Списание "Простори'61" - брой 1 - 2016 г. by prostori spisanie

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

1/2016

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 1 / 2016

ПРОЗА Симеон Янев

ПОЕЗИЯ Бина Калс Здравко Пеев

ПРОЗА Денка Илиева

ПОЕЗИЯ Юрий Лучев Пею Богданов

ПУБЛИЦИСТИКА Теменуга Маринова

ИСТОРИЯ За началото на българската история

ЕСЕИСТИКА Изкуството на мисълта Инокентий Аненски

СВЕТОВНА ПОЕЗИЯ Марин Сореску Юрий Воронов

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КОНСТАНТИН СИМОНОВ 88 Константин Симонов. Persona non grata ДНЕВНИК 97 Било ли е възможно друго Освобождение и друга съдба за България

ЕСЕИСТИКА Пароксизмът на словото Елиас Канети Похвално слово за Канети Рафаел Сорен

109

ПРЕГЛЕД 114 Минко Бенчев. „Пътеки на българското творческо усилие” Борислав Геронтиев. „Моята антология” Антон Дончев. „Сянката на Александър Велики” Инокентий Аненски. „Книга на отраженията” и „Стихотворения” ХУДОЖНИК НА БРОЯ

126

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Никола Манев Четвърта корица: худ. Никола Манев Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Печат ИЗДАТЕЛСТВО СЛАВЕНА – ВАРНА www.slavena.net Списание „Простори '61“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. ISSN 2367-5934 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Никола Манев

140 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

СИМЕОН ЯНЕВ ЗА РОБСТВОТО И ПРИСЪСТВИЕТО СПОРЕД СВИДЕТЕЛСТВАТА И ПОЛИТКОРЕКТНОСТТА

І. 1. Моята книга „1876” е опит да се изследва „робското”, за да се докаже или отрече „робството”. Под робство тук ще разбираме не толкова буквалното третиране на човека като одушевена вещ, а принудителната му асоциализация от дадена политическа система до степен, разрушаваща наследствената му цивилизационна норма, разломяваща манталитета и нравствеността, в усилията му за оцеляване и така обричаща го на неизбежно аутсайдерство в историческото му съществуване. Жанрът на тази книга, поне у нас, е непопулярен: психография. Психографията е начин да се реконструира животът на исторически лица откъм тяхната вътрешна психична страна, за да се осветлят техните действия в резултатите на определени исторични събития. Тя е жанр между науката и изкуството и намира основанието на своето съществуване в мисълта на Ницше, че „само ако историята позволи да бъде превърната в художествена творба, т.е. да стане художествено произведение, тя може би ще бъде в състояние да съхрани или да пробуди инстинкта”. Което е и надеждата на всичко, описано тук. Нека засега това бъде достатъчно, за да го разширим и обясним в надлежното място по надлежния начин, а тук само да поясним, че жанрът е избран заради спецификата на предмета да се изследва и опише един психически феномен в една колективна психология. Ще пристъпим към него по обратния път – чрез психографиите на хора, отдадени на порива към свобода, в борбата им със себе си и другите – и по този начин с това, което в нашия случай е робското. Нека се опитаме да съдим за човека по отношението му към проблема на свободата в разгара на една кризисна ситуация, където най-релефно изпъкват противоречията, довели до нея, и особено остро менталните и въобще светогледни нагласи в конфликта с едно многовековно статукво. Тази кризисна ситуация е Априлското въстание от 1876 г. като опит за разрешение на дълго зреещия на Балканите и известен в Европа така наречен Източен въпрос, изразяващ се в противоречия, възникнали между европейските сили от разпадането на Османската империя след ХVІІІ и продължили до

4 началото на ХХ век за подялбата на земи и влияния главно върху балканските ѝ територии. Балканският опит като частен опит на една балканска нация, съжителствала с исляма повече от шест века, може би няма да бъде лишен от смисъл сега, когато става ясно, че този вид отношения ще бъдат континентален проблем както в настоящето, така и в непосредно близкото бъдеще. Този привидно изглеждащ историчен проблем е силно актуален днес в изключително острата конфронтация между ислям и европеизъм. Но същинският повод да се обърнем към него е в налаганата с особена настойчивост сега изобретената в постколониалния етап комуникабелна норма на така наречената политкоректност, представяна като най-добър образец за продуциране на толерантност, взаимозачитане и равностойност в контактите между различни култури. Не можем да се опрем на никакво общоприето определение на понятието политкоректност, тъй като такова не съществува изобщо. Това неимоверно затруднява задачата, доколкото политкоректността в предназначението си да оптимизира общуване между разнопоставени исторически и физически субекти не се управлява от рационални, а от психофизични рефлексии. Не е за пренебрегване и фактът, че както изобретяването, така и прилагането на политкоректността с приписваното ѝ историческо значение се инициира и въвежда от елитите на бивши колониални империи или държави, злепоставили се в своето минало, а не от елитите на пострадавши страни, което би било поестествено. В такъв контекст не е за учудване, че политкоректността въпреки западния си етикет влезе в дневния ред и на днешна Турция, наследница на бившата Османска империя, в отношенията ѝ с държавите от бившите ѝ владения на Балканите и в Близкия изток. Това обстоятелство най-остро инфектира в настояванията за промяна на представите за историята от общия ни османски период, за замяна на утвърдени в нея и в народностните съзнания термини и за радикални промени в характеристиките му, открито квалифицирани като език на омразата. Тук предварително ще изложим само едно съображение. За език на омразата обективно би трябвало да се говори най-определено, когато става дума за употребите му от страна, която го е предизвикала, била е и е останала откъм силната позиция в комуникацията. Опитът за обременяване с него на пострадавшите би трябвало по-скоро да се разглежда като посегателство върху историческата им памет, което при такава дислокация на страните отваря терен и за други неосветени тълкувания. Впрочем нека видим в какво се обективизира и как протича този конфликт от момента на възникването му и досега. 2. От петнайсетина години насам, на приливи и отливи, през година или месеци все по-встрастено и по-ожесточено в българските медии и особено във форумите започва да се обсъжда един проблем, който никога досега нито в историческата наука, нито в обществото не е бил спорен и не е подлежал на обсъждане. Проблемът е как да се нарича това, което от век насам и от неизброимо време назад в песните и легендите, в приписките и преданията се е наричало

5 турско робство (робия по народному) – дали наистина робство или пък присъствие (предложи една турска професорка при гастрола си в София), или пък владичество – термин, който бе употребяван в историческата наука, без да може да измести народното робия, робство? Основните аргументи на тия, които предлагат промяната, са: Робството е мит; фактическо робство не е имало, никой никого не е изкарвал на пазара да го продава за пет-шест алтъна. Българинът при турците си е живял рахат, само си е плащал данъците. Руснаците например в собствената си държава, дето ни е освободила, нямали са къщичка с дворче и градинка, нито собствена нива, а са били крепостни на помешчика, та като дошли да освобождават братята християни, смаяли се, като видели китните им селца. За робство така също не се говорело в историите на другите балкански народи – сърби, хървати, гърци и албанци. В техните истории пишело турско владичество, турска или османска власт, турско управление или други подобни синоними. Да се говори за робство в ХIХ век, било исторически пароксизъм, т.е. свръхвъзбуда, истерия, по днешному „език на омразата”, политически некоректно, защото у малкия народ се поддържало отрицателно отношение към големия, та ако нещо станело – кой?... В смисъла на горното, т.е. в смисъла му на мит, пароксизъм, език на омразата и в името на действителния рахатлък да си изберем трябвало едно по-точно название, да речем – властване, владичество, управление, присъствие... дискусията за името била демократично отворена. Аргументите на тия, които са против промяната, най-общо са: Робство е имало; глухи ли сте били за народните песни с „три синджира роби”, за „еничари ходят, мамо” и колкото искате още подобни? Имало е, защото Вазов пише „Под игото”, а не „Под присъствието”. Робство е имало, защото в неподменената история, каквато имахме в традицията си, не пишеше ли за диш хакъ? Или данъкът девширме – кръвният данък, с който са отнемали мъжки деца от родителите, за да променят религията им, да им променят езика и да ги изправят като наказателни отряди срещу самите им родители? Не са ли това исторически истини, които сега „либерално” се скриват? И не трае ли това почти до средата на XIX век в една държава, заела половината от Югоизточна Европа и просната на три континента? Робство е имало и в Британската енциклопедия е описано подробно чак до началото на ХХ век. Робство е имало, защото във всеки род от поколение на поколение и досега се предава споменът за една случка, едно предание за открадната мома, за насилена жена, за някой си в еди-коя си нива съсечен при някаква си ангария. Робство е имало, защото е достатъчно да отидете в Баташката черква, за да видите наред с черепите на възрастни черепи на деца, на пеленачета – и колкото и да се опитвате да мислите толерантно, ужасът, последван от мъката, няма как да не гризне сърцето ви. Нали уж само една детска сълза е неизкупима, а пред вас са купища детски черепчета, обработени в най-примитивната

6 работилница на страданието – ятагана. И това е само нищожна част от практиката на петте века на тотално асоциализиране на покорените, дефинирани като рая, като гяури, т.е. неверници, т.е непълноценни, т.е. тор за османската нива. Робство е имало, защото от всичко вече казано става пределно ясно, че найвисшето право на господаря е бил ятаганът, от което са следвали азиатско безправие, азиатски деспотизъм и варварски обичаи и закони като гореспоменатия, посягащи на най-съкровено човешкото, заедно с цяла редица други, унизяващи човешкото достойнство и елементарни права, за да прокарат и затвърдят ясна граница между подчинени – рая, и господстващи. *** Тук, разбира се, могат да се добавят цяла редица още аргументи и от двете страни, без от това упоритостта на едните и другите да бъде сломена: Едните – силни с буквализма си и носени от течението на модната днес политкоректност, право на избор на пола, толерантност, мултикултуралност и човешки права, насочени към откриването и стимулирането на безкрайна редица малцинства – с изключение на социални такива. И на другите – с надаргументното им усещане, че са прави и в атавизмите си. 3. Но да оставим пристрастностите и прилежащите им иронии, да оставим дори голотата на историческите факти, да оставим активираната потребност на всяка нова политическа конюнктура, мислеща се ако не хилядолетен райх, то поне вековна структура, отвеждаща направо в един близък „земен рай”, пренаписвайки историята, за да управлява бъдещето. Да оставим пророчествата за „краищата на историята”, за неизбежността на глобализма и да се съгласим, че и хиляда пъти пренаписвана, един ден тази история все пак възкръсва с острите си ръбове и че световните катастрофи обикновено се случват именно там, където укриваното старо се окаже внезапно голото ново и че върналата се памет, ако не е причината, се явява винаги неуправляем заряд на всяка ре-еволюция под видимостите на неравенствата, посегателствата върху човечността или насилственото или пък пълзящо отнемане на земята от историческите ѝ собственици. Да се съгласим, че развитието на науката, прекрачването в космоса, новите фантастични технологии и също така дремещите в лабораториите неосъществени или предстоящи открития, предлагащи ново качество на живота, същевременно поставят човека пред неподозирани изпитания както за неговия традиционен морал, така и изобщо за самото му съществуване. Да се съгласим, че най-общото и същевременно най-важното у човека, това, което прави възможно неговото надмощие над целия известен досега космически свят, са неговата памет и неговата душа, ако под душа разбираме способността му за съпричастност, тоест за социалност, за поддържане на човешкото общежитие, тоест за саморазбиране, както и за разбирането на другия. Да се съгласим най-сетне, че насилието, с което човекът е прогресирал и

7 катастрофирал в историята и което от единично се е превръщало все по-неудържимо в масово, днес благодарение на собствената му наука е получило такива възможности, че за минути, часове или дни е способно да унищожи самото човечество заедно с неговата хилядолетия придобивана култура и да превърне самата планета в необитаема. И като си припомним една от най-баналните мъдрости, опасна именно с баналността си, че историята, тоест печатът на човешките дела и за пътя на човека през времето, служи на умните да се ползват от нея така, както на глупавите – да не се възползват, заради всичко това – да се попитаме как трябва да се отнасяме към собствената си памет. 4. Как трябва да се отнасяме към собствената си памет, тоест към способност та си да се самооразличаваме в света, както и да го опознаваме в качеството си на „интелигибилни” (Кант), свръхсетивни и крайни същества? Дали да я пуснем в свободата да изследва, анализира и архивира добросъвестно всяко събитие и всеки исторически факт в неговата разностранност, тоест противоречивост, ръководейки се в обективността на изводите си единствено от това каква е била цената, която отделният човек в човешкото си общежитие е платил, за да постигне за себе си (а неговото общество за човечеството изобщо), за създаването на един живот (материален и духовен), способстващ усъвършенстването му за опознаване на света и на себе си? Или, поставяйки тази цел пред скоби, да допуснем, че поуките на историята трябва да се изваждат избирателно, че хората, за да виждат ясно целта, трябва да бъдат непрекъснато насочвани както в познанието, така и в чувствата си, че трябва за собствено добро (а разбира се, и на цялото човечество) да се съгласят и приемат сами (и най-вече с помощта на експерти), да бъдат освободени в паметта си от всичко, което е болезнено, което ги въвлича в страданието и сигурно в разхищаващо състрадание. Че паметта ни за наше добро трябва да бъде избирателна, тоест образцова по принципа на собственото ни лично самосъхранение, тоест за собственото ни щастие – в крайна сметка на егоизма ни? Как да се отнасяме към собствената си памет – как? Дали да живеем с цялото, което разумът, чувствата, сетивата ни дават и паметта запазва, или да селектираме само приятното, приемайки го и за единствено полезно, както новоизобретената, съвременна, суперчовешка политкоректност препоръчва? Дали да приемем политкоректността като свръхизобретение на човешката потребност от съпротива на злото, промяна на думите, за да се променят мислите, промяна на миналото, за да се постигне по-доброто в идното, където търпимостта към другия ще ни се върне като търпимост към нас самите и като направим най-малкото – променим именуваното със синонима му – ще получим взаимност. И тогава наследникът на някога насиления, унизения – роба – ще се почувства равен, признат, щастлив, какъвто никога не е бил, но ще стане, и няма повече да ни мрази, защото ще срещне вербално разбиране у наследника на

8 насилника и в последна сметка страданието ще бъде забравено? И така – с една проста операция над думите да изкореним омразата, завистта, отмъстителността на вековно унизените – завинаги! Или да продължим, както е било винаги: да мислим себе си през миналото си, през собствения си опит и опита на поколенията преди нас, да помним възходите си, но да не забравяме паденията, да не забравяме, че „за един бит дават двама небити”, че „брат брата не храни, но тежко му, който го няма” и че историята не учи само този, който не е годен да се поучи. И тогава да ни просветне прозрението, че балсамът на политкоректността, колкото и приятен на аромат, е зловреден за ползване, защото, забранявайки страданието, ни лишава от състраданието, което безспорно е най-човешкото у нас, понеже само човек е способен да го изпита, а то самото се е самодоказало като най-здравата спойка на човешкото общество. И тъй като състраданието се поражда само в страданието – наше или нечие – как можем да си представим света без състрадание? И най-после. Понеже цялата ни култура и опит в историчните ни достижения се основават на това, което сме преживели в страданието, и много по-малко в удоволствието, тъй като удоволствието не учи, а удовлетворява, каква би била нашата бъдеща култура и как би съхранила тя най-важния плод на състраданието – човешката съпричастност? 5. Ако започнем да си задаваме подобни въпроси, можем да погледнем на идеята за политкоректността от претенцията ѝ на свръхмека, едва ли не балсамна форма на човешката толерантност, за да я прозрем в качеството ѝ на обикновена рецепта за виртуален свят, който трябва да се мисли като действителен. И да я прочетем логично като плод на мултикултурално общество, което не е хармонирало мултикултурните си различия и поради това предлага друга действителност, в която те не съществуват. Останалото в подобни разсъждения довършва исляма в срещата си с тая виртуална действителност. *** От началото на новия век ислямът периодично, но последователно отрича състоятелността както на политкоректността, така и на виртуалността, която тя създава. Ислямът не приема да му бъдат диктувани норми, по които трябва да се устройва животът. Затова всички негови реакции, както и да ги наричаме, са отговор на заплахи, тоест на намеси в реда, който той сам е определил за себе си. Признавайки на думи неговите права, западният свят, който реално няма или почти няма никакъв исторически опит в съвместно живеене с него, е непрекъснато изненадван от това, че виртуалната действителност, която предлага, се отхвърля, колкото и примамливо да бъде поднасяна. На Балканите не е така. Балканите са били ислямски пет века и краят на това съжителство, настъпил

9 след Балканските и Първата световна война, бе кървав, но поучителен. Поуката, която бе извлечена и за двете страни и която с известни възпаления осигури вече един век мирно съседство, е много проста – всеки в своята къща с живот по собствения си ред, без съблазни да се намесва в реда на другия и дълбока, болезнена, но животоспасяваща реформа – кемализма – от другата страна, за да се гарантира самото ѝ бъдеще в неизбежното съседство. Мултикултуралната догма се опитва да прави друго; тя действа като миксер, използвайки икономически лостове и политкоректност, създаваща паралелна действителност, докато реално хората и от едната, и от другата култура се чувстват дискомфортно, изолират се или направо се самосепарират в гета. Очевидно при ислямските общности в Западна Европа нито едното, нито другото повече от пет десетилетия не е дало желания резултат. Преди 150 години Османската империя на Балканите също действаше като миксер, макар с много по-примитивни средства, на мястото на политическата коректност. И тя не постигна резултат. Тази книга се опитва да обясни защо. Фокусирана върху едно балканско въстание, което стана повод за една война и за създаването на поредната отцепила се от империята балканска държава, тя разглежда българското в неговата противоречивост, както и в непримиримите му противоречия с османското. Именно Априлското въстание в неговата идеалност на порива и на последвалата трагика на действието разкри и мъчително, и величествено тия противоречия в десетки и стотици лични драми, чийто сумарен резултат е екзистенцията на духовността на нашия народ в петвековното му съжителство с исляма. Иван Хаджийски преди осемдесет години прочете в един блестящ социологически анализ тази история през икономическите критерии на марксисткото мислене и откри „закона за колебливостта на средния български еснаф”. Несъмнено този анализ е между най-доброто и най-дълбокото, което е писано върху Априлското въстание, но той не засегна психичния български свят с неговите възрожденски натрупвания, но и деформации, в които е дълбинната основа на „робското” и която никога по-рано, както и по-късно, не е била така безпощадно оголвана, макар да възкръсва периодично във всяка нова критическа ситуация. 6. Текстовете на тази книга по жанр, както вече се каза, са психографии на емблематични личности във въстанието, както и ескизи на типове поведения, разкрити в него. Като такива и в разнообразието, и съпоставимостта им, те предоставят неизползван ракурс към психофизичния образ на българския човек. Психографията е начин да се реконструира някаква част от живота не по обичайния път откъм външната му събитийна и фактологична страна, а откъм психичната му преживяност. И тъй като психичната преживяност е най-индивидуалното у човека, тя обикновено разкрива не само неговия поглед към събитието, но в рефлексията му и самия човек в навичната му природа, в он-

10 тологичната му памет, в атавизмите му. В този смисъл това, от което се нуждае психографията, не са само и дори не са на първо място документите, историческите проучвания и свидетелствата, дори и лични за събитието, а всичко онова, което свидетелства психично човека преди, във и след самото събитие. Това, че сериозните научни исторически изследвания за Априлското въстание заради своята авторитетност се основават само на автентични документи, проверени свидетелства или също така авторитетни предходни исторически проучвания, не означава, че те са получили най-автентичния достъп до духа на събитието. Психографията може да си позволи повече; тя може да престъпи прага на фактите, за да черпи от ресурса на артефактите също толкова надеждно, колкото и историкът от самите факти. В „Чичовци” и „Под игото” на Вазов, „В тъмница” и есетата на Величков и изобщо в цялата литература от епохата (в най-добрите ѝ образци и след нея) са ресурс на психографията. В „Чичовци” и „Под игото” са предписани например много и повечето от най-честите поведенчески модели, които намираме като автентични в „Записки по българските въстания”. Там наред с идеализма и изключителното човешко, на което е символ въстанието, ще намерим и дълбоките залежи на робското. „Истината и само истината ми беше знамето” – пише най-важният свидетел на най-важното събитие в нашия нов исторически живот Захарий Стоянов в „Записки по българките въстания”. Към тая истина ще се придържаме, но и с решимостта да проследим и проясним не само идеалността на порива, но и ония нейни сенчести страни, срамежливо подминавани от анализаторите в увереността, че историята е направила своя избор и че той е безусловно окончателен. Тази безусловност в последния четвърт век след 1989 г. не изглежда вече нито така безусловна, както и не тъй окончателна. Става дума за някои противоречиви психофизични черти и нагласи в нашия национален характер, за техния произход и прояви и най-вече за съвременното им състояние и перспективи. Но както вече бе казано, като главна отправна точка за предстоящите разсъждения нека фокусираме тая противоречива, дискусионна и сложна материя върху вече избраното в историята ни събитие, това събитие над събитията, доколкото е повратен момент в историческия ни живот в последвалите го близо сто и петдесет години. Задържането на вниманието върху ред подробности за епичните му прочити може би ще ни помогне да прозрем повече и особено други истини, съдържащи се в тоя безценен документ, съдържащ изобилен материал не само за епичното и героичното в събитието, но и за мрачните деяния, които го съпровождат. И понеже те са хронологически последователни, идеалният, духовен порив – въобразеното и желаното – е последван от реалната му среща с действителността на статуквото – и в тоя ред на сцената се явяват два несходни, взаимоотричащи се образа на една и съща общност – единият уголемен в историческата му перспектива, другият – смален именно поради нея; анализаторът няма как да не следва този порядък, използвайки огледалността на идеалното, за да прозре грапавините на реалното.

11 С една дума – нека видим какво разказва тая книга и как го използва, за да тръгне към същинската си цел – да изследва робското, за да установи или отрече робството. Още по-ясно: това е разказ за водачите на въстанието върху презумпцията, че едно въстание е невъзможно в ставането си без дълбинни познания на тези, които го водят, за качествата и възможностите на водените. 7. Априлското въстание може и да е най-висока точка в нашето националноосвободително движение от историческа гледна точка, но от психологическа (позиция, която е интересувала малцина) това не е нито априорно точно, нито аргументно защитимо. Достатъчно е да се позовем отново на главния текст, по който съдим за въстанието (и няма как да не съдим поради очевидността на мощната му доказателствена сила) – „Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. В последните си глави (а и не само там) Записките засягат една нравствена проблематика, фактологично изведена, която говори за българския дух отвъд патетиката и френезиите на подготовката и в самата експлозия на въстанието. Още повече че в писмовното наследство на най-големите личности от Възраждането се съдържат дисонантни по отношение на общата патетика текстове, които обикновено не се вземат предвид поради общия исторически резултат – предизвиканото от въстанието Освобождение. Те обаче са важни, когато мислим българската народопсихология, защото са свидетелства над конкретната събитийна обозначеност, изява на качества, придобити в дълъг исторически период и не винаги ласкателни за отликите ни като народ. Самото Априлско въстание, четено с един обобщен исторически поглед, скрива (по-точно не проявява) различията във воденето му в отделните въстанически центрове, а тези различия освен че са израз на индивидуалния подход на водачите, са и резултат на обобщено познание за водения народ, т.е. на неговата психика и светоглед. Именно това обобщено познание, отразено в конкретността на действията на водачите в три български, географски различни района, е първата ни цел. Какво са знаели и какво не са знаели за народа си водачите на въстанието не е запечатано с девет печата в свидетелствата за въстанието. Нужна е само нова гледна точка, охладена от историческия ни опит и достатъчно добросъвестна, за да не се превръща в ревизия на историята с късна дата. 8. Тук са показани три различни модела на водене на въстанието в три различни региона – Панагюрския, Перущенския, Габровско-Севлиевския. Но смисълът на този избор не е заради регионалната различност, а именно заради различните тактики на водачите, отразили различно познание за психиката на българския човек.

12 В Панагюрище и Копривщица въстават хора, които почти не познават турското присъствие (в номиналния смисъл на думата). Това са богати търговци и успешни занаятчии, които търсят не равнопоставеност с господстващия етнос, каквато нямат в историята, а самостоятелност, каквато имат, но без имперската опека. Те са водени от външни хора, принадлежащи към радикалния Гюргевски кръг на българското движение (Бенковски, Волов), които символизират не локалността, а всеобщността на въстанието. Чувството за всеобщност с имагинерния български народ, както и собствената им личностна значимост в един етнически еднороден район, до голяма степен обясняват психологически както парадността на избухването, така и ритуалността в началния ход на бунта. Дълбинната мотивация на водачите тук не е в убедеността им в успеха, а в нетърпението им да се започне, да се убие мъртвилото, да се предизвика народът, както и империята, а оттам Европа и най-вероятно православна Русия. В най-добрия случай те си представят едно въстание по образеца на Херцеговското от предната година – локална партизанска война, която се разраства като горски пожар в недостъпни (ако не непристъпни) планински области, обособени в партизански зони. Всичко това можем да видим в идеите на Бенковски за хвърковатата чета, за саботажите в Белово, за укрепения лагер в Еледжик, за предварително опожарените села, за да няма връщане назад, и изобщо в действията му през двайсетте дни на въстанието. Това обяснява и силните очаквания на апостолите за привлечени европейски медиатори – журналисти, дипломати и разузнавачи, защо не и въоръжени отряди от съседни балкански страни (братска Сърбия в лъжите на предателя дядо Въльо). Съзнателно или подсъзнателно това обяснява и искането за пълномощията на Оборище; водачът се изживява не само като войвода, но и като пълномощник на своя народ. Водил живот на пройдоха и авантюрист, Бенковски сам открива себе си във въстанието; открива се с качества на роден въстанически водач. Чрез документите и действията му книгата проследява във всичко това един дълбок познавач на българската психика, способен да вижда зад видимото. 9. Съвсем различно е въстанието в Габровско и Севлиевско. Водачът там – Дюстабанов – нито иска, нито допуска разрастване на бунта със заблудени или френетизирани от обстоятелствата хора. Посрещайки пожелалите да се присъединят към четата му, той първо им съобщава какво ги чака, ако останат с него – „куршум или въже”. Той залага не на въодушевлението, а на убедеността, че друго не може. Неговото въстание не е битки, колкото избягване на битките, повече демонстрация, отколкото реални съприкосновения с поробителя. Най-парадоксалното е, че това поведение не е резултат нито на страх, нито на неумелост, а на обмислена, последователна, жестока тактика и към своите, и към чуждите. Дюстабанов е изключителна фигура в българската 1876 година, неразбрана нито във времето си, нито в историята. Богат и образован, през 1875 г. той е убеден еволюционист, окрилен от успеха в църковната борба. Прагматик и ре-

13 алист, той познава в дълбочина както състоянието на Турската империя, така и качествата и недостатъците на своя народ. Бил близък до управниците и уважаван от тях. До 1876 г. той си представя българското бъдеще (с предприемчивия си, събуден народ, с трудолюбието и ученолюбието му, тогава неподлежащи на съмнение, но и с овчедушието му и почти природния му страх от вековната турска ярост) като постепенно извоюване на права – на първо място право на равностойно присъствие в турската войска и администрация до степен на една дуалистична държава от типа на Австро-Унгария. Преценявал, че за империята това би било изгодно, защото означава изход от политическата, икономическата и духовната криза, обхванала изоставащото от съвременността турско население. Същевременно би било добър вариант и за нас в точката на нашия подем, защото би отворило нов хоризонт за развитие в рамките на самата държавност, където практически можем да подготвим и свои държавници. Ето защо в годините преди въстанието той пише прошения (махзари) до султана, събира хиляди подписи с искания за достъп на българите в редовната армия, за достъп в гражданската администрация и други искания в тая посока. Дюстабанов е имал остър политически нюх; той е предусетил бъдещото младотурско движение в присъствието и действията на русчушкия Митхад паша, но заедно с опасностите, които той носи за българската нация, е разчел и взаимните ползи, които се откриват в него, защото без реформи той е виждал, че Турция е обречена. Но на всичките си прошения, на махзарите с хиляди подписи той получава само дълбоко и безпросветно мълчание. Тогава през пролетта на 1876-а, когато заради огромния му авторитет и доказана прагматичност от габровския комитет го канят да оглави предстоящото въстание, той отговаря: „Ако дойда с вас, ще загубя главата си. Ако отида да ви предам, ще стана двойно по-богат и по-уважаван. Идвам с вас!” Цялата му въстаническа тактика, на символични действия, които разбуждат дива, несимволична башибозушка ярост, е подчинена на тая логика. Обезверен в способността на империята да се реформира, той залага главата си и съдбите на няколкостотин въстаници в един демонстративен въоръжен протест като последна възможност да се излезе от кризисната историческа ситуация. Изправен пред специалния държавен съд, той казва думи в смисъл: „Вие загубихте. След всичко, което направихте, ви остава само пътят към Азия.” Те са цитирани в буквалния им вид според документите по-нататък в текста. 10. Третият тип тактика на водене на въстанието предлага Перущица под водачеството на Петър Бонев. Въстанието в Перущица не е внесено отвън, външно е само съвпадението на настроенията; то е дълбока, вътрешна настройка на младата част от населението от едно десетилетно разбуждане на достойнството, на честта, на съзнанието за човешка равноценност, възпитани и отгледани преди всичко от

14 неговия водач – даскал Петър Бонев. Петър Бонев не е вярвал в успеха му, но също като Цанко Дюстабанов е решил да заложи главата си заедно с десетки още решени като него. Тактиката на Петър Бонев е била да довежда нещата до общи решения. И обявяването, и ходът на самото въстание са били решени от самите въстаници с вишегласие, както се е казвало тогава. В най-критичния момент една голяма част от разбунтувалите се перущенци искат да се предадат. Той ги оставя да го направят, но клането започва още при срещата на двете страни. Всички се връщат на позицията и това е началото на най-саможертвената съпротива в цялото Априлско въстание, увековечена в две изключителни произведения: „Кочо, или защитата на Перущица” на Вазов и „Цената на златото” на Генчо Стоев. И двете в дълбинността си предават разшифровка на духа на 1876-а и са силни потвърждения на думите на Ницше, че само историята, превърната в художествено произведение, е в състояние да съхрани или да пробуди инстинкта. Различните тактически и стратегически подходи във въстанието изчерпват възможностите, които големите водачи са заложили в него. Неговият неуспех е предусловието за неговия успех и това най-ясно и същевременно най-невероятно е изразено в Габровско-Севлиевското въстание. В изложените подходи на водачите се изчерпват обаче и двете главни идеи на Българското възраждане – революционната и еволюционистката. Това предопредели и подбора на сюжетите в книгата, за да пристъпим и към нейната цел – робското не само в неговото преодоляване, но и в неговата непреодолимост. Защото – и това е теза, която, мисля, за първи път се поставя в историческата ни литература – Априлското въстание не просто е връхна точка в националната ни революция, но именно в това си качество е и връхна точка в глъбинното разкриване на пораженията, които петвековният съвместен живот в Османската империя е нанесъл на покорения народ. От водачите, които са привлечени в книгата, само Цанко Дюстабанов е съзнавал прагматично подготвеността на народа за предстоящото въстание не като духовна експлозия, а като светогледна делнична психическа реалност. Знаел е, че българският народ не може да се мисли като единен народ в смисъл на нравствена и морална цялост. То е категорично подчертано и в думите му, когато приема да оглави въстанието. Въпреки това и като че ли и именно затова еволюционистът Дюстабанов, туркофилът, както са го мислели, изчерпал всички възможности за въздействие на властта за нуждата от реформи, прави и последната стъпка. 11. Това са накратко идеите, извлечени от документите и сюжетизирани в тая книга. Но както казах, нека не ни интересуват само и толкова идеите с винаги възвишения им смисъл, а хората в събитията, хората с психиката им, с нравственото им съдържание в ексцесивните ситуации. Естествено, най-напред тази на водачите в историческата им видимост, но особено и специално на водените и също така на зрителите, т.е. на ония, които не участват, но са част от народа,

15 заради правата и свободата на които се води въстанието. Тази инертна част, по принцип пропускана в историческите изследвания именно заради това, че не участва, е в действителност част от събитието, и то важна част, поради мотивите на неучастието си и най-вече заради дълбинни стереотипи, навични поведения и практики, които мотивират това неучастие и определят отношението към ставащото. Захарий Стоянов измежду участниците и свидетелстващите въстанието найдълбоко и обективно е проникнал в психиката и прагматиката на тази „общност в общността”, която не само не въстава, но и застава против въстанието и в позицията си доста често е по-радикална от самите турци в качеството им на защитници на статуквото. Обладан от идеология, Захарий Стоянов единствен в свидетелствата си не е идеологичен и като такъв почти единствен се докосва и прониква в нашата срамна тайна: в Априлското въстание, този „връх на нашата национална революция”, тази „епопея на националния дух” се разкриват по свой начин като че два български еднакви по език и религия и противостоящи по светогледни убеждения и нравствени принципи български народа: – единият – решен или открил себе си в непосредността на въстанието (както в Перущица) да отиде докрай според девиза на въстанието „Свобода или смърт”; – и другият – не просто зрител, а и напълно отчужден, да наблюдава и определено да се нареди на страната на по-силните, на очевидния и безспорен победител. До това прозрение Захарий Стоянов достига в последната трета част на Записките, където описва патилата си след разгрома на въстанието в Панагюрско. Върху свидетелствата му от тази трета част на описанието на най-голямото наше въстание е изградена и изложена тезата, която обуславя последната част на тази книга: „Петкото – един „нравствен” феномен в българската история”. Става дума за оная част от народа, която навично разглеждаме като предателите на делото: – не само неучастващите, но противостоящите; – не само насилствено принудените, но често доброволно избралите; – и не само избралите, но и ревностно сътрудничещите на властта и дори по-активните в залавянето и предаването на въстаниците. Нямаме право снизходително да подминаваме тази част от персонажите на въстанието нито в качеството ѝ на нищожна (реално погледнато, тя съвсем не е нищожна), нито като „заблудена”, „тъмна”, „несъбудена още”, защото тя, ако за историята е спяща, за себе си е направила избор или най-малкото не е могла заради определени свои собствени убеждения да се „събуди”. Противниците на въстанието (по-точно на въставането) през 1876-а са не само непросветени, но и високо просветени хора и не само сред тъй наречения „цариградски кръг” или високопоставените българи на турска служба, но и сред мнозина от букурещките и браилските и други емигранти. Всичко това е известно, макар и неглижирано по логиката, че историята се пише от победителите. Това обаче, което не знаем, е дали тези противоречия, така ярко изразени и

16 преди, и във, и след въстанието, са резултат на тогавашни съображения и различни идеи за постигане на свободата, или са израз на нещо много по-сложно, исторически наслагвано, проникнало не само в съзнанието, но и в подсъзнанието, тоест на дълбоки и трайни психологически нагласи, трансформирани в атавизми, на дълбинни промени в психиката на част от едно векове наред третирано като иманентно неравностойно в човешкия си статус, местно, така да се каже, нископоставено население – рая, иманентно недостойните. Тук достигаме до един загърбен или изобщо неглижиран проблем в аналитиката на Априлското въстание в неговата феноменалност за българската история. 12. Ако сега априори допуснем, че това е действителен проблем, то би трябвало да говорим не за част (част от народа), а за разлом, за разпадане или поне за процес на такъв разлом на този народ, на нашата общност с общ език и религия, но с различен светоглед, различен възглед за живота. Участието и отказът за участие, още повече изборът да застанеш на страната на насилника в един такъв решителен, екзистенциално-изборен момент не може да бъде обяснен със случайност, нито с изостаналост, нито с непросветеност. Такъв избор е обясним единствено с различна нравствена нагласа, с разминаване на светогледа, с дълбоко различие в ценностната система и специално в разбирането на свободата. Именно проблемът за свободата е и проблемът, който директно отправя към темата на настоящата студия „За робството и присъствието – според свидетелствата и политкоректността”. 13. Усещането (познание), че под названието български народ не пребивава един народ с определени общи и водещи психофизични черти, а като че един разломен вътрешно, противопоставен сам на себе си, ожесточен към себе си и в себе си народ, с определено общ език, религия и култура, но с диаметрално противоположни светогледни разбирания за смисъла на живота, за това какво е той и как трябва да се живее – това е усещане-познание на всички наши възрожденци, като се започне с Паисий и се свърши с Левски и Ботев. То е изразено както в първия призив (Паисий) за освестяване, за възвръщане на паметта, за осъзнаване на себедостойнството, през многобройните горестни поплаци за изгубеното време, за изоставането от историята, за историческата и културната ни отхвърленост, та до гневните ювеналии в стихове и проза срещу свои и чужди, и срещу самия световен ред на Ботев. Би могло да се каже, че нашето Възраждане не е толкова енергия, хвърлена за просвещение и натрупване на себеуважение, колкото сизифовско усилие в борбата с една инертност, един нихилизъм в границите от моралната апатия до отчаяното приспособленство, изразено от яростно себеотричане до пълно себезаличаване. ***

17 Нека приемем, че всичко казано дотук е достатъчно, за да очертае и заяви тезата за вътрешно разединения нравствено, разломен ментално български народ, какъвто го заварва Възраждането в непомерното му усилие да го промени. Но за да се докаже тази теза, не са достатъчни само примери на епизодичните противодействия на един или друг от дейците на епохата, нито техните спонтанни усети за този разлом, изразени в някоя статия, някоя публикация или какъвто и да било друг документ. Щом говорим за разлом, трябва да допускаме сериозни и дълбинни нравствени процепи и ментални противостояния във видимо общата народна култура. Това предполага специализирани историко-психични изследвания, каквито ние нямаме не само на големите фигури на епохата, но още повече на масовите поведенчески нагласи и стереотипи. Компенсаторно в известна степен някои работи като споменатата вече студия на Хаджийски разкриват дълбочината и значимостта на проблема, а събития като протичащите в момента културноглобални деформации подсказват огромната му аналитична и прогностична цена, която разработките му биха имали в динамична епоха като нашата. Не между другото, както предстои да видим по-нататък, Априлското въстание е най-значителният сблъсък не само със статуквото в Османската империя, но и със статуквата в българската психика. Лошата новина е, че век и половина след него ние още нямаме отговор до каква степен (и дали изобщо) тази битка е завършила; толкова изненадващо и така разрушително енергиите на себеотричането и себезатриването, натрупвани и затаявани в историческите катаклизми, избуяха и се развихриха в последния четвърт век. Но ако не можем днес да предвидим завършека на една война с човешката природност в световен мащаб, не е и невъзможно да разчетем насилията в рамките на един общностен идентитет, упражнявани над него в протежение на векове. Това е задачата на психографиите, които съдържа книгата; те в конкретиката си би трябвало да предложат решение на психоребуса „робското в нас като доказващо робството в историята”. 14. Ако дотук беше необходимо да се схематизират фактите, за да се изложат тезите, вече е наложително да се пристъпи към постъпателното им разгръщане. Допускането, че робското в нас в епохата на Възраждането не е само призрачно предчувствие, нито атавизъм, а широкоспектърна поведенческа нагласа, присъща както на определени индивиди, така и на големи общностни групи, може да бъде надеждно доказано ако единствено бъде положено върху определено, задължително обилно документирано, значимо историческо събитие. За нас това събитие е Априлското въстание. Но за една пределна и последна илюстрация на тезата за разломения в битността си народ, за двата му образа под епидермиса на общия произход, език и религия, тук ще приведа и две отдавна известни, крайно лаконични и крайно категорични, но поради това приемани не толкова като прозрения, колкото като възклицания, емоционални, свърхвъзбудни и знакови реплики на двете най-го-

18 леми личности в нашето Възраждане в двата му най-определени политически идейни разклона – еволюционисткия и радикалния – за посоките на българското бъдеще. Това са, разбира се, Петко Р. Славейков и Васил Левски. Петко Рачов Славейков – една избликнала от самата природност на българското еманация на енергията за просвещение, за оод сапере, както го бе формулирал Кант, чудовищно закъсняло спрямо Европа, но непоколебимо в упорството си българско въплъщение на европейското „използвай разума си” и същевременно един от най-големите поети на Възраждането. Тази личност, този поет, след като е посветил няколко десетилетия, целия си съзнателен живот дотогава, на идеята за събуждане на разума и паметта у сънародниците си, във фаза на отчаяние, в едно от поетическите си изригвания пише в поантата на въпросното стихотворение: „не сме народ, не сме народ, а мърша/ пак ще кажа и с това ще да свърша.” И Васил Левски – човекът, който в новата ни история олицетворява най-доброто у българина и в политическите си завещания очертава най-добрите принципи, върху които трябва да се строи бъдещият наш социален и политически живот. Той също има прозрение за някаква дълбинна липса на съзнатост за себе си и за общностния ни живот в историята. Изразил го е с една-единствена дума, по-точно вопъл, който надминава сбора от всичко помислено и всичко написано и вероятно и онова, което тепърва ще се мисли и пише за робското в нас: Народе???? Никой и никога в България не се е наемал да изтълкува тоя вопъл от неговото разходно тефтерче. Не се наемам и аз. Само ще си призная: след един живот, прекаран над българските думи за българските неща, не срещнах нищо по-страшно, едновременно обич и едновременно болка, и надвременен страх – от нас и за нас. Народе???? – изхлипано от Васил Левски. *** Нека тук приключим въведението на това обследване, което, предприето от тази книга за робското, трябва да докаже или отрече робството. След всичко, което тя има да каже в психографиите, които следват, в самия ѝ край ще се върнем отново в конкретиката на темата. За да сумираме резултатите. ІІ. 1. Достигайки края на тази книга, главната цел на която бе да покаже въстанието от 1876-а не в неговите триумфи и възторзи, нито в паденията и разгрома, както е правено многократно, а във вътрешното, психично изживяване на свободата – свободата като способност да поемеш отговорност за свободата на дру-

19 гите и най-важното – като способност да намериш ключа към психичния статус на своя народ – тук идваме вече до същностния проблем, сърцевината на целта – робското, преодоляването на което е самата свобода. Ако в изминалите от 1876 г. насам сто и четиридесет години имаме натрупана огромна литература – научна и популярна историческа, мемоарна, архивно-документална, белетристична и поетична, публицистична, отчасти социологическа, то за въстанието като психичен проблем чрез личностите и чрез колективното тяло нямаме почти нищо освен отдавна неработещи клишета. Историците безуговоръчно отдавна са определили Априлското въстание като връх в нашата националноосвободителна революция. Дали? Без Освободителната руско-турска война то едва ли би било определяно така. Щеше да има други въстания и със сигурност и други войни. Но ако има нещо, което напълно безуговоръчно нямаше да се случи и след Априлското въстание, то е неговата експлозия на духа. В световната история има много по-големи въстания и далеч повече резултатни, но са малко въстанията, в които духът е по-висок, още повече когато въоръженията са толкова смешни, а противникът – световна империя. И това се е осъзнавало не само от поколенията, но и от самите съвременници, които обикновено не са способни на студена обективност. „Историята рядко ни дава пример на такава самонадеяност, която приближава до лудост” – пише отчаяно Вазов в „Под игото”, макар че същевременно в думите му се крие не само една от най-верните догадки за извънмерността на събитието, но и метафора за метафизичното в него. Всеки, който се е потопил в духа на „Записки по българските въстания”, на „Под игото” или „В тъмница” и есетата на Константин Величков, дори в неумелите спомени на един или друг поборник, се е докоснал до това усещане за извънмерността на духа, за тая сила, като че надземна, която е накарала тия обикновени и земни хора да се почувстват годни да съборят цяла една империя. Това „сюблимно безумство на народа”, както пак Вазов го определя, е обяснимо като че в един парадокс, извлечен от психографиите на Бенковски, Волов, З. Стоянов, Петър Бонев и Дюстабанов, с които се занимавахме досега. И той е в това, че нито един от тях – водачите, както вече видяхме, не е вярвал в успеха на въстанието, но всички без капка съмнение са вярвали в смисъла му. Смисълът, който изглежда лудост, но се основава на вярата, е върховно постижение на човешкото, защото той не е борба за, а посвещение на – на свободата в случая. И оттук вече можем да провидим самото въстание в други пространства и други измерения. Оттук това, което наричахме въстание, сега се издига в нравствено отношение в един много по-висок смисъл, който има друго име и се отнася до други практики, в които не разумът, а вярата решава действието – и неговото собствено име е не въстание, а жертвоприношение. Това е единственото възможно обяснение за неговото „сюблимно безумство”, за това, което ни изглежда лудост днес, но е било невъзможност за друго тогава в експлозията на духа. Безумството като висш разум в името на една върховна идея; това е смисъ-

20 лът на жертвоприношението. Потвърди го целият подробен, втренчен в детайлите, в жестовете (останали неразбираеми) на Дюстабанов, Бенковски, на Петър Бонев, потвърждават го необяснимо разтегнатите, пищни ритуали, заместващи деловитостта, в Панагюрище, потвърждава го отстраняването на всичко делнично и прагматично за един спонтанен бунт и заместването му с ритуали и инициации, с кървави писма при парадни униформи, с освещаване на знамена и включването на жената като особен символ на идеала, потвърждава го най-ясно съдебният процес срещу Дюстабанов като открито изричане на постигната цел. Ще повторя тук само две още използвани вече доказателства за самопосвещаващия се дух. Нека се взрем отново в Дюстабанов, който, поканен да оглави въстанието, отговаря: „Оставили сте ми два пътя. Да отида да ви предам... или да дойда с вас и да загубя главата си. Идвам с вас.” Нека чуем пак Павел Бобеков, втория по важност след Бенковски водач на Панагюрското въстание, много висок за панагюрци авторитет, заради когото в голяма степен се вдига Панагюрище. Той е оцелял във въстанието, но повален от туберкулоза при свършека на войната, пише на майка си от смъртното си легло: „Умирам, мамо, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна, а аз никога не допущах, че ще видя това.” Жертвоприношенията не са действие; те са понасяне на действие заради върховна, сакрална цел. Жертвоприношенията са знаци, символи и ритуали, които подготвят духа за самоотдаването и го самоотдават чрез вярата. Цялата енергия на жертвоприношението е вливане, за да понесеш, а не изливане, за да въздадеш. В края на краищата дори клането в Батак потвърждава това чрез отказа от съпротива, чрез оня тих ужас, с който моми и старици, и даже деца се надвесват над дръвниците по своя ред. Неразбирането на тази психология ни заблуждаваше вече почти век и половина да четем Априлското въстание не в собствения му най-дълбинен дух, припознавайки го като безумство или паралитично покорство. Собственият дух на въстанието не е безумството, а в Батак и дните на разгрома в другите места волята да бъде волята Божия до ония непостижими мигове в Перущица, когато, самоубивайки се, цели семейства парализират дори животинското у касапите. Много малко събития в историята са постигали такъв смисъл. Затова и събитията, които носят такъв смисъл, имат притегателността на метафизичното, на надсмисловото и не могат да се оценяват с прагматичните исторически категории, а с изумителността на следствията, породени от тях. Защото отказът да бъдеш роб е висша свобода да изразиш презрение към този, който е отказвал да те признава човек, тоест да кажеш нему, че не е човек. Нашето Априлско въстание е едно от големите жертвоприношения в човешката история. И в това си качество то е произвело една огромна метафизична тръпка в Европа и преди всичко в Русия. Всички политики, тактики и стратегии са се оказали парализирани от нея. Оставала е войната и Освобождението.

21 Голямото, нечовешки голямото дело на апостолите се състои не в това, че повдигнаха едно въстание, а че са успели да накарат хиляди хора да повярват повече, отколкото разумът позволява, в неговия смисъл. Практични, разумни и дори крайно скептични хора са станали част от тая експлозия на духа, неспособни да ѝ противостоят. Противостоят ѝ днес някакъв немски професор и онова същество с българско име, което станало „доктор” с мита за Батак. Ние се намираме в крайната точка на противостоенето на онова, което е бил духът на 1876-а. Перигеят на безумството да бъдеш политкоректен. 2. Такъв е контурът на идеалния дух в Априлското въстание. Жертвоприношеността е най-голямата му, неведома, надчовешка висина. Но както е в действителност при всички изключителни събития, то има и своя тъмна, непрозирна и низка дълбина – негов нравствен антипод, бездна, напълно съответстваща на изключителното, сама изключителна в съизмеримостта си с него. Това е историята, разказана в „Петкото като нравствен феномен в Априлското въстание” – робското като раболепие, раболепието като верноподаничество по-голямо от това на същинския господар. Но представена само в сюжетиката на „Записки по българските въстания”, петковщината (легитимирана в българското съзнание по-късно като ганьовщина) е твърде конкретна, за да свидетелства друго освен своята наличност. Тук ще се опитаме да я разтворим в нейната историчност, за да я прозрем в качеството ѝ на османско наследство – нашето непреходно османско наследство или резултата на един „интензивно текъл във вековете културно-етичен обмен”, произвел особен нравствен продукт с изключителна трайност – трайност и до днес с потенциал да надживее стояновците. Оттук ще пристъпим към робското, което е същинската цел на тази заключителна част на книгата за духа на 1876-а. Робското, чийто дух, обхват и вид са ни разкрити неповторимо пак в Априлското въстание. Робското, което се самоописва в главата „Петкото – един „нравствен” феномен в Априлското въстание”. Робското, което ще се опитаме да разкопаем в историята на османското ни присъствие и което просто остава да доопишем в нагледа на онова, което е около ни днес и което ни е съпътствало в цялата ни нещастна история през цялото време, откакто си мислим, че сме освободени… 3. В „Под игото”, която либералното грантаджийство обругава, без да е чело, или ако я е попрочело, я разбира като „авантюрно романче по образец” и срещу която излива потоци от пенесто негодувание, когато за пореден път бъде избрана от читателите за най-хубавия български роман, та в „Под игото” именно има една сцена, вмъкната сякаш мимоходом, крайно лаконична, почти притчова, при това

22 имитативна – ефект на припознаване и затова трагикомична, колкото сама по себе си, толкова и поради припадъците на либералното грантаджийство от просветлението, че въпросната книга никак не е най-добрият български роман. Това е сцената на опелото на Лалка, жената на Кириак Стефчов, когато Рачко Пръдлето, изчерпателно описан чрез прякора си, се уплашва от няколко пияни на улицата и панически влетява в черквата, изричайки: „Идат!” Ето как Вазов в няколко само фрази описва самата сцена: – Кой иде бре? – обадиха се мъже извътре в черквата. – Турците, турците! Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие. (...) Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина те бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Понеже „Под игото” не е „романче” и дори роман, за сведение на неолибералното не(до)вежество, а знакова книга, романова библия за българската белетристика, тя може да бъде прочетена от който знае да чете и като каталог на знаци и символи на целия наш тогавашен (и не само тогавашен) национален живот. Във въпросната сцена безоснователният страх на един природен страхливец поражда неописуем ужас и в ужаса паника у едно събрано по трагичен повод множество, незастрашено от нищо освен от припадъка на градския бъзльо, когото всички познават. Но уплахът на бъзльото моментално, автоматично отключва някаква атавистична нагласа, от която лицата стават „по-бледи от мъртвешкото”, а безумието – единствена мярка на неговата дълбочина. С какво би могла да се обясни тая страховита нагласа, която така гротескно в действието обърква до полуда разума, но и инстинкта в една съвсем благопристойна и мирна градска ситуация? Само нещо извънмерно, при това не толкова усвоено в личен опит, а наследено, утаено в подсъзнанието, ако не в напълно безсъзнатото, може да произведе такова мигновено обезпаметяване, каквото овладява опечаленото гражданство в описаната от Вазов сцена. Взривени са някакви психични наслагвания, натрупани през поколенията, невидими в делничния живот и събудени внезапно от една дума, от едно само етническо назоваване. И само произнасянето на името се оказва достатъчно посред най-мирния, най-благочестивия и внушаващ смирение религиозен ритуал – опелото на една починала – за да произведе шока на обезумяването. Така панически, така безконтролно, атавистично само при споменаването на нечие име могат да действат единствено асоциални същества, същества, които в миг са загубили всичките си социални опори, които, доколкото са съществували, явно са били формални, нищо незначещи, толкова трошливи, че само името на стихията, символът на бедствието, знакът на властовото ги отмита подобно пясъчна куличка.

23 Асоциалността е по-лоша от робството; тя е робското, превърнато в атавизъм. С него не можеш да се разделиш, защото, изтикан от съзнанието, той се намества завинаги в подсъзнанието. Асоциалността оставя белези не само на бедния и изпадналия, а и на успелия и богатия. Българският чорбаджия в епохата на присъствието е също толкова подвластен на атавизма си, колкото и българският ратай. Четох някъде по форумите неопровержим аргумент против робството – това, че нямало как да наречем роб българския чорбаджия. Супер! – както казват подрастващите днес. В лаконичната Вазова сцена виждаме българския чорбаджия да мете пода в черквата в гмежа на телата, които в загубата на съзнание се осезават вече само като тела. 4. В немския речник по психология (българско издание от 1989 г.) асоциалността е описана като ‘поведение, което застрашава обществото или му нанася вреда’. Но нашият случай не се покрива с това определение. В нашия случай вредата е самоунищожителна дори в буквален смисъл (стъпкани са няколко бабички), а обществото не е застрашено; в един миг то просто се срутва, престава да съществува както при гигантско, космическо, природно бедствие. В подобна паническа ситуация в разгрома на въстанието Захарий Стоянов говори за жени, които захвърлят децата си (конкретно в паниката след разгрома на Еледжик) и за мъже, които бягат, изоставяйки и жените, и децата си – и това вече не е просто самоунищожително, това е ефектът на обезумявянето, когато всичко социално е изпепелено. Пълното изпепеляване на социалните връзки в психологията се нарича аномия. В буквалния превод на български език това означава да станеш безименен, защото имената на хората и имената на сродствата помежду им са найдълбоката основа на социалността – голямо откритие на Леви Строс, прозряно в джунглата на Южна Америка при изучаването на първобитните племена. Това означава, че самият човек в най-първичната степен на съграждането на общество е бил само име и сродства: субект (аз) до мама, татко, и т.н. Когато се разруши тоя най-първичен ред на осъзнати социални връзки, човекът се оказва по-близо до животното, отколкото до това, с което понятието го обозначава. Този ред може да се разруши винаги и при вчерашния, и при днешния човек само при нещо извънредно, нещо изключително – едно силно земетресение, едно наводнение, какъвто и да е мощен природен катаклизъм. Но той може да се наруши и от човека, днес например при една внезапна бомбардировка, някога – при една внезапна поява на диваците от съседното племе, нахлули ненадейно в селото. Ефектът на срутилите се социални връзки е още по-опустошителен, когато появата на бедствието се свърже с нещо подобно, вече многократно преживявано и отложено в психиката като образ на непредотвратимото, т.е. на това, което нищо не може да спре. Това е състояние, при което възбудата е толкова силна, че съзнанието се изключва, а се задейства подсъзнателното; състояние,

24 което както в цитираната сцена се означава като „обезумяване”. Тук процесът се развива с такава скорост, че социалните връзки се изпепеляват мигновено, а с тях и самопознаването. Това е състоянието, в което ние сме само тела. 5. До това телесно състояние се свеждат Вазовите персонажи само при споменаването на едно име в момент, когато са най-чувствителни – в ритуала на погребението, където животът се съпоставя със смъртта. Пита се: какви са тези исторически наслагвания в психиката, от какво са причинени те, колко време е трябвало да се отлагат и трябвало ли е през цялото това времетраене да се упражнява действието, за да се задържа резултатът, и най-важното – изразени в атавизма, какви психически деформации ги предхождат и поддържат? Ако най-кратката дефиниция на роба е одухотворена вещ, то трябва да кажем, че той по дефиниция съществува за своя господар само и заради своята телесност. Неговата цена за неговия господар е толкова по-голяма, колкото е по-явена неговата телесност. Съвършеният роб, съвършен както за господаря си, така и за себе си, би бил онзи, който съумее да свие до невидимост своята неизбежна душевност в своята най-явена телесност. Затова пък социалната система, която съумее да произведе такива роби, не е необходимо да продължи да бъде робовладелска. Тя може да разчита на продукта дори когато нейните актанти (в смисъл – произвеждащите акта) отдавна не присъстват. Робското в нас, произведено по тоя начин, т.е. внушено като усещане на непредотвратимото, в няколко само поколения трябва да престане да действа като личен опит; то се окопава в подсъзнанието, превръща се в атавизъм – преживяното общо, приспано толкова дълбоко, че чак несъществуващо в делничния живот. За да възпламне мълниеносно, помитайки разума, изпепелявайки духа в една неочаквана, случайна и даже невинна, колкото и извънредна все пак делнична ситуация. 6. Не като личен опит действа непредотвратимото във Вазовата сцена от „Под игото”, както и в многобройните подобни сцени, приведени от Захарий Стоянов в „Записки по българските въстания” – особено сцените след разгрома на въстаническия лагер при Еледжик, за които вече стана дума и при които майките хвърлят децата си в безпаметното си бягство, а мъжете изпреварват жените си. И в двата случая обаче – Вазовия и Захари-Стояновия – името на бедствието е едно и също – турците. Всъщност това е толкова неточно, че разсъдено хладно, може да се види и като невярно. Турци е името на бедствието през очите на безумието. Обезумелият човек вижда всичко през най-обобщаващото понятие; всичко конкретно е изтрито в неговото съзнание – той никога няма да каже огън, но винаги пожар,

25 защото – гласи българският идиом – „на страха очите са големи”. С големи очи всичко застрашително, та дори мечката в гората, започва да изглежда като турци. Всъщност и у Вазов, и у Захарий Стоянов се има предвид нещо съвсем конкретно и неговото точно име не е било възможно да се изрази ясно в българска дума, а турското му название е башибозук. В огромния речник на „Остарелите думи в българския език” тази дума е странно пропусната, а в речника на чуждите думи – описана в две значения: 1. Нередовна турска войска през XVIII и XIX век, известна по своята жестокост и безчинства. 2. прен. Размирници, сбирщина, която се отдава на безчинства. Това не изчерпва обаче всички значения. Смисълът, в който Вазов употребява тази дума, и сигурно смисъл, който е бил общовалиден по негово време, е „цивилни мюсюлмани, които събрани от имами, се самоупълномощават над закона да възстановят закона, където и когато им се каже, че е нарушен”. Както е видно обаче, във всички значения на въпросното название се подчертава качеството безчинство. И понеже и българската дума в съвременния ни език е вече не съвсем ясна поне в кореновата си система, нека поясним, че става дума за незачитане на чин, на ред, предизвикване на безредие, на хаос, на анархия, на действие извън всякакви закони или въпреки законите, т.е. на беззаконие. 7. И така – в археологията на робското най-дълбоко намираме насилието, тъй като самото робство не е нищо друго освен тоталното насилие над човека, роден свободен, макар и веднага заробван, ако не от чужди, то неизбежно от свои, в налагания му и неизбиран от него йерархичен обществен ред. Разликата между свой и чужд в обществените йерархии е само тази, че своят не посяга (а заляга) върху номинативните (дадените по рождение) човешки ценности – езика, религията и собствените културни традиции – никога така радикално, както го прави чуждият. Чуждият бива частично или цялостно чужд и когато е цялостно (и по език, и по религия, и по традиции), той неизбежно гледа на покорения и като антропологично по-низш, по-недостоен, по-непосветен – рая в смисъла на исляма. 8. Но нека не нагазваме веднага в дълбочината, макар именно там да е първичното. Нека изберем близкото, днешното, по-понятното – и то в една парадоксална, почти анекдотична, ако не беше и толкова буквално еднозначна, история от началото на тъй нареченото ни ново демократично летоброене. В една от първите делегации, която посещава Турция за нормализиране на междудържавните отношения след възвръщане имената на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, е включен и млад български историк от току-що основания Съюз на демократичните сили. На големия прием, който турското правителство дава по този случай, станало дума и за Априлското въс-

26 тание. „ Защо да говорим, уважаеми домакини, за Априлското въстание? – пита младият историк. – Всички знаем, че то бе една селска крамола между няколко средногорски махали.” Вестниците с различни акценти писаха тогава за тая загадъчна реплика. Тя беше тълкувана като дипломатична находка на бъдещ дипломат, като тактична отстъпка на бъдещ политик, до скандално невежество на практикуващ историк. Не бе разтълкуван във всички тези изредени възможности само еднозначният ѝ смисъл на потомствено робско съзнание. Защото Априлското въстание, наред с това да бъде връх на българската национална революция, има изключително важно историческо (макар и малко познато) значение и с това, че страховито разголи, разкри и показа ужасяващата разломеност на нашия народ в посоката, която обозначават петковците–ганьовци, описани в тази книга. С една дума – най-високият порив на българското в българската история оголи и най-дълбокия разлом на същото това българско, което така могъщо заяви себе си в 1876-а. Априлското въстание беше събитието, което показа колко разединен, противопоставен, различен бе в себе си българският народ, колко дълбоко поразена е била неговата нравствена тъкан. И колко дълбоко самопронизващо смъртно е усетил това Левски по-рано, когато е изстенал онова свое безмерно: „Народе????” И този професионален „познавач и тълкувател” на Априлското въстание, този предаден вече на забравата историк веднага, съвсем интуитивно, спонтанно и с радост е копнал в тези залежи на наталното си, срамежливо прикривани във времена на принадлежност уж към друг свят. Това е този същият неописуем, почти неизразим със слово разлом, за който така болезнено свидетелства една година по-рано (1875-а) Славейков, един от най-дълбоките познавачи на българския дух, в онова свое безпаметно: „...не сме народ, не сме народ, а ...”, и който само в три срички и една само дума издума Левски в онова свое наддумие „Народе????”, което още не е обяснено ни в литературата, ни в историята ни. Онова, което като атавизъм обезпаметява Вазовите съвременници, онова, което влудява Славейков, за да изрече това двойно „не сме народ, не сме народ...”, същото това, което измъчва самия Левски, за да възкликне своето така болезнено-влюбено „Народе????”, не е ли и същото, което така дипломатично-помирително издумва един български министър сто и двайсет години след Освобождението, в самата зора на демокрацията, пред турските дипломати в Анкара? А този случай се оказа само началото, началото на един грохотен порой от мълчания и тук-таме пригласяния на клевети и лъжи, и груби изнудвания на истината за Априлското въстание, за Батак и за Перущица, и за нас самите в края на краищата като народ, отстояващ се не само в смъртна схватка с чуждия, но и с по-чуждия в себе си. От ... наши хора в хор след чужди солисти.

27 9. Огромният проблем, който изниква тук, е в нещо, което на пръв поглед изглежда напълно несъществено – разликата между робство и робско. Смята се, че и двете – едното като съществително, другото като прилагателно – означават едно и също и се самообясняват. В действителност не е така. Робството е социална и историческа категория, която може да бъде описана, изследвана и тълкувана в социално-исторически, т.е. социологически и исторически термини, докато неговото производно робско е психическо състояние, което не се обхваща нито от социологията, нито от историята, а не съм чул още да съществува някъде наука историческа психология. Робското се отнася изключително за психиката в историчен период, докато самото то като същност не е исторично, а повсеместно. С една дума – дори когато робството е отдавна отминало и би трябвало да е само тема на историческата наука, робското може да бъде жива реалност и дори дипломатическа гъвкавост. Тук се оказвам в отчайваща безизходност. Отговорът, който търся, е не от исторически, не от социологически, нито от общофилософски характер. Отговорът, който единствено би бил адекватен на питането, е от психофизичен характер и въпросът, който го търси, никога досега не е задаван. Към кои психофизични и същевременно исторични разработки мога да се обърна в този случай? Какво може да ни разкрие не какви са условията, а как определени условия са въздействали на психиката на една общност, на едно колективно тяло в необозрима историческа дълбина, където свидетелствата и документите са така малобройни, а още повече почти винаги външни към един народ, изпаднал в продължително трайна, историческа аномия, след като книжовниците и духовниците му са или унищожени, или емигрирали и с книжовните си богатства са захранили други по-близки или по-далечни народи, напълно забравили или загубили връзката със своя? Такова познание не могат да ни предоставят историческите хроники, които не се интересуват от психични процеси, нито историческите предания поради несигурността на колективната устна памет, която често прави герои историческите въжеиграчи. Как се разсича тоя гордиев възел? 10. Но има един свод, един афористичен сборник, без автор и без точни дати на въвеждането му, който безусловно е действал, във времена на насилие без насилие е управлявал, понеже е собственоръчно изобретен, и векове в повсеместното си присъствие е играл вероятно роля на тълковник към всички писмени фермани, ирадета и наредби както на политическата, така и на духовната (доколкото я е имало) власт. Този сборник е съществувал само в устна редакция и поради това е доста

28 свободен, а често и тотално противоречив. Той не е редактиран в годините и столетията, не е сверяван от учени равини, улеми, кадии, не е йерархизиран, сакрализиран, както и не е санкциониран. Той е абсолютно свободен, собствен, всекидневен, винаги подръчен наръчник за оцеляване в един напълно несигурен свят, продължил безконечно дълго и отвеждащ към обезпаметяване, въвеждащ даже в самото него чрез механизма на атавизмите, но и чрез несъвършенствата на устната памет, на която според науката може да се разчита само до някакви си 100–150 години, т.е. на пет-шест поколения, а въпросният период на действие на въпросния наръчник е поне три пъти по-дълъг. Ако към това добавим, че се касае за епоха с много примитивни комуникации, допълнително усложнени от обстоятелството, че ползващото наръчника население живее в предимно природно изолирани, трудни за обитаване и трудно достъпни места и поселища, сами по себе си разпръснати и отдалечени дори от себеподобните други – тогава можем да добием приблизителната представа за начина, по който е упражнявал своите функции този устен, иначе единствен по своя характер и предназначение, винаги подръчен на обезкнижения народ, наръчник. Именно на този устен документ, паметник на не-установеността, не-задължителността и не-контролируемостта на нормите, които не са всъщност норми, а опит, общностен опит на низ от поколения, и то не назидателен, а само пожелателен, та на този именно, оцелял от вековете само защото е устен наръчник в качество на документ, ще трябва да се опрем в разкопките на робското, които си обещахме. И нямам никакъв друг избор, никакъв друг начин за навлизане в него освен насипното му цитиране – единствената валидна форма на неговото съществуване. Става въпрос за идиоми – пословици и поговорки, събирани късно, но с очевидно много ранен произход и отпечатани в най-пълния си вид в дванадесеттомното издание на български народни умотворения през 60-те години на миналия век. Нека да загребем от насипа без подбор и без претенция – каквото се случи, с единствено условие да се запазва тяхната изначална смислова взаимоизключеност в ситуации, които свидетелстват насилие. Ето какво ни казва той: Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Ако не си млат да млатиш, стани наковалня. Доде ми е абата, не ме плаши агата. Ако от мене – кръв, от него вода ли ? Както ти свирят, тъй ще играеш. Юнак прави – юнак тегли.

29 С мечка в чувал ако спиш, козина ще пощеш. Мечка страх – мене не. Преклонената главичка остра сабя не сече Кога двама без душа, третият – без глава. Роб се засмива – гроб се не засмива. Бежанова майка не плаче – Стоянова плаче. Най-общата фигура, която подбраните поговорки представят, е фигурата на насилието. Във фигурата на насилието се вписват всички антиномии в качеството си на поведенчески модели. Понякога те биват абсолютно буквални: „По-добре роб, отколкото в гроб” съществува и във вариант „По-добре в гроб – отколкото роб”, окончателно втвърдено през ХІХ век във въстаническото „Свобода или смърт” на 1876-а. Не е нужно тук с тълкувания да откриваме очевидното – това не е нито законник, нито препоръчителен списък. Както виждаме, ако насилието е повсеместно, свободата на избор пък е пълна: на всяка мъдрост следва антиподна поука. Предвидена е широка амплитуда от възможни комбинации и в нея не се задават нито предпочитания, нито отрицания. Това са правила за избор. Те задават ситуация и предлагат поведенчески отговори или пък предпоставят ситуация и задават модел на реакции. И все пак въпреки пъстротата си ситуациите на насилието се свеждат до два най-общи, пределно генерализирани поведенчески модела – покорство и съпротива в цял спектър от следствия и възможности за избор. Това са умотворения на хора, които постоянно живеят в състояние на избор между покорството и съпротивата. Нека не наричаме това робство – да го наречем състояние на несигурност – постоянна несигурност. Хората, живеещи в постоянна несигурност, фактически живеят в състояние на страх – осъзнат или подсъзнателен. Между всичко, което така свободно нагребахме от насипа на вековете, като че ли обаче се очертава една нова фигура, една паметна двойка, която, струва ми се, носи общ потенциал: тя не предлага избор, а следствие: „Бежанова майка не плаче – Стоянова плаче.” След безапелационното „По-добре роб, отколкото гроб” тук личният избор е невалидизиран от личната отговорност. Отговорността пред рода, пред потомството се поставя по-високо от всякакви лични мотиви. В психологията на този народ биологичното е по-висока ценност от всякакви лични мотиви. Нормално, природосъобразно, даже разумно. Както обикновено го правят народите. В рамките на разума робството изглежда неизбежно. „Еничари ходят, мамо,/ от село на село,/ малки деца взимат, мамо,/ взели и Стояна...” Но от друга страна, именно така поставена, в невъзможността (всъщност

30 неразумността) на избора, се допуска алтернативно – някъде, някога, някоя Стоянова майка все пак да плаче. Защото: „кога ме Радо, обесят, ризата да ми се белее...” Нечия Стоянова майка няма как да не плаче, щом Стоян все бялата си риза иска, та да е хубав, кога го бесят. 11. Бежан и Стоян са символни фигури с огромен обхват в българското историческо пространство. В спор с някакъв френски „специалист”, който не знаел османски, но открил мит в „пет века ни клаха”, българската османистка Вера Мутафчиева, изреждайки му факт до факта, в нейния си стил заключава: „...а весело на нас не ще да ни е било.” Заключението на прочутата османистка може и да не е съкрушителен аргумент за нашия български непеошник тук, загрижен да ни освободи от „щастието да бъдем жертви”, но Бежан и Стоян няма как да не бъдат символи на фигура, която води своя произход именно от епохата на „османското робство” – огромна фигура, обозначавана само с турски думи: еничарин, дьонме – от една страна, и хайдутин, хайдук, харамия, хъш – от друга. Бежан и Стоян в двойка са смисълът на българската етнопсихология в несъвместимостта на смислите си. Те са история, настояще и бъдеще – история на непрекъснати противоборства, непрекъснати ежби и последващите ги загърбвания, непрекъснати филства и ожесточени фобства, бидейки в едно и също тяло с две лица като оня римски бог, който е символ на това, което в едно и също време е вход и изход, едното към бях, другото към ще бъда – в тяхното общо съм – бог на вратата: едно тяло с две лица – Янус. 12. Бежан и Стоян изпълват цялото наше историческо пространство в епохата на османското присъствие и като че ли и след него. Тяхната неразделност е гениално изразена в нашия си идиом, обединяващ покорството със съпротивата, а тяхната несъвместимост – в това, че няма как да се примирят в плача. Дали това не е предопределеност на мястото, на което сме орисани да живеем – на вратата между Изтока и Запада, между Азия и Европа – на вратата между световете и сами врата, затръшвана ту към едната, ту към другата посока? Със сигурност обаче двуликостта, обречеността да не можем да гледаме в една посока, е нашето османско наследство, защото с идването на османството „солнце позна запад свой”, а месечината – изтока си. А ние в душите си – между едното и другото. 13. Някъде в началото на новото хилядолетие, когато започна епичната подготовка за влизането ни в ЕС, едно от първите неща, които ознаменуваха тая подготовка, бе една неопределена, като че пожелателна информация-инструкция за това как да се променят учебните програми в катедрите по българска литера-

31 тура, та да съответстват на изискванията на предстоящото ни европейско гражданство. Пожелаваше се например да се изхвърли публицистиката на Ботев – едно, че била вече неразбираема за младите хора и друго, че можела да събуди негативни чувства у тях с негативното отношение към турците и също да се преразгледа подходът към „Под игото” с атмосферата на крайна обтегнатост на отношенията между турци и българи, подчертавана „тенденциозно” в темите за изпитни и кандидатстудентски работи. Също така да се помисли не би ли могло въобще да се ограничи „Под игото” в хода на европейската интеграция и да се подчертае мястото на Вазов с „Чичовци” например – едно произведение, което се отнася до същата тая епоха, но я представяло с много повече толерантност, внимание към Другия, което ни било така нужно днес. Публицистиката на Ботев бе изхвърлена с облекчение, за да се улеснели „децата, които кандидатстват, да не се настройват в неразбираемостта и негативно към цялата въобще българска литература“. За „Под игото” се отчете невъзможността в момента да бъде ограничена, но с въодушевление се приветства пожеланието да се акцентува върху „Чичовци” въпреки моята забележка, възприета иронично, че тая повест спокойно би могла да замести романа, ако искаме да възпроизведем духа на онази епоха. Никой не възприе сериозно това, което казах напълно сериозно, в общата залисия да се отговори най-пълно на европейските изисквания, по-точно на духа на политкоректността. Без да знаех тогава дълбините на политкоректността, и до днес оставам убеден, че що се отнася до духа на епохата, „Чичовци” напълно, ако не по-добре, може да представи робството и особено робското, което е определено по-силно от „Под игото”, с което не искам да кажа, че може да замести „Под игото”. При това тази повест на Вазов не се крепи на измислен сюжет; тя е, както свидетелства сам той, определено автобиографична, по собствени спомени, по реални прототипи, дори разкрити в последвалите години. Ако някой антропо-социо-културо-лог от многобройните специалисти-експерти днес се реши да пише изследване за психологията на българина от тая епоха, той няма да намери по-автентичен, по-синтетичен и по-красноречив изходен материал от това описание на Вазов на „типове и нрави български в турско време”. Литературоведите в последните години направиха много за анализа на структурата, жанра и езика на тая малка, но изключително знакова във всяко отношение повест, но културо-антропо-социо- и прочие -лозите нищо и продължават да не правят нищо въпреки нарастващата актуалност на проблема „робство-присъствие”, възложен именно тям. Без да правя какъвто и да е опит да изземвам техен терен, все пак като литературолог ще се опитам да очертая – само да очертая – контура на антропосоцио-културо полето, което им принадлежи. 14. Българското литературознание, както вече стана дума, повече от век наймного се възхищава на езика на чичовците: как главен герой на повествованието бил езикът, как майсторът списовател от несъответствията извличал смях, а от съответствията характеристичното за епохата... И наистина в „Чичовци” Ва-

32 зов никъде не говори за башибозук, за робия, за ангария, а само за „восточний въпрос”, за Горчаков, за Максимилияна в Мексико, а когато пренесе действието на Силистра йолу – и за liberte-то. Между това той детайлно до педантизъм възсъздава бита, нравите, обичаите, отношенията в едно българско градче в османско, както трябва да се каже днес, време. По тези описания може да се реконструират и делникът, и празникът в подбалканското градче, да се проследи ритмиката на обществения живот и в него да се наблюдава как циркулират институциите – училище, църква, администрация. Не е трудно във всичко това да се провиди движението на идеите, сблъсъкът на консервативното с новото и по този път да се ситуира точно епохата. Но първото следствие, първото видимо заключение, независимо от комизма на разказа, не може да бъде друго освен наличието на една двойственост във всички тези отношения, описани нрави и бит; всичко, което се прави, говори и действа, не е това, което е. Човекът в обектива е някак флуиден, изплъзващ се, несигурен в уж твърдия си свят. Там можем да се срещнем с едно „общество”, както иронично се изразява Вазов още в първа глава, в което няма нищо обществено, защото всичко е двойствено и нищо не е действително, където всеки вижда прашинката в чуждото око, не и гредата в своето, посвоему забавен в своята нищожност. Разгеле, нищожността! Нищожността в „Чичовци” отнюд не е нищожност; тя е само значимост. Значимост в самомнението и припозната значимост у другия в мярката на своята, откъдето произтича сладостната комуникативност в потока на разноречието, превръщащо се в пусторечие. Пусторечието извира от всичко и залива всичко; езикът е завеса, зад която се привиждат сенки, предчувствия, получувствия и атавизми. Общият корен на всичко недоизречено, полуизречено и оплетено в езика е страх. Защото цялата галиматия на изказите и на действията на „чичовеца” произтича от тираничния надзор на стереотипи, комплекси и атавизми, ужасяващи по своя произход и паралитични по своето въздействие: хем тъмни, хем потайни, кротко зловещи и убийствено асоциални в дълбокия личен егоизъм, който покрива целия този чичовски живот, където най-важните истини за живота са, че всеки е сам за себе си, че в дълбокия наивитет на едно крехко мирновремие, по-трошливо и от рибешкия гръбнак, виснал на портата на Селямсъза и завъртял около си цялото повествование, за нас ще се окаже пълната несъзнатост за себе си и за света на цялото това общество. Както бихме казали днес, чичовците живеят своя живот в един виртуален свят. В действителния живот те са постоянно това, което не искат да бъдат, а в алюзивния – това, което не могат да са. От това произлиза и сладостният комизъм на повестта, който бихме могли да четем и като трагикомизъм, ако съзнаем дълбочинната му основа. Дълбочинната основа на чичовския живот е един присъстващ в отсъствието си хиатус, една празнина, която колкото повече не се изрича, толкова е по-явена сякаш липсващото неотстранимо, което зейва от всеки жест, от всяко намерение, да не говорим за действията. Това е робското, а онова, което го прави поносимо и даже подсладено, е не-

33 съзнаваното. Много повече и много по-дълбоко от книгата за игото „Под игото” в тая смешна книга живее игото. Всъщност то е важният герой – главният герой, около който (би трябвало да кажем когото) се нарежда цялата тая галерия от типове и нрави, както я е нарекъл Вазов. Защото както типовете, така и нравите ги моделира единствено игото. При това съвсем парадоксално почти без османско присъствие; освен бея и онбашият в градчето я има, я няма и две-три заптиета. Но затова пък игото е вездесъщо. То е в приказките в Ганковото кафене, то е в кавгите зад зида, то е дори в liberte-то на Силистра-йолу, да не говорим за бягството след това и злоключенията в Белия яр и феноменалната задпоставеност на смислите при разпита в конака. В своята комичност, ненакърнена и до днес, „Чичовци” в пъти, повдигнато на степен, превъзхожда „Под игото” в разказа за робското. Защото „Под игото”, разказвайки игото, е роман за свободата, докато „Чичовци”, глумейки се с игото, разказва за робското в самата му делнична, поносима и весела, комай генетична природа. Робското може да се изучава от „Чичовци” като по учебник още повече заради фактическото отстранение на фигурата на робството. Нищо не е по-страшно от призрака на отсъстващото. 15. Робското никога не постига себе си в тека на три-четири поколения, колкото трае устната памет, както смята френският специалист Бернар Лори – един от усърдните миторазбивачи, намерил си майстора в лицето на Вера Мутафчиева. За да добие съвършения си облик, робското има потребност поне два пъти от по три-четири поколения, а ние ги имаме пет пъти. Нека не си броим поколенията, нито да се сърдим на недомислията на непеошниците, които в своя елементаризъм ни обвиняват в глупост по-голяма от собствената си, защото не сме били искали да се откажем от робството и така да станем завинаги щастливи. Истината е, че когато си българин не само на книга, ти не можеш да се откажеш от спомена, ако не за робството, то със сигурност за робското, още повече когато най-големите българи в непосилните си борби с робското са изстенвали безпомощно ту „не сме народ, не сме народ”, ту „Народе????” с оная неописуема смес от болка, горест и страх, която и до днес ни прави неразбираеми на самите себе си, та дали не и непоносими в себе си. Що се отнася до робството или присъствието, нека приемем веднъж завинаги, че не е задължително да има робство, за да се прояви робското, но е невъзможно да не го е имало, ако то се е проявило.

БИНА КАЛС СТИХОТВОРЕНИЯ КОПЧЕ И ДРУГИ НЕЩА Копчето, което падна и загубих, развали гледката върху палтото ми. В средата точно, там, където беше, зейна една внезапна вътрешност. Търсех да закупя такова копче, но не намерих. Докато другите пришивах, се питах къде е моето? Дали не лежи в нечий чужд буркан или кутия, или върху чужда дреха, и си помислих – и копчетата са случайни, и за кратко са при нас. Пришивах, а до мен достигна мелодия от флейта, а не познавам никой, който може да свири на този инструмент наоколо. Чудесно – казах си, – вече имаме истински музикант и забравих за копчето и за иглата, стоях във въздушното течение на музиката, без да усещам никакво акустично съпротивление, и забравих за копчето, така, както се забравят милион неща.

ГЛАРУС Гледаме гларус със счупено крило. Терасата стои затворена, за да не го плашим излишно, и без това страда. Постлах му вестник, а той се зачете в него тъжно; сигурно не му харесаха новините, защото първо го прочете с краката си, сякаш искаше да изтрие лошите новини, после го събра на топка в единия ъгъл и почна да го кълве. Издържа съвсем малко в тази компания. След дни му намерихме удобно място близо до морето и хора, които да го хранят.

35 По-късно разбрах, че излизал само сутрин на брега, дълго стоял с отворени криле сред солените и лековити вълни, после като човек, накуцвайки, се връщал, самотен във високата тръстика. И аз един път го видях там, помахах му, опитах се да го заговоря, да му кажа, че го разбирам, нали все пак бяхме близки за малко, бях му сменяла водата няколко дни, говорих му през затворен прозорец както правим хората. Сега подтичвах край него, за да не го изплаша. Преди да влезе в лабиринта си, ме погледна за миг и сякаш чух: „че какво знаеш ти за болката от нелетенето?“ Още помня този глас.

ПРОТЕСТИ ПО ВРЕМЕ НА ЖЪТВА Светът винаги има повече от една страна, протестиращите знаят това, но политиците знаят повече. Всички ли сме в състояние на готовност в името на хлъзгави понятия, на модерна етика, съмнителна реторика, на нов морал. В света на идеите винаги има известно изкривяване, и неприемливи загуби, както в центъра на галактика се огъва светлината. Всеки има право на участие и собствено мнение, което носи като чадър в дъждовно време – протестиращите носят. А покрай пътя комбайните са прегрели от зърното и плявата, далеч от дребните камъчета, които преобръщат посоките, далеч от новини, в които и не присъстват. Само щъркели като тържествен шлейф крачат след машините, намират това, което им трябва. Толкова, колкото могат да захванат с дългите си клюнове, толкова, колкото им е нужно, нима са чули отнякъде – „не мисли за утрешните хлябове“.

36 В КРАЯ НА ЛЯТОТО В онова необичайно топло време не ми се спеше. Луната бе поникнала като греещ плод в градината осветяваше тревата. Седях отвън на стълбите и слушах. (Трябва да предпазя от изсъхване спомена за това усещане.) Гледах в розите, „странно“ – казах си. Там, в ъгъла на тъмнината, изглеждат еднакви, а може би е само така в ума на човек? Трябва да се преместят розите по-близо до оградата, да има време погледът ми да пътува, да има перспектива във картината. Само с майка сме на тази крайна улица, и щъркел, който преди залеза долита. Каца все на електрическия стълб и на изток гледа. „Висок е стълбът!“ – казва майка ми, иначе и щъркела ще иска да нахрани, „Никой никога не трябва да остава сам и гладен.“ Усещах, че тъгуват майка ми и щъркелът. Тя, защото знае, че е вдовец като нея. Прошепва тихо: „на баба миличкият“, и само аз разбирам премълчаното.

ЩЪРКЕЛИ На разсъмване, в края на август, стотици щъркели спяха по поляни и дървета. Целият им полет – планиран, дълго отрепетиран, водачът – без привилегии, посоката – ясна. Прелети, по-стари от всяко велико географско откритие. Стояха безмълвни в ритуални минути преди тръгване. Приближих се много близо, а те демонстративно отказаха да участват в снимките ми. Хем знаех как физиците си с наблюдението си влияят на наблюдаваните от тях обекти. Нищо не носеха за изпът. Оставих ги да чакат слънцето.

37 КЛИП гледах клип на Вим Вендерс слушах Buena vista social Club докато повтарях клипа ми просветна че наистина любовта прилича на чиста изпрана дреха простряна на въже опънато от двете страни на тясна уличка в някакъв стар латино или италиански квартал с високи стаи и тесни балкони такива бях виждала и в Бари на метри от пристанището на метри от базиликата с нетленното тяло на свети Николай Чудотворец пак гледах клипа и дрехите опънати на въжето пред очите на целия град после ми хрумва че дори и думите като свидетелства в любовта имат основна тежест но само ако са леки и чисти като вятър.

АНТРОПОЛОГИЯ НА СПОМЕНА От върха на тази планина гласовете ни се сливат с ехото и стават ничии. Защо да крием от всичките деца, които имаме, и които никога не ще родим, че ако наистина това е обич, и върху вода да ти отнемат пъпната ти връв, не ще потънеш. Утре ще отплаваме към някакво море и мраморните късове на спасителни отломки ще ни припомнят химните, с които не само не се изгубваш, но може да живееш вечно. Сега гледам от върха на планината как корабът с ушитите от нас платна, дърпа мрежи, пълни с риби, узрели от хляба във ръцете ни. Обгръщам те като дърво, и пътувам към най-високите си корени.

38 КЪЩИТЕ КАТО ХОРАТА Нощем се взирам в Северното сияние, и ми се струва – в морето има зелен пясък. Денем чистя празна къща, и за това се иска вдъхновение. Скочила съм в изкуството за чистене на къщи. Предупреждавам обитателите на всички зимни паяжини да се изнесат бързо от сребърните си лабиринти, защото под небето им ще мина като тайфун. Всяка къща може да бъде замерена с любов, преди да уловиш знаците ѝ на съгласие. Глупаво е дълго да ги оставяш празни, без цветя във вазите, без цветя в градините, да пропуснеш какво има в очите на птиците, решили точно тук да чуруликат. И къщите са като хората. Виждала съм такива, които искат да летят, но и такива, които не могат да изберат място за първи старт. Но не ми се вярва, че лесно може да се запали кошер от който капе мед.

ПРОМЯНА Есента оголи градината и от четирите ѝ страни се откриха детайли, които лятото бе скрило в небрежното си тържество. Сухи клони дращеха стените. Бръшлянът по тях лежеше като ковчежник върху съкровището си. Гледах небето и като че ли виждах пределите му, и познати образи, които радваха сърцето. Мислех едновременно за временните и вечните неща, а те понякога са едно и също. Чудех се какво да правя с този венец в ръцете си, който сплетох още на Великден. Внимавах как ходя в тъмното, за да не се спъна в някое камъче и счупя крехкия хербарий от върбата.

39 Сега вече искам да бъда друга, по-непозната, забравена от шума на улиците, като присъствие на непознат човек в чужда снимка. Моля се, дано не се налага да се отдалечавам дълго от извора, да не търся справедливост, а милост. Сънувам земята, която бе обещана, но не като жребий, а като радост, със светлина, която преди това е била непозната.

МОМИЧЕ БЕРЕ ЯБЪЛКИ Видях я и в картина на Майстора и си помислих, че това е името на баща ми. Познах я по дрехата на нейната майка. Виждала ги бях в някакви стари къщи, зад живи плетове и нощни кучета. Познах я по начина, по който държи ябълките. Лишаваха ме от въпроси гледките с триумфа на есента, в градини преди моя живот. Представях си я как хваща клоните и къса плодовете, а после ги бърше в шарената си дреха, за да блеснат здравите им кори. Питам я – майко, за кого носиш тези дарове, къде се намира дървото на което са вързали цвят, здрав ли е коренът му?, а тя слиза мълчаливо от картината, взема ме от люлката и ме прегръща.

ЗДРАВКО ПЕЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОЗНАНИЕ На Дани Изгледах този свят отвътре и отвън – от сухите треви до пясъците голи, видях в небето облачния сън, в земята – сенките на лунните тополи. В подземията на света видях най-истинския град на градовете, в необяснимия и тъмен страх отвъдното със пламък ми засвети. Родих се неведнъж от вечността – в росата нощна, в пролетната влага; зелена и упойна – свежестта обгръщаше ми къщата до прага. Наситих се на младости и грях – не съм невинен – казах си тогава, зад мене времето насипва прах и златните ми сънища стопява. Потъва всичко в този небосвод – погълнал жалби и жетварски песни, огромна скръб от бедния народ – връхлита със вихрушките наесен... Изгледах този свят като на филм – залутан в пещерите му кристални, и всеки миг напомня ми, че спим в клетката на люлчините тайни...

РАЗКОПКИ Защо копаем срутените църкви – влечуги само в камъка живеят. В незнайни гробници лежат царете мъртви и паметта за тях отдавна тлее. И кой ги помни – сляп светец от храма – побелял, с нозе осакатени. Духът от вечността ако е мамен, тялото защо е на колене?

41 Животът ни е миг – едничък празник, а другото – на мрака е подвластно. Говедото цветята ще прегази, нивицата пак ще буреняса. Че варвари – с омраза и желязо събарят мрамора, отвеждат роби, и в къщите – изстинали и празни – се връщат само духове задгробни. След векове – слънчасали копачи ровят и разчитат писмената. Но кой над чужди кости ще заплаче – само пот ще ороси земята.

ОТСЪСТВИЯ Отсъствието на неизвестни явления е лошо предчувствие за известното; хилядолетно умножени съмнения гърмят в съдбоносни вести: Разгромени надежди, убити лидери, разпилени в паметта копнежи; по-добре, вместо да очаквам събития, да отдам мъничко нежност. Защото времето не заговорничи с папата, нито с гранатометите в планините. Времето е същата блудкава гадост на светлинни години от детинството. Когато новият век започва скоростно: бездна от пламъци, апокалиптични взривове, и от мозъчните пространства цели области са отровени от фалшивост. Тогава – къде си, мираж под асмите? Тихият двор с белоцветните вишни? Слънцето е безпаметно за добрите събития, а проповедниците комерсиално славят Всевишния. А паметта? В никое уютно кътче няма място за тихи утопии. По зелените ризи на планините разпътно аленеят божури – разпукали копчета...

42 АНТИПОДИ

На поета Ивайло Иванов

Мехурчета живот – пък антиподи. И светлината блика и ги храни. Какви са тези глупави народи? Каква е тази битка на титани? По-радостна е вече нищетата – тя иде като дъжд и сняг – навреме. Покрий със вестник вчерашен главата, навий на пръста тягостното бреме. Какви ледунки само под стрехите! Какви дълбоки долове с вихрушки! Това са оскрежените въздишки, това са умъртвените послушни...

ЛАБИРИНТ Сигурно ще трябва да премина и през лабиринт на самотата. Всеки лабиринт е многолюден, празният измамва сетивата. Няма лабиринти опустели – преминавам в кроткото гъмжило, ужасно е спокойно за сърцето – голямата навалица ме скрива. Но всички гледат мен. И преминавам – от погледи прободен и измъчван: „През нашия живот”– прошепва някой – раздвоявам се – от тях отлъчен. Чуждите жестоки лабиринти ме объркват и се спирам в мрака, но нали свободен съм – излизам и за лабиринта си заплаквам... Свободен съм, но само тихо, тихо, защото нека не узнават всички, как съм оцелял през лабиринта и в страха си колко съм себичен.

43 – Всичко нека върши се на светло! – облекчен страхливец се провиква. – Мисли, думи, нокти – всичко, всичко! Антрацитно черни сме – да свикнем! Антрацитният живот – забулен – в черен блясък белите надежди. Триумфално нека се провикнем: – Страшно преживях, но пък прогледнах!

ПРЕКРАСНО И ОПАСНО

На Никола Радев

Прекрасно е непостижимото – далечното, желаното, мълчаното. Изреченото във железни рими, изпуснатото като влак очакван. Прекрасно е смълчаното навеки, защото има камъка за символ. Това е тъй противно за човека, и още – безвъзвратно като гибел. Прекрасно е желаното от всички – прекрасна е и голата, красива жена, видяна от слънца и птици и от глупци с походка похотлива. Несмислено живеем и желаем да стане чудо, чудо, чудно чудо – да заживеем в някаква безкрайност, да се заситим с много скъпо блюдо. Наивни и нищожни – куп химери, додето в страх допличкаме до края на блатото ни – топло, сладко – вчера, а днес и утре – студ и тъмна стая... Желаем да измъкнем дух от тяло – да полетим нагоре, към безкрая, където от света е оцеляла въздишката копринена за рая...

ДЕНКА ИЛИЕВА СРЕЩА НА БРЕГА Разказ

Пътят водеше към морето. От двете страни се редяха сипеи; тук-там сред камънаците се полюшваха кичури изсъхнала трева. Виждаха се навеяни ивици от пясък, сред тях се показваха храсти – ниски, с остри като бодли листа. Стъпки насам почти не се забелязваха. Вятърът, който идваше откъм морето, вдигаше струйки пясък и шумеше в храстите. По-надолу се виждаха скалите – сякаш стадо допотопни животни с жълто-ръждиви гърбове бе изпълзяло от морето и се припичаше на слънцето... Приливът понякога скриваше скалите и когато вълните се отдръпнеха, откриваха се тъмни сводове с натрупани около тях купчини от водорасли. Една колиба, нищо друго нямаше на брега. Покривът ѝ едва се забелязваше сред скалите. Трите момичета, които се движеха по тясната пътечка между храстите, напрегнато се взираха към брега. Виждаше се една лодка и купчина дъски, която се издигаше пред колибата. Върху камъните бяха намятани дрехи да съхнат… – Тука трябва да е… – каза едното от момичетата. Ставаше въпрос за някакъв странен тип, който живееше в колибата. Момичетата се страхуваха да доближат, но им беше интересно да разберат какъв е този човек. Те често идваха насам – бяха пристигнали със семействата си от Англия на почивка на морето. Близките им ги предупреждаваха да не се отдалечават от хотела, но на тях им беше забавно да се катерят по сипеите и да наблюдават скалите как ту се показват, ту изчезват между вълните. Поглеждаха към изпълнените с тъмнина пещери и им се струваше, че там има скрити безброй тайни. Понякога слизаха по камъните и стъпвайки между водораслите, търсеха да открият сякаш някакво съкровище… Виждаха мъжа да излиза от колибата и да върви по брега. Движеше се бавно и тромаво. Понякога се качваше на лодката и влизаше в морето. – Ще отида – каза момичето решително и посочи колибата. Другите две уплашено се спряха по средата на пътеката. Чуваше се вълните как се разбиват с бучене в скалите. Една чайка прелетя съвсем ниско над главите им. Момичето се казваше Мариан. Беше високо, с дълга руса коса, която блестеше на слънцето. По-ниската от приятелките ѝ се казваше Лизи, а другата – Джулия. Лизи и Джулия стояха на пътеката и не казваха нищо. Мариан вече бе направила няколко крачки. Тръсна изведнъж косата си и хукна напред. Лизи я последва, а Джулия остана да стои на пътеката. Двете момичета доближиха колибата. Вратата беше отворена. – По-добре да се връщаме – предложи Лизи. Но Мариан продължи да върви. Мина покрай купчината дъски пред колибата

45 и надникна през вратата. Вътре беше почти тъмно, светлина идваше само от малкото кръгло прозорче. Маса, легло, някакъв шкаф – друго не се виждаше. Мариан се разходи между скалите и тъкмо се канеше да надникне отново в колибата, когато чу някакво дишане зад гърба си. Обърна се и видя мъжа – беше на крачка от нея. Тя се отдръпна, но залитна и за малко да удари главата си в скалата, до която беше опряна колибата. Мъжът се усмихна и ѝ подаде ръка. Беше облечен с моряшка фланелка и избелял дочен панталон. Дълбок белег разсичаше лявата му вежда и слизаше надолу към бузата. Той пристъпи, накуцвайки и остави на камъка до вратата мрежата за риба, която носеше. – Вие англичанка ли сте? – попита той момичето. – О, yes – зарадва се Мариан. – Как разбрахте? – Познавам хората – отвърна мъжът на приличен английски. – Пътувал съм много… След малко той и момичето седяха на пейката под смокинята, до самата колиба. Морето тихо шумеше насреща. – Сам ли живеете тука? – попита момичето . – Сам. Чайките са ми компания… – пошегува се мъжът. – Моряк ли сте? – младата англичанка забеляза татуираната котва върху ръката на мъжа. – Бях… – отвърна той кратко. Известно време остана мълчалив и замислен. От изражението на лицето му не можеше да се разбере какво мисли. Мариан използваше случая да хвърля изучаващи погледи към него. Въздухът наоколо блестеше, събрал сякаш цялата светлина на света. Листата на смокинята излъчваха особен мирис. Виждаха се чайките да прелитат над скалите… Мъжът се размърда. Погледна чайките, после дълго гледа към морето. И започна да разказва: цели тринадесет години плавал, бил помощник-капитан. На брега рядко се застоявал. Имало едно момиче… Не всички момичета обичат да чакат, каза той. По пристанищата срещал различни хора – обичал да се вглежда в лицата им. Толкова много изражения запомнил!... Една чайка кацна съвсем наблизо, на самия ръб на скалата. – Нали ти казах, тук птиците само ме навестяват – протегна ръка мъжът. Стана от пейката и започна да разстила върху камъните мрежата да съхне. – Утре ще изляза пак – каза той и посочи лодката. – Днес нямам късмет. Забеляза, че момичето гледа изметнатото му настрани стъпало. – Това се случи една нощ, когато имахме курс към Кадис – седна той отново на пейката. – На борда избухна пожар. Докато се спущах по трапа към долната палуба – подхлъзнах се. Успях да се хвана за леера, но кракът ми… Лекарите не можаха да направят нищо – така зарасна. От екипажа никой не пострада. Аз обаче… – мъжът въздъхна и поклати глава. След малко продължи: – Като ме изписаха от болницата, рекох си: Андро – Андрей ми е името – ще трябва да свикваш. С този крак… Как се свиква! – Андро говореше ту на английски, ту на български, но момичето го разбираше и тръскаше съчувствено коси. – Не можех повече да плавам! Но морето ми липсваше...

46 – После? – Мариан беше нетърпелива. – После на село, при нашите. Аз съм от едно село, хеее, далече, в равнината... Понякога заставах на някое високо място и си представях, че полето е като море. Гледах как нивите се вълнуват… Намерих си работа в града – мислех, че като съм сред повече хора, ще ми е по-лесно… Морето прави хората други – променя се цялата ти същност. Не можах да свикна в града, напуснах работа. Скитах се, напивах се дори. Веднъж в някакъв бордей… Е, хайде…– мъжът махна с ръка. – Загубих доста от парите си. Но за парите не ме е яд, а това, че времето минаваше. Накрая реших – и ето ме, на тоя бряг... – С какво се прехранвате? – попита момичето. – Събирам рапани и ги предавам. Едно корабче идва… Гмуркам се. Понякога отивам с лодката надалече… – Винаги ли сте сам?… – съчувствено поклати глава момичето. – Не съм сам – каза мъжът, – всичко, което съм преживял, е с мене. – Той искаше да каже още нещо, но явно се колебаеше, лицето му остана напрегнато. После стана и хвана момичето за ръка. – Елате, не се плашете. Искам да ви покажа нещо... Мариан вървеше след него. Прекосиха празното място пред бараката, мъжът блъсна с крак вратата и въведе момичето в едно доста широко помещение. Имаше дъсчена преграда и още една врата – мъжът се пресегна и дръпна връвчицата, която я държеше притворена. Тесният прозорец встрани осветяваше едната стена и част от пода. На стената имаше окачени фигурки от дърво. Фигурки имаше и на пода – наредени бяха покрай стената, по пейките, върху масата. Представляваха образи на мъже, на жени... Очите на някои от фигурките гледаха спокойно, други сякаш се взираха учудено в нещо. Прави или широки носове, устни, които се усмихват или стоят свити – така както резецът го бе издълбал върху дървото... Някои от образите изразяваха настроение: в едва загатнатата усмивка върху едно от женските лице се долавяше някаква потайност, нещо скрито и неизречено сякаш… А ето и фигурката на стареца в дъното – всяка черта, всяка гънка върху образа е все едно отделно преживяване. Времето е летяло и оставяло своите следи!… Едно лице на сатир изпъкваше над останалите. После едни хитри, пресметливи очи – това сигурно бе образът на някой свидлив търговец… Момичето се вглеждаше във всяка фигурка – струваше му се, че това са лица на живи хора. – Вие ли сте ги правили? – погледна то учудено мъжа. – Като ми дойде настроение… – отвърна той. – И когато морето изхвърли някоя дъска. – Всичко ли си измисляте? Мъжът взе една треска, върху която бяха изобразени очи, нос, уста... Подържа я в ръцете си. – Това е лицето на една жена, която ми подаде чаша вода на пазара в Луалаба – каза той. – Запомнил съм го… – А онази фигурка на монах ли е? – попита Мариам. – Да, забелязах го, когато бяхме хвърлили котва в залива Терней… Там, сред скалите има будистки храм.

47 Мъжът поразмести изрязаните парчета дърво и показа една фигурка, цялата боядисана в червено. – Това пък е монахиня от нос Матапан – рече той. – В скалите също има манастир… Очите на жените в този манастир са насочени все към морето, където са изчезнали техните съпрузи. Рядко някой моряк може да доближи до манастира, но на мене ми се случи веднъж. Запомних завинаги лицето на жената, която стоеше, обгърната със своето пурпурно расо… – Нищо ли не променяте? – попита момичето. – Всичко, което сте запомнили ли изобразявате?… – Някои от чертите променям, но основното, същественото… Мариан още веднъж огледа всичко. Докосна и някои от фигурките. – А мене… ще можете ли така?... – попита тя. – Ще ми бъде много приятно – усмихна се мъжът. – Но ще трябва да чакам морето да изхвърли някое подходящо парче дърво. Вие… всъщност цялата сте… – Мъжът отново се засмя. – Нужно е специално дърво! Мариан се насочи към вратата. Стройната ѝ фигура се показа сред скалите. Двете момичета, които бяха останали по средата на пътя, замахаха с ръце. Явно се бяха притеснили от дългото ѝ отсъствие. Тя им махна в отговор. Усмихна се за сбогуване и на мъжа. – Аз съм все тук, на брега – каза той. Момичето тръгна. И слънцето сякаш тръгна с него… Морето сигурно скоро щеше да изхвърли това, от което бившият моряк се нуждаеше: парче тиково дърво или махагон. Останалото зависеше от него.

Худ. Никола Манев

ЮРИЙ ЛУЧЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ ДЕНЯТ Сега ще дойде утрото и със златните си чукове ще разруши палата на съня ще блъвне над света злокобната си светлина над всички като мен заченати във мрак (блажени 7-8-9 месечини!) аз никога не мога да го изпреваря дори с едничко мигване откакто се родих опитвам в последния съдбовен миг преди разсъмване издебва ме и ме приспива този хищник ще връхлети денят през счупените ми прозорци замрежени със прашни мъртви паяжини които вятърът безрадостно раздвижва вместо пердета изпрани от жена изплетени в отминали честити дни когато с паяка живяхме тук като побратими и си деляхме мухите и кръвта, ъглѝте но ето даже той отказа да живее в тази вмирисана на съ´лзи стая изплете „сбогом“ над челото ми като венец и тръгна да зимува другаде една мъглива есен една мъглива есен когато паяците, казват, се прибират при човека да зимуват и пийнали кръвта му край неговия огън да пируват и се размножават във всички кухини и тъмнини с които изобилства ще връхлети денят и ще безчинства до самия край по покривите ще танцува и по стените ще пълзи и безпощадно ще разголва всяка дума поглед мисъл ревниво пазени на тъмно в неистината на съня моретата и шумолящото поточе ще насилва обладава и изгаря в нозете ни ще падат посмъртно позлатени птици тревите ще се мятат в ужас заковани там където са родени над гърбовете ни превити като лък готов да ни изстреля във небитието ще вършее а ние приседнали без глас ще роним сълзи и горещо ще скърбим за залеза

49 И САМО МЪРТВИТЕ И ЧЕРВЕИТЕ ЩЕ СА СПАСЕНИТЕ И КАК – ПРОГЛЕДНАЛИ – СЛЕПЦИТЕ ЩЕ СЕ МОЛЯТ ЗА ТЪМА! … когато се съмва ние никога не сме там сред радостния хор на посрещачите ние сме скрити от сенчестата страна на Градината сред сенколюбиви растения и други нощни твари прегърнати треперещи от страх преструващи се на заспали, сити за да не ни познае слънцето с всевиждащото си око и златното махало да не ни погуби ДЕНЯТ Е МЛАД И СИГУРНО ЩЕ ДОЖИВЕЕ ДО НОЩТА ще раздаде живот в родилното и капещ от стрехите кротък страх където болните от рак са отделени в Градина от тополи и брези – печалните дървета във сграда със белосани стени тавани и престилки утехата така да ги запомнят бели като вар за дезинфекция след случката в очите ококорени залети с кръв в очакване на Визитацията по списък (второто Пришествие) в катетрите в които капе животът на смъртта във кърваво-зелено – стихията на сома ще влезе във очите на слепците които не желаят да прогледнат по някакви причини дори да завали не спира да пише летописите си на коляно отчетите си за деня долага: нощта ме превъзхожда по тъмнина и дух каквото и да правя съдбата ме влече на запад-югозапад владенията на Залеза в които се стопявам ой-ой-ой и падам мъртъв зад морето. …

ПЕЮ БОГДАНОВ ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

МОРЯК ЛИ СЪМ? След нощна запивка с приятели стари запитах се тайно: „Моряк ли съм аз?” Останал бях сам, без жена и другари, едничко морето ми кимна без глас. – Не помниш ли ситните стъпки на плажа? Те бяха от моите детски крака... – Вълна ги замете! – отвърна безгрижно прибоят, а после и той замълча. – Спомни си момичето с дъх на смокини, от който внезапно и моят дъх спря... С несдържан вик гларус добави: „Малини...” Кое ли от тях стана моя жена? Ограждах живота си с пясъчни диги, прокарвах канали за морска вода, но бризът подухна и в миг заличи ги. Останах с издрани от миди крака... Обърках си мислите... Вече не зная тогава защо не съм станал моряк? Внезапно морето изригна: „Така е, щом правеше всичко от морския бряг!” ...

ПЪТИЩА Когато корабът заседне в плитчините и отливът прекъсне пътя към брега, не ще потърся помощ от вълните, ще спусна лодка и с веслата ще греба. Докато имам още сили ще търся пътя към дома. Там скъпи спомени гнезда са свили...

51 Ще скрия лодката от черната прокоба сред камъни, където чайките гнездят, ще я наглеждам тайно в късна доба за да поставя здрава мачта и платна. Ще скътам някъде веслата, с които път ще избера, вместо да се оплаквам от съдбата. Когато пред вратата в моя дом застана, ще проверя отвътре ключ дали стърчи. Ще си спестя прибързани закани, че подир времето не може да търчим. Ще търся лек за стари рани, които буден ме държат по пътища незнайни в океана.

Худ. Никола Манев

ТЕМЕНУГА МАРИНОВА МНЕНИЕ НЕ КАТО ДРУГИТЕ...

Не ми отива на мен да говоря за християнското семейство или да разсъждавам за духовността. Аз съм дете на колектива. Когато навърших три години, сама се кръстих с вряла вода и едва оцелях. През лятото баща ми си закърпваше сандалите и отиваше да лови риба. Правеше ми дървени човечета, които се премятаха на конец. Понякога спеше на тавана. Веднъж през капандурата влязъл крадец и без малко да му скочи на корема, а татко го хванал за крака и му викал: „Какво правиш бе, човек! Ще се пребиеш!“ Това го разправяше крадецът. Баща ми не вярваше в Бог. Той обичаше красивата ми майка повече като дъщеря. Тя ме научи на песничката „Дядо Господи, прости ми, моля ти се от душа…“. Имаше си любима чаша. Последните ѝ думи бяха: „Поне една студена вода да пия.“ Светът беше разделен с желязна завеса и ние бяхме семейство. После завесата се раздра и ние пак бяхме семейство. Сигурно сме били семейство и след робското въстание на Спартак, когато по цялата Виа Апиа, на всеки 70 метра е имало забит кръст. 213 километра, 6000 разпънати и нито един възкръснал. Стотина години по-късно Божият син ни посъветва да не пожелаваме роба на ближния си. И правилно, защото може да ни спретне бунт с пълководец от неподходящо коляно, който да изпие горчивата чаша до дъно. „Или, или, лама, сабахтани.“ Трябва да си бог, за да пожертваш детето си. Земните бащи не постъпват така. Освен ако не се изживяват като свободни духове или диви зверове. Майките не биха дали тригодишните си дъщери в детска градина, но се налага да ходят на работа. Някои го правят, защото детето трябва да се социализира. Благочестивата Анна го е сторила, за да изпълни обета си. Винаги има обяснение. Дева Мария и Йосиф не изоставят сина си. „We share the same biology Regardless of ideology Believe me when I say to you I hope the Russians love their children too“ Така разбира нещата Стинг. Религията като идеология е още един повод за насилие. Християнски семейства, мюсюлмански семейства… Всички искаме спокойствие и хляб за децата си. Страхуваме се за тях и се надяваме на мирно бъдеще. А надеждата прави човека глупав. Затваря очите му за истината и го приспива в робската люлка, която продължава да отмерва времето с ритъма на беззвучна камбана за упокой на Ботевия несломим дух. При опожаряването на Перущица по време на Априлското въстание след училището идва ред на църквата „Св. архангел Михаил“. Там Спас Гинев и Кочо Честименски убиват жените и децата си, за да не попаднат в ръцете на башибозука. Там, където е мястото на духовността. Загиналите за свобода не възкръсват. Впрочем загиналите за вярата си също. Жестоко е, но равносметката на Вазов е по-жестока.

53 „И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!...“ Оправяйте се без Бог. С такива думи се става патриарх на словото. Защото църквата не е спасение. Всичко е нож и политика. Търговците в храма всяка година разпъват Исус. Включили са го в смяната на сезоните. Принизили са битката за човешката душа до природно явление, което идва неосъзнато и така си отива. Ето, затова, донякъде интуитивно, винаги съм се пазила от думата духовност. Предпочитам изкуство, природа… Такива, каквито ги познавам като земно същество. Небесните дела не са моя работа, а и не мисля, че изобщо трябва да се разискват. Не ми е приятно, че теологията замества вярата така, както науката обяснява любовта с химически процеси. Човек не подлага съкровените си чувства на дисекция. Не ги споделя. Тези, които се интересуват от невинната клюка – кой къде отишъл, какво направил, кого изцерил – принизяват вярата. Тези, които си задават въпроси, се съмняват. Фанатиците напълно са я изгубили, защото тя иска смирение, а те ни натрапват собствената си горделивост. На мен ми е достатъчен фактът, че някой някъде е бил поруган, за да застана до него. Аз съм на страната на губещите. Може да не споделяме еднакви възгледи, но се прекланям пред наивния порив към хармония. И не ме интересува бог ли е, или човек. Семейството не си го избираш сам. Не ми се навлиза в дебрите на трансцеденталното. Не зная дали многобройните идентични ментални преживявания на хората в критични моменти е някаква съществуваща действителност, или е просто игра на ума. Може би сме човечета на конци, с които Бог забавлява децата си, защото сме устроени еднакво. Долавяме едни и същи ухания, чуваме едни и същи звуци в различна степен, според деликатността на възприятията си. Индивидуалността е в нюансите, които лесно се губят, затова е важно да сме будни. Да изостряме сетивата си. Да различаваме безпогрешно вярата от страха, смирението от глупостта, сляпото подчинение от уважението, жаждата за власт от предназначението да служиш на хората. Много е трудно. Човешките същества са крехки, но не се отчайвайте. Просто сте уморени. Нека другият ви замени в това бдение, защото сте семейство, в което духът се наследява заедно с гените. Не да умираме трябва, а да живеем. Това е големият подвиг на бъдещето. Ние всички сме деца на Балканите. Носим тежка кръв. Добре е да не ни закачат. Защото някой ден ще потърсим сметка за разнообразните духовни експерименти, на които ни подлагат повече от 13 века. И отвъд законите на естеството този път ще възкръснем.

ИСТОРИЯ

ВЕСЕЛИН АНЧЕВ ЗА НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Датата, която трябва да отбележи началото на българската история, винаги е била предмет на спорове. Причините този въпрос да има такава важност са няколко. На първо място, ние сме малък народ, преживяващ големи изпитания и постоянно имаме нужда от утвърждаване на своята значимост и своето място в историята. Стигна се дотам, че се твърди как предците на древните българи живеели винаги на Балканите, но по някаква причина се изселили на изток, след което се върнали през VI–VII век обратно. Подобна теория цели преди всичко да обоснове правото ни върху земята, на която живеем, като измести началото на нашата история далеч преди началото на самата писмената история и да ни свърже кръвно с тракийските племена. Други сочат дати, уж изчислени по прабългарския календар, които доказват, че летоброенето ни започва пак хиляди години преди Христа, макар и сред степите на Централна Азия. С доста по-голямо основание и най-вече исторически обосновано можем да приемем основаването на Стара Велика България в степите на днешна Украйна и Русия. Органа и неговият племенник Кубрат обединяват разпокъсаните и страдащи от непрекъснати вътрешни конфликти прабългарски кланове в обща държава и я откъсват от властта на тюркутите. От друга страна обаче, кутигури и утигури живеят в северночерноморските степи дълго преди Кубрат; известни са техните вождове Заберган и Сандилх. Кутигурите, които живеят по-близо до устието на Дунав, често нападат ромейските владения, а понякога се бият и като византийски федерати. Сведенията за тези племена са от средата на VI век. Още по-рано, през 354 г., в Анонимния римски хронограф е споменато името българи за пръв път. Общоизвестна и приета в историографията за начало на българската история е 680–681 г., когато Аспарух побеждава ромеите и завладява земите на север от Стара планина. Има още една дата, която наскоро бе широко дискутирана сред историците и чието изчисление води до много допълнителни въпроси. Иначе сериозни учени си позволиха крайно неуместни и нелепи спекулации с нея и се опитаха да поставят под въпрос отдавна приети факти. Става дума именно за годината 165-а след Христа – тогава, когато започва царуването на митичния владетел на българите Авитохол, управлявал „с остригана глава” отвъд Дунава цели 300 години. Как всъщност изчисляваме годината 165-а? Известният „Именник на българските ханове”, чийто най-ранен запазен препис е от XIV век, представлява хроника на царуването на българските владетели от Авитохол до Умор. Умор

55 от рода Вокил управлява за кратко през 765 г. по време на бурните години след отмирането на династията Дуло и е наследен на трона от Токту от рода Угаин. В Именника е посочено, че Умор управлява само 40 дни. Събирайки годините на управление на всички ханове, получаваме общо 600 години. Кръглата цифра няма как да е случайна. Очевидно е, че Именникът е създаден по случай годишнина, която е била известна на прабългарите, и е било необходимо да се отбележи по някакъв начин дълговечността на държавата. Така, изваждайки 600 от 765, получаваме годината 165, в която започва управлението на Авитохол. На тази база беше изказано предложението в бъдеще да се изучава, че българската държава започва съществуванието си именно тогава. Какво се е случило през тази 165 г. обаче, за да приемем, че България е основана именно тогава? За да разберем, трябва да се опитаме да се върнем в историята на Средна Азия от онзи период, да проследим, доколкото е възможно, прехода на предците ни чак до черноморските степи и да си отговорим на въпроса кои са Дуло, някогашните владетели на България. Преди да започнем обаче, трябва да бъде ясно, че липсата на достатъчни сведения за тази епоха кара съжденията ни да се опират предимно на логиката, събирайки разпилените и откъслечни известия. Очевидно е, че през 165 г. прабългарите не са обитавали Причерноморието. По това време там живеят сармати, скити, започват да се заселват и готи. Именно от там готите ще започнат да нахлуват на територията на Римската империя под хунски натиск и след три века да я разрушат. Първото записано свидетелство за българите е в споменатия Анонимен римски хронограф от 354 г. В паметната бележка „Зиези, от когото са българите” не се крие значителна информация, но въпреки това не можем да я подминем безразлично. Зиези е внук на Ной и във въпросния хронограф са изброени множество народи, като на всеки е посочен прародител. Очевидно е, че през 354 г. прабългарите са вече познат на римляните народ, с който те имат някакви контакти. Най-вероятно прабългарите по това време вече са в Европа, изтласкани от хуните при тяхното придвижване от Западна Монголия до Панония. Хуните преминават Волга през 372 г. и тяхното нашествие предизвиква Великото преселение на народите и разбърква картата на Евразия, срива Римската империя и води до създаването на редица варварски държави на нейна територия, предшественици на съвременните европейски страни. Какво е участието на прабългарите в ранната фаза на Великото преселение на народите и доколко те следват хуните в техните завоевания из Европа, ние не знаем. Вероятно, подобно на другите покорени народи, нашите предци са давали военен контингент в армиите на Улдин, Ругила, Бледа и Атила и нищо чудно да са последвали последния чак до съвременна Франция, където най-сетне римляните спират победоносните му походи. Факт е, че след смъртта на Атила и крушението на хунската държава малко след това прабългарите вече живеят в понтийската степ. Синът на Атила, Ернак, отвежда остатъците от хуните именно в този район след разгрома им. Известно е пророчеството, че именно Ернак, който е най-малкият син на Атила, ще продължи неговия род и именно поради това той е бил любим син на могъщия си баща. Ето защо не е изключено Ирник от Именника да е точно този Ернак, син на Атила. Доколко Ернак е управлявал прабългарите и доколко изобщо е има-

56 ло някаква връзка между остатъците от хуните и прабългарите, не е ясно. Но доколкото това пророчество е било широко известно, нищо чудно българската историческа памет да е свързвала управляващия род Дуло с рода на Атила и предшестващите го могъщи хунски владетели. Това би дало обосновка на претенциите към властта и несъмнено би издигнало авторитета на династията, без значение дали отговаря на истината, или не. Тук е мястото да се спрем накратко на историята на Западнотюркския хаганат, в която е тясно вплетена историята на България от времето преди Кубрат. Разпадането на великия хаганат около 580 г. на източен и западен отслабва позициите на тюркутите в Евразия, но за известно време те остават страховита сила. Западнотюркският хаганат попада в непрекъснат вътрешен конфликт между две основни племена – Дулу и Нушиби. Нушиби подкрепят законния владетелски род на Ашина, докато Дулу се стреми да наложи свой кандидат. За да укроти амбициите на клановете, хаганът раздава по една стрела на десет от най-могъщите вождове в страната като знак за върховна власт, пет за Дулу и пет за Нушиби. От този момент Западният хаганат се нарича често и Онок – десет стрели. Не може да не се спрем на очевидното и прекалено близко съвпадение на имената на Дулу – Дуло и Онок – Оногури. Според нас повече от очевидно е, че на трона на Стара Велика България застава владетел от Дулу. Някои руски историографи смятат, че това става още при Сандилх, хана на утигурите, който разгромява кутигурите в съюз с Византия, въпреки че Сандилх умира със сигурност преди 580 г. Налагането на рода Дуло начело на прабългарите е формално подчинение на Западнотюркския хаганат, макар и страната да не е включена териториално в пределите на хаганата. При разпадането на хаганата наследниците на Ашина бягат при хазарите, които ги поставят за свои владетели. Десетилетната кървава война в хаганата между Дулу и Ашина се прехвърля сега в Причерноморието и води до нестихващ конфликт между българите и хазарите, завършил с изтласкване на предците ни от региона и заселването им по средното течение на Волга, Дунав, Македония и Италия. Близостта в звученето на Онок с Оногурия също никак не е случайно. Известно е, че Аспарух повежда племето на оногурите (или още оногундурите), което е племето на баща му Кубрат. Няма как да избегнем съждението, че Аспарух всъщност води именно господстващия клан в държавата на баща си, отломка от „десетте стрели”, а може би и една от тези „стрели”. Това би означавало, че той е пряк наследник на тюркутските хагани – сериозна идеологическа обосновка на претенциите на рода му за господство над степите. Обаче историята на прабългарите очевидно не започва и не е продължение на историята на хаганата. Много преди появата му българите населяват причерноморските степи и участват в европейската политика. Тук идва мястото на Ернак/Ирник, който може да е истински, а може и да съвсем фалшив предтеча на Кубрат. Но ако той наистина е син на Атила и нему е предсказано, че ще води към слава и победи хуните, би било много удобно Кубрат да произхожда и от него. Това би обосновало властта му над българите, които са следвали Атила в походите на запад, а също и на останките от хуните и сродните им племена. Наследник на Атила и Дулу, това е все едно наследник на Цезар в Римската империя или на Чингис хан в сте-

57 пите на Евразия. Не една династия е извеждала правата си от измислен или полуреален древен произход. И този произход се определя преди всичко от идеологическите или политическите интереси на управляващите. Ако моментните интереси налагат ново тълкувание, то лесно може да се направи. Само за пример ще дадем хазарите. Управлявани от династията Ашина – старите ханове на тюркутите, прозходът им много бързо е изведен от Йосиф и древните евреи, когато приемат юдаизма. Т.е. ако Дуло – Дулу наистина има външен за прабългарите произход, то няма да предизвика учудване, ако управляващите си приписват връзка с рода на Атила, който несъмнено е управлявал и прабългарите по време на хунската експанзия. Така стигаме до основния въпрос – кой е Авитохол и какво се е случило през 165 г.? Най-често се приема, че това е самият Атила, тъй като е предшественик на Ирник. Според Именника е управлявал 300 години, от 165 до 465 г. Атила умира през 453 г., доста по-рано от въпросната 465 г., но разбира се, сведенията за ранните владетели в Именника не бива да се приемат без резерви и буквално. Ние обаче смятаме на базата на по-горните съждения, че Авитохол едва ли е Атила. По-скоро той е митичен праотец, баща на българите или пък легендарен вожд, чиито дела са направили името му събирателен образ на поколения владетели. В такъв случай династията Дуло непременно трябва да свърже своя произход с Авитохол. Така получаваме солидна идеологическа обосновка на владетелските права – кръвна връзка с рода на Ашина, с рода на Атила и с митичния владетел Авитохол. Накратко – Кубрат и неговите потомци са избрани от Бога да водят своя народ и никой не може да има претенции към властта им. Не е случайно, че смяната на управляващия род в Именника е отбелязана критично, а е известно и колко голямо значение се придава на царския род при избор на владетеля в средновековна България. Имаме всички основания да смятаме, че именно при Кубрат е положено началото на „освещаването” на властта. Едновременно с това обаче не можем да кажем какво се е случило през 165 г. и всяко противно твърдение ще бъде спекулация. Ето защо да приемем тази година като начало на българската история, е некоректно, най-малкото защото не можем да я свържем с никакво събитие. Въпросът има и друга страна. Дори и да свържем 165 г. с някакво реално събитие от историята ни, пак няма да е коректно да започваме летоброенето си от нея. Нашата държава е основана от Аспарух и нейното начало е положено с голямата победа над ромеите и завоюването на Подунавието. Дунавска България е държава, създадена на друго място, в друга географска и най-вече друга културна среда. Близостта с Византия не е просто предпоставка за търговски връзки или военни конфликти. Византия е мощен фактор и средище на православната цивилизация. Именно близостта с нея определя цялото бъдещо развитие на България и след 681 г. то тръгва по път, напълно различен от този на ефимерните степни империи. От друга страна, особените отношения, които се формират със славяните тогава, придават своеобразен характер на нашата страна, рязко различаващ я от останалите държави, формирани в епохата на Великото преселение. И то не просто от останалите варварски кралства на Запад и Север, но и дори от Стара Велика България и предхождащите я обе-

58 динения на кутигури, утигури, да не говорим за Западнотюркския хаганат. Отношенията, които са установени със славяните, макар и не равноправни („под договор”), улесняват впоследствие формирането на славянобългарския етнос, наследил държавните традиции от прабългарите и езика от славяните. Разбира се, ние не можем да пренебрегваме историческия опит на прабългарите преди заселването в Подунавието и да омаловажаваме тази част от историята си, но нека не забравяме, че дори Именникът дели „българското княжение” на преди и след минаването на Дунав. И накрая не бива да се забравя простият факт, че една държава не може просто да се премести. Етносът, който я създава и управлява, може да сменя своето местообитание и да основе държава другаде. Но новото образувание отговаря на новите условия, то се намира в друга среда, при други външни и вътрешни влияния. Както и отделният човек, когато смени своята родина, той запазва своята етническа принадлежност и е носител на същите традиции, но живее при коренно други условия и в друга културна среда. На базата на всичко това ние смятаме, че опитите да се ревизира историята и да се свърже началото на българската държава с друга, по-ранна дата, не са коректни и са обвързани преди всичко с политически цели, обикновено ненаучни. Те целят да покажат, че България не е част от православната цивилизация; че Византия не е изиграла съществена роля във формирането на държавата и в крайна сметка, нека бъдем честни, целят да докажат, че България няма нищо общо със славянския свят. Именно това е крайната цел на подобни теории и те за съжаление са мотивирани не от изясняването на историческите факти и обяснението им, а имат политически цели. Подобни ненаучни възгледи българската историография вече не веднъж е видяла. Под предлог, че се разкриват и обясняват заслугите и постиженията на прабългарите, реално се обезценяват истинските велики достижения на средновековната ни държава и се прави опит да се подмени цивилизационният ѝ избор.

Худ. Никола Манев

ЕСЕИСТИКА

ИНОКЕНТИЙ АНЕНСКИ ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА ДОСТОЕВСКИ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИДЕОЛОГИЯ

На П. П. Митрофанов*

Метафората на разцвета някак си не се връзва много с имената на руските писатели. Пък и наистина кой може да каже, че Лермонтов или Гаршин са си отишли, без да достигнат разцвет, или за осемдесетгодишния Лев Толстой, че го е надживял? Всичко най-добро, което сме имали, е расло от неизвестни и вековни корени. Думата разцвет е особено неприложима за Достоевски. Може би именно в разцвета си той е броил коловете на затворническата ограда**. Но има и в творчеството на този романист завой; само че това не е каторгата, а 1866 година, когато се появява на бял свят „Престъпление и наказание”. Именно в този роман за пръв път мисълта на Достоевски разперва криле. От тълпата на унижените и оскърбените, от слабите сърца и прохарчинските бунтове, от кучешките колиби и злобата на подземието писателят отива в сферата – или може би също – тълпата? – на висшите нравствени проблеми. Именно по това време дотолкова са прегорели в душата му впечатленията от тежкия опит, че той може с художествено безпристрастие да вълнува читателя с идеите за правдата, отговорността и изкуплението. Нито преди, нито след 1866 година Достоевски не е бил и оня чист идеолог на художествеността, който създава „Престъпление и наказание”. Действително там има и Лужин, и Лебезятников, но мисълта, отдавнашната злобна мисъл за подземието още не е успяла да прорасте от тези зърна на буниката на Карамазови. В скосената жълта стая наистина вече четат за спасението на Лазар, но Альоша Карамазов още май дори не се е родил, а Дунечка само заплашва да се разгърне в Настася Филиповна. В романа има ужас, но няма болезненост. Като роман „Престъпление и наказание” си остава ненадминат по художествената си стройност за този автор. В него има истинско единство, в него има не

П. П. Митрофанов (1873–1917) – историк, приват-доцент в Санктпетербургския университет, колега и добър приятел на И. Ф. Аненски.

** В романа си „Записки от Мъртвия дом” Достоевски пише: „Имаше един затворник,

чието любимо занимание беше в свободното време да брои коловете. Те бяха около хиляда и петстотин и всеки от тях беше преброен и отбелязан. Всеки кол означаваше за него един ден…” (гл. 1, „Мъртвият дом”).

60 само стегнатост, но и център. В него има и начало, и край, и при това те са части от изображението, а не просто се предават от летописеца. На мъчителното нарастване на юлската седмица* не са попречили скучните отстъпления на „Юноша” и „Карамазови”; и романът не е претрупан като „Идиот” с вмъкнати сцени, в които толкова често у Достоевски драмата не само получава комичен оттенък, но просто се доближава до водевила. Най-после романът не разчита на нито един от тези любими на Достоевски посредници, които с очевидната си ненужност на места са компрометирали дори „Бесове”. Действително и в „Престъпление и наказание” също има посредник – такъв е бил сигурно фатумът на Достоевски – но той е мотивиран и като действащо лице, при това е мотивиран превъзходно. От романите на Достоевски „Престъпление и наказание” е безусловно найколоритният. Това е роман на знойния мирис на вар и ленено масло, но в още по-голяма степен – това е роман на безобразните, потискащи стаи. Четох някъде за Лев Толстой как той е разказвал плана на новия си разказ. Една жена, срамуваща се и трепереща, върви из тъмната градина и някъде, в една беседка, се отдава на невидими горещи обятия. А когато свършва с отдаването, по обратния път, когато от радостта е останало само усещането за омачканото тяло, тя изведнъж мъчително си спомня, че я е видял някой светъл, голям и лъчезарно-бял**. На фона на тази лъчезарна съвест, символът на която е възникнал някъде из простора на ливадите или в тайнствените долчинки, добре се очертава колоритният символ на същата тази сила в „Престъпление и наказание”. В този роман съвестта се появява във вид на дребен гражданин с опърпан халат, подобен на жена, който първия път идва при Разколников с удивително тихото и дълбоко звукосъчетание убиец, а после – още по-страшен, защото е ироничен, кланя му се до земята и моли прошка за злите си мисли, иска прошка от него… от Разколников. Чувствате ли това? Но в целия Достоевски аз не знам нищо по-колоритно от следващата страница от „Престъпление и наказание”: – Няма ли да влезете, драги господине? – попита една от жените с доста звънък и все още не съвсем пресипнал глас. Тя беше още млада и дори не беше отвратителна – само тя от цялата група. – Ех, хубавичка си! – отвърна той като се надигна и я огледа. Тя се усмихна; комплиментът много ѝ хареса. – Самият вие сте бая хубавичък – Ама че е слаб! – с басов глас отбеляза друга: – Да не би от болницата да са ви изписали? – И генералски щерки може да сте, ама всички сте с вирнати носове! – изведнъж ги прекъсна един приближил се мъж, развеселен, с разпасан армяк*** и хитро-подсмиващо се лице. – Ама че веселие! – Като си дошъл, влизай!

* Събитията в романа се случват през юли. ** В дневниците на Толстой и в спомените за него не се споменава за подобен замисъл. *** Връхна селска дреха от дебело сукно – бел.пр.

61 – Ще вляза ами! Кеф! И се шмугна надолу. Разколников продължи нататък. – Чуйте, господине! – извика след него момичето. – Какво? Тя се сконфузи. – Аз, драги ми господине, винаги ще се радвам да споделя с вас някой и друг час, пък сега някак хич не мога да се престраша. Подарете ми, кавалер приятен, шест копейки – да пийна! Разколников извади, каквото имаше: три петака. – Ах, какъв добър господин! – Как се казваш? – За Дуклида питайте. – Ама не, така не може – изведнъж отбеляза една от групата, като клатеше глава към Дуклида. – Направо не знам как може тъй да се проси! Аз просто от едната си съвест в земята щях да потъна… Разколников с любопитство погледна говорещата. Това беше момиче с петна, към трийсетгодишно, цялото в синини, с подпухнала горна устна. Тя говореше и съдеше спокойно и сериозно. „Къде ли – помисли си Разколников, като продължи пътя си, – къде ли бях чел, как един осъден на смърт, час преди смъртта си казва, или мисли, че ако би се наложило някъде на високо място, на някаква скала, и на такава тесничка площадка, на която можеш само двата си крака да поместиш, а наоколо да има пропасти, океан, вечен мрак, вечно уединение и вечна буря, – и да си стоиш там… и т.н.* Колко изумително колоритна е не тази риторика в края, разбира се, а фонът, на който тя тук възниква. И стилът – Достоевски рядко е писал с толкова сдържан, от една страна, и колоритен стил – от друга. Нито провлечено многословие, нито плеонастични натрупвания. Удивителна е канцеларщината на Лужин, толкова сериозна още в „Бедни хора”. Но още по-изразителна е ироническата небрежност на Свидригайлов и възторжената фигуративност на Разумихин. Опазил ви бог обаче да търсите тук слуховата точност на Писемски или театралната виртуозност на Островски. Речта на героите тук е колоритна само, така да се каже, идеологически: просто мисълта на Достоевски е колоритна. Единствено Чехов е разбрал и възприел това свойство от Достоевски и дори го е пренесъл на сцената, правейки по такъв начин крачка напред в изкуството. Но у самия Чехов това вече никой не го е оценил… а колко много го изкривяват, че и добросъвестно!... Ето образци на стила от „Престъпление и наказание”. Свидригайлов – Че и град има тук. Т.е. – как се е съчинил той при нас, кажете, моля ви! – На нас всичко ни изглежда като идея за вечността, която не може да бъде разбрана, нещо огромно, огромно! Че защо пък непременно да е огромно? И из-

Реминисценции с романа на Виктор Юго „Парижката „Света Богородица”.

62 веднъж вместо всичко това, представи си, ще има там някаква стаичка, нещо като селска баня, опушена, а по всички ъгли пълзят паяци, ето ти я и цялата вечност. – Бяхме цяла компания, извънредно прилична, преди осем години: прекарвахме си времето, и всички, знаете ли, бяха хора с маниери, поети имаше, капиталисти имаше. Пък и въобще у нас, в руското общество, най-добри обноски имат онези, които са яли бой, – забелязали ли сте го това? Аз сега просто на село се запуснах… – Не се безпокойте, аз не съм досаден: и с картоиграчи мошеници съм се спогаждал, и на княз Свирбей, мой далечен родственик и велможа, не съм додявал, и за Мадоната на Рафаел успях да напиша в албума на г-жа Прилукова, и с Марфа Петровна живях цели седем години, без да я напускам, и в дома на Вяземски на Сенния площад се е случвало някога да преспивам, че и с балона на Берг може да полетя… Разумихин – Кого? Мене! Заради фантазиите ще ти откъсна носа… – Е, ама той ще се разсърди… Ораторстваше тук, знанията си поднасяше, ама си тръгна с подвита опашка… – Не защото дойде накъдрен от фризьора, не защото побърза да си изтъква ума, а защото е съгледвач и спекулант; защото е чифутин и е палячо, и това се вижда. Мислите, че е умен? Не, глупак е той, глупак. Е, дружина ли ви е той на вас? … – Тук, брате, срамежливост, мълчаливост, свенливост, ожесточено целомъдрие, и отгоре на всичкото – въздишки, и се топи като восък! Избави ме ти от нея заради всички дяволи на света! Извънредно авенантничка*!... Ще я заслужа, главата си залагам, ще я заслужа!.. – Ужасно е комфортно, абсолютно като вкъщи – чети, седи, лежи, пиши… Че и да целунеш можеш, но внимателно… Нито в един роман Достоевски не говори толкова малко от свое име както в „Престъпление и наказание”. Но за сметка на това пък на някои места езикът му е просто удивителен: „…цялото му лице беше сякаш намазано с масло, като желязна ключалка”. „Погледът му беше рязък и неподвижен”. „Лужинската чистота и Сонечкината чистота”. „Затрепери като лист, със ситни тръпки”. „Мъчителна, тъмна мисъл се надигаше в него”. „Чувате ли как ключалката дрънчи”. „И тук прозвънтя един удар.” „…Тихо, с копринен шум се отпусна на стола. Нейната светлосиня, обточена с бяла дантела рокля, като въздушен балон се разпростря около стола, и зае едва ли не половината стая. Замириса на парфюм. Но дамата, очевидно, се притесняваше от това, че роклята ѝ е заела половината стая, и че от нея така мирише на парфюм; макар да се усмихваше едновременно страхливо и нахал-

От френската дума avenante – приятен. Бел.пр.

63 но, но с явно безпокойство…” „…Тя дотолкова яростно започна да желае и да настоява всички хора да живеят в мир и радост, и да не смеят да живеят по друг начин”. „С най-неприличният и висок смях, и, „представете си”, без жилетка…” „Пас! И той пак удари една водка”. „Треската пак го обхвана. Той беше в някакъв мрачен възторг”. „Той застана на вратата. Службата започваше тихо, чинно, тъжно”. ІІ Но аз обичам „Престъпление и наказание” не заради тези ярки преимущества. Привлекателното тук е съвсем друго. Силата и свободата на светлата мисъл – ето кое завладява. И после – още не са ми отрязани изходите. Все още не ме поучават. Макар че отдавнашното, прегорялото страдание е направило мисълта на Достоевски вече сурова и понякога тя дори изглежда категорична, но изборът все пак е възможен. Оня, другият изход – той още не е станал нито смешен, нито омразен. А най-важното е, че го има. Като искаш, върви след Соня… Ами че Разколников…не можа да се справи с четенето на Евангелието в затвора: най-накрая го задуши – само подтиснато от Соня, но отново пламнало – високомерие. И след неговата смърт Соня се падна на Фьодор Павлович Карамазов. Казват, умряла при раждане – вярно, трето, че и пребита. А именно този трети син е Альоша Карамазов. Той действително няма да може кой знае какво да ти обясни, но при него е останала Лизаветината книга, ресурсът на майка му. Не ти харесва? Какво пък? Тогава отивай в книжния склад на Д. П. Разумихин. Ама че кулачище е станал този Дмитрий Прокофич! А Дунечка все така скръства ръце на гърдите си и пак така свети… но сега има някакви лекции, и Лебезятников понякога, озъртайки се, и носи някакви прокламации. Кариерата на Лужин свърши – самозабрави се и се запиля нанякъде, в „не толкова отдалечените” краища. Но изходът на Свидригайлов за вас, във всеки случай, си остава. И той още не е станал отвратителен, като този – насапунисаният шнур на гражданина на кантона Ури*. Повтарям, вашата мисъл още е свободна. За Зосима нищо не се чува: той още не се е замонашил. И Пьотър Верховенски нещо още женевците го командват, а Иван Карамазов – той току-що е получил похвална грамота при преминаването си във 2-ри клас на гимназията. След „Карамазови” и „Бесове” аз обичам още повече „Престъпление и наказание” и именно заради неговата млада сериозност. Смешно е – млада… Достоевски е бил на 45 години, когато през 1866 г. е държал коректурите на „Русский Вестник”…** А все пак произведението му се получило съвсем младо… изстрадано, сурово… но младо и свободно. Обаче…

* Става дума за самоубийството на Ставрогин от романа „Бесове”. ** Романът се печатал в списание „Русский Вестник”, 1866, № 1,2,4,6-8,11,12.

64 Толкова пъти повтарях аз тук за младостта и свободата, че човек може да си помисли, че до сега аз, читателят, все още се уча по романите на нравственост, или пък че чак толкова се умилявам от нечии литературни мисълчици. Не… Но младата мисъл… и още незакрепостената… по-добре може да се проследи нейното раздвояване, играта ѝ се вижда още по-добре; тя повече се издава. Психологията ѝ е вече твърде блестяща, а все пак е прозрачна, като муселин. А мен, разкайвам се, но ме интересува именно мисълта, и при това не толкова със своето съдържание, колкото с причудливостта на играта, с блясъка. Е, каква игра е имало там, в „Бедни хора”? Свирене на една струна, и то на балалайка. С „Идиот” нещата също не стоят добре, макар и по съвсем друг начин. Там душата понякога е толкова дълбока, че е страшно да погледнеш в черния ѝ кладенец. Но широко и ярко току се разгърне мисълта и в „Престъпление и наказание”. А след това: четете „Карамазови” – и самият Достоевски само ще ви се мерне, т.е. – оня Достоевски, който още помним и ни е известен от мемоарите, писмата и ранните книги – там, в „Карамазови”, се откриват преди всичко нашите исторически дълбини, там понякога душата намира не само своята народна, но и космическа същност. А в романа от 1866-а все още си проличава, там още е жив, още не е престанал да боли целият ужас на затворническия опит. Искате ли един пример? Спирало ли е някога вашето внимание обстоятелството, че в дивата, задушлива тревога на Разколников на всичко е отредено повече място, отколкото на самото убийство – на неговите непосредствени, почти физически следи? Дори самата картина с брадвата в романа се е получила някак не много страшна… и най-вече – не отвратителна. В нея дори се усеща нещо вдървено-привично, а май че и мъничко пошло. Страшно, ужасно е дори, само че някак си по съвсем друг начин, не както би трябвало да бъде при убиец-новак. Психологията е така чудесно изпипана, толкова е автентична, че със сигурност не е толкова лесно да се отървете от нейната власт. Тук и болестта си е именно болест, и трескавото избухване, и преследването… Вие усещате, че животът зацапва Разколников с кръвта, тъй както той сам е зацапал с нея върха на обувката си. И тук абсолютно всичко идва тъкмо навреме – и майката, и Мармеладови, и Лужин, и Свидригайлов. Но само сравнете сънищата преди и след брадвата, сравнете мислите преди и след това… Толкова ли е голяма разликата помежду им, като онази, която би трябвало да внесе кръвта, т.е. – физически, а не морално кръвта, кръвта с мозък, с миризма и с мръсотия, в сънищата и в действителността на човека, за пръв път изцапан с нея? А спомените за Лизавета? И този жест към Разколников се запомня… помните ли, детска уплаха на лицето… ръката напред… и самата тя заднешком, заднешком. Тук има нещо художествено и дори малко трогателно, но съвсем не лепкаво, съвсем не противно, не такова, че през него да не може да пробие някакъв лъч, нито естетически, нито морален… никакъв. След два дни… търси петната от картината на стената, че и луна да има… металическо звънене… студени тръпки по гърба. Всичко това е красиво… не споря… но това е именно бълнуване, а ако е психологическа черта, тя наистина е по-скоро за Порфирий, а не за нас, читателю. Но за какво става дума? Богохулствам ли? Не, работата е там, че физическо

65 убийство не е имало, а просто авторът си е припомнил смелите и по-малко ужасни по съдържание, отколкото по пошла хвалба арестантски разкази, припомнил си е трескавите крясъци, които понякога са го измъчвали в безсънната му, пълна с бълхи нощ, и вече след това той, авторът, е превел своя нежен, своя любим герой през всички тези брадви и коптори, и го е превел чистичък и внимателно защитавайки го от кръвта чрез мистичното бълнуване на юлските залези с онази невинна хипноза на престъплението, която става само в Петербург, в полутъмните преходи на задните стълби, когато през широко разтворените прозорци към мишите, оплюти, сиви стъпала, и към синкавите стени, изпъстрени с непристойности, с укор гледа небето с цвят на узрял пъпеш. Да отгатвам систематизирането, което геният внася в болезнено-пъстрия свят на впечатленията; систематизиране, което има много малко общо с онова, което става в живота – в тази висока игра – в това е цялата ми радост. И на мен ми се струва, че аз най-добре го разбирам именно в „Престъпление и наказание”. ІІІ След много опити и захвърлени начала и посред техните паметни следи, ту изтръгвайки се от ограниченията на оскърбителната автентичност, ту, обратно, материализирайки се болезнено, ту разливайки се, ту сгъстявайки се, ту плъзгайки се, ту вдълбавайки се, мисълта най-после си е избрала две извивки, по които от днес и се извършва, с обичайно фиксираните задръжки, нейното движение. Схематично това отчасти може да бъде предадено по следния начин*. Ето двете основни линии – разединени и извити: именно по тях възникват, сякаш според етапите на мисълта, онези символи, които после рисува фантазията, а паметта ги превръща в хора. Чрез мрежа от пунктири и очертани линии по своеобразен начин се сближават и се предизвикват помежду си отделните символи, а с това отчасти са набелязани вече и ситуациите и дори самата фабула на романа. По едната извивка, да речем черната, е свикнала да се предава мисълта за това, че смисълът на живота, неговата истина, е само в страданието. Другата, червената, си я е харесала мисълта за това, че човек, напротив, има право да изисква… какво? Ами всичко – щастие, наслада, власт, да ги изисква дори само за да може после да плюе на всичко това. Крайните точки на черната крива са бояджията Миколка и Марфа Петровна Свидригайлова, а червената се ограничава от Лужин и Разколников. И на червената, разделяйки тази линия на горна и долна част, като пункт и основен възел по тази извивка, възниква символът на Свидригайлов. Бояджията и Марфа Петровна, Лужин и Разколников са полярни, но тях ги съединяват червените и черни пунктири: това означава, че тези символи не само логически и постепенно, тъй да се каже – поетапно, произтичат долният от горния и горният от долния, но че те се предизвикват един друг и непосредствено по асоциация, като комични контрасти, ако искаме да запазим тяхната художествена обвивка. Бояджията – това е висш символ на страданието: тук не само си съвпадат, но и се покриват една друга двете идеи: Страданието и Истината.

Виж приложената към статията схема на И. Ф. Аненски.

66 Жизнерадостното момче при сблъсъка с грубата сила, която заплашва да го даде под съд, се решава да приеме върху себе си страданието. Така са правили висшите и по-добри същества и в това, т.е. – в неговото решение, се таи частица от нещо непобедимо-силно и светло до ослепителна яркост. Именно това „нещо” го и взема, радостен. Без героизъм, без жертви, без любов, с почти стихийно привличане, с изгарящо-забележимото наследство на дългата смяна на страстотерпците* – така се е определил този начален възел, объркал в едно правдата със съда, съда със страданието, а страданието с изкуплението на нещо Единствено, Светло, Отвъдно и Безусловно. Като женско съответствие на символа на бояджията възниква Лизавета. Тя не търси да пострада, тя просто търпи, тя е кротка, тя е вечно обременена – ту от чуждата похот, ту от чуждата злоба, за себе си тя е безполезно силна, безрадостно млада и дори безсмислено убита. Тя е – вещ, но е вещ само за нас; за античния бог това би била неговата Касандра**. Когато мисълта вече е била и на двата хребета, и е усилена от двата потока в обединяващо русло – тя създава най-дълбокия си завой в романа – символа на Сонечка Мармеладова. Тя вече не само е кротка и не само е жертва, но тя и не мисли за страданието, нито за венеца, нито за Бога. Сърцето на Соня толкова цялостно е отдадено на чуждите мъки, дотолкова тя ги вижда и провижда, и състраданието ѝ е толкова ненаситно-лакомо, че собствените ѝ мъки и унижения не могат да не ѝ изглеждат само някаква подробност – за тях не се намира място в сърцето ѝ. След Соня идва нейният баща по плът и дете по дух – старият Мармеладов. И той е по-сложен от Соня в мисълта, защото, приемайки жертвата, той ще приеме и страданието. Той също е кротък, но не с осеняваща кротост, а с кротостта на падението и греха. Той е един от онези хора, заради които именно се е съгласил да бъде разпънат Христос; това не е нито мъченик, нито жертва, това може би дори е изверг, но не е себелюбец – и най-вече, той не роптае, напротив, радва се, че го очернят. А обичайки, се срамува от любовта си и затова тя, любовта, надживява Мармеладов в окаяното му задгробно приношение. Там, където едната извивка се пресича с другата, принадлежейки и на двете едновременно, мисълта ни се задържа на символа на Авдотя Романовна Разколникова. Знаете ли, винаги ми е било жал, че съдбата не е позволила на сестра ви да се роди във второто или третото столетие на нашата ера, някъде дъщеря на князче-владетел, или там на някакъв управляващ, или на проконсул в Мала Азия. Тя, без съмнение, щеше да е една от онези, които са понесли мъченичество, и разбира се, щеше да се усмихва, когато ѝ горят гръдта с нажежени клещи. Ето какво казва на Разколников човекът, когото Дунечка след някой и друг

Страстотерпци – така Православната църква нарича въобще всички христиански мъченици, които са претърпели страдания (страст, гръцки. πάθος, πάθημα, лат. passio) в името на Иисус Христос.-б.пр. ** Касандра – дъщерята на царя на Троя Приам, която имала пророческа дарба, в която никой не вярвал.

67 час ще застреля в главата със собствения му пистолет. На Дунечка със сигурност ѝ принасят жертви, но самоотричането им е високомерно. Дунечка и ще страда, без да се слива с това, заради което се мъчи, „усмихвайки се”, според израза на Свидригайлов. Дали на това не се дължи сладострастното обаяние на Дунечка, което надвива Свидригайлов и презрително готово да проституира с Лужин, е осъдено да си отиде студено и бездетно от обятията на Разумихин? Ако доизмислим бояджията, ако го доизмислим до края, то мисълта едва ли ще отиде по-далеч от онази точка, в която Достоевски е създал Марфа Петровна Свидригайлова. Тя също приема живота само sub specie cruciatus*, под прикритието на страданието. Купувайки си Свидригайлов, Марфа Петровна отлично разбира кого купува; тя плаща не толкова за насладата или за желанието да властва, да лелее, да опекунства, да се забавлява или поне да измъчва, колкото да придобие правото да се оплаква, т.е. – по своему да страда и да предизвиква състрадание към себе си. Писмото, което очерня Свидригайлов, и няколкото удара с камшик по раменете – това може би е станало най-интересната страница от живота на Марфа Петровна. Да вземаш от живота дори повече, отколкото можеш да смелиш, и в същото време да изглеждаш мъченица и онеправдана – това е за Марфа Петровна смисълът на живота. И призрачното страдание се е преплело у нея с най-грубата наслада на плътта в също толкова неразривен възел, както у бояджията плътската мъка и духовният венец. За самия Достоевски Марфа Петровна е символ на страдание, в който няма Бог, и с това идеята като че ли се прехвърля в сферата на високия комизъм. Точката на Марфа Петровна на нашата схема се съединява с централния пункт на извивката на бунтуващите се, т.е. – със символа на мъжа ѝ Аркадий Иванович Свидригайлов. Човек без ни най-малка пошлост, напротив – фантастичен – той може би повече от всички в романа е чиста идея, категорично изискване на нашия ум. Не млад вече, дори по-стар от Достоевски в онези години, Свидригайлов е болен от безполезността на своя опит. Той е студен, издръжлив, любознателен и очарователен. Свидригайлов приема живота, докато той е по-силен от него, защото той, Свидригайлов, е трезв, умен и ироничен, но ако животът си покаже дори връхчето, той ще го вземе тутакси и целия, с мръсотията и ужаса, по карамазовски. Няма нещо, от което Свидригайлов да се гнуси, до такава степен този дявол е студен и умен; но няма и нещо, което да не презира, като се започне от собствения му живот. Разбира се, Свидригайлов не умира заради Дунечка, но именно Дунечка е била последната му връзка с този живот, ключовете от който е отнесла със себе си Марфа Петровна. И не кой да е, а Марфа Петровна му е заповядала да умре и в същия този горещ ден, когато след суматохата около погребението се е появила да му напомни, че така и е забравил да навие часовника. Може би дори Свидригайлов е убил Марфа Петровна, за да му е по-удобно да завладее Дуня, но това е все едно: животът му все пак принадлежи на нея, на Марфа Петровна и на никой друг; че тя дори и документ си има, а Свидригайлов е внимателен човек и посвоему добросъвестен. Но на Свидригайлов до такава степен му е чужда идеята за Изкупле-

Под знака на мъченичеството (лат.)

68 нието, че когато, отивайки си, той дарява пари за добри дела, ние разбираме защо той си е спомнил, макар и по друг повод, за трийсетте сребърника. Свидригайлов не е толкова глупав, че да си спасява душата; парите, които дава, повече приличат на онези, с които някога се е изплатило „селото на кръвта”.* Бог вече отдавна не е бил със Свидригайлов – той рано го е продал, и то евтино, със сигурност. То и за това се иска опит. Нагоре от Свидригайлов вървят идеалистичните символи на изискващото щастие, всички теории, химери или фантазии; надолу от него пък – всички изобличения на идеите за щастие, чак до ярката, набиваща се в очите, укорително сбъднала се пошлост. Първият възел нагоре, към който се стремят всички въжделения, това е красотата – мъчителното обещание на Дунечка. Вече говорихме за него. Малко повисоко възниква оня, в който се таи възможността на нейната майка, зърното, от което е излязъл печалният призрак на Пулхерия Александровна Разколникова. Тук е болезнената вяра в обетования съюз на правдата и щастието, тук дори Лужин може ако не да бъде прекрасен, то поне да не разваля картината. Тук е и тази влюбеност в Родя – халюцинираща и убиваща влюбената с призрачната наслада и умилението от неговото добродетелно щастие. Тук е и трогателно-идиотската, кротко-упорита вяра в това, че човекът обича човека и само го обича. По-надолу от Свидригайлов ѝ отговаря друга, също илюзионистка на щастието, но вече не благославяща и не осеняваща, а основното – без усмивка – тази „почти като на Дунечка” усмивка. Тази също е упорита и също е категорична, защото облича съсредоточената и упорита мисъл на художника, но тя има червени петна по скулите, тя е страшна на слънце, и хихика, кашля, оплаква се, проклина, и умирайки, конвулсивно протяга сгърчените си крака. Ако в Пулхерия Разколникова се е отразила тихата, устремената маниакална мисъл за щастие, то в Екатерина Ивановна същата безумна мисъл изплезва език и се мята насам-натам. Нагоре, над Пулхерия Разколникова, на следващия етап се е образувал символът на Разумихин. И авторът тук се е развихрил! Какъв открит и благороден, обаятелен представител е показал той на „нашите млади поколения” в лицето на Дм. Пр. Разумихин. Но ако се вгледате по-внимателно в този фатален посредник, в този Кочкарьов** на нихилизма и арабия, не може да не ви порази двойствеността, не раздвоението, а именно двойствеността на тази как да е облечена мисъл. Разумихин съвсем не е толкова прост, както веднага ни се е сторило: това е не само умен глупак, но и наивен мошеник. Пък и някак прекалено възторжено е влюбен във всички, на всички се кара и в същото време от никого не се гнуси. Разумихин според мен е онази тревожна мисъл, която иска и не може да се успокои, която все иска да забрави за мъчителната си загадка: в разговорите,

„Селото на кръвта” – земя за погребване на скитници, купена от първосвещениците за онези трийсет сребърника, които Юда е върнал, разкайвайки се за предателството си (Евангелие от Матей,27,3-8).

** Кочкарьов – персонаж от „Женитба” на Гогол.

69 в движението, суетата и трескавата смяна на хиляди дела и чужди интереси. Впрочем той не обича нито мъглявостите, нито заповедите на страданието. Най-добре е да започне запой. Още крачка – и мисълта за щастието като оправдание вече е възведена в теория, също маниакална, но вече престъпна и кощунствена и при това в самата си догматика, а да я мъкне е осъдено едно очарователно момче, нежно, силно и дори умно. По-голяма прозрачност, ще го кажа дори по-силно – по-явна наглост от Разколников художествената мисъл у Достоевски никога не си е позволявала. Мисълта е кратка и учудващо бедна, много по-бедна отколкото в „Юноша”, например: Наполеон на гимназиста от 40-те години, Наполеон на илюстрираните списания. Теория, която прилича на изчисленията на слаб, но самонадеян шахматист. И в същото време усещате, че тук дори не намирисва на сатира, че това като теория е най-истински преживяното и вярата е толкова жива, че като че ли до вчера ни е принуждавала да се молим. Действително в действието вече я няма самата идея. Пълната хипноза над Разколников очевидно е била извършена много преди сцената с Мармеладови и наказанието в романа едва ли не изпреварва престъплението, при това физически, както вече казахме, то почти не докосва Разколников и ние знаем защо. В романа има само укорително бълнуване, болка, срам и накрая фатално влечение към мъката на възмездието, с което единствено може да завърши дръзката и логична мисъл за победа, за тържество, ако тя не иска да се задоволи с Лужиновото благополучие. Да го създадеш обаятелен, да го направиш Шилер, бледен ангел* – онова прегоряло, осъдено, омразно и още един път мъчително разбъркано – това е още по-явна игра дори отколкото тази, със Сонечкината чистота: там поне теория няма, че и без мистика не се е разминало. И каква дяволска насмешка не само над душевната красота, но и над правдата е същият този Разколников! Сонечка трябва да го смели. Но ще го смели ли? Тази задача Достоевски така и никога не я е решил, пък и не се е захващал да я решава. Той е свърнал по другия, по страшния път на самобичуването, негодуванието и възмездието. И дяволът си останал жив… По-надолу от Свидригайлов, след горката Екатерина Ивановна, мисълта се задържа още малко на любопитния възел на Порфирий. Порфирий е символ на онова своеобразно щастие, което изисква игра с човешката мъка, но в този типаж символът се е получил не лишен от колоритност. Спомнете си само безцветните мигли, обувките и старателното кудкудякане, чисто женското суетене на Порфирий със „сюжетчето”. За този човек страданието е само материал, който той прехвърля насам-натам любовно, макар и не без известна гнусливост и художникът интересно се е съчетал в него с чиновника, акуратен, добросъвестен и ако бива жесток, то е само поради нечувствителност от истеричен характер. Но от Порфирий мисълта прескача вече на съвсем друг път и този преход е характерен по отношение на това , че заедно с него от идеята ще изчезне последният призрак на безумието. Зосимов – това е вече улегналият Разумихин, Разумихин, но без неговото

Така наричат Разколников Порфирий Петрович и Свидригайлов.

70 самохвалство и емфаза*, това е – флегма с масивен златен часовник; това е солиден човек, не без самодоволство, впрочем, също тъй любител на празните приказки, а по тази причина вътре в душата си убеден, че не само е истински алтруист, но и мислител дори, във всеки случай – поне бъдещ. На следващия етап, в Лебезятников, скрофулозен, ослепяващ, раздразнителен и глупав, загива последната „теорийка”, последната идейка за самодостатъчност; всички те вече са се провалили: и наполеоновската, и еснафската, и артистичночиновническата, и карамазовската, и тъпо-хигиеничната, и пошло-базаровската. А Лужин тържествува. „Ей ги на убежденията ви! Че и женският въпрос се придвижи. Хе-хе-хе!” И ето че преди да се заеме пак с Разколников, започвайки новия си цикъл, мисълта се спира на Лужин… Продължително задържане. Тук вече няма теория. Спекулацията, ето я – вече от натура, всякаква отвлеченост, пък макар и да е Лебезятниковата…” Пидерит, но също и Дарвин”** тук няма нищо общо, а „нашите млади поколения” чисто и просто са взети под внимание от Лужин, защото така или иначе,това си е някаква облигацийка. Но най-лошо от всичко се оказва следното обстоятелство. Излиза, че от Лужин, ако не и до самия Разколников, то във всеки случай до неговия „Наполеон”, до мисълчицата му – всъщност има една ръка разстояние. Че и жертва вече си е харесана от Лужин, и то каква! Пък и за спокойствие мечтае той, и лихвите му се трупат, и арената се разширява, но и риск има, дори до сладострастие съблазнителен риск. Сами се сетете: Лужин и Дунечка… Къде ще се мерят тук статийките на Родя…. Разбира се, в това се състои основанието за омразата между Лужин и Разколников. Не че те твърде много, прекалено си пречат един на друг, ама сходството им е доста „такова”: т.е. – така отвратително си приличат те и така обидно се окарикатуряват един друг, че чак да ти се доплаче. И не случайно именно от такава задължителна съвместимост са си изгубили ума някога и Голядкин и Иван Карамазов. Но идеологът на „Престъпление и наказание” ни е дал още и възможност да се насладим на един контраст, тъй да се каже, битов, освен че по порфириевски веднъж-дваж е намигнал на „Шилер”-а и на оня противен извод, който може да се направи от него. ІV Престъплението е нещо, намиращо се извън самия човек, който го е извършил. Такава е била една от най-дълбоките, от най-вълнуващите за Достоевски мисли. Романистът не е знаел още нито за израждането, нито за порочната наследственост, а и ако някога е споменавал за „вроден недостатък” и за „уродливост”, то от там е било твърде далеч до „престъпния тип”. Ако Достоевски е знаел за него, какъв ресурс би било това за Зосимов. Впрочем аз някой друг път ще поговоря за това каква е изглеждала на Достоевски човешката същност и как мисълта му се е колебала по този въпрос

* Изтъкване, подчертаване – бел.прев. ** Авторът има предвид статията на д-р М. Пидерит „Мозък и дух”, а също така и на А. Вагнер от сборника „Общ извод на положителния метод”/1866, СПб.

71 между романтиците и византийския пролог*, при това романтиците твърдо са защитавали своята позиция. Сега на нас ни е достатъчно и едно нещо. Достоевски не само винаги е разделял човека и неговото престъпление, но не е имал нищо против дори и да ги противопоставя. Грандиозните страници на „Мъртвия дом” (1861) именно на това и са посветени, за да разрушат фикцията за престъпничеството. Затворът със своето безчестие и произвол действително е създавал особена порода хора, но това са били тип каторжници, а съвсем не престъпници. В „Мъртвия дом” има две удивителни места – в 1-ва глава и в 7-а. Там става дума за дворянин-отцеубиец, който целия месец след злодеянието си е прекарал по най-развратен начин. Макар че той не си признава, все пак го осъждат, и не само всички в това градче, където той по-рано е служил, но и в каторгата, били убедени, че именно той е убиецът. Арестантите дори подслушвали, когато той спял, самобичуващите му бълнувания. През цялото време, през което Горянчиков живял с тях в затвора, отцеубиецът бил в превъзходно и най-весело разположение на духа. „Той беше неуравновесен, лекомислен, във висша степен глупав човек, макар и съвсем не глупец”. Веднъж, разговаряйки с автора на „Записки”-те за здравото си телосложение, наследствено в тяхното семейство, той добавил: „Ето, моят родител до самия си край не се оплака от никаква болест.” „Такава зверска безчувственост – четем по-нататък – разбира се, е невъзможна. Това е феномен, тук има някакъв вроден недостатък, някакво телесно и нравствено уродство, още неизвестно на науката”, и авторът добавя: „Естествено, аз не вярвах на това престъпление.” В 7-а глава, попълвайки записките на Горянчиков, вече самият Достоевски от свое лице удостоверява, че Горянчиков се оказал прав: след десет години каторга го пуснали по живо-по здраво, тъй като се намерили другите убийци – истинските. Приведох тук тази бележка не защото това очевидно е първият ескиз към Дмитрий Карамазов и при това сигурно неизмислен, макар и все пак да е любопитно, че мисълта за него е живяла в Достоевски цели двайсет години. Но в дадения случай мен не ме интересува това, а само другата страна на дълбокото престъплението, което му се приписва. В „Престъпление и наказание” тази мисъл, убеждение на Достоевски, за което току-що говорихме, а именно, че се случва такова измамно, призрачно, съдбовно съответствие между човека и очевидно, също така силно е вълнувала автора: той по най-разнообразен начин се е докосвал до нея и в Миколка-бояджията, и в Разколников… А Свидригайлов? Хайде иди че разбери убил ли е той Марфа Петровна, или не е? В същия този „Мъртъв дом” ще се намери и основата за Разколников. Идваха в затвора такива, които вече са отишли твърде далеч, прекалено много бяха излезли извън мярката навън, тъй че и престъпленията си са извършвали накрая, сякаш че не са били на себе си, като че ли самите те не знаят защо, сякаш в бълнуване, като замаяни, често пъти от тщеславие, възбудено до най-висока степен.

Сборник от кратки жития на светци.

Сега обмислете всичко, което съм казал по-горе и след това като препрочетете тази бележка, вижте още веднъж приложения тук чертеж. Нека обаче засега там да няма още нито възли, нито надписи. Нека там да минават само две обозначили се най-после сред тълпата от мисли, извивки – след тягостното раздвоение на една мисъл, на един мъчителен въпрос за оправданието на живота, и при това животът не само като лично съществувание, но и като всичко това огромно, безлично и страшно, към което „подлецът-човек привиква”. Едната извивка – помните, си е харесана от мисълта така им се пада, а другата от вика: не, лъжеш. Нима не е задължително тук да възникне мисълта за престъпника, или, поточно, за човека, който извършва престъпление? Какво престъпление? Разбира се, фантастично, дръзко, което не съответства нито на силите, нито на характера, нито на условията на живот. При това, тъй като престъплението се явява само по настояване на мисълта, на него му е напълно чужда и страстта, а вместо нейното безпокойство и заслепяване, там трябва да се извърши бавното и дълго назряване на самата мисълчица и при това в най-парникова обстановка, в страшна, мнителна и високомерна самота, а като резултат идва и самовнушението. Напълно е разбираемо, защо Достоевски е направил парниковата обстановка на престъплението си каюта и ковчег за Разколников, а не някакъв богат чифлик. Тук е действала не само аналогията; героят също така е трябвало да бъде поставен, въпреки цялата му самотия, по-близо до живота, до истинския ужас на живота. Но за миг може да ни спре въпросът: защо престъпникът се оказва юноша, почти момче, само че твърде рано съзрял? Да си спомним, че престъплението логически се определя като теоретично, „умствено”. Ще се осмеля ли? Пробване на силите – именно с това даденото действие се отнася към времето на самоопределяне, значи, престъпникът трябва да бъде млад… И така, млад… интелигентен… беден… самотен… мнително-високомерен… Но защо трябва да му дадеш и красота, за какво трябва да направиш престъпника нежен, чист и благороден? Не мога да гарантирам, че тук няма някакъв жоржсандизъм. Но трябва да се съобразяваме и с хода на самата мисъл. Няма да изпускаме нишките, които, както ми се струва, вече сме намерили. Спомняте ли си, че престъплението е било идейно, че убеждението на Достоевски е било, че престъпничеството всъщност е фикция? Какво чудно има тогава, че колкото по-безобразна, по нелепа е онази сянка, която пада върху човека, извършил престъпление, толкова по-различен от нея, толкова по-несъответстващ на нея се оказва в романа той самият? От друга страна, изкуството на художника е трябвало да се състои в това, да измисли именно такава обстановка за престъплението, където – фантастично по същество – това престъпление да се окаже подбудено от съвсем други причини, осезателни и дори, тъй да се каже, пошли, нещо като користно разчистване на сметки. С една дума, на Достоевски му се е наложило и тук да създава редица контрасти. На символа на „умственото” престъпление на линията на „приемливата мъка”, разбира се, също би трябвало да съответства някакъв значителен сим-

73 вол. По такъв начин, в романа се набелязва лице, при което идва престъпникът. И чрез силата на това лице, чрез неговото нравствено обаяние, чрез неговата истина се разрешава в приемането на мъката безумната и оскърбителна за Бога дързост на престъпника. И това лице, разбира се, е трябвало да приеме образа на жена. У древните при престъпния Орест е идвал неговият Пилад, и не някой друг, а Фесей чрез дружбата си е възраждал безумния Херакъл, но у нас само мадоната е призвана да осенява и възражда. Какво ги е свързвало? Любов? Разбира се, че не. Между престъпника и приемащата страданието би трябвало да се завържат отношения покрай някакво нещастие. Тук се е набелязвало мястото за хора или вече до краен предел онеправдани, или паднали толкова ниско, че на престъпника да не му е страшно да се доближава до тях; и това, че те са отхвърлени, бездомни или порочни да не предизвиква в неговото съзнание ужаса от покриващата самия него кал, а напротив – нещастията на тези хора дори да оправдават неговата страшна теория, или, във всеки случай, да не укоряват престъпника, че я прилага. Но на кого трябва да бъдат близки тези хора? Очевидно, на приемащата страданието. Нали той, престъпникът, ще отиде при нея, за да поиска разрешение. Той е активното начало, той е дързък, той и мъките ще приеме сам. И дори може би ще тръгне да търси този път по-рано, преди да е извършил престъплението. Нали всичко това е външно и измислено. Но коя е тя – тази приемаща и осеняваща? Тя непременно трябва да е също от отхвърлените. Иначе престъпникът не би отишъл при нея, иначе тя щеше да го отблъсне, гордо, с чистотата си. Само че това не е престъпница, защото тя е кротка, приемащата страданието: значи тя е пропаднала, тя е обезчестена. Но и тук също е необходимо несъответствието между външния и вътрешния човек, което вече определихме в престъпника. Целият този позор очевидно я беше докоснал само механично: нито една капка от истинския разврат още не бе проникнала в сърцето ѝ („Пр.и нак.”, VІ). Сега не е трудно и да определим причината, която е принудила приемащата страданието да пропадне. Но да се върнем пак към линията на изискващите. В точката, противоположна на точката на фантастичното престъпление, би трябвало да възникне символ на пошлото благополучие. И тъй като за това е набелязано също лице от романа, то враждата помежду тях, благополучния и престъпника, е абсолютно неизбежна. Неизбежен е бил и контрастът: от едната страна – млад, от другата – младеещ се, фантазьор и гешефтар и т.н. На свой ред враждата предполага ябълка на раздора, т.е. –– човек, когото по никакъв начин не могат да поделят. Но кой е нужен на престъпника сега, когато той е убил, освен онази, която е по-силна от него и трябва да го научи „да живее”, т.е. – някой, освен приемащата страданието? Значи: това е лице, което не е нужно на престъпника сега, то трябва да има с него предишна връзка. Не невеста, не. За такава няма място в стегнатата – и ще видим защо – история на престъпника. Майка? Обаче това също е нещо апетитно за оня, за

74 гешефтаря. По-скоро по тази причина тя ще бъде сестра на престъпника. Ясно е защо предмет на враждата не може да бъде пропадналата – за трезвия гешефтар тази стръв би била съвършено неподходяща. Тук се задава чиста девойка, горда, и макар горещо да обича брат си, тя е именно такава, че със своето великодушие и чистота в дадения момент го отблъсква от себе си към другата, кротко приемащата страданието, а най-вече – по-близка до него поради явната си греховност. По-трудно е да се определи по схемата или дори от плана ходът на самото преследване, т.е. – оня път, по който престъпникът малко по малко идва в съзнание. Тук, разбира се, е бил неизбежен посредникът, най-добре – възторжен и наивен приятел, т.е. – нещо натрапчиво-великодушно и възмутително със своята непосредственост. Съвестта пък би могла да се обективизира по два начина: или грубо-изтезателни, каквито Достоевски винаги е обичал, или залезно-мистични. Дяволът влиза в романа само епизодично, но очевидно, мястото му в мислите е било централно, и във всеки случай, значително. В това няма съмнение. Завършвайки, искам да посоча още едно място от „Записки от Мъртвия дом”, а именно онова, където Горянчиков казва как след това, като си спомнял затворническия живот, задължително му се струвало, че всичко неочаквано, изключително и чудовищно го е преживял в първите няколко дни от заточението. Започвайки с „Престъпление и наказание”, където цялото действие е артистично стегнато в няколко страшни юлски денонощия, Достоевски постоянно – цели петнайсет години – прибягва в романите си към този метод на сгъстяване и дори натрупване. И е имал за това тежко житейско основание.

СВЕТОВНА ПОЕЗИЯ

МАРИН СОРЕСКУ СТИХОТВОРЕНИЯ (1936 –1996)

СУХО СЛЪНЦЕ Днес, по обяд, ме пристегна главата. Случва се често, така е. – Страдаш от сухото слънце – рече ми леля Йоана, – бягай сега на герана. Хване ли някой от сухото слънце, тича до някой геран, дири следи от волски копита, пълни с вода, гледа лицето си в тях, сетне си пръска малко от нея, па вика: „Сухото слънце е тука, ей в тези дупки, не и в главата ми, Господи”, сетне си тръгва спокоен. Тъй и направих. Да, но при мене не мина веднага. Стигнах след туй до кладенец друг (беше на Добре герана), зърнах следи от копита на вол, пълни отскоро с вода. Малко изчаках да се избистри и от следите изплува лице на болник! Рекох си: „Сухото слънце е тука, в тая вода! Слава на Бога, не е в главата ми!” Мисля си: всеки от нас трябва да страда от нещо, иначе всички ще рипаме луди – от радост и щастие – от изгрев до залез!

76 СТЪПКИ Спя доста зле, оплака се дървото, сънувам страшни сънища. Явяват ми се всякакви видения. От страх по ствола ми кората често се пропуква. Въртя се, стена и трябва вятърът да ме разклати, случайно да не се усуча във съня си. Когато се събудя – око съзирам, скрито в камъка до мен да ме фиксира. След всеки паднал лист аз чувам как стъпките злокобни и незнайни ме преследват.

СЪСТЕЗАНИЕ В помещението като всички други, с много здрав таван – се състезаваме по скок на височина. Знаем добре, че никой не може да скочи по-високо от тавана. Да бъде като Господ – и това е заради гравитацията, дето ни дърпа все надолу – още от древни времена. Но ние продължаваме с дяволска упоритост, след като не можем да стоим така. И примамени от високото – като летящи риби – се блъскаме в нашия нисък таван.

77 Най-пъргавият от нас, с най-здравите мускули, се владее най-добре. Затова и белезите по главата му, са по-малко от нашите.

ШАХМАТ Местя един бял ден, а той ми отвръща с черен. Напредвам с мечта – той ми обявява война. Атакува дробовете ми и цяла година лежа в болница – измислям страхотна комбинация и махам един черен ден от дъската. Тогава ме заплашва със смърт, която броди с кръст. Издигам книга наместо щит – подгонвам смъртта. Вземам му още няколко фигури, но въпреки това половината ми живот е вече в края на дъската. „Ще ти дам шах и ще клекнеш”, заплашва ме той. „Нищо”, усмихвам се аз и правя рокада на чувствата. Зад мен – жената, децата, Слънцето, Луната и останалите фенове, треперят за всеки мой ход. А пък аз запалвам цигара – продължавам да играя.

СВЕЩЕН ОГЪН Хвърлете наръч съчки върху Слънцето, предсказват, че щяло да угасне след милион години.

78 А ако нямате наблизо съчки, хвърлете му – полетата край вас, горите, планините, може и Луната. Във всеки случай – му хвърлете нещо, дори и ако трябва – някой и друг живот. Ще видите тогава как ще ви опали лицата Слънцето – ще ги направи грозни или пък красиви (това ще бъде според вашите заслуги!). Денят ще върне Слънцето, а с него и нощта, дори и времената на годината.

СИМЕТРИЯ Вървях така, докато изведнъж пред мен не се отвориха два пътя – единият надясно, другият – наляво, според законите логични на симетрията. След туй поспрях, очи присвих, изкашлях се и хванах левия (дето не биваше да хващам, както после се разбра!). Вървях по него, колкото вървях, (тук няма нужда от подробности), и ето че след малко срещу мене зейнаха две пропасти – едната вляво, другата – вдясно. Веднага скочих в лявата,

79 направо, без да трепна, а тя съвсем не бе покрита с пух! Накрая с мъка изпълзях нагоре и продължих нататък. Докато пред очите ми не се отвориха отново двата пътя. „Ще ви покажа аз на вас!”, извиках гневно и потеглих пак наляво... Но грешка беше туй, огромна грешка и скоро я разбрах! Затуй на кръстопътя следващ отдадох цялото си същество на пътя десен. И може би отново аз сгреших... Сетне храната ми за път привърши. Тоягата ми вече остаря, престана да покарва пъпки, лиши ме тя от сянката си благодатна. А стъпалата ми се разраниха от камъните остри – заскърцаха и заръмжаха, задето пак сгреших... И ето: виждам вече как пред мене се разтварят две райски небеса – едното вдясно, другото – отляво.

КАРТА Най-напред ще ви посоча трите водни пространства, които се виждат много добре – в костите и мускулите ми: водата е оцветена в синьо. После – двете очи, моите морски звезди.

80 Най-сухата част – челото, продължава да се формира всеки ден чрез надиплянето на земната кора. Този огнен остров е сърцето, населено е – ако не се лъжа. И ако се вижда път, мисля, че там трябва да са моите нозе. Иначе от пътя няма никаква полза. Ако се вижда море, вярвам – в него ще бъде душата ми, иначе мраморът ѝ как ще прави вълни? Сигурно има и други бели петна по моето тяло – моите мисли и случки за утре. С моите чувства – през петте континента аз описвам всеки ден две движения: въртенето около Слънцето и около Смъртта... Да, това е картата на моята земя, която ще разгърна за малко пред вас.

ПРИЧИНА Господа съдии, убиха ми времето. Завърнах се, доброволец от фронта, и видях, че на моето време са отрязали: сърцето, устата, челото. Но и след туй не го оставиха на мира. Принудиха го да преживее дни – мъчения, дни – сълзи, дни– машини, дни– волове, и безброй други неща, които не го интересуваха.

81 После започнаха да експериментират с него – всякакви отрови: мъки, страдания, нещастия, сякаш това желаеше. Удариха го смъртоносно по главата – с парче съдба, силно концентрирана. Простете ми израза, но това не беше живот! И оттогава, ето ме, изгубен и наполовина мъртъв, очакващ реда си на опашката, за да ви запозная с причината тук, господа съдии от Страшния съд!

ТАНЦУВАЙ, ДУША! Танцувай, душа! Отвори вратата на библиотеката и танцувай! Сред толкова умни мъже, оставили главите си в тези книги като в подноса на Саломе. Най-добрите ти другари ти казват сега: танцувай! Само ти ще можеш да продължиш стъпките, започнати от тях, а красотата на играта не бива да се губи.

ПОД ВРАТАТА И днешният ден – както обикновено – ми беше тикнат под вратата. Сложих очилата на носа си и започнах да го чета.

82 Доколкото виждам: нищо особено. По обяд ще се натъжа, тъй, без причина. И ще продължа да обичам светлината, докъдето бях стигнал вчера. Последната страница информира за моите преговори с водата, планините, въздуха, по повод техните абсурдни претенции да влязат в моята кръв и в мозъка ми. После обичайните новини: за работоспособността ми, за пътя на хляба, за настроението. (Но не прочетох нито дума за състоянието на черния ми дроб!) И къде ли са отпечатали този мой живот, пълен с недопустими грешки?

ОДИСЕЙ Помисля ли какво ме чака у дома, не искам да се върна – при жалките сватовници и алчните женихи, наливащи се с виното ми вече месеци наред. Къде са тръгнали да се обвързват със старица? Та Пенелопа вече одъртя! Тя вечно хленчи и се сополиви! Денем тъче килима, а нощем го разплита! Сякаш я виждам как среща ме на прага: – Къде се губи, мъжо, досега? – Войната в Троя водих, жено, не ми се карай! – Така ли? А Агамемнон на Клитемнестра защо отдавна се прибра? Не беше ли със него? – Години десет изгубих в това море заради Нептун. – Нептун го остави, кажи с коя си бил?! Чак досега! Чак досега!

83 О-о! Ще си направя къща аз, там сред вълните, да, шатра ще издигна, но далеч оттук, ще ида чак при Сцила и Харибда!

КРАДЦИ Стихотворение написах – и то не ме остави да заспя. Занесох го на село, при моя дядо да го пази. После написах друго, изпратих го на мама – под дюшемето да го скрие. След туй написах още няколко и ги изпратих на роднини, с молбата да ги съхранят. И все така, за всяко ново намирах аз познат или роднина да го скрие. А всеки мой приятел си имаше приятели, готови тайната ми да опазят. Така се случи, че сега не зная къде е този или онзи мой куплет. И ако някой ден крадци случайно ме нападнат – колкото и да ме мъчат и разпитват, аз няма друго да им кажа, освен че стиховете ми са пръснати из цялата страна.

КОНЦЕНТРИЧНО Ще ти потрябва днес душата – за рентгенова снимка. Така че я свали от закачалката, и облечи я в своя най-мистериозен, ангелски, трансцендентален лик. И погледни ме през ресниците си дълги – та всяко косъмче от тях да ме опари. Сезоните да станат ясни и прозрачни.

84 Дърветата отново да се превърнат в кораби – да се докаже, че животът от водата тръгнал е. И нека птиците наблизо да летят. Единствено избраните от тях повикай! С криле те нека да направят кладенец около нас. А ние ще решим дали сме изворите негови, които никога не ще пресъхнат.

САМ Студено ми е с тази риза от букви, през която влизат и излизат всички стихии. Вятърът – през А, вълците – през Б, зимата – през В. А пък аз се мъча да опазя поне сърцето с едно по– голямо заглавие, но студът прониква през всички букви. Зле ми е с тази риза – от букви. Излизат толкова лесно през нея дъхът ми и ударите на сърцето. През А, през Б, през В. И азбуката се изпълва единствено от мен – поне за миг.

85 ЪГЛОМЕР Ъгломерът от математиката вече е нещо като литературен инструмент. С него можеш да прочетеш без проблем хиляди книги. Поставяш го върху първата страница и четеш само онова, непокритото от дървените му линии. Обезсилени, буквите се подуват като препили вода жаби и поглъщат смисъла на посестримите си, закрити от ъгломера. Половината глаголи те карат да ревеш, разчувстван от трагедията в романа. Да, ъгломерът може да се разпростре и върху ежедневието ти. Звуците, образите, думите са прекалено големи – затова слушай думите с помощта на ъгломера, гледай всичко на този свят през него! Не се влюбвай – без ъгломер в джоба. А вечер, преди сън, го сложи над главата си и ще сънуваш само сладки сънища.

86 КОМФОРТ Блестеше ми доста силно Слънцето, сложих те на прозореца – вместо синя хартия. Удряха ме твърде силно мислите, сложих те на челото си – вместо икона чудотворна. Преследваше ме упорито Смъртта, сложих те пред сърцето си – като щит на Любовта. Сега си отиваш – ще спорят за мен разгневени Слънцето, Смъртта, мислите. Тъй и за Омир спориха – седемте гръцки града. Подбор и превод от румънски ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Худ. Никола Манев

ЮРИЙ ВОРОНОВ (1929–1993) Санкт Петербург

*** Много шмекери взеха да мъдруват сега. Аз не вярвам в успеха като малка шега. Да повярвам не мога в стихче, даже от мен, щом не съм в изнемога го изстрадвал цял ден. Труден път извървявай и останал без дъх, стих такъв пожелавай – като крачка към връх. Превод от руски Тихомир Йорданов

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КОНСТАНТИН СИМОНОВ

ИВАЙЛО ПЕТРОВ КОНСТАНТИН СМОНОВ: PERSONA NOTA

100-годишнината от рождението на Константин Симонов, тържествено отбелязана в края на 2015 година, е добър повод да се върнем отново към неговото творчество. Юбилейната годишнина бе отбелязана с преиздаването на книгата на Борис Панкин „Четыре Я Константина Симонова“, с множество виртуални и традиционни изложби, предавания по руските телевизионни канали, като това на Игор Волгин „Игра на стъклени перли“, различни студии и статии. Въпреки това не може да бъде разколебано убеждението, че творчеството на Константин Симонов се нуждае от нов, съвременен прочит и задълбочена интерпретация в контекста на руската и световната литература. Като автор К. Симонов винаги е привличал вниманието на руската критика. Това показва погледът към монографиите на С. Фрадкина, Л. Финк, Л. Лазарев, Б. Панкин, сборниците със спомените на неговите съвременници. Показателни са и спомените на неговия син Алексей Симонов „Частная коллекция“, отпечатани в Нижни Новгород през 1999 година. В посочените книги детайлно са разгледани лириката и прозата му, неговата драматургия, анализирана е обществено-политическата му позиция и работата му като главен редактор на списание „Новый мир“ и вестник „Литературная газета“. Не са спестени някои от крайните възгледи на писателя, част от които могат да бъдат обяснени със заеманите ръководни постове в Съюза на съветските писатели. Но може би единствено в последната монография на Борис Панкин е направен опит да бъде показан приносът на К. Симонов за връщането в руската литература на творчеството на Михаил Булгаков, опитът за бъде печатан отново Михаил Зошченко; показана е точната и справедливата му оценка за творци като Александър Фадеев, Александър Твардовски, Анна Ахматова, Андрей Платонов, Иля Еренбург, Василий Гросман; обективно е анализирано негативното му отношение към Борис Пастернак и неговия роман „Доктор Живаго“. Това са нови, съществени щрихи към личността на Константин Симонов, допълващи представата за неговото разбиране на функцията, ролята и мястото на литературата в руското общество. Юбилейният разговор за Константин Симонов е необходимо да протече под знака на знаменитата формула на Владимир Маяковски „Не юбилейте!“, задължаваща пишещите да откроят мястото на литературното му наследство в съвременната култура. Дистанцията на времето, обществено-политическите про-

89 мени, постиженията в областта на литературната история и теория позволяват да се даде сравнително обективна оценка, която да не е зависима от каквато и да е конюнктура. Това е единствената възможност да се отговори на констатацията, направена от неговия син: „мащабът и значението на творчеството на Симонов и до днес не са точно определени“. Биографията на Константин Симонов е добре известна на читателите. Оформил се като творец през 30-те години на ХХ век, той откликва на събитията от войната в Испания, правейки първите си поетически открития с творби като „Разказът за скритото оръжие“ и „Генерал“. В битността си на военен кореспондент има възможност да наблюдава битките при Халхин Гол, а след това да превърне своите очерци и разкази, създадени на базата на реални събития, в хронология и летопис на войната от 1941–1945 година. Не случайно до края на живота си К. Симонов предпочита да определя себе си като военен писател. През 1966 година в предисловието към събраните си съчинения авторът отбелязва: „Аз и досега съм бил и си оставам военен писател и мой дълг е предварително да уведомя читателя, че отваряйки който и да е от шестте тома, той отново и отново ще се среща с войната.“ Остава само да уточним, че разбирането му за войната търпи определена еволюция. Ако в началото поетът декларира, че това е друга война, не такава, каквато са очаквали неговите сънародници, то през следващите години ще стигне до извода, че „да се пише за войната е трудно”. Кореспондентът К. Симонов не скрива трагичните събития от първите месеци на войната. В цялото си творчество той ще се опитва да обясни дали те са свързани със съдебните процеси срещу военачалници като Тухачевски, Уборевич, Якир и други, лишили Червената армия от нейните най-талантливи и най-добре подготвени стратези. В късните си публикации, в разговорите с маршалите Жуков и Конев той ще подчертава, че в процеса на войната израства ново поколение командири, които са в състояние да застанат начело на крупни военни съединения като дивизия и фронт. Но тава става след няколко години. През първите месеци на войната Симонов е свидетел на объркване и паника, на грешки и пропуски, които довеждат до обкръжаване на части от съветската армия и до попадането в плен на огромно количество руски войници. Според него онова, което липсва на бойците в началния етап на войната, е „науката за ненавистта“, убеждението, че врагът трябва да бъде победен с цената на огромни усилия и човешки жертви. Поезията на Константин Симонов все още се оценява на базата на най-известните му стихове, а една такава гледна точка се оспорва дори от самия автор. „Аз, честно казано, имам чувството, че няма усещане за съществуването на поезията на Симонов. Съществуват някои повече или по-малко популярни стихове. Има и стихове, които самият аз обичам. Има и няколко стихотворения, които съчетават и едното, и другото.“ Не бива да се забравят думите на Николай Тихонов, казани през 1944 година, според които Константин Симонов е „гласът на своето поколение“. Ако на Степан Шчипачов приписват завръщането на любовната лирика в поезията, закономерно възниква въпроса за мястото на сборника на К. Симонов „С тебе и без тебе“, за който се смята, че се отличава с искреност и откритост в изразяването на интимните емоции. Един от първите

90 читатели на тази книга се оказва Йосиф Висарионович Сталин, който смята, че тя трябва да бъде отпечатана в два екземпляра – един за автора и един за неговата любима. Вероятно литературоведите и критиците ще трябва да се освободят от негативните оценки, изречени от автори като Михаил Шолохов и Йосиф Бродски, защото времето показва, че в наши дни творчеството на Симонов не е загубило своята актуалност. Нещо повече, в редица дисертационни изследвания се доказва, че К. Симонов е новаторско явление не само за своето време. В редица сайтове се прави изводът, че Константин Симонов вече е получил и един нов, виртуален читател. В по-новите определения за лириката на Константин Симонов вече е налице и тезата, че тя има подчертано пропаганден характер. Като най-ярък пример се сочат стихотворения като „Если дорог тебе твой дом“ с директния призив врагът да бъде убит. Не е трудно тук да бъдат прибавени и творби като „Ты помнишь, Алеша, дороги Смоленщины?“ и „Родина“. Един такъв подход трудно може да бъде отречен. Но фактът, че повечето от стихотворенията му през войната са печатани във вестници, не означава, че поетът е открил някаква специфика на текста, която го прави пригоден за такъв род публикации. Още през 1943 година в статията си „Ролята на писателя“ Иля Еренбург казва: „В мирно време вестникът е осведомител. В дните на войната – въздух.“ Справедливо е виждането, че съюзът на писателите с вестника се превръща в литературен съюз. Това е основната причина стихотворенията на Константин Симонов до се вписват еднакво успешно и във вестникарската колонка, и в сборника стихотворения, и в събраните съчинения. Друг е въпросът защо авторът често прибягва до нови редакции, акцентирайки върху един или друг аспект. Несъмнено най-популярното произведение на Константин Симонов, създадено по време на войната, е „Жди меня“ („Чакай ме“). Но такова то става след публикуването му във вестник „Правда“ през януари 1942 година. В няколко строфи авторът е успял да предаде особеностите на времето, чувствата и настроенията на милиони хора. Историята на това „военно“ стихотворение на Константин Симонов подробно е проследена в съдържателната статия на Мариета Чудакова („НЛО”, 2002, № 58). Не бива да се забравя фактът, че то е посветено на любимата на поета Валентина Серова. Това, което се оказва жизнено необходимо на автора, е също толкова необходимо на милиони читатели в тежките дни на войната. Използваната форма на заклинание дава основания днес да се твърди, че Константин Симонов създава една нова молитва през ХХ век – молитва за любов и вярност. Поетът Арсений Замостянов твърди, че заглавието е нещо като парола. К. Симонов превръща думите в поезия, даже в своеобразна молитва. В годините на войната те наистина звучат като заклинание. Подобно обяснение може да бъде обяснено единствено с промененото отношение на Сталин и ръководството на държавата към Руската православна църква, превърнала се в лъч надежда за воюващите. Не бива да се прави прибързаният извод, че Бог ще бъде заменен от любимата, но обръщението към нея е от подобен характер. Вероятно поради своята популярност „Жди меня“ се оказва и най-често превежданото стихотворение на Симонов на български език. Най-добрите от тях са

91 дело на Атанас Смирнов и Найден Вълчев. Преводът на Найден Вълчев е напечатан във вестник „Словото днес” на 11 май 2010 година, но времето не е заличило адекватния поетичен усет на преводача. Чакай ме и ще се върна аз. Но ме чакай ти и кога навън стоглас вихър зъл пищи, и кога е листопад, и кога е пек и забравят в този ад скъпия човек, и кога дори и вест нямаш ти оттук и не чака там злочест вече никой друг. Чакай, ще се върна аз. Забрави в нощта оня, който днес на нас слага ни черта. Нека всички да решат, че ме няма мен, нека всички обкръжат огъня стъкмен и ти кажат там – прелей гордия му крах, ти ме чакай. Ти недей ме погребва с тях. Чакай, ще се върна аз на смъртта напук. – Провървя му! – нека с бяс каже, свил юмрук, неразбралият чудак там, де смърт коси, с твойто чакане ти как ме от смърт спаси. Как съм жив на таз земя с теб ще знаем тук, че да чакаш ти умя както никой друг. През последните години бяха публикувани и интересни факти за съдбата

92 на това стихотворение. През 1942 година то е преведено на немски език и е отпечатано в списание „Сигнал” като фронтови фолклор и така се възприема от немските войници. На унгарски „Жди меня” е преведено от граф Дюла Кирай, на английски и иврит – от Авраам Шленский, на полски език – от Ванда Василевска. Популярността му на толкова езици се обяснява с инстинкта на войника – да остане жив въпреки всичко, на всяка цена. В литературното наследство на Константин Симонов огромно място заема военната му проза. Прието е да се смята, че войната тласка автора към създаването на прозаични произведения. През 1942 година се появява първият му военен разказ „Третият адютант“. Така започва неговият опит да покаже „човека по време на войната“ и неговото битие. Войната е показана като тежък труд; тя носи със себе си смъртта. Войната е нечовешка, жестока и разрушителна и поражда осъзнат героизъм. Изследователите на творчеството на Симонов са единни, че още в първия му разказ се оформят редица особености на неговата проза. В постъпките на своите герои писателят се интересува предимно от нравствената им основа. Изказани са и упреци, че в прозата му доминират описателност и илюстративност, а авторът не може да се освободи от спецификата на очерка и наблюдението над конкретните батални епизоди. Като оправдание се въвежда термина „проза на журналист“. Заслуга за това има и самият писател, за когото почти няма разлика между неговите очерци и разкази – разликата е само в използваните имена. Писалите за Симонов почти винаги цитират известните думи от разказа „Безсмъртната фамилия“: „По време на войната волю-неволю се налага да се свиква със смъртта.“ Така авторът осъзнава, че смъртта на фронта е ежедневие, тя е „винаги очаквана“, ненормалното се превръща в нормално, което налага преоценка за ценността на човешкия живот. Както и редица други писатели, заели с изображението на войната, Константин Симонов се ориентира към традицията на руската класическа литература, показваща могъщото величие на руския войник. Той споделя, че съзнателно се стреми да „опише войната правдиво и ежедневно, като велик и страшен труд“, така, както прави това Лев Николаевич Толстой. Прозата на К. Симонов, създадена по време на войната, приключва определен етап в творческата му еволюция. В една от своите беседи писателят отново ще подчертае, че за войната той пише „през очите на кореспондента“. Победата през 1945 година налага определени промени в художественото съзнание на писателите. Постепенно в прозата започва да отпада функционално-пропагандният патос. Като нова тенденция в тогавашната руска съветска литература за войната се налага достоверното изображение, предоставящо възможности за нова постановка на проблема „човекът и войната“. Константин Симонов не само усеща тази наложената от времето промяна, но и до голяма степен се оказва предшественик на едно цяло направление в литературата, обозначено с термина „лейтенантска проза“, заявило за себе си в началото на 60-те години на ХХ век. В анотацията към българското издание на романа „Живи и мъртви“ от 1975 година е отбелязано: „През периода на войната у Симонов се заражда идеята

93 да създаде епопея за Великата отечествена война. Прелиствайки сборника военни разкази, които излизат през 1946 година, писателят казва: „У мен остана усещането за нещо недоизказано докрай, усещане,че не съм казал всичко за хората, които обичам и които са останали в паметта ми.“ Така писателят обяснява замисъла на своята трилогия „Живи и мъртви“, превърнала се в истински епос на войната. Константин Симонов се смята за основател на „панорамния“ роман за войната. Трилогията чу „Живи и мъртви“ обикновено се сравнява с романите на Иван Стаднюк и Александър Чаковски. Затова е трудна за обяснение тезата на Наталия Иванова („Знамя“, 1999, №7), според която изображението на войната в творчеството на Симонов поражда мощно коригиране от страна на писатели като Алес Адамович, Григорий Бакланов, Васил Биков, Вячеслав Кондратиев. В тази „група от имена“ липсва единствено името на Юрий Бондарев. За познавачите на творбите, създадени от тези автори, не е трудно да оспорят гледната точка на Наталия Иванова. Самата тя твърди, че е запазено писмото на Виктор Астафиев до Симонов, в което писателят изразява възхищението си от постигнатото в прозата му по отношение изобразяването на войната. Трудно е да се каже доколко романът на Виктор Астафиев „Проклети и убити“, написан на основата на личното му участие в Сталинградската битка, може и трябва да се противопоставя на военната проза на Симонов. Основание за това дават някои от посмъртно публикуваните писма на Виктор Астафиев. Вероятно Наталия Иванова е имала и други възможности да подложи на рязка критика отношението на Константин Симонов към Борис Пастернак, но това не бива да се прави за сметка на негативното отношение към баталните платна на Константин Симонов, нарисувани почти непосредствено след края на войната. Тридесет години след Победата Константин Симонов по повод отпечатването на „Живи и мъртви“ през 1975 година в тогавашното издателство на Отечествения фронт изпраща следния текст: „Обръщайки се към българския читател на моята книга, искам да благодаря на моите другари – българските преводачи, които помогнаха на тази книга да зазвучи на родния им български език и искам да кажа, че човек, който като мен е посетил България през септемврийските дни на 1944 година, завинаги запазва в душата си чувството на братска любов към българския народ. Нямам какво друго да добавя към това. Аз съм само един от десетките и десетки милиони хора, които именно така, до дълбините на душата си обичат вашата страна.“ Преводач на „Живи и мъртви“ е поетът Атанас Далчев. Той се е справил със задачата си – преводът му е четивен и не случайно още няколко български издателства използват същия текст. По-късно за популяризирането на руската литература Атанас Далчев ще бъде удостоен от тогавашното правителство на Съветския съюз с наградата „Почетен знак“. Литературното наследство на Константин Симонов и трилогията „Живи и мъртви“ в частност свидетелстват, че войната диктува основната проблематика на неговите произведения. Очевидец и непосредствен участник в редица събития, писателят е съумял да запази за поколенията спомени за хората, оказали

94 се победители в едни от най-кървавите и страшни събития на ХХ век. Такава е и основната тематика на драматургичните му произведения, намерили широк отклик сред зрителите. След превода на романа в САЩ Харисън Солсбъри пише: „Обръщайки последната страница на тази гневна и красноречива книга, читателят разбира, че Русия е спасена не благодарение на своята комунистическа система, а въпреки нейното съществуване. Тя е спасена от руските мъже и жени, които във всички исторически периоди се отличават с търпение, патриотизъм, издръжливост. С потоците от тяхната доброволно проливана кръв те спират в края на краищата фашисткото чудовище“. Симонов обаче не приема тази оценка, тъй като американският автор игнорира политическите и пропагандните аспекти на романа. Тук обаче Симонов изпада в противоречие. Никъде в стихотворенията му „Если дорог тебе твой дом“ и „Ты помнишь, Алеша, дороги Смоленщины“ не могат да бъдат открити идеологически предпоставки за бъдещата победа във войната. Същевременно в цялото му творчество, започвайки от стихотворението „Товарищ Сталин, слышишь ли ты нас?“, преминавайки през прозата и публицистиката, трайно присъства образът на Сталин. Една от публикациите, посветени на 100-годишнината от рождението на Симонов, полемично е озаглавена: „Константин Симонов – този, на когото беше разрешено да говори за Сталин“. Няколкото лични срещи с „вожда на всички времена и народи“ и разговорите с него, записани на следващия ден благодарение на феноменалната памет на Симонов, разговорите с маршалите и командирите от близкото му обкръжение, потресаващото впечатление от доклада на Никита Хрушчов, поставил въпроса за мащабите на престъпленията на Сталин, обществено-политическото развитие на страната подтикват Симонов за обобщи своите размисли и да ги публикува под заглавие „През очите на човек от моето поколение. Размишления за Й. В. Сталин“, отпечатани през 1989 година. За разлика от редица свои съвременници Константин Симонов не си позволява да премине директно към тотално отричане на ролята и мястото на Сталин в годините на войната и преди нея. Известна е статията му в „Литературная газета“, призоваваща да бъде отразена великата историческа роля на Сталин, макар че тази публикация му коства длъжността главен редактор и ръководните постове в Съюза на съветските писатели. Свален от Хрушчов и върнат по времето на Брежнев, Константин Симонов през 70-те години наистина се оказва единственият „партиен“ писател, който пише за Сталин. Книгата на Симонов има интересна предистория. В писмо до Леонид Брежнев – генерален секретар на КПСС, от 23 март 1966 година Симонов отбелязва: „Ние нямаме нужда да очерняме нито да разкрасяваме Сталин. Ние просто трябва да знаем цялата историческа правда.“ В разговор с Борис Стукалин Симонов точно формулира творческата си задача: да разкаже за Сталин, за това време и за себе си по това време пределно обективно и справедливо, без да отстъпва от принципите на историзма. Отпечатани след смъртта на писателя, размислите му за Сталин получават различни оценки. Ако при работата над ръкописа Симонов се страхува, че в тях преобладава негативното, в годините на „перестройката“ книгата е оценена като твърде лоялна по отношение на

95 Сталин. Казано с други думи, подлага се на съмнение обективният и достоверен подход на Константин Симонов към нееднозначната личност като тази на Сталин. Показателна е позицията на Симонов, изразена в едно от неговите писма от 1959 година: „…ролята на Сталин във войната аз в никаква степен не пренебрегвам. Зная, че за самото начало на войната върху него лежи велика и трагична вина пред народа, макар че по-късно в същата тази война той ще направи много велики и достойни да останат в паметта на народа неща.“ Поетът Евгений Евтушенко смята, че при Симонов преоценката на Сталин е искрена, макар и мъчителна и половинчата. Константин Симонов не може да напише като Евтушенко стихотворение „Наследниците на Сталин“. Ако писател като Солженицин в романа „В първия кръг“ поставя началото на негативното изобразяване на образа на Сталин в руската литература, редица автори заемат диаметрално противоположни позиции. При появата на Сталин на киноекраните във филма „Освобождение“ в залите избухваха бурни ръкопляскания. Затова може би по-верен е подходът на Симонов, синтезиран в предисловието към шестте му тома съчинения: „Аз съм дълбоко убеден, че в книгите, показващи историята на нашето общество, ще бъде разказана цялата истина за всички страни на нашия живот в различните епохи, в това число и цялата истина за Сталин.“ Размислите на Симонов за Сталин не са загубили своята актуалност. През 2014 година в Рязан е издадена негова книга под заглавие „Размисли за Сталин“. Не остава назад и нашата страна: проф. Евгений Гиндев предлага на своите почитатели в интернет статия със заглавие „Феноменът „Сталин“. Тази тенденция вероятно ще продължи, затова трябва да се разчита, че обективността и достоверността, присъщи на размислите на Константин Симонов, ще бъдат верни ориентири при разработването на тази проблематика. Да се пише за Константин Симонов, на пръв поглед изглежда лесно. Бурна биография, изключителна литературна кариера, представителни функции и близост с властта, един от любимците на Сталин, удостояван с аудиенции от Хрушчов и Брежнев, човек с възможности да налага своето виждане в литературата и да определя съдбите на колегите си, изявяващ се често и като гражданин на света, появяващ се в различни точки на земното кълбо, готов да изпълни поставените му дипломатически задачи. И всичко това се оказва ограничено в рамките на 64-те години, отпуснати му за пребиваване на грешната ни земя. Четейки и препрочитайки книгата на Борис Панкин „Четирите „аз” на Константин Симонов“, определена от Наталия Иванова и като роман за живота на Симонов, не е възможно да не се появи мисълта за един нов прочит на творчеството на писателите и поетите, с които той е общувал. Случайно или не, Александър Фадеев го избира за свой заместник в Съюза на съветските писатели. Романът на Фадеев „Млада гвардия“ днес е забравен, никой не споменава „Черната металургия“ или емблематичната му книга „Разгром“. От Симонов научаваме за трагедията, която преживява този талантлив писател, стигнал до самоубийството, с което, по думите на Борис Пастернак, реабилитира себе си. Като председател на Комисията за литературното наследство на Михаил Булгаков Константин Симонов прави невъзможното „Майстора и Маргарита“ да зае-

96 ме полагащото му се място в литературата на ХХ век. Нещо повече, с предисловието си към този роман при първата му публикация Симонов трасира един от възможните пътища за интерпретация на това загадъчно произведение. Поетът Симонов намира сили в себе си да признае, че се е заблуждавал в оценките за лириката на Анна Ахматова от 10-те години на ХХ век. Затова е тъжно, когато се правят опити „Жди меня“ да бъде определено като плагиатство от Николай Гумильов. Или пък да се отрича поетическата дарба на Константин Симонов. Но Симонов интуитивно оценява възможностите на автори като Михаил Зошченко и Андрей Платонов. Макар и доста „предпазлив“, той не се колебае да организира творческа вечер на Иля Еренбург. Същият Еренбург, който независимо от своите заслуги пред съветската власт е държал в дома куфарче с два комплекта бельо и е тръпнел при всяко позвъняване през нощта – Симонов в своите спомени не е спестил и този детайл. Да не говорим за дружбата на Константин Симонов с Александър Твардовски и решителното му противопоставяне на опитите постоянно да се припомня кулашкият му произход. Не бива да се забравя, че става дума за един от най-големите руски поети на ХХ век. Както посочва Симонов, той е в групата кореспонденти, посетили София през септември 1944 година, пренощували в полуразрушения хотел „България“. Срещата му с Димо Казасов е показателна, макар че върху този български политик в наши дни тежи клеймото „участник в три преврата“. Може да се каже, че Константин Симонов е знаел с кого да се срещне. Лиляна Стефанова разказва за осуетеното от маршал Бирюзов литературно четене и споменава за това как след 33 години Симонов чете „Жди меня“ в зала „Универсиада“. Но никой у нас, включително и авторът на тези редове, не се е потрудил да събере данните за посещенията на Симонов, за връзките му с българските писатели и да разбере в какво се изразява признанието му в любов към България, поставяни ли са и в кои български театри пиесите му. Юбилейната годишнина на Константин Симонов поставя пред българските изследователи и тази задача.

Худ. Никола Манев

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ БИЛО ЛИ Е ВЪЗМОЖНО ДРУГО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ДРУГА СЪДБА ЗА БЪЛГАРИЯ?

1. Историята е това, което се е случило. Но и това, което е можело да се случи, ако обективните условия и субективните воли не бяха му попречили. Често не-случилото се е по-интересно от фактите, които са останали от миналото. Защото в много случаи то крие в себе си неосъществени възможности и светли перспективи, пропуснати и потънали в небитието. Тази „история” не се счита за наука, понеже вече е прието правилото, че в „историята не съществува „ако”. Станалото – станало, и то нито може да бъде поправено, нито възпряно, нито извадено от историята. Неосъщественото, ненаправеното, неслучилото се не са исторически факти и няма смисъл да се размишлява и говори за тях. Но и зад тях, както и зад реалния исторически факт, стоят понякога огромни усилия, напрежение на човешката воля, стечения на обстоятелства, работа на ума, сблъсъци, анализи, жертви. Там също е изразходвана енергия, макар тази енергия да не е дала видим резултат. Живи хора виждаме зад не случилото се, които са положили толкова усилия, ум, сърце, надежди, за да осъществят намеренията си. Историята обаче избира само една-единствена възможност и нея полага в себе си. Но къде е всичкото останало, което не се е превърнало в исторически факт? Нима изчезва, стопява се и край? И нима историята е единствената, която избира и налага, а човек покорно изпълнява? Не е ли той причина, а не само оръдие и средства за един или друг избор? Не е ли и неговата воля често пъти решаваща, за да тръгне социалното време в тази, а не друга посока и там да изживее онова, което навярно би било по-добро за него? Историческият опит не е само в това, което е станало, а и в това, което се е осуетило. За него обикновено после рядко си спомнят, но как ще възстановим пълната картина на миналото без пропуснатото, неосъщественото и пренебрегнатото. Там също е въплътен опит, който понякога е по-важен и поучителен; в него сигурно има повече полезни за новите хора поуки, а и самият избор на историята свидетелства за нейния разум, за волята и логиката ѝ, които винаги трябва да познаваме и да се съобразяваме. Всяко голямо човешко начинание, преди да бъде изпълнено, е изправено поне пред два възможни варианта, които субектите на историята трябва да из-

98 бират. Затова, когато го изучаваме вече като исторически факт, сме длъжни да открием неговият нероден „брат близнак”, за да го опишем, изучим и анализираме като потенциален вариант с всичките му особености, привърженици, теоретици, движещи сили и изпълнители. Това важи особено много за крупните събития и явления от рода на революциите и войните, резките смени на социално-политическото състояние на народите и държавите, на тенденциите и посоките в тяхното развитие, при вземането на важни за съдбата на държавата решения за присъединяване или отказ от присъединяване към военнополитически съюзи, икономически групировки и т.н. Не са малко случаите, когато са допускани субективни грешки поради неотчитане на последиците, на непознаване характера на тогавашните тенденции, поради погрешно пресмятане на търсените изгоди и неизбежния ущърб. 2. Проблемът за неосъществените възможности, а и за това как и защо историята избира точно тази, а не друга, се откроява отчетливо, когато изучаваме историята на Българското възраждане и пътищата на националноосвободителната революция, довели до акта на Освобождение след Руско-турската освободителна война от 1877–1878 година. Нашата националноосвободителна революция е можела да избира измежду няколко варианта за постигането на главната ѝ цел – създаването на независимата българска национална държава. Свободната държава е трябвало да разреши и един изключително важен проблем, наричан тогава „български въпрос”. Това е проблемът за държавата, която да се разпростре върху цялата територия, върху която живеят българи, а не изобщо за независима държава. Това не можа да се осъществи. И днес все още у нас съществуват хора, които боледуват за Македония и искрено се надяват тя да възвърне статута си на българска земя, а народът ѝ отново да е български. Същото важи и за стари български територии в Тракия, намиращи се сега в Турция и Гърция или за т.нар. „Западни покрайнини”, днес част от Сърбия. Мечта на Възраждането е целокупна България, а не раздробен народ. Затова всъщност се водят и т.нар. „църковни борби”. Никой тогава не е допускал, че би било възможно българската държава да обхваща малка част от българските територии и в нея да не живеят всички българи. Революцията обаче постигна този половинчат резултат и остави завинаги българите разделени и, както се казва, „да граничат отвсякъде със себе си”. В нашата историография е установено мнението, че причината за всичко това е във великите сили, които не искаха и не допуснаха на Балканите да се образува „Велика България”. И това е вярно. Но великите сили не познаваха България. Те късно научиха за нея и за тях тя така и си остана неизвестна страна със странен народ; догаждаха се за неговите особености и стремежи, но далеч повече ги интересуваше доколко той би могъл да им служи за осъществяване на геополитическите им интереси и амбиции. Като отговорни за съдбите на Европа и света те мислеха как да реорганизират Османската империя, за да могат едновременно да я запазят, но и да изведат от нея поробените християнски народи, създавайки им малки дър-

99 жави и разполагайки ги в зоните на влияние на всяка една от участничките в т.нар. „Европейски концерт”. За тях беше важно, ликвидирайки империята, да не нарушат баланса на силите и да не ощетят себе си. Всичко останало е тяхна демагогия и геополитически егоизъм. Нашите националреволюционери знаеха, че свободата ще дойде отвън, но след като вътре народът се организира в достатъчна степен и покаже непоколебима воля за свобода и независимост, на революционна готовност и способност да воюва за себе си. Те знаеха още, че Европа и Русия няма да пролеят собствената си кръв, ако не намират достатъчно основание за това. Ето защо бе необходимо да им се даде такова основание, а то бе в невъзможността малките народи повече да търпят османското иго и да задържат собственото си развитие и процъфтяване. Ала как и кога да стане това? И то така, че да се постигне целта и националната ни държава да бъде цялостна и единна, без да се нарушава и ритъмът на икономическия живот или да се изгубят досегашните пазари и възможности за производство и търговия. Историята е допускала алтернативи в постигането на целта на националноосвободителната революция. Различно е било времето, за което всяка една от тях би могла да се осъществи. Различна е и цената, която е трябвало да се плати за освобождението при различните варианти. Този проблем се обсъждал от българската обществено-политическа мисъл. Това всъщност е големият политически проблем за избора на пътя, а не толкова споровете между т.нар. „революционери” и „просветители”. Спорът между революционното и просветителското крило в националноосвободителното движение е спор за времето, когато трябва да се извърши революцията и дали тя трябва да предхожда духовно-просветното издигане на народа, или то да стане задача на новоосвободената държава. Той е малко схоластичен, защото е очевидно, че едното без другото не е възможно и че верният път е да се работи едновременно и за просвещението, и за подготовката на въстанието. Но е отнемал много енергия, разпилявал е силите, всявал е често пъти смут в едната или в другата страна. Според мене той е изкуствено раздухван от историците, използвайки го в различни времена след това за различни цели – най-вече политически, за да докажат родоначалието на една или друга политическа идея или направление в това именно разделение. То се представя като революционно и еволюционно крило в Българското възраждане. Мисля, че не тук е въпросното разделение, защото дискусията не е чак толкова принципна и не засяга същността на идеологиите през тази епоха. Много по-важна и съществена както за начина на организация и провеждане на националноосвободителната революция, така и за формулирането на главната ѝ цел, е друга една дискусия – тази за политическите етапи, през които да премине Освобождението. Т.е. чрез въоръженото въстание, което да покаже на външния свят, че тук се води съзнателна и добре организирана борба, или чрез постепенен преход през различни степени на самостоятелност на българското държавно и обществено устройство в рамките на Османската империя, за да се постигне необходимата степен на еднаквост във всички български региони – Мизия, Тракия и Македония. Става дума за това да се премине през един период на „предварително ускорение” на автономността

100 в състава на империята, за да узрее напълно идеята за националната държава и самите автономни образувания да получат необходимата скорост на социално-икономическото си развитие. През това време ще се създадат и усъвършенстват институциите на властта, ще се формират достатъчно управленски кадри с опит и умения, ще се утвърдят позициите на българските индустриалци, търговци и занаятчии на турските и международните пазари под закрилата на самата империя. И в двете крила има множество вариации и нюанси в изповядването и прилагането на идеологията, но по същество бихме могли да ги сведем до определенията „революционери” и „консерватори”. Донякъде разделителната линия между тях е свързана със социално-класовото положение на привържениците им, макар, разбира се, то да не е абсолютно. Всички (или поне огромната част от интелигенцията и формиращото се българско общество) са единодушни, че политическото робство е непоносимо и трябва да бъде отхвърлено. Въпросите са кога, как, с помощта на кого и през какви етапи да премине процесът до окончателното формиране на българската държава. 3. Стана дума по-горе, че нашите възрожденци са гледали на Екзархията като на праобраз на бъдещата държава. След като Екзархията е била създадена, т.нар. „консерватори“ не са искали да се бърза, постепенно и плавно да завърши процесът на нейното окончателно устройване и практическо задействане. Тогава и тя е трябвало да се включи във втория етап на националноосвободителната революция. Защо ролята на Църквата е била толкова важна? Защото тя е пример как да се „конструира” и пуска в действие завършеният проект. Отговаряйки на името си (‘консерватизъм’ означава ‘запазване, съхраняване’), консерваторите са искали да запазят чрез Църквата националните традиции, да установят такъв модел на общественото устройство, който най-добре да подхожда на националните особености и да не влиза в противоречие с вече съществуващите институции на обществото. Чрез Църквата това е можело да стане лесно и безболезнено да се доразвие в нещо ново и адекватно на модерните европейски форми на държавност. Междувременно общественият живот ще функционира нормално и по естествен път османската държава ще помага на процеса, а българските водачи ще действат активно и дипломатично за преодоляването на възможните пречки и трудности. (В скоби ще отбележа, че след Освобождението Източна Румелия се развива във всяко отношение далеч по-бързо като формална част от Османската империя отколкото свободното Княжество България.) Консерваторите искаха, така да се каже, да „присадят” българската държава върху стъблото на Османската империя, а когато „присадката” се хване и започне да дава плодове, да бъде отделена от ствола и да заживее самостоятелния си живот. Мизия, Тракия и Македония едновременно ще се обособят и развият, за да се обединят по-късно в единната българска държава. Автономията в рамките на Османската империя би позволила общественото устройство да се осъществява в духа на българските традиции, тъй като българите ще бъдат принудени да продължат да живеят, както и досега, затворено по

101 отношение на иноверците, което ще стимулира „българския модел” и ще го отграничава от европейските влияния и заимствания на чужди институционални форми. Но най-важното: тогава България действително би била разположена върху всички български територии и върху нея няма да се разпрострат норми и ограничения, които по-късно ѝ наложи Берлинският конгрес. Българският път тогава би бил по-малко „европейски” и много повече „български”. Очевидно е, че това условие не може да бъде изпълнено в кратко време. При него е крайно необходима друга организация на политическия живот и изключителна дипломатическа активност на революционния комитет или изобщо на органа, който ръководи процесите. Търпението обаче е слабото място на всяка революция и на революционно настроените. А и то в революционната публицистика се приравнява с примирение, унижения, страхливост, позор и предателство. Консервативният възглед за българското освобождение се споделя предимно от богатите, т.е. от тези, които имат какво да изгубят в пожара на едно въстание и какво да спечелят от постепенното адаптиране на българската държавност към османската действителност. Аз говоря за тези привърженици на идеята, които пряко се ангажират с цената на всичко да я следват и осъществяват практически. Младите и „луди” глави, търсещи приключения и преживявания и малко замислящи се върху стратегическите задачи, но с охота и въодушевление щурмуващи бързите резултати и красивите жестове, предпочитат, разбира се, революционните действия. Революционната организация набира сили и привърженици; расте нетърпението и заедно с него времето ускорява своя ход, за да бъде подготвено Априлското въстание, което ще се превърне в най-високата точка на революционното напрежение и порива към свобода. Великите сили са вече убедени, че българите заслужават да бъдат свободни. И в крайна сметка Руско-турската война от 1877–1878 година завърши не със Санстефанския мирен договор, а с решенията на Берлинския конгрес. Истинската България така и не бе създадена. Националната държава не бе на всички българи, тъй като огромна част от тях остана извън нейните граници. България възкръсна, но българският въпрос така и не бе разрешен в неговата пълнота и цялост. Мечтите и надеждите на българските национал-революционери не бяха осъществени. Можем да кажем, че и жертвите не бяха възмездени! Съдбата на България бе изцяло решена от великите сили. Желанията на българите изобщо не бяха взети под внимание. Берлинският конгрес изцяло удовлетвори интересите на големите държави и не допусна на Балканския полуостров да се наруши равновесието на тяхното влияние. Така нито българският, нито източният въпрос бяха решени окончателно. Днес, от разстоянието на времето и преценявайки събитията и резултатите от тях като история, е редно да се запитаме: а ако бе избран другият, консервативният път на разрешаване проблема за нашата свобода, дали нямаше да е по-добре? Въпросът, въпреки съдържащото се в него толкова коварно и изкусително „ако”, придобива смисъл и спрямо последващите Освобождението драматични събития, борби, въстания и войни за разрешаването на българския национален въпрос – в това число и на македонския.

102 4. Един от най-умните, подготвени и последователно защищаващи консервативния подход в българския свят през Възраждането и след Освобождението е Тодор Икономов, чиито идеи и практически съвети са винаги разумни, точни, премерени, но почти никога не са били чувани и не са се съобразявали с тях. Но предупрежденията и прогнозите му са се оказвали почти винаги разумни и верни – за разлика от действията и постъпките на неговите опоненти. Защото са отчитали обстоятелствата и евентуалните последствия от взиманите решения. Като истински консерватор той не е обичал рисковете и безполезните жертви, насилието и механичното привнасяне на чужди традиции и идеи за обществено устройство. Тодор Икономов е вярвал, че дори и веднага след Берлинския конгрес възможностите за постепенното формиране на целокупна българска държава не са изгубени. Берлинският конгрес заложи няколко изключително важни проблема, които новата държава и нацията трябваше да разрешат в своето настояще и бъдеще – та чак и досега. На Учредителното събрание се откроиха два основни лагера, които щяха да воюват един срещу друг. Едните бяха радикали, непризнаващи решенията на Берлинския конгрес и настояващи Събранието да не пристъпва към изработване на Конституция и към устройство на княжеството, докато великите сили не възстановят статуквото на Санстефанския мирен договор. Другите разбираха сложната ситуация и невъзможността България още отсега да демонстрира национално самочувствие и да поставя под съмнение волята на великите сили. Тези, вторите, не бяха напълно единомишленици; измежду тях мнозинството беше готово да приеме безусловно реалностите и да не саботира работата на Събранието, защото по този начин щеше да постави в изключително неудобно положение Русия. Те знаеха, че великите сили могат да решат и да върнат България в предишното ѝ положение, а дори и за наказание да ѝ отредят унижения и нови тревоги. Но имаше и такива, и сред тях беше и Тодор Икономов, които виждаха трета възможност. Тодор Икономов предлага вариант Княжеството, на което бе дадена свобода и почти пълна независимост, т.е. зависимостта му от Турция бе по-скоро формална, а не фактическа, да се откаже от нея и да възприеме статута на Източна Румелия. Но под условието такъв статут на автономна провинция да придобие и Македония. Трите части да бъдат обособени в една автономна област. Тази идея е в някаква форма възвръщане към идеята за дуалистичната монархия, но този път в други условия и с друга перспектива. Така ще се довърши процесът на националното самоосъзнаване и цялата нация ще дойде сама до идеята за своето освобождение. Според Тодор Икономов (и това той твърди през целия си живот) народът не е узрял за своя свободна държава, поради което се е наложило да бъде освободен чрез война на друга държава с Османската империя. Освободителната война според него го поставя в затрудненото положение на зависимост от освободителя. По тази причина Т. Икономов настоява още на Санстефанските мирни преговори българската делегация да пледира, че българското освобождение е общо дело на европейските велики сили, но е извършено от Русия. Предлаганата от него политико-дипломатическа формула отваря друга перспектива пред България

103 и ѝ дава повече шансове за благоприятно разрешаване на т.нар. „български въпрос”. В неговото актуално състояние и възможности за ново решаване се включва и Македония, като шансовете тя да стане българска се увеличават видимо. Тодор Икономов точно оценява духа на вълненията и пренията още от началото на Учредителното събрание, породени от несъгласието на част от народните представители от решенията на Берлинския конгрес: „Ние се залавяхме за борба, без да пресмятаме силите си; ние искахме да преиначаваме решенията на Европа в един въпрос, който не беше решен ни с наши средства, ни с наш труд, ни с наша кръв. Самите наши освободители бяха се преклонили пред Европа; само ние, готовановците искахме да изменяваме лицето на нещата. Ние искахме да плашим Европа, без да съобразим, че тя не се уплаши и от грамадните руски сили” (Тодор Икономов. „Мемоари”, стр. 195, С., 1973. Цитатите по-нататък са от това издание, поради което ще бъде отбелязвана само страницата). Онова, което отличава Тодор Икономов от останалите „строители на съвременна България”, е стриктното му придържане към принципа всичко да се прави съобразно интересите на България. При това на интересите на страната в момента, а не в някакво имагинерно бъдеще, което означава да се изоставят напълно емоциите и да се подхожда към всеки проблем разумно и трезво. Истинският патриотизъм според него е в отчитане на обстоятелствата и трезвото преценяване на всички „за” и „против”. Много е важно, смята Тодор Икономов, държавниците да знаят какво е мястото на България в геополитиката, какъв е нейният авторитет пред великите сили и кои са истинските ѝ приятели и покровители. Ако това съображение се пренебрегва, ако се отива към решения, които са спонтанни или не отчитат опасностите за България, българският свят ще бъде обезличен и ще бъде изгубено всичко. Защото „истински приятел на България” означава страна, която уважава българите и ѝ помага да укрепне и се издигне, а не за да извлече изгода от нея и да я съкруши. И днес още се прославя т.нар. „Търновска конституция” заради „нейния демократизъм”, но пропускаме да отчетем какво е донесъл на българския свят този „демократизъм” и подражание на Европа в устройството на държавата и обществото. Тодор Икономов активно е участвал в изработването на българската конституция, като и тук предлага повече разум и съобразяване с особеностите на българския народ, традициите и историческия му път, навиците му и досегашните форми на обществена организация и функциониране на създадените негови „институции”. Учредителното събрание е сблъсък на противоположни формули за държавното устройство. Една от тях се предлага и защищава от Тодор Икономов. Може би неговият проект за конституция е най-последователната проява на консервативните му възгледи и политическата му теория и практика на консерватор. За съжаление съображенията му не се взимат предвид и в Търново надделяват тези, които днес бихме нарекли „демократи”, „либерали” и „проевропейци”. Тодор Икономов е против сляпото копиране на европейските образци и предупреждава за опасностите на неконтролируемата свобода, правата без регла-

104 мент, липсата на механизми за контрол на властта на всичките ѝ равнища – в това число и на княза. Той се бои, че подобна демокрация скъсява коридорите на властта и вкарва в нея случайни и неподготвени хора. Равенството е красиво понятие, но изпразва от съдържание самата власт, обезсилва я и я придава в ръцете на сляпата и авантюристична воля. Тодор Икономов изхожда от конкретните български реалности. Той отчита вродения демократизъм у народа и особено чувството му за равенство. В онова време и социалното разслоение не е било още достатъчно подчертано, поради което и понятието за равенство все още не е празно понятие и не се свързва единствено с „равенство пред закона”, а има реален смисъл на еднакво социално положение и възможности за живот. Властта обаче е йерархия и изисква подчинение – при това безусловно. Самата йерархия вече е неравенство и форма на потисничество. В нея едни стоят по-горе, други по-долу и стоящите по-долу са длъжни да се подчиняват на стоящите по-горе. Властта създава неравенства, а и нови социални слоеве, които се поставят в неравностойно положение и придобиват някакво място във властовата йерархия. Тодор Икономов си дава сметка, че това е ново явление в българския обществен живот и ново състояние на българския свят, което ще породи сериозни проблеми. „У същия тоя народ като беше се укоренило свойството да се не покорява доброволно на натурническите досега закони и порядъци и да забравя в своите собствени работи правилата и нуждата за дисциплина” (стр. 186). Затова предлага „със свободния устав заедно да се турят и известни гаранции и за правилното функциониране на държавния строй, и за разните власти. В числото на тези гаранции аз поставих сената, като противовес на народното представителство и двукратните сесии на палатите. Целта на двукратните дълги сесии беше да се приготвят по-скоро законите за съблюдение порядъка и повиновението, в което българинът надали може да се похвали” (стр. 186). Очевидно е, че българският народ не може да продължи да живее в своето „предосвобожденско битие” и с недържавническо съзнание. Но той ще придобие новите си навици не с „шокова терапия”, а постепенно. Изграждането на новото трябва да става според Тодор Икономов с постепенното разграждане на старото – и то само на онова старо, което е изпразнено съдържание и не улеснява новия живот. При такава формула ще е по-лесно да се гради държавата и се гарантира мирът и спокойствието в нея. Историческият опит на свободната българска държава потвърди консервативните тези на Тодор Икономов. Особеностите на българския консерватизъм като политическа практика проличават отчетливо в схващанията на Тодор Икономов за Съединението, проявени в поведението и в оценките му тогава и по-късно. Обикновено за Съединението на Княжеството с Източна Румелия се пише като за естествено продължение на националноосвободителната революция. Този акт поправи неправилните и неверни решения на Берлинския конгрес и премахна изкуствените разделения между българите и българските територии. Но остана Македония. Така със Съединението фактически приключи националноосвободителната революция, но без да разреши проблема за целостта на нацията и единството на държавата. То е изключително важно събитие в историята на българския народ,

105 но мнението на Тодор Икономов трябва да ни накара да погледнем на него и от друг ъгъл, за да преценим и отрицателните последици, които носи за България. Анализът му е основан на преки наблюдения и отново на отчитане преди всичко на проблемите и трудностите, пред които България се е изправила тогава. Тодор Икономов свидетелства как близки до княза уверявали, че сам той „обявил, че има на своя страна три от великите държави”. Не се изминаха обаче и 10 дни, и ние с поражающе учудвание видяхме, че с нас няма никой освен платоническото съчувствие на Англия и че против нас стоят не само Турция, Сърбия и Гърция, но и други от великите сили, па и самата наша покровителка – Русия. Пред нашите очи се отвори тогава страшна пропаст, голяма причина за страхувание и отчайвание” (стр. 364–365). За него князът „се е пустил в дирите на риска като всеки авантюрист, който иска с един удар до подобри и укрепи положението си, разклатеното си положение” (подч. м. – П. А., стр. 365). Княз Александър Батенберг си е давал сметка за риска, който поема, но е знаел, че успешният изход от този акт ще му донесе много ползи и ще укрепи авторитета му сред народа. Той очевидно е разчитал да постави великите сили пред свършен факт, а и е знаел, че дори за тях е било очевидно, че разделянето на България е било несправедливо и че това състояние не може да продължи дълго. Надявал се, че великите сили, както и Русия, ще му простят своеволието. Но за Тодор Икономов Съединението (той го нарича „преврат и сваляне на правителството на Източна Румелия”) ще донесе в този момент повече беди отколкото ползи. Делото на Съединението е общонародно, но то е извършено авантюристично, без необходимата дипломатическа подготовка и без зачитане на геополитическите реалности, които то рязко променя и без грижа за бъдещето на Македония, която остава извън отечеството. Сега, смята Тодор Икономов, съединението на Македония с Княжеството вече е невъзможно. То няма да бъде позволено нито от великите сили, нито от съседните държави, тъй като ще наруши окончателно баланса на силите на Балканския полуостров и в Европа и ще даде на България застрашителна мощ. Затова е трябвало да се действа по-търпеливо и да се върви към целокупна България постепенно, като се подготви истинското съединение в политически, дипломатически, икономически и военен аспект. Никога не съм си позволявал да мисля, пише Тодор Икономов, че „то, съединението, трябва да се купи с цена, която убива надеждите ни за големите и благите надежди в бъдещето” (стр. 367). 5. В своите забележителни спомени, които започнаха да излизат в пълния им вид през 2014 година в издателство „Захарий Стоянов”, подготвени за печат от Красимир Каракачанов и Цочо Билярски, Симеон Радев много и надълго и нашироко размишлява за българския национален въпрос и особено върху причините за неуспеха на борбите за национално освобождение в Македония. В края на ХІХ и началото на ХХ век българският национален въпрос се нарича „Македонски въпрос” и неговото разрешаване занимава българския свят в продължение на близо половин век, за да претърпи промяна след Втората световна

106 война и се превърне в проблем на отношенията между България и Югославия. Но в какъвто и вид да битува в историята, той е все така неразрешим и предизвикващ при изострянето си сложни и драматични кризи. Аз тук искам да напомня две предупреждения на Тодор Икономов, казани в зората на българската свобода. За тях стана дума малко по-горе. Първото бе Учредителното събрание да се откаже от статута на създаденото по силата на Берлинския договор Княжество България, за да се изравни със статута на Източна Румелия. Така двете форми на държавна организация да започнат своето съществуване в рамките не Османската империя и се развият до определена степен заедно с Македония (на която настоятелно да се поиска същият статут) и едва тогава да обявят своята окончателна независимост и свобода. Второто дойде при обявяването на Съединението. Тогава Тодор Икономов пророкува, че с този акт окончателно се сбогуваме с мечтата ни Македония един ден да стане част от България, защото великите сили вече никога няма да позволят нейното освобождение и присъединяване към България. Той се обяви срещу Съединението и го определи като голяма грешка, която ще ни струва много. За съжаление историята потвърди неговите опасения. България е изправена пред огромни трудности и изпитания, които отсега насетне ще оказват решаващо влияние върху нейната външна и вътрешна политика, върху цялостното ѝ поведение на субект на българската народност и нация. В повечето случаи тя няма да се окаже на висотата на отговорността, която има пред историята за българския народ, ще се увлича от съблазните, които великите сили ще ѝ носят, и ще пренебрегва собствените си интереси, за да разреши конюнктурните си проблеми. Но Македонският въпрос се оказа твърде голям и тежък за нейните сили. А и Европа и Русия не бързаха или не искаха той да бъде разрешен. На тях им бе по-удобно да го държат в това му състояние, за да го използват като важна карта в различни геополитически ситуации и за натиск върху Турция в случай, че тя не желае да върви по волята им. А също и за сдържане на младите балкански държави, когато проявят амбиция да бъдат свободни и независими в политиката си. В България вече почти никой не говори за присъединяването на Македония; все повече се налага идеята да се извоюва автономия в рамките на Турция, за да се запази териториалната ѝ цялост. Чрез автономията ще се преодолеят плановете за подялбата ѝ между различните балкански държави и Австрия. Сега обаче отново се изправя въпросът как да се накара Турция да предприеме реформи в Македония, които да гарантират нейното самоуправление и да се запази българският характер на населението. Когато проследяваме историята на този сложен и драматичен процес, виждаме как допуснатите някога грешки в радикализирането на национално освободителното движение, от нетърпението и прекаленото морализиране на проблема за освобождението, са създали нова политическа ситуация с нови проблеми в нов геополитически контекст. Симеон Радев е пряк участник и наблюдател в македонското движение. Той познава този проблем и от страна на ВМРО, и от позицията на българската държава и нейния политически елит. Като дипломат е провел много срещи с европейски политици и дипломати, убеждавал ги е да се намесят активно в

107 проблема, като застанат на страната на българското население от Македония. Пътуванията му в Италия, Франция, Англия или Русия обаче не дават желания резултат, макар почти всички личности да му засвидетелстват искрена симпатия към българската македонска кауза, да предлагат различни варианти. Тяхната позиция в крайна сметка се свежда до това, че моментът не е подходящ за решителни действия, защото Европа има своите неразрешими проблеми и нейният интерес не я кара да са намесва пряко, за да се определи справедливото статукво на Македония. В крайна сметка оказва се, че българската държава в лицето на нейните управници и политически дейци няма интерес и желание да направи Македония интегрална част от своята територия и население и че за нея е по-удобно да я използва като средство за размяна в често настъпващите драматични моменти, когато трябва да се определи на чия позиция да застане. Още от Освобождението България сама е предавала Македония и сама я е тласкала в чужди ръце. Симеон Радев показва всичко това с болка и огорчение, но и с разбиране, защото цената на всяко важно българско решение в международната политика после бива заплащано на висока цена. А как иначе, когато е винаги погрешно. 6. Да, българската политика винаги се е определяла от външни сили. Така е било в цялата ни история от началото на модерната епоха, та до днес. Но все пак има неща, които се избират и определят от самите нас. Те не са чак толкова много, но пък не са в конкретните проявления на политическото ежедневие, а в „големия” избор, в принципа на политиката, във волята за постигане на крайната цел. Този избор се свежда и до това дали да ускоряваме времето, като проявяваме нетърпение, или да чакаме търпеливо момента, когато идеите ще узреят напълно и ще станат интегрална съставка на общественото съзнание и в мисленето на отделните членове на обществото. Васил Левски съветваше съратниците „да бързат бавно”, а не припряно, като подготвят до най-малки подробности замисленото предприятие и намерят хората, които да го изпълнят. И този съвет на Левски не бе чут и изпълнен. Желанието да достигнем „напредналите” колкото е възможно по-скоро, за да вкусим от „насладите” на техния живот, винаги ни е съпътствало и ръководило – особено в моментите на радикална смяна на модела в общественото устройство. А винаги е било възможно „да се бърза бавно”, за да се дооглеждат нещата и да се избягват грешките от припряност и прибързаност. Тогава и налаганата отвън политика, та дори и самият модел на обществено устройство, би могла да бъде премерена, сдържана и предпазлива, за да не се излага на риск постигнатото и не бъде изгубено вече направеното. Консерватизмът не е отказ от развитие, преобразования, от новото и доброто. Точно обратното, но той изисква преди всичко търпение и внимателна преценка на всяка крачка и постъпка. Няма да е пресилено да се каже, че повече от бедите, които българската нация и националната българска държава понесоха, се дължат преди всичко на прибързаността и незрелостта на българската националноосвободителна революция, на липсата на стратегическо мислене и постоянно отчитане на въз-

108 можните последици. Дори и революцията е длъжна да си прави сметки, за да предпазва себе си и най-вече тези, които я движат и заради които се осъществява, от грешки и заблуди. В българското народно творчество има достатъчно пословици и поговорки, предупреждаващи ни за това какво може да ни постигне, когато бързаме и не мислим за последиците, и как е невъзможно да поправяме грешките, когато късно ги осъзнаем. Разбира се, когато някоя „луда идея” обземе обществото и всички станат нейни роби, е почти невъзможно да предупреждаваш, да говориш разумно и разумно да възпираш с аргументи необмислените или зле обмислените действия. Неудържимият порой залива всичко и няма сила, която да го укроти и спре. Затова е нужно да се мисли и говори преди това; да се говори постоянно, че съдбата на народа и отечеството не бива да се залага на карта и че е по-добре внимателно и задълбочено да се чертаят плановете, като се отчитат опасностите, за да се предотвратят непредвидимите последствия. Полезно е набиращото сила ускорение да се успокоява поне за кратко, за да има време за размисъл и трезво пресмятане. Аз в никакъв случай не подлагам на съмнение и на преоценка историята на Българското възраждане. Още повече пък да укорявам водачите и идеолозите на българската национално освободителна революция. Техният подвиг принадлежи на най-великите ни традиции и само безумен безродник би могъл да ги обезценява и обезсмисля. Отдавайки почит на техните усилия и на саможертвата им, ние сме длъжни да гледаме на историята като на важен и поучителен национален опит, който днес може да ни е полезен. Този опит навярно ще пренареди по друг начин националните добродетели и ще постави акцентите върху други ценности в българската ценностна система. Няма съмнение, че в определени моменти трябва да се действа решително, със замах и без страх. Ала когато се чертае бъдещето и се избира пътят на националното развитие, по-добре е разумът да надделява над чувствата. За да бъде и бъдещето светло и изпълнено с добри дела...

109

ЕСЕИСТИКА

ЕЛИАС КАНЕТИ ПАРОКСИЗМЪТ НА СЛОВОТО

Това есе е всъщност реч, произнесена през 1969 година в Мюнхен по повод наградата, която писателят получава от Баварската академия за изящни изкуства за цялостното си литературно творчество. Преводът е направен по публикацията в сп. „Ридърс дайджест”. Би било дръзко от моя страна и, разбира се, неразумно да говоря тъкмо пред вас за това колко задължено е човечеството на езика. Аз съм само един гост в немския език – започнах да го уча едва осемгодишен и това, че сега ме приветствате, е за мен от огромно значение. Не смея да изтъкна като своя заслуга факта, че когато преди тридесет години отидох в Англия и реших да се заселя там, му останах верен. Защото и в тази страна продължих да пиша на немски – за мен това беше съвсем естествено, както дишането. Не можех да постъпя по друг начин. Впрочем тогава останах доброволен пленник на една библиотека от няколко хиляди книги, които имах щастието да отнеса със себе си. Не се съмнявам, че тъкмо те щяха да ме прокудят като изгнаник от своята среда, като предател, ако бях дръзнал да променя отношението си към тях. Но може би имам правото да ви кажа няколко думи за това какво се случва при подобни обстоятелства с езика. Как се отбранява той под натиска на новата среда? Променя ли се неговото агрегатно състояние, относителното му тегло? Става ли по-властолюбив и по-агресивен? Става ли по-интимен? А може би се превръща в таен език, който ползваш единствено за себе си. Първото, което се случи: започнах да го възприемам с особено любопитство. Да го сравнявам с другия език, особено в ежедневната лексика, където разликата е толкова осезаема. Литературните съпоставки се превръщаха в конкретно битови. Предишният или основният език ставаше все по-странен, особено в детайлите. Заедно с това спадаше и моето самодоволство. Защото видях толкова пишещи, които по практически причини или по-скоро съображения се отказваха от родния си език, за да приемат езика на новата страна. Колко пъти съм чувал глупаво-горди реплики от рода на: „Аз сега пиша само на английски!” А онези, които без всякакъв изглед за външен успех останаха верни на родния си литературен език, приличаха на хора, скъсали със света. Бяха самотни и дори малко

110 смешни. Намираха се в по-трудна ситуация, бих казал дори безизходна, сред пишещите хора минаваха едва ли не за глупаци, а за хората, пратили ги в тази страна – бяха ничии. Може да се предположи, че при тези обстоятелства по-голямата част от написаното ще бъде по-скоро лично, интимно. Започваш да пишеш само за себе си, което преди това не си правил. Убеждението, че написаното няма да види бял свят, че няма да имаш читатели, ти дава необикновено усещане за свобода. Сред всички тези хора, които говорят за своите ежедневни дела на английски, ти владееш някакъв таен език, държиш се за него, дори си се вкопчил, с нарастващо упорство – както някои хора се вкопчват във вяра, осъдена и отречена от други. Но това е само външният аспект – има и друг, който ще си изясниш постепенно. Като човек с литературни интереси си склонен да мислиш, че езикът това са преди всичко произведенията на писателите и поетите. Това, разбира се, е така – ти се храниш с него – но когато влезеш в чуждоезиковата сфера, откриваш нещо друго: не те приемат самите думи – отделните думи като думи! Силата и тяхната енергия можеш да усетиш особено когато се наложи да ги заменяш една с друга. Речникът на прилежния ученик, стараещ се да изучи друг език, внезапно се преобръща: всичко искаш да бъде назовано така, както е било преди: вторият език, който слушаш през цялото време, става естествено и дори банален, а първият, бранещ се постоянно, ти се представя в някаква особена светлина. Спомням си, че в Англия през войната изписвах цели страници с немски думи. Не бяха фрази или текстове, а отделни думи без смисъл. Обземаше ме някаква лудост – да изпълвам цели страници с тях! Често това бяха съществителни, но изписвах цели страници и с глаголи, с прилагателни. Срамувах се от тези свои припадъци и криех листовете от жена си. С нея разговарях на немски. Беше дошла с мен от Виена. Всъщност не криех нищо друго от нея. Този пароксизъм на думите приемах като нещо патологично и не исках да я тревожа – по онова време всички имахме достатъчно тревоги. Може би трябва да спомена сега, че ми беше много неприятно да разбивам думите или да ги изкривявам – те трябваше да останат недокоснати. Трудно е да си представи човек по-празно занятие от това нанизване на недокоснати, неприкосновени думи... Когато предусещах този пароксизъм, се затварях и започвах да изпълвам листите с думи. Моля да ме извините затова, че ви разказвам тази лична история, но трябва да добавя, че се чувствах особено щастлив. Оттогава за мен няма съмнение, че тези думи са заразени с особен вид страст. Всъщност те са като хората – не позволяват да бъдат захвърлени или забравени. Колкото и да ги крием, те излизат на повърхността и предявяват своите законни права. Този пароксизъм на думите доказва, че понякога натискът върху езика се оказва толкова силен, че английският език – в случая става дума за него – започва неприятно и много упорито да ти се натрапва. В динамиката на думите се извършва прегрупиране. Повторяемостта на чутото води не само да запомняне, но и до нови поводи, тласъци, движения и на-

111 срещни движения. Някоя стара, привична дума загива в единоборство със своя противник. Друга се извисява над всички други със своята... непреводимост! Тук става дума – това трябва да се подчертае! – не за изучаване на чужд език у дома, в стая, с учител, а за беззащитност пред чуждия език на неговата собствена територия, където всички са на негова страна, всички са прави и непрекъснато ти нанасят удари с неговите думи. Работата е и в това, че човек знае: той остава тук, няма да се върне след няколко седмици, месеци или години. Затова трябва да разбира всичко, което чува, а това, както знаят всички, е толкова, толкова трудно! Започваш да подражаваш на чутото, докато накрая започнат да те разбират. Случва се обаче и друго – отнасящо се до предишния език: трябва да внимаваш той да не се намесва в новия. Така постепенно се отдръпва: обгражда се с ограда и колкото и да го галиш и ласкаеш тайно, започва да се чувства отхвърлен и излишен. Не е чудно, че понякога ти отмъщава с поток от думи, изолирани и без смисъл, чиято атака се оказва смешна за другите и неудобна за теб. Може би считате, че е неуместно да отделям толкова внимание на подобни – толкова частни – езикови ситуации. В наше време, когато всичко става все позагадъчно, когато съществуването не само на отделни групи, но и на цялото човечество е поставено на карта, когато нито едно решение не се оказва идеално, тъй като съществуват толкова противоположни и непредвидими възможности, се случват неща, доста по-интересни от този мой разказ за състезанието между думите, извършващо се независимо от техния смисъл. Ако все пак съм ви казал нещо, би трябвало да ви дам и едно обяснение. Струва ми се, че днешният човек, върху когото е легнала голямата тежест на Всеобщото, търси за себе си такава лична сфера, която да е достойна за него, да е ограничено от това Всеобщо, но върху която все пак Всеобщото да се отразява цялостно и точно. Става дума за вид превод на едното във другото, но не за такъв, който избираме като свободна игра на ума, а за превод безкраен и необходим, който ти си потърсил, принуден от обстоятелствата на реалния живот. Ето: аз от много години съм потънал в този превод. Личната сфера, в която съм се устроил, не ми е така уютна. Но в нея мога да върша всичко добросъвестно и отговорно – това е немският език. Езикът на Гьоте и Шилер! Ще съумея ли да му отдам дължимото – още не мога да кажа. Но приемам честта, която днес вие ми оказахте, за което ви благодаря, като за благоприятно предвестие за нещо, което някой ден би могло да стане...

112

РАФАЕЛ СОРЕН ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА КАНЕТИ

Ако на този свят днес има само един автор, който да отговаря на старомодната и вече изчезваща представа за поет, то това без съмнение е Елиас Канети. В неговите опуси на преден план е единството между слово и мисъл, между възвишена универсалност и определена творческа позиция. Канети очарова от пръв поглед. Той е откровен и сърдечен, а погледът му е буден, любознателен. Сладкодумен е и човек остава с убеждението, че слуша разказвач на приказки от 1001 нощ: времето минава тъй неусетно! Впечатлява безусловността на неговите високи критерии и търпението, с което Канети търси път през лабиринтите на нашето време. Елиас Канети, когото Адолф Хитлер прогонва от прекрасната Виена през 1938-а, изпращайки го в изгнание в мъгливата Англия и който днес живее в бюргерския Цюрих, за дълго време беше почти непознат. Самотен пътник във Времето, непримирим критик на господстващите лъжи, той бе извън рамките на обществото. Едва през 1963 г. новото издание на романа му „Заслепението”, един от признатите литературни шедьоври на ХХ век, му донесе слава, макар и позакъсняла, и го направи известен. В този роман, публикуван за първи път през 1936 г., главен герой е известен учен синолог, професор Кин, превърнал живота си в своеобразен интелектуален съюз между себе си и книгите срещу действителността. Но той като че ли не живее в нашия свят, съществуването му е само духовно. Кин е излъган от хазяйката си – проста и лицемерна буржоазка – да се ожени за нея. Битката между двамата е безпощадна, докато накрая Кин решава да се самоунищожи: подпалва безценната си библиотека (25 000 тома!) и сам изгаря сред своите съкровища. Едно пророчество за лесно унищожимия свят, пророчество за бъдещата му съдба. Този забележителен писател непрестанно търси път към „потъналите в собствения си свят хора”, за да ги опознае. В техните гласове, в жестовете им, в които той ненаситно се вглежда и вслушва, Канети пресъздава истината за живота. По-ярки дори от образите на прочутите му съвременници: Георг Грос, Бертолд Брехт, Исак Бабел, Алфред Дьоблин – за щастие животът го среща с тези хора. Важен момент в творческата еволюция на този писател е опожаряването на Съдебната палата в австрийската столица на 15 юли 1927 г. „Полицията получи заповед да стреля по разбунтувалите се работници – бяха убити над 90 души!” Елиас Канети е сред демонстрантите: „Аз се превърнах в частица от масата, слях се с нея. Не се опитах да се възпротивя на нейните действия.” От този ден загадката на Масата ще го следва през целя му живот, ще присъства и в зловещия ход на сетнешните събития: настъплението на нацизма, войната, Холокоста, бомбата над Хирошима. Накрая той ще стигне до осъзна-

113 ването на общочовешката заплаха в „Масите и властта” (1960) и в „Провинцията на човека” (1972). В тях Канети дълбоко и цялостно ще разкрие характера на насилието. Интересно е, че дълго преди да дойдат на мода актуалните теми: унищожаването на околната среда и влиянието върху психиката, Канети ще ги постави и ще ги разработи. А от всички негови позиции може би най-неразбрана и найпогрешно коментирана ще бъде ненавистта му към Танатос (смъртта). За него светът без Танатос е „живот без насилие”... Архаична и едва ли не митична фигура в днешната европейска и световна литература, Елиас Канети е блестящ писател, своеобразен мислител и моралист. За него хората са толкова ценни и важни, колкото е и словото. Самият той писа: „Професията „писател” е отговорност за живота, който се самоунищожава и затова не бива да се срамуваме да признаем, че тази отговорност се подхранва най-добре от Милосърдието...” Превод Огнян Стамболиев

Худ. Никола Манев

114

ПРЕГЛЕД КРИТИК ПО ПРИЗВАНИЕ По повод Минко Бенчев, „Пътеки на българското творческо усилие” В днешната толкова оскъдна на таланти и образовани хора действителност, в която е изпаднала милата и родна наша критика, появата на тази книга е някакво уверение че все пак има критици у нас. Броят им е толкова малък, колкото да се изпълнят пръстите на едната ръка, но затова пък един от тях е Минко Бенчев и неговото присъствие е надежда, че не всичко е изгубено и че истинското критическо слово още е живо. Каква черна и гъста тиня е заляла българския литературен живот, щом такъв висок ценител, стилист, анализатор и литератор като Минко Бенчев бе принуден да се оттегли от активна дейност, да се самообрече на забвение и почти да не публикува. Отвратен от новите нрави и от сквернословията и пустословията на агресивната посредственост и бездарието, той се скри от всички и от всичко. Деликатният човек трудно понася такава атмосфера, задушава се в нея и предпочита мълчанието пред съучастието в хора на посредствеността. Без него тя е по-спокойна за себе си – та нали няма кой да я безпокои, разобличава и отрича. Без него самозваните и недоучени графомани могат спокойно да пълнят литературните издания с неграмотните си опуси, да раздават щедрите си оценки и да си въобразяват, че са критици. Но българската критика не е толкова силна и богата, та да се отказва от перото на Минко Бенчев и да се прави, че той не съществува. Минко Бенчев е още, слава Богу, жив и здрав и ето, в края на 2015 г. се появи неговото томче „Пътеки на българското творческо усилие. Избрани статии, литературни силуети, рецензии, скици”. Само в 370 страници той е събрал почти цялото си литературнокритическо творчество. То е малко по обем, ала какъв само заряд има в него, какъв житейски и литературен опит е съсредоточило в себе си, каква сила и енергия излъчва. Минко Бенчев е типичен критик, интересуващ преди всичко от текущия литературен процес, но съсредоточавайки се предимно върху определени негови факти, явления и творчески личности. Той следи и литературния процес, като насочва вниманието на читатели и на литературната общност върху отделни, но непременно високо художествени явления, върху такива книги и автори, които внасят нещо ново в литературата и показват възможностите на словото и естетическото съзнание, повишават качеството на художественото мислене и боравят майсторски с художествените средства. Минко Бенчев избягва да пише обзори, не оценява периоди и етапи от текущия литературен процес, не анализира проявленията на отделни актуални проблеми в литературата. Той е автор преди

115 всичко на рецензии и литературни портрети. Ами това са основните критически жанрове и който не умее да борави с тях, не е никакъв критик. Защото тук именно се проявява критическият усет, вкусът, умението за анализ и доказателството на тезите и оценките, внушението на истини. Думите на Минко Бенчев са винаги точни, най-точните дори. Да ги четеш, е истинско удоволствие и наслада. За разлика от почти всички негови колеги връстници той не премина към историята и теорията на литературата. А може би трябваше, защото там навярно би намерил повече поводи и основания да пише; там щеше да общува с образци на словото, а не със сурогатите, които сега му се натрапват. Можеш да си критик и в изследването на миналото, откъдето да извеждаш основанията за своите съждения върху съвременността. Заниманията с история на литературата не са бягство, не са търсене на „тихо пристанище”, а задълбочаване и вглъбяване. Все пак Минко Бенчев не е напълно отстранен от литературната история; той е автор на литературно-исторически статии, които са повече публицистични и есеистични, а не изследователски. Но и те са пронизани от присъщата му задълбоченост и проникновеност. Изкуството на критика е сложно и много трудно. Той трябва да умее да навлиза в дълбоката същност на творбата и в целия свят на писателя и там да открива как мисълта, идеята, проблематиката намират словесните си форми и как тези форми от своя страна влияят върху изграждането на образа и в развитието на сюжета, на темата и идеята. Това за него е главният критически проблем и сюжет. Трябва да притежаваш дар слово в такова изобилие, какво е у Минко Бенчев, за да вместиш успешно в думите всичко онова, което изниква, предизвиква и се натрапва при четене и анализиране. И да го направиш, в крайна сметка, едновременно рационално, разумно, точно, убедително, но и емоционално и красиво. Малцина са днес тези като Минко Бенчев, които биха постигнали това, което той постига. Точно поради това трябва да ценим подобни надарени хора, да им отдаваме значение, да ги слушаме и уважаваме като редки сред нас. Иначе не може да има силна литература и ярки писатели, ако между тях не се изявява критик от ранга на Минко Бенчев. Минко Бенчев предпочита да пише за поезия. Може би този му избор не е случаен, спонтанен или въпрос единствено на личните му предпочитания, които сам той не би могъл да обясни. Аз го отдавам на тънкото му поетическо чувство към словото, към чистия изказ, метафората, образа, с които сам така блестящо си служи в литературно-критическите си работи. Вслушайте се в ритъма на неговата фраза, в нейната мелодика – ами че тя е като в стих. Някога Атанас Далчев се присмиваше на критиците, които се увличат по образното писане, за да заприличат на писателите. Той ги кореше, като им напомняше, че критикът трябва да бъде все пак рационален и да се увлича не по художествените похвати, а да се стреми към точност на изказа, за да бъде ясен и убедителен в анализа. Защото той анализира, а не възпява и не споделя чувства. Точно това умение притежава Минко Бенчев. Той говори красиво, но много разумно, точно и аналитично. Всяко негово мнение, всяка оценка, бележка, заключение са мотивирани, подкрепени са с доказателства. Признавам, че критическият анализ на поезията е по-труден и по-мъчен от

116 този на прозата – стига, разбира се, критикът да анализира, а не да преразказва написаното от поета. Езикът на поезията е по-сложен и съдържа в себе си скрити значения, които не всеки е в състояние да открие и разгадае. Но Минко Бенчев го може! Затова и тълкуванията му на поети като Александър Геров, Никола Фурнаджиев, Николай Кънчев, Петя Дубарова, Иван Давидков, Христо Кацаров, Иван Цанев, Калин Донков, Паруш Парушев, Надя Попова, Деньо Денев са проникновени прочити на ярки поети. Критикът обича и разбира тяхната поезия и вярно я тълкува. Това е истинското майсторство на критика творец, чието дело е равностойно на голямата литература. Минко Бенчев обича кратките критически жанрове: рецензията и бележката. Но как само си служи той с тях, колко и каква енергия нагнетява в краткия текст, как само с няколко думи очертава художествения свят на писателя! Удивително е това негово умение. То е свързано със способността преди всичко да четеш проникновено, бързо да отделяш основното от подробностите. Съумееш ли да формулираш същността на творбата и на творческия свят с няколко само думи, по-нататък е по-лесно да преодоляваш многобройните препятствия пред критическото четене. Но не е достатъчно да прочетеш вярно и точно да формулираш впечатлението си от литературата. Много е важно и то именно е знакът за високото критическо изкуство, да разположиш тези свои формулировки в контекста на цялата литература, да откриеш социалната основа на текста и да го съпоставиш с всичко онова, което става в литературата по същото време, в което работи даденият автор. Координатите на това разполагане не всеки може да открие и посочи. Защото социалните връзки на автора и творчеството му са деликатни, понякога невидими или трудно забележими, но те трябва да бъдат видени от критика, посочени и обяснени. Критикът живее сред писателите и сам е писател. Той наблюдава своите колеги, следи поведението им, дружи или враждува с тях, приема или отрича творчеството им и никога не в състояние подобно литературния историк да се отчуждава от „злобата на деня”, да бъде безразличен и нечувствителен към ставащото около него. Затова критиката освен всичко друго е и пряко свидетелство за събития, явления и тенденции в литературния живот, за личния характер на писателя, нравите и морала на авторите и на цялостния литературен бит. Такъв свидетел е и Минко Бенчев. Почти всяка негова статия, бележка или рецензия съдържа такива впечатления и свидетелства и те са основата на критическия му анализ. Нашата критика в сегашното си остатъчно състояние изгуби тези качества. Всичко в нея се профанира, загрубява, опростява и се опростачва. Тя не би могла да се съвземе от ударите на либерализма и постмодернизма, ако не се опре на опита на такива майстори критици като Минко Бенчев, а и на традициите си от близкото и далечно минало. Опитът на Минко Бенчев може много да даде на младите, стига, разбира се, те да потърсят в неговото критическо слово опора и пример за следване; да осъзнаят необходимостта от приемственост и следване на високи традиции. Аз лично силно желая Минко Бенчев да се върне към активна дейност и

117 да покаже с новото си творчество как трябва да се цени, анализира и пише. Дано Бог му даде сили, за да преодолее натрупаните огорчения и да разсее съмненията и безпокойствата му, да върне силата и могъществото на неговия критически талант. ЕДНИЧКИЯТ И ПРАВЕДЕН ДЪЛГ По повод Борислав Геронтиев, „Моята антология”, поезия Борислав Геронтиев е поет, който още не е видян в истинския му ръст и с приноса, който внася в българската поезия след края на 60-те и 70-те години на ХХ век. Не казвам, че не е оценен или че е бил пренебрегван, но е нужно да се открои приносът му за развитието както на поезията, така и на българския дух и начин на мислене. Той е написал достатъчно книги с поезия, проза, публицистика и научни изследвания, за да е вече възможно да се види с какво именно се вписва в българската литература и с какво точно я обогатява и извежда на ново равнище. Аз не се боя от големите думи и зная, че е необходимо най-сетне да прочетем отново с други очи и с друг опит следвоенната ни литература, да я видим отдалечени и политически трезви, за да очертаем облика на традицията, върху която тя днес се е изграждала и достигала до високи върхове. Натоварвам с такъв смисъл творчеството на Борислав Геронтиев не случайно. Той, заедно с поети като Христо Банковски, Иван Цанев, Николай Кънчев, Георги Константинов, Калин Донков, Петър Анастасов, Иван Вълев, Екатерина Йосифова, Калина Ковачева, белетристи като Георги Величков, Симеон Янев, Янко Станоев, Станислав Стратиев, Георги Марковски, Анчо Калоянов и други (т.е. родени в първата половина на 40-те години), идва непосредствено след могъщото поколение литератори от 60-те години, обновило и обогатило литературата ни с нови идеи, мотиви, сюжети и теми, с нов език и начин на мислене. Новите традиции трябваше да бъдат продължени и развити, за да се докаже тяхната жизненост и обществено-естетическа необходимост. Иначе цялата духовна енергия на нацията и обществото през 60-те години, довела до появата на ново поколение и ново разбиране за литературата, щеше да е напразна. И всичко, направено от него, щеше да рухне и потъне в забрава. Ето защо отговорността и значението на следващото поколение май е по-висока и по-трудна за понасяне отколкото на предходното. Аз не бих казал, че понасяйки тази отговорност, то е било също толкова талантливо, вътрешно равностойно и достатъчно силно, за да продължи със същите темпове обновлението на литературата и културата. Но и времето вече беше друго; обществото беше започнало да се задъхва и да губи от подема, и да се уморява от преживяната огромна радост от промяната. По тази причина са и основанията да говорим за наченал упадък през последвалите десетилетия и скорошна поява на постмодернизма, срещу който не бяха издигнати никакви препятствия. Той твърде бързо се раз-

118 множи и наложи, за да промени изцяло картината и на литературния живот, и на литературния процес, и на цялата българска култура от края на миналия век и от първите две десетилетия на новия. Плодовете на упадък все още съдържат отровата в себе си. Но най-малкото имената, които споменах по-горе, успяха въпреки всичко да направят онова, което историята изискваше от тях! И какво е то? Продължена бе традицията в българската литература животът да бъде показван в неговата реална сложност. Новият човек все по-болезнено усеща как се разпада колективистичното общество и затова са му необходими сили вътре, за да запази единството и хармонията, да преустанови негативните тенденции. Необходими са още и нови идеали, нови опори, за да се въздигне и ободри духът. Литературата констатира, че това не може да стане с масов ентусиазъм, с големи приказки и обещания, както го прави пропагандата. За младата тогава литература е важно да не фалшифицира и лакира действителността и да продължи да изразява адекватно основните обществени идеи и настроения. Сега виждаме нов (и млад по възраст) лирически герой, който е все по-скептичен, обезверен, замислен, тревожен и дори разколебан. Външно се показва стабилен, монолитен, силен, но вътрешно е наранен и недоволен от живота си. Поезията (а и прозата и публицистиката) на Борислав Геронтиев представя и изразява точно такъв тип личност. Стихът на поета звучи твърдо, уверено, дръзко, но душата му е разколебана. В „Песен за добрия човек” е показано това вътрешно раздвоение, което за лирическия герой, а и за обществото, е неудобно и в известна степен срамно: Ти си толкова тъжен и толкова нежен, колкото весел и груб ти се ще да изглеждаш. Диагнозата е тревожна, не защото героят се притеснява да се прояви такъв, какъвто е, а защото личното му състояние е състояние и на обществото. Случва се нещо тревожно и опасно, което може да има непредвидими последици. Поетът не желае да прикрива и изопачава; той казва истината. Сега трябва да се живее по друг начин. И да се говори по друг начин. Думите трябва да бъдат точни, изразителни, ясни и силни, за да обемат енергията на чувствата и мислите и ги предадат такива, каквито са, а не да бъдат подправени и изкривени. Новопоявилият се през последните двадесетина година литературнокритически слугинаж побърза да посочи тази особеност на поколението от края на 60-те и 70-те години като пример за българско дисидентство. В никакъв случай не бива да се вярва на подобни приказки и особено на твърденията, че литературата след Втората световна война е само публицистично-агитационна, че не е литература, а груба политическа публицистика. Само невежа може да смята така. И Борислав Геронтиев, и най-талантливите от неговото и следващите поколения тревожно размишляваха за неуредиците на живота, за разкъсващите връзки между хората и отчуждаващите се един от друг хора. Те виждаха причините в отслабването на съпротивителните сили на личността, довели до нежелание и страха да се бори и не допуска хармоничният свят да се разруши и рухне. И предупреждаваха, че не голият ентусиазъм, не единствено героичните

119 натури и не показните жестове ще спрат разпада, а умният, добрият, разумният, нравственият и отговорният човек; само той е способен да противостои на деструктивните сили на злото. За да бъде възможно това, е необходима твърда основа, опозната и осмислена традиция, социален опит, исторически преживяна и вярно и органично разтълкувана национална съдба и солидно национално съзнание. Пристрастията на Борислав Геронтиев към фолклора имат това социално и историческо основание. Той е, така да се каже, първият от поетите и белетристите, който следва една консервативна линия, предпазваща го от необмислени решения и отваряща очите му за предишния опит, който трябва да бъде изучен, осмислен и усвоен. Защото в него могат да се намерят верни решения, пригодни в съвременността. Много показателно е стихотворението „Данък”, посветено не случайно на Тончо Жечев – изследовател и теоретик на традицията и консерватизма в българската история. Трябва да слезеш до най-ниското и да отидеш до най-далечното, воден от идеята за развитието и напредъка, за да откриеш (вероятно!) онова, което може да ти послужи като начин на мислене, говорене, създаване. А може и нищо да не се получи. Но копането на кладенец в песъкливата почва никога да е напразно и безполезно, защото все някъде от земните пластове ще блесне водата, която търсиш. Това стихотворение е истинска философия и идеология за българската история, българския дух и българската национална съдба, която, за съжаление, не бе продължена и доразвита по-късно. Стана дума за фолклора и интереса на поета към него – интерес както научно-публицистичен, така и въплътен в личната му поетика и художествено мислене. За първи път в нашата поезия фолклорът присъства не като стилизация и имитация на народен говор, поведение и начин на мислене, чрез които се подчертава „направеността” на поезията, за да се очисти от своята органика и придобие друго измерение и стойност, каквато иначе не може да притежава. Такъв подход към народната песен и изобщо към фолклора показва най-напред Петко Р. Славейков, а по-късно този подход бе доведен до крайност от кръга „Мисъл” и особено от Пенчо П. Славейков и Петко Ю. Тодоров. Стилизацията у Б. Геронтиев е само похват, средство, чрез което читателското съзнание да бъде обърнато и вкарано в друг свят. Но не и да бъде отклонено вниманието от реалната действителност, в която сам той живее. Точно обратното. Народната песен зазвучава в личното творчество на поета с идеята и чистотата на душата, която я е създала. Всъщност Борислав Геронтиев го е обяснил в стихотворението си „Фолклор”. Цитатите от народни песни и поговорки са темите и основанията, които го карат да влезе в народното творчество и там да потърси основанията за собственото си съществуване и упоритото търсене на „другия смисъл” – не този, който налага повърхностното отношение към реалностите. Преди тебе са го казали хора, които нямат литературно съзнание, амбиции за слава и почести, но гледат и виждат повече дори и един примитивен и неугледен свят – какъвто вече почти не се среща. Но не битът ражда изкуството, а духът. Ако си верен на себе си, на традицията и предходния обществен опит, ще имаш ухо за звуците около тебе и око за подробностите в материалния свят и за неговата подреденост. Кръстьо

120 Куюмджиев ни призоваваше да възприемаме историята „като жива памет”, а Борислав Геронтиев – да гледаме на фолклора като на жив дух и нравствен опит. Едничкият и праведен дълг на истинския поет е да живее живота на своя народ и да го изразява художествено в неговата пълнота, цялост и истинска същност. Такъв истински поет е Борислав Геронтиев. Присъствието му в днешната поезия е надежда (дори и да е плаха, но все пак е надежда!), че литературата е жива, че не е изчерпила жизнените си сокове и че още може да служи на своето време и да свидетелства в историята. Слава Богу! ВЛАСТТА КАТО ТВОРЕЦ НА ИСТОРИЯТА Новият роман на Антон Дончев „Сянката на Александър Велики” Антон Дончев не е обикновен автор на романи с исторически герои и сюжети; в романите си той представя своята система от идеи и възгледи за историята, за логиката на нейното развитие и за личностите, които следват нейните повели, направляват я или я допълват. Погледът му върху историята е не само естетически, но по философски концептуален; в нея той вижда, търси и показва последователността, раждането на причините и условията и тяхното следващо въплъщение в историческия ход. Антон Дончев е единственият български писател, който се стреми да проникне в същността на историята, а не я използва като илюстрация на съвременни сюжети и персонажи. Мащабните му романи представят българското минало като осъществяване на идеен проект, в който се събира историята на света, за да се създаде нова цивилизация, нова култура и нова система от политически, национални и нравствени ценности. А това означава и на нови общества и личности. Впрочем това вече съм констатирал и анализирал в моята книга „Българската история по Антон Дончев” (2012). Слава Богу, Антон Дончев успя да сглоби своя романов „макет” на „българския исторически проект”, по който съществува българската нация. Но досега в него все още не бе осъществен напълно големият му писателски замисъл, предвиждащ очевидно цялостна и пълна картина „в движение” на „вечността” като среда на историята, като огромни цивилизационни трансформации, в които протича и българската история. Това е важна цел за всеки творец и когато един национален писател успее да пресъздаде тази „среда”, той се домогва и до своя вариант на националния епос. Голям национален писател е този, който създаде такъв вариант. С най-новия си роман „Сянката на Александър Велики” Антон Дончев окръгли великото си дело и направи това, което е възложено само на големия писател. Аз разглеждам романа „Сянката на Александър Велики” като повествование за, така да се каже, предисторията на българската история, „разделянето на светлината от тъмнината” в нея, за да стане възможно след това да се огласи една истинска българска книга „Битие”, в която да се

121 разкаже епически за „шестте дни” на нашата история, въплъщаващи в себе си Божия промисъл. Тук, в този роман е идеята, която движи историята и която определя целите на народите (заедно с българския) от тяхното създаване до естествения им край. Ако народът не измени на тази идея, той просъществува дълго и оставя следа; ако тръгне по друг път, понася неизбежните удари, един от които винаги е фатален и смъртоносен. Коя е тази идея? Антон Дончев я формулира като „идея за сближение и сродяване на народите”. Тя пътеводната звезда на Александър Велики и по нейната сияйна светлина върви и най-близкият му приятел и наследник Лизимах – неговата сянка. Сянка в живота и след смъртта му, но и в историята; сянка, която го предпазва от гордост и суета, за да не отстъпва от идеята и за да я съхрани и предаде на наследниците. Антон Дончев „изтегля” българската история от тази именно идея на Александър Велики. „Родовата” връзка е в съществуването по неговото време на траките и те участват равноправно и активно в „проекта на Александър Велики”; а нашите земи тогава са били съставка на великата империя и са наследили материалната и духовната ѝ култура и са я предали в някаква степен и на днешните ѝ населници. В епопеята „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” писателят поставя тази идея като елемент от българската история. Българският народ се е създал според нея именно като сдружаване на народи, за да се спасят и устоят на превратностите, да се преродят след изчерпването на жизнените им сили и след това като едно цяло да просъществуват в историята. Но „Сянката на Александър Велики” не е само предисторията на българския проект, а и неговото модерно битие, и като такъв той е идейният и философски (а и в политически или геополитически план) завършек на епическата романология на Антон Дончев. Ние вече виждаме далеч по-строго и отчетливо очертани контурите на цялата романова епопея. Но аз тук искам специално да подчертая, че не става дума единствено за делото на големия ни писател, а изобщо за българската историческа проза – впрочем това се отнася до българския епически роман от тук насетне (ако го има, разбира се). Защото двете ограничителни линии – на началото и края, с всеки следващ роман на историкоепическа тема ще се отдалечават, за да разширят пространството между тях и се проявят още идеи на българското национално развитие. Но и за да се покаже с нови подробности богатствата на българския свят, неговата дълбочина и сложност. Ние вече, след като имаме завършения романов проект на Антон Дончев, не бива повече да елементаризираме историята и да я свеждаме до банално-елементарни сюжети и идеи. Четейки романа „Сянката на Александър Велики”, си мисля, че историята на народите е история на властта вътре в тях, на проявленията, възходите и кризите на тази власт, която ръководи живота, насочва народа, изгражда държавата. Самата власт е интересна за изкуството, защото е винаги нееднородна, агресивна, вътрешно противоречива, упражнява се винаги от хора амбициозни, целенасочени, непримирими, суетни, горди. Ако са умни и почтени, е добре; но ако са глупави, злобни, безхарактерни, страхливи и елементарни, е истинска трагедия на народа. В своите романи Антон Дончев показва предимно първия

122 тип, но винаги в неговата драматична конфликтност. Така е и тук, в „Сянката на Александър Велики”. Историята, също като властта, е животът на хората, събрани в нация, народ, семейство, общество, но и на отделния човек, на неговите ежедневни усилия да намери мястото си в този живот, да му придаде своя облик. Това разбиране за историята и човека виждаме в цялото творчество на Антон Дончев, но особено отчетливо в романа „Сянката на Александър Велики”. Никога не му е било лесно на човека, но той винаги се е стремял към истината, търсел я, опитвал се да я формулира, за да ѝ придаде достъпност и човешки измерения, за да бъде възприемана и от другите като него. Знанието за живота, за неговото настояще, минало и бъдеще е продължително и мъчително търсене на истината, към която неотклонно вървят и героите на романа. За някои тя се открива повече, за други – по-малко. Но когато един я постигне, тя рано или късно става притежание на цялото човечество. „Сянката на Александър Велики” е забележителен роман, който свидетелства за неугасващата мощ на българската романова традиция, за неизчерпаните възможности на националната ни литература. Той тепърва ще бъде анализиран, за да се изучат идеите в него и се открие пред нас цялото му огромно смислово богатство. Такъв роман не се ражда всеки ден! МИСЪЛТА И ДУХЪТ НА ВРЕМЕТО По повод българското издание на „Книги на отраженията” и „Стихотворения” от Инокентий Аненски в превод на Валентина Радинска Инокентий Аненски е слабо познат в България. Знаят го малцина, изкушени от руската литература, обичащи в нея строгата форма, изящното слово и особено блясъка на мисълта на писателите от края на ХІХ и началото на ХХ век, т.е. от време, което наричат „Сребърен век” (названието е на Николай Бердяев). Поезията му е превеждана, но есеистиката – не, и затова можем да смятаме, че този велик руски писател и мислител не е бил достояние на българската интелигенция. За съжаление! За съжаление, защото, ако го знаеха и познаваха, друго щеше да е днешното състояние на литературата ни и на литературния живот; друго щеше да е равнището на писателското съзнание и поведение. „Сребърният век” завършва, така да се каже, класическия ХІХ век и подготвя и утвърждава естетическите процеси в руската литература и култура, които ще протекат през ХХ век. Той е цяла система от принципи и възгледи, от средства за изразяване, но много повече на възприемане на действителността, на отношение към нея. Чрез Сребърния век руската литература започва да забелязва други неща в живота, да се отнася по нов начин към човека, да величае или отрича качества в него, които преди не са били забелязвани или вероятно не са се

123 проявявали в човека и обществото. Извършва се драматичен преход, забелязан и изразен в поезията, прозата, критиката и есеистиката на Сребърния век. Всяко време е със свой дух, който бива въплъщаван и изразяван от своя собствена мисъл. А тя от своя страна ражда оригинална литература, отличаваща се от предходната, макар да произлиза от нея и да продължава традициите ѝ, както и от идващата след нея, пред която отваря път за развитие и на която дава идеи и традиции. Мислителят, анализаторът, ценителят са също толкова достоверни и проникновени изразители на това време, колкото са и писателите, художниците, артистите. Мисълта също е оригинална, въздействаща, вълнуваща и обозначаваща същността на духа, мащаба на процесите. Но за да вникнем в нея и я разберем, трябва да умеем да я четем, да ѝ се радваме и наслаждаваме. Сетива, подготовка и традиции са необходими, за да не отминаваме нейните достижения и да я изучаваме и анализираме такава, каквато е, а не такава, каквато искаме да бъде. Аз определям естетиката на Сребърния век като „реализъм на разпада”. Този разпад е показан и изразен още в творчеството на Ф. М. Достоевски, но сега е придобил ново ускорение и е предвестник на наближаваща революция. Разпадат се формите на общественото устройство, но най-вече и най-болезнено съзнанието на личността. Човекът заболява от нова болест, чиито симптоми се проявяваха у героите на Ф. М. Достоевски, ала сега са придобили особена острота и болезненост. Интересно е, че тази болезненост се изразява в класистично изградени по форма стихове, чиято поетика е повлияна силно и от символизма. Има голяма доза литературност в стиховете на това направление; те най-често са родени от асоциация с класически литературен образец от древността. Поетът видимо се е отдалечил от своята съвременност и я преживява чрез съпоставянето ѝ с миналото съвършенство. Самият стремеж едновременно към класистичния и символистичния образец е проява на въпросното отчуждение. Миналото е съвършено, а настоящето – грозно и противно, ежедневието е затрупано от бит и грижи. Такова отношение към настоящето и миналото, проявено в постигането на съвършена стихотворна форма, заета от класицизма, е знак за състоянието на обществото и на характера на идеите, които литературата изразява. Поетите на Сребърния век са и мислители, философи, есеисти, критици и теоретици на литературата. Но обикновено те не пишат за целия съвременен литературен процес, а подбират определен тип автори и творби – главно такива, които съответстват на разбиранията им за литература и които изразяват идеите им и могат да илюстрират основните им естетически принципи. Един от най-ярките и значими примери на поет, мислител, есеист и тълкувател на литературата от епохата на Сребърния век е Инокентий Аненски с неговите две книги „Книга на отраженията” (1906) и „Втора книга на отраженията” (1909). Във впечатленията и анализите си на няколко автори и творби той излага своето разбиране за литературата и нейната способност да изразява измененията в човека и обществото. И. Аненски определя себе си и писателите от Сребърния век като „закърмени с перото на Достоевски”. Това е важна самохарактеристика и е много вярна. В навечерието на руските революции нараства

124 интересът към Ф. М. Достоевски. Новото време открива у него преди всичко странното, болезненото, психологическите дълбини, мистиката, загадката. Реализмът на Ф. М. Достоевски е реализъм на идеята и тъмното начало у човека, на необичайното, объркаността, страданието, мъката. В него има някаква фантастичност, изключителност, невероятност. Сребърният век се увлича по такива неща и ги търси ги у съвременния човек. „Поетите обикновено говорят за едно от трите: или за страданието, или за смъртта, или за красотата. Зрънце страдание трябва да има и в смеха, и дори в сарказма – иначе поетът никога няма да разбере какво е това. Но с особена охота поетът симулира страдание” („Символите на красотата у руските писатели”). Сребърният век изменя представата за поезията и литературата изобщо. Тя сега е само онова, което е „направено”, създадено, конструирано, а не толкова преживяно и спонтанно изразено и внушено. Творчеството е съ-творяване, т.е. повторно създаване със средствата на словото на вече създаденото, а не изповед, не споделяне. Поетът не е волна птичка, не е спонтанен певец, а работник, който се труди и който с труда си преобразява живота. Той симулира този живот, поставя го на изпитание, за да го провери и изобрази. Това есе представя и разяснява новата естетика, аргументира новото изкуство. Появява се особен култ към красотата, която „уравновесява болезнената сила на мъката” и мъката „се съдържа възможността за щастие”. Това е интересна и важна формула за литературата и за нейните възможности да преобразява мъката и нещастието, за да ги направи предмет на своето изображение. Тя обяснява влечението към необикновеното, към големите душевни изпитания и неспокойствията на душата. Такъв е новият човек, за когото животът е труден, мъчителен, нещастен, но само той го издига над бита и му дава основанието да живее. Измъчващата се душа е надарена с повече способности; тя по-добре от другите преценява хората и ги опознава. Такива са героите на Гогол, Достоевски, Горки, Чехов. Но защо все пак преводът и издаването на литературнокритическите есета на Инокентий Аненски е събитие в българския литературен живот, щом творчеството на поетите от Сребърния век са познати в някаква степен от добри преводи и отдавна са станали част от българската литературна традиция? Защото Инокентий Аненски предлага особен метод на литературния анализ, чрез който литературната творба или творчеството на отделния автор излиза от чисто литературния контекст, от схемите, по които е създадена и функционира в литературната традиция или в съвремието, за да се доближи максимално до живота и читателя и така да стане част от един друг свят, който всъщност я е родил. В началото на всеки свой анализ И. Аненски почти белетристично представя сюжета, конфликтите, взаимоотношенията, средата, начина на водене на диалог и целите, които този диалог преследва. Той вторично възпроизвежда творбата, оформя я схематично, подготвя я за анализа, като я рационализира до такова равнище, че да е едновременно такава, каквато е, и да очистена от всичко, което би внесло „шум” или би отворило нови линии и необходимости за анализ. Неговият критически анализ започва с отделяне в автентичния художествен текст на онова, което го прави художествен, за да се види „скелетът”

125 и „опорно-двигателната” ѝ система – без обаче да се умъртвява и обезличава. Това е най-високата степен на литературоведския анализ, до която достигат малцина. От там насетне започва тълкуването. В българското литературознание подобен тип анализ е не само непознат, но и неприсъщ – особено днес. Силата му е във възможностите, които предоставя за навлизане в дълбините на текст, без да се засягат неговите художествени параметри. Разсъждението не пречи на преживяването, както и преживяването на обезличава разсъждението. Анализът се движи отвътре навън, а после отвън навътре. Той осветява творбата „отвътре”, след което я гледа отгоре и отдалеч, за да се открои тя в своята пълна цялост, вътрешно единство и социална значимост. За да прилагаш такъв литературоведски метод, се изисква висока култура и владеене на словото. Умението да анализираш се съчетава със способността да обобщаваш и оценяваш съобразно резултатите на анализа и обобщенията. Тогава дори да тръгваш с предпоставени тези, те не стават водещи, не се натрапват, не определят изводите и оценките. Литературата на Сребърния век е литература на високата ерудиция, познания в науките, съобразяване с традициите, изключителна литературна и дори литературоведска култура, отлична подготовка по отношение историята на литература – особена на античната. Четенето е задълбочено, ерудитско дори. Инокентий Аненски демонстрира в пълна мяра тези качества, към които добавя любов към словото. Любовта към словото на критика е по-различна от тази на поета. Тя е познаваща любов или родена от знанието, разума и съдната способност; осмислена и е мотивирана теоретично. Истинският критик знае какво е словото, обича го, цени го и го пази. То и у него е изящно, разбираемо, достъпно, точно, просто. То въздейства на читателския разум, но предизвиква и душевни вълнения, радост и удоволствие от четенето на критическия анализ. Поезията е първото и най-важното пътуване на И. Аненски в литературата. То е по-различно от това чрез критиката и есеистиката, но се родее с него, наподобява го, обогатява го, вдъхва му друг живот, прави го живо и вдъхновено. Да преведеш такъв автор, се изисква голям литературен талант, владеене на българското слово, умения да проникваш в чуждия текст, да го анализираш и интерпретираш чрез превода си. Валентина Радинска е проникнала в творчеството на Инокентий Аненски, разбрала го е и го е осмислила в цялата му дълбочина и пълнота. Но очевидно това не ѝ е било лесно. Защото е работила с труден автор и с трудни текстове, които, за да бъдат разбрани и преведени, изискват ерудиция и посвещаване на преводача в оригинала. Успехът на преводачката е безспорен. Работата ѝ не е просто превод, а културно дело, подвиг в полза на българската литература и култура. Инокентий Аненски звучи на български сякаш сам, благодарение на Валентина Радинска, е писал на нашия език! Рядко се постигат такива резултати в превода и е редно да го признаем и да му се радваме. П. Р-ев

126

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

„ВСЯКО ВРЕМЕ Е ДОБРО ЗА ОРАН“ Разговор с художника Никола Манев – почетен гражданин на Варна и Пазарджик Да се общува с художника Никола Манев, е висша привилегия. Той е добронамерен и достъпен. С бърза мисловна реакция и предел на откровеност. Не търси думите, не изпитва затруднение в общуването. Знае, че смисълът на живота е в човешките контакти. В своето изкуство изповядва будистката фраза „Всичко излишно е грях“. От тази фраза започна нашият разговор. Правя уговорка и искам разрешение да общуваме с местоимението „ти“, защото сме приятели. – Грях ли е да си талантлив? Какво може да похаби таланта? – Талантът може да го похаби единствено самият талант. Звучи парадоксално, но е вярно. Най-големият враг на успеха е самият успех. Човек винаги трябва да бъде в началото, не в края. Ако мислиш, че нещо си превзел, тогава губиш това нещо. По този начин отговарям на въпроса грях ли е да си талантлив. А дали си талантлив, другите ще кажат. Точна представа за мен имат поклонниците на изкуството. Живея в непрекъснато съмнение. Нямам чувството, че съм талантлив. Истината казвам. Работя с любов и емоция. Без тях всичко останало е второстепенно. Спазвам едно стародавно правило – да не вербувам съмишленици. Не натрапвам истината за себе си, за живописта, защото тя трябва да се заслужи. – Някога знаменития Бешков твърдеше, че „изкуството е път“. Ти, вървейки по пътя, докъде стигна? – Помня Бешков. С баща ми сме му гостували. Беше обременен от мъдрост човек. Който мисли, че е стигнал края на пътя, той е загубен. Творецът трябва да знае, че винаги е в началото на пътя, защото няма край, няма връх. Върхът е далеч и високо. – Как ще разтълкуваш казаното от поета Константин Павлов: „Всяко време е златно за оран. Не чакай друг да ти сложи хомота – сам си го сложи – бъди роб на самия себе си?“ – Много точно послание. То показва, че поетът е останал верен на себе си. Във въпроса е закодиран и отговорът. Да, всяко време е добро за оран. Пък и не можеш да отлагаш творческия процес за по-добри дни. Една френска поговорка гласи: „Преди часа не е часът. След часа не е часът. Часът е час.“ Аз тълкувам поговорката по следния начин: Всичко трябва да се прави днес и сега.

127 Инак казано, хвани и овладей момента. Коста Павлов вероятно е имал предвид творческия хомот. Творецът робува на свободата. Той знае, че талантът е независимост. Свободата отрича робството. Не бива да позволяваме творецът да бъде хванат от веригите на робството. Перифразирайки Зошченко, ще кажа: Робството е загуба на квалификация. И в живота, и в изкуството всеки притежава свои морални критерии, единият от които е нравствеността. Кои са твоите морални критерии? – В живота не е възможно да няма компромиси. Те ни съпътстват в нашите делници. Лично аз съм правил и правя компромиси. Но един компромис, който няма да направя, е в избора на моите сюжети. И затова струва ми се, че съм нравствен. Не бих имал смелостта да се погледна в огледалото, ако правя компромиси с изкуството, което съзиждам. Ако говоря за нравствеността в изкуството. – Вън от съмнение талантът има мисия свише, позволяваща му да каже: „Превръщам те във вечност!“ Кое човешко творение според теб е превърнато във вечност? – Всеки хубав момент е белег за вечност. Мигът е част от вечността. Макар и да сме гости на тази земя, всеки миг от живота е чувство за вечност. Той те прави силен. – Как протича при теб творческият процес? С какво започва – с грундиране на платното или пък с нанасяне на боите? Може би с внезапно осенила те идея? – Когато прохождах в този странен занаят – живописта, започвах с опъване на платната и тяхното грундиране. Днес купувам готови платна. Най-големият страх на художника е бялото платно. Той е като непорочно момиче. Лично аз не зная как да започна до мига, в който ме осени вдъхновението. Моите картини се раждат спонтанно, по чисто интуитивен път. Започвам с червени краски и завършвам със сини. Идва ми наум една от темите на Анри Матис. Той преимуществено е рисувал голи женски тела. Един от моделите му е позирала твърде дълго. Виждайки нарисуваното, моделът изпаднал в потрес. Вместо голото ѝ тяло, тя видяла натюрморт. Матис се е вдъхновил от женските ѝ форми, създавайки натюрморта. Урокът на Матис: Тръгваш по един път, а пристигаш на съвсем друг. И при мен пътищата не са един и два. Художникът е като златотърсач. Той дълбае, но не знае къде ще открие златната жилка. И при мен е така: Започвам един сюжет, минавам през втори и завършвам с трети. Аз съм златотърсач, който открива златото в процеса на работа. Дълбая, докато стигна до целта. – Кои са онези невидими неща, които ти помагат в творческия процес? Дали не са самотата и природата, толкова повече, че живописта е самотно занятие? – Природата е моето вдъхновение. Без нея съм обречен. Самотата е неизбежна. Тя позволява на художника да принадлежи на себе си. Творецът се нуждае от самота, за да бъде автентичен. Лично аз в присъствието на други не мога да рисувам.

128 За мен три компонента са най-съществени: очите, сърцето и ръцете. Този триъгълник означава: Очите виждат, сърцето преживява, а ръцете пресъздават. – Има ли алиби за бездарието? – Разбира се, че има. Но що значи бездарие? Нямам логичен отговор на въпроса. Всеки човек е уникален и носи някаква дарба. Но когато бездарието се превърне в държавна политика – това вече е престъпление. Повтарям: Не сме еднакво надарени, за да бъдем критични към бездарието. – Малцина знаят, че ти усилено рисуваш шест месеца в Париж, където е твоят дом. Идваш в България и най-напред нареждаш платната в галерията на Огнян Боев в Пазарджик. С какво те спечели този нашумял галерист? – От седем години Пазарджик е градът, омагьосал ме. Той е пристан за моето изкуство. Хората му са тези, които обикнах. Те са „виновни“, за да се привържа към града. Когато пребивавам тук, срещам дружелюбни погледи, които ме вдъхновяват. Те, хората, ми помагат и духовно, и материално. Не вярвайте на тези, които казват, че творят единствено за себе си. Тук срещнах колекционери на моето изкуство. Те вярват в това, което правя. И затова Пазарджик е първият, в който редя своите изложби. Огнян Боев е млад, енергичен и всеотдаен галерист. Неговата честност е пословична. Тя роди нашето приятелство. В този град се родиха много и нови сърдечни приятелства, едното от които е с теб. Тук има художествен съвет, създаден от хора, предани на изкуството: д-р Попов, д-р Ляков, Боев, Фархи. – Какво е чувството да си почетен гражданин на Пазарджик? – Чувството е словесно трудно изразимо. То е гордост. Този град ме уважи, не забрави, че в него съм роден. Обикнах Пазарджик и неговите жители. Горд съм, че съм почетен гражданин. Разговора проведе Хари Хараламбиев

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

1/2016

‘61

цена 2 лв.