Списание "Простори'61" - брой 2 2014 by prostori spisanie

списание за литература и изкуство

2/2014

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 2 / 2014

„Простори“ година петдесет и трета ПРОЗА Галин Никифоров

3 5

ПОЕЗИЯ Красимир Симеонов Кадрие Джесур

ПРОЗА Людмил Станев

ПОЕЗИЯ Станка Бонева Венцислав Василев

ИСТОРИЯ Внимателно бързайте Иван Гранитски

СВЕТОВНА ПОЛИТИКА Заплаха ли е ислямът за Европа

РУСКИ ПОЕТИ В ПРЕВОД НА ТИХОМИР ЙОРДАНОВ Александър Ковальов Виктор Кирюшин

СВЕТОВНА ЕСЕИСТИКА Жан Кокто за Пабло Пикасо

ДИСКУСИЯ Българската история и теорията на Лев Гумильов за пасионарността Веселин Анчев

ПРЕГЛЕД 87 Марко Д. Балабанов. Страници от българското политическо възраждане Симеон Янев. Биографии на отрепки Акад. Георги Марков. Другата история на най-голямата война Сашо Серафимов. Старците умират в края на света

Памет ВАЛЕРИ ПЕТРОВ , 1920–2014

Художник на броя Деница Янева

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: "Цветни петолиния 1", худ. Деница Янева Четвърта корица: "Цветни петолиния 3", худ. Деница Янева Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Издава Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. ISSN 2367-5934 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Деница Янева

„ПРОСТОРИ” – ГОДИНА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА!

Нашето списание навърши петдесет и три години! Първият му брой излезе като алманах на тогавашното книгоиздателство „Варна” (по-късно „Георги Бакалов” и „Галактика”). Алманахът получи задачата да бъде трибуна и творческа лаборатория на младите и надеждни автори от Северна България. Той им подаде ръка, поведе ги внимателно и загрижено по пътя към голямата литература, подготвяше ги за първата и следващите им книги. В своя дълъг вече живот списание „Простори” променяше периодичността на излизането си, форматите и обемите, дори сменяше организациите, които го издаваха, и редакторите, които го подготвяха, но винаги си остана това, за което бе родено. То винаги е принадлежало и продължава да принадлежи на писателската общност, на талантливите творци, на тези, които милеят и работят за българската култура и литература. „Простори” не е и не може да бъде частно издание, обслужващо нечии дребни амбиции, задоволяващи претенциите на посредствени хора, на провинциални „кандидати на славата”. Неговата „интелектуална собственост” не се регистрира в никакви „патентни бюра” и не се разрешава в клеветнически писма и статии. „Простори” съществува като издание на Дружеството на СБП и на Окръжния народен съвет – Варна, до 1990 г., след което прекратява съществуването си. На 12 януари 2005 г. с решение 1372-9 Общинският съвет – Варна, възобновява списанието като приложение на сп. „Морски свят”, а на 1 ноември 2006 г. с решение 4429-6 Общинският съвет обособява „Простори” като самостоятелно издание на Община Варна и определя неговата периодичност на шест книжки годишно. Приети са регламент за издаването на възобновеното списание и тарифа за авторските възнаграждения, избран е редакционен съвет и е даден съответният бюджет. Община Варна възлага чрез обществена поръчка предпечатната подготовка и отпечатването му до готова продукция. Но ето че вече пет години местна „знаменитост” претендира за собственост над списанието и засипва с писма предишния и сегашния кмет на Варна и постоянно сменящите се директори на дирекция „Култура”, изпълнени с клевети и заплахи, че ще съди общината, ако продължава да издава списанието. На 18.VІ.2009 г. тогавашният кмет го съветва, ако желае, да се обърне към съда и предяви претенциите си за правата, но списанието е собственост на Община Варна. Но въпросната „знаменитост” не се обръща към съда, а след всяка кадрова промяна в дирекцията „Култура” и след идването на нов кмет пише писма

4 и настоява средствата, предвидени за списанието, да бъдат давани на него. Неговите писма провокираха постоянни проверки, анализи, справки, за да се установи верността на твърденията му. Те отнемаха време и „Простори” наруши периодичността си и дори две години не излиза. Провинцията боледува от една тежка и трудно лечима болест, прихващана най-често от посредствените и бездарните: провинциализма. „Простори” се бори срещу тази болест, мъчи се да я лекува, но усилията му трудно завършват с успех. „Кресливото и агресивно мнозинство” си знае работата и намира повече съмишленици и приятели сред тези, които трябва да решават обществените проблеми. Но ние знаем, че „Простори” принадлежи на писателите и на цялата творческа интелигенция на Варна и страната. Силите ни са насочени към обогатяването на националната култура, към откриването и налагането в литературата на талантливи млади автори. Затова нашата борба „не е срещу плът и кръв, а против поднебесните сили на злобата”, както казва св. ап. Павел. На тази борба сме се посветили и ще я водим, докато дишаме... Редакционният съвет на сп. „Простори”

ГАЛИН НИКИФОРОВ ЛИСИЦАТА: „NASCENTES MORIMUR” Глава от роман

Барът бе изпълнен с виолетови, жълти и червени бликове, които идваха от спотовете по стените и внушителната светлинна топка, монтирана на тавана, която бавно се въртеше. Изглеждаше така, сякаш заведението бе пълно с цветна мъгла, която гонеше надалеч сивите сенки на вечерта, виещи се около външните прозорци като гъсти пушеци. Една късо подстригана дебелана с татуировки по шията, с бяла риза и прекалено голяма папийонка стърчеше зад бара и оглеждаше посетителите. В дъното имаше малък подиум с декоративни палми и пиано, на което жена с ярка розово-червена перука свиреше тъжна мелодия, която много подхождаше на атмосферата и на няколкото самотници, накацали тук-там по масите. Единствената сервитьорка – момиче с минижуп и обувки на платформи, седеше отегчено на малка масичка пред хладилната витрина на „Heineken” и когато Трейман влезе в бара, вяло го погледна, но вместо да стане, продължи да слуша музиката. Трейман се огледа и седна в едно от сепаретата, почти закрито от ратанова преграда със сини и жълти цветя и внушителна дървена секция, препълнена с грамофонни плочи и черно-бели снимки на звезди от 70-те. От другата страна сепарето бе отделено от витрината с висок и тесен аквариум, из който унесено плуваха дузина златни воали и изпъкналите им очи изглеждаха така, сякаш едва сдържаха дъха си. Остави цигарите и запалката си на масата, изпука пръсти и се загледа към ленивата сервитьорка. В същия миг музиката секна – последните няколко акорда се задържаха във въздуха като замаяни пеперуди и бавно утихнаха, а жената, която свиреше, се завъртя върху столчето като малко дете, което си играе. Това привлече вниманието на Трейман и той се включи във велите ръкопляскания, които последваха. Когато спря да се върти, жената се изправи, поклони се театрално, с коса, паднала над лицето ѝ, и отметна глава назад. И той с изненада видя, че това беше Нора. Беше облечена с тесни кожени панталони и деколтирана блуза с дълги ръкави, които стигаха до пръстите ѝ. Кръглите мастиленосини очилца, които си бе сложила, я правеха да изглежда като слепец, но в същото време ѝ отиваха. Взе чашата с питието си и чантата плик от горния капак на пианото и слезе от подиума заедно с утихването на ръкоплясканията. Трейман понечи да вдигне ръка, за да привлече вниманието ѝ, но миг преди това тя го погледна над очилцата и му се усмихна.

6 Дойде до масата и седна срещу него – в пастелния полумрак на заведението блузата ѝ изглеждаше като съшита от разноцветни парчета плат. Нищо обаче не можеше да засенчи и промени цвета на розово-червената ѝ перука, чиито остри краища бяха завити нагоре като рибарски куки. – Можеше да продължиш да свириш – каза ѝ Трейман. – Вече няма закъде да бързаме. – Обикновено има повече публика и по-бурни ръкопляскания, но ти дойде твърде рано. Изчакай само да видиш, когато се напълни барът – тогава съм във вихъра си. Но напоследък рядко идвам и сигурно съм позагубила част от обожателите си. – Не разбирам много, но музиката беше някак особена. Нито класика, нито нещо съвременно. Някаква еклектика предполагам? – Имитирах Маурицио Мастрини. И то не лошо. – Не съм го чувал – вдигна рамене Трейман и посегна към цигарите си, но се сети за надписа пред входа, че барът е за непушачи, и се спря. – Просто един интересен италианец, който свири части от класически произведения отзад напред. Още Йохан Себастиан Бах е изказал подобна еретична възможност. „На Елизе” звучи почти по един и същи начин, изсвирена отзад напред. Но Шуберт например звучи ужасно. Трейман видя, че синината над веждата ѝ бе избледняла, а дълбоките резки на шията ѝ умело бяха прикрити от плътен слой фон дьо тен. Лицето ѝ бе все така бледо и леко подпухнало като при последната им среща, а сините очилца отблизо изглеждаха като дупки върху топка за боулинг. Изведнъж изпита почти непреодолимо желание да протегне ръка и да я помилва – тя изглеждаше някак крехка, което я правеше още по-женствена. – Мога да кажа, че имаш страхотни източници в управлението. Не знам как разбра толкова бързо за последните разкрития – гласът на Трейман прозвуча продрано. – Мисля, че някой стажант от лабораторията много скоро ще го отнесе: Мастиления не търпи такива „пукнатини” в екипа си. – Аз играя на едро. Самият господин Мастилен ми докладва – отвърна Нора. – Преди три месеца уредих дъщеря му на един екзотичен курс по история на изкуството, който се проведе в няколко унгарски замъка. Мисля, че ще ми е верен до гроб... Все пак съм със специален статут по случая, така че да не го обвиняваме в непрофесионализъм. – Поздравявам ви и двамата, особено теб! – Той разпери ръце, за да демонстрира примирение. – Като очите на Големия брат си. Тя го погледна леко озадачена. – Учудващо е, но не си от онези хора, които страшно се дразнят, когато някой наднича зад гърба им и дори се бърка в работата им. – За мен разследването не е както по филмите и няма толкова строги правила, колкото изглежда – отвърна Трейман с пресилена досада. – А и обичам да работя с умни хора и да ги използвам. При мен теорията за „мъдростта на тълпата”1 важи с пълна сила. 1

Теория за „мъдростта на тълпата”: група от различни хора има вероятност да вземат поправилно решение, отколкото един човек. Обикновено се дава пример с определянето на теглото на крава: средноаритметичното от многото отговори е удивително точно.

7 – Тя май е за теглото на крава, не за разкриване на престъпления... – Нора му се усмихна и прокара небрежно пръст по ръба на чашата си. – Кажи сега как го пипнахте? Убиеца имам предвид. Трейман за втори път погледна към сервитьорката – тя все така си стоеше на масичката, но този път говореше оживено с барманката като с жена, с която отдавна не са се виждали – после поклати недоволно глава и, без да крие отегчението си, разказа на Нора какво се бе случило. – Значи всичко свърши, така ли? – попита тя, когато Трейман млъкна. – Доказателствата са намерени, копелето е окошарено, справедливостта възтържествува. Това е всичко... Имам чувството, че ако кажа само още една дума по случая, и ще се разплача – пресегна се за втори път към цигарите си, припряно извади една, захапа я ядно между зъбите си и я запали. – Тук не се пуши, но имаш късмет, че си на една маса със звездата на заведението... – Нора избута очилцата си към върха на носа си и го погледна: очите ѝ изглеждаха като рубини, загубили блясъка си. – През последните дни много ми се събра. Взе да ми писва от всичко. – Съжалявам, че те попитах за случая. Просто помислих, че като повечето мъже ще ти е приятно да говориш за победата си. – С това приключих още на излизане от пубертета. Изворите на собствената ми гордост оттогава пресъхнаха доста. – И за да има повод да огледа добре странните ѝ очи, които нямаше как да не забележи, каза: – Тези тъмночервени лещи са по-красиви от онези, изумрудените. Според тоалета ли ги подбираш? Тя не отговори веднага, само продължи да го гледа, сякаш бе разгадала малкото му лукавство. – Ти как мислиш? – върна му въпроса тя. – Или според тоалета, или според настроението – той си опъна от цигарата и присви очи от дима. – Но тези наистина са страхотни. Да не говорим, че не си личат стандартните им тъмни контури. Тя вдигна глава и стъклата на очилцата ѝ скриха очите ѝ. – Това са истинските ми очи – отвърна Нора, като че признаваше някакво поражение. – Генетична аномалия са: очи на албинос, но без да съм албинос. Както се казва обаче, те са само върхът на айсберга. Иначе комплиментът ти си го биваше. Трейман се смръщи – понякога не знаеше дали тя се шегува, или говори сериозно. Нора усети объркването му, усмихна се по женски доволна, след това отново му показа очите си. – Понякога красотата си има цена – каза тя. – Преди 40 години в зоопарковете на Европа започват да се раждат красиви тигри с такива очи като моите. Всички много им се радват, преди да разберат, че бялата им козина и хубавките им очи са следствие на генетично ограничение, защото са потомци само на 2530 тигъра от другите европейски зоопаркове. Оказало се, че лошо виждат и са почти глухи. – Тогава може би трябва да говоря по-високо. Нора се позасмя и отметна косата си с ръка. – При мен онази кучка, генетиката, се е постарала повече и е направила

8 нещата доста по-екзотични. Трейман видя, че сервитьорката най-сетне бе решила да поработи и с ленива походка приближаваше към масата им, като леко потупваше бедрото си с едната си ръка, а в другата носеше малък пепелник. – Какво ще обичате? – попита тя с превзет глас и сложи пепелника пред Трейман. Той вдигна очи към нея и реши, че не си струва да я заяжда за мудността ѝ. – Както каза Джордж Клуни в един филм, „Донесете ми едно голямо уиски с едно мааааалко уиски...” – и с палец и показалец ѝ показа колко малко трябва да бъде малкото уиски. – Ще ги имате. Кълна се в Бога, че ще ги имате – отвърна му сервитьорката, без да ѝ мигне окото, и погледна към Нора. – Още едно мохито – тя посочи чашата си. – И две чинийки с кашу и бразилски орехчета. – Това ли е всичко? – сервитьорката дори не се опита да скрие отегчението си. Последваха две кимвания и тя тръгна по обратния път към задълженията си като човек, който влачи вериги. – Голяма сладурана, нали... – Нора се облегна в стола си и прокара с пръсти косата зад ушите си. – Поне нищо не каза за цигарата – философски отвърна Трейман. – Започна преди две-три седмици и все още презира целия свят, че ѝ се налага да го прави – обясни Нора. – Ще свикне. – Няма да свикне – поклати глава Трейман. – Прекалено суетна е, за да се задържи. Още повече че барманът е жена, при това доста непривлекателна. До месец ще са се хванали за гушите. – Май нямаш много високо мнение за жените – Нора взе цигарите на Трейман и си извади една. – Не и когато им се налага да работят заедно и по-грозната е старша на покрасивата. От друга страна, е добър избор жена да бъде барман – в такива барове побоищата са много по-малко. Мъжете просто се срамуват да се маризят пред очите на жена, която не иска това. Нора помириса цигарата, близна връхчето ѝ и бавно я запали. Опъна си дълбоко и издиша дима встрани, после се умълча. Трейман усети, че има опасност разговорът да пресъхне и мисълта, че единственото, което му остава, ако срещата приключи, е да се прибере в празната си къща, му се видя непоносима. Затова каза: – Онези бланки с медицински изследвания вчера, а и това, което каза преди малко за генетичните аномалии – нали нямаш някакви проблеми? Освен припадъците, за които ми спомена. Още докато го казваше, разбра, че беше прекалил. Но това, че Нора бе запалила от неговите цигари, му се бе сторило някак интимно, а и желанието да покаже заинтересованост към нея бе позамъглило преценката му. Инстинктивно се отдръпна назад в стола си. – От наблюденията ми в онази малка стаичка до кабинета ти съм разбрала,

9 че имаш феноменална памет. Затова знам, че ако поискаш, можеш да си спомниш параметрите в бланките, нали? Направи ми това удоволствие – Нора го погледна по оня начин, по който гледат жените, когато си нарушил неприкосновеността им, но нарушението е било породено от загриженост или от чувства, затова бива простено. – Обикновено помня всичко, станало през последните няколко дни, после нещата избледняват – каза той с едва прикрито облекчение. Изгаси цигарата си и усети как пипалата на умората се протягат към сетивата му. – Бяха медицински изследвания, но не стандартните. Искам да кажа, че таблиците с резултатите не бяха на стандартна медицинска бланка. – Така е, не бяха на стандартна бланка – Нора свали очилцата си и ги остави на масата. – На стандартната са резултатите за глюкоза, гамаглобулин, холестерол, триглицериди и още два-три параметъра. Тази бланка съм си я съставила сама, защото знам кои параметри да изследвам, за да разбера състоянието си. Трейман затвори очи, за да опита да си спомни повече подробности. И както винаги, когато се концентрираше и предизвикваше паметта си, усети в главата си едно леко жужене – като статично електричество, и долови онзи странен сух мирис като след силна гръмотевица. – Няма да мога да се сетя за всичко – каза той със затворени очи. – Само погледнах бланките и разбрах, че са на медицински изследвания. Пък и сега съм прекалено скапан, за да направя добро впечатление. – Да, и годинките са си взели своето... – думите ѝ стигнаха до слуха му като обвити в памук. – Бяха две таблици една под друга, от 12 януари и от 6 април... В първата колона на първата таблица пишеше... пишеше левкоцити 13,5, после тромбоцити 440 и СУЕ 11. Съкращението не знам какво значи. – Скорост на утаяване на еритроцитите – подсказа му Нора. – Това са хематоложките параметри, най-важните. А на втората таблица? – Пак същите параметри... – Трейман несъзнателно се бе смръщил. Зад затворените му очи с изумителна скорост преминаваха цветни картини – като сън наяве, и той само чакаше мозъкът му да се добере до необходимата информация. За миг дори „прелетя” над четирите стаи на местопрестъпленията; зърна ги като от ниско летящ самолет. – Левкоцити, тромбоцити и СУЕ, но със стойности съответно 8, 320 и 22. Това лошо ли е? – По удивителен начин – да. Казано на разбираем език, за около три месеца съм влязла в нормалните граници, което значи, че отивам на зле. – Как така на зле?! – изненада се Трейман и отвори очи. – Така... – Нора се загледа за кратко встрани, като че криеше нещо. – Ако продължиш да демонстрираш паметта си, ще видиш, че част от ензимите ми, по-точно алкалната фосфатаза и креатинфосфокиназата са били през януари съответно 245 и 170, а в началото на април са вече със стойности 77 и 95 и съм сигурна, че продължават да падат; същото става и с фосфора при електролитите: от 1,95 пада на нормалните 1,25, а магнезият се вдига и също влиза в референтните си граници. И накрая тиреоидните хормони... От високите си нива

10 през януари, нива, при които би трябвало да страдам от гигантизъм, базед или нещо подобно, само три месеца по-късно вече са на стандартните си стойности и започват – както е при нормален човек – да се саморегулират. – Чакай малко – вдигна ръце Трейман. – Първо, не разбрах последното. И второ: за три месеца си влязла в нормалните граници на всичките параметри, което обаче не значи, че си нормализирала състоянието си, а точно обратното – че си се разболяла?! – Да, макар „разболяване” да не е точната дума – Нора леко се смръщи: малка нежна гънка между веждите ѝ. – Тиреоидните хормони при нормално функциониране са обратнопропорционални: трийодтиронинът и свободният тироксин, наречени за по-кратко Т3 и Т4, определят нивата на тиреостимулиращия хормон TSH, а той от своя страна, чрез обратна връзка, контролира нивата на Т3 и Т4. При мен тази зависимост я няма. Когато съм в моето нормално състояние, хормоните ми са практически „побъркани”, функциите на хипофизата и хипоталамуса ми са променени, а нивата на тироеидните хормони са прекалено високи. Другите ми хормони са в нормални граници, но са изключително активни. Вследствие на което тялото ми е перфектно „почистено” от всичко вредно и обикновено има характеристиките на петгодишно момиченце. Ако искаш вярвай, но стандартният ми холестерол е почти нула, нивата на кръвната ми захар са колкото на злоядо дете, пулсът ми пада до 32 удара в минута, зрението ми е прекрасно и т.н. Правила съм си и генетични изследвания в една английска клиника – доста интересна картинка се получи... Най-важното се оказа, че ензимът теломераза, от който зависи животът на ДНК структурите и изобщо на клетките в човешкия организъм, при мен действа по много по-защитен начин, отколкото при другите хора. Образно казано, „теломеразната ножица”, която скъсява ДНК веригите, при мен работи много бавно и е със „затъпени краища”. – Ако разбирам правилно, следвайки обратната логика, това значи, че ще живееш доста повече от другите хора. Поне такива са предпоставките – каза Трейман. – Явно нещо поддържа необичайните ти биохимични параметри и когато това нещо изчезне, се появяват припадъците. Нора леко поклати глава, но не за да отрече, а сякаш съжаляваше, че е заговорила на тази тема. – Да, припадъците значат, че е дошло време отново да си взема „лекарството”. А то е още по-екзотично и по-странно от биохимичния ми профил. Случва се на определен брой години, но има и „задържащо” лечение – както вчера ти споменах – с преливане на кръв от болни от Вернер. Действието му е на принципа на ваксината и въпреки че не ме спасява, забавя нещата с няколко месеца. Обикновено докато намеря истинското лекарство... – тя опъна от цигарата си и я вирна нагоре. – Докато разбера как стоят нещата, поне десетина пъти си преливах кръв, и то без да знам кръвната си група. Изкарах късмет, защото след години, когато се изследвах, се оказа, че съм с кръвна група АВ, резус фактор отрицателен. А те са универсални реципиенти. Трейман погледна към аквариума с рибките, където за кратко се бе разразила борба между три воала, после каза учудено: – На толкова забутано място ли си живяла, че дори за кръвните групи не си

11 знаела?! – На най-забутаното... – И къде беше то? – В миналото – отвърна неопределено Нора и той за миг помисли, че тя се шегува. Но по сериозното ѝ лице предположи, че просто не иска да говори за това. – Бог ми покри задника, когато трябваше – продължи тя. – И си мисля, че „лекарството” е пак негов дар. Защото то едва ли би влияло на друго човешко същество, освен ако не е генетична аномалия като мен. Когато се задълбаеш в причините нещо да се случва и стигнеш до същността на нещата, там виждаш лицето на Бога – иронично усмихнат, с неговото лошо чувство за хумор... Болните от синдрома на Вернер са болни заради кръвосмешението на родителите им, а аз вероятно също съм форма на изкупление заради друг човешки грях. Мъжът, който ме отгледа, не ми беше биологичен баща, а за майка си нищо не знам. Трейман се почувства така, като че ли по чудо бе преминал през магическо огледало и за няколко мига бе влязъл в някакъв ирационален свят. – И ако го пропуснеш – лекарството или „задържащото лечение”?... – попита той. – Ако го пропусна, след време припадъците ще затихнат и ще изчезнат – така мисля. И ще стана нормална жена. Организмът ми ще стане като на другите. – Тогава какъв е проблемът?! Последва нова пауза и Трейман разбра, че вратите на откровеността на Нора бавно започват да се затварят. – Представи си, че като „ненормална” винаги съм си позволявала неща, които простосмъртните не могат. Но не ме питай какви неща – това е прекалено лично. А и физическите измерения в живота никога не са толкова важни, колкото духовните. Но това е друга тема. Трейман видя, че сервитьорката идва, като предизвикателно въртеше дупе – сякаш се бе чудила как да разнообрази работната си вечер и това ѝ се бе сторило добро хрумване. Приближи до масата, остави чашите и чинийките, без да каже и дума, след това се врътна и се отдалечи. Без да крие нетърпението си, той взе малкото си уиски и на една глътка го изпи. Имаше нужда нещо да го разтърси и огненото питие свърши работа – почувства избухването на малък огън в гърдите си, последвано от нежна експлозия в стомаха. – Не бях чувал подобна история – поклати глава той, върна чашата на масата и разтърка очи. Усещаше клепачите си твърди като орехови черупки, натъркани с нещо лютиво, което караше очите му да смъдят. Нора само се усмихна тъжно, взе си ядка кашу и я схруска между зъбите си. Някъде над главите им се разнесе тиха музика и скоро сребристите звуци на далечен тромпет се посипаха над главите им като капки дъжд. Нора се заслуша в музиката, след това унесено каза: – Майлс Дейвис, “Call it enyting” – най-великата му композиция... Затова обичам да идвам в този бар... – тъмночервените ѝ очи изведнъж заблестяха. – Гле-

12 дала съм записа, когато я изпълнява за първи път, заедно с още петима музиканти. Когато го попитали как да нарекат композицията, той отвърнал „Наречете я както искате”. И тя си останала с това име... Беше облечен в червена фланела и сини панталони със сребристи капси, а тромпетът му бе изрисуван с тъмнозелени цветя. Никога няма да го забравя. Трейман я загледа – сякаш музиката бе спуснала над тях похлупак, който по необикновен начин ги отдели от останалия свят. И той отново усети върху бузата си вчерашната ѝ целувка, целувка, която изведнъж погали лицето му като топлината на близък огън. – Смяташ ли да продължиш да идваш в управлението? Като консултант например. Или поне като вещо лице – попита той, за да прогони мълчанието, което продължава да се прокрадва около разговора им. – Не – поклати глава Нора и преля остатъка от първото си питие във второто. – Стигат ми тези месеци на слухтене в онази стаичка, дипломатични разговори с ченгета и ровене из всевъзможни папки и записи. Исках да се запозная с работата ти заради легендите, които се носеха за теб в полицейските среди, да науча някои нови неща, както и да си изясня някои странни обстоятелства около собствения си живот, които ме тормозят от доста време. Но... но сега имам чувството, че... че всъщност искам да поостана сама, да премисля приоритетите си, да попътувам, да намеря отново равновесието си. Не ми личи, но напоследък не съм на себе си. Не само заради припадъците. Една безшумна вълна на отчаяние заля Трейман – Нора явно искаше да затвори поредната страница в живота си, а на тази страница бе краткото им запознанство и няколкото разговора, за които бяха намерили време. – Къде обичаш да пътуваш? – той обви пръсти около чашата с голямото уиски. – Само не ми казвай Венеция, Париж или Виена. Имам чувството, че целият свят търка подметки там. – Не знам точно. Но първата ми дестинация ще е Япония. Всяка година ходя там на поклонение – на една безкрайно красива душа, която погребах преди много години. Никога не можах да го прежаля – цигарата бе догоряла между пръстите ѝ и бе изгаснала – тя я видя и просто я пусна в пепелника, без да я смачка. – Изглежда Япония е нещо специално за тебе – каза Трейман. – Онази улика за бойните мокасини беше изключително попадение, а и онова хайку, на визитната ти картичка... – той за миг си го спомни („покойното ми дете...”) и се сепна, после се втренчи в Нора, разбрал, че може да става дума за дете, което е загубила. – Казваше се Мусаши, беше на единайсет, когато почина. Да, онова хайку ми напомня винаги за него. И не само то... – тя сякаш бе прочела мислите му. В следващия миг едно прозрачно като кристал дежавю докосна сетивата на Трейман и той предусети следващите ѝ думи: – Въпреки че трябваше да прилича поне малко на баща си, който беше японец, Мусаши почти нямаше азиатски черти. Бе като дете на Бога, попаднало по случайност в утробата ми, за да дойде на белия свят... Имаше същите тъмносини очи като твоите и куцаше по същия начин, както ти понякога куцаш, щом започне да те боли коляното. Трейман се смути, без да знае как да приеме бликналата ѝ сантименталност.

13 Ритуалът с паленето на цигара му спечели малко време, за да се отърси от сковаността си. Звуците наоколо изведнъж станаха кухи – като че ли се опитваха да отекнат в някаква преграда, но преградата я нямаше и те падаха в нищото като нощни пеперуди около горяща свещ. Нещо се беше променило. Бръкна във вътрешния джоб на якето си – там имаше няколко свои визитни картички – и извади една заедно с едно сребристосиньо моливче, което отдавна носеше. Погледна Нора, за да види някакво одобрение в погледа ѝ, но тя само унесено гледаше към чашата си. Приведе се над масата и внимателно, символ по символ, изписа върху гърба на картичката следното:

Когато свърши, огледа написаното, след това прибра моливчето и плъзна картичката по масата към Нора. Тя не посегна към нея веднага; веждите ѝ се свъсиха, поглади бавно челото си, след това взе картичката и я вдигна към очите си. – Няма да мога да я прочета – нямам твоята памет... – каза тя след малко. – Помня символите само на няколко букви. Но се надявам да е хайку и се надявам да е добро. – Най-доброто – поне що се отнася до мен. И за мен... – Трейман потри колебливо пръсти, след това тихо изрецитира: Хвърлено под бъчвата за къпане за подпалки служи плашилото. Това е краят му.2 Нора огледа картичката, почука с нея по зъбите си, след това я пъхна в ръкава на блузата си като средновековна херцогиня, приела бележка от любовника си. – Странен човек си ти. Един от най-странните, които съм срещала. Музиката леко се усили и едно кратко соло на пиано разпиля композицията, след това по виртуозен начин отново я събра и я предаде нататък, където другите инструменти бързо я подеха. Нора сплете пръсти пред лицето си, подпря брадичка върху тях и затвори очи. След миг под клепките ѝ набъбнаха две едри сълзи и се търкулнаха по гладките ѝ бузи, оставяйки сребристи пътечки след себе си, приличащи на разтопено сребро. Когато отвори очи, погледът ѝ бе замечтан като на дете, заслушано във вълшебна приказка. – Трябва да си тръгваш – прошепна тя, без да поглежда към Трейман. – Не се чувствам особено добре. – Може би аз ти действам така – отвърна той. – Може би... 2

Хайку от Найто Джосо (1661–1704), превод от японски Людмила Холодович.

14 Трейман помълча малко, погледна към бара за сервитьорката, но нея я нямаше там, след това с неприкрита тъга каза: – Ще платя сметката и ще изчезна – и добави едва чуто: – Беше ми приятно да работим заедно. Колкото и кратко да беше. Затъкна цигарата между устните си и се облегна назад. Чувстваше, че каквото и да кажеше, щеше да бъде грешка. По необясним начин, само с няколко думи Нора бе затворила всички пътища към себе си. И докато я гледаше как кротко изтрива сълзите си, усети онази позната студена празнина в гърдите си, която винаги предхождаше потискащите дни на самота, които се задаваха. И може би точно това остави думите сами да се изплъзнат от устата му: – Не искам да си тръгвам. Искам да остана с тебе. Не знам как да го кажа, защото ще прозвучи ужасно, но... но имам чувството, че ако сега си тръгна, просто ще умра. Нора се втренчи в него и по лицето ѝ пробягаха цветните пръсти на приглушените светлини в бара. – Наистина прозвуча ужасно – гласът ѝ изведнъж се бе променил: бе станал някак замаян, сякаш се носеше над масата. – Дългите месеци в онази стаичка, откъдето те наблюдавах, ми показаха много неща. Знаеш прекалено много за човешките слабости и за човешките болки, но това по необясним начин не те е направило надменен или суетен. Което вече не е толкова важно... Трейман се наклони напред и опря лакти о ръба на масата. Не знаеше какво да каже, все още под емоцията на собствената си отчаяна откровеност, затова замълча. – Истината е, че още в началото имаше едно нещо, от което се опитвах да избягам през цялото време. И това не беше любов от пръв поглед – както вероятно се надяваш да бъде, защото виждам, че си увлечен по мен... – добави тихо Нора. – Не съм си и представял, че може да бъде любов от пръв поглед. Но когато те видях... когато се запознахме, се развълнувах по особен начин. Не бях се чувствал така от години – гласът му затрепери за кратко. – После се видяхме два пъти в къщата ти и това бяха едни от най-приятните ми разговори, откакто се помня. Не е грях, че те харесах. Много хубава жена си и си над моята класа, но така се случиха нещата – каза той внимателно и млъкна, за да не прогони откровеността ѝ. – Мога да се заставя да харесам някого или да не го харесам, каквото и да ми струва това. Никога не съм била пленница на сърцето си, с изключение на един-единствен път преди много години... Но когато те видях, се случи нещо, което се опитвах да игнорирам през цялото време. И мисля, че почти успях... Но сега, преди минута само, преди „за подпалки служи плашилото...”, видях колко безсмислено егоистична мога да бъда. Звуците на музиката сякаш се бяха всмукали някъде и Трейман не смееше да мръдне, за да не изпусне нито дума, жест или сянка на емоция по лицето на Нора. Усещаше, че не можеше да обхване всичко, което тя казваше, и да го проумее. Логичната основа на мъжката му природа бе безсилна, затова се бе оставил изцяло на чувствата и инстинктите си. Бе като момче – невинен и объркан, а онази студена празнина, която се бе разляла из гърдите му преди малко, бе намаляла, докосната от думите на Нора.

КРАСИМИР СИМЕОНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДЕТЕТО МИ ГОВОРИ С БОГ ...да се присъниш на мама, татко да не го боли оттатък; да пазиш сегашните ми бащи; да включваш звездите нощем, да духаш топъл вятър, да ми изпратиш жълти круши; да си дойда накрая при теб – да ти подържа ръката, да стана твой спомен. И не искам подарък за рождения ден, само и ти не умирай.

ЕТО ТАКА В прахта под сянката поспрял, в ръка с бутилчица вода, с бисквитка в джоба. На път към онзи хълм отгоре и с гледката му над света; без никаква умора.

16 GAZA Утихват клепките, отпуска се ръчичката; от шепичката цветенцето пада; изсъхва привечер кръвта под ноктите, вятърът косичката оправя.

ГРАДЪТ Под слънцето – мъгла. Под мъглата – пепел. Под пепелта – глутница врабчета.

НЯМА ДА УМРЕМ Хей, няма смисъл – и да останат костите ми с теб, сърцето е далеч. Някъде в земите на Братството и Доблестта, където, яхнал своя динозавър, приказен магьосник ни очаква. Харесва ми, когато всяка вечер с пламъци в косите ни събира той да поговорим, да се смеем, да мълчим. Или край огъня, когато ни разказва за нещата, които има да се случат. Дете съм там и вярвам в чудеса. Това е. Не са ми нужни думи по-нататък.

МОЯТ ОСТРОВ ...с чайка и с тюлен един; целият в скали и водорасли – рунтав, невъздържан, безадресен и потъващ, но неустоим!

17 ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ Не правя уговорки и не отстъпвам, но – без повече тъги – като вдъх от машината ми за дишане – поеми този риск и си ме върни.

ПИСАРЯТ На Димитър Калев Тук са думите, които ще разтопят телата, защото за сърцата от камък няма прошка, а страх: Не издържах. Не се предпазих от желязото и пъстрите дрънкулки, от чародействата. Вгледан в синьото, се посветих на писмените знаци. Следях движението на Луната и на светилата; обви ме мрак. Така шумът от несъгласието на съществото ми достигна горе. Защото има кой да бди над ужаса, да властва, да наказва земята и небесните неща; да заповядва, да помага на децата ни. И да ни посади отново, ако изсъхнем в сушата. Това е книгата на възмущението от самия мен. И тук е всяко мъничко създание, и нишката му с онзи, който ни очаква.

18 УТЕШИТЕЛЯТ НА ВСИЧКИТЕ НЕЩА Огнен поема въздух, ефирен издиша – огнен помита, ефирен въздига. Дишам.

Художник Деница Янева

КАДРИЕ ДЖЕСУР СТИХОТВОРЕНИЯ

СТАЯ ти никога не си бил в тази стая но тя те познава и видя как те изстъргах от себе си как изведнъж оглушах как онемях как погрознях и как тихо и болезнено се настели над тебе снегът

СЛЕД ТОВА Ятата така и не се върнаха. Небето е продупчено платно. Като стави ревматично изпукаха клоните. Надеждите пуснаха в гнездата корени. *** И ще бъде така, както когато те нямаше – посърнали криле след дълъг полет. Ти виждал ли си полудяла птица?

РЕТРО сутрин – снежинка-очакване в ъгъла на пощенската кутия притаила дъх крехък

обед – сняг е навалял кутията препълва вечер – лавинна самота се свлича нощ – всички пощальони непробудно спят

СТРАХ В пещерата на страха ми не достигат думи за кураж ехо далечно от светлинна дълбина са аз – глух музикант, който неистово жадува пъстрия звукопад на мрака и се страхува, страхува как дясното му око не знае нищо за лявото а ръцете му се познават и раздават до предел …защо остана под крилото на дявола защо нищо през пръстите ми не изтича към теб кажи сега с какво да те нахраня като и двете ми очи са нащрек?

ЛЮДМИЛ СТАНЕВ КРАТКИ РАЗКАЗИ

ДОКАТО СИ ПРАВИМ ПЛАНОВЕ Сещам се за една мисъл, която прочетох някъде. Някои я приписват на Джон Ленън, не знам дали е така, но ми харесва как звучи: „Животът е това, което ти се случва, докато си правиш планове за бъдещето“. В този ред на мисли ще ви разкажа една история, която знам от моя приятел Румен. Някога, далеч в социализма, имало една весела ученическа компания, доста по-различна от комсомолските представи за добра компания. Момчетата в нея били отворени към света зад Желязната завеса – купони, уиски, джинси, „Бийтълс“, „Цепелин“ и въобще всичко, което имало вкуса на свободата отвъд граница. На една от поредните им сбирки някой почерпил с Johnie Walker и всички започнали да му викат Джони. На друг пък, който се снабдил с три чифта нови джинси Rifle и не ги свалял, му излязло името Райфъла. Трети не се разделял с очилата си тип „Джон Ленън“, даже се сдобил с медицинско някакво, че му има нещо на очите, и ги носел дори в училище. Както се досещаш, цялата гимназия го знаела като Ленъна. Постепенно всяко от тези свободолюбиви момчета получило екзотичен прякор, а компанията била като някакво островче свобода в света на подлите комсомолски копеленца. Само един от тях – пълничък и добродушен десетокласник на име Игнат, бил нещастен. И как няма да е. В компанията на Джони, Райфъла, Ленъна и други, галещи ухото имена, той бил Гатьо Дебелия. Мислил Игнат, мислил и го измислил. Цял месец събирал пари и една съботна вечер, когато техните били на вилата, направил голям купон, както си трябва. Уиски, ядки и т.н., но в основата на плана му били цигарите Kent. Със спестените пари той купил цял кашон и решил да ги раздаде на партито. Вечерта преди това вече предвкусвал как от понеделник всички в гимназията ще му викат Кента. Купонът започнал, набрал скорост и в най-важния момент сияещият Гатьо внесъл кашона с цигари, тържествено го разопаковал и казал великодушно на всички: Вземете Kent-а пичове, подарък е от мене. И всичко, естествено, продължило на „горно до“. В понеделник Гатьо имал ново име. Кашона.

22 ИМАТЕ ПОЩА Този път искам да си припомним един забравен жанр. Епистоларната литература. Писмата. Кой пише писма днес? Имейлите не са писма. В писмото има нещо много лично между двама души. Имаше една детска броилка – щастие, нещастие, път, писмо. Ако получите лоша вест, не убивайте пощальона, както са правили в древността. А метафората „от умрял писмо“ е много валидна за колоната на Омуртаг: „Човек и добре да живее…“ Удивително е да четеш нещо от отдавна умрял човек, който ти казва в един друг дискурс: „Аз бях като вас, вие ще станете като мен.“ За Неджип ага от Пловдив няма да говорим. Нека си представим едно въображаемо, но и възможно писмо от Хемингуей до Скот Фитцджералд.

КАПИТАЛЪТ НА РАЗУМА Е УМНО ТЯЛО 22 септември ‘39 година Здравей Скот, прочетох романа ти, който ми изпрати по военната поща. Тук, в Испания е някакъв ад. Стреля се навсякъде и по всичко. Лично аз вчера стрелях по панички с лика на Франко. Улучих 9 от 10. Обещаха ми повишение и уиски. Франкистите убиха Лорка, били намерили две стилови грешки в последното му стихотворение. Как може да има такива педанти. Аз също сериозно пострадах. Паднах по стълбите на бар „Ел торо“. Пабло (Пикасо) ми се обади от Париж и му казах, че се готвят да бомбардират Герника до две седмици и той обеща да открие изложба на тази тема на същата дата. Салвадор (Дали) временно спря да рисува и се хвана с черна борса на часовници, знаеш как мрази времето. Колкото до твоя герой Гетсби – мисля че би могъл да го оставиш жив. Може би в лудница – нямам идея, но иначе анализът ти е верен. Капиталът и потенцията са антагонистични. Може би леността на тялото е благото за разума. Това е засега, поздрави Зелда, ако още е с теб. Пращам ти моя снимка с препариран лъв от Природния музей в Мадрид, но ще ти я надпиша от Африка. Занеси я на издателя ми Франки Смит. Знаеш, че митологията трябва да се поддържа. Пази си здравето и не пий повече от мен. Поздрави: Ел вива Еспаня Ърнест

Писмо от фронта Писмото е писано от дадаиста Вашè до дадаиста Андре Бретон през януари 1914 г. Здравей, приятелю Андре, използвам малкото свободно време между атаките да ти пиша. Тук е толкова студено, че ухото ми замръзна и падна. Сега приличам на онзи луд холандец. Германците ни нападат на всеки кръгъл час. Знаеш колко са педантични. По тях си сверяваме часовниците. Атаките им траят точно седем минути, след това те внезапно изчезват. Това започва леко да ни изнервя. Не можем да убием нито един от тях. Даже не знам дали са германци и изобщо тук ли са. Лошото е, че нямаме муниции и никой не стреля. Просто си знаем, че на всеки кръгъл час атакуват за седем минути. Това са данните на разузнаването. Ние самите не знаем. Сега да ти кажа за една случка, която дори и ние не можем да измислим.

23 Една студена януарска сутрин се събудихме без часовници. Бяха ги откраднали или събрали. Едно и също е. Ние загубихме времето и войната. Представяш ли си. И двете едновременно. Германците изчезнаха заедно с часовете. Нищо вече не поддържа бойния ни дух, чувстваме се изгубени и изоставени като малки деца. И никаква свирепост и милитаризъм. Сякаш с времето изчезна и патриотизмът ни. Ето такива странни неща се случват тук, на Западния фронт. Ако трябва да го кажа с едно изречение: На Западния фронт – нищо ново. Това с изчезналото време го написах на Салвадор (Дали) и той каза, че след войната ще нарисува една картина за това. Други новини няма. Пиши ми как сте там в Париж, работят ли часовниците. Поздрави на д-р Гаше, психиатъра. Ще трябва да го посетя след войната да ми върне представата за време. Помниш ли онази книга на Марсел (Пруст) „По следите на изгубеното време”? Е, сега вече съм герой от тази книга. Ако видиш Аполинер, кажи му, че стиховете му тук много се ценят, свиват се цигари от страниците. Един път и той да е полезен на човечеството. Довиждане засега. Твой Изгубен във времето Вашè

ТРОЙКА ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА Петербургска история Николай Василиевич стана както винаги рано сутринта точно в пет часа, когато светна лампичката, която неговият близък приятел Иван Петрович Павлов беше монтирал предния месец, затътри чехли към банята и започна да се бръсне. Бръсна се почти половин час. После се опита да седне на тоалетната чиния, но не успя. „Чудна работа“ – помисли си Н.В. Опита още три пъти и когато отново се погледна в огледалото, вече в цял ръст, разбра, че няма гъз. „Тази дума е доста простонародна“ – отбеляза наум Н.В. После добави пак наум: „И задник да е, пак го нямам. И нямам представа как е хукнал гъзът ми да си развява задника, докато съм спал. Дааа – многозначително се покашля той. – Задникът ми е избягал. Сигурно не от добро е избягал той, милият, от собственика си. Вярно че отмениха крепостното право, ама чак да избяга, това не съм го очаквал.“ Облече се Н.В., закопча шинела и тръгна из Петербург да намери задника и – дай Боже – да го придума да се върне. Докато вървеше по „Невски“, той се замисли над тази необичайна случка. „Не ми го побира акълът, как така ще избяга, винаги съм му угаждал, пък и, съгласете се, не може човек без задник да живее нормално, нито можеш да седнеш, нито можеш да легнеш, нещо полошо – не бива и да ядеш.” Докато вървеше така, потънал в размишление, го стресна цвилене на коне и отривисто псуване. Точно на пресечката с „Тверская“ пиян файтонджия замалко щеше да сгази слабичък младеж с пенсне. Николай Василиевич веднага го позна, вдигна гневно бастуна си и взе да налага пияния мужик на капрата, като крещеше: – Къде караш бе, пияно животно, ако го сгазиш, после ти ли ще пишеш „Три сестри”?! След този малък инцидент Н.В. продължи да мисли за печалните послед-

24 ствия от неочакваната загуба. В следващия момент, с крайно изумление, в подминаващия го файтон видя задника си, но онзи се направи, че не го познава. – Стой, мерзавецо, върни се при господаря си! – крещеше зачервен от гняв Н.В. Тичаше след файтона и запъхтян стигна до Думата, но задникът бързо се шмугна в парламента. След дълги пререкания с портиера Н.В. успя да влезе в правителствената сграда, а когато влезе и в залата с депутатите, се вцепени. Там, на трибуната, стоеше неговият задник и държеше реч. Когато видя Н.В., задникът иронично се усмихна и продължи. Н.В. се опита да каже, че това е неговият задник, но думите му изчезнаха в аплодисментите на депутатите. Какво се случи после е трудно да се опише, но арестуваха Н.В. и се опитаха да го обявят за луд. Как се измъкна от болницата само той си знае. Оттогава се заключи у дома и залиня, спря да се храни. От време на време ръмжеше през зъби: – Виж го ти тоя неблагодарен гъз. Те такива сега са на власт. Че и министър може да стане, мерзавецът. След три месеца Николай Василиевич почина и душата му стана мъртва.

ОСМИ МАРТ Хубав слънчев ден, като по поръчка за женския празник. Олег подари на Анушка, представете си моля ви се, бутилка олио на цената на три карамфила. Чак от Грузия ги карат, а пък с карамфили нищо не можеш да изпържиш. Такъв значи беше практичен подаръкът на милата Анушка. После тя изтърва бутилката на трамвайната спирка и композиторът Берлиоз се подхлъзна. Трамваят му отряза главата като нищо. Тя се търколи на десетина метра, но беше все още жива и отвори уста. Последните думи на Берлиоз бяха: „Да живее Осми март – Международният ден на жената!“

БАБАТА Бабата имаше внуче. То се казваше Даниил Юриевич. За дете това Юриевич е малко в повече, но както и да е. Сутринта бабата стана, запали печка и сложи ведро с вода на телевизора. Боже, съвсем съм изкуфяла, закудкудяка бабата, като се усети. После премести ведрото където му е мястото. Когато водата кипна, тя хвана под мишниците още мъничкия Даниил и го топна във водата с думите: „Я кажи, баба, сега как ще се гавриш с бабички. Няма, чедо, няма.“ Добре свареното бебе бабата внимателно обели и изяде. Някаква костица от пръстче ѝ заседна на гърлото, бабата изхриптя нещо като „ХАРМС!“ и УМРЯ.

СТАНКА БОНЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОРЕДНО УТРО Изрязана усмивка в утринта подпряна между дланите ми свети. Прилича на прекъсната луна: находище за начинаещи поети. Кафе пред нея; сандвич-хербицид, гарниран с тромбчета добре узряло лято. Разсънва ме след сънна самота нахално слънце през мъгла в стъклата – будилник верен за начало на деня. Да си запиша ли, че времето не бива да бъде бременно единствено с неща, които идват, но не си отиват?

СТАРЧЕ силата не препуска вече по върховете на твоите пръсти разлива се лимонада по кокалчетата ноктите изгризаната химикалка

вървиш изправен пребоядисан премерен и луд: в дните повече в нощите по-малко пълнолунията са равна линия в кръвта ти тя е в застой преди подмладяването не вярваш в прераждания предсказаха ти укрепване не укрепления ти издигна стена срещу стените за да слабее сърцето ти необезпокоявано да сънуваш ягодовите си поляни и да береш плевели огромни дъхави букети за любимите любимата любùм понякога учудващо често когато ме излъжеш с младост аз чета брояча в очите ти – той ти е връстник тъжно скъп си ми все по-тъжно е, че те подминава зъбът на змията а те улучват капчуците

27 ЧАСТ ОТ БИТИЕТО Сърцето ми прескочи. През дъжда на пресекулки към студените дървета да навести обезлюдените гнезда, над нощната дъбрава да посвети. Изгря, залезе, после пак изгря. Като отчаян славей изпиука, отърси си дълбоката вода, събра си силите в два хлабави юмрука и, взело се в ръце, пое си дъх, преди да продължи из самотата от лед към жега и от спад към връх. Прозря, че сън е пътят за „оттатък”. А после… разгоря му се жарта. С прераждането пепел в кръв превърна. Политна. И от края на света сърцето ми при тебе се завърна.

ВИОЛЕТОВО МОРЕ Какво море само! Виолет и оранж: виолетово в залеза и с оранж от отблясъци. Ту разплисква къдрици по пустия плаж, ту поема обратно – към лунните пясъци. Прилив – отлив. Начало на дълга тъга или радост, избухнала в бялата пяна: тъй пречиста, по цвят конкурира снега, тъй първична, че всеки миг ú е начало. Утре ще е различно. По шумния ден ще се втурнат чадъри, лица, бира, потници. Но дори и в нощта това цветно море не е клуб за самотници, не е клуб за самотници.

АЗ СЪМ ВОДАТА Водата помни. Като всеки дъжд. През осевата линия в сърцето дели пространствата – от „цъфналата ръж“ до гаснещите угари на светлото.

28 Водата... аз съм. Ти си вечността, която в спомени течението носи: хляб и звезди, бодлива тел, трева… ръждясва сърпът край предишните откоси. Ще заваля над билото на хълм, по който скитат ласкави хиени, пречистващи плътта до кост. Отвън. Отвътре ще сме с ручей пременени.

Художник Деница Янева

ВЕНЦИСЛАВ ВАСИЛЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

СВИДЕТЕЛСТВО Запознах се със всички Създатели, с всяко тяхно отделно Творение и разчетох на времето знаците – йероглифи с безброй измерения. Пренаписах вселенските свитъци, но се върнах неук на земята – че един полудъх от гърдите ти приютява докрай необятите.

РЕЛИГИИ Понякога самичък пътят спира... Дори съдбата свива се на тъмно и всички намерения – подире ѝ. Тъгата само – вчера бе бездънна. Но не у мен. Аз нищо не изгубих. И няма как да липсваш на плътта ми, на чувствата и мислите ми – груби... Тъгата само – утре е бездънна. Невъзмутим съм аз. Но е побъркан светът – настъпващ, днешен и предишен. И в него съм една незнайна църква, в която тихо свещите въздишат. У себе си и дявола покръстих, когато исках в мен да се помолиш, да сключиш пред гърдите верни пръсти, сърцето да разгърнеш в светъл полет...

Но пътят и съдбата се разминаха и всеки кресна другиму: „Езичник!” А аз не зная в мен дали е имало съдба и път към вярата: обичане. Покръстеният дявол проповядва пробуждане от тежката ми сънност, но аз не страдам. Казах му! Не страдам! Тъгата само – днес е най-бездънна.

ЧОВЕК Един човек, зает да оцелява... Подобен на света – един човек. Загърбил най-великото си право, за дребното – внимателен стратег... Човек на страхове и опасения, човек на социалните среди; човек – голям за своите проблеми и малък за глобалните беди... Един човек, притиснат от събития, чертаещ тротоарни траектории, изхвърлил преди работа торбите с налудния си порив – да се бори. Такъв човек, си мисля, е смирен... Такъв е, убеден съм, независим от сметките на утрешния ден. Един човек – на мрака си орисан.

МЛАДОСТ Когато притихва последният лъч от живота ни и старите залези в нас са били отработени, ще чакам в онази измислена горска барака да дойдеш с мечтата ми в своите шепи. Ще чакам. Последните съчки ще сложа в камината смешна и двамата с огън в сърцата си ще те посрещнем, да бутнеш вратата на дните ни, дълго немяла, да влезеш и седнеш до нас – от света побеляла.

31 И думи във себе си няма да имам, столетник... Животът, забравен на прашния рафт, ще просветне, праха ще отърси и в малката стая ще литне, когато открия косите ти с пръсти артритни. И всичкият сняг по главата ти дето го има ще дръпне ръката от нас на житейската зима, дошла за което е прашно на рафта – да вземе, а то, чак сега, в тишината ни, случило време. И само със връхче внимание ще те докосна, в дъските на пода ще скърца всемирният космос, за миг древността ми със смисъл понятен пронизал, преносен вековно, но вече роден – в тази близост. Това ще е моето първо свещено начало, научило Господ на творческо дело и цялост – в една нереална, измислена горска барака. ...В която все пак ще те чакам. Ще чакам... Ще чакам.

ИЗТОК небето е разрошено по утринно прозрачен съм за дневния му грим земята вместо мен се е напудрила и двама в ожидание стоим тя – за реч, а аз – за апостроф покрил съм онзи белег от усмивка и чакам безначалната любов край нас да литне – непонятно ниско

32 ПО ХРЕБЕТА Измъчват ме неважните неща, защото с дребни пръсти ме покриват... А някакъв Исус ми обеща огромна длан с открита перспектива... В замяна на какво?! Не осъзнах. И крайна немощ в разума си вкусих, открил последнородния си грях в сърцето – ясла бъдеща, Исусe… Промъкват се реалности към мен, които трудно в себе си удържам. Разбира се – и аз съм сътворен... и значи – слава богу – ще завърша.

МЕЧТАТА НА ПОЕТА Изгубих се в спокойствието вчерашно и твърде много в него застоях се. Съмнението в чувствата треперещи опитва стари липси да навакса. Но колко е денят – едно обдъхване с гърди от непремерена надежда, в които същините са замлъкнали и идващата нощ ги преподрежда, та утрешният ден да ги облъчва с уж други светлини, разнообразни. Така по-дълго себе си измъчвам, отказал да призная, че съм празен. Но много, твърде много застоях се... Повтореното – вече е лъжа. Платих с живот наземните си такси, сега и без живот ще продължа.

ИСТОРИЯ

ИВАН ГРАНИТСКИ ВНИМАТЕЛНО БЪРЗАЙТЕ!

Какво стои зад страшните четири въпросителни на „Народе????” 1. Повече от век биографите на Левски и изследователите на неговото писмено наследство се опитват да разгадаят драматичната тайна на страшните четири въпросителни след вопъла „Народе????“. Дали всъщност това е вопъл, поплак, скръбен възглас, пронизващо стенание, или призивен и литаврен вик? Тържествена бойна тръба или едва доловима въздишка? А може би е скръбен шепот или философско-съзерцателен, отправен към дълбините на свръх-Аза въпрос? Очевидно трябва да търсим разбулването на загадката в самия характер на Апостола на българската национална революция, в многопосочните измерения на неговите манталитет, характер, темперамент, социално-политически възгледи и цялостна духовна нагласа. Ако препрочетем отново писмата му (особено тези до Данаил Попов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Любен Каравелов, до отделни революционни комитети) или редове от неговия личен бележник (Джобното тефтерче, 1871–1872), ще открием удивителна закономерност и последователност в употребата на цели фрази емблеми, близки словосъчетания, зад които са кодирани основните принципи на националнореволюционната философия на Левски, ясната и стройна система от неговите политически възгледи за бъдещото устройство на свободна България, както и своеобразният му нравствен катехизис. Свръхзадачата на живота за Апостола е освобождението на Отечеството. И още от самото начало ние виждаме, че осъществяването на тази задача той разглежда в две главни плоскости. Първата е постигането на конкретното на-

34 ционално освобождение от варварския агарянски гнет. С метафорична яркост и кондензираност тази цел е формулирана още в началото на неговия недовършен опит за автобиография в стихотворна форма: Аз, Васил Лъвский в Карлово роден от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род. В Сърбия ходих и по Влашко скитах; от нийде помощ за наша свобода. От мига, в който захвърля свещеническото расо, цялата енергия, страст, воля, целеустременост, всеобхватната му жизнена програма са посветени на борбата за национално освобождение на Отечеството. Той не може и не иска да се примири с „гнусното и невярно тиранство“. И тъкмо защото у него викат, крещят до възбог националната гордост и самодостойнството, почти във всяко от писмата му диша вулканична нетърпимост към всекидневните „мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта“. Ключовите думи емблеми за Левски са Отечество, Народ, Свобода, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие… В писмо до Иван Кършовски в евангелско-притчов изказ Апостола формулира морала на дееца на революцията: „Приписвате ми, какво в очите си гредата ни [не виждам], пък косъмът във вашите очи виждам по-лесно! Ти, ако искрено ми казваш отгоре на писмото си: „Любезний ми брате“, то тогава не трябва таквоз бутане и за[о]бикалки, но кажи: „Това и това ти е грешка“, та да се поправя, ако съм чист човек, както и за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замълчавам. За отечество[то] работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и [в]се да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!“ Няма сред българските националреволюционери и поборници личност, толкова лишена от суета, гордост и самомнителност, самохвалство, самоизтъкване и самооблъщение. В отношението към самия себе си Левски сякаш е изтъкан от смирение, колкото и инак да притежава желязна воля и вулканичен характер. Той непрекъснато повтаря, че дори и в жестоките условия на националноосвободителната борба са нужни милосърдие, добротворство, търпимост, толерантност, съгласие и любов. А в писмото си до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. специално акцентира: „Дай боже, съгласие и любов първо между народните ни главатари! Пък име[то] българско нека е войвода!“ Дори когато е твърде често омерзен от интригите и козните на отделни кръгове сред родната емиграция, той подчертава, че делото е важно, а не думите, и по-скоро с прискърбие, отколкото с ярост възкликва: „Стига вече на таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите! На думи да не гледаме, н[о] на работа!“ Търпението на Левски към хората, които подбира в изнурителната си работа по създаването на революционните комитети, е пословично. Той много добре разбира колко трудно е след вековния зверски

35 гнет да се разбудят индивидуалните волеви и интелектуални способности на българите, колко бавно и мъчително проглеждат дори и мнозина от активните дейци на революцията. В писмо до Данаил Попов, разсъждавайки за истинските патриоти, обрекли се като жертва на Отечеството, всеки от които има обаче своите слабости, той възкликва: „Ако на таквиз се не повярвам, то с камъните ли ще работя?“ Нека поразсъждаваме върху удивителната жертвоготовна всеотдаденост на Левски в името на Отечеството – в редица от своите писма Апостола посочва, че никакви жертви не са напразни, щом са посветени на освобождението на България. Той гледа на епохата като на своеобразен народен жертвеник. Пред неговия олтар и в името на святата свобода се представят душите на поборниците и националреволюционерите. Но Левски натоварва думата „жертва“ и с по-възвишени и многопластови значения – доброволно и радостно посвещение в името на заветната кауза, цялостно просветление, езотерично тълкувание на предназначението на отделната човешка личност. В писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 г. изригва: „Щял да до[й]де някой си по някакво вишегласие, право или криво да ми [в]земе онова, което съм заслужил. Да му е просто! Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно! Такова нали е предначертанието ми днес за него, не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това тряб[в]а на [в]секи работник български: да даваме таквоз предначертание и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа. И начесто тряб[в]а да се съветуваме ний, дейците, щом спазим един другиму погрешките си, защото [в]секи бърка, па немой да се съ[в]земе. На драго сърце тряб[в]а да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инък той не е наш приятел.“ 2. Дякон Игнатий, на чиито плещи Провидението е възложило да бъде главният апостол на българската национална революция, е един от посветените духове в новата ни история. Той доброволно приема и избира пътя си, който в очите на непосветените изглежда само като жертва, защото е разбрал, че това е не просто индивидуалният неотменен избор на неговата душа, но и вярната посока за постигане на възкресението и възраждането на националния дух. Страданията, трудностите, тегобите, препятствията само извисяват и просветляват сърцето на истинския работник български. Така именно се осъществява предначертанието на всеки достоен родолюбец – и тогава ние виждаме как делата на посветените в българската национална революция са осветени от особена вътрешна светлина. „Работата ни ще свети“ – многократно подчертава Васил Левски, когато разсъждава за доброто и плодотворно развитие на комитетските дела. Неведнъж Апостола съветва поборниците да избягват даже и най-малка гордост, да не присвояват за себе си нищо, но да отдават всичко на народ-

36 ното. Нито страданията и оскъдиците, нито мизериите на турските мекерета, ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака „изродици български“, пречат на просветления поглед на Васил Левски в бъдещето. Той провижда в това бъдеще и не се уморява да говори, че като народ трябва да се пазим от вражди, от каквито е пропадало хиляди пъти Отечеството. Срещу враждата, завистта, омразата, интригите и пр. Левски изправя единомислието, единоборството, единодействието, единодружието, единотворчеството. И никога не пропуска да посочи, че изборът – бил индивидуален или колективен – е личен и свободен. В крайна сметка от нас зависи какво ще изберем – „черно робство или златна свобода“, „чиста свобода или юнашка смърт“, национална гордост и възторг или разпад на отечествените идеали. Апостола на българската революция има поразително предчувствие за висшата справедливост на историята. Той знае не толкова с разума, колкото със сърцето си, че в „Оня ден“ всекиму ще бъде отдадено своето. Зад израза „Оня ден“ разбира, естествено, деня на освободителното въстание, но винаги го натоварва и с невидим подтекст – Оня ден, Съдния ден, Последния ден, Деня на безстрашието и саможертвата в името на Отечеството… В подобни случаи сякаш пророчески усеща всевиждащото око на „златната ни свобода“. Свободата става сублимация на божественото, на висшата справедливост, на нравствената святост, на пълната отдаденост на висшата национална кауза. В такъв аспект Левски и главните му помощници удивително приличат на Христос и неговите апостоли. При цялото спазване на историческите и духовните мащаби, при забележителното различие не можем да не видим, че Левски върви през революцията и към героичното бесило, както Христос върви към своята Голгота. Той се отнася и към помощниците си и верните дейци на националната революция навремени, както Христос към своите ученици и апостоли. За учениците си Апостола с гордост казва: „Всеки юнак има предначертание от Привременното ни правителство в главата си, с което да преваря всяко зло и награжда[ва] всяко добро. Той носи на челото си свобода чиста или смърт.“ Виждайки постоянните зверства на прогнилата и разпадаща се империя над неговите сънародници, в писмата си Левски става все по-остър и рязък. И не се притеснява да казва, че всеки, който застрашава общата освободителна кауза, всеки, който предава националните интереси, заслужава смърт. И това е релефно и ясно подчертано в „Наказателен закон“, писан преди септември 1871 г. Съзирайки понякога безпомощността на думите, в дописка до в. „Свобода“ възкликва: „Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е [в]се едно Гамбета ли говори, или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни.“ Но при цялата си понякога острота и рязкост Левски едновременно с това е невероятно толерантен, веротърпим, състрадателен, благонамерен, доброразположен. Многократно подчертава, че истински свободна България ще бъде невъзможна, ако всички етноси, племена и народи на нейната бъдеща територия не живеят в братско единение, равноправие, любов и социална и расова

37 хармония. Дори когато е най-яростен и гневен в избухванията си срещу Османската империя, Апостола говори срещу държавата като система и инструмент за потисничество и национално поробване, а не против турския народ. В един образец на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства той изрично подчертава: „…ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението божие от ада в рай!?… Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега… Всичките народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наше Българско… Ний не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин.“ Удивително е, че 30–40 години след като тези думи са изречени, тяхната философия става съществен елемент от радикалната борба на младотурците за реформиране на политическата система и философията на държавната им политическа практика. 3. За Левски не е достатъчно само националното освобождение на Отечеството. Постигането на отечествената свобода още далеч не е всичко. Едновременно с това нравственият човек трябва да се бори и за социална справедливост, за всеобхватно освобождение на човека от кумири и идоли, от чорбаджии и нови тирани, от чувството за национална малоценност или обратно – от заболяването „национална надменност“. В такива случаи, говорейки за свободата, Левски се изразява като поет и философ, като мислител, който има провидчески усет за развитието на историческите събития след десетилетия и столетия. Тъкмо в това двойно качество – борци за национална и социална свобода – Апостола вижда историческото предначертание, съдбовната предопределеност на българските юнаци, мисията на поборниците, подобни на Христовите апостоли. И затова с ясно съзнание Васил Левски говори за „историята, която ний възкресяваме“. „Ний“ в случая са самоотвержените юнаци, които турят отечествените интереси неизмеримо по-високо от личните, зарязват дом и семейство, пренебрегват кроткия и благ уют на родното гнездо и се хвърлят безстрашливо във водовърта на оная историческа мелница, която конформистите подигравателно назовават буна и авантюра, а истинските патриоти наричат работа за Отечеството. Натрапчиво, постоянно, непрекъснато Левски съветва своите следовници, главните си помощници, а и редовите дейци на националната революция: „Внимателно бързайте!“ Осъзнавайки ясно титаничните мащаби на борбата за национално и социално освобождение, дяконът революционер няма илюзии, че някой друг отвън ще свърши черната работа. И многократно с прискърбие възклицава по отношение на т.нар. Велики сили, че ние твърде често сме били тяхна „машина“. И даже в писмото си до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. директно изстрелва: „Не сме ли били чак досега тяхна машина да си правят работи каквото и йоще някои и други има да им мекеруват за жалост. Изгориха ни! Тия пак посяха между нас

38 [в]сякакви интриги и пак се не съ[в]зимаме. Затова ни и думат хората от отвън, че не сме били достойни йоще за такава нам свобода. С тая тяхна и голяма дума на нас ни е урок, че тряб[в]а по-напред да си понаредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото. И така е.“ Но какво е все пак скритото послание на този тъй ясен и драматичен акцент – „Внимателно бързайте!“? Като никой друг титанът на националноосвободителната и революционна мисъл и практика осъзнава, че постигането на националното и социалното освобождение изисква безброй скъпи жертви – ако трябва, „брат брата да убие“; „син баща, баща сина си да убие!“. В същото време на него му е до болка позната демагогията на Европа, която се втурва да „помага“ само когато има користни интереси. Затова Левски изгаря в непрекъснатото желание да насочи младите български юнаци да преодолеят заблудите и да осъзнаят своите длъжности, да проумеят „що е свобода“. Ето защо толкова болезнено той призовава, че на знамето на българската национална революция трябва да бъдат изписани само три думи: „Свобода и всекиму своето.“ Яростта, презрението, омерзението, погнусата на Апостола на българската революция са еднакво силни и към вековните мъчители (а главно прогнилата османска институция), и към „предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки“, които ще „да висят на едно дърво с нашите неприятели“. И в практическата дейност на Апостола, и в неговите писма и бележки в Джобното тефтерче прозира разбирането, че за постигане на главната цел – националното и социалното освобождение – „ний не отказваме помощта и от дяволът“. Тук обаче следва винаги едно емблематично „НО“: „Но имаме си предначертание.“ Много пъти е формално цитирана и повърхностно анализирана прочутата фраза на Васил Левски: „Цели сме изгорели от парене, и пак не знаем да духаме!“ Този и редица други фрагменти редовно са изваждани от общия контекст или скандално повърхностно интерпретирани. Ако искаме да разберем дълбочината на националноосвободителната философия на Апостола, трябва да разгледаме тази фраза в по-широка рамка (която обяснява откъде тръгва мисълта му, откъде той черпи логически разумни аргументи за своята теза и каква е конкретната историческа канава): „Право ли е да решавате сами, като знаете, че и в Българско се работи? Мисля, не! Ето сега ми казвате в писмото си, че сте дохождали често в разговор с някои си родолюбиви българи и на въпросът ви отговаряли – защо в 67 и 68-о [лято] не [в]зеха българите участие с четите? Ето че те останват си глупави на това питание, а българите много хубаво направиха, че се не измамиха подир четите; защ[ото] на четите обязаността беше не да бунят народът, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция, да бъдат всички готови. Това, брате Филипе, ако си забравил да им кажеш на горните господиновци, то аз имам и законът в пазвата си от 67-о [лято]. А и [в]сичките войводи изпълниха ли, както им налагаше законът? То не ни е засега работата да говорим. А искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руският цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на кои

39 в ръцете стои българската свобода; пък тогава нека отсвирюва България чак до един век йоще. Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат от ония бърборенията. С факт имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам. В 69-о [лято] препоръчан единият от одеските българи за доб[ъ]р помощник на българите; пък не излезе така? Улових му няколко шарлатанлъци и хайде, отгдето е дошел. Коги стане за нужно, каза ще го с [в]сичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!“ 4. Няма друг български националреволюционер, деец на освободителната ни борба, който толкова дълбоко, многостранно и проникновено да разбира невидимите движещи пружини на собствената историческа съдба. Ето защо Левски е така внимателен, деликатен и съобразителен, толкова често настоява за разумен анализ, за задълбочено и цялостно обглеждане на конкретната ситуация или на цели вериги от причинни зависимости. Именно тук трябва да търсим разгадката на почти магическата натовареност на израза „Внимателно бързайте!“. Защото той добре съзнава, че всяка неразумна, емоционална, непремислена, експресивна, непремерена стъпка би могла да повреди фатално на главната кауза – националното, а и социалното освобождение на Отечеството. По тази причина тъкмо Левски в своите писма ни поднася невероятно точен анализ кога е най-подходящото (дори и в сезонен аспект – пролет или зима) време за всенародното въстание за разлика от пишман родолюбците и безконечните бърборковци от Добродетелната дружина и други лъжепатриоти. Препрочитайки писмата на Левски, както и редовете от неговото Джобно тефтерче, от гледна точка на индивидуалната и социалната психология ние не можем да не бъдем удивени колко тънък и проницателен психолог е бил Апостола, наблюдавайки превъплъщенията на отделната личност, а и на цели социални групи. В хода на разгръщането на революционната ситуация той изследва метаморфозите на индивида и социалната група. И се опитва да обясни онези избождащи очите примери, при които индивидът „днес е човек, а утре магаре“. И добре осъзнава, че индивидуалните особености са следствие на расови особености, продукт на социални диспозиции и исторически предопределени закономерности. С удивителна лекота и естественост на изказа и в същото време задълбоченост, проницателност и мъдрост Левски фокусира погледа на поколенията върху идеи за бъдещото държавно и социално-политическо устройство на свободна България. Той не само многократно прокламира, че след освобождението главната длъжност и предначертанието на искрения работник български са да се посвети на изграждането на чиста и свята република. Но в изумителния си „Наказателен закон“ Левски директно прокламира в § 3: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват съ[с] смърт.“

40 В две писма (едното до Евлоги и Христо Георгиеви, а другото до Любен Каравелов) Апостола с малко думи, но много ярко избистря социалната и политическата си философия за бъдещото устройство на Отечеството. Той е убеден, че в идещия век на „свободата и равноправността“ главната цел на поборниците е да бъде постигнато в Българско „братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност“. Едва тогава могат да се разберат десетките изявления на Апостола, че е посветил себе си на Отечеството да му служи до смърт и да работи по народната воля. 5. Преди 145 години декемврийският мраз и виелици люто завихрят една запустяла воденица край Букурещ. В нея вече живеят цяла седмица Дякон Игнатий, известен още като Васил Лъвский, и поетът харамия Христо Ботйов. В писмо до своя събрат Киро Тулешков той споделя: „…Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самият край в Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът… Тие дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов“, но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово…“ Дали двамата достойни мъже предусещат, че по волята на Провидението след няколко години първият ще се превърне в Апостол на българската национална революция, а вторият в гениалния поет на възкръсващата българска Свобода? За какво са си говорили през мразовитите дни и нощи двамата? Сигурно Дякона, който вече е захвърлил расото, но не и вярата си, се е възпламенявал от вулканична нетърпимост към безбройните „мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта“, на които са подложени злощастните съотечественици. Сигурно воденицата е кънтяла от магическите ключови думи: Отечество, Свобода, Народ, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие, Веротърпимост… Нека си представим усмихнатия, възторжен, екстазно извисен Левски, който говори, разпалено жестикулира, чертае възвишените перспективи пред бъдещото свободно Отечество, пред Републиката на равенството, социалната справедливост и духовния напредък. Нека да видим и тъмния блясък в очите на поета харамия Ботйов. Сигурно той е прекъсвал монолозите на Левски с пламенни свои рецитации. И едва ли е възможно разсъдителният Левски да не е бил запленен от изгарящите строфи в „На прощаване“. В своето Джобно тефтерче Левски набляга, че „тряб(в)а да се издирват войводи, били учени или прости“. „Има ги!“ – гърми той и препоръчва Ботйов като един от „най-добрите ни юнаци и решителен въ(в) (в)секи случай. Достоен е да удържи до смърт всяка тайна без съмнение“. И преписва със свещен възторг в тефтерчето си почти цялото стихотворение.

41 А буреносният глас на поета харамия как ли е цепел голите стени на ветраничавата воденица?! Човек на полюсните състояния, на ярките антитезисни емоционални пулсации, Ботйов от високата кота на родолюбивия патос е изпадал до състояние на мрачна резигнация. Сигурно пред Левски като на екран са блеснали както невероятната нежност на лирическата душа, така и бравурният устрем на оная глава, която е решила да се отдели от плещите си в името на Свободата. И ето там се е появила безсмъртната волтова дъга на националната воля, устрем и идеал, съединила две величави души – Левски и Ботйов. През тия дни запустялата воденица сигурно е сияела невероятно по-ярко и с много по-наситена национална енергия, отколкото всички български черкви в стенещото под зверски ярем Отечество. Тази воденица в оня величав и страшен миг е била истинският храм на българската Свобода, пред чийто олтар се вричат да работят до смърт черният монах Васил Левски и поетът Христо Ботйов. Единия после ще го обесят край София. И все още гроба му днес никой не знай, днес никой не знай. А другия го убиват на Вола, месата му и досега се белеят по скали и орляци. Свещеният възторг и трепет от съприкосновението на две исторически воли кара двамата приятели да забравят студ и мраз, глад и безнадеждност. Левски през цялото време пее и превръща мрака в Светлина. Самият той е Светлина, която озарява не само Ботйовия лоб, но и катранените преизподни на робството. Нека се върнем отново към писмото на Ботйов до Киро Тулешков: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!…“ Трябва да мислим непрекъснато за запустялата воденица край Букурещ. Не само защото в нея още продължава да гори Отечествената душа, още продължават да отекват силните и мъжествени гласове на двамата приятели (макар вероятно воденицата отдавна да я няма), но и защото, мислейки за тази воденица, мислейки за духовното молитвослужение на Левски и Ботйов, ние, днешните българи, самоизтръгваме от себе си роба и робското, превръщаме се от гнусни ибрикчии и олани, които навремени отърчават в конака, в достойни и свободни личности, искрени патриоти не само на българското Отечество, но и на цивилизована Европа. 6. Нека сега се върнем към реторичния въпрос от началото – какво се крие зад загадъчния вопъл „Народе????“. Според нас в този възклик Левски е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима любов към българския народ, състрадателното си разбиране и приемане на неговите кривици и исторически

42 обременености, но в същото време и възторжено-ликуващото предусещане за бляскавото му бъдеще. Словесната мълния „Народе????“ обяснява и драмата на националноосвободителната борба с всички зигзаги, черни предателства, светли мъченичества, пропадания и възземания. И философията на изключителната веротърпимост, която носи в корените си българският етнос (по обясними исторически причини). И мистериите на няколко велики древни цивилизации, втъкали мощта и таланта на своите хилядолетни послания във вените на историческата българска кръв. И безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената кауза. И мъдрото съзерцание, в което може би зрее мъждукащият пламък на съмнението. А какво би станало, не дай Боже, ако устремен към националното си освобождение, нашият народ трагично и безвъзвратно пропусне звездните си мигове? 7. Вероятно още много нюанси има скрити във вулканичния поплак „Народе????“. Нашата задача и предначертание днес са да разгадаваме пластовете на десетките свещени послания, които са кодирани в думите на Левски. И за да разберем още по-добре драматично важното послание на възклика „Народе????“, трябва да спрем да тълкуваме повърхностно и еднопластово и друга сакрална фраза на Апостола: „Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме.“ Апостола говори не толкова за абстрактната демиургична всесъздаваща и всесътворяваща сила на вселенското време, колкото за конкретното българско историческо време в навечерието на Освобождението. Невероятно трудно е да се постигне узряване на народното съзнание, за да се приближи тъй жадуваната свобода. И затова душите на поборниците кипят и създават времето, те го обръщат и то тях обръща. А в процеса на благородния кипеж народът трябва да се подготви, за да посрещне изгряващото национално и социално освобождение. Само достойният е свободен, само вътрешно узрялото за хармония и независимост общество е свободно! 8. Народното съзнание е като нива според Апостола. Тя трябва да бъде внимателно и търпеливо обработвана, за да се добие очакваната реколта. В преносен смисъл облагородяването на народното съзнание изисква дълъг период и титанични усилия за преодоляване на трагичното историческо наследство – страх от вековния поробител, нерешителност, безволевост, пригаждане, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, закърняло и почти изчезнало чувство за национално достойнство, загуба на паметта за величавото историческо минало и пр. Левски в най-голяма степен, но и неговите съратници, осъзнават, че са необходими години наред търпелива работа, за да изтръгнат робското от себе си. Надмогването, преодоляването на робската психика изисква всекидневни усилия. Нека си припомним тук колко години и жертви са били необходими на

43 дейците на редица европейски национални революции, за да постигнат своите цели. Поборниците много добре са осъзнавали, че отиват курбан, но въпреки това са вървели с гордо вдигнати глави към своя страховит и величав избор, защото са осъзнавали с жестока яснота, че само по този начин ще се ускори процесът на помъдряване и израстване на нацията. Левски и апостолите със своята саможертва са изиграли ролята на онези благотворни духовни семена от притчата на Иисус, попаднали на подходящата почва. От тях пониква и израства гората на бъдещата българска Свобода. И ако Христо Ботев е първата и най-ярка манифестация на българския расов гений, както твърди Гео Милев, то най-категоричното доказателство, че се ражда духът на една нова държава, възкръсваща от руините на дълговечното робство, са духовните икони, нравствените идоли, социалните пътепоказатели, каквито са Левски и поборниците. Левски, Ботев и националреволюционерите въплъщават неизкоренимата способност на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самосъздава, самовъзкресява след столетия чуждо иго. Ако Ботев е огнедишащото сърце на националната и социалната революция, Апостола Левски е разумът на тази революция – той мисли и предначертава с десетилетия напред. Днес трябва да вярваме, че от отвъдното Апостола на българската национална революция ни облъчва с енергията на съзиданието и просветлението. Непрестанно припомняйки си през десетилетията и вековете духовните послания на Васил Левски, ние ще ставаме все по-волни, излъчващи вътрешна светлина и свободни.

СВЕТОВНА ПОЛИТИКА

ВЛАДИМИР МАЛАХОВ ЗАПЛАХА ЛИ Е ИСЛЯМЪТ ЗА ЕВРОПА

Поредният призрак броди из Европа – този път не онзи, за който предупреждаваха класиците на марксизма. Това е призракът на исляма, заплашващ в бъдеще, както са убедени някои, да погълне Европа с културата си, а после и политически. Емисари на ислямската цивилизация в Европа „естествено” са имигрантите. В началото тихи и незабележими, но две десетилетия по-късно все по-взискателни и агресивни и раждайки още по-агресивни деца, мюсюлманите завършват през ХХI век мисията, не удала се на техните едноверци два пъти – през VIII век, когато сарацините завладяват Испания, и през ХVII век, когато войските на Османска Турция стигнали до стените на Виена. Само че сега превземането ще мине без кръвопролитие. Европейските градове ще се покрият с гъста паяжина от джамии, жените ще се загърнат с фереджета, а от храмовете вместо звън на камбана ще звучи гласът на мюзеин. Сред метафорите, обслужващи този призрак, не липсва нищо: както и „Джамия с името на Парижката Света Богородица” , „Лондонистан”, Eurabia, в която се е превърнала Europe, други подобни... По-нататък ще се опитаме да поразсъждаваме какво подхранва подобни фантазии и доколко и имат ли въобще основания свързаните с тях опасения.

КОЛКО МЮСЮЛМАНИ ИМА В ЕВРОПА? На този въпрос не е толкова лесно да се отговори. Дори поради това, че не всички европейски държави включват графа „вероизповедание” в статистиката. Затова към „мюсюлмани” е прието да се отнасят всички имигранти (а също така и техните потомци) от страните с ислямски културен ареал – без да се взема предвид тяхната фиктивна религиозна принадлежност (в ислям-

45 ските страни живеят и представители на други вероизповедания), нито тяхното действително отношение към религиозната вяра. Ако се абстрахираме от това обстоятелство, се получава приблизително цифрата 15 милиона души. Какъв е произходът на тази група, а по-точно казано, на тези твърде различни групи население? Първият приток на мюсюлмани в Европа е свързан със следколониалната имиграция. След разпадането на Френската, Британската и Холандската империя в бившите метрополии започнали да прииждат бежанци от вчерашните колонии: Алжир, Тунис, Мароко – във Франция; пакистанци – във Великобритания; индонезийци – в Холандия. Началото на втория поток даде трудовата миграция: отначало по двустранни споразумения (между Алжир и Франция, между Турция и Германия), последва индивидуалната (така във Франция, Белгия и Холандия се появиха мароканци, тунизийци и тутци). Трета група мюсюлмани съставят бежанците и търсещите политическо убежище: от Турция и Босна – във ФРГ, от Алжир – във Франция, от страните на Близкия изток – във Великобритания, от всички ислямски страни по малко се преселиха в Швеция и Холандия, а също така в Австрия, Дания, Финландия и т.н. Четвъртата група е представена от бизнесмени, висококвалифицирани специалисти от ислямските региони (Иран, Филипините, арабския Близък изток), а също така студенти, останали след завършване на университет в страната на обучението им или намерили работа в друга страна на Евросъюза. Накра, в интересуващата ни категория население влизат европейци, приели исляма (в по-голямата си част това са жени, встъпили в брак с мюсюлманин, макар че има и случаи, свързани с чисто мирогледен избор).

ЩО ЗА ХОРА СА ЕВРОПЕЙСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ? Журналистите и политическите наблюдатели, употребяващи израза „мюсюлманска общност” , рядко правят разлика между мюсюлманите като категория отчетено население и мюсюлманите като категория на практика. Между другото сред хората, които бюрократичната машина отчита като „мюсюлмани”, има много невярващи, а тези, които се броят за вярващи, но никога не стъпват в джамия, са повече от тези, които посещават джамия. По такъв начин пред нас се изправят две различни групи – фиктивни мюсюлмани и „практикуващи” исляма мюсюлмани. Сред практикуващите мюсюлмани от своя страна наблюдаваме няколко модела поведение. Индивиди и групи, причислявани към категорията „мюсюлмани”, които не само се отнасят по различен начин към религията, но далеч един от друг по националноетнически, верски, идеологически и статусни бариери. Етническите противоречия се губят далеч назад във вековете, пораждайки дълбоко недоверие, а от време на време и взаимна ненавист между различните групи: турци срещу араби (първите – бивши господари на империята, вторите – бивши обекти на турското господство), араби срещу бербери (от Мароко до Египет), пущуни срещу бeлуджи измежду пакистанците, кюрди срещу техни бивши съграждани (били те с турски, иракски, ирански или сирийски произход) и т.н. За това колко силно е отвращението между различните по произход мюсюлмани говори дори фактът, че мюсюлманите от Турция и Мароко, живеещи

46 Холандия, отказват да записват децата си в едно и също ислямско училище. Нататък следват противоречия на верска основа. Не става дума само за пропастта между сунити и шиити, но и за многото линии на разделение вътре в сунитския ислям. Работата е в това, че в исляма, за разлика от другите световни религии, не съществува формален институт за духовенството. Религиозен лидер практически може да стане всеки последовател на учението на пророка, ако докаже своето усърдие във вярата и задълбочено познаване на свещения текст. Отсъствието на институция в духовенството означава липса на йерархия, което от своя страна означава принципна отвореност на исляма за интерпретации. На нито една от тях не е гарантирано върховенство. Етническите и верски различия допълват не по-малко дълбоките различия по линия на идеологията: левите са десни; либералите са консерватори; турските комунисти и социалисти са кемалисти; потомците на борците от алжирския Фронт за национално спасение са потомци на „харки”, сътрудничили на френската администрация през 50-те години на ХХ век, и т.н. Аналогични идеологически водораздели разделят бежанците от търсещите политическо убежище от Египет, Тунис, Либия и Сирия, които се оказаха в Европа след събитията „арабска пролет”. Не трябва да забравяме и социално-класовите различия като разделители: успешни бизнесмени и обществени фигури срещу общи работници и хора, получаващи помощи. И накрая половите различия. Ако в очите на страничния наблюдател „мюсюлманите” (мъже) и „мюсюлманките” се сливат в едно хомогенно общество, то в реалния живот позициите на мъжете и жените от мюсюлманската среда често не съвпадат. Жените – особено младите – често пъти не само не споделят патриархалните позиции на мъжете, но се опитват и да им се противопоставят. С една дума онази част от населението на Евросъюза, която влиза в категорията „мюсюлмани”, не е консолидирана цялост.

ИСЛЯМЪТ КАТО ЗНАК ЗА РАЗЛИЧИЕ През 60–70-те години на ХХ век никому не минаваше и през ума да обединява в една група тунизийци с пакистанци, турци с алжирци, а иранци – с палестинци. В класификациите на бюрокрацията имигрантското население (както и в самосъзнанието на имигрантите) националните критерии са над вероизповедните. Но в определен момент – по-точно през ‘80-те – категорията „мюсюлманин” започва да се използва както за идентификация на определени групи имигранти, дошли отвън, така и за тяхната самоидентификация. Да се числиш към исляма, става отличителен белег – прекарване на символична граница вътре в населението на европейските страни, при което тази граница се прокарва над всички други. Огромното число от хората, въпреки цялата сложност на отношенията помежду им, се обединяват в едно множество – „мюсюлмани”. Още повече че този начин на описание и самоописание – „мюсюлмани” – става основание за политическа мобилизация. Какво се случи? Случиха се събития в световната политика, оценката на които раздели пришълците от ислямските

47 страни и болшинството на приемащото население. Най-важното от тия събития стана „делото Рушди”. Към него се присъедини войната в Залива (1990) и палестинската интифада (започнала три години по-рано, но стигнала своя връх през 1990 г.). Стана ясно, че имигрантите-мюсюлмани имат различни гледни точки по повод ставащото. А после се случи 11 септември 2001 година и последвалата верига от терористични актове, в резултат на които да принадлежиш към исляма в западното обществено мнение започна да се асоциира с тероризъм. И макар голяма част от здравомислещите хора от самото начало решително да отхвърляха такава асоциация, атмосферата на подозрителност и недоброжелателност около европейските мюсюлмани след убийството на Тео ван Гог в Амстердам (2004) и взривовете в Мадрид (2004) и Лондон (2005) тези подозрения и недоброжелателство само се сгъстиха. За разграничаването между имигранти мюсюлмани и населението на страните приемници спомогна и публикацията в датския вестник Jyllands-Posten на карикатурите на Пророка (2005), възприети като оскърбление и недопустима от страна на едните и проява на свободата на словото от другите. Серията последвали скандали от този род само потвърди дълбокото различие в позициите. Новият геополитически контекст определи и съществените трансформации във възприятията на мюсюлманите в Европа, и в тяхното самовъзприятие. Те започнаха да се чувстват като агенти на исляма в неислямския свят. Наред с тектоничните размествания в световната политика съществено в тази трансформация беше и обстоятелството, че в края на ‘80-те пораснаха децата, родени в семейства на ислямски имигранти. Така нареченото второ поколение имигранти е любопитен парадокс. Твърде далеч в религиозно отношение от ислямските традиции в сравнение с родителите си, в политическо отношение станаха много по-активни застъпници на исляма. Ако родителите се стремяха да живеят по предписанията на Корана и се стремяха да бъдат по-незабележими, то децата, родили се и социализирали се в Запада, като правило, без да са ревностни мюсюлмани в бита, са готови гръмко да заявят, че са представители на исляма. И така ислямът се превърна в белег за идентификация. Независимо от това какво е значението на исляма като ценностна система и регулатор на поведението за едни или други индивиди, тяхната самоидентификация като мюсюлмани води след себе си редица осезаеми последици във всекидневния живот. Например да бъдеш дискриминиран, отделен от общата маса – дали явно (като неонацистите на улицата), или неофициално (когато управителят отказва да те приеме на работа). Това е очакването на обкръжението, що се отнася до битовото поведение („ама ти и вино ли пиеш, нали ти е забранено?”), така и реакциите на политическите събития. Ако не отидеш на демонстрацията против карикатурите за Пророка или прожекцията на антиислямски филм – ти си неправоверен мюсюлманин. А ако отидеш – това е сериозно доказателство, че не си „наш”. Едвард Саид (по религия християнин) навремето е преживял шок, свързан с колизията на идентификацията. Когато започна шестдневната война, минувачите на улицата се питаха „как са там нашите?” Същия този въ-

48 прос американците, неподозиращи нищо, му задаваха на него, професора в Колумбийския университет. Но само той, палестинецът, въобще не можеше да се отъждестви с „нашите”, за които ставаше дума. За почти половин век, изминал оттогава, идентичността още повече се политизира.

РАЦИОНАЛНА ЗАГРИЖЕНОСТ ИЛИ ФОБИЯ? Опасенията за ислямизиране на Европа се увеличават. Те, така да се каже, са на два слоя. Първият слой – това е страхът пред политическото доминиране на исляма, вторият е свързан с опасенията от културно естество. В първия случай на хората им се струва, че увеличаването на мюсюлманите рано или късно ще доведе до изменение на конституционния ред в европейските държави. Във втория случай става дума за това, че колкото повече мюсюлмани има в Европа, толкова по-голяма е вероятността да бъдат отхвърлени европейските норми и ценности от неевропейски начин на живот, внесени от страните на ислямския свят. Доколко са оправдани подобни страхове? Да започнем от политическия слой. Демонтажът на либералната демокрация в полза на някакъв вариант на халифат не застрашава Европа първо по причина на това, че подобен сценарий не желаят самите европейски мюсюлмани (разбира се, с изключение на малка група ислямски фанатици). Въпреки устойчивия мит за това, че ислямът не допуска различия от частен и обществен характер, милиони европейски мюсюлмани доказаха, че могат да правят тая разлика. Т.е. да живеят в едно общество по неговите светски закони, оставяйки въпросите за вярата на частния живот. Много по-рационален характер носят опасенията пред превръщането на исляма в политически организирана сила. Ислямът вече е фактор в политическия живот на редица европейски страни. Само че, първо, действието на този фактор не можем да наречем деструктивен. Мюсюлманският електорат подържа изключително доминиращите партии. Второ, гражданите с мюсюлманска идентификация са далеч от политическа консолидация. Тяхното обединяване като общност на верска основа е възпрепятствано от структурата на исляма като религия и взаимното отвращение между различните групировки. Онова, което за неизкушения наблюдател изглежда единно политическо тяло („мюсюлманска диаспора”), на практика се състои от несметно множество групировки, които един на друг не си вярват и враждуват помежду си. Оттук произлиза невероятното множество организации, претендиращи за представителство на исляма като такъв, но на практика представляват една или друга преименувана група, или тази или онази етническа група. Противоречията между тях са толкова дълбоки и непримирими, че опитите да се формира някаква организация под чадъра на исляма, както отгоре, от страна на държавата, така и отдолу, всеки път завършва с крах. Така например гръмкото название „Централен съвет на мюсюлманите в Германия” (Der Zentralrat der Muslime in Deutshland) не бива да ни въвежда в заблуждение. Неговия авторитет признават четири местни ислямски религиозни и културни центрове, регистрирани във Федералната република, като се

49 има предвид, че те наброяват около 2,5 хиляди души. Към броя на най-старите влиза и Съюзът на ислямските културни центрове (Verband der Islamischen Kulturcenter). Той представлява на практика само турските центрове, ориентирани към сливане на исляма с принципите на кемализма. Още по-близо до Турция е Турският ислямски съюз по въпросите на религията (Тtirkisch-Islamische Union der Anstalt fur Religion, на турски Diyanet I & leri Turk – Islam Birligi, оттук е абревиатурата DITIB) и организацията на Мили Гьорюш (Islamische Gemeinschaft Mili Gortis). Между другото мюсюлманите от нетурски произход формират собствени обединения (например Съюз на ислямските босненски общини в Германия). Отделно представителство имат алевитите (Алевитско обединение в Германия, където влизат организации с обща численост 20 хиляди души). Шиитите, разбира се, имат свои организации, специално Ислямският център в Хамбург, възникнал през 1953 година с поддръжката на Иран. Съществуват и множество организации, защитаващи интересите на жените: Образователен център за мюсюлманските жени (Begegnungs- und Fortbildungszentrum muslimischer Frauen), Център по изучаване проблемите на жените мюсюлманки (Zentrum fur islamische Frauenforschunng und Frauenforderung), Мрежа на мюсюлманските жени (Netwerk fur islamische Frauen), работна група „Мюсюлманските жени в обществото” (Аrbeitsgemeinschaft Muslimischer Frauen in der Gesellchaft) и т.н. Що се отнася до организациите, създавани по инициатива на властите, първа по рода си е Мюсюлманският съвет (Islamrat). Toй беше формиран през 1986 година и е замислен като обща организация на всички живеещи в Германия мюсюлмани независимо от етническата им принадлежност. Бяха събрани под един покрив 23 организации. Тук тон даваше Мили Гьорюш. През 2007 година немските власти създадоха Координационен съвет на мюсюлманите (Кооrdinacionsrat der Muslime), членове на който станаха както спонсорираният Ислямски съвет (Islamrat), така и редица крупни организации, сформирани отдолу. Беше заявено, че всяка година – под патронажа на Министерството на вътрешните работи – ще се събира Немската ислямска конференция (Deutsche Islamkoferenz). Но още през 2008 година споменатият Централен съвет на мюсюлманите предизвика скандал, отказвайки се да вземе участие в работата ѝ. Правото на Мюсюлманската асоциация във Великобритания (Muslim Association of Britain) да представлява британските мюсюлмани се оспорва от Мюсюлманския съвет във Великобритания (Muslim Counsel of Britain). Мюсюлманският съвет от своя страна не може да претендира за правото да говори от името на болшинството британски мюсюлмани, тъй като това право се оспорва от множеството други обединения. Сред тях са Британският мюсюлмански форум, Мюсюлманският парламент във Великобритания, Ислямската мисия, Ислямският съвет на Европа, Ислямското общество във Великобритания, Ислямската партия, Мюсюлманската асоциация в Англия и т.н. Всичко около 2,5 хиляди организации. Повече от две хиляди ислямски организации действат във Франция – както и в съседните страни, различаващи се една от друга по много параметри. Правителството неведнъж се опитва без успех да ги събере под един покрив. Отначало през 1990-а, но „бебето” биваше „изгубено” след две

50 години „живот”; през 1993-та новата организация се провали след три месеца; накрая през 2002-ра беше създаден Френски съвет по работите на ислямския култ (Conseil Franсais du Culte Musulman). Трябва ли да говорим, че правото му да представлява френските мюсюлмани се оспорва от по-голямата част от авторитетните ислямски лидери? И така политически консолидирано общество на европейските мюсюлмани засега не съществува и няма изгледи да стане и в бъдеще. Вторият слой страхове пред ислямизацията на Европа – това е неуправляемото развитие на културните изменения, обременено от изменението на отношенията в културния „баланс на силите”. Изглежда и тази „заплаха” също е измислена. Макар и по чисто демографски причини. Мюсюлманското население в Европа съставлява 3,2%. Отчитайки високите темпове на раждаемост сред мюсюлманите, след 20 години този процент ще нарасне до 6–7. Дори ако се експонира днешната демографска динамика още четвърт век напред (което, между другото, не бива да правим, доколкото репродуктивното поведение на новото поколение не повтаря репродуктивното поведение на родителите), броят на мюсюлманите в Европа няма да надхвърли 15%. Твърде малко е за установяване на културна хегемония. Но същността на нещата не е само и не толкова в демографските показатели. Самото отчитане на съотношенията на различните верски групи в структурата на европейското население е съмнително начинание. Съмнително е, защото впускайки се в него, ние се откъсваме от действителните обществени отношения. А това са отношения между реални хора, а не между статистически фикции. Да вземем за илюстрация жените с турски произход в Германия. От гледна точка на статистиката – те са представителки на „немските мюсюлмани”. Но зад тази категория се крият между другото десетки хиляди освободени от вярата си, еманципирани личности – завършили университети, станали лекари, мениджъри, предприемачи, журналисти, учители, театрални режисьори, дизайнери и т.н. Ще ми възразят някои, че това е малцинство. Но и мюсюлманките, които поради липса на образование са ограничени в рамките на семейството, също са далеч от функцията да бъдат емисари на „ислямската култура”. И тук ние пристъпваме към генералното измерение на въпроса за мюсюлманите в Европа. Много проблеми, които се „формулират” като верски (обезчестяването, принудителният брак), на практика са полови и социокултурни. Мъжете от страните на Южна Азия, Северна Африка и Близкия изток (между другото, не само мюсюлмани) често се придържат към патриархалните виждания за семейството. Като норма те считат „да държат жената в подчинение”, и по-точно: да контролират нейната сексуалност, да следят нейното поведение (да не я пускат на улицата без съпровод на мъж роднина), да решават вместо нея, как да се облича, и за кого да се омъжи. Между другото много жени от споменатите страни не са съгласни с това и по силата на този факт, са потенциални (а понякога и реални) съюзнички на европейските либерали. През последните петнайсет години все повече жени мюсюлманки сътрудничат в организациите на Гражданското общество. Техен главен проблем е противодействието на домашното насилие (символично

51 и физическо), борбата с принудителните бракове, разширяването на социалните възможности на жените мигранти (достъп до образование и като следствие към съответното заплащане на труда). Наистина има още един фактор в отношението на европейците към мюсюлманите, който не е свързан пряко с опасенията от „ислямизация”, но сгъстява атмосферата на недоверие и подозрителност към мюсюлманите. Това е формирането, от страна на преселниците от ислямските страни, изолирани общества, съществуващи паралелно в приемните страни.

„ПАРАЛЕЛНО ОБЩЕСТВО” Мигрантски анклави (или, по друг начин казано, „доброволни гета”) започнаха да възникват в спалните райони на големите градове по време на големия бум през ‘60-те. Имигрантите от ислямските страни – това е съставната част на тези анклави. По-голямата част от тях или живее в местата, където се намира общинското жилище (най-често недалеч от промишлените зони, където са трудоустроени), или в „непрестижни” градски квартали и предградия с ниско заплащане. Например една трета от преселниците от арабските страни в Германия (мароканци най-често) живеят в Рурска област, където са рудодобивните и химически предприятия, които са им осигурили работа. По-голямата част от мигрантите магрибинци във Франция обитават предградията на Париж и Марсилия (крупни промишлени центрове, масово привлекли навремето работна сила от Северна Африка). Аналогична картина се наблюдава и в Холандия, скандинавските страни и в Белгия: някога икономически активни зони в епохата на „деиндустриализациата” се превърнаха в „депресивни” зони. Обитатели там през ‘70-те години в по-голямата си част се оказаха преселници от Турция и Мароко. Около половината пакистанци във Великобритания живеят в Големия Лондон. Причина за това са падналите цени на старите жилища, строени след края на Втората световна война. Англичаните започнаха масово да напускат този район, а в старите и неподлежащи на ремонт жилища се заселиха мигранти от Пакистан. Те преуспяваха в дребния и среден бизнес, като по този начин се вписваха в местната система за разделение на труда. По такъв начин онова, което в очите на външните наблюдатели изглежда не иначе, а като желание на имигрантите от ислямските страни „да се изселват компактно” и да образуват анклави, по-често се обяснява със заселването им в приземните, или непривлекателни за живеене постройки. Между другото, както се очакваше, желанието да живеят един до друг в „мюсюлманска среда” най-често отсъства по силата на напрегнатите отношения между различните етнически групи. Така например алжирците са негативно настроени към тунезийците (считайки ги за предатели и изменници) и малко по-добре, но с недоверие – към мароканците. Берберите се стремят да се дистанцират от арабите, гледайки на тях като на завоеватели, лишили ги от независимост, и като варвари. Във Великобритания чернокожите мюсюлмани от Карибските острови леко си приличат с чернокожите с африкански произход, независимо от религиозната им принадлежност, затова воюват срещу едноверците си от Пакистан.

52 Що се отнася до отчуждението между коренното население и „мюсюлманското общество”, то е възникнало по много причини. Религиозната принадлежност не е главна сред тези причини. Религията тук е белег за различие. Да вникнем какви различия тя маркира. Първо, това са различия в социалния статус, в района на живеене, в нивото на образование и в произтичащите от тук различия в достъпа до социални ресурси. Второ, това е опитът за дискриминация – преди всичко на пазара на труда. Юридически дискриминацията е забранена, но фактически тя съществува. Претендентът за хубаво работно място, разпознат като мюсюлманин, има по-малко шансове да получи това място от представителя на културното мнозинство. Трето, това е социално-психологическият климат. Недоверието, скритото недоброжелателство, а понякога откритата враждебност (нападенията на скинхедите и неонацистите) е всекидневна реалност за мигрантите. Живеейки в такава атмосфера, произлезлите от мигрантската среда си изработват своя форма на съзнание и поведение, която специалистите наричат „репулсивна идентичност”. На недоверието на окръжаващата среда те отговарят с недоверие, което води от своя страна до нова степен на изолация. Четвърто, това са социално-културните различия. Но те не произлизат от културно-историческите традиции. Субкултурата на младежта от неблагополучните предградия е откъсната от всякакви традиции. Тя е смесена с излъганите надежди и се изявява с демонстративна агресивност, готовност за насилие, отказ от „буржоазните” ценности и при това, стремейки се да има същите материални блага, които притежава буржоазната средна класа. Част от тази младеж е въвлечена в полукриминална или криминална дейност и затова има неприятен опит на общуване с полицията. Концентрацията на озлобление в тази среда е такава, че за поредното „избиване на балансите” е нужен малък повод. Така нареченитe расови бунтове (racial riots), съпроводени с палежи и мародерство, стават във Великобритания на 5–7 години. Религиозна мотивировка в тези случаи не се наблюдава. Безчинствата в парижките предградия, приковали вниманието на световната преса през есента на 2005 година, също не бяха по никакъв начин от поредицата извънредни (необикновен беше само мащабът на безпорядъците), при това без религиозни мотиви.

НЕСЪВМЕСТИМОСТ НА КАКВИ ЦЕННОСТИ? Светогледът и ценностните ориентири на реалните членове на обществото са много по-сложни, отколкото се предполага в схемата „война на културите” ( тя е „война на идентичностите”). На фронта на тази митична война се сблъскват две конструирани същности – приемното общество (либерално по определение), от една страна и мюсюлманското общество (по определение нелиберално) – от другата. Между другото, колкото и забавно да прозвучи това, проблемите за съвместимостта с ценностите на либералната демокрация възникват не само при привържениците на исляма. Почти всяко религиозно оцветено съзнание, сериозно казано, е несъвместимо с такива – базови за либералната демокрация – ценности, както отделянето на църквата от държавата или приоритетът на индивидуалните права на човека пред предписанията, произтичащи от колектива. Още повече че в конфликт с ценностите на либералната демокрация влизат всички идеологии, несподелящи основопола-

53 гането на политическия либерализъм – радикални консерватори и комунисти, анархисти и протестантски фундаменталисти, без да споменаваме вече нео- и криптофашистите. Но достойнството и силата на либерално-демократичната държава е и се състои в това, че то е способно да формира публична сфера, в която има място за съществуването и изразяването на всякакви мнения, в това число и не съвсем либерални. Единственото ограничение е забраната на насилието и призивите за сваляне на конституционния строй. В коментарите към статията във вестник „The Telegraph” (в който се съобщава за нарасналия брой на живеещите в Британия мюсюлмани и се задава въпросът за съдбата на либералната демокрация) много читатели се изказваха ето как: А в какво всъщност е проблемът? Защо мислим, че либералнодемократичната държава трябва да пострада затова, че на територията и ще се окажат голям брой граждани с ислямска идентичност? Нима ценностите, изповядвани от тези хора, са заплаха за основите на демокрацията? Ако си поставим за цел да ги приобщим, ще получим в резултат на това култ към семейството, уважение към по-старите, въздържаност, законопослушание, отричане на половата разпуснатост. Наистина тук трябва да добавим неодобрителното отношение към прекалената женска еманципация (например раждането на извънбрачни деца или ръкополагането на жени за свещеници) и неприемането на еднополови бракове. Но точно такива позиции имат например католиците. Нали ние не ги считаме за заплаха на демокрацията? Коментари от такъв род са нормално явление и в други англоезични информационни медии, в които съм надникнал (от Independent до London Review of Books). Присъствието на мюсюлмани в Западна Европа породи неочаквани идеологически съюзи и идеологически водораздели. Стана ясно, че светогледната схизма минава не само и не толкова между християните (по-точно постхристияните) приемащи обществото и имигрантите-мюсюлмани, както между вярващите и така наречените практикуващи материалисти. С други думи, смесването и разместването на ценностите опира до отделянето на европейските общества и до секуларизацията (отделянето) на културата. Решителното (безкомпромисно) изтласкване на религията в личния живот (в частната сфера) доведе до тържеството на агресивно-материалистическата консуматорска култура, непознаваща други ценности, освен неудържимото потребление. На тази култура днес противостоят религиозно ангажираните хора, независимо от верската си принадлежност. В резултат на това се появяват два противодействащи си начина на живот, две противодействащи си култури: културата на консуматорството и хедонизма – от едната страна, и културата ориентирана към религиозните идеали – от друга. Не случайно официалните представители на Ватикана се обръщаха към мюсюлманите като към свои естествени съюзници в отстояването на нематериалните ценности. Не е случайно също и това, че по време на дебатите около прословутия „закон за забрадките” във Франция през 2004 година срещу този закон се обявиха и католическите свещеници, и някои равини. А когато забраната за носене на религиозни символи все пак беше приета, момичетата отказали да свалят своите хиджаб (забрадки), бяха приети в католическите училища.

54 ОТ СТРАХА ПРЕД ИСЛЯМИЗАЦИЯ КЪМ ИСЛЯМОФОБИЯ Темата за бъдещата ислямизация на Европа стана сериозен коз за много от участниците в руската дискусия по въпроса. Видяхте ли до какво водят немарливите пропуски по отношение на имигрантите въобще и към имигрантите, изповядващи чужда религия. Европа отстъпва под натиска на емисарите на мюсюлманския свят, стремително губейки културната си идентичност. В разсъждения от този род се смесват два различни проблема. Единият проблем е отношението на ислямските норми и ценности към конституционния строй в страните приемници. Другият проблем е отношението на ислямския начин на живот (каквото и да означава това) към начина на живот в приемното общество. Характерен пример е смесването на тези проблеми: разсъжденията са в посока на смешната логика: разрешете днес „хиджаб” – утре ще получите узаконяване на шериата. Всяко нещо, с което не сме свикнали, ни дразни. Самият факт, че край нас се появяват различно облечени, молещи се на друг бог хора и т.н., се възприема като неудобство. Но за какво всъщност става дума? Ако става дума за предстояща промяна на привичния ни социокултурен ландшафт, то с тази промяна, с това „неудобство” ще се наложи да свикнем. (Защото нежеланието да се примирим се нарича ксенофобия.) А ако става дума за някаква заплаха за основите на либералната демокрация, то тази заплаха трябва, изпреварвайки я, да се предотврати и отстрани. В случая – да се блокира влиянието на тези, които поставят под съмнение конституционните основи на либералната държавност над обществото. Погледнато трезво, символите на ислямската идентичност (същият „хиджаб”) по никакъв начин не показват враждебност към демократичния строй. Но вглеждането в тези символи с подобна враждебност е типична проява на „зловредна” логика. Носенето на „хиджаб” не поражда терористи. Важно е какво има „във” главата, а не „върху” нея!!!! Така че – хайде да се изясним – за какво сме загрижени – за съвместимостта на ислямските практики с устоите на демокрацията или за болезнено привичното ни културно ежедневие? Какво всъщност ни тревожи – опасността, идваща от „другия” или „другият” като такъв? Или иначе казано: другият ни „дразни”, защото е заплаха за държавно-общественото устройство или просто защото е „различен”? Може би си струва да сложим ръка на сърцето си и да признаем, че отъждествявайки „мюсюлманина” с потенциален терорист, ние просто оправдаваме собствените си фобии? Издаваме нежеланието си да живеем в неудобно обкръжение от загриженост за съдбата на демокрацията? Като главен продуцент и разпространител на антиислямските фобии се изявяват, разбира се, крайно десните. Именно техните активисти хвърлят в медийното пространство сюжети, които би трябвало да подържат в общественото съзнание образът на мюсюлманите като „пета колона”, която след броени минути ще завземе културната и политическа власт. Любопитно е обаче, че ултрадесните са „визави” с другата страна на идеологическите барикади. Това са ислямските фундаменталисти. Като че ли пред нас се изправят „антиподи”. Обаче, втренчвайки се във „фантома” на ислямизирана

55 Европа, оценките им често съвпадат. Както в броя на европейските мюсюлмани (многократно преувеличавайки го) и степента на тяхната религиозност (също многократно превишавайки нивото на посещаемост на джамиите). Още повече, както неведнъж са отбелязвали наблюдателите, в отношенията на европейските десни радикали към радикалните ислямисти проблясва, ако не симпатия, то поне търпимост. И работата тук не опира само в презрението им към смъртта и към материалната страна на съществуването, но и в дълбинното сходство на базовите фантазии на екстремистите. Най-важната между тях е тъгата по културната чистота, вярата в твърдата и неизменна „идентичност”, а заплахата от размиването на тази идентичност идва от имигрантите. Както изглежда, темата за ислямизацията на Европа излиза на преден план като заместител на отвращението на европейците към ислямския свят въобще и към имигрантите мюсюлмани в случая. Тя в значителна степен е свързана със събитията на 11 септември и последвалата серия терористични актове. Оттогава възприемането на европейските мюсюлмани е натоварено с (гео) политически конотации – в очите на немюсюлманите те са антиамерикански агенти и по-широко погледнато – антизападни центрове на властта. Нелепото поставяне на равенство между исляма и троризма ще изнесем пред скоби. Още повече че образът на мюсюлманина като потенциален член на организация от типа „Ал Кайда” достатъчно трайно се е загнездил в съзнанието на живеещите в Европа преселници от ислямския свят. И въпреки че този образ не се отнася за 99,9% от реалните имигранти мюсюлмани, тяхното подозрение за симпатии към „антизападните сили” (а оттук има само една крачка до „световния тероризъм”) имат почва под себе си. Та нали голямата част от европейските мюсюлмани са твърде критично настроени към външната политика на НАТО и не го крият. Но тук се нуждаем от уточнение. Мюсюлманите не са единствената група, демонстрираща критично и даже враждебно отношение към външнополитическия курс на НАТО. Достатъчно е да си спомним двумилионната демонстрация в Лондон (и почти толкова многочислена в Мадрид) против военните действия в Ирак или масовите протести на германци, италианци и французи във връзка с поддръжката на Съединените щати за действията на Израел в окупираните територии. В Русия обичат да си спомнят кадрите с демонстриращи тълпи ликуващи палестинци, разбрали за взривовете в Ню Йорк и Пентагона на 11 септември 2001 година. Но кой знае защо не си спомнят колко хора в Русия (без да са мюсюлмани по религия), получавайки известието, ако не ликуваха, то злорадо потриваха ръце. По такъв начин нещата опират до политико-идеологическите раздвижвания, а не до манифестациите на културната несъвместимост. Антиамериканските, антиимпериалистическите и антиизраелските настроения на имигрантите мюсюлмани са политически, а не културен феномен. Негов извор са противоречията на съвременната световна политика, а не „цивилизованата” принадлежност на тези, които поставят под съмнение геополитическата позиция, която са заели САЩ и техните европейски партньори.

56 ЗАЩО АМЕРИКАНЦИТЕ НЕ СЕ БОЯТ ОТ ИСЛЯМИЗАЦИЯТА? Като контраст на Европа в Северна Америка темата за „ислямизацията” не е предмет на обществена дискусия. Тя се лансира само в страничните уебсайтове. Публиката се вълнува повече от темата за неизменното доминиране на испаноезичното население. Защо? Първото, което идва наум, това са особеностите на устройството на американската публична сфера. Обществото в САЩ е много по-религиозно, отколкото обществото в повече страни от Западна Европа и в същото време американската държава е много по-отдалечена от църквата, отколкото е европейските. От една страна, тук агностицизмът не получи широко разпространение (без да говорим вече за атеизма). Според изследванията повече от 90% от американците считат себе си за вярващи; във всеки американски град има огромно множество църкви от различни християнски секти, около които се организира живота на съответните общини; официалната риторика е пронизана от с хвалебствия към Бог и Неговата милост; съществува устойчив консенсус относно невъзможността на атеиста да разчита на балотаж по пътя към президентския пост. От друга страна, държавата в САЩ поддържа строга дистанция по отношение на религиозния живот на своите граждани – за разлика от много европейци. И какво следва оттук за мюсюлманите. Първо, публичната проява на религиозност в американския контекст не се възприема като предизвикателство. Според изследванията почти половината население на САЩ – 47% – посещават църква, макар и веднъж в седмицата. А тези сред американците, които „рядко” или „почти никога” не посещават църква, са всичко на всичко 8%. На тези цифри, разбира се, може да се гледа скептично. Защото те показват не броя на хората, които действително посещават или не посещават църква, а броя на хората, които са решили да отговорят утвърдително или отрицателно на интервюиращия. И все пак тия цифри отразяват нещо. Те в случая ни позволяват да сравним настроенията в различните общества. В европейските страни съотношението между редовно посещаващите църква и тези, които (почти или никога) не го правят, е съвсем друго: например първите са 10–15 % и 50–60 % вторите. Във Великобритания повече от 40 % от гражданите смятат себе си за невярващи. Затова ненапразно един мюсюлманин, сравнявайки Америка с Европа, отбелязал: „ако кажеш тук, че е дошло време за молитва, няма да те погледнат като луд. Второ, принципът на дистанциране на държавата от религиозния живот на гражданите поначало е адресиран само към протестантите от различните секти – в Америка се простира над носителите на всяко друго вероизповедание, в това число и над исляма. Джамиите толкова органично се вписват в градския ландшафт, колкото синагогите и пагодите. Обаче особеностите на устройството на публичното пространство не са единствената причина за равнодушието на жителите на Новия свят към разговорите за „заплахата от ислямизация”. Не по-маловажно в тази връзка е обстоятелството за състава на мюсюлманското население, пристигащо тук на постоянно местожителство зад океана. В по-голямата си част това са квалифицирани специалисти, подбирани чрез системата на квотите, а също така тук влизат и политическите имигранти, бягащи от преследване в страната си. Те като пра-

57 вило без проблеми се вливат в местната средна класа. Тази черта рязко ги отличава от мюсюлманското население в Европа, значителната част от което са имигранти от Северна Африка, Турция и Близкия изток, и образува нещо като „етническа ъндър класа”. От тук произтичат проблемите, свързани с (обективната) социално-икономическа маргинализация на тези хора. Но описвани, като че са резултат на тяхното „нежелание да се интегрират”.

ИСЛЯМЪТ В КОНТЕКСТА НА СЪВРЕМЕННОТО РЕЛИГИОЗНО СЪЗНАНИЕ За избягване на подозрения във вулгарно-марксистка „редукция”, бих искал да подчертая , че не се опитвам да покажа всички обществени противоречия от икономическия бизнес. Идеологическото и културно измерение на тези противоречия в никакъв случай не бива да се изваждат от сметките. Търканията на основа на различията в представите за благото са елемент от ежедневието на европейските градове. Към тях се отнасят и оживените дебати по повод признаваните от държавата празници (в частност Рождество), и по повод регулиране на семейните спорове (съдилищата на „шериата”), и по повод границите за свободата на словото (къде свършат границите и къде започва оскърблението на религиозните чувства?). Особено остър характер подобни търкания придобиват там, където в играта се включват хора с крайни възгледи, превърнали религията в политически инструмент. На първо място имам предвид ислямските радикали. И все пак мисля, че извор на проблема, формулиран като „проблем на ислямския екстремизъм”, не са в религията като такава. Те са свързани с явление, което социолозите описват в термините „революционизирана религиозност”, или, ако е по-коректно, „религиозно оцветен революционизъм”. Ислямският радикализъм, заявил за себе си на границата между ХХ и ХХI столетие, представляват своеобразен вариант на лява идея. Това е взривна смес на опростенческа представа за социална справедливост и някои положителни учения на Пророка, разпространена в Близкия изток, в Южна Азия и в редица страни в Африка. През последното десетилетие този идеологически коктейл има немалко потребители сред европейската младеж от ислямски произход. Разбира се, броят на ислямските радикали не е малък. Но е ясно е също така, че техните разбирания се отхвърлят от преобладаващата част сред имигрантите-мюсюлмани. Още повече, че именно техните акции създават образа на „мюсюлманското общество” като постоянен извор на заплахи. Би било опростенчество да свързваме ръста на популярността на ислямския радикализъм с влошаващите се материални условия на живот на тези млади хора. Някои от тях не само не бедстват, но и могат да се считат за напълно заможни членове на това общество. Обаче външният им успешен вид не и пречи да симпатизират на екстремистките организации и даже да участват в акциите им. Не ни е съдено да знаем какво става в главата на петнайсетгодишен тийнейджър или на двадесетгодишен юноша, когато той започва да се вижда като

58 „воин на исляма” и отмъстител за всички жертви на „дявол номер едно”. По същия начин не ни е съдено да знаем какво става в главата на Тимоти Макфейн или на помощника му Секо Асахара, когато те са решили да извършат своите злодеяния. Знаем само, че в превръщането им в терористи съществена роля са изиграли религиозно-идеологическите мотиви. Между другото, двете споменати по-горе фигури – християнинът Макфейн и будистът Асахара – имат пряко отношение към друг феномен, чийто анализ обещава да хвърли светлина върху „проблема на ислямския екстремизъм”. Това е кризата в религиозното съзнание въобще. Излиза, че проблемът не е в исляма, а в промяната на „партньорите” на религиозното поведение, докоснали се до всички религии. Отхвърлянето на институционализиран авторитет, демонстративното отхвърляне на стремежа към единомислие, индивидуализацията, склонността към „екстремални” форми на поведение – аналогични форми на поведение се наблюдават във всички религии, от индуизма до протестантството и от юдаизма до католицизма. Да си спомним за радикалните проповедници на „харизматичното християнство” в Европа и в двете Америки, за войнстващите шиваисти в Индия, нападащи друговерци, за християнските фундаменталисти в САЩ, разстрелващи хирурзи за аборти, за пастор Терри Джонс, устройващ демонстративно изгаряне на „погрешни книги”, или ултраортодоксалните юдеи в Израел, хвърлящи „коктейли Молотов” във видеотеки за разпространение на богохулни филми. И така – опасността от „ислямизация” на Европа се оказва измислена по две причини. Първо, защото, за да променят разположенията в отношенията на политическото и културно господство, мюсюлманите в Европа са просто много малко. Очите на страха са големи, но даже след петдесет години представителите на исляма няма да наберат „критична маса” за изпълнение на такава задача. Второ, такава задача никой не си поставя. Отделните групи радикали не се броят. Техните едноверци са се дистанцирали от тях. Преобладаващата част от европейските мюсюлмани се стремят в живота към същите цели, към които се стремят и съгражданите им с друга културна идентификация. И да ви кажа, единственото, с което ислямът е специфичен, това е включването му в световната политика. Случи се така, че на границата между ХХ и ХХI век именно ислямът се оказа знамение на глобална „контрахегемония” – съпротивление на условния Юг срещу диктата на условния Север. Преведе от руски ИВАН СТАВРЕВ

РУСКИ ПОЕТИ В ПРЕВОД НА ТИХОМИР ЙОРДАНОВ АЛЕКСАНДЪР КОВАЛЬОВ Санкт Петербург, 1949

ТОПЛИНКИ 1. Помненото – вече беше, миналото няма власт. Бодро музика звучеше от прозорец срещу нас. Настанявахме се чинно на перваз, по даден знак закрещявахме: „Калинич, завърти я, хайде пак!” А Калинич пък про форма ще помрънка и – отбой, пак прозореца широко ще разтвори щедро той. На количка инвалидна идва той – цигър-цигър. (Че е мрънкащ – очевидно, но е иначе добър.) С него си делим махорка, огънче един на друг даваме си, после хором: „Пускай!” – на един солук. Той с певицата фалшиви, ние пък – за похлупак. „Нямам нерви търпеливи. Хайде да повторим пак!”

60 Кимваме му – да започва, тука няма разнобой. Тази грамофонна плоча притежава само той. 2. Нещо няма, нещо има, а несбъднато – кое?... Пък онази лоша зима силеше се да е зла. Ходехме със половинки изпротрити и така си мечтаехме топлинки за премръзнали крака. Всеки правеше си сметки за калеври. Но, пардон, мойте бяха със подметки гумени, от камион. 3. Помним туй-онуй, но нещо помни се до сетен час. Той повика ме – горещо се засилих тамка аз. Лъхна ме на газ, чорбата вреше си във котелка. А Калинич на кревата седнал бе, но…без крака. А под него те – саминки, скрили се едва-едва, аз видях едни топлинки, необути при това. А Калинич със насмешка, дяволито рече,благ: „Дадоха ги по погрешка, сбъркан номера е пак! Мярката ми не познаха. Ти не се прави на глух…” Сякаш че за мене бяха, щом веднага ги обух. Помня всичко, дето беше, миналото има власт. Музика безспир гърмеше от прозорец срещу нас.

61 ВИКТОР КИРЮШИН Москва, 1948 МЕТРО. ОБИКОЛНА Денонощно Обиколна зиме, лете – все трещи. Права нямаш ли, неволно в нея ще се возиш ти. Загуба или победа – всекиму ще дойде ред. Никой на това не гледа. Преминете по-напред! Тикаме се, още живи, и пробиваме с глава – пътници сме в тази крива, обиколна при това. Аз познавам този бичи врат и тлъстата снага. Няма нищо по-различно между вчера и сега. Кой ли път и все по тоя кръг животът ни се вре. Да не хвръкнеш на завоя, притисни се по-добре! *** Язвително или напук попътно боднат те едва. Поетите един за друг не казват хубави слова. Мълвата, хладна като сняг, не смятат те за божи грях. Те ще похвалят пак и пак, но по-бездарните от тях. *** Постой при мене, тишина! Отдавна търся тази среща. От думи празни и горещи сега душата обедня. Постой при мене, тишина.

62 За миг един ме откъсни от този бит така безкраен. В сърцето ми, във кът потаен прекрасна музика звъни. За миг ме само откъсни. Ще се разсеят като дим словата, дадени ми даром. Животът е необясним. Не струват нищо на пазара словата, дадени ми даром. Високите гори мълчат, безмълвни са реките бавни. От гласовете, чувани отдавна, ще снема строгия печат. Високите гори мълчат. Постой при мене, тишина! Проклятие за мен си и спасение, разкайване и възкресение, и мое оправдание, вина. Постой при мене, тишина.

БИТИЕ Просто поглед, среща, мрак и притоплена вечеря. Мисъл е животът: пак нещо скрито да намериш. Но… издънване. Провал. И такава нощ Бог даде. На върха ти с друг си спрял, сам си само като падаш. Над течащата река духа вятърът извечно. В глуха пустош той така теб запраща надалече. Ето, идва на свой ред туй, което многократно е вървяло все напред, да се връща тук обратно. Миналото е лоза – тя във бъдното пробива. От разкайване сълза идващите не проливат.

63 Тъй е винаги, светът се отваря сам веднага: само видното на съд по човешки се подлага. Все пак тайния си срам не отхвърляй малодушно, за да не изчезне там – в лабиринта с дим опушен.

В РОДНАТА КЪЩА На завеската – розово зайче, пее птичка – безгрижна и тя. Мама рано е станала май че, да разбуди в дома сутринта. Над градината облаци плават, борът дъха на прясна смола. Вкъщи топло и сговорно става – тук кога ли такваз си била? Пропътувах със влакове бързи, в гостни стаи, студени стени, и увлечен на спорове в бързея, и в различни измени, злини. В мен размекна ти зверската нежност, ти до мен като свещ се топиш. И защо ли сега безметежно пак на моето рамо тежиш? Сякаш нямахме ние печали, ни горещи сълзи, и за мен сякаш всичко е като начало – жежко лято, безоблачен ден.

СВЕТОВНА ЕСЕТИСТИКА

ЖАН КОКТО ЗА ПАБЛО ПИКАСО Из „Спомени и портрети”

Когато бяхме млади, всички живеехме в Монпарнас. Бедни и весели, нямахме политически, социални или национални разногласия. И затова, когато ме питаха: кого считах за най-голям от френските художници – аз неизменно отговарях: Пикасо, забравяйки, че всъщност той е испанец. А също че Стравински е руснак, а Модилиани – италианец. Бяхме едно цяло и при все че често се карахме, между нас царуваше един интернационален патриотизъм. Патриотизъм, който бе особена привилегия за Париж, защото този град често си оставаше загадка за чужденците. И все пак не бива да се забравя, че Пикасо е испанец. Когато той „блестящо оскърбява” човешкото лице, това не може да се приеме като обида. Постъпва така, както биха постъпили неговите съотечественици, когато обиждат Мадоната, ако тя не е изпълнила тяхно желание. А Пикасо винаги иска нещо и настоява целият свят и цялата материя да му се подчинят! Когато го наблюдаваш как работи, си мислиш, че и той, като всички нас е скован от ограничените измерения и като рисува използва същите средства като нас. С други думи, той е затворен между четирите стени, но всъщност измеренията са само три. И какво прави нашият заключен между четирите стени герой? Той рисува, и по стените на стаята, в която се намира. Дълбае по тях с нож. Без бои рисува направо с кръвта си! Дращи с ноктите си. И накрая се опитва да избяга от затвора, да пробие дебелите стени, да пререже решетките. Този човек живее в постоянна борба, иска да се изтръгне от пределите на собственото си Аз. Когато приключва своята работа, той прилича на избягал на свобода каторжник, и напълно естествено след него хуква тълпа преследвани с пушки и кучета. Но затова пък го обичат всички, които обожават свободата, а също и избягалите каторжници. Искам сега да разкажа за времето, когато се запознахме. Срещнах Пикасо доста късно, през 1916 година, когато той живееше недалече от гробището на Монпарнас, към което гледаха прозорците на неговата квартира. Тъжна гледка, но впечатленията от външния свят не го занимаваха особено, освен ако му бяха необходими за рисуването.

65 Събираше каквото му паднеше. Беше гениален вехтошар, същински крал на вехтошарите. Щом излезеше от дома си, се захващаше да прибира каквото види и да го мъкне в ателието си, където всяка нова вещ трябваше да му служи, като я издигаше в нов, по-висок ранг от останалите. Тук важна роля играеха не само ръцете, но и очите му, подбиращи и оценяващи всяка дреболия. И ако се вгледате по-внимателно в неговите платна, сигурно ще успеете да разпознаете квартала, където е живял, защото в тях ще се открият детайли, които разсеяният поглед няма да забележи: рисунки с тебешир по тротоара, витрини, афиши, газени фенери, кошчета за смет. От първите му, т.нар. „кубистични” картини вече могат да се отгатнат маршрутите на неговите разходки – от вестникарската будка до галантерийната лавка в Монмартър. От старото и овехтялото той създава ново и то може да изглежда необикновено, но винаги покорява със своя реализъм. Нека да се условим сега за това, което аз разбирам под реализъм. Да се говори за абстрактната живопис като такава, няма смисъл, защото всяка живопис предава идеята на художника или в крайна сметка го представя. Пикасо никога не си е поставял за цел да създава абстрактна живопис. Той страстно търси сходство и го достига до мярката – човешкото лице или предметът да изгубят изразителността и силата си. Веднъж, когато излязох от хангара, където Пикасо работеше над фреската си „Война и мир”, след това природата ми се стори бледа и направо неинтересна. Години наред постимпресионистите вярваха, че са победили фотографията – плеоназъм, който трябва да се преодолее, което пък обяснява защо импресионистите бяха отлични майстори на цветната фотография. При един Дега това буквално се хвърля в очи. Публиката винаги цени преди всичко изобразения предмет, а не самата живопис. Мнозина предполагат, че обичат живописта, докато всъщност предпочитат моделите, които художникът избира като повод да се изрази и за да нарисува всъщност собствения си портрет. Независимо дали рисува човешко лице, натюрморт, пейзаж – все едно: получава се винаги автопортрет. Ето ви и доказателството: когато видите Мадоната на Рафаел, няма да кажете „Това е Мадона”, ще кажете „Това е Рафаел”. Пред „Момичето с обецата” на Вермеер ще кажете „Това е Вермеер”. Ако видите анемони, рисувани от Реноар, няма да кажете ”Това са анемони”, а „Това е Реноар”. Също както, когато видите жена, чието око е нарисувано не на мястото му, няма да кажете „Ах, ето жена, чието око не е на мястото“, а ще възкликнете „Да, това е Пикасо!”. Вече казах, че се запознах с Пикасо през 1916 година. Тогава Монпарнас беше западнал квартал. Ние отивахме там като че ли без работа, но така само изглеждаше. Нали младите често имат вид, че се шляят, безделничат. В Париж винаги е имало квартали, дочакващи звездния си час. Сега такъв е Сен Жермен дьо Пре. Някога беше Монмартър, а сега, в наше време (някои го наричат „героично”!) беше ред на Монпарнас. Но ние не безделничехме, скитайки по улиците в компанията на Модилиани, Кислинг, Липшиц, Бранкузи, Аполинер, Макс Жакоб, Блез Сандрар, Пиер Реверди, Салмон. С всеки от тях, който едва ли си даваше сметка, че е извършил истинска революция в изкуството, в литературата, живописта, скулптурата. Тази революция мина при крайно необичайни и любопитни обстоятелства, в

66 разгара на войната през 1914 година – война толкова странна, че всеки от нас, като мобилизиран, безпрепятствено минаваше от „фронта в Париж” на другия, истинския фронт, на военните действия. Така живееше Аполинер и това подкопа силите му дотолкова, че той умря в деня на примирието, а ние решихме, че гладът е бил украсен със знамена в негова чест и в чест на нашия „художествен патриотизъм”. Тази революция мина почти незабелязана и когато всички, които имаха основание да се страхуват от нея, най- сетне разбраха в какво се състои работата и решиха, че ще е вече трудно да се борят за нея. Ние се възползвахме от това, че градът беше почти опустял, той само очакваше да бъде превзет, и ние заехме позиция, и така от този момент славата ни се разрасна. Ето ви един пример за контраста между две епохи. Когато Модилиани рисува моя портрет, той работеше в ателието на Кислинг на улица Жозеф – Бара. Не знам какво се случи с портрета на Пикасо от Кислинг, на който той беше нарисуван как работи в дъното на стаята, облечен с черна карирана риза. Портретът на Модилиани беше решен върху голямо платно. Той ми го продаде за пет франка. За съжаление не ми стигнаха парите да наема носач и да го отнеса у дома. Кислинг взе назаем от собственика на кафе „Ротонда” единайсет франка и му предложи в замяна този предмет. Човекът се съгласи и картината започна околосветското си пътешествие, приключило накрая в Америка, където цената ѝ достигна седемнайсет милиона. Разказвам сега тази история не за да изразя съжалението си какви богаташи можеше да станем, но не станахме. Искам да подчертая тази стремителност, с която преминахме от революцията към пълноводието и макар днес някои да ни упрекват за това, мисля, че по друг начин просто не можехме да постъпим. А ето и още една история от времето, когато Пикасо живееше в Монпарнас. В ателието му цареше страшен хаос. Рисунки покриваха целия под. Когато един от първите му меценати отишъл там, се навел и вдигнал една от тях. Попитал Пикасо колко струва. „Петдесет франка”, отвърнал му той. И тогава този любител, като видял колко много рисунки се валят по пода, възкликнал: „Та вие сте много богат човек!” Неотдавна крадци нападнаха квартирата на Пикасо на улица Ла Боаси – намериха само непрано бельо! И така, ние на Монпарнас, без, разбира се, да го осъзнаваме, направихме цяла революция, която като всички революции започна нелегално. В нелегален клуб на улица Хюйгенс, където се събираше нашият клуб, за да четем стихове (по-късно го нарекохме Шесторката), изпълнявахме и своя музика. За разлика от своите събратя, художниците, Пикасо беше вече знаменит и продаваше работите си на добра цена. Раздаваше наляво-надясно и своите рисунки – гваши, като си затваряше очите, когато неговите приятели ги продаваха. Така им помагаше да преживяват. Та легендата за Пикасо егоиста беше изцяло фалшива. Всеки, който го познава, помни, че винаги е помагал на приятелите си, оставайки в сянка, без да вдига шум за доброто, което е сторил. В края на 1916 година аз отведох Пикасо в Рим, където беше и Дягилев със

67 своите прочути „Руски балети”. Нашите нападки срещу последните му постановки му се сториха напълно справедливи и той започна да взривява нови бомби. Беше довел във Франция група изключително талантливи руски художници: Леон Бакст, Александър Беноа, Михаил Ларионов. Сега покани Пикасо, Жорж Брак, Андре Дерен, Анри Матис, Анри Лоран. Опита се да привлече дори Огюст Реноар, но той беше вече доста стар и болен. Монпарнас беше възмутен, когато Пикасо наруши Аристотелевите закони и ме последва в Рим, за да работи над балета „Парад” по музика на Ерик Сати. Ние тържествено, като на годеж, обявихме това пътешествие в Рим в салона на Гертруд Стайн... В нашата работа взеха участие италианските футуристи начело с Маринети. Това бяха Прамполини, Бала и Кара. Те великодушно ни помогнаха да изработим костюмите на Пикасо и да осъществим тази продукция. Бяхме убедени, че балетът ще се понрави на всички, защото всички работиха с удоволствие, което се надявахме, че ще изпита и нашата публика. Не се съмнявахме, че „Парад” ще се превърне в значително събитие и ще предизвика голям скандал в театралния живот на бурната 1917 година. За първи път балетът беше показан в Театър „Шатле” и ако тълпата не ни линчува и не ни изхвърли на улицата, това бе само защото Гийом Аполинер носеше военна униформа и заради раната си в слепоочието – тази рана я предсказа Джорджо де Кирико! – ходеше с бинтована глава и превръзката му внушаваше уважение към наивната и патриотично настроената публика. Да, само това ни спаси! Веднъж, след едно от първите представления, когато страстите се поуталожиха, чухме един господин от партера да казва: „Ако знаех, че ще е толкова глупаво, щяха да доведа да се посмеят и децата!” Тази фраза ме провокира да цитирам и друга, която чувах неведнъж пред платната на Пикасо: „Моят малък син (дъщеря) сигурно ще го нарисува по-добре!” Работата е в това, че всеки шедьовър, всяко значимо произведение на изкуството ни изглежда много просто, и ако художникът се е стремил именно към такава простота, публиката обикновено не може да го разбере. За съжаление хората са по-склонни да предпочитат трудните неща. Но онези, които разбират таланта, знаят, че истинският творец търси винаги простотата на изказа. Вие може да възразите, че произведенията на Пикасо съвсем не са прости. Не е вярно! В противовес на всички школи той тръгва не от незавършеното към завършеното, а движен от една вътрешна хармония, като избягва естетизма, отива от завършеното към незавършеното, към Безкрайността, оставяйки просто за загадката и въображението. Не е ли това истинско уважение към публиката, когато художникът ѝ казва: „Ето ви моето произведение, ако можете, завършете го сами във вашия ум и сърце!” Първият въпрос, предизвикан от картините на Пикасо, е винаги един и същ: какво означава това? От векове публиката е жертва на грандиозни измами. Лъжат я с помощта на повече или по-малко изкусно направени бутафории за ума и очите. Показват ѝ отдавна известни неща, знаейки, че тя предпочита да се срещне с вече познато-

68 то. По-лесно е да разпознаваш, отколкото да опознаваш. Това не изисква особени усилия. Много хора вярват, че обичат живописта, защото разпознават в нея познати неща. И тук идва необикновеното. Художниците, неудачно назовани „кубисти” (името идва от една шега на Матис!), се отказаха от всяка примамка... Предметите се подчиняват на Пикасо както дивите зверове на песента на Орфей. Той ги повежда където пожелае, към царството, което управлява, като налага своите закони. Но тези предмети си остават разпознаваеми в платната му, защото Пикасо е винаги верен на заложената в тях идея. Главата на бика си остава глава на бик, детето – дете, и безкрайните промени в изобразяването на предмета съхраняват помежду си фамилното сходство, подобно на фотографии в семеен албум. Веднъж, на изложба в Рим, застанал пред портрета на Франсоаз Жиле, присъствах на забавна сценка: служител от музея, покрил половината от лицето си с фуражка, попита една посетителка: „Какво виждате сега, госпожо?” „Профил”, отвърна му дамата. Тогава той закри профила на картината и отново попита: „А сега какво?” „Друг профил”. Това беше модният кок на Франсоаз Жило. „Ето че разбрахте”, каза служителят. Всъщност нито той, нито дамата бяха разбрали нещо, а и нямаше какво да разберат. Главното е да усетиш, да почувстваш душата, терзанията на човека, взел атрибути от външния свят, за да ги пресътвори през своята удивителна самобитност. Пикасо е първият от живописците, който няма да измами публиката и това не е парадокс. Апелес мамеше дори птиците, които приемаха нарисуваното от него за грозде, за истинско грозде. В борбата на нашия художник да се изтръгне от затвора има и минути на отдих. Не искам да кажа – на умора. Тогава се получават по-безобидни неща от обикновено. Цветовете се смекчават, формите стават по-приятни за окото. Такъв например е портретът на неговия син Пол. Това са минути на отдих във войната с платното, което мрази да го покриват с боя и сигурно си мисли: колко ме цапат, насилват, тормозят! Но когато Пикасо е наистина Пикасо, той довежда своя реализъм до краен предел – своя особен реализъм! – и ако той не съвпада с вашите представи, това не е причина да бъде отхвърлен. Собственикът на кафе „Льо Каталан” призна веднъж на Пикасо, че не разбира нито една от неговите картини. В отговор художникът го попита дали разбира китайски. „Не“, отвърна човекът, и тогава Пикасо му каза: „Всичко на този свят трябва да се учи.” И е напълно прав. Нашето условно изкуство е напълно непонятно за диваците. Не можеш лесно да скъсаш с обичайното и да признаеш, че изкуството не трябва непременно да се харесва и да е понятно от пръв поглед. На изложбата в Лувъра, в павилиона Флора, забелязах колко посетители се задържат пред картините, като се опитват да разшифроват техния език. Грешат, като мислят, че художникът трябва да се приравнява към вкуса на тълпата. Посправедливо е тълпата да се издига до художника, вместо да се отнася към него като радиоапарат, който включваш, когато си пожелаеш, или като кранче за топла вода. Твърдя, че ако по радиото предаваха истинска музика, хората

69 биха свикнали с нея и биха се отказали от сладникавите тенорчета и вулгарните мецосопрани от вариететата и кафешантаните. Пикасо никога не се приравнява. Той властно заставя останалите да го приемат такъв, какъвто е. Дори когато общува с някоя политическа партия, не се отказва от своите изключителни права. Такъв го познавам, такъв вярвам ще остане до смъртта си, ако смъртта изобщо се осмели някой ден да се изпречи на пътя му. Не се заблуждавайте: кубизмът – това е класицизъм, дошъл на смяна на романтизма на фовистите. Ето защо за голяма изненада много кубисти предпочетоха Енгър пред Дьолакроа, когато младежта приемаше втория за революционер, а първия за академичен художник. Именно кубизмът имаше честта да опровергае тази заблуда на тогавашната младеж, увлечена от страстта на Дьолакроа и неспособна да види новаторството у Енгър. Постепенно художникът се променяше. Изобщо Пикасо е движение, а не школа. Неговият „тайфун” достигна апогея си във фреската „Войната и Мирът”, където той обедини „Турската баня” на Енгър и „Влизането на кръстоносците в Константинопол” на Дьолакроа. Разбира се, нищо в нея не напомня пряко за едната или другата картина, но спокойната мощ и буйната сила тук са се слели в едно цяло. И се е родила една удивителна фреска: тя изглежда незавършена, но предизвиква размисъл, чието начало е „Гуерника”. Аз прекрасно разбирам, че ураган като Пикасо е направо опасен за младите. Опасен е, защото затваря всяка от откритите пред тях врати. Да тръгнеш след него – значи да се окажеш пред затворена врата. И все пак, той е въплъщение на надеждата и доказва, че индивидуализмът не е обречен на смърт, че и изкуството може да въстане срещу идеала на мравуняка. Не е ли странно, че човек, чието творчество е толкова херметично, е достигнал до подобна слава, както например достъпният Виктор Юго? А може би днешната младеж мисли повече и търси повече, за да разбере творец като него. В работите на Пикасо няма нито гримаси, нито карикатури. В тях има изразителност. Трудът иска преди всичко търсения. Той отначало намира, а после търси. Необикновеността на неговите картини обезкуражава рутинерите и ленивите, и те са готови да закрещят с пълно гърло, че работите му не стрували! Нямало „единство” в тях! Само че единството не бива да бъде повърхностно, незадълбочено. Защото Пикасо е учил и мен, и редица други мои връстници, че човек не бива да се тревожи за „повърхностното единство”, че не бива да остава в една точка, на едно място, а да е подвижен като жонгльорите и акробатите в цирка. С всяко ново произведение да е готов да отрече предишното и да започне отначало. Да, но на вас ви помага името, ще кажете вие. Често чувам от младите: „На вас ви е лесно, вие можете да правите всичко, каквото искате.” И тогава аз преброявам всички проблеми, които нашата известност ни налага. Да, от нас искат все повторения и ни упрекват, когато се отказваме от тях. Ние сме задължени на Пикасо, че ни научи да се обновяваме непрекъснато, до неузнаваемост. Ще ви разкрия сега една от големите му тайни: той изпреварва Красотата! Да,

70 затова неговите картини изглеждат на пръв поглед уродливи. Позволете ми да поясня: това, което направи изоставащият от красотата, ще бъде винаги вяло и неизразително, а онова, което стори онзи, дето е в крак с нея, може да бъде банално, докато изпреварващият непременно ще я застави да се задъхва, да тича и с времето, сътвореното от него ще стане наистина прекрасно! Мисля, че няма нищо по-безнадеждно от това да бягаш наравно с Красотата или подир нея. Просто трябва да я изпреварваш, да я надминаваш, да я заставиш да се ядосва, да се изморява! Само умората ще придаде нова прелест на прекрасната грозота на главата на горгоната Медуза... Сега бих искал да се извиня за малко нестройната си реч. Трудно е да се придържаш към точен маршрут, когато изследваш човек, обявил живописта за „занятие за слепци”. Разказвал ми е как в Авиньон срещнал един стар и почти сляп художник, рисуващ папския дворец. До него стояла жена му с бинокъл, гледала двореца и му разказвала точно какво е видяла. Художникът рисувал по нейните думи. На Пикасо, разбира се, не са му нужни чужди описания, той рисува всичко със собствени думи. Затова в картините му се усеща непосредствената и несравнима сила на Въображението. У всеки от нас се крие нещо тъмно, което познаваме зле или съвсем не познаваме. Това тъмно и иска, и не иска да се покаже навън. Трагедия на изкуството – истинска борба като тази на Яков с Ангела! Аз не мисля, че дори и едно от произведенията на Пикасо (без да броим керамиките, създадени в минути на отдих), не мисля, че и едно от тях е било сътворено без тази страшна борба със самия себе си. Фридрих Ницше говори за мъжете-майки, за тези, които непрекъснато раждат. Те са лишени от критически дух. Това е сякаш пророчески портрет на Пикасо, който подобно на великите творци е едновременно и мъж и жена, някакво чудновато семейство. И мисля, че в това семейство постоянно се трошат чинии! През 1916-а той пожела да ме нарисува в костюма на Арлекин. Получи се кубистична картина, на която е трудно да бъда разпознат. След сеансите ние се разхождахме из Монпарнас и посещавахме ателиета на художници. Те веднага скриваха работите си в шкафа от страх да не бъдат видени от Пикасо. „Той ще ми открадне начина, по който рисувам дърветата”, каза един. „Пикасо ще ми вземе идеите”, притесни се друг. Тези художници придаваха значение на всяка дреболия и се страхуваха много от Пикасо, защото знаеха добре, че той ще види, ще погълне всичко, ще го превари, после ще го възпроизведе с блясък, който те не могат да достигнат. Можеш да обичаш или пък да не обичаш Пикасо, но едно е безспорно: той привлича вниманието на света, който може би отдавна е охладнял към изкуството, възприемайки го като ненужен разкош. Освен мен негови близки приятели бяха: Аполинер, Андре Салмон, Макс Жакоб, Гертруд Стайн, Пиер Реверди, Пол Елюар. Все поети! Не е ли знаменателно, че Пикасо предпочита обществото на поетите, а не на художниците? Защото и самият той е голям поет. Неговите картини говорят, при това на нашия език. Той има свой визуален синтаксис, подобен на синтаксиса на писателите. Всяка негова работа се стреми да стане онова, което Гийом Аполинер нарича

71 „поема-събитие”. И когато преминава към нов синтаксис, създава поредната серия, която непременно увенчава на финала с някоя картина-събитие. Да се върнем към Монпарнас. Нашата компания се разпадна със зараждането на сюрреализма. Движението „дада” (Тристан Цара, Арп, Марсел Дюшан, Пикабия, Рибмон-Десен) предшестваше сюрреализма, под чието знаме се сражаваха Брьотон, Елюар, Арагон, Деснос, Макс Ернст, Миро, Масен, Паул Клее... А Джорджо де Кирико упорито отрича своето участие. Сюрреалистите тогава още не се наричаха сюрреалисти. Ние веднага се скарахме, защото аз не бях свикнал да изпълнявам заповеди. В сюрреализма властваха строги закони. А аз съм свободен човек, винаги съм бил такъв. Като се скарах със сюрреалистите, всъщност се борих за същото, което искаха и те, но бях сам, а те в група. Привлякоха към себе си и Пикасо, но той не участваше в този спор, продължил цели седемнайсет години, и това съвсем не помрачи нашето приятелство. Постепенно всички се помирихме и Елюар стана мой голям приятел, когото, уви!, не след дълго изгубих. Елюар, с когото някога воювах, да, наистина, можеше ли да се случи нещо друго? В наше време се измени стилът на споровете. Политиката придоби огромно значение. Едни отидоха наляво, други – надясно. Вече е по-трудно да кажа, че мой учител е бил Пикасо, и заедно с това да призная и влиянието на стареца Ерик Сати и на детето Реймон Радиге... Ако сте виждали Пикасо само на снимки, бих искал сега да ви го опиша. Той е доста нисък, има изящни ръце и нозе, страшни очи, които така ви пронизват и виждат скритото. Неговите остроти действат като леден душ. Можеш да настръхнеш от студ под него, но винаги ще ти е от полза. Няма да се разболееш. Думите му падат право в целта, често пъти смисълът им е по-широк от предварителните му намерения. Рядко се случва на следващия ден да не поразмисли и да не си извлече поука от тях, като се вгледа по-дълбоко в себе си. Обожава афоризмите и парадоксите. Пикасо не е реч, а изречение. Неговият лиризъм никога не се разлива като буен поток. Той се фокусира върху предметите, които оглежда и обикаля от всички страни. Аз говорих за приятелите на Пикасо, а сега забелязвам, че съм се спрял на нещо друго. Всъщност това е напълно по вкуса на нашия художник – да се отправя на път и никога да не знае къде точно ще стигне, но въпреки това този път да приключи с триумф за него. Не бих могъл сега да разкажа, а и времето няма да ми стигне да обясня как се извършва тази смяна на аурата при него. Достатъчно е да види късче хартия и изведнъж да се изправи като чистокръвен кон. Но ние тук говорим за неща, извън рамките на обещания от мен дружески шарж. Остава ми само едно: да се поклоня пред този папа, пред този Борджия, пред тази църква, чиито първи мъченици са били прокълнатите художници начело с Ван Гог. 1 май 1957 г.

***

Пикасо е роден в Малага. Разказвал ли е нещо характерно за неговия град, за ватмана, който като карал трамвая постоянно пеел и винаги забързвал или забавял скоростта, в зависимост от темпото и характера на песента – дали била весела или тъжна. И, представете си, отмервал такта със звънеца на трамвая! Син на своя народ, Пикасо се движи по релсите, но пее в различни тоналности, така че от еднообразието на обикновената езда не остава и следа. По правило към този, който проявява талант в различни сфери, се отнасяме с известно недоверие. Резките обрати на Пикасо говорят, че той не държи много да се харесва. Способен е да направи красиво всичко, което създава. Веднъж, когато се разболях, той ми изпрати подарък. Изрязано от картон кученце, така хитроумно направено, че се повдигаше на задните си лапи, въртеше опашка и глава. Това ми облекчи болката. Оттогава го сравнявам с Пти Крю, вълшебното куче на легендарната Изолда... Трябва наистина да се види как този ватман от Малага, като следва ритъма на своята малагеня, хвърля във възторг пътниците от трамвая. Това е просто невероятно! С едно непрекъснато движение на перото, без да го откъсне от хартията, Пикасо рисува корида, а ако прегъне листа – също само с едно движение! – може да го превърне в пластическа метафора. И за една нощ, наставляван от ангелите, да може да нарисува голямо платно с жени великанки, юнони с кравешки очи, чиито масивни ръце-греди държат каменно бельо. Ръце – греди. Кравешки очи. Не жени, а чудовища – ще кажете вие. Всичко зависи от целта, заради която е направено. Пределната изразителност и карикатурността са явления от различни светове. За онези, които не могат да видят разликата между тях, ваятелите от Егина, Джото, Ел Греко, Фуке, Енгр, Сезан, Реноар, Матис, Дерен, Брак, Пикасо се превръщат в... карикатуристи! Талантливите художници, като например, Каролюс-Дюран и другите Дюраяновци от всички времена, украсявали Лувъра, са обезпечени с всичко необходимо. А на по- талантливите, но не толкова „солидни”, като Моризо, например, липсва необходимото, но има разкош. У Мане има и едното, и другото. Но твърде рядко се случва богаташът да разполага с достатъчно джобни пари. На Пикасо, при неговото финансово състояние, джобовете винаги са пълни със злато. То се сипе от него, от ръцете, от устата. Заговориш ли го – шегите му зазвучават пророчески. Стига да докосне някоя играчка на сина си, и тя веднага престава да бъде играчка. Веднъж видях как залисан в някакъв разговор, той мачкаше в ръце едно жълто платнено пиленце, от онези, които се продават на пазара. И когато го остави на масата, това беше вече пиленце на Хокусаи. У дома си държа едно хартиено зарче, което той ми изряза, залепи и изрисува. Мисля, че който погледне с пренебрежение тази мъничка вещ и ми каже, че не я хареса, не би могъл да обича истински Пикасо. Понякога си задавам въпроса: къде свършват дреболиите при Пикасо? И откъде започва смисълът? Той е чужд на шарлатанството и затова неговите дребни пластики – петминутки стоят редом до нещата, които е правил или преправял стотици пъти. Учените мъже го упрекват за това. Ние обаче няма да тър-

73 сим границата между тях. За Пикасо няма дребно и голямо, съществено и несъществено. Той знае, че и девойката, нарисувана в сепия, е прозрачна и ярка като захарно бонбонче, и китарата от ламарина, и паравана до прозореца – да, всички тези предмети и хора стоят нормално заедно. Те са само отпечатъци от неговата матрица, и струват доста скъпо, така че той никога не използва една и съща матрица два пъти. Знае, че те са достойни за почетно място в Лувъра, че ще го заемат и всъщност тази почит нищо не доказва... Ясновидството не може да определи неговото творчество. То би пресушило и най-малкия извор. Но тук съхранява силите си и направлява потока. Неговата творческа мощ е лишена и от намек за романтизъм. Вдъхновението не напуска бреговете му. За Пикасо няма достойно и недостойно. Арлекин живее в Порт Роял. Всяко от творенията му е изпълнено с вътрешен трагизъм, който му придава и една спокойна сила. В наше време трагичното не е в това да изобразиш тигър, който разкъсва кон, а в това – без всякакъв сюжет, единствено с пластически средства да установиш съотношението между простите предмети, например между чашата и извивките на креслото, и това да развълнува зрителя. Лесно е да си представите колко деликатност, колко такт, колко чувство за мярка и спасителни, благородни лъжи ще са нужни за всичко това. И ако художникът е лишен от тези качества, неговите усилия и опити ще се превърнат в жалък маскарад, в който перспективите ще гримасничат, геометрията ще се кипри с фалшив нос... Съчетанието между необходимите условия се среща толкова рядко, че това обяснява изключителността на подобните явления. И макар да не е редно да сравняваме Пикасо с Маларме от гледна точка на техните стилове и търсения, то съпоставянията, все пак, се оказва справедливо, ако разгледаме феномена Стефан Маларме, неговото исторически значение и бедите, причинени от непосредственото му влияние. Говоря за непосредственото влияние, защото неговите изискани ребуси се оказаха полезни и ни предизвикаха храбро да се спуснем в търсене на изгубената простота. И така: какво бихте казали – нима кубизмът не е жалон в изкуството, както всички останали школи? Какви школи? Ще кажа сега аз. Школи просто няма, има големи художници. И те нищо не откриват за другите. Това, което е открито за тях, те го закриват. Поставят накрая точка. И тогава възниква школата. Тя укрепва авторитета на учителя, но може и да го срине. Такъв е неоспоримият закон на изкуството: всяко нарастване подяжда сърцевината и укрепва обвивката. Пикасо, подобно на всяко ново явление, е напълно естествен. Да го описваш, просто няма смисъл. Първо: защото красотата не се нуждае от обяснение, и второ – защото ако писател се докосне до тайните на неговата красота, могат да обвинят Пикасо в литературност, а пък той е може би най- нелитературният от всички художници на този свят. Но това не означава, че е безсловесен. Съгласете се – невъзможно е да си представим, че Пикасо се изразява на жаргона на художниците, който толкова ни шокира. Например, жаргонът на Реноар. При Пикасо просто няма жаргон.

74 Разбира се, добре е да бъдеш художник по Милост Божия и да рисуваш без да хитруваш, а да съсредоточиш своя гений над усъвършенстването на из0разните си средства и да раздаваш таланта си на хората. Сочните голи тела, които рисуваше някога Реноар в Кан сюр мер, сгряват душата. Слънцето ги озарява. И все пак, ние предпочитаме другото, „по- африканското” изкуство, в което има и „нещо необяснимо” (за Реноар това е катехизис за живописеца!), но където това свръхестествено „нещо” води и до открития. Художниците-калфи (а сред тях има и немалко талантливи!) отиват сутрин рано на лов. Вечерта се връщат у дома и показват на съпругите си дивеча, който са уловили. Музеите са препълнени от тези позлатени фазани. Те ни навяват мисълта за слънце, уют и дим на лула, нежни думички и топла и мазна супа. Аз ги предоставям на тълпата – нека да им се любува. Затова, по- добре да спрем пред картините, заченати с разум. Пред тях няма хора. Тълпата инстинктивно бяга от мисълта, тя я усеща дори под маската на примитива. От нея бягат и някои познавачи, защото им се струва прекалено елементарна, а снобите направо я презират. Тълпата предпочита голата „хватка” – без значение дали е добра или не струва. Капани, с които нашите художници се опитват да уловят Ангела. Пикасо поставя капани с ловкостта на бракониера. Това е ловният инстинкт на майстора- ловец, недостъпен за калфите...

***

Трябва да съчувстваш малко на почтените мъже, които за да намерят утеха сред хаоса, са тръгнали за Атина. За мен обаче езикът на Акропола си остана мъртъв. Не се осмелявам да го посетя. Страхувам се, че това средоточие на красота ще ме хипнотизира като мнозина други, че още първата колона на Пропилея ще ми подейства като тебеширена черта пред кокошка и аз няма да мога да открия своя Партенон. Моето пътуване из Гърция започна в Монпарнас и продължи в Монруж и на улица Ла Боаси. „Родените да ваят – превръщат и снега в мрамор...” Вече привикнах да гледам новото с уважение и да ценя красотата му, без да чакам да го признае Времето. Не е трудно да отгатнете, че в приятелството си с Пикасо аз съм съхранил респекта си към него и на неговото братско „ти” отвръщам с моето „ти”, което напомня обръщението на гърците към боговете. Неловките опити на някои да се държат фамилиарно с него срещат твърдия му отпор. Понякога се случва – от леност – да се съгласи с нечия глупост. Тази царствена милост на пръв поглед изглежда като малодушие и егоизъм. Но затова ще ни разкажат по- добре старите приятели на Пикасо. Погледнете: Гертруд Стайн, Гийом Аполинер, Макс Жакоб, Андре Салмон, Морис Рейнал, Рувер. В техните портрети ще откриете неговата пълна характеристика. Ще мога ли аз да повлияя на бъдещите легенди за Пикасо? Легендите за подобни бурни личности като него се създават върху основата на показанията на някой обществен барометър. И всеки каприз на Пикасо добавя нови щрихи към портрета, който е далече от оригинала.

75 Но тъкмо това изображение увековечава славата. А към нашите свидетелско показания тя е глуха. Природата на Пикасо лъха на здраве. И той сякаш за нищо не мисли. Чуйте какво говореха Жакоб и Аполинер, когато оценяваха творчеството на своя приятел – единият го сравни с бисер, а другият – с брилянт. И двамата обаче бяха съгласни, че той просто няма цена.

***

Клоуните и белите коне, арлекините, крехките детски фигури – в момента няма да се спирам на „синия период” на художника, тогава когато е бил много млад и неговият лиризъм е бил твърде грижливо изрисуван, за да пиша сега за него. Преминал още през ранния кубизъм с неговите колажи от най-различни материали: хартия, пясък, дъски – иначе няма да се въздържа и отново ще се впусна в обяснения и описания. Моята тема и това, в което съм най- вещ, е Пикасо – театралният художник. Аз го въведох в театъра. Неговите приближени вярваха, че ще тръгне с мен. По онова време Монмартр и Монпарнас се подчиняваха на диктатурата на кубизма. Това беше най- аскетичният му период. Предметите, поставени на масичката за кафе, испанската китара – това е всичко, което бе разрешено за радост на очите. Да рисува декор, още повече за „ Руските балети” (тази фанатизирана младеж не познаваше Игор Стравински!) се считаше за престъпление. Появата на господин Рьонан в някое кабаре не би предизвикала такъв скандал, колкото съгласието на Пикасо да рисува за театъра. И което е още по- лошо: трябваше да заминем със Сергей Дягилев в Рим, а кодексът на кубистите забранява всяко пътуване, освен пътуването от Север на Юг – от площад Абатис до булевард Распай. А нашето пътуване мина чудесно, макар и без Ерик Сати. Той не обичаше да разклаща виното, с което се наливаше до краен предел и затова никога не напускаше Арке. Ние пък се наслаждавахме на живота, дишахме с пълни гърди. Пикасо се смееше, много се забавляваше да гледа как като се отдалечаваха – фигурите на художниците – кубисти, според него догматици!, ставаха все по- малки и накрая съвсем изчезваха. (Тук правя изключение за Брак и Хуан Грис. Впрочем, след седем години и те ще започнат да рисуват декори за Дягилевите спектакли!). Ние подготвяхме „Парад” в едно от римските подземия, наречено „Тальони”, където репетираше трупата. Нощем се разхождахме с балерините на лунна светлина. Посетихме Неапол и Помпей. Запознахме се с веселите футуристи. Вече описахме как завърши нашето пътуване. Струва ли си още веднъж да разказвам за скандалния провал на балета „Парад” през 1917 и за неговия триумф през 1920. По- добре е да отбележа лекотата, с която Пикасо се проникна от духа на театъра. Това, което го прави неспособен за декоративния жанр, тук му послужи доста добре. Всъщност, ако излишъкът от жизненост – недостатък при сценографията, която трябва да въвежда играта в живота, е достойнство за декорите, които пък въвеждат живота в играта на актьорите. В театъра живите винаги са

76 се движили на фона на мъртви платна (декори), повече или по- малко живописни и живи. Моята уговорка е предизвикана от това, че за пълното съответствие между героите и декорациите са нужни усилията не само на твореца, но и на изпълнителя. Пикасо малко се интересува от друга практическа работа извън живописта, за да се ангажира с нея. Впрочем какво значение има – главното е, че до него сценографията не вземаше участие в действието, тя само присъстваше на сцената. Никога няма да забравя неговото ателие в Рим. В малка кутия беше поставен неговият макет за балета „Парад”: сгради, дървета, барака. До прозореца, който гледаше към вила Медичи, Пикасо нарисува Китаеца, Американката, Менажерите, Коня, който би разсмял всекиго, както писа Мадам дьо Ноай, и своите сини акробати . Марсел Пруст ги сравняваше с Диоскурите. Менажерите бяха нужни главно заради това, че до тях останалите четири действащи лица да изглеждат като фигурки от пощенски картички. И те се получиха по- зле от другите – движеха се като скелети. Ако към тези четири действащи лица можем да приложим принципа на Пикасо – „да бъдеш по- истински и от самата истина!” (съчетанието на обикновени жестове, които се превръщат в танц), то Менажерите, вече изпаднали от ансамбъла, се стремяха към традиционното. Тези хора-реклами показват образци на великолепни костюми от дърво. И тъкмо тези скелети, неудачно копирани от един футурист в умален мащаб, предизвикаха истинска буря и се превърнаха в нещо като кариатиди на „Новия дух” – така Аполинер озаглави своето предисловие към нашата пиеса, отпечатано в програмата към спектакъла. „Парад” свърза тясно Пикасо с балетната трупа, при това дотолкова, че Аполинер, Макс Жакоб и аз присъствахме на венчавката му с руската църква на улица Дарю. Той проектираше декорите и костюмите за балетите „Тривърхата шапка” на Де Файя, „Пулчинела” на Стравински и „Куадро Фламенко”. Заради неразбориите в програмата на спектаклите той не успя да осъществи контакт с хореографа Мясин и не реализира докрай интересния си замисъл по оформлението на „Пулчинела”. Импровизира костюмите. За неаполитанските девици и сутеньори той просто обнови типажите на старите марионетки от „комедия дел арте”, както Стравински обнови музиката на Джовани Батиста Перголези. Отначало нарисува около двайсет ескиза (гуаши) и сцената изобразяваше цял малък театър с ложи, декори, полилеи, завеса. После обаче размисли и се отказа от тези хитринки. Остави само един много малък декор, представящ съвсем условно един малък театър. Отказа се и от червеното кадифе заради вълшебството на лунната светлина и неаполитанската улица. Спомнете си за чудесата от вашето детство: красив пейзаж, който може да се забележи, ако се взрете в някое петно на стената, нощният Везувий, видян в стереоскопа, камината с подаръците от Дядо Коледа, интересната гледка към коридора през ключалката – и тогава ще разберете цялата тайна на декорите, изпълнили сцената на Операта, които се състояха само от сиви платна и къщичка за дресирани кученца.

***

В навечерието на генералната репетиция на „Антигона”, през декември 1922 година, ние, актьорите и авторът, седяхме в залата на Театър „Ателие” на Шарл Дюлен. В боядисаното в синьо платно отляво и отдясно бяха изрязани отвори. А високо, по средата – дупка, в която бяха поставили рупор. През него звучеше партията на хора. Около тази дупка аз разположих маските на жените, децата и старците, нарисувани от Пикасо и онези, които направих сам по неговите ескизи. Отдолу висеше бяла дъска. Трябваше да се оформи така, че да създаде впечатлението, че цялата сценография е направена набързо и вместо да се пресъздава някаква подробна обстановка, да се постигне усещането за зноен летен ден. Пикасо се разхождаше напред-назад из сцената. Отначало той поотърка с гъба дървото. После взе малко черен туш и пусна няколко линии. Така покри празнините на отделни места. По този начин се появиха три колони, които приличаха на мраморни. Появата им бе толкова неочаквана, че ние неволно изръкопляскахме. На улицата аз го попитах дали е разчитал на ефекта от появата си – искал ли е да нарисува тези колони от самото начало или го е направил случайно? Отвърна ми, че те било нарочно, но че при него винаги има някакво неосъзнато предварително намерение. Добави, че дорийската колона, подобно на хекзаметъра е плод на чувствените му изчислени и е напълно възможно той да я е открил точно по начина, по който навремето са я открили и древните гърци... Със своето съвършенство Пикасо, както и Маларме, направи неизбежния завой на бъдещия гений към Прозрачността... Да, това е ролята на този достоен мъж. Длъжен е да подготви нова площадка и да разпилее тръни върху нея. Да бъдеш приемник на Пикасо е двойно по- трудно, той е не само превъзходен шахматист, но и майстор на внушителен брой хитри – в своята безхитростност! – игри. Това означава, че може да бъде надхитрен само от нова, непозната нему хитрост. Пред очите ми от началото на кубизма рогът на изобилието се изсипа над цяла Европа: хипнози, изтънчени чарове, дръзки прояви, плашила, кълба от дим, модни корсети, дяволчета на пружинки в табакери, кокичета, духовито изплетени дантели, бенгалски огньове – всичко това, цялата тази прелет, просто изпада от него. Дали ще видя аз някой ден бъдещото генерално почистване? То ще започне с известни проблеми – децата не искат да приличат на родителите си, но влезли веднъж в тяхната роля, започват да действат по вече установените норми и порядки. Но ако сега моето зрение отслабва, то аз съм щастлив, че в младостта, когато беше силно, имах щастливата възможност да познавам и обичам Пикасо. Преведе от френски ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

ДИСКУСИЯ

ВЕСЕЛИН АНЧЕВ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ТЕОРИЯТА НА ЛЕВ ГУМИЛЬОВ ЗА ПАСИОНАРНОСТТА

Историческата наука винаги се е стремяла да изяснява фактите и процесите в предходните епохи, без значение дали ще ги анализира с цел разбиране на настоящето или миналото. Можем да твърдим, че повечето от събитията, поне от писмените времена, са изяснени в достатъчна точност, а хронологията им е доказана убедително. С помощта на археологията и изследването на писмените паметници, историографията е изяснила поредицата от факти и е уловила основните процеси в хода на историческото развитие. Разбира се, тълкуванието на тези факти е различно и зависи от мирогледа, идеологията и времето, когато се разглеждат. Основният проблем обаче, с който се сблъсква историографията, обикновено е въпросът „защо?”. Например, ние знаем, че около 680 г. Аспарух преминава Дунава, побеждава византийците и установява своята власт южно от голямата река, което събитие приемаме за начало на българската държава. Някои автори считат, че рождената дата трябва да се търси в основаването на Стара Велика България, други търсят това събитие още назад в миналото. Но докато хронологията на тези събития е що-годе изяснена, то ни най-малко не е изяснено защо се случват. Защо хазарите завладяват държавата на Кубрат след смъртта му, но са успешно удържани по време на живота му? Защо изобщо българите се появяват в Северното Причерноморие? И този въпрос всъщност е по-важен от точното датиране на събитието. Но колкото поважен е, толкова отговорът е по-сложен. Защо хуните, които отглеждат стадата си и грабят за плячка векове наред северно и северозападно от Китай, в един неясен момент напускат обиталищата си и поемат на запад, като увличат десетки народи и изменят съдбата на Евразия? Въпросите могат да бъдат още по-трудни. Например, каква е силата, която е в състояние да тласне един народ към велики и нечувани дела, след като е бил неизвестен и незабележим дълго време за околните? И как само след няколко поколения, същият този народ може да се разпадне и изчезне от историята завинаги. Разбира се, отговори на тези и подобни въпроси винаги са търсени, макар

79 че в повечето случаи, историците изобщо не си ги задават. Това важи особено за модерната, атеистична епоха, която в своята цялост не може да отговори на въпроса „Защо?” и се ограничава до „Кога” и „Как”. В Античността историците обикновено обясняват причините за случващото се с психологията на участниците в събитията, с тяхната воля, лични качества и в известна степен, с волята на божествата. Но ако можем да обясним даден успех с личната воля на водача или поражението – с неговата поквара и недостойнства, то е трудно да обясним същността на процесите и някои изумителни събития, като например походът на Александър Македонски срещу Персия. Пълководските качества на царя и държавническите му умения може и да са от значение за военните победи, но в никакъв случай не могат да обяснят кое е в състояние да накара десетки хиляди да го последват до край земя. Нито да обяснят как персите, някога покорили със своята храброст целият Изток, могат да бъдат унищожени само след две сражения. При това независимо от огромната си империя, богатство и многократно числено превъзходство над противника. Средновековната епоха и християнството от своя страна обясняват събитията с волята Божия. За средновековните автори, победите и славата са дар, който Бог дава на тези, които се уповават на Него и които Го търсят преди същата тази слава. Съответно, пораженията обикновено са наказания за греховете, а понякога и изпитание на вярата. Бог е Този, Който подбужда хора и народи да изоставят земите си и да преминат хиляди километри, за да изпълнят Неговата воля, без значение дали го правят съзнателно или не. Така погледнатото, единствено средновековното мислене се старае да се доближи до същността на проблема. Единствено средновековният човек се стреми да стигне до първопричината и да я обясни, като това безспорно се дължи на мащаба на мислене, който дава християнството. Модерната епоха пък обръща много повече внимание на детайлите. Подобно на промяната на фокуса на обектива, модерната наука се съсредоточава върху отделни страни на явленията, губейки обаче общия поглед над картината. Така интересни стават вече не същностните причини за Великото преселение на народите, а уточняването на пътя на миграцията, промяната в керамиката и военното дело. Изясняването на тези въпроси е много важно за историята, но странно, отговорите им не само не приближават учения до същността на проблема, но сякаш го отдалечават. И все пак не е възможно да оставим настрана въпросът „Защо?“. Сред немногото подобни опити за отговор, особен интерес предизвиква теорията на руския учен Лев Гумильов. Причината е не просто в интересната посока и мащаб на мислене, рядко срещан в епоха, чийто фокус е върху отделния детайл, но и заради неочакваните изводи и решения на множество исторически загадки, които предлага. За Лев Гумильов, движещата сила, моторът на всеки порив на народите, е енергия, която нарича условно пасионарност. Пасионарността е онази сила, която кара един малък народ да извърши чудеса от храброст, тя е същата сила, която ще принуди и отделния човек да направи немислими дела. Както ще видим, тази теория би поставила разбиранията ни за родната история в съвсем друг план и ще разберем събития, които обикновено си обясняваме

80 съвсем елементарно или направо оставяме като необяснени. Зараждането на пасионарността Лев Гумильов вижда в природните условия. В различни епохи, под влияние на околната среда, слънцето и определени климатични фактори, се натрупва пасионарност в определена географска зона, по-точно казано полоса. Народите и отделните хора, които живеят в този район, стават носители на значителен заряд на тази пасионарност, която се увеличава с времето, докато не се стигне до нейния взрив, който обикновено извежда на историческата сцена нови и често пъти неизвестни преди народи. След пасионарния взрив следва фаза на прегряване, в която обществото се освобождава от прекомерната енергия. С „охлаждането” и загубата на пасионарност етносът преминава в следваща фаза – есента на своя живот и завършва съществуванието си, като се превръща в реликт, остатък от миналото, един вид етнос-артефакт от отминала епоха на величие. Лев Гумильов отбелязва, че пасионарният взрив е задължително условие за раждането на нов етнос. Що се отнася до нашата история, можем да приемем два случая на такъв пасионарен взрив. Несъмнено, първият е свързан с идването на Аспарух отвъд Дунав и последвалото управление на Тервел. Втори такъв момент е Симеоновото управление. Този втори „взрив” е възможен, защото през дългото управление на свети цар Борис-Михаил всъщност се ражда нов народ, макар той да е по кръв и плът пряк наследник на славяни и прабългари. Това се случва, защото етногенезисът е преди всичко промяна на мисленето, стереотипите на поведение на народа. Възможно е един народ да се появи или изчезне, без изобщо да има биологически и демографски промени. Именно това е изключително важно за обяснението на нашата ранносредновековна история и формирането на българската народност. Ние дълго време се мъчим да си обясним как става процесът на сливане на славяни, прабългари и траки, привеждаме доказателства в полза на единия или другия доминиращ етнически елемент. В зависимост от конюнктурата или пък своите убеждения, българските историци принизяват или прекомерно преувеличават значението на единия от двата основни субстрата – славяни и прабългари. Необяснимо остава как е възможно биологическо сливане на два народа, които изповядват две религии, говорят на различен език и са ограничени от непреодолимите препятствия на пространство и стереотипи. Обикновено забравяме, че само до преди век, нашите предци са сключвали бракове най-много в съседното село, а женитба за другородец, камо ли друговерец, е било нещо немислимо и толкова рядко, че обикновено е ставало сюжет за песен или легенда. Не можейки логично да решат този проблем, историците механично решават, че единият от двата етноса е бил твърде малоброен и къде самоволно, къде опитвайки се да използват изворите, приписват определена численост на двата субстрата. Стъпвайки върху теорията за пасионарността, бихме могли да дадем съвсем друго и много по-логично обяснение. Идвайки в Европа през шести век, аварите наброявали около 30 000 годни да носят оръжие мъже, което едва ли е правило повече от 150 000 обща численост на населението. Въпреки това, те всяват страх у много по-големи държави и нееднократно побеждават ромеите и всички, които дръзват да откажат дължимия данък. Докато не са съкрушени с лекота от франките

81 и българите на Крум след само три века съществуване на историческата сцена. Каква цифра бихме посочили за Аспаруховите българи, които са отломка от Стара Велика България, разпаднала се на пет части, след смъртта на Кубрат? Едва ли би била по-голяма. На фона на многомилионната ромейска империя и значителното славянско население, българите са били като шепа хора и при все това съумяват да покорят земите покрай двата бряга на Дунав, а само след 30 години и да съкрушат арабите под стените на Константинопол. Явно е, че има сила, която е по-значима от числеността и богатството и която е решаващ фактор за успехите на един народ. Когато етносът е в състояние на пасионарен взрив, той съумява да се наложи над онези народи, у които пасионарността вече се изчерпва, независимо колко са многобройни или богати. В този ранен етап от живота на етноса, пасионарността сплотява индивидите пред общата опасност, поддържа дисциплината и военните им умения, които са основна предпоставка за оцеляването. В един от основополагащите си трудове, „Край и ново начало” Лев Гумильов дава характерен пример за разликата в мисленето на народите в различни фази от развитието им. Ако при експедиция в дивата природа човек от групата падне в река и тя го повлече, никой няма да осъди другите, че не са се хвърлили във водата, за да го спасят. Но монголското законодателство от времето на Чингис хан повелява незабавна смърт за този, който не е рискувал живота си, за да спаси другия. Това е единственият начин за отделните индивиди да оцелеят пред враждебната околна среда, каквато за нашите предци са били техните съседи-славяни, ромеи, авари и хазари. Ето защо не е нужно да обясняваме победата на Аспарух при Онгъла с числеността на своите войници. Когато византийският император напуска лагера, за да се лекува, армията му не е в състояние да удържи първоначалният устрем на българите и се разбягва само от слух за здравето на своя повелител. Подобен пример виждаме и при знаменателната битка с арабите през 711 г., когато Тервел отблъсква ислямската експанзия в Източна Европа. Сто хиляди арабски войни – огромна за времето си армия, е съкрушена от дошлите в помощ на ромеите българи. Дали Тервел е изхождал от дълбоки държавнически умения и прогнози или от чувството за близост с християнството, на което той най-малкото е симпатизирал, или пък от обещаната награда, няма съществено значение. Резултатът е, че народ, намиращ се на върха на своя пасионарен взрив, побеждава друг, който вече преминава този пик.

***

Самата пасионарност обаче може да има и разрушителни ефекти. Натрупването на прекалено голяма енергия в обществото винаги трябва избие на някъде. Като механизъм на саморегулация и самозащита, етносът се насочва към външна експанзия, за да се освободи поне от част от „пасионариите”, които иначе биха разрушили държавата в преследване на амбициите си. Веднъж отървало се от излишната енергия, обществото навлиза в следващата фаза. В нея някои от индивидите все още имат значителен запас от пасионарност, но те вече преследват собствени цели, а не общополезни. Обикновено се опират на т.нар. субпасионарии – онези, които вече нямат пасионарен заряд. Субпаси-

82 онарият се стреми към собственото си оцеляване и задоволяване на личните си потребности, без да преследва високи цели и да търси подвизи. Той няма да тръгне на кръстоносен поход, защото е трудно и опасно начинание, а освен слава и спасение на душата, не носи нищо друго (понятия, които губят своята ценност в тази епоха). Субпасионариът вместо това ще служи като наемник в армия, която е по-склонна да граби села и да избягва големи сражения. В същото време обаче един амбициозен и силен човек лесно би съумял да впрегне мнозинството субпасионарии за постигане на собствената си амбиция. И ние можем да видим как ранносредновековна България, в момент, когато изживява тежка социално-икономическа криза, предизвикана от икономическите сътресения, свързани с прехода към уседнал начин на живот, водачите на аристократични фамилия впрягат силите си за осъществяване на отдавнашни мечти. Управляващата династия Дуло губи своите позиции за сметка на амбициозни и могъщи представители на други родове, а резултатът е вътрешни междуособици и външни провали. Един от тези най-съществени външни провали, който граничи с демографска катастрофа, е кампанията на император Никифор в началото на девети век. В две поредни сражения българите са разбити, а жертвите очевидно са колосални, щом Крум се принуждава за първи път да свика под своите знамена не само покорените авари и славяни, но дори и да въоръжи жените по мъжки. Загубата на хиляди млади мъже във войната, независимо, че тя завършва с голяма крайна победа, без съмнение е имала изключително тежки демографски последици. Както вече видяхме, Аспарух не довежда милиони хора със себе си и смъртта или осакатяването на двайсет, та дори и десет хиляди мъже, може да има необратими последици. От този момент насетне, прабългарите започват да губят своето водещо значение в държавата. Въпрос на време е по-малкият военен принос да доведе и до по-малко участие във властта. Неизбежно съдбата на прабългарите би била бърз упадък и изчезване или запазване под формата на реликт, остатък от Великото преселение на народите. Съдба, която впрочем сполетява всички дошли от Азия народи в онези бурни времена. Дългите и тежки междуособици в тази епоха могат да са гибелни, но могат и да предизвикат обратна реакция-стремеж към успокояване и нормализиране на живота, възстановяване на порядъка. Това е следващата фаза, тази на „цивилизацията”, или златната есен, както са я нарекли още римляните. Както отбелязва Лев Гумильов, в тази епоха мнозинството предпочита регулацията, предпазваща от произвола на силните. Това е свързано с явен спад в пасионарността, загуба на живителните сили на етноса. И ние виждаме как след прекомерното напрягане на силите при Крум, неговите наследници рязко променят политиката си. Липсата на жива сила, стремителното издигане на славянските аристократични родове в управлението и възходът на християнството предизвиква Омуртаг и неговите наследници да се съсредоточат върху строителството на дворци, бани, водопроводи и отбранителни крепости, вместо върху активна външна политика. Военните действие се изчерпват с локални конфликти, където е нужно да се възстанови порядъка или лесни военни кампании като тази на Пресиян по Беломорието и Македония. Във втория случай огромни територии

83 преминават под българска власт без нито едно сражение, само защото ромеите просто са ангажирани другаде. Тази фаза на „златна есен” бързо преминава във фаза на „обскурация” в началото на управлението на св. цар Борис. Страната изведнъж се оказва абсолютно неспособна да спре ромеите на бойното поле, а разрушително земетресение и глад я обезсилват напълно. Така държава, която би трябвало да съперничи по мощ и влияние с най-могъщите империи на континента, започва да търси отчаян изход от създалата се ситуация. Изходът е само един и геният на св. цар Борис го намира в християнството. Но тук няма да говорим за външните прояви на налагането му, те са общоизвестни. Тези външни причини – военното поражение и неблагоприятните природни явления всъщност излагат на показ реалното състояние на българския, или исторически по-правилно казано, прабългарския етнос. В средата на девети век той е навлязъл във фазата на обскурация и не може да предложи нищо, за да оцелее. Няма силата, нито волята да се справи с обективните исторически процеси и неизбежно е осъден на изчезване или, в добрия случай, на съществувание като един от малките, древни народи на територията на Византия. При това, винаги заплашен да бъде пометен от нови млади народи, идващи от степите. За да обясним същността на случилото се в тази епоха, ще трябва отново да се върнем на Лев Гумильов и в този случай – на неговите наблюдения върху римската история. В периода на упадък на Рим, външните врагове взимат все повече превес над Империята, а самата тя се тресе от тежка социална и икономическа криза и става плячка на враждуващи части от собствената си армия. Римляните губят окончателно своята пасионарност, дори императорите и техните приближени не се излъчват от средите на старите италийци, а се търсят хора от най-изостаналите, все още непокварени краища на страната. Пълният упадък неизбежно би довел до разпадане и изчезване на Рим, но докато италийците се отдават на удоволствия и наблюдават собствената си разруха, в империята се разпространява християнството. Християни могат да станат всички без значение дали са римляни, гърци или диви германци отвъд Рейн. Вярата превръща тази все по-нарастваща общност в особен вид „суперетнос”. Този християнски суперетнос всъщност създава и запазва източната половина от империята, когато западната рухва под собствената си тежест и ударите на варварите. Християнството спасява Византия и ѝ дава живот за още едно хилядолетие. В нашата история, процесът е подобен, макар и със своите особености. Християнската религия има дълбоки корени на Балканите, още от апостолски времена. Самите прабългари не са безразлични към православието и много преди идването им отвъд Дунав, в техните земи в Кавказ и степите има епископ. Не без основание се счита, че владетелската фамилия Дуло е покръстена. Това е сигурно за Кубрат, неясно за Аспарух и много вероятно за Тервел, за който дори има податки, че не само е християнин, но дори е канонизиран за светец. Преп. Паисий също намеква за това в своята история, която се базира и на недостигнали до нас сведения, или поне на изчезнала вече историческа памет у народа. Тежкото състояние на страната след Крум и западащото влия-

84 ние на прабългарската върхушка довежда до езическа реакция. Омуртаг се отнася враждебно към християните, може би защото вижда в тях начин Византия да прокарва своето влияние, а може би защото славяните по това време вече са силно християнизирани. В стремежа си за опази статуквото прабългарската знат може би се е надявала, че ако успее да задуши тази религия и фаворизира езичеството, ще успее да ограничи влиянието на покорените славяните над управлението. Това, разбира се, не се случва и още след смъртта на Омуртаговия син Маламир, наследниците на другите синове на стария владетел (принудени да се откажат от властта заради симпатии към християнството), поемат управлението в свои ръце. Макар че езическата върхушка несъмнено е запазила влияние при първите години на управлението на Пресиян-внук на Омуртаг от другия му син Звиница, няма съмнение, че в крайна сметка християнството взима връх още преди официалното му налагане за държавна религия. Усилията на Борис в това отношение едва ли са толкова големи, защото след като бързо елиминира цвета на езическата аристокрация, той не среща никакви съществени пречки пред по-нататъшната си дейност. В тази епоха, християнството изиграва решителна роля при българския етногенезис. Споени от новата вяра и държавната политика, славяни и прабългари формират новия, български етнос, който малко по-късно при Симеон, ще изживее своя пасионарен взрив. От особено значение е да се отбележи, както посочва и Лев Гумильов, че в никакъв случай не е необходимо биологично сливане на субстратите на новия етнос. То е, първо, невъзможно, и второ – ненужно. Такова сливане може да има само при аристокрацията, където браковете се уреждат с политическа цел. Формирането на новия етнос става преди всичко с промяна на стереотипа на мислене. Тези, които преди са възприемали света от гледна точка на своята култура, изменят представите си свое-чуждо. Славяните не са вече чужди, те са част от същия този етнос. Държавният и богослужебен език е само един и той се опира на славянския. Иначе казано, за да имаш възможност да растеш в йерархията на държавата, трябва да знаеш този език. И той е избран не по стечение на обстоятелствата, каквото е идването на Кирило-Методиевите ученици у нас, а съвсем закономерно, предвид етническия баланс и в управлението, и в масата от народа. Пасионарният взрив при Симеон извежда България до позицията на истинска велика сила, с която се съобразяват всички съседи и срещу която Византия е принудена да организира широки коалиции. При това амбицията на Симеон е толкова голяма, че той дръзва да се опита да заеме мястото на ромейския василевс и сам себе си да направи римски император. Плодовете на военните му победи са обрани в първите години на управлението на св. цар Петър, който е признат за български цар, а църковният глава получава ранга на патриарх. Тази чест е оказвана само на Карл Велики. След пасионарният взрив страната навлиза повторно в следващата фаза на прегряване. Амбициозните, отстранени от власт синове на Симеон, се вдигат на бунт срещу брат си и правителството в Преслав. Военните походи спират, но в столицата се строят дворци, процъфтяват изкуствата. В края на Петровото управление обаче упадъкът става виден. Нашествието на варягите на Светослав,

85 които ние обикновено наричаме руснаци, но в действителност са потомци на викинги от Швеция, нанасят тежки поражения на българската армия отвъд Дунав, като вероятно загива и първородният син на Петър. Киевска Русия е в своя период на пасионарен взрив, а в Дунавска България пасионарността постепенно изтлява. Управлението на Самуил и неговите успехи, без да омаловажаваме изключителните му лични качества, всъщност продължават толкова дълго, единствено защото Византия не е в състояние да отдели достатъчно сили за завършване на войната. Когато това става възможно, ромеите започват мащабна военна кампания, срещу която Самуил може да отговори само с пасивна отбрана. В крайна сметка териториите под българска власт се смаляват и отчаяните опити за съпротива са смазани. Пасионариите, наследници на Самуил, намират широко поле за изява при новите си владетели. Редица български аристократи се отличават във войните срещу арабите и достигат високи постове, но това вече са отделни индивиди. Двете големи въстания срещу византийската власт са потушени бързо и те впрочем започват едва когато Константинопол се отказва от политиката Василий да остави известно самоуправление на българите и да запази данъчната им система.

***

Ако на Византия беше съдено да съществува вечно, може би и ние, българите, щяхме да останем неделима и важна част от империята. Но когато ромейският суперетнос навлиза в своята фаза на обскурация, двама братя, амбициозни пасионарии, владетели на няколко планински крепости – Асен и Петър, съумяват да организират и мобилизират останалата енергия в българския етнос. Специфична особеност на етногенезата – развитието на етноса е интересната способност за регенерация. Във всяка фаза на етническата история е възможно подобно възраждане. Когато се намерят водачи, съумяващи да поставят общите интереси над личните и най-вече, ако те могат да се опрат на останалата енергия в обществото, дори и в крайната фаза на съществуване на етноса, той може да бъде върнат към живот. Както видяхме, през девети век това не се случва, очевидно поради демографската катастрофа у прабългарите, но и защото много по-мощен импулс, този на християнството, измества цялото развитие на обществото. В края на дванайсети век българският етнос е окончателно сплотен. Дългият период на византийско владичество е заличил всякакви останали спомени за езическо минало и разделение на прабългари и славяни. Във Византия, всички са ромеи, стига да изповядват православието. Асен и Петър очевидно успяват да се опрат на онази част от етноса, която е запазила своя пасионарен заряд. Това са планинците, привикнали към постоянна война с нахлуващите кумани, маджари, узи и печенези в Придунавието. Същевременно те са запазили своята етническа хомогенност, защото живеят в сравнително изолиран планински район. Благодарение на тях независимата държава е възстановена и изживява нов период на разцвет. Ще спрем наблюденията си върху българската история дотук, защото историята на Второто царство би повторила тази на Първото. В същата степен, това важи и за следосвобожденска България. За нас е важно да изясним собствената

86 си история логично, за да успеем да я разберем и да се доближим максимално до това, което е било. Само така можем да си обясним настоящите проблеми, да осъзнаем в какво положение се намираме и какъв е изходът. Подобен подход би ни избавил и от концепции, които обясняват историческите ни неуспехи с външно влияние или собствена неспособност. И двата фактора съществуват и действат, но те се проявяват в зависимост от фазата на обществено развитие и само допълват, ускоряват или забавят определени процеси. Може би дори ще успеем да се избавим от закономерния за малките народи (особено тези със забележително минало) комплекс за малоценност. В този смисъл, българската историческа наука има възможност, а и обществото има потребност, да пренапише историята ни, като потърси същността на явленията, да ги обясни правилно и даде възможност да потърсим решение на настоящите трудности.

Художник Деница Янева

ПРЕГЛЕД

По повод ПЪТИЩАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ По повод Марко Д. Балабанов. „Страница от политическото ни възраждане”, 2013 Марко Д. Балабанов (1837–1921) е виден български публицист, журналист, философ и политически деец, строител на новоосвободената ни държава. Той е първи неин министър на външните работи, дипломат, професор в Софийския университет, член на БАН. Автор е на статии, студии, книги и спомени. Преди Освобождението принадлежи към т.нар. „цариградски кръг” на българите, който изигра огромна роля в църковните борби, но отношението към него продължава да е леко пренебрежително. И до днес все още не е преодоляно предубеждението на науката и публицистиката към онези възрожденски движения, които стоят встрани от революционните борби и ратуват за еволюционен път към самостоятелна държава, а не непременно въстания, чети, въоръжени акции. Създало се е впечатление, че техният избор е погрешен и че заслугите им към българската история са далеч по-малки и заслужаващи почит и уважение от тези на падналите за свободата четници и въстаници. И дори че са пречели на революционерите и са сътрудничели с турските власти. Пръв Тончо Жечев показа несъстоятелността на този извод в книгата си „Българският Великден, или страстите български”. Но той наблегна изцяло на приноса на цариградския кръг в борбите за църковна независимост и не засегна по-късните му изяви. Едностранчивият подход и робуването на тези никога не са водили до истината. Фактите и явленията в историята са сложни и не е възможно с една само характеристика да се изчерпи техния смисъл и значение. Още повече че в тях участват много и различни хора и поведението на един или двама не е достатъчен аргумент за негативна оценка. Освобождението ни от османско робство е дълъг процес и е резултат от усилията на много фактори, групи, полити-

88 чески партии, личности. То е резултат и от общото съгласие на Великите сили да бъде сложен край на Османската империя и да се обособят независими християнски държави на Балканския полуостров. Руско-турската освободително война от 1877-78 г. увенча надеждите и борбите на българите за свобода. Но и тя не е случайна и идва да завърши един цикъл от активна дипломатическа работа и продължителна материално-техническа, политическа и психологическа подготовка. В тази подготовка участват и българите. Априлското въстание от 1876 г. даде ясен знак на Европа и Русия, че имаме кауза и че сме готови на саможертви, но няма да живеем като роби. Малцина знаят, че непосредствено след Априлското въстание, когато въстаналите места са залети с кръв, българската колония в Цариград решава да изпрати двама свои делегата в Европа, които да разкажат на европейските правителства и на видни политически и културни дейци за зверствата на турците и да заявят горещата молба на многострадалния български народ за помощ и съдействие, за да се прекратят зверствата и да му се даде възможност да се самоуправлява. Тези двама делегати са Марко Д. Балабанов и Драган Цанков. За тяхната мисия разказва и книгата „Страница от политическото възраждане”, чието първо издание излиза през 1904 г., а през 2013 г. е повторното издадена. М. Балабанов и Др. Цанков са радушно посрещнати в Лондон, Париж, Рим, Виена, Берлин, Москва. При това на най-високо равнище, и им е засвидетелствана пълна подкрепа на справедливите искания на българския народ. Всички, при които двамата наши делегати, отиват и с които разговарят, уверяват, че дните на Османската империя са преброени и че българският народ ще получи желаното облекчение на състоянието си. Европа и Русия вече са узрели за необходимостта от радикални промени в Турция, които най-сетне да доведат до освобождението на поробените народи. Но европейските лидери постоянно правят уговорките, че границите на бъдещата българска автономия не са само български проблем, че едва ли ще е възможно нова България да се разпростира върху всички населени с българи територии, че „българският въпрос” засяга много и различни интереси. Никой не се ангажира, че ще се намеси пряко и решително, за да помогне реално. Да, обещават съдействие, дипломатическа подкрепа, натиск над правителството на империята, провеждане на мирна конференция – и само толкова. Европейските ли-

89 дери изключват техните държави да водят война с Турция, а Бисмарк открито заявява, че такава война може да води единствено Русия. От свидетелствата на Марко Балабанов бихме могли да си направим извода, че съдбата, границите и устройството на България са били решени още преди Руско-турската освободителна война. Било е ясно, че държавата ни няма да е обединена, а ще е разделена на няколко области или княжества, че управникът ѝ ще бъде чужденец. Това очевидно се прави (а и някои от лидерите открито го споделят с нашите делегати) с цел да се ограничи влиянието на Русия. Ако България е такава, каквато я виждат дейците на националноосвободителната революция, ще е голяма сила и проводник на руските интереси на Балканите и в Европа. В Русия нашите представители са посрещнати найрадушно и са изпратени с конкретни обещания, с които лично Александър ІІ се е ангажирал, че войната за освобождението на многострадалния български народ скоро ще бъде обявена. Както и става! В общи линии нищо в Европа и нейното отношение към България не се е променило. Историята се повтаря... ВРЕМЕТО И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ И СВИДЕТЕЛИ По повод Симеон Янев. „Биографии на отрепки”, С., 2013 Новият роман на Симеон Янев „Биографии на отрепки” разказва за времето след събитията от края на 1989 г., в което бяха извършени радикални социално-икономически и политически промени. Не са много опитите на днешната българска литература да покаже в пълнота и осмисли в дълбочина това време. Преките участници и свидетелите на случващата се с тях история рядко успяват да се отдалечат достатъчно от събитията, за да ги видят с очите на художествения изобразител и анализатор и да ги опишат и изразят епически. Ние вече достатъчно много знаем какво се е случило, но цялостната му картина трудно се подрежда в художествена творба и не заживява пълноценен естетически, а поради това и социален живот. А такава картина, но непременно нарисувана от писател в широко романово платно, е необходима, за да се формулират основните закономерности в историческото ни развитие и се откроят истинските причини за случилото се. Както и да

90 се покажат участниците и движещите сили в него, които идват с нов морал и го установяват безалтернативно, като елиминират бързо всяка възможна съпротива. Така истински познаваме историята и себе си. Всяка радикална обществена промяна настоява да бъде осмислена естетически. Преобръщането на социалните пластове е неочаквана и нежелана драма за мнозина. Тогава най-отчетливо се открояват достойнствата и недъзите на хората; тогава няма как и къде да се скриеш от очите на историята, която те изпитва безжалостно. Объркано и тежко е и е трудно да размишляваш спокойно и трезво, но пък всичко е разбулено и оголено и сега именно се вижда кой какъв е и какво е носил в душата си. Извършва се и гигантска смяна на идеи и идеологии, върху които се изгражда и новото общество. Това гледа и се мъчи да види Симеон Янев в романа си „Биографии на отрепки”. Този роман е пряко свързан и е продължение на основните идеи и концепции на излезлия преди години роман „Биографии на писатели, генерали и трети лица”. Но защо писателят се е заел да пише за „отрепки”? Думата тук не е използвана в негативния си смисъл на материално нищи и отвратителни хора, а като означение на хора, които обществото декласира, понеже те не са в състояние да се пригодят към новите му изисквания и да застанат редом до новите му „герои”. „Отрепките” тук са писателят Стоян Петканов, философът Софрон и окултистът д-р Цеви. Това са търсачите в духа и мисълта! Симеон Янев описва бурно време, в което изведнъж изплуват и бързат да направят кариера никому неизвестни и ненужни довчера повече или по-малко посредствени хора. Настъпилите политически събитията за тях са шансът на живота, който трябва да ги изстреля във висините и да им осигури светло бъдеще. Улиците и площадите преливат от протести и шествия, но вътре в тях се заражда и оформя новата управленска върхушка, която нетърпеливо протяга ръце към властта, за да получи онова, което смята, че ѝ се полага по заслуги, но ѝ е било отказвано несправедливо. Сложността е привидна и под видимото ѝ покривало се прикриват баналност и пошлост. Писателят Стоян Петканов, който мечтае да напише книгата на живота си и тя да изрази цялата същност на народната съдба, наблюдава случващото се и бързо разбулва неговата същност. Но книгата се пише бавно и трудно, тъй като действителността не е податлива на мащабно романово изображение. Тя не предлага онази духовна пища, която е необходима на

91 твореца, за да мисли мащабно и да изказва великите истини, върху които се основава националната съдба. И въпреки това Стоян Петканов търси истината, защото писателят винаги търси истината, дори и там, където тя не е и не може да бъде. За да напише „книгата на живота”, Петканов не може да остане само в реалния живот и да черпи идеи и вдъхновение от събитията, които се разиграват пред очите му, и от хората, с които работи и дружи. Твърде посредствено и жалко е всичко това, за да подхранва вдъхновението и разпалва работата на ума. Трудно поносими са му и уличните протести, и пошлите служебни баталии в института, където работи, разговорите в „Пиленцето”, политическите и служебни възходите на довчерашните аутсайдери. И любимата му „грозданка” също. Дори битовите му неуредици са скучни, макар да го дразнят и измъчват. Затова съдбата го вкарва в един нереален свят, където измеренията съответстват на амбициите и целите му. Този свят е ирационален и метафизичен – макар да изглежда истински, понеже е ежедневие. Но предлага други критерии за бита и го изпълва със смисъл и значения, които той в реалния свят не може да има. Тук именно Петканов сякаш намира толкова желания изход и търсеното спасение. Срещата му с Дара (която се представя за халдейка и идваща от безкрая на времето) го пренася в друг свят, където пошлостта на ежедневието е заменена с някаква възвишеност и нравственост. С Дара животът е друг и не повтаря ставащото пред очите на амбициозния писател. По-късно, когато Дара се завръща в своето време, Петканов ще продължи душевния си пир с интелектуалните си приятели философа Софрон и окултиста г-н Цеви. Животът на Петканов е всъщност постоянно усилие да излезе от бита и да се засели в нереалното. За да напише своя роман, той трябва да се издигне над нещата и от висотата на новия си свят да ги наблюдава, изучава и описва. И се издига, но само физически. Най-напред се освобождава от семейството си и настанява самотата си на десетия етаж в една скромна гарсониера, където го посещават единствено духът на поета Любомир Бобевски (този дух го посещаваше и в „Биографии на писатели, генерали и трети лица”), а след това Дара и г-н Цеви. Петканов рядко се озовава в центъра на града, а броди из неговите покрайнини. Там е не толкова по-спокойно, колкото по-интересно и душевно по-чисто. Там можеш да бъдеш сам със своите идеи и представи, да навлизаш с размиш-

92 ленията на приятелите си в метафизиката на Кант и да се пренасяш по-лесно и по-бързо в миналото, където също е имало дребнави конфликти и дрязги, но високата мисъл е била на почит. Други обитават и владеят „центъра”, а с тях Петканов няма и не иска да има работа. Битово-политическият и духовният свят в романа съществуват едновременно и успоредно. Те се допират от време на време, дори се пресичат, но запазват своята неприкосновеност, тъй като са населени от различни типове хора и съществуват по различни правила и закони. В тях протичат разностранни процеси, задоволяват се различни амбиции и се достига до принципно различни резултати. И отделният човек, и цялото общество и нацията винаги се стремят (съзнателно или не) към пълнота и цялост на съществуванието. В индивидуалното, а и в общественото битие все нещо не достига, за да бъде пълно и щастливо. Земният живот е труден, тъй като Бог след Адамовото грехопадение е наказал човека с труд, изпитания и мъки да се грижи за себе си и да преодолява природните несгоди. Но му е дал и свободата да се стреми да възстанови първоначалната си цялост. Ако човек знае какво търси и е разбрал къде и как трябва да търси липсващата му истина, има надежда да поеме по верния път. Писателят Петканов и останалите герои в романа „Биографии на отрепки” обаче още не знаят към коя истина се стремят. Цеви определя състоянието на обществото, а от там и на отделната личност в него, като „криза на идеологията”. От гледната точка на самата идеология това определение е точно и обяснява поведението на повечето персонажи и на масата в романа. Но от гледната точка на онази Истина, за която жадуват тримата основни герои, то е едностранчиво и прекалено политическо и социално. В това се убеждават д-р Цеви, Софрон и, разбира се, Петканов, които не придобиват душевен мир и хармония. Но как да ги придобият, когато обществото се е разпаднало и нанася тежки поражения върху нацията и отделните личности. Романът поставя остро този проблем. Но очевидно още не е време героите на времето, което Симеон Янев описва, да го разрешат така, че да получат възжеланото. И ако истината продължава да ги измъчва със своята непостижимост, пътуването им към нея няма да спре. Общият дух на романа обаче ме кара да мисля, че Симеон Янев не вярва в подобна перспектива. Тези, които възнамеряваха да използват конюнктурните изменения, за да направят кариера и „се издигнат”, се

93 самоизяждат или биват измамени и изблъскани от подобни на тях „герои на нашето време”. Тримата търсачи на истината не могат да се нагодят към промените и биват изхвърлени извън него. Те умират физически, след като не засищат духовния и нравствения си глад с размишления и емиграция в перифериите на обществото. Всички търпят поражения. И така ще е от тук нататък. Симеон Янев е написал забележителен роман! Найсетне българската литература получи толкова силна и ярка реалистична творба, с такива мислещи и търсещи герои, индивидуализирани и изградени до степен на художествени типове на епохата, с мащабни конфликти, с майсторски написан диалог и тънката и остроумна ирония. Аз не се притеснявам да заявя: това е Книгата! Този роман трябва да се анализира и коментира, за да се постигнат критически неговите дълбини и върхове и се покаже високото писателско умение на автора, мащабът на естетическото му мислене, особеностите на неговия социален реализъм и равнището на романовата му култура. Трябва, но как да стане това, когато нямаме нито критика, нито литературознание. Дано все пак се намерят умни, способни и съкровени читатели, които да го прочетат и запомнят. Акад. Георги Марков. „Другата история на най-голямата война”, първа книга „Разгарянето на пожара”, 2014 Втората световна война отдавна завърши, но нейната история продължава да се пише. Продължават анализите на политическите, икономическите и военно-политическите причини за нейното избухване. Всяка война, още повече световната, не бива да бъде оценявана еднозначно – особено когато е отминало много време и окончателно принадлежи на историята. Войната, чийто край бе сложен на 9.V.1945 г., промени радикално света. Тя създаде нова геополитическа конфигурация в Европа, а малко по-късно и в Азия и Латинска Америка. Оформиха се двата основни противоборстващи полюса, а заедно с тях – и т.нар. „Трети свят”. Историята на Втората световна война, която акад. Георги Марков пише, е история не просто на събитията в нея и на резултатите от нея, но преди всичко на престъпленията, които всички участващи извършват. Тези престъпления са част от всяка война, но тук те не са в жертвите, които

94 са неизбежни в подобни ожесточени конфликти. Авторът изтъква политическата жестокост, породена от патологичното разбиране на войната като наказание на цели народи заради една или друга политика на техните правителства. Войните имат обективен характер, но потърпевшите обикновено са не тези, които осъществяват политиката, заради която избухват войните, а тези, които са принудени да проливат кръв. Авторът ни показва как и победители, и победени избиват, за да наказват, огромен брой хора, без да има дори някаква военно-политическа причина. Това става заради амбицията на водачите да покажат сила и да сплашат и без това изплашените хора. В този смисъл за акад. Георги Марков военнопрестъпници са в еднаква степен и победените във Втората световна война (те са и наказани от специализираните военни съдилища след края на войната), и победителите (да си спомним само атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки). Историята в крайна сметка съди всички – и победители, и победени... Сашо Серафимов. „Старците умират в края на света“, 2013 През последните десетина година Сашо Серафимов, който живее в Добрич, показа видимо плодотворно развитие и с право се нареди сред ярките и талантливи съвременни поети. Израстването му е впечатляващо и то се дължи на упоритата му работа върху стиха, на задълбочаването в проблемите на живота. Поетът размишлява над съдбовните неща и ги изразява отчетливо, разбираемо и художествено пълноценно. Ами нали в това е дарбата на поета – да говори просто, но да не опростява и профанира. Тази книга е успех не само за своя автор, но и за цялата ни днешна реалистично-социална поезия.

ПАМЕТ

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ 1920–2014

На 27 август 2014 г. почина големият български поет и драматург Валери Петров. В едно от последните си стихотворения „Духачите“ той шеговито пише за себе си: Ако сред свирещите – при това безразлично дали свирещи класика, или джасащи джаз – да избираме трябва, то, четецо, аз лично за духачите честни бих отдал своя глас. – Защо „честни“? – ще кажеш. – Може би са нечестни всички, дето не свирят като тях на тромпет? – Не, но честичко – казвам ти – те със хватки известни от партера изтръгват аплодиращ ответ. Погледни цигуларите как помагат на лъка, като гърчат уста в ням страдалчески вик, пианистите също свойте радост и мъка изразяват нерядко чрез актьорски език. А горките духачи, виж ги, бузи издули, вкаменил е лицата им инструментът им строг, Луис Армстронг, великият, и той само се пули, без ни помен от мимика, като черен жабок. Като тях цял живот и аз духам усърдно, залепил сухи устни в своя малък мундщук, и бих искал, четецо, мойто стихче предсмъртно да звучи чисто-сребърно като техния звук.

Тук е целият Валери Петров със своята велика дарба, с уважението и преклонението пред труда на твореца, с любовта към хората и живота. Той беше велик майстор, поет с универсално съзнание, каквото притежават само малцина избрани от Бога майстори на словото. Някога Чехов бе казал: „Когато Толстой умре – всичко ще свърши.” Може да се каже същото и за Валери Петров. С него свърши една епоха! С него всичко свърши! Бог да го прости!

Художник на броя

ДЕНИЦА ЯНЕВА Родена е на 1.08.1974 г. във Варна. Завършва Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, Факултет по изобразително изкуство – специалност Графика (1999). Доктор по изкуствознание и изобразителни изкуства, доцент по рисуване към Факултета по изобразително изкуство на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работи в областта на рисунката, графиката, илюстрацията и оформлението на книгата. Автор е на една самостоятелна изложба. Има участия в над 50 международни, национални и колективни изложби в страната и чужбина. Научноизследователските и` интереси са в сферата на теорията, историята на изобразителното изкуството и естетиката. Автор е на дванадесет теоретични публикации. Член е на СБХ, на Националната организация за литература и изкуство – Велико Търново и на групата на варненските художници. ПРОСТОРИ

списание за литература и изкуство

2/2014

‘61

цена 2 лв.