Простори за литературата и изкуство - брой 1 - 2019

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2019

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 1 / 2019

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА НА 90 ГОДИНИ

3

ПРЕВОДНА ЛИТЕРАТУРА Витомир Долински

95

98

ПРОЗА Петър Доневски

13

ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ Георги Н. Николов

ПОЕЗИЯ Иван Здравков Роза Боянова

25

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Велин Динев

ПРОЗА Галин Никифоров Димо Райков

35

ПОЕЗИЯ Димитър Калев

53

ПРОЗА Ангел Г. Ангелов Лъчезар Георгиев

57

ПОЕЗИЯ Петър Стойков

66

ТРАДИЦИИТЕ Мая Господинова

69

ПРОЧИТ Деньо Денев за Иван Гранитски

92

103

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Велин Динев, Метаморфози Четвърта корица: худ. Велин Динев, Пейзаж IV Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Изданието се подкрепя от издателска къща „Хермес“.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Велин Динев

3

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА НА 90 ГОДИНИ ИСКАМ

На Лиляна – моята внучка

Прости ми, не направих тоя свят по-хубав. А можех ли да го сторя? Исках. Боях се за теб. Грозното дебне. Иде умора. Вятърът, ритнал съня ми, се киска. Къде сбърках? Кога хванах грешна посока? Защо не успях? А беше ли истина, беше ли близко? Оня свят възжелан и прекрасен. Дом за теб. Исках. Ако можеш, прости. Аз вярвах. Мечтах. Бях яростно млада, отчаяно влюбена в риска. Сега се страхувам за теб. Тъй нежна и крехка, тъй мила... Копнях да ти дам свят празнично весел.

4 СТРАХЪТ

Добрият санбернар, огромната Бети, гледа смаяно – хората се плашат от нея! Бавно се приближава, умолително дава знак с опашка, усмихва се по кучешки. Иска да я погалят! И страшното куче търси ласка, топлота, милост. Никой не смее да я докосне. Колко сме уплашени от насилие, от удар в засада. Злоба да не ни ухапе, грубост – да не ни нарани. Тя не знае, че страхът е в нас. Кротко чака някой да ѝ каже: добро куче, да я помилва приятелска длан. Благородна порода, санбернар, другар в беда. Спасител в ледни планински пустини. Само децата, най-малките, не се боят от нея. Радват се, бързат да я погалят. Те още нищо не знаят за злото.

5 ИСКАХ

Беше малка. Пеех ти „Люли-люш“... Мислех, че скоро ще имаш цялото добро на земята. Че небето е чисто за теб, в пелените – морето се плиска. Сега се ослушвам. Тъмното плаши. Злото е будно. Не ги победих. Исках. Уморена съм. Сумрачно, като есенен плаж. Но ти, мой лъч, ще пронижеш тия облаци, паднали ниско. И в пъкъл, и в хаос ще намериш и път, и следа, и кураж. И ще бъде чист и красив, като първа любов, твоят ден, твоят свят! Искам!

6 ЩЕ МИНАТ ДВАМА

На Панко Анчев

Безцветни погледи. Унили жестове. Безверие, прилепчиво като грип. Седя на кафе в Градската и кашлям досада. Заразата пълзи. Без съпротива по въздушен път – един на друг – безразличие, бездушие в нелепа гримаса, „не ми пука“ – като захвърлена опаковка чипс и пльоснат на плочника сладолед. Опасна епидемия, неизлечима. Енергия – в кома. Помръкнала гордост, вехти желания. Безпътица. Озъртам се с отчаяна мисъл: почакай, след малко ще минат двама, момче и момиче, гимназисти. Ще спорят разпалено, ще дишат волност, ще разсекат с дръзки движения унилия късен следобед, ще викнат гневно на оня, дето хвърли бутилка в тревата... И ти ще изпиеш гласовете им като скъпо лекарство против смъртоносна зараза от човешко безсилие.

7 ЗЛАТОНОСНИЯТ ПЯСЪК

Защо точно сега ми напомни за старата секвоя, за Лопушанския манастир, за магерницата, за пеещите чучури, за оная омагьосана Огоста, чиста и прозрачна, с игривите мренки и пъстрите камъни? Там, още в светлото детство, получих първия урок от златотърсачите. Ония мълчаливи мъже, които от сутрин до вечер пресяваха речния пясък. Загадъчна, безумна игра, в която винаги губиш. И в ситото остават люспи от златото на залеза. Отдавна Огоста влачи мръсни води, няма ги мренките и голите малчугани. Няма ги мъжете с груби ръце, хазартната игра, малкото момиче, което, нагазило в реката, се учи как да пресява златоносен пясък от думи и звуци. Тъгувам, че всичко е сън, че няма никога двамата с теб да отидем там, в оная легенда, в оная красива измислица.

8 НЕИЗБЕЖНО

Дните ми – наполовина горчиви, наполовина – сладки. Пия цялата благост на цветни ухания, радвам се на внезапна сполука, на твойта усмивка, на добра дума, на препечена филийка със сиренце, на чаша вино. И внезапно – угасват зениците на слънцето, помръква хубостта на живота, чашата, препълнена с драгост – на парчета. Злото прекрачва прага. Цял живот – неочаквана, неизбежна смяна от мъка – на радост, от слънце – на сянка, от дивна песен – на дива аларма. Боже, колко вълнения преживяхме с теб двамата, колко години, колко сезони! И все – наполовина горчиви, наполовина – сладки.

9 СИРОМАШКО ЛЯТО

Ти си моето сиромашко лято. Мека светлина, преляла от теб – в мен. Неосланено циганско лекомислие. Лято – топло, шарено, благословено. Безстрашна милувка пред прага на зимата. Гълтам щастие, гладна и ненаситна като в кухня, която ухае на храна за несретници. Не трепва златен листец. Сладострастна нега ме изпълва с измамни надежди. Дар закъснял. Лято на инат. Загадъчна щедрост, слънчева милост за сиромашката моя душа.

Худ. Велин Динев, Край Тунджа

10 НЕДОВЪРШЕН РАЗГОВОР

Всеки разговор с теб – недовършен. Някой или нещо нахлува, грубо скъсва тънката нишка от думи и погледи, срязва края на фразата, слага многоточие. Тогава набързо ти казвам довиждане! Невъзможно е да залепя две части на топло дихание. да закърпя материя от звуци. Така е в неизмисления живот. Ние проектираме всяка подробност, но той без капка свян прогонва мечти и илюзии, прекъсва красива мелодия. А може би най-хубавото е, че той не ни позволява бездарно да го съчиним? Случайно ли има поверие – градиш ли къща – остави нещо недовършено, недонаправено, макар и малко, за да има за след месец, година – та живота в нея да изненадва, да е далече от края, от мрака, от точката. За кой ли път се усмихвам на тази мъдрост. Всяка приказка с теб – недовършена, навярно за да има за утре. Къща, в която никога няма да влезе краят.

11 ПО-ЛУДО ОТ МЕН

Сърцето ми – по-лудо от мен. С теб разговарям приятелски. Не ме издава нито поглед, нито жест. Думите ми не препускат в галоп, гласът ми не се препъва. Правя всичко, за да не уловиш хвъркатото сърцебиене, да не усетиш хаоса от чувства и разум в една ураганна аритмия. И успявам. Където и да те срещна – с теб – наглед овладяна, измамно хладна. Друга. А сърцето ми – по-лудо от мен – отчаяно иска да ти каже истината.

12 ТЪРСЯ ДУМАТА

Търся думата. Но нали това правя цял живот? На шега прехвърлям чуждите: тенк ю, мерси, грация... Напразно. Къде е думата, неовъргаляна във фалшива любезност, в рекламен клип, в калта на делника? Сто пъти на ден изричам неосъзнато, безотказно. автоматично: много ви отива шапката – благодаря, ето ви рестото – благодаря, забравихте си очилата – благодаря, да ви почерпя кафе – благодаря. Сто пъти на ден се търкулва от устата ми дума с открити гласни без да я усетя, без вкус и мирис, без послание и чудотворство. Как да стигне до сърцето ти моят благослов за възкръсналите изгреви? Редакционният съвет на списание „Простори“ честити светлия юбилей на своята сътрудничка – голямата поетеса Лиляна Стефанова – и ѝ пожелава още много и много дълги години живот, здраве, сили и вдъхновение за прослава на българската литература!

13

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ ЗЕМЯ В РЕАЛНИ ГРАНИЦИ

Тези пролетни дни по нищо не показваха, че пролетта вече беше дошла. Облачната покривка над полето се разкъсваше някъде по обяд. Слънцето се показваше за кратко време и пак се скриваше от белите облаци зад хълмовете в западния край на реката, където севернякът духаше, подгонил сухи листа и саморасляци по пътеките из криволиците на Скът. Почти седмица беше така, но после вятърът стихна, бяла мъгла пролази от тополите из ниското до извора под хълма и се простря до крайните квартали на града и Врачанското шосе, по което профучаваха автомобили, от чиито ауспуси оставаха бели газови опашки. Уж пролет, а сивота се беше стаила в живота на малкия град. По градските улици не се мяркаха хора. Рано служилите от държавните учреждения прекосяваха централната част на площада и бързаха да заемат работните си места. Някои от жителите на града набързо обикаляха хранителните магазини и пак улиците ставаха тихи и безлюдни. Единственото място, което оживяваше някъде по обяд и се събираха хора, беше пенсионерският клуб в старото градско читалище. През ниските прозорци и постоянно отваряните врати се виждаше как, прекосявайки плочника пред пощата, идваха престрашилите се от грипавото време мъже, които знаеха, че само тук можеше да се научи нещо за реформата в земеделието. Щом е за земята, не ги плашеше времето. Облечени в шуби и с вдигнати яки на дрехите, те вървяха бавно, тежката влага на пролетните дни и умората на годините ги бяха притеснили, дишаха задъхано и от страх за простуда държаха шалове и кърпи пред устните си. Идваха и слушаха. За много от тях събитията от петдесетте години на миналия век, когато земята беше масовизирана в кооперативни стопанства, сега оживяваха, дните и нощите им ставаха неспокойни. В старите души пак напираше буря, главите им забучаваха и връщаха спомени за младост и тревога. По новия закон, родил се в първите години на новото време, земята се връщаше на собствениците си. Е, знаеше се, че много от тях вече не са сред живите, но нали пък имаше наследници. Ще се върне на всички земята в реални граници и кой както прецени, така да си я стопанисва.

– Моята ще я дам в кооперацията – говореше високо с протегната ръка по посока землището в Бренишките локви Атанас. – Познавам се с агронома и вярвам в механизацията. А иначе, какво? Как са я накъсали на наследници…С жива тяга земеделие не става…

– Ааа…Не, неее…Не. Мисля да си я работя. Бащинията ми е до реката. Ще си я взема по комасация и всичко мога да си отглеждам. Защо, бе…? Нали знаете…Целия ни род някога го наричаха градинарите. От Скъта, вода в реката винаги има, от Скъта по вада ще преведа водата и цялата местност ще посадя със зеленчуци. Иван, така се казваше стопанинът, който беше взел думата, ставаше,

14 отиваше в средата на масите, говореше разпалено, разперил ръце, като да обхване всичките криволи от Кърчовото до Сините вирове, та чак до Микините ливади.

– Ееей, хорааа… – палеше се още повече той, като видя, че го слушаха с интерес… – Някога с коне и волове се работеше и земя пустош не е имало. После стопанствата…Пак имаше производство. Всичко се отглеждаше и се раждаше. Що зърно, що зеленчуци, млеко и месо се е произвеждало…И пазари, и вътрешен, а и за навън… На руснаци, араби, африканци… на какви ли не сме давали? И зърно и плодове, и млеко, и месо…То не беше телета, то не беше шилета, грозде, домати, плодове… Навсякъде по пазарите имаше българска марка. А сега? Картофи от Полша, зеленчуци от Турция, Гърция, Македония, а месо и млечни продукти от Запада, откъдето дойде и шапът, и лудата крава. Стига бе, стига с тая подигравка със нашето земеделие. Сигурно не сме произвеждали, та друг ще ни учи как се произвежда и зърно, и зеленчук, и млеко, и месо.

– Бе тооо… Македония и Беломорска Тракия са ни близки, наши земи са си това, това си е наше земеделие, ами другите, другите, защо от другите внасяме храни и морим нашите земеделци – вметва се Петър Драмалията, като да защити далечният си род в Беломорието. Разговорът се оживи още повече, когато на вратата някой изтрополи с обувките си и гръмогласно поздрави: – На всички добър ден ви казваме… На всичкиии… Какво сте се укротили по Ивановите приказки – с широко отворени уста се смееха, спирайки се пред дългата маса в клуба братята Марин и Христо Чолакови. – Иван е земеделец, ей земеделец е този човек, да го знаете, ей хора, да го знаете. За какво се чудите сега, откъде ще се започне ли?

– Как за какво? – отвърнаха им някои. – И за вас приказвахме даже. Цяла седмица не сте се мяркали тука… Дали пък, рекохме си, не се е завъртял грипът из вашия квартал.

– Ааа… Не, бе, не, бе… От къра се връщаме и сега. Ходихме, ходихме… Навсякъде ходихме… И в Бренишките локви, и в Гроздьовото, Ибаковото, Кърчовото… Минахме и през Ливадите, почти навсякъде сме обиколили – оправяха палтата си братята. – Тревата е тръгнала, зеленее се полето, ама слънце, слънце…От слънце има нужда сега. Бе то, бе, – продължиха разказа си братята – земята ни, земята ни…Богатство, богатство е това… Като е бухнал оня ти ми чернозем… Особено дълбоката оран. На троха ще стане… Само времето да се оправи и култиваторите да минат…– И Христо, по-големият брат, поклаща глава, усмихва се, гледа към полето и пак разправя: – Нищо им няма на нивите… Не са мръднали от студа.

– Абе студ, студ… Снегът тая година беше дебел. А и от мъглата… Влагата си се задържа и остава трайно в земята – допълва брат му Марин. – Нооо… Някои от нивите на кооперацията ще легнат. И есента, па и зимъска повечко тор им хвърлиха. Амаа… Като е рекъл агрономът… той да си се оправя.

–Ааа… Ще се оправят, ще се оправят, нека слънцето да пекне.

– Добри са нивите, добри са, ама май много пустиняци, пак ще си има –

15 обади се смълчалият се в ъгъла Горан. – Има хора – продължи той, задавил се от тютюна – още документите си не са взели.

– Как ще си ги вземат, бе, как? Можеш ли влезе в Поземлената комисия – отвърнаха някои. – Иди, иди, па ела ми кажи как са те посрещнали чиновниците там? – отвърнаха му всички.

– Цяла година, цяла година ходя при тях– обажда се Михал, – никаква оправия. Дали са прием само един ден в седмицата, залостили са вратите и малко изслушват хората. Ама, че дошел човек от Пловдив, Варна или от Кюстендил… хич никой не го е грижа. Ако пък влезеш… Набързо ти казват какво може и какво не може и... разбрал, не разбрал… хайде навън. Бодигардът си знае задачата. Еее… Новият председател се мъчи нещо да прави, ама де да видим… Дано да се оправят батаците. Кой знае… Амааа… И той… Не познава си добре нашия район. Пращат го и него…

– Така е ,така е… Щото и кметът си мълчи… Аз да съм кмет… аз да съм кмет… За седмица ще туря ред – заканваше се Мито авджията. – Знам какво да направя… Обличам се в дрехите на закона и удрям по масата… Всичко ще си иде на мястото… Хммм… – И порозовял, с ококорени очи от възбуда, той свиваше юмруци и се заканваше на новите властници задето бавят земеразделителния план. – Какви управници… Играят си с имота на хората.

– Не е до кмета бе, хора, не е до кмета… Поземлената комисия си е на отчет направо от горе… От Министерството си е, от там им нареждат, от там… И задачи, и срокове… От там е цялата работа, от там е и оправията.

– Абе, тооо… остави я. Ама дано и господ да е милостив – стана от стола си Шопа. – Знаете ли, че в Търнава за земеделска земя са раздали и пасищата, и сметищата… Колчетата са забили чак до крайните къщи на селото. Парче земя за гробища не са оставили. Къде, къде отиде тая земя бе, хора?

– Как къде отиде, къде отиде? – отвърнаха му други. – Кажете, не виждате ли сами? Колко председатели на Поземлената комисия се смениха досега? Всяка година нов. Така си вършеха работата. Уж анкетиране имаше… Имаше… вятър работа. А и съдът. Решения, решения… Много съдебни решения. И председателите… решават, решават… Всеки урежда себе си, братовчеди, приятели… Дават ти земята там, дето не си имал никога. Вижте, вижте какво направиха Белевите. Старият имал 90 декара имот, живият син вади, актове за 45декара имот, ама племенникът му, братовият му син, нали са само двама братя, братовият му син вади документи за 140 декара, щото е началник. Никой го не търси. Карай да върви… Кому да се оплачеш? Кога ще стигне земята, а… Кажи де, кажи?

– Мааа… То има и Господ, и на тях ще им го върне. Рано или късно, ще им го върне!

– Истина, истина казваш – радостен пристъпи до него Шопа, прегърна го, а после се върна на мястото си и нищо не каза, макар да му се щеше, щото махна с ръка и се закани на някого.

– Чакайте и аз да ви кажа… Ми вуйчо му Гаро Гарчев… Сдобил се с документи за 180 декара имот, като е представил актове и от Балканската война. Лишил е сестрите си даже от наследство. Какво е това? Та нали трябва да се признават

16 и останалите наследници! Кажи бе, Бориславе, кажи… И ти беше по това време в сградата на Поземлената комисия? Нали беше в анкетната? В клуба настъпи мълчание…Всички чакаха какво ще каже Борислав. Досега той мъчеше и слушаше вълненията на всички. Борислав беше едър човек, около седемдесетте години. Малко върлинест, с бяла коса и тънки бели мустаци. Прилично облечен, сдържан, личеше си, че е човек с вкус, по-различен от другите. Той винаги сядаше на крайната маса до прозореца и гледаше някъде далече по зъберите над Врачанския балкан. Уж мълчеше, слушаше, но по лицето му личеше, че и нещо друго го мъчеше, нещо, което се долавяше от очите му, потънали под дебели, опърлени от времето вежди, очи, угрижени, но още хубави, с чист блясък, съсредоточени и със спокоен поглед.

– Ще кажа, ще кажа, но я погледнете навън – той се измъкна иззад масата, стана и с радост протегна ръка към Балкана. Мъглата се беше разсеяла. Редки перести облаци се вдигаха към близките баири, слънцето клонеше на запад в ясно и някъде далече залезът розовееше във вечерната заря. Борислав мълчеше, обходи с поглед зяпналите мъже, после пак погледна през прозореца далечните зъбери на планината, поклати глава и се усмихна.

– Еееей… хора… Слънце, слънце, бе… Вижте, тая вечер слънцето ще зайде в ясно…Иде, бе, иде пролетта…– Всички го слушаха, не го пресичаха с други думи и гледаха ту него, ту далечния порозовял залез. Още същата нощ излезе пролетен полъх, после се усили, примеси се с топъл вятър, който сякаш нахлуваше направо от Средиземноморието. До сутринта небето се избистри и полето се откри оголяло и уморено след дългия зимен покой. Тишина се беше стаила в речните криволи, а близките тополи изглеждаха като призраци. От няколко дена сутрин сланата сребрееше по тревата и по керемидите на близките до реката кошари. В пролетния въздух имаше мирис на окапала шума, лъхаше свежест и прохлада, която пълнеше гърдите на подранилите овчари. По навик Борислав се будеше рано. Ставаше, плискаше няколко шепи вода от чешмата, а после дълго гледаше дълбокото звездно небе. Пълният диск на луната се беше спрял цяла копраля над Борованска могила и хвърляше ярка светлина над тихата, умълчана и още сънена равнина. След няколко дена, в една от вече още по-топлите утрини, когато и пчелите облитаха цъфналите чемшири, Борислав напълни раницата си със суха храна, запали белия москвич и запраши към последния кривол на Манавския полски масив. Там, в близост до Банашкото шосе беше неговата бащиния. Още от миналото лято направи колиба, ползваше я през летните жеги. В долния край на масива есента остави мястото за орница. Нека, нека се затреви, мислеше си той, да стане ливада, а струпаните камъни край страничната бразда на лозето беше подготвил за строеж на къще. Мечтата му беше да построи чифлик, имение, каквото е било някога, имение, с което хората още си спомняха за старият род на Барутниците. Преди да завие по правия път към реката, Борислав се отби до тракторния стан на Земеделската кооперация. Отдавна се канеше да се срещне с председателя ѝ. Познаваха се добре. Младокът беше син на негов приятел от другия край на града. Пъргаво, умно момче. Завърши Агрономическия факултет в Пловдив с

17 отличие, но не остана в големия град, завърна си се в Белослатинския край. И при ТКЗС, а и сега хората го слушаха. Той не се поколеба, когато ликвидаторите искаха да се разбие стопанството и тухла на тухла да не остане от оборите и бригадните станове. Предложи на всички, които си искат земята в реални граници, да си я вземат и кой както прецени, така да си я стопанисва, но другите да се обединят в новата Земеделска кооперация. Избраха го за председател и сега на него за всичко разчитаха. А той умееше. Внедряваше нови сортове култури, запази техниката от разпиляване, раздаде рента за земята още първата година и финансовото състояние на кооперацията се подобряваше. Агрономът го видя, спря до сеялките и го посрещна с усмивка.

– Здрасти, чичо Борисе, радвам се, че си се отбил при нас. Какво мислиш? Ще правим ли земеделие тая година? Борислав се засмя и задържа ръката си стисната от десницата на младежа.

– Нали затова реших да ти се обадя. Вие, вие сте гледам… – Борислав се закиха от дима на преминаващия на близо беларус.

– Амиии… Ние започваме. Машините са ни готови и хората са жадни за полето… От утре всичко е там. Двамата тръгнаха към клуба на кооперацията. Стъпваха бавно, с наведени глави, мократа земя излъчваше прясна влага и мирис на масло. Топлият въздух трептеше, лъхаше вятър, примесен със зелено. По пасищата на близките хълмове бавно вървяха овце и чановете звънко пееха. Агрономът спря и погледна в очите стария земеделец.

– Богатство е нашият чернозем… Знам, че обичаш земята и ти благодаря за това… Но разбери, годините са други, друго е сега времето… В дребното земеделие не може да се внедряват нови технологии. С високогабаритна техника се работи вече. Борислав тръгна отново. Вървеше, пак наведе глава и усети, че топлина обливаше лицето му, макар краката му да бяха изстинали, почувствали мократа почва през тънките гьонови подметки на обувките.

– Мисля между другото да ми услужите с някоя машина. Плащам си добре. И аз започвам работа в полето. Ще си плащам … – повтори пак Борислав. – Добре ще си плащам.

– Няма да те оставим… но знаеш ли... Земеделие между другото не става… Кой друг ще ти помогне сега? Нали виждаш, и държавата се оттегли от земеделието… Не става лесно. А и пролетната кампания тая пролет ще е тежка. Пак ти казвам сега… Ела… Само да си с нас, пак ще си ни полезен. Гласът на агронома беше спокоен, вежлив… Погледите на двамата се срещнаха мълчаливо, младият човек чакаше отговор. Тънките му мигли се отвориха и се откриха две искрени очи, които придаваха на свежото му лице все още юношеска свобода и увереност. Тоя ден Борислав остана до късно на нивата си. Беше тихо. Вятър почти не духаше. Ведрото небе светлееше в далечния хоризонт и меки зелени пламъци преливаха над равнината чак до горския масив, от който лъхаше прохлада и свежест. И някъде към икиндия, когато сенките на близките брястове станаха къси, той отвори багажника на москвича и извади дървен пергел. После

18 притегна връзките на старите маратонки и закрачи по границите на имението си. Вървеше и премяташе пергела, спираше, чертаеше по тефтерчето си, смяташе и клатеше засмяно глава. Не беше излъган, мястото му беше отредено по решение и скиците на Поземлената комисия. Двеста декара. Не беше малко, това е техният имот. Така е. Открай време Барутниците бяха едни от най-имотните хора в цялата околия. От старо време заради тоя имот те бяха тачени и уважавани от всички. Тая почит носеше радостта на Борислав и му даваше сила. Това уважение на хората той искаше да има и сега. Сам знаеше, че от него зависи, него хората гледаха и чакаха и той си даваше сметка. Затова сега обикаляше мястото, оглеждаше, преценяваше къде, какво, декар по декар трябва да посади и как да отглежда културите, за да има най-добри доходи. И имаше защо. Китна и богата беше земята зад криволите на Скът и долу до горуните. Целият масив беше излужен чернозем, хубаво място, закупено някога от изселили се турци, място, в което се раждаше всичко. В долния край на имота още дядо му беше изкопал геран, имаше водопойно корито, хората си пояха добитъка, отморяваха си, пиеха вода и благославяха с добро името на Барутниците. И в сушави години тук се раждаше и жито, и кукуруз, а от ливадите се вземаше по три откоса сено. Някога търговци даваха добри пари за земята, но никога Барутниците не са мислили да продават дори педя земя.. Подхвърляха и сега на Борислав, но той виждаше в това обида. Да продава земя ли? Никога, никога той не би помислил, че ще дойде време да махне с ръка и да се съгласи да къса земята, та ако ще и жълтици да му дават. Още повече пък сега, когато земята им се върна със закон, земя, за която са тъгували от времето на колективизацията, та до днешни дни. Борислав тръгна отново из нивата, дишаше с въздишка свежия въздух и се връщаше в старото време, когато през лятото целият им род се изнасяше на полето и земята им ставаше китна градина. Но годините минаваха неусетно, носеха на хората нови вълнения, нови грижи, радости и болка. От фиданките по Козарска могила и Рашовските кошари израсна гора, от Нинчовското и Вельовите ниви се ширнаха полета пшеница, царевица, слънчогледи и люцерни и по поливни канали из равнината потече вода от Искъра. Но после повяха нови ветрове, изчезна човешкият говор в стопанския двор и градините, угаснаха тракторите в становете и полето, земята потъна в бурени, запустя и стана мрачна. Тая земя беше сега пред очите на Борислав. Вдаден в далечни спомени, Борислав навеждаше глава, натежала от мисли, но пак се сепваше и отправяше погледи в хоризонта и далечните стари брястове, където му се видя, че от дънерите на близкия горун и гъстите като плет храсти го гледаше суровото и намръщено лице на един силует. Борислав отърси глава, с двете си ръце поотри челото като да отгони съмнението, но погледът с двете познати очи, на които липсваха само думи, остана отново в паметта му. Не се лъжеше. Това беше образът на баща му. Старият беше прекарал целия си живот в тоя имот и умря долу край горуните, когато конете се бяха изплашили и каруцата го беше влачила чак до долния край на реката. И чак сега, когато Борислав гледаше с премрежени очи земята, той усети лекота в гърдите си,

19 сърцето му биеше неспокойно и по-различно от другите дни. Сега топлият мирис на влажният чернозем го замайваше, пълнеше душата му с умиление и топлина, която се разливаше по тялото му като кръв. Хората познаваха Борислав като умен, волеви човек, знаещ цената на своя труд. Вярваха му и сега. Разбираха, че е решил твърдо да обработва земята си и да докаже силата на частната собственост. Да започне, а след него… Нека дойдат синовете му… Изучиха се вече.

– Дали ще се върнат, бачо Бориславеее… Дали ще се върнат… От големия град трудно се връщат младежите – подпитваха го понякога в ресторанта.

– Ще се върнат те, ще се върнат… Градовете ще отеснеят, скъпотията ще ги притисне… И пак към полето ще отправят погледите си гражданите – така си мислеше Борислав, клатеше глава и уверяваше хората в ресторанта. И те му вярваха, още беше с авторитет, минаваше за мъдър и предвидлив, защото виждаха, че земята за него беше всичко. Винаги го слушаха, когато говореше. Имаше ясен и плътен глас и беше убедил всички, че с умение и труд съумяваше да придобие това, което желаеше, това, което ни с добро или хитрина би могъл да постигне друг човек от целия град. Минаха още три седмици. В края на април слънцето затопли пръхналата уморена земя. Полето потъна в зелено и свежест. Из криволите на реката над наноса избуя тучна трева и чановете на стадата звъняха вечер до късно. На няколко пъти Борислав търсеше синовете по телефона. Чакаше ги да си дойдат за по някой ден и да помогнат в полската работа, но и двамата не намираха време. Обещаваха, обещаваха, но и двамата не идваха. Той остана сам да тича по познати трактористи, които идваха но само за по някой ден, работеха прибързано, вземаха скъпо и бягаха по други обекти. Търсеше трактористи и от съседни села но и те се мръщеха. На забележките за обработката на земята му отвръщаха, че е капризен. Трудно беше това земеделие. А трябваха и пари, без пари добро земеделие не става. Това пораждаше нови грижи в главата на Борислав. Това променяше погледа му. Всяка вечер жена му усещаше, че той ставаше по-мрачен, мълчалив и угрижен, тежки мисли лягаха като дим в главата му. Всяка вечер той гледаше свечеряващото се сиво небе и чакаше вечерния покой, за да остане сам. И тъкмо тогава от дъното на душата му се събуждаше незагасналата болка, която притискаше сърцето му като камък. Мисълта, че никой от синовете му няма да се върне при земята, наливаше горчив яд и го правеше беден и огорчен. Нощите ставаха дълги, той търкаше с влажна кърпа хладната роса по челото си, завиваше се с одеялото презглава и се мъчеше да заспи, макар да знаеше, че до утрото ще си остане буден. Но имаше дни, когато той се преобразяваше. Сутринта променяше всичко. Изгревът идваше с нов полъх на вятъра, топлото утро и надеждата раждаха нови вълнения и трепети, които сгряваха сърцето му. В такива дни той гонеше емоциите, потъваше отново в цялата си обич към земята и всекидневните му грижи се пренасяха пак на полето. Всеки ден беше еднакъв за него. Събуждаше се рано, палваше москвича, отиваше в тракторния стан. Говореше с трактористите, черпеше ги, после търсеше агронома. Често осъмваше в полето и често замръкваше пак там. Но земеделието е и радост, и болка, която всеки ден

20 е различна. И макар житата тая година да растяха добре и гарнирани, грижата на Борислав и хората се зараждаше от нещо друго. Заредиха се седмици и дни, в които сутрините идваха сухи, топли, без капка влага. Безветрие покриваше полето. Житейският опит на Борислав напомняше, че това предвещава суша, за която хората казваха, че най-страшна е бивала, когато е идвала с високосна година. Но кратка беше тревогата на хората. В края май заваляха тихите майски дъждове. Валеше ден и нощ, цяла неделя. Водата наливаше дълбоко рохкавия чернозем, меката пръст бухна, житата от ден на ден ставаха по-зелени и силни, наливаха зърно и над равнината се носеше мирис на хляб.

– Няма страшно, момчета – весел говореше на трактористите в стана Борислав. – Сега дъждец, дъждец ни трябва, а след това и слънце. Господ си знае работата… Слънце, слънце… След това и нивите да се изпечат. В такива случаи той се отбиваше и в ресторанта. Не пиеше често, но повод като тоя, пряко волята си сядаше в ресторанта и викаше на кръчмаря: – На всички по масите по ракия, а на хората под чадъра вън… бира. „Астика“ да бъде. И до късно оставаше на разговорка. Неочаквано в съботната привечер си пристигна Радослав, по-малкият му син. Беше сам. Спря колата пред голямата порта а после влезе в градината, като си мислеше, че никой не го е видял. Времето беше тихо. Слънцето падаше над върхарите на прецъфтелите акации в другия край на улицата. Сенките и малката светлина от вечерния здрач ставаха меки и с божествена милувка изпращаха отиващия си топъл ден.

– Ееей…Дойде си и ти най-после…Не си се обаждал за това – посрещна го с радост баща му, на което синът отвърна със смях, от който зъбите му, отразили синкавия блясък здрача, ярко се белнаха под тънките, грижливо подстригани мустачки. Дали защото усети, че синът му идва за няколко дни, или обладан от друго предчувствие, но още същата вечер и дълго през нощта бащата го разпитваше за промените в столичния град и оцеляването на хората в неспокойното ежедневие. Радослав шеговито и спокойно разказваше за всичко по София, за бизнеса на брат си и динамичния ритъм на времето, сковало дните на софиянци и не скриваше все по-тежките безсъния на гражданите, някои от които ровеха боклукчийските кофи, за да оцеляват.

– Че приберете се, бе… Приберете се по селата, по малките градове… Какво ще му мислите… Ето, земята на хората се върна, в реални граници… Защо толкова сте се разтревожили? Има ли земя... Няма страшно… И ние, малко ли е нашата земя? Пък ако не стига, и под аренда можем да наемем. Със земя не само може да се оцелява…Със земя може и да се заима човек – съдеше сина си и клатеше глава Борислав. – А в нашия край земята ражда всичко… Стопанин само да има. Земята е богатство, когато в нея е вложен човешки труд и е в ръцете на грижовни стопани. Не си ли го вече разбрал? Радослав остана на село още няколко дни. Всеки ден със стария излизаха по полето, обикаляха имота и слушаше умилението, с което баща му говореше за стопанисване на тяхната земя сега и в бъдещето.

21 – Ето… На тебе искам да предам всичко. Бате ти скита по чужбина, ти по софийските служби работиш толкова време, а още на квартира живееш. Па децата ви растат… Какво намери досега там? И пари нямаш, полза от живота ти още не съм видял. А и човек не усеща кога изживява живота си. Радослав мълчеше, усети се притеснен, пънеше се и отклоняваше очи от погледа на баща си.

– Не знам… – едвам отвори уста, – потънах в тоя софийски живот и едва ли ще се върна вече в нашия град тате…

– Боже господи…Какво ми казваш сине? Пък аз си мислех… – едва промълви на себе си старият. – Да вярвам ли, че вече ти е отмиляло от земята? Та с тази земя целият ни род се е препитавал… Стар род сме ние, Радиии… стар род. Земеделието ни е потомствен поминък… Произвеждали сме и зърно, и добитък, и зеленчуци… По дунавските пристанища стока сме пращали. Борислав говореше, вървеше спираше се и клякаше в края на нивата. Протягаше ръка към земята и ровеше пръстта. Каква земя, топла, влажна. Той пълнеше шепите с пръст, галеше я, като да галеше дете, после я оставяше, за да загребе нова шепа пръст или да зарие ръцете си в рохкавия чернозем. Но Радослав продължаваше да мълчи. Безмълвното му шаване на устните и мачкането на клонка върба в ръцете го издаваше, че нещо размишляваше. После погледна баща си отново, направи няколко крачки встрани и пак наведе глава в земята.

– Върни се, сине, върни се… Върни се, щотооо… Аз не съм вечен. Ще карам още някоя и друга година… Но ти трябва да продължиш. Тия ниви, тия ливади… Няма по-хубава и по-плодородна земя от нашата. Земя с християнска душа. Стани някоя заран и разрови с пръсти чернозема, рови го и ще усетиш неговата топлина.

– Добреее – изпъшка синът и поклати глава,—разбирам те, тате, разбирам… Но моите планове са други – каза Радослав и вдигна очи, които блеснаха и по бледите страни на бузите му излезе руменина. Старият застана пред него.

– Каквооо? В София ли си намислил нещо? Тааа… ти толкова години не направи имане… Та сега ли, в това подивяло време?

– Да, сега ми се отдава възможност, тате. Фирма имаме с двама познати. Състуденти сме и търговия мислим да започнем. Други вече успяха. Старият мълчеше. Навел поглед към земята, той се вглеждаше в упорития труд на една мравка, която влачеше троха хляб към купището на своя мравуняк. Тръпки лазеха по гърба му. Нямаше готов отговор за това… Дълбоко въздъхна и процеди през още здравите си зъби и със свити очи: – Ааа… Премислил ли си я тая работа? Знаеш ли колко търговци вече фалираха… На някои даже банката им взема и къщите, и апартаментите...

– Пари ми трябват сега… Пари, като да тръгнем. Знам големия риск… Знам, всяко начало е трудно. И затова… Мои пари ми трябват сега. Бащата усети намека на сина, сви вежди под набръчканото си чело.

– Разбирам те… Разбирам какво ми казваш… нооо… няма, нямам. Колкото пари имах, ги дадох по вашите институти. Всичко похарчих – каза клатейки глава бащата и усети, че нещо го задушаваше и очите му се премрежиха влажно.

22 – Зааа… За пет милиона става въпрос, тате. За пет милиона… Разбираш ли ме? Ако сега не тръгна, после за всичко ще бъде късно. Късно, късно ще бъде – разпуснал се беше вече Радослав. Старият се изпоти. Прехапа устните си и тръгна към москвича. Угриженият му поглед се зарея далече, където ято гарвани се гонеха безгрижно, но после ятото се скоси ниско над пожълтелите ниви и техният грак се загуби в далечината.. Приближаваха крайните къщи на града, когато Радослав прекъсна мълчанието.

– Добър старт без мой капитал в бизнеса не мога да направя. И знам, че ги нямаш, тате. Но, но… Нали имаме земя… Да вземем от Банката кредит… па за залог… За залог да предложим земята… Нали имаме актове. За две години спокойно ще си върнем парите. Вечерта падаше мека, здрачът от рано заливаше тихия град. От полето се прибираха и хора, и добитък, и машини. Пред портата на гаража Борислав погледна отново сина си.

– Обмислил ли си я тая работа добре? – в гласа му имаше меки звуци. Той няколко пъти обгърна с поглед наведеното лице на сина си, премина през него и не бързаше да отвори гаража.

– Всичко е предвидено. Бизнес програмата ни е приета от видни банкери.

– Ще имаш парите… Но-о-о… мисли, за две години да върнем заема до стотинка – в мекия глас на стария, задавен от вълнение, надделя бащинската обич. Ъглите на устните и рунтавите му вежди се отпуснаха надолу и топла надежда за някакво ново преживяване изчисти мътния поглед на очите му. Жътвата дойде. Господ даде хубаво време. Настъпиха топлите летни нощи. От рано слънцето вдигаше росата от синорите и комбайните навлязоха в кооперативните ниви. Борислав не бързаше. Нека влагата в житото да падне, да може да се съхрани а и търговците да дадат по-добра цена. Добра реколта се задаваше. Всички потриваха ръце, земята и тая година даряваше хората с благодат. Целият кър миришеше на прясна пита, житото беше едро. Най-много се радваше Борислав. И денем, и нощем обикаляше посевите, спираше в края на всяка своя нива, късаше и търкаше между дланите си едрите класове, а вечер си правеше сметки и криеше тефтерите като да не ги види никой, макар да беше сам в стаята си. След няколко дена му звъннаха по телефона. Обаждаше му се агрономът: – От утре ти започваме нивата. Комбайните ще са при тебе. Ще се справиш ли за деня? Предимство ти даваме. Борислав мълчеше. Наместваше сламената шапка на главата, погледът на очите му се простря над узрялата нива и по лицето му се разля дълга радостна усмивка. Очакваше машините след седмица, но усети от дрезгавия си глас, че беше неспокоен. – Другата седмица го дават дъждовно – продължи агрономът.

– Добре, давай машините. И обедът, и вечерята ще са от мене. Трите нови комбайна на кооперацията дойдоха рано сутринта и спряха в долния край на Бориславовия имот. Докато уточняваха подробностите и посоката за откосите, Борислав покани комбайнерите на закуска. Мислеше си и да се задигне слънцето и затова той набързо влизаше в посева, късаше

23 класове, мачкаше ги в длани и дъвчеше зърното.

– Добре е… добрее… – успокояваха го момчетата. – Да започваме, щото заминем ли те сега, ще си останеш последен. Машините навлязоха в зрялата нива, а Борислав отправи поглед към небето, сложил ръка на челото си: – Айде, божеее, помагай – прекръсти се той и тръгна след откосите. Хедерите лягаха по равния посев, барабаните грухтяха и от сламотръсите падаха лехите с бяла овършана слама. Борислав вървеше след тях, ровеше плявата и търсеше окапало зърно. С ръце обясняваше на комбайнерите да се работи на бавна скорост и се дразнеше, когато в ъглите оставаха повалени класове. Пот се стичаше от загорялото му лице, спираше се, разкопчаваше кенарената си риза, за да влезе хлад по косматите му гърди. Някои от превозвачите го канеха да почине, но той не чуваше нищо. Обхождаше успоредно с комбайните от единия до другия край нивата, неспокоен, но доволен и щастлив, когато бункерите на машините се пълнеха, контролните лампи въртяха светлините и житото по улея пълнеше ремаркетата на всяка обиколка.

– Седни, бе, седни бе, човече… годините ти не са малко – канеха го отново, но той и сега не чуваше никого. Продължаваше да върви с машините. Беше от хората, които не разчитаха на другите. Сега му е времето. Бог е благословил труда му и той беше щастлив, че имаше своя земя.

– Имането му е имане и затова го има – цъкаха трактористите, – пестелив, и за стотинката държи. И за гълъбите жито няма да остави. По икиндия жътвата трябваше да привърши. Машините бавно пълзяха по равната нива, от вършачните барабани излизаха облаци прахоляк, а зад сламотръсите продължаваха да се редят сламените откоси. Всъщност жътвата преваляше но комбайните започнаха често да спират, светлините на пълните бункери въртяха, но празни ремаркета от града не се връщаха.

– Задръстване има в приемателната база – мислеше си Борислав и търкаше с кърпа мократа си глава. Но на лицето му плъзна отново усмивка, като видя задалото се ремарке, което завъртя посоката и спря под бункера на един от комбайните.

– Вместо по два, по три бункера ще пълните от комбайните – каза на тракториста той.

– Не става, бачо Борисе… не става. Трудно е… А и без човек на ремаркето не може. Човек си трябва… За да разрива житото на цялата платформа.

– Като трябва… затова съм тука… Аз ще съм горе.

– Но не бива… Трудно е. Пък и утре е ден. До обяд ще го свършим…

– Сега, сега му е времето. За утре… За утре може и дъжд да завали. – И той пъргаво за годините се покатери и скочи в ремаркето до близкия комбайн.

– Айдеее… Напред. Давай напред. Житото течеше от елеватора на комбайна, пълнеше ремаркето, а Борислав с лопата ринеше зърното напред, назад, по цялата платформа.

– Хайде... Готово… Напред, давааай…– и сочеше светлините на другия комбайн. Но залисал се в предния край на ремаркето, той не усети кога форсира двигателя и машината дръпна внезапно. Борислав се олюля, загуби

24 равновесие и политна встрани с разперени ръце, напред и надолу. Не срещна опора и полетя с главата надолу към желязната потегла на ремаркето. Стори му се, че някой скочи върху него. Пътищата се завъртяха, усети тъп удар в главата и болка в слепоочието. Сякаш сънуваше, в очите му светнаха хиляди блясъци, после мрак го унесе в дълбоко мътно усещане, което се разливаше с топлата кръв, обляла лицето му. Тракторите спряха, трактористите скочиха и с усилие измъкнаха тялото от предните колела на ремаркето. Лицето му беше цяло покрито с кръв, очите му се отвориха за малко, от устните се отрони стенещ звук, а после главата му се отпусна и кимна встрани. Всички се уверяваха, че светлината в неговите очи се заменяше с мрак. Ударът беше фатален и никой не вярваше, че природата би извършила великото чудо за оцеляване, което се среща и в най-добрите надежди. След два дена погребаха Борислав. Такова погребение в града скоро не е имало. Много хора се стекоха на смъртта. И българи, и цигани, и турци. Синове, снахи и внуци неудържимо ридаеха. Плачът и скръбните им слова заразяваха близки и познати, чиито очи плуваха в сълзи. Някои запушваха с кърпи устата си, за да не плачат на глас. А той лежеше в ковчега, сякаш беше жив, спокоен, дългите му клепачи затворили зелените му очи, та някои си мислеха дали не е заспал. Около главата му бяха наредени цветя, ръцете кръстосани върху гърдите. Трима попове пяха на опелото. Шествието се проточи по цялата улица – от църквата до градския парк. Бавно движещото ремарке с покойника спираше на всяко кръстовище, на което хората протягаха глави и надничаха в дървения ковчег, където цветята и чемширите като венец обграждаха лицето не на смъртник, а на благородник. И на гробището бяха дошли и чакаха хора. Дошли бяха направо от полето. Някои се бяха сетили и донесли сноп зряла пшеница. Положиха го в пръста пред прясно изкопания гроб. Музикантите свиреха, вече последно. После хората преминаха в редица и хвърлиха по шепа пръст върху ковчега, положен в дълбокия трап, кръстеха се с наведени глави, дълбоко покрусени: – Лека му пръст на Борислав – шепнеха някои задавено. – Сега вече е сигурно… Взема си земята в реални граници. Редки, бели като пряспа сняг облачета бяха скрили слънцето и над тихата равнина падаше широка, топла, мека сянка.

25

ИВАН ЗДРАВКОВ НЕБЕСНОТО МОМЧЕ

поема Роден от светлината, завърнал се в светлината. На мама Еми с любов

*** Защо не спи небесното момче? Защо мълчи? Защо в градините небесни се разхожда? Сълзата на небесното момче е светла. Тъгата на небесното момче е синя. Красива е душата на небесното момче. Спят всички ангели в небесния покой. Защо не спиш, безсънен ангел мой? *** – Кой ме уби, татко?

– Черният човек, небесен мой.

– Кой е черният човек?

– Той е невидим. Той е чудовище. Той е призрачна сянка.

– Можехте ли да ме спасите?

– Прости, сине – загубихме битката. Черният човек беше по-силен от нас. Черният човек уби хиляди и продължава да убива. Той те откри в призрачната гора.

– Там ли загинах?

– Ти не загина, небесен мой. Ти замина за оная планета, където живее Малкият принц. Знам, че си там, знам, че си жив – омагьосан, сияен, щастлив. Ти не си спомен. Ти си рана. Помня аления ти шал и сълзата ти алена...

26 – Знам, че умирам. Видях последната епикриза. Продължи за Малкия принц.

– Мили мой, страшно късно открих, в някаква папка, върху някакъв лист, твоя загадъчен стих, писан в някаква вечер далечна, той буквално гласеше: Гласът говореше на моята душа: – Иди и отвори Вратата, която никой не отвори, а тя му казваше: – Часът не е настъпил, единствен Бог посочва истинския час! Не е отсечена опашката на Гущера, който единствен знае пролуката на Светлината, водеща към тайната Врата... А Гущерът съм аз. Какво ме чака там? Узнай, душа.

– Кога написа този текст?

– Не помня. Беше преди години.

– Какво помниш днес?

– Помня зеления парк, където те снимах. Помня как оформяхме твоята книга. Помня колажа за Маркес. Чашата с вино. Помня пишещата машина. Аз попитах – къде са капките кръв по снега? Ти заби острия нож в дланта. Помня твоята кръв. Помня Библията. Лулата и очилата. Свещта. Помня дългия път на деня към нощта. Мама се появи и извика – вие сте полудели! Беше неделя, татко. Най-удивителната неделя! Помня пътуването до Лом. Помня Дунава, който безсънен течеше. Помня птицата, която летеше. Помня – душата на синята къща въздъхна. Ти каза тогава – късно е, страшно късно. Аз и ти в онова последно пътуване. Беше едно тъй дълго сбогуване. Помня картините на Ван Гог. Нашият бог. Той беше специален. Ние обичахме неистовия холандец. Моят Canon

27 бе ястребово око – той виждаше всичко: слънчогледите, белите макове, тичинките. Аз обичах живота – и той ме обичаше. Помня над Родопа безкрайното синьо. Помня Белите камъни – моя тайна, зелено отечество и родина. Аз не вярвах, че ще загина. Аз не вярвах, че ще загина. Помня призрачната гора без начало и край. Там застинах. Някой в мозъка ми крещеше: Няма път! Ти си жертвата! Ти си агнеца! В призрачната гора е ужасно студено, всичко в нея е отровно зелено. Аз все още съм там – в призрачната гора, отчаян и сам. Изведи ме оттам, татко! Изведи ме оттам! Нощ или ден е сега? Кой час? Защо е тъмно? Скоро ли ще разсъмне? Скоро ли ще разсъмне? Аз забравям кой си ти – как изглеждаш?

– Заспи-забрави, миличък... Утрото е надежда… Утрото е надежда… *** Аз съм оня, който те обичаше, който те водеше за ръка, който те вдигаше високо в небето, който ти разказваше приказки, който те сънуваше и целуваше. Бог е дете, което ни навестява. Помниш ли как веднъж в полунощ те събудих, за да видиш големия бял сняг, който вали над света? Помниш ли как посадихме три брези някога – двете отсякоха, ах, как трепти третата и те чака. Бог е дете, което ни навестява. Аз затварям очи, аз се вслушвам в тревите зелени – все по-близо до бездната, все по-близо до бездната.

28 *** Часовникът спря в 8 часа сутринта. Мама чу последните удари на сърцето. Помниш ли думите, които написа върху белите листове? Обичам ви! Обичам ви! Обичам ви!

– Помня. Как е мама?

– Мама вярва, че ще се видим отново. Какво да ѝ кажа?

– Кажи ѝ, че ще я чакам. *** Разпръснахме прахта ти на Белите камъни – древното тракийско светилище в Родопа. Легендата казва – тук е центърът на света. Белите камъни – твоята тайна. Идвал си често тук. Какво си мислел? Какво си чувал? Тътенът на подземните богове? Шепотът на Богинята Майка? Гласът на Бога Слънце, който те викаше? Ти си при великите прадеди, небесен мой. Щастлив. Обичан. Свободен. Какъвто винаги си искал да бъдеш. *** Оная нощ в съня ми дойдоха трима мъже – пратеници от Тибет, и попитаха за нашия син. Казах им, че са закъснели. Казах им – той наистина беше тук, живя и обичаше, воюваше за истината, но сърцето му спря да бие, покосен от злото. Беше лъчезарен, обичаше живота и не вярваше, че ще загине. Черният човек, който го погуби, връхлетя изведнъж, без да ни остави искрица надежда. Ето защо той няма гроб – просто се завърна в светлината, от която беше роден. Тибетските пратеници се поклониха.

– Ти си бащата, поет по божия милост – каза единият от мъжете. – Чел съм почти всичко, което си написал. В твоите текстове липсват случайности, в тях има нещо безкрайно и еховито. Твърдиш, че някой диктува, че поезията е висше повеление на духа. Твоята поезия се разлива като лава и изпълва пукнатините на времето. Странни текстове в гранични състояния между будност и сънища. Ти пишеш дзен. Казваш, че дзен е отвъд думите, че дзен е озарение, че дзен е кръг, постижим с единствен замах на четката и ръката. Откъде знаеш всичко това? Ти си смъртен.

– Няма безсмъртие – рече другият от мъжете, – всичко на тая земя е памет. Памет е времето, памет е Бог, памет е Библията. Пирамидите. Цивилизациите.

29 Изкуството. Въздухът, земята, водата, огънят. Памет е човешкият дух. Честта и позорът. Душата. Словото е памет. Човешката реч. Ръката, която дарява. Кръвта. Кръстът. Памет е животът, памет е смъртта. Паметта е космически код към съществуването на човечеството. Памет е книгата с белия кон, посветена на небесното ти момче, която разгръщаме. Голямата книга на живота има милион изписани страници и нечия ръка продължава да пише, без да знаем чия е тази ръка. А третият мъж промълви: – Небесното момче ще се прероди. Независимо къде и кога – и ние ще го открием. Защото е памет. Няма безсмъртие – всичко е памет. Това казаха тибетските пратеници и се стопиха в зората.

Худ. Велин Динев, Веранда

30

РОЗА БОЯНОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

***

Разминаваш се с ангел и всичко се променя неусетно. Променяш своя прочит на митологията, както Уран – своята ос на въртене и от син и съпруг на Гея се превръща в бащата на богове, титани и сторъки великани. Часовниковата стрелка вече се върти и в двете посоки... Разчитането на Универсума, няма връзка с тази реалност и с човешките ритуали... Разгръщаш дълбините на небето и потъваш в духа. Вече си бил там...

Худ. Велин Динев, Голямата риба

31 ***

За изкушения всичко е вече познато, казано и прочетено, повторено и запомнено... Предпочитам да срещна непознат – ще позволя да ме отгръща страница по страница. Предусещам широките очи на възторга, устните на изненадата... Бих искала да срещна и себе си някъде – с огледалното ми аз да поговорим, да се преоткрием. Този път няма да питам децата коя е тази отсреща. Мама, отвърнаха тогава, а стискаха ръцете ми. Този път ще си кажем някои истини, които нямаме сили повече да таим. Двете риби, завързани зодиакално с панделка, ще развържем и пуснем на свобода – да растат като съдби – една реална и една възможна. … Докато огромните сомове ловят гълъби, които се къпят в реката. Как бих могла да предвидя, че късметът на сома може да порасне толкова и да го превърне в чудовище. Моите риби са по-скоро пъстърви, забързани към извора, където ще хвърлят хайвера си и ще умрат красиво (ако има красива смърт): първо – осъществената съдба, после тази, която щеше да ме направи богата ако я бях избрала – тя бе така неразбираема и плашеща, как да съм сигурна, че няма да се нахвърли на гълъбите...

32 ПРЕГОВОР НА ВЪЛШЕБНОТО

Преговарям детските приказки, които направиха живота ми поносим, измъкнаха ме от отчаянието като от кладенец, пиха от мен утоляваха със съвети: ако четеш приказки, ще сънуваш приказки, щом сънуваш приказки, ще живееш в приказка. Невръстни дечица пишеха мъдрости, за да ме уплашат, със страшни приспивни песнички ме утешаваха. Не ме докосваха, ако не се боях, очакваха да измъкна като крадец

добринка от джобовете си, чашата на дарбата им да погаля, от ъгъла на устните им да попия капка справедливост. Дълго бях звероукротител, докато звярът в мен дремеше, растеше, ръмжеше. И един ден ме изяде, понеже се почувства пренебрегнат, разбра, че съм обсебена от други бездни гняв, превита от нередактирани животи. Сега решавам поетични ребуси, преподреждам, коригирам, илюстрирам чужди чувства, подарявам заглавия – запомнящи се и знакови. А те ме зачеркват и бързат нагоре, и не се обръщат. Ограбват ме, защото това ми харесва. Щом съм безкрайна, има още какво да се вземе. Ако повярвам, че е така – спасена съм. И започва обратно броене, и се връщам по другия склон пак в същото. Очакването – по-голямо от пристигането.

33 ***

Когато намеря смисъл, ще го опаковам като колет и ще го изпратя да обиколи света (както питката на баба ми обикаляше нивицата си, преди да я разчупи). И ще чакам да се върне. Ако го позная – той е. Може да е пораснал, може да се е смалил като старец, може да поиска да ми бъде спътник, или да каже като отегчен любовник: Не ме търси повече. Няма смисъл. Тогава ще се озърна и ще прегърна първия човек на улицата.

– Ти си бил – ще му кажа – смисълът на живота ми. И ще го уплаша. От товара на тази отговорност ще се превие. И ще ме изпусне.

Худ. Велин Динев, Джаз

34 ЗА ЛЮБОВТА ДА СЕ ПОДГОТВЯ

Бях позабравила градината ѝ с аромати-обещания, цветята-жертви, гласовете, с гърмяща тишина във паузите, които разпалват жаждата, страстта събличат с дързост, издигат арката на утоляването, удължават риданието на плътта, преди да я докосне аура – целувката, която до края на целувките остава. Открехвам трудно тежката врата и светлина, от участта си тъжна, ме пронизва. Бъдещето слиза в стъпчиците бебешки на настоящето... Като крадец отчаян, като последен градинар, висящите селения от думи вдъхновени обикалям, разпръсквам дъжд от скръб успокоена, без дъх останал славей, дирижирам зеления концерт на всички детства... Там някъде, накрая, където няма плът, и аромат, и цвете, градината е каменна и върху всеки камък пише името на нечия любов.

35

ГАЛИН НИКИФОРОВ ТЯЛО ПОД РОКЛЯТА Откъс от роман

„Посоли ме там, където любовта гореше, за да си спомня истинската болка...“ Болницата, 2007 година Отдавна е минало полунощ – онези странни часове, изтърбушени от звуци, които минават на пръсти като крадци, нарамили плячката си. Коридорите на болницата са празни, светещите ѝ прозорци са като десетки очи на кротко чудовище, загледано в зимната нощ навън. Светът е само далечна илюзия, избледнял спомен; време, превърнало се в лед. Борис стои прав до един от прозорците на втория етаж и унесено гледа към малкия парк отпред. Облечен е в памучна фланела и възкъс панталон, който му стои като клоширан заради тънките му жилести глезени и малки стъпала. Гъстите руси коси отдавна ги няма, подстриган е като войник и черепът му прозира на тила и над ушите. Светли косъмчета просветват като стъклена вата по брадичката и над горната му устна – „катинарче“, което едва си личи. Вече четвърта година работи като санитар, но неофициалната му длъжност е стационарен парамедик, дадена му в спешното отделение заради способността му да реагира умно и бързо на всяка ситуация. Нает е в болницата заради липсата на желаещи за неговата работа и е най-нискоквалифицираният сред най-нискоквалифицирания персонал. Няма официален документ за какъвто и да е професионален курс, няма друг трудов стаж, няма дори диплома за завършено основно образование. При назначаването му администраторката, която оформя документите му, с досада го пита дали може да чете и да пише и не крие разочарованието си, когато разбира, че може. В реалния живот това е естествена реакция. Често го прехвърлят по различни отделения – тази нощ е във Второ вътрешно, макар да знае, че ако има повече спешни случаи, трябва да е на линия и за тях. Болницата е нещо като медицински хипермаркет, предлагащ всякакви услуги: от диетолози, изготвящи специализирани диети за невротизирани манекенки, през офталмолози – собственици на оптики, до виртуозни хирурзи, извършващи мозъчни и сърдечни операции за петцифрени суми почти всеки ден. Има денонощно барче в дъното на първия етаж, има служебен стол за персонала, има дори магазин за дрехи и вещи от първа необходимост. Борис отдавна е разбрал, че може буквално да живее в болницата, и то при минимални разходи, затова понякога не се прибира с дни. А и нощните дежурства го карат да се чувства цял, вътре в себе си, обвит в мълчание. Дните с прекалената си светлина и хаос и хората със стаената си агресивност го плашат и изтощават. Стои така пред прозореца още десетина минути, след това изпуква един по един пръстите на ръцете си и бавно тръгва към стълбището в дъното на коридора. Не му се спи, затова решава да почете час-два в кабинета на доктор Боянов, който е на горния етаж. Боянов е единственият от елитния персонал

36 на болницата, с когото се е сближил и който често му оставя ключовете от кабинета си. Останалите винаги го държат на разстояние, вкопчени в статута си на малки богове с високи заплати, лични привилегии и дипломи за всевъзможни квалификации. Стига до кабинета на доктор Боянов, на чиято врата вместо да пише, че е психотерапевт, има ламиниран надпис: „Неврастеникът е субект, който строи въздушни кули. Шизофреникът живее в тях. А психотерапевтът прибира наема...“ Отваря вратата и потъва в една друга тишина, подсилена от мрака, в който се е просмукала. Протяга ръка опипом в тъмното и още докато включва осветлението, усеща, че не е сам в стаята.

– Пак щеше да четеш цяла нощ, нали? – Гласът е изпълнен със спокойна ирония като между мъже, които се познават. – Още ли се ровиш из анатомията?

– Докторът си е у дома... – казва Борис и по навик се заглежда в препълнената с книги библиотека, покрила цялата дясна половина на кабинета. Мъжът лежи проснат по гръб на килима пред внушителното си бюро. Легнал така, изглежда сякаш се любува на рамкираната черно-бяла фотография, закачена високо на стената срещу него, на която гола жена с обръсната глава и надпис върху гърдите ДОКТОР СЕКС си вее с щраусово ветрило пред група монаси. Облечен е в захабен халат, джинси и развлечен пуловер с поло яка, който много би подхождал на някой китоловец. Над боксьорските му вежди и скулесто лице огромното му чело изглежда като дъска за рязане на зеленчуци. Прилича на всичко друго, но не и на алкохолик, нито пък на практикуващ психотерапевт, но е и двете едновременно. Доктор Боянов. Доктор Боян Боянов...

– Знаех, че си нощна смяна, затова не ми се прибираше. А и от няколко дни чувствам гърба си като от фаянс и не ми се върви.

– Не е само затова.

– Е, не е... – Докторът сплита ръце на корема си и завърта палци. – Напоследък, щом остана сам, веднага ми се припива. Тук, в кабинета, също съм сам, но не ме избива на самосъжаление.

– Когато човек повтаря прекалено често, че не го избива на самосъжаление, е самосъжаление. Разговорите им често са такива. Боянов отдавна е очарован от природната интелигентност на Борис и често гони скуката си, като се оставя да бъде тормозен от него или като сам се опитва да го тормози.

– Днес пак видях Розалия. Мотаеше се из коридорите в инвалидна количка, въпреки че няма нужда от нея – докторът уверено връща топката, защото знае едно от малкото слаби места на Борис. За да го задържи в кабинета си, трябва да му бъде равностоен противник. Очите на Борис потъмняват, бръчката между веждите му се вдълбава. Розалия... Въпреки че никога не е говорил с нея, е сигурен, че тя е найстранната жена, която е срещал в живота си. Около трийсетгодишна, слаба,

37 висока колкото него, с напълно съсипано от пластични корекции лице и огромни изкуствени гърди. Заради тънките ѝ дълги ръце кафявите цигари, които непрекъснато пуши на забранени за това места, изглеждат като пурети. Ефектна външност, но все пак не и нещо, което не може да бъде видяно в един достатъчно голям град. Необикновеното е, че тя винаги е в добро настроение, енергична и витална – и точно това привлича вниманието на Борис към нея.

– Всичките са еднакви, Боре! Само изискват и те смучат, докато от тебе не остане нищо. И накрая ти казват, че са разочаровани – казва философски докторът, защото знае за какво си мисли Борис. – След два развода няма как да гледам на тях по друг начин. Доктор Боянов тайно се възхищава на хладнокръвието и вглъбеността на Борис, но понякога истински се изнервя, че едно необразовано момче може да постигне подобно владеене и присъствие. Наясно е, че харесването на чудовище като Розалия е компенсаторен механизъм, породен от черните тайни, които Борис крие в миналото си, тайни, които той, като всеки уважаващ себе си психотерапевт, иска да разгадае. Трябва да отслаби защитата му и да види какво има зад нея: жените, които един мъж харесва, са прекрасен ключ към неговата личност.

– Не съм казал, че я харесвам – Борис отива до библиотеката. Не иска да гледа към доктора, както е легнал на пода. Сякаш той прави нещо прекалено лично. – Просто никога не съм виждал подобно създание. Тя изобщо не се притеснява от съсипаното си лице.

– Някои хора със силна психика могат да преодолеят всичко – Боянов изпъшква болезнено. – Особено ако притежават рядкото съчетание от нисък морал и висок интелект. Начин на мислене е.

– Много общо ми звучи.

– Ама не е... – ръцете му се разплитат и едната вади кутия цигари от джоба на халата. – Умрял е баща ти и вместо да страдаш, казваш, че е бил стар и често ти е опъвал нервите – и го приемаш. Умрял е най-добрият ти приятел, но си спомняш за недостатъците му и за това как сте се карали от време на време и болката отминава. Умряло е детето ти – ами и преди то да се роди, пак си нямал дете и си бил щастлив, тогава защо пак да не си?!... Това последното не съм го казал аз, а Конфуций.

– Помня, че преди доста време ми го каза по друг повод – Борис докосва книгите по рафтовете, сякаш се опитва чрез пръстите си да разбере дали да ги чете. – Но и тогава си мислех, че старият мъдрец се е чувствал толкова зле от смъртта на сина си, че е дрънкал глупости. Няма как да го е превъзмогнал – такова нещо не може да се превъзмогне. Устните на Боянов се свиват, сякаш преглъща отрова. Хем знае, че Борис е отчайващо праволинеен за някои неща! Трябва да се придържа към темата за жените, там момчето не е в свои води.

– Розалия е чалната, това е сигурно. Откачена кучка е, мене ако питаш.

– Ставаш злобен, когато ти се пие – Борис взема от лавиците „Нашето постчовешко бъдеще“ на Франсис Фукуяма, оглежда я и я връща на мястото ѝ. – Дай да забравим за малко, че двете ти бивши съпруги са те ошушкали и

38 зарязали. Докторът извръща глава към Борис.

– Мислех да не ти казвам някои работи, но ти си го изпроси...

– Така пò ми харесваш. Когато решиш да си откровен.

– Преди години се държеше като Маугли, а сега вече всякак ме гъбаркаш!

– Боянов се засмива и както е легнал, се опитва да поклати глава. – Понеже те видях как точиш лиги по мацето, поразрових тук-там и научих някои работи за нея. Но си пазех информацията за по-късно, когато щях да се направя, че я изкопчваш от мене, за да мога и аз да изкопча нещо от тебе.

– Понякога не е зле просто да кажеш каквото знаеш. Но пък тогава ще вземеш да се обидиш сам на себе си, защото ще се почувстваш като обикновен човек...

– Боже, тая нощ хубавите реплики са само твои! – докторът отпуска примирено ръце до тялото си, припомнил си, че кибритът не е в джоба му, а в чекмеджето на бюрото. Но сега не е време да моли Борис, не иска да му дава никакво предимство. Пие му се страшно много, но откакто той е влязъл в кабинета му, импулсът е позатихнал.

– Казвай каквото имаш да казваш – подканя го Борис, все така с гръб към него. – Отбих се само да си взема някоя книга.

– Нетърпелив си, нали! Като казвам, че тая Розалия е откачена, значи е откачена. Забелязал ли си формата на очите ѝ? Или по-скоро това, в което са се опитали да ги превърнат?

– В какъв смисъл?

– Да ти приличат на нещо? На очите на някое животно?

– Изглеждат зле, не са равни – Борис е смутен. – На какво да ми приличат?!

– Не си го забелязал, защото е прекалено очевидно. А и за разлика от мен не си я виждал на снимките, правени от хирурзите преди години, когато са почнали да я прекрояват.

– И?

– Не знам дали още тогава не е била наред, или така се е получило с времето... – Докторът с нежелание се разделя с една от тайните си: – Искала е да прилича на котка. Онези дерачи на кожи го наричат „Синдромът на котката“. Борис замислено отива до бюрото и издърпва чекмеджето. Ще даде кибрит на доктора, заслужил си го е. Защото очите на Розалия наистина приличат на котешки.

– Чел съм някои неща по темата... – Боянов усеща, че вече държи инициативата и разперва ръце и крака на пода. – Никой няма рационално обяснение защо една жена ще иска да прилича на котка. На подсъзнателно ниво вероятно образът на котката е свързан с олицетворението на елегантността и вътрешната хармония, но това ми звучи прекалено повърхностно. Не знам... На някои хора понякога нещо им става и направо откачат на определена тема.

– Това съм го чувал и преди.

– Мисля, че в началото на всяка мания е най-хубаво – продължава докторът сякаш не е спирал. – Още не си ѝ се наситил, още злоупотребата не е оказала лошото си влияние върху тялото и ума ти, още съмнението не е подкопало

39 усещанията ти. Намерил си това, което си търсил, и вече не искаш то да свършва никога.

– Нали вие, психодокторите, казвате, че за всичко си има причина и следствие – Борис хвърля кибрита върху гърдите му.

– Това е прекалено схематично. Само си вадим заплатите с тези стереотипи!

– Има психотестове за шофьори, за работа, за какво ли не, а за пластичните процедури няма.

– Кажи-речи в целия свят е така. Тук-там има някакви ограничения и формални тестове, но те са колкото законодателите да си измият ръцете. Истината е, че жените сами се докарват до това положение. Започват уж само с някоя малка корекция – отваряне на клепачите, коригиране на носа, трапчинки на бузите, но после някои от тях полудяват и искат все повече и повече – докторът несъзнателно потърква ръце по панталоните си и облизва устни. Алкохолната му жажда е станала нетърпима и дори Борис разбира това. („Сега ще направи онзи трик с двете цигари, за да прогони пристъпа си…“) И Боянов прави точно това: вади две цигари, подравнява ги и ги пали едновременно, като леко повдига глава. Изгася клечката с резки движения все едно изтръсква термометър и я пуска в джоба на халата си.

– Не си мисли, че съм свръхпрофесионалист, който знае всичко. Просто се опитвам да мисля, като използвам опита си. Но често точно той ми е проблем. При теб проблемът е липсата на опит.

– Не знам обаче дали това значи, че грешим поравно. Поравно ли грешим? Докторът изпуска струя дим като локомотив и се засмива.

– Прекалено често налучкваш точните въпроси! Мисля си, че двамата заедно бихме представлявали перфектния психотерапевт, който винаги ще разгадава човешките тайни и ще води към спасението всеки, който има нужда от него.

– Няма как да стане това, ти нямаш сърце... – Борис прикляква до него и го оглежда сякаш е рисунка върху асфалт.

– Може и да бъркаш! – сочи го ухилено докторът.

– Може. Ти си сложна личност...

– Хей! Знаеш ли кое ми направи впечатление първия път, когато те видях? С онова дете?

– Знам – кимва с лека досада Борис. – Имитирах го, за да ми има доверие.

– Ооо, ти не просто го имитираше – ти беше станал като него! Като малко слабоумно момиченце с плитки. И не му говореше, а му пееше!

– За Розалия... – Борис се изправя.

– Какво за нея?

– Сега какъв ѝ е проблемът, за какво е в болницата?

– Не знам, сигурно за процедурите си с ботокс. Но има и нещо друго, защото вече трети ден е хоспитализирана. Не взема болкоуспокояващи – вероятно има някакъв стар проблем с тях, сигурно е била наркоманка. Но здраво зоби антидепресанти – феварин и флуоксетин. Сега са модерни, защото уж нямат странични ефекти.

– Как разбра какво пие?

– Порових в дамската ѝ чанта, беше върху болничното ѝ шкафче – засрамено

40 признава Боянов, но пристъпът на срам бързо отминава: – Да си любопитен си го пише в служебната характеристика на всеки психотерапевт. Но с много дребен шрифт...

– Как така изведнъж ти стана интересна? – Борис отива до бюрото и се подпира на плота му.

– Лицето ѝ е по-зле и от картина на Пикасо. Трябва да има нещо интересно зад всичко това. Струйките дим отново се отправят към тавана, пепелта от цигарите пада около доктор Боянов като сажди от комин.

– Щом пие антидепресанти, значи не е добре – казва замислено Борис.

– Не винаги. Много жени се тъпчат с лекарства просто така, за да са поспокойни. Макар че Розалия прекалява.

– Това пък как го разбра?

– В чантата ѝ намерих касовата бележка за феварина. Купила го е преди седмица, а вече го е преполовила. Но като повечето пациенти, вероятно не знае, че като прекалиш с антидепресантите, действието им обикновено се снижава.

– Ако ти я доведа да поговориш с нея, ще го направиш ли?

– Не ми прилича на онези жени, които с охота говорят за проблемите си. А и мисля, че няма да ме хареса.

– Това не е проблем. Тебе рядко някой те харесва.

– Благодаря! – Боянов се закашля, след това се изправя тромаво и гаси фасовете си в пепелника на бюрото. – Искаш ли да му пийнем? – И без да поглежда към Борис, тръгва към служебното си барче, маскирано като рафт с класическа литература.

– Май все до едно и също стигаме, когато съм тук – отвръща Борис. – Но тая нощ без мен.

– Само по чашка. Борис се оттласва от бюрото, прекосява кабинета и излиза, без да каже и дума. Грубо е, но и това, че Боянов е ровил в чантата на Розалия, също е било грубо.

41

ДИМО РАЙКОВ РАЗКАЗИ

ПОМЕН ЗА МАМА На всички онези, които бързат да обичат майките си… Днес бе деветият ден от смъртта на моята майка Яна. Това, което се бе случило с мен преди седмица и няколко дни, не го пожелавам и на най-големия си враг. Беше най-студеният ден, откакто се помня, сутринта мярнах в интернет, че в моята планина – Странджа, където кротко догаряха любимите ми старци – баща ми Петко и майка ми Яна, това били рекордни ниски температури, всичко било затрупано от сняг, студ бил сковал земята, обявено било бедствено положение. Нещо повече – цяла България била в подобно състояние – дори магистралата от Карнобат до Бургас, една съвсем немалка отсечка, била забранена за движение, имало десетки затрупани от виелиците и спасителни екипи ги търсели часове наред… Нещо ме ухапа – болката бе направо в сърцето. И когато ми съобщиха по телефона (Ох, кой ги измисли тези мобилни апарати?) страшната вест, аз като че ли вече я знаех. Мама била починала. За миг, просто изкачвала стълбите вкъщи, тупнала и докато татко пристигне, тя вече била там, Горе… Новината ме обезсили мигом. Приседнах, по някое време поех дъх – и кой знае защо се сетих за… паспорта… Да, за оня международен паспорт…

Мама обичаше толкова да пътува. А не бе излизала от своето градче и планина никога. Затова и мечтата ѝ бе да има международен паспорт, да отиде да види внучките си в Германия и Франция, пък и да разбере, да усети с очите си как живеят и те, другите хора… За живота отвъд планината тя цял живот бе слушала от олющената радиоточка над леглото, всъщност единствената връзка през почти целия ѝ съзнателен живот с останалия свят. Никога не ще забравя радостта в майчиния глас, когато по телефона ми сподели, че е отишла, снимала се е за паспорт, дала десетина лева, не е малко това, та пенсията ѝ беше тогава цифром и словом шестдесет лева… Ама остави ги парите, майка, важното е, че ще имам паспорт, за ония страни, майка, хубавите, там, дето са внучките…

42 В дребното, крайгранично градче в Странджа планина Малко Търново, в един отрязък от време се оказа така, че на нашата улица почти само татко и майка бяха останали живи, докато в другите къщи поне единият бе починал. И минава мой съсед, съвсем млад човек, мама го поздравява: „Господ здраве да ти дава“, му казва. А оня се спира като треснат, извръща се и просъсква: – Абе вие, старци такива, докога ще живеете? После си тръгва, прави две-три крачки, пак се извръща: – Ей, ама ти си била страшна баба, ма! Цяло Търново говори, че си правиш международен паспорт. Ха-ха-ха, паспорт, че защо ти е той? Не виждаш ли, че вече си с единия крак в оня свят, ей, ще ме умори тая баба, паспорт ѝ се приискало, абе тя на пръст мирише… Спира се мама, усмивката ѝ, меката, добра и толкова изстрадала майчина усмивка, увисва във въздуха, разлюлява се: – Дъхът ми, майка, спря, светът се завъртя и почти припаднах… Та какво лошо му бях казала, че аз просто го поздравих… А оня, доволен и щастлив, се смее – улучил е десетката! И още един случай, разказан от майка по телефона, ме връхлетя – мама и татко излизат от концерт в местното читалище. Нова година идва, настроението и на тези измъчени бедни хорица е приповдигнато, нима и те нямат право на глътка радост от живота, пък и концертът е бил хубав, а и безплатен на това отгоре, че то иначе с тези пенсийки-подигравки? Доволни са мама и татко, щастливи. Артистката ги разплакала, абе голяма артистка е Стоянка Мутафова, толкова добре играела, такаа, по човешки, истински. И то на тези години като техните… Да, радостни и леко възбудени били моите старци. Нали и те имат право на глътка радост от живота? Дори и в неговия заник. Че то иначе все работа, работа, все оцеляване, оцеляване… Но уви! Хорската злоба не спи и в такива мигове. Читалищната стълба е стръмна, заледено е, татко хваща за ръката мама, тя се обляга на ръката му… И веднага чуват зад гърба си злобно съскане: – Айде бе, пенсии, метни я на гърба, ха-ха-ха… И гледай какви обеци турила бабушкерата… Тук забравих да ви кажа, че една от внучките изпратила на майка обеци. Били обеци, които повече отивали на млади хора, такива едни с дълги, блестящи гроздове… А и вече старомодни, нали знаете кое ние, по-младите, подаряваме обикновено на възрастните си близки? Но мама ги харесала много тези обеци, до този момент тя почти не бе носила такава иначе обикновена и типична за жената украса, като изключим едно подобие на обеци-точици от месинг. Зарадвала се милата, а и концертът, да, безплатният концерт-театър в читалището, бил добър повод да се облече – с новата рокля, която от години стои в гардероба, подарена ѝ от големия писател и толкова добър човек Ефрем Каранфилов, когото бях довел преди години вкъщи в Малко Търново, с обувчиците, които снахата ѝ също бе подарила, е, малко били вехтички, но пък модерни, а и мекички, краката на възрастната жена потъвали в тях, удобно им било.

43 И обеците, и те също не в първа младост, ама на, от пръв поглед ѝ харесали… Дълги гроздове, красиви… А и как блестели! Какво да се прави – и моята майка, макар и бедна, макар и възрастна, била все пак жена… Та пременила се мама, сложила си новите обеци… И чула там, на концерта, думи, които я вледенили.

– Гледайте я, мари, тази баба Яна как се издокарала като плашило! – думите идвали от… местната шефка на културата?!? За миг посърнали моите старци. Лицето на мама повехнало, а татковото се издължило. Това съм го запомнил от малък – когато татко се ядоса от нечия обида, за която той по правило никога не търсеше вина у нанеслия я, а преди всичко в себе си или в нас, най-близките около него, лицето му придобиваше подобен вид. Още, както се казва, не са се били прибрали в къщи и той извадил старите, хванали лека ръжда по краищата клещи: – Давай, Яно, обеците! И започнал татко да кастри, тоест да скъсява дългите, блестящи „гроздове“…

– Е, сега оная ще е доволна. Няма повече да ти се подиграва. Майка гледала отрязаните „гроздове“, мълчала, а отвътре идвали на талази хрипове… Стенания, чийто приглушен звук се смесвал с „ръждясалите“ прищраквания на захабените таткови клещи… И от това невъобразимо за нормалните възприятия съчетание се получавал един такъв „меланж“, тоест въртоп от усещания, от който всичко наоколо изтръпвало… Защо и с какво тя, обикновената, толкова добра женица, която раздаваше и на непознатия от залъка си, бе заслужила подобни думи? Защо и как нейната глътка радост от живота, макар и демонстрирана по такъв един неумел и може би малко кичозен, но затова пък толкова мил начин, бе предизвикала подобен гняв-завист у младата ѝ съгражданка? Затова исках, ох, как исках да дойде тя в Париж, да ни погостува, да усети нормалния живот… Да види как тук хората, а и властите се грижат за възрастните, как им осигуряват и безплатен транспорт, и срещи, и танци, и концерти-„гратюи“, тоест без пари, театрални представления, как младите мигом им освобождават място в метрото или автобуса, как ги наричат с почит – сеньори… Да, не „пенсии“, а „сеньори“, хубаво звучи, а, мамо? По време на безбройните ни телефонни разговори, които продължаваха често и с часове – от Париж до близо седемдесет страни в света те са безплатни… – все натам я водех – да дойде, да види… Говорех ѝ дълго за нещата в огромния град, за възпитаните хора, за добротата, утаена навсякъде… Майка слушаше притихнала, с облагородено и усмихнато, виждах го това със сърцето си, лице, мълчеше, само от време на време натежалият ѝ от нега

44 глас лекичко набраздяваше шумовете в телефонната слушалка: „Така ли?“. Но винаги в края на разговора тя ми казваше: – Да знаеш как ми се идва, ей така, само да зърна правнучката, а и Париж… Ама стара съм вече, майка, нали виждаш как ми се подиграват тук хората – така ми отговаряше мама, но аз усещах, че тя цяла се пропуква от желанието да дойде, да види Париж, да види правнучката си, носеща нейното име…

– Сигурно е хубаво в Париж, майка – продължаваше сякаш в унес любимата жена, – аз винаги слушам по радиоточката какво говори Лилия Талева – тя бе запомнила името на кореспондентката на Българското национално радио от Франция, – много хубаво говори тя за Париж, като тебе, майка, ама от мене да знаеш, майка – няма, никъде няма по-хубаво от родината… Родината, родината, родината, майка… Но въпреки всичко, въпреки думите ѝ, аз усещах, че тя се готви за…Париж. Всъщност така и било. Когато я преобличали, намерили в гардероба на родната ни къща, където мама ни бе отгледала със сестра ми, две купчини чисто нови дрехи. Върху двете имало по една бележка, написана с разкривения майчин почерк върху парчета от картон. На едната бележка пишело: „ДРЕХИ ЗА ПАРИЖ“. На другата – „ДРЕХИ ЗА УМИРАЛКА“… В първата купчина намерили и…„гроздовете“… Да, същите „гроздове“ от ония обеци, да, срязаните обеци… Значи майка ги е скрила от татко, скътала ги е и запазила по всяка вероятност за Там, за Париж… За оня, другия, хубавия свят, където все се бе надявала да дойде и да види своята току-що родила се правнучка, да, оня свят, друг и съвсем различен от този на малкото ѝ градче, свят, където можеше да носи и такива „гроздове“, където ги нямаше оня злобен глас на „културната“ шефка и ръждясалите клещи на татко… И ето сега тя, моята майка, бе отлетяла… Пременена с дрехите от втората купчина… Трябвало веднага да се погребе, не можело да се излезе дори на метър от прага на къщата ни, вледеняваш се от студа, вятърът те запокитва… Преспите били погълнали цялото градче, а и планината, прогнозите за следващите дни били още по-лоши, земята вече била достатъчно твърда… Гласът на татко бе подивял, плачеше отвътре, на големи, идващи издъно късове-стонове: – Трябва да я погребем най-късно утре на обед, гробарите и сега не искаха, земята е вече вкоравена, блъскаш, блъскаш с лопатата, нищо не става, ама ги молих, плаках, накрая ги убедих. Ако мислиш поне мъничко за мен и не искаш и аз да умра сега, ще се съгласиш, синко… И аз се съгласих. Да не си взема сбогом с мама, да не бъда егоист, да остана дни, години наред с бесовете в себе си, но да не изгубя и другия си любим човек… Това беше най-трудното в живота ми решение.

45 В ония мигове не знаех дали съм жив или умрял. Тази картина ще остане в мен за цял живот – тук, в Париж, на 2500 километра от родната ни стара, но поддържана с толкова обич къща, събрани накуп, допрели изтръпнали сетива до телефонната слушалка, ние, семенцата на тая обикновена, но толкова всеотдайна женица, която живееше единствено за децата, внуците и правнуците си, които представлявахме всъщност в тези мигове една мъничка странджанска общност в многомилионния град, изпращахме по един своеобразен и ужасен за мен начин нашата майчица… Хлипанията, забързаният глас на едва успелия да дойде през преспите поп, пропукванията на догарящите свещи… – всичко това набраздяваше сякаш мозъка ми и обагри в бяло и последните останали черни мои коси… В този момент от другата стая проплака Дияна, моята внучка и правнучката на мама, която тя така и не успя да види приживе… Не зная каква бе тази сила, която мигом ме изхвърли от вцепенението и само след миг аз бях долепил шишето с биберона до устенцата на малкото същество. И стана нещо невероятно – звуците на падащите буци пръст върху ковчега на мама, тези глухи стонове на смъртта, се примесиха с жизнерадостните мляскания на лакомите детски устенца. Господи, това бе една невъобразима мелодия, всъщност мелодията на Живота… Да, на негово величество Живота… И когато гледах как лакомо смучеше безценната течност това все още невръстно създание, като гледах как потрепва телцето му, аз осъзнах, че мама всъщност е жива, че тя се е преродила в това ангелче пред мен и че този живот, този наш толкова ужасен, но и същевременно толкова красив живот, продължава… И че тя, нашата майка, пак, макар и отгоре, ще ни закриля, ще ни напътства и ще се моли за нас… И ето – днес е деветият ден от отпътуването на мама. Татко е поуспокоен, гласът му по телефона звучи мъничко по-нормално, днес се раздава на живите наоколо по нещо за „Бог да прости душата на човека“. Мама много обичаше Господа. Сигурно тази любов бе взаимна, иначе защо така светкавично я бе притеглил към себе си? Мисълта ме проряза – къде да отида, на кого да дам парченце хляб в този огромен, красив, но толкова студен сега за мен Париж. И докато се чудех, краката ми сами ме поведоха натам, към любимата река Сена. Виждам познатата палатка. Да, и в този студ тя е тук. Палатката на прокудените от България момчета, тръгнали да си търсят късмета по големия свят. Едни от последните думи на мама по телефона бяха: „ Родината, мама, родината, само така говорят по телевизията, най-хубаво си е в родината… как така ще оставиш апартамента си в София, как така ще ходиш в чужбина… Родината, родината, родината…“ – така, по три пъти – нарочно ли? – повтаряше мама… В момента, в който доближих палатката, видях как от нея излязоха трима

46 младежи, единият от тях бе почти дете. То извади от джоба си, о, Господи… прашка. Да, нашенска, собственоръчно направена прашка, такава каквато имах и аз в онова мое далечно и толкова прашно детство – с груби ластици от гума, черна, иначе гъвкава автомобилна гума… Стана ми хубаво, топло, ей така, нещо ме хвана за гърлото. В главата ми нахлуха рояци от сладостни спомени – ех, какви „войни“ водехме едно време в онова наше босоного детство… И винаги победител, тази мисъл пък защо ли влетя този миг в мен, излизаше справедливостта, да, справедливостта… Шадраванът пред парижкото кметство е съвсем близо до палатката на нашите момчета, тук обикновено те си дават среща с други сънародници на тяхното дередже. Разкъсвам на парчета баницата, раздавам им я – Бог да прости моята майка… Там, отсреща, сиянието на парижкия залез обагря „Нотър Дам дьо Пари“ – в този миг чувам звъна на камбаните… И виждам мама – там, горе, заобиколена от ангели… И оня благ, но продран от вътрешно напрежение глас: – Родината, родината, родината, майка, от нея по-хубаво няма… Понечвам да ѝ отговоря, да я попитам – коя родина, мамо? Тази, която ни изгони почти насила, тази, която е майка за мошениците, наглите и циниците и мащеха за хората, надарени с въображение и чувствителност? Исках, ама много исках да ѝ задам аз, синът, на нея, майката, тези въпроси. Макар и да знаех предварително отговорите ѝ. Защото за нея, моята майка Яна, тази обикновена, но честна и достойна майка Яна Вълчева Райкова от никому неизвестното странджанско селце Стоилово, нямаше по-свято нещо от родното парче земя, което я бе родило и откърмило, макар и в крайна мизерия и нищета. И тъкмо това усещане на хората като моята майка толкова добре използваха и използват ония, които и до ден днешен живеят на гърба, потта и кръвта на нашите майки и бащи, разчитайки на тяхната пословична благодарност към парчето родна земя и онова търпение, непознато другаде по света… Гледам Сена – широката река на свободата, с димящите над нея, дори и в този кучешки студ, облаци от пара... И тук, на моста „Дубъл“, на метри от вълшебната катедрала „Нотър Дам дьо Пари“, аз сякаш виждах през премрежените си очи оня последен майчин танц в кварталния пенсионерски клуб по случай Бабинден – иху, иху… Танц от сърце, сподирен от злобното шъткане на шефката на читалището Катя: „Гледай я, стара жена, а тръгнала да играе като момиче…“. Всъщност това е бил прощалният танц на моята мила майчица – там, в онова далечно и безмилостно градче Малко Търново, където не се търпят багри, където преобладават сивият и черният цвят, където правило номер едно е: „Наведена главица сабя не я сече!“. И търпение, търпение… И оцеляване, оцеляване… Ето така я виждах в оня момент, така ще я виждам и винаги – засмяна,

47 щастлива, пременена, милата – с цветните дрехи, подарени ѝ от снаха ѝ, и с дългите момичешки обеци, дадени ѝ от внучката и скосени и лишени от блестящите „гроздове“ от татковите ръждясали клещи… И това „Иху, иху…“, идещо отвътре, из дълбокото на душата и отлитащо натам, Горе, където само след броени часове щеше да се озове и тя, майка ми… Да, тя тогава не е обръщала внимание на злобните подмятания, защото тя, моята майка, обикновената жена от никому неизвестната по широкия свят планина Странджа, в тези последни мигове вече е общувала с него, Господа… И е била тръгнала към него… И, изтръпнал, осъзнавам – моята майка отдавна вече не е там, в опърпаното парче земя, тоест гробището на крайграничното градче Малко Търново, а навсякъде в този наш свят – нейният дух и нейното усещане на добра и любяща майка, живяла почтено и бедно, без дори и стотинка изкарана без труд, се намираше над нас, в нас и по цялата планета… Тръгвам си – така, отвътре просветлен – към дома на моята дъщеря Яна и четиримесечната внучка Дияна, тоест внучката на мама и нейната правнучка, носещи името ѝ. В този миг чувам глас: – Благодаря Ви, господине! Това парче баница и глътката ракия ме сгряха, толкова ми бяха нужни тъкмо днес, в този момент… Обръщам се – срещу мен бе момчето с прашката. Красиво, умно лице, Господи, та това бе все още дете? Нещо, кой знае защо, ме захапва в сърцето. И сякаш отново чувам оня злобен глас: – Гледайте я бе, облякла се като млада и играе като… После чувам и гласа на съседа: – Ха-ха-ха, международен паспорт ще си прави, абе ти миришеш на пръст, паспорт ще имаш… И гняв, гъст и клокочещ като вино алжирка, онова най-хубаво, но тежко вино на моето детство, сега вече взе да се просмуква в мен, да ме изпълва целия… Поглеждам още веднъж момчето, после очите ми се залепват за красивата, ама наистина невероятно красивата сграда на парижкото кметство, прелитат над зъберите на кулите на прочутата катедрала… И един вик се откъртва – от мен ли, от момчето ли?

– Защо, кому е нужно това, Господи? Кому? Каква е тази наша прокълната българска орисия? Но отговор така и не идва. Немеят зъберите на „Нотър Дам дьо Пари“, гласът на камбаните се бе утаил нанякъде… Наоколо пощурели потоци от хора летят ту насам, ту натам. Да, хората, нормалните хора от нормалната държава Франция просто си живееха живота – този толкова кратък и същевременно толкова дълъг наш човешки живот, който е един-единствен… В този миг нещо тупна пред краката ми и ме извади от унеса.

48 Беше врабче. Едно от ония обикновени парижки, сиви и толкова жизнени врабчета. Това сега бе самотно. И мъртво. Като по команда се обърнах. Лицето на момчето сияеше от радост! Изстинах – защо ли това дете така се радваше на смъртта, която всъщност бе негово дело? На смъртта на едно самотно и гладно в студения зимен ден същество. Което толкова приличаше на … самия него… И защо отново, за пореден път, с такова удоволствие то, момчето-емигрант, се приготвяше да разтяга грубите нашенски ластици? Тръгнах си – внезапно – така както и внезапно се бях озовал тук. И в мене пак нахлу и взе да набъбва оня благ, продран от нега глас: – Родината, родината, родината, майка… Вървях, нещо в мен простенваше. А мъглата, обичайната парижка мъгла, властно прихлупваше цялата тази неземна красота наоколо… РЕКВИЕМ ЗА НЕВЕННА С ДВОЙНО „Н“ Тя беше най-странната птица от многоликото ято на старата българска емиграция в Париж. Висока, с разхвърляни руси коси, сприхава и същевременно толкова любопитна – това беше Невенна с двойно „н“ в последната сричка – тя повече от всичко на този свят държеше да не бъркат името ѝ, тоест да не пропускат това двойно „н“ – защо ли? Българката Невенна дошла в Париж, за да излекува болния си безнадеждно, така казвали лекарите в България, син. У нас хората в бели престилки били категорични – въпрос на два-три месеца е той да си отиде. Но майката не искала да им вярва. И тръгнала за Париж. Как е живяла там, колко нощи е спала под мостовете на Сена, как се е молела – това само тя си знае. Но успяла – детето ѝ се излекувало. И се върнали в София. След месец синът ѝ паднал от терасата на апартамента. Било самоубийство. Така казали от полицията. Просто не издържал човекът, че повече няма да е болен, че нямало да бъде съжаляван, обгрижван от всички наоколо… Той вече бил един от многото, от милионите, от милиардите нормални, обикновени човеци в тоя свят, които сами, без ничия помощ живеели. И това го довършило. Да, странно нещо е човешката психика… А Невенна отново се озовала в Париж. Този път за постоянно. Може би била разбрала интуитивно, че градът, който спасил сина ѝ, а всъщност го наказал,

49 трябвало сега вече да спасява нея самата. Професията на Невенна в огромния град била една от най-търсените. Вярно, много жени гледат болни хора. Но много малко от тях, те почти се броят на пръстите на ръката, остават при „работодателя си“, когато разберат, че на него съдбата му е предоставила само броени дни. Да, колцина могат да общуват с други хора, които имат една невероятна особеност. Те са безнадеждно болни. Диагнозата е жестока, но вярна – остават им само няколко месеца. Няколко месеца… Време нищожно. Но все пак време. И то трябва да бъде изживяно. Преди да дойде Оная. И близките на болния започват да търсят човек за тази работа. И се обръщат към българката Невенна. Защото тя си е извоювала реномето на най-добрата в тази „професия“. Тя, нашата Невенна, бившата учителка по литература в България, сега в Париж била най-добрата в гледането на такива кандидат-мъртъвци. И много, много търсена. Защото доста хора умирали по този начин. С предизвестие. И Невенна ги подготвяла. Да, за срещата с Бога. Това тя го умеела. Ама, казваха българите в Париж, наистина много добре го умеела. Всъщност Невенна бе от постоянното присъствие в българската църква. Нейната висока фигура с разпиляната руса коса внасяше някаква особена мекота в приземния етаж. Когато Невенна отсъстваше, беше някак си празно наоколо – липсваше сприхавостта ѝ, но и онова русо излъчване с особената мекота… Тя, за разлика от останалите, които доста бързо бяха понаучили от французите да не се бъркат в работите на другите, да поскриват истината, особено когато е неприятна, казано по нашенски – да бъдат лицемерни, не търпеше, особено от страна на представителките на женското съсловие, да бъдат небрежно облечени. Тогава Невенна директно изстрелваше: „Не си сложила подходяща рокля, не изглеждаш добре“ и тъй нататък… Затова и често нейното поведение предизвикваше раздразнение и неодобрителни погледи. Но това беше само в началото – защото нямаше човек, който да опознае тази жена и после да бъде в състояние да ѝ се сърди, макар и тя откровено да го бе обидила в някои случаи. И за мен едно такова поведение и начин на отношение към останалите от страна на Невенна бе много озадачаващо. Та как тогава тя е имала авторитета на една от най-добрите придружителки в последните дни на тръгващите към смъртта? Къде се е криела тайната на нейното отношение към болните хора, та така много тя бе уважавана? Да, странно нещо сме хората, нали?

– Абе, оставете я Невенна – махаше с ръка по неин адрес доайенът на българската емиграция в Париж, наближаващият стоте години бат’ Рафо, прочутият Рафаел Алмалех. – Тя, Невена, си е такава… И в това „такава“, изречено с многозначителност от достолепния човек се утаяваше някаква загадка, но и симпатия – да, Невенна е наш, хубав човек…

50 От бат’ Рафо разбрах, че всъщност по времето, когато се запознах с нея, Невенна вече спряла да работи. Какво да се прави, природата не прощава никому, все някога идва и онова време, когато просто човек трябва да се грижи само за себе си. За Невенна обаче това било много трагично, защото тя през тези години на такъв непосилен труд, поради познатите на всеки български емигрант причини, като повечето сънародници работела нелегално. Затова и сега, вече пенсионерка, разполагала с оскъдни средства, затова и, така поне смяташе бат’ Рафо, нещо се била поизнервила напоследък… От бат’ Рафо научих и „тайната“ на Невенна, заради която по всяка вероятност толкова е била търсена навремето в нейната „професия“.

– Виж сега, Райков, аз много пъти като теб се интересувах как така тя има този авторитет. И от един неин болен разбрах каква е тайната ѝ. Невенна, така ми каза оня, умее да слуша… Нищо повече не ми каза този човек. Само – тя умее да слуша… Ами това е, Райков, че то обаче никак не е малко, нали? Защото в днешно време кой слуша другия, не виждаш ли как всеки залива другия с болката си… А Невенна умеела да слуша… Умеела да слуша… Тя беше първият емигрант, купил си моята първа книга за Париж – „Париж, моят Париж…“. Нямаше и миг колебание – просто жената извади поомачкана банкнота от пет евро от още по омачканото си портмоне и твърдо отсече: – Аз искам тази книга! Изненадах се – разбира се, че ми стана приятно, но и ме озадачи една такава категоричност – та останалите българи гледаха книгата, разтваряха я, но доста се двоумяха, преди да я купят… Все пак българската стиснатост си бе пословична и тук… Докато Невенна не само я взе веднага, но и категорично отказа да ѝ я подаря. Тя просто ми каза: – Господине, книга не се подарява от самия автор, книга се купува! Това да напишеш книга, и то добра, е дарба от свише, това е труд непосилен. Затова и мечта за всеки французин, дори и на най-великия политик, е да напише книга… Не бях чувал такива думи за писателския труд никога до този момент. И ето че сега тях ги произнасяше Невенна – жената с най-тежката професия от всички български емигранти в Париж. Която сега мизерстваше с оскъдната си пенсийка… Да, тези първи пет евро, изкарани с честен труд в Париж, ще ги помня за цял живот. И особено оня жест на Невенна. Тя се наведе, разтвори книгата, помириса я, както майка подушва своето невръстно пеленаче: – Райков, хубава е тази Ваша книга, познах я по уханието, което идва от страниците… Всички останали хора в автобуса бяха притихнали. Невена в този момент като че ли преподаваше своя урок по почит към книгата – там в автобуса, понесъл група български емигранти към техния пореден събор извън Париж по случай празника на братята Кирил и Методий, организиран

51 всяка година от семейството-родолюбци Елен и Петър Горгачеви. Каква огромна разлика от тези няколко топло и по човешки произнесени думички на чист български език от тази обикновена жена с двойното „н“ в името си в сравнение с високопарните, патетични думи на госпожа посланичката, и то произнесени сред българската общност малко по-късно на… френски език. Представяте ли си – в деня на писмото българско, на този свят ден, тя, представителката на българската власт, овъзмездена заради „огромния“ си труд в странство с хиляди евро заплата и купища привилегии на държавен служител, макар и на най-бедната в Европа страна, говореше на сънародниците си, петимни за българска реч, и то на 24 май, на… друг език. Какво всъщност искаше да ни каже по този начин тя, посланичката българска – да, ние знаем френски език, ние навремето сме учели в европейските столици, а не като вас, тънели в невежество по нивите на България… Да, френски, хубав, чужд език. И то демонстриран тъкмо на празника на българското четмо и писмо… Помпозни, грижливо сресани дежурни фрази произнесе госпожа посланичката, а свитата около нея раболепно кимаше – браво, браво… Всъщност какво друго можеше да се очаква да правят чиновниците в посолството, така се запазва хубавата работица, иначе – шут, и в България, а там, да, там… И си тръгна почти веднага след речта си посланичката народна, бързала, много бързала, трябвало на прием някакъв да ходи, откъде накъде ще обърне тя, звездата на празника, капчица внимание на някакъв си писател… Още повече, че и тежкар, Ха, отгоре и на какво тежкар, дори и не подари нещастното си творение, не потърси височайшето одобрение и внимание… Докато Невенна с двойното „н“, тази женица, която никой не знаеше как сама се препитава в края на живота си, просто извади може би последните си пет евро, за да може да прочете книгата на един български писател… Да я помирише и да не забрави да изрече думи на внимание и топлота: „Усещам, че е хубава книгата Ви, господин Райков…“ Да, така беше на оня иначе чудесен празник в околностите на Париж. После ме поеха ежедневните грижи и като че ли споменът за тази моя среща с Невенна поизбледня. Всъщност не бе така – макар и запилял се някъде по света, честичко пред очите ми изскачаше симпатичното лице на Невенна и ония топли думи, произнесени в чест на Нейно величество Книгата, сгряваха душата ми. Веднъж в Париж срещнах бат’ Рафо – близо стогодишният човек „типаше“ бодричко с две пълни с какво ли не чанти в ръце. Когато ме видя и първите му думи бяха: – Научи ли за Невенна? Невенна починала. Цели две седмици никой не я потърсил в апартамента, даден ѝ от общината. Накрая се принудили да разбият вратата – намерили я паднала от леглото… Трябвало да погребат Невенна.

52 И нямало кой да поеме разноските за последния ѝ път в този свят. Парадокс, нали – тя, емигрантката-българка, която била направила топли последните дни на толкова много болни парижани непосредствено преди смъртта им, сега се оказало, че е абсолютно сама, че нямало кой да се погрижи за нея, да я изпрати към оня, другия, както казват, по-хубавия свят… И, естествено, в този случай се намесила, както обикновено в подобни случаи на починали самотници, общината. Разбира се, при изричното условие, че Невенна ще бъде поставена в общ гроб. И тя, парижката община, организирала поредното подобно погребение, нещо толкова обичайно в огромния град… Този път „участник“ в него била и тя, българката Невенна, да, Невенна, с двойно „н“… Там, в огромните парижки парцели – с десетки, а може би и със стотици нейни събратя по злочеста съдба – един общ гроб, без презиме, без име, без това Невенна с двойно „н“… Никой не изпратил женицата. И то нея – жената, която бе придружавала толкова много парижани в техния последен път … Каква съдба – в обща катафалка, в общ гроб… Там, някъде из парижките околности – без име, без двойно „н“… Ех, Невенна… Дано сега, гледайки ни там отгоре – нас, все още живите днес, се усмихнеш. И да приемеш този разказ освен като моята почит към теб за оня невероятен урок по обич към книгата, но и като респект към онова, което, сигурен съм, наймного ти липсва днес – твоето хубаво име Невенна… Защото човек физически си отива, но остава името му. Нали, Невенна? Онова име, да, онова име с двойното „н“ в него… П.П. Вече бях написал този разказ, когато при поредното ми запознанство с български емигранти научих от една госпожа, че десетки, може би и стотици са българите, погребани от парижкото кметство по начина, по който била изпратена и Невенна. От жената научих и това, че всъщност този вид изпращания към другия свят се наричали „дофис“-погребения, значи погребения в общ гроб, без име, със средства на парижкото кметство… Да, „дофис“… – хубава дума, поетична. И, защо ли, някак си, примамлива за нас, българите в Париж? И защо ли с утаен в нея мирис на тъга, на тръпчива, остра тъга… Ех, НевеННа…

53

ДИМИТЪР КАЛЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

КРЪЩЕНИЯ

Втъквам мускула, който се сили в сърцето ми, вътре в устните на смъртта – Боже, те се разтягат (от мен до небето ми). „Много смешен си ми“ – казва тя. Този смях си е мой (тоест аз съм безсмъртен) – ще прекръстя смъртта в сетиво: тъй както слухът ми се кръсти в тътена на творящото естество; тъй както при изгрев се кръсти окото ми под розовеещ епитрахил; тъй както поетът избира мото от класик, добавяйки му стил; тъй както и Платон събирал мислите върху окончанието на нерв, после ги карал да се разлистват в ритъма, с който диша елф. Всяка смърт има смисъл в живота безсмислие – празнота след празнота... Инак тези, които промислят мислите, ще отрекат вечността. Инак мускулът, който се сили в сърцата ни, би ни разлял кръвта, вместо в измислиците на деца ни... „Много смешен си ми“ – каза тя.

54 НЕВОЛНО

свободна силова игра на мисли (там етерът равнинен е прегънат и стволът ще възникне от разлистване) седя в салон заслушан в реч на Дънов за Божието царство на Земята четецът няма гриф за гласни струни и чувството за нещо неизпято извръща поглед (като в стих от Бунин) отвъд прозорците е Първа пролет а на стрехата върху водостока две котки се опитват да се молят (духът им сякаш плаче отвисоко тресе им слабините до сношаване накрая ги търкаля кълбовидно но явно утолен че пресъздава) неволно трябваше това да видя макар че воля с поглед действат слято (нали зърна и клас ведно се жънат) във Божието царство на Земята седя заслушан във речта на Дънов

Худ. Велин Динев, Залез

55 ПОЕТ ДА КАЖЕ

поетът – сноб нарамил гръден кош през проход на мъглива планина ту вдишва непрогледността ѝ (лош) ту вмъква я в кръвта си (добрина) поетът ползва кръв вместо гледци да гледа разни образи (отвъд) например нощем по неравен път той вижда гноми да гризат с резци паважа а над утринния склон следи звездите (след среднощен страх) как се въртят в бъбриво златен прах и как внезапно спират (за поклон) по-долу – тяло свлечено от кръст обръщат го встрани (полу по гръб) и в стъкленичка с много тънък ръб преливат (не смъртта околовръст) пет-шест сълзи от лявото око (кой е пазителят на този сок) Бог става Бог на хората ако поет Му каже че е плачещ Бог

Худ. Велин Динев, Жеравна

56 МИСЛИ НА БЪЛГАРИН В ЧИКАГО

със годините аз залинях в сетивата си без причина май вложих в тях лимфа чрезмерно затова по инстинкт се завръщам пак в Америка като в култ през Чикаго чак от дъното на Великите езера са издигнали кули да смесват езици и звуци между тях ходя прав по отвесни улици за да се побера в себе си архитектурно стоя сякаш между прасци на исполини стъпили в паметта ми до колене прави спят спускат в мускулите си прозрения ей прав си и си мисля как в мислите ми би останал живот ако срина сетивното си стълпотворение със годините заприличват на поселения без свод но прасците все пак продължават в бедра и кръст значи някой прикляква или се покланя интервалът между мисли и послания е много къс

Худ. Велин Динев, Зелено

57

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ ПЕТ ИСТОРИИ...

ЗАВЕТИ НА МАЙСТОР… Някогашните Девненски литературни празници събираха в Долината на голямата химия, която любителите на черния хумор наричаха Долината на смъртта, много и най-различни творци – писатели, художници, всякакви дейци на културата. По време на тези празници за пръв път се срещнах с писателя Васил Попов. Масивната му, хероична фигура стоеше достолепно и внушително, където и да се появеше. Току-що беше завършил романа си „Низината“, в който умело разказваше за обикновените хора от строежите. По онова време не беше лесна работа да се създаде истинска литература, без да се погазят в някаква степен каноните на тогавашните литературни законодатели. Благодарение на таланта и честното си отношение към хората и проблемите им писателят беше успял да създаде произведение, в което не се съзираха бодряческите интонации на така наречената „работническа тема“, не присъстваха лицемерните възхвали на „новия“ човек. Може би поради тази причина не му беше присъдена голямата награда – писателят получи наградата за белетристика. Вечерта, на трапезата (по времето на така наречения социализъм трапезите често бяха внушителни!!!) той не седна при официалните лица, седна до своите герои – обикновени бачкатори, герои на труда способни на ненормални натоварвания и безпрецедентно пиене, на умопомрачително себенадмогване и себераздаване. На писателя му беше добре сред тях – пиеха си делово, мрачно и целеустремено, а от време на време пестелива усмивка съпровождаше спомен за съвместно преживяно изпитание или споходила ги обща радост… Гледах ги с наивните очи на невръстната си младост и някакво необяснимо доверие към тези хора ме караше да се повдигам на пръсти, да се опитвам да се доближа до ръста им. Престраших се и дадох на Васил Попов един от недозрелите си разкази – надявах се, че ще намери малко време и поне ще ме наругае професионално. След няколко дни получих редактирания (иначе казано порядъчно нашарения) мой разказ и писмо, в което писателят ми съобщаваше, че разказът ми ще излезе в „Литературен фронт“ след два броя. В същото това писмо ми казваше още, че сега съм вдигнал ръка и съм заявил, че искам да ставам писател. „Само Времето ще каже дали това ще се случи“, кротко ме наставляваше литературният Маестро. „И още нещо. Не забравяй нито за миг, че читателят е най-свободният човек на земята. Ако прочете първите редове и те не му харесат, той затваря книгата и няма земна сила, която да го накара да продължи“, завещаваше ми прозренията си Майсторът… Не съм ги забравил. И съм спокоен – всичко е в ръцете на Времето…

58 ПЪРВА КНИГА, ПЪРВИ ЛИТЕРАТУРНИ ПЛЕСНИЦИ… Ръкописът на първата ми книга – сборник с разкази и новели – беше се разхождал вече до редакциите на няколко издателства, от които получавах учтиви, но категорични откази. По това време, краят на осемдесетте години, бях занесъл и екземпляр от ръкописа във варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. Нямах голяма надежда, но късметът ми се усмихна – бяха дали книгата ми за рецензия на писателя Георги Марковски. Харесвах книгите му и плахо се радвах, че поне ще се запозная с него, а може би и ще успея да поговоря за нещата, които ме интересуваха – литература, литературен процес, писатели-кумири, тайнството на писането… Зарадвах се, когато разбрах, че рецензията му е положителна и препоръчва на издателството книгата да бъде издадена. Така и се появи „Невъзможна любов“, една книжка от тогавашната библиотека „Кълнове“. Беше издадена скромно, в черно и бяло, без цветове, с меки корици, с книжно тяло на вестникарска хартия. Въпреки това искрено ѝ се зарадвах… В тогавашния вестник „Пулс“ се правеше преглед на младата литературна продукция. Та там, в този „преглед“ ме бяха направили на нищо – окепазил съм работническата тема, не можело така жените на работническата класа да бъдат прелъстявани от разни нафукани мъжкари (визираха разказа „Побратими“), не можело партийни секретари да се напиват и други подобни глупости. Стана ми криво, очаквах поне една добра дума, а получих незаслужено оплюване. Тръгнах си от злополучния „преглед“ и случайно срещнах Георги Марковски. Седнахме да изпием по една водка и преди още да си кажем наздраве, той ме попита: „Какво си увесил нос? Вече си автор с книга…“. Разказах му надвенатри какво ми се беше случило, а той се усмихна добродушно и ми каза: „Тегли им една майна и хич да не ти пука. Пиши си произведенията и слушай само вътрешния си глас… Ако се вслушвах в такива глупости, нямаше да напиша ред след първата си книга… Горе главата!“. Послушах го и до ден днешен съм му благодарен. Едва ли тогавашните литературни плесници биха ми били от полза, ако не бяха наставленията на известния писател… КОЙ Е ИЗМИСЛИЛ КИРИЛСКИТЕ БУКВИ? По време на лекомислената си младост учих известно време в днешния Санкт Петербург. Около 24 май белите нощи неудържимо превземаха небето над северната столица. През първата година на следването чуждестранните студенти усилено изучаваха руски език. Нашата учителка Тамара Кириловна беше една красива и интелигентна рускиня, пред която ни беше неудобно да не си знаем уроците. Тя от своя страна усърдно ни показваше „светите места“ на невероятния град. За „Празника на буквите“, както тя наричаше 24 май, ни водеше на някакво красиво и приятно място (а в Санкт Петербург такива места има в изобилие…) където скромно отбелязвахме празника. Академик Дмитрий Лихачов още не беше обявил България за „Държава на духа“ и тогавашната власт стеснително, почти шепнешком признаваше, че буквите, с които се пише

59 в Съветския съюз, са дело на Кирил и Методий… По пътя към Дома на културата „Първи май“ (бивш разкошен дворянски имот), за където се бяхме запътили, срещнахме няколко красиви гимназистки от училището, в което преподаваше Тамара Кириловна. „Хайде с нас, момичета“, покани ги нашата учителка. „Днес е денят на буквите, с които пишем и които са създадени от Кирил и Методий…“ Момичетата се спогледаха и едно от тях чистосърдечно и наивно се обади: „Но нали нашата азбука е измислена от Ломоносов…“. Настъпи неловко мълчание, но нашата преподавателка тактично, с усмивка ги поведе към празника ни. „Хайде, хайде, момичета, елате с нас и ще разберете кой е измислил буквите…“ Не беше трудно да се сприятелим с хубавите гимназистки. На нас, българските студенти по онова време това ни се удаваше с лекота. Пък и имахме цел – трябваше все пак да помогнем на тези красиви момичета да се освободят от заблудата си. И мисля, че успяхме. До края на живота си щяха да помнят кой е измислил азбуката… МОРЯК СРЕД БАЛКАНА… Къщата на писателя Никола Радев (светла му памет!), която се намира в село Койчевци, почти махала на Трявна, е на сто и трийсет години. Още като я видиш, разбираш, че тук е отсядал българският национал-революционер Иван Драсов – по паметната плоча се познава. А иначе къщата е строена от Минчо Качето, един от многото дюлгери по този край. Построил я е той за вечни времена. И до ден днешен няма да чуеш скръцване от дъбовото стълбище, капка няма да прокапе от плочестия покрив… На десетина километра от Койчевци, по време на щурите ми младежки години, си построих една къщурка в село Куманите, на три километра от Царева ливада – единствената нова къща в селото на известния дюлгерин Иван Давдата, за когото се говори, че е учил на занаят самия Кольо Фичето… Канеше ме писателят така, по комшийски и един ден най-после се завтекох към Койчевци. Никола Радев беше гостоприемен човек – показа ми той къщата, многобройните фотографии от митарствата си по света. Обиколил беше десетки страни по време на морячеството си, донесъл беше разноцветни късчета от многоликия широк бял свят. Накрая седнахме пред огромното древно огнище и писателят извади от хладилника изпотена бутилка почти пълна с бяла течност. „Козе мляко“, усмихваше се загадъчно бившият моряк. „Традиция е в тази къща гостите да се черпят с това питие…“, наля ми пълна чаша писателят. Доверчиво я надигнах както може да се надигне чаша със студено прясно мляко, но още след втората голяма глътка разбрах, че това не е точно козе мляко. „Е, то козето мляко е за мезе на мастиката…“, продължаваше да се усмихва моят домакин… Разбрах, че „това питие“ много върви със сладки приказки, а ако се употребява по светло, много пречи на вечерното пиене… До ден днешен нямам спомен от пътуването ми обратно до Куманите, макар че по този път съм минавал стотици пъти…

60 НОВОГОДИШНО ПРИВЕТСТВИЕ… На моторния кораб „Златоград“ наивно се качих с надеждата да понапиша нещо, свързано с морето и морячеството. Вечерта преди отплаването капитан Горунски, светла му памет, ме покани в малко ресторантче близо до пристанището, поръча бутилка вино и още преди да отпием от първите си чаши, ме попита направо: „Друг път плавал ли си?“. „Не“, отговорих му чистосърдечно. „Е, няма страшно, но все пак трябва да знаеш някои неща…“, започна да ме ограмотява препатилият капитан. Отново чух за интересни правила и поверия, свързани с нелекия живот на море. Късно вечерта отплавахме, минаването през Босфора беше впечатляващо, а след Дарданелите се надигна вълна, благодарение на която разбрах какво е морска болест… Три месеца по-късно плавахме към родния бряг, а настъпващата Нова година ни настигна в средата на Средиземно море. Още в Казабланка предвидливо се бяхме снабдили с нещо като новогодишна елха и сега я украсявахме в офицерския салет. Трапеза, умерено пиене за свободните от вахта, любима музика от касетите, които си носехме от България, глъч като на тържество. Малко преди условното настъпване на Новата година капитанът ме дръпна настрана: „Човек на словото си, кажи две думи на хората. Нова година е…“. Не ме бива за такива работи, но няма как да откажеш на капитана. Помотах се малко, пристъпвах от крак на крак и смутено произнесох нещо като новогодишно приветствие. Моряците вече бяха пили по някоя и друга чаша, та много-много не обърнаха внимание на импровизираната ми реч. Накрая, във вид на неуместна шега изтърсих: „Все пак, момчета, не забравяйте, че под кила се спотайва вода дълбока около три километра… Наздраве!“. Временната тишина изчезна, гълчавата се усили, чуха се думи на негодувание: „Това ли намери да ни кажеш бе, пишман моряко…“. На импровизирания инструктаж преди отплаването капитанът беше пропуснал да ми каже, че такива приказки на борда не се говорят. Дяволът не бива да се дърпа за опашката…

61

ЛЪЧЕЗАР ГЕОРГИЕВ ПОДАРЪК ЗА СЮЗЪН

Беше несекващ поток от тирове, микробуси с ремаркета, автобуси с натъпкан по задните седалки багаж. От балкона на бялата двукатна къща шосето изглеждаше като реката под моста – бълбукаща вода, дошла от върховете на чукарите, за да се разлее в сенчести и дълбоки вирове. Реката-шосе се провираше край бензиностанцията, чернееше денем с асфалтовата дъга, разсякла снежните рътлини, забиваше остри зъби в хребетите, за да се провре с достойнство към Предела, където снегът по върховете стоеше бял и величествен зиме и лете. Нощем шумът намаляваше и призори отново избухваше като свиреп вълчи вой. Автомобилите се движеха през поледицата, ровеха с гуми навалелия сняг и веригите им звъняха отчетливо в студа като удари на ковашки чук. Борис, който от есента пътуваше до града през всеки от работните дни, бе свикнал с реката-шосе. Тя сякаш идваше и се връщаше във вечността; онази вечност, която трудно може да си представим, но която е като сън и смътен спомен, като призрачно видение в обърканото време. Той обичаше да кара бавно и да се наслаждава на пейзажа. Белотата, кафявите линии на тополите, синкавите очертания на хълмовете преливаха в слънчевата позлата на утрото или в бакърените цветове на залеза. Когато се смрачаваше, фаровете на камионите прорязваха клисурата, изскачаха над манастира и кехлибарените им очи плъзваха по ридовете, после мракът отново увисваше над планината, тогава Борис натискаше газта и леко се поклащаше на завоите ведно с малкия автомобил. Изпитваше усещането, че е в лодка, както някога там в миналите лета; с него са децата и Ася, и четиримата се издигат върху пенестите гриви на вълните, смъкват се във внезапно открилите се празнини и лодката продължава да се носи все по-навътре, сякаш препуска подобно на млад жребец, и върху якия му запотен гръб е прилепено едно хлапе с разрошени сламено руси коси; то крещи и вятърът свисти в ушите му, и двамата се носят все по-нататък и по-нататък през долината, в зелената позлата на пристигащия изгрев. Това с хлапето бе толкова отдавна, че изглеждаше някакво особено отражение, като в картините на младата жена, която бе срещнал през лятото на една от вилите. Оттук насетне Борис в най-неочаквания момент щеше да се връща към нея, да си припомня нежната извивка на устните ѝ, скулите, трептящи в лека усмивка, косите, искрящи в кестеняви пламъци, дълбокият поглед, устремен към непознатия мъж, спрял за малко да се полюбува на момичето със статива. Сузане Мейерс или Сюзън, както предпочиташе да я нарича Борис, се бе отделила от групата, за да дойде сама на някогашната партийна вила, сега превърната в хотел. Английският, който той години наред търпеливо изучаваше, неочаквано му бе помогнал, a и тя го владееше безупречно. Тяхната първа

62 среща бе белязана със знака на някакво тайнство, и когато след няколко дни влязоха в стаята ѝ, отначало той не повярва, че всичко това е действителност.

– Не съм го правила досега – наведе глава Сюзън. – Не зная защо, към теб изпитах доверие, а толкова отскоро се познаваме...

– Но ти си вече на двадесет и пет!

– Баща ми е строг фламандец. Бдеше зорко, и докато бях в колежа, и после в университета. Излизах няколко пъти тайно с колеги, последният път дори се влюбих, но той разбра и... След провала на тази връзка се наложи да вляза и в клиника. Уж обикновена депресия... Сюзън впери очи в полюлея на стената. Кристалните пера под електрическата крушка излъчваха мека сребърна светлина. Тя стана и ги докосна с ръка. Чу се звън, сякаш в белотата на стаята влетяха звуците на десетки малки камбани. В този миг вън проблесна светкавица. Тя проряза върховете на боровете, огря терасата и след малко проеча гръм, който разтърси сградата. Повторно прозвъннаха кристалите, Сюзън се дръпна уплашено назад и неволно, без сама да разбере, се отпусна в прегръдката му. Токът внезапно спря и вилата остана без осветление. Изгаснаха и далечните светлини в ниското, където се бе притаило селото.

– Страх ме е! – Сюзън се притисна още по-силно. – Боже, какво става?

– Понякога и това се случва у нас – засмя се той, после неочаквано я вдигна и я понесе към леглото. – Просто от града за по-лесно са изключили напрежението и ще постоим малко на тъмно. Хайде, отпусни се!

– Не мога! – призна си тя, беше смаяна от волността, която той си позволяваше, но само добави едва чуто. – Всъщност... сега ми е по-добре. С теб някак не усещам толкова силно опасността...

– Защото я няма! – каза той и внимателно се отдръпна. – Хайде, легни си спокойно...

– А ти?

– Не се бой, тук съм. Ще стоя до теб и ще галя косите ти. И той мина нежно с длан по лицето ѝ, наведе се и тя усети горещия огън в устните му. Дръпна се към възглавницата, но после си каза, че може да го обиди, и сама протегна ръце. Той се наведе към нея, тогава стаята се залюля, вън гърмеше, но в ушите му напираше друга музика, която напълни с кристален звън пространството.

– Горещо ми е! – промълви тя и продължи да стиска ръката му. Струваше ѝ се, че всичко по-нататък става като на забавен кадър. Той плъзна длани под блузата ѝ, Сюзън понечи да изкрещи уплашено, както обикновено правеше, когато брюкселският ѝ приятел непохватно се мъчеше да изкопчи от нея онова, което всеки мъж търси в жената. Сега обаче мъжът бе далеч по-различен – мил, внимателен и съчувстващ, сякаш сам се измъчваше от мисълта, че може да я засегне и притесни. И тя, отпуснала глава, с разпилени по възглавницата коси, подобно на видение в здрача на стаята, се остави в ръцете му. Онова, от което с години се бе плашила, се стопи. Падна и последната преграда между двамата. Усмихвайки се в тъмнината, Сюзън наблюдаваше сякаш отстрани себе си,

63 виждаше излитането на дрехите, които кацаха като големи бели лебеди върху пода, и не вярваше, че се е случило. В началото усети някаква болка, но това бе твърде маловажно пред желанието да се хареса на мъжа до нея, който заслужаваше тази награда; Сюзън нямаше какво да му дари; отдаваше му невинността си и подозираше, че това едва ли е толкова важно в биографията на този мъж, и все пак бяха знак към него, важен знак; дано да го разбере, дано да не свърши всичко, да изчезне магията, да се прекърши нещо в нея още преди да е започнало, както в оня ден, когато с проклетия си приятел Йохан мислеше, че е станала жена, но писъкът ѝ – този пронизващ съзнанието вик от болка – го накара да се дръпне бързо от Сюзън и да се свие като виновно куче в ъгъла. Нищо подобно не се случи днес и тя бе изумена. Вярно, болеше я, сякаш нещо с мъка се разкъсваше в нея, но болката бе поносима и това дори, кой знае защо, започваше да ѝ харесва. Без да си спомня строгия глас на баща си, без да се сеща за някогашните напътствия на покойната си майка, Сюзън разбираше, че жената в нея е дошла. Тя заявяваше властно своето право на съществуване, притискаше се интуитивно и все по-настойчиво, сякаш го беше правила с Борис десетки пъти; извиваше се и стенеше, накрая закрещя, но това не изплаши мъжа до нея и той не избяга в ъгъла. Продължи да милва тялото ѝ, което ѝ помагаше да се успокои, да въздъхне облекчено и безсилна да отпусне глава. Едва тогава Борис се надигна и прошепна: – Току-що стана голяма, Сюзън! Зад билото на хълма все още продължаваше да гърми, светкавиците рисуваха за миг чудновати фигури по короните на боровете, но небето се бе прояснило и сега на хоризонта блестеше сребърна огърлица от звезди. Вперила очи навън, Сюзън слисано наблюдаваше промяната.

– Изненадана си и още как, нали? Е, в планината е така, понякога страшно, но красиво – усмихна се той. Тези дни и нощи продължиха до деня, в който тя трябваше да замине. Борис си каза, че по-хубаво време за отпуската му едва ли ще се случи, забравил бе за призовката по делото, за Ася и малките, и поведе Сюзън из планината. С часове газеха из бистрата река, ловяха риба и я печаха, но вировете бяха плитки за къпане и тогава се качиха на една от почивните станции, където имаше плувен басейн. Беше към края на лятото. Неколцината посетители не им обръщаха внимание и необезпокоявани, те плуваха до премала, сетне постилаха хавлиените кърпи на терасата. От тук се виждаше цялата планина. В далечината бяха чукарите, забили покрити със сняг върхове сякаш в самите облаци, по-надолу очертанията ставаха по-плавни. Полегатите извивки, реката, гористите хребети позволяваха на Сюзън отново да посегне към статива. Борис наблюдаваше спокойните и уверени движения на молива в ръката ѝ и му се струваше, че тези дни са награда на провидението след дългия кошмар от разправии за етажа от кооперацията, колата, децата. Всичко това вече беше без значение, защото се бе появила Сюзън; и да бе сънувал, и да бе мечтал, загледан през прозореца в задушния кабинет, когато най-сетне оставаше сам без досадните въпроси и подмятания на колегите си, той едва ли щеше да си представи, че тъкмо през този месец ще

64 се появи Сузане Мейерс, за да прогони с магическа сила страха от самотата, укорителните погледи на познати и съседи, упреците на роднини. Ето, това бе свободата – да избира, да се радва неподправено на всеки нов миг, да пътува. Да, да пътува, макар че това пътуване щеше да отведе обратно Сюзън в Белгия. Борис преглътна обзелото го тягостно чувство. Откара момичето до града, където трябваше да се събере групата от летния университетски семинар, за да поеме към софийската аерогара, маха дълго с ръка след автобуса, а оттам насетне зачака писмата ѝ, които до някое време щяха да идват през седмица, по-късно оредяха и накрая спряха съвсем. И сега, няколко месеца след заминаването на Сюзън, той продължаваше да се втурва с малкия си автомобил в реката-шосе, с лекота се провираше край огромните тирове, въртеше волана, сякаш гребеше в открито море, и, кой знае защо, му се струваше, че това го отвежда все по-навътре, към неговата Сюзън, която бе може би само красив сън, само една игра на измъченото му въображение или пък реакция на един мъж на прага на четирийсетте. Поне старите бяха доволни, внукът им носеше хляба мек, храната прясна, понякога слагаше на масата и бутилка вино. Вече не го коряха за Ася, отваряха приказка за децата и Борис ги успокояваше, че редовно ги вижда, добре са с уроците, не са останали без пари, а иначе в града навред е скъпотия. Старите уморено клатеха глави – така е, обърка се светът, поне да сте здрави вие младите. А истината бе, Борис спестяваше. Лишаваше се от много неща и всеки месец обръщаше левовете в евро, после ги слагаше на влог, нека да ги има, нищо не се знае в проклетия живот, току-виж го завял вятърът на другия край на Европа… И тази вечер Борис се прибираше от града, след като бе вкарал в банков депозит половината от заплатата си. „Нима ще се превърна в застаряващ скъперник, който дори покрив вече няма над главата си, но трепери и за последния лев?“ – мислеше си той и изпреварваше един след друг тировете. Измъкна се навреме от колоната товарни автомобили и пристигна в селото, преди да се е здрачило.

– Има нещо за теб, от пощата го донесоха – посрещна го старата, още преди да е влязъл. Борис пое плика с разтреперана ръка. Няма съмнение, беше от Сюзън. Качи се в стаята си. Разпечатаният на принтер шрифт играеше пред очите му. Защо ли ѝ бяха потрябвали тези официалности? Остави писмото на масата и излезе на балкона. Едва сега чу шума на реката, събрала мелодиите на планината – стихиите на бурите, нежността на меките есенни дни; край бензиностанцията изтичаше другата река от автомобили; те пътуваха забързани, сякаш съзнаваха, че този път, макар и далеч от магистралите, бе не по-малко важен от всички други важни пътища, които отвеждат до сърцето на континента; и Сюзън бе прозряла това, когато ги рисуваше в графиките и акварелите си. Значи тя не бе забравила нещата, които във Фландрия едва ли можеше да усети; не бе забравила, че и Борис бе частица от нескончаемото движение, от вечността... Той се върна и отвори плика. Гледаше смаяно и не вярваше на очите си. Писмото беше писано на компютър, в долния край подписът издаваше нервен мъжки почерк.

65 „Почитаеми господине – гласеше краткият текст, – вие навярно не знаете, че детето ми отново е в болница. Когато Сузане чистосърдечно си призна за връзката с вас, не се сдържах и реагирах твърде остро, без дори да ви познавам. Съжалявам, че я нагрубих. Не вярвах, че преживяното от пътуването до България тя е приела толкова сериозно. А ето, че проклетата депресия, от която толкова се бояхме, отново се появи. И тъй като Сюзън непрекъснато повтаря името ви, единственото, което мога да направя, е да ви изпратя чрез посолството в София билет до Брюксел и да ви помоля да посетите дома ни в Льовен и клиниката, където тя е настанена. Семейството ни ще поеме разноските по пребиваването ви. От разказа на Сузане научих, че до неотдавна сте бил семеен и имате две дъщери. Вярвам, това ще ви помогне да разберете един баща...“ – Ще го убия! – стисна юмруци Борис, после реши, че е безсмислено да си къса нервите. Все пак утре ще изтегли спестяванията си, досега не е бил длъжен никому, няма и да бъде. Колкото до Сюзън, тя струва повече и от един самолетен билет, и от няколко дни в белгийски хотел. А защо и да не я развесели? Ще се преоблече, както някога надяваше старите дрехи на дядо Коледа за дъщерите си, ще влезе в клиниката, после изведнъж, след подаръка от България – и за това трябва да помисли, ще смъкне шапката и брадата, и ще се изправи пред нея. Защо пък не? Нима в този свят вече не стават чудеса? Нима Сюзън не е едно голямо дете, което може да бъде излекувано не с лекарства, а с нещо друго, трайно и голямо, което и двамата с години са търсили, за да стигнат найпосле до него? А сетне… каквото е рекъл Бог. С писмото в ръка той излезе на балкона. Долу в ниското реката сякаш изпод краката му нижеше вечната си мелодия, отсреща към бензиностанцията тировете все тъй продължаваха да се изнизват към зъберите на планината и напомняха на вода, която тече и отминава, и отново се връща, а сетне наново продължава, както всички безкрайни неща в нашия малък свят.

Худ. Велин Динев, Музика

66

ПЕТЪР СТОЙКОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

ВТОРО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЧЕТЯЩИ

На Георги Н. Николов

Колебаеше се Хамлет. Казах му – БЪДИ! Но Ана Каренина не можех да спася. Остап Бендер бе вечен оптимист, а княз Мишкин – толкова добър. Люцкан харесваше цветя. Не можах и него да опазя. Капитан Васко Москосо де Арагаум ме смути. Литературен герой ли си и ти? ЛЮБОВТА И СЪНИЩАТА

На Миглена Мъчих се да те забравя. Но сънищата ми те помнят. И се събуждах... Животът продължаваше. Очаквах нощите, за да сънувам теб, в която влюбен бях. Сънищата водеха към никъде. Не можех да ТИ простя, че те обичах. Но мазохистично исках да сънувам. Алцхаймер. Как искам тази болест на Алцхаймер... Та ти бе толкоз самовлюбена... Да ти простя ли? И да престана да сънувам.

67 КЕСТЕНИ

На Веселина

Пак цъфнаха кестените. И напомнят за теб. Отдавна беше любовта ни. Вече обичам друга. ... А навсякъде кестени... Непроходима гора... ДИШАМ ТИШИНА

На Иван Доброгледски

Дишам тишина, а шум навсякъде. Лудите са истинските хора. Те мислят и мълчат. Питам. Но не отговарят. Лекуват ги, а уж светът е мъдър. Пуснете лудите на свобода. Те са уморени. Плачат за света. Долитат птици. Кацат. Искат да помогнат. „Мъдрите“ ги пъдят. Птиците отлитат. Не се натрапват. Не кълват. Не грачат. ... Хичкок се чуди. Добре че има луди!

68 ПО ДАЛЧЕВ

Както след смъртта на мидите,охлювите,птиците остават черупките, гнездата така след мен ще остане и мойта къща. Кой ли ще я обитава? Не знаят – тази къща е бездомна. Без уют и хора. Само кукувици искат да я ползват.

– Бездомен! С къща?! – казват и се смеят. Аз плача. Но все пак тя приютява. ЛЯТО

Тя потъна в слънцето в едно прекрасно тъжно лято. Обичах я. Тя се смееше. Може би ѝ бях средство против скуката. Вероятно ме е забравила. А аз я помня. Впрочем не беше тъжно това прекрасно лято, изпълнено с емоции. Не! Всичко бе чудесно. Само раздялата бе тъжна. И сега е тъжно. Защото никога след това не я срещнах.

69

ТРАДИЦИИТЕ

МАЯ ГОСПОДИНОВА ОЩЕ ЗА ЗНАЦИТЕ, СИМВОЛИТЕ И ПРОЧИТА НА ТРАДИЦИОННАТА ВЕЗАНА КАПАНСКА ЖЕНСКА РИЗА ОТ ПОПОВСКО Старото местно население в Североизточна България спада към групата на полянците (полски жители) ([14], с. 57) или хърцо́и – „вехти българи“, турците ги наричали ерлѝи (от йер – място), или ерлийско население [21]. Част от полянците обособяват капанската етнографска група. През втората половина на XX в. в Разградско капанци населяват селата Каменово, Топчии, Дряновец, Осенец, Кривня, Сеново, Хлебарово, Езерче, Гецово, Ушинци, Желязковец и т.нар. Доброшка махала, а в Търговищко – регион Попово: Садина, Опака, Паламарца и Гагово ([36], с. 7). Към периода на настоящото изследване от упоменатите села в Поповско вследствие на демографските процеси по-компактно население с капанско самосъзнание има запазено в селата Паламарца и Садина, а помалко в Гагово и гр. Опака ([30], с. 23; [35], с. 142). По тази причина обект на настоящото изследване са с. Паламарца и с. Садина, регион Попово. Независимо от изнесената по-горе информация, говорейки днес за капанската етнографска група, обществото обикновено приема населението в разградските капански села, без да се отчита фактът, че в някои селища в Поповско тенденциите към глобализация и европеизация за разлика от много други райони на страната все още не са претопили напълно народната памет. Наследниците на старото местно население в тези села са запазили значителна част от материалното наследство, оставено от предците им, като най-съществен дял се пада на традиционната капанска носия, и като че ли найважен – на автентичната везана женска ризата. Този шедьовър на домашното капанско творчество е сравнително добре проучен. В повечето случаи обект на теренни изследвания са разградските капански села. Първите систематизирани проучвания на капанската етнографска група са направени от екип на БАН в периода 1973–1977 г. при разработване на сборника „Капанци“ като част от поредицата „Етнографски проучвания на България“. При това изследване на терен са обхванати основно селата с капанско население в Разградско. От Поповско са използвани в някои дялове на изданието единствено архивни и публикувани материали. Тогава се приема, че „разградските капанци са напълно достатъчни за изчерпателна характеристика на това население“ ([36], с. 7). Тук е наложително да бъдат съобщени по-конкретните изследвания на Светлана Радева на капанската носия от с. Садина (2007), както и изключително ценните по-широкообхватни проучвания на старото местно население в Североизточна България от проф. Любомир Милетич (1902), проф. Иван Коев (1946, 1948,

70 1951, 1972, 1980, 1982, 1983), проф. Христо Вакарелски (1964, 1977), изследванията на българската двупрестилчена носия на проф. Мария Велева (1963, 1971), и др. Но като цяло се създава усещането, че тази материална старина, съхранена и до днес в Поповско, остава в сянката на капанци от Разградско. Проследявайки старинната семантична натовареност на шевицата, съществува мнение, че с появата на тъканта и дрехата тя е тази, която пренася татуировката, т.е. родовата тамга, върху облеклото. Откривайки съществено сходство между редица елементи от българската шевична украса, знаци, открити върху археологически паметници от времето на първата българска държава и везаната орнаментика на чувашите, нееднократно са правени предположения за генетичните и културните връзки между българите и днешните чуваши (Пунтев, 1972). Наложително е да се отбележи и интересът на някои руски изследователи в опит за разкриване на общите корени между двата народа (Гаген, Торн, 1958; Денисов, 1969). В българската патриархална култура шевицата е тази, която е носител на връзката между природата, човека и неговата социокултурна среда ([32], с. 22). Ива Стоева я определя като основен идентифициращ фактор, един от белезите за разграничаване – „ние“ – „те“, или „нашето село – тяхното село“ ([32], с. 25). Позовавайки се на идеята на Светослава Ганева, че „казваме неща с дрехите, които избираме да носим“, то следва да се приеме и констатацията, че везаната украса на българското народно облекло може да бъде „прочетено“ като „текст“ ([10], с. 9). Даденото от Клод Леви-Строс определение за етнография насочва към наблюдения и анализи на човешките групи, разглеждани в тяхната особеност в естествената им среда и целящи възстановяване по възможно най-достоверния начин на живота на всяка една от тях ([33], I, с. 12). Позовавайки се на казаното, тук се приемат за проучване два отделни социума– капанци от с. Паламарца и капанци от с. Садина, регион Попово, като сегменти на обхватната капанска етнографска група. За сравнение се прилагат и някои теренни изследвания на локалната хърцойска група от с. Кацелово, общ. Две могили. Социокултурните представи и самопредставите на местното население, разказаните митове и легенди, интерпретацията на отминалите събития, проектирани през кройката и везаната орнаментика на традиционната женска риза, сравнени с фактологически материали, дават светлина върху някои елементи от социалната и културната антропология на двете групи. Има ли текст в шевицата и какъв е прочитът на поповските ка́панци? Какво се знае и не се знае за символите и смислите вложени в тълкуването на варианта „нашето село“ – „тяхното село“? Като се има предвид, че двете села – Паламарца и Садина – са населени места с древна история, то разчитането на знаците се търси назад във вековната история, в поминъка, обичаите и нравите на старото местно население. Какви са историческите факти? Районът е населен още от Античността. По-късно, според запазените турски регистри, става въпрос за стари български селища отпреди турското нашествие, появили се по време на Второто българско царство. Селата са отбелязани в документи още от XIV–XIX в. с днешните си българските имена. През XVIII в. вследствие опитите за ислямизация българското население в Поповско намалява, а районът се населва основно с мюсюл-

71 мани. Компактно българско население се запазва в няколко капански селища: Опака, Садина и Паламарца. Всички други села в района са изцяло ислямизирани ([30], с. 5; [1], с. 5-6). Векове наред българите християни в проучваните населени места съжителстват с турското население, което е „по-силно от българското“. По този повод проф. Любомир Милетич пише: „В Поповска околия турското население е било толкова гъсто и многобройно, че е чудно как тук са оцелели някои села със старобългарско население, което е било заобиколено отвред от „турци“, като напр. Паламарца“ ([21], с. 126, 127). Прави впечатление определението „старобългарско население“, дадено още в началото на ХХ в. И тук идва настоящото изследване за представите, пречупени през народния фолклор, за народопсихологията на местните жители, за отражението на бита, традициите и родовите устои, съхранени и предавани чрез конструкцията и везаната украса на женската автентична риза от поколение на поколения. Автентичната капанска носия Възрастните жени, а и по-младите, от двете поповски села пазят по една, а не рядко и по две автентични капански ризи. Гордеят се с това, че не само ги имат, а често вадят от старите ракли и обличат като част от традиционната капанска носия „я по празници, я по участия с певческата група или ансамбъла за автентичен фолклор“/1/. Казват, че и дъщерите, и внучките, и правнучките им даже с мерак ги носят /1, 2/. Става въпрос за регионален вариант на традиционна риза като част от автентичната капанска женска носия, разновидност на срещаното в цялата Дунавска равнина женско двупрестилчено облекло, характерно за старото местно хърцойско население ([21], с. 23; [4], с. 5; [2], с. 117). Проф. Мария Велева определя двупрестилчената носия като такава, разкриваща много по-дълбока старинност, спрямо женското облекло в останалите райони на страната ([4], с.

5). Проф. Любомир Милетич я сочи като сигурен белег, по който може да се съди дали населението в Североизточна България е местно или преселено ([21], с. 23). Проф. Иван Коев отбелязва, че от VII до XI в. автохтонното българско население ка́панци има своя оригинална носия, шевици и накити. Едва след XIII в. и нататък те внасят известни промени в облеклото си, повлияни от славянските традиции, но запазват изцяло неговата шевична украса ([14], с. 59), като се предполага, че декоративните елементи са наследство от прабългарите ([5], с. 78). Ризата капанка Най-ценната част от традиционната носия за жените от капанската етнографска група, така както и из цялата българска етническа територия ([10], с. 15), е ризата. Още преди повече от век проф. Л. Милетич е впечатлен от силната значимост на дрехата за капанци: „Поради тая риза дори самите жители хърцо́и в Поповска околия носят име капанци“ ([21], с. 62). В потвърждение на казаното, сред капанци от с. Топчии, Разградско, съществува израза: „на тез, дет носим риза ка́панка, ни викат ка́панци“ ([22], с. 135). И днес в с. Паламар-

72 ца я приемат за „свята“. В селото казват: „по нея само може, без нея не може. Така казваше баба. Това разказваше и майка“ /2/. Възрастните садинча́нки още помнят завета на своите баби, че жената не може да остава без риза. В селото се използва израза „гола капанка“, когато жената е само по риза ([29], с. 229), /5/. Най-често дрехата е позната както сред всички останали от етнографската група като ка́панка. В с. Паламарца вложените символи и семантично съдържание са пречупени през селищния усет за културна старина, влагайки нова светлина и значимост. Наричат ризата огъ́рлицата /14/.

Фиг. 1. Ка́панка – женска риза от Разградско ([13], с. 71). Тази част от традиционното женско облекло със своята шевица и начин на носене, конструирана на фона на останалите елементи от женската носия се определя като най-съществения групов елемент и разграничителен белег от ризите на другите етнографски групи. Възприема се като горна дреха, защото при структурирането на костюма по-голяма част от ризата остава открита, поради което останалите части от облеклото са съобразени с нея ([22], с. 135). Достъпните проучени експонати в конструктивно отношение носят основните белези на типичната ка́панка – риза от туникообразен тип (Фиг. 1), характерна за етнографската група, за разлика от втория вариант, наречен бърча́нка, характерен за по-голяма част от останалите населени места в Дунавската равнина ([2], с. 238; [4], с. 32-33). Туникообразната риза се сочи като сравнително стародавна спрямо останалото облекло в Североизточна България и е пригодена към двупрестилчената женска носия, за която се приема, че има славянски корени (Велева, 1963:38). Съществува сред проучваните капанци мнение, че този тип кройка на ризата е характерен единствено за тях, ка́панците /1, 3, 4, 2/.

73 Необходимо е да се припомни, че тя е разпространена и в Преславско, в Провадийско ([4], с. 31; [7], с. 289) и в с. Ново село, Видинско ([23], с. 8–10), като част от двупрестилчената носия. Среща се и в Кулско, позната с името кошу́ля, във Видинско като туникообразна белу̀шка (в състава на сукманената носия) с пестелива везбена орнаментика ([23], с. 8–10). Най-старинните тъка́ни ризи, така както и в останалите капански села ([4], с. 37; [22], с. 134; [28], с. 14), са шити от домашно, дебело, кораво, пъ́ртено (конопено), неразкроено, в естествената му ширина платно. Твърдостта на плата придава обемист вид на дрехата. По-късно, както и при разградските капанци ([22], с. 134), платното и в двете села се тъче с памук, върху конопена основа, познато като ме́лязно. От към 30-те години на ХХ в. изработват ризите от памучна тъкан. Странично ризите се разширяват трапецовидно чрез триъгълни парчета, придаващи допълнителен обем, които заемат пространството между престилката и пещимала при подредбата на носията. Наричат ги подобно на останалите капанци кли́нувите. Платът не е срязан на раменете, а е двойно прегънат, с дължина чак до „пити́те“ ([13], с. 71). Ръкавите са от платно и половина, прикачени директно към отворите за ръцете и са с широк отвор към китките. В средата на сгъването на плата изрязвали голям триъгълен отвор, познат и сред поповските капанци като огъ́рляк или огъ́рлие. От него се оформя дълбокия пазвен разрез. Характерен белег на ризата е много дълбоката пазва, образувана от изтегляне на горната част на ризата над конопените върви на пещимала и престилката. „Туй тукъ шъ гу нъгъ́нът, нъгъ́нът, нъправьйт нъ па́звъ. И туй нещу ви́свъ вър тя́у – вър пристилкътъ и пищималъ. И зъкривъ вървити“ /5/. Този начин на оформяне на пазвата всички от етнографската група приемат като практично решение – да се слага хляб, пари и др. ([4], с. 37). Чрез така издърпаната пазва, дължината на ризата при обличане стига до средата на глезена. Поради начина на структуриране на ризата ръкавите също са широки, дълги и прави. Типично за всички капанки е закачането им при лактите със специално тъка́ни за целта пъстри вълнени коланчета и повдигане с кукички към раменете. Така ръкавите стояли вирнати към китките ([22], с. 134). Садинчанки помнят този етнокултурен елемент ([28], с. 10), който имал и естетическа, и практична стойност. „Имъ връв дъ издърпвът ръкавити, къту шъ ръботи.“ /5/. Вторият край на връвчицата пришивали за раменете /10, 5/. В с. Паламарца традицията не се знае /1, 2, 6/. Прочитът на кройката, изработката и начинът на носене на „святата“ за поповските капанки дреха ни води назад във времето към оцеляването на старите капански родове. Със своята твърдост, ширина и дължина, ризата стояла на тялото като горна дреха, не прилепвала, не можело даже да се загатват женските форми на тялото. „И кът йъ носи, дън съ виждъ куля́нуту!“ /5/. Така жените оцелявали „по турско – нищо да не се вижда от тялото“ /14/. Голямата изтеглена под корема пазва говори за мястото, което заема жената в капанското семейство: да продължи рода, да отгледа деца – 5, 6 и повече, което водело до промяна на фигурата и́, а това изисквало и голямата пазва /2,

74 6, 7/. Някои от семействата имали и по 9 деца, за да запазят здравите семейни корени: „Как да няма голяма пазва? На дядо Ради, баща на баща ми, са били 9 деца. Аз направих родословно дърво и стигнах до 126 – разклонение. Така са оцелявали капанци, запазвали са се!“ /8/. Приблизително от кръщенето до края на живота си жената капанка до към средата на ХIX в. не се разделяла с туникообразната риза. Облечена е с нея и през деня, и през нощта, и в делник и в празник. Така конструирана, в зависимост от възрастта, социалното положение и други фактори, ризата ка́панка сред цялата капанска общност се изработвала различно везана – за дете, за малка мома, за мома, за млада невеста, за омъжена жена, за възрастна жена, празнична, ежедневна и др. ([22], с. 135–164). В проучваните села казват, че ка́панката е празничната риза, тази с богатата автентична бродерия, а ризата за ежедневна употреба е туникообразна, но с бедна шевична украса. За пръв път и при поповските капанци малко момиче облича ризата на първия си празник – на кръщенето, но с много опростена кройка и шевица ([28], с. 14). В с. Паламарца ежедневната риза е с едностранна бродерия, по диагонал на пазвата. Обемиста и дълга, с туникообразната си кройка, ризата в с. Садина използвали и като нощница, и като горна завивка. „Кът си легни – кръкатъ и́ дъ съ зъвивът.“ /5/. През летните месеци, когато жената работела сама на полето, било допустимо да е само по риза и престилка ([22], с. 135). „Ама саму кътуй съма, без мъже“/3/. Спомнят си, че наесен жените събирали орехи и ги прибирали в така оформената дълбока пазва. Големината и ширината на ризата давали възможност да бъде носена дълги годините, независимо от променящото се телосложение на жената /5/. Празничната риза – „ка́пънкътъ мумичиту си ушивъ – зимътъ, кат утидът на сиденкити. Кунце́те съ ут тяу предени, кунце́те съ ут тяу буьйдисвъни. Носят я на „све́ть день“. И с нея я погребват. Нъ нивътъ ни е одилъ с нея тя. Или иднъ, или две имъ – иднъ кълчищинъ и иднъ мельйзнъ, как дъ ходи? И баба казвъши: „Ем с капънкъ дъ мъ зъровити!“ Мойтъ баба я обличъши ду пуследну, умря през 1949 г., ама я обличаше саму пу празници. Тя е празничнътъ ризъ“ /5/. „Ризата ка́панка е празничната риза за жената. Няма да ходи с нея на нивата я. С нея се жени, с нея я погребват. Всяка жена в Садина е имала капанка, и бедните, и богатите. Не съм чувала някоя да няма“/9/. „Това е официалната им дреха. Не можеш на жътва да идеш с нея“/8/. Пенка Чакърова – балканджийка, снаха в с. Паламарца, си спомня: „Аз като се ожених, на мегдана правеха хора́. Аз тогава, през 1954 г. видях – едни красиви носии. По празниците с тях бяха“ /7/. До към 30-те години на ХХ в. в първата брачна нощ младата невяста задължително си лягала с ризата ка́панка. Следващата сутрин я изнасяли, размахвали я, да се види честна ли е момата, и я простирали на плета. Едва тогава се пристъпвало към благата ракия /4/. Най-старинните паламарски и садински ризи, независимо от различията, които ще бъдат разгледани в следващите текстове, съдържат основните описания на традиционната капанска риза. И ако в с. Паламарца я носят стегната в кръста с учку́рче (конопената връв) и върху пещимала и престилката

75 я пристят с 3–4 см колан, така, както е характерно за етнографската група ([22], с. 135), то обратно на тук изложената информация в традиционната женска носия от с. Садина видимо отсъства коланът. „Ти да си ни видяла някъде с колан? Аз не зная такова нещо. Нали виждаш, че ние играем хората само на ръка. Не се хващаме на колан“ /9/. Ризата садинчанки привързват с чуку̀рите (вървите) на пещимала и престилката /5/. В представите на поповските капанци със своята шевична украса, ризата е неизменна част от древната им култура, уникат на везаното изкуство, съхранила в себе си и стародавност, и традиции, и духовност и семейна устойчивост. В разговори и интервюта многократно напомнят, че са истинските българи и привеждат в пример ризата ка́панка, като доказателство за прабългарския си произход. Твърдят, че доказателството е в шевицата на пазвата и огърля́ка/ огъ́рлието. Познават и видовете бодове „Ей туй, тука су́сминску, пък туй ку́мънци“ /3/, но нямат по-подробна информация. Шевиците на ризите са изпълнени основно в сусмения и куманския бод. С бодови́я бод са очертани фигурите, а със су́смения и ќуманския (който се шие на кръстчета, поради което се нарича кръстовиден и се прилага основно на пазвата и огърлието) – пълнежите. Куманският/кръстовидният бод е характерен за капанското везано творчество ([22], с. 135; [17]; [13], с. 98; [20], с. 13). Той се приема за най-стария от видовете бодове. С него най-добре са везали геометричните орнаменти, които са и най-древни ([20], с. 19). В с. Садина куманският бод е познат като ку́мънци /3/, или като ку́манки ([28], с. 10). В с. Паламарца орнаментите казват, че шият на кръстчета /8, 1/. По-късно, когато се появяват нови орнаменти с мотиви от растителния и животински свят, което изисквало по-голяма гъвкавост, се създали останалите бодове ([20], с. 19). В с. Паламарца наричат женската риза и ку́манска риза – ка́панка /6/, повлияна вероятно от куманските шевици след XII в. ([13], с. 102). Независимо че кръстовидният бод е един от най-често използваните везбени бодове по българските земи ([20], с. 19), възрастните жени от проучваните селища са убедени, че той е характерен за капанци и вероятно се е разпространил в носиите на останалите етнографски групи от тях. /3, 1/. В опит да се направи съпоставка, без да се търси обяснение, тук ще бъде приведен фактът, че основния везан бод на ризата в двупрестилчената носия на хърцо́ите от с. Кацелово, Русенско, също е кръстовиден. Шевът наричат ќумънчитъ. С него се извезват орнаментите на гърля́ка на ризата набра́нка, и на бачъ́ра (пришитата извезана лента около ръкавите). Някои от жените в селото наричат ка́панка ризата в кърлянчената носия, която започнали да носят след Освобождението. Съществува мнение, че след 20-те години на XX в., когато постепенно отпадат строгите забрани за женитба между представители на отделните етнографски групи, в селото е дошла невеста капанка и е донесла дрехата, което е дало отражение и върху изработката на местната риза /12/. Независимо от приложения тук материал, същият не претендира за изчерпателност, а оставя въпроса отворен.

76 Българската кръстовидна пазва През първата половина на ХХ в. проф. И. Коев остава впечатлен от красотата и символиката, която капанки пресъздават чрез везаното си изкуство. Определя специфичната народна шевица по пазвата и огърлието, като „българската кръстовидна па́зва“ или „п́азвено везмо́ на женската риза“, като единствено срещаща се при капанци и при чувашите, като „културна старина“. Този етнокултурен елемент е един от мотивите, въз основа на които проф. И. Коев прави предположение, че капанци са компактно запазени потомци на Аспаруховите българи ([17], с. 37–40). Проучвайки носиите в Североизточна България, проф. Л. Милетич описва орнаменталната композиция по следния начин: „На гърдите обикновено с черна вълна е извезан кръст или друго някое украшение“ ([21], с.

62). Шевицата (Фиг. 2) се оформя от везаната ивица около огъ́рлието и пазвата, и две симетрично разположени стилизирани фигури от двете страни на гърдите, познати сред капанското население като петлета. Мотивът е определен като най-старинния, специфичен за капанската женска риза, определящ етнографски групов елемент ([17], с. 40; [22], с. 136-137).

Фиг. 2. Кръстовидна пазва, втора половина на ХIХ в., собственост на Пенка Чакърова, с. Паламарца Орнаменталната композиция ярко се откроява при по-голям брой от ризите в проучваните капански села. Паламарчанки и жените от с. Садина приемат шевицата с петлетата като символ на величие, на нещо истинско българско, но нямат информация за произхода и́: „Ей на туй тука му викаме петлета, ама що, не зная“ /2/. Проф. И. Коев пише: „Оказа се, че този вид везбена композиция

77 битува само сред омъжените чувашки и капански жени, станали майки, приели майчинството“ ([16], с. 168). В селата Топчии, Каменово и Дряновец (Разградско) риза с тази бродерия момичетата обличат по-рано, когато навлязат в пубертета и я носят до края на живота си ([22], с. 139). В с. Паламарца „Тес ризи с петлетата ги носят само женените, на младите са бес петлета“ /13/. Посочените данни могат да се приемат за различни междуселищни варианти, за неточно преразказани спомени от информаторите или за липса на точна информация.

Фиг. 3. Кръстовидна пазва, с. Садина ([28], с. 16–17) При изследваните садински ризи, така както е характерно и за разградските капанци ([22], с. 139), тези орнаментални композиции имат различна форма (Фиг. 3). Предполага се, че същите са претърпели с времето трансформация от фигури на петел в настоящите стилизирани орнаменти, като са запазили наименованието ([13], с. 100). Описани са в три разновидности: трите светици петле, булките петле и кръстоватото петле ([17], с. 39). Проучвайки чувашката шевица в издирване на старината, проф. И. Коев дава следното обяснение: „Те са обредно-магически елементи, които заместват първобитните магически знаци, нанасяни на тялото при татуиране. Имали са за цел да предпазят способността на жената майка да кърми детето. По-късно били пренесени върху дрехите, респективно ризата на майката“ ([17], с. 40), (Фиг. 4). Проследявайки митологичната натовареност на фигурата на петела, в повечето митопоетични традиции тя се приема като символ на слънцето – най-вече на неговата поява. Такава е ролята му като изображение и във фолклорните шевици. Според българската народна вяра петелът е преди всичко защитен символ – той предпазвал от зли духове, магии и лоши очи ([8], с. 184, 185). Центърът на изображението при чувашките ризи съвпадал със зърното на женската гърда. Още тогава проф. И. Коев отбелязва, че не е попадал на подобни сведения, дали тези мотиви имат същото магическо значение и при капанци ([17], с. 40). В с. Садина различните мотиви петлета се бродирали върху ризата в различен период от социалния статут на жената. Знаело се кой вид е за мома, кой за млада булка и т.н. ([28], с. 24), което говори, че в селото риза с

78 „кръстовидна пазва“ обличат момите, готови да създадат семейство. Названията на видовете шевици петлета и подробности около тях днес в с. Садина не се помнят. Но говорейки за композицията, при някои от ризите, жените сочат малка извезана орнаментирана фигура на стилизиран петел, срещу която симетрично е разположена по-малка фигура, обърната с глава към него, която определят като ярка. Приемат символично шевицата като израз на сплотеното капанско семейство и здравите родови корени. Свързват и с майчинството, с кърменето – като пиленца да се родят децата, да има повече мъжки рожби. Напомнят и за подобното символично значение на орнаментираните пиленца върху сватбения кравай /16/. Така може да се приеме, че времето е заличило точната информацията. На разминаванията и различното осмисляне може да се погледне и като частично претопяване на етнокултурната памет и интерпретиране през съвременното виждане на местното население. А защо не различно тълкуване на едно и също съдържание – продължаването на рода?

Фиг. 4. Везбена шевица на чувашка женска риза ([16], с. 170) При достъпните изследвани експонати от с. Паламарца, орнаменталната композиция на петлетата представлява стилизирани вплетени геометрични фигури с видимо приблизително правоъгълна форма (Фиг. 5). Преобладаващ орнамент е квадратът, претърпял вероятно също етап на трансформация, наподобяващ монограм, но запазил наименованието петле. Натоварен със символите на равновесие, мъдрост и нравственост ([9], с. 236), квадратът е носител на представата за четирите посоки на света, като олицетворение на устойчивостта, стабилността, реда, а според християнската символика – носител на абсолютна святост ([8], с. 89). Сред местното население съществува усещане за старинност, но липсва каквато и да е информация за древна символика на шевицата. В по-детайлното проучване на отделните елементи на описаната тук шевица – „българска кръстовидна пазва“, застъпена в творчеството на древната българка, могат да се проследят и някои знаци, открити върху паметници от времето на първата българска държава, за което говори Пенко Пунтев, като

79 информира, че въпросните знаци са характерни за родовите тамги и везбените детайли на чувашите. Отбелязва, че се наблюдават в шевичната украса от Разградско, без да уточнява, населените места ([27], с. 228). И тук е необходимо да се припомни, че туникообразна риза с подобен вид везана орнаментика по огъ́рлието и пазвата е проучвана в народни носии от Видинския край. В с. Грамада в края на ХIX в. се носи женска риза с подобно кръстовидно разположена орнаментална композиция. Женски ризи с такава везбена украса се обличат до началото на ХХ в. и в други райони, които остават след 1919 г. извън пределите на страната ни ([23], с. 46, 47). Към тук казаното може да се добави и традиционната мъжка риза от с. Гулянци, Никополско, датираща от XIX в. Горната част на гърба ѝ е с подобна везана шевица: в средата на гърба, от извивката на врата се спуска широка лента. Странично от нея са композирани квадратни орнаменти, наподобяващи капанската шевица на женската риза ([7], с. 45, 46, 296), което оставя открит въпроса за семантичната натовареност на шевицата във фолклорните представи на населението. Съществува сведение и за женска венчална туникообразна риза от Западна Македония, отнесена към края на XVIII, началото на XIX в. Предполага се, че става въпрос за венчална кошу̀ля от Дебърския край ([31], с. 66-71). Тук казаното дава повод да се приеме, че може да се търси съответствие и с традиционната женска риза в Украйна, Румъния, Осетия, вкл. и други райони на страната ни. Защото миграционните процеси и поетапната етноконсолидация вероятно оставят следи върху етнокултурното и фолклорното осмисляне на шевицата като външна изява на ръчното изкуство на българката.

Фиг. 5. Кръстовидна пазва, втора половина на XIX в., с. Паламарца Шевицата на най-старинните паламарски ризи в най-ниската си част завършва с малък везан кръст, което по-рядко се наблюдава при садинските ризи. А кръстът е един от най-старите символи в културната история на човечеството. Освен като символ на християнството, той е носител и на много други смисли –

80 на плодородието, на живота, на огъня, на слънцето. Въплъщава най-древната представа, тази за центъра и четирите посоки, имащи за начало този център. Вписва се в идеята за кръстовидната човешка фигура с разперени ръце, като знак на микрокосмоса, на плодородието и на живота. Разглежда се и като символ на някои от вариантите на космическото дърво ([8], с. 111–114). Но не това е обяснението на паламарчани. Те не търсят днес митична символика, а свързват кръста с историческите събития и оцеляването на рода. Как са оцелявали, как са се опазили? „И защо мислиш, че е тоз големия кръст на пазвата, да пази жените, да ги варди от турците. Виж, че някои имат и малко кръстче отдолу на големия. За туй са го шиели там“ /14/. При някои от най-старите запазени експонати от проучваните села, така както е характерно и при разградските капанци ([22], с.

137), върху триъгълния край на отвора, в случая върху малкото кръстче, е зашита с червен конец пробита сребърна пара́ и/или синьо мънисто. „Така съ пазили ут уруки!“ /4/. От посочената информация може да се търси наслагване на шевичната орнаментика и композиция от древни митични и митологични елементи, допълнени с по-късните християнски символи или да се погледне през призмата на новопостроения свят от представи и вярвания на старото местно население. Черното капа́не Ризата носи името си от специфичната капанска шевица, определена от проф. И. Коев като черно капàне (Фиг. 6). Понятието заимства от начина, по който наричали шевицата в с. Садина – „чернуту ка́пъни“ ([13], с. 73). При най-старинните ризи везаната украса оформя широк орнаментиран пояс по ръбовете на ръкавите и полите. В същността си мотивът по ръкавите е широк бордюр основно с геометрични фигури, изпълнен плътно с черни вълнени конци, а между тях са разположени белеещи от цвета на платното бели клетки или ка́пки. В полетата над този бордюр при по-старите ризи, капанки извезват животински фигури, а при ризи, шити в по-ново време, и растителни мотиви ([22], с. 137).

Фиг. 6. Част от ръкав на капанска женска риза ([18], с. 69) В с. Паламарца първо бродират ръбовете на ръкавите с тясна шевица, основно с геометрични фигури – ромбове, квадрати, триъгълници, и по-рядко с растителни мотиви, така, както е характерно за шевиците от с. Садина и гр. Опака ([9], с. 236). И в двете села над ивицата извезват два до четири реда

81 малки елипсовидни черни фигури (фиг. 7). В с. Паламарца същите определят като капки, символизиращи черни сълзи, изплакани преди Освобождението /1/, подобно на разградските капанци ([13], с. 72). В с. Садина се разказва легендата за хубавата мома, която си има любим от същото село. Местният бей много иска да я вземе за харема си. Двамата млади хукват да бягат, но хората на бея ги настигат и отсичат главата на момъка. Кръвта плисва по ризата и от този момент жените в Садина разказват и предават на внучки и правнучки легендата ([28], с. 30). Селският фолклор пресъздава и по-съвременни тълкувания, проектирани през бита на населението и привързаността в семейството. „Те съ капкити от плъчъ нъ мумичиту, дет съ женвъ, дет съ ръзделйъ с майкътъ“ /5/. Сред жените от с. Паламарца след началото на ХХ в. шевицата е известна и като моми́ченцата. „Мама им викаши муми́чинцътъ. И аз тъй им казвам. Ни знам що? Ама то туй съ капките“/2/.

Фиг. 7. Шевицата черно капа́не с флорални мотиви, ръкав, с. Садина ([28], с. 19) Паламарчанки и садинчанки днес сочат ризата като определяща за името си. „Ей туй тука са капките, по ръкавите, нали от тях носим името си. Затуй сме капанки“ /8/ (Фиг. 8), за капки приемат черните овални фигури, а не белите клетки. Има предположения, че шевицата се появява през ранните години на османското робство, при опитите за ислямизация на местното население. Тя е в тъмни цветове, издържана е в кръстовидния кумански бод и е външна форма на протест срещу помохамеданчването. Които пазят вярата си, носят тази кръстовидна шевица на ризите. Колкото по-яростно турците преследват християните, толкова те увеличават кръстчетата, а шевицата става все по-голяма ([35], с. 143). Може да се каже, че чрез шевицата черно капа́не българската веза́чка намира своята външна изява на протест, носейки върху себе си знаците на християнството – кръстчетата, но осмислени през нейните душевни терзания – везания символ на сълзите. Това предположение може да се разгледа като въпрос за осмисляне относно старинността на шевицата, появила се вероятно в по-късен период от историческите процеси и събития. Като се припомни, че името капанци произлиза от шевицата черно капа́не, то следва да се оцени фактът, че в народопсихологията на капанци на преден план излизат не представите и самопредставите на етнографската група за древните прабългарски корени, а един друг, може би много по-съществен за тях момент:

82 „Така сме оцелели по турско!“ /14/, т.е. оцеляването на старите капански родове в годините преди Освобождението.

Фиг. 8. Шевицата черно къпа́не, ръкав, края на XIX в., с. Паламарца Везаната християнска символика като форма на протест и начин на съхранение на религията се потвърждава и от факта, че при голяма част от проучените садински ризи шевицата черно капа́не по ръкавите изобразява църковни мотиви (Фиг. 9). Този елемент, извезан върху ризите, е характерен за българските традиции и в митологичните системи се свързва с представите за свещеното пространство ([10], с. 16). Като се има предвид, че още преди Освобождението будните садинчани са изградили не една, а две църкви и приемат, че „чрез религията и вярата в българското“ /15/ са „оцелели по турско“ /5 /, то изнесените факти потвърждават практиката в народната ни култура везаната орнаментика на женската риза да изобразява вещи или други съществени за жената елементи от ежедневието ([10], с. 16).

Фиг. 9. Шевицата черно капа́не с църковни мотиви, ръкав, с. Садина ([28], с. 19) Шевицата по полата на ризата Както е упоменато по-горе, животинските изображения са по-старинни и предхождат като време растителните ([22], с. 138). Те покриват обикновено ръбовете на полите. Често срещан мотив при най-старите паламарски ризи са

83 шевичните орнаменти, познати сред разградските капанци като овчите гла́ви. Жените от с. Паламарца днес нямат информация за наименованията, определят ги единствено като животински фигури. В търсене на прочита позоваването е на някои исторически сведения, касаещи трудовите традиции на етнографската група. Основният поминък на капанското население до Освобождението е овцевъдството. По време на Освободителната война голяма част от животните се изнасят, а общинските мери се разорават. Животновъдството като поминък се измества от земеделието, което е възможно да дава своето отражение и върху шевичната украса, защото за цялата етнографска група при ризите, шити в по-ново време, са извезани растителни мотиви ([22], с. 138). „Ей туй мойто тука й на лулички“ /2/. Жените в с. Паламарца приемат извезаните орнаменти единствено като фигури. Баба Недка Банева от с. Садина казва: „отдолу на полите бя́а саму 2 видъ шивици – о́хлюучитъ и кру́шки. Сякъ си избиръ“/5/. Става въпрос за стилизирани фигури, познати сред част от садинските баби и като бухалчета, юрдечки и др. /16/. Вероятно и тeзи шевици имат своето предисловие, защото баба Пенка Димитрова си спомня: „Тооо, у сякуй къщъ имъши юрдечки, многу юрдечки. Многу чурбъ готвийми и зъ гости“/3/. И ако на пръв поглед информацията отново е противоречива, то се налага да се отбележи, че една и съща шевица сред жените от двете махали в с. Садина се нарича по различен начин. „Аа, то нъ юрдечкити ний викъми охлюучитъ, щоту съ нъви́ти“ /5/. Цветова гама

Фиг. 10. Кръстовидна пазва, с. Паламарца, XIX в. Друга групова характеристика е издържаната при най-старинните запазени оригинали тъмна шевица по огъ́рлието, пазвата, ръкавите и полата, изработена

84 основно с вълнени конци. В с. Паламарца става въпрос за много тъмна, близка до черните тонове везана орнаментика, със загатнати тъмночервени мотиви, което създава силен контраст с бялото платно (Фиг. 10). При оригиналите, шити към втората половина на ХIХ в. цветовете поетапно просветляват, което първо се отразява на огъ́рлието, при запазен черен цвят на черното капàне. При още по-новите, се наблюдава просветляване към кафеникавите тонове в шевиците на ръкавите и пòлите. Проф. И. Коев допуска, че черният и тъмночервеният цвят са наследени от вековната традиция на богомилите – „съвършените християни“ ([18], с. 44). Информаторите отново осмислят тъмната шевица през своите виждания и нагласи, насочващи към оцеляването на рода и свързват орнаментиката с годините преди Освобождението, за което говори и от проф. Коев при своите проучвания ([18], с. 99). Най-старинните експонати са везани с вълнените конци, тези, шити в по-ново време, с копринени /6/. Конците боядисвали с естествени бои, получени от растения /13/. Паламарската кàпанка Ризата от с. Паламарца е с изцяло изчистени форми, линии и везана украса. При нея липсва характерната за някои капански села шевица, позната като бòйчета или дървото на живота, извезана на онази част на полата на ризата, която остава открита между пещимала и предната престилка. Липсва и шевицата бъзърè под ъглите на огърлието. Липсва и бродираната по предната повърхност на ръкавите на запазени екземпляри от началото на XX в. в с. Хлебарово, Разградско, шевица, известна като су́смите ([22], с. 138). На пръв поглед, липсата на народно творчество във везбената орнаментика и изцяло стилизираната шевична украса, придържаща се към основните мотиви в капанската старинна традиция има следния прочит: „Ти как мислиш, че тос народ е уцелял по турско. Виж, че женската носия не е шарена. Ризата е бяла, а бродерията по нея черна. Само по ръкавите и по́лите се вижда черното. Как нащо българско село е оцелявало оградено само с турци? Така“ /14/. В годините преди Освобождението жените в с. Паламарца са облечени възможно най-скромно, най-ненабиващо се на очи, а кръстовидната пазва се прикрива от елечето /6/. Садинската капанка За разлика от ризата от с. Паламарца, то задължително при оригиналите от с. Садина шевицата дървото на живота е част от везаната украса ([28], с. 21), днес стилизирана и претворена през символното съзнание на везачката ([9], с.

237), (Фиг. 11). Сред част от садинските баби мотивът е познат като бойчета. Свещеното дърво в с. Садина извезват от момента, от който девойката започне да се момее и е част от шевицата до старост, което затвърждава информацията, че ризата ка́панка се облича от момичето, навлизайки в детеродна възраст. Възрастните жени от с. Садина сравняват значимостта му с тази на петлетата на кръстовидната пазва. Казват, че е символ на социално и възрастово положение /16/. От началото на XX в. започват да бродират мотива и по ръкавите над черното капàне. Приема се, че това е повлияно от шевиците

85 на други капански села ([9], с. 237; [29], с. 230). Със своята функционална натовареност космическото дърво е един от универсалните образи, носител на митологичното съзнание за концепцията за светоустройството и живота на народите в Стария и Новия свят. Дървото на живота като един от вариантите на Космическото дърво е запазен символ у много народи. Символичния образ съществува и при славяните, виждайки в него „свещената бреза“, който продължил да се наслоява във везбата на балканските страни и посредством Византия ([18], с. 44). Извезан върху шевици, се свързва с идеята за дълголетие, здраве и живот. Приема се и за талисман. Семантичната натовареност съответства на женската фигура и къщата. Така се възприема, че женската фигура и дървото на живота препокриват идеята за плодородие ([11], с. 26–34). В представите на днешните капанци тази шевица се осмисля като символ на „щастие и радост в бъдещия ѝ семеен живот, в новата къща“ /5/, на достойнство /16/, като съставна част от традиционната култура и като елемент с естетическа и фолклорна стойност.

Фиг. 11. Дървото на живота, 30- те години на ХХ в., с. Садина ([28], с. 22, 23) Зашиви Наличните оригинали на шевици по ризите в селата са няколко модела – типични за всяко село. Всички везбовани орнаменти се поддържали от няколко жени в населените места, така както и в останалите капански села под формата на образци, наречени зàшиви. Те са специфични и единствени само за конкретното населено място. За всяко селище се познават моделите саденувското угърляче, кривенскуту угърлячи ([22], с. 136). В Паламарца казват паламарскуту угърлячи. Част от тези образците се съхраняват днес в богата колекция „Шевици и за́шиви“ в РИМ – Шумен, събирани от цяла България. Част от тях са от с. Садина и гр. Опака ([9], с. 234–235), но липсват образци от с. Паламарца. За́шивите се поддържат като модели върху отрязъци от платно с типичните за селото мотиви. Може да се каже, че по този начин се запазват някои от везбените капански елементи в стила „нашето село“ – „вашето село“, незасегнати от времето. Така оцеляват и до днес като българско културно наследство.

86 Святата дреха Ризата ка́панка е натоварена с много символика, носител е на красота и първична естетика. Казват, че тя е втора кожа върху тялото. Възприета като етнокултурен елемент, семантичната натовареност, която носи в различни периоди от живота на жената са като маркери за социалното ѝ положение. И ако тук се приеме информацията, дадена от Ганка Михайлова, че за пръв път риза с шевица на ка́панка облича девойка във важен за нея социален момент, когато влезе в пубертета, т.е. стане жена, но със сравнително по-малка шевична украса, то може да се оцени фактът, че чрез своята „свята“ дреха, ушита от нея, девойката заявява готовността си да създаде семейство. Ще се приемат и сведенията, че най-богата е шевицата, когато невястата ражда деца, което може да се обясни с основната роля на жената в капанското семейството – да отгледа потомство и да продължи рода. Жената на възраст – бабата, носи риза с по-бедна бродерия. Обличайки я в моминските си години, жената капанка я носи до края на живота си ([22], с. 135-139), отивайки си с нея от този свят. И тук възникват въпросите: С коя риза погребват жената? Ако традицията е спазвана, то кои са ризите ка́панки, съхранени и до днес? Възможно ли е да са запазени ризите поради отмиране на традициите? Възможно ли е да се допусне, че поголяма част от съхранените автентични ризи в с. Паламарца са моминските ризи, сходни с шевичната композиция на моминската риза, публикувана от Анита Комитска и Веска Борисова ([19], с. 111), или всяка жена е имала наймалко две ризи? Въпроси, чакащи своите отговори. Когато жената капанка от старите местни родове говори за ризата, в разказите ѝ се придобива усещане за някаква сакрална одухотвореност. За привързаността на паламарчанки към ризата проличава и от отношението им към везаната кръстовидна пазва – не случайно наричат ризата и огъ́рлицата /4/. Може да се каже, че ризата ка́панка и днес носи най-силното усещането на жената капанка за приобщеност към локалната група. И неслучайно част от преданията за произхода на капанци са свързани с тази културна старина. С тъга в с. Паламарца казват, че никоя от жените не може да изве́же шевицата на огъ́рлието и пазвата. „Ми ни могъ, и никуй ни можи. Ръкавите й полити можий дъ могъ, амъ пазвътъ вечи никуй. Какво й било идно времи. И всичку нъ газинъ лампъ й шиту“/2/. В с. Садина не се наемат, защото е трудоемко и изисква време /5/, но могат да бродират кръстовидния бод: „Ми то туй кумънци: пу жичкъ, пу четри жички, нъ тъй четри, нъ тъй четри“ /3/. Предполага се, че някои от ризите ка́панки в селата са по на над 200 години. Но липсва информация за датировката им, унаследени са от майки, баби и прабаби: „Таз риза ми й от баба, а тя е родена 1901 г., но ризата е от нейната баба“ /8/. „Ризата ми й от прапрабаба, над 150 години е, но не зная колко“/17/. „Аз имам 2 ризи капанки. От майка ми са“/9/. В представите и мирогледа на настоящия капанец богатството на шевицата по ризата се приемат не само като белег за социалното положение на жената в обществото, но и като символ на имането на къщата, което частично променя традиционната символика и осмисляне: „Е, на бедните са били с по-малка бродерия. Тя кат не е имала, шевицата и́

87 е била по-малка“ /9/ . „Даже с кумшийката веднъж си говорим. Вика: „Снъхъ ми ши пей и викъ, аз нямъм капанка“ Аз и́ викам:„Как, Цано, как нямъш капанка?“ Пък тя ми вика: „Ний бяхми бедни на времету, нямъм капанка“. Значи, туй за да съ избрудиръ капанка, тъс дрехъ, трябва да си богат. Ето, виж баба Сийка, бяха богати. Виж колко голяма брудерия имъ. Ако имаш пари, имаш конци, платно. Ако нямаш, виш има и ризи с малка бродерия. Има други със съвсем мъничка. Има, за колкото има – толкоз е шевицата. Важното е да има мумичиту риза кап́анка“ /8/. Проследявайки теренните материали, прави впечатление силната привързаност на онези капанки към културна старина, родени в началото на ХХ в. Докато по празници, до първите години на ХХ в. много от възрастните жени връзват върху ризата пещимал и престилка, а главата забраждат с кафяв чумбер /7/, то към средата на века ризата се оказва най-устойчивия елемент от традиционната капанска носия: „Мойта баба я обличаше до последно по празници, умря през 1949 г. Отгоре носеше червена фуста и нова пристилка“/5/. Единични сведения сочат, че празничната риза – ка́панката е носена от някои жени и като ежедневна дреха. Последни спомени за това има в с. Паламарца от около средата на века: „Ка́панките са обличани по турско, и след турско – до около Балканската и Първата световна война. Има запазени снимки от тогава. Единствено баба Йорданца я носеше всеки ден до към 1950-1960 г., докато почине. Ама тя беше бедна и сигурно не е имала друга“ /4/. Поетапното повлияване на етнокултурните традиции между отделните етнографски групи дава отражение и върху „святата“ за капанци риза. Още в началото на ХХ в., проучвайки с. Садина, проф. Л. Милетич съобщава: „В с. Садина например вече в последно време почнала да се изоставя ка́панката, щото казаха ми – „тя ка́панката не е прибрана дреа́: ей толце са и́ широки ръка́ете“ ([21], с. 62-63). Може да се предположи, че става въпрос за първоначално заменяне на туникообразната риза за ежедневно носене, а впоследствие и на празничната риза с известна сред останалото население в Дунавската равнина като бърча́нка ([22], с. 133; [2], с. 238; [4], с. 32,33). В с. Садина я наричат набра́нка, а в Паламарца – риза за ежедневно носене. И тук се прави следното предположение: претворени през представите на веза́чките, битовите, културните и социалните традиции намират своята материална изява върху един от предметите на традиционната капанска носия – празничната автентична риза. Това потвърждава казаното от Радослава Ганева, че българската народната носия, включително и ризата, е носител на знакова значимост, а знакът е най-ярък и разпознаван в празника, когато се осъществяват реалните социални контакти на жената ([10], Ганева, 2003:7). По всички гореизложени данни може да се приеме, че в по-голямата си част везбената украса на традиционната женска риза от проучваните села Садина и Паламарца е със старинна изработка, с архаична стойност, запазила ценностните качества на културна старина. Чрез везбената си орнаментика ризата съхранява информация за бит, поминък, традиции и ценностни устои, които настоящият капанец интерпретира през съвременните си представи. И

88 тук ще бъдат направено следното предположение, което подлежи на доказване: натоварена с морални устои и ценности в шевицата си, празничната капанска женска риза, поставена върху тялото на жената, пренася цялата духовност, обредност и отговорност върху нея – жената. Със своята везана наследствена символика, със съхранената си знакова значимост, разказваща история, ризата е извор на информация, прочитът на която в подробности остава отворен. Регистрираните по-горе различия във везбената орнаментика в двете проучвани села и сравнени с тези на разградските капанци, затвърждават междуселищните варианти при запазване на основната структура и шевична композиция. И днес във всяка къща се пазят старите ракли, останали от чеиза на баби и прабаби. Пазят се, за да се прибират в тях традиционните облекла. Баба Радка Колева от с. Паламарца казва, че там им е мястото /1/. Вадят се по време на празници на селата или при различни участия на автентичните фолклорни ансамбли, така както е било и в средата на ХХ в. Празничната женска риза продължава своя живот, но вече в пресъздаване на традиционни празници, в които възкръсва капанската култура като част от културното наследство на капанци от с. Паламарца и с. Садина, Поповско. Процесите на етноконсолидация не оставят в забвение ризата ка́панка. Запазени архивни снимки показват, че традиционната капанска носия не прекъсва живота си. На избори, събори и различни селски и други културни мероприятия участниците са облечени с автентичните носии. През 1949 г. към НЧ „Съединение – 1889“ с. Садина се поставя началото на женски хор с 60 хористки, по-късно духов оркестър, акордеонен състав и други самодейни колективи ([24], с. 286). През 1960 г. в с. Паламарца е сформиран танцовия колектив, а през 1962 г. е създаден битовият тригласен хор към НЧ „Искра 1893“ ([35], с.

114–115). Това поставя началото на сериозна самодейна дейност. Към настоящия момент в двете поповски села съществуват ансамбли за автентичен фолклор и певчески групи. И не е изненада, че ансамблите се наричат „Капанци“. От момента на създаване на колективите до днес танцьори, певици и музиканти обличат автентичните капански носии по празници, събори и фестивали в България и по целия свят. Много често в програмата си включват представяне на женската традиционна носия. Така предават символите – магически, митични, християнски или построени от новия си свят на представи и тълкувания. Така предават силата и вярата, че са истински българи. Тук забравата не съществува. Тук пътят към миналото не е обрасъл с бурени. Тук витае гордостта и вярата на българина, че ни има! „Вярата! Вярвам! Туй дету й ут баби, прабаби. Викът: туй селу кугатуй създадену – капънску селу! Аспарух тукъ нъй курдисъл и ний сми най-най-най-прабългъри!“ /5/. А ризата ка́панка разказва история, история наслагвана през вековете. История, която тепърва предстои да бъде разчитана в подробности – за знаците, символите и семантиката, отразяваща духа на българина и силата да оцелява.

89 БИБЛИОГРАФИЯ: [1] Атанасов И., Ч. Пенев. Етнодемографска характеристика на Попово и района. – В: Попово в миналото. Т. III. Доклади и съобщения от научна конференция, проведена на 9 юни 1999 година. Разград: Полиграф, 1999, с.

5–16.

[2] Вакарелски, Хр. Добруджа. Материали към веществената култура на българите през периода на капитализма. София: Българска академия на науката, 1964, с. 1–242.

[3] Вакарелски, Хр. Етнография на България. София: Наука и изкуство, 1977, 672 с.

[4] Велева, М. Българската двупрестилчена носия. София: Българска академия на науката, 1963.

[5] Велева, М. Народните носии като свидетелство за културно-битовата общност и историко-културните области по българските земи. – В: Етногенезис и културно наследство на българския народ. София: Българска академия на науките, 1971, с. 77 – 81.

[6] Велева, М. Българските народни носии – паметници на културноисторическото развитие на българския народ. – В: Първи конгрес на Българското историческо дружество. Т. II. София: 1972, с. 139 – 144.

[7] Велева М., Е. Лепавцова. Български народни носии в Северна България през XIX и началото на ХХ в. – В: Български народни носии. Т. I. София: Българска академия на науките, 1960.

[8] Влайков, С. Книга на символите. В. Търново: 2003.

[9] Витлянова, И. Зашиви от Поповско. ˗ В: Попово ˗ минало и бъдеще. Т. II. VI Национална научна конференция. Велико Търново: 2014, с. 234–239.

[10] Ганева, Р. Знаците на българското традиционно облекло. София: УИ Св. Климент Охридски, 2003.

[11] Георгиева, И. Космическото дърво в българската народна култура. – Във: Векове. София: 1982, кн. 1–2, с. 26–33.

[12] Иречек, К. История на българите. София: 1978, с. 671.

[13] Коев, И. Облекло и жилища на старото българско население в Разградско.

– В: Известия на семинара по славянска филология. кн. VIII и IX. София: 1948, с. 47–130.

[14] Коев, И. Следи от бита и езика на прабългарите в нашата народна култура. – В: Етногенезис и културно наследство на българския народ. Сборник. Българска академия на науките. София: 1971, с. 57–61.

[15] Коев, И. Капански и хърцойски тъкани разградски окръг. София: 1980.

[16] Коев, И. Етнокултурни паралели между волжките и дунавските българи.

– В: Първи конгрес на Българското историческо дружество. Т. II. София: 1972, с. 167–177.

[17] Коев, И. Символичното значение на кръстовидната пазва у чувашите и капанците. – В: Език и литература. София: 1946, кн. 1, с. 37˗40.

[18] Коев, И. Българска везбена и тъканна орнаментика. София: 1982.

[19] Комитска А., В. Борисова. Българска народна носия. София: 2005.

[20] Матрова, К. Съвременна българска везба. София: 1972.

90 [21] Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София: 1902.

[22] Михайлова, Г. Облекло. ˗ В: Капанци. София: 1985, с. 131–168.

[23] Николова, М. Народни носии от Видинско. София: Септември, 1983.

[24] Петрова, В. Садински дробенчета. Капански сборник. Т. II. В. Търново: 2013.

[25] Попов, К. Български народни орнаменти – везба, плетива, тъкани. София: Български художник, 1986.

[26] Попов А., Н. Кънев. Попово. Градът и околията му. Историко-географски очеркъ. Попово: 1929.

[27] Пунтев, П. Произходът на някои елементи от българските народни везбени орнаменти. – В: Първи конгрес на Българското историческо дружество. София: 1972, кн. 2, с. 227 –232.

[28] Радева, С. Капанските баби от село Садина и удивителната капанска шевица. София: Национален музей на българската книга и полиграфия, 2007.

[29] Радева, С. Културното наследство на капанското село Садина. ˗ В: Попово ˗ Минало и бъдеще. Т. II. VI Национална научна конференция. В. Търново: 2014, с. 228–232.

[30] Сефтерски, Р. Историко-етнографски и демографски промени в Поповския край от XV до XIX век и някои съвременни културно-етнически проблеми. – В: Историко-етнографски и демографски промени в Поповския край от XV до XIX век и някои съвременни културно-етнически проблеми. „Б. м.“: 1994, с. 1–53.

[31] Сефтерски, Р. Новооткрита женска везана кръстовидна пазва от Западна Македония от XVIII–XIX век. – В: Български фолклор. София: 1989, с. 66–73.

[32] Стоева, И. Едно културно измерение (човекът и шевицата). – В: Български фолклор. София: 1992, кн. 4, с. 22–29.

[33] Строс, К. Л. Структурна антропология. Т. I. София: 2015.

[34] Строс, К. Л. Структурна антропология. Т. II. София: 2015.

[35] Събев, П. Паламарца, едно капанско село. Варна: 2009.

[36] Тодоров, Д. Увод. – В: Капанци. София: 1985, с. 5–8, с. 339–344.

[37] Хайек, А. Българите в светлината на пътеписната литература от XVI до XIX век. – В: Български фолклор. София: 1994, кн. 3, с. 37–48.

91 Списък с информаторите: 1. Радка Колева – с. Паламарца, на 78 г.; 2. Анастасия Стоянова – с. Паламарца, на 81г.; 3. Пена Димитрова – с. Садина, на 86 г.; 4. Никола Колев – с. Паламарца, на 75г.; 5. Недка Банева – с. Садина, на 77 г.; 6. Юлияна Петрова – с. Паламарца, на 56 г.; 7. Пенка Чакърова – с. Паламарца, на 80 г.; 8. Пенка Георгиева – с. Паламарца, на 71 г.; 9. Илка Дечева – с. Садина, на 50 г.; 10. Руска Тонев – с. Садина, на 74 г.; 11. Хуба Димитрова – с. Кацелово, на 94 г.; 12. Иванка Велкова – с. Кацелово, на 76 г.; 13. Недка Терзиева – с. Паламарца, на 93г.; 14. Николай Колев – с. Паламарца, на 66 г.; 15. Кунка Дамянова –Председател на пенсионерския клуб – с. Садина; 16. Жените от пенсионерски клуб – с. Садина; 17. Иванка Стоянова – с. Садина, 50 г. Йовка Неделчева, с. Садина, на 71 г. Кина Николова, с. Паламарца, на 86 г. Недялка Минева, с. Садина, на 71 г. Недялка Гатева, с. Садина, на 74 г. Пенка Гатева, с. Садина, на 72 г. Румяна Маринова, с. Паламарца, на 74 г.

Худ. Велин Динев, Къщата с дивата лоза

92

ПРОЧИТ

ДЕНЬО ДЕНЕВ В СЯНКАТА НА БЕЗДНА ОБВЕЯН ОТ КРИЛО НА АНГЕЛ Размисли след прочита на стихосбирката „Зазоряване“ от Иван Гранитски Заедно със Слънцето, въздуха и водата поезията образува магически квартет. Тя има прекрасното свойство да прониква през порите на човешката душа. И когато порите са запушени, поезията като самотен вятър проплаква и си отива. И никога повече не се връща на адреса на сляпата душа. Но аз говоря за Поезията, а не за стихотворения, иззидани от мъртви думи. Поезията е като че ли музика от отвъдни щурци. Нейните послания приличат на летящите хора на Марк Шагал – това споделя Иван Гранитски в предговора на дебютната си поетическа книга „Отвъден щурец“. Вече назовах неговото име: Иван Гранитски, име със собствен и ярък тембър в акустичното пространство на България. Впечатляващо е откровението на Жан Мореас, което той прави пред Гийом Аполинер: „Днес искаме с всички сили да бъдем модерни, сякаш това означава кой знае какво.“ Ще отбележа, че „днес“ се отнася за самото начало на отишлия си вече двадесети век. Но това не е валидно за всички. „Мореас не се съобразява с никого“ – казва Аполинер за своя приятел. Същото може да се каже и за Иван Гранитски. Потвърждение на това твърдение стана третата му стихосбирка „Кораб от светлина“. Заглавието е метафора, която се запомня и като фокус събира в себе си духовното богатство на тази книга. В метафоричен стил бих го нарекъл „вулканичен“ поет. Той „изригва“ своята поетическа лава на повърхността (белия лист) и когато тя застине – наред с множеството благородни метали се отлага и тъмна пепел. Стихосбирката „Храм“ отново по категоричен начин доказа поетическата му дарба. Без да са намалели интензитета и силата на изявите на критика и публициста, те остават в „храмовата сянка“ на поета. Поетът е водещата страна в многостранната личност на Иван Гранитски. В поезията му се открояват три ключови думи: Светлината, Любовта и Свободата. Това е поезия, която не се побира в конкретна координатна система, а обитава времето и пространството.

„Абсолютното начало не възниква

Не изчезва абсолютното начало

Всичко е едно

93

Едно е всичко“ Цитираните стихове са от сборника „Начала“. Най-новата стихосбирка на поета е „Зазоряване“. Стиховете в нея са разположени във възможно най-подходящата среда – рисунки на художника Иван Димов. Осъществена е чудесна осмоза между линии и цветове, думи и видения. И цялостното въздействие е завладяващо. Прав е Панко Анчев – критик, историк и философ, който определя тази поезия като философска. Той посочва, че „поет-философ е този, който размишлява за битието с категориите на философията, но ги изпълва с чувства, вдъхва им душа, одухотворява ги“. Може да се каже, че това е философия, изразена чрез образи. А образите са градивните елементи на природата. Това са дървото и камъкът, реките и снеговете, птиците и звездите, и Човекът, чиято душа е „фотон от Вселенската душа“. Необятна е природата. Тя побира всичко – живота и смъртта, Началото и Края! В стихотворението „Безмълвие“ Иван Гранитски ни доверява следното признание:

„Дървото сякаш ми говори

Без думи обяснява

колко важно е чуя

шепота на тишината“ Важно е наистина и навярно в „шепота на тишината“ е скрит ключа за разгадаване на природата. Не случайно гениалният португалец Фернанду Песоа споделя: „Безмълвието на простата природа/ живее във хармония със мен“. Друг гениален поет – българинът Александър Геров, по свой оригинален начин изразява единението с природата:

„Във разцъфтялото глухарче

се Космоса побира.

Бъди доволен от това, че

душата му разбираш.“ Стремим се към познание и в известна степен го постигаме, но то ни носи страдание. А вечните въпроси: защо сме тук и накъде вървим, какво е тайното ни предназначение? – очакват отговори. Времето не спира да тече и неговото самопознание продължава… Темата за любовта присъства в стихосбирката с отношението на поета към майката – „Тя е крехка като статуетка/ от кристал изваяна и светлина“ и към родината: „Отечеството май е само спомен/ Прогнил стобор И пошла врява“. В цитираните стихове звучи трагична нота. И това е обяснимо, защото „В земята на убитите поети/ властват само гняв и ярост“. В цялата поезия на Иван Гранитски лежи една тежка сянка. Това е сянката на бездната. Поетът издаде книга със заглавие „Бездна“. Тази дума в неговата поезия е поливалентна. Във всеки конкретен случай, в зависимост от контекста, тя е натоварена с определен смисъл. Веднъж бездната е „Лотосът на Пустотата“, друг път лирическият герой се определя така: „Аз съм Бездната беззвездна на поднебесни висоти.“ В книгата „Зазоряване“ ангелът на бездната има име. И то е Авадон.

94 В стихотворението „Ако“ поетът предлага хипотетична възможност :

„Ако приемеш че си полъх

сянка на летящо мигновение

ще зърнеш в движещата се мозайка

дъното на Бездната“ Какви образи още приема бездната? Не е ли бездна Вселената? И времето не е ли бездна? Как да се спасим от нейната притегателна гибелна сила? Пример ни дава мъдрецът Илия Бешков: „Нищо не може да ме утеши както една звезда“. Петър Дънов съветва: „Излизайте вечер. Обръщайте внимание на звездите. Изберете си една звезда, проследете я и вижте с кои други звезди е свързана. Звездите оказват влияние върху човека.“ А как се чувства поетът в сянката на бездната? Той не спира да мечтае да изгради „кула от внушения и светлини/ тайната на смисъла да разгадае.“ Но… „клавишът на таланта ще натисне/ единствено ръката на поет/ обвеян от крило на ангел.“ Нека не забравяме: и Слънцето е звезда! От неговата милост зависим всички – мравката, тревата и човека. След нощта, която е „майката рождена/ на Сенките от ален дим“, разцъфтява огнената роза на светлината. Тогава „зората се усмихва/ в съня на малкото дете“. Така то ще разбере, че „Свободата/ е найценното на тоя свят.“ Отново – и в тази стихосбирка, греят трите първозданни думи: Светлината, Любовта и Свободата. Една триада в озарена книга: „Зазоряване“!

Худ. Велин Динев, Къщата с дивата лоза

95

ПРЕВОДНА ЛИТЕРАТУРА

ВИТОМИР ДОЛИНСКИ АФОРИЗМИ

(Македония) Минаха времената, когато трябваше да даваме живота си за татковината. Сега си имаме държава – взема ни го сама! Лидерът ни отвори прозореца към света. Скачаме от щастие! Кой ще бъде баща на нацията у нас най-често решават копелетата. Нямаме късмет в политиката. Когото и да изберем, или той става друг, или ние оставаме същите. И в мълчанието не сме единни. Едните мълчат от страх, другите – от срам. Чуждите робства стават история, собствените – културна традиция. Демокрацията не е за мишки. На всеки ъгъл ще слагат отрова за хора. Народът няма нови идеи. Вече всичко е премълчано. Свободата на словото у нас има бъдеще, който преживее, ще разказва. Робството у нас няма да си отиде. Робите гласуват против. По улиците няма партийни мишки – станаха пазачи на държавния хамбар. Нашият Робин Худ е прагматичен – по-лесно се краде от бедните. Ако нямаха нюх за политика, мнозина щяха да пасат трева. Онези, които учеха, за да не работят, майсторски ни изработиха. Ако изкуството оцелее, следващата му крачка ще бъде постпримитивизъм. Ако се родя отново, ще бъда Вито Корлеоне. Не за друго, заради народа. Модерните роби се различават по оковите. На народа са му развързани краката, на властта – ръцете. Заедно разрушихме моста. Не се разбрахме ние ли сме го построили в пети век, или те – в седми. Нямам предизборна дилема. Най-много ни обещават тези, които ни взеха всичко. Ако се даде власт на анонимни, всичко, което правят, ще бъде дело на неизвестни извършители. Късмет е, че Адам не е бил македонец. Ева щеше де му вземе целия гръбнак. Ние се бихме, че предците са били наши. Бъдещите балканци ще се бият, че ние на сме техни. Лошите години са като виното. Когато минат, стават добрите стари времена. Ако не бяха дошли кучешки времена, нямаше да знаем кое куче не ни е ис-

96 тински приятел. При комунизма управляваше пролетариатът, при демокрацията – народът, поне да дойде ред и на нас, хората. Реката е все по-мътна, Нарцис – все по-хубав. Извинете ме, че се смея не навреме. Гъделичка ме ръката на палача. Народът, който следва малки водачи, ходи с наведена глава. В болни времена истината не е това, което успокоява, а това, което боли. В Македония сме като Фонтан ди Треви – хвърлени, за да осъществим нечии напразни мечти. Приятели, намислете си желание! Падам... Не се тревожете, всички сме нормални. Паралелни са световете, в които живеем. Идеалът на всяко дърво е да стане национален парк. У нас никой не пита за кого бият камбаните. Дилемата е защо още мълчат? Пролетарии от всички страни, willkommen in Deutschland! Карл Маркс. В двупартийната система е все едно как ще падне монетата. Твоя е само докато е във въздуха. Ако партньорът ви е стратегически, изневерявайте му тактично. Македонците имаме чувство за хумор. Гласуваме за тези, които се майтапят с нас. Оптимистичен афоризъм: колкото по-скоро ни погребат, толкова по-бързо ще поникнем. У нас има работа за три смени: смяна на властта, смяна на опозицията, смяна на народа. Народът ни е цар! Ще те мрази, ако му кажеш, че е гол... Македонски плурализъм: едните уж искат да ни спасяват, другите уж не им дават. С такива млади традицията ни е гарантирана! И ние ще се обръщаме в гроба. Лошо е, че и нашият Нобел не е измислил някакъв динамит. Щеше да ни скъси мъките. Ако искаш да пробудиш един народ, научи го да сънува! Поне като умра и аз някой ден, ще кажат някоя добра дума и за мен. Това се техните бащини огнища. Нашето е това, което гореше. Ако ви откаже централният мозък, не се отчайвайте. Опитайте със своя! Не оставяйте без съвест. Дайте ѝ нещо да гризе. Не търсете хора на други планети. Тук все още шансовете са по-големи. Лидерът страда от безсъние. Всяка вечер ни брои. Преминете прага на бедността! Излезте на улицата! Вселената се разширява бързо. Всяко лято морето ми е все по-далече. И аз съм за двуезичност. Не е добре с един език и да се плюе, и да се лиже. Нешият пастир бързо ще бъде забравен. Никой не иска де си спомня времето, когато е бил овца. Врагът е на колене. Бърше пода зад нас. Напразно чакаме светлина в края на тунела. Лидерът никога няма да се са-

97 мозапали. Нашите плъхове не са дезертьори. Корабът потъва, а те не бягат от кормилото. Живеем преди времето. Нашето утре си го проспахме вчера. Мълчанието на народа е добър знак. Подготвя се за някаква минута мълчание. Стигнахме в рая. По чия вина ще каже разследването. В Македония всички сме равни пред Бога. Поне според предизборните му речи. Не плашете децата преди сън. Четете им и смешните страници от историята. И свободата е като честта. Ако я пазиш, ще я имаш. Не помага свободата на словото, ако публиката има вериги на ушите. Всички балканци сме единодушни, че Слънцето се върти около Земята. Бием се само за едно – около чия! Нашите политици са скромни хора. Македония е всичко, което им трябва. Нашата политическа философия има дълга традиция. Така мълчеше Заратустра! Превод: Валентин Димитров

Худ. Велин Динев, Метаморфози

98

ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ МАРКО ПОЛО, МАРКО ПОЛО, ОТДАВНА СА ЗАГЛЪХНАЛИ СТЪПКИТЕ ТИ...

Отдавна са заглъхнали стъпките му по крайбрежните улици на Бургас, Созопол, Гьозикен... В преливащата се черта между водната стихия и земната твърд, в грубия живот на черноморските рибари, вече не шества Ячо Кабаивански – Марко Поло. От живота им, който той описа, а обществото забрави, няма и помен. Литературните енциклопедии считат за свой „дълг“ да не отделят страница за този натуралист в едно неотменно битие, гдето реално съществували люде потънаха в безсмислието на бляновете си. В „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“ – 1943, „Капитан Драго“– 1946, но с архетипажи от преди десетилетия; с фрагменти в сборника „Идат“ – 1945, и многократно в периодиката, тези нелюбени от морето солени чеда повдигнаха завесата на човешката си същност. Изтляла днес в праха на литературната история и сторила път на теми, поднасяни от кабинетни маринисти. Но... Но мощният социален взрив в литературата за морето и за морските труженици не търпи трафаретност и умозрителност. Още повече пък: непроверена „достоверност“. Затова творбите на българския Марко Поло заслужават, макар бегло, внимание с истинността на наблюденията и с опитите за размисъл, които ни предлагат от дистанцията на времето и от критериите на познавателната стойност... Където актуалността и естетическият щрих се коренят в многолетните традиции на черноморското рибарство, подхранвали много емоции и творчески опити в трудната конкуренция за читателско внимание във времето. Темата за рибарството като обект на художествена интерпретация, както въобще темата за морето и за българското морячество, навлиза в литературното ни наследство по-трайно, ала не съвсем убедително в края на 19-и в. Много често в претворяването ѝ водещ елемент е идеализацията. В „Старият рибар“ Константин Величков отбелязва: Блазе му! Вечер в чиста е премяна. Край ламбата, опрян до старий зид, седи сред челяд и жена засмяна, изглежда ги доволен и честит и за ловитбата в нощта студена

99 разказва важно с тържествующ вид. Други, като Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева-Балина, Кирил Христов и пр., полагат основите на „статичното“ виждане за съдбата на морските труженици: старата лодка, предавана от баща на син в отчаяната борба за хляб, равнодушието към красотите на морето пак поради тази причина, усещането за безнадеждност в повтарящото се еднообразие на беднотата. Трудно ще открием ясна посока и на протеста, заложен в лирическия герой на „Рибарски живот“ от Вапцаров. Но човешкото търпение, както и самият живот, на фона на който е провокирано, също се трансформира. Бавно, ала във възходяща градация, засега още предадена завоалирано – напр. „Пристанищни хора“ на Стефан Станчев: Когато спре на котва параход, събират се като врабци на зърно. Работниците тръгват в плавен ход, под бремето на тежести огромни. Приведени, един след друг вървят, като мравуняк черен по полето. И глух протест очите им искрят, бунтовни думи крият във сърдцето. Приблизително същият процес на опознаване на „морските“ люде и на изразено съчувствие към ориста им съзираме и в прозата – нека си припомним най-вече за Кирил Гривек и за Крум Кънчев, при които смисълът на споменатото съчувствие идва от познаването на корените му не чрез нечий преразказ. Затова е разбираемо възмущението на Кънчев в сп. „Морски преглед“ от появата на романа „Капитан“ и от описанието на моряшкия бит така, както го е осмислила Яна Язова: „В една бърканица от невероятно, смешно, подло, глупаво и грубо наивно, нашите доблестни мореходци и незаменими работници, на чиито плещи се крепи победното дело на родното корабоплаване са представени като дребнавци, които тънат в любовни сплетни, озлобени преследвачи на своите съперници в моряшкото поприще и готови на всички престъпления в името на жените и златото. Нито една моряшка добродетел не е изтъкната, нито един положителен образ не е даден!“. Затова пък героите на Ячо Кабаивански – Марко Поло, тънат единствено в мизерия и безизходица. За разлика от Христо Катин–Кълвача в „Капитан“ те не бележат главоломно издигане в професията. Не се откъсват от предопределената им участ и не съзнават вероятността да живеят по-смислено и по-добре. Самият делник никога не вдига пред тях завесата на друго битие, освен полугладното. Окъсани, чорлави, вмирисани на вино и евтин качак, те са нелицеприятни както в действителността, така и като литературни персонажи. Привидно действията им са еднообразни и паразитни, лишени от мисъл. Адресирани само до спечелването на поредното дневно препитание, до укротения стомах и пълната чаша. Такива ги е видял в пребиваването си из рибните борси д-р Кабаивански прозирайки, че човешката им тайфа не е озлобена глутница, а сбор от личности, които оцеляват именно чрез сплотеността си. Които чрез грубостта си противодействат на живота, за да не

100 бъдат смачкани от неговия валяк: като деца, като възрастни бараби и дори на финала на дните си. В разказите – повечето грапави литературни фрагменти от „Това е положението“, „Капитан Драго“ и др., Марко Поло не влага никакви илюзии. Създава се впечатлението, че описвайки отделни моменти от делника на Панко Бохема, Патаран, Капитан Алекси, Мързелушка, на малкия бараба Ганчо, с малки изключения в „Капитан Драго“ и в разказа „Лоцман“ авторът преповтаря фрагментите на една-единствена съдба. Негова заслуга да оцелеят разказите му в аналите на българската маринистика е обстоятелството, че са отдалечени от политическите веяния на своето време. Наистина, животът на Ячо Кабаивански е минал под егидата на лична политическа ориентация, но морето и децата му са извън подобна канава, за разлика от сборниците „Под бомбите“, „Да бий барабана“, „Двамата“... Когато повествува за морските труженици, Марко Поло предпочита да въведе читателя в нерадите им приключения за оцеляване, оставяйки го сам да даде оценка на ситуациите, действията и мисленето на героите. Да ги отхвърли като приемлив обект за пресъздаване в художествената литература или да ги вмести в нравствените си поведенчески критерии. Но това, което днес изглежда архаично в социалния статус на хората от крайбрежието, се връща в 21-ви век под формата на други неформални обединения, съществуващи на границата на човешкия минимум и личностно обезличаване. В този смисъл маринистиката на Кабаивански е неволно послание за кръговете на живота, преплитащи се и едновременно потъващи един в друг. Какво е Патаран, гонен от стражарите малък бездомник, ако не по-късен Панко Бохема? Каква смърт очаква самия Панко, ако не кончината на Капитан Алекси? На какво се е надявал Ганчо в детската си наивност, докато троши гръб зад греблото по аламаните в разказа „Бараба“ от май 1939 г.? „Взе Ганчо на ръка 400 лева и пред замъгления му поглед гимназията премина като някакво слънчево видение и се загуби в безкрая.“ Символ на отчаянието ли са изгорените учебници, станали безполезни пред нуждата от парче хляб? Може би на дълговечна апатия по стръмния склон на социалното падение? „Две големи сълзи излязоха от умните Ганчови очи, бляснаха като два бисера и привлечени от огъня побързаха да се сгушат в него... Ръката на другия бараба полека тупна Ганчо по гърба. Той се сепна и бавно отправи празен поглед към очите на другаря си.

– Не бой се!.. И аз преди десет години така като теб... Сега уча астрономия и всичко в живото училище – живота. Гледаш ли Голямата мечка там горе хе, на небето? Нали по-добре е очертана, отколкото в физиката ти?.. Две жилести ръце се преплетоха в знак на пълно доверие и разбирателство. Новият бараба не плака вече по загубения блян.“ Наистина приобщаването към света на крайбрежните босяци тук да изглежда донякъде наивно. Но то подсказва, че малкият човек, без значение от каква критична ситуация ще бъде разгледан в литературното произведение, престава да бъде „малък“ в редиците на себеподобните си. Засега „На старата рибна борса“ – 1940 г., сцените на труда са само пасивна покана за размисъл върху човешките взаимоотношения, родени в имотната неравностойност. Те са необходими при предаване вече не толкова на външния колорит у бараби

101 и работници, колкото за нагнетяване на емоционалния спектър. А той пък, от вътрешно негодувание и стимулиран от явната безизходица, търси посока за ескалацията си. „Слънцето се скрива – с привидна монотонност обяснява авторът. – Работниците прекъсват за пет минути работата, напълват стомасите си с хляб и сирене и пак се хващат за ножовете. Към два часа полунощ главите клюмват от умора, ножовете по-често се спират да почиват, а миячките се забравят с ръце във водата. „Бъъързо“ изревава над главите им главатарят им, те се стресват и паламудите пак засноват от кошовете върху масата, от масата в лакана, от лакана в резервуарите с саламура. В пет часа работата се привършва и работниците налягат върху пода на малките канторки, задушени от миризмата на риба и кръв. В шест часа, разбудени от чорбаджията, те бързат, пълнят кошове с паламуд... Новият ден започва.“ Рибната борса, заедно с описанията на морския улов, гемиджилъка, хамалуването, с дивото веселие на необуздани души, завършва омагьосания кръг на безправието. Той е символ на държавата-мащеха, нехаеща за излишните души в пределите ѝ. Те не винаги са изцяло на дъното, но прозренията им са общи.Изказани с различни думи, показани в нееднакви ракурси, но внушаващи единствения път за оцеляване, за себеуважение и за противоборство на сипещите се от вси страни предизвикателства: „Нали знаете, печели праволинейният, който не се огъва, който не си чупи гръбнака... Ех, той може да остане за цял живот бедняк, може да е за другите прост, глупак, просто не за днешното вълчо време, може... Но той е човек, той не ще се превърне в торба с пари, каквито днес на всяка крачка срещаме, и не ще се удави в парите си и ще остане докрай човек, и ще докара кораба си в пристанището невредим... Човешкият кораб... – корабът на цялото човечество.“ Дотогава обаче, докато нравствените категории стигнат в избистрен вид до облъсканите си крайбрежни адресати, времето и социалните трусове ще поставят редица прегради. Явният грабеж на рибните прекупвачи при определянето на цените, капризите на времето, отчаянието, че утре ще е позле дори и от днес, чиновническото безхаберие, недвусмислено подсказват на хората какво следва след безкрайното търпение. Достатъчно запознат със световъзприемането на героите си, Марко Поло не ги облича в политически доспехи. С думите на капитан Ставро той осмисля пред нас постъпките им и докъде ще стигнат те в лавината на масовия гняв: „Той разбута замръзналата тълпа, потънала цяла в пот пред нерешителния момент, и викна: – Тръгвайте! Хайде всички! Какво чакате! Да пълним кесиите на чорбаджиите ли? Хайде... Няма да пукнем от глад!... Тълпата политна, олюля се и тръгна след капитан Ставро. В тоя миг от гърдите на стотиците брадясали мъже падна голямия камък, който ги потискаше и отвори свободен път на дълго сподавяния вик: – Долууу! Няма да ловим риба! Викът, като боен призив, обедини всичките хора и те се втурнаха към аламаните.“ Потъването на моторницата „Свети Никола“ в разказа „Крайбрежна служба“ идва да внуши на читателите краха на един вече отминаващ бит, на остарял мисловен начин, на равнодушно подчинение пред явната подигравка с труда

102 на крайбрежните хора и с правото им на съществуване въобще. Символът на светия чудотворец не задоволява критериите на осъзнатата дрипава, чорлава, гръмогласна тълпа, постепенно разбираща силата си. Резултатите Ячо Кабаивански оставя в нашите предположения и в бъдните години на все по-ясни конфликти, на които той е свидетел и които не разказа, може би поради ранната си смърт. „Това е положението – повест из живота на черноморските рибари“, е броеница от разкази за разни случки, но с един почти постоянен хор от герои. В този смисъл книгата напомня повече роман от взаимнопреливащи фрагменти – написан малко тромаво и грубовато, но достоверно. В това е неговата ценност, а маринистичните късове, пръснати в други сборници и в „Капитан Драго“, само допълват панорамата-сага за изчезнала днес социална прослойка. Тази на низвергнатото черноморско братство от рибари, борсови работници, бараби, гемиджии и хамали: отритнати от света на вълните, който обаче не може да съществува без тях и пак без тях не би бил толкова колоритен. Нито толкова жизнерадостен в безкрайната върволица от тегоби, глад и непонятно за сития наблюдател веселие. Днес мястото им около разрушените скели е пусто. От пясъците много рядко ще се видят стърчащи полуизгнилите ребра на някогашна объхтана от труд и вълни гемия. Не звучат и волните приказки от характерния специфичен говор и терминология, които Марко Поло запази из страниците си – също негова сериозна заслуга за бъдните читатели. Значи ли подобно отсъствие забрава за отминалите времена, страдания, стиснати юмруци и пропаднали надежди? Не, разбира се. Помни ги морето, презирайки неблагодарната човешка памет. Марко Поло, това означава, че и ти не си забравен. Нищо, че стъпките ти отдавна са заглъхнали. Къде? Те не могат да заглъхнат в кръвта на потомците, които някогашните бараби претвориха в поколения и в родова памет чрез солената течност на вените си. Достатъчно е, докторе, нали? Това е положението, Марко Поло, Марко Поло... Използвани източници: Величков, Константин. Старият рибар. // Величков, Константин. Тъги и радости. Избрани произведения за деца и юноши. С., Народна младеж, 1975. Поло, Марко. Лоцман. // Поло, Марко. Идат. Разкази. Т. 1. С., Книгоизд. Д. Маджаров, 1945, с. 82. Поло, Марко. Рибари. // Поло, Марко. Това е положението. Повест из живота на черноморските рибари. 2. доп. изд. С., Печ. на Военно-книгоиздателския фонд, 1945, с. 174. Станчев, Стефан. Пристанищни хора. // Станчев, Стефан. Моряк. С., Български народен морски сговор – Бургаски клон, 1935, с. 34.

103

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

ПРОСТРАНСТВЕНИ ХАРМОНИИ, ЕДНОВРЕМЕННО НЕЖНИ И ЯРКИ Велин Динев е самобитен художник със завидно творческо дълголетие, роден в Нова Загора през 1938 г. Още в детските си години усеща влечение към изобразителното изкуство. Живописта художникът сравнява с любовта и ѝ остава верен през целия си живот. След като завършва специалността „Текстил“ в Национална художествена академия – София, при проф. Марин Върбанов, той се мести в Сливен, където живее и твори и до днес. Велин Динев има значително присъствие в българското изобразително изкуство с творчеството си през седемдесетте и осемдесетте години на двайсети век, с което издига името на град Сливен като водещо в областта на авангардната тогава техника батик. Разработва я както самостоятелно, така и съвместно със съпругата си, също художник – Ефросина Динева. Представя творбите си в редица самостоятелни изложби в Сливен, Габрово и София, а в този период взема участие и в биеналето на приложните изкуства в град Ерфурт, Германия. Още тогава в произведенията му се наблюдава присъствието на различни природни форми, но пречупени през призмата на абстрактнодекоративната естетика. Такива творби са например „Морско дъно“ от 1979 г. и „Композиция – 1“ от същата година. Голямото му пристрастие е абстрактната живопис. В това направление се изразява през годините с много отдаденост и искреност. В периода 1973–1980 г. абстракционизмът е табу, споделя художникът. В процеса на търсене на свобода за изразяване Велин Динев се насочва към текстилното изкуство, при което тогавашната власт не налага толкова стриктен контрол и ограничения в естетическо и тематично отношение. По-късно маслената и акрилната живопис стават основните техники, с които изгражда своя изпълнен със светлина маниер на работа. Пространствените хармонии, които Велин Динев представя в експресивните си платна, носят жизненост и радостно опиянение от живота и природата. Деликатност и едновременно с нея вибрираща и изострена яркост в колорита, са в основата на начина, по който изгражда творбите си (пейзажите от 2012– 2013 г.). Художникът споделя колко силно впечатление му е правила природата в детските години – със своите цветове и форми, птиците, цветята, водата и небето. Разглеждайки творчеството му, тези първи впечатления, оставили трайни следи, наистина могат да бъдат открити, доловени и съпреживени („Пъдар могила“, „Риби“, „Пейзаж“). Абстрактните форми в картините му представят природните мотиви по неповторим начин, претворявайки вижданията и емоциите на художника. „Живописта му не е цел или форма, а начин на общуване, подчинена на строга архитектоничност и артистична логика“ – така я вижда художникът Тодор Терзиев. Той допълва, че често срещани хармонии в произведенията на Велин Динев са изградени на принципа на контраста на допълнителните цветове. По този начин сътворява едновременно динамика, но и установява равновесие в

104 цветовия колорит, а завършените платна свидетелстват за фин декоративен усет. В много от картините си от последните десет години Велин Динев използва съчетанието между ярки цветни нюанси с вертикални линии, които придават на композициите му характерна структура и организация на изобразителното пространство. Такива например са „Абстракция“, „Веранда“, „Залез“, „Метаморфози“, „Голямата риба, „Край Тунджа“, „Посоки“, „Преминаване“, „Моят Великден“, „Трети-четвърти коридор“, „Риби“ и др. През последните три години авторът обръща поглед отново към текстилното изкуство, но този път то е обект на изобразяване, а не техника на изпълнение. За него вдъхновения са мотиви от традиционните български костюми и ръчно тъкани черги – диптихът „Пътеки“, както и „Жеравна“, „Мамините черги“, „Рожен“, „Сая“, „Фолк“ и др. Друга често срещана тема в творчеството му е музиката. Нея той изобразява с помощта на линията, формата и цвета в картините „Джаз“, „Празник“, „Сто каба гайди“, „Музика 6“ и др. Музиката може да бъде доловена и в най-новите му платна, например в „Птиците отлитат“ и „Птиците се завръщат“ от 2018 г. Тодор Терзиев споделя, че Велин Динев не е от авторите, които цял живот рисуват „една картина“. „Той е разнообразен в творческите си търсения и винаги ни изненадва с нещо ново и оригинално.“ В своите изпълнени с жизнерадост произведения художникът е едновременно различен, но и разпознаваем с типичен и оригинален стил. Колегата му Александър Дойчинов го определя като интуитивен автор, чийто усет към цвета и колорита не може да бъде научен, той е вроден талант. Говорейки за своя творчески път, Велин Динев доверява, че пътят на художника не е лесен. Има моменти на щастие и лично удовлетворение, има и такива на тъга. Той асоциира личните си преживявания и чувства с картините си и с момента на тяхното създаване. Именно затова те са толкова истински и многопластови, наситени със съдържание и дълбочина. Художникът споделя, че винаги се е интересувал от модерните творци и се е възхищавал от тяхното изкуство. Като студент е срещал много трудности да достига до информация за тях, „но... когато човек се интересува намира начин“. Неговата формула за изкуството е „една голяма борба с платното, но и голяма любов“. Отношението на Велин Динев към живописта, разкрива сериозността, задълбочеността и отдадеността, с които той подхожда към това призвание. Ако трябва да добавим няколко обобщаващи „щрихи“ за творчеството му, подходящо е да кажем, че оптимистичните му платна греят и въздействат като цветни отдушници, които катализират желанието за живот. Благовеста ЖЕЛЯЗКОВА

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

1/2019