази грозотия показа постепенно и дълга шия също като на камила. Страшно нещо! По едно време преметна навън езика си. „Тази особа да не би за мен да се облизва?” – побиха го тръпки. Макар че общо взето беше куражлия човек и не се плашеше нито от вълци, нито от мечки, горският прецени, че положението е сериозно. Побърза да изтича и се качи на хълма, защото оная на два пъти отвори уста, от която се показаха клиновидни зъби, големи колкото мъжки лакът. Отново екипиран с чантата на рамо и пушката в ръце, Гочо Гочев скришом наблюдаваше маневрите на перископа.

Камилската глава все повече и повече се извисяваше, защото, като наближи плиткото дъно, се появи и тялото ѝ. „Мътните да те вземат!” – изруга Гочо Гочев, когато на брега в целия си ръст се изправи страшно чудовище. Тулови-

48 щето му – грамадно като тираджийски камион, а опашката му дебела колкото стогодишен дъб и дълга десетина метра. Мяташе я наляво надясно и правеше високи фонтани. Четири къси слонски крака носеха тази грамадна маса. Кожата ѝ беше покрита с броня от огромни люспи, подредени като на шаран. Камилската глава явно не се интересуваше от горския, защото се насочи към поляната, дето пасяха говедата, собственост на горското стопанство. Като видяха заплахата, животните се разбягаха, но неканеният гост се оказа много чевръст: застигна една черно-бяла крава и я захапа за гръбнака. Сетне я повлече към езерото и се скри в дълбините заедно с нея. И Гочо Гочев, който имаше моралното право да отговаря и за говедата, се развика за пастира на рогатите: – Делиганьоооо, кравата отиде! Но се сети, че по това време пастирът на стадото ходи в градината си да бере зеленчуци, и хукна към селото. Нахълта в пощата, поиска бърза връзка с директора на горското и когато я получи, заговори разпалено: – Господин директор, в моя участък се появи чудовище!

– Какво? – не повярва на ушите си директорът.

– Водно чудовище! Яде крави! – докладва Гочо Гочев, отговарящ за района около езерото.

– Ти що ме будалкаш бе! – кресна директорът от другата страна. – Нямаш ли си друга работа! Пиян ли си?

– Истината казвам. Голямо е колкото автобуса, дето кара децата от селото на училище в града, а главата му е като на камила.

– Що не му сложи юлар на този звяр, че да го докараш на селския мегдан. Гочо Гочев се засегна: – Аз съм сериозен човек, господин директор, и не заслужавам подигравки. Съобщавам за това, което видях, и чакам указания! Ядосаният директор прекъсна връзката. Много смутен, горският излезе от пощата и се замисли. Това събитие в участъка му не бе случайна работа. Кой знае какви последици можеше да предизвика. И реши, че трябва непременно да направи писмен рапорт, за да има черно на бяло, както го изисква правилникът за работа в горските стопанства. Откъде да знае? Един ден директорът може да отрече, че му е сигнализирал устно. Тръгна към дома си да съчини рапорта, но по пътя се сети, че няма да е лошо да докладва и на кмета. В края на краищата неканената персона се появи на територията на кметството и той е длъжен да предприеме мерки според своята компетенция. Кметът на село Езерово (селото носеше името на езерото) Дончо го изслуша внимателно и каза загрижено: – Гочо, ти снощи спа ли?

– Спах. Аз не страдам от безсъние.

– Добре. Да не би да си сънувал това чудовище? Горският се засегна и каза сърдито: – Кмете, предупреждавам те: ако искаш избирателите от Езерово да не те отзоват, трябва незабавно да се разшеташ! Но кметът не си помръдна и пръста дори. Защото за него нямаше никакво съмнение, че горският нещо е изкукуригал. Сподели с други служители от кмет-

49 ството и всички бяха убедени, че горският е получил стрес и сега едната му дъска хлопа. На другия ден чудовището пак си взе дневната дажба от стадото на горското стопанство. Тогава изрева и говедарят Делиганьо. Съвсем случайно той присъства на отвличането на втората жертва и за него по този въпрос ала-бала нямаше. Тогава кметът Дончо напълно се убеди в разигралата се драма. Не можеше да се пренебрегнат вече две свидетелски показания.

– Тези хищнически намерения на страшилището трябваше да се пресекат! – изрази гнева си говедарят Делиганьо, чийто план за млякото беше значително застрашен. И като орган на държавната власт кметът Дончо бе принуден да се размърда. Още повече че хората в селото настояваха за конкретни позитивни резултати. Затова той прати на следващия ден ловната дружинка със задача да убие Камилската глава, както я нарече горският Гочо Гочев. Но когато ловджиите я видяха – глътнаха си езиците, а някои от тях, с извинение, напълниха и гащите. А чудовището, като не намери кравите, защото Делиганьо ги беше подкарал към горната паша, тръгна да дири нещо друго за ядене и набара кошарата на бай Данчо Лютивия – казваха му така, защото много обичаше да яде люти чушки. Чудото от езерото си лапна две кротушки като бонбони, сякаш да опита дали са вкусни и подгони към езерото няколко ужасени овчици, които влязоха във водата и изчезнаха в нея. Закахъри се селото. Кметът отиде при директора на горското, та дано да измислят някакво решение за отпор.

– Този индивид е факт, господин директор. Той не е собственост на горското ведомство, но се появи на вашата територия и трябва вие да му видите сметката! – предложи кметът. Директорът веднага изпрати джипка със служители в участъка на Гочо Гочев, за да се убедят с очите си за верността на сигналите. След като те потвърдиха появата на звяра, ръководителят веднага свика извънредно съвещание с дневен ред и точка единствена: Какво да се прави с чудовището? Нужно бе да се дадат незабавни конкретни указания за действия на горския, каквито той иска в рапорта си, дошъл своевременно в администрацията с входящ номер 559 от т.г. Съвещанието протече много бурно, защото не можеше да се стигне до единомислие. Спорът беше: да се убие ли пришълецът и с какво оръжие, или да му се хвърли стрихнин. Имаше и мнение да не му се посяга. Защото, окаже ли се, че е рядък екземпляр в природата, ще ни прости ли науката, ако го затрием? Кой ще носи отговорност? Проверихме ли чудовищата от този тип дали не фигурират в Червената книга?

– Спокойно, господа! – беше пребледнял директорът, който се ядосваше, че като научи за плашилото, не излезе в отпуска. – Разумни хора сме. Смятам, че ще ни се удаде да намерим най-оптималната развръзка на проблема. Оформи се и предложение с великодушен характер: за да не се дразни гостът и да прави непредвидени опустошения, всеки ден да се оставя на брега на езерото по една крава от стадото на горското стопанство. Така, тихо и кротко, лакомникът ще прибира определения му оклад, няма да шари в гората и да гази

50 младите фиданки. Това становище задържа вниманието на присъстващите. А пък директорът си обеща, че ако ревизията открие изчезналите крави, ще се оправдае с вероломството на изверга.

– Няма да му даваме да яде момите я! – подкрепи с възторг това мнение Гочо Гочев, който бе повикан да осведоми ръководството за капризите на пакостника. Но и тази алтернатива отпадна. Главният счетоводител предложи да се поискат указания от министерството. Не бива да предприемат на своя глава нещо, за което по-късно колективът на горското стопанство да носи морална, материална и наказателна отговорност. Прибързаните работи винаги имат своите рискове. Докато писмото пътуваше до горната инстанция, предвидливите овчари преселиха овцете си в отдалечени райони и ето че един ден Камилската глава се озова пред село Езерово с цялото си величие. Хората се разбягаха да се спасяват и оставиха всичкия си имот без надзор, сякаш имаше земетресение. Кметът също заряза кметството и поведе селяните като духовен пастир към аязмото, дето на Великден ставаше събор и се провеждаха борби... А чудовището започна да шари между къщите и да търси забравени къде крава, къде коза или овца. Научиха от телевизията и дойдоха да правят репортаж. Селяните от аязмото уверяваха репортерите, че не са паднали духом, че вярват в добрия край на своето злощастие. В интервюта, в редовните предавания на различните електронни медии отговорните лица заявяваха, че народът няма да забрави своите събратя в нищета и в най-скоро време ще бъде изпратена помощ от най-различен характер. Ако е нужно ще се потърси помощ и от Европейския съюз. Особено оптимистично и покъртително беше изказването на кмета Дончо по централната телевизия: – Братя, мобилизирани са всички сили за ликвидиране на тази опасност! Отговорни институти съставят програми за нейното унищожаване и в скоро време ще си отдъхнем от чудовището. След тази авторитетна декларация скоро към бивака край аязмото започнаха да пристигат амбулантни търговци да предлагат пресни закуски, пакетирани сладки, печен слънчоглед, бадеми, фъстъци и прочее. Така че снабдяването с провизии бе частично осигурено. От репортажа по телевизията и докладната записка на директора на горското стопанство за всички стана ясно, че появата на чудовището е капитален въпрос и изисква предприемането на светкавични мерки. Затова веднага бе ангажирано вниманието на отбраната на страната. Поиска се от нея да пусне в действие въоръжените сили, които разполагат с противотанкови снаряди, подходящи да пробият дебелата кожа на нахалника. Генералният щаб на армията обаче се страхуваше да се предприемат незабавни маневри, тъй като трябвало да се съгласуват с НАТО. И кой знае как щели да бъдат изтълкувани подобни действия от другите военни пактове в момента, когато борбата за мир жъне успехи... Все пак, ако много се настоява за участие на войската, нужно е да се свика извънредна сесия на Народното събрание, за да се занимае с този щекотлив въпрос. Решението на парламента

51 ще бъде задължително за армията веднага да обкръжи езерото и да ликвидира въпросния обект. Междувременно чудовището споходи и някои други селища, които отдавна бяха евакуирани, разбира се. Побесняло от яд, то вършеше редовните си поразии, но никой не се изпречваше на пътя му, защото се чакаше решението на парламента... А той счете, че този въпрос не е от неговата компетенция и разпореди на изпълнителната власт незабавно да предприеме необходимото в рамките на закона. Тогава министерството върна горещия картоф в ръцете на горското стопанство, като се разпореди да не губи време, а да прояви творчество и окончателно да ликвидира опасния нарушител. За отлично изпълнена задача ведомството ще награди съответните служители персонално, а целия колектив – с екскурзия в чужбина. Тогава отделът за технически прогрес към горското стопанство взе решение да се изпомпи водата от езерото. Чудовището и семейството му евентуално, щат-не щат, ще останат на сухо и ще бъдат изловени като мишки. Започна се усилена подготовка. Със съдействието на селските стопани от района и най вече от предприятие „Водни системи” се монтираха мощни помпи с вирнати тръби като оръдия. Съоръженията се монтираха около езерото като гердан. И в един прекрасен ден заработиха на пълни обороти. Вдигнаха се шишета с домашна ракия да се пие за успех на начинанието. Делиганьо усети миризмата на ракията и довтаса: – Какво правите бе? – попита говедарят, уж че не е дошъл само за ракията. Работниците, вече съc зачервени носове, го изгледаха снизходително и му обясниха с какво се занимават. Делиганьо се вторачи изумен и каза: – Изпомпвате водата от езерото? Голям смях падна, като чуха наивния въпрос на Делиганьо.

– Така е! – отвърнаха му през смях едновременно няколко помпаджии.

– Ами вие не знаете ли, че в това езеро се вливат целогодишно три реки?

– Е? – отвърнаха му с помрачени лица трима от присмехулниците.

– Ами това означава, че вие може да теглите вода колкото си искате, но езерото винаги ще бъде пълно! Този път се засмя само говедарят, а по-късно и цялото село Езерово. Минаха няколко дни на отчаяние. Един ден Драгойчо, жител на селото и собственик на хотелче в Несебър, научи за неволите на своите съселяни и както си пиеше уискито в кръчмата, извика на околните: – Каквото и да ми кажете, няма да станете шотландци! Загледаха го поразени.

– Абе вие носите ли шапки?

– Носим! – отговориха в хор.

– Че за какво ви са, като нямате глави?

– Аааа, без обиди!

– Слушайте сега: в Шотландия има едно езеро, на което му казват Лох Нес. Един ден някакъв хахо...

– Шотландец?

52 – Да. Видял, че от Лох Нес излиза чудовище. И като споделил с хората, те му повярвали. Че като се юрнала една реклама за чудовището – сега цяла година не могат да се отърват от туристи. Построили хотели, увеселителни заведения и прочее. Всеки паралия турист отивал да види Неси, така кръстили чудовището. Да, ама досега никой не го е видял. И пак продължават да правят върволици.

– Бреее!

– А пък вие тук имате екземпляр, в кърпа вързан, и блеете баирите. Турете му едно име, Чарли например, че да станете известни в цял свят.

– И какво?

– Направете хотел за туристите, кръстете го „Езерото” и гледайте какъв народ ще надойде.

– Вай, вай, вай! – завайкаха се езеровци. – Ами то било много лесно!

– Лесно я. Сутрин туристите ще се събуждат и като закусят, ще казват: „Отиваме при Чарли.” Станете шотланци бре, че пари да направите!

– Че с какво повече от нас са шотландците? – одобри идеята говедарят Делиганьо. – И те свирят на гайди и ние свирим на гайди! И се разтичаха езеровци. Най-напред се събраха в селското читалище – умуваха, спореха и накрая кметът постанови: – Запрятайте ръкави – започваме да строим хотела! Много скоро събраха необходимите документи за строителството, даже направиха първата копка, но като опря въпросът за парите, дето трябваха за строежа на хотела – работата се запече и от мечтата на село Езерово да се превърне в туристически център, нищо не излезе. Какво стана с чудовището ли? Ами изчезна! Както се появи внезапно, по същия начин си отиде. Само дето не му направихме снимка, че да се прочуем в Книгата на Гинес. Но споменът за него още се носи в областта. Де-що минат другоселци през Езерово, питат: – Абе какво го направихте чудовището? Заколихте ли го, на пастърма ли го направихте? Все от този род заядливи въпроси, докато един ден дойдоха двама зевзеци и като се направиха на застреляни, прекалиха: – Абе това ли е село Чудовищово? Отърваха боя, защото бяха много бързи, но новият прякор на Езерово доби популярност: Чудовищово – с ударение на буквата „и”.

53

ГОСТ НА „ПРОСТОРИ“

„ПОЕЗИЯТА Е КАТО СЪНУВАНЕ С ДУМИ” Разговор с канадския поет, публицист, драматург и критик Кийт Гарибиън – Вие сте известен писател, но все още не сте превеждан в България. Представете себе си на българския читател като личност и творец.

– Роден съм в Бомбай през 1943-та, баща ми е арменец, майка ми е от англо-индийски произход; завършил съм частно йезуитско училище за момчета с кеймбриджки GCE сертификат и след като имигрирах в Канада със своите родители и двете си сестри, придобих четири университетски квалификации, включително докторат по литература на Канада и на Британската общност от университета Куийнс. Мисля, че държа неофициалния световен рекорд за найкраткосрочен докторат в историята, тъй като минах необходимите курсове, квалификационния изпит и защитата за по-малко от две години (уточнение на Ст. Б.: докторантурите в Канада отнемат от 3 до 5 години). След докторантурата работих на пълен работен ден като учител в системата на средното образование, започнах на непълен работен ден като колежански и университетски преподавател и сложих начало на кариерата си като свободен литературен и театрален критик със статии и рецензии в много вестници, списания и антологии. Предпочетох писателския труд пред учителския, тъй като учителската дейност е насочена към най-малкото общо кратно. Моята първа книга беше издадена през 1983 г. от „G.K. Hall“ в Бостън. Книгата се отнася за един от най-добрите канадски автори на художествена литература – Хю Худ (Hugh Hood); познавам го от Монреал, където живях 21 години. Започнах да пиша театрална критика през 1976 г. и оттогава съм дал своя значителен принос в изучаването на театъра в Канада и чужбина с десет книги на тази тема. Започнах да пиша поезия по-сериозно след 2000 г., след издаването на мемоари за моите родители, които съдържаха доста стихове в прозаична форма. Накратко, аз съм широко публикуван автор на нехудожествена литература и на поезия.

– Вие имате внушително количество публикации – студии, статии, книги... Колко са Вашите книги? Моля, избройте някои от тях.

– Имам издадени 21 книги, други две са планирани да излязат през 2016-а, а трета – през 2017-а. Мисля, че всеки, който иска да ме опознае като личност и писател, би трябвало да прочете следните мои книги: Pain: Journeys Around My Parents ( (2000 г., с изчерпан тираж към настоящия момент); Frida: Paint Me As A Volcano/ Frida: Un Volcan de Souffrance (2004); Blue: The Derek Jarman Poems (2008); Children of Ararat (2010); The Making of ‚Cabaret‘ (преработеното

54 разширено второ издание, Oxford University Press, 2011), както и предстоящата биография на Уилям Хът (William Hutt), безспорно най-великия сценичен актьор в Канада.

– Прави впечатление, че пишете по много разнообразни теми, в различни жанрове. Кои са онези проблеми, които най-често Ви провокират?

– Тъй като съм наследник на много култури и раси, а и съм син на човек, оцелял след арменския геноцид, извършен от османците през 1915-а, ме привличат темите за душевната същност, изгнанието и отчуждението, маргинализацията, гнета и експлоатацията. Аз пиша, за да извършвам разпити на литературата и живота. Езикът, ритмичността, образността и настроението: тези са главните ми интереси, често обединени (особено в поезията ми) през гласа или личността.

– На литературния фестивал в Куртя де Арджеш, Румъния, поискаха от участниците да отговорят на въпроса „Какво е поезията?“. Как отговорих­ те Вие на него?

– Моят отговор на въпроса беше: „Поезията е като сънуване с думи.“ Много кратко, но човек може да се замисли над това.

– Пристрастен сте към театъра. Какво е за Вас той?

– Театърът за мен означава също сънуване. Той възвеличава или уголемява, или изучава илюзията – илюзията на реалността или хиперреалността, позволявайки на зрителя, също както на актьора, да стане част от една изкусно построена фикция. Театърът позволява превъплъщаването в разни личности и роли; на всички нас се налага да играем различни роли през живота си. Той захранва много от моята собствена поезия, тъй като повечето от поетичните ми сборници са пърформативна поезия, т.е. стиховете са предназначени за рецитал на висок глас или дори да бъдат играни пред публика. Аз вярвам силно в устния аспект на поезията, тъй като, ако си спомняте, в началото на поезията е устният рецитал от скопи или бардове. И след това идват трубадурите. Гръцката трагедия, а и Шекспир със сигурност, винаги са били поетични пърформанси. Някои от най-добрите образци на съвременната поезия произлизат от баладни певци като Ленърд Коен, Боб Дилън, Ейми Уайнхаус, Шарл Азнавур, Джим Морисън, Гордън Лайтфут, Стиви Уондър, Адел и пр. И театърът, и поезията ми позволяват да се преоткрия чрез опознаването на другите.

– Вие пишете и хайку. Как се появи у Вас желание за това?

– Хайку се изучава в училище, откъдето идва и ранният ми досег с тази поетична форма. Това е формата, която забелязва и смята за съществени по-скоро малките, отколкото големите неща: капка роса върху листо, лица в метрото, крак на човек, който настъпва, без да иска, гребена на починалата си съпруга. Хайку се концентрира върху обикновеното и въпреки това успява да го направи необикновено. То показва взаимовръзката между нещата, като по този начин се превръща в отличен механизъм за пробуждане на повишеното внимание. Реалността като че ли изглежда по-ярка във всеки един момент.

– Кажете ни едно свое хайку.

– Ето един пример от сборника ми Moon On Wild Grasses (2013): „Тя наблюдава звездите,/проврени през върбовите клони,/нищо в ръцете ѝ.“ – Държа в ръцете си последната Ви книга Accidental Genius: The

55 Pantheon of Modern American Poets. Кое е особеното в нея?

– „Гений по случайност“ (2015) е политическа сатира в поезийна форма. Моята книга разобличава много влиятелни фигури от американската политика и шоубизнеса, за да подиграе техните невежи, пристрастни и често пъти неграмотни публични изказвания по актуални събития, морални проблеми, политика и т.н. Аз заемам изявленията на такива „светила“ като Джордж Буш-младши, Доналд Тръмп, Сара Пейлин, Нют Гингрич (републиканец и бивш председател на американския Конгрес), Антонин Скалия (съдия от Върховния съд на САЩ) и др. и ги представям под формата на стихове. Също така влизам в ролята на академичен критик, който отрупва стиховете с преувеличени хвалби с цел да ги иронизирам. По този начин успявам да ги представя за забавление и хаплива сатира. Това, което е особеното за тази книга, освен шеговитата ми персона като учен критик, е дръзката атака на един неамериканец срещу глупавото и объркано говорене на известни американски общественици.

– Кой е човекът, допринесъл най-много за развиване на Вашия интерес към литературата и изкуството?

– Няма един определен човек, който да ме е вдъхновил да се занимавам с изкуство, но ако трябва да спомена първия такъв човек, то това би била майка ми, която ни четеше като деца и ни правеше пиески с кукли.

– Ще ни бъде любопитно да разберем кой е Кийт Гарибиън като читател. Какви книги харесвате?

– Тъй като интересите ми са концентрирани върху театъра и поезията, чета главно, но не само, тези жанрове. Моят най-голям любимец е, разбира се, Шекспир. Ако ми предложат да избера една-единствена книга, с която да прекарам остатъка от живота си, това би бил сборник с неговите пиеси и стихове. Но има много други писатели, които харесвам, въпреки че въпросът, мисля, е кои автори обичам да препрочитам. Това са поетите Дерек Уолкът, Ървинг Лейтън, Ейдриън Рич и Пабло Неруда или новелиста В. С. Найпол, или авторката на къси разкази Алис Мънро, или авторите на пиеси Чехов, Пинтър и Шоу. Но винаги, когато спомена някой писател, чувствам угризения, че не съм споменал още десет в същия жанр.

– Как обикновено минава един ден от Вашето ежедневие? Имате ли време за хоби?

– Нямам типичен ден – поне се надявам да нямам. Опитвам се да плувам четири пъти седмично, да чета много, а и да пиша по малко. Въпреки че пиша само когато имам вдъхновение или когато ме притиска краен срок.

– Ако някой ден дойдете на творческа среща в България, кои ще са първите думи, с които ще се обърнете към българския читател?

– Благодаря Ви, че мислите за мен и че сте си направили труда да прочетете това, което пиша, пък дори и като превод. Никой не е длъжен да чете написаното от някого, така че винаги е приятно да откриеш нови читатели. Но бих искал да добавя: не ме четете твърде бързо. Разговора проведе Станка Бонева

56

ФРАНЧЕСКО ТОМАДА СТИХОТВОРЕНИЯ

Франческо Томада е роден през 1966 г. в Удине и живее в Гориция, където преподава биология и химия в горен курс. От средата на деветдесетте години е участвал в национални и международни семинари и срещи, в радио- и телевизионни предавания в Италия и чужбина. Неговите творби са публикувани в многобройни списания, антологии и сайтове в Италия, Словения, Канада, Франция, Словакия, Литва, Австрия, Мексико, Испания, Швейцария, Белгия. Неговата първа стихосбирка „Детството, видяно оттук“ е публикувана през декември 2005-а и е преиздадена през март 2006-а и януари 2015 г. През 2007 г. получава националната награда „Бепе Манфреди“ за най-добър дебют. Втората му стихосбирка „Всяко нещо с името си“ (2008), преиздадена през 2011-а, е получила награди в различни италиански конкурси (Premio Città di Salò, Premio Litorale, Premio Baghetta, Premio Osti, Premio Gozzano, Premio Percoto). Той е и един от съставителите на антология, съдържаща литературни произведения от североизточната италианска провинция Гориция от 1861 г. до днес. Предложените стихотворения са част от третата му стихосбирка „Да носиш в себе си сбогуванията“ (2014) и от подготвяната от издателство „Скалино“ книга с избрани творби на поета.

I. Думите, които не знам

(На една приятелка)

Често ми повтаряш, че говоря твърде малко, то е, защото понякога онова, което бих искал да кажа, ще те нарани а може би думите, които търся, не са още измислени или пък и двете например коя е миналата форма на „ние“?

57 II. Лисабон Винаги духа вятър в улиците, които стигат до Антлантика и в мазилките на стария град са гравирани думите на Песоа никога не съм ходил в Лисабон докато говориш, ми се струва, че го виждам през очите ти аз също искам да ти разкажа нещо, което никога не си виждала отблизо: как изглеждат отвън очите ти като улиците, които променят цветовете си според светлината, която пада по различен начин и когато замислена ми описваш различни хора и места зениците ти стават тъмни и далечни сякаш в Лисабон, където си наблюдавала океана си се научила да правиш като него: да бъдеш на едно място – тук и в същото време другаде

ІІІ. Пресметнато Можеш да го видиш още в очите ми бях безрадостно дете но пък твоята усмивка често разцъфва без причина тогава си мисля, че е в състояние да изпълни и мен и други затова от твоя корем поисках децата си

ІV. Да носиш в себе си сбогуванията И ако утре вече ме няма вследствие на катастрофа или нещо, което сега не можем да си представим или заради яростта, довела ме до разрив на сърцето потъгувай, колкото време ти е нужно, но все пак продължи напред намери някой друг мъж, друг баща за децата ни възможно най-добрия моля те, не поръчвай от онези литургии на които всички ходят по задължение не пази спомените ми в някое чекмедже тъмнина тогава ще имам достатъчно

58 и не казвай на никого, че мислиш за мен по-добре запази като второ детство онова, което носиш винаги в себе си нищо, че вече не си същата

V. Мисля за теб Стана както хората казваха за теб винаги ще си останат деца ето че сега си по-висок от мен имаш повече брада от мен въобще си всичко онова, което аз няма да мога повече да бъда ако можех да те хвана за ръка преди да пресечем улицата щях да ти кажа внимавай гледай къде стъпваш запитай се откъде си тръгнал накъде отиваш и най-вече с кого

VI. Указателят Преписах в нова тетрадка телефонните номера не всички познатите, които не бях чувал отдавна ги изтрих това е като да забравиш по команда като да изпразниш таван запазваш хубавите неща изхвърляш изхабените но те са живи, живи хора са питам се дали малките болки, които понякога ни застигат без видима причина или предупреждение не идват когато някой прави същото с нас

Превод от италиански: Емилия Миразчийска

и Аксиния Михайлова

59

АРТА МАРКОСКА СТИХОТВОРЕНИЯ Марта Маркоска, поет, есеист и културолог, е родена през 1981 г. в Скопие. Член на Асоциацията на писателите в Македония. Автор на две книги с културологични студии „Култура и памет“ (2014) и „Дзен будизъм“ (2013), книга с разкази „Вихър във Витлеем“ (2010), сборник с есета „Хипер хипотези“ (2011) и две поетични книги: „Стремглаво към височините“ (2012), удостоена с наградата „Ацо Караманов“, и „Всички притоци се вливат в моето корито“ (2009). В края на декември 2014 г. ръкописът ѝ „Черните дупки в нас“ получава голямата награда „Бели изгреви“ за млад автор до 35-годишна възраст. Живее и работи в Скопие.

ЕНТРОПИЯ НА ЛЮБОВТА Някога причинявах объркване в твоята система, не за да ти доказвам съществуването на ентропията, която се създаваше всеки път, когато двете ни тела бяха свързани едно с друго, защото нищо ново нямаше да ти кажа. Термодинамиката отдавна е измислена и още дълго ще ни подсеща за загубата на енергия при взаимодействие… Някога създавах хаос в твоя съвършен ред, не за да наруша системата на твоите ценности, а за да те утеша, че такива правила на играта действат и в космоса, а ние сме като две черни дупки, които са се слели и са изсмукали една от друга цялата енергия, най-вече защото тя естествено им е била вградена в системата и сега, изпразнени, се надяват, че отново ще станат звезди Сега те уверявам, че две цялости, две тела, две души създават много по-голяма ентропия, отколкото всяко тяло само за себе си!

60 ЖИВОТЪТ Е КАТО ПАРТИЯ СКУОШ Представи си света като партия скуош и всичките хора като играчи на терена. Така ще ти бъде по-лесно да приемеш, че не всички ходове зависят само от теб, нито че можеш винаги да си най-добрият. Изходът на играта не зависи само от твоите умения, нито пък трябва да очакваш сигурна победа. Просто играй, без да искаш да узнаеш края. Играй, без да искаш да победиш противника, тъй като твоите ходове зависят от подаванията на другите играчи. А точността на твоето замахване към топката зависи от това как ще ти бъде подхвърлена. Затова няма значение дали ще спечелиш партията, защото играта е привилегия на живите! Преведе Аксиния Михайлова

Худ. Петьо Маринов

61

ИВАНА САЙКО РИО БАР

Откъс от роман

Ивана Сайко e хърватска режисьорка и драматуржка. Родена е в Загреб през 1975-а. Завършва Академията за театрално изкуство в родния си град, специалност драматургия. Тя e една от най-успешните съвременни писателки от по-младото градско поколение, известна театрална режисьорка, преподавателка в Академията за театрално изкуство и редакторка на престижни хърватски списания. Носителка е на много национални награди за драматургия. Превеждана е на английски, немски, френски, италиански, словенски, чешки, словашки език. Ро­ма­нът ѝ „Рио бар“ по­лу­ча­ва прес­тиж­на­ та хър­ват­с­ка ли­те­ра­тур­на наг­ра­да "Иван Го­ран Ко­ва­чич" за най-доб­ра про­за на го­ди­на­та (2006). Само не ми казвайте, че не съм единствената. По-добре кажете, че отново всички са на пауза както вчера бяха на събрание или както например утре сигурно ще бъдат тук, но за съжаление компютрите ще прегреят и информационната мрежа ще се срине. Но и тогава не ми казвайте, че не съм единствената. В никакъв случай. По-добре си прехапете езика, вдигнете рамене, повторете, че данните са недостъпни и че нищо не може да се направи, макар че бихте искали, наистина бихте искали да ми помогнете, но както и сама виждам, имате много работа – вие сте малко, а условията за работа невъзможни. Казвам ви, по-добре ме свържете с друга линия, където може би ще получа каквато и да било информация за своя случай или просто ме оставете да чакам, пускайте ми музика по телефона, но само не ми казвайте, че не съм единствената и че ни има много и не прекъсвайте връзката, когато питам какво да правя, сега, когато им върнахме мило за драго?, сега, когато всичко свърши?, сега, когато казвате – ще се върне той – без никакво намерение да бъдете убедителни. Защото, добре знаете, че ако прекъснете, аз пак ще се обаждам, макар да знам, че няма да се обадите – да не сте луди, но някой друг все пак ще вдигне слушалката след толкова напразни позвънявания, след като гневът ми отмине и забравя, че исках всички ви да запратя на майната си. Едва тогава ще се обади ваша колежка и ще ме попита за уважаваното ми име, годината на раждане и националността, ще попита какво ме измъчва и аз ще ѝ разкажа онзи сценарий за сватбата, младоженеца и розмарина, за щастливите родители и пияните

62 кумове, онази романтична комедия, която започва, като насън, но завършва с лоши критики, защото, макар че насред тази история тортата експлодира, кремът и кумовете се разлетяват, никой не иска да гледа този филм и никой вече не се интересува къде е той. Всички истории са еднакви, въздъхвате вие. Знам, че се повтаряме, и аз, и тези насрани истории, но не се прозявайте и не въздишайте, защото това си е само моя история и нямам по-оригинална. По-добре инсценирайте повреда по линията, и без това отново ще се обадя на централата, отново ще разказвам, ще питам и пак ще разказвам, питам, заплашвам, отново и отново, и най-после ще уговоря среща на втория етаж, вдясно, стая номер три. И вие, и аз знаем какво ще стане след това. Срещата ми е след месец или два, точно в деня, когато в новините предупреждават за поройни валежи – да не се излиза, ако не се налага – но на мен ми се налага. Вали леден, тъмен дъжд и когато заставам петнайсет минути по-рано пред вратата, охраната подозрително ме проучва, защото познава тя подобни мокри и гневни мъже, които обикалят юристи и социални работници и искат военни обезщетения, инвалиден трудов стаж. Но аз не съм от тях, не, не, не, идвам без бомби и мустаци, възпитано се приближавам към детектора за метал, оставям личната си карта при портиера, получавам номер, послушно заставам в дългата опашка на забравените, изчезналите, избягалите, останалите живи и заебаните, които стискат документите си на втория етаж пред стая номер три вдясно. Както винаги работата е много, а вие сте малко. Навалица. Влажно е. Няма въздух. Не се предаваме. Заковали сме подутите си крака. Търпеливи сме като дървета. Тропическите корени, изплетени от нашите вени, се преплитат по целия коридор. Ние сме непроходими девствени гори, пълни с диви зверове, но вие знаете това и не излизате от канцелариите си. Ръмжим, пръхтим и вием, докато вие тракате с пишещите си машини и чакате удобен момент да отворите вратите. Дресурата е въпрос на време. И наистина, секунда преди да колабирам, се появявате с чаша вода и ме водите в стая номер три вдясно, където грамади досиета стоят натрупани по масите, като мегалити. Разхождате ме през архивите на нерешените случаи, разглеждам вавилонските кули от молби и жалби, показвате ми слепите улици, затрупани с регистри, дребни букви и четирицифрени номера. Знам какво искате да ми кажете... че не съм единствената. Обяснявате ми, че в бъдеще трябва да бъда търпелива, защото сега със собствените си очи съм видяла как изглеждат купчините лайна, които просто поглъщат моите малки дърдонки. Кихате заради праха и любезно ме изпращате на есенния дъжд, защото, всъщност, е краят на работния ден, правите всичко, което е по силите ви, и няма повече за какво да говорим. Тръгвам си, изпълнена с разбиране. Накрая ме съветвате да не идвам пак, особено в такова лошо време. Тук някъде цикълът се затваря и започваме отначало. Аз отново се обаждам, обаждам, обаждам въпреки неблагоприятните биометеорологични условия, отново разказвам, питам, заплашвам, а вие потвърж-

63 давате, че ме разбирате, напълно разбирате как изглежда, когато човек се върти в кръг, когато е млад и безперспективен; истерична дърдонка, сухо лайненце с неопределен цвят и форма, каквото всеки ден може да се види на пътя, разбирате и какво значи да страдаш от разбитите мечти и да се движиш с минно поле в главата, с минно поле в главата, ееей!, защото и вие имате тежки мисли, и вие понякога чувствате камъка в корема си, и вие, по време на паузата, със сандвич и йогурт в ръце сте размишлявали за собственото си погребение, и на вас ви е заставал саламът в гърлото, разбира се, че ви е мъчила мисълта за собствената ви смърт, за факта, че с нищо не можете да я спрете, нито дори да я запланувате, но казвате, успели сте все пак да глътнете и салама, и сиренето, и хляба, уверявате ме, че всичко ще бъде наред. Но аз знам, че няма да бъде наред и когато отново се обадя след десет години, след като въведете три безплатни линии, по които ще мога да викам и да крещя колкото си искам, защото, ще кажете вие, за хората в неволя не може да има работно време, нито затворени врати, трябва да им се даде възможност да се изразят, да разкажат, да питат и да заплашват двайсет и четири часа дневно. Няма да помогне. Не, няма да помогне и когато ме освободите от партиципация и ме изпратите на лекар, който ще ми обясни, че моят проблем има патологично естество и от него страда всеки десети жител на планетата, тоест има ги още такива, дето плачат на някой рисуван филм с Том и Джери, че има още такива, които гълтат успокоителни, когато се запали центрофугата на пералнята, а в нея се върти една скъсана булчинска рокля. С една дума, подобен дефетизъм се е появявал и при онези хиляда петстотин и трима нещастници, които са се запалили, застреляли или порязали с някой остър предмет, с който са били сантиментално свързани. Така ще пише в отчетите с дата 1 януари 2005 година. Да ви го начукам! Казвам ви това, което ще кажа и на онзи доктор, да му го начукам, и то не защото ми липсва патриотизъм, мозък или добро възпитание, а просто, защото съм заебана. Нищо не трае вечно, но вие винаги ще бъдете до мен, за това и ви плащат, ще ме утешавате и след стотната изпратена молба и след десетата хоспитализация, няма да отстъпите пред моите травми, не, в никакъв случай; ще предложите решение във вид на национална програма за психо-социална помощ, според която ще получа право на погребение с военни почести. След десет години ще се умира с много повече достойнство. Времето лети и десет години ще минат, докато кажеш копче, казвате, трябва само бъда търпелива, редовно да пия лекарствата си, да продължа да се боря с чувството за вина, с емоционалната тъпота и пристъпите на паника, внимателно да се придвижвам между мините в главата си и да вярвам, че ще настъпи онова утро, когато ще се събудя точно както вие се будите всяка сутрин: сякашнищо-не-се-е-случило. След десет години, твърдите вие, всичко ще бъде наред – още в осем сутринта по улиците на градовете ще затрещи духова музика, с нея ще отекнат почетните оръдейни залпове, ще гръмне химнът, ще звъннат камбаните на месата за Задушница, а след това над тях ще кръстосват въздушните акробатите – и

64 тогава, твърдите вие, и аз ще бъда в по-добро настроение. Никой не може да издържи толкова дълго на майната си! Но аз ви уверявам, че нямате причина за оптимизъм и че идеята да ме вдигате от леглото с тежката артилерия е много лоша, та дори и да става дума за национален празник. Дори и да сте приготвили десет хиляди безплатни порции боб. По-добре да го преспя. Наистина е по-добре да не чувам патриотични песни за събуждане, нито маршовете, самолетите, пръцкането, нито дори премиера, който се заклева в името на блестящото поколение смели родолюбци да поддържа вечния огън на отечественото освобождение, защото това е общо право и задължение на всички ни, но, както мъдро ще добави той, нищо в историята и политиката не стои на едно място и затова целите се стремят напред, защото, ако изостанат, не дай Боже!, значи не са в крак със света! Но аз не изоставам, аз, и вече виждам фаталната грешка, отсега ви предупреждавам в никакъв случай да не ми организирате чествания, шествия и целодневни културно-художествени програми, и през ум да не ви минава да ми правите зари, дори в пристъп на най-добро желание и най-дълбока благодарност. Само не заря! Защото, ако ми я набиете между ушите, ако точно в полунощ гръмнете и вдигнете пушилка въпреки предупрежденията, тогава ще нагазя минните полета в главата си, ще се отправя директно на втория етаж пред трета стая вдясно и когато запищи, заврещи, застене оня детектор за оръжие, а на портала никой дори не помисля да пита за личната ми карта, тогава знайте, че сте успели да ме вдигнете от леглото и нямате много време да измислите нещо по-разумно от това, че не съм единствената, защото може да бъде лошо, мнооого лошо за всички ни, особено за вас, ако е истина и затова се молете на Бога да бъда единствената и моята история да бъде оригинална и само аз да съм улучената право в минното поле между слепоочията. Продънвам ви вратата, а вие не питате какво ме мъчи, откъде идвам и как се казвам, този път не, защото добре знаете кой е дошъл: аз – заебаната, грешка над грешките, аз – дърдонката, дето са я изтървали от евиденцията, аз – неблагодарният кретен, който мисли само за себе си, аз – селяндурът, който си няма друга работа, аз – нещастният жилищен случай без кредитни възможности с твърде много пиротехника в мъничкия си мозък! *** Точно преди десет години войската тръгна да освобождава последната вражеска опорна точка. Военната стратегия бе обмислена на най-високо държавно равнище. В нападението участваха и някои от рибарите, които се отбиваха в Рио бар. През първия ден от акцията бе изваден от строя вражеският радиопредавател, с което бе осуетена възможността за комуникации с цел евентуално подкрепление. След четиридневни боеве врагът подписа на предния капак на бойната кола, че се предава, а тогавашният министър на отбраната тържествено заяви, че войската е изпълнила задачата си. Враговете бяха победени – заловените с оръжие в ръка бяха незабавно убити; заподозрените, че го притежават – осъдени; ония без оръжие – изгонени, а домовете им запалени. На рибарите бяха връчени ордени.

65 Точно на днешния ден войната завърши. На никого не беше ясно как е могла да забрави това. Преди десет години. Победата. Поръчват пиене и вдигат тост.

– Десет! Тя кима с глава и се усмихва на празнуващите. Дреме ѝ за кръглата годишнина, но приема предложеното питие.

– Десет! Вдига чашата и я изпива до дъно, отново вдига и отново изпива, отново и отново. По една чаша за всяка година. Не е забравила, само се опитва да не мисли. Точно преди десет години се беше озовала пред един подобен бар в едно подобно предградие, сред канонада от пиянски изстрели наоколо. Трябваше да легне на пода, за да не я улучи куршумът на победителя. Пиеше, клекнала до бара, и чакаше да отмине освобождението. В един момент се насра от страх. Близка детонация разнесе прозорците на кафенето и тя несъзнателно захапа с всичка сила чашата си, така, както правят ранените в своята болка – захапват някой парцал или сглоба си, за да не крещят. Знаеше, че навън стрелят, защото празнуват, защото свалят вмирисаните униформи, защото скоро ще се гмурнат във ваните и ще се търколят в собствените си кревати, ще се завърнат, а на нея ѝ се струваше, че едва сега трябва да се бяга. Точно преди десет часа тя малко си спомняше тези факти. Сега се сети как тогава бе заключила, че се е отървала с малко. Мнооого добре се бе отървала. Освен окървавената уста войната не остави някакви поголеми последици – нито един неин близък не загина, не трябваше да бяга, не беше достатъчно стара, та да я обвинят за подкрепяне на националистически и експанзионистични политики, мъртви бе виждала само по телевизията, а сирените за тревога я отвеждаха в скривалището преди да дойдат самолетите. Имаше причини за празнуване. Вдигна наздравица за мъжа от другата страна на бара. Беше му хвърлила око още с влизането. Приближи се и чукна чашата си в неговата. Той плати следващото питие. Пита я защо е тук, тя отговаря – случайно. Щастлива случайност – повтаря дрезгаво. След това я пита дежурни неща в стил – как се казва, откъде идва, с какво се занимава, обича ли морето, колко време пуска косата си, а тя отговаря каквото ѝ дойде на ум. Лъже. Гълта корема си и с пръсти дискретно оправя заплетените кичури на косата си. В ръцете ѝ остават сплъстени косми. Пие. Лакътят ѝ от време на време се плъзва по плота. Пие и лъже. Стърже с колене стола му. Колкото повече пие, толкова по-добре лъже. Мисли си какво би могло да му харесва. Какъв отговор? Коя зодия? Каква прическа? Колко да повдигне роклята си? Говори и се поклаща, при всяко движение почти докосва с устни лятната му риза. Пита го какво желае. Мяука до ухото му. Какво желае? Подушва го и повтаря същия въпрос. Заравя челото си в гърдите му. Случайно. Ама че смешно

66 – казва – главата ѝ се подхлъзнала. Но не се помръдва, остава облегната на него. Какво желае? Настоява да ѝ каже какво желае. Започва да хълца. Подава ѝ вода. Тя поглаж­да малките розови пъпки на ризата му и отказва водата. Хълца. Ще престане. Притиска бузата си в гърдите му. Слуша биенето на сърцето му. Върти с пръстчета горното му копче, не успява да го разкопчее. Достатъчно е само да каже какво желае. Нищо. Нищо? Как нищо? – езикът ѝ се заплита. – Как така нищо? Стоп кадър! В този миг филмът ѝ се прекъсва. Някой пали осветлението и тя вижда себе си в огледалото над кафе машината – подпухнали очи, отпуснати клепачи и подплънки на раменете на роклята. Вторачва се в отражението си. Нейният морскосин портрет и разкрачената зайка от календара на „Плейбой“ са единствените жени в заведението. Той е изчезнал. Отново стоп кадър! Къде е? В главата ѝ сякаш гръмна крушка, около ноздрите и се пукат капиляри, остатъци от грим се събират в ъглите на очите ѝ, някой казва, че повече не може да пие; друг говори, че ѝ било достатъчно и е по-добре да не прави проблеми, защото ще ѝ зашлеви един през устата, нищо че е жена; някой отвори широм вратата и предложи да повика такси. Отново стоп кадър! Наистина, къде е? Някой я вдига от пода и оправя роклята ѝ, някой я плиска с вода и пита може ли да ходи, някой съветва да я изведат на въздух, след това някой я обляга на стената пред входа и заключава, че няма нищо по-грозно от пияна жена, някой на шега стиска отпуснатата ѝ длан и ѝ честити освобождението.

– Победихме. Какво общо има това с нея? *** Не се прибра у дома, а легна на тревата край пътя. Оставаха още няколко часа до разсъмване. Събуди се, устните и клепачите ѝ се бяха слепнали, ноздрите ѝ – пълни с мирис на изгоряло. Дотътри се до брега през потъналите в дим шубраци. Морето беше нежно като целувка преди сън – вмъкна се в него, покри се през глава с чаршафа, спусна антената, угаси всички канали и се изключи от тока. Гмурна се. Морската вода проникна в отеклото ѝ гърло. Солта разяде палеца ѝ, който изобщо не можеше да зарасне. Носеше се към хоризонта като изоставена барка в морската шир. Тънеше. Прелитаха хидроплани. През нощта вятърът беше разпалил пожарите и сега телата на самолети-

67 те се въртяха сред дима като прасета на ръжен. Първо експлодира Рио бар, сетне на паркинга пламна кола с чуждестранна регистрация, скоро след това се запали и покривът на дискотеката, в която малко преди това беше станала престрелка… достатъчни бяха само няколко злощастни обстоятелства и всичко да се превърне в буря, да отиде на майната си. Може би така е най-практично? Нека всичко да се носи в п.м… Вятърът разнася жаравата. Пламъците гълтат плота заедно със сервитьорите, собствениците и зайките от плакатите. Пукат от огъня пиниите в парка. Кипи зехтинът в маслините. Върху нажежените камъни издъхват опърлени щурци. Гори градът. Горят и островите. Целият бряг гори и псува. Шибана държава. Шибано правителство. Шибан пожар. И не е за пръв път. Всичко е тръгнало на п.м… Не е тръгнало – шепне ѝ С.М. – само така се казва. Не е тръгнало, макар че би било най-добре. Морето само я люлее. Няма сили да плува. Носи се по вълните, които разтриват вкочанения ѝ гръб, а светлините на фаровете полека гаснат с раждането на слънцето. Утрото бавно пробива през миглите ѝ. Протяга се. Мехурът ѝ ще се пръсне. Потопява уши под повърхността, вслушва се в тихото движение на морските течения и топлото жуборене на урината. Рибите мълчат. Мълчат и Райнер Вилхелм К. и Андреас Албрехт, излегнали се на дъното във водолазни костюми. По веждите и мустаците им се олюляват водорасли. Ципурите смирено ги пасат. Към тях се приближава пасаж черни рибки и нежно докосва немите им устни. И тя – голямата медуза – мълчаливо се носи между планктоните. Няма какво повече да се каже. Камбаната на мръсната ѝ рокля се развява около нейната замаяна от махмурлука глава. Няма да се самоубие. Не тази сутрин. Трябва да завърши текста. Реши, че никой няма да умре. Поне не на края. Слънцето напича все по-силно. Ще доплува обратно до брега. Не знае точно как ще го направи, но няма да потъне, още не е написала оня монолог, в който затваря куфара. В него е булчинската рокля и торбичката с лавандула. Нищо друго не ѝ трябва. Не ѝ трябва и тази рокля, но я опакова по навик. Качва се във влака. Все едно ѝ е какво прави, затова сяда във влака и заминава. До последната гара? – пита я кондукторът. До края – потвърждавам и се смея, макар че нямам причини за това, но повтарям – напълно ми е все едно какво правя, докато тичам по освободената жп линия със съзнанието, че мога на север и на юг, на изток и на запад, наляво и надясно, че мога да отида по дяволите, защото всичко е свободно, всичко е мое, тоест, всичко е наше и по тази логика нищо не ми трябва и е прекрасно, че нямам нищо. Затова всичко ми е все едно и в туй се крие причината за смеха, а смехът рядко се чува – рядко се употребява – ми казва кондукторът, дупчейки билета – защото трябва да се научи как да се прави смехът, така както се учи йога. Не е лесно да докоснеш ушите си с крайчеца на устните нито да показваш зъбите си от чисто заебаване, но аз знам това, казвам – знам го – и му показвам

68 как тренирам смях от едното до другото ухо, най-хубавият смях без причина, онзи дето лекува депресията и обстипацията и всички малигни болести, онзи смях, от който ти се обръщат червата, щом погледнеш през прозореца на влака, а там няма нищо освен гола свобода, нито градове, нито хора, нито дори гари, само изгоряла свобода до края на жп линията. Там слизам. Свободна като влак пресичам обгорялата страна. Хоризонтът е чист и стегнат. Нищо не нарушава съвършения, без нито една гънка кръгозор. Тук-таме беззъбо селище или храсталак с обгорели клечки се разпадат в пепел при първото потрепване на релсите, след което пределът отново става безупречен, изчистен от черупки, опънат като ризата на господин кондуктора, равномерно сивкава с малки стегнати около врата копчета, които леко го задушават, всъщност много го задушават, но само докато не свикне правилно да се смее, което значи да разпъне уста до мъдреците, сякаш се готви да глътне и влака, и линията на един залък, а това не е толкова трудно, колкото изглежда, понеже всичко е хрупкаво като добре изпечен сухар, всичко лесно се рони и смила, но независимо от това трябва редовно да се тренира, да се упражнява до сълзи, до мускулна треска, защото от истинския смях трябва да болят и търбухът, и челюстите, особено ако пътуваш до последната гара и ако кондукторът казва – естествено – и повтаря – естествено, че заминаваш – защото тук няма нищо освен сухар и по някоя яма ямище, в което се прегръщат някакви учудени хора, не се познават, но се прегръщат, защото ги е страх, защото знаят, че ще умрат, питайки онова нещо, като аз в началото: къде съм? как се озовах тук? Защото ИСТИНАТА Е, че аз не видях кога започна това сране, ИСТИНАТА Е, че танцувах и по носа ме гъделичкаше розмаринът, закачен на неговото бяло ребро, на неговото нааайбяло ребро в нааай-дълбоката яма край нааай-синьото море, ИСТИНАТА Е, че му пошепнах – да не би? да не би да е започнало? – а той отговори – да не би? – което и не беше някакъв отговор, но ИСТИНАТА Е, че независимо от това ние си умирахме от смях заради глупавото съмнение, че би могла да започне война и продължихме да се смеем и да танцуваме и с грохот да се въртим още известно време. Никога повече. Б.р. В програмата „Обединена Европа“ на Европейския съюз за 2014 г. беше одобрена поредицата „Дунав – обединени в литературата“ на издателство „Гея – Либрис“. Тя включва седем романа от седемте страни, край които минава реката. Винаги ни питат – а България? И ние винаги поясняваме – става дума за преводни книги. Кой знае, за да бъде завършена поредицата, може да издадем в нея и книга от български автор. Издателството любезно ни предостави за публикуване откъси от романите на румънския писател Матей Вишнияк (публикуван в брой 3) и на хърватската авторка Ивана Сайко „Рио бар”.

69

ВИКТОРИЯ ТОКАРЕВА ГЛАДКО ЛИЧИЦЕ Разказ

Елена Кудрявцева се обзаведе с любовник, четиринайсет години по-млад от нея. Тя е на четирийсет и пет, той – на трийсет и една. Така че Елена реши да си направи пластична операция. Любовникът – Сергей, казваше: „Не ти трябва никаква операция, и така си добре.” И наистина беше добре. Елена изглеждаше с десет години по-млада, открай време си беше красива, приличаше на балерина. Времето, разбира се, беше оставило тук-там следи. Очертаваше се втора брадичка, ъгълчетата на очите се бяха посмачкали – малко, едва-едва… Ако не беше младият любовник, и така можеше. Но… Елена отиде да се оперира. Оказа се сериозна работа. Под обща упойка отлепиха кожата от мускулите, после я опънаха. Излишното отрязаха. Обръснаха пътечка между косите над слепоочието – там рязаха и шиха, да е по-далече от лицето. След операцията лицето ѝ се поду, изпълзяха синини. Видът ѝ беше на алкохоличка, която са ритали по лицето. Елена се изплаши, че завинаги ще си остане така. И тихичко заплака от болка и страх. Но на какво ли не си готов заради любовта… И заради общественото мнение. На Елена ѝ се струваше, че разликата помежду им прави впечатление. Хората гледат и си мислят: що за двойка са тия? Майка и син? Или някаква лелка с племенника си? Макар че, ако си помислиш: какво значи обществено мнение? Нищо. Е.Ж.К.

– „Една жена каза…” Жената казала и забравила. А лицето ти, сякаш изпохапано от рояк пчели, си остава. Да не говорим за упойката… Да не говорим за парите, които трябваше да плати за операцията. След четири дни Елена излезе от болницата, забрадена с кърпа. А след още един ден замина на вилата, далеч от хорски очи. Освен това искаше да подиша чист въздух и да дойде на себе си след физическата агресия срещу организма. Беше началото на юни. Чукаше кълвач. Сойките бяха свили гнездо на оградата. От гнездото стърчаха отворените човки на лакомите птичета. Горката мама сойка летеше насам-натам, доставяйки червейчета. Елена бавно се разхождаше из градината. И когато се оказваше край гнездото, сойката буквално пикираше отгоре, гонеше я от гнездото. Беше твърде неприятно и опасно. Елена престана да ходи натам.

70 На другия край цъфтяха ягоди. Цветчетата бяха бели, трогателни, много прости. Красотата е в простотата. Сортът се наричаше „Виктория”. Ягодите винаги ставаха еднакво едри, ароматни, сладки. Гледай и рисувай. Елена преподаваше руски език на чужденци – двайсет долара на час. Но в душата си беше художничка. Най-много ѝ харесваше да рисува, а след това – да бродира старинни гоблени. Разбира се, малки. Направо миниатюри. Учениците чужденци много харесваха Елена. Но тя обикна Серьожа. Не от патриотични съображения, така се случи. Съдбата ѝ го подхвърли. Някога, много отдавна, Елена беше омъжена. Роди им се момченце с болестта на Даун. Лекарите казаха, че причина за болестта е излишен хромозом. На пръв поглед, по-добре излишен, отколкото да не достига. Но целият човешки код беше нарушен. Съпругът не издържа постоянното присъствие на даун. Не можа да го обикне. Елена извика майка си от Сухуми и заживяха тримата. Не канеха никого вкъщи. Притесняваха се и не искаха съчувствие. Елена обичаше сина си с цялата си душа, но към любовта ѝ се прибавяха болка и отчаяние. Какво ще стане с него, когато тя умре? Казват, че такива деца не живеят дълго. Но и за това не ѝ се мислеше. С времето Елена се приспособи към живота. Като си помислиш – бяха си истинско семейство: тя заработва, майка ѝ домакинства. И наивното добро дете, като пришълец от друга планета. И всички обичат всички. Освен това – добре платена работа, интересно хоби, приятелство с жени, любов с мъже. Но ето, че дойде сиромашкото лято, четирийсет и пет години. И заедно с годините дойде една нежна любов. Серьожа е провинциалист. От морков по-сладко не е ял. Елена му изглеждаше като приказка наяве. Сякаш не я беше раждала жива жена, а самият Господ Бог я бе правил по специален модел. Всички пропорции идеални и нищо излишно. Истина е. Но времето оставя следи. Елена реши да ги премахне. И ето я сега, разхожда се из градината и внимателно пристъпва: не дай Боже, да се спъне и да се просне на земята. Отдавна не беше валяло. Ягодите „Виктория” се задушаваха и се оплакваха. Елена взе лейката, наля вода. Малко, половин кофа, но все пак – тежест. Леко приведена, взе да полива ягодите. Изведнъж чу леко пукване в областта на слепоочието. Имаше усещането, че се е скъсал конец. И потече гореща струя. Елена съобрази, че от напрежението се е пукнал някакъв голям кръвоносен съд, вената на слепоочието например. И кръвта е потекла в „джоба” между кожата и мускулите. Точно така се и оказа. По време на операцията лекарят леко бе засегнал големия кръвоносен съд и веднага го бе зашил. А сега при натоварването шевът се оказа неубедителен. Това се нарича следоперационно усложнение. Първото, което си помисли: а синът? Как ще живеят без нея? Никак. Тя не трябва да умре. Не бива. „Джобът” се пълнеше с кръв. Бузата се издуваше и кожата сякаш ей сега щеше да се пукне. На вилата нямаше телефон. Вила – силно казано, просто скромна градинска къщичка на шейсет километра от града. Елена разбра, че умира. Ей сега кръвта ѝ ще изтече – и край. Така се самоубиват, като си срязват вената до китката.

71 А не е ли все едно, къде ще бъде срязана вената – до китката или до слепоочието. Елена съобрази, че някой трябва да я види. Излезе пред вратичката. В това време покрай нея минаваше съседката Нина Александровна, на осемдесет и четири години. Живееше тук през лятото с по-голямата си сестра. Сестрици столетнички.

– Извикайте „Бърза помощ” – тихо прошепна Елена. Слава Богу, Нина Александровна не беше глуха. Елена не би могла да извика.

– Какво Ви е? – учуди се съседката, като видя неестествено издутата буза, колкото малка възглавничка.

– „Бърза…” – повтори Елена. В този момент шевът на кожата се спука и част от кръвта се изля върху рамото. Стана ѝ по-леко. Но и много страшно от такова количество собствена кръв. Съседката изгуби ума и дума, не можеше да се помръдне от мястото си.

– Вървете… – продума Елена.

– Да, да… Сега ще ида до канцеларията да се обадя… Ако Нина Александровна можеше да тича, би хукнала. Но тя можеше само да върви бавно, като гъска. Тръгна към канцеларията, но си спомни, че сестра ѝ я чака за обяд. Реши първо да предупреди сестра си и чак тогава да отиде до канцеларията, която се намираше на километър и половина, в началото на селището. Нина Александровна страдаше от исхемия на сърцето и артрит на колянната става. Трудно ѝ беше да върви. Но тя все пак стигна, обади се и обясни: къде трябва да се отиде, накъде да се завие и кой е номерът на къщата. „Бърза помощ” дойде след два часа. Елена беше жива, но лицето ѝ имаше цвят на обезмаслено мляко. Косите ѝ се бяха слепили в лепкава коричка. Рамото и гърдите бяха в кръв, сякаш я бяха убивали. Лекарят – як мъж на около петдесет години, реши, че ѝ е пробита сънната артерия.

– Лежете така – заповяда той. – Не мърдайте. Можете да умрете. Взе кърпа и започна да я омотава, за да притисне кръвоносните съдове.

– Кой Ви подреди така? – попита лекарят.

– Никой. Наскоро си правих пластична операция.

– Защо?

– За да изглеждам добре.

– В ковчега ще изглеждате добре – измърмори лекарят. Влезе санитарят. Положиха Елена на носилка и я пренесоха в линейката. Тя вече не се страхуваше. Разбра, че ще я спасят. Съзнанието ѝ малко се объркваше, но си беше при нея. „Само да не изгубя съзнание” – помисли си Елена и пропадна някъде. Дойде на себе си на операционната маса. Над нея стоеше лекар, но не онзи от „Бърза помощ”, а друг – млад и мускулест, със сиви очи. Говореха си нещо с медицинската сестра. Бяха свалили кърпата от главата ѝ и горещата кръв изтичаше на редки тласъци.

– Зашийте кръвоносния съд – проговори Елена.

72 – Ще платите ли? – попита лекарят.

– Какво да платя? – не разбра Елена.

– Всичко. Бинтовете. Манипулацията.

– Но аз умирам… – слабо се учуди Елена.

– Финансите ни са изчерпани – обясни лекарят. – Нямаме нищо.

– Ръце нали имате?

– И какво като имаме ръце? Всичко струва пари.

– Портмонето ми е в чантата. Не знам колко има там. Вземете всичко.

– Няма да Ви ровя в портмонето – каза лекарят, обръщайки се към медицинската сестра: – Ти виж.

– Аз също няма да ровя – отказа сестрата. Елена заплака, за първи път. Разбра, че нищо няма да я спаси. Последната кръв си отиваше от нея. А тези двамата нямаха съвест. Изобщо не им пукаше дали ще умре, или не. Важни бяха само парите. По-голямата част от живота ѝ беше минала в съветския период. И там, в съветския, щяха да я спасят. Там всичко работеше. Системата работеше, имаше и бинтове, и съвест. А сега системата рухна и заедно с нея рухна и моралът. Ако човек вярваше в Бог, ориентираше се по Божиите заповеди. А ако не, като този лекар – значи, никакви ориентири. И се налага да умреш. Сълзата тръгна по слепоочието ѝ, оставяйки следа. И в този момент вратата се отвори и влетя Серьожа. Явно Нина Александровна се беше обадила не само в „Бърза помощ”, но и в дома на Елена, беше казала на майка ѝ. А майка ѝ – на Серьожа. И ето той беше тук. След минута се появи система за кръвопреливане, медицинска сестра от хирургическото в синя престилка, а мускулестият хирург си миеше ръцете за операция. Серьожа беше платил всичко. В твърда валута. Той беше от новите руснаци – млад и богат. След месец Елена береше ягоди „Виктория” в изплетена от брезова кора кошничка. Ягодите – като нарисувани. Ароматът им – несравним. Нищо в природата не ухае, както градинските и горските ягоди. В този аромат има и горчивина, и слънчев зной, и мирис на земя. Невъзможно е да се опише, не се и опитвай. Елена ги помириса. Хапна си, за да възстанови хемоглобина. После си намаза лицето. След половин час изми маската. Всички шевове бяха зараснали и свикнали с опънатата кожа. Лицето беше гладко. Синьото на очите сияеше. От дълбочината на огледалото я гледаше млада жена на около трийсет години. Не повече. Тя е на трийсет. Серьожа – на трийсет и една. Нормална разлика. Фигурата на Елена винаги е била идеална: няма какво да се махне или прибави. А сега и лицето – гладко като яйчице. Колко време ще го има това лице? Десет години? После може пак да се оперира. А това, че едва не умря, някак се забрави. Беше и премина. Какво ли не му се случва на човек… Преведе от руски Росица Бърдарска

73

НИКОЛАЙ ДМИТРИЕВ (1953–2005 г.)

ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

ТРИ ВИНИ Към светите обители поглеждам в тежки дни. Пред рожби и родители аз имам три вини. В шушулките окаяни подрънкват семена. Пред моето призвание съзирам аз вина. Гуляех често с бесните и другарувах с тях. И в песните, небесните, ще тегне този грях. Сега раздрънквам скелета на сетната вина. Сличена с първите ми, целите, е тя развалина.

74

*** На мене ми остана малко да кретам още по света. В отвъдното не ми е жалко: ще видя родния баща. Ще е с медалите за слава. И все така неукротим. Той немски танкове заставял да пущат до небето дим. Той няма болката да скрие, ще ме посрещне със това: – Коя е твоята Русия? И на позиция каква? Аз нямам отговор на този въпрос и тежък, и парлив. Ей затова, без чужди пози, държа се още жив. Преведе от руски Тихомир Йорданов

Худ. Петьо Маринов

75

SOPHIA

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ ЗАПЛАКАЛА Е ГОРАТА

Тодор Моллов, фолклорист и етнолог, професор във Великотърновския университет, е събрал 367 песни и варианти за Индже войвода: 346 от селища в сегашните български държавни граници и още 21 от селища извън днешна България – Турция (12), Украйна (4), Гърция (2), Румъния (2), Македония (1). Докато четях и препрочитах текстовете на песните и вариантите, докато разглеждах географското им разположение, добих усещане, че съм се възкачил на най-високия старопланински връх и от всички посоки дочувам как цялата българска гора плаче със силен глас „заради Индже войвода“. Плаче не само гората – „гората и планината,/ и на гората дървето,/ и на дървето вършето,/ и на вършето листата,/ и от гнездата пилците“; „и от пилцено крилцана,/ и от крилцана перцана“; „и от полето тревата,/ от кладенците водата“... („... плакаха, докато не им остана сила да плачат“) Няма как да не се запитаме: за кой Индже е заплакала българската гора? Нали историци и фолклористи са в сговор и съгласие, че образът на Индже не е еднозначен нито в историята, нито във фолклора и образът на Индже от фолклора не се припокрива с образа на Индже от историята. Михаил Арнаудов прекарва „мислено пред очите си някои от тези юнаци, както ги е запазила за дълъг спомен народната песен“ и на първо място споменава Индже: „Един от най-често възпяваните хайдути е прочутият Индже войвода. (...) За Инджето се знаяло, че бил милостив закрилник на сънародниците си, макар да е вървял с кърджалиите... (...) Толкова е била голяма славата му между народа, щото дори гората и полето плачели за него...“ Божан Ангелов и Христо Вакарелски намират Индже за „обиколен от един твърде симпатичен светлик, на какъвто рядко се радва друг български хайдутин“: „Върху този светлик хвърля отчасти дебела сянка участието му в кърджалийските опустошения. Но от това положение на безогледен кърджалийски хай-

76 та той излязъл, за да се издигне до положение на народен хайдутин чрез едно душевно преображение, художествено обработено от Йордан Йовков в разказа му „Индже“. Те дават вариант на „Заплакала е гората“, записан от Раковски през 1860 г., откъслек от вариант, записан още в първата половина ХІХ в. в Панагюрище и поместен през 1847 г. в загребско списание; с четиристишие от трети вариант посочват как „ореолът, с който тази песен обкръжава Индже войвода (...) е още по-плътно представен": Къде си, Индже, да дойдеш, гора е пълна с юнаци, да дойдеш да ги поведеш срещу кърджалии, делии.

Сведенията за историята на „Заплакала е гората“ се основават не толкова на исторически факти, колкото на предания. Както би се произнесла фолклористиката, „данни за историческата основа на песента нямаме“ и „за историческата фактичност, отразена в нея, трудно може да се каже нещо определено“. Според предосвобожденския обществен и културен деец Балчо Нейков създаването и популяризирането на песента са свързани с еволюцията на Индже. Странджанският краевед Горо Горов е по-обстоен: през 1802 г., след дълги преговори с другия кърджалийски главатар – Кара Феиз, Индже бил признат за войвода на всички български кърджалии и оттогава е вече прочут само като закрилник на поробеното българско население в своята „държава“; скоро се разчуло навсякъде, че Индже си има вече съставена своя войска, която бди над българите, та взели да го викат на помощ и да го възпяват в народните песни... („... и слух се разнесе за него по всички околни места...“) ... и, ето, било по жътва, Индже тръгнал да обиколи „държавата“ си и като стигнал до с. Боялъците, местността Чакърлий, негови хора му донесли, че се пее песен за него. (У Балчо Нейков: „... една жътварка в Чакърлий пее една песен, щото цялото поле ехти от гласа ѝ“; у Горо Горов: „жетварките пеели песен за него, и то така, че цялото поле ехтяло“); и се спотаил Индже на коня си в гората и заслушал чудната жътварска песен: Разплакала се гората, гората и планината, и от гората дървето, и на дървето вършето, и на вършето листето, и от гнездата пилците, и от полето тревата, от кладенците водата заради Индже войвода: – Индже ле, Индже войвода, къде си, Индже, да дойдеш?

77 Балчо Нейков разказва: „Индже войвода много любопитствал и чакал до вечерта, гдето няколко пъти я изпяла като нова песен и вечерта си заминали жътварките, а Инджето отишъл на нивата и гудил на всеки сноп по един голям лист и на листа по една жълтица.“ И седял около нивата до сутринта. Горо Горов продължава разказа: на другия ден дошли жътварките, зърнали жълтиците върху снопите, ахнали от почуда, но се усъмнили, че това е клопка от турците и се върнали назад; Инджето, скрит, наблюдавал всичко и пратил свой човек да каже на жътварките да не се плашат и да вземат жълтиците – те са дар от Индже войвода за хубавата песен, да им каже още спокойно да си гледат работата (у Б. Нейков: „да му пеят песните и си гледат денонощно работата“); и ако турци се опитат да им направят зло, нему да пратят хабер (у Б. Нейков: „от птиче хабер да му пратят“); и си тръгнал Инджето, а до ушите му ехтял звънливият глас на жътварките, които по-свободно и с цяло гърло викнали неговата песен... Разказаното от Нейков и Горов е изпято в песни. В една от песните (с. Тънково, Хасковско) пее една жътварка: Една се невеста провикнала, жътварска песен запяла и към гората гледала, гледала и се молила: – Горо ле, майко юнашка, защо не пратиш, горо ле, Индже войвода да дойде, от ангария да ни отърве? Ей го и птичето с хабера: Гората ми е пратила едно ми пиле хвъркато, на Индже хабер донесло. В друга песен (с. Устрем, Тополовградско) Жътварки пеят в полето, хем пеят, хем плачат: – Защо не дойде Инджето от робство да ни отърве? Ей го и човекът, пратен от Индже: Той на всичките подаде по една златна парица...

В трета песен (с. Ковчас, Лозенградско) Индже събира дружината – „нашите жътвари да отървем,/ жътвари, още жътварки“. Ей го и известието до Индже, че жътварките пеят песен за него:

78

Побързай, Индже войвода, в гората край нива заминах и там жътварки плачеха, плачеха, още викаха: „Де да е Индже да дойде с негова вярна дружина, да дойде да ни отърве от това робство проклето, та да не жънем и плачем, ами да жънем и пеем.“

Пътьом да се запитаме: „Преданията ли се пръкват от песните, или песните от преданията?“ и да продължим по дирите на „Заплакала е гората“. Писателят Петко Росен е преценил, че „Заплакала е гората“ „ако не найхубавата, безспорно е най-особената народна песен“. Той не оспорва историческата истина, „че Индже войвода е бил кърджалия от ордата на най-върлия кърджалия – Кара Феиз“, че „тази орда е опленила и опожарила десетки градове и паланки и стотици села...“ Иска да намери обяснение: „Как е могло, какво чудо е станало, та този върл кърджалия, Инджето, дясната ръка на Кара Феиз, да стане възпят народен войвода – Индже войвода, за когото плаче и копнее гората и планината... Нещо като онзи народен герой, за когото според Ботева: Земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят...

Тука има или една историческа измама, или пък е някаква особена халюцинация – олицетворен копнеж на народни въжделения, както е горе-долу с Крали Марко, който далеч не си заслужава славата. А може би и от едното, и от другото да има доза истина. Но да се допусне, че народната душа може да се лъже, е нещо немислимо. Всяка народна песен е едно отражение като в огледало на нещо избистрено в съзнанието на народа и всестранно възприето като безспорно. Да се излъже може и певецът, и историкът, и всеки друг, но не и безименният народен певец, за когото няма съблазън ни от лична суета, ни от присвоена слава... Той е само чист отзвук на колективно прозвучалата народна душа, на една ясно и вярно отразена случка. В тази народна песен Инджето е само народен войвода, покровител не само на българската рая, но и на гората, планината, птичките... И всичко това той с дела, дела добротворни ще да е заслужил, та така всенародно да бъде възпят...“ Всезнаещата фолклористика и друг път е наблюдавала подобно „интересно явление в поетическото изкуство у народа: създаване мотиви, идеали дори, докато в действителността тия идеали са съкрушени“. Заключение: „Героичният ореол, придобит при това крушение на идеала, е почвата, върху която по-късно са могли да никнат поетически излияния, които не се съгласуват с действителността, а изразяват подобаващи желания.“ Петко Росен не е далеч от мисълта, че сътворяването на „Заплакала е гората“ е част от по-радикален план.

79 Този план ме подсеща за плановете на войводата Панайот Хитов. През 1875 г. той планира „при появяването на бунт в България да се запалят най-важните места в Цариград, като казарми, тъмници, съдилища, главни квартири и с това да се заплашат цариградските величайши пашалари“. Войводата пише: „Ето го моя план за палене. Да се приготвят най-напред 50 или повече фитили от теф, или по български „тюкюрт“ (сяра), и от кълчищни върви, натопени в разтопения тюкюрт. Да се уловят няколко плъха и да им се върже на опашката по един фитил. Тогава да се пусне плъхът в тавана на онова здание, дето ще се пали. Плъхът ще бяга по дупките, а тюкюртът ще гори, ще капе и подпалва. Такъв един плъх може да подпали едно здание от сто места...“ Славният войводата въздъхва („диша яко и проточено от скръб или каква да е неволя“): „Но ми се развали планът. (...) Но както е да е – планът ми не се употреби никъде, понеже не дойде на сгода да има нужда от него.“ Когато се разтурила работата за бунт, насилвали го да мине в България. Христо Ботев го канил да минат. „Не трябва сега – отговарях, – защото ще дойде по-прилично време за тоз план.“ Петко Росен пише за плана на „буйния Вълко Бинбела и мъдрия Никола Узуна“. Те планирали към края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. да повдигнат народа на бунт за свобода и малко по малко успели да приобщят към плана си всички войводи („малки и големи“), върлуващи по това време. В плана им влизало да привлекат българите от ордата на Кара Феиз (те били мнозинство) „начело с вожда им Индже Стоян и байрактаря му Кара Кольо Омарчалията“. След дълги одумки успели да ги предразположат към плана си: „Инджето почнал да се лъчи от Кара Феиза.“ Вълко Бинбела и Никола Узуна „подготвили населението да посреща Инджето като свой войвода и да го слави („Направям някого да стане славен; захвалям някого.“) като покровител... Пеят му се песни.“ Една от тия възхвални („Възнасям с похвали“) песни е „Заплакала е гората“. Петко Росен определя като „върховен“ момента, в който Индже чува песента за първи път. По жътва Индже минава с конницата си край с. Чакърлий, Елховско. „По нагласен от Никола Узуна план издебват голяма чета жътварки, които пеят песента „Заплакала е гората заради Индже войвода“. Инджето слушал и не вярвал на ушите си.“ Жътварките зърват конницата „и изплашени като яребици се щурват из гората“. Инджето слиза от белия си кон, спотайва се, отпраща конницата си надалеч, слага жълтиците „според числото на жетварките“, жетварките се връщат, изумяват се, озъртат се плахо... „Узуна се приближава и обяснява: от народния войвода бакшиш за хубавата песен, която му пеехте. И че не трябва да се плашат – напротив, той ще ги закриля от всички турски зулумджии. Жетварките се окопитили и с голямо въодушевление подели песента. Инджето слуша, слуша и някаква опияняваща вълна го залива, понася в незнаен свят. Балсам облива коравата, все още животрептяща душа на върлия кърджалия. От този момент той е изцяло прероден и с делата си напълно заслужава възпяващата го химна. Цялата област е очистена от хайти и зулумджии, навсякъде народът го посреща като своя вожд-избавител.“ На това място да поспрем и да се поослушаме какви думи се издумват. Божан Ангелов и Христо Вакарелски говорят за душевно преображение, Балчо Нейков – за еволюция, Петко Росен – за прераждане.

80 Найден Геров тълкува думата „преродувам“: „Променям някого, като да го родя наново.“ Онагледява употребата ѝ: „Християнската вяра чловека преродува.“ При пътуванията си из Македония в самия край на ХІХ в. Атанас Шопов стигнал до „една доста голямишка църквица, закопана по примера на средновековните подвижници, до половина в земята“. Църквата му се видяла забележителна с това, че е направена от един разбойник, „който бил преминал целия свой век („Време колкото живее чловек, живот.“) в разбойничество, а на старост се покаял и, за опрощение на греховете си, направил тая църквица“. Един път Шопов разговарял с някакъв духовник, който му съобщил, „че е изповедал много разбойници“: „Велики сърца имат разбойниците – каза ми, – аз всякога съм потрепервал, когато е дохождал хайдутин да го изповядвам. Разкаянието на разбойника излазя из дълбочините на вътрешността. Той плаче, както никой не умее да плаче. Като че стихиите се вълнуват, когато той говори. И слуша, и строго изпълнява епитемията, която му се назначава. От кръвопиец той стая човеколюбец, от разбойник той стая добродетелен, от звяр той става человек. И трябва да видиш минутата на това превръщание („Променям, изменям, та направям нещо да стане друго, а не каквото е било, да има друг образ, вид.“), за да разбереш, че разбойникът има велико сърце, когато се разкае.“ Панайот Маджаров не ще да чуе ни за душевно преображение, ни за еволюция, ни за прераждане. Той е сигурен, че „идеализираният образ на Индже е изпят такъв, какъвто народът е искал да бъде, какъвто закрилник народът е искал да има“, а това за жълтиците върху снопите и кога е създадена песента, не е така, както го казват: „Дали песента се е създала преди или след оставянето на жълтиците върху снопите на жътварките сега, след два века, е трудно да се гадае.“ Маджаров решително твърди, че „с тая песен са искали да вкарат в друго русло разрушителната сила на Инджето“, че става дума за поръчка, изпълнена вероятно „под напора на ятагана и при вида на златната монета“: „По традиция поръчката се е заплащала. Така е била създадена и песента – възхвала на кърджалията Индже Стоян – „Заплакала е гората“. Толкоз относно преображението, еволюцията и прераждането. („Колкото глави, толкоз и умове.“) Със зоркото си око фолклористиката е забелязала, че когато една песен „е записана далеч от местопроизшествието“, има неточности в названията „и мотивът се пее по разни краища с различни имена“. При „Заплакала е гората“ няма неточности в названията, няма различни имена – цялата българска гора ехти от плач заради Индже войвода, плачешком пита за Индже войвода, плачешката си иска Индже войвода, само Индже войвода и никого другиго! Не прави изключение даже гората на самовлюбеното, втренчено, та вторачено в собствената си неповторимост Софийско равно поле. Веднъж (кв. Ботунец) гората се сговаря

81 кое е дърво весело, от корен филиз пущило, на върше рожба родило дружина да се укрие, с дружина Индже войвода; кое е дърво горело, него секира че сече.

Дочува „дърво сгорело“, че целокупната гора му готви балтията и „милно се жално молеше“: – Я дай ми буйни дъждеве, корене да ми умият, от корен филиз да пуща, от върше рожба да рода и я дружина да крия, с дружина Индже войвода.

В другия вариант (кв. Суходол) Индже праща „Коле ми, млад байрактар“ да слезе „на града, на Стамбол града“ да му събере дружина; „слезна Коле по доле,/ на града, на Стамбол града“, обаче „си не найде дружина“; Индже го праща „на града, на Ибраила“ – „ега ми найдеш дружина“; дружината е найдена, ама „до девет години одиа,/ а нищо не придобиа“. И тогава: Разплакала се гората, размирила се дунята.

И глухият цар ще чуе разплаканата софийска гора, та Инджето няма да я чуе: – Дружина, верни, сговорни, удрете пушки на пушки, ега се гора утаи, удрете сабли на сабли, ега се дуня умири!

За Индже плаче гората на цялата Родопа планина, а гората край Чепеларе плаче „от едно гърло два гласа“, казано с езика на песента. Първият глас: Де да е Индже да дойде, хайдути да си приподи!

Вторият глас:

Заплакала е горона, горона и планинона, и по горона дарвено, и на дарвено чепено от Индже страшна войвода.

82 Идва ред да отбележим, че освен мотива „де да е Индже да дойде“, познат по цяло Българско, среща се и мотив, нека го наречем „де да е Индже да не дойде“. Чуйте какъв глас се носи откъм Кримския полуостров (според Маджаров песента е пренесена там от потомци на забягнали от кърджалийските нашествия жители на Граматиково): Яндже ле, Яндже войвода, сега са деветь години, откак се Янджето прочуло колко е булки разбулил, колко е църкви развалил, колко е села разселил, колко е хора разплакал.

В подножието на Стара планина карловската гора плаче за Индже, а до нея калоферската гора се е смълчала, заслушана в друга песен: – Помоли се, Нане, помоли се, ягне, на Дели Кадира, а той да помоли Джинджиолу и Кара Феиза, а те да помолят Индже войвода. Да не гори, нане, Алтън Калофер, Алтън Калофер с трите черкови, с трите черкови и трите манастира.

За тази песен фолклористиката ще ни подскаже, че „доколкото историческите спомени показват, песента е твърде фактична“. Никола Начов припомня написаното от Константин Иречек: „В 1799 г. българинът Индже войвода с 200–300 кърджалии пратил известие до чорбаджиите веднага да му пратят три феса алтъни – иначе щял да дойде сам да си ги вземе насила. Чорбаджиите, като смятали, че поради дебелия сняг той нещял да може да изпълни заканата си, не пратили нищо. Тогаз Индже войвода дошел от Ново село през Марагидик в Калофер тъкмо по Коледа. По-рано още, щом калоферци узнали, че наистина Индже войвода идел, през нощта избягали в Карлово, което било добре укрепено. (...) Кърджалиите обрали и изгорили напуснатия Калофер. Същото направили и при второто нападение в 1804 г.“ „Заплакала е гората“ е от българските народни песни, за които фолклористиката е преценила, че „тяхната историчност е повече в идеята, отколкото в отделната фактичност“. Дали заради идеята, дали защото „символите понякога хранят въображението повече от фактите“, но българската гора предпочита Индже с ореола пред Индже с ятагана. От всичките 367 песни и варианти в сборника на Тодор Моллов Индже е „върл кърджалия“ в не повече от 60, а „милостив закрилник“ – в не по-малко от 300. От тези 300 над 50 са вариантите на „Заплакала е гората“. Записани са в селища, разположени върху териториите на всички български фолклорни диалекти (включително Струга и села в Костурско и Ксантийско), въ-

83 преки че в своето време Индже е бил известен главно в Югоизточна България. Заслужава да се замислим: само на идеята ли се дължи широката и трайна популярност на „Заплакала е гората“? Комплимент за „Заплакала е гората“ като художествена творба е фактът, че е попаднала в полезрението на Никола Георгиев и е спомената на няколко места в уникалното му изследване „Българската народна песен. Изобразителни принципи. Строеж. Единство“. С първите два стиха („Заплакала е гората, гората и планината“) Георгиев дава пример за типичния народнопесенен похват прибавност“ – как „прибавността постига себе си и скрито“ (...) „поради удвояването на първия подлог“ в тази „двуподложна конструкция“. С първите осем стиха изследвачът онагледява друга особеност в строежа на народната песен: „Пространствената верижност допринася за оня своеобразен забавено изчерпващ облик на народнопесенния изказ, който много нагледно се проявява в описателното движение от по-голямото към по-малкото в границите на един предмет: Заплакала е горана, горана и планинана, и по горана дървена, и по дървена вейкине, и по вейкине листено, и по листено гнездана, и по гнездана пиленца заради Индже войвода.

Никола Георгиев пише и за „дългите прибавни вериги, изграждани най-често с анафоричното „и“ („и на гората дървата, и на дървата клоните, и на клоните листата“), в които движението от по-общо и по-важно към по-частно и по-маловажно се сблъсква с уравняването на общност и важност, което носи в себе си пряко пространно изброяване“: „Така прибавността допринася за осъществяване на раздвоително-уравновесителните процеси, които по облик и степен са специфично свойствени на народната песен, а по същност – на художествеността изобщо.“ Ученият се спира и на широкия преход между началото и края на песента („Първата дума на творбата е „заплакала“, последната пък е „се усмихна“), изтъква неговата „здрава художествена осмисленост“ и завършва с извода: „От „заплакала е гората“ до „тогаз се гора усмихна“ народната песен извървява противоречив и в същото време много откровен за тази противоречивост път; път, който нашето литературознание все още не е изследвало със задълбоченост, съответствуваща на неговата художествена сила.“ Георгиев не би подминал и тези четири стиха от кримския вариант: колко е булки разбулил, колко е църкви развалил, колко е села разселил, колко е хора разплакал

84 Това четиристишие онагледява как се постига „анафорната повторителност“ (с четирите „строго анафорични“ стиха) и как „смисловата, лексикалната, словоредната, синтактичната и пр. организираност на съседните стихове в типичен дял случаи бива подкрепена от еднаквост на граматическата форма на краестишната дума“ (в случая глагол). Даже при такъв частичен обглед на „Заплакала е гората“ (отделни извадки, приведени на отделни места в изследването) Никола Георгиев всъщност анализира цялостно песента в съответствие с неговия цялостен подход към българската народна песен – да я изучава „като поетика и самостоятелна литературна специфика“, да разкрива „вътрешните особености на народнопесенната система“. „Заплакала е гората“ – и с идеята си, и с художествената си висота – не е една от песните за Индже. „Заплакала е гората“ е песен на песните за Индже – най-хубавата, една от най-прелестните песни, които някога са създавани. „Заплакала е гората“ не е песен като песен – тя е като храм, въздигнат на името не на праведник и светец, а на покаял се грешник. (Из подготвяната за издаване книга „Възпятата история“)

Худ. Петьо Маринов

85

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА 140-годишнина от рождението на Кирил Христов (1875–1944)

ВАНЯ КОЛЕВА

ПОЕМАТА „КЛЕТВОПРЕСТЪПНИК” НА КИРИЛ ХРИСТОВ Кирил Христов пише поемата „Клетвопрестъпник“ през 1895 г. в Мирамар, Италия. Това е първата му отпечатана поема, с единствена публикация през 1896 г. в сп. „Мисъл“ (г. VI, кн. 8, ноември, с. 609–616). В първата си самостоятелна книга – „Песни и въздишки“, издадена в същата 1896 г. от Хр. Олчев в София, Кирил Христов не я включва. Поемата не намира място и в „Избрани стихотворения“, 1903 г. (София, издание на сп. „Просвета“), с предговор от Иван Вазов. Съобразявайки се с решението на автора, съставителите и редактори на втория от „Съчинения в пет тома“ (1966) – Боян Ничев и Елка Константинова, я пропущат като текст, но в бележките посочват, че тя „отразява впечатленията на поета от първата му среща с морето“1. По същото време, през 1895 г. в Триест, Кирил Христов пише и отпечатаните в сп. „Мисъл“ от 1896-а „Морски сонети“, последователно маркирани с римски цифри: „I. Буря“, „II. Утро“, „III. Нощ“, „IV. На път“ (кн. 1, февруари, с. 42 – 44), и следващите: „V. В открито море“, „VI. Три дни“, „VII. Край Далмация“, „VIII. Измама“, „IX. В погибел“ и „X. Спасение!“ (кн. 3 – 4, април, с. 208 – 211). Номерирайки ги, поетът подчертава, че сонетите са взаимообвързани и включени в система: всеки от тях „помни“ предходния и е преход към следващия. Четат се един след друг и един-в-друг. За разлика от поемата „Клетвопрестъпник“ те влизат в „Песни и въздишки“ (с. 15–31), при това в разширен състав. Отпечатаните в „Мисъл“ запазват познатия ред, като в книгата десетият сонет е с променено заглавие: вместо поабстрактното „Спасение!“ авторът акцентира човешкото присъствие – „X. Спасени!“. Добавени са още седем сонета: „XI. До морский бряг…“, „XII. Рибарка“, „XIII. Любов“, „XIV. Корсар“, „XV. Сън“, „XVI. Желание“, „XVII. Поклон, поклон…“.

1

Христов, К. Съчинения в пет тома. Т. 2. Поеми, балади, драматични произведения. София, „Български писател“, 1966, с. 347.

86 В този порядък те разказват история – за неспокойния и изложен на опасности живот на моряка, но и за една негова любов – през погледа на аза („XII. Рибарка“) и на Нея („XIII. Любов“). И за това как поетът възприема морето – като субстанция, въплъщаваща живот, красота, вечност („Утро“, „Нощ“, „На път“, „Три дни…“). Но и непокорство, стихийност, изменчивост. То е пустош, из чиито дълбини, „…в мъртвото мълчанье на водите“ се ражда „буен, бесен ураган“ („Буря“) – алитерациите („м“, „б“) внушават бумтене, типично за битка. И тъкмо „бран“ (в „Утро“, „Нощ“) е наречена бурята. За моряците тя е борба („В погибел“), вероломство („Край Далмация“), смърт („На път“, „Спасени!“). Морето е символ на безпокойния дух и неудовлетвореността на аза, на копнежа му по нещо ново и различно: „…таквоз море и мене / в гърдите тъй бухти съ бяс / и носи ми тревоги и вълненья“ („XI. До морский бряг…“). В „Избрани стихотворения“ (с. 19 – 27) цикълът „Морски сонети“ е редуциран до тринадесет текста: „1. Буря“, „2. Утро“, „3. Нощ“, „4. На път“, „5. В открито море“, „6. Три дни“, „7. Край Далмация“, „8. Измама“, „9. В погибел“, „10. Рибарка“, „11. Жена“, „12. Сън“, „13. Напред“. Този път сонетите са значително редактирани, като в някои случаи първоначалният им смисъл е изцяло променен. Обновата е дори визуална – номерацията е с арабски цифри, и този наглед технически детайл е жест на дистанциране от предходните публикации. Идеята на Кирил Христов очевидно е прочистване на излишното разклоняване и разслояване на сюжетните линии. Концентрация на цикъла до ясно организирана структура и на синтагматично равнище – акцентиране на красотата и духовността, на достойнството у човека. И в „Морски сонети“, и в „Клетвопрестъпник“ дистанцията между лирическия аз и морето, моряците е скъсена. Кирил Христов познава моряшките тревоги, съмнения, надежди; разбира ги. Затова претворените в текстовете му картини – и на спокойната водна шир, и на морската буря – са разнолики и динамични. Повтарят се зримите и чуваеми образи, сродни са ефектите на постигнатия звукопис. Нещо повече, вариантите на „Морски сонети“ от сп. „Мисъл“ и „Песни и въздишки“ се четат в „Клетвопрестъпник“. Много са допирните точки между сонетите и поемата, като редом със смисловите корелации заслужават внимание и звукописните ефекти. Преплитането на консонанси и алитерации с характерни асонанси извиква жизнерадостното или обратно – тягостно настроение. Но и подмолното, скрито предчувствие за опасност, идещо сякаш из дълбините на привидно спокойната вода. Чрез звукова оркестрация и песенност Кирил Христов уплътнява картината на спокойното море, разкрива волната моряшка душа и едновременно подготвя към идеща беда. И бедата не закъснява. Развихря се буря, която заплашва да бъде фатална. Природната стихия, извънмерното изпитание, но и силата на човешкия дух в очакване на смъртта вълнуват Кирил Христов – и той ги съпоставя контрапунктно, за да се прояви в тяхната дихотомия красотата на екстремното и необичайното. Мислите за крехката човешка същност и мястото на човека в света Кирил Христов изразява с възможностите на двата различни жанра – чрез поемата, детайлно представяща подхванатата история, и с цикъла сонети, всеки от които задава по щрих в по-мащабната маринистична картина.

87 В „Клетвопрестъпник“ авторът се интересува от общността на моряците, която е йерархизирана, подчинена на установен ред, и от фигурата на водача – в лицето на техния капитан. Ключов проблем в поемата е даденият, но неизпълнен от капитана обет, т.е. лъжливата клетва, и последиците от нея. Концептуално обоснована, историята е представена от позицията на всезнаещия лироепически разказвач, който не крие пристрастията си, а изказът е структуриран в ритъма, внушаващ маршовост, дисциплина, организираност – хорей (\U). Обратно, сонетите преобладаващо са излъчвания на впечатлението и импулси на сърцето на лирическия аз; това определя по-свободната им съчетаемост и лабилността на връзките между тях – и съответно ритмизацията преобладаващо в ямб (U\). В отличие от максималната сгъстеност в изказа на сонета, който, въпреки обвързаността с останалите текстове в цикъла, запазва известна автономност, в единната структура на поемата се диференцират шест части, означени с римски цифри и вътрешно разбити в различен брой четиристишия. Възниква въпросът: защо Кирил Христов, който във времето дописва, но и скрупульозно редактира цикъла „Морски сонети“, тотално изоставя поемата „Клетвопрестъпник“ след публикацията ѝ в „Мисъл“? Къде е причината за това? Протообразът на поемата е в българския фолклор. Известен е мотивът „обет, за да се успокои морето“, при който спечелено с труд имане трябва да се превози с „девет гемийки“ „през Бяло море, през Черно“. По време на плаването се разразява буря, заплашваща да ги потопи. В страха от стихията собственикът обещава щедър дар за църквите, който после отказва – и последиците не закъсняват, морето завлича цялото му имане2. Сходен, с морска буря и обет, отречен впоследствие, е мотивът „наказан, защото излъгал Господ“3. В общата си схема тези мотиви са близки до разработения от Кирил Христов и е възможно те или техни варианти да са първичният импулс за създаване на поемата. Въпросът за обета и нарушаването му в българските народни песни има и по-висок, етичен и сакрален аспект. Според коледна песен, посветена на стопанин, „Черното море и Бялото“ се е „разиграло“ и заплашва да потопи Света гора. Започнали светите люде да изповядват греховете си – стар духовник им спомня, че като монаси са ходили в Русия и изпросили „сребро й злато“, но не го внесли в касата на манастира4 – след изповедта на този грях морската буря се укротява. Не само обещаното пред Бога трябва да се спазва. Независимо пред кого е, обетът обвързва човека със задължения, а нарушаването им, според мотив за преминаване на Дунав, понякога се заплаща със смърт5. И обратно – ако вреченото се спази, адресантът бива благословен, по мотив „сираче прекарва керван“ през придошлата Марица6. Проблемът за обета като вричане е застъ Сборник за народни умотворения и народопис. Кн. LX. Част 1. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. София, БАН, 1993, с. 431, № 589 – с. Нова Черна, Силистренско.

2

3

Пак там, с. 431, № 590 – с. Бойка, Русенско. Сборник за народни умотворения и народопис. Кн. LX. Част 1. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. София, БАН, 1993, с. 429, № 585 – с. Мартен, Русенско.

4

5 6

Пак там, с. 180, № 213 – с. Корен, Хасковско.

Българско народно творчество в 13 тома. Т. 4. Митически песни. София, 1961, с. 476 – 477; също: LiterNet, 30.01.2006, <http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/4/154.htm>.

88 пен и в по-широк контекст от мотиви в българския фолклор. И макар ключовото за „Клетвопрестъпник“ събитие – обетът на капитана, според Кирил Христов да е типологичен най-вече за далматинските моряци, основа за съграждане на поемата е родната традиция. Опитът е разбираем – от първата си годишнина, 1892-ра, сп. „Мисъл“ и особено Пенчо Славейков задават модела на стилизация на народната песен като път за развитие на „нашата лирическа поезия“. Това означава модерният поет „да се вживее в тая песен, в нейния дух и да възприеме от нея известни художествени похвати, та след това вече да внесе нещо от своя поетски темперамент“7. Казано иначе, поетът да придаде „нова форма“ и „особен свой смисъл, нов смисъл“8 на традиционните мотиви. Кирил Христов възприема модела и както пише във „Време и съвременници“, добре е от народната песен да се заемат „езиковите елементи и понякога мотивите“, но те трябва да се използват „не по механически начин […], но по чисто творчески начин“9. Как – показва във времето: със своите поеми, балади, с цикъла лирически миниатюри, онасловен „Самодивска китка“ (1904). В 1895 г. Кирил Христов е студент в подготвителния клас на Императорската кралска академия за търговия и мореплаване в Триест10, и това дава отражение в „Клетвопрестъпник“ – с избора на морската тема и екзотичното за българските условия обещание на капитана. Макар схемата за вричане при екстремални условия да следва познатата от българските песенни мотиви. Ясно е, Кирил Христов я усложнява, разсича композиционната постройка на части, всяка от които натоварва с определени функции. Първа част е условният пролог на „Клетвопрестъпник“. Тук авторът извежда обектите на поетизация – морето като непредвидимост и стихийност; матросите, поставени всред огромната шир и мислени като образ на колективното начало; индивида с неговите лични терзания – в лицето на капитана. Кирил Христов аргументира своя избор: пише за смелостта на мъжете, които „…далеч от род, от вяра, / под туй чуждото небе“ не спират да търсят „щастие и съдба“. Чрез тяхното всекидневие – в „мрачни дни“, всред „хали, бури“, понякога „в отчаяна борба“ – разкрива стоицизма им, силата „пред смъртта“ да не бледнеят, да не мислят какво ги очаква, но да живеят с надежда, „с радост, с трепетно сърце“. В пролога той показва и основния способ на изображение в поемата, двуплановостта: от позиция на разказвача, но и през погледа на матросите, 7

Славейков, П. П. Българската поезия (I. Преди, и II. Сега). // Славейков, П. П. Събрани съчинения в осем тома. Т. 5. Критика и обществени въпроси, очерци, пътеписи. София, 1959, с. 188.

8

Славейков, П. П. Блянове на модерен поет. // Славейков, П. П. Цит. събр. съч. Т. 5, 1959, с. 57 – 58.

9

Христов, К. Време и съвременници. Откъси от дневник в 11 тома. Т. 2. // Христов, К. Съчинения в пет тома. Т. 5. Част първа. София, Български писател, 1967, с. 108.

10

Това е нейното пълно название, въпреки че учебното заведение е средно. Основана през 1754 г., около 1894 г. курсът в Академията „става тригодишен и изглежда, включва: приемен изпит с полагане на зрелостен изпит за придобиване на средно образование по италианските правила в подготвителен клас, след това една година теоретично обучение – с издаване на атестат, и в последната трета година – стаж на търговските кораби“. (Kozhukharov, Asen. Career Study of Bulgarian Cadets Trained in Trieste ‘Accademia Di Commercio E Di Nautica’ (1892–1942). // Bulgarian Historical Review, 2012, № 3 – 4, p. 191 – 195.)

89 чрез „гръмко“ звучащите им песни (акцентирани с анафорично употребения глагол „пей/пее“ от девета до дванадесета строфа). Тук, в пролога, матросите са наречени „дружината честита“; после – във втора част, те са „шумната дружина“ и „момците“; в трета част – „храбрата дружина“, както „дружина“ са те и в „Нощ“ от „Морски сонети“ (ПВ, с. 17; ИС, с. 20 – 21). Редно е да се забележи: в българската традиция словото „дружина“ носи и предава във времето спомен за военна организация – с тази функция присъства в обредната система. Коледарите са дружина. Персонажите в коледните песни са „дружина“, и то: „царю със войска – се коладници“11. Такива са василичарите (на Васильовден) в Охридско и от името на „дружината“ „гаталецът“ нарича: „О, домакине, [...] останахме полоината войска оттаде, полоината – отавде...“12. Русалиите са „дружина“, „войска“ и са въоръжени с мечове. В песните за Крали Марко юнаците, свързани в организиран мъжки колектив, са „верна дружина“ и са сродени дори когато влизат в двубой помежду си. Воинската характеристика въплъщава втората след жреческата функция на властта и който я притежава, има определени привилегии. Неговата дума, воля, решение носят силата да утвърждават и интегрират, или да игнорират индивида от определен колектив. В този аспект, наричайки матросите „дружина“, Кирил Христов легитимира правото им да обсъждат и тълкуват поведението на капитана, да търсят решения. В пета част обаче, когато колективът се разпада и зловещият край е близо, те вече не са дружина, „а матрозите унили“, които „във напразен вик и бяг, / бъхтяха последни сили“. Опирайки се на мито-ритуалните механизми в традицията и оттласквайки се от тях, с дихотомията „дружината – матрозите“ Кирил Христов кодира силата на колективното начало и необходимостта от екипност, ред, дисциплина. Но акцентира и ролята на водещата фигура, без която колективът се разпада в тълпа. Втора част – завръзката в поемата, разкрива съмненията на моряците за произхода на мъчителното душевно неразположение у капитана. Те не разбират „тия погледи сърдити, / туй унинье и тъга“, обзели водача им, а чрез него – рефлектиращи обратно върху тях (и те стават „неспокойни, тъжни“). Рязка, неочаквана е промяната у капитана – „преди“ почти не е било „яд сърдце му да обземе, / някого да наругай“, а „сега“ безуспешно се опитват да прозрат причините: „…Що му стана? /[…]/ Що е яден капитана? / И защо се сърди нам?“. Предадени през погледа на матросите, тези съмнения са съпреживени, художествено правдиви. Съществителното „яд“ – мъка, грижа, отрова, явяващо се в текста на Кирил Христов след производното от него прилагателно „яден“ – ядовит, сърдит, гневен (включено в съставното именно сказуемо „е яден“), в своята повторителност, а и приобщени в семантичното ядро на „(погледи) сърдити“, „унинье и тъга“, изострят и акцентират драматизма. Въвлечени в душевното неравновесие на капитана, матросите наблюдават, оценяват и констатират: „Ето, месец вече става, / а умислен все е той“. В продължителността на вътрешния смут у него се корени конфликтът. Матросите са наясно: „Но страх няма от морето / той – нито от ураган!“. Те преутвърждават знанието за неговата издръж11

Срв. Калоянов, А. Славите ли Млада бога? Всичко за празника Коледа, 72 коледни песни и 4 коледарски благословии. Велико Търново, 1992, с. 34, № 4 – с. Садина, Търговищко.

12

Венедиков, И. Медното гумно на прабългарите. София, 1983, с. 108.

90 ливост и разбират, че лична драма бушува в душата му („Друга болка във сърдцето / мъчи наший капитан.“). В трета част продължава развитието на действието. Всъщност не „действие“ има тук, а напрегната вътрешна борба, която е знак за дълбок личностен конфликт. Настъпила е нощ, но „капитана сън не хваща – / тежък, крив му е света“. В тази тревожно-безпокойна нощ, когато душата на капитана се гърчи в неясни предчувствия, когато той „се взира в тишината / тъжно“, опитвайки чрез спомените да провиди бъдещето, той осъзнава греха си. Разбира, че е допуснал грях, който трябва да бъде изкупен. Грехът му е даденото някога и неизпълнено обещание – и това е логическият център на поемата „Клетвопрестъпник“. Смислово-интонационният акцент минава през спомените на капитана за някогашна „бурна нощ“, в която всред „стръвний рев на океана“ дружината „… да мре готова бе“. В борбата със стихията сам той е бил „от тридневний труд оборен“, изпаднал „в малодушие“, „в смущенье и тревога“, и така – „в злополучний оня час“ капитанът, „коленичил“ пред Бог, е изрекъл своя обет: „Ако посред тая хала днес от смърт се отърва – аз една душа паднала в нов живот ще призова.“ Обещава „на колени“ капитанът: „Боже, бряг дай да съзра – / из девойките презрени / аз жена ще избера!...“. Заклева се той и чудото не закъснява – „Милостивото небе“ насочва кораба към „незнайний бряг“, а „гостолюбивите рибари / там дариха им подслон“. Моряците са спасени. Под линия Кирил Христов обяснява същината на този обет: „Обичай е у моряците – особенно у далматинските – когато се намерят в погибел, да дават Богу обет, че ако се спасят, ще избавят една погубена душа, като се оженят, щом излязат на брега, за жена от някоя casa di toleranza (к. авт. – К. Х.). И туй съвсем не се счита срамно между тях, а една велика доблест“, допълва Кирил Христов. Бележката на поета е важна – при далматинските моряци женитбата „за жена от някоя casa di toleranza“ може да е „велика доблест“, но за българите от XIX век подобен акт е неприемлив и абсурден. Въпреки отварянето към чуждата култура, с ускорение след Освобождението, нравите тук в последното десетилетие на века все още са достатъчно консервативни и строги. Познатият от лазарските песни, изпълнявани на боенец, предохранителен упрек към развяващата косите си мома: „Посъбери си косата / да не се кара майка ти!“13, има за свой корелат норма в обичайното семейно право: „Да си е свивала полите!“14. Съответно в реалния живот, по сведения на Димитър Маринов, забременяла мома или вдовица „…не може да живее у селото. Некоги такава 13 14

Българско народно творчество в 13 тома. Т. 6. Любовни песни. София, 1962, с. 384.

Маринов, Д. Жива старина. Кн. 4. Народното обичайно право (I. Гражданско право). Русе, 1894. // Маринов, Д. Българско обичайно право. Второ фототипно изд. София, АИ „Марин Дринов“, 1995, с. 132.

91 жена (я връзвали – доп. В. К.) у чувал, па у Дунава“. Или по-детайлно изречено: „Такава жена некоги гола по риза на магаре са я развождали по село, а после у чувал, па у яза“15. Незачела закона, грешницата е възприемана като потенциално зло за целия колектив. Поради това е изолирана и не само на символично ниво – осъдена на смърт. Обратният процес, реинтеграцията ѝ към социума, е възможен в редки случаи, и то след претърпяване на „всичките унижения и истезания, които са установили обичаите“16. Колкото до въпроса за публични домове и за жените в тях – той въобще излиза отвъд българските представи по онова време. Съответно обезсмисля се и обетът за брак с жена от съсловието, дори като елемент от молитва за спасение в екстремна ситуация. Неоснователен е този аргумент и в контекста на евангелския разказ за жената, хваната в прелюбодеяние, и за словата на Господ, че камък по нея може да хвърли само онзи, който няма грях (Иоан. 8: 1-11). Спомените на капитана го връщат и в дните след преодоляването на бурята, когато моряците стъкмяват кораба и отново тръгват на път. Тогава капитанът не само е забравил, но и вече е презрял „свойта клетва и обет“. За него тя е малодушие. Той „сам на себе се присмя“ – „…и остана / сам, бездомен, кат напред“. Но когато спасителният бряг изчезва от неговия взор, „на неверника в гърдите / ужас Божий гняв всели“. Започват терзанията и душевните гърчове на неизпълнилия клетвата си. И колкото по-малко остава пътят до родния бряг („ден, два още…“), толкова по-мъчителен е „тайний страх той, що не дава / мир на морните гърди“. Капитанът си спомня всичко – и „…страшна / в съвестта си чу мълва“. В психологически напрегнатата картина лироепическият субект е показан чрез вътрешните си страхове и съмнения, но и визуално, жестово: „и печално свойта грешна / на гърди склони глава“. Кирил Христов постига динамика на изображението, като съумява да разкрие и „милостивото небе“ – със закрилящата и спасителна Божия сила, проявила се в чудото с показания на моряците бряг, но и с наказващата мощ на „Божий гняв“. Поетът откроява слабостта и безсилието на човека, просещ милост, но и изгарящите пламъци в душата му, щом осъзнае греха си, а няма сили да го изповяда и да потърси опрощение17. Дали тази картина е рефлексия на съзнание, все още свързано със своя Създател? Дали тя е отзвук на религиозно мислене, недотам прекъснало връзката си с Господ? Как се съвместяват мислите за изповед, за отиване в манастир, но и за самоубийство18, което е страна на 15 16 17

Пак там, с. 131, 133. Пак там, с. 134.

Макар не пред свещеник и пред Господ, а в съвсем човешки план, Кирил Христов пише до Иван Вазов: „Аз имам спрямо Вас един грях, който трябва да изповядам, за да ми олекне.“ (Христов, К. Съчинения в пет тома. Т. 5. Част 2. Преводи, непубликувани произведения, писма. София, „Български писател“, 1968, с. 347 – писмо от 21.10.1902 г., София). А и по-рано, в писмо до Стефан Гидиков: „…неподелените чувства ме смазват, аз искам да се изповядам, жаднея за приятелска помощ, за съвети…“ (Пак там, с. 329 – писмо от 29.06.1895 г., Триест.) (к. м. – В. К.).

18 Кирил Христов пише до Иван Вазов: „Изморен съм, страшно съм изморен, г-н Вазов – не защото не съм се научил на тегло, а защото винаги е било така, откак съм се пръкнал на света, и защото не виждам нищо по-добро да ме чака за напред. Рядко се минава вече ден да не ме навести моята мъчителна мечта за мънастир или за самоубийство.“ И по-нататък: „А ако знаете какво тегло съм прекарал, от как съм се запомнил на света, Вие може би ще ме окаете, че още имам търпение да

92 Божията заповед „Не убивай“ (Изх. 20:13)? Трудно е да се определи, но е ясно – индивидуалното усещане у Кирил Христов, чувствителността и ранимостта му рефлектират в драмата на капитана. Кулминацията настъпва в четвърта част на „Клетвопрестъпник“. Значително по-кратка (седем куплета) от предишната (деветнадесет куплета), тази част привидно е и по-спокойна, по-уравновесена като емоция. Капитанът остава в своя унес, не успявайки „милост да попроси“, и когато в до скоро тихото море се извива буря, той напуска „и команди и борба“. Отказът от отговорност, неспособността да изпълни поетото си пред колектива задължение и в крайна сметка – бягството от дълг, като следствие и друг тип проява на отхвърлената пред Бога клетва, е най-ниската точка във вътрешното духовно саморазпадане на капитана. Или, ако смислово-интонационният контур на творбата, следвайки перипетиите на капитана и моряците, представлява синусоида, периодично пресичаща абсцисната ос, то след отказа на капитана да управлява кораба, линията бележи изцяло отрицателната посока. Пета част представя развръзката – корабът е неуправляем. Останали без своя капитан, моряците изпадат „в горка жалост и смущенье“; забравят „буря, роден край, спасенье“. Жертва на провалилия се водач, те се оказват подвластни на „тайни ужаси“, които им отнемат „…памет, ум и реч“. Последната, шеста част, е своеобразният епилог на поемата. Бурята отминава, водите утихват. Но няма го кораба и нищо не нарушава покоя на водната шир. Звуково и зрително наситена – в обсега на двете крайности (от „сетний вихър се пронесе“, „вдън морето се потресе“, през „пенеше се и шумеше“, до „настъпи тишина“); с ярки контрасти в светлинния регистър (от облаци, сенки, „разсените тъми“, до „луната го сребреше“); с ефекти на олицетворяване и одухотворяване на природните елементи – чрез луната, която „мярна се тогас“ „и усмихната, благата, / взор надолу устреми“, но и с „ликующий простор“, финалната картина в поемата е обобщен символ на вечната и жива Природа. На изначалната енергия, която движи света и на която човек не може да противодейства: от „…началото на дните, / га създаде Бог света“, та до нови времена. Не краен песимизъм се чете тук, нито страстно поучение или опит за религиозно наставление. Пластичната маринистична картина в шеста част на „Клетвопрестъпник“ възвеличава неподражаемата красота19 на естеството и природата. Тук, както и в предходните части, Кирил Христов разкрива изумлението си от разноликостта на морето: от романтиката, стихийността, а понякога и злокобността му. Но и дискретно насочва вътрешния взор на човека към самия себе си, към своето аз, за да напомни – връщайки се към заглавието на творбата – за изричаните и изпълнявани обещания. В поемата „Клетвопрестъпник“ Кирил Христов следва родната традиция, живея.“ (Христов, К. Съчинения в пет тома. Т. 5. Част 2. Преводи, непубликувани произведения, писма. София, „Български писател“, 1968, с. 343, 344 – писмо от 1.06.1902 г., София) (к. м. – В. К.).

19

До проф. Иван Шишманов Кирил Христов пише: „Аз винаги съм бивал склонен да си представлявам всяко хубаво нещо абсолютно хубаво – и затова при най-малката липса, която отпосле съм съзирал, аз съм се отчайвал…“ (Христов, К. Съчинения в пет тома. Т. 5. Част 2. Преводи, непубликувани произведения, писма. София, „Български писател“, 1968, с. 365 – писмо от 19.11. 1896 г., Брюксел.) (к. м. – В. К.).

93 като ключови детайли от общопознатата схема променя с характерни за чуждата култура, с екзотизми. На първо място, търговците, които трябва да преведат товар, т.е. да извършат може би еднократен преход през морето, у Кирил Христов са моряци – и разразилата се буря за тях не е случайно, а обичайно и типологично изпитание. И второ, спецификата на обещанието в традицията включва плодове на собствения труд, сдобиването с които също е било изпитание. Това са обаче материални блага, а човекът и оцеляването му стоят над тях. Затова и Божието наказание – тотално отнемане на имуществото от престъпилия клетвата си, е заслужено и оправдано, и достатъчно като изкупление. У Кирил Христов обетът е проблематичен. Подлага на изпитание мъжката чест и достойнство, които за българите от края на XIX век са чувствителна струна. В това е голямата провокация, която отправя Кирил Христов с поемата „Клетвопрестъпник“. И най-вероятно реакциите, отразени или не в пресата, са били негативни. Не материални ценности, а самия себе си залага неговият персонаж. Затова и изкуплението за отхвърления обет включва него – за съжаление и матросите с него.

Худ. Петьо Маринов

94

Преглед Книги Валери Петров. „Стихотворения, 2007–2013”, 2015 Валери Петров живя дълго (94 години) и в края на земното си съществуване преживя истинска нова творческа младост. Особено активен и по новому зрял и мъдър той бе в последните 6–7 години, когато почти всяка година издаваше книга с нови стихотворения. Тези стихотворения са проявление не само на великия и неувяхващ талант на големия ни поет, но и важен знак за състоянието и равнището на днешната ни литература, поради което заслужават специално внимание и анализ. Обикновено критиката хвали един автор, който се променя и „показва нещо ново”. Е, никой човек не остава един и същ през целия си живот, особено ако този живот продължава до преклонна старост. Има писатели, които следват хода на времето и изразяват новия тип общество; други остават такива, каквито са били в началото – те придобиват редица нови качества, усвояват по-уверено майсторството да си служат с думите, обогатяват арсенала си от изразни средства, пишат върху нови теми, но запазват своя първоначален характер. Валери Петров е от втория тип писатели. Такъв беше и Иван Вазов. Колективистичното общество, родило поезията на Валери Петров и изразило се в нея, отдавна го няма, но всъщност продължава да е живо като система от нравствени и естетически ценности и критерии, които продължават да преценяват и съдят новия свят и да се стремят да му придадат друг облик. Сблъсъкът на критериите с обществената реалност поражда силно драматично чувство и тревожен размисъл за смисъла на живота, за миналите тревоги и борби за справедливост, за дадените жертви и за собствената си участ. Сега, в новия век, хората живеят в друга обществена система, в която правилата и ценностите са различни; човешкият живот е друг и цената му е различна. Сега всичко е позволено и не се искат жертви, не се води борба за справедливост и човешки правдини. Всичко е просто и ясно, елементарно дори. Ала може ли човек да бъде доволен и щастлив в такава обстановка? Нима сегашният му живот оправдава историята, изпълнена с постоянни борби за чест, справедливост, високи помисли, душевна светлина, свободен дух, отговорност и състрадателност към онези, които са в неволя и се нуждаят от помощ и съдействие? Отговорът на поета е неутешителен. Трудно е да се съди за едно ново време с критериите на миналото и традицията, но нима е допустимо да се приема и оправдава душевната нищета, страстта към парите и успеха, алчността и бездуховността, защото на хората уж така им харесва? В последните стихотворения на Валери Петров много често присъства понятието свобода. Поетът размишлява за свободата, за това какво е тя и как е била прилагана преди и как я живеят днес новите млади. Свободата не е само дума, означаваща някакво понятие, а идеал на модерната епоха, за който са се водели войни, извършвали са се революции и са загивали хора. Днес тя оче-

95 видно означава друго и Валери Петров в редица стихотворения посочва новите ѝ значения и смисли. За него е ужасяващо, че нейните граници са прекалено разширени и е станала дори „всичко е позволено”. Ала „всичко е позволено” не е свобода, макар че гръмогласно бе обявена в края на миналия век. Всъщност това е „актът за раждане” на доминиращите днес групи хора, овладели лостовете на властта и притежаващи националното богатство. Хора, които са се възползвали от вдъхновението и въодушевлението на обществото, от неговата наивност и доброта, от неистовото му желание да бъде свободно и свободен да е и човекът в него. В стихотворението „Свобода” поетът показва какво излиза от всичките определения на свободата, с които бяха залъгвани хората. „А какво се оказа? Че всичко било / подготовка за долен спектакъл.” Случилото се под маската на свободата се възприема от поета като голяма национална трагедия, разместила социалните пластове и убиваща поривите, идеалите и морала за живот. Хората са измамени, но нямат сили да се съпротивляват, макар да им е непосилно и непоносимо. И сега още по-настойчиви и изпитващи стават въпросите „какво се случи?” и „защо стана така?”. Те никак не са лесни, тъй като изискват дълбок, обективен и честен анализ на причините; изискват честни признания. Но и поуки. Поетът постоянно се пита защо се провали светът, за който и той е отдавал енергия и пориви. И това не е лично питане, а фундаментален въпрос на историята, чийто отговор ще даде представа за характера на миналото, за неговата историческа оправданост и възможност да се повтори в бъдещето. Изкуството също не е пожалено. И тук според човека на колективистичното общество е заложена още по-тежка драма. Защото разместването на пластовете, обедняването, озлочестяването, несправедливостите сега само са станали по-болезнено видими и неутешими. Но с времето и с общи усилия несправедливостите могат да бъдат отстранявани. Пораженията върху изкуството обаче са обикновено необратими и засягат духа и душата на народа. Не може да няма изход от тази бъркотия; не е възможно един ден отново да не се възцарят разумът, духът, благородството, красотата, талантът. Това е основната идея на поемата „Вчера, когато си влизах...” и на много други поетични творби, писани от Валери Петров през тези последни седем години от живота му. П. Р-ев

96

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Петьо Маринов е роден през 1950 г. във Велико Търново. През 1976 г. завършва специалността „Декоративна монументална живопис“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Художникът е започнал творческата си кариера с графика, но постоянно разширява границите на своите професионални търсения. Неотдавна, през август, Петьо Маринов отбеляза своята 65-годишнина със самостоятелна изложба, подредена в изоставеното вътрешно пространство на варненското Морско казино. Тази негова творческа изява го накара да си спомни за ерата „Вулкан“ от преди почти четиридесет години – емблематичното пространство, неизменно свързвано с прочутата варненска група на художниците… П. Маринов успешно е участвал в множество общи и самостоятелни изложби у нас и в чужбина. От 1976 г. живее и работи във Варна.