Списание "Простори'61" - брой 4 2014 by prostori spisanie

списание за литература и изкуство

4/2014

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 4 / 2014

Проза Деян Енев

Поезия Паруш Парушев Димитър Калев Бина Калс

SOPHIA 60 Васил Проданов Периферният характер на днешния български капитализъм Дневник 69 85 години от рождението на Тончо Жечев

Проза Недялко Славов Улицата на златарите

Поезия Сашо Серафимов

Проза Дияна Тончева

Поезия Георги Ангелов Никола Анков Васил Тоновски

Проза Теодор Иванов

Поезия Коста Радев

Преводна поезия Молдовският поет Лео Бутнару в превод на Огнян Стамболиев

Литературата днес Светлана Замлелова (Русия)

Гостува ни 90 Белоруската поетеса Тацяна Сивец в превод на Владимир Стоянов Преглед 93 Симеон Радев. „Лица и събития от моето време. Спомени.” Борислав Бойчев. „Портрети отблизо. Разкази за хора и събития” Усин Керим. „Заръка. Стихотворения” Иван Станков. „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм” Хюсеин Мевсим. „Между два бряга”

Художник на броя Георги Йорданов

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: „Марта“, худ. Георги Йорданов Четвърта корица: „Лезбо“, худ. Георги Йорданов Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Издава Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Георги Йорданов

Деян Енев Игуаната

Влечугото в аквариума приличаше на парцалена играчка. Една ушита несръчно от сив рипсен плат и натъпкана с дунапрен играчка, наподобяваща истински динозавър. Като онези динозаври от филмите, големи колкото къща. Вярно, този тук беше колкото кученце. Но беше жив. Дишаше. Голямото му като копче на зимно палто око гледаше в Мая. Отгоре на гърба си и на опашката имаше непрекъсната лента от триъгълни израстъци като дузина непорасли криле. Пръстите на краката му приличаха на птичи пръсти. Те постоянно драскаха стъклото и се огъваха като гумени. В аквариума беше пуснат небрежно един стрък папрат, който навярно трябваше да замени цялата природа. Мая отиде до бара на непознатото квартално кафене, където беше влязла случайно, да убие времето, и си взе още една малка водка. Малките водки станаха четири. Още една, и щеше да се напие. Знаеше си. Барманът беше остриган нула номер и небръснат. Гъстата му черна брада правеше лицето му да изглежда като намазано с графитeн прах. Имаше заешка устна, дебел като котвена верига сребърен синджир на врата и сребърна обеца на едното ухо. – Какво е това животно? – попита го Мая. Усети, че говори малко по-високо от обикновено. Беше я хванало, знаеше си. – Игуана – каза барманът. – Как се казва? – Игуана – повтори натъртено мъжът. Мая не разбра точно – дали игуаната няма име или просто така се казва, Игуана. Тя се върна на масата си до прозореца. Аквариумът заемаше половината от височината на прозореца. Отвън някои от хората, които вървяха по тротоара, спираха и също разглеждаха с интерес игуаната и безплодните ѝ опити да изпълзи нагоре по гладката стена на аквариума. И четвъртата малка водка беше посветена на Асен. Асен беше художник, който от двайсет години живееше в Лондон. Но през последните години често си беше идвал в България, даже можеше да се каже, че почти се беше завърнал тук. Сделките с недвижими имоти се оказаха много по-сигурен източник на печалби от картините. Англичаните бяха полудели по селските къщи, заселваха се на цели махали в българските селца и Асен успешно се беше вместил в този бизнес. Беше успял дори и той самият да

4 си купи къща в странджанското село на баща ѝ. Беше я качил на стоп случайно това лято за натам и така се бяха запознали. Асен с красивия жилест врат и корем, стегнат като на войник. Когато пристигнаха с колата в нейното странджанско село, той я заведе направо в неговата къща, чак на другата сутрин тя се обади на баща си. Къщата беше стара, цялата от дърво и скърцаше като кораб, докато ходеха по широките дъски на дюшемето. Пиха много и двамата. Седяха на голите дъски и си разказваха един на друг живота. После Асен я метна на пода. По шията му блестеше пот. Накрая се претърколи на дюшемето и разпери ръце като разпнат. Сетне посегна за цигарите. – Защо ми скъса бикините? – каза Мая. – Сега да ми купиш нови. – Вече ще ходиш без гащи – засмя се Асен и огънчето от цигарата освети в оранжево лицето му. През последните месеци Асен подивя. Изкупуваше имоти в селото и по хълмовете около него, сякаш искаше да става граф. Накъсо ѝ беше обяснил за какво става дума. – Бъдещето е в зелената енергия. Ток от ветрогенератори. Западняците са пощурели на тая тема и дават милиони за това. Тук, над Странджа, е едно от най-стабилните въздушни течения. Само трябва да имаш имотите, терените, където да се построят ветрогенераторите. – Какво е ветрогенератор? – беше го попитала Мая. – Кула с перки, висока до сто метра. Рамото на перката може да стигне и до деветдесет метра. Разбираш ли, ония финансират всичко. И плащат луди пари за терените. А дворът на баща ти попада в тази зона. Трябва да го купя. Разбираш ли какво говоря? – Абсурд. Татко няма да продаде никога двора и къщата. – Ти говори с него. – Не мога. Той си живее там. Нали ти казах, откак мама почина, той продаде жилището в Малко Търново и се премести на село. Но все пак беше говорила. Замина с рейса преди три дена, върна се вчера. Старата им дървена къща се намираше малко извън селото, върху един хълм. Баща ѝ беше остарял, вървеше бавно, поспираше, все гледаше да приседне. Две гънки като на стар вол се спускаха по гушата му. Яката на ризата му се беше разнищила. Когато го прегърна, Мая усети, че татко ѝ мирише на старец. Нарязаха един пъпеш и седнаха на покритата с мушама маса отвън. Сини и зелени мухи летяха под лозницата и лъскавите им телца блещукаха като сапфири и изумруди. Тя му обясни защо е дошла. Даже малко се отплесна. Спомена пак развода с Мартин, безпътицата, скучната ѝ работа във фирмата за преводи. Разказа му и за Асен сега. Беше хванала вече силен тен, почти беше шоколадова, като мулатка, и се надяваше, че изчервяването ѝ не пролича. Баща ѝ мълча доста. После с широко движение на ръката си повтори контура на двора, тъй сякаш галеше стръмния скат. – Ей тук в края на лятото се събират щъркелите. Преди да отлетят. Не знам защо са си избрали моя двор. Затова не сея нищо на стръмната по-

5 ляна. Мая поглади мушамата с ръка и изведнъж си спомни тази зашеметяваща гледка. Беше дете, втори за трети клас. Като се събуди една сутрин и допря нослето си в стъклото, видя, че целият им двор е бял и мърда. После проумя, че дворът им е пълен с щъркели. Тя първо се уплаши, защото отблизо щъркелите ѝ се сториха страшно големи птици. Бяха се подредили в редици, а отпред бавно, като някой командир се разхождаше един щъркел, сигурно водачът на ятото. Щъркелите стояха така часове наред, накацали върху тревата на склона. Мая си спомни още, че тогава, в края на онова лято нетърпимо ѝ се бе приискало да разбира щъркеловия език, за да знае какво си говорят големите птици с червени клюнове. Тя погледна баща си, сив като камък в зелената сянка на лозницата, свали слънчевите очила от челото върху очите си и белият полк на щъркелите изчезна. Баща ѝ прокара грапавата си длан през лицето. – Оттук минава Виа Понтика, единият въздушен път за миграция на прелетните птици от Европа до Африка над територията на България. Другият е Виа Аристотелис, над долината на Струма и Искърското дефиле – баща ѝ цял живот бе преподавал география в училище и можеше да му се вярва. – Ветрогенераторите ще съсипят Виа Понтика. Но аз не искам да преча на живота ти. Утре ще отидем до града и ще ти извадя генерално пълномощно. Пък прави каквото знаеш. Пълномощното със синия правоъгълен печат сега лежеше в чантичката ѝ, опряна в стената на аквариума. След половин час трябваше да се обади на Асен, такава уговорка имаха. Игуаната продължаваше да се движи като навита с ключе в тесния аквариум – напред-назад, напред-назад. От време на време голямото ѝ око се втренчваше в Мая.

ПАРУШ ПАРУШЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПЪТЕЧКА В памет на Димитър Миланов Потърсих те по навик, забравил, че те няма на земята вече. На масата във кафенето стине твоето кафе, липсват ми гласът ти хрипкав, ироничната усмивка… Като в доброто старо време нощното небе нашепва стих от Унгарети, чашата ми вече е изпита, но няма кой да ми налее вино. Суша е, с напукани пети потеглям по една пътечка тънка, воден от светулка – мигаща душа, която в един незнаен миг ще ме отведе до тебе.

СЕЛЦЕ Каква дълбока нощ. Селцето се удави на жабешкия хор в тревожните октави. Рекичката, долът, шосето, манастира – сега са само прах в безкрая на Всемира. Сред мрак и пустота, без глас, без птича песен човек е все така над Смисъла надвесен. Защо са му пари, власт, почести, омрази, щом тъй сиротна е душата в нощи като тази?

7 Искрица в пустошта – къде в нощта отива? Нима след скръб любов със Нищото се слива? А шепот на звезди просторът само носи – отговор един на всичките въпроси.

НАТЮРМОРТ ОТ ВЧЕРА Върху поляната на хълмчето отсреща все същата протъркана от употреба гледка – старецът с козичката, замрели кой знае откога в мига на дълго, неподвижно време. Къщици, приклекнали сред жегата, кънтяща тишина, безлюдна кръчма – крещяща липса на човек. Такава пустош се е утаила сред селцето, че и да иска времето, няма как да се помръдне. И може би в това е смисълът на този мъртъв свят наоколо – стръмни нивици, къшли, в които нощем подивяло куче вие, гладни сипеи, безпаметни пътечки... Български пейзаж – полуживот, но затова пък вечен.

СТИХОВЕ Приседнал във градината на сянка, старият поет чете издадената в младостта му книга. Писани така отдавна, тези стихове му връщат някогашни дни и нощи, влюбени луни, слънца изгрели върху юношеско рамо. Чете с наслада старият поет и неусетно се превръща целият в сияещ спомен. Отпуснат в топлите води на някогашна младост, въздъхва тихо старият поет, съвсем притихва… В градината подухва вятър и отгръща нова страница.

8 ЗА МАМА Бяло облаче над градинката мамина своята лейка навежда. Боже, колко е хубаво! Вече отдавна мама я няма, но има кой цветята ѝ да полива.

СПОМЕН ОТДАЛЕЧЕ Тъй отдавна и така далече се оказа всичко във мига, когато ме докосна споменът… Изплаваха миражни брегове, вълни, развели бели гриви, златно слънце. И далечен път, по който трябва да премина от онзи миг до този миг. И никаква забрава! Тъй силно в спомена ми бие моето сърце, тъй жилаво е младото ми тяло, тъй пъргави и стройни моите нозе, създадени за този дълъг път до тук. Дотолкова забързани, че без да искат ще прекрачат Там. И никаква забрава!

СЪДБАТА Неведом глас вещае бъдещите тайни. Докато правиш планове за утре, съдбата вече друго е решила. Така увлечен, ще се упрекваш някога че не си усетил бързите ѝ стъпки, полъха невидим на шлейфа ѝ, когато покрай теб е прелетяла, шепота задъхан, страстен. О, съдба! Сега стоиш с изтръпнала душа в средата на нощта с изтрита памет, внезапен стон потиснал и вгледан във далечните звезди – сияйни, трепкащи…

ДИМИТЪР КАЛЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДЪЖДОВНИ ЧЕРВЕИ (Разсъждения) Дъждът – местоимение за скелет (как скачат от небето свети мощи). Над Лихтенщайн и Рейн ръми от снощи, като че ли държат да препостелят от край до край земята с нещо нервно (хем да я прави по-геометрична, хем да привнася странна еластичност)... Къде да стъпя от дъждовни червеи? – асфалтът и прогизналата почва, пролазени от влажните им спазми, се гърчат с двуизмерна безобразност и Алпите буквално се разточват към Рейн, а пък реката – към скалите (като хлапе, си мислех, че сме власти във скоростта на бял, невидим ластик, но явно съм бълнувал за тасмите – от плондер, кълцан на червени ленти, с които стягах детската си прашка)... Но ако все пак спомен е сегашното, а червеите – ластични моменти?... Разтварям стар чадър. Дъждът си мисли отгоре: “Ха, внезапно цъфна цвете! Стеблото му съм аз, посят в небето, но кой на тичинката долу виси?” Разбира се, че аз – вървя през Вадуц и всяка моя стъпка е извивка сред мускули, разтегнати в усмивки (дъждовни червеи, каква наслада протяга тази почва през смеха ви – дали усеща танц във мойто ходене, а във чадъра – нови небосводи, или го прави просто от тщеславие?)... Дъждът – местоимение за става: водата стъпва, меко се прегъва, в усмихнатите червеи потъва и нимфите на Рейн я разсъждават.

10 УРОК ПО ПАМЕТ № 2 Присвоил си навика на вятър – да пренасяш всякакви ухания, без самия образ на цветята; сякаш някой ти търкулва плод – ти го вдигаш, сладостта му еква, блъсва се във чувствения свод на небцето, търсейки очите ти; ти преглъщаш, за да се нахраниш (за плода съм сигурен – блаженство е, нещо като жертвена молитва), само че в сумрака на червата, пред пазачите на твойта кръв, тя усеща как събира мъка, страх от самота, копнежна стръв (сещаш се, нали, копнеж за образ – круша, вишна или просто тиква); и ако след миг или след вечност с този навик, присвоен от вятър, ти по име викнеш паметта си (примерно купите със сено, под които сядаше баща ти и с тревите ставаха едно), ще повикаш (впрочем неизбежно) цялото това копнежно ято – сякаш мяташ камъче по покрив със накацали пред изгрев птици, за да видиш как се разминава полетът им с първите лъчи, как тъгува етерът в крилата им, а насреща слънчево звучи паметта на слизащия образ (паметта е лъч, скръбта – зеница); тази тайна – вятър със ухания, без самия образ на цветята – е причина винаги да смесваш спомена, копнежа и тъгата.

НА ВРЪЩАНЕ ОТ ШВЕЙЦАРИЯ Летя над облаци, а те забавено летят над Алпите (и неизбежно си представям, че прелиствам Битието и страниците му, не – върховете, странно светят), a езерата на Швейцария изглеждат смешно малки. Докато бях в хотела на площад Монблан в Женева и гледах месец март как тегли теменужки от тревите и как излитащите самолети теглят етера на планините, ми хрумна, че човек изтегля през гръкляна си напеви, за да прехвърли мислите си непосредствено в душата си (душата, инак, е непоносимо трансцендентна, пък и човек приписва на незримото надменност, интимничейки с достоверността на сетивата).

11 Ако се приземя, намислил съм да мина под дърветата, които в осми клас садих с връстниците си (по неволя); копаех, помня, коленичил, сякаш нещо молех (от погледа на първата любов да не припадна, клетият). Намислил съм да мина и край изоставената воденица, и по рекичката (там кошничар отглеждаше върбови пръчки); не мисля във самия град да влизам и да се измъчвам с невидимите образи на мъртвите, превърнати във птици. Ако се приземя в България преди навън да падне мрак, намислил съм да ви изпея нещо... Ако се приземя, все пак.

ДРУГИТЕ Адът – това са другите. Ж.-П. Сартър Рано сутрин от свежест се будя – зеленина, зеленина... И дървесните изумруди в огърлието от светлина клатят с неравноделна радост паметта ми за ритъм (без звук) – всеки миг ще се счупи ладът от ръченицата на гугушчук (всеки гълъб тристъпно говори). Как да скоча в това хоро? По балконите виждам хора да се мярват по сънно бельо. Включвам лаптоп и пускам Гугъл (звучни сходства животът плете) – аз не съм в мен, а във другите (раят – това са те).

БИНА КАЛС НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

КЪЩИТЕ КАТО ХОРАТА Нощем се взирам в северното сияние, и ми се струва – морето има зелен пясък. Денем чистя празна къща, и за това се иска вдъхновение. Скочила съм в изкуството за чистене на къщи. Предупреждавам обитателите на всички зимни паяжини да се изнесат бързо от сребърните си лабиринти, защото под небето им ще мина като тайфун. Всяка къща може да бъде замерена с любов, преди да уловиш дори знаци на съгласие. Глупаво е да оставяш дълго къщите празни, без цветя във вазите, без цветя в градините, да пропуснеш какво има в очите на птиците, решили точно тук да чуруликат. И къщите имат съдби на хора. Виждала съм такива, които искат да летят, но и такива, които не могат да изберат място за първи старт. Не ми се вярва, че лесно може да се запали кошер от който капе мед.

13 5 ЖЕНИ ОТ ПЛАНИНАТА Като диви сърни изскочиха покрай пътя. Спряхме веднага. Тук сякаш 21 век няма никаква отговорност. Стояха една до друга, прави в храма на планината, еднакви статуи от една и съща приказка, продавайки една и съща стока. Свободата им достига до този път. Щастлива са, защото, там където били къщите им – горе на билото, вятърът отнасял всичко. На тази пуста търговска спирка реших веднага, че от всяка нещо ще закупя, за да е равна радостта им. Взимам бял боб, сладко от къпини, шарен боб, пелте от малини, и накрая мед от магарешки бодил, такъв никога не бях опитвала, и те го знаеха. Всички са доволни, смеят се. Оправят си забрадките, правя им снимки, нелепо е веднага да си тръгнеш. Разглеждам лицата им, досещам се за възрастта им. Наричат ме „момиче“. Не издребнявам в подробности. А и нали времето е величина, която свързва скоростта и пътя. Но не този път, на който са разпънали сергиите си. Снимам се и с тях, радват се като деца, макар че едва ли някога снимките ще видят, но се надяват да харесам сладкото и боба, меда против тежка кашлица, и пак да дойда да си купя. Някога.

Прегръщат ме и ми пожелават късмет. Планината ще се погрижи за тях, те са част от нея.

ДО ВЪРХА НА ПЛАНИНАТА В края на лятото до върха е красиво и студено. Вихрен изглежда измамно близо, намачкан и гол като аскет. Слънцето – спряло зад върха. Снимам като за последно – ниски храсти, някакви треви, небето, но само там, където има облаци. Вървя по измислена от мен пътека. За бъдещето мисля. За малката ни длан. Точно тук ми липсват всички близки, които стоят сега по летища в очакване да прелетят морета. Възрастна двойка чоплят земята и преливат с вино. Виждам гърбовете им и място, нарочено за лобно. Синът им – единствено дете, красавец и добър скиор, изчезва преди години от писта на Монблан. Поглеждам към небето, което е видяло всичко. Влиза трън в дланта ми. Прибирам фотоапарата. Не ми се снима повече. Дотежа ми планината. Мислех да взема някой камък за спомен, но защо ли?, той не би се развълнувал от нищо.

15 1967 Не правя равносметки Не ми се слага на везната Йосиф Бродски написва „По пътя за Скирос“ И често един Тезей повдига скали Син на баща си Напомня ми Хоризонтите не разпознават победителите И не те сменят цвета на платната За тези Омирови панспермии Плутарх много добре го е рекъл По-лесно е да предскажеш По-трудно е да избегнеш

СТРАНДЖА Планината дреме между два параклиса, в двата края на пустеещото село. Наоколо следи от стари римски пътища. Ако по тях вървиш, скоро все ще чуеш за къщата на змея, за змейова лъка, за змейов проход, или змия ще видиш на припек да стои във вид на пръстен. Овчар ни среща и разказа за близкия параклис „Свети Илия“. Тук пророкът е пуснал корен, и мълчи за медните змии, за храма Божи, за праха студен, от вятъра донесен през вековете. Някога на този връх имало плоча, сега изгубена, но на нея пишело: „На добър час! На Зевс на Хера...“ Светът е същият, но тези олимпийски богове лежат в прахта със свалени ореоли. Върху южната страна на църквата имало и друга плоча, „На добър час! Марциал, син на Аулупорис, въздигнах на собствени разноски този Херакъл.“ Елада, Рим, Византия, Парория, разхвърлени ги там оставих като натрошени плочки от керамика в земята скрити.

16 ПОВЕЧЕ МЯСТО В СЪРЦЕТО Петлите пропяват След като успееш да сгрешиш Няколко пъти по един и същ начин Вчера чух Как пропя утрото Аз качена на гребена на вълната Която дочаках Докато едни дълги безсъния Ме разлистваха като речник По-важно е да можеш да забравиш Студените стаи Хляба който нагарча Играта на въже Това което идва Заслужава Повече място в сърцето

„Бай Георги“ Художник Георги Йорданов

НЕДЯЛКО СЛАВОВ УЛИЦАТА НА ЗЛАТАРИТЕ Откъс от роман

Поканата бе персонална. Графа имаше изложба в галерията на Рут. Датата и часът бяха подчертани. Нед се усмихна. Беше нарицателен със завеяността си. Посещаваше подобни събития ден преди или след провеждане им. Този път бе точен – появи се само два часа по-рано. Това го направи свидетел на паметна сцена. Една от картините със заглавие „Пекинска патица” се бе заклещила на вратата и не влизаше никак. Накрая срязаха рамката и прегънаха платното на две. Така в минутите, докато картината стоеше изправена на пода и надиплена като параван, Графа получи внезапно дуенде. Откри, че с разполовена патица творбата му има друг, много по-висок и прекрасен наратив – главата на птицата се бе оказала страхотен портрет на госпожа Тоска – председателката на апелативния съд, а другата част от патицата – торсът и трътката – наподобяваше отдалеч силуета на госпожа Фенерова, прокуроршата. Залата постепенно се изпълваше и въздухът, влажен и телесен, натежа. Стана задушно. Премрежила поглед и с пламнали уши, галеристката Рут посрещаше гостите. Какофонията растеше. Кънтящата акустика, прииждащият тропот – всичко това напрягаше композиторския му слух. Неравноделният говор на дамата, двустъпното каканижене на събеседничката ѝ, боботещият бас на кавалера им; цялата тая лишена от композиционен смисъл глъч го изнервяше, метрическият му слух страдаше и негодуваше. А всъщност всичко си бе в реда. И обичайният за тия места говор – без строй, цел и порядък, и обичайното, колективно лице на тълпата – със служебните му усмивки, с неестествения си патос и с изведнъж станалите гузни (съвсем без причина!) очи, отбягващи другите очи. Да не говорим за ръкуванията – с върха на пръстите, с восъчни длани, както и за странната моментна неразпознаваемост между познати до смърт хора. Да. Всичко бе по протокола. Появи се един величествен белобрад поп. Попя в брадата си, окади за късмет. После обърка автора и заудря мокро с бръшляна лоба на омбудсмана. Грохотно пристигна и писателят Дъбов – мъж на някаква само негова си възраст; с едър торс, с тежки рамене и пълен плеш. През темето му (загатвайки какво се случва под него!) като миниатюрна светкавица на

18 глупостта набъбваше зигзаговидна вена. В издателските среди Дъбов бе известен като „Екзекуторът”. Досега бе фалирал 6 издателства. Казваха, че ежегодно, с постоянството на тъкачен стан, надиплял новия си роман от 1000 страници. Нед откри, че стърчи като безверник в храм. Огледа се и се включи в ритуала – сключи ръце на гърба, наклони рамо и прие дълбокомислена колекционерска поза. Започна от цикъла натюрморти с дини, пъпеши и кратуни. Съседният цикъл бе озаглавен „Колани, фиби и въздишки” – в него имаше четири композиции под доминацията на магентата. Включваха стол, маса, колан и пухче от птица, като акцентът бе върху катарамата на колана и пухчето. В центъра на залата величествено се възправяше платното „Сърполун”, тоест луна, която прилича на сърп. В този момент Нед мерна Бела – пресичаше улицата с едно девойче. Подскачаха препънато, както подскачат децата до 3 клас. Девойчето имаше красиви, оживявани от подскоците коси. – Белла – извика на входа госпожа Рут, – вие пак сте заедно! О, това е bellisimo! Как си, Кейт, липсваше ни... Нед отмести поглед – бурни аплаузи отбелязваха първата откупка. Нетърпеливият щастливец – директорът на затвора – бе откачил платното и като хоругва го носеше из залата. Картината (от цикъла „Колани, фиби и въздишки”) изобразяваше колан (преметнат през облегалката на стол), фиба на масата (артистично преувеличена до размер на маша) и чаша с вода (повърхността ѝ бе на вълни от нечия енергична въздишка!) Това агресира колекционерите. Всеки се втурна да брани избора си. Г-жа Фенерова, прокуроршата, окръгли уста за „О”-то на „Откупка!”, но така и не успя да извика. Шефът на ловното бе прегърнал натюрморта си с пъпеш. Директор на борсата г-н Банев, дребноглав и беловежд като мауймунка капуцин, пазеше картината „Копче-2”. Нататък следваха други, които Нед не познаваше. В този момент видя г-жа Рут: ръкомахаше и се опитваше да направи някакво съобщение. Хората се извръщаха, повдигаха учудено рамене и продължаваха разговорите си. И тогава изплака цигулка. Слизайки по невидими небесни стълби, едно момиче засвири „Адажио”то на Албинони. Най-близките се отдръпнаха, няколко жеста увиснаха, глъчта секна. Албинони ликуваше за кратко. Като бучене на канализация говорът отново се завърна. Омбудсманът гръмко прочисти гърлото си. Една дама се изкикоти и престорено прикри уста. Момичето продължаваше да свири. Нед затвори очи. Не искаше да вижда това лице, това красиво, напрегнато от неудобство същество, с изригнали силни коси, със свита от наранена гордост уста; докосвано от самодоволните, равнодушни погледи, опипвано от похотливите мисли. Не желаеше зрителното му възприятие да променя звуковото. Искаше тембърът на

19 звука да остане такъв, какъвто свише го изпращаше цигулката и какъвто ничком го посрещаше слухът му. Госпожа Рут изръкопляска и излезе напред. – Брависимо, миличка, мерси за преамбюла! Ах, колко музикално се получи, ах, тоя Вивалдо – гласът ѝ надвика цигулката, сломи я, счупи я: чу се звуков хлип; като ударено, момичето издърпа лъка и отстъпи назад. Госпожа Рут даде успокоителен знак към публиката – с класиката бе приключено. После подкани Графа за кратък тост. Графът кимна, погъгна, кихна и накрая подреди кубче от няколко картонени думи. Тогава Нед зърна Арфов. Приведен, с преувеличено внимание, писателят оглеждаше картините. И както правят хората, когато скучаят, бе окръглил устни, като че си подсвиркваше. Вървяха един срещу друг и се събраха пред картината „Копче 3”. На нея, както се и предполагаше, бе нарисувано копче. Известно време Арфов фиксираше картината и продължаваше беззвучно да си подсвирква. После я докосна, огледа задълбочено рамката, спря да си подсвирква и остана така с леко открехната уста. Очевидно се забавляваше. Съпругата му Шани го изчакваше встрани. Гледаше кротко с бадемовите си очи на сърна. Отнякъде с радостен вик възникна Елза. – Е, скъпа, ето ви и вас накрая! Разкрита сте! Този път наистина ще ви отмъкна! Шани се усмихна, но не се поддаде на ръката ѝ. – Мдааа! Какво копче само! – каза на глас Арфов. – Какво хубаво голямо копче! – и през рамо попита Нед: – Защо мълчите, не ви ли харесва копчето – после рязко се извърна и го изгледа: – Бях на концерта ви. – Авторе, кажете на вашата красавица, че я пускате, моля ви – кокетничеше в това време Елза и не пускаше лакътя на Шани. – Моля ви. Ха-ха-ха! Ама аз просто ще я арестувам. – Композирали сте нещо велико – невъзмутимо продължи Арфов, – предполагам сте наясно, нали? Нед кимна автоматично. – Вървете, вървете – Арфов погледна Елза и хлапашки пощипна жена си. – Вървете, щом ще я арестувате – после тръгна, давайка знак на Нед, че ще говори. Нед го последва. Без да го гледа, Арфов продължи: – Това не е музика – това е епифания, младежо! Понеже свирехте, предполагам, че не сте видели какво се случи онази вечер на концерта ви? – Какво? – спря се Нед. Арфов също се спря. – Ами в пасажа, когато забързвате дъжда. В тоя момент един гларус прелиташе през светлините на прожекторите. Не го видяхте, нали? – Не ви разбирам – каза Нед. – Спря се на място и без да се обръща, полетя обратно назад. Предполагам, знаете какво означава това? Нед повдигна рамене. – По физическите закони никоя птица не може да лети назад. Тоест оз-

20 начава, че музиката ви измества времето, или още по точно – че музиката ви е извън времето, а вие... – Дъжд!? – прекъсна го Нед. – Откъде знаете за дъжда? – Естествено дъждът! Диктувал ви е Оня отгоре. Това е ясно като две и две. А когато той ни диктува, тук – Арфов сложи ръка на сърцето си, – го прави винаги чрез дъжда... Сякаш сте написали тая музика по мое либрето! Така близка ми е. Сродства по избор, както казва великият Гьоте! – изведнъж лицето му се промени. Арфов извади една покана, погледна я и му я подаде. – Утре имам среща с читатели в библиотеката. Ако имате време, наминете. Отвори се пауза. Всеки осмисляше казаното. Арфов помълча и рязко смени темата. Посочи с вежди тълпата: – Да си призная, липсва ми. – Кой – погледна го Нед. Мъжът се засмя. – Снобът! Милият класически сноб. Спомняте си как го беше казал Елиът: „Там жените влизаха от стая в стая и разговаряха...” . Нед въртеше поканата между пръстите си. – За нашия мил сноб говоря – продължи Арфов, – пресичаше салоните и под ръка с някой друг сноб обсъждаха Микеланджело. Липсва ми този драг човек. Винаги докаран с новите си дрехи, с лъснати обувки. Ако не от друго, то поне от външно уважение към това, на което присъстваше. Имаше някакъв стил, някаква широка, макар и повърхностна култура! И на принципа на мексиканската вълна – чул-недочул – скачаше на крака и ръкопляскаше на нечие нашумяло име. А тия – вижте ги само! Пред „Сърполун” имаше вълнение. Картината бе обкръжена и уж съпротивлявайки се, Бела се остави да бъде избутана. Пристъпи напред и застана пред платното. Чуха се откъслечни гласове: „Говори!”, „Бела, не спирай!” , „Давай, мила”, ”Fack на лъжата!”, „Път за истината!” Силно емоционирана, Бела преглътна сухо. После издаде носов звук и вторачена в Кейт, зарецитира: – Съвременната модерност изисква изобразителни практики, рушящи гнилите колони на класическото изкуство. „Сърполун” е истински воин в тази релативна свещена битка с каменния тотем на хуманизма. В тази връзка нека аплодираме творчеството на нашия скъп автор, наричан от всички заради артистичната си албинност Графа – Бела изчака аплаузите и продължи: – „Сърполун” реализира своята цел още със самото си заглавие, сливайки двете семантични съставки сърп и луна, които първо звуково, буква по буква, а после и смислово ще се самопогълнат, за да остане едно нищо накрая. Нито заглавие, нито картина. Това, скъпи приятели, е смисълът на изкуството днес, неговата свещена задача. Именно то го прави толкова Cool! Поезията, изобразителното изкуство, всичко трябва да се сведе до своето самопоглъщане, до превръщането си в пълна нула. – До две нули! – викна някой.

21 Бела вдигна ръка. Лицето ѝ се ожесточи. Нед мярна как някаква прозрачна, като у земноводните ципа, премигваше със закъснение след клепачите ѝ. С фалшива смиреност тя продължи: – Нека нищото да говори само за себе си! Да честитим на г-н Граф. Ще издам и една тайна. Следващата му проект е изложба от ескизи, рисувани със симпатично мастило. Така, драги колекционери, докато ги занесете до Вас, вече ще са изчезнали. Не е ли фантастично! Аплаузи, моля. Думата взе директорът на затвора. Той подчерта, че изкуството трябва да достига не само до персонала на затвора, но и до неговите най-раними и чувствителни затворници – педофилите, некрофилите и содомитите. После дълго и пусто говори омбудсманът на града. Докато говореше, на върха на темето му просветваше чемширено листенце (останало след ритуалния удар на отчето). Накрая една муха кацна на носа му, г-н омбудсманът кихна, листенцето падна и това го отплесна към обзор на политическата ситуация в страната. Последна взе думата вносителката на гайтани и ширити г-жа Соломонова – страстна фенка на Графа и самата тя отдадена на изобразителното изкуство (когато, разбира се, не бе на фризьор или на някое соаре). Тя изтъкна нещо не знам какво си относно не знам кое си и докато слушаше говора ѝ и се мъчеше да го нагоди на някаква ритмика, Нед бе пометен от хаоса от ударени и неударените срички, думи и безсмислени фрази, които излитаха от устата на тази едра и лакома жена, отдала живота си на ширитите и кинкалерията. Арфов изпухтя и го дръпна за ръкава. – Вижте ги само – какво безумие! Идва времето на очипяването ни, драги, така да знаете. Затова музиката ви представлява смъртна опасност за тия... – Арфов се закашля и дълго се дави от гняв. И заговори накъсано: – Оруел е невинен мечтател!... Тия са зомбита!... Хомункулуси!... Аз мога да говоря за книгите, защото единственото, което умея, е да пиша, но и при вас, в музиката, е същото... Живеем в гьобелсови времена, в дива, пещерна лъжа! Ала добрата книга си има друг път в живота... Публикувал съм само талантливите си книги, ставал съм редактор само на талантливи книги... Истинската литература е конспирация! Конспирация на духа. Щом си талантлив, ще изведеш на сцената следващия талантлив! Това е твое задължение. Тайно посвещаване на можещите е това, жива верига, в която хващаш по-младата ръка на следващия, а той – на следващия и така: откакто съществува конспирацията на духа, наречена литература – Арфов се спря и го погледна в очите. – Чуйте ме внимателно! Музиката ви представлява смъртна опасност за тия земноводни... Те ще дойдат за вас, ще ви намерят, спасявайте музиката си, търсете другия бряг... Бог да ви пази. Арфов се присегна, стисна го сърдечно над лакътя и без да се сбогува, си тръгна. Нед го изпрати с поглед. Арфов се залута из тълпата, откри Шани между

22 две дами и с твърда стъпка се отправи към тях. Без да говори, прихвана жена си през кръста и така, сякаш я повеждаше в танго и разминавайки се на входа с някакъв господин, напуснаха галерията. Влизащият не бе кой да е, а господин Дино, третостепенен журналист и изтъкнат градски досадник. Той имаше особена роля на градските соарета. Като на онези птици, които почистват зейналата паст на крокодилите след сдъвканото гну. Появяваше се в гастрономическите паузи, които настъпваха след преяждането с клюки. Някой трябваше да раздвижи настроението и тогава идеше ред на г-н Дино. Ето го и сега – още от вратата надигна глас и пилеейки глупашки остроумия, взе да си пробива път към масата със сандвичи.

САШО СЕРАФИМОВ НОВИ СТИХОВОРЕНИЯ

РЕКАТА Преплувам ли я, ставам на царете равен – така ми рече някой и скочих вдъхновен. Опомних се, но късно. Умората задави гърдите ми. Не виждах брегове. Опитах от съседа помощ да поискам, но в кръглите зеници ужаса съзрях. Тела край плаващ дънер пляскаха неистово и пяната им шиеше ризи в своя гняв. Но плъзнала мълва ръцете ми задвижи. Разправяха, че близо очаквал ни лодкар. И ето, че коритото водите тъмни ближе и сякаш че ще спре до мен Лодкаря стар. Грамаден и безмълвен, опънал яки плещи, превозваше мъже през тъмните води. Посегнах да се хвана, но някой рече тежко приседнал на кърмата: Чакай! Кой си ти! Аз не знаех кой съм ... и лодката отмина. В мен се блъсна нямо съседската душа. Откъснато от хоризонта едно въженце синьо бе сетната надежда за царската лъжа.

СЪН Водеха ме на разстрел. Вървяхме през гора. На зазоряване. Изписка сова. Спрях. Водачът се оказа стар познат, усмихна се и рече: – И твоята се изпя! – Виновен съм.

24 – Виновниците са в отсрещната гора. – Тогава защо не ме оставиш да избягам? – От кого ще бягаш! – Прати ме при виновните, нали веднъж нарекох те предател. – Добро ми е сърцето и простих. – Прости ми и сега! – Как да ти простя? Невинен си…

ТАЙНАТА

На Христо Господинов

През времето, когато светът бе черно-бял, един човек откри и нови цветове. Той смайваше на хората очите с неясните копнежи на живота и грубите сърца полека-лека отваряха юмруците за ласки. Но жадни да узнаят тайната, хората се сбраха пред душата му и викнаха високо: – Отвори! С какво да устои пред силата. Душата си отвори той усмихнат и те нахълтаха в очакване на чудо. Но там се мъдреха и черният, и белият – на техния живот омръзналите цветове. И само някаква мъглица плуваше над побеснелите глави.

ЗА ПТИЦИТЕ И ХОРАТА Захвърлено по горните етажи семейството ми като птица в клетка се радва на небесна гледка и цял ден край вратата е на стража. Кои са стъпките, кънтящи в коридора, ще звънне ли съседката за нещо, или ще се върти като във клещи синът из стаята си и ще търси хора.

25 А после ще поглежда през балкона, за точките вървящи ще разказва на птиците, които по перваза живеят с него, като че на клони. Но някой ден, дано така се случи, да има ток и асансьорът да работи, ще тръгне из града ни на разходка – тъй сам, за хората той всичко ще научи. И ако все пак заклейми баща си, че не във дом, а в клетка е отглеждан, за него няма никаква надежда да се докосне до бащиното щастие.

НЕ СЪМ ДЛЪЖЕН

На Димитър Атанасов

Длъжността да съм длъжен наследих от баща си и ви служих безукорно трийсет години. И вярвах – ще дойде мечтаното щастие, обграден от декори и усмивки копринени. Но днес си подавам молба за напускане. Длъжността да съм длъжен е вече вакантна. Изживях си вината, душевните трусове, нека друг да смазва на вятъра пантите. Ръцете, сърцето, умът си безбожен аз предлагам на моята малка държава, но за длъжност, в която свободен сам ще решавам какво да направя.

СЦЕНИ ОТ РЕВОЛЮЦИЯТА На площада – купчини слово, паради и мраморни бюстове. А животът е сив, нищо ново за тези сцени от революцията. По върховете герои и гении, венцехваления важно скрибуцат. По низините никакво мнение за тези сцени от революцията.

26 На колене – толкова хора – пълзят, сякаш на екзекуция. А няма изстрели, няма повод за тези сцени от революцията. На Гоя фрески сред ежедневие на демагози и на артисти. Виждал съм човек на колене, но до стената, след изстрел.

ХАЙДЕ

На Здравко Пеев

Теглете небето надолу с дъждовни въжета. Хайде, пресъхна устата на истината и тялото на земята ни е с тръне и камък обрасло. Хайде да сипваме огън от нашите здрави тела, да пламнат безкрайните думи – сухите листи, скрили пътеки и кръстове, водещи към върха. Хайде водата и огъня с ръце да замесим. Да създадем светлина. Боговете се разхождат като пияни цигани. Богът на лъжата е великолепен атлет сред едрогърдести мацки. Богът на парите е станал Бог на радостта. Богът на посредствеността се съвкуплява с класическите образци. Хайде теглете небето... Да окъпем душите си.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В „ПРОСТОРИ '61“

ДИЯНА ТОНЧЕВА ЗАБРАВА Разказ

Дияна Тончева е родена през 1981 г. във Велико Търново. Живее в София. Предстои да излезе първата ѝ книга.

На четирийсет и седем години съм. Писател. Живея в голям град. Без семейство. Имам редица публикации, научни трудове и няколко книги. Предполагам всичко това скоро няма да има никакво значение. Няма да има значение, когато забравя биографията и дори името си. И най-накрая бъдa свободен. Спира за малко диктофона и отпива глътка вода. Напоследък все по-често му пресъхва внезапно гърлото. Поглежда към единствения куфар в средата на стаята. Чака го търпеливо да си тръгнат оттук. Този път завинаги. Преди три месеца се прибирам от един друг град, където съм бил по работа. С колата съм и решавам да сменя обичайния маршрут. Вместо по магистралата поемам към стария път. Не съм минавал по него от години. Карам уверено, но в един момент виждам отбивка, която не помня да я е имало преди. Толкова неугледна и закрита от растителността е, че навярно никой не би я забелязал. Накъде ли води, се питам. Секунда колебание и свивам по нея. Не бързам за никъде и никой не ме чака. Пътят е изключително разбит, на места пропаднал и става все по-трудно да карам. Постепенно се стеснява, докато накрая решавам да спра колата и да продължа пеша. Вземам си раницата и поемам нататък. Пътят плавно преминава в горска пътека, все по-непроходима и сливаща се с избуялите храсталаци. Не съм сигурен колко време се вървял, но в един момент ме обзема тревога за изоставената кола. За мен самия. Скоро ще започне да се стъмнява и трябва да успея да се върна, докато се вижда пътеката. Изведнъж гората свършва и го виждам. В първия момент ми се струва, че е някаква зрителна измама от умората. Не е. Истинско е като болката в гърба ми. Нещо като селце, сгушено в подножието на билото. С около три-

28 четири къщи, близко разположени една до друга. Къщи, преживели много и грохнали от старост. Наблизо сякаш е имало още, но по някаква причина са били заличени. Стоя и се чудя какво да правя, но в този момент от едната къща излизат двама старци и ме забелязват. Тук ще прескоча няколко кадъра и ще премина към центъра на всичко. Към сърцевината. Малка стая, от тия с ниските тавани и на прага трябва да си наведеш главата, за да не я удариш в гредите. Дървена маса с няколко стола в средата на стаята, старо желязно легло с изрисувана табла, печка, каквато не съм виждал от детството си, и малък бюфет. Имам чувството, че съм на осем и съм на село при баба и дядо. Трима старци, насядали около масата, ме гледат развеселено. Е, влез де, влез. Дошъл си дотук и да не влезеш, ми казват минути по-рано. И аз влизам. Всъщност двамата ми се радват, а третият мълчи и ме изучава строго. По всичко личи, че не е възхитен от внезапния гост. Другите ми разказват, че не са виждали чужд човек повече от четирийсет години. Разбира се, не им вярвам. Едва ли са съвсем с ума си на тия години и в това забравено от бога място. А после се оказва, че е наистина забравено. Не знам дали от бог, но от другите със сигурност. На около деветдесет били. Живеят в това село, откакто са се родили и никога не са излизали от него. Не са виждали телевизия, нито радио. Прехранват се с каквото си отгледат в градината и на нивата. Питам ги какво е това село само от трима. Били много повече едно време. Тук се умълчават и въпреки многото въпроси в главата ми, и аз млъквам. Бяхме голямо село, след минута проговаря единият. Произвеждахме си всичко сами и нямахме нужда от повече. За нас не съществуваше останалият свят. Не ни интересуваше. Бяхме близки един с друг като едно семейство. Помагахме си. Възникваха и неизбежните конфликти, но се събирахме всички и разрешавахме заедно спора. После остаряхме. И започнахме да си отиваме един по един. Накрая останахме само ние. И лудата, добавя другият. Коя?, питам неразбиращо. Скоро ще разбереш. Останахме ние тримата и лудата, поправя се първият. С годините ли, не знам от какво, ама нещо ѝ стана. Отдели се от нас, отиде да живее в гората. Не сме я виждали не помня от кога. И не знаем как оцелява сама. Но я чуваме почти всяка нощ да пее. Късно стана, тримата стават почти едновременно като по невидим сигнал, да лягаме. Сигурно си уморен. Усещам, че това не е всичко, не е цялата история, но не искам да съм настойчив. А и наистина умората ме натиска и ги оставям да ме сложат в леглото като малко дете. Като осемгодишно хлапе, обгрижвано от дядовците си. Малко по-късно лежа в тъмното, с ръце, кръстосани под главата, и се взирам в тавана. Цялата тая история е толкова странна и неумело съшита. Нещо упорито ми убягва. Нещо липсва. Но какво? Спиш ли?, стряска ме един призрачен глас и в следващия момент до главата ми изплува мълчаливецът. Досущ като някой дух от средновековен замък. Без да дочака отговора ми, сяда на края на леглото и ме поглежда в мрака. Ще ти разкажа истинската история на това място, но ще те помоля утре сутрин да си тръгнеш. И да не се връщаш повече тук. Втренчва се в мен едновременно твърдо и умолително и изчаквайки този път кимването

29 ми, започва. Това, което ти разказаха преди малко, е истина и не съвсем. Но не те излъгаха. Просто самите те не знаят. Те ти казват това, което на тях им е казано. Нали знаеш, когато няколко пъти повториш една лъжа, тя се превръща в истина. Включително за този, който я изрича. Бяхме голямо село, т.е. били са. Аз не съм роден тук. Представи си картината. Точно както я нарисуваха те. Сплотено село. Нещо обаче се случва. Зараза. Никой не знае как и откъде идва. Вирус на забравата. В началото забравят простички неща, ежедневни. Нещо, което е трябвало да свършат. Да нахранят животните. Да полеят градината. Такива неща. После забравят имената си, тези на близките им хора, на децата им. Забравят миналото си, спомените им се изтриват един по един безвъзвратно. В един момент виждат чужди хора срещу тях и изпадат в ужас. Хаос. Когато дойдохме тук, беше хаос. Не ме питай, няма да ти кажа кои сме. Няма да забравя първия ден, когато пристигнах. Хора вървяха по улиците с някакъв безумен поглед и не можеха да се разпознаят. Изгубени души. Започнаха изследвания, след като се въдвори някакъв ред, медицински екипи дойдоха откъде ли не, но нищо. Някаква бактерия, коварен микроб или дявол знае какво. Нищо не можаха да направят. А и се страхуваха да не се разпространи. Тогава взеха решение. Много трудно решение. Взеха всички деца до едно и заминаха. Бяха открили, че поради някаква причина децата са недосегаеми за това нещо. Поне докато са малки. Трябваше да ги предпазят. Оставиха всякакви неща от първа необходимост, взеха децата и си тръгнаха. Без мен. Оставиха ме, за да ги наблюдавам, да следя как се развива болестта. Да се грижа за тях. Да им създавам история, история на селото, на тях самите. Да им предоставя спомени. Защото без спомени не се живее, нали така? Заличиха пътя към селото и то спря да съществува. Сигурен съм, че го няма на картата. Не знам какво стана с моите хора, но от този ден не ме потърсиха повече. Мина много време и един ден реших да спра с това. Да спра с ежедневното описване на симптомите и наблюденията изобщо. Спрях да гледам на тях като на лабораторни мишки и заживях с тези хора. Оттук насетне станах част от тях. Тук ще прекъсна историята за кратка пауза. Все едно някой ни е спрял с дистанционното, за да мога да поема тази абсурдна информация. Седнал съм в леглото, запалената ми цигара догаря забравена в пепелника, а старецът разказва бавно, като от време на време ми хвърля по някой изпитателен поглед. Да види как ми се отразява чутото. Аз съм го зяпнал с полуотворена уста, почти забравил да дишам. Продължавам. Започнах да живея с тия осиротели отведнъж мъже и жени. Все едно станаха моите деца. Всяка сутрин в продължение на дълги години, до ден днешен, аз ги виждам сякаш се раждат за първи път. Бебета, които се учат отново на всичко. Припомнят си кое какво е, за какво служи, кои са те. Припомням им, по-точно. Разказвам им живота им, така да се каже. Показвам им нещата, как се казват, как да си отглеждат храната, животните, растенията. Уча ги как се живее, усмихва се той. Болестта не се разви отвъд това. С изключение на покосената памет. Хората си отиваха от старост. Млъква и някъде в нощта навън се разнася протяжна мелодия. Напомня

30 ми на детска приспивна песен. Нещо познато и топло, нещо безименно и отдавна забравено нахлува в спомените ми. Чувал съм я сякаш. Може би от майка ми навремето. Това е лудата, обажда се старецът. Странна работа, която така и не можах да си обясня. Полудя, когато ѝ взеха момченцето и се отдели от останалите. Заживя сама, настрани и за толкова години да съм я видял два-три пъти. Опитах да поговоря с нея, но тя не ми позволи. Дори не съм сигурен дали изобщо е луда, така я нарекох пред останалите, за да измисля някакво обяснение за поведението ѝ. Така я научиха и знаеха всички. Странно ми е, защото не само нейното дете взеха, а и на всички останали. В случая забравата беше милостива и желана, но явно при нея не е станало така. А може изобщо да не се е заразила. Да помни всичко като мен. Представяш ли си какво е изживяла? Всеки път като я чуя да пее в полунощ, си мисля за това. Да живее с ужаса от спомена. Не знам кое е по-лошо – да помниш или да забравиш. Не знам, по дяволите. Мълчим двама в обгърналия ни мрак, всеки с мислите си. В коридора си. Песента заглъхва и се разтваря в топлата нощ. Разказвачът ми се надига тежко – ще си лягам, че утре трябва да стана преди тях. Но, моля те, тръгни си, щом се наспиш и нека това остане тайна, разбираш нали? По-добре е за теб. Тръгвам си рано, още по тъмно, както му обещах. За да се върна завинаги след няколко месеца. В началото забравям маловажни неща, както обикновено, затова не ми прави впечатление. После тези бели петна зачестяват, докато един ден се събуждам и за няколко минути не мога да си спомня името. Този ден не отивам на работа. Оставам вкъщи и започвам да пиша. Пиша две седмици почти непрекъснато, без да изляза. Описвам живота и спомените си в девет големи тефтера, за да мога някой ден, в недалечното бъдеще, да ги чета, обгърнат в мъглата на забравата. За да не трябва някой друг да ми ги създава и припомня ден след ден. Защото тогава няма да е бил моят живот, а нечий друг. Започвам с името, годините ми и датата на раждане, родителите, родния ми град. Дълго и изчерпателно описвам детството си, или поне това, което помня от него, игрите, на които сме играли с другите деца в безметежните следобеди на онова време, всичко, на което ме е научил баща ми от хартиени корабчета до писане, смехът и хокането на майка ми, последният ми разговор с татко, последната усмивка на майка. Включвам училището и университета, разбира се, и всички последващи квалификации. Напълно безсмислени от днешна гледна точка. Жените в живота ми, които и без това не са много. Първо влюбване, първа целувка, съответно и последните. Отделям специално внимание на любимите миризми. Представям си как всеки ден отново ще ги откривам. За първи път ще помириша дъжд, гората, стара книга, чаша вино. Но никога повече бебе, нито женска кожа. За първи път ще виждам изгрева и залеза. Всеки ден. Но никога повече морето. Равновесието на живота. Едно за друго. Даване, отнемане. Пиша за всички емоции и чувства, които съм изпитал. Мисля, че това

31 изпълва по-голямата част от тефтерите. Всички нюанси на радост и тъга, удоволствие и горчивина, всички въздишки и болки, било то физически или душевни. Бързо изписвам гъсто наредени думи, прерастващи в изречения. Бързам, надпреварвам се с времето. С вируса. Не забравям и първата си книга. Да опиша вкуса от чистата радост, вземайки я в ръце. Гордостта в погледа на баща ми и влагата в този на майка ми. Отделям не малко място и на звуците. Женски смях, детски плач, морето, писъка на чайка. Барабанене на дъждовни капки по ламарината. Звукът от разпусната коса по гол женски гръб. Не вярвам, че е възможно да се забравят такива неща. И все пак. Виждам се с най-близките ми приятели, за да се сбогувам с тях. Разбира се, не им казвам. Запаметявам чертите им в сърцето си, в молекулите на тялото, в костите и кръвта ми. Знам, че там ще останат непокътнати. Описвам ги подробно в записките си. Момент на запознанството, история на приятелството. Всичко. Сега нищо не е излишно. И най-нищожният спомен е прилежно прибран, за да го съживявам в идващите дни на забрава. Поне за малко. В края на разговора ни онази нощ питам стареца защо той самият не се е заразил. Открихме, че има нещо общо между земята, върху която е създадено селото, и вируса, ми обяснява. Или пък водата, знам ли. Не разбрахме с точност каква е връзката, но едно нещо беше сигурно. Само родените там се заразяваха. Ами това е май. Време е да се завърна там, където е започнало всичко. Към една безименна земя. Моята земя.

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Сбогувам се с привидните неща и в зрелостта навлизам като в нива… Да, може би единствено смъртта ще ми отнеме в миг речитатива на моите щурци, запели в тон с чирикането дръзко на врабците – побратими на Франсоа Вийон, сред клоните, в здрачаването, скрити. Но ти не радваш, изкласила ръж. Такава нощ народът ми очаква, че нещо в мен се скъсва изведнъж и аз, надникнал в корена, заплаквам.

*** „Земята ни остава подир нас!” – поетът бе написал. Не остава. Продава се от всяка нова власт. И сякаш демон днес я обитава. Прогонва хората от нея той. Мори останалите с глад и мъка. Предвидил е за всички упокой. След скъпо изживения ни пъкъл. И ни приспива със ефирен глас: – Какво нататък, българи, ви чака да знаехте… Но нямате компас в морето, обитавано от мрака. Не искате да видите дори – земята ви е вече чужда зона, а вашите невръстни дъщери и синове ще служат на Мамона.

33 *** Потвърждавам – моята родина са буквите, които пътешестват като войници през пустиня нощем; тъжните бутилки със писма, намерени в хартиени морета; картините на Бешков; борът строен в градината пред родната ми къща; величественият Персенк; Марица, замръзнала под ледовете зиме. Родина са ми още дървесата край зетьовския водоем; врабците над църквицата селска закръжили; отрудените селяни; земята, чиято пара пролетта понася. Всички те ме връщат към живота, когато в плитчините моят кораб заседне след премеждие внезапно, а аз, обезверен, изпускам ключа към всичко, за което съм се молил.

*** Уви, съвсем не ни се струва: наяве и насън дори реки безмилостно бушуват, горят навсякъде гори. Но въпреки това народът ще си остане търпелив, на безсловесна твар подобен, убит от работа, но жив. Матрицата ще се повтаря в един убийствен кръговрат, за който името България е само синоним на ад.

НИКОЛА АНКОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ХВЪРЧИЛО ПОБЕЛЕЛИ СТИХОВЕ Проливен дъжд пропи листата с тиха меланхолна скръб. Земята кестените приюти си. Нижеха тютюнни притчи ветрове в бездънните улуци и себе си клокочеха. От ариадни нишки паяци плетяха звездните си маски, а аз събирах мидени любови в женски рими. И навивах зелени водорасли по хурката от лихи спомени. --И когато утрин е любов морето аз слизам долу на брега. И пия бриз прохладен от миражи с хвърчило побелели стихове. И вярвам, ще изплуват боговете ми. От по-добрите светове...

ИМПРЕСИЯ ЗА МОЯТА ПЪРВА ЛЮБОВ ти моя първа любов се скри в семе на бягащо време вечер с вятър косите ми галиш в алвеолите вдишваш и бавно издишваш лавандулови нощни полета ти моя първа любов си трептежът на капката жива вода

35 шумолиш ми прохладно в листата и тихо-тихо проплакваш от сенките бедни прободени подло във мрака ти моя първа любов била някога някъде слънцестоене денем с Орфееви звуци рисуваш охрата на късните есени в кестен шептиш ми задъхано сто хиляди истини ти моя първа любов несподеляна и неразказвана в стари предания

ВАСИЛ ТОНОВСКИ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ТРАУРЕН РЕФРЕН МЯУ Три кожи и три ката перушина смъкнали от гърба на славея Слабоумното птиче не пее в гъсталака вече… Котки опяват душата му

СКИТАЩИ СЕНКИ Миг след вълната глътнахме тишина, фарът на залеза пращаше дълъг сигнал – с камшици от пясък и сол по телата да сложим дамга на човешкия дял. Лицата си драскахме с парещи въглени, хлебарки без кръстове, ходещи по вода, или като онези корабни плъхове – родени във трюмовете – невидели земя...

*** Малко е съмнително, което ми нашепва лятото в декември, но нито спомен, нито пожълтели листи ще изпълнят песента без звук и някакво видение. За миг отстъпват пясъчните бедуини — вълните хлопват стъклен похлупак, — обстрелвам с поглед синьото небе и падат възнак посинелите синигери.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В „ПРОСТОРИ '61”

ТЕОДОР ИВАНОВ РАЗКАЗИ

Теодор Иванов е роден през 1978 г. в Котел. Средното си образование завършва в СОУ „Г. С. Раковски” – Котел, а висше – във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като учител, библиотекар и журналист. В момента е преподавател в катедра „Книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности” при факултет „Математика и информатика” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на сборник с разкази „Заличаване”.

КОЧЪТ БЕГЛЕЦ

Не знам отде хрумна на бай Петър Теслата да се занимава с чобанлък. Не ти трябва да си го виждал, само да му чуеш фирмата и веднага ти светва, че е дърводелец. Цял живот стоя в дъхащата на гора работилница, дори кожата му замяза на дъбова кора – мъхната и напукана, а продума ли, сякаш лъскавата бичкия на допотопния му банциг режеше изсъхнало бичме. И сега отведнъж, на дърти години, затръшна кепенците, купи пет-шест метиляви овце и по цял ден развява байрака из селската мера. – Наумил съм, даскале. – пошепва ми доверително. – Ще си взема едно кочле! Решил съм… един път! Сто години след мен ще говорят. – Що тъй, бачо Петре? – Легнало ми е на душата, бре чиляк… Аз ми се иска да си чувам таквоз хайванче, от сой да е! Като тръгне чердата сред село и то най-отпред да потропва… Хората ще викат: „Глей Т`слата, к`ва хубост е завъдил!” – Ама, то… тук по Балкана, де ще го вземеш таквоз животно, бачо Петре? Казваха за няк`ъв турчин, че гледал много корави овце, ама… – Намислил съм го аз. Ти бача си Петра за прост ли го имаш? Знаеш, аз каквото правя – го правя.

38 Поизгуби се нашият, па се появи по някое време, а очите му светят като бабиния Ганкин котарак кога набара цедака с прясното сирене: – Отидох, даскале, там едно голямо ямболско село, на долният му край – паметник, ма паметник ти казвам… Като на Жельо Пърликачулят тоалетната. И на к`во е тоз паметник? На най-големият български коч! – Аре бе… Паметник на коч? – Е, ти все не вярваш… Унуката го изписа, там, онова как му викат – Етернит ли, що ли? – Интернет… – Анджък! Та, навремето, тоз коч спечелил най-голямата награда в едно изложение по чужбината. – Награда за какво? – За коч! Как за к`во! Там, цял свят го гледали и му дали най-високият медал! Та помотах се там, позяпах т`ва-он`ва… Пораздумахме се с един, отидохме в тях, хапка-пивка… Бе, аргюнлия дойде, казахме си всичко… – И? – И?! Купих!? Ма аз ми е още мъничък той, на дядо хубавелякът, ма като порасне, ще видиш как ще гони… Не мина много и всички узнаха за ценната придобивка. Бай Петър първо придаваше фасони, ама полека взе да показва овнето на този-онзи, и доде се усетиш – цяло село се извървя да го гледа. Цъкаха с език, даваха акъли, а вечер в хоремага раздумката около коча, гледаш, стигнала до бой. А бъдещият сломител на овчите сърца и настояща причина за тези брожения си расте на воля, глезен от махленските деца. Какво ли не правеха с него, а той, с понаболите си рогца, мечи пресипнало и търчи край тях до изнемога. Момчетиите ще му сложат една стара кучешка каишка и първо го учат да надушва следи и да залавя диверсанти, а после му хвърлят пръчки, а то послушно ги донася. Момичетата пък го повиват като бебе, дават му да суче от биберон, или го обличат като булка, кичат го с цветя и му пеят песни. Само бай Косьо – старият селски овчарин, няма да се стърпи и току се провикне: – Петрееей, те са деца, ма на теб чавка ти е кълвала бялата кратуна… Мъжко животно не се храни от ръка, никогиж! Бай Петър махва с ръка и сърцето му се топи от мурафетите, които знае неговият красавец. Като понаедря и започна да се усеща в сила, кочът се заформи като първия селски поразник. Мине се-не мине и някой двор изпищи от тази вълниста напаст. Да видиш, беше се научил да отваря задната порта на бакалията, влиза, събаря пълна касетка с бира и после – гледа да не се пореже и лочи като камила. – Сладко му е, нали слагат ечемик – подсмихва се Бай Петър и хич не се трогва от хорските жалби, но веднъж на продавача му писна, грабна чепата гьостерица, издебна рогатия пияндурник докато се уригваше сито, и хубавичко го отупа. Сетне нашият познайник обяви война на котките. Гледаш го – притаил се някъде, търпеливо дебне и мерне ли мъркащо и мустакато, вирва опашка и почва

39 гонитба, не ти е работа, с такава омраза, сякаш гледа смъртен враг, но веднъж събори прането на баба Гина и тя здраво го наложи с тупалката. Какво ли още не ги свърши той и ще кажете – ама защо го търпят толкова. Освен беладжия нашият обесник беше най-галантният любовник – ама красив, с дебели извити рога, руно гъсто и бяло като мляко на биволица, покрай очите – вакли петна. Пу, да не му е уроки. Завърти се край някоя женска, почва да тропа с предното краче, бута влажните си бърни в нея, а очичките му светват, като шарените крушки дето ги окачваха по ланшния панаир. Като видях за пръв път този любовен танц и същата вечер подарих на бачо Петър старото си томче с разказите на Хайтов. Едва дочака следващата случка – кочът там си кара работата с пълна пара, а бачо Петър разгръща, чете, сравнява, тюхка се и се чеше дето не го сърби. Не след дълго из село започнаха да щъкат едри и здрави агънца, а бай Петър, току засуче мустак и гордо продума: – Какви са стърготините, зависи не от дървото, а от триона! И като се почна, от близо и далеч, на нашия вагабонтин взеха да му карат я с каруци, я с леки коли с ремаркета, даже цели камиони с жадни за ласка овчици. Как ли насмогва? Мен ако питаш, сигурно така изглежда раят на кочовете. Отскоро нашата селска гордост нещо хептен го удари през просото. Дали дето често го потупваха, или от силните смески, дето чорбаджията го тъпчеше с тях, а може и славата да не му понесе… То и хайванчето е като чиляка, почнеш ли много да се въртиш край него и после му гледай сеира. Та започна кочът да блъска хората. Абе и преди се случваше да посбута някое хлапе или да се сбори из чердата, ама сега, както се беше натопорчил, често разбиваше кошарата и в селото ставаше като по турско, затваряха врати, прозорци и чакаха бай Петър да се появи отнейде, че да го озапти. Като нямаше на кого да си изкара бесовете и удряше коли, варели, стени, или каквото му се изпречи. През един летен ден, следобед ще да е било, кочът пак се измъкна и видя че от бакалията излиза внучето на Мина Колибарката, дето учеше в града, а през ваканциите помагаше на баба си по градината. Той се засили право срещу детето, а хората занаизлизаха от къщята, крещяха, тичаха, кой грабнал лопата, кой брадва… и таман да се чуе страшният удар, когато момчето пусна пазарската мрежичка, подскочи, а кочът профуча под него с всичка сила и се заби във витрината. По-добре да беше умрял от забучените стъкла, че да не изкара резила, дето му направиха, като посред бял ден, насред село му срязаха рогата. – Ей, похабиха ми хайванчето! – с дебел от сливовицата език и плачещи очи, бай Петър се окайваше, докато му гостувах. – Правело бели… Че кой не е правил като млад? Ами тъй де, ще походи, походи, па ще улегне… Сега к`во да го правя? Сви се в агъла, ни яде, нищо не прави… – Бачо Петре, да му пуснем една женска… Може пък да вирне гребена. – Бе умно думаш, даскале. Аз мислил съм я таз работа, ма те сега нъл са сърдити всички… – Е все ще намерим, от някое друго село…

40 Речено-сторено, поослушахме се и след два дни седим пред кошарата да видим ще успее ли планът. Отначало кочът не щеше да излезе. Само пръхти сърдито и сегиз-тогиз подава муцуната си по мъничко. После се измъкна плахо, огледа гостенката, погледна ни и изведнъж като се хепна, прескочи оградата и драсна към гората. Бе – стой, бе – дръж… доде се усетим, и папер не остана от него. Имаше коч – няма коч! Бай Петър седна, улови се за сърцето – ни жив-ни умрял, а внукът му се хили, хили, ще падне от терасата: – Дядка, тоз твоят, направо като Джулия Робъртс… Картинка! Намериха го после да лежи с подбити копита край реката на съседното село. Бай Петър му дава някакви илачи, пои го с прясно мляко и мина-не мина време, кочът пак заглади косъма и почна да облажва овчите душици, ала вече бе потих от водата и по-нисък от тревата. Много се чудя защо все не му дават име и все питам бачо Петър, а той загадъчно мълчи. Дали нещо от суеверие, или…

СМЯХ За смеха и производните му състояния са казани толкова много неща, че ако теглиш чертата, току-виж се оказало, че това е най-страхотната красота на земята, но пък животът постоянно ни доказва, че универсални истини и правила просто няма, а както се оказа в моя случай – нещата здраво бяха забили в другата крайност. Ако казват за някого, че ще го затрие голямата уста, широките пръсти или някакви други пороци, то моят най-голям и свиреп враг сигурно е този, станал вече пословичен, неудържим като природно бедствие смях. Нашите казват, че открай време съм така, но лично на мен първият спомен за сблъсъка с това чудо датира някъде от втори или трети клас, когато някой се „изцепи”, че полето ражда тикви, а балканът – хора. Развинтената ми фантазия тутакси ме изправи пред една разлистена гора от ръце, крака, носове, очи, уши, които клякаха и ставаха, мигаха и сумтяха... И тогава се захилих... Ама така го направих, че всичко, дето мърдаше на собствен ход, дойде да ме гледа, после като видяха, че работата излиза от контрол, се уплашиха, извикаха майка ми, баща ми, и чак като ме закараха вкъщи, започнах да идвам на себе си. Имаше още много случки като тази, но хората взеха да свикват и вече не бях такава атракция. Оставяха ме да се насмея на воля и щом се съвзема, сам се връщах в час или продължавах да играя с моите приятели. И може би нещата щяха да се наредят някак, но като взех да пораствам, навлязох в нов етап, когато смехът започна да ми носи класни неприятности... Беше съвсем в началото на гимназиалните ми похождения, когато в един хубав майски ден избягахме от час по физическо, за да отидем в близката сладкарница и да се напием с най-студената, прясна и вкусна боза на света, понеже големите все ни изпреварваха през междучасията и за нас не оставаше нищо.

41 Влязохме там, наредихме се, взехме заветните широкогърли шишета и когато след малко стенехме от сладостни болки в челата, един от групата нещо се задави и изплю на масата едно... космато мишле. Горкото животинче явно се беше промъкнало да хапне сладък ечемик, без да предполага, че вместо пълно тумбаче съдбата ще му поднесе ферментация и бутилиране. Както и да е, докато моят съученик хълцаше, точеше лиги и се давеше от спазми в корема, гърлото ми забълбука и изведнъж над всички, в цялата си прелест, се изсипа проклетият ми смях. А после стана една... Случайно отвън минавала учителката ни по математика и като дочула възторженото ми цвилене, веднага довтаса при нас, а пък тя имала нещо доста хър-мър с директора и явно това ѝ дойде дюшеш. Нямаше как да изпусне златния шанс да му натрие носа за анархията, която цари в повереното му училище – масови бягства от час, неприлично държание на публични места и още не знам какво си – вследствие натрупаната помежду им дългогодишна злоба се изля върху нещастните ни главици... Посърдиха ми се след това приятелите, помрънкаха, ама какво да се прави, станалото – станало. Не така се получи обаче със следващата ми „проява”, която се случи точно преди Нова година. Отидохме с майка в „НАРКООП“-а1 да купим цитрусови плодове, наредихме се на опашката и зачакахме. Пред нас имаше едно циганско семейство и когато дойде техният ред, момчето, някъде с три години по-голямо от мен, погледна мрежичките с мечтаните портокали, грейпфрути, банани и мандарини и с треперещ глас извика: – Мамо, мамо, искам от всички фòртули... Помня, че ме пръскаха с вода, ядох шамари, но не можех и не можех да спра. Сега само като се сещам, и ме напушва пак... Оттогава на циганчето му остана прякорът „Фòртулата” и омразата към мен – колко вода изтече и още не ми говори, а срещнем ли се, минава на другия тротоар. По едно време съвсем сериозно се бях заел с озаптяването на това тежко проклятие. Първо опитвах по най-бързия начин да напускам местопроизшествието с идеята, че като се отдалеча от дразнителя, всичко ще премине от само себе си без вредни последствия, но това не беше решение на проблема. След това исках да изпитвам силата на волята си и само при най-малкия знак за приближаващия вихър започвах да стискам зъби, очи, корем, юмруци – даже стана по-зле. Колкото се опитвах да го задържа в себе си, толкова по-огромна сила добиваше, докато в един момент всичко избиваше като газ под налягане и помиташе всичко пред себе си. Докато си правех такива експерименти на общо основание, се случи и следващата издънка, която получи доста широка популярност и без малко да има фатални последици. По комсомолска линия ни тропнаха да отговаряме за подготовката на някаква вечер на септемврийската поезия и с няколко другари по съдба наблюдавахме как пионерите украсяват камерната зала на читалището с агиттабла, знамена и портрети, как разучават бойки песни и повтарят до затъпяване дър1

От „Народна кооперация” – нарицателно за магазините в страната. – Б. р.

42 вените стихове. Един ден така, втори, трети... нещо взе да не ни свърта на едно място и почнахме да си търсим странични извори на забавление: разхождахме се из огромните коридори, надничахме в гримьорните, намерихме дори един незаключен склад с най-различен реквизит. И докато децата си вършеха съвестно работата, а ние редовно докладвахме пред дружинната, че всичко е тип-топ, градските самодейци решиха да направят постановка по „Гераците” и за отрицателно време окупираха всичките ни владения, разкарваха се с важни лица, правеха ни забележки... Изобщо царството небесно свърши и се наложи пак да стоим при малките и да слушаме омразните рими и маршове. Обаче по едно време някой направи важното откритие, че дясната врата на балкона към големия салон, в който провеждаха театралните репетиции, е отворена, и цялата банда от жадни за изкуство активисти се промъкнахме тихомълком и започнахме тайно да гребем с пълни шепи от труда на местните таланти. Оказа се, че присъстваме на генералната репетиция, всички бяха облекли красивите сценични костюми, звучаха протяжни фолклорни напеви, а сценаристите явно бяха преработили класическата творба из основи, защото около стария Герак се бяха събрали доста хора, които ридаеха и се тръшкаха, а умиращият ги докосваше с треперещите си ръце и със сетни сили се прощаваше с тях. Сред участниците бяха наши добри познати и роднини, а в ролята на стария Герак беше един от учителите по военно обучение, кадрови офицер, който притежаваше едно такова гласище, заради което всички патриотични стихотворения отдавна бяха станали негова запазена марка и не минаваше голям или малък празник без гръмовното му рецитиране. И така, крием се ние зад фенерите, сдържаме сълзите си и зяпаме, а на сцената наближава трагичната кулминация, гласовете са притихнали, музиката се чува съвсем тихо, старецът се дави в предсмъртни хрипове и изведнъж... някъде вляво, зад кулисите, се разнесе ужасяващ шум, сякаш нещо много тежко падна върху нещо много твърдо. Цялата магия се изпари за миг, актьорите наскачаха, започнаха да се оглеждат, а немощният старец, дето почти беше предал Богу дух, се преобрази за миг, надигна глава и мощният му бас започна да засипва персонала на читалището с такива пиперливи псувни, каквито не си бях ѝ представял досега. Аз, естествено, бях съвсем наясно, че няма как положението да не прерасне в ситуация и трябваше веднага да се изпаря от терена, но сърце не ми даваше да изпусна такива „изящни” образци от златния фонд на каруцарската словесност. В името на житейското познание реших за сетен път да се жертвам: хапах си ръката, изпусках балончета през ноздрите, пуфтях като изстинал дизел, но уви, старата школа си каза думата – държа ги цели пет минути във въздуха и тъкмо ураганното торнадо взе да губи разрушителния си устрем, когато щафетата бе поета достойно от... Да казвам ли от какво? Безкрайно, неконтролируемо гръмогласно кикотене, което излиза на талази от всички възможни места и ехидно показва среден пръст на напразните ми опити да го спра или поне да го вкарам в приемливо за човешкия род състояние...

43 Няма как, този път работата опря до Детска педагогическа стая и през невръстните ми плещи премина най-натуралното в досегашния ми живот „конско”, побрало в себе си неистови крясъци, хвърчащи листи, пенести слюнки и жално дрънчащи от думкането по масата прозорци. След като на ченгето му премина първоначалният бяс, той запали цигара и ми заговори с бащински тон: – Добре де, чичо, не можеш ли така... да се стърпяваш малко? Да не цирикаш като изтърван, а? Ей баща ти и майка ти, добри хора, трудолюбиви, ти откъде им се обеси на главата... – Мии... – Не ми „микай”... То пък из махалата също няма такива чешити – направи опит да се пошегува, но явно се усети, че не е редно да се държи така с малолетен „последствен”, а отгоре на това бяхме и съседи. – Виж сега, чичо, не си малък вече, дай да измислим нещо, че тия „от горе” ме изядоха заради теб. – Ми аз какво съм виновен, ето миналата седмица ме водиха на контролен преглед в Пловдив и във влака с нас пътуваше баща с пет-шестгодишно момче, ама в купето жега, а детето не го свърта, ту излиза, ту влиза и накрая на бащата му писна и го ошамари. – И? – Ми детето го погледна ядно и му вика, ама така, през сълзи: „Не ме бий, да не кажа на хората, дето пикаеш в мивката!” Как да не се захилиш? Докато слушах тютюнджийското му бахучене и го тупах свойски по гърба, разбрах, че и този път ми се размина и си дадох обещание, че никога, ама никога повече няма да допусна подобен фал. Едно посещение на този кабинет ми беше предостатъчно за цял живот. Човек така си се зарича, дава сурови обещания пред огледалото и току-виж ги спазил, но съдбата изведнъж решава да си направи весело и нещата излизат от контрол. А бяха настанали славни години, почти бяхме изкласили – едни такива незабравими вечери с китари, песни, танци и космически мечти... От няколко години беше нашумял филмът „Да обичаш на инат” и моите приятели все ме кодошеха, че това е само за мен работа – да се изтъпаня пред цялото училище и да буча и рева като за последно на фалшивия даскал, а аз ги убеждавах, че от известно време съм напълно нов човек с железен самоконтрол и не съм си позволявал даже мимолетно подобие на усмивка... Има ли нужда да казвам, че с тези самохвалства дръпнах дявола за опашката? И ето, в средата на април цялото училище строено в задния двор, трицветни и кървавочервени байраци се веят под съпровода на фанфари и барабани, а мустакатият портрет на патрона строго ни наблюдава от една тераса. Физкултурникът излайва обичайните команди, всички застиват и пред микрофона застава директорът, който започва нескончаемото си слово за отговорността пред величието на падналите в борбата и тъкмо гласът му заплашва да предизвика слухови деформации във всички, когато нещо се сепва и рязко замлъква... Докато се чудех какво става и протягах жирафски врат, за да не изтърва

44 нещо, пред строя изведоха един шестокласник, който се беше облякъл, меко казано, безобразно – вместо в задължителните бели и черни тонове, той носеше яркооранжева риза и жълт панталон. Както гледах това папагалско подобие и вътрешно се надсмивах над бушуващата в мен безсилна стихия, директорът се приближи до ученика и му залепи една плесница, ама така, с отскок, направо му откачи главата. И тъкмо набираше злоба за някакво назидателно слово, когато видях как по задника на злополучния „минзухар” се образува едно кафяво петно, което бързо се уголемяваше пред очите ми. Е, дотук успявах да потискам жадното за подвизи чудовище, ала когато започна да капе от левия крачол, вече не издържах, поех колкото можех въздух и затръбих като слон през размножителния период. А после... Този път минах метър, но пък уволниха директора за причинена телесна повреда, а родителите на не съвсем нормалното дете започнаха тежкото ходене по мъките, за да спасят спуканото му тъпанче. След учението дойде ред и на родната казарма. Както започваше един учебник по начално военно обучение: „Още през първите минути в редовете на българската народна армия младите бойци започват да усещат благотворното влияние на непринудената братска атмосфера, която изключително допринася за тяхното културно и политическо израстване...”. Дотолкова се облагородих, развих и култивирах във всяко възможно отношение, че дори моето житейско наказание си намери майстора – не помня поне веднъж да съм се усмихнал, какво остава за онова предишното безпаметно кикотене. Не е като да нямаше подходящи случки, напротив, за един ден преживявах повече, отколкото през целия си живот навън, и то такива, от които преди просто щях да се пръсна, а сега ги наблюдавах безстрастно и само рязкото „дръпване“ под лъжичката показваше, че все още изпитвам нещо. Веднъж, след като поставих рекорд в поредното съревнование по бране на липов цвят, за награда, вместо отпуск или някаква друга благинка, бях разпределен в групата на гарнизонния караул. Това си беше чиста проба късмет, защото охраняваното място се намираше в края на вилната зона на Толбухин2 и там човек най-малкото можеше да удари някоя хранителна аванта или да се наспи на тишина и чист въздух. Обектът представляваше няколко оръжейни склада и заемаше доста голяма площ, заобиколена от две огради със сигнализация, вътре имаше още вишка и караулно помещение, и макар че всички ги тресеше шпиономанията и понякога изпадаха в крайности заради секретността, поддръжката на телените съоръжения беше поверена на един пенсиониран елтехник, който пък, от своя страна, най-безсрамно се възползваше от предоставените му възможности и беше пуснал няколко крави и един смахнат жребец да пасат на воля из забранената територия. Докараха ни следобед с издуханата джипка, разтоварихме багажериите, първите часови поеха по пътеката, а на фатмака, който ни беше за старши, му се дояде варена царевица и изпрати двама в ширналата се наблизо добруджанска нива, след което излъсканата бака закъкри апетитно над стъкменото с 2

Старото име на град Добрич. – Б. р.

45 подръчни материали огнище. Седях в стаята на почиващата смяна и с изплезен език довършвах едно писмо, когато дочух през отворения прозорец как моите набори започнаха блажено да мляскат и побързах да изляза, че току-виж омахали всичко на общо основание. Събрахме се на тераската пред входа, гризяхме като невидели и докато целехме с оглозганите кочани поставената долу, на малкия плац, тенекия от сирене, едно лакомо теле се дотътри и без да се помайва, се навря право в импровизирания кош, заклещи се и надавайки бойни звуци, започна да се мята наляво-надясно, опитвайки да изхлузи ламаринения намордник. В това време пък на хоризонта изникна конят и в движение започна да рита нещастното добиче. И за да бъде картинката пълна, в разгара на битката се появи огромна крава, която с рогата напред се засили да защити рожбата си от цвилещия нападател. Мучене, пръхтене, джаскане – овършаха де-що имаше, под копитата дрънчаха тенекии, варели, пейки, железа за чистене на кубинки, а сандъкът с пясък сякаш се разпадна от самосебе си. Край на цялата олелия сложи старшината с един автоматен откос във въздуха. В нормалния живот щеше да падне такова хилене – отдавна да са ме изкарали с носилка, но сега ми стана много тегаво, като се замислиш – ние как озверявахме, затворени тук насила, а какво остава за горките живинки! Хубаво-лошо, в крайна сметка войниклъкът свърши и нямах време да се чудя дали някога ще мога да се смея както преди. Животът беше станал съвсем друг в рамките на дни и часове, железобетонните порядки ставаха на пух и прах от вихрушката, която беше завъртяла страната от ноември насам. А и аз бях вече в такава възраст, че не ми пукаше от нищо, нали се измъкнах жив и здрав от онази простотия, е, почти – оставаше да отида до военното окръжие да се зачисля по запаса, а взема ли си обратно паспорта... Ще видим кой кого... Тропах силно и разтривах ръце в напразни опити да се стопля, докато чаках първия рейс за Сливен, а до мен в скрежасалия сумрак се бяха скупчили няколко души и оживено бистреха политиката. Разговорът бе прекъснат от появата на един прегърбен турчин, който дърпаше самоделна количка с празни гюмове от мляко, някой от мъжете го повика и започнаха припряно да обсъждат някакъв общ познат: – Ей, ма не е човек, разбийш ли! Не е... Още като карах „Жука”3 на бекасето4, стигнах го по пътя, качих го нагоре по урвата, разбийш ли, и по едно време – пляс, на пътя една разфърляна кутия с инструменти... Ма хубави, знайш как ги прави германецът, за цял живот... Слизам аз да ги събера, и той слезе с мен и почва да събира, и аз мисля, че ми помага, разбийш ли, а той... Събра ги найнахално, сложи си ги у торбата, кима към мен и вика на другите: – Той взе достатъчно, стигат му... Разбийш ли, к’ъв катил... – разказвачът така се беше разпенил, имах чувството, че ако човекът беше тук, щеше да пострада сериозно. – Ей такъв катил ти казвам, ей Хасан го знае, кажи, Хасане, тоз сега к’во прави? 3

Марка лекотоварни автомобили. – Б. р.

БКС – Благоустройствено-комунално стопанство. – Б. р.

46 – А, остави го, той тоз голям делия. Онзи ден кат се напил и фърлил жена си през терасата... – в този момент лекичко усетих забравения гъдел и докато се чудех дали все пак ще се разсмея, или не, млекарят си свали такето, помачка го в треперещите си ръце и ме довърши: – То остави жената, ми той сетне и кравата фърли през терасата... Отдалечих се на бегом, скрих се зад репа5 и с пълна сила започнах да наваксвам отминалите две години, сигурно целият град ме чу как буча и трещя, добре че автобусът закъсняваше, иначе, докато се окопитя, после имаше да вися още няколко часа. Когато се върнах до сектора, мъжете още продължаваха да обсъждат същия образ: – Ама, не ви лъжа, бе... Той е бил агент на меверето... – И аз го знам това, колко народ е патил от него... Старият турчин гледаше ту единия, ту другия и не можеше да повярва: – Ама, не може това да бъде, не е истина! – Може, може, ей там като кажете нещо в селото и докато тръгнете, товаонова, и в меверето вече го знаят... – Бе що не ми казахте досега... Аз... Навремето такава тайна му казах... – Смятай, че все едно директно си я казал на ония... Горкият човечец – целият се разлюля, очите му се наляха, но в този момент заснеженият „Чавдар” спря пред мен и аз побързах да се пъхна в топлата му пазва, без да дочакам края на разговора, пък и още ме държеше лигата и не ми се слушаха разни драматизми. Мина известно време, докато шофьорът качи багажа, подпечата пътния лист и откъсне билетите, и тъкмо излязохме от автогарата, когато група развълнувани хора ни препречиха пътя. През запотените странични стъкла не се виждаше нищо, но като слязох и разбутах зяпачите, заобиколили едно дърво до реката, видях стария млекар, който се полюшваше на собствения си колан, а под него, в хипнотичен такт се кандилкаше едно обърнато гюмче...

РП – разпространение на печата. – Б. р.

КОСТА РАДЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Късно е за влака до Аркадия. Късно е вече. Пагубният дъх и писъкът на вятър във крилата и изведнъж олекналото тяло, и пушекът от изгорели ценности, и грамофонът сред листата, дето все напомня че няма птица, завърнала се във яйцето.

*** Така красиво е момичето на плажа. Но днес защо е някак неспокойно? Оглежда се, причесва си косите, обзето от внезапно нетърпение. Какво ли има да се случи днес? Очаква нещо – а какво, не знае. И търси с поглед чак до хоризонта а точно зад гърба ѝ с птичи стъпки издебва я голямата любов и краят на щастливите илюзии.

*** Ето, идва керванът – и тежкото тяло – добро, според всички канони, като кон от отдавна закрита изложба. И купища дрехи, обувки, парцали и вещи да опазват плътта, да излъжат колко е лъскава. И колите – как скърцат, догоре отрупани със безсмислени думи, лъжи и пророчества. И чували със мъртви надежди и гниещи радости, и фалшиви любови, нарисувани с водни боички, и бъчонки със подлост, със злост и омраза, и замръзнали буци от страх, и сандъци с предателства

48 и вкаменената вяра със черна превръзка, и оловните кюлчета – плод на обратна алхимия. Ето керванът. Той е твое творение. Той си ти. Впрегни се и тръгвай. Днес не вали и пътят към Кръста те чака.

*** Сигурно някъде вече има измислени по-верни думи, по-благозвучни хармонии по-чисти образи. Не е спирала никога небесната мелница. Сигурно чакат другия път някое по-сполучливо човечество извън земната войнствена глутница. Няма смисъл да пееш на глухия. Да обичаш злодея е глупаво. Просто чакай свит вътре в ореха. Ако почукат – не бързай. Мълчанието отвън е на мишката.

*** Облечи си, рибарю, новите дрехи. Сложи друго платно – със делфин по средата. Смени избелялото знаме, извади онази бутилка, скритата. Дойде ѝ времето. Как грачат наоколо белите гарвани. Обещал си отдавна това угощение. Виж – само птици те изпращат в морето. И само те ще си спомнят за тебе.

*** Като чужди жени са мечтите – примамни и тайствени. Пиян се откъсваш – за ужас на Бога – и хукваш задъхан след тяхната дрипава сянка. Оглушаваш дори за камбаната. Ловец подир плячката – не иска съвети от никого. Обувки му дай, да премине през тръните. И вярно око – да не сбърка следите. Ще достигнеш накрая мечтите – една по една. Ще разпознаваш през гнилите зъби предишни усмивки. Ще прегръщаш костеливите, жалки подобия изхабени по пътя, недъгави, тъжни и глупави. Дано Бог милостиво ти дари слепота.

СТИХОВЕ ОТ ЛЕО БУТНАРУ СТИХОТВОРЕНИЯ

Лео-Теодор Бутнару (роден на 5 януари 1949г.) е румънски поет, белетрист, есеист, преводач – един от водещите днес писатели на Бесарабия. Завършил университета в Кишинев, работил като журналист и редактор в различни издания. Носител на голям брой национални и международни литературни награди. Основател на ПЕН-клуба в Молдова, член на писателските съюзи на Молдова, Румъния и Русия и на Академията на Руския авангард, Москва. Издал много книги с поезия, белетристика, мемоаристика, преводи. Един от изследователите на Руския авангард от началото на ХХ век.

ЛЮБОВ Сърцето на мъжа и сърцето на жената се приближиха толкова, че между тях остана само песъчинка – бъдещ бисер или начало на пустиня....

ГРИЖА На клончето, където откъснаха ябълката, остана точка – мъничко око, с което сега дървото надлъж и шир вижда какво прави света с неговия поглед...

50 НАДИГНА СЕ, ПРОНИКНА СЛЪНЦЕТО... До днес не бях виждал ден като този – с мъгла, тъй непрогледна – макар и пролетна – че в гъстотата ѝ да изкопаеш гнезда, да засадиш картофи. Но ето че се появи, надигна се, проникна Слънцето – жадно за труд, за полска работа и взе, та преора мъглата...

ОТКРИЯ ЛИ СЛЕДА... Открия ли следа от някой огън – аз инстинктивно докосвам пепелта – тя е все още топла. Тогава като бавен отлив се отдръпва самотата – зад линията на хоризонта.

ПОНЯКОГА... Понякога, се притеснявам да позвъня в село – горещите ми нерви – струни могат да опарят крачетата на лястовиците, накацали по телеграфа.

ТВОЯТ ПОГЛЕД Под светлината на погледа ти – моето тяло хвърля смирена сянка.

51 НАДЖИВЯВАНЕ Този мраморен храм ми напомня за белия гръбнак на Вечността. Но казват, че и мраморът можел да се топи като белия сняг. По покрива на храма, най-отгоре, там, където мраморът вече се топи – броди момиче, с усмивка малинова, с дреха лека и бяла – като разтворен парашут или летящо килимче. ДЛАН В дланта на Господ не виждам линията на живота. СТАРОСТ Да, този свят е толкова остарял, че Господ би могъл вече да си напише спомените! ОТ ПРОСТОДУШИЕ ЛИ? А знаете ли, че дъхът на Господ повишава доста атмосферното налягане? ОБРАЗ В огромния хоризонт проблесна образ, сякаш Господ – в миг на размисъл – свали розовите си очила, за да огледа по-добре света...

52 ДА КАЖЕШ... Да кажеш на младенеца: престани да плачеш – животът ти вече започна! РЕТРО първите сънища наяве първите стихове първата целувка на дванайсет или тринайсет когато още нито времето нито момичетата не означаваха... пари. АСАНСЬОР преди тя живееше на деветия етаж сега живеят заедно той и тя слизат с този раздрънкан асансьор той сега се пита удивен как преди трийсет години това скърцане и дрънкане му звучеше като музика.... ЩАСТЛИВ ИЛИ НЕ... Миниатюрната птичка– мухичка, с научното име „колибри”, попита веднъж слона дали е щастлив или не, на което гигантът ѝ отговори учтиво, но достатъчно искрено: – Миличко птиче, щастието не зависи от това дали си голям, или не...

53 1978 изпуснах куфара си – той се разтвори и всичко се изсипа върху пода на гарата: носни кърпи, чорапи, фланелки, пардон! и долни гащи, няколко презерватива, химикалка, салфетки и разни дреболии – доста неприятни, когато се разпилеят така глупаво пред очите на всички. А тетрадката, дето привлече вниманието на милиционерите, я взе единият от тях, прелисти я набързо и гадно се изсмя: „Ха-ха! Я виж ти: някакви стихчета!” ПО ВОДАТА Господ крачи бос по водата. Петите му – залепнаха по петната от петрол. О, ВРЕМЕНА! О, времена, о, нрави! Виждам, че и на безръките ръцете вече не са чисти. НЯКОГА... Някога, когато бях толкова млад – бях като гроб за неродени стихове...

54 ИЗ МОНОЛОГА НА ПОЕТА–ЪНДЪРГРАУНД ...и дръж езика си зад зъбите! Много е късно! Какво имаш предвид? Това, че вече съм без зъби – ти ми ги изби, затова, и да искам, не мога да си държа езика зад зъбите. Да, говоря ти сега, както на времето и ти, жестока власт болшевишка... ГЪЛЪБИЦА Сред клоните на ябълката, между алените плодове, цял ден тука дивата гълъбица – нарежда каквото ѝ е на сърцето. На горска теменужка прилича – на цвете пролетно, откъснато в ранни зори. ОЩЕ ОТ ВРЕМЕТО НА КОЛУМБ... Още от времето на Колумб хората са вярвали, че Земята е много по-голяма, отколкото е всъщност – от много любов към нея, от много страх... Ние, децата на космическата ера, виждаме Земята доста по-малка, отколкото е всъщност – от много любов към нея, от много страх за самата нея.

Преведе от румънски ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

ЛИТЕРАТУРАТА ДНЕС

СВЕТЛАНА ЗАМЛЕЛОВА McDONALD`S ОТ ЛИТЕРАТУРА

Светлана Замлелова е родена в Алмати, Казахстан. Детството ѝ е преминало на брега на Карско море, в село Амдерма. Завършила е Руския държавен хуманитарен университет в Москва. Прозаик, публицист, критик, преводач от славянски езици – в това число и от български. Член е на Съюза на писателите на Русия и Съюза на журналистите на Русия, член-кореспондент на Петровската академия на науките и изкуствата. Главен редактор на електронното списание „Камертон”. Маркс, описвайки капиталистическото производство, подчертаваше, че целта на капиталиста съвсем не са обществените потребности, а печалбата, заради която той произвежда разменните стойности. Духовното производство, също както и материалното, не се ориентира към реалния потребител и към служене на обществените идеали. За да се задоволят насъщните потребности, е достатъчен ограничен брой производители. Обаче за всички, които желаят да получат чрез производството си печалба, не им достигат потребности. В резултат на това производителят действа просто и жестоко: той измисля нови потребности и заставя обикновения човек да купува това, за което той довчера не е имал и най-малката представа и дори не се досещал за съществуването на необходимост, която новата стока да задоволи. Едва ли някой ще възрази, че книжарниците например днес съществуват не заради народното просвещение. А писателите, чиито имена са на кориците на книгите, пишат тези книги не защото са изпълнени с вдъхновение. Някога насочено към прозрение, към отвоюване от Небето на нови знания и блага, към преобразуване, по израза на А. Панарин, на „ленивата физическа природа в предмета на културата”, днешното духовно производство не се стреми обикновено към нищо друго освен към печалба. Интелектуалният труд винаги се е ценял според резултата си. От учения

56 или философа са очаквали открития, от писателя – хармония на словото, т.е. разположение на думите, поразяващи едновременно с външното си благозвучие и съдържащата се в тях мъдрост. Ако ученият, философът или писателят се отказват от своите традиционни занимания, те стават нещо кой го знае какво, но престават да бъдат учени, философи или писатели. Те заприличват на онзи портиер, който вместо да мете улиците, скача по тротоара на метлата си. Никой не би възразил срещу подобно ексцентрично занимание, стига да не носи някаква вреда на другите. Но ще е лъжа, ако наречем всичко това почистване на улицата. Човек може да вземе писалка или да седне пред компютъра и да се посвети на виртуална копролалия и копрофагия. Но това няма е достатъчно основание да се нарече писател. Трудът на писателя, свързан с напрежение на творческата воля, зависим от интуицията и прозрението, може да се сравни с труда на ювелира или сладкаря – толкова е тънка работата му и толкова е изящен предполагаемият резултат. Литературата съществува и се развива по определени закони, които многократно са описвани. Вътре в това създадено отново пространство възниква нещо ново, понякога трудно разпознаваемо от първия път, както се е случвало с много известни и безспорни имена. Но текстът, несъответстващ на признаците, отличаващи литературата извън законите на нейното съществуване, не е литература. Възможно е той да има основание да съществува, но няма право да се нарича с чужди имена. На този, който си присвоява чуждо име, в руския език обикновено му приписват представката „лъже-”. В нашия случай може да говорим за лъжелитература и лъжеписатели. Именно лъжеписателите твърдят, че съчиненията, напомнящи анамнезата на болните от фекално-генитална психоза, са не нещо друго, а нова страница в руската литература. Тези именно лъжеписатели, впускайки се в разсъждения за какво ли не, си позволяват изрази от рода на „харесва ми / не ми харесва, „обичам / не обичам”. В края на краищата именно лъжеписателите наричат това проекти, подчертавайки по този начин изначалната насоченост към печалба, а не към творческия акт. От мощна някога нашата държава се превръща в очите ни в етнографски резерват, в изкуствено царство с декоративна църква, с увеселителна армия, с неизвестно откъде появили се тълпи потомствени дворяни и многочислени партии от недоволни от това състояние на нещата. Руският писател, властител на умовете и народната съвест в миналото, също се преобразува в някаква декоративна фигура, прощаваща се с творческите мъки и с изключителната мисия да се грижи за всички. За потвърждаване на статуса си днешният писател трябва, разбира се, да пише. Но, първо, както е добре известно по много примери, съвсем не е задължително това да се прави. И второ, изискванията към изящната словесност паднаха до такава степен, че руската литература заприлича на китайската промишле-

57 ност, за която най-важното е „да бъде”. Съществуването на литературата, както и всяко друго творчество, е свързано с придобиване на познание и е обусловено от него. Но не в приземения рационалистичен смисъл, а в смисъла на постигането на света, в порива към трансцендентното. Творчеството е мостът или каналът, позволяващ на художника да излезе извън пределите на собственото си Аз и по думите на М. Мерло–Понти, „бидейки извън себе си, отвътре да участва в артикулацията на Битието”. Нещо повече, ролята на „указател към трансцендентното” на изкуството е игра и за страничния наблюдател. Затвореният в ескиза или разказа поглед върху предмета може да се превърне в светкавица, озаряваща същността на предмета. Изследователите на Туринската плащаница, върху която се откроява обликът на мъртвия разранен човек, говорят, че изображението се е появило върху тъканта вследствие на светлинни проблясъци. Благодарение на тях човечеството узнало как е изглеждал неговият Спасител. Светлината на изкуството може да се сравни със светлината на Възкресението, внезапно открило тайната на Битието и оголило Логоса. В този смисъл задачата на художника не е да открива това, което го няма, но да намери изразни средства, които и на другите да помогнат да уловят найсетне изплъзналите им се по-рано образи, да помогнат да бъде преодоляна вътрешната немота и слепота. Творческият път понякога довежда художника до конфликт с реалността, доколкото творчеството изисква самоотдаване и задълбочаване, в резултат на което начинът на живот на художника се отличава от начина на живот на повечето еснафи. В същото време творческият път може да се сравни с монашеския. Също както трудът на монаха е насочен – в идеала – към очистване на собственото богоподобие от мирската обвивка, така и трудът на художника може да бъде разглеждан като освобождаване на хармонията от оковите на хаоса. От днешния литературен процес, ориентиран предимно не за постигане на света, а за получаване на награда, трудно може да се очаква нещо велико. Лъжелитературата съществува по законите на пазара. От името на производителя на текста, както от названието например на модна къща, се формира шумотевица – нещо като гаранция за качество. Т.е. може и да няма никакво качество, но у потребителя на текста с помощта на манипулационни технологии се набива в съзнанието му нещо не по-различно от национален bestseller, голяма книга и т.н. в същия дух. Налапалият въдицата читател отива в книжарницата и, мислейки че купува книга, купува добре рекламирана стока, нещо като бира или кетчуп. Целта на пазара е да накара потребителя да извади кесията си. Целта е постигната. Излъганият читател очаква от лъжелитературата същото, което е свикнал да получава от литературата. Но не го получава, „защото не от тръни берат смокини, нито от къпина късат грозде” (Лк. 6:44). И тук на помощ на лъжелитературата идва лъжекритиката, която вместо да бие тревога и да предупреждава за подмяната, приспива общественото съзнание и разбива

58 лека-полека читателското възприятие. Лъжелитературата е съставена от заместители, т.е. от имитация на реалността. Външно тя прилича на литература. Но по думите на Ж. Дельоз „заместителят не е обикновено израждане на копието, в него се крие /.../ сила, която отрича и оригинала, и копието, и модела, и репродукцията”. Отнесено към нашия случай, това означава, че лъжелитературата стеснява и подменя със себе си литературата. Лъжелитературата е нещо принципно различно и читателят вместо златна монета получава стъклена мъниста. Но защо това става и заради какво се прави? Отговорът е прост: за интензифициране на производството. Не бива да се забравя, че книгите за тези, които ги продават, са преди всичко стока. Продавачът най-малко се тревожи за творческите мъки и проникването в трансцендентното. Индустрията за разбиване на читателското съзнание – всичките тези награди, билбордове и пр. – съществува не с цел да откроява талантите, а с цел да формира нови потребности. Каква може да е печалбата от Достоевски, занимавал се с „Братя Карамазови” три години? Кой ще продава книгите на Толстой, „шлифовал” „Война и мир” цяло едно десетилетие? За това време успяват да се запалят и изгаснат милиарди литературни звездички, а всяка голяма звезда издава цял куфар книги. Разбира се, и Достоевски е бил измъчван от издателите, алчни за интересна печалба. Но капитализмът от времето на Достоевски не бе достигнал висшия си стадий, който на нас, грешните ни е даден. Империализмът като висш стадий на капитализма настъпва, когато на просещия хляб поднасят в шепата му камък, а на молещия за риба предлагат змия. Това е виртуалният свят, произвеждащ заместители, манипулиращ съзнанието и представящ дребните чувствени удоволствия за пълнота на живота. Иска ми се да обърна читателското, а и потребителското вниманието на едно пикантно обстоятелство: за заместителите производителите им винаги получават напълно истински пари... Истинското производство – както материалното, така и духовното, престава да бъде основно средство за получаване на печалба. Такова средство е спекулацията и цивилизационната измама, иначе казано PR. Човека не просто го принуждават да харчи реални пари за неща, които са му напълно ненужни. Междувременно с всички сили го принуждават да се съблазнява. Псувните и фекално-гениталните удоволствия, толкова обичани от лъжелитературата, пораждат лошите инстинкти, създават илюзията за свобода и подтикват към отричане на културата и морала, въставащи срещу подобен род освобождение. Обществото, презряло морала и културата, не осъжда лихварите и измамниците и не се надига срещу тяхната власт. Колкото и да се надува, лъжелитературата, подхранвана с награди, не е продукт на свободата на творчеството. Напротив, тя е изкуствено и уродливо явление, подобно на Франкенщайн. Целта на съществуването ѝ е, дори мимо волята на създаващите я лъжеписатели – да опрости читателския вкус, да създаде огромно количество шумотевица и да я продава с етикета на текст, не само лишен от вкус и интелект, но и формиращ нов тип човек.

59 Човек, за когото Пушкин беше писал „Homme sans moeurs et sans religion” (човек без морал и религия). Такъв потребител отговаря едновременно на няколко пазарни задачи: готов е да плаща за заместители и не е готов да съди за това производителите им. На такъв именно тип се крепи потребителското общество, именно на него се опира властта на паразитиращото малцинство. Но така не може да продължава вечно и човечеството го чака или израждане и обръщане в първобитното му състояние, или за пореден път ще настъпят дни, които ще разтърсят света... Превод от руски БОЯН ВАСИЛЕВ

SOPHIA

ВАСИЛ ПРОДАНОВ ПЕРИФЕРНИЯТ ХАРАКТЕР НА ДНЕШНИЯ БЪЛГАРСКИ КАПИТАЛИЗЪМ

Идеята за това, че световната система на съвременния капитализъм е разделена на център, полупериферия и периферия, между които има асиметрични отношения на изсмукване на ресурси от периферията и прехвърлянето им към капиталистическия център, е развита в своята класическа версия от Имануил Уолърстейн и неговата „теория на световните системи“. За да спре това изтичане на ресурси към развитите страни, България, а и останалите страни от времето на съветския тип социализъм, издигат високи бариери между себе си и развития капиталистически свят. Разрушаването на тези бариери и подчинението на страната на глобалния капитал ще има фатални следствия за нейната съдба. Реставрацията на капитализма, съпроводена с неолиберална демокрация, доведе до разрушаване на основните институции на българското общество, рязко нарастване на неефективността на държавата и отварянето към държавите от капиталистическия център, при което те получиха възможности да изсмукват нейните ресурси и да я върнат назад в своето развитие. До 1989 г. българската икономика е в основни линии затворена за страните от капиталистическия център. По-малко от 10 % от вноса и износа е с такива страни. Световната социалистическа система е обособена от държавите от капиталистическия център и това ѝ дава възможност да се развива без опасност за асиметрични отношения, чрез които от нея да се изсмукват ресурси. Преходът към капитализъм води до една противоположна ситуация на максимална откритост на страната. При международната класация на глобализацията за 2012 г. България се оказва най-глобализираната страна на Балканите и между страните в света с много висока глобализация, т.е. с максимална отвореност за глобалния капитал. При това следва да се има предвид, че основната част от него разграбва страната чрез офшорни фирми, които не дават възможност той да бъде идентифициран, нито грабежът

61 проследен. По своята отвореност към глобалния капиталистически пазар тя заема 22-ро място в класацията за равнище на глобализация на Ernst & Young като на първо място е Хонконг, а забележете – САЩ е зад нея на 25-о място. България е по-отворена за външния свят от САЩ и върху нея глобализационните потоци може да действат много по-силно. От балканските страни след нея е Румъния на 31-во, а Гърция на 35-о място, Китай на 44о, Турция – на 46-о. Индикаторите за измерване на глобализация включват откритост за търговия; движение на капитали; размяната на технологии и идеи; движение на работна ръка, културна интеграция.1 Забележете, България, чиято икономика претърпя катастрофални разрушителни следствия през последните 23 години, е по-глобализирана от САЩ, докато Турция е най-малко глобализираната страна на Балканите, но в същото време с найуспешно развиваща се икономика и най-силни институции. Това ни дава в много отношения обяснение на станалото с началото на глобализацията с повечето балкански държави. Степента на глобализираност може да бъде плюс и минус, може да е предпоставка за по-лесно привличане на ресурси на съответната територия и ускоряване на развитието ѝ, но и за по-лесно извличане на ресурси и периферизацията ѝ. На Балканите като цяло, като се изключи Турция, действа по-скоро процес на извличане на ресурси и степента на глобализация увеличава тези предпоставки. Неолибералната глобализация по същество се оказа полезна главно за държавите от капиталистическия център – в Европа главно за Германия, които успяват да печелят от нея, докато при голяма част от останалите балкански държави имаме катастрофални следствия. Като цяло Европа, въпреки призивите и опитите за солидарност ускорено се раздели на център и периферия, а предходните разделения в това отношение нарастват. Подобни процеси протичат и в статута на страната вътре в ЕС като цяло. За разлика от предишното ѝ положение спрямо СССР, който доминира политически, но от гледна точка на структурата на икономическите отношения и равнището на живот имаме една висока степен на равнопоставеност, сега страната е превърната в периферия на общността. Тя влиза в ЕС в момент, когато се засилват тенденциите на една неолиберална интеграция, опираща се все по-силно на пазара и пазарната конкуренция, но пренебрегваща различията в производствени и експортни възможности на държавите, мащаба и пазарния дял на фирмите им, производителността, заплатите. Чрез шест основни механизма става по същество източването на страната от всякакви възможни средства от страна на по-силни държави от капиталистическия център. Първият от тези механизми на превръщането на България в бедна периферия е пристигането в страната на чужди компании, които получават концесии или купуват наши предприятия и като монополисти извличат големи печалби, които отиват навън към по-богати държави, а тук остават обезкостените или все повече амортизирани основни фондове. Типичен пример в това отношение са монополистите в енергетиката и водната мрежа, които печелят тук и изнасят другаде печалбата си. Подобна е ситуацията с банковата

62 система – кредитът у нас е почти изцяло под контрола на чужди банки. При това почти няма сделка с чуждестранна фирма, която да не е била в ущърб на националните интереси и да не са продадени под цената – като се почне от „Нефтохим“, мине през БТК и авиокомпания „Балкан“, и стигне до сделките с ТЕЦ 1 и ТЕЦ 3 от „Марица-изток“, които след това са характеризирани като „национално предателство“.2 Така е с голяма част от инфраструктурата, особено енергийната инфраструктура. Енергетиката в „Марица-изток“ се дава на американска компания, като със сключения договор тя продава на българската държава електроенергия на цени, които са три пъти по-високи отколкото произвеждат държавните ТЕЦ със същите лигнитни въглища. При това отказът от строеж на АЕЦ „Белене“ от правителството на Бойко Борисов става под американски натиск и се предполага, че с края на българската атомна енергетика това допълнително ще облагодетелства тези американски компании в износа им на огромно количество национален капитал при производството на електричество със собствени наши средства. Водноразпределителната мрежа в София и в голяма част от страната бе продадена на чужди компании, които вдигат цените с пъти, печалбите, които извличат, им дават възможност за гигантски заплати на мениджърския персонал, а в същото време липсват достатъчно средства за ремонт на амортизираната част от тази система. Особено скандални са сделките с електроразпределителните мрежи, които, купени от чужда компания, водят до многократно увеличаване на потребителските цени за тока и съответните средства също не остават в страната, а изтичат навън. Типичен пример за грабеж на природни ресурси от бедната поначало на суровини и енергия България е австралийската компания "Дънди" – "Болкан Минерал енд Майнинг", на която е дадена концесия за извличане на злато от страната, за която плаща само 22,7 млн. долара за 9 години, а изнася 20 тона злато, което по цени от началото на 2012 г. е 1,2 млрд. долара. Подобна е ситуацията с британската компания “Мелроуз”, която получава концесия за извличане на природен газ от находище “Каварна” на ниска цена като се имат предвид прогнозите за количеството от залежи на газ, а в същото време в концесионния договор няма никаква клауза за санкция, ако тя не изпълнява условията му. „Ниските доходи в голяма степен са резултат от развитието на икономика на ниската добавена стойност. Опериращи у нас големи компании, в т.ч. с чуждестранно участие, провеждат корпоративен колониализъм, закриват „меките“ дейности и изнасят добавена стойност. Експлоатират интелекта и труда на българските граждани и, преди всичко – ресурсите на страната. Държавата не прави нищо, за да ограничи масирания износ на добавена стойност. Подобен пример на неадекватна, недалновидна и хаотична политика е този в зърнопроизводството. Там без намесата на държавата (слава Богу!) се извърши тиха революция. Отрасълът обаче не се развива дълбочинно. България е втори в света износител на слънчогледово семе, но внася олио. Произвеждаме висококачествено зърно, а не развиваме животновъдство и преработваща индустрия. Учили сме Европа как да произвежда зеленчуци, а днес ги внасяме отвън.3 Вторият механизъм на периферизацията на страната и на връщането

63 ѝ назад е свързан с дерегулацията и отварянето ѝ без ограничения към ЕС. Либерализацията на пазарите разрушава малките производители в страните от периферията на Европа и така в България допълнително се вкарват фактори, разрушаващи предходната промишлена система и превръщането на страната в изостанала периферия. Веднага след промяната са ликвидирани по същество всички високотехнологични предприятия, включително и такива, които са уникални, водещи в световен план, като например завода за дискови устройства в Стара Загора. Още в началото на 90-те години се унищожават ведомствени институти, развойни звена, инженерингови организация, институти към големи стопански обединения, при което прекъсва възможността за обновяване на продукцията. Престъпно под натиска на държавите от капиталистическия център е унищожено научно-техническото разузнаване, което както във всички страни с догонваща модернизация играе важна роля в индустриализацията на страната. Ликвидирани са хиляди индустриални предприятия, а целият инженерен и технически състав, стотици хиляди квалифицирани кадри, са декласирани, изхвърлени на улицата, със сринали се доходи или емигриращи. Българската икономика е деиндустриализирана. Рязко бе намален делът за поддръжка на наука, изследователска дейност, внедряване, патенти, изобретения, рационализации. Ведомствените научни институти, инженеринговите звена, развойните звена, лабораториите, захранващи преди това икономиката с нови продукти, бяха унищожени или изнесени в Западна Европа в централите майки на транснационалните компании, купили съответните предприятия. Типичен пример е фармацевтичната промишленост. Тя бе осигурена с мощни научни и развойни звена. Те бяха изнесени на Запад, а у нас се извършва само дейността, изискваща доминиращо неквалифициран труд по правенето на хапчетата. Реставрацията на капитализма уби високо технологичните производства и вкара страната в международно разделение на труда, при което се разчита на първо място на ниската цена на работната сила и ниските данъци, при което тя стана рай за трудоемки, енергоемки и материалоемки производства. В крайна сметка реставрацията на капитализма доведе до ситуация, при която производителността на труда днес в България е по-ниска отколкото по времето на социализма. Към това обаче следва да се добави още него – по-високата производителност на труда и по-високата степен на субсидираност на селското стопанство в Западна Европа води до евтин внос, който допълнително разрушава и селското стопанство. Резултатите от това са плачевни, връщащи България в много отношения в края на ХІХ век. Показателно за това е проведеното през 2012 г. поредно изложение “Произведено в България”, на което българските производители се представят със стоки, с които са се представяли на Всемирното изложение в Париж през 1900 г. – розово масло, мед, ракия и дори продукция на леката промишленост като обувки, кожи, текстил, бижутерия, които се запазват за по-дълго след 1989 г., вече липсват. Третият механизъм на извличането на ресурси и тоталното сриване на страната е грабежът на човешки капитал. Докато в центъра на капиталисти-

64 ческата система в Западна Европа и САЩ протича процес на създаване на икономики на знанието, у нас се реализира противоположната тенденция на унищожаване на институции и структури на знанието, на отмъкването под лозунгите за “свобода на движение” на човешкия капитал. Лекари, финансисти и програмисти са основната част от младите хора, които напускат България и в резултат здравната система у нас се срива, а по иновации сме на последно място в ЕС. Според анализ на Съвета на ректорите между 7 и 10 % от младежите заминават веднага след като си вземат дипломата. Хиляди други заминават още след като отличници са завършили средно образование или след висшето са поработили у нас. Докато в България селското стопанство е ликвидирано, във Великобритания търсят наши агрономи. Деинтелектуализацията на труда и производството намали относителния дял на добавената стойност в произвежданите продукти, доведе до ситуация, при която производителността на труда след 1989 г. падна съществено след унищожаването на уедреното селско стопанство и на индустриалната основа на страната. Това от своя страна допълнително срути заплащането и доходите на българина, отдалечи го от развитите западни страни.. Така страната по същество насилствено бе превърната в евтина периферия, чиято конкурентност е единствено ниската цена на труда и евтина туристическа дестинация за алкохолен и сексуален туризъм. В същото време богатите страни от капиталистическия център изсмукаха и изсмукват най-ценния капитал – висококвалифицираните работници, т.е. рязко намалява относителният дял на хората, които могат да извършват дейности с висока добавена стойност. Кадрите се отглеждат и готвят в страната, за което тя е вложила много милиарди, но се получават наготово от развитите капиталистически държави. Дори бившият президент Желев признава следното: „В САЩ са изчислили, че издръжката на един американец от раждането му до завършването на висше образование е 250 хиляди долара. Ако България са напуснали 300 000 висшисти, значи сме загубили 75 милиарда долара.”4 Такъв мащабен грабеж на национално богатство под маската на неолибералния лозунг за свобода на движение на хора нямаме дори при директното колониално владеене на Африка, Азия и Латинска Америка през ХІХ век от страна на западните колониални държави. Всъщност това е формата на неоколониална експлоатация на държавите в епохата на така нар. информационен или когнитивен капитализъм. Това означава, че само този момент да вземем, преходът е бил един гигантски грабеж на натрупано национално богатство от развитите западни държави. Това е гигантски грабеж под лозунга за свобода на движение на хора, който е предпоставка за асиметрични отношения между центъра и периферията на световната капиталистическа система. Четвъртият механизъм е зверската експлоатация на човешки труд. Либерализираните трудови пазари като цяло водят до намаляване на заплащането, като в същото време отслабва контролиращата роля на профсъюзите. В страната остават нискодоходни места, главно в услугите или в трудоемки производства. От чужбина идват тук инвеститори например в шивашката индустрия, където срещу нищожно заплащане, работят при полуробски усло-

65 вия десетки хиляди жени, заплатени толкова, че едва да оцеляват. Според данни на Евростат от 2012 г. 27 % от наетите в България, или близо 600 000 души, са нископлатени работници с доход под прага на бедността. Такива са на първо място работещите в шивашката, текстилната, обувната и кожарската промишленост, търговията на дребно, хотелиерството и ресторантьорството, социалните дейност, обслужването на сгради и озеленяването, селското и горското стопанство. Типичен пример на такава експлоатация е случаят например с изработваните от шивачки в Източна Европа луксозни дрехи за известната марка "Хуго Бос", за което те получават мизерни заплати, от които не може да се живее. В същото време ушитите от тях дрехи в единични бройки се продават на астрономически цени. В постсоциалистическите страни на Източна Европа има около 700 000 официално регистрирани текстилни работници на "Хуго Бос", а нерегистрираните – онези, които работят без всякаква социална осигуровка, възлизат вероятно на около 350 000 души. Мизерното заплащане, съотнесено с екзистенц минимума, е по-ниско дори от това в бедните азитаски държави.5 Същата такава зверска експлоатация обаче откриваме и при голямата част от търсещите препитание стотици хиляди имигранти в Западна Европа. При изследване на трудовата миграция от колектив, начело с Духомир Минев, подготвено за КТ “Подкрепа”, се констатира, че българите, които работят в чужбина, нерядко се оказват в положението на робите на Европа. На редица места в страните приемници се раждат огнища на свръхексплоатация и принудителен труд на нашенците. Стотици българи са жертви на нелегален трафик, свързан със сексуална и трудова експлоатация. Като цяло тенденцията е трудовата миграция да се превръща в експлоатация и трафик на хора.6 Индустриалният социализъм е ликвидиран и е създадена силно зависима периферия на европейския капитализъм с потоистискваческа експлоатация и практики от ранните етапи на развитието на капитализма от преди няколко века в страните от капиталистическия център. Единният пазар и единната валута водят до това, че силните икономики стават по силни и се отдалечават от другите, независимо от кохезионните и структурните фондове на ЕС, насочени към премахване на дистанцията между развити и неразвити региони. Независимо от това, че в продължение на години се инвестираха средства от тези фондове в периферни страни като Ирландия, Португалия, Испания и Гърция, се оказа, че пред 2011 г. именно те се нуждаят от спасяване да не фалират и от още пари. Неслучайно непрекъснато се поставя въпроса за “Европа на две скорости”, различни за Германия и Северна Европа, от една страна, други за Южна Европа и дори трети за Източна Европа. Петият механизъм е свързан с факта, че страната е принудена да отделя от нищожните си средства да плаща на български наемници за изпълнението на военни операции в различни точки на света, в които са ангажирани държавите от центъра на световната система. Следва да се отбележи, че това става за първи път в историята на страната. През 2010–2011 г. България е пращала свои наемни професионални войски, за да водят чужди войни

66 и да решават създадени от други проблеми в Афганистан, Ирак, Косово, Сомалия, Либия, Босна и Херцеговина, Грузия, Либерия. Това ѝ е струвало през 2010 г. 63,6 млн. лева, което не са никак малко пари, като се има предвид острият недостиг на средства за всички сфери на българското общество.7 Шестият механизъм са условията, при които се преразпределят средствата в ЕС. От влизането си в Европейския съюз през 2007 г. до 30 ноември 2012 г. България е “усвоила 2 108 милиона евро от оперативните програми, по които се одобряват проекти за европейското финансиране (без предприсъединителните фондове и земеделските субсидии), а е внесла в бюджета на ЕС 2 162 млн. евро. Тези пари са от нашия бюджет, т.е. от българските данъкоплатци. И какво се оказва? Парите изтичат от бюджета на страната, за да обслужва тя задълженията си към бюджета на ЕС, и се връщат обратно, но вече като еврофинансиране по оперативните програми. Ако не членувахме в ЕС, държавата щеше да разполага със същите средства, но с една важна разлика – тези 2 милиарда евро щяха да бъдат разпределяни през Закона за държавни бюджет, гласувани в парламента и обнародвани в “Държавен вестник”.8 Това стана всъщност основание за появата на първата антиевропейска политическа сила в България – коалицията “Не на Европейския съюз”. Седмият механизъм е обвързването на българския лев с еврото и по същество така присъствието на България в еврозоната, което прави невъзможна монетарна политика. Пълното отваряне към на пазарите ни към ЕС, заедно с наличието на валутен борд след 1997 г., и невъзможността на страната да води самостоятелна монетарна политика, с която да стимулира запазването на българското производство и неговия експорт. Добре е известно, че държавите в Югоизточна Азия, реализиращи догонваща експортно ориентирана модернизация, запазват силни лостове на защита на своята валута и провеждане на монетарна политика, стимулираща износа. Китай е типичен пример за това. У нас става точно обратното, монетарната политика е предпоставка за окончателно съсипване на почти всяко местно производство. Опитите на България да възстанови конкурентоспособността си и да улесни прехода към икономически модел, насочен по-силно към износа, са силно затруднени, поради обвързаността на лева с еврото и невъзможността страната да засили конкурентоспособността си чрез девалвация на лева. В тази ситуация политиците се ориентират към търсене на конкурентоспособност на глобализирания капиталистически пазар чрез политика на ограничения на бюджета и поддържане на ниски заплати. Това превръща България в страната с най-бедното население в ЕС. Паралелно с това нараства вътрешният дълг и общият дълг на страната днес е многократно по-голям отколкото през 1989 г. За това значение имат дългосрочно натрупваните дисбаланси преди финансовата криза от 2008 година. "Тогава България отчиташе силен приток на капитали, най-вече към сектора на недвижимите имоти. Това доведе до голямо натрупване на кредити от частния сектор, бум на вътрешното търсене и съответното увеличаване на дефицита по текущата сметка. В същото време високата инфлация и бързият растеж на заплатите

67 доведоха до силно намаляване на конкурентоспособността."9 Осмият механизъм е откритостта на българската финансова система за свободно движение на капитали. Доминирането на чуждите банки и активното участие на офшорни фирми в нашата икономика рязко улеснява износа на финансов капитал от страната. Според изследване на базираната във Вашингтон компания "Глобъл файненшъл интегрити" в периода 2002–2011 г. от страната ни са изтекли нелегално 25.585 млрд. долара, което прави средно 2.559 млрд. долара годишно – една гигантска сума, която би била достатъчно за решаване на основните проблеми на българското общество. Тя обаче е извличана от страни като нашата и отива да подхранва чужди икономики.10 Деветият механизъм е търговският дефицит със Западна Европа, особено с Германия, чрез което България е нетен износител на национален доход към развитите европейски държави. При това става дума за засилваща се тенденция. Според последните данни на НСИ за търговията ни с ЕС за 2012 г. външнотърговското салдо на България с ЕС за за периода януари– септември 2012 г. е отрицателно и е на стойност 3882.0 млн. лева. По цени FOB/FOB (след елиминиране на разходите за транспорт и застраховки при внос на стоки) салдото също е отрицателно и е в размер на 3031.0 млн. лева. При това тенденцията е вносът да нараства, а износът да намалява. Вносът на България от ЕС за периода януари–септември 2012 г. се увеличава с 10.4 %, а износът намалява. Единственото спасение на България при тази ситуация се оказва преориентирането на част от износа към страни извън ЕС, където имаме позитивен търговски баланс, както е например с Турция и така да смекчим малко загубите по посока на ЕС. По същество Турция спасява България от иначе голяма търговска асиметрия, независимо че това може да вкара България в капана на неоосманистка зависимост. Същностна характеристика на този капитализъм е, че той се създава в една страна, която се включва отново без каквито и да е сериозни защитни механизми в световната система на капитализма, но играейки ролята на периферия на европейския капитализъм. А отношението между център и периферия на капитализма винаги е било свързано с движението на богатство от периферията към центъра. Една голяма част от националното богатство в условията на прехода бе просто унищожено, защото не съответстваше на новата ѝ периферна позиция в търговските взаимоотношения. Става дума за ликвидацията на почти всички високотехнологични производства и изтичането на висококвалифицирания човешки потенциал към развитите държави. Така страната се превръща в евтина дестинация на алкохолен и сексуален туризъм, място за евтин и неквалифициран труд, демонстрирайки типичните характеристики на един периферен капитализъм. Тя получава статуса на бедна периферия на богатия западноевропейски капитализъм, който изсмуква от нея всичко, което може да му бъде полезно и играе ролята на постмодерна колониална метрополия, изземвайки най-важното ѝ богатство – човешкият и интелектуален капитал. При това този капитализъм е много по-бандитски от класическия по време на първоначалното натрупване на капитала в Англия през ХVІ век, защото от една страна, мащабите на грабежа

68 са неимоверно по-големи, като се има предвид натрупаното богатство в една индустриализирана съвременна държава, а от друга страна, мащабите на разрушение, на унищожаване на материални ценности е несравнимо. Така например както по времето на Хенри VІІІ в Англия се появяват десетки хиляди скитници, останали бездомни, защото "овцете изяждат хората", така днес се появяват стотици хиляди клошари, просяци и живеещи в гета хора, които по същество също са бездомници.

Globalization and New Opportunities for Growth, In: http://www.ey.com/GL/en/Issues/Drivinggrowth/Globalization---Looking-beyond-the-obvious---2012-Index, 05.03.2013 2

Вж. Йолчева, Теодора. Цветан Василев: Още не сме видели дъното, в. Преса, 5 април 2012, 3

Данев, Б. Дано 2013-та да е година на разума, не на емоцията, в. Преса, 10 януари 2013

Желев, Ж. Революционерите станаха излишни, в. Стандарт, 8 ноември 2009 г.

Вж. Шият „лукс”, а получават „мизерия”, В: http://www. dw.de/%D1%88%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BB%D1%83%D0%BA%D1%81-%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%BC%D0%B8%D0%B7%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F/a-17769216,09.07.2014 6

Вж. Костова, М. Робите на Европа, в. Преса, 05 октомври 2012

Вж. Доклад за отбраната и състоянието на въроъжените сили през 2010 г., Министерски съвет на Република България, http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20110323_DokladMS_SustoianieVS.pdf, 2012 8

Русева, Любослава. Днешната култура на саздармата, в. Преса, 19 януари 2013, с. 17.

БГ икономиката е изгубено десетилетие, В: News.dir.bg, 18 януари 2013

Вж. Kar, Dev and Brian LeBlanc. Illicit Financial Flows from Developing Countries: 2002-2011, Global Financial Integrity, December 2013, p. 30

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ КРИТИКАТА – ТЕОРИЯТА И ПРАКТИКАТА НА ТОНЧО ЖЕЧЕВ 85 години от рождението на големия критик

1. Енергията на дълбоките и радикални изменения в българския духовен живот и в света на културата през 60-те години на ХХ век се съсредоточи в литературната критика. Тук се развиха принципните идейно-естетически битки, в които се раждаха новите представи за изкуството и литературата; тук се утвърждаваше новото поколение не само в литературата, но и във всички други изкуства и в обществените науки. Обикновено се смята, че 60-те години са повратен момент само в развитието на социалистическите социално-политическите системи; че тогава надделява по-модерното и прагматично отношение към икономиката и културата; че в България и СССР се преодолява идеологическият догматизъм, за да се отвори пътят пред новите идейно-естетически веяния, идващи от Европа. Борбата с идеологическия догматизъм е характерен белег на това време, но според мене преображенията бяха насочени не само срещу него и не свършват с него. Нейното значение бе съзнателно преувеличено по чисто конюнктурни съображения, защото бе необходимо да се направи апология на линията, която победи вътре в управляващата партия. 60-те години са преломен момент в историята на ХХ век, защото слагат края на просвещенския модел на развитие и отварят началото на нова епоха, наричана „постмодернизъм”. Това е гигантски поврат в историята, който тогава не се осъзнава. В България той протича под прикритието именно на тази огромна и неудържима творческа енергия, освободила се от разпадащия се свят и създаваща илюзията, че предстои време на нов траен подем и градеж на здрава и с дълбоки основи обществена сграда. Всъщност, би трябвало да говорим за „историческа ремисия” на умиращия социален ор-

70 ганизъм. Тя няма да продължи дълго и вече през 70-те години ще станат очевидни признаците на упадъка. От една страна, виждаме каква мощна творческа генерация навлиза в литературата и изкуствата и с какъв замах се утвърждава, какви нови обществени идеи изразява и колко свежи и ярки са естетическите проблеми, които успешно разрешава. В същото време тя носи усещането за нещо нередно, тревожно, опасно и фатално. Новото поколение идва с ново съзнание за ролята и значението на изкуството и културата и бързо се заема с обновлението им; но и е изпълнено с дълбоко уважение към традициите, които творчески възприема и развива. Критиката също се попълва с такова поколение. Никога преди българската литературна критика не е била толкова богата на млади и талантливи имена. Почти едновременно дебютират с публикации в литературната периодика и издават първите си книги Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Боян Ничев, Минко Николов, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Иван Пауновски, Любен Георгиев, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Стоян Илиев, Стоян Петров, Иван Цветков, Симеон Султанов, Чавдар Добрев, Тодор Абазов, Николай Янков, Елка Константинова, Милена Цанева, Стефан Елевтеров, Атанас Свиленов. Посрещат ги, както никога преди не е посрещано новото поколение в критиката, остро и дори враждебно. То само си е виновно за такова отношение, защото постави под съмнение правото на предшестващото го поколение не само да законодателства, но и да налага принципи на литературнокритическия анализ, да създава йерархията от имена и явления и оценява значимостта на един или друг писател, а и на цялото ново поколение поети, белетристи и драматурзи. „Сблъсъкът” бе под формата на дискусии, а не на преоценки и отрицания. Т.е. в спор влизат идеи и принципи, а не лични отношения и вкусове. Това също е показателно за същността на новото литературнокритическо поколение от 60-те години. Големият спор е как литературната критика да изпълнява своята идеологическа задача, без да нарушава особеностите на литературата и като самата тя се осъзнава като литература. Българската литературна критика от Нешо Бончев насам винаги се изживявала в една или друга степен като наставник на литературата и писателите, като техен „надзорник”. Поради това често е изпадала в крайности и се е опитвала грубо да се намесва в творческия процес, да налага принципи и критерии, несъответстващи на същността на творчеството и творческата личност. Литературният критик у нас винаги е бил в някаква форма законодател на литературната мода. Но след 1944 година му наложиха правото да говори от името на властта, да бъде главен идеолог в културата и да санкционира строго всяко отклонение от установената политико-идеологическа линия. Бедата не е в принципа, който тогавашната ни литературна критика следва, а в неумението ѝ да го прилага. Политическата промяна създаде нова обстановка в държавата; започна радикално преустройство на литературния и на културния живот, което размести стойностите и установи нова естетическа йерархия. Т.нар. „буржоазни критици”, които бяха не само опитни, но и отлично образовани и с висок вкус, бяха практически отстра-

71 нени за известно време от участие в литературния живот и неговото ръководство. На тяхно място дойдоха хора от т.нар. „пролетарски литературен фронт”, на които липсваше литературоведска култура и които, поради слабото познаване на марксизма, прилагаха сектантски и напълно механично неговите естетически постулати. Изведнъж се създаде необичайна обстановка, в която избуяха плевелите на вулгарната социология. Литературата и литературната критика бяха вкарани в идеологически и политически борби, за които те нямаха нагласа и сили. Поколението критици от 60-те години не отхвърляше принципа на държавната идеология за критиката като проводник и защитник на политическата линия на властта в литературата и литературния живот. Но то искаше това да става със средствата на естетиката и литературознанието, с разбиране и отчитане спецификата на литературата като творчество и на писателя като творец. С проблемите на художественото творчество трябва да се занимават хора подготвени и чувствителни към красотата на словото, познаващи историята на българската литература и постиженията на чуждите литератури, съзнаващи колко деликатна материя е литературата и какви тежки поражения ѝ нанасят присвоилите си правото да бъдат безгрешни идеолози. Когато говорим за литературните баталии през 60-те години, чрез които се утвърждават новите критици и писатели, не бива да преувеличаваме смисъла и същността им. В тях има, разбира се, от патоса на всяка подобна смяна на епохите, когато се променя езика на критиката. За политическата и идеологическата система, която се е установила в страната и културата в средата на 40-те години, подобни дискусии предизвикват сътресения, понеже у мнозина се създава впечатлението, че се извършва ревизия на установените принципи и се поставя под съмнение правилността на идеологията и способността ѝ да овладее литературния живот. Но по същество това е смяна както на езика, така и на личностите, на които се възлага управлението на културата и литературата. Самата критика се връща към традиционното си положение на самосъзнание на литературата, на неин тълкувател и ценител. Новият живот налага нови теми и сюжети, нови герои и изразни средства, които не се вместват в тесните рамки на догматичната критика. Статуквото обаче се запазва, макар и да е променена видимата му страна. Поколението критици от 60-те години успява да се наложи, но е под непрестанния натиск на предишното. Тази постоянна борба все повече разлага критиката, омаломощава я и я тласка към непродуктивни теории и тези, възприемани безкритично и нетворчески от по-младите. Сред най-големите имена на българската критика от втората половина на ХХ век безспорно е Тончо Жечев – един от най-могъщите двигатели на поколението от 60-те години. 2. Истинският критик винаги следва някаква система от принципи и критерии в своята творческа дейност. Той я създава постепенно, но в началото

72 интуитивно я намира в творчеството на свои предходници и учители. Дори и да не я осъзнава (а той я осъзнава едва когато я изгради сам за себе си чрез своя личен опит и в изучаването на образците в делото), той се придържа, като подражава на онова, което е видял и намерил във високите образци на литературнокритическото изкуство. Но постепенно тя се избистря и когато е дело на значим творец, се превръща и в достоверно свидетелство за идейно-естетическите тежнения на времето. Тончо Жечев е размишлявал дълго за същността на литературната критика, за нейните най-важни принципи, за морала и отговорността на критика. Той пише редица статии и рецензии, в които формулира своите критически възгледи или влиза в дискусия или полемика, за да обори тези и идеи, които не споделя и които намира за погрешни и вредни за литературата. Тончо Жечев е полемист от най-висш ранг; когато спори, спори принципно, ерудирано, задълбочено. Той не хвали и не отрича голословно или защото нещо много му харесва или не, а с аргументи, обосновано и професионално. Неговите полемични статии са преизпълнени с доказателства и факти, които, за да ги поставиш под съмнение или отхвърлиш, е необходимо да познаваш задълбочено материята, да си подготвен отлично и да владееш изкуството на полемиката. Първата своя по-цялостна концепция за критиката и критика, която Тончо Жечев демонстративно противопоставя на битуващото по това време разбиране, е формулирана в една разгърната рецензия за първата книга на Здравко Петров „Срещи с големи и малки” (1962). В известен смисъл рецензията е „манифест” на новото литературнокритическо поколение. Тя е възприета като такава и срещу формулировките и изводите в нея се обявяват критици от по-старото поколение, видели тук ревизия на утвърдените идеологически принципи – дори опит за деидеологизация на критиката. Тончо Жечев персонифицира в Здравко Петров целия комплекс от представи у новото критическо поколение за литературна критика и „закъснялото търсене на равноправие на критическата муза сред своите парнаски сестри”. Очертава се нов образ на критик, на професионален критик, който се чувства равен с писателя, защото сам създава литература и е творец по дарба и призвание. Не е случайно, че авторът на рецензията напомня за „привидната разсеяност” и „вътрешната съсредоточеност” на Здравко Петров, за неговия „чудачески захлас”, който е „признак на вглъбен живот в сферата на житейското призвание”. Тук наистина имаме среща с ново явление, с нов тип критик, какъвто не сме виждали в сравнително кратката история на българската литературна критика. Този именно тип критик е надарен според Т. Жечев с „остър обществен темперамент, развълнувано и страстно търсене на обществена обусловеност, нервно пипане по болните места в литературния живот, стремеж да бъдеш обществена съвест”. Критикът е изразител на общественото съзнание, а не някакъв „играч на стъклени перли”, който самоцелно се занимава с четене и коментари на прочетеното. Не е достатъчно да си надарен с естетически вкус. Това е, разбира се, първото условие, за да бъдеш допуснат до критиката. Но вкусът трябва да бъде

73 подкрепен с обществена чувствителност и със съзнание за обществената стойност на литература. Артистът критик е и съдник, лекар-диагностик на обществените заболявания, търсач на обществените ценности. Тончо Жечев легитимира новото критическо поколение, а и себе си също, в една враждебна среда, в която се разпореждат строги закони и правила и в която се говори на специфичен език. Невъзможно е да откажеш да говориш на този език. Задължително е да доказваш правотата си с неговите конструкции. Трябва да изразяваш новото си мислене с „каноничния” дискурс и това не бива да се оспорва. Идеологизираната обществено-икономическа система се подрежда вътрешно и чрез вербални конструкции. Разрушиш ли ги, ти се обявяваш за отрицател на системата. Затова и реформирането ѝ винаги започва от езика и говоренето, с употребата на нови термини, които по нов начин да изразят идеологията, за да я пригодят като аргумент в полза на промените. Тончо Жечев не отрича системата, не се съмнява в нейната политическа целесъобразност и нравствена сила. Също като всички останали от поколението на 60-те години той произлиза от нея, работи за укрепването и усъвършенстването ѝ. По убеждение е марксист, който е много добре подготвен теоретически и умело прилага методите на марксистката философия и идеология в литературнокритическата си дейност. На него обаче му е противно да повтаря папагалски едни и същи формули, претендиращи за изчерпателност и всеобщност. Понеже познава Маркс не от брошури и кръжоци, а го е чел и творчески премислил, той иска да го прилага творчески и адекватно. На едно място Тончо Жечев казва нещо много важно, което силно раздразня опонентите си: „Сега едно марксическо мислене и обяснение на обществените и литературните факти търси по-голямо стилово богатство за израз.” Сега, именно сега това е необходимо и неизбежно, макар винаги да е било присъщо на философското мислене и на истинския литературовед. Става дума вече за стила на критика, за начина му на говорене и писане, за това как едновременно да съблюдава метода на диалектическия материализъм и не нарушава художествената цялост на литературното творчество. Според него опонентите му нямат тази способност, но тя е присъща на критиците от новото поколение. Аз лично намирам Тончо Жечев за прав в оценката му за критици като Пенчо Данчев, Максим Наимович, Петър Пондев, Стоян Каролев, Емил Петров, Борис Делчев, Иван Руж, Георги Димитров-Гошкин и др. Парадоксално е, но ще го кажа: те се оказаха с повече последователи и продължители. Дори днешните постмодернисти са сред наследниците им. Защото тяхната линия е по-лесна за следване. Тя не изисква кой знае какви усилия – достатъчно е да си активен и агресивен в изказа си срещу всичко, което е по-сложно и дълбоко и за чиято оценка се изисква висока литературоведска подготовка, естетически вкус, уважение към творческата личност, любов към литературата, способност за проникновен анализ. Ще изминат само десет години и Тончо Жечев ще разсъждава върху проблема за „критиката като творчество” в спор с Никола Георгиев по повод

74 негова статия за „Диви разкази” на Николай Хайтов. Аз намирам, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, връзка между дискусията на Тончо Жечев с Пенчо Данчев и статията му „Съдбата на критика. За стила на една критическа статия” и „Диви разкази” или опитомяване на мисълта”. Никола Георгиев трудно може да бъде поставян в един ред с критиците, които изредих по-горе, но сам той като литературоведско явление и житейска съдба характеризира посоките, в които се движи българската литературна критика през втората половина на ХХ век. Тончо Жечев дава знак за такава връзка. Възможно ли е безспорното да бъде спорно и дискусионно? И как да гледаме на опитите на литературни критици, водени от своите литературоведски тези и теории, да поставят под съмнение художествената стойност и значение на ярки и популярни творби и автори? Винаги ли е валидно правилото, че всеки има право на мнение и че това мнение трябва да бъде уважено? Когато един вкус и мнението, произведено от него, се опитва да оспорва ценности, само защото те не отговарят на някаква измислена теза и не се поддават на насилието да бъдат вкарани в определени рамки, истинският критик е длъжен да им се противопостави. Ала не голословно, не като прокурор и съдия, а като творец и ценител. Ние обикновено подценяваме подобни случаи и премълчаваме, за да не ни обвинят в нетолерантност. Реакцията на Тончо Жечев не е срещу естетическия вкус, а срещу естетическия подход и принцип на литературоведския метод, който произвежда такъв вкус. Критиката е високо и сложно изкуство, изискващо съчетаване на привидно несъчетаеми неща. Критикът трябва да притежава литературен вкус, за да отделя истинското и фалшивото изкуство и да съумява да подрежда фактите според естетическата им стойност. Но той, както вече стана дума, не може да се осланя единствено на вкуса си и да робува на него. Работата му е да анализира и обобщава, да изгражда логически схеми и да поставя в тях фактите. Литературният процес е сложна система, в която се примиряват различни идейни и естетически явления. Вътре в него се борят идеи, принципи, художествени методи, начини на изображение, различна образност и оценки на действителността. Критикът трябва да намери мястото на творбата, творчеството, автора или на направлението и поколението в тази система, да отчете особеностите на техните връзки с живота, да прецени какво ново внасят в литературата. Това е т.нар. „обективност” в литературната критика и литературознанието. Обективността означава да не робуваш на личните си симпатии и предпочитания, да умееш да ги преодоляваш и да оценяваш авторите и творбите им по техните естетически достойнства, а не според личните си симпатии и антипатии, и според реалното им значение за литературата. Модният на Запад, но и все повече в България, в края на 50-те и през 60-те години структурализъм претендираше, че като философско-литературоведски метод преодолява субективизма на критика, въоръжавайки го с универсални инструменти за анализ. Как обаче този метод преодолява

75 субективизма на оценката? Като я игнорира и обявява за ненужна, излишна и дори вредна. От тук именно тръгва и набира скорост и самочувствие теорията на постмодернизма за отмяната на йерархията на ценности. Но преди това трябва да бъдат отречени качествата на възлови за литературата творби, да бъдат принизени показно като неверни оценките на масовия вкус и вкуса на литературната критика. Самата критика трябва да бъде заменена с „анализи и интерпретации” на чисто формалните страни на творбата. С такива анализи уж се създава „система”, която да показва как е „направена” творбата, какви средства за използвани, каква е механиката ѝ и толкова. Както казва Тончо Жечев, този литературоведски метод „пропуска слона, за да улови мухата”. Българската литература вече бе преминала през идеята за литературата като нещо „направено”, изградено, създадено, като за тежък и изнурителен труд, който от „нищото създава нещо”. Проводник на идеята в края на ХІХ век бе големият ни поет Пенчо П. Славейков. Аз бих свързал бързото пригаждане на структурализма, а днес и на постмодернизма в литературознанието и критиката с традициите на Пенчо-Славейковия модернизъм и идеята за „направената литература”, защитавана и налагана и от сп. „Мисъл”. Връзката, разбира се, не е пряка, но съществува и благодарение на нея идващите от Европа нови теории бързо намират благоприятна почва и се налагат у нас. Другата им „българска традиция” е нормативността на догматичната критика от 50-те години на ХХ век. Впрочем, този тип критика никога не е умирал; той само понесе показен удар през 60-те години, но бързо се оправи от него и продължи успешно да битува в изкуството и културата, като преживява различни преображения. Жизнеспособността му се дължи на това, че не изисква кой знае какъв талант, владеене на словото, вкус и оценъчни способности. Важното е да следваш метода, да се придържаш неотклонно към дискурса на метода. „Дехуманизираното литературознание”, към което според Тончо Жечев принадлежи Никола Георгиев, и наплоди само за малко повече от две десетилетия много последователи, но практически ликвидира литературната критика („Това самочувствие няма хуманистичен произход, в критиката и литературата то идва от чужд източник, от нечовешката, но лековерна гордост на съвременните положителни науки, че няма нищо в живота, историята, митологията, изкуството, което да не може да се сведе до няколко модела, до няколко еднотипни структури, в крайна сметка до една проста и удобна формула.”) е знакът за усилващия се упадък в българската (а и в европейската) литература, започнал едновременно с възхода ѝ през 60-те години. През 70-те години вече са налице симптомите на този упадък и в литературната критика. В статията, която сега анализирам, Тончо Жечев цитира интересно и дори пророческо изказване на един френски литературен критик от 60-те и 70-те години на ХХ век Жан-Етие Бле. Френският литератор, анализирайки явлението структурализъм, посочва, че неговата методология е „методология на незачитането”. И добавя, че естети-

76 ката на структурализма „лежи върху социологията на престижа, във формалното усъвършенстване на издигането вътре сред френската интелигенция. Културата на съществуващата литературна празнота не би могла да продължи за сметка на обяснителните ѝ придатъци в едно общество на свободен изказ. Не е възможно талантът да не надделее над тактиката и може да се вярва, че щом френските писатели подновят връзките си със своето изкуство, щом се появят големите романисти и поети, структурализмът ще загуби правото си на съществуване” (подч. м. – П. А.). Липсата на ярки явления, на солидно и перспективно ново поколение поети и разказвачи предопределя и съдбата на критиката. Тя линее, издребнява, отклонява се от предназначението си и се поддава на теории и методологии, които ѝ създават мнимо самочувствие, изпълнят я с доволството, че уж се занимава с нещо голямо и сериозно, а не със злобата на деня. Прав е Тончо Жечев, когато казва: „Няма по-сигурен признак за кризата в критическата мисъл и методология от елиминирането на историята, митологията, фолклористиката, философията и отказът от един по-синтетичен подход към творбата.” В статията си „Прибързани откровения” той пророчески добавя: „Както върви, подозирам, че скоро критиката ще се определи като рецензиране на книги и ще остане само да направим последната крачка – да направим от нея реклама за книги.” За съжаление времето на такава „критика” дойде. 3. Като критик Тончо Жечев се занимава с проблемите на текущия литературен процес. Проблемите на текущия литературен процес поставят и разрешават големите писатели, поради което неговите анализи са върху творчеството на такива имена като Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, Александър Геров, Павел Вежинов и др. Критическият му интерес е привличан и от младите, току-що дебютиращи автори, от книжовната продукция в определени години, от съвременната история на българския роман. Но Тончо Жечев не е „оперативен критик”, т.е. не следи пряко и отблизо явленията, а отбира измежду тях онези, които носят главния смисъл на литературния процес, дават му облик и го изпълват със съдържание. Значими са онези писатели и творби, които изразяват основните обществени идеи и показват състоянието на обществото и измененията в него. Критическият му анализ е съсредоточен в търсенето на връзките на литературата с обществото, понеже самата литература има социален смисъл и съдържание. Това разбиране за литературата е продуктивно – особено когато критикът е надарен с висок вкус и познава отлично историята на литературния процес. Подходът на Тончо Жечев е социологичен и културологичен. Това му позволява да поставя фактите и явленията в широк контекст, да ги чете като свидетели и изразители на времето, да търси в тях проекциите на сложните

77 и драматични обществени процеси. В литературата той разпознава знаците на историята и чрез тези знаци извежда истините за обществото и човека. Проблемът е в това кои промени са съществени и кои от тях оказват пряко влияние върху литературата. От друга страна, е важно какво улавя и задържа в себе си литературата като изразител и свидетел на движението в историята. По-лесно се забелязват външните атрибути, докато вътрешните по-трудно се поддават на формулиране и идентификация, макар че самата литература като цяло и в творчеството на най-големите си писатели улавя, пресъздава и изразява и едните, и другите. Задачата на критика е да ги разчете правилно и да ги означи в анализа си такива, каквито са. Тончо Жечев не случайно настоява, че българската литература през 60те години на ХХ век показва динамиката на промените в новия живот. Промените се дължат на радикалните преобразования в резултат на извършената революция и успешната социално-икономическа стратегия на властта за развитието на страната. По този начин той защитава новите писатели от нападките на по-възрастните критици, които са недоволни и не възприемат като правомерни особеностите на стила и начина на изображение у младите. Чуват се упреци, при това гневни, за отклонения от реализма и правдата на живота. За всеки критик е трудно да прочете адекватно и в пълнота съвременните му автори. Той може да ги оцени справедливо като талантливи, значими или бездарни, но обикновено за литературоведските му очи остават скрити най-съществените особености. Много са причините за тази трудност. Когато ценностите не са още окончателно установени, когато се борят тенденции и естетически принципи, критикът е много повече склонен да поощрява, защитава или отрича, отколкото да спокойно да анализира. Участникът в процеса е увлечен от него и не винаги е способен да погледне „отгоре”, за да обхване пълния мащаб на случващото се. И все пак свидетелствата на литературния критик за способността на литературата и обществото да формулира тенденциите и проблемите в обществото, изразени от литературата, са изключително важни. Какво се случва в обществото през 60-те години и как Тончо Жечев го вижда, формулира и анализира? Тончо Жечев оценява измененията в обществото и в човека като положителни и съзидателни, променящи качеството на живота и поставящи човешката личност на ново равнище. Така говори и българската критика, публицистика и социология от онова време. Те още виждат само това, което е на повърхността и не са в състояние да разчетат сигналите, които литературата им дава за започналите и набиращи скорост процеси на разпад на колективистичното общество, за застрашителни пропуквания на характерното допреди няколко години единство и солидарност. Това осезателно личи в творчеството на двама от високо ценените от Т. Жечев разказвачи – Николай Хайтов и Йордан Радичков. Човекът на 60-те години променя външния си вид, облеклото, устройството на дома и начина си на говорене. Той заживява в нова обстановка, в

78 която вече са навлезли предмети и удобства, каквито допреди никой дори не е виждал. Започнал е и ускорен процес на движение от селото към града. Селото губи жителите си, запустява и над него е надвиснала опасността да изчезне. Заплахата от изчезването на селото е заплаха изобщо за съществуването на българския свят – така поне се представя в литературата и критиката тази неудържима миграция. Но това не е времето, когато „светът си събуваше потурите” (макар че тази метафора на Николай Хайтов все пак в някаква степен да важи и за 60-те години); дошло е времето, в което се отприщва огромна социална енергия и тя е (за съжаление) разрушителна. Писателят (особено в „Диви разкази”) пресъздава какво именно се случва, когато обществото вече е изгубило вътрешното си сцепление и заживява по законите на индивидуалната свобода и силната личност. То е съставено от два типа личности. Единият е твърде консервативен, привързан към традицията и особено към нейните морални норми. Хората от този тип са с висока нравственост, романтичен порив и желание да правят добро, да създават удобства за другите. Животът за тях е общуване и труд за общото благо. Те не търсят изгодата, не се пазарят, но и не се примиряват с несправедливостите. Поведението им се възприема като глупаво и налудничаво, защото за обществото не е нормално да правиш нещо, без да получаваш пари или признание. Но именно тази безкористност ги задържа още в живота, вдъхва им увереност и сили да служат да хората. Тя ги съживява и ободрява в сумрака на годините. Другият тип личност е борецът по призвание и рождение; животът му никога не е покой, защото все нещо трябва да се доказва и нещо трябва да се извоюва. Няма значение дали е морален принцип, или лична увереност и правило на поведение. Но той е сам срещу всички. Такъв човек трябва да притежава много сила и умение, за да устои на враждебното общество. А то е враждебно не само защото може да е несправедливо, а дори и заради това, че хората не обичат и не приемат различния, продуктивния, човека със самочувствие. И единият, и другият тип личност се чувства самотна и изоставена, защото обществото се е отказало от предишната си солидарност и съзидателност, за да остави човека на произвола на съдбата. Може би прозата на Николай Хайтов е най-тревожният глас на словото, което страда за необратимите социални процеси. Йордан Радичков нарича това състояние на обществото „суматоха” или „свирепо настроение”. Суматохата и свирепото настроение не са безредици, нито някаква сляпа стихия, помитаща реда, спокойствието и устроеността. Това не е революция. Те са събиране на нова енергия, чрез която обществото прекрачва от едно състояние в друго. Тази енергия създава и нов стил в литературата, ново естетическо мислене, нови изобразителни техники и литературни герои. „Свирепо настроение” постави ново начало и показа резултата от преображенията в българското общество. Новият Радичков постави на изпитание критиката, а и читателите. И досега критиката не успява да обясни този нов Йордан Радичков. Неговите герои са все още неразгадани загадки.

79 Преди Йордан Радичков нямаше такива герои. Сега ги има; писателят ги показва, дава им думата да говорят и съобщят това, което трябва да озвучат пред другите. Те излизат сякаш из земята, събуждат се и се раздвижват, за да тръгнат към идващото срещу тях и заплашващо да ги погълне и унищожи. Но със сила не се излиза срещу тази хала. Нито с твърдост. Нито с оръжие. Друга е съпротивата на Радичковите герои, защото е съпротивата на времето срещу промените на времето. Героите на Радичков, които са герои на времето, си построяват свой свят, в който се отграждат от този, в който физически живеят, за да спрат уголемяването и настъплението върху всичко старо и непригодно към промените. Този техен свят е нереален и митичните същества и ставащото или неставащото в разказите са част от него. Чрез него те се мъчат да се предпазят от настъплението на реалния свят, да забавят това настъпление и съвсем да го пренебрегнат, като се правят, че не го забелязват. В този техен свят времето тече различно, забавено и провлачено и като постоянно се пренарежда и се уточняват подробностите. Една история се разказва по няколко пъти, не защото не я разбират и не могат да я запомнят, а просто за да уголемят времето, в което тя протича и така да не дадат място на други случки и събития, принизяващи или заличаващи тази случка и подобните на нея. Повторенията са възпроизвеждания на ситуации, които в реалния мир липсват; животът не иска да излезе от обичайните си норми и нагласи, не желае да се променя. И за да докаже, че все пак се променя, една история, една случка или дори една дума се повтарят безкрайно, подреждат се една след друга или се пренареждат, поставят се в различни позиции и в тях се включват нови хора, за да се представят като внушителни и дори застрашителни в своята придобита по този начин големина и сила. В „Свирепо настроение” промяната идва като загадка, която трябва да се разгадае, като гатанка, чийто отговор е уж лесен, но трябва да си досетлив, за да го намериш. Затова търсенето се съпровожда с множество уточняващи въпроси, подпитвания, насочвания, хитри, но добродушни уловки. Те не целят да объркат, а само да удължат процеса на разгадаване, да забавят отговора, а с това и времето, през което промяната ще се развие и утвърди. Странна е тази съпротива, но е характерна за героите на Йордан Радичков и тя обяснява неговия нов художествен стил и маниер на говорене и разказване. Това не е езопов език, а социален ефект, предизвикан от социални причини. Колкото повече се натрупват думи, обясняват се и се уточняват понятия, колкото повече се повтарят разказани вече събития и случки, толкова по-бавно е действието (въпреки външната му динамика), а забавянето от своя страна възпира обновлението и вдъхва някаква сляпа вяра у хората, че красотата и хармонията на техния свят ще се запази завинаги. Случаите с Николай Хайтов и Йордан Радичков доказват още веднъж, че никое литературно явление не може да бъде разбрано и тълкувано извън неговия социален и естетически контекст. Но и че самият социален и естетически контекст трябва да се разглежда адекватно, съобразно истин-

80 ските реалности, а не повърхностно, външно и пропагандно. 4. Критическите занимания на Тончо Жечев са трайно насочени и към изследването на мотиви и сюжети от българската литература на 30-те и 40-те години на ХХ век, когато социалното разслоение се съпровожда с изостряне на противоречията в обществото и с крайности в чувствителността и мисленето в литературата. Това е сложно време, което ражда нов тип личност. Тази личност ще осъществи и политическите преображения в средата на 40-те години и ще устрои новата обществена система. Вътре в нея ще трябва в един момент да се примирят отрицанието и съзиданието, радикализирането на борбата със съсредоточаването в съграждането. Тя именно е призвана да осъществи практически идеите, които изстрада физически и се обрече на саможертва. Българската литература свидетелства за тези сложни и драматични процеси. Тончо Жечев подхожда към тези свидетелства като критик, а не толкова като историк на литературата. Критическият подход е по-различен от този на историка на литературата. Историкът не е изследовател единствено на миналото, както и критикът не е тълкувател и ценител само на съвременната литература. Истинският историк на литературата винаги е и неин ценител, както и добрият критик гледа на настоящето като продължение на миналото и като на бъдеща история. Тончо Жечев разглежда 30-те и 40-те години през призмата на творчеството на Христо Радевски, Георги Караславов, Георги Цанев и Никола Фурнаджиев и изводите и обобщенията, които прави върху отделни моменти от това творчество, ги съпоставя с актуалния литературен процес, с търсенията на съвременните писатели. Тези автори са и активно пишещи през 60-те и 70-те години и е необходимо да се види откъде тръгват сегашните им търсения. Докато един писател твори, той винаги е свързан със своето начало, продължава го в различни форми и посоки, осмисля го и го тълкува чрез последните си творби. Но и ранните му работи обясняват особеностите на актуалното му състояние. Затова, анализирайки мотива за отечеството в стихотворението „Аз обичам” от Христо Радевски, писано през 1935 г., Тончо Жечев проследява как се променя чувството за родината у българина и защо през 30-те години е възможно поетът да изрече „Аз обичам страната, в която израснах, но защо я не чувствам тъй близка”, както му е близък сибирският сняг. И защо тогава се поражда такова отношение към родното и интернационалното. Социалното измества националното, литературата, а заедно с нея и отношението към родината се идеологизират. Започва, както отбелязва критикът, действителният живот на литературата в сферата на идеите. Това е важно наблюдение, което се потвърждава и от редица явления в българската литература след 60-те години на ХХ век. Този живот претърпява метаморфози, придобива различен облик, често политическата идеята се представя като порочна и вредна и се заменя с такава идея, която уж няма политически характер, но по същество повторно политизира обществото, вкарва го в по-голяма зависимост от политиката и идеологи-

81 ята. Деидеологизацията е друга форма на идеологическа борба. Никак не е случайно, че в постмодерната литература отношението към родното е не по-малко отрицателно, отколкото е било през 30-те години. Когато обществената обстановка се напрегне политически и назреят революционни изменения в системата на общественото устройство, тогава целият живот се подчинява на идеологически и политически норми. Революцията обикновено се мотивира от идеята за глобалната солидарност и тогава любовта към света, който е солидарен с тебе и с усилията ти да измениш живота в държавата, ти става по-близък и роден от сънародника, който идейно и политически е стои срещу тебе и воюва с тебе. Тончо Жечев прави интересно заключение: „Така в историята на нашия мотив можем ясно да забележим контурите на един зигзагообразен път, чието начало и край по своеобразен начин се свързват, за да образуват извървян кръг. През двадесетте и тридесетте години, със силно развито индивидуално съзнание, обременени със спомени от българската история, поетите постепенно изтласкват на заден план, в болните и нещастни кръгове на съзнанието, чувството си за връзка с едни общности, които са станали ненадеждна опора за тях. Развитието на тяхната родина е било на път да ги лиши от чувството за родина. На друг етап и с друго съзнание, те бяха на път да се окажат толкова безродни и сломени, колкото и живелите пред възраждането на националното съзнание, когато то е дремело в очакване на своя Паисий Хилендарски” ( „Към историята на един мотив в българската поезия”). Политизирането и идеологизирането на литературата са симптомите на трайните социално-политически конфликти, на радикализирането на обществото и очакването за резки промени неговото развитие. „Деполитизирането” и „деидеологизирането” пък свидетелстват за отмъстителната победа на буржоазното доволство и за настъпването на съзнанието за „края на историята”. Това е тежко време на упадък, който не се осъзнава и не поражда съпротивителни сили. То обикновено настъпва след „политически екшън”, изморил до крайност и отчаяние хората и напълно унищожил техните съпротивителни сили. „Политическите писатели” са любима тема за Тончо Жечев. Този тип автори говорят много за особеностите и духа на българската литература, за нейната чувствителност към острите проблеми на времето. Тя винаги е била политически ангажирана, но в определени моменти открито се намесва в сферата на политиката, за да окаже въздействие върху разрешаването на социалните конфликти и насочи обществото към тяхното осмисляне, като вземе страна в тях. На тази цел е посветена и епопеята на Георги Караславов „Обикновени хора”, която критикът внимателно и с разбиране анализира в специална статия. Този епически роман проследява историята на един селски род, вътре в който се проявява „в снет вид” целият исторически процес след Освобождението до средата на ХХ век. Георги Караславов показва „неумолимото разслоение, класовите вражди, политиката, която започва да прониква най-дълбоките и недостъпни фибри на селото, раждането и развитието на комунистите, тяхната победа”. Тук виждаме как

82 историята променя хората и ги подчинява на себе си, защото в нея няма случайности, а всичко е закономерно и причинно зависимо. Именно поради това политическите борби увличат всички и никого не оставят равнодушен или изключен от тях. Всеки трябва да се определи с кого е и чия кауза ще следва и защитава. Замисълът на Георги Караславов е толкова мащабен, че може да се твърди, че е непознат у други писатели. Само зряла литература може да си позволи такъв „проект” и да го изпълни. За него е необходимо социално мислене, исторически подход, разбиране на историята, познаване на човека, вярност към реализма. Такава е българската литература от втората половина на 50-те и 60-те години, когато тя проявява видим мащаб на епическо изображение. Този мащаб няма да бъде повече (или поне досега) повторен и ще си остане ярък момент в литературната ни история. Главната причина за него е в състоянието на обществото и в неговите възможности да мисли епически за историята. Такива възможности притежава единствено колективистичния тип общество. 5. Тончо Жечев заедно с Цветан Стоянов, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров, Боян Ничев и другите им колеги от поколението доказа, че истинският критик е едновременно и културолог, философ, историк, социолог и публицист. Той е такъв именно като познавач и ценител на актуалния литературен процес, защото литературата е свидетелството на обществените процеси, техен носител и хранител. Критикът винаги търси знаците за общественото развитие в литературата, но и мястото на литературата, условията, в които тя съществува, т. е. в обществото. Когато поставя социологически или културологични проблеми, той рационализира онова, което писателят би трябвало да види през погледа си на художник. Критикът дава ново осветление, прониква в закономерностите и изпълва със съдържание и смисъл явлението, което може и да бъде отминато или пренебрегнато. От друга страна, познаването на обществените проблеми и процеси дава силни естетически критерии, понеже позволява да се видят несъответствията на художественото изображение с реалностите. Никакво „затворено четене” не е в състояние да проникне в литературната творба. То ще види някои конструктивни елемента в нея, но ще остане глухо и сляпо за действителните ѝ стойности. Когато разглеждаш литературата като отражение и изразяване на живота, тогава и животът придобива особен смисъл и значение за изследователя. Животът трябва да се познава и изучава във всичките му проявления, за да може по-точно да се преценява доколко литературата вярно го пресъздава. Познанието на литературата е познание на живота. И обратно: когато критикът познава живота, като го изучава многостранно, той се доближава до същността на литература. Критиката е познание за живота чрез литературата. Към този принцип се придържа и Тончо Жечев и затова толкова вещо пише по проблемите на социологията и културологията. През 60-те години, когато в България се говори толкова много за уско-

83 рени темпове на развитие, за догонващо развитие, за съкратени срокове, новите критици призовават за връщане към традициите чрез тяхното преосмисляне. Ускореното икономическо развитие поражда опасения (при това реални) за скъсване с миналото и неговите ценности. Реформите, които се извършват в икономическия организъм на обществото, неизбежно се насочват и към културата и духовността. Опасността от национално обезличаване за сметка на някакво илюзорно по-високо качество на живота са напълно реални и хора като Тончо Жечев тревожно сигнализират за тях. Консерватизмът е философия на трезвия разум, който е особено нужен в условия на ускорено икономическо развитие и радикално преображение на обществено-политическата система. През 60-те години вече се виждат резултатите от несъобразяването с особеностите на нацията, с нейните традиции. Разбира се, неизбежно е да се гради затворено общество, което да не позволява никакви промени и животът в него да остава постоянно във времето на някакво имагинерно минало и да се пази ревниво всичко, с което са живели нашите предци. Това не е консерватизъм и не към това призовава Тончо Жечев. Той призовава към умерено отношение към чуждото, към сдържаност, когато идващите отвън нововъведения биват налагани като единствено възможни и полезни. Не всичко е обективно необходимо и не винаги обществените потребности са коректив на историческите явления. Нациите трябва да притежават вътрешни сили и субекти на културата и духовността, които да извършват някаква селекция и да възпират онова, което не е полезно и нарушава националната цялост и своеобразие. Такъв субект е интелигенцията. Тя е общественото съзнание на нацията. През 1970 г. Тончо Жечев пише своята забележителна статия „Народ и интелигенция. С оглед хуманистичната проблематика на днешната култура”, в която формулира широк кръг от проблеми, стоящи пред българската интелигенция и през българския консерватизъм в условията на бързо променящия се български свят. Тази статия не е изгубила значението си и днес. През 1970 година у нас все още съществува интелигенция като социална прослойка, но Точно Жечев вече усеща как тя постепенно е започнала да губи своята енергия и воля, макар количествено да се умножава. Отслабва според него онази част от нея, която е призвана да мисли и разсъждава. Обществото и държавата я поощряват, ала тя не съумява да ги захранва с идеи и да излъчва убедителни послания. Затова и критиците, за които тук говоря, се чувстват изолирани или пренебрегвани. Реакцията срещу тях не е обикновена реакция на старото поколение спрямо новото, а организиране на радикализма (в неговите най-различни проявления и идеологически форми) срещу консерватизма на патриотично мислещите и умерено действащите. Тази реакция ще се изостри неимоверно след първите публикации на глави от книгата „Митът за Одисей”. Тогава те ще се изразят дори в открита идейна борба срещу консервативното мислене. Но малко след това системата на „ускореното развитие” ще рухне. Видя се колко слаб и неустойчив е градежът върху пясък и без отчитане на националните особености.

84 Без интелигенция няма национална култура! „Народната интелигенция, пише Тончо Жечев в цитираната по-горе статия, не само по произход, но и по това параболично движение на духа, не само по изходната, но и по завършващата точка на духовното пътешествие – това е насъщен въпрос на хуманизма в живота и литературата днес.” Нима е възможен животът на нацията без мъчителното разрешаване на въпросите за вярата, съвестта, „самопожертвователността, патоса в търсенето на истината”? Нима се живее единствено с мисълта за ползата и богатството, за удоволствието и пазара? Възможно е, ако интелигенцията е или твърде слаба и нищо не значеща, или е направо негодна за живот и дори мъртва. Това виждаме днес, когато няма кой „да поеме друг род мъки, да поеме своя кръст, истинския свой дял от националния труд” – както установява през 1970 г. Тончо Жечев. Интелигенцията се самоуби в нетърпението и бързането, в непознаването и не съобразяването с историческите истини. Тя стана лесна плячка и жертва на упадъка, който я обезсили интелектуално, ограничи я в знанията и моженето, стесни хоризонта пред нея и я омаломощи до неузнаваемост. Както винаги в периодите на разпад и съществуване в индивидуалистичния тип общество интелигенцията обърна взор към Западна Европа, за да дири там идеи и теории за историята. Но там вече бяха навлезли дълбоката идейна и икономическа криза и произвеждаха мъртви и умъртвяващи либерални теории. Тези теории искат постоянни „шокови терапии” на икономиката и обществото, напълно пренебрегвайки националните традиции и особеностите на националните общества. Събитията в края на 1989 г., след които настъпи радикална смяна на обществено-политическата система, показаха още веднъж колко незряла и неподготвена за своята историческа отговорност е българската интелигенция. Тя пасивно и несъзнателно участваше в разрушаването на системата, макар да я възхваляваше и подкрепяше вербално. Но тя изобщо не показа пробойните в нея, не откри елементи и механизми, които да водят към нейния летален изход. А такива е имало и те са очевидни днес в литературата от онова време. Тогава онова, което литературата изразяваше, изобщо не бе забелязано от критиката и социологията. Не тук обаче е най-тежкият грях на българската интелигенция, а в активното ѝ съучастие в разрушаване не само на икономическата, но и на духовната основа на българското общество и българската нация. В по-голямата си част тя се държа агресивно и с невиждана преди наслада взривяваше установилите се традиции, за да отвори вратите на безродието и нихилизма. В историята обаче нищо не преминава безследно и без полза за самата нея и за субектите, участващи в процесите ѝ. Смъртта на интелигенцията и радикалното преображение на българската култура в резултат на събитията и процесите след 1989 г. доведоха до качествено нова обстановка в България. Преживян бе твърде дълъг период на „модернизъм”, какъвто преди нашата култура и литература не са преживявали. Очевидно е, че сега не може да се говори за културата, интелигенцията и традицията,

85 както се говореше преди тридесетина години. И това се отнася не само до българската действителност, а изобщо до европейската и световната. Глобализацията измени парадигмата на националните развития и постави българската нация в особено положение. Обърна се посоката на нейното духовно развитие; глобализацията започна да я изважда от цивилизационната среда, в която тя изконно съществува – православно-славянската. Това стана без почти никаква съпротива, тъй като вече няма интелигенция, която да защитава устоите на традицията и историческия избор на цивилизационните условия, направен с покръстването през ІХ век. Без интелигенцията българската култура започна да придобива все повече белезите на духовния провинциализъм, въплъщаващ се в културата на удоволствието, наркокултурата и материалния интерес. Страшно е, че днес в изкуството не съществува темата за родината, българското, родното. За съжаление всичко това не стана след трудни и мъчителни дискусии за избора на пътя, а съвсем сляпо, тихо и дори с някакво радостно упоение, че пазарните механизми, наложени от либералния модел на икономическото развитие, ще донесат свобода и стимул за развитие на културата. И тъй като този модел е наложен от Европа, „европейският път” към глобализацията се оказа твърде примамлив и водещ към „рая”. В статията си „Революционните септемврийски традиции и съвременната българска култура”, писана през 1973 г., Тончо Жечев анализира сложните и драматични търсения на българската интелигенция, нейните остри, но принципни спорове за пътя, по който трябва да се движи българската култура, за избора, направен съзнателно и след дълго обмисляне и преценяване на всичките негови предимства и недостатъци. Това е спор на високи таланти, на майстори, познаващи традициите и следващи техните повели. Всеки път, когато се оказват на кръстопът, те знаят, че трябва да преоткрият „българския народ, неговото съвременно социално положение, манталитет, граждански традиции, морални максими, жизнена философия, степента на неговото съвременно гражданско и културна развитие”. В края на ХХ век правото на избор бе заграбено от полуграмотни „интелектуалци”, чието единствено качество бе гръмогласието и неудържимата енергия за разрушаване на старото, което те не познаваха, но презираха заради неговото презрително отношение към самите тях. Сега, когато все повече се говори, а и защото имаме основание за това, че губим националното; че “проектът “национална култура” в световен мащаб изживява своя залез, значение придобива проблемът за самата национална самобитност и за нейното съхраняване и творческо развитие. Този проблем се разглежда страстно и задълбочено от Тончо Жечев. Той отчита, че “човечеството се стреми и ще постигне създаването на единна национална култура”; за него това е нещо като светъл идеал, завещан още от Гьоте и е сигурен в осъществяването му. Но и отчита, че по пътя към този идеал трябва да се върви внимателно и предпазливо, умно и вслушвайки се в съветите на националния опит. Т.е. на традицията. Още през 70-те години на ХХ век се вижда обезличаващата сила на „общочовешката

86 култура” (кой знае защо днес не се говори за „общочовешка култура”, а за „глобализираща се култура?) и че това е сериозна опасност, която трябва да се избегне или поне да се притъпи нейното въздействие и последици. Сега много се говори за конфликт и диалог между културите и цивилизациите, но по-редно е да се вторачваме не толкова в конфликтите или в диалозите (защото това са взаимодействия повече между “големите култури”), колкото във взаимодействията, влиянията, симфонията на културите и цивилизациите, та дори и за терора на по-големите и по-силните към по-малките и по-слабите. През 60-те и 70-те години на ХХ век се смяташе, че за да се включи нашата култура в световния културен процес, е необходимо тя да се изравни с „напредналите”, за да им бъде равностойна. Но това „изравняване” означава придобиване на същите особености, каквито „напредналите” вече имат, т.е. плодотворна среда, но и недостатъци и “болести на времето”. Когато т.нар. „изостанали култури” широко отворят вратите си към „Европа”, през тях преминават преди всичко или в най-добрия случай, поне на първо време, модернизмите. И точно тогава повикът да се приобщим към Европа е най-силен и опиянението от „европейското” – неудържимо. Точно тогава, трябва да го кажем открито, най-отчетливо е проявен българският провинциализъм, срамът от „изостаналостта”. Самобитна национална литература в никакъв случай не означава затворена в себе си литература, оградена от чужди влияния и отричащо всичко, което не е нейно. Напротив, днес особено е невъзможно такова самоограждане и самозатваряне. Но органичното възприемане на влиянието е възможно единствено при утвърдено самосъзнание за себе си, познаване на традициите, поставяне на високи цели, осмисляне на отношенията между националното и европейското/световното. Тук, разбира се, не са възможни някакви изкуствено създавани правила, по които да става това влияние, защото литературата и културата имат такъв органичен живот, който не се подлага на механични манипулации и ръководства. Но съзнанието за себе си и за собствените си качества е знак за зрелост и отказ от подражателство. Тончо Жечев размишлява над тези проблеми, мъчи се да намери вярната формула и да ѝ даде своя трактовка и обяснение. Самият факт, че той, заедно с неговите връстници, ги поставя, говори за високото равнище на духовния живот през 60-те и 70-те години на ХХ век. А днес по тях никой не говори, не се пише, не се дискутира. 6. Тончо Жечев е литератор и критик, получил уроците си по великото литературнокритическо майсторство преди всичко от руската литература. Руската литература за него е основен критерий в оценките му за българските писатели, а идейните и методологически дискусии в съвременния му съветски литературен живот му дават нови идеи, тласкат го към размишления и анализи за развитието и на българската литература и специално на българската литература. Почти във всяка своя статия Тончо Жечев се аргументира с цитати от руски критици и писатели, за да докаже една или друга

87 своя теза. И това той прави не самоцелно, както мнозина някога правеха, а със съзнанието, че е намерил верния ориентир и силното и безспорно доказателство за своята правота. И към руската литература Тончо Жечев подхожда като критик, а не като историк. Както впрочем го прави и спрямо българската. Това му дава редица предимства, а най-важното – свобода в интерпретациите и лансирането на тези, които в критическото освещение не се нуждаят от подробна аргументация. Статиите му за Чехов, Тургенев и Лев Толстой го потвърждават. Ще добавя, че те са сред най-сполучливите тълкувания на творчеството на тримата велики руски писатели на ХІХ век и показват колко зряла и плодотворна и българската критическа мисъл през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Вниманието на критика е насочено преди всичко към нравствената проблематика и към отношението на писателите към народа и неговата съдба. Проблемът за народа е главен в руската класическа литература и решаването му разделя или сближава отделните писатели, придава им значение и смисъл. Тук не става дума за прословутото „хождение в народ”, а за нравствено-философско осмисляне на националната съдба и на предназначението на руския народ и на Русия в световните дела, за тяхната мисия, за славянството като обновител на цивилизационното развитие. Всеки от тримата писатели по своему намира решение на проблема и че е „посвоему”, Точно Жечев го показва убедително. Тончо Жечев тълкува тримата руски писатели като българин от 60-те и 70-те години на ХХ век. Подчертавам това, макар то да е очевидно и съвсем в реда на нещата, защото обяснява особеностите на подхода му в анализа специално на руската литература. По този подход можем да съдим за начина на мислене и на литературоведския анализ, за това как са се обяснявали някога сложните проблеми на руския ХІХ век. В анализите и оценките си за Лев Толстой българската марксистка критика у нас плътно следва постановките на В. И. Ленин в статиите му за великия писател. Статиите на Ленин за Толстой обаче са тясно свързани със задачите на руските болшевики в подготовката на Руската революция и макар да съдържат много верни наблюдения, имат далеч повече политико-пропаганден смисъл отколкото литературоведски и философски. Затова и не бива да бъдат абсолютизирани. За Ленин, а и за Тончо Жечев, сложните взаимоотношения на Толстой с Църквата, Православието и изобщо с вярата и религията са показателни за състоянието на руския дух и руската мисъл на ХІХ век и свидетелстват за нерелигиозния им характер. Тончо Жечев определя като атеист великия писател: „Изворът на Толстоевата религиозност е атеистичен. Или, с други думи казано, неговата религиозност е отчаяние на атеист”. („Два етюда за Толстой”, в кн. „Идеи на прозата”, С., 1967). Атеистичната идеология на времето, в което твори критикът, присъединява великия писател към идеите на революцията, като го приравнява със себе си. Така тя по-лесно го обяснява. Но Лев Толстой в никакъв случай не може да бъде наречен атеист или езичник. Той е вярващ християнин, който преди смъртта си се причестява и иска прошка за греховете

88 си. Друг е въпросът, че неговите взаимоотношения с Руската православна църква са изключително сложни, но и те са свидетелство за процесите във времето и за състояние на руския дух, за дълбоките и радикални промени в руското общество и неговото съзнание. Л. Н. Толстой е вярващ православен християнин, който смята, че Църквата поради користта на своите свещенослужители е извратила Христовото учение и го преподава невярно, за да заблуждава миряните и така да служи на нецърковни цели. Голяма е гордостта на великия писател, която го тласка до такова крайно твърдение и до самочувствието, че сам е призван да изчисти „опороченото” от Църквата учение и го даде на вярващия народ такова, каквото то е всъщност. Той вече е абсолютизирал и извел из общия контекст Божията заповед за несъпротивление на злото с насилие, придал му е всеобщ характер, положил го е в основата на своето ново „християнство”. Л. Н. Толстой пише ново „евангелие”, за да покаже своето разбиране и своята истина за християнството. Създава в Ясна поляна църковни училища, в които обучава децата и възрастните на вяра и религия. Това е ерес, но не и атеизъм. Тончо Жечев твърди, че Толстой е атеист, за да го извади от една среда, която той смята, че не позволява да се види величието на големия писател и да се изтъкнат и обяснят черти, които руската критика и философия на ХІХ век (особено религиозната) са извели като основни и са ги противопоставяли на марксистките тълкувания и оценки. Искам да кажа, че той използва хитрост, като прави от великия писател атеист, за да може да го покаже в повече лица и творчески и философски проявления. В края на 50те и 60-те години на ХХ век, когато са писани „Два етюда за Толстой”, това е било нужно, за да се предпази критикът от идеологически атаки. Времето е оказало своето влияние. Виждаме обаче как Тончо Жечев го мъчи да го преодолее и да вложи в казионните си понякога думи богато и дълбоко съдържание. Ленин бе „канонизирал” по определен начин Л. Н. Толстой. Този канон не можеше да бъде нарушаван и сложното творческо и нравствено-философско дело трябваше да бъде вмествано в него и съобразно него да бъде анализирано. Но не само това е причината през 60-те години великият писател да бъде едностранчиво разглеждан. Просто българското литературознание търси своята методология и дори своя език; то не познава богатото наследство на руския ХІХ век, вътре в което е и самият Л. Н. Толстой. Апологията на революционните демократи почти напълно елиминира сложността на идейните учения на този век. Към това трябва да добавим и атеизма като официална идеология на обществото, който пък е почти забранява да се изучава и практикува християнството, да се познава Христовото учение. Въпреки това Тончо Жечев навлиза дълбоко в художествения и идейния свят на тримата руски писатели и съумява, въпреки всичко, да извлече от там нови идеи и за съвременната българска мисъл.

89 7. Методологията на литературнокритическия анализ и практическото ѝ приложение не могат да стават от два различни типа автори. Тя се създава и прилага от едни и същи хора. Теорията и практиката в литературната критика вървят ръка за ръка. Истинският критик е и теоретик, и историк, и практик-майстор на критическия анализ и критическото тълкуване. Тончо Жечев е идеалният пример за такова съчетание у един истински критик на различните критически ипостаси. Затова и неговото значение не намалява. Той ще остане един от най-големите български литературни критици на ХХ век!

ГОСТУВА НИ

ТАцЯНА СИВЕЦ СТИХОТВОРЕНИЯ

Тацяна Сивец е родена през 1982 г. в Минск. Завършила е музикално училище и Белоруския държавен институт „Максим Танк“ в специалността „Английски език, белоруски език и литература“. Поетеса и преводачка. Главен редактор на в. „Літаратура і мастацтва“. Член на ръководството на Съюза на писатели на Беларус.

СТИХОТВОРЕНИЕ, ЗАПОЧНАТО В САМОЛЕТА за МИНСК Знаеш ли, и на такива като мен понякога издават виза... От белите болнични клетки – за небосвода далечен и син... За да дезертират от своята дивизия, за да гледат като кученце някого, напълно непоносим... Знаеш ли, и на такива като мен с времето им се иска да ги обичат... Ей така просто, без всякакви условия и без причина... За да бъдат веселите, тъжните, добрите – любими! За да има и време, и място, и ключ в катинара изстинал... Дай на всички им, Господи – на самотниците, на съпричастния рой – тази монета със щедрата си ръка! Дай на всички ни, Господи – лятно време, дай ни покой... За този, който ме чака... обича – каквато съм си сега...

***

Аз му донасям отново и мляко, и мед... Името му узнавам сред имената безчет... По следите му тръгнал, като пролетта го зова. Никога не ще го дам никому ей така! Времето – подводна яма, сляп водовърт. Измивам лицето си от прашния му път. Ако е сам, в огън горящ или в студове, за него се моля на всичките богове... Негова Вилня* ще бъда, вятърът на косите му страстен, стихът си ще му даря – весел и звънкогласен. С първия лъч ще повика моя магически камък... Чия е билката лековита зад реката оттатък?..

*Вилня – река в Белорусия и Литва

ЗА ЩАСТИЕТО Сам знаеш, толкова просто е – щастие! По-просто от това перце да уловиш в ръка. Господи, коя съм? Какво съм за теб сега? Защо ме разчупваш, разкъсваш на части?.. Слушай, Господи, колко остава до самолета? Докато ни превърне всички подобни на серафими?.. Да си щастлив в живота, не е като във филмите (страничен ефект е, щом искаш целувки, небесни полета)... Щастливите не воюват, за помирение нямат идея... Щастливите носят сандали крилати... Ти се събуждаш по изгрев и виждаш – лято! А човекът до тебе ухае на ябълки с канела! Преведе Владимир Стоянов

„Сватба“ Художник Георги Йорданов

ПРЕГЛЕД Симеон Радев. „Лица и събития от моето време. Спомени”, т. 1, 2014 Авторът на „Строителите на съвременна България” е оставил огромен брой страници със своите спомени от най-ранното си детство до последните години от своя дълъг живот. В тези страници е съхранена българската следосвобожденска история, борбите за освобождение на Македония, политическите събития и личностите, управлявали държавата. Като журналист, политически деец и дипломат Симеон Радев активно участва в българската история и е пряк свидетел на редица изключително важни събития в историята на съвременна България. Неговото блестящо перо възпроизвежда тези събития и рисува живи портрети на политически и културни дейци. Тази книга е голямо събитие в българската книжнина, но сякаш минава незабелязано и не се оценява нейното изключително значение както като документ от обществено-политическата история, така и за българската литература. Дано повече хора я прочетат и запомнят.

Борислав Бойчев. „Портрети отблизо. Разкази за хора и събития”, 2013 В книгата на Борислав Бойчев „Портрети отблизо. Разкази за хора и събития” са включени спомени за писатели, журналисти, политически събития и случки от личния живот на писателя. Личните спомени прерастват постепенно и неусетно в картина на времето, в обобщения за историческата ни съдба и за човешкото участие в драматичните преображения на живота. Авторът е не само наблюдателен, но притежава умението да изразява своите наблюдения, да ги одухотворява и превръща в характеристика на времето. Тук вече можем да говорим за успешно съчетание между публицистика, есеистика и документалистика. Борислав Бойчев е преодолял онези слабости на литературния мемоар, за които говорих малко по-горе. Получила се е мащабна и автентична художественофилософска картина на времето.

94 Усин Керим. „Заръка. Стихотворения”, 2013 Усин Керим е все още непрочетено и неразгадано явление в българската литература. Макар ежегодно да се присъжда награда на неговото име, той е твърде слабо познат на днешните читатели, а и на новите писатели. Но който е прочел поне няколко негови стихотворения, непременно е усетил силата на неговия своеобразен талант, могъществото на думите му, изразяващи бурни чувства на човек, който търси своето място в живота, бори се с предразсъдъците и показва истинското достойнство на трудовия човек. Усин Керим следва плодотворните традиции на родната литература и ги обогатява с един умерен примитив, идващ от средата, в която поетът е прекарал значителна част от своя живот. В този примитив има много реален живот, интересни хора, конфликти, проблеми. Поетът нито кокетира с произхода си, нито проявява някакви комплекси, нито се оправдава или защищава. Той просто реалистично и поетически възвишено изобразява и изразява как хора като него успяват да се приобщят към измененията в националния живот и сами да стимулират тези изменения. Иван Станков. „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм”, 2010 Васил Попов е един от най-големите български белетристи, но името му все по-рядко се споменава, малко и рядко се пише за творчеството му. Забравиха и този наш писател, затрупаха името му с боклука на постмодернистката продукция, мъчат се да го извадят от литературната памет, да го принизят и отрекат. Но как ще стане това? Васил Попов остави творчество, което е живо и актуално и днес. Той бе голям майстор на словото, неповторим разказвач, умен и дълбок мислител. Радващо е, че Иван Станков, който е професор във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” (а Васил Попов бе тясно свързан с този университет и с младите начеващи писатели студенти) се е заел да тълкува неговата белетристика. Неговият подход е съобразен с особеностите на това творчество и авторът го е поставил както в контекста на времето, в което е създавано, така и го измерва с критериите на новия социален и литературен опит. Той говори за полифонизъм в творчеството

95 на Васил Попов и отваря интересна тема за литературоведски анализ. Интересни теми са още за времето и пространството в прозата на Васил Попов, както и за особеностите на критическото му възприемане в различните времена, в които писателят работи. Книгата на Иван Станков поставя въпроси и сама търси техните отговори. В много случаи тези въпроси са към самата нея и на четящия неволно му се отваря желание да спори с автора. Но за да спориш с тази книга, трябва добре да се подготвиш и умело и убедително да защитиш собствените си тези. А това означава, че я оценяваш положително. Хюсеин Мевсим. „Между два бряга”, 2013 Не е добре, че българо-турските литературни връзки не са в полезрението на българското литературознание, че няма подготвени специалисти, които да ги изучават, анализират и тълкуват. Но тези връзки през последните години особено не са сякаш така интензивни – може би поради това и не са предмет на специален интерес. Затова и трябва горещо да бъдат приветствани усилията на един сравнително млад литератор, поет и изследовател, който се е заел да изпълни задълженията на цял един научен институт. Името на този човек е Хюсеин Мевсим. Неговите заслуги са и в превода на турски писатели на български и на български – на турски. Той работи за опознаването и сближаването на двата съседни народи и техните литератури, за издигане равнище на културите на двете страни. Книгата му „Между два бряга” е истинско събитие, макар събитие от такъв род да остава известно едва между малцина осведомени и желаещи да се осведомят читатели. „Между два бряга” изследва, при това успешно, както преки връзки между български и турски писатели, така и различни форми на влияние и взаимодействие на двете литератури. „Простори '61” е давала място на някои от тези изследвания. Хубава и полезна книга! П. Р-ев

Художник на броя

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ Георги Йорданов е роден в Шумен през 1960 г. в семейството на варненския художник Йордан Йорданов. Работи в областта на маслената живопис. Има повече от 20 самостоятелни изложби във Варна, Пловдив, София и Лондон. Носител е на Първа награда за живопис на Международното биенале в Габрово (1995), Награда за живопис на Шестата конкурсна зонална изложба „Национални награди Алианц България“ (2008), Награда „Сребърно Възраждане“ на галерия „Възраждане“, Пловдив (2008). През 1995 година печели отличие и стипендия за едногодишно творческо пребиваване в студиото на тръста „Делфина студиа“, Лондон, в резултат на което през следващите десет години художникът е канен и прави седем самостоятелни изложби в различни лондонски галерии. Георги Йорданов живее и работи във Варна. ПРОСТОРИ

списание за литература и изкуство

4/2014

‘61

цена 2 лв.