Простори за литература и изкуство - брой 2 - 2017 by prostori spisanie

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

2/2017

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

2 / 2017

ПРОЗА Паруш Парушев

ПОЕЗИЯ Красимир Симеонов

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО Симеон Янев за Константин Константинов

ПОЕЗИЯ Георги Ангелов

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО Деньо Денев за Никола Радев

ПОЕЗИЯ Владимир Стоянов

SOPHIA Васил Проданов

ПОЕЗИЯ Лили Христова Кольо Колев

Руски поети в превод на Тихомир Йорданов ПРЕВОДНА ПРОЗА Галина Климова

ДУХОВНИ ПРОСТРАНСТВА Хюсеин Мевсим за Никола Фурнаджиев

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХУДОЖНИКА ЯНАКИ МАНАСИЕВ

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Янаки Манасиев Четвърта корица: худ.Янаки Манасиев Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com Художник на броя Янаки Манасиев

ПАРУШ ПАРУШЕВ СТРОШЕНО ОГЛЕДАЛО

ЗАНГАДОРА Сега звучи невероятно, но Зангадора наистина имаше собствен залив и живееше в пещера. Самото му име, произнесено в шума на прибоя, като че ли веднага ни връща поне с двеста години назад сред екзотичните разкази за пирати и съкровища. Не зная кога за първи път чух за него, но се запознахме едва преди седемосем години, в самия край на живота му. Беше се заселил в една пещера край Китен, много отдавна, когато още нищо не подсказвало настъплението на курортната стихия. Аз помня онези времена. Гъстите гори на Странджа се спускаха досами безкрайните девствени дюни, откъдето започваха бистрите води на морето. Тогава човек можеше цял ден да обикаля тези места, без да срещне жива душа. Зангадора беше пристроил две тухлени стаички до пещерата. Неговото заливче се гушеше между почти отвесни скалисти брегове, изходът му се преграждаше от желязна решетка с врата, на която постоянно висеше катинар. За малкото циментово кейче стоеше завързана лодката му. Никога не разбрах какво го е накарало да се засели тук и защо с цената на всичко държеше да доживее на това място живота си. Когато с един мой приятел, който го познаваше, отидохме при него и аз го видях, бях изненадан. Очаквах да ни посрещне суров широкоплещест рибар, а от тухлената пристройка се показа висок и сух човек с фини черти на лицето, с дълга побеляла коса, меки воднисти очи и деликатни ръце. Изведнъж ми заприлича на поета Иван Пейчев. От цялата му фигура, от изражението на лицето му лъхаше обреченост и това подсилваше впечатлението за особената съдба на този човек. – Защо ви казват Зангадор? – попитах, когато ни покани да седнем на дървените пейки до масата. – Това означава „морски орел” – отговори ми той търпеливо и от гласа му се досетих, че стотици пъти се е налагало да обяснява името си. – Сам се нарекох така. Харесва ми. По това време той вече водеше борбата си с „Балкантурист”. Един местен началник беше хвърлил око на скалистото заливче с пещерата и планираше да го превърне в увеселително заведение за курортистите. Зангадора се сражаваше с отчаяната храброст на човек, заложил себе си в битката. И точно тази жертвоготовност му помагаше да отстоява своето отживяло времето си романтично съществуване сред залятото от курортисти Южно Черноморие. Той беше сам срещу всички. Вълк единак. Местните рибари не го обичаха,

4 защото бракониерстваше. Биеше риба с взрив и не го криеше. Когато седнахме, веднага започна разговор за това. – Бил съм бракониер. Покрай едрите риби съм убивал и дребни. Кой е виждал до едрата риба и дребна? Че тя я изяжда. После аз вземам толкова, колкото да се храня. Повече – никога. Случайни хора той не допускаше в заливчето, но то постоянно беше изпълнено с интересни личности. Тук на печена риба и сладки приказки бяха идвали нобелови лауреати, космонавти, политици, учени, писатели и артисти. Зангадора с всички се държеше естествено и скромно, не правеше големи атракции, не разказваше небивали истории. Но изглежда хората запазваха траен спомен за него, защото той пазеше в дебела картонена папка множество писма на различни езици. Появиха се и книги, в които той беше герой на някои от разказите. Зангадора беше суетен човек и имаше навик да се хвали пред гостите си – караше ги да му четат точно тези разкази. Когато тръгнахме с моя приятел да се връщаме в Бургас, реши да ни откара с лодката си до Приморско. Тя стоеше сред заливчето и аз очаквах, че ще я изтегли с въжето към себе си, но той застана на самия край на кея, вторачи се в нея, приклекнал като хищник, който се готви да връхлети върху жертвата си, отскочи рязко и след миг пазеше равновесие в разлюляната лодка. Аз дълго съм се занимавал със спорт, но не съм сигурен дали нямаше да цопна в морето при подобен опит. А Зангадора вече придърпваше въжето, уж съсредоточен изцяло в това занимание, но мяташе скрити погледи към нас. Държеше на впечатлението, което оставя у хората. После, след плавния завой надясно, той приклекна на самата кърма и като придържаше руля с крак, започна да си пали цигара. Според мен това пак беше една от неговите малки, уж случайни атракции, които го изграждаха целия. Имаше вълнение, но носът на лодката нито веднъж не се отклони от фара на Приморско и нито една пръска не прехвърли борда. Преди да се качим на кея, той ни подаде ръка, прегърна ни кратко един след друг и каза: – Смятайте ме за приятел. Винаги сте добре дошли при Зангадора. Видях го още веднъж, когато пак се наканих да му отида на гости. Купих обичайната бутилка ракия, за да спазя добрия тон, и заслизах по стъпалата на пещерата. Изглеждаше безлюдно наоколо и тъкмо се канех да се връщам, когато на прозорчето отвътре се почука. Беше той. Видях го да лежи съвсем измършавял на леглото, завит със сиво протъркано одеяло. – Настинах – каза с продран глас. – Онзи ден тук валя страшен дъжд и щеше да отнесе всичко в морето. Два часа спасявах каквото можах и настинах. Не съм хапвал нищо от тогава. Вземам само лекарства. Очите му бяха червени, скулите – съвсем изскочили напред, мръсносива коса лепнеше по челото му. – Съвсем отпаднах и ония ще ме победят. Гледам ги, пак започнаха да се навъртат наоколо като лешояди. Чакат ме да умра и да грабнат заливчето. Бях ги понаплашил преди няколко месеца. Я виж под онези хартии на рафта има ли

5 едни сапуни? Колко са? Десет. Това са последните ми запаси от взрив. И ми разказа как преди време един чиновник му запечатал пещерата. Пък той отишъл където трябва и казал: – Вие ме знаете. Докато съм жив – пещерата е моя. Ако утре до пет часа следобед не дойде оня човек да я отпечата, ще се взривя заедно с нея. На другия ден в четири и половина започнал да приготвя взрива. В пет без десет седнал да изпуши една последна цигара. Онзи дошъл в пет без пет и махнал печатите. – Стоял е някъде наоколо и ме е наблюдавал – каза ми Зангадора. – Мислил си е, че ми опъва нервите. Не ме знаят те мене. Много съм мислил за този особен човек. Кой беше той? Каква съдба го беше пратила да дивее в тази пустош? Може би беше последният от изчезналото племе на онези приличащи само на себе си странни и колоритни хора, непригодни да живеят сред себеподобните си в настоящите модерни времена. Но както и да е – само два дни след моята последна среща с него Зангадора починал. Тази новина ми съобщи моят приятел, който ни запозна, и ние изпихме по чашка, като отляхме на земята в негова памет. Сигурно са имали своите основания тези, които искаха да го изгонят от пещерата му. Чувам, че сега тя била превърната в доста атрактивно заведение, но не искам да я видя такава. Откакто Зангадора го няма, струва ми се, че крайбрежието завинаги се раздели със своето минало. ТРИПТИХ ЗА ХРИ Трябва да е било през една от ония вечери на късната бургаска есен, когато все още топлото море прави въздуха ласкав, макар вече от липите по „Александровска” да се сипят пожълтели листа. Преминавах, бързайки за някъде, покрай сладкарница „Малина”, когато чух един глас да казва почти до ухото ми: – Виж, Христо Фотев. Не говореше на мен. Някакви хора отминаха, но аз се спрях като закован пред витрината. И го видях. Току-що беше вдигнал чашката си с кафе до устните и от това движение тялото му беше образувало лека дъга. Държеше дръжката изящно с тънките си дълги пръсти, лицето му ми се стори напрегнато, от което чертите му, и без това артистично фини, изглеждаха изострени. Седеше до самата витрина, делеше ни само стъклото ѝ – него, облян в ярката светлина на глобусите вътре, и мен – в полумрака на улицата. Сигурно е било неприлично да го наблюдавам така втренчено, но в онзи момент не бях в състояние да преценявам. Аз просто го гледах и виждах в него Поета. Вече бях прочел стихотворенията от първата му книга и онези, които печаташе в бургаския вестник „Черноморски фронт”, но го виждах за първи път. Ако стиховете му ме замайваха с невероятната си артистичност и дъх на простор, те все пак го правеха и близък до някакво подобно усещане, скрито в мен, все още неизкристализирало, все още зародиш на интуитивен рефлекс. Сега обаче, в осветения ярко квадрат като в рамката на картина той беше Поетът, а моите първи две-три стихотворения, отпечатани в ученическата страница на вестник „Народна младеж”, с което

6 много се фуках, с основание ми се сториха жалки. От онзи момент много често го срещах по улиците. Наблюдавах го отдалече, чувах и запомнях случайни реплики, завиждах на артистичните му жестове. Случи ми се да го видя и в друга светлина. В Бургас бяха пристигнали мастити поети, живи класици, и нямаше как да пропусна рецитала им в концертната зала. Ламар, Джагаров... другите не помня. Седнали достолепно зад застланата с червено сукно маса на сцената, те ми изглеждаха като някакъв поетичен трибунал, като последна инстанция на един недостъпен свят, към който така лекомислено и самонадеяно се бях устремил. Усещах се смутен и направо недостоен. Но не бях само аз. Най-отзад на сцената, скрил се явно от неудобство зад гърбовете на маститите, едва се съзираше Христо Фотев. След техните изпълнения дойде и неговият ред. На трибуната, гледайки в една точка, той започна да рецитира първото си стихотворение, но го забрави, постоя цяла минута в опит да си го припомни, после го започна отначало. Но пак го забрави и просто избяга от сцената. Така видях Поета такъв, какъвто той остана за мен най-истински – слят с естеството на света, попил невидимите тайни на същия този свят, преродил ги в думи, на които можеш само да се възхищаваш, но чужд с цялата си природа на всякаква институционалност и помпозност. Никога не си позволих в годините, когато станахме приятели, да му напомня за онзи момент в концертната зала, но цял живот съм му бил благодарен за урока, който получих. Но не само заради това. Щастлив съм, че съм живял близо до него в този толкова магнетичен, но и груб понякога Бургас („Бургас е най-жестокият театър...“). От него разбрах, че небето може да се съблича „със безмилостно спокойствие, без никого да унизи, за да изтъкне себе си”, че локомотивът на този „влак за Бургас” или от Бургас може да е „пробуден лебед”, че покривите на къщите всъщност са „тъй скромно адресирани към слънцето”, а в овразите „димят братоубийствено усоите под дървените мостове”. И да не би да е само това? Той ми показа, че поетът живее навсякъде по света, че е негов неканен жител, но и че никой не е в състояние да му отнеме нито неговата Италия, нито Истанбул, където е роден, нито маларичната Тракия, нито баладичната България, нито, разбира се, Бургас. В един май че септемврийски ден под тентата на ресторант „Интернационал” до гарата, когато пред поредната бутилка с бяло вино разговорът нямаше никакъв шанс да свърши, ненадейно притъмня и Христо с бързи крачки излезе на улицата. Погледна нагоре, разпери ръце, за да усети първите капки, и се върна, за да съобщи: „Знаеш ли, на континента вече вали.” 2. Веднъж в Будапеща най-случайно срещнах унгарския професор българист Петер Юхас. В София, където той пребиваваше почти постоянно, това нямаше да е изненада, но в Будапеща – да. Още след първите разменени реплики, едва отпили по глътка от кафето, той ме атакува с темата, която явно не го напускаше: – Трябва да се видим през тези дни, за да ти разкажа по-спокойно за пребиваването на Христо Фотев в Унгария.

7 Защо непременно трябваше да ми разкаже? Дали защото присъствието на Христо му е направило силно впечатление, или защото държи да го сподели с друг бургазлия? Сигурно най-вече заради първата причина, защото, докато ми разказваше на другия ден, очите му светеха и той не беше в състояние да скрие някакво празнично чувство, което го беше обзело отново. Аз нямаше как да съм забравил неговото заминаване от Бургас. То продължи мисля повече от седмица. Всяка вечер се оформяше специална маса в клуба на културните дейци и започваше изпращането на Христо, защото на другия ден трябваше да отпътува за Унгария. Но по някаква причина той оставаше и вечерта отново се събирахме в клуба на същата маса, за да го изпратим. След три-четири дни това започна да се превръща в ритуал и ние свикнахме с него. Разговорите, тостовете, пожеланията, невероятната фантазия при въображаемите ситуации на това пътуване... Какво щяхме да правим, ако все пак Христо заминеше? Слава богу, по едно време той си изгуби паспорта и докато му направят нов, нашите изпращания продължиха. Разбира се, все пак накрая замина. После го нямаше известно време, а когато се завърна, изглеждаше възроден. Сега, в самата тази Будапеща, Петер Юхас ми разказваше за впечатлението, което беше направил тук. Дълго преди пристигането му пред залата, където трябвало да се проведе неговата авторска среща с почитателите на поезията, се появил афиш. Обявени били датата и часът на срещата. Но след няколко дена се наложило да направят уточнения – по уважителни причини срещата се пренасрочвала. После – пак. Веднъж на новия афиш сгрешили името му – написали Христо Ботев. Друг път пък не успели да отменят навреме творческата вечер и се наложило пред пълната зала Петер Юхас да обяви: „Тук на няколко пъти се появяваха афиши за поетична среща с Христо Фотев, а веднъж и с Христо Ботев. За съжаление тази вечер няма как да се срещнем и с двамата, защото преди повече от сто години Христо Ботев е загинал за свободата на България, а Христо Фотев си е изгубил паспорта.” Но най-сетне знаменателният ден дошъл. На летището, където го очаквали официални представители на съюза на унгарските писатели, Христо Фотев се появил само по фланелка и поомачкан панталон. Ръкували се сърдечно, казали се съответните протоколни думи и домакините делово се заинтересували: „Багажът ви къде е, куфарите ви. Да ги качим в колата.” „Нямам багаж – отвърнал той. – Така съм.” И се усмихнал чаровно: „Ще ми покажете откъде мога да си купя сапун и четка за зъби, нали?” Привикнали с едни други гости, които дори си носят празни чанти, за да ги напълнят с покупки от близката Виена, домакините били смаяни. Христо се появил в Будапеща заедно с легендата за себе си. Само ние, които си го знаехме добре, бихме приели подобно появяване за нормално, но унгарците... „Нямаш си представа как изведнъж всички тук се влюбиха в него – обясняваше ми Петер Юхас. – Особено почитателките на поезията. Гледаха го като идол.” Така е било, знам го със сигурност. Но си мисля, че не атракцията, а невероятната му поезия, донесла в унгарската пуста солен дъх на море и свобода, е покорила ревностните му почитатели тук. И онази неподражаема естественост

8 на поведението му, заразяващото очарование на усмивката и жестовете му, които някак го превръщаха в човек от други измерения, облъхнат от ветровете на други простори. Веднъж между другото го попитах за Унгария, той за миг само не успя да скрие възторжената искра в очите си и заговори как, докато красива актриса рецитирала на унгарски нещо от него, той се опитвал да отгатне какво, но напразно. А в Унгария наскоро беше започнала да излиза нова библиотека със световни поети и първи номер в нея бил отреден на Христо Фотев. Но в спомена ми има един епизод – по-красноречив от всичко. В София гостуваха трима от най-изявените млади поети на Унгария. С двама от тях се виждахме за първи път, макар да знаехме техни стихове, излезли на български език, а и те вече бяха превели по нещо от нас в Унгария. Срещнахме се в кафенето на писателите – много земни и сърдечни момчета. И когато разбрахме, че същата вечер нямат ангажимент по програмата си, решихме да им дадем приятелска вечеря в ресторанта на съюза: Иван Цанев, Николай Кънчев, Марин Георгиев и моя милост. Настанихме ги на една голяма и по-закътана маса и съвсем по български се пръснахме да организираме нещата. Горе в кафенето случайно срещнах Христо Фотев. Казах му за унгарците и го поканих на срещата ни. Той се съгласи веднага. Докато дойдат другите, аз го поведох към масата. Вървях малко пред него и веднага забелязах реакцията на унгарските поети. Щом го видяха да приближава към тях, те отначало попребледняха, после станаха като един прави и замръзнаха. Така се посреща само идол. Христо, разбира се, веднага ги предразположи към себе си, но не мога да забравя колко щастливи бяха те заради възможността да прекарат няколко часа в неговата компания. 3. На бургаската гара, още докато слизах от вагона след отегчителното пътуване, зърнах снажната фигура на Христо Йоакимов – тукашния кореспондент на в. „Труд”. Разбрал кога пристигам и ме чака. Нямаше как, срещата трябва да се полее и ние хлътваме в близката кръчма „Морски вълни”. – Христо Фотев е много зле – съобщава ми най-важната новина Йоакимов. – Правили са му изследвания. Ако иска да живее, трябва да спазва строг режим. За алкохол и дума не може да става. Фотев без алкохол… това си беше чист оксиморон, но нямах време да го осмисля, защото на вратата на кръчмата е застанал Христо и погледите ни се срещат. Той веднага сяда на нашата маса широко усмихнат. Пита ме как съм пътувал, но аз целият се сковавам от неудобство, защото сервитьорът вече носи поръчаните за нас водки. – Христо… – мънкам и гледам настрани, – да те почерпя нещо… някакъв сок? Той засиява целия, щастлив от изпълнила го докрай идея: – Разбрах, казали са ти вече. Но аз много мислих и реших – няма нищо страшно. Разбираш ли – обяснява ми като на малко дете, – когато Тя е тук, нас вече ни няма. А когато ние сме тук, Нея я няма. Ние просто няма как да се срещнем! – И вече делово: – Поръчай ми водка и салата със сирене – ще вечерям. Христо все пак се разболя. Беше се разделил с жена си Уляна и заживя в Со-

9 фия с приятелката си Венета. Бургас осиротя без него. Той вече нямаше жилище в града и през лятото отсядаше в къщата си в Равадиново. Местните поети организираха придвижването му от гарата до странджанското селце, някои го посещаваха там с идеята да помогнат, ако се нуждае от нещо. Пък и да общуват с него. Но общуване не се получавало. През цялото време Христо мълчал неадекватно и смутени, приятелите си тръгвали. – Да не се огорчиш, ако не те познае – предупреди ме Николай Искъров. Аз не знаех как да се видя в София с Христо. Не познавах тази Венета, а и кратките му появявания по телевизията ме обезкуражаваха. На екрана Христо мълчеше съсредоточено и дълго премляскваше с устни, преди да изговори по някоя дума. Мъчително ми беше да го гледам такъв. Но се случи да се срещнем. В Националния дворец на културата се организираха вечери, посветени на отделни писатели, под наслова „Творци на живо”. Дойде и моят ред. Организаторите бяха решили да поканят на творческата ми вечер и Христо Фотев. Не вярвах, че ще дойде, но се случи. Обяснили му чрез Венета за какво става дума и приел. След часовете си в гимназията успях да стигна до НДК малко преди началото. Огледах се, щом влязох във фоайето на залата, и го видях на един от фотьойлите. Седеше някак отпуснато и безучастно. Изтичах и клекнах пред него. Той трепна. – Христо, помниш ли ме? – хванах ръката му. Той се усмихна: – Паруше, моля ти се! – каза го на скоропоговорка. Срещата трябваше да започне веднага и организаторите ме отведоха на сцената. Видях, че настаниха Христо на един от столовете, а някой му донесе бира. После, докато всичко течеше според сценария, особено когато актьорите изпълняваха новия ми цикъл стихове „Бургас. 12 елегии”, го чувах да подхвърля одобрителни реплики. Все пак ставаше дума за нашия Бургас – така недостижим вече. След като всичко приключи и публиката се разотиваше, докато се забавих покрай задължителните в такива случаи автографи, в дъното на фоайето, както се бяхме уточнили предварително, беше организирана една маса за почерпка на приятели. Когато дойдох, някои вече допиваха първата си водка. Седнах до Христо и взех моята чаша. – Хайде наздраве! – чукнах се с него нетърпеливо, защото ме беше обзело естественото за подобни ситуации вълнение и имах нужда от глътка водка. Заговорихме се за едно, за друго… Направи ми впечатление, че говори твърде гладко, без мъчителните паузи, които бях виждал по телевизията. На втората водка вече ми се стори, че не сме тук, в центъра на София, а в нашия си Бургас, може би на казиното. И че нищо не се е променило, и че всичко си е по старому. Разказах му, че на всички мои ученици задължително чета негови стихове, че те го знаят като поет и го обичат. И както си бях с приповдигнато настроение, в един миг му казах: – Христо, сега искам да ти кажа нещо, което в друга ситуация никога нямаше да ти кажа… много те обичам! – И се сепнах заради това откровение, толкова

10 необичайно за характера ми. Стори ми се, че Христо трепна почти невидимо, но наведе глава, постоя така миг-два и избърса с ръка сълза. После поговорихме още малко, пийнахме още по чашка, той се почувства изморен и трябваше да се разделим. Това се оказа последната ни среща.

Худ. Янаки Манасиев

КРАСИМИР СИМЕОНОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЗВЕРОБОЙ Кънтят очите ми – пропуквам се отвътре. Не се завръщам, нито си отивам – пухкава летяща риба в топлото небе. Не ме търси. Раздадох всичко. Изтръгнах си езика, вече само слушам – в плен на Името, което ме зове.

МЪНИЧКАТА ЕЛИ ГОВОРИ* ... да се присъниш на мама, татко да не го боли оттатък; да пазиш сегашните ми бащи; да пускаш звездите нощем, да духаш топъл вятър, да ми изпратиш жълти круши; да си дойда обратно при теб – да ти подържа ръката, да стана твой спомен; И не искам подарък, Господи за рождения ден – само ти не умирай. * Мъничката Ели умря тази пролет от рак. Беше на 7 г.

12 СМЪРТТА НА БАЩА МИ – Събира се така кръвта в телесните пространства... Почти не е разбрал какво се случва, не извикал. Сестрата казва, имало е страх такъв един в очите му, но тя следяла приборите най-внимателно, а той не позвънил... Завързвахме го здраво за леглото – знаете, че буйстваше наоколо... Да, вие като идвахте кротуваше – ядеше, пиеше, но после плачеше... Не ми крещете! – туй е болница, тук живите пристигат на талази и умират. Каквото искате правете! Не, не мога повече, веднага напуснете кабинета ми! – Ще ти покажа после как да ме убиеш, но не ме оставяй на такива копелета – ми прошепва мама. БОР В ПОЛЕТО Шумят под него тръни, храсти – подплашени от здравата сърцевина. Въздигнат, сам и не на място превръща той бодличките в крила. Посоките познал, забит в пръстта; сближава ни със гаснещото слънце. Но грейва вятър и изригва тътена: Не сме ний мъртви! Още не! ЗАПОМНЕНИ ДУМИ НА НЕЗАБРАВЕН ПРИЯТЕЛ „…И все така пещта на твоето сърце топи метала и го лее в новата ти форма. … И лавата му – свято бяла и кипяща – застива причудлива. Откакто те познавам, брате, не смогва да кове тела за теб Ковачът на Железния театър.” *** вчера е нищо утре е само идея тук съм само сега ела или умираш

13 СТРАХ ОТ ТЪМНОТО – Спомних си детето ми, което се удави. И как станах мравка тогава и събирах ухания, и как умрях като кърт, изпечен на слънцето; и не губя надежда. – О, зъзнещ, докога ще се луташ и ще имаш надежди? УТЕШИТЕЛЯТ НА ВСИЧКИТЕ НЕЩА Огнен поема от въздуха, ефирен издиша – огнен помита, ефирен въздига. Дишам. *** ВЛАДЕТЕЛЯТ СЕ ПРИБЛИЖАВА. Измива се във селското корито, докато овцете пият. Бос в калта запалва фас и тръска пепелта във шепа. Премрежва поглед, вдишва като стогодишен дънер и бавно свирва, вдигнал сопата над свойто стадо. Без повече напомняне поема то по следите му, които се отдалечават. *** В три започва славеят да пее. В пет престава. С първите бодли на слънцето се прекратява музиката поучителна. Няма да я чуеш никога отново.

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО

СИМЕОН ЯНЕВ ГОСПОДИН КОНСТАНТИНОВ

В зората на живота си срещнах писател в залеза на своя и той ме беляза с неизличими знаци, които ще нося до края и които са за мен самочувствие и бреме. Самочувствие – защото подхранват моята воля за съпротива и достойнство срещу безбройни съблазни и невинни примамки, че дребните отклонения нищо няма да ми струват и никой няма да ги забележи. И бреме – защото това поведение ме дарува с много врагове – тайни и явни, и особено тайни, но верни до гроб. Естествено, че всичко стана случайно и без никаква поличба за съдбовна среща, за да узрявам постепенно вече 40 години, че нищо не е било случайно. В края на студентството, обзет от копнежи за литературно бъдеще сред многото книги, които чета на стари и млади български автори, прочитам една, която ме изпълва с усещане за съдбовност на това, което се готвя да правя в българската литература. Тази книга неотразимо ми внушава, че преди мене там са обитавали избрани, при които може да се пререждаш само ако си обрекъл живота си, ако си го заложил за принципи, не съвсем обикновени в обикновения живот. За първи път усещам литературата не като сладостно и славно нареждане на думи, които те карат да настръхваш от възхита или омраза, а като мисия, безчувствена за сладостта и славата. Книгата се казваше „Път през годините”. *** А се започна изневиделица. Някъде в 60-те, след като току-що съм завършил Университета и съм започнал работа в „Студентска трибуна” – национален студентски седмичник, сред многото материали, които пиша в раздела „Учебна дейност и студентско научно творчество”, за който отговарям, Цветана Коларова, редактор в културния отдел и по-късно прославен редактор в „Българска кинематография”, ми поръчва да водя и една рубрика „Диалози с творци на българската култура”, която има за цел и така нататък, но трябва да срещне студентите с най-големите и така нататък... на социалистическото ни изкуство. И като изготвям списъка с имената, с които имам намерение да диалогизирам, започвам да се готвя за интервютата, в които, то се знае, съм включил

15 най-много писатели, критици и поети. А сред имената там – как само съм ги подбрал! – сред току-що получилите голяма популярност Генчо Стоев, Николай Хайтов, артистите Иван Кондов, Стефан Гецов, художниците Златю Бояджиев, Светлин Русев, академикът Цанев и още един писател от неговото поколение – не така широко известен, но вече любим със своята „Път през годините” и току-що издал една малка книжка с есета – казва се Константин Константинов. И дали в началото или не съвсем на моята поредица, аз му издирвам телефона и храбро предлагам интервю с център „Върхове”, малката книжчица за която току-що стана дума и която ме е развълнувала. Окуражен съм, вече съм взел няколко интервюта, тръгнаха добре – авторите охотно се съгласяват, охотно отговарят, а публиката, казва Цветана на летучките, ги посрещала с интерес. И така – ред е на Константин Константинов, познавам го, чел съм му и няколко разказа освен „Път през годините”, за която не ми стигат думите. Отначало звъня и се опитвам да уговоря среща: ...кой, за какво, нямам време, обадете се по-късно. Кога по-късно? Ако искате след месец... За второто обаждане не съм толкова наивен – казвам му, че както сме се уговорили съм готов и понеже не искам с общи въпроси да му губя времето, съм изчел книгите му от „Към близкия” до „Седем часа заранта”. Изчели сте книгите ми? Да, и „Кръв”, но поводът сега нека бъдат „Върхове”. Кого интересуват „Върхове”? Имаме читатели, които ги интересуват, и мене лично – това не е всекидневна книга. Съмнявал се. Съмнява се, но усещам леко размразяване в гласа. И накрая съвсем уклончиво – можете да дойдете, но не обещавам – само да поприказваме. И ето аз пристигам с цялата си наивност, с целия си още студентски ентусиазъм и с тръпката от наистина прочетените книги. За изпита в Университета бях чел няколко разказа, за интервюто сега съм издирил дори „Звено”, знаменитото някога списание, редактирано от него, от Дебелянов и Подвързачов. Апартаментът на „Иван Шишман” над църквата, горе като се пресече „Графа” – отляво, стара, занемарена кооперация, втори или трети етаж. Вратата се отваря – висок, едър старец с теме без нито един косъм, полирано като билярдна топка – гледа ме проницателно. По телефона бях говорил с него на „другарю”. На вратата сега ме обхваща паника – изведнъж разбирам цялата нелепост, не – чудовищност! – да го нарека „другарю”. Казвам: „Господин Константинов, аз съм журналистът, който...” Само леко кимва с глава. Влизам в хол с много картини, замайващо много картини, живопис – пейзажи, църкви, златно, есенно-златно, охрено-топло във възрожденски градчета с калдъръмени улички. Аз на кресло срещу бюро, той на кресло от другата страна на бюрото. Притеснено ми е, а той нищо не забелязва, макар че проницателно ме гледат очите, струват ми се стоманени. Как съм намерил „Кръв”? „Кръв” е обявеният му за фашистки роман, сюжетизира събитията около атентата в „Св. Неделя”. В университетската библиотека има секция с книги, до

16 които няма достъп, но ако се представят уважителни свидетелства, разрешават. Аз съм ползвал редакцията, от чието име идвам. И какво мислите за тоя тъй наречен роман? Не мисля, че е най-добрата ви книга, но за първи път чета книга с такъв поглед върху събитията. Той не ценял тая си книга – тя не е роман, по-скоро скица... По-късно ще го помоля да включа тия му разсъждения в един от моите въпроси за интервюто. Сега е важно, че може би интервю ще има, леко кима с глава, появява се бледа възрастна жена с кафе. – Сестра ми. Тя е художница, картините тук са нейни. Ръцете на художницата слагат кафето на масичката – бледи, с тънка кожа, мрежа от сини венички, поразява ме, че дори капилярите се виждат – как го обичате, по-горчиво? Аз даже не знам как го обичам, защото го пия всякакво, а тя усеща, веднага се усмихва, веднага оставя захарницата пред мен, веднага ме пита нещо друго да разсее смущението. И изведнъж: а откъде сте? – От Нови хан. – От Нови хан! – и двамата възкликват, споглеждат се. – Ние сме живели в Нови хан... евакуацията... Аз, разбира се, не го знам, тепърва ще се интересувам – бомбардировките, разрушаването на София, радиото в Нови хан, в сградата на училището – огромна сграда за времето си, шестстотин деца, директорът на радиото Константинов – същият пред мен. Няма как да го знам, бил съм бебе на малко повече от година... Но че съдбата слага ръка на рамото ми – чувствам. Всъщност интервю не вземам; било среща за уточняване, за интервю не могло и дума да става, но... подир време... да съм се обаждал... ако бил здрав... По-трудни и по-дълги са били след години единствено преговорите ми за текст с Далчев. Те продължиха две години. Започнаха с една разходка от „Ангел Кънчев”, по тогавашната „Коларовска” и после по „Раковска”. И продължиха през паркове и градинки, в София и Варна, докато забравих за какво съм го потърсил. Ако вярвам на оскъдния си архив (а на какво повече?) с г-н Константинов сме започнали да уговаряме интервю някъде през септември 67-а, взел съм интервюто в началото на третото десетдневие на декември, то е излязло на 26 декември, а на следващия ден съм отнесъл вестника и съм получил автограф за „Върхове”. Нататък сме продължили епизодично: пиша отзив за „Върхове”, напечатан в края на януари 68-а, дни след това му отнасям вестника и ... получавам покана да съм му се обаждал понякога... ако съм желаел. Ако съм желаел!...

17 Но преди това за интервюто нещата ненадейно се усложняват. В редакцията споделям за срещата с него. Слуша ме нашата сътрудничка Любомира Парпулова, още студентка, бъдеща докторантка на Михаил Арнаудов, бъдеща професорка в не знам си кой университет в САЩ – неудържима... и аз ще дойда, аз съм от Сливен. Как и ти, той е много особен, няма да ни приеме... Ще предупредим по телефона! Гъна се по телефона – наша сътрудница, ваша съгражданка, литераторка... – Добре. С огромен букет, с книги за автографи, с писалки и бележници, с моята смутеност и с ведростта на Любомира – пристигаме!... И докато Любомира го омайва с цветята, със звънкия си глас, докато още от вратата става дума за Сливен, за родове, за махали, и докато от друга врата излиза бледата, прозирна като привидение госпожа Константинова, аз виждам в следобедния хол, в източния ъгъл, някаква светлинка-искра – примигва. Кандилце, икона, зелени клонки... Нова година е далече, но... тази вечер е... Бъдни вечер. Ние не го празнувахме, далече от семействата даже забравяхме, улисани във велики редакционни грижи. А тук кандилцето гори, тук ще се празнува Бъдни вечер. Добре че Любомира е тук и темата за Сливен е тяхна тема и аз мога да си погледна въпросите. Щял съм да го питам: Преди 67 години, във Вашата младост, новата българска литература също е била младенец – каква очаквахте да я видите след 67 години и какво Ви радва в нея? Как съм го усукал за Коледата, не смея да кажа нищо за младенеца, а говоря за литература младенец. И въпросът ми изведнъж увисва в съзнанието ми с цялата си предпазлива до глупост премисленост и възторжен наивитет. Не така – трябва... И забравям, че съм му чел въпросите по телефона и че той ги знае. – Въпросите Ви са много хубави, аз също ги прочетох. Госпожа Константинова, прозирна като въздуха, седнала за момент срещу нас, разговаряща с Любомира; съзряла е моето суетене, разбрала е безпокойствието ми. Как е възможна такава деликатност, такава нежна усетливост към един случаен и разстроен от собствената си недeликатност посетител! Не бях срещал и не съм срещал подобно контрастно съчетание – брат и сестра видимо така различни. Колкото той... студен и недостъпен, толкова тя... Всъщност няма да ми трябва много време, за да видя, че те само външно бяха различни и въобще не бяха различни, само в различна видимост се изливаше тази деликатност и строгост, това достолепие и благородство на хора, които различно пазят дистанцията между тях и другия. Интервюто не беше лошо и не кой знае колко добро. Изчитам го сега: петшест прилични въпроса, не личи дълбинната некомпетентност, прикрива я респектът (не толкова съзнание, колкото интуиция) към този – руснаците биха ка-

18 зали – незаурядный человек. Защо ми идва наръки руската дума? Защото българското необикновен, отнесено към него, ми звучи надуто и невярно. Той не беше необикновен в смисъл странен, беше си много български. И в същото време – от някаква оттеглена, непристъпно-затворена, друга България. Не изглеждаше подозрителен, но е хладно-резервиран; не те отблъсва, но и не те примамва. След излизането на интервюто ме среща Атанас Свиленов. Познаваме се бегло, той е вече име в младата литература, няколко пъти е писал за Константинов – контактен, информиран, с тънък усет не само за литература, но и за човешките отношения. Аз съм го наследил в „Студентска трибуна” – вестникът, в който и той е започнал. И Наско казва: – Четох интервюто ти с Константинов. Той те е допуснал. Настръхвам. Наско не е еднозначен – какво всъщност казва: че Константинов е снизходил към мене или че... ме е избрал. Гледам го изпитателно. Той добавя: – С него е много трудно. Да. И двамата знаем какво значи да вземаш интервю от Константинов. През годините научавам какво е значело да те допуснат до Константинов. Понякога е било нужна авторитетна препоръка. Йордан Вълчев на едно място пише в дневника си: „...разделих се с Трифон Кунев. Трифон Кунев беше храбър и рече – няма повече какво да учиш от мене – заклевам те да не се занимаваш с партии. Върви при Коста и Далчев, сега те са за тебе, не се обичаме с тях, но аз ги ценя и зная какво могат да сторят за един начеващ писател.” Необузданият, но също храбър Йордан Вълчев е бил вече автор на „Боеве”, когато Трифон Кунев го е пратил при Константинов и Далчев. Него познавам много по-отблизо. Бай Йордан не можеше да търпи учители, особено в по-късните си години, но при цялата си егоцентричност, пазеше респекта към тях. Впрочем длъжен съм да кажа, че неговата егоцентричност бе функционална – тя бе една от броните му в един свят, който трошеше броните му неумолимо, както неуморно бай Йордан му се изплъзваше, докато нахлузи нова. Егоцентричният (особено в старините си) бай Йордан е отишъл при Константинов не сам, а с висока препоръка – изпратил го е Трифон Кунев. И той е бил изпълнен – не, изпълвал се е! – с респект, толкова повече, колкото е общувал с Константинов. В респекта си е започвал да интимничи, нещо нормално за него. В дневника си изплаква: „Бачо Коста, бачо Коста! Колко много му дължа!” С какво го е респектирал Константин Константинов? Като поетика те нямат нищо общо. Детайлната, бродирана проза на Константинов и изсечената, камениста, изпускаща искри военна проза на младия Вълчев. Но като присъствие... Сдържаният, достолепен Константинов и постоянно близкият до екстаза Йордан Вълчев. И особено общественото присъствие на стария – толкова повече обществен,

19 колкото отстранен. Той никога не участваше в писателски паради – чествания, събрания, изказвания по повод и тути кванти. Но веднъж Константинов престъпва правилата си – явява се по телевизията. Един-единствен път, но Вълчев е освободен от зависимостта си. И той крещи, макар през сълзи: „Фактът, че позволява да го показват по телевизията – да даде знак за себе си, да изтъкне себе си, приема този род комунистическа реклама, показва, че е суетен до възбог.” От осанна до разпни го – по вълчевски. Но не може да спре онова в себе си, което вика: бачо Коста, бачо Коста... По друг начин, обратният – от разпни го до осанна! – е изживял познанството си с Константинов Петър Горянски. В началото на четиридесетте той е млад поет, нито много добър, нито много лош, но много шумен. Срещат им се пътищата с Константинов и той се държи с него, както би се държал, да кажем днес, млад постмодернист пред социалистически реалист, когото не е чел, но е наясно с цялото му нещастие. Константинов престава да го забелязва. Тече войната, войнственият Горянски става директор на театъра в Скопие и поради това великобългарски шовинист – след нея. После той се забърква в опозиционния печат, не е наясно с ролята на партията, разгромяват печата, оставят го без работа и гладува. Вече е 48-а или 49-а година и при него идва познат и му казва, че Константин Константинов превел някакъв роман от руски, но ръкописът се нуждае от препис – би ли го преписал срещу заплащане. Глътка въздух за Горянски. Преводът е преписан, отново идва пратеникът и му носи парите. Парите са няколко пъти повече от нормите за машинописен препис. Горянски звъни по телефона: сигурно има грешка? Студеният глас на Константинов: няма грешка, заплатил съм труда ви. Горянски се разплака, когато ми разказваше-преразказваше този епизод от спомените си, които редактирах в края на 70-те в „Български писател”. – Той принадлежеше на друга генерация – казваше Горянски. – Къде – те, къде – ние! От своята генерация той е бил най-близък с Дебелянов и Райчев и с постария Подвързачов. Както се знае, пръв ги напуска Дебелянов – 2 октомври 1916-а, Южният фронт. И заваляват за него книги, рецензии, спомени – изведнъж откриват какъв едновременно нежен и суров поет бил и колко е загубила България. А Дебелянов не е бил мобилизиран нито през 1915-а, нито при отварянето на Южния фронт през пролетта на 1916-а. Властта не е имала намерение да го праща на фронта; не, разбира се, защото е виждала в него национален капитал, а защото е бил съвестен и квалифициран (противно на митовете) чиновник в Сметната палата, която пък е трябвало да плаши корупцията, толкова естествена във военно време. Но той е изпитвал угризения; връстниците му се бият вече на три фронта,

20 България отвсякъде е обградена, а той – чиновник! За неговите угризения свидетелства не друг, а Подвързачов – бащата, съвестта на групата им: „...съвипускниците му запасни подпоручици бяха вече на фронта; страдаше до сълзи – като че ли той беше виновен за това. Едва ли не всяка вечер – живеехме заедно – аз го успокоявах с простата утеха, че вероятно ще дойде ред и за него и ще го повикат. Така и стана най-сетне. Той замина на фронта с радост.” Непонятни хора във вече непонятно време. Къде – те, къде – ние! – както казваше Горянски. Но е чоглаво да седиш с шапка, когато четеш това. А ме е учудвало друго... От всички спомени, събрани за Дебелянов, в някогашната поредица на „Български писател” „В спомените на съвременниците” най-късите са на найблизките му хора – на Подвързачов и Константинов. За себе си Подвързачов обяснява защо: „... и досега се чувствам обиден заради него. Защото навремето, през ония години (...) никой не го зачиташе, никой не се интересуваше от него освен нашия приятелски кръжец, който го ценеше и галеше.” Обида се чувства и в спомена на Константинов не само в писаното в „Път през годините”, но още в малкия очерк за Дебелянов от 1946-а, където той пръв твърди, че Дебелянов не е станал поет на 2 октомври 1916-а, когато го убиват и когато всички проглеждат, а че вече е бил голям поет „няколко години преди смъртта си”. В малкото си думи за Дебелянов Константинов не разказва толкова спомени, с каквито несъмнено е бил пребогат, а воюва с митовете, които вече са обраствали Дебеляновото име и срещу което той е възразявал още в началото на 20-те при първото издание на Димчовите стихове. Митологизирането на жертвените хора не е работа на интелектуалците, то се върши обикновено от „средната ръка” – чели-недочели, чули-недочули и компенсаторно негодуващи срещу злото, което никога не виждат, докато то злодейства. Константинов е рязък: „легендите за безпътния живот на Димчо и за крайната мизерия на материалното му битие – и двете са неверни. Димчо Дебелянов никога не е оставал без работа, той работеше дори през времето на почивка и изкарваше със своя труд достатъчно за едно сравнително добро съществувание. Но той беше с широка ръка, около него винаги имаше един-двама пишещи братя, които биваха почти изцяло на негова издръжка...” У Дебелянов видимо има нещо героично, и то не е мит, но е от съвсем друг порядък. Той не е завършил езиково училище, никога не е имал частни учители, учил е сам френски вън от това, което учебната програма на тогавашните български гимназии предлага. И го е научил така, че когато сяда и превежда поезия и проза, и прозата звучи като поезия. При това той е работил като кърт, когато работи, и е пил като смок, когато пие.

21 От собствен опит знам, че само изключително дисциплиниран ум и със сигурност човек с не най-обикновени заложби може да постигне такова знание. Аз не мога. Е, истина е, че те бяха деца на една отворена култура, но пък каква култура! Всички говореха френски и руски, а някои като Лилиев – и английски, и немски, до степен, че след като четат поезия на някой от тези езици, се страхуват да си запишат стихотворението, което междувременно им хрумва, да не би да се окажело, че превеждат, а не съчиняват. А са смятали за език на своята културна комуникация българския. И не са имали тоя мъчителен проблем, който сега имат някои големи интелектуалци от български произход – да се срещнат и да не могат да си говорят, понеже на единия езикът на културната комуникация бил френски, а на другия – полски. Но млъкни, сърце! В ранната пролет на следващата година (68-а) излезе негова книга с избрано; още в интервюто бе предизвестил за това. Това е първата му белетристична книга след повече от 20 години. С млада наивност мислех, че един том избрано няма с какво да ме изненада, нали бях чел оригиналите, с оная пожълтяла, чупеща се и пукаща хартия трийсет-четирийсетгодишна. Томчето бе прекрасно оформено – твърда корица с бледожълта обложка, без каквито и да е излишества: Константин Константинов – винетка – избрани разкази и пътеписи, Български писател. Една-единствена илюстрация – негов портрет от сестра му – рисуван през 1940-а. Не съм виждал оригинала на г-жа Константинова, но репродукцията е знаменателна. Той е с мека шапка, с балтон или шлифер, с ръка подпряна (но нищо демонстративно) върху брадата. В погледа нищо заплашително, леко отнесен, но и без готовност да се разприказва с вас за това-онова. Започвам да чета и се изненадвам – кратко есеистично въведение, взето готово от книга от 34-та. Летен ден, провинциален български град (градче), мараня. В задухата пришълец – героят – се разхожда, стига мост, пред моста старец-слепец с паничка между нозете. Героят, омаломощен от зноя, пуска в нея някаква монета. Мълчалив, сякаш отвъден, старецът продумва: Бог на тебе. Стреснат, героят се връща, пак пуска някаква монета и пак чува: Бог на тебе. Езикът пее, езикът плаче... езикът благославя от отвъдното. Писано преди 34 години, вероятно прочетено от мен в някоя от книгите му, изнесено тук в нова подредба, в 1968-а леко архаично или може би точно заради това, ме кара да се задъхвам. С едва сдържан ентусиазъм, по телефона, съобщавам, че съм си купил книгата и искам среща, само за няколко минути – за автограф. Радушно, но без ентусиазъм – разбира се! – към края на месеца... Сигурно е било начало на месец, защото ми се стори много дълго. Но веднага съм обзет от угризения, защото аз... не безкористно и не само за

22 автограф... искам да отида, да му оставя само няколко... мои, много кратки, по две, по три странички... есета! – при това вече печатани. И трябваше да го кажа, нали така бях решил, обаче – не можах. И как ще отида сега толкова непочтително, така нахално!... А трябва да му се обаждам пак, за да ми определи ден. Наистина... тогава непременно... ще трябва... да мога. Има две незабележими (и незабелязани), макар огромни, негови следи в литературния живот след Втората световна война. След свалянето от му председателския пост на писателския съюз той се оттегля. Седемнадесет години се прехранва с преводи, превежда между 40 и 50 книги от руски и френски. В онова наше интервю от Бъдни вечер каза, че за половината от тях не иска и даже не може да си спомни. Аз помня например, че за първи път срещнах името му като юноша в книжовния глад на 50-те върху книга със заглавие „Земя” от някой си Ли Ги Йон – кореец. Той не искаше да си спомня тази книга, преведена през руски. В същото интервю възкликна: „Аз превеждах всичко съвестно, но когато превеждаш нещо, което предварително знаеш, че е слабо, изкуството на преводача не може да го разкраси.” Но вторият ми спомен с неговото име е празник – в малката провинциална книжарница в градчето Елин Пелин се явяват 4 (четири) твърди, подшити, вишневочервени, всички с портрета на автора върху корицата, седнал пред писалищна маса, огромен, брадат, могъщ – томовете на „Война и мир”. Някога в провинциалните книжарници книгите не се разглеждаха: купуваш – разглеждаш, не купуваш – само гледаш. Но тогава имах късмет: завършвах гимназия, трети във випуска, полагаше ми се награда, награждаваха с книги. Получавам „Война и мир” в превод на Константин Константинов. Загадъчен, тържествен – тържествено-загадъчен български език, мощно описващ немислимо-невиждан в разкоши и екстази живот! „Война и мир” в превод на Константин Константинов. Но не преводите, колкото и да ги ценя, и на Толстой, и на Флобер, и особено на Сент Екзюпери с първото на български издание на „Малкия принц”, излезли изпод неговата ръка, са това, което имам предвид, като казвам, че има две незабележими, незабелязани и огромни негови следи в българския литературен живот. Впрочем първата бе забелязана, но неоценена, видяна сама в себе си, изобщо невидяна исторически в българската литература и особено това, което вършеше за българската литература. През 1959 година, когато първата част на „Път през годините” излиза, Вазов още е заплашван като великобългарски шовинист, Йовков е издаден селектирано и с коментари, които днес предизвикват недоумение. Нито един от символистите – Траянов, Лилиев, Емануил Попдимитров и останалите – не е и мислимо да бъде издаден. Тогава Боян Пенев и д-р Кръстев са познати само по цитати, за Радославов

23 и Мешеков и дума не може да става, романите на Фани Попова още са под забрана, Йордан Вълчев току-що е излязъл от втория си лагер, а Змей Горянин наскоро е издъхнал в манастир. Дискусиите за класическия и свободния стих още не са се провели и свободният още е в някаква нелегалност, разговорът на „Литературен фронт” „Българско, наистина българско” не е и замислен, а критиците-есеисти и Здравко Петров, и Тончо Жечев, и Кръстьо Куюмджиев още са само Здравко и Тончо, и Кръстьо – тепърва ще стават пълновластни притежатели на целите си имена и бавно ще се забравя, че Здравко например искрено е смятал, че любовната поезия няма право на публичност. Десетилетието, което предстои, ще изглежда цветущо свободно по отношение на изтичащото. А в края на 50-те – самотна и странна, сред всичко това – „Път през годините”. --Първите няколко рецензии, които я посрещат, са предимно положителни: Д. Акьова, Атанас Свиленов, Серафим Северняк, Е. Николов. Има и такива – от бивши съмишленици – които я правят по-правилна. И в тая нормалност изведнъж еква снайперистът: Илия Тодоров – някогашният, Владимир Топенчаров – сегашният, владетелят на „бесовете на времето” – вездесъщият: „Без критика на миналото, само през очите на личните отношения, с умиление и носталгия към него не могат да се установят действителните негови неща.” На него му се „губят очертанията на идейно-политическите линии”, промъква му се „историческа реабилитация на буржоазната периодика”. Той е сериозно загрижен, даже учуден. Владимир Топенчаров незаслужено е забравен; върху него трябва да се пишат психографии – от „Кормило” до 90-те той е маркер за българската интелигенция, не е пропуснал нито един случай да коригира, когато е имало нещо за коригиране и има (има ги и сега) много наследници. Владимир Топенчаров е бил прав; след и чрез (който е могъл да го осъзнае) „Път през годините” се отваря огромен и постоянно разширяващ се зев към българската литература, българската периодика, българската култура от миналото. От този зев постоянно изскачат непознати автори и критици, мислени от живите си съвременници за окончателно отнесени от вихрите на времето. Зев или мост към същинската българска литература, така отдалечила се в десетината години след 9 септември, е била „Път през годините”? През 60-те се появяват издания на Теодор Траянов, Лилиев, Кирил Христов, Мешеков, Радославов. И даже Вутимски. Има един пръв между всички, отговорен за „идеологически неоправданото”, казва Топенчаров, възвръщане на буржоазната литература. Това е несъмнено г-н Константинов с неговите пътища през годините. През 68-а уговореният месец до нашата среща най-после оттича и аз се обаждам.

24 Угризения: как да му кажа за есетата? Някак съм казал – и с кутията шоколад, и с цветята за г-жа Константинова... А есетата си харесвам. С есе съм започнал – първата ми публикация в централен вестник е есе за Априлското въстание. И в годините съм написал и многократно преписвал, поправял... Но той не ги погледна; само ги прелисти – ще ги прочета. На излизане се суетя – пак ли ще чакам един месец? – Аз ще ви позвъня. Когато съм готов. И дойде денят! Не чак толкова дълго след това. И пак съм на вратата. И пак ритуалът – г-н Константинов, както ми казахте... И той ми говори с ръкописите в ръка. И първият му въпрос: Вие цените ли тези неща? А другите не помня, какво може да се помни след такъв въпрос? Разтваря едно от нещата, нещо търси, после чете: – Есето ви за Левски: Неговите думи са някак особени – усещаш, че човекът, който ги е изрекъл, не ги е пуснал пред себе си, а сам е минал пред тях... Това е хубаво. Но аз няма да ви давам съвети. Страшимиров чели ли сте? Тъкмо си отварям устата... – Без неговата история трудно може да се пише за Априлското въстание. Димитър Страшимиров е основната книга... А аз мислех, че ме пита за Антон Страшимиров. И ме заляха горещи вълни. Още веднъж или два пъти, но толкова категорично, че ми се стори чак назидателно, когато е ставало дума за есетата ми за Възраждането, той повтаря и потретя: – Документите, документите – нищо извън документите не може да ви помогне! А в оня ден трябва вече да си тръгвам – каза ми се каквото ми се каза и ми е толкова горещо. Ставам. Той не става. Туткам се – едно взел, друго – пуснал. – Довиждане. – Довиждане. И се изправя, и изведнъж: – Можете да идвате понякога. Да поприказваме. Имаме общите теми... Влязла е г-жа Константинова – тя ме изпраща; в тъмното антре, отваря вратата. – Уплаши ли ви брат ми? – Не, е... да... май че да. – Не се безпокойте, той ги хареса, но е... такъв. Идвайте, идвайте... Бил ги харесал, а какво ми каза и как ме изпоти...

25 Милата г-жа Константинова, без нея, с моята остра несигурност и може би комплекс... аз май въобще не бих дошъл. Все пак идвах, когато преодолея себе си, пестеливо използвах поканата (как съжалявам!) през тази и следващите почти две години... За жалост – само две. Но през пролетта на 68-а времето тече бавно и чак през есента аз съм набрал решителност да се обадя. Измислил си бях някаква причина. Радой Ралин никога не съм чувствал близък – бяхме литературни познати. Аз познавах цялото му противоречиво присъствие в печата през 50-те–60-те и по-късно, добре забравено и от него самия, и понякога го заяждах: Ръцете ѝ са нежни и са твърди, тя в митингите носи знамената. О, нека смей врагът да ни разсърди! Така е възпят възторгът му от Лаура, италианска комунистка, която носи знамето на италианската делегация по време на откриването на световния младежки фестивал в Букурещ през 53-та, в стихотворение, написано на мига и изпратено по телефона за „Литературен фронт”. Беше му неприятно, но и ценеше такива ракурси: и това знаеш, много знаеш! Подхвърляхме си емблематични за времето заглавия, епиграмки или литературни анекдоти. Някъде във втората половина на 90-те вече беше разочарован. Една зима го срещам пред Университета увит в шал, с дълъг балтон, с прехвърлена по пастирски през него черна чанта: „Какво направиха тия с България?” – почти плаче. Отвличам го с приказки за Константинов, когото знам, че обичаше – току-що съм завършил том на „Атлас на българската литература”, в който припомням речта на Константинов в Сливен през 1968-а, когато му връчват единствената май доживяна от него награда през тоя период „Добри Чинтулов”. И от дума на дума – за това, че правя опит апартаментът на „Иван Шишман” – последното му жилище, завещано на Сливенската община – сега заключено и празно, да бъде отдаден на Университета, на специалността, която се мъча да създам – специалност творческо писане – първа в България. – Чудесно, но няма да стане! – Защо? – Няма да ти го позволят. Както и стана. Разказвам му и случая с Горянски, Радой се разтреперва: „Това е неговият стил, точно така го е направил – по телефона, студено – „няма грешка, заплащам труда ви.” И изведнъж въодушевено: „Напиши това – да го напишеш. За бачо Коста нищо не е написано! Ти знаеш какъв беше той. Слушай, ако трябват пари, аз ще

26 кажа на Кин – той е сега в „1300 години”... за такъв човек...” Обиждам му се – ти би ли взел за него пари? Сконфузва се – „ама ти напиши, не отлагай.” Ето – най-после пиша! Имам ред такива документирани свидетелства от разни хора. Едно от тях не искам да пропусна. Радевски доверява на Динеков: „След 9-и той ни даде доста грижи. Искаше безпартиен съюз. Писателите имали само една партия – България. Но беше честен...” Какво е значело в ония години да бъде един писател честен? Победителите най-добре знаят какво значи чест, защото те работят с отговорности, не с чести. Честта е лично понятие без множествено число, в множествено служи само като корен на алтернативно понятие – без-чести-е. В замяна отговорностите са много. Всички отговорности са зададени: от нещо към нещо, от някого към някого; никоя чест не е чест като зададена. Той, казвал Радевски, беше честен... В България, както е известно, няма потомствени благородници. По-малко е известно, че има благородници по призвание. В литературата знам няколко, като се започне с Алеко Константинов. Благородниците в България – поне в литературата, доколкото ги има, се рекрутират от бохемата, от отрепките, но има и изключения. Най-голямото е мисля Константин Константинов. Ако той бе живял в страна като Русия преди революцията, не би било възможно към него да се обръщат по друг начин освен с „Ваше благородие”, но не заради високия му офицерски чин като военен прокурор, а заради това видимо и без пагони достолепие на скулптираната му външност и открития, остър, проникващ, но не пронизващ поглед. Преглеждайки вестниците от неговото време усетих, че дори царствено недосегаемата Багряна, надземна, за земни забележки по неин адрес е мълчала пред него. Нейният Раде Драйнац, вече лудо влюбен в нея, изведнъж прозира, че сближаването между българите и сърбите е наложително, е необходимо, е естествено. Константинов му напомня, че преди да протегнем ръце, трябва да се покаем, всеки според вините си, и сърбите особено, защото под Шар затворите са пълни, току-що са минали студентските и една дузина други процеси в Скопие и стотици хора са осъдени, защото са българи и настояват да са българи. Тогава новата славянска азбука още не е открита, новата нация не е прокламирана, новата история не е написана – такава е била реалността. И Константинов твърди, че за да има културно сближение, трябва да има човешка съпричастност, човешки права и човешки закони за едно население, което няма вина, че живее в чужда държава без човешки закони и права. Раде Драйнац бил срещнал неразбиране!

27 Един сръбски писател в едно наше списание съобщи тази новина преди няколко месеца. Може ли една човешка любов, която те прави прозорлив за една очевидност, да засенчва купища други очевидности? Константинов е разбирал нещо от човешки права не само защото е бил съдия по професия. Малко по-късно след урока, който дава на Драйнац, в началото на четиридесетте, той е един от инициаторите за безпрецедентна за Европа акция – писатели и общественици в защита на евреите. И не само това; той взема списъка и тръгва да обикаля кафенета и домове, за да събира подписи. Събрал достатъчно, но не от всички, които канил, защото: „някои хора от артистичния елит на София, които при всеки повод манифестираха своето „левичарство”, отказаха да подпишат протеста срещу антисемитизма, който разнасях аз... Но нека не размътвам моя разказ с тиня...” Това е писано през 50-те, когато всички са леви, защото десните живеят на острови – по Дунава и насред София. Но този човек не отрича, че е десен и дори обвинява някои леви. Млъкнете, вий бедни фалители на века! С годините започнах да разбирам – той наистина е живял на остров, следите от островния му живот личат и досега, но дълго не съм ги разбирал. През 1950-а се навършват 65 години от рождението на Лилиев. На островчето на „Иван Шишман”, вляво, след „Графа”, пристигат Илия Волен с жена си, художникът Емануил Ракаров и самият Лилиев. Посрещат ги г-н Константинов и сестра му – всички врати, всички прозорци, всички очи и всички уши за политика са затворени. Празнуват 65-годшнината на Лилиев. Г-н Константинов, само няколко години по-млад, също юбиляр тогава (60), го приветства. Омаломощава ме от възторг начинът, по който го прави: „От първите часове на нашето съзнателно съществуване – през нашето детство, през нашата младост и сега – твърде далеч от ония лазурни години – ние (позволи ми за миг да говоря в множествено число, без да мисля за каквото и да е изравняване с тебе, като смятам, че само възрастта и „климатът”, който носим около себе си, ми дават право на това), ние бяхме и останахме отредени за словото.” Къде е законното самочувствие на връстника, къде е капката фамилиарност, която се просмуква в думите ни и когато не го желаем в такива случаи? На островчето на „Шишман” те са 6 души, но има йерархия и тя не е възрастова или каквато и да е друга, социална или биологическа. Тя е йерархия между художници, един от които е над всички. И понеже ние – продължава Константинов – „приближаваме вече оня хълм, на който по думите на Пенчо „се кръст тъмней в вечерний мрак”, всяка стеснителност да кажем мисълта си граничи едва ли не с непочтеност”. За да бъде почтен, той заговорва:

28 „Днес твоята поезия още е предмет на спорове и на произволни тълкувания, съвсем безсмислено и напразно. Като че е възможно да се изхвърли нещо от човешкото съзнание, щом то се е родило в него, като че културата, която ти донесе, може да бъде изтръгната от българския живот, като че лъчистият образ на твоята поезия може да бъде унищожен.” И завършва: „Извън времето и законите – това е знакът на истинското изкуство. Той е отпечатан върху цялото твое дело, Николай!” 1950! А на островчето се говори език от 2000-та. Достъпът до островчето е бил изключително труден. Достъпът бе труден и години по-късно, когато и аз се опитах да стигна до него; след всеки разговор имах чувството, че потъвам. Понякога – от срам, друг път – от възторг. Но как се разсейвам! Има още една заслуга на Константинов, един принос, за който си мисля, че само аз знам, понеже, които трябва да знаят, отдавна са увлечени в модерни и други темпове и агитки. През есента на 2009-а получавам покана да рецензирам дисертация на тема „Поетика на Константин-Константиновия разказ”. Авторката е жена, момиче, както личи от справката, от Русе, от новия тамошен университет. Поканата ме изненадва – от години не съм получавал покана за рецензия. Едни активисти още доста отдавна са ме въвели в режим на почивка от разни научни съвети, от разни рецензии. По хуманни съображения. Активисти? Извън академичните среди вероятно тази дума е неясна. Е, добре, активистите са особен род метастази в академичното тяло, които някога обикновено влизаха във вузовете с привилегии, учеха в чужбина, у нас студентстваха като комсомолци (или партийци) и оставаха в институтите с тия си заслуги. С тия заслуги и продължаваха, използвайки всяка възможност да изтъкнат, че никак не им се занимава с обществена работа, но като няма кой... В академичната йерархия напълно бездарните от тях растяха бавно, но сигурно, а по-дарените – неудържимо. Основното им качество беше работата в екип. Екипирани – бяха над себе си, бяха сюблимни. Никога не знаеш нито кой, нито къде точно удря, особено срещу индивидуални състезатели. През 97-а в екип, един водещ активист закри цял институт – Центъра по българистика, създаден от Илчо Димитров, който доста разбираше от тоя вид дейности. Центърът просъществува само 5–6 месеца. Никой институт, никое

29 научно звено не се закрива, преди поне да е навършило година; трябва, ако не да се види как работи, поне да се намери претекст, че не работи. Центърът по българистика бе веднага осъществил контакти с чуждестранните българисти, бе ги издирил и уведомил за създаването си, бе започнал да издава списание „Българистика и българисти”, пращано в чужбина на 500 адреса. И най-важното – сам си набавяше средства – идваха на специализация японски студенти, плащаха си, осигуряваше им се достъп до българското в интимността му – да посетят и поживеят в семейства, да говорят български на домашна трапеза. Но времената бяха революционни и първата революционна мярка на активиста (отдавана станал демократ) бе да разруши създаденото. Той искаше власт, а чрез властта – авторитет. Така започнахме научния си диспут. От по-преди, та чак до днес, по такива поводи продължаваме, по спортному казано, „рундовете” си с него. Но той работи в екип, а аз само „инкасирам точките”. Лошото е, че не само аз; заради мен останаха без работа 10–12 млади и способни хора – привидно не заради мене, де! Бях изградил тоя институт и там работеха способни момчета и момичета и се канехме да правим... ненаправеното. Всички останаха без работа.... И се заредиха в годините удари по периферията, от които най-много боли, понеже страдат невинни. Поради това съм подозрителен, много подозрително посрещам поканата за рецензия, още повече че не съм писал досега за Константинов (все отлагах!), а и съм, както казах, в санитарния контингент на професори с тежки провинения към активизма. И изведнъж с мнителността на преследвания имам прозрение – ами ако са решили да съсипят момичето? Провинциалистка, може някъде нещо да ги е засегнала, да е заела нечие предопределено за наш човек място или... кой може да знае от какво е заплашен екипът?... Спомням си за едно талантливо момче, мой студент, което написа отрицателна рецензия за една слаба книга на активиста. Той му съсипа живота, не го допуснаха в Университета, разтегнаха го като на прокрустово ложе. И ми се привиждат призраци: чрез мене – нея. Голям шлем! Но като си познавам активистите... А все пак защо тая сага в текст за някакъв писател, който намирал личното достойнство за по-ценно от таланта? И който цитирал Кант, който бил смятал, че общественото достойнство найдобре функционирало като лично. Точно затова, именно за това, г-н Константинов! Опитвам се да си доказвам твърдяното от Кант и от Вас.

А сагата с момичето е мое тържество. В една работа, която течеше достатъчно рутинно и добросъвестно, младата литературоведка изведнъж се приплъзва върху литературно-историческото поле, изведнъж започва да прави съпоставки и да търси паралели между разказите на Константинов и младата проза на 40-те – Емилиян Станев, Райнов, Димов и особено Станев, и изведнъж, откривайки как се е изменяла тяхната поетиката в неговата парадигма, тя го вижда пред тях – не съвсем убедително, не съвсем убедително! – но достатъчно зримо, за да стане възможна още една крачка и да се провиди как те всичките разказват българския свят вече не в конкретности, бидейки най-конкретни, а в един зейнал до безкрайност хоризонт, еднакво безутешен за човека навсякъде, всички те, изсипани из под шинела... пардон съдийската тога на този, казват, не първокласен, битуващ предимно като мемоарист и преводач, писател... Същият. Константин Константинов! И ето я другата негова – неочаквана, но дълбока и за младите, наблюдателни и безпристрастни умове – благодатна следа в българската литература, която тепърва трябва да се провери, да се проследи и да се види къде извежда – дали не в същинската модерност–постмодерност на литературата, в която всички живеем. *** А е изтичало времето, в което ми е било отредено да го виждам. Срещам го на „Шишман”. Аз живея на „Хаджи Димитър”, на две крачки от „Шишман”, работя на „Аксаков” и се храня всеки ден в стола на „Академик”, на „Шишман”. Отивам на обяд и ето го насреща – с костюм, с папийонка, с баска барета и с мрежа в ръка; в мрежата хляб и пресен лук. Несъответствието никак не влияе на осанката му; върви насреща ми с поглед над главите на минувачите. – Добър ден, г-н Константинов. – А, Вие ли сте? Добър ден. – Как сте, г-н Константинов? Бил добре, по-добре, имало дни, в които се чувствал доста добре – днес дори седнал да пише. Разменяме още две-три думи. И изведнъж: – А ходите ли още в Нови хан? – Да. Редовно, всяка седмица. – Говорим си със сестра ми – да ви се обадим, да отидем един ден до Нови хан, да видим училището, старото кале, моят директорски кабинет – два на два... – С голямо удоволствие, г-н Константинов. Много ще се радвам. Да ви се обадя ли? – Не. Когато и двамата се чувстваме добре, ние ще ви се обадим. Разбира се, не за другия ден, не за следващия, да имате време...

През есента и ранната зима се готвих за аспирантски конкурси. През декември бяха изпитите – цели осем. През януари реших да остана в редакцията от благодарност, че са ми дали такъв дълъг, благословен отпуск и от февруари трябва да бъда вече окончателно в Университета. За сбогуване с журналистиката в края на семестъра от редакцията ми струпват някаква дълга командировка в провинциални вузове. Въодушевен от успеха, пълен с излишък от неоползотворена енергия – тръгвам; почти седмица в предсесийното време сред студенти, в Русе и Търново, с чувство, че имам вечност пред себе си... В началото на януари той починал. Чух по радиото.

Худ. Янаки Манасиев

Лаборатория

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НА РАЗСЪМВАНЕ

На Красимир Симеонов

Отпускам се на лявата страна и знам, че няма да заспя: пореден ден за усмивки, труд и сол, която ще трябва да се връща на земята. Какво да каже роб на други роби? Ти ще потънеш, моя кръв, в градежа на пирамидата от тъмнина… Едно око върху ѝ ще премига с безстрастен пламък, без следа от жал. Но аз не станах брънка от верига. И черният ми флаг не стана бял.

*** Един след друг спокоен пръст ще ни повика. И няма да вишиме ръст тогава с никой. Ще видим като срязан нерв какво копнеем и кой е бял, и кой е чер, и кой сивее.

33 И ще изплува като кит от терциера, като каскет, унил на вид или галера, препълнена с достойни дни, а не с досада, робуване или жени, полуоткраднати, животът ни – свиреп и благ, нелеп и дивен… И може би тогава чак пред негатива присъдата ще разберем – незакъсняла, сравнявайки го, щем – не щем, с оригинала.

*** Напразно чакаш, мравчице човешка, да се отмести камъкът пред тебе. Извикай милиардите си братя, за да го превземете отдолу! За жертвените идоли това е единственият начин да ги сринат. За жертвените идоли, попили кръвта на милиарди слепи мравки... Внимавай как ще ги извикаш, мила. Защото истуканът също чува безжичното жужене сред тревите... И тежка е ръката му от мрамор…

ЕДВА ОТВЪД Ни дума братска, ни среда – така животът ми премина. Би пуснал камъкът вода, Сахара би сковал леда или би станала градина. По-скоро бих надмогнал тлен, бих Шекспир жив видял в театър, бих скочил бос в бушуващ кратер, отколкото в незнаен ден другар да срещна във тълпата.

Или пък някъде на път би ме настигнал най-реално Д. Дебелянов, сам до смърт… И може би едва отвъд ще имам общество нормално. РЕПЛИКА Аз, крепостният селянин, не знам какво ни чака още в резервата. Присъдата е смърт: това и сам разчитам в погледа на надзирателя. Поврага Атали и Дерида! Дискурсите на чинните лесбийки… И университетската среда, отхранила езиците им змийски. Поврага всяка раздвоена реч на петата – перфидната – колона, която ни залива със картеч от синия екран, сред полигона, наречен бивша българска страна… Докато във примката без сила тя гаснеше, аз думичка една от вас не чух – за край на водевила! Мълчахте като кърлежи в плътта: постмодернисти, юди либерали, мълчахте, синьо-розови ята от копрофили плюшени, но кални… Но все едно, ще дойде ден за съд… Повярвайте ми, този крематориум, чрез който ни изпращате отвъд, ще оплоди безсмъртния ни корен.

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО

ДЕНЬО ДЕНЕВ ТРОХИ ОТ ХЛЯБА НА МЪЛЧАНИЕТО

Приятелски редове за Никола Радев Тишина. Тишина. Тишина. А в тъмния сняг на забравата – стъпки на мъртви, които обичахме някога. Всичко е само прах, всичко е само пепел… Тези думи за пръв път опариха слуха ми в кварталната църква. На опелото на баща ми. Изпя ги като речитатив свещеникът. През лятото на 2016 година и Никола Радев стана на прах. Но преди това той премина през ж и в о ж а р и ц а т а на живота. И въплъти духа си в Слово. Сега с длетото на болката откъсвам от паметта си трошици-спомени, осланям се на неговите думи. Знам, че почти е невъзможно, но искам да го събера отново цял. Моят Никола Радев. *** Огънят и водата не се понасят, но те са двете страни на живота. Животът е горене. В буквален и в преносен смисъл. Водата е душата на природата. Тя ражда и храни живота. Затова: поклон и на Огъня, и на Водата! Никола Радев определя себе си като крайбрежен човек с морски характер. И няма как да не му вярваме, защото е преплавал стотици хиляди мили: „от Бахамските острови и Антилите до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него – седемдесет и петият паралел в Баренцово море“. Изпитал е на море по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек. Срещал е истински морски вълци – достойни, смели мъже. Те населяват книгите му. Има ги и в „Седем ключа на вода“. На особена почит е капитан Георги Георгиев – първият българин сам обиколил Земята с яхтата „Кор Кароли“, която носи име на звезда. За прославения мореплавател писателят е казал: „И капитан Георги Георгиев е звезда над голямата вечна вода“. Никола Радев. Огънят го взе, но водата пази спомен за него.

36 *** Имал е видения. Ето две от тях: Запътил се е към първия си кораб „Люлин“. В пристанището припознава кораба като полегнал мулат. Такъв образ може да просветне пред очите на поет. Посетил е Китай, когато цялата поднебесна империя е разлюляна от скръб след кончината на великия кормчия Мао. Придружавала го е и му превеждала на руски девойката хунвейбинка Лун. Посещението приключило, следвала раздяла. Преводачката му се привидяла като малък йероглиф. В йероглифа се оглеждат драмата на Лун и знаците на мястото и времето. *** Никола Радев – със светоусещане на поет, станал автор на превъзходна белетристика. Ето едно негово стихотворение в проза: „Руската есен е ярка, обагрена в жълто, оранжево, кафяво, виолетово, мораво, червено, ментово, орехово зелено, бяло.Окото на чужденеца трепва пред този пейзаж: отдалече всичко изглежда запалено, сякаш гори цялата земя. Всъщност руската есен е мълчалива, вглъбена, с много печал и затаена страст, кратка и неповторима. Аз вървях, около мен бе истинска есен, между клоните на брезите прозираше далечно слънце, в нозете ми свиреше шума. Спирах – ставаше тихо, пристъпвах бавно, смутен от спокойствието и великолепието на природата. По тези пътеки вече няколко години идват благодарни хора. Ще идват и утре, и после. Винаги. Сега е моят ред – на душата ми е светло и малко тъжно.“ Светло и малко тъжно. В душата на поета. *** Писателите. Те са приятели в живота. И герои в книгите му. Всеки от тях е име със собствено озарение: Станислав Сивриев, Иван Динков, Иван Пауновски, Иван Радоев… Все граждани от високо качество, вече преселени в миналото. За него писателят-епоха Людмил Стоянов, е написал: За миналото, дето сенки спят и сенки го застилат – алилуя. Общувал и с големите майстори на словото Николай Хайтов и Ивайло Петров, издал е „Задочни репортажи за България“ и се е прекланял пред Георги Марков. Малко преди завинаги да си отиде, приобщил в духовния си свят Здравко Недков и Димо Димовски. За сродните му духове и за Никола Радев – алилуя! *** Руските писатели. За техните изваяни портрети – поклон! Пушкин и Лермонтов. Толстой и Достоевски. Леонид Андреев и Горки.

37 Есенин и Маяковски. Паустовски и Шукшин. И облъхнатите с обожание Гогол и Чехов. Гогол, защото покрай съдбата на неподражаемия Акакий Акакиевич му разкрил вечна истина: „Това остава от човека: почеркът.“ Може да е „много по-наклонен и полегат“, но друго не остава. Остава почеркът – дума вселена. Метафора на човека. А Чехов – защо? Заради челото му. Ето как го е представил: „Над веждите – широко, бяло, чисто чело. Като чело на кораб. Или на църковна камбанария.“ Когато се застане пред църковна камбанария, се мълчи. Всеки момент може да зазвъни камбаната. А дори и да известява за смърт, тя е инструмент на живота. *** Разтварям книгите му. Разлиствам страниците. Очите ми попиват редовете. Не чувам обаче гласа му. А тембърът е важен. Тембърът казва много неща. Стига да имате сетива за него. Имам сетива. И ме боли. Мир на праха ти, приятелю Никола Радев!

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Така далечно близко е морето – пред мен мълчи, а вътре в мене стене и разливите стигат там, където духът не иска да се запилее. Как катедрално греят всички залези, а пясъкът е ктиторът безименен. Брегът е дига за пияни набези и за безмълвните разходки привечер.

*** Изгубих се във родния си град – за няколко секунди се изгубих. Той беше безпощадно непознат, а аз мълчах несигурен и буден. Морето бе затворило око, а гларусите – в мрака се топяха. И мислите ми – скъсано кълбо – мълчаха, надалеч от мен мълчаха. Изгубих се във родния си град, а после уморено се намерих. И ме обзе маскиран хоров страх като в орфическа мистерия.

*** Колко много живот в преброени минути. Някой сее с огромното сито на мрака. И нощта се посипва от звездните урни, за да можеш с праха ѝ да минеш нататък. Подслони ме до себе си, спомен отминал. Ти ли в мене отся неродените мисли? Ти си толкова едър и толкова силен, че душата ми стъпкана сам ще очистиш.

Ще прекрача във нивата под небесния камък. Ще запея и песни, до днеска нечути. Пощади ме, любов, аз съм толкова малък. Колко много живот в преброени минути.

*** Животът ми се изкриви, но още носи във обръча си натежалото ми тяло. Задъхва се от хиляди въпроси. Усмихва се отпуснато и вяло. С наздравица отпива старо вино. под сянката на нова суета. Дори изглежда немислимо от суха пръчка да се възроди лоза и да се върнат старите приятели, заминали на края на света. Врабчетата приличат на разпратени писма по цялата земя.

*** Ще запаля своята душа, за да търся в тъмното обител. Как приличам на отхапана звезда, а пък ти – на питбул победител. Вее мрак, а слънцето мълчи на мига в картонената пазва. Още ли го търся със очи и във тях надежда ли се ражда? Още ли наричам всеки ден на доброто – с мене да остане. Не повярвах, че съм победен. Утре Бог във нас ще се покаже.

40 *** Ще ме научиш ли да отговарям за делата си, без във меда на други да забивам жило? Тъй много работи, захвърлени на вятъра – моментни настроения за било и небило. Детето скри надеждата във джоба, притули я като сълза в окото.

*** Квартална кръчма със охлузена врата и потни пръсти, плъзнали по нея, и сенки на отсрещната стена, които още искат да живеят. Случайни лампи в гъстата мъгла замръзват в ламаринени доспехи и слабата им светлина прилича на словесните успехи. Обръщам се на другата страна – във сън реалността си да превърна, да не дочуя мисълта, която ме осъди и прегърна. И уж съм тук, ала не съм, изправен пред часовника на мрака – един изплашен таласъм, озъбил се на пустотата.

41 *** Дойдох, за да събирам песни в мрака като трохи от акростих в забравен лад. Защо ли се оглеждам във душата си? Какво дочух от нея, но не доразбрах? Какво нарекох не по мярка на годините? В ухото на пустинята ли пях? На тишината няма как да сбъркаш името, защото е навсякъде около нас и в нас навярно скоро ще проходи. Тогава кой и на кого ли ще прости? Очаквам паметта да заговори и да се слеем с нашите предци.

*** От всичките страни на хоризонта най-дългата е с шапка невидимка. Ще я преминеш лесно – през сърцето. И ангелът във тебе ще те пази като протегнато очакване за другите. *** Смирението е в кръвта ни, в думите, в обноските, които придобихме, загледани в началото и в края. Уж светваш лампата, а всичко до шия е затънало във мрака и Господ става по-голям и сам. От него ли се учим да говорим с мълчание и със усмивка? Смирението пали клечка гордост като кибрит, обречен на горене, като светулка, бликнала във мрака, като божествено извикване във нищото...

SOPHIA

ВАСИЛ ПРОДАНОВ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ В МУЛТИПОЛЯРНИЯ СВЯТ И НОВИЯТ СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ

През последните няколко десетилетия трите алтернативни модела, синтезиращи представите за това накъде върви съвременният свят, се свързват най-вече с имената на трима знаменити американски професори – Франсис Фукуяма, Самюел Хънтингтън и Имануил Уолърстейн. Франсис Фукуяма ни предложи през 1989 г. своята статия за „края на историята”, един либералнодемократичен модел на еднопосочно развитие на света в посоката, до която са достигнали САЩ.1 Чрез него се легитимира идеологически глобалната американска хегемония след края на източноевропейския социализъм. Самюел Хънтингтън написа през 1993 г. статията си за „сблъсъка на цивилизациите”, в която идеологическият модел, идентичност, ценности, предлагани от либералния Запад, не само не се оказват път, към който вървят останалите, а влизат в неизбежни сблъсъци с техните собствени цивилизационни модели.2 Имануил Уолърстейн издаде през 1995 г. своята книга „След либерализма”, в която разви коренно противоположната на Фукуяма теза за това, че идеологията на либерализма като основен елемент на хегемонната досега капиталистическата геокултура, легитимираща и поддържаща вяра в западния капитализъм, представляващ пет века „центъра на световната капиталистическа система”, изобщо отива към своя терминален стадий, а с нея и досегашната световна капиталистическа система до средата на това столетие ще отиде в историята.3 Всеки от тях изразява различни интереси и ценности, различни измерения и каузални взаимовръзки на света, в който живеем. Всеки от тях има своето оправдание, но само в рамките на съвсем различни времеви отрязъци. Единият отразява тогавашното настояще, другият беше средносрочна прогноза, третият предлагаше визия за една дългосрочна тенденция чак до средата на ХХІ век. Можем да кажем, че между 1989-а и 2007 г. светът се движеше по модела на Фукуяма, периодът след 2007 г. и следващото десетилетие ще бъдат доказателство на Хънтингтън, а между 2025 и 2050 г. правият може да се окаже Уолърстейн. В тази работа ще се спра на модела на Хънтингтън като обясняващ ставащото в днешния ден. Имах възможността да чуя зараждането на идеите за мултиполярния конфликтен цивилизационен свят на Хънтингтън през 1992 г. при срещата ми

43 на един форум във Вашингтон малко след като през 1992 г. бе изнесъл своята лекция в „Америкън Ентърпрайз Инститют”, станала година след това знаменита статия във „Форин ъфеърс”. В нея той се противопоставяше на своя бивш студент Франсис Фукуяма, виждащ бъдещето в еднополярния американски свят, и обосноваваше идеята за многополярен свят на различни цивилизации, които ще конфликтират помежду си. Тогава чух от него неща, които изглеждаха неприемливи за всички, живеещи в тогавашното настояще на света на Фукуяма. Хънтингтън говореше, че тепърва ще има сблъсъци с исляма, че Гърция е чуждо тяло в ЕС, че ние също не сме за там, а Украйна е „страна на разлома”, която няма да оцелее. Това бе времето на американски триумфализъм, на очаквания, че ХХІ век ще бъде американски век на тези, които първи са стигнали до „края на историята”. Видян обаче през дистанцията на следващите две десетилетия, Хънтингтън ми изглежда различен и в много отношения прав. Светът през това време мина от епохата на Фукуяма към епохата на Хънтингтън. 1. Вторият сблъсък на цивилизациите в условията на упадък насветовния хегемон и формиране на мултиполярен свят След разпада на СССР в Източна Европа се налага неолибералната нагласа, възпроизвеждаща хегемонното положение на САЩ, че съществува един верен път на развитие и едни истински ценности – т.нар. „европейски” или „евроатлантически ценности” и партии и политици в отделните източноевропейски страни издигат лозунгите за „път към Европа”, а българският президент Петър Стоянов ще заяви, че ние трябва „да направим нов цивилизационен избор” по посока на т.нар. „евроатлантически ценности”, въплътени в САЩ и ЕС като висш етап на развитие на човечеството. Както става с всяка идеология, определени неолиберални ценности бяха представени като универсални и всеки, който искаше да просперира, се очакваше да ги възприеме заедно с икономическата, военната и политическата хегемония на Запада или на САЩ и свързания с тях ЕС. Още през 2003 г. американската „мека сила” обаче се оказа недостатъчна, за да убеди голямата част от останалия свят, че има основания да се нападне Ирак. А влизайки там, останаха като попарени, че иракчаните не ги посрещнаха с цветя като „освободители”, а с война и бомби. На втори етап сблъсъкът на цивилизациите се засили през следващите години, когато стана ясен провалът в т.нар. „демократизация” на Ирак и Афганистан. В същото време Китай се приближи икономически до САЩ с перспектива скоро да ги задмине, опровергавайки западните твърдения, че успешното икономическо развитие е възможно само ако се приемат техните либерални ценности, норми, правила, институции. Русия демонстрира ускорено възстановяване след рухването през 90-те години на ХХ век и се обърна към търсене на идентичност в своята култура и традиция. Световната икономическа криза ускори противоречията, конфликтите, разделенията, открои силно нарастващото неравенство и кризата на неолибералната демокрация в развитите западни страни, рязко увеличи задлъжнялостта на САЩ и усещането за отслабване на техните възможности.

44 Така се стигна до 2008 г., когато неоконсерваторът Робърт Кейгън, горещо подкрепил нападението над Ирак, даде заден ход и написа „Завръщането на историята и краят на мечтите”, която е индикация за нова ситуация в опита за неолиберално подчиняване от световния хегемон САЩ на целия свят на своя модел като приложим и задължителен за всички, а чрез него и налагане на глобалното господство на САЩ.4 Хънтингтън физически си отиде през 2008 г. на 81 години от този свят, а неговият 25 години по-млад бивш студент Фукуяма е физически жив, но от гледна точка на движението на реалностите Хънтингтън е живият, Фукуяма – мъртвият. Светът наистина от монополярен стана мултиполярен. При това мултиполярността се гради не на различия от типа на тези, които имаме преди Първата или след Втората световна война при биполярния свят, а на мултиполярен свят с различия, имащи цивилизационни характеристики. Мултикултурализмът не доведе до очакваната интеграция. Дигиталното пространство рязко ускори, увеличи и глобализира възможностите за формиране на културни и идеологически идентичности, за най-различни конфликти, за информационни манипулации. Дигиталната епоха направи възможна глобализацията и културализацията на ненавистта и омразата към неолибералните сили на Запада, опитващи се да налагат своята воля на останалия свят, стимулира мобилизацията на екстремни форми на конфликт на глобално равнище. Възможността милиарди хора да консумират сходни образи и информация по интернет направи много лесно обединяването или противопоставянето на големи маси. Пропагандисткото обезглавяване и качване в YouTube на съответните кадри, стигащи така до милиарди хора, рязко повиши силата за въздействие на едни или други събития. Много важен индикатор за тези промени стана ускорената интернационализация на групите от хора, участващи в различни конфликти. Всеки по-голям конфликт започна да привлича доброволци от целия свят, присъединяващи се към една или друга негова страна. Формират се интернационални бригади, както в битките на радикалните ислямисти в Близкия изток, така и в битката за Източна Украйна. Мащабите на доброволно включване във водените войни на религиозна и цивилизационна основа на хора от целия свят са прецедент в историята. „Европейските” и „евроатлантическите” ценности започнаха да губят блясъка си в очите на източноевропейците, в частност и на българите. Представата за Запада като предлагащ универсален модел, към който трябва да се стремят и който трябва да бъде следван от останалите, не бе вече така убедителна. От биполярния идеологически модел през монополярния либерално-универсалистки модел на развитие започна движение към мултиполярен и цивилизационен модел на развитие. Започна да се говори за ценности, които имат значение за различни региони. Възникна въпросът за „азиатските ценности”, осигурили успешно ускорено развитие на много азиатски държави, включително дали възможност на Китай да настигне САЩ. Отбелязваха се такива техни характеристики като способността им, вместо да влизат в конфликт, прагматично да усвоят всеки полезен опит, вместо да противопоставят, да търсят хармонията между различията. В ислямския свят секуларни преди това държави започнаха да се

45 завръщат към „ислямските ценности”. Русия започна да се възражда, наблягайки на славяно-православни и евразийски ценности. Войните и противопоставянията започнаха да се водят именно на основата на такива различни ценности. Появи се солидарност именно на тази основа. Мюсюлмани от Западна Европа образуваха интернационални отряди в битка за исляма в Близкия изток. Православни сърби създадоха отряди за битка в Украйна срещу подчиняването на Запада на тази страна. Разделенията в отделни държави започнаха да придобиват и такива измерения на обвързаност с различни ценностни системи. Зад тях стоят, разбира се, социално-икономически и класови противоречия, но ако по време на Първата световна война тези противоречия намират израз във възход на конфликт на национализми, то сега цивилизационното противопоставяне става тяхната конкретно-историческа маска. Противопоставянията имат зад себе си кризата на капитализма и нарастващото неравенство. Стимулирани са от икономическите интереси на отделни страни и региони. Глобализацията на движението на работна сила по планетата води до противопоставяне на различни големи маси от хора на етническа и национална основа. Големите маси имигранти в западните държави подбиват работната заплата и заетостта за местните работници и това ражда противоречия помежду им. От друга страна, имигрантите са принудени в конкуренцията за места да се задоволяват с мизерни условия и социално-класовите противоречия в развитите западни страни се превръщат в противопоставяния на етническа и религиозна основа. Сегрегираните и експлоатирани имигранти така чрез глобалните комуникации засилват, а не отслабват в условия на противопоставяне своята алтернативна религиозна, етническа, национална идентичност, обединявайки се със себеподобните си от останалия свят. 3. Трите цивилизационни пространства, в които е била включена България, и битките между тях Конфликтите на Балканите през последните десетилетия противопоставят общности, които по класификацията на Хънтингтън принадлежат към три различни цивилизации. Това се видя още при войната и разделянето на Кипър на турска и гръцка зона след турското нахлуване там през 1974 г. С изчезването на общата идеологическа идентичност на Югославия разпадът ѝ протече в кървава война, в която битката бе по линия на цивилизационното разделение на православни, католици и мюсюлмани. Като цяло обаче полуостровът е място на среща именно на тези три цивилизации. Когато говорим за България, трябва да имаме предвид периферния характер на Балканите спрямо европейския капитализъм и трите цивилизации, между които започва да се разкъсва българинът от средата на ХІХ век насам в зависимост от възхода и упадъка на всяка от тях. Започва се с Османската империя и турчеещите се в нея Иванчо-хаджииванчопенчовци от времето, когато тя е в упадък. После идват Русия, митологизираният образ на Дядо Иван и славяно-православната идентичност на българина. Идва и Европа с алафрангата, желанието за европейско бъдеще и поведението, раждащо знаменития образ на героите от „Криворазбраната цивилизация”. В самата

46 султанска империя се формират силни европеидни нагласи, демонстрирани от Абдул Хамид и Митхад паша до младотурците, и затова Ботев и Левски имат работи, критични към Европа. Маркс и Енгелс подкрепят европеизацията, а не русизацията ни. И след Освобождението имаме бурното разделение между русофили и русофоби. Съдбата на България остава силно зависима от геополитическите промени през ХХ век, свързани с възхода и поражението на Германия, с възхода и разпада на СССР, кризата в момента в ЕС. На всеки преходен етап през последните 135 години изглеждаше, че някоя от тези цивилизации си отива. Така беше с цивилизационното пространство на Османската империя и ислямския свят до 1879 г. Османската империя умря с Първата световна война и това цивилизационно пространство като че ли отиде в историята. Цивилизационното пространство на Западна Европа в периода 1879–1944 г. също изглеждаше като че ли отиващо в историята. Освалд Шпенглер написа в навечерието на Първата световна война „Залезът на Запада”. Цивилизационното пространство на социализма, но и на Русия, на славянството в периода 1944–1989 г. изглеждаше като носещо бъдещето, но и то като че ли през 90-те години на ХХ век изглеждаше отиващо си в историята. Збигнев Бжежински написа през 1990 г. „Големият провал на комунизма”.5 След 1989 г. военно, икономически, политически, идеологически страната бе превърната в периферия на западния капитализъм, силно зависима от него, невземаща нито едно по-значимо решение без консултации в съответните западни посолства. В средните и висшите учебни заведения руският език бе изхвърлен или силно периферизиран за сметка на доминация на английския, включващ страната в мисловното и идейното пространство на американизираната глобализация. Над 90 % от излъчваната от телевизионните екрани продукция идва от холивудската глобализирана американска идеологическа машина за въздействие, същото е и с международната информация, където доминират американските информационни агенции. През последните години обаче и това цивилизационно пространство, резултат на американската хегемония през последния един век, изглежда все по-затъващо в дългове, тресящо се от противоречия, демографски упадащо, намаляващо относителния дял на произвеждания от него БВП. Бжежински написа през 2012 г. своята статия „Светът след Америка”, очертавайки една перспектива на нарастващ хаос и конфликти след края на американската хегемония. Това отново изостря цивилизационни противопоставяния и сблъсъци. Така започна у нас ново разделение между русофили и русофоби (американофили), каквото не е имало от времето след Освобождението. При това почти навсякъде в Европа националистическите партии противопоставиха на западния либерален универсализъм своето русофилство и подкрепа за Путин. Европа вътре започна да се тресе на русофили и русофоби. При това изключително интересен е начинът, по който у нас и в другите страни става самоопределянето на русофили и русофоби. В България русофилите са леви, привърженици на БСП главно, а в Русия управлява правителство с консервативна идеология. Отношението русофили-русофоби върви силно по оста ляво-дясно, макар че не съвпадат. В Западна Европа русофилите са

47 антиевропейски и националистически ориентирани. В САЩ по-силна подкрепа за Русия има сред републиканци, а не сред демократи. Така имаме странно омешване на ориентациите – леви с консервативни, десни републиканци – с русофили, и т.н. България се намира на границата на нов сблъсък на цивилизациите между опитващата се да реанимира спомена и идентичността на Османската империя Ердоганова Турция, копнееща да ни включи в своето пространство; САЩ и Западна Европа с техните „европейски” и „евроатлантически ценности” на неолиберален универсализъм; и Русия, която се опитва да възстанови геополитическата си роля и нейните славянски, православни, евразийски ценности и общо минало. Турция успешно настъпва в България със съответната „мека сила” – чрез турския Дианет, поставил под контрол българските мюсюлмани чрез своята партия ДОСТ, чрез увеличаващо се количество сериали по българските телевизионни екрани, променящи нейния образ или даващи позитивни неоосманистки интерпретации на миналото, предлагащи семейни ценности в духа на Ердогановата неоосманистка и ислямска доктрина. Страната ни се намира между трите основни цивилизационни ареала и геополитически обвързаности (Русия, САЩ и ЕС, Турция или православната, западната и ислямската цивилизация), съответно с православно-славянските, евроатлантическите и ислямотюркските ценности. Три са равнищата, на които това се проявява в българското общество: туркофили-туркофоби; еврофили и американофили срещу еврофоби и американофоби; русофилство-русофобство. Тези нагласи в различна степен преминават през различните социални групи в обществото, различните медии, партии и политици. Не може да се изключи нова вълна от цивилизационни конфликти на Балканите в контекста на все по-изострящи се етнически сблъсъци в Македония и подкрепата от Турция за бъдещо обединение на албанците на Балканите, което би могло да доведе до нова доминираща ислямска държава на Балканите и там ще станат три такива държави, т.е. успехът ѝ ще бъде цивилизационен. България се намира в ситуация, в която Балканите и нейната територия през следващите години ще бъдат все по-силно разкъсвани в битката между три ценностни системи и съответни цивилизационни идентичности – западна с лидер САЩ, славяно-православна с лидер Русия и ислямска, която в нашия регион има като най-значим свой представител Турция. 4. Основни характеристики на алтернативните на западния неолиберален капитализъм цивилизации Кои са някои от най-важните различия на основните цивилизации, с които в нарастваща степен започва да конфликтира либерално-капиталистическият Запад, начело със САЩ с тяхната неолиберална държава? Първо, това е социалният консерватизъм като идеологическо мислене, свързан с обвързване на настоящето с миналото и на индивида с общността, а не разкъсването на връзките помежду им. В Китай това мислене се простира от Конфуций през Мао до днешния ден, всички те участват в днешната идентичност на китаеца. В Турция имаме завръщане и преосмисляне на османското

48 минало и амбиции, свързването им с днешния ден и икономическа политика – политическият ислям на Ердоган се характеризира със специален акцент върху добродетелта като най-висша ценност. В Русия след талибанското отношение към миналото на СССР през 90-те години, оказало се фатално за милиони хора не само в бившето постсъветско пространство, но и в Източна Европа, имаме радикални промени по посока на стабилизация на идентичността, обвързваща дореволюционния консерватизъм, славянофилство и евразийство със съветската епоха, днешния и утрешния ден. Консервативното единство на минало, настояще и бъдеще е съпроводено с политика на единен исторически канон, даващ възможност за национално единство и идентичност. То предполага обвързаността на човека със съответна общност, задълженията му към тази общност, обвързаност с традиция. В този контекст имаме отхвърляне на западния постмодернизъм, отказ от големи наративи, фаворизиране на т.нар. нетрадиционни малцинства. Имаме противопоставяне на разпада на връзките във времето, на обругаването и отхвърлянето на големи части от историческото минало в страни като България, кризите на национална идентичност и мултикултурализма, множеството реинтерпретации на историята, релативизацията на морала, превръщането в изходен пункт ценностната система на индивида и неговите права. Втората основна характеристика на тези цивилизации, за разлика от американоподобно формирания западен цивилизационен ареал, е, че в него на преден план се поставят не правата, откъснати от отговорностите, от задълженията на индивида, от включеността му в определени общности, а дългът, задълженията, отговорностите, наред с правата. В алтернативните на Запада култури човекът се възприема не като откъснат атом, а се смята, че щом се формира в обществото – и носи характеристиките на това общество. Затова и обществото създава своите социализиращи механизми, изисква спазване на определени норми и правила. При това религията и религиозната традиция са много важни в това отношение. Затова в ислямските страни имаме връщане към основни принципи в исляма, в Русия към православието, в Китай имаме връщане към конфуцианството. Третата основна и особено важна характеристика на алтернативните на Запада цивилизации в мултиполярния свят са особеностите на политическата система и от тук и ролята на държавата за развитието на техните общества. Найдобре това различие можем да открием в руската концепция за суверенната демокрация в Русия срещу неолибералната демокрация на Запад. Това е изключително важно различие. Суверенната демокрация означава две основни неща: (1) Демокрацията вътре в страната не може да бъде манипулирана с нежни революции и преврати чрез идеологически апарати, медии и НПО-та от световния хегемон и от Запада изобщо. Така тя не би била автентичен израз на волята на народа. (2) Тя изисква силна държава, която подчинява олигарсите, богатите хора на своята воля, а не обратното. Това са в една или друга степен характеристики, които откриваме не само в Русия, но и в Китай, и в Турция, където не говорят за суверенна демокрация, но правят именно това. Какво е характерното за политическата характеристика и институциите

49 на Запада, които сме възприели и ние? Тях можем да характеризираме като неолиберална или несуверенна демокрация. Какво е характерно за неолибералната или глобализирана несуверенна демокрация? (1) Тя не е суверенна спрямо богатите капиталисти, спрямо олигархията. Да вземем САЩ. Изследване на екип учени от Принстънския университет преди месец излезе със заключението, че Америка е олигархия, а не демокрация.6 Демокрацията е маска на олигархията. Западният свят е свят на олигархии, маскирани като либерални демокрации. Всъщност самият Фукуяма бе принуден да признае, че в Америка „републиканските политици са купени от олигархията”, а Обама е „част от 1 процент, срещу който се противопоставя „Окупирай Уолстрийт”, и че китайските лидери вземат по-рационални икономически решения от американските президенти.7 (2) В тези условия обаче огромната част от държавите, които са приели неолибералната демокрация, са несуверенни в два основни смисъла. Единият е на подчиненост на държавите на олигархията, а вторият е, че периферни, малки и слаби държави, в които се осъществи внос на либерална демокрация – а такива са голяма част от контролирания от световния хегемон държави – имаме по същество компрадорски демокрации, в които чрез чужда идеологическа хегемония, НПО-та, мека власт, идеологически апарати, множество неявни връзки местните елити са по същество подчинени и политически на силните държави на Запада и формалните механизми на неолиберална демокрация са ненавиждани от гражданите, чието доверие към политици, партии и институции е сведено до минимума. Духът на Хънтингтън е жив, този на Фукуяма умря. Олигарси има и в Русия, и в Китай, не само в САЩ, но те управляват именно в САЩ, а не в Русия и Китай, където са подчинени на волята на държавата. В този смисъл светът е разделен на неолиберални демокрации, прикритие на олигархии, характерни за Запада, и периферии като България и нелиберални демокрации, в които олигарсите са подчинени на силната държава като Русия и Китай. Политически една срещу друга са неолибералните олигархии и нелибералните демокрации. Живеем в оформящи се фронтове на битки на многополюсния свят, в който големите сили ще залагат все повече на цивилизационна идентичност, за да обединят около себе си населението или да откъснат парче и присъединят към себе си някоя територия. САЩ разчитат на обединението на Запада чрез Трансатлантическия съюз, на позицията на нова световна енергийна сила, на новите безпилотни военни технологии, на политики на противопоставяне между останалите цивилизации и разрастващи се фронтове между тях Русия залага на православна, но и евразийска идентичност, прави трудни опити за съчетаването им. Ситуацията с руската идентичност и руските идеологии е подобна днес на тази преди 120 години с разликата, че сега западниците са в отстъпление, последователите на болшевиките в лицето на КПРФ са сравнително маргинални, а Дугин играе ролята на Победоносцев от втората половина на ХІХ век.

50 5. Отношенията между България и Русия в контекста на променящите се цивилизационни отношения и баланси на силата Българското Възраждане започва с национална идея, опираща се на русофилството и може би няма по-русофилски художествени произведения от написаните от български поети и писатели, особено от Иван Вазов и Петко Славейков. Русия е символ на могъществото, на опората, на братството. След Освобождението България ще бъде разкъсана между Русия и Западна Европа, но същото разделение имаме и в самата Русия между славянофилите и западниците. Русофилството обаче остава дълбоко вкоренено сред народа и това води до уникалната ситуация, при която България се е включила на страната на Германия във Втората световна война, обявила е война на САЩ, но с Русия не е във война. След 1944 г. популярна ще бъде фразата на Георги Димитров за ролята на СССР за България като „слънцето и въздуха за всяко живо същество” – България ще бъде най-близката културно до Русия страна до 1989 г., с най-голяма консумация на руска култура, вестници, списания, книги, филми. В България няма дисиденти, те ще бъдат плод на съветската перестройка и ще се появят като поклонници на Горбачов от т.нар. „Клуб за гласност и преустройство”. Всъщност никога не са се чели толкова руски книги, вестници и списания, както по това време. СССР обаче все повече се отдалечаваше от България. Най-напред при Горбачов получи серия от икономически удари, после СССР участва в организацията на преврат с помощта на Андрей Луканов срещу несъгласния с Горбачовата перестройка Живков. После дойдоха разпадът на СССР и триумфалисткият еднополярен свят през 90-те години и първата половина на следващото десетилетие, когато Русия заема подчинено положение спрямо Запада и дава властта на олигарсите. Когато Жан Виденов отива на посещение в Москва при Елцин и заявява „ние няма да влезем в НАТО и ЕС, само вие трябва да ни помогнете – и с икономически проекти“, Елцин, който е под американско влияние, му казва: „правете каквото искате, това не ни интересува“.8 Нещо повече, новата олигархия в Елцинова Русия влезе в конфликтни отношения с лявото правителство на Жан Виденов, което доведе до неговото сваляне. След това българският президент Петър Стоянов призова за „нов цивилизационен избор”, имайки предвид влизането на България в НАТО и ЕС, т.е. ставането ѝ част от западната цивилизация. За да откъсне България от нейните славянски корени и история, той заговори дори за отказ от славянската азбука и приемане на латиницата, а след напускането на президентския пост стана член на една от най-мощните задкулисни институции за западна неолиберална хегемония – „Трилатералната комисия”. За господството на западната „мека сила” бяха създадени специални тинк танкове и финансирани историци, пренаписващи историята в прозападнически, русофобски и антисъветски дух, изтиквайки настрани славянския и православния елемент в българската история. Започна пренаписване на учебниците, при което в учебника на третокласниците се оказа, че важна роля за Освобождението на България от турско робство са играли САЩ, а не Русия. Над 1 милиард долара бяха хвърлени за смяна

51 на идентичността на българина и идеологическа неолиберална хегемония, за възприемане на т.нар. „европейски” или „евроатлантически ценности” като общочовешките и универсални ценности, валидни за всички, въплъщаващи найдоброто бъдеще на човечеството. Създателят на Атлантическия клуб и главен натовец Соломон Паси, вкарал България в „коалиция на желаещите”, участваща в окупацията на Ирак, буквално заяви „майната му на православието”. В края на 2000 г. той издаде в съавторство брошурата „Краят на последната империя”, в която разви теорията за необходимостта от заличаването на Русия от картата на света и на нейно място да се оформят три отделни държави. В нея говори за разпад и на православна Сърбия, т.е. за надробяване на дребни парчета на целия православен свят. Русофобски ориентираният български президент Плевнелиев започна да чете речи по случай Освобождението на България, в които Русия отсъстваше. Вторият етап на конфликтност на цивилизациите след 2007 г. и новите тенденции в Русия на изграждане на Евразийски съюз и изграждане на руска идентичност при силна държава и консервативна традиция промениха нещата. С кризата и разочарованието от ЕС и геополитическата газова битка на Балканите, със ставащото в Украйна отново в масовото съзнание се засилиха противопоставянията русофили-русофоби, а геополитическата битка, свързана с българската енергетика, придоби такива остри размери, че доведе до директни намеси в свалянето и качването на правителства. В тази ситуация отново се изостри противопоставянето русофилирусофоби и се превърна във фактор в политическото поведение на българите. Проблемната ситуация е, че независимо от всички опити за пренаписване на българската история и промяна на идентичността на българина в продължение на четвърт век, в огромната си част българите се идентифицират като част от славянско-православната цивилизация. Поредица от изследвания на социалните дистанции, които имат българите към представители на други етнически общности, направени по скалата на Богардус, показват, че най-малки са социалните дистанции, които българите имат спрямо руснаците, т.е. те възприемат руснаците като най-близката от всички етнически общности. Това са хората, с които в най-висока степен са готови да имат приятелство, да бъдат съседи, да работят заедно, за които да се оженят. Забележителното е, че те са чувствани като по-близки дори от бесарабските българи и македонците, които се разглеждат като етнически много по-тясно свързани с България.9 Тези данни се потвърждават и след започването на конфликта в Украйна при последно изследване на тези проблеми в периоди 16 юни–6 юли 2014 г.10 Представително проучване на Gallup International от началото на 2003 г. установява, че 44 % от българите смятат, че Русия е играла положителна роля в историята ни и едва 2 % са на противоположното мнение. Година по-рано, през 2002 г. проучване, извършено от американската социологическа агенция „Пю рисърч център”, показва също, че 72 % от българите имат положително отношение към САЩ. Българите са най-големите русофили в Европа. Това показват данните от

52 международното изследване „Трансатлантически тенденции 2008”, проведено в 12 европейски страни и САЩ. На въпрос какви чувства изпитват към дадени страни, като се използва скала, според която 100 означава „много топли”, а 0 – „много студени” общият резултат на анкетираните българи е 66. В същото време има тенденция положителното отношение към САЩ да спада. Проучване на „Пю рисърч център” през 2007 г. показва, че само 51 % от българите имат положително отношение към САЩ, т.е. спадът за пет години е с 21 % и най-вероятно основна причина за това е нарушилата всякакви международни закони американска инвазия в Ирак и Афганистан, имаща бедствени следствия за тези страни. Малко по-късно, през февруари 2009 г., национално представително изследване на „Галъп”, дори след разочарованието от газовата криза, когато има съмнения дали Русия ни отговаря с взаимност, показва че 62 % от българите са русофили и говорят за положителната роля на Русия за България и за това, че е в интерес на страната да се сближаваме с нея. Русофили са главно по-възрастните, привържениците на БСП, самоопределящите се като леви. Най-силно искащи разграничаването ни от Русия са хората, които се определят като десни и центристи, но дори и сред тях тази нагласа не е преобладаваща. Можем да говорим за два етапа на русофилството в България през последното десетилетие. На първия етап то безпроблемно и непротиворечиво се съчетава с еврофилството, а и с американофилството до 2002 г. Всъщност и Русия по това време е готова за активна интеграция с Европа. През 2011 г. международното проучване „Трансатлантически тенденции” 2011 г. показва пак, че българите са най-големите русофили в ЕС – огромната цифра от 88 % имат положително отношение към Русия, докато средното за Европа е 50 %. Само 10 % не харесват Русия. Същевременно българите, заедно с румънците, имат най-позитивно отношение и към ЕС – 90 %. Затова и десните партии правят русофобски демонстрации, но БСП се опитва да съчетава прозападни и проруски активности. От една страна, например предприема мерки за влизане в НАТО, а от друга, нейни лидери настояват за „голям шлем” при договарянето с Русия на три големи проекта – АЕЦ „Белене”, газопровода „Южен поток” и нефтопровода „Бургас-Александруполис”. През 2013 г. обаче две събития поставиха началото на нова геополитическа и геоикономическа ситуация, имаща значение и за русофилството в България. Едното беше превратът в Украйна и започналата геополитическа битка за Украйна между Запада и Русия. Другото беше геополитическата битка, на която България стана център, свързана с енергетиката и „Южен поток”. Те съвпаднаха и със засилващото се разочарование от резултатите от нашето членство в ЕС. Това доведе до рязко изостряне на отношенията между русофили и русофоби. Това даде съответните отражения в резултатите от новите социологически изследвания. Национално представително проучване на агенция „Алфа Рисърч” от края на април 2014 г. задава въпроса „Ако днес имаше референдум и трябваше да избирате за присъединяване на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз (около Русия), как бихте гласували?”. Отговорите съответно са:

53 ► Присъединяване на България към Европейския съюз – 40% ► Присъединяване на България към Евразийски съюз – 22% ► Не знам/няма да гласувам – 28%. Привържениците за влизане в ЕС днес не биха получили абсолютно мнозинство. Разпределени по партии, данните са следните: сред привържениците на „Атака” 30 % са за ЕС, 38 % – за Евразийския съюз, 32 % – нямат мнение; сред привържениците на АБВ 34 % са за ЕС, 34 % за Евразийския съюз, 32 % нямат мнение; сред привържениците на БСП 33 % са за ЕС, 34 % за Евразийския съюз, 33 % не биха участвали или нямат мнение; сред привържениците на ДПС 20 % са за ЕС, 15 % за Евразийския съюз и 66 % не биха участвали или нямат мнение; сред привържениците на десния „Реформаторския блок” 65 % са за ЕС, 10 % за Евразийския съюз, 25 % не биха участвали или нямат мнение; сред привържениците на ГЕРБ 65 % са за ЕС, 10 % за Евразийския съюз. Цивилизационното разделение минава вътре във всички партии, но в различни пропорции. Особено силно е то сред левите партии. Забележителното е, че независимо от намиращите се на противоположни позиции „Атака” и ДПС, то сред техните привърженици готовността за присъединяване към Евразийския съюз също е много висока. Отчита се зараждане на кохерентен антиевропейски блок, който не е официално афиширан, но има предпоставки да се развие през следващите години, т.е. българското общество демонстрира цивилизационна разделеност, подобна на тази, която наблюдаваме в Украйна. Факт е всъщност, че тази цивилизационна разделеност възниква още в годините след Освобождението на България и винаги е присъствала в българската история с изключение на времето на социализма. Опозицията русофили-русофоби в много отношения съвпада с опозициите ляво-дясно и комунисти-антикомунисти. Най-пещерните антикомунисти в България са и най-пещерни русофоби. При това имаме разделение и в геополитическите ориентации и светогледните нагласи. Русофобите остават в света на Фукуяма, докато русофилите живеят по-скоро в света на Хънтингтън. Отношенията помежду им са изострени и при посещението на руския външен министър Сергей Лавров в София на 7 юни 2014 г. по случай 135-годишнината от началото на дипломатическите отношения помежду ни, за първи път в тези отношения пред президентството у нас той е посрещнат с две агитки – русофобска, издигаща лозунги срещу „Южен поток”, Русия и Путин, и русофилска, издигаща лозунги в полза на „Южен поток” и на Русия. Факт е обаче, че едно е разположението на нагласите в масовото съзнание и друго в медиите и сред политиците. На равнище медии доминират западните гледни точки и Русия почти не присъства, когато става дума за телевизията, за разлика от социалните мрежи, където присъства десетки пъти повече. Във вестниците я има само в патриотични, националистични и леви медии – „Дума”, „Нова зора”, „Атака”. На българските телевизионни екрани компрадорски демокрации „меката сила” е тотално проамериканска и прозападна. Другояче стоят нещата сред партиите и политиците, особено в управляващите партии, които се опитват да спазват баланси, но е силна

54 нагласата България да не бъде нито „троянски кон” на Русия за Запада, нито противопоставяща се на Русия, а мост между тях, доколкото това е възможно. ДПС с действията си е ориентирана към Европа, но е близко и до цивилизационните и геополитически амбиции на Турция. „Атака” е свързана със славяно-православната цивилизация и Русия. БСП по членска маса е русофилска, но в политическите ѝ елити имаме и русофили, но и еврофили и евроатлантически ориентирани. БСП, докато беше партия мандатоносител по време на конфликта в Украйна през 2014 г., демонстрира определено разделение между политиците ѝ, участващи в правителството и опитващи се да се съобразяват с позицията на ЕС, и останалата част от партията, която демонстрира проруската си ориентация. След като се ориентира към отказ от властта на 48-ия конгрес на БСП на 27 юли 2014 г., тя прие резолюция, в която се обявяваше срещу санкциите против Русия от страна на ЕС и САЩ. ГЕРБ е доминиращо евроатлантически ориентиран и лидерът му ходи преди избори да получава указания в САЩ. Дори президентството бе разделено. Президентът Плевнелиев се изказваше във връзка с украинската криза като западен ястреб русофоб, докато вицепрезидентката Маргарита Попова се държеше поскоро русофилски. Следващият президент Румен Радев се опита отново да възстанови баланса на отношенията между Русия и Запада, гледайки много по-сериозно на опасностите, идващи от ислямизираща се Турция, които бяха пренебрегвани от Плевнелиев. Във всеки случай, когато става дума за отношението към Русия, България притежава специфики, които я отличават от другите: (а) България е найблизката цивилизационно страна на Русия в ЕС. Тя е единствената славянска, православна и използваща кирилица страна в Евросъюза и по нейна инициатива дори кирилицата намери място в него. (б) България е с най-силно русофилско ориентирано население. (в) България е с най-значимото малцинство в Украйна и Русия и затова е силно заинтересована от ставащото там. (г) България е много силно икономически заинтересована от връзките с Русия, защото нова студена война на Запада и Русия ще има много тежки следствия за нейната икономика, така както разпадът на СССР имаше катастрофални следствия за нея. В контекста на засилващия се геополитически сблъсък, в който е въвлечена и България, се изостря проблемът за ролята на механизмите на мека власт. Те идват у нас от ислямския свят чрез ислямски фондации и образованието на стотици български мюсюлмани в ислямските държави. Финансирането на строежа на джамии в страната от външни пари от ислямския свят е такова, че България днес има повече джамии на човек на брой мюсюлманско население отколкото Турция. Досега най-мощни бяха идеологическите апарати за мека сила на Запада и преди всичко на САЩ – НПО-та, агентура за влияние, обучение на кадри в САЩ, влияние в медиите. Нараства меката сила и на Турция на българска територия чрез филмите, ДПС, туристическите дестинации и курортите в тази страна, посещавани годишно от повече от милион български граждани. Важен инструмент на мека власт е използването на езика. Русия беше много

55 силна с масовото обучение на руски език у нас до 1989 г. Русофилството на поколението над 35 години се гради и на знаенето на руски и консумирането на руска информация, но не и на следващото. След това той бе рязко отслабен, за сметка на английски през първите 15 години след началото на промените. Сега в новата геополитическа ситуация отново нараства интересът към немския, руския, китайския. Във всеки случай през следващите десетилетия България ще бъде все повече разкъсвана между три цивилизации – православна, западна и ислямска. Ще бъде изправена пред пет най-вероятни сценария: (1) да се превърне в мост, в част от диалога между цивилизациите; (2) да се завърне към лоното на славяно-православната цивилизация и Евразийския съюз; (3) да се превърне в преден фронт на Запада срещу ислямската и православната цивилизация; (4) да стане част от неоосманистката територия на засилващата амбициите си Турция, свързана с ислямската цивилизация; (5) да бъде разкъсана от вътрешните битки и противопоставяния в резултат на геополитическата война на тези цивилизации. Кой от тези сценарии ще се реализира зависи на първо място от това как ще вървят отношенията между големите сили, представящи тези цивилизации – Русия, Западна Европа и САЩ, Турция. Тези алтернативи обаче зависят и от нас, и от българските партии и политици. От това коя алтернатива ще изберем, какви решения ще вземем и накъде ще тръгнем.

(Endnotes) 1 2 3 4 5 6 7

Fukuyama, F. End of History, In: The National Interest, Summer, 1989. Huntington, S. The Clash of Civilizations, In: Foreign Affairs, Summer 1993, Vol. 72, N 3. Wallerstein, I. After Liberalism, New York: The New Press, 1995. Kagan, Robert. The Return of History and the End of Dreams, Alfred A. Knopf, 2008. Brzezinski, Z. Grand Failure: The Birth and Death of Communism in the Twentieth Century, Collier Books, 1990. Gilens, M. and Benjamin I. Page. Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens, In: Perspectives on Politics, Fall 2014. Fukuyama, F. Where is the Uprising from the Left, In: Spiegel online, February 2, 2012.

56 8

9 10

Леонид Решетников: САЩ промиват мозъка на българина, http://bgnews. me/%D0%BB%D0%B5%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B4-%D1%80%D0 %B5%D1%88%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D 0%B2-%D1%81%D0%B0%D1%89-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%BC%D0%BE%D0%B7%D1%8A%D 0%BA/,07.09.2014. Вж. Пампоров, А. Социални дистанции и етнически стереотипи за малцинствата в България, С., Институт „Отворено общество”, 2009. Пампоров, А. „Новите цигани”, В: Политики, бр. 3, 2014, http://politiki.bg/?cy =285&lang=1&a0i=224111&a0m=readInternal&a0p_id=1106

Худ. Янаки Манасиев

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В „ПРОСТОРИ”

ЛИЛИ ХРИСТОВА Лили Христова е родена в Несебър. Завършила е ПУ.”П. Хилендарски”. Живее в Бургас. Публикувала е стихосбирката “Ориса ме Алиса”, както стихове и разкази в периодичния печат. Носителка е на Годишната награда за поезия на Бургас за 2016 г. ИСТОРИЯ Отдавна е история порутената къща. Прозорецът тъмнее, озъбен като стон. Отдавна дори сенки в нея не се връщат. Проказата на времето, намерила подслон, поглъща я тържествено със страст на канибал. Простенва като вещица съсухрена вратата. Под покрива-покров, живота надживял, мълчание говори с гласа на тишината. И приютила вятъра в непомнещите стаи, плете му ризи огнени от дворната коприва. В бръшлянените вени, пристегнали плътта й, кипи кръвта на лятото, а нейната изстива ...

ТЕАТЪР Като гарван съм бяла, като шипка съм ласкава. Две и двеста видяла в прозаична окраска. Пренаписах сценария, позакърпих си ролята, но пиесата - стара и все същи декорите. Станах лоша актриса, а критиците - вятърни. Взе от мен да ми писва и ще сменям театъра. Ще поровя из раклата за костюма с крилата за да спретна спектакъла "Потърсете жената".

58 ЛАБИРИНТ Пътеката ти в лабиринта към следващия Минотавър. Мълчи във вените ти виното на неродена слава. Предал си се, не отстояваш целта и смисъла на всичко. От съвест май е подивяла разчорлената ти чувствителност. Със стъпките си ще допишеш недоизреченото време. Скъсяваш нишката, не дишаш – мигът на края е вълшебен.

КОЛЬО КОЛЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

Кольо Стефанов Колев е роден на 16.03.1988 г. в град Монтана. От ранна детска възраст живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършва през 2007 г. ПТТ „Проф. Д-р Асен Златаров“ в Бургас, специалност „Мениджмънт в хотелиерството“. Любовта му към поезията се заражда още в детските години, когато са и първите му стихотворни опити. По-сериозно започва да пише в следюношеска възраст. Негови стихотворения са публикувани във вестниците „България днес“, „Ретро“ и „Уикенд“. Участва със свое стихотворение и в сборника за поезия и проза „Часовниковата кула“. През 2016 г. излиза първата му стихосбирка „Аз съм там...“ КЪЩА Опитах се подобно на Вапцаров свойте вери да бронирам във гърдите. Но стреляше с куршуми бронебойни, стреляше Животът – и не питаше! И много нещо в мене бе убито! Много нещо в мене бе ранено! Разлагах се, самичък, във очите си. Разлагах се – без опело, без погребение. ...Но останаха във мене късчета – малко, но достатъчно останаха. С които да издигна къщата, в която да живеем. Двамата.

60 СИВ И СКУЧЕН Отвикнах някак си от риска – станах сив и скучен. От живота спрях да искам – а каквото там получа. По вратите спрях да чукам – как да ми отворят хората? И отвътре те заключени – аз – отвън, на двора им. Остарявам ли? Какво ли? Ама нещо взе да куца някогашната ми воля – ставите ѝ заскрибуцаха Крета тя със бавна крачка – времето пред нея тича. А животът – състезателна площадка – бавните не ги обича. Ех, отвикнах някак си от риска – станах сив и скучен. И различен да съм искам – но дали ще се получи?

НА ПЕНЬО ПЕНЕВ Отзвучава последният звън на звезден прах, посипан по вените. И става тъмно, тъмно навън – почерняват от мрака пътеките. И става тихо, тихо навън – чува се само бързата крачка. На съня. На последния сън, като хищник дошъл да го сграбчи. И той заспива така уморен. Цял живот търсил пътеки към онзи мечтан утрешен ден, в който хората стават Човеци.

61 И НА РАМОТО МИ ПОСЛЕ ДА ПРИТИХВА... Тя не подозира, може би изобщо, колко всъщност е красива! Как лицата се изопват на мъжете, щом я видят. Как очите ѝ, големите, ги карат да загубят ум и дума. А пръсти през косите си прокара ли, стават цели похот и възбуда. Тя не подозира, може би изобщо, но и аз когато я видях, стомахът ми се сви на топка и на всекиго безимен завидях, който някога е бил със нея – тази малка красотица! И помолих се на провидението: – Боже, нека да ме заобича! За мъничко поне да се докосна! За мъничко... до нежните извивки на тялото ѝ голо, нощем и на рамото ми после да притихва...

ПОНЯКОГА ТОЛКОВА СИЛНО ВАЛИ... Понякога толкова силно вали – чак душата ти цяла подгизва! И започва във теб така да тежи, че с мъка напред се придвижваш. А локвите стават минно поле... С такава душа – готов си удавник! Към дъното тя ще те прикове, дори и в най-плитката локва да паднеш. И как спасяват две топли очи, когато дъждът тъй безмилостно пада. Щом те те горят, и безкрай да вали, не ще да проникне в душата ти влага.

62 ДОРИАН ГРЕЙ Кой съм аз ли? Аз съм похотта, която, несъбуждана, пълзи по топлите ти вени. Кой съм аз ли? Аз съм мракът, във очите на приспаните ти демони. Кой съм аз ли? Аз съм чашата от злато, поднесена към твоята уста. Ще отпиеш ли от нея? Вътре е душата ми... Моята прогнила, паднала душа. Кой съм аз ли? Аз съм ти!!! Човек! На всички грехове понесъл семената... Но моите поникнаха, че дяволът ги натори, понеже го поканих във градината си свята.

МОМИЧЕТО С НАЙ-ПРЕКРАСНИТЕ ОЧИ А си мислех, че властвам над думите... Но ето ме, днес, пред нея стоя. И загледан в очите ѝ – сините – не мога да кажа дори и една. Мълча... Мълча и съм никой! Какво съм постигнал във този живот? Щом тя ще е чужда и никога не ще да я имам, дори и за нощ. А си мислех, че властвам над думите... Но душата ми днес пред нея мълчи. Пред нея – жената, момичето с най-прекрасните сини очи...

ТОВА Е ЦЕНАТА На сърцето си нося трънен венец. Покрито е цяло с незарастващи рани. И при всяко туптене се впиват безчет бодили във него и болка ме пари. И щом сърцето си в мойто допреш, тази болка и теб ще те пари. Това е цената да бъдеш със мен. Това е цената – плати или бягай!

СЪВРЕМЕННИ РУСКИ ПОЕТИ В ПРЕВОД НА ТИХОМИР ЙОРДАНОВ РУСКАТА ДУША Умом Россию не понять. Фьодор Ив. Тютчев В този афористичен стих на големия руски поет навярно се крие и онази тайнственост на руската душа, която стъписва разумния Запад. Старославянската дума „таинъ” означава не само скритност, неузнаваемост, но и необхватност, която поразява и човек се стъписва, както се стъписва и пред огромните пространства на Русия. Аз с увлечение и неотстъпна последователност превеждам руска поезия. Мисля си, че за мен като преводач нейните страници няма да се затворят. В руската поезия се таи и онази тайнственост на руската душа, която само с душа може да се разбере. Тихомир Йорданов

БОРИС ОРЛОВ *** Умира селото и с него – слога. И не разбирам вече сам защо в живота си научих много неща, които и не ща да знам. Повтарят ми: светът е позитивен. И съвестни са паралия и голтак. Но този свят така ми е противен, че алкохолът не помага пак. *** Косите бели са. Изпъкват сини вени. Приятни ми са труд и красота. Замислени цветята, посадени, цъфтят пред пътната врата. И примирен със участ, с влажно време, и с миналото, с бъдния товар, приказвам си с Великата Вселена, подсетен, че съм нейна твар.

ЛЮБОВ ГАЛИЦКАЯ *** Дъжди. Това са сълзи. Риданието – буря. Природата – тя свои страдания притуря. А слънцето е радост, усмивка е небесна. И като за гладни хляб замесен. А лирата ту плаче, ту тихо пее. Светът е хармоничен като нея.

ЛЮДМИЛА ШАМЕНКОВА КЪПАНЕ НА ЧЕРВЕНИЯ КОН Пак вятърът плющи в платната. Възвира пламнал небосклон. Децата къпят пак в реката червения възседнат кон. *** Приятелски звучали речи смени ги трясъкът картечен. Достигнал вече на върха, пресекна ти дъха. *** И разни болки да те мъчат – раздяла, нужда и беда – отгоре свети неотлъчно надежда, чудната звезда. Неправдата тежи стократно. Любовното страдание гори. Да чакаш нещо невъзвратно – не е напразно туй дори.

НАДЕЖДА МИРОШНИЧЕНКО ВДЪХНОВЕНИЕ Прекрасно като женско тяло, с магията на детския брътвеж – пристига то за щяло и не щяло и да му пречиш ти не щеш. *** Не лъга. Но и правдата не каза, за което тя спряла бе на твоите уста. Да я запомни заповяда на сърцето – макар и неудобна за властта. Как странно си живееш ти с една пътека при толкоз странни срещи и такава реч – да славиш чужди имена все отдалеко, а близките да бъдат все далеч.

ВАЛЕНТИНА КОРОСТЕЛЬОВА *** Цигулка от прозореца наблизко изплака в утринния мраз. Душа самотна сякаш иска милувка в този ранен час. В любов се някому признава ранено от любов сърце – тъй както в полет отмалява безпомощно крилце. Дали я чуваш – аз не зная. Но с музиката ѝ ти тръгни, върви, върви… И тъй до края на тези наши кратки дни.

ВИТАЛИЙ СЕРКОВ ПРОВИНЦИАЛНИ ПОЕТИ Че всички те са с дар „от Бога”, ще сбъркаш, кажеш ли това. Но днешни болки честно, строго те кътат в своите слова. Обърква ги печатна грешка, покрива името мъгла. Но паметта от гибел тежка да ги спасява би могла. И на вечерната проверка позван поименно войник ще се яви за сетна сверка с ответ на родния език. Какво, че са провинциални, без почести, без някой знак, че имената им безславни се сливат с идващия мрак. Но може би, отде да знаеш, в изровен подир време стих незнайно име най-накрая със късна слава ще блести.

ВЛАДИМИР ЧУРИЛИН *** Безкрайно дългото шосе… И автомобил до автомобил все… Как ще догоним тези дължини? Педала, друже, яко натисни. Завий… и забуксувай в тази кал. До моста спри. Там място си избрал. Огледай се наоколо: бардак! Това е то – живот все пак!

ГРИГОРИЙ БЛЕХМАН Да полетиш на собствени криле, достатъчен е поглед или дума. Но стига дума или поглед, зле отправен, да се свлечеш безшумно.

СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО Сега е времето на хора делови, запълнили известното пространство на търговете тук и в странство, „купи-продай” – за продан е, уви, идея, или друг „проект”, нарочен днеска за изкуство – безсмислено и пусто, като товар, лишен от интелект. *** Не истината надделява в спора, тя в свада се изражда скоро. За истината трябва диалог, във който се изслушват двама в гонитбата на истина голяма. Това е вече спор висок.

ВАСИЛИЙ ЛЕБЕДЕВ-КУМАЧ ПЕСНИЧКА ЗА КАПИТАНА Имаше навремето герой. Храбър капитан бе той. Навестил страни безброй, стотен път морето наснова и с акулите излезе на глава, но окото му не мигна от това. И в беди, и в страшен бой песничка напяваше си той – тази песничка с мотива свой: – Хайде, усмихни се, капитане! Смелият моретата владей. Своята усмивка като знаме ти на мачтата развей. Но веднъж ей този капитан във страна далечна беше спрян – там се влюби като малчуган. Изчервяваше се стотен път – от това заеква му гласът. Да запее все не идваше редът. Стана мрачен и хаплив. И отслабна – сякаш не е жив. Не изпя му никой прежния мотив: – Хайде, усмихни се, капитане!

ВЛАДИМИР МОНАХОВ *** Поел на път, ти си приказваш с дървета, птици и треви, ако си нямаш спътник. *** В живота не достига ли изкуство, не се страхувай ти, защото по-страшно е да липсва то в живота. *** Привързан си към своето Отечество с пътеката, която си отъпкал сам. *** Поглеждам правдата в очите откъм страната на лъжата. Как иначе да я огледам? *** В полетата на недописана история нанасяш своите поправки ти, поете. *** А прелетните птици, прелитайки над другите страни, не учат чуждите езици. *** Веднъж живеем всички. – И Бог ли? Казах: всички!

АЛЕКСАНДЪР СУВОРОВ *** Нахвърляни през три-надве, по Божа милост недопети, живеят вечно стихове до смъртните поети. И не разбирам аз сега кое е неразбрано, кое е вечно до кога и кой умира рано? Добре е май, че точен знак поетът не очаква, защото той е друг все пак. Не са поетите еднакви.

Писателят и преводач Тихомир Йорданов навърши 85 години. Той не само е един от най-изявените съвременни творци, деец на културата, издател, журналист, но и създател и дългогодишен редактор и автор на нашето списание. „Простори” сърдечно поздравява своя активен сътрудник и му пожелава още много и много дълги години живот, здраве и творческо вдъхновение! Редакционният съвет

ГАЛИНА КЛИМОВА НЕНАГЛЕДНАТА ФРАНЦИЯ Разказ

През март Париж не е по-хубав от котката през март: не можеш да я хванеш в ръцете си, очите ѝ горят, а опашката стърчи като комин. Прославеният бисерносин, преливащ въздух е само метафора, игра на въображението на артистични личности. Отвратителният постоянен дъжд, пробиващ понякога памучната мъгла, пронизващият вятър са идеална атмосфера за продължителна депресия. Ето защо е повече от необходим аперитивът: коняк, калвадос, абсент… Главното е очите да не гледат към небето. Не могат да ви зарадват нито червените кирпичени покриви, нито пуделите с мустаци, дърпащи с каишките си след себе си ленивите си стопанки, прибягващи от една витрина към друга с обувки на токчета – никакви ботуши. Да се мечтае за Париж, е полезно. Все едно че вземаш сезонния си курс от поливитамини. Най-добре е преди нощта, с песните на Жо Дасен или Едит Пиаф, но може и на гладно сутринта с оркестъра на Пол Мориа, тъй като Мирей Матийо е твърде еднозначна, има противопоказания. Олга за Париж не мечтаеше. Поради това нито безсъницата, нито грехът на унинието (разбирай: депресия), нито ситуационните тревоги никъде не бяха изчезнали, затова пък адреналинът не мърдаше – пулсът си биеше точно-точно. И така до деня, когато ѝ позвъниха от Дружеството за дружба „СССР – Франция”, в което тя безупречно членуваше шест години, участваше в масовките на различни мероприятия и дори научи френски език, използвайки законната си платена отпуска. – Пътували ли сте в чужбина? – Туристически пътувания в България и ГДР. – Известно ли Ви е, че тази година е обявена от ООН за Международна година на децата? Опа! Свариха я неподготвена. За Олга – вече от пет години – всяка година беше Година на децата, по-точно – година на нейния единствен син Сашка! – Да, май че писаха в „Правда”. – Добре е, че четете „Правда”. Нека да освежим Вашите обективни данни: рускиня?; безпартийна?; омъжена?; син? – Всичко е вярно. – Безпартийна? – Да. – Добре – неочаквано я похвалиха. – Вие сте лекар или учителка? – Аз съм научен редактор в „Большая советская энциклопедия”, по образование съм географ. – О, това е чудесно – гласът в слушалката стана неочаквано по-топъл, – точ-

72 но това ни е необходимо. И, простете, не от любопитство, нямате 35 години? – На 32 години съм. – О! – слушалката почти се усмихваше. – Олга Василевна – слушалката се оказа че знае нейното име и презиме, – не съм сбъркал с Вас, Вие сте подходяща. За представителност. За пълнота на палитрата, така да се каже, на социалния сектор. Трудеща се млада майка, безпартийна, не е лекар и не е учителка, и дори е енциклопедистка. Колко удачно и уместно е всичко това – слушалката затрепери от радост. – За какъв спектър? – Е, вече всичко обозначих – започна да дрънчи разредения от раздразнение и без това не плътен глас, – Международна година на детето, Дружеството за дружба „СССР – Франция” кани група жени от Дружеството за дружба „СССР – Франция” на семинар по проблемите на децата. Струва ми се, че имате шанс. Вие си плащате самолетния билет до там и обратно, останалите разходи обезпечава приемащата страна. Веднага след като въпросът бъде решен, ще Ви съобщя. Олга огледа редакцията: десет редактори, впили поглед в статии, книги и карти, се правеха, че напрегнато работят. Вкъщи тя си даде воля. – По дяволите! Звънят на работата, след това – мозък на очи. На колегите ми ушите са като брадви, но всички са тактични, не задават въпроси. Подразниха зайчето с морков! Уверена съм, че всичко е напразна. Но травмата си остава! – Травма ли? Теб те вземат! Може да се каже от улицата и без ходатайства! Къде те вземат? Не да вадиш картофи, не на базата за зеленчуци да чистиш лук, а в Париж! А това за теб, извинявай, се оказва травма. Колко ли мазохисти мечтаят за такава травма? Не, все пак е обидно! А ти не се обиждай. И няма да ти бъде обидно. Радвай се, слънце! Теб те очаква Париж! Ако искаш, да започнем да парлекаме веднага? Олга недоверчиво погледна съпруга си: – Ти си бил доста смел! След две седмици съобщиха, че ще лети. Бяха я утвърдили единодушно. Лети с делегация от жени, възглавявана от секретаря на ЦК на профсъюзите Людмила Панина. Делегацията, макар и женска, беше на мнооого високо ниво: бившият ръководител на пионерската организация Ирина Кулишова с приятелката си – неразделната Надежда Белова, главен редактор на „Пионерская правда”, от републиките – зам.-министър на културата на Грузия и зам.-министър на здравеопазването на Армения, завеждащата отдел „Комунистическо възпитание” на списанието „Советская женщина” и завеждащата отдел „Култура” на списание „Крестьянка”, две провинциални учителки по руски език, възпитателка от детската градина за слабо виждащи, педиатър, психолог и тя, Олга Василевна Синицина, научен редактор, безпартийна трудеща се майка, на тридесет и две години. Олга никого не познаваше и малко се страхуваше от тези секретари, зам.министри и главни редактори. Те още в самолета се обединиха в ято, чуруликаха като птички, шушукаха по женски – само това я обнадеждаваше. В хотела

73 всички освен Панина бяха настанени по двойки. Олга се падна в една стая с Ганна Коробченко, завеждаща отдел „Комунистическо възпитание” на списание „Советская женщина”. Олга се сви, макар че обаянието и енергията на Ганна като привличащо заглавие се четеше в погледа ѝ, а поривистите ѝ движения просто привличаха. – Хайде да си говорим на „ти”, без субординация. – Хайде – камъкът падна от душата ѝ безшумно, – при нас в редакцията всички са на „ти”, дори със завеждащия. Искаш ли, Ганна, да те наричам Жана, почти Жана д’Арк! – Демокрацията е хубаво нещо, но – без изкривявания, без фамилиарности – прибави Ганна с усмивка, отключвайки вратата на стаята. Доста просторната стая ги посрещна с пурпурното осветление на слепените бра. Край стената с пурпурен атлазен матрак се беше разпрострял необятен креват с малки шкафчета отстрани, а отсреща в неприкрита голота се мъдреха тоалетна чиния, биде и мивка. – Виж ти, креватът е един! А санитарният възел е непосредствено в стаята! – Като в бордей: всичко е в червено, атлазено. Всичко е евтиния! – с едри сачми изстреля Ганна, проверявайки твърдостта на матрака. – Имаме едно утешение, тук сме само за две нощи. Надявам се, че не хъркаш? – Аз съм като мишка, живееща в дупка. – Аз пък съм жаба кекерица – противно я подразни Ганна, – понякога си позволявам. Но ти не се церемони, ръгай ме в ребрата. Олга отново се напрегна, тъй като знаеше: ще търпи, няма да спи, но няма да я ръга в ребрата. Закуската в хотела беше не просто скромна, но и напълно оскъдна: към кафето или чая – малка кифличка, парче масло и порция конфитюр. – Континентална закуска за две звезди! В автобуса Ганна седна до прозореца. Младата французойка гид ги удиви още с първите си думи на добър руски език – със сложно подчинени изречения, без да бърка глаголите от свършен и несвършен вид и правилно склоняване на съществителните. – Емигрантски корени – пудрейки се и оцветявайки изядените си устни, вмъкна Ганна, – виж, изглежда като момиченце, страшничко, но е с шарм. Чувала ли си за френския шарм? – Ами да! – Колко много е написано за неотразимостта на французойките, колко бродещи митове са създадени?! И кой ги е съчинил? Нито месари, нито войници, а световните класици: Юго, Дюма, Мопасан, Зола, Флобер. Самата мадам Бовари е поставила на ушите си целия свят. За художниците да не говорим. Достатъчен е Реноар с неговите златовласки. И тази митология няма край. На Олга ѝ харесваше как говори Ганна – свободно и точно. – Мисля да напиша очерк или есе за французойките – Ганна вече се беше обърнала към Олга и, сменяйки тоналността, започна да ѝ разказва за творческите си планове. – Може, разбира се, и за французите, в смисъл за мъжете. Във Франция съм за пръв път. Погледът ми не е замъглен, имам нюх, но като

74 въздух са ми необходими типажи, съдби, впечатления. Оглеждай се, ако има нещо интересно – дай сигнал! През целия ден им показваха Париж и неговите забележителности. Когато ги докараха до Айфеловата кула, Олга разказа че в том 19 на „Большая советская энциклопедия” към статията „Париж” погрешка вместо Айфеловата кула са сложили снимката на друга кула. Разликата не е голяма: Айфеловата кула е на четири крака, а другата – или в Япония, или в Канада – на шест. Но се намерил някакъв ерудит, военен пенсионер от Камчатка, и написал писмо, в резултат на което главният редактор получи строго мъмрене и беше лишен от тринадесета заплата. Вечерта ги заведоха на площад „Пигал”, просто за общо образование, просто да погледат въртящите се светлини на Мулен Руж и, разбира се, проститутките. Времето не предразполагаше за тези неща. Имаше твърде малко хора. Канещите посетители, работещи и като охрана на нощните клубове, кафенета и салони, се вглеждаха във всеки посетител и гръмогласно го канеха, предлагайки меню с изгодни цени, с широк жест отваряха вратите, отдръпваха щорите. Интересът им бе привлечен от туристите – група от немлади жени с тъмни топли палта и ботуши. На Олга изведнъж ѝ се поиска да купи на мъжа си тесте порнографски карти. Те бяха изложени на всички витрини – с различен формат, качество и художествено изпълнение. Имаше скъпи и красиви, но до тях имаше и неприлични, и по-евтинички. Но да влезе в магазина дори за минута, беше работа нереална и рискова. Людмила Панина беше в края на групата, а отпред с гордо вдигната глава като истински дружинен ръководител вървеше Ирина Кулишова. И двете с опасение се оглеждаха, преброявайки стадото на своите подопечни. – Ира, да вървим към уличката! Хайде, нагледахме се! – извика Панина. – Към коя уличка? Наляво? Надясно? Изведнъж през улицата изтичаха двама от подканящите, след това – още двама, и всички застанаха пред тях като жива верига. – Съветски? Комунистки? Заповядайте! Ние ще ви покажем как се прави това! Жените като изплашени овце тръгнаха напосоки. – Надясно, все надясно – командваше Панина. – Нашият автобус е в уличката. Подканящите се държаха за коремите си, умираха от смях и веригата се разкъса. – Къде отивате, гражданки, къде? Ние няма да ви докоснем! – крещеше с всичка сила и без най-малък акцент един от тях. В хотела се върнаха уморени и разнебитени. Най-много ги бяха изморили ослепителните и неотразими парижки витрини, които май че не се отнасяха към забележителностите, но нямаше как да не минеш покрай тях. Всяка от тях беше като театрална сцена: със светлина, декорации и фантастичен асортимент. Отначало очите на Олга се разшириха и слюнките ѝ потекоха, след това главата ѝ се завъртя, краката ѝ започнаха да се подкосяват, но след това интересът се притъпи и стана неприятно.

75 – Всичко е на показ, всичко е за продаване! – изобличаваше французите Ганна. – Мислиш ли, че всички могат да си позволят такива деликатеси или дрешки? Само буржоата. За работниците не мислят. – Какви деликатеси? Колбаси, кашкавал, вино. Имат избор… – И ти си като тях – опасно святкайки с очите си, вече се опълчи Ганна, – а защо е необходимо толкова много? Кой ще изяде толкова? Някой Гаргантюа? В света на всеки шест минути по един човек умира от глад, включително и деца. Шест минути – и човекът го няма, докато тук ние се любуваме и възторгваме – още шест минути, детето го няма. Всичко тук е за надебеляване, общество на потреблението, гледам това с погнуса. Погнусата наистина идваше като прибой. Вероятно това се случваше от излишъка от емоции. Олга затвори очи, превключвайки мислите си към дома, към Сашка, който по всяка вероятност вече спеше… Не, но все пак ужасно ѝ се искаше да опита от кашкавала с бяла плесен, нарязан на акуратни триъгълници, или от кашкавалите със синя и черна плесен, или от този, гъсто обсипан с пипер, и още от оня, който беше в дървена кутийка. За шунката и колбасите трябваше да забрави. И завинаги да забрави за сладкишите. Заспивайки върху матрака като в гигантска люлка, Ганна изведнъж си спомни: – Каква потресаваща гама от пудри! А ние разполагаме само с шест оттенъка. И нищо – всички са красавици, – тя се усмихна, примляска и захърка. Олга безтактно прекъсна нейното хъркане: – И пудрите, и парфюмите, и кремовете – всичко видяхме. Само че къде са самите те, прехвалените французойки? – Те от нищо нямат полза – надигна разрошената си глава и се включи автоматично, – нито кожата, нито лицата им, имат някакви хламидии с немислими цветове, с големи носове, без макиаж изглеждат…тфу! Семинарът протичаше формално и скучно, но пътуването трябваше да се отработва. Участваха само жени, макар че на феминизъм не миришеше. Просто се оформяше впечатлението, че децата се възпитават от самотни майки. И живите французойки, нито дървените „совиетик”, компенсиращи незнанието на езика с усмивки, взаимно се разглеждаха с интерес. Олга и Ганна седяха една до друга и се взираха във французойките, но нито една от тях не можеше да бъде наречена красавица, имаше обаятелни, симпатични, милички, но не повече от това. Обсъждаха каква вреда на детската психика нанасят военните игри и играчките във вид на различни милитаристични вещи. – Не всичко е толкова еднозначно – парираше млада учителка от Лион с кафяви очи, приличаща на Гаврош, – открай време момчетата си играят на война. Това е традиционна ролева игра във всяко общество. Това е проява на мъжкото начало. – Съгласна съм – взе думата Людмила Панина, надигайки се тежко от дълбокото кресло, – но само отчасти. На всички е известно колко усилия и средства влага нашата страна в борбата за мир…

76 Тя говори дълго, значително, но я слушаха вяло. И в този момент, когато тя се канеше да завърши, в залата шумно влязоха мъж и жена. Те кимнаха с глави – дали да приветстват, или да се извинят – и председателят на семинара им показа с ръка: сядайте. Жената огледа аудиторията или може би поиска аудиторията да огледа нея – такава стройна, породиста, зеленоока блондинка в прилепнала червена рокля, с черни обувки на високи токове. Те седнаха срещу Олга и Ганна. И Олга веднага настъпи върху крака на Ганна, която си записваше нещо от речта на Панина в бележника. – Погледни! – Тя е – Ганна се усмихна и веднага се затаи като ловец, караулещ своя дивеч, – един на нула в твоя полза. Обявиха изказването на Олга. Тя говори за високото ниво на мултипликацията в СССР, за хуманизма на детските мултфилми. Колко обичат и как очакват малките предаването „Лека нощ, деца”, с което е израснало не едно поколение. На своя син тя разрешаваше да гледа избрани предавания по телевизията, макар че мъжът ѝ не винаги я подкрепя. – А пък аз вкъщи таака тряснах… телевизора с брадвата! И сега там е тишина! – вклини се на чист руски език жената с червената рокля. – Извинете, че Ви прекъснах. Аз съм член на Дружеството за приятелство „Франция – СССР”, Лариса, а това е Хуан Перес, мой съпруг и също член на нашето дружество. Хуан, потвърди как с брадвата ударих по телевизора, кажи, Хуан! Нямам сили да гледам това лайно! – Ето ти на теб французойка? Откъде сте Вие, толкова войнствена?– гръмко запита Ганна, оценявайки Лариса като героиня на бъдещ очерк. – Аз съм рускиня, а мъжът ми – испанец. Всички започнаха да аплодират. Благодарение на природната практичност на Ганна и нейния журналистически подход двете с Олга на обяд седяха заедно с Лариса и Хуан. – Ой, скъпи мои приятели, какво щастие е да говориш и да чуваш руска реч – споделяше зачервената от коняка Лариса, очите ѝ ставаха все по-зелени, като младите листа след дъжд. – Откъде сте? – Ние сме московчанки, журналисти – подгонваше нетърпеливо Ганна. – Вие за себе си разкажете! – Защо да не ви разкажа? Но нека отначало да пийнем! Фужерите с червено вино дружно опустяха и това настрои всички на една вълна. – Родена съм край Киев. Нямах и 15 години, когато фашистите влязоха в града. С майка ми ни хванаха на пазара и след едно денонощие – в товарен влак и nach Deutschland. Вагоните бяха претъпкани, нямаше какво да дишаме, горещина. Изведнъж се появиха самолети и започнаха да ни бомбардират. Взривове, викове, кръв! Ад! – Лариса се хвана за главата, развали кока от прибраните си коси все едно, че се страхуваше, че всеки момент от тавана ще започнат да падат бомби. – Част от вагоните бяха улучени. Имаше и убити, и ранени. Всички крещяха. Живите бягаха, ние с мама – също, без да знаем накъде… Немците

77 стреляха. Самолетите бомбардираха. Мене ме контузиха. Дойдох на себе си – пак съм във влак, пак пътуваме, но без мама… Казаха ми, че мама е била убита. Хуан прегърна жена си, която – момиченце, сираче – изглежда, все още беше в този влак. Сервитьорът слагаше в чиниите големи парчета ростбиф, горещ, с приятна миризма, с изтичащ розов сок. – А сетне какво се случи? След това беше Германия, работа в завод, живот в бараки… deutsche Diszipline, deutsche Ordrung. Спаси ме младостта ми! Бях здраво момиче! В завода се запознах с един французин. Той ме подхранваше, съжаляваше ме, беше три години по-стар от мен, но ми казваше, че ме обича. След освобождаването заедно заминахме за Париж. – А защо не за родината? Защо за Париж? – Вие какво? В родината веднага биха ме изпратили в лагер. В Париж ние с Раймон се оженихме, родих четири деца – все момчета. След това аз го напуснах. – Напуснала си го? С четири деца? В чужда страна? Това се казва характер – от потресаващия разказ парче ростбиф се откъсна от вилицата на Ганна и тежко падна на покривката. – А какво да правя? След като той пиеше като куче, безделничеше, твърдеше, че вече се е наработил в Германия за целия си живот. А аз не се срамувах от нищо – работила съм и като чистачка, болногледачка, сервитьорка. Десет години издържах семейството си. Но когато ме взеха в магазин за платове – аз бях красива, стройна – Лариса приповдигна крилцата на тъмните си вежди, огледа с погледа си всички, за да се убеди, че я слушаме и ѝ вярваме, – ето тогава напуснах мъжа си. – Та Вие, Лариса, и сега изглеждате потресаващо! – Колко ми давате, само че без аритметика? – Тридесет и осем! Лариса вдигна очите си към тавана, свирна и се усмихна като истински суперстар: – Петдесет и две! Плюс две внучки! Тя се облегна на гърба на креслото, давайки ни възможност да разгледаме подробно и фигурата, и лицето ѝ. – Охо! – втренчи очи Олга, търсейки бръчки, но кожата на Лариса сияеше с такава свежест, все едно че току-що беше измита с изворна вода. – А Хуан е на четиридесет и две – тя с удоволствие продължи да ни удивява. – Какво говорите? Мъжът да е по-млад с десет години? Това е някакво изключение, у нас биха… – Олга не се решаваше да продължи и се обърна към Ганна, която веднага обърна стрелките. – И какво стана в магазина? – Работих и като продавачка, и като модел, научих се и да шия. Търговията вървеше успешно. Добре ми плащаха. Издържах децата си и си плащах за жилището. След това срещнах Хуан. Той е надежден, той е дипломиран инженер. Двамата се влюбихме до уши. И аз родих нашата дъщеря, нашата Лидочка. Тя

78 е на шестнадесет години. Моята главна грижа е да ѝ намеря добър мъж. Бих искала да е руснак. С нея разговаряме на руски език, тя обича Тургенев. – Тургеневска девойка от следвоенен образец! – Ганна нещо си записваше. Най-накрая тя беше срещнала французойката, която беше предчувствала в Москва. Но тя се оказа рускиня. Парадокс. Писателите и художниците, с обожаване писали за шарма на французойките, се влюбват в руски жени… Дюма – в Елена Ханска, а Елюар, Ромен Ролан, Пикасо, Леже – и още много като тях – са били женени за рускини. – Всяка първа неделя на месеца варя ведро борш с цвекло. Тук не умеят да варят борш, но обичат да си хапват. И каня студенти, стажанти командировани от Съюза. Много искам да намеря на Лидочка руски съпруг. Кашкавалите вече лежаха на дървената дъсчица, а в чашите плуваха круши в шоколадов сос. Впечатляващата среща с Лариса заглуши всички гастрономни впечатления. Олга чувстваше как Панина улавя всяка дума и неспокойно гледа към тях, как я разбират седящите до нея приятелки. – Кажете честно, не тъгувате ли за родината? Не Ви ли тегли натам? – Ганна запита нарочно гръмко, и всички – като членове на държавна комисия на изпит – замряха в очакване на отговора. – И още как! – Лариса плесна с ръцете си и ги притисна до сърцето си. – Колко съм плакала, колко сънища съм сънувала за нашата къща, за мама. Всички въздъхнаха с облекчение. – Мислите ли, че съм повярвала, че мама е убита от бомба? Аха, как ли пък не! Не можеше тя да бъде убита от никаква бомба, познавах майка си! Двамата с Хуан изпратихме толкова питания, толкова години я търсихме. И я намерихме! Намерихме я чрез Червения кръст. И знаете ли къде? В Магадан. През Москва с две прекачвания долетяхме до този Магадан, след това с попътни коли изминахме 200 километра до колхоза, където работеше мама. Мама беше труженица, ползваше се с уважение. Само на почетната дъска за нея не беше се намерило място, тъй като е била в плен, на окупирана територия… Знаете, че пленяването в СССР беше приравнено към предателството! Кажете ми за какво предателство става дума? Каква вина имаме? Нас ни изпращаха в Германия като добичета… Ганна продължаваше да записва. Ъгълчетата на седефените устни на Людмила Панина без спирачки слизаха надолу, докато главният редактор на „Пионерская правда”, блондинката Надежда Белова, горещо я убеждаваше в нещо. – От един ад в друг – в сталински лагер. Но мама беше оживяла. Ние с Хуан ѝ купихме малка къщичка край Херсон, помогнахме ѝ да се пресели. Там тя си има свое стопанство: кокошки, зайчета, козичка. – Ех, Лариса, защо не сте взели майка си при себе си? Тя толкова е преживяла, а сега пред смъртта ѝ няма кой да ѝ подаде чаша вода. Разговорът привлече вниманието на всички. Начело с Панина – едни седяха, други стояха, но жените почти не дишаха. – Тю, как да я вземеш? Как? Беше тя тук. Приготвихме ѝ отделна стая, накупихме подаръци, кашкавали, бонбони. Но през деня, както винаги, отивахме

79 на работа, а тя разтваряше прозореца, качваше се със свити крака на перваза, а ние, между другото, сме на седмия етаж – седи, гледа улицата, все едно че наблюдава живота. Колко пъти ми звъняха от полицията, бояха се тя да не скочи от прозореца. Суицид... и всичко от този род… Мама си седеше в хавлиения халат и чоплеше семки. Половин чувал семки бе донесла със себе си. Поседя така една седмица и каза: – Благодаря, дъще, погостувах ви! При вас тук няма да чуеш „здравейте”, всеки е сам за себе си. Как живеете с тези сволочи! – Оттогава не е стъпвала тук. Ние с Хуан летим при нея, не мога да кажа често, но мама не се обижда. – Ето какво значи да си патриот – откликна бившата пионерка Надежда Белова и в очите ѝ заиграха светлинките на възторга,– труженица, истинска съветска жена! – А аз каква съм? – Лариса се надигна с целия си не малък ръст, дълбоко въздъхна, при което страшно затрептяха побелелите ѝ ноздри, и тя тръгна с гърдите си към главния редактор. – Излиза, според Вас, че аз не съм истинска. – Какво говорите, Лариса! – хвърли се на амбразурата Ганна, без да даде на някой да си отвори устата. – Вие сте човек от друго поколение, с друго предназначение: четирима синове, дъщеря, борш за руснаците… Нима това не е патриотизъм? Ние – тя утвърдително кимна с глава, – ние се гордеем с Вас, нали е така, Людмила Семьоновна? – Несъмнено, изключителна съдба. Всички като по команда започнаха да се усмихват, да се съгласяват. – Вие, Ганна, задължително напишете за това в „Советская женщина” – посъветва, все едно че заповядаше, Панина, – за този рядък, поучителен пример! Лариса беше отрупана с матрьошки и сувенири от Хохлома, целуваха я, прегръщаха я като истинска героиня и най-красива французойка. Заведоха ги в знаменитото курортно градче Анеси в предпланините на Алпите, на брега на езеро. Въздухът ги опияняваше още по-силно, отколкото силните напитки. Те бродеха из лабиринтите на тесните улички с неочаквани арки, по каменните мостове и покрай канала, без да обръщат внимание на скъпите вили, построени някога още от италианците, много от тези домове вече се бяха превърнали в руини. Кметът на града ги покани в ресторант, чиито стени бяха украсени с ловни трофеи – рога на елени, кожи на глигани и сърни, чучела на птици. Заведоха Ганна и Олга до маса, на която седеше момиче, удивително приличащо на Козета от „Клетниците”, и много възрастен мъж, чиито очи, като в кръгъл аквариум, живееха зад дебелите стъкла на очилата. – Аз съм Мирей, изучавам руски език, но говоря лошо. – А аз – Борис Николаевич Каледин. Борис. – От емигрантите? – поправяйки гънките на красивата си пола, запита Ганна. – От първата вълна – кимна с глава Борис. – А вие, простете, не се представихте? Ганна и Олга накратко разказаха за себе си.

80 – Московчанки, значи. Обичам Москва и често ходя там. – Зовът на кръвта? Носталгията? – Ганна почувства златна жилка. Тя извади бележника и писалката, с което предизвика усмивката на Борис и живия интерес на Мирей. – Днес има чудесно меню: трепанги и розово шампанско. – Обожавам всякакви морски гадини – възбуди се Олга. – Трепанги, наистина, не съм пробвала. Какви са те? – О, това е тънък деликатес! – Борис сви устните си на тръбичка, все едно, че се канеше да дегустира. – Трепангите с подправки и кашкавал, запечени в раковината на Свети Яков, която е символ на пътешественика, пилигрима, а на руски – паломника. Знаете ли тази дума? Ганна погледна към Олга, но тя само сви раменете си. Думата „паломник” беше от друго време и от друг лексикон и изглеждаше неактуална. – Аз също никога не съм яла трепанги. – Ще ви кажа под секрет – Борис се огледа, а след това прошепна на ухото на Ганна, но така, за да чуе и Олга: – французите са непоправими гурмани. Наймного от всичко на света те обичат да хапват, тоест да се тъпчат, и през цялото време говорят само за ядене. – Е, това е секрет! Това го знае целият свят Ганна допи шампанското и започна да пита с жар: – Вие, Борис, да не сте роднина на генерал Каледин? Фамилията е доста известна? – Не, просто съвпадение на фамилиите. Аз също съм от донските казаци, стигнах до чин подесаул, а генерал Каледин по това време беше атаман на Донската войска. – Как се решихте да емигрирате? – Вместо мен това реши животът. А аз като военен човек се подчиних. Познавате ли пиесата на Булгаков „Бяг”? Тя върви много години в театъра на Ермолова в Москва. Винаги, когато долитам в Москва, задължително я гледам. Все едно че е написана за мен. И плача. Аз също заминах с кораб за Турция, от Турция в Румъния, след това във Франция. Изучих се за стругар, ожених се, имам двама синове. – Децата Ви говорят ли руски? – Разбира се, че не. Те са истински французи. – Вероятно тъгувате по Русия, след като често ходите там? – Нима може да забравиш Русия? Тя е незабравима. – А Франция? – Тя е ненагледна, Франция. Борис свали очилата си. – Не плачете! – Ганна отхвърли бележника си, прегърна го съвсем по роднински и го целуна по сбръчканите бузи. – Плача от радост, срещнах се с вас и говоря на руски език. Аз и на френски почти нямам с кого да говоря, особено след смъртта на жена си – Борис избърса с ръка очите и бузите си, с кърпичка почисти очилата си. – Децата ми са в друг град. Не се виждаме с години. А скоро ще стана на осемдесет. Не съм

81 беден човек, мога да пътувам и до Москва, и до Ленинград. Така и живея – от пътуване до пътуване. Повярвайте ми, спомням си нашия хутор, казашките песни, празниците и, не знам защо, ловенето на риба. И до нес си спомням насън как ям таранка. Кажете ми продават ли в Москва пушена таранка? Олга не можа да си спомни кога беше виждала пушена таранка. – У нас пушена таранка се продава на всяка крачка – заяви Ганна, без да ѝ мигне окото. – Тлъстичка, миришеща, с розово гръбче, цялата свети. Очите на Борис също започнаха да светят. – Дайте си адреса, ще ви изпратя колет с таранка, за да скучаете със своята котка. – Нима това е възможно? – И още как, такава таранка ще ви изпратя, че ще си оближете пръстите! Борис силно се разчувства и така почервеня, че върху лисата му глава като дребен бисер започнаха да играят изпарения. Сбогуваха се дълго. Обещаха да си пишат, да звънят по телефона, да се видят в Москва. Борис притисна до своите горещи бузи дланите на Олга, разцелува ги и каза: – Благодаря ти, гълъбче! Поне с вас малко си поговорих. Но аз ще дойда да ви изпратя. И наистина. Когато Олга и Ганна се приближиха до автобуса, до предната врата стоеше сияещият като именник Борис, който държеше в ръката си пакет с портокали. – Това ви е за из път – той протегна мрежичката на Ганна. Тя го целуна три пъти, шмугна се в автобуса и оттам извика: – Чакайте таранката! Вече всички бяха седнали, шофьорът подреждаше куфарите и само Олга с Борис продължаваха да разговарят. – Щастлив път, гълъбче – той протегна ръка, доста едра в сравнение със слабото му тяло, ръката на Олга се гмурна и потъна в нея. Борис бързо целуна пръстите ѝ и изведнъж притегли Олга към себе си, казвайки на ухото ѝ: – Дръж здраво! Олга почувства в ръката си сгъната хартийка и веднага се досети: пари. Борис намигна и поклати главата си, все едно, че потвърждаваше: да, да, пари. Тя рязко се обърна и скочи в автобуса, който вече тръгваше. Всички махаха на Борис, изпращаха му въздушни целувки. Олга незабелязано пусна ръката си в чантата и, разтваряйки пръстите си, видя цифрата 50. Тя се отпусна върху креслото, опита се да сдържи диханието си и да затвори очи, но сърцето ѝ биеше така, все едно че достигаше до гърлото ѝ. Провокация? Бял офицер, емигрант… Глупачка, защо ги взе? Скандал? Какво да направи? Повече никъде няма да я пуснат, дори в България. Пари никой нямаше. Тоест имаха, разбира се официално разрешение за обмяна. Но нима това бяха пари? А жените, макар и идеологически грамотни, все пак си бяха жени. Специално ги водиха на пазара, където можеше да изтъргуваш някоя преоценена дрешка: поличка, поло, пуловерче. Навсякъде ходеха

82 заедно, цялата група. Ако Олга реши нещо да купи, всички ще видят. А откъде са ти парите? И – гениална идея! Олга се притисна до Ганна: – Слушай, на прощаване Борис ни направи подарък. – Портокалчета? – Не, нещо по-интересно. – Какво например! – Дълбоко вдишване и – не дишай: Борис ни даде пари. Ганна потъмня и като облак надвисна над Олга: – Не тук, не тук. В хотела Олга разглади купюрите с изображението на Антоан дьо Сент Екзюпери – две хартийки по 50 франка. Ганна взе парите. И Олга разбра, че съдружничката ѝ е нещо повече от колега, и по-точно – от приятелка или сестра. Тя с цялото си сърце обикна Ганна. И Ганна, изглежда, направи същото. Оказа се, че парите не само ги превръщат в заклети врагове, но и сплотяват. Решиха, че франковете могат да бъдат похарчени само в голям магазин, където преди отпътуването задължително ще ги заведат. Олга изтича в отдела за детски дрехи. Избра джинси и джемпър. В съседния отдел купи играчка, намалено копие на пежо. Ето ти ги всички 50 франка. Сега Сашка ще бъде облечен във фирмени джинси и джемпър с извезано платно, и ще има и пежо. Тя ловко нави джинсите и джемпъра на твърди рула, пъхна ги заедно с играчката в чантата и затвори ципа. Ганна не беше в детския отдел. Олга затича към другия етаж за женски дрехи, погледна в пробните, но не намери Ганна. Качи се на следващия етаж, при обувките, но и там не я намери. При домашните потреби и стопанския отдел – също я нямаше. До времето за среща с групата оставаха 10 минути. Всички вече се тълпяха на изхода. Жените разговаряха помежду си и показваха една на друга дреболиите, които бяха купили за спомен и за своите близки. Панина поглеждаше към часовника си: – Къде е Коробченко? Само тя липсва. Бях дала заповед да не се отделяте една от друга. Кой беше с Ганна? Олга вдигна ръка. – Защо не видяхме нито Вас, нито Ганна? Къде е Ганна? Олга измърмори, че двете са били заедно, но след това тя е влязла само да погледне, да хвърли един поглед към играчките, а когато излязла, не видяла нито групата, нито Ганна… и веднага затичала към изхода. – Може би има друг изход? И Ганна е там? – предположи Олга. – Стойте тук, веднага ще се върна – откликна преводачката. След няколко минути те се появиха заедно. Виждаше се, че на Ганна не ѝ е добре: лицето ѝ беше зелено, косата стърчеше, очите – разплакани. – Почувствах се зле – тихо започна да се оплаква тя, – трудно намерих тоалетната, а за изхода нямаше кого да попитам... никой не разбира руски език.

83 Панина омекна, Ганна беше толкова нещастна, но за да има ред, Панина все пак изтърси: – Вие сте опитен човек, добре знаете каква е моята отговорност и какви провокации могат да се случат. Ганна с разбиране кимна, изплака, извини се и влезе в автобуса, но не седна на своето място редом с Олга, а отиде в самия му край. В хотелската стая те почти не разговаряха. Вечеряха поотделно. Олга чувстваше вината си, но в какво точно – не можеше да формулира. Може би твърде дълго се беше забавила в детския отдел, а Ганна не беше я дочакала и си беше тръгнала… Но кой кого беше изоставил? – Не, ти не си обикновено парче – изведнъж в тъмнината, когато легнаха да спят, заговори Ганна с недобър глас, – ловко ме закачи на въдицата. А пък аз, старата глупачка, се подадох, не знам защо взех парите… може би те са крадени? Може би ти си откраднала от Борис, когато се прегръщахте и се сбогувахте. И той, след като е разбрал за липсата на своите пари, може би вече и в полицията е заявил… – Що за глупост! Позвъни на Борис и той ще каже откраднати ли са или не. Сама си виновна, че не ме изчака в детския отдел. Къде беше? Обиколих всички етажи, всички отдели. В тоалетната, за съжаление, не погледнах. Не съобразих, че ти си там и ти е станало лошо. – Как няма да ми стане лошо след такъв стрес…. – Какъв стрес? Защо? – По недоразумение, поради идиотство. Представяш ли си, избрах си шикозно долно бельо с цвят на шампанско, премерих ги заплатих и тръгнах да те търся. На изхода на отдела изведнъж ме спира негър в униформа, нещо ми говори… аз му отговарям на английски, че не разбирам, той маха с глава и сочи с пръст чантата ми, едва ли не иска да я прегледа, крещи… аз се опитах да тръгна настрани, но той ме хвана за ръката, наду свирката си и тук като чели изпод земята се появи полицай, лис като Фантомас. А аз – убий ме – за нищо не съм виновна. Купила съм си бикини и сутиен? С какви пари? Кошмар! Краката ми се разтрепериха, всичко пред мен започна да плува. Разбирам, че сега ще стане международен скандал, ще ме изгонят от партията, от работата ще ме изхвърлят, край – позор за целия ми живот. И за какво? Заради петдесет франка! И заради бикини и сутиен! Започнах да повръщам. Полицаят започна да ме успокоява, а сам повтаря една дума: шеек, шеек, шеек. И аз изведнъж разбрах и му показах този злощастен чек. Той ме заведе в тоалетната. Измих се, но напълно забравих къде е изходът, където трябваше да се съберем. Тичам по стълбищата, рева, проклинам теб, тук и ме намери преводачката. – Прощавай, Ганна! Аз също щях да умра от страх заради тези проклети пари. Рискувах заради сина си. – Това всичко е работа на Борис! Измислил е приключение за нашите задници. – Ще му изпратиш ли таранка? – Разбира се!

На следващия ден автобусът пътуваше към летището по мрачния мартенски Париж, чийто въздух на места – това не е метафора – играеше и дразнеше със сиво-бели оттенъци на бисери. Но вече се жълтееха и ставаха все по-лилави пищните корони на форзициите, а набъбналите пъпки обещаваха скоро да се появят листа. В нов кръг щеше да зашуми и пак да стане зелен животът, пак щяха да долетят птици, които да запеят стари и нови песни, от които щеше да стане топло и в Париж, и в Москва. – Не, художниците нищо не са украсили и писателите нищо не са излъгали, всичко е така: и мъглата, и френският шарм, и французойките и французите… Ненагледната Франция! Шофьорът постави касетата с Жо Дасен. Ганна замълча, а Олга заплака. Превод от руски език Ивайло Петров

ДУХОВНИ ПРОСТРАНСТВА

ХЮСЕИН МЕВСИМ НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ СЕ ПРОЩАВА С ИСТАНБУЛ*

Изпаряват се лелеяните надежди и примамливи илюзии за радостни дни в свободна родина; отшумява глухо еуфорията на дни велики; след суховеите на догматизма и неговите скудоумни естетически норми1, след като подлага на „пластична операция“ отдавна известните и обичани от ценителите ранни стихове2 в края на 50-те години преждевременно състарилият се Никола Фурнаджиев възкръсва с една приземена и успокоена лирика; пътува служебно предимно из социалистическия лагер, дори отвъд океана, по други континенти, а след работата като главен редактор и като завеждащ отдел „Поезия“ в издателство „Български писател“, от пролетта на 1961 г. е редактор на сп. „Септември“, когато дава път и окриля много млади поетически дарования. Близкото му обкръжение от възторжени млади критици и поети от онези години го сравнява със спрял да изригва вулкан, в чиито „подземни глъбини още клокочат неугаснали лирически енергии“3 или като изпаднал „в една безкрайна поетична агония“. На 4 ноември 1964 г. (№ 31) Наместничеството на Българската патриаршия в Истанбул удостоверява, че Никола Йорданов Фурнаджиев от Татар-Пазарджик е служил като прогимназиален учител в Българското основно училище в Цариград – Пера от 21 септември 1933 г. до 12 декември 1937 г., всичко 4 г., 2 м., 22 дни. Удостоверението се издава на основание на изплащателните ведомости в архива за реда на издаване на документи за трудов стаж, за да послужи при пенсиониране. Получавал е средна месечна заплата 120,24, всичко 6180,70 турски лири. То е изготвено и подписано от секретар-отчетника Тома Николов, с когото се познават още от онези години. След пенсионирането си, в дългите часове с въдицата край реки и язовири, когато „в глъбините на водата / на облаците сенките лови“; в беседите и приятелските раздумки, особено в онези тихи и спотаени нощи, когато сънят бяга от очите, Фурнаджиев често се унася и се пренася в прекараните в Истанбул години; все по-отчетливо разбира каква незаличима диря и светла следа е оставил този град в живота му; оживяват спомени, често се улавя, че седне ли на маса, моабетът непрекъснато се върти около лакердата и пастърмата, леблебията и шамфъстъка, шкембе чорбата и турското кафе – толкова много е разказал вече, а нишката на спомена се издължава до безкрайност. „Това е най-красивият град в света“4, твърдо отсича той в кратките промеж-

86 дутъци на разговорите, но интересно, той не разказва за лунното сияние върху Босфора, характерно за летните нощи природно явление, за което в турския език битува изразителната дума yakamoz; за божествената Чамлъджа, за Златния рог, за Принцовите острови; не го вълнува стратегическото разположение на града между Изтока и Запада, Севера и Юга; нито изпитва екзалтация пред крепостните стени, от вдигащ се шум край Босфора; не възкресява в паметта си славни бойни походи, потапяне на крака в Мраморно море или поръсване на войници; този вълшебен топос не поражда у него пориви алчни, както у съгражданина му Константин Величков, а той обича да разказва за табиетите, за това как посрещат (и изпращат) в кръчмите, какво предлагат преди първата ракийка, какво – след втората; за невъобразимия му подреден хаос; за източната шарения, за чаршиите, които, обратно, отблъскват други българи.5 Там той прекара Христовите си години, там позна какво е чужбина, да си далеч от чергата си; спомня си за учениците, за които чува, че все повече оредяват, за училището. Да, Истанбул го тегли и той търси някакъв повод, предизвиква го дори, за една екскурзия, за прощална прегръдка, тъй като годините все повече натежават и натъжават. И ето че такава възможност се открива в ранната есен на 1967 г., когато от 29 септември до 2 октомври в Истанбул се провежда XXVI Балканиада по лека атлетика. Слава Богу, отношенията на Балканите преживяват поредния си мимолетен период на разведряване, което открива възможности за посещения на съседните страни. Тъй като СБП не предприема нищо, литературният критик и историк Любен Георгиев проявява инициатива и организира пътуване по линия на БСФС, където съществува и развива активна дейност Културен клуб на спортиста. Трябва само да се намери претекст, за да се включат писатели да придружат спортните тимове в различни страни. Балканиадата се оказва „удобен и благовиден повод“6 да се организира екскурзията. Любен Георгиев отива при Фурнаджиев да го покани да се запише и съвместно да разработят подробен план за посещенията. Обозначават кои забележителности непременно трябва да се видят, и кои – ако остане време. Всички твърде много разчитат на Фурнаджиевите познания за града, на неговото владеене не само на езика. Той предлага и настоява един ден да се задели за българските места в града; предстоят им импровизации, тъй като отиват неподготвени, без дори да са резервирали хотел и без да са предупредили някого. Автобусът с екскурзиантите потегля от Стадиона, поетът е изпратен от съпругата си Надежда и сина си Йордан, комуто твърде скоро предстои сключване на граждански брак. Натежалият от годините (и не само) Фурнаджиев отново поема към Истанбул, повтаря пътуванията си отпреди трийсетина години, но вече с друго превозно средство; преминава през Пазарджик, прекосява Тракия; дълго и с любопитство разглежда моста на архитект Синан над Марица в Свиленград, след което екскурзиантите вечерят и пренощуват в къмпинга на самата граница. Следващата сутрин писателската група, в която участват още Любомир Тенев, Камен Зидаров, Здравко Петров, Давид Овадия, Емил Манов, Антон Антонов-Тонич, Павел Вежинов и др., преминава границата и всички забелязват как

87 Фурнаджиев се вслушва внимателно в разговорите на турските гранични служители и се оплаква, че не разбира нищо. Различава само отделни думи, които не може да свърже в изречение и смисъл, а някога е знаел да говори турски. Един от групата се оказва без надлежно оформена виза, налага се да се занимават с отегчителни формалности, отиват до Одрин, възниква дори риск да бъдат върнати всички. Както и да е, проблемът е решен и групата продължава за Истанбул. Нека да отбележа, че това е период, когато турско-гръцките отношения са крайно обтегнати заради Кипър. Пристигнали в Истанбул, българските писатели се настаняват в чудесен хотел на самия площад „Таксим“, от чийто прозорец Фурнаджиев забелязва, че онзи злополучен постамент на Исмет Иньоню продължава да стърчи пред входа на парка. Всички стремглаво се втурват из сокаците на града, претопяват се в шаренията му и стават частица от хаоса му. Изпълнява се предначертаната програма, посещават се забележителностите на Истанбул. Цял ден е заделен за българските места – Екзархийското наместничество, „Св. Стефан“ и Метоха. Фурнаджиев се окопитва напълно за ден-два, започва да разпознава не само улици и площади, но дори и сгради, магазини и кафенета. Около „Истиклял“ и Златния рог всичко си е постарому, както преди трийсет години: „за него вече не представлява трудност да открие не само местата на някогашното училище, на болницата, но дори и квартирите, в които е живял“. Самочувствието му се възвръща и от случайно разменени реплики в магазини, ресторанти и шкембеджийници. Екскурзиантите се устройват на храна срещу предплата на българските кораби, но това предполага да се ходи до пристанището. Фурнаджиев скоро образува около себе си група от любители на шкембе чорба, на такива лакомства като кадаиф, пилаф, пилешки гърди и др. Води Л. Георгиев в гостилницата на македонски българи, при които е ходил навремето, открива ги и те го познават. На третия ден се случва чудо – той проговорва, не само разбира всичко, но и сам се оправя. Вълнува се, когато познае някое заведение или си купи семки, фъстъци, пастърма, лакерда и се връща във времето на своята младост, но най-много се радва, когато чрез Църковното настоятелство издирват двамина от бившите му ученици. Те го посещават в хотела, развеждат го из града, канят го на гости и той се чувства неизказано щастлив, че не е забравен. О, блажени мигновения, равни на цял живот! Цяла седмица Никола Фурнаджиев обикаля града „от сутрин до вечер в приповдигнато настроение, възбуден“, в сладостна омая и нега, в едно особено състояние, което Атанас Далчев чудесно ще опише в малката си цариградска мозайка: „гледах и не знаех – гледам ли, или си спомням“7. О, Съдба! Ти любвеобилно си ме дарила с рядката привилегия да живея в този неземен град, в който се кръстосват „климати и флори, като стремежите на толкова народи“, но защо вместо да му се радвам и отдам, да го прегърна щастливо, съм се затворил в душната си таванска стая, задъхал съм се по стръмните му сокаци; защо не съм изгребал с пълни шепи от безценните му дарове, от щедрата му благодат; защо не съм го изживял, а съм сумтял и дишал през нос; чувствал съм се изгнаник, заточеник в него? Истанбул и заточение, Истанбул и изгнание!? Дай Боже всекиму такова изгнание и заточение! Защо чо-

88 век е устроен винаги да недоволства, да не цени онова, което Ти му предлагаш; защо винаги е неудовлетворен?, си мислеше и се питаше вероятно той, когато под напора на преживяното през деня, се обръщаше и пъшкаше в леглото си в хотелската стая. Една серия снимки го показват в различни състояния пред българската църква във „Фенер“, пред Метоха, пред Синята джамия, където, приседнал на прага ѝ, стъпил върху простряна черга, се обува. Един ден писателската група отива на стадион „Долмабахче“, скандира хорово и поощрява родните лекоатлети, въпреки че и това не помага за постигането на добри резултати.8 Фурнаджиев дъвче леблебия с наслаждение; отпуска се от официалността и се улавя, че гледа всъщност не лекоатлетическата писта, а лазура на Босфора. Специално време се заделя за Капалъ чаршия, където в един златарски дюкян, сръбвайки шумно поднесеното му турско кафе, избира и купува накити за бъдещата си снаха, а на излизане от чаршията един уличен продавач му слага фес на главата, който повече не сваля. Една сутрин тръгват по Босфора, когато от брега вижда покрива на Роберт колеж на височинката над пролива, спомня си за мустакатите си ученици. Българските писатели излизат от автобуса да се поразходят, да подишат влажния босфорски въздух. Фурнаджиев забелязва самотен рибар, приближава се до него – видимо заговорва въдичарската му страст. С последните си лири и грошове поетът купува семки, рахат локум, небет шекер, шамфъстък; едва успява да затвори препълнените с армагани, с редки деликатеси куфари. Групата потегля към родината, но почти през целия път той продължава да разправя за града и страната, че кайзер пастърма идва от името на град Кайсери, в който се прави, както и поучителен анекдот за нарязването ѝ; дори споменава за скорошните жертви от футболния мач в града.9 Всички негови приятели забелязват особената му разнеженост и смекченост. Завърнал се в София, той не престава да разказва забавни истории и преживявания от екскурзията. Близките му отчитат със задоволство, че Истанбул му е подействал много добре – „щом го подкачат, той изведнъж оживява и започва да шаржира патила и преживелици; събира и кани приятелите, гощава със стамбулски специалитети, слага си и феса, който подчертава извънредно и много ярко неговия източен тип“10. Екскурзията до Истанбул е голямо преживяване, за което дълго разказва на масата, отрупана с донесени ориенталски лакомства, и на първо място – знаменитата цариградска лакерда11; дотолкова се увлича и се потапя в спомените, че се заканва и да ги напише: за всичко ще разкажа истината, само истината. В това число на първо място, разбира се, споменът и истината за Истанбул. Иначе още през 1939 г. Георги Константинов публично мило го беше подканил: „Надявам се, че чакането не ще бъде тъй дълго, както при Никола Фурнаджиев и Атанас Далчев. Те живяха по-дълго в Истанбул и ние с една естествена надежда очакваме деня, когато ще ни разкрият и те своите видения от този сякаш създаден от поети и за поети града. Докато Далчев, тръгнал12 по препоръка на Фурнаджиев да запълни мястото му като учител по български език в „Йосиф I“, остава около четири месеца, без

89 да дочака одобрението на просветните власти, все пак посвещава своята „Малка цариградска мозайка“, септемврийският поет не пише нищо споменно, освен споделеното мимоходом в писмата и картичките, съхранени днес по една чиста случайност. Че не описва истанбулските си впечатления, съжалява и Любен Георгиев: „Жалко, че не написа с присъщото си сладкодумие и мъдрина нищо за толкова колоритната страница от своя живот“. Иначе обича да пътува, влече го пътеписният жанр, написал е интересни очерци за Чили и СССР. Реално погледнато обаче нямаше кога да пише за Истанбул. Веднага след завръщането си оттам започна работа в Пазарджик; после се премести в София; последваха годините на Втората световна война, несигурните условия в страната; по-късно измръзна в суховеите на сталинизма и култовщината; нямаше как да опише града така, както искаше, както го чувстваше; иначе нямаше да бъде неговият, фурнаджиевският Истанбул. Но след тази среща след трийсет години, когато впечатленията от първата и втората се смесиха, сляха се, допълниха се, прегърнаха се, точно сега щеше да го направи, това беше чаканият момент. „Може би просто не успя“13, предполага М. Цанева. Само да отмине треската и вълнението около сключването на граждански брак на единствения син на 19 ноември 1967 г. и ще седне да напише; „мисля за една-две мемоарни книги; свидетел съм на много събития; документалният елемент, свързан с епоха и хора, ще бъде много силен“14, беше заявил без това в прав текст скоро и в едно интервю. Броени месеци след втората прегръдка с Истанбул, в началото на следващата година, след кратко лечение в болницата, в един вледеняващ ден към края на януари в резултат на емболия авторът на „Конници“ завинаги склапя очи. Както всяка смърт, и тази е ранна и толкова неочаквана, че всички приятели, близки и роднини са потресени от грозната вест: Кой друг поет би доловил така онези страшни гами и акорди, и монолога строг на съвестта?, сякаш риторично изплаква всеобщата скръб и покруса една млада поетеса.15 Всички дошли на поклонението в мразовития януарски ден в просторното фоайе на Народния театър забелязват, че Фурнаджиевото широко и смугло лице излъчва една странна разведреност и одухотвореност; поразява с примирително успокоение.

И все ми се струва, че ако не си отива с отворени очи от този свят, то е, защото вижда за прощално Истанбул.

90 Endnotes 1

Фрагмент от книгата „Никола Фурнаджиев и Истанбул“.

Игов, С. „Български писатели“, с. 61, С., 2001. Янев, Вл. „Никола Фурнаджиев – от пролетта през зимата до есента“, сп. „Везни“, бр. 6, с. 64, С., 2006. 4 Жечев, Т. „Никола Фурнаджиев“, В: Фурнаджиев, Н. „Пролетен вятър“, с. 437, С., 2006. 5 Динков, Ив. „Разговор с Иван Динков“, в. „Литературен вестник“, бр. 9, С., 2008. 6 ТД ДА – Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а. е. 20. 7 Цанева, М. „Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев: В спомените на съвременниците си“, с. 723, С., 1976. 8 Така например единственото място в Стамбул, което отблъсква и оставя лоши впечатления у Чудомир, е Капалъ чаршия – „хитрости на дребно, пазарлъци; нехигиенично, без светлина, липса на чистота“. (Мевсим, Х. „Пътуването на Чудомир в Турция (1932)“, с. 172, Пловдив, 2012). 9 Георгиев, Л. „Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев: В спомените на съвременниците си“, с. 851, С., 1976. 10 Далчев, Ат. „Съчинения в два тома“, т. 2, с. 135, С., 1984. 11 Във връзка с балканиадата турските вестници пишат за слабата организация и за твърде посредствените постижения в лошо подготвените писти. В крайната класация по медали и при мъжете, и при жените България е втора след Румъния, а домакините остават на последно място (в. Cumhuriyet, s. 15510, İstanbul, 3 Ekim 1967). 12 Става дума за кървавия сблъсък между футболните запалянковци по време на срещата между втородивизионните „Кайсериспор“ и „Сивасспор“ на 18 септември 1967 г., в който загиват 45 души, а стотици са ранени (в. Milliyet, s. 7120, İstanbul, 19 Eylül 1967). 13 Жечев, Т. „Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев: В спомените на съвременниците си“, с. 769, С., 1976. 14 Цанева, М. „Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев: В спомените на съвременниците си“, с. 723, С., 1976. 15 Константинов, Г. „На гости в Истанбул“, в. „Днес“, бр. 1010, С., 10 юни 1939. 16 Цанева, М. „Из писмата на Никола Фурнаджиев до Георги Цанев“, сп. „Летописи“, с. 95, бр. 9/10, С., 1993. 17 Фурнаджиев, Н. „Пролетен вятър“, с. 257, С., 2006. Ракитин, Св. „Смъртта на поета“, сп. „Септември“, с. 215, бр. 3, С., 1968. 2 3

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХУДОЖНИКА ЯНАКИ МАНАСИЕВ ЕДИН ДЕН С ЯНАКИ МАНАСИЕВ

Беше краят на зимата. Времето – меко, влажно. Малкият нощен сняг предизвика обилна киша, локви и нещо като стичаща се вода. През този водихер едвам се добрахме до Групата на художниците. Хлътнахме в първата канцелария. Беше задимено и немного шумно. Семича и Попето хвърляха табла. В ъгъла Манасиев разглеждаше албум с репродукции. Беше облечен с модна зеленикава винтяга, изпод която се подаваше домашно плетена жилетка с яка. От цвета на винтягата лицето му сякаш бе станало по-тъмно от обикновено. В средата на стаята се бе изтопорчил Мотко Бумов и говореше на д в а м а - т р и м а души. Бръщолевеше като латерна, но с човешки ентусиазъм. Тъкмо се бе върнал от специализация в Германия. Впечатленията му бяха свежи, непосредствени. Беше облечен с немска полушуба, с немски панталони и обул грамадни немски чепици, които по думите му щеше да носи поне 20 години. Е, липсваше му немското самочувствие, но бръщолевеше за Германия и специализацията си. Разбрахме, че в Германия битовите проблеми са решени – използват в тоалетните си разтворима във вода хартия, докато ние тук, в България, нямаме такива здравословни навици и работим с вестници. Отдели пространно внимание на това как втрещил германците, като им се представил, че е „график“. За немското изкуство не чухме нищо! Манасиев затвори монографията, със скучноват вид намигна към Мотко и каза: „Абе в съседната стая ще е по-интересно!“ Стана, грамадно-внушителен, и излезе. Хлътна в другата стая. Там бе значително по-оживено. На масата се кипреха 1 – 2 бутилки „Червено вино“. От пълните чаши някои, по-невъздържани, току отпиваха. Около бюрото Гришата, Понката и Терзиев решаваха някакви епохални административни проблеми. Те не направиха впечатление на Манасиев. Той се настани до Хаджитанев и се съсредоточи върху виното. Но виното свърши, а настроението се вдигна. Може ли да се спре започналият мохабет?!?!... Ами! Консенсусно се реши да се ходи в „Балкантурист“. По пацарлика всички закрачиха доста съсредоточено по познатия азимут, сякаш отиваха да видят там рядък шедьовър на Рембранд. Беше конячената епоха – пиеше се „Плиска“ с бучка захар и лимонче. Десетината души, седнали сгъстено около масата, продължиха с коняци. Към тях се присъедини и неразделният приятел на художниците, техник от НПК, Анатолий Легкоступ, който бе познавач, по силата на родословието си, на белогвардейските романси. Приказки, спомени, ситуации и т.н. Докато всички се озоваха долу в ресторанта. Тук нещата загрубяха. Не заради това, че всички си поръчаха боб! А защото се появиха бутилки бяло и червено вино, чаши с уиски, чинийки с ядки и суджук. Манасиев с високия си глас определено доминираше и поръча шише уиски „Бяло конче“. После поръча второ шише. Беше щедър – предишния ден бе взел заплата... Ръсеше остро-

92 умно наляво и надясно български и турски поговорки. В един момент Терзиев изпита остра нужда от пари назаем и Манасиев на драго сърце прерови джобовете си и му предостави останалата наличност. Парите се озоваха в сигурен джоб. Това не попречи на Манасиев да се втурне в дебрите на българското изкуство, да говори за Илия Петров, Ненко Балкански, Боян Петров и други академични знаменитости, към които изпитваше топли чувства. Цитира думите на някакъв знаменит италиански професор към Боян Петров: „Колега, в един портрет не е задължителна приликата. Важно е да е доловен духът на портретувания“. После обърна поглед към съвременното изкуство, към националните младежки изложби. Познаваше проблема. Анализите му бяха точни, бръснещо критични, находчиви и безкомпромисни. Почна да определя мястото на всеки художник. Накрая обобщи, че всички са фалшиви социалистически реалисти и че единственият искрен социалистически реалист е той самият. Вторачи се с черните си очи в Георги Райчев и директно изстреля: „А ти си най-фалшивият социалистически реалист!“ Райчев имà неблагоразумието да му възрази нещо, което предизвика Янаки за дълга и сочна тирада – обяснение защо не е искрен художник. Райчев се натъжи от думите на Манасиев и започна да обяснява на съседите си, най-вече на Хаджитанев, надълго и нашироко какво го вълнува в пресъздаването на един пейзаж или натюрморт. След като определи мястото на всички в изобразителното изкуство, Янаки премина към по-земни неща: как, когато умре, да бъде погребан в двора на родната му къща под старата ябълка. „А ти, Понка, нали ще помагаш за гроба и камъка над него?“ Понката с разбиране и съпричастие тържествено обеща. А Янаки продължи и за смъртта, и за живота, и за творчеството. Георги Райчев, жестоко обиден от думите на Манасиев, продължаваше да се жалва. Но Янаки хич не се трогваше от приказките му. Той още искаше да умира и Понката да му направи паметник. Интересното беше, че докато той говореше, Понката, макар да беше изпил порядъчно чаши вино, се държеше като човек, готов всеки момент да стане от масата и да отиде или за лопатата, или да търси гранитна морена в някоя балканска река за паметник... Тръгнахме късно... ЦАНКО ПЕТРОВ

ХУДОЖНИК НА БРОЯ Янаки Манасиев е роден през 1932 г. в с. Божица, Търговищко. Дете е на преселници от Македония. Умира в зноен летен ден през 1978 г. Янаки Манасиев преминава като мълния през българското изкуство между годините 1962-ра и 1978-а. Със своите композиции, женски портрети, акварелни цикли и графики той внася съществен принос в развитието на изобразителното изкуство и оставя трайна диря в съзнанието на съвременниците си. Художникът прекрачва разстоянието между себе си и зрителите, защото дълбочината на вложените в творбите чувства са морален израз на чувства и съпричастност с човека. Той бе дългогодишен преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. В родното му село е устроена къща музей на неговото творчество.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

2/2017