Простори за литература и изкуство - брой 1 - 2018

за литературата и изкуството

1/2018

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАта И ИЗКУСТВОто 1 / 2018

„ПРОСТОРИ” Е НА 57 ГОДИНИ!

3

ПРОЗА Ангел Г. Ангелов

5

ДНЕВНИК Интелигенцията на служба при Великия инквизитор

86

ПОЕЗИЯ Иван Овчаров

14

ПРЕГЛЕД

101

ПРОЗА Людмил Станев

17

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Венцислав Антонов

103

ПОЕЗИЯ Иван Гранитски Никола Анков

19

РАЗМИШЛЕНИЯ Владимир Стоянов за вокалите в българския език

34

ПОЕЗИЯ Иван Антонов

49

ПРОЗА Христо Леондиев

54

ПОЕЗИЯ Първолета Маджарска

59

ПРОЗА Георги Шишманов

63

ПОЕЗИЯ Матейна Нулис

68

СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА За Джойс и Елиът

72

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Венцислав Антонов – "Прозорец към морето" Четвърта корица: худ.Венцислав Антонов – "Безкрайност" Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Списание „Простори '61“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Този брой се издава с подкрепата на издателска къща "Хермес"

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Венцислав Антонов

3

„ПРОСТОРИ” Е НА 57 ГОДИНИ! Едва ли създателите на нашето списание са допускали, че, когато то достигне солидната си възраст, над него ще се стоварят толкова изпитания и трудности. И че неговото съществуване ще е толкова несигурно; че дори община Варна ще ни бъде повече мащеха отколкото майка. С Божията помощ обаче сме още живи! „Простори” винаги помни, че дългът му е да служи не на конюнктурата, а на истинската литература; не да се харесва на властници и благодетели, а да открива нови писатели, да отваря за читателя нови светове, да служи на националния дух. То е отговорно единствено пред своите сътрудници и читатели. А те стават все повече. В това е нашата сила и жизнеустойчивост. Започваме своята 57-ма годишнина с надеждата, че ще продължим традициите и ще обновяваме облика си; че много нови автори ще намерят на нашите страници възможност да споделят своите творби; че усилията ни няма да са напразни. Намерението ни е през 2018 година да издадем 6 книжки, като две от тях ще бъдат в хартиен вариант. Всичките броеве ще бъдат помествани на нашия сайт prostori.ning.com Дано и през 2018 година Бог ни дава сили, за да изпълняваме успешно нашето служение.

4

5

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ ДВА РАЗКАЗА

БЕТОВЕН Свършекът наближава незабележимо, никого не притеснява – неподозираната неизвестност не е смущаваща. Само това, което знаеш със сигурност, че ще се случи, може да те смути, да те зарадва, да те обезпокои, да те уплаши или пък да те накара да се усмихнеш. Дните, които ни очакват, не са наши дни, не подозираме цветовете им, макар че ни се иска да са слънчеви, да са обагрени радостно, пълни с любов... Дните на Бетовен са с друга направа – мрачно и студено е в тях, лепкава тишина ги населява, полугладен е обликът им, облечени са в дрипи. Понякога в кашонената му къща нахлуват Епименидови* сънища от предишния му живот. Усмивки, ослепителни цветове и миризми го заобикалят, зали с величествена акустика и хипнотично въздействие приютяват музиката му. Цветя, усмивки, искрени и протоколни целувки и прегръдки го спохождат, заливат го възторзи, любов изпълва пространството, прониква в душите на почитатели и ценители. Известният музикант е вгледан в дарената му сполука, радва ѝ се, обича своите слушатели, обича Създателя, благодарен му е за даровете, с които щедро го е въздал, любов изпълва сърцето и душата му. Творенията му естествено извират от сътворяващата му Душа, вселяват се в душите и сърцата на пленените от музиката му, радват ги, даряват им любов и доброта... В оня миг, сгромолясал се нечакан, ужасяващ, трагичен, болезнен, убийствен, появил се нелогично, внезапно и съдбовно, днешният човек не разбра какво го сполетява. Не разбира и защо му се дава това изпитание. В безкрайните безлични, студени, безнадеждни и смразяващи дни и нощи на новия му живот Бетовен мисли само за това – какъв е сега, откъде идва, защо живее така, защо са такива сънищата му... Не се надява той на отговори, пък и неусетно въпросите се видоизменят. Защо е тази тишина, в която живее, защо децата от квартала дърпат невъзпитано дрипите, които покриват отдавна некъпаното му изпосталяло тяло. Защо сънищата му избледняват, като че ли искат да си отидат в техния си свят, в света, от който идват. Защо на дясното му слепоочие аленее белег, който от време на време бълва непоносима болка. Той не знае, че от студа поморавява, даже не го е виждал, но болката усеща като непонятно предупреждение, като послание от друг свят. Дългите му деликатни пръсти са се сдобили с изпочупени нокти, под които се съзира нечистотия. По фалангите на някои от пръстите му се наблюдават подутини, най-вероятно болезнени. Зимно-есенните влаги проникват в ставите му, мъчат ги с невидими игли и всякакви остротии, човекът се опитва да свикне с тормоза, не се оплаква, а и няма на кого. Проблясъци като мълнии

6 срязват понякога смутеното му съзнание, ослепителна светлина мигновено се сменя с мъчителна чернота, чийто произход е непонятен и плашещ... Приближаването му до контейнерите за смет разгонва изгладнели котки, които го гледат враждебно – разбират те, че този сух човек ще отнеме част от прехраната им, ще се намеси в подредбата на деня им... След нападението Бетовен не се е озлобил, не е ядосан никому, само е объркан и с откъслеците от замъглената си памет се опитва да намери отговор на мъчителни въпроси: Какво стана, какво се случи? Не знае той, че му викат Бетовен, може би заради настъпилата глухота след удара, а може би има сред обитателите на квартала и хора, които го помнят като известния музикант с блестяща кариера. Има нещо подигравчийско в това обръщение, но той и не го чува – в редките случаи, когато някой го заговаря вдига неразбиращо рамене, показва с жестове глухотата си и потътря подпетените си стари обувки, изровени от боклукчийска кофа. Мъртвият предишен човек пристъпя благодарение на някаква биологична инерция, която непонятно как помага на физическото му тяло да остава в тукашния свят... Свит като ембрион върху неотдавна намерен дебел картон, изхвърлена опаковка от голям хладилник, Бетовен очаква да бъде споходен от поредния сън, в който неосъзнато се свира. Затворените му очи съзират дъждовни капки, които бавно се превръщат в снежинки. Балконът, под който е стъкмил картоненото си убежище, някак си го пази от мокротата, но настъпващият студ безпрепятствено преодолява рехавата защита на вехтото му облекло. Прониква в плътта му, превръща я в мъка, от която не може да избяга. Сънят пристига мъчително изпълнен със заледени видения – пътуването му из бяла пустош, из безлюдни пространства и враждебни пейзажи е съпроводено с непреодолимо зъзнене. Плиткият му сън неусетно се задълбочава – някаква топлина се разлива по изтерзаното му тяло. Топлината на рунтавия бездомен приятел на Бетовен, присламчил се под балкона до спящия човек, прелива към премръзналите човешки кости, съживява сънищните му преживявания. Постепенно напускат те мразовитите селения, придвижват се към топлите територии на предишните му обиталища, сънят му грейва, осветен от празнични прожектори, въздуховите частици енергично се раздвижват от вибриращата плът на музиката. Бетовен става, покланя се, опира ръка на достолепния черен роял, но вместо полирана дървена повърхност напипва топлата кучешка козина на своя побратим, спасявал го в не една студена нощ. Когато набавя оскъдната си храна, човекът винаги отделя и за него. Кучешката вярност, преданост и обич заедно с човешката благодарност образуват едно незабележимо на пръв поглед пространство, ограничено от прозрачна невидима ципа. Служи тя за защита и предпазване от външно нашествие на непонятни, нелогични, непредизвикани насилници, с каквито околното пространство се сдобива през последните хилядолетия. Известният съзидател роден, израснал, възпитан и облъхван от трептенията на естествения тон „ла“** не успява да се примири с дисхармоническата звукова среда, насилствено наложена от родственици на сатаната. Непримиримият му бунт, известен в средите, които следят за спазването на правилната линия, му създават непреодолими грижи, всячески пречат на творбите му да звучат в хармония със златното сечение на мирозданието.

7 „...За кого е музиката в космичните сфери, за кого са гръмотевиците на Юпитер и въздишките на Венера? – За нас, за нас.“*** чува понякога внезапен стих споходил съня му, превърнал го в поредната загадка, мъчеща мизерния му буден живот. Бетовен бяга от него в непознатите и близки сънища, бяга несъзнателно, подплашено, панически, сподирян от неоценената си музика, кой знае как появила се във вътрешния му слух... В мърлява сутрин, между мъчния сън и будността, споходен от турия – онова особено състояние, онзи „свидетел на съзнанието“, който ни доближава до Бога – Бетовен за миг съзира картина, позната и плашеща, изпълнена с болка и непонятни въпроси... След концерт, след аплодисменти и поздравления върви по вечерни улици, отнася със себе си току-що звучалата музика, вдишва смирения нощен въздух на умърлушения град, когато тъмни сенки, закачулени и зловещи, го връхлитат. Първите удари са болезнени и кънтящи, после светът потъва в лепкава тишина. В безцветен къс време се настанява една от видовете смърт, а когато се оттече, на нейно място се присламчва хилав живот – безпаметен, чужд и непонятен. Никога не успява да разбере как се е сврял под този балкон, как го е връхлетял клошарският му живот, защо го спохождат цветни, красиво ухаещи, светли съновидения, защо е тази бучаща тишина, върлуваща в главата му. Никога не разбра случки от чий живот се мяркат в сънищата му, кой е преживял славата и блясъка, запълнили непонятните му видения. Защо му се явяват, кой иска да му каже нещо чрез тях, какво иска да му каже... Нападнат от въпросите, безпомощният човек опира длани върху невидима стена, струва му се, че може да я отмести, преди отново да се убеди, че усилията му са химерични, че тя му е дадена така, както са му дадени нощните видения. Не му става ясно кой от двата живота е негов, кой е истинският. Мярва се нещо като отговор, породен от изгладнелите му вътрешности, физическата мъка го връща в мъчителното му битие, което го изпраща към болезненото търсене на храна. Гладните лукави котки са там, сред казаните с негодни отпадъци, той не ги гони, живи същества са, мисли си, присъединява се, в смачкана торбичка отделя и за рунтавия си приятел, гнуси се от това, което дъвчи, но гладът го побеждава и примирено се запътва към поредния си безсмислен ден. Все почесто сред мъчителната му тишина изкънтява повик да се премести – да остане в сънищния живот или да напусне картоненото си обиталище. Плахо осъзнава, че и двете му желания са невъзможни. Стената става още по-непоклатима, непроницаема, непреодолима, жестока и ехидна. Показва му тя жестокостта на битието, неговата предопределеност, индивидуалната оцветеност на всеки живот, а може би и пътя, по който може и трябва да бъде изживян. Или умишлено прекъснат! Самостоятелно или с чужда помощ... Биологичният живот без цвят и смисъл се влачи безпосочно – първо от него изчезва усмивката. Бетовен никога не се усмихва. Дори насън сред слънчевите простори на отнетата му музика не го спохожда това благородно озарение на лицето, дадено само на човека – единственото живо същество, което може да се усмихва. По-късно се появява стената, а нощните видения

8 стават все по-редки, по-бледи и далечни. Напът са да изчезнат съвсем, да си отидат, да му остане само тукашният живот, непреодолимата стена и въпросите без отговор, които кънтят и се опитват да се изтръгнат през моравия белег върху слепоочието му. „Защо го връхлетяха сенките с качулки? Имаха ли някаква причина да го сторят? Той просто извикваше музика, трептяща в съзвучие със златното сечение на Мирозданието. Те просто са самото Зло, връхлитащо непонятно и нелогично, безпричинно, защото такава е неговата същност. То живее свой живот и неговите проявления са разнообразни и повсеместни. За разлика от Доброто Злото се появява лесно и всепроникващо...“ Беззъбо слънце неуспешно се бори с натежали от отрови облаци. Течният въздух мъчи дишането, пълни алвеолите с жарава, с безнадеждност и мъка, а умирането се превръща в спасение. Бетонните дебри, превърнати в неуютни човешки обиталища, отделят естествените си утринни отпадъци и начеват самоубийственото си вървене към обикновената погибел. Ламаринено дрънчене на метално чудовище дебне препълнените казани за боклук с намерение да прехвърли гнусното им съдържание в собствената си зловонна утроба. Човеците от Службата по чистота са накацали около беззъбата миризлива уста на сметовоза, призвани да го захранват с биологични остатъци и ненужни вещи. Мигащите буркани, накацнали върху покрива на машината за събиране на боклук, пръскат тревожните си светлинни откоси, като че ли с тях искат да напомнят на живота за непреодолимото и неизбежно сметище, което го очаква. Край казаните са разхвърляни и всякакви ненужни вещи – стари изтърбушени дюшеци, различни по големина кашони, някои пълни до някъде с разни натурии за изхвърляне, части от стари мебели, куци столове, продънени фотьойли, ръждясали, отдавна не работещи печки... До един от казаните се забелязва огромен кашон, най-вероятно от някогашна опаковка на хладилник. Отгоре е покрит с някакви картони от други разкъсани кашони. Не се разбира празен ли е или и той е пълнен допълнително с някаква смет. Когато сметовозът поглъща вътрешностите на препълнените контейнери, хората от Службата се заемат с разхвърляните вещи. Двама души подхващат големия кашон в двата му тесни края и го захвърлят в лакомата паст на металното чудовище. Механизмът за смилане на сметта изръмжава недоволно, задъхва се временно, най-вероятно поради неочаквано появило се непредвидено претоварване. Отдъхва за миг и продължава да смила подхвърлените му вещи със старанието и прецизността на професионалист. „Не ти ли се стори малко тежък този кашон?“, колебливо продумва единият от Службата. „Тежък, лек отива на сметището... Всички сме за там...“, с досада откликва другият и се усмихва криво. С ръмжене, с грохот, с продължаващи светлинни изстрели от въртящите се буркани боклукосъбирачът се отдалечава преял, тромав, гузен може би... Рунтавият приятел на Бетовен го следва донякъде, вие просълзено и безнадеждно, връща се под балкона обиталище, не съзира там кашона, сяда на задните си лапи и се приготвя да чака така до края на дните си...

9 ________________________________________________

Епименид Гноски (VІІ в. пр.н.е.) е критски философ, полуисторическо, полумитическо лице, син на нимфа, проспал петдесет и седем години от живота си в пещера („Епименидов сън“). ** 432 херца е честотата на тона „ла“. През 1939 г. министърът на пропагандата на нацистка Германия Йозеф Гьобелс нарежда с указ да се настрои тонът „ла“ на 440 херца. Такава музика създава усещане за хаос и безпокойство. Музиката, настроена на тон „ла“ на 432 херца, резонира със златното сечение, известно като „божествената пропорция“ и е символ на красота и хармония. Тази честота резонира с вибрациите на Вселената и носи усещане за спокойствие, чистота и хармония. *** От стихотворението на Златомир Златанов „Песен на космичните сфери“. *

Худ. Венцислав Антонов

10 НА ПЪТЯ... „Неравен и лъкатушен е Пътят.“ Лао Дзъ В зловещия миг на катастрофата крайпътните липи все така кротко и невъзмутимо излъчват омайния си пролетен плод, сътворен с божия благословия. Около набъбналите жълтеникаво-белезникави цветове работливо кръжат извънземни пратенички, дошли да спасят тукашния свят. След стихването на тътена, скрибуцането, режещия звук на мъчително гънещи се ламарини, гърмежа на затворени в резервоари запалителни течности и литнали късове от нажежена метална плът жуженето на пчелите нежно и успокояващо се опитва да пробие неочаквано връхлетялата тишина, която иска да каже нещо на тези, които я чуват. Смутени са труженичките, дочуват се временни сривове в излъчваните честоти. Смазана птица е разперила ненужни криле върху пътното вещество, по което димят локви човешка кръв, разпилени течности, извлечени от недрата на Земята с надежда да се използват правилно от Homo sapiens, както и разнообразни отломки от материали, сътворени от човека, най-вероятно с нечия злонамерена помощ. Част от вътрешностите на птицата също се стелят върху погнусената пътна снага. От сплесканата утроба на огромното тенекиено чудовище надзъртат с празни погледи няколко бивши човеци – мъже, жени, деца. Единият автомобил е огромен, тежък, злокобен, трудно умъртвен левиатан, в чието лоно също се съзира смърт, настъпила сред лукс и удобства. Малката невзрачна кола, изпречила се пред хищната муцуна на пътния властелин, се е опитала да кривне, та дано се размине със смъртоносната целувка. Не е успяла, не ѝ е стигнала повратливост, мощ, а може би е очаквала кавалерско отстъпване, благородно даване на път, както това се прави за малки, стари, немощни хора. Извивката на Пътя невъзмутимо наблюдава кървавата картина, сътворена от неразумност, непреодолима човешка страст към надмощие, арогантност, липса на благородство, както и на обикновена човещина. Извивката на Пътя е само някакво естествено изпитание, с каквито е снабден тукашният свят – найвероятно, за да ни напомня за нашата крехка същност. За да ни напомня, че не все дозволено, че всичко, което сътворяваме тук, на Пътя, се изписва върху небесата, че има своите сетнини... Стъписани от тътена на катастрофата, пролетните птичи песни замлъкват временно стреснати от непознатия метален грохот, уплашени и учудени, спират на най-интересното, точно когато очакват песенния отговор на любовните си послания. Осакатените туловища са замлъкнали, мъртви са почти, само от време на време, все по-рядко, просълзяват изостанали оскъдни течности, неуспели да изтекат веднага след сблъсъка. Внезапно лумва закъснял пламък, който до този момент като че ли се е колебал дали да избухне. Дошло му е времето, Мирозданието се е нагледало на гнетящата пътна картина и може би огънят е дошъл, за да премахне непоносимата гледка, да остави след себе си пречистване и необратимост... Край Пътя почти успоредно се е проснал друг път – железен, по който с тро-

11 пот понякога профучават тежки влакове, начело на които горделиво се пъчат непоколебими водачи, често несправедливо обявявани за флагмани, за водещи локомотиви на историята... В мига, в който пламъците разпасано започват да се лакомят, когато започват да изяждат всичко, което им попадне, се чува старомоден звук на свирка, от която излиза бяла пара, появила се като че ли от древен филм. По железния път неуверено се тътри допотопна парна машина, след която сбутано се влачат няколко вехти вагончета. На празния десен прозорец без стъкло се е облакътил машинист в черни омазнени дрехи, с лице, потънало в сажди. Съзира той пламъковите попълзновения, устремили се към смачканите тенекиени добичета, мигновено завъртява ръчага, колелата колективно замръзват, приклещени от колодките, които се нажежават и бълват съскащи искри. Локомотивчето става шейна, вагончетата шугаво се сбутват и влакчето учудено спира. Машинистът пъргаво скача по отвесната метална стълбица, помъкнал ален пожарогасител, не се замисля, хуква срещу растящото убийствено зарево. Подтичва след него помощникът му, зарязват влакчето, пътниците му, въздишащата парна машина, целия свят, устремени към нещастието... Съзират спасителите настъпила смърт, мъждукащ живот, а от влакчето пътници са наизлезли, дивят се на рядко зловещото зрелище, някои са извадили телефони, снимат, обаждат се за помощ, ахкат, вайкат се, мнения изказват колко е страшно да загинеш така, колко луди, неразумни, агресивни, нагли и злобни са днешните пътници, как загиват така, на Пътя, напразно, невинни убиват... Машинистът и неговият огняр, помощникът му, стрелят срещу пълзящата огнена змия, белезникавата рунтава струя, хлуеща от пожарогасителя, смирява част от пламъците, а сред геената помръдва детска ръчица. Хукват нататък, пържат се, не успяват веднага, нетърпеливи са, най-после измъкват момиченцето, рокличката му тлее, завиват го в отдавна непрана железничарска куртка, прегръща го тя като неочаквано спасение, проскимтява то, показва, че още е живо. Чудят се какво да правят с мъждукащия живот в детското телце, срещат се за пръв път с делово усмихващата се Всесилна Владетелка на всеобщия живот. Надвесена е Тя над запътеното насила невръстно същество, не носи Тя неизменната си коса, но пак е зловеща, пак е страховита и самото ѝ присъствие вселява у тия неподготвени мъже смут, потръпване, което издава пълзящия страх, както и покълващата паника, сътворена от безсилие и слабост. Съзират те и цвъртящата плът на поломени тела. Обхваналите ги пламъци стават нишадърени, вонята, излъчвана от тяхното изпепеляване прогонва доскорошния меден дъх на цъфналите липи, Пътя става друг. Настъпването на пламъците-чистачи се забавя, пожарогасителни течности-умъртвители пречат на вървежа им, но не се смиряват съвсем, гладни са още, ненаситни, лицемерно се стаяват, сгода чакат, за да лумнат отново, да погребат останките. Виещи сирени се задават, преграждат Пътя от двете му страни, между тях остават бившите човешки същества, примесили плътта си с веществото на току-що самоубилите се метални средства за придвижване. Парамедици разгъват носилки, автомобилите им въртят по покривите си цветни буркани, пълни с тревога. Пожарните са изгасили воя си, дебели струи от антипламъкови течности обливат грохналите пътни обитатели, вече мъртви, не-

12 подвижни, навяващи само тъжни спомени. Златните шлемове на огнеборците проблясват през създадената от катастрофата мараня и привличат погледите на слезлите от влакчето пътници, някои от които даже ги снимат. Тръгнали на екзотична разходка с някогашен влак, те неочаквано получават зрелище, което не е включено в екскурзионната програма. В свят наполовина виртуален те не са много сигурни дали трябва да са тъжни от настъпващата пред очите им смърт, или трябва да гледат на събитието като на епизод от компютърна игра. Човешките органи, произвеждащи състрадание, постепенно загубват уменията си, любопитството и жаждата за нови преживявания избутват старите цветове, по които Homo sapiens може да бъде различен от другите биологични видове и внедряват в новата му същност неутолима страст към поглъщане, към обсебване и към създаване на все по-ярки, разтърсващи сетивата дразнители. Гневен и тъжен, Поета вика от небето, взрян в злокобния пътен пейзаж: „Някъде по пътя, между две случайни, чужди гари, сбирам по земята суха слама – сънищата да подпаля...“* Малкото останали човеци със слух, способен да чува невидимото, извръщат взор към дневните звезди, не ги виждат, но знаят че са там, чуват шепота им, печално и съпричастно се усмихват на поетовите послания и се опитват още малко да живеят по законите на убийствения тукашен свят. От двете посоки на задръстения Път се появяват дълготрайни неподвижни върволици от разноцветни пътни обитатели – коли с различни гласове, с разноуханни излъчвания, с разнолики обитатели, убежища на всякакви пътници. Тяхната нетърпеливост им личи – издаваните звуци показват припряност, пленена свобода, неочаквана принуда. Пътя, този всевечен символ на волността, се е превърнал в непреодолима преграда пред устрема им, в гневяща тапа, затулила порива им към вървеж нанякъде... Линейките и пожарните внасят някакъв вид успокоение у влаковите пътници, чието притеснение прилича повече на внезапно връхлетяло ги любопитство. Машинистът и неговият помощник (обикновено го наричат „огняря“, може би защото точно той се грижи за силата на огъня в пещта на парната машина) все още не подкарват влакчето, чудят се дали не могат да помогнат с още нещо и се молят да оживее спасеното от тях дете... Зловещият изглед постепенно вехне, ярките цветове помръкват, усредняването на тоновете неудържимо ги повежда към неунищожимото сиво, води ги към забрава, към омекотяване на яркостта, към подрязване на острите бодли поникващи постоянно върху благодатната почва на тукашното битие. Забелязва се бавно гаснене на ужаса, от телата на бившите живи същества са останали само мазни следи върху пътното вещество, неочакваният огън е разтопил ламаринените обвивки, от средствата за придвижване не е останало почти нищо. Левиатанът се е превърнал в опърлен скелет за погребване, пътниците му са отлетели в небитието, оставили празни полагащите им се гробове. Плахи птичи гласове се опитват да се върнат във времето преди сблъсъка, жуженето на

13 пчелите не се долавя, уханията на цъфналите липи са преборени, умъртвени от смрадта на изгорена плът... Машинистът, който всъщност е Водача, и огнярят, който всъщност е Помощника, вяло се отправят към древното локомотивче, което сумти на равни промеждутъци и изхвърля бели струи пара, за да укроти надигащото се налягане в парния котел. Влаковите пътници лениво се качват в старомодните вагончета, но продължават да отправят погледи към изстиващото място на скорошния сблъсък. Чува се гласът на Помощника, който се опитва да каже нещо на Водача: „Когато е имало само влакове като нашия, може би не са се случвали такива страхотии...“ „И тогава ги е имало, но е имало и страх от Бога...“ „Няма нужда да се страхуваш от Него, достатъчно е да Го обичаш, да не Го обиждаш със скверната си агресивност.“ Разговорът не продължава. Парната свирка писва няколко пъти, насочва отвесни бели рунтави къдели към небесата, влаковите пътници вземат гласа ѝ за покана и мудно се настаняват на предишните си места в античните вагончета. От комина на локомотивчето на тласъци се изстрелват вълма дим, примесен с пара, колелата му се превъртат на място и след още няколко изпуфтявания влакчето неохотно тръгва по железния си път, а Пътя продължава възстановяването си от поредния сблъсък. Помръкнал и неравен се оказва, лъкатушен и стръмен, снабден с неочаквани извивки – скрити изпитания, които за повечето от пътниците се оказват непреодолими. А за някои и смъртоносни... Пътя, даден ни преди Небето и Земята, започва да се снабдява със собствено осветление, води своите обитатели към Нова ера, а крайпътните извънземни спасителки трудолюбиво жужат и пригласят на пролетните птичи песни... _____________________________________________________ * Из стихотворението „Някъде по пътя“ от рано тръгналия си български поет ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ (1948–1986) (бел. авт.).

14

ИВАН ОВЧАРОВ ОТЕКВАЩИ ЗАТИШИЯ

***

Когато хоризонтът се стъжни и слънцето мъжди като кандило – на нишка хъс животът се държи, когато и „когато“… си отива… И нямаш друго нищо – само хъс да продължиш: не затова, а въпреки… През тъжни дни със миризма на пръст да чуваш не сълзите си, а стъпките. Отдавна тъй е подреден светът: изблееш като агне между вълци – изяжда те самата суета на участта да се стопяваш мълком… Когато хоризонтът се стъжни… Когато само хъсът те държи…

15 ***

Когато само хъсът те държи през всеки ден, зачеркнат от съдбата, и радостта е кòте зад вратата напъдено – не мърка, а ръмжи… Какво пък толкова – угасва всичко, в което си се лъгал, че го имаш; да разбереш, че туй, което взимаш, приемал си за твое по привичка… Животът е и порив, и подсказване: най-свежата трева е също плевел и да отстъпиш също трябва смелост, когато се въртиш от пусто в празно… Ако е само хъсът в мисълта – повтаряш недоучени неща! ***

Повтаряш недоучени неща… И ден за ден – поредната година измъква се на пръсти, без следа… И сякаш теб дори не те е имало… Загърбил вече първия си плам, дори това – за него да въздишаш… Светът остава все така голям – незавладян, а само поописан. Желанията – мълнии на кръст, повтарят все: „Да бъдем… догодина!“… А можеш само да измериш ръст с това, което беше и отмина… По Коледа се случват чудеса, когато си надмогнеш над гласа.

16 *** Когато си надмогнеш над гласа и в тишината всичко стане бяло – засилване за новото начало, преди денят да подреди света. Преди светът да се превърне в жал – отново в мъст и сметки да клокочи и точката да стане многоточие… Преди снегът да се превърне в кал. Преди да се превърне във „преди“ живецът тук дошъл, да ти отсрочи дълга към всичко, дето те е сочило като героя „сам себе убил“… Когато си надмогнеш над гласа – дори да е за миг извън света. ***

Дори да е за миг извън света, желаното от теб е като черква, където безуспешно си зачерквал в молитвите си дни като листа. Не стига само да извикаш: „Стига!“, каквото е започнало – остава да те изгарят и позор, и слава поравно, както в неродена книга. И както дума – мъртва преди раждане – откриваш, че извън света си никой. И бликват думи, страшни думи бликват, и вместо теб живота ти разказват… Какъв ти миг – дори извън света, когато и това е суета?!...

17

ЛЮДМИЛ СТАНЕВ ДВА РАЗКАЗА

ЧАКАМ МАЙКАТА Историята, която ще ви разкажа, е доста странна, но аз така или иначе все такива ви ги разправям – неща, които си струва да бъдат запомнени. Ето това най-много ми харесва – като чуя или видя тези измислени пейзажи, те завинаги остават в мен. Нали знаете каква е разликата между истинската и фалшивата банкнота – онази тънка невидима нишка, която се вижда само под определен ъгъл. Е, ако в една история има такава, тя става за запомняне и продължава да живее извън себе си. Става независима и започва да скита като Летящия холандец. Нека сега ви покажа една такава картинка. Младо семейство пътува по черните пътища на Родопите. Жега, мушици и мараня. Детето ожаднява. По пътя срещат някаква жена с наръч дърва, която им казва, че единствената „хваната“ вода е на петнайсет километра оттук. Продължават, а когато виждат поляна и каменна чешма с медни чучури, излизат от колата и влизат в приказката. Детето се навежда да пие, но чува леко покашляне. Баща му също го чува. Заобикалят на пръсти чешмата и виждат старец с калпак и дебела шуба, който лежи съвсем неподвижно до каменния ѝ гръб. Температурата е 40 градуса, пот шурти и облива стареца, но той само слага пръст на устните си и казва: „Тихо, чакам Майката“. После шепнешком им разказва как от три дена е тук – дебне пчелната майка, която била избягала с целия рояк, нямало как да не дойде до водата – единствената е в радиус от петнайсет километра, тогава щял да я хване, просто чакане му е майката, и това е. Сега, когато вече не съм дете, този старец все повече ми прилича на онзи на Хемингуей. Сигурен съм, че на много други места в шумния свят има такива притаени и вярващи хора, които чакат Майката. И ако много я чакат, без да вдигат абсолютно никакъв шум, тя непременно ще долети. Шшшт, тихо.

18 СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖДА Малко ми е неудобно, че перифразирам Селинджър, но самата история напълно отговаря на това заглавие. Сега, когато вече е зима, започвам да се сещам за лятото и за някои летни истории – абсурдни, разбира се. Лято е. Отивам с приятели да видя друг приятел. Той работи на яхтеното пристанище в корабостроителния завод. Като последния пазител на Граала пази яхтите или праща спасителни команди на бедстващи плавателни съдове. Първият абсурд е, че заводът отдавна не работи, всичко е в ръжда и само двама-трима специално наети за целта хора отривисто псуват и блъскат с чукове по 100-тонните кранове. Това се прави с цел да се заблудят циганите, че заводът работи, за да не го изнесат за скрап. Моят приятел Евгени е огромен, направо великан, с най-хубавата усмивка, която съм виждал. Помещението, в което ни кани, е малко по-голямо от асансьор, с голяма мъка се напъхваме вътре. Евгени сяда зад нещо като радиостанция и ми обяснява, че оттам приема сигналите за бедствие, на които задължително отговаря. Срещу бюрото му е залепен голям лист, на който пише някакъв текст, какъв – ще разберете накрая. „Вижте какво – казва Евгени, – постоянно се обаждат: SOS, SOS, искат ми я дълбачка, я противопожарен кораб. Обаче нали виждате каква свинщина е тук – нямам абсолютно нищо. Затова вземам паралангото и им чета ето този лист.“ На листа пише: ДЕСЕТТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА МАЙКА ТЕРЕЗА. Тези изречения Евгени четеше на бедстващите, с което поне морално ги утешаваше. И когато му се обадиха за пожар, той се усмихна тихо, взе микрофона и им каза: „Абсолютно с нищо не мога да ви помогна, но според Майка Тереза, ако днешният ден е лош, вярвай в себе си и вярвай, че утре светът ще бъде по-хубав.“ Така де, и аз това искам да ви кажа.

19

ИВАН ГРАНИТСКИ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

УСМИВКА

Защо зората се усмихва в съня на малкото дете Провижда изпитания и вихри възходи и падения А те вървят с човека не случайно Борба жестока цял живот да изгради съзнание сияйно и да не умре подобно скот Да разбере че Свободата е най-ценното на тоя свят Затуй усмихва се зората и детето благославя с цвят В началото е нежнорозов зеленото към обед избуява А привечер червените възторзи се превръщат в черна лава

20 ПОУКА

В памет на Виктор Пасков

Да предположим че изкуството което благословено според Виктор Пасков определя причудливо битието на хората потънали в страсти По стъгдите на делника разсеян и улиците украсени фестивално мимове и клоуни ветрилца веят и бляскат домината карнавални Нагиздени във фракове и рединготи господата имат вид възвишен Шлейфове развяват дами готини комплиментите са май излишни Ала каква все пак е тук поуката При службата суетна на изкуството непобедима е за жалост скуката а шлюзовете на смъртта са пуснати

21 РИСУНКА

На Любен Зидаров

Сухото дърво прилича на рисунка белее в угарите като скица Изящно призрачно и умно крило над зрялата пшеница Защо във нивата е тъй самотно Защо не пеят птици в клоните Нима в корубата му ще се гонят единствено мравуняци самотни И дали във тишина ще оглушее престарялата и мъдра кукумявка която във хралупата ветрее царствената своя калимявка Невъзможно е дори да се опише гледката напомняща мистерия Уж всичко е естествено а диша мъртвата загадъчна материя ПРИЗОРИ

Синевата призори прилича на индиго От божиите извори светлината се въздига Неусетно се стопява здрачът кадифен Плахо се прозява настъпващият ден Слънце жълтооко премрежва си ресниците сияе чак до болка зората окопитена И плъзва тъй свенливо утринната мараня сякаш се усмихва в просъница жена

22 ЕЛЕМЕНТИ

Буден във вечната Нирвана Вседържителя елементите създаде Огън въздух земя и вода сътвори от първоначалната искра А после във осмицата реши да въплъти мерилото за свойта необятност – Времето Четири числа одухотвори човешката душа да обясняват Триединната ѝ същност от пет извора избликва И разполовена между седем ипостаси в деветката намира мъдрост Затова е сферата на абсолютното Едно ПРЕХОДНОСТ

Естественото е необикновено защото Силите не спят Тече във твойте вени предусещане за смърт В илюзията за безсмъртие прозираш скоро истината В историческите водовърти ти си шипката разлистена вечно превъплъщавана в красиви ярки цветове Коя е твоята държава Вечността която те зове Но тя е толкоз преходна като усмивка на кокиче Или захвърлената дреха на любовник ничий

23 ГЛУХАРЧЕ

На Бойко Кадинов

Най-малкото съдържа най-голямото Всеобхватното предопределя единичното и неговата изначална безконечност В сърцето на глухарчето е скрита цялата Вселена Безкрайната Вселена повтаря структурата на глухарче Думите са храмове на звуците Хранилище на животворната енергия която всичко възсъздава Музиката на сферите небесни тълкува смисъла на Сътворението чрез символи магически Печатът на реалността е неразгадаем

24 АКО

Ако надникнеш в бездната ще видиш себе си в хилядолетното очакване да се откриеш и самоопределиш В началото бе минерал а после мислеща тръстика възторжено разчитаща йероглифите на Вечността Под напукания гланц на времето съдбата криволици следва в неизповедимата верига от неясни превъплъщения Ако приемеш че си полъх сянка на летящо мигновение ще осъзнаеш движещата се мозайка като дъното на Бездната Дали това е изображение недостъпно за човешки взор Или изплъзващ се променлив образ подмятан от вълните на мимолетността знае само Делфийския оракул Ако се върнеш преди две хилядолетия ще получиш отговор загадъчен Ти си огледалото на Бездната

25 КАМЪКЪТ

С душа е камъкът Говори на своя непознат език От хиляди невидими отвори душата му изтръгва вик Нощем мраз го обладава а денем пек непоносим Свива се и разширява а хоризонтът тъне в дим Някога бе част от кула преди четири хилядолетия Помни ордите нахлули и с щурм превзели я Помни викове предсмъртни на защитници достойни И видя как всичко свърши в сатанинска скотобойна За него времето е спряло въздиша той през век А каменното му прескърбно тяло се превръща бавно във човек

26 ЛОТОС

Прозрачното е често непроницаемо и лъже погледа на разума Видимото винаги е противоположно на истинската структура на формите Това което съзерцаваш е представа смътна и загадъчна отражение на мисълта първоначална изтръгваща непроявеното от Хаоса Ако искаш да достигнеш до върха тръгни по непроходимата пътека Тя ще отключи спящото съзнание и ще откриеш от какво си сътворен Защо си тук и накъде отиваш Какво е тайното ти предназначение Достигнал прага ще прозреш че краят всъщност е Начало Дали ще бъдеш мислеща тръстика или играещият квант на Хайзенберг зависи от върховното Предначертание Вседържителят с усмивка наблюдава как заровете на Съдбата се търкалят Изгрява Слънцето Луна залязва тече към извора реката вдъхновена Лотосът на Проявената енергия разцъфва

27

НИКОЛА АНКОВ И СТАРОПЛАНИНЕЦ БЕЗ ВРЕМЕ ПОБЕЛЯЛ

полегнах в клонест горски трон сред тролове и елфи пих лудо биле дишах южен фьон и после паднал на земята бялото месо на жълти смоци ядох пих кръвта на много млади костенурки мислено танцувах с бели лебеди от север и преплетен в изящните им шии постилах с перата им за мен прокрустовото ложе на Съдбата Попивах влага в плитките следи след копита на подплашени кошути и еструса на млад и тънконог сръндак усещах с порите на старата си кожа На сто салемски вещици магиите изучих и дивак с диваците играх игри По каменисти урви предизвиквах и порои и с падащите камъни бях камък Бях седем пъти под седемцветните дъги на половината Морета и на всички Океани Загубих даже няколко ребра Но случваше се само онова което аз си пожелавах В еротичните милувки на синьо-черните делфини възбуждах мисълта си и бях жаден и заключвах със златно катинарче в Ракла Надежда Вяра и Любов За да ме има Там Когато

28 ПОПИТАХ ВЯТЪРА

попитах вятъра какво е мисъл аз съм мисъл отговори вятърът попитах вятъра какво е дума аз съм дума отговори вятърът попитах вятъра какво е смисъл аз съм смисъл отговори вятърът е добре му казвам какво е да си вятър не знам ми вика той аз бях вятър сега съм мисъл дума смисъл НЕ ПО ЖАК ПРЕВЕР

запалих първата за да видя в огледалото себе си запалих втората за да видя в себе си Морето запалих третата за да видя в Морето Небето запалих четвъртата за да видя в Небето Бог Хвърлих кибрита изгасна Вселената И всичко това в едно огледало където видях в себе си Морето Небето и Бог С последните четири клечки кибрит

29 И ТЕ СЕ ВРЪЩАХА БОГИНИТЕ

те бяха Юди с тъмни имена и слепият Аед заложи на любов и болка и богините мечтаха вечния си ненаситен лов в гора теменуженият дъжд валеше ли валеше а в Троя дървеният кон мълчеше и неволно спрял в сълзата на Ахил видях че няма я богинята с везната да изтегли чуждата вина от кръв от мъст и изневери изплаках се в очите на жените и децата и попих в бледозелените треви на Суета с Идеята за опростените ми грехове и те се връщаха богините незадоволени от вечния си ненаситен лов в човешката гора И мълчаха боговете… Суетният Граал на Човешкото Его

Отворих очи и се разсъмна светът където Бог дирижираше Брамс Симфония опус 3 в сини цветя Сякаш Делфийска пития в транс пила отровнозелените питиета се занавива в папируси вятърът А дъждът разлисти в очи на дете Пиета на Майка и проплака у него И потъна в жълтия пясъчен дъжд в залез от орех медено мляко и Ехо с непобедимата някога своя Армада суетният Граал на човешкото Его

30 ***

Аз виех със степния вълк от зори пръсках страх брилянт и пайети Търсех свойта вълчица в гори където с бели камъни мелеха ръж ланшното жито за Храма когато детето Иисус прие образ на Мъж и пое по вълните с две риби в ръцете ***

бях преспапие на епистоларната си и несбъдната любов самотен неугаснал вопъл солта в сълзицата на Бог любов любов любов от капчици на Муза и въздишката на единака еднорог

31 Епистоларно с капчици от роза

с миглите си те докоснах мило източно момиче и се разтопих снежинка бяла в окото на всевиждащия Бог и стапяйки сълзата си в сълза и в снежен стих от роза се гравирах еднозначно в матрицата на сив елен от дъбова гора и рисувах с пръст по изпотеното стъкло на моята мишена една стрела и цветни стъкълца иглички от елха и самота и бели лодки в чистата вода в подострени от остър нож епистоларни и въздушни клетки ти беше стон ти беше звук кристален свят в дихание на Бога от падащи кристали нежен мъх по скула на източна девица измъчената песен на жаден трубадур а аз бях конник див и зажаднял за вино за дъхав гюл и за неистова любов от вечност и отмала

32 Същински древногръцки бог

през времето от векове аз плавах гребях към мястото сакрално показано ми от Небето а лодката ми стара се пълнеше с вода душата ми многострадалната опъна износената си тетива и изстреля сто запалени стрели от самота с отрова ***

а Петър каменният се отрече три пъти до сутринта Гетсиманската градина копие на Рая очакваше Спасителни следи А в Ада завъждаше се котилото змии които изпиваха очите ми но аз видях ръката видях камата о Бруте сине мой каква отплата И дълго после чаках да изплува измислената Атлантида Аз бях Лодкарят Но другият лодкар от Тива…

33 Ти беше всичко аз бях нищо

в най светлото на твоята душа се взрях не знаех що е срам ни що е грях и през ретината те запаметих в невероятните дъги на паметта си в светая светих на най съкровените покои на моята душа вградих Идея преди да дойде още Бог ти беше мисъл дума смисъл аз лист отнесен в тилилейските гори ти беше песен и стрела от Изток аз лък с обтегната тетива ти беше славей в бял кафез аз тъмносинята магия ти бе фетиш и индулгенция за Рая аз оазис хладен с финикова ракия ти бе мираж за моята душа аз дъх на пресекулки ти бе разтупкано сърце аз изгаснала светулка ти беше май ти беше роза аз змийче в зеницата на еднорог ти бе перце и полъх на зефир вечерен аз в тога царствена на сцена ти бе дървото на живота аз във преизподнята на суета ти бе написано с любов писмо до мене а аз пък капки кръв от пръстите на Бога ти беше всичко аз бях нищо сега си ябълка търкулнала се на дивана и си спомняш онзи Рай насън а аз танцувам танц опасен със змията и с поглед благ на ангел херувим поглеждам към Земята

34

РАЗМИШЛЕНИЯ

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ ВОКАЛИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК – УСТОЙЧИВИ ТОНОВЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ЕЗИКОВ ЛАД

Фонетиката е първородната градивна сила на морфологията, която определя смисловия регистър на думите и фразите. Първо чуваш звук, след това виждаш и разбираш. Музиката отваря смисъла (същността) на явленията в живота. Аргументативно и в унисон с казаното звучи откровението на Артур Шопенхауер1, че тя е най-съвършеното изкуство, което може да повдигне булото на богинята Мая, обвиващо и завоалиращо света и неговата същност. Затова музиката е начало на истинското познание. И наистина фонетиката е базата за развитието на морфологията, защото звукът определя смисъла или съдържа първите обозначения на тоновия семантичен регистър. Нека се убедим в това чрез конкретни аргументативни примери и аналитични наблюдения. „А“ е първият устойчив тон в българския национален езиков лад. Тази графема има еднозвучен гласеж. Да се опитаме да изясним семантичния ѝ регистър. Тя бележи началото на азбуката и графично, и фонетично и това е първото ѝ значение. Названието на буквата в глаголическата азбука е „Азъ“. Днес „Аз“ е лично местоимение в 1 л. ед.ч., а то е указател за еднолична идентификация, което е второто значение на семантиката на „А“. Думите на Черноризец Храбър в „За буквите“ („Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“. Но като първа буква и дадена от Бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, „аз“ се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.“)2 ни оттласкват към друга смислова релация на вокала – развързва (т.е. освобождава) езика за знание и широко отваряне. В тази посока можем да разчетем регистровото значение на „А“, което се препокрива и озвучава от семантиката на думата „врата“. Последната буква на нашата азбука е „Я“. Тя не е еднозначна звуково и в транскрибиран вариант се предава като [йа] или [’а] – т.е. в първия случай „й“ – глайд, който означава звуково приплъзване + „а“ (приплъзване към „А“), а във втория – предходна мекост [’] + „а“. Тоест „А“ е началото, но и краят. И тази смислова проекция на вокала се филтрира и затвърждава и от думата „край“. Аналогично работят лексемите „старец“ и „старост“: Старец – вокализа „А – Е“, смислово дешифрирана така: „стАр“(край),

35 който обзема цялото пространство във всичките му посоки („Ец“), т.е. тотален обсебващ край. Старост – вокализа „А – О“, смислово дешифрирана така: „стАр“(край), който е събран в едно („Ост“), т.е. единен край. В утвърдителната сричка „да“ вокалът „А“ изпълнява ролята на съгласие и потвърждение. Буквата „А“ в глаголицата се е изписвала като кръст, който смислово се съотнася към вярата. Адам е името на първия човек на земята; а самата глина (пръстта), от която е направено тялото му, се нарича „адама“. И двата приведени производни словесни случая носят смисъла за начална самоидентификация (мъжко начало /2 а/ + женско начало /3а/= пентаграм, своеобразна графема на интегрирания човек). Интересен е примерът с глагола в 1 л. ед.ч „ям“ [йам] и производната звукоподражателна форма за деца, подканваща към ядене – „ам“. „А“ е свързана с отваряне на устата, даже, както видяхме по-горе, Черноризец Храбър уточнява, че при този вокал се констатира най-широко отваряне в артикулационно отношение. „М“ е сонорна съгласна, която има точно обратната артикулация на затваряне. Т.е. последователното изговаря на „А“ и „М“ наподобяват действието ядене, а интонационнофонетичният модел, копиращ действения, придобива смисловия модел на думата – хранене. Едносричната лексема „сам“ и кореннопроизводната многосрична „самотник“ насочват към уединение (вече видяхме с предходния пример, че „А“ се съотнася смислово с представата за отваряне, а „М“ затваря отвореното – т.е. доминира завършеното семантичното усещане за отделяне, отчуждение. Ако добавим още смисловите нюанси на „О“(центриране, събиране) и „И“(път – движение от изходната точка към хоризонта на хоризонталата), се получава: центрираното отчуждение е път, отдалечаващ се в далечината, а това е описателно предадената семантика на думата „самотник“). Интересно е разчитането на вокалните взаимодействия /у – а/ и /у – о/ в кореннопроизводните лексеми „глупак“ и „глупост“: „У“ – пропадане + „А“ – личностна идентификация и знание = пропаднала личностна идентификация и знание (глупак); „У“ – пропадане + „О“ – центриране, събиране, без начало и без край = пропадане без начало и без край (глупост). В думата „грак“, която е звукоуподобяваща и напомня потърсващия звук, издаван от гарвани, гларуси и др. птици, е получена от фонетическото и смисловото съчетание на звучната съгласна „Г“, сонорната съгласна „Р“, гласната „А“, беззвучната „К“. Рамката на словесния модел „Г – К“ определя движението от звучност към беззвучност. Устойчивият тон е гласната „А“, която в посочения фонетичен контекст включва значенията си на начална идентификация с привкус на фаталистичен край. Озвучената гъгнеща идентификация прорязва пространството и заглъхва (умира, изчезва), оставяйки фонетичното усещане за невъзвращаемост, неразбраност (т.е. фатален край) – това е разгърнатото фонетично тълкуване на думата, изцяло оглеждащо се в нейната утвърдена във времето семантика.

36 В посока на изследването на смисловия регистър на „А“ е интересно тълкуването на две етичнооразличени алтернативни понятия, символизиращи добро и зло – „АД“ и „РАЙ“. Фонетичната транскрипция, свързана с правоговора, е съответно [АТ] и [РАЙ]. В първия случай имаме затворена едносрична дума, която завършва на съгласна, във втория – завършекът е Й („и кратко“). Й е глайд, който няма собствено звучене, но означава приплъзване в пространството, кратко И – т.е. път, движение. Следователно думата РАЙ завършва отворено – на А приплъзнато. В АД [АТ] можем да говорим за затворена /Д-Т/ идентификация /А/, така както означава понятието – Адът е място за затваряне и мъки на идентифициралите се чрез поведението си грешници. В РАЙ [РАЙ] е обратното – сонорното Р озвучава, оповестява идентификацията /А/, която остава отворена /Й/, заслужила чрез делата си свобода от мъките и страданията, които е изпитала на земята. Нима семантиката на понятието РАЙ не е напълно съзвучна с фонетичното тълкуване? Там, където има рай и ад, задължително има и Бог, който да контролира потока от души между тези алтернативни пространства на познанието и възпитанието. Например Саваот – „А“ (начало, идентификация, вяра) се озвучава два пъти като доминираща тоника на думата и преминава в „О“ (центриране, събиране, вечност без начало и безкрай) – т.е. вечната идентификация на вярата. Самото име носи чрез устойчивите си тонове (гласните) представата за единния Бог. Варвело е тайното име на Бога, което не бива да се изрича. Варвелово царство (или „еон“) е често срещан израз в ситианските писания. Отнася се до въздигнатото Божествено царство отвъд; свързва се с образа на божеството Варвело (главната героиня в ситианските писания; небесна Майка).3 Нека разчетем и в случая смислово вокализата „1.А – 2.Е – 3.О“: 1. началото, вярата, идентификацията – 2. се разпростират по всички посоки на хоризонталното и вертикалното пространство – 3. за да се съберат в една сила и вечност. Не е ли това смислово декодиране на вокалния гръбнак на името, описателно представяне на същността на единоначалния и безкраен бог – Великата небесна Майка? Вокалът „О“ като устойчив тон на българския езиков лад има събирателно съдържателно значение. Неслучайно при вокализите и певческата подготовка на солови и хорови изпълнители в оперното и хоровото изкуство постановката на гласа се гради върху закръглянето (пеенето през О) на тона – т.е. върху изравненото хармонично събиране на неговото звучение. Самата постановка на говорния апарат и графиката на „О“ извеждат и налагат представата за кръг – символ на обединение, равнопоставеност, общност и хронологична универсалност (вечност). Да не забравяме и факта, че кръгът като символ на Бога е един от трите графични символа (другите са кръст и триъгълник), които св. Константин-Кирил Философ използва при създаването и графичното оформяне на азбуката4. „О“ е събраният равнопоставен глас на вечността. Предполагане на събиране се съдържа в думи с основополагащ вокал „О“ като „мост“ и „коз“: мост – съоръжение, свързващо два бряга или преносно двама души, две

37 общности; коз – сбор в едно на най-важните аргументи и възможности за успеха на нещо. Да вземем такива значими онтологични понятия като Бог, род, космос, хаос: Бог – висше единство, Естеството като същност и законодател; род – обединение, кръг от хора по кръвна близост; космос – удвоен устойчив и смислообразуващ тон „О“, подчертаващ организираното и подредено единно пространство, отделено от хаоса; хаос – да си припомним определението за него от древногръцката митология: безформено пространство, съдържащо всичката положителна и отрицателна енергия в себе си. От него започва да се оформя светът на боговете и светът на хората. Такава е смисловата кореспонденция и на устойчивите тонове „А“ – „О“ в разглежданата лексема: „А“ (начало, развързване/отваряне/, идентификация, вяра, отчуждение, край....) – „О“ (събрани и закръглени в единоначалие). Ако приемем, че Алкей е прав, че във виното е истината, нека насочим вниманието си към думата „грозд“. „О“ е единственият устойчив структуриращ тон, тониката на тази лексема. А самото понятие означава зърна, събрани в една чепка. Не ни изненадва и смисловото декодиране на „О“ в зов – събирането на звука в призив, в единен глас на душата, търсещ съпричастен отклик. Много интересно е разчитането на съдържателното послание на няколко устойчиви гласни, свързани музикално и смислово в една дума. Например колело: о – е – о. Тониката на думата е „О“, между нея е затворен вокалът „Е“. Смислово това може да се разчете така: събиране и центрирано равнопоставено движение /О/ във всички посоки на пространството /Е/ – т.е. неограничено единно движение. Такава е и семантиката на многозначната дума колело – като превозно средство и като част от ходовата част на същото. Безбожие е многосрична дума с четири вокала: е – о – и – е – рамкиращите от тях са „Е“, а средищните в последователност „О“ и „И“. Очевидна роля на тоника изпълнява „Е“ – т.е. разгръщане на движението във всички посоки. В центъра на това вселенско планетарно движение, разпънати от четирите посоки (север, изток, запад, юг) се намира вокалите „О“ и „И“. О – единство на Естеството, и И – движение от началото на координатната система напред (т.е. пътят напред, който се стреми към далечината на бъдещето). Смисловото съчетаване на тези два вокала е очевидно: единството на Естеството и неговият път, неговото бъдеще. Оказва се, че единното Естество и неговият път на законодател в битието са разпънати на кръста, на прокрустовото ложе на вселенското планетарно движение във всички посоки. Това разпятие довежда до смърт, до взривяване на единството на Естеството – т.е. до унищожаването на Бога, както указва семантиката на разглежданата думата „безбожие“ (без Бог). Да се насочим към още два примера: покой и стой. Покой е лексема с един устойчив тон (вокал) „О“, който е удвоен и изпълнява ролята на тоника на думата. Самата лексема означава мирово целокупно събиране (закръглянe) на статичност и тишина. Стой е повелителна форма на глагола стоя. В случая

38 работим с едносрична дума, смислово и музикално центрирана около „О“. Т.е. изхождайки от семантичновъздействения регистър на този звук, можем да изведем значението на повелята: стой – задължително локализиране (събиране на едно място), преустановяване на движението. А сега нека да разгледаме цяла фраза: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...5 Ролята на тоника и основен звучащ устойчив тон (вокал) в този Ботев лад се пада на „О“. Вокалът е ритмизиран като водещ музикално чрез анаепифоричното повторение. Самата фраза може да разгледаме като певческа вокализа на „О“ (разпяване на един вокал). Как можем да декодираме смисловото ѝ значение и развитие? В показателното местоимение „тоз“, личното – „той“, относителното – „който“, „О“ внушава единение, събиране на същността и нейната идентификация като сила и вечност, неограничени възможности („бой“, „свобода“). Това смислово разчитане на вокализата се обляга на семантиката на цялата поетична фраза. Буквите са условни знаци на звуковете, или по-точно техни орфографически обозначения. В българския език (БЕ) те нямат особени имена, а се назовават със звуковете, които означават. Съгласните се свързват с гласната „Ъ“. И така произнасяме а, бъ, въ, гъ, дъ, е, жъ, зъ, къ, лъ... Дори тази практика ненатрапчиво и незабележимо откроява особеното емблематично значение и място на вокала „Ъ“ в нашия език, в открояването на компактната му графична, фонетична и смислова партитура. Ако го потърсим като фонема в руски, полски, а и в другите неславянски езици, ще видим, че отсъства. Затова при произнасяне и писане на Велико Търново на руски преди се използваше Велико Терново, а сега Велико Тырново. На латиница „Ъ“ се заменя с „А“ – например вм. Търговище – Targoviste, вм. Велико Търново – Veliko Tarnovo. Изобщо това ъглесто, различно, тромаво, грубо, но устойчиво като препъникамък „Ъ“ се оказва формомоделиращо дори по отношението на нашата народопсихология, на националната ни идентичност и на националния ни художествен образ. То е украсявало и утвърждавало финала на редица старобългарски думи: „Азъ словомь симъ молю сен Богу//... видимыимъ и невидимыимъ...“ („Азбучна молитва“ К. Преславски)6. То е темелът на нашата християнска молитва и нейният финал – Аминъ. Съществителните и прилагателните от м.р. в старобългарския език са завършвали на „Ъ“, което се е произнасяло. Впоследствие отпада и като графично обозначение, и като звукова същност. Нека да разгледаме три художествени представяния на българина в три класически произведения на родната литература, разкриващи два алтернативни периода на националното ни развитие: І. Периодът на национална консолидация, на национална голгота и полет на духа – лудостта и пиянството на един народ (Мунчо от „Под игото“); ІІ. Периодът на саморазпятие и саморазпадане: 1. Народът като хтонична, чудовищно умираща и въз-

39 кръстваща ъндърграунд сила (поемата „Септември“ на Гео Милев) и 2. Пълният крах на националната общност, пропадането ѝ вдън земя – абсолютната неизбежна смърт на идеята за национално единение (обущарите баща и син Капанови от романа „Хоро“). Във всичките тези случаи вокалът „Ъ“ е фонетично ядро на музикалното национално изображение. Във всички тези случаи българинът и народът ни са показани като блажените нищи, като солта на земята в Евангелския текст, като маргинален персонаж, човека от ъгъла на света, на мрака, на живота, който стои в центъра на събитията, обсебва този център, завоюва го и го подчинява на себе си. С невероятна сила гласният звук „Ъ“, изведен като звукова тоника, центрира словесното описание на поведенческия модел на Мунчо от романа „Под игото“7 и в ХVІ глава от І част – „Гробът говори“, и на финала в ХVІ глава от ІІІ част – „Гибел“. Красноречиви в това отношение са словесните маркери „пръскаше слюнки от ярост“ или „дъжд от слюнки“, „попържни“, готов е „да се хвърли въз него“. Преобразяването на Мунчо от хрисим и незлоблив уплашен несретник в освободен от робския страх, възвърнал националното си достойнство, настръхнал от застрашителна ненавист луд е уподобено чрез психологически паралелизъм с поведението на хрътката на Емексиз Пехливан „готова да се хвърли“ върху Кралича „като вълк“. По същия начин и Мунчо е готов да се хвърли върху онбашията, което кара последния „машинално да се обърне към него“. Речевата характеристика на Мунчо също е музицирана около вокалната тоника „Ъ“ и съскането: „Ру – сс – иян ждъ та[ъ] заколи и тебе!“. „Ъ“ носи и излъчва семантични характеристики на национално и човешко достойнство, на защитеност, на сила, протест, преобразяване, неповторимост. Мунчовият протест е единственият протест срещу поробителя, остра и безапелационна проява на национална сила и самосъзнание, за която осъждат на смърт, но и канонизират в святост. В поемата на Гео Милев „Септември“8 пространството е представено като нощ („нощта[ъ]“), „мъртва[ъ] утроба[ъ]“, „дълбоко сред мрак и мъгла“, „тъмни долини“, „мътни води“, „изгорели стърнища[ъ]“. То е грапаво, тъмно, мъртво, бодливо, страшно, неясно хаотично, центрирано като музикална партитура около вокала „Ъ“. На неговия фон е ситуиран централният лирически персонаж – народът: също такъв огромен, тъмен, грозен, страшен, окървавен, недодялан и в същото време възкръснал, роящ се. Да проследим словесните маркери на представянето му – „изпокъсани“, „навъсени“, „измършавели от труд“, „народ – затъпен“, „без мозък“, „въстана[ъ]“, „и писа[ъ] със своите кърви“. И отново всичко и в това изображение е центрирано музикално около „Ъ“ като тоника на националната визия. Музикалната партитура на пространството и на художествения образ на главния герой предопределя и озвучава визуалната партитура на очите (груб, хаотичен, смазан, смазващ, тъмен и в същото време изригващ от недрата на земята народ – хтонична сила, смразяващо кръвта гигантско чудовище) и смисловата партитура (грубост, болка, страдание, смърт,

40 противодействие, въстание). Ясно и безапелационно като вербален архетип на тази семантична партитура се налага надписът на хайдушките знамена, отразил житейската философия на българина: „Свобода или смърт!“ – т.е. живот без свобода, в робство, е равен на смърт. Обособеното описание на смъртта, нейното преживяване, въздействие и шествие е представено като единен конструкт от контаминацията на партитурата на слуха, партитурата на очите и смисловата партитура в 11-а част на поемата: Смъртта[ъ] – Кървава[ъ] вещица[ъ] във всичките ъгли на мрака[ъ]... Партитурата на очите (образната визия) ни рисува смъртта като вещица, искаща и търсеща кръв, спотаяваща се във всичките ъгли на мрака. Режещото слуха, стържещо, убиващо, вампирски стъписващо „ър“ и виещото „във“ са фонетично ядро на звуковата партитура на образа. Като естествено производна от визия и звук се явява и съзвучната смислова партитура на смъртта. Тя носи усещането за пълен мрак, грозота, унищожение, вампиризъм, трагична невъзвратимост, край. Разнасянето и разпростирането на убиващото „Ъ“ се осъществява чрез вокалите „И“ (движение по едната страна на хоризонтала, обсебване на далечината) и „Е“ (движение по двете страни на хоризонтала и вертикала) върху цялостното пространство. То ни напомня вселенски разпъната, хиперболично нарастваща и разпростираща се сянка на смъртта и грозотата, която спокойно можем да назовем обсебваща смърт: ... в мътните мъртви води на Марица. Окървавена[ъ] повлече ги скръбната родна река Военна музика нейде далече през обезлюдени улици гърмеше „Шуми Марица...“ Окървавена... В изпотъпкани ниви трънливи между бодил и високи треви... „Ъ“ е българската точка, българското многоточие, българското начало, българският край, българската вечност. Не случайно този вокал е основата на градежа на думите България и българин. Неслучайно той изпълнява и ролята на ладова тоника в думи, завършващи на „А“ или „Я“, които съгласно действащия правоговор потъмняват към „Ъ“ – града – градъ, пека – пекъ, чета – четъ, строя – стройъ, песента – песентъ, ... Същото явление се забелязва при членуване на народоопределителното съществително българин. При изговаряне и на пълния член – българинът, и на краткия – българинъ се натъкваме на същата тенденция.Тези думи се стремят да завършат на устойчив тон – на тониката „Ъ“. Думите на обущарите баща и син Капанови, които отварят повествованието на романа „Хоро“9 от Антон Страшимиров, разкриват философията за битието на обикновения, на средностатистическия българин. Той е яхнат социално, по-

41 дигран национално, без да има социални пристрастия. Объркан е, разколебан е, уплашен е, отровен е от света около себе си, но е порядъчен по своему – подчинен е на чувството за нравствен семеен ред и ценности, има достойнство: „— Той да си гледа[ъ] свещите — клисарят[’ът ]: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора[ъ], какво? Ако и това е грях, нека ги млатят[’ът] в казармите пак, да ги млатят[’ът]! Пийналите обущари — баща и син — проточиха[ъ] шии през пангаря[’ъ]. И младият[йът] зашипя към сватбарите в черквата[ъ]: —Гро-ба[ъ] наме-рете, гроба[ъ] на Сашка Карабельов! От кожата[ъ] му хората си направиха[ъ] вече кесии-и. Клисарят[’ът] му запуши устата. Той си пази службата, клисарят[’ът]. И нека[ъ]. Обущарите отминаха[ъ]. Младият [’ът]викаше: — Лъжат[ът], та-те-е — лъжат[ът], тях-на-та-а[тъ -ъ]... И когато венчават[ът], и когато кръщават[ът], и когато ни колят[’ът], все лъ-ъъжат[ът]!

— Лъжат[ът] верицата[ътъ] им — кандилкаше се старият[йът]. — Ама когато — когато ни колят[’ът], Събчо, не — не лъжат[ът]. А-а, там не лъжат[ът], тяхната[ътъ]... „ В основата на тази реч лежи една вокална фонема и една лексема – „Ъ“ и „лъжа“. Светът е представен като черна демонична приказка, като лъжовен, като надлъгване и сговор на лъжци, като пъкъл на мъки и страдания. Затова Капанови са в безизходица, както показва и родовото им име. Те се крия, бягат от този свят в кръчмата на Дрангаза под земята. Но светът ги надлъгва, открива ги, отлъчва ги, за да ги унищожи. Те не могат да лъжат. Единствената им компесаторна мимикрия в името на оцеляването е отчуждението, осмислено поведенчески като „Не чух! Не видях! Не знам!“. Смисловият регистър на „Ъ“ носи усещане на изхвърляне, изплюване на отровната хапка от ябълката на лъжата, задавила живота, на изговаряне и освобождаване от мръсотията и духовната смърт, на главоломно объркване, обръщане и обезценяване на ценностите. Думите на Капанови и описанието на техните действия играят роля на своеобразна повествователна рамка (начало и край) на творбата. Изречени са, когато бащата и синът са попийнали и пред смъртта им. Това съвсем не е случайно и не може да не ни подсети за максимата, че човек разкрива истинското си лице само в тези два случая. Тогава падат всички задръжки и маски, а личността откроява неподражаемата си автентична идентичност. Тя не се опитва да изглежда, а е такава, каквато е: „ — Съ-събчо, жа[ъ] ни убиват[ът]: затова гонят[’ът] жените към нас. Помни ми думата[ъ], жа [ъ]си приказваме пак. Събчо изхълца. И старият[йът] се сепна[ъ]: — Срамота, Събчо! Дръж се, сине, мъж си! Но Събчо се тресеше цял зад гърба[ъ] му. Е, не се лесно мре на младост. Пък и първа [ъ] рожба[ъ] чака[ъ] Събчо. ..........

— Поеми х а в а, сине! Ей тъй!

42 И обущарят [’ът] пое шумно дъх. Но Събчо изхърка[ъ] само задавено. Хм, ще умре, преди да го измушкат[ът]. Стария[йъ] ритна заднем сина [ъ] си.

— Поеми хава, ти казвам, псе. Хайде де-е, чудо щяло да бъде, че ще липсаме от света! И Събчо се окопити: — Не-не ми се мре бе, та-та-тате!

— Бе беки мене ми се ме-ме-мре. Ама умирали са то-толкова[ъ] хо-хора[ъ], Съ-събчо. Пък то може теб и да не колят[’ът]. Амче каква ще стане тя, ако ко-колят[’ът] и младите, амче... ... Старият[йът] Капанов изпружи шия напред: от съседното дърво отвързаха[ъ] адвокатчето Дърленски. А-я, почва!

— Съ-съ-бчо, почват! И изхвръкнаха[ъ] очите на Събча от орбитите, устните му се подуха[ъ] и се пукаха[ъ], той безумно изрева: — По-мощ бе, хора[ъ] — колят[’ът] ни бе, ей! Ревът — грозен, животински — процепи бялата нощ. Старият[йът] обущар се заогъва[ъ] о вързаните си ръце: хората, които отвързаха[ъ] адвокатчето Дърленски от съседното дърво, се насочиха към Събча. И прозвъня стоманен глас: — Кой изрева? Събчо се заекна и пак разля зверинен глас: — А-а-з... И баща му прехапа[ъ] език: тъп парабелов изстрел разтресе младото тяло на вързания[йъ] зад гърба му Събчо. Старият[йът] обущар се напрегна[ъ] приведен, ... изпружи шия към убийцата на сина[ъ] си и отчаяно ритна заднем. Убийцата отскочи. И изпсува[ъ]. После зина[ъ] също и пред стария[йъ] обущар черната като змия цев на парабел. Гърмът беше съвсем отблизо: тъп.“ Този цитиран втори текст, вече от 10-а глава, от края на романа, откроява отново в слуховата партитура (фонетичната) тониката „Ъ“, а в смисловата – семантичната верига: І. Изхълца – ІІ. Дръж се, мъж си!;Ей, тъй! – ІІІ. Тъп парабелов изстрел...; Гърмът беше съвсем отблизо: тъп Ако първото /І/ звено на веригата ни отпраща към смисловия регистър на „Ъ“ като страх, плач, второто /ІІ/ – носи алтернативната смислова отсянка на отстояване, мъжественост, сила, изправяне, пример, избавяне от страха. А третото /ІІІ/ звено категорично извежда и ни сблъсква с мисълта за смъртта, за края. Нека си дадем сметка и изясним на учениците, че тези предсмъртни думи на Капанови и произтеклите действия, ословесени в цитата, са последвани от хорото на разединението, разпоредено от полковник Гнойнишки във финала на творбата. Хорото като национален символ, като консолидиращ танц на си-

43 лата на общността се трансформира в танц насила, в издевателство. Любовта, която моделира единството, отстъпва на злобата – преосмислена като най-страшното национално и личностно отчуждение. Звуковата партитура на творбата променя тониката си от „Ъ“ в „У“. Българи се превръщат в турци заради делата си и са назовани така от Капанката – съпругата, майката, свекървата, очакваща внуче – т.е. от законодателката на живота (Навързаха жените. Очите на Капанката се избелиха: могат, кучетата, сила им е, турци са!). В оказаната трансформираща фонетична насока звучат заклинателните хороводни подвиквания на същата героиня, агонизираща в сляп транс, залюляна като пияна над родните трупове: „Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари — иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари — иху-у, иха-ха — хи-и-и...“ И целият смислов регистър на устойчивия тон „Ъ“ – лъжа, мъка, мръсотия, страх, слабост, мъжественост, кръвожадност, гръм, смърт... – пропада вдън земя, сгромолясва се в пъкъла, озвучен от смисъла на финалната фонемна тоника „У“. Вокалът „У“ е пропадане, оскверняване, хула, рухване, движение надолу по вертикала, изтичане в земята. Капанката иска като мъжа и сина си да пропадне в земята, да умре, да изчезне, да се скрие завинаги. В някои случаи, когато буквите означават известно понятие или когато представляват съкращение на думи в сложни наименования, съгласните се изговарят с гласна „Е“: VІІІ б клас – осми бе клас, вход „Б“ – вход бе, БДЖ – бе-де-же, и т.н. Ако се замислим върху пространственото значение на вокала „Е“ като устойчив тон на българския езиков лад, ще отбележим, че той придава мащабност на звученето, защото означава движение във всички посоки на вертикала и хоризонтала. Да вземем един съвсем очебиен пример. В родопските песни мащабността, планетарността и вселенското звучене се дължат на финалните стихови напеви „Хей“. Преграднопроходната съгласна „х“ спира движението на вокала „Е“ и на издишната струя. Тази съгласна се превръща в бариера, в стоп-кадър. Но издишната струя на вокала помита преградата, преодолява стоп-кадъра. Задържаното движение се отприщва с още по-голяма енергия, която се е събрала и материализирала в борбата с преградата. Така се усилва и движението на придошлата вода, която скъсва дигите, събаря бентовете. Така тониката „Е“ мощно и силно се понася в двете посоки и на хоризонталата, и на вертикалата и подпомогната ог глайда „Й“ се преплъзва като лавина и обсебва и подчинява пространството, превръщайки го в безначално и безкрайно. Ако свържем казаното за пространственото широко огласяване на „Е“ с маркираната преди това речевата практика на назоваване на съкращение на думи в сложни наименования – бедеже, цедеге..., можем да откроим извода, че самото съкращаване (редуциране) предизвиква и предполага като компенсаторност изговора на „Е“ (удължаващ, умножаващ, мащабизиращ). Много характерна особеност е редукцията на неударените гласни, която винаги трябва да се има предвид при изграждането, озвучаването и тълкуването на националния български езиков лад: широките вокали се трансформират в

44 съответните тесни – „А“ в „Ъ“, „Е“ в „И“, „О“ в „У“. Оттук може оразличително да изведем особеността на тесния вокал „И“ като устойчив тон в българския езиков лад. Често пъти в разговорната реч на въпрос: „Къде се намира например това село?“ – следва отговор: „И-и-и-и-и там!“ Гласната „И“ носи усещането за отдалечаване по едната страна на хоризонтала. Тя озвучава и семантично отчленява представата за пътя, който се губи в далечината, т.е. отдалечаващото, чезнещо движение. Така се вписва в пространствено-темпоралната палитра на българските вокали. Видиш ли долу в полето... там било село Бисерча... („Изворът на Белоногата“10) В тези стихове на Петко Р. Славейков доминира „И“, подчертаващо далечното движение, далечното ситуиране на селото, скътано като бисер дълбоко в невидимото и дори илюзорното, миражното. Единствено буквите Ъ, Ь, Й имат особени имена – „ер голям“, „ер малък“, „И кратко“. Не бива да забравяме, че между звукове и букви има съществена разлика. Звуковете се произнасят и се възприемат със слуха (те са партитура на слуха), а буквите се пишат или печатат и се възприемат със зрението (те са партитура на очите). Звуковете са съставни елементи на думата в говоримата реч, а буквите са условни знаци (писмен образ) на звуковете. Не винаги буквите в писмената реч отразяват точно звуковете, които съставят дадена дума. Например буквите Я, Ю, Щ предават по два звука – змия (змийа), плащам (плаштам), ютия (йутийа). Буквените съчетания ДЖ, ДЗ предават по един звук. Пишем вестник, гордостта, шестте, а съгласно правоговорните норми произнасяме весник, гордоста, шесте. Забелязва се тенденция на фонетично редуциране и на смислов синтез. В случаите като град, зъб, мъж се забелязва правоговорно трансформиране на звучните краесловни фонеми в беззвучни – грат, зъп, мъш. Т.е. склонността към фонетично редуциране и смислов синтез и към потъмняване и обеззвучаване е заложена в БЕ и предопределя постепенното му развитие в аналитичен, безпадежен. „Всички букви на даден език, поставени в определен ред, образуват неговата азбука. Думата азбука е получена от имената на първите две старобългарски букви „аз“ /а/ и „буки“ /б/.“11 Като съблюдаваме троичната ипостасност на словото, можем да дадем и още едно по-цялостно определение на азбука: фонетична, визуално-графична и семантична езикова система, чрез която обозначаваме, четем, съпреживяваме и осмисляме света около себе си. Както в музиката има херцов диапазон на употребимите звукове, така и в азбуката на всеки народ има точно определен звуков и буквен регистър. И ако азбуката е конструкт, контаминиращ три равнопоставени, взаимосвързани, взаимопроизводни и взаимоопределящи се партитури – партитура на слуха, партитура на очите, семантична партитура (партитура на смисъла) – ние сме длъжни диференцирано и едновременно с това компактно и монолитно да изследваме и преподаваме езиковите и литературните явления в училище. В подкрепа на тази триипостасност говори и невменото музикално писмо. Невмите са вид графични обозначения, подобни на пунктуационните знаци, с които музиката се

45 изписва върху или под текста като неразделна част от него. Те са азбуката на музиката. Възникнали са много по-рано от нотното писмо. Дори в наше време при нотната писменост се използват букви за означаване на видовете акорди – А, Am, Д, Dm, В, Н... Всяко време и всяка териториално обособена човешка общност налага специфични звукови (буквени) и музикални приоритети – т.е. времето променя музиката на словото, мястото – също. Обща особеност в развоя на българската фонетична система е намаляване броя на гласните. Докато старобългарският ), в днешните език е имал 11 гласни ( български диалекти техният брой е от 5 до 9, а в СБКЕ – 6. Има диалекти с пет, с шест, със седем, с осем и с повече гласни. Само с 5 гласни (и, е, а, о, у) са пирдопският говор, елинпелинският, самоковският, кюстендилският и пр.; с 6 гласни (и, е, а, о, у, ) са повечето от източните диалекти, северозападните и преходните говори и пр.; с 6 гласни (и, е, а, о, у, ê) са тетевенският, еркечкият и други говори; със 7 гласни (и, е, а, о, у, ê, ô) са смолянският и чепинският говор; с 9 гласни (и, е, а, о, у, ъ, , ы, ê) е шуменският говор, с 9 гласни (и, е̇, е, ê, ъ, ы, а, о, у) е банатският говор и пр. Диалектите се различават и по х а р а к т е р а на гласните. Има диалекти, в които се срещат особени гласни, непознати на литературния език и на повечето диалекти. Такива са например широкото o (ô) в смолянския говор, широкото е (ê) в тетевенския говор, особеното задно ( ) в шуменския говор, ы в павликянския говор, ê в банатския говор и пр.12 Старобългарските вокали се разпределят на две основни групи: 1. Гласни от предната редица (меки) — е, и, Ѣ , ь, 2. Гласни от задната редица (твърди) — а, о, оу, ы, ъ, . Към гласните звукове се причисляват и две сонантични съгласни р и л, които са имали качества на гласни и са могли да образуват срички. И сонантичните р и л (отбелязвани в старобългарското писмо с ръ-рь и лъ-лъ) са могли да бъдат първоначално твърди и меки. Тази тяхна особеност обаче е значително разколебана в старобългарския чрез непрекъснатото заличаване на меките варианти. Старобългарските гласни са били нормално кратки гласни. Между тях не са съществували дълги гласни. Но не всички гласни в старобългарски език са били равностойни по пълнотата на своя гласеж. Гласните ъ, ь са се отличавали с намален, редуциран гласеж. Те са били свръхкратки звукове, поради което често се наричат редуцирани гласни. Старобългарският е притежавал същите съгласни, които са характерни и за новобългарския. В старобългарското кирилско и глаголическо писмо е съществувал специален буквен знак за означаване на африката дз, с какъвто съвременното българско кирилско писмо не разполага. В ранния период на старобългарския език всяка дума е трябвало да се състои от отворени срички, т.е. от срички, които са окончавали на гласна. „Явлението е резултат от така наречения закон за отваряне на сричката, който е започнал да действа в късния период на праславянския език и е имал много съществени последици за всички славянски езици. Съобразно с него всяка старобългарска дума завършва на

46 гласна.“13 Особено значими и фундаментални при изграждането на звуковата партитура и на старобългарския език и старобългарския езиков лад са несъхранените до днес голяма и малка носовка. Те придават особена камбанна напевност на словото. / (О с носов призвук) звучи мажорно и събиращо. Тя Голямата носовка / дава усещането за призив, за проглас, за пробуждащ и възвестяващ тържествен звън на камбана. Малката носовка / / (Е с носов призвук) звучи като отдалечаващ се, заглъхващ звън на камбана, по-меко, по-нежно, минорно. Това е звънът на камбаната за молитва (за вечерня, за погребение...). Така тези специфични и значими старобългарски вокали поставят акцента върху призива (прогласа) и молитвата. Рамкират и моделират словесността от вика до шепота, от екстравертното до интровертното ѝ развитие и вибриране. Така се гради един неповторим словесен модел. Моделът на българския език, развиващ се от екстравертност, към интровертност, от падежна система към предложна безпадежна система (от синтетизъм към аналитизъм), от музиката вън към музиката вътре в нас. Падежната система е отваряне на азбуката, огласяването ѝ навън. Тя определя богатата оркестрация и възможности на езика. Аналитизмът (подменянето на падежната с предложна система) е втората фаза на развитие на езика, точно обратната – подмяна на външната бляскавост, поливизуалност и многозвучност с дълбочинна синтезираност, универсална опростеност и обеззвучаване (потъмняване), със затварянето на азбуката в индивида, с огласяването ѝ в душата – пестеливо, мъдро, с превръщането ѝ в библия на духа. Та нали в този дух са и афоризмите, и народните паремии – кратки, ясни, лапидарни, а неизчерпаеми. Затова и най-скъпа е простата истина, защото струва един живот. Затова и музиката чете словото, а словото оркестрира музиката под диктата на времето. Затова и човешкият живот започва с вик, с изплакването на новороденото, с неговото послание към света; а завършва с въздишката на душата и многоточието на мислите. Затова извеждането и осмислянето на езиковите модели трябва да се съотнася и координира с музикалните и екзистенциалните (житейските). Всичко се оглежда и отразява във всичко. Макромоделът на света е минимализираният минимодел на човека, както и животът на човека е триипостасен филм – звук, образ, смисъл. Неслучайно в творбата си „О писменех“ („За буквите“) Черноризец Храбър заявява, че първата буква служи за развързване на езика. Имайки предвид, че галаголическото „А“ се изобразява графично като кръст – символ на вярата, излиза, че вярата като всяко истинско начало, има за цел да освободи („да развърже“) звука (музиката), образите, смисъла от плена на мрака и незнанието. Началото на славянската писменост е оповестено, огласено и преосмислено чрез поетическото слово на славянския първоучител св. Константин-Кирил Философ – „Проглас к святому Евангелию“ (Проглас към Евангелието). Вокално това заглавие е ориентирано така: от „О“ – събирането, закръглянето на всич-

47 ко в пространството около нас, единението, безначалността и безкрайността на силата, през „Е“ – разтварянето и разширяването на пространството във всички посоки, до „У“ –движението надолу в глъбините на Аза и света. Движението в стихотворението е отвън навътре – от екстравертното анафорично повторение „слушайте“: „слушайте, цял славянски народе,“14 към интровертното „Който прочее приеме мъдростта// на тези писмена, Христос в него говори// и вашите души крепи...“15 Творбата в жанрово отношение е категорично откроена като проглас – средновековен жанр, при който на висок глас извикваш онова, което трябва да се чуе от всички. Но и в случая с тази златна творба на старобългарската декламативна лирика се започва от прогласа, от огласяването, от призива към всички славяни, който във финала се преосмисля от лирическия говорител като лична сакрална молитвена необходимост. Неслучайно „Проглас към Евангелието“ се учи първо, а след това идва ред на „Азбучна молитва“ от Константин Преславски. Тази последователност е предопределена и от хронологията на създаването им и трябва да обърнем внимание на учениците, че се явява музикално и смислово подчертаване на движението екстравертноинтровертно (от вика към другите към шепота на душата). А не е ли това и структурата (съдържателна, музикална, образна) на нашия старобългарски поетически модел? В литургията наблюдаваме и чуваме същото движение: от „Великата ектения“ – хоровото изпълнение „Господи помилуй“ като цялостна музикална нюансировка и оркестрация на една тема – до края на литургията, до т.нар. концерти и например „Молитву пролию“ на Архангелски. Т.е. от Великата ектения и посвещаващият хор на серафимите „Иже херувими“се достига до изливащата се молитва от душата на грешника. Тук може би е необходимо да споменем, че Архангелски пише този канон за Св. Богородица мъртво пиян, посред нощ, на пода на една кръчма. Адът се отваря, за да дойде просветлението на рая като вътрешно просветление. И човекът, загубил светлината с душа от грешен мрак, отново се превръща в светлина. Да не забравяме и движението в агиографската проза – в житията на светците, само преминалият през ада грешник получава шанса да постигне и заслужи святост. Използвана литература: Шопенхауер, Артур. Светът като воля и представа. Т. 1. София: Захарий Стоянов, 2008.

2 Храбър, Черноризец. За буквите. – В: Динеков, П., Куев, К., Петканова, Д. Христоматия по старобългарска литература. София: Наука и изкуство, 1978, с. 99.

3 Василев, Сава. Варвело. Литературният фронт. Евангелие от Лазар. В. Търново: Фабер, 2011 г., бележка към книгата.

4 Йончев, Васил. Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата. София: Хеликон, 2002.

5 Ботев, Христо. Събрани съчинения в три тома. Т. 1. София: Български писател, 1979, с. 52–53.

6 Преславски, Константин. Азбучна молитва. – В: Динеков, П., Куев, К., Петканова, Д. Христоматия по старобългарска литература. София: Наука и изкуство, 1978, с. 50.

7 Вазов, Иван. Под игото. София: Български писател, 1968, с. 105, 433.

1

48 http://litclub.bg/library/bg/strash/horo.htm Милев, Гео. Септември. – В: Милев, Г. Септември. Фототипно издание. София: ДИ Септември, 1983.

10 Славейков, Петко. Изворът на Белоногата. – В: Славейков, П. Р. Избрани творби. София: Български писател, 1975, с. 91.

11 Андрейчин, Л., Мирчев, К., Стойков, Ст. Български език. Учебник за педагогическите училища. София: Народна просвета, 1955.

12 Стойков, Ст. Българска диалектология. София, 1993, с. 201.

13 www.pravoslavieto.com/.../Starobalgarski_ezik_Kiril_Mirchev.pdf, с. 33/ 14 Св. Константин-Кирил Философ. Проглас към Евангелието. – В: Динеков, П., Куев, К., Петканова, Д. Христоматия по старобългарска литература. София: Наука и изкуство, 1978, с. 56-59.

15 Пак там.

8 9

49

ИВАН АНТОНОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

РЕТРОСПЕКЦИЯ

Там някъде далече някой в годините отминали, в отминалите векове навярно тръпен чака със обич името му друг да назове. Но времето забрава носи, посипва всичко с вечен прах, останали единствено са неразрешените въпроси и непростен навярно грях. Останала е странната загадка на случаят неразрешим – една надежда кратка от миг невъзвратим. И нищо че далече бил е някой, там някъде във някой век, сега той в теб живее и още чака да го повика с обич друг човек.

50 ПЪТУВАНЕ

Когато някой ден мечтата ти за път се върне и облакът в небесен кораб прероден брега в душата твоя зърне, ще спре на кея ѝ и ти ще стъпиш пак щастлив на борда. Пред теб безкраят пак ще заблести, белязал себе си със твойта гордост. И ти ще отпътуваш може би и може твоят път да е последен под звездите с неотбелязани съдби, когато те в душата ти се вгледат. Ти ще пътуваш все по своя Млечен път, дори да бъде някаква илюзия и вятърът по крехката ти плът мечтата ти ще вее вместо бяла риза. ПТИЦИТЕ

Не си ваятелят на глината, но в свойта мисъл ваеш небеса и птици, полетели в синьото. Те мъртви никога у теб не са. Летят във рамката на кръгозора и въздухът свисти от техните крила, извайват кръгове в очите ти отворени от повика на недостигнати била. Летят, във теб издигнали копнежа до недостижимото във синята си вис и от нея със крилете крехки режат небе за белия ти лист.

51 НЯКОЙ ДЕН

Някой ден след дълго пътешествие ще спра, пред мен надеждата ще прекоси дъгата, ще се оглежда във очите ми небето като в езера и ще очаква пак да продължа нататък. Но аз навярно ще съм много уморен, ще помоля може би едно дете да продължи следата, тържествено в очите му ще свети този ден и ще го изпрати с благослов към далнината. А със надеждата ми то ще прекоси света и тя ще стане, непонятно как, но негова надежда, звезди в небето ще му подари нощта, от една от тях аз с тъга ще го поглеждам. Защото някой ден... О, някой ден... Да, някой ден красивата илюзия ще си отиде, все тъй задъхано светът ще продължи без мен, ала детето в своята надежда ще ме види. ЗАВРЪЩАНЕ

След толкова пътища в своя живот пак спрял си до дивата круша и както във детството слушаш как сокът тече към небесния свод. Забравил вкуса на плода ѝ горчив, сега се опива от него душата и със земната радост богата те връща отново при корена див. Във унес притихнал за миг усещаш как сякаш е времето спряло и ти си на пътя в началото, където със крушата бяхте сами. А имаше болка във този живот, тревогите сменяха нечие чуждо бездушие. Но ето те днеска до старата круша и слушаш – пак сокът тече към небесния свод.

52 ***

Изтля по пътищата твоят кон и в прах потънаха следите, един почти нечут последен стон донесе ехото от цвиленето под звездите. Премина под небето пламък на юзда и освети у теб тъгата, небето залюля в очите ти беда, солена колкото сълзата. А въздухът край тебе изсвистя. Дали не беше неговият бяг невидим, пресякъл пак манежа на нощта, преди във свят отвъден да отиде? Наистина ли беше твоят кон или бе споменът потребен, а може би от неумолимия закон – мираж във времето погребан?

ДЪЖДЪТ

Със някаква тиха печал прошумява над Рязанските степи дъждът. Дъждът не признава ни горест, ни слава, вали над безпътица, над грехове и над път. Дъждът паметта ми пронизва с есенински стих сред безкрайната шир и сякаш перчема си вее край Ока наблизо самият Есенин, дошъл от отвъдния мир. А всъщност до бронза изправен, аз малък до него стоя, край мене дъждът-незабрава нашепва персийски мотиви на руска земя.

53 КРЪГ

Затворен във кръга незрим, в кръга-мълчание сред грохота световен, сълза съм аз и в миг неутешим ще падна от окото му отронен. Душата от кристали изградена в мен овално-тъмна ще е вече и в този кръг непоправимо съвършен забравата изплита свойта вечност. Там някъде във нея ще изчезна аз, тъй както всички отлетели преди мене, единствено с неумолимата си власт ще ме запомни само мълчаливата Вселена.

Худ. Венцислав Антонов

54

ХРИСТО ЛЕОНДИЕВ ОТВОРЕНО ОБЩЕСТВО Откъс от роман АВТОРЪТ си беше взел дълга творческа отпуска и се мъчеше да напише каквато и да е книга, защото не беше издавал нищо от петнадесет години. Наскоро беше получил предупредително писмо от СБП с посочен краен срок 31.12.2017 г., след което щеше да бъде изключен. Той вървеше отчаян по крайбрежната алея на родния си град, без никаква идея откъде да започне. Слънцето беше изгряло на половина и отчетливо отбелязваше иначе размитата линия между морето и небето, а чайките крещяха току над него сякаш друг път не бяха виждали яйце от жар птица. Плажът беше още пуст. Чадърите се бяха строили в три редици и леко се поклащаха от бриза – чакаха само спасителя, който всяка сутрин им свиреше ведрината. Той вече се качваше на наблюдателницата. Вкара си показалеца в устата, колкото да го намокри и прецени бриза, а после вдигна червения флаг. Още му се спеше. Успоредно и малко назад от чадърите се беше строила редицата на химическите клозети със зяпнали врати и опикани седала. Те ограждаха плажа от крайбрежната алея с нещо като стена, която постепенно преминаваше във вълнолом и завършваше при стария морски фар. Неколцина рибари замятаха въдиците си от вълнолома с гръб към автора.

– Кълве ли?

– Не. Рибарите дори не се обърнаха. И без това нямаше да познаят автора, който още не беше написал тази книга. Т.е. не беше станал известен. Изведнъж го обзе вдъхновение и той започна да се пипа по джобовете, но старата му химикалка отдавна си беше направила дупка. Тефтерчето му години наред беше прано с костюма и накрая на свой ред беше изчезнало. Под чадърите полека се образуваше сянка. Авторът спешно се нуждаеше от нови канцеларски материали. Той изчака най-близкия рибар да си заметне въдицата и бързо скъса едно паче перо от чапарето му, а после се мушна в първия химически клозет – остави го открехнат колкото да влиза светлина. Известно време се чудеше дали химикала в дупката му има нещо общо с химикала в химикалките, но все пак натопи перото и започна да пише книгата си. Хартия се намираше във всеки клозет по света, ако не броим клекалата в арабските страни. Точно в този клозет някой беше забравил последния брой на Държавен вест-

55 ник. Авторът го разгъна надве-натри и се научи, че онези от София бяха приели Истанбулската конвенция за основен закон. Той започна да пише между редовете. Успоредно на редицата от химически клозети се беше образувала нова редица от автомобили със софийски номера. Плажът се пълнеше с летовници. Те постилаха шарените си кърпи на изток, защото слънцето изгряваше откъм Мека или по-скоро следяха мисълта на автора за арабските страни. Спасителят неохотно смени червения флаг със зелен сякаш също се намираше в Саудитска Арабия. Всъщност беше разрешил къпането. Междувременно още много автомобили прииждаха към крайбрежната алея. Смогът и бризът току скриваха и откриваха светофара сякаш релетата му се бяха развалили, а водачите шумно го освиркваха с бибипките си. Той позеленяваше от злоба или се изчервяваше от срам, но общо взето беше предсказуем и таймерът му подсказваше на всички кога ще мине от едната си крайност в другата. Нощем само мигаше на парцали. Беше първият ден на астрономическото лято. Релетата май бяха забравили колко рано се съмва вече и караха на жълто почти до пладне. Беше час пик. Образува се тапа като в София. Пешеходците стояха на тротоара сякаш се бояха да не ги ритне зебрата, а някъде по-назад една невръстна велосипедистка ги засуети още със звънеца си. В случая трябваше да се приложи правилото на десния, макар че Истанбулската конвенция беше отменила закона за движение по пътищата и левите вече имаха предимство като навсякъде в обществото. Настана всеобщо объркване. Тогава светофарът се намеси и подкани всички да се разотиват. Той и сега изнемогваше от тежестта на камерите за глухи и пищялките за слепи по всички изисквания на Европейския съюз. Скоро Истанбулската конвенция щеше го натовари с още три крушки – синя, лилава и оранжева, които трябваше да се редуват с червеното, зеленото и жълтото или да светят едновременно по гей парадите. Беше вече по никое време на деня и слънцето въртеше сенките на чадърите като големи зъбни колелета на още по-голям часовник. Съвременните часовници не кукаха и не тиктакаха. Отмерваха времето толкова подло, че спасителят не беше разбрал кога беше остарял. А неговият часовник дори не беше от съвременните – той имаше пясъчен часовник, но в пясъка му по-скоро щеше да се скрие щраус отколкото кукувичка. Същата работа. Спасителят разпечата една кутия с шоколадови бонбони и събра летовниците за почерпка.

– На колко години ставаш? – попита кметът.

– На шестдесет и пет. Това беше пределна възраст за пенсиониране при мъжете.

– Време е да дадеш път на младите! – намекна кметът, веднага щом си из-

56 яде шоколадовата бонбона. Спасителят въздъхна по отминалата младост и стегна мускули в напразен опит да направи татуировките си по-четливи. Вече не можеше да привлече вниманието на жените, без да надуе свирката си.

– Колко ще ми е пенсията? – попита той.

– Сто лева. Минималната пенсия се определяше от онези в София и кметът нямаше вина, но спасителят го напсува пред всички. И то в навечерието на изборите!

– Работил си само през лятото – оправда се кметът.

– Но и в почивните дни!

– Ами в дъждовните не си ли почивал? Май спасителят трябваше да склони на сто лева. Идеше зима.

– А зимата ще получавам ли пенсия? – попита той.

– Ще получаваш по-голяма! Тогава имаше надбавки за Коледа, енергийни помощи и тринадесета пенсия – преди изборите кметът беше щедър на обещания. Спасителят се зарадва. Междувременно Антоанета постилаше кърпата си на плажа.

– Да си жив и здрав! – пожела тя и посегна към последната бонбона, която се беше разтопила в кутията.

– Благодаря. На спасителя му се искаше да оправи някое гадже за последно. Всъщност това не беше последният му работен ден, но тогава никой не предполагаше колко скоро ще увеличат годините за пенсия. *** Билетите за цирка струваха жълти стотинки като повечето неща в края на летния сезон – спасителят си купи един и седна където си намери място. Оглеждаше се за гаджета, но машините за пуканки и захарен памук скриваха всичко от погледа му. С победата на техническата революция се бяха появили кухненските роботи и скоро секс машините щяха да станат реалност – щяха да ги наредят в квартала на червените фенери, където щяха да събират жълтите стотинки на минувачите наред с автоматите за презервативи, дъвки и цигари. Останалите герои бяха заели първия ред. Бяха се събрали за бенефиса на директора на цирка, но не от уважение или от задължение да си доиграят главните роли – искаха да разберат какво ще стане на края. Представлението трябваше да започне всеки миг. Авторът беше седнал сам на последния ред. Отначало само дописваше нещо сякаш беше журналист от Държавен вестник, но по едно време затвори папката с ръкописа си и си сложи перото зад ухото. Той за пръв път излизаше в светлината на прожекторите и явно имаше намерение да открадне последното представление на директора, а с него и шансът

57 му да върне славата на старата си циркова фамилия. Повечето циркове в България и по света бяха семейни – кой не беше чувал за Балкански, Кехайови, Първанови и Плевналиеви? Сега циркът щеше да се превърне в панаир на книгата.

– Външните лица да напуснат на манежа! – извика директорът в рупора си. Авторът не се подчини.

– Ти за какъв се мислиш? – задърпаха го главните герои.

– Аз не се мисля – аз съм ви измислил! Перото му не галеше никого, макар че най-вече конюнктурата на книжния пазар го караше да бъде циник и интригант. Той се поколеба дали да пъхне ръкописа си в машината за пуканки или за захарен памук, защото и двете имаха онлайн връзка с печатницата на Държавен вестник в София. В единия случай книгата щеше да му излезе солено, а в другия щеше да стане сладникава – за щастие авторът имаше ръкописа си на флашка. Накрая пусна по една жълта стотинка в двете машини и те започнаха да печатат една през друга сякаш второто издание се мъчеше да излезе преди първото. Въпросът беше коя има по-бърз интернет. Авторът каза няколко общи приказки и благодари на всички, а после седна да раздава автографи. Междувременно Антоанета беше тръгнала да разнася бялото вино и да се чука наред сякаш тя беше написала книгата. На свой ред щеше да открадне шоуто, ако авторът не ѝ беше дал думата за въпроси. Той се чудеше дали въобще някой ще го пита нещо. Сам се беше поставил в неловко положение, защото интересът беше малък или направо никакъв – по едно време обаче главните герои започнаха да се побутват: – Какви са ти творческите планове? – попита директорът на цирка. Въпросът беше клише и авторът се беше подготвил: – Няма да пиша повече книги! Разнесе се одобрително шушукане. Директорът на цирка беше единственият човек на изкуството в тази книга – културата не беше представена или беше представена само от автора, освен ако не броим половата култура за култура.

– В книгата ти има излишни герои! – отбеляза Антоанета. Тя също се имаше за културен човек, защото винаги ползваше презервативи – в известен смисъл сексуалната революция от шестдесетте години беше продължение на културната революция на Мао Дзъдун. Междувременно авторът започна да се оправдава. Истанбулската конвенция задължаваше него и другите европейски автори да имат главни герои от всички социални полове – иначе книгите им се изгаряха. Такава щеше да е съдбата и на тази книга. Изглежда авторът беше пропуснал някой социален пол, но пък кой ли можеше да запомни всичките?

– Има ли други въпроси?

– Защо в книгата ти няма афроамериканци? – попита кметът.

58 Това беше по-скоро обвинение. Авторът вече беше започнал да се поти, когато маймуна от цирка вдигна ръка. Очевидно кметът не беше чел внимателно. Представянето на книгата беше приключило и авторът попита дали някой ще се заеме с разпространението ѝ. Малцина се отзоваха. Сестрата взе няколко броя за чакалнята в здравната служба и фризьорът горе-долу толкова за масичката във фризьорския салон, а авторът се чудеше какво да прави с останалите. Последните свирки в книгата се чуваха откъм гарата и пристанището. Фарът изпращаше корабите. Междувременно летовниците подскачаха от траверса на траверса и гонеха влаковете с куфари, раници, денкове, сакове и дисаги. Бяха излъскани релсите като прави криви огледала. Маневрените локомотиви събираха последната композиция за Полша, като разделяха вагоните от първа и втора класа с по един ресторант. Одеве на гарата, пристанището, автогарата и летището се бяха образували големи опашки, защото автоматите за билети печатаха литературна критика, вместо да си гледат работата – сега опашките се нижеха. Отначало самолетите за Полша отлитаха един по един, а после на ята. Накрая останаха само чайките. Очуканата автомобилна колона на летовниците от София се беше измъкнала от крайбрежната алея и хванала отбивката към магистрала „Тракия“. Светофарът мигаше на безлюдното кръстовище сякаш беше подранила коледна украса, а червените фенери дори не си бяха прибирали гирляндите от миналата година. Клозетите зяпаха като отворени подаръци. Маневрените локомотиви започнаха да редят спалните вагони, защото не искаха да вдигат шум през нощта. Смогът тъкмо се беше превърнал в бриз, когато Антоанета щракна запалката си и запали своя екземпляр на книгата. После я хвърли в купа непродадени книги. Той лумна в пламъци. Декорите в книгите бяха направени от хартия, а не от шперплат като в театъра – горяха общината, смесеният магазин, панелните блокове, червените фенери, кухнята за бедни, наблюдателницата и дори аквариумът. Змиите не свариха да се изблезят на огнените езици. Контейнерите за разделно събиране на отпадъци и клозетите на плажа се стопиха и потекоха към морето като в последната нощ на Помпей. Идната година щяха да се излюпят още русалки, защото лавата съдържаше повече тежки метали и химикали от облака в Чернобил и озоновата дупка взети заедно. От книгата бяха останали само единичните екземпляри, които главните герои бяха получили с автограф. Колекционерите на първи издания вече наддаваха онлайн.

59

ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА СТИХОТВОРЕНИЯ

ВЪВ ФУРНАТА НА НЕБЕТО

Във фурната на небето се изтърколиха погачите на звездите, в безсънните нощви замесени. Мама със лопатата ще ги извади, за да не хвръкнат и да прегорят, за да не станат обли черни дупки, с които е задръстена Вселената. Изгорели като въглени хлябове, които и за кучетата не стават, за разлаялите се срещу луната улични небесни кучета. Във фурната вселенска на небето се изтърколиха погачите на звездите – козунаците за Великден. В ЧЕТИРИ ПОСОКИ

В четири посоки птици отлетяха, за да търсят юг и своята родина. Тука няма радост, вкупом те разбраха. А небето вредом е безкрайно синьо. Отлетяха – вчера делникът ги срина. Тръгнаха да търсят щастие сред чужди. И разбраха в миг – светът е нямо кино. Трябва да го разбереш, щом имаш нужда. И разбраха – мащеха им е земята. Бяха маргинали в блясък и реклама. Утре рожбите ще търсят нещо свято. Ще намерят кръстови могили само. В четири посоки птици отлетяха, за да търсят юг и своята родина. Тука няма радост, вкупом те разбраха. А небето вредом е безкрайно синьо.

60 ЗАЩО ЧОВЕКЪТ НА ЗЕМЯТА СТРАДА

Защо човекът на земята страда. Богат и беден – той е все нещастен. Дори сто тона злато да извади и да закърпи дрипавите гащи. Дали е горд, или пределно жалък, дали е сам, или овца в кошара. Дали му стига делничният залък, или преяжда там, където свари. Дали е смел, или пък трепетлика? Дали е горд с деца и банда внуци. Човекът вдън земята е изтикан, застава мирно в мраморната буца. Чии ли грехове отнася в гроба. Гъмжило червеи плътта захапват. Роден за господар, умира робът, изгнива и месата му окапват. Защо човекът на земята страда. Богат и беден – той е все нещастен. Дори сто тона злато да извади, пак ще си ходи с дрипавите гащи.

61 БЕЗВРЕМИЕ

Размотавам се като пъстроцветно кълбо. Правя си фигурки от конец, каквито децата кръстосват между пръсти и си предават от ръка на ръка. Козите носят Млечния път в натежалите си вимета и аз вечерям пълна чаша с топли звезди. Гласът ми пресипва от опити да кажа нещо важно на хората, но думите ни се разминават на светлинни години. Всичко спи под солта на времето. Топла прах от усмивки и песни лепне в косите ни и ние не искаме да я събудим. Преплетоха се дните ни в гора с невидими храсти, в която няма какво и с трън да захванеш. Този присмехулник вятърът пак нещо е забъркал в тенджерата на мълчанието с билки за децата ми.

62 БОЛИ МЕ

Боли ме глухо за изгубеното време. Във локвите танцувах ненормално боса. Дърветата се любеха фригидно неми, а ъгълът ме чоплеше с въпроси. Това да ми е болката. Ще мине като на кученце с навехнат крак. Ще те изпия – чаша сухо вино – и пак ще тръгна някъде със сак. Към нова обич – първа на хорото, без баба срещу уроки да бае. Ще хвърля обицата от ухото и гласно ще се смея и мечтая.

63

ГЕОРГИ ШИШМАНОВ УЧИТЕЛСКА СТАЧКА Разказ Срещам оня ден един стар приятел – Пецата. С Пецата бяхме състуденти в МЕИ. Рядко съм виждал човек, на когото така да му личи, че са му потънали гемиите.

– Кво – викам – става с тебе бе, човек. Изглеждаш, се едно „Левски“ е станал шампион, бе! Да не е умрял някой?

– Умря – вика, – лоша работа, ама аз не съм се смачкал заради това. Мъжко момче съм, смъртта я преодолявам ей така, на хоп. Ама това българското правителство и синдикатите, каквото ти направят – и господ не може да ти го направи. Седна Пецата и взе да ми разправя Всичко си било по старому, докато не умряла леля Надя.

– Леля Надя умряла – казала жената на Петър, като оставила телефона. – Горката! Вдруги ден ще я погребват. Пецата е готин човек, винаги готов да подаде ръка или да поплаче от мъка, когато е нужно, обаче точно сега давали формула едно.

– Ъхъ – казал, – бог да я прости! Коя точно беше, че то твойте лели с лопата да ги ринеш? Жена му обяснила, той, се едно се сетил, и така си приключи вечерта. Шампион станал Райконен, Макларън загубили и двете титли. Естествено, заради стачката на учителите, Пецата взел детето в офиса, няма по гробищата да го водят, я! Ще си рисува нещо, ще изрязва, ще цъка в интернет, какво толкова! Денят е чудесен – понеделник, закуска, изми ли си зъбите, карай, един път може (па и майка ти нали не знае), тва ли е якето, супер, мятаме се в колата. Не съм ви казвал ама Пецата винаги бърза и все закъснява. Тоя човек веднъж не съм го видял да дойде навреме. Веднъж, честна дума, закъсня за купон, който беше у тях. Пазарувал, замотал се и като се върна, ние бяхме минали първото наздраве. Та оня понеделник бързали, понеже Мишо – шефът, като нищо ще му резне от премията, ако пак го хване. За рязане – реже, ама да помогне с проекта, да отиде на обект или да речеш, да види фактурите за доставките? Тцъ! Петър трябва да върши всичко. Петър за тва, Петър за онова, Фигаро, тук Фигаро там, ще видите вие некой ден, като ви напусне Фигаро... Бързаме апропо и значи – засичаме на светофарите. Тва не е опел, тва е звяр!

– Педал, хахааа, маймуна мръссна! Копеле, с копеле.... – тва Пецата не го довършил, понеже го довършила Малинката – Копелеее – извикала радостно с тънкото си гласче, и сърцето на баща ѝ пропуснало един удар – педааал, копелеее... – и продължила да си тананика в тоя смисъл. Петър мрачно затворил прозореца и потънал в мълчание. 15 мину-

64 ти по-късно Малинката, както си е редно, се лепнала на компютъра и малко по малко денят поел. „Значи така – смята наум Петър, – обектът закъснява, инвеститорът ми вади душата, а бригадира Радков, гадта, какво е правил два дена не мога да разбера?! Ако не се е чупил от обекта, па на! Бе, аз него от калта го извадих, бе! Ако не бях аз, на село да си е още. Не мога да повярвам направо! Всеки момент ще дойде заедно с другите маймуни и главата ще му откъсна!“ – Здрасти, Петре! – измрънкал пет минути по-късно нещастният Радков. Той знаел какво го чака, понеже тоя филм го бил гледал – почти всеки понеделник си получавал по едно конско. Утехата му била, че после ще му дръпне поне 100 грама на обекта и ще си го изкара на работниците. Само да мине тоя половин час. Колегите в офиса притихнали и зачакали да започне шоуто „Петър смачква Радков“.

– Здрасти?!... Здрасти?! ...Здрасти?!! – третото здрасти е кресчендо. – Ела да ти дам едно „здрасти“... Петър набирал инерция и чувствал приятно въодушевление. Основания колкото искаш. Ще се наложи да работят извънредно, ще получат удръжки от премиите, може даже да съкратят някого, или дори двама, или трима... реномето пада, фирмата се срива... Ах, как ще се развика! Ах, как ще се развърти! На бас че ще се надрискат всичките. На бас, че си мислят, че ще изгоня някого още сега. Нека, нека! Петър хваща една купчина листа втора употреба и с любим жест ги хвърля по работниците.

– Ей момченцааа – подема любимата си част той, обаче тая дума извикала в ума му смътен спомен и за момент загубил инерция. Огледал се объркано, понеже усетил, че нещо забравил и тогава срещнал лъчезарния поглед на дъщеря си. Мислите на нашия човек просто блокирали. Е не, как, обяснете ми, може да се работи така?! Не може да псува, не може да обижда, не може да крещи.... Е, как да говори? Все пак той направил героичен опит да обясни нещата доколкото може с елементарните инструменти, които му останали – обикновените думи – .... ъъ работа трябва бе, момчета, ще изпратя допълнително хора от другите обекти, опитайте се, да направите там каквото може, защото иначе аз... ъъъ.. Бе вижте сега. Ситуацията е такава: Станчев, инвеститорът, знаете го какво е лайно, ще се обади на Мишо и тогава чао събота, чао неделя, чао премии. Малко се напънете днеска и утре и пиенето е от мене Офиса бил тих като в църква. Някъде паднал лист хартия и се чуло. Хората не мърдали и го зяпали в пълно вцепенение. После за около минута се освестили и бригадата се изнизала навън. След малко Радков се върнал и дал на Малинката едно шоколадче. Наоколо живнало малко. Денят продължил, зазвънели телефони Телефонен разговор едно: – Ей, склада! Я проверете какво става с 1600 метра алуминиева лента! Не знаете? Защо вие да ми давате отчет? Бе твойта сссссс – засъскал Пецата от яд, че не може да покаже наяве истинските си аргументи на тая крава, ама Малинката слуша – ... ззззащото съм я платил. Да, вие не знаете, не бихте могла да знаете, но аз не съм я получил, да му сссс ... Да! Да!

65 Разговор две: – Инвеститорска къща Станчов? Господин Станчов? Здравейте! Ами не, не можахме да свършим обекта в срок. Да, извинявайте, ще се постараем. До дендва. Да връщаме пари? Да се разберем? Ми елате! Ше се разберем, няма начин, ш-е-е се разберемеее .... Инвеститорът Станчов е голям българин, червено лице, гръмовен глас, огромен корем. Петър го познава като завършен простак. Срещата започнала по ноти.

– Иконописов! – изревал господина Станчова. – Ти какви ги мислиш бе, малкият?

– Ама..

– Имаме ли договор с тебе?

– Момент. Може ли да кажа...

– Ааа? Да не си мислиш, че на шикалки си играеме бе, оу! Тука 5% за просрочен ден пише ли?

– Ама нали не можахме да почнем навреме заради вас бе, ссссс...? Имаме протоколи, сссс.... – ноктите на Петър вече се впиват в дланите, от ушите му излиза пушек, а думите излизат под налягане като тапи от бутилка. Не може да се изразява правилно така, иска да псува, мъничка макар неприлична думичка да извика или поне да кресне.

– ....имаме протоколи с вашия подпис – завършил нещастно, но това се загубило в мощния цветист водопад на речовития Станчов.

– Каквоо? Кой дава парите тука бе, момченце? Тоя обект от джоба ми излиза, бе! Искаш ли да не работиш тука, вчерашно... – в това време червендалесто момченце изниква зад гърба на таткото и зяпва сцената с жаден поглед. Господин Станчов зърва наследника, застанал до огромния му корем като бръмбарче до носорог, и се сепнал. После довършил нечленоразделно. Пак се опитал да продължи и пак не успял. Седнал. Седнал и Петър (той дори не разбрал, че се бил изправил). Срещата свършила малко по-късно с обещания и пожелания. Само поклони в рицарски стил нямало. Заканите били забравени. Малинката хрупала шоколад, момченцето си бъркало в носа, дълбоко колкото може. Двамата татковци се усмихвали. Вторник: Шефът Мишо върви като хала из офиса. Като хала насам-натам тичало и десетгодишно негово копие. Пецата ги загледал. Винаги е бил съобразително момче. Вчера си направил изводите със Станчовото лапе и сега разсъждавал трескаво, гледайки детето и шефа, шефа и детето, и дет се вика решил да се хвърли с главата напред.

– Мишо?

– Да?

– Бе да те питам. Едни премии имахме да взимаме... Какво стана, бе?

– Каквоооо?!– Мишо взел да сменя цветовете.

66 – Ами нали проекта трябваше да предадем, ей го, почти е готов. Обектът и той свършва, Станчов вчера забележки някакви да е направил – не е – доволен е човекът. Що не отпуснем малко душата? Зимни гуми ми трябват, едно БОСЕ съм харесал с MP3, бе наш как добре ще ми дойдат сега премиалните. А? Кво ще кажеш? Страшно било да се гледа Мишо. Изблиците му са известни от София до С-с-созопол. Пецата леко присвил очи и се приготвил за бурята, ама веднъж се мре. Мишо е човек, който използва апоплектичния удар като изразно средство. Бузите се издуват, мустаците щръкват, корема се прибира, раменете застрашително се опъват, задава се, иде гръмотевицата... внезапно обаче погледът се спрял върху наследника. Мишо преглътнал, огледал се, като че ли не е наясно къде се намира, потърсил с очи някого, може би жена си, но не я намерил и после казал невероятното: – Ъъъ знам бе, човек и на мене ми мина през ума! – хубаво, че Пецата бил седнал, щото иначе щял да падне. – Собствениците вече са ги превели. До петък ще се раздават на касата. Нещо друго да искаш? Маникюрче? Петър известно време виждал света различно и не могъл да светне веднага, че това с маникюра било шега! Тоя завършен педераст се шегувал! С усилие на волята разтегнал устни, показал зъби в усмивка и издал звук се едно се смее. Всъщност хлипал. Първата усмивка дошла трудно и насила, но веднъж появила се, взела да властва в офиса. До вечерта, секретарките, касиерката, сервизните се скъсали да се усмихват един на друг. Работата вървяла, чат-пат се чувал дори и смях. Пецо пак се обадил в склада да пита за алуминиевата лента и нарекъл 100-килограмовата мустаката склададжийка сладкишче. Децата си играели с хартиени фигурки и тичали насам-натам да носят звънящи джиесеми на татковци и мами. Работен ден. Вечерта Малинката и Петър се прибрали гроги, но с кеф.

– Миличка, аз мога и утре да я взема – взел да планира Пецата. – Хем да отидеш до банката, поща да вземеш, малко работа да си свършиш – жена му е счетоводителка и докато трае стачката на учителите, работи вкъщи. Благословена професия, където си искаш, там си работиш.

– Наистина ли? Благодаря ти, мило! Нямах кураж да те помоля, много ще ми помогнеш. Може ли? Само за утре – Пецата веднага започнал да фантазира как точно ще му благодари жената, но това няма да го разказвам.

– Ма как, бе! Жертви в името на любовта. Дай на новините, че почват! Сряда: Мишо пие кафе. Това е събитие само по себе си, но още по-невероятното е, че той го пие с колегите си, при кафеварката, в офиса. Закачат го. Той се смее. Планират дори коледното парти. Пецата наблюдава и мисли усилено. После издебва момента и се усамотява с Мишо в кабинета му. Вечерта се прибират с цветя и бутилка. Жена му даже се стреснала в първия момент.

– Ми отидох при Мишо – обяснил Пецо – и поставих въпроса ребром. Така и така викам – три години работя вече. Мисля, че съм си заслужил повишение. Пък и пежото на Маринова, викам му, на кого ще го дадеш?

67 – И?

– Ми пежото е мое от другия месец. За заплатата вика, че съм прав, даже били закъснели, представяш ли си? Щял да говори със собствениците.

– Миличко – изпискала жена му. – Пежото! Ауу. И вече тая година ще о-тиде-ме в Анталия. Четвъртък: На бюрото на Петър са исканите складови разписки за алуминиевата лента, спецификации, за които моли от една седмица, два диска с готовите части от проекта... все неща, на които не се е надявал поне до края на следващата седмица, когато, естествено, е и крайният срок за проекта. Ключовете от пежото са на бюрото на Мишо, отлежават и чакат новия си господар. Работата спорѝ, радиото свири, Малинката си играе. Не живот, а песен. На връщане към тях се плезят един на друг. Който види, че другият му се плези, губи. Пецата губи.

– Миличък – вика жена му, – знаеш ли, че стачката свършила. От понеделник децата тръгват на училище, слава богу! Измъчихме се с тая стачка. Пецата почувствал, че са му се изплезили. Почувствал, че губи. Петък минава криво-ляво, без деца, щото майките ги подюрват да учат азбуката, английската азбука, немската азбука, хиляда азбуки, да им се невиди, които майките мислят, че са важни и човек не може един час с детето да прекара, е така например да го разходи до офиса, тва-онова. Понеделник: – Иконописов! – реве басът на Мишо. – Къде си мислиш че се намираш бе, куре? Тва хотел ли е да си идваш, когато си искаш. От пет дена четири закъсняваш, момченцей! Че и претенции ми разиграваш. Увеличение да му давам аз на него? Кола? Некадърник! Овца! Всички на работа, не ме гледайте, да не земете да гледате фирмата отвънка. Аре! Действие да видя! „Е това е – мисли си Пецата, – таман нещо тръгне и правителството преебе нещата. Или синдикатите. Никога няма да се оправи тая държава. Ни-ко-га. Нищо, нищо, е сега ще дойде Радков...“

68

МАТЕЙНА НУЛИС СТИХОТВОРЕНИЯ

ИЗБОРЪТ

И колекционирах Усмивки Както първокласник пощенски марки Залепвах ги В житейския си лексикон С надеждата Да стана първенец В Олимпиадата За най-пълнокръвно Излъчена естественост С всеки по-горен клас Събирах все по-малко Нови… Гримирах ги С тушовката на стремежа Към Добронамереност А старите поразлепени Подлепвах С утвърденото лепило На скептицизма В последния гимназиален курс На развитието Си купих нов класьор От книжарницата За хербаризирани спомени Приета С високия бал на страданието В университета на изпитанията Оставих на антикварната сергия Овехтелия си лексикон Както застаряващ филателист Забравя класьора си На уличната пейка.

69 РАЗМИНАВАНЕ

И все нагоре се стремих да вървя Брод прокарах през гъсти гори Олтар на църква дарих А под натъжената вис все незаситени иманяри пиеха кръвта от апоплектичните капиляри в очите на баща ми събрал скръбта на мирозданието Тъпчеха увехналите теменуги в отрязаните плитки на майка ми Заглушаваха с дайрета бликащото алегро от устните на сина ми Изпиваха и последната капка майчино мляко в Мен загърбилата всички влакове задъхани валдхорни Мен издълбаната гилза червило с клечка кибрит.

70 МЕТАМОРФОЗА

И от всички посоки Полетяха камъни Към схлупената къща в двора ми Огледах се... За съпричастност

Компасът на нравствените мерила Стремглаво сочеше север И глаукомата на духовният им разпад Бе неизлечима Започнах да ромоня молитва С вековната броеница на опрощението Разкъсаха и нея Сълзите ми разкаляха пътеката От разпилените нанизи Вяра Извадих бялата си роба От скрина за спомени И уших знаме за помирение Но камъните летяха безспирно Като взривени гранати от стършели Тогава Реших Да въздам Наказание Изрязах си ноктите Запретнах ръкавите На брашнената ми риза Сплетох косите си На пречистена блудница И от камъните Споени с хоросана Набъбнал от кваса на миролюбието Съградих храм за отшелници Повярвали в Светлината Стените измазах С пресятата сол на благочестието Смирено запалих

71 Лампадата на себеотдаването И зачаках милите си дарители Допринесли С любовта си към ближния За претворяването ми В дялан камък.

***

Сенки от живо присъствие изпълниха пространството в сумрака на Разума. Зъзнеща в набъбналия мрак, неуморната ми същност търси утринна Виделина. О, Господи, кога с дългоногите лъчи на Мъдростта изгревът ще ми продума?

72

СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖОЙС И ЕЛИЪТ ДЖОЙС: „ОДИСЕЙ Е ПЪРВИЯТ ВЪЗПИТАН МЪЖ В ЕВРОПА!“ Едно от редките интервюта на писателя

ФРАНК БЕДЖЪН В края на 1917 г. в литературното приложение на „Таймс“ се появи статия за Джеймс Джойс от покойния Клерън Брок, критик с мнения, които писателят се съобразяваше и когото ценеше високо. Но в тази статия той упрекваше автора на „Улис“ за „неизразителността на съдържанието на книгите му“...

– Какво по-точно според вас е имал предвид г-н Брок?– попита ме Джойс.

– Мисля, че е искал да каже, че на вашите герои не им достига социална и духовна изразителност, че техните постъпки и съдби са незначителни.

– Клетън Брок – отвърна ми Джойс – се е отнасял винаги с разбиране към моите книги, но в случая не е прав. У него сега се проявява чисто английското пристрастие към безвкусната пищност, орнаменталност и величавост. Дори и най-добрите английски писатели се кланят пред велможите в литературата.

– Когато Уелс писа за Вашия роман „Портрет на художника като млад“, той ви обвини в „пристрастие към нечистотиите“...

– „Пристрастие към нечистотиите“?! – удиви се Джойс. – Според мен тъкмо сънародниците на г-н Уелс смятат за свой първи дълг да построят клозети там, където отидат. Всъщност не се сърдя на Уелс – той винаги се е интересувал от мен. Лично аз ненавиждам само един тип критици. Тези, които твърдят, че пиша неискрено, че в моите книги винаги имало „задни мисли“!... Джеймс Джойс се възмущаваше, когато за него писаха, че използва в своите опуси метода на психоанализата на Зигмунд Фройд.

– Защо всички се вълнуват от тайните на подсъзнанието – казваше той, – след като много по-важно е да се изследват тайните на съзнанието. Човешкото съзнание крие много повече тайни, които са доста по-важни и по-интересни от подсъзнателното...

73 ГЕРОЯТ В СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРА – Надявам се, че сте чели много, уважаеми господин Баджън. Затова кажете ми моля ви искрено срещали ли сте поне един истински напълно завършен образ на човек в световната литература?

– Може би Фауст – отговорих след дълъг размисъл аз. – Или може би Хамлет на Шекспир?

– Фауст?! – възкликна Джойс. – Та той не само че не е завършен характер, но дори не е човек. Помислете си и ми отговорете: Фауст млад ли е, или стар? Къде е неговият дом? Къде е неговото семейство? Къде са неговите приятели, роднини и близки? Нищо не знаем за това. Не, Фауст съвсем не е истински човек. Той изобщо не е пълноценна личност, някаква индивидуалност. Той дори за минута не може да остане сам. Мефистофел вечно се върти около него. Единственият завършен, пълноценен човек в цялата световна литература без съмнение е Одисей. Фауст е човек без възраст. Не се знае млад ли е, или стар. Не се знае и точно какъв е, той просто не е истински човек... Разбира се, Христос също е бил ерген, не е живял с жена, но това е най-трудното нещо в живота... Вие споменахте и Хамлет. Хамлет е все пак човек. Но той е преди всичко син. Докато Одисей е не само син, той е и баща, баща на Телемах, а също и съпруг, съпруг на Пенелопа. Одисей е и любовник, любовник на Калипсо. Той е и другар на гръцките воини, обсадили Троя, а освен всичко е и цар, цар на Итака. Одисей, както знаем, минава през куп изпитания, но мъдростта и храбростта му помагат да ги преодолее. Не забравяйте, че той е бил и нещо като симулант, манкьор. Опитал се е да се измъкне от военна служба – престорил се е на луд. И ако не беше срещнал оня хитър грък, положил невръстния Телемах пред плуга му (хитроумният Одисей в този момент орял пясъка, за да го вземат за луд!), той изобщо не би попаднал в Троя. Нямаше да стане и войник (по-точно истински воин), когато другарите му предлагали да свалят обсадата, той настоял да я държат, докато Троя не падне. При това историята на Одисей не приключва с края на Троянската война. Напротив, тя започва с този край, когато другите гръцки герои се връщат по домовете си, за да изживеят остатъка от живота си в мир. Одисей е бил и първият възпитан мъж и кавалер в Европа. Когато излязъл от морето, където се къпел гол, и срещнал младата царица, той побързал да прикрие голотата си от девствения ѝ поглед. Бил е и доста изобретателен. Не друг, а Одисей е изобретил танка – наистина няма съществена разлика между самоходната желязна кутия, която познаваме, и неговия дървен кон на колела, в който се крият въоръжени войници, нали?

– Какво разбирате под „завършен образ“? Когато скулптор извае фигура на човек, може да получи цяла завършена триметрова фигура, но тя може и да не е идеално моделирана.

– Да, Одисей е и това, и другото. Аз го виждам от всички страни и за мен той е цялостен образ. Той е напълно завършен образ, при това е добър, истински човек. Реален, жив, със своите слабости и качества. Или поне аз го виждам такъв: такъв би трябвало да бъде той и в моя роман...

74

Т. С. ЕЛИЪТ „УЛИС“ – ПОРЯДЪК И МИТ Книгата на г-н Джеймс Джойс излезе достатъчно отдавна, за да се нуждае сега от похвали с общи фрази или пък да убеждаваме в достойнствата ѝ тъкмо онези, които са готови да я омаловажат. Но тя все пак се нуждае от някаква оценка и от определяне на мястото ѝ. Мисля, че единственото, което може да се направи днес – и то съвсем не е малко за подобно съчинение – е да бъдат изтълкувани значенията ѝ, в т.ч. и неразглежданите до този момент. Лично аз приемам тази книга като най-важен образ на нашия век; това е творба, пред която всички ние сме в дълг. Като изхождам от това твърдение в своите разсъждения, аз не изпитвам и най-малкото желание да злоупотребявам с времето на читателя, произнасяйки хвалебствени речи. Тази невероятна творба просто ме удиви, възхити и ужаси! След множеството критически отзиви за „Улис“, които успях да прочета, не срещнах нито един (с изключение на по своему ценната работа на г-н Валери Ларбо, напомняща повече предговор, отколкото критика!), където по достойнство да се оценява значението на използвания метод – паралелът с „Одисей“ на Омир, а също и използването във всяка част от книгата на подходящия стил и символи. Може би някои са очаквали, че тъкмо тази особеност ще бъде в центъра на вниманието, но досега общо взето са я тълкували като забавна хитрина на автора или като повод той да представи пред света своята реалистична приказка в една пределно банална форма, небудеща никакъв интерес. Критиката на г-н Ричард Олдингтън отпреди няколко години според мен е определено неуспешна тъкмо заради повърхностния му прочит. Г-н Олдингтън възприема г-н Джойс преди всичко като „пророк на хаоса“… Разбира се, неуместно е да се съди какво влияние може да окаже книгата на г-н Джойс в бъдеще. Една велика книга може понякога да повлияе и зле, а една посредствена книга може да се окаже достатъчно полезна! Всяко следващо поколение самò отговаря за своята душа; геният е отговорен пред равните нему, а не пред невежите или снобите. И все пак трогателната грижа на г-н Олдингтън за „недомислиците“ в книгата има, както изглежда, скрит смисъл, свързан с природата на книгата, с който аз не бих могъл да се съглася – и този момент е твърде важен. Той счита, че книгата, ако правилно съм го разбрал, съдържа някакъв призив към „всеобщ хаос“, че изразява „порочни“ и „предвзети“ чувства, че тя изкривява действителността. Но ако не цитирам точно тук думите на г-н Олдингтън, рискувам да бъда обвинен в некоректност: „Аз не казвам, пише той, че когато г-н Джойс, притежаващ истински талант, го насочи към това, да предизвиква у нас отвращение към човешкия род, греши дълбоко и върши недобро дело: той клевети цялото човечество“. Това много ми напомня за мнението на учтивия Уилям Мейкпис Текери за Джонатан Суифт: „От гледна точка на морала аз мисля, че това е ужасно безсрамно, недостойно и дори богохулно: и колкото и да е огромен и велик този Декан, казвам, че сега трябва да го освиркаме!“. (И това за пътуването до страната на гуинггномите, един от великите триумфи, който някога е достигала човешката душа! Наистина по-късно Текери ще възхвали Суифт

75 така, както рядко някой друг е бил възхваляван: „Този човек е толкова велик, че когато мисля за него, все едно мисля за падането на някоя огромна империя!“.) Въпросът за това може ли да се оклевети човечеството (за разлика от въпроса за клеветата в обикновения смисъл, т.е. клеветата за отделния човек или за група хора) е достоен за обсъждане във философските общества, но без съмнение, ако „Улис“ беше „клевета“, той сигурно би бил фалшификат, безсмислена лъжа, която и за минута нямаше да привлече вниманието на г-н Олдингтън. Лично аз не изпитвам и най-малкото желание да се спирам повече на това, но все пак интересно е това спорно определение на г-н Олдингтън за таланта на г-н Джойс – „велик, неорганизиран талант“, пише той. Мисля, че ние с г-н Олдингтън по принцип се стремим към едно и също, и двамата го определяме като „класицизъм“. Може би затова аз избрах г-н Олдингтън като обект на своите нападки в този спор. Ние сме съгласни, че „класицизмът тук не е алтернатива на „романтизма“ и няма подобно на консерваторите и либералите да спорим на тема „Какво е това демокрация“ или „Кое е добра и кое не е добра литература“. Класицизмът е цел, към която се стреми всяка добра литература (ако наистина е добра и се съобразява с възможностите на мястото и времето). Някои могат да бъдат „класицисти“, като се отказват от девет десети от материала, с който разполагат и отбират само мумифицираните музейни експонати. Така постъпват немалко съвременни автори. А можеш да бъдеш „класицист“ и по художествени принципи, като извлечеш максималното от материала… И в този материал аз включвам чувствата и преживяванията на самия писател – за него те са материалът, който би трябвало да се преосмисли, да премине той през самия него, а не да морализаторства, да поучава, също и да възвеличава или да унижава човешкия род, както твърдят неговите отрицатели – те съвсем не са малко. Затова въпросът за г-н Джойс стои според мен така: до каква степен той има работа с живия материал и как подхожда към него – като художник или като законодател или проповедник? Тъкмо в този смисъл от огромно значение са използваните от г-н Джойс паралели с „Одисей“ на Омир. Те имат и ценността на истинско научно откритие. Никой преди него не е строил роман върху подобен фундамент, а и нужда от подобен строеж мисля преди него не е имало… Аз съвсем не считам проблема за решен, като определям „Улис“ като „роман“. Назовете го „епическа поема“ и нищо няма да се промени. Ако това не е роман, то е само защото романовата форма вече не „работи“. Той е просто отражение на века, без да се нуждае от някакви рамки. Г-н Джойс всъщност има само един роман – „Портрет на художника като млад“, както и г-н Уиндъм Луис има също само един – „Тар“. Не мисля, че някой от двамата би написал още един роман. Истинският роман приключи своя път с Флобер и Хенри Джеймс. Предполагам, че работата е в това, че г-н Джойс и г-н Луис, „изпреварвайки“ своето време, съзнателно или може би не, са изпитали неудовлетворение от романовата форма; оттогава се е появила и безформеността на техните романи в сравнение с опусите на десетки „умни писатели“, които не си дават сметка, че времената отдавна са се променили. Като си служи с мита и постоянно поддържа паралела между съвременност-

76 та и античната епоха, г-н Джеймс Джойс прибягва към методи, които според мен би трябвало да използват днес и други автори. И при това те не биха се проявили като подражатели повече от някой учен, приложил теорията на Айнщайн, за да осъществи своите собствени независими изследвания. Просто този способ тук е взет под контрол, за да се внесе порядък, да се придаде форма и значение на необозримата панорама на пустотата и анархията в съвременния свят. Методът, чиито черти са били вече открити от г-н Йейтс и чиято необходимост е била осъзната именно от него – първи сред своите съвременници. Това е метод, чието бъдеще сигурно ще е благоприятно. Психологията (като такава и извън зависимостта ѝ от нашето отношение – сериозно или не!), етнологията и „Златната клонка“ на Джеймс Джордж Фрейзър, всички те направиха възможно онова, което само преди няколко години не бе възможно. Сега вместо повествователния метод ние можем да използваме митологичния метод. И аз съм убеден, че това е крачка напред. Съвременният свят ще стане по-достъпен за изкуството. Това ще бъде и стъпка към порядъка и към формата. И само онези, които тайно и без странична помощ са достигнали и до някаква самодисциплина в нашия свят, ще могат да се развиват и в бъдеще в това направление. ЕДИН ПОРТРЕТ НА ДЖЕЙМС ДЖОЙС От огромната книжнина за автора на „Одисей“ се открояват може би два текста – единият, за творчеството му, е дело на Езра Паунд, сред първите защитници на постоянно атакувания от нормативната литературна критика Джойс, а вторият е предложеният тук, от френския романист и критик Роже Нимие (1920– 1962), изследвал живота и творчеството му.

Роже НИМИЕ Събота, 11 януари 1941 г., сестрите от Червения кръст в Цюрих го приели болен, на носилка, в състояние, което трудно можело да се опише. Бил на около шейсет, висок, полусляп. Постъпил в болницата с перфорирана язва. Неделята след операцията трябвало да му прелеят кръв. Извикали двама интернисти от Нюшател. „Добър знак, казал болният, винаги съм обичал виното от Нюшател...“ Предал Богу дух на следващия ден, в два и четвърт. Съобщили на дъщеря му Лучия, която обожавал, няколко дни след погребението. Тя вдигнала рамене и казала: „Какви ли ще ги върши под земята този идиот? Да не вземе да излезе оттам? Сигурно ще започне да ме шпионира!...“ Лучия беше луда, а той, баща ѝ, бе един от най-големите писатели на нашия век. Живя петдесет и осем години и триста и четиридесет дни. Един аскетичен и саркастичен гений. Господин Джон Джойс, „татенце от романите на Дикенс“, но и баща от рода

77 на героите на Достоевски – когато бил в най-добрата си форма – го създал на този грешен свят случайно. Прочут певец от кафе-шантан, пристрастен към алкохола, той се оженил за някоя си госпожица Мъри, от „семейство“, и често ѝ казвал: „Господи, защо ме наказа с тази женитба?“. Джеймс бил едно от четиринадесетте деца в това откачено семейство. И за да избяга от вечните крясъци у дома, отишъл да се учи при йезуитите. Твърде млад опознал и хубавото, и грозното в този свят. Един ден напуснал влажния и каменен Дъблин, за да вдъхне нов живот на душата си. Растял бледен и слаб, обожавал Ибсен и пишел несръчни любовни стихове. Много се разбирал с големия си син. Когато той постъпил в колеж и го попитали за професията на баща му, младежът отговорил: „Участва в конкурси...“ В Ирландия професията „млад гений“ и досега е много популярна. Джеймс Джойс се посветил на тази професия. Облечен с моряшки дрехи, барета и мръсни обувки за тенис. На бърза ръка предизвикал няколко скандала и като решил да следва медицина, заминал за Париж. Във Франция изучил изкуството да изкарва по два-три дни без никаква храна, също и да пее на маса, което му било от полза през целия живот. В Париж срещнал Синг, сприятелил се с Джоузеф Кейси, когото по-късно описал като „мъж с вкус към динамита и абсента“. Смъртта на майка му го върнала в Ирландия и към всичко, което по-късно го вдъхновявало към творчеството му. Макар да пишел, винаги бил обзет от силно религиозно чувство и мечтаел за кариерата на певец. Денят 10 юни 1904 г. започнал с песен. Като кръстосвал улиците на Дъблин, срещнал една непозната жена и се влюбил. Била камериерка в хотел, необразована, семпла. Но Джойс определено нямал нужда от жена с претенции. „Някои, които ни срещат често, ме упрекват заради тебе – писал ѝ той. – Изслушвам ги най-спокойно, без да изпитвам нужда да им отговоря, но въпреки това много се дразня.“ Джеймс Джойс взел Нора за ръка и я завел в Италия, за да избяга от иронията, същата ирония, на която бил цар. Във всеки случай тя изобщо не можела да го разбере. Намразил Италия през годината, в която живял в Рим, и се върнал в Дъблин, но след това отишъл в Триест, където останал цели десет години. Преподавал английски език и литература в училището „Берлиц“. Казвал, че съпругата му научила италиански дотолкова, та да може да плаща дълговете му. Постоянно търсел средства, за да преживяват. През целия си живот се мъчел да спечели пари, да се избави от мизерията, но все не успявал. Жена му Нора го дарила с момче и ето как се чувствал семеен: „Сцена: малка стая, вляво скрин с остатъците от обяд, в средата – малка маса с писмени принадлежности и солница, в дъното – детско легло. Млад мъж с хремав нос сяда на масичката, на леглото лежи мадона с младенец. Заглавие: „Антихристът“... По цели часове Джойс медитирал у дома си, легнал на дивана. Междувременно доста си попийвал, като истински ирландец. Обикалял ули-

78 ците на Триест, тикайки детска количка, в която се качвал неговият приятел Франческини. Двамата пеели дружно. Или се излягали в някоя канавка, за да гледат звездите вечер. Друг негов приятел колекционирал кутии от блажна боя. Казвал се Шмиц. Натъжен, че в името му имало само една гласна, избрал псевдонима Итало Звево, за да подпише с него първия си роман – „Съвестта на Дзено“ – шедьовър, признат с цели десет години закъснение от критиката благодарение на Джойс и Валери Ларбо. Еторе Шмиц ни е оставил свой портрет на Джойс: „Носеше очила, които не сваляше от ранна утрин до късна вечер. Може би виждаше много по-малко неща, отколкото искаше, но приличаше на човек, който умее да избягва лошите хора...“ Имаше вид на човек мнителен, малко неприятен, но насочваше цялата си нежност към Нора. Ат Дъблин ѝ писа: „О, Нора! Нора! Нора! Говоря сега на младото момиче, което съм обичал, което има толкова нежни коси и което един ден дойде тихо, тихо при мен, взе ръката ми и което направи от мен истински мъж!“ За него Нора беше Майката и Проститутката – минаваше през обожанието към грубостта винаги с еднакво удоволствие. Понякога Нора го предупреждаваше, че ще се върне при семейството си. Сядаше да му напише това в писмо. Джойс се навеждаше през рамото ѝ и казваше: „Поне ми напиши името с главна буква.“ И Нора се отказваше. Войната избухна през 1914-а, но той почти не я забеляза. Военните власти в Триест разпоредиха частична евакуация. Джойс поиска паспорт от американския консул и Ричард Илмън ми разказа този страхотен анекдот: „Горд съм, казал консулът, че представлявам тук, в Триест, краля на Англия...“ А Джойс го прекъснал най-безцеремонно: „Консулът на Англия не може да представлява краля на Англия. Той е просто един чиновник, на когото плаща и моят баща, за да защитава интересите и на моята персона.“ Идеята, че Джон Джойс си плаща редовно данъците, изглежда е занимавала доста ума на неговия син Джеймс... Когато се установил в Цюрих, Джеймс Джойс си намерил две благодетелки. Едната от тях, мис Уивър, била доста интересна дама без възраст. По това време той се влюбил в швейцарските вина. Пишел много – всеки ден написвал по едно стихотворение. Творецът трябва да се бори смело с живота, иначе няма никакъв смисъл да живее. Джойс приел без уговорки тази елементарна логика. През 1920 г., следвайки съветите на своя приятел Езра Паунд, достоен за възхищение поет и мъж, пристигнал в Париж за няколко дни. За Джойс това бил един наистина щастлив период. Но той все пак направил грешка – пристигнал във френската столица с обувките си за тенис... Дошъл в Париж за малко, а останал цели двайсет години... Толкова години, толкова квартири, толкова лекции, толкова пиянства и три книги... „Дъблинчани“. Трябваха му цели девет години, за да се реши да я издаде. Тиражът беше 1250 екземпляра. Авторът си купи 120 и не получи авторското си

79 право за първите 500. „Портрет на художника като млад“ се появи по време на войната от 1914 г. За Париж тези неща просто нямаха значение. Езра Паунд беше подготвил терена. Две жени, Адриен Муние и Силви Бийч, го въздигнаха на пиедестал. Валери Ларбо украси този пиедестал с най-скъпо злато. Джойс прие този образ. Пресметна часовете, които беше посветил на всяка от тези книги. Двадесет хиляди за „Одисей“, твърдеше той. Добави си и един час за снобски размишления. „Дъблинчани“ бяха подредени. Истински „пъзел“ – фигури, силуети, аромати, звуци. Един град, потънал в миналото си, от което Джойс беше извадил хората и ги бе поставил в пространство, измислено от него. „Портрет на художника като млад“ е автобиография. Тук авторът си служи предимно с два инструмента. Микроскопа заради слабостта си към детайлите, и телескопа, за да пренесе тези детайли към универсалния дух на нещата. Този Олимп бе скрит зад мъглата на нашето невежество. „Боговете са навсякъде – на небето и на земята“, твърдеше той. „Одисей“ се разгръща с голям замах. Става дума за един-единствен ден: 16 юни 1904 г. (тогава Джойс се среща с Нора, която в романа се казва Моли). През този паметен ден ще се появят двама герои, тръгнали по стъпките на други двама: Леополд Блум, модерно превъплъщение на Одисей или Улис, и Стивън, новият Телемах, синът на Одисей. Осемнадесетте епизода в романа на Джойс кореспондират с осемнадесетте епизода в „Одисея“ на Омир. И всеки от тях отговоря на част от тялото, на едно изкушение, на един цвят. И всеки от тях е решен по различен начин. „Одисей“ е първата оркестрация в световната литература. Авторът слуша Омир, мисли за Данте, единствения „съвременник“ за него, но използва нови „звуци“... Роман толкова свързан с всекидневното и баналното, наистина може да изглежда подозрителен. Книга, в която героите храносмилат, хъркат и извършват различни физиологични дейности, не би могла да се хареса на мнозина. Американците се вбесиха и започнаха съдебен процес, а Англия затвори вратите си за автора. Французите не останаха назад: Валери Ларбо преработи за цензурата превода си на „Одисей“... На онези, които упрекваха Джойс, че книгата му била твърде „учена“, той отговори: „Хората не ценят онова, което получават законно, а предпочитат откраднатото. Също както уличните котки, които ценят повече мръсните отпадъци от кошчетата за смет пред пържолата в порцеланова чиния...“ Първото издание на „Одисей“ в Щатите беше с тираж 1000 екземпляра. Джойс подари първия от тях на своята съпруга, но тя дори не го разгърна. След девет месеца ѝ посвети друг, на който собственоръчно разряза страниците. Джойс остана цели двайсет години в Париж, като изключим кратките му престои в Бретан, Англия и Дания. Всъщност къде живя той? В десетки квартири, тръгвайки от Университетската улица и авеню „Шарл Флоке“. Бедно ли живя Джойс?... Невинаги – благодарение на своите благодетелки като госпожица Хариет Шоу Уивър, а по-късно и на авторските си права от Щатите.

80 Какво правеше с парите си? Понякога вечеряше във „Фуке“. Поръчваше си шампанско или „Мюскаде“. Никога не пиеше преди полунощ. После започваше да се напива и да пее. Кои бяха главните му нещастия? Ще спомена само три. Най-малкото беше съпругата му Нора. Второто: болните му очи, които преживяха цели десет операции! И най-главното – дъщеря му Лучия, която полудя. Кое беше утешението му? Всяка нова книга. „Финеган“, с която откри нов език – нещо средно между английски, келтски, френски, италиански и немски. Тази невероятна книга е митологично съчинение, от което излизат всички големи образи и идеи на Джойс. Тази книга, която изисква поне един човешки живот, за да бъде разбрана, се появи на френски език цели трийсет години след написването ѝ... Джойс беше аплодиран от: Т. С. Елиът, Хемингуей, Езра Паунд, Валери Ларбо. Един академик, Луи Жиле, се опита да го популяризира чрез редакцията на „Ревю де дьо Монд“. А един голям поет, Филип Супо, го преведе и го чества. Влиянието му се отрази осезателно върху писатели като Фокнър, Анри Мишо, Реймон Кьоно, Бекет и други. Днес световната литература има трима велики ментори: Пруст, Селин и Джойс. Какво направи той след събитията през 1940 г.? Пристигна в Швейцария след много трудности. Понякога мълчеше по цели седмици. Мълчание и мрак го заобикаляха отвсякъде. А когато го запитаха защо не обича кучетата, отговори: „Защото нямат душа!“...

ДЖЕЙМС ДЖОЙС ДРАМА И ЖИВОТ Трябва да се научим да различаваме литературата от драмата. В човешкото общество действат редица постоянни, неизменяеми закони, подчинени на характерите, капризите, обстоятелствата и превратностите в живота на мъжете и жените. Светът на литературата е свят на житейски колизии и характери – необикновено обширна сфера, в която творецът литератор изпълнява главната роля. Драмата се интересува преди всичко от непреходните закони на обществото и цялата им голота и суровост, а след това и от отделните индивиди, живеещи според тези закони... Под драма разбирам взаимодействието между отделните страсти, прикриващи истината. Драмата е борба, еволюция, изобщо движение, развитие. Тя се проявява още преди да е възприела своята форма, независимо от нея. Обуславя се от мястото на действието, но съвсем не му се подчинява... Убеден съм, че истински драматизъм можем да срещнем и в най-унилото и монотонно

81 съществуване. Да, всичко, и най-пошлото, и непривлекателното може да се окаже пригодно за една голяма и истинска драма. Би било глупаво да въздишаме по доброто старо време и да утоляваме своята жажда и глад единствено със спомените за миналото. Трябва да се научим да възприемаме живота какъвто е, мъжете и жените – каквито са, каквито ги срещаме в своето ежедневие, да не търсим образи от призрачния свят на легендите и митовете... Великата човешка комедия, в която всички ние вземаме участие, предлага неограничени възможности на художника. Разбира се, формата на нещата се променя, както се променя и земната кора, но безсмъртните, вечните човешки страсти, истини и закони си остават... НОВАТА ДРАМА НА ИБСЕН Минаха двайсет години, откакто Хенрих Ибсен написа „Куклен дом“ („Нора“), пиеса, поставила началото на нова ера в историята на драмата. За това време името му прогърмя на два континента, предизвика множество спорове и разногласия. Едни го превъзнасяха като социален и религиозен реформатор, като ревностен борец за справедливост и велик драматург, а други се нахвърлиха върху него, нарекоха го „нагъл самозванец“, „бездарник“, „пес, ровещ из кофите за боклук“ (последното го написа един прочут английски критик!). Но този необикновен човек винаги е успявал да се издигне над мрежата от разнородни критически оценки и като митичен герой да премине през опасните изпитания. Близо четвърт век великият норвежец се радва на всеобщ интерес и уважение. Дори гиганти като Русо или Карлайл не успяха да се задържат толкова време на върха. Хенрих Ибсен властва над две поколения. И макар да има немалко противници, той е запазил своето спокойствие като истински олимпиец. Враждебните гласове не са повлияли досега на творчеството му, съчинява драма след драма с удивителното за един гений постоянство и методичност. Само веднъж отговори на своите неприятели след злобните нападки за „Призраци“. Но от „Дивата патица“ до „Джон Габриел Боркман“ той пускаше точно по две драми на година. Често се забравя каква поразителна енергия изисква тази работа... Сюжетната канава, събитийността съвсем не са главното в пиесите на този забележителен автор. Дори характерите, при цялата им завършеност, заемат подчинено положение в неговата драматургия. Главното ѝ достойнство е чистата драматургия, а също и поставянето на някой значим проблем. За основа на късните си пиеси Ибсен избра безкомпромисното правдиво описание на обикновения живот. Той се отказа от остарялата стихотворна форма, от излишните ефекти и украси. Дори когато неговата тема стигна до своя апогей, не пожела да търси начини, за да я представи по-зрелищно и впечатляващо. Колко лесно би могъл например да напише „Народен враг“ в един приповдигнат, възвишен стил, да подмени героите буржоа с традиционните аристократи! Тогава и критиците щяха да оценят като „благородно“ и „възвишено“ онова, което

82 сега са склонни да приемат за банално... Хенрих Ибсен не се интересува нито от средата, нито от времето. Вълнуват го преди всичко проблемите. Силата на неговия гений, съчетан с едно удивително драматургично майсторство, още дълги години ще владее нашия свят. Но вярвам ще минат още много години, докато светлото му име засияе с лъчите на истинската слава, макар че, от своя страна, той направи всичко, за да я заслужи приживе...

ОСКАР УАЙЛД

Тайната на този ослепителен образ се оказа още по-жалка от действителността. От време на време неговите награди – трофеите от академичната му младост! – попадаха в заложните къщи; младата съпруга на този блестящ и остроезичен денди трябваше да си купи чифт нови обувки от Париж... Уайлд беше принуден да постъпи на работа в едно малко вестниче и едва след появата на великолепните му комедии започна период на богатство и разкош – последният кратък период от живота му... „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ покори цял Лондон. Верен на традицията на ирландските комедиографи, започнала от Шеридан и Голдсмит, Оскар Уайлд се превърна в нещо като придворен шут за англичаните. Той бе образец на столичната изтънченост, а годишният му доход достигна до половин милион франка. Своето злато раздаваше наляво и надясно. Всяка сутрин си купуваше по две страшно скъпи цветя: едното за себе си, а другото за своя кочияш, и до началото на процеса пътуваше с елегантна каляска с разкошно облечен кочияш и напудрен малък паж с перука и ливрея. Падението на Уайлд беше посрещнато от англичаните с безгрижен пуритански възторг. Обвиненията срещу него се приеха като изкупителна жертва. Главното му престъпление бе в това, че стана причина за обществен скандал в Англия. Но се знае и друго: английските власти все пак направиха всичко възможно да го предупредят и да го убедят да напусне страната много преди да бъде подписана заповедта за неговия арест... Всъщност Уайлд съвсем не бе някакво извратено и рядко чудовище, напротив, той бе логичен и неизбежен продукт на англосаксонското гимназиално и университетско образование, с неговата суровост и тайни пороци. Осъждането на Оскар Уайлд от английското общество беше обусловено от многобройни и нееднозначни причини, но съвсем не бе и естествена реакция на някаква нечиста съвест. Всеки, който е виждал непристойните надписи на обществени места, мръсните картинки и пошлите маниери в това общество, несъмнено би се усъм-

83 нил в неговата чистосърдечност и пуританство. Всеки, който е наблюдавал живота на англичаните от казармите и пансионите до солидните търговски фирми и адвокатските кантори, сигурно би се убедил в греховността на тези, които нападнаха така грубо и жестоко Оскар Уайлд. Да си спомним какво писа той в „Портретът на Дориан Грей“: „Всеки може да види някой от своите грехове в моята книга. И никой не би могъл да уточни какъв е грехът на Дориан...“. Тук можем да усетим пулса на изкуството на този писател – греха. Той ни донесе едно благо – учението за хедонизма. Своите собствени качества – проницателност, благородство, безплоден интелект, Уайлд подчини на една-единствена цел – служенето на Красотата. Той вярваше, че Красотата е призвана да роди един нов век, да ни донесе само радост... БИТКАТА НА ШОУ С ЦЕНЗУРАТА

Веднъж годишно в дъблинския календар има една весела седмица, последната от август, когато се организира знаменитата изложба на коне. Пристигат много гости – пъстра тълпа от съседна Англия, от континента, дори от далечна Япония. За няколко дни умореният и циничен град се преобразява в млада и пременена невеста. Бурният живот изпълва неговите навъсени улици, смущава старческия му сън... Но тази година едно културно събитие без малко да затъмни „конското шоу“ – в цял Дъблин се заговори за конфликта на Джордж Бърнард Шоу с вицекраля. Както е добре известно, лорд Чембърлейн заклейми последната пиеса на Шоу „Разобличаването на Бланко Поспит“ и забрани поставянето ѝ в Обединеното кралство. Решението на цензора не удиви драматурга – по същия начин бяха заклеймени и други две негови съчинения за театъра – „Професията на госпожа Уорън“ и неотдавна написаната комедия „Изрезки от вестниците“. Предполагам, че самият Шоу счита това решение за „голяма чест“ и поставя пиесите си до „Призраци“ на Ибсен, „Силата на мрака“ на Толстой и „Саломе“ на Оскар Уайлд, които също бяха забранени от цензурата... Шоу не пожела да направи никакви отстъпки пред цензора и да коригира пиесата си, за да бъде поставена в Англия. По една странна случайност Дъблин е единственият град на територията на Британската империя, върху който не се разпростира властта на цензурата. В закона има такъв текст: „... с изключение на град Дъблин“. Тъкмо заради това Шоу предложи своята пиеса на трупата на Ирландския национален театър, която я прие и обяви, че ще я постави, след като в това няма нищо осъдително. Да, цензурата тук се оказа безсилна! Но вицекралят на Ирландия все пак се опита да се намеси. Това предизвика

84 оживена кореспонденция между него и автора на комедията – критична и заплашителна, от едната страна, и пренебрежителна и саркастична, от друга... А дъблинчани слабо се интересуват от изкуство, но обожават скандалите и доволно потриваха ръце. Шоу упорито отстояваше правата си и на премиерата малкият театър се претъпка от желаещите да видят комедията. Когато завесата се спусна, гръмки аплаузи разтърсиха залата... Своята комедия Шоу определи като „проповед във формата на мелодрама“. И има право. Това си е истинска проповед. Всъщност Шоу е роден проповедник. Живият му и словоохотлив нрав се дразни от скъперническия, аскетичен стил на новата драматургия. Той просто се опива от пространните си предисловия. Създава нов вид драматична форма, напомняща по-скоро роман в диалози. Шоу притежава повече чувство за ситуация, отколкото за драма, водеща до определен етичен и логичен извод. В тази пиеса той е заимствал сюжетната канава от „Ученикът на дявола“ и я е превърнал в нещо като проповед. И това превращение е малко грубо, за да бъде убедителна проповед, а неговото изкуство е твърде изразително, за да прозвучи като истинска драма. ХУДОЖНИКЪТ И ТЪЛПАТА Човекът, казваше Джордано Бруно, не може истински да обича красотата и истината, ако не изпитва известно отвращение към тълпата, а също и художникът, който би трябвало винаги да се разграничава от нея. Този първостепенен принцип е задължително да се следва, особено по време на криза, за да се съхранят висшите форми на изкуството, а не да се правят отстъпки пред вкуса на тълпата... Ирландският литературен театър възникна като движение на протеста срещу стерилността и лицемерието на съвременната драматургия. Преди половин век от Норвегия за първи път достигна до нас един глас на протеста и битката още продължава – тежка и неравна! – с театралните предразсъдъци, деформации и нелепости. Ние сме задължени на немногото победи на онези движения, които успяха да отстоят своите принципи въпреки общо взето скромните резултати. Ирландският литературен театър още от създаването си отстоява своята привързаност към прогреса и новото, обявявайки война на меркантилното и вулгарното в изкуството... И удържа на думата си, макар и отчасти, но все пак прогони безвкусицата от сцената... Но това бе в началото. И тя, безвкусицата, го победи!... Днес Ирландският литературен театър е нейна пълноправна собственост и може да се каже, че в момента той е най-изостаналият и най-ретроградният в цяла Европа!

85 Какво всъщност се случи? Официалният орган на движението заяви, че Ирландският литературен театър ще поставя на своя сцена само европейски шедьоври. Както е известно, в Дъблин цензурата е безсилна (за разлика от Лондон и цяла Англия) и режисьорите тук могат да поставят всичко – и „Призраци“, и „Силата на мрака“. Нужно е само да се противопоставят на силите, определящи т.нар. „обществено мнение“ в Дъблин. Но могат ли ръководителите на театъра да си позволят да включат в афиша Ибсен, Толстой или Хауптман, след като „общественото мнение“ тук заклейми дори пиеса като „Графиня Кетлин“ на Йейтс? Да се обърнат към шедьоврите на европейската драма тук е нужно и по технически причини. Нация, която не е отишла по-далече от средновековни мистерии в своята театрална еволюция, едва ли би могла да предложи като модел за подражание на своите драматурзи нещо истинско и стойностно. Драматурзи като Зудерман, Бьорнсон или Джузепе Джакоза пишат доста по-силни пиеси от онези, които се играят днес на сцената в Дъблин. Но ръководителите на театъра изглежда не искат да рискуват пред своята необразована ирландска публика. И тъкмо затова тълпата, този „триумфиращ звяр“, сяда в ложите, тълпи се в партера, в галериите и с чувството на изпълнен нравствен дълг дава „тежката си присъда“ за онова, което вижда на сцената. При това положение на нещата е наложително човек да определи личната си позиция. Ако художникът търси благосклонността на тълпата, той не би могъл да остане равнодушен пред нейния фетишизъм; ако наистина е склонен да прави отстъпки пред вкусовете ѝ, не би могъл да разчита на истински творчески успех. И докато не се освободи от лошите външни действия и въздействия, той няма да се утвърди като истински творец... Истината винаги е зависела преди всичко от самите нас... Зад пределите на Ирландия сигурно ще се намерят хора, достойни да поддържат традицията на стария Хенрих Ибсен, който сега умира в Християния (Осло). Той вече намери своя продължител в лицето на автора на „Михаел Крамер“ – Герхард Хауптман. И младият йезуит (и аз съм завършил йезуитския колеж в Дъблин!) също няма да му изневери, когато му дойде времето. А то може би наближава… Подбор и превод ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

86

ДНЕВНИК

Панко Анчев ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР Великия инквизитор, за когото се говори подолу, е героят на Ф. М. Достоевски от романа му „Братя Карамазови“, част втора, книга пета, озаглавена „Pro и Contra“.

1. Думата „интелигенция“ днес е все по-рядко срещана и все по-непозната и използвана. Както все по-непозната и изчезваща е думата, обозначаваща понятието народ. Интелигенцията произлиза от народа, изразява го и го води в неговия исторически път. Народът излъчва от себе си интелигенцията, дарява ѝ живот, подхранва я и я обявява за свой духовен водач. Чрез нея той се самоосъзнава, а благодарение на него тя придобива способността да го води в историята и да съхранява душата и облика му, да бъде неговият ум, чувствителност и съвест. Това не са две обикновени думи и понятия, а социални категории, които неолибералните философи се мъчат да изличат, мотивирайки се с твърдението, че вече няма нито народ, нито интелигенция, а само общество и интелектуалци. За тях няма народ, а само гражданско общество; нацията е на път да изчезне. А интелигенцията било руско явление, което в гражданското общество от западноевропейски тип е непригодно. Друга била структурата на това общество и в състава ѝ подобно съсловие не съществува. Неолиберализмът и неговата политическа власт успяха да реорганизират българския свят и да го подчинят на своите социално-политически правила и норми, изваждайки го от традициите и устройвайки го напълно по западен образец. На въздействието им обаче се подчиниха най-вече онези негови съставки, които са най-зависими физически от властта и нейното благоволение, заради което най-охотно и усърдно ѝ служат – независимо какъв е характерът и нравът на тази власт. Това стана сравнително лесно заради наложения пазарен принцип в неговото устройство и отказа на либералната държава да контролира обществото, да го насочва и да му помага в моменти на тежки за него изпитания. Този тип общество съзнателно и целенасочено убива онези социални съсловия и прослойки, които биха му възразявали и пречели да установи своите прави-

87 ла, норми и нравствени ценности, защото противоречат на установените традиционни представи за живота и морала. Съпротивляващият се, дори и само с мисли и съмнения, е нежелан и обявяван за опасен за новото време, защото би могъл да предупреди, че все пак „царят е гол“ и че обещаваните блага са илюзорни, вредни за общественото здраве и бъдещето на нацията. Най-зле пострада интелигенцията – тя практически бе ликвидирана, като преди това бе изкуствено разслоена, разделена и вътрешно противопоставена в борба между политически определили се нейни крила. Тези, които приеха неолиберализма и замениха предишните си думи и позиции с проповед на „европейски ценности“ и живот в материално благополучие, застанаха на едната страна и заклеймиха собственото си миналото. Другите, голяма част от които не осъзнаха навреме, а и защото не пожелаха да се нагаждат и продават, какво ги задължават да направят, изпаднаха в социалните низини и трябваше да понесат несгодите на новия си бит. Това бе тяхното потресение, което и до ден днешен не съумяват да преодолеят. Възпроизводството на неолиберализиралата се интелигенция или на съсловието на интелектуалците се извърши ускорено чрез обсебване на университетите, медиите и онези институции, които поощряват и финансово подпомагат занимаващите се с интелектуална дейност. В това възпроизводство намесата на чуждите фондации, сред които „Отворено общество“ на Сорос бе най-активна и щедра, е безспорна. Те поощряваха интелектуалците да подражават и сляпо да копират поведението на западните си колеги, като им внушаваха, че това именно поведение е причината за високия стандарт на техния живот, за големите възможности пред тях за спокойна и плодотворна работа, за тяхната известност и прославеност. Довчерашните никому неизвестни поети, критици, научни сътрудници и асистенти бързо налапаха въдицата с примамката и се изживяха като новите светила на науката, литературата и политиката. Започна светъл период от живота им, натоварен с научни командировки в Европа и САЩ, с интервюта, конференции, стипендии, книги. Онези, които преди им „пречеха“ и не им даваха „да се развиват“, сега се бяха изпокрили, гузно мълчаха, изплашени от очакващото ги възмездие. „Интелектуалците“ бързо ликвидираха интелигенцията, за да се установят и в България „европейските ценности“ и тя да стане част от Европа. Времето от края на ХХ век до наши дни бе време не просто на грандиозна и радикална промяна, а на развитие на една невиждана преди социална метастаза, обземаща целия национален обществен организъм, за да го обездвижи, да скове и притъпи ума и чувствителността му към греха и пороците на новата социалнополитическа и икономическа система. Извършена бе революция, която смени собствеността и начина на живот без каквато и да било съпротива, защото бе умъртвила нерва на социалната чувствителност. Но тя направи нещо по-страшно: изроди и поквари морала и нравствеността на българския свят. Такава революция българската действителност не познава в цялата си предходна история.

88 2. Всичко това бе невидимо, ала умело ръководено от Великия инквизитор. Великия инквизитор е героят от съчинената от Иван Карамазов „поема“ в романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови“, която той разказва на по-малкия си брат Альоша малко преди да бъде убит баща им. За убийството, както е известно, ще бъде обвинен най-големият им брат Дмитрий. За тези, които не са чели романа или са го забравили, ще предам накратко за какво става дума в част втора, книга пета, озаглавена „Pro и Contra“, където Великия инквизитор е главното действащо лице. „Поемата“ е въображаем диалог между Великия инквизитор и слезлия на земята Господ Иисус Христос. Хората разпознават Божия Син, покланят Му се и Го молят да изцери болестите и недъзите им. Тогава пред множеството се появява Великия инквизитор, който предния ден е осъдил и изгорил на клада сто еретици. Множеството изведнъж осъзнава кой стои пред него и мигновено се подчинява на заповедите му, изоставяйки Божия Син, Когото допреди малко прославя за чудесата Му. Великия инквизитор заповядва да уловят Божия Син и да Го затворят в тъмница. В полунощ той слиза при своя пленник и започва да Му говори. Това, което Му говори, е укор и натяквания, че се е отказал да отговори на въпросите на сатаната в края на Неговия четиридесетдневен пост в пустинята. Това е разказано в Светото Евангелие по Матея, гл. 4, стих 1-11. Иисус Христос не се поддава на дяволските съблазни и не превръща камъните в хлябове, нито скача от скалата, за да покаже, че е Бог и ангелите ще Го подемат, за да не падне. И дори не му се и покланя, както оня го кара. Минават тринадесет века и християните забравят Христовите заповеди и устройват живота си по свой начин. Уж следват Неговите завети, а всъщност са се отдалечили неимоверно от тях. Властта, чийто изразител е Великия инквизитор, овладява човешката воля и я подчинява, служейки си с Христовото учение. Не спасение на душата, не мир, любов и вяра утвърждава тази власт, а страх, угодничество, материален интерес, подчинение, демагогия. Нейната най-голяма грижа е да превръща камъните в хлябове, за да нахранва хората и, като ги нахрани, да ги направи напълно зависими и неотделими от себе си. Свободата е ненужна, вредна дори; тя е толкова голяма отговорност, че превръща хората в нейни роби. Властта на Великия инквизитор следва не Божиите заповеди и завети, а сатанинските съблазни, които убедено намира за по-необходими, естествени и логични, за да просъществува човечеството и за да бъде то щастливо и доволно. Великия инквизитор укорява Иисус Христо за това, че е дал излишна и безполезна за ежедневието свобода; че е натоварил човека с такъв тежък товар, който не е в състояние да издържи – вместо да му даде хляб и да го избави от трудностите. Човекът поради това не умее да устройва живота си. За какво му е да бъде свободен, щом ще е беден и гладен. Той има нужда не от свобода, а от някого, който да се грижи за него, да го пази, напътства, покровителства, за да му бъде благодарен и покорен. Ето, посочва Великия инквизитор, това даваме ние! Затова Ти не си необходим. Отивай си, казва му той, и повече не се връ-

89 щай. Иначе още утре ще Те сложа на кладата и ще Те изгоря на нея. Казано кратко и ясно, Великия инквизитор е истинската и единствена буржоазна власт в буржоазното общество. Тази власт е човешка, твърде човешка, а идеалът ѝ е превръщането на камъните в хлябове. А нали това искаше и сатаната! В романа монологът на Великия инквизитор е предадена в синтезиран вид основната идеология на буржоазното време, отделяща човека от Бога, за да го поведе по пътя на материалния възход и благополучието, очертан от сатаната. Християнството учи, че сатаната е най-големият враг на човека. За да върви по този път към материалното, човекът се отказва от Господа, изпълва се с вяра в себе си и в своето могъщество, самообявява се за новия бог, съблазнявайки се, че ще преобрази природата и единствен той ще управлява земята и човечеството. И прокламира, че всичко е позволено. „Всичко позволено“ обаче не е свобода, а премахване на моралните задръжки и страха от Бога. Но оставя и дори усилва страха от властта на силния, на новия господар, който ръководи държавата и организира обществото. Всичко обаче е позволено единствено за този, комуто се подчиняват хората, за да работят за него. Всъщност по този начин да възстановява робството. Щом искаш да живееш богато, да печелиш, трябва да се откажеш от Бога и се продадеш на сатаната, за да си свободен и да ти бъде позволено „всичко“. А всъщност да се поробиш на греха и да погубиш душата си. Ф. М. Достоевски е предал тезата не толкова на едно духовно лице от католическата църква, колкото спора на буржоазния човек с Бога. Настъпило е ново време, в което този човек дръзко поставя под съмнение и дори направо отрича учението на Иисус Христос, което му пречи да се разгърне и да утвърди своята воля, предприемчивост, демагогия и коварен егоизъм. Буржоазният човек е придобил самочувствие и дръзва да се самообяви за всесилен и всемогъщ. Но му трябва идея и идеология, за да живее без религия и извън Господа, за да получи поне съгласието и подкрепата на другите. Великия инквизитор формулира тази идеология, в чиято основа е всичко онова, което Бог е показал, че е сатанинско и от което трябва да се пазим. Именно логиката на сатаната възприема буржоазният човек, за да устрои новото общество и да го изпълни с практичния си дух. Аз преразказвам съвсем накратко една глава от роман на руски писател. Но това, което Великия инквизитор говори в този роман на Божия Син, е идея и страст на всяка нация и на нейната национална литература. Защото въпросите на този герой са въпроси на времето, което иска да убеди себе си и бъдещето, че е право и че буржоазният човек трябва да се разбунтува по този именно начин, за да освободи личните си сили и енергия и да подреди живота на своето общество. От тук насетне всеки, който иска да живее „добре“, спокойно, богато, без да се терзае нравствено и се измъчва над тайните на битието, да се стреми към покаяние и спасение на душата в „отвъдния свят“, за който сатаната вече го е убедил, че не съществува, е най-добре да бъде на служба при Великия инквизитор.

90

3. Такива въпроси задават и такива идеи възприемат, макар и с други думи и в други условия, и българските идеолози на Възраждането и на модерната епоха. Тази идеология бе формулирана и разпространена в обществото в средата на ХІХ век в началото на църковните борби. Средновековието нямаше нужда от интелигенция, защото живееше със своето религиозно съзнание и животът бе устроен по каноните на вярата. Църквата ръководеше и държавата, и народа – всички бяха в нея, а не с идеи и идеологии. Имаха вяра, надежда, любов, Бог. Но след преп. Паисий, когато се роди идеята за националната държава, т.е. когато започна смяната на общественото съзнание и формирането на буржоазията като класа, бе необходима широка обществена прослойка, която да работи за идейното и духовното осъзнаване на народа и превръщането му в нация. Започна отделянето от религията и Църквата и заменянето им с идеологии. Българските условия и целите на българското историческо развитие през буржоазната епоха (т.е. от Възраждането насам) бяха такива, че не даваха повод да се водят идейни спорове от рода на тези, които води Великия инквизитор. Но мислите и дори думите му присъстват в разсъжденията и призивите на българските интелектуалци – най-вече в споровете им по повод целите и задачите на борбите за църковна независимост. А след това и на въоръжената борба за национално освобождение, както и на буржоазно-демократичната революция. Свещената дума в модерната ни история е „свобода“, но свобода преди всичко национална и за устройване на бъдещата българска национална държава и култура. Френското просвещение прокламира, че човек се ражда свободен по природа, свободата му е нужна повече от всичко друго и никой няма право да му я отнема; тя трябва да му бъде осигурена, за да може той да се труди за своя полза и да живее по български, а не по чужди правила и закони. Той я иска от себе си и от „Европа“; надява се на милостта на султана да му позволи да създаде своя Православна църква, за да не бъде измъчван и унизяван от гърците, които вече не са му „братя-християни“, а врагове и духовни поробители. Това е друго съзнание, основано на идея, а не на вяра. То е политическо, а не религиозно и е формирало в себе си убеждението, че ще постига целта с човешки усилия, а не със смирение и вяра. Щом целта оправдава средствата, няма нищо нередно и греховно в нарушаването на православните църковни канони. Свободата се олицетворява, т.е. ще бъде постигната в бъдещата държава и нейните институции, към които се включва, но като отделена от нея, и самостоятелната Църква. Държавата в представата на нашите националреволюционери впрочем се идентифицира чрез свободата, за да придобие целта висш и идеален смисъл, да бъде очистена от всякаква корист и нездрав политически интерес. Така политическата идея става достъпна, понеже излиза от своята неопределеност и абстрактност, придобивайки конкретни измерения и материален израз. Тя вече е конкретна и материална: нали ще имаме свои архиереи, свои книги, богослужение на свой език, а гърците ще бъдат изгонени от храмовете, от енориите и епархиите и там ще управляват българи. Когато българите управляват, ще се организират училища, децата ще се образоват и ще могат, когато

91 пораснат, да изместят гърците и иноверците от живота. Тогава този живот ще стане лесен, богат, духовен, образован. Ще заприличаме на другите народи, ще се изравним с тях и ще потекат реките на духовното и материалното изобилие. Едно само нещо да се постигне, и всичко ще се промени! Историята на българските църковни борби, водени от миряните – богати и бедни и населяващи различни райони на България, е история не на възраждане на религиозното съзнание и укрепване на православието сред българите, а на фактическата секуларизация и засилващия се атеизъм. Отделянето на Българската православна църква от Константинополската патриаршия е полагане основите на българската национална държава върху териториите на диоцеза на бъдещата Екзархия. Това не се е крие от водачите на движението, сред които Г. С. Раковски е най-откровен и ясен. Българската църква ще даде на българите нов тип свобода; тя ще утвърди нова власт, която ще им помогне да превръщат по-лесно камъните в хлябове. Аз говоря за политическите цели на политическите ръководители на тази борба – не за целите и действията на клира и истински вярващите хора. Макар че и те са толкова силно увлечени от политическите лозунги и от нетърпението, което е обхванало интелигенцията и всички българи, че дори и техните постъпки са много често в нарушение на каноните. Но сянката на Великия инквизитор пада навсякъде. Затова и всички са на служба при него, колкото и да не го осъзнават – камо ли да го признават. Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление. Колкото и малобройна да е в онова време, колкото и неосъзната за себе си и в себе си все още, та дори и неподготвена в пълна мяра, тя бързо и окончателно променя значението, характера и разбирането на обществените понятия – особено на свободата и човека. С нейните усилия българският свят излиза от своето средновековно християнско битие, за да се превърне в буржоазно общество, отреждащо на вярата, религията и Църквата място и функция на институции, които са длъжни „да помагат“, но не и да определят и ръководят обществения организъм. Затова не е случайно, че водачите на българската революция, които са най-представителната във всяко отношение част от интелигенцията, толкова настояват да се запишат в него принципите и нормите на модерната европейска държава от епохата на Просвещението – дори и с всеобщо избирателно право и мандатност на архиереите и водеща роля на светските лица в ръководството на Екзархията. Те не успяха да го направят, но самото им усилие е показателно за новото мислене, за съзнанието на обуржоазяващия се българин и за пътя, който българската интелигенция уверено вече е поела. Националноосвободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност, който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос. Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт“, а не смирение, покаяние, любов, вяра, добролюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява,

92 защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата“. Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Тя обича народа; учи го, показва му пътя, по който да се освободи от поробителя, насочва го, образова го и формира у него нови нравствени принципи. Идеите ѝ са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ. През Възраждането националната кауза и България се поставят над всичко – дори и над Господа. Това се прогласява мощно и с особена гордост. Няма нищо по-възвишено, свято и велико от това да загинеш за отечеството си, като преди това си се борил за неговото освобождение. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“, ще закълне народа великият ни поет Христо Ботев. Единствено тази смърт води до безсмъртие. Самоубийството, за да не попаднеш в ръцете на врага, е другият най-висш нравствен подвиг и проявление на великата любов към отечеството и народната свобода. Казва се: „да положиш живота си пред олтара на отечеството!“. Силен и свят е онзи, който ще превърне православния храм в крепост на националната идея и вътре в тази крепост ще се бие до смърт. Позволено е да поругаваш храма, ако така ще удължиш живота на свободата и ще дадеш пример на другите как тя се отстоява. Затова и възвеличаван е оня свещеник, който охотно препасва сабя и револвер, умее да стреля и се бие с врага, а не който се моли и проповядва смирение.

4. Мнозина изследователи на българския национален дух, ум и характер твърдят, че българският народ е езически по природа, поради което не е възприел органически православната вяра и не се е християнизирал в пълна мяра. Причината според тях е насилственото покръстване през ІХ век, осъществено от благоверния цар Борис-Михаил Покръстител. Аз оспорвам тази теза, смятам я за невярна и механично изведена от един факт, който дори е представен и оценен погрешно. Ако българският народ беше езически по природа, а не православен, той едва ли щеше да устои на напора на исляма и едва ли щеше да запази християнската си вяра през всичките пет века на иноверската власт. Погрешното основание да се твърди, че българите са езичници, дава поскоро българската интелигенция, нейното поведение, мислене и говорене още от Възраждането. Но тя мисли, говори и се държи езически или по-скоро атеистично заради особените обществено-политически функции, които е длъжна да изпълнява в епохата на националноосвободителната и буржоазнодемократичната революция. Тази функция е да преведе българския свят от Средновековието в модерната епоха, да го обуржоази и изравни идейно с „Европа“. За да има успех в това си начинание, тя отклонява българския свят от християнството и го въвежда в модерния мир на идеологиите и политическите борби, в позитивното и рационално познание и в истината, чийто единствен критерий е практиката. Тази длъжност интелигенцията изпълнява сравнително лесно, ала не защото народът не е истински православен, а понеже свещенството е малобройно и недостатъчно подготвено, за да го ръководи в Църквата и вярата и да го предпазва от нашествието на идеологиите. Пък и много по-лесно е да разколебаеш

93 вярата на народа и да го поведеш към атеизъм или неоезичество, отколкото да го подготвяш за християнството, показвайки му цялата негова красота, дълбочина и истина. Големите врагове през Възраждането са Османската империя и Константинополската патриаршия, за да е възможно да се забележат присъствието и духът на Великия инквизитор. А той вече уверено е поел в ръцете си младата и неукрепнала интелигенция и ѝ е открил прелестните тайни на своето учение. Той е духовният учител и вожд на българската интелигенция, нейният нравствен и интелектуален пример. Тя приема, дори без да разсъждава и преценява, да му служи вярно и безотказно. И да носи тегобите и необяснимите последствия от това служение – колкото и тежки да са те за нея и колкото пагубни да са за българския свят. Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция. Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал“ и да „ускорява“ с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си. Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа. Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация“, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, взимане на видимото за истинска реалност. Накратко – на незрелост. Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция. Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака. Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа. Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция, защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна, е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите ѝ. За разлика от интелигенцията на западноевропейските нации, на които толкова желае да подражава, българската, особено от епохата на Възраждането, изцяло произхожда от народа, дори от най-нисшите му класи и съсловия. В българското общество тогава социалното разслоение е твърде слабо проявено и преобладаващата част от обществото е селско население. От там идват и учителите, духовниците, писателите, иконописците, лекарите, студентите, учещи се в руски университети. Интелигенцията живее в тази среда, не се отделя от нея и не я възприема като чужда, за да изпитва някакво противоречие с нея. Средата също не враждува с интелигенцията. Напротив, стреми се да я увеличава и задържа при себе си, защото съзнава нейната необходимост и ролята ѝ

94 за издигането на народа. Дори и след Освобождението тези взаимоотношения се запазват, макар че се наблюдава обособяване на интелигенцията в отделно съсловие, което започва да се осъзнава като такова и да претендира за свое място в обществената структура и в държавата. И да влиза в конфликт с обществото и властта. Но заедно със състава ѝ, променя се и дейността ѝ. Сега вече значително е разширен качественият състав, професиите, броят на хората. Това не са само учители и духовници, но и творци от всичките изкуства, учени, журналисти, политици, юристи и изобщо хора с т.нар. „свободни професии“. Самата буржоазия излъчва интелектуалци, които работят за нея и я защищават идейно и политически. Още в началото на следосвобожденската ни история българската интелигенция заема особена позиция спрямо властта и държавата. И в това се проявява нейният характер, оформен в службата ѝ при Великия инквизитор. От една страна, тя е състрадателна към народа, обича го силно и желае неговото добруване. Затова е и критично настроена към социалните неправди, неравенствата, несправедливостите. Литературата и изкуствата реалистично изобразяват, пресъздават и изразяват това отношение. Човекът е добър, но условията го променят и го правят лош. Социалното зло е причината за човешките грехове. Затова интелигенцията призовава по един или друг начин, открито или чрез патоса на изображението в изкуството към преобразяване на обществото и създаване на добри условия за живот и развитие на човека. От друга страна, в малката и бедна страна е почти невъзможно интелигенцията да бъде напълно независима, да живее от своя труд и да служи на високи каузи. Затова е принудена в поведението си да бъде лоялна на властта, да ѝ съдейства и помага, за да получи благоволението ѝ и да си осигури поне материалното спокойствие и благополучие. Малцина са тези, които се опълчват срещу държавния ред и се включват в политическите борби срещу него. Проблемът обаче не е в това интелигенцията „да се бори“ срещу властта и държавата. Нейната задача е да осъзнава народа и обществото, да ги води по верния път, да помага на човека да намира Истината и да служи на доброто.

5. Литературата и изкуствата след Освобождението показват, че за интелигенцията народът живее добре и човек е щастлив само когато е нахранен, спокоен, труди се, осигурен е материално, не е беден и безправен. Ако е лишен от това, той страда, краде, убива, мъчи се, враждува с другите. Несправедливо е добрият да страда, а лошият да живее охолно и да е безнаказано неговото зло. Бедността поробва човека, унизява го и го унищожава. Тя го изхвърля от живота и не го допуска да се завърне в него, защото е физически неугледен, мръсен, жалък, неспособен за нищо – освен да проси и предизвиква съжаление. Душевната му доброта и възвишеност ще се проявяват от време на време, но колкото да покажат, че светът е зле устроен и че хората са роби (но не по своя вина!) на злото и несправедливостта. Има и друга обществена среда, в която живее преобладаващата част от обществото. Това са чиновници, дребни занаятчии, учители, принудени от сутрин

95 до вечер да се трудят без почивка заради единия хляб. На младини всички са били изпълнени със светли мечти и амбиции, с пориви за велики дела, но животът ги е запратил в малкото градче или в безлюдно селце, където нищо не се случва. А те толкова желаят нещо да им се случи, да ги видят, забележат и оценят, защото са способни, умни, талантливи. Тук е голямата драма на българския свят. Тук битува „средният човек“, безличната маса, обезсилена от нещастието си да бъде излишна или необходимо само като фон на „другия живот“, протичащ някъде далеч в своята непостижимост. В тази среда най-нещастен е „интелигентът“. „Интелигентът“, който олицетворява цялата интелигенция, а и несправедливата устроеност на българския живот. Това е животът на сломената гордост, която не се превръща в смирение, а се преражда в огорчение, злоба, омерзение, неутешимо страдание, ожесточена амбиция и накрая в отчаяние. От тук никой не е успял да излезе, за да се спаси и да намери друг път в живота си. Никой вече не се и опитва да го направи – толкова е естествено да прекараш всичките си години в подобно еднообразие и социално блато. Съчувствайки на този свят, интелигенцията съчувства на себе си. Ежедневните битови грижи ѝ пречат да помисли за нещо възвишено, да потърси спасение не само за тялото, но и за душата. Българската интелигенция не е религиозна или по-точно не е православна; тя има религиозно съзнание дори когато е атеистична и изцяло социалнополитически настроена за революционно промени. Раят, към който се стреми, е рай на земята. Т.е. общество, което е в състояние да осигури изобилие на материалните блага, а не Царството Божие за тези, които са опростени от греховете и душите им са спасени. Без да бъдат превърнати камъните в хляб, безсмислено и безполезно е да се живее. Свободата е необходима, но само ако избавя от недоимъка. Затова и политическите идеологии, по които се устройва българският свят, са все идеологии на „превръщането на камъните в хлябове“. Различията в тях са различия по отношение характера, възможностите и допустимостта на свободата за обикновения човек. Но тя няма смисъл и не е желана, ако е просто свобода единствено да мислиш, а още по-малко – да избираш между доброто и злото. Каква полза от нея, когато си гладен, бездомен и лишен от работа и възможности за осъществяване. За българската интелигенция бедността и мизерията винаги са били унизителни. Тя е страдала, че народът е беден и се е чувствала виновна, че не може да направи нищо, за да го нахрани. Затова и е била обикновено зле настроена към Църквата, която според нея нехае за народните беди и говори, че човек трябва да се стреми към друго – не толкова към хляба и материалните блага. Интелигенцията по-скоро от добро сърце и състрадателност, но и заради нецърковността и атеизма си одобрява идеите на Великия инквизитор и призовава да бъдат осъществени в живота. Буржоазният дух пригажда морала ѝ към буржоазния начин на мислене и я закотвя на служба при Великия инквизитор. Тя не успява да придобие мащаб на мислене и се занимава обикновено с разрешаването на битови проблеми. Идеите ѝ са по-скоро политически отколкото универсални, битийни, екзистенциални. Такава интелигенция лесно се при-

96 вързва към земното, пренебрегвайки без никакви угризения божественото. Затова и усилията на българския ум са насочени към такава реорганизация на обществото, която ще ускори и увеличи производството на материалните блага и те ще бъдат справедливо и според потребностите на хората разпределяни. Забележителното е, че когато обществото е несправедливо и не осигурява свободата, за която става дума, литературата и изкуството непременно показват богатите и властващите като жестоки и безмилостни, груби насилници, бездуховни хора, които се интересуват единствено от собственото си благополучие. Те са егоисти, готови да изсмучат до последна капка кръвта на бедняка, но да запазят своето състояние и увеличат богатството си. Оня, макар и богат и за него работят други хора, но помага на бедните и немощните и не е толкова алчен, е добър, обичан, даван за пример. Тогава не нужно някой да се бунтува срещу него, за да го измести. Бунтът и революцията са позволени, щом целят друга обществена система, в която сегашният онеправдан ще бъде защитен и ще му се даде възможност да работи и живее нормално.

6. А при кого е на служба българската интелигенция след революционните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век? От началото на 90-те години насам започна установяването на нов, невиждан преди ред, който рязко се различава от всичко, което е било преди. Не преувеличавам значението на възстановяването на буржоазно-капиталистическата система у нас, но подчертавам, че в новата си редакция тя наложи, и то под въздействието на неолибералната идеология, промени, които трябва да видим и анализираме. Всичко стана в момента, когато глобализацията бе достигнала твърде високи равнища в реализацията си и бе успяла вече да установи в голяма степен културно и идейно изравняване на света – и особено на социалните структури, формите на управление, отказа на традиции и денонсиране на т.нар. „просвещенски модел“. Става дума преди всичко за разрушаване на националното съзнание и на нациите като феномен на модерната епоха. Бе започнал и процесът на интеграцията в Европейския съюз, която да доведе до създаването на нов тип многонационална държава, основана върху т.нар. „европейски ценности“. Тези „ценности“ атакуват най-напред националните традиции и особено модела на националната държава като политическа организация на хора с общо съзнание, история, бит, култура и език. Според неолиберализма нацията трябва да отстъпи на етноса, регионалните обединения, сексистките организации. Чрез тях ще бъде по-лесно да се осъществи въпросната интеграция и превръщането на Европейския съюз в постнационална държавна структура. Уговорката, че засега националните държави отдават само част от суверенитета си на новия съюз, е въпрос на организация на преходния период в замисления проект, а не постоянно условие за съществуването на този „проект“. Интелигенцията е крепителката на нацията, нейната поддържаща конструкция, която носи националното съзнание и е хранителката на националния ум и изразителка на националния характер, душевност, чувствителност и поведе-

97 ние. Каквато и да е тази интелигенция, в момент на изпитания тя винаги си спомня за историческата отговорност, с която е натоварена, и заема позиция на охранител на нацията. По тази причина в новите условия тя се оказва пречката, която трябваше да бъде отстранена. Ще подчертая още веднъж, че промените, за които става дума, са развитие на идеите, които Великия инквизитор с такава страст и рационален ум изложи пред Божия Син във великия роман на Ф. М. Достоевски. Процесите на глобализация, европейска интеграция и денационализация, т.е. отказ от различие и разнообразие, са пътят към окончателното осъществяване на тези идеи. За да е възможно по-лесното превръщане на камъните в хлябове и постигането на онази свобода, за която героят на Достоевски мечтаеше. За българската интелигенция не бе трудно да възприеме като свое убеждение неолибералната идеология и да започне да я проповядва усилно. По-точно – да повтаря до безкрай, че за да станем „част от Европа“ и да заживеем в „Европа“ „богато“, свободно и „като в белите държави“, трябва да възприемем „европейските ценности“. Акцентът бе поставен върху бедността, ниските заплати и нищожните пенсии. Станем ли обаче „част от Европа“, ще получаваме много повече, ще пътуваме из целия свят и ще се радваме на охолство и безгрижие. Магазините ще са пълни със стоки, ще отпаднат визите, ще премахнем „номенклатурата“ и реките от мед и масло ще потекат и ще ни залеят. Аз не оспорвам, че през 80-те години българите бяха бедни материално, че живееха оскъдно и че магазините бяха празни и нямаше какво да се купи. И че това беше мъчително и унизително. Само наблягам на обещанията единствено на материални неща. От духовната сфера едничкото обещание бе „свободата“. Но свободата, разбирана като възможност да правиш, каквото пожелаеш; да нямаш ограничения, да не се страхуваш, че ще бъдеш преследван за думи и политически убеждения и действия. Към това се добавят приказки за демокрация, свободни избори, многопартийна политическа система, пътувания в чужбина. Мнозина обвиняваха и сега още обвиняват интелигенцията в продажност и слугинаж, в нагаждачество и желание за лично спокойствие. И на мене са ми минавали такива мисли, но сега смятам, че те не са точни. Защото българската интелигенция поради това, че е не религиозна и е повече атеистична, но и подвластна на различни езически вярвания, охотно и бързо възприема елементарните и лесни за разбиране идеи и тези. Тя не умее да се задълбочава в сложностите, не се стреми да види отвъд видимото, поради което не е склонна и да търпи несгоди и да страда, когато това е наложително или дори необходимо. Нашата интелигенция не желае да изкупва грехове и да се жертва „за народа“. Поради това тя не е склонна да противоречи на Великия инквизитор, защото говоренето му е просто, убедително и е очевидно, че казва истината. Тя не размишлява, а просто пренебрегва думите на Иисус Христос, че „не само с хляб ще живее човек“. А ако се вслушва в тях и се опитва да ги разбере, не отива по-далеч от това, че „не само“ е чисто и просто „още нещо“, и то непременно материално и угаждащо на плътските потребности, а не на душевните нужди. Когато си така устроен и нагласен, е съвсем лесно да забелязваш всеки нов „велик инквизитор“ и да се прехласваш по думите му, да тръгнеш след него, а не

98 след Спасителя, и да му служиш вярно дотогава, докогато превръща камъните в хлябове. В края на 80-те години голяма част от нашата интелигенция избра такъв нов „Велик инквизитор“, отказвайки се от този, на когото дотогава служеше. Смяната на системата за интелигенцията по същество беше преминаване на служба при нов Велик инквизитор. По същото това време бе произнесена тезата за „андрешковщината“, заклеймяваща липсата на държавническо съзнание у българина, който работи срещу държавата си, разрушава я, „защото така бил научен от турското робството и от комунизма“. Сега не ми е работа да изследвам това „държавническо чувство“ у българина, но обявяването на един от най-нравствените и светли персонажи в българската литература за държавен нихилист и асоциален тип е твърде показателно за нравствената същност на интелигенцията от края на ХХ век. Затова и напомням този факт. Състраданието и съжалението към бедния и онеправдания, към слабия, който не може сам да се защищава и спасява, е израз на любов и доброта. Дори и когато тази любов „застрашава“ държавните устои и пречи на представителя на държавата да събере държавните взимания. Човекът е повече от държавата – особено в описания от Елин Пелин случай. Разбира се, Андрешко нищо не променя; той само отлага висящото над бедния човек нещастие, което след случката в блатото дори може да бъде още по-голямо. Но добрият и нравствен Андрешко не си позволява то да дойде с него и да изненада бедняка с многото деца и празната къщица. Откъде се взе това противно високомерие у българската интелигенция, която дружно обяви Андрешко за национален позор и причина за българския икономически упадък и разрухата на държавата през ХХ век? Най-напред, това е проява на глупост. Само глупав човек е способен така да съчетае усещането за литература, социологическата неграмотност и неспособността за анализ. Но това е според мене по-малката беда. Голямата беда е в променената нравственост на интелигенцията, в атрофията на чувствата и представите за нравствените ценности, в неудържимата страст да се угоди на Великия инквизитор. Проявява се отново духовната педокрация – този път обаче в нравствено уродлив вид. Сменят се ценностите, но се сменя и риториката; на преден план излизат нови проблеми, представи и отношения. Задачата е да се тласне обществото по друг път, но преди това ще се подхрани, за да бъде залъган „интелектуалния“ му глад с нови понятия, думи, категории. Онова, което допреди малко се е считало за положителен пример, сега е отречено. И обратното! Затова и се представят нови примери, но няма време те да бъдат подбирани, прецизирани и формулирани точно и вярно. В шумотевицата се говори, когато е възможно изобщо да се говори, неясно, приблизително, каквото и да е – само да се говори. И се намира теза, която би могла уж да бъде убедителна. Още повече че няма кой да възразява, уточнява и оспорва нейната валидност. Важното е да се намери причина за обругаване на миналото, и то най-вече за това, че не е отделяло достатъчно енергия за превръщането на камъните в хлябове. И тогава се посяга на състраданието, съжалението, съчувствието, милостта, прошката, солидарността. На доброто в крайна сметка.

99 А върху всичките тези нравствени норми се крепи и живее интелигенцията. Когато те бъдат разрушени и отречени заради някакви „държавни“ и „общоевропейски“ идеи и принципи, интелигенцията просто рухва под собствената си тежест и се ликвидира като прослойка. От нея повече няма необходимост и ролята ѝ в обществото или се смалява, или напълно ѝ се отнема.

7. Случи се и нещо друго. Новата политическа система предизвика рязко поляризиране по идейно-политически принцип вътре в интелигенцията – не само в обществото. Тези, които довчера бяха заедно, днес изведнъж се оказаха на противоположни позиции, изразяват различни идеи и идеологии, дори враждуват като привърженици на политически партии. Разпаднаха се творчески и научни съюзи, закрити бяха литературни издания и издания за изкуство и наука, голяма част от интелектуалците остана без работа и се наложи да се преустройва и нагажда към новите условия. Онова усещане и съзнание за общност изчезна. Интелигенцията сама се обяви за мъртва. Преди това за мъртва я обявиха идеолозите на неолиберализма, а заради разхлабените връзки вътре в нея и обезсиленото съзнание за съсловна общност тя изнемощя дотолкова, та се съгласи и примири, че е престанала да съществува. Но по-скоро премина в друго състояние, в което ѝ е все още трудно да се осъзнае. То е причина да не влиза в ролята, която ѝ се полага да играе и днес. В публичното говорене, а и във властовите среди и днес надделяват неолибералните интелектуалци, които не примат да участват в обществения живот като съставка на „интелигенцията“. Те наложиха в общественото мнение, че днес нито има интелигенция, нито тя е необходима и поради това не е нужно нейното реанимиране. За разлика от тях левите интелектуалци са по-зрели и отговорни, но са все още уплашени, разколебани и не вярват, че са реална сила, която би могла да ги обедини, за да станат решаващ фактор в обществото. Те също са покварени от неолиберализма, носят неговите пороци и следват тезите му. Но въпреки това съм убеден, че няма да мине много време и такова обединение или по-скоро единение, или още по-точно – осъзнаване значението на това единение ще стане факт. Защото без него нацията ще продължи да бъде в тежко състояние и няма да има кой да я укрепва идейно и нравствено. Все пак левите интелектуалци са с друго съзнание и са привърженици на друга идеология. Сблъсъкът между левите и неолибералните интелектуалци ще се изостря все повече и точката на този сблъсък ще бъде осъзнаването на ролята и необходимостта от интелигенция днес. Разбира се, дискусиите между тях ще обхванат и други теми (напр. за нацията, традициите, българското и европейското), но постепенно ще достигнат и до проблема кому служи интелигенцията. Този проблем ще става все по-остър и все повече вярното решение ще се приближава. Той е съвременният вариант на въпроса „Какво да се прави?“, който интелигенцията винаги си го е задавала, понеже я измъчва непрестанно. Но въпросът трябва да се разшифрова и поосвободи от своя чисто политико-нравствен сми-

100 съл, свеждан обикновено до отношението към революцията и социалнополитическите борби на онеправданите класи. Службата при Великия инквизитор е служба не в полза на една или друга класа, кауза или ценност; тя е екзистенциален избор, въпрос за човешкото битие и за това кому и за какво служи човек. Тя определя смисъла на човешкото съществуване; от нея зависи доминиращия тип лично и обществено съзнание и в крайна сметка отношението към доброто и злото. И още: интелигенцията ще формулира проблема за това как трябва да живее човекът, кое е добро за него, за неговата свобода и за ценностите, които ще определят за какво той живее, с кого ще бъде, какво му е необходимо, за да бъде щастлив и доволен. И разбира се, как да спаси душата си. По тази причина аз смятам, че идва времето на православната и консервативна интелигенция с българско национално съзнание, която ще преосмисли, но преди това ще изследва и формулира в достъпни за сегашния човек традиционните ценности, ще ги анализира, за да прецени кои от тях и в каква степен са приложими към актуалната ситуация. Градежът на новото без съмнение ще започне върху руините на старото, но това старо не може да бъде безразборно осъждано, заклеймявано и разрушавано до основи просто защото е старо. Проблемът е, че след като толкова дълго е вилняла неолибералната, консервативната интелигенция, трудно ще се роди и още по-трудно ще се утвърди. Но аз мисля, че тя ще намери в лицето на лявата интелигенция свой съюзник и заедно ще започнат да възстановяват и възраждат нацията, националния дух, националното съзнание, като преди това ще положат здрави основи. В крайна сметка интелигенцията е тази, която ще отвори очите на народа и ще му покаже пътя, по който да върви, посоката и целта на движението. И не само в политически план, но и в нравствен. Проблемът за хляба ще придобива оня смисъл, който му е даден в Църквата от Иисус Христос и който е оспорен и профаниран от Великия инквизитор. Тази профанация ражда заблудите и илюзиите, съпътстващи и определящи същността на историята. Тя е причината за толкова грешки, престъпления и за реките от човешка кръв. Няма как интелигенцията да не възкръсне и заживее отново, щом без нея ще погинат нацията, националният ум, отечеството.

8. Състоянието на интелигенцията е главният симптом за заболяванията на обществото. Нещо повече: тя е самото му заболяване, което, ако не бъде излекувано, ще настъпи смърт. Лечението всъщност е разрешаването на проблема кому да се служи и как да се разбира свободата. За това беше и думата тук...

101

ПРЕГЛЕД

Книги Борислав Геронтиев. „Село без черква“, 2018 Тази книга би могла да бъде определена като книга за промените в промененото някога българско село. Наблюдава резките и радикални изменения в българското село след кооперирането на земята и активната миграция към града след започналата индустриализация и урбанизация на страната ни. Мнозина напуснаха земята, отказаха се да я обработват и да живеят на нея, примамени от града и работата в заводи и учреждения. Селата опустяха, останаха повече старите хора, младите все по-рядко се връщаха – колкото да навестят самотните си родители и близки. Измина още време и уж земята бе върната на предишните им собственици и на тях им бе дадена свободата да работят на нея, да произвеждат и развиват стопанската си дейност. Но настъпи още едно обезлюдяване. Тук дойдоха едри собственици, за които земята не искаше човешки ръце, а само сметки и машинна обработка. Но останаха спомените. Спомените за първата реформа, но и за втората. Тази книга е проникновена, умна, нравствена. Паруш Парушев. „Пристан“, лирика, 2017 По случай своята седемдесетгодишнина Паруш Парушев е събрал в тази книга най-добрите си 70 стихотворения, за да ни покаже насоките на своите поетически търсения и постижения в продължения на целия свой творчески път. Читателят на книгата непременно ще оцени равнището на тази поезия и ще признае, че Паруш Парушев е един от нашите най-добри поети. Деньо Денев. „Съпричастен поглед“, критически отзиви, 2018 Деньо Денев е не само отличен поет, но и проникновен тълкувател на литературата. В нашата литература не са много писателите, надарени със способността да анализират и тълкуват художественото слово, да проникват в света на писателя и да размишляват за същността и смисъла на писателското творчество. Деньо Денев е сред тези малцина. Книгата му „Съпричастен поглед“ съдържа рецензии, статии, есета и фрагменти върху книги и отделни произведения на съвременни български писатели – някои от които живеят в Сливен, откъдето е и Деньо Денев. Хубава и полезна книга. Такива днес излизат все по-малко.

102 Людмила Григорова. Димитър Димов: La femme modern. Български и европейски паралели“, монография, 2017 Людмила Григорова е посветила своето изследване на женските образи в творчеството на Димитър Димов в сравнение с редица големи европейски образци. Сравнителното литературознание в последните години бе занемарено – както и цялото ни литературознание. Но авторката умело тълкува сложните женски образи на големия ни писател и търси социалните и естетическите причини за тяхната поява и в българската художествена действителност. Книгата е съдържателна и въпреки нейния строго научен характер, се чете леко и с увлечение. Васил Проданов. „Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът“, 2017 Васил Проданов слага в ред съществуващия в пълен хаос днешен свят. Прави го при това умело, проникновено и с познаване на емпиричните факти и способността си да подрежда нещата и да намира тяхното обяснение. В книгата авторът поставя точната диагноза на времето ни и прогнозира как то ще се развива в бъдещето. Необходимо и полезно е да се прочете тази книга. Още повече че е написана леко и на хубав език, който е разбираем. Иво Христов. „Пред пепелището на нестаналото българско общество“, 2017 Юрист и политолог, социолог и философ, учен, публицист и политик, Иво Христов е едно от най-ярките нови имена в съвременната ни хуманитаристика, вещ анализитор на политическите процеси. В тази книга той задълбочено анализира процесите в българското общество и поставя сурова диагноза на неговото заболяване. В същото време търси причините за това заболяване и евентуалната терапия, която би го оздравила и изправила на крака. „Стихове за деца“, Петко Славейков, Издателство Славена, Варна, 2013 г. С тази книга Издателство Славена постави начало на новата си библиотека „Музеи на български писатели“. Тя е предназначена за широк кръг читатели, но е отправена найвече към младите хора. Целта е да се популяризират животът и творчеството на български писатели, на които признателните потомци са съградили музеи, както и да стимулира посещението в тези музеи. Поредицата се издава под редакцията на проф. д-р Радослав Радев и Наско Якимов. Започваме с творчеството на Петко Славейков – един от бащите на съвременната българска литература. В книгата са включени най-популярните и обичани стихотворения за деца от големия български писател. Съставител на сборника е поетът Кольо Дабков.

103 „Стихове“, Димчо Дебелянов, изд. Издателство Славена, Варна, 2016 г. Във втората книга от библиотеката „Музеи на български писатели“ са включени избрани стихове на поета. Димчо Дебелянов е един от най-обичаните ни национални поети. В стиховете си той докосва най-чувствителните и нежни струни на нашата душевност, в тях е закодирана българската чувствителност, те са същностна част от националния ни духовен код. Изданието е предназначено за ученици, студенти и ценители на високото слово. В книгата са включени всички изучавани творби от задължителната програма в училище. Съставител на сборника е литературният критик Никола Иванов. „Разкази и повести“, Йордан Йовков, Издателство Славена, Варна, 2017 г. Третата книга от библиотеката „Музеи на български писатели“ е посветена на творчеството на Йордан Йовков. Тя включва избрани разкази и повести на писателя, подбрани от Никола Иванов съвместно със специалисти от музея на писателя в гр. Добрич. Книгата е предназначена за ученици, студенти и всички, които ценят и обичат творчеството на Йордан Йовков.

„Стихотворения“, Пейо Яворов, Издателство Славена, Варна, 2018 г. Четвъртата книга от библиотеката „Музеи на български писатели“ е посветена на 140-годишнината от рождението на Пейо Яворов. Тя включва най-обичаните и четени стихове на поета, оставил незаличима диря в националната ни поезия. П. Р-ев

104

ХУДОЖНИК НА БРОЯ ВЕНЦИСЛАВ АНТОНОВ е роден през 1942 година. Завършил е Художествената академия – София при проф. Александър Поплилов. Работи в областите изящна и приложна графика, живопис, пластика. Носител е на Голямата награда „Варна“ за ярки постижения в областта на изкуството и културата. Председател е на Съюза на художниците – Варна. Живее и работи във Варна.

Худ. Венцислав Антонов

105

за литературата и изкуството

1/2018