Списание "Простори'61" - брой 2 - 2016 г. by prostori spisanie

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

2/2016

‘61

цена 2 лв.

'61

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 2 / 2016

ПОЕЗИЯ 55 години от рождението на Иван Манолов

ПРОЗА Лиляна Стефанова

ПОЕЗИЯ 30 години от смъртта на Йордан Кръчмаров

ПРОЗА Людмил Тодоров

ПОЕЗИЯ Георги Константинов Мария Донева

ПРОЗА Пенка Бангова

ПОЕЗИЯ Сашо Серафимов Петранка Божкова

ПРОЗА Начо Христосков

СВЕТОВНА ЕСЕИСТИКА Ана Бландиана

102

ПАМЕТ ЗА ЕВТИМ ЕВТИМОВ Иван Гранитски

121

ПРЕГЛЕД 125 Книги Георгий Гачев. „Космософията на Русия и портрети на националните светове“ Михаил Виденов. „Българската езикова политика. В светлината на теорията на книжовните езици“ Чавдар Добрев. „Власт и безвластие“ ХУДОЖНИК НА БРОЯ

СТРАНИЦИ ЗА АТАНАС ДАЛЧЕВ 55 Благодат, подарена ни от Далчев Минко Бенчев Разговори с Атанас Далчев Владимир Свинтила СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА Гийом Аполинер Владимир Солоухин Борис Орлов

БЪЛГАРИНЪТ И МОРЕТО Георги Н. Николов

128

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Веселин Начев, „Добродетели“, глава на мъж Четвърта корица: худ. Веселин Начев, „Плувец“ Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Печат ИЗДАТЕЛСТВО СЛАВЕНА – ВАРНА www.slavena.net Списание „Простори '61“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Веселин Начев

55 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН МАНОЛОВ Ако не беше си отишъл толкова рано, Иван Манолов щеше да навърши сега 55 години. Но вече 11 години го няма. Може през това време някои да са го забравили, но „Простори“ не само го помни, но и го смята за един от най-значимите български поети. Той живя във Варна и тук написа своите книги; тук се утвърди и зае своето място в българската поезия. Житейският му и творческият му път бяха кратки, но за това толкова оскъдно време Иван Манолов създаде богата и съдържателна поетическа биография. Работата му върху словото бе интензивна, напрегната и успешна, макар професията му да беше твърде далеч от литературата и да не му даваше достатъчно време да пише. Но той преодоля трудностите и в края на краткия си живот вече се бе освободил от външните влияния и бе намерил своя истински облик на оригинален и значим поет. Свидетелство за това са последните и непубликувани приживе стихотворения, които влязоха в посмъртната му книга „Вратата“, издадена през 2007 г. За „Простори“ Иван Манолов бе истински поет, ярко име в новата ни литература, един от най-големите български писатели, живели някога във Варна. Затова и скърбим за него, молим се и го помним. ИЛЮЗИЯ Зад дъжда, зад мъглата, до небето… нататък този свят е объркан и от нас е по-кратък. Ако спрем раздвоени на брега му отвесен, в амплитудата плаха между лято и есен, между вик и въздишка в страховете ни тъмни, той след нас много трудно може пак да осъмне. Просто капка отрова или късче стомана, и прорязва душите остър звън на камбана. От плътта ни все още пари мъртвият камък. Но вали… А светът е само призрачен замък. Привидение бързо, мимолетна измама. До дъжда… До мъглата… И нататък го няма.

4 КРЪГОВРАТ Не трепкай, лист опален, от полъха горещ – безсмислено навиваш стрелките отначало. В дълбоката бразда на слънчевото рало денят угасва тихо като прощална свещ. Все още над света лети глухарче бяло, ала чертае мракът на изток кръст зловещ. Ти светлината само от тук ще приведеш и ще превърнеш в сянка студеното си тяло. Навярно и чрез мен в годишните сезони духът объркан води нататък вечността. Но името си кратко преди да разчета, плътта старее, сякаш се мъчи да догони шума на листопада, глухарчетата бели… И вместо срещи трупа в сърцето ми раздели.

ПРЕДЧУВСТВИЕ Тук никой не е стъпвал преди нас. Блести снегът като сребриста палка и да попият сенките ни чака зверче, стаило дъх зад някой храст. Веригата от нашите следи, проточена назад, от студ застина. Но в пустотата нейната лавина, надвиснала над бездната, седи.

ВРАТАТА По-нищожен дори от мушичката в чашата с вино, неудачнико тъжен, безсилни са твойте крила. И по прашния път като странно видение мина песента, отъняла от знойната лятна пила. Сякаш някой дълбае по камъка с нокти изтрити и оставя следа в изтерзаното твое сърце. Ала колко неясно е всичко, което опита да повикаш по име или да докоснеш с ръце. Само сянката още след тебе върви по баира. Но какво е в пространството глухият пулс на кръвта, щом окото човешко едната сълза не побира и, превит, я търкаляш по кривия гръб на света. Но ще стигнеш до прага, от който без вест се изгуби, и ще видиш мечтата из пустия двор да снове. А ключът ще потъне в изгнилата вече коруба на вратата, която разделя безкрая на две.

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА РАЗКАЗИ

ЧИСТА СТЕНА С Гергина, чистачката на входа, пия сутрешното си кафе. Обикновено работя до късно след полунощ. Ставам след девет. Кафето е готово точно когато Гергина вече е измела, измила, почистила стълбището, площадките и уличното платно пред блока. Едра, заруменяла, тя сваля басмената си престилка, готова за нашия малък ритуал. Добре ми е с нея. Говори за малки, дребни неща. Но без дребнавост. Наймного се боя от ония дребни души, скрити в приказки, изтървани на едро. Нейната приказка е като тясна пролука в облачното небе. Ивица чиста синка, бегъл лъч. Животът ѝ никога не е бил лек. Не е млада. Но в ръцете ѝ, по лицето ѝ – приятно усмихната лекота. Една сутрин, като слязох да проверя пощенската кутия, останах смаяна. Стените край стълбището и целият вход от долу догоре бяха нашарени с огромни графити. Черно и някакво бяснолилаво, мръсносиньо и сиво. Не можех да повярвам на очите си. Нашият панелен вход крещеше на калпав английски в цветна мъгла от непонятни изображения. Прочетох някои от тия викове, после зарязах всичко и се прибрах. Гергина дойде да пием кафе. Друга. Ядосана. – Видя ли? – Видях. – Какво е това? – Графити. Графити им казват. – Графинти? За ония графини от сериала ли пише? – Не графинти, а графити. Не е за графини. – Сигурно са мръсотии. Само че не са на български. У нас във фабрика „Пролетарий“ навремето в нужниците ги пишеха с големи български букви. Какви ли не срамотии. Като тия... – Това не са мръсотии. – Като не са, какво са? Само срамотии се цапосват така. Омърсиха целия вход. И тавана му. Стълба ли са домъкнали? – Не, рисуват ги със спрей. Пръскат боя... – Че тая боя без пари ли е? В нужниците пишеха по варосаните стени с пирон. – Това е друго. – И какво му е другото? Празно местенце не са оставили. Какво е написано? Ти разбираш ли? – Как да ти кажа. Тия, най-големите букви до пощенските кутии – „forever“ –

6 значи „завинаги“. После „аз те обичам“, „ЦСКА – сила“, „Излъгахте ни“, „само с теб“, и все на английски... – Слушай, аз ги знам тия графити. Момчетии от четвъртия и осмия. Много добре ги знам. През ден се разправям с тях ту с добро, ту с яд. Може да е на английски, ама това са си наши графити. – Не ти е леко. – Как да очистя входа? Или да ви напусна, да зарежа? – Ще потърсим препарати. – Да не мислиш, че не опитах. И с веро, и с ехо. Чуждите не ги знам. Три дни ме мъчи настинка. И Гергина не се весна. Вече мислех, че и тя е хванала грип, но на четвъртия се появи. Точно за сутрешното кафе. Доволна. – Видя ли? – Какво? – Как какво, входа. – Не съм излизала три дни. – С оная хубавелката от петия за нула време го пребоядисахме. Стана чисто нов. Целият. Е, всеки от вас ще си плати за боята и четките. Жената хвърли голям мерак. Ще им идват гости от чужбина. Гледам я изумена. – Никакви графити. Никакви срамотии. Чисто. Хубаво. Леко синкаво, като небето. Като си допием кафето, ще слезем да видиш. Сега моят вход е на първо място. Усещах почерка на онова време, на фабрика „Пролетарий“. Гергина е била обикновена тъкачка, после ударничка, после герой на социалистическия труд. Това „първо място“ е в кръвта ѝ. Неизлечимо. Хубава, здрава жена. С весели очи. След безсънни нощи и кошмарни сънища кафето с нея за мен е живот. Денят започва с тая непобедима светлина в движенията на красивите ѝ, голи до лактите ръце. Усещаш сърцебиенето на нещо истинско в тоя свят от смачкани и непотребни пластмаси. Оня ден тя дойде по-късно. Бях наляла кафето в същите руски чаши от тънък порцелан с цветчета. Чаках всеки момент да звънне. Бях взела от шоколадовите бисквити, които и тя обича. Най-сетне се появи. Очаквах, че ще обсъдим новия перуански сериал. Но тя не посегна дори към кафето. Изведнъж се досетих: – Графити? Пак са нашарили входа с графити? Тя мълчеше, без да посегне към кафето. – Недей така! Има вече на пазара такива силни европейски препарати. Лично аз ще ти купя. Какво да се прави. И в Ню Йорк, в метрото, е така. В Париж шарят дори по стените на Лувъра. В Лондон – по Пикадили. Да не говорим за Виена – цяла напръскана със спрей. Хайде, кафето ни съвсем изстина. Ще оправим всичко. Обещавам ти. Тя не продума. – Ама ти за едни графити ли? Не мога да повярвам! Че някои хора в други страни ги считат за изкуство. Големи професори изкуствоведи пишат за тях научни трудове... Те са тема на докторски дисертации. Значи – за графитите? – Да, за графитите. Няма да ги оправим. Никога вече.

7 – Не ставай смешна. Ще ги оправим. И още как. Обещах... – На чистата стена... – Стига с тая твоя чиста стена! Казвам ти, че е изкуство! По дяволите! Нека рисуват! – Графитите... На два некролога... – Какво? – На съвсем чистата стена два некролога. За графитите. Ония, шестнайсетгодишните, от четвъртия и осмия... Било свръх доза. Така му казват. Вчера станало. Няма ги вече графитите... Онемявам. Кафето зее недокоснато. Черна дупка в космическия хаос на душата ми. FOREVER. Завинаги. На другия ден Гергина напусна. ДЕВЕТ ПОД НУЛАТА Срещнахме се по обяд. Беше девет под нулата. Той ми подари роза. Без повод. Бях отвикнала. Не вярвах на очите си. И каква роза! Тъмночервена, кадифена, неправдоподобна пъпка, полуоткрехната, тайнствена, усмихната като Джокондата. Загадъчно притворена, с обещание да разцъфти. С шия, да шия, а не дръжка – повече от осемдесет сантиметра. А самата аз само двойно повече – метър и шестдесет. И ето ни, празнично, двете с розата на трамвайната спирка на деветицата. Минус девет. Студ. Не мога да я мушна под палтото, ще ороня рубините в косите ѝ. Глас зад мен. Хубава роза! Обикновена жена, като много от ония, с които се разминаваме в града. Един съвет: като се върнете вкъщи не я слагайте веднага във ваза. Послушайте ме. Знам от специалист. Сложете я да легне долу на килима или на мокета. Да полежи така най-малко шест часа. Трябва да свикне с температурата, с дома, с непознатите аромати, с вас. Може леко да я загърнете във вестник. И да лежи. Шест часа. За да не клюмне главата ѝ. Добре де, мисля си, ще сложа розата да лежи, докато изтичам до магазина, докато обеля картофите, докато приготвя вечерята, докато... Благодарих на дамата. Едва се промуших в трамвая. Още е цяла. Цялата седалка се обади: веднага аспирин. Пак ли за проклетата епидемия? Друг глас: да не хване грип! Щом я потопите във вода, пуснете три аспирина. Хубаво е да се шегуваш при минус девет. Но аз губя всякакво чувство за хумор. С роза в претъпкан трамвай. Ни да я вдигна нагоре, ни да я спусна надолу, като мокър чадър. Дребна женица се провря между яки гърбове. Докосна ръката ми. Не я познавам. Бежово палто, тук-там клъцнато от молец, с шал в неопределен цвят, от ония, фъканите дето бяха модни преди... „Пазете я, казва ми с мек и топъл глас, много я пазете. Розата е крехка, нежна, уязвима. Иска грижи. Пазете я добре. За да не увехне преждевременно, да не посърне, да не погрознее. Сменяйте всеки ден водата, за да се храни. Може да сложите и малко сол...“ Слушам, чета скръбен живот по уморено от грубост и немотия лице. Не мисля за розата. А за нас.

8 За нея. За мен. Не сме ли крехки, не сме ли уязвими? И кой е залетял да мисли за нас, да ни пази? Погрижете се, повтаря тя. Аз се промушвам напред объркана, почти гневна. Добре де. Чух... Слизам, прехвърлям се в автобус. Същата тъпкания. Ще я пазя. Розата. А опазих ли мама? Но това беше... Стряска ме плътен глас отдясно. Мъж, около шестдесет, висок, още запазен. Обожавал розите. „Ще вземете много остър нож и ще обелите с него една педя, може и повече от кората на дръжката отдолу нагоре. Не ме гледайте така. Това е единственият начин да я съхраните. Но с остър нож. Много остър...“ Мълча. Остават още седем спирки. Значи – остър. Добре. Благодаря му. Сега е минус девет, а тогава беше над тридесет и три. Седяхме в луксозната кафе-сладкарница на хотел „Империал“, на Златните, до самия плаж. Голяма компания писатели. И сред нас – хърватската поетеса Весна Парун. Хубава, стройна, самоуверена, с високо вдигната глава, като на богиня. Говореше очарователно, като вмъкваше в сръбския по някоя наша дума. И сред кръстосания разговор, сред надпревара от остроумия Емилиян Станев, който седеше до мен, оживен от някакво свое шеговито хрумване, внезапно скъса нишката на мълчанието си: – Каква шия, каква красива шия има тая Весна! За такава царствена шия е блясвал нож! Големият майстор бе дал воля на своето въображение. Бе сблъскал красота и смърт. Роза и нож. Вечна тема за художниците от всички времена. Автобусът не ми дава да фантазирам. Аз и розата – в реална действителност. Русолява тийнейджърка с надута раница през рамо ми казва мъдро: „Хич не се хабете. Тая роза няма да я има. Ще клюмне най-много след час.“ „Защо?“ – питам . „Не знам, но знам, че е така.“ „И все пак защо?“ – настоявам. „Кой те пита, ще клюмне и толкова.“ Впивам поглед в чистото лице. В устните като розова пъпка, сочни, нежни, търсещи... Свято начало. Защо, защо, господи, пъпката ще клюмне, преди да е разтворила хубостта си? Момичето не знае. А аз знам ли? Знам само, че не искам да призная. Не искам да позволя. Но как? Коя съм аз? Момичето избута балона-раница и скочи навън. Ръката ми изтръпна. Вдигам розата по-високо. Млад, около четиридесетгодишен, с вратовръзка. Тия рози не миришат. От Холандия ги карат. Никаква полза от тях. Дори не внасят аромат в стаята. Помирисвам я. Вярно е, не мирише. Казах ли ви, боклук. Никаква полза. Става все по-тясно. Внезапно застрашителен корем виква: – Махни тоя прът от пътя ми! Пълен с бодли! Оглеждам „пръта“. Никакви бодли. Отпред седалката продумва: „Тия рози нямат бодли.“ Оня мирясва. Остри лакти си пробиват път, стигат до мен. – Какво си помъкнала, ма? В тоя студ, в тая теснотия! Ще си отнесеш у дома дръжката! Гърлен смях се натъпква в навалицата. – Абе, дръжката, дръжката, тя е най-важна... Чаткаш? Намек. Затова ги подаряват с такива дръжки... – Мечо, все това ти е в ума – измяуква лисиче палто.

9 Жена в ангорски шал и фирмени очила. – Това в Дания не може да се случи! Не разбрах точно кое. И защо. Не ми е до датския принц и неговото „да бъдеш, или да не бъдеш“. Не питам ще я бъде ли, или няма да я бъде розата. Ще я бъде. – Изкуствена ли е? Тоя пък с полушубката откъде се взе. И какво го засяга. Сляп ли е. – Докарала се е точно като изкуствена. Китаецът ги прави такива от кадифе. Твоята е двойно по-скъпа. Защо? На изкуствената като ѝ падне главата, взимаш я и я набучваш отново. Китаецът го е измислил. А тая като я скършиш ... Слизам. Най-после слизам. Някой ме спъва и се пльосвам долу на леда. Дали съм цяла? А розата? На три метра до един стълб кадифена, с булчински воал от сняг, изпълнена с рубинено достойнство. Ирландски сетер прибягва и я подушва. Вдига крак. О, не, отчаяно припълзявам. Само това не! Тая нежно изваяна, тъмновинена, току-що напъпила, със загадъчна усмивка, с шия осемдесет... С последни сили пълзя. Господи, само това не! ДА КАТЕРИШ ЕВЕРЕСТ Бях се зачела в някакъв криминален роман, когато чух детски писък. В парка беше безлюдно, духаше вятър, по пейките нямаше възрастни хора. Лельоо, викаше от близкото дърво шест- седем годишен малчуган, не мога да слязааа! Скочих в паника. Беше се покатерил много високо и ревеше: не мога да слязааа!... Не се плаши, дръж се здраво, момчето ми, няма нищо страшно, викам, сама уплашена до смърт. Беше невъзможно да го достигна, но направих отчаян опит да се покатеря на най-ниския клон. Напразно. Дръж се, смело момче! Ей сега ще викна някой да ти помогне! Нямаше никой. Да хукна към близкото кафе? Но как да го оставя сам? Изведнъж си спомням за моя голям опит в катеренето. Цялото ми детство мина по клоните на крушите в двора на родната ми къща. Как се казваш? Милчо. Слушай Милчо, ти си голям мъж, какво си се разревал? Много лесно е да слезеш сам. Сега ще ти кажа колко е просто. Той млъкна и се заслуша. Първо се поколеба, после бавно напипа с единия си крак клона по-долу – и успя. Но вместо да добие кураж внезапно се разрева още по силно – мамооо! И в тоя миг, неизвестно откъде се появи задъхана млада жена с детска количка. – Мамо, мамо – кресна разярена. – Защо веднъж не викнеш татко? Все това мамо! Все това мамо! Само аз, всичко да оправям, само аз! Що не викаш таткоо! Стоях онемяла. Бебето в количката се разплака. Бях безпомощна пред ужаса на тази сцена. Малкият Тарзан се държеше за клоните високо и опасно, майката бе в трагична истерия. – Милчо, няма страшно! – викнах. После казах на младата жена: – Не се плашете, той се държи. Ще ида да повикам някого. И точно тогава се зададе млад мъж, който тичаше за здраве. Той ловко се качи на дървото, смъкна малчугана, погали го по русата глава и му каза, че е смело момче, че следващия път ще се покатери още по-високо и ще слезе сам.

10 Върнах се на пейката и унесена в спомени се покатерих на крушата в бащиния ми двор. Оказа се много лесно. Нищо не съм забравила. Била съм като това момченце, може би и по-голяма година-две. Да се катери, да стигне все по-нагоре и по-нагоре – това е заложено у малкия човек, слава Богу. Понякога ми се струва, че оттам започва всичко. От онова опасно и шеметно катерене и търсене на висини. Обикновено се катерехме с Цеца Жанина, казвахме ѝ така, защото майка ѝ Жана беше известна в махалата, продавачка в кварталната месарница. Трябваше да призная, и то с възхищение, че Цеца беше по-добра от мен. Без никакъв страх стигаше до по-високи клони и на четирите круши в двора, дори страховито прескачаше от дърво на дърво. Никой не се интересуваше къде е и какво прави, бяга ли от училище, пише ли домашни. Върховният ѝ номер беше да увисне с главата надолу и да виси като агнетата, окачени на ченгели в месарницата. Тоя номер така и не го овладях въпреки безбройните си опити. Тя се чудеше и все повтаряше, че е много лесно. В оня ласкав септемврийски ден веднага след училище се покатерихме на дървото с най-сладки круши. Нямаше никого вкъщи, дори и сестра ми Милчето. Ще ти покажа нови номера, закани се Цеца Жанина, само аз ги мога. Седях на един нисък клон, захапала круша. И наистина Цеца Жанина ми взе ума. Опитай и ти, каза предизвикателно и също захапа круша. После всичко се разви много бързо. Страх те е, каза презрително и реши да увисне надолу с главата от най-високия клон на най-високата круша. Всичко стана светкавично. Цеца Жанина висеше, когато клонът се прекърши, разкъсаната ѝ рокличка покри лицето ѝ, оплете ръцете ѝ. Тя неистово изпищя: мамооо! Аз хукнах да викам Борето, много по-големия ѝ брат. Той прескочи оградата. – Мачки! Какво си се разкрякала, ма? Я слизай от там! Борето беше луд по футбола, най-добрият с топката в махалата. И двете се плашехме от него, защото беше много лош. Като видя каква е работата, веднага се покатери, смъкна Цеца Жанина долу и ѝ удари два тежки шамара. После вдигна глава към мен: – Слизай и ти, ма, че и на теб ще врътна два. Пикли с пикли! Навъсен и зъл, изчака да скоча долу. Веднага щом прехвърли обратно оградата, ние вече бяхме на крушата. Катеренето продължаваше. Седях на самотната пейка и унесена прескочих в друго време, много далече, чак в Индия. И пак катерене. В Делхи съдбата неочаквано ме срещна с алпинистите Христо Проданов и Методи Савов. – Ще катерим страхотния връх Лхотце – казаха ми те. – Утре тръгваме за Непал. В Катманду ще купим правото за катерене на хималайския осемхилядник. Бяха сдържано развълнувани по мъжки. Но аз, кой знае защо, не обърнах внимание и неочаквано изтърсих: – Защо точно сега, ей така, решихте да го катерите? Бяха смаяни. За тях това беше събитие, сбъдната мечта, божествен шанс. И аз в тоя миг задавам тъпия си въпрос. Отговорът беше в очите им. Не отговор, а оная неизтребима човешка страст и любов към катеренето, към висината, което започва от високите клони на една круша и стига до Еверест. Катерене от първите букви на азбуката до най-високите върхове на човешкия разум и дух. И двамата забележителни мъже след завладения Лхотце по-късно стигнаха величието на Еверест. Методи се върна и едва не загуби премръзнал крак. Христо

11 остана там. Завинаги. Може би в оня отчаян миг в ледената прегръдка и той като Милчо е викнал: мамооо! 3ащото единствено в този вик се сливат и молбата за спасение, и тържеството на победата, и любовта. ПРЯКОРЪТ Някой викна името ми. Познат глас. Обърнах се. Не е ли... Да, оня военен летец, някога танцувахме до премала. Е, сега не е млад и е пресилено да го нарека красив. Но гласът му, страхотен глас, и очите – същите, морскосините. Помня, че имаше някакъв шантав прякор. Върти се в главата ми тоя прякор, измъчва ме. Къде ще караш Новата? Още не знам, отвръщам. И аз. Мислех за Юндола, но тоя дълбок сняг... А защо не дойдеш у нас, изтърсвам, без да мисля. Готово. Как готово? Готово. Ще дойда. Ще излетим. Малко преди девет той кацна. Без цветя и елхово клонче. Носеше торба, която доста се е бъхтила из Женския. От нея изскочиха буркан с лютеница, друг с кисели краставички, компот от дюли. И шише домашна ракия. Съблече полушубката, оправи косите си и заразвързва обувките. Чакай, моля те! Не го прави! Нова година е, нов век, ново хилядолетие! А и килимът е толкова стар. Той ме стрелна с морскосиньото. Не, ще се събуя. Добре ми е по чорапи. Ама как по чорапи? Чудят се моите официални испански обувки на висок ток с бляскави катарами. Той, вече събул едната, гледа учудено. Дори и чехли не обувам. Но това е празнична нощ, необикновена, само за танци! Отчаяно настоявам. Вече стърча почти две педи над него. Загрях, с ония страшни „мигове“ висок мъж няма къде да си дене краката. Та и шапките на летците ги правят едни такива опънати нагоре, да лъжат окото. Да се събуя ли и аз? Изключено. В такъв празничен час е тъпо да гледаш мъж по чорапи. От малка никога не бях виждала вкъщи баща ми да ходи по чорапи. Семейна естетика? Не мога да си го обясня. В ритъма на стъпките ли е тайната, в твърдостта, в сигурността на изправената снага ли – не знам. Небръснат, зле облечен, без вратовръзка, пооплешивял мъж – да. Но по чорапи... И сама се сръгвам: не е ли смешно да се правиш на аристократка. Като студентки с една приятелка се бяхме влюбили в професора по западноевропейска. Обаятелен мъж, леко побелял, изискан, с винаги колосана риза – изобщо джентълмен от романите на Голсуърти. Не стоеше зад катедрата, а се разхождаше от единия до другия край на аудиторията напук на събуденото ни въображение. Оня фатален ден приятелката ми отиде на консултация в дома му. И на тръгване със своя слонски крак, зашеметена и омаяна, обула неговите галоши. Страшен фал. На другия ден, докато още хленчеше, аз ги увих в подаръчна хартия и тръгнах да ги връщам. Позвъних. Отвори жена му. „Връщат галошите!“ – викна и ми натика в хартия от риба женските шушони. В тоя миг от дъното на антрето се зададе той. Моят джентълмен от сънищата. По чорапи. С това свърши едно страхотно увлечение. Мъж в галоши през онова следвоенно време не беше така смъртоносно. Но по чорапи! Моят гост вече бе обиколил хола и кухнята с меки, почти котешки стъпки.

12 Аз продължавах да се нося на висок ток, да тананикам и да шумоля със своята златожълта копринена клош пола, дълга почти до глезена. – Знаеш ли, не ти казах – като на себе си продума той, – вчера погребахме Гъсока. Бяхме всички негови приятели. Чудно, че си отиде преди мен. Аз падах от самолет, аварийно се приземявах четири пъти. Той – никога. Беше луд, но късметлия. Не може да не го помниш. Особено смеха му. Голямо погребение му направихме. В оная част на Софийските гробища, със запазени места, като в ресторант „Шератон“ – само за летци. Наля ракия. Отляхме. За Гъсока. – А преди седмица се събрахме. Пак там. Отиде си и Кърлежа. Него сто на сто си го спомняш. Дето не му се отвори парашутът и се преби. Но оживя. Закърпиха го. Много си падаше по теб, горкият Кърлеж. Но пак фал. Напълни отново чашите. Кристалът не звънна. Отляхме. За Кърлежа. Отново наля. Изтръпнах. Но той изпи чашата на екс. А неговият прякор? Беше нещо много особено, щуро, смешно, но какво? Върти се в главата ми и ме измъчва. Отляво и отдясно панелът дъни рок. – Що не се обуеш да потанцуваме – казвам някак нелепо, без да му мисля. Учудено ме поглежда. Ще изстинат пържолите, казва. Прав е. Пържоли спокойно можеш да ядеш с мъж по чорапи. Отвори лютеницата. Поднесох хрупкави пържени картофи. Наля вино. – Ти зимнина правиш ли? – Не. – Ама и ти много летиш, скъпа, много летиш в облаците. В коя страна живеем? Нали трябва да се яде? Ако човек не затвори някой и друг буркан, ще пукне от глад. Трябва да те смъкна на земята. Как ти се струва лютеницата? Сам съм я приготвил. Вземи молив да запишеш рецептата. – Сега? Броени минути до новия век? Не е ли по-добре да погледна дали шампанското се е изстудило... – Чудя ти се. Аз, дето съм излитал милион и десет пъти в това небе, излиза, че съм по-земен от тебе. Знам какъв ни е халът. Нещата са страшни, но ясни. А ти летиш. – Милион и десет пъти? Шегуваш се. – А на онова гробище за Гъсока няма и метър писта да излети. Метър няма. А душата и тя не може да излети без писта. Панелите отляво друсат копаница. Значи Новата съвсем наближава. – Излитането? Умът ти все е в него... – Един летец ще го познаеш, мила, не по излитането, а по кацането. Голяма клечка от западни аеролинии дойде на нашето летище в ония години да види какво можем. Казал после за мен: „Тоя каца меко, като по женски корем. Не съм виждал още такова кацане.“ Как ти се струва? По женски корем! И се смее, като дете скръстил крака в домашно плетени чорапи. – Много неща премисля човек в небето. Летял съм шестнайсет хиляди часа. На разсъмване, денем, нощем. Нагълтах се с изгреви, залези, облаци и мъгли, с бури и океани, с летища и писти. В ушите ми и до днес – сигнали, цифри, координати, откъслечни английски думи, кодови фрази. Летиш, а небето гъмжи.

13 Само вие, пътниците, слушате тиха музика. – Не можех да си представя. – Да, небето гъмжи, предупреждава, дава спокоен коридор или заплашва. Стотици метеоролози и диспечери, командни кули и прожектори следят твоя полет и „летят“ с теб. И знаеш ли, след толкова много небе, след тия шестнайсет хиляди часа, в които отговаряш за стотици човешки животи – хубаво ми е да ходя бос по земята. Да е тихо. Да я усещам... Моите надменни токове неловко се мушват под масата. – И това не знаеш. Самолетът излита на пистата и ха – да излети, от кулата не му разрешават. Чака ред. Това време на международен език се казва слот тайм. Какъв е тоя твой слот тайм, мила, забрави ли ми прякора? – Пет секунди до дванайсет! – виквам. Той става, трескаво гърми с шампанското, налива чашите. Да излетим! Целува ме. Господи, прякорът! Целувачът! Как можах да го забравя, как можах... Щях да се сетя, щеше да ми дойде наум много по-рано тоя страхотен негов прякор. Но що му трябваше в тая празнична нощ да прекара такъв дълъг слот тайм по чорапи в моята зажадняла за танц и за мъжка стъпка душа! ШАНС ВЪРХУ КАРТОФ Не знам защо картофът у нас никога не е получил заслуженото. Разбира се, той не е символ на лукс. Но е странно, че нашият народ влага в думата картоф нещо толкова грубо и презрително: прост като картоф, недодялан компир и какво ли не. Няма и помен от ония нежни названия: ракийка, лучец, винце… На пазарите той е изсипан в мръсни чували или кални касетки и не може дори да мечтае за съседство с разни задморски чудесии – авокадо, киви, грейпфрут, банани, брюкселско зеле… Папаята и мангото на други ширини не ги поглеждат, но у нас са толкова горди и скъпи, че горкият картоф не смее да гъкне със забучената в него най-ниска цена. Изглежда у нас, а и на Балканите, никога и никому не се отдава заслуженото. Всяка голяма добрина потъва в забрава, всеки подвиг избледнява като вехта снимка. А най-лошото е, че скромният, незабележим и делничен принос има съдбата на картофа – той никога не се цени и никога не е заслужил внимание. В тежки времена Негово величество картофът е бил спасител, божествен дар, пазител на живота. Като всеки, който е имал военно детство, аз до болка знам истинската цена на картофа. Гладното ми детство, а и студентството ми оцеляха благодарение на неговата сила. Забравя ли се онова чудо, когато от варения картоф се вдига пара и с несравнимо блаженство той се разтапя в устата ти леко осолен! Няма нищо по-вълшебно от уханието на печения картоф върху жарава, когато предвкусваш насладата, която те очаква. Картофът е печелил сражения, световни войни – той има високата заслуга да даде шанс на цели народи да оцелеят. И на нашия. По-признателните народи го наричат картошка, потейто, но ние никога не сме го разглезвали със звучни и мили имена. Той си е просто картоф, компир, грубиян, който не подозира цената си, макар че е чистокръвен американец. Да, американец по произход, но кой знае защо никога не

14 се е ползвал с това вродено у нас преклонение съм чуждоземното, особено към американското. Може би защото не се глези, расте в сурова почва – каменлива и негостоприемна. Изобщо, уж чужденец, а лишен от всякаква изтънченост. Идва ми наум една странна история, с която се сблъсках на далечния континент. Неин герой е бай Димитър – българин, кой знае как отвян в Южна Америка. Не, по-скоро неин герой е картофът. Барсотименто се нарича областта на Венецуела, където бай Димитър заживява сред хора бедни и отчаяни, без поминък и никакъв шанс. Заедно с тях неговият жив ум търси спасение. Картофът! Но защо – чуди се бай Димитър – този американец го няма тук, в Америка? Къде се е дянал? Колумб нахрани цяла Европа, а тия нещастници са загубили своя картоф! Така се ражда един от героите на Венецуела, един от всепризнатите най-заслужили и достойни мъже в тая удивителна страна. Бай Димитър дълги години учи бедните хора в Барсотименто да отглеждат непознатия за тях картоф. И успява. Слушам неговата покъртителна история в екзотичния му дом. Богатата трапеза е отрупана с български ястия. Жена му, вече позавехнала индианка с особена красота, пази горделиво мълчание. – Знае български – казва бай Димитър, – но се стеснява да говори. Взех я от бедно семейство, беше много хубаво и нежно момиче, и така си остана с мен. Преживя всичките ми патила. Сега е друго, заедно с моя съдружник сме крупни износители на картофи, синовете помагат, бизнесът се разраства. Ето, виждаш моя шанс, изграден върху картоф – шегува се и вдига чашата с ракия за пореден тост. Домакинът е с ведро мургаво лице, нарязано от бръчки и мъжка игра в очите. В дъното на голямата столова се появи мъж в черен костюм, с черно куфарче в ръка. Оказа се лекар. – А, ето и нашето производство! – казва бай Димитър и ми сочи работник, който крачи след непознатия, нарамил огромен чувал картофи. – За доктора са, плащам му, както сам пожела, с картофи. Дано да помогне! Съдружникът ми – сърбин, лежи трети ден оттатък с четиридесет градуса. Сигурно е пипнал холера. Как го каза, като че става дума за хрема! И се смее! Индианката носела на болния от всяко ястие, ама не вкусвал. – От къде я хвана тая холера и точно сега, когато дойдоха корабите да товарим картофи! Аз онемявам. – Налей, налей ми още ракия! Пия на едри глътки до дъно. А на бай Димитър, спасителят на Барсотименто, хич не му пука! – Не се плаши – ми казва, – веднъж ще се мре! Ама ти не ядеш! Ще те хване ракията, ей! Дано, боже, не ме хване холерата! – се моля аз. В малкия хотел не мигнах цяла нощ. Шега ли е – холера! Рано сутринта трябваше да тръгвам за Маракайбо. Реших да се отбия, да се сбогувам с бай Димитър. Пред трикрилата порта на

15 къщата стояха двама души – индианката и висок, красив мъж с леко посребрена коса. – Димитър още по тъмно тръгна да посрещне корабите – каза тя на много странен български, като че пееше. – Болният Мирко, ето го, вече няма температура, явно не е холера. Сърбинът се усмихна приятелски. Бай Димитър и неговият шанс върху картоф. Един от спасителите и благодетелите на Барсотименто. Такива мъже като него ни холера, ни смърт ги плаши. Все по-често се сещам за този удивителен мой сънародник сега, когато у нас и чесънът, и картофът, и лукът, и доматът са чуждоземни. Не дай бог да дойде ден, когато някой венецуелец ще ни учи „как се сади пиперо“!

Худ. Веселин Начев, "Друг случай"

30 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ 1948–1986

СТИХОТВОРЕНИЯ

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД Над дивите пътеки, над хаоса скали, където само ветровете се венчават, звънтяха лудо позлатените звънци! Сияеше подкова пъстроцветен пламък! Посипани с безсмъртието на дъжда, козите бясно тичаха към небесата. Зовеше ги кошарата на вечността, с разтворената порта на дъгата. Прелитаха над бездните красивите кози! С потръпващи нозе, с рога свистящи! В пиринч и бронз лъщяха върли канари и тръните приличаха на цветове димящи. Под тях козарят – беден селски бог, напразно ги проклинаше да чакат… Козите стигнаха върха с изящен скок и легнаха покорно пред съдбата. Във жълтите им, пълни с петънца очи, изчезваше магията на слънчевата гривна. И бавно се превръщаха в брадясали слуги на бога, който до върха не стигна.

17 СЪН НА САМОДИВСКА ПОЛЯНА Любимата ми под съзвездията спеше върху сено от детелина сладък сън. От връх на шипка славей ромолеше среднощната роса с печален звън. Ухаеше на росопас, звъника, детелина. Зовяха се сред мрака хиляди щурци. Самотен прилеп тайнствено премина и пръсна ореол светулки на синци. Красива като легендарна самодива, любимата ми спеше с незакрита гръд. Какъв ти грях сред тази пустош дива? Нима за влюбените има божи съд? И призрачно кръжило с люспи от коприна се люшна в небесата и бавно се стопи. Обречени на гибел в сеното детелина зачеваха сред полет паунови очи. Прозрях луната горе в наметка пораздрана. Пропяха нейде първи еретически петли. Събудих се, а беше още много рано. Защо човек сънува? За да се утеши…

МОИТЕ ГЪЛЪБИ Моите гълъби вече ги няма. Няма ги моите гълъби. Мама тихичко разказва как мъничките всяка нощ на прага са чакали да се завърна у дома. И тъй угаснали. Като свещици. От студ. От скръб. От самота. Моите гълъби вече ги няма. Няма ги моите гълъби. Тежи ми. Страшно ми тежи. Аз нося в себе си жестока вина, че от дома не ги прогоних на прощаване.

18 СОЛАРИ Заровени до кръста в жаравата на юли, соларите димяха под белия престол. Приличаха на мравки, с гумени цървули, пълзящи в маранята на хълмовете сол. По сребърните дрипи на ризите солени се стичаха спектрално вълни аерозол. Соларите с лопати, красиво оцветени, въртяха небесата над хълмовете сол Избухваха вихрушки, топяха се кристали! И гларуси пропадаха от орел на орел! Тръстиковите шапки на бедните солари венчаха с прослава хълмовете сол. И люспите на рани – вечната награда, се ронеха в простора под нокти на сокол. Соларите ритмично, с езическа балада, танцуваха в жаравата на хълмовете сол. Лопатите – комети преплитаха опашки над солниците мирни с космичен произвол. Нищожни като мравки. И дрипави, и прашни, соларите потъваха под хълмовете сол.

ПЪТУВАНЕ Вървя. И мисля. Как да гледам слънцето? През тъмни очила или – направо? Очите си ако случайно изгоря, Дали ще каже някой, че съм правия? Не зная. Зная само, че се ражда с болка на света човек. Животът е жестока жажда, горчив и кратък цвят на слънчоглед.

19 Вулканите защо избухват? Може би да не забравим, че душата на човека е вулкан, затворен в крехкото му тяло? Да не забравим, че цветът е капка жар, че песента е божи пламък. От клади на еретици и бунтовници ризата ми грее нажежена и тъжно свети вечер в мрака. Жена не стоплих с нея. Грозното поне да скрие, когато ми секат главата. Господи, ти, който си създал на птиците криле и върхове – за червеите земни, защо с последната си шепа кал не си изваял рог между очите на предателя, а си сътворил трънливата пътека към Голгота? Пътеката към онзи страшен хълм, където триединно светят страдание и вяра, и надежда? Таралежа си бронирал с хиляди игли, а своя син на кръста си оставил, очите си от враните да брани само с вежди? …Вървя. И мисля. В камък се препъвам. Под ноктите ми капе кръв. Боли! Така боли! Зъбите ми корени превиват, докато болката на диви глътки пия. Минава облак – гладен паяк. Още миг – и ще ме глътне. Прегазвам сянката и слънцето изгрява. Към малкото си хълмче продължавам.

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ НАГЪЛ ЖИЗНЕЛЮБЕЦ Разказ Евгени Събев спеше най-много по четири часа нощем, и то с неудоволствие. Лягаше си към един часа и ставаше в пет с такова настървение, че домашните му си слагаха антифони, за да не го чуват. Евгени влизаше първо в банята, после хранеше двете кучета, пържеше яйца с бекон за себе си, правеше кафе в една шумна кафе машина, измиваше чиниите от предишната вечер, което беше критичен момент за съня на жена му и двете му дъщери, защото, колкото и да внимаваше Събев, когато една чиния дрънне в пет сутринта, тя може да събуди цял блок, камо ли три нервни жени с антифони в ушите, които само това чакат – да бъдат събудени и досущ като самодиви в бели премени, да искат сметка от Евгени защо. – Защо бе, тате, миеш чинии в пет часа сутринта? – Да ги бяхте измили снощи. – Снощи всички чинии бяха измити от мен, обаче след това ти пак си ял. – Хапнах. – Готви ли нещо? – Това са подробности. Между шест и седем часа Евгени Събев разхождаше двете кучета. После отново вземаше душ, този път пеейки. Към седем и половина Събев зажадняваше за човешко присъствие и се нахвърляше върху първата срещната – посрещаше я за добро утро с руски частушки или разясняваше глобален проблем за съдбата на белите мечки или бавната смърт на амазонската гора. Евгени Събев имаше библиотекарско образование и беше човек с широки познания и интереси. Той рецитираше еднакво добре Пеню Пенев, Есенин, Елиът, Уитмън, пееше песни на Елтън Джон, придружени със справка за неговия хомосексуален брак с Дейвид и техните две осиновени деца. Кризата в България от края на миналия век принуди Евгени да изостави своето автентично призвание на библиотекар и ерудит и да влезе в погребалния бизнес. В началото на 90-те години пред него се откриха две възможности – да влезе в бизнеса с месата и колбасите или в бизнеса с погребването на мъртъвци. Евгени избра мъртъвците, отчасти, защото усети, че рано или късно големите риби ще го изхвърлят от колбасарския бизнес, отчасти, защото при цялата му обич към месото и месните продукти погребването на хора го привличаше посилно. Евгени Събев беше гастроном и обичаше да си угажда, но не на всяка цена. Изборът му да учи за библиотекар бе красноречив. Хуманитаристиката във всичките ѝ форми го пленяваше повече от една сочна пържола, колкото и някои хора да не вярваха това. Малката дъщеря на Събев учеше психология, а голямата беше завършила българска филология. Двете работеха в погребалната агенция на баща си. Майката водеше счетоводството на фирмата. Агенцията имаше три бюра – две в

21 крайните квартали на София и едно, съвсем ново, в центъра. Трите любими на Събев жени бяха чернооки, смугли, красиви и склонни към меланхолия. Те ненавиждаха семейния бизнес на своя баща. Този бизнес не беше лесен и трите бяха правили опити да го напуснат. Когато Събев предложи на жена си да стане счетоводителка на неговата погребална агенция, тя, която бе завършила полувисш институт за ръководни читалищни дейци, му се изсмя в лицето. Две години се блъска като директор на едно читалище, после се преквалифицира и стана счетоводителка на фирмата. Голямата им дъщеря се срамуваше да казва с какво точно се занимават нейните родители. Жената на Събев ѝ подсказа една формула, която всички започнаха използват при нужда – бизнес, свързан с ритуалите. Малката дъщеря възприе заниманието на своето семейството нормално и кандидатства психология, за да научи как да общува с хора, претърпели голяма загуба. Скоро тя разбра, че нейните познания нямат никакво приложение и изпадна в депресия. Тръшкаше се, плачеше, а баща ѝ я утешаваше: – Къде да те изпратя да учиш? Искаш ли в Лондон? Ще те пратя в Лондон да учиш нещо друго! Евгени Събев бе предоставил пълна свобода на своите красиви, смугли и нервни жени, но те всички се връщаха обратно в погребалната агенция. Двете дъщери оглавяваха бюрата в крайните квартали на града, баща им разработваше новото бюро в центъра, а майката правеше счетоводството вкъщи. В агенцията работеха още един шофьор на катафалката, двама асистенти на дъщерите му, един негов асистент, един гримьор и две жени, които къпеха мъртъвците. Евгени често събираше цялата компания в дома си, а понякога ги водеше на ресторант. Неговите дъщери мразеха тези събирания. Когато ги правеха в дома им, Евгени не спираше да пее, а когато бяха в ресторант, той поръчваше огромно количество нервозни кюфтета, които изяждаше сам с такава наслада, сякаш правеше шоу. За да избягат от неговата противна веселост, дъщерите му често ходеха на симфонични концерти. Той ги питаше какво са слушали, после цяла вечер тананикаше части от концертите. Евгени Събев беше истински кошмар за своите близки, но спреше ли да се държи като такъв, те веднага се разтревожваха. – Тате, какво ти е? – питаха те, когато се случеше Събев да спре да шуми за повече от десет секунди. Евгени рядко спираше да шуми за повече от десет секунди. Дори когато не говореше, той сумтеше, пръхтеше, хлистеше, хихикаше, а когато и това не правеше, просто дишаше. Неговото дишане понякога бе по-красноречиво от думите. Евгени Събев тежеше над сто кила и дишаше като човек, който тежи над сто кила. Спреше ли да диша по този начин, всички, включително двете кучета, го поглеждаха въпросително. В такива моменти на Евгени обикновено му идваха идеи, свързани с рекламата на погребалната агенция или с качеството на храната, която той предлагаше в пластмасови кутии на опечалените. Дори неговите злояди роднини намираха тази храна вкусна.

22 Агенцията предлагаше няколко менюта. В най-скромното имаше жито, погача, соленки и сладки. Житото се приготвяше от едни хора, погачата от други, соленките от трети, сладките от четвърти, вместо всичко да се прави на едно място, което се оказа невъзможно, защото там, където правеха хубаво жито, погачата беше клисава, а там, където правеха вкусни соленки, се излагаха със сладките. За да напълни една пластмасова чинийка с храна, която става за ядене, Евгени Събев се стара няколко години. Хората не си дават сметка колко важно е храната на едно погребение да бъде добра. Ако хапнеш соленка, която полепва по небцето и оставя гранясал вкус, този вкус полепва и по спомените за мъртвия. Нещо повече, самата смърт започва да дъхти на гранясало, вместо да дъхти на вкусна погача. Евгени Събев редовно контролираше всеки артикул. При първа издънка той предупреждаваше производителя, при втора го сменяше. Всичко това беше само една малка част от неговите занимания като шеф на агенцията. Двете му дъщери бяха идеални за работата, която вършеха, а именно, да осъществят първи контакт с близките на починалите. Вродената им меланхолия създаваше онази атмосфера, която в други агенции постигаха трудно. Двете момичета излъчваха дълбока тъга, дори когато видеха бримка на чорапите си. Евгени отвори бюро в центъра на града, за да стигне до по-състоятелна клиентела. Веднъж той погреба родственик на една мутра. Мутрата поръча резбован дъбов ковчег за четири хиляди и петстотин лева. Малко след опелото ковчегът беше изгорен в крематориума заедно с мъртвия. Появиха се и почтени богаташи, които също не жалеха пари за своите мъртви. Така с два пъти помалко погребения централният офис започна да прави същата печалба като бюрата в крайните квартали. Една вечер по телевизията съобщиха за кончината на голям български поет. На следващия ден в централния офис дойдоха двама мъже да поръчат погребението. По-младият беше представител на Министерството на културата. Евгени се развълнува от възможността да изпрати лично един от своите любими поети и изрази своята скръб. Това подразни по-възрастния мъж: – Да говорим по същество – изръмжа той. Любим поет, разправяй ги на шапката ми, търгаш нещастен – това искаше да каже тази крайно неприятна личност. Евгени се засегна дълбоко и в желанието си да докаже искреността на своите думи, понечи да изрецитира една от известните поеми на покойника, но се въздържа и придоби заспал вид. Представителят на министерството се зарови в някаква папка. В офиса стана тихо. Чуваше се само дишането на Евгени. – Ами да започнем – каза представителят на министерството. Това, което последва, беше толкова срамно, че Евгени, който само записваше какво се иска от него, целият се изчерви. Представителят на министерството обяви, че разполага с ограничен бюджет и между него и неприятният мъж, който се оказа литературен критик и приятел на покойника, започна пазарлък относно избора на ковчег, венец, меню и всички по-дребни аксесоари, свързани с церемонията.

23 Двамата мъже гледаха каталозите, които им даде Евгени и спореха дали ковчегът да е от шперплат за двеста лева, или от масивно дърво за хиляда и петстотин. Дали венецът да е от два вида цветя за седемдесет лева, или от шест вида цветя за двеста и петдесет лева. Дали в менюто да влязат сирена и постни сармички, или да не влизат. Какво да бъде червеното вино. Литературният критик настояваше виното да бъде от любимата марка на покойника, а представителят на министерството казваше, че е скъпо. Това бе нормална практика в офиса на Евгени. Всеки клиент се простираше спрямо чергата си. В случая обаче ставаше дума за голям български поет и Евгени не можеше да повярва, че цяло едно министерство се стиска за такива неща. Питаше се за близките на поета – толкова ли бяха закъсали те, та оставяха всичко на държавата? И все пак в спора между двамата мъже Евгени взе страната на чиновника от министерството, който имаше ограничен бюджет и не можеше да направи нищо. Неговият неприятен опонент го нападаше с такъв сарказъм, сякаш очакваше чиновникът да извади парите от джоба си. Ами извади ги ти, мислеше си Евгени, скрит зад своя компютър. Евгени не можеше да отрече голямата полемична страст на критика, впрегната да защити една справедлива кауза, и тайно се възхищаваше на богатия му речник и майсторлъка да направи своя опонент за смях. Скоро полемиката напусна територията на ковчезите, венците, виното и житото и се разпростря върху духовните ценности в страната. Критикът каза, че за него е унижение да се пазари за една паничка жито и ще осветли обществото относно чудовищния избор на ковчег от шперплат, в който да почива славата на България. С тези ефектни думи той напусна бюрото, а чиновникът от министерството, който въобще не се впечатли от думите на критика, потвърди поръчката на ковчега от шперплат. Вечерта Евгени Събев се прибра у дома превъзбуден и започна да разказва на своите близки. За първи път, откак животът му пое в тази причудлива посока, той осъзна, че не всички хора са мъртъвци. Някои продължават да живеят и след смъртта си, а Евгени бе получил рядката привилегия да погребе един от тях. Той се чувстваше в центъра на събитията не само в държавата, а и в центъра на самия живот. Вълнението му беше толкова силно, че кучетата не издържаха и започнаха да го лаят настървено. Евгени бе възмутен от начина, по който обществото се гласеше да изпрати един велик поет и повтаряше на трите жени: – Нечувано!... Невиждано!... Нечувано, невиждано и…. нечувано! Следващите два дни Събев посвети на погребението. Той купи за своя сметка от любимото вино на покойника. Поръча ковчег от масивно дърво за хиляда и петстотин лева. В дърводелната му дадоха петдесет процента отстъпка и дори предложиха да резбоват ковчега без пари, но той ги спря, каза да направят ковчега семпъл. После избра цветята за венеца лично и поръча на аранжора венецът да бъде чудо невиждано, а не китка за седемдесет лева, каквато беше поръчката. Отдели специално внимание и на храната – към обичайните неща притури по две вкусни сармички от лозови листа, но не от готови консерви, а ги поръча в една проверена от него фирма. Предвиди по няколко парченца крехко филе „Елена“,

24 както и парче бяло саламурено сирене. Поръча чашите за вино и безалкохолни да са стъклени, а не пластмасови, каквато беше обичайната практика. В деня на опелото той облече своя най-хубав траурен костюм и отиде да надзирава обличането и гримирането на покойника. Много хора се мръщеха, когато чуеха за гримиране. В агенциите обясняваха, че гримирането е деликатно, почти незабележимо, а целта е покойникът да изглежда добре, но хората явно си представяха изрисувана египетска мумия и масово отказваха грим. След като покойникът беше облечен и гримиран под негов личен надзор, Евгени остави своя асистент да съпроводи катафалката и отиде в централната църква „Свети Седмочисленици“, където щеше да е опелото. Преди това не пропусна да си направи снимка за своя личен архив. Седна зад главата на поета и докато асистентът правеше снимката, го обзе такова вълнение, че очите му се навлажниха. В църквата Евгени говори със свещеника, който трябваше да опее поета и от него разбра, че хорът на църквата е ангажиран за церемонията. Това го успокои. – Да очакваме ли много хора, отче? – попита той свещеника. – О, едва ли. – Как така?! – Ще дойдат един-двама големци и няколко по-известни хора, но не очаквам голямо посещение. Времената са други. Отецът се оказа прав – в църквата се събраха не повече от седемдесет души. Дойде министърът на културата и няколко познати лица. Дойдоха и от някои телевизии. След края на опелото, докато чакаше да натоварят ковчега в катафалката, Евгени беше изненадан от една журналистка на кабелна телевизия, която го попита пред камерата вярно ли е, че поетичната слава на България почива в шперплатов ковчег за жълти стотинки. Евгени отрече, без да се впуска в подробности. Журналистката каза, че знае от сигурен източник, а Евгени отвърна, че по-сигурен източник от него няма. Ковчегът беше изнесен от църквата и натоварен на катафалката, която потегли към централните софийски гробища. Евгени се насочи към колата си. По пътя беше настигнат от литературния критик, който го спря с въпроса защо лъже обществото относно начина, по който то изпраща един голям поет. – Вие за ковчега ли? – попита Евгени, приветливо усмихнат. – За ковчега! И не само! – Ковчегът е от масивно дърво, господине. – Ето, пак лъжете! Ковчегът е същият като във вашия каталог! – Не е същият, господине, ковчегът е от масивно дърво и струва много повече от онзи в каталога. – И кой го плати, ако смея да попитам? Само не ми казвайте, че го е платило министерството! – Не, господине, не го плати министерството. – А кой? – Намериха се добри хора, господине. Критикът засече. Той гледаше приветливото лице на Евгени и не знаеше

25 какво да каже. – Вие се смеете – каза той. – Не, господине, държа се възпитано – усмихна се Евгени. – Ето, смеете се... в такъв ден! Вие сте един нагъл жизнелюбец, сър! – завърши ефектно критикът и се оттегли с достойнство. От всичките седемдесет души, които присъстваха на опелото, до гроба на големия поет стигнаха точно четиринайсет – Евгени ги преброи. Бяха предимно стари хора, приятели и близки на покойника. Критикът държа надгробно слово, което силно разочарова Евгени, защото беше сухо и постно. Критикът го прочете от един измачкан лист с равен, безстрастен глас. Явно, когато го беше писал, вдъхновението го бе изоставило. Евгени стоеше леко встрани от групата на опечалените и си мислеше с нарастваща тъга, че присъства на исторически момент, в който липсва всякакво чувство, да не говорим за тържественост. Шепата хора погребваха поетичната гордост на няколко поколения, все едно погребват клошар. Евгени чак се задъха от тази несправедливост. Той изчака опечалените да хвърлят по няколко бучки пръст в гроба и започна да рецитира поемата, която искаше да каже в офиса. Рецитираше силно, ясно и вдъхновено, навирил глава към клоните на дърветата, за да го чуе целият свят. Въобще не се интересуваше какво впечатление прави на опечалените, докато не видя с периферното си зрение как към него се насочва критикът, който го хвана за лакътя и започна да съска: – Спрете! Веднага спрете! Нямате ли срам! Евгени въобще не се смути и изкара поемата докрай. Вечерта семейството седна пред телевизора да гледа новините. Всички телевизии съобщиха за погребението на един от най-големите български поети, а някои показаха кратки репортажи. Внезапно Евгени скочи от креслото и се изнесе на бегом в другите стаи. Домашните му се спогледаха. Малко по-късно той се върна блед като платно. В едната си ръка носеше книга. Седна в креслото и се втренчи в една точка. Жена му спря телевизора и всички се напрегнаха да го чуят дали диша. Той не дишаше. – Гена, дишай моля ти се! – примоли се жена му. Евгени Събев току-що бе установил, че на гробищата той беше рецитирал не стихове на покойния поет, а стихове на починалия наскоро негов поетичен съперник и враг – друг голям български поет. Евгени беше объркал поемите. Вместо да каже поемата на новопредставения, той каза поемата на неговия враг. Това беше гавра с паметта на поета, дори по-лошо – светотатство. Затова в момента Евгени не дишаше и скоро кучетата не издържаха, разлаяха се. – Гена, дишай моля ти се! – проплака отново жена му и започна да удря леки шамарчета по пълните бузи на своя мъж. На другата сутрин Евгени Събев не стана в пет часа сутринта, не ми чинии, не пя, и жените спаха спокойно до осем. Цяла нощ Събев се въртя на дивана. В редките мигове, когато се унасяше, пред очите му се появяваше критикът, който изричаше с ледено презрение: вие сте един нагъл жизнелюбец, сър! Сутринта жена му се събуди първа и видя съпруга си на дивана. Евгени Събев не дишаше. Този път, завинаги.

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ ИЗ „ЛЮТИ ДРАСКОТИНИ“ Лирикосатири

БИБЛЕЙСКО Когато търговците влязат в храма, те продължават да бъдат търговци. Но храмът вече не е храм.

ПОНОСИМО НЕЩАСТЕН Аз, Българинът, почти винаги съм намръщен. Дори в миг на луда радост очаквам дяволът да потропа на вратата. Казвам: „всяко зло за добро“, но всъщност мисля обратното: „многото добро не е за добро!“ Завиждам на щастливците по филмите, но самият аз се страхувам да бъде щастлив. Зная си: многото щастие е вредно за здравето. Пък и добрият късмет ми идва един път на две години... Гледам само да бъда по-дълго жив – та по-дълго да се надлъгвам със себе си. И ако може – да съм поносимо нещастен... Но по-малко нещастен, отколкото съседа си...

27 ПРИМЕР ОТ ПРИРОДАТА Някои се питат: Защо младите хора бягат от нашата боледуваща държава? Ще дам пример от природата – забелязал съм, че на болно дърво птици не кацат.

ЛИЦЕМЕР Не чувството на завист и омраза – съчувствието ме убива. От думи състрадателни се пазя. Сълза на бузата не ми отива. Да бъда артистичен тип съм длъжен. Да бъда лицемерен, общо взето... Дори когато съм най-тъжен, усмивка пак залепям на лицето. Защо да плача и ранен да лазя пред някого, когато и където?... Да, с лицемерие душата пазя. А не защото хе, тъй, меря си лицето.

ДОН КИХОТ ХХI ВЕК Смехът е надмогнато страдание. Усмивката е победена болка. Не искам да трупам в себе си тъжни спомени от фантазни битки. Предпочитам

28 да се смея, а не да бъда смешен. Вече съм сложил броня от ирония. И стиснал своето остроумно копие, самотно воювам с реалните мелници на живота... Дано ме познаете – сега аз съм Дон Кихот с чувство за хумор.

ЗА ЛАКЕЯ Дори да не носи генералски лампаз, но и дребен началник да стане – лакеят, получил власт, е готов да стане тиранин.

ПОЕТЪТ ЖИВЕЕ... Питат ме: на колко съм години. Нямам точен отговор, защото поетът живее толкова години колкото време живеят стиховете му. В този смисъл – нямам още определена възраст... Е, като чета някои стихосбирки – има и такива поети, които изобщо не са се родили.

КРИЛАТА – НАЧИН НА УПОТРЕБА Този човек на перото си вярва, че притежава крилата дарба. На пръв поглед – размахва крилата и сякаш лети високо над нас. А всъщност – с крилата си прави вятър на хората с власт.

29 СЛЕД ВСЯКА ПРОМЯНА... Навред под небето синьо има малко добро, защото само злото е непоправимо. Поправимо, уви, е доброто... Доброто през ден поправяме с тъмни речи и люта вражда – докато доброто стане със злото като две капки вода.

ЪГЪЛ НА ПОКЛОНА ВИП персони си имаме, сговорчиви и мили, вперили поглед във Великите сили и на народа омръзнали с тези чужбински тези и хипотези. Хора без мисъл за нашите нужди от разни партии, от разни съюзи, все тъй ги виждаме в поза позната – да се покланят на Големите Братя. Те политиката тъй я разбират– друго не правят, поклон репетират... Едничка разлика във всяка персона – тъп или остър ъгъл на поклона.

В ТЪРСЕНЕ НА БЛИЖНИЯ Аз доста отдавна в напреднала младост живея. И знам, че не трябва срещу злобни очи да злобея. Престанал съм вече за свой грях да търся причина не в мене, а в нечия чужда градина. И хорската радост не гледам, от завист навъсен. И знам, че не трябва протегната длан да отблъсквам.

30 Сега съм самата човешка любов към ближния!... Макар че в тълпата аз истински ближен не виждам...

РАБОТЕН ДЕН В ГРАДА НА МЪРТВИТЕ Докато размишлявах за смисъла на живота, гробарят уморено ми каза: „Всички тук лежат. Само аз работя!“

СЪМНИТЕЛЕН УСПЕХ

На Х.

На своя приятел успешно подливаш вода. И горд си със свойта интрига страхотна. Подлостта ти успя. Но май че това е твой единствен успех в живота...

ЦЕНООБРАЗУВАНЕ Аз също гледам удивен поредния ти евтин лупинг. Е, как да бъдеш едро оценен, когато си на дребно купен ? Търговци дребни имат кяр от твойте подлизурски фокуси. Но на големия пазар ти днес обезценена стока си.

ДИАГНОЗА Нашенски интелектуалец: между два пръста – палец.

МАРИЯ ДОНЕВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали. Няма как да сме цели, ако не ме погалиш. Само че… и защото… въпреки… и обаче! Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача. Щастие – че те има. Мъка – че си далече. Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече. Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам. Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам. И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме. В нищо не преуспяхме. Не построихме къща. Нито света превзехме. И за кого бях млада? Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.

*** Няма надежда един ден да сме като другите. Аз не умея, каквото умеят съпругите. Нищо не взимам и нищо не давам премерено. Свещ да запаля, и тя се топи неуверено. Имаме си свои пътища и гравитации. Думи отделни сме, с точки, тирета и шпации. Всеки за себе си. И ако все пак се сливаме, то е, когато съвсем изтощени заспиваме. Ти си копнеж по море и разходка през мрака. Аз и без теб съм добре. Ако знам, че ме чакаш. Странно ли, трудно ли, лесно ли – има ни. Ето ни. Никога заедно. Общо е само сърцето ни.

32 *** Пак видях една светулка, мило. Беше много малка и туптеше. Тя си мислеше, че се е скрила и че се вълнува си личеше. Беше ярка нощ със мрак и блясък в черно, ясно синьо и зелено. Нежно се преструваха, че гаснат, няколко звезди опитомени. И луната, пълна чак догоре, правеше света да е вълшебен. Ти разбираш за какво говоря. Затова споделям само с тебе.

*** Да приема: занапред няма да те виждам. Чувствата да сложа в ред, за да не прииждат. Да се справя с мисълта, че не те очаквам. Думите ти да чета, без да се разплаквам. Да вървя, да ям, да спя. Знаците да спазвам. Да не чувам как градът името ти казва. В тишина като в море кротко да потъна. Седем дни да съм добре, осмия – на дъното. Всичко да ни раздели. И когато свикна, тъкмо като преболи – пак да те обикна.

33 *** То е нещо равнинно и изглежда безкрайно. През деня е пустинно, преминава се тайно, през нощта избуява, във дълбоки боази и лила от тинтява в тъмнините си пази, засушава се, тегне и тъгите си рони, ако някой посегне, се люти и го гони, ако някой го търси, то мълчи и се крие, осъзнава се късно, от копнеж после вие, то е чувство и начин, то е плод и причина, то е рядко, обаче няма как да отмине, а когато отмине, никой друг не го помни, то е Нова година, то е щъркел огромен, то е топла завивка, то е пръст, то е скула, то е труд без почивка, то е нула на нула, то е смайващо кратко, то е зверски голямо. То е гушване сладко, след която те няма.

*** Динята с трясък се чупи на едри кристали. Сянката ляга под ореха. Слънцето пали дълга цигара и пуши със поглед премрежен. Съска тревата с гръб остър и натаралежен. Не е съсед – лично жегата блъска със чука. Въздухът грее и от електричество пука. Котката тупва в прахта с кост от нещо откраднато. Плътно и тежко, пресяда на гърлото пладнето.

ПЕНКА БАНГОВА КЛЮЧЪТ Новела

С лице, грейнало от радостни предчувствия, Велина застана пред вратата на своята квартира. Духна с устни посинелите си китки и пъхна ключа в бравата. Ключът изскърца, но отказа да помръдне. Момичето пусна тубата с нафта. Раздвижи енергично ръцете си и отново опита. Ключът стоеше като мъртъв. Погледна към вратата на Паша, съседката ѝ по стая – пролуките тъмнееха враждебно. Стисна зъби и продължи, като от време на време постопляше със своя дъх измръзналите си пръсти и пак започваше, обаче ключът отказваше и отказваше да превърти. Навлажни го с нафта, но не! Не искаше да се раздвижи, а наближаваше осем. Цял час се мъчеше. И защо не помоли някой да ѝ помогне?! Излезе в двора. Видя светлини в прозорците на Кирил и тръгна. При представата, че след минута ще се потопи в сияйната орбита на неговия поглед, краката ѝ сами я понесоха. Но след миг закова на място, защото... Защо от Кирил ще търси помощ! Нима няма приятелки, приятели, с които по-отдавна се познаваше... И реши да отиде до Ана. С Ана дружаха от четири години. Бяха си правили много услуги, но откакто Велина постъпи на работа в института, между тях нещо се пречупи. Момичето загърна по-здраво връхната си дреха и с бавни крачки се върна. В коридора сякаш бе станало по-студено. Хвърли тревожен поглед към вратата на Паша: пролуките зееха като избодени очи. Какво да прави! По това време да намери отворено ключарско ателие беше немислимо. От паянтовите прозорци на неподдържаното жилище се процеждаше леден въздух. С хилядите си остриета той пронизваше тялото ѝ и да стои повече тук също беше немислимо, а къде да отиде: хазаите работеха в чужбина, с хората, които живееха в съседната къща, никога не си бяха казвали „Добър ден!“. Велина почувства остра болка в ходилата и закрачи напред, назад. Уютна като роден дом, я споходи мисълта, че съвсем близо има телефонни кабини и с усмивка се упрекна защо не се сеща да звънне на някоя колежка. В тази минута всички ѝ бяха симпатични, всички ги чувстваше приятелски настроени към нея. Обнадеждена разтвори тефтерчето си. Прехвърли веднъж, втори, трети път страниците му и с учудване откри, че на никого от тези, с които прекарваше по осем часа на ден, нямаше записан нито адреса, нито телефона. Нервно закрачи като обмисляше на кого да се обади: на Петър?! Или на Васил... Но сякаш виждаше озадачените им лица. И наистина, не тези ѝ бяха найблизките хора. Друг познат трябваше да измисли, но в главата ѝ беше празно. Изненада се от тази празнота. В нейната квартира често се събираха шумни компании, защо сега не можеше да реши при коя от приятелките си поне за

35 една нощ да преспи. Защо не можеше да реши кого от другарите си да помоли за помощ. Велина отново запрелиства тефтерчето. Стигна до буквата „Я“ и рязко го затвори; отдавна си бе наложила да забрави Явор. Цяла година живя с него почти като семейна. На втората започна да му намеква, че иска да се оженят. Често ѝ бе шепнал, че я обича, че не може без нея и тя вярваше, ще бъдат щастливи, но след последния и най-настойчив разговор, забил поглед в бездушното лице на телевизора, с глъхнещ глас сподели колко много му е дотегнало да се мести от квартира на квартира и затова мечтае бъдещата му съпруга да има собствено жилище. Велина стисна зъби. Отново усети студа. Той беше така непоносим, сякаш наоколо нямаше стени, нямаше таван, а само сковаващ мраз. За да се постопли, си представи, че има брат. Представи си как винаги с усмивка го посреща. Желанието ѝ за близък човек толкова властно я облада, че ѝ се причуха стъпки. Наостри слух: обгърна я ледена тишина. Погледна тревожно часовника, наближаваше десет. Паша все още не се бе върнала, а изглежда само нея можеше да помоли за помощ, без да се притеснява... Почти минута момичето остана с отворена уста – изненада я това откритие. После се стовари върху единствения стол и отново, още по-трескаво, насочи душата си към своите познати... Но не! Не грешеше. Най-близко до сърцето ѝ беше Паша: с всички други я свързваха безброй приятни мигове по топлите плажове край залива; безброй интересни вечери, изпълнени с разговори, смях, песни. Но само толкова! Обърна насълзени очи към съседната врата – вместо светлина, пред погледа ѝ трепна бръснарско ножче. Прииска ѝ се да го вземе и да пререже вените си, обаче мисълта, че е слаб човек, щом един заяждащ ключ я изкарва от равновесие, скова пръстите ѝ. Тя гледаше островръхата вещ и си мислеше за Паша, за това колко пъти безмилостният чук на живота я бе наранявал. После осезаемо ясно си спомни за първата им среща: беше по времето, когато търсеше квартира. Колежките ѝ споменаха, че при Малеева, една от най-изявените химички в завода, има свободна стая. Със свито сърце позвъни на посочения адрес. Очакваше да я посрещне суха, надменно извила вежди жена (нейното съзнание така рисуваше образа на старата госпожица, отдадена изцяло на своята кариера) и каква беше изненадата ѝ, когато на вратата се изправи жизнената, младолика Паша, която се усмихваше с такава сърдечна усмивка, сякаш са отдавнашни добри познати. С такава усмивка тя посрещна и желанието на Велина да се премести на работа в института. Беше миналото лято. Връщаха се от кино. Филмът, в който се разказваше за съдбата на химик изследовател, докосна нещо много съкровено и у двете. С развълнувани гласове те спореха, обсъждаха, накрая Велина сподели, че има желание да се премести на работа в института към завода, но се страхува от конкурсния изпит. Паша радостно плесна с ръце. – Чудесно! От мен имаш помощта. И цяла неделя рови в своята библиотека. Отдели не само книгите, но и страниците, които Велина непременно трябваше да прочете. Писмено ѝ разви поголяма част от въпросите, а най-много я трогна това, че когато я назначиха на

36 работа, Паша така се зарадва, та момичето имаше чувство, че сякаш по-силно от нея се радва. Захвърли ножчето в тъмния ъгъл на коридора и седна по-удобно. В съзнанието ѝ започнаха да оживяват добрините, които бе получавала от Паша: бяха много, но особено близка я почувства, когато решаваше дали да се омъжи за Асен. Асен, моряк по професия, беше братовчед на хазайката. По време на престоите в града често се отбиваше при тях. С усмивка, която откриваше кафявите му зъби, им обясняваше, че има дял в имота и го наобикаля, но прозорливата Паша отдавна беше наясно, че той идва заради Велина. Отначало момичето с мек, но категоричен тон, отхвърляше предложенията му да отидат заедно на вечеря в ресторант, или да си побъбрят в някое кафене, но когато се раздели с Явор, може би в желанието си по-бързо да го изтрие от паметта си, започна да се съгласява. Това окуражи Асен и още в края на първия месец ѝ предложи да се оженят. – Щом има апартамент. Кола. Решавай се – съветваха я по-възрастните ѝ колежки. – Ще се обличаш с дрехи от Кореком – подсещаха я нейните връстнички. И изобщо всичките ѝ познати смятаха, че няма да сгреши. Все пак не е на седемнадесет, от сега нататък кого очаква... Велина не хранеше илюзии в съществуването на онази луда любов, толкова често описвана във филми и романи, въпреки това светът на Асен, изпълнен с мисли каква стока, закупена от Гибралтар, изгодно ще успее да продаде в България, коя комбинация от шест цифри, нанесени върху фиш от „Тото 2“ ще му донесе бърза печалба, този негов свят съвсем, съвсем не можеше да си намери място в нейните мечти... – Оженим ли се, ще приличаме на орел и охлюв. Но цял живот сама... – разкриваше сърцето си пред Паша. – Ужас изпитвам от подобно бъдеще. Затова, ще взема да се реша. – И когато бях млада. А и сега! Винаги ми се повдига при мисълта, че мога да се омъжа само за да бъда наред с хората – гласът на Паша бе тих, но решителен. Велина я гледаше с топли очи. Тя също изпитваше отвращение при тази мисъл, ето защо ѝ ставаше приятно, когато установяваше, че и друг разсъждава като нея. Ставаше ѝ безкрайно приятно, защото както наръч пръчки е десеторно по-як от всяка поотделно, така и тя се чувстваше по-силна. Но въпреки това сърцето ѝ боязливо туптеше. – А ако не успея да срещна моята половинка! – Ще я срещнеш. Много по-възрастни от теб и семейства създават, и деца си имат. Бъди оптимистка! Момичето продължаваше да се вглежда във ведрия поглед на Паша. В съзнанието ѝ оживяваха очите на колежки, които тикаха семейната каляска като рак и щука: очи посивели, измъчени и при следващата среща заяви на влюбения мъж: – Не сме родени един за друг. Затова по-добре да се разделим.

37 Беше спокойна, но когато видя как едрото му лице посърна, ѝ дожаля. Дожаля ѝ и за него, и за самата нея. С тази жалост отново я завладя страхът, че ще остане незадомена. Отново я облада горчивото чувство, че е човек без корени. След като завърши института, Велина хвърли котва далеко от родния град не защото е провинциален и малък, а защото привързаността ѝ към него отдавна я беше напуснала. Това чувство отплува от нейното сърце заедно с родителите, които преди пет години починаха при автомобилна катастрофа; заедно с роднините, които се изселиха, повлечени от своите деца; с приятелките, които все някъде другаде се изпожениха; с белите къщи, които се стопиха една по една, за да направят място на еднообразните панелни жилища, с рекичката... Ех, дори рекичката със старите върби, където толкова игри бе изиграла, дори тя си бе отишла, изсмукана от големия язовир. Всичко това превърна в пепелище пътя към свидното гнездо и тя се завръщаше само колкото да постои до гробовете на майка си и баща си, а после, без дори да се разходи по улиците, бързаше към града край морето. Там, в химическия завод, си намери работа, която ѝ допадаше. Имаше много познати, с които безгрижно прекарваше свободното си време и откровено казано на морския бряг се чувстваше повече у дома си. Е, с някои неща все още не можеше да свикне; например с влажния вятър, който непрекъснато духаше. С потискащата мисъл, че тук е без близки, че тук е съвсем сама и ето защо, когато ръководителят на кандидатската ѝ дисертация я плени с необикновената си виталност, тя сподели с Паша. – Ще си родя дете! Между нея и доцент Воденичаров още при първата среща, случайна и съвсем официална, потекоха онези вълшебни токове на човешко привличане, които би ги дарило със силни мигове, но Велина знаеше, че той е баща на две момичета и това не ѝ даваше кураж дори да го погледне в очите, независимо, че си мечтаеше най-смели неща. – Ще си родя дете! Какво ще кажеш!? – И на мен тази мисъл много пъти ми е минавала през ум – бръчките около устните на Паша станаха по-дълбоки. – Винаги си разполагала с предостатъчно средства. Способна си да го оградиш с предостатъчно ласки. Защо не си се решила! – Защо! Защото... Как смяташ! Това дете ще бъде ли щастливо! Тишина, по-потискаща от тази в погребална зала, застана между двете и ги раздели. Паша побърза да разкъса преградата. – Вили, не ти ли е правило впечатление, че тези, които растат без бащи или майки, са осакатени. Нещо в душите им куца... Не че са по-лоши, а някак си са по-тъжни. Болезнено тъжни... – Може би е така. – Смятам, че е така! Смятам, че чувствителността на майката непременно трябва да бъде балансирана от спокойствието, твърдостта в характера на бащата. И обратно. И само когато се слеят тези, а и всички други качества на двамата родители, само тогава се изгражда човек със здрава психика... Само тогава върху лицето му, дори и на старини, има усмивка... – А ако ни скове болест! Да няма кой чаша вода да ни подаде...

38 – Предпочитам да бъда разпъната върху кръста на самотата, отколкото до мен да върви момиче или момче с тъжни по моя вина очи. Поруменяла от вълнение, Велина гледаше Паша; чудно ѝ беше как може тази жена, по-възрастна с двадесет и осем години, да разсъждава точно като нея, докато със своите връстнички често се разминаваше. Ето, например Катя – тя обичаше да играе ролята на разочарована от живота и непрекъснато повтаряше: – Толкова са елементарни съвременните мъже, че не си заслужава да се омъжваш. Аз вече твърдо съм решила. Ще си родя дете. И ще живея за него. Но самата Катя бе споделяла, със своя малко превзет глас, че нейният любим „папа“ не само я беше вредил на длъжност, която ѝ открива добри хоризонти. Не само ѝ строеше апартамент, а дори обувките ѝ носеше на поправка. И ако Катя поне веднъж се озове в зимна нощ пред заключена врата, без да се надява, че той ще дотърчи да ѝ помогне, дали би помислила да остави детето си без баща! Велина вдигна глава към обвития с леден мрак коридор. Сълзите ѝ потекоха все по-едри и по-едри, а колко приятни си бе представяла тези часове... Вчера на Паша ѝ беше последният работен ден. Преди няколко месеца тя навърши петдесет и пет и от днес трябваше да се раздели със своята работа. От днес тя щеше да разполага с всеки свой миг и Велина беше решила да отпразнуват промяната. Тази вечер, с лице, осветено от предчувствието за нещо приятно, момичето бързаше към квартирата, като непрекъснато кроеше планове как по-весело да прекарат, а така искаше всичко да бъде интересно, шумно, защото искрено желаеше да разведри Паша, която не само че не се радваше на своята свобода, а болезнено изживяваше раздялата. Паша, прекарала половината си живот в завода, нямаше желание дори с уморителното пътуване два пъти на ден по тридесет минути в раздрънкан автобус, дори с тази неприятна страна на втория си дом нямаше желание да се раздели и вчера, след всички почести, с които я оградиха колегите ѝ по време на прощалното тържество, се прибра със зачервени от сълзи очи. Велина си обличаше новото палто. Имаше намерение да отиде на гости у Кирил, но когато видя изражението върху лицето ѝ (за първи път я виждаше в такова състояние) и най-вече когато срещна пропития ѝ с безнадежден ужас поглед, съблече красивата дреха. Подвоуми се за миг. После я прибра в гардероба и налагайки си да изглежда весела, прекрачи прага на съседката си. Но краката ѝ се подкосиха: все още с кашмирената рокля, купена набързо за голямото събитие, бъдещата пенсионерка се бе проснала върху леглото и ридаеше. Очите на Велина се навлажниха. Тя също като нея беше влюбена в своята работа и в този миг с цялото си сърце ѝ съчувстваше. Приседна и ласкаво ѝ заговори. Вместо да се успокои, жената се разтърси от още по-силни ридания. Това обърка момичето, дори започна да се двоуми не беше ли по-добре да я остави сама, обаче сила, по-властна от разсъдъка ѝ я приковаваше към леглото и си тръгна едва след като сълзите на Паша пресъхнаха. Когато влезе в своята стая, се упрекна, че не можа да измисли успокоителни думи, само защото твърде много ѝ се искаше да бъде с Кирил. После започна да мисли с какво да зарадва приятелката си. На-

39 края реши утре да ѝ устрои малък празник. Богиня на празниците, живо си представи как ще подреди масата, цветята, фотьойлите. Тези представи я успокоиха и заспа, а днес след работа веднага отиде за нафта, защото какво тържество на студ. По пътя и на отиване, и на връщане непрекъснато си рисуваше найвесели неща и ни най-малко не предусещаше каква неприятност ще я сполети. Но това, което тази вечер се стовари върху Велина, беше песъчинка в сравнение с мъчителната нощ и още по-мъчителния ден на Паша. Вчера, след като момичето си отиде, Паша бавно се разсъблече и се отпусна върху канапето. Чувстваше се ужасно: главата я болеше; всичко по нея ѝ стягаше; всичко я дразнеше, а най-унищожително ѝ действаше въпросът какво ще прави утре! Вдругиден... И изобщо какво очаква още от живота и има ли смисъл повече да живее! Всяка вечер, тридесет и една години наред, когато останеше сама със себе си, тя си даваше оценка на изминалия ден. Подреждаше задачите за следващия, а после, в леглото, ако сънят не идваше, започваше да си мечтае най-приятни неща: например, че успява да върне живота в езерото край новия квартал, безсъвестно замърсявано от техния завод. Представяше си как нейните колеги признават таланта ѝ, как живеещите в този неоправдан район идват да ѝ благодарят. Около тези благодарности се редяха безброй опияняващи картини и постепенно заспиваше. Вчера Паша с ужас осъзна, че не само нямаше какво повече да прави, не само нямаше за какво повече да мисли, а нещо по-страшно – тя нямаше за какво да мечтае. С поглед, зорко обърнат към своя живот, трескаво се опитваше да сграбчи нещо, което би ѝ дало сили да продължи напред, но напразно. Накрая стисна зъби. Рязко отвори нощното шкафче и потърси шишенцето с прозрачната течност. Преди деветнадесет години го открадна от аналитична лаборатория. Тогава Диман лежеше в болницата. Още на първото свиждане, стиснал ръката ѝ сякаш се страхуваше, че някой ще я отскубне, той ѝ прошепна, че когато мине това премеждие, ще се оженят и тя ще бъде найщастливата съпруга... След операцията се разбра, че е безнадеждно болен. Паша открадна отровата обаче... Не намери сили да я изпие, защото все пак не беше съвсем сама. Защото с нея беше любимата работа, но днес, миг след като ѝ поднесоха заповедта за пенсиониране, стълбът, на който се крепеше нейната вселена, рухна и тя си спомни за стъкленицата, търпеливо чакаща в дъното на нощното шкафче. Полазиха я тръпки: нима вече сутрин няма да бърза към автобусната спирка! А колко наивно бе вярвала, че ще ѝ предложат да остане на работа, може би затова съвсем не беше готова да се раздели дори с тежкия мирис на химикали, с които непрекъснато бе пропит въздухът в завода. Този отвратителен дъх, понякога насълзяващ очите, понякога парещ дробовете, беше прогонил безброй нейни колеги, а интересно, на Паша сякаш ѝ даваше сили. Колкото и странна, това беше истината, по простата причина, че поддържаше буден у нея стремежа да издирва нови анализи, да търси по-съвършени технологии. Паша отчаяно стискаше шишенцето с отровната течност... В този момент върху перваза пробягна сянка. Дъхът ѝ секна. Стомахът ѝ болезнено се сви, но постепенно тишината я успокои. Дори я досмеша: та нали

40 искаше да се раздели с живота! Имаше ли значение дали тази работа ще я свърши сама или някой друг... Да, имаше, защото тя щеше да го направи безболезнено... Думата „безболезнено“ я стресна. С всяка клетка на своето тяло осъзна, че в действителност не желаеше да сложи край на всичко, а само на мъките, на разочарованията. Отново погледна към прозореца и си представи как съвсем случайно среща мъж, който по нещичко ѝ напомня Диман. Представи си как заживяват заедно, как си осиновяват дете, как от сутрин до вечер в техния дом се носи весел глъч. После пред нея изплува градчето, в което бе израсла. Спомни си за безгрижните студентски години, за първите стъпки в завода. С колко мечти и надежди бе тръгнала по своя път и защо я изведе до пропаст! След това започна да си мисли, че ако бе отгледала син, дъщеря, сега нямаше да я гори тази жарава, но с какво бе виновна, че не срещна друг, който да развълнува сърцето ѝ като Диман. А да направи половинчата крачка, не се реши! Не се реши, защото ясно осъзнаваше, че тази компромисна стъпка ще наруши равновесието на вътрешния ѝ свят. Ще разклати симетрията там, у онова незнайно кътче в душата ѝ, където се поставят върху едното блюдо целта, а върху другото усилията: да полага усилия за живот с нелюбим човек, ѝ се виждаше безсмислено, а да не полага усилия, да живее през куп за грош, беше ѝ невъзможно и тя не се отдаде на семейното огнище, а вгради в основите на завода цялата своя свободна от домашни грижи енергия, успокоявайки се, че като съпруга ще служи на двама-трима, а сега е полезна на много, много хора. Тази мисъл ѝ даваше сили. Изпълваше я със самочувствие, а новостите, които въвеждаше една след друга, ѝ носеха безкрайна радост: ето, за първи път ѝ връчват награда, после идват други, все по-големи. Ето, назначават я за началник на технологичен отдел, за ръководител на обединени лаборатории... А може би, ако хвърляше повече усилия не в гонитбата на длъжности, а в превръщане изворите на своите идеи в пълноводни реки, може би щеше да доплува до гениалното откритие и тогава вратите на завода нямаше така безмилостно да хлопнат зад гърба ѝ. Но вече нищо не можеше да се направи... Бавно стана. Намери нож и с треперещи пръсти започна да отваря стъкленицата, обаче опаковката се оказа твърде здрава. С все по-треперещи пръсти изтегли долното чекмедже на старинния шкаф и потърси друг, по-остър, но погледът ѝ спря върху сервиза, подарък от Велина в знак на благодарност за помощта при подготовка за изпитите. Сърцето ѝ се сви на топка. Най-голямата мечта на Паша бе да се потопи в бездънното море на науката. И когато към обединението сформираха изследователски институт, веднага се кандидатира за ръководител на секцията по аналитична химия. Тя преценяваше, че ако стане научен сътрудник първа степен, законът ѝ позволява да работи и след петдесет и пет години. Но котка ѝ мина път. По-късно научи, че прекият ѝ началник, флегматичният Диамандиев, оградил се далновидно със съзвездие от всеотдайни помощници, е правил всичко възможно, за да я задържи на мястото ѝ. На един служебен банкет самият той, с полушеговит-полусериозен тон, ѝ призна своя грях. Паша пребледня от гняв, но едновременно с гнева почувства приятна топлина. „Не могат без мен. Какво по-хубаво от това!“ – радостно

41 пееше сърцето ѝ и тази радост постепенно изкристализира в увереност, че щом сега не искат да я изпуснат, и по-късно не ще бъдат съгласни да се пенсионира. Чувството, че я ценят, удвои силите ѝ за работа. Само дето копнежът да се посвети изцяло на своите фантазии така и не искаше да я напусне и ето защо, когато Велина сподели, че има желание да се премести в института, но се страхува от конкурсния изпит, Паша оживено плесна с ръце, а когато момичето успешно преодоля премеждието, лицето на възрастната жена засия... Отмести съдовете. Сграбчи ножчето, което отдавна търсеше, но през мрака, обвил разума и сърцето ѝ, просветна погледът на Велина, толкова често отправян към нея в минути на радост, на скръб и изпита жал, че ще я остави сама. И не само жал, у Паша се надигна странно чувство на умиление, на любов и ръката, с която стискаше островръхата вещ, се отпусна. Тя закрачи напред-назад: трезво преценяваше, че няма какво повече да очаква от живота, но щом си представеше, че взема ножа, пред нея оживяваха очите на Велина и силите ѝ я напускаха. Изтощена до смърт, се облегна на рамката на прозореца и бавно разтвори завесата. Навън се зазоряваше. Утринните лъчи нахлуха в стаята. Разпериха волно криле и всичко затрептя в нови, весели тонове. Паша се стовари върху леглото и дълго гледа напред, а мисълта ѝ, цяла нощ трескаво работила, постепенно отслабна, замъгли се и както мъглата скрива от погледа дори и най-едрите предмети, така постепенно се забули чувството ѝ за безизходица и тя се унесе в дрямка. За съжаление не можа да заспи. Към девет стана. Наплиска лицето си, но водата, въпреки че беше ледена, не можа да я ободри. Опита се да хапне, но и сиренето, и филийката с мед ѝ горчаха. Опита се да чете, много ѝ допадаха романите на Достоевски, преди години бе мечтала да е свободна и до един да ги прочете, а сега защо ѝ беше и скучно, и безсмислено да следва идеите на гениалния писател. Облече се и отиде на кино, но за първи път през своя живот излезе по средата на филма. Тръгна към парка, но вятърът така жестоко пронизваше, пък и мъртвото, зимно море навяваше повече скръб, отколкото радост и тя отново забърза към главната улица. Тук наблизо живееше нейна колежка. Спомни си, че в момента е в болнични и натисна звънеца на вратата с надежда, че може би ще ѝ помогне да излезе от това ужасно състояние. Очите на жената, като на всеки човек, останал принудително сам, радостно светнаха. С желание покани Паша и моментално се разбъбри. Доскоро подчинена на Малеева, сега водеше борба за нейното място и цели четири часа изтъква своите качества. – В крайна сметка каквото покаже конкурсът – повтаряше непрекъснато, но и в тона, и в мислите ѝ, изказани преди и след това, се чувстваше, че не вярва на този конкурс, че вярва единствено на машинациите, които трябва да скрои. Паша на два пъти става от стола, но колежката ѝ с нервен жест на ръката я задържаше. Накрая дори се обиди. – Еее, по-рано беше голям началник. Имаше защо да се надуваш. А сега! Закъде си се забързала?! Тези думи жегнаха Паша. Когато най-после си тръгна, бе наясно, че втори подобен ден не би могла да издържи. С все по-припрени крачки вървеше и вече

42 твърдо знаеше, че щом влезе в квартирата, ще превърти ключа и ще изпие течността. В този миг се намираше в такова състояние на безчувственост, та дори садист да бе протегнал към нея ръце, не би трепнала. И може би затова, когато видя разплаканото момиче, остана неподвижна, а Велина така радостно скокна, така въодушевено възкликна. – Паша! Мила! Идвай да помагаш. Та с този тон би разчувствала и най-коравосърдечния. – Какво е станало! – едва сега жената направи крачка напред. – Не мога да отключа. – Това ли е. Не се тревожи. И на мен ми се е случвало. След десет минути вратата бе отворена. Момичето бурно я разцелува. Насила я вкара в стаята. Свари ѝ кафе. Извади от шоколадовите бонбони, които бе скрила за гости и се чудеше как от нежно по-нежно да ѝ говори, а по лицето ѝ, не напразно поетите казват, че младостта е като пролетта, нямаше ни следа от отчаянието, в което бе затънала преди час. – О! Щях да забравя – сърдечно заговори Велина. – Още вчера реших да отпразнуваме твоята свобода. И по този повод съм ти приготвила подарък – тя направи дълбок реверанс пред тъжно отпусналата се върху дивана Паша и продължи: – Пожелавам ти да срещнеш мъж, верен и покорен, като този булдог. А за ключовете към неговото сърце ти подарявам ключодържател. Отново се поклони и ѝ подаде кожено портмоне за ключове. С фина верижка към него бе прикрепено кученце, изработено от сребро. Паша вярваше, че подаръците носят щастие. Радваше се и на най-незначителната вещ, но този път равнодушно се усмихна. – Не! Нищо не искам... – Но, Паша! Какво става с теб?! Или може би не желаеш мъж, покорен като булдог! Може би търсиш орел – момичето дяволито се усмихна. – Добре, желанието ти ще бъде изпълнено. След тези думи лицето ѝ придоби тайнствено изражение. Тя разтвори кутия, облечена в алено кадифе. С ръцете си повтори жестовете, които всички фокусници правят по цирковете и с тържествени движения извади статуетка, изобразяваща орел разперил криле. Преди седмица Велина бе по работа в София и я зърна на витрината на магазин „Минерал сувенир“. Замахът на крилете бе необикновено покоряващ. Дълго се задържа пред мраморната птица и все не можеше да се освободи от илюзията, че ще полети. Купи я за себе си, но в този миг с цялото си сърце желаеше да извади Паша от това бездушно състояние. – Защо трябва да ми правиш подаръци! На мен вече нищо не ми трябва... Спазъм задави гърлото ѝ, но за разлика от вчера успя да се овладее. Нервно закрачи из стаята. Отначало мълчеше, а после, с потрепващ глас, започна да споделя как всичко ѝ се струва безсмислено. – Раждаме деца. Те раждат деца. Техните деца раждат деца. И защо е всичко това! Поне крачка напред да сме направили към изкореняване на егоизма. На омразата. А то! С все по-накъсан глас продължи да разказва как Диамандиев, когато имаше

43 нужда от нея, я обсипваше с награди, със звания, а сега я изрита като ненужна вещ. Очите ѝ се наляха със сълзи, когато заговори за това, че уж градим съвършено общество, обаче какво му е съвършеното, след като те лишава от възможността да бъдеш отдаден на любимата работа. Велина слушаше и искрено ѝ съчувстваше, но към полунощ умората я победи, накрая дори задряма. Паша грижовно я зави и си отиде в стаята. Постави статуетката на масичката и се стовари върху леглото – чувстваше се изтощена до смърт. Дълго лежа, без да мисли. Имаше желание да притвори клепачи и неусетно да напусне този свят. Но бялата фигура на птицата, неизвестно с какво, привличаше погледа ѝ и нещо повече – волният замах на орловите криле сякаш ѝ даваше сили под наем. Постепенно тялото ѝ започна да се отпуска. По него потече топлина. Този приятен живец, неизпитван от месеци, я замая и не усети кога отплува в покоите на съня, така далеко, както само през детството ти се случва. И цяла вечност остана глуха за чукането по стената, а когато отвори очи, много се изненада, че е утро. – Паша! Ела при мен... Паша... Паша... Гласът на момичето я върна на земята. Припряно стана и забърза към съседната стая. – Какво има! – Зле ми е... Лицето на Велина бе покрито с роса от пот и така бе зачервено, та и без термометър се разбираше, че цялата гори. – Изстинала си. И не мога да разбера защо вчера не си отишла при Рада. Или при Мая. При Ана. – Не знам... Сега имам чувство, че всяка от тях би ми отворила усмихната вратата си... Но вчера... Какво ми бе станало... Не знам! Може би през последните дни се преуморих. А и този сковаващ мраз! И да ти кажа откровено, ако не бях уверена, че ти с радост ще ми помогнеш. Щях да си прережа вените. – Глупости! Като си разбрала, че не можеш да влезеш, иди у Рада. Тя е толкова сърдечна. – Първо за нея си помислих. Но нали съм ти казвала. С Боян живеят в една стая. Той е аспирант. Налага му се вечер да работи вкъщи. – Добре. Може би у Рада не е удобно. Но имаш безброй познати. Защо не звънна на някого да дойде да ти помогне. Виждаш, за десет минути се справих. – Знаеш ли колко приятелки и приятели, колежки и колеги прехвърлих през ума си. Но единствено твоят поглед издържа на непоносимия студ. Косъмчетата по ръцете на Паша настръхнаха. Отбягвайки очите на момичето, ѝ поднесе чай. Припряно набра номера на „Бърза помощ“. Лекарят, млад човек, облечен в отлично изгладена престилка, дойде веднага. С нескрито любопитство заразглежда библиотеката ѝ, но когато съзря цифрата, до която закова живачният стълб на термометъра и чу хриповете, лицето му стана сериозно. – Трябва веднага да постъпите в отделението. Паша придружи Велина, после ѝ занесе чехли и две романизирани биографии на химици. Доста магазини обиколи, докато ѝ купи мед, лимони. Едва късно вечерта се завърна в квартирата и веднага си легна. На другата сутрин първото

44 нещо, което видя, бе стъкленицата с прозрачната течност. Изтръпна при мисълта, че някой може да отпие от нея, по нищо не личеше, че не е вода. Сграбчи я и се устреми към мивката, но пръстите ѝ отказаха да превъртят крана, защото наистина сега около болната Велина имаше грижи, а после... Обходи с очи стаята, после погледът ѝ излезе навън. Навън валеше и едрите снежинки покриваха тополата отсреща, сякаш девойка обличаше сватбена рокля. Паша си представи как Велина се омъжва, как си има момиченце, момченце, представи си как младата жена сутрин бърза за работа, а тя остава с децата... Развиделяваше се. Пухкавата, снежна завеса блестеше и все по-лудешки се устремяваше към земята, покривайки всичко с безкрайна белота. Тя стискаше стъкленицата с отровната течност, но в душата ѝ нямаше отчаяние, а дори започна да ѝ се струва, че все още има възможност да си подреди живота. Например защо не се опита да стане учителка в странджанско село, на младите там не им се отива. Плисна течността в мивката и рязко вдигна ръчката на крана. Силната струя изплющя така сякаш някой някъде приятелски разтвори прозорец. Но не! Не само водата плющеше, а и телефонът настойчиво я приканваше. Жената стреснато вдигна слушалката. – Паша! Мила! Да не те събудих? – Не, не. Как си! – Добре. Бързам да ти се обадя, че съм по-добре. Неловко ми е, дето ти отнех деня. Но какво да се прави. Разболях се. – Защо ще ти е неловко. Аз дори се радвам, че се разболя. Ох! Извинявай. Радвам се, че ми запълни деня. – Не се извинявай. Не се извинявай – по жицата се лееше смях. – И аз се радвам, че се пенсионира, защото сега ще имаш много време за мен. – Така ще бъде. И без това не съм изпълнила задълженията си като майка – жената направи неуспешен опит да се засмее. – Слушай, Пашенка. В теб има достатъчно сили да бъдеш любяща майка. И добър специалист. И аз ще ти помогна. Велина наистина си бе поставила за задача да измъкне Паша от ямата на депресията, тъй като историята с ключа я стресна. Кой е виновният, че зъзна пред неотварящата се врата, без да се реши да изтича до някоя приятелка?! Не беше ли у нея вината! През последните четири години, устремена да извоюва по-добро място на служебната сцена, не беше ли живяла само за себе си... След тази паметна вечер инстинктивно чувстваше необходимост да си докаже, че не е безсърдечна, ето защо отрупа Паша с подаръци, ето защо, когато на третия ден след постъпването ѝ в болницата, я посетиха колеги, тя поведе разговора към съдбата на своята съседка. Между тях бе и главният инженер на института. Лицето ѝ, светнало от добрина, го развълнува. – Познавам Малеева. Според мен заводското ръководство е постъпило несправедливо. Ще се опитам да направя нещо – разпери той убедително ръце. Велина знаеше, думата му не става на две. С нетърпение изчака да мине вечерната визитация и веднага я потърси. – Аз съм разговаряла с генералния директор. Надали подозираш колко мол-

45 би на млади хора ми показа. Естествено, те трябва да работят – гласът на Паша издайнически потрепна и Велина, която очакваше да я зарадва, ясно разбра – новината не ѝ вдъхна надежда. – Но Паша. Ще бъдеш нещо като консултант. На хонорар. – Това са химери. По-реално е да си потърся учителско място. В някое планинско село. – И ще ме оставиш сама! – Да не си бебе – за първи път, от месеци насам, жената се разсмя. – Ти нямаш нужда от грижи. Но се омъжвай. Обещавам да ти гледам децата. – Знаеш ли. Днес дойде и Кирил. – Много се радвам. – И аз. Само колко беше мил! И с преливащ от вълнение глас момичето започна да разказва, че преди години е работил в тяхната секция, но напуснал, а сега, след отстраняване на прекия им ръководител, си урежда да се върне. Паша слушаше с притаен дъх. Мечтите ѝ летяха към завода. Въображението ѝ рисуваше бъдещото семейство на момичето, а в душата ѝ нахлуваше спокойствие. Едва след час се надигна и постави телефона на бюрото. Случайно се погледна в огледалото и с учудване откри, че бръчките около устните ѝ бяха станали почти невидими. Отпусна се в креслото, но след миг отново потърси това прояснило се лице и за първи път откакто не беше на работа започна да си подрежда по важност задачите за деня. После, усмихвайки се едва доловимо, разтвори „Братя Карамазови“ – романа, който преди три дни се опита да чете. Днес още първите редове я увлякоха и постепенно, озарени от златистото лъчение на всичко станало досега, нейните тяло, душа и дух сплетоха клони.

САШО СЕРАФИМОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ДНЕВНИК НА ЖИВОТА В ЕДИН ГРАД На Ружа и Иван Светът е пълен със стихотворения, които се разхождат, пият, любят се, спят и умират. Мечтаят по улиците, из кафенетата или скучаят във книгите. Едно стихотворение се разхожда с цветен балон по площада и в редовете му подрънква някаква щуротия. Друго стихотворение, натъжено и болно, събира огризки от контейнерите, а после сяда пред църквата с паничка. Трето стихотворение се връща от гробищата. Удивено се оглежда, че все още може да диша. От редовете му капе обич. Пето стихотворение виси обесено на едно дърво и вече няма кой да го прочете . Душата му като розово парцалче лети из пространството на всемира. Цвете е поникнало над стихотворението и една поема го откъсва за среща. Тя има в себе си море, красив бряг с фиорди и жадувана самота за двама. Влюбена е. Рисува по брега тялото на стихотворение. Целува го и се чува звънът на живота. Природата потрепва от бриза на целувката. Ято синигери прелита през пейзажа и кълве зърната на дъжда. А тиктакането на времето продължава…

47 ЗЯПАНЕ В НЕБЕТО Падна дъжд. Кой го изпрати. Христос ли, Мохамед ли, Буда ли, Кришна ли… На локвички стана стихотворението. Душата ми заблестя в него. А беше нощ. Звездна. Боговете не знаеха, че е валяло дъжд. Те не знаеха и за стихотворението, което беше зяпнало звездите. Звездите също се взираха в душата ми. Представете си сред тези вечни неща блеснала човешка душа. Но Бог не се появи. Нападнаха ме съмнения. Слава Богу – друг не ме нападна.

БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ Стихотворението отдавна се канеше да избяга при варварите но чак сега намери сгоден случай да се върне в родината си. То нямаше автор, нямаше идея, нямаше поанта, дори не беше написано и лесно се скри зад декорите на цивилизацията. Скокна в Историята и взе да човърка различни паметни дати. 681 – краят на народа и началото на държавата. 855 – просвещението на чиновниците. 1989 – похищението на Европа. Стихотворението можеше да събере всичкото варварско време в една купчинка, но от уважение към гражданите го остави разхвърляно – тук и там, за да се ориентират хората в историята си.

48 НИКОЛАЙ Вече трети час моят приятел се прави на свободен стих и никой не иска да го прочете. Не ги интригува. А заглавието е отчайващо – Николай. По-добре да прескочи на куц крак до потопа, вместо да обяснява философията на безнадеждните на площад Демокрация. По-добре да се чуе плясък на океана в един ред, вместо да псува управляващите. – Това е наистина отчаяна стъпка, Николай, за която се залавят само тези, които се правят на свободен стих.

ПРИНОС КЪМ ХЕЛИОЦЕНТРИЧНАТА СИСТЕМА НА КОПЕРНИК Не се докосвам до никакви стихотворения в последно време. Да не би случайно да ме изпоцапат с разните му там съвест, морал, истини и други вкаменелости, които не стават за ядене. Така уютно си живея в града на голямата мизерия, че съм заприличал на прасенце, което грухти, рови и върти с опашката си целия свят около слънцето.

МАЛЪК ОБЯД НА ЗЕМЯТА Натроших маските си на светец, на лицемер, на чудотворец, наведох се и пих от ручея, улових сам рибата. Откъснах клонче от живота и видях как се лее светлината му, сякаш е родена вчера, а са минали милиарди години. Какво толкова. Обядът е сервиран. Трябва само да се протегнем.

49 БЕЛИЯТ ЛИСТ

На Здравка Евтимова

Понеже нямам думи за този лист и понеже белотата ме отчайва, ще завия в него хляб, сирене и грозде за Гладните. Така листът ще прилича на роза вместо на робство. Ще ухае на усмивка, вместо на лудост. …Ще косят ливадите, ще пасат стадата, ще хранят дворците и ще премитат мръсотията на света… А когато изядат в него завитото, Гладните ще видят, че той е празен като предателско знаме и сами ще започнат да пишат своите думи.

Худ. Веселин Начев, "Играй 2"

ПЕТРАНКА БОЖКОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

АВГУСТ Дъждът отмина. Капчица не падна. Денят гори, под стъпките – жарава. Мълчи тревата, тръпнеща и жадна. След толкова копнеж какво остава? Едно дърво сънува дъжд немирен и сякаш с корените се прощава. Отдавна птици в клоните не спират. След толкова тъга какво остава? Върви човек по пътя с бавни крачки. И сянката му някак се смалява. Забравил е отдавна как се плаче. След тази самота какво остава? Като дъждовна капчица в окото един внезапен спомен го докосва. И се усмихва тайнствено животът, без да задава никакви въпроси...

МИРАЖИ Искам да е тихо. Като в църква. Само тишината да се чува. Този свят съвсем се е побъркал от говорене. И боледува. Думите валят като градушка, след която смисълът изстива: леден дъжд, порой, а всъщност – суша. Красотата бавно си отива. ... Искам да е светло – като спомен, в който думите са още живи. Лятото, като щастлив бездомник, спомени събира и ги скрива. В джоба на протритата му риза спи забравен стар билет за кино. Времето върви и кротко слиза на една пресечка зад годините...

51 ... Искам да е цветно до припадък. Само цветовете да говорят. Да прииждат – слънчеви и млади, за да стоплят мислите на хората. Някой ден ще стане много пъстро – като смях на литнало хвърчило. И когато любовта възкръсне, ще си върнем мярката за милост.

МОЛЕБЕН ЗА ДЪЖД Нека дъжд да вали – да измие страха от стъклата, зад които наднича животът – невинен и кратък. Да се слеят дъждовните капки в небесна пиеса. Да заплаче от радост земята, зажадняла за песен. Нека дъжд да вали, да засветят треви и дървета. И реките да тръгнат отново на път към морето. Да си спомнят по пътя картини, лица, аромати. Да забравят жестоката жажда и сухия вятър. Нека дъжд да вали, да прелее в градините нежност и над мократа пръст на лехите да поникне надежда. Да се върне смехът на цветята, да избухне нагоре – там, където белеят стъклата на моя прозорец. Нека днес да вали. Летен дъжд. Да вали до насита. Ще изтичам навън, да усетя дъха на тревите. Ще прегърна страха, за да чуя гласа на водата. И когато дъждът си отиде, ще си спомня за лятото.

52 НЕКА! Няма да е лесно. Нищо че е трудно. Мога да прескачам бариери. Ако се наложи, ще повярвам в чудото, но ще те намеря. Искам да опитам. Нищо че е есен. Мога да пътувам през сезоните. Ако се наложи, ще измисля песен но ще те догоня. Трябва да побързам. Нищо че се криеш. Мога и да чакам сто години. И ще се изправя срещу сто стихии, ако си заминеш. Чуваш ли? Не тръгвай! Нищо че е късно. Времето като река минава. Моля се горещо, трепетно се кръстя: да не ме забравиш! Може да е трудно. Нищо че си тъжна... Моля те, любов, не си отивай! Пак ще ти повярвам. Пак ще ме излъжеш. Нека! Само да си жива!

Худ. Веселин Начев, "Скачай"

НАЧО ХИСТОСКОВ НАТУРАЛИСТИЧНО Разказ

Иглика не е от ония вдовици, които след смъртта на своите мъже обличат черните дрехи и като гарвани се разнасят с тях до края на дните си. По-близо до 50-те, отколкото до 40-те години, тя не иска животът ѝ да свършва. Още месеци след като нейния човек си отиде, преустрои най-голямата стая от долния етаж на къщата им в кръчма. Някакви особени инвестиции, както вече беше модерно да се казва, не бяха нужни. Сложи вътре пет маси с по четири стола, застла ги с мушама на цветчета. На стената срещу вратата монтира тезгях с мивка по средата, зад него дървени пирографирани рафтове с наредени върху тях шишета, най-вече ракия. За село като нейното това беше достатъчно. В него вече нямаше училище, десетината му деца ходеха в съседното, малко по-голямо, а двайсетината здрави мъже, повечето безработни, и денем и вечер киснеха в кръчмата на Иглика. Не че в техните къщи не се намираше домашна ракия, ала друго си беше пиенето в компания – може да си мълчиш, но поне не си сам. Салтанатът – аперитив, вечеря, десерт, кафе – им беше чужд. Тук сядаха и си тръгваха с аперитива… През повечето време пиеха мълчаливо и похотливо оглеждаха все още хващащата окото снага на Иглика. Заговореха ли, основните им приказки се въртяха около политиката. Псуваха властта, партиите и най-известните богати хора в държавата, но не виждаха начин да се измъкнат нито от тях, нито от собствената си бедност. Щом им омръзнеше да ругаят, мълчат или пък да опипват с очи женските форми на Иглика, се присещаха и идваше ред на единственото им забавление. Това забавление е Цветан – мъж, който притежаваше рядко срещаната способност да изпуска газове, когато си поиска. „Пусни една жална!“ – подканяше го някой. Цветан кима разбиращо, застава прав между масите, по лицето му се изписва съсредоточеност, само един Господ знаеше как си настройваше стомашночревния тракт и кои органи от тялото си успяваше да изкомандва, но само след половин минута от задните му части излиза на пресекулки тъничък пискливожален звук. „Хи, хи, хи! – кикотеха се предоволни мъжете. – Дай сега една яка!“ Цветан с готовност се концентрира отново и пак след половин минута се чува мощен и продължителен звук като от резачка…. Мъжете отново се хилят доволни, винаги възкликват едно и също: „Ей, с тоя твой задник, ако си в Америка, под пари ще останеш!“ „Т`ва… да можеш с гъза си пари да печелиш...“ – размечтаваше се понякога гласно някой. Цветан, също доволен, че е успял да поразвесели съселяните си, сяда на

54 своята маса, с една и съща примирителна интонация на гласа винаги казва една и съща реплика: „А, кой ще ме вземе в Америка? Притрябвали са им такива като мене там…“ Иглика, още щом чуе клиентите си да призовават Цветан да демонстрира необичайните си способности, тутакси се скрива в съседната стая зад кръчмарския тезгях. Не иска да е очевидец на тези простащини, не ѝ се ще да вижда Цветан такъв… Към полунощ всички мъже, половината безпаметно пияни, а другата, подържеливата половина, с някакви слаби проблясъци в съзнанието, излизаха от кръчмата и силуетите им се кандилкаха към домовете си. С облекчителна въздишка Иглика се качва на втория етаж на къщата си, след десетина минути отключва вратата, за да пусне върналия се, без другите да го усетят, Цветан… В леглото укорително го пита: – Добре де. Защо всеки път им уйдисваш на акъла? Да се насилваш да пърдиш за техния кеф? – Ами… щото, щото…– оправдава се Цветан и се опитва да ѝ обясни своето разбиране за живота, който живеят. – Щото, то и прасето, и кравата ако не ги пуснеш да поизлязат от кочината или обора, подивяват от съклет… Човек има нужда и от развлечения... К`во правим тука ние, нищо, бетер вързани животни сме се превърнали… Еми, ако откажа да пърдя за общия кеф, спрем и да се таковаме с тебе, по-добре наистина да сме умрели… Иглика запушва устата му с устните си, леглото отново заскърцва и поне през това време те и да искат, не могат да мислят, че утрешният им ден ще е отново като днешния…

СТРАНИЦИ ЗА АТАНАС ДАЛЧЕВ БЛАГОДАТ, ПОДАРЕНА НИ ОТ ДАЛЧЕВ

Слово на Минко Бенчев при получаване на Националната награда за литература „Атанас Далчев“ за 2016 г. Мисленето ми, такова, каквото е, бе формирано в атмосферата на 60-те години. Тогава обичах да посещавам сбирките на литературните кръжоци „Дебелянов“ и „Воденичарски“, където младите студентски поети четяха пред публика стиховете си и събираха първи овации или пък спореха за пътищата на българската поезия днес и утре. За различните тези се привличаха авторитети от Ботев и Вазов до Вапцаров – сред тях бе и Атанас Далчев. Неговото име носеше определен еретически привкус. Далчевското начало прокламираше и защитаваше най-вече едно слабичко очилато момче (това беше някогашният Иван Цанев), ала когато през 1965-а и 1967 година се появиха Далчевите „Стихотворения“ и „Фрагменти“ под редакцията на Борис Делчев, се видя с категорична яснота от всички просветени люде големият мащаб на Атанас Далчев като поет, писател, есеист, критик и мислител. Това творчество разшири и задълбочи духовния ми кръгозор, накара ме да проумея, че човекът и човешкото, потопени във вещния свят, означават нови взаимовръзки и изразни възможности, неочаквани съпоставки и оригинални обобщения, например: „Бял сняг ще има само във градините, /където са играели деца“, или пък – „вечно и светò е само мъртвото, /живото живее в грях“... Спомнете си „Болница“ и „Старите моми“, „Повест“ и „Камък“, „Любов“ и „Съдба, „Метафизически сонет“ и „Молитва“, спомнете си „Хижи“, „Младост“, „Книгите“, „Нищий духом“, „Дяволско“, „Носачи на реклама“, „Към родината“. И още, и още. Поетическите късове на Далчев – освен всичко това – съчетават суровия реализъм и истинност с топла човечност и милост към анонимните съществования от задните дворове на живота. Ала поетът е само първата съставка в богатото дарование на Атанас Далчев. В удивителна хармония с нея е есеистът, критикът и мислителят. Аз не се сещам за друг български писател от по-новите времена, който да е така добре балансиран в различните си умения. Естетическата наслада, с която се четат неговите стихове, е почти същата, когато сме надвесени над фрагментите, бележките, впечатленията, размислите и статиите му. Те са другото прекрасно свидетелство каква широко скроена натура е Атанас Далчев, колко подробна е неговата ерудиция и как омайваща е способността му да постига дълбочина и афористичен блясък в късовете си. В своята съвкупност тези късове ваят образа на един отличен познавач на българската литература, пък и на други литератури. С годините креативността на идеите му не е загубила нищо, нито за миг не е помръквала. Като че ли днес са писани „Нашата критика“, „Религиозното чувство в българската лирика“, „Стихът на Смирненски“, „Език и превод“, „Свободният стих“, „За прилагателното“. Помислете си отново за силата на Дал-

56 чевите внушения и преценки в „Омразата у Ботев“, „Връщане към Вазов“, „Размишления върху българската лирика след войната“, припомнете си неговата проницателност и находчиви анализи из творчеството na Яворов и Дебелянов, на Кирил Христов, Траянов и Никола Ракитин... Цялата тая благодат, подарена ни от Далчев, е последица от магията на таланта и непрестанното вътрешно себеизграждане на писателя. Те му подшушват ед н о скрупульозно отношение към „пипането“ на думата и усета за мелодиката на изречението. Не случайно в „Буква и слово“ той казва, че „един текст прилича на партитура – това са ноти, които от нас зависи как ще прозвучат“. И още нещо. С времето някои мисли на Атанас Далчев са се превърнали в крилати фрази, добили са гражданственост. Каква по-голяма похвала и награда за един писател? Ето: „Талантът е по-често явление от характера“, „Хуморът е веселата смърт на поета“, „Реториката – дърво, което дава само шума“, „Талантливият човек е неприятен“, „Който има семейство, трябва да се прости с гордостта си“. И пак за таланта: ето едно определение, несрещано у никого другиго: „Талантът има по-скоро природата на страстите и ако не е обуздан от някаква дисциплина, неизбежно изпепелява оногова, у когото гори. А понякога и близките му“. И накрая чуйте безутешното, родено от неговия дълбок скептичен ум: „Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех“. Какво прелестно опипване на живота, твореца и човека в най-разнообразните негови проявления, нали? В заключение. Всеки значителен писател, всеки класик на литературата, искам да кажа, а Атанас Далчев е такъв, отмества напред българския културен хоризонт. Какво повече за един човешки живот?

ВЛАДИМИР СВИНТИЛА АТАНАС ДАЛЧЕВ ЗА СВОЕТО

Нищо по-свято от истината Атанас Далчев Разговори с Атанас Далчев за неговата поезия съм водил почти през всичките години на нашето приятелство, докато то трая: от 1945-а до 1958 г. Но най-съществени смятам неговите изказвания за себе си от годините 1945–1947-a. След това в живота му настъпиха много промени, които на няколко пъти изменяха неговото отношение към собственото му дело. По време на гоненията срещу му той намрази „Ангелът на Шартър“ – с искрена и дълбока омраза. („Проклет да съм, че съм я написал.“) След това той се опита да забрави, че е писал поезия – отдаде се на преводачеството не само от материална нужда (издържаше сам шестима души!), но и от „културна страст“. И по едно време сам сякаш си повярва – че не е нищо друго освен преводач. После през „фрагментите“ бавно и полека започна да се връща към поетическото си творчество. Точно тук отношенията ни се развалиха и той ме намрази с искрена, пламенна юношеска ненавист, на каквато бе способен само той, един никога неостаряващ юноша и ентусиаст. В самооценката му, както се каза, имаше една диалектичност. Тя сериозно се изменяше във времето. По собствени негови признания и в годините между 1924–1943-та (излизането на „Ангелът на Шартър“) тя се бе менила. През годините след 1946-а, когато влезе в зрялата си възраст, Атанас Далчев най-дълбоко обхвана и осъзна своето поетическо дело и собственото си културно значение. *** На моите настоявания да водим системни разговори – една форма на психологическа анкета – господин Далчев отговаря с нежелание. Вчера ми каза: – При мен дойде един млад човек, с няколко години по-възрастен от Вас, който иска да прави докторска теза върху моето творчество. Не обичам докторантите. Това са хора, които се интересуват от литература, филология и каквото и да било само по време на своите два докторантски семестъра. След като вземат докторската титла, те не се завръщат назад към проблемите, които уж са ги интересували. Не обръщат повече поглед назад – сякаш там стои лицето на Горгоната. Моя докторант аз отпратих, като му казах да отиде при Разцветников, да пише за него – те двамата ще се разберат. Видя ми се малко нещо „мътен“. Но тъй като Вие няма да браните докторат, може да поговорим. Аз обаче съм малко методичен – методата не е била никога моята сила и никога не съм бил

58 почитател на Декарт. Все пак предлагам някаква рамка, която предварително да установим. Нека почнем с това, че книгата „Ангелът на Шартър“ аз съм писал двадесет години. Така например „Старите моми“ е писано през 1923 г. Следователно, ако стихотворенията се разхвърлят върху броя на годините, ще излезе, че съм писал по-малко от три стихотворения годишно. Следователно аз съм от най-непродуктивните поети в страната. Причината за тази непродуктивност е следната: аз съм преди всичко читател, и само след това поет. Четенето за мен е такава страст, такова удоволствие, че предпочитам да чета. Заниманията с литература не са толкова писане, колкото четене. Имам предвид четене активно – пълно приобщаване към света на автора, до степен сякаш ти сам участваш в написването на книгата със своя труд, със своя анализ, със своето разбиране. Никога не съм бил празен читател, който чете за удоволствие или да се забавлява. Четенето е приобщаване към културата. То е много важен процес. Културата живее и се осъществява през активното четене от страна на публиката. Аз не чета просто, аз „щудирам“, както се изразява Вашият приятел д-р Цеко Торбов. Аз не подчертавам, но в книгите си влагам листчета на съответните места. По-скоро правех това до бомбардировките, когато моята библиотека беше разрушена. Такива читатели знам малко: Цеко Торбов, който носеше в ръката си томчетата на Кант, „настръхнали от листчета“. Илийчо Волен, който по този начин изчете на руски „В търсене на изгубеното време“ и целия Флобер. Моят приятел Руси Русев, който също така предпочита четенето пред писането. Между впрочем един от най-образованите хора в страната. Пристигна от Англия с една димяща лула и с джобове, претъпкани с английски поети. Това четене, което при мен е било винаги пламенно, ми е пречило да пиша. Или по-точно: то правеше излишно писането. Аз се изживявах по-дълбоко в четенето. – Как сте успели да си осигурите време за тези четива? – Не съм бил никога чиновник, освен през последните две години, най-нещастни в живота ми именно защото не ми позволяват да чета. Бях инспектор в Министерството на просветата и след това директор на прогимназия. Имах малко служебни ангажименти. Хората от моето поколение ставахме библиотекари, редактори на малки най-често професионални вестници, като този на пенсионерите или на бръснарите. Такива вестници се правеха от един човек – и все още е така. Но те излизат веднъж на седмицата или на две седмици и това позволява на писателя да работи и за себе си. Особено като директор на прогимназия имах много време. Наистина заплатата не бе висока, но мястото ми позволяваше да чета. Върху четенето и четивата ние ще се връщаме отново и отново. Четивата бяха едната причина. Другата бе неверието ми в моята собствена работа.

59 Известно е, че юноша аз бях много самотен и имах един-единствен приятел – Пантелейко (Димитър Пантелеев). Поставях неговата поезия над своята. Спомням си какво силно впечатление ми направи неговото стихотворение „Дървари“ – онзи „хилядогодишен вятър“. Върнах се вкъщи, легнах на леглото и започнах да мисля: „Защо и аз не мога да пиша като него?“. После разбрах, че Пантелейко вятърът го вее. Но аз бях неуверен в себе си. Това ми пречеше да протягам ръка към мастилницата с писалката. Имаше и една друга причина. Не бях обичан от писателите и от поетите. Владимир Василев, който имаше влияние, обяви моята поезия за „семинарни упражнения в класа по философия“. Той не можеше да ми прости моето философско образование. Това му се струваше чудовищно. Според него аз трябваше да преподавам в гимназиите логика, психология и етика. И толкова. Той бе теоретик на лошата теза, че писателят не трябва да чете, за да не разруши това, което „има вътре“. Той бе един такъв рупор на невежеството. Влиятелен бе и можеше да направи омразата срещу един автор всеобща. Работите стигнаха дотам, че по едно време аз нямаше къде да печатам. Публикувах само в списанието на слепите – „Светлина“. И в това има дори нещо символично. Буквално щях да умра от асфиксия, ако Константин Петканов и Бешков не бяха почнали своето списание „Изкуство и критика“. Те и фактически бяха редакторите на списанието. Георги Цанев бе служебно лице. Не беше и авторитет. Не бе издал и никаква книга. Та те двамата ме поканиха. И така аз можах да печатам. Това направи възможно и излизането на „Ангелът на Шартър“ при Данов, който бе издател и на списанието. Така че аз се появих въпреки запретите на Владимир Василев. Сега той ми казва: „Господин Далчев, от всички стихосбирки на 30-те и 40-те години остана само Вашата.“ Но ми го казва сега. Много неприятен човек. Свръхнеприятен. Така ние поставихме сякаш рамката от трите страни. Сега да я поставим откъм пода, за да има върху какво да стъпваме. Моята поезия е сериозно свързана с моите литературни и философски статии, печатани във „Философски преглед“ и в „Изкуство и критика“ – примерно полемиката ми с Радевски. На каквато и тема да са писани, за детската литература или за психология на религията, те имат едно свое вътрешно значение – моето виждане за света и нещата, моята убеденост. Конкретният повод е без значение. Ако те се издадат отделно, ще представляват неголям том. Но този том ще бъде като някакъв коментар и екзегетика* към „Ангелът на Шартър“. Не забравяйте, че аз съм философ по образование и че поне за известно време съм считал писането на философски студии за съществена моя задача. Аз държа на факта, че съм философски добре образован. Не само и общо в

Богословска дисциплина, занимаваща се с тълкуването и изясняването на Свещеното писание.

60 история на философията, а и в отделни доктрини като тая на Лайбниц или на Хегел. В ново време Кроче, Джентиле и американските прагматици, които са изцяло преведени на френски, та съм можел да ги щудирам. Това е рамката. Тя трябваше да бъде рамка на врата, през която да влезете Вие. Но тя стана рамка на прозорец, през който ще гледаме едновременно навън и навътре. И в двата случая ще видим само познати неща. Да почнем със самия мен. Трябва да Ви кажа, че в поезията аз съм се рисувал винаги и само искрено. Тук Далчев рецитира: ...И ме изпращаха с очи и ми се смееха момичетата за очилата и за унеса и за нехайния вървеж. Това бе така. Аз се саморисувах искрено. И когато писах „Младост“, аз бях още млад. Да почнем от туй, че от момче схващах неподправено света. Между мен и света не е легнала пелената на никаква идеология. Просто нямах предразсъдъци от никакъв характер. Това накара мнозина да ме приемат за реалист. Сега нека отворим една скоба и да кажем, че Атанас Далчев никога не е познавал школи и за школи не е говорил. Той с труд произнася такива термини като „махизъм“*, „нов художествен реализъм“, „импресионизъм“, „експресионизъм“, които са на устата на всички. За мен винаги е имало само две неща: артисти, от едната страна, и вълнуващият се мир на човека, от другата. Между тия две начала тече връзка, която не минава през никаква университетска аудитория и през никаква канцелария на редактор или на шеф на школа. Ето и Пикасо наскоро каза: „Няма вече школи. Има художници“. В изкуството не бях индоктриниран. И нито в него аз съм пренасял системи от философията. Отделни проблеми с философско естество – да, но не общи схващания и най-малко системи. Такова нещо е абсурд. Философската образованост естествено е оцветила моето виждане, може би ми е дала възможност по-различно да наблюдавам явления в живота. Но толкова. Философската ми подготвеност не е определила моята мирогледност. Моят мироглед е формиран самостоятелно от наблюдения в живота. Аз съм се интересувал как философите отговарят на въпроси, които са ме вълнували, за които съм имал вече подготвен отговор. Искал съм да проверя себе си и да видя как мислят другите. Не съм купувал готови отговори от никой философ. И това поначало е абсурд – защото истински е само този отговор, който зрее у самия човек. Този отговор е неговият

* Субективно. идеалистическо феноменологично течение във философията и методологията, представено от трудовете на Мах, Авенариус и на учениците им. Отрича обективното съществуване на външния свят; емпириокритицизъм.

61 принос в живота и неговото достойнство. Разбира се, отговорът може да бъде несъстоятелен и любителски. Човек затова изучава философията, за да придобие определена дисциплина на разсъдъка. Да владее в тяхната пълнота следствено причинните и логически връзки и да има наблюдения върху психологическите си мотивации. Това също така е една рамка. Това, което изпълва тази рамка, е жизнената мъдрост на всеки живеещ индивид. Аз изучавах философите и се спасявах от техните системи. Изучавах тяхната мисъл и се спасявах от техните идеологии. Особено що се касае до доктрини върху обществото и държавата. Мен ме интересуваше какво те са казали за човека – и този човек, за когото те са казали нещо, бях самият аз. Това бе и остава моят принцип на независимост и искреност. Формирах се свободно в потока на живота. И с това импонирах на левите. Нямах предубеждения. Нямах предубеждения и спрямо тях. Навсякъде виждах хора. Така бяхме приятели в едно време, когато даваха пари за техните глави, както се плаща за кожа на одран вълк. Индоктринираният човек е способен на всичко. Но това е неволно отклонение. Настоявах на факта, че се рисувах искрено. Затова, ако погледнем през рамката на прозореца, ще видим един човек, който пише и чете, не се самооблъщава*, разхожда се покрай трамвайните релси и гледа как тече в тях дъждовната вода. Този човек се стремеше, не, беше в природата му да търси поетическите ефекти в елементарните факти на живота: Денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора, и нейде долу се отваряше и се затваряше врата... Но тук ние стигаме до това, какво се вижда през прозореца отвътре навън. Далчев се умори или неговият ентусиазъм секна. Заговорихме за стари френски филми. Той обеща да ми подготви една пълна своя библиография. *** Днес, щом го видях на „Царя“, веднага се приближих до него – беше сам и му казах: – Днес ще говорим за гледката отвътре навън, нали? Той се засмя: – Колко сте ревностен. Вие имате фанатизма на Неофит**. Вие сте фанатик във всички области на живота. И то без да сте доктринер. Но не зная колко Ата-

* Самоизмамвам се. ** Неофит Рилски.

62 нас Далчев е подходящ за Вашия фанатизъм. При тези думи се уплаших: – Не сте решили да прекъснем нашите разговори върху Вашето творчество, нали? – Ще ги продължим – каза бавно той. – Но Вие ме карате да мисля твърде много за себе си, нещо, което не съм правил никога. Мога да се саморисувам в поезията си, да. Но да се самоанализирам или да се самообяснявам ми е мъчително. Но нека направим тази жертва в името на литературната наука. Бедният Арнаудов – с какви скучни неща се е занимавал цял живот. Нищо по-скучно и по-невярно от това да обясняваш писателя. Не бих приел с никого този разговор, но виждам, че ако не го приема с Вас, Вие направо ще се разболеете. С Вас ще стане нещо недобро. Така че нека минем към тази рамка, през която наднича светът. Избийте от главата си всеобщото. Универсалиите имат средновековно-метафизичен характер. Няма нищо същностно, което да минава във всички неща, което да пронизва вселената със своето присъствие. Това са умствени конструкции, с каквито е богата немската философия. Както Кроче отбелязва, те са изкуствени построения. Животът е реален, конкретен и неповторим. Той е туй, което в превода наричаме „реалии“ – думи от типа „пезул“, „беневреци“, непреводими в езиците на народи, в които тези предмети не съществуват. Животът на индивидите, поколенията, народите имат такъв реалиен характер. Те са несводими един към друг. И това се изразява в понятието за съдба. Животът е такъв, какъвто са го рисували само старите художници: „Мъж, който пали лулата си“, „Жена, която простира“. Това не са нито сюжети, нито жанрова живопис. Това са вълнуващи гледки на живота. Знаете ли как Сезан е нарисувал своите картоиграчи? Минавайки с влака, той ги е забелязал да играят в някакъв кантон или гара, не помня. Те са му направили такова силно впечатление, че той не е можел да се освободи доста време от тяхното присъствие. И буквално се е видял принуден да ги нарисува. И само така е освободил духа си от тях. Животът, в тази си конкретност, в тази си неразгадана истина е императив за човека на изкуството. Той просто не може да не го рисува. И само когато не може да не направи това, той е поет, художник, белетрист. Човек никога не трябва да пише това, което може и да не напише. В противен случай той не е писател, а съчинител. Разликата между двете не е количествена, а качествена – разлика категориална. Така заставаше, не, така се възправяше животът пред мен. Ако искам да продължа да живея, да вървя напред, да продължавам да съществувам, да мисля, да бъда човек, аз трябваше да се освобождавам чрез поезията от тези върховни впечатления, които ми правеха малките неща – това, което виждах през рамката на „прозореца“. Впечатленията винаги бяха натрапчиви. Мислех си: какъв е смисълът да из-

63 разя това или онова? Примерно стоенето ми под един балкон, додето навън вали дъжд? Кой не го е изживял? Какво е оправданието? Говоря за „Пролетна нощ“. Заваля ме обилен пролетен дъжд. И намерих място да се скрия под един просторен балкон. Но дъждът продължаваше. Прекарах няколко часа. Прибрах се и цяла нощ сънувах този дъжд и този балкон. И след това впечатлението ме преследваше. Никога не съм мислил за съдържанието на това стихотворение. Аз не съм устроен да мисля върху съдържанието – мисля върху силата на впечатлението. Щом впечатлението е толкова могъщо, то трябва да се изрази. Ето как аз не „замислям“ своите стихове, не живея с определени намерения да напиша на такава или инаква тема нещо в поезия. Нещата ми се натрапват и ми диктуват своето значение. В тяхното изразяване аз държа само на едната непосредственост: Като струни струите звучат, и без полъх, без птици, без ветър се люлеят и пеят дърветата, и светлее вечерният път. Тези възприятия бяха така богати, така интензивни, че аз ги виждах като да са нарисувани от художник. Малко нещо в духа на Берта Моризо*, която слага в картините си черен цвят. Описах това, както се възправяше пред зрението ми и пред вътрешния ми поглед. – Един въпрос. Правите ли варианти, обработки? – Всички литературни лаборатории и страсти на критици като Д. Б. Митов са ми чужди. Стихотворението или става, или не става. Ако не става, значи, че е било една илюзия. Няма творчески процес, който да не завършва в материален израз, както забелязва Кроче. Ако накрая няма стихотворение, ще рече, че не е имало нищо и в самото начало. Не е имало специфичното за изкуството вълнение, а преживяване от най-общ тип. Ако процесът е бил творчески в собствения смисъл на думата, стихотворението става с един вид автоматизъм. Разбира се, условно казано. Този автоматизъм също така струва доста труд на поета. Този труд ми е познат. И аз съм го описал. В стихотворение. И все таки това е труд на една нощ, на една концентрация. Той е труд на чувството, което се бори да се материализира не само в думи, а и в определен ред – в ордер. В едно цяло, където има сложни взаимоотношения между всички думи и всички представи. Където, образно казано, планово се налагат един върху друг и са възможни различни съдържания и интерпретации не само за читателя, а и за самия поет. Но това е труд не книжовен и не литературен. Той не може да бъде предпри-

Френска художничка, представителка на импресионизма.

64 ет и положен винаги, а само при определени случаи, които напълно го обосновават и предизвикват. Фон от живи впечатления, без които той е невъзможен, немислим, абсурден. Той може да бъде положен само при условие че определен емоционален фон все още е активен за писателя. Опитите този фон да бъде изкуствено създаден е абсурден. Тогава се явяват авторите на поеми и господ знае какво още. Естествено, под автори на поеми не разбирам любимите Ви Торквата Тасо и Лудовико Ариосто. Те са имали този емоционален фон, постоянно. Впрочем и те невинаги. „Освободеният Йерусалим“ е блестяща архитектурно-музикална постройка. Но не е така с втората поема на Тасо, която днес четат само филолозите с оглед историята не на поезията, а на езика. Ето, е, любезни ми господине, как стоят нещата. Поетът е винаги готов да положи този труд, но светът със своите въздействия върху ни, върху сетивата ни, върху мисловната ни дейност не е винаги готов да ни предложи необходимите условия. Естествено, човек, който владее римариума, може да пише всеки ден по едно стихотворение. Но това са неща, извършени по волеви път. Поезията има качеството да бъде неволна. Но и тази неволност не бива да бъде нито вулгарно, нито чисто интуитивистично интерпретирана. Човек получава едни такива „поръчки“ от външния свят. Разбира се, всеки би искал да ги получава всеки ден. Аз тача поетите, които пишат без преднамереност. Тук количеството стихотворения нищо не значи. Лермонтов има четиридесет лирически произведения – толкова са. И по-малко от четиридесет Дебелянов. Но те пък имат качеството сами да представляват литературна култура. Така е. И това не може да се отрече. Сложете до този патетик Байрон, с хилядите стихове на неговата поезия, скромната сонетна поредица на Кийтс. Каква поразителна разлика. Колко мисъл у Кийтс и колко думи у Байрон. Силата на поезията е в нейната икономия. Тя малко нещо ми прилича на тези точни стрелци – руските снайпери през Втората световна война. Те винаги улучват. Какво превъзходство над картечницата! Така че аз нямам тетрадки с варианти, не съм проявявал или рядко съм проявявал колебание пред различните дилеми, които мисълта на поета постоянно образува. Обикновено съм се задоволявал с малки съкращения – примерно съкращаването на един куплет, който се оказва излишен. Поправки в думите, епитетите, прилагателните и т.н. не правя. Те идват точно. Ако те не идват точно, стихотворението не може да стане. Като художниците аз държа много на впечатлението „прима“. Това е направено „прима“! Значи са били схванати най-силните впечатления, които впоследствие не са нарушени от досадния разсъдък с неговите предубеждения и с неговите съображения. Което ще рече, че те са искреност и истина за живота и за самия човек, който го възприема. Искам да кажа, че той е човек, който има будни всичките си чувства, който не е безразличен за истината, пред когото истината за нещата не може да се представи в сто варианта.

65 В това е познавателният смисъл на поезията. И Гьоте много вярно го е видял в „Поезия и истина“. Поезията не е философична – независимо от това постига истината като самата философия. И това кара мнозина да разглеждат философия и поезия във вида на корелати. Поетът трябва да има една хигиена по отношение на различни натрапливи внушения на общото съзнание и на общите предразсъдъци за живота. На мен пример в това отношение ми е Пол Валери, който води едни особени бележници, водеше ги, докато беше жив, искам да кажа, на ставане от сън. Тогава волевите импулси и преднамереността са приспани все още от съня. В човека живее самата спонтанност и искреност. Тези бележници на Валери са безкрайно интересни. Те го представят по твърде различен начин. Тук той не е „Господин Тест“. У Валери дълбоко уважавам стремежа към искреност, който в основата си винаги е стремеж към човечност. – Значи, толкова за литературната лаборатория? – За мен тя не съществува. Тя е някаква илюзия. И големият поет може да се самоизмамва, че постига своя художествен продукт по пътя, по който се постига всеки материален продукт. Може би има една способност в отделни поети като Пушкин, които успяват дълго време да съхранят активността на даден емоционален фон. Но те не са говорили по този въпрос и ние не знаем. На самите тях този въпрос не е бил ясен – не са имали рефлексия върху него. В живописта този въпрос е поставен по-верно. Имам предвид естетиката на така нареченото нон финито – незавършеното. Художникът оставя своята картина на този етап, когато е било изчерпано чувството, когато няма повече какво да каже. Но точно тази външна незавършеност е художествената завършеност. Разбира се, мнозина оставят работите си просто незавършени – и това личи. Те наистина не са доправени. Подражава се искреността на други. А това е престъпление спрямо самата искреност. Едното е поезия или живопис – другото е имитация на поезията и на живописта. Така стоят нещата. Аз изморих Далчев и този път. И ние отново минахме на злободневни теми. *** Нашите срещи стават винаги на открито. Далчев дълбоко мрази сладкарници, кафенета, особено кръчмите. Но той обича да се разхожда. Предпочита улиците пред парковете и градините. Често пъти нашият разговор се прекъсва, защото към нас се присъединяват различни хора. Няколко пъти с нас тръгва Блага Димитрова. Далчев се информира от нея за новото развитие на поезията в Съветския съюз. Той чете с интерес „Василий Тьоркин“* и намира поемата за спонтанна и искрена. Само когато останем сами, почва отново нашият важен разговор.

Поема на Александър Твардовски.

66 – Трябва да Ви призная, че целият предварителен план, който имах за нашата анкета, рухна. – И толкаво по-добре – каза Далчев. – Това значи, че ние с Вас сме попаднали в полето на истината. Истината не е предвидима. Нека нашите разговори текат спокойно и спонтанно. После Вие може би ще можете да подредите това в едно цяло. Но кого ли би могло да заинтересува това, освен Вас и мене. В краен случай и Илия Бешков. Между неговите рисунки (но рисунки, а не карикатури) и мен има нещо общо. Искам да кажа рисунките, които той печаташе в „Изкуство и критика“. Ние двамата сме говорили по тези проблеми и сме се разбрали. Бешков също така е заинтересуван от една страна на изкуството – неговата искреност и истина. Разбира се, различията са много. Те са различия в настроения, в миросъзерцание и т.н. Но в основата си ние имаме нещо общо: естетиката на искреността. – Тогава за какво да говорим тази вечер? – И аз не зная. Ще намерим темата, както се разхождаме. Нещата сами и неволно идват при нас. – Гложди ме нещо, което не е в темата. – Кажете. Всичко е тема за истината и непосредствеността. – Вие харесвате „Василий Тьоркин“. Но Вашите умонастроения са съвсем други. – Напротив. В тази поема има нещо, което ми е съвсем близко – огромната човечност. За мен тя е истинската победа във войната. Да останеш насмешлив и спокоен, да имаш чувство за хумор след цялата тази ужасна касапница. Това е нравствен подвиг. Той ме поразява. Вълнува ме спонтанността на езика, скъсването с всички тия условни поетически словари. Най-сетне един поет да заговори човешки, с езика на всички. На Маяковски му се щеше и с него да е така, но не биде. Той създаде друг условен поетически език – от жаргона на пресата. Смени един условен словар, с друг условен словар – само че „огрубен“. В тая поема поразява стихията на езика. Как от простия руски ежедневен говор са изтръгнати толкова художествени ефекти? Та това е просто необяснимо. – Но и Вие имате една особена избирателна способност в речниково отношение. Примерно употребата на някои русизми като „медлено“. Вие искате да придадете на тази руска дума някакъв български смисъл, който сякаш не съвпада напълно с руския? – Признавам, че тази дума е минала у мен поради начетеността ми в руската литература и поезия. Аз я харесвам заради нейния вокал. Освен това тя е трудна за артикулиране. Трудни за артикулиране думи са ми потребни – такъв е характерът на поезията ми. Трябва да се чете бавно и с определими затруднения от езиково естество. Спомняте си епизода у Флобер за отсичането на главата на Йоан Кръстителя. Убийците носят главата. И понеже тя тежи, те се сменят. „Ил ла порте алтернативман“ – пише на френски Флобер. В това френско „алтернативман“, трудно за произнасяне и от французи, Флобер е вложил тежестта на отсечената пророческа глава. Чрез тази дума той е изразил и материалното затруднение.

67 „Медлено“ при мен играе тази роля, има тази функция на забавяне на произнасянето на думата. Това забавяне, което кара читателя почти да я срича, то му позволява да мисли върху съдържанието и да го възприема. Адмирирам Лилиев, но и се ужасявам същевременно от артикулационната лекота на неговите стихове. Помислете си само: Лятно утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила. Никъде никакви артикулационни затруднения. Цялото безспорно е чудесно. Каква пластика, каква живопис, каква музикалност. Но тъкмо това превърна тази работа едва ли не в шлагер. Всички я произнасят като скоропоговорка, без да се замислят върху всичко, което това стихотворение съдържа. В произнасянето ѝ речевата дейност изпреварва мисловната. Аз търся тежки словесни материали, думи, които с упорство могат да бъдат артикулирани. Те играят функцията да успоредят речевата и мисловната дейност. Освен това този русизъм, който русите произнасят с лекота, а ние трудно, именно защото е чуждица, е понятен на всеки интелигентен човек. – Съгласен ли сте да поговорим върху артикулационните трудности във Вашата поезия и върху техния естетически смисъл. – Разбира се. Това е тема, на която аз с удоволствие разсъждавам. Вземете „Старите моми“. Там има едно бавно движение – намотаването на нишката, което трябва да става бавно, за да не се скъса. Те са представени в такъв момент. Действието в стихотворението е бавно ставащо. То трябва да бъде картинно възприето. Читателят трябва да има време да си представи седящите около чекръка стари моми. Затова не само стиховете са дълги и съществителните редовно съпроводени от едно и две прилагателни, но са и подбирани думи, трудни за артикулация. Така, препъвайки се в думите, читателят трябва да чуе песента на чекръка. Тъй както аз я бях чул в юношеството. – Вие обичате това свое стихотворение? – Безспорно. – То има някакъв по-дълбок смисъл, който ми убягва. Има стихове, които ме поразяват: „като лъчи през сухи клони във пуста есенна градина“. Те ми се струват пък нишките, които ние всички намотаваме на чекръка си. Но философското намерение на стихотворението ми остава недостъпно. – Животът е безсмислен и само радостта може да го обагри и осмисли. Когато тя отсъства, животът е абсурден. Живот без радост – това е безсмислица. Като море без вода. Но животът е точно такъв: безсмислен и без радост. – Общото впечатление от Вашата поезия не е това. Вие не сте песимист. И как можете да сте песимист, когато сте минали през Хегел. Досега

68 не Ви чух да цитирате Шопенхауер... – Ах, Шопенхауер, да оставим. Той е песимист, но не знае да скърби. – Не знае да скърби? – Да. Не схващате ли, че авторът на „Старите моми“ е просто един скърбящ човек. Скърбящ, тъй както скърбят в народа. А скръбта няма друг обект освен безсмислието на живота. Съдържанието на „Прозорец“ е скръб. „Болница“, „Вратите“, „Есенно завръщане“, „Стаята“. Целият цикъл е посветен на мисълта за смъртта. И затова тук има най-много трудни за артикулиране слова. Аз бях деветнадесетгодишен, когато по един случай отидох на посещение в болница. Бях поразен, че толкова много хора могат да бъдат събрани на едно място, за да страдат заедно. И може би заедно да умрат. Видях картината графично: бели чаршафи и стени, и черни ръце и лица „с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла“. Тук свършваше съществуването и съществото. Гробищата не са ме поразявали никога и аз не съм ги рисувал. Те са една свършена история. Но тука е страшният миг – раздялата на тялото с живота, логическият край на живеещата материя, която се връща към мировия порядък, който е нарушила със своя парадокс. Нищо не съм прибавил в това стихотворение. Нито дори часовника, отмерващ времето – символ на смъртта. Пред безсмислието на живота още по-страшен ставаше за мен социалният живот. Защо едни хора изтезават другите? Защо ги заставят да живеят като скотове, в мръсотия, зловония и страх? Тогава аз написах „Хижите“. Според мен то е най-силното протестно стихотворение в нашата лирика именно защото не носи и не предполага нито утешение и нито разрешение. Аз не вярвам в разрешението на социалния въпрос. Просто не вярвам. Но това не значи, че от дълбочината на цялото си сърце аз няма да издам вик на болка за другите. Чуйте, любезни ми господине, аз и сега се вълнувам от финала: Там небосводът е от пепел, от жарки въглища, от плам и често дъжд и зли вихрушки стени и покриви разкъртват, а мръсната земя излъхва подобно чер и древен жъртвеник зловоние към небесата като молитвен тимиам. Да го разгледаме. „Мръсната земя“ се отнася не само за земята в предградието. Светът е мръсен, един мръсен жъртвеник, в който огънят е изцапан от сълзите и кръвта на невинно страдащите. Пламъкът не е в самия жъртвеник, а на небето. Ако би бил на земята, той

69 би бил очистителен. Той е угроза – надвиснал е над човека. Той е знамение на възмездието, чумите, войните, глада. Така се роди и стихотворението „Вратите“. Смешно е, че те пазят човека от всичко, но не от най-важното. Няма врата за смъртта, нещастието, бедата. Мислеха всичко това за експресионизъм и така не можахме да се разберем с моя приятел Иван Радославов, който е един много умен, високо културен човек. Изразност. Каква изразност. Тук се касае за истината, господин Свинтила, не са експресия и експресионизъм. Редица стихотворения в цикъла са написани със спокойствие – „Есенно завръщане“, „Коли“. „Есенно завръщане“ – то е светът, представен като спомен, вид, който той често има за нас. И тук е вече личната ми тъга, която аз рисувах винаги искрено: Колко много години са минали по неравния тягостен път, дето днес мойте стъпки пустинни като вопли самотно звучат. И нищо не е пресилено. Хубаво съм го казал: „стъпки пустинни“. И тук инверсията е всичко. Отегчението и ужасът от живота, от неговото повторение и безсмислие е изразено в „Коли“. То е построено цялото върху меланхолията и тавтологията на живота. Но тук има още едно протестно стихотворение: „Вятър“. Винаги съм държал на своята автономия от живота. Човекът е човек, доколкото е нещо автономно пред природата и обществото. И все пак външният свят е достатъчно силен да ни преобразява. И това е трагика за всеки съзнателен индивид. Ние не трябва да ставаме това, което не искаме, това, което не сме. Вятърът, за който говоря, превърнал „в леден камък сърцето ми“, е не вятърът на природата, а студеният вихър на обществото, в което живях. Което не бе човечно. В стихотворението виждаха само кулисата, която аз бях нарисувал като сценичен художник: По стената развя като знаме и размята високо завесата. И от бялата свещ ми отнесе като жълт и повехнал лист пламъка. Но на фона на тази сценичност става истинската, вътрешната драма, която остава почти неизречена, но която трябва да се долови от подтекста. В зимния студ е рисувана нашата човешка беззащитност срещу силите на злото. Аз обрисувах ефектите му фолклорно, защото единствен фолклорът е можел да обрисува злото. Пред фолклора индивидуалният талант е безсилен портретист.

70 И забол: десет ножа под стрехата и един – във сърцето на татка. В тези два стиха е от изключително значение пунктуацията. „И забол:“ – след това ние узнаваме какво е забол – ледени висулки и един нож в едно човешко сърце. В целия цикъл е оставено едно-единствено място за надеждата – „Прозорец“. Но и тук се касае за човешките илюзии. Каква илюзорност е покритото с ледени кристали на зимата стъкло. Каква феерия, какво обещание за чудесното. Започва приказката. И както е започнала, така свършва: И отново изникват къщята и изплува познатият път. Позволете ми да Ви кажа, че в „Прозорец“ аз не се образувах като поет – аз бях готов. И в своето понятие за поезия, завършен като поет. Постигах целите си и решавах безкомпромисно художествената си задача. Това можех да направя, защото бях свободен от всяка материална грижа. Не че бях богат – можех прекрасно да живея с малко. И цялото ми свободно време бе богатство от неангажирани със злобите на деня мисли. „Долче фар ниенте“* – това е истинският фон на поета. Когато не той насочва мислите си, а те го насочват. Книгата ми бе разбрана само от Иван Радославов и от Малчо Николов. Кой у нас ще ти обърне внимание на едно книжле от една печатна кола? У нас обичат „обемисти томове“. Това е възпитание от литургиката**. – Как така от литургиката? – казах. – Така. Сравнете молитвата „Отче наш“, в която е казано всичко от верующия християнин, с тия многочасови тържествени песнопения, които са само реторика. – Вие верующ ли сте? – Не. Но съм писал за религията и за религиозното чувство. То ме е обайвало със своята парадоксалност. – Извинете – казах, – аз съм претрупан от впечатления. Не виждам как ще успея да запиша всичко това. И освен това, нека призная, дълбоко съм поразен и трогнат. Вие знаете моята адмирация към Вас. Но днес тя неколкократно порасна. Нали нямате нищо против, ако ние сега се разделим. Трябва да скитам няколко часа сам под луната, за да смеля всичко това. Много силна храна за бедния ми организъм. Далчев се изсмя така, както обичаше да се смее: с цяло гърло, като „през рупор“, както казва самият той. *** Ние се разделихме с Илия Бешков и се отправихме с Далчев по „Царя“.

* Сладостно безделие – итал. ** Наука за богослужението в Православната църква.

71 Очарованието на стария булевард с веселото подрънкване на трамвая и конските копита, които така отекват в къщите, с големите кестенови корони проникна в нас. – В „Прозорец“* – каза Далчев – погледът е отправен навън. В „Пръстен“ той е отправен повече навътре, макар да не липсват пейзажни стихотворения. Но техният смисъл е друг. Тук нямаме вече наблюдател, който съди, логицизира, философира върху света или го адмирира, нямаме човек, който открива света. Тук вече светът е преживян вътрешно. Настъпила е необходимостта от изповед. Светът не е видян вече така, да се изразим „апокалиптично“, както е в „Прозорец“ – застрашен от четирите конника на Апокалипсиса и пред гибел. Нещата са рисувани по-ежедневно и по-вярно. Но вътре в ежедневното са останали признаци за присъствието на злото: Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове от земята дори до високото сиво небе, и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват много черни чадъри над локви от мръсна вода Спомняте ли си у Достоевски, в „Бесове“ Ставрогин как разтваря чадъра си, като някаква мрачна мисъл, над самия себе си? Подобната на гъба форма на чадъра ме е вълнувала. Улиците ставаха едно поле от черни гъби – тогава имаха някаква страст към чадърите. Не излизаха на разходка без чадър. И чакаха само повод да ги разгънат. Чадърите странно разнообразяваха градския пейзаж. Аз ги взех като символ на злото, като знак за присъствие на злото в живота. Естествено, петлите, които кълват върху покрива не символизират нищо. Те са само силата на впечатлението – интензивността на живота. И слънцето като изкълван слънчоглед е меланхолната представа на един прекарал в безсъние нощта човек, който е щастлив, че нощта се е свършила. За отбелязване е, животът е станал по-интензивен за този човек – за мен, искам да кажа. Внезапно с четивата, с течение на годините аз се оказах в състояние да съдя по-верно за живота, за хората, за нещата. По-дълбоко бях почнал да схващам живота като „художествена илюзия“. Около 30-те години на мен започна да ми става ясно, че на безсмислието и на еднообразието на живота човек се противопоставя със силата на художествените си илюзии. Не само в създадените от професионалните поети творби. Всеки човек гради една приказка в себе си – и с нея се противопоставя на болестта, на страданието и на смъртта. В този смисъл изкуството ни прави свободни.

Далчев има предвид цикъла „Прозорец” и цикъла „Пръстен” – бел. ред.

72 Ще кажете, че това са идеи на германския романтизъм, на Шлегел, които са се носили във въздуха? Това в известен аспект е верно. Но само в известен аспект. За немските романтици изкуството все пак бе форма на „художествена измислица“. Докато за мен изкуството се състоеше от същите тези елементи, от които се състои животът. Но аз ги подреждах по друг начин – същите тези елементи. Особеност на моя тип мисловност е пълната нетърпимост към измислицата. Аз никога не съм измислял. Аз съм откривал неща в нещата, които други не са откривали. Но тези „неща в нещата“ са били реално и обективно в тях. Те са присъствували наистина като аспекти, но за да присъствуват като „аспекти“ това значи, че те са били реални качества, достъпни и за простата сетивност. Тук въпросът е в трениране и възпитание на художественото наблюдение. Човек трябва да наблюдава упорито и с любов. Той трябва да вижда скритите черти, които често са по-значимите. Така че аз съм само в ограничен смисъл ученик на Шлегеля. Но мен ме е привличал съвременният мит – митът за града например – и по-рядко историческият. Аз съм съвременен човек и актуалист, както би казал Джовани Джентиле*. Така аз търсех скритите неща в живота, които за мен стояха в някаква неопределима връзка със способността на хората да създават „художествени илюзии“. Върху природата на художествената илюзия е посветено стихотворението „Повест“, което направи силно впечатление и стана популярно, което не ще рече, че го разбираха. Рамката на стихотворението е социална. Тогава мнозина емигрираха и на прозорците или на вратите на затворените си къщи поставяха надпис: „Семейството замина за Америка“. Може би това да бе някакъв прощален вопъл – на мен то ми звучеше малко като некролог и ме преследваше в сънищата ми. Следователно рамката е този некролог, който хората оставяха на вратите на напуснатите си домове: Прозорците затворени и черни, и черна и затворена вратата. Реалността е в първите четири стиха. След това започва нейното оспорване от художествената илюзия. Иронията е, че цялото стихотворение не може да стане в отрицания. И не само защото едно мислене не е възможно само на основата на отрицанията. Това художествено съзнание, което се преборва с реалността, намира хиляди поводи, за да се отъждестви с нея. То приема течението на годините, което не може да не приеме, но то приема и естетическата реалност: а много пъти пожълтяваха градините

Италиански философ, приятел на Бенедето Кроче; съосновател на списание „Ла критика”.

73 Но то се отъждествява и с ежедневието: Отдавна всички книги са прочетени и всички пътища на спомена са минати, и ето сякаш сто години как разговарям само със портретите... И така нататък. Всъщност реалността, която е отречена в началото, е напълно приета в констатацията: без ни една любов, без ни едно събитие животът ми безследно отминава... Тук изглежда, че тъждеството е същностно. Тъждество с нищото е безсмислието на живота. Точно него художествената илюзия не може да опровергае. Реалност и художествена илюзия са съгласни във върховното: И сякаш аз не съм живеел никога и зла измислица е мойто съществуване! Финалът на стихотворението е това тържество на нищото и на безсмислицата: Ако случайно някой влезе в къщата, там няма да намери никого... И така нататък. Т.е. в противовес на романтиците и на Шлегел аз не намирам, че е възможно изкуството да има едно свое битие, различно от живота и независимо от него. Изкуството си служи със същите тези материали, с тези греди и тези камъни, които са реалността. Тенденцията на изкуството е да създаде от тези елементи един ред, един ордер, който те в реалността нямат. И това е художествената илюзия. Това е единственият възможен бунт и свобода от законите на живота. И този бунт и тази свобода са ограничени. Твърде голяма е силата на обективното битие, на битийната стихия и разумът твърде некрепък, за да ѝ устои с това, което му е иманентно. Животът е такъв, какъвто е. Съзнанието не може да го промени. Мисълта е безсилна пред Хераклитовия огън на вселената. Съзнанието трябва да приеме своето безсилие, да се стопи и да изчезне, както е в моето стихотворение „Повест“, в което светът остава, така да се каже, без субект. Влезте, живейте в този свят, приемете го, ако можете – приемете тържеството на този обективен мир, в който съзнанието не присъства. Светът има огромно превъзходство над субекта – той е такъв, какъвто е,

74 неизменим и непретворим от човека. Това е борба на антиномии*, от която няма изход. Всяка идеалистична философия, всеки солипсизъм** са смешни. Всички превъзнасяния на качествата на субекта са приказки на наивни деца. Тук евентуално се предлага решението на Маркс – приеми света такъв, какъвто е, и ще намериш вътре в него своята осъзната свобода. Аз не мога да претворя необходимостта в свобода. Липсва ми тая алхимия на духа. Не мога да претворявам противоположностите една в друга. Нека се разберем с Вас, защото вие, младите, днес всички сте фанатични привърженици на Маркс. Антимарксист аз не съм. Дълбоко уважавам силата на Марксовия обективизъм. В това отношение Марксовата философия е единствената реална философия – единствената, която приема всички преимущества на реалността. Всички други философии са подли. Те ни казват, че реалността може да бъде изцяло победена и когато тя ни смазва. Ние умираме, а ни казват, че нашият живот продължава. И понеже това не е възможно, нам ни казват, че животът пак продължава, но вече е един друг мир. Това са нелепости. Светът, реалността имат своите превъзходства. В това отношение Маркс е единственият морален философ, който не лъже гносеологически. Но мен безкрайно ме интересува въпросът за вътрешната свобода. Това за мен е върховен въпрос и това е въпросът на моето творчество. Ако не съм независим, автономен като съзнание пред света, какъв е смисълът на моето съществуване. Аз твърде дълго търсих отговор на въпроса и го намерих у Достоевски. – У Достоевски? Как? – Помните ли разговора за стената у „Идиот“? – Да. – Помните ли онази нещастна история за онова момче, което живее в стая, чийто прозорец гледа срещу стена? – Да. – Е, добре. То стига до следното заключение. Такъв е светът. Една стена. Светът може да бъде каквото иска, но аз съм човек и следователно съм свободен да не го приема. Светът е такъв, какъвто е, но и аз мога да не го приема в името на това, че съм човек и следователно свободен. – Да. Но това само за своя собствена сметка. – Именно. Аз съм човек и следователно свободен да си пожелая най-голямото зло или нещастие. Кой ще ми попречи. Аз съм субектът и следователно решенията са в мен. – Вие виждате свободата на човечеството в правото му на колективно самоубийство? Това не може да бъде. Най-сетне Вие сте хуманист. – Хуманист, да. Но с хуманизма на преболедувалото човечество. Да не се

Противоречие между две взаимно изключващи се положения или два принципа, които еднакво убедително могат да се доказват по логичен път.

** Краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното Аз на човека, а цялата действителност смята като продукт на лично възприятие.

75 връщаме към „Бесове“, където един човек брани правото си на независимост по отношение на света със собственото си самоунищожение. Не приемам това решение, ето защо. Вътрешната свобода е безсмислена с унищожението на индивида. С неговата смърт тя престава да бъде. Следователно това не е решението. Това е още игра на антиномии. Аз просто не се отъждествявам с преимуществата на материалния мир. Зная за тяхната сила, но вътре в сърцето си не ги приемам. – Какво е това? – Перманентно състояние на бунт. Човекът ми е понятен само като бунт срещу тържеството и преимуществата на света. Моята съвест и моите чувства се бунтуват срещу света, който е такъв, какъвто е. – Но това е една тавтология, макар отрицателна. Тук спира и диалектиката на разума, която Вие така обичате. В една проста констатация. – Силата на тази констатация е в това, че тя постоянно и с вълнение е живяна. Моята философия е спор. И с това тя напомня средновековните ереси, на които понятието за спокойствие и мир е непонятно. Моето мировъзрение има характера да ми отнеме всяко душевно спокойствие и душевно равновесие. Те не ми трябват, те не са ми понятни. Понятно ми е само това състояние на вечна тревога за състоянието на човека. И моите функции са постоянно да напомням за съществуващата в човека тревога. – Позволете да Ви кажа нещо. Приличате ми на човек, който твърде дълго е чел „Богомилски книги и легенди“ на Йордан Иванов. И най-накрая въпреки всичката невъзможност е успял да се отъждестви с това древно учение на перманентното отрицание. – Може би. Може би всичко и да е почнало с четенето на богомилското наследство. Може и да е древна племенна нагласа, ако са верни доктрините за етносната психика. Но аз не вярвам на Вунд*. За мен отговорът дойде от Достоевски. Друг е въпросът, ако по скрити и недоловими за историка пътища богомилството и нашите ереси са се просмукали в руската почва и са подхранили със соковете си Достоевски. Но отговорът дойде от него. – И Вие твърдите, че тази философия на неприемането трябва да се търси в стихотворението „Повест“. – Не още. Там нещата са в своето начало. Там е преценена и отречена самата катарзисна функция на изкуството. В неговата катарзисност аз не вярвам. Сам аз адмирирам отделни случаи на дълбоко успокоително въздействащо изкуство, каквото е живописта на Ван Гог. Той е търсил съзнателно това въздействие, матрическата способност на изкуството. Но за Достоевски подобна функция е безсмислена. Изкуството ражда тревога. Това е неговата същност, а не катарзисната. Тук той се отделя от древните трагици и от Лесинг, който между впрочем ама никак не го е интересувал. Той носи тревогата на книгата, която най-много обича. На Евангелието. – На Евангелието?

Вилхем Максимилиан Вунд (1832–1920) – физиолог, философ, занимаващ се с философия на познанието. Основен труд „Психология на народите”.

76 – Да. Оставете настрана религиозния характер на книгата. Вслушайте се в нейната същина, в дълбокия ѝ глас: „Каквото сте сторили на най-малките от мойте братя, мене сте го сторили“. Оттук Достоевски извежда правилото си: „Всеки е отговорен за всичко“. Ако човек направи това правило вътрешно, своя чувствителност, къде отива успокоителният характер на изкуството? Къде отиват всички помирители на противоречията в живота, в изкуството, в политиката? Това е подлост на духа. Аз предпочитам Вашия Блейк, който казва, че умишлено ще развива през целия си живот своите собствени противоречия. За мен изкуството е съзнателно създавано противоречие с живота. Какви катарзисни функции, боже мой. Ако те действително бяха свойствени на изкуството, човекът отдавна да е мъртъв и земята да е цялата една английска гробница. Човекът живее благодарение на този особен дух. Човекът е противоречие. Като противоречие е възникнал и като противоречие се развива и живее. – Слушайте – казах, – всичко това ми е малко нереално. В такъв случай би трябвало да виждам у Вас самия Прометеев култ? – Митът за Прометей е най-високото, което човекът е създал. И туй, в което най-дълбоко се е изразил. Прометей и Пандора. Раздорите, страстите, непримиримостта живеят в дома на човека, а не молитвите и нито нирвана. Ако съпоставим този мит с другия, който му е противоположен, митът за Йов, всички предимства са за Прометея. – В такъв случай би трябвало да очаквам от Вас една поезия в байронически стил. Вие би трябвало да напишете своя „Манфред“. – „О, земя, приеми този атом“ – прорецитира Далчев. – Но всичко това е неистинско. Една долна стилистика. Достоевски е новият Прометеев култ. – Достоевски? Позволете. В цялото достоевскиеведение от Вячеслав Иванов през Розанов, Мережковски, Лев Шестов до Бахтин и нашия Бицили не са открили такива черти. Такова тълкуване не е ли произвол? – Защо? Не виждате ли, че всички нихилисти на Тургенев, целият боваризъм*, всички недоволства от живота, бунтът и на Сьорен Киркегор** са просто дребна шарка в сравнение с тия отрицатели и тия спорещи с живота, които населяват творчеството на Достоевски: от „Престъпление и наказание“, от „Записки от подземието“, където почва всичко, до „Идиот“ и „Бесове“. Едрата шарка, едрата сипаница почва с него. Лицето му е цялото в белези от духовни борби. И нищо друго той не препоръчва. – Въпросът е крайно интересен и ние сигурно ще го продължим. Но мен сега ме интересува как тази доктрина се отразява във Вашата поезия. – „Повест“ е началото. Развитието дойде по-късно. Основните идеи са изложени в стихотворението „Дяволско“. Но Вие сте за методата, не аз. И за това нека се върнем към „Пръстен“.

* „Мадам Бовари” от Гюстав Флобер. ** Сьорен Киркегор – датски философ и теолог от XIX век, често посочван като първия философ екзистенциалист.

77 – Нека се върнем. Но да Ви кажа, ние двамата малко нещо заприличахме на Хилас и Филонус* от диалозите на Бъркли. Много заповядваме на света, на нещата, на развитието на духа. Страхувам се, че нашият диалог ще завърши във великолепен солипсизъм. – Има такава опасност – каза Далчев. – Но ние сега ще проконтролираме всичко през данните на реалността. Казах Ви, че рисувах себе си искрено. И искрено реалността. Тя губеше естетическите си черти за мен, но печелеше откъм същностни. Вземете „Къщата“. Как светът, „който е такъв“, се възправяше пред мен. Сам дяволът я сякаш дал под наем, но неизвестно кой е наемателят. Затворена е всякога вратата, а мракът спи и през деня във стаите. Дъждът гризе мазилката и бяга през счупените водостоци от олово, и като пот по челото на болен по сивите стени избива влага. Това бе вече за мен светът. Този стар дом, с олющена мазилка, където вековете са клечали по первазите, където не е владял никога духът, а винаги всесилната реалност. Този свят е грозен. А освен това е посещаван от вампирясалите. Посещават го мъртъвците. Той е удобен за тях. Тези картини се редуват с картини от собствения ми живот. Много държа на тях: По тъмно аз се връщах вкъщи и носех своята умора. Вечерята бе сладка всекога и меко – твърдото легло, над мен една горяща лампа и две в стъклата на прозореца – и за да виждам ясно сънищата, аз лягах си със очила. На рушащия се, без живот, населен от демони обективен мир, противопоставях искреността, пълнокръвието, чувствата на живеещия човек, който бях аз. И тук в този цикъл мощно растеше потребността от изповедно, не от констативно изкуство, както Ви казах. Аз написах една песен от четири четиристишия, в която се съдържаше цялата истина за живота ми, без сянка на украса. Една искрена песен, каквато по-умните поети се пазят да напишат:

Три диалога между Хилас и Филонус (1713) от Джордж Бъркли, един от видните представители на класическия идеализъм.

78 Пред мен е книгата разтворена и денем, и нощя; все сам, аз не познавам хората, не зная и света. Преди да почне моят философски и човешки бунт, имах нуждата да се укрепя в своето собствено същество. Това бе смисълът на някои лирически страници. Там е изразена и моята умора от интелектуалния мир, моята човешка тъга по богатствата на непосредствеността и простотата – към истината. Ако не бях останал глух към повелята на любовта, аз бих се сподобил в света с блаженството на нищий духом. Аз бих живеел като некой незнаен весел обущар и бих със песен на уста ковал обущата на всеки. Така аз несъзнателно или отчасти със съзнание пристъпвах към стихотворенията от цикъла „Съдба“. Съдбата тук не е мойра* – тя не е лична. Тя е човешка участ. – Нека оставим тази тема за следващата среща – казах. – Претоварен съм с впечатления. Господ знае как ще подредя и запиша всичко. – Както желаете – каза малко недоволно Далчев, който се бе настървил да говори. *** Не се бяхме срещали две седмици. Когато седнахме на пейката в Градската градина, Далчев направо заговори за цикъла „Съдба“. – Централното стихотворение в „Съдба“, а в известен смисъл в цялото ми поетическо творчество, е „Дяволско“. Обективният мир, този, който ме превъзхожда, е описан искрено. Той е ад. Неговите кръгове са в движението на стрелките. Самото съществуване е изтезание. Естествено, за този, който разбира човешката си участ. Защото там е казано: И смехове и крясъци звучат и тътнат кръчмите и публичните домове. Моят бунт и моето неприемане на света такъв, какъвто е, съм изразил в куплета:

Древногръцка богиня на съдбата.

79 И за да заглуша във себе си скръбта, понякога аз сядам на прозореца. И яростно от там замервам хората със пръст от старите саксии без цветя. Тук минава същата тая основна мисъл – светът е такъв, какъвто е, но аз съм свободен да не го приема. И в това е моето тържество. Далчев тържествено рецитира: О, аз разбирам: този весел свят със мене и със мойта смърт не свършва: аз съм една ненужна жалка мърша и мога ли да бъда техен брат? Не искам състрадание от хората! Аз имам всичко: моя е смъртта и аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец. Тук е посочена границата между съзнателния и несъзнателен живот, която е основно граница в живота. И според Хосе Ортега-и-Гасет. Този, който съществува съзнателно, който приема човешката си участ и търси човешката си свобода и автономия по отношение на обективното битие, той е изхвърлен от хората, които не желаят да осъзнават. Тук минава границата между духовен и ординарен живот. Ординарният човек и да е религиозен, не е духовен. Неговата религиозност е скотска. Духовният живот е самота. Спомнете си „Страх и трепет“ на Сьорен Киркегор. У него духовният човек, рицарят на вярата, както казва той, е възправен в една пустиня от самота пред Бога. Подобна е самотата на Едип пред Сфинкса и на Прометей върху кавказките скали. Съзнателният живот е самота, равностойна на смъртта. Та ето как протича тук диалектиката на мисълта. Осъзнаване на обективния мир, обвинението срещу му, че той е ад за човека, и отхвърлянето му в името на вътрешната свобода със самотата, която следва от такова едно становище. Такъв е смисълът и съдържанието на „Дяволско“. И това е видът, под който съществува злото. Откъдето заглавието на самото стихотворение. Този бунт и този протест минават и през редица стихотворения от другите цикли. Примерно в стихотворението за инвалидите или в стихотворението за носачите на реклами. Навремето левите приеха едното като антивоенно стихотворение, а другото като социално. Но те са израз само на бунта на човека срещу света, който е такъв. Не могат да порастат отрязаните крака – и това е закон на обективния свят. Човекът е опредметен, превърнат е на вещ – „и вече своя вид зловещ / самички не съзнават даже“. И срещу това борбата е невъз-

80 можна. Във всеобщото производство човек представлява не само производител и консуматор. Той сам се явява и продукт на своето възпроизводство. И това не би могъл да отрече и самият Маркс. Обективният мир на икономиката овеществява и самия негов труд, и самия него. Човекът е продукт на така наречената цивилизация и всеки хуманизъм се явява лигав и лъжа. Истината е тая. И съзнанието трябва да има сили да понесе тази истина. Ако не иска да изгуби всяка ясна представа за себе си, за другите, за света, за човека, за първопричините, за мирозданието, за пътищата на духовната борба. – Решението? – Дадено е от Паскал. Човекът е мислеща тръст. Една капка, едно изпарение могат да го убият. Тръстиката умира, но не знае. Човекът знае. Тук е разликата. И тук е достойнството. И това е борбата на духа срещу един мир, който в основата си му е враждебен и затова демоничен, „дяволски“. – Цялата тази философия ми се струва да е „криптографирана“, както казват днес, във Вашите стихове. – Тя не е скрита. Не е само експлицитно изнесена на преден план със средствата на дискурсивния разум. Защото тук се касае до поезия, а не до философия. Тя е напълно доловима за човек, който е чел автори с определена проблематика – Достоевски, Лев Шестов, Сьорен Киркегор. – Вие назовавате все екзистенциалисти. Екзистенциалист ли сте? – Тия дни аз превеждах разказа „Стената“ на Жан Пол Сартър. Трябва да призная, че някои неща са ми близки. Но екзистенциализмът е популярна форма на духовната философия. И освен това той не е борба, а примирение. Той има и противен вид, доколкото проповядва тезата, че именно защото тази земя е долина на сълзите, човекът се намира в най-доброто възможно екзистенциално състояние. Така тези господа се лишават от протест. Те отговарят на реалността за „досада“. Това е подло и нехуманно. Това е проповед на робството като възможно най-високо благо. Но с феноменологическата си страна, с хусерлианството* си „Битие и нищо“ ми е близка. – Хусерлианец ли сте? – Вижте, Свинтила. Вие сте индоктриниран човек. За вас има само „исти“ – примерно марксисти, и „анци“ – примерно хусерлианци. Аз нямам доктрина. Разберете това. Съзнателният, духовният човек е растение, което взима от почвата нужните му елементи. В почвата може да има „всичко“, но растението взима „нещо си“. Аз съм независим човек и следователно нито „ист“, нито „анец“. Да се разберем веднъж завинаги. – Разбрахме се веднъж завинаги. Казвам го сериозно. Но аз съм тук нещо като колектор на геологическа сонда. Трябват ми материали от най-различен тип. Нали съм тръгнал да Ви изследвам. – Да, но не като подопитно лице. – Границите са трудно установими. Все пак „дьо ла метод аван тут шоз“**. – Вие сте философ „с кожена престилка“. Като автора на „Нов Органон“***. Не

* Едмунд Хусерл (1859–1938) – немски философ, смятан за баща на феноменологията. ** Методът преди всичко – фр. *** Франсис Бейкън (1561–1626) – английски философ, юрист, политик и писател. Целта на

81 Ви поставям така високо. Не се самооблащавайте. Но Вие сте техен ученик – на всички, които смятат за висше достойнство да създадат от мисълта една нова реалност. И като всеки ученик сте лош ученик. На ученика липсва самостоятелност. От всички хора, които познавам, Вие се приближихте най-много до мен. Може би поради „методата“. Но мирогледно Вие сте ми най-чужд и това е така странно, така странно. От идеята утре Вие ще направите „хомункулус“, като ученика на Фауст – простака Вагнер. – Господин Далчев, в името на реалността – нека останем при фактите. Пак Ви казвам, че ние се губим във фантазии като Хилас и Филонус. Възможни са всякакъв вид помисли. Но не всички са свързани с фактите и с реалността. Нека бъдем трезви. Смятам изследването на Вашата личност като една от най-високите задачи на новата българска култура и няма да отстъпя. У Вас философът често млъква, много по-често, отколкото предполагате. И започва буйството на въображението, свойствено на поета. – Философът и поетът е едно, както едно са поезия и истина. – Все пак да се върнем към цикъла „Съдба“. – Вие ме заставяте да експлицирам цялата си поезия като критик, като собствен изследовател. Но това е противопоказно не само на поезията, а и на живота. Човек не може и не бива да изнесе всички факти в нивото на съзнанието. Трябва една част от онтологията* да бъде направена недостъпна за съзнанието, за да останат жизнени стимули у човека. Това не го е казал никой. Това Ви го казвам аз. Вие искате да си спестите труда на анализа на моите стихове. Седнете и свършете тази работа сам, без моя помощ. – Откровено казано, бих направил и това. Но е толкова важно, така важно един поет да разкрие, да проанализира сам това, което е направил и създал. – Аз ще се подчиня, защото признавам Ви, това е една съблазън за мене. Кой не желае да се види уголемен в едни почти юношески очи? Защото Вие сте още юноша. Едвам сте навършили двадесет години. – Моля Ви, да оставим моята личност настрана. Не съм нищо друго освен един уред за аускултация**. Изследвам другите – не съм обект за изследване. Моята направа е проста като на всеки уред. – Така значи? В тази скромност толкова претенциозност? Но нека минем към „Съдба“. Стихотворението „Лес“ първоначално се наричаше „Пан“. Монологът е на божеството Пан. Той е самата природа. Той е човекът преди неговото грехопадение, когато още няма проблеми. Така е почнало всичко и според Библията. Но земният рай тук е описан реално като един щастлив лес. “Дяволско“ е антиномичното на това начало. Човекът е отново в лес, но в лес от нерешими проблеми. Този „лес“ е общото. науката е да увеличи силата на човека над природата.

Онтологията във философията е наука за битието, съществуването и реалността като цяло.

** Преслушване (или подслушване? – бел. ред. ).

82 „Сонет“* е реалната екзистенциална обстановка на човека. Той е „душа“ – безсмъртен в исторически или в религиозен смисъл. Какво значение има това? Неговата реалност е бедното му тяло. Стихотворението е протест не само срещу идеалистичните философии, но и срещу всеки опит за идеализация на реалността и на човека. Трансцендентното, ако то съществува, се храни и се образува от жалката реалност на човека. Тя израства върху неговия труп. Човекът може да бъде разглеждан и като жертва на своята „душа“. Въобще човекът е само жертва и нищо друго. Точно за това стихотворение прословутият Владимир Василев бе казал, че то е плод на семинара по философия, на семинарните упражнения. Интересно каква представа има този човек за семинар? Следва стихотворението „Съдба“. Човекът познава фантазната свобода на „Пан“ в детството си. Цялото му развитие е образуване на неговото съзнание и следователно на неговата самота. „Камък“, което бе така популярно и още е, представлява завистта, която съзнанието изпитва към мъртвата материя, към простото съществуване. „Пролет“ е безумното желание човек да се освободи от интелектуалните проблеми, от борбите на духа и да живее само непосредствения живот, който му е даден. Това стихотворение е песен за едно изкушение, което е нереално. То е силно като пожелание. „Молитва“ е най-искреното ми стихотворение. В тази духовна борба животът минава незабелязано – а той е единственото богатство, защото живот отвъден няма. То е тъга по състоянието, предшестващо грехопадението на съзнанието. „Балкон“ – това е светът пред мислещия и пред безразличния. Безразличният е едно „празно око“ – невиждащо въпреки своята зрителна способност. Поводът за него е истински. Аз видях такъв зазидан балкон. И написах стихотворението. После се оказа, като поразпитах, че това е някакво училище. Но и туй не изменя същността на въпроса. – И така ние стигаме до „Париж“. – „Париж“, цикълът, искам да кажа, не градът, е творчество на един човек, който е преболедувал основните си проблеми. Това са вече наблюдения върху живота, върху такива явления, които задвижват въображението на автора. Тук предходните проблеми остават като фон. Първото стихотворение „44 авеню дю мен“ е домашният ми адрес в Париж. Безрадостната обстановка, в която живях. Във втората част се говори за утешението на изкуството. Изкуството не е катарзисно, но то носи една утеха в съществуването, доколкото представлява пълното му осъзнаване. Има размисли върху един чужд живот като стихотворенията „Нощ“, „Работник“. Това са опити и на съзнанието да се успокои пред вълнуващото се лице на живота. Тук нарочно булото на Мая** остава неразкъсано. За „Носачи на реклама“ говорихме. В „Есен на Ке Волтер“ е дадена цялата нереалност, която стои зад реалността. Преходното и илюзорното, което е животът. Все пак, по необходимост, „Париж“ има малко нещо вида и на „пътни бележки“.

* „Сонет” – има предвид „Метафизически сонет”. ** Булото на илюзията.

83 „Пътник“ е съвършено лично – щастието да се завърнеш при себе си. Но тук естествено надничат спомени от онзи предначален рай на съществуването. В известен аспект стихотворението е един оптатив*, не един индикатив**. Стихотворението свършва с образност, сходна на тая от детските рисунки или от фолклора. И това има символично значение. В тази образност е най-близкото завръщане при щастието, при битието, с което човек още не е влязъл в противоречие. То е желаният, но невъзможен мир. Този цикъл е преход. Той е и едно облекчение. Но в Париж у мен отново назряваха всички рани. В Париж аз боледувах. Бях много болен. Имах висока температура – мислех, че ще умра. В тази връзка стана един анекдот. Понеже видях, че имам 39 градуса температура, обадих се по телефона в хотела. Казах, че имам температура. Понеже бях болен, не артикулирах добре. В портиерната помислили, че просто ми е топло и ми препоръчаха да отворя прозореца. Тогава аз казах, че съм болен. И те ми изпратиха лекар. Един добър френски лекар, който се грижеше за пътниците в този хотел. Чужденци за него, те бяха безпомощни като деца. Той положи огромни усилия да ми помогне. И ме изправи на крака. Това състояние е рисувано в „Смърт“. Това е моята собствена смърт, моите собствени чувства. Написах го в трето лице от дискретност. Но се отнася за мен. Аз бях този умирающ и аз преживях всичко това. В Париж аз започнах да оздравявам, види се, от собствената си вътрешна драма. Може би Лувърът, гледките на една хилядогодишна култура да ме утешиха, че въпреки своята невъзможност животът трае. Не мога „да кажа“ и не съм сигурен. Но аз изпитвах благодарност към тази великолепна култура, към тази готика. Така строга и така проникваща със своите образи в душата. Аз благодарих за изцелението си на тази култура – и такъв е смисълът на стихотворението „Ангелът на Шартър“, което някои приеха за религиозно. Това бе благодарност към изкуството, към ваянието. Аз благодарях на ангела от камък на творбата. И мнозина мислеха, че се моля на икона. Оздравях чрез изкуството. – Но Вие отказвате неговите катарзисни функции. – Отказвам ги. Но изкуството има други функции, за които малко се мисли. – Какви са те? – Примиряването и преодоляването на антиномиите. Изкуството съдържа реалното и възможното. Поради това то преодолява антиномичния характер на реалността. Но това беше само едно предчувствие все пак, една надежда. Защото противоречията на антиномиите оставаха в живота. Може би сега аз можех да ги изразявам с обективност, без те да ме нараняват. С някакво спокойствие свидетелствах за невъзможността. Със спокойствието на стихотворението „Среща“. Но тук, вследствие на болестта, у мен започна да се образува едно чувство за живота, който изтича между пръстите ми като пясък. Проблемът за смъртта винаги ме е интересувал – както вече знаете. Но тук аз си дадох сметка, че смъртта е процес, не един краен акт. Смъртта почва отрано. Човек почва да

* Желателно действие. ** Реално действие, говорещият е свидетел.

84 умира от първата минута, когато е казал „аз“. Смъртта е навсякъде в живия живот и тя ни се представя като живееща. Ето това са идеите, залегнали в стихотворението „Вечер“ – впрочем тях всички ги доловиха. И това е смисълът на фрагмента „Генуа“: Зад твоите смехове, о, Генуа, аз чувам мълчанието на гробовете във Сталиено. Зад глъчката на живота в Париж и в Италия аз долавях високо и красноречиво мълчанието на гробищата, които посещавах. Но тук има и стихове, посветени на художествената илюзия, на изкуството: „Равнина“ и „Огледало“. В „Равнина“ въпросът е зададен от неартист на артист. Единствено артистично, което неартистът вижда, това е, че „на облаците сенките пасат“. За него те трябва да извършват реално действие. Този въпрос буди творческото въображение на поета. То е представено в неговите трафарети* – „красивата жена“, вятъра „с образ ален“, с трафаретните сравнения на белотата с мляко, вар или със зъб. Но тук артистът вярва на своите трафарети. Вярва им с искрена и трогателна любов. И чрез тях той се въздига до новата реалност – тази на изкуството. И повярвал в нея, във финала той се уплашва, дръпва се, престава да бъде възторжен и категоричен. Той, по необходимост, се съмнява. Приема силата на илюзията и отново я поставя под съмнение. Такава е диалектиката на артистичното творчество. В „Огледало“ художествената илюзия е изведена до степента на сетивната достоверност. Някои видяха в това стихотворение предсказание за тържеството на работническата класа. Не съм имал такива намерения. Политическото изкуство ми е чуждо. Вървейки някъде по „Позитано“, видях този хамалин, който носеше огромно билюрено** огледало. Първоначално ми се стори като пейзаж, обрамчен в златна рамка. Но хамалинът се движеше и аз вървях по него. И тогава всичко ми се стори като във филм. Тогава си казах: това е същата художествена илюзия, творена сега материално – стори ми се почти един анекдот за изкуството. Човекът на изкуството е не един Атлас, който носи света на ръцете си, а един хамалин, който влачи някакъв менящ се пейзаж. Поетът носи „в ръцете си човешки цял един / нов и дивен свят“. Това от моя страна е единствената апология на изкуството, която съм правил. Може би това е за пръв и последен път, в който самият аз съм повярвал на художествената илюзия. И то само защото светът в огледалото беше истинският свят. И в това отношение трансцендентираше художественото въображение. Въведение към цикъла е „Синеокото момче“. Това отново е спомен за състоянието на невинността, в която е пребивавал човекът. Вие знаете мисълта

* Шаблони. ** Кристално.

85 на Антистен*: „Само едно открих аз, че Бог създаде човека прав, но хората се впуснаха в много помисли“. Това е състоянието на човека, преди да се е впуснал в помислите – тези, които следват в цикъла. И то е въведено в цикъла по принципите на контрапункта. Да стои със своето спокойствие и очарования като измерение на величието на екзистенциалните тревоги на духовния човек. Така че ние свършихме. Но всичко това е само рамката – най-общите планове на едно поетическо творчество. Тук има много подробности, които трябва да се обяснят и да се схванат. Но това вече можете да направите и Вие сам. Аз Ви сковах пода и тавана. Направих и врата да влезете и Ви изведох до този прозорец, който е вододел в мисълта ми – светът навън–светът навътре. Това е всичко. Естествено, ние има да говорим още много с Вас, но главната работа е свършена. Това е Атанас Далчев, така изглежда той. Такава е неговата мисъл и неговата поезия. По Ваше желание ние оставахме непрекъснато при фактическата страна, при реалните мотивации и при основния мироглед на автора. Но те са предпоставка на тази поезия и тя в тях не се изчерпва цялата. Както клетката не се изчерпва цялата в науката за клетката – в цитологията. – Последен въпрос. – Кажете. – У Вас има непрекъснато една аверсия към изкуството. – Така съществува. Аверсията към художествената илюзия. – Тогава защо пишете? – Човек може да мрази литературата и именно затова да я прави. Обожавам едно мото на любимия Ви Димитър Подвързачов: „Сядам да пиша, като че сядам на зъболекарски стол“. Който сяда да пише, защото му е приятно, е идиот, но не и поет. Отвращението от литературния труд е най-сигурната гаранция за неговата сериозност. Другото е графомания. – Смятате ли го за универсален закон? – За универсален. Точно тази аверсия предпазва от лекомислието. Когато човек успее да победи вътрешната съпротива, той наистина пише. – Все пак това противоречие не мога да го смеля. – Побеждавайки аверсията, човек се освобождава от нея. Тогава бавно се явяват първите следи на творческите състояния. Писателят много бавно се поддава на силата на художествената илюзия. Лично аз, за да ѝ вярвам, трябва да знам, че тя се състои от елементите на реалността, в която живея. Тези елементи аз подреждам в друг вид, откривайки същностното, което те носят, което „на минувача празното око“ не подозира. Започнал е реалният, същностният познавателен процес, съдържателната, а не безсубектната гносеология. Но това са огромни проблеми, за които трябва да се говори отделно. Тук Вие ми искахте една обща картина на моето творчество и я получихте. Имайте предвид, че художествената илюзия, която аз създавам, се отличава категориално от тази на известни школи. Във Вашите понятия Вие следва да

Антистен (445–360 г. пр.н.е. ) – древногръцки философ, основоположник на кинизма, символ на „унижените и оскърбените“ в Атина. Благородството на човека е в добродетелите, а не в произхода.

86 ме подредите при „реалистите“. Така ще ви бъде по-леко и това ще успокои Вашата съвест на марксист. – Парадоксално е как Вие не разбирате своята принадлежност към изкуството на реализма. И това е, защото и Вие имате педагогическа представа за реализма, който в очите на всички катедратици е описателна и малко нещо аналитична школа. Затова, че реализмът търси и най-дълбоките проблеми, свързани с човека, не се сещат нито като четат „Шагренова кожа“, нито писмата на Стендал до сестра му, нито писмата на Достоевски. Но да оставим това. Нашите разговори сега засега създават у мен само едно чувство за шемет. Но ние ще продължим. Искам да зная какво Атанас Далчев мисли по всички частни проблеми: литературната критика, литературата, изкуството, Античността, актуалността, философията. – Но за всичко това е необходим един цял живот – каза Атанас Далчев. *** Сега няколко най-необходими думи по повод обстановката. Всички бяхме млади – и Далчев. Млада бе епохата. Аз навлизах в 20-те си години, Далчев – в 40-те. Но той имаше тогава една още съвсем „юношеска психика“. Възторгваше се на всяка крачка, вълнуваше се от всичко, от всеки детайл, от всяка значима мисъл. И все още продължаваше да чете „денонощно“, възможност, която му бе отнета по-късно. Към Далчев мен ме тласкаше истинско „иконопочитание“. Човек днес не може да си представи как ни въздействаха всички те: Атанас Далчев, Николай Лилиев, Константин Константинов, Симеон Радев, д-р Цеко Торбов, Иван Снегаров, Йордан Иванов, Протич, Никола Мавродинов, Д. Б. Митов, Владимир Димитров-Майстора, Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Ненко Балкански, Георги Шопов (Джон), Кирил Цонев, Иван Ненов, Стоян Сотиров, Стоян Венев, Иван Димов, Жорж Стаматов, Пипков, Парашкев Хаджиев. Възрастните от тях бяха живи класици, които човек можеше да срещне по улиците. Хората от средното поколение бяха също така удивителни – зад гърба си те имаха често наистина блестящо творчество, което ни покоряваше, а бяха по-възрастни от нас младите с две десетилетия. Точно те, хората, родени около 1906 г., бяха достъпни като по-големи наши „батковци“ и бяха благоразположени към нас, – готови винаги да отговарят на всичките ни вътрешни питания. И заради това само „скъпоценни“. Аз схващах, че се намирам в една чудесна епоха на развитие и на подем. Срещите ми с нейните представители бяха винаги необикновени – сякаш ме озаряваха мълнии или изгряваха пред очите ми слънца. Към хората от тази изключителна в живота ни епоха аз се приближих смирено и със свалена шапка. Да изследвам нейните представители, стоеше повисоко от създаването на каквото и да било лично творчество. Пред тяхното дело моето „лично творчество“ ми изглеждаше смешно и абсурдно. Такова бе отношението ми към Атанас Далчев. Той ме прие като близък за възторга ми пред него. В продължение на три-

87 надесет години буквално всяка седмица ние се срещахме и говорехме. За мен всички срещи се подчиняваха на определен план – методата, която Далчев с право осмиваше, защото не беше „насекомо“, а човек. Човекът пък не се подчиняваше, в неговите схващания, на методата. Не претендирам да съм стигнал до най-големите глъбини на неговата личност. Но много съществени черти на неговия характер и на неговото творчество смятам, че са доловени. И това ме кара да публикувам тези първи страници. Според мен те ще представляват необходими корекции във възгледите за него. Колкото да не е „самонаблюдението доказателство в социологията“, то също така свидетелства за нещо съществено и трябва да бъде взимано предвид.

Худ. Веселин Начев, "Играй"

СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА

НОВИ ПРЕВОДИ НА ГИЙОМ АПОЛИНЕР

КАМБАНИ Мой циганино мой възлюблен чуваш ли камбаните как бият Любихме се с теб като безумни мислейки че няма да ни видят Но сме били твърде лошо скрити Всичките камбани звънки зърнали са ни от висините и сега за нас разказват гръмко От днес Киприян и Анри Мария Урсула Кристина хлебарят с жена си дори И Гертруда моята роднина ще ме гледат със усмивка вече да не смея нийде да се мерна Ще тъгувам Ти ще си далече Ще умра наверно

РЕЙНСКА НОЩ Бокалът ми е пълен с тръпно като пламък вино О чувате ли на лодкаря песента На лунен зрак край седем феи минал коси зелени дълги виели в нощта Сега играйте в кръг и пейте по-високо за да не чувам на лодкаря песента и доведете ми девойки светлооки със руси плитки и със поглед взрян в нощта Пиян пиян е Рейн озират се лозите във него и се сипе звездно злато Гласът възпява пак раздирайки гърдите онези феи заклинателки на лято Бокалът ми строши се както секва кикот

89 СБОГУВАНЕ Взех стрък изтравниче в полята Есента е мъртва запомни Не ще се видим вече на земята Изтравниче ухание на лято И че те чакам запомни

Гийом Аполинер (1880–1918) е френски поет, писател, критик, виден представител на френския артистичен авангард. Активен участник е във формирането на естетическите принципи на кубизма. С поезията си се явява предшественик на сюрреализма. При последната редакция на стихосбирката си „Алкохоли“ (Alcools), от която са и тук представените стихотворения, поетът премахва пунктуацията, за да даде свобода на ритъма и на цезурата на стиха. Преведе от френски ЖАСМИНА КАНАЗИРСКА

ВЛАДИМИР СОЛОУХИН СТИХОТВОРЕНИЯ

СИПЕ СНЕГЪТ И НАТРУПВА Песен Сипе снегът и натрупва, падат бели цветя. Спомняй само най-хубаво, като на сън ти шептя. Сипе, сипе снегът и натрупва, пътят е цял посребрен. Спомняй, спомняй само най-хубаво и за теб, и за мен. Сипе снегът и натрупва, пада отдън небеса. Помня всичко най-хубаво, мило, скъпо за нас. Сипе, сипе снегът и натрупва, пада леко, без звук. Помня, помня само най-хубаво, и на всичко напук. Ще шумят поривистите ветри в мрачния ден. Ти ще оставаш най-чистата и най-светла за мен. Сипе, сипе снегът и затрупва, падат бели цветя. Спомняй, спомняй само най-хубаво, като на сън ти шептя.

МЪЖЕТЕ Какво че кълняха зловещо и виха прокобници зли, това са най-мъжките вещи: доспехи, седло и стрели.

91 Войната с печал ни помете – в полето, в калта и снега мъжете, мъжете, мъжете прогонваха гневни врага. Жените ни виеха нощем – що кръв се е ляла до днес, че мъжки достойнства са още геройство и жертва, и чест. Под маска се крие лицето, но дулото виждаше цел: мъжете, мъжете, мъжете застрелваха всеки подлец. Когато звездите не светят и следва ни сляпа съдба, изричахме мъжката клетва с най-късата дума – борба. Когато притъмни небето над спящата древна гора, мъжете, мъжете, мъжете вървяха в сибирския мраз. Не вярвам на слухове черни, че други мъжете били – пред силни се кланят смирено и мъркат край женски поли. Че стреснато пърха сърцето, че дръзки и волни не сме, мъжете, мъжете, мъжете, зараства ли белег от меч? Светът се променя, не спете, вземете и хляб, и стрели, мъжете, мъжете, мъжете, помнете какви сте били.

92 Жените жени са отвеки, и майки, и скъпи сестри, приготвят ни праните дрехи и мълком не спят до зори. Мъжа и сина си ще срещнат на пътя край първия мост… Мъжете, мъжете, мъжете, разбрахте ли моя въпрос?

1968

ЛОЗУНГИТЕ НА ЖАННА Д`АРК Звучи с нечувана сила лозунг най-обикновен: За свободата на Франция мила, кой ме обича – след мен! Бягат пешите войни, конният строй е смутен, а тя говори спокойно: кой ме обича – след мен! Ето я – смела и гневна – вдига белия флаг, сякаш върви след девата цяла Франция в крак. Изтерзана е Франция мила, падат убит до ранен. Безсмислено е да се бием… Кой ме обича – след мен! Сменила рокли излишни за броня, за щит и за меч, шестнадесетгодишна, се втурва в огън и сеч. Тя върви за святото дело, лумва след нея пожар. Крачи нежната дева, желязната Жанна д`Арк. Сред британците – паника, стене лъвът уязвен. Тя се вдига, цялата в рани: кой ме обича – след мен!

93 То за нея иначе бива – да къса цветя по роса. Но Франция мила загива, Франция аз ще спася. Всяко момиче се моли за дом, за детска сълза. Но ако не аз, то кой ли? Никой, ако не съм аз. Аз на бога се моля да бъда с дух озарен. Ако не аз, то кой ли? Кой ме обича – след мен! Откъде ли сила такава – пази го в тайна нощта. Но всичко се сбъдна, както беше го казала тя. Победа – едничка награда – мълния в меч заблестял, в Орлеан обсадата падна, коронован е в църквата Карл. А после? Позор за мъжете. Франция цяла се опозори. Съди съдът начетен, клада в Руан гори. Британци или бургундци, епископи или князе момиче съдят. Безумци! Страх и бяс ви обзе. А къде е милата Франция? Сякаш цяла се скри. Измени на Жанна, продаде я без пари… И Карл, коронован от Жанна, завря се вдън земи. Кралят – нима е странно – ръцете си пръв изми. В онези очи на тълпите зъл блясък от огън игра. Защо, защо не спасихте вярната своя сестра?

94 О, така е – каре, охрана, войник до войник. Но всички заради Жанна ако се хвърлихте в миг? Всички – в големи и малки градове и села, от кръчми и пищни зали, пешком и в конски седла? Страхливци окаяни, срам не ви ли тежи? Защо ли в огън Жанна се хвърли вас да спаси? Пламъкът тръгва нагоре, тлее искрица живот. Има предатели – хора, но има – и цял народ. Смилете се, хора, над Жанна – още мъждука нейният взор. Една за всички въстана, всички за една… позор! Жаравата бавно изстива, палачът дори се смути – сърцето ѝ сякаш е живо, сякаш още тупти. Сърцето ѝ хвърлиха в Сена, да няма от него следа. Вече пет века насетне изтича мътна вода. Но расне нейната слава – щом има нещастен народ, девата се възправя за още един живот. И еква, гордо и волно, лозунг за бой вдъхновен: Ако не аз, то кой ли? Кой ме обича – след мен!

1975

95 ВЪЛЦИ Ние сме вълци. Кучета много, малко сме ние. Щом пушките скръцват, ние един подир друг гинем. Досущ на разстрел сме – с бясна болка мълком се мятаме. Но пак оцелели, се влачим напук по земята. Да, вълци сме ние – малцина, броим се на пръсти. По кучешки вием, но по вълчи сме непокръстени. По вълчи вървища ние от глад се препъваме – със сняг се засищаме през преспи под лунно безмълвие. През зимите ледени на топличко вие се чешете. Нас все ни преследват и в огнен капан ни заклещват. Скимтите си в къщи – навън ние ръмжим свободно – че вълци сте всъщност, но изменници на породата. Спомнете си само как тичахте зли и безстрашни. Но вас ви примамиха – сега сте пазачи уплашени. Покорно премигвате и на хвърлен залък се радвате. Нашийник с верига за вас е достойна награда. А днес треперете – ловът ни е вашата казън. И вечно помнете – по вълчи вас, кучета, мразим.

1964 Преведе от руски БОРИС БОРИСОВ

БОРИС ОРЛОВ СТИХОТВОРЕНИЯ *** Безразсъдно не скачам във пропаст, но за риска – да бъда простен! Щом не вдигна глава от окопа, как ще тръгнат и други след мен. За атаката нужен е опит. А за риска недей ме вини. Знай, че скочиш ли пръв от окопа, и смъртта ще се дръпне встрани. *** Надеждата последна още тлее, за миналото не изпитвам жал. Знам, мойте дрехи ще ме надживеят, че възрастта ми страшно натежа. Животът беше кратък – два-три мига, не минах земния си път докрай. За тялото ми тия дрехи стигат, а за душата – книжки съм избрал. Войник съм бил, и кротък миротворец, дотлява въглен в слабата ми гръд... Свещица пред Никола Чудотворец запалвам – че ме чака дълъг път. *** Не вятър и сняг безпосочен, не врана, ни злобно зверче, а гълъб с маслинено клонче е моето мъдро сърце. По-други са хората днеска, забравили гняв и раздор. Сърцето ми – птица библейска, си свива сред храма гнездо.

97 *** Огньове есенни горят, светлее тънък дим. Понесени в небесен път, над къщите летим. Въздушната река тече сред звезден стъклопис. Към облаците ни влече – там розов ангел спи. Но виж – домашен дим дими, в прозорците – мъгла... На зимната земя сами ще мръзнем. Без крила. *** Преживяхме нелепи реформи – като в някаква нова война, непознати беди и погроми изтърпяха народ и страна. Паметта ни да имаше воля за предишен и бъдещ живот, ще откликнат с невиждана болка и Съюз, и съветски народ. *** Престъпих офицерската си клетва... Назад-встрани – като затворен в клетка не мръднах. Върху мен тежи вина за нашата разграбена страна. Престъпих офицерската си клетва... На чуждо знаме, вчера триж проклето, без ропот служа, глух и онемял. На чуждо знаме служи генерал и редник. Върху нас тежи вина – загубихме студената война. Престъпих офицерската си клетва... Попаднал в плен, не стрелях с пистолета. Ни генерал, ни редник, аз и ти – един с живота си не заплати. А в плен се мъчи нашата страна. Не победих в студената война. Престъпих офицерската си клетва... Превод от руски БОРИС БОРИСОВ

БЪЛГАРИНЪТ И МОРЕТО

МОРЕ И НЯВГАШНИ ЖАЛБИ СОЛЕНИ… ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ

Причините, които отправят българина да странства по море, не се различават съществено от подтиците и при другите народи. Търговия, поклонение по светите места, политическа и икономическа емиграция, по-рядко – опознаване на далечни краища, са движещите сили, насърчили нашенеца да стъпи на корабната палуба. И днес е любопитно: как се е чувствал той сред люлеещата се синева? Какви впечатления е придобил? Какво е запомнил и впоследствие разказал на потомците си от страниците на възрожденската ни периодика… И т.н. Във в. „Македония“ на Петко Славейков Медникаров с пътеписа си от Цариград до Варна увлекателно отговаря на тези въпроси. Текстът не е озаглавен, а сам авторът го датира от 21 март 1868 г. Две са основните теми в него: разказ за кораба в лошо време и разказ за пасажерите бедняци. „Непресяквано валящийт дъжд, и не утихно дующийт вятър мя държаха под затвор в камарата, която от злочестината на болезненното състояние на джоба ми не беше ни вторий клас ни първий, но от класът на кораберните стаи, дето между четирнадесет легла в една от четирнадесет педеи ниска и тясна стая, петнадесетий аз в сред димът на тютюня и смрадът, на дъховете и нечистотата и шеметът от плакнътието на корабът правяха своите токо кажи без связни и безтълковни размишления, които ся мержеяха не ясно в замаянийт ми мозък като не ясно ся представяха на замрачелите ми очи предметите в тъмната стая в която ся намирах.“ Можем да твърдим, че поднесеният пасаж е само основа за истинската градация на разказа, който страдалецът Медникаров бърза да сподели. Чест му прави, че в описанието на случилото се той не е изпуснал орисията на себеподобните си и в никакъв случай не се разграничава от тях. И в цялата нерада обстановка пак той, поетът, долавя могъществото на стихията, за да остави на читателите образа ѝ за години и десетилетия в бъдеще време: „Шумът на вълмите блъскани дървените но твърдите ребра на пароплувното ни корито, плескът на дъждът, бучението на вятъра правяха дива една гармония от грозната музика на разяренната природа, музика която колкото нощта напредуваше, толкоз и тя по-гръмогласна биваше. И аз ща не ща слушах я и ся ужасявах (за да не кажа наслаждавах ся) две нощи наред, в които сънят неумолимо бягаше от отегналите ми за него очи. Бях принуден да дремя а да не заспивам, но в просъница час по час като ся уничах около си на очите стаята в която ся намервах ми ся представяше ту като вертеп разбойнически с онуй мъждиво кандило и 13-те четирнадесет мрачни, черни, прибледняли и нечисти фигури, ту като едно

99 от подземните онези жилища толкоз грозно измисленните от изобретателната фантазия на някои калугери за стреднувание на грешниците. Да ли ще би в адъ по-жестоко от тука, ся питах аз измъчван от задуха, димъ, смрадъ, теснота, и още нещо подобно на червени. Но при излязванието ми на вън първийт поглед на тези които още по-бедни от мене оставаха изложени на дъждът и на студенийт вятър измокрени и под мишци стояха свити на кълбо, скостени от студъ, без да мръднат освен зъбите им които чутом дрънкаха, даде ми да разумея че състоянието на тези които бяха извън мойт ад беше по-несносно и че аз трябаше да оценявам по-добре несносното си прибежище. Несносно наистина но не вечно, защото скоро му видях крайт… Намусеното небе ся по разведри, дъждът посякна, вятрът потихна, намръщеното чело на своенравната черноморска пачина ся позаравни, зашаваха кораберите, задими ся пароходното димилище, затътнаха котлите, зацапаха перките на колелата и пароходът при вечер ни понесе към Варна дето ся извезохми…“ Този безхитростен разказ носи в себе си и природното описание, и елементи на психологизацията, адресирана до образа на скитника така, както във времето той ще бъде допълван в творбите на българските писатели зад граница: Страшимир Кринчев, Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Александър Карпаров, Тодор Ценков и редица други. Докато тук, с изживяното от Цариград до Варна сред бурната стихия, Медникаров очертава, без непременно да е търсил подобен ефект, критериите за създаването на стойностен български „морски“ пътепис от позициите на страдалец. Те са реализъм, достоверност, пряк досег до описваното, усет за важността на „случайния“ в разказа детайл, индиректно провокиране на читателския интерес и, разбира се – поднасяне на материята с разбираем за съвременника език. А в случая с неговата творба – с много трагизъм и изпитание на волята. Защото, ако ни е позволено, ще употребим и несъществуващото понятие „смешен трагизъм“. Него е родило морето по страниците на в. „Турция“ от юни 1871 г. в неподписаното заглавие „Писмо от Божи гроб“. Какво ни спомнят стародавните кандидат-хаджии? „И току чтом хванахме да следваме пътешествието си, ето ненадейно ся появява отпреде ни една силна буря, една силна фортуна, коя ни принуди да изгубим веселието си завчас, и да са замислим что ще стане с животът ни. Морските вълми като ся издвигаха ту от едната, ту от другата страни, та удряха вапора, правяха го да ся колебае от мястото му; ковертата, на която бях и аз ся попълни с вода; ми всички са измокрихме, и като бедствувахме да изгубим живота си, всички единогласно са моляхме Богу, и викахме на капетана за помощ! По повеление следователно на капетана, ми всички от кувертата слязохме в хамбаря, гдето като имаше няколко бурета с зейтин, от силното люлеяние и удряние с едно о друго, случи да са счупи едно от тях, и зейтинът ся изля под краката ни, така что-то до преставание на бурята, ми вси киснахме в него, и едвам сполучихми да излезем на Александра“. Но всяко зло за добро. Защото киснатите в мазната течност съвсем безплатно цървули, емении и калеври са добили допълнителна здравина и устойчивост – нещо като бонус за собствениците. И нищо чудно потомците им да ги обуват и днес по особено тържествени случаи. Възрожденските маринистични спомени

100 продължават един след друг. В случая от друг жалостен откъслек – как се държи човек на кораба по време на опасност, в „Една бора на Морето“: „Платната са прибрани и корабльт ся таркаля от една бездна на друга, и всякога като пада на страната си, мащити му сякаш, ще ся съборят в морето като искоренени дръвета, и вълмата, която ся распръсва отдоло му, ври и покрива ковертата, само слугити и аз останахме горя; чюват ся офкания на болни и таркаления на ковчеги и покъщнини, които ся удрят по странити на корабля... Аз ся свързвам с едно въже у една маща за да не мя завлече вълмата и да не ся таркалям по морето, когато ковертата ся навожда веке толкова, чтото дохаждаше перпендикуларно. Завивам ся с мантото си и гледам това високо позорище; слазям на пътя доло за да давам сърдце на жена си, която лежеше на постелката си“. И т.н. Известно е, че българинът не обича да хвърля пари нахалос. Така е и с неговите митарства по корабите. Сега действието се пренася на реката Дунав, а дописник на в. „Македония“ се жалва в далечната 1869 г. от турското параходно дружество, споделяйки: „Вапорите са останали за оплакване от нечистота; всичките камари и коверти са заприличали на кравешки яхъри; станциити са също занемарени, защото инспектори са много та един каквото направи друг го разваля и камарите смърдят от нечистотии, защото там си пекат пътницити, пастърма пр. и пр. Ако попитами за причинити на тия не добростойности, незнаем ако трябва да ся покаже друго немарение или раскошно следствие, освен на управлението на вапорити, въверено на един пашя, който невнимава на това и по него лесно може разсъди человек за всичкото управление на дружеството, защото, както го казват сами, рибата миришала от главата си“. Причината за нередностите русенският автор вижда в прекаленото чиновническо присъствие на люде от разни страни и народи, които всъщност нехаят за просперитета на отоманското дружество и намеква, че трябва да бъдат заменени от българи. Контекстът е ясен – местното население, допуснато до корабния поминък, ще получи и престиж сред сънародниците си, и пред официалните власти. Като, разбира се, ще се справи много по-добре от пришълците с поверените му длъжности, дори сега малко неясни за тях в професионален смисъл. А и няколко гроша повече никому не са излишни… Две години по-късно „Турция“ се присъединява към негативното мнение на пътниците за споменатото дружество и за безхаберието по неговите кораби, успешно конкурирани от съдовете на немски и австро-унгарски дружества: „На турскити параходи по Дунав няма еще оная редовност и онова внимание към гостите които трябва да владеят там. Между началници и подчинени има ахпаплък, нъ няма онова дълбоко съзнание на дълга. Равенството са разбира твърде на широко и са обръща на неподчиненност. От най голямий до най малкий са събират наедно и прекарват времето в приказки. После, когато са покаже нуждата, започеват са викове и чести помянувания на майки и сестри, като че помага това в стеснението. Камарите са държат нечисто и неприбрано, защото сички тичят вътре. Леглото на кафеджиите и слугите е в камарите; най напред си лягат тези господиновци, че посля гостите, ако има място, разбира са. От нямание на контрол камарите са пълнят и с таквизи гости, които имат право само за кувертата. Сяки може да са курдиса в камарата и да пие, пее и безчинствова…“

101 И още: „Втората камара е мръсна до няма-къде. Тя е свърталище на матросите и приемник на техните нечистоти. Ако и да си имат особенни стаички, матросити тичат за сичко в камарата: там ядат своя чесън, там спят на широко, там играят карти, там плюят, и сичко това вършат без най-малко внимание към пътниците. Зарад сичко това пътниците избягват турските параходи и тичат към австрийските. Да си даваме парите на чуждоземните компании и тогава, когато искаме да преминем от един турский град в други пак турски и през няколко часа надалеч, това на дали е до там препоръчително за нас. Аз съм правил своити пътувания по Дунав с турскити параходи; нъ, съзнавам са, за това ми е било потребно хамалско търпение.“ Което значи, че и на море, и по голямата гранична река българинът е носил своето самочувствие, оправдани претенции и изисквания да бъде третиран като човек с възможности, но не и като временен придатък към кораба. Че достойнството му и там е било също толкова значимо, както и оцеляването му в буря, както и самият му живот. И че независимо от страховитата си мощ синята стихия не го е плашела – постепенно, с времето, с осъзнаването на нейната важност за битието и икономическия просперитет. А тя в немалка степен е позволила будните български търговци и интелектуалци да се издигнат над закостенялото мислене и да разглеждат съвремието си с европейските критерии тогава, когато все още килийните училища са актуални. И българската принадлежност вече да не е пречка, а сериозен критерий за конкурентост и достойно сътрудничество с нейните представители в тежкия алъш-вериш. Защо се сещам сега за Вазов? „И кога му викнат: „Българину – бесно, той да се гордее с това име честно!“ Както впрочем е и било…

102

СВЕТОВНА ЕСЕИСТИКА

АНА БЛАНДИАНА ЕСЕТА

Още преди три десетилетия – в апогея на „Златната епоха Чаушеску“ – АНА БЛАНДИАНА (род. 1942 г.) заяви, че не може повече да търпи насилието, унижението, лъжата, че „единственият ѝ дълг – висш екзистенциален – е да говори само истината“. И остана вярна на този дълг дори когато това бе изключително трудно. Престанаха да я печатат, уволниха я, беше принудена да напусне работата и дома си в Букурещ и да живее в село Комана край Гюргево, Южна Румъния. Но заедно с поета Мирча Динеску (род. 1950 г.) и учителката от Клуж Дойна Корня тя бе един от светилниците в дългата и сякаш базкрайна нощ, спуснала се тогава над многострадалната ни северна съседка. „Идва момент, казва Бландиана, когато или трябва да се откажеш от всичко, или трябва да станеш защитник, прокурор, съдия, да минеш през тези трудни състояния като през празни пространства, да намериш ъгъла, своя ъгъл, откъдето Истината, която си изкрещял, получи своето най-гръмко и най-дълго ехо. И това е моментът на встъпването ти в Борбата...“ ЛЪЖЕТРАКТАТ ЗА МАНИПУЛАЦИЯТА Тази книга не е мемоарна, дори ако понякога създава това впечатление. Това не е опит да разкажа моя живот, а да го разбера. Затова изложението не е в хронологически ред, но следва логиката на аргументите и е свързано по асоциативен път с идеите и натрапчивите мотиви. Чрез подборката (която не би могла да бъде друга освен тенденциозна) тези натрапчиви мотиви се сведоха всъщност до един и той бе формулиран така: всичко, което съм преживяла досега, е в резултат на моята воля и на влиянията и въздействията, на които съм бивала подложена, както и на манипулациите, извършвани някога с мен. И тук аз имам предвид, не само онова, което са ме принуждавали да извършвам, но и нещо по-сериозно – онова, което съм правила точно по собствено убеждение... Никога не съм записвала нещо друго освен идеите, фактите невинаги са били важни за мен, а моето собствено формиране е достойно за интерес само като функцията от броя на страниците, които съм написала, за да ги спася от небитието. И така това, което се опитвам да направя сега, не е описание на някаква известна история, а изследване на произшествия, свързани с въпроса, с който започнах и който, подобно на магнит, обикалящ разпръснати железни стърготини, се опитва да ги събере и да им придаде известна форма и дори смисъл, може да измени не само перспективата, но и съдържанието на разказа. Обектът на това изследване съм самата аз, но тук по-важното е, че става дума

103 не само за разглеждането на моя казус, а за нещо къде по-важно от примерите и отговорите на въпроса (кой кого манипулира, кой успява да манипулира и кой не се поддава на това). И истината е, че в центъра на всички сили, предмети, факти, произшествия и персонажи се намира – подобно на черно слънце, един разпоредител на световете, извадени от хаоса, за да станат зависими – желанието за манипулация! Известно е, че индийският цар Ашок (273 г. пр.н.е.) е учредил тайно общество от деветима мъдреци, които владеели цялата мъдрост на света, и всеки от тях отговарял за една област от знанието. Още тогава на преден план били техниката на пропагандата и манипулирането на масите – една наистина всемогъща наука, с чиято помощ и днес се владее умът на тълпата и се управлява светът... ЕДНО ПРОИЗШЕСТВИЕ ЗАПИСКА от Генералната дирекция на печата относно забраната на моята книга „Ахилесовата пета“. Записка, публикувана от Марин Раду Мокану през 2002 г. в сборник със заглавие „Комунистическата цензура в Румъния“, за която навремето узнах не директно, а според последствията за мен, и това бе напълно естествено, след като ставаше дума за секретен документ. Цензорът пише, че „...сборникът „Ахилесовата пета“ на Ана Бландиана не може да бъде одобрен за печат“. Записката е датирана на 10 май 1966 г. Сборникът все пак излезе през същата година. Последната фраза ме накара да си спомня именно за цензурата и за този мой текст сред безбройните подобни епизоди – драматични или просто досадни, свързани с публикуването на повечето от моите текстове. Година преди това бях предала сборника в Литературното издателство в Букурещ, същото, което през 1964 г. в поредицата „Лучафар“ (в нея тогава дебютираха Никита Станеску, Чезар Балтаг и Илие Константин) публикува моята първа стихосбирка със заглавието „Първо лице, множествено число“. Когато мина етапът на обсъжданията – тях вече не ги помня! – помня само как упорствах да не се промени нищо и много се опасявах да не се повтори ситуацията с първата ми книга, която като отпечатана се различаваше твърде много от предадения ръкопис не толкова заради задраскванията, колкото заради добавките, и въпреки добрия прием сред критиката, не бях доволна. Такова беше положението на нещата, когато от Клуж, където живеех, ме извикаха за разговор в Букурещ при директора на Литературното издателство, което не предвещаваше нищо добро. И наистина, когато след нощния влак се добрах до булевард „Ана Ипатеску“ и директорът Йон Бануца ме прие твърде благосклонно, дори загрижено, сякаш бях болна от нещо, за което не подозирах, той ми каза, че много се радва да се запознае с мен, защото винаги му е приятно да се среща с талантливи млади хора като мен, и че в никакъв случай не бива да се отчайвам и да се отказвам от писането, дори и ако на тази книга не ѝ било писано да излезе. „Но защо?“, смутено попитах аз, изненадана от този бърз преход от похвали към катастрофата, чиято неизбежност не бях предвидила. А той с видимо съжаление, почти по бащински, ми обясни, че моята стихосбирка е твърде тъжна, лишена от оптимизъм и поради тази причина не би могла да бъде отпечатана във вида, в който

104 била представена сега от мен. Като произнасяше тези слова, той поглеждаше към лист хартия, който би трябвало да бъде въпросната Записка от Дирекцията на печата, публикувана след много години, и той я четеше сега, като използваше разни поясняващи аргументи. Сега, когато я чета, съм потресена от прикрепената към нея литературна рецензия, дори преди да стигна до крайната присъда: „В някои от стихотворенията от сборника тези чувства и идеи прозвучават като истински вик на протест. Страстният протест на поетесата против конформизма и компромисите, против онези, които мълчат и приемат всичко, които въпреки доволния си вид се страхуват, е съпроводен от чувства на ранена гордост, на безпомощност, на болка...“ И макар и неподписан, този обвинителен текст, без съмнение, бе съчинен от професионален литератор, който използва аргументите наопаки. А тогава фразите, които директорът на издателството, малко смутен, ми цитираше, ме объркваха и аз просто не разбирах дали става дума за продължение на похвалите или за аргументи за спирането на книгата. Накрая, като ми подаде папката със стихове, Йон Бануца ми съобщи, че седем от тях (и посочи отметките в съдържанието) не могат да бъдат публикувани под никакъв предлог, а останалите могат да бъдат спасени с помощта на един „обяснителен предговор, оправдаващ песимизма им“! Това според него било „явен знак за благоразположение“ и само от мен зависело дали да излезе моята книга. Излязох от помпозния хол с дървената ламперия и седнах на малка пейка в ъгъла с папката. До влака за Клуж имаше още доста време, не познавах никого в Букурещ и не знаех какво да правя. Започнах да прелиствам страниците, изпълнени с бележки, а на места и със задрасквания. Отхвърлените стихотворения (седем от двайсет и три) се оказаха най-добрите в книгата. Заплаках. – Какво правиш тук, момиче? Какво се е случило? Защо плачеш? Как се казваш? Тези въпроси ми зададе млада блондинка със загрижен и заедно с това с авторитарен тон. Отговорих ѝ, още не знаейки коя е тя. Оказа се редактор в отдела за белетристика. Казваше се Джорджета Димисияну. Тя взе папката от ръцете ми и отвори съдържанието. Инкриминираните заглавия бяха отбелязани с кръстчета. – Да видим какво можем да направим – каза тя някак безразлично и без да ме попита, ги зачерта решително. – Не! – опитах се да я спра аз. – Не мога да се откажа от тях! – А кой те принуждава да се откажеш? И тя най-спокойно и наставнически ми обясни, че ние с нея ще преместим тези стихове на други места в съдържанието, което, както се вижда, е изпълнено с поправки. Никой няма повече да го проверява и всички от издателството ще видят само дали са премахнати цензурираните. Едно от стихотворенията, „Героична поема“, което започваше със строфата „Всички кучета в страната бяха надеждни. / Хапеха само враговете на своите господари. / Носеха каишките си елегантно, като огърлици. / Техните собственици постоянно обсъждаха въпроса какви каишки ще бъдат на мода догодина...“ все пак беше съкратено, за да не изкуши съдбата.

105 След това ме накара да пренаредя стихотворенията, като ми обясни, че директорът на издателството бил порядъчен мъж, при това бивш работник от вагоноремонтните заводи в Гривица, така че не страхувал от нещо, а и никой не го подозирал и проверявал. Ако съм била попаднала на някой началник от подолен ранг, при това с бръмбари в главата, можело да бъде по-сложно. Подредих и описах страниците с чувството, че става нещо нереално. Не вярвах, че ще бъде така просто и че другите няма да разберат. Когато привърших, Джорджета Димисияну ме взе за ръка и ме вкара в кабинета на другаря директор. – Седи в хола и реве – весело започна тя, сякаш мен ме нямаше и двамата си говореха помежду си. – Аз я убедих да приеме съкращенията и след два дни тя ще ни изпрати и предговора. След това двамата заговориха за неговата последна стихосбирка. Всички бяха спокойни, а на мен това ми се видя просто като един абсурд. „Аз мисля, че единственото определение за поезията, което не ме е оскърбило и не ме е превърнало във вулгарен клоун или в Коломбина, което ме успокоява и примирява със самата мен, е една фраза на поета Карл Сандбърг: „Поезията е дневник на морско животно, което живее на сушата, а иска да лети!“ Възприех тези думи като почти утешителна формулировка за фаталното, като акт на признателността, подписан от поета за своя съдба.“ С тези думи започнах своето „Предисловие“, което изпратих в редакцията след два дни и което, благодарение на доброжелателността на техническия редактор госпожа Констанца Вулканеску, беше поставено в крилцата на обложката, за да не стои така неестествено. И невероятно, но факт: книгата излезе и никой не забеляза нищо. Сега, когато постфактум опознах механизмите на цензурата, това произшествие ми се стори по-невероятно отколкото тогава. Единственото логично обяснение – доколкото в абсурда може да се търси логика – беше гаранцията за правилната политическа линия на директора на издателството, което се оказа по-важно от правилата. Това, разбира се, още веднъж доказа, че миналата репресивна система, колкото и организирана и непогрешима да беше, все пак можеше да бъде и дълбоко субективна, а значи и уязвима. Сега ще дам и един постскриптум на въпросното произшествие. Сред рецензиите се оказа една, публикувана в „Газета литерара“, подписана от Корнел Регман (неочаквана чест за дебютант като мен!), в която известният критик цитираше стихове от няколко от зачеркнатите стихотворения, а едно от тях дори изцяло! Така и не разбрах дали някой от Дирекцията на печата откри това и го показа на Йон Бануца, или той сам случайно прочете рецензията. Приемам втората възможност. Скоро ме повикаха при него. Известно време, което ми се стори безкрайно дълго и мъчително, той ме гледа с тъга, без да промълви нищо. После се надигна тежко, старчески, приближи се, сякаш искаше да ми каже нещо конфиденциално, сниши гласа си до шепот и рече: „Аз ти се доверих, а ти ме подведе...“ Но в тона му нямаше обида, а само тъга. – Моля ви, простете ми – произнесох аз смутено и тихо, забила очи в пода. – Много съжалявам! – И добавих: – Много ви благодаря за книгата. А той ми отвърна:

106 – Няма за какво да съжаляваш. Парадоксално, но краят на този случай с хепиенд не ми прозвуча оптимистично. Това, което направиха тогава за мен Джорджета Димисияну и Йон Бануца, доказва, че е тогава при наличието на смелост и дързост може да се постигне нещо. Но фактът, че цялата тази история изглежда някак невероятна и абсурдна, свидетелства колко рядко са се случвали подобни неща, които в края на краищата са зависели до голяма степен от силата на човешкия характер. От този мой разказ, разбира се, не следва, че цензурата не е била толкова зловеща, колкото е била всъщност, а това, че всяка книга е имала своята съдба, изградена от рискове и непредвидими събития. А и нерядко сам Господ Бог се е намесвал, когато е нямало друга надежда. Всъщност съвременната румънска литература не е „продукт на цензурата“, както твърдят някои, а по-скоро резултат от съпротивата срещу тази цензура. Бих искала да се отделя от този момент в друго време, случило се доста покъсно, през 1985-а или 1986 г. в един магазин за хранителни стоки. Това беше последният път, когато видях Йон Бануца. Беше зима, пълна липса на продукти, купонна система за маслото, млякото, захарта и други продукти и безкрайни опашки, „без локомотив“, тоест, когато хората се строяваха пред магазините да чакат, без да знаят кога и какво ще пуснат в продажба. Магазините за хранителни стоки се бяха превърнали в „олтари на глада и унижението“, при това бяхме принудени да ги посещаваме всеки божи ден. Един такъв магазин на улица „Брезояну“, зад висок блок на Дворцовия площад, който бе по-просторен от другите, се славеше с дължината и сложността на опашките, които се образуваха в отделните сектори. Те се пресичаха, преплитаха, смесваха, което водеше вечно до напрежение, скандали и дори до бой! Като влязох, неочаквано усетих, че се случва нещо необикновено. Тълпата замря, вълните ѝ се укротиха и някаква невероятна тишина овладя цялото пространство, наблъскано до краен предел с хора. И се чуваше само един глас. Отначало аз не разбрах какво говори той пред тези близо няколкостотин, притиснати един до друг хора. Опитах се да се приближа към мястото, откъдето се носеше гласът, и за мое учудване ми позволиха да мина, сякаш хората изпитаха облекчение, че още някой ще сподели с тях отговорността по слушането. – Аз съм длъжен да поискам прошка от всеки от вас – викаше гласът, който вече чувах ясно, – за това, че живеем по този начин, че сме се натъпкали тук като риби в консерва и се надяваме, че ще ни подхвърлят по някое късче месо или сирене. Аз съм длъжен да поискам прошка от вас, защото съм част от онези, които ви доведоха до това състояние днес. Аз се борих за нещо и ето докъде стигнахме. Аз бях комунист и нелегален. Аз и такива като мен са виновни, защото ви донесохме комунизма... Беше явно, че слушателите започнаха да се плашат от чутото, в душите им настъпи смут, водеше се борба, която би била комична, ако не предизвикваше и страх, а също и отвращение. Чудеха се дали да слушат, или да излязат от магазина, но това означаваше, че щяха да изгубят мястото си на опашката. А аз продължих да се промъквам напред и скоро се добрах до кръга, където хората се бяха отдръпнали от човека, който викаше. Това беше Йон Бануца. Не

107 можеше да се каже, че е в нервен срив, беше просто силно раздразнен. Не го бях виждала от много години. През 1969 г. го бяха уволнили от издателството и го бяха изпратили като редови редактор в списание за земеделие. Изглеждаше доста по-възрастен, отколкото го помнех. Съдейки по всичко, той не ме позна, затова аз отидох при него, съобщих името си, хванах го подръка и го поведох към изхода. Пред нас се отвори пътека, като хората ни гледаха с облекчение, доволни, че ще могат да се върнат по местата си на опашката. Но улицата беше хлъзгаво, влажно, студено. Попитах го да го заведа ли до дома му, но той ми отвърна, че живеел съвсем наблизо. Преди да се разделим, исках отново да му благодаря за книгата, за излизането на която му бях задължена. Той се усмихна, явно не си спомни. Това важно за мен произшествие явно не беше съхранено в паметта му. ЧУЖБИНА Един от въпросите, който ми задават вече много години, и преди осемдесет и девета година, и след нея, е защо не напуснах страната си, защо не емигрирах, а винаги се завръщах, независимо от това, което се случваше с мен в Румъния. Хората, които ме питаха за това в чужбина, бяха успели да заминат, заплащайки за това с цената на много усилия и унижения, с отчаяни и рисковани опити, понякога и със затвор за мечтата си да живеят на свобода. Също така и в страната живееха хора, готови да дадат и понесат всичко, за да заминат, но все пак не им стигаше смелост или пък нямаха случай, при който да рискуват. И колкото и да бяха различни едни от други, те не можеха да разберат, че аз просто никога не бях и помисляла, че ще мога да напуска дома си. Никога не ми е доставяло удоволствие да отговарям на този въпрос, защото в отговора му има твърде много нюанси, твърде много лично и дори патетика, за да могат истински да ме разберат. Освен това този мой отговор би бил оскърбителен за онези, които биха го чули, тъй като техният живот беше престъпил законите, определящи моя живот. Отначало, помня, че отговарях накратко: „Никога не съм имала подобен проблем.“ После, с времето, въпросите ме принудиха да обмисля този проблем, да намеря отговори за самата себе си. Сега, когато се опитвам да ги изложа – до известна степен систематично, по реда на важността им – още веднъж се убеждавам, че съвсем не е било лесно да ги произнеса. Мисля, че първият и най-очевидният от тях е това, че точно такава ме е сътворил Господ, че подобно на растенията има хора, за които дълбочината на корените определя всичко в живота им, а има и други, които могат да живеят без корени. Аз се родих в първата категория. Колкото и слаби да са били моите логически аргументи, винаги съм знаела, винаги съм била убедена, че ако по силата на някакви обстоятелства бих била принудена да емигрирам, без право да се завърна, не бих преживяла никога това. Сигурно бих умряла! Дори и сега, след много години, ми е неловко да призная това мое убеждение, не защото не съм толкова убедена в неговата истинност, а защото тъкмо тази истинност вече ми изглежда непропорционална, неудобна и неуместна, без връзка с обичайните мерки както днес, така и тогава. Впрочем това, което в началото бе само

108 усещане, по-късно, когато опознах атмосферата на емиграцията, откри своите логични аргументи и опорни точки. Да, убедена съм, че в емиграция не бих живяла дълго. Вторият мотив беше не толкова личен и изострен като първия, но също така категоричен. Струваше ми се, че ако замина, ще легитимирам, ще узаконя Николаe Чаушеску, ще оставя страната на него, който иска да докаже, че е поважен за румънския народ отколкото аз, която го изоставям. Ето това не можех да допусна. Давам си отчет сега, давах си го и тогава, че тази казуистика е до голяма степен абсурдна. Това доказателство не бях споделила досега с никого, макар да се чувствах права. Народът – изцяло – не може да напусне своя дом, каквато и беда да го сполети. Онези, които заминават, се спасяват кой както може, като мълчаливо се отделят от тези, които остават, дори само с факта, че отказват да споделят съдбата си с тях. Това, че Чаушеску превърна любовта към Родината в едно позорно и користно цирково зрелище, за мен не стана причина, достатъчна да не обичам своята страна, а бе достатъчно да ме накара да не говоря за това. Третият мотив, излизащ отвъд пределите на всички съмнения, при това също несподелен, беше опасението ми, че ако напусна дома си, няма да мога да пиша. Това беше само предчувствие, основано на факта, че през кратките периоди, когато напусках страната, не пишех нищо друго освен бележките в дневника си. Предчувствието, дори и да бе абсурдно, съдържаше страх, от който не можех да се освободя. Едва след осемдесет и девета година, когато пътешествах много и написах и доста неща зад граница, разбрах, че този страх е бил свързан с мисълта, че няма да мога да се върна никога у дома. Не това, че бих заминала, а това, че не бих могла да се върна, способстваше за тази стерилност, за това безплодие тогава. Ето тази невъзможност да се върна всъщност е истинската причина за моето незаминаване от дома. Това е ядрото на всяка трагедия, която така или иначе преживява всеки заминал. Така впрочем се обяснява това съчувствие, което ме обземаше винаги към живеещите в емиграция, независимо от успеха или степента на адаптирането им в новата им родина. Аз им съчувствах поне толкова, колкото ми съчувстваха и те, и неведнъж сърцето ми се късаше при раздялата с тях. На тях им беше жал за мен, че се връщам, а на мен – че те не могат да се завърнат. Емил Чоран беше първият от румънците в чужбина, който пробуди у мен тази жалост. През 1967 г. тримата – белетриста Щефан Банулеску, поета Марин Сореску и моя милост – ни поканиха на международен литературен колоквиум в Париж. Тази покана заедно с подписката на „Експрес“ и „Нувел обсерватьор“, които изникнаха от небитието, се превърна в един от почти чудотворните знаци на откритостта, в която ние едва посмяхме да повярваме и която продължи не повече от пет-шест години. Пристигнали в Париж, сякаш от друга планета, ние открихме, че на събитието, на което бяхме поканени, имаше не само писатели от почти цяла Европа, но и писатели емигранти от тези страни. И когато аз се срещнах за първи път с хора, които дотогава боготворях, все уважавани, вълну-

109 ващи имена, бях поразена. Тогава се запознах с повечето от хората с тежест в румънската емиграция в Париж и това, което ми се струва и сега странно, а тогава мина съвсем естествено, без всяка преднамереност, че ние се прегърнахме по братски, едва ли не разплакани, силно развълнувани не като при първа среща, а като след дълга раздяла. Но тъй като „живите класици“ не участваха в колоквиума, Щефан Банулеску помоли Моника Ловинеску да поговори с Йожен Йонеско, за да ни приеме. А от своя страна Йонеско помоли за същото Емил Чоран, при това на румънски, на езика, който, доколкото ни беше известно, той не използваше. „Няма ли да приемеш трима писатели от нашите?“ – помня, че каза той и ние се удивихме, че те разговарят помежду си на румънски. И помня още нещо: анонимността, която при други обстоятелства би могла да ни подразни, потъна и се разтвори в светлината на тази вълнуваща формула „от нашите“. И така: изкачихме се пешком до шестия етаж, до знаменитата мансарда на улица „Одеон“, без да се учудим (учудването щеше да дойде след години, когато си помислих за възрастта на този, който изкачваше тези стъпала по няколко пъти на ден!), и се озовахме в стая, чиято строгост почти не забелязах, привлечена от разкошния изглед към покривите на Париж, разпрострели се под прозореца. После из стаята заплуваха ангели в лодки, които с усилие движеха веслата. И тогава, за да наруши мълчанието и да изглади неловкостта на ситуацията, Щефан Банулеску се усмихна и ме посочи като спасително решение: – А знаете ли, че и тя също като вас е от Трансилвания? – От Трансилвания ли? – Чоран ме погледна за първи път внимателно. – Откъде по-точно? Отговорих, че съм родена в Тимишоара, но съм израснала в Орадя, а сега следвам в Клуж, в университета. – А ходила ли си някога в Сибиу? – попита ме той с такъв израз, сякаш ме подлагаше на изпит, който предполагаше, че няма да издържа. – Бях там миналата седмица – отвърнах му аз. – Ти си била миналата седмица в Сибиу? – повтори Чоран и изведнъж повиши глас, стана от стола и се приближи към мен, сякаш готов да ме докосне. Беше явно, че моят отговор натисна скрит клавиш, пуснал в ход тайнствен механизъм. Като обиколи стола, на който бях седнала, вече смутен и едва ли не уплашен, той започна да ме обстрелва с въпроси за разни улици и сгради в Сибиу, въпроси, на които не можех да отговоря и при отсъствието на отговор, той упорито повтаряше, почти в упоение, както в стихотворение или констатирайки някакво чудо: „Ти си била миналата седмица в Сибиу...“ Имаше нещо тревожно в това вълнение у него, което го доведе до състояние на почти невротична възбуда. В един момент той ме попита знам ли какво е това „Римски император“? – Ресторант или хотел – бодро отвърнах аз, сякаш изтеглила билет с въпрос, по който бях подготвена. – Аз пих там кафе с колеги от Сибиу. – Ах, тя е била в „Римски император“ – обърна се Чоран към останалите, посочвайки ме като музеен експонат, при това с такъв израз, сякаш превеждаше казаното от мен. – Тя пила там кафе с колеги от Сибиу! И той се зае да ме разпитва какви са масите и столовете там, как изглеждат тапетите, полилеите. Съобщаваше разни детайли, които аз трябваше да

110 потвърдя или отрека. При това непрекъснато ходеше напред-назад из стаята и повтаряше като в транс: „Тя е била миналата неделя в Сибиу. Пила е кафе в „Римски император“. А аз усетих някаква нарастваща неловкост да бъда главен герой и докато ние, тримата, следяхме неговия поглед, си спомних, че би трябвало да му говорим на френски. Това беше излетяло от ума ми. В този момент се включи записващото устройство на моята памет. После, спомням си добре това, си помислих: как ли би реагирал, ако му бях казала, че съм била не в Сибиу, а в неговото родно село Рашинари? Всъщност никога до този момент, а и след това, не ми се беше случвало да присъствам на такъв бурен взрив на носталгия, при такава сърцераздирателна проява на драмата за невъзможното завръщане. Почувствах се едва ли не виновна заради това, че съм имала шанса да бъда в Сибиу, при това, когато си поискам. И всеки път, когато след това посещавах Сибиу, се стремях да видя този град с очите на човека, който така дълбоко страдаше за него и знаеше, че повече никога няма да го види, освен през екзалтираните очила на своята носталгия, с която се бореше, като пишеше, съчиняваше, защитаваше се, преобръщаше я наопаки, дори с ожесточение. Всичко, което прочетох тогава от Емил Чоран, онези текстове за Румъния и румънците – нерядко оскърбителни! – бяха белязани с непоносимо ярката аура на този случай и в нейната болезнена светлина придобиваха друг смисъл, често преобърнат с главата надолу. Като че ли някаква зла магьосница, както се случва в приказките, се бе явила пред него в мига на раждането му и след като Чоран получи всички дарове, прие и наказанието да ненавижда всичко, което обича, да се отрича от всичко, с което бе безнадеждно свързан. Любов, преобърната с главата надолу, подобно на капителите на колоните, поставени в основата на храмовете на фараона Ехнатон. Да, тя винаги, през целия му живот го измъчваше и покриваше с някакъв тъмен ореол цялото му творчество. Когато той изразяваше някакво възхищение, голямо, безгранично, благодарение на неговия талант, към нашите колеги на Запад, не се съмнявам, че имаше предвид или дори търсеше горчивината, която предизвикваше у своите съотечественици от Трансилвания точно както когато винаги пишеше за Румъния – „там на Балканите“, макар да знаеше, че нашите планини се наричат Карпатите и че Балканите са на юг от Дунава, но балканизмът за него беше просто пейоративно понятие. И това бе като изкривяване на любовта към неприязън, желание за отмъщение на зависимостта, която му е налагала любовта, от която не е можел да се освободи. И това – не само по отношение на етническата матрица и корените, от които не е можел да се изтръгне, но и по отношение на Бога, чието неоспоримо присъствие не е можел да приеме. А най-главното е, че не е могъл да прости на Господ за това, че му е отказал способността да усеща в себе си Бога, че го е осъдил едновременно да го желае и да не може да го достигне. Един немски професор, поклонник и преводач на няколко негови книги, с когото той водеше интензивна кореспонденция по проблемите на стила, възникващи на границата между два езика, го попита веднъж какво собствено има той против апостол Павел, който без съмнение е бил гений. А Емил Чоран, с неговия странен и очарователен хумор (обичаше да се шегува), написа текст със заглавието „Колко трудно е да бъдеш син на поп“. Спомням си потреса, кой-

111 то изпитах след прочита на тези редове. Да, само с каква небрежност, може би преднамерена, той извади на показ своите рани, които преди това се опитваше да скрие. Като че ли се опитваше да манипулира не другите, а самия себе си, сам да се подложи на това унижение, с което да се накаже за гордостта си. Мен, като дъщеря на свещеник, шегата на Чоран ме заплени не толкова с начина, по който той се отклони от въпроса за ненавистта му към апостол Павел. Струваше ми се, че аз отдавна съм намерила отговора на въпроса, който си бях поставила сама мислено в полето на неговите книги. При цялото това видимо повърхностно отношение разбрах, че неговото ожесточение беше всъщност особена форма на завист към друг мислител, на когото въпреки неговата интелектуалност, не бе отказана вярата. Това, което ме порази в неговия отговор, бе че религиозните му корени, както и етническите, са затруднявали живота му и са ограничавали свободата му и това го е дразнело не само защото тези ограничения са го унижавали, но и защото самият той се е чувствал още по-силно унизен от своята неспособност да се отграничи от тях. И колкото и да се е отказвал да говори на румънски, каквито и блестящи антихристиянски дитирамби да се съчинявал, той е знаел, че тук става дума само за опит на манипулиране на истината, която е знаел и от която не е можел да избяга. Хълмчето Боака, при цялата самоирония на тона, с който той произнасяше това прозвище, развързваше при всяко споменаване една нездрава носталгична тръпка, а в блясъка на нападките срещу апостол Павел, зад усърдното упорство се прокрадваше съмнението. Тук, естествено, възникваше въпросът – успореден и не от липса на скромност, а напротив с тревожно смирение: след като аз бях дъщеря на свещеник, чувствах ли се притеснена от това? Но още неприключила с формулирането на този огледален въпрос, разбрах, че паралелът е абсурден просто заради факта, че моят синовен бунт, който по нормален начин би трябвало да се обърне против родителите ми (както обикновено това се случва с всички нас), при условията, когато ме упрекваха за моя социален произход (с всичките му религиозни, политически и философски аспекти) премина в солидарност с онези, които страдаха заради това, също както страдах и аз. Фактът, че моят баща лежа в затвора (беше извършвал литургия пред двореца), ме тревожеше. И ако не ми бяха попречили да постъпя в университета за това, че бях негова дъщеря, сигурно връзката между нас щеше да се усили и крепостта на семейството щеше да стесни моите движения и да ми попречи да бъда самата себе си. Духът на юношеското противоречие заработи в обратна посока и аз не се съмнявах, че атеистичната пропаганда, както и отсъствието на баща ми от вкъщи, който не можеше да ми предаде своите убеждения, способстваха парадоксално и в равна мярка за моята вяра в Бога. Затварям скобите и отвеждам въпроса, който тук е неуместен. Как бих реагирала, как бих се съпротивлявала, дори с изтръгнати корени и без надеждата да видя единственото място, където бих искала да живея? Може би отричайки, че това място още съществува и го обсипвам с оскърбления, искам да го отделя от себе си, да престана да мечтая за него и да го сънувам? Но извън всички тези въпроси, дедукции и обяснения и дори извън гения и красотата на неговите

112 страници (с тяхното малко болезнено звучене), подписани от Емил Чоран, за мен ще остане интензивността на тази сцена, която преживях тогава в мансардата на улица „Одеон“, изплашена и смутена от неговата неистова реакция, избухнала при тази незабравима за мен среща. Срещата ми с Мирча Елиаде седем години след тази с Чоран, макар и съвсем различна, ми остави същото мъчително усещане. Бяхме група стипендианти на университета в Айова, където от доста години имаше международна писателска програма, в която участваше и Румъния. Всяка година там канеха по двама определени от домакините писатели, по принцип литературни двойки. Преди нас там бяха ходили: Александру Ивасюк и Тита Кипер, Чезар Балтаг и Йоана Банташ, Адриан Паунеску и Констанца Бузя, Ханелоре Лацина и Янош Сас, Щефан Банулеску и Михаела Гуга, Марин Сореску със съпругата си. През 1974 г. поканиха мен, моя съпруг, Ромулус Русан и Петру Попеску, но след като се уредиха всички формалности около визите и след като отидохме да се сбогуваме с нашите майки в Орадя и Алба Юлия (щяхме да отсъстваме девет месеца), нещата се усложниха. Излезе постановление, забраняващо задграничните стипендии за румънците, като изключение се правеше само за кандидатите, избрани от румънските власти. А ние бяхме избрани от американците! Парадоксално, но първо почувствах облекчение. Всички вълнения, свързани със заминаването на толкова далечно място, на друг континент, почти на друга планета, с билет за отиване и връщане с точни дати – изведнъж изчезнаха. После, когато Петру Попеску все пак замина, получил разрешение от властите само за себе си, ме обзе възмущение. За щастие, за разлика от нас, които бяхме наясно с нещата, американците не разбираха и не приемаха логиката, според която единият от поканените от тях беше пристигнал, а другите двама – не. И питаха, настояваха за отговор. В края на краищата властите все пак ни пуснаха и с четири месеца закъснение, в навечерието на Коледа, ние се появихме в Айова сити. Една от първите ни грижи беше да напишем писмо до Мирча Елиаде, чийто адрес ни дадоха Михаела и Щефан Банулеску, които ни казаха, че той търси и кани в дома си в Чикаго румънските писатели, които гостуват в Айова сити и че заради нашето закъснение би могъл да реши, че писмото покана от него се е изгубило или че се страхуваме да му отговорим. В тази сложна казуистика видях целия господин Банулеску, с неговите подробни и детайлни обяснения и сведения какъв е животът в този американски кампус в Айова, а също и колко топло и мило били посрещнати от Кристина и Мирча Елиаде. Помня, че Михаела Банулеску дори ми показа роклята, подарена ѝ от госпожа Елиаде, дълга, с много волани и обшита с дантели, сякаш ушита за някакъв холивудски уестърн, и аз веднага копирах модела и тръгнах с подобна дреха, весела и доволна, на студентските забави, където почти всички носеха джинси. Точно преди Нова година звънна телефонът на стената в нашата квартира в студентското общежитие и ние много се развълнувахме, защото тук не познавахме никого и не знаехме кой би могъл да ни потърси. И така: вдигнах слушалката и чух нечий глас, който ми прозвуча като глас от детството и ни пожела на румънски „честита Нова година“. Това беше Мирча Елиаде. След няколко месеца, през пролетта, когато пристигнахме в Чикаго, имахме

113 щастието да бъдем заедно с него един цял ден. Сега, когато съм на толкова години, на колкото тогава беше Елиаде, когато съжалявам за всяка изгубена минута, през която не съм писала, щедростта, с която той ни даде цял един ден, за да се срещне с двама млади писатели от родината, бе наистина трогателна, почти неестествена. Онова, което тогава ме очарова и ми даде усещането, че присъствам на някакво тайнство, което излъчваше и жилището му с много дивани и килими, както говорът му, с определени модулации на гласа, отмерен ритъм на фразите и това добро лице на човек, който не бърза и желае да те изслуша. Всичко това ми напомни за света на моите родители, всичко носеше печата на тяхното поколение, поколението на интелектуалците от годините между двете световни войни, което вярваше, че е първото поколение, което може да се занимава с култура, без задължението да се намесва в политиката (идеята принадлежеше на младия Елиаде, писал по този въпрос) и което всъщност имаше трудна, драматична съдба – емиграция, лагери, затвори, война. През този паметен ден, прекаран в гостоприемния дом на Мирча Елиаде, а след това и в университетския ресторант, помня, че говорихме повече ние, отколкото те, отговаряйки на нескончаемите им въпроси за това „как е там, у дома?“, въпроси, които сега не бих могла да възпроизведа, но помня че ме удивяваха и почти нямаха отношение към политическата реалност – въпроси за нюанси и подробности, които трябваше да помогнат на Елиаде да си представи отново онзи свят, с който не беше скъсал връзките си, сякаш желаеше да провери своите сънища, в които същият този свят продължаваше да живее, за да влезе в неговите фантастични разкази и новели. Много от въпросите бяха свързани с литературните кръгове, но не толкова с главните им персонажи и партийните интриги между тях (което пък занимаваше много парижката емиграция), а как изглеждат литературните издания, какво съдържат, какво обсъжда критиката, кои са новите интересни имена, дали неговите книги още се четат в родината. Ние се стараехме да му отговаряме както можем, а в един момент, когато той започна да цитира кратки откъси от своето творчество, спасили се от цензурата и публикувани в някои провинциални списания, ние случайно се сетихме за един подобен случай. Това бе цитат от статия на Думитру Мику, за която известният критик с голямо огорчение каза, че е била съвсем осакатена. Останах просто потресена от вълнението, с което Елиаде възприе този наш разказ и как бе запомнил и ни цитира най-незначителните фрази, свързани с него. Той, авторът със световна слава, преведен на десетки езици, основател на нова научна дисциплина, доктор хонорис кауза на толкова университети по света, сега приличаше на стар участник в литературен кръжок, борил се през целия си живот, за да види най-сетне една отпечатана своя книга, а сега търси и събира късчета от тези похвални редове. Кое друго освен носталгията, тази почти болезнена тъга по родината, на чийто език продължаваше да пише своята проза, би могло да обясни тази странна ситуация, която при целия му световен успех и признание не може да натежи над драмата, че не го четат и не го признават сега у дома. За мен това съвсем не бе знак за преувеличен егоцентризъм, както предполагаше критикът Адриан Марино, който писа за „шокиращия интерес

114 на Елиаде към рецепцията му в Румъния“, а напротив: форма на унижение и признание в любов към страната и една почти наркотична зависимост от нея. След вечерята в университетския ресторант, където всичко мина тихо и умиротворено – като в библиотека! – госпожа Кристина Елиаде настоя още веднъж да се качим у тях и да изпием по чашка на прощаване. – Аз обещах на Матей Калинеску да му телефонирам, когато пристигнете в Чикаго, а ето че съвсем забравих. Той искаше да ви каже нещо – добави тя. А Матей Калинеску и жена му бяха пристигнали в Щатите по договор за обмяна на лектори с Блумингтонския университет. Качихме сме в апартамента, който бяхме напуснали за няколко часа, и знаехме, че вече няма да видим своите домакини, с тежко сърце, като пред раздяла, в която, както и в цялата среща, имаше нещо особено, екзистенциално. Стана късно, а и нашият хотел бе доста надалече. Елиаде изглеждаше също като нас тъжен и уморен. Госпожа Елиаде набра номера и каза: – Матей? Давам ти сега Ана Бландиана. Известих я, че искаш да ѝ кажеш нещо. И ми предаде слушалката. Казахме си по няколко вежливи думи, малко смутени. Бяхме се видели в Букурещ доста преди нашето пристигане тук. – Ти искаш да ми кажеш нещо, така ли? – попитах го аз малко неуверено. – Да – отвърна ми той тихо. И след пауза продължи: – Ние искахме да ви кажем, че решихме да останем тук. Паузата, която последва, беше по-дълга и по моя вина. Усетих погледа на госпожа Елиаде и като в детството ми нещо в гърлото ми заседна. – А ние не – отвърнах аз някак безразлично, макар да не ме бяха попитали за това. Пожелах им щастие в новия живот тук и затворих телефона, като се притесних да не се разплача. Да коментирам това тогава, просто не можех. Нашите домакини не се нуждаеха от обяснение. Гледаха ни с безкрайно съчувствие. Съчувствието усещах и аз: състрадание към нашата самота, състрадание към тяхната самота на писатели, отделени жестоко от своите читатели, останали в един чужд свят, при един чужд език, състрадание към всички, които не бяха на свобода, които заминават и които остават... Състрадание към онези, които са принудени да избират едната от двете трагедии – противоположни по смисъл, но еднакво болезнени... Разделихме се, прегърнахме се мълчаливо с тъжната мисъл, че повече няма да се видим, но знаехме, че макар и да сме от различни меридиани и от различни поколения, виждаме света по един и същи начин. „ПРОЕКТИ ЗА МИНАЛОТО“, ИЛИ ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЦЕНЗУРА Мисля сега, че ако си бях задала тази цели, сигурно щях да напиша цяла книга за историята на публикуването на всеки мой сборник, излязъл до 1990 г. И макар темата да е една, а опитът да се избегне или измами цензурата почти винаги успешен, аз съм убедена, че тази книга няма да се получи монотонна,

115 защото и фантазията на бдителността, и находчивостта на нейните жертви бяха направо безгранични. Избрах историята за сборника с фантастични разкази и новели „Проекти за миналото“ не защото беше по-сложна и до известна степен по-сензационна от другите, но и защото това е не само история за един конкретен случай, но и за цензурата по принцип. Днес по-малко си спомням историята на написването на самата книга, отколкото историята на нейното публикуване. Писането го помня като едно дълго състояние на блаженство, когато в продължение на няколко месеца сядах на масата си сутрин, изчитах последната половин страничка, написана вечерта, и започвах да пиша без страх, че няма да знам какво ще следва, без тази неувереност, която винаги ми вдъхваха стиховете, които не ставаха мои заради това, че след като ги написвах, ги оставях за известно време, после ги препрочитах, научавах ги наизуст и при всяко ново прочитане откривах удивена нови, почти непознати неща за мен – и едва тогава си отиваше усещането, че са ми били дарени, че вече мога да претендирам за авторството им. Спомням си за този наистина щастлив период от своя живот, периода на тези фантастични разкази и новели, като момент, от който започнах да се възприемам като професионален писател, който сам замисля и изгражда своите персонажи, а не е просто човек, който приема някакви чужди, непознати сигнали, търсещи убежище при него. Това не означава, че една новела например не беше запис на един мой сън tale e quale. И сега си спомням как се събудих в състояние на екзалтация и започнах да говоря още в леглото, сякаш трябваше да предам някакво послание, което се опасявах, че мога да забравя, но Р. отказа да ме изслуша, а направо ми донесе хартия и писалка и каза твърдо: „Пиши, ще разбера какво си сънувала, когато го прочета!“ И аз започнах да пиша, без обаче да бързам, и седнала в шезлонга на двора, оставях листата да падат направо по тревата и, писах така, докато не завърших разказа, ръката ми се умори, а почеркът ми стана нечетлив и съвсем се стъмни. Бяха минали единадесет часа. Когато спрях, ми се стори, че току-що съм се събудила. Новелата трябваше да бъде озаглавена не без връзка с обстоятелството, довело до нейната поява, „Имитация на кошмар“. Другите новели, напротив, плъзгайки се към фантастичното още в първите редове, се бяха родили от някакво зърно не само реалистично, но и чисто документално. Арестуването на една цяла сватба, с което започваше „Проекти за миналото“, се бе случило в ужасната нощ на Света Троица през 1951 г., а случаят с преместването на църквата в село Субпятра открих в една история за планините Апусени. Но по-важното бе, че завърших тази книга с чувството, че тя ми принадлежи и още повече – че изразява в по-голяма степен от останалите, и в същото време – с раздиращото душата чувство на унижение, че надежда за публикуване почти няма. Именно затова, когато занесох ръкописа както винаги в издателство „Румънска книга“ и започнах да чакам присъдата, бях дълбоко благодарна на всички там – от редактора до директора, че подписаха разрешението за публикуване и изпратиха книгата по-нагоре, където тя се изгуби из дебрите на цензурата. Именно затова не повярвах, когато след известно време, не помня точно след

116 колко, пристигна отговорът с мечтания и тъй желан печат „П“, поставен на всяка страница. И тук вероятно трябва да спра, за да се опитам да обясня на читателите, а също и на самата себе си, някои нюанси. Първото обяснение, което мога да дам сега, както и тогава, че не всички от онези, които бяха одобрили за печат книгата, всъщност я бяха прочели. Рецензията, представена в началото от най-ниското служебно ниво, от редактора, беше написана съзнателно банално, с „дървен език“, приспиващ бдителността, като искаше да внуши, че книгата е обикновена, дори сива по своята тематика и че не заслужава да бъде прочетена, а направо да се подпише за печат от завеждащ отдела, а след него и от директора. А директор на издателство „Румънска книга“ беше самият Марин Преда, маститият романист. После, както предполагам, към ръкописа, съпроводен от рецензията от „стоманобетон“ (както се изразявахме тогава), при това с три или четири подписа, сред които и на Преда, бяха погледнали почти формално. Аз никога не знаех колко степени всъщност е имала цензурата у нас до 1977 г., когато се наричаше Дирекция на печата, а и след това, когато уж не съществуваше официално, а беше едно страшно, отровно чудовище. Знаех само колко са степените вътре в издателството, които бяха нещо като бариери – не само естетически, но и идеологически, но те в крайна сметка, в случая с „Румънска книга“, все пак бяха населени от писатели, които сами, като автори и те на книги, трябваше да се защитават от цензурата. Така бе, колкото и да бе странно, имаше някаква солидарност, някаква взаимопомощ и подкрепа в случай на опасност. Затова редакторът се правеше на глупак и рискуваше, когато пишеше глупави и клиширани рецензии. И всички действаха мълчаливо, не съществуваше дори някакъв знак, подобен на рибите, както при християните в Древния Рим. Съществуваше само чувството, че ако не искаш да откачиш, ще трябва да се противиш с всички възможни средства. Което понякога помагаше, но понякога не вършеше работа. Защото никога не се знаеше как щяха да реагират онези, които са отвъд нашето полезрение. А трябваше да имаш и късмет. И на мен ми провървя тогава, до определен момент. Говоря, разбира се, само за съдбата на тази книга. Иначе си спомням добре, че не вярвах съвсем в този голям шанс. Радвах се доста повече за тази книга, повече, отколкото за всяка друга до този момент. Радвах се много, така че в един момент изгубих обичайния си контрол над своите жестове и движения и си позволих да отслабя отбраната си, която през целия си живот съм държала нащрек. И в този миг шансът се отвърна от мен. Край на първото действие! Случи се така, че списанието „Румънски живот“ поиска да публикува нещо от мен, „по възможност цикъл стихове“, както казаха. Отговорих, че нямам нов цикъл (всъщност имах, но беше без шансове за публикация, като имах предвид големия скандал със стиховете ми в списание „Амфитеатър“, реших, че няма да е добре да си правя още експерименти). „Но мога да ви дам разказ – казах аз без много да се замисля, – той е вече под печат в сборник с фантастични разкази и още не е публикуван.“ И без да се замисля, избрах „Потребителската птица“. И ето какво се случи: след известно време в редакцията на „Румънски живот“ се били обадили (?!) печатарите и заявили, че отказват да отпечатат моя

117 враждебен и пълен с клевети по адрес на нашата социалистическа действителност разказ. Изплашеният главен редактор се опитал да спаси положението и да прекрати спора, като заявил, че става дума за разказ, който е в сборник на издателство „Румънска книга“, че вече е предаден за печат и има виза, разрешение за издаване. В резултат на това беше блокиран целият сборник. След повече от две десетилетия, когато миньорите се появиха на Университетския площад в Букурещ, ме обзе едно странно чувство, което не можех точно да определя. Струваше ми се, че вече съм преживяла нещо подобно, че не за първи път се сблъсквам с подобна манипулация. И тогава си спомних: печатарите! Печатарите, измислени в качеството на заместител на цензурата, която вече не съществуваше официално като институция, а и от позицията на закона. Този тип противопоставяне на една социална категория срещу друга трябваше да излъже обществото, че в него има разногласие, каквото всъщност нямаше. Различието беше в това, че тогава измислицата ми се струваше малко убедителна. И всеки път, когато попадах в печатница, аз изпитвах гордост, че печатарите, които набираха моите текстове, ми казваха, че са харесали нещо в тях. Като установих това сходство – между поведението на миньорите и преди това на печатарите по повод разказа ми – ме накара през юни 1990 г. да напиша, че миньорите са в крайна сметка жертви на своята демонстрация, наречена „минериада“, както и ние, защото се оставихме да бъдем манипулирани. Замислих се за голямата манипулация, за чудовищното социално инженерство, което превръщаше простите и беззащитните от идеологическа и интелектуална гледна точка в неосъзнати оръдия на ненавистта, която те дори не разбираха, но която сублимираше тяхната неудовлетвореност и изостряше тяхната ярост. Миньорите, печатарите и още много други бяха употребявани най-безцеремонно и цинично в името на техните благородни професии за цели, за които те дори и не подозираха. Когато разбрах за историята с печатарите и спряната ми книга, аз мълниеносно преминах от едно състояние към друго. За миг ми се стори, че това е нормално, че всъщност винаги съм знаела, че тази книга няма да може да види бял свят, а сетне – един безсилен гняв срещу мен самата ме разтърси и после заживях, както си знаех, без да мисля много за последствията. Край на второто действие. Затова пък към края на 1981 г. на адреса на Съюза на писателите в Букурещ, пристигна писмо от Виенския университет, което известяваше, че са ми присъдили Хердеровата награда и че церемонията по връчването ще се проведе след шест месеца, на 12 май 1982 г., в столицата на Австрия. А ако трябва да бъда конкретна: връщах се от майка си по улица „Бузещи“. През целия ден властваше мръсна и кална зима, каквото можеше да се види само в района на Северната гара. Бързах за дома, когато ме извикаха от другата страна на трамвайната спирка. Това беше чиновничка от международния отдел на Съюза на писателите. Тя пропусна трамвая си, дойде при мен и ми каза, че съм получила на адреса на Съюза писмо, в което ме уведомяват, че съм удостоена с наградата „Хердер“. Аз се учудих до такава степен, че дори не я попитах откъде знае за съдържанието на писмото, след като е било адресира-

118 но на мое име. Тя ме помоли да мина през Съюза за него и ме предупреди, че веднага трябва да изпратя писмо със своето съгласие и благодарност. А аз бях така удивена, че единственото, което ми дойде на ума, бе да попитам как бих могла да получа наградата, след като книгата ми не е излязла, сякаш щяха да ме наградят точно за нея. Впрочем тогава ми се стори, че е странно и дори неуместно аз да получа Хердеровата награда, след като я бяха получили по-стари писатели като Тудор Аргези и Александру Филипиде, макар и един по-млад от тях, но по-възрастен от мен, Никита Станеску. Така или иначе удивлението ми надминаваше радостта, а радостта не можеше да се сравни с отчаянието, че книгата ми е спряна! Следващите шест месеца минаха повече под знака на това поражение, а успехът ми се виждаше някак неистински, далечен, дори съмнителен. Аз, разбира се, писах до ректората на Виенския университет, но колкото по-наближаваше месец май, толкова по-малко вероятно ми се струваше, че ще получа изходна виза. В един момент дори бях толкова неуверена, че ще отида във Виена, че дори отклоних предложението да произнеса кратко слово в качеството си на най-младия досега лауреат в историята на наградата. След двайсет и пет години случайно узнах, че съм съхранила това свое странно качество, така че моето впечатление за това, че това е премия за творци със завършена съдба, не ми се стори толкова абсурдно. Впрочем, когато в последната минута все пак попаднах във Виена (а епизодът за заминаването ми за там е друга история, която ми предстои да напиша), мен през цялото време ме бъркаха със стипендиантите, които лауреатите трябваше да представят, така че ми се наложи да обяснявам, наполовина поласкана, наполовина смутена, че самата аз съм лауреат на премията. После, когато всичко приключи и се върнахме в хотела, намерих писмо, с което ме известяваха, че е върната за печат книгата ми „Проекти за миналото“ и че до моето завръщане тя ще бъде вече в книжарниците. И колкото и странно да изглежда, ако трябва да избера момент, който в хронологията на моята памет се нарича „Наградата Хердер“, това бе моментът на отпечатването на книгата, а не на получаването на тази голяма и престижна награда на тежката барокова церемония във Виена. Край на третото действие. Епилог. Не, не епилог. Защото всъщност нищо не се случи, освен че тази книга стана най-превежданата от моята проза. И все пак бих искала да добавя нещо. Казах, че в началото на тази история на отношенията на цензурата с въпросната книга може да се види историята на цензурата у нас по принцип. Не искам да кажа, че кривата на случилото се представлява нещо като диаграма, резултат от функционирате на най-тънкото и специфичното от механизмите на въртенето, завиването и развиването на гайките – този ред на събитията обхваща почти целия инвентар на методите, използвани против свободата на изразяването, но също и на методите, с помощта на които при определени условия биха могли да им противостоят. Ще започна с последните. Първата част, получаването на командата от „Румънска книга“ – визата за отпечатването на книгата – вълнуващ довод, когато хората са в състояние да си сътрудничат, да бъдат солидарни, да влязат в заговор срещу лъжата, да рискуват, за да се бо-

119 рят срещу механизмите на Злото. Може би бе нужен и малко късмет, но преди всичко способността да се разбере какъв е рискът. Тази солидарност при приемането на риска, което направиха моите колеги писатели редактори от издателство „Румънска книга“, бе равна по простота и ефективна в действието си, което можеше да се приеме като знак на кръста против дявола. Естественият въпрос, който се явява тук, е защо тази реакция, толкова проста и ефективна, не се задоволи с това да бъде изключение, не стана и правило? Използването на печатарите да поемат тази отговорност – престъпването на едно от най-важните човешки права и превръщането им от жертви на режима в палачи, говори не само за методите на комунистическата цензура в Румъния, но и за коварството и страхливостта на онези, които извършват подобни манипулации. Всъщност тази манипулация се базираше на внушеното от властите у обикновените хора негативно отношение, стигащо до ненавист, произтичащо от идеята за социално равенство. Наистина в сянката на тази институция, скрила се зад волята на масите, се криеха завист, ревност, комплекси за непълноценност на хора от плът и нерви, които се грижеха само за едно – да потиснат всяка воля за свобода, да я смачкат. Не знам дали между одобрението на книгата ми от издателството и измислицата с печатницата имаше някаква връзка, но знам, че в случая със стиховете ми в списание „Амфитеатър“ и забранената ми книжка за деца става дума за конкретни доноси, като първият бе от вестник „Седмица“, а вторият от една библиотека в окръг Сучава. Накрая, след като се появи наградата „Хердер“, нещо катo Deus ex machina със задачата да им усложни живота, след като цели шест месеца на съмнения все пак не успяха да ми попречат да участвам в церемонията, която по традиция председателстваше президентът на Австрия, страхливо се отдръпнаха назад, изтеглиха войските си, за да не чуят моята декларация, че съм получила наградата, но въпреки това моята последна книга е спряна от печат. Най-много се отвращавам от хора, избрали кариера с цел да внушават страх у ближния си. И към победите в моя живот прибавям моментите – а те са повече, отколкото изглеждат на пръв поглед – когато онези, които не са успели да ме сплашат, са изпитали страх. Защото са били силни до момента, когато другите са били слаби, а когато са почувствали и най-малката съпротива, са започвали да треперят от страх пред началниците, на които е трябвало да рапортуват за своя провал, така че техният страх пред моята победа над тях е бил по-голям, отколкото моят страх пред тяхната победа над мен, тъй като аз съм била единственият адресат – получател на своите провали или успехи, докато те са били само едно звено от веригата, предназначена да държи всички нас, започвайки с тези, които са я поставили. Когато проумях всичко това, през следващите години, когато хоризонтът ставаше все по-тъмен и безнадежден, аз разбрах, че е достатъчно един или два пъти да откажеш да напишеш нещо по поръчка (в парадно издание и по юбилеен повод), за да разберат те, че ще отказвам винаги на тези молби, а не искаха да получават отказ, защото се страхуваха да докладват по-нагоре за това. В приказките и древните времена нали са режели главите на носителите на лошите вести. Затова и когато ме срещнеха по улицата, те просто свеждаха погледа си или ако имаха време, отиваха на другия тротоар. Така или иначе

120 още от детството си знам: ако не искаш да те ухапе кучето, не показвай страха си! После дори прочетох научното обяснение на този феномен: страхът произвежда мирис, който ние не усещаме, но кучетата долавят – мирис, предизвикващ агресията. Моментът на публикуването на „Проекти за миналото“ беше полезен повод за мен да изуча механизмите, чрез които да премина, да оцелея като писател, да се замисля да продължа ли това усилие, наречено „живот“. Бележка, подбор и превод ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Худ. Веселин Начев, "Съседи"

121

ПАМЕТ ЗА ЕВТИМ ЕВТИМОВ (1933– 2016)

ПОЕТИЧЕСКОТО ЗАВЕЩАНИЕ НА ЕВТИМ ЕВТИМОВ ИВАН ГРАНИТСКИ

Певецът на любовната магия, на виното, на възторженото преклонение пред магическите красоти на българската природа, на преклонението пред Пирин, Места, Беласица, Вардар, Струма… вече е част от колонадата братя певци (според великолепната метафора на Павел Матев), които служат на българското слово и от отвъдното. Съдбата ме сприятели с този удивително добър, благороден и честен човек, възхитителен поет, есеист и публицист преди повече от четири десетилетия. Приятелството укрепваше и добиваше плът в почти всекидневната ни обща професионална и обществена дейност – отначало, когато Евтим Евтимов беше директор на издателство „Народна младеж“, където излезе първата ми критическа книга „Поезия и поетическо самосъзнание“, после в бурните години в навечерието на политическата промяна, когато бях негов заместник главен редактор във в. „Литературен фронт“. След промените пък се превърнах в основния издател на неговото творчество чрез издателствата „Христо Ботев“ и „Захарий Стоянов“, където в продължение на повече от двадесет години се появиха девет тома избрани творби на поета, както и отделни негови оригинални книги. От 1992-ра до 2015 г., тоест почти четвърт век, с Евтим Евтимов и други български писатели организирахме няколкостотин литературни четения, дискусии, кръгли маси из цяла България. Дори през последната година от живота му, когато вече тялото страдаше, духът му беше бодър и непоколебим. Той възпламеняваше залите на селски читалища, младежки домове, музеи, галерии, училища и прочее с прочувствената си любовна лирика и силните си патриотични стихотворения, между които на първо място христоматийното стихотворение за отец Паисий, който обикаля още и проверява българската кръв… До последните си дни Евтим Евтимов продължаваше да пише. Неспокойната му душа се вълнуваше и страдаше от разпадните социални процеси, от попълзновението на нихилизма, от загубата на национални идеали, от потъпкването на традиционните за българина ценности. И понеже неговото главно оръжие бе Словото, той превъплъщаваше своя гняв или възторг, състрадание или осъждане във великолепни нови стихотворения или есета. Творбите, които сега издателство „Захарий Стоянов“ поднася на българския читател със символичното заглавие „Приказка“, са писани през последната година от живота на Евтим Евтимов. Някои от тях той вдъхновено е рецитирал пред мен и неговия достоен

122 син – великолепния поет и приятел Венко Евтимов, когато сме се събирали с други общи приятели на чаша вино и раздумка. В тези последни творби на поета са фокусирани всички най-плодотворни негови търсения и открития от дългогодишното му служение в храма на българското Слово. На първо място, става дума за болезненото усещане за съвременната трагична орис на поета. Евтим Евтимов продължава разсъжденията на друг голям поет – Андрей Германов, който още преди четири десетилетия каза: „самоубийствено живеем“. Реакцията на Евтим Евтимов и на други достойни съвременни поети е категоричното отричане на днешната обществена практика на продажбата на всички идеали, на отказа от националното достойнство, от дълга към заветите на славното историческо минало и от честта. Евтим Евтимов до болка осъзнава, че той има висш дълг към своите предци, към Отечеството и към онези достойни негови синове, които, загивайки в „битки победни / завещаха ми тези бразди“. Поетът вярва, че неговият дълг е да продължи тяхната традиция, той не може да си представи своя живот, ако: „в коравата пръст не засея / няколко житни и нови зърна“. Той се чуди откъде се пръкнаха толкова много рушители на съвременна България, гневи се на онези, които за една нощ смениха идеи, идеали, ценности, стремежи и най-обикновената човешка почтеност, майкопродавците и отцеругателите, които заради изгодата и перспективите за нова кариера „ограбиха душата на народа / и вместо повече да се обича / на просяк уличен сега прилича“. Избуяването на омразата, злобата, завистта, двуличието, подлостта тревожи съзнанието на поета и той отново припомня, че единствено безкористната любов към Отечеството и служението на ползу роду могат да спрат процесите на нравствено разтление и погибел. Така се ражда стихотворението „Клетва“, което се родее с прочутото стихотворение за отец Паисий: Ти си моя майка и родина, нека гръм ме удари, ако утре те подмина. Ти си църква свята и голяма. Нека къщата ми се запали, ако аз се отрека от храма. Ти си мойто знаме православно. Нека аз да ослепея, ако над глава не те развея. Ти си мойта златна книга. Нека всеки ме проклина, ако кажа стига. В книгата има програмно стихотворение със символичното заглавие „Извор“. Става дума за извора като метафора за чистотата на идеите, чистотата на та-

123 ланта, чистотата на нравите и отношенията между хората. Евтим Евтимов е от поетите, които цял живот търсят чистотата и невинността на извора. И я откриват както в достолепните и величавите примери от близкото и по-далечното историческо минало, така и в преклонението пред вълшебството и красотите на отечествената природа: Колко близки и какви безкрайни равнини лежат на шир и длъж, колко горски извори и тайни, колко изгреви и колко дъжд. Бащина земя с надежди млади, син съм на твои ветрове аз съм дух на златни листопади, детски глас сред силни гласове. Усещането за сливане с българската природа ражда неподправеното вдъхновение на поета, събужда жаждата му за живот, възпламенява благородните му душевни енергии. И той отново се любува, както и в предишни свои творби, на Струма, Места, Беласица, Вардар, Пирин и от вълшебната амалгама между история, обреди, легенди, и възхитителни пейзажи, се ражда истинската затрогваща поезия. Тази книга съдържа няколко прелестни баладични стихотворения, които, сигурен съм, ще влязат във всяка следваща сериозна христоматия на съвременната българска поезия – „Планинско село“, „Момиче с ябълки“, „Нощ край Струма“, „Южен пейзаж“, „Беласица“, „Бяло море“, „Ако няма мечтание“, „Две ябълки“. Възпевът на примерите от героичното минало, любуването на магнетичните красоти на българските планини, реки, ждрела, урви, равнини, гори, вселената от билки и цветя, птици и животни, са най-силното лекарство, с което поетът пречиства душата си от отровните миазми на скверната действителност: Три конника бели навън се надбягват да стигнат до топлия бряг на Егея, последни усилия даже полагат – и аз бързам за техния огън да пея. Небето на Струма отсреща пренася венеца планински, звездите на Мелник, Беласица с медни кавали приглася, нашепва легенди за дни неразделни. А Места пристига с Орфеева лира, зад нежните струни отново застава, показва очите си гордия Пирин, раздава поезия, радост и слава.

124 Не на последно място в тази книга трябва да посочим и редица стихотворения, които продължават една от най-важните линии в цялостното творчество на поета. Става дума за обожествяването на любовното чувство, за преклонението пред любимата жена, но не само конкретната любима, а и Майката като върховен символ на състраданието, милосърдието, всеопрощението, за Майката Родина. Но защо сложихме название на тази книга „Приказка“? Защото тя е побрала творби, които по символичен начин емблематизират светлите енергии на преклонението пред отечествената природа, пред българската жена и майка, пред родните красоти и вълшебства и пред посланията на една величава, трагична, но и героична история. Орелът на таланта на Евтим Евтимов лети над българските простори и епохи и се любува на чудните гледки, рее се из висините, вслушва се в гласа на звездите и както казва самият поет в стихотворението, „Орелът на душата“ ражда приказки небесни. Послеслов към посмъртната стихосбирка на Евтим Евтимов „Приказка“

125

ПРЕГЛЕД

КНИГИ НАЦИОНАЛНИТЕ ОБРАЗИ НА СВЕТА По повод Георгий Гачев. „Космософията на Русия и портрети на националните светове“, С., 2016 У нас науката, която изучава националните особености, обикновено се нарича народопсихология. Но народопсихологията е наука преди всичко за усещанията и възприятията, за чувствата и преживяванията, а поведението на един народ в историята е много повече от проява на чувства, усещания и възприятия. Неговата „душа“ се разкрива и чрез различни други характеристики. Те са много и трябва да се видят, опишат и обяснят, за да се получи цялостната представа за един народ. Руският мислител Георгий Д. Гачев, който е българин по баща, нарича тази наука „космософия“. Тя се занимава с националните образи на света, които всеки народ изработва за себе. Него го интересува не „националният характер, а националните възгледи за света, не психологията, а така да се каже, гносеологията, националната логика, начинът на мислене: с каква „координатна мрежа“ даден народ улавя света и съответно какъв Космос (в древния смисъл на тази дума: като структура на света, като световен ред) се изгражда пред очите му и се реализира в неговия стил на съществуване и се отразява в творенията на изкуството и в научните теории. Този особен „обрат“, разкриващ битието на даден народ, всъщност е националният образ на света“. Тук е необходимо да се прави разлика между това, което е създала цивилизацията, „обща за всички и способна да се пренася и изгражда“, и сътвореното от културата, „която се развива“. „Съвременните народи, подчертава Г. Гачев, са сближени от цивилизацията и раздалечени от културите си и в това, от една страна, е възможността за взаимно разбиране, а от друга – красотата на разнообразието.“ А разнообразието е в различните представи за пространството и времето, отношението към природата, създаването и съхраняването на „националното Цяло“ (и тук, специално за тези, които отнасят началото на българската държава във времето, когато прабългарите са били още в Китай, Георгий Д. Гачев обръща внимание върху главната особеност на всеки народ, която не му се отнема „дотогава, докато запазва специфичния си климат, пейзаж, национална храна, етнически тип, език“), логиката на националното мислене, възприемане на пространството, т.нар. „метаезик“, националния език с неговата фонетика и граматика, националната кухня, жестовете на националното тяло. Всичко това трябва да се изследва и анализира в неговото единство и

126 цялост, да не се набляга на един елемент за сметка на другите. Националният образ на света е комплекс, а не схема. Той винаги трябва да бъде потвърждаван от проявленията му в литературата и изкуствата. В книгата си Георгий Д. Гачев представя националните образи на света на Гърция, Италия, Германия, Франция, Англия, Америка, Полша, Балканския полуостров, Грузия (светоусещането на планинеца), Киргизия (мирогледът на номада) и Евразия (панорамата на Евразия). Това са резюмета на обемните изследвания (в това число на българския образ на света), които ученият е направил, а някои от тях са публикувани приживе или след смъртта му. Науката, която Георгий Д. Гачев създаде, е перспективна и предлага огромни възможности за познание върху особеностите и родствата на народите по света. Михаил Виденов. „Българската езикова политика. В светлината на теорията на книжовните езици“, С., 2015 В тази книга големият наш езиковед акад. Михаил Виденов прави достояние на българския читател и специалист основните идеи и принципи на т.нар. „теория на книжовните езици“ на чешкия лингвистичен кръг от 30-те години на ХХ век. Заедно с това той предлага свои идеи за „организация и управление на книжовния език“, за обективен анализ на особеностите на българския език, изключваща „субективна намеса на лица и съсловия в обективното развитие на стандартното средство за словесна комуникация на българското езиково общество“. Акад. Виденов доказва, че творец на езика е не езиковедът и че езиковедът само изследва това творчество и се стреми да извлече из неговото развитие във времето езиковите норми и правила. Важни са определенията му на понятието „езикова политика“ и как тази политика се провежда и би трябвало да се провежда, как да се формулират и прилагат езиковите норми. Интересни и добре разработени и мотивирани са идеите му за основните функции на книжовния език, за функцията на кодификатора и специално на съвременния български кодификатор, за грешките и увлеченията в българската езикова политика. Важно място в книгата заема десетата лекция (глава), посветена на проблема за глобализацията на света и съдбата на българския книжовен език. „Всяка езикова ситуация може да бъде прогнозирана, т.е. с голяма доза приблизителност може да се каже каква ще бъде езиковата ситуация в България поне след две десетилетия.“ Това твърдение дава надежди, че можем да виждаме собствения си език в перспектива и да се подготвяме (пасивно или активно) за неговото състояние в по-близко или по-далечно бъдеще. Това е важно, тъй като езикът е една от основните характеристики на нацията и състоянието му определя състоянието на самата нация, която го говори. Но за да можем да направим това, трябва да познаваме сегашната езикова ситуация. Акад. Виденов я очертава вещо, като напомня, че тя се характеризира освен с чисто езиковите

127 си качества, но и със социалните си белези, произтичащи от особеностите на общественото развитие и неговото влияние върху книжовния език. Конкретно за българската езикова ситуация изводите му са оптимистични. Книгата на акад. Михаил Виденов е основа, върху която изследванията на българския книжовен език като социално явление могат да придобият широк простор и да доведат до интересни и плодотворни резултати. Чавдар Добрев. „Власт и безвластие“, 2015 Чавдар Добрев е явление в днешния духовен живот. Той в еднаква степен е отличен литературовед, театровед, публицист, политолог, социолог. С една дума – мислител, който пише много и бързо успява да откликне на новите явления, да ги обгледа, анализира и оцени, докато са още актуални и докато малцина все още са тези, които съумяват да намерят мястото им в политиката и културата. Такива качества притежават днес малцина, да не кажа – единици. В книгата „Власт и безвластие“ Чавдар Добрев е събрал цели четири отделни книги с публицистични и историко-политически изследвания: за анархиста Георги Шейтанов, за унгарските събития от 1956 г., за БСП в периода на т.нар. „преход“ и един словесен политически портрет на Тодор Живков. Трябва да отделим книгата му за Георги Шейтанов и за унгарските събития от 1956 г., за които кой знае защо не се пише нищо или, ако се пише, то е съвсем аматьорски, повърхностно и невярно. Чавдар Добрев познава тези събития, понеже е техен непосредствен свидетел. По това време той следва в Унгария. Следвайки спомените си, но и изследвайки много документи, авторът рисува сравнително пълна и мащабна картина на сложното и противоречиво явление, каквото е унгарската контрареволюция и опитът за реставрация на капитализма в Унгария. Има какво да се научи. Но голямото постижение на Чавдар Добрев е в същността на анализа, в проникването дълбоко в причините на тези събития и също на реакцията на Съветския съюз и другите държави от съветския блок на тях. Много смислен, проникновен и задълбочен е портретът на Георги Шейтанов – най-видният идеолог, деец и ръководител на анархизма в България. За анархизма се написаха доста изследвания, но той остава все още слабо познато и разбрано движение и социално-политическо учение. Чавдар Добрев очертава неговите граници, формулира основните му принципи, проявени и разяснени от самия негов идеолог. Книгата „Власт и безвластие“ е важно явление в българския книжовен живот, поради което навярно остана почти незабелязана и неоценена по достойнство. П. Р-ев

128

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Веселин Начев е роден на 2 ноември 1958 г. в Бургас. Завършва Художествената академия в София през 1985 г. със специалност „Живопис“ в класа на професор Иван Кирков. Участвал е в повече от двайсет самостоятелни изложби във Варна, София, Швейцария, Русия, Германия, негови творби са излагани многократно в национални, колективни изложби. Многобройни са националните и международните награди, присъдени на художника по различни поводи. Живописните творби на Веселин Начев се отличават със своя функционален колорит, със своите многопластови послания към зрителя, със своята способност да доставят естетическа наслада от общуването с изкуството. Творческите търсения на В. Начев се увенчават с успехи, които го нареждат сред значимите съвременни български художници. Живее и работи във Варна.

СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

2/2016

‘61

цена 2 лв.