Списание "Простори'61" - брой 3 2014

списание за литература и изкуство

3/2014

‘61

цена 2 лв.

'61

1

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

3 / 2014

ПОЕЗИЯ Мария Донева

3

ПРОЗА Валентина Радинска

8

ПОЕЗИЯ Татяна Любенова

38

ПРОЗА Петър Краевски

41

ПОЕЗИЯ Елена Алекова

51

ДИСКУСИЯ 57 Морис Фадел. Криминална литература/ научна фантастика ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ Георги Н. Николов за Димитър Осинин

65

ЕСЕИСТИКА Три френски есета

70

ДНЕВНИК 200 години от рождението на М. В. Лермонтов

80

ЕСЕСТИКА Афоризми от Франция

88

ПРЕГЛЕД 91 Любомир Левчев. В невидимата кула. Любовна лирика Б. Н. Тарасов. „Феномены западной культуры Нового времени в контексте антропологических традиции Возрождения и християнской мысли” Художник на броя Явор Цанев

96

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Явор Цанев Четвърта корица: худ. Явор Цанев Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Издава Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна, Фонд "Култура".

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Явор Цанев

3

МАРИЯ ДОНЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Щом трябва да е зима – да идва и да свършва. Тя светлината взима и клоните окършва. Снегът натрупва бавно и стяга, и сивее. И рязко става явно, че сам не се живее.

*** Понякога семейството е бреме – например, щом най-трудната задача е да намериш подходящо време на воля насаме да си поплачеш. Към три часа, в среднощна тъмна доба. Светът замлъква, плътен и спокоен. В леглото ми е тихо като в гроба и цялата тъга е само моя. През стаи три в четвърта татко хърка. Детенцето ми спи, добре завито. Да видим: днес какво отново сбърках. И както във леглото си, съм скрита, очи затварям и отново виждам лица, които лъжат и се мръщят. Тревогите зарадвани прииждат и във ума ми са си като вкъщи. А после като дребни таралежи тревогите се кротват уморени. Дъхът на тишината става нежен и става топло и уютно в мене.

4 *** Следобедът тече приятно и спомените са нахлули, по-лепкави и ароматни от розово желе от дюли. Във чая свети ранен залез, пердето трепва с мигли фини. В лъжичка мед са засияли мечти от минали години. Една троха. Една бисквита. Една въздишка безпосочна. Една усмивка – беззащитна, и после вечерта ще почне.

*** И да ме загубиш – времето не спира. Бързо се разлюбва, бавно се умира. Ще се сещаш смътно, че те е боляло. Времето ще глътне щастието цяло – с гънките небрежни, с крехката черупка. Във захапка нежна ядката ще тупка. Във доволство нямо ще въздъхнеш вещо. И ще помниш само, че забравяш нещо.

*** Тъга радостта ни прекършва и няма къде да се скрием, защото надеждата свършва, където започваме ние.

5 Какво като има причини да спрем да се срещаме скришом. Какво като всичко горчи ни и често забравям да дишам. Замалко ни стават любими случайни кафета и стаи. Магии – звънни ми… звънни ми… – открих, че владея и зная. А срещите ни се разреждат, и всичко е тежко и тясно. Какво като няма надежда? Какво като всичко ясно?

ЯБЪЛКА – Не се ли страхуваш за своите тънички клони? Как можеш да мислиш за всяко листо без тъга? Защо ги извайваш, щом знаеш, че ще се отронят? С какви сили зрееш?

– Аз просто живея сега.

– Какво ти е сигурно? Спира дори светлината. И кой те обича? С милувки, по-леки от пух… Пълзи старостта и прониква, дълбае кората…

– Но хубави песни как кацат по клоните чух. Наглеждах гнезда и си чуквахме среща с кълвача. Той знаеше как да накара света да кънти.

– Но нямаш ли нужда да мислиш, да имаш, да значиш! Защо съществуваш?

– Защо ли? Не знам. Ами ти? *** Думите ръмят и ромолят и звукът им те успокоява. Остани по-дълго този път. Вечерта изглежда е такава, че ѝ трябва време. Топлина. Правена е да се вкусва бавно. Бялата варосана стена се изправя свежа и неравна.

6 В стаята ухае на трева, на дъски, на хубаво и чисто. Думите отронват се едва и не помним кой ги е измислил. Има нещо лятно във дъжда, който вън бърбори и се чува. Гледай как унесено кръжат няколко прашинки, как потъват. Тази вечер свети със очи. Пълна е с очакване беззвучно. Отдъхни. Постой и помълчи, и каквото трябва – ще се случи.

УПОРИТОСТ Луната през деня е бяла като отлитнал сливов цвят. Замаяна и премаляла, мълчи и се топи от глад и, в меки облаци завита, се сгушва тихо и лежи. За слънцето, което скита, луната мисли и тъжи. Зарича се, че няма вече да се измъчва и ревнува, да наблюдава отдалече как то със всички се целува. Откъсва се и заминава… Решава пак да се завърне. Срамува се, но продължава. Не може гръб да му обърне. Луната слънцето обича. Луната други не поглежда. Тя е отчаяно момиче с прозрачна рокля от надежда.

*** Полето дишаше свободно и правеше цветя. И нещо, на любов подобно, през мене прелетя.

7 Видях как рапицата светна, засмя се и изгря. Една усмивка мимолетна лицето ми допря. Дъждът дойде и леко ръсна. И спря да ме боли. И радостта ми се разпръсна на мравки и пчели. И самотата ми избяга. И ме разсъни хлад. Великолепие от влага, разкош от аромат…

ГРАДИНАРСТВО (Как се гледат думи) Взимаш букви. Правиш думи. Нека място помежду им има – после там се слага топла светлина и влага. Между буквите поникват живи стръкчета. Надникват. Всяка дума е саксия. После се пресаждат тия думи в редове – направо вътре в почвата корава на учудената мисъл. И ако добре си писал, думите се вкореняват. Храбро се раззеленяват. От филизите наболи във ума настъпва пролет. Тръгват сокове потайни. Пламват цветове незнайни. И на краските в пожара, и на ласките в нектара, като нарове се пукват думи със зърна от букви.

8

ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА КРАДЛИВА СВРАКА Откъс от роман

Вървеше през смълчана снежна гора… Гъста мъгла пъплеше наоколо и тя би изгубила пътя, ако не беше свраката, която като черен пунктир прекосяваше с подскоците си белотата пред нея и я водеше през бавно настъпващия здрач. От време на време птицата се обръщаше, изврещяваше нещо, сякаш за да я подкани да не изостава, и уверено продължаваше пътя си през снега… Тя погледна краката си и видя, че е боса. Кой знае защо не се учуди, че не усеща студ. Обърна се и погледна следите си в снега: те бяха като кърваво многоточие – във вдлъбнатините, оставени от стъпките ѝ, бликаше прясна, ярка кръв и за миг ги изпълваше… Топлите ѝ червени следи димяха в ледения, скрежен въздух… Тя спря, вдигна единия си крак и погледна ходилото си – то беше чисто, без следа от рани… И това не я учуди. Усети, че в ръката си стиска нещо, стиска го силно, дори пръстите ѝ бяха побелели и изтръпнали. Беше тетрадка, от ония, с мушамените корици, които харесваше… Разгърна я с вкочанени пръсти – тетрадката беше празна, листите ѝ се белееха в смрачения въздух съвсем чисти… В това време свраката отново сърдито изврещя, а мъглата падаше все погъста и някак подвижна, сякаш беше живо същество, което ги обхождаше, на талази се приближаваше и плътно ги обграждаше с удушливата си завеса, после пак за кратко се отдръпваше, но без да изчезва съвсем. След това изневиделица се спускаше отново… Магда продължи да върви. Не помнеше как се е озовала тук, нито откъде се взе тази сврака. Неочаквано пред тях се очерта неясен силует на къща. Сякаш и самата къща беше направена от мъгла – с размити очертания, които някак безмълвно се полюшваха и я правеха да изглежда съвсем нереална… Появи се лек полъх на вятър, от високите борове се посипа твърд сребърен прах и след още няколко крачки вятърът сякаш издуха мъглата и наоколо се проясни… Тогава Магда изведнъж я разпозна – всъщност първо я разпозна сърцето ѝ – то заблъска бясно в гърдите ѝ секунди преди тя да осъзнае, че това е родната ѝ къща – прозорците бяха широко отворени, а белите пердета с избродирани по тях луни и слънца се развяваха бурно… В къщата светеше, чуваше се глъч и музика, младежки гласове… Свраката подскочи и чевръсто се шмугна вътре, след миг се показа отново, като носеше в човката си нещо дълго и блестящо. После някак майсторски започна да го върти насам натам, без да го изпуска, сякаш въртеше сабя

9 и се готвеше за бой… Накрая свраката захвърли в снега дългото и блестящо нещо, то меко падна и заблещука и в този миг свраката изчезна… След нея и къщата бързо започна да избледнява, да става прозрачна, да се полюшва като нарисувана под вода, и внезапно и тихо, както се беше появила, се разтвори в смрачаващата се тишина…

Магда се събуди вече седнала в леглото. Трепереше от студ. Почувства ходилата си ледено студени, но въпреки студа, който пълзеше в тялото ѝ, на нея изведнъж ѝ се стори задушно, и тя, набързо, без дори да наметне халата си, отиде до прозореца и го отвори широко. Взря се в календара, поклати глава, после се върна до прозореца и огледа наоколо. В света цареше хладна и мрачна, най-обикновена октомврийска утрин. Магда шумно пое въздух, усети го в дълбоко в гърдите си заедно с няколко подранили зимни аромата, с едва доловимия шум на падащите от близките тополи листа, и се почувства по-добре. Някакъв шум в небето я накара да вдигне очи нагоре… Просторът беше притъмнял – безброй големи черни птици го изпълваха с обърканите си крясъци. Сякаш вихрушка беше вдигнала купчина изсъхнали тъмни листа и ги въртеше безцелно във въздуха. Птиците летяха нанякъде, после някои от тях правеха кръг и понечваха да се върнат обратно, но като че ли невидима, непреодолима и магнетична сила ги връщаше отново в същата посока, и те продължаваха… Магда потръпна, като разбра, че всъщност птиците летяха на север, като безумни, сякаш подчинени на чужда воля прекосяваха оловното небе, устремени право към сърцето на зимата, само на миг от идващия сняг… После кратичко каза: – Аха… – по-скоро като възклицание. Загледана в странните мрачни върволици, които неспокойно прекосяваха ниските бързи облаци, Магда настръхна и побърза да затвори прозореца. В този момент иззвъня телефонът.

– Магде, аз съм, мамо!

– Здравей, майко!

– Нали знаеш, днес е 29 октомври, Магде…

– Да, майко, знам – отвърна Магда.

– Рожденият ти ден, Магде… Магда мълчеше в слушалката, а после повтори: – Да, майко, знам…

– Ами стига толкова бе, Магде, ами пък зарадвай се най-после и ти на нещо бе, майче, цял живот ли…

– Добре, майко, добре… И аз го искам.

– Що не се прибереш малко при мен бе, мойто момиче…

– Не мога, майко, не мога, по-нататък може би… Ти защо не дойдеш?

– Ами ще дойда, да знаеш! – заканително каза майка ѝ и затвори телефона. …Хвана се, че от известно време седи на стола пред мъртвия екран на компютъра си и преповтаря онова, което бе видяла насън… Отдавна не беше сънувала и се опитваше да разбере какво означава един такъв сън, какво иска да

10 ѝ каже Господ, като праща в съня ѝ сняг, мъгла, сврака и призрака на родната ѝ къща… Струваше ѝ се, че започва да разбира… Магда прокара пръст по монитора и се очерта черна ивица. Отдавна не беше включвала компютъра си, сигурно са спрели електронната ми поща, помисли си тя. Сериозни текстове Магда не пишеше вече няколко години – отначало просто се умори, нямаше нито сили, нито време, а сега… Сега не знаеше откъде да започне… Беше отлагала толкова много неща през годините, че те се сгромолясваха като тъмни камари в съзнанието ѝ и Магда се стъписваше, объркваше се, всичко ѝ се виждаше важно и неотложно и в края на краищата не започваше нищо. Знаеше, че все отнякъде трябва да започне… Животът ѝ беше спрял. Не знаеше какво да прави и с какво да се захване. Истината бе, че трябваше да започне отново да се учи на живот, защото беше забравила какво е да живееш… През последните двайсетина години единственото, което тя познаваше, беше борбата със смъртта… Магда знаеше, че със смъртта не можеш да се бориш, че тя все едно рано или късно побеждава, но като майка не можеше да остави смъртта да победи детето ѝ просто ей така, тя трябваше да пречи на смъртта да победи – с всичките си сили, с цялата си воля и с невероятната енергия на онова, което обичаше да нарича „човешка субстанция”… Най-накрая смъртта, разбира се, победи и отнесе парализираното ѝ бледо момиченце със себе си в един свят, който – Магда беше съвсем сигурна – е по-добър за детето ѝ от този, който за него всеки ден беше ад и Магда трябваше да прекосява този ад заедно с детето си, да му помага да изживее мъченията си минута след минута, час след час, ден след ден… И тогава Магда беше зарязала всичко, целия си живот, писането си, книгите си, всичко свое… Все още не знаеше дали е постъпила правилно. Две десетилетия наред тя беше съвсем сигурна, че не е имало друг начин, по който да се живее в тази ситуация, че именно така е трябвало да живее. Напоследък, като виждаше сред какви опустошения се е озовала, в душата ѝ свенливо, съпроводени с много срам и угризения на съвестта, започваха да се прокрадват съмнения… Не че знаеше по какъв друг начин би могла да се справи с всичко, което я беше връхлетяло с чудовищната сила на природно бедствие. То беше блокирало разума ѝ, беше спряло дъха ѝ с невероятната си жестокост, и единственото, към което се беше стремила Магда през цялото това време, беше – да изкара и този ден, да оцелее някак до вечерта, да допълзи до леглото си и да поспи поне малко, преди Мартина да се размърда, и тя, съвсем спяща още, да скочи инстинктивно от леглото, за да я обърне на другата страна, преди да се е събудила и да е провалила съня й за цялата нощ. Понякога това скачане така разтупкваше сърцето на Магда, че тя до сутринта не можеше да укроти гръмките му удари в гърдите си и не ѝ помагаха нито валидолите, нито валерианите, с които майка ѝ я зареждаше при всяко свое идване. През всичките тези години Магда живееше нащрек. Беше се научила да разпознава всички симптоми и знаеше в кои случаи ще може да се справи сама с пристъпите на Мартина и кога трябва да вдигне веднага телефона и да вика „Бърза помощ”. Не само тя се умори от това през годините. Детето ѝ се умори, през последните месеци то още със събуждането проплакваше и очите му ѝ

11 говореха: „Още ли съм жива? Не ми се живее повече, уморих се…” Магда все още не можеше да повярва, че е възможно на света да съществува майка – и тази майка да е тя, точно тя! – която да се моли на Господ да прибере детето ѝ, за да му спести мъките. Но Господ не беше чул молбите ѝ. Той остави детето ѝ да живее дълго, прекалено дълго, повече от двайсет години, и го измъчваше всеки божи ден от живота му, от сутрин до вечер, ту с епилептични припадъци, ту с астматични пристъпи, без да му даде нито миг покой и почивка…А ѝ бяха казали, че то едва ли ще живее и година и Магда реши, че щом животът му ще е толкова кратък, то тогава нека го изживее с майка си, поне с нея, нека да усети ласка, топла майчина прегръдка, за да му е по-лесно после да поеме по студения, самотен път към Отвъдното… А после, след всичките тези двайсетгодишни битки, детето буквално за секунди умря в ръцете ѝ… Тя беше съвсем сама тогава – медицинската сестра си беше взела почивен ден. Опитваше се да свести Мартина, опитваше – както много пъти преди това бе правила, да отвори сключените й челюсти, за да извади езика, който по време на епилептичния припадък беше прехапала, но не можа, макар паниката да ѝ даваше нечовешка сила. Тя се втурна към телефона, за да извика „Бърза помощ”, но реши, че може би ще загуби ценни минути, през които като по някакво чудо може да успее да помогне на детето си, и отново започна да дърпа челюстите ѝ, да удря вече моравото лице на момичето, както беше правила и друг път в такива случаи, за да му помогне да отвори устата си; викаше името ѝ, разтърсваше я, дори за секунди ѝ приготви инхалация и сложи маската на лицето ѝ. Мислеше си, че може би парите на вентолина ще накарат Мартина да отвори уста и да ги вдъхне и това ще ѝ помогне да поеме въздух… Минаха дълги, бавни минути, преди да проумее, че нещо не е наред. Като в полусън изтича до съседите, започна да удря по вратата им, да звъни, но тях ги нямаше, бяха на работа, беше обикновен делничен ден. Тогава от съседната врата се появи осемдесетгодишната баба Еленка и като видя обезумялата Магда, бързо закуцука към апартамента ѝ, погледна моравото лице на Мартина и веднага грабна телефона. Магда не виждаше и не чуваше, продължаваше да прави опити да съживи детето си, а баба Еленка кротко и казваше: „Недеѝ Магде, недеѝ чедо, остави душичката ѝ да си иде спокойно. Мартито вече е заминала, ама душичката ѝ е наоколо, остави я…” „Бърза помощ” дойде след десет минути. Лекарят завари Магда тихо и втренчено да седи до леглото като вкаменена, а маската за инхалация все още беше върху лицето на мъртвото момиче. От отвора продължаваше да излиза пара. Той се наведе и изключи апарата. Пъркащият звук на инхалатора спря, и внезапната тишина сякаш извади Магда от вцепенението. Тя погледна сепнато лекаря и с някакъв чужд глас бавно каза: – Сякаш дишаше… После стана, сякаш най-после осъзнала случилото се, вкопчи се в бялата престилка на лекаря, и започна да трепери. От гърлото ѝ излизаха някакви звуци, които не бяха плач, а някакво ридание, толкова голямо, че като чели не

12 можеше да излезе през тясното ѝ гърло. Едва си поемаше въздух… Най-накрая сълзите рукнаха. Непознатият мъж я прегърна през раменете и я потупваше лекичко, за да я успокои. Остави я да се наплаче, после извади някакви листа от чантата си, въздъхна, и каза: – За пръв път ми се налага да пиша смъртен акт… Чак тогава Магда забеляза, че е млад лекар, макар косата му да беше почти бяла. Първите седмици след като изпрати детето си, Магда не знаеше какво да прави. Денят ѝ беше центриран около режима и нуждите на Мартина и сега освободеното време зейна като черна дупка, с която тя не знаеше как да се справи. Казваше си: „По това време правех закуската на Марти, а сега ѝ слагах инхалацията… Сега я извеждах на слънце на балкона…” Магда дотолкова се беше отучила да прави нещо за себе си, че сега ходеше безцелно из стаите и се чудеше за какво да употреби цялото това огромно празно време, което Мартина ѝ беше оставила. Чувстваше, че се държи като побъркана, но нищо не можеше да направи, не знаеше по какъв друг начин да се държи. Учудваше се, че няма сили да се пребори с болката и да я превъзмогне, та тя знаеше, че детето ѝ умира, знаеше го още откакто се бе родило и това можеше да се случи всеки миг. Магда смяташе, че когато този миг дойде, ще я завари подготвена… Но разбра, че човек никога не е подготвен да изгуби някого, когото обича. Стига, каза си тогава Магда, стига. И спря да ходи на гробищата, защото дотогава ходеше всеки ден. И като не знаеше какво друго да прави, тя се утрепваше от безсмислена домакинска работа, но и това не помагаше. Магда мразеше домакинската работа. Години наред я вършеше като робот, с примирение и отчаяние. Започна да прави обратното – по цели дни не ставаше от леглото и не вдигаше телефона, опитваше се да чете някоя книга, насилваше се да спи, за да не мисли за нищо и да не си спомня за нищо… Иначе трябваше да иде някъде, където никой няма да я чуе, и да вие, да вие, да вие, докато не изтръгне душата си от корен. Магда взе чашата с отдавна изстинал чай и по навик я хвана с двете си ръце, сякаш за да ги стопли. Сложи си очилата за четене. А когато си сложеше очилата и случайно погледнеше ръцете си, винаги се сепваше – съсипани, отрудени ръце с подути вече стави и изпъкнали от преумора вени, с вече започнала да се набръчква кожа… Срамуваше се от ръцете си. И тя не знаеше защо изпитва именно срам при вида на ръцете си, а не някакво друго чувство – яд, например, че прекрасните ѝ ръце, с тънки някога китки, дълги пръсти и хубави нокти се бяха превърнали в това, което виждаше сега. Сякаш бяха нечии чужди ръце, взети под наем или откраднати – в никакъв случай това не можеха да бъдат нейните ръце – нейните ръце, за които някога тя смяташе, че никога – никога! – няма да вършат домакинска работа, да перат, да мият чинии, да готвят, че тези ръце са предназначени само да държат писалката и да пишат, да пишат… Нощем, когато се събуждаше с изтръпнали пръсти и се опитваше да ги раздвижи, си мислеше, че усеща ръцете си като студени, твърди, безчувствени инструменти, сякаш не са човешки ръце, а са ѝ присадени от някакъв робот…

13 Магда си каза, че може би вече е време да се опита да живее оттук нататък. Рожденият ден е подходящ за ново начало, помисли си и си каза: „Та аз съм само на четиридесет, все още само на четиридесет…” Сега чоплеше в рани, в които не смееше дори да погледне много време. Магда си даде сметка, че докато беше живо детето ѝ тя просто не искаше да мисли защо и как се случи всичко, което се случи. Тя се бореше да оцелее и понякога си казваше: „Когато всичко това приключи, аз трябва да съм цяла…” И ето – всичко беше приключило и на пръв поглед тя изглеждаше цяла, но истината беше, че отвътре нямаше здраво място, душата ѝ беше в руини… И от тези руини, от тези отломъци тя трябваше да успее някак отново да се създаде, да се самопреработи и реконструира, ако искаше да започне отначало. „Сега вече наистина трябва да помисля за живота си…”, каза си Магда. А ако ще мисли за живота си, ако ще се опитва да разбере онова, което ѝ се беше случило, и най-важното – защо ѝ се беше случило, със сигурност трябваше да се върне назад, много по-назад, там, където беше започнало всичко… Тя несъзнателно протегна ръка и натисна копчето. Екранът срещу нея просветна.

...

Вече се усещаше първият по-хладен ден през тази есен. След като паркира колата си в една от малките странични улички и тръгна надолу към пристанището, крехката слаба жена усети, че потреперва от студ. Беше краят на октомври, въздухът ухаеше на море и на кафе, калфите притичваха с кръглите си подноси, върху които крепяха малките чашки чай и чинийките с бучки захар отгоре. Мерт, който всеки ден разпъваше брезента си и нареждаше отгоре гуменки и евтини обувки, вече премиташе територията си. Шекер байрамът беше свършил и Севим, както винаги, прекосяваше половината град, за да купи риба именно от магазинчето на Сабри. Преди това се спря, за да вземе вестниците, които беше забравила да купи сутринта на излизане от вкъщи – „Хюриет” и „Милиет” за мъжа си, а за себе си „Сабах” и „Агос”. Беше ѝ станало навик да купува седмичника „Агос” най-вече защото редакцията му беше в сградата, съседна на онази, в която тя работеше. Севим познаваше по лице повечето от журналистите, които го списваха. А с главния му редактор дори бяха разговаряли няколко пъти и той я беше поканил на кафе, да се отбие, когато има време… Магазинчето за риба беше точно отсреща, докато продавачът на вестници ѝ връщаше рестото, тя виждаше през стъклото как Сабри внимателно и нежно подрежда рибите в големите тави, как изсипва лед отгоре им, как им говори, докато ги натъкмява… Той ѝ се зарадва, както винаги, прегърна я и тъй като нямаше други клиенти, отвори задната стаичка и ѝ предложи кафе. Севим никога не отказваше кафето на Сабри – по-вкусно от него нямаше. Той внимателно и тържествено го наля от медния кафеник, напълни и две чаши с вода, запали цигара и седна срещу нея. Това с годините се беше превърнало в нещо като ритуал.

14 След като от сърце си побъбри със Сабри, тя, както винаги, взе няколко помалки риби за довечера – мъжът ѝ мразеше едрите пъстърви, казваше ѝ, че му приличат на прасета и месото им е като на прасета. Севим винаги се смееше на страстта и отвращението, които влагаше той в тези думи, и го дразнеше, като казваше: „Знаеш ли колко са вкусни прасетата? Знаеш ли?” Тогава той я погваше из къщата и двамата се гонеха и се смееха, докато на някого от тях не му омръзнеше и тогава се строполяваха върху пода или върху леглото, където им паднеше. Понякога гонитбата се пренасяше на двора. По-рано, когато близнаците бяха малки и все още живееха при тях, се случваше да паднат върху някого и тогава писъците и кикотът им караше съседката леля Зулфие да се покаже на ниската веранда или да надникне през страничния прозорец на къщата си. Всъщност май предпочиташе верандата – високата до покрива ѝ палма, която растеше между двете къщи, ѝ пречеше да наблюдава през прозореца. Севим, зачервена и разрошена от гонитбата, винаги отиваше да ѝ се извини, като и занасяше по нещо – чинийка ядене, малко сладки или плодове. Старата жена живееше сама и Севим, ако имаше време, сядаше да изпият по едно кафе, да послуша приказките ѝ за живота и да вдъхне странния аромат на цигарите ѝ, който самата Зулфие определяше като „миризма на стар шкаф”. Размахвайки торбичката с пъстървите, Севим ускори крачка и отново потрепери от хлад в тънката си сива рокля и светлосинята жилетка – беше се облякла прекалено леко за тази октомврийска утрин. Над Истанбул се спускаха ниски, тежки облаци, силен вятър превиваше олеандрите и магнолиите и грачещи ята птици бързо прекосяваха небето. Жената се загърна по-плътно в жилетката си и като разтриваше ръцете си, за да ги постопли, спря и се загледа в ятата, защото нещо ѝ се стори странно. Ами да, летят на север, помисли си Севим. Защо ли летят на север? Ако беше жива, баба ѝ Есма, със сигурност щеше да ѝ разтълкува какво означава това – дали зимата ще бъде дълга и люта, или ще започне някоя нова световна война. Тя си имаше обяснения за всичко случващо се и обичаше да ги излага бавно и тържествено, докато боядисваше старателно ноктите си с къна. Другата ѝ баба, Ермине, не бързаше с обясненията… Пред лицето на необяснимото тя обикновено дълбоко се замисляше, после въздишаше и накрая казваше: „Със сигурност Господ знае защо това е така, но не иска да ни каже… Сигурно не сме го заслужили…” Севим не се осмеляваше да стига чак до Господ, за да си обяснява всяко нещо, макар че понякога много ѝ се искаше да подири обяснение от него за едно или друго. Тя рано откри, че не всичко в този свят е справедливо и логично, но че със сигурност в него има Божия промисъл. С тази простичка и здрава философия тя възпитаваше и децата си. Близнаците израснаха здравомислещи, спокойни, сигурни в съществуването на по-висшата сила, в чиито ръце са съдбите на всички хора. Бяха силни характери, като баща си. В тези летящи на север ята със сигурност също имаше някаква промисъл. Напомняха ѝ за нещо, дълбоко заровено в паметта ѝ… Тя се заизкачва нагоре по стръмната уличка, най-после се пъхна в малката си черна кола, метна пакета с рибата на задната седалка, включи мотора, пусна

15 парното, зиморничаво се загърна в жилетката си. После се взря в календара, залепен отстрани на таблото, и въздъхна. С неочаквано рязък жест пусна радиото. Един поглед към часовника ѝ даде да разбере, че трябва да побърза, шефът ѝ не обичаше закъсненията. Севим работеше на нечетни дати като гримьорка в една малка частна телевизия в квартал Османбей. Тази сутрин не ѝ се ставаше. Въпреки упорития, изработван с години и прилаган с години навик да става рано и поне един час да прекарва в тичане, плуване или гимнастика, днес Мария с учудване установи, че въобще не ѝ се прави нищо подобно. „Нима остарявам?” – сепна се тя, и тази мисъл като пружина я изхвърли от леглото. Мария Дженовезе не беше от жените, които понасят безропотно подобни мисли да се мотаят из главите им, особено сутрин. Погледна се в старинното кристално огледало, което заемаше половината от стената на спалнята. За годините си изглеждаше превъзходно. Никой не би ѝ ги дал. Високата ѝ фигура беше стройна и стегната, без нито един излишен грам тегло. Краката ѝ бяха дълги, талията – тънка, само бюстът ѝ не беше достатъчно голям, но пък беше все още стегнат. Мария се изхитряваше да носи специални сутиени, които, първо, имаха подплънки, и второ – силно повдигаха гърдите ѝ нагоре. Иначе скромни по размер, така те изглеждаха два пъти по-големи. Мария се доближи до огледалото и започна да изучава лицето си. Когато полагаше достатъчно грижи, сухата й млечнобяла кожа изглеждаше невероятно млада и свежа. Скулите й бяха все още красиви, а продълговатите зелени очи и равните ѝ блестящи зъби, подарък от съпруга ѝ за една тяхна годишнина, завършваха образа ѝ на красавица… Приличаше точно на онова, което беше – бивша манекенка, помисли си тя с раздразнение, никога няма да придобия осанката и финеса на родените аристократки. Тази сутрин беше ядосана на себе си и не можеше да разбере защо. Мария Дженовезе беше от жените, които се обичаха, харесваха се и нямаха комплекси. Може би все пак остарявам, още по-ядосано си помисли тя и припряно се заоблича, като си рече: „Няма да го допусна!” Докато навличаше зеления екип, с който тичаше, тя хвърли поглед навън, за да види какво е времето. Беше все още топъл октомври, по тези места есента не бързаше да идва. Колко години вече живееше тук, но гледката всяка сутрин спираше дъха ѝ с красотата си, независимо от сезона. Все още се учудваше, че успя да се добере до тук, че живее сред тази прекрасна, закътана, топла долина с огромните стари дървета, скалите с необикновена форма, надвесени над долината от единия край, а в другия – облите хълмове, сякаш излегнати край реката, която не се виждаше оттук, но Мария знаеше, че тя лъкатуши долу в ниското, а бреговете ѝ са обрасли с разцъфнали бурени… Мария често ходеше до реката. Казваше, че ще лови риба и понякога наистина ловеше. На съпруга ѝ това занимание му се виждаше чиста загуба на време и той никога не я придружаваше. Точно затова Мария обичаше да казва, че отива за риба, така оставаше на брега на реката колкото си иска. Понякога хващаше някоя и друга рибка ей така, за оправдание… Но най-често тя седеше на брега на реката и си говореше с бурените. Нямаше с кого, а и не биваше с никого да споделя нещата, за които ѝ се искаше да разговаря. С годините, кога-

16 то поулегна, започна да се чуди защо е правила едно или друго в младостта си – имаше някои неща, за които наистина не можеше да разбере защо е стигала чак дотам… И един ден откри, че може да говори на бурените, те сякаш не само я слушаха, но и я разбираха, поклащаха стъбла и докосваха коленете ѝ, сякаш ѝ даваха знак да продължи, окуражаваха я да им разказва още, да излее душата си… Мария харесваше свободата на тези силни, нацъфтели бурени. Бурените умираха последни. Те избуяваха най-рано, хищно се разпростираха и завземаха всяка територия, която им се изпречеше на пътя, пищно и разточително хвърляха хилядите си семена, увиваха жилави стъбла около всичко, до което се докопаха, и понякога дори безцеремонно го задушаваха заради алчното си желание да живеят… Бурените до последно се противяха на есента… Мария се усмихна на мислите си. Тя наистина харесваше бурените, тяхната устойчивост и неизтребимост. В тези уж крехки растения имаше фанатична жажда за живот. Човек можеше да се поучи от тях за много неща. Погледът ѝ обходи отсрещните хълмове, до които достигаха огромните лозови масиви, насред които се намираше къщата – да се преместят тук от семейното имение край Болоня беше хрумнало на мъжа ѝ преди десетина години – една от екстравагантните идеи, които периодично го връхлитаха. Мария прибра с голяма сребърна шнола тежките си светлокестеняви коси и се спусна тичешком по стълбите към долния етаж. Тъй като в този момент никой не я гледаше, подмина без внимание портрета на свети Хосемария Ескрива. Обикновено му отдаваше почитта, която се очакваше от нея да отдаде на тази извънредно тачена в семейство Дженовезе личност, но днес на Мария не ѝ беше до монсеньора. Като затвори след себе си тежката дъбова врата, тя пое в лек тръс по алеята през цветната градина, която опасваше старинната внушителна сграда. Наоколо беше много тихо – прислугата беше безшумна и знаеше, че никога не бива да се показва пред очите ѝ, ако не беше изрично повикана. Децата и внуците на Анджело едва ли щяха да ги посетят преди Рождество. Доста усилия ѝ струваше почти незабелязано да ги отучи да се изтърсват през ден, през два, и то без да се обадят предварително! Мисълта за Коледата и подаръка, с който Анджело щеше да я изненада, както всяка година веднага беше засенчена от друга, много досадна мисъл – че пак ще трябва собственоръчно да меси панетоне, традиционния рождественски кекс със стафиди, който се приготвяше горе-долу цял ден – закваската се правеше сутринта, и с цялото престояване, месене, държане на топло и тъй нататък, панетоне се печеше едва вечерта. Жените Дженовезе винаги месят сами панетоне и това не подлежи на обсъждане, твърдо й беше заявила свекърва ѝ още на първото им общо Рождество Христово, както обикновено изправена тъй, сякаш е глътнала бастун, с перфектната си прическа, с черната рокля и диамантените си обеци. Като я гледаше, Мария никак не можеше да си я представи да меси панетоне. Само тогава, за пръв и единствен път Мария отвори уста да попита защо не се купи готово панетоне или защо все пак не го омеси прислугата. Това не е нещо, което се оставя на прислугата – всичко друго да, но не и това, студено и присмехулно ѝ отвърна тогава синьора Дженовезе и гордо се оттегли. Защо „не и това” Мария така и не беше разбрала до този момент. А и не питаше. Да бъдеш

17 допусната да станеш Дженовезе, без да си аристократка, си имаше определена цена. Това беше незначителна част от нея. Мария го разбираше и с годините съвсем го прие. Така че тя всяка година видимо безропотно, с добре прикривана досада месеше традиционното панетоне. Всъщност ставаше много вкусно. Децата, особено когато бяха по-малки, го изяждаха още първия ден. Сега това правеха двете внучки на Анджело – Лучия и Роберта. Мария избягваше да яде козуначено тесто по принцип, но Анджело, който харесваше панетонето ѝ, не винаги успяваше да се вреди. Анджело. Възпитаният ѝ, ненатрапчив, умен и тактичен съпруг. Той сигурно вече беше в „Кабала” – любимата му играчка, сто и петдесет годишния ресторант, основан още от прапрадядо му. Беше в центъра на еврейския квартал и освен с името си, ресторантът привличаше клиентите и с гвоздея в менюто си – „артишок по еврейски”. Всички мъже от фамилията Дженовезе от четири поколения насам имаха железния навик всеки божи ден да проверяват дали всичко в кухнята именно на този ресторант се приготвя както трябва и най-вече артишокът – дали се пържи в сгорещената мазнина, докато листенцата му се разтворят напълно и стане хрупкав, но без да прегори. Най-голямата похвала за Анджело беше, ако някой клиент каже, че артишокът в „Кабала” е по-вкусен от онзи, който е ял в Лацио. Съпругът ѝ обичаше да се състезава, винаги му трябваше някой, който да го дразни с по-големи постижения и той се амбицираше да го надмине. Сега се беше хванал с този артишок. Дори се опитваха да го отглеждат през цялата година, но претърпяха провал. Може би ако бяха малко по на юг, поне в съседната Тоскана, Анджело щеше да успее, но Емилия-Романя все пак беше най-южната част на Северна Италия. Мария се усмихна, като се сети, че когато срещна Анджело дори не беше виждала артишок. Дженовезе се бяха вманиачили по артишока откакто някакъв техен чичо Себастиян, който имал чернодробни проблеми като повечето Дженовезе, открил, че артишокът е най-сигурното лекарство за тази болест. И наистина се беше излекувал. Оттогава артишокът беше издигнат на пиедестал и присъстваше в изобилие не само в менюто на всичките ресторанти, които притежаваше фамилията, но и вкъщи. Добр, че готвачката Тереза, потомка на албански заселници отпреди 400 години, беше истинска магьосница – сама береше дивите билки и подправките, които слагаше в ястията. Мария излезе от портите на Вила Сантини, прекоси пътя и се заизкачва към топлите обли хълмове. „Лозето обича открит хълм” – тези думи на Вергилий бяха любим цитат на мъжа ѝ. Сега Мария си ги спомни. И тя, като лозите, обичаше откритите, проветриви хълмове, обичаше да тича между лозовите масиви. Лозята ѝ напомняха за детството ѝ, за селото, където се намираше скромната къща на дядо ѝ и баба ѝ; за сладката миризма на ранните утрини, когато мускатът цъфтеше и тя хващаше здраво едрата, напукана ръка на дядо си, който тогава ѝ се виждаше като великан, и боязливо навлизаше с него между лозовите редове, като продължаваше да стиска здраво ръката му през цялото време, обладана от страха, че ако я пусне, дядо ѝ веднага ще изчезне и тя ще изгуби и него, и тогава ще се заблуди, ще се изгуби между редовете и никога повече няма да може да излезе от лабиринта им, няма да намери пътя към вкъщи,

18 а баба и дядо ще я чакат и ще плачат, а тя ще си остане завинаги изгубена сред безкрайните редове на нацъфтелия мускат… Като се сети за дядо си – колко самотен като дете остана той след смъртта на баба ѝ Мария, неочаквано и за самата нея в гърлото , се появи буца, топла и бодлива... Дядо ,, който също отглеждаше лозя, но никога не спечели от тях много пари, а умря беден, болен и самотен, забравен от всички на света и най-вече от нея, която го разочарова толкова много, която разби сърцето му и избяга надалеч, дори без да му каже „довиждане”, с всичките пари, които родителите ѝ бяха спечелили и спестили… А после вече се срамуваше да му се обади… Той беше живял в очакване да получи вест от нея, дори не знаеше къде е тя; а после беше започнал да умира бавно и мъчително, докато тя се е разхождала назад-напред по модния подиум в Милано, облечена в онези смешни, натруфени и тъпи дрехи на прочутата модна дизайнерка, чието име упорито се опитваше да забрави. Мария спря за малко, за да си поеме дъх, да успокои гнева и сърцето си, и да послуша тишината. Пак дядо ѝ я беше научил на това в детството ѝ, но тя задълго беше забравила тези уроци, заета да превръща сърцето си в ледена буца, за да не може никой никога повече да я нарани… После, потопена в трудно извоюваното си ежедневие на богата домакиня, отглеждаща децата на мъжа си, които така и не можа да обикне, тя търсеше и намираше уединение единствено вън от вкъщи, сред простора и спокойствието на градините и лозята, които обграждаха къщата им отвсякъде. Тогава, в тишината на тези мигове, тя започна си спомня на какво я беше учил дядо ѝ, и започна отново да се вслушва – да слуша природата, вятъра и небето, звуците на невидимите птици, шумоленето на буболечки и животинки… Дядо ѝ умееше истински да се наслаждава на тези изпълнени с Господ мигове, както сам ѝ казваше: „Остави ги да текат през сърцето ти и да го пречистват, да отмиват отровите му и да го пълнят с бистрото си спокойствие…” Колко странно, че именно дядо ѝ, с когото тя беше постъпила толкова жестоко, сега най-много ѝ помагаше от невидимия свят, който отдавна обитаваше… Само това я спасяваше пред тези дълги и бавни, понякога пълни с мрак години, в които парченце по парченце жива дереше душата си, за да забрави всичко, което се беше случило някога, толкова отдавна, толкова далече, толкова… Анджело наричаше това „да живееш в присъствието на Бог”. Но това не беше мисъл на Анджело, а на оня испански свещеник, чийто портрет висеше тържествено в хола им. Беше нарисуван сред деца, сред бедни и сакати, и сияйната му усмивка явно трябваше да ги ощастливява, а бащинският поглед зад очилата с тежки рогови рамки да им вдъхва надежда в утрешния ден. Мария Дженовезе имаше лични причини по принцип да не вярва на всякакви добри чичковци. Но на този специално тя му беше благодарна от цялата си душа. Ако не беше той, тя никога нямаше да срещне Анджело. Мария отново с възхитен поглед обходи пейзажа. Наистина тук беше раят на земята. Беше ѝ провървяло. Като си спомнеше, че просто търсеше къде да се скрие, като жираф да зарови глава в пясъка, а съдбата ѝ поднесе Анджело на тепсия! Под крака ѝ хрусна изтърван грозд. Сигурно някой от работниците по невни-

19 мание го е изпуснал, с досада си помисли тя, като разглеждаше изцапаната си с черното грозде зелена маратонка. Добре че птиците бяха изкълвали повечето зърна, иначе кой знае как щеше да се изцапа! Прадедите на Анджело владееха всичко наоколо още от средата на 17-и век и лозарството всъщност беше основният им поминък. Произвеждаха едни от най-търсените вина не само в региона, но и в цяла Италия, имаха и такива, които отлежаваха вече 50 години в хладните изби под Вила Сантини. Малцина знаеха, че под имението беше пълно с тунели, а тунелите на свой ред бяха пълни с десетки хиляди бутилки най-качествени вина – може би и затова Анджело държеше да се преместят във Вила Сантини. Мисълта, че температурата в избите може да не е точно 10 градуса, както се полага, а влажността на въздуха да е различна от 70-80 %, направо го влудяваше. Мария отново си помисли колко е тихо наоколо, нямаше ги дори работниците между редовете – беше краят на октомври, гроздето беше току-що обрано и трудът кипеше вече другаде. Топлият вятър милваше лицето ѝ, тялото ѝ влизаше в нормалния си ритъм на тичане. Тя напусна границите на имота и затича покрай съседните вили, все с високи красиви огради, по които висяха увивни рози или кичести зокуми. Тук-там се мяркаше по някой, но тя не познаваше хората, просто не желаеше да се сближава с никого, не искаше да допуска никого близо до душата си – стигаше ѝ собственото ѝ семейство. Въпреки това от един двор дружелюбно ѝ махна възрастна жена с широкопола шапка, заета с плетивото си. Когато пусна куките си за плетене, за да ѝ помаха, едната от тях падна върху розовия плочник и силно издрънча. При вида на падащата дебела кука нещо вътре в Мария се сгорещи и потрепери, а една точка над лявата ѝ гърда започна неустоимо да я сърби. Мария бързо почеса мястото, разтърка го. Овладя се, отвърна на поздрава и продължи невъзмутимо кроса си. Напоследък ѝ се случваше понякога да изпада в нервни кризи, усещаше, че започва да прекалява с успокоителните и да пуши повече. Изненадващо и за себе си, тя кривна надясно, изведнъж решила да мине по моста над железопътната линия. Щеше да удължи маршрута си – днешната внезапно проявила се леност я стресна. Мария Дженовезе беше максималист и нямаше милост не само към другите, но и към себе си. Тя беше сигурна – имаше нещо особено в този ден. Мария не можеше все още да разбере какво точно, но той се движеше пред очите ѝ като на забавен каданс и тя осъзнаваше всеки миг от него, сякаш мигът траеше дълго, разложен на бавни, мъчителни части от секундата, които едва се влачеха под бързите облаци над тях… Не знаеше защо реши да тича по този мост. Той се извисяваше над стара, отдавна неизползвана железопътна линия, и по него от години не се движеха коли – беше леко пропукан в основите си и властите го затвориха. И хора минаваха много рядко – най-вече кучкарите разхождаха кучетата си, несмущавани от никого. Докато минаваше по моста, Мария чу как тишината се пропуква – остри тревожни крясъци я цепеха като басма. Тя се озърна и видя десетки, може би стотици черни грачещи птици, които прекосяваха небето от юг на север. „Какво

20 правят те, защо летят обратно?” Мария спря и се взря в птиците. Силните им, мрачни криле уверено загребваха въздуха, напълно сигурни в правилността на посоката. Птиците грачеха или пищяха, тя не можеше да разбере точно, но във всеки случай звуците им бяха особени, някак грапави, в тях имаше нещо, което едновременно смразяваше кръвта ѝ и късаше сърцето ѝ. Не, не, не е възможно, каза си Мария, не е възможно… Тя пое дълбоко въздух, стисна главата си с ръце, и се опита да събере всичките си мисли, напрегна цялото си съзнание, за да разбере какво му е особеното на този ден, защо всичко в него я плаши, защо от уж топлия вятър я побиват ледени тръпки... Черно перо, сигурно откъснало се от крилото на някоя от прелитащите птици, бавно се завъртя пред очите ѝ и плавно кацна върху маратонката ѝ. Мария раздвижи крак, но перото не помръдваше, сигурно залепнало за изцапаното с грозде място… Тя се наведе, хвана го с ръка, и понечи да го изхвърли настрани. После й се стори, че перото е още топло… Всъщност не беше сигурна, част от разума й твърдеше, че едва ли това перо е топло, но някой в нея настояваше, че това е именно така…Мисълта, че чувства чуждата топлина на далечната вече птица, я разтърси, тя почувства, че тази топлина с бързината на силна отрова се просмука през кожата в цялото й тяло, властно проникна в кръвта ѝ и я зарази с нещо страшно и необяснимо, сякаш човешката ѝ същност изчезна, и тя помисли, че сигурно се превръща в птица – почувства се черна и голяма, кожата – настръхна, сякаш ей сега ще започнат да ѝ поникват пера, и тя усети някакъв могъщ и настойчив мрак да превзема душата ѝ. Неудържим страх пропълзя в тялото ѝ, изпълни я някакво тежко, мрачно чувство, по-скоро предчувствие, в ума ѝ се стъмни, и тя с всички сили се втурна обратно към дома си, тичаше като луда, по най-преките пътища, без да знае защо. Разумът ѝ беше вцепенен, тялото ѝ действаше като по команда, само се разпореждаше с нея и краката ѝ я носеха все по-бързо и все по-бързо към Вила Сантини. Като ученичка Магда беше слаба, малко над средния ръст, с матова кожа – в нея имаше нещо от екзотичната и загадъчна хубост на етиопска принцеса. В дългите ѝ бадемови очи винаги светеше отблясък от невидима за другите светлина, те бяха големи и влажни, сякаш готови всеки момент да заплачат, широко отворени и винаги гледащи право в очите на човека, с когото разговаряше. Но най-сепващото в Магда беше внезапната ѝ, ослепителна усмивка, от която се образуваха трапчинки на бузите. Въпреки матовата ѝ кожа, на Магда винаги ѝ личеше, когато се изчервява и тогава тя навеждаше надолу главата си, кестенявите ѝ, абсолютно прави, дълги и блестящи коси падаха върху лицето ѝ и криеха издайническата руменина, избила чак по врата ѝ на големи ярки петна. Тесните ѝ длани с дълги пръсти се изпотяваха от срам и тогава тя ги триеше една в друга, при което множеството сребърни гривни, нанизани по мургавите ѝ тънки китки, издаваха припрян крехък звънтеж. Магда не прекарваше много време над учебниците, но запомняше лесно и успяваше да разбере уроците още в час. В останалото време Магда четеше – първо беше изчела книгите, купувани от родителите, бабите и дядовците си; после четеше всичко, което можеше да се намери в градската библиотека в

21 малкото ѝ градче, всичко, което ѝ препоръчваше учителката ѝ по литература, всичко, което се разменяше между членовете на литературния кръжок „Димчо Дебелянов”. Четенето за Магда се беше превърнало в страст. Заради него тя не излизаше много-много с приятелките си – Севда и Джамби. Всъщност това беше странно приятелство. Със Севда Ованесян, арменката, както ѝ викаха всички, макар да беше само наполовина арменка, тя другаруваше главно за да я закриля. Севда беше свито и стеснително момиче, никога нямаше свое мнение и своя вола. Но беше интелигентна и добра по душа. С Джамби – този прякор идваше от фамилията на приятелката ѝ – Джамбазова, така бяха наричали и дядо ѝ, и баща ѝ, тъй че тя също беше просто Джамби и сякаш никой не си спомняше как ѝ е всъщност името, а то беше Диана – обратно: възхищаваше се на амбициозността и силната ѝ воля и ѝ прощаваше доста неща – най-вече понякога съвсем неприкритата завист. Джамби често ѝ се подиграваше, че живее като монахиня. Дори – обичаше да допълва Джамби – направо като светица. Магда живееше предимно с майка си и с баба си – дядо ѝ беше починал отдавна, а баща ѝ, лекар по професия, пътуваше с корабите, макар тяхното градче да не бе морско – то отстоеше на стотина километра от морето. Злите езици говореха, че не понасял да живее под един покрив с тъща си, но това съвсем не отговаряше на истината. Както казваше майката на Магда, на младини мъжът ѝ, който и досега тайно пописваше, прекалено много беше чел стиховете на Иван Пейчев и така се беше заразил с онова, което тя на шега наричаше „морската болест”, че едва изкарваше времето между две пътувания. „Стяга ми се душата, Магде, да излезе пак баща ти в открито море, че да видиш ти!...” Парите, които печелеше от пътуванията, баща ѝ стриктно слагаше в книжка на името на дъщеря си, неговата гордост, и харчеше съвсем малко от тях за дребни подаръци. Магда не можеше да се похвали кой знае с какво пред приятелките си. А когато баща ѝ все пак решеше да ѝ купи нещо, то покупката неизменно беше пълна катастрофа… Като белите ботуши например. Баща ѝ беше харесал тези снежнобели ботуши с цип отстрани в един магазин на някакво френско пристанище. Без много да му мисли, ги беше купил на дъщеря си и гордо ѝ ги поднесе като подранил новогодишен подарък при поредното си прибиране у дома, нетърпелив да ги види на краката на дъщеря си. „Още утре ще ида с тях на училище”, обеща му веднага Магда. Ботушите наистина бяха много красиви. Тя ги пробва и те залепнаха на краката ѝ. Имаше обаче нещо, което баща ѝ в еуфорията си не беше забелязал – ботушите бяха демисезонни, почти летни, всъщност те бяха направени от тънка бяла мушама, съответно съвсем не ставаха да се носят през зимата. За да не разочарова баща си обаче Магда, както бе обещала, ги обу още на следващия ден. Нахлузи дебели вълнени чорапи отдолу, сложи стелките, които двете с майка си тайно изрязаха вечерта, и пременена с искрящобелия си подарък се запъти към училище. Онази зима като напук беше много студена – краката на Магда се вкочаниха още след първите пет минути, в които тя си пробиваше път през дебелия сняг, сякаш специално навалял през нощта. Все едно че беше боса: френските ботуши се вкоравиха и Магда се боеше да не се счупят като стъкло, докато стигне до училището и тя да се появи там само по

22 чорапи… Постоя малко в коридора, за да се размразят краката ѝ, като се правеше, че разглежда новия стенвестник. Краката ѝ пламтяха като след измръзване, но ботушите бяха оцелели, бели и лъскави. Съученичките ѝ я оглеждаха с нескрито възхищение, радваха се и коментираха. Джамби я пообиколи няколко пъти, клатеше глава и цъкаше с език, а пламъчетата в светлите ѝ очи недвусмислено показваха чувствата ѝ.

– Извинявай, но са много префърцунени рече накрая тя. – Много са префърцунени. Освен това хич не ти отиват на палтото, правят го да изглежда още по-старо… Пари да ми дават, не бих излязла с тях на улицата! – и като врътна длъгнестата си кльощава фигура, се отдалечи по коридора. Както беше измръзнала и чувстваше пареща болка в ходилата си, Магда запристъпва от крак на крак като щъркел и усети такава обида да се надига в нея, заради премръзналите ѝ крака, заради дебелия сняг и дълбоката зима, които съвсем не съответстваха на подаръка на баща ѝ, че дори не направи опит да спре бодливата буца, която се затъркаля към гърлото ѝ. Тя остави сълзите да текат по бузите ѝ свободни и горещи, да заливат лицето ѝ и да го стоплят с вътрешната ѝ топлина… Сълзите ѝ бяха нещо като убежище за нея, създадоха и някакъв уют в този студен миг, и тя можа да го преглътне и да продължи деня си. Освен това тичешком пристигна при нея Севда, арменката, веднага научила какво е станало.

– Нали си я знаем, не и обръщай внимание, завижда ти. Ако тя имаше такива ботуши, щеше и да спи с тях! Думите на Севда разсмяха Магда. Да, наистина, Джамби си беше такава. Но все пак Магда три дни не разговаря с нея, макар да седяха на един чин. Някак си беше прието да се прощава всичко на Диана Джамбазова, защото родителите и братчето ѝ преди години бяха загинали в автомобилна катастрофа някъде край Пазарджик. Самата тя по чудо беше оцеляла след удар в главата и черепна фрактура, беше прекарала месеци в болницата, но в крайна сметка се беше възстановила. Понякога, като се ядосаше, получаваше пристъпи на главоболие, това и беше останало за спомен от оня следобед. Освен спомена за кавгата между родителите ѝ. Караха се за пари… Това Джамби никога не забрави, нито думите, които хвърчаха помежду им като камъни. Баща ѝ тъкмо крещеше срещу майка ѝ: „Алчна кучко!”, когато ремаркето на летящия насреща камион се откачи, завъртя се, и навлезе в тяхното платно… После настъпи мрак. Когато този мрак се вдигна, тя видя лицето на леля си, по което се стичаха сълзи… Тогава беше само на десет години. После това ремарке връхлиташе Диана много нощи поред. Тя не можеше да спи, плачеше безпричинно… Леля ѝ, при която отиде да живее след смъртта на родителите си, накрая я заведе на невролог. Наложи се да ѝ предпишат някакви леки успокоителни. Учебните месеци Джамби прекарваше при леля си и чичо си, а лятото разделяше между вуйна си и вуйчо си и родителите на майка си. Джамби дълбоко в себе си беше бясна на съдбата заради всичко, което я бе сполетяло. Тя смяташе, че не го заслужава, но щом ѝ се е случило, тогава, като компенсация, са ѝ позволени някои неща, които съвсем не се полагат на децата с родители. И освен това, сигурна беше Джамби, животът трябва да ѝ даде

23 нещо друго като замяна на онова, което ѝ беше отнел. Ако той не ѝ го даде, тя щеше да си го вземе сама, в това беше сигурна. Магда виждаше недоброто пламъче в очите на приятелката си всеки път, когато напечаташе стихове в местния вестник или пък когато получеше похвала от някой учител. Но се отнасяше снизходително, всички бяха свикнали с мисълта, че на Джамби трябва да се прощава повече, отколкото на другите… Но найсилно се разгаряше това пламъче когато Джамби видеше Магда да разговаря с Мартин. Макар че бяха съученици, Магда и Мартин се бяха сближили едва в 11-и клас, в литературния кръжок. Без да пише нещо, Мартин го посещаваше от любопитство. Мартин беше висок и добре сложен, но не беше красавец. В него обаче имаше някакъв подкупващ чар, той изглеждаше мъжествен и наивен едновременно. Със светлорусата си коса и яркосини очи той беше пълна противоположност на мургавата Магда. Може би и затова между тях имаше такова привличане. Голямата любов на Мартин беше музиката – от дете свиреше на най-различни инструменти, но през последните години все по-често се задържаше пред пианото. След като през последната лятна ваканция се беше записал в майсторски клас при прочут чуждестранен музикант, гостувал в близкия крайморски град, Мартин започна сериозно да помисля за Консерваторията. В семейството му нямаше професионални музиканти, ако не се смяташе един презрян от целия му род впиянчен чичо, който от години се беше запилял по морето и щастливо си изкарваше хляба като китарист по черноморските кръчми. Бащата на Мартин, чийто роднина беше въпросният чичо, винаги, когато станеше дума за Консерваторията, вдигаше пръст и казваше: „Музикант къща не храни, имаме си пример!” Но майка му, която беше проста счетоводителка, но имаше цял шкаф с плочи и касети на всички прочути опери и мюзикъли, смигваше на Мартин и казваше: „Всеки си има съдба и каквото му е писано на човек – това ще стане.” Не предполагаше колко скоро думите ѝ ще се потвърдят. Бяха започнали последния клас на гимназията и през изминалото лято отношенията между Магда и Мартин се бяха изяснили, те си бяха казали, че са влюбени и трепетно и неуверено правеха планове за следването си. По някакво негласно споразумение те не отиваха по-далеч от целувките, държането на ръцете и прегръдките, но никога не правеха нищо пред другите. Ако обаче човек ги наблюдаваше и видеше погледите, които си разменяха, нямаше съмнение какво става помежду им. Те бяха като близнаци в поведението си – меки, деликатни и топли, винаги внимателни и отзивчиви, винаги лъчезарни, с лека усмивка на лицето. Щом Джамби усети, че между Мартин и Магда става нещо, а Магда не го споделя с нея, тя разбра, че онова, което става, е сериозно. И се зае да проучи нещата. Само едно не можеше да разбере тя – кога и къде се виждат двамата извън училище. Когато и да се обадеше на Магда по телефона, тя неизменно си беше вкъщи, а ако я нямаше, казваха, че е в библиотеката, което лесно можеше да се провери и Джамби не веднъж беше го проверявала. Магда наистина се оказва-

24 ше в библиотеката, потънала в някоя книга. Често близо до нея седеше Севда, „адютантката ѝ”, както насмешливо я наричаше Джамби зад гърба ѝ, и също нещо четеше, със същия вид като Магда. Тази Севда подражаваше на Магда във всичко, беше като нейна сянка, което много дразнеше Джамби. И не беше само Севда – повечето момичета от класа им подражаваха на Магда в какво ли не. Какво толкова, за Бога, намираха всички в Магда Христова? Понякога Джамби дори не се обаждаше, просто проверяваше дали наистина Магда е там и дали Мартин не е с нея и щом се увереше, че настина е там и е сама или най-много с арменката, се успокояваше и тихичко излизаше. Магда не ходеше по заведения, нито пък Мартин. Освен в училище никой никъде не ги беше виждал заедно. Загадката беше проста – Мартин ходеше у Магда, там винаги имаше някого - майка ѝ или баба ѝ, понякога и баща ѝ, през кратките му „сухопътни” престои, но двамата не се притесняваха от това, тъй като не вършеха нищо нередно, дори не се докосваха. Родителите на Магда предпочитаха дъщеря им да води приятелите си вкъщи, отколкото „да се натиска по сокаците”, както цветисто се изразяваше баба ѝ. Така тя винаги им беше пред очите и всички бяха по-спокойни. Всъщност само един човек знаеше къде се виждат Магда и Мартин – това беше Севда. Магда интуитивно чувстваше, че може да се довери само на нея. Севда никога и за нищо на света не би я предала, Магда твърдо вярваше в това. След като Джамби се увери, че нещо става зад гърба ѝ и Магда не споделя с нея, реши, че тя, Джамби, също иска Мартин, иска го повече от Магда, и на нея Мартин ѝ трябва много повече, отколкото на Магда. Магда си има родители в края на краищата! Защо иска и Мартин? Справедливо ли е Магда да има и родители, и Мартин, а тя – Джамби, да няма нито едното, нито другото? И тя започна недвусмислено да дава знаци на Мартин, да го задява при всеки удобен случай. Разбира се, гледаше Магда да не забележи. Но Мартин не обърна никакво внимание на закачките и подмятанията ѝ. Веднъж, изпила чаша бира на един рожден ден, от който Магда по изключение отсъстваше (любимото татенце се беше върнало от поредното си клатушкане по корабите), Джамби стремително покани Мартин на танц и направо го попита защо се прави, че не забелязва чувствата ѝ. Той чистосърдечно се изненада: – Чувства ли? Стига бе! – и после се разсмя. – Изобщо не съм забелязал. Шегуваш се, нали? – и като разбра по погледа ѝ, че никак не се шегува, каза: – Не, не, не че си лоша, но, честно да ти кажа – добил кураж от бирата, рече той, – истината е, че тръпки ме побиват от теб, студена си като змия. Извинявай, че ти го казвам, но понеже питаш, иначе не бих… – и се изчерви. Дъхът на Джамби спря от изненада, тя блъсна Мартин, профуча през стаята, грабна си чадъра от антрето, в движение навлече взетия назаем от леля ѝ шлифер, и изхвръкна на улицата. Излезе и застана под проливния дъжд, забила острието на неотворения чадър в калта. Джамби мислеше трескаво. Не беше предполагала, че ще чуе такова нещо. Разбира се, то беше абсолютно невярно, абсолютна измислица! Студена – тя? Тя – студена! Абсурд. Просто искаше да се отърве от нея, да я отблъсне, влюбен е в Магда, влюбен

25 е в тази зубрачка, в тази префърцунена, в тази… Влюбен е в нея! Магда пак ще има всичко, а тя – нищо, нищо, както винаги! Джамби се задъхваше от гняв, и като в несвяст удряше с чадъра каквото ѝ падне – дърветата, електрическия стълб, купчината мокър пясък… След малко спря да удря… Натежали от дъжд и кал, мокрите поли на шлифера висяха от двете страни на тялото ѝ като прекършени криле…

– Ще видиш ти… – произнесе тя шепнешком и отвори над главата си изпочупения чадър, от който във всички посоки стърчаха криви метални пръчки. Беше застанала по средата на една локва. Дъждът продължаваше да се стича по залепналите за лицето ѝ кичури коса. После бавно, все тъй шепнешком, тя повтори: – Ще видиш ти… Преди доста години Севим, току-що завършила училище, се беше качила на автобуса за Истанбул от малкото градче, където беше родена и в което бе прекарала целия си живот. Денят беше двадесети юни 1985 година, тя винаги щеше да помни тази дата. Душната, мръсна автогара гъмжеше от всякакъв народ, блъсканицата беше голяма и сред хаоса от чанти, сакове, торби и бохчи, обградена плътно от хорската глъч, тя не можа да каже на родителите си почти нищо от онова, което бе намислила да им каже на сбогуване. Просто държеше с горещите си потни ръце ръцете им, стискаше ги, майка ѝ я гладеше по главата и от време на време я прегръщаше, без да каже и дума, а баща ѝ – баща ѝ, с когото бяха толкова близки, блед и мълчалив, изглеждаше като вцепенен. Кой знае защо оправяше с треперлива ръка ту якичката на блузата ѝ, ту слагаше косата ѝ зад ухото а после я измъкваше оттам, приглаждаше непокорния кичур над челото ѝ… Каза само: „Прави, каквото ще правиш, но никога не забравяй коя си и на какво си научена. Не забравяй коя си…” И после млъкна. Брат ѝ разтягаше дъвката си и правеше балони, като се надяваше да я разсмее с физиономиите, с които придружаваше изпълнението си, защото обикновено успяваше да го направи, но този път на нея не ѝ беше до смях. Тя с цялото си все още неопитно същество чувстваше, че става нещо преломно, че всичко напълно ще се промени с това заминаване, че колелото на живота ѝ се е завъртяло в тази посока и вече нищо не може да го спре. Тя се беше оставила на съдбата си да я води…А съдбата ѝ я водеше в Истанбул. Севим усети как внезапно тълпата я дръпна и я пое, погълна я като някакво хищно същество, откъсна я от най-близките ѝ; чужди потни и изнервени тела я притискаха отвсякъде, някак си я повдигнаха нагоре, и тя, махайки с крака във въздуха, ги удряше в други крака, като само от време на време успяваше да стъпи на земята. Хората се блъскаха като обезумяло стадо, за да заемат по-удобните места, защото пътуването беше дълго. Изведнъж Севим усети под краката си стъпалата на автобуса и отново подвластна на общото движение навътре, тъй като продължаваха да я притискат от всички страни, се хвърли на първото място до прозореца, което и попадна пред очите от страната, където обърканото ѝ семейство се вглеждаше през прозорците и я търсеше. Тя започна да удря по стъклото с длан и изведнъж разбра, че вече няма връщане назад,

26 че вече е заминала от тук, макар автобусът все още да не е тръгнал. Удряше по прозореца с все по-нарастваща отчаяна настойчивост, в която имаше молба, сякаш се надяваше изведнъж баща ѝ да каже: „Добре, слизай, няма да ходиш в Истанбул.” Но баща ѝ само я гледаше с огромните си черни очи, от които сълзите се стичаха на две мокри бразди към гъстите му мустаци, мигаше и поклащаше глава, което означаваше: „Кураж, момичето ми, всичко ще е наред, ще се справиш!” Като гледаше баща си със същите огромни черни очи, които беше наследила от него, Севим хвана медальона, който висеше на шията ѝ, целуна го и го прибра вътре в блузата си. Баща ѝ поклати глава одобрително и стисна устни. После се обърна с гръб, за да не запомни тя лицето му такова, каквото беше в този момент… Майка ѝ и брат ѝ също махаха усилено и бършеха сълзите си, като въпреки това се опитваха да се усмихват. Тя също бършеше сълзите си, но не се опитваше да се усмихва. Никога не се беше разделяла със семейството си, никога не беше ходила в Истанбул. Въобще не ѝ се тръгваше за Истанбул. Но след дълго мъдруване семейният съвет реши, че така е най-добре за нея, и тя, свикнала да се подчинява на родителите си, и този път постъпи така, както искаха. Пътува много километри като насън. Пейзажите прелитаха край отворените ѝ, пълни с целия мрак на света очи; прелитаха някак бавни и сякаш нереалистични, без тя да ги забележи. Не помнеше да е спала, но и нищо друго не помнеше, освен звуците на дъжда, който няколко часа усилено чукаше по ламарината на покрива на автобуса и заливаше прозорците. После изведнъж спря… Беше ранно лято, но колкото по на юг слизаха, толкова повече зеленината посърваше, изглеждаше като посипана с пепел и в автобуса ставаше все по-топло. Момичето не се докосна до сандвичите, които майка му старателно беше увила в станиол. Не изпитваше никакъв глад, само изгаряща жажда и непрекъснато отпиваше малки глътки от голямото стъклено шише. Беше го напълнила с вода от чешмата на двора в родната си къща. От дете пиеше от тази вода, никога не беше пила друга, но сега водата ѝ се струваше по-вкусна от всякога, и вкусът ѝ беше някак особен, сякаш миришеше на всичко, което растеше в този двор – на чемшир и на орехи, на смокини и на латинки, на череши и на карамфил… Севим пиеше от водата, както се пие лекарство – бавно, внимателно, задържаше я в устата си дотогава, докато и последната капка не се стичаше в сухото ѝ горещо гърло… Делеше всяка глътка на няколко по-малки глътки, сякаш се надяваше водата да ѝ стигне за колкото може по-дълго време… Изглежда беше заспала току преди пристигането, защото я събуди възрастната жена, която седеше до нея.

– Хайде, къзъм, стигнахме… – рече равно тя и старателно заоправя забрадката си. Слизането от автобуса не беше толкова припряно. Хората стъпваха някак тежко, оглеждаха се несигурно наоколо и чак когато видеха някой близък, дошъл да ги посрещне, се отпускаха. Изведнъж Севим се поколеба, каза си – какво ли би станало, ако не слезе от автобуса, ако се скрие отзад зад седалките – нали автобусът след няколко часа ще тръгне обратно към родния ѝ град, към родителите ѝ, към единствените неща и хора, които бе обичала през все още

27 краткия си живот? Беше само миг, крехък и сладостен, в който тя се потопи, и от който не ѝ се искаше да излиза… Извади я от мига гласът на леля ѝ, която почука по стъклото отвън. Беше дошла да я посрещне. Севим се сепна, сякаш са я хванали да прави нещо нередно, усмихна се на леля си, нарами сака си, взе под мишница разни пакети и шишето с малкото вода, останала на дъното, и тръгна към действителността. Видя, че почти всички са слезли и тя е останала предпоследна. Зад нея се готвеше за слизане едра млада жена с огромна бохча. Тя видя някого навън, развика се, размаха ръце и се разбърза нетърпеливо и тъкмо Севим слизаше по стъпалата, онази я бутна, Севим залитна, изтърва нещата си на напечената земя и падна върху тях. Жената дори не забеляза какво е причинила, устремена към едър красив мъж, който се завтече насреща ѝ. Стъкленото шише на Севим с трясък се беше счупило и шепата вода в него буквално за секунди попи в сухата, жадна земя на Истанбул.

– Е, пристигнах… – каза Севим и като прегърна леля си, разрева се на рамото ѝ и повтори: – Пристигнах.

– Пристигна, мила, пристигна, не плачи… Не плачи, че и аз ще се разплача – рече леля й Вилдан и вече бършеше едрите си бързи сълзи. – Истанбул ще ти хареса. Ще видиш, всичко ще си дойде на мястото. Колко си голяма, едва те познах! – и тя взе торбите на Севим, като продължаваше да подсмърча.

– Къде е чичо? – огледа се момичето.

– Не можа да спре и обикаля наоколо. Сега ще го пресрещнем, хайде да вървим. С леля си открай време се разбираха. Двете с майка ѝ бяха близначки, Севим сякаш беше забравила това. Сега виждаше, че с възрастта те бяха започнали да си приличат още повече. Двете се прегърнаха, нарамиха багажа и тръгнаха към ъгъла. Топла и шумна привечер бързо се спускаше над Истанбул. Леля ѝ Вилдан и чичо ѝ Йълмаз живееха под наем в скромна, но просторна къща близо до пристанището. Братовчедка ѝ Кадер рано се беше омъжила и двамата с мъжа си бяха заминали за Германия. Вкъщи бяха останали близнакът на Кадер – Джевдет, и най-малката – Есма. Семейството беше весело и задружно, в къщата беше винаги шумно, но правилата се спазваха. Чичо ѝ и братовчед ѝ Джевдет работеха на пристанището – товареха и разтоварваха кораби, местеха товарите от един кораб на друг… Смятаха, че на Севим ѝ трябва време да свикне с промяната и за да я разсеят, в събота и неделя я водеха на разходка из града… Отначало всичко я плашеше – небостъргачите, многото коли, шумът на големите улици. Дори суетнята по Капалъ чаршъ – Покритата чаршия, където я заведоха да ѝ купят нови дрехи, за да я поразсеят, ѝ се видя прекалена… От бавното и сънно време на малкото градче, от което идваше, Севим се чувстваше като попаднала на друга планета, в един несъществуващ свят, с който тя няма и не иска да има нищо общо. Този свят я плашеше и щеше да я плаши дълго… И тя отказваше разходките под различни предлози, докато накрая престанаха да и ги предлагат.

28 Но тъй като за нищо на света не искаше да остава вкъщи, тя настояваше час по-скоро да започне работа, каквато и да било. Надяваше се така да има по-малко време да мисли за дома си и за всичко, което остана в мъничкото ѝ, крехко минало. Един познат на семейството, Сабри, имаше магазинче за риба. Севим беше чувала за него, той беше от нейния град. Сабри беше към четиридесетгодишен, слаб и русоляв мъж, който си нямаше вече никого. Беше пристигнал в Истанбул преди десетина години, а родителите му наскоро след това се бяха споминали набързо един след друг. С много труд и лишения бе успял да спести пари и да се сдобие с малкото, чисто и подредено магазинче за риба, и то – близо до пристанището. Тук рибата беше винаги прясна, освен това Сабри чистеше рибата, ако клиентът пожелаеше, вадеше филетата, режеше я на парчета, а ако някой не знаеше как да приготви рибата, която купува, той подробно обясняваше, че дори записваше рецептите със ситния си четлив почерк върху малки разноцветни листчета и ги даваше на клиентите. Хората харесваха Сабри и търговията му вървеше добре. Не се беше задомил, живееше в една стаичка зад магазинчето, тихо и скромно – имаше легло, хладилник, маса, два стола (плюс един стар и крив, но любим) и черно-бял телевизор. Тъй си беше наредил нещата, че се оправяше и сам, въобще не му трябваше помощник. Чичо ѝ Елмаз взе Севим със себе си и отиде да поговори със Сабри. Той слушаше какво му говори Елмаз и от време на време кимаше с глава… Почти без да каже и дума, Сабри се съгласи да вземе Севим на работа срещу скромно заплащане. Севим веднага започна, въобще не се поколеба. Макар и малко, парите от заплатата ѝ щяха да са ѝ от полза. Севим нямаше намерение да тежи на семейството на леля си прекалено дълго, макар че тя не искаше и да чуе за това. Но засега ѝ трябваше време да посъбере пари, да обмисли положението си и да решава какво ще предприеме по-нататък. В магазинчето момичето нямаше почти никаква работа, защото Сабри вършеше всичко. Когато сутрин тя пристигаше, той вече бе помел, беше сварил кафето, беше подредил и украсил със свежи, зелени листа от подправки рибата, беше я натъкмил сред ледените кубчета, за да не ѝ навреди дневната жега, а веднъж го завари да ѝ говори… Когато я видеше, Сабри спираше да говори, а на Севим много ѝ се искаше да чуе тъкмо това – какво толкова им казва на тези мъртви риби, които всеки момент можеха да бъдат купени от някоя ранобудна домакиня и дори да не дочакат вечерта, а да бъдат приготвени още за обяд... Всъщност в началото работата ѝ се състоеше в това да разказва. Когато нямаше клиенти, Сабри сядаше на любимия си крив стол, небоядисан, скован от груби дъски. Севим не можеше да разбере защо именно този стол му е любимият, но по-късно го проумя – той беше едно от малкото неща, които Сабри бе взел със себе си, когато напускал родния им град и тръгнал към Истанбул. Мъжът бавно, като че извършваше някакъв ритуал, запалваше цигара, и никога не забравяше смутено да промърмори: „Знам, че не бива да пуша, ама…” Дърпаше дълго и дълбоко вдишваше дима, а после с премрежени очи бавно и сладостно го изпускаше навън… Чак след това, обвит в облаците тютюнев дим, той започваше да я разпитва за различни хора от техния град, как са, какво правят,

29 живи ли са, имат ли деца, как се казват децата им, те какво правят… Понякога Севим се сещаше за кого я пита и му разказваше, каквото знаеше, а каквото не знаеше, си го доизмисляше, за да не огорчи Сабри. А когато въобще не се сещаше за хората, от които се интересува Сабри, вечерта питаше леля си и чичо си, и ако те си спомняха, спомените им на другия ден надлежно му бяха разказвани… Сабри клатеше глава, усмихваше се, а в усмивката му имаше нещо хем мъчително, хем сладко, понякога лицето му придобиваше особен израз, сякаш се мъчи да преглътне нещо люто, което му е заседнало на гърлото. Севим често си мислеше, че Сабри я беше взел на работа само за да я разпитва, а после жадно и внимателно да отпива от разказите ѝ, сякаш са някакво лечебно и същевременно отровно питие… Веднъж Сабри сякаш между другото я попита за една жена. „Тя ми беше учителка!” – зарадва се Севим и започна да му разказва за нея, за това колко добра учителка е и как всички ученички много я харесват. „Има ли деца, няма ли?” – попита Сабри. „Не – отвърна Севим – няма деца, не е женена… Стара мома е.” „Я недей да говориш така, стара мома!” – изведнъж се сопна Сабри, но лицето му някак просветна, и рече: „Я да пийна една мастика.” „В девет часа сутринта ли?” – слисана попита Севим. За два месеца не беше виждала Сабри да пие. „Какво му е на девет часа?” – рече той и доля чашата с вода, а течността побеля. Обърна я и излезе, без да каже нищо. В редките случаи, когато му се налагаше да излезе през деня, той обикновено казваше: – Затвори и недей да продаваш, докато се върна. Не можеш да теглиш, ще объркаш нещо. Първите дни Севим нямаше нищо против да заключва след Сабри, да обръща табелата, на която пишеше „Затворено за малко” и седнала до прозореца, да наблюдава живота, който течеше покрай нея, хората, които бавно или бързо пресичаха малкото площадче, влизаха или излизаха от дюкяните и по-големите магазини. Тези хора очевидно се различаваха от хората в малкото градче, от което идваше, бяха облечени по-различно, разговаряха по-иначе… Момичето ги гледаше и се питаше как се случи тъй, че тя се озова в този огромен и непознат град, далеч от най-близките си хора и не можеше ли съдбата да се разпореди иначе и тя да беше останала вкъщи, при семейството си… Тези мисли я разстройваха и тя скоро реши, че просто си забранява да мисли какво би било, ако… Беше пристигнала в този град и трябваше да живее тук. Така е било писано, момичето ми, каза ѝ баба ѝ Ермине, когато отиде да се сбогува. А баба ѝ Есма (която тя като дете наричаше Другата баба, защото живееше в друг град), със сигурност я е гледала отгоре, а сигурно и сега я гледаше, мажеше ноктите си с къна, за да са чисти и червени, и сигурно напевно си повтаряше под носа любимото си изречение от Корана: „И клонка не помръдва в полето без волята Божия…” Трябва да гледаш напред, Севим, каквото било – било, ѝ казваше често Сабри, на когото тя лека-полека започна да се доверява като на баща… Трябва да гледам напред, повтаряше си и тя, и усещаше как апатията, сменяща се ту с отчаяние, ту с омерзение, лека-полека я напуска, оттича се като дъждовната вода в улуците, и се излива някъде много, много далеч от нея…

30 На Севим ѝ се искаше все пак да си изкарва заплатата с труд, а не със седене на стола и с досипване на лед върху разположената на големия тезгях най-различна риба. И докато Сабри го нямаше, тя започна да се учи да тегли, наблюдаваше коя риба колко тежи и установи, че макар две риби от различни видове да изглеждат еднакво големи, те не тежат еднакво. Скумрията беше потежка от пъстървата, филето от треска – по-леко от наглед същото по големина парче от филето от акула… Лека-полека тя се осмели да продава в отсъствието на Сабри и един ден той я завари ловко да тегли дребна пъстърва за един от редовните клиенти, Орхан Торсуноглу – негов познат, който не живееше в квартала, но предпочиташе магазина на Сабри. Лицето ѝ беше се зачервило от усърдие, черните ѝ очи блестяха, а тънките ѝ руси коси се бяха залепили на врата от пот. Като го видя, Севим първо се притесни, но долавяйки одобрение в тънката му усмивка, загледа победоносно. Сабри се ръкува с Орхан и двамата излязоха отвън пред магазина, запалиха по една цигара и заговориха… От време на време ту единият, ту другият поглеждаха бегло към нея и тя не се съмняваше, че разговорът им я касае.

– Направила си добро впечатление на клиента – отвърна Сабри на въпросителния ѝ поглед. – Орхан Торсуноглу е интелигентен човек, работи в радио, а освен това е редовен клиент. Севим мълчеше, но руменината по лицето ѝ не избледняваше. Нещо в този Орхан я притесняваше. Той не идваше за пръв път, тя го помнеше отпреди. Всеки път я гледаше някак строго, изпитателно, сериозно. Като че я подлагаше на изпит. Беше поне на трийсет и пет години, среден на ръст и набит, с огнени като на баща ѝ очи и правилен нос. Гъстите му тъмни коси бяха подстригани късо. Лицето му общо взето изглеждаше леко тъжно и навъсено, но когато кратката му бяла усмивка минаваше бърза като светкавица през него и го осветяваше за миг, то добиваше съвсем друг вид. Всъщност беше го видяла да се смее само веднъж, и то на нея. Както винаги, искаше няколко дребни пъстърви, и докато ги слагаше в прозрачното пликче, за да ги претегли, едната се изплъзна от ръката ѝ, която беше напъхана, както е редно, в найлоновата ръкавица, с която теглеше. Севим се наведе да вземе падналата пъстърва, но рибата отново и отново и се изплъзваше, и докато на изчервеното и потно от притеснение момиче му се ревеше, Орхан прихна, наведе се, взе рибата с гола ръка и я пусна в пликчето.

– Благодаря, щях да Ви сложа друга риба, тази се изцапа… – тихо каза Севим и едва се осмели да го погледне съвсем отблизо в очите. Орхан със сигурност беше много привлекателен мъж, от него лъхаше някаква сдържана сила.

– Не се безпокойте, бездруго ще я мия, преди да я изпържа… – стори ѝ се, че в отговора му имаше подигравателна нотка, а може би само така ѝ се струваше….

– Сам ли ще я пържите? – чу се да пита Севим и се ужаси от глупостта и нахалството на въпроса си.

– Налага се, живея сам откакто майка ми почина. Рааметли, да е блажена на небето… – добави той с уважение и отново се усмихна.

– Рааметли… – изрече за свое учудване Севим с чувството, че за пръв

31 път произнася тази дума, и докато я произнасяше, гледаше Орхан в очите като дете, което сега се учи да говори и очаква одобрение… После се сепна, сети се за рибата, трескаво я претегли, сбърка с рестото и се наложи Орхан да върне част от парите, тъй като му беше дала като ресто повече лири, отколкото той за покупката. В този момент, слава Богу, се появи Сабри.

– Може ли да ида да си взема една вода? – попита го Севим и преди да чуе отговора му, хвърли ръкавиците в кошчето за боклук и изхвърча от магазинчето. Двамата мъже се погледнаха в очите и се засмяха. В началото плачеше сутрин, докато се къпеше, но тъй като след това трябваше да тръгва за работа, а очите ѝ бяха подути и зачервени, тя реши, че това не е най-подходящото време и място за плач. Оставаше ѝ само нощта. А нощите бяха най-тежки за Севим: тъй като не спеше сама, а в една стая с братовчедка си, тя не можеше да се наплаче на воля, забиваше глава във възглавницата с такава сила, че понякога ѝ се струваше, че ще се задуши. Слава Богу, малката Есма спеше като съселче – дълбоко и непробудно; кроткото ѝ и равно дишане действаше успокоително на Севим и понякога и тя успяваше да заспи бързо… Но по-често се случваше обратното: оловната топка, направена от мрак, мъка и спомени, притискаше силно гърдите ѝ; някаква невидима сила стягаше шията ѝ, и първите сълзи бликваха, придружени от болка в гърлото, от което сякаш се отлепваше някакъв ужасен, но безмълвен вик и се отправяше натам, откъдето беше дошла… Често в нея се надигаше гняв, изпълваше я ярост и в онези тъмни мигове се чувстваше изоставена и предадена от близките си, отхвърлена от любимия си баща, от майка си, която беше най-добрата ѝ приятелка… Но в други моменти тя дълбоко в себе си знаеше, че това не е вярно и че онова, което те решиха да направят, беше единствено разумното, което можеше да бъде направено. Да я изпратят в Истанбул. Това беше последното, което си беше мислила, че ще ѝ се случи в този живот… Тя лежеше в тъмното, пред очите ѝ като осветени прозорци на бърз влак, които хвърлят кратки квадрати светлина в нощта, се редяха спомените и постепенно яростта ѝ, премесена с чувство за вина, се насочваше към самата нея, към нея от онези дни, които прекършиха живота ѝ и я отделиха от близките ѝ. Само тя, само тя беше виновна за всичко, за всичките беди, които последваха! В съзнанието ѝ болезнено блесна дългият, бял болничен коридор, решетките на прозорците, острата миризма на дезинфектант… Заспивай, Севим, заспивай! Не можеш да поправиш спомените. Те се поправят само в работилницата на миналото… А миналото е потънал континент... Тъкмо се унасяше и гласът на ходжата от близката джамия я стряскаше. Тя знаеше, че е четири и половина. Ако успееше да заспи отново, си беше чист късмет. Сутрин Вилдан пипаше мократа възглавница на Севим и я изнасяше на слънце, за да поизсъхне до вечерта. Един ден чичо ѝ Йълмаз се върна по никое време вкъщи, отвори си една го-

32 ляма синя кутия бира „Ефес” – нещо, което правеше само по празници, седна, запали цигара и мълча цял час. Севим беше вкъщи, тъй като Сабри правеше ежегодното чистене и измазване на магазина – беше я освободил за два дни. Двете с леля си не смееха да попитат какво става, само се споглеждаха и стъпваха на пръсти наоколо. Накрая Вилдан седна до мъжа си и сложи ръка върху неговата.

– Останах без работа – с хрипкав глас рече той. Вилдан не каза нищо, само затули с ръка устата си, по съвсем същия начин, по който го правеше и майка ѝ Ширин. Севим тихичко излезе от стаята и седна на пейката пред къщата. Големите кичести олеандри ѝ пращаха горчивия си аромат и тя си спомни, че баба й Ермине ги наричаше зокуми. Вятърът откъм морето клатеше прашните листа на смокините. Севим тихичко се засмя. Беше я срам от това, което изпитваше – сърцето ѝ биеше силно, с едва потискана радост – може би сега, когато чичо ѝ е безработен, ще решат да я върнат вкъщи, защото ще им тежи, ако остане при тях? Боже, ако можеше това да се случи! Тя несъзнателно протегна ръка и откъсна една зелена смокиня, от дръжката ѝ пръсна белият като мляко сок и полепна по пръстите ѝ. Но се случи съвсем друго. Между уволнените пристанищни работници се разнесе мълва, че в пристанището на Ескихисар, източно от Гебзе, има места за товарачи. Йълмаз седна в старата си кола и отпраши нататък. Мълвата се беше оказала истина. Йълмаз се беше спазарил за последното свободно място. Трябваше да се местят. Трябваше да напуснат Истанбул. И Джевдет щеше да тръгне с тях, макар че не беше уволнен, а работа за него в Ескихисар нямаше. Не можеха да плащат за две квартири, не беше по силите им. Бяха казали на Йълмаз, че в близкия до пристанището квартал Муалимкьой могат да наемат сравнително евтини квартири от преселници от Анадола. Той пошета ден-два и накрая рече: – Намерих нещо, не е кой знае какво, но е евтино. На първо време там, пък после ще видим… Започнаха да събират покъщнината, Севим попита дали да не иде до пощата, за да се обади вкъщи, но Вилдан някак троснато й рече, че тя вече се е обадила. Тогава тя тръгна към магазинчето на Сабри, за да се сбогува с него. Той вече знаеше какво ги е сполетяло. Изчака го да обслужи един клиент, а после Сабри сложи табелката „Затворено за малко”, заключи вратата и я покани отзад в стаичката, за да поговорят насаме. Всъщност той не знаеше какво да ѝ каже, само повтаряше “Ех, Севим, Севим, да знаеш, че животът не е туй, за каквото го мислим, като сме млади, тъй да знаеш…”, и дърпаше от цигарата, която потрепваше в пожълтелите му от тютюна пръсти. Севим се загледа в старите снимки, закачени по стените в стаичката му, сякаш ги виждаше за пръв път. Сабри като дете с майка си и баща си, Сабри като победител в колоездачна обиколка, Сабри, прегърнат с младо красиво момиче. „Но това не е ли…” – заби пръст в снимката Севим, но Сабри бързо я свали от стената и я пъхна под възглавницата на леглото. Учителката ѝ! „Стара работа,

33 минала работа…” – промърмори той. Севим сложи ръка на устата си от изумление. За миг си помисли, че го направи също като майка си и леля си.

– После се загледа в стария телефонен апарат на Сабри. Изведнъж ѝ мина през ума… Сабри сложи ръка на рамото ѝ: – Давай… – рече той и излезе от стаята. Севим едва улучваше цифрите, бъркаше, започваше отново. Най-после се чу сигнал и оттатък вдигнаха слушалката.

– Татко… – каза тя с внезапно прегракнал глас. ... Сабри беше запалил нова цигара и мълчанието му кротко придружаваше мълчанието на Севим. Той не я утешаваше, нито пък ѝ казваше нещо, само отпиваше от кафето си, дърпаше от цигарата и гледаше през прозореца… Когато вдигна поглед, Севим не знаеше колко време е минало. После Сабри излезе да я изпрати до външната врата. Прегърнаха се, а той я потупа по гърба, поокашля се и хрипкаво рече: – Ще се справиш, момичето ми, ще се справиш! – и някак със стеснение додаде: – Ами, такова, ако господин Орхан попита за теб, какво да му кажа?

– Че защо ще пита? – вяло каза Севим, пипна го още веднъж, като за късмет и си тръгна. Но като направи няколко крачки спря, поколеба се и се обърна към Сабри: – Кажи ми моля те, какво говориш всяка сутрин на рибите, като ги подреждаш… Много искам да знам.

– Ами казвам им каквото трябва – учудено рече Сабри. – Първо им се извинявам… После им благодаря. Гебзе беше голям стар град на 50 километра източно от Истанбул, надолу по северния бряг на Мраморно море. Пътуваха по голям мост, увиснал над Босфора, и красотата на пролива за кратко изпълни сърцето ѝ със светлина. После изведнъж я сепна надписът „Добре дошли в Азия”, който ги приветстваше от жълта табела, докато чакаха да минат през гишетата за плащане. Азиатският вятър, сух, горещ и прашен, духна в лицето на Севим, и тя затвори очи. Включиха се в магистрала, която водеше към Анкара. От двете й страни имаше други, локални платна с двупосочно движение. Пътят прекосяваше Гебзе, те отминаха града и продължиха още няколко километра, докато видяха надпис „Муалимкьой” и стрелка за отклонение надясно. Старата кола на Йълмаз, а след нея и камионът с покъщнината, се затътриха бавно по някога асфалтиран, но вече разбит път, от двете страни на който се редуваха големи промишлени халета. Почти всички бяха боядисани в синьо. Севим видя как леля ѝ с остър и сух поглед оглежда безрадостната околност, която се провиждаше в празното пространство между две постройки: кафеникави, голи хълмове, прорязани от пътища, по които тежки камиони, обвити в облаци прах пълзят, возейки тежките си товари към невидимото пристанище. Муалимкьой унило ги посрещна с два стари като света очукани контейнера за боклук, кой знае от кога останали без капаци и курдисани тържествено почти по средата на кръстовището. Около тях лежаха три кучета. Видяха ъглова къща

34 с плосък покрив, боядисана наполовина в керемиденочервено, наполовина в тютюнево жълто, с надпис отгоре „Марабаоглу Маркет”. Няколко жени, насядали на тротоарния бордюр плътно една до друга, ѝ се видяха като лястовички, накацали върху жица… Момиче в напреднала бременност возеше в желязна строителна количка малко дете, а друго се беше вкопчило в едната ѝ ръка. Вятърът на талази донасяше от някъде една неописуема миризма. Миришеше едновременно на развалена риба и на непочистван обор. Муалимкьой се състоеше от около трийсетина къщи. Повечето бяха бедни и неизмазани, с разхвърляни запуснати дворове. Имаше и големи нови къщи, повечето от които дори не бяха още довършени, но се виждаха голи до кръста работници да мажат отвън и да се катерят по импровизираното скеле. Сред всичко това на единия ъгъл на кръстовището се издигаше висока и хубава, боядисана в резедаво и бежово сграда… Старата кола на Йълмаз подмина сградата и зави надясно. От лявата страна имаше няколко двуетажни къщи. Имаше овошки, но по клоните им плодовете бяха изсъхнали още докато са били зелени. Така и си висяха там – недоузрели, сбръчкани, прашни, сякаш нямаха сили дори да се откъснат от клона и да паднат на земята…

Отдясно на улицата нямаше нито една цяла къща, виждаха се само порутени останки. Колата спря пред една двуетажна къща точно срещу руините. След нея спря и камионът, натоварен с покъщнината. Вилдан стисна устни тъй, че кожата около тях побеля. Йълмаз я погледна, слезе някак прегърбен и махна с ръка на шофьора да разтоварва… Малката Есма скочи от колата и веднага се затича към една купчина деца, които стояха на известно разстояние и с любопитство наблюдаваха какво става. Тя грабна топката на едно дете, което хукна да я гони. Джевджет бавно измъкна дългото си слабо тяло от автомобила, с някакво превъзходство се огледа наоколо със светлите си очи, но нищо не каза. Севим погледна къщата. Предната ѝ стена, тази, която гледаше към улицата, някога, много отдавна, трябва да е била розова, помисли си тя. Тъмнорозова. Сега тя беше на петна, извехтяла и олющена. На долния етаж имаше три прозореца, и трите с решетки на тях. На втория етаж имаше два прозореца, третият беше зазидан. Всички прозорци бяха с различни размери. Страничната фасада на къщата, която гледаше към неголемия двор, пълен единствено с изгоряла от слънцето трева, беше различна – стените около външното стълбище, водещо към втория етаж, бяха прясно боядисани в ярко резедаво. В същия цвят беше боядисан дори циментът около градинката, в която вятърът люлееше прецъфтял хибискус. Останалата част от стените бяха в бледа охра. Ниска тухлена ограда опасваше къщата донякъде, а после просто свършваше, без да стигне до края на двора. Лозница се издигаше до втория етаж и скриваше от погледите на минувачите вътрешно дворче, по средата на което имаше голяма маса, покрита с мушама на едри цветя. Новите им хазяи – Али и жена му Финие, преди години бяха дошли от Ана-

35 дола да търсят работа в Гебзе. Али караше голям камион от предприятията до пристанището, пренасяше товари. Излизаше в зори и се прибираше вечер. Финие беше дребна пъргава жена със силен глас, стоманеносиви очи, широки шалвари и пристегната забрадка. През повечето време държеше в ръката си дълга жилава пръчка. Налагаше наред – ту трите си деца, ту кафявата бавна крава, останала кожа и кости, ту чевръстото теле – цялото черно с бели петна по гърба. Децата и телето хукваха да бягат, щом усетеха пръчката, но кравата не ѝ обръщаше никакво внимание и докато Финие я налагаше и я ругаеше люто, тя продължаваше с пълно безразличие да скубе сухата трева. Доста отдавна се знаеха те двете. Севим я нарече в себе си „Биячката на крави” и така си остана. Али се прибра по-рано от работа и помогна за багажа. Настаниха ги на горния етаж, в три стаи. Севим пак трябваше да спи с Есма, а на Джевдет се падна да спи в кухнята. Малкото антре превърнаха в нещо като трапезария. Хапнаха набързо, каквото бяха взели със себе си. Откакто бяха пристигнали, Вилдан дума не беше казала. Горе-долу си проправиха път до леглата през купищата багаж, събиран припряно и натъпкан в каквото падне, и си легнаха. Йълмаз погали жена си по главата и каза: – Толкова ми е мъчно, че така стана. Но след някоя година…

– След някоя година, и след още някоя година, и след още някоя – животът може и да свърши, Йълмаз… – и тя се сгуши в рамото му и тихо, отчаяно заплака. *** Севим махаше с ръце, хвърляше наоколо трескав поглед, косата ѝ беше разбъркана, а една санитарка се опитваше да ѝ напъха в устата малко супа. Севим въртеше глава, супата се стичаше върху избелялата нощница… Момичето стискаше уста, плачеше, и повтаряше: „Не искам, не искам да ям, не искам да живея, не искам, срам ме е, срам ме е, срам ме е…” В коридора някой започна да вика, да крещи, все по-силно и по-силно… Севим скочи в леглото си, малката Есма също. Беше четири и половина. С оглушителна сила гласът на мюезина изпълняваше сутрешния намаз.

– Много силно се чува… – каза сънено Есма, падна обратно върху възглавницата си и се зави презглава. Душата – отново се потопи в съня. Севим стана, все още разтреперана от сънуваното, но и благодарна този път, че намазът я беше събудил. Усети хладен полъх откъм отворения прозорец и погледна в нощта... В осветения от пълнолунието мрак, примесен с вятър и звезди, тя видя десетки, стотици трепкащи, разноцветни светлини на отсрещния бряг, които хвърляха дълги отражения във водата. Самата вода не се виждаше. Сигурно това е „ръкавът” на Мраморно море, дълбокият, дълъг залив, с който морето свършваше на изток, помисли си Севим. Сега то се спотайваше някъде там, все още неотделима част от изтъняващата нощ. Сребристо на лунната светлина, близкото минаре извисяваше строгата си, тънка снага, а печалният мъжки глас продължаваше да лее монотонната си предутринна молитва. Меланхолична и бавна, тя тежко падаше към дъното на

36 мрака, летеше към невидимите му врати, и се устремяваше някъде отвъд – там, където няма нито нощ, нито ден, нито болка, нито самота, а само бяла светлина и дълбок, невъзмутим покой. Да стане манекенка, беше детската ѝ мечта. Вкъщи често имитираше походката на онези модели, които виждаше по телевизията – доста усилия ѝ струваше, докато се научи да слага единия си крак пред другия, да върти раменете и дупето си и да стъпва като в паници, без да пада и да се спъва в собствените си крака. Така че, когато след редица перипетии, за които не искаше за нищо на света да си спомня, пристигна в Милано, Мария тръгна по агенциите. В една от тях, шестата по ред, се съгласиха да я вземат да помага на шивачките. И ето че веднъж, когато, както обикновено ѝ много бързаха с моделите, а манекенките бяха заети с друга част от подготовката, една от шивачките, след като се тюхка известно време огледа Мария и рече: – Я ела тука, като те гледам, горе-долу си като другата Мария. И я накара да облече един грозен тоалет в яркодоматено. В този момент влезе една госпожа, ужасена погледна Мария, докарана с доматената рокля, и буквално изврещя: – Веднага съблечи роклята, мърло! Ще я изцапаш! А на асистента си нареди: – Изкъпете я и я срешете, после ми я доведете. Собственичката Бианка Ливи – миниатюрна некрасива жена в зряла възраст, отново огледа Мария отвсякъде, въздъхна, и с драматично сплетени ръце и поглед, отправен нагоре, каза: – Господи, знаех, че ще ми пратиш някакво наказание, но как можа да ми пратиш това подобие на покойната ми сестра! Доста по-късно Мария щеше да изслуша разказа за това, как сестрата на Бианка Ливи по нейна вина е останала завинаги с обезобразено лице, а преди години беше скочила от някакъв мост, облечена в доматеночервен тоалет от последната колекция на прочутата си сестра. Г-жа Ливи накара Мария да се поразходи напред-назад, да вдигне косата си нагоре, взе мерките ѝ, и след като тихо се посъветва нещо с млад изрусен мъж с вид на гей, който само кимаше с глава без да пророни и дума, каза на Мария: иди си върши работата, ако трябва, ще те повикаме. Но шивачката беше приключила, Мария не й трябваше. Тя излезе от сградата, и изведнъж усети, че й прималява от вълнение. Едва се добра до единствената свободна пейка в малкия парк пред агенцията, приседна, и захлупи лице в ръцете си. Искаше й се да стои така много дълго, за да може да поеме дъх. Усети, че някой седна в другия край на пейката, но това не я смущаваше, нито я интересуваше в този миг. Тя седеше отмаляла и си мислеше какво ще прави, ако детската й мечта тръгне да се сбъдва. След малко чу едва доловимо хлипане. Беше хлипане на мъж, изпълнено с толкова болка и дълбоко отчаяние, че тя изумено вдигна глава и погледна

37 откъде идват тези разтърсващи душата звуци. В другия край на пейката седеше сравнително млад мъж, елегантно и скъпо облечен, и без да обръща внимание на останалия свят, ридаеше на воля. Плачът извираше сякаш от самото му сърце, в него имаше нещо по детски безпомощно, съпроводено с горчиво безсилие…

-Добре ли сте, синьор? – плахо го попита Мария, като се премести по-близо до него, внезапно изпълнена с непознатото й досега чувство на състрадание. Мъжът вдигна учудено глава и я погледна. Беше типичен италианец, мургав и красив, с гъста черна коса и аристократична брадичка. Той само поклати глава в знак на отрицание, извади копринена кърпа от джоба си, избърса лицето си и каза: - Извинете. Не ми е присъщо да плача по улицата, но… И тъй като Мария мълчеше и го гледаше в очакване, той тихо каза: - Току-що разбрах, че жена ми е тежко болна…Дори нямам сили да се прибера вкъщи…- После като на себе си добави: - Не е странно, че е в белия дроб, тя цял живот е пушила, денем и нощем… И тук Мария си помисли: “Колко ли ще трябва да я чакам да умре?” Сама се стресна от мисълта си, сякаш някой друг вместо нея си беше помислили това. Тя разтърси глава и с някакво чувство за вина попита: - Мога ли да Ви помогна с нещо, сеньор…

- Дженовезе, - протегна й ръка мъжът. – Анджело Дженовезе…

- Аз съм Мария…Мога ли да Ви помогна?

- Не, не, офисът на църквата е отсреща – и той посочи старинна сграда…Дошъл съм за месечната ни сбирка. Всъщност не живея в Милано…И след кратка пауза каза: - Е, аз ще вървя. Съжалявам, че станахте свидетел на това, но.. – и в очите му отново се появиха сълзи.- Имаме две деца. Още са малки…После се овладя и каза : - Заповядайте в църквата някой ден, всички са добре дошли, има работа за всички, дори да не са католици…

- Католичка съм, сеньор Дженовезе, католичка съм ....

- Има работа и за миряните, така че…

- Ще дойда, обещавам… Анджело Дженовезе се изправи, някак сковано, но с достойнство кимна към Мария и се сбогува. Беше доста висок мъж, стърчеше цяла глава над нея, макар и тя да минаваше за висока. После се обърна и се отдалечи бързо. На Мария й се стори, че дори в походката му има нещо, което излъчва отчаяние. “Сигурно много я обича!” – едва ли не с яд си помисли тя. После проследи с поглед Анджело Дженовезе, видя го да потъва в сянката на високата солидна врата над която с железни букви пишеше: “Опус Деи”.

38

ТАТЯНА ЛЮБЕНОВА ОТДЕЛНО МЯСТО

Да си почива тук Душата ми. Все още. Да си почива на брега, където минават Слънцето и Времето; където още е зелена и прозрачна реката на Живота ми. Да си почива тук Душата ми. Все още. На ръбчето – онази граница за най-човешките неща. След него тъмнината е дълбока. И пълна. И беззвучна.

2. Принудена, Реката ще отмести своето корито. Защото водораслите превземат бавно дъното и хладно. А ние безучастно наблюдаваме безмълвната и съпротива – да остане! Забравили, че Времето поглъща нашия Живот. И няма да намерим друго Русло.

3. И нека да сме благодарни, че Огънят единствен може да стопи докрая огромната човешка мръсотия. Да я превърне в светеща Жарава, а после в пепел сребърна, отдето няма да възкръсне като птица Феникс! И след угасналата пепел ще зарастне Огнището със бисерна трева!

39 4. Това е Лятото. Седи на камъка и мие за последен път нозете си във охладнелите води на речен бързей. И рибите усещат как си тръгва. Оглежда поруселите треви в полето. И побелелите от Слънцето скали. Не му се вярва, че е остаряло. И непривично е, че Вятърът мълчи. Тук-там проблясва огненото пламъче на тръгващи към есента листа. Това ли е безмълвното, но неотменно Предизвестие? Добре. Ще си отиде утре. С лястовичите ята, които днес по жиците безкрайни се събират. Но ще остави след себе си единствено осиротяла Тишина.

5. Избраха си едно дърво. Във клоните му още светещо зелени събраха се. И дълго си говориха. Обсъждаха. Какво? Ах, оня неизбежен път, Отвъд. И как по-лек да го направят, та да намерят утрешния бряг отново всички заедно. Крилете им, укрепнали от Слънцето, способни са докрай да ги държат. Защото оня път е много дълъг. Не знаят какви внезапни Ветрове ще ги издебват. Избраха си едно дърво. Сбогуваха се с Лятото. И сетне – над белите скали стопиха се. Като видение. И легна над Реката огромното им плашещо Отсъствие. А аз защо пропуснах този миг?

40 6. Ах, още мъничко… Във оня вир на Времето да сваляме праха от нашите Тела. И те да светят сребърни – като примамливи и живи Риби. А после да се обичаме под едрите звезди на някоя безлунна Вечер.

7. И Духовете водни ще се скрият под камъните речни – до другия Живот. И само нощем някога ще ги дочувате да разговарят с думи неразбрани. И дълго, изгубените свои думи, ще търсите под всичко струпано в Душата. Ще ви премазва стържещия звук на градското ви Битие. А някъде, под него, едва ще се долавят – на птици гласове. И от щурците – песен!

8. Но…имам Време. Да хвърлям въдици край водораслите и да издебвам сребърните Кленове. Защото те все още нещо ми дължат. Отмъкнали са го в Подмолите. И там са го оставили да дреме. А аз претърсвам себе си. Да го открия. И няма да си тръгна с Лятото, додето не го намеря. В това Отделно място на Живота.

41

ПЕТЪР КРАЕВСКИ РАЗКАЗИ

ДА УБИЕШ ДЕБЕЛИЯ ДЖЪСТИН Денят ми започна с убийство. Размазах хлебарка в банята. Метнах я в тоалетната и пуснах водата. За моите четирсет и две години съм избил толкова членестонога гад, че ако насекомите имат есхатологични представи за пъкъла, главният демон съм аз – онзи, който ги ръпка с тризъбец, за да не излизат от казана с „Райд”. Прави сте, странно започнах разказа си, а което е по-лошо, започнах го с лъжа. Истината е, че само си мечтая денят ми да започне с убийство. Вече цяла седмица дебна тая хлебарка в банята, но тя все намира начин да ми избяга. Да беше муха, да съм я размазал с някое томче от Г. Господинов (каква по-нелепа смърт за една муха?), но хлебарката е друга опера. Държи се. Не мре. Също като ония практически безсмъртни тенори, които клани-недоклани, се разкарват по сцената и берат душа на фалцет. Не се учудвайте на моята кръвожадност. Не съм с наклонности на сериен убиец. Обикновен човек съм. Ловът ме влече от малък, когато с най-добрия ми приятел Момчил бродехме по бреговете на Марица. Докато другите деца играеха на мижитарка, ритаха топка или просто разцъкваха джамини пред блока, ние, важни-важни, събирахме такъмите и отивахме на сафари. В ловния си комплект имахме по един калем с фунийки, жилка и скобарка. Аз се фуках и със сгъваемо ножче, което дядо ми Кольо беше донесъл от Чехия плюс разкошен фенер с пет батерии волт и половина, пак оттам. Така, въоръжени и опасни, обикаляхме заблатените разливи край машините за добив на строителен материал. Дебнехме Дебелия Джъстин. Чудовищен хипопотам-албинос, спотаен някъде сред тръстиките – разгонен, с кръвясали очи и неприветлив нрав. Не се шегувахме. Стреляхме на месо. Жабите бяха пропищели от нас. Да не говорим за милиционерите, които периодично ни гонеха от съоръженията на ДСО „Пясък и чакъл” по сигнали на будни граждани. Като се замисля, литературата ни направи такива. Под родителски натиск бяхме попрелистили книгите от задължителния прочит и изведнъж – ето го Херман Мелвил с неговия „Моби Дик”! Какво откритие за приключенската душа! Историята за белия кит бе поразила детското ни въображение с такава сила, че ако живеехме в Созопол, щяхме да оборудваме някоя лодка с мачти като „гръбнаците на тримата древни кьолнски крале”, да излъскаме корпуса, „потъмнял

42 като лицето на френски гренадир, воювал в Египет и Сибир” и да монтираме на носа страховито детско харпунче – почти като китобойния кораб на капитан Ахав, „благороден, но безкрайно тъжен”, а после да отплаваме към шамандурите, за да се справим с оня морски зверунгел. Е, в Пловдив липсваха океански хоризонти, нямахме си и своя „Пекод”, затова Марица се превърна в нашата Замбези. Мутира и представата ни за Моби Дик. Той се прероди в Дебелия Джъстин. За младия африканер джунглата е рай, в който бродиш със заредена карабина. Едва с напредването на годините осъзнаваш, че Господ е върховният хищник, Онзи – с небесната пушка, а ние просто възкликваме между залповете: „Каква чест да сме върховната плячка!” Не знам на какво се дължи това, но откакто се захванах с писане, станах подвластен на странни мисли от този порядък. Издадоха ми няколко романа, в които сюжетните линии се оплитаха като свински черва. Такъв бе и езикът ми – предизвикателен. На ръба на бръснача. Най-успешната си книга озаглавих „Да убиеш Дебелия Джъстин”. Първата част описваше детските ми преживелици край Марица и започваше с нафуканото: „Земята е затвор, в който всеки очаква изпълнението на смъртната си присъда” – претенциозно твърдение, което се продаде като топъл хляб заедно с останалите двеста хиляди думи. Срам, не срам, забогатях. Какво да правя като ме превеждат в чужбина? Да се терзая ли, че и Холивуд снима по мои сценарии? Купих си Майбах. Ожених се за Мис България, която впоследствие се превърна в Мисис Силикон. Тунинговах я заедно с колата, да са в тон. От едната проклетия си втълпих, че не мога да творя, ако не съм в хасиенда на Карибите, отпуснат върху люлеещ се стол от плетена тръстика, с „Chivas Regal” в ръка и скъпа пура в устата. Изглежда, важна част от писането е необходимостта постоянно да се убеждаваш, че си писател т.е. чат-пат да се отдаваш на фръцня. Правех го, без да ми мигне окото. Можех да си го позволя. Че кой би устоял на изкушението? С времето Момчил изчезна от моето полезрение. Увлечени в собствените си стратегии за оцеляване, поехме по различни пътища. Чух, че завършил лесотехническия, опитал някакъв бизнес, но без успех, а по някое време вестниците го обявиха за тото милионер. Честно казано, съжалих го. Тъпо е да чакаш успеха си от лотарията. Само лузърите го правят. Затова и не го потърсих за по бира. Бях прекалено зает да правя кариера в медиите. Печелех награди, давах интервюта, целех се нависоко – с гаубица – в литературния Олимп. Слава богу, вече бях загърбил младежкото си убеждение, че за да стигнеш върха, трябва да отпаднеш от класацията на конюнктурата. С очите си бях видял, че в надбягването към успеха бездарието е куц лилипут в лимузина. Защо да му дишам прахта? С увеличаването на жизнения ми стандарт се чувствах задължен да поддържам имидж на духовит бохем. Пичага от класа. Остроумен богаташ, който пише сълзливи антрефилета за бедните, а види ли просяк, минава на другия тротоар. Така е с всеки ухилен циник, постигнал, що-годе, мечтата на живота си, каквато и да е тя. Няма да ви лъжа, с живота се обичахме здравата, но именно тук е трагедията на хедониста – постоянно търси нещото, което да му достави

43 върховното удоволствие, а когато го намира, то все не е това Ето и сега – присъствам на премиера в целия си блясък. Бял костюм “Ralph Lauren”. Артистично шалче “Versache”. Тъмни очила “Aviator” на “Dolce& Gabbana”. Парфюм “Gerlain Paris”. Доминиканска пура “Gurkha Black Dragon Especiale”... Това съм аз. Виновникът за „Дебелия Джъстин”, част II. Залата е претъпкана с мои почитатели. Те хем ме харесват, хем ми завиждат. Хак да им е. Виж, почитателките са по-искрени, стига да не са феминистки. Всички неволно се поклащат в ритъм: „Там-та-там-та-там-тата”. В дъното дискретно припява фолклорна група от Африка, специално поканена от посолството на Зимбабве. В романа си описвам как ловувам в техните резервати. Оцелявам в трудни преходи, трепя ногато и хвъркато, залюбвам местна красавица, спасявам я от побеснял хипопотам и така нататък, да не разказвам фабулата – Спилбърг вече подаде оферта за филмиране, ще му смъкна две-три кожи. Обичам Зимбабве. Не че съм ходил в тая страна, но хората са благодарни. Чрез мен влизат в световната литература. Последното изречение току-що го изказва на глас виден критик, който мазно ме превъзнася срещу сто лева на ръка. Забелязвам, че издателката ми Боги приема похвалите с натежало сърце. Едва я свърта на стола. Напоследък трудно преглъща успеха ми, понеже той предполага повече внимание и по-голям хонорар за автора т.е. за мен. Точно по тази причина се забави втората част на „Дебелия Джъстин”. Наложи се да го пуснат заедно с новата ми стихосбирка. Но какво са няколко изгубени месеца пред безсмъртието, което предстои? Нали сме безсмъртни до доказване на противното? Знам, че такива отклонения са като горещи въглени за окото на съвременния читател – то минава по тях както начинаещ нестинар. Припка към действието, случката, шоуто. Разказвал съм хиляди истории по радиото и телевизията и ще ви кажа от първа ръка: Ако си представим, че текстът е с форми на жена, наймного се харесват миньончетата, подложени на безпощаден стриптийз. Образно казано. След толкова успешни романи, се чувствам като собственик на евтин бар, който е обръгнал от голотиите около пилона и вече търси компанията на добре облечени дами. Нищо, че и те понякога се оказват проститутки. Всичко това го спестявам, когато ми дават думата. Не цитирам и покойния ми приятел – поетът Емил Симеонов, който пет години чакаше да му издадат книга и на премиерата въздъхна: „Искам да изразя изтощителната си благодарност на моята издателка!”. Добре го каза, бате Емо, това ще се помни, мир на душата ти. Както и да е. Харесвам я Боги. Въпреки чаровната й чепатост, уважавам я тая жена. Затова говоря пред културния елит най-общо за мисията на писателите. Насилвам цялото си чувство за хумор в импровизации от сорта: - Като изключим гениите, писателите са два вида: едните печелят награди, другите правят литература. Едните са склонни към ефектни творчески самоубийства, а другите - към безсмъртие. Едните не ги четат, защото не ги познават, а другите не ги четат, защото ги познават. На едните съвестта им спи, а на другите – и хърка. Последните минават за дисиденти. Аудиторията постоянно реагира с непринуден смях. Пипнах ги! Продължавам с чувството, че успехът ми се случва в момента: - Писателите са два вида: едните остават, а другите продължават. Едните

44 пишат с ръцете, а другите – с краката. Едните се делят на видове, а другите – на индивиди. Едните пишат с удивление, а другите се удивляват, че пишат. Тези, вторите, са обект и на всеобщо удивление.

- А някои пишат „удивление” с „о” – обажда се моята коректорка, която минава за зевзек в минижуп.

- Правилно – отвръщам великодушно. - По тази логика писателите са два вида: одивителни и удивителни! Бурни аплодисменти. Удар в десетката. „Браво! Брависимо!”, отеква салонът, ще речеш, че в момента звучи арията на Фигаро от „Севилския бръснар”, но в изпълнение на хор, събран от кол и въже. Като се има предвид, че премиерата ми се предава директно по Националната телевизия, смятайте тиражът на книгите ми за изчерпан. Няма какво да говорим, хората обичат, когато литературата се превръща в пърформанс, хепънинг, шоу. Добре, че имам опит пред камера. Водил съм и стотици радио предавания. Знам къде да наблегна, какво да обера. А нюхът ми подсказва, че трябва да задоволя мерака на тълпата с по-зрелищен изказ.

- Писателите са като петте пръста на ръката: кутрето си изпразва сърцето, безименният - душата, палецът - главата, показалецът - химикалката, а средният просто се изпразва. Залата се залива от смях, да им се чудиш на акъла. Изключение прави напрегнатият екип на държавната телевизия (така се скандализират пуританите – брутално и в директни предавания!). Боги също е на тръни. Разбирам я. По принцип издателите са принудени да гледат скептично на живота, за да не се разорят без време.

- Ако писателят има кауза, превръща се в казус – усмихвам й се аз като бебок. – На твоята маса – гениалните, на съседната – бездарниците. В крайна сметка писателите са много, но читателят е на изчезване. Изобщо не ме интересува дали сте впечатлени от тази тирада. Стига ми, че залата в НДК става на крака и ме аплодира в продължение на пет минути! Под нестихващите овации ми връчват Националната награда за литература с поздравителен адрес лично от премиера. Пред малкия ми президиум вече се извива дълга опашка за автографи. Репортери от мейнстрийма се юрват с въпроси.

- Говорихте за писателите, а какво ще кажете за поетите? В стихосбирката ви има и класически форми, и vers libre...

- Добрите поети си личат дори в римуваното стихотворение! – казвам самодоволно, разписвайки небрежно книга на някакво светило. – Поетите пишат с кръвта си, а критиците ги класифицират по кръвни групи. Съществуват и такива поети, на които свободата им се заключава единствено в свободния стих. Що се отнася до мен, имам душа на демократ, сърце на социалист, разум на либерал и сънища на анархист. В множеството се вклинява засукана журналистка с микрофон на БНР. Познаваме се доста отблизо, да не кажа интимно. Трябва да има година, откакто я разкарах, заради едно сладко миньонче от bTV. Тя ме фиксира с поглед „имам да ти връщам” и подхвърля фамилиарно: - Не е ли по-важно колко сърце влагаш в писането?

45 - А може ли да твърдиш, че пишеш от сърце, ако са ти сложили пейсмейкър?

- Сърцето е в ума – опъва се тя.

- Ако сърцето е в ума, разбирам защо политиците са безсърдечни – закопавам я с усмивка. – Конюнктурният успех е като игра на белот – постоянно плющят козове, но печели, този който има карт бланш. Истинският успех е като игра на покер – конюнктурата вдига мизата с роял флаш, а ти я прецакваш с каре седмаци. Това, последното, направо им скрива топката. Или поне така си мисля.

- Каре седмаци не бие роял флаш – заяжда се прилъстената и изоставената.

- Бие, бие, особено ако е подплатено с чифт пищови – измъквам се на ръба между хумора и провала. – Иначе, както го играехме покера още навремето, каре седмаци винаги преборваше роял флаш. В тоталитарните условия това придаваше на играта една приятна демократичност. Кажете сега, не заслужавам ли да съм на върха?

- А как приемате славата? – питат от национален всекидневник.

- Славата е слънце от станиол – свети, но не топли – започвам подвеждащо.

– Славата има силиконови гърди. Колкото по-нависоко, толкова по-вероятно да й се пръснат циците. Смях избухва в репортерската тумба. Това им трябва на тях – някоя солена фраза като за първа страница.

- Апропо, за разлика от писателите, писателките биват само един вид т.е. едните имат вид, а другите нямат – слагам поантата. Ех, че веселба! Хубаво ми е, мама му стара... Абе, какво да ви кажа, чувствам се като човек, който е вдишал райски газ и се рее над простолюдието. С две думи – консумирам успеха. Излапвам го на големи хапки заедно с гарнитурата. Знам, че звучи нафукано и нагло, ама въобще не ми пука. Ако щете, наречете ме маниак, но не забравяйте, че аз карам Майбах, а не вие, ок? И не си мислете, че ми убягва мимолетността на PR-а. Наскоро бях писал в “Daily Mirror”: „Тежка е царската корона, но тя е перце в сравнение с отминалата слава”. А в едно знаменито интервю за “New York Times”, което го цитираха и в “Deutsche Welle”, бях заявил дословно: „Славата е веселият капан на завистта. Славата е врана-албинос, която само отдалече прилича на бяла лястовица”. Нещо против? Сега разбирате защо попивам всеобщото одобрение като боабаб, който долавя с листенцата си бъдеща засуха. В разгара на триумфа, джиесемът ми запява с гласа на Ивана: „Няма какво да говооорим, ние сме номер еднооо. Опса!” Вдигам.

- Ало... Кой?... Момчил?... Пада ти батерията?... Откъде?... Замбези?... Аха... Доскоро. Затварям. Разбутвам репортерите и с кисела физиономия се насочвам към изхода. Ония гракват като лешояди над мърша: - Кажете още за славата? За щастието? За успеха?

- Каква слава? Какво щастие? Какъв успех! – изсумтявам с половин уста. – Та той е убил Дебелия Джъстин!

46 РАЗКАЗИ НА УЖАСИТЕ „Пушката засече за втори път, а мечката приближаваше неумолимо – космата грамада от мускули, нокти и зъби, която заплашително набираше ускорение. Цеко беше стар ловджия, но за първи път усети, че се подмокря.”

- Ало, автора, недей така! – извика Главният герой на разказа.

- Защо? – учуди се Човекът пред компютъра.

- Недостойно е за ловец от моя калибър да се изпуска в гащите. Още повече глаголът „подмокрям се” приляга повече на дамите в състояние на сексуална възбуда. Бъди човек, не ме оставяй напикан в лапите на звяра! Що не ми измислиш мистериозно спасение? Нещо в героичните традиции на Холивуд, да речем. Ако може, с участието на Анджелина Джоли, Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс.

- Дай ми мотив, за да го направя – каза Авторът и свали курсора на нов ред.

– Ама по-бързичко, че тая жега ще ни съсипе!

- Добре, добре, мир да има. Ти нали минаваш за весел писател? Един кървав финал изобщо няма да ти е в стила. Все едно Краси Радков да играе Бостънския удушвач. На екран вървят зверски убийства, а зрителите се кикотят като разпрани. Не е уместно някак, нещата се бият естетически... Авторът видимо се изнерви. Запали цигара, смукна два пъти и я загаси в чиния с генералски фасове .

- Точно затова ще те похарча, приятелю! – каза Той и волево стисна зъби. – Всички ме възприемат като прост хуморист. Джебрю някакъв. Смехурко. Мислят си, че по цял ден пускам лафове и се хиля на показан пръст. Като напушен с ганджа или райски газ. Това и очакват от мен – хаху-хихи. Всяка мисъл – афоризъм. Всяка вметка – виц. Всеки жест – гег от комична сценка. Вече и при покупка на домати подхождам като към телевизионен скеч. Кафа!

- Купуваш ги, па си тананикаш: „Тез червени домати кой ги, мама, разклати, опсааа!” – иронично запя Протагонистът.

- Онемей! – сопна се Повелителят на думите. – Как не разбрахте, че не съм само писач на шаради и каламбури! А пък точно днес съм настроен драматично.

- Това прозвуча като заплаха – предпазливо отбеляза Героят. В отговор клавиатурата на лаптопа затрака някак безпощадно.

- „Гърлен рев разтърси гората. Мечката се изправи на задните си крака. Очите й се наляха с кръв. От устата й потече разпенена слюнка. Замахна с лапи. Нокти, дълги като чирпански чекии, минаха на сантиметър от гърлото на Цеко. Въздухът засвистя.”

- Чакай, чакай! – подскочи ловецът. – Преди да напишеш непоправимото, помисли! Не виждаш ли какво се заформя? Касапница! Я си ме представи мене, главният герой, изкормен от мечка стръвница. Черва и дреболийки – навсякъде. Там, зад храста – недояден крайник. Иззад бориките се прокрадва лисица и отнася нещо, от което получавам изтръпване в слабините. Ужас! После – полиция, линейки, припадащи патолози, смут и потрес в съдебна медицина и ей такива заглавия във вестниците...

- Супер! Това ще е хит – премлясна Авторът като че предвкусваше успеха

47 на разказа в медиите. – Накрая се намесва Президентът на Републиката и застрелва мечката с бренеке. Ще бъдеш отмъстен.

- Браво бе, ха така! – жегна го с интонация Лирическият герой. – Подмазваш се на властта. От това по-лош финал няма.

- Ти ще кажеш – набра злост Творецът и написа: „Ловецът се втренчи в звяра. Измери го с поглед. Не беше мечка. Мечок беше. И то в любовния си период. Очевидно изстрелите бяха прекъснали сезонното му чифтосване, а това не вещаеше нищо добро за собственика на пушкалото!”

- Ръчичките да ти изсъхнат дано! Словоблудец! – изпищя авджията и се вкопчи в удивителния знак. Писателят смени удивителната с точка и така докара персонажа до отчаяние.

- Това да ти е за урок – назидателно каза Той. – Не се занасяй с автора, че като нищо мечокът ще се окаже гей. Виж какво става нататък: „Рунтавият самец пристъпи напред и се облиза. Беше му любопитно да наблюдава как ловецът, тресейки се от ужас, се мъчи да зареди пушката. Фишеците падаха наоколо като жълъди, изтървани от несръчна катерица.”

- Леле-леле-леле! – затюхка се Протагонистът с чифтето. –Прощавай, но имам някои съображения. Крайно демоде е да използваш деепричастни форми. Какво е това „тресейки се”? Изобщо в целия израз „тресейки се от ужас, се мъчи да зареди пушката, фишеците... и т.н.” имаш натрупване на съскащи съгласни. Кой говори така: „Съ-съ-жъ-съ-чъ-зъ-шъ-фъ-шъ?”. Това не може да се произнесе. И, да ти кажа, умът ми не го побира как посмя да сравниш фишеците с „жълъди, изтървани от несръчна катерица”? Тя, сръчната катерица, да не плете дантели на една кука? Според мен целият пасаж трябва да падне. Авторът беше отегчен, но последните забележки допълнително го вкиснаха. Претенциите на Героя активираха в мозъка му опасни центрове, които забълваха убийствен сарказъм.

- Добре де, помогни малко и ти – каза Той. – Какъв край предпочиташ? Звярът да те разкъса с нокти и да те яде на почивки? Или да те заръфа откъм краката? При втория случай месото ще се запази свежо поне за две-три хранения.

- Садист – изсъска оня и за втори път се подмокри. – Ако напишеш това, истината за теб ще лъсне като... като...

- Като какво?

- Като немски задник в градинка на Слънчев Бряг! Това последното прозвуча толкова неуместно, че нямаше накъде. Главният герой губеше разсъдъка си, но не спираше да пустосва: - Видя се що за човек си ти! Лицемер! С разни хуморески прикриваш душа на сериен убиец!

- Това е идея! – усмихна се Създателят на сюжети и написа: „Внезапно излезе силен вятър. От дърветата започнаха да падат и останалите от ловната дружинка. Обезумели от страх, те се скупчиха зад Цеко и го побутнаха към мечока.” Ловджията окончателно напълни гащите. Лицето му се изкриви в гримаса на човек, загубил и сетните остатъци от човешко достойнство.

48 - Хуморът е последното убежище на психопата – заяде се той като за последно. Авторът се засмя.

- Спокойно бе, пъзльо! Майтапя се. Махам дружинката. Мечокът все още е изправен пред дилемата – ядене или секс. Цеко коленичи между думите „ядене” и „секс”, па се примоли: - За бога, не посягай към клавиатурата! Изслушай ме! Мисля, че е крайно време да поговорим за правата на персонажа в текста. Отмина времето на авторовия волунтаризъм! Живеем в демократични времена. Постмодернизмът цъфти, та се къса. Разпадат се утвърдените наративни форми. Крайно време е да се чуе гласът на лирическия герой – какво иска той, какво го вълнува, какви са неговите виждания за фабулата и сюжетните линии... Писателят го слушаше разсеяно, но явно нямаше желание да продължи нататък. От жегата вдъхновението му се бе изпарило като спирт, лиснат връз гореща ламарина.

- Добре бе, синдикалиста! – махна с ръка Той. – Оставям нещата в твоите ръце. Действай. Лирическият герой се оживи. Увереността му се върна. Зае позата на ранния доктор Тренчев.

- Предлагам ти звярът внезапно да получи инфаркт и аз да го довърша с приклада. После вадя нож и му разпорвам търбуха.

- Бре, бре, бре...

- Докато го дера, към мен се втурва девойка изгубила се в пущинака. Това е Анджелина Джоли, изрусена. Била е на състезание по ориентиране, но й се е развалил компасът. Успокоявам я с добра дума, поправям й уреда, а тя плахо подритва мечока и се възхищава на моето мъжество. Междувременно дотичват още нейни съотборнички – Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. И двете - изрусени.

- Тя Джесика Алба не е ли руса по природа?

- Нищо, за всеки случай. Та суетят се тези трите край мен като самодиви в бяла премяна. Аз, разбира се, постилам кожата на мечока върху тревата и полягам, уморен от битката с чудовището. Ти ще опишеш нещата в подробности, но общо взето я подкарваме като в поемата „Хаджи Димитър”: „Една му с билки раната върже, / друга го пръсне с вода студена, / третя го в уста целуне бърже – / и той я гледа, - мила, засмена!”. Това е линията. Неусетно се отдаваме на любовни игри. Следва тройна кулминация и точка. Екранът на монитора безизразно потрепваше в маранята. В стаята бе жежко като в сауна. Климатикът беше развален и от това жегата ставаше психологически неприемлива. Все едно да стоиш жаден пред чешма, която не работи. Топлите вълни идваха отвсякъде и смазваха всякакъв живец още в зародиш. А и прозорците бяха със западно изложение – пропускаха лъчите на сърдитото следобедно Слънце като през лупи и правиха положението нетърпимо.

- Знаеш ли какво си мисля? – изпъшка Авторът. – Тая ловджийска история е вехта работа. Махам мечока. Махам гората. Махам и пушката. Ти вече си на чужда планета. Газиш в блато с отровни изпарения. Скафандърът ти е пробит.

49 Имаш хипертоничен пристъп. Кръвната ти захар скача до космически стойности. Срязва те далака... Но я поспри, поспри! Ослушай се... Какво е това бълбукане? Какви са тези гъргорещи звуци... Пази се! От тинята изкача саблезъб горгонозавър и се устремява към теб, ето: “Гигантското земноводно нямаше очи, но за сметка на това размяташе страховити обонятелни органи като хоботи. Приличаше на люспест октопод, когото еволюцията бе дарила, ей така напук, с крака на щраус, уста на хипопотам и зъби на тиранозавър рекс. Звездният рейнджър Це Ко се прицели в косматото подобие на глава. Натисна спусъка. Бластерът му засече.”.

- И защо реши бластера да запецне? От проклетия ли? – проплака Героят на разказа. Работата отиваше към научнофантастичен хорър с трагичен край. Писателят безсърдечно зачатка по клавиатурата:.

- „- Ама че скапана планета! – изпъшка Це Ко, докато се задушаваше в пипалата на горгонозавъра. С усилие пое въздух. Дробовете му се изпълниха с токсичните йони на блатния цианид. – Защо ме пратиха в тоя шибан сектор на Галактиката? - помисли си той. – Навярно от проклетия. Оживея ли, ще си го върна тъпкано на Вселенския Кондукатор, да му се бъгнат порно сайтовете дано!”. Це Ко определено береше душа.

- Хррр... Шефе, ако не ми пуснеш малко кислород, хррр... разказът ще завърши безславно в тая скапана локва... хррр... на гъза на космографията... хррр...

- Кофти работа, да – съгласи се Вездесъщият и задраска членуваната форма на „гъз”. – Къде се наврях в тия научнофантастични глупости. Ама като не върви, не върви. Отказвам се. Стига! Няма да те мъча повече.

- Оххх... Благодаря ти, шефе – пое си въздух Протагонистът. – На косъм бях. Аман от тия измишльотини вече!

- Ето, че най-после сме на едно мнение – заключи Авторът. – Дотук с разказа на ужасите.

- Ура!

- За сметка на това ще напиша един най-обикновен фейлетон.

- Правилно. Каква ще бъде фабулата?

- Ти си пенсионерът Цеко Цеков. Вървиш по улица „Иван Вазов” и си броиш пенсията. Спираш пред лавка на Централна гара, купуваш си баничка без боза, а в главата ти звучи песента на Недялко Йорданов: Хайде-здравей и довиждане, Ванечка, бързам, защото летя за Париж. Дръж хилядарка и дай една баничка, ресто не искам, задръж го в бакшиш. Главният персонаж Цеко Цеков, наскоро пенсиониран по болест, безпомощно се огледа. Авторът продължи: - После ти, бай Цеко, отиваш при личния си лекар, за да ти измери кръвното, защото откакто си пенсионер, нещо в теб те кара да правиш това всекидневно. За целта чакаш на опашка три часа и половина. Преваля пладне. Обядваш на крак още една баничка ала Недялко Йорданов. Извинявай за киселините, неиз-

50 бежни са. След обед минаваш през аптеката, купуваш си една торба лекарства и поемаш към Енергото. Нареждаш се на нова опашка. Още три часа и половина. Плащаш си тока. След това се прехвърляш на другото гише, където има още една опашка. Плащаш си парното. Нищо, че е 40 градуса на сянка. Мислиш си: „Тия идиоти дотук ни докараха - плащането на сметки ни стана втора природа!”. Разтваряш жълт вестник, за да убиеш времето и дълго търсиш еротични снимки на Анджелина Джоли, Джесика Алба и Катрин Зита Джоунс. Такива няма. За сметка на това Азис е навсякъде. С цяла фотосесия. Изрусен. Дибидюс. Цеко Цеков се смали, направо потъна в себе си. Авторът го гледаше отгоре и не спираше да нарежда: - От снимка на снимка, от гише на гише и след двете ракийки в кварталното капанче, пенсията ти, бай Цеко, свършва. Прибираш се вкъщи, а там те чака твоята бабка - Цецка Цекова, по баща Парапунова. Корава жена от партизански род. Още от вратата започва да те яде: „Цеко, защо не си изхвърлил боклука бе, миксин? И кога ще оправиш казанчето в тоалетната, мундар с мундара ти неден? Защо мълчиш като пукал? Погледни ме в очичките, в очичките ме погледни! Нещо гузен ми изглеждаш. Ти да не си пропил пенсията, а? Я ми дъхни!”... С нещо такова смятам да започна фейлетона. Обичайното встъпление преди завръзката. Какво ще кажеш? Лирическият герой Цеко Цеков беше блед като платно. В очите му светна отчаяна решимост. Той застана под една буква „Г” и се обеси.

Художник Явор Цанев

51

ЕЛЕНА Алекова МОСТОВЕТЕ НА ЗАГРЕБ

1. свечеряване Отвесно – като небесно послание, приглушено – като земята, глас отвори сърцето ми – като рана на светлината. А загребваше с шепи градът Загреб небе, облаци, дъги засияли и ги разсипваше над свечерените хора, сгради, ангели и Катедралата. И аз – случайният минувач,

току-що пробудена нестинарка – сякаш по въглени от дъга и огньове ходех, танцувах по време, застинало под сиянието и арката на небосвода. Между небесните и земните поселения, между миналото и бъдното – тук и сега – в Загреб, където всъщност е малко студено от циклон над Европа и от ветреца на отвъдното.

2. СЪТВОРЯВАНЕ НА АНГЕЛА Когато стигнеш до ръба, до границата и пред тебе в целия си хищен блясък зейне пропастта и полетиш – отвори криле за полет и лети!

52 Довери се на птицата в душата си! Довери се на разтворените си ръце, готови да обичат! Довери се на очите си, през които в този миг животът ти като на лента се върти! Довери се на надеждата, разрошила косите ти и нароила падащи звезди в този абсурден миг на твоето летене в пропастта! Не се плаши от полета! Сред тънкото свистене на пространствата как би видял в мълниеносните пукнатинки животът че танцува пред смъртта, опиянен от себе си, че се разпукват пъпките на розите в градините, че гълъбите по площадите кълват, че влюбените се докосват – чак въздухът помежду тях звънти и в тялото ти се тълпят желания, ухания, лъчи и пролети, – ако страхът те вкочани? Не се плаши от полета! Не дъното е страшното! Страшното е насред път да спреш. Страшното е насред път да се уплашиш. Дори да стигнеш дъното, дори да заореш в пръстта сред тръни и треви, дори по камъните да си се разбил и вече да си спрял да дишаш – отвори криле за полет и лети! Извикай Ангела, затворен в съществото ти! Освободи субстанцията му, която в тебе чака

53 свършека на времето... Пусни от тайното хранилище душата му... И огън му вдъхни! Той, Ангелът, е в теб, в твоя дом, в сърцето ти, в златистите сияния на твоя ден завинаги и винаги ти си предчувствал неговото съществуване. Не се плаши от дъното! Дъното е лоното, където Ангелът ще се яви от Нищото във теб и ще те грабне, ще те изведе от страшното, от болката, от гибелта, като сур овен, като орел, от оня свят – към тоя свят, от Долния към Горния ще те възземе в прегръдка от светлина! Дъното е мярката на твоето летене към върха! Как би могъл да уловиш светулките на шеметните озарения, от които свят ти се върти, ако не беше мракът? Ако не беше мракът, нямаше да има светлина, която да го побеждава. Дъното е точката на приземяване. и светлодрум за новите ти полети, за новото надмогване – на времето, на бездната, на съпротивата на въздуха, на съпротивата да продължиш... Не се плаши от себе си!

54 Пръстта е пряката пътека към небето. Смъртта е входният билет за вечността.

3. Легендата* Над свечерения площад прихлупените облаци не обещават слънце. През пролуките им само се процежда синкаво сияние и сградите сияят реално и някак нереално в здрача. Пролуките над този град са пътища през времена и бездни. Пролуките над този град са мостове между света и несвета. Пролуките над този град са прагове към тайнственото Нищо, белязало сърцето ти с носталгия по вечността – непреодолимата тъга на всичко съществуващо. В пролуките се мяркат влюбени, дъги, галактики, глухарчета, нашарили със съвършените си топчици пространствата. В пролуките изтича смисълът на днешния огромен ден, на днешния кипеж, на днешните надежди, на днешните просъници, пронизвали издъно съществото ти. Каква безкрайна самота нахлува през пролуките над този град и шеметно се сипе над уличките стихнали, над площада, над Катедралата, над хората, които, забързани, замислени, вглъбени в нещо свое си, вървят. Над свечерения площад се сипе безкрайна самота – Трамваите задъхано летят, разсичат нежната здрачевина.

55 И изсред внезапния откос във въздуха, буквално пред очите ти върви девойка с неземна красота... Лицето** й е ясно слънце. Очите й са езера. Косите й са с цвят на жито от полята на Славония, на прегоряло жито от пепелищата на лятото. Веждите й – вити гайтани. Устните й – гюлови. Тялото й – тополка от бреговете на Ярун. В прозрачната далечина зад нея неизменно – конникът... Конче му пиле летеше, риза му огън гореше. Кога си конче яздеше, гора без вятър лягаше, поле без огън трептеше: – Загреби, Манде, водица със твойта стомна пъстрица, със твойта дясна ръчица и си я подай на мене да си водица отпия, че съм си жаден ожаднял през това поле широко, през това небе високо над медведнишките хълмове... Манда си вода загреба със свойта стомна пъстрица, със свойта дясна ръчица и я на юнак подаде – жаждата да си утоли, и го във очи погледна, и във очи му потъна като във бистър кладенец... Притчата за сляпата любов. Притчата за невъзможната любов. Притчата за неразделната любов. Невероятната любов, прогаряща невинните сърца на този свят, пътуваща в пространствата завинаги. И свечереният площад. И хората забързани.

56 И летящите трамваи. И тънката игла на Катедралата – през облаците – в синьото небе, като послание от Долната към Горната земя. Послания от тоя свят към оня свят, от тоя свят към световете, от тоя свят – към Нищото. И изнемогналото от очакване сърце на окъснял турист в здрачевината.

4. СЪБУЖДАНЕ Над свечерения площад се спуска мрак. Последни минувачи. Сърцето ми, облъхнато от повеи отвъдни, плаче. И се въззема пак. Животът е илюзия в окото, в сънищата на човек. С нещата преходни. С нещата вечни. Светът заспива в люлката на своето начало всяка вечер и се събужда сутрин в двадесет и първи век.

________ * На централния площад „Бан Йосип Йелачич“ в Загреб се намира фонтанът „Мандушевац“. В него гостите на града хвърлят монетки за късмет. Тук бликал извор още от древността. А някога в околно-стите му живеела красивата Манда. Всеки ден идвала на кладенеца за вода. Веднъж владетелят на страната минавал наблизо. Бил жаден. Зърнал Манда и пленен от красотата й викнал: „Мандушо, загреби (вода)!“ Така Загреб получил името си, а кладенецът бил наречен Мандушевац. Говорят, че и до ден-днешен чудно красива девойка, облечена в сарафан (бяла дреха без ръкави, подобна на сукман), се появява от време на време изсред прозрачината на въздуха и загребва вода от извора. ** Тези стихове и малко след това са по мотиви и образи от български любовни и митични народни песни.

57

ДИСКУСИЯ

МОРИС ФАДЕЛ КРИМИНАЛНА ЛИТЕРАТУРА / НАУЧНА ФАНТАСТИКА1

Криминалната литература и научната фантастика са за модерната литература онова, което са трагедията и комедията за традиционната – жанрове, отношението между които не се състои просто в несъответствието между различни начини за организиране на текста, различни форми, но изразява конфликта между противопоставящи се представи за свят. Двата типа повествование открояват противоположни тенденции на модерността. Едната – към тотално господство на човека над света, към елиминиране или подчиняване на човешкото на всичко, което не влиза в него: животни, растения, нежива природа. Другата – към поставяне под въпрос на това господство чрез търсенето на извънземен разум, както и чрез такова развитие на техниката, което би я еманципирало от нас, би я трансформирало от инструмент - нещо, което служи - в автономна реалност. Криминалната литература е невъзможна без човешкия свят: без нормативната уредба, която регулира обществото, и определя какво е престъпление и как да бъде разследвано и наказвано то, без присъщите на човека морални реакции, които моделират отношението на читателите към описваното в криминалните текстове, без типично човешките страсти по изкуственото, неприродното (парите, имуществото), без онова, което според разпространените представи ни отличава като хора – разумът, въведен чрез фигурата на хладнокръвния детектив, решаващ логически енигми. В традиционния си вид криминалната литература е антропоцентрична. Чрез мотива за разкриването на престъплението от детектива, тя внушава идеята, че светът е податлив на законите на една от нашите висши характеристики – рационалността, че той може да бъде обяснен и контролиран от нея. Научната фантастика оспорва антропоцентизма като ни среща с обстоятелства и ситуации, които не сме в състояние да управляваме, със същества, които биха могли да ни съперничат. Все пак желанието на модерната литература за преодоляване на границите между жанровете е толкова силно, че може да се намери, въпреки че това не е никак лесно, и произведение смесващо криминалната литература и криминалната интрига. Такова е „Нощен летец” на Джордж Мартин, публикувано

58 през 1980 г. То показва един по-различен Мартин - не авторът на знаменития многотомен свят „Песен за огън и лед”, който днес, филмиран като „Игра на тронове”, увеличава славата му, а майсторът на скромната камерна структура на новелата; не човекът, отдал се на безпределната свобода на въображението, към която го тласка фентъзито, а този, който е трябва да се съобразява, както изисква от него научната фантастика, с възможното в една независеща от него, рамкирана от постиженията на науката действителност. Макар че и в „Нощен летец” могат да се открият следите на бъдещият опит на Мартин с пространната форма фентъзи-поредицата. Както е типично за големите наративни структури, при фентъзито трябва да е налице мит, който да скрепява многообразието на събитията, подобно субстанцията, която удържа нещата да не се разпаднат на различните си качества. На кратък текст като новелата митът не е необходим и дори противоречи на интенцията й, защото за разлика от фентъзито, героичния епос или традиционния роман тя представя по-скоро фрагментарното, случайното, незначителното, а митът придава на историята необходимост и мотивировка. В „Нощен летец” функцията на мотивиращ сюжета митичен фундамент, който позволява разказваното да бъде видяно не като завършено в себе си, а като част от по-голяма, достойна за дълги повествования реалност, има древният разказ за волкрините – същества, възникнали в началото на времето, които се движат към края на вселената. Никой от героите в текста на Мартин не ги е виждал, те са обект само на легенди и слухове, но тъкмо срещата с тях е целта, която събира персонажите заедно. В статията „Технологии на скоростта, технологии на престъплението” Дейвид Бел обвързва възникването на криминалната литература с две от типичните черти на модерността: технологиите и скоростта. Криминалните романи много често са „четива за пътя“, текстове, които трябва да убият скуката и страха, които съпровождат пътуването. Същевременно те самите тематизират средствата за преодоляване на разстоянията, достатъчно е да си спомним за „Убийство в Ориент експрес“ на Агата Кристи. Като възникнала във времето на една развита модерност научната фантастика също е немислима без техниката и скоростта. Само че тук събитията не се случват във влакове, гари, коли, самолети и летища, а в космически кораби. Именно в такъв кораб, наречен „Нощен летец“, е базиран сюжетът на новелата на Мартин. Прави впечатление обаче, че акцентите в историята се разминават, както с криминалната, така и с научно-фантастичната литература. В традиционния и най-разпространен вид криминални интриги повествованието се съсредоточава не върху престъплението, а върху разследването му. В „Нощен летец” загадката около извършителя на престъпното действие бързо се разсейва в описание на самото действие, на начина, по който се извършва то, на странното оръжие на убийството. Също така криминалният жанр е жанр на крайността – на димящия труп, разкритото престъпление, възтържествувалата справедливост. Доколкото крайността не е присъща на романа (както знаем от най-важните му теоретици – Лукач и Бахтин там историята е принципно незавършима), е спорно дали криминалните романи са именно такива. В текста на Мартин обаче конфликтът не само не се разрешава, но продължава, а дори и се размива. За научната

59 фантастика пък престъплението е важно, доколкото е повод за спекулации по отношение на научни проблеми. В „Билярдната топка” на Айзък Азимов смъртта на Едуард Блум, пронизан с билярдна топка, изстреляна в сърцето му от неговия приятел професор Джеймс Прис, е стимул за различни версии относно следствията от произвеждането на „нулево гравитационно поле“ и като резултат от тях – на хипотези за това дали тази парадоксална смърт е съзнателно причинена или не1. Тъй като представя един високотехнологичен свят, текстът на Мартин отделя място на науката, но не тя е съществена за него, престъплението тук няма за цел да бъде източник на упражнения по футурология. На пръв поглед сюжетът на „Нощен летец” се развива в класическата схема на трагедията, описана от Аристотел в „Поетика“ като преход от щастие към нещастие. В първата част виждаме „картини“ от ежедневието на пътуващите с кораба (разговори, секс, игра на шах), във втората – осъзнаване на героите, че се подготвя избиването им, сцени на смърт, изградени с явното желание читателят да бъде шокиран, но и борба срещу плана на унищожението. Все пак, както е присъщо на модерната литература, където властва не еднозначността, а неопределеността, не решението, а колебанието между противоречащи си възможности, схемата на трагедията не се изпълнява, но и не се и преодолява, не се отива към щастливия завършек: нещастието не е пълно, не всички герои умират, ала и смъртната опасност не е неутрализирана. Героите в новелата отразяват едно състояние на човешкото, когато то вече е напуснало Земята. Това обаче не е знак, че човешкото се намира в период на изчезване. Напротив – отсъствието на земя, на природен уют, на призраци на историята, пречещи ни да вървим напред – всичко това като че е спомогнало у нас да изкристализират черти, които преди са били в сянка. Разбира се, не всички персонажи водят към подобни изводи. „Нощен летец” не може да мине без жанровия маркер на научната фантастика – героят – учен. Всеки от пътуващите на кораба е компетентен в някаква област. Събирането на хора с различна научна ориентация е оправдано от задачата на полета: да се изследват непознатите волкрини. Мартин няма илюзии относно възможността познанието да бъде свързано с една от емблемите на човешкото – морала, от него да произтича облагородяващ ефект, то мъдро да поставя граници пред напиращите желания, да ни издига над тях. Подчертан е животинският момент у пътниците. Те са саможиви, без отношение са към идеалното, без скрупули удовлетворяват инстинктите си, а на психоаналитичаката й липсва дори най-долната граница, които поставяме между себе си и животните: хигиената. По-значимите персонажи обаче не следват щампите на научната фантастика: те нямат общо с познанието като институционализирана форма, като наука и академична йерархия. В тях се проявява една черта на човешкото, с която ежедневието не ни среща: преходът. Известната мисъл на Паскал, че човекът е „среднина между всичко и нищо“ показва преминаващата през различни мирогледни системи и речници интуиция за това, :че сме граница и връзка между едно и друго, между животинското и божественото, машината и некалкулируимото и немоделируемото. Тази ситуация на човешкото се откроява в трима герои. Нека започнем с телепата, първи доловил капана, в който се намират

60 пътниците на „Нощен летец“ и неслучайно станал първата жертва на планираното им убийство. Той е радикална конкретизация на човешкото като невъзможност за затваряне в индивидуалното съзнание, като постоянна откритост към другите. Поради способността си да прониква в чуждите мисли телепатът никога не може да се прибере в себе си, да се еманципира се от света, ставайки автономен субект – ето защо той е вечно неспокоен и се налага да го примиряват с медикаменти. „Нощен летец” не прави експерименти с „наративната гледна точка“: в него разказът се води от традиционния неутрален спрямо описваното анонимен разказвач, т.е, налице е т. нар. „външна фокализация“. Новелата обаче се обрамчва от уводен и заключителен текст, в който третоличната перспектива на представяне се сменя с изказ в първо лице единствено число - „външната фокализация“ става „персонажна фокализация“, като този също така утвърдил се похват бива частично разколебан – докато персонажът, който разказва в края на текста е ясен, този, „гласът“ в началото изглежда анонимен. Разказващият на финала е Меланта Джирл. Тя заедно с Ройд Ерис, както и всички подобни на тях обитатели на модерната литература, са литературна алюзия на Хомунколос от втората част на „Фауст” - лабораторно произведено човекоподобно същество, което пък е взето от средновековната алхимическата мисъл. Меланта, обяснимо наричаща себе си „подобрен модел“, е генетично усъвършенстван човек. Ройд е клонинг, който дори не отгледан не от хора, а от машинна среда. При подхода към героите авторът не изпитва типичната за традиционния хуманизъм дистанция спрямо техниката, която прераства в ужас, когато става въпрос за изкуственото живо същество. Напротив – парадоксално именно Меланта и Ройд, а не героите - типични хора реализират ценности на хуманизма като грижа към другия, състрадание, готовност за борба със злото. Всъщност парадоксът е привиден, тъй като тъкмо изкуственият човек е резултат от традиционния хуманизъм, от неговия възглед за разума, като същност на човешкото, като отличаващ ни от останалите същества на планетата. Нали Хомунколос е създание именно на тази същност – плод е на рационалност, а не е предизвикан от животински инстинкт! Ако при телепата разбирането за човешкото като преход се разкрива чрез криза на еманципацията на индивидуалното съзнание, при Меланта и Ройд това разбиране се реализира в стремежа за контакт между телесната и нетелесната ни същност, между досега със света и отделността. Меланта е определяна от телесното – тя е с най-жизнения външен вид от всички пътници на „Нощен летец“, апетитът й е голям, за нея границите с телата на другите не са проблем, тя е сексуално най-освободената. Ройд е напълно изолиран, безтелесен, общува с пътниците чрез своя холограма. Двамата герои, обхванати от типичния за любовното желание порив по най-трудно осъществимото и най-далечното, търсят връзка помежду си, която накрая се реализира в докосването от Меланта на, уви, вече мъртвия Ройд. Всъщност моментът на това проблематично докосване е сред малкото, в които стилът на новелата, хладно-патетичен като студения космос, сред който се движи „Нощен летец“, и безогледно-натуралистичен, несмущаващ се от подробностите на убийствата на кораба, се „стопля“, става

61 сантиментален. Но има едно съществено разминаване както между Ройд и Меланта, така и между Ройд и останалите пътници. В статията „Политика на тайнственост и публичност: функциите на скритите истории в някои съвременни британски романи за мистерии” Петер Хюхн обръща внимание на това, че детективската проза се обляга на различието между „история“ и „дискурс“ или между „фабула“ и „сюжет“, както е при руските формалисти2. Всъщност всяка литература, която разчита на изненадата и загадката прави от това различие похват. Изненадата и загадката стават възможни, когато фабулата (схемата на историята) бива прикрита от сюжета (наративната реализация на схемата). Когато четем как ни разказва авторът (сюжетът), трябва да не знаем какво разказва той (фабулата). Този принцип се следва от „Нощен летец”. Тук пътниците, както и читателите дълго време виждат в капитана на кораба Рой, скриващ се зад своята холограма, опасност, докато не се оказва, че Рой се опитва да им помогне, а опастността идва от другаде. Това „другаде“ е герой, който никога не проговаря, нито се появява, за чието присъствие съдим само индиректно – чрез струпването на ужасяващи събития, които не оставят съмнение, че са дело на невидима ръка. Ако бъдем докрай стриктни в разсъжденията си, бихме могли да се запитаме дали изобщо въпросният персонаж съществува. И наистина, нищо не гарантира, че той е налице в историята, освен разказа на Ройд за него. Става въпрос за майката на Ройд, която не е негова майка в обичайния смисъл, защото той е неин клонинг; освен това не е и отгледан от нея, а от биотехнологично устройство. Има и друга, по-специална причина, поради която отношението между двамата герои не е съвсем като между родител и дете. Ройд е проектиран да бъде не само дете на майка си, но и неин любовник. Едиповата ситуация е представена от Ройд с неутрален тон и е приета от слушателите му – пътниците в „Нощен летец“ без смущение. Самият Ройд без колебание влиза в положението на Едип, като се опълчва срещу майка си, която едновременно му е и баща, разказвайки на пътниците истината за своя „родител“ и борейки се срещу него. Всичко това е резултат от модела на бъдещ свят, който изгражда текста. Мартин не е наивен фантаст, който би се задоволил да „изобрази“ само една технически по-развита реалност. Не, в „Нощен летец” технологичният напредък и човешкото се намират в доста своеобразна зависимост: развитието на техниката съответства на откриването на човека към неговото подсъзнание. Героите имат доста пряка връзка с желанията си, те не им причиняват травми, не ги парализират с комплекси. Ето защо те са по-малко хора спрямо нашето все още силно зависимо от чувството за срам понятие за човешко. При тях – парадоксално - техническото знание, което като че отдалечава от природата, върви ръка за ръка със завръщане към животинското - не е проблем те да общуват сексуално едновременно със своя и с другия пол, да заявяват и преследват страстите си. С изключение на един герой – „майката“ на Ройд. Тя е човек в смисъла, констатиран от психоанализата, към който и ние продължаваме да имаме отношение - същество, развиващо се в сблъсък със собствените му травми. „Майката“ на Ройд се е родила със способността за телекинеза, която обитателите на ней-

62 ната планета не приемали. Техните репресии „възпитали“ у „майката“ омраза към хората. „Нощен летец“ е идеалният плацдарм за нейното реализиране. Той е конструиран така, че да удовлетвори човеконенавистничеството на „майката“, притежавайки възможността да бъде управляван само от нея, без екипаж. Разликата между кораба и „майката“ е условна. Майката е осъществяване на онова, което днес се нарича „human enhancement“ – усилване на човека. Понятието е приложимо и към „подобреният модел“ – Меланта, която винаги е с „три хода напред“. В случая с майката става въпрос за усилване, позволяващо посредством техниката да се преодолее смъртността на тялото – разказът започва в момента след физическата смърт на „майката“, когато тя е продължила живота си чрез вграждане в кораба. Така корабът от пространство, където се разполага случващото се, става участник в него (нещо, което много убедително е представено от екранизацията на произведението – героите, а и зрителят, постоянно имат усещането, че стените, стаите и коридорите, които обитават, са живи). Всъщност е по-скоро обратното - тъй като няма друго място на действието, родителят на Ройд е вместилище на всичко, което се разиграва. Повествованието се държи като онези фиксирани от психоанализата случаи, когато болният не е в състояние да се отдели от майка си. „Подобрен човек“ е и Ройд. В края на текста, той подобно на своя родител, преодолява физическата смърт чрез вграждане в кристала на кораба. Ако по отношение на връзката между техниката и несъзнаваното „майката“ е в контраст с останалите герои (при тях такава връзка е налице, при нея – не, макар тя да е технически усилено същество), не е така съобразно понятието за човешко. То е общо – преходът. Тъкмо това е телекинезата – излизане на мисълта, която е традиционен признак на човешкото, от себе си в материалния свят без посредничеството на тялото; директно взаимодействие между мислене и свят. Впрочем по заобикалянето на тялото „майката“ си прилича със сина си Ройд, който предпочита да се явява в разказа като холограма – едно обстоятелство, което може би прави двамата герои повече хора от другите участници в повествованието в разбирането за човешко, което властва на запад - това разбиране има проблем с тялото, то се стреми да го елиминира, издигайки като признаци на нашата същност безтелесни фактори като мисъл, рационалност, език. Само че при „майката“ човешкото като преход се реализира в отрицателен смисъл – отмъщавайки за това, че е била потискана в упражняването на телекинеза, героинята убива чрез нея. Когато разказва за убиеца, за екстравагантния способ на убийствата, както и когато описва жертвите и тяхната съпротива срещу насилника, текстът, макар да ни пренася в реалност, технически по-съвършена от нашата, остава в пределите не на научно-фантастичната, а на криминалната литература. Защото не напуска човешкото, повествува за човешкото състояние на преход, за човешките комплекси, които ни водят към злото. Разбира се, това не е човешкото, към което обичайно прибягва криминалния жанр: рационалността във формата на мотиви за престъплението и детектив, разрешаващ загадката, липсва и правна рамка, на която да се подчинява светът на историята. „Нощен летец” се приобщава към научно-фантастичната литература само в един момент - волкрините, които искат да изследват пътниците на кораба. За разлика от останалите

63 герои те са нечовеци. „…Те са извън човешкия космос“ – казва за тях един от персонажите. Макар в началото на произведението да има предположение, че волкрините са разумни същества, на финала се констатира „Вече не вярвам, че са разумни“. Както посочихме в началото, съчетаването между криминалния и научнофантастичния жанр е трудно, понеже предполага съвместяване между виждане за света, основано на човешкото, и виждане, отричащо подобна перспектива. Известна възможност за осъществяването на това съвместяване предоставя фактът, че криминалният момент в „Нощен летец” не е антропоцентричен в смисъла, в който е такава традиционната криминална литература: тук липсва издигането на господството на разума чрез справящия се със загадката на престъплението детектив. Ала – от друга страна – текстът въвежда в реалност, в която човешкото с помощта на техниката успешно е експанзирало надалеч във вселената и се стреми да властва над природата си, подобрявайки я. Търсенето на принципа на сцепление между двете взаимно отричащи се перспективи, непременно ще обърне внимание на това, че те присъстват по различен начин. По-голямата част от текста, която включва криминалните елементи – убийството на хора от екпажа, загадката около извършителя – е управлявана от присъщата на криминалния жанр определеност и еднозначност. Другата – научно-фантастичната част – е далеч по-оскъдна в това отношение. Неопределеността на волкрините е подчертана от позицията им в дискурса. Те остават външни на разказа, по-външни дори от „майката“ на Ройд, която, въпреки че никъде да не появява открито, бива подробно описвана от своя „син“. Волкрините са обект на историята, за тях се говори, но от тях не произтичат събития. Тези странници, които иначе в съответствие с традициите на научната фантастика са обект на изследване, идват в „Нощен летец” като фентъзи - персонажи – за тях се разказват митове. Когато най-сетне става срещата с тях, се дава характеристика на кораба им, но контакт не може да бъде установен. Липсва яснота относно „външния“ и „вътрешния“ им портрет. Идеята, че са множество, а не единичност също бива разколебана. Отгоре на всичко в контраст със заявената пълна отдалеченост на волкрините, текстът подсказва, че те загадъчно споделят с постоянните обитатели на „Нощен летец“ – Ройд и „майка му“ - обща черта: телекинезата. На финала, макар че се казва, че волкрините биват внимателно наблюдавани и изследвани, отново не чуваме нищо по-конкретно, освен познатото твърдение, че нямат общо с човешкото. Но неопределеността не е характерна за научната фантастика, към която волкрините принадлежат, а за друг жанр: хорърът. За да уплашат четящия, да му вселят тревожност, авторите на хоръра знаят, че не трябва да дават изчерпателна представа за инструмента, предизвикващ тези състояния. У ненадминатия майстор на жанра Хауърд Лъвкрафт злото не се показва. То действа от чужда на представяните събития реалност, методично съсипвайки живота на персонажите, мъчейки се с нарастваща сила да разруши спокойствието ни. Не бихме обаче причислили „Нощен летец” към литературата на хоръра - липсва специфичното за жанра съчетание между неяснотата и негативното. Тук лошите събития – убийствата чрез телекинеза, колкото и стряскащо да са описани – не

64 идват от неразкрит източник, а волкрините, макар и да внасят неопределеност в разказа, не са под опеката на злите сили. Тук неяснотата е само елемент от хоръра, който свързва други два жанра: криминалният и научната фантастика. Предимството на този принцип на връзка е в това, че той запазва различието между човешкото и нечовешкото, позволява тяхното едновременно присъствие в текста, но не ги размива едно в друго. Неопредеността изобщо е оправдан начин да се избегне антропоцентричното „изображение“ на нечовешкото. Тя не дава възможност то да бъде моделирано от медиума, чрез който се извършва неговата репрезентация. Когато опитваме да дискутираме нечовешкото, трябва да внимаваме да не го впишем в нашите схеми, да не го очовечим, което би било акт на антропоцентризъм. Тази грешка често извършва научната фантастика, като ни запознава с персонажи на извънземни, които говорят човешки език, мислят,чувстват и се държат като хора. Няма такава опасност що се отнася до „Нощен летец”. Както посочихме, произведението се разминава не само с криминалната, но и с научно-фантастичната литература. В него не са водещи нито разкриването на престъплението, нито повествователното приложение на научни идеи. Не бива да забравяме и причудливия край на историята, когато противоборството между Ройд, Меланта и „майката“ от една страна не се прекратява, но от друга - бива подкопано. Сблъсъкът не стихва, но между „майката“ и „сина“ се появява неочаквана близост, която „стопля“ чудовищния образ владетелката на „Нощен летец“: Ройд, подобно на „майка“ си се обръща към телекинезата, а „майка“ му, преодолявайки социопатията си, понякога участва в опитите му. Този амбивалентен финал няма общо, както със стремежа на криминалната литература по възстановяване на нарушения от престъплението социален ред, нито с отличаващото научната фантастика странене от психологически загадки. Всичко това иде да покаже, че „Нощен летец“ не е хибрит между два жанра при посредничеството на трети, а автономно литературно събитие.

Художник Явор Цанев

65

ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ СТАРОТО МОРЕ НА БЪЛГАРИНА ОСИНИН...

Позабравен днес, Димитър Попов с псевдоним “Осинин” остави за литературната ни история сборници с народни песни и други фолклорни изследвания, пътеписи, художествено творчество. В него се синее и маринистиката му – ранна любов на автора. Тя солено се плиска в сбирката “Морски ветрила”, 1934 г. и бегло по страниците на “Тихи пристанища” от същата година. Добавяме, че и двете книги са издадени във Варна... С какво безкрайната тема за морето е привлякла автор с интереси в други, доста различни творчески полета? Трудно ще изброим лицата-символи, с които природният феномен е вплетен в поезията ни от различни времена и години. Той е изповеден олтар, разгневена стихия, тихо шепнеща безкрайност и мамещ хоризонт за неспокойните човешки души. А още е вечност, посрещаща нови лица, за да ги прати след други поколения в нетрайния кивот на спомените. Тук, в тази неспокойна материя от импресии, експресивно форматиране, социални мотиви и лична отдаденост търсим мястото на младия тогава поет Димитър Осинин...

Стоех на морский бряг в захлас, замислен името си пишех на пясъка – дойде талаз, и буквите заля с въздишка. Така е времето море, а дните ни са ситен пясък, живей човек, живей – умре – следите, смисъла къде са? И само време-океан от век до век отмерва ритъм, и всек живее луд-пиян, за мрътви не жалей, не пита.

66

И всеки сам на своя ред изчезва без следа и спомен: остава само пясък-свет накрай на океан огромен. (“Преходност”)

Лириката на Попов-Осинин представя автора си като одухотворена личност, която се вълнува от нееднозначни теми. Зад докоснат от перото конкретен повод в раждането на сини стихове прозира въпросът за смисъла на човешкия живот. Защо природата обрича морето на вечност, а нас на мимолетно присъствие? Защо феноменът “море” се превръща в изповеден олтар за чувства тогава, когато сме най-нещастни, или много щастливи? Защо всяко поколение, родено край бреговете му, или далеч от шума на вълните, неизменно търси неговото приятелство? С какво ни мами линията на хоризонта? И защо, гледайки я, тръпнем в нетърпеливо очакване да я прекосим? Как лирата на поета вярно да изпее химните, стоварвани с грохот на пясъчния пулт? Тези въпроси оформят силуета на иначе скромната по обем маринистика в творчеството на Димитър Осинин. Лирическият му герой прекосява тема след тема, наблюдава, споделя. Примирява се с величието на морето и с радост му дарява човешката си идентичност. Авторът носи скрито разочарование от пребиваването сред хорска гмеж. Но без да бяга от грубата гълчава на тълпата, предпочита усамотение. Търси закрилата на водния пристан, даряващ примиреност с душевните терзания, които иначе съпътстват Осинин. Той съзнава, че като поет е длъжен да носи и защитава ясна гражданска позиция в негативните краски на делника. Като човек пък желае да се дистанцира и извиси над тях. Да преглътне горчивините и да се слее с морето, разтваряйки ги в неговата всеопрощаваща същност:

Ако на този бряг умра, не жаля: все в земя ще бъда! Но тук с немлъкваща игра ще ме люлей морето будно.

Родина стана то за мен, възлюбих пулса му отмерен – отвред печално отчужден, тук пристан радостен намерих. (“Скитнишко желание”)

И признанието-благодарност на изтерзаната мисъл не закъснява:

Като изкъпване целебно ми действаш ти, море, кога от китний бряг се понеса по тебе.

67

Като с ръка вълшебна душата ми очистваш ти, забравям злоби, теготи, забравям черен жребий. (“В морето”)

Внимателният прочит на стиховете показва, че Димитър Осинин не индивидуализира присъствието си в маринистичната палитра. Той е наблюдател, анализатор, бард, духовен пътешественик. Но има взор и за грубата реалност. За рядко отгръщана делнична страница. По редовете на която соленият поминък трудно засища и не носи веселие в сърцата. Хората край морето в написаното от редица автори са идеализирани, защото са съзрени от другата страна на социалното разделение. Приемат се за статични образи върху привидно динамичен, но еднообразен пейзаж – край лодката с кърпените мрежи, до колене в среброто на уловена риба, горди в привидната си грубост. Успех за Осинин е надникването му зад тези повтарящи се декори. Заедно с Магда Петканова, Стефан Станчев, Люба Касърова, Крум Кънчев, Никола Вапцаров и пр. имена той извежда от задкулисието друг тип маринистика. Тази на професионализма над вълните с цялата му нелицеприятна достоверност. С борбата за оцеляване, която всъщност обезличава морския труженик. Вместо образ с романтичен ореол и аромат на далечни страни, перото на Осинин създава сива, уморена чайка, равнодушно люляна от житейските прищевки. Без горд стремеж да се рее високо над кипнали вълни и без желание за двубой със стихии. А с молба за малко почивка от тегобите в монотонното повтаряне на безцветни дни:

Тук всеки е покорен раб на нуждата за късче хляб – вълните, волността, мечтата зад вълнолома са оттатък. ............................................ А тук е сиво, без простор, надолу гледа всеки взор и всеки движи се покорно и мрътво спи от преумора. Прииждат кораби отвред, разказват за далечен свет,но тук без навик са душите в мечти да пламват и възлитат. (“Пристанище”)

Все пак тази мрачна констатация има своя коректив – пейзажа. Не е възможна лирика за морето без духовно потапяне в неговата разнолика гама. Която поразително прилича на душевните състояния, често тласкащи личността от

68 бунт до меко доволство и от гневни изблици срещу моментен дразнител до преклонение пред синевата. Тя е наблюдавана от брега на Варна и взаимно допълва наситеността си с оставеното ни от Никола Ракитин и други автори. Споили късче от местности, импресии и настроения в мозайки с трайно звучене и познавателна стойност. При Осинин те са “Свети Константин”, “Варненско лято”, “Над Карантината”, “На Галата”, “Варна”... В тях, както въобще в стиховете-картини на поета, се срещат откровен натурализъм и философска интерпретация на истинската природа. Такава, каквато е изваяна под ласкавите, понякога нетърпеливи длани на Създателя. Или осмислена в историческия план на човешко присъствие и на митологеми. А понякога сама за себе си – като откъснато от стеблото синьо цвете, продължаващо да ухае на водорасли, сол, нетленност. Пейзажът на Димитър Осинин присъства в границите на човешкото световъзприемане. И едновременно ги разчупва, защото поетът разбира, че отделната личност и стихията са несъизмерими. Внушава ни, че човекът е само вълна от съкровищницата на природния феномен. Мярка се в житейския калейдоскоп и се оттегля назад. В лоното, което го е родило. Същото, което праща сините гриви да целунат брега и отново да се слеят в общо дихание:

Вълна се блъсна в скалний бряг,

изохка – и се пръсна.

А беше устремила бяг

подир мечта далечна:

“Ще плавам вечно,

ще откъсна

пламтящото далечно цвете!”

Но ето:

разбита е сега могъщата,

сломена,

и в морни лъкатушки свръща,

в пяна –

люлеят се и вият

зелени мрътви змии

и в бездната

изчезват.

Веч няма я вълната.

Но ражда глъбината

все нови, нови, нови!

Умрелите се в други

зараждат, заживяват.

Спасителна забрава

за прежни несполуки

скръбта е изличила.

Тъй старото е ново,

умрялото е живо –

живота е безсмъртен.

69 (“Вечното махало”) Маринистиката заема скромно място в творчеството на Димитър ПоповОсинин. Можем да я оприличим като извървян по вълните друм към следващи страници от съвремието на автора. И като шепа синя вода в историята на българската литература. Стиховете на Осинин са достъпни за всяко съзнание и са актуални в наши дни, защото вълненията, които носят, са традиционни за човешката същност. Те са фрагменти от размисъл, звучаща различно в различните сезони на художествено настроение. Горещината и студът на чувствата взаимно се привличат, уравновесят, отблъскват... за да застинат отново чрез същността си в обща поетична сплав. Но творбите подканват за взаимност ненатрапчиво, без декларации и готови житейски постулати. Трудно в редовете ще открием гръмки фрази, а в мъдростта на казаното – мимолетност. Отсъстват случайни преживявания, театрални любовни драми, монолози, с които морето плахо “признава” властта на героя. Тук шуми сърцето на стихията. Човешката фигура над разпенени скали му поднася признателността си, уважението си, преклонението си. Води разговор с отрудените си съвременници, съчувства им. Това е и маринистиката на Димитър Осинин – безкрайна човешка доброта, крачеща по вълните. Която не ще потъне в дълбоката прегръдка на забравата именно заради добротата. С която и морето се отнася към автори, доказали с творчество че са капка от безкрайната му синева...

70

ТРИ ФРЕНСКИ ЕСЕТА

ЖАН МАРИ РУАР ИЗБРАЛИТЕ НОЩТА

През младостта си Жан-Мари Руар (род. 1943 г.), носител на наградата “Гонкур”, преживява тежка криза от екзистенциален характер. Преодолява я с каторжен книжовен труд. Сборникът с есета “Избралите нощта”, публикуван от парижкото издателство “Грасе”, е размисъл – дълбок и нюансиран – за самоубийството и причините, подбуждащи твореца към фаталната крачка. Руар е изследвал живота и творчеството на редица бележити автори. Есето, което ви предлагаме, е опит да се изясни тяхната драма. КОГАТО МИСЛИМ ЗА СМЪРТТА, винаги го правим с израз на примирение. Появява се образът на старостта заедно с лицата на нашите баби и дядовци. Виждаме се като тях, пристъпващи бавно и тежко, сред семейни реликви, край запалената камина или приседнали на пейка в гробищата. Тази повтаряща се толкова пъти смърт се е превърнала в нещо делнично, обикновено. Тя укротява духа, нашепва ни спокойни слова. Да умре като нашите близки, които обичаме, на които приличаме – това ни вдъхва някаква вяра, утешава ни. Подобно на Голмунд на Херман Хесе тръпнем при мисълта да се приберем във вечния корем на нашата прамайка... Да, виновно е само времето... Но можем ли да го осъдим? Не е ли то ритъмът на живота, неговото дихание, неговата музика; и ако случайно ни открадне любовта, нали пак то ще ни помогне да забравим нещастията. Гледаме на смъртта като на неизбежно падане, като промяна в календара. Като на пето годишно време, дошло след зимата, като на някаква нова непозната пролет, която ни зове. Струва ми се, че за един евреин е по-трудно да си представим спокойна смърт. И щастлива да е била съдбата му, той винаги предчувства заплахата. Знае – по-добре от всеки друг, че радостта е нещо краткотрайно. Навсякъде го преследва бруталността на света. Откъде идват тези бури? Кой вятър ги довява? Той не знае къде ще умре, както не знае къде са умрели и родителите му. Къде е прахът им? Някъде в околностите на Тбилиси, Самарканд, Ново-

71 сибирск, Измир, Братислава или Одеса, в изгорялата земя на Мостангинем, в степите на Сибир, по полетата на Бесарабия, край река Амур или в големите фабрики на смъртта в Дахау, Матхаузен, Бухенвалд, Ораниенбург? Може би да им осигури някакво спокойствие заобикалящия свят? Толкова често той вижда как най-хубави гледки се превръщат в пепелища, как гостоприемни земи стават омразни. Паметта му е наранена от образа на някоя леля, тръгнала през нощта с вързоп в ръка, на чичо, затворен в пломбиран конски вагон, на братовчед с татуиран номер на ръката. Ако той лично не е преживял това, сигурно са го преживели други негови близки, познати, сънародници. Как би могъл да забрави страха? Има усещането, че е закован с гвоздеи и няма накъде да мръдне. Онова, което все още е съхранил – с цената на мъката, и което вековете на страх са пречистили у него – е способността да улавя вълните, които движат околния свят. Това е неговото високоразвито шесто чувство. Нищо не се случва, без той да разбере. Предчувства ситуациите, думите, клеветите, интригите. Никой не забелязва по-добре от него омразата: той познава лицето, дъха й, часа, в който тя ще излезе. Само от един шепот може да се чуе вулкана, от един поглед да се види предстоящия пожар. Душата му трепери при най-малкия шум; и най-дребната обида засвирва като алармена система. Колко пъти сърцето му е подскачало при фалшива тревога, при тракнал от вятъра капак на прозорец, при трясък на паднала от покрива керемида? Фалшивите тревоги усилват въображаемите страхове, поддържат напрежението. Понякога предизвикват у теб желанието да срещнеш реален противник вместо фантом. Когато се събужда от някой кошмар, се изкачва стъпало след стъпало по стълбата на съвестта. Вярва, че е настъпил часът, когато ще излезе срещу онова, което е очаквал досега. Не защото за него смъртта не е въпрос на време. Той знае, че един близък ден непременно ще срещне конника с маската. Може би тук се е зародил така нареченият “Идиш Ангст” – известният еврейски страх. Защото страх не е когато се питаш “Защо?” – изследвайки звездите, слънцето и старите текстове на Талмуда, Кабала, а когато се питаш “Как?”. Страх те е не от този, който ще те удари, ще те шпионира или ще отнеме живота ти, макар да си сигурен, че той е наблизо. Съмняваш се, че е твой враг, престорил се на приятел. А е по-добре да го погледнеш право в очите... Нима това е мотивът, принудил някои евреи – Берл, Робер, Арон и други в най-опасните времена да се доближат до антисемитите, да им говорят, да се опитат да ги разберат. Поне лицето, което познаваш като враждебно, да не те изненада... СТЕФАН ЦВАЙГ НЕ ИСКАШЕ ДА ВИДИ ТОВА ЛИЦЕ. С помощта на отровата постави крайната точка на своето бягство – от Виена до Лондон, а после и до далечна Бразилия, той, влюбеният в свободата. Погледна опасността право в очите и не се извърна страхливо. Потърси славата в лагера на онези, които обичаше повече – победените. Деликатно отклони поканите да отиде там, където му предлагаха спокойно убежище. Къде можеше да отиде този евреин, адаптирал се така добре в продължение на две столетия в имперска Виена? Неговата родина, Австрия на Хабсбургите, беше заличена от картата. Почитан като национален герой, трябваше да напусне страната като криминален престъп-

72 ник; книгите му бяха изгорени, имуществото му – конфискувано. Европа, която го обожаваше, се бе превърнала в гнездо на национализма и тоталитаризма. Смятан за чужденец в родната Австрия, подозиран във вражеска Англия, той откри за себе си с изумление горчивия корен на един юдаизъм, който преди това като че ли не съществуваше за него. Този човек, тъй деликатен и фин, акумулирал цялата стара култура на Европа, вече можеше да напише, подобно на Хайнрих фон Клайст (като когото се самоуби), следните думи: “Душата ми е толкова измъчена, че от дневната светлина ми прилошава веднага щом отворя прозореца!” Не само изгарящата светлина на деня срещна Стефан Цвайг. И насилието на тази варварска епоха. Единствен Господ знае, че той не беше подготвен за това. Този пацифист не беше способен да оцелее по време на война. Роден в семейство на търговци, еврейски буржоа от богата и културна Виена, в своята младост той беше познал само спокойния живот на своята среда, далече от ветровете и вълните. Единствените бурни моменти, които бе преживял, му бяха доставени от писателите, които обожаваше: Балзак, Толстой, Хьолдерлин, Ницше. Сънищата, с които го бе залъгвала литературата без граници, се разпръснаха като дим от грубостта на фактите. Разбра, че кълновете на тоталитаризма могат да пускат корен и при писатели, които е обожавал. По този повод Толстой писа: „Преди десетина години бях готов да го канонизирам, а сега разбрах, че искат да променят света именно хората, разочаровани от собствената си самоличност, готови да прехвърлят недоволството от самите себе си върху целия свят”.Нацизмът бе особено брутален към Стефан Цвайг. Нали тъкмо той бе човекът, който трябваше да бъде погубен: евреин, интелектуалец, свободен дух? През 1934 г. книгите му бяха публично изгорени. Напусна Залцбург, преследван от полицията, доста унизен: библиотеката – неговата изключителна библиотека, в която бе събрал с толкова любов безценни ръкописи и редки стари книги, беше конфискувана. Започна изгнанието. Оттук нататък той ще узнае, че духът не може да воюва с насилието, с грубостта, с омразата. Това ще го свърже по-здраво с братството на победените, които винаги е обичал: “Интересуват ме само персонажи, които падат под ударите на съдбата: Еразъм, а не Мартин Лютер, Мария Стюарт, а не Елизабет Английска”. Избягал в Петрополис, близо до Рио де Жанейро, той ще остане с единственото, което не може да му бъде отнето – литературата. И с едно оръжие – смъртта. Колко пъти в творчеството му са се докосвали тези две теми: изкуството и смъртта? Като два тона изграждат те мелодията на неговия вътрешен свят. Често е размишлявал за смъртта на Сократ, Сенека, за Клайст, за когото пише: “Той издигна смъртта до стълбата на страстта, лудостта до оргията, екстаза. Краят му не е напускане, а блаженство, което не е познал приживе, това е радост, замайване, възторг! С песен се хвърля в пропастта”. Тази радост, това веселие не ги срещаме у Цвайг, когато той подготвя своя скок в отвъдното. Откриваме единствено решимостта на човек, осъзнал своята “кауза пердута”, който не желае да омърси съвестта си в този недостоен свят. На 23 февруари 1942 г., когато нацизмът стига своя апогей, писателят напуска живота, оставяйки последното си послание: “Да започна отново живота си на

73 шейсетгодишна възраст – за това са необходими особени сили. А моите вече се изчерпаха през дългите години на бездомни скиталчества. Ето защо смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...” СТРАХЪТ НА СТЕФАН ЦВАЙГ, който извира от неговата идентичност – без съмнение е израз и на отвращението му от света и на нежеланието му да се лиши от свободата си, да избяга от грубостта и бруталността, застрашаващи живота му в неговата любима Виена. През 1916 г. в писмо до приятел- евреин той пише няколко реда по повод юдаизма: “Всичко, което съм мислил, чувал, чел за юдаизма, би трябвало да ми внуши чувство за малоценност. Но повярвайте ми, аз не се усещам по-различен, нито по-добър, нито по-лош – поради факта, че съм евреин. Това не ме измъчва, разбира се, не ме прави и по-горд...” Цвайг избягва от оварварена Европа, сякаш поразена от чумата на средновековната инквизиция, защото разбира, че не може да й противостои. ПРЕДИ ВОЙНАТА МНОГО ЕВРЕИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ ОТ ЗАЛЯЗВАЩА ЕВРОПА са в подобно положение. В Германия – която е тъй затворена в себе си – те са успели да намерят убежище. Приели са нейната богата култура, музика, литература, нейния интелектуален и социален комфорт. Валтер Бенямин се отрови на 26 септември 1940 г., след като бе арестуван при опит да премине Пиринеите. Животът на този интелектуалец с малки очила с метални рамки е поредица от бягства и раздели: от годеницата му, съпругата му, Германия. Самоубийството на приятел от детството го преследва през целия му живот. Блазни се от идеята да се срещне с евреите от Палестина, но Берлин го привлича неудържимо. Решава да тръгне едва след като е застрашен животът му. Няма сили да стигне до Америка, стига до океана на смъртта. Курт Тухолски, написал “Да се учиш да се смееш, без да плачеш”, също предчувства опасността. Отвратен от милитаризма, напуска Германия през 1927 г. Ще се опита да получи френско гражданство, но няма да успее. Ще отиде в Швеция, където, останал без средства, на 21 декември 1935 г. ще погълне отрова. Неговият “Идиш Ангст”, страхът, че ще се “присади” върху това “Зелбст-Хас” (омраза към самия себе си), доскоро е дремел в душата на евреина от централна Европа, за да бъде отприщен от тоталитарната истерия. Но тази “Зелбст-Хас”, водеща до сигурно саморазрушение, не е характерна единствено за евреите. В определени моменти всеки може да мине през нея. Тя е толкова отвратителна – корените й може да открием още в детството, дори в глъбините на подсъзнателното. Неприятното чувство, което оставя у нас, ни кара да потреперваме от ужас. От онова, което не обичаме у самите себе си, което мразим, ненавиждаме, което отвращава! Тази сила притежава огромен арсенал от оръжия, способни да сразят всеки. А когато едно цяло общество разполага с нея, опасността е още по-голяма. Евреите винаги са били застрашени. Винаги е било възможно да принудиш един

74 евреин да се накаже сам. Това опустошително чувство е накарало доста евреи интелектуалци да се обърнат към католицизма. Хана Аренд пише за трагичната фигура на Рахел Левин Варнхаген, оставила в началото на XIX век интересни писма. Нейният живот преминава под знака на непрекъснатото усилие да се освободи от юдаизма, превърнал се за нея в нещо като ризата на митичния Несус, която стяга и изгаря. Рядко юдаизмът е бил преживяван с толкова ужас и страх: “Никога, дори за секунда, аз не забравям този срам; пия го с водата, с виното, поглъщам го с въздуха, при всяко вдишване”. И Рахел Левин Варнхаген прави заключението си: “Евреинът вътре в нас трябва да бъде премахнат дори с цената на живота ни!” До същото заключение стига през краткия си тридесет и двегодишен живот друг немски писател и философ от края на деветнадесети век – Ото Вайнингер: макар да се покръства, той не успява да се освободи от това гнетящо чувство и се самоубива. Християнското наследство не предлага на евреите друга алтернатива освен Юда, самоубиеца- предател. Защо за символ на еврейския народ през Средновековието е бил избран (от християните!) скорпионът, това животно, олицетворяващо коварството и подлостта, но заедно с това притежаващо и удивителна сила да са възражда, да побеждава, ала и да се самоунищожава – като никое друго същество? Към този край лесно може да те подтикне обществото. Постепенно се превръщаш в онова, за което са те определили предварително. Приготвяш се да приемеш образа, който другите вече са изградили за теб. В своето отчаяние евреинът е готов да избяга, да стигне чак до пустинята, за да се спаси от омразата и презрението. Има нещо от черния скорпион и в Ромен Гари, този чувствителен разбойник, обърнал оръжието към себе си. От страх той бягаше в света на думите, слагаше си маски, сякаш искаше да се изгуби между съня и лъжата, да изтрие следите си под някое взето назаем име; истинското му име е всъщност най-малко известност сред тях. Псевдонимите му позволяваха да се спаси от реалността, да се превъплъщава. Беше Ромен Гари, Фоско Синбалди, Шатан Богат и накрая Емил Ажар. Това бе последното му убежище. Неспособен да се предпази от злото, той избра този сложен път... Официалното погребение на тленните му останки се превърна във величествена церемония, достойна за кавалер на “Почетния легион”. В студения декемврийски ден френското знаме покриваше ковчега му. Изпращаха го другарите му от Съпротивата, от страната, за която бе воювал и той. Гласът на нежната актриса от Полша Ана Пруцнал* се издигна над купола на храма, странен и чужд, но не и необичаен, с модулациите на древна полска мелодия, като къс от ранената славянска душа... Размишлявах над съдбата на този кавалер, не престанал да воюва с живота си и със самия себе си, а също и за тази крехка жена, крехък съд от кристал, чието пеене може би му сочеше пътя към Отвъдното...

-------* позната ни от филма на Рангел Вълчанов “Слънцето и сянката” (1962) – бел. прев.

75

АНРИ ДЬО МОНТЕРЛАН СМЪРТТА НА КАТОН ИЛИ АПОЛОГИЯ НА САМОУБИЙСТВОТО

През септември 1972, в деня на есенното равноденствие, се самоубил Анри дьо Монтерлан / 1896- 1972/, прочутият френски белетрист, есеист и драматург, като предварително се е снабдил с пистолет, остър бръснач и малко цианкалий. Мотивите? Отвращението му от посредствеността на съвременния свят, с който не можел да се примири. Според своите близки, той често е изразявал своето отвращение от съвременния му свят - плод на което е и този текст от февруари 1969, издаден в сборника “Третият цезар” на “Галимар”, Париж, 1970. В последното си писмо до един приятел, Монтерлан писал: „Аз, който не съм вярващ, сега мога да се опра единствено на вярващите”.

ОТ ТРИ ИЛИ ЧЕТИРИ ВЕКА, от Ренесанса до началото на нашето столетие, смъртта на Катон е нещо като сладкиш във френската идеология. Наполеон искал , при това неведнъж, да му четат написаното от Плутарх за смъртта на този достоен мъж, за да не се самоубие самият той. Но кой е бил този Катон, когото културните французи и днес считат за...гръцки философ? А той съвсем не е бил грък, а римски политик от края на Републиката - повече или по- малко обладан от доктрината на стоицизма. Аз няма сега да резюмирам неговия живот - не е толкова интересен. Ще споделя единствено, че е бил от десния център - смел и винаги готов да закриля и поучава другите. Подробностите от живота му се губят в историята на Републиката. За този момент аз написах пиесата “Гражданската война”. Като гледа надясно, гледа наляво, поглежда нагоре и надолу и вижда само “ужасни неща”...Той избира лагера на Помпей, защото приема, че е “най- малко ужасен”. На онези, които го упрекват, че е мълчалив, отвръща: “Ще говоря само когато имам какво да кажа”. За лагера на Помпей той има какво да каже: ще критикува, ще предрича катастрофата, ще вярва в каузата, която го защитава, но не и в хората, които я поддържат, а още по- малко в успеха й. “Не вярваше в случайността”, пише за него Плутарх. Като е прав за себе си, но прав е и Помпей и това го отчайва. Отдавна е решил, че ще умре, в случай че Цезар победи... Отначало е бил малко притеснен от някои класически аргументи против акта на самоубийството:

76 1/ Да не го вземат за неудачник в живота.

2/ Да не озадачи близките си.

3/ Удоволствието, което ще достави на “приятелите си”.

4/ Днес мнозина се самоубиват. Ще кажат, че е имитирал някого. Преодолял тези предразсъдъци, той следва римското правило, че не е чак толкова хубаво да умреш от естествена смърт. Префектът Спендиус твърди, че за римляните вече всичко е загубено и няма смисъл да им се дават уроци - никой няма да ги разбере. Затова е по- добре да не изясняваш мотивите за самоубийството си. Дали ги приемаме от природата, дали от нас, самите, тайната и лъжата охраняват портите на Смъртта. Самият Спендиус се самоубива под предлог, че е болен от неизлечима болест, а всъщност го прави, защото не може да се примири, че родината му е в безнадеждно положение. А Катон иска да бъде големият пример. Готов е да умре заради свободата. „Вярвам единствено в мъчениците, които отиват на смърт”. Спендиус се самоубива от отчаяние, докато Катон го прави от вяра...

ПОМПЕЙ Е ПОБЕДЕН ВЪВ ФАРСАЛА, побягва и е убит в Египет. Катон - тогава е на четиридесет и четири години - събира остатъците от Помпеевата армия и стига чак до Тунис. Заедно с Метелус Сципион, тъста на Помпей, победен при Тапсус, той се барикадира в Утика, на север от Картаген и чака войските на Цезар... Катон умира при тягостни обстоятелства, в чужд, населен от финикийци град, а те са известни със своята нечестност. Съветът на Тристата мъже е сформиран от римляни - предимно търговци, хора непостоянни във възгледите си, дори непочтени. Офицерите на Помпей, които сега са под неговото командване се боричкат помежду си и направо му пречат. Но благородният Катон ги гледа снизходително... Той вече е решил да умре - пази се от римските сенатори, които са с него. Трябва да осигури необходимите провизии за града. Обикаля пристанището, наблюдава корабите, контролира товарите. В ситуацията, в която е Катон, един съвременен човек би избрал експатриацията. Но тогавашният - доста ограничен / не само в размерите си/ цивилизован свят не го позволява. С изключение може би на няколко града от Гърция и Анатолия / Мала Азия/...Там, все пак, Катон би намерил убежище. Но той не иска да мисли за подобно решение. Ще се прослави чрез самоубийството си. Няма да се реши да избяга. Разбира се, той не помисля, че и двата начина са вид дезертьорство. Да, ще остане доста разочарован, ако му попречат да се убие. Като всеки добър римлянин, вечеря с много приятели. Разговаря на философски теми / по римската мода, която е всъщност гръцка!/. Но това е по- скоро размяна на софизми и баналности. След време повечето от сътрапезниците му ще бъдат убити или ще се самоубият. Оттеглил се в своята стая, Катон ще чете “Фаедон”. Ще търси причината за безсмъртието на душата. Този мъж, доста смел и благороден, няма да може да намери покой и опора в някой друг текст...

77 “Фаедон” се счита за един от шедьоврите на човешката мисъл от античността. Смъртта на Сократ всъщност е красива смърт. Щастливи са онези, които умират без угризения и хленч в свещената самота, в която си отиват животните или войниците. Като повиква робите си, като им нарежда да му донесат меча, който неговият син е скрил. Но слугите се бавят. Първият от тях най- сетне влиза в стаята и получава юмрук от господаря си - от носа му потича кръв. Сцената е неприятна, но доста римска... Скарва се със сина и приятелите , които се опитват да го разубедят... Накрая му връщат меча. Той го разглежда внимателно. После взема “Фаедон”, чете малко от него и заспива. Чуват го как похърква. Към полунощ изпраща един роб до пристанището, за да се убеди, че там всичко е наред. Робът се връща и докладва, че има буря. Изпраща го отново, за да види дали някой има нужда от помощ. Обикновено сме внимателни към онези, които ще умрат. А и умиращият е внимателен към онези, които ще го надживеят. За него след миг вече няма да съществува никой, но той, Катон, се интересува от хората... Когато „птичките започват да пеят”, заспива за няколко мига. Робът се завръща, за да съобщи, че на пристанището всичко е в ред. Тогава Катон се опитва да се прободе в корема с меча. Пада с шум. Хората от къщата се затичват да му помогнат. Още е жив. Лекарят му дава първа помощ. Слугите и робите си оттеглят. Тогава Катон отваря раната, изважда вътрешностите си/!/ и умира. Зората пуква. Тази сутрин птичките не пеят... След шест години неговата дъщеря Порция, съпругата на Брут / когато Брут е победен при Филипи /, ще са самоубие, поглъщайки горещи въглени... Ако в Утика беше под командването на някой генерал, и ако Катон трябваше да изпълнява заповедите му, той сигурно щеше да се откаже от мисълта за смъртта. Той е бил / преди всичко човек на дълга.../ Самоубийството ни предлага бягство от живота, но не може да ни спаси от посмъртната карикатура, от подигравката, от неуважението... Понякога хората са толкова жестоки... Вярващите не бива да оставят послание след самоубийство - то винаги може да се изопачи. ПОЧИТАМ ДЪЛБОКО САМОУБИЙСТВОТО - още от трийсетгодишна възраст. Хората се самоубиват от страх за бъдещето, когато ги заплашва болест, банкрут или старост. Самоубиват се и от уважение към живота, когато собственият им живот започва да губи достойнството или смисъла си. А кое е по- важно: животът или достойнството? Хората се самоубиват без обяснения. Понякога без определен мотив - това е право, изконно право на всеки от нас: да се откажем от света в мига, когато сами пожелаем. Да, след като си видял добре света, не ти остава нищо друго освен самоубийството или вярата в Бога. Да, но за разлика от нас, християните, римляните са нямали нашия Бог...

78

МАРГЬОРИТ ЮРСЕНАР „Ф А У С Т“

Това кратко есе на първата жена член на Френската академия Маргьорит Юрсенар / 1903 – 1987/ е вдъхновено от паметната постановка на режисьора- реформатор в театъра Макс Райнхард на Гьотевия “Фауст” в Залцбург през 1936 година. Да поставиш на сцена „Фауст” означава да одухотвориш света. Макс Райнхард се осмели да го направи, за което бе възнаграден. Неговият „Фауст”, непълен и разклонен, ни задължава да препрочетем шедьовъра на Гьоте: да разтворим брошурата с прекрасния превод на Жерар дьо Нервал, която продават в открития театър на Залцбург, на едно от онези представления под звездното небе, когато шумът на дъжда, почукващ по сцената, съпровожда неуморната песен на ангелите и крясъците на магьосниците, и тогава си даваш сметка, че това е не само една от най-великите поеми, но и една от най- патетичните. Да, това е един от най- семплите декори от естествен камък, сред който се движат актьорите на Райнхард, и той ни помага да разберем, че тази простота не е картина от някоя църква. Докато „Хамлет” е първата трагедия на съмнението, „Фауст” е първата драма на гордостта, на опасната непоколебима гордост, каквато е гордостта на интелигенцията. Създадена на границата между 18 и 19 век, тази творба носи печата на времето, в което, без съмнение, човекът е отишъл па- далече от философията на Мефистофел, т.е. от неговия непоправим цинизъм... Фауст не е просто разумът, той е интелектът, онова дълбоко огледало, което е готово всеки миг да отрази най- сложните и противоречиви страсти. Изтощен от живота, въпреки вулканичния си темперамент, той задоволява своя глад за удоволствия със слугиня от ферма или с мъртва богиня в една територия, завладяна от вълните на Балтика. Този герой удовлетворяващ амбициите си на държавен мъж, всъщност не притежава и капчица от лудостта на персонажите на Кристофър Марлоу или Бен Джонсън, и докрай си остава кабинетен учен, навлякъл домашен халат, с който не може да се раздели. И по един странен и необясним начин, въпреки желанието си, ще си остане ограничен и посредствен, объркан от силогизмите на своите сънародници – немците... Никой не е тъй далече от Духа на Земята, както е Фауст, този който в първата сцена на трагедията я призовава и когато Злото го дарява с измамно величие

79 и сила. До самия край, до мига на смъртта си, която е последица от неговата фатална грешка, Фауст така и не разбира какво всъщност се е случило. И тъкмо това объркване на духа ще го спаси, превръщайки го в един обикновен, подобно на всички нас, объркан и притеснен човек... Да, „Фауст” на Волфганг фон Гьоте е може би най- дълбокото от всички литературни произведения, в които един гениален автор се е сблъскал с проблема за Злото. Но това не е само съчинение за човек, сключил договор с Дявола заради Вечността. Въпреки всички магьоснически сцени в тази поема винаги ще отсъства онова блестящо отражение на погледа, характерно за този род произведения. Магията е един от основните моменти във “Фауст”. Но ситуацията през 1790 година, когато се създавали първите варианти на съчинението. Гьоте е знаел за окултните авантюри на Граф Калиостро и Сен Жермен, за “адските открития” на Сведенборг. Може да се напише цяла книга за магията през 18 век и тя да ни помогне да стигнем до изворите на Гьоте. Читателят- рационалист може да открие у Мефистофел и нещо безполезно. Това проличава и в дискусията между Фауст и Духа на Земята, между Интелекта и Природата. За какво е нужен Дяволът? Оставаме с впечатлението, че борбата между двамата противници се осъществява с посредничеството на едно криво огледало, което поема техните удари. Но твърде често се обръща внимание, че “Фауст” е произведение с християнска структура и се забравя, че природата, според теологията сама по себе си не е лоша, макар да може да се прояви и като грешна. Неспокойната фраза на Дявола : „Ще бъдеш като Бог!” донася отново плодовете на гнева... Ако не е светец, всеки човек, лишил се от удоволствията в този свят, може да си позволиш утешението да ги презира. Мефистофел е духът, но в лошия смисъл, страшната , изгарящата сол, която просто изсмуква соковете на Земята – и без това достатъчно пресолена. Той е точно онова, което остава от едно същество, когато го лишим от душата и тялото: изчезнат ли Слънцето и Земята, на Небето остава само жестоката, безмилостна Луна. Кастриран и лишен и от това, което се нарича Дух, този маскиран измамник трябва да се задоволи с обидната роля на шут. През целия си живот Доктор Фауст ще трябва да се движи с този слуга, който се изплюва в ястията на своя господар, преди да му ги поднесе. Да, удоволствията, които предлага Мефистофел на Фауст, са винаги с адски привкус... Превод от френски и бележки ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

80

ДНЕВНИК

200 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА МИХАИЛ ЛЕРМОНТОВ ПАНКО АНЧЕВ ГЕРОЯТ НА ВРЕМЕТО КАТО СОЦИАЛЕН ТИП

Романът „Героят на нашето време” и нашето време 1. М. Ю. Лермонтов пише своя роман „Герой на нашето време” между 1838 и 1840 г. Времето на създаването на романа, а и на неговото обмисляне и изобразяване, обяснява много от особеностите на творбата и на нейните герои. „Герой на нашето време” е важен за руската литература роман, защото поставя пряко проблема за новия тип личност в руското общество от края на 30-те години на ХІХ век и за извършилите си и все още извършващи се промени в него. Той свидетелства за осъществени съществени трансформации в обществената система и за появата на нови морални ценности и отношение към живота. Романът заговорва по нов начин за времето и човека. И това се забелязва от тогавашната критика. В. Г. Белински го разглежда като резултат от сериозни и значими художествени натрупвания и развитие на общественото съзнание и особено на гения на А. С. Пушкин. М. Ю. Лермонтов е пряк продължител на делото на Пушкин, но той е начало на нова епоха в руската литература и изразява нов етап от развитието на руското обществено съзнание. Това съзнание намира в романа „Герой на нашето време” ярко въплъщение и адекватен художествен израз. След Белински руското литературознание често прави сравнения между Лермонтовия роман „Герой на нашето време” и „Евгений Онегин” на А. С. Пушкин. Това сравнение се основава на сходствата в характерите на двамата героя – Печорин и Онегин, но обикновено се пропускат различията между останалите персонажи в двата романа. А тези различия мотивират своебразието между Пе-

81 чорин и Онегин. То от своя страна се дължи най-вече на това, че принадлежат на различни епохи и на различни типове общества. Епохата „Пушкин” е завършекът на руското средновековие и руската универсалност, на приключване процеса, с който окончателно се постига пълнотата и целостта на руския човек. Затова и Пушкин като писател е толкова могъщ и всеобхватен, мащабен и вътрешно монолитен. Той още не е преминал окончателно в модерната епоха, не се е обуржоазил напълно и не е придобил буржоазно съзнание. Неговият ум е в новото време, но духът му принадлежи на Средновековието. Затова и творчеството му е толкова дълбоко аналитично, рационализиращо се и обществено критично, но запазило религиозното начало, проникнато от идеята за вечност и греховност. Т. е. духът му е хармоничен и не е подложен все още на разяждащата ерозия на буржоазното съмнение и на романтичната тъга и ирония. Като велик гений той вижда появяващите се язви в обществото и ги изобразява и изразява с непознат преди размах и писателско майсторство. Но го прави като към чуждо и неприсъщо на него явление. Пушкин е в две епоха и това предизвиква у него неприятно раздвоение, но именно защото умът му е цялостен и религиозно всеобхватен, съхранява вътрешната хармония и вътрешното единство, като не се поддава на съмнения и унилост, на каквито са подложени идващите след него писатели. А. С. Пушкин е реалист от друго време – не от буржоазното. Затова и реализмът му не е епичен и социално критичен. Този реализъм е във всеобхватното проникване в универсалното, в цялото, което започва да се пропуква, но което е все още стабилно и неразчленимо. Реализмът на Пушкин затова е реализъм, защото вярно показва как старият свят и неговото обществено съзнание са подложени на изпитания, изпълват се с неразрешими противоречия, нагнетяват се от сложни и непознати преди проблеми. Времето в Русия е сложно и драматично. В началото на ХІХ век държавата и обществото преживяват две особено важни и показателни събития за това какво бъдеще предстои: Отечествената война срещу Наполеон през 1812 г. и бунтът на декабристите през 1825 г. Преди тях са радикалните социални и икономически реформи на Петър І. Тези събития са свързани и без съмнение взаимно си влияят диалектически. Те отварят широко вратите пред буржоазната епоха. Самите те са форми на започващата в Русия буржоазна революция, която ще продължи до края на 20-те години на ХХ век. Пушкин е част от тази революция и дори в някаква степен е обяснява и мотивира. Но той е тази нейна част, която не й принадлежи изцяло, а само чрез реализма на творчеството му. Подобно е отношението на Гогол към извършващите се промени. Писателското му дело изцяло е посветено на разложителните процеси в обществото, но съзнанието му ги осъжда; то дори осъжда самото себе си, защото си е позволило да покаже недъзите, а не величието му. По този причина Гогол изгаря втория том на „Мъртви души”. Пушкин знае, че реформите са необходими и неизбежни, но той гледа на тях като на възможност за нравствено усъвършенстване на обществото, а не като средство за промяна в начина на организация на обществото. И ето, декабристите са негови приятели и той не се разграничава от тях. Той не знае

82 истинските им цели и не допуска, че енергията им е насочена срещу устоите на самодържавието. А именно декабристкото движение е импулсът на започващите революционни преобразования в буржоазен дух. Аз твърдя, че Пушкин в голяма степен принадлежи на руското дворянско средновековие. И че тази именно негова принадлежност му придава изключителност, универсалност, необяснима сложност и непостижима за никого след него дълбочина и художественост. Той обаче е прекрачил линията, която отделя средновековието от модерната епоха, поради което също й принадлежи. Пушкин изобразява и изразява тази епоха в нейното начало, но я оценява от гледната точка на миналото. Затова и я оценява нееднозначно, с тревога, страх и недоверие. М. Ю. Лермонтов е друг, понеже времето, в което живее, е друго. Поради това имаме основание да търсим сходства между неговия роман „Герой на нашето време” и романа в стихове на А. С. Пушкин и да разглеждаме тези сходства като развитие и превъплъщения на обществените проблеми и човешките характери в две различни епохи.

2. Когато казвам, че Лермонтов е друга епоха, това не означава, че между Пушкин и него стоят дълги години и векове. Напротив, те са съвременници. Разликата им във възрастта е едва 15 години, като М. Ю. Лермонтов умира само 4 години след А. С. Пушкин. Но през тези петнадесет години руското общество е изминало дълъг път и вече е излязло от миналото си, за да заживее в коренно различни от предишните условия. Буржоазно-капиталистическите отношения проникват уверено и са се установили почти повсеместно, като са формирали нов тип личност и нови правила на живот и критерии за нравственост и обществени и национални ценности. Самото заглавие на романа „Герой на нашето време” е понятие, чието съдържание е просто немислимо за А. С. Пушкин. Иронията в него му придава негативен смисъл и принизява включените в него понятия „герой” и „нашето време”. „Герой” и „нашето време” означават други неща, свързани с бита и разрушените норми на поведение и отношение към ценностите на обществото. Да представиш приключенията на един млад човек, прекрачващ нормите на обичайните нравствени ценности, стремящ се единствено към личното удоволствие за сметка на страданията и нещастията на другите, и да наречеш този човек „герой на нашето време” (въпреки ироничния смисъл) е акт от нов ред, който е присъщ на буржоазните нрави. Да не говорим, че преди такъв човек е просто невъзможен. Това не означава, че човекът на предишната епоха е бил идеален и не е страдал от недостатъци и грехове, но те са били други. И такъв човек не би бил назован „герой”. Секуларизирането на обществото и обособяването на личността като егоист, за когото насладите и удоволствията от това да усещаш превъзходството от силата на характера и чрез тази сила да се налагаш над по-слабите и да ги подчиняваш заради приятното усещане за надмощие, е белег именно на буржоазния морал. Такъв характер показваше Евгений Онегин от едноименния роман

83 в стихове на А. С. Пушкин. Но Евгений Онегин още не е бе обладан напълно от буржоазното съзнание за собствени си егоизъм като необходимо условие за естествен живот и като „естествено право” на новата личност. Не е случайно, че той „се разочарова” от самия себе си и прави опит да се промени и заживее по „нормалния” начин. А не и случайно, че А. С. Пушкин не може да завърши романа си, понеже героят още не се е превърнал окончателно в социален тип и социалната основа на характера му още не е напълно изградена. Евгений Онегин все още, така да се каже, „зрее”, „мутира”, придобива белези, за да се превърне по-късно и у друг автор в социален тип. Този автор е М. Ю. Лермонтов! Романът му „Герой на нашето време” е въплъщението на този социален тип.

30-те години на ХІХ век са време и не дегероизация. Войната от 1812 г. и особено движението на декабристите ускориха трансформациите в личността, откъснаха я значително от нейната средновековна затвореност и я секуларизираха почти напълно. Човек започна да осъзнава своето „Аз” като висша ценност. Личното „Аз” все повече не се съобразява с околните, които започва да възприема не като общност, в която и заради която и той живее, а като среда и фон, върху който ще се изявява и задоволява личните си претенции и нужди. Епохата „Пушкин” все още се бори в романа „Евгений Онегин” срещу настъплението на новия човек и упорито му противопоставя „типично” руските характери, носещи в себе си традиционните руски ценности. Онегин е покорен (не случайно!) от Татяна Ларина. Татяна разбива илюзиите на демонизиращия се нов човек и напълно обезсмисля целия му живот. В „Евгений Онегин” не е възможно да се живее сам за себе си и единствено заради удоволствието да разбиваш чужди съдби, да не зачиташ традициите и правилата им. Защото тези традиции и правила са наложени от Бога. Животът без Бог е невъзможен. Това в романа на Пушкин е възможно да бъде доказано и е доказано. Новата епоха вече е преодоляла традициите чрез родения от нея нов тип личност.

3. Преди „Герой на нашето време” М. Ю. Лермонтов пише две други забележителни произведения (освен разбира се стихотворения): драмите „Странният човек” (Странный человек”) през 1831 г. и „Маскарад” през 1835 г. В краткото си предисловие към „романтичната драма „Маскарад” авторът подчертава: „Справедливо ли съм описал обществото? – не зная! В крайна сметка, за мене то винаги ще си остане събрание на хора безчувствени, самовлюбени във висша степен и изпълнени със завист към тези, в чиято душа се съхранява дори и най-малка искра от небесния огън!..”. А Владимир изповядва: „Аз не съм сътворен за хората от сегашния век и нашата страна; за тях всеки е длъжен да жертва пред тълпата своите чувства и мисли; но аз това не го мога, аз навсякъде съм един и същ – и поради това никъде не прилягам.”. Съзнанието за собствената непригодност произвежда допълнителен егоизъм и отчуждава личността от обществената среда и я противопоставя на останалите. Общуването вече е преди всичко конфликт, търсене на отмъщение, завист, ревност,

84 възмездие. Въпреки това се осъществява като някаква забавна игра, която задоволява егото и внася разнообразие в скучното ежедневие. Скуката започва да става обичайното състояние на буржоазния човек. Религиозният човек не може да скучае, защото цени по особен начин живота и не си позволява никога да го пропилява. А скуката е именно пропиляване на живота, излизане от него и неумение да бъде живян нравствено и като висша ценност, дарена на човека от Бога. Животът се изпразва от смисъл, понеже е безцелен. Но той е такъв за обуржоазяващия се дворянин – не за самия буржоа, който е предприемчив и няма време за бездействие, защото се впуснал в търговия и печалби. През този именно руски дворянин преминава линията между двете епохи. Тя е разрушила неговите привични и солидни до преди малко устои и той сега виси в собственото си безвремие и иска да прекрачи по-уверено тази граница. И почти е успял. Но в новото време и обществено пространство той не може да свикне и се нагоди, защото то не е за него; то му е органически чуждо. Всъщност скуката е неговата необяснима драма. Затова нито я приема, нито иска да я приеме, за да търси ефективни средства срещу нея. Опорочаващото се съзнание произвежда нелогични реакции, които са немислими за предишното време, но сега са единственият му изход от ситуацията. Скуката, която в края на ХІХ и началото на ХХ век ще се изживява като spleen, т. е. като особено състояние на безизходност, в което има и някаква необяснима сладост от отчаянието, е присъща на интелектуалеца в буржоазното общество. Тя е началният симптом на настъпващото отчуждение и на появата на т. нар. „аутсайдер”, който ще е типичен за края на ХХ век. Бедата е, че скука изживява умният и способен човек, който вече няма „приложна точка” за своите способности, а и не вижда смисъл да я търси. Той е на всичко отгоре безволев и ленив, лишен от умения и енергия да налага физическото си присъствие, но е достатъчно честолюбив, за да търси вътрешно удовлетворение от някакви победи в демонстрираната „воля за власт”. В Русия този тип, който най-напред улови и пресъздаде А. С. Пушкин, бе наречен „излишният човек”. „Излишният човек” се създава от буржоазното общество, което нехае за своите членове и няма нужда от чувства, любов, солидарност, от съмнения. Който не е впрегнат чрез наемен труд в производството и търговията, той е излишен. В това общество не можеш сам да търсиш своето място и да избираш кое да е то. Уж свободен, уж твоята воля е над всичко, уж си господар на вселената, а всъщност си принуден да бъдеш сляп изпълнител и роб на парите и „свободата на търговията”. А тези нови господари не признават сантименталност, размишления, съмнения. Те не зачитат личността.

4. Разпадът на всяко общество излъчва социални „токсини”, които тровят общественото съзнание и влияят пагубно върху отделните личности. Сега са много повече тези, които са объркани и заради своята обърканост се подвластни на злото. Те виждат живота си като избор или да се примирят с това, че отпадат от досегашния си статус, или да се въоръжат с повече агресия и отмъстителност, за да запазят положението си и продължат да смятат, че са над другите и могат

85 да имат власт над тях. В началото тази дилема не се осъзнава от тях и действията им са хаотични, непремерени, породени единствено от инстинкта за самосъхранение. Този инстинкт поражда сляпа злоба и жестокост, каквито преди не са били проявявани в такъв вид и с такова приложение. Разпадът принуждава все повече дворяни и интелектуалци „да не правят нищо”. Те бездействат, понеже не знаят с какво да се заемат. Дори и когато имат грижи и задължения, ги изпълняват неохотно и като необяснима тегоба. Те предпочитат забавленията, но когато се забавляват, се отегчават и набират безсмислена злоба. Новият социален тип е човек, който постоянно създава напрежение около себе си и вътре в себе си. Без такова напрежение той не може да живее. Той се дразни лесно, ревнив е в отношението към жените, обича да ги измъчва с ревността си, а тя е винаги показна и силно агресивна и отмъстителна. Единствено в нея той се чувства на място и се осъществява пълноценно. Във всичко друго е непригоден и излишен. Чудно ли е тогава, че се разиграват толкова ужасяващи драми, каквито М. Ю. Лермонтов описва в своя роман „Герой на нашето време”? Авторът предупреждава в началото, че портретът, който е нарисувал на своя герой, е портрет събирателен, „съставен от пороците на цялото наше поколение в тяхното пълно развитие”. Лермонтов оценява качествата му като „пороци”, при това „на цялото наше поколение”. Т. е. те са типични за времето и обществото от 30-те години на ХІХ век. Съзнанието, че обществото боледува, е присъщо на руската литература през целия ХІХ век. И това също е съществен белег на епохата. Сега е важно да се „опише болестта”, за да може да бъде лекувана. Но и самият Печорин и останалите персонажи в романа имат това съзнание и смятат, че са налегнати от някаква болест. Болестта им е непозната за тях; те не са я виждали у родителите си и това ги плаши още повече. Някои от тях искат да се лекуват (княгиня Мери), други – Печорин, Грушницки нямат такова намерение, макар да страдат. Болестта разяжда и народите, населяващи Кавказ, където се развива действието в романа. Те вече са заразени и разядени от социалните пороци на дворянството. Тяхната примитивност е само видима, проявяваща се в бита, но не и във взаимоотношенията и същността на характерите. И това е страшното и опасното, защото и илюзията, че „народът е друг” се разсейва и разобличава. Княгиня Мери има същата съдба и същото поведение дори като Белла. Арзамас е един истински Печорин, макар образът му да е само щрихиран. И все пак, за разлика от Пушкин, Лермонтов „изнася” това действие извън салоните на дворянството и го поставя в екзотична обстановка – вероятно за да му придаде повече страст и да го освободи от задръжките на лицемерието и лъжливия вече морал. Но „екзотиката” не се превръща в контрапункт на „обществото”, не предлага друг критерий за морални ценности и не показва друг тип личност – единствено Максим Максимич е по-цялостен и нравствен, но той е от друго поколение. Т. е. от друго време, а не от друго обществено пространство. Това затрупва възможния изход и налага нови страдания за героите. Те няма къде другаде да търсят избавление освен в себе си. Но обуржоазяващият се човек, който се е самообявил за всесилен, вижда причините за преживяваните

86 от него злини извън себе си. Той се е отказал от опората на Бога, поради което не моли прошка и избавление. Важното е, щом веднъж е тръгнал да отмъщава и наказва, действието да приключи – пък тогава ще видим как ще е по-нататък. Общо взето, започва живот за мига – без мисъл за далечното бъдеще. Перспективата е сведена до утрешния ден – той е зрим и близък. Вече няма мисъл за вечното; няма страх и от Бога – всичко се преценява с човешка мярка. Злото и грехът са зло и грях, само ако хората научат за тях. Затова и нещата така се нагласят, че те да възприемат едно престъпно деяние като случайно стечение на обстоятелствата и виновен за него да бъде самият потърпевш. Дори и дуелът, който за дворянина е начин да реабилитира поруганата си чест, е вече само средство за възмездие и легализиране в затворената обществена среда на отмъщението чрез убийство. Нищо повече. И дуелът така се провежда, че да прилича убийството на самоубийство – така поне го наглася Печорин, преди да убие Грушницки. Честта е празна дума. По-важната и по-съдържателната е отмъщение и изместване на съперника, отстраняване от конкуренция, в която няма нищо съзидателно и целенасочено. Но това трябва да стане безпричинно, просто така, от зла воля и неприязън към всеки, който е по-емоционален, нравствен и искрен. Всичко започва да става прекалено делнично, сиво, еднообразно и получава някаква търговска стойност, превръща се в сделка. А щом има сделка, тя непременно трябва да бъде сключена изгодно и да донесе някаква печалба. Животът придобива търговски характер. Сега не може да не си прагматичен и да не се стремиш да купиш и продадеш изгодно. И е все едно дали предмет на сделката е красив кон или красива жена.

5. По замисъл на автора главният герой на нашето време е Григорий Печорин. Той събира в себе си типичните характеристики на новата личност. Но не само Печорин е героят на „нашето време”. Всички останали са също продукт на това време и всеки по свой начин го характеризира и изразява. Всеки един би могъл да бъде на мястото на Печорин и да играе главната роля в повествованието. За разлика от Пушкиновия „Евгений Онегин”, където главният герой е изключение, налагащо се все повече като правило в обществения живот. Това е възможно, защото героите са социални типове. Но те са и индивидуални личности, всяка от които е обрисувана майсторски и е неповторима като индивидуалност. Социалният типаж ги прави сродни и да си приличат като носители на общи социални характеристики. Точно тук се проявява изключителното художествено майсторство на М. Ю. Лермонтов. Само големият писател е способен да индивидуализира социалните типове и да ги накара да живеят свой собствен индивидуално неповторим живот, като в същото време ги направи неотделими от картината на времето. Силата на художествената литература е в това съчетание на индивидуални характери и социална типология на образите. Така се вижда как живият естествен човек живее в обществото, как му влияе и как обществото поражда постъпките и начина на мислене. Обществото не е бездушен механизъм, а слож-

87 но единство от индивидуални личности, обединени и подчинени (доброволно или насила) около общи идеи, идеали, принципи, норми и закони. Но не винаги то съществува спокойно и движението му – гладко и безпрепятствено. Винаги идва един момент, в който настъпват дълбоки изменения и тези изменения предизвикват драматични преживявания у отделните личности, а и в обществото като цяло. Обществото създава свой типаж, налагащ модел на поведение. Този типаж се олицетворява от по-ярките и силни личности, способни да го наложат над останалите. Той преодолява явната или скрита съпротива на хората, техните недоволства и гняв, предизвикани от необичайността на поведението му. И макар да е все още неустановен напълно, той все повече формира духа на времето и главен герой на епохата. Необходимо е да подчертаем, че и главният герой на романа „Герой на нашето време”, както и останалите персонажи, които са близо до неговия тип характер и социално поведение, почти не дразни хората край него, не предизвиква реакция и не е отхвърлян от обществото. Това показва, че вече е социалният тип на времето, а не просто литературен персонаж, съчинен от велик писател. Но той е литературен персонаж, съчинен от велик писател, който е въплътил в него цяла една епоха. И го е направил безсмъртен. Каквито са всички социални типове в изкуството.

Художник Явор Цанев

88

АФОРИЗМИ ОТ ФРАНЦИЯ Фонтенел: Препятствие пред щастието е да се надяваш, че ще постигнеш извънмерно щастие. Пол Елюар: Не е нужно много, за да създадеш един свят. Нужно е само да постигнеш щастието и не ти трябва нищо друго. Шамфор: Известността е всъщност предимството да ви познават онези, които досега не са ви познавали. Стендал: След мъките човек не се утешава, а всъщност забравя за тях. Йожен Лабиш: Късметлии са тези, които постигат всичко. Нещастни са онези, на които биват застигнати от всичко. /т.е. от всякакви неприятности/. Анатол Франс: Това, което хората назовават цивилизация, е всъщност настоящето състояние на нравите, а онова, което назовават варварство, е състоянието на нравите през предишните епохи. Настоящите нрави ще бъдат назовавани варварски, когато станат нрави на миналото. Йожен Лабиш: Най-накрая забелязах, че не само аз споделям верността на моята съпруга. Паскал: Сърцето си има своите доводи, които разумът изобщо не познава. Дидро: Никой човек не е получил от природата правото да командва другите. Ернест Ренан: Днес всеки ученик знае истините, заради които Архимед би жертвал живота си. Детуш: Критиката е лесно достъпна, изкуството е трудно достъпно. Шамфор: Единствено безполезността на първия потоп е възпрепятствала Бог да ни изпрати втори. Анри Бек: Потопът не е успял – останал е един човек. Жан дьо Лафонтен: Няма смисъл да се тича, трябва просто да се тръгне навреме. Анатол Франс: Хубаво е, когато войникът не се подчинява на престъпни заповеди. Александър Дюма-баща: Дългът е това, което се изисква от другите. Александър Дюма-син: Когато човек вижда живота такъв, какъвто го е създал Бог, трябва само да Му бъде благодарен, че е създал смъртта. Волтер: Ако Бог ни е създал по свое подобие, ние добре сме Му се отблагодарили. Шарл Бодлер: Бог е единственото същество, Което, за да властва, не е нужно да съществува. Пол Валери: Бог е създал всичко от нищото, но нищото прозира под всичко. Шамфор: Даването създава по-дълготрайно удоволствие от получаването, защото този от двамата, който дава, си спомня по-дълго време от онзи, който получава. Йожен Дьолакроа: Най-красивата победа на писателя е да накара да мислят тези, които могат да мислят.

89 Дантон: След хляба възпитанието е първата нужда на народа. Ернест Жобер: Равенството между хората е правило, което се състои само от изключения... Алексис Карел: Истина е, че човешките същества са равни. Но индивидите не са равни. Равенството на правата им си е една илюзия. Малоумният и гениалният човек не трябва да бъдат равнопоставени пред закона. Поансело: Ако децата станеха това, което очакват от тях тези, които са ги създали, земята щеше да бъде населена само с богове. Антоан дьо Ла Мот-Удар: Скуката се е родила един ден от еднообразието. Ла Брюер: Скуката е навлязла в света с посредничеството на мързела. Бюси-Рабютен: Отсъствието е за любовта това, което е вятърът за огъня – изгася влюбването и разпалва пламенната любов. Детуш: Отсъстващите са винаги виновни. Анатол Франс: Не съществува любов, която да устои на отсъствието. Алфонс дьо Ламартин: Един човек ви липсва и светът обезлюдява. Жозеф Жубер: Много хора се представят като трудно разбираеми, само за да изглеждат дълбокомъдри. Ларошфуко: Много често бихме се срамували от най-добрите си начинания, ако хората узнаеха всички подбуди, които са в основата им. Жорж Клемансо: Администрацията е място, където хората, които пристигат със закъснение, се разминават с онези, които си тръгват преждевременно. Андре Жид: Ако не продължавам да поддържам едно твърдение, означава, че вярвам в по-голямия успех на изкусното внушение. Алфонс Але: Не е възможно да ви призная възрастта си, защото тя непрекъснато се променя. Алфред дьо Мюсе: Трябва да продължаваш да обичаш, след като веднъж си бил влюбен. Пол Жералди: Когато жените ни обичат, не е сигурно, че са влюбени точно в нас, но когато, в един хубав ден, те престанат да ни обичат, би трябвало да сме сигурни, че вече не обичат точно нас. Дени Дидро: Най-щастливият човек е този, който създава щастие за наймного хора. Лафонтен: Два демона са се споразумяли да си поделят живота ни, като от завещанието си са изключили разума – единият е любовта, другият – амбицията. Лафонтен: Всеки се обявява за приятел, но бузумец е този, който му вярва: нищо не е по-разпространено от названието му, нищо не е по-рядко от съдържанието му. Александър Дюма-син: Любовта е невъзможна без уважението. Флориан: Удоволствието в любовта трае само миг, мъката в любовта продължава през целия живот. Виктор Юго: Свободата да обичаш е не по-малко свещена от свободата да мислиш. Нинон дьо Ланкло: Изкуството да се посветиш всеодайно на една любов е много по-трудно от изкуството да спечелиш една война.

90 Томас (“Тристан и Изолда“): Този, който никога не е разбрал какво е любов, никога няма да узнае какво е мъка. Волтер: Любовта е платното, изтъкано от природата, чиято бродерия изработва нашата фантазия. Пол Жералди: В любовта няма нито престъпления, нито нарушения. Има само грешки на вкуса ни. Сент-Екзюпери: Любовта не е във вглеждането в другия, а в умението да гледате заедно с него в една посока. Госпожица Скюдери: Любовта е нещо неопределено, което идва от незнайно къде и завършва неизвестно кога. Ги дьо Мопасан: Свободната любов е единственото радостно и добротворно преживяване на света. Ларошфуко: Самолюбието е най-големият от всички ласкатели. Жюл Ренар: Ако парите не създават щастието...върнете ги! Дюма-син: Парите не бива да се оценяват нито повече, нито по-малко от стойността им – те са добър слуга и лош господар. Едуар Бурде: Парите са като жените – за да ги запазиш трябва да им обръщаш поне малко внимание... Иначе ще направят щастлив някой друг. Анатол Франс: В изкуството както и в любовта е достатъчно само да имаш добър инстинкт. Клеман Маро: Всичко се урежда за онзи, който може да чака. Гюстав Флобер: Бъдещето е всичко най-лошо, заложено в настоящето ни. Ги ьо Мопасан (“Изпровед на една жена“):Една законна целувка никога не струва колкото една открадната целувка. Бодлер: Красотата е винаги необикновена. Стендал: Красотата е обещание за щастие. Волтер: Сторих малко добро – това е най-хубавото ми творение. Бомарше: Без свободата да порицаваш не е възможна ласкателната възхвала. Босюе: Човешкото щастие е изградено от толкова много условия, че винаги липсва още едно. Барбе д’Оревили:Удоволствието е щастието на безумците. Щастието е удоволствието на мъдреците. Подбор и превод от френски Гено Генов

91

ПРЕГЛЕД

КНИГИ ОБРАЗЪТ НА ЛЮБОВТА, КОЯТО ПРОДЪЛЖАВА ЦЯЛ ЖИВОТ По повод Любомир Левчев. «В невидимата кула. Любовна лирика», П.,2014 Времената и обществата трябва да се оценяват по това как възприемат любовта и как говорят за нея. Думите, с които я назовават и изповядват, са знаците на съзнанието, културата, морала и отношението към живота. С тях се изразява и разбирането за човека, за плътта и духа му, за възвишеното и ниското, телесното и душевното, за надеждата и отчаянието. Това разбиране се променя и придобива различно съдържание и форма. И по него можем да съдим за състоянието на обществото, за посоката на неговото движение. Любовта е основна тема във всяка литература. Най-големите поети и писатели са й посвещавали най-вдъхновените си творби. И чрез нея са показвали живота на народа си, изразявали са съкровените му мисли и чувства. Любовта е лично чувство и преживяване, но тя е всеобщо състояние, мерило за душевно здраве, симптом на заболяване, което може или не може да бъде излекувано. Защото любовта на мъжа е всъщност отношение към жената и на жената към мъжа. А то е такова, каквото обществото го позволява и повелява. В този смисъл всяка любовта лирика е социална. Историята на своята любов Любомир Левчев е разказал в антологията си „В невидимата кула”. Първото стихотворение в нея е от 1960, а последното – от 2013. Петдесет и три години са цяла епоха и тук ние наистина виждаме как една епоха обича и говори за любовта, как се отнася човек към самия себе си, какво признава и какво не от личния си живот, колко е искрен и докъде достига тази искреност в откровенията. Отнесени към живота на един конкретен човек и лирически герой тези години изграждат интересен сюжет на преминаването от една възраст в друга, на постепенното стихване на страстите, но и на задълбочаването на размишленията, вглеждането в подробностите, на

92 постигането на важни истини за света. При Левчев всичко се проецира върху целия свят. Дори и най-дребната случка е поставена в мащаба на едно огромно цяло и така придобива нов и значим смисъл. Личното чувство се превръща в чувство на епохата и историята – както и обратно, световните събития влизат в душата на човека и я превръщат в център на вселената. Любовта на личността е вече любов на човечеството. Тя е пред очите на всички, понеже е част от тях. Нейната сила въздейства върху битието, формира го и го прави по-добро, понеже сближава и облагородява хората. Любовта е събитие за отделния човек, но е и елемент от световната политика; тя поправя грешките и престъпленията на тази политика и преодолява различията между страните и народите. Толкова важна е функцията й. Самият човек в поезията на Любомир Левчев е обществено, т.е. политическо същество. Той е активна и преобразяваща личност, в чиято власт е съдбата на земята. Толкова могъща енергия се излъчва от него. Тази енергия разтваря пространствата, уголемява ги, за да ги изпълни със себе си. От тук и особеният, несрещан у други поети, характер на любовната изповед и признание. Тя сякаш звучи през микрофон в огромен площад и достига до безкрая. И безкраят заедно с огромният площад слушат притихнали, защото тази изповед е искрена и дълбоко интимна, съкровена. Никой не посмява да й се присмее или да я намери за поза и декларация, защото поетът говори заради умерено и гласът и думите му идват отвътре, от душата и сърцето му. Времето променя експресия и страстите, но променя и думите, с които чувството се изразява. Остава обаче същият мащаб на контекста, в който това чувство живее. Виждаме същият стремеж към общност, същият порив за взаимност и доброта. За постмодерния читател това е демодирано, архаично, а може дори и смешно. Любомир Левчев все пак съхранява „високия стил” и нито за миг не профанира, не принизява и не си позволява повече от позволеното на нравствения и с естетическо чувство човек. Но това не е поезия от ХІХ, нито от началото на миналия век. Нейната „възвишеност” от друг ред – малко по-сурова и произлизаща от ежедневието и бита. Тя понякога е в еднаква мяра любовна и публицистично-социална. И тук е нейното най-важно своеобразие – както и нейната литературно-естетическа стойност. „Невидимата кула” уж те затваря в себе си, за да те

93 изолира от света, но всъщност чрез нея човек истински навлиза в света, за да го опознае и разбере. Ето простият смисъл на любовната поезия на Любомир Левчев. Любовта е участието в световните дела, споделянето на отговорността за човешките съдби, общност на хора, които тук са по-умни, по-силни и по-добри. РЕНЕСАНСЪТ И НЕГОВОТО НАСЛЕДСТВО По повод Б. Н. Тарасов. „Феномены западной культуры Нового времени в контексте антропологических традиции Возрождения и християнской мысли”, М., 2011 Съществува определен модел на изучаване, тълкуване и представяне на Ренесанса. Съобразно този модел това е епоха на разкрепостяване на човешкия дух и разцвет на науките и изкуствата. След мрачното Средновековие идва време на просветление и подем. Около тези опорни точки се изгражда представата ни за първия етап от Модерната епоха. Науката възприе като напълно достоверно твърдението му, че Средновековието е изцяло мрак и духовна нищета, подчинено на църковната догма и ограничената човешка мисъл, принудена да повтаря едно и също, да се примирява и да не копнее за нови хоризонти. Апологията на Ренесанса, характерна за всички науки, които го изучават, днес все повече започва да отстъпва на трезвата оценка, основана на по-задълбоченото му изучаване и отчитане преди всичко не неговото наследство. Все повече се вижда какво донесе рационализмът на модерната епоха, отрекъл изцяло християнството с неговите морални и нравствени ценности и норми. Човекът се отказа от Бога и сам себе си обяви за бог и господар на природата. Това му даде самочувствие, освободи го от задръжки и той реши, че всичко е позволено. Пред него широко се отвори вратата на свободата и той започна да върши чудеса. Науката и техниката да такава степен се развиха, че позволиха да се проникне в дълбоките тайни на битието и дори човешката воля да се намеси в неговото сътворение. Този революционен процес е и пред нашите очи днес. Ала човекът не стана нито по-добър, нито по-спокоен и щастлив. Напротив, обществените язви се задълбочиха, отчаянието обзе душите и обезсмисли живота. Тогава редно ли е да определяме Ренесанса, т. е. въведението в буржоазната епоха и преход от Средновековието към Новото време, като начало на възход? Този въпрос поставя руският литературовед и философ

94 Борис Тарасов, познат у нас с книгата си „Накъде върви историята”, издадена през 2010 г. от издателство „Захарий Стоянов”, в своя нов труд „Феномените на западната култура от Новото време в контекста на антропологичните традиции на Възраждането и християнската мисъл”. За Б. Н. Тарасов феномените на днешната западна култура (а и не само на западната) произлизат от традициите, които Ренесансът породи и установи. Това е очевидно и е позната теза. Още в първата студия от книгата „Ренесансовата антропология и съвременния свят (От Възраждане към израждане” Борис Тарасов подлага на задълбочен анализ цялата система от идейни, нравствени и политически възгледи, които Ренесансът създаде и предаде на следващите епохи. Б. Тарасов влиза в спор с руския учен В. В. Бибихин, който в книгата си „Новият ренесанс” (1998), който вижда недъзите на съвременното общество в изоставянето и изопачаването на ренесансовите идеи и принципи. Новият човек според Бибихин се е отказал от ренесансовия универсализъм и така е навлязъл в задънена улица, от която трудно ще излезе, ако не преосмисли себе си и идеите, които следва, и ако не се завърне към онова, от което се е отказал. Б. Тарасов доказва, че бедите на сегашното ни време произлизат не заради отказа му да продължава идеите на Ренесанса, а защото ренесансовата, а след това просвещенската парадигма, все още е валидна и формира целия комплекс от идеи и практики на съвременността. Много са фактите, потвърждаващи твърдението на Борис Тарасов и той посочва някои от тях във въпросната си студия. Пътят, който проправя Борис Тарасов към нов анализ и оценка на Западния Ренесанс, е плодотворен и за изучаването на нашето Възраждане. Време е да погледнем с други очи на тази сложна епоха в българската история, за да отчетем цялото многообразие и особености в нея, да я освободим от романтичния й патос, за да я видим в реалния й ръст и смисъл. Какво е станало по-нататък изследва в другите си студии от книгата Борис Тарасов: „Ум. Блясък. Мираж (В стариинния френски салон)”, „Интелектуалният „демонизъм” и поетическата „гимнастика” (Естетическите възгледи на Пол Валери)”, „Надежда, Успех. Слава (Някои черти на съвременната западна биография)”, „Не ангел и не животно (алтернативната антропология на Паскал)”, „Последният поход срещу благородството” (Карл Ясперс за играта на снижение в съвременното наследство на възрожденско-

95 просвещенската цивилизация)” и „Тайната на човека и тайната на историята (преодоляването на възрожденските традиции като висш реализъм в творчеството на нашите мислители)”. Специално внимание заслужава студията, посветена на философа от ХХ век Карл Ясперс. „Ясперс, пише Б. Н. Тарасов, е дълбоко учуден от всеобщата криза на съвременната епоха, проявяваща се не само в диктаторските режими или кървавите войни, но и в ежедневния контраст между очевидните научно-технически постижения и премълчаваното оскудяване на вътрешното съдържание на живота, което по-нататък е способно да доведе до необратими катастрофични последици, а впрочем, и към тези същите режими и войни.” Карл Ясперс за разлика от повечето либерални мислители трезво оценява състоянието на света, понеже вижда неговите реални проблеми и тенденциите, които ги пораждат. Зад външното усложняване на очевидното все по-ясно се откроява нихилистичното опростяване на битието. За това именно „нихилистично опростяване на битието” предупреждаваха руските писатели и мислители на ХІХ и началото на ХХ век като Пушкин, Гогол, Розанов, Херцен, Достоевски, Леонтиев. Проблемът не се изяснява и разрешава, както подчертава Борис Тарасов, в акцентуването на „привичните мирогледни противопоставяния – капитализъм и социализъм, либерализъм и консерватизъм, революционно и реакционно”. В този смисъл победата на либерализма над комунизма в никакъв случай не означава победа на доброто над злото, защото не премахва причините за кризата и духовния и нравствен упадък. Книгата на Б. Н. Тарасов, както е цялото му творчество на литературовед и философ, поставя важни проблеми, които съвременната философия и литературознание са длъжни да разрешат. Затова тя е важен факт, който не може да бъде отминаван и от нас, българите.

96

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Явор Цанев (1956 – 2014) е известен художник и университетски преподавател, доцент. Завършил е живопис в НХА – София. Преподавал е живопис във ВСУ „Черноризец Храбър“, както и графичен дизайн, промишлена графика и теория на композицията в Техническия университет – Варна. Работеше основно в областта на живописта и графиката. Членуваше в организации, чиято дейност е свързана с образованието и науката. Владееше руски и английски език. Участвал е в много национални и международни изложби. Неговите творби се отличават с артистичен професионализъм, с ярки и живи образи, населили платната му. С неговата кончина варненското и българското изобразително изкуство загубиха един талантлив и достоен свой представител… ПРОСТОРИ

списание за литература и изкуство

3/2014

‘61

цена 2 лв.